Джегала

1.

Преходът от планина към гора бе толкова плавен, че известно време, след като бях завил на север не бях съвсем сигурен дали съм излязъл от планините. И то въпреки че се извисяваха над мен отляво. Но по някое време се убедих, че вече не се спускам много надолу, и скоро вече нямаше съмнение, че съм навлязъл дълбоко в горите, с непознати за мен дървета, израснали толкова нагъсто, че понякога трябваше да се промушвам между тях, и с клони толкова ниски, че трябваше да се навеждам, за да не ме ударят в лицето. Съчетанието не изглеждаше никак честно.

Благодарях за всяка изникнала случайно полянка, въпреки че на поляните можех да виждам Пещта и очите ме заболяваха.

Не обичам гори. Мразя дърветата и мразя храстите, а не обичам особено и пътеките, защото имат навика или да отпрашат в посоки, накъдето не искаш да вървиш, или просто да спрат, без да ти дават никакво обяснение за поведението си. Докато управлявах територията си за джерег, ако някой от хората ми се бе държал така, щях да наредя да му счупят краката.

В Пустата обикновено виждаш надалече. Трябва просто да си отваряш очите за всичко, което може да се движи през тревите. В планината, поне в планините, където съм бил, може да видиш на няколко мили най-малкото в две посоки. В града може и да не си в състояние да виждаш надалече, но можеш да засечеш, ако те дебне някой, който иска да ти навреди. Горите са гъсти и всичко може да изскочи отвсякъде. Никога не се чувствам в безопасност в гора.

А най-лошото е спането. Прекарах три нощи в гората, след като слязох от планините, и през цялото време нямах и един добър нощен сън, въпреки че Лойош и Роуца наблюдаваха заради мен. Просто не можех да се отпусна. Когато стана владетел на света, ще заповядам да вдигнат ханове по всяко пътче и пътека там. Със сигурност щях да се изгубя, ако не беше Лойош и гледката на планината от време на време.

Прегазих няколко ручея и потока, един, от които издаваше признаци, че скоро ще стане река — като че ли ужасно бързаше и имаше доста сила за своята не повече от една стъпка дълбочина и може би около десет стъпки ширина. Не че и това ме интересуваше много.

Въпреки неприятностите изобщо не бях в опасност, доколкото знам (макар да са ми разправяли, че дзур понякога ловуват в горите). Оправих се, и да го оставим дотук. Дърветата станаха по-ниски, по-редки и тревата по-висока, с големи зъбати канари, натрапили се на околността, сякаш планината настъпваше.

„Е, като за поход слепешком мисля, че се справихме добре, Лойош“.

„Определено, шефе. И само скромността ме спира да кажа как успяхме“.

„Хе“.

Някъде след около час излязохме на път. Истински път. Можеше да се разтанцувам, ако можех да танцувам. Вече се свечеряваше и Пещта потъваше зад планините. Сенките — забележително резки и сякаш почти материални — се издължиха и въздухът осезаемо захладня от лекия вятър, духащ иззад мен.

„Натам“ — каза познайникът ми и посочи надясно по пътя. Тъй като планините бяха отляво, вече го бях съобразил сам, но не казах нищо. Тръгнах надясно.

След планината и гората беше истински лукс да се върви по път. Дори и по разнебитен, разровен, неподдържан път като този. Ходилата ми благодариха, както и левият ми лакът, след като вече не го удряше ефесът на оръжието ми, щом вдигна левия си крак да се кача по някоя скала.

В продължение на около час не видях никого и нищо, освен една самотна селска къща отвъд нивята. Сенките се издължиха още. Лойош се беше смълчал и умът ми блуждаеше.

Мислех си за Коути, разбира се. Допреди няколко седмици бях женен. Още няколко седмици преди това бях щастливо женен. Или така си мислех поне. Всеки може да сбърка.

Но странното бе колко малко ме засягаше това усещане. Беше приятно да вървя по пътя, бях в добра форма от цялото катерене, а вечерта не беше много студена. Знаех, че като цяло това ще ме сломи… Сериозно, знаех го. Беше все едно да виждаш как изтърван впряг връхлита срещу теб, гледаш как се приближава и знаеш, че ще те сплеска. Ето го, идва, хм, или ще ме убие, или ще ме потроши. Всеки момент. Колко интересно.

Можех дори да съм донякъде безпристрастен. Размишлявах дали бих могъл да я убедя да ме приеме отново и ако да, как? Прехвърлях аргументите в главата си и изглеждаха много убедителни. Подозирах, че нямаше да са чак толкова, когато наистина ги пробвам. А дори и да успеех да я убедя, все пак щеше да се наложи да се справя с възгледите й, които всъщност се бяха изпречили помежду ни.

И все пак си оставаше големият проблем с това, че обстоятелствата ме бяха принудили да я спасявам. Не знам дали аз щях да мога да й простя, ако тя ме беше спасила. Не виждах как щеше да може да ми прости, че съм я спасил. Гадно бреме. Рано или късно щеше да се наложи да се помъча да го преодолея.

А междувременно се бях запътил в противоположната посока, докато някъде зад мен имаше хора, които искаха да забогатеят, като ме светнат.

Не, не изглеждаше добре.

Колко интересно.

„Приближаваме ли се до вода, Лойош?“

„Вятърът се отклони, шефе. Не знам“.

„Добре“.

Би трябвало да спомена, че нищо дотук не изглеждаше познато от предишното ми пътуване до Фенарио. Но то беше преди много години и тогава не бях обръщал особено внимание на пейзажа.

Мракът настъпи толкова внезапно, че ме изненада. В смисъл, стана съвсем тъмно. Имаше малки светли точици в небето, но не даваха светлина, макар че може би трябваше. Веднъж един човешки знахар ми каза, че имам лошо нощно зрение. Можех да поискам да ми го оправят, но процесът е болезнен, а и заклинанието за компенсиране е нелепо лесно. Освен, разбира се, когато не можеш да хвърлиш и най-простото заклинание от страх, че ще махнеш защитите, които пречат на лошите да те намерят. Тъй че засега, с малки светли точици или не, си бях направо сляп. Зачудих се дали грешката, че не съм си оправил очите, докато можех, няма накрая да ме убие. Всъщност още се чудя.

Отбих от пътя и след като нямах по-добра идея, смъкнах пътната си торба, проснах одеялото и легнах. Знаех, че Лойош и Роуца ще се погрижат за досадните животинчета и ще ме събудят, ако се появят по-опасни зверове. Чак след като се изпънах си дадох сметка за бръмченето на нощни насекоми наоколо. Зачудих се дали са от хапещите, после сънят ме надви.

Явно не бяха от хапещите.

На другия ден, някъде два часа след като тръгнах пак, срещнах един младеж, който караше натоварена със сено кола. Подвикнах му за поздрав, а той спря коня — от най-едрите, които бях виждал — и ми се поклони. Останах с впечатлението, че е малко притеснен от двата джерега на раменете ми, но явно беше твърде добре възпитан, за да каже нещо.

— Накъде е за Бурз? — попитах.

Той посочи посоката, в която вървях, сиреч зад гърба си.

— Малко след моста пътят се разклонява. Има табела. След това вече ще го помиришеш.

— Благодаря — отвърнах и му дадох два медни петака. Той се потупа по челото, което взех за знак на благодарност, и си продължи по пътя.

Изведнъж се усетих, че съм прекалено отпуснат и че не внимавам достатъчно, и реших да се стегна. После се сетих, че съм взимал това решение поне десетина пъти, откакто слязох от планините.

„Чувствам се в безопасност, Лойош. Все едно че нищо не ме заплашва. Не мога да реша дали трябва да се доверя на това чувство“.

„Не знам, шефе, но и аз се чувствам така“.

„Все едно сме извън обхвата им, нали?“

„Аха“.

„Е, може и да сме, но хайде да не се доверяваме прекалено на чувствата“.

Стигнах до моста — мост над нищо и никакво поточе — и продължих. „Малко след моста“ се оказа почти цял следобед. След моста обаче пътят рязко се подобри и дори показа признаци за редовно поддържане. Спрях на два пъти да хапна хляб, сирене и наденица. Бях си ги взел от Сестара (селото, не планината). Хлябът вече беше баят, но все пак беше по-добър от сухарите. Докато вървях, забелязах, че гората, за която бях мислил, че е останала зад мен, като че ли се е върнала отдясно. Или може би беше друга гора. Трябваше да съм си взел карта, предполагам, но са ми казвали, че трудно се намират и рядко са благонадеждни.

През следващите няколко часа гората като че ли се приближи, но избягваше пътя (знам, пътят се прокарва покрай гората, но ви го разправям така, както изглеждаше, нали?). По някое време намерих разклонението и наистина имаше табела на един дървен стълб.

Тръгнах според указанията й. Пътят изви по-близо до гората и ни поведе през ниски хълмове. На места имаше непознати за мен растения, в спретнати редове. Появиха се фермерски къщи. Пристройките бяха в добра форма и добре боядисани. Стараех се да не гледам с пренебрежение на местните, че строят всичко от дърво. Знаех, че това идва от живеенето ми сред драгарите. Ако се погледне непредубедено, този район изглеждаше по-процъфтяващ от подобните му около Адриланка. Зачудих се какво ли ще каже Коути, ако споделя с нея това наблюдение.

Сенките се издължиха — Пещта се готвеше да се скрие зад планините зад мен. След малко долових отдясно глух тътен и видях, че пътят е наближил доста внушителна река.

Пещта се гмурна зад планините и бързо стана значително по-тъмно. Все още имаше някаква светлина от сиянието зад мен, но… щеше да се наложи да свиквам с бързината, с която се стъмваше тук, и с много по-черната тъмнина. Никога не ми беше хрумвало, че вечната облачност над Империята може по някакъв начин да осигурява малко косвена светлина, но явно го прави. Изминах още някоя и друга миля и с тъга осъзнах, че вероятно ще се наложи да прекарам още една нощ на пътя.

Изкачих един хълм и долу, все още някъде в далечината, видях смътна светлинка.

„Провери, Лойош“.

Оказа се доста далече. Извървях поне половин миля, преди Лойош да се върне. Доколкото можех да видя, светлината можеше да е всичко, от огън на открито до…

„Точно каквото искаш, шефе. Хубаво малко ханче. А след него — хубаво малко градче. И, ако се съди по миризмата, е точно хубавото малко градче, което търсиш“.

„Току-що ти бяха опростени последните девет гряха, които са простими“.

„Като стана дума за миризма, мисля, че в ханчето имат свястна храна, шефе. Просто не забравяй приятелите си“.

Стигнах до ханчето вече съвсем по тъмно. Светлината, която бях видял, идваше от два прозореца с промазана хартия и не бе достатъчна, за да ми позволи да видя табелата. Но вече не ми и трябваше. Чуваше се говор и смях и миришеше на лоша бира и добра храна, по-силно от вонята — както предположих — от фабриката за хартия, която ме блъскаше в носа вече от доста време.

