Червени морета под червени небета

Първа глава. Игрички

Играта беше Въртележката на късмета, залозите — грубо казано, половината от богатството, което те притежаваха на този свят, а простата истина беше, че противниците на Локи Ламора и Джийн Танен ги изтупваха като прашасали килими.

— Последно предложение за петата ръка — изрече облеченото в кадифена дреха крупие от подиума си от другата страна на кръглата маса. — Господата желаят ли да получат нови карти?

— Не, не, господата решиха да се посъветват помежду си. — Локи се наведе вляво и долепи устни до ухото на Джийн. — Каква ръка ти се падна?

— Суха пустиня — измърмори Джийн, като небрежно прикри с длан устата си. — А твоята?

— Пустош, над която тегне тежка печал.

— Гадна работа.

— Да не би тази седмица да сме пропуснали да се молим? Или пък някой от нас е пръднал в храм?

— Мислех, че очакванията за загуба влизат в плана.

— Точно така. Но очаквах все пак да водя борба, по-успешна от тази.

Крупието се изкашля сдържано в шепа — хазартният еквивалент на зашлевяването на Локи и Джийн по тила. Локи се дръпна от Джийн, шляпна картите си върху лакираната повърхност на масата и се ухили с най-добрата си усмивка „знам какво правя“ от арсенала му с физиономии. Погледна значителната купчина дървени жетони, която се готвеше да измине краткия път от средата на масата до купчините на противника, и въздъхна тайно.

— Разбира се, ние сме подготвени да посрещнем своята участ с героичен стоицизъм, достоен да бъде описан от историци и поети — рече той.

Крупието кимна.

— И дамите, и господата отклоняват последното предложение. Призоваваме към последни ръце.

Надигна се вихрушка от разбъркани и хвърлени карти — четиримата играчи подредиха последните си ръце и ги положиха с лице надолу върху масата пред тях.

— Много добре — рече крупието. — Разкрийте ги.

Шейсет-седемдесет от най-богатите кибици в Тал Верар, скупчили се зад тях в залата, за да проследят всеки миг от все по-нарастващото унижение за Локи и Джийн, се наведоха напред като един, нетърпеливи да видят докъде ще стигне този път то.

Тал Верар, Розата на боговете, в най-западния край на онова, което теринците наричат „цивилизованият свят“.

Ако можете да застанете във въздуха хиляда метра над най-високите кули на Тал Верар или лениво да кръжите там като ятата чайки, населяващи нишите и покривите на града, ще видите как огромните тъмни острови, върху които е разположен, са му дали този древен прякор. Те сякаш се разгръщат в кръг около сърцето на града — поредица от полумесеци с все по-големи размери, подобни на стилизирани венчелистчета на роза в мозайка, наредена от художник.

Островите не са природни образувания в този смисъл, в който континентът, издигащ се на няколко мили североизточно от тях, е природно образувание. Континентът е напукан от вятъра и климат и възрастта му личи. Островите на Тал Верар са недокоснати от природните стихии и вероятно са неподвластни на тях: те са направени от черното стъкло на елдрените, невъобразими количества от него, подредено в безкрайни етажи, прорязано от коридори, покрито със слоеве от камък и пръст, върху които е възникнал градът на мъжете и жените.

Розата на боговете е заобиколена от изкуствен риф — непълен кръг с диаметър три мили, сенки под засенчените вълни. Тази скрита стена усмирява бурното Пиринчено море, за да могат да преминават корабите, окичени със знамената на стотици царства и владения. Мачтите и реите им се издигат като гора, побеляла от свитите им платна, далече долу под нозете ви.

Ако обърнете поглед към западния остров на града, ще видите, че под него черни стени се спускат на стотици стъпки надолу към тихо плискащите се вълни на пристана, където мрежа от дървени докове се е прилепила в основата на скалите. Брегът му откъм морето обаче е терасиран по цялата си дължина. Шест широки плоски тераси се издигат една над друга върху високи петдесет стъпки стръмни стени, освен най-високата.

Най-южният квартал на острова се нарича Златните стъпала. Шестте му етажа са претъпкани с бирарии, комарджийници, частни клубове, бардаци и дупки, в които се провеждат боеве. Златните стъпала са обявени за хазартната столица на теринските градове държави, място, където мъжете и жените могат да пилеят парите си за всичко — от най-безобидните пороци до най-зловещите престъпления. Властите на Тал Верар с великодушен гостоприемен жест са постановили, че никой чужденец на територията на Стъпалата не може да бъде взет принудително в робство. Вследствие на това на твърде малко места западно от Камор е по-безопасно да се напиеш до пълно изумяване и да заспиваш по канавките и градинките.

В Златните стъпала съществува строго разслояване — с всеки последователен етаж се вдига и качеството на заведенията, както и размерите, броят и силата на пазачите пред входовете. Дузина букови имения от стар камък и вещерско дърво, потънали в обкова на влажното зелено великолепие на старателно подредените градини и изкуствени гори, увенчават квартала.

Това са „луксозните домове на късмета“ — изискани клубове, в които състоятелните мъже и жени могат да играят игри според възможностите, които им предоставят препоръките им. Тези къщи от векове са неофициални центрове на властта. Там благородници, бюрократи, търговци, капитани на кораби, легати и шпиони се събират, за да залагат богатства — и лични, и политически.

Тези домове предоставят всевъзможни удобства. Видните посетители наемат колесници от разкошните кейове в основата на скалите, обграждащи вътрешното пристанище. После ги издигат нагоре с лъскави месингови водни машини — така те избягват тесните, лъкатушни, задръстени от тълпите рампи, които се изкачват нагоре по петте по-долни стъпала откъм морето. Има дори обществена площадка за дуели — широка, добре поддържана тревна ливада точно в средата на най-горния етаж, за да не се позволява на хладния разум да надделее, когато нечия кръв кипне.

Луксозните домове са светая светих. Обичай, по-стар и по-утвърден от закона, забранява на войници и стражници да припарват в тях, освен в отклик на най-гнусните престъпления. Цял континент завижда заради тях — никой чуждестранен клуб, колкото и разкошен и изискан да е той, не може да се равнява с особената атмосфера на истински верарски дом за хазарт. А Кулата на греха ги засрамва всички до един.

Висока близо сто и петдесет стъпки, Кулата на греха се възправя към небето в южния край на най-високия етаж на Стъпалата, сам по себе си издигнат на повече от двеста и петдесет стъпки над пристанището. Кулата на греха е построена от елдерглас и блести с перлено черно сияние. Широки балкони, обкичени с алхимични фенери, опасват всеки от деветте й етажа. Нощем Кулата на греха представлява съзвездие от алени и сумрачно сини светлини — хералдическите цветове на Тал Верар.

Кулата на греха е най-изтънченият, най-прочутият и най-силно охраняваният дом за хазарт на света, отворен от залез до изгрев-слънце за онези, достатъчно могъщи, богати и красиви, за да преодолеят прищевките на портиерите. Всеки по-горен етаж надминава предишния по разкош, изтънченост и по позволения таван на риска. Достъпът до всеки по-горен етаж се печели с престиж, забавно поведение и безупречна игра. Някои от стремящите се отдават години от живота си и хиляди соларии в опити да привлекат вниманието на господаря на кулата, чието безмилостно отстояване на уникалната му позиция го е превърнало в най-могъщия арбитър на общественото благоразположение в историята на града.

Уставът за поведението в Кулата на греха е неписан, по строг като устава на религиозна секта. Съвсем просто и съвсем неоспоримо, ако те хванат да мамиш тук, това означава смърт. Ако ще да изловят Архонта на Тал Верар със скрита в ръкава карта, дори и боговете не биха могли да му помогнат тук за последствията. На всеки няколко месеца крупиетата откриват някой, който се надява да стане изключение от правилото — и поредният човек умира тихо в каляската си от алхимична свръхдоза или трагично се подхлъзва от балкона и пада от височината на девет етажа върху коравите плочи, с които е застлан дворът на кулата.

На Локи Ламора и Джийн Танен им бяха нужни две години и изцяло нов набор от фалшиви самоличности, докато предпазливо се изкатерят с измама до петия етаж.

Всъщност точно в този миг те също мамят и се мъчат да не отстъпват на противниците си, на които не им се налага да действат по подобен начин.

— Дамите показват поредица от шпилове и поредица от саби, увенчани със знака на слънцето — обяви крупието. — Господата показват поредица от бокали и смесена ръка с петица бокали. Петата ръка печелят дамите.

Локи прехапа бузата си отвътре, когато вълна от ръкопляскания се разля из топлия въздух на стаята. Дамите досега бяха спечелили четири от пет ръце, а тълпата почти не благоволи да забележи единствената победа на Локи и Джийн.

— По дяволите! — възкликна Джийн уж изненадано, но достатъчно убедително.

Локи се обърна към противницата си отдясно. Маракоза Дюрена беше стройна тъмнокожа жена, наближаваща четирийсетте, с гъста коса с цвят на маслени сажди и няколко видими белега по шията и ръцете. В десницата си държеше тънка черна пура, увита със златен конец, а на лицето й бе изписана непроницаема усмивка на равнодушно доволство. Играта очевидно не изискваше върховни усилия от нейна страна.

Крупието се пресегна и премести към дамите със своя камшик с дълга дръжка малката купчинка дървени жетони, загубени от Локи и Джийн. После със същия камшик върна всички карти в ръцете си. На играчите беше строго забранено да докосват картите, след като крупието ги е поканило да ги разкрият.

— Е, мадам Дюрена — каза Локи. — Поздравявам ви за все по-заздравяващото се състояние на вашите финанси. Вашата кесия като че е единственото нещо, което расте по-бързо от моя неминуем махмурлук. — Локи прекара жетон по пръстите на едната си ръка. Стойността на малкото дървено кръгче беше пет солария — грубо казано, осеммесечната заплата на обикновен трудещ се.

— Моите съболезнования за особено несполучливата поредица от карти, господин Коста. — Мадам Дюрена дръпна продължително от пурата си, а после бавно издиша струя дим, която увисна във въздуха между Локи и Джийн на косъм от пряката обида. Локи бе забелязал, че тя използва дима от пурата като своя strat peti, своя „игричка“ — привидно любезна превземка, предназначена да разсейва или да дразни противниците на игралната маса и да ги вкарва в грешки. Джийн възнамеряваше да използва собствените си пури за същата цел, но Дюрена имаше по-добър прицел.

— Никоя поредица от карти не би могла да се смята за действително несполучлива в присъствието на такава прекрасна двойка противници — рече Локи.

— Способна съм да изпитам почти възхищение към мъж, който остава толкова явно нечестен, докато изцеждат всичкото му сребро — отбеляза партньорката на Дюрена, седнала от дясната й страна, между нея и крупието.

Измила Корвальор беше едра почти колкото Джийн, яка и пищна, изумително закръглена по всички места, където една жена би могла да бъде закръглена. Тя бе неоспоримо привлекателна, но в очите й блестеше остър и презрителен ум. Локи долавяше в нея сдържана заядливост, сродна на тази у уличните скандалджии — изострена жажда за трудна надпревара. Корвальор непрекъснато похапваше оваляни в шоколадов прах череши от една сребърна купа и всеки път облизваше шумно пръстите си. Нейната strat peti, разбира се.

Тази жена бе точно създадена за Въртележката на късмета, помисли си Локи. Ум, необходим за разиграването на картите, и тяло, способно да издържи уникалното наказание, което се полагаше в играта за изгубена ръка.

— Наказание — обяви крупието и задейства от своя подиум механизма, който завърташе въртележката. Това приспособление в средата на масата представляваше няколко кръгли пиринчени рамки, върху които, ред по ред, бяха подредени малки стъкленици, всяка от тях — със сребърно капаче. Те се завъртаха, огрени от меката светлина на фенерите в салона за игри, докато не се превърнеха в непрекъснати сребърни линии вътре в месинга, а после, сред звънтенето на механизмите под масата и тракането на съдинките от дебело стъкло, които се чукаха една в друга, въртележката изплю две стъкленички. Те се търкулнаха към Локи и Джийн и издрънчаха, щом се чукнаха в леко приповдигнатия край на масата.

