Джегала

5.

Когато се събудих, ме болеше.

Всичко. Раменете, ръцете, гърбът, краката.

Защо краката? Не знам. Случайно да ви приличам на знахар?

Лежах в леглото и стенех като че ли до безкрай. Ако джерег ме бяха намерили тогава, щяха да си имат лесна жертва. Не съм сигурен дори дали щях да имам нещо против.

По едно време простенах, раздвижих се, простенах, надигнах се, простенах, смъкнах краката си на пода и простенах.

„Само ако заподозра, че дори си помислил да се смееш, кълна се в циците и ноктите на краката на Вийра, Лойош, ще…“

„През ум не ми е минало, шефе“.

Нахлузването на ботушите бе изпитание в мъжественост; едва не припаднах. После постенах още малко. Накрая заслизах по стъпалата, едно по едно, бавно.

„Шефе, докъде можеш да стигнеш?“

„Докъдето трябва“.

Инчай вдигна очи към мен от тезгяха.

— Кафе?

— Бренди. Най-гадното, което имаш.

Изглеждаше стъписан, но не възрази. Взех чашата, изпих я на екс и тръснах глава.

— Ух, така е по-добре. Сега вече искам кафе.

Добрах се до една маса и седнах.

След около час пиене на кафе започнах да се чувствам сякаш бих могъл да се задвижа. Прехвърлих наум вещерския инвентар, с който разполагах. Не беше много, но щеше да свърши работа, а и нямах настроение да се връщам до дюкяна в града и да се опитвам наистина да купя нещо. Щях или да убия първия търговец, който ме погледнеше накриво, или нямаше да мога да го направя, което бе по-лошото.

Добре, имах това, което ми трябваше. Не се съмнявах в способностите си да накарам заклинанието да подейства. Единственият проблем беше: къде да го направя? Не исках да го хвърлям в хана, защото трябваше да сваля амулета, а това щеше да даде на джерег шанс да открият не само района, в който се намирам, но и точното място. Сигурно можех да намеря някое местенце извън града, но пък тук обкръжението ми от хора — в смисъл човеци — ми даваше известна защита.

Дразнеше ме ужасно, че се налага да правя това: че съм принуден да поема този риск само заради някакви си отоци и тъпи телесни болежки, получени заради…

Не, не.

Нямаше да мога да направя никакво заклинание с такива накъсани фантазии. Изкуството изисква канализиране и контрол на чувствата, но чувството трябва да съответства на заклинанието, а чувствата, които изпитвах точно тогава, нямаха нищо общо с изцеряването.

Припомних си някои приятни дни с Коути, което събуди в мен малко меланхолия — добре, може би не чак толкова малко — но това винаги е добре като лек срещу гнева. Мислех за онова, което се беше объркало, и онова, което бе вървяло добре, и правех глупави планове как да си я спечеля отново. Смешно. Плановете винаги включваха спасяването й, а адски добре знаех, че точно спасяването й е един от проблемите. Никой не обича да го спасяват. Единственото по-лошо нещо е, ами, да не те спасят.

Тъй че да, въртях номера с главата си, докато не усетих, че май бих могъл да направя Работата, а докато стигна до това, вече знаех и къде бих могъл да я направя. Освен това мисълта ме накара да се изкискам. Лойош щеше да каже доста неща и това също ме накара да се изкискам.

„Какво замисляш, шефе?“

„Просто едно заклинание, Лойош. Ще видиш“.

Станах и тръгнах — все още бавно и болезнено, но може би малко по-добре — през вратата навън, а после закрачих по улицата. Бавно. „Лойош, боли ме“.

„Можем да спрем да похапнем“.

„О, млъкни“.

Най-после стигнах до другия край и до другия хан и влязох в конюшнята. Заварих помощника на коняря, двайсет и няколко годишен ратай с хлътнали очи и тънки устни.

— Добър ви ден, милорд, какво ще… — И млъкна и зяпна ръката си, в която току-що бях лепнал три сребърника. — Милорд?

Посочих конюшнята.

— Трябва да я използвам за около час.

— Милорд?

— Да?

— Конюшнята ли?

Кимнах.

— Да използвате…

— Да, конюшнята. Не пускай никого вътре. За час.

Погледна ме с хиляда въпроса на устните, после погледна монетите в ръката си и каза:

— Ъъ… ами конете…

— Няма да пострадат. — Имаше чувство за отговорност. Какво ще кажете за това? — Няма да ги пипна, дори няма да се доближа до тях.

Изглежда, чу искреността в гласа ми или звъна на монетите в ръката си. Кимна и каза:

— Да, милорд.

Добавих още една монета.

— И не е нужно да споменаваш за това на никого.

— Разбира се, че няма, милорд. Час, казахте?

— Час.

Поклони се непохватно, а аз влязох в конюшнята и пуснах мандалото.

„Тук?“

„Защо не?“

„Как можеш да се защитиш тук?“

„Надявам се да не се наложи“.

„Ъм, ще ми го разясниш ли?“

Беше искрено притеснен. Усещах, че и Роуца е нервна.

„Виж, приятел, какво точно те смущава?“

„Джерег ще те намерят“.

„Правилно. Виж сега, те или вече знаят къде съм, в който случай е безсмислено да се притесняваме за това, или не знаят. Ако не знаят, тогава, ако извадят късмет, ще са в състояние да ме проследят, докато съм свалил амулета и правя вещерското заклинание. Ако ме проследят, какво ще направят?“

„Мм… ще те убият?“

„Ще трябва да дойдат в Бурз, за да го направят“.

„Е, Да“.

„Да познаваш някой драгар, който би запаметил това затънтено източняшко градче достатъчно добре, за да се телепортира до него?“

„Вероятно няма такъв, шефе. Ще заложиш ли живота си обаче, че някоя магьосничка от Лявата ръка не може да преодолее това?“

„Не, но ще заложа живота си, че ако някой убиец наистина се появи, ще съм готов. Правя заклинание, не лягам да спя. И съм насред конюшнята. Няма как да ми скочи, без да го видиш“.

„А ако е невидим?“

„Огледай наоколо“.

„Какво?“

„Коне, Лойош. Те ще го надушат. Дръж под око конете по време на заклинанието. Ако конете изведнъж станат неспокойни и започнат да поглеждат нанякъде, където няма никой, ще спра заклинанието и, мм, ще го убия“. Отбелязах си наум да си попълня запасите с прах несифа. Не споменах на Лойош, че ми е на изчерпване.

„Шефе, понякога ти се чудя. Добре, ако те засекат, но не дойдат веднага?“

„Ще са в другия край на градчето и ще има много време хората да забележат, че в градчето има «елф», и аз несъмнено ще чуя за това“.

„Несъмнено?“

„И го искат моргантско, Лойош. Моргантско. Джерег няма да се задоволят с нищо по-малко. Няма шанс, никакъв, да донесат моргантско оръжие в град, пълен с вещери, без да предизвикат вълнение, каквото това градче никога не е виждало“.

„Знаеш ли, понякога дори не ти се чудя“.

„Хе“.

„Добре, давай“.

„Благодаря, че ми разреши“.

Разчистих сеното от пода по средата на конюшнята, защото подпалването й щеше да привлече ненужно внимание към мен, а също така и да прекъсне ритуала. Да не говорим за обещанието ми конете да не пострадат.

Запалих три свещи — две бели и една черна — после свалих амулета и внимателно разделих двете части. Златната отново поставих около врата си; черната прибрах в кесийката си. Щом затворих кесийката — сам си я бях направил — камъкът все едно се махна на сто мили от мен.

Подредих малкото неща, които ми трябваха: билки, шише пречистена вода. Нямах мангал, но и не ми трябваше за това.

След като смесих цяра с пречистена вода — само капка — помислих за гадните мехури по пръстите ми и как ще изглеждат пръстите ми без тях, и си ги представих как се изцеряват със заклинание, което идваше вътре от тялото ми болезнено мускули се развързват преодолявам съпротивлението, защото не може да ми се противопостави аз съм Талтош Владимир и силата е моя и тялото е мое и ще прави каквото пожелая докато сърцето продължава да тласка кръвта смесва се с цяра и пръстите се изцеряват и разбират тялото е ключът към отварянето на портал към познание на всички неща вътрешни и външни пауза в несекващото монотонно бръмчене в ушите пълни със собствения ми безгласен зов към място, което е тук и също така не чувам отново и отново превръщам се в част от връхчетата на собствените ми пръсти и те се вкопчват в дланта ми ето че се движат все по-бързо и потупват дланта и церят и чувам и виждам и надушвам влажната мухлясала слама на конюшнята в примигващата светлина на свещите и спрях.

Поех си дълбоко дъх и с треперещи ръце извадих частта от амулета от кесийката си, отново го закачих и го поставих около врата си.

„Нещо, Лойош?“

„Не съм сигурен, шефе. Стори ми се, че усетих нещо преди минута, но не мога да съм сигурен. Беше деликатно. Много умел опит, стига изобщо да беше опит“.

„Блокирал си го значи. Аз не почувствах нищо“.

„Блокирах тебе от него, шефе, за да не пречи на ритуала. Не знам дали блокирах него от теб. Не знам дали изобщо имаше нещо за блокиране“.

„Добре. Ако джерег изобщо са могли да намерят вещер, съмнявам се да е бил някой добър“.

Като за заклинание, това беше съвсем лесно. Във вещерството няма много неща, които да стават по-лесно от убеждаването на тялото ти да прави това, което бездруго иска да прави. Докато прибера инвентара в торбата, мехурите вече бяха започнали да се изцеряват, а общите болежки по тялото ми забележимо се бяха облекчили. Все още не ми харесваше идеята да се бия с когото и да било, но допусках, че може би ще съм в състояние, ако ми се наложи. Разбира се, платих цена. Бях доста изтощен и главата ми беше замаяна, но замяната беше разумна.

Най-хубавото беше, че не се появиха никакви убийци, за да ме светнат хубаво по епидермиса. Въпреки репликите ми към Лойош прекъсването на заклинание заради бой не е нито лесно, нито забавно. Всъщност два пъти съм изпълнявал заклинание в разгара на битка, както правят магьосниците. Не го препоръчвам и искрено се надявам никога повече да не ми се наложи.

Дадох на младежа още един сребърник с усмивка и си тръгнах — разтреперан, но в много по-добра форма.

„Сега какво, шефе?“

„Ей, навит съм за всичко, стига да не изисква движение или мислене“.

„Значи без движение, но иначе — както обикновено“.

„След като го схвана това, сигурно ще те ударя“.

Пътят обратно през градчето наистина ми се стори дълъг. И странен. Нещата винаги изглеждат другояче, когато току-що си се изтощил с Работене, дори и да е малко. Понякога, така и не съм разбрал точно кога, ефектът е подсилен: очертанията са размътени, хората сякаш се размиват и се сливат с всичко, до което са близо. Всяка отразяваща повърхност изглежда по-блестяща, повърхностите се разместват и движат. Някои вещери вярват, че в това състояние човек може да види дълбоки истини, които обикновено са скрити. Някои от тях се отдават не на Работенето, а на ефекта от него, и разкриват скритите тайни на вековете.

Според мен просто мозъкът ти е уморен и не мислиш нормално.

По пътя си създадох и враг за цял живот. Мисля, че трябваше да е към шестгодишен, хвърляше дървена топка по една къща — сигурно неговата — и тя правеше тумм-туп, тумм-туп, щом се удареше в стената и после на улицата. Изтърва я, тя се затъркаля по улицата точно пред мен, а оттам — в крайпътната канавка и се загуби. Бях я подминал много, когато съобразих, че можех лесно да я спра, да я вдигна и да му я хвърля обратно, а когато вече наближавах „Шапката“, се сетих, че ме беше изгледал много ядосано. Дори си помислих дали да не се върна и да му се извиня, но обяснението щеше да ми е непосилно, тъй че се отказах.

Странно, но нищо не помня за миризмата на града през това дълго, дълго ходене и този факт може би говори нещо. Домъкнах се до вратата, минах през нея. Мисля, че съдържателят ме изгледа малко по-особено, но го забелязах чак след като го подминах и се заизкачвах по дългото, дълго стълбище до стаята ми, където рухнах на леглото и зяпнах тавана. Леглото беше чудесно, а таванът изглеждаше забележително интересен с всевъзможните си странни повърхности, които почти можех да видя как се движат и местят, щом примижа.

Нямах нужда от сън, просто бях умствено и физически изтощен. Тук има разлика, разбирате ли. Размисълът върху разликата бе последното нещо, което помня, понеже задрямах за час-два.

Дремките обикновено не ми помагат много. Няколкото пъти, когато съм се опитвал да дремна — докато бях с Коути, която ги обича като коте — след това винаги се чувствах гроги. Но тази, изглежда, ми помогна. Във всеки случай, когато се събудих, светът вече не беше толкова размътен и чувствах, че мога малко да се движа.

Слязох в пивницата. Инчай обясни, че не пазел кафе до толкова късно. Обясних му, че искам кафе. След малко кафето се появи.

Инчай беше с гръб към мен и мисълта се появи в главата ми отникъде: „Какъв идиот. Не бива да стои с гръб към враг“.

Поразмислих още малко над това. Когато подобна мисъл ти идва ей така, това не значи, че е благонадеждна. Да, възможно беше подсъзнанието да ми казва, че е забелязало нещо около този тип. Като нищо можеше да се е задействала и параноята ми, съчетана с някой от гадните погледи и реплики, които ми беше подхвърлял, като се почне с абсурдната му идея, още когато влязох първия път, че трябвало да разкарам Лойош и Роуца.

В смисъл знаех, че не ми харесва много. Но това не бе достатъчно, за да ме убеди, че действа против мен. От друга страна, определено нямаше да застана с гръб към него.

Когато подсъзнанието ти подхвърли нещо такова, има голяма опасност да му обърнеш твърде много внимание, както и твърде малко. Не можеш да го пренебрегнеш, но и не можеш да позволиш да те разсее.

Когато се обърна, естествено, вече не го гледах.

Добре. Имаме гилдия на търговци, различна от всякакви гилдии, за които Ноиш-па ми беше казал, че може да съществуват. Вярно, Ноиш-па не беше непогрешим, но ми бе казал достатъчно, за да ме накара да мисля, че тук става нещо много необичайно.

След това имаме граф Секереш Веодрик, земевладелец и собственик на фабрика за хартия. В Империята това, че аристократ притежава фабрика, нямаше да предизвика и едно повдигане на вежда, но доколкото разбирах, в Изтока това бе необичайно. Първо, предполагам, тук фабриките, от какъвто и да е тип бяха рядкост, тъй че навярно му придавах твърде много тежест. Все пак какво имаше между него и Гилдията? Сътрудничество? Конкуренция? Враждебност, смекчена с примирие, въоръжено или не? Трябваше да има нещо.

А после — странната работа със „светлото“ и „тъмното“ вещерство. Това просто звучеше нелепо. Ако тук имаше нещо, трябваше да разбера какво е. А ако нямаше, трябваше да разбера защо убеждението, че има нещо, е толкова широко разпространено.

Как се вместваше във всичко това драгият Инчай, ако изобщо се вместваше? И Орбан. Той също имаше някаква роля в това. Сигурен бях.

А след това имахме джерег. Може би не замесени в това, но не биваше никога, никога да се забравя за тях. Не исках последното, което ще видя, да се окаже върхът на моргантско оръжие. Потръпнах.

Някой жестоко беше избил фамилията на майка ми и поне една от тези страни бе отговорна за деянието или знаеше кой е отговорен.

Е, добре, това бяха въпросите, за които знаех към момента. Усилията да намеря отговорите им щяха естествено да породят други, но поне имах нещо за начало.

Седях си, пиех си кафето и кроях планове.

Ха.

Трябва да разберете, че сега, докато си спомням тези неща, всичко ми изглежда много смешно. Но е истина, кроях планове точно, все едно че щях да тръгна да ги изпълнявам, точно, все едно че никой друг не можеше да крои планове в същото време. Интересува ли ви изобщо какви бяха те? Би ли могло изобщо да са важни всички неща, които щях да направя, ако…

Ако, ако, ако.

Ако светът беше какъвто исках да е, а не какъвто е.

Безсмислено. Ако светът беше какъвто исках да е, щях все още да съм женен. Изобщо нямаше да съм се забъркал с джерег преди всичко, защото нито щеше да ми е притрябвало, нито щях да имам подобно желание. Вместо това щях да съм… какво? Граф Шурке, здрав и читав, в имението ми край езерото, ловя риба и ходя на лов, с Коути обсъждаме последната мода на улица Б’нари? Не, това също не го виждах. А и както казах, безсмислено е.

Когато са ти платили, за да убиеш човек, трябва да научиш за него всичко, което можеш. Няма кой знае каква полза да научаваш какъв би могъл да е или какъв ти искаш да е. Направиш ли това, единственото, което ще спечелиш, е „честта на Фиском“, което, ако не сте чували този израз, означава името ти да бъде добавено на списъка, всечен във високите широки каменни блокове около Звездата на екзекутора.

Гледаш това, което е, а ако не знаеш какво е, си поставяш за задача да го откриеш. И понякога това също се оказва просто поредното жертвоприношение на олтара на божествата на напразното усилие — онези, които карат реколтата да пропадне.

Тъй че, да, седях, пиех си кафето и кроях планове. Точно, все едно че ако…

Лойош все още беше напрегнат. Усещах го как наблюдава входа, а Роуца непрекъснато мърдаше и подскачаше на лявото ми рамо.

Но не позволих това да ме притесни. Работех. Превръщах гнева си в решение, решението в намерение, намерението в план. Щях да науча кой стои зад това, като тръгна по гладък, изряден път. Измислил бях как да извлека информация от онези, които трябваше да разполагат с такава, за да мога да реша точно кой заслужава онова, което смятах да извърша.

Трябваше да са минали около час-два, докато го превъртя в ума си — или по-скоро да го опиша на Лойош, който не му обърна внимание. Просто защото разсъждавам по-добре, когато говоря. Накрая казах:

„Добре, измислих го“.

„Както кажеш“.

„Първи е приятелят ни Инчай, защото не очаквам да получа нещо от него“.

„Харесвам очакванията ти, шефе. Задръж дотук и няма да бъдеш разоча…“

„След това Орбан, ако може да бъде намерен“.

„Което не очакваш“.

„Вероятно не“.

„Дотук е съвършено“.