С усилие потиснах ръмженето в стомаха си и влязох. Спрях. Засякох два погледа, а Лойош и Роуца още два, докато оглеждах. Беше двуетажна постройка, с врати в дъното, като гостилницата обхващаше повечето от долния етаж. Покрай половината стена вдясно от мен минаваше дълъг лъскав тезгях. Беше пълно с хора — източняци, тоест човеци — насядали по масите, опрели лакти на тезгяха или прави покрай стените.

Отидох до тезгяха и след малко мъжът от другата страна, на средна възраст, дойде при мен. Голям тумбак, кафява туника без ръкави. Доста впечатляващи бицепси. Докато си отворя устата, той посочи двамата ми познайници с брадичка и рече:

— Разкарай ги оттук.

Огледах го. Изглеждаше силен, но не много бърз. Очите му бяха кафяви. След малко ги извърна.

— Бренди — казах. — И нещо за ядене.

Той се намръщи, после кимна, наля ми и изсумтя:

— Виж някое от момичетата за храната.

Оставих му две монети и тръгнах да си намеря място до стената.

„Невежествени предразсъдъци, шефе. Срамота!“

„Отваряй си очите“.

„Да де, да“.

Най-сетне се приближи някаква млада дама. Беше облечена в червено, синьо и жълто и имаше хубави глезени, както и табла, отрупана с халби и канички.

— Нещо за ядене? — казах й, докато минаваше покрай мен.

Тя спря, забеляза влечугите на раменете ми и като че ли се замисли дали да се притесни. Явно реши да не го прави, защото ми отвърна:

— Печено пиле, агнешка яхния, ловджийска яхния.

— Ловджийска.

Тя кимна и се огледа.

— Май няма места за сядане.

— Мога и прав.

Тя успя да се усмихне, после се обърна и се отдалечи. Включих тънко наточените си наблюдателни умения да се уверя, че глезените й изглеждат също толкова добре и отзад. Прав бях.

Някъде по това време забелязах, че колкото и да е пълно помещението, няма никакви жени, освен трите сервитьорки. Не бях сигурен какво означава това, но беше интересно.

Долавях откъслеци от разговорите. Нямаше много интересно, но говореха на фенарийски и ми домъчня за дядо, макар да бяха минали само няколко дни, откакто се разделихме.

След малко хубавите глезени се върнаха с голяма купа ловджийска яхния, голяма лъжица и самун черен хляб, който можеше да изхрани цяло семейство в Южна Адриланка за седмица. Оставих пиенето си на един рафт на стената — направен нарочно, вероятно — платих и взех храната. Тя огледа внимателно драгарския медник, но го прие без възражения.

Яхнията беше свинска (не, не знам защо наричат нещо, направено със свинско, „ловджийска яхния“, освен ако това в купата не беше най-нежното глиганско в готварската история), лук и великолепно разнообразие от гъби, каквито не бях опитвал никога, плюс три вида пиперки, грах, моркови и още някакъв вид бобов зеленчук. Хлябът беше направо от пещта и беше превъзходен. Привлякох няколко погледа, докато подавах залци на джерегите, но май никой не беше склонен да коментира — може би защото бях единственият, носещ открито оръжие в заведението.

Бях преполовил купата, когато една маса пред мен се освободи и можех да седна. Така беше по-добре. Заведението започваше полека да се опразва. Докато привърша яденето си, бяха останали само десетина души и си говореха тихо. Повечето бяха старци. Заклетите пияници. Познавам го този тип клиенти. Готов бях да се обзаложа, че след трийсетина часа ще видя тук същите лица.

Повиках едно от момичетата. Също с хубави глезени. Изглежда, си беше изискване за професията. Казах й:

— Възможно ли е да получа стая за нощта?

Имаше теменужени очи, необичайно за фенарийка. Кимна и отвърна:

— Ще трябва да говорите със съдържателя.

— Добре. Междувременно, още едно бренди.

Тя тръгна да го донесе, а аз се отпуснах и почнах да осъзнавам колко съм уморен. Мисълта за истинско легло, второто, след като напуснах Ноиш-па, беше омайваща.

Отпивах бавно от брендито, след като ми бе доставено, и се наслаждавах на усещането, че съм много уморен и скоро ще си почина. После отидох при съдържателя и помолих за стая. Той погледна двата джерега на раменете ми, кимна неохотно, прие сребърния глобус и посочи една врата в дъното на помещението.

Вратата водеше към стълбище, което свършваше в салон, след който имаше врати. Отворих първата вдясно, видях леглото, усмихнах се, проснах се на него и въздъхнах доволно.

На заранта, щом слязох долу, съдържателят ме погледна накриво и продължи да търка тезгяха. Излязох навън да поема първия си свеж дъх за деня, но бях разочарован. Циците и ноктите на Вийра, каква воня!

„Шефе…“

„Знам“.

„На Роуца не й харесва“.

„Ще свикнем“.

„Дано да не свикнем“.

Постарах се да пренебрегна зловонието и огледах хубаво.

На табелата над мен бе нарисувана дълга остра шапка на червени и бели райета. Не исках и да гадая как се казва ханът. Вляво нямаше нищо. Е, добре де, отляво имаше ниви, засети с пшеница, и пак там беше пътят. Вдясно имаше малко градче: няколко десетки сгради и тесни улички. Между някои от къщите успях да различа река с издадени в нея кейове, лодки и баржи, привързани за кейовете, и Пещта, толкова ярка, че ми беше малко трудно да виждам останалото. Запътих се натам.

По улиците нямаше много хора. Жена с избеляла синя рокля и с нелепо светложълти обуща влезе в един дюкян, понесла бебе до гърдите си. Двама старци седяха на нисък каменен зид до една тясна къща — мисля, че бяха в гостилницата предната вечер. Млада жена с омачкана копринена шапка буташе количка, натоварена с парчета желязо, и като че ли не бързаше особено да стигне там, където отиваше.

Докато подминавах двамата старци, те прекъснаха разговора си и ме зяпнаха учтиво. Не, не ми е ясно как го постигнаха това. Завих надясно по крива тясна уличка към кейовете. В същата посока крачеха двама мъже. Единият рече: „Как я караш, Янчи?“ На което другият отвърна: „Малко сънувам“, ако го чух добре. После чуха стъпките ми, озърнаха се назад и се отдръпнаха да мина. Кимнах им. Отвърнаха с кимване и ме зяпнаха учтиво.

Вятърът духаше в лицето ми. Стигнах до кейовете и пред погледа ми се открои голяма тухлена сграда отвъд реката. Бълваше дим. Там също имаше кейове и няколко баржи. По-нагоре от кейовете имаше нещо, което след по-внимателен оглед разбрах, че е дървена ограда. Или поне не мога да измисля друго, с което да го нарека. Приличаше на ограда от тараби, а през тарабите можех да видя плуващи трупи.

Реката беше доста широка. Някъде поне четвърт миля. Погледах я известно време. Има нещо успокоително в гледането на река.

Знам, че някои имат това усещане, когато гледат океана, но лично аз предпочитам една хубава река. Като дете често заставах на Верижния мост и часове наред наблюдавах как река Адриланка тече под мен. Тази река нямаше подобни претенции. Нямаше дори някакъв речен трафик, поне докато я наблюдавах. Но беше успокоително. Така и не бях питал Коути какво изпитва при реки. Не ми беше хрумвало някак си.

Изоставил всякакво достойнство, отидох до края на кея пред мен и седнах на ръба. Водата беше някак мръсно кафява, но и да имаше някакъв мирис, той не можеше да пробие през миризмата на гниеща растителност, лъхаща от фабриката. Загледах се във водата все едно имам определена причина да го правя, все едно че това ми е работата. Но не беше. Всъщност нямах никаква работа тук. Изпитвах някакво вяло любопитство за роднините на майка ми и разполагах с известни податки, за да мога да го удовлетворя, но това не беше важно. Може би щях да поразпитам и да видя дали някой би могъл да ми каже нещо, но извън това животът ми бе съсредоточен върху това да не допусна джерег да ме докопат. Идвах от нещо, не отивах към нищо. Ново преживяване. Не бях сигурен дали няма да ми доскучае след време, когато отново започна да чувствам разни неща. Зачудих се къде ли ще съм, когато това се случи. Сам, надявах се.

Изведнъж съжалих, че нямам шепа камъчета, които да хвърлям във водата едно по едно, да чувам как правят пльок и да гледам вълничките.

Трябва да съм седял така поне два часа. После станах, върнах се в хана и убедих съдържателя да ме нахрани с малко от вчерашния хляб, козе сирене, пушена наденица и кафе със затоплена сметана, шоколад и захар от цвекло. Вътре беше малко душно и за малко да го помоля да отвори прозореца, но се сетих защо е затворен.

Приключих с яденето и се върнах при съдържателя, който седеше на високо столче зад тезгяха, подпрял глава на стената и затворил очи. Отвори ги, като чу стъпките ми. Казах:

— Аз съм Влад.

Той помълча малко и отвърна:

— Инчай.

Кимнах и реших, че общуването стига засега. Излязох отново навън сред вонята.

Няма нужда да слушате за следващите няколко часа. Обикалях насам-натам, кимах на разни хора и опознавах градчето. Оказа се голямо като за подобни места, с около двеста еднакви бараки в другия край, обущар и склад за сухи стоки към тях, и празно място, където да се вдига пазарът в неделник. Районът около бараките беше доста по-мръсен от селските дворове, които бях виждал. Видях и други неща, но нищо, което си струва да се отбележи.

Щом сенките се издължиха, се върнах в хана и хапнах печено пилешко, полято със сладко вино. Докато се хранех, дойдоха две от слугинчетата, облечени в прости селски рокли. Скриха се в една стая в дъното на гостилницата и след няколко минути се появиха, показали глезените си, а гърдите им хубаво бяха изпънали новите рокли — жълта и синя. Едната, с тъмна къдрава коса, ме попита ще желая ли нещо и си поръчах чаша от местното червено вино, което се оказа малко кисело, но пивко.

Когато се стъмни, заведението се напълни. Бях се настанил до задната стена и този път, може би защото не бях гладен и уморен, обърнах повече внимание на хората около мен.

Веднага осъзнах, че мога да разпозная кои работят във фабриката за хартия, защото носеха по-просто облекло от селяните, облечени като да прекарат вечерта в пиене, в по-ярко синьо, червено и жълто. Работниците от фабриката носеха семпло облекло в тъмнозелено или кафяво. Младите имаха дълги коси и бяха гладко обръснати. Старите имаха мустаци и подрязани бради. От тях имаше само две малки групи. Повечето гости явно бяха селяци, някои още твърде млади, за да се бръснат. И пак нямаше никакви жени, ако не се брояха слугинчетата. Колкото повече седях там, толкова по-странно ми изглеждаше, че така лесно мога да различа кой от коя група е и че всички толкова стриктно се придържат към стила си. При това групите не се смесваха.