Въртележката на късмета беше игра за две двойки — скъпа игра, защото точният механизъм на въртележката бе твърде скъп. След всяка ръка на загубилата двойка се падаха две произволно избрани стъкленички от огромния запас от бутилчици на въртележката. Те съдържаха алкохол, смесен със сладки масла и плодов сок, който да прикрие силата на всяка напитка. Картите бяха само един от елементите на играта. Играчите трябваше и да успяват да се съсредоточат въпреки все по-силното въздействие на дяволските стъкленички. Играта можеше да завърши само по един-единствен начин — ако някой играч се напиеше дотолкова, че да не може да я продължи.

На теория в тази игра беше невъзможно да се мами. Кулата на греха поддържаше механизма и приготвяше стъкленичките. Запечатваха малките сребърни капачки с восъчни печати. На играчите не се позволяваше да докосват нито въртележката, нито стъклениците на друг играч под страх от незабавно наказание. Дори шоколадовите бонбони и пурите, които играчите употребяваха, трябваше да бъдат осигурени от дома. Локи и Джийн дори имаха възможност да лишат мадам Корвальор от лукса да похапва бонбони, но това по няколко причини щеше да се окаже лоша идея.

— Е — каза Джийн, след като разпечата малката си доза пиячка. — За явните загубеняци, предполагам.

— Само да знаехме откъде да намерим такива — откликна Локи и двамата гаврътнаха едновременно шишенцата. Локи усети как топла струя с вкус на слива се стича в гърлото му — питието беше от силните. Той въздъхна и остави празната стъкленица пред себе си. Четири стъкленички на една — а това, че съсредоточаването му започваше да се размива по краищата, означаваше, че изпитото започва да му въздейства.

Щом крупието нареди и разбърка картите за следващата ръка, мадам Дюрена отново дръпна продължително и доволно от пурата си и тръсна пепелта в гърненце от чисто злато, поставено на постамент до десницата й. Тя издуха две лениви струи дим през носа си и се вторачи във въртележката иззад техния сив воал. Дюрена беше роден хищник, дебнещ в засада, помисли си Локи — винаги се чувстваше удобно зад някакво прикритие. Според неговите сведения тя съвсем наскоро бе заживяла живота на градски търговец наблюдател. Предишната й професия беше командир на банда пирати, които обръщаха и потопяваха поробителските кораби на Джерем в открито море. Дюрена не се беше сдобила с тези белези, докато си пие чая в нечий салон.

Бедата щеше да е твърде голяма, ако жена като нея разбереше, че Локи и Джийн разчитат на „дискретно неортодоксални методи“ (както ги наричаше Локи), за да спечелят играта — по дяволите, беше за предпочитане просто да загубят по старомодния начин или крупиетата в Кулата на греха да ги хванат, че мамят. Те поне идеха да ги екзекутират бързо и сръчно — имаха да въртят твърде посещавано заведение.

— Задръж картите — нареди мадам Корвальор на крупието и прекъсна размислите на Локи. — Мара, господата на няколко пъти нямаха късмет с ръцете. Дали да не им позволим да си починат?

Локи мигом се оживи, но успя да го прикрие. Във Въртележката на късмета водещата двойка можеше да предложи ни противниците си кратка почивка в играта, но тази любезност рядко бе по-продължителна по очевидната причина, че отпускаше на губещите ценно време, за да се отърсят от въздействието на питиетата. Дали Корвальор не се опитваше да прикрие някаква своя тревога?

— Господата действително бяха принудени да положат неимоверни усилия заради нас — да броят всички тези жетони и да ги бутат към нас, отново и отново. — Дюрена дръпна от пурата и изпусна дим. — За нас ще бъде чест, господа, ако се съгласите да направим кратка пауза, за да се освежите и възстановите силите си.

Охо! Локи се усмихна и сви длани върху масата. Значи ето каква беше играта — дамите угаждаха на публиката и се перчеха с това колко малко уважение питаят всъщност към своите противници и колко са убедени в неизбежността на своята победа. Това беше фехтовка по правилата на етикета и Дюрена бе изпълнила еквивалента на атака към гърлото. Недвусмисленият отказ би бил ужасно невежлив — налагаше се Локи и Джийн да парират деликатно.

— Може ли нещо да е по-ободрително от това да продължим играта срещу такива отлични партньори? — откликна Джийн.

— Твърде любезен сте, мастер Де Фера — отвърна мадам Дюрена. — Но тогава не бихте ли казали, че нямаме сърца? Вие не ни отказахте никое от нашите удоволствия. — Тя посочи с пурата си бонбоните на мадам Корвальор. — Ще откажете ли на нашето желание и ние на свой ред да ви предоставим едно удоволствие?

— Нищо не бихме ви отказали, мадам, но все пак ви умоляваме — благоволете да угодим на вашето по-голямо желание, заради което сте си направили труда да дойдете тук тази вечер — желанието за игра.

— Остават ни още много ръце — додаде Локи. — И Жером, и аз ще страдаме, ако причиним каквито и да било неудобства на дамите. — Докато говореше, той погледна крупието в очите.

— До този миг вие не сте ни причинили никакви неудобства — изрече мило мадам Корвальор.

Локи с притеснение осъзна, че вниманието на тълпата наистина е приковано върху техния разговор. Двамата с Джийн бяха предизвикали двете жени, смятани за най-добрите играчи на Въртележката на късмета в Тал Верар, и по останалите маси на петия етаж в Кулата на греха се беше струпала значителна публика. По тези маси също би трябвало да се играе, но по някакво негласно споразумение между дома и редовните клиенти, докато траеше клането, всички други действия в салона бяха преустановени.

— Много добре — каза Дюрена. — От наша страна нямаме възражения да продължим. Може би дори и на вас ще ви се усмихне късметът.

Това, че тя изостави тактиката с разговора, не донесе почти никакво облекчение на Локи — в края на краищата очакваше да продължи да изтупва неговите и Джийновите джобове, както готвачка изтупва гъгрици от брашнен чувал.

— Шеста ръка — обяви крупието. — Началният залог е десет солария. — Всеки от играчите побутна напред по две дървени кръгчета и той подхвърли по три карти пред тях.

Мадам Корвальор налапа поредната оваляна в шоколадов прах череша и облиза сладките остатъци по пръстите си. Преди да докосне картите си, Джийн приплъзна за миг пръстите на лявата си ръка под ревера на връхната си дреха и ги размърда, сякаш се чешеше. След няколко секунди и Локи направи същото. Той забеляза, че мадам Дюрена ги наблюдава, и видя как тя завъртя очи. Беше напълно допустимо играчите да си подават сигнали, но за предпочитане бе да го вършат малко по-деликатно.

Дюрена, Локи и Джийн погледнаха картите си почти едновременно. Корвальор изостана малко — пръстите й бяха още мокри. Тя се засмя тихичко. Истински късмет или strat peti? Дюрена неизменно изглеждаше доволна, но Локи не се съмняваше, че тя поддържа точно този израз на лицето си дори когато спи. Изражението на Джийн не разкриваше нищо, а Локи от своя страна пусна тънка усмивчица, въпреки че трите му първоначални карти бяха пълен боклук.

Отсреща едно вито стълбище с месингов парапет, чието подножие бе охранявано от едър пазач, водеше към шестия етаж, като по пътя се разширяваше за кратко в нещо като галерия. Някакво движение в тази галерия прикова вниманието на Локи — там, в сумрака, се спотайваше дребна, добре облечена фигура. Топлата златиста светлина от фенерите се отразяваше в чифт очила и Локи усети как тръпка на вълнение полази по гръбнака му.

Възможно ли беше? Локи се опита да държи под око фигурата в сумрака, докато се преструваше, че се съсредоточава върху картите. Блясъкът на очилата не трепна и не помръдна — мъжът без съмнение се взираше в тяхната маса.

Най-накрая двамата с Джийн бяха привлекли (или се бяха натресли и, ако дадат боговете, щяха да се възползват от този късмет) вниманието на мъжа, чийто кабинет се намираше на деветия етаж — господарят на Кулата на греха, тайният предводител на всички крадци на Тал Верар, човекът, който държеше в желязната си хватка и света на кражбата, и света на разкоша. В Камор биха го нарекли капа, но тук той не носеше друга титла, освен собственото си име.

Рекин.

Локи се прокашля, извърна очи обратно към масата и се подготви да загуби поредната ръка с финес. Навън над тъмните води се носеше тихото ехо от корабни камбани, които отбелязваха десетия час на вечерта.

— Осемнайсета ръка — обяви крупието. — Първоначалният залог е десет солария. — С видимо колеблива длан, Локи трябваше да избута единайсетте стъкленички, наредени пред него, за да побутне напред жетоните си. Мадам Дюрена, стабилна като изкаран на сух док кораб, пушеше четвъртата си пура за вечерта. Мадам Корвальор като че трепереше на стола — бузите й не бяха ли по-зачервени от обичайното? Локи се опита да не я гледа прекалено вторачено, докато тя обявяваше първоначалния си залог. Треперенето се дължеше единствено на собственото му неминуемо опиянение. Наближаваше полунощ и задименият въздух в задушната стая дращеше очите и гърлото му като бодлива вълна.

Крупието, безстрастен и нащрек, както винаги — сякаш беше по-механичен и от въртележката, — хвърли три карти на масата пред Локи. Локи пъхна три пръста под ревера си, погледна картите и възкликна: „Ахххха“. Тонът му издаваше заинтересуваност и удоволствие. Картите представляваха поразително съзвездие от боклуци — най-лошата му ръка досега. Локи примига и присви очи — чудеше се дали алкохолът по някакъв начин не е замаскирал ръка със съвсем прилични карти, но уви, когато успя да се съсредоточи отново, те все така не ставаха за нищо.

Дамите бяха принудени да пият последни, но освен ако Джийн не криеше някакво голямо чудо на масата вляво от Локи, двамата можеха да се обзаложат, че поредната стъкленичка не след дълго весело ще се търколи към разтрепераната му ръка.

Осемнайсет ръце, помисли си Локи, в които досега изгубиха деветстотин и осемдесет солария. Мислите му, добре наквасени от напитките на Кулата на греха, блуждаеха и си правеха някакви свои собствени изчисления. Изисканите нови дрехи за една година на господин с високо положение. Малък кораб. Огромна къща. Спечеленото за цял живот от честен занаятчия, например зидар. Преструвал ли се е някога на зидар?

— Първи ходове — обяви крупието и рязко го върна към играта.

— Карта — поиска Джийн и мъжът приплъзна една карта към него. Джийн я погледна, кимна и бутна още един дървен жетон към средата на масата. — Вдигам залога.

— Вдигам двойно — обяви мадам Дюрена и побутна напред два жетона от големичката си купчина. — Разкриване на партньора. — Тя показа две карти от своята ръка на мадам Корвальор, която не успя да сдържи усмивката си.

— Карта — поиска Локи. Крупието я плъзна към него и той приповдигна крайчеца й едва-едва, колкото да я види каква е. Двойка бокали, която при това положение струваше точно едно мокро лайно от болно куче. Насили се да се усмихне.

— Вдигам залога — обяви той и приплъзна напред два жетона. — Чувствам се благословен.

Всички погледи се извърнаха в очакване към мадам Корвальор, която си взе шоколадова череша от все по-намаляващия си запас, пъхна я в уста и припряно облиза пръсти.

— Охо! — възкликна тя, втренчена в картите си, като леко барабанеше с лепкавите пръсти на едната си ръка по масата. — Ох… ох… ох… Мара… ама че странно…

И мадам Корвальор клюмна напред и заби чело в грамадната купчина дървени жетони на масата. Картите й се разхвърчаха, обърнаха се и тя непохватно се опита да ги прикрие, като ги захлупваше с ръце.

— Измила — повика я мадам Дюрена с нотка на напрежение в гласа. — Измила! — Тя се пресегна, хвана партньорката си за мощните рамене и я разтърси.

— ’Змила — потвърди със сънено ломотене мадам Корвальор, зяпна и остатъци от шоколад и череши потекоха от устата й върху жетоните й на стойност пет солария. — Ммммммилллаааааа. Мнооо… стран… странно…

— На ход е мадам Корвальор. — Крупието не успя да скрие изненадата в гласа си. — Мадам Корвальор трябва да обяви залога си.

— Измила! Съсредоточи се! — прошепна настоятелно мадам Дюрена.

— Има… карти… — смънка мадам Корвальор. — Внимавай, Мара… Колкооо… много… карти. На масата.

