Чудовищна команда

Когато поспре край пътя, на войник му се приискват три неща. Едното е да запали цигара, другото е да запали огън, а третото не е свързано със запалване, но като цяло включва дърво.10

Двамата кавалеристи бяха запалили огън и тенджерката вече къкреше, когато млад мъж скочи от каруцата, протегна се, огледа се, прозя се и се запъти към гората. Намери подходящо дърво и малко след това несъмнено изучаваше приземната част на кората с подчертан интерес.

Стоманеното острие на заредения арбалет опря във врата му и един глас каза:

— Горе ръцете и бавно се обърни!

— Какво, точно сега ли?

— Ъ-ъ… добре де. Довърши си работата.

— Това всъщност ще е доста трудно изпълнимо, струва ми се. Нека само да, ъ-ъ… да. Добре. — Мъжът вдигна отново ръце. — Осъзнаваш ли, че трябва само да извикам?

— Е, и? — отвърна Поли. — Аз трябва само да дръпна този спусък. Да се пробваме ли кой е по-бърз?

Мъжът се обърна.

— Видя ли? — отдръпна се тя. — Той е. Дьо Слов. Писарят.

— Вие сте онези! — възкликна той.

— Кои ония? — каза Джейд.

— О, боже! — въздъхна Маладикт.

— Вижте, бих дал всичко да говоря с вас! Моля?

— Ти си с врага! — процеди Поли.

— Какво? А, тези ли? Не! Те са от полка на лорд Ръждьо. От Анкх-Морпорк! Пратиха ги да ни пазят!

— Кавалеристи да ви пазят в Борогравия? — намеси се Маладикт. — От кого?

— Имаш предвид от кои? Ъ-ъ… ами… от вас, на теория.

Джейд се наведе.

— Ефикасни са, нали…

— Вижте, трябва да говоря с вас — настоятелно каза мъжът. — Това е поразително! Всички ви търсят! Вие ли убихте старците в гората?

Птиците чуруликаха. Някъде в далечината се разнесе писъкът на женски синьоглав кълвач.

— Един патрул откри пресните гробове — додаде дьо Слов.

Високо в небето полярна чапла, незнайно как прелетяла от Главината, издаде грозен крясък, търсейки водната шир.

— Да разбирам, че не сте, значи? — обади се дьо Слов.

— Погребахме ги — студено рече Маладикт. — Не знаем кой ги е убил.

— Взехме малко зеленчуци — призна Поли. Припомни си как се смяха за това. Очевидно за да не заплачат, но дори и така…

— Изхранвахте се с кореноплодни? — Той беше измъкнал тефтер от джоба си и драскаше в него с молив.

— Не сме длъжни да говорим с теб — ядоса се Маладикт.

— Не, не, трябва! Толкова неща трябва да узнаете! Вие сте от… Буталата, нали?

— Чукалата — поправи го Поли.

— И сте… — започна мъжът.

— Писна ми. — Маладикт се врътна и тръгна към поляната. Двамата кавалеристи вдигнаха очи от огъня. Настъпи момент на вцепенение, преди единият да посегне към меча си.

Маладикт бързо местеше лъка си от единия към другия; острието ги хипнотизираше като махало на часовник.

— Мога да стрелям само веднъж, а вие сте двама. Кой ли да застрелям? Вие си изберете. А сега, слушайте много внимателно: къде ви е кафето? Имате кафе, нали? Хайде, де, всеки има кафе! Изплюйте зрънцата!

Втренчени в лъка, те бавно заклатиха глави.

— Ами ти, писарче? — изръмжа Маладикт. — Къде си криеш кафето?

— Имаме само какао — мъжът бързо вдигна ръце, когато Маладикт се извърна към него. — С удоволствие бих ти…

Вампирът хвърли лъка, при което стрелата литна право нагоре11, и седна, хванал глава в ръце.

— Всички ще измрем — зави той.

Кавалеристите понечиха да се изправят, но Джейд вдигна тоягата си.

— Хич да не ви скимва — предупреди ги тя.

Поли се обърна към писателя:

— Искаш да говорим, нали, господине? Тогава говори ти! Заради… чорапите… на принц Хайнрих ли е всичко това?

Маладикт се изправи лудешки:

— Аз викам да ги пречукаме и да си ходим! Едно, две, три! За какво се бием ний!

— Чорапи? — повтори дьо Слов, нервно поглеждайки към вампира. — Какво общо имат тук чорапите?

— Това беше заповед, Поли — кресна Маладикт.

— Какво си мислиш, че не знаем? — настоя Поли.

— Ами, като начало, вие сте горе-долу всичко, останало от Чукалата…

— Това е лъжа!