Имаше, разбира се, неколцина, които не се числяха към едните или другите. Един тип със светли сълзливи очи, който се хилеше така, че се виждаха оределите му зъби, и носеше тъмни панталони, бяла риза, синьо палто и няколко пръстена по ръцете. И друг с високи червени ботуши и мустаци, падащи много под брадичката му. И трети, с широки гърди под син плъстен елек и с катраненочерна коса, падаща зад раменете му на гъсти къдрици.

„Какво мислиш за ония тримата, Лойош?“

„Не знам, шефе. У дома щях да взема зъбльото и мустака за търговци. За къдравелкото не се сещам“.

„Точно това си мислех и аз. Как така няма никакви жени тука?“

„Представа нямам, шефе. Да питаме някой?“

„Точно това мисля да направя.“

Докато решавах какво да попитам, кого да попитам и как да подходя, проблемът бе иззет от ръцете ми от типа със синия плъстен елек, който дойде до масата ми, погледна джерегите на раменете ми и рече:

— Нещо против да седна при вас?

Кимнах към един от празните столове.

Той седна изискано, вдигна ръка и след миг едно слугинче му донесе малка порцеланова чашка. Той я вдигна към мен и каза:

— Бараш Орбан. Можеш да ме наричаш Орбан.

— Мерс Владимир — излъгах в отговор и вдигнах своята чаша. — Влад.

Той се понамръщи.

— Мерс? Необичайно име.

— Да.

Той изпи чашата си на една глътка, примижа, потрепери, тръсна глава и се усмихна. Отпих от моята и попитах:

— Какво пиеш?

— Ракия. Сливово бренди.

— А. Трябваше да се сетя. Дядо ми притреперваше така, когато го пиеше.

— Внася се от Юга — обясни той. — Не знам защо го внасяме, нито защо го пие човек. Изпитание в мъжественост може би. — Усмихна се широко. Имаше си всички зъби и бяха много бели.

Засмях се.

— Местната палинка си е добра. И мисля, че е по-безопасна.

— Добре казано — съгласи се той. И добави: — Ще прощавате, ама имате някак чужда нотка в говора си.

— Идвам от доста далече — отвърнах. — И нали минахме на „ти“?

— Да де. И все пак името ти определено е местно.

— Нима? Изобщо не подозирах.

Той само кимна.

— Нищо чудно всъщност — казах след малко. — Коренът ми е оттук.

— Коренът? Роднини нямаш ли тук?

— Би трябвало да имам. Случайно да познаваш някой Мерс?

— Хмм. Трябва да помисля. Градът е доста голям все пак.

Не беше.

— Голям е, да — съгласих се.

И след малко рекох:

— Без да ви обиждам града, обаче много вони.

Събеседникът ми се усмихна.

— Да, понамирисва. Ако щеш вярвай, обаче след време преставаш да го забелязваш.

— Е, човек свиква с всичко.

— Така си е.

— Може ли да те попитам още нещо?

— Разбира се.

— Защо няма никакви жени тук?

Той се ококори.

— Там, откъдето идващ, жените ходят ли в пивници?

— Ако искат да пият.

— Тъй ли? Това, мм, не е прието тук.

— Защо?

— Ами защото… — Намръщи се, все едно търсеше най-подходящите думи. — Защото не е редно.

Кимнах и не настоях повече. Вместо това попитах:

— Ти какво правиш?

— Моля? А. Внасям и изнасям алкохол.

— Значи ракията е по твоя вина.

Той се усмихна и кимна.

— Пия я един вид за наказание.

— Човек с високи морални устои, браво.

— Е, не чак толкова високи. Търговец съм. — Махна на слугинчето да му донесе още едно питие. — Ами, задай ми следващия си въпрос. Явно днес съм човекът с отговорите.

— Добре. Защо улиците са толкова широки?

— Тъй ли? Широки ли са?

— По-широки, отколкото съм свикнал. Много по-широки.

— Хмм. Ами, улиците, с които си свикнал… защо са толкова тесни?

— Справедлив въпрос. Само че нали ти трябваше да си този с отговорите.

Отвърна с обичайната си усмивка — от ония, които те карат да мислиш, че като се усмихва, губи рунд. Питието му дойде, той вдигна чашката и каза:

— Добре дошъл в града ни и в страната ни, бойоре.

Усетих, че веждите ми се вдигнаха.

— Бойоре? Защо ме наричаш така?

— Набива се на очи, като глезените на Дороатя. Свикнал си да заповядваш и очакваш да ти се подчиняват.

— Нима? Интересно.

— Да не говорим за това доста дълго желязо на колана ти.

— Да, това май е необичайно тук.

— Няма да се разприказвам за това, ако не искаш. Но освен ако не започнеш да вървиш по-другояче и да понаведеш малко погледа, можеш да очакваш селяните да ти се кланят, да те наричат „милорд“ и да ти правят път, когато те срещнат на улицата. Но пък може би изобщо няма да те срещат, при тия широки улици.

Засмя се малко дяволито, доволен сякаш от хитрината си. Усмихнах се, кимнах и отпих от виното.

— Откъде си, дето жените ходят по кръчми и улиците са тесни?

— О. Извинявай. Мислех, че е очевидно. Живея отвъд планината. В Драгарската империя.

— Аха. Да, подозирах го донякъде, но не бях сигурен, а и не знаех дали искаш да се знае.

— Защо не? Не може да съм първият човек, върнал се тук.

— Тук ли? Да, първият си, за когото знам. Виждал съм няколко други в пътуванията си, но никога в Бурз. И те не изглеждат толкова, мм, толкова аристократично като теб. Най-малкото поне докато не стигнат до Фенарио или Есания, или Арентия, и не разберат, че разполагат с магия, каквато няма никой друг.

— Хмм. Не бях помислял за това.

— Тъй ли? Като гледам, разполагаш със същата магия.

— Май ти е втръснало от магия.

Той сви рамене.

— Случва се. Знаеш за Изкуството, което практикуваме тук. Виждам признаци за това у теб. Наистина ли е толкова различно?

Да, доста различно беше.

— Не всъщност.

— Не мога да кажа светлината ли следваш, или тъмнината, разбира се — каза той. — Те също не са толкова различни, колкото мнозина си мислят.

Кимнах, зачуден за какво ми говори. После попитах:

— Какво става обикновено с тия, за които спомена? Хората с магия, каквато няма никой друг?

— Обикновено се устройват като дребни лордове, докато някой, мм, не ги свали, ако разбираш какво имам предвид. Никой не го е правил наоколо обаче. Поне откакто се помня. Което е добре, защото кралят никога не поглежда толкова далече на запад, а понякога се налага тъкмо той да се справя с тях.

— Е, ако това те притеснява, няма нужда. Не държа особено да ставам дребен лорд. Нито голям, впрочем.

Той ме огледа мълчаливо, после каза:

— Да, не мисля, че държиш.

Не бях много сигурен как да приема това, тъй че го подминах.

Пихме още няколко минути, после той заяви:

— Късно става. Трябва да си ходя.

— Има ли някакъв шанс да разбереш нещо за моите хора? — попитах.

— Разбира се. Ще поразпитам тук-там и ще видя какво мога да науча.

— Много мило от твоя страна. Кога и къде ще се видим пак?

— Тук е добре. Да речем, утре по обяд?

— Обядът е от мен.

Той се усмихна и стана.

— До утре значи.

След като си отиде, пих още малко, и поразмислих.

„Що за птица е според тебе, Лойош?“

„Не съм сигурен, шефе. Предполагам, винаги е възможно да е точно това, което твърди, че е“.

„Не — отвърнах му. — Не е“.

2.

Лойош помълча за миг, после каза:

„Добре, шефе. Какво видя, а на мен ми убягна?“

„Не видях: чух. Или по-скоро, какво не чух. Какво не попита той“.

Отне му няколко секунди. След това каза:

„О. Да. Трябваше да попита какво правиш тук“.

„Точно“.

„Може би просто беше учтив“.

„Лойош, никой, който живее в едно малко затънтено градче, не може да седне да говори с чужденец и да не го попита какво го води насам. Противоречи на природните закони“.

„Което означава, че знае или мисли, че знае. Доста си умен за бозайник“.

„Много благодаря“.

„Джерег ли според теб?“

„Смятам да приема това, докато нямам основания да го отхвърля“.

„Ами тогава какво правим утре?“

„Ти какво предлагаш, Лойош?“

„Според мен трябва да се разкараме оттук за нощта. Но като те знам…“

„А после той ще е по дирите ни, а ние няма да знаем къде сме. Не. Искам го на място, където мога да го държа под око“.

„Ти си шефът, шефе“.

Станах и излязох във вонята и по тъмните улици, най-вече, за да видя дали е поръчал да ме следят. Щом се озовахме навън, Лойош и Роуца излетяха. Нямаше нужда да казвам на познайниците си какво правя — бяхме заедно от доста време. Сабята ме потупваше успокоително по бедрото. Беше се наложило да намаля тежестта по себе си, преди да тръгна през планините, но все още имах няколко малки изненади по тялото. Нямах намерение да ставам лесна плячка.

Улицата беше доста тиха и изглеждаше съвсем различна в тъмното. Не зловеща, но, ами, по-скоро все едно си имаше свои тайни. От къщите струяха светлини, размътени от намаслената хартия. Много прозорци бяха съвсем тъмни, било защото отвътре нямаше никаква светлина, или защото тук, в Изтока, бяха усъвършенствали кепенците. Чувах потрепването на ботушите си по добре отъпканата каменна прах на улицата. Вонята от фабриката за хартия бе понамаляла, но все още да се долавяше — беше се просмукала във всичко и навсякъде.

„Някой наоколо?“

„Жива душа няма, шефе“.

„Добре“.

По някое време, докато се разхождах, вятърът смени посоката и миризмата, макар все още да я имаше, стана по-поносима. В тишината чух плисъка на водата под кейовете наблизо и жуженето на насекомите. Леко потръпнах.

Оттук бе дошла майка ми. Или поне нейните близки. Защо бяха напуснали? Глад? Болест? Тирания? Влиятелни врагове? Но каквото и да ги беше накарало да напуснат, бяха дошли оттук и в известен смисъл и аз бях дошъл оттук.

И изглежда тези, които искаха да ме убият, ме бяха проследили дотук. Колко мило.

Усетих се, че опипвам дръжката на камата в левия ми ръкав, и спрях. Опипах обаче Маготрепача, увит около лявата ми китка. Където има драгари, има чародейство. Присъствието на Маготрепача успокояваше, независимо от камъка Феникс, който носех на врата си и който уж трябваше да ме пази дори да не внимавам. Става ли дума за живота ми, предпочитам да прекаля със защитните мерки.

