Чудовищна команда

Мъжете все поемат командването. Сигурно заради чорапите.

Отрядът се върна в кухнята, където Игорина вече беше в стихията си. Работеше бързо, ефикасно и като цяло, с много малко кръв. Голямата й мешка стоеше отворена до нея. Вътре имаше сини, зелени и червени стъкленици; някои странно присветваха или изпускаха дим, когато ги отвореше. Ръцете й се движеха светкавично. Беше пленително да я наблюдава човек как работи. Поне, ако не е ял току-що.

— Момчета, това е майор Ерик фон Молдвиц! Пожела да се срещне с вас.

Те се обърнаха при гласа на Блауз. Новодошлият майор беше млад, но доста по-здраво сложен от лейтенанта. Имаше белег на лицето.

— Свободно, юнаци — каза той. — Блауз тук ми разправяше каква страхотна работа сте свършили. Браво! Да се престорите на жени, а? Какъв късмет, че не са ви разкрили!

— Дасър — каза Поли. Отвън долетяха викове и звън на саби.

— Не сте си взели униформите, а?

— Щеше да стане сложно, ако ги бяха открили в нас — отвърна Поли, поглеждайки към Блауз.

— Щеше да стане сложно и без това, ако ви бяха претърсили, а? — намигна майорът.

— Да, сър — покорно отвърна тя. — Лейтенант Блауз ви разказа всичко за нас, нали, сър?

Иззад майора Блауз правеше универсални знаци, тоест, ръкомахаше бясно с отворени длани и разперени пръсти.

— Ха, да! Откраднали сте дрехи от чукалня, а? Бива ли младежи като вас да ходят по такива местенца, а? Тия заведенийца са Поругание, ако са читави! — Майорът театрално размаха наставнически пръст. — Както и да е, справяме се добре. В тая дупка от крепостта почти няма стражи, да знаете. Цялото това нещо е построено с идеята, че врагът ще е отвън! Ей, какво прави онзи там с човека на плочата?

— Жакърпвам го, шър. Жглобявам му ръката жа тялото.

— Той не е от нашите, нали?

— Игоршки кодекш, шър — укорително каза Игорина. — Швободна ръка ше ижполжва при нужда, шър.

Майорът подсмръкна.

— О, добре, де, с вас, приятелчета, не мога да споря, а? Но когато приключиш, там има доста от нашите, на които няма да са излишни услугите ти.

— Ражбира ше, шър.

— Да сте чули за брат ми, сър? Пол Пъркс?

— Виж какво, Пъркс, Блауз спомена, но е пълно със затворници, и точно сега е малко сложно, схващаш ли? — рязко отвърна майорът. — Колкото до вас, максимално бързо ще ви намъкнем в панталони и ще можете да се включите в забавлението, а?

— Забавлението — глухо повтори Тонкър.

— А забавлението е… — смръщи се Поли.

— Вече сме стигнали до четвъртия етаж. Може и да не си върнем цялата крепост, но държим външния периметър и някои от кулите. До сутринта ще контролираме всички изходни пунктове. Отново сме в играта! Свърши се с нашествието им! Повечето им висши офицери са във вътрешното укрепление.

— Отново сме в играта — промълви Поли.

— И ще спечелим! — викна майорът.

— О, майчице! — каза Шафти.

Нещо щеше да се пропука, знаеше Поли. Тонкър изглеждаше като пред избухване и дори Шафти едва се сдържаше. Беше само въпрос на време Лофти да намери кибрита, който Поли бе скрила в един долап.

Игорина затвори мешката си и ведро се усмихна на майора:

— В пълна бойна готовношт шъм, шър.

— Поне махни перуката, а?

— Това ши е мойта коша, шър.

— Е, изглеждаш малко… сбъркано. Няма да е зле да…

— Всъщност съм от женски пол, сър. — Игорина заряза фъфленето. — Имайте ми доверие, сър, аз съм от Игорите. Ние разбираме от тези неща. А по ръкоделие нямам равни.

— Жена? — наежи се майорът.

Поли въздъхна:

— Всички сме жени, сър. Наистина жени. Не просто преоблечени като жени. И точно сега не ми се ще да се намъквам в никакви панталони, защото тогава ще съм жена, преоблечена като мъж, преоблечен като жена, преоблечена като мъж и ще съм толкова объркана, че няма да знам как да ругая. А точно сега, сър, много ми се ругае.

Майорът остро се обърна към Блауз.

— Знаехте ли това, лейтенант? — излая той.

— Ами… да, сър. Накрая. Но въпреки всичко, сър, бих…

Тази килия беше старо караулно помещение. Беше влажна, с два скърцащи нара.

— Като цяло — обади се Тонкър — май бяхме по-добре, когато ни беше опандизил врага.

— На тавана има решетка — посочи Шафти.

— Не е достатъчно широка — въздъхна Поли.

— Не е, но можем да се обесим, преди те да го направят.

— Казвали са ми, че това е доста болезнен начин за умиране — възрази Поли.

— Кой ти го е казвал? — заяде се Тонкър.

От време на време през тесния прозорец се процеждаха звуците на битката. Бяха предимно викове; често — крясъци. Забавлението беше в разгара си.

Игорина седеше втренчена в ръцете си.

— Какъв им е проблемът на тия? Не свърших ли добра работа с онази ръка? Но не, страхуват се да не засегна мъжката им гордост!

— Защо не им обеща да работиш само върху офицери? — подхвърли Тонкър. Никой не се засмя, а и сигурно никой нямаше да се затича, ако им отвореха вратата. От врага бе славно и похвално да избягаш, но ако бягаш от своите, накъде?

На един от наровете Уозър спеше като в зимен сън. Човек трябваше да я наблюдава известно време, за да види, че диша.

— Какво могат да ни направят? — нервно запита Шафти. — Така де… наистина?

— Носехме мъжки дрехи — сви рамене Поли.

— Но за това се полага само бой.

— О, ще си намерят още нещо, повярвай ми — каза Тонкър. — Освен това кой ни знае, че сме тук?

— Но ние ги измъкнахме от затвора! Ние сме от техните!

Поли въздъхна.

— Точно затова, Шафти. Никой не иска да знае, че шепа преоблечени като войници момичета са проникнали в голям форт и са освободили половин армия. Всеизвестно е, че жените не могат да направят това. Нито нашите, нито чуждите ни искат тук, разбираш ли?

— В подобна битка кой го е грижа за още няколко трупа? — додаде Тонкър.

— Не говори така! Лейтенант Блауз се застъпи за нас! — почти проплака Шафти.

— Кой, Дафне ли? — озъби се Тонкър. — Ха! Още един труп. Сигурно са го залостили някъде, също като нас.

Отдалече долетяха радостни възгласи, които продължиха доста дълго.

— Звучи, сякаш са завзели цитаделата — обади се Поли.

— Ура за нас — каза Тонкър и се изплю.

След време кепенчето на вратата се отвори и някакъв войник безмълвно им подаде тенджера бъркоч и табла конски хляб. Малко поспориха дали щом ги хранят, значи, че няма да ги екзекутират, докато някой не изтъкна традицията за Последната гощавка от сърце.