Прегледах набързо тялото си за ефекта от Работенето. Мехурите ги нямаше, а мускулните болки бяха поносими. Станах, хвърлих няколко монети на Инчай и казах:

— Търся вещер.

— Има един дюкян малко по-надолу по улицата, откъдето се снабдяват. Сигурен съм, че Юлио ще може да те насочи към някого.

— Аха. Ти кого познаваш?

Той разпери ръце. Не му повярвах, но реших, че мога да се върна към това по-късно.

— Добре. Някаква идея къде мога да намеря Орбан?

— Не съм го виждал.

Изчаках мълчаливо, защото това кара някои хора да се почувстват неловко. След малко добави:

— Предполагам, че ще намине по-късно.

„Добра работа, шефе. Дотук всичко върви точно както очак…“

„Млъкни“.

— Добре. Къде е съветът на Гилдията?

Очите му леко се присвиха.

— Съветът на Гилдията — повторих.

Пак изчаках.

— Завий надясно, като излезеш. По тази улица, няма и сто крачки. Двуетажна сграда, светлозелена.

Кимнах небрежно за „благодаря“, върнах се на масата и седнах.

„Какво, няма ли да ходим, шефе?“

„Утре. Още съм много изтощен, а трябва да съм в най-добра форма, като се заема с тази Гилдия. Имам чувството, че са малко като Империята и малко като джерег“.

„Чувство“.

„Да. Когато не разполагаш с нищо друго, тръгваш оттам. Освен това да ги ударя рано сутринта изглежда правилният подход“.

„Имам предложение какво да правим отсега дотогава, шефе“.

„Какво?“

„Да оставим между нас и тази миризлива дупка, наречена град, толкова мили, колкото могат да издържат краката ти“.

„Не“.

След като вече си имах план, оставих ума си да отдъхне и не мръднах повече до края на деня. Заведението отново се напълни, предимно селяни, никакви жени. Странно. Гледах ги, те ме пренебрегваха, а Орбан не се появи.

Следващата част от плана ми включваше да си легна рано и я изпълних без засечки. Лойош дори ме похвали с успеха. Милият.

На следващата сутрин пих кафе и ядох кифлички с маково семе, току-що извадени от пещта, с масло и мед. Хубави. Цялото помещение беше мое, докато се хранех: Инчай се беше прибрал отзад да се погрижи за гостилничарските си неща и се хранех бавно, докато обмислях как да отиграя нещата с Гилдията.

Трябва да обясня: в този момент бях почти убеден, че тъкмо Гилдията е избила фамилията Мерс. Готов бях да променя мнението си, стига да имах основание за това, и не бях изключил графа или някое друго лице или група, за която не знаех. Не бях достатъчно сигурен, за да действам според това. Но бях сигурен, че или са отговорни, или са замесени.

Това бе най-трудната част — да се владея и да запазя хладнокръвие, докато изровя нужната ми информация. Усещах страстното желание да намеря Майстора на гилдията и да гледам как стилетът ми му влиза под брадичката или в лявото око, което от двете е по-удобно. Толкова го исках, че почти се разтреперих.

„Шефе, това взе да става прекалено напоследък. Вчера…“

„Знам, Лойош. Работя по въпроса“.

Отделих още малко време, докато се успокоя, като си напомних да го приема като работа. Не, не беше работа. Но ако тръгнех като аматьор, ако позволях на чувствата да диктуват методите ми, щях да свърша там, където свършват всички аматьори. И може би точно там ще свърша някой ден, но не и този път. Не и преди да приключа с това.

Когато се почувствах готов, станах, измих меда от ръцете си, поех си дълбоко дъх и излязох навън сред вонята.

„Наистина ли отиваме до Гилдията, шефе?“

„Наистина. Не знам дали те са зад това, или само имат голяма роля в него, но тъй или иначе трябва да разбера срещу какво съм изправен и да измъкна малко информация от тях“.

Лойош въздъхна.

Беше рано сутринта, но Пещта бе скрита зад сиви облаци и се почувствах повече като у дома. Завих веднага надясно. Не беше далеко. Оказа се преди улицата, която завиваше към кейовете. Когато влязох, заваля.

Беше голямо помещение с четири маси и разни мъже с вид на служители — десетина на брой — които седяха зад тях и вършеха разни служебни неща с листове хартия. Никакви жени. Странно. Отзад имаше стълбище. Първата ми реакция бе, че тук кипи твърде много дейност за толкова малък град. Но какво знам аз за гилдиите?

Индивидът на масата до вратата вдигна очи и ме погледна. Млад, сериозен на вид мъж, който явно не се хранеше достатъчно и ако се съдеше по изпитото му лице и вкочанения гръб, вероятно не правеше нищо забавно в живота си. Може би просто не вярваше в забавното. Трябваше да го запозная с онова момиче, дето обикаляше по кейовете.

Поиска да разбере с какво би могъл да ми бъде полезен. Имах чувството, че това изобщо не е толкова важно за него, тъй че си помислих за чупене на крака, но това бе просто защото бях в лошо настроение.

— Чайор — казах му. — Искам да го видя.

Той отвори уста, поколеба се, огледа ме, затвори уста и пак се поколеба. Всъщност не мога да чета умовете на хората, както го прави Деймар, но понякога, знаете ли, не ти е нужно — горкият тип се мъчеше да реши какъв е статутът ми, за да знае как да се обърна към мен: с „милорд“, с „момче“ или с нещо между двете. Имаше проблем, защото приличах на човек от простолюдието, с изключение на сабята на кръста ми. Съжалих го.

— Сър — заговори накрая — ако изчакате тук, ще проверя дали…

— Спести си го — прекъснах го. — Името ми е Мерс Владимир и тук не сте достатъчно, за да ми попречите да го видя. Допускам, че е горе по тия стъпала. Та значи ще съобщиш ли за мен, или просто да се кача?

Устата му се размърда беззвучно. Предполагам, че една от най-лошите черти в характера ми е колко много ме забавлява да причинявам притеснения на нещастните копеленца, които нямат никаква защита срещу мен.

— Не — най-сетне отвърна той, с тих, но спокоен глас. — Името ви е Владимир Талтош и ще се видите с Майстора на гилдията, когато той е готов да се види с вас. Той ви очакваше. Ще видя дали е свободен в момента. Извинете ме.

6.

Някъде след около три години, докато гледах как гърбът му изчезва горе на стълбището, Лойош каза:

„Добре, шефе. Сега какво?“

Нищо не укрепва увереността у подчинените така добре, както едно бързо решение при неочаквани обстоятелства.

„Хмм“ — казах му.

Дотам бях успял да стигна, когато младежът слезе по стъпалата и ми даде знак да се кача. Седна и се зае отново, с каквото там правеше, без да ми каже нищо повече. И аз не казах нищо. Когато си надцакан, си надцакан.

Намерих за нужно обаче да перна наметалото настрани, за да мога бързо да стигна до сабята си, ако ми се наложи, и опипах изненадите, които бях оставил по себе си, за да се уверя, че са в готовност и достъпни.

Горният етаж беше едно-единствено помещение с висок сводест таван и украсено, представете си, със странна колекция от артикули, окачени по стените: снопче растения, ботуши, шапка, риза, черпак, чук, бутилка вино и прочие. След миг съобразих, че символизират някои или всички членове на Гилдията. Банално. Всичко, което стои изтъркано достатъчно дълго, става банално.

Чайор се оказа як плещест мъж с оредяла черна къдрава коса, спретнато подстригана брада и тъмни очи. Стана, щом се приближих, удостои ме с формален поклон и седна отново, докато ми сочеше един от столовете пред бюрото му. Имаше бюро, не маса. Облагите на властта: сдобиваш се с лично бюро. Не се подигравам. Помня как се чувствах, когато се сдобих с лично бюро.

Седнах.

— Лорд Талтош — каза той. — Уведомиха ме, че ще наминете.

— Бих предпочел да ме знаят като Мерс, ако нямате нищо против.

— Добре.

— Нещо против да ми кажете кой ви е уведомил?

— Съжалявам, не мога да го направя.

Така. Добре. Този разговор просто изобщо не тръгваше така, както го бях замислил. Цялата работа със сплашването бе започнала зле.

— Жалко — казах. — Имам врагове, знаете. Също и приятели. Ако не знам дали ви е предупредил приятел, или враг, това ме поставя в неловко положение.

— Приятел беше — увери ме той.

Тъй. За ваша информация, нямах нито един „приятел“, който да знае къде отивам.

— А ако беше враг, щяхте ли да ми кажете?

— Разбирам логиката ви. Но все пак…

— Мда. Е, щом е бил приятел, предполагам, че ви е помолил да ми съдействате?

Той се намръщи.

— Не точно.

— А-ха.

Почувства се неловко, което поне беше малко окуражаващо.

— Какво точно ви трябва?

— Дойдох тук да потърся роднините си — отвърнах. — Близките на майка ми.

— Да. Съжалявам за случилото се.

„Съжалявам за случилото се“, не „Моите съболезнования за загубата ви“.

Изсумтях.

— Ще разбера кой го е направил.

Той повдигна вежда.

— А след това?

— Ами, след това ще предам виновната страна на законно упълномощената власт, разбира се.

Този път той изсумтя.

— В Бурз законно упълномощената власт съм аз.

— Това ли е законът? — попитах. — Или просто това е практиката?

— Каква е разликата?

— Ти си един откровен кучи син, признавам ти го.

Той се разсмя, отметна глава и коремът му се разтресе. Не бих си помислил, че е смешно.

— Да, лорд, мм, Мерс, аз съм един откровен кучи син. И ще ви кажа откровено, че ми харесва как са нещата тук в града ми, и ако им попречите с нещо, вече няма да сме приятели.

— Мда. Това го предположих.

— Тъй. А сега какво ще направите?

— Позволете да допусна, че не сте имали нищо против фамилията Мерс, защото ако сте отговорен, не бихте ми го казали. Кой го направи тогава?

— Не бих могъл да ви кажа.

Почесах се по брадичката.

— Знаете ли, ако ми попречите да разбера това, което искам да разбера, може би няма да сте повече мой приятел.

— Това заплаха ли е?

— Не съм сигурен. Предполагам, че би могло да мине и за заплаха. Ако е, как я оценявате?

— Куха — отвърна той.

Фиксирах го с поглед номер шест патент джерег, сниших глас и казах:

— В такъв случай можете спокойно да я пренебрегнете, предполагам.

Видях, че този път съм улучил целта, и това ме удовлетвори. Изглеждаше притеснен.

Станах рязко, преди да е успял да обяви край на беседата, и заявих:

— Ще съм признателен, ако името ми не се разнася повече.

— Няма. Само Шанди и аз го знаем, а той няма да каже нищо.

Кимнах, обърнах се и тръгнах през дългото, дълго помещение към стълбището, после надолу и навън. Шанди не вдигна глава, когато минах покрай него.

Още валеше, но не прекалено силно. Върнах се в „Шапката“ някъде между мокър и прогизнал.

„Шефе, не че му слагам точка, но се налага да се разкараме оттука. Веднага. В смисъл, без да се спираме. Избираш посока и тръгваш“.

„Да, знам“.

„Шефе, те знаят кой си“.

„Знам“.

„Кучият син може да забогатее само като пошушне името ти в подходящо ухо“.

„Знам. Но, Лойош, защо не го е направил вече? Защо все още дишам?“

„Шефе, може ли да си поговорим за това, моля те, след като се махнем от града? Твърде стар съм, за да се уча да ловувам сам“.

„Ти не ловуваш, търсиш мърша“.

„Шефе…“

„Лойош, знаеш ли някога да съм влизал в нещо толкова странно и просто да си изляза от него, без да съм разбрал какво става?“

„Това би било наистина, наистина добър момент за начало“.

„Ще го приема за сведение“.

Получих в отговор няколко нечленоразделни мисли, които може би бяха джерегският еквивалент на ругатня.

Изтупах от дрехите си част от дъжда и тръснах глава като куче.

„Благодаря за душа, шефе“.

„Да не беше сух преди?“

Намерих си пиене и стол и седнах.

„Лойош, как по дяволите са научили името ми?“

„А? Не знаеш ли?“

„Ти знаеш ли?“

„Разбира се!“

„Добре, как?“

„Когато свали амулета и направи заклинанието, шефе. Помниш ли, че усетих нещо?“

Този път бе мой ред да изругая.

„Измъкнали са го направо от главата ми“.

„Все пак остава въпросът кой го направи“.

„Кой би могъл да е? Не бяха джерег. Ако те знаеха, че съм тук, щяха да пратят някой да ме убие. Край на дискусията“.

„Мм, добре“.

„Имаме самия Чайор“.

„Шефе, той не си е казал сам кой си, някой трябва да му е казал“.

„Извинявай, приятел. Не ме интересува просто кой може да е казал на Чайор, опитвам се да си изясня всички играчи в тази бъркотия“.

„Хе. Желая ти късмет“.

„Имаме Орбан, който е или прекалено отзивчив, или изобщо не е“.

„Правилно“.

„Имаме и вещери. Най-вероятно има сборище. Може да са действали по свое усмотрение. Дори да не е така, някой от тях може да е направил Работата, тъй че все едно са могли да го научат. После имаме кочияша, когото намерих и който беше наистина отзивчив тип, което буди подозрения“.

„Ъъ… добре“.

„И след това имаме граф Секереш, както и да се вмества той. Пропуснах ли някого?“

„Естествено. Всеки друг в града и всеки, когото всеки друг познава“.

„Разбрах те, Лойош. Но дай все пак да го задържим в границите на разумното“.

„Отдавна сме ги прехвърлили, шефе“.

„Лойош“.

„Добре. Съдържателят?“

„Вярно. Съдържателят. Добра позиция да чува разни неща и знае, че задавам въпроси“.

„Шефе, може ли да се махнем, моля те?“

„Не“.

Приех психичната форма на примирена въздишка и продължих разсъжденията си.

„За какво мислиш, шефе? Знаеш, и аз знам, че просто ще идеш при графа и ще се опиташ да го сплашиш. Вероятно ще подейства толкова добре, колкото…“

„Млъкни“.

Мразя, когато е прав.

Добре, щом щях да го правя, най-добре да го направя поне прилично. Отидох при Инчай.

— Можеш ли да ми намериш някой да ми занесе едно съобщение до граф Секереш?

Той ме изгледа рязко, реши, че е грешка, и взе да мие някаква чаша, която нямаше нужда от миене, докато го обмисли. Накрая каза:

— Добре. Какво е съобщението?

— Ако може хартия и мастило.

Той кимна, избърса ръцете си и се скри в стаичката зад тезгяха, после се появи с нужното оборудване. Написах бележката и му я връчих незапечатана.

— Колко е спешно?

— Днес ще е добре.

— Ще гледам да стигне днес.

Пуснах му още малко звонк, което винаги прави търговците по-отзивчиви, после се настаних отново на масата и зачаках да видя дали Орбан ще се появи и дали Лойош ще се поуспокои.

Не. И не.

По-късно получих още агнешка яхния. Понякога влизам в коловоза да ям едно и също дни наред. Правех го преди време, беше част от мързела ми, предполагам. Коути до голяма степен ме измъкна от този навик, просто защото обичах да изпробвам нови идеи върху нея, но сега отново влизах в шаблона. Но вероятно бе отчасти защото агнешката яхния беше добра. Хлябът също ми харесваше. Да имаш подходящия хляб, с който да топиш яхнията, е изкуство само по себе си.

Не. И не.

Заведението почна да се пълни и се преместих на задна маса. Получавах по-потайни погледи, отколкото преди. Не бях сигурен каква точно приказка се разпространява за мен, но нещо вървеше. Прецених, че това е част от проблема — не знаех. Бях се разглезил, предполагам, от това, че разполагах с Крейгар и че имах достъп до шпионската мрежа на Мороулан (самият той никога не използваше това определение, мисля, че го намираше за противно, но точно това си беше), и до Кийра с нейното почти неизчерпаемо знание за тайните на подземния свят. Щом поисках да зная какво става, трябваше само да реша кого да попитам първо и рано или късно го научавах. Тук бях на тъмно и не ми харесваше. Коути щеше да ми каже да разбера какво точно искам да постигна, а след това да ми помогне да го разбия на стъпки и…

Усетих, че ми се ще много силно пиене, и не си взех, защото да се напия точно сега беше глупава идея и защото мразя да съм изтъркан. Може да те доведе до това да станеш банален. Вместо това правех кръгчета по масата с пръста си в мокрото от чашата ми. Открих, че правя това често напоследък, и се зачудих. Но не много.

По едно време едно от момичетата ме потупа по рамото и посочи към съдържателя, който се опитваше да привлече вниманието ми. Отидох при него и той ми подаде бележка. Кимнах и се върнах на масата си да я прочета. Наложи се да преместя стола си така, че сянката ми да не затулва светлината от най-близката лампа. После счупих печата и разгънах дебелия велен. Добра хартия. Вероятно я правеха тук.

„Ей, той има същото име като моето“ — каза Лойош.

„Вероятно не лети толкова добре“ — отвърнах му.

Сгънах грижливо писмото на две и го прибрах в един вътрешен джоб на наметалото си. Не че бях изненадан — не бях очаквал да скочи от радост при първата възможност да се види с мен. Имал бях план какво да направя в този случай, преди много време — миналата нощ, когато бях измислил всичко. Само че оттогава всичко се беше развързало и сега плющеше на вятъра.

„Е, шефе? Ще го посетиш ли тъй или иначе?“

„Адски добре знаеш, че ще го направя“.

„Да. Шефе, да се оставиш да те убият ли се опитваш?“

„Това риторичен въпрос ли е?“

„Не“.

„Добре. — Помислих малко. — Не, не мисля“.

„Хубаво. Добре“.

В гостилницата продължаваха да влизат хора, всичките мокри и прогизнали. Не изпитвах желание да изляза навън, а те не изпитваха желание да ми предложат нещо повече от случаен враждебен поглед. Някак си бях построил в главата си Фенарио като една такава съвършена земя, пълна с щастливи, усмихнати хора, които щяха да ме поздравяват като отдавна изгубен брат. Беше направо обезсърчително. Идеше ми просто да започна да чупя ръце и крака напосоки.

А все още нямаше и помен от Орбан. Започвах да си мисля, че ме отбягва. Подозрително ли беше това? Кое, в името на Святата лигава диря на Балан, не беше подозрително в този момент? Всичко, което някой можеше да прави или не, да казва или не, можеше да означава, че търси как да ме наръга.

