Чудовищна команда

Беше женска работа и поради това монотонна, трудоемка и бъбрива. Поли отдавна не бе потапяла ръцете си в корито. Това тук беше дълго и дървено, на което можеха да работят едновременно двайсет жени. Ръцете от двете й страни търкаха, четкаха, изстискваха и мятаха дрехите в коритото за плакнене отзад. Поли се присъедини и се заслуша в приказките около себе си.

Бяха клюки, но откъслечната информация плуваше сред тях като сапунени мехурчета в корито. Няколко стража си бяха „позволили свободи“ — тоест повече отколкото вече имаха — и очевидно си бяха отнесли боя за това. Темата повдигна много коментари. Явно някакъв голям милорд от Анкх-Морпорк, който ръководеше нещата, го бе наредил. Бил някакъв магьосник, каза жената срещу Поли. Знаел какво се случва навсякъде и се хранел със сурово месо. Имал тайни очи. Разбира се, на всеки бе известно, че този град е домът на Поруганията. Поли, усърдно търкайки една риза на дъската за пране, се замисли над чутото. И се сети за низинния мишелов в тази високопланинска страна, и за онова толкова бързо и потайно същество, че бе само намек за сянка…

Поли се прехвърли на медните казани и докато тъпчеше горещите дрехи под кипящата вода, усети, че на това място без всякакви оръжия тя използва за целта тежък, близо еднометров прът.

Работата й хареса по някакъв скучноват начин. Мускулите й вършеха цялото необходимо мислене, освобождавайки ума й. Никой не знаеше със сигурност дали херцогинята е мъртва. Малко или много това нямаше значение. Херцогинята беше жена. Просто една жена, не богиня. О, хората отправяха молитви до нея с надеждата, че молбите им ще бъдат опаковани красиво и пратени до Нуган, но това не й даваше право да обърква главите на хора като Уозър, която и без това си имаше достатъчно проблеми. Боговете творяха чудеса, херцогините позираха за портрети.

С крайчеца на окото си Поли видя редица жени да взимат големи кошове от една площадка в края на помещението и да излизат през друга врата. Измъкна Игорина от перачницата и й каза да отиде натам.

— И забележи всичко! — додаде тя.

— Да, ефрейтор — кимна Игорина.

— Защото е ясно едно — Поли посочи купчините мокри дрехи — и то е, че за това тук ще трябва вятър…

Тя се върна при коритата, като от време на време се включваше в разговора, опитвайки се да набере информация. Не беше трудно. Перачките страняха от определени теми, особено „мъже“ и „синове“. Но Поли тук-таме долавяше по нещо. Някои бяха в крепостта. Някои вероятно бяха мъртви. Някои бяха там някъде навън. Част от по-старите жени носеха майчиния медал, връчван на жените, чиито синове бяха дали живота си за Борогравия. Долнопробният метал ръждясваше във влажната атмосфера и Поли се зачуди дали медалите бяха пристигнали с писмо от херцогинята, с отпечатания й отдолу подпис и с името на сина, сбито да се събере на празното място:

Мястото винаги бе задраскано, за да не предостави полезна информация на врага. За свое удивление Поли откри, че евтините медали и безсмислените думи наистина бяха един вид утеха за майките. Онези в Мюнц, които ги бяха получили, ги носеха с някаква ожесточена, скръбна гордост.

Не беше сигурна доколко може да се довери на госпожа Енид. Синът и мъжът й бяха заключени горе в килиите, пък и бе имала възможност да прецени Блауз. Сигурно си бе задала въпроса кое е по-вероятно: той да ги освободи и опази или да забърка поголовна неразбория, при която всички ще пострадат? Поли не можеше да я вини, ако решеше да ги разкрие…

Осъзна, че някой й говори.

— Хмм?

— Само погледни, а? — Шафти размаха мокри долни гащи пред нея. — Непрекъснато смесват цветните с белите!

