Джегала

11.

Движението е безсмислено без времето. Движението, както ми обясни веднъж един атира, означава, че или си на две места едновременно, или, да го кажем другояче, едновременно си и не си на едно място. В този смисъл не се движех, защото не съществуваше никакво време и изобщо не бях никъде. Странното е, че го имаше усещането за движение; онова трополене, друсане и търкаляне. Но понякога не можем да се доверим на възприятията си.

Гърбът ме сърбеше, а ушите ми бръмчаха и бръмченето не спираше. Исках да се почеша по гърба, но не можех да стигна до него.

Бедрата и гърбът ме боляха.

„Конят — помислих си. — Оная проклета кобила. Хвърлила ме е от седлото“.

Отворих очи, но бръмченето в ушите ми продължи. Не можах да разбера защо не спря, когато отворих очи. След сякаш безкрайно дълго време осъзнах, че е защото очите ми всъщност не са отворени. Логично беше. Опитах се да разбера дали ми се гади, но изискваше твърде много концентрация, а и все едно, не изглеждаше важно.

Бръмченето се усили и някой произнасяше името ми, и бръмченето утихна, и няколко „някой“ произнасяха името ми с различни тонове и по различен начин, и не изпитвах и най-малкия подтик да отговоря на който и да било от тях; единственото, което исках, бе да отворя очите си, защото знаех, че това ще накара бръмченето да спре. Не че бръмченето беше болезнено, просто не искаше да спре и започвах да се дразня.

После някой с тих, почти мелодичен глас, който не ми беше познат, ми задаваше въпроси и който и да беше той, изглеждаше много дружелюбен, и щях да отговоря, ако въпросите имаха някакъв смисъл. После отново настъпи тишина, освен бръмченето в ушите ми, а след това още безсмислени въпроси. Едва по-късно — часове или дни — можах да си спомня въпросите и да ги проумея донякъде. „За кого работиш?“ беше най-честият. А после имаше списък от имена, които звучаха като на фенарийски благородници, но не познавах никого от тях. А веднъж попита: „Как смяташе да отвориш съкровищницата?“, което бе достатъчно, за да го проумея, по-късно, когато можах да го проумея.

Можеш да научиш много от въпросите, които задава някой. Като че ли бях стигнал до това наблюдение съвсем наскоро. В този случай беше лесно да сглобя картината, след като умът ми се проясни. Не че помогна особено. В онзи момент осъзнах само, че не бих могъл да им отговоря, защото бяха безсмислени, и че трябва да се опитам да обясня това. Исках да го обясня. Беше ужасно обезсърчаващо, че като че ли не можех да намеря подходящите думи.

Знам, че някъде по това време повърнах, и помня, че останах доволен, че стомахът ми се почувства по-добре, въпреки че нещо около това изглеждаше необичайно. А проклетото бръмчене в ушите ми не искаше да се махне, което беше най-лошото. В смисъл, не беше, но все пак беше.

Нещо сграбчи главата ми, не особено нежно, и наляха вода в устата ми. Изпих я и забелязах, че треперя. Не бях болен, просто ми беше студено. Добре, няма проблем. Ще се завия веднага щом успея да намеря одеяло. Коути сигурно пак бе отмъкнала проклетото одеяло. Е, не, защото в такъв случай щеше да ме топли, а ако ме топлеше, бръмченето в ушите ми щеше да спре, нали? Тъй че къде беше тя все пак? Трябваше да е тук и да ме топли, и да спре бръмченето в ушите ми. Аз щях да спра бръмченето в нейните уши, ако трябваше.

Детски глас прошепна „Съжалявам“ и нямах представа какво ме кара да мисля, че е детски глас — как можеш да го разбереш от шепот? Но така си мислех в момента и се чудех какво е направила. Но гласът като че ли ме стопли някак и престанах да треперя. „Шефе?“

„Какво, по…“

„Шефе, не позволявай да разберат, че си се свестил!“

„Да позволя…“

„Прави се на умрял!“

Лойош рядко говори заповеднически, а когато говори, го слушам, и точно тогава, докато тъкмо започнах да осъзнавам, че тъкмо започвам да осъзнавам, и нямах никаква представа как или какво или къде, или нещо такова, изглеждаше добра идея да го послушам, тъй че останах неподвижен.

„Какво…?“

„Шефе, Роуца е ранена“.

„Много ли е лошо?“

„Не знам. Не иска да ми каже. Страх я е, че ако си помисля, че е ранена лошо, ще си намеря нова самка“.

„Така ли правят джерегите?“

„В дивия свят“.

„Обясни ли й, че си цивилизован?“

„Не ми вярва“.

„Не те познава много добре, нали?“

„Това е нещо като инстинкт“.

„Добре. Направи каквото можеш за нея. Някаква идея какво стана?“

„Онази жена. Използва някаква стреличка. Орбан се опита да ме докопа, но го очаквах“.

„Очакваше го“.

„Когато те сграбчиха, шефе. Веднага щом те сграбчиха…“

„Кой ме е сграбчил?“

За щастие точно тогава разполагах с малко време. Лойош ми го обясни по най-добрия възможен начин и постепенно паметта ми се задвижи и ме доведе до момента, до който вече ви доведох. След това, надявам се, че сте объркани какво стана, защото ако не сте, значи не съм го обяснил добре.

В този момент вече знаех, че съм гол, лежа на гръб, със завързани очи, и не мога да движа ръцете и краката си. Изглеждаше много вероятно тези, които ме бяха хванали, да се канят да ми направят неприятни неща. Това вече ми се беше случвало веднъж и не се бях справил добре, нито в момента, нито след това. Бях ли научил последния път нещо, което можеше да е полезно сега? Не всъщност. Знаех, че предчувствието е част от това — искаха да съм уплашен, да се доизнервям. А споменът за случилото се преди ги улесняваше. Знаех това.

Удивително колко малко ми помагаше това, че го знам.

С Лойош продължихме да си говорим. Описа ми подробно нападението и каза, че се надявал, че Роуца не е пострадала много лошо, и си поговорихме колко грижливо е подготвено, и направих няколко забавни — поне като намерение — бележки как са можели да го направят още по-добре. Накратко, познайникът ми ми запълваше времето, докато чаках да се случи нещо.

