Да живее крал Кор!

2.

Три луни пръскаха светлина в нощта; принц Кор Кенрик стисна парапета на балкона и се загледа надолу към града. Поне едно бе успял да извлече от неуспешния си инструктаж: сред лабиринта от улички можеше да повика помощ. Там се намираше явката на резидента. Въпросът беше как да го открие. В сегашното си положение — като принц Кор, наскоро оздравял от болест, която всички са смятали за безнадеждна — Трапнъл не вярваше да му разрешат разходки насаме.

Боеше се, че Атикус и други като него ще бъдат нащрек — за доброто на господаря Кор. Ала нямаше време за губене. Знаеше, че след пет дни оракулът ще даде сигнал за бунт, който няма да остави камък върху камък от тия квартали пред него.

Значи трябваше да действа сега, тази нощ. А не знаеше нищичко за коридорите на двореца. Не се съмняваше, че да тръгне из тях, означаваше да се залута и да привлече вниманието на стражата. Следователно, налагаше се да използва за измъкването си външната страна на сградата и тъкмо този маршрут проучваше в момента.

Освен балкона, на който бе застанал, имаше още два на същия етаж. Този отляво надвисваше над арка с двуетажна височина, чиято горна половина беше украсена с релефни изваяния — удобна опора за ръцете и краката.

Вече беше преровил гардероба на принц Кор и бе облякъл най-незабележимите дрехи, които откри там. Ботушите бе преметнал на връвчица около врата си.

Най-сложното беше да достигне съседния балкон. Впил зъби в долната си устна, той се хвърли напред и изпъна ръце към отсрещния парапет. Докопа го, задраска с крака по стената в търсене на опора. Сега му помагаше не само дългогодишното обучение, но и фактът, че се намира в силно младежко тяло.

Останалото се оказа лесно. Изваянията по арката му послужиха за стълба. Щом се озова долу на калдъръма, той вдигна поглед към стените на двореца. В прозореца на третия балкон мъждукаше светлинка, но собствената му стая и тази над арката бяха тъмни.

Тук можеше да не се опасява от среща със стражата. Той прескочи залостената церемониална порта, охранявана не от хора, а от страховити заклинания. После се прокрадна по уличката между два реда слепи стени — прозорците, които гледаха към двореца, се смятаха за оскърбление на кралската особа.

Когато стигна до главната улица, Трапнъл — който вече се смяташе за Кенрик и сам се наричаше с това име — забави крачка, за да не се отличава от околните минувачи. Местният обичай отново бе в негова полза — вечер тук се носеха плащове с качулки, прикриващи лицето. Нетърпението му ставаше толкова силно, че би се втурнал напред, ако не обуздаваше чувствата си. Толкова малко време! Трябваше да открие какво не е наред. Освен това, ако се добереше до оракула, имаше известен шанс да осъществи прехвърлянето; въпреки всичко. Беше чувал за един-два случая, когато извънредни обстоятелства около предвидената за заемане личност са налагали да се действа по заобиколен път, чрез посредник. Разбира се, в тези случаи цялата акция се програмираше от ЗАТ. Той реши, че няма смисъл да се занимава с догадки, и забърза към целта си.

В този късен час минувачите бяха малко. На два пъти му се наложи да се спотайва в сенчести входове и да изчаква отминаването на нощната стража. Най-сетне стигна до една тясна пресечка и част от инструктажа влезе в действие. Третата врата… под платнения навес.

С няколко бързи крачки се добра до целта и прокара пръсти по вратата. Показалецът му откри многообещаваща бразда, последва я надолу до лека издатина и натисна трикратно. Внезапно главата му се отметна настрани. Тих звук! Той се прилепи към вратата.

Някой се задаваше по уличката, избягвайки всякакъв шум. Друг агент? Или го преследваха?

Сякаш в проблясъка на лунна светлина сред тъмната алея пред мисления взор на Кенрик внезапно се появи жената, която днес бе дошла в стаята му заедно с крал Кор. Тя имаше нежен глас, застрашително благи обноски… и криеше смъртна заплаха като връхлитащ ястреб. На много светове бе срещал такива като нея. Жени, които използват телата си като оръжие. Атикус беше прав — имаше защо да се опасява от лейди Яракома. Ала тя изигра ролята си добре, навярно с пресметливата надежда да приобщи към своите желания оздравяващия и безпаметен принц Кор. Ако бе пратила съгледвачи подир него — а в това нямаше нищо чудно…

Ръката му стисна ножницата. Още не знаеше как точно да действа с оръжието, но вече познаваше бутона, освобождаващ удара му, какъвто и да бе той.