— Е, и? Какво от това? Нали са вражески наполеонки!

— Да, но нещата все пак трябва да се вършат както трябва! Виж, сложили са тези червените и всички останали са станали розови!

— И? На мен ми харесваше розовото, като бях на седем.14

— Но бледорозово? На мъж?

Поли за момент премести поглед върху следващото корито и потупа Шафти по рамото.

— Да. Доста е бледо, нали? По-добре иди намери още няколко червени.

— Но така ще стане още по-… — започна Шафти.

— Това беше заповед, войнико! — прошепна Поли в ухото й. — И добави малко кола.

— Колко?

— Колкото успееш да откриеш.

Игорина се върна. Тя имаше добри очи. Поли се чудеше дали някога са били на друг притежател. Игорина й намигна и вдигна палец. За облекчение на Поли палецът си беше от нейните.

Когато Поли, възползвайки се от временното отсъствие на госпожа Енид, притича до голямото гладачно помещение, на дългите дъски работеше само една жена. Беше „Дафне“. Всички останали се бяха насъбрали около нея, сякаш присъстваха на демонстрация. И всъщност беше точно така.

— … яката, нали виждате — обясняваше лейтенант Блауз, плъзгайки голямата, вдигаща пара, напълнена с въглища ютия. — След това маншетите и накрая ръкавите. Първо от едната, после от другата страна. Би трябвало да ги окачите незабавно, но ето един полезен съвет, не ги изглаждайте съвсем до сухо. Наистина е въпрос на практика, но…

Поли стоеше и гледаше смаяна. Тя мразеше да глади.

— Дафне, може ли да поговорим? — съвзе се тя в една от паузите.

Блауз вдигна очи.

— О, П… Поли! Ъм, да, разбира се!

— Удивително е какво Дафне знае за сгънките — каза с възхита едно момиче. — И за гладенето на дрехи!

— Аз съм удивена — отвърна Поли.

Блауз подаде ютията на момичето.

— Заповядай, Димфа — щедро рече той. — И помни: винаги се глади първо от опаката страна, а тъмен лен се минава само по веднъж. Често срещана грешка. Идвам, Поли.

Когато Поли нетърпеливо зачака отвън, едно от момичетата излезе с голям куп току-що изгладено пране. Видя я и мимоходом подхвърли:

— Всички знаем, че е мъж, но той така се забавлява, пък и глади като демон!

— Сър, откъде знаете как се глади? — запита Поли, когато стигнаха до перачницата.

— В ЦУ трябваше сам да си гладя прането — сподели Блауз. — Не можех да си позволя прислужничка, а свръзката ми беше заклет нуганец и каза, че това е женска работа. И аз си помислих, е, не може да е трудно, иначе нямаше да го оставяме на жените. Тук наистина не се престарават много. Знаеш ли, че слагат цветните при белите дрехи?

— Сър, нали казахте, че ще откраднете ключ за някоя от портите от пазача и ще му счупите врата?

— Действително.

— Знаете ли как да му счупите врата, сър?

— Прочетох цяла книга за бойни изкуства, Пъркс — малко остро отвърна той.

— Но всъщност не сте го правили, сър?

— Е, не! Бях в ЦУ, пък и не е разрешено да се упражняваме върху истински хора, Пъркс.

— Разбирате ли, сър, онзи, на когото искате да счупите врата, в този момент ще е въоръжен, а вие — не.

— Изпробвал съм основния принцип върху навито одеяло — укорително рече Блауз. — Справих се доста добре, струва ми се.

— Одеялото бореше ли се с вас, хриптейки, и риташе ли ви в чорапите, сър?

— Чорапите? — озадачи се лейтенантът.

— Всъщност мисля, че другата ви идея ще е по-удачна, сър — бързо каза Поли.

— Да… моята, ъ-ъ… друга идея… каква беше тя по-точно?