Лойош обнадеждено предположи, че щом не са ми направили нищо ужасно досега, може би няма и да ми направят.

Досега?

„Лойош, колко време съм така?“

„Три дни, шефе“.

„Три… Лойош, какво съм правил три дни?“

„Не знам, шефе! Няма как да разбера!“ Ако беше човек, щеше да прозвучи все едно е на ръба да заплаче.

„Добре, приятел. Спокойно. Ще се измъкнем от това. Действието на опиатите отминава. Вече мога да мисля“.

Лойош продължи с духовитостите, които може би ръсеше заради себе си.

Започвах да мога да виждам и по-важно, умът ми вече бе достатъчно прояснен, за да разбера, че са ме упоили. Инквизиторът ми носеше сива качулка, дръпната над лицето. Неволно се зачудих дали се опитва да скрие чертите си, или го прави просто за ефект. Иначе имах чувството, че помещението, в което се намирам, е нещо като килер или малък склад. Във всеки случай беше малко, не по-голямо от нужното, за да побере масата, на която бях завързан. Бях завързан доста добре, между другото, и масата беше стабилна.

Мъжът ме изгледа изпод качулката си и рече:

— Както вече несъмнено си разбрал, познайниците ти ги няма повече.

„Чу ли, Лойош? Няма те повече“.

„Вярно, шефе. И по-малко също“.

„Смешник“.

— Помолиха ме да получа информация от теб. Ще ми кажеш каквото искам да науча. Колко ще пищиш, преди да ми дадеш информацията, зависи от теб.

Покашлях се, зачуден дали мога да говоря.

— Би могъл просто да попиташ. Знаят ме като отзивчив.

— О, първо ще те попитам, разбира се. Но ако не ми харесат отговорите ти, ще те заболи. Много. Ако и това не подейства, позволи ми да ти напомня, че имаш десет пръста на ръцете, десет на краката, две очи, две уши и разни други части и парчета, които може да се третират поотделно. И също така не забравяй, че ми е все едно в какво състояние ще си, когато приключа.

— Ако се опитваш да ме сплашиш, получава се.

— Мога да направя доста повече от едното сплашване.

Откъде ги намират такива?

— Мм, ако мислех, че можеш само да ме сплашиш, нямаше да можеш да ме сплашиш, ако разбираш какво имам предвид.

— Ще видим колко ще си забавен след малко.

Лично аз също бях леко любопитен.

Тогава, и после, и сега.

Тогава всичко беше до мига; всеки един миг преход от ужас към осъзнаването му, почти като облекчение; а после обратно. Но всеки един изолиран, уникален, индивидуален.

После беше остро като нож, чисто като небето в Изтока, ясно откроимо като лицето на любима. Всяко едно събитие беше чисто и миговете течаха заедно като река, където никоя капчица няма значение, освен като част от тези около нея, и целостта се движи по своя собствена логика, независимо от късовете плавей, които може да се задържат от мигновен въртоп.

Сега е онова, което е останало като спомен. Една ивица плат напомня за дрехата, от която е откъсната, но все пак не мога от няколко мръсни парчета да ви предам кройката, формата и съчетанието на цветовете. Напомнянето трябва да остане напомняне, защото паметта съхранява и защитава, и като прави това, избира си по свои собствени основания, тъй че ако ви давам накъсани дрипи, то е защото това ми е останало. Може би съжалявате за това. Аз — не.

„За кого работиш?“

Заля ме невероятен, ослепителен блясък.

— Каква беше мисията ти?

Високо в един горен ъгъл на стаята имаше паяк, твърде малък, за да мога да го видя ясно, но паяжината му растеше пред очите ми, нишките се заплитаха в шарки, които ми напомняха за нещо, което бях видял веднъж, нещо свързано с огромни количества вода. Помъчих се да си спомня какво беше. Паяците по природа са много търпеливи. Потокът на времето не означава нищо за тях.

— На кого докладваш?

Стаята светва и угасва, светва и угасва, мъча се да се съсредоточа върху паяжината, ядосан, че непрекъснато чезне в бледа мъгла.

„Как е Роуца?“

„Свадлива и сприхава, шефе“.

„Добър знак ли е това?“

„Де да знаех“.

— За Империята ли работиш?

— Не — казах. Това го помня. Казах: — Не.

— Добре. Ще го приема временно, въпреки че всъщност не ти вярвам. Но ще ти дам шанс. За кого работиш?

— За никого. Дойдох тук да потърся фамилията си.

— А, не. Това няма да мине.

— Съжалявам — отвърнах. И честно казано, наистина съжалявах.

А в главата ми пърхаха накъсани парчета паяжина и знам, че е невъзможно да скърцаш със зъби, когато устата ти е отворена широко. Защо си спомням тогава, че правех точно това?

Острови на спокойствие в море от болка, небе от страх загръща всичко.

Знам, че имаше моменти, когато бях себе си. Не знам кой бях през останалото време и се радвам, че е така.

— Знаем какво правиш тук, просто не сме сигурни за кого го правиш.

— Е, добре. Ще се радвам да кажа каквото ти харесва. Ако само ми дадеш име…

— Не си играй с нас, лорд Мерс, или който и да си.

Не отговорих на това.

— Искаш ли вода, лорд Мерс?

— Не знам. С опиат или без опиат?

— О, без. Искам умът ти да е съвсем ясен.

— Тогава с удоволствие.

Задържа внимателно главата ми, докато пиех. Очите му бяха кафяви и всъщност изглеждаха съвсем дружелюбни, дори грижовни. Това показва колко благонадеждни са очите, предполагам. Сложи ми лед под мишниците. Не съм сигурен какво трябваше да постигне това. Усещането беше приятно обаче.

Даде ми няколко минути отдих, сигурно за да премисля нещата.

— Добре — заговори след това. — Хайде да обсъдим следното. Работиш или за Империята, или за частен предприемач. Във втория случай е въпрос на пари. В първия би могло да е лоялност. Ако са пари, колко болка може да струват парите, да не говорим за невъзможността да се похарчат? Ако е второто, нима императрицата би искала да изтърпиш толкова болка за нещо, което би трябвало да е съвсем дребен проект за нея?

