Да живее крал Кор!

6.

Чудовището се опита да протестира с ръмжаща кашлица. Все пак то се изправи и покорно пое напред. Нямаше начин да го накарат да побърза. Или поне изглеждаше че няма… докато от небето не се раздаде стържещ грак.

За миг люспестото туловище подскочи и се сгърчи. После отново се изпъна и препусна в бесен галоп, тъй че ездачите едва се удържаха на седлото.

Граченето отекна пак, по-гръмко и по-наблизо. Вече нямаше съмнение, догонваше ги патрул на бродниците. Сега Кенрик ясно различаваше очертанията на летящите влечуги и дребните човешки фигури, седнали между кожестите им криле. Водачът на ятото пикираше надолу.

— Дръж юздите! — Кенрик ги подхвърли на Николе и вдигна оръжието.

Стреля. Ослепително ярък лъч проряза небето. Летящото влечуго изчезна сред огнен облак.

Втори хищник следваше водача прекалено отблизо, за да се оттегли и Кенрик стреля още веднъж. Този път внезапно люшване на гъсеницата отклони ръката му. С пронизителен крясък влечугото свърна настрани. Но лъчът изглежда бе засегнал крилото му, защото то запляска и се отдалечи ниско над дюните вместо да последва ятото.

Кенрик нямаше представа каква е далекобойността на оръжието. Отново стреля към един по-отдалечен хищник. Не улучи. Сетне отпред и вляво избухна гейзер от пясък и камъчета. Прашният облак го заслепи. Вече не виждаше нищо, не можеше да се прицели.

Бомбардировката продължаваше, обсипваше ги с шрапнели от пясък и пръст. Ослепени, те нямаха никаква надежда да се доберат до съмнителната закрила на хребета. Гъсеницата се изви, отметна глава. После внезапно спря, просна се по корем и тласъкът ги изхвърли от седлото сред пясъчната буря.

Кенрик се хвърли обратно към гъсеницата, чиято сянка едва прозираше през прашните облаци. Притисна се към туловището, вкопчи пръсти в една от плочките и се помъчи да различи нещо. Триоката глава беше потънала в пясъка, краката трескаво работеха — чудовището се закопаваше!

Юздите… но те не бяха у него! Николе ги държеше. Нима проклетата твар щеше да се зарови и да ги изостави тук полузасипани, лесна плячка за бродниците?

— Николе!

Устата му веднага се напълни с пясък, но след миг долетя отговор.

— Насам!

От другата страна на гъсеницата той зърна приведената Николе, с изопнато от усилие тяло да дърпа юздите. Изтича към нея, стисна лъчемета между коленете си и също задърпа ремъците в опит да задържи гъсеницата. На два пъти му се наложи да прекъсне, за да пропъди с изстрели наближаващите бродници.

Това ги направи по-предпазливи. Атаката се прекрати, а заедно с нея стихна и пясъчната буря, вдигната от бомбардировката. Кенрик все още ги виждаше, но сега те кръжаха високо, недосегаеми за изстрелите.

Слънцето се извисяваше и ставаше все по-горещо. Идеята на гъсеницата да се зарови можеше да се окаже най-добрият начин за бягство от всички неприятности. Ако останеха така на открито, до вечерта щяха да са мъртви. Врагът трябваше само да ги прикове на място, за да спечели битката без да си мръдне пръста.

Полузаровена в земята, гъсеницата изглеждаше спокойна и Кенрик също се поотпусна.

— Можеш ли да я удържиш? — обърна се той към момичето.

— Да, ако продължава да лежи така. Какво мислиш да правиш?

— Искам да видя онова, което хвърляха по нас, за да развихрят пясъка.

С лъчемета под мишница той изтича към центъра на могилката от пясък и пръст, натрупана след един от смерчовете. Откри яма, прочистена и от най-ситната песъчинка. Под слънчевите лъчи блестеше метал. Кенрик предпазливо се приближи и преобърна предмета с приклада на оръжието, за да го огледа по-внимателно.

Беше готов да се закълне, че не е създаден на Валек. Странният снаряд представляваше тънък диск с топчеста издутина откъм дъното и продълговат израстък отгоре. От края му стърчаха гъвкави перки, които леко се завъртяха при преобръщането. Кенрик бе чувал, че някъде из галактиката използвали подобно оръжие — „овид“, ако не го лъжеше паметта.