Игорина изложи професионалното си мнение, че гощавката е не само от сърце, но и от бял и черен дроб. Но поне беше гореща.

Няколко часа по-късно им подадоха кана жълтуга с няколко чаши. Този път войникът им намигна.

След още един час вратата се отвори. Влезе млад мъж с майорска униформа.

„О, добре, да караме както я подкарахме“ — каза си Поли и скочи на крака:

— Отряяд… миррр… но!

Отрядът успя поне да се изправи със сносна скорост и да застане в редица. Майорът поздрави Поли, докосвайки върха на шапката си с пръчка. Определено беше по-тънка от два сантиметра и половина.

— Свободно… ефрейтор, нали? — кимна й той.

— Тъй вярно, сър! — Началото беше обещаващо.

— Аз съм майор Клогстън, от военната полиция. Бих искал да ми разкажете всичко. Цялата история. Ще си водя бележки, ако не възразявате.

— За какво става дума? — намеси се Тонкър.

— А, вие сигурно сте… редник Холтър. — Клогстън се прокашля. — Вече говорих надълго и нашироко с лейтенант Блауз. — Той се обърна, кимна на стражата, запречила входа, и затвори вратата. Затвори и кепенчето.

— Ще ви съдят. — Той приседна на свободния нар. — Политиците искат да ви съдят по пълната нуганска процедура, но това тук ще е малко сложно, а и никой не иска нещата да се проточат повече, отколкото трябва. Освен това се случиха… непредвидени събития. Някой е изпратил до генерал Фрок официално запитване за вас. Поименно. Поне — додаде той — по фамилните ви имена.

— Лорд Ръждьо ли, сър?

— Не. Някой си, наречен Уилям дьо Слов. Не знам дали сте попадали на вестникарските му изпълнения? Чудим се откъде знае, че сте заловени.

— Е, ние не сме му казвали! — сви рамене Поли.

— Така нещата стават малко… сложни — продължи Клогстън. — Макар че за вас са доста по-обнадеждаващи. В армията има някои лица, които, така да се каже, обмислят бъдещето на Борогравия. Тоест, искат да има такова. Моята работа е да представя делото ви пред трибунала.

— Това военен съд ли е? — запита Поли.

— Не, не са толкова глупави. Ако го нарекат военен съд, значи да ви признаят за войници.

— Вие ни признавате — обади се Шафти.

— Де факто не е де юре — поклати глава Клогстън. — А сега, както ви помолих… разкажете ми историята си, госпожице Пъркс.

— Обръщението е ефрейтор, благодаря!

— Простете за грешката. Е… слушам ви… — Той отвори чантата си и извади очила със стъкла във формата на полумесец. Сложи си ги и извади молив и нещо бяло и квадратно. Изчака. — Когато имате готовност?

— Сър, наистина ли ще записвате върху сандвич с мармалад?

— Какво? — Майорът проследи погледа й и се засмя. — О! Не. Извинете ме. Наистина не трябва да пропускам часовете за хранене. Кръвна захар, нали знаете…

— Само че капе, сър. Не се притеснявайте. Ние сме яли.

Отне им час, с доста прекъсвания и поправки и още два сандвича. Майорът изписа доста листа, като от време на време спираше и се втренчваше в тавана.

— … и после ни доведоха тук. — Поли седна.

— Всъщност бутнаха — уточни Игорина. — Натикаха.

— Ммм — сви устни Клогстън. — Казвате, че на тъй наречения ефрейтор Страпи… внезапно му е призляло доста при мисълта за битка?

— Да, сър.

— А в кръчмата в Плюн наистина сте ритнали принц Хайнрих в десетката?

— В или около десетката, сър. И тогава не знаех, че е той, сър.

— Забелязах, че не споменахте нападението на хълма, където според лейтенант Блауз бързите ви действия са осигурили вражеските кодове…

— Не си струваше да го споменавам, сър. Не беше кой знае какво.

— Ох, не знам. Заради вас и онзи симпатяга от вестника съюзът изпрати два полка из планините подир някакъв партизански водач с прозвище „тигърът“. Принц Хайнрих настоя и всъщност води лично командването. Може да се каже, че е силно засегнат. Много силно според слуховете.

— Вестникарят се е вързал на всичко онова? — удиви се Поли.

— Не знам дали се е вързал, но със сигурност го е написал. Казвате, че лорд Ръждьо ви е предложил да ви пусне да си идете кротко?

— Да, сър.

— А единодушният отговор е бил, че може…

— Да си го навре в джемпъра, сър.

— О, да. Не можах да си разчета. Д… Ж… Е… — Клогстън старателно изписа думата с главни букви и додаде: — Не съм ви го казал, не съм бил тук, но някои… висши… лица се питат дали не бихте си тръгнали кротко…

Въпросът увисна във въздуха като труп на бесилка.

— Да си отбележа, значи, и това като „джемпър“, а?

— Някои от нас няма къде да отидат — каза Тонкър.

— Или с кого — додаде Шафти.

— Не сме направили нищо лошо! — извика Поли.

— Добре, значи, джемпър. — Майорът сгъна малките си очила и въздъхна. — Не ми казват дори какви ще са обвиненията.

— Че сме „лоши момичета“ — отвърна Тонкър. — Кого залъгваме, сър? Врагът просто искаше тихичко да се отърве от нас, а и генералът иска същото. Това е проблемът с добрите и лошите момчета. Всички са мъже!

— Ако бяхме мъже, сър, щяха ли да ни наградят с медали? — запита Шафти.

— Да. Със сигурност. А Блауз, предполагам, моментално щеше да бъде повишен. Но точно сега сме в разгара на война и може би не е моментът…

— … да се благодари на шепа поругателни жени? — подсказа Поли.

Клогстън се усмихна.

— Щях да кажа „да се губи концентрация“. Всичко, разбира се, е по настояването на група политици. Не искат случаят да се разчуе. А и висшето командване иска бързо да приключи с това по същата причина.

— Кога ще се почне? — запита Поли.

— След около половин час.

— Но това е глупост! — избухна Тонкър. — Те са в разгара на война и ще си губят времето да съдят няколко жени, които не са направили нищо?

— Генералът настоя. Иска въпросът да се ликвидира.

— А какви правомощия има този трибунал? — студено запита Поли.

— Хиляди въоръжени мъже — сви рамене Клогстън. — Съжалявам. Проблемът е, че когато попитате един генерал „Вие и чия армия?“, той може просто да посочи през прозореца. Но аз възнамерявам да докажа, че трябва да ви изправят пред военен съд. Нали всички сте целунали херцогинята? Взели сте шилинга? Е, според мен това вече е военна работа.

— И е добре, така ли?

— Ами това значи, че има процедури. Последното Поругание от Нуган беше срещу пъзелите. Казва, че трошали света на парченца. Това най-сетне накара хората да се замислят. Армията може и да е луда, но поне е измеримо луда. Надеждно ненормална. Ъ-ъ, тук ли ще оставите вашата спяща приятелка?

— Не — отвърна отрядът в един глас.

— Нуждае се от постоянните ми грижи — каза Игорина.

— Ако я оставим, може да получи внезапен пристъп на безследно изчезване — каза Тонкър.

— Ние се поддържаме — каза Поли. — Не оставяме другар в беда.