— Онази идея, дето избягваме от перачницата през сушилнята, сър, след като тихо сме обезвредили трима стражи, сър. Ей там в дъното на коридора има нещо като подвижна стая, сър, която се изтегля чак до покрива. С жените се качват двама стражи, сър, а на покрива чака още един. Заедно можем да извадим от строя нищо неподозиращите стражи, което ще е по-сигурно, отколкото вие да се изправите сам пред въоръжен мъж, с цялото ми уважение, сър, а това ще ни осигури добри изходни позиции към всяка точка от крепостта, ако вървим по покривите, сър. Браво на вас, сър!

Последва пауза.

— Аз, ъ-ъ, навлязох ли в толкова подробности?

— О, не, сър. Не би и трябвало, сър. Сержантите и ефрейторите се оправят с дребните детайли. Офицерите са тези, които виждат голямата картина.

— Да, абсолютно. А, ъ-ъ… колко голяма е конкретно тази картина? — Блауз примига.

— О, много голяма, сър. Наистина много голяма картина, сър.

— А-а! — Лейтенантът се изпъчи с онзи израз, който смяташе, че подобава на човек с панорамен кръгозор.

— Някои от жените тук са работели горе, сър, когато крепостта е била наша — бързо продължи Поли. — Предвиждайки заповедите ви, сър, накарах отряда да ги въвлече в непринуден разговор за архитектурното разположение, сър. Долавяйки основния замисъл на вашата стратегия, сър, мисля, че открих път за тъмниците.

Тя поспря. Знаеше, че четката си я биваше. Почти от класата на Джакръм. Беше я заредила с колкото „сърове“ посмя. И много се гордееше с „предвиждайки заповедите ви“.

Не беше чувала Джакръм да използва този израз, но с известни условности това си беше оправдание да направиш почти всичко. И „основният замисъл“ си го биваше доста.

— Тъмници — замислено рече Блауз, за момент загубвайки от полезрение голямата картина. — Всъщност ми се струва, че казах…

— Дасър. Защото, сър, ако успеем да измъкнем много от войниците, сър, вие ще поемете командването във вражеското убежище, сър!

Блауз се извиси с още няколко сантиметра, но отново клюмна.

— Естествено, там има и някои много висши офицери. Всичките по-висши от мен…

— Дасър! — Поли бе на път да завърши с отличие Школата на сержант Джакръм за изкусен рупъртски мениджмънт. — Може би е по-добре да освободим първо редовите войници, сър? Не искаме да излагаме офицерите на вражески огън.

Беше безсрамно и глупаво, но сега жарта на победата светеше в очите на Блауз. Просто за всеки случай Поли реши да я пораздуха:

— Вашето водачество наистина бе велик пример за нас, сър!

— Наистина?

— О, да, сър.

— Няма офицер, който да е водил по-добър отряд мъже, Пъркс!

— Сигурно има, сър.

— А кой ли смее да се надява на такава възможност, а? Имената ни ще отидат в историческите книги! Е, поне моето със сигурност, но аз ще се погрижа и вас, момчета, също да ви споменат. Пък кой знае? Може и да спечеля най-високото признание за доблестен офицер!

— Кое е то, сър? — предано попита Поли.

— Да нарекат храна или част от облекло на името ми — засия Блауз. — Генерал Фрок има и двете отличия, естествено. Фрок-сюртука и телешкия фрок. Разбира се, аз не мога да се надявам чак толкова. — Той свенливо сведе очи. — Но да си призная, Пъркс, изобретил съм няколко рецепти, просто за всеки случай.

— Значи някой ден ще ядем блауз, сър? — подхвърли тя. Следеше как товарят кошовете.

— Може, може, ако смея да се надявам. Ъ-ъ… любимата ми е с кръгъл блат, разбираш ли, с плънка от крем и залят с ром…

— Това е ром-баба, сър — автоматично каза Поли. Тонкър и останалите също гледаха пълните кошове.

— Вече е правена?

— Оп’сявам се, сър.