Тия тънки перки навярно бяха невероятно здрави, за да вдигнат във въздуха подобни купища пясък и пръст. Кенрик се намръщи. И тъй, бродниците бяха въоръжени със средство за нападение, което би всяло смут сред пустинните пътешественици, докато самите те остават на безопасно разстояние.

Средството, с което бяха осуетили бягството на гъсеницата и двамата ездачи, лесно можеше да се използва и срещу цяла армия сред този пущинак. Ами ако обсипеха с подобни бомби отряда на крал Кор, докато бойците бъдат заслепени и разпръснати, тъй че лесно да попаднат под ударите на изчакващите пехотни резерви на врага?!

Овидът падна на една страна. Перките моментално се завъртяха, захапаха свлеклия се пясък и вдигнаха облак прах. С ръка пред очите си Кенрик отскочи назад.

— Какво е това? — дочу той вика на Николе. Кенрик отстъпваше през валмата от прах. Блъсна се в гъсеницата и приклекна, а пясъчният фонтан продължаваше да изригва, сякаш овидът се бе изтъркалял към място с по-мека пръст. Прикривайки очи, той се огледа. Наблизо се бе издигнал нов гейзер… но и двата постепенно отслабваха. Кой знае колко още имаше наоколо.

Той пропълзя към Николе, която лежеше пред полузаровената гъсеница. Набързо обясни какво е открил.

— Значи бродниците разполагат с оръжие от космоса?

— Ако наистина имаме работа с пришълци от космоса — поясни той, макар че вече не се съмняваше. Зад онова, което бе видял, се криеше високоразвита другопланетна технология.

Пясъчният фонтан изтъня, пресекна. Нищо вече не възпираше слънчевите лъчи. Отгоре бродниците продължаваха да кръжат, макар че бяха останали по-малко. Кенрик преброи само трима.

Врагът трябваше просто да играе на изчакване, пустинята щеше да свърши останалото. Положението беше безизходно. Внезапно Николе възкликна.

— Гледай тук!

Тя бе разровила пясъка край туловището на гъсеницата. Покрай долните плочки по тялото на съществото се процеждаше лепкава течност, която капеше върху пясъка. Там, където навлажняваше отделните частици, те се съединяваха в коричка и образуваха нещо като стена.

Кенрик бързо разкопа на още няколко места и откри стената край цялото туловище на гъсеницата. Очевидно тя умееше да изгражда здрав тунел около себе си. Ако имаше някакъв начин да управляват подземното и движение…

— Сферата! — Николе извади съкровището си. — Но дори и да издълбае тунел… как можем да сме сигурни, че отива в нужната посока?

— Никак — отвърна той. — Но ще имаме укритие от слънцето и от онези горе. Можем да си осигурим отсрочка.

Собствените му думи го ободриха.

Със сферата в ръце девойката пропълзя към главата на чудовището. Докато успеят да го спрат, то вече се бе закопало наполовина. Ала трите немигащи топчести очи все още бяха малко над пясъчната повърхност — достатъчно, за да видят какво държи жената в дланите си. Тя сложи сферата отпред. Можеше ли пак да наложи своята воля?

Изглежда не беше съвсем уверена в тази странна форма на общуване, защото отначало тя остана приведена към пясъка, гледайки повече светещото кълбо, отколкото гъсеницата. После протегна ръце, но не за да вдигне сферата, а да изрови плитка бразда. Явно се опитваше да осъществи хипнотично внушение.

Накрая Николе взе сферата и се върна при Кенрик.

— Не знам дали… — започна тя, но ненадейно гъсеницата се раздвижи с такава сила, сякаш бе паднал нов овид.

Кенрик дръпна момичето встрани от вихрушката. Гъсеницата наистина се самозаравяше, и то много по-бързо от преди. Сякаш бе впрегнала цялата си енергия, събрана по време на принудителната почивка, за да потъне час по-скоро под земята.

Потокът от пясък и пръст промени посоката си. Гъсеницата бе изчезнала. Само прашните облаци, които излитаха около могилката, издаваха къде се намира. Можеха ли бродниците да разберат какво става? Ако сметнеха за необходимо да проверят по-отблизо… Кенрик опипа приклада на лъчемета.

