Да живее крал Кор!

7.

Отпред нахлуваха слънчеви лъчи. От гъсеницата нямаше и следа. Навярно както се бе заровила, така сега пак бе излязла на повърхността. Лазейки на ръце и крака през давещата ги пръст, Кенрик и момичето се повлякоха подир нея.

Пясъчната вихрушка отвън беше по-гъста от тази на овидите. Но и през облаците прах различиха две масивни тела, вкопчени в жестока схватка. Грамадната огнена гъсеница се мъчеше да затрупа летящия гущер в ямата. Кенрик и девойката пропълзяха встрани от пясъчната буря. Доколкото можеха да съдят от видяното досега, гъсениците не бяха месоядни. Но може би крилатите влечуги бяха хищници и сега гъсеницата се защитаваше от древния си враг, попаднал в нейната власт.

Най-сетне бясната пясъчна вихрушка затихна. Сега виждаха ясно гъсеницата — приклекнала, с наведена глава и трескаво трептящи пипала тя се взираше в последните безпомощни движения под огромната камара пръст.

За пръв път Кенрик вдигна поглед към небето. Бродниците бяха изчезнали. Навярно бяха оставили само един пазач, за да се заемат с някаква друга задача. Друга задача?! Дали не се канеха да опитат бомбената тактика срещу отряда на крал Кор?

Когато спомена за тревогата си, Николе извади сферата.

— Гъсеницата… ако успеем да я подкараме…

— Длъжни сме! — възкликна Кенрик, макар да не беше сигурен, че ще могат да контролират гъсеницата след схватката с летящия гущер. Гърчовете под могилата бяха престанали и наоколо цареше спокойствие. Но чудовището продължаваше да дебне мъртвия си враг.

Юздите в ръката на мъжа трепнаха, когато то надигна глава. Пипалата отново провиснаха като чорлава брада. После гъсеницата клекна, за да могат да я яхнат.

С помощта на юздите Кенрик пак я насочи към хребета, които бе забелязал малко преди нападението. Меките ходила затупкаха по пясъка и животното с клатушкане се устреми напред.

В тази ужасна жега Кенрик бе готов да повярва, че кипналият му мозък и възпалените очи пораждат лъжовни видения. Но, присвивайки клепачи срещу слънчевия блясък, той зърна нещо, което едва ли беше само зрителна измама. Вдясно, близо до върха на една от острите скални кули, искреше странно сияние. А край подножието се издигаха познатите му пясъчни вихрушки, макар че в небето нямаше бродници.

Пръстите на Николе се впиха в рамото му.

— Сигнал!

— Така си и мислех — изпъшка той.

— Не разбираш… това е сигнал от Ланаскол!

— Където има предатели… — възрази Кенрик въпреки желанието си да повярва.

Той стисна здраво малкия лъчемет. Помисли си колко работа би му свършило тежкото оръжие, което сега се полюшваше празно и безполезно в кобура на седлото. Но едно е да искаш, друго да можеш. Кенрик дръпна юздите и гъсеницата послушно зави към премигващия блясък.

Пясъчната буря в подножието на скалата постепенно стихваше. Явно овидите можеха да работят само ограничено време. Когато достигнаха целта, вихрушките бяха престанали. Прашният облак се разсейваше, тъй че не бе трудно да разпознаят мъжете, които се спускаха от канарата.

— Господарю Кор!

Водачът газеше през пясъка към тях. Гледаше Кенрик и гигантската гъсеница с изумление, сякаш не можеше да повярва на очите си.

— Казват, че в пустинята се срещали миражи — бавно изрече той. — Но не вярвам да си от тях.

— Не съм. — Кенрик тръсна юздите и гъсеницата подгъна крака. — Кажи ми, Джирант, идва ли крал Кор насам?

— Да. Той е по-назад… ние сме разузнавачи. Но в небето летят бродници — и те имат властта да вдигат пясъците на бой. Преди малко ни притиснаха тук, после си заминаха. Можем само да се надяваме, че бойците на краля са забелязали огледалните ни сигнали. Но къде беше ти, господарю? Какво е това чудовище, което яздиш? Кралските съгледвачи откриха, че си бил подмамен от вещица… — За пръв път Джирант обърна поглед към момичето.