Тихият звук, който го бе стреснал, не се повтори. Не виждаше нищо, освен още няколко сводести врати. Сигналът… защо никой не отговаряше? Стискайки оръжието в десницата си, той опипа мястото с лявата си ръка. Може би трябваше да натисне пак…

В този миг вратата се разтвори безшумно.

— Седем-девет-две.

— Осем-десет-три — долетя от мрака. Тънки пръсти стиснаха китката му и го дръпнаха навътре. Вратата се затвори.

Ръката го теглеше и той се подчини, без да прибира оръжието. Усети как около него се плъзва надиплен плат. След малко отпред се разля мъждива светлина и той видя, че е попаднал в неголяма стая. Входът не се забелязваше, по стените се спускаха пищни завеси от въгленочерно платно, осеяно със сребърни руни. Светлината се излъчваше от сфера върху поставка в средата на стаята. От двете й страни бяха разположени един срещу друг два стола от черно дърво.

Всичко това отговаряше на сведенията от инструктажа и той веднага позна жената, която го бе въвела. Тя беше висока и сравнително слаба, с овално лице и изразителни черти. Нейната кожа имаше характерния за ланасколците червеникав оттенък, а и дългата й разпусната коса беше тъмнорижава.

По черната й рокля проблясваше сребриста бродерия със същите магически знаци, които се виждаха по завесите. На ръцете си имаше черни ръкавици с пришити към връхчетата на пръстите орлови нокти.

Той пръв наруши мълчанието.

— Николе.

— Да, аз съм. — Гласът й беше тих, алтов. — Но кой си ти, скрит под облика на господаря Кор Кенрик? Ако не беше онзи, когото трябва да приютя, нямаше да познаваш тайната на вратата. Защо не бях известена за идването ти?

Той разкопча плаща си.

— Не знам какво се случи. Бях пратен да подменя оракула в храма Орм. Вместо това се събудих в тялото, което виждаш.

Очите й бяха дълги, леко скосени нагоре към слепоочията. Тя го оглеждаше внимателно.

— Трябва да ти повярвам, тъй като имам с какво да проверя словата ти. Но не съм чувала някога прехвърлянето да е завършвало по такъв начин.

— Имаше още един агент… от Първи отдел. Повече нищо не чухме за него.

— Прав си. И аз нищо не мога да ти кажа. Не успях да го открия в храма. Там не допускат жени, а охранителните системи на жреците са много по-ефикасни, отколкото би могло да се очаква в този примитивен свят. Наложи се да действам по заобиколни пътища — главно чрез това… — Тя посочи сферата. — Узнах съвсем малко. Напоследък в храма се събират мнозина чужденци. Даже бродници от Дупт. Онзи, когото разпитах чрез мисления си взор — макар той да смяташе, че просто сънува — вече не отговаря. Жената на храмовия иконом живее тук, в Ланаскол и идва да й гадая. Тя е удобен обект за сънни разпити, ала не знае почти нищо. Разбрах обаче, че жреците имат в двореца приятели, които са готови да завземат властта. Първият им удар ще падне върху онзи, чието тяло носиш, вторият — върху самия крал Кор. Пръснах слухове тук-там и използвах сънните разпити, доколкото можех. Убедена съм, че не кавински меч, а предателски удар е повалил принц Кор Кенрик.

— Доктор Атикус ме предупреди да се пазя от лейди Яракома. И все пак тия объркани интриги нямат нищо общо със задачата ми да се добера до оракула…

Тя бе минала в средата на стаята, за да засенчи сферата със странните си ръкавици.

— Мислиш ли, че ако го срещнеш, ще можеш да се прехвърлиш?

— Известни са подобни случаи. Но ми се струва, че ако отида открито в храма Орм, нямам особена надежда за среща с оракула — макар да са поканили крал Кор. Закъснея ли, планът става безполезен.

Тя кимна.

