Чудовищна команда

Вътре цареше хаос. Казармата всъщност бе просто едно голямо хале, което служеше за столова, общо помещение и кухня, а спалните отделения бяха в дъното. Беше празна и почти пред разпадане. Покривът течеше, високите прозорци бяха счупени, сухи листа бяха разпилени по пода сред плъхските изпражнения. Нямаше постови, караули, нямаше никого. Въпреки това на опушеното огнище вреше голям казан, чието клокочене и съскане бяха единственият признак на живот в това място. Явно навремето част от стаята е била устроена за нещо като склад за продоволствия, но повечето от лавиците бяха празни. Поли бе очаквала някаква опашка, някакъв ред, може би някой, който да раздава купчинки дрехи.

Вместо това откри претарашен битак. Наистина, много приличаше на претарашен битак, защото нищо в него не изглеждаше ново и почти нямаше вид на годно. Другите вече ровеха из онова, което условно би могло да се нарече „стока“, ако изобщо бе възможно някой да бъде убеден да я купи.

— Какво е това? „Един размер, не става на никой“?

— Този мундир е изцапан с кръв! Кръв!

— А, това е от онежи упоритите петна, много е трудно да ше ижпере беж…

— Къде са непробиваемите ризници?

— О, не! В тази има дупка от стрела!

— Кво е тва? Нищо не пасва на трол!

Един дребен, жилав старец се беше закотвил зад масата, свит под яростта в очите на Маладикт. Беше облечен в лошо преправена червена униформа. На ръкава си имаше нашивки на ефрейтор, изцапани и избледнели. Левият му ревер бе покрит с медали.

Едната му ръка завършваше с кука. През окото си имаше превръзка.

— Лейтенантът каза, че ще бъдем копиеносци! — пенеше се вампирът. — Това значи на всеки по меч и копие, прав ли съм? И щит, ако има порой от стрели, нали? И тежък шлем, нали така?

— Не! Не можеш да ми крещиш така! Виждаш ли тези медали? Аз съм…

Отгоре се спусна една ръка и измъкна мъжа иззад масата. Карборунд го задържа до лицето си и кимна:

— Ъхъ, скивам ги, гос’ине. А?…

Всички замлъкнаха.

— Пусни го, Карборунд — обади се Поли. — Внимателно.

— Що?

— Щото няма крака.

Тролът се съсредоточи. После спусна стария войник на пода с извънредно голямо старание. Чуха се две глухи тупвания, когато дървените крака опряха в дъските.

— Съжалявам за т’ва — изгъгна.

Дребният човечец се закрепи на масата и придърпа две патерици.

— Добре, де — хрипкаво рече. — Не е станала беля. Ама друг път внимавай!

— Но това е нелепо! — обърна се Маладикт към Поли, сочейки купчината дрипи и очукан метал. — От тези боклуци и трима не могат да се екипират! Няма дори свестни ботуши!

Поли огледа тезгяха.

— Предполага се да сме добре екипирани — обърна се тя към едноокия. — Предполага се да сме най-внушителната армия в света. Това ни казаха. И освен това нали печелим войната?

Мъжът я изгледа. А тя се учуди на себе си. Не бе имала намерение да говори така.

— Така казват — отвърна той някак бездушно.

— А т-ти какво ще кажеш? — заекна Уозър. Беше хванал един от малкото мечове. Той бе нащърбен и изцапан.

Ефрейторът погледна към Карборунд, а после и към Маладикт.

— Не съм г-глупав, да знаеш! — продължи Уозър, целият почервенял и треперещ. — Всичкото това е свалено от умрели!

— Е, ами то е срамота да се хвърлят добри ботуши…

— Ние сме п-последните, нали? — прекъсна го Уозър. — Последните п-попълнения!

Дървоногият ефрейтор отправи взор към далечната врата, но оттам не се втурнаха никакви подкрепления.

