Червени морета под червени небета

Епилог Червени морета под червени небета

— Репродукции?! Но как, по дяволите?!

Локи, седнал на удобен дървен стол с висока облегалка в кабинета на Акастус Крел, главния търговец на изящни предмети от Вел Вирацо, стисна здраво фината си чаша с хладък чай, за да не я разлее.

— Няма как този термин да ви е непознат, мастер Феруайт — отвърна Крел. Старецът би приличал на съчка, ако не бяха грациозните му движения: той крачеше из кабинета си като танцьор на сцената и боравеше с лупите като дуелист, заемащ ефектна поза. Беше облечен със свободен брокатен халат от здрачно синя коприна. Той вдигна очи и лъскавината на плешивото му теме подчерта свръхестествената проницателност на погледа му. Кабинетът беше леговището на Крел, центърът на съществуването му и му придаваше някакъв спокоен авторитет.

— Да, когато става дума за мебели — отвърна Локи. — Но за картини…

— Това е още по-рядко, със сигурност, но няма никакво съмнение. Всъщност никога не съм виждал оригиналите на тези десет картини, господа, но има съществени несъответствия в пигментите, мазките и общото състаряване на повърхностите. Те не са действителни произведения на изкуството на Талатрийския барок.

Джийн преглъщаше думите му навъсен, скръстил ръце, безмълвно и без да докосва чая си. Локи усети как в гърлото му се надига жлъчка.

— Обяснете. — Той едва обуздаваше гнева си.

Крел въздъхна — очевидно собственият му гняв се смекчаваше от съчувствието към положението, в което бяха изпаднали двамата.

— Вижте… — Той внимателно вдигна една от откраднатите картини. Тя изобразяваше няколко благородници от Теринския трон на гладиаторски борби, приемащи почитта на смъртно ранен боец. — Онзи, който го е нарисувал, е истински майстор в занаята, притежаващ фантастично търпение и сръчност. За една картина са нужни стотици часове труд, и то при безпрепятствен достъп до оригиналите. Очевидно… господинът, от когото сте се сдобили с тези предмети, е имал скрупули относно излагането на оригиналите на опасност. Бих заложил къщата си и всичките си градини, че последните се намират в съкровищницата му.

— Ама… несъответствия. Как е възможно да ги различите?

— Майсторите, покровителствани от последния двор на Теринския трон, са си имали таен начин да отличат творбите си от произведенията на художници, служили на по-нископоставени покровители. Това се е разчуло извън императорския двор чак години след падането му. В своите картини майсторите, избраници на Талатри, и сътрудниците им умишлено са създавали почти незабележим недостатък в единия ъгъл на творбата чрез използването на мазки, чиито размер и посока не са съвпадали с околните. Всъщност несъвършенството е знак за съвършенство. Като белега за красота, който някои вадрани поставят на дамите си.

— И го разпознавате от пръв поглед?

— Мога да кажа със сигурност кога не съзирам и намек за това никъде, и в десетте творби.

— Проклятие! — изруга Локи.

— Нещо ми подсказва, че художникът, създал картините… или онзи, който ги е поръчал, са питаели такова искрено възхищение към оригинала, че са отказали да фалшифицират скрития отличителен белег.

— Много трогателно, няма що.

— Личи си, че настоявате за още доказателства, мастер Феруайт, и за щастие останалите са още по-ясни. Първо, невъзможно е пигментите да са толкова ярки предвид състоянието на алхимията преди четиристотин години. Свежестта на цветовете подсказва съвременен произход. И последно, за проклетия, на тези творби им липсва лустрото на столетията. Няма фини пукнатини в боята, обезцветяване от плесен и слънчеви лъчи, нито димни напластявания върху лакираната повърхност. Плътта им сама по себе си се отличава от истинския предмет така, както моето лице би се отличавало от лицето на десетгодишно момче. — Крел се усмихна тъжно. — Аз съм достигнал щастлива старост. А те не са.

— И какво означава това спрямо нашата уговорка?

— Съзнавам, че вие вероятно сте се подложили на необикновено големи трудности, за да се сдобиете дори с тези факсимилета от… господина в Тал Верар — изрече Крел, докато се настаняваше на стола зад писалището, и остави картината. — Поднасям ви своята благодарност и възхита.