— Лейди Николе не ме е подмамвала — поправи го Кенрик. — Тя бе пленена заедно с мен. В Ланаскол наистина има предатели. Но не се наричат вещици, други са имената им. Пеша ли дойдохте дотук?

— Не. Когато започна вихрушката, животните се разбягаха.

— Трябва да стигна до крал Кор. Но да ви изоставя сами…

— Тия скали са добро укрепление, сред тях можем да отблъснем дори змийските твари на бродниците, ако решат да ни нападнат. А който дойде пешком, ще го посрещнем с каквото е заслужил!

— С бродниците идват и чужденци, които имат нови, по-страшни оръжия — предупреди го Кенрик. — Стрелят отдалече с огнен лъч. Видите ли нещо подобно — той потупа кобура, — прикрийте се добре зад скалите.

Джирант кимна.

— А може би ще дойдат и ездачи на чудовища като твоето?

— Прав си. Това тук е от техните обори. Добре, ще се постарая да ви пратя помощ колкото се може по-бързо.

— Няма нужда да обещаваш, господарю Кор. Отдавна знаем на какъв човек служим. — Джирант докосна челото си с два пръста. — Нека щастливата съдба язди до теб.

— В каква посока? Трябва да бързам, но накъде?

— Виждаш ли скалната стена на юг… двойният процеп с издатина в средата? Натам тръгни, господарю, снощи бяхме на бивак от другата страна.

Гъсеницата поднови неуморния си тръс. Кенрик често поглеждаше към небето и усещаше между плешките си странна тръпка, сякаш бе обърнал гръб на някаква съдбоносна опасност. Ала от бродниците нямаше и следа.

Никъде не се забелязваха пясъчни облаци. Ако врагът бомбардираше крал Кор, значи битката се водеше отвъд хоризонта. Жегата ставаше непоносима. Кенрик напрегнато мислеше за вода и храна. Не трябваше ли да си поиска от запасите на Джирант?

Николе се притискаше плътно към него. Главата й лежеше на рамото му. Навярно и тя страдаше от жажда.

Кенрик отдавна бе разбрал, че разстоянията в пустинята са измамни. Сега имаше чувството, че колкото повече пътуват, толкова по-далеч се оказват посочените от Джирант възвишения. Дали само му се привиждаше, че очертанията им се замъгляват?

Чу задавения вик на Николе. Откритата равнина пред тях внезапно закипя, надигна се, оживя — отвсякъде заизникваха глави и туловища на гъсеници. Както тяхната бе излязла на открито неотдавна, така и тези се измъкваха от тунелите, по които бяха пътували под земята.

Всяка гъсеница носеше по двама ездачи — един водач и въоръжен боец зад него. Кенрик се помъчи да намали скоростта, но опитите му останаха напразни. Гъсеницата бързаше да догони стадото от себеподобни.

Стигаше само да ги познаят и щяха да бъдат изпепелени. Но като огледа отряда по-внимателно, Кенрик разбра, че никой не носи лъчемет. Оръжията бяха типични за Валек — черни тръби за изстрелване на малки парализиращи шипове, дълги копия и бойни мечове. Къде бяха лъчеметите? Не достигаха ли за цялата армия? Или доставчиците не се доверяваха на съюзниците си? А може би се канеха да подплашат ланасколската войска само с вида на гъсениците.

Чудовището под тях не проявяваше никакви признаци на умора. Напротив, то прекоси последните редици и се устреми към челото на атаката. Нападателите яздеха в свободна формация, надалеч един от друг. Никой не забеляза новодошлите.

— Приведи се колкото можеш по-ниско — нареди Кенрик на Николе.

Той сам се сниши над седлото. Грубите косми на гъсеницата го шибаха по лицето, острата миризма дразнеше очите и ноздрите му. Можеха само да се държат здраво. Възбудена от компанията, гъсеницата препускаше бясно, подмяташе ги напред-назад, а развените й кичури удряха като стоманени камшици.

Кенрик не смееше да надигне глава, за да огледа ездачите наоколо. Можеше само да стиска седлото и да се надява, че устремът ще ги изведе далеч пред останалите.