— Трябва да останем тук цяла нощ — обади се Маладикт. — Нощ! — натърти той, карайки старият ефрейтор да затрепери върху патериците си. — Когато кой знае какво зло витае из сенките, носейки смърт в тихия си полет, търсейки злочеста жертва, която да…

— Да, добре де, добре, видях черната ти лентичка — спря го ефрейторът. — Виж какво, като си тръгнете — удрям кепенците. Аз само завеждам припасите, това е всичко. Честна дума, само това правя! На една десета от заплатата съм, с тия мойте крака, и не искам неприятности!

— И това е всичко налично? — запита Маладикт. — Нямаш ли нещичко… заделено настрана…

— Да не намекваш, че съм нечестен? — разгорещи се ефрейторът.

— Да кажем, че приемам идеята, че може и да не си — отвърна вампирът. — Хайде, де, ефрейтор, сам каза, че сме последните. Какво къташ? Какво имаш?

Човечецът въздъхна и се заклатушка с удивителна скорост към една врата. Отключи я и кимна:

— Най-добре ела виж. Ама не е стока…

Беше трагично. Откриха няколко нагръдника, един — срязан надве, друг — с огромна дупка. Имаше и разполовен щит, няколко изкривени меча, строшени или сплескани шлемове и разкъсани ризи.

— Каквото можах, направих — въздъхна ефрейторът. — Поизчуках броните и изпрах дрехите, но вече седмици откак нямам въглища за ковачницата, а без ковачница нищо не може да се направи с мечовете. От месеци не съм получавал нови оръжия и да ви кажа, откакто джуджетата се ометоха, стоманата, дето ни я дават, е боклук. — Той потри носа си. — Знам, че си мислите „тия от снабдяването са крадлива пасмина“ и не бих казал, че не позабърсваме по нещичко, когато нещата вървят добре, ама тоя боклук? С това и бръмбар не може да оцелее. — Отново подсмръкна. — И от три месеца не са ми плащали. То сигурно една десета от нищо си е все едно нищо, ама мен много не ме бива по философията.

След миг светна:

— Поне има много ядене. Тъй де, ако обичате конско. Лично аз предпочитам плъхско, но… всеки с вкуса си.

— Не мога да ям кон! — настръхна Шафти.

— А, значи си от любителите на плъхско? — Ефрейторът се запъти към голямата стая.

— Не!

— Ще станеш. Всички ще станете — злокобно се ухили дребничкият ефрейтор. — Да сте опитвали бъркоч? Не? Нищо не може да се сравни с купа бъркоч, особено като сте гладни. В бъркоча може да сложите какво ли не! Свинско, телешко, овнешко, заешко, пилешко, патешко… какво ли не! Дори плъхско, ако ви се намира. Това, бъркочът, е храна за щурмоваци. Таман съм сложил да готвя. Може да си хапнете, ако искате.

Отрядът се пооживи.

— Жвучи добре. От какво ши го шготвил?

— От вряща вода — отвърна ефрейторът. — На т’ва му викаме „постен бъркоч“. Но може да добавим и старо конско, освен ако не носите нещо по-добро. Най-малкото, и само подправки вършат работа. Кой ще се грижи за рупърта?

Те се спогледаха.

— Офицерът — обясни той. — Те всички се казват я Рупърт, я Родни, я Тристан или нещо от сорта. Полага им се по-добра манджа. Пробвайте да измуфтите нещо от кръчмата.

— Да измуфтим? — повтори Поли.

Старецът подбели око.

— Именно. Да измуфтиш, да чопнеш, щипнеш, свиеш, отмъкнеш, задигнеш, гепиш, открррр-аднеш. Ще го научите т’ва, ако искате да оцелеете през тази война. Която, казват, печелим, разбира се. Никога не забравяйте! — Той плю към огъня и, изглежда, само по случайност не уцели казана. — Да-а, пък всичките онези момчета, дето ги гледам как се връщат ръка под ръка със Смърт, те явно са прекалили с празнуването, а? Като нищо можеш да си откъснеш ръката, ако не внимаваш, като отваряш бутилката шам-пиан-ско, нали? Виждам, че с вас има и Игор, късметлии такива. Ще ми се и при нас да имаше, когато ни хвърлиха в боя. Ако имахме, сега нямаше по цяла нощ да будувам заради дървениците.

