Да живее крал Кор!

1.

Крид Трапнъл изсумтя.

— С какво се оправдават този път — с компютърна грешка ли? Малко е изтъркано, ако човек има поне капчица въображение. Я да видим… щом ще пробутват отговорността, остава им другият номер — оскъдни данни за обстановката, събрани от местния разузнавателен екип.

Контролер Годард от Пети полеви корпус се славеше с това, че никога не дава воля на чувствата си. Носеше се даже легенда — приемана понякога от новаците за чиста монета — че той не е нищо друго освен хуманоидно тяло, приютило спомагателен блок от компютърния мозък на ЗАТ. И този път той дори не откъсна поглед от вградения в бюрото му телевизионен екран.

В кабинета на Годард нямаше меки кресла. Той старателно усъвършенстваше изкуството да създава неудобства на посетителите, за да не се бавят и отнемат скъпоценното му време. Но Трапнъл се отпусна, доколкото му позволяваше коравият стол, оставяйки с ботушите си влажни петна по дискретно зеления килим.

Крид Трапнъл не беше в униформа. Напротив, ботушите му бяха ожулени, панталонът над тях — омачкан и на петна. Ризата, подпъхната в широк колан с метални капси, някога бе имала ръкави, както подсказваха парцаливите ресни около раменете. Сега мургавите му ръце бяха голи. Приличаше на дрипав скитник и това изглежда му доставяше удоволствие. Нямаше повод да се престарава пред Годард.

— Оскъдни данни за обстановката — лениво повтори той. — Това трябва да е. Не са го използвали от… — той вдигна ръка и взе да брои на пръсти. — Поне от четири обаждания насам. А аз, впрочем, съм в полагаем отпуск.

Подобно напомняне нямаше да му помогне, но поне щеше да бъде регистрирано, защото Годард записваше всяка беседа.

Годард вдигна очи и го изгледа безизразно. Когато заговори, в гласа му отекнаха метални нотки, тъкмо колкото да подхранят илюзията за робот.

— Оправдават се с фалшифицирани рапорти.

Трапнъл подскочи като ужилен.

— Не вярвам! — Той се пляска по коляното и от панталона се надигна облаче прах. — Невъзможно е да го признаят.

— Нямаха избор.

Дали наистина в очите на Годард за миг бе припламнало някакво чувство? Би трябвало да му се нрави, че високомерният Челен сектор, който винаги очакваше хората на Годард да оправят батаците, без открито да признава заслугите им, и едва-едва им разрешаваше да съществуват, сега е принуден да отчете собствената си грешка.

Трапнъл започваше да се вълнува. Не бе очаквал чак толкова интересни събития, когато Годард прекъсна заслужения му отдих. Щом Челният сектор си признаваше грешката, значи наистина ставаше напечено.

Годард включи стенния екран и изгъгна:

— Валек.

За Трапнъл името бе непознато, но на екрана се появи изображение. Сякаш гледаха през прозорец към ярко обагрен пейзаж. На преден план се разстилаше град — високи крепостни стени и кули, обкръжени от нивя с не съвсем зелен, а по-скоро златист оттенък. Архитектурата не беше земна.

Добре обучената мисъл на Трапнъл мигновено проучи и прецени гледката.

После градът отстъпи място на нова панорама. Пустинна област. Небето беше като златисто покривало, преливащо към оранжево, земята под него изглеждаше червеникавокафява. Никаква растителност — само тук-там стръмно се извисяваха скалисти хребети и ридове. А на хоризонта тъмнееше планинска верига.

След миг пустинният изглед бе сменен с по-близък план на една от планините. Насред склона изпъкваше висок зъбер, доизваян и разкрасен от човешка ръка с инкрустации от метал и скъпоценни камъни, тъй че цялата канара искреше под жълтото небе.

— Храмът Орм — поясни Годард.

Последваха още кадри, някои от тях заснети в клисурата отвъд зъбера, където тесни проходи криволичеха сред отвесни скали, покрити със стенописи. Докато на екрана се сменяха образ след образ, Годард даваше кратки обяснения.

Накрая Контролерът изключи екрана.

— Положението е следното: днес Валек се намира в сектор нула-шест, но е покрит само с радиоактивни пепелища.