Е, ако някой наоколо носеше моргантско оръжие, всеки вещер щеше да го разбере. А ако някой джерег — или какъвто и да е драгар — се появеше, щеше да изпъква като Дзур планина. Веднъж ми бяха казали, че приятелят ми Мороулан отраснал някъде в човешките земи и не знаели, че е драгар — просто го мислели за много висок човек. Никога не съм го питал вярно ли е, но не го вярвах. Разликата беше прекалено очевидна. Не, ако в града се появеше джерег, щях да го науча.

Тръгнах към другия край на градчето — не беше далеко, може би около час вървене. Стигнах до кръчмата, която бях забелязал по-рано. Имаше малка спретната табела с нарисувано някакво дребно животно, което не можах да разпозная на смътната светлина. Не влязох, но я запомних за друг път. Никой не излезе, докато минавах покрай нея.

„Ей, шефе, преди два дни каза, че ставаш прекалено спокоен, помниш ли?“

„Мда, май това не трябва да ни тревожи повече, нали?“

Градът все едно беше престанал. Сякаш отведнъж нямаше никакви магазини, никакви сгради, само пътят се бе изпънал покрай реката. Обърнах се и тръгнах обратно. Докато се върна в хана, беше съвсем притихнало и образът в синия елек си беше отишъл. Качих се в стаята си и заспах.

На другата сутрин ме събуди ужасна светлина и ми трябваше време да се сетя, че е Пещта. Забравил бях да затворя кепенците. Кепенците на Изток са много по-важни, отколкото у дома.

Смъкнах се замаян от леглото и се облякох. Опипах гаротата в яката на наметалото си (учудих се защо още го нося това, между другото; никога в живота си не бях използвал гарота и дори не бях сигурен дали знам как), метателните ножове и шурикена на връвта му, и няколкото ками, които все още носех. След като поразмислих малко над казаното от Орбан, оставих сабята си в стаята. Имах достатъчно железария по себе си и без нея и исках да видя какво ще стане, ако не изглеждам чак толкова натрапчиво опасен.

Сутрин. Пещта сече отгоре по-остро от ножовете ми. Няколко хлапета играят на улицата. Жени, с бебета или без бебета на ръце, влизат в разни дюкяни. Много хора са се запътили на работа, за да произведат гадни миризми на мили околовръст. Зачудих се колко ли хартия произвежда фабриката, че да я превозват с баржи по реката. На кого му трябва толкова хартия? И за какво?

Лойош и Роуца заеха местата си на раменете ми — Лойош днес зае лявото. Така и не знаех как избираха кой къде да е, а нямаше да дам повод за задоволство на Лойош, като попитам. По-рано си мислех, че е някакво сложно разпределение на труда. Вече си мисля, че го правят просто за да ме карат да се чудя.

Докато си вървях, се позамислих как да подходя с търсенето на корена си. Пардон, на роднините. Допреди два месеца щеше да е лесно. Щях да кажа: „Крейгар, разбери дали имам семейство в това село“. Той щеше да подхвърли нещо заядливо, няколко хора щяха да бъдат подкупени, няколко нашамарени, и щях да си получа отговорите. Сега трябваше да го направя сам. Представях си как обикалям из района, спирам край всяка барака и селска колиба и питам: „Случайно да сте чували името Мерс?“ Не ми допадаше много. Няколко пуснати на свобода кетна се мотаеха наоколо на малките си двукопитни крака, грухтяха и душеха, и си търсеха храна. Сигурно бяха собственост на различни стопани. Зачудих се как ги различават стопаните им. Дали кетна бяха достатъчно умни, че да знаят къде им е домът? И предвид неизбежната им съдба, бяха ли достатъчно умни да не се връщат там?

От другата страна на улицата някакъв въздебел тип с лисо теме вдигаше дървен сенник на два пилона и се сетих, че го прави, за да могат хората да стоят пред дюкяна му, без светлината на Пещта да ги заслепява. Май започвах да разбирам колко влияе блясъкът на Пещта на всичко тук. Трябваше да се постарая да стоя настрани от това.

Влязох в дюкяна. Дебелият ме удостои ме с обичайния преценяващ поглед на търговец, който решава дали всъщност ще купиш нещо. Май не го въодушевих особено, но все пак кимна за поздрав. Имаше накачени на куки или струпани по масите чайници, кафеничета, панти, чашки, котлета и дори няколко ковани чинии, всичките в червеникавозлатистия бакърен цвят. Изпитах топло чувство към този човек. Винаги се възхищавам на хора, които могат да правят разни неща.

— Калайджия си, а? — казах учтиво.

Той повдигна вежда и изсумтя:

— А, не. Почтен търговец съм и съм член на гилдията. Всички калайджии продават чрез този дюкян или изобщо не продават тъдява.

Изведнъж ми се прииска да видя колко точно джезвета бих могъл да му натикам в гърлото. Отвърнах: „Разбирам“ и продължих да оглеждам дюкяна. Той пък ме гледаше все едно се каня да му открадна нещо. За малко да го направя, просто заради принципа.

„Шефе, я ми припомни защо не убиваш източняци?“

„Никога не съм казвал, че не убивам източняци. Казах само, че няма да приема пари, за да убия източняци“.

„В такъв случай…“

„Няма да го убия и не, не можеш да го ядеш, дори да го убия. Освен това тлъстината е вредна за теб“.

Оглеждах стоката, като внимавах да не пипам нищо, защото ако кажеше нещо за „пипане на стоката“, наистина щях да го убия.

— Гилдията — повторих.

— Да, младежо. Тъй че много внимавай.

— Нов съм в града. Каква е тази гилдия?

— Търговската гилдия, разбира се — изсумтя той.

— Аха. Разбира се.

„Шефе…“

„Шт. Работя“.

Удостоих го с усмивката, която не говори нищо, и рекох:

— Това местна гилдия ли е, или е част от по-голяма гилдия из цялата страна?

Той ме удостои с нещо, за което съм сигурен, че според него трябваше да е „пронизващ поглед“.

— Защо питаш?

— Чисто любопитство.

„Защо питаш?“

„Чисто любопитство“.

Интересно беше обаче. Предната вечер един просто предположи, че съм аристократ. А сега този тип просто предположи, че съм някакъв катил или престъпник. Мразя да правят такива предположения за мен. Кара ме да ми се иска да им счупя краката. И главите.

Казах:

— Името Мерс говори ли ти нещо?

Той се намръщи още повече.

— Заплашваш ли ме?

— Не.

— Не реагирам на заплахи, млади човече.

— Това е добре, защото не ги ръся.

— Мисля, че ще е най-добре да напуснеш учреждението ми.

Учреждението. Той имаше учреждение!

Свих рамене и си излязох, защото не мислех, че задържането ми вътре ще е продуктивно, и защото това сигурно бе последното нещо, което той очакваше да направя.

„Това — казах на Лойош — беше един от по-интересните разговори, които съм имал в живот, пълен с интересни разговори“.

„В смисъл че нямаш никаква представа какво стана току-що, нали?“

„Правилно. Само че нещо стана. Нали?“

„Разбира се, шефе. Има ли основание да смяташ, че би могло да е свързано с онова, което търсиш?“

„Лойош, споменах моминското име на майка ми и той помисли, че го заплашвам“.

Лойош не отговори.

Повървях десетина крачки по улицата и изведнъж ме връхлетя носталгия, каквато не бях си и помислял, че мога да изпитам. Стоях пред чудно хубава къщичка. Нямаше прозорец към улицата, само врата с провесена от горния праг дебела завеса от бяла вълна. От ниските стрехи висяха билки: имел, коелш, мащерка, вратига, живовляк. Дядовият ми дюкян изглеждаше по-различно, но миришеше на същото. Постоях отвън, усетил усмивката на устните си, после дръпнах завесата настрани и влязох.

Вътре беше полутъмно. Две опушени лампи примигваха в двата края, от което глинените съдове по рафтовете и растенията по куките сякаш подскачаха и потрепваха.

Мъжът в дюкяна изобщо не приличаше на дядо ми. Имаше от онези лица, които изглеждат все едно някой е хванал брадичката и е дръпнал, с високо изпъкнало чело и оредяваща коса, сякаш за да се подсили ефектът. Носеше зацапана от пот фланела, навремето вероятно синя, и торбести кафяви панталони. Не можех да определя точно възрастта му — някъде от трийсет до… не знам. Огледа ме от глава до пети със светлокафявите си очи и с изражение, което ми напомни за типа, с когото бях говорил току-що. Явно не ме хареса. Може би беше заради джерегите на раменете ми. Но пък аз просто си бях аз: Въздържах се да му счупя лявата колянна капачка и дясното ходило. Дори и не помислих за това.

Той тръсна глава в толкова пренебрежителен поклон, че можеше да даде урок по груба учтивост и на Мороулан, и зачака да кажа нещо. Накрая се спрях на:

— Имаш ли сол шаба?

— Не.

Помислих малко и се спрях на прекия подход.

— Какъв е проблемът?

— Няма проблем — отвърна ми, присвил устни. — Просто нямам, и толкова.

— Не това. Държането ти. Какво съм ти направил? Облеклото ми ли не ти харесва, или какво?

— Ти си вещер — отвърна ми.

Значи, тук да обясня. „Вещер“ е единственият начин да се преведе, но той всъщност използва една фенарийска дума, ердергбасор, която горе-долу означава „вещер, който прави гадни неща на хората“ или може би „вещер, изучаващ неща, за които свестните хора не обичат да говорят“. Нещо такова. Думата ми беше позната, но изобщо не бях очаквал да я употребят по отношение на собствената ми добродушна и обичлива персона.

Обърнах се към познайника си, който бе извлякъл превода от ума ми.

„Лойош? Някакви идеи?“

„Пиши ме слисан, шефе. Никакви“.

Драснах с пръст едно кръгче на тезгяха, докато гледах търговеца. Наричам го „търговец“, защото ми беше трудно да мисля за него като за вещер.

— Никога досега не ме бяха наричали така.

— Не ме заплашвай, младеж. Аз съм ч…

— Член на гилдията — довърших с него. — Мдаа. Е, и какво точно ме прави вещер? — Използвах същата дума.

Той само ме изгледа кръвнишки. Зачудих се колко още ще издържа, без да посегна на някого. Странна работа: докато бях обкръжен от драгари, никога не се изкушавах да се забърквам с хора. Но тук, без драгари наоколо, това изобщо не ме притесняваше. Всъщност с всяка минута се изкушавах все повече. Последния път, когато бях по тези земи, преди години, не се запознах с много хора, но малкото, с които говорих, бяха приятни. Предполагам, че покрай това, както и покрай разказите на дядо ми, си бях изградил в главата някаква представа за рай. Да бе, рай. Е, както и да е.

— Питам сериозно. Защо мислиш, че…

— Млади човече. Или си глупак, или мен ме взимаш за глупак. Мога да различа познайник, като го видя.

А. Ясно. Значи беше Лойош все пак. Кой да го знае? Но от това следваха такива изводи, че главата ме заболя при мисълта за тях. Затова смених темата.

— Добре. Познаваш ли фамилия на име Мерс?