— Ние можем…

Кенрик така и не узна какво се канеше да предложи жената. Тялото му се люшна назад, ръката му се вкопчи в завесата, търсейки опора. Платното се раздра и той рухна. Видя, че и Николе се свлича на пода. Последната му мисъл бе, че са атакувани с нещо от рода на мозъчен удар, сетне мракът го обгърна отвсякъде.

Съзнанието му се завръщаше бавно. Сякаш някой го разтърсваше, за да се събуди от дълбока дрямка, и настояваше още докато е замаян, да реши сложна главоблъсканица. Дълбоко в него се надигаше тревога. После усети болка — натъртеното му тяло подскачаше по някаква нестабилна плоскост, която се люшкаше нагоре-надолу. До слуха му долиташе скърцане.

Когато опита да се раздвижи, той откри, че китките и глезените му са стегнати здраво, а двете примки са съединени с трето въже, за да се осуети всякакъв опит за измъкване. На главата му имаше торба, пречеща както да вижда, така и да вика за помощ.

Кенрик се застави да мисли. Беше се срещнал с резидента — Николе… после ги бяха зашеметили. Като с парализиращ пистолет, настроен за мозъчен удар… Парализатор! Но тук подобно оръжие бе непознато, то щеше да се появи едва в далечното бъдеще.

Съзнанието можеше да се прехвърля в миналото; Бюрото го правеше от десетилетия насам. Но подобно преместване бе извънредно сложна операция. В сравнение с него лъчевото разузнаване изглеждаше детински просто. Колкото до изпращането на оръжия… невъзможно! Освен ако се окажеше вярна догадката на Годард за някаква паралелно действаща група… конкурентна организация.

Но ако можеха да прехвърлят оръжия, значи бяха далеч по-напред от ЗАТ. Кенрик обмисли идеята и реши, че не е твърде окуражаваща.

Николе бе споменала за сборище на чужденци в храма Орм. Дали сред тхх не се спотайваха и пришълци от друго пространство и време? Може би по някакъв начин бяха засекли пристигането на Кенрик?! Никога не е разумно да подценяваш противника. Беше ли Яракома част от някаква тяхна интрига? Тя дори можеше да се окаже техен служител, също както Николе беше резидент на Бюрото. Вариантите изглеждаха безброй и все неприятни.

Но сега разсъжденията нямаше да му помогнат. Той се напрегна, опитвайки да прецени доколко умело е вързан. Въжетата бяха яки и здраво стегнати. Нито един от познатите му трикове не можеше да го освободи.

Торбата около главата му не беше съвсем плътна. По процеждащите се лъчи прецени, че е ден. Усещаше, че се намират на открито. Беше му горещо, сякаш лежеше под жарко слънце. Измъчваше го жажда.

Плоскостта под него рязко се килна. Той се плъзна напред и опря в твърда стена. Дочу приглушени крясъци. Друсането му подсказа, че превозното средство, в което се намират, е станало неуправляемо.

В опитите си да избегне сблъсъците, той срещна нещо по-меко от грубите плоскости — нещо, или някой, който трескаво се гърчеше, сякаш искаше да избегне тежестта на тялото му. После отекна трясък, двамата се блъснаха един в друг и движението рязко спря.

Наблизо прозвуча тих стон. Леко раздвижване край ребрата му. Николе?!? Той опита да се изтъркаля настрани и донякъде облекчи натиска си върху нея. След миг корави пръсти стиснаха жестоко раменете му. Затътриха го по неравна повърхност, която оставяше тресчици в дланите му, после го запокитиха на земята. Само торбата спаси лицето му от грапавия чакъл. От удара дъхът му спря.

Остана да лежи задъхан, докато нечии ръце го сграбчиха под мишниците, повлякоха го по гръб, без да заобикалят острите камъни, и най-сетне го блъснаха в скала, която го задържа в полуседнало положение с болезнено изкривени крака. Камъкът зад гърба му пареше. Пръстите заопипваха около врата му, торбата се вдигна и слънчевият блясък го заслепи.

Премрежил клепачи в очакване очите му да привикнат, той зърна трима мъже в протрити дрехи. А това наоколо трябва да беше пустинята с ръждивите пясъци. Въздухът трептеше от жега, също както на екрана в кабинета на Годард.