— А какво ще кажеш за… ъ-ъ… ястие с дроб и лук?

— Нарича се „дроб с лук“, сър. Съжалявам — додаде Поли, опитвайки се да не се разсее.

— Ъ-ъ, ъ-ъ, ами на мен ми е хрумвало, че някои ястия са наречени на хора, които всъщност са внесли малка промяна в основната рецепта…

— Трябва да вървим, сър! Сега или никога, сър!

— Какво? О. Добре. Да. Трябва да вървим!

Проведената военна маневра нямаше аналог. По сигнал на Поли отрядът се спусна от всички посоки, стигна до кошовете точно преди жените, които трябваше да ги вземат, грабна дръжките и се засили напред. Едва тогава Поли осъзна, че сигурно никой друг не напира за тази работа и че перачките можеха само да се радват, че новодошлите идиоти я поемат. Кошовете бяха големи, а мокрото пране — тежко. Уозър и Игорина едвам влачеха коша, който бяха хванали.

До изхода чакаха двама войника. Изглеждаха отегчени и не им обърнаха много внимание. Пътят до „асансьора“ бе дълъг.

Поли не бе успяла да си го представи съвсем ясно по описанията. Човек трябваше да го види. Наистина беше просто една голяма отворена кутия от тежки греди, закачена на дебело въже, която се движеше нагоре-надолу в нещо като комин в скалата. Когато се качиха, един от войниците дръпна някакво по-тънко въже, чийто край се губеше в тъмнината. Другият запали няколко свещи, чиято единствена роля явно бе да направят мрака по-потискащ.

— Без да припадате сега, момичета! — обади се той. Колегата му се захили.

„Двама срещу нас седемте“ — помисли си Поли. Медният прът се удряше в крака й при всяка крачка, а и бе убедена, че Тонкър куца, защото е прикрепила бухалка за пране под роклята си. Бухалката беше за сериозни перачки; представляваше дълга пръчка с нещо като трикрако столче на края, с което се разбъркваха дрехите в големия казан с вряща вода. Сигурно можеше да строши череп.

Каменните стени изчезваха надолу, докато платформата се издигаше.

— Колко вълнуващо! — изчурулика „Дафне“. — И това стига чак до върха на голямата ви крепост, така ли?

— А, не, госпожице. Първо трябва да пробием скалата. Много каменария има да махаме, докато стигнем чак дотам.

— О, аз си мислех, че вече сме в крепостта! — Блауз хвърли тревожен поглед на Поли.

— Не, госпожице. Тук долу е само перачницата, заради водата. Ха, дори до долните килии си е катерене и половина. Късмет, че имате тоя асансьор, а?

— Чудесно е, сержант! — Блауз за момент забрави, че е Дафне: — А как работи?

— Ефрейтор съм, госпожице. — Той побутна козирката си. — Движат го затворниците в каторгата, госпожице.

— О, колко ужасно!

— А, не, госпожице, доста хуманно си е. Ъ-ъ… ако сте свободна след работа, ъ-ъ, мога да ви заведа горе да ви покажа механизма…

— Ще бъде прекрасно, сержант!

Поли закри очи с ръка. Дафне беше позор за женския пол.

Асансьорът громолеше нагоре доста бавно. Минаваше най-вече покрай необработена скала, но на места имаше древни решетки или зидария, които подсказваха за отдавна затворени тунели…

Платформата се разтърси и спря. Войникът изруга под нос, но ефрейторът каза:

— Не се страхувайте, дами. Това често се случва.

— Защо да се страхуваме? — попита Поли.

— Ами защото висим на въже на трийсет метра от земята и се счупи зъбец в подемния механизъм.

— Отново — додаде войникът. — Тук нищо не работи както трябва.

— На мен ми се струва основателна причина — кимна Игорина.

— За колко време ще го оправят? — запита Тонкър.

— Ха! Последния път висяхме цял час!