Имаше право. Добре, ако кажех, че е индивид, щеше да поиска име, а не разполагах с добро име, което да му дам.

— Добре — отвърнах. — Империята е.

Той се усмихна.

— Добре. На кого докладваш?

Не помня какво казах тогава, нито следващите въпроси, но по някое време трябва да ме е хванал в противоречие, защото помня, че каза:

— Защо трябва да лъжеш за нещо такова? Признавам, озадачаваш ме.

— Би трябвало да съм доволен, нали?

И… дни? Часове? Години?

Какво е времето за една кетна? Извинете, лична шега. Все едно, наречете го празно пространство с известна продължителност.

Подпрях се на черната стена на малка стая, разтривах китките си и оглеждах веригата на глезените ми и там, където бе свързана с пода. Дървен под. Трябваше да има начин да се изтръгне халката, стига да ме оставеха на мира за известно време. Чувствах се изтощен — най-вероятно от липсата на храна — но мислех, че все още бих могъл да го направя.

Мисля си за това, как точно да го направя, съсредоточен съм върху…

Паяжината вече бе по-голяма, по-заплетена.

— Бъди разумен — заговори той. — Не че искам да те нараня. Не го искам. Просто има неща, които трябва да научим. Принуждаваш ме да правя неща, към които изпитвам отвращение.

— Надявам се, че това не ме прави лош човек — отвърнах. Гласът ми, в собствените ми уши, бе лишен от онази напереност и живост, която исках да вложа.

Потта ми вонеше.

„Шефе?“

„Как е Роуца?“

„Мисля, че ще се оправи“.

„Чудесно!“

„Не знам какво да правя, шефе“.

„Грижи се за Роуца и не се показвай“.

Онзи бършеше челото ми с хладен парцал. Трябва да призная, че беше приятно.

— Упорит си — каза. — Това е впечатляващо качество.

— Ако се опитваш да ме ухажваш, хвърлил съм вече око на един. Но благодаря.

Какво все пак искаше да му кажа? Въпросите му бяха безсмислени. Дори се опитах да му го обясня веднъж-дваж, но той просто си беше набил тази идея в главата и тя не помръдваше. Много хора го имат този проблем, забелязал съм: набива им се някаква идея в главата и отказват да я преразгледат в светлината на нови факти.

„Шефе!“

„Лойош, не можеш ли да разбереш, че се опитвам да говоря на този мил човек?“

„Какъв мил човек?“

„Този, дето задава въпросите“.

„Ти си съвсем сам, шефе“.

„О, вярно. Сигурно съм задрямал. Той е един досаден тип всъщност, макар и добронамерен“.

„Надявам се, че това е сарказъм“.

„Предпочитам да го нарека лека ирония, но общо взето, да“.

„Ако се отвори възможност, шефе, ще можеш ли да излезеш оттам?“

„Защо да не мога?“

„Шефе“.

„Ммм?“

„Виж дали можеш да ходиш“.

„Добре, ако това ще те зарадва“.

Опитах се да стана.

„Добре, май се оказа прав, че трябваше да проверя. Трябва и да ги се оплача от яденето в това заведение. Очевидно има някакъв недостиг в диетата ми“.

„Шефе, знаеш ли къде са сложили нещата ти?“

Като че ли му беше трудно да запази спокойствие. Съжалих, че не мога да измисля начин да го уверя, че всичко е наред.

„Боя се, че не. Не че ме притеснява особено, честно казано. Повечето неща са заменими, а не знам колко би помогнал Маготрепача при тези обстоятелства“.

„Мисля за амулета, шефе. Джерег може да те проследят“.

„О, амулетът си е с мен. Някак се е лепнал за мен. Трябва да са се сетили, че ако не е на мен, мога да направя магия и ще им е трудно да ме задържат тук“.

„Можеш ли да го махнеш?“

„Мм, не“.

„Ще трябва да измислим нещо, шефе. Не знам колко дълго още можеш да издържиш там“.

„От колко време съм тук?“

„Вече цяла седмица“.

„Нима? — Изглеждаше странно, но не и ужасно важно. — Как е Роуца?“

„Шефе, тя е добре! Просто…“

„Какво?“

„Нищо, шефе“.

— Лорд Талтош — заговори той — трудно ми е да разбера защо се представихте под името Мерс. Дори да повярвам на версията ви защо сте под друго име, защо това име? Не, не. Съжалявам, но това е нелепо. Бих искал да кажете истината. Да, убеден съм, че графът сгреши в първоначалното си мнение за вас. Но наистина не бива да сте толкова упорит — казах ви какво искам.

„Открил е името ми, Лойош“.

„Ти му го каза, шефе“.

„Аз ли? Защо е трябвало да го правя?“

„Трябва да те измъкнем оттам, шефе“.

„Хм, добре, пиши ме «за». Знаеш ли поне къде съм?“

„Не. Ти знаеш ли?“

„В подземие на хартиения завод“.

„От колко време знаеш това?“

„Току-що го сглобих. Не знам. Миризмата. И звуците. Дори не знаех, че разпознавам звуците. Не е ли странно, че…“

„Добре, шефе. Но как да те измъкна? Няма никой, с когото мога да говоря“.

„Знам. Странно обаче как работи умът…“

„Как да те измъкна, шефе?“

„Намираш Дани, разбира се“.

„Шефе?“

„Намери го“.

„Но как да му кажа?“

„Няма да трябва“.

„Как става това?“

„Той е умен и те познава. Ще те види, ще пита за мен, ти няма да отговориш, той ще се сети. Може да му отнеме малко време. Съжалявам, че няма да съм там да гледам“.

„Смяташ, че той ще помогне?“

„Ще помогне“.

„Защо?“

„Ще помогне“.

Не изпитвах желание да казвам на Лойош как го знам. Щеше да ме засипе с възражения, а точно в момента не можех да се оправя с тях.

— Уважаеми лорд Талтош, трябва само да ми кажете няколко прости неща и всичко това ще спре. Какво е името на предателя, какво замисля кралят и кога ще направи хода си?