— Ядрена война? Не разбирам. Тия снимки бяха от цивилизация на феодално ниво.

— Показах ти решителния момент — отговори Годард. — Оттам нататък бъдещето е обречено. Не след дълго жреците на Гъсеницата призовали към свещена война — техният оракул изрекъл пророчество, благодарение на което бил победен крал Кор от града, който видя, Ланаскол. Десет години по-късно теокрацията им се разпаднала и тъй бил разчистен пътят за един завоевател от юга. Той сложил начало на историческата линия, която след пет века превърнала Валек в пепелище. Жреците на Гъсеницата не бива да започват тая война… ако има начин да я предотвратим.

— Как ще действаме — чрез оракула ли?

— Да. Ще получиш инструктаж, но нещата стоят така: техният оракул е винаги идиот. Когато умре, жреците започват издирване по целия Валек. Трябва да намерят малоумно момченце, родено точно когато е починал предишният оракул. Детето неизменно се оказва почти лишено от съзнание.

— Значи то изрича онова, което му внушава някой жрец?

— Би могло да се очаква нещо подобно — кимна Годард. — Само че, доколкото установихме с дистанционното разузнаване, не е така. Когато искат да чуят пророчество, отвеждат го на един трон над тъй наречения „коридор на гъсениците“ и го оставят там цяла нощ. На сутринта го прибират и оракулът изрича отговора съвършено отчетливо… макар че обикновено издава само нечленоразделни звуци. Входът към този коридор се охранява зорко. Засега не сме засекли никакво шарлатанство. Ала ЗАТ твърди, че имаме работа с нещо повече от обикновена религиозна измама. И този път не бива да се изрича пророчество за война.

— Как можем да сме сигурни, че онзи южен завоевател няма да победи и без това пророчество?

— ЗАТ го твърди. Ако Ланаскол продължи да съществува като политическа сила, възходящото развитие на цивилизацията ще тръгне по съвсем друг път. Е, разбираш ли какво предимство ни дава оракулът-идиот?

— Искаш да кажеш, че тъкмо него е трябвало да заемем? Звучи доста просто. Какво се е объркало?

— Това трябва да откриеш. ЗАТ смята, че са подадени погрешни данни и нашият човек изобщо не е пристигнал.

— Но… — смаяно възкликна Трапнъл.

— Именно. Но! Цялата работа е станала ясна едва след официалния седмичен бюлетин на ЗАТ. Вдигна се тревога и открихме фалшифицираните записи.

— Не би било трудно да се разбере кой е имал достъп…

— Подправени са разузнавателните записи — от другата страна. Така твърди ЗАТ.

— Охо! Имаме ли резидент там?

— Естествено. Според ЗАТ няма смисъл да ровим в тази посока. Явно се е намесил някой друг.

— Та това е невъзможно!

Трапнъл имаше чувството, че сред зеления килим под прашните му ботуши е зейнала пропаст. Факти, които цял живот бе приемал за неоспорими…

— Притиснахме ЗАТ да ни даде обяснение. Отговорът гласеше, че данните са недостатъчни. Но не отрича възможността. Тъй че се изправяме пред два варианта. Първо — предател в нашите служби. Второ — не сме единствените, работещи по тази историческа линия. В края на краищата галактиката е прекалено необятна, за да я опознае изцяло която и да било империя или федерация на разумни видове. Не е изключено да действа и друга подобна служба. Може само по една случайност да не сме я срещали досега.

— Но защо е трябвало да се подправя докладът?

— Могат да се измислят няколко причини. Например, че сме под наблюдение. Искаме да спасим Валек, а онези не го желаят. Или пък създават препятствия, за да изпробват силата ни.

— В хубава каша ме забъркваш — кисело промърмори Трапнъл. — Значи аз поемам ролята на оракула и същевременно се опитвам да открия кой не иска да съм там. Между другото, ония от Челния сектор имат ли някаква представа какво е станало с техния човек?

— Засега не. Резидентът е вдигнат по тревога. Виж, Крид, работата е много припряна. Чакат те за инструктаж. Остават ти само няколко планетни дни до момента, в който от теб ще се очаква пророчеството. И всичко трябва да мине гладко — задачата е свръхважна, индекс АА.