Разбира се, до известна степен се бях примирявал с това през ловенето си живот. Разликата беше, че обикновено знаех играта и правилата. Е, да, добре, хубаво, Влад, кой наруши правилата?

Коути. Точно тя се забърка в неща, в които не ни беше работа да се забъркваме.

Да де, но аз бях този, който трябваше да ядоса целия дом Джерег. Какво си въобразявах, между другото? Геройско спасяване, дръжки. Може би просто се опитвах да измисля добро извинение да скоча от кораба, защото не исках унижението да се натресем в скалите.

Добре, Влад. Успокой се. Това не те води доникъде. Поеми си дълбоко дъх, поеми още глътка вино и се опитай да се съсредоточиш, по дяволите. Имаш проблем. Не е първият проблем, който си имал. Освен ако не затъпееш, няма да е последният. Тъй че огледай го, анализирай го, справи се с него като с другите.

Глупости.

Стигнеш ли точката, откъдето трябва да си казваш как да мислиш, вече си минал точката, до която си готов да се вслушаш. Или може би това просто си бях аз.

Помъчих се да си спомня защо бях решил да не пия и не можах, тъй че повиках слугинчето и помолих за прилично бренди. Върна се с бутилка „Вийракашер“, което говори за качество, мисля. След третата чаша тъй или иначе ми беше все едно.

Лойош ме уверява, че съм си легнал нормално. Също така ми казва, че не съм успял дори да преполовя бутилката. Колко унизително.

Понякога се държат с нас по-добре, отколкото заслужаваме. На следващата сутрин не само се чувствах по-добре, щом се събудих, а и се събудих. Слязох долу до щерната, взех си гореща вода и отделих малко време да се почистя и поразкрася. После отидох до прозореца, застанах встрани и погледнах към улицата. Навън беше сиво и мокро, но вече не валеше. Продължих да наблюдавам около две минути, а после Пещта се появи и мокрите улици лъснаха. Можех да реша, че е добра поличба, да дойде така Пещта и да накара всичко да блесне, само дето правеше същото и за враговете ми.

Е, несъмнено обещаваше късмет на някого в нещо. Добрите поличби винаги се оказват верни, стига да си оставиш достатъчно място за действие.

Прекарах още няколко минути загледан в странното зрелище с вдигащата се пара от улиците, после слязох в гостилницата и си поръчах кафе. С достатъчно мед и гъста сметана беше пивко, но се заклех някой ден да се върна тук, да му купя на този човек преса за клава и да го науча как да я използва. Или пък да го убия може би.

Добре, знаех какво ще правя и вече бях решил как да го направя — тази част от първоначалния ми план бях оставил непокътната. Върнах се в стаята си и се облякох възможно най-добре с това, което си бях взел. Изглеждал съм и по-добре, но да го оставим дотук. Извадих Имперския печат, който Нейно величество ми беше дала, затова че бях идиот в една добра кауза — дълга история, прощавайте — и го увих в червена копринена кърпа, която след това запечатах с восък и пръстен, който вървеше с друг печат, собственост на дядо ми. Прибрах запечатания пакет с големината на дланта ми в наметалото и отново слязох по стълбите, за да продължа процеса на събуждането.

По някое време кафето си свърши работата и мозъкът ми започна да функционира почти по обичайния си маниер. Попитах съдържателя къде е имението на графа и получих намръщен подозрителен поглед и указания за посоки на: десет мили извън града. Което означаваше, че можех или да прекарам целия ден в ходене дотам и обратно, или…

Въздъхнах и попитах има ли някой, който да дава коне под наем. Да, всъщност той даваше. Имало конюшня отзад и ратайче, което щяло да ми помогне да си избера един, ако му покажа бележка. Колко? Става. „Престани да се смееш, Лойош“.

„Шефе, понякога просто искаш невъзможното“.

Мускулните болки бяха изчезнали напълно, тъй че спокойно можех да се сдобия с нови. Върнах се на масата си, допих си кафето, без да бързам много, после излязох през задната врата и се запътих към конюшнята, предполагам като човек, тръгнал към Звездата на екзекутора.

„Ратайчето“ се оказа доста по-голямо от мен: вече оплешивяващ висок тип с пронизващи черни очи и достатъчно внушителна гръдна обиколка, за да ме накара да изпитам жал за конете. Когато започна да изнася такъмите, хвърлих око на десния му бицепс. Може би част от работата му бе да избира коне, не знам.

Почти нищо не каза, докато си вършеше работата, само изсумтя, когато му обясних, че искам кон, който ще се съгласи да остана върху него и няма да прави нищо, което да ме притесни. Избра един доста дебел на вид кон, мисля от тия, които имащите вземане-даване с коне наричат „дорести“, въпреки че на мен ми изглеждаше кафяв. Щом е кафяв, защо не могат да го наричат кафяв?

Доведе ми го, помогна ми да пъхна стъпалото си в стремето и го задържа, докато се кача. После заобиколи и напъха другото ми стъпало.

— Казва се Марси — каза ми и поясни като за кретен: — Кобила е.

— Добре.

Марси като че ли остана безразлична към ставащото, което ме зарадва. Чувствах се много, много високо. Прекалено високо. Всичко, което е нависоко, има свойството да пада.

Подкарах в правилната посока и се постарах да не позволя на зъбите ми да загракат. Марси, благословена да е от всички богове, вървеше значително по-бързо от човек и усещаше, че не бива да опитва да тръгне в тръс, в галоп или да прави предни кълба. Заклех се да дам хубав бакшиш на ратайчето, че не се оказа някой от шегобийците, за които чува човек.

Утрото стана топло. Смъкнах наметалото си и го преметнах върху гърба на Марси — което се оказа доста по-трудно на конски гръб, отколкото звучи. Благодарение на добротата и кроткия нрав на Марси, както и на упътванията, дадени ми от ханджията, се чувствах толкова добре, колкото можеше да се очаква, когато видях двете редици дървета, описани ми като входа към имението.

Ездата до самото имение бе дълга. Яздех покрай градинари, които ме поглеждаха така, сякаш се колебаеха трябва ли да ме уважат с поклон. Постепенно ме осени, че съмнението идва най-вече от коня. Бях може би единственият човек на сто мили околовръст, който не се смяташе за експерт по конете, и впечатлението, което създавах, вероятно не се различаваше от това Мороулан да се яви в кола със сено на бала в Деня на възнесението.

Нищо, Марси. Все пак те обичам.

Някакъв коняр с лъскави копчета по дрехата стоеше пред портата на сивото каменно имение — бе застанал точно под ниското стълбище между две бели колони отстрани на червената дървена врата. До всяка от колоните стоеше по един войник, като част от декорацията. Облечени бяха в червено и зелено и носеха метални шапки, и всеки държеше някакво подобно на брадва оръжие, по-високо от самия него. Не изглеждаше много практично, но от друга страна, щеше да ми е неприятно, ако някой замахне с нещо такова към мен.

Не че се раздвижиха точно, но определено ме гледаха. Единият имаше най-впечатляващия мустак, който мисля, че съм виждал: масивна къделя, засукана много под страните му и задържана на място с помощта на специален восък, за който знаех, че се продава в Южна Адриланка. Лично никога не съм го използвал. Другият имаше кичур червеникава коса, щръкнал изпод тенекиената шапка. Предположих, че не е местен.

Ако ми се наложеше, щях да ги сваля и двамата. Толкова за тях.

Щом се приближих, конярят ме погледна, намръщи се и се поколеба. Аз — не: смъкнах се от коня, благодарих на Вийра, че изиграх номера донякъде изящно, и се задържах да не залитна само благодарение на това че изместих надолу центъра на тежестта, както ме беше научил дядо ми при фехтовка. Не мисля, че изглеждах нелепо, сериозно. Взех си наметалото от гърба на коня, после пъхнах юздите в ръцете на коняря, преди да е решил, че не ги иска. Заметнах се. Мога да го правя добре, понеже съм се упражнявал, и не, не се гордея с това. Казах:

— Барон Владимир Мерс, дошъл да види негово благородие. Погрижи се за коня ми, докато някой уведоми за мен.

Щом щях да се представям с ново име, защо да не си дам и нова титла с него?

Конярят леко се поколеба, след което рече:

— Да, милорд.

Изчаках да отведе коня, като го наблюдавах внимателно, все едно че не съм сигурен дали си знае работата. Всъщност все още не исках да се опитам да тръгна, както ми трепереха краката. Пазачите ме наблюдаваха, без да го издават външно — номерът ми е познат. Представа нямам дали ги бях изиграл с номера с наблюдаването на коняря. Вероятно не.

Конярят поведе Марси по една пътечка и се скри, а аз се заизкачвах разтреперан нагоре по трите стъпала — изглеждаха много по-високи, докато се мъчех да ги изкача, отколкото докато само ги гледах — и се подпрях за миг на вратата, преди да дръпна въженцето. Чух как вътре в къщата смътно отекна гонг, а скоро след това вратата се отвори широко.

Икономът — взех го за такъв и такъв се оказа — изглеждаше съвсем на място на околния фон. Като нищо можеше да са го избрали заради външността му: висок и с добро телосложение, гладко обръснат, с полагащия се бретон бяла коса. Удостои ме с поклон и с уклончиво вежлив питащ поглед.

Казах:

— Барон Владимир Мерс, дошъл да види негово благородие.

— Имате ли картичка, милорд?

— Нямам.

Лицето му не издаде нищо.

— Бих ли могъл да предам на негово благородие естеството на визитата ви?

— Дай му това. — Извадих копринения пакет и му го връчих.

— Да, милорд. — Поклони се и влезе.

След десет минути се върна с пакета. Печатът беше счупен. Взех си го с лек поклон и го прибрах в наметалото, без да го поглеждам.

Икономът се покашля и рече:

— Графът ще ви приеме веднага.

7.

Обърна се и ме поведе. Последвах го, като грижливо задържах самодоволната усмивка на устните си.

Интериорът създаваше впечатлението за някак сдържано разточителство — широки и високи коридори, зали с отрупани с картини стени, портрети на предци, мисля, внушителни и същевременно изящни мебели, без да са безвкусни. Одобрих неволно донякъде. Видях още четирима войници при преминаването. Изглеждаха съсредоточени в това да не бъдат отегчени. Приличаха на другите, но без метални шапки. Можех само да се надявам, за тяхно добро, че щом се махна от погледа им, ще се облегнат на стената и ще могат да се почешат.

Икономът ме поведе нагоре по вито стълбище, покрито с бяла пътека и с високо лъскаво жълто-кафяво перило отстрани. В дъното на вестибюла горе стояха други двама стражи. Спогледаха се с иконома, след което много бързо кръстосаха високите неща, дето приличаха на брадви, и преградиха вратата. При внезапното им движение Роуца почти подскочи от рамото ми, а Лойош също беше доста шашнат. Както и аз, впрочем. Преди да успея да се учудя, стражите изтропаха с крака на място, вдигнаха си секирите вертикално и освободиха пътя.

В същото време икономът пристъпи напред и каза… как да ви кажа какво каза? Беше глупаво и римувано и е трудно да се преведе така, че да се усети добре. Най-близкото, до което мога да стигна, е: „Барон Владимир Мерс най-коленопреклонно моли милорд графът да го приеме“, но беше по-дълго от това и дори още по-тъпо. На фенарийски всичко се римува, тъй че може да е било случайно, че и това беше в рима, но не мисля. Ако не бях толкова изненадан, сигурно щях да се изсмея на глас.

Графът беше в стаята, която, не се съмнявам, наричаше своето „студио“. Беше стар, стар, много стар. Едър мъж, макар да изглеждаше някак съсухрен, седнал в креслото си. Ръцете му, скръстени на бюрото пред него, бяха набръчкани и набраздени от изпъкнали вени. Очите му бяха кротки, а по носа му изпъкваха още вени. Косата и гъстите му мустаци бяха стоманеносиви. Кожата му беше смугла — като моята — но имаше някак нездрав вид. Носеше червена мантия върху нещо, което приличаше на синьо кадифе, което го правеше да изглежда по-едър и по-болнав; по мантията имаше някакво засукано везмо за украса. Най-вероятно изреждаше родословното му дърво или нещо такова.

Това бе първата ми среща с благородническата класа на отечеството ми. Бях силно невпечатлен.

Гласът му обаче бе силен.

— Барон Мерс — каза той. — Извинете ме, че не ставам.

— Милорд графе — отвърнах с дълбок поклон. — Благодаря ви от името на нейно величество, че ме приемате.

— Моля, седнете. Вино? Бренди?

— Вино би било чудесно.

Той дрънна звънчето на писалището си. Икономът влезе и графът му каза да донесе чаша вино и нещо, което нарече барпарлот. Икономът излезе и се върна толкова бързо, че заподозрях, че е приготвил пиенето предварително.

— Е — каза графът, докато вдигаше чашата си, а аз вдигнах моята. — Вярвам, че императрицата желае хартия?

Почти го бях очаквал, но все пак обичам, когато ти го поднесат на тепсия; графът току-що бе свършил деветдесет процента от работата ми. Аз свърших останалото: кимнах.

— Несъмнено желаете да видите производствените цехове?

— Както и да взема мостри, разбира се.

— Разбира се. — Той се поколеба. — Може ли да попитам, милорд… — Замълча.

— Защо съм отседнал в града и не съм уведомил никого за работата, по която съм дошъл?

Той се усмихна. Имаше си повечето зъби, макар да липсваше един преден долу.

Свих рамене.

— Исках първо да проуча нещата от перспективата на външен наблюдател. Исках да видя организацията, да наблюдавам как тръгват доставките, да поговоря с някои от работниците, този род неща.

— Само за да купите хартия?

Отвърнах му с усмивка и го оставих да я тълкува както намери за добре.

— Не съм в течение на ежедневните дейности на завода, нали разбирате — каза той след малко. — Доколкото разбирам обаче, вие сте експерт по хартията?

Засмях се.

— Едва ли. Просто човек с добрия късмет нейно величество да му се довери. Не се очаква да направя веща преценка за хартията, просто за хората, замесени в бизнеса.

— Странно, че Империята търси нещо такова в малкото ни кралство.

Усмихнах се широко.

— Не, милорд. Ако беше странно, нямаше да разберете толкова бързо за целта ми. Всъщност бих се осмелил да предположа, че сте очаквали човек като мен от доста време.

Той кимна.

— Е, да. В течение сте — или навярно императрицата ви, или някой от бюрократите й, — че тук се произвежда най-хубавата хартия.

— Точно.

Кимна.

— Кога ще ви е най-удобно да огледате завода?

— Колкото по-скоро, толкова по-добре. Да кажем, утре?

— Ще уредя необходимото.

Отпуснах се в стола, огледах помещението и казах възпитано:

— Домът ви е прекрасен.

— Благодаря — отвърна той. — Някога принадлежеше на стария барон, преди да го продаде на дядо ми. Съществува от много години. Макар може би да не са толкова много за човек, който живее сред елфите. Трудно ли е това?

— Човек свиква с всичко. Макар че, без да обиждам вашия, мм, завод, сър, но миризмата в града ви е доста… обонятелна.

Усмихна се леко.

— Неслучайно избрахме имение на десет мили от завода.

Кимнах.

— Разбира се. Май трябва да направя същото. Като изключим миризмата, градчето е приятно, макар и странно.

— Странно?

— Гилдията — казах.

— Какво Гилдията? — Прозвуча малко рязко.

— Не исках да прозвучи обидно. Всъщност останах с впечатлението, че Гилдията няма отношение към графството, следователно не би могла да се отрази на реномето ви по никакъв начин.

Бузата му леко потрепери. Не съм сигурен какво означаваше това.

— Така е — отвърна той. — Не съм обиден. Но какво й е необичайното?

— Мм? Знам за гилдии, които имат пълна власт над някои местни занаятчии, но никога за гилдия на търговци или за такава, която има толкова пълна власт над цял град.

Графът примига.

— Аз управлявам града. — Това прозвуча сериозно.

— Е, да — казах аз. — Несъмнено. Но все пак Гилдията…

— Фю — каза той пренебрежително и вежливостта изискваше да сменя темата. Понякога в работата ми не знаеш дали някой лъже, или просто е луд, и трябва да се примириш с това.

Направих временно отстъпление и почнах да му задавам въпроси за обзавеждането, за картините и така нататък. Той се отпусна и като че ли разговорът взе да го забавлява, докато се опитвах да намеря заобиколен път и да го натисна отново. През една пауза между въпроси за порядките в Имперския двор (на някои от които можех да отговоря, а на други можех да излъжа убедително) казах:

— Друга особеност са вярванията, свързани с вещерството. Като чужденец от друга страна, за мен те са странни.

Той като че ли не придаде особена важност на въпроса ми.

— Какви вярвания?

— Тази представа за „светла“ и „тъмна“ форма на Изкуството. Ново е за мен.

— Странно, че повдигате този въпрос.

— О?

— Канех се да ви попитам за това.

Ако видя изненада в изражението ми, беше добре. Беше както честно, така и в унисон с ролята, която играех. Той погледна Лойош и Роуца, покашля се и каза:

— Очевидно сте вещер.

— Е, да — отвърнах.

— Аз не съм. Но изглежда, че всяко нещо би могло да се използва за, мм, различни цели.

— Е, да.

— За добро, да се изразим така, или за зло.

— Никога не съм мислил за това в тези термини — казах откровено. — Но ми се струва, че разбирам какво имате предвид.

Той кимна и каза:

— Е?

— Мм… какво „е“?

— Как бихте описали собствената си практика?

Отпих малка глътка и се загледах в чашата. Беше хубава чаша, ръчно издухана, тънка и изящна.

— Никога не съм се смятал за зъл — казах най-сетне.

— Предполагам, че никой не се смята.

— Сигурно бихте могли да обясните защо е толкова важно за вас? Изглежда странно да задавате на чужденец подобен въпрос.

Той се изсмя късо.

— И неучтиво ли? Съжалявам. Просто стана важно.

— Как така?

Той ми хвърли един от онези погледи, които някои хора хвърлят, когато си въобразят, че могат да погледнат в очите ти и да видят, че лъжеш. Само за протокола: не действа. Е, действа понякога, когато знаеш какво търсиш. Но не залагайте живота си на това. И не го пробвайте на мен.