А после додаде:

— Блембли… на… фла… га.

И рухна в несвяст.

— Последно наказание — обяви крупието след малко, придърпа с камшика всичките жетони на мадам Дюрена и бързо ги преброи. Локи и Джийн щяха да вземат всичко на масата. Надвисналата над тях заплаха от загуба на хиляда солария току-що се бе превърнала в равностойна печалба. Локи въздъхна облекчено.

Крупието огледа мадам Корвальор, която ползваше жетоните си за възглавница, и се прокашля в шепа.

— Господа — рече той. — Заведението ще… хм, ще предостави нови жетони на стойността на тези… които все още са в употреба.

— Разбира се. — Джийн потупа леко малката планина от жетони на Дюрена, внезапно струпали се пред него. Локи чуваше възклицанията на смайване, ужас и почуда сред тълпата отзад. Неколцина по-щедри наблюдатели предизвикаха слаба вълна от ръкопляскания, но тя бързо утихна. Беше им малко неудобно и не се радваха кой знае колко да видят една благородна дама като мадам Корвальор пияна заляна от някакви си шест питиета.

— Хммм. — Мадам Дюрена загаси пурата си в златния пепелник и стана. Тя приглади зрелищно жакета си от черно брокатено кадифе, украсено с платинени копчета и среброткан плат, който струваше горе-долу колкото всичките й залози за вечерта. — Мастер Коста, мастер Де Фера, явно трябва да признаем, че сте по-добрата двойка.

— Но със сигурност не и по-добрите играчи. — Локи успя да пусне усмивка на змиеукротител и да събере разпилените остатъци от остроумието си. — Без малко да ни… ъъ… натряскате.

— Целият свят се тресе около мен — заяви Джийн, чиито ръце бяха стабилни като ръцете на бижутер. — И сега, и по време на цялата игра.

— Господа, признателна съм ви за насърчителната компания — заяви мадам Дюрена с тон, от който явно личеше, че няма нищо подобно. — Още една игра по-нататък през седмицата може би? Вие несъмнено сте длъжни да ни дадеше шанс за реванш. Честта ви задължава.

— Нищо не би ни доставило по-голямо задоволство — отвърна Джийн, а Локи го подкрепи с въодушевено кимане, от което болки стегнаха в обръч съдържанието на черепната му кутия. Мадам Дюрена протегна студено ръка и позволи на двамата да целунат въздуха над дланта й. След това, сякаш оказваха почит на особено раздразнителна змия, четирима служители на Рекин дойдоха да преместят хъркащата мадам Корвальор на някое по-пристойно място.

— Богове, сигурно е много досадно да ни гледат вечер след вечер как се мъчим да съборим другия под масата от пиене — рече Джийн и подхвърли на крупието жетон от пет солария (беше обичайно да им се оставят малки бакшиши).

— Не съм убеден, господине. Как искате рестото си?

— Ресто ли? — Джийн се усмихна. — Задръжте ги.

Крупието за втори път тази вечер се издаде, че изпитва човешки чувства: колкото и относително заможен да беше, това малко жетонче струваше колкото половината му годишна заплата. А когато Локи му метна още дузина, той едва се сдържа да не ахне.

— Късметът е дама, която обича да я раздават щедро — рече Локи. — Вземи си купи къща. В момента ми е трудничко да броя.

— Мили богове… Хиляди благодарности, господа! — Крупието се огледа набързо и заговори шепнешком: — да знаете, тези две дами не губят често. Всъщност, доколкото си спомням, сега им е за първи път.

— Победата си има цена — отвърна Локи. — И подозирам, че когато утре сутринта се събудя, моята глава ще я изплати.

Внимателно пренесоха мадам Корвальор надолу по стълбите, а мадам Дюрена вървеше след мъжете, понесли партньорката й по карти, и не ги изпускаше от очи. Тълпата се разпръсна. Онези от наблюдателите, които останаха по масите си, поръчаха крупиета, храна и нови колоди карти, за да поиграят и те.

Локи и Джийн събраха жетоните си (прислугата бързо донесе нови и неоплюти вместо тези на мадам Корвальор) в обичайните облицовани с кадифе дървени кутии и се запътиха към стълбището.

— Честито, господа — поздрави ги пазачът на стълбището, водещо към шестия етаж. Откъм долните етажи се процеждаха звънтене на стъкло о стъкло и приглушени разговори.

— Благодаря — отвърна Локи. — Боя се, че нещо в мадам Корвальор поддаде само една-две ръце преди най-вероятно и аз да постъпя като нея.

Двамата с Джийн бавно заслизаха по стъпалата, които се виеха надолу покрай вътрешната стена на кулата. Бяха облечени като важни, почитани хора по последния писък на верарската лятна мода. Локи (чиято коса по алхимичен начин бе пребоядисана в слънчев оттенък на русото) бе облякъл връхна дреха в карамелено кафяво, рязана в талията и с ветреещи се пешове до коленете; грамадните му тройни маншети бяха подплатени с оранжево и черно и украсени със: златни копчета. Не носеше жилетка, само пропита от пот туника от най-фина коприна, а на врата му свободно беше вързана черна кърпа. Джийн бе облечен подобно, но връхната му дреха беше сивосинкава като море под облачно небе, а коремът му бе препасан с широк черен пояс, в същия цвят като късата му къдрава брада.

Те заслизаха надолу по етажите, пълни със знатни хора… покрай кралиците на верарската търговия с декоративните си млади придружители от двата пола, увиснали на ръцете им като домашни любимци. Покрай мъже и жени с купени лашански титли, втренчени над картите и гарафите с вино в доновете и доните с по-ниски титли от Камор; покрай вадрански корабовладелци в тесни черни дрехи, с маски от слънчев загар върху бледите им остри черти. Локи разпозна поне двама членове на Приори — търговският съвет, който на теория управляваше Тал Верар. Дълбоките джобове като че бяха най-важното условие за членство.

Търкаляха се зарове, звънтяха чаши, веселящата се тълпа се смееше, кашляше, псуваше и въздишаше. Струи дим вяло се рееха из топлия въздух и разнасяха ухания на парфюми и вино, на пот и печени меса, а тук-там — смолистия полъх на алхимични наркотици.

Локи и преди беше виждал истински дворци и имения. Кулата на греха, колкото и разкошна да беше, не превъзхождаше с кой знае какво домовете, в които мнозина от тези хора щяха да се завърнат, когато най-сетне им свършеше нощта за игри. Истинската магия на кулата бе изтъкана от нейната капризна изключителност — не допускай хората до нещо, и рано или късно то ще потъне в мистика, плътна като мъгла.

Полускрит в дъното на първия етаж, имаше павилион с тежки дървени прегради, обслужван от неколцина необикновено едри мъжаги. За щастие нямаше опашка. Локи малко принудено постави кутията си пред единственото гише.

— Всичко е на моята сметка.

— За мен е удоволствие, мастер Коста — отвърна началникът, щом пое кутията. Леоканто Коста, търговец наблюдател от Талишам, беше добре известен в това царство на винени изпарения и облози. Срещу купчината жетони на Локи служителят бързо драсна няколко бележки в счетоводната книга. Делът на Локи от печалбата след победата над Дюрена и Корвальор, дори минус бакшиша за крупието, възлизаше на близо петстотин солария.

— Разбирам, че поздравленията важат и за двама ви, мастер Де Фера — продължи служителят, когато Локи отстъпи встрани и пусна на гишето Джийн със собствената му кутия. Жером де Фера, също от Талишам, беше веселият другар на Леоканто. Двамата бяха две въображаеми грахчета в шушулка.

Внезапно Локи почувства как една ръка сграбчи рамото му. Обърна се предпазливо и се намери лице в лице с жена с тъмна къдрава коса, пременена богато в дрехи със същите цветове като на крупиетата в кулата. Едната страна на лицето й бе със съвършена красота, а другата — кафява, твърда, спечена полумаска, сбръчкана като от тежко изгаряне. Когато се усмихна, изгорената страна на устните й не помръдна. На Локи му се струваше, че жива жена се мъчи да се измъкне от груба глинена скулптура.

Селендри, икономката на Рекин.

Ръката, която го стискаше за рамото (лявата, откъм изгорената страна), не беше истинска, а подобие на ръка от тежък месинг, което проблясна матово на светлината на фенерите, щом тя го пусна.

— Заведението ви честити — произнесе тя с призрачния си, фъфлещ глас — за добрите ви обноски и за осезателната ви сила на духа и желае вие и мастер Де Фера да знаете, че и двамата сте добре дошли на шестия етаж, ако решите да се възползвате от тази привилегия.

Усмивката на Локи беше съвсем искрена.

— Хиляди благодарности от мое име и от името на партньора ми — отвърна той със словоохотливостта на подпийнал човек. — Любезността, проявена от заведението, изключително ни ласкае, разбира се.

Тя кимна безстрастно, а после се сля с тълпата също толкова бързо, колкото се беше появила. Тук-там се вдигнаха вежди — малцина от гостите на Рекин, доколкото бе известно на Локи, бяха утвърждавани в новото си обществено положение от Селендри.

— Ние сме стока, която се търси, драги ми Жером — заяви той, щом си запробиваха път през тълпата към изхода.

— Засега — отвърна Джийн.

— Мастер Де Фера — ухили се главният портиер, щом се приближиха. — Мастер Коста, да извикам ли карета?

— Няма нужда, благодарим — отвърна Локи. — Ако не си проветря главата с нощен въздух, ще се катурна на земята. Ще повървим пеша.

— Много добре, господине.

С военна точност четирима служители отвориха вратата пред Локи и Джийн. Двамата крадци заслизаха внимателно по широкото каменно стълбище, застлано с червен кадифен килим. Както целият град знаеше, всяка вечер изхвърляха килима и го заменяха с нов.

Гледката спираше дъха: отдясно, отвъд силуетите на други домове на късмета, се простираше целият полумесец на острова. На север беше относително тъмно, за разлика от подобното на аура сияние на Златните стъпала. Отвъд града на юг, на запад и на север, Пиринчено море сияеше със сребриста светлина, осветено от трите луни на безоблачното небе. Тук и там над живата картина от живак стърчаха платната на далечни кораби, призрачно бледи.

Ако погледнеше надолу вляво, пред Локи, над разкривените покриви на петте по-долни етажа на острова щеше да се разкрие гледка, от която щеше да му се завие свят, въпреки твърдия камък под краката му. Навсякъде около него се носеше шумоленето на човешкото удоволствие и тракането на конските карети по калдъръма — поне десетина вървяха или чакаха на правия булевард по горния ръб на шестия етаж. Над тях Кулата на греха се извисяваше в блещукащия мрак с ярко светещите си алхимични фенери като свещ, запалена, за да привлече вниманието на боговете.

— А сега, драги ми професионален песимисте — рече Локи, когато се отдалечиха достатъчно от Кулата на греха и вече се намираха в относително уединение, — мой търговецо на безпокойство, мой неуморен извор на гаври и съмнения… какво ще кажеш за това?

— О, много малко, мастер Коста, безспорно. Трудно ми е да мисля, когато съм така изпълнен с благоговение пред върховната гениалност на вашия план.

— Това ти изказване леко напомня на сарказъм.

— Опазили ме боговете! — възкликна Джийн. — Обиждате ме! Неизразимите ви престъпни достойнства отново възтържествуваха, неминуемо като приливите и отливите! Хвърлям се ничком в нозете ви и моля за опрощение. Вашият гений е този, който храни сърцето на света.

— А сега ти…

— Де да имаше някой прокажен подръка — прекъсна го Джийн, — можехте да положите длани върху него и да го излекувате с вълшебство…

— Аха, ти просто пърдиш през устата, защото ми завиждаш.

— Възможно е — рече Джийн. — Всъщност ние забогатяхме значително, не ни хванаха, не ни убиха, вече сме по-прочути и ни поканиха на следващия етаж. Длъжен съм да призная, че сгреших, като нарекох номера тъпичък.

— Ами? Брей! — Локи бръкна под реверите си. — Защото аз пък съм длъжен да призная, че номерът си беше тъпичък. Безотговорен, да му се не види. Още едно питие щеше да ме довърши. Всъщност направо съм изненадан, че тоя номер мина.