Кралят? И крале ли бяха замесени в това? Къде бях, между другото? В Изтока? О, да, в Изтока. Е, добре, май беше логично да са замесени крале. Само поклатих глава. В този момент нищо не можех да кажа.

— Опасявам се, че ми се налага да стана сериозен — каза той.

— Щом се налага. Макар че несериозната част ми беше приятна.

— Не се съмнявам.

— Само едно нещо, преди да станеш прекалено сериозен.

— Да?

— Нещо против да ми кажеш името си, за да мога да те споменавам в молитвите си?

Той само поклати глава. Изведнъж си спомних детския шепот, който бях чул, и ми хрумна, че детето — момичето? — не се беше извинявало, беше изразявало съчувствие. Почувствах се много доволен, че го разбрах.

„Шефе? Идваме. Можеш ли да издържиш само още малко?“

„Никакъв проблем, Лойош. Опитвам се да го накарам да ми каже името си. Ще видя дали ще мога да го измъкна от него, преди да се появите“.

Паяжината бе довършена. Това ме натъжи, макар да допускам, че паякът извличаше някакво удоволствие от това.

Инквизиторът ми продължи и всичко се превърна в нещо като забавна игра: той ми задаваше въпроси, на които не можех да отговоря, аз го питах за името му.

Така и не ми го каза. Продължи да не иска да ми го каже чак до момента, в който върхът на един нож изведнъж изникна от гърлото му.

12.

Давеше се, задушаваше се, дращеше по пода и умираше много бавно. Наблюдавах го внимателно. Не ми е много ясно защо.

Не изпитвах някаква особена злоба към него. Но просто имах чувството, че някой ден ще ми се иска да съм наблюдавал как умира. Някакви хора ми говореха и това продължаваше, но ги пренебрегвах. Предполагам, че беше наистина много важно да наблюдавам. Забелязвах детайли с някакъв отчужден, професионален интерес — ужаса в очите му, безпомощността на лицето му. Стисна се за гърлото, сякаш можеше да спре кръвта, и като че ли сам се душеше — ефектът се подсилваше от синкавия цвят, който запълзя по лицето му. Продължавах да наблюдавам. Не изпуснах нито един миг.

След малко зяпна и ръцете му се опитаха да се вкопчат в пода, мокър и хлъзгав от кръвта му, както бяха и дрехите му отпред. Много кръв. Ужасно много кръв. Очите му станаха стъклени, ококорени и той общо взето застина, ако не се брояха няколкото треперливи гърча, които скоро спряха.

— Лорд Мерс?

Все още загледан в тялото, кимнах. Мисля, че кимнах. Опитах се да кимна. Непознати за мен ръце ме хванаха и ме развързаха, и ме свалиха от масата. Знам, че изкрещях, докато ме развързваха, което си е много странно, ако се замислиш.

Видях познато лице.

— А, здрасти, Дани. Като се имат предвид някои неща, предпочитам твоя метод на разпитване.

Лицето му бе като желязо. Изглежда, не ме чу, което беше възможно. Май не можех да произведа особено силен звук. Отново опитах, но този път казах:

— Можеш ли да ми намериш нещата?

Изражението му стана още по-сурово, доколкото бе възможно.

— Съжалявам, не можем да губим време.

— Златната верижка — изпъшках.

— Какво? — Наведе се по-близо. Повторих.

Той поклати глава.

— Не. Изнасям те оттук.

— Лош ход.

За първи път на лицето му се върна малко хумор.

— Този път, лорд Мерс, не си в състояние да заплашиш никого.

— Грешиш.

— Чакайте — каза той на четиримата, които ме носеха. Не ги познавах, но бяха от същата мая като едни, които бях опознал през кратката си служба във войската. Странна ситуация и не си струва да навлизам в нея сега. Но бях убеден, че са нещо като войници, което добре се напасваше със заключенията ми. Разбира се, това, че Дани изобщо се бе появил, до голяма степен потвърждаваше заключенията ми. Което, като толкова много неща, беше и добро, и лошо.

— Добре, да чуем. Ще съм любопитен с какво ще ме заплашиш, при положение че си толкова слаб, че дори не можеш да говориш, а само шеп…

Изборът им на подходящия момент бе съвършен. Точно на средата на изречението, на думата дори, литнаха към него. Той приклекна. Те направиха кръг около главата му, както го бяха намислили, след което кацнаха до мен и му изсъскаха.

Той се изправи и ги изгледа предпазливо. Държеше голям извит тежък меч с широко острие, по-тясно към дръжката. Май се колебаеше да го използва — и с основание.

— Отровата е много бързо действаща — заговорих колкото можех по-високо, което не беше много. — Първо ще почувстваш стягане в гърдите, след това няма да можеш да вдишаш. Учестяване на пулса, изпотяване, тялото ти ще започне да се тресе и няма да можеш да го контролираш. Някъде в последната минута ще си напълно парализиран. Ще умреш от задушаване. Целият процес отнема около четири минути. Противоотрова не е известна.

Само за протокола, почти нищо от това не беше вярно. Но малко хора всъщност знаят за ухапванията на отровни влечуги. Знаят, че са отровни, и това е достатъчно, тъй че можеш да им кажеш каквото си щеш и има голям шанс да ти повярват.

Дани ме изгледа внимателно, после погледна четиримата, които ме държаха, и каза:

— Сложете го на пода. Полека. Ще ида да ти потърся багажа.

— Лойош ще ти прави компания — прошепнах.

— Добре.

„Знаеш ли, шефе, това беше забавно“.

„Защо ли не съм изненадан?“

„Някой ден ще трябва да ми обясниш как разбра, че той ще те спаси?“

„Някой ден“ — съгласих се.

„Утре ще е добре“.

„Ако има утре, ще си помисля“.

След сякаш много дълго време Лойош влетя в стаята, последван от Дани, който носеше голяма кутия с тайнствени знаци по нея — описание на някакъв хартиен продукт, предполагам.

— Ето ти ги нещата — каза Дани. — Искаш ли да погледнеш дали всичко е тук?

— Да — отвърнах и мисля, че припаднах за малко.