Джийн изсумтя и се втренчи в стената.

— Вашата благодарност и възхита — обади се Локи, — колкото и добронамерени да са…

— … не са законно платежно средство — довърши Крел.

— Не съм глупак, мастер Феруайт. За тези десет картини все пак мога да ви предложа две хиляди солария.

— Две? — Локи се вкопчи в облегалката и се наведе напред.

— Сумата, която първоначално обсъждахме, беше петдесет хиляди, мастер Крел!

— За оригиналите аз с радост бих изплатил тази първоначално договорена сума — обясни Крел. — За истинските артефакти от периода на Последния разцвет аз бих намерил купувачи от далечни краища, които нямат представа за… потенциалното неудоволствие на господина в Тал Верар.

— Две — промърмори Локи. — Господи, докато киснехме в Кулата на греха, сме оставили там повече! Две хиляди солария за две години, това ли ни предлагате?

— Не. — Крел сплете издължените си пръсти. — Две хиляди солария за десет картини. Колкото и да съжалявам за онова, което вероятно сте понесли, за да придобиете тези предмети, в договора ни няма клаузи за трудности. Аз плащам за стоката, не за процеса, необходим, за да се сдобиеш с нея.

— Три хиляди — рече Локи.

— Две хиляди и петстотин и нито сентира повече! — отсече Крел. — Мога да им намеря купувачи — всяка от тях въпреки всичко е уникална творба на стойност стотици соларии и си струва и да я притежаваш, и да я покажеш. Ако съм принуден, след време мога дори да се опитам да ги препродам обратно на господина от Тал Верар с твърдението, че съм ги намерил в някакъв далечен град. Не се и съмнявам, че ще прояви щедрост. Но ако не желаете да приемете цената ми… свободни сте да ги занесете на пазарния площад или може би в някоя кръчма.

— Две хиляди и петстотин — повтори Локи. — В ада да горят дано.

— Подозирам, че като ни дойде времето, това ни се пише и на нас, мастер Феруайт. Но сега бих искал да чуя решението ви. Приемате ли моето предложение?

— Две хиляди и петстотин — повтори Локи за петнайсети път, докато каретата им трополеше към марината на Вел Вирацо. — Не е истина, мама му стара.

— Сигурно са повече от състоянието на доста хора — смънка Джийн.

— Но не са, колкото обещах! — възрази Локи. — Извинявай, Джийн. Пак се издъних. Казах десетки хиляди. Голямо число. Щеше да ни върне на върха в игрите. Лашейнски благородници. Богове на небесата! — Той скри лицето си в шепи. — Уродливи страже, защо, по дяволите, изобщо ме слушаш?

— Не си виновен ти — увери го Джийн. — Номера го извъртяхме и измъкнахме всичко, което бяхме набелязали. Само че набелязаното „всичко“ не беше онова, което трябва. Нямаше как да го знаем.

— Гадна работа! — изруга Локи.

Каретата им забави ход и спря със скърцане. С тракане и стържене кочияшът нагласи дървената стълба, вратата се отвори и вътре нахлу дневната светлина заедно с мириса на море и виковете на чайките.

— Още ли… си навит за онова? — Джийн остана безучастен и Локи прехапа устна. — Знам… че и тя трябваше да е с нас. Можем просто да забравим, да го зарежем, да хванем карети…

— Навит съм — прекъсна го Джийн и посочи торбата от зебло на седалката до Локи. — Освен това този път си направихме труда да вземем и котка.

— Сигурно. — Локи сръчка лекичко торбата и се усмихна тънко, щом отвътре го нападнаха. — Но все пак ти…

Джийн вече ставаше, за да слезе.

— Мастер Феруайт! Толкова се радвам най-сетне да се запознаем. Както и с вас, мастер…

— Калас — представи го Локи. — Таврин Калас. Простете на приятеля ми, преживя тежък ден. Аз ще преговарям.

— Разбира се — съгласи се собственикът на частното яхтено пристанище във Вел Вирацо. Тук държаха под постоянна охрана увеселителните баржи и плавателните съдове за разходки на благородните фамилии на Вел Вирацо — които се брояха на пръстите на двете ръце, като не всички влизаха в работа.