— О, има и пленници, и ранени, струва ми се. Но защо да те лъжа? Той защо те нарече Поли?

— Защото разбирам много от птици — изтърси тя, проклинайки наум. — Ти откъде знаеш какво става с полка?

— Работата ми е да узнавам неща. Каква е онази птица там горе?

Поли вдигна очи.

— Нямам време за тъпи игрички — ядоса се тя. — А това е… — Замлъкна. Нещо се виеше високо горе в забранената синева.

— Не знаеш ли?

— Разбира се, че знам — раздразнено отвърна Поли. — Това е беловрат мишелов. Мислех, че никога не идват толкова навътре в планините. Само веднъж видях такъв, в една книга… — Тя вдигна отново лъка и се опита да се стегне. — Права ли съм, господин Работата-ми-е-да-узнавам-неща?

Дьо Слов пак вдигна ръце и слабо се усмихна:

— Сигурно. Аз съм градско чедо. Различавам лястовичките от скорците. Оттам нататък за мен всичко останало е патица.

Поли го изгледа на кръв.

— Виж, моля те — опита се той, — трябва да ме чуете! Трябва да разберете някои неща. Преди да е станало твърде късно.

Поли свали лъка.

— Ако искаш да говориш с нас, чакай тук! Ефрейтор, тръгваме! Карборунд, вземи тези двамата!

— Чакай малко — засегна се Маладикт. — Кой е ефрейторът в този отряд?

— Ти — отвърна тя. — Но се държиш неадекватно, олюляваш се и гледаш странно. Така че какво имаше предвид, моля?

Маладикт обмисли чутото. Поли бе уморена и уплашена и някъде вътре в нея всичко това се преобразуваше в гняв. Изражението й не беше от онези, които човек би искал да види зад обтегнатата тетива на лък. Стрела не можеше да убие вампир, но това не значеше, че не боли.

— Да, добре — каза той. — Карборунд, вземи ония двамата! Тръгваме!

Наближавайки укритието, Поли дочу свирукане на птица. Тя определи вида като много-лош-имитатор и си каза, че трябва да научи момичетата на някои птичи сигнали, които поне да звучат по-истински. Тези неща не ставаха толкова лесно, колкото си мислеха хората.

Останалите от отряда се бяха събрали в дерето, въоръжени и поне изглеждащи опасни. Определено си отдъхнаха когато видяха Джейд, понесла двамата кавалеристи. Другите двама седяха унило до една скала с вързани зад гърба ръце.

Маладикт стегнато пристъпи към Блауз и изкозирува:

— Двама пленници, елти, а според Пъркс трябва да говорите с един там долу. — Той се понаведе напред: — Вестникарят, сър.

— Не е зле да стоим доста настрана от него — отвърна Блауз. — А, сержант?

— Тъй верно, сър! Само беля ще ни докара, сър!

Поли трескаво изкозирува:

— Моля, сър! Разрешете да кажа, сър!

— Да, Пъркс? — вдигна вежди Блауз.

Тя видя, че има един-единствен шанс. Трябваше да разбере за Пол. Сега умът й работеше толкова скоростно, колкото и онази вечер, когато се бе спуснала към мъжа с кодовете.

— Сър, не знам дали си струва да говорите с него, сър, но може би си струва да го изслушате. Дори да смятате, че ще ни каже само лъжи. Защото понякога, сър, когато хората ви лъжат, ако изрекат достатъчно лъжи, ами те един вид… издават с каква форма е истината, сър. А и ние не сме длъжни да му казваме истината, сър. И ние можем да го излъжем.

— Аз не съм лъжец, Пъркс — студено отвърна лейтенантът.

— Радвам се да го чуя, сър. Печелим ли войната, сър?

— Пъркс, престани веднага! — изръмжа Джакръм.

— Само попитах, серж — укорително рече Поли.

Около тях отрядът затаи дъх, попивайки всеки звук. Всички знаеха отговора. Чакаха да го чуят.

— Пъркс, този тип приказки всяват униние — започна Блауз, но сякаш сам не си вярваше и не се интересуваше на кого му пука.

— Не, сър. Всъщност не е така. По-добре е, отколкото да се лъжем! — Поли смени тона, прибягвайки до този, с който майка й понякога я хокаше: — Лошо е да се лъже! Никой не обича лъжците. Кажете истината, моля!

Явно определени нотки от този тон откриха стария си дом в забравена част от съзнанието на Блауз. Лейтенантът вдигна ръка, когато Джакръм отвори уста да кресне.

— Не печелим, Пъркс. Но все още не сме загубили.

— Мисля, че всички го знаем, сър, но е добре да го чуем от вас. — Поли отправи към него окуражителна усмивка.