„Прекалено дълго — помисли си Поли. — Твърде много неща могат да се случат за един час.“ Тя погледна през гредите на тавана. Квадратчето дневна светлина бе високо горе.

— Не можем да чакаме — каза тя.

— О, божичко, кой ще ни спаси? — проточи Дафне.

— Ще трябва да измислим начин да убием времето, а? — подметна стражът. Поли въздъхна. Подобни изказвания от типа „Я виж ти какво си имаме тук“ значеха, че нещата само ще се влошат доста.

— Знаем какво ви е, дами — продължи стражът. — Мъжете ви ги няма и прочее. И на нас не ни е леко. Не мога да си спомня кога за последен път целунах жена си.

— И аз не мога да се сетя кога за последен път целунах жена му — захили се ефрейторът.

Тонкър скочи, хвана се за една греда и се набра до покрива. Асансьорът се заклати и някакво парче скала се отцепи и се разби долу в шахтата.

— Ей, не можеш да правиш така! — извика ефрейторът.

— Къде го пише? — озъби се Тонкър. — Поли, тук има един от онези запушените тунели, само че повечето камъни са изронени. Лесно можем да влезем.

— Не можете да се измъквате! Ще загазим! — притесни се ефрейторът.

Поли измъкна меча от ножницата му. Мястото беше прекалено тясно, за да направи кой знае какво с него, освен да го заплаши, но беше в нея, а не в него. Имаше огромна разлика.

— Вече сте загазили — смръщи се тя. — Не ме карайте да усложнявам нещата. Да се махаме оттук! Нали така, Дафне?

— Ъм… да, разбира се — отвърна Блауз.

Другият страж сложи ръка на меча си.

— Е, момичета, това вече става… — започна той, но внезапно се свлече.

Шафти отпусна медната си пръчка и каза:

— Дано не съм го ударила прекалено силно!

— На кой му пука? Хайде, ще ви изтегля! — подкани ги Тонкър.

— Игорина, можеш ли да го погледнеш и… — притеснено започна Шафти.

— Той е мъж и стене — обади се Тонкър отгоре. — Така и трябва. Хайде, де!

Другият ги гледаше как се изнизват през гредите.

— Ъ-ъ, извинете — обърна се той към Поли, докато тя помагаше на Блауз да се качи.

— Да? Какво?

— Дали бихте фраснали и мен по тила? — окаяно запита той. — Така изглежда, че не съм оказал съпротива пред шепа жени.

— Защо не окажеш съпротива? — Поли присви очи. — Ние сме просто шепа жени!

— Да не съм луд!

— Оставете на мен — намеси се Игорина, измъквайки пръчката си. — Ударите по главата могат да причинят увреждания и не трябва да се предприемат лекомислено. Обърнете се, господине. Свалете шлема си, моля. Двайсет минути безсъзнание достатъчно ли са?

— Да, много ви благо…

Стражът се свлече на пода.

— Дано не съм увредила другия — завайка се Шафти отгоре.

— Ругае — отвърна й Поли, взимайки меча му. — Значи сигурно е наред.

Момичетата поеха свещите и я издърпаха до тресящия се покрив на асансьора. Когато стъпи на здравата основа пред тунела, тя откри един отломък и го вклини между стената на шахтата и дървената рамка, която се заклати. За известно време нямаше да мръдне оттам.

Тонкър и Лофти вече бяха влезли в тунела. На светлината на свещите зад нескопосания опит за преграда се виждаше яка зидария.

— Това сигурно са мазетата — обади се Тонкър.

— Предполагам, че са направили шахтата неотдавна и просто са запушили тунелите, през които минава. Ама не са се престаравали.

— Мазетата са близо до тъмниците — каза Поли. — Ето, сцепи едната свещ, за да имаме по-дълго светлина, а после…

— Пъркс, може ли за секунда? — прекъсна я Блауз. — Ей тук?

— Да, сър.