Той побърника малко под дрехата си, а после извади валмо вълна, дълго и широко горе-долу колкото палеца му. Когато го пъхна във външния си джоб, от него се вдигна облаче прах и той енергично избърса длани в ръкавите си, докато вървяха.

— „Едва не загубихме“ е просто друг начин да кажем, че най-сетне спечелихме — заяви Джийн.

— Но въпреки това пиенето почти ме усмърти. Следващия път, когато съм толкова оптимистично настроен спрямо собствения си капацитет, ме поправи с брадва в главата.

— С радост бих те поправил с две.

Възможността номерът да мине бе осигурена от мадам Измила Корвальор. Мадам Корвальор, срещнала за първи път „Леоканто Коста“ на игралната маса преди няколко седмици, която имаше благонадеждния навик да яде с пръсти, за да дразни противника при игра на карти.

На Въртележката на късмета всъщност човек не би могъл да мами по никакъв традиционен начин. Никой от крупиетата на Рекин не би подправил колода дори веднъж на сто години, дори и в замяна на херцогска титла. Нито пък някой играч би могъл да пипа по въртележката и да избере една стъкленица вместо друга или да поднесе дадена стъкленица на друг. След като бяха взети предохранителни мерки срещу всички обичайни средства за пробутване на чуждо вещество на друг играч, единствената оставаща възможност беше самият играч да се довърши, като бавно и доброволно поема нещо незабележимо и необичайно.

Например упойващ прах, със съвсем малки количества, от който Локи и Джийн бяха поръсили картите, а после постепенно ги подаваха на масата на жената, която непрекъснато ближеше пръсти, докато играеше.

Бела паранелла беше алхимичен прах, без цвят и без вкус, известен като „нощният приятел“. Беше популярен сред богаташите с нервни натури, които го вземаха, за да се отпуснат в дълбока и възстановяваща силите дрямка. При смесване с алкохол бела паранелла действаше бързо в малки количества — тези две вещества се допълваха като огъня и сухия пергамент. Би бил широко употребяван за престъпни цели, ако не го продаваха на цена двайсет пъти колкото теглото му в бяло желязо.

— Богове, тази жена има телосложение на бойна галера! — възкликна Локи. — Сигурно е започнала да поема праха на третата четвъртата ръка… Сигурно бихме могли да утрепем двойка диви разгонени глигани с по-малко прах!

— Но поне получихме, каквото искахме. — Джийн също извади от пазвата си своя запас от прах. Замисли се, вдигна рамене и го пъхна в джоба си.

— Така е… И го видях! — възкликна Локи. — Рекин. Той беше на стълбите и ни наблюдаваше, докато разигравахме повечето ръце от средната игра. Явно сме възбудили личен интерес. — Вълнуващите последици, които се очертаваха, помогнаха донякъде на ума на Локи да се проясни. — Защо инак ще праща самата Селендри да ни потупа по гърба?

— Ами, да предположим, че си прав. И сега какво? Искаш ли да се засилим, както спомена, или да не бързаме? Може би да поиграем още някоя и друга седмица на петия и шестия етаж?

— Още някоя и друга седмица? По дяволите! Моткаме се из тоя проклет град вече две години; щом най-сетне пропукахме черупката на Рекин, предлагам да се пробваме, да му се не види.

— Смяташ да предложиш утре вечер, нали?

— Любопитството му е раздразнено. Да нападнем, докато току-що изкованото острие е още топло.

— Подозирам, че пиенето те е направило невъздържан.

— Пиенето ми размазва погледа; боговете са ме направили невъздържан.

— Хей, вие там! — чу се глас от улицата някъде отпред. — Стой!

Локи се напрегна.

— Моля?

Млад верарец с измъчен вид и дълга черна коса бе вдигнал длани срещу Локи и Джийн. Малка, добре облечена тълпа се беше струпала край него по края на окосена ливада. Локи позна ливадата — това беше площадката за дуели.

— Спрете, господа, умолявам ви — рече младежът. — Боя се, че има двубой и може да прелети стрела. Мога ли да ви помоля да изчакате?

— О… о… — Локи и Джийн си отдъхнаха едновременно. Когато се дуелираха с арбалети, общоприетата любезност, а и здравият разум изискваха да изчакаш край площадката, докато се обстрелват. Така участниците нямаше да се разсейват от странични движения, а и не можеше стрела да се забие в някой минувач.

Площадката за дуели беше дълга около четирийсет крачки и широка наполовина на това. Двамата дуелиращи заставаха в центъра на площадката със секундантите си — всеки от тях хвърляше по четири бледосиви сенки, които се кръстосваха. На Локи не му се гледаше особено, но си напомни, че трябва да се преструва на Леоканто Коста, мъж, отнасящ се със светско равнодушие към хора, които се опитват да пробият дупки един в друг. Двамата с Джийн се промъкнаха сред тълпата от зяпачи възможно най-ненатрапчиво. И от другата страна на площадката се беше образувала подобна тълпа.

Единият от дуелиращите се беше младо момче, облечено във фини свободни благороднически дрехи с модна кройка. Носеше очила, а косата му се спускаше по раменете на добре поддържани къдрици.

Противникът му, облечен в червена дреха, беше много по-възрастен, попрегърбен и поочукан от времето. Но изглеждаше достатъчно жизнен и решителен, за да представлява заплаха. Всеки от тях държеше лек арбалет — уличен, както ги наричаха каморските крадци.

— Господа — заговори секундантът на младия. — Моля ви, не може ли да постигнем някакво споразумение?

— Ако лашейнският господин оттегли проклятието си — додаде младежът. Гласът му беше висок и изнервен. — Бих бил извънмерно доволен от простото признание…

— Не, не може — отвърна мъжът, застанал до по-възрастния. — Негово благородие няма навика да поднася извинения за простото посочване на очевиден факт.

— … от простото признание продължи младият отчаяно, — че инцидентът бе злополучно недоразумение и че няма нужда…

— Ако беше благоволил да ти проговори отново — отвърна секундантът на по-възрастния, — негово благородие несъмнено би отбелязал, че скимтите като кучка, и би запитал дали можете и да хапете като кучка.

Няколко мига младият остана без думи, а после посочи с груб жест възрастния със свободната си ръка.

— Принуден съм — обади се секундантът му, — ъъ, принуден съм да установя, че не може да се постигне споразумение. Господата да застанат гърбом един към друг.

Двамата противници тръгнаха един към друг — възрастният с енергична походка, докато младият все още пристъпваше колебливо, — а после се обърнаха гърбом.

— Имате десет крачки — каза секундантът на младия с тъжно примирение. — Изчакайте и по мой сигнал се обърнете и стреляйте.

Той бавно отброи крачките. Двамата противници бавно се заотдалечаваха. Младият трепереше много силно. Локи усети непривично напрежение в собствения си корем, което все повече се усилваше. Откога беше станал такава мека душица, да му се не види? Предпочиташе да не гледа, но това не означаваше, че трябва да го е страх от гледката… Но присвиването в стомаха не обръщаше внимание на мислите, които кръжаха в ума му.

— Девет… десет. Спрете — призова ги секундантът на младия. — На място… Обърнете се и стреляйте!

Младият се обърна пръв. Лицето му бе застинало в маска на ужас. Той изпъна десницата си и пусна стрелата. Острият пукот на тетивата отекна над площадката. Противникът му дори не трепна, когато стрелата изсвистя във въздуха покрай главата му, поне на педя от нея.

Възрастният в червената дреха на свой ред стреля доста по-бавно — очите му светеха, а устата му бе присвита в намръщена гримаса. По-младият му противник се втренчи в него, все едно се опитваше да призове обратно стрелата си като дресирана птица. Разтрепери се, отпусна арбалета си и го хвърли на земята. С ръце, подпрени на хълбоците, той стоеше и чакаше и дишаше на дълбоки, шумни глътки.

Противникът му го поогледа и изсумтя:

— Издъни се.

После вдигна арбалета с две ръце. Изстрелът му бе съвършен — нещо изпука и по-младият се прекатури, а точно в средата на гърдите му стърчеше украсена с пера стрела. Той падна по гръб, вкопчен в дрехата и туниката си, като храчеше черна кръв. Половин дузина зрители се втурнаха към него, а една млада жена в сребриста вечерна рокля падна на колене и изпищя.

— Ще се върнем тъкмо навреме за вечеря — рече възрастният, без да се обръща към никого конкретно, захвърли нехайно арбалета си на земята зад гърба си и се запъти към един от близките игрални домове, придружен от своя секундант.

— Мили Переландро, твойта мама! — възкликна Локи, забравил за миг Леоканто Коста, и продължи да мисли на глас: — Ама че начин за уреждане на проблемите!

— Не го ли одобрявате? — Красивото младо момиче в черна копринена рокля бе вперило в Локи обезпокояващо проницателен поглед. Нямаше повече от осемнайсет-деветнайсет години.

— Разбирам, че някои разногласия трябва да се уреждат с оръжие — намеси се Джийн, досетил се, че Локи все още е твърде подпийнал. — Но да застанеш пред стрела от арбалет изглежда глупаво. Смятам, че фехтовката е по-честно изпитание на уменията.

— Рапирите са скучни. Само се щурат напред-назад и рядко нанасят убийствения удар веднага — възрази му момичето. — Стрелите са бързи, чисти и милостиви. С рапира може цяла нощ да кълцаш някого и пак да не го убиеш.

— Принуден съм да се съглася с вас — измърмори Локи.

Момичето вдигна вежда, ала не каза нищо и миг по-късно се загуби сред разпръскващата се тълпа.

Доволното мърморене на нощта, смехът и бъбренето на малките групички от мъже и жени, които се развличаха под звездите, бяха утихнали за кратко, докато се провеждаше дуелът, но сега отново се надигнаха. Жената в сребърната рокля удряше с юмруци по тревата и ридаеше, а тълпата около поваления мъж беше оклюмала. Стрелата явно си беше свършила работата.

— Бързи, чисти и милостиви — произнесе тихо Локи. — Идиоти.

Джийн въздъхна.

— Никой от нас няма право да споделя подобно наблюдение, тъй като думите „проклети идиоти“ най-вероятно ще бъдат изписани на надгробните ни плочи.

— Имах си причини да постъпя така, както и ти.

— Сигурно е било същото и с двамата участници в дуела.

— Да се измитаме оттук — подкани го Локи. — Да се поразходим, че да ми се проветри главата, и да се връщаме в странноприемницата. О, богове, колко стар и вкиснат се чувствам! Като гледам такива неща, се чудя толкова ли съм бил тъп на годините на това момче, да му се не види.

— Още по-зле беше — заяви Джийн. — До съвсем неотдавна. Може и още да си.

Меланхолията на Локи бавно се изпари заедно с алкохолната мъгла, докато слизаха надолу по Златните стъпала на север и северозапад към Голямата галерия. Елдренските занаятчии (занаятчийки? Същества, упражняващи занаяти?), строили в Тал Верар, бяха покрили целия район с покрив от елдерглас на подпори, който се спускаше надолу от върха на шестия етаж и потъваше в морето до основата на западния остров, като под него оставаше поне трийсет стъпки пространство във всяка точка помежду им. Странни, усукани стъклени колони се издигаха на равномерно разстояние — приличаха на пълзящи лозници без листа, изваяни от лед. Стъкленият таван на Галерията беше от край до край дълъг поне стотина стъпки.

Под Голямата галерия, по долните тераси на острова, се намираше Преносимия квартал — открити тераси, по които на най-мизерстващите бедняци беше позволено да си строят колиби и какъвто подслон можеха да си стъкмят от отпадъци. Бедата беше, че всеки мощен порив на северния вятър, особено през дъждовната зима, пренареждаше изцяло всичко.

Имаше нещо извратено в това, че кварталът над него, непосредствено на Югоизток от Преносимия квартал — Саврола, беше скъп анклав за изгнаници, пълен с чужденци с много пари за трошене. Най-добрите странноприемници бяха там, включително и онази, в която Локи и Джийн понастоящем бяха настанили заможните си фалшиви самоличности. Високи каменни стени обграждаха Саврола от Преносимия квартал, с многобройна охрана от верарска стража и частни наемници.

Денем Голямата галерия беше пазарът на Тал Верар. Хиляди търговци всяка сутрин подреждаха сергиите си и оставаше място за още хиляда, ако градът някога се разраснеше дотолкова. Коварно съвпадение принуждаваше настанилите се в Саврола посетители, които не пътуваха с лодки, да прекосяват пазара по цялата му ширина на път за Златните стъпала или обратно.