— Трябва да си крадем храната? — обади се Маладикт.

— Не, може и да гладувате, ако по ви харесва! Аз на няколко пъти съм гладувал. Няма бъдеще в това. Изядох крака на един, като ни зарина снега горе в Ибълстарн, но, което си е право, и той изяде моя. — Той ги изгледа. — Е, човек нали не трябва да яде собствения си крак? Може да ослепее!

— Разменили сте си краката? — ужаси се Поли.

— Ами да, със сержант Хаузгерда. Той даде идеята. Много здравомислещ човек. Така изкарахме седмицата, докато дойдат подкрепленията. Определено бяхме подкрепени. О, боже мой! Къде са ми обноските? Приятно ми е, момчета, аз съм ефрейтор Скалът. Викат ми Тройник. — Той вдигна куката си.

— Но това е канибализъм! — отдръпна се Тонкър.

— Не, не е! Не и официално, освен ако не изядеш цял човек — равно издекламира Тройник Скалът. — Военен устав.

Всички погледи се отправиха към големият казан на огъня, където вреше нещо.

— Конско — сви рамене Скалът. — Само конско имам. Казах ви. Не бих ви лъгал, момчета. Хайде, натъкмете се с най-доброто, което успеете да изровите. Как се казваш, здравеняко?

— Карборунд — отвърна тролът.

— Скътал съм мъничко читав антрацит отзад, ако ти се хапва, а има и червена боя, щото досега не съм срещнал трол, който да иска да носи куртка. А вие слушайте какво ви казвам: натъпкайте се с манджа! Натъпкайте торбите си с манджа! Натъпкайте киверите си с манджа! Напълнете си ботушите със супа! Ако ви попадне гърне с горчица, не го изпускайте — удивително е какво може човек да преглътне с горчица! И се грижете за другарите си. И стойте настрана от офицерите, щото те не са здравословни. Това научавате в армията. Врагът всъщност не ще да се бие с вас, щото врагът са най-вече хора като вас, които искат да се върнат у дома все още цели. Но офицерите ще ви затрият. — Скалът ги изгледа. — Ето на. Казах го. Пък ако сред вас има политикан: господинчо, тичай да ме изпееш и да те вземат дяволите!

След няколко минути сконфузена тишина Поли попита:

— Какво е политикан?

— Като шпионин, само че от наш’те — отвърна Маладикт.

— Точно тъй — кимна Скалът. — Напоследък във всеки батальон има по някой, дето доносничи за другарите си. Така си издейства повишение, разбираш ли? Не искаме ропот сред редиците, нали? Не искаме приказки за поражения, нали? Това е пълна тъпня, щото пехотинците не спират да мрънкат. Мрънкането е част от войниклъка. — Той въздъхна. — Както и да е, отзад има спално. Редовно тупам тюфлеците, тъй че сигурно няма много гадинки. — Отново се озова пред празните им изражения. — Това значи сламеници. Хайде, действайте! Вземете каквото ви хареса. Тъй или иначе удрям кепенците, като си тръгнете. Е, сега след като вие, юнаци, сте в армията, трябва да печелим, нали така?

Когато Поли излезе навън в нощта, облаците се бяха разкъсали и полумесецът обливаше света със студени сребристочерни багри. Странноприемницата отсреща бе поредната долнокачествена пивница, която продаваше лоша бира на войниците. Вонеше на стара помия още от вратата. Табелата бе олющена до неузнаваемост, но Поли успя да разчете надписа: „Светът наопаки“. Побутна вратата. Миризмата стана още по-нетърпима. Нямаше клиенти, нито следа от Страпи или Джакръм, но видя една прислужничка, която методично и равномерно разстилаше с парцала си мръсотията по пода на кръчмата.