И това, изглежда, подейства.

— Предполагам, че няма лошо поне да сме вежливи с горкия човек — Блауз сякаш мислеше на глас. — Може да издаде ценна информация при изкусен разпит.

Поли хвърли поглед към сержант Джакръм, който бе подбелил очи като при молитва.

— Разрешете да се заема с разпита, сър — опита той.

— Молбата ви се отхвърля, сержант — рече Блауз. — Бих искал човекът да оживее и не ми се губи второ ухо. Но можете да отидете с Пъркс и да докарате каруцата насам.

Джакръм изкозирува стегнато. Поли вече се бе научила да различава жестовете му. Този означаваше, че Джакръм вече си бе направил планове.

— Много добре, сър — каза той. — Хайде, Пъркс!

Спуснаха се безмълвно по покрития с иглички склон. След време Джакръм се обади:

— Знаеш ли защо ония кавалеристи откриха кътчето ни, Пъркс?

— Не, серж.

— Лейтенантът заповяда на Шафти да изгаси огъня моментално. Не че изобщо димеше. И тъй, Шафти отиде и изля чайника отгоре.

Поли обмисли чутото няколко секунди.

— Пушек, серж?

— Точно така! На проклети издигащи се кълбета. Шафти нямаше вина. Конниците не бяха проблем, де. Поне имаха достатъчно акъл да не се опитват да надбягат дузина арбалета. Като за кавалеристи това е умно.

— Много добре, серж.

— Не ми говори като на рупърт, момко!

— Съжалявам, серж.

— Забелязвам обаче, че вече се учиш как да действаш офицерите. Важно е да се подсигуриш, че ще ти дадат правилните заповеди, нали? От теб ще стане добър сержант, Пъркс.

— Не искам, серж.

— Да, бе, да — отвърна той, което можеше да означава всичко.

След като наблюдаваха пътя минута-две, те излязоха на открито и се насочиха към каруцата. Дьо Слов седеше на столче до нея и пишеше в един тефтер, но бързо скочи като ги видя.

— Добре ще е да се махнем от пътя — посрещна ги той отдалече. — Доколкото знам има доста съгледвачи.

— Злобенски ли, сър? — запита Джакръм.

— Да. На теория това — посочи знамето, виснало на каруцата — трябва да ни гарантира безопасност, но в момента всички са малко изнервени. Вие не сте ли сержант Джак Рам12?

— Джакръм, сър. И ще съм ви благодарен, ако не записвате името ми в тефтерчето си, сър.

— Съжалявам, сержант, но това ми е работата — оживено отвърна дьо Слов. — Трябва да записвам нещата.

— Е, сър, пък моята работа е войниклъкът. — Джакръм се покатери на капрата и хвана юздите. — Но ще забележите как в момента не ви убивам. Да тръгваме, а?

Докато каруцата трополеше по пътя, Поли се намести отзад. Беше пълно с кутии и съоръжения и докато вероятно навремето е имало подредба, сега редът не бе нищо повече от далечен спомен, ясен индикатор, че се стопанисва от мъж. Дузина от най-големите гълъби, които някога бе виждала, дремеха в телена клетка до нея и тя се зачуди дали не бяха живи провизии. Един от тях отвори око и мързеливо проточи „Гугугу?“, което на гълъбски означава „Ъ?“.

Повечето от кутиите имаха етикети като — тя се наведе да погледне по-отблизо — „Патентованите полеви бисквити на кап. Хорас Калумни“ и „Задушено на прах“. Докато си мислеше, че Шафти сигурно много ще се радва да докопа една-две от тези кутии, купчина дрехи, висящи от тавана на клатещата се каруца, леко се размърдаха и от тях се подаде лице.

— Добро утро — каза обърнатата надолу глава.

Уилям дьо Слов се извърна от предната седалка.

— Това е Ото, редник. Не се стряскай.

— Да, няма да те ухапя — бодро рече лицето. Усмихна се. Вампирските лица не изглеждат по-добре наопаки, а усмивка при тези обстоятелства не подобрява с нищо нещата. — Гарантирано.

Поли сведе арбалета. Джакръм би се впечатлил от бързината, с която го насочи. Тя също остана изумена, а и малко притеснена. Чорапите отново мислеха вместо нея.

Ото много елегантно се смъкна на пода на каруцата.

— Къде отиваме? — Той леко залитна, когато минаха през поредната бабуна.

— На едно скришно местенце, сър — обади се Джакръм. — Приятно и спокойно.

— Добре. Трябва да раздвижа духчетата. Зтават много нервозни, ако за на тязно твърде дълго. — Ото бутна настрана купчина хартия и изрови големия си иконограф. Побутна едно малко резе.