След малко каза:

— Става въпрос за история, продължаваща от доста години. Това сега не е важно. Но наскоро подозирам, че бях, мм, засегнат от последовател на по-тъмните страни на занаята ви.

— Наскоро. Колко наскоро? Дойдох в града само преди два дни.

— Снощи — каза той.

— Нима? Доста оживена вечер. Аз също бях засегнат.

— Знам. Просто допуснах, че като се имат предвид роднините ви тук, изпращането ви от императрицата не е съвпадение.

— Едва ли. И аз не мисля, че избиването на близките ми, след като пристигнах, е съвпадение. А вие?

— Едва ли.

— Разбирам, че имате врагове.

Той кимна.

— В такъв случай може би вашите врагове са и мои.

— Вероятно.

Видях добре как си помисли: „Или може би моят враг е и твой“. Което вероятно означаваше, че може би казва истината, или че е откровен като йенди — тоест да не я казва.

— Бихте ли ми казали какво точно ви сполетя?

— Защо не? Не е тайна, а и да е, няма да е задълго. Снощи кочияшът ми беше убит.

Не знам какво бях очаквал, но определено не беше това. Загубих дар слово, докато гневът, който се мъчех да потисна, заплаши да изригне на мига. Не знам какво щях да направя — да разпердушиня стаята? Да разхвърлям чашите му? Да пребия иконома му?

Предполагам, че той долови отчасти какво става в мен, защото потръпна.

— Познавахте ли го? — попита той, искрено озадачен.

Вместо отговор измърморих:

— Някой ще си…

„Шефе!“

Лойош беше прав. Млъкнах и само поклатих глава. Вдишах два пъти дълбоко.

— Как е убит?

— Вещерство, както ми казаха. Още не знам подробностите.

— Кой трябва да ги знае?

Той се намръщи.

— Не мисля, че това ви засяга, милорд.

— Милорд, в светлината на случилото се с близките ми, позволете да не се съглася.

— Смятате ли, че убийствата са свързани по някакъв начин?

Знаех, че са свързани по някакъв начин.

— Съвпадението във времето изглежда показателно. Освен ако подобни неща не стават тук непрекъснато.

— Да, може би сте прав. Но не знам за някаква връзка между кочияша ми и фамилията Мерс, или между кочияша ми и вас. А вие?

— Не. И все пак…

— В такъв случай не мисля, че трябва да ви казвам повече.

Ставаше трудно да премълча нещата, които не биваше да казвам. След кратко мълчание заявих:

— Милорд, няма да ви губя повече време. Очаквам с нетърпение вашите хора да ми се обадят.

— Разбира се. Извинете ме, че не ставам. Слугата ми ще ви изпрати.

Поклоних се. Той се отпусна в креслото си, изглеждаше изтощен. Предполагам, че го бях поизморил. Щеше да е върхът на иронията, ако визитата ми го изцедеше дотам, че да рухне мъртъв.

Икономът ме поведе надолу по стълбите и към входната врата.

— Познаваше ли го? — попитах го внезапно.

— Милорд?

— Золи. Познаваше ли го?

Той се покашля, понечи да заговори, накрая само кимна.

— Какво е ставало?

Стигнали бяхме до изхода. Той спря с ръка на желязната дръжка на бравата и ме изгледа въпросително.

— Милорд?

Свих рамене и го погледнах в очите.

— Трябва да имаш някаква хипотеза кой го е убил и защо.

— Никаква, милорд.

— Проклятие.

Той се поколеба.

— Милорд познаваше ли го?

— Не, но въпросът ме интересува. Графът каза, че е убит с вещерство.

— Така изглежда, милорд.

— Каква е действителната причина за смъртта?

— Внезапно спиране на сърцето, милорд.

— Хм. И си сигурен, че е вещерство?

— Имаше знака.

— Какъв знак?

— Вещерският знак, милорд.

— Какво е вещерски знак?

Трудно е да се опише изражението, с което ме погледна. Беше смесица от изненада, сдържаност, неверие и учтивост. Не съм сигурен дали Тилдра щеше да се справи по-добре. Каза:

— Определено не знам, милорд.

— Кой може да знае?

— Милорд?

— Престани. Просто недей. В много лошо настроение съм и не те съветвам да го влошаваш още повече. Къде чу за това и кой може да знае?

За миг той като че ли преживя вътрешна борба, но рутината, страхът или нещо друго накрая надделя.

— Милорд, никаква представа нямам за такива неща.

— Добре. Той имаше приятелка, с която се срещаше в хана. Как се казва?

Този път се поколеба съвсем малко.

— Ийли.

— Благодаря.

— Ще наредя на коняря да доведе коня ви.

Държеше ми вратата и стоеше като статуя. Наистина нямах друг избор, освен да изляза.

Изчаках отпред и след малко конярят се появи, повел Марси.

Така и не научих името на иконома. Може пък да нямаше име.

В „Острата шапка“ дадох щедър бакшиш на ратая — той го прие благосклонно — и се сбогувах с Марси, може би най-добрия кон, който имаха. Дори Лойош не намери да каже нищо лошо за нея. И нещо странно: в хана до такава степен се почувствах като у дома си, че не намерих за нужно да прикривам залитането си, щом слязох.

Взех чаша кафе от гостилничаря и отидох до масата, която през последните два дни вече бе станала „моята маса“. Щом седнах, се почувствах добре. Болката в краката мина бързо. Повече време отне, докато се отпусна достатъчно, за да се прояснят мислите ми. Кафето помогна, но клавата щеше да помогне повече. Проклятие.

Усетих, че съм огладнял, и помислих да си взема пак от агнешката яхния, но се отказах. Вместо това излязох навън и вонята доста успешно уби апетита ми. Тръгнах покрай кейовете и видях фабриката за хартия — пардон, „завода“. Бълваше пушек и воня. Не се задържах. Стигнах до другия хан и забелязах, че са запалили тамян. Вършеше работа. Зачудих се защо не палят и в „Шапката“. Може би не го бях усетил.

По това време на деня — все още рано следобед — бях сам в гостилницата, ако не се броеше една отегчена на вид позастаряла кръчмарка, която ме попита искам ли нещо. Апетитът ми се беше върнал, тъй че си поръчах бобена чорба и питка хляб. Сервираха ми чорбата със скилидки чесън и много масло. Хубаво масло.

Когато кръчмарката ми донесе чаша горчиво вино, наречено онекеснер (питах за името, за да не си го поръчам случайно отново), я попитах дали Ийли ще намине.

— Няма да е днес — отвърна тя.

— Къде мога да я намеря?

Изгледа ме през рамо. Беше направила нещо, за да почерни веждите си, и още нещо, за да са й лъскави устните. Винаги съм се чудил на такива неща. Но не прекалено.

— Не си губете времето.

— Приятелка ли ти е?

Сви рамене.

— Не съвсем. Защо?

Извадих три сребърника и ги пуснах да дръннат на масата.

— Къде мога да я намеря?

Очите й се ококориха.

— На горния етаж, последната стая в дъното на коридора.

Зарадвах се, че не й е приятелка — щеше да ми струва още някоя монета. Довърших си яденето, без да бързам, после се качих по стълбището. Наложи се да ударя два пъти по вратата, преди да чуя отвътре тих глас:

— Кой е?

— Казвам се Мерс. Искам да говоря с теб.

— Махай се — предложиха ми.

— Отвори вратата — предложих в отговор — или ще я направя на трески.

Кратка пауза и вратата се открехна. Беше хубава, поне според мен, освен очите: беше плакала.

— Кажи ми какво знаеш — продължих в същата посока на убеждение.

— Какво ви засяга това? — И заплака отново. Не се трогнах.

— Ще разбера кой го е направил и ще го убия.

Зачервените й очи леко се разшириха.

— Защо? — прошепна тя.

— Просто съм в такова настроение. Казвай какво знаеш.

Тя отново се поколеба, после се отдръпна встрани. Приех го като покана да вляза, така че влязох и тя затвори вратата.

Стаичката беше малка, с малко неща, които издаваха каква е обитателката й, но не им обърнах внимание. Тя не ме покани да седна на единствения стол, тъй че останах прав и зачаках.

— Говорил си с него — каза тя.

— Да.

— Той ми каза за теб. Мислеше, че си…

— Какво?

— Мислеше, че си голям глупак. — Захлипа отново. Облегнах се на вратата и изчаках. След малко тя каза: — Извинявай.

— Казаха ми, че го е убил вещер.

— Имаше вещерския знак.

— Какво е вещерският знак?

Очите й пробягаха към Лойош и Роуца, после отново към мен. Челото й се свъси.

— Разни земи, разни обичаи, разни начини да се правят разните неща — обясних й. — Чувал съм за вещерски знак, нещо, което издава, че даден човек е вещер. Не мисля, че използвате израза в този смисъл, а и все едно, не вярвам в глупости. Изясни ми. Какво е вещерски знак?

— Когато го намериха, устните му бяха червени.

— Хм. Защо се нарича „вещерски знак“?

— Наистина ли не знаеш?

Търпение, Влад.

— Наистина не знам.

— Вещерът праща палавец през гърлото ти до сърцето. Палавецът оставя стъпки на устните.

Тук имаше някои проблеми. Първо, всъщност не можеш да стигнеш до сърцето през гърлото (човек научава малко анатомия, когато убива хора за препитание). Второ, не вярвам в „палавци“.

Разбира се, има начин да убиеш някого с помощта на Изкуството, при който устните ще станат червени. Включва най-обикновено превръщане, подмяна на съдържанието на дробовете му с пушека от мангала ти. Но…

Добре, сега не беше моментът.

— Ясно. Къде го намериха?

Тя ме изгледа продължително, след това погледна към леглото и отново към мен.

— О.

— Щяхме да се оженим. Беше ми обещал.

Кимнах и предпочетох да не питам кога й го е обещал и колко пъти от страх, че може да не разбере въпроса ми правилно. Добре, гадняр съм, но всяко нещо си има граници. Вместо това й казах:

— Съчувствам ти. Сега трябва да тръгвам.

— Ще откриеш ли кой го е направил? — В очите й имаше нещо леко плашещо.

— Да. И също така ще разбера защо.

— И ще го убиеш?

— Да. Ще го убия.

— Добре. Ще го направиш ли бавно?

— Ще го направя болезнено.

Тя кимна.

Добре, може би не трябваше да й казвам това. В Империята никога не бих признал пред някого, че са каня да убия някого. И може би бях прекалено пренебрежителен към приложението на закона в това кралство. Но ми се искаше да й дам поне това утешение.

Оставих я, слязох в гостилницата и оттам отново излязох във вонята навън. Този път ме удари здраво, почти физически. Стомахът ми се обърна и буквално се задавих. Изведнъж, само за миг, зловонната мръсотия на целия град ми дойде твърде много. Тръгнах обратно към „Острата шапка“. Помня, че очите ми бяха изцъклени и можех само да местя единия си крак пред другия, докато най-после прекрачих прага.

Добрах се до масата си и да, тук също дискретно гореше тамян, като в другия хан, само дето не можех да видя къде са го запалили. Помогна обаче. Никога не съм харесвал тамян. Той си е просто един от атрибутите на Изкуството, не нещо, до което прибягваш, за да стане денят ти по-ведър. Знам, че много вещери — включително дядо ми — живеят така, че да няма отчетлива разлика между практикуването на Изкуството и обикновения живот: дискретни заклинания и магии са част от живота им. Не и аз. За мен винаги съществува рязка граница: дотук правя заклинание, олук — край. Но сега това май се променяше. Дори можех да си представя, че ще привикна към тамяна. Можех просто да си представя физиономията на Коути, когато й кажа, че съм…

Добре, разкарай го това от ума си, Влад.

Мисълта за бренди ме отврати, а нямах нужда от кафе, тъй че направих нещо необичайно за мен: накарах гостилничаря да ми налее бира. Беше по-топла, отколкото ми се щеше, но не прекалено горчива. Кимнах одобрително на Инчай, а той като никога ми отвърна с усмивка. Предполагам, че се гордееше с бирата си.

Седях и я пиех, докато главата ми не спря да кръжи. Постепенно успях да се съсредоточа върху проблема, пред който се бях изправил. Станах и закрачих напред-назад. Съдържателят ме изгледа, така че си седнах. Изведнъж ми хрумна кое е най-странното в цялата работа. Толкова много насилие, и бях сигурен, че по някакъв начин съм в центъра на събитията, но нито имах някакво участие в тях, нито насилието бе насочено срещу мен. Не бях свикнал с това.

Добре, но хайде да помислим малко, Влад. Щом не се опитват да те убият, значи има причина. Най-вероятната причина е да знаят, че ако опитат, можеш да светнеш доста от тях. Което веднага повдига въпроса: откъде знаят това? Не че изглеждам опасен, докато обикалям насам-натам, или нещо такова. Дали не бе просто заради факта че открито носех оръжие, което да им подскаже? Едва ли. Тъй че или бяха достатъчно добри, за да усетят що за птица съм, или имаха някаква причина да подозират, че съм някой, когото не бива да пипаг.

Или знаеха кой съм.

Гилдията със сигурност знаеше името ми, както и вещерът или вещерите, които го бяха измъкнали от ума ми. Но колко още бяха измъкнали? Достатъчно, за да съобщят на джерег? И ако да, щяха ли да искат да го направят? И щяха ли да знаят как?

Възможно беше. Възможно беше някой убиец да идва насам точно в този момент, толкова бързо, колкото телепортът или краката можеха да го докарат тук. Но защо? Ако бяха направили това, щеше да е за пари. Ако бяха успели да се доберат до подходящите хора в дома Джерег, те нямаше да им кажат да не ме пипат. Щяха да им кажат, че могат да получат много пари, ако им занесат главата ми.

Моргантско.

Джерег щяха да искат да стане по техния начин. Тъй че ако допуснех, че има някакво средство за връзка между някоя група тук и джерег — съмнително, но възможно, — те щяха да им кажат да ме задържат в града, но да не ме убиват, и това отчасти щеше да обясни ставащото.

Може би. Но все пак изглеждаше прекалено сложно. Особено предвид това, че тогава нямаше да се издадат, че знаят името ми. Нито щеше да го издаде някой, който работи за тях. Най-малкото не и ако имаха ум в главите.

Общо взето, по-вероятно беше да става нещо съвсем друго: нещо, което трябваше да е свързано със сложната политика на една странна гилдия, граф, който притежава фабрика — пардон, „завод“, — и разни други сили, които можеше да съществуват, без да знам за тях. В такъв случай ставащото ги караше да вярват, че съм някой, на когото не могат да посегнат пряко.

„Какво мислиш, приятел?“

„Мисля, че си прав, шефе. Някой не иска да откриеш нещо, а не смеят да те ударят пряко“.

„Предложения?“

„Имаш предвид нещо друго, освен да се махаме?“

„Освен да се махаме, да“.

„Не“.

Прехвърлих отново плана, който бях съставил преди, мм… два дни? Хората, от които бях исках да получа информация, бяха мъртви или се бяха скрили от погледа ми, или бяха успели да осуетят усилията ми по един или друг начин. Но бях научил няколко неща, нали?

Да.

Бях научил, че има всевъзможни приказки за вещерството и че може би са убили някого с него, и със сигурност с него бяха изгорили една къща, и че то не е по-различно от Изкуството, което познавах, и че поне тук се смята, че има две страни, едната, от които включваше роднините ми, които бяха убити, а другата страна…

Другата страна бе станала адски забележима с отсъствието си.

Значи?

Значи трябваше да разбера кои са тия вещери. Сборище? Отделни индивиди, които практикуват Изкуството по някакъв особен и непознат за мен начин, и някой от тях е притеснен, че съм разкрил нещо? Не, трябваше да има някакво сборище. При цялата тази странна обстановка в града не можеше да няма. Как да го открия и да науча за него?

Да, добре, вече поне имах някаква посока.

Част от проблема бе, че вещерите по принцип са склонни към потайност. Веднъж попитах дядо ми защо е така и той ми даде един от онези отговори, от сорта на „Просто е така“. Винаги съм ги мразил. Тъй че как да намеря вещер тогава?

„Лойош? Ти би трябвало да имаш малко от Усета“.

„Не ме разсмивай, шефе. Добре, какво искаш да направя?“

„Нищо особено. Просто стой нащрек за всякакви заклинания. Ако засечеш някое, искам да знам откъде идва“.

„Шефе, ще трябва да съм или почти върху него, или да е ужасно силна Работа“.

„Знам. Просто стой нащрек“.

„Добре“.

Зачудих се къде ли е Орбан и защо бе зачезнал така. Никак не беше невъзможно вече да е мъртъв като Золи и да са скрили трупа му.

Чудех се и къде ли е трупът на Золи и дали мога да получа разрешение да го видя, и дали мога да разбера нещо, ако рискувам да сваля отново амулета си, и смея ли да го направя. Отговорите по целия ред бяха от рода на „вероятно не“. Но си мислех за червените му устни и се чудех.

8.

Дойде вечерта и започна да става по-оживено, понеже вече беше много тъмно да се работи по нивите. Кръчмата на другия хан сигурно вече се пълнеше с работници от завода. Всички — и на двете места — уморени, потни, вмирисани и решени да забравят мизерния си живот. Събери ги наедно, поразмешай ги, колкото искаш — каква е разликата? И това бяха хората, заради които Коути ме беше отхвърлила. Как си го обяснявате това?

Предполагам, че изобщо не си го обяснявате, просто се примирявате с него. Много такива неща има в живота.

Излязох навън и тръгнах на запад. Няколко крачки и вече бях извън градчето. Продължих още четвърт миля натам, откъдето бях дошъл. Удивително беше колко бях сам. Малкото светлини от Бурз не можеха да разсеят тъмнината. В лицето ми духаше лек ветрец и нямаше никаква воня. Погледнах нагоре. Звезди, малки светлинни, блещукаха горе, на катраненочерното небе на тези човешки земи.

Не знам колко дълго съм стоял така, но по някое време Лойош рече:

„Някой идва, шефе“.

След миг чух стъпки. Сигурно трябваше да се подготвя, да извадя кама или нещо такова, но бях в особено настроение. Все едно, не ме нападнаха.

Стъпките спряха. Някой имаше добро нощно зрение.

— Лорд Мерс?

Беше мъжки глас, непознат. Не се обърнах.

— Да.

— Търсех ви.

— И ме намери. Трябва да ми кажеш как го направи. Аз например не намерих нищо от това, което търся, откакто стъпих в това проклето градче.