Не съм сигурен какво стана след това — може би просто са ме изчакали да се свестя или пък само ми е причерняло. Но Дани държеше кутията, а аз погледнах вътре и след това разместих нещата, за да мога да видя всичко. Кесиите и коланът ми с парите бяха непокътнати и, по-важното, Маготрепача беше там. Посегнах да го извадя и мисля, че припаднах отново.

Следващото нещо, което помня, беше вятър в лицето ми, вятър, от който ми стана толкова хубаво, че дори нямах нищо против вонята. Беше нощ и заводът не работеше. Видях част от стена, къс небе и гърбовете на тези, които ме носеха — предните двама имам предвид. Явно бяха намерили одеяло отнякъде и ме носеха с него. Нямах спомен как и кога е станала тая работа.

— Лодката ни чака — каза Дани. — Ще те откараме на едно безопасно място…

— Не — казах и едва не си скъсах гласните струни от усилието да го кажа достатъчно високо, за да чуе.

— Какво каза?

— Не — повторих. — Закарай ме до имението. На графа.

Той наведе ухо към мен, все едно не ме чуваше. Вероятно не ме. Повторих.

„Шефе! Ти си луд! Нали точно той…“

„Знам“.

„Мисли, шефе. Знаеш, че си…“

„Подкрепи ме, Лойош. Погрижи се да ме занесат при графа. Ако не, съм мъртъв“.

„Защо мислиш, че…“

„А защо мислех, че той ще ме спаси?“

Последва пауза, след което:

„Добре, шефе“.

Стори ми се притеснен. Е, и аз бях притеснен.

Междувременно Дани казваше нещо, но не го чух, понеже нали говорех с Лойош. Поклатих глава.

— Имението. Настоявам.

Лойош и Роуца изсъскаха. Дани погледна мъжете, които ме носеха, и успях да видя как мисълта му заработи трескаво. Войниците, или, ако предпочитате, носачите на Влад току поглеждаха нервно двата джерега. От днешна гледна точка всъщност им се възхищавам. На тяхно място щях да ме пусна и да драсна. Но тогава се бях съсредоточил върху Дани. Това беше критичният момент в цялата работа. Чудех се дали ще се наложи да кажа на Лойош и Роуца да нападнат. Надявах се да не се стигне до това. Първо, няма как да се предвиди как ще подейства джерегската отрова на даден индивид. Може да е от изпадане в безпомощност за секунди и умиране за минути до само леко прилошаване, така че не исках да рискувам. Второ, както и да приключеше, най-вероятно щях да остана проснат по гръб, безпомощен и на милостта на някой, който прави кариера с това да е безмилостен.

Казах на Дани:

— Няма как иначе.

След малко той попита:

— А аз?

— След като стигна при графа, можеш да си идеш. Джерегите няма да ти направят нищо.

— Защо да ти вярвам?

— Аз повярвах, че ще ме спасиш, нали?

Отвърна ми с къс горчив смях.

— Помисли — казах му. — Ти беше най-добрият ми шанс и аз го използвах. Сега да направиш каквото ти казвам, е твоят най-добър шанс.

Поколеба се секунда-две, след това кимна на мъжете, които държаха одеялото, и нареди:

— Отнесете го във фургона и тръгваме. На моя отговорност.

Един от тях отвърна: „Да, милорд“, и ме понесоха отново. Мисля, че тук някъде трябва да съм припаднал пак.

Помня возенето във фургона обаче. Не беше толкова забавно, колкото може би си представяте. Сигурен съм, че не може да съм бил буден и в съзнание през целия път, но определено изглежда така. Дни. Отне дни. И странно как един фургон хлътва и в най-малката дупка в пътя. Най-лошото беше, когато спряхме и си помислих, че най-после сме пристигнали. Но се оказа, че войниците на графа си дрънкат с някакъв патрул. Когато друсането и лашкането започнаха с ново, прехапах устна, защото не исках да ме чуят как викам.

Най-после наистина стигнахме. Отвориха задния капак да ме свалят. После отново за известно време губех съзнание и се връщах в него. Не беше болка, беше просто изтощение. Помня, че икономът ме погледна отгоре и каза: „Източната стая“, и си помислих колко уместно е, след като съм Източняк. Опитах се да кажа нещо по въпроса, но не можах. Взрях се в лицето му и се зачудих доколко това спокойно безразличие крие чувствата му и доколко се е обучил да няма чувства? Не беше като исола. Не беше желанието да накара човек да се чувства удобно. Беше нещо друго. Естествено или култивирано дистанциране от всичко извън онова, което трябва да покаже.

Колкото повече мислех за него, толкова по-малко мислех за всичко останало, което бе смисълът на упражнението, в случай че е нужно да ви го обяснявам.

Лицето на иконома се превърна в лицето на самия граф и не можах да разгадая изражението му, но нямаше вид на човек, който се кани да ме убие. Видях го да се отдалечава с Дани, двамата си говореха тихо. Не мисля, че беше параноя да заключа, че най-вероятно говорят за мен. Попитах Лойош дали може да подслуша, но двамата внимаваха. Все пак бях сигурен, че графът не се кани да ме убие.

Не че можех да направя нещо по въпроса в този момент, тъй или иначе. Наредил бях всичките си плоски камъчета и сега щях да видя къде ще спрат да се търкалят кръглите.

Понесоха ме нагоре по някакво стълбище, което не беше толкова зле като фургона, и ме сложиха на меко легло. Лойош се сви до ухото ми, а Роуца се сви до него. Усещах как главата му се движи напред-назад и наблюдава всичко. Можех почти да го усетя как мисли: „Хайде пробвайте де! Само пробвайте и…“ Това е последният ми спомен за известно време.

По-късно — представа нямам колко по-късно — над мен се беше навел някакъв брадат сивоок старец, гледаше ме много угрижено и говореше — не можех да видя на кого — с тих глас и на език, какъвто не бях чувал.

Опитах се да преценя как се чувствам, но единственото, което чувствах, беше изтръпналост — не че се оплаквам от това. Също тъй се чувствах твърде изтощен, за да помръдна, но това не ме притесняваше особено. След това осъзнах, че лявата ми ръка изобщо не може да помръдне, и започнах да изпадам в паника. Старецът каза:

— Шшт. — И протегна ръка. — Всичко е наред — добави със странна интонация, някак напевно в края на фразата. — Аз бях. Вързах ти ръката, за да не можеш да я нараниш повече.