Откъм континента над стъклените острови и към Галерията духаше източен вятър. Стъпките на Локи и Джийн отекваха в мрака на обширното покрито пространство. Меко сияещите лампи, окачени на някои колони, образуваха тук-там острови от светлина. Някои от търговците слагаха членове на семейството си да спят през нощта на особено привлекателните места… И, разбира се, винаги имаше скитници от Преносимия квартал, търсещи уединение в сенките на празната Галерия. Патрулите обикаляха етажите й по няколко пъти на нощ, но в момента не се виждаха никакви.

— В каква странна пустиня се превръща това място, след като се стъмни — отбеляза Джийн. — Не мога да реша дали ме отблъсква, или ме очарова.

— Сигурно нямаше да си толкова податлив на очарованието му, ако не криеше чифт брадви под дрехата си.

— Ммм.

Повървяха още малко. Локи потърка корема си и промърмори:

— Джийн, не си ли гладен случайно?

— Обикновено съм. Трябва ти още баласт за пиячката ли?

— Май няма да е зле. Проклета въртележка! Още една загубена ръка, и като нищо щях да предложа брак на проклетата димяща драконка. Или просто да падна от стола.

— Тогава да нападнем Нощния пазар.

На най-горния етаж на Голямата галерия, близо до североизточния край на покритата площ, Локи виждаше трепкащите светлини на огньове и фенери и тъмните сенки на неколцина души. Търговията в Тал Верар никога не спираше — хиляди хора се изкачваха и слизаха по Златните стъпала и там се въртяха достатъчно пари, че неколцина търговци да отварят всяка вечер сергиите си по залез-слънце. Нощния пазар беше голямо удобство и неизменно беше по-своеобразен от дневния си двойник.

Докато Локи и Джийн вървяха към пазара, облъхвани от нощния ветрец, пред тях се разкриваше гледката на вътрешното пристанище с тъмната гора от корабни мачти. Отвъд тази гора останалите острови на града благоразумно спяха, изпъстрени тук-там със светли точици, несравними с разточителния блясък на Златните стъпала. В сърцето на града трите острова полумесеци на Великите гилдии (Алхимици, Изобретатели и Търговци) се увиваха около основата на високата, скалиста Кастелана като дремещи зверове. А на върха на Кастелана като каменен хълм, извисяващ се сред поле от имения, се виждаха неясните очертания на Мон Магистерия, крепостта на Архонта.

Тал Верар официално се управляваше от Приори, но в действителност значителен дял от властта се намираше в ръцете на обитателя на този дворец, градския оръжейник.

Бюстът на Архонта бе създаден след позорните поражения на Тал Верар в началото на Хилядодневната война с Камор, за да изземе командването над армията и флотата от ръцете на търговските съвети, затънали в нескончаеми свади помежду си. Но трудното, когато издигнеш военен диктатор — размишляваше Локи, — беше как да се отървеш от него, след като непосредствената криза отмине. Първият Архонт беше отказал да се оттегли, а наследникът му дори още повече странеше от гражданските дела. Извън охраняемите бастиони на фриволността като Златните стъпала и пристаните за изгнаници като Саврола разногласията между Архонта и Приори държаха града на нокти.

— Господа! — Един глас отляво прекъсна веригата на мислите му. — Почитаеми господа, една разходка през Голямата галерия не може да е пълноценна, без да се подкрепите. — Локи и Джийн вече бяха навлезли в Нощния пазар. Виждаха се и други клиенти и лицата на поне десетина търговци, впили погледи в тях откъм своите кръгчета от светлина на огньове или лампи.

Първият верарец, пробвал се да получи одобрението им, беше еднорък мъж, понатрупал години, със сплетена бяла коса до кръста. Той размаха към тях дървен черпак и посочи четирите бъчвички върху подвижната сергия — плоска ръчна количка.

— За колко ги даваш?

— Деликатеси от масата на самия Йоно, най-сладкият вкус, предлаган от морето! Акулски очи в саламура, прясно извадени! Хрускава обвивка, мека сърцевина, сладки сокове!

— Акулски очи? О, богове, не! — намръщи се Локи. — Нямате ли нещо по-простичко? Дроб? Хриле? Пай с хриле ще ни дойде добре.

— Хриле? Господа, очите далеч превъзхождат хрилете по достойнства. Очите стягат мускулите, предпазват от холера и укрепват мъжкия механизъм за изпълнение на някои определени, хм, брачни задължения.

— Нямам нужда от никакво укрепване на механизма за тази цел — отвърна Локи. — Боя се, че стомахът ми в момента надали би издържал великолепието на акулските очи.

— Жалко, господине. Заради вас, господине, ми се ще да ми се намираха малко хриле, за да ви ги предложа, но имам само очи и нищо друго. Ала поне имам няколко вида — от акула коса, от вълча акула, от син вдовец…

— Ще ги пропуснем, приятелю — отказа Джийн и двамата с Локи продължиха.

— Плодове, достойни господари? — Следващата търговка беше стройна млада жена, уютно загърната в кремаво палто, няколко пъти по-голямо, отколкото й беше нужно. Носеше и четириъгълна шапка с малко алхимично кълбо на верижка, увиснало над лявото й рамо. Тя вардеше няколко плетени кошници. — Алхимични плодове, пресни хибриди. Виждали ли сте някога портокал „София“ от Камор? Той сам произвежда опияняваща течност, много сладка и силна.

— Ние… сме запознати с тях — отвърна Локи. — И нямах предвид още опияняващи течности. Ще препоръчате ли нещо за успокояване на стомаха?

— Круши, господине. На света нямаше да съществуват разстроени стомаси, ако всички проявявахме благоразумието да изяждаме по няколко круши дневно.

Тя вдигна една от кошниците, наполовина пълна, и му я протегна. Локи попрехвърли крушите — изглеждаха достатъчно твърди и пресни, и избра три.

— Пет сентири — рече продавачката на плодове.

— Цял волани? — престори се на възмутен Локи. — Не, та дори и любимата курва на Архонта да ги е търкаляла за мен между краката си! Дори и една сентира е твърде много за всичките.

— С една сентира не можете да купите и дръжките им! За четири поне аз няма да изгубя пари.

— Бих проявил изключителна жалост към вас, ако ви дам и две. Но за ваше щастие аз преливам от щедрост.

Подарявам ви ги.

— Две? Та това е обида за мъжете и жените, които са ги отгледали в парниковите градини на Полумесеца на Черните ръце. Но несъмнено можем да се договорим за три?

— Три — усмихна се Локи. — Досега не бяха ме обирали в Тал Верар, но съм толкова гладен, че ще ви удостоя с тази чест. — Той подаде, без да гледа, две круши на Джийн, докато бъркаше из джобовете си за дребни. Подхвърли три монети на продавачката и тя кимна:

— Приятна вечер, мастер Ламора.

Локи се вцепени и се вторачи в нея.

— Моля?

— Приятна вечер — само това ви казах, достойни господине.

— А не казахте ли…

— Какво?

— А, нищо — въздъхна нервно Локи. — Пийнал съм си повечко, това е всичко. Хубава вечер и на вас.

Двамата с Джийн се отдалечиха. Локи отхапа предпазливо от крушата. Беше чудесно узряла — нито прекалено твърда, нито презряла и лепкава.

— Джийн — подхвърли той между хапките. — Ти чу ли какво ми каза тя току-що?

— Боя се, че нищо не чух, освен предсмъртния вик на тази клета круша. Заслушай се: „Неее, не ме яж, моля те, недеееей!“. — От първата круша на Джийн вече беше останала само огризката. Под погледа на Локи той я пъхна в устата си, схруска я шумно и погълна всичко, освен изплютата дръжка.

— О, тринайсет богове! — възкликна Локи. — Трябваше ли?

— Обичам огризките — нацупи се Джийн. — Всичко, което хруска!

— Това, което хруска, го ядат козите!

— Не си ми майка.

— Вярно си е. Майка ти сигурно е била грозна. Я не ме гледай така! Хайде, изяж си и другата огризка, тя е скрита в сладка, сочна круша!

— Какво каза жената?

— Каза… о, богове, нищо не каза! Подпийнал съм, това е.

— Алхимични фенери, господа? — Един брадат мъж протягаше към тях ръка с окачени по нея поне десетина фенерчета с красив позлатен обков. — Двама толкова добре облечени господа не бива да се разхождат без осветление. Само мижитурките се лутат в мрака и нищичко не виждат! По-хубави фенери няма да намерите в Галерията, мито денем, нито нощем.

Джийн отпъди мъжа с ръка. Двамата с Локи дояждаха крушите си. Локи нехайно метна огризката през рамо, а Джийн налапа своята, като се постара Локи да го види.

— Ммм — измърмори той с пълна уста. — Амброзия! Но ти никога няма да я познаеш, ти и кулинарните страхливци като теб!

— Господа, скорпиони?

Това бързо, върна бдителността на Джийн и Локи. Беше го произнесъл плешив мъж с наметало, с кожа с цвета на кафе — цветът на островитянин от Оканти. Този мъж се намираше на няколко хиляди мили от родината си. Добре поддържаните му бели зъби лъснаха, когато се усмихна и се наведе леко над стоката си — няколко малки дървени клетки. В няколко от тях мърдаха тъмни силуети.

— Скорпиони? Истински скорпиони? Живи? — Локи се наведе, за да огледа по-добре клетките, но не много близо. — Но за какво служат, да му се не види?

— Ами вие сигурно сте тук отскоро. — Мъжът говореше терински с лек акцент. — Мнозина в Пиринчено море твърде добре познават сивите скални скорпиони. Вероятно сте от Картейн? Или от Камор?

— От Талишам — отвърна Джийн. — Значи това са тукашни сиви скални скорпиони?

— От континента — отвърна търговецът. — Използват се предимно, хм, за забавление.

— За забавление? Като домашни любимци?

— О, не, не. Ужилването… Разбирате ли, ужилването на сивия скален скорпион е сложно нещо. Отначало има болка, остра и пареща, както бихте очаквали. Но след няколко минути ви обзема приятно вцепенение, трескав унес. Подобно е на някои прахове, които пушат джеремитите. След няколко ужилвания тялото свиква, болката намалява, а виденията стават по-ярки.

— Изумително!

— Обикновено нещо — отвърна търговецът. — Доста мъже и жени в Тал Верар си ги гледат, макар и да не говорят за това пред хора. Опиянението е приятно, като от вино, но далеч не толкова скъпо.

— Хммм — Локи се почеса по брадата. — Досега обаче не съм се боцкал с бутилка вино. А и дали това не е уловка, някакво развлечение за посетители, които не знаят, че има и по-хубаво?

Търговецът се ухили до уши. Той протегна десница и запретна ръкава си. Тъмната кожа на тънката му ръка беше цялата в малки кръгли белези.

— Никога не бих предложил стока, за която сам не бих могъл да поръчителствам.

— Възхитително — възкликна Локи. — И очарователно, но… може би е най-добре да оставим някои от обичаите на Тал Верар неизпробвани.

— Бъди верен на вкуса си. — Все така усмихнат, мъжът свали ръкава си и скръсти ръце. — В края на краищата вие никога не сте харесвали ястреби скорпиони, мастер Ламора.

Локи усети как внезапна студенина стисна гърдите му. Погледна Джийн и откри, че по-едрият също мигом се бе напрегнал. Като се мъчеше да запази външно спокойствие, Локи се прокашля:

— Прощавайте?

— Извинете. — Търговецът примига невинно насреща му. — Просто ви пожелах приятна вечер, господа.

— Да. — Локи не откъсваше поглед от него, а после се дръпна, завъртя се на пети и пое обратно по Нощния пазар. Джийн моментално го последва.

— Чу го — прошепна Лока.

— Съвсем ясно — отвърна Джийн. — Чудя се за кого ли работи нашият дружелюбен търговец на скорпиони?

— Не е само той — смотолеви Локи. — Продавачката на плодове също ме нарече „Ламора“. Ти не я чу, но аз я чух съвсем ясно, по дяволите.

— Лоша работа. Да се върнем и да сгащим някой от тях?

— Накъде така, мастер Ламора?