— Зтанете и зветнете, момчета — пропя той. Отвътре му отвърна хор от остри гласчета.

— Май е най-добре само да доложа за вас на Тигъра, господин дьо Слов — подхвана Джакръм, когато каруцата зави по старата пътека към сечището.

— Тигъра? Кой е Тигъра?

— Опа! — Джакръм сложи ръка на устата си. — Така наричаме лейтенанта, сър, понеже е толкова неустрашим. Забравете, че се изпуснах, а?

— Неустрашим, а? — повтори дьо Слов.

— И умен, сър. Не го оставяйте да ви подведе, сър. Той е един от великите военни мозъци на своето поколение, сър.

Поли остана с отворена уста. Беше предложила да излъжат, но… чак пък?

— Наистина? Защо тогава е едва лейтенант? — запита вестникарят.

— А-а, виждам, че не може човек да ви залъже, сър. — Джакръм излъчваше осведоменост. — Да, сър, странно е, че се представя за лейтенант. Все пак, смея да кажа, сигурно си има причини, а? Както и Хайнрих се обяви за капитан, нали? — Той потупа с пръст носа си. — Всичко виждам, сър, и дума не обелвам!

— Успях само да открия, че е вършел някаква чиновническа работа във вашето ЦУ, сержант. — Поли забеляза как дьо Слов полека заизмъква тефтера си.

— Да, сигурно точно това бихте открили, сър — каза Джакръм с огромно конспираторско смигване. — А после, сър, когато нещата съвсем се оплетоха, го пратиха насам. Направо го пуснаха, сър. Ама моя милост, аз нищичко не знам, сър.

— Той какво, да не експлодира?

— Ха-ха, това си го биваше, сър! — подхвърли Джакръм. — Не, сър. Той преценява ситуациите. Аз лично не ги разбирам тия работи, сър, щото не съм голям мислител, но те пилците се броят наесен, а оная вечер ни нападнаха осем… двайсет злобенски кавалеристи, сър, а лейтенантът просто за миг прецени ситуацията и намуши петима от мръсниците, сър. Като шишкебап, сър. На вид е мек като гъба, но ако се разяри, става смъртоносен вихър. Разбира се, това не сте го чули от мен, сър.

— И командва шепа новобранци, сержант? Не ми се струва особено логично.

— Новобранци, които заловиха куп елитни кавалеристи, сър — с обида в гласа изтъкна Джакръм. — Това е то, лидер! Удари ли часът, той е на място, сър. Аз съм просто един обикновен войник, сър, виждал съм ги к’ви ли не да идват и да си отиват. Дума да няма, не съм от мъжете, дето лъжат, сър, ама като гледам лейтенант Блауз, не мога да се начудя.

— На мен само ми се стори объркан — сподели дьо Слов, но с нотка неувереност.

— Претърпя леко сътресение, сър. Понесе удар, който щеше да повали по-слаб човек, но той все пак се изправи на крака. Удивително, сър!

— Хмм! — дьо Слов си записа нещо.

Каруцата премина с плясък плиткото поточе и затрополи по дерето. Лейтенант Блауз седеше на един камък. Беше се постарал над вида си, но мундирът му бе мърляв, ботушите — кални, ръката му — подута, а ухото, въпреки грижите на Игорина, все още възпалено. Беше поставил меча през коленете си. Джакръм полека спря каруцата до близкия брезов гъстак. И четиримата вражески пленници стояха овързани до скалата. С изключение на тяхното присъствие лагерът изглеждаше пуст.

— Къде са останалите ви хора, сержант? — прошепна дьо Слов, смъквайки се от капрата.

— О, наоколо са, сър. Наблюдават ви. Май няма да е зле да не правите резки движения, сър.

Никой друг не се виждаше… докато Маладикт не се открои от пейзажа.

Хората всъщност никога не се заглеждат, знаеше Поли. Те поглеждат. А онова, което допреди миг беше храст, сега стана ефрейтор Маладикт. Поли се втренчи. Беше изрязал дупка насред старото си одеяло, а калта и зелените петна от тревата по плесенясалото сиво го превръщаха в част от пейзажа до момента, в който изкозирува. Беше закачил и клонки по шапката си.

Сержант Джакръм се опули. Поли всъщност за пръв път виждаше истинско опулване, но сержантът имаше данните да се класира на шампионат. Тя усети как той си поема въздух, насъбирайки ругатни за подобаващо гръмовно избухване… и в следващия момент си спомня, че играе шишкавия сержант Веселяшко и че това не е моментът да се превърне в сержант Избухливко.