Помещението, избрано за трибунала, беше бална зала. Поли дочу, че са си върнали над половината крепост, но разпокъсано. Съюзът все още държеше централното укрепление и оръжейната, но беше изцяло обграден от борогравски сили. В момента се водеше битка за главната порта, която не беше предвидена да издържи атака отвътре. Там всъщност се вихреше по-скоро побой, един вид едромащабно кръчмарско сбиване. И тъй като по кулите, сега обсадени и от двете страни, имаше най-различни бойни машини, крепостта стреляше сама по себе си по добрите стари традиции на кръстосания огън.

Подът миришеше на мокра прах. Масите бяха събрани в груб полукръг. „Сигурно има над трийсет офицери“ — помисли си Поли. После видя и останалите маси, и картите, и притичващите навътре-навън хора и осъзна, че подготовката не е само за тях. Това беше командна зала.

Отрядът влезе с маршова стъпка и се строи. Игорина бе принудила двама от стражата да пренесат Уозър на носилка. Кръгът от шевове под окото й вършеше повече работа от полковнически нашивки. Никой войник не искаше да се кара с Игор.

Зачакаха. От време на време офицерите ги поглеждаха и отново се съсредоточаваха върху картата или разговора си. След време Поли видя как снижиха гласове, обърнаха отново глави и се насочиха към полукръга от столове с излъчването, че явно ги чака досадна работа, която за съжаление трябва да бъде свършена.

Генерал Фрок не погледна отряда, докато не се настани на централното място, където спретнато подреди бумагите си. Дори и тогава им хвърли само бегъл поглед, като че ли се страхуваше да го задържи. Поли го виждаше за пръв път. Беше добре сложен мъж, с все още гъста бяла коса. Сред бръчките през лицето му се открояваше белег, стигащ почти до окото му.

— Нещата вървят добре — обърна се той към стаята като цяло. — Току-що научихме, че останките от Десети полк вихрено щурмуват главната порта отвън. Някой явно е разбрал какво става. Армията е в действие!

Думите му бяха посрещнати с отмерена доза изтънчено ликуване, към което отрядът не се присъедини. Генералът отново им хвърли поглед.

— Това всичките ли са, Клогстън?

Майорът, за който поне бе отредена една масичка, стана и отдаде чест.

— Не, сър. Очакваме…

Вратата отново се отвори. Два доста големи трола вкараха окованата Джейд, следвана от Маладикт и Блауз. Явно в цялата суматоха никой не бе успял да намери панталони за лейтенанта, а Маладикт изглеждаше като в треска. Веригите му постоянно подрънкваха.

— Възразявам срещу веригите, сър! — каза Клогстън.

Генералът проведе приглушена консултация с някои от офицерите.

— Да, не искаме излишни формалности. — Той кимна към стражите: — Махнете ги. Троловете ви може да си вървят. Нека само охраната да остане край вратата. А сега да продължим. Наистина няма какво толкова да обсъждаме. Така, значи — той се понамести в стола си, — нещата всъщност са доста простички. С изключение на лейтенант Блауз вие ще се съгласите да бъдете върнати по домовете ви и поставени под отговорна мъжка опека, ясно? Точка по този въпрос. Ние обаче не сме неблагодарни. Разбрахме, че не сте задомени, и затова ще ви възнаградим както подобава, разбира се, с добри зестри…

Поли изкозирува:

— Разрешете да кажа, сър?

Фрок се втренчи в нея, а после отмести въпросителен поглед към Клогстън.

— Ще имате възможност да говорите по-късно, ефрейтор — каза майорът.

— Но в какво точно ни обвиняват, сър? Трябва да ни кажат!

Фрок се обърна към далечния край на редицата от столове:

— Капитане?

Нисък офицер скочи на крака. По лицето на Поли приливът на разпознаването се разля по крайбрежията на омразата.

— Капитан Страпи, отдел „Политика“, сър… — започна той и спря при рева на отряда. Когато виковете им постихнаха, той се прокашля и продължи: — По нуганския закон са извършили двайсет и седем Поругания, сър. Подозирам, че всъщност са доста повече. По военния закон, сър, разполагаме с простото доказателство, че са се престорили на мъже, за да се запишат в армията. Аз бях там, сър, и видях всичко.

— Капитан Страпи, ще разрешите ли да ви поздравя за бързото повишение? — каза лейтенант Блауз.

— Да, наистина, капитане — присъедини се Клогстън. — Очевидно сте били скромен ефрейтор само допреди няколко дни?

От мазилката на тавана се срути прах, когато нещо тежко удари стената отвън. Фрок поизтупа книжата си.

— Не е от нашите, надявам се — каза, а подчинените му възпитано се разсмяха. — Продължавайте, капитане!

Страпи се обърна към генерала:

— Както знаете, сър, на нас в политическия отдел ни се налага от време на време да приемем по-долен чин, за да добием сведения. Прикритие според устава, сър — додаде той.

Начинът, по който го изгледа генерал Фрок, зароди капчица надежда в душата на Поли. Никой не би могъл да хареса тип като Страпи, дори и майка. Генералът се обърна отново към Клогстън.

— Ще възразите ли, майоре? — сухо попита той. — Знаем, че са се преоблекли като…

— … жени, сър — гладко го прекъсна Клогстън. — Само това знаем, сър. Освен твърденията на капитан Страпи, а аз бих си позволил да допусна, че са пристрастни, все още не съм видял доказателство, че са се обличали по някакъв друг начин.

— Имаме нагледно доказателство пред очите си, човече!

— Да, сър. Носят рокли, сър.

— И са на практика гологлави!

— Да, сър. — Клогстън извади дебела книга, пълна с отметки. — Писанията на Нуган, сър: „Богоугодно е за Нуган жените да бъдат с къса коса, затуй че да не се разпалват чувствените склонности на мъжете.“

— Не съм чувал да има много гологлави жени! — сопна се Фрок.

— Да, сър. Това е една от заръките, които са малко сложни за хората, сър, като онази да не се киха. Тук бих отбелязал, че възнамерявам да докажа, че всички ние редовно извършваме Поругания. Всъщност придобили сме навика да ги пренебрегваме, което е една доста интересна тема. Във всеки случай, късата коса е нугански благоприлична. Накратко, сър, дамите, изглежда, не са се замесили в нищо друго освен малко пране, кухненски инцидент и освобождаването на ваши благородия от килиите.

— Видях ги! — изджавка Страпи. — Приличаха на мъже и се държаха като мъже!

— Вие защо бяхте с наборната група, капитане? — контрира го майор Клогстън. — Не предполагах, че това би било гнездо за бунтарска дейност?

— Това има ли връзка със случая, майоре? — намеси се генералът.

— Не знам, сър. Затова попитах. Не смятам, че бихме искали да разправят, че тези дами не са били справедливо осъдени?

— Кой да разправя? — смръщи се Фрок. — Офицерите ми са изключително дискретни.

— Самите дами, сър?

— Тогава ще им наложим да не разправят!

— Я виж ти! — обади се Блауз.

— И как смятате да им го наложите, сър? — разпери ръце Клогстън. — Тези жени, които, както всички знаем, са ви измъкнали от ноктите на врага?