Локи насмалко не помете търговката на средна възраст, която ги доближи отдясно, но успя да удържи скрития в ръкава му кинжал с дългото една педя острие да не кацне спонтанно в дланта му. Джийн бръкна отзад под дрехата си.

— Имате грешка, госпожо — отвърна Локи. — Името ми е Леоканто Коста.

Жената не помръдваше — просто се усмихна и се изкиска:

— Ламора… Локи Ламора.

— Джийн Танен — обади се търговецът на скорпиони, излязъл пред своята масичка с клетки. И други търговци бавно се нареждаха зад тях, втренчени в Локи и Джийн.

— Струва ми се, че е станало недоразумение — рече Джийн и извади десницата си изпод връхната си дреха. От продължителния си опит Локи знаеше, че е стиснал острието на едната от брадвите в шепата си, а дръжката е скрита в ръкава.

— Няма недоразумение — възрази търговецът на скорпиони.

— Трънът на Камор… — обади се едно момиченце и прегради пътя им към Саврола.

— Трънът на Камор… — повтори жената на средна възраст.

— Джентълмените копелета — рече търговецът на скорпиони. — Далече от дома.

Локи се огледа. Сърцето му думкаше в гърдите. Реши, че времето за дискретност е изтекло, и пусна кинжала в дланта си. Пръстите вече го сърбяха. Всички търговци от Нощния пазар като че се бяха заинтересували от тях — бяха обкръжени, а продавачите бавно стягаха кръга и хвърляха дълги, тъмни сенки по калдъръма в краката на Джийн и Локи. Дали Локи си въобразяваше, или някои от фенерите започваха да угасват? Нощната галерия вече му се струваше по-тъмна. По дяволите, фенерите наистина гаснеха пред очите му!

— Достатъчно се приближиха. — Джийн пусна брадвата в дясната си длан така, че всички да я видят. Двамата с Локи притиснаха гърбове.

— Нито крачка повече! — кресна Локи. — Стига с тия дивотии, или ще се пролее кръв!

— Кръв вече се проля… — каза момиченцето.

Последният алхимичен фенер на Нощния пазар помръкна.

И последните огньове угаснаха. Джийн и Локи стояха сред кръга от търговци, осветени единствено от мъждивата светлина на далечните лампи под обширната, пуста Галерия — тревожно далечни.

Момиченцето направи последна крачка към тях. Очите й бяха сиви и не трепваха.

— Мастер Ламора, мастер Танен — рече тя с ясния си тих гласец, — Соколаря от Картейн ви праща поздрави.

Локи гледаше момиченцето, зяпнал от изумление. Тя се приплъзна напред като привидение и вече ги деляха само две крачки. Локи се чувстваше глупак — стискаше кинжал срещу момиченце, високо няма и три стъпки още, но после тя се усмихна студено в полумрака и злобата, спотайваща се зад тази усмивка, го накара да стисне по-здраво дръжката. Момиченцето докосна брадичката си.

— Макар че той не може да говори — рече тя.

— Макар че не може сам да говори… — отекна в хор кръгът около търговците, замрял неподвижно в мрака.

— Макар че е полудял — продължи момиченцето, като бавно протягаше ръце с разперени длани към Локи и Джийн.

— Полудял от болка, луд извънмерно… — прошепна кръгът.

— Приятелите му не са го изоставили — довърши момиченцето. — Приятелите му помнят.

Джийн застана до Локи и извади и двете брадви. Остриетата им от закалена стомана се оголиха в нощта.

— Някъде около нас има Вързомагове — прошушна той.

— Покажете се, шибани страхливци! — кресна Локи на момичето.

— Ние показваме своята мощ — отвърна тя.

— Какво повече ви трябва… — прошепна хорът на застаналите в разкривен кръг, а очите им бяха празни като локви с отражения.

— Какво още искаш да видиш, мастер Ламора? — и момиченцето направи зловещ присмехулен реверанс.

— Както искате — рече Локи. — Но не намесвайте тези хора. Говорете ни вие, вашта мамица. Не искаме да причиняваме зло на тези хора.

— Разбира се, мастер Ламора…

— Разбира се… — прошепна кръгът.

— Разбира се, тъкмо това е целта — продължи момиченцето. — Затова трябва да изслушате какво имаме да ви кажем.

— Кажете си тогава защо сме ви, да му се не види.

— Трябва да отговаряте — рече момичето.

— Да отговаряте за Соколаря — рече хорът.

— Да отговаряте. И двамата.

— Точно това ли… Мамка ви! — Гласът на Локи премина в крясък. — Отговорихме за Соколаря. Нашият отговор бяха десет отрязани пръста и един отрязан език — заради трима мъртви приятели. Това, че си го получихте жив, е повече, отколкото той заслужаваше!

— За това не ти ще съдиш! — изсъска момиченцето.

— Маговете от Картейн ще съдят — прошепна кръгът.

— Целият свят знае, че убиеш ли Вързомаг, това е сигурна смърт — рече Джийн. — Това и нищо друго. Ние го оставихме жив и си направихме труда да ви го върнем. Приключихме с тази работа. Ако сте искали по-сложно лечение, трябваше да пратите писмо, мамка ви.

— Това не е работа — рече момиченцето.

— Лично е — прошепна кръгът.

— Лично — повтори момиченцето. — Наш брат бе окървавен. Не можем да оставим това без възмездие.

— Кучи синове! — възкликна Локи. — Вие май наистина се мислите за богове, а, мамицата ви? Не съм пребил Соколаря в някоя уличка, за да му взема кесията. Той помогна за убийството на мои приятели! Не съжалявам, че е полудял, нито пък ви съжалявам вас, останалите! Убийте ни и си гледайте работата, или се измитайте и оставете на мира тези хора.

— Не — отвърна търговецът на скорпиони. Кръгът също прошепна в хор „Не“.

— Страхливци. Пикльовци! — Джийн се беше прицелил с едната брадва в момиченцето. — Няма да ни уплашите с това евтино театро!

— Ако ни принудите — рече Локи, — ще се сражаваме с вас с оръжията, които държим, чак до Картейн. И вие кървите, също като всички нас. Струва ми се, че освен да ни убиете, друго не можете да сторите.

— Не — изкиска се момиченцето.

— И по-лошо можем — обади се продавачката на плодове.

— Можем да ви оставим живи — додаде търговецът на скорпиони.

— Да живеете в несигурност — продължи момиченцето.

— В несигурност… — произнесе хорът на търговците, докато отстъпваше назад и разширяваше кръга.

— Под наблюдение — рече момиченцето.

— Следени — рече кръгът.

— А сега чакайте — рече момиченцето. — Играйте си игричките, преследвайте малките си богатства…

— … и чакайте — прошепна хорът. — Чакайте нашия отговор.

— Чакайте да дойде нашето време.

— Винаги сте ни наблизо — рече момиченцето. — И винаги сте пред очите ни.

— Винаги — прошепна кръгът от хора, които бавно се разпръскваха обратно към сергиите си и местата, където стояха само преди минути.

— Ще ви сполетят злини — произнесе малкото момиченце, преди да се изгуби. — Заради Соколаря от Картейн.

Локи и Джийн останаха безмълвни, докато търговците около тях се връщаха по местата си на Нощния пазар, а фенерите и запалените в бъчви огньове отново грейнаха и окъпаха всичко с топла светлина. И всичко свърши — търговците продължиха да подканват настоятелно или да дебнат отегчено и отново забърбориха помежду си. Локи и Джийн скриха оръжията си, преди някой да ги е забелязал.

— Богове! — възкликна Джийн. Видимо трепереше.

— Изведнъж почувствах, че на тая проклета въртележка изобщо не съм се напил достатъчно — рече тихо Локи. Гледката пред очите му се замъгляваше по краищата. Той докосна бузата си и с изненада установи, че плаче. — Копелета! — измърмори той. — Дечурлига. Нещастни страхливи самохвалковци.

— Да — потвърди Джийн.

Двамата отново тръгнаха, като се оглеждаха предпазливо. Момиченцето, което говореше от името на Вързомаговете, сега седеше до възрастен мъж и прибираше под негово наблюдение плодовете в малки кошнички със сушени смокини. Когато ги подминаха, тя им се усмихна срамежливо.

— Мразя ги! — прошепна Локи. — Мразя това. Според теб наистина ли са ни намислили нещо, или това беше просто за сплашване?

— Сигурно са верни и двете — въздъхна Джийн. — Богове! Strat peti. Стряскаме ли се, или продължаваме да залагаме? В най-лошия случай имаме няколко хиляди натрупани солария в Кулата. Можем да ги осребрим, да се качим на някой кораб и утре преди обед вече да сме потеглили.

— Накъде?

— Навсякъде другаде.

— На тези гадове не можеш да им избягаш, не и ако са се заловили с тебе насериозно.

— Да, но…

— Мамка му на Картейн. — Локи сви юмруци. — Знаеш ли, май разбирам! Май разбирам защо Сивия крал се е чувствал така. Никога не съм бил там, но ако можех да смажа Картейн, да изгоря това шибано място, да накарам морето да го погълне… Бих го направил. Боговете да са ми на помощ, бих!

Джийн изведнъж се спря.

— Има… още един проблем, Локи. И нека боговете ми простят.

— Какъв?

— Дори и ти да останеш… аз не бива. Аз трябва да се махна, и то възможно най-далеч от теб.

— Що за глупости, мамка му?!

— Те знаят името ми! — Джийн сграбчи Локи за раменете и Локи потръпна — старата рана под лявата му ключица не понасяше тази желязна хватка. Джийн мигом се усети и отпусна пръсти, но гласът му остана все така настоятелен. — Истинското ми име, и те могат да го използват. Могат да ме превърнат в кукла, също като тези клетници. Аз съм заплаха за теб във всеки миг, в който съм до теб.

— Изобщо не ми пука от това, че ти знаят името! Да не откачи?

— Не, но ти си още пиян и не мислиш нормално.

— Мисля! Искаш ли да заминеш?

— Не! О, богове, разбира се, че не! Но съм…

— Млъкни веднага, ако не искаш да ти се случи нещо.

— Разбери, че си в опасност!

— Разбира се, че съм в опасност. Та аз съм смъртен. Джийн, боговете те обичат, аз няма да те натиря, мамка му, и няма да те оставя сам да се натириш! Загубихме Кало, Галдо и Дървеницата. Ако те отпратя, ще загубя последния си приятел на света. И кой печели тогава, Джийн? Кой е защитеният?

Джийн се прегърби и Локи изведнъж усети, че започва преходът от изтрезняването към главоцепа. Той изстена.

— Джийн, винаги ще се чувствам ужасно заради това, което ти причиних във Вел Вирацо. И никога няма да забравя колко дълго издържа с мен, когато трябваше да вържеш тежести за краката ми и да ме изхвърлиш в залива. Боговете да са ми на помощ, без теб никога не бих могъл да се оправя. И не ми пука колко Вързомага знаят проклетото ти име.

— Де да можех да бъда сигурен, че си наясно с това.

— Това е нашият живот — рече Локи. — Това е нашата игра, в която вложихме две години. Това е нашето богатство, което ни чака да го откраднем в Кулата на греха! Цялата ни надежда за бъдещето. Така че майната му на Картейн! Те искат да ни убият и ние не можем да ги спрем. Какво ли друго ни остава? Няма да се стряскам от сенките заради тия копелета! Продължаваме! Двамата заедно.

Повечето търговци на Нощния пазар бяха забелязали разпаления частен разговор между Локи и Джийн и не смееха да ги закачат. Но един от последните, в северния край на пазара, или беше не чак толкова чувствителен, или по-отчаян да продаде нещо и се провикна към тях:

— Забавни издялкани фигурки, господа? Нещичко за жената или детето в живота ви? Нещо изящно от града на Изобретенията? — Беше подредил десетки малки екзотични играчки върху дървена щайга. Дългото му парцаливо кафяво палто отвътре беше подплатено с позлатени кръпки в многобройни крещящи цветове — оранжево, лилаво, сребристо, жълто с цвета на горчица. Той разиграваше цветна дървена фигура на копиеносец на четири конеца, които държеше в лявата си ръка, и с леки движения на пръстите я караше да напада с копието въображаем враг. — Марионетка? Малка кукличка за спомен от Тал Верар?