Понечих да попитам какво ми е толкова на ръката, но говоренето ми се стори прекадено трудна и излишна работа.

Смутени лица и светлини, проблясващи в лицето ми, утешителни гласове, загрижени гласове, едните преливат в другите, и миризмата на запарващи се билки, които ми напомнят за Ноиш-па, докато се реех незнайно къде, и ми се случваха неща, все едно се случват около мен, и през цялото време гласът на моя познайник в ума ми, казва и аз не знам какво, но е нещо утешително и мило. Спях и сънувах, и се будех, и, не знам как да го кажа, в един момент светът престана да се върти като побъркан в страната на сънищата и започнах да различавам кое е реално. Мисля, че наближаваше сутрин, когато най-после заспах истински сън.

Помня, че Лойош ме попита дали съм състояние да проведа смислен разговор. Казах му, че съм, но че предпочитам да не го правя. Май не се зарадва, но ме остави на мира за още една безкрайна вечност.

Няма да се закълна за това, но съм почти сигурен, че всичко, за което говоря, беше през същата нощ, първата нощ, когато се озовах там, и че беше преди разсъмване. Беше изпълнено със събития време, в което не се случи нищо, и не държа да го повтарям.

Някъде по-късно, мисля, че беше на другия ден, Лойош каза:

„Време ли е да ми кажеш как се досети, че Дани ще те спаси?“

„Не“.

„Това е защото, щом чуя, ще изпадна в паника, нали?“

„Да“.

Непознат слуга надникна през вратата. Лойош и Роуца моментално се стегнаха, но реших, че наистина е просто слуга. Попита дали имам нужда от нещо и не можах да проговоря, за да му отвърна. Излезе, но взе, че се върна с друг. Дадоха ми бульон и бренди — добро бренди. Въздържах се да попитам дали са му сложили опиат.

Следващите няколко часа минаха по същия начин. Изглежда, смятаха, че трябва да ям на всеки пет минути, но че не може да ми се позволи много. Най-често ме обслужваше икономът, от чиято уста така и не излезе и една човешка приказка. Ако имах повече енергия, щях да поработя над него. След първия път не ми дадоха повече бренди, което беше срамота. И да имаше някакъв ефект бульонът, не го забелязах.

„Колко време смяташ, че имаме, шефе?“

„Преди кое?“

„Преди да се случи онова, което не си ми казал“.

„О. Може би ден, дори два. Трудно е да се каже“.

По-късно старецът ме накара да смръкна нещо миризливо и люто, което ми изби чивиите, а амулетът беше махнат от гърдите ми. Знам го, защото той ми го каза, когато отново бях буден. Нямам никакъв спомен за самото махане. Също така сложи някакъв прашец на мястото, където бе лежал амулетът, та раната да не гангреняса.

Когато се събудих, амулетът беше до възглавницата, а към колекцията превръзки се бяха добавили нови, около гърдите ми. Старецът не ми беше казал какво се кани да прави. Ако беше, може би щях да поискам да го остави на мястото му. И това щеше да ни спести много неприятности. А може би не.

Прекарах така цял ден, без да правя нищо, освен да ме хранят и старецът да ме наглежда, и нищо лошо не се случи през този ден или през нощта, освен че не спах като хората. На другия ден дойдоха двама мъже и една жена, представиха се за вещери и се опитаха да направят каквото могат.

Поработиха, пошепнаха си, пак поработиха, а накрая се отчаяха и заговориха на мен.

— Заклинанията ни, изглежда, не са в състояние да ти помогнат.

— Да — отвърнах. — Изкуството няма пряк ефект върху мен. Не знам защо, но така е било през целия ми живот. И при дядо ми по майчина линия също.

Това като че ли ги изуми, но не го оспориха. Единият рече:

— Казахте „пряк ефект“?

— Билки, запарки и неща от това естество, приготвени с Изкуството, като че ли действат нормално, само дето не може да бъдат приготвяни от мен самия или от мой близък, а хвърлена върху мен магия няма никакъв ефект, и аурата ми е невидима. Нямам представа защо е така.

Лежах на възглавницата си до амулета от черния камък Феникс и ги гледах искрено озадачено.

Накрая се захванаха да правят настойки, запарки и така нататък. Криеха какво правят, иначе можех да им предложа съвети, но като че ли си знаеха работата, само дето правеха запарки, които приличаха и миришеха на настойки.

Пиех бульон и запарки, мъчех се да реша дали настойките миришат по-лошо от завода за хартия и ги оставях да се грижат за мен. Графът ми дължеше поне това, циците на Вийра! Задрямвах, събуждах се, избягвах въпросите на Лойош, зяпах в тавана. Междувременно се опитвах да измисля как да направя така, че целият им труд да не отиде напразно.

Нищо не измислих.

Лойош ставаше все по-изнервен. Накрая заяви:

„Шефе, ако знам от какво съм уплашен, не може да е по-лошо от това“.

„О, може“.

„А и се знае, че ми хрумва по някоя идея от време на време“.

„Добре, с това поне съм съгласен“.

„Е?“

Въздъхнах.

„Добре. Дани каза, че разговорът му с мен в тъмното е можел да му даде предимство“.

„И?“

„И защо ще му даде предимство?“

„Защото имаш… О!“

„Точно така. Как е могъл да знае това?“

„Ъъ… кое?“

„Мога да се сетя само за един начин. Бил е във връзка с джерег. Знаеш как работим. Знаеш как работя аз. Когато замислям да гътна някого, откривам всичко за него. Всичко. Научавам какъв цвят чорапи предпочита и как обича да му е водата за къпане и…“

„Джерег трябва да са научили, че имаш лошо нощно зрение“. „Да“.

„И са казали на Дани, защото това би могло да му даде предимство в…“

„В това да ме хване и да ме домъкне до тях, тъй че да не се налага да предизвикват смут, като дойдат в градчето като драгари, извинявай, «елфи». Още по-малко като елфи с моргантско оръжие“.