Трапнъл се изправи.

— Че кога е било другояче, щом опрат до нас?

— Опират до нас, когато няма накъде. Не забравяй, този път задачата е двойна.

— Само това оставаше, да забравя — промърмори Трапнъл и излезе.

Легнал в апаратурата за прехвърляне с инструктажен шлем на главата, Трапнъл гледаше как техниците подготвят операцията и се питаше защо ли още стои в системата. Чувстваше се уморен. Изчезнал бе някогашният му устрем. Колко ли чужди живота бе преживял? Вече не си спомняше. А повечето от тях бяха изпълнени с опасности. На два пъти даже го бяха убивали и се бе налагало в последния момент техниците спешно да го измъкват обратно. Колко пъти бе минавал през мъчения, побоища и други беди във взетите назаем тела! А не биваше да се забравя основният факт, — че сега можеха да го вкарат само в тялото на идиот, почти безсловесна твар, което му докарваше усложнения още от самото начало. Ето защо резидентите се изпращаха предварително и по друга система, за да посрещат и подкрепят активния агент. Те нямаха никакъв шанс да се върнат. Е, добре поне, че не му се налагаше да изтърпи подобно доживотно заточение.

Както винаги, в последния момент съзнанието му се разбунтува — искаше да смъкне шлема и да изкрещи, че отказва да замине. Но скоро техникът натисна бутона.

Минутите на събуждане след прехвърлянето винаги бяха най-опасни. В началото имаше мъчителен за потърпевшия период ка объркване. А Трапнъл открай време мразеше да отваря очи сред новото обкръжение и да изследва новото си тяло. Само че с отсрочки нямаше да постигне нищо и той се застави да повдигне клепачи.

Гледаше право нагоре, към гънките на някаква шатра или балдахин. Бе очаквал ярките багри, които свързваше с този свят, но тъканта имаше перлен оттенък с искрящи дъгоцветни отблясъци. Като завъртя глава, той зърна прозорец и отвъд него — жлътнало се небе. Отворът бе преграден с изящно преплетена решетка. От двете му страни висяха завеси със същия перлен блясък като балдахина.

Ръцете му се плъзнаха по гладка копринена повърхност. Явно лежеше в разкошна постеля. След малко набра кураж да се надигне на лакти. Видя, че откъм краката му в колоните на леглото са завинтени метални халки, свързани с вериги, които изчезваха под завивките. Отметна одеялата. В края на веригите имаше сребърни обръчи, стегнати около глезените му. Беше затворник!

Може би този оракул не бе чак дотам идиот, че да води полусънно съществувание. Може би, напротив, имаше склонност да се движи и да се загубва, ако не го ограничават. Навярно и решетката на прозореца спадаше към ограниченията. Предстоеше му да изиграе роля, която щеше да се включи автоматично веднага щом видеше своите надзиратели. Инструктажът осигуряваше необходимите знания.

Помъчи се да прецени дължината на веригите и когато се раздвижи, те звъннаха тънко и мелодично. За пръв път зърна тялото си. Кой знае защо бе очаквал то да се окаже дребно и хилаво или пък болнаво подпухнало. Но краката бяха стройни и мускулести, с червеникаво-мургава еластична кожа. По външната страна на едното бедро като спомен за стара рана се ширеше сбръчкан белег.

Той прокара пръсти по лицето си и откри гънката на втори белег, който започваше над лявото око и потъваше в косата. И там кожата беше още тънка и нежна. Странно… щом този оракул-идиот се намираше под опеката на жреците още от ранно детство, как се бе сдобил с тези белези върху добре поддържаното си тяло?

От раздвижването веригите издрънчаха отново. Иззад завесите на балдахина се появи човек. Не беше облечен в червени одежди, каквито според инструктажа носеха жреците. А и видът му не разбуди автоматичната реакция, която очакваше Трапнъл.

Макар че възрастта трудно се преценяваше у представители на чужда раса, новодошлият не изглеждаше нито много млад, нито прекалено стар. Носеше високи ботуши, над тях бедрата му бяха стегнати в прилепнали панталони, а туниката му бе широка, без видими копчета или връзки. На цвят беше мътносиня, с бродиран върху гърдите сложен сребрист символ, по който тук-там просветваха скъпоценни камъни.