— Вратата е натам, младежо.

И отново дилемата: да изляза през вратата или да приложа насилие. Сигурен бях, че все мога да измисля някоя подходяща фраза, но… Но просто се проврях покрай завесата и се върнах на улицата.

Следващото място беше обущарски дюкян и миризмата на кожа и масла надвиваше дори градската воня. Ще ви спестя подробностите. Резултатите не бяха по-добри. Тези хора просто открито не ме харесваха. Усетих, че започвам да се ядосвам, и потиснах яда си. Точно сега нямаше да ми помогне. Трябваше да разбера какво става.

„Трима поред, шефе. Убеди ли се?“

„Мда. Само дето не съм сигурен в какво точно се убедих“.

Не беше в състояние да ме просвети, тъй че поех обратно към хана, като хвърлях мимоходом погледи към други дюкяни, но без да влизам. Кепенците бяха отворени и заключих, че трябва да е свързано с посоката на вятъра. Когато стигнах в хана, Орбан го нямаше — всъщност заведението бе почти изцяло мое — тъй че си намерих един ъгъл и чаша силно червено (всъщност изглеждаше по-скоро мораво) и се настаних да го почакам. Виното беше свястно.

Някъде след цяла вечност получих чиния агнешка яхния с праз лук, чесън и бучки кисела сметана и парче хляб с дебела кора. След още цяла вечност Орбан най-сетне се появи. Огледа се, видя ме и тръгна право към мен, без да губи време.

— Е, как мина денят? — попита ме, след като махна на слугинята.

— Интересно — отвърнах. Той си поръча пиене, напомних му, че аз плащам обяда, и си взе и купа от същата яхния като моята. — Не знам откъде да започна. Някаква идея защо ще ме наричат ердергбасор?

Веждите му леко подскочиха.

— Хмм. Кой те нарече така?

— Собственикът на дюкяна за вещерски стоки.

— О. Той ли? — Сви рамене. — Ще поговоря с него.

— Не, не. Няма нужда. Просто съм любопитен. Изглежда, си мисли, било защото познайникът ми е джерег, или защото си имам познайник, че…

— Защото познайниците ти са джереги — заяви той. — Според много хора тук това означава, че следваш тъмния път, защото тези, които следват светлината, имат птици или котки, много рядко по някой питомен пор. Не и влечуги обаче.

— Тъй ли? Странно.

— Чисто местно поверие.

— Това градче е доста особено.

Той сви рамене.

— Просто внимавай.

— Какво имаш предвид?

— Имам предвид да не задаваш много въпроси.

— Защо? Дойдох, за да разбера някои неща.

— Знам. Но… просто бъди предпазлив, нали? Тук има хора…

— Гилдията? — прекъснах го.

— Разбра ли за това?

— Разбрах, че съществува и че не прилича на никоя гилдия, за която съм чувал.

Той се почеса по брадичката.

— Тук съм роден, нали разбираш.

— Ами хубаво.

— Налага се да движа търговията си тук.

— Разбирам.

— Ако настроиш Гилдията против себе си, не очаквай да ти помагам. Или дори да ти кажа „здрасти“, когато се разминем по улицата.

— Добре. Това — ясно. Но дотогава, какво можеш да ми кажеш за нея?

Той помълча малко, после вдигна рамене.

— Стара е, могъща е.

— И включва всичко? В смисъл, никой търговец няма да оцелее, ако не е в Гилдията?

Той кимна.

— И това е изключително местно?

— И други градове имат гилдии. Повечето имат. Но тази е, ъъ, уникална.

— Как е възникнала?

— Не знам. Имало я е открай време.

— Кой командва? Съвет? Водач?

— Водач. Казва се Чайор.

— Хубаво име. Къде живее?

— Защо питаш?

— Щом се налага да избегна неприятности с Гилдията, той изглежда най-подходящо за начало.

Орбан поклати глава.

— Твоя работа, но аз не бих го направил. Мисля, че трябва да стоиш колкото може по-настрана.

Отпих глътка вино. Чудех се колко точно мога да му вярвам. Лойош помръдна леко на рамото ми. И той се чудеше. Реших да не е много, засега. Не се доверявам лесно. Сигурно ви изненадва.

— Добре — казах. — Ще го имам предвид. Всъщност просто искам да намеря близките си, ако още има някои тук. След това смятам да продължа. В този град няма много интересни неща за мен.

Орбан кимна и каза:

— Нямах късмет с това. Жалко, че не мога да ти помогна.

— Благодаря за усилието.

— Мисля, че този град не е добър за теб. Не го казвам като заплаха — побърза да добави, след като видя изражението ми, предполагам.

— Нямам нищо против теб. Просто предупреждение. Ако продължаваш да ровиш, ще стане по-неудобно. Аз съм донякъде извън нещата, не съм ангажиран толкова като другите, защото пътувам много.

Не ми се налага да съм толкова, мм, загрижен за интересите на града. Но все пак съм част от него, ако ме разбираш добре.

— Всъщност изобщо не те разбирам, но съм любопитен.

— Хмм. — Той гаврътна половината си чаша, без да издаде с нищо, че е нещо повече от вода, и ме погледна замислено. — Искам да кажа, че мога да те предупредя, но ако се забъркаш в някоя неприятност, не мога да те защитя.

— О. Ясно. Досега говорих само с няколко търговци. Вярвам, че простите хора не са от Гилдията. Ще поразпитам сред тях.

Той поклати глава.

— Твоя работа, разбира се. Но мисля, че ще е грешка.

— Смяташ, че Гилдията ще забележи?

— Освен ако не си много предпазлив. И знаеш ли, наистина изпъкваш тук.

Имаше нещо забавно в идеята, че аз, човешкото същество, можех да се слея с тълпа драгари, без да ме видят, а сред собствения си народ изпъквах. Все пак може би беше прав.

— Защо ми помагаш? — попитах го. Понякога един откровен въпрос може да разтърси човек и да го тласне към искрен отговор.

Той сви рамене.

— Изглеждаш ми свестен човек. Ако видиш някой непознат, тръгнал на разходка в посока, където знаеш, че има гадно тресавище, няма ли да му го споменеш?

Вероятно не.

— Предполагам, че да.

„Е, Лойош? Какво мислиш?“

„Шефе?“

„Предупреждава ли ме да стоя настрана за мое добро, или защото не иска да науча нещо?“

„Откъде да знам? Може да са и двете“.

„Хмм. Прав си“.

— Да те черпя още едно пиене?

— Не, стига ми. Трябва да бягам. Трябва да видя хората, които приготвят превоза, да не облекчат товара, като изпият всичко. — Ухили се и стана.

— Добре. Благодаря за сведенията и за съвета. Длъжник съм ти.

Какво точно му дължах, тепърва щеше да се разбере.

Той махна пренебрежително и излезе.

Поседях още малко, загледан в пръстите си, които правеха кръгчета в мокрото по масата. Едно нещо просто не излизаше от главата ми: когато попитах търговеца дали познава някого на име Мерс, той си помисли, че го заплашвам. Беше просто прекадено интригуващо, за да го подмина. Седенето и мисленето нямаше да ми кажат нищо.

Така че станах и излязох навън.

3.

Миризмата не беше толкова лоша. Имаше вятър от запад и бе студено, твърде студено за разгара на пролетта. Придърпах наметалото около себе си и помислих да се върна в стаята си да взема по-дебелото, но тогава щеше да се наложи да изтърпя коментарите на Лойош й като че ли не си заслужаваше.

„Шефе?“

„Да?“

„Сега какво?“

„Сега намирам някой, който е навит да говори с мен“.

„Значи не му вярваш?“

„Да. Не. Не знам. Трябва да науча повече. И, проклятие, искам да ги намеря“.

„Защо?“

„Лойош…“

„Не, шефе, наистина. Когато прехвърлихме планината, все пак правехме нещо, след като бездруго идвахме тук. А сега въпросът е нещото, което трябва да направим. Защо?“

Част от работата му беше да ми задава трудните въпроси.

Докато се мъчех да измисля добър отговор, краката ми ме понесоха към кея. Ако сте изтървали нишката, беше някъде по пладне. Фабриката оттатък реката бълваше сив дим. Вятърът идеше откъм планините (казвали са ми, че е необичайно), тъй че вонята поне беше поносима. По улиците вървяха хора — не много, предимно майки с деца на ръце. Те не ме притесняваха, понеже Лойош…

„Някой идва насам, шефе. Жена. Не изглежда опасна и като че ли не идва точно към теб“.

„Добре“.

Не се обърнах и след малко чух стъпки зад мен и вдясно. Обувки с меки пети, шумоляха тихо, може би от кожа на дарр или нещо подобно. Зърнах я с крайчеца на окото си, на десетина стъпки назад, обърнах се и кимнах. Отвърна ми с кимване. Беше някъде на моята възраст, може би малко по-голяма. Очите й, които забелязах най-напред, бяха интригуващо сиви. Черна коса — подозирах, че е боядисана, — падаща на дълги къдрици много под раменете. Носът й беше прав, фигурата й — много приятно закръглена. Преди време щеше да ме заинтересува и тази част от мен явно все още не беше умряла напълно, иначе нямаше да го забележа. Носеше дълги сребърни обеци и доста пръстени. Роклята й беше тревистозелена, с дълбоко четвъртито деколте и натрапващи се връзки на предницата. Не стигаше съвсем до глезените, така че червените дипли на флейсъл1 леко се показваха под полите. Носеше чехли в същия цвят като очите.

Обърнах се отново напред и се загледах в пушека от фабриката. Тя като че ли правеше същото. След малко каза:

— Търсиш ли си малко забавление?

— Не, благодаря — отвърнах. — Мразя забавленията. Никога не съм ги искал. Още като дете бягах и се криех, щом ми се стореше, че някой иска да се забавлявам. Доволен бях, като пораснах, защото сега мога да прекарам остатъка от живота си без никакви забавления.

Тя се засмя, въздъхна и отново се загледа към фабриката. Предположих, че работният й ден сигурно ще започне, след като вечерта я затворят.

— Гилдията и за твоята професия ли взима такса? — попитах.

Никога не знаеш как ще реагират въртиопашките на въпроси за работата им. Понякога говорят за нея така, както се говори за следващата Жътва, в случай че не падне слана; понякога ще те изгледат надуто, сякаш си мислят, че се възбуждаш, като питаш; понякога се ядосват все едно всякакъв въпрос около това как си изкарват хляба е по-личен дори от самия акт — което може би е така всъщност.

Тя каза просто:

— Гилдията движи всичко.

— И аз съм със същото впечатление. Казвам се Влад.

Погледна ме, после отново се загледа над реката.

— Приятно ми е, Влад. Аз съм Тереза. Какво, в името на Трите сестри, те е довело в това скапано градче?

Имаше бръчки в ъгълчетата на очите и на челото, които не бе успяла да прикрие с грима, но предполагам, че от грима не се очакваше да действа на пълна светлина. Бръчките всъщност я правеха по-привлекателна.