— Не сте толкова труден за намиране. Аз съм Дани.

— Приятно ми е, Дани. Каква е твоята роля във всичко това?

— А, това е големият въпрос, нали? Твърде много фракции и на никоя не може да се довери човек.

— Не бих могъл да го кажа по-добре. В говора ти има нещо, което…

— Не съм тукашен, да. Родом съм от едно малко кралство на изток, където жените са по-хубави, но храната не е толкова добра.

— Винаги избирай храната — посъветвах го. — Така не можеш да сбъркаш.

— Така и направих.

— Разумно.

— Да, несъмнено. Но като стана дума за разум, поставили сте се малко в ситуация, да го наречем, нали?

— Тъй ли? Аз пък си мислех, че всичко си тече гладко.

— Мога да помогна.

— Добре, цял съм слух.

— Първо вероятно ще искате да знаете защо трябва да ме изслушате.

— Ни най-малко. Слушам те, защото ми харесва акцентът ти.

Той се засмя.

— Двамата с вас бихме могли да се разберем добре, лорд Мерс. Добре. В такъв случай — защо трябва да ми вярвате?

— Това ще е малко по-трудно, да.

— Тук съм в услуга на един приятел.

— Името му?

Отново се засмя.

— Не очаквате да отговоря на това, нали?

— Да, не очаквам.

— И тъй, този приятел смята, че може би сте в състояние да направите нещо добро за него и че той също би могъл да направи нещо добро за вас в замяна.

— Продължавам да слушам.

— Предполагам, че повече от всичко ви трябва информация.

— Добро предположение.

— Е, затова съм тук. Питайте. За предпочитане неща, които можете да проверите.

Добра идея. Само че не беше толкова просто. Човек може да научи много от това, което някой иска да научи, а не бях склонен да позволя на този тип да научи много. Дотук не беше направил буквално нищо, за да ме убеди, че мога да му вярвам.

„Някой друг наоколо, Лойош?“

„Не, шефе“.

— Добре — казах. — Кажи ми: защо този град е толкова странен?

— Хмм. Не сте били дълго във Фенарио, нали?

— Не съм.

— Този град не е по-странен от който и да било друг в тази страна. Всеки си има идиосинкразии.

— Идиосинкразии.

— Кралят рядко упражнява голям контрол над графствата. Всяко си е отделно и особеностите на продукцията определят характера на всяко графство. Виж, ако искате да видите наистина странно място, идете на изток в планините, недалече от моята страна. Там има едно място, Туз, където обучават кози да пренасят контрабанда, като ги карат да…

— Добре. Схванах идеята. Всяко графство си е само за себе си.

— Да. А на това му дошло ред, мм, не знам, преди няколкостотин години може би, когато един селянин намерил стара рецепта за правене на истински добра хартия, и то в големи количества. Продал я на графа — вероятно срещу талига с два коня, за да се махне от града — и оттогава…

— Кажи ми каквото можеш за този твой приятел. Какво си мисли, че мога да направя за него?

— Имате общ враг, а това винаги е добра основа за някакъв съюз.

— Добре. Кой е врагът?

— Не знаете ли?

— Не си играй игри с мен, Дани.

— Мм, всичко това е една голяма игра, лорд Мерс. Точно затова съм тук. Играя игри добре, защото винаги мога да намеря пролуки в правилата.

— И винаги внимаваш да не издадеш какви са правилата на други играчи, които не ги знаят.

— Точно.

— Ами, добре. Радвам се за теб. Забавлявай се. Кой е врагът?

— Съжалявам, лорд Талтош.

Има много начини да се оправиш с някой, който се опитва да измъкне информация от теб и който смяташ, че може да е достатъчно добър, за да я измъкне. Помислих за най-простия: да го убия на място. И можех да го направя при това. Не можех да го видя, но Лойош знаеше къде е. Много близо бях. Щеше да се окаже грешка, със сигурност — нямах никакъв реален повод, а ако имах, нещата щяха да тръгнат другояче, да го кажем така. Но го исках.

— Обърни се и си иди — казах му.

Изглежда, долови нещо в тона ми, защото не каза и дума повече. Чух как се отдалечиха стъпките му.

„Лойош, проследи го. Искам да съм сигурен, че не ме причаква някъде“.

Лойош излетя и го направи. Съобщи ми, че Дани се е върнал в града и че го видял да влиза в една къща. Описа ми я и се върна. След това се погрижи да се върна в града, без да се объркам.

„Така. Това определено беше интересно. Получихме ли повече информация, отколкото издадохме?“

„Ти си експертът по това, шефе. Аз съм само очи и криле“.

„И добър усет за тайнственото“.

Вече бяхме пред вратата на „Шапката“.

„Това въпрос ли е? Не, не засякох никакво вещерство“.

„Добре“.

Изругах наум. Странната практика с Изкуството в това странно градче бе едно от нещата, които трябваше да разбера.

По това време имаше малко клиенти и съдържателят водеше тих разговор с двама от тях.

Слугинята си бе отишла, тъй че прекъснах Инчай, колкото да ми налее бира, с която толкова се гордееше. Бях гладен, но не исках да ям. Бях уморен, но знаех, че няма да мога да заспя. Бях ядосан, но нямаше кого да убия. Безразборни убийства, жадни за власт гилдии, вещери с практики — или най-малкото вярвания, — които ми бяха непонятни. Наистина дразнещо. Просто ставаха твърде много неща. Не знаех подробностите на нито едно от тях и не знаех кои се напасват и как. Извадих една кама и започнах да си я подхвърлям, хапех устна и се мъчех да осмисля всичко.

„Шефе…“

Съдържателят се беше вторачил в мен. Усмихнах му се мило и прибрах камата. Иначе трябваше да го нарежа с нея, а не ми се ставаше.

„Колко дни вече сме тук, Лойош?“

„Години, шефе. Тук сме от години“.

„Точно такова е усещането, нали?“

„Означава ли това, че мислиш да си тръгваме?“

„Още не“.

„Добре“.

„Роуца как се оправя?“

„Прихвана настроението ми, шефе. Съжалявам“.

„Няма нищо. На всички ни е трудно“.

„Но защо…“

„Трябва да го направя това“.

„Винаги можеш да поразбуташ наоколо, да поразбъркаш нещата без никакъв план и да видиш какво ще стане“, каза той. Имаше предвид, че правя точно това.

„Много си забавен“, отвърнах. Имах предвид, че не е.

Прав беше, разбира се. Лутането и разбъркването на неща може да са ефективни до определен момент. Могат да свършат работа. Тоест да понаучиш това-онова. Но понякога, когато го правиш, убиват хора и понякога — не хората, които го заслужават.

Лойош ме подуши по врата.

„Мда, знам“, казах му.

Взех хляб и сирене от Инчай и се насилих да хапна, дадох и на Лойош и Роуца. Сиренето беше прекалено солено. Не обичам прекалено солено сирене. Взех си още една бира, за да го прокарам. Сигурно точно затова продаваше толкова солено сирене. Кучият му син.

— Кажи ми нещо — казах му, докато взимах халбата. — Какъв вид вещерство практикуват тука?

— Хм. — Изгледа ме с присвити очи. — От чистия вид, читавия, доколкото знам. Но аз лично не практикувам. Питай някой, който го прави.

— И кой да е той?

— Мм?

— Кой практикува Изкуството? Посочи ми някой.

— От тия тук ли?

— Ами да.

В кръчмата имаше само четирима, всички сами, пиеха кротко. Двама ни гледаха, другите двама бяха пияни.

— Не ги знам — отвърна той. — А и да знаех, нямаше да кажа на чужденец, Ясно?

Свих рамене.

— Тогава нека те попитам нещо друго.

Той присви очи и ме изгледа подозрително.

— Какво?

— Нарочно ли продаваш солено сирене, та хората да си поръчат още бира?

Той помълча, после се засмя и се премести в другия край на тезгяха. Върнах се на масата си.

„Е, какво ще кажеш? Пробваш прекия подход и действа. Ще трябва да го запомня това“.

„В какъв смисъл действа, шефе?“

„Не си наблюдавал очите му“.

„Посочи ти някого с очи ли?“

„Неволно“.

„Кой?“

„Онзи с дългото сиво палто и къдравата коса, дето изглежда, сякаш всеки момент ще изключи“.

„Да го проследя ли, като си тръгне?“

„Може би ще е малко прекалено очевидно да го последвам навън и после да се върна с един джерег по-малко“.

„Тогава да се качим горе. Ще наблюдавам вратата от покрива“.

„Бива“.

Допих бирата, оставих халбата и се качих в стаята си. Отворих кепенците и Лойош излетя. Седнах да чакам.

Само десетина минути, толкова отне. Лойош влетя през прозореца, все едно нямаше никаква грижа на света.

„Готово, шефе. Щях да се върна по-рано, ако не падна два пъти по очи, докато се прибере“.

„Хмм, значи вече сигурно спи“.

„Мисля, че го нарече изключване“.

„Тъй че ако… да. Добре, води ме в къщата“.

„Готово, шефе“.

И тъй, отново по стъпалата и навън, в тъмното и вонята. И ако почва да ви омръзва да слушате колко вонеше, представете си на мен колко ми беше омръзнало да вървя и да я дишам. Фу.

Лойош, който имаше по-добро нощно зрение от мен — което значи, че имаше поне някакво, — полетя съвсем малко пред мен и ме поведе по средата на поредната изненадващо широка улица на градчето. Бързо загубих представа накъде отиваме и къде сме спрямо хана, но много скоро Лойош заяви:

„Тука“.

Вслушах се и чух хъркане. Пробвах вратата. Отключена. Не вдигна много шум, докато я отварях, и след това бях вътре.

„Една стъпка напред, шефе. Още една. Протегни си ръката. Така. Още малко. Ето. Това е свещ“.

Като че ли имаше стена между мен и хъркането.

„Някой в тази стая?“

„Не“.

Удивително е колко ярка може да е само една запалена свещ и колко много може да те заболят очите. Има едно просто заклинание за нагаждане на очите към тъмното или светлото. Но, разбира се, нямаше да си сваля амулета заради него, тъй че изчаках.

Хъркането спря и един пиянски глас измърмори:

— Мм, какво?

Напрегнах слух и чух шепнене, после отново пиянския глас:

— Ост’ви мме да спя.

Отново шепотът и този път успях да различа думите:

— Ланчи, има някой в къщата!

Помислих да извикам в отговор: „Не, няма!“, но не ми се стори особено умно. Угасих свещта.

Очите ми се бяха пригодили достатъчно, за да мога да застана до вратата. Обърнах се настрани и вдигнах яката на наметалото си. Чух как някой става в стаята и когато вратата се отвори, успях да хвърля поглед вътре достатъчно, за да забележа кое и кой къде е.

Напомних си, че при хората на гърлото е по-плашещо, отколкото на тила. Не знам защо е така, но е от нещата, които човек си струва да знае.

Трябваше да действам бързо. Ножът, който носех на колана си, беше с най-тежката дръжка, тъй че избрах него. Щом мъжът мина покрай мен, го тупнах отзад по главата. Нямах представа дали изгуби съзнание, но предвид състоянието му трябваше да е достатъчно, за да го изключа съвсем. Докато падне на пода, вече бях до леглото и притисках тъпата страна на острието в гърлото на жената. Хладна стомана на гърлото ти в тъмното обикновено привлича вниманието, а с тъпата страна можех да натисна силно, без да опръскам с кръв навсякъде. Заговорих спокойно:

— Нито звук, нито движение, нито шепот, или и двамата сте мъртви.

Моментът, в който жената можеше да изпищи, дойде и си отиде. Чух как мъжът простена.

„Дръж го под око, Лойош“.

„Ясно, шефе“.

На глас казах:

— Нямам намерение да ви убия, нараня или дори да ви открадна нещо. Не прави нищо, което да ме накара да премисля. Имам въпроси. Ще отговориш на тях и ще си отида. Кимни, че си съгласна.

Тя кимна. Очите й бяха ококорени.

— Мъжът ти е вещер. И ти ли си вещица?

Очите и се разшириха още повече. Повторих въпроса.

Тя кимна отново. Добре, това спести някои неприятности.

— Членове ли сте на вещерското сборище?

Колебание, после ново кимване.

— Кой го води?

— Ние… аз… не знам.

— Не знаеш?

— Главите на Сборището… те се избират помежду си, тайно. Носят качулки. Когато те поканят, всички са закачулени и никога не знаеш кои са.

Аха. Ноиш-па ми бе споменал, че понякога е така. Поне бях потвърдил, че съществува вещерско сборище. Това беше напредък.

— Трябва да разбера за двата вида вещерство в този град. Ще ми го обясниш.

Светлината на свещта в съседната стая бе достатъчна, за да видя объркването й. Отдръпнах ножа от гърлото й, но го задържах в ръката си.

— Не бързай, помисли си малко. За мен е важно да го разбера, а никой не иска да отговори на въпросите ми. Ти ще отговориш на въпросите ми. Нали?

— Не разбирам — прошепна тя.

— Не е нужно да разбираш, трябва само да ми кажеш това, което искам да знам.

— Кой си ти?

— Този с ножа. Някой каза нещо за вещери, които следвали светлината, и други, които следвали мрака. Какво означава това?

Изпитвах известно съчувствие към тази жена. Събуждаш се посред нощ, мъжът ти е мъртвопиян, някакъв непознат, нахлул в къщата ти, го удря по главата и след това държи да ти задава езотерични въпроси за естеството на тайните изкуства. Не може да е лесно да схванеш всичко това наведнъж достатъчно добре, за да предложиш смислен отговор, колкото и да ти се ще, тъй че когато устата й се отвори и затвори няколко пъти и видях паника в очите й, казах:

— Добре, хайде да пробваме нещо по-лесно. Защо повечето от фамилията Мерс напуснаха града?

— Фамилията Мерс ли?

— Да. Които не бяха убити вчера.

— Но те са напуснали преди години.

— Знам. Защо?

— Не знам. Било е преди години. Преди да се родя. Само съм чувала за това.

— Какво си чувала?

— Че са били последните следовници на тъмния път.

— Какво правят следовниците на тъмния път, а следовниците на светлия път — не?

— Практикували са забранена магия.

— Каква магия е забранена?

— Призовавали са демони.

Доколкото можех да преценя, наистина го вярваше. Беше вещица и вярваше в това. Как може човек да практикува Изкуството и въпреки това да остане такъв невежа за него? Беше пълна глупост, разбира се. Има такива неща като демони и да, може да бъдат призовани, но не с вещерство. Призоваването на демон изисква да пробиеш преградите, които отделят реалностите… и не, за мен това не звучи по-смислено, отколкото за вас, освен ако не сте изучавали некромантика, в който случай знаете много повече по материята от мен, тъй че защо ме питате? Но работата е, че изкуството на вещера е просто да се използва енергията на ума за манипулиране на вероятности и има строго ограничени начини, по които това може да се направи. Е, да, веднъж накарах един малък предмет да се пренесе до мен от хиляди мили разстояние с помощта на магия и знам, че човек не би трябвало да може да прави и това. Но все пак е много по-различно от огъването на цялата форма на реалността в дадено пространство, за да се направи разлом към нещо, което на всичкото отгоре не съществува.

Освен това в този момент бях отчаян. Не искам да мисля за това.

Важното беше не дали „тъмните“ вещери наистина са правили това, важното бе, че тази жена мислеше, че са могли. И цялата тази работа с „тъмно“ и „светло“ намирисваше много на завода — в смисъл че вонеше, ако ви прозвуча прекадено деликатно. Тъмният път? Светлият път? Кой разсъждава така? Кой вижда света в тези понятия? Не е нещо, в което да повярва човек с капка здрав разум — в това можеш да убедиш само лековерници.

Което всъщност беше отговорът, нали? Някой се опитваше да върже много хора. И ако се съдеше по тази жена, номерът вървеше.

В такъв случай, защо? В чий интерес беше да се вярва, че съществува група хора с такава сила? Някой доста се беше потрудил, за да пробута такава опашата лъжа, и за това трябваше да има причина.

И роднините ми се бяха оказали жертва на тази голяма лъжа. Поне тези, които не се бяха махнали…

— Чакай. Каза, че са напуснали, преди да се родиш?

Тя кимна.

— Мислех, че са напуснали само преди десетина-петнайсет години.

— А, онези ли? Не мисля, че бяха вещери. Просто напуснаха, защото, ами, защото не е лесно да носиш фамилията Мерс тук. Мисля, че отидоха в Града. Не бях аз! — изхлипа изведнъж, отново уплашена. — Искам да кажа, нищо лошо не съм им направила, нито съм казала нещо за тях. Другите бяха.

— А онези, които са били вещери?

— Напуснали са страната. Някои казват, че били отишли на запад да продадат душите си на елфите.

Мда, интересна формулировка.

— А тези, дето ги убиха… кой го направи?

— Не знам! — Прозвуча на ръба на паниката.

— Не те обвинявам. Но все трябва да имаш някаква идея, някакво предположение. Чула си за това, значи не може да не си си помислила кой може да е.

Тя поклати глава.

Имаше ли някакъв начин да измъкна повече информация от нея? Вероятно не. Можех да изчакам един час, за да се успокои, и тя пак нямаше да поиска да назове някого. А ако приложех натиск, щеше да е много по-склонна да излъже, вместо да посочи с пръст някой, който го заслужава. Това все пак можеше да е полезна информация обаче. Бях в настроение да приложа натиск дори само заради удовлетворението да видя как някой се поти. Но трябваше да свърша нещо и щях да получа по-голямо удоволствие от натиска, ако го приложа върху подходящото лице.

Което ме върна към момента, че тази жена като нищо можеше да знае кое е това лице, стига само да можех да намеря начин да я убедя да ми го каже. Без да хабя цялата нощ за това. Проклятие.

— Ще ме убиеш ли?

Осъзнах, че от доста време стоя, без да предприемам нищо.

— Не. Вещерското сборище къде се събира?

— Източно от града, в горите. Не знам точно. Отиваме на едно място до потока, после ни връзват очите и ни взимат един по един.

Сигурно. Че как иначе?

— Добре. Приключих с теб. Можеш спокойно да кажеш, на когото си щеш за визитата ми и за въпросите, които ти зададох. Не се съмнявам, че някой ще се ядоса и някои хора ще ме подгонят. Когато го направят, ще ги убия. После ще се върна и ще убия теб. Ако смяташ, че това е добър аргумент да си държиш устата затворена, вероятно си права, но си зависи от теб. Във всеки случай бих те посъветвал да не напускаш къщата, нито да издаваш звук най-малко за около час, но това също си зависи от теб. Междувременно, лека нощ.