Той се изкатери по купчината и надникна в ямата. Под външния кръг от натрупана пръст и пясък лъщяха гладки стени, укрепени от лепкавата течност. Отстрани зееше входът на тунел.

Добре… сега имаха скривалище от слънцето и въздушните наблюдатели. Кенрик повика Николе, после внимателно се прехвърли през крехкия ръб. Вдигна ръце, за да поеме идващото момиче. Входът към тунела не беше много по-широк от туловището на гъсеницата, но все пак имаше място колкото да пропълзят навътре. Засега им стигаше да са на сянка.

Той пролази напред и зърна сгушената маса на гъсеницата. Предпазливо се оттегли, за да не я накара отново да дълбае и да попадне под обстрела от пясък и пръст.

Печелеха време, но колко? Нямаха вода, свършили бяха и плодовете, с които се подкрепяха. Трябваше да помисли.

— Не дълбае ли вече? — попита Николе.

— Не. Опитай се да поспиш — посъветва я той. — Привечер можем…

— Ако сме живи — прекъсна го тя с безизразен глас.

— Имаме шанс. След като ни изгубиха от поглед, бродниците може да се снижат. Успеем ли да ги пресрещнем по-близо до земята…

Очите на Николе се затвориха. Дишаше едва-едва, сякаш за да щади измъчените си дробове. Той помисли, че сигурно не е чула или е предпочела да не чуе думите му.

После тя отговори, без да отваря очи.

— И преди нас хората са живели с мечти и сънища, принц Кенрик. Понякога даже са ги превръщали в действителност. Щом е тъй, нека сънуваме…

Но ако тя подиреше убежище в съня, Кенрик трябваше да остане на стража. Не че смееше да очаква идването на когото и да е, бил той враг или, което беше още по-невероятно — приятел. И все пак трябваше да бъде готов за всичко.

Не беше лесно да се бори с дебнещото вцепенение. Още по-трудно му бе да мисли свързано. Опита да си припомни всички премеждия, откакто бе пристигнал на Валек. В щаба сигурно отдавна знаеха, че не се е прехвърлил в оракула. Но щяха ли да разберат къде е попаднал? И ако да, можеха ли да организират връщането? Доколкото знаеше, още от времето на първите експерименти не бе имало случай на погрешно прехвърляне. Е, сега поне щяха да го споменат в някоя от бележките под линия към поверителните исторически записи на ЗАТ.

Дали след неуспеха с него биха опитали да изпратят друг агент? И ако станеше така, нямаше ли онзи да се провали заради взривения трон в коридора на гъсениците? Изобщо, как работеха жреците с плочата в облегалката? Как…

Отвори очи. Пред погледа му беше дъното на ямата и той видя какво го бе изтръгнало от дрямката. По стените със съскане се свличаше пясъчен поток. Някой стоеше горе върху могилата. Кенрик пропълзя към Николе. Притисна устата й с длан и я разтърси за раменете. Когато видя, че очите й се отварят и в тях проблесва смислен поглед, Кенрик посочи към ямата. Пясъчният поток бе стихнал; навярно и онзи отгоре се ослушваше.

Внезапно в ямата се стовари един от овидите и перките му завихриха остатъците от пръст, които гъсеницата не бе успяла да слепи.

Прашният облак беше рядък и не достигаше вътрешността на тунела. Но можеше да послужи за прикритие на друга атака. Кенрик мрачно зачака с оръжие в ръка.

Очакването му свърши, когато някаква тъмна фигура скочи долу и изрита встрани въртящия се диск. В полумрака припламна огнен език, но Кенрик бе стрелял в същото време… и по-точно. Нападателят избухна, пръсна се на кървави парчета. Николе изкрещя и заудря с длани по рамото на Кенрик, отмахвайки късчетата тлеещ плат там, където лъчът на противника бе обгорил туниката и кожата под нея. Все пак Кенрик бе жив, а врагът мъртъв.

Бродниците нямаше да се откажат след първия опит. Кенрик изскочи навън, завъртя се и безредно обсипа върха на насипа с широка огнена дъга.

Именно яростта на тази атака му донесе успех. Раздаде се отчаян писък. Точно над входа на тунела той видя един мъж да се олюлява назад, прикривайки лицето си с длани.