Офицерите замърмориха.

— Майор Клогстън, вие обядвахте ли? — запита генералът.

— Не, сър.

— Полковник Вестър спомена, че ставате малко… разсеян, когато пропуснете обяда…

— Не, сър. Ставам раздразнителен, сър. Но смятам, че точно сега имам нужда от малко хъс, сър. Зададох въпрос на капитан Страпи, сър.

— Е, добре, капитане, може би ще ни кажете защо бяхте с наборната група? — уморено се обърна генералът.

— Разследвах… един войник, сър. Един сержант. Вниманието ни привлякоха нередности в документите му, сър, а където има нередности, обикновено се натъкваме на подмолна дейност. Малко ми е неудобно да говоря за това, сър, понеже този сержант е бил на служба при вас…

— Хмм — високо го прекъсна генералът. — Смятам, че това не е предмет на обсъждане тук.

— Ами просто понеже според документите няколко офицери са му помогнали… — продължи Страпи.

— Хмм! Това не засяга настоящия случай, капитане! Нали така, господа?

— Да, сър, просто понеже майорът ме попита и аз… — объркано запелтечи Страпи.

— Капитане, съветвам ви да научите какво означава „хмм“! — изрева Фрок.

— И какво точно търсеше, когато претършува багажа ни? — избухна Поли, а Страпи се сви.

— Кккккафето ммммми! — процеди Маладикт. — Ттттти открррррадна кккккафето ммммми!

— И избяга, когато ти казаха, че ще влизаме в битка, ти, малък кучи гъз! — не издържа Тонкър. — Поли каза, че си опикал гащите!

Генерал Фрок удари с юмрук по масата, но Поли забеляза, че някои от офицерите се опитват да прикрият усмивките си.

— Тези неща не са предмет на настоящото разследване!

— При все че, сър, едно-две от тях май не е зле да станат предмет на по-нататъшно разследване — обади се един полковник. — Личните вещи на войниците могат да се претърсват само в тяхно присъствие, генерале. Това може да ви се струва маловажно, но е предизвиквало бунтове. Вие всъщност бяхте ли убеден, че… войниците са били жени, когато го направихте, капитане?

„О, кажи «да», моля те, кажи «да» — заповтаря си Поли, когато Страпи се поколеба. — Защото като стигнем дотам как онези кавалеристи ни откриха толкова бързо, ще излезе, че си ги насъскал срещу шепа борогравски момичета. Нека видим как това се приема в Плюн! А ако не си знаел, защо си тършувал?“

Страпи предпочете тръна пред глога. От двора навън се надигна тупурдия и той трябваше да повиши глас, за да го чуят:

— Аз, ъ-ъ, най-общо ги подозирах, сър, понеже бяха толкова ентусиазирани…

— Сър, възразявам! — надвика го Клогстън. — Ентусиазмът не е военен порок!

— В умерени дози със сигурност — призна Фрок. — И открихте някакви доказателства, така ли?

— Открих фуста, сър — внимателно отвърна Страпи.

— Тогава защо не… — започна Фрок, но Страпи го прекъсна:

— Служих известно време с капитан Ригълсуорт, сър.

— Е, и? — вдигна вежди Фрок, но офицерът отляво се наведе и му прошепна нещо. — О, Ригълсуорт. Ха, да. Разбира се. Чудесен офицер, този Ригълсуорт. Запален по, ъ-ъ…

— Любителска драматургия — подсказа един полковник уклончиво.

— Да! Точно така! Много поучително. Хмм.

— С цялото ми уважение, генерале, смятам, че има компромисно решение — намеси се един от седящите, който беше с генералски чин.

— Нима, Боб? — удиви се Фрок. — Е, добре… моля, заповядай. Протоколът ще отбележи, че давам думата на генерал Кцупи.

— Извинете, сър, мислех, че този процес не се протоколира? — обади се Клогстън.

— Да, да, разбира се, много ви благодаря, че освежихте паметта ми. Но ако имахме протокол, това щеше да се отбележи в него, Боб?

— Дами — генерал Кцупи озари отряда с блестяща усмивка, — а и, разбира се, вие също, лейтенант Блауз, както и вие, ъ-ъ… — той измери от глава до пети Маладикт, който му се облещи в отговор — … сър? — Генерал Кцупи обаче не можеше да бъде смутен от оцъклен вампир, дори и от такъв, който едва се владее. — Първо, позволете ми да изкажа от името на всички ни, вярвам, нашите благодарности за невероятната работа, която свършихте. Чудесно дело. Но за съжаление светът, в който живеем, има определени… правила, разбирате ли? Честно казано, проблемът тук не е, че сте жени. По същество, де. Но вие упорито настоявате, че сте такива. Разбирате ли? Не можем да допуснем това.

— Искате да кажете, че ако навлечем отново униформите и почнем да се перчим наоколо оригвайки се и крещейки „ха-ха, изментихме ви сите“, няма да има проблеми? — обади се Поли.

— Ще разрешите ли да се намеся? — обади се друг глас.

Фрок огледа масата.

— А, подофицер Стофър! Да?

— Всичко това, генерале, е адски тъпо, мътните го взели…

— Хмм! — предупреди Фрок.

— Какво има? — Стофър явно се озадачи.

— Тук има дами, господине. Това е, хмм, проблемът.

— Именно, мътните го взели! — каза Тонкър.

— Ясно, генерале. Но отрядът се предвожда от мъж, прав ли съм?

— Лейтенант Блауз ме увери, че е мъж, сър — каза Клогстън. — Тъй като е офицер и благородник, приемам думата му за истина.

— Е, значи, проблемът е решен. Тези млади дами са му помогнали. Вкарали са го в крепостта и прочее. Съдействали са му. Чудесните традиции на борогравските жени и така нататък. Съвсем никакви войници. Дайте на човека голям медал и го повишете в капитан, и всичко ще бъде забравено.

— Извинете ме за момент, генерале — каза Клогстън. — Ще се посъветвам с онези, които би трябвало да наричам обвиняемите, стига някой да ме осветли в какво точно ги обвиняват.

Той отиде до отряда и снижи глас:

— Мисля, че това е най-добрата оферта, която ще получите. Може би ще мога да издействам и пари. Какво ще кажете?

— Та това е абсолютно нелепо! — възмути се Блауз. — Те проявиха огромен кураж и решимост. Всичко това нямаше да е възможно без тях.

— Да, Блауз, и ще имате възможност да го кажете. Стофър даде доста умна идея. Всички получават каквото искат; само трябва да избягвате всякакви намеци, че всъщност сте действали като войници. Смели борогравски жени оказват помощ на доблестен герой, това става. Приемете гледната точка, че времената са променливи и вие им помагате да се променят по-бързо. Е?

Отрядът размени погледи.

— Ъ-ъ… аз нямам нищо против — престраши се Шафти, — стига всички да са съгласни.

— Значи ще родиш бебето без съпруг? — изуми се Поли.

— Той и без това сигурно е мъртъв, който и да е бил — въздъхна Шафти.

— Генералът има голямо влияние — намеси се Клогстън. — Може би ще уреди да…

— Не, аз не се връзвам на това — каза Тонкър. — Всичко е бозава дребна лъжа. Да вървят по дяволите!