Когато се отделиха малко встрани от останалите, Блауз снижи гласа си:

— Не бих искал да обезкуражавам инициативността ти, Пъркс, но какво правиш?

— Ъ-ъ… предвиждам заповедите ви, сър.

— Предвиждаш ги?

— Дасър.

— А, ясно. Това са подробности от пейзажа, така ли?

— Точно така, сър.

— В такъв случай заповедта ми, Пъркс, е да продължим бързо и внимателно да освобождаваме затворниците.

— Много добре, сър. Ще минем през тези… тези…

— Крипти — каза Игорина, взирайки се наоколо.

Свещта угасна. Някъде пред тях в черната като в рог и гъста като кадифе тъмнина се отмести камък.

— Чудя се защо ли този тунел е бил затворен — обади се Блауз.

— Аз май вече спрях да се чудя защо е бил затворен толкова набързо — отвърна Тонкър.

— Аз пък се чудя кой ли се е опитал да го отвори — каза Поли.

Разнесе се трясък, сякаш се бе срутила тежка плоча на богато украсена гробница. Биха могли да са куп други неща, но някак си в съзнанието изникваше точно тази картина. Застоялият въздух леко се раздвижи.

— Не искам да тревожа никого — но чувам нещо като стъпки, нещо като влачене.

Поли си спомни как мъжът запали свещите. Беше пуснал клечките кибрит в месинговата подложка на свещника, нали? Бавно протягайки ръка, тя се опита да ги напипа.

— Ако не искаш да ни тревожиш — долетя гласът на Тонкър от сухата, плътна тъмнина, — защо по дяволите ни каза това току-що?

Пръстите на Поли откриха парченце дърво. Тя го вдигна до носа си и усети миризмата на сяра.

— Имам една клечка — предупреди тя. — Ще се опитам да запаля отново свещта. Гледайте за изход. Готови?

Тя се примъкна до невидимата стена и драсна клечката в камъка. Жълтата светлина грейна в криптата.

Някой изхлипа. Поли се облещи, забравила свещта. Клечката угасна.

— О-кей — приглушено се обади Тонкър. — Ходещи мъртъвци. Е, и?

— Онзи до свода беше покойният генерал Пухловър! — възкликна Блауз. — Имам книгата му по фехтовка!

— Най-добре да не му искате автограф, сър — каза Поли. Отрядът се скупчи.

Отново се разнесе хлипане. Изглежда, идваше от мястото, където стоеше Уозър. Поли я чу да се моли. Не можеше да различи думите, долавяше само яростното, настоятелно шепнене.

— Може би пръчките ни ще ги забавят малко? — треперливо се обади Шафти.

— Макар че вече са умрели? — отвърна Игорина.

Не — прошепна глас, а в криптата грейна светлина.

Беше малко по-ярка от тази на светулка, но дори и един фотон може да свърши много работа в изконна тъмнина. Светлината се издигна над коленичилата Уозър до женски ръст, защото беше жена. Или поне сянката на жена. Не — видя Поли — беше светлината на жена, движеща се паяжина от линии и просветвания, в които като огнени рисунки ту се появяваше, ту изчезваше женска фигура.

— Войници на Борогравия… мирно! — каза Уозър.

А към тъничкото й гласче се присъедини отсянка, шепот, който изпълни и отекна в дългото помещение.

Войници на Борогравия… мирно!

Войници…

Войници… мирно!

Войници на Борогравия…

Клатещите се фигури спряха. Поколебаха се. Затътриха се назад. След известно трополене и безмълвна суматоха се подредиха в две редици. Уозър се изправи:

— Последвайте ме!

Последвайте ме…

… ме…

— Сър? — обърна се Поли към Блауз.

— Да вървим ли? — отвърна лейтенантът, явно забравил за действията на Уозър сега, когато бе в присъствието на военната мощ на вековете. — О, боже… това там е подофицер Галош! И генерал-майор лорд Канапе! Генерал Анорак! Чел съм всичките му книги! Никога не съм си мислел, че ще го видя на живо!