— Извинете… — започна Поли, но си спомни чорапите, повиши тона и се опита да говори ядосано. — Ей, къде е лейтенантът?

Прислужничката вдигна поглед и посочи с палец стълбището. Горе беше запалена само една свещ и Поли почука на най-близката врата.

— Влез!

Тя пристъпи вътре. Лейтенант Блауз стоеше в средата на стаята по риза и панталони, със сабя в ръка. Поли не беше специалист в тази област, но й се стори, че разпознава помпозната поза, в която начинаещите имат навика да застават точно преди да бъдат пронизани в сърцето от по-опитен боец.

— А, Пъркс, нали? — Той свали острието. — Тъкмо, ъ-ъ, загрявах.

— Да, сър.

— Там в торбата има малко за пране. Предполагам, че някой от странноприемницата ще свърши тази работа. Какво има за вечеря?

— Ще проверя, сър.

— Какво вечерят момчетата?

— Бъркоч, сър. Вероятно с конс…

— Добре, тогава, ще ми донесеш ли? Все пак сме във война и аз трябва да дам пример на хората си — прекъсна я Блауз, успявайки при третия опит да пъхне сабята в ножницата. — Добре ще се отрази на морала.

Поли хвърли поглед към масата. Отворена книга лежеше върху купчина други. Приличаше на наръчник по фехтовка и беше разгърната на пета страница. До нея имаше очила с много дебели стъкла.

— Влече ли те четенето, Пъркс? — Блауз затвори книгата.

Поли се поколеба. Но пък какво му пукаше на Озър?

— Малко, сър — призна тя.

— Предполагам, че повечето трябва да ги оставя. Вземи си някоя, ако искаш! — Той махна към книгите. Поли прегледа заглавията. „Военното майсторство“, „Принципи на сражението“, „Бойни науки“, „Тактическа отбрана“.

— Малко са тежки за мен, сър. Но благодаря все пак.

— Кажи ми, Пъркс — подхвана Блауз, — войниците, ъ-ъ, в добро настроение ли са?

Той я изгледа с явно неподправена тревога. Поли забеляза, че съвсем му липсва брадичка. Лицето му просто се сливаше с врата без очевидни пречки по пътя, но за сметка на това адамовата му ябълка нямаше равна. Подскачаше нагоре-надолу като топче на пружина.

Тя служеше в армията само от няколко дни, но вече бе развила инстинкт. Като цяло той се изразяваше в следното: „Лъжи офицерите!“

— Да, сър — докладва тя.

— Получават ли всичко необходимо?

Гореспоменатият инстинкт претегли шансовете да получат в резултат от оплакване повече от това, което вече бяха получили, и Поли отвърна:

— Да, сър.

— Разбира се, ние не можем да оспорваме заповедите си — каза Блауз.

— Не ги оспорвах, сър. — Поли за момент се обърка.

— Дори понякога да чувстваме, че… — Лейтенантът спря и започна наново: — Очевидно войната е много непостоянно нещо и развоят на битката може да се смени за миг.

— Да, сър. — Поли не сваляше поглед от него. Очилата бяха оставили малък отпечатък на носа му.

Лейтенантът явно имаше нещо наум.

— Защо се записа, Пъркс? — запита той, докато опипом успя да намери очилата си при третия опит. Носеше вълнени ръкавици без пръсти.

— Патриотичен дълг, сър! — моментално изстреля тя.

— Излъга ли за възрастта си?

— Не, сър!

— Само от патриотичен дълг, Пъркс?

Има лъжи и лъжи. Поли се размърда сконфузено.

— Ще ми се да разбера какво е станало с брат ми Пол, сър.

— А, да. — Изражението на лейтенант Блауз, което и без това не беше въплъщение на щастието, внезапно помрачня.

— Пол Пъркс, сър — добави тя.

— Аз, ъ-ъ, всъщност не бих могъл да знам, Пъркс. — Блауз се притесни. — Работих като… ъ-ъ, завеждах, ъ-ъ, занимавах се със специална дейност в централното управление, ъ-ъ… очевидно не познавам всички войници, Пъркс. По-голям ли бе… е брат ти?