— Лофти? — обърна се Поли.

Лофти драсна клечка кибрит и се втренчи в нея. Тя можеше да намери клечки навсякъде.

Високо над главите им се разнесе още едно „баам“.

— Маладикт? — отмести очи Поли.

— Ккарай дда ввърви. Кказвам нне.

— А вие, лейтенант? — попита Клогстън.

— Това е безчестно.

— Ако откажете, може да имате проблеми. С кариерата.

— Предполагам, че за мен такава няма, майоре, каквото и да стане. Не, няма да живея в измама. Вече знам, че не съм герой. Просто исках да бъда такъв.

— Благодаря ви, сър — каза Поли. — Ъ-ъ… Джейд?

— Единия от троловете, дето ме озаптиха, ме фрасна с бу’алката си, пък аз му фърлих една маса — призна Джейд, забила поглед в пода.

— Това е малтретиране на плен… — започна Блауз, но Клогстън го спря:

— Не, сър, поназнайвам нещо за троловете. Те са много… натурални. Значи… младежът е доста привлекателен, а, редник?

— Читав ми изглежда — Джейд почервеня. — И не ща да ме връщат вкъщи. Там без туй няма нищо за мен.

— Редник Игор… ина? — обърна се Блауз.

— Мисля, че трябва да се предадем.

— Защо? — стресна се Поли.

— Защото Уозър умира. — Игорина размаха ръка. — Не, моля ви, не се струпвайте! Оставете й малко въздух. Не е яла. Не мога изобщо да я накарам да пие. — Тя вдигна зачервени очи. — Не знам какво да направя!

— Херцогинята й говореше — прошепна Поли. — Всички чухте. И знаете какво видяхме долу в криптата.

— И аз казах, че не вярвам изобщо на това! — отвърна Тонкър. — То е… в съзнанието й. Достатъчно я побъркаха. А ние бяхме толкова уморени, че щяхме всичко да видим. Какво стана с онези приказки да стигнем до висшето командване? Е, ето го, и не виждам никакви чудеса. А вие?

— Не мисля, че тя щеше да иска да се предадем — каза Поли.

Не.

— Чухте ли това? — Поли потръпна. Не беше сигурна дали думата е проникнала в главата през ушите й.

— Не, не го чух! — извика Тонкър. — Не го чух!

— Не смятам, че можем да приемем този компромис, сър — обърна се Поли към майора.

— Тогава и аз няма — веднага каза Шафти. — Не искам… това не беше… аз дойдох само защото… но… вижте, оставам с вас. Ъ-ъ… какво могат да ни направят, сър?

— Да ви затворят в килия за дълго може би. Любезни са с вас…

— Любезни? — повтори Поли.

— Е, мислят си, че са любезни — поправи се Клогстън. — А могат и да са доста по-лоши. Във война сме. Не искат да изглеждат зли, но Фрок не е станал генерал с любезничене. Трябва да ви предупредя за това. Все още ли отказвате?

Блауз огледа хората си.

— Явно да, майоре.

— Добре. — Клогстън намигна.

Добре.

Клогстън се върна на масичката си и поразрови книжата си.

— Псевдообвиняемите, сър, със съжаление отхвърлят предложението.

— Да, очаквах нещо подобно — кимна Фрок. — В такъв случай ще бъдат върнати по килиите си. Ще се разправяме с тях по-късно. — От тавана изпопада мазилка, когато нещо отново удари външната стена. — Това отиде твърде далеч!

— Няма да се върнем в килиите! — извика Тонкър.

— Това вече е бунт, редник! — вдигна очи Фрок. — А ние знаем как да се оправяме с тези неща.

— Извинете, генерале, това означава ли, че трибуналът признава, че тези дами са войници? — намеси се Клогстън.

Генерал Фрок го изгледа свирепо.

— Не се опитвайте да ме омотаете с процедурни глупости, майоре!

— Съвсем не са глупости, сър, това е същината на…

Залегни.

Думата беше най-слабият, най-бегъл намек в главата на Поли, но същевременно като че ли бе свързана към централната й нервна система. И не само нейната. Отрядът залегна, а Игорина се хвърли върху тялото на пациентката си.

Половината таван се срути. Полилеят падна и се разби в калейдоскоп от нацепени призми. Прозорците се разтрошиха. После, макар и относителна в сравнение с грохота, настъпи тишина, нарушена единствено от падането на няколко закъснели парчета мазилка и дрънченето на някакъв чиреп.

Сега…

Към големите врати в края на залата, където стражите едва бяха успели да се изправят на крака, приближиха стъпки. Вратите се отвориха със замах.

Там стоеше Джакръм, блеснал като залеза. Светлината се отразяваше от кокардата му, излъскана до степен, която би могла да ослепи непредпазливите със страшния си блясък. Лицето му бе червено, но куртката — още по-червена, а сержантският му шарф бе най-яркият чисто червен цвят, в самата му същност, червеното на умиращите звезди и загиващите войници. От сабите, затъкнати в колана му, капеше кръв. Стражите, все още треперейки, понечиха да му препречат пътя с пиките си.

— Не се опитвайте, момчета, моля — избоботи той. — Дума да няма, не съм от мъжете, които обичат насилието, но мислите ли, че сержант Джакръм ще се спре от няколко проклети вилици?

Стражите преместиха очи от Джакръм, направо димящ от едва сдържана ярост, към смаяните генерали и взеха моментално решение по своя собствена отчаяна инициатива.

— Добри момчета — кимна Джакръм. — С ваше разрешение, генерал Фрок?

Без да изчака отговор, той закрачи с маршова стъпка. Закова се с удар на ботушите пред висшите генерали, които все още изтупваха мазилка от униформите си, и отдаде чест със семафорна прецизност.

— Разрешете да докладвам, сър, че сега държим главните порти, сър! Позволих си да сформирам бойна единица от Чукалата, Мандалата и Буталата, сър, просто за всеки случай, видях голям облак пламъци и дим над крепостта и пристигнах при портите точно с вашите приятелчета. Поразкарах ги малко, сър!

Сред всеобщото ликуване генерал Кцупи се наведе към Фрок:

— С оглед на това благоприятно развитие, сър, може би трябва да побързаме и да приключим с този…

Фрок му махна с ръка да млъкне.

— Джакръм, стара лисицо! — Той се облегна на стола си. — Чух, че си умрял! Как си, дявол те взел?

— Годен за бой, сър! — изстреля Джакръм. — Съвсем не съм се гътнал, въпреки надеждите на мнозина!

— Радвам се да го чуя, човече. Но, макар и румената ти мутра да е винаги добре дошла, тук сме се събрали да…

— Двайсет и пет километра ви носих, сър! — извика Джакръм. Пот се стичаше от лицето му. — Измъкнах оная стрела от крака ви, сър. Накълцах оня проклет капитан, който ви тикна сабя в лицето, сър, и се радвам да видя, че белегът изглежда добре. Убих онова нещастно караулче само за да открадна манерката му с вода за вас, сър. Гледах го в угасващите очи, сър, заради вас. Никога не съм искал нищо в замяна, сър. Така ли е, сър?

Фрок потърка брадичка и се усмихна.