„Бродник“, определи Кенрик. Но другият, превърнат в безформена купчина край тунела, не беше от бродниците. Кенрик пристъпи към мъртвеца. Лицето му беше оцеляло и веднага ставаше ясно, че не е нито от Ланаскол, нито кавинец. Кожата имаше блед зеленикав оттенък, оредялата коса беше прошарена. Човек, но от друга планета. Останките от дрехи напомняха космонавтска униформа. Преодолявайки отвращението си, Кенрик претърси трупа.

Не откри почти нищо освен обгорял колан, на който бяха закачени множество прибори или инструменти, но сега всички те се бяха превърнали в безформени буци разтопен метал. Нищо не подсказваше откъде е дошъл. Гибелта му не само ги бе спасила, но им осигуряваше и второ оръжие. За разлика от първото, то беше по-малко, с късо дуло и без оптически мерник. Кенрик го взе и се върна при Николе.

Най-много го вълнуваше въпросът как двамата нападатели са стигнали до тях. Виждаше само един логичен отговор — някой бродник трябва да бе кацнал наблизо. И може би летящото влечуго се канеше да даде тревожен сигнал на цялото ято.

Нямаше друг избор, освен още веднъж да премине от защита към нападение. Изстрелите му бяха разтопили пясъка по върха на насипа и това щеше да го затрудни в изкачването на гладката кора. Той се обърна към Николе, която все още разглеждаше малкия лъчемет.

— Опитай с кратък изстрел — тук и тук…

Тя се подчини. Лъчът проряза вдлъбнатини за опора при катеренето. После момичето застана на пост в подножието на насипа, докато Кенрик пълзеше нагоре.

На върха той се просна по корем, готов за стрелба. Беше излязъл тъкмо навреме, за да види как един крилат гущер тромаво се опитва да излети. На седлото между крилете му безпомощно се олюляваше тялото на човек, вкопчен в ремъците.

Кенрик стреля, но макар че задържа пръст върху бутона, изстрелът беше слаб. Натисна отново. Този път лъчът изобщо не излетя. Зарядът на оръжието бе свършил в най-неподходящия момент.

Вместо да улучи главата, Кенрик само бе стреснал и разярил летящата твар. Чудовището се преметна, хвърли ездача и го разкъса с няколко удара на огромния си клюн. След това се завъртя и с неочаквано бърз бяг се втурна право към Кенрик.

Кенрик отскочи и се търкулна в ямата.

Грозното летящо влечуго се изкатери по могилата, вдигайки прах като овид с удари на грамадните си криле. Кенрик и момичето се сгушиха в тунела. Стените на ямата пукаха и се поддаваха под ударите на краката и тялото му, докато чудовището се люшкаше насам-натам, провирайки напред дългата си шия в опит да се добере до двете жертви.

Кенрик търсеше пипнешком малкия лъчемет, когато Николе стреля. Огненият език изтръгна от гущера оглушителен крясък. Звярът рухна и запълни ямата.

В същия миг земята се разтресе. Гъсеницата бе кротувала толкова дълго, че почти я бяха забравили, но сега ненадейно се раздвижи. Отново дълбаеше. Върху двамата се посипаха купища пясък и пръст. Те се притиснаха към стената. Отвън крилатото влечуго пищеше и подскачаше, преграждайки пътя им за бягство. След малко щяха да бъдат погребани.

Последва нов мощен удар, сякаш започваше земетресение. Гущерът изтласкваше пясъка навътре в тунела. Зъбатият клюн се стремеше към тях. Можеха само да отстъпват назад през камарите прясна пръст. Клюнът замахна наново и този път от рамото на Николе потече струйка кръв.

С мъчително усилие Кенрик успя да изтласка девойката зад себе си и се подготви за отпор на следващия удар. Ала нов трус го отметна настрана. Атаката, която очакваше без надежда за спасение, все още не идваше.

Вместо това се раздаде див крясък. Тялото на гущера подскачаше и се люшкаше, като че търсеше свободно пространство, за да се измъкне от ямата.

Кенрик използва скъпоценните минути отсрочка, за да се провре още по-назад в рохкавата пръст. После Николе задърпа рамото му докато го накара да обърне глава.

— Гледай!