На пояса му от сребърни брънки висеше ножницата на някакво дълго и тънко оръжие. Човекът изглеждаше опитен боец. Кожата му бе кафяво-червеникава, а косата, черна на пръв поглед, се оказа тъмнорижава, когато той пристъпи в обсега на нахлуващата през прозореца светлина.

Гледайки новодошлия, Трапнъл очакваше собствената си реакция и с тревога откри отсъствието й. За пръв път му се случваше предварителният инструктаж да не го въведе в заплануваната роля. Просто бе лишен от познанията, за да се ориентира в тази среда. Освен ако пак имаше погрешно прехвърляне и сега се намираше на място, където не би трябвало… Предпазливост — това беше главното, докато се задействат знанията от инструктажа или докато разбере какво е станало.

Непознатият също огледа Трапнъл и задавено възкликна.

— Господарю Кор! — Гласът му бе изтънял от вълнение. — Разсъдъкът ти… се е завърнал от мрака!

Господарят Кор… нима самият крал Кор? Но кралят беше в Ланаскол, а не в храма Орм! Очевидно всичко беше сбъркано — и мястото, и личността. Трапнъл неволно посегна към челото си.

— Раната, господарю Кор… боли ли те още? Жестока сеч беше, и тежък удар…

Значи рана в главата. А обмяната на тела можеше да се извърши само при липса на съзнание. И тъй, бе попаднал в тяло, сведено до състояние на идиот от тежката рана в главата. Щом беше така… е, може би имаше шанс?! Не ще и дума, обяснението изглеждаше логично, макар че въпросът си оставаше — защо не бе попаднал в плътта на оракула?

— Боли ме… — промърмори той. — Нищо… нищо не си спомням.

Щеше да им даде това обяснение и да го използва като единствено достъпно прикритие.

— Без малко да ти разцепят черепа, господарю Кор — увери го непознатият. — Сетне ти дълги дни се лута из мрака, без да познаваш дори баща си, крал Кор, или най-близката си сродница лейди Яракома. Трябваше да ти слагат залъци в устата и да се грижат за теб като за невръстно отроче. А после… когато те обзе буйството… — Той тръсна глава. — Щеше да се осакатиш, ако не бяхме…

— Ако не бяхме какво, Джирант?

Втори мъж пристъпи напред и застана до първия. Върху предницата на зелената му туника нямаше никаква шарка. На раменете му висеше плащ с прорези вместо ръкави. Платът беше чисто бял, само по долния ръб пробягваха странни червени символи.

За пръв път инструктажът на Трапнъл заработи. Новодошлият беше медик или поне най-близкото до тази професия, което можеше да се намери на Валек. Като избута Джирант с рамо, докторът деловито пое китката на Трапнъл и надзърна изпитателно в очите му.

— Не е зле — каза той след дълго мълчание. После внимателно опипа ръбовете на заздравяващата рана. — Даже по-добре, отколкото се надявахме — бе внезапното му заключение. — Кажи ми… какво си спомняш?

Трапнъл поклати глава.

— Нищо… Не знам даже твоето име… или неговото.

Той кимна към човека в синьо. Онзи се опита да заговори, но лекарят размаха ръка.

— Нормално е да очакваме известни затруднения. Добре поне, че се свести. Колкото до останалото, паметта ти навярно ще се възстанови, макар и откъслечно. А тук не липсват желаещи да ти разкажат за миналото… някои направо ще бъдат във възторг. — Докторът изглеждаше сдържан и сякаш влагаше някакъв скрит смисъл в последната забележка. Той протегна ръка към Трапнъл. — Ти си господарят Кор Кенрик, втори син на крал Кор Хернот. Допреди три месеца беше наместник на Юга и командир на граничната стража. След едно нападение на кавинците те откриха да лежиш полумъртъв на бойното поле. Като по чудо Джирант успя да съхрани диханието ти, докато те докара в Ланаскол. В черепа ти зееше грамадна дупка, през която би могъл да изтече целият мозък, а съдейки по поведението ти след това, бяхме склонни да мислим, че тъкмо тъй е станало.