Единият от тримата вдигна пръсти към устните си и оглушително изсвири. Нейде наблизо му отвърна подобен сигнал. Междувременно Кенрик бе успял с усилие да извърне глава и да види, че на фона на съседната скала се тъмнее черната рокля, сега изпоцапана и разкъсана. Николе също лежеше сгърчена, а главата й бе клюмнала напред и провисналата коса закриваше лицето. Не можеше да се разбере дали е в съзнание или не.

— Доставихме обещаното — изрече онзи, който бе изсвирил.

Беше протегнал шепа напред, ала по всичко личеше, че е неспокоен. Двамата му спътници пристъпиха към него, сякаш готови да си плюят на петите веднага след края на сделката.

— Доставихме обещаното — повтори първият. — Плащай сега!

Макар и стреснат, той изглеждаше твърдо решен да получи каквото му се полага. Една висока скала пречеше на Кенрик да види към кого са отправени думите.

Във въздуха се преметна издута кесия, човекът я грабна и я претегли на длан, като че ли само с това можеше да преброи съдържанието й. Удовлетворен, той я пъхна под туниката си, завъртя се на пети и пое през пустинята, следван от двамата си съучастници. Но онзи, който им бе платил, така и не се появи пред пленниците.

Слънчевият блясък принуди Кенрик да присвие очи. Имаше чувството, че се пече на бавен огън. Запита се дали така ще срещне края, завързан и изоставен сред тази безплодна пустош.

После… нещо го докосна. Той едва не изкрещя, защото самата същност на допира го потресе. Някой сондираше съзнанието му! В това посегателство се долавяше чужда намеса, също както и в оръжието, с което ги бяха заловили. Веднага разбра, че няма работа с екстрасенс. Не, сондажът имаше механична основа. И другопланетна — дотолкова различна, че само на моменти напипваше неговата мисловна честота като птица, която кълве слепешком.

Разбира се, Кенрик имаше защита. Нито един агент не потегляше с мисия без мисловен щит. Същото навярно се отнасяше и до Николе. Всяко проникване в съзнанието би могло да разчете само тукашните им роли. Но сондажът работеше толкова колебливо, че сигурно и това нямаше да постигне. Онзи, който го използваше, явно не успяваше да налучка подходящата честота.

И все пак продължаваше с опитите. Кенрик си представи как невидимият враг отчаяно се мъчи да настрои прибора. Най-сетне кълването престана. Явно наближаваше прекият сблъсък. Кенрик се напрегна, очаквайки появата на човека, който бе наел похитителите. Ала в душната жега се влачеха минута подир минута и никой не идваше. Не се чуваше нито звук.

Николе се размърда с тих стон.

— Отиде си.

Думите й звучаха дрезгаво, като че едва ги изричаше с пресъхнала уста. Но ако ги бяха изоставили в това безпомощно състояние…

— Да — добави тя, сякаш четеше мислите му по-добре от сондажа. — Нищо чудно да са ни изоставили. Ако е тъй, до вечерта ще сме мъртви — тук слънцето убива бързо и сигурно.

— Как… — опита се да заговори той.

— Чакай! Може би има решение… там… — Тя посочи с брадичка.

Откъм неговата страна под сянката на една стърчаща скала зееше дупка в земята. Тесен кръгъл отвор, колкото да се пъхне човешки палец. Наблизо се издигаше могилка от пясък и ситни камъчета. Кенрик зърна от дупката да изниква червеникаво топче — главата на членесто същество, което след малко изпълзя навън и се надигна на сгънатите си бронирани крачета. В предната част на главата имаше три очи, а малко под тях провисваше валмо от пипала, напомнящо жилава брада. По гърба му стърчаха груби черни косъмчета.

— Огнена гъсеница — поясни Николе. Говореше бавно, с отпаднал глас. — От всичко на света най-много обича сол. Погледни въжетата.

Въжетата ли? Кенрик сведе очи. Въжетата бяха изплетени от ивици плат. И напоени с потта му. Пот. Сол…

Огнените гъсеници не бяха включени в инструктажа. Но Николе изглежда знаеше достатъчно за тях. Той се отблъсна с крака, изви се, загуби опора и тежко тупна на земята. После се затърчи към дупката, в която се бе шмугнала гъсеницата още при първото му движение.

Накрая вече нямаше сили да пълзи. Бузата му беше охлузена от острия чакъл, слънцето го изгаряше. Бореше се да потисне паниката, да не загуби надеждата, че идеята на Николе въпреки всичко може да успее.