Джийн се вторачи в него и чак след няколко мига отговори:

— Прощавайте, но кукличка не бих поискал за нищо на света.

Локи и Джийн не си казаха нищо. Със сърце, свито от болка, равна на онази в главата му, Локи последва здравеняка навън от голямата галерия и в Саврола, нетърпелив да се скрие отново зад високи стени и заключени врати, макар и да не можеха да ги опазят.

Спомен: Капа на Вел Вирацо

Локи Ламора пристигна във Вел Вирацо преди близо две години с желанието да умре и Джийн Танен бе склонен да го остави да го сбъдне.

Вел Вирацо е дълбоководно пристанище на около стотина мили югоизточно от Тал Верар, изсечено във високите скали, опасващи континенталния бряг на Пиринчено море. Този град с население осем-девет хиляди души отдавна бе попаднал не по своя воля под властта на верарците и се управляваше от губернатор, назначаван пряко от Архонта.

Току покрай брега редица от тънки кули от елдерглас се издигаше на двеста стъпки над водата — поредният елдренски артефакт с неразгадаемо предназначение по крайбрежието, изобилно отрупано с изоставени чудеса. Стъклените пилони завършват с платформи, петнайсет стъпки широки, които понастоящем се използват като фарове, обслужвани от осъдени за дребни престъпления. Лодки ги докарват, за да се изкачат по увисналите от пилоните въжета с възли. След като се изкачат, те вдигат горе и припасите си и се подготвят за няколкоседмично изгнание, по време на което поддържат червените алхимични лампи, големи колкото колибки. Не всеки слиза оттам с всичкия си, ако изобщо доживее да слезе.

Две години преди съдбовната игра на Въртележката на късмета един масивен галеон се устреми към Вел Вирацо под червеното сияние на крайбрежните фарове. Моряците по ноковете на реите махаха, донякъде жалостиво, донякъде подигравателно, на самотните фигури върху пилоните. Гъсти облаци, струпани на западния хоризонт, бяха погълнали слънцето и меко сияние заливаше вълните под първите вечерни звезди.

Топъл, влажен бриз духаше откъм брега към морето. Тънки нишки мъгла сякаш се процеждаха от сивите скали от двете страни на стария пристанищен град. Пожълтелите марсели на галеона бяха свити, когато той се подготви да застане на дрейф на около половин миля от брега. Малката лодка на началника на пристанището се устреми насреща му. На носа й зелени и бели фенери се люшкаха в ритъма на осмината гребци.

— Кой е корабът? — Началникът на пристанището стоеше до фенерите на носа и крещеше през тръба от трийсет крачки разстояние.

— „Златна печалба“ от Тал Верар — извикаха в отговор от носа на кораба.

— Желаете ли да пристанете?

— Не! Имаме само пътници, които ще дойдат с лодка.

Най-долната каюта на кърмата на „Златна печалба“ миришеше силно на пот и болест. Джийн Танен току-що е бе върнал от горната палуба и отново усещаше непоносимата миризма, което само засилваше лошото му настроение. Той метна към Локи една закърпена синя туника и скръсти ръце.

— Мамицата му — рече той. — Пристигнахме. Слизаме от тоя проклет кораб отново на хубав, твърд камък. Облечи си проклетата туника, ще спуснат лодка.

Локи бутна туниката с десница и се намръщи. Седеше на ръба на една койка, облечен само в брич — по-слаб и по-мръсен, отколкото Джийн го бе виждал някога. Ребрата му стърчаха под бледата му кожа като скелета на недовършен кораб. Косата му беше потъмняла от мазнина, дълга и страшно рошава. Тънката четина на брада обрамчваше лицето му.

Горната част на лявата му ръка беше изподраскана от лъскавите червени линии на едва хванали коричка прорези. На лявата му предмишница имаше покрита със струпеи прободна рана, а под нея мръсна ивица плат омотаваше китката му. Лявата му ръка бе цялата в заздравяващи охлузвания. Избеляла превръзка покриваше отчасти грозна рана отляво на гърдите му, на няма и педя над сърцето. За трите седмици пътуване по море отоците на бузите, устните и счупения нос на Локи бяха спаднали значително, но той все още изглеждаше така, все едно се е опитал да целуне развилняло се муле. На няколко пъти.

— Тогава ще ми помогнеш ли?

— Не, и сам можеш. През изминалата седмица трябваше да се упражняваш и да се подготвяш. Не мога вечно да се въртя около тебе, все едно съм ти шибаната фея болногледачка, мамка му!

— Дай тогава да забуча в рамото ти една проклета рапира и да я повръткам, та да те видим после какъв хъс ще имаш да се упражняваш.

— Аз също бях ранен, пикльо ревлив, и после се упражнявах. — Джийн вдигна туниката си. Над значително понамалялата изпъкналост на някога грамадното му шкембе целият му гръден кош бе пресечен от пресния синкав белег от порязване. — Не ми пука колко боли — трябва да се движиш, иначе белезите ще се спекат като закалафатени и тогава вече ти е спукана работата.

— Само ми го повтаряш. — Локи хвърли ризата на пода до босите си нозе. — Но ако тая туника не оживее или пък ти не ми окажеш честта, комай ще се кача на лодката в този вид.

— Слънцето залязва. Лято — не лято, навън ще е хладно. Но щом искаш да се правиш на малоумен, тогава можеш да се качиш и така.

— Кучи син си ти, Джийн.

— Ако беше здрав, за тези думи бих ти счупил наново носа, ти, малък самосъжаляващ се…

— Господа? — чу се зад вратата приглушеният глас на една жена от екипажа, последван от силно почукване. — Капитанът най-любезно ви съобщава, че лодката ви е готова.

— Благодаря! — провикна се Джийн, прокара ръка през косата си и въздъхна. — Защо ли си направих труда пак да те спасявам? Можех да докарам трупа на Сивия крал. Щеше да е по-добра компания, ебати.

— Моля ти се — заубеждава го Локи и посочи със здравата си ръка. — Можем да се срещнем по средата. Аз ще издърпам със здравата си ръка, а ти дръпни откъм болната. Само ме свали от тоя кораб, и почвам да се упражнявам.

— Направо нямам търпение — рече Джийн и след още малко колебания се наведе да вдигне туниката.

Търпимостта на Джийн нарасна за няколко дни след освобождението им от влажния, смрадлив и клатушкаш се свят на галеона — дори и за клиентите, които си плащаха, дългите пътувания по море все още повече наподобяваха затворническа присъда, отколкото почивка.

С шепата сребърни волани (помощник-капитанът на „Златна печалба“ им размени каморски солони на грабителски курс и заяви, че било за предпочитане пред живия обир, който щели да им предложат градските лихвари) двамата с Локи наеха стая на третия етаж в „Сребърният фенер“, схлупена стара странноприемница на морския бряг.

Джийн веднага се залови да намери източник на доходи. Ако подземният свят на Камор беше дълбоко езеро, то Бел Вирацо беше застоял вир. Не му беше трудно да загрее кои са най-важните пристанищни банди и какви са отношенията помежду им. Във Вел Вирацо нямаше кой знае каква организация, нямаше и шеф на шефовете, който да прецака работата. Няколко нощи подред къркане в точните дупки, и вече знаеше към кого да се обърне.

Наричаха се Пиринчените пичове и се събираха в една изоставена кожарска работилница долу край източните градски докове, където морето се плискаше край струпаните гниещи кейове, неизползвани законно от двайсетина години. Нощем те се подвизаваха като крадци, разбойници и измамници. Денем спяха, мятаха зарове и пропиваха печалбите си. В един ясен слънчев ден, в два часа следобед, Джийн ритна вратата им (Макар че тя висеше на пантите си и не беше заключена).

— Добър ден! — Той кимна леко, а после разпери широко ръце. — Кое е най-грамадното и най-гадното копеле тук? Кой е най-якият побойник от Пиринчените пичове?

След кратко мълчание и няколко стреснати погледа един относително едър младеж с гърбав нос и бръсната глава изскочи от едно стълбище на прашасалия под.

— Ето го пред вас.

Джийн кимна, усмихна се и замахна с две ръце така, че шепите му се стовариха върху ушите на момчето. То залитна, Джийн сграбчи главата му и сплете здраво пръсти на тила му. Дръпна рязко главата на здравеняка надолу и я нахака в коляното си — веднъж, два пъти, три пъти. Когато лицето на младежа се срещна за последен път с коляното му, Джийн го пусна и бабанкото се просна на пода, безчувствен като парче студено осолено месо.

— Не позна — заяви Джийн, който дори не се беше задъхал. — Аз съм най-гадното копеле тук. Аз съм най-големият побойник от Пиринчените пичове.

— Ти не си от Пиринчените пичове, гад долна — кресна друго момче, по чието лице въпреки това се четеше смаяна тревога. — Да убием това лайно!

Трето момче, с опърпана четириъгълна шапка и няколко ръчно нанизани огърлици от дребни кости, се стрелна към Джийн, стиснало кинжал в десницата си. Щом замахна, Джийн отстъпи назад, улови китката на момчето и го хласна право в свитата си в юмрук десница. Момчето изплю кръв и запримига, за да изтекат сълзите на болка от очите му. Джийн го изрита в слабините, а после го подсече с крака. Кинжалът на момчето сякаш по магия попадна в лявата ръка на Джийн и той го завъртя бавно.

— Момчета, вие сигурно се справяте с най-прости сметки — рече той. — Едно плюс едно е равно на „не се ебавайте с мен“.

Младежът, който го нападна с кинжала, изхлипа и повърна.

— Да си поговорим за таксите. — Джийн обиколи покрай стените на работилницата и разрита няколко празни бутилки от вино, каквито се търкаляха наоколо с десетки. — Вие, момчета, комай изкарвате достатъчно пари за ядене и пиене. Това е хубаво. Ще вземам четирийсет процента от тях в студен метал. Не искам стоки. Ще си плащате таксата през ден, почваме от днес. Вадете кесиите, обръщайте джобовете и кихайте.

— Няма да стане, заеби!

Джийн се приближи до възкликналото момче. Младежът се подпираше на стената в дъното на работилницата, скръстил ръце.

— Не ти харесва, а? Удари ме тогава.

— Ъъ…

— Според теб не е честно, така ли? Ти нали си изкарваш парите от обири на хора? Я свий юмрук, синко.

— Ъъ…

Джийн го сграбчи и го завъртя, стисна го за врата и за дъното на бричовете и го нахака на няколко пъти с главата напред в дебелата дървена стена на работилницата. Пусна го, младежът тупна тежко на земята и когато Джийн заопипва туниката му и измъкна малка кожена кесия, той не беше в състояние да се отбранява.

— Допълнително наказание — заяви Джийн — за повреждането на стената на моята работилница с главата ти.

— Той пресипа кесията в своята и я подхвърли на момчето.

— А сега елате всички тук и се стройте в редица. Строй се! Четири десети не е много. И бъдете честни! Нали се сещате какво ще направя, ако разбера, че не сте?

— Кой си ти, бе, по дяволите?

Първият младеж, поднесъл на Джийн парите в шепа, му поднесе и въпроса.

— Наричайте ме…

Щом Джийн заговори, в другата ръка на момчето блесна кама. То пусна монетите и нападна. Едрият мъж бутна настрани протегнатата ръка на момчето, почти я прегъна на две и заби дясно рамо в корема му. После без никакво усилие метна момчето на раменете си, прехвърли го презглава и то се стовари на пода по очи, гърчейки се, до последния Пич, извадил нож на Джийн.

— … Калас. По-точно Таврин Калас. — Джийн се усмихна. — Добра идея — да ме нападне, докато говоря. Това поне мога да го уважа. — Джийн отстъпи назад, тътрейки крака, и прегради изхода. — Но ми се струва, че тънката философска концепция, която се опитвам да ви втълпя, може и да не е стигнала до ума ви. На всички ви ли трябва да сритам задниците, за да схванете намека?

Последва хорово мърморене — значителен брой от момчетата клатеха глави, макар и неохотно.

— Добре. — Изнудването после мина гладко. Джийн събра доволно количество монети, с които двамата с Локи можеха да се скатават в странноприемницата цяла седмица.

— Сега си тръгвам. Почивайте си и довечера поработете добре. Утре в два часа следобед ще дойда пак. Вече съм новият тартор на Пиринчените пичове и можем да обсъдим как ще стоят нещата.