— Отчасти, сър — напомни му Поли, влачейки го напред.

— Всички велики командири от последните пет века са погребани тук, Пъркс!

— Много се радвам за вас, сър. Ако може само малко по-бързичко…

— Знаеш ли, най-съкровената ми надежда е да прекарам останалата вечност тук!

— Чудесно, сър, но не от днес. Може ли да настигнем останалите, сър?

Докато вървяха, парцаливите ръце край тях козируваха отсечено. Изпъкналите очи искряха по изпитите лица. Странната светлина проблясваше по прашните ширити и избелелите дрехи. Надигаше се отглас, по-суров от шепота, дълбок и дрезгав. Звучеше като скърцането на далечни порти, но докато отрядът минаваше сред мъртвите фигури, се долавяха и отделни гласове…

Смърт на Злобения… дайте им… помнете… смажете ги… отмъщение… помнете… те не са хора… отмъстете за нас… отмъщение…

Отпред Уозър бе стигнала до някакви високи дървени врати. Те се отвориха при допира й. Светлината вървеше с нея и отрядът я следваше плътно. Ако си доста назад, значи оставаш в тъмното.

— Не може ли само да попитам генерал-майор… — започна Блауз, когото Поли влачеше за ръката.

— Не! Не може! Стига се мота! Хайде! — изкомандва тя.

Най-накрая стигнаха вратите и Тонкър и Игорина ги затръшнаха зад тях. Поли се облегна на стената.

— Мисля, че това беше най… най-удивителният момент от живота ми — сподели Блауз, когато трясъкът отшумя.

— Мисля, че това е моят — изхриптя Поли едва дишайки.

Светлината все още искреше около Уозър, която се обърна към отряда с израз на свише спокойствие и каза:

— Трябва да говорите с висшето командване.

Трябва да говорите с висшето командване — прошепнаха стените.

— Бъдете мили с това дете!

Бъдете мили с това дете…

… това дете…

Поли улови Уозър, преди да падне на земята.

— Какво й става? — запита Тонкър.

— Мисля, че херцогинята наистина говори чрез нея — отвърна Поли. Уозър бе в безсъзнание, подбелила очи. Поли внимателно я остави на пода.

— О, стига, де! Херцогинята е само една картинка! Мъртва е!

Понякога човек просто се предава. За Поли това някога беше времето, през което мина през криптата. Ако не вярваш или не искаш да повярваш, или ако просто не се надяваш, че има нещо, в което си струва да вярваш, защо се обръщаш? И ако не вярваш, на кого разчиташ да те изведе от хватката на умрели мъже?

— Мъртва? И какво? Какво ще кажеш за онези ветерани, които не са изчезнали? Как ще обясниш светлината? Освен това чу как звучеше гласът на Уозър.

— Да, но… ами, тези неща не се случват с твои познати. Случват се със… със странни религиозни хора. Ами че тя само преди няколко дни се учеше да пърди силно!

— Тя? — прошепна Блауз на Поли. — Тя? Защо…

Умът на Поли за пореден път надделя над внезапната паника.

— Извинявай, Дафне?

— О… да… разбира се… не може да бъде също… да… — смутолеви лейтенантът.

Игорина коленичи до момичето и сложи ръка на челото му.

— Цялата гори.

— Там в сивата къща през цялото време се молеше — клекна до нея Лофти.

— Е, да, там имаше доста, за което да се молиш, ако не си силна — изръмжа Тонкър. — И всеки проклет ден трябваше да се молим на херцогинята да благодари на Нуган за помия, която и за прасета не ставаше! И навсякъде тази проклета физиономия, този рибешки поглед… мразя го! Може да побърка човек! Както е станало с Уозър, нали? А сега искате да повярвам, че дебелата свадлива старица е жива и използва приятелчето ни тук като някаква… кукла на конци или нещо подобно? Не вярвам в това. И ако е истина, не би трябвало да е!