— Лудо-младо, а? — изкикоти се той към дьо Слов. — Какво ли ще измислят след малко?

Дьо Слов кимна нервно, издърпа снопче вестници изпод седалката си и се запъти към лейтенанта.

— Господин дьо Слов, нали? — изправи се Блауз. — Пъркс, може ли да спретнем чаша ъ-ъ „жълтуга’“ за господина? Добро момче. Моля, заповядайте на някой камък, сър.

— Радвам се, че ме приехте, лейтенант — поде вестникарят. — А вие, изглежда, сте водили войни! — добави той с опит за шегобийство.

— Не, тази ми е първата — отвърна Блауз в недоумение.

— Имах предвид, че сте ранен, сър!

— А, това ли? О, дреболия. За съжаление сам си докарах това на ръката. При тренировка, нали знаете?

— Значи сте левак?

— О, не.

Поли, плакнейки една чаша, чу Джакръм да подхвърля с половин уста:

— Трябваше да видите другите двама, сър!

— Осведомен ли сте за развоя на войната, лейтенант? — подхвана дьо Слов.

— Вие ми кажете, сър.

— Цялата ви армия е парализирана в долината на Нек. По-точно е окопана извън обсега на оръдията в крепостта. Другите ви фортове по границата са превзети. Гарнизоните при Дрерп, Глиц и Арблат също. Доколкото знам, лейтенант, вашият отряд е последната брънка от армията ви. Поне — додаде той — единствените, които все още се бият.

— А моят полк? — тихо попита Блауз.

— Преди няколко дни остатъците от Десети полк участваха в смелия, но, честно казано, самоубийствен опит да си възвърнат некската крепост, сър. Повечето оживели са взети в плен, а и да ви кажа, почти всичките ви главнокомандващи са пленени. Били са в крепостта, когато са я превзели. В това укрепление има големи тъмници, сър, а са почти пълни.

— Защо трябва да ви вярвам?

„Аз вярвам — помисли си Поли. — Значи Пол е мъртъв, ранен или заловен. И даже и да знам, че е жив, в два от трите случая това не ми помага много.“

Дьо Слов метна вестниците в краката на лейтенанта.

— Всичко е тук, сър. Не съм си го измислил. Това е истината. Ще остане истина, вярвате или не. Срещу вас са се вдигнали над шест страни, в това число Генуа, Мулдавия и Анкх-Морпорк. На ваша страна няма никой. Вие сте сами. Единствената причина, че все още не сте победени, е, че не си го признавате. Аз видях вашите генерали, сър! Велики водачи, и момчетата ви се бият като демони, но те не се предават!

— Борогравия не знае думата „капитулация“, господин дьо Слов — засегна се лейтенантът.

— Мога ли да ви заема речник, сър? — озъби се вестникарят, почервенявайки. — Много е близка до израза „да сключиш някакво примирие, докато все още има шанс“, сър! Или по-скоро „да излезеш от играта, докато си още цял“, сър! По дяволите, сър, не разбирате ли? Единствената причина, поради която все още има армия в долината на Нек, е, че съюзниците не са решили какво да правят с нея! Клането им е дошло до гуша!

— А, значи все още се сражаваме! — възкликна Блауз.

Дьо Слов въздъхна:

— Не разбирате, сър. На тях им е писнало да ви избиват. Крепостта е вече в техни ръце. Имат някакви големи бойни машини. Те… честно казано, сър, някои от съюзниците просто биха измели остатъците от вашата армия. Ще бъде като да стрелят по плъхове в бъчва. Вие зависите от тяхната милост. И въпреки това не спирате да нападате. Та вие атакувате крепостта! Тя е на отвесна скала и стените й са по сто метра. Прехвърляте понтони през реката. Обкръжени сте, няма къде да отидете и съюзниците могат просто да ви смажат във всеки един момент, а вие се държите сякаш това е някакво временно препятствие. Ето какво всъщност става, лейтенант! Вие сте просто последната трошичка.

— Моля, внимавайте — предупреди Блауз.

— Извинете, сър, но знаете ли нещо за съвременната история? През последните трийсет години сте обявили война на всеки от съседите си поне веднъж. Всички страни водят войни, но вашата води свади. А миналата година нападнахте Злобения отново!

— Тя ни нападна, господин дьо Слов.

— Зле са ви информирали, лейтенант. Вашите нахлуха в Некската губерния!

— Тя беше обявена за борогравска територия по Линтския договор преди повече от сто години!

— Подписан под острието на меч, сър. То това сега няма значение. Въпросът вече не опира до глупавото ви боричкане за власт. Защото, видите ли, вашите сринаха великата линия. Сигналните кули. И разрушиха пощенския път. Според Анкх-Морпорк това е бандитизъм.