Гъсеницата продължаваше да препуска. Кенрик чу крясъци, после се вдигна пясъчна буря. Бяха навлезли в зоната на атаката. Гъсеницата спря и прилегна толкова рязко, че двамата се търкулнаха от седлото. Николе не изпускаше ръката му сред бушуващия пясък. Кенрик хвърли юздите и запълзя настрани. Смътно осъзнаваше, че гъсеницата пак се заравя и трябва да се оттеглят, ако не искат да бъдат погребани. С усилие помогна на Николе да се изправи. После вдигна ръка да скрие от пясъка разраненото си лице и закуцука напред.

Само след няколко крачки налетя на скала — сигурна опора сред непрогледния ураган. Двамата се притиснаха един към друг, вкопчиха се в скалата със затворени очи и се помъчиха да дишат.

Кенрик не знаеше колко е траял кошмарът. Дочуваше яростни гласове и сред тях звучеше бойният вик на Ланаскол. Някой го хвана за рамото и се опита да го откъсне от скалата. Той се помъчи да отблъсне противника без да изпуска нито камъка, нито момичето. Но борбата беше неравна. Издърпаха го настрана.

Едва сега разбра, че пясъчните вихри са престанали. Отвори очи.

Веднага позна емблемите върху туниките. Стражата на крал Кор. Помъчи се да заговори, ала издаде само дрезгав стон. Някой поднесе към устните му манерка. Той жадно отпи.

Ръцете му висяха празни. Къде беше девойката? Мисълта за нея го накара да се опомни. Той се надигна и успя да седне, подкрепян от бойците.

— Николе?

— Тук е, господарю Кор. Погледни…

Извъртяха го малко и той видя. Николе лежеше на земята, а един от бойците внимателно сипваше вода между устните й. Човекът кимна.

— Жива е, принце. Само е припаднала.

— Къде е крал Кор? — попита Кенрик. — Имам важни вести за…

— Идва насам, господарю.

Отново му помогнаха да се завърти, този път към високия мъж с гербове от скъпоценни камъни на бронята и шлема.

Последните пясъчни вихри бяха затихнали. Слънцето клонеше към залез. В подножието на скалната стена имаше множество плоски издатини, сякаш нарочно изсечени, за да осигурят седалки за чакащите. Кенрик се облегна назад и погледна вдясно, където седеше крал Кор. В пустинната низина под тях все още личаха насипите, под които кротко дремеха заровените гъсеници. Повечето от ездачите им бяха загинали още в началото на битката или лежаха затрупани в тунелите. Останалите бяха взети под стража и офицерите на крал Кор вече пристъпваха към разпити.

— Изглежда — отбеляза кралят — те са започнали сражението съвсем слепешком, щом дори не са знаели за склонността на гъсениците да търсят под земята убежище от пясъчните бури. Много слаба подготовка. И естествен резултат от онова, което ми каза за раздорите им. Впрочем, днешното поражение също ще ги отдалечи от разбирателството.

— Подозрението ще падне върху чужденците, тъй като унищожих трона на оракула с тяхното оръжие. А щом и тия нови снаряди, овидите, донесоха поражение вместо победа, смятам, че вярата в пришълците е окончателно загубена. И все пак, тъкмо от тези оръжия трябва най-много да се пазим.

— От тях и от измяната в собствените ни редици.

Крал Кор свали шлема и разтри слепоочията си, сякаш тежестта го бе изморила. Както повечето ланасколци, той имаше мургава червеникава кожа и тъмнорижа коса. Само над ушите му проблесваха посребрени кичури. Нищо друго не издаваше възрастта, а бръчките по мъжественото му лице говореха само за неуморна дейност и дълбоки размисли над отговорни решения.

Докато кралят продължаваше да се взира към пустинята, Кенрик го огледа изпитателно. Добър вид имаше този владетел, чието царство трябваше да оцелее, за да не свърши целият Валек като мъртво пепелище в едно толкова далечно бъдеще, че можеха да го пресметнат само машините от друг свят и друга епоха. Той бе приел изумителния разказ на Кенрик с трезво внимание. А би имал правото да се усъмни, след като го чуваше от полузамаяния си син, който до неотдавна бе лежал тежко болен. Личеше си какъв е бил истинският Кенрик — човек, който вдъхва доверие и никога не му позволява да повехне.

— Тия чуждоземни пришълци искат да получат от жреците руда. Отдавна знаем, че ормът има някои изключително ценни свойства. Магьосниците могат да го използват. А суеверните кавинци го стриват на прах, за да не им стори някой зло чрез рудата. И като стана дума за магьосници, Кенрик, изглежда, че тази Николе доста е помогнала на нашето дело. Ще трябва да я питаме какво би желала… стига да е по силите ни… — Кралят разпери ръце.