— Дойдох заради аромата.

По устните й пробяга усмивка.

— Всъщност — продължих — стоя тук и си задавам същия въпрос. Предимно минавам оттук, на път за някъде другаде. Или отнякъде другаде, така да се каже. Имам роднини някъде наоколо и бих искал да ги намеря.

— О. Кои?

— Мерс.

Тя извърна глава и ме изгледа дълго и преценяващо. Изчаках.

— Не мога да ти помогна — каза накрая.

Кимнах и казах:

— Започвам да подозирам, че изобщо не живеят тук. — Една добра лъжа развързва езиците по-добре от една лоша истина.

— Знам кой би поискал… в смисъл, би могъл да ти каже много неща за това градче — рече тя.

— О? Е, това е най-обнадеждаващото, което съм чул днес.

Тя помълча малко и каза:

— Но струва пари.

Зачаках търпеливо.

Тя въздъхна.

— О, добре. Има една кръчма, „Мишката от зимника“.

— Да, видях я.

— От задната й страна има конюшни. Повечето нощи там можеш да намериш един, казва се Золи. Той е кочияшът на граф Секереш. Знае всекиго и всичко и е кочияшът на графа, тъй че никой не може да го пипне. Или поне той си мисли така. Напий го и ще ти каже всичко.

Извадих един империал, пристъпих към нея и го пъхнах в шепата й. Тя направи онова, дето го правят някои, за да преценят тежестта на монетата, и попита:

— Злато ли е?

— Чисто. Не го харчи наведнъж.

Тя се засмя и ме целуна по бузата. Беше висока почти колкото мен. Беше много по-привлекателна, когато се усмихнеше. Погледах след нея, докато се отдалечаваше. Хубава походка, гъвкава.

Малко след това се изнесох до „Мишката от зимника“, която се оказа почти същата като „Острата шапка“ (така бях започнал да наричам другата кръчма в ума си), само дето помещението бе малко по-дълго и таванът — малко по-висок. Всички маси бяха малки и кръгли. След обичайните сдържани, но не и недружелюбни кимвания отнесох чаша вино до една масичка и се настаних да я ухажвам до вечерта.

Щом се стъмни, заведението започна да се пълни бързо, предимно с мъже, които имаха и вида, и миризмата на фабриката оттатък реката. Имаше и няколко момичета, всичките с рокли с набиващи се на очи връзки отпред и непокрити глезени. От време на време някое от тях тръгваше с някой от работниците към вратите в дъното. Две ме погледнаха, но никоя не се приближи.

Поради липса на друга работа гледах хората и се стараех да запомня лицата без никаква особена причина, освен че бе добро упражнение. По някое време излязох и заобиколих отзад, към конюшнята. Беше оградена с нещо като стобор, зад който имаше висока карета с някакъв знак, изрисуван на вратата, но нямаше впрегнати коне. Където има карета, трябва да има и кочияш. А където има кочияш, има и истории за разказване. А където има истории за разказване, има отговори на въпроси, и може би правилните отговори при това.

Влязох.

Миришеше на прясно сено, старо сено, мокро сено, мухлясало сено и тор. Беше си голямо подобрение, в смисъл откъм миризмата. Имаше десет ясли, четири, от които бяха заети от коне, различни на цвят и размер, а петата — от мършав тип, облечен в черно, с високо изпъкнало чело над дебели вежди, което му придаваше, мм, малко нелеп вид. Беше сплел пръсти на корема си. Ръцете му бяха нашарени със странни бели белези. Седеше на ниско трикрако столче и очите му бяха затворени, но щом приближих, се отвориха. Не видях следа от сън в тях, нито някакъв знак от пиянство — последното бе необичайно, ако човек вярва на всичко, което е слушал за кочияши.

— Ако си дошъл да се повозиш до имението — заговори той с много ясен глас и малко по-пискливо, отколкото можеше да се очаква от вида му — закъснял си. Ако си дошъл за приказки, си подранил. Ако си дошъл да ми купиш пиене, дошъл си в най-подходящия момент.

— Дошъл съм с въпроси и пари — казах.

— Превърни парите във вино и ще ти отговоря на въпросите.

— Става. Какво вино?

— Бяло. И колкото е по-добро, по-добри ще са отговорите.

— Връщам се моментално.

Той кимна и затвори очи.

Отвори ги пет минути по-късно, когато се върнах с бялото и с някакво червено за мен. Той подуши чашата, отпи, кимна и рече:

— Сядай.

Имаше няколко ниски трикраки столчета, на каквито седят обущарите. Взех едно и седнах срещу него. Конете се размърдаха и един ме изгледа подозрително, докато минавах пред него. Или може би гледаше Лойош и Роуца?

Седнах и казах:

— Аз съм Влад.

— Аз съм Золи, Качиш или Чиш. — Отпи още глътка. — Добро е. Добре, Влад. Та значи имаш въпроси?

— Много, много, много.

Усмивката му беше приятелска. Вярвах й, временно. Та откъде да започна?

— Познаваш ли някои Мерс?

— Разбира се — отвърна той. — На пет мили на север, по пътя покрай орехите. Голяма бяла къща, изглежда сякаш е пристроявана много. Освен ако нямаш предвид братовчедите. Те заминаха преди години. Не знам къде, но сигурно във Фенарио. В града имам предвид.

— Благодаря.

— Около половин час езда е.

— Не яздя.

Изглеждаше искрено изненадан.

— Никога ли не си се качвал на кон?

— Качвал съм се. Точно затова не яздя.

— Хмм. Добре. Какво друго?

— Защо никой не иска да отговори на въпроса ми за тях?

— Страх ги е от Гилдията.

— Мда. Гилдията. Това щеше да е следващият ми въпрос.

— Това е въпросът на всички. Моят също. Никой не е съвсем наясно как стана тая работа.

— Все трябва да знаеш историята донякъде.

Довърши виното си и ми подаде чашата си.

— Донякъде.

— Задръж я — казах му. — Ще донеса кана.

— Тука съм си.

Заведението се беше понапълнило, тъй че ми отне десетина минути, докато се върна. Подадох му каната и седнах.

— Така. Гилдията.

— Да. Гилдията. — Изгледа ме замислено. — Защо този интерес?

— Непрекъснато се натъквах на тях, докато се опитвах да науча за фамилията Мерс.

Изгледа ме още по-замислено. Дори преценяващо.

— Роднини са ти, нали?

— Винаги съм мислил, че съм се метнал на баща си.

— Начина, по който ти се разширяват ноздрите. То си е наследствено. Това ли те доведе в Бурз?

— И да, и не — отвърнах.

Изчака ме да продължа и след като не го направих, вдигна рамене.

— Фенарио е старо кралство, Влад. Много старо. Две хиляди години, представяш ли си? Един народ на една земя. Две хиляди години!

Не коментирах колко къс срок са две хиляди години за Мороулан или Алийра, да не говорим за Сетра. Само кимнах.

Той продължи:

— Границите са се изместили малко през вековете, и други неща са се променили. — Кимнах, защото май очакваше да го направя. — През последните няколкостотин години кралете не са били особено загрижени за външните провинции. Правили са каквото трябва, за да подсигурят границите, но иначе са оставяли графовете да правят каквото намерят за добре.

— Освен за данъците, предполагам.

— Понякога да, понякога — не.

— Хм.

Золи вдигна рамене.

— Ако искаш, вярвай. Най-често кралят като че ли не се интересува дали данъците се събират. Поне тук, далече на запад. Предполагам, че ако е по-настоятелен, това просто ще окуражи контрабандата.

— Ясно.

— Тъй че когато станала тая история, са ни оставили да се оправяме сами.

— Каква история?

— Според приказките графът, старият граф, дядото на господаря ми, се побъркал. Започнал да си въобразява, че всички вещери се опитват да го убият или нещо такова.

— А те опитвали ли са се?

— След време — да.

— Хм.

— Не знам цялата история, разбира се. Никой не я знае. Но тукашните вещери май се разцепили. Едните искали да се крият от графа, докато лудостта му мине, а другите искали да предприемат нещо.

— Нещо като?

— Не знам. Да го убият? Да го изцерят? Каква е разликата?

— Напомняш ми за някои мои познати.

Той си наля още вино.

— Тъй че имало дълъг период — десет, двайсет, трийсет години? — през който графът не правел нищо друго, освен да се бори с вещерите. Има песни, в които се изброява от какви болести се разболял и как се изцерил. Сигурно и те не са верни, но изглежда е бил доста зает. Все пак нещата трябвало да се движат, тъй че накрая Търговската гилдия се наложила.

— Добре, а по-късните графове? Не са ли имали дума по въпроса?

— Както разбирам, синът на стария граф уредил нещата окончателно.

— Как?

— Споразумял се. Вие няма да ми вредите, аз няма да ви закачам. По принцип графът е доволен да си получава среброто, да си седи вкъщи и да се оплаква от бракониерите.

— Странно.

— Градчето е странно.

— Мда. Не е трудно да го надуши човек.

Той кимна.

— Селяните не харесват вонята от фабриката и не им харесва всичките им синове да оставят земята, за да работят в нея, но фабриката носи среброто на графа, тъй че търговците гледат нищо да не я застрашава. Не искат графът да се оплаква във Фенарио, защото може някой ден да има крал, който сериозно да се поинтересува какво става тук.

— Странно градче — повторих. — Каква е разликата между вещерите, опълчили се на графа, и другите?

— А?

— Питам, как се е променило това?

— О. Не знам. Никой, освен вещерите не говори за това, а аз така и не съм учил Изкуството. Според някои верните на графа имат само птици и мишки за познайници. Не знам колко е вярно.

— Има ли изобщо нещо вярно в това, което ми разказа?

Той помисли малко.

— Разправям ти приказки. Ако търсиш факти, иди на друго място. Не знам дали е вярно. Ние, кочияшите, само ги предаваме от ухо на ухо тия неща.

— Значи нищо от това, което ми разказа, може да не се е случило, така ли?

— Сигурен съм, че поне част от него някак си е свързана със случилото се.

Забелязах, че не съм пил от виното си от доста време, тъй че почти го довърших, докато премисля чутото.

— Ако разбирам добре, фамилията Мерс е свързана с, мм, тъмните сили на Изкуството, така ли?

Золи кимна.

— Хмм. И въпреки това още се намират от тях.

— Неколцина. Упорити са.

Усмихнах се. Това ме зарадва. Той добави:

— Общо взето си живеят сами. Не се мешат с други и никого не обиждат.

— Също като мен — подхвърлих сухо.

Той или не схвана иронията, или я пренебрегна.

— Е, Влад, отговорих ли на всичките ти въпроси?

Засмях се.

— Определено. И породи други сто.

— Така става обикновено.

— Графът… как му викат?

— Милорд е достатъчно.

— Не, не. Името му.

— А. Веодрик. Фамилното му е Секереш.