— Е, май си спомням една дреболийка за извъртане на едни подробности, лекичка промяна на няколко дати… — промърмори.

— Не ми излизайте с тая проклета помия, сър, моите уважения. Това не беше за мен, а за армията. За херцогинята, сър. И, да, на тази маса виждам още неколцина господа, които имаха причина да ми сторят същата малка услуга. За херцогинята, сър. И ако ми дадете един меч, ще надвия всеки от вашата армия, сър, ако ще да е в разцвета на силите си и нахъскан до козирката!

С едно движение той измъкна шашката си и я метна към книжата между ръцете на Фрок. Тя се заби в дървената маса и остана да стърчи там.

Фрок не трепна, а вдигна очи и каза ледено:

— Макар и да си герой, сержанте, опасявам се, че стигна твърде далеч.

— Подминах ли и двайсет и петте километра, сър?

За момент единственият звук беше от шашката, вибрираща на масата. Фрок въздъхна:

— Добре. Каква е молбата ти, сержант?

— Гледам, че сте наредили тук момчетата ми, сър! Дочух, че имали някакви проблеми, сър!

— Момичетата, Джакръм, ще бъдат задържани на сигурно място. Тук не е подходящо за тях. И това са заповедите ми, сержант.

— Като се записаха, им казах, сър, рекох им: „ако някой ви повлече, ще трябва и мен да завлече“, сър!

Фрок кимна:

— Много лоялно от твоя страна, сержант, и съвсем типично за теб. Въпреки това…

— Имам жизненоважна за случая информация, сър! Трябва да ви кажа нещо, сър!

— Ами кажи я, де, човече! Не е нужно да хабим целия…

— Ще трябва някои от господата да напуснат тази стая, сър — безизходно каза Джакръм. Все още стоеше в поза мирно, вдигнал ръка за почест.

— Прекаляваш, Джакръм! Това са лоялни офицери на нейна светлост!

— Не се съмнявам, сър! Дума да няма, не съм от мъжете, които клюкарят, сър, но или ще си кажа приказката пред онези, които посоча, сър, или ще орева света. Има си начини за това, сър, гаднички осъвременени начини. Вие избирате, сър!

Фрок почервеня. Изправи се рязко.

— Сериозно ли говориш, че ще…

— Това е последната ми героична битка, сър! — Джакръм изкозирува отново. — Победа или смърт, сър!

Всички очи се заковаха във Фрок. Той се поотпусна.

— О, добре, де. Какво пък, ще те изслушаме. Бог знае, че си го заслужаваш. Но давай по-накратко.

— Благодаря, сър.

— Но само да си опитал това отново, ще се пържиш в най-големия тиган, който можеш да си представиш.

— Няма проблеми, сър. Никога не съм си падал по тиганите. С ваше разрешение, ще посоча някои господа…

Бяха около половината офицери. Те се надигнаха, кой с по-малко, кой с повече протести, но все пак станаха под сапфирения поглед на Фрок и се изнизаха навън в коридора.

— Генерале, възразявам! — обърна се пътьом един полковник. — Гонят ни от стаята като непослушни сополанковци, докато тези тук… женски…

— Да, да, Родни, и ако нашият приятел, сержантът, няма адски добро обяснение, аз лично ще ви го предам да уточните наказанието — каза Фрок. — Но ако някой изобщо има право на последното си налудничаво желание, то това е той. Идете си тихо, а, така, и поддържайте фронта, докато дойдем. Приключи ли с този шантав ребус, сержант? — додаде той, когато и последният офицер излезе.

— Само едно последно нещо, сър. — Джакръм се обърна и тръгна към стражите. Те вече бяха заели стойка „мирно“, но въпреки това съумяха да застанат още по-мирно. — Вие, момчета, ще идете пред тази врата. Никой да не припарва, ясно? И съм убеден, че няма да се опитвате да подслушвате, понеже знам какво ще ви се случи, ако някога разбера, че сте надавали ухо. Хайде да ви няма, раз, два, раз, два!

Той затвори вратата след тях и атмосферата се промени. Поли не разбра как точно, но като че ли с щракването си вратите бяха заявили: „Това е наша тайна“ и всички присъстващи се затвориха в нея.

Джакръм свали кивера си и внимателно го постави на масата пред генерала. После махна куртката си и я подаде на Поли с думите:

— Пази я, Пъркс. Това е собственост на нейна светлост. — Запретна ръкавите си. Поотхлаби огромните си червени тиранти. И после, за ужас на Поли, макар и не за голяма изненада, извади пакета си долнопробен тютюн и потъмнялата си чекия.

— Гледай го само… — обади се един майор, но колегата му го смушка да мълчи. Никога досега човек, режещ парче черен тютюн, не беше ставал обект на толкова напрегнато, ужасено внимание.

— Нещата отвън вървят добре — подхвана той. — Срамота, че не сте там, а? При все това истината също е важна, нали? Именно затова се е събрал този трибунал, няма съмнение. Тя, истината, сигурно е важна, иначе нямаше да сте тук, прав ли съм? Разбира се, че съм прав.

Джакръм приключи с рязането, пъхна парчето в уста и го намести удобно в бузата си, докато звуците на битката се процеждаха отвън. После се обърна и закрачи към майора, който се бе обадил преди малко. Мъжът се посви в стола си.

— Вие какво ще кажете за истината, майор Дерби? — разговорливо поде той. — Нищо? Е, тогава, аз пък какво да кажа? Какво да кажа за един капитан, който, като се натъкна на злобенски батальон, се обърна и избяга ревливо, изоставяйки собствените си войници? Да кажа ли, че старият Джакръм го препъна и го посбъхти леко, та да му налее малко… джакръмизъм в тиквата, и той се върна, и удържа славна победа тогава над двама врагове, единия от които в собствената му глава. А после този капитан, опиянен от битката, дойде при стария Джакръм и се разприказва повече, отколкото трябваше…

— Кучи син — слабо измрънка майорът.

— Да кажа ли истината днес… Жанет?

Шумът от битката изведнъж се усили. Нахлу в залата като вода, сгромолясваща се в дупка в океанското дъно, но и всички звуци на света не можеха да запълнят внезапно настъпилата ужасна тишина. Джакръм закрачи към друг от мъжете.

— Радвам се да ви видя тук, полковник Камабанд! — бодро поздрави той. — Разбира се, когато служих при вас, вие бяхте едва лейтенант. Какъв смел момък бяхте само, как ни поведохте срещу онзи отряд копелийци! И тогава получихте оная гадна рана в слабините, всъщност малко по-нагоре, пък аз ви лекувах с ром и студена вода и разбрах, че може и да сте смел, ама момък не сте. О, какво ли не бълнувахте в треската… Да, бълнувахте. Това е самата истина… Олга.

Той заобиколи масата и закрачи зад офицерите; тези, които подминаваше, вдървено гледаха напред, без да смеят да се обърнат, без да смеят да направят каквото и да е движение, което би могло да привлече вниманието му.

— Мога да кажа, че знам по нещичко за всички ви. За някои — доста, за повечето — съвсем достатъчно. За неколцина мога цяла книга да напиша. — Той спря точно зад Фрок, който замръзна.