„Каза «те».“

„Вероятно само един“.

„Казваш ми, че тук има убиец джерег?“

„Не точно тук. Но наблизо, вероятно на около час път от града“.

„Шефе! Ние… Чакай, все пак не разбирам… Дани работи за джерег?“

„Не точно. Предполагам, че просто са намерили местен, който е готов да направи някои неща за тях. Знаеш как е. Достави ми това лице и ще те направя наистина богат. От този сорт“.

„Но в такъв случай ти трябва да… Аха! Щеше да иска да те спаси, защото иначе нямаше да му платят“.

„Правилно“.

„Значи се е канил да те закара…“

„Направо при убиеца, да. Трябваше да разчитам на тебе, приятел“.

„Кога го сглоби това, шефе?“

„Когато Дани подхвърли, че говоренето му с мен в тъмното му давало предимство“.

„Доста умно“.

„Точно затова ти работиш за мен, вместо да е обратното“.

„Мислех, че е заради противоположните палци“.

„И това също“.

„Можеше да ми кажеш“.

„Не му беше времето за дълги обяснения и упреци. И да слушам как е трябвало да се махна от градчето и как…“

„… не трябваше да сваляш амулета само защото мускулите ти бяха уморени?“

„И това също“.

„Значи смяташ, че така са те открили?“

„Вероятно. Ако ме бяха проследили, щяха да ме ударят, преди да стигна до някой град. Един ден за телепорт в планините до някое място, запаметено от някого, и, с добър кон, може би още ден или два, за да стигне тук. Мда, горе-долу е това“.

„И сега какво? Лежиш тук проснат на гръб, не можеш да станеш, лявата ти ръка…“

Замълча.

„Какво й е на лявата ми ръка?“

„Ще разберем, когато знахарят приключи. Може би нищо“.

Смразих се.

„Две думи, шефе: Черен замък“.

„Знаеш, че не мога да причиня това на Мороулан. Освен това изобщо не мога да стигна дотам“.

След кратък размисъл той се съгласи с второто. После попита:

„Какво ще направят сега, шефе? Промъкват се тук и те светват?“

„Знаят за теб и Роуца. Ще трябва да измислят как да ви извадят от играта“.

„Поради което се опитаха да… не, това е нелогично“.

„Онова беше графът“.

„Продължавам да не разбирам защо графът те защитава, след като всъщност той те хвана“.

Въздъхнах.

„Остави, ме да си почина, Лойош. Ще отнеме повече обяснения, отколкото мога да издържа“.

„Добре, шефе. Почини си. Ще се опитам да ни измъкна от кашата, след като ти явно не можеш“.

„Винаги избираш най-подходящото нещо, за да ме ободриш“.

Починах си, макар сънищата да бяха гадни и да ме будеха непрекъснато, както и вещерите и знахарят. Защо винаги, когато човек най-много се нуждае от отдих и лечение, тези, които отговарят за лечението, така и не те оставят да си починеш?

По-късно същия ден графът се отби да ме види.

— Милорд Мерс — каза ми — съжалявам. Ако мога да направя нещо…

— Вече го правите — отвърнах, като се постарах да говоря достатъчно високо, за да ме чуе. — И не е приключило.

Чисто белите му вежди се събраха.

— Какво имате предвид?

— Имам предвид, че някой ще се промъкне тук да ме убие. Вероятно тази нощ или утре. Не, не е точно така. Ще се опита да ме убие, но няма как да знам дали ще се промъкне тук, или подходът ще е съвсем друг.

Той поклати глава.

— Аз, мм, говорих с виновниците за това. Няма да направят никакъв опит да…

— Няма да са те.

— Тогава кой?

— Не мога да ви кажа.

— Не можете да ми кажете?

— По-скоро не искам.

Той отвори уста, после я затвори. После пак я отвори и попита:

— Добре. Можете ли да ми кажете как да ви опазя най-добре?

Виж, това беше труден въпрос.

Е, на негово място как щях да го направя? Не бих подкупил някой от стражата — твърде рисковано е, ако откаже. Чистото промъкване е вариант, но как да се справя със стражите в самата стая, което е неизбежна стъпка, да не говорим за Лойош и Роуца. На негово място изобщо не бих заложил на план, включващ бой. Боят е опасен, дори да имаш предимство, защото, да речем, си неви…

— Магия — казах. — Нападението ще е с помощта на магия.

— Вещерство?

— Не. Изкуството на елфите. Различно е.

Той сбърчи вежди.

— Чувал съм за такива неща. Представа нямам как става, нито как се пази човек от тях.

— Знам нещо за тези неща, но предпазването, когато не знаеш под каква форма ще дойде атаката, е трудна работа. Не може да ме нападне пряко, защото, хм, ами защото просто не може. Но би могъл да гръмне имението ви или да накара парче от покрива да падне на главата ми, или… ами не знам. Има много възможности.

— Може би да ви скрия някъде?

Представих си още едно возене на фургон и простенах наум.

— Може би да.

— Айбрамис казва, че не бива да се движите, но…

— Кой?

— Знахарят.

— Аха, ясно.

— Но ако трябва да се избира между това и да позволим да ви ударят под покрива ми…

— А вие?

— Аз ли? Щом се уверя, че сте в безопасност, ще се оттегля в Града. Ще наредя на слугите да опаковат най-нужните ми неща веднага щом свършим този разговор.

„Какъв страхливец, шефе!“

„Знаех си, че има нещо, заради което му се възхищавам“.

„Никога няма да ми омръзне да те пързалям“.

„Някой ден ще го пренебрегна просто за да видя как ще се разтрепериш“.

Недоверчивият му смях изсъска в главата ми.

— Не вярвам да знаете някоя подходяща пещера?

— Пещера ли? Не, не знам за пещери. Защо?

— Не знам. Криенето в пещери уж е традиционно.

Изгледа ме недоверчиво. Все едно, не говорех сериозно.