— Внимавайте, казах! — Блауз почервеня. — Като гледам, с очевидна гордост сте окичили каруцата си с анкх-морпоркското знаме.

— Civis Morporkias sum, сър. Аз съм анкх-морпоркски гражданин. Може да се каже, че Анкх-Морпорк ме закриля под широкото си и твърде омърляно крило, макар че, признавам, не е зле метафората да се редактира леко.

— Обаче вашите анкх-морпоркски войници не са в състояние да ви защитят.

— Прав сте, сър. Може да ме убиете веднага — простичко отвърна дьо Слов. — Знаете това. И аз го знам. Но няма да го сторите по три причини. Борогравските офицери държат на честта. Така поне казват. Именно затова не се предават. А аз дълбоко ви съчувствам. Пък и няма нужда да ме убивате, защото всички се интересуват от вас. Нещата внезапно се промениха.

— Интересуват се от нас?

— Сър, в известен смисъл точно сега може да сте от голяма помощ. Анкх-морпоркци очевидно бяха потресени, когато… вижте, сър, чували ли сте за онова, което наричаме „обществен интерес“?

— Не.

Дьо Слов се опита да обясни. Блауз слушаше с отворена уста, докато най-накрая каза:

— Добре ли съм разбрал? Това, че много хора са убити и ранени в тази злочеста война, не е било от голям „интерес“ за вашите читатели? Но вече е, само заради нас? Заради една малка схватка в някакъв град, за който преди не са и чували? И по тази причина ние изведнъж ставаме „храбър народец“ и хората казват на вашия вестник, че великият ви град трябва да е на наша страна?

— Да, лейтенант. Разбирате ли, снощи пуснахме второ издание. След като открих, че „капитан Хоренц“ всъщност е принц Хайнрих. Вие знаехте ли тогава, сър?

— Разбира се, че не! — сопна се Блауз.

— А ти, редник ъ-ъ Пъркс, щеше ли да го ритнеш в… щеше ли да го ритнеш, ако знаеше?

Поли изпусна чашата в притеснението си и погледна към Блауз.

— Можеш да отговориш, Пъркс, разбира се — кимна лейтенантът.

— Ами… да, сър. Щях да го ритна. По-силно може би. Аз се защитавах, сър. — Тя внимателно избегна допълнителните детайли. Човек не можеше да бъде сигурен какво би направил с тях някой като дьо Слов.

— Да, добре, хубаво — рече той. — Значи може да ти хареса това. Нашият карикатурист Фиц го нарисува за извънредното издание. Беше на първа страница. Продадохме рекорден тираж.

Подаде й тънко измачкано листче, което явно бе многократно сгъвано.

Беше скица с много защриховки. Изобразяваше огромна фигура с грамаден меч, чудовищен монокъл и мустаци като закачалка, надвиснала над доста по-дребна фигурка, въоръжена единствено с инструмент за вадене на цвекло — всъщност на него наистина бе забучено цвекло. И всичко явно си беше наред точно до момента, в който дребната фигурка, нахлузила нелошо подобие на кивера на Чукалата и с лице, което бегло наподобяваше Полиното, изритваше другия право в слабините. От устата на Поли излизаше нещо като балонче с думите: „На ти на царския прерогатив, скапаняко!“ Балончето от устата на великана, който можеше да е само принц Хайнрих, гласеше: „О, наследството ми! Как може такова малко нещо да боли толкова!“ А на заден фон една дебела жена с надиплена мантия и огромен старомоден шлем кършеше ръце пред невероятно големия си бюст, втренчена в схватката със смесица от загриженост и възхищение и викаше в балонче: „О, любов моя! Боя се, че връзката ни е осакатена!“

Тъй като никой от новопосветените не продумваше, дьо Слов се обади малко притеснено:

— Фиц е доста, ъ-ъ, прям в тези неща, но изключително популярен. Мхм. Виждате ли, любопитното е, че макар Анкх-Морпорк да е навярно най-големият насилник, ние някак си изпитваме слабост към хора, които се изправят пред насилниците. Особено пред тези със синя кръв. Но по принцип се стараем да сме на тяхна страна, ако не ни излиза прекалено скъпо.

Блауз се прокашля.

— Доста сполучливо са те уподобили, Пъркс — пресипнало рече той.

— Аз само го ритнах, сър! — запротестира Поли. — И тази дебелана със сигурност не беше там!

— Това е Морпоркия — обясни дьо Слов. — Тя един вид изобразява града, само че в нейния случай липсват калта и саждите.