Собственикът ги поведе към края на единия от кейовете, където върху вълните леко се полюшваше лъскаво едномачтово корабче. Дълго четирийсет стъпки, от лакирано тиково и вещерско дърво, украсено с пиринч и ребро. Въжетата му бяха от най-фина нова полукоприна, а сгънатите му платна — бели като чистия пясък на плажа.

— Всичко е подготвено според указанията от вашите писма, мастер Феруайт. Извинявам се, че отне четири дни, а не три…

— Няма значение — успокои го Локи и му подаде кожената чанта със соларии, които бе преброил в каретата. — Ето цялата сума и обещаната премия за трите дни за вашите работници. Нямам основания да ми се свидят.

— Вие сте твърде любезен поначало — поклони му се собственикът и пое тежката чанта. Вече бяха похарчили близо осемстотин солария.

— А запасите? — попита Локи.

— Попълнени са точно според указанията — отвърна собственикът. — Дажби и вода за една седмица. Вината, промазаните мантии и останалото оборудване за спешни случаи, всичко е на мястото си и съм го проверил лично.

— Вечерята ни?

— Носят я, носят я — отвърна собственикът. — Очаквах бързоходеца още преди няколко минути. Чакайте… ето, момчето дойде.

Локи се огледа назад, към каретата. Едно момченце току-що бе изскочило иззад нея и тичаше към тях, гушнало кошница с капак, по-голяма от гръдния му кош. Крадецът се усмихна.

— Вечерята е завършекът на сделката ни — рече той, щом момчето подаде кошницата на Джийн.

— Много добре, мастер Феруайт. Кажете, ще потегляте ли…

— Незабавно — заяви Локи. — Трябва… да оставим зад гърба си куп неща.

— Ще ви е необходима ли помощ?

— Очаквахме трети човек — рече тихо Локи. — Но и ние двамата ще се оправим. — Той огледа новата им яхта, някога непознатата подредба на платната, такелажа, мачтата, румпела. — Ние винаги сме достатъчни.

Натовариха багажа от каретата за по-малко от пет минути. Не носеха кой знае какво. Няколко дрехи за смяна, работни туники и бричове, оръжия и малкия комплект помощни средства за крадци.

Слънцето залязваше на запад, когато Джийн се залови да ги отвърже от кея. Локи скочи на кърмовата площадка, голяма колкото стая и оградена с издигнат планшир, и точно преди да потеглят, разтвори чувала и изсипа съдържанието му върху палубата.

Черното котенце го погледна, протегна се и започна да се търка в десния му ботуш, мъркайки шумно.

— Добре дошло в новия си дом, хлапе. Каквото видиш, е твое — рече му Локи. — Но това не означава, че ще се привържа към теб!

Спуснаха котва на стотина стъпки от последния кей на Бел Вирацо и под рубинените му лъчи седнаха да изядат обещаната от Локи вечеря.

Седяха на кърмата със скръстени крака от двете страни на малката масичка и всеки се преструваше на напълно погълнат от хляба и пилето, акуловите перки и оцета, гроздето и черните маслини. Царствен се опита на няколко пъти да поведе война срещу трапезата и прие почетния мир едва след като Локи го подкупи с пилешко крилце, голямо почти колкото него.

Изпиха бутилка вино — безлично каморско бяло, от вината, с които прокарваш вечерята, без да изземат централната роля в нея. Локи метна празната бутилка зад борда и наченаха нова, по-бавно.

— Време е — рече най-сетне Джийн, когато слънцето слезе толкова ниско на запад, че сякаш потъваше зад десния планшир. Всичко беше червено, целият свят, от морето до небето, бе с цвета на повяхващо листенце от роза, на още незасъхнала капка кръв. Морето бе спокойно, не се долавяше и най-лек полъх на вятъра. Нищо не ги задържаше, никакви отговорности не им тежаха, нямаха никакви планове и никакви задължения, никъде по света.

Локи въздъхна, извади стъкленицата с прозрачна течност от вътрешния си джоб и я постави на масата.

— Решихме, че ще я поделим — рече той.