Бедата бе, че убиецът можеше да направи какво ли не, особено ако беше магьосник. Е, добре, не можеше да ми направи нещо пряко — златният камък Феникс пречеше за това. Но нямаше и нужда да го прави. Можеше да вдигне във въздуха цялото имение. Разбира се, убийците не обичаме да правим неща, които могат да привлекат внимание към нас, но тук в Изтока на кого му пукаше? А и нямах представа колко е способен. Когато си подгонил някого, знаеш кой е — както казах на Лойош, знаеш всичко, което има да се знае за него, преди да направиш хода си. Когато някой те е подгонил, не знаеш нищо.

Е, не, все пак нещо знаехме: това, че ме е подгонил убиец. И имаше още едно нещо, което можехме да разберем, ако подходехме правилно.

„Какво мислиш, Лойош?“

„Може да е драснал“.

„Да, знам. Но ако не е?“

„Не мога да измисля нищо по-добро, шефе. Но най-добре да го направим бързо. Ще е малко притеснително, ако джерегът те светне точно преди да сме се задействали“.

„Разсъждаващ като мен“.

„Източниците са ниски. Джерегите са влечуги. Водата е мокра. Разсъждавам като тебе“.

Оставих го да е отгоре и отново насочих вниманието си — колкото ми бе останало — към негово благородие.

— Добре, ето какво ще направим.

— Да? — Наведе ухо над устата ми, за да не се налага да викам.

— Доведете Дани — казах му.

Той като че ли понечи да попита защо, но премисли и само кимна. Излезе да се разпореди, а през това време Айбрамис се върна и се засуети с лявата ми ръка, докато аз оглеждах една картина на стената вдясно от мен. Изобразяваше водопад. Обичам водопади. В този имаше нещо призрачно, сякаш нито е тук, нито там, но все пак създаваше усещането за движение, точно каквото трябва да има в една картина с водопад. Имаше и някакви ефекти в това как водните капчици се сливаха в мъгла — от онези мамещи окото ефекти, които ми харесват. Реших в следващия си живот да съм изкуствовед. Критик. Зачудих се в кой дом е обичайно да се намерят изкуствоведи. Не бях чел достатъчно за тях, за да знам.

Едва ли щеше да е някой от шестте (или пет, или седем) дома на истинската аристокрация, освен ако, да речем, някой заблуден тиаса не поиска да тръгне по тоя път за известно време, ако се почувства способен да вдъхнови по-добри творби. Но накрая би му омръзнало и би поискал сам да се заеме с рисуване.

Един исола би могъл, стига да може да измисли как да бъде критичен, без да нарани чувствата на художника. Ако изобщо някой бе способен на това, най-вероятно щеше да е исола, но все пак не го допусках. Трудно ми бе да си представя текла, получил нужното образование и усет да разбира изкуството, и умение да опише достатъчно добре мислите и чувствата си. Орка нямаше да стане, защото в това нямаше много пари. Поне не бях чувал някой да е забогатял от писането на рубрики за изкуството в местни малотиражки. Джерег? Моля ви. Смешно е. Валиста? Да, това можех да го допусна. Може би валиста. Когато не върши нищо, може би ще му е забавно да прави на пух и прах усилията на другите. Тези неща, така да се каже, се съчетават. Или може би джегала на някой стадий от живота му, когато е отегчен от нещо, но още не е стигнал до следващото. Познавах неколцина от тях: младите джегала надигат на игрите на късмета. По-възрастните обикновено ги отбягват, но когато играят, си плащат добросъвестно. Но са непредсказуеми копелета. Точно когато си решил за някой тип, че е досаден, скучен чиновник в склад за кожени изделия, изведнъж ще ти свие номер и ще се окаже, че е критик изкуствовед. Трудно е да заковеш джегала. Никога не знаеш какво ще ти извърти в следващия момент. И това може да те вкара в капан — мислиш си, че разбираш някой тип, а накрая излиза, че си разбирал само какъв е бил доскоро. Това им е особеното на тях всъщност: винаги са в движение. Движеща се мишена, като движеща се вода. Не можеш да я хванеш, не можеш да я задържиш дори да си я хванал. Опитваш и откриваш, че ръката ти вече не работи. Защото ръката ти отива от едно нещо на друго, непрекъснато, променя се, движи се, мести се. Всичко се мести така. Веднага щом разбереш какво е едно нещо, то се превръща в нещо съвсем друго. Опитай се да му лепнеш етикет и просто ще се объркаш сам. Разбирането е нещо повече от намиране на подходящ етикет, също както изтезанието е нещо повече от причиняване на болка. Трябва да задържиш типа в настоящето; оставиш ли умът му да се зарее, той те надвива, защото каквото и да правиш с тялото му, всъщност искаш ума му. Също и ако се опитваш да лепнеш етикет на някого или нещо, трябва да останеш отгоре, докато този някой или това нещо се променя. Трябва да го яздиш, да се задържиш отгоре му, да се обръщаш, щом то се обърне, да се оставиш да те носи, да се оставиш да те променя. Не е забавно, но какво друго можеш да направиш?

— Краката ви са натрошени и се погрижих за изгарянията, колкото е по силите ми, и, мм, гледайте да не се движите така, че да се нараните още повече. Нищо повече не мога да направя за вас засега, лорд Мерс.

Кимнах, все още загледан във водопада, и се постарах да не затреперя. Чух как заглъхнаха стъпките му и малко се поотпуснах. После много тихо, почти без дъх, подхванах всички ругатни, които можеше да са ми липсвали през последния четвърт век.

Поредният непознат слуга влезе с поредния бульон. Споменах ли ви, че трябваше да ме хранят с лъжичка? След като привършиха с храненето ми, известно време потреперих, което сигурно отне повече енергия, отколкото бях получил от бульона. А и беше гаден. Ечемик, мисля, с недостатъчно чесън и с твърде много прах от кафяв корен.

Предполагам, че след това съм поспал малко, а после дойде негово благородие, с Дани по петите. Дани изглеждаше така, сякаш иска да изглежда спокоен и невъзмутим.

Успях да вдигна лявата си ръка, колкото да го приканя да се приближи. Опитваше се да изглежда и весел. Графът даде знак на двамата стражи — единия от които, мисля, че познах — да напуснат. Казах:

— Не, милорд.

— Моля?

— Нека останат тук.