— Длъжен съм от своя страна да добавя — подхвана Блауз, сякаш взимаше думата на съвещание, — че Борогравия всъщност е доста по-голяма от Злобения, макар че териториално обхваща предимно голи чукари…

— Това всъщност няма значение — прекъсна го вестникарят.

— Няма ли? — сепна се Блауз.

— Не, сър. То е просто факт. Не политика. При политиката, сър, подобни рисунки имат огромно влияние. Сър, дори съюзническите главнокомандващи говорят за вас, а злобенците са ядосани и объркани. Ако вие, героите на деня, апелирате за малко здрав разум…

Лейтенантът пое дълбоко въздух:

— Това е една глупава война, господин дьо Слов. Но аз съм войник. Както казваме, „целунах херцогинята“. Това е клетва за вярност. Не ме карайте да я наруша. Аз трябва да воювам за страната си. Ние ще пропъдим нашествениците! Ако има дезертьори, ще ги открием и ще ги сберем отново. Ние познаваме страната си. Докато сме свободни, Борогравия ще бъде свободна. Вие „си казахте приказката“. Благодаря ви. Какво стана с чая, Пъркс?

— Какво? О, почти е готов, сър! — Поли се обърна към огъня.

Хрумването беше блестящо, но планът — глупав. Сега, тук, всичките му недостатъци излязоха наяве. Как щеше да върне Пол у дома? Той щеше ли да иска? Можеше ли тя да се справи? Дори ако все още беше жив, как се надяваше да го измъкне от тъмницата?

— Значи ще водите партизанска война, а? — обади се дьо Слов зад гърба й. — Безумци! До един!

— Не, ние не сме апаши — отвърна Блауз. — Целунали сме херцогинята. Ние сме войници.

— О, ясно! Но се възхищавам на духа ви. А, Ото…

Вампирът-иконографист се приближи със свенлива усмивка.

— Не зе плашете. Аз зъм въздържател, като ефрейтора ви. Моята зтразт зега е зветлината.

— О? Ъ-ъ… много добре — смутолеви Блауз.

— Снимай ги, Ото. Тези господа тръгват на бой.

— Само от любопитство, господин дьо Слов — намеси се Блауз, — как пратихте снимките до града толкова бързо? С магия, предполагам?

— Какво? — Дьо Слов за момент се обърка. — О, не, сър. Магьосниците са скъпчии, а и командир Ваймс заяви, че в тази война няма да допусне магия. Пратихме нещата по гълъб до офиса в крепостта, а после по мрежата от най-близката сигнална кула.

— Наистина? — Лейтенантът се оживи неимоверно. — Вероятно използвате цифри, за да индикирате гама от тонове на сивото, а?

— Бозе мили! — възхити се Ото.

— Ами да, всъщност така е — рече вестникарят. — Силно съм впечатлен, че вие…

— Видях щракащите кули на далечния бряг на Нек — сподели Блауз със светнали очи. — Много умна идея да се използват големи зарешетени кутии вместо старомодните семафори. А дали са правилни догадките ми, че кутията на върха, която отваря решетките си на всяка секунда, е вид система, ъ-ъ, нещо като часовник, който задава ритъма на цялата линия? О, добре. Така си и мислех. Сигурно един удар в секунда е пределът на механизмите, така че нищо чудно всичките ви усилия сега да се насочат към увеличаване обема на еднократно предаваната информация? Да, допусках, че е така. Колкото до изпращането на снимки, е, малко или много всичко се гради на цифри, нали? Разбира се, навярно използвате и двете колонки на всяка от четирите кутии, за да изпратите код за сив цвят, но сигурно е много бавно. Мислили ли сте за съкращаващ алгоритъм?

Дьо Слов и Вик се спогледаха.

— Наистина ли не сте говорили с някого за това, сър? — запита вестникарят.

— О, всичко е доста елементарно — усмихна се Блауз щастливо. — Разсъждавах върху темата по повод военните карти, които, разбира се, в по-голямата си част са бяло пространство. И се чудех дали би било възможно да се зададе желаният тон на една колонка и, от друга страна, да се посочи доколко е наситен нюанса в тази гама. А най-хубавото е, че ако картата ви е черно-бяла, имате даже още повече…

— Не сте виждали щракалка отвътре, нали? — прекъсна го дьо Слов.

— Уви, не — поклати глава Блауз. — Просто „мисля на глас“ за наличността de facto на вашата картинка. Бих могъл да помисля и над редица други математически, хъм, трикове, които ще направят преноса на информация още по-плавен, но съм убеден, че вече са ви хрумнали. Разбира се, съвсем нищожна реформация може потенциално да удвои обема на еднократно предаваната информация. При това без да се използват цветни филтри през нощта, което, струва ми се, дори при натоварването от допълнителни механични усилия със сигурност би увеличило пропускателната способност с… извинете, нещо нередно ли казах?