Прибрах ножа. Мъжът на пода хъркаше. Сериозно помислих на излизане да го сритам, но се отказах. Мушнах се през вратата и отново бях навън, в осеяната със звезди нощ на Фенарио.

„Е, Лойош?“

„Какво «е», шефе? Ако ще призоваваш демон, аз съм пас“.

„Мда, и аз не съм много навит. Но пък имаме информация. Трябва да я обмисля. Ако изобщо е важна. Лойош, Сетра не каза ли веднъж нещо за лъжа, която е временна? Как точно се изрази?“

„Не помня. Но, шефе, не мисля, че лъжата ти е проблемът“.

„И вероятно си прав. Просто поредното нещо за добавяне в списъка. Доста дълъг списък взе да става, Лойош. Но ще намеря името, което трябва да стои най-отгоре в него“.

„Тук наляво. Ето, онази светлина вдясно от теб е ханът“.

Прибрах се благополучно. Наложи се да потропам на вратата, за да убедя съдържателя да ме пусне. Можех и сам да си отключа и да махна резето, но не държах да се разбере, че мога да го правя. Той отвори и ме изгледа ядосано. Отвърнах му с топла усмивка, минах покрай него, качих се в стаята си, смъкнах си горните дрехи и се проснах на леглото. Последното, което помня, бяха Лойош и Роуца, кацнали един до друг на стола и увили вратовете си един в друг. Болезнено ми напомни за нещо, но заспах, преди да си спомня какво е.

9.

Пак бях забравил да затворя кепенците, тъй че се събудих, понеже Пещта изгаряше болезнено очите ми. Поругах малко, след което станах и ги затворих, защото е по-добре да затвориш кепенците, отколкото да ругаеш светлината, или както е там. Опитах се да поспя още малко, но не се получи.

Облякох се и слязох долу за кафе. Зад тезгяха беше жената на съдържателя и погледът, който ми хвърли, говореше, че нямаше да е тук, ако мъжът й не се беше събудил посред нощ, за да ме пусне в хана. Но нищо не каза, тъй че запазих мислите по темата за себе си и просто си изпих кафето: горчиво на езика, но действа точно толкова добре, колкото клавата, когато те удари в корема. Това е разликата, предполагам: клавата е удоволствие, кафето е чиста физика.

Доста ефектна физика обаче. Щом започна да действа, отношението ми стана малко по-добро — или по-скоро малко по-малко лошо — и когато получих от жената топъл хляб и сирене, даже й дадох бакшиш. Това сирене, за разлика от снощното, се оказа тръпчиво и ароматно, и нито трошливо, нито солено, което можех да приема за награда от боговете за щедростта ми. Дадох и на Лойош и Роуца, които май се съгласиха с предпочитанието ми.

„Имаме ли план за днес, шефе?“

„Отчасти. Ще седя тук и ще разбера дали снощната ни приятелка си е държала устата затворена“.

„А ако не е?“

„Тогава ще се заема с актове на насилие и разруха“.

„О, добре. Тия ми липсваха“.

Малко по-късно съдържателят дойде и закрачи към мен. За момент си помислих, че ще бъда изгонен, и се зачудих как да реагирам, но той постави пред мен сгънат и запечатан лист хартия с думите:

— Пристигна за тебе от негово благородие. — След което се отдалечи без повече обяснения.

Отворих го. С четири пъти повече думи, отколкото беше нужно, се нареждаше на „Дневния разпоредител“ (каквото и да означаваше това) да се погрижи да получа пълен достъп до завода и да се отнесат с мен с цялото дължимо уважение към почитаем приятел на Негово и пр. и пр., и на екипажа на лодката да осигури, до и от, наличен превоз, както подобава за и т.н. и т.н.

„Е, това е, шефе. Ще я посетим ли днес тая фабрика?“

„Може би. Не веднага“. Сгънах листа и го прибрах за по-нататъшно обмисляне.

Изпих доста кафе, докато се убедя, че никаква група разгневени граждани или сурови представители на закона няма да нахлуят в хана с намерението да ме измъкнат и изправят пред правосъдието заради снощните ми криминални деяния. Мисля, че изпитах облекчение.

„Добре. Хайде да се поразходим“.

„Някъде конкретно?“

„Ще ти кажа, като стигнем“.

„Това означава не, което означава, че отиваме на кея“.

„Млъкни“.

Запътих се към кея и постоях там, загледан към завода. Бумтеше и бълваше пушек, който се вдигаше нависоко и се стелеше на североизток. Този ден миризмата не беше толкова лоша. Зачудих се дали на североизток живеят хора и дали им харесва вятърът точно сега.

„Какво има, шефе?“

„Мм?“

„Измърмори: «Капан».“

„О, нима?“

„Заводът“ оттатък реката представляваше ниско и тромаво дълго здание, построено от камък, и не виждах нито един проклет от Вийра прозорец по него.

„Мда. Добре, не знам дали е капан, но определено прилича на капан“.

„Ами хайде да не ходим там тогава“.

„Няма да ходим засега. Трябва ни още информация“.

Беше много преди обед и Пещта хвърляше дълги сенки от сградите вляво от мен. Дядо ми веднъж бе споменал за нещо, наречено „гледане по сянка“ — тоест да можеш да виждаш разни предзнаменования и поличби във формата на сянката от предметите в определени моменти. Така и не научих повече за това, защото той го смяташе за глупост.

Зачудих се какво ли щеше да ми каже сега. Одобрил беше идеята ми да открия нещо за майка ми. Знам го, защото го беше казал и защото ми даде онази бележка. Но с удоволствие щях да изслушам мислите му за „светлата“ и „тъмна“ форми на Изкуството и за всичките странности в тукашната политика.

Щеше да ми каже да не се разсейвам от сенките, а да се съсредоточа върху целта. А аз щях да му кажа, че не мога да видя нищо друго, освен сенки. А той щеше да изтъкне, че за сенките е нужен източник на светлина и реален обект, който да предопредели формата им.

Е, добре, Ноиш-па. Ще ти опиша сенките, а ти ми кажи кой обект има такава форма, а? Имаме граф, който притежава завод за хартия. Имаме фамилия, избита, защото съм задавал въпроси за тях. Имаме кочияш, убит, защото е отговорил на въпросите ми. Имаме Дани, който води разговори в тъмното и иска да ме привлече на своя страна, но не иска да каже коя е тази страна, нито дори кои са страните. Имаме Орбан, със светлосиния елек, който ми подава смътни намеци и предупреждения, след което изчезва. Имаме Търговска гилдия, която управлява целия град и останалата част от графството също така, доколкото знам, и може да е или да не е свързана със странните порядки на вещерството, една, от които забранява призоваването на демони, което, от своя страна, е преди всичко невъзможно. Кои от тези неща са сянка и какво я хвърля, Ноиш-па?

Крачех напред-назад, зяпах към завода отвъд реката и слушах плясъка на водата в кея. Пещта се издигна и сенките станаха по-къси. Ставаше топло и си помислих да се върна в хана и да си взема по-лекото наметало, но прехвърлянето дори на малкото изненади, които още носех по себе си, ми се стори твърде много работа. Искаше ми се някой да ме нападне, за да мога да ударя нещо и да видя как му потича кръв. Картината на фермата на Мерс, изгоряла и димяща, се загнезди в ума ми и се наложи над реката и димящия завод.

Някаква лодка — дълга и неугледна — потегли от завода и тръгна надолу, понесена от течението. Успях да различа две-три фигури на нея, но не разбрах какво правеха. Погледах я, докато се скри от очите ми, след което обърнах гръб на реката.

Жени, с бебета или без бебета, влизат в дюкяни. Тук-там играят деца. Всичко изглеждаше невинно. И да ставаше нещо наоколо, беше добре прикрито.

Проклето градче. Проклета страна.

Хубаво. Много добре.

Можех да си позволя малко ръмжене, мрънкане и недоволство, че светът е такъв, какъвто е, но хайде стига толкова. Освен това трябваше да си кажа да престана да се самосъжалявам, преди Лойош да се е сетил.

Понякога, ако успееш да намериш нишка, можеш да я хванеш и да я проследиш, за да видиш докъде води. Щом си помислих за това, осъзнах, че бедата не е в липсата на нишки, а по-скоро в това, че са твърде много. Тъй че избирам една, хващам я здраво, виждам накъде отива и се надявам някой да се опита да ме спре, защото така ще имам някой, на когото да си избия безсилието.

Дани.

Беше дошъл отникъде, за да ми говори с неясни заобикалки. Искаше да направя нещо, но не искаше да каже какво. Следователно знаеше нещо и трябваше да разбера какво е то.

„Лойош“.

„Къщата на Дани ли, шефе? Да я наблюдавам?“

„Да“.

„Тръгвам“.

Можех да се върна в хана и да изчакам там, но проклетото място бе започнало да ми омръзва. Освен това имах чувството, че отношенията ни с ханджията стигат до точката, след която ще се случи нещо, и освен ако не се окажеше, че е ключов играч във всичко това (в края на краищата всеки можеше да е), прилагането на насилие щеше да е излишно. Ето защо се преместих на сянка откъм западната страна на един склад, седнах и зачаках.

След около половин час Лойош съобщи:

„Или го няма, или спи. Звук не съм чул досега“.

„Добре. Остани там“.

Така прекарах предобеда и следобеда. Добре де, така го прекара Лойош. Аз все пак можах да изтичам да си взема малко хляб и наденица, докато той не можеше да мръдне от поста си. Споменавам го, защото Лойош го спомена. Многократно. Дадох малко наденица на Роуца и я пратих при Лойош, но това смекчи подмятанията, които ми пращаше, съвсем малко. Когато се върна, Роуца изглеждаше развеселена, което означаваше, че или започвам да развивам някаква връзка с нея, или си въобразявам. Петдесет на петдесет, бих казал.

Та значи просто киснех там и наблюдавах във всички посоки как нищо не става. Този път не се появи някоя мила въртиопашка, която да ми предложи услугите си и да ми продаде информация. Информацията настрана, но малко разсейване щеше да ми дойде добре.

На свечеряване вятърът се измести и вече духаше право към мен от завода. Можете да си представите колко доволен бях. Но след около половин час отново се промени и задуха обратно към планините, което никак не е логично, но и никога не съм твърдял, че разбирам времето.

Лойош поиска да разбере колко още се очаква да виси там. Аз също, който отговор го задоволи толкова, колкото можете да очаквате. Лазехме си по нервите, предполагам. Което е изненадващо, като си помислиш колко рядко се беше случвало през годините. Давах си сметка за това и се стараех да не натягам обстановката още повече. От своя страна, той се справи добре.

Все още имаше предостатъчно дневна светлина, когато каза:

„Ето го, шефе. Тъкмо се прибира“.

„Пеш ли?“

„М… не. Малка карета и са двама, шефе. Няма герб“.

„Хмм. Това не означава нищо“.

„Шефе? Май разпознавам този, дето я кара“.

„Дай ми образ. А. Добре, приятел“.

„Кой е?“

„Не мога да видя добре рижата коса на тази светлина, но е един от войниците на графа, дето бяха пред имението“.

„Добре, шефе. Сега какво?“

„Сега е ред да кажа «а-ха».“

„Добре. Кажи го. После можеш да обясниш какво означава това“.

„Не съм стигнал дотам. Ще я караме едно по едно“.

„Казвам просто, че не доказва, че работи за графа. Може да е бил по работа до…“

„Знам. Но е добро за начало“.

„Разбира се. Да наблюдавам ли, докато Дани отново излезе, или ще му гостуваш?“

„Идвам веднага“.

„Шефе, би могъл да изчакаш, докато се стъмни съвсем. Тук е ужасно открито. Много бараки струпани на едно място, всички с изглед една към друга, и хора влизат и излизат“.

„Знаеш, че така се налага да висиш там и да наблюдаваш, докато се оправя, нали?“

Той въздъхна в ума ми, приех го за „да“ и се отпуснах да изчакам още малко. Скоро, щом взе да се стъмва, кейовете по реката се оживиха — лодкарите се приготвяха да докарат работниците от завода на отсамния бряг. Зачудих се защо никой от тях не си е построил къща оттатък и да си спести пътуването два пъти на ден. Може би заради вонята, или защото графът го бе забранил. Второто бе по-вероятно.

Заизсипваха се като мравки от разровен мравуняк — изникваха от всички дупки и се втурваха отчаяно към лодките, за да се махнат по-бързо. Доколкото можах да видя, имаше много бутане и дърпане, и може би няколко боя тук-там, докато някои оставаха за следващия курс. А вече имаше и малко повече хора на улицата — плюс жени, които си показват глезените: минаваха покрай мен и някои ме поглеждаха преценяващо. Лодките започнаха да пристигат и стана шумно — глъч, смях, ругатни и тупащи по земята крака. Двайсет минути по-късно пристигна вторият товар и това се повтори в по-умален мащаб, докато накрая всичко потъна в тишина и мракът се сгъсти.

Някой път погледайте как се стъмва в град без светлини — за предпочитане някъде в Изтока, където Пещта блести толкова ярко, че не можеш да го понесеш, ако погледнеш към нея. По-различно е, отколкото в някое място с Вечния облак. И също така по-различно, отколкото сред дивата природа. Сенките на сградите и на някое самотно дърво постепенно стават все по-дълги, докато се слеят с други сгради, с други сенки и със самата нощ, и разбираш, че мракът е паднал съвсем, и вече си другаде, в град в нощта.

Лойош ме поведе, с помощта на очите на Роуца и като ми указваше посоките. От време на време от някоя къща се изсипваше малко светлина, тъй че можех да виждам пътя си на няколко стъпки, или понякога някой минаваше наблизо, размахал лампа: използваха ги всички с малко разум в главата — тоест всички, освен мен. Но преди всичко ме водеше Лойош. Повечето ми усилие бе съсредоточено върху това да запазя спокойствие. Ще се изненадате колко по-трудно е да запазиш спокойствие, когато не можеш да видиш нищо. Или може би не.

Щом стигнах до къщата, Лойош плесна бързо с криле, за да мога да различа къде е. Обикновено лети безшумно като бухал, но ако поиска, може да вдигне шум. Попитах го веднъж за това и той каза, че бухалите са глупави, което изобщо не бе това, за което го питах, тъй че зарязах темата.

Кацна на рамото ми. Имаше съвсем мъничко светлина, процеждаща се от един прозорец със затворени кепенци.

„Каква е играта, шефе?“

„Блъскам вратата, ти и Роуца му налитате в лицето, оттам импровизираме. Сигурен си, че е сам вътре, нали?“

„Никакви звуци оттам от часове, шефе“.

„Добре. Готови?“

„Да. Не чух вратата да се заключва, между другото“.

„В смисъл, не се налага да я троша? Проклятие“.

Беше прав. Бутнах и я отворих. Проклетата светлина ме удари в очите и бях почти заслепен. Лойош и Роуца влетяха и ги последвах, надявайки се на най-доброто.

Последва кратка суматоха, чух как някой изруга, примижах и след това ми беше в ръцете. После в едната ми ръка се появи кама и я опрях в тила му. Той замахна и успя да ме удари в лицето, след това изрита, но това го видях достатъчно добре, за да го избегна. Сграбчих го по-силно и се сетих, че си имам работа с човек, тъй че преместих камата на гърлото му и той покорно затихна. Най-силният звук в стаята беше от дишането му. Имах чувството, че не е много щастлив.

— Добра среща, приятелю Дани. Как си в тази прекрасна вечер, с блесналите звезди на небосвода, веселата песен на щурците и сладко гукащите в нощта гугутки?

Продължи да диша задъхано.

Очите ми започнаха да се нагаждат. Бутнах го в един тапициран стол и натиснах острието в гърлото му. Той вдигна брадичка и ме изгледа вбесено. Не можа да ме изплаши.

— Аз ще задавам въпроси — казах му. — А ти ще отговаряш. Ако не отговаряш на въпросите ми, ще реша, че нямаш никаква стойност за мен. Ако отговаряш, ще те оставя да живееш. Ако след това разбера, че си ме излъгал, ще се върна. Наясно ли сме с основните неща?

— Джерегите — изръмжа той. — Проследили са ме.

— Познайникът ми има дарби, които не са съвсем традиционни — отвърнах му.

— Още не е късно — увери ме той. — Излизаш през вратата и забравям за случилото се.

— Много мило от твоя страна. Значи, най-напред, за кого работиш?

— Представа нямаш какво си…

Зашлевих го, силно.

— Изобщо не започвай.

Той ме изгледа още по-вбесено.

— Не. Така няма да стане — казах му. — Трябва ми отговор. Ако не ми отговориш, ще те убия. Работодателят ти заслужил ли е такава лоялност?

Забелязах, че се замисли, някъде зад вбесения поглед. Дадох му малко време.

— Работя за граф Секереш — каза най-сетне той.

Облекчих съвсем малко натиска върху гърлото му — наречете го награда един вид.

— Какво правиш за него?

— Ъъ… оправям проблеми, предполагам, че така би го нарекъл.

— И аз предполагам същото. За какво иска да ме наеме той?

— Не знам. Не ми каза.

Замислих се дали да повярвам. Докато мислех, казах:

— В такъв случай предполагам, че нямаш представа защо просто не ме попита сам, когато говорихме?

Тук имаше леко трепване, докато го наблюдавах; знак за объркване, сякаш въпросът ми го озадачи. Това си струваше да се обмисли.

Около две секунди.

— Кога ти възложиха работата?

— Коя работа?

— С наемането ми.

Той примига.

— Не помня точно. Преди два-три дни.

— И какво точно ти се каза?

— Да те наема.

Бързо дръпнах камата от гърлото му, завъртях я в ръката си и го шибнах с дръжката по скулата. Не прекадено силно, но достатъчно да остави хубава синина. Преди да е успял да реагира, острието отново бе на гърлото му и натисна толкова силно, че за малко да пусне кръв.

— Дотук се справяше добре. Защо искаш да развалиш всичко?

Изгледа ме с гняв. Изчаках. После призна:

— Казаха ми да разбера какво замисляш.

Кимнах и отново охлабих малко натиска.

— Много по-добре е, когато казваш истината.