— Тъй вярно, сър. Отиде в „Чукалата“ миналата година, сър.

— А, ъ-ъ, имаш ли по-малки братя?

— Не, сър.

— А, добре. Това поне е успокоение във всеки случай — изтърси Блауз. Беше странно изказване.

Поли сбърчи озадачено вежди:

— Сър?

Но в този момент изпита неприятен бодеж. Нещо бавно се свличаше под крачола й.

— Някакъв проблем ли има, Пъркс? — Лейтенантът забеляза изражението й.

— Не, сър! Само… лек спазъм, сър! Цялото това маршируване, сър! — Сграбчи с две ръце коляното си и се заизмъква на заден ход към вратата. — Само ще отида да… ще отида да се погрижа за вечерята ви, сър!

— Да, добре. — Блауз се беше облещил в крака й. — Да… моля те…

Поли спря пред вратата да издърпа чорапите си, подпъхна единия край под колана си да ги застопори и забърза надолу към кухнята. Един поглед й беше достатъчен. Хигиената тук се заключаваше във вял опит храчките да не попаднат в яхнията.

— Искам лук, сол, пипер… — започна тя.

Прислужницата, която разбъркваше почернялата от сажди тенджера върху черната от сажди печка осъзна, че я е заговорил мъж, припряно отметна влажната коса от очите си и обяви:

— Това е йъхния, сър.

— Не искам яхния. Искам само продукти. За офицера — додаде Поли.

Прислужницата посочи с почернял от сажди палец близката врата, отправяйки към Поли усмивка, която вероятно смяташе за съблазнителна.

— Можете да получите каквото ви се прииска, сър.

Поли хвърли поглед към двете лавици, удостоени с названието кухненски килер, и хвана с всяка ръка по една голяма глава лук.

— Може ли?

— О, сър! — изкикоти се прислужницата. — Надявам се, че не сте от ония грубияни, които се възползват от беззащитна девойка!

— Не, ъ-ъ… не. Не съм от тях.

— О! — Явно това не беше правилният отговор. Прислужницата наклони глава на една страна. — Имали ли сте много контакти с млади жени, сър?

— Ъ-ъ… да. Доста. Ъ-ъ… много, наистина.

— Наистина? — Прислужницата се примъкна по-близо. Миришеше предимно на пот с оттенък на сажди. Поли вдигна лука като щит.

— Сигурно има още нещичко, което ти се ще да научиш — измърка прислужницата.

— Определено има нещо, което на теб няма да ти се ще да научиш! — Поли се обърна и си плю на петите.

Като се измъкна в нощната хлад, долови жаловит вик след себе си:

— Свършвам в осем!

Десет минути по-късно ефрейтор Скалът се отдръпна впечатлен. Поли си помисли, че това май не се случва често. Шафти бе закрепил една стара броня до огъня, бе начукал няколко парчета конско месо, докато омекнат, беше ги овъргалял в малко брашно и сега ги пържеше. Накълцаният лук цвъртеше до тях.

— Аз пък все го варя — сподели Скалът, наблюдавайки с интерес.

— Така само му убиваш вкуса — упрекна го Шафти.

— Ей, момко, какви неща съм ял, дето няма да искаш да ги опиташ!

— Първо трябва леко да се позапържи, особено лукът — продължи Шафти. — Подобрява вкуса. Пък и като го вариш, трябва да е бавно. Все това повтаряше мама. Пържи бързо, вари бавно, схващаш ли? Като за конско това месо не е зле. Срамота е да се вари.

— Гледай ти — цъкна Скалът. — Щеше да ни дойдеш добре в Ибълстарн. Сержантът беше свестен, ама малко корав, нали се сещаш?

— С марината сигурно е можело да поомекне — разсеяно отвърна Шафти, обръщайки парче месо с един счупен меч. — Имаше ли още в килера, Оз? Мога да приготвя малко за утре, ако…

— Втори път не отивам в кухнята! — каза Поли.