— Не вярвам да поиска награда.

Крал Кор тихичко се разсмя.

— Може би. Но рано или късно наградата идва сама. А има и още една жена, която вплете нишки в интригата. Ти не спомена за лейди Яракома освен това, че на съвета на жреците е присъствал неин пратеник, или поне човек, който се е представял за такъв. Странна е тази сдържаност. Самата Яракома напоследък каза доста неща за теб…

— Не се учудвам.

— Да, сигурно не се учудваш. Между другото, тя твърдеше, че разсъдъкът ти още не се е възвърнал след тежката рана. И че лишен от опора си попаднал във властта на вещица, която те използва за своите гнусни цели.

— Нима някой повярва на тия думи?

Досега Кенрик не бе успял да предугади нищо от сдържания тон на краля. Възможно ли беше Яракома да е запазила част от влиянието си?

— В тях имаше известна логика. Потвърждаваха ги някои факти, докладвани от моите съгледвачи. Само че аз имам и други, още по-тайни съгледвачи. На един от тях възложих тайна задача още когато узнах за пръв път, че си пострадал тежко в онази гранична схватка. Добре, че понякога изглеждам по-лековерен, отколкото са ме сътворили великите богове. По-рано лейди Яракома не питаеше дружески чувства към теб — как така й хрумна да бди денонощно над постелята ти, докато береше душа? Добре че нито за миг не ви оставиха насаме.

Кенрик се усмихна.

— За което навярно трябва да благодаря от сърце.

Тих смях отекна в здрача, забулващ лицето на краля.

— Брат ти се е прославил с това, че щом хукне подир някоя фуста, не вижда нищо освен красивото й лице. Няма да го коря. По своему той е храбър и достоен син. Но сложи ли това на главата си… — кралят повдигна шлема, който едва се очертаваше в сенките, — бих се страхувал за съдбините на Ланаскол. Не можем открито да разобличим лейди Яракома, иначе враждата ще разкъса цялото кралство. Мнозина се вслушват в грижливо подбраните й слова. Най-умно би било, ако пратим брат ти да укрепи западните предели и се справи с морските племена. Имам основания да смятам, че жреците на гъсеницата се месят в тамошните ни дела. И тъй като ще прекара най-малко две години из диви и опасни области, той не може да вземе със себе си любимата дама. Тогава тя ще изрази искрено желание да се уедини в Кулата на Седемте мълчания, за да подири там утеха и опора сред Поклонничките на мъдростта.

Кенрик нямаше представа каква е тази кула. Ала не се съмняваше, че крал Кор ще предприеме най-ефикасни мерки, за да укроти коварната си снаха.

— Значи тъй ще е с Яракома. А какво ще правим с жреците, с чужденците, с техния съюз с бродниците и кавинците?

— Ще се надяваме посятото от теб недоверие да пусне корени. Моите съгледвачи са нащрек, поръчал съм им да мътят водата, да наливат масло в огъня, с две думи, да си вършат работата. Бродниците може да опитат атака срещу Ланаскол, въпреки че не ми се вярва. Унищожаването на оракула засега е тежка рана за жреците. А подробния ти разказ ще разгласим широко, като подчертаем, че оракулът вече не може да черпи вдъхновение от подземията. Всъщност този разказ ще се превърне в епос, който да укрепи величието на нашия род. Колкото до пришълците… трябва да узнаем повече за тях. Някои съгледвачи ще работят в тази посока. Разбрахме и колко полезни могат да бъдат гъсениците. Досега пустинните условия са ограничавали властта ни из тия области. Но ако си осигурим разузнавателни отряди от ездачи на гъсеници, ще преодолеем пропуснатото.

Кенрик кимна. Кралят продължи:

— Не казвам, че всичко ще е лесно и че с една битка печелим цялата война. Достатъчно са те обрулили граничните бури, за да знаеш, че не е така. Ала не вярвам мрачният им съюз да се задържи дълго. А поединично можем да се справим с тях. Мисля, че днес решихме съдбата на Ланаскол. Дължим го на Джирант, който ни предупреди с огледалото си… и на твоите вести. Отдавна съм разбрал, че в живота винаги има път за храбрите. Сега ще се върнем в Ланаскол, като оставим само разузнавателни постове от ездачи на гъсеници. В града ще изчакаме да се върнат съгледвачите и междувременно ще се подготвим да отблъснем ново нападение на бродниците или пришълците. Та кога не е било така? Човек мисли за бъдното… благоразумният се мъчи да го предскаже. И като стана дума за предсказания, пак се сещам за онази твоя магьосница. Стори ми се забележителна девойка. Не би било зле да я привлечем на наша страна.