Очите му блеснаха.

— И мама ми разправяше същото. Но щом кажех истината, получавах пердах.

Реших, че този тип ми харесва. Надявах се да не се наложи да го убия.

— И какво откри, че замислям?

— Не съм стигнал до някакви заключения.

— Ще ме уведомиш ли, когато стигнеш?

— Ще ти пратя писмо по пощата.

— Има ли добра пощенска система в тази страна?

— Горе-долу. Системата в графството е добра обаче. Гилдията я държи.

— Има ли нещо, което да не държи?

— Графа. Мен. Може би теб.

— Може би?

Очите му пробягаха към ръката ми, все още с ножа на гърлото му, и после отново към лицето ми.

— Едва ли. Ръката ти не се ли уморява така?

— Не, добре съм. Какво се случи с Орбан?

— Кой? А, Орбан ли? Нямам представа. Може да е заминал. Той много пътува.

— Той работи ли за Гилдията?

— Всеки тук работи или за Гилдията, или за графа. Всеки.

— Включително вещерите?

— Хмм. Не знам. Мисля, че трябва да си живял тук през целия си живот, за да разбереш как точно действа. И сигурно пак не би могъл.

Това съвпадаше и с моята оценка, но не го казах.

— А тази работа със „светлите“ и „тъмните“ вещери?

— Чувал съм за тъмни вещери. Казвали са ми, че Мерсови практикували по-тъмния вид. Не знам дали е вярно. И не знам какво означава това. Звучи ми странно. Аз ще получа ли ред да задам въпроси?

— Разбира се. Когато ти държиш ножа.

— Като стана дума, имаш ли нещо против да го махнеш от гърлото ми? Имам чувството, че ако кажа нещо, което да те подразни, може да се хлъзне.

— Възхищавам се на инстинкта ти. Казвай.

Изглеждаше нещастен. Явно не искаше да ми каже. Някои хора така и не искат да ми кажат нещата, които искам да знам. Това изнервя, ако го позволиш. Натиснах малко повечко.

— Трябва да знаеш — заговори той — че направи доста, мм, силно впечатление, когато пристигна.

— Продължавай.

— В смисъл, веднага намери представителя на Гилдията и все едно му каза в лицето, че ще видиш сметката на Гилдията.

— Орбан.

Той кимна и продължи:

— След което, разбира се, Гилдията разгласи да бъдеш държан под око.

— Аха.

— А после започна да търсиш черни вещери.

Разбира се. Да, това дори звучеше логично. Понякога просто допускам, че някои хора лъжат, и се опитвам да открия мотива зад лъжата. Всъщност не е толкова лошо. Лошото е, че често забравям, че други пък може да правят същото с мен.

— Добре. Продължавай.

— Това не ми го е казал графът, сам го чух.

— Да, разбирам. Чуваш разни неща. Продължавай.

— Тъй че негово благородие ме повика и каза да ти предложа да работиш за него, но без да казвам кой е. Трябваше само да разбера дали имаш интерес да работиш с, мм, неназована страна за разкриването кой е убил онези вещери. Каза ми да…

— Вещери — повторих. — Цяло семейство. С деца. Някои от тях не можеше да са на повече от… добре, продължавай.

Той преглътна и кимна.

— Каза ми, че ги представяш като свои роднини и използваш името им, тъй че трябваше да се опра на това.

— Попита ли го какво според него може да е истинското ми име?

Той поклати глава.

— Не му задавам въпроси. Той просто…

— Да, да. Разбрах. Смяташ ли, че е имал идея какво може да е името ми?

Той разпери ръце.

— Не мога да знам, лорд М… милорд. Извинявам се.

— Продължавай да ме наричаш Мерс, спокойно.

— Да, милорд Мерс.

— Какво друго ти каза? Нещо, което да намеква, че може да съм опасен?

Той се намръщи.

— Не с толкова думи, но да, нещо в начина, по който говореше за теб, ме попритесни.

— Знаеш ли, приятелю Дани, това е най-странният град, в който съм бил.

— Трябва повече да излизаш.

— Благодаря, ще го имам предвид. Кой ги уби?

— Кого?

— Знаеш кого.

— Фамилията Мерс ли? Не знам. Графът не знае. Не смята, че си ти.

— Да, и аз не смятам.

— Но не е сигурен.

— Кой трябва да го разкрие?

— Моля?

— Когато се случи нещо такова, когато някой е убит, кой трябва да разкрие извършителя? Кой отговаря?

— О. Мм, графът, мисля. Или може би кралят. Не съм сигурен.

— А графът на кого би го възложил?

— Ами… на мен.

— На теб?

— Предполагам.

— И вместо това те е накарал да ме проследиш и да ми предложиш съюз в тъмното.

— Драматично беше, трябва да признаеш.

— Не достатъчно, Дани. Защо точно там и тогава?

— Ами, видях, че тръгна натам. Помислих си, че това може да ми даде предимство. Не знаех за познайниците ти.

— Да. От колко време ме следиш и изчакваш удобен случай?

— Не много. От два дни.

— Два дни?

— Да.

— Добре. Ето че нарани гордостта ми.

„И моята, шефе. Мисля, че може би лъже“.

„Винаги мисля това, Лойош. И виж докъде ме докара“.

„Още дишаш“.

— Наистина ли си ме следил от два дни?

Той кимна.

— Нещо против да го проверя?

— Моля.

Зададох няколко въпроса кога къде съм бил и с кого съм се видял и той знаеше повечето отговори. По-добре да прескоча това. Беше унизително.

— Добре — казах, след като чух достатъчно. — И до какви заключения стигна?

— Милорд?

— Следил си ме два дни. Какво смяташ, че кроя?

Той сви рамене.

— Бива те. Не можах да стигна до никакви заключения.

— И каза това на графа?

— Да.

— И това би трябвало да е смъкнало всякакви подозрения, ютито може да е имал.

Дани изглеждаше смутен.

— А ако бях приел?

— Беше легитимно предложение.

— Нима?

— Да.

— Още ли е на масата?

— Не и ако ми прережеш гърлото. Това разваля сделката.

— Сериозно? Трудно се пазари човек с теб.

— Не с мен. С графа. Много го ядосват такива неща.

Прибрах ножа.

— Добре. Ако иска да… да открие кой е убил фамилията Мерс, ще помогна. Знаеш къде да ме намериш.

Той се потърка по шията.

— Насред полето в тъмното ли?

— Лично аз мислех за хана.

— Така става.

— Добре. Не ставай да ме изпращаш. Сам ще си изляза.

Обърнах му гръб с пълна увереност. И имах пълна увереност.

Пълната увереност, че Лойош го наблюдава.

„Добре, добре. Научихме нещо, мисля“.

„Така изглежда, шефе. Изненадан съм“.

„Аз лично съм леко слисан“.

Върнахме се до хана без произшествия. Беше доста оживено и влизането ми остана незабелязано. Масата ми се оказа заета, тъй че седнах на друга, обзет от неоправдано негодувание. Агнешката яхния си беше същата обаче и се почувствах по-добре с хубава купа от нея в стомаха.

Докато отопявах купата с последните залъци хубав топъл хляб (любимата ми част в яденето на яхния, а и ваша също, ако имате ум в главата), изключих бръмченето на разговорите наоколо и се помъчих да обмисля току-що наученото.

Не беше мали всъщност, особено ако Дани казваше истината. Склонен бях да му повярвам поне по няколко пункта. Във всеки случай вече разбирах повече какво крои. Сам ли действаше? Разбира се, че да. Работеше за Секереш и покрай това въртеше малък личен бизнес. До известна степен не можех да го виня. Въпросът бе какво да направя в тази ситуация.

Можех ли да предвидя точния момент? Едва ли. Поне един ден, при всички положения. Вероятно не повече от седмица. Можеше да е по всяко време в този обхват. Проклятие.

Да, нямаше спор, някой щеше да пострада много лошо. И започвах да добивам много добра представа кой ще е. Във всеки случай най-добре беше да не споменавам последните си заключения на Лойош, който вече бе доста притеснен, че сме се написали тук.

Предполагам, че беше доловил отчасти последната мисъл, защото каза:

„Трябва да се махаме оттук, шефе“.

„Знам“.

„Няма да го направим, нали?“

„Не. Просто трябва да стоиш нащрек“.

„Може ли поне да се махнем от този хан?“

„Къде предлагаш да отидем?“

„В другия хан?“

„Тъкмо казах на Дани, че може да ми прати съобщение тук“.

„Шефе…“

„Да, добре. Ще видя дали има стаи в другия хан“.

След малко го направих. Или вятърът издухваше вонята другаде, или наистина започвах да свиквам с нея, защото вървенето от единия край на градчето до другия бе приятно. Гостилницата не се оказа много претъпкана, а гостилничарката, хубаво закръглена жена на средна възраст, с удоволствие ми предложи стая на разумна цена. След малко размисъл реших да не казвам на съдържателя на „Шапката“, че напускам. Лойош се ядоса, че изобщо трябваше да го обмислям. Разплатихме се и един сив дребосък в много големи за него дрехи ме отведе горе.

Получих стая с прозорец с изглед към улицата и ме увериха, че Пещта (всъщност „наупа“, но се сетих какво има предвид) няма да ме събуди на заранта дори ако забравя да затворя капаците. Леглото се оказа тясно и прекалено късо, но меко и без дива фауна в него. Имаше също така умивалник и нощно гърне в самата стая, а ми казаха и че ако отворя вратата си и дрънна с ей онова звънче там, някой ще се качи и ще ми донесе гореща вода сутринта. Би ли могло същото лице да ми донесе и клава? Не, но имало кафе и щели да ми донесат с удоволствие. Да, кафе също става, с гъста сметана и мед, макар да го казах с въздишка, която не можах да потисна съвсем.

10.

Трябва да му го призная на Лойош: дори никой да не се канеше да ме фрасне по главата, ако бях останал в „Шапката“, вероятно съм се притеснявал от това, защото тази нощ си починах и спах като къпан почти до обед. Същият сив дребосък в почти същото облекло ми донесе гореща вода и кафе, без изобщо да коментира дългото ми спане.

Това, че ми донесоха пълно кафениче, бе толкова приятно, че почти компенсира факта, че е кафе. Изпих го всичкото, зазяпан в две гонещи се на улицата псета. По някое време се облякох, после слязох долу и гостилничарката беше там, бъбреше с двама господа на средна възраст, у които имаше от онова неопределимо нещо, дето ти подсказва, че не са оттук. Усмихна ми се, показвайки ми няколкото си неокапали зъба, и рече:

— Добро утро, лорд Мерс.

— Добро утро — отвърнах и подуших. Джинджифил. — Нещо ми мирише хубаво. Обяд?

Тя кимна.

— Свински вкуснотийки. Няма други, които да ги правят като нас.

— Значи ще се върна да ги опитам. — Докоснах челото си с четирите си пръста и излязох вън на светлото. Първо трябваше да посетя „Шапката“ и да видя дали са дошли някакви съобщения за мен. Никакви съобщения, освен ако замисленият поглед на съдържателя не беше някакво съобщение за неблагоприличието да прекарам нощта навън. И да беше така, пренебрегнах го. Агнешката яхния миришеше добре, но вече бях предан на друго. Просто съм непостоянен, предполагам.

Върнах се в „Мишката“ и си поръчах обяд. Беше вкусно, въпреки че аз лично щях да сложа по-малко джинджифил. Но си похапнах, без да бързам, като оставих наученото от предната нощ да подрънчи из главата ми, докато се мъчех да реша колко и на кого да вярвам. Всъщност се чувствах доста добре. Гнева все още си го имаше, но знаех, че рано или късно — вероятно скоро — ще спипам онзи, който бе причинил този гняв. Нещата не се бяха наместили, но вече разполагах с достатъчно парчета, за да видя как ще се напаснат.

Поръчах си още една чаша вино — стипчиво червено, с по-добър вкус, отколкото му се полагаше — и го изпих бавно.

След около час мислене, което не ме доведе доникъде, се върнах в „Шапката“ и още докато влизах, съдържателят ме погледна намръщено и каза:

— Имаш съобщение.

Явно за него беше някак доста подозрително, че тази сутрин съм попитал има ли съобщение за мен, а следобеда вече са го донесли. Явно кроях нещо.

Върнах се в „Мишката“, намерих си един грозен кафяв стол и седнах. Счупих печата, разгънах дебелия розов пергамент и зачетох. За разлика от последното писмо, това беше простичко и много конкретно, без излишни думи. Предлагаше ми се да посетя негово благородие утре рано следобеда.

„Изглежда, имаме сделка, Лойош“.

„Или капан“.

„Или капан. Точно в момента ще се радвам да е капан. Ще имам нещо, от което да се измъквам. Няма нищо по-лошо от това да няма стена, в която да си блъскаш главата“.

Почна да ми изброява неща, които са по-лоши, докато не му казах да млъкне. Няма нищо по-лошо от умник, който се прави, че не разбира от метафори.

По-важният въпрос беше: има ли някакъв начин да се защитя, в случай че наистина се окаже капан? Можеше ли да се вземат предпазни мерки?

„Иди въоръжен, шефе“.

„Умно“.

След малко забелязах, че заведението почти се е опразнило. Гостилничарката, казваше се Мари, дойде при мен с още една чаша вино и попита безпокои ли ме нещо.

— Не — отвърнах. — Просто кроя планове за една работа, която трябва да свърша утре.

— Планове?

Кимнах.

— Дотук съм си избрал коня, който ще яздя.

— Е, дано да успеете.

— Дано. — Бутнах една монета на масата. — Пий с мен за късмет.

Усмихна се широко, кимна и отиде зад тезгяха. Наля си нещо златисто в малка чашка, вдигна я към мен и пи. Аз също.

— Е, мислете си за плановете — каза тя. — Няма да ви притеснявам.

— Оценявам го.

Обикновено подобни уверения се оказват прелюдия към нескончаем поток от притеснения, но тя се оказа вярна на думата си и не каза нищо повече, докато си седях там и блъсках срещу вятъра, както казват орките. Което повдигна въпроса дали и тя е „вътре в играта“. Всъщност не смятах, че е (и само за протокола, оказа се, че не е), но искам да ви дам представа как работеше мозъкът ми в момента.

По някое време въздъхнах и вдигнах чашата си за още вино. Не можех да измисля никакви стъпки да го направя по-безопасно. Просто трябваше да го направя. Щом ми донесе виното, я попитах:

— Познаваш ли един светлокос луничав чужденец на име Дани?

Тя кимна.

— Бил е тук няколко пъти.

— Вярваш ли му?

Жената се намръщи. Имах чувството, че е от онези хора, които вярват на всеки и не разбират защо човек не бива да го прави.

— Не ви разбирам.

Усмихнах се.

— Той ми направи едно делово предложение и се чудя дали е от хората, на които може да се разчита, че държат на уговореното.

Въпросът, изглежда, я разстрои, сякаш не искаше и да си помисли, че отговорът може да е „не“.

— Боя се, че не го познавам много добре.

— Какво си чувала?

— Какво да съм чувала?

— Клюка някаква? Слухове?

Тя се смути още повече.

— Не знам дали е добре да казвам нещо.

— Ще го приема за добрина.

— Не е хубаво да се разнасят клюки.

— Този път ще е.

Изгледа ме мълчаливо и тъмнокафявите й очи се присвиха притеснено. Най-сетне заговори.

— Ами… според някои работел за негово благородие графа.

Имах чувството, че това само по себе си не е непременно нещо, за което би говорила с неохота пред някого, тъй че просто кимнах и изчаках.

— Ами, някои казват, че… знаете, че графът вече е стар човек…

Кимнах, след като не само бях чул, но го бях и видял.

— Ами, той… — Покашля се и забелязах, че се изчервява. Изведнъж се почувствах убеден, че каквото и да предстои да чуя, няма изобщо да ме интересува.

— Ами, не казвам, че има нещо лошо, нали, но разправят, че му водели момичета, нали разбирате. И Дани, казват, че той му ги намирал.

Приключи бързо, силно изчервена, но се зарадвах, като разбрах, че инстинктите ми все още са непокътнати. Вложих цялото си усилие, всичките си сили, цялата си воля, закалена в пламъците на смърт и злодеяния… и не се разсмях.

— Благодаря ти — казах. — Това е от огромна важност за мен и ти наистина ми направи голяма добрина. Уверявам те, никой няма да го чуе от мен.

Тя кимна и се върна при тезгяха.

— Обаче, добра стопанке…

— Милорд? — попита тя разтревожено.

Вдигнах чашата си.

— О! — Изчерви се още повече, доколкото беше възможно, и бързо ми я напълни. — Това е от мен — добави с глуповата усмивка.

— Благодаря — отвърнах и й подадох монета. — Приеми го като бакшиш тогава.

Взе я с благодарност и си намери някаква работа в задната стая, докато се съвземе от притеснението.

„Адски добре е, че съм толкова опитен в разследванията, Лойош. Някой друг изобщо нямаше да разкрие тази съдбоносно важна информация“.

„Казваш го само защото ако не го кажеш, ще го кажа аз, нали, шефе?“

„Виждаш ли? И ти имаш данни да станеш опитен следовател“.

Ако можете да си представите психичния еквивалент на звука, който издава кон, когато издиша шумно през ноздрите си, точно това получих в момента.

Пиех си виното и мислех за много неща, нито едно, от които не беше свързано с любовния живот на графа. По някое време се запътих обратно към „Шапката“, говорих с конярчето и казах, че искам Марси да е на разположение утре. Съгласи се Марси да е готова и почти ми се стори, че забелязах в очите му нещо като насмешлив блясък. Ако бях сигурен, щях да го намразя. Не че се подиграва на мен, а че косвено обижда Марси, това чудесно, направо прекрасно животно.

„Е, това ли е, шефе? Това ли е всичко, което ще направим?“

„Отворен съм за предложения“.

Той измърмори нещо.

Намерих друг търговец, този път книжар, с надеждата да си намеря нещо, с което да убия времето до утре следобед. Бях оставил всичките си книги при Коути. Липсваха ми. Липсваше ми това да седим с нея и да четем; да слушам кикота й, докато задоволява слабостта си към фриволната поезия; да си четем пасажи един на друг.

Нямаха нищо добро, тъй че излязох и обикалях из града, после се върнах в „Мишката“ и си легнах. Вече бях почти седмица в Бурз, центъра за производство на хартия във Фенарио, ако не и в света. Бях дошъл тук, за да намеря роднините си, и в буквален смисъл ги бях намерил наистина.