— Благодаря. Кажи ми, Золи, ти защо си тука?

— Тук съм роден.

— Не, имам предвид защо си в хана, а не в имението с милия граф Секереш Веодрик?

Той се засмя.

— Милият граф Веодрик, освен че е едно сприхаво глезено дете, което не може да говори за нищо друго, освен за болките и болежките си, е на осемдесет и три години. Веднъж в годината напуска имението, за да присъства на Празника на сеитбата, и веднъж в годината ходи да съдийства на Конния панаир. Днес не е от тия дни, а компанията тук е по-добра.

Огледах конюшнята.

— Конете ли? А. Очакваш някого?

— Рано или късно. — Усмихна се и ми намигна.

— Тогава те оставям с виното и благодарностите ми.

— За мен беше удоволствие, Мерс Влад. Вярвам, че ще се видим пак.

— Надявам се. Ще имам още въпроси, след като обмисля нещата.

— И още вино, надявам се.

— И още вино.

Беше станало късно и ханът като че ли бе затихнал. Тръгнах обратно през селцето. Лойош и Роуца си отваряха очите на четири, защото изведнъж нервите ми се бяха изпънали. Нищо особено не се случи. Върнах се и съдържателят на „Острата шапка“, Инчай, ме изгледа кисело (гостилницата беше празна; предполагам, че се канеше да си ляга).

„Е, полезно беше, а, шефе?“

„За какво е този сарказъм сега? Полезно беше“.

„С какво? Той каза, че всичко, което ти разправя, може да е измислица!“

„Вярно или не, много хора го вярват“.

„О, добре, всичко е разрешено значи“.

„Каза също, че има някаква истина зад приказките“.

„Късмет в търсенето й ти пожелавам“.

„О, я млъкни. Изморен съм“.

Някои удоволствия никога не остаряват и смъкването на ботушите в края на дълъг ден е едно от тях. Смъкнах наметалото си и горните дрехи, сетих се да затворя кепенците и се проснах на леглото. Радвах се, че не бях имал повод да съжаля, че си бях оставил сабята тук, и реших да не го правя повече.

„Е, шефе, дано да е напредък. Ще ми се да приключим тук и да се махаме“.

„Това градче те изнервя, нали?“

„Що, тебе не те ли изнервя?“

„Да, май си прав. Лека нощ“.

4.

Помня, че предната нощ си помислих колко е хубаво да спиш в истинско легло. Все още беше хубаво.

Спах до късно и се чувствах отпочинал, когато се затътрих по коридора да си наплискам лицето и т.н. Върнах се в стаята, облякох се и отделих малко повече грижи за оръжията, докато ги наглася по местата им. После слязох и хапнах хляб и сирене и пих кафе. Много хляб и много сирене — днес отново ме чакаше дълъг път. Не толкова много кафе: мръсно, гадно и горчиво, само гъстата сметана и лъжиците мед го правеха поносимо донякъде.

Все още беше сутрин, когато потеглих. Застанах пред „Острата шапка“ (все още не бях чул как го наричат местните) и пратих Лойош да потърси път на юг. Отне му около пет минути. Последвах указанието му покрай триетажна тухлена сграда, за която предположих, че трябва да е търговска борса, и тръгнах по пътя с отмерена крачка. Лойош се върна, този път на дясното ми рамо, и подхвана с Роуца разговор, който не беше моя работа.

Утрото бе хубаво и ясно; небето — светло и чисто синьо, тук-там осеяно с малки пухкави бели петънца. Щеше да ми отнеме известно време, докато свикна с това. Хрумна ми, че в последните два дни полусъзнателно бях отбягвал да поглеждам нагоре. Ако никога не сте попадали в място, където небето изведнъж ти изглежда съвсем различно от онова, с което си свикнал, сигурно няма да го разберете, но ти обърква главата. Подсеща те за ония приказки за хора, които минават през дупка в стената на пещера и се озовават в Земята с краката надолу или Земята наопаки, или Земята, където всичко е твърде голямо.

Или в Калната земя. Радвах се, че не беше валяло много напоследък. Мразя да газя в кал.

Разминах се с една талига, теглена от млад и чевръст на вид кон — поне на мен ми се стори млад и чевръст. Селякът ми кимна колебливо, на което отвърнах. Носеше широка сламена шапка. Много хора в градчето носеха шапки. Пак заради Пещта, предполагам. Може би трябваше да си взема и аз. Пещта грееше ярко от дясната ми страна.

„Да си взема ли шапка, Лойош?“

„Да, шефе. Ще има с какво да си играя, когато се отегча“.

Добре, пропускаме шапката.

Видях някаква малка колиба, сигурно фермерски дом, далече встрани от пътя. Защо е трябвало да я строят толкова малка, след като имаше толкова много място? Закони ли имаше за това? Ако да, защо?

Пещта се бе изкатерила забележимо по-високо в небето и започвах да се потя. Спрях, отворих манерката и пих, после налях в шепата си за Лойош и Роуца. Роуца още не можеше да пие от шепата ми, без да ме гъделичка с език.

Минахме през няколко рехави горички — дърветата бяха тънки, с клони високо над главата ми, и даваха малко сянка — но освен тях всичко беше нивя, леко нагънати във всички посоки като океан. Понякога се мяркаше нещо почти като хълм и браздите минаваха покрай хълма, вместо да се катерят и спускат, за което според мен някой трябваше да е хвърлил много допълнителна работа, но несъмнено имаше причини, свързани с вещерството, което познаваха всички селяни в тази земя.

Предположих, че трябва да съм вървял вече повече от час, може би два. Опитах да проверя времето по Имперския часовник и, разбира се, не можах. Беше просто по навик. Не забелязах точно момента, в който се бях отдалечил толкова от Глобуса, че действието на амулета да ми пречи да получа часа, но беше странно как, след като го разбрах, се почувствах неловко. Не че ми трябваше да знам времето. Просто ме притесни, че не мога да го разбера, когато поискам. Несъмнено живеещите тук можеха да узнаят часа съвсем точно според това колко високо е Пещта в небето. Погледнах към нея и веднага извърнах очи. Далече пред мен и вляво имаше тънка струйка дим. Сигурно някой селянин гореше сметта.

„Шефе, онова отляво са орехи“.

„А. Добре. Радвам се, че поне един от нас ги познава“.

„Можеше да помолиш кочияша да ти ги опише“.

„Бях твърде объркан“.

Точно зад дърветата имаше покрит с чакъл път, забележително добре поддържан. Тръгнах по него и тънката струя дим вече бе точно пред мен. Изведнъж ме обзе лошо чувство.

„Лойош…“

„Тръгвам, шефе“.

Потупах сабята и продължих напред.

Отне му около три минути.

„Къщата е, шефе. Изгорена до основи. И…“

„Има ли трупове?“

„Шест дотук. Два от тях малки“.

Овладях подтика да затичам. Явно бях закъснял с часове. Също тъй си казах „Млък!“, защото мозъкът ми започна трескаво да съчинява сценарии, в които това не беше по моя вина. Как не. Хайде да сме реалисти.

Докато се доближа на петдесетина крачки, вече можех да видя, че са си свършили работата добре. Имаше един тухлен комин и димящи развалини. Толкова. Наблизо имаше среден на големина плевник и няколко по-малки пристройки, които не бяха пипнати, но самата къща беше на въглени и пепел: не мисля, че бе останало парче дърво, по-голямо от юмрука ми.

Продължих напред. Не можех да се доближа съвсем — все още беше адски горещо. Но видях един труп, малко извън обгорялото петно. Жена, паднала по очи. Обърнах я. Нямаше някакви видими следи от насилие. Не можеше да се каже, че лицето й е красиво.

Беше вече на възраст. Трябваше да сме роднини — може би ми беше леля или някаква баба.

„Шефе…“

„Знаеш ли, дори не знам какво правят сънародниците ми с мъртвите“.

Вятърът се промени и духна пушек в очите ми. Обърнах се.

„Шефе…“

„Намери посоката на най-близките съседи, Лойош“.

„Веднага, шефе“. И излетя. Роуца отиде с него.

Не съм сигурен колко време изтече.

„Близо е, шефе — чух в главата си. — Около миля. Тръгни на запад и ще я видиш“.

Обърнах гръб на Пещта — все още беше сутрин — и тръгнах. Стъпалата ми бяха изтръпнали, странно защо.

И наистина я видях. Малка спретната къщурка, изглеждаше уютна. Лойош и Роуца се върнаха при мен и се приближихме. Докато стигнем, отпред вече ни чакаха двама. Единият държеше коса, а другият някакъв малък извит прибор за рязане, който не ми беше познат. Единият беше по-възрастен от мен, другият доста по-млад, може би на около шестнайсет.

— Дотук — каза по-старият. — Още една крачка и ще…

Продължих да крача. Лойош налетя в лицето на по-младия. По-старият понечи да замахне, но след миг вече лежеше на гръб, с ходилото ми на ръката му с оръжието. Другият, синът му, предполагам, се извърна към мен, щом Лойош излетя настрани, в който момент вече държах кама, опряна на гърлото му. От къщата се чу приглушен писък.

— Не ме заплашвайте — казах. — Не го обичам това.

Двамата ме гледаха кръвнишки. По-младият се справяше по-добре, но може би бе, защото все още беше на крака. Отстъпих назад и накарах камата да изчезне.

— Можеш да станеш — казах — но ако ми се стори, че някой от вас се опитва да ми посегне, и двамата пускате кръв. После влизам вътре.

Бащата се надигна бавно, изтупа се и ме изгледа. Да, прав се справяше по-добре с гледането кръвнишки. Можех да му дам някой урок по добро държане, но не бях дошъл за това.

Посочих през рамо, без да ги изпускам от очи. Знаех, че пушекът се вижда доста добре оттук.

— Някой от вас видя ли какво стана?

Двамата поклатиха глави.

— Ако бяхте видели, щяхте ли да ми кажете?

Не отговориха.

Поех си дълбоко дъх и бавно издишах. Знаех, че единствената причина да искам да си го изкарам на тези двамата е, че са пред мене. Но нямаше да помогне изобщо.

Овладях си нервите, да.

Обърнах се към предполагаемия баща.

— Аз съм Мерс Владимир. Виждате дима. Някой е изгорил къщата преди или след като е избил всички в нея. Не знам колко трупове има, защото не можах да се доближа достатъчно да ги преброя, но са най-малко шест. И поне две са деца. Бяха мои близки. Искам да разбера кой го е направил. Ако знаете и не ми кажете, ще пострадате лошо.

Той наведе очи, после заговори объркано:

— Пратих… пратих момчето да види и е видяло каквото и ти. Говорехме какво да правим, когато ти… когато се появи ти.

— Добре. Не съм оттук. Какво е обичайно да се прави с телата, за да се покаже почит?

— А?

— Какво правите с телата на умрелите?

— Погребваме ги — отвърна той, все едно че съм идиот.