— О, туй ще да е Моли Въртиопашката! — ухили се ефрейтор Скалът. — Много момци е отпратила тя ощастливени. — Той натопи един черпак в клокочещия до тигана бъркоч. Раздробено сиво месо изплува над няколко пръста вода.

— Ще свърши работа за рупърта — обяви той и взе една омазана купа.

— Е, той всъщност каза, че иска да яде каквото и останалите — обади се Поли.

— О, от тоя тип офицери! — безмилостно каза Скалът. — Да, някои от младите го опитват, ако са чели разни книжки, дето не трябва. Някои опитват и да се сприятелят, гадините му недни! — Той плю изкусно между двата съда. — Почакай само да пробва какво ядат останалите.

— Но ако ние ядем пържола с лук…

— Не благодарение на него — заяде се ефрейторът и напълни купата. — Злобенските войници получават най-малко по половин кило телешко и още толкова брашно на ден, плюс свинска мас или масло и четвърт кило грах. А понякога и по половинка меласа. Ние ядем стар конски хляб и каквото си задигнем. Тоя ще яде бъркоч и ще му плющят ушите!

— Без пресни зеленчуци, без плодове… — обади се Шафти. — Много суха диета, ефрейтор.

— Ами да, ама като почнат битките, ще видите, че запекът ви е последна грижа. — Скалът се пресегна, разбута няколко вехтории и измъкна една прашна бутилка от лавицата.

— Рупърт и от това няма да получи — ухили се той. — Свих си го от багажа на последния офицер, дето мина оттук, но ще го споделя с вас, щото сте свестни момчета. — Той безцеремонно счупи върха на бутилката в ръба на комина. — Само шери е, но ще ви опие.

— Благодаря, ефрейтор! — Шафти взе бутилката и щедро заля цвъртящото месо.

— Ей, що хабиш добрата пиячка! — развика се Скалът и скочи да сграбчи бутилката.

— Само малко за подправка! — Шафти се опитваше да я задържи. — Ще се… о, майчице!

Докато се боричкаха за бутилката, половината се изля в огъня, но не това жегна Поли като жив въглен. Тя огледа останалите от отряда, които, изглежда, не бяха…

Маладикт й намигна, едва доловимо кимна с глава към другия край на стаята и се отправи натам. Поли го последва.

Маладикт винаги намираше нещо, на което да се облегне. Той се отпусна в сенките, хвърли поглед към метреците и подхвана:

— Е, не твърдя, че мъж, който умее да готви, не е съвсем мъжествен. Но мъж, който псува с „майчице“? Някога да си чула мъж да се изрази така? Не си. Виждам.

„Значи ти си ми дал чорапите — помисли си Поли. — Разкрил си ме, ясно, но знаеш ли за Лофти? А може би Шафти е възпитан много учтиво… — Обаче един поглед към всезнаещата усмивка на Маладикт я накара да не пробва този подход. — Освен това, когато погледнеш Шафти с мисълта, че може би е момиче, става ясно, че е. Нито един мъж не би казал «Майчице!» Вече станахме три…“

— И съм почти сигурен за Лофти — додаде Маладикт.

— Какво ще предприемеш относно… тях?

— Да предприема? Защо да предприемам нещо относно когото и да било? Аз съм вампир, официално противопоставящ се на природата си, нали? Аз съм последният, който би казал, че някой трябва да изиграе картите, които са му раздадени. Така че, мен ако питаш, желая… му късмет. Но ти вероятно би искал да си поговорите по-късно насаме. Нали знаеш… по мъжки.

Поли кимна. В тази реплика имаше ли многозначие?

— Най-добре да ида да занеса бъркоча на лейтенанта — смутолеви тя. — И… мътните го взели, забравих прането му.

— О, не бих се тревожил за това, друже. — Маладикт й хвърли ослепителна усмивчица. — Както вървят нещата, Игор сигурно ще се окаже перачка под прикритие.