— Джакръм, аз…

Джакръм сложи ръце на раменете му.

— Двайсет и пет километра, сър! Две нощи, понеже се криехме през деня, щото патрулите бяха толкоз нагъсто. Бая зле ви бяха ранили, но моето лечение бе по-добро от всякакви хирурзи, бас държа. — Той се наведе досами ухото на генерала и продължи с приглушен глас: — Какво още има за теб, което да не знам? И тъй… наистина ли търсиш истината… Милдред?

Залата се превърна в музей на восъчни фигури. Джакръм плю на пода.

— Не можеш да докажеш нищо, сержант — накрая рече Фрок с ледено спокойствие.

— Е, не и по същество. Но все ми повтарят, че живеем в модерен свят, сър. Всъщност не ми трябва доказателство. Познавам един човек, който може да разкаже такава история, че ум да ви зайде, и да я пусне в Анкх-Морпорк за броени часове.

— Ако си тръгнеш жив оттук — изръмжа някой.

Джакръм разтегли устни в най-тънката си усмивка и се спусна към източника на заплаха като лавина.

— А! Очаквах, че някой от вас ще се пробва с това, Клоуи, но забелязвам, че ти тъй и не си минал майорския чин и нищо чудно, щом се опитваш да блъфираш, без да имаш гърмян коз в проклетата си ръка. Добър опит въпреки всичко. Но, дума да няма, първо, мога да те очистя, преди проклетите стражи да са доприпкали тук, и второ, нямаш представа какво съм написал и кой още знае. Всички вие, момиченца, отдавна или неотдавна, сте минали през моята школа и някои от тия ваши хитринки, част от хъса, малко от чувството… е, взели сте го от мен. Нали? Затова да не си и помисля някой, че може да ми хитрее, защото когато става дума за хитреене, аз съм Господин Лиско.

— Сержант, сержант, сержант — уморено се обади Фрок, — какво всъщност искаш?

Джакръм продължи обиколката си на масата и завърши пред нея, отново заставайки като пред съдии.

— Е, мътните го взели — тихо каза той, гледайки редицата от лица. — Вие не сте знаели, нали… не сте знаели. Има ли тук… някой от вас, който е знаел? Мислели сте си, всички сте си мислели, че сте сам-самички. Сам-самички. Горките проклетници. Вижте се само! Над една трета от висшето командване на страната. Справили сте се сами, дами. Какво щяхте да постигнете, ако действахте заед…

Той спря и пристъпи към Фрок, която сведе поглед към разцепените си книжа.

— Ти колко забеляза, Милдред?

— Обръщението, сержант, е „генерале“. Все още съм генерал, сержант. И „сър“ също става. А отговорът е: една-две. Една-две.

— И ги повиши, а, понеже ги бива колкото мъжете?

— Съвсем не, сержант. За какво ме мислиш? Повиших ги, понеже ги бива повече от мъжете.

Джакръм разпери широко ръце като конферансие, представящо следващия номер.

— Тогава какво ще кажете за юнаците, които вербувах сега, сър? По-страхотна сбирщина момчета не съм виждал досега. — Той прокара зачервен поглед по масата. — А както всички знаете, мен ме бива да преценявам момчетата. Те ще са чест за армията ви, сър!

Фрок изгледа колегите от двете си страни. Неизказаният въпрос получи безмълвни отговори.

— Да, добре — пое дъх тя. — Явно всичко се изясни, в светлината на новите разкрития. Когато голобради момчета се преобличат като момичета, хората несъмнено се объркват. И ето това стана и тук, сержант. Просто объркване. Сбъркани самоличности. Накратко, много шум за нищо. Те явно са момчета и могат веднага да се върнат по домовете си с почетно уволнение.

Джакръм се подсмихна и протегна напред длан, свивайки пръсти, сякаш броеше. Отново се проведе безгласна размяна на мисли.

— Много добре. Ако желаят, могат да останат в армията — обяви Фрок. — С дискретност, разбира се.

— Не, сър!

Поли се втренчи в Джакръм и едва тогава осъзна, че думите всъщност са излезли от нейната уста. Фрок вдигна вежди:

— Как ти беше името?

— Ефрейтор Пъркс, сър! — изкозирува Поли. Забеляза как лицето на Фрок се отпуска в израз на снизходителна благосклонност. „Ако ми каже «драга моя», ще се разпсувам“ — помисли си тя.

— Е, драга моя…

— Не съм ви драга, сър или мадам — избухна Поли. Във въображаемите сцени в главата й „Херцогинята“ изгоря до шушка и старият й живот, черен като въглен, се отскубна от нея, докато тя летеше яростно, прекалено бързо и твърде високо, за да може да спре. — Аз съм войник, генерале. Целунах херцогинята. Не смятам, че генералите се обръщат към войниците си с „драга моя“, нали?

Фрок се прокашля. Усмивката остана на лицето й, но имаше приличието да бъде малко по-въздържана.

— А редниците не говорят така на генерали, млада госпожице, така че този път ще оставим въпроса настрана, става ли?

— Точно тук, в тази стая, не знам какво остава настрана и какво минава, сър! Но ми се струва, че ако вие сте все още генерал, то аз съм все още ефрейтор, сър. Не мога да говоря от името на другите, но причината, поради която повдигам въпроса, генерале, е, че целунах херцогинята и тя знаеше каква съм, и не ме… отблъсна, ако разбирате какво имам предвид.

— Добре казано, Пъркс — обади се Джакръм.

Поли решително продължи:

— Сър, преди ден-два щях да измъкна брат си и да си тръгна за вкъщи с убеждението, че съм свършила добра работа. Исках само да имам сигурност. Но сега виждам, че сигурност няма, поне докато съществува всичката тази… тази глупост. Затова мисля, че трябва да остана и да се включа в нея. Ъ-ъ… да се опитам да я направя по-малко глупава, имам предвид. И искам да съм си аз, а не Оливър. Целунах херцогинята. Всички го сторихме. Не можете да твърдите обратното и не можете да ни казвате, че това не се брои, понеже е между нас и нея…

— Всички целунахте херцогинята — обади се глас. Имаше… ехо.

Всички целунахте херцогинята…

— Смятате ли, че това не значи нищо? Че е просто една целувка?

Смятате ли, че това не значи нищо…

… просто една целувка…

Прошепнатите думи заливаха стените като прибой и се връщаха по-силни, в съзвучия…

Смятате ли целувка не значи нищо не значи целувка просто смятате една целувка не значи целувка…

Уозър се изправи. Отрядът стоеше вцепенен, докато тя нестабилно го подмина. Очите й се спряха на Поли.

— Колко е хубаво отново да имам тяло! И да дишам. Чудесно е да дишам…

Колко е хубаво…

да дишам чудесно е тяло отново да дишам…

Нещо бе станало с лицето на Уозър. Чертите й бяха същите, всичко си беше както преди, носът й — също толкова чип и червен, скулите й — също толкова хлътнали… но имаше неуловима промяна. Тя вдигна ръка и размърда пръсти. Кратичко въздъхна.

— И така… — този път нямаше ехо, но гласът беше по-силен и по-дълбок. Никой не би казал, че Уозър има привлекателен глас, но този беше. Тя се обърна към Джакръм, който падна на дебелите си колене и смъкна кивера си.