Кенрик видя, че кралят го гледа многозначително, но внезапно го налегна такава умора, че вече не го интересуваше какво се крие зад думите. Макар и да не бе изпълнил мисията точно според замисъла на Бюрото, сега Ланаскол имаше сигурна защита и без съмнение крал Кор щеше да остане на трона си…

Кенрик стоеше край завесата. Стаичката беше малко по-голяма от онази, в която Николе обикновено посрещаше клиенти. От тежкия плат лъхаше аромат на билки.

— Затънали сме до шия — каза той, без да се обръща към нея. — Кралят заслужава по-добра участ. Смята ме за партньор в бъдещите си планове. Ако ме отзоват и му оставят малоумен идиот — или труп! — той е достатъчно проницателен, за да заподозре нещичко. Съобщи им това. Би трябвало да стане ясно даже на ЗАТ.

— Ясно му е — отвърна тя.

— О, така ли?

Кенрик се завъртя към нея. Но Николе стоеше в най-сенчестия ъгъл и полумракът прикриваше изражението на лицето й. А може би таеше чувствата си зад същата непроницаема маска, с която посрещаше клиентите?

— ЗАТ си призна… ако можем да го наречем признание.

— Призна ли? Какво?

— Че промяната в прехвърлянето е негово дело.

Кенрик пристъпи напред.

— Чуваш ли се какво говориш? — възкликна той.

Не искаше да повярва, това прекалено напомняше една стара тревога, спотаена в дъното на душата му. Страха, че някой ден компютърът ще престане да взема решения по заповед на хората и ще заработи по своя воля.

— ЗАТ стигнал до извода, че оракулът не е ключовата фигура. Според него крал Кор се нуждаел от подкрепата на наш оперативен агент. С тази цел променил условията на прехвърляне…

— И избрал мен. Годард бил ли е в течение?

— Никой не знаел… до прехвърлянето. После разбрали, че ЗАТ не е предвидил отзоваване.

— Какво?

— Промяната е извършена по някакъв канал, който техниците не могат да открият… засега. Тъй че няма начин да се завърнеш без риск. Всеки прибързан опит може да доведе до прекъсване на връзката. Не вярвам да настояваш.

— Естествено — автоматично отвърна той, опитвайки да осмисли какво бе сторил ЗАТ. В близко време едва ли щяха да открият необходимия канал. Компютърът си имаше свои начини да заблуди техниците.

— И още нещо — добави Николе. — Днес ЗАТ прекъсна връзката, когато попитах докъде са стигнали нещата. Ако продължава да мълчи, ще трябва да чакаме контакт от тяхна страна.

Той вече бе преодолял първоначалната си изненада и мислите му се проясняваха.

— Все едно, че съм подал молба да ме зачислят за резидент. Изглежда ще трябва да го приема в този дух.

— Ти май не се тревожиш много.

Николе прекрачи в светлината до прозореца и пак се обърна към него. Белезите от преживените изпитания почти бяха изчезнали от лицето й.

— Няма смисъл да призовавам гнева на местните богове върху ЗАТ. — Той опита да се разсмее и откри, че опитът е съвсем сносен. — Добре де… забравям за Крид Трапнъл и окончателно се превръщам в принц Кор Кенрик. Доста работа ще имам под това име.

— А именно?

— Крал Кор те иска в рода си. Снощи ме подхвана направо, както той си знае. Разбирам тревогата му. Лейди Яракома трудно може да се сочи като гордост за династията, а той би желал да има пръст в избора на следващата жена, която ще влее нова кръв в рода Кор.

Кенрик се усмихна. Лицето на Николе оставаше безучастно, но не и очите й. Те пламтяха като ормова руда. Пристъпвайки към нея, той допълни:

— Старият е предвидлив и има право. Мисля, че би надхитрил дори ЗАТ.

После замълча. Предстоеше му по-важна работа.