— Друго какво?

— Какво… Понякога отец Нойдж моли богинята демон да наглежда душите им. Понякога — не. Зависи, мм, дали се е знаело, че я почитат.

— Те почитаха ли я?

Той кимна.

Обърнах се към по-младия.

— Иди доведи отец Нойдж. Кажи му, че го чакам там. И ще ми трябва лопата.

Устата на баща му се раздвижи отново.

— Имам две лопати. Ще помогна.

— Бяхте ли приятели?

Кимна.

— Чувах, че те… мм, чувах разни неща. Не ме интересуваше. Никога не са ме притеснявали. А една зима…

— Добре. Можеш да помогнеш.

— Съжалявам, че…

— Спести си приказките.

Обърнах се и изминах дългата миля обратно към дома на Мерс.

В доскорошния заден двор имаше дърво, явор, помислих си. Седнах и се облегнах на него, докато изчакам. От отломките на доскорошната къща навяваше дим и виждах три овъглени фигури на доскорошни хора.

Седях и се мъчех да се примиря с факта, че почти със сигурност съм причинил това. Или предизвикал поне. Някой друг го беше направил. Щях да разбера кой е и да му направя лоши неща. Каквото и да ставаше тук, това не трябваше да се случи.

„Идва някой, шефе“.

Минута по-късно чух стъпки и станах. Беше селянинът. Носеше две лопати.

Дойде при мен, кимна и ми връчи едната.

— Казвам се Васки. Свободен стопанин съм.

— Добре. Къде да копаем?

— Под явора. Обичаха го този явор.

Видяхте ли? Знаех си, че е явор.

— Добре. Колко големи трябва да са дупките?

— Един човешки бой дълбоки. Полагаме ги на гръб.

— Хубаво.

Свалих наметалото и го сгънах, после съблякох и ризата. Той посочи място и започнахме да копаем.

Чували ли сте да казват, че тежкият физически труд може да действа успокояващо? Че може да те отвлече от проблемите? Да те накара да се почувстваш по-добре? Аз го бях чувал. По мое мнение тежкият физически труд ти прави мазоли и единственото разсейване, което ми даде, бе докато се мъчех да си спомня заклинанията, които знаех някога за изцеряването им. Селянина го биваше повече от мен, между другото. Оказва се, че и копането на дупки иска умение. Кой да го знае?

Стигнали бяхме докъм средата, когато дойде една талига, теглена от светлокафяв кон, със сина и с него още един, който се представи като отец Нойдж. Беше нисък и дебел, с къдрава кафява коса покрай ушите.

— Мерс Владимир — представих му се.

— Моите съболезнования за загубата ви, господине. Каква точно беше връзката ви с фамилията?

— Майка ми беше Мерс. Нося името й. Повече не знам. Бил съм малък, когато е умряла.

— А баща ви?

— И той е покойник. — Повече не обясних.

— Дойдохте тук, за да ги намерите?

— Да. Добре ли ги познавахте?

Той кимна.

— Разкажете ми за тях.

Разказа ми, но повечето няма да го споделя с вас, които и да сте. Някои неща трябва да си останат лични, а и все едно, няма да ви помогне да разберете станалото. Говореше най-вече за Вилмот, когото описа като кисел и опърничав човек, но обичлив баща. През това време синът на Васки потърси в една от пристройките и намери още една лопата.

Станахме трима и копаенето продължи по-бързо.

Когато най-после свърши разказа си, отец Нойдж рече:

— Ами имотът?

— Кой наследява? — попитах.

Той сви рамене.

— И да е имало завещание, изгоряло е — каза Васки.

— Няма ли други от фамилията? — попитах.

— Имаше някога. Преместиха се, за да се махнат от… — спря и хвърли поглед към отец Нойдж — от разни неща. Или си смениха името.

— Смениха си името?

— Това означава, че са се лишили от наследство.

Мда.

— Може да сте най-близкият роднина — рече отец Нойдж. — Може би вие трябва да решите какво да се прави с оцелялото.

— Много набързо го решихте въпроса, а?

— Всеки, който иска да възрази, може винаги да потърси графа.

— Не е ли Гилдията?

Той като че ли се стегна. После се отпусна.

— В компетенцията на графството е, не на града.

— Добре. Ще огледам да видя дали са оцелели някакви документи или вещи за спомен. Извън това, ако зависи от мен, тези хора могат да вземат останалото.

Васки измърмори едно „благодаря“.

Оказа се, че трябват седем дупки, не шест. Едната от тях — много, много мъничка. Призля ми. Ако още имах Организацията си, щеше да е работа за един ден да се потвърди, че зад това стои Гилдията, и още два дни, да разпердушиня Гилдията така, че и помен да не остане от нея. Мислех си за това, докато действах с лопатата и се потях.

Докато изкопаем всички дупки — спретнати правоъгълници с купчина пръст до всеки — сенките се скъсиха, а след това отново се удължиха.

— Хубаво — каза Васки. — Сега да положим телата.

Още нещо, за което няма нужда да слушате. Да кажем само, че повечето от тях бяха неразпознаваеми и беше толкова лошо, колкото можете да си представите. Голяма част от живота ми е минала покрай смърт и съм видял полагащия ми се дял трупове, а също и вашия дял, и дела на чичо ви. Но Васки се справи по-добре от мен. Докато приключим, единственото, което можех да направя, бе да се мъча да не издам колко съм потресен.

Докато запълвахме гробовете, отец Нойдж напяваше тихо на непознат за мен език, от който успявах да хвана някое име; обикновено беше на Вийра, но понякога и на трупа. Правеше някакви тайнствени жестове с ръце над дупките и от всяка взимаше бучка пръст, изшепваше нещо над нея и я връщаше на мястото й. Не усетих никаква магия, но с амулета, който носех, вероятно нямаше и да усетя. Чудех се дали богинята демон наистина му обръща внимание.

Някъде по средата на молебена дойдоха още трима души — оказаха се жената на Васки, дъщерята, някъде на дванайсет, и по-малкият син, на шест-седем. Жена му носеше кошница, което ме подсети, че не съм ял от рано заранта, а вече бе късен следобед. Въпреки всичко, което ставаше, въпреки всичките чувства, които се бореха едно с друго в главата ми, стомахът ми все пак настояваше за внимание. Достатъчно, за да те накара да се разсмееш или да заплачеш, или нещо такова.

Най-сетне бе запълнена последната дупка, приключени бяха последните ритуали. Все още бе късен следобед. Струваше ми се, че би трябвало да е много по-късно.

С Васки обходихме овъглените отломки на къщата, после огледахме набързо и пристройките, но не намерихме нищо интересно. Щом дойде време за ядене, отец Нойдж настоя да извадим вода и грижливо да си умием ръцете. В това също имаше някаква ритуална нотка, предполагам, но пък и се бяхме занимавали с мъртъвци. Още беше светло, когато отвориха кошницата, и ядохме сух черен хляб, твърдо козе сирене, сушена кетна и бял ликьор с черешов вкус, но странно освежаващ. Забелязах, че въпреки глада си ям бавно. Никой не проговори, докато се хранехме. Сякаш и това бе част от ритуала. Може и да беше.

Когато приключихме, беше станало доста тъмно. Кимнах благодарно на Васки.

— Мога да ви откарам до хана ви, ако желаете — рече отец Нойдж.

— Бих желал, да. Ъъъ… обичайно ли е да се плаща за такива услуги?

— Погребението или возенето? — каза той и се усмихна. — Малко подаяние като жест е приемливо.

Дадох му няколко медни петака и той кимна. Каза няколко думи на Васки и семейството му, после се качи в талигата. Конят тръсна глава и издаде някакъв конски звук, докато и аз се качвах след отец Нойдж. Той обърна талигата и я подкара към градчето. Не съм добър съдник за тия неща, но като че ли знаеше как да се оправя с юздите.

Пътят също се оказа дълъг след дългия ден. Току задрямвах и дори сигурно щях да заспя, ако отец Нойдж не беше казал:

— Отпуснете се, ще ви събудя, като стигнем до хана ви.

Не му бях казал в кой хан съм отседнал. Не, това всъщност нищо не значеше, но ме изнерви достатъчно, за да остана буден.

— Благодаря за возенето — казах на отец Нойдж, щом стигнахме до хана.

— Не е нужно да ми благодарите, Мерс Владимир — отвърна той. — И съжалявам за случилото се.

— Благодаря. Някой друг също ще съжали.

Той поклати глава и каза:

— Не бива да разсъждавате така.

Изгледах го втренчено.

— За какво говорите?

— Отмъщението е самоунищожително.

— Мислех, че сте жрец на Вийра.

— И да съм, какво?

— Откога богинята демон се мръщи на отмъщението?

— Не говоря от името на богинята, Мерс Владимир. Макар да служа на нея и на хората в това градче чрез нея, не мога да твърдя такова нещо. Говоря като човек на друг човек. Жаждата ви за отмъщение ще…

— Адски сериозен сте, нали?

— Да.

— Удивително.

— Познавах един — рече той — който прекара трийсет години — трийсет години! — като се мъчеше да…

— Ха. Това не е отмъщение. Това е мания.

— Все пак…

— Благодаря за превоза, отче — казах му.

Скочих от талигата и влязох в хана, а Лойош изсъска смеха си в ухото ми.

В „Острата шапка“ се оказа изненадващо оживено. Май чак сега осъзнах, че според всички тукашни мерки все още е ранна вечер. Огледах се набързо да видя дали Орбан е в кръчмата. Нямаше го. Ако исках, можех да реша, че е подозрително, но точно за момента беше твърде много работа.

Отидох в стаята си, смъкнах ботушите и наметалото и се проснах на леглото.

Чак в тогава ме порази нещо: осъзнаването, че няма да мога да говоря с тях, да ги опозная, да ги разпитам за майка ми и защо е напуснала. Един голям къс от миналото му току-що се бе изплъзнал от ръцете ми. Щях да разбера кой го е направил и щях да разбера защо, и щях да му направя нещо много, много лошо.

„Лойош?“

„Да, шефе?“

„Трябва да намерим безопасно място утре, за да сваля амулета достатъчно дълго и да направя нещо за тия мехури“.

„Безопасно? Шефе…“

„По-безопасно. Донякъде безопасно“.

„Няма такова време или място“.

„Мислиш ли, че е безопасно да обикалям с мехури по ръцете?“

„Няма ли други начини да се изцерят, без да оставяш джерег да те намерят?“

„Има. За около седмица ще минат“.

„Можем да се крием за седмица“.

„Да, но няма да го направим“.

„Добре, шефе“.

Замълча, а аз зяпах дълго в тавана, спомнях си телата в развалините на къщата и как ги увивахме в чаршафи, за да можем да ги издърпаме до дупките, които бяхме изкопали. Странно, сънищата ми не бяха за това, бяха за копаене на дупки. Копаех и копаех, през целия сън.

Но все пак спах. Предполагам, че това е важното.