— Тя гори, Магда — тихо каза Лофти.

— Знаете ли защо се записахме? — Тонкър беше почервеняла. — За да се измъкнем! Всичко беше по-добре от онова там! Аз имам Лофти и Лофти има мен, а вървим с вас, защото няма къде да отидем. Всички казват, че злобенците са ужасни, нали? Но на нас не са ни направили нищо, нас не са наранили. Ако искат да дойдат тук и да обесят няколко мръсника, мога да им дам списък! Навсякъде се вършат злини, навсякъде тесногръдите тирани измислят нови жестокости, нови начини да ни притискат, а тая проклета физиономия гледа! И казвате, че е тук?

— Ние сме тук — каза Поли. — И ти си тук. И ще свършим онова, за което сме дошли, и изчезваме, ясно? Ти целуна портрета, взе шилинга!

— Не съм й целувала физиономията, по дяволите! А шилингът е най-малкото, което ми дължат!

— Тръгвай тогава! — избухна Поли. — Дезертирай! Няма да те спрем, защото ми писна от твоите… твоите глупости! Но решавай веднага, веднага, ясно? Понеже като срещнем врага, не ми се мисли, че ще си там да ме наръгаш в гърба!

Думите излетяха, преди да може да ги спре, и на света нямаше сила, която да ги върне назад.

Тонкър пребледня и част от живеца се изцеди от лицето й като вода от фуния.

— Какво каза?

Думите „Чу ме!“ се наредиха да скочат от върха на езика й, но Поли се поколеба. Каза си: „Не трябва да става така. Не трябва да позволяваш на чифт чорапи да говорят вместо теб!“

— Казах глупави неща. Съжалявам. Не исках.

Тонкър малко се поуспокои.

— Ами… добре, тогава — неохотно се примири тя. — Само че да знаеш, че го правим заради отряда, ясно? Не за армията и не за проклетата херцогиня.

— Това са изменнически думи, редник Холтър! — възмути се лейтенант Блауз.

Всички освен Поли бяха забравили за него, а той стоеше там като истукан.

— Макар че — пое дъх Блауз — разбирам, че всички сме до известна степен… — той сведе поглед към роклята си — объркани и, ъ-ъ, смутени от хода на събитията…

Тонкър се опита да избегне очите на Поли.

— Съжалявам, сър — смръщено промърмори тя.

— Трябва да ви е ясно, че няма да търпя да се повторят подобни неща!

— Да, сър.

— Добре — бързо се намеси Поли, — хайде тогава да…

— А този път ще си затворя очите — продължи лейтенантът.

Поли видя как на Тонкър й падна пердето. Тя бавно надигна глава:

— Ти ще си затвориш очите? Ти ще си затвориш очите?

— Внимавай — съвсем тихо я предупреди Поли.

— Нека ти кажа нещо за нас, лейтенант — изръмжа Тонкър с ужасяваща усмивка.

— Ние сме тук, редник, които и да сме — рязко се намеси Поли. — А сега да намерим килиите!

— Мм… — обади се Игорина — доста близо сме според мен. Виждам знак. Мм. На края на този коридор. Мм… точно зад тези тримата доста стреснати въоръжени мъже с, мм… ефикасно изглеждащите арбалети. Мм. Мисля, че това, което току-що казахте, е важно и трябва да бъде казано. Само че, мм… не точно сега може би? И не толкова силно?

Сега ги гледаха само двама стражи, които полека надигаха арбалетите си. Третият тичаше по коридора с викове.

Отрядът като един — или една — мислеше едно и също:

„Те имат лъкове. Ние — не. Те имат подкрепления. Ние — не. Всичко, с което разполагаме, е тъмнина, пълна с бродещи мъртъвци. Вече нямаме дори и молитва.“

Въпреки всичко Блауз направи опит с фалцетото на Дафне:

— О, господа офицери… като че ли объркахме пътя към дамската тоалетна…