В думите му не личеше кой знае каква почтителност. Ако принц Кор стоеше над него по ранг, то лекарят явно не спадаше към боязливите придворни ласкатели. И Трапнъл-Кенрик — трябваше вече да мисли за себе си като за Кенрик — намираше грубоватия тон за забавен и ободряващ.

— А ти кой си?

— Атикус, целител на телата. Често ще ме срещаш тепърва — за разлика от преди, когато тялото ти служеше добре. — Докторът се обърна към Джирант. — Най-добре ще е час по-скоро да известиш крал Кор за оздравяването.

— Разбира се.

Джирант изтича навън. Атикус се вслуша и изчака да чуе хлопването на вратата. След това отново погледна пациента си.

— Може би не подобава да тревожа човек с разбит череп, като споменавам за възможни заплахи — бързо изрече той. — Но ще е добре да си нащрек. На някои не ще се понрави, че отново владееш разсъдъка си.

Къде се забърках сега, помисли Трапнъл. Изглежда и тук имаше интриги. Но и най-малката помощ от Атикус би била добре дошла.

— По-точно на кого? — подкани той.

— Бих назовал лейди Яракома. — Атикус помълча и внимателно се вгледа в лицето му. След като разбра, че името не означава нещо за пациента му, той се навъси. — Щом не си я спомняш, значи наистина си се отнесъл надалеч, господарю Кор.

— Не я помня. Разкажи ми.

— Тя е старша наложница на брат ти Фолквард, първородния син. Искаше да приложи древния обичай за подсигуряване на родословието, като се вмъкне и в твоята постеля, ала ти не пожела и да чуеш. Тъй че сега тя се бои да не би да си вземеш любовница, застрашавайки бъдещата власт на нейния господар. Ако беше останал малоумен, нямаше от какво да се страхува. А има и хора, които биха се издигнали на високо, ако лейди Яракома стане единствена наложница на двамата принцове. Затова сред тия стени тя първа може да ти желае злото…

— А извън стените?

Докторът сви рамене.

— Като пограничен наместник, който обърна гръб на всички предложения за съюз с кавинците, трябва да знаеш, че мнозина ти желаят всичко друго, но не и добро здраве.

— Значи ще има трудности за превъзмогване — каза Трапнъл.

— Така е, принц Кор. В смутни времена живеем. Макар че е вярно и друго — всички времена са смутни за ония, които живеят в тях. Кавинците се раздвижват на юг, вперили взор в Ланаскол, и мечтаят да ни пометат от пътя си. Казват, че жреците на гъсеницата са се разбъбрили напоследък за някаква злокобна поличба. Очакват от лигавите устни на безценния им глупец да се отронят тежки слова за съдбините на хора и народи.

Трапнъл веднага подхвана темата.

— Ново пророчество? Кога твърдят, че ще бъде изречено?

— След пет дни. Пратиха вестоносец при крал Кор с покана да дойде и да го чуе. Той обаче се колебае дали да приеме предложението. Предложение… май би трябвало да кажа заповед. Станали са ужасно надути и се мислят за много важни, откакто бродниците от Дупт долетяха с купища дарове да се преклонят пред тях. Но ако аз бях жрец, бих оглеждал с четири очи всеки дар на бродниците, да не би от него да потече кръв по ръцете ми. Освен това бих се запитал откъде-накъде им е хрумнало изведнъж да търсят съюз с Гъсеницата. В уродливите тела на бродниците няма и капчица благочестие. С две думи, тревоги за крал Кор.

Трапнъл кимна, защото не знаеше какво да каже.

— Добре, господарю Кор — прибави лекарят, — че синът, на когото най-много се е надявал, може отново да застане зад гърба му. По-подходящ, момент за оздравяването ти не можеше да има. Не бива да разрешим на краля да влезе в бърлогата на гъсениците.

— Твърде прям си, Атикус.

Лекарят се усмихна мрачно.

— Радвай се, че съм такъв, принц Кор. Доказал съм, че имам право на откровеност и ще продължа да го използвам.

Изскърца отворена врата и пред леглото пристъпи Джирант.

— Крал Кор — обяви той. — И лейди Яракома.