На сутринта мислите ми не бяха особено весели. Но все пак ми хареса частта с донасянето на гореща вода и кафе в стаята ми, щом дръпна звънчето. Реших, че бих могъл да свикна с това. Зачудих се защо с Коути така и не си бяхме наели слуга. Можехме да си позволим и от време на време деликатно бях поставял въпроса. Опитах се да си спомня реакцията й в тези случаи и как темата бе изтласквана настрана, но не можах.

Докато си пиех стипчивата горчива пиячка, извадих камите и метателните ножове, които носех по себе си, измъкнах бруса (почти нов, бях си го купил на тръгване от Адриланка) и горчиво ги наточих един по един, след което и сабята. Имах чувството, че ще се окаже ден за ножове и сабя. Драконите като че ли не се грижат много да докарат ръба на оръжието си остър. Предполагам, че е защото с техния стил на бой по-скоро ще те прегазят, отколкото да те резнат. Моят подход е по-изящен и прецизен. А елегантността и прецизността са важни, защото, хм, защото са важни.

Мда.

Добре зареден с кафе, почистен, облечен и въоръжен, слязох по стъпалата, готов да се опълча на всичко, което светът хвърли срещу мен. Това е повече хипербола, в случай че се чудите. Лойош беше на лявото ми рамо, Роуца на дясното и двамата зорко огледаха помещението за убийци, враждебно настроени граждани или парчета наденица, останали по пода. Появата ни бе доста драматична. Толкова по-зле, че помещението беше празно.

Излязох на улицата, минах покрай двете познати вече псета, които приличаха на безроги лиорни, и завих наляво към „Шапката“. Днес имаше много хора, много от които като че ли работеха в завода, което бе странно, защото беше неделник. Тук изглежда неделникът им беше в друг ден. Защо не, след като и всичко останало бе странно.

Спрях при кейовете и погледнах над реката. Да, онова нещо отсреща не бълваше дим и всички лодки бяха вързани на отсамния бряг. Всички дюкяни бяха оживени, дори на книжаря. Гилдията, каквото и да представляваше, явно процъфтяваше днес. Странно беше колко добре се вмествах сред всичките минувачи. Не бях свикнал с това.

„Колко време ми остава горе-долу, преди да тръгна за имението на графа?“

„Шефе, ти имаш по-добър усет за времето от мен. Как да знам, щом ти не знаеш?“

Ноиш-па ми беше казвал, че обикновено можел да погледне разположението на Пещта и да прецени часа до пет минути. Озърнах се нагоре и погледнах сенките. Мда, определено беше денем.

Помислих да питам някого, но имах чувството, че ще прозвучи идиотски, а ми е доста неприятно да се чувствам като идиот. Измърморих под нос, тръгнах обратно към „Мишката“ и заварих гостилничарката на мястото й. Поздрави ме с топла усмивка. Явно не хранеше лоши чувства, че я бях принудил да разкрие дълбоки, мрачни и съдбоносни тайни за един от покровителите й. Казах:

— Извинете, добра стопанке, но случайно да знаете колко е часът?

Тя погледна към прозореца и отвърна:

— Почти дванайсет и половина.

Благодарих й, взех си още кафе и седнах да го изпия.

— По-рано изобщо не ги интересувало, разправят.

Вдигнах очи. Ръцете й бяха скрити под тезгяха. Предположих, че почиства нещо.

— Часът изобщо не бил важен по-рано, така разправят.

— О?

— Преди завода, искам да кажа.

— Разбрах, че е било много, много отдавна.

Тя кимна.

— Да, светът тогава бил съвсем различен. Но разправят, че времето започнало да става важно едва когато отворили завода и се налагало човек да е някъде в определено време и да се съобразява с много други хора. Тук наоколо са селяни и свободни стопани, които все още не ги интересува колко е часът. Някой работник в завода например се разбира с някой селянин да се срещнат в определено време и селякът ще закъснее с час-два, а работникът ще се обиди, че са го накарали да чака, и селякът няма да го разбере. До бой се е стигало. Виждала съм го.

Кимнах, зачуден дали клони към нещо, или просто й се говори. Тя се премести покрай тезгяха и продължи с шетнята си.

— Разправят, че и реката замърсява. Граф Нойжлаб, надолу по реката, непрекъснато се оплаква, че стоката на хората му измира. И заради това е имало свади. И мирише. Градчето са го нарекли Бурз, след като е построен заводът, ако не знаете.

— Май е лошо за всички наоколо.

— И да, и не. Хората сега се хранят по-добре, а свободните стопани и даже селяните взимат по-добри цени. Хем е добре, хем е лошо.

— Но е така от стотици години.

— А, не толкова. Около осемдесет, мисля. Било е по времето на баба ми.

— Значи грешно са ме информирали. И тогава ли са започнали всички тия приказки за странните форми на вещерство и за едните, че не харесват другите?

— Нищо не знам за това — отвърна тя.

— А Гилдията?

Жената изсумтя.

— О, те ли…

— Какво искате да кажете?

— Ами, и аз съм член, като всички. Но не мога да кажа, че ми харесват много.

— Защо така?

— О, знаете ги как са.

— Всъщност не знам. Но съм любопитен.

— Ами, човек трябва всичко да прави, както те кажат. Да им даваш отчети и всички тия глупости. И те ти казват от кого да купуваш и на кого трябва да продаваш. Всичко е такава тъпотия…

Всъщност започваше да звучи познато. Усмихнах се и кимнах. Попита ме дали искам от свинската гозба. Отказах, но приех малко пресен хляб от одобрен от Гилдията пекар надолу по улицата, който си вършеше работата добре. Толкова по-зле, че градската воня беше заляла пекарната му, иначе сам щях да го намеря. Хляба ми го поднесоха с много масло и мед, какъвто не бях опитвал досега, с лек орехов привкус, който много ми хареса. Взех си още една чаша кафе и престанах, защото не държах да изкарам цялата езда в спиране да се облекча.

Заприиждаха хора и стопанката започна да се занимава с тях, тъй че станах и тръгнах към „Шапката“.

Беше доста оживено, но съдържателят намери време да приеме плащането за още седмица квартира и да попита, с много предпазлив тон, къде съм бил. Това малко ме стъписа. Прозвуча изненадващо открито. Да не би най-сетне да вадеха ножа от канията? Да не би скритият ми враг най-сетне да беше решил, че няма смисъл повече да се крие?

— Защо искаш да знаеш? — попитах на свой ред.

— А? Не че нещо, просто приказка да стане.

— Приказка да стане. Разбирам.

Той отиде в другия край на тезгяха и отвори бутилка вино за някого. Загледах го. Списъкът на хора в това градче, които ме съмняваха, вече бе твърде дълъг, за да ми върши работа. Малко по-късно съдържателят се върна и го попитах:

— Да си виждал Орбан напоследък?

— Непрекъснато питаш за него.

— А ти непрекъснато не ми казваш къде е.

— Защо искаш да знаеш?

— Не че нещо, просто приказка да стане.

Изгледа ме.

— Не съм го виждал от няколко дни. Сигурно е заминал с доставка.

— Сигурно.

— Е — изсумтя той — хареса ли ти недовареното свинско в „Плъха“?

Изгледах го замислено.

— Платено ти е. Какъв е проблемът?

— Няма проблем. — Леко се намръщи. — Просто се чудех.

— Свинската гозба е чудесна.

— А бълхите в кревата добра компания ли са?

— Не толкова, колкото се надявах. Тъкмо купонът взе да става хубав и трябваше да си ходят да учат за изпити.

Той само изсумтя.

— Един чужденец трябва да завърти повече връзки, не мислиш ли? — продължих. — Особено ако се кани да завърти търговия, между другото. Създай си приятели навсякъде: това ми е мотото.

— Да завърти търговия?

— Аха.

— Тук?

— Обмислям го. Хубаво градче. Харесва ми.

— Каква… извинявай. — Отиде да обслужи друг клиент и след малко се върна. — Каква търговия? Да не мислиш да отваряш друг хан?

— Хайде сега, приличам ли ти на ханджия?

Той сви рамене.

— Откъде да знам?

— Не, бизнесът ми е съвсем друг.

Той се намръщи.

— И какъв ще да е, по-точно?

— Предпочитам да те изненадам — отвърнах с усмивка.

— Това, че ще ме изненадаш, добре. Но тука си имаме гилдия и са много придирчиви кого да пуснат.

— Сериозно? Изобщо не подозирах.

Все едно че мина покрай ушите му.

— О, придирчиви са, и още как. Вярвай ми. Ще поръчаш ли нещо?

— Случайно да имаш свинска гозба?

Намръщи се и замълча, тъй че си поръчах бира, за да му пооправя настроението, после седнах на любимата си маса и пих бавно.

Всъщност никак не беше зле като за бира, да ви кажа.

Когато реших, че е изтекло достатъчно време, бавно се запътих към конюшнята, като продължавах да обмислям всичко. Нещата вече ставаха много бързо — прекадено бързо, за да ми остане време да ги преценя грижливо. Ако някой дирижираше всичко това, можеше да съм в сериозна беда. Изпадал съм в беди. Не ги обичам.

Конярчето ми кимна, изведе Марси и я оседла. Работеше бързо и ефикасно, все едно беше правил това хиляда пъти. Сигурно беше. Какъв живот. Марси успя да сдържи ентусиазма си от това, че ме вижда отново. А може би не — вдигна за миг глава и това за нея можеше да е ентусиазъм. Конярчето огледа всичко грижливо, затегна това-онова, а после кимна и пъхна юздите в ръката ми.

Изведох милата Марси от конюшнята и, с помощта на конярчето, се качих на гърба й. Отново бях поразен от усещането за високо — като гледаш един кон, не мислиш, че трябва да се чувстваш толкова нависоко, щом се качиш на него. Зачудих се дали това обяснява поведението на Конната гвардия — най-противната част от гвардията Феникс, с която може да си имаш работа.

От своя страна, Марси изглеждаше отегчена. Хванах юздите с две ръце, докоснах хълбоците й с пети и един вид я подканих да тръгне с бедра. Не можах да видя достатъчно добре физиономията й и не знам дали завъртя очи с досада, но закрачи бавно напред.

„Шефе!“

„Какво има, Ло…“

„Зад теб!“

Обърнах се в седлото, което не беше толкова лесно, колкото трябваше да е. Марси спря. Погледнах. Имаше няколко души по улицата, но никой близо до мен.

„Какво? Къде?“

„На четирийсет крачки, северната страна на улицата, под сенника, вече се отдалечава. Син елек“.

И ето го, лесно различим сред другите, дори и в гръб. Точно сега беше чудесен момент да се появи. Понечих да обърна Марси. Предполагам, че направих нещо не както трябва, защото изглеждаше объркана. Но после премислих. Какво щях да направя? Можех ли да спра точно сега и да проведа дълъг разговор с него, и да пренебрегна поканата, която уж трябваше да ми изясни какво става? Да се уговоря да се срещнем по-късно? А ако не иска да говори с мен?

По дяволите.

„Лойош, оставаш с него“.

„Не ми харесва да те оставя точно сега, шефе“.

„И аз не умирам от желание, но трябва да видя графа, а не искам да го изтърва пак тоя хлъзгав кучи син. Тръгвай“.

Той измърмори недоволно в ума ми, но отлетя. Накарах Марси да тръгне в правилната посока и скоро стигнах края на града.

„Къде отива, Лойош?“

„Май към «Шапката», шефе, абсолютно безгрижен“.

„За жалост ти не можеш да влезеш там. Искам да видя дали се среща с някого. Проклятие“.

„Ако има отворен прозорец, мога да пъхна през него змийската си глава“.

„Да, това май ще е най-доброто, което можеш да направиш“.

Продължих мудната си езда извън града.

„Опаа, май съм сбъркал, шефе. Не влиза в хана, отива зад него“.

„Виж, това е интересно“.

„Към конюшнята“.

„Добро място за намиране на кон“.

„Говори с конярчето“.

„Можеш ли да се приближиш достатъчно, за да подслушаш?“

„Ще опитам… Да. Шефе, пита за тебе. Къде си заминал и преди колко време“.

„Получава ли отговори?“

„Не. Чакай. Дава пари. Да, получава отговори“.

Сериозно помислих да се върна веднага, но пък все пак получавах информация и трябваше да се примиря и само с това. Гостуването при графа бе твърде важно, за да се откажа от него.

„Приключи разговора с конярчето. Тръгва през града“.

Беше приятен ден за езда, сериозно. И Марси беше великолепна, както винаги. Роуца, изглежда, се смяташе на пълно дежурство. Непрекъснато оглеждаше наоколо, а от време на време напускаше рамото ми, за да полети в широк кръг отгоре.

„Спря пред един склад близо до кейовете, под навеса над входа. Като че ли чака някого“.

„Добре“.

Още живописна природа остана зад мен. Птици запяха и подминах стадо овце — пасяха си на едно ниско хълмче, без никакъв пастир да се мярка край тях. Беше кротко, мирно и пасторално и разхлабих сабята в ножницата, защото не вярвам на мирното, кроткото и пасторалното.

„Олеле, шефе! Няма да се сетиш кой се появи току-що на среща с него“.

„Императрицата?“

„Много смешно“.

„Казвай“.

„Помниш ли онази въртиопашка, която ти каза за кочияша? Е, не е напуснала града“.

Хм. Хм.

Добре, а това как точно ще го наместя в изчисленията си?

„Е, шефе? Как точно ще наместиш това в изчисленията си?“ „Тъкмо работя по това, Лойош. Можеш ли да се доближиш достатъчно и да чуеш какво си казват?“

„Няма начин, шефе. Точно над тях съм и говорят твърде тихо, за да ги чуя“.

„Проклятие. Добре, можеш ли да кажеш на Роуца да проследи един от тях, а ти другия? Наистина искам да знам къде отиват двамата“.

„И да те оставим без защита?“

„Въоръжен съм. Може ли да го направи?“

Той се поколеба и останах с чувството, че не иска да отговори. Но накрая каза:

„Ако разговорът продължи достатъчно дълго. Ще й отнеме поне половин час, докато се върне тук“.

„Да го опитаме, Лойош“.

„Шефе…“

„Направи го“.

Роуца излетя от рамото ми и се понесе към града.

Едва не загризах нокти. Много исках Роуца да стигне навреме. Много исках да разбера за какво си говорят. Марси прихвана безпокойството ми и стана малко плашлива, тъй че я потупах по шията и се опитах да я успокоя.

„Сигурен ли си, че няма начин да чуеш какво говорят?“ „Съжалявам, шефе. Просто няма къде да си пъхна змийската глава, без да я видят“.

Имах идея къде може да си пъхне змийската глава, но си го премълчах.

Тъкмо когато пристигах в имението на графа, Лойош се обади: „Роуца е тук, шефе, и още си говорят, за каквото там си говорят“. „Добре. Стойте с тях“.

„Разбрано, шефе. Внимавай“.

„Винаги“.

Докато се приближавах към входа, конярят май ме позна, или поне Марси. Тръгна напред с протегната ръка да ми помогне да сляза. Кимнах му хладно. Щом стъпих отново на земята, той взе юздите и рече:

— Очакват ви, милорд.

Постоях така и изчаках, докато краката ми заработят отново, което отне две минути. Прекарах ги, като оглеждах терена наоколо и се правех на разсеяно любопитен.

След като можех отново да се движа, без да залитам, изкачих ниското стълбище до входната врата. Дръпнах въженцето, тихият гонг вътре прозвуча и след малко вратата се отвори широко.

Същият иконом, със същия поклон.

— Добре дошъл, лорд Мерс. Негово благородие ви очаква.

Срещнахме се в същата стая и ми предложиха същия стол. Настаних се на друг, отчасти за да им направя напук, отчасти защото бях леко изнервен. Икономът се престори, че не забелязва. Графът ме изгледа особено, но не коментира, а каза:

— Благодаря ви, че се съгласихте да се видим.

— Напротив — отвърнах. — Аз ви благодаря.

Той се усмихна.

— Бренди? Ейл? Вино?

— Вино.

Той кимна на иконома и той замина да донесе поръчките.

— И тъй — заговори графът, леко отпуснат назад и сплел пръсти на корема си. — Имаме нещо общо.

— Общ враг, изглежда.

Той кимна, а икономът ми връчи виното, а на графа връчи чаша със същата кехлибарена течност като преди. Той я вдигна, аз вдигнах моята, отпихме. Виното беше малко по-сладко от предишното и с приемлив аромат.

„Добре, шефе. Разделиха се. Аз оставам с него“.

„Хубаво“.

— Предложението ми е просто — каза графът. — Разменяме информация. Подозирам, че знаете неща, които ще ми помогнат да проследя лицето, което е стояло зад убийците, и съм сигурен, че бих могъл да ви дам информация, която ще ви е от полза.

Кимнах.

— Звучи разумно и съм склонен да се съглася.

— Склонен?

— Има някои неща, които бих искал да разбера първо, милорд, преди да приема каквито и да било споразумения.

— Например?

Отпих още глътка и се помъчих да измисля как да подходя. Това беше деликатната част.

— Каква точно информация си представяте, че имам, милорд? — попитах.

— Ами, явно е, че разследвахте сам. Открихте ли нещо?

— Колкото до това — може би. Но знаете ли, нямам особени умения в тази област. Просто разпитвам тук-там, както би го правил всеки.

— Нима?

По тона му не можах да преценя дали просто е скептичен, или знае, че лъжа, а точно това трябваше да разбера.

— Да — отвърнах. — И точно това ме озадачава. Ще бъда откровен: каква помощ изобщо бих могъл да ви предложа?

— Ами… — Той отново отпи. Облиза устни. — Трудно е да се отговори на този въпрос. И е доста дълго.

Кимнах, че имаме време, отпих глътка вино и си нагласих невинно любопитното изражение.

— Предполагам, че това ще изисква малко биографично обяснение — почна графът.

— Слушам ви.

— Заводът е основан от дядо ми преди около осемдесет години…

И продължи, но аз всъщност вече не го слушах.

„Шефе?“

Прииска ми се още вино, защото устата ми бе пресъхнала, но чашата не беше в ръката ми, което бе странно.

„Шефе?“

И също така не можех да раздвижа ръката си, а гласът на графа бръмчеше в ушите ми, и подът бе твърде корав на бузата ми.