— Да — отвърна Джийн. — Но няма.

— Нима?

— Ще я изпиеш ти. — Джийн опря длани на масата. — Цялата.

— Няма!

— Нямаш избор — заяви Джийн.

— Ти за какъв се мислиш, бе?

— Не можем да рискуваме и да я поделим. — Джийн говореше с напълно разумен и овладян тон, което подсказваше на Локи, че е готов да действа на мига. — По-добре един от нас със сигурност да се излекува, отколкото и двамата да креем и… да си отидем мърцина.

— Аз ще рискувам да покрея — заяви Локи.

— А аз — не. Моля те, Локи, изпий я.

— Или?

— Или знаеш какво. Не можеш да ме надвиеш. Обратното определено не е вярно.

— Значи ти ще…

— Буден или в безсъзнание, твоя е. Не ме интересува. Изпий шибаната противоотрова, в името на Уродливия страж.

— Не мога — отказа Локи.

— Не ме принуждавай да…

— Ти не разбираш — прекъсна го Локи. — Не съм казал „не желая“. Не мога.

— Какво…

— Стъкленицата е пълна с най-обикновена вода. Взех я от града. — Локи бръкна отново в джоба си, извади друга стъкленица, празна, и бавно я постави до фалшивата. — Трябва да призная, че при положение че ме знаеш какъв съм, съм учуден, че ми позволи аз да ти наливам виното.

— Копеле! — изрева Джийн и скочи на крака.

— Джентълмен копеле.

— Ти, шибан, жалък кучи сине! — Джийн скочи яростно и Локи тревожно отскочи назад. Приятелят му грабна масата и я запокити в морето, а остатъците от вечерята им се пръснаха по палубата. — Как можа?! Как можа да постъпиш така с мен?!

— Не бих понесъл да те гледам как умираш — отсече Локи. — Не мога. Не би могъл да искаш от мен да…

— И дори не ми остави избор!

— Ти щеше да ми я излееш насила в гърлото, бе, да му се не види! — Локи се изправи и изтръска трохите и парченцата пилешки кости от туниката си. — Знаех си, че ще се пробваш. Обвиняваш ли ме, че те изпреварих?

— И сега аз да те гледам как умираш, така ли? Първо нея, а сега и теб? И на това му викаш услуга?

Джийн рухна на палубата, зарови лицето си в шепи и се разрида. Локи коленичи до него и обви с ръце раменете му.

— Услуга е. Услуга в моя полза. Ти непрекъснато ми спасяваш живота, защото си идиот и не се сещаш, че може и иначе. Нека… Нека те отменя поне този път. Защото в действителност го заслужаваш.

— Нищо не разбирам — прошепна Джийн. — Копеле шибано, как можа? Искам да те прегърна. И да ти откъсна проклетата глава. Едновременно.

— А… — възкликна Локи. — Доколкото разбирам, току-що изказа определението за „близък“.

— Но ти ще умреш! — прошепна Джийн.

— Все някога щеше да стане — отвърна Локи. — Все някога щеше да стане и единствената причина досега да не е станало… всъщност… си ти.

— Гадно ми е!

— И на мен, но това е положението. Сигурно трябва да се примиря.

„Спокоен съм — помисли си той. — Май мога да го кажа. Спокоен съм.“

— И какво ще правим сега?

— Каквото сме си намислили — отвърна Локи. — Ще хванем нанякъде, накъдето си щем, с най-ленивата възможна скорост. Ще си скитосваме покрай брега. Никой не ни преследва. Никой не ни се пречка, няма кого да обираме. Никога досега не сме правили такова нещо — ухили се Локи. — По дяволите, представа си нямам дали ни бива за това, честно.

— Ами ако ти…

— Е като стане, ще стане — въздъхна Локи. — Прости ми.

— Да… И не. Никога.

— Мисля, че те разбирам. Ставай и ми помогни да вдигна котвата, ако обичаш!

— Какво си наумил?

— Този бряг е толкова ужасно стар. Направо се разпада. Видял съм го, всичките тия брегове съм ги видял. Я да видим дали не можем да насочим това чудо нанякъде другаде.

Той се изправи, положил длан на рамото на Джийн.

— Към някой нов бряг.