— Сержант Джакръм, знам, че вие знаете коя съм. Прегазили сте морета от кръв заради мен. Може би трябваше да сторим по-добри неща с живота ви, но поне греховете ви бяха войнишки грехове, при това не от най-лошите. Сега ви провъзгласявам за старшина, като по-добър кандидат за тази длъжност не съм срещала. Вие сте отрасли сред непочтеност, лукавост и безцеремонна престъпност, сержант Джакръм. Ще се справите добре.

Джакръм, свел очи, вдигна ръка до челото си.

— … не съм достоен, ваша светлост — промърмори той.

— Разбира се, че не сте. — Херцогинята се огледа. — Е, къде е армията ми… а! — В гласа вече нямаше никакво ехо и нито помен от забития в земята поглед и треперенето на Уозър. Тя застана точно пред Фрок, която стоеше с отворена уста.

— Генерал Фрок, трябва да ми направите една последна услуга.

Генералът зяпна.

— Коя, по дяволите, си ти?

— И още питаш? Както винаги, Джакръм мисли по-бързо от теб. Познаваш ме. Аз съм херцогиня Анаговия.

— Но вие сте… — започна един от офицерите, но Фрок вдигна отново ръка и промълви едва доловимо:

— Гласът… ми е познат.

— Да. Спомняш си бала. И аз го помня. Преди четирийсет години. Беше най-младият капитан. Танцувахме, малко сковано. Попитах те от колко време си капитан, а ти отвърна…

— От три дена — пророни Фрок със затворени очи.

— И ядохме тарталетки с коктейл, наречен, струва ми се…

— Ангелски сълзи — каза Фрок. — Запазих менюто, ваша светлост. И картичката за танц.

— Да — кимна херцогинята, — така беше. А когато старият генерал Скафър те отвеждаше, каза: „Ще разказваш за това на внуците си, момчето ми.“ Но ти беше… толкова отдаден на каузата, че така и не се сдоби с деца… момчето ми…

… момчето ми… момчето ми…

— Виждам герои! — Херцогинята се втренчи в наредените офицери. — Всички вие дадохте… много от себе си. Но аз искам повече. Много повече. Има ли сред вас някой, който не би пожертвал живота си за мен? — Уозър завъртя глава по редицата. — Не. Виждам, че няма. А сега искам да направите онова, което невежите мислят за най-лесното нещо. Трябва да запазите живота си в тази битка. Отмъщението не е удовлетворение. Отмъщението е бумеранг. Мъртвите не са ви господари.

— Какво искате от мен, мадам? — успя да се окопити Фрок.

— Извикай и другите офицери. Сключи временно примирие, направи каквото е необходимо. Това тяло, това бедно дете, ще ви води. Аз съм слаба, но мога да задействам малки неща. Мисли може би. Ще й оставя… нещо, блясък в очите, отзвук в гласа. Следвайте я. Трябва да поведете войските.

— Разбира се! Но как…

— Трябва да поведете войските към Борогравия. В името на разума трябва да се върнете у дома. Зимата идва, горките животни са гладни, старите мъже умират от студ, жените жалеят, страната се разпада. Борете се с Нуган, защото той е нищо сега, нищо освен отровното ехо на цялото ви невежество, дребнавост и глупава злонамереност. Намерете си по-добър бог. И… ме… пуснете. Всичките тези молитви, всичките тези настойчиви молби… към мен! Твърде много ръце се скръстват, а те могат по-успешно да отговорят на молитвите ви с труд и решителност! Какво бях аз приживе? Просто една глупава жена. Но вие вярвахте, че бдя над вас и ви слушам… и затова аз трябваше, трябваше да слушам, знаейки, че няма да помогне… ще ми се хората да не се отнасят толкова лекомислено към това, в което вярват. Отивайте! Завладейте единственото място, което никога не сте завземали! И тези жени ще ви помогнат. Гордейте се с тях. И за да не мислите да извъртате думите ми, за да не се съмнявате… нека ви върна на прощаване този дар. Помнете. Целувка.

… целувка…

… целувка… целувка върна целувка…

… помнете…

Като един, или по-скоро като една, присъстващите в стаята колебливо посегнаха към бузите си. А Уозър се сгъна и съвсем тихичко се свлече, като въздишка.

Фрок пръв успя да проговори:

— Това е… мисля, че трябва да… — тя замлъкна.

Джакръм се изправи на крака, изтръска прахта от кивера си, постави го на главата си и изкозирува:

— Разрешете да попитам, сър?

— О, боже мой, Джакръм! — разстроено каза Фрок. — В такъв момент? Да, добре…

— Какви са заповедите ви, сър?

— Заповеди? — Фрок примига и се озърна. — Заповеди, заповеди… да. Е, аз съм командирът, мога да поискам… да, мога да поискам примирие, сержант…

— Старшина, сър — поправи я Джакръм. — Прав сте, сър, ще наредя да пратят вестоносец до съюза.

— Предполагам, че… бяло знаме ще…

— Смятайте го за уредено, сър. Оставете на мен. — Джакръм излъчваше ефективност.

— Да, разбира се… Ъ-ъ, преди, преди да продължим нататък… дами и господа, аз… ъ-ъ… някои от нещата, казани тук… целият въпрос дали жените да се присъединят като… жени… очевидно… — Тя отново вдигна ръка до бузата си, с известна почуда. — Те са добре дошли. Аз… ги приветствам. Но за онези от нас, които са тук отпреди, може би не е… все още не е дошъл моментът. Разбирате ли?

— Какво? — извика Поли.

— Неми сме, сър! — намеси се Джакръм. — Оставете всичко на мен, сър! Отрядът на капитан Блауз, мирно! Ще получите униформи! Не може да се размотавате повече облечени като перачки, боже мой!

— Ние сме войници? — възкликна Поли.

— Разбира се, че сте, иначе нямаше да ви крещя, ужасно девойче такова! Светът се обърна с краката нагоре! Малко по-важен е от вас точно сега, а? Получихте, каквото искахте, нали така? Сега грабни една униформа, намери си един кивер и поне си избърши физиономията. Ще занесеш официалното примирие на врага.

— Аз ли, серж?

— Точно ти! Веднага щом офицерите напишат официалното писмо. Тонкър, Лофти… вижте какво можете да намерите да навлече Пъркс. Пъркс, не ми се блещи като крава, а вземи се стегни. Останалите, бегом и чакайте в готовност!

— Сержант Джак… ъ-ъ, старшина? — обади се Блауз.

— Дасър?

— Аз не съм капитан, нали знаете?

— Не сте ли? — ухили се Джакръм. — Е, оставете това на мен, сър. Да видим какво ще донесе утрото, а? Един дребен съвет, сър. На ваше място бих зарязал роклята.

Джакръм закрачи навън, надул гърди, червени като на червеношийка и два пъти по-застрашителни. Крещеше разпореждания, юркаше стражите, поздравяваше офицерите и въпреки всичко успя да изкове острието на целта от нажежената стомана на паниката. Беше старшина в стая, пълна с объркани рупърти, и се чувстваше по-щастлив от териер в каца с плъхове.