И двамата му събеседници стояха оцъклени. Дьо Слов тръсна глава.

— О… ъ-ъ, не. Нищо. Ъ-ъ… изглежда, схванахте същността доста… бързо.

— А, просто като се замислих и всичко си дойде на мястото — сви рамене Блауз. — Както когато се наложи да преустроя деловодната система на отдела, нали разбирате? Хората правят нещо, което върши работа. Но обстоятелствата се променят и то трябва да се преработи, за да продължи да върши работа, а те са толкова заети да го преработват, че не могат да видят, че е по-добре да изградят изцяло нова система, която да отговаря на новите обстоятелства. Но за външен човек идеята е очевидна.

— И в политиката, както и, ъ-ъ, при деловодните и съобщителните системи? — запита дьо Слов.

Блауз сбърчи вежди.

— Съжалявам, май не разбирам…

— Ще се съгласите ли, че понякога системата на една страна може да е толкова остаряла, че само външен човек да успее да види нуждата от цялостна промяна? — Дьо Слов се усмихна. Лейтенант Блауз не.

— Просто една тема за размисъл — додаде вестникарят. — Ъ-ъ… тъй като желаете да се изправите пред света, ще имате ли нещо против колегата ми да ви снима?

Блауз сви рамене.

— Щом настоявате. Това е Поругание, разбира се, но напоследък е трудно човек да открие нещо, което да не е. Вие трябва да кажете на света, господин дьо Слов, че Борогравия няма да се предаде. Няма да се примирим. Ще се борим. Моля, запишете това в тефтерчето си. Докато ни държат краката, ще ритаме!

— Да, но може ли отново да ви помоля да…

— Господин дьо Слов, убеден съм, че сте чували, че перото е по-силно от меча?

Вестникарят леко се поизпъчи.

— Разбира се, и даже…

— Искате ли да го изпробвате? Направете си снимките, сър, и момците ми ще ви изпратят обратно до пътя.

Ото Вик се изправи и направи лек поклон пред Блауз. После развърза иконографа си.

— Ще отнеме замо минутка — обяви той.

Никога не е само минутка. В ужасена почуда Поли следеше как Ото прави снимка след снимка на лейтенанта в редица според Блауз героични пози. Потресаващо е да гледаш как човек се опитва да вдигне напред брадичка, каквато в действителност му липсва.

— Много впечатляващо — каза дьо Слов. — Само се надявам да доживеете да се видите във вестника ми, сър.

— Ще очаквам този момент с най-голямо нетърпение. А сега, Пъркс, моля, идете със сержанта да изпратите двамата господа по пътя им.

Когато стигнаха до каруцата, Ото се примъкна към Поли.

— Трябва да ти кажа нещо за вашия вампир.

— О, нима?

— Приятел ли зи му?

— Да. Какво има?

— Има проблем…

— Станал е дръпнат, понеже му свърши кафето?

— Уви, де да беше толкова просто. — Ото изглеждаше притеснен. — Разбираш ли, когато вампир зе откаже от… думичката з „к“, назтъпва един процез, който наричаме преназочване? Налагаме зи да желаем нещо друго? За мен не беше болезнено. Аз жадувам за зъвършенството на зветлините и отзенките. Знимките за живота ми! Но твоят приятел е избрал… кафето. А зега няма и грам.

— О. Ясно.

— Чудя се дали е така. Зигурно му зе е зтрувало много разумно. Това зи е човешка зтразт и никой не те гледа накриво, като кажеш например: „Умирам за чаша кафе“ или „Човек убивам за чаша кафе“. Но без кафе, опазявам зе, той ще зе… обърне. Разбираш ли, много ми е трудно да говоря за това… — замлъкна Ото.

— Под „обърне“ имаш предвид?…

— Първо зе започва з леки халюцинации, зтрува ми зе. Пзихичезка податливозт на взякакви въздейзтвия откъде ли не, а вампирите могат да халюцинират толкова живо, че да зтанат заразни. Мизля, че това вече зе злучва. Той ще зтане… незтабилен. Това може да продължи з дни. И позле пзихиката му ще зе зрути, и той отново ще зтане изтински вампир. Няма да го има вече гозподин Приятния Кафеджия.

— Не мога ли да му помогна с нещо?

Ото внимателно постави иконографа си в каруцата и се обърна:

— Можеш да му намериш отнякъде кафе или… да зи приготвиш дървен кол и голям нож. Ще му звършиш узлуга, повярвай ми.

— Не мога да направя това!

Ото сви рамене.

— Намери някой, който да може.