Естествено, те до един се въоръжиха и в два часа следобед на другия ден причакваха Джийн в засада.

За тяхна изненада той влезе в старата работилница заедно с жена стражник от Вел Вирацо. Тя беше висока и мускулеста, облечена с връхна дреха в цвят на синя слива, подплатена отдолу с желязна плетена ризница. На раменете си носеше пиринчени еполети, а дългата й кестенява коса беше прихваната с пиринчени халки в стегната плитка на фехтовачка. Още четирима стражници заеха позиция пред вратата. И те бяха облечени с подобни дрехи, но освен това носеха дълги лакирани пръчки, а на гърбовете им бяха метнати тежки дървени щитове.

— Здравейте, момчета — рече Джийн. Из цялата стая кинжалите, камите, счупените бутилки и тоягите изчезнаха от погледа. — Убеден съм, че някои от вас са познали префект Левасто и нейните хора.

— Момчета — рече безцеремонно префектът и затъкна палци в кожения си колан. От всички нейни стражи само тя носеше къса сабя в проста черна кания.

— Префект Левасто — рече Джийн — е умна жена и началник на умни мъже. Те случайно обичат парите, с каквито в момента аз ги снабдявам в знак на благодарност за тяхната тежка и скучна служба. Ако нещо случайно стане с мен, те ще изгубят един нов източник тъкмо на онова, което много обичат.

— А това ще е покрусително — рече префектът.

— И ще си има последици — додаде Джийн.

Префектът настъпи с ботуш една празна винена бутилка, натисна я и тя се пръсна под крака й.

— Покрусително — повтори тя с въздишка.

— Убеден съм, че всички вие сте умни момчета — рече Джийн. — Убеден съм и че посещението на префекта беше удоволствие за всички вас.

— Май няма нужда да го повтаряш — усмихна се префект Левасто, а после бавно се обърна и се упъти към вратата. Маршовата стъпка на нейния отряд скоро затихна в далечината.

Пиринчените пичове гледаха мрачно Джийн. Четиримата, застанали най-близо до вратата, с ръце зад гърба, бяха същите онези, целите в пресни черни и зеленикави петна от пребиването предния път.

— Защо ни причиняваш това, мамка му? — смънка единият от тях.

— Момчета, аз не съм ви враг. Ако щете вярвайте, мисля, че ще започнете да оценявате какво правя за вас. А сега млъкнете и слушайте!

Първо — Джийн извиси глас, за да могат всички да чуват — искам да ви кажа, че е печално да съществувате от толкова време, а още да не бутате рушвет на градската стража! Когато им направих предложението, те го приеха така въодушевено! Като тъжни пренебрегнати кученца!

Джийн бе облякъл дълга черна жилетка над бяла туника с лекета. Той бръкна с десница зад гърба си, под жилетката.

— Но — продължи той — това, че първата ви мисъл бе да ме убиете, поне е проява на някакъв дух. Я да ги видим пак тези играчки. Хайде, вадете ги.

Младежите плахо заизваждаха отново оръжията си. Джийн завъртя глава и ги огледа.

— Ммм. Ножове за украса, счупени бутилки, тояжки, чук… Момчета, проблемът с това въоръжение е, че вие си въобразявате, че то представлява заплаха. А не представлява. То представлява оскърбление.

Докато последните думи излизаха от устата му, той се размърда и лявата му ръка се плъзна под жилетката редом с дясната. И двете изскочиха страшно бързо нагоре, той изсумтя и замахна напред.

Чифт наполовина пълни с вино мехове висяха на закачалки на стената в дъното на стаята. Единият избухна и разплиска евтино верарско червено вино, което оля няколко момчета наблизо. Брадвите на Джийн бяха уцелили меховете точно по средата и стърчаха от гредите зад тях, без да трепнат.

— Ето това беше заплаха — каза той и изпука със ставите на ръцете си. — И точно затова сега работите за мен. Някой да иска да го оспори сега?

Момчетата, застанали най-близо до меховете, се дръпнаха назад, когато Джийн дойде да изтръгне брадвите си от стената.

— Не мисля. Но не го разбирайте погрешно — и за вас има полза. Един тартор трябва да пази своето, ако иска да остане тартор. Ако някой друг, освен мен се опита да ви командва, само ми кажете. Ще го посетя. Това ми е работата.

На другия ден Пиринчените пичове неохотно се строиха, за да си платят таксата. Последният младеж в редицата, докато пускаше медните си монети в шепите на Джийн, измърмори:

— Казахте, че ще ни помогнете, ако някой друг ни възложи задача. Черните ръкави, от северните квартали, сритаха някои от Пичовете тази сутрин.

Джийн кимна мъдро и пъхна парите в джоба на връхната си дреха.

Следващата нощ, след като поразпита, той се отби в една кръчма в северните квартали, която се казваше „Знакът на преливащата чаша“. Единственото нещо, от което преливаше тя, бяха главорези — цели седем-осем, всичките с вързани на ръкавите на връхните дрехи и туниките мръсни черни кърпи. Те бяха единствените клиенти и вдигнаха подозрително погледи, когато затвори вратата след себе си и грижливо я залости с дървеното резе.

— Добър вечер! — Джийн се усмихна и изпука с кокалчетата на ръцете си. — Любопитен съм кой е най-голямото и най-гадно копеле от Черните ръкави?

На следващия ден, когато събираше таксите на Пиринчените пичове, охлузените стави на дясната му ръка бяха превързани. За пръв път повечето момчета му платиха с въодушевление. Неколцина дори бяха почнали да му викат Тав.

Но Локи не се упражняваше, за да зараснат добре раните му, както беше обещал.

Мършавият му запас от монети отиваше за вино — той купуваше предпочитаната си отрова от един твърде евтин местен дюкян. На цвят то беше по-скоро лилаво, отколкото червено, с букет от вкусове, напомнящ на терпентин. Скоро миризмата му просмука стаята, която деляха с Джийн в „Сребърният фенер“. Локи го пиеше постоянно „за успокоение на болките“. Една вечер Джийн му подметна, че с течение на времето болките му явно се засилват, защото празните мехове и бутилки се трупаха в пропорция. Скараха се, или по-скоро подеха наново за кой ли път старата си караница, и Джийн хукна навън в нощта. Не му беше нито за пръв, нито за последен път.

През първите им дни във Вел Вирацо понякога Локи слизаше вечер по стълбите в кръчмата на хана и хвърляше по някоя и друга ръка на карти с местните. Лъжеше ги без пощада с всичките възможни трикове на чевръстите си пръсти, които бе способен да извърши само с една здрава ръка. Не след дълго те почнаха да го отбягват като партньор в играта и заради сприхавия му нрав и той отново се затвори на третия етаж, за да се налива сам мълчаливо. За храна и за къпане почти не се сещаше. Джийн се опита да докара знахар, за да прегледа раните му, но Локи го изгони с такъв порой от псувни и обиди, че чак и Джийн (чиято реч бе толкова цветиста, че бе способна да подпали мокра прахан) се изчерви.

— Нищичко не мога да направя за приятеля ти — рече човекът. — Все едно го е ръфала някоя от мършавите безкосмести маймуни от островите Оканти. Само ми кряска. Какво стана с последния знахар, който го е преглеждал?

— Оставихме го в Талишам — отвърна Джийн. — Боя се, че държанието на приятеля ми го накара да прекрати по-рано морското си пътешествие.

— И аз бих постъпил по същия начин. От дълбоко състрадание към вас няма да ви взема пари — ще ви трябват за вино. Или за отрова.

Джийн прекарваше все повече и повече време с Пиринчените пичове единствено за да избягва Локи. Измина седмица, после и втора. „Таврин Калас“ ставаше все по-известна и твърде уважавана личност сред братството на мошениците във Вел Вирацо. Караниците между Джийн и Локи навлизаха в затворен кръг, все по-потискащи и безсмислени. Джийн инстинктивно разпознаваше затъването в хронично самосъжаление, но не беше и сънувал, че от всички хора на света ще му се наложи да вади точно Локи от него. И бягаше от тази трудност, като обучаваше Пичовете.

Отначало ги научи на някои дреболии — как да си подават знаци с ръце пред непознати, как да забаламосват жертвите, преди да отарашат джобовете им, как да различават истински скъпоценни камъни от фалшиви и да не крадат последните. Неизбежно последваха и почтителни молби „да им покаже това-онова“ от номерата, с които беше натръшкал четирима от техните на земята. И първи на опашката с молбите бяха четиримата натръшкани.

Седмица по-късно алхимията вървеше с пълна пара. Половин дузина момчета се търкаляха по прашния под на работилницата, докато Джийн ги учеше на най-важното — опорни точки, инициатива и усет за действията. Започна да им показва номерата — и милостиви, и жестоки, които половин живот го опазваха жив, когато утвърждаваше правотата си с брадви и юмруци.

Под негово влияние момчетата се заинтересуваха повече и от състоянието на своята стара работилница. Той недвусмислено ги насърчаваше да гледат на нея като на свой главен щаб, а това изискваше известни удобства. Алхимични фенери увиснаха от гредите. Заковаха на счупените прозорци нова промазана хартия и запушиха дупките по покрива с летви и слама. Момчетата откраднаха възглавници, евтини гоблени и преносими лавици.

— Намерете ми плоча за огнище — рече Джийн. — Откраднете голяма, копеленца нещастни, и ще ви науча и да готвите. Няма по-добри готвачи от каморските — там дори и крадците са готвачи. Години наред съм се учил.

Той огледа все по-добре поддържаната работилница и все по-въодушевената банда млади крадци, които живееха в нея, и си рече с копнеж:

— Всички се учехме.

Опита се да заинтересува и Локи от занятията с Пиринчените пичове, но го отрязаха. Вечерта пак се опита и му обясни за постоянно увеличаващата се вечерна плячка, за главния им щаб и как той ги съветваше и учеше. Локи дълго се взира в него, седнал на леглото и стиснал нащърбената чаша, напълнена до средата с лилаво вино.

— Е… — рече той най-накрая. — Е, виждам, че си си намерил заместници, нали?

Джийн така изумя, че нищо не можа да каже. Локи пресуши чашата и продължи с глух и безстрастен глас:

— Бързо се справи. По-бързо, отколкото очаквах. Нова банда, нова бърлога. Е, не е стъклена, но ако се поогледаш достатъчно дълго, сигурно и това ще оправиш. И ето, вече се правиш на Отец Окови и пак разпалваш огъня под чайник, пълен с хубав конски тор.

Джийн скочи и изби празната чаша от ръката на Локи.

Тя се удари в стената и посипа половината стая с лъскави стъкълца, но Локи дори не мигна, само се отпусна върху пропитите с пот възглавници и въздъхна.

— А близнаци има ли вече? А нова Сабета? И нов вместо мен?

— Върви по дяволите! — Джийн сви юмруци и усети как топла кръв шурна изпод ноктите му — Върви по дяволите, Локи! Не съм ти спасил проклетия живот, за да се вкисваш в тая проклета дупка и да се преструваш на тоя, дето е измислил скръбта! Не си чак толкова единствен и неповторим!

— Защо тогава ме спаси, Свети Джийн?

— По-тъп въпрос не можа ли да измислиш?

— ЗАЩО? — Локи скочи от леглото и размаха юмруци срещу Джийн. Това можеше и да изглежда смешно, ако в погледа му не се бяха събрали всички убийства на света. — Казах ти да ме зарежеш! Трябва ли да съм ти благодарен за това? За тази гадна стая?

— Не аз превърнах тази стая в целия ти свят, Локи, ти сам я превърна.

— За това ли бях спасен? Три седмици болен по море, а сега — Вел Вирацо, дупката на гъза на Тал Верар? Боговете разказват виц и аз съм героят му! По-добре да бях умрял със Сивия крал. Казах ти да ме оставиш там!

… И ми е мъчно за тях — додаде той почти шепнешком. — О, богове, колко ми е мъчно за тях! Аз съм виновен за смъртта им. Не мога… не мога да го понеса…

— Да не си посмял! — кресна Джийн и блъсна силно Локи в гърдите. Локи се строполи по гръб на леглото и така се удари в стената, че кепенците на прозорците изщракаха. — Да не си посмял да оправдаваш с тях това, което си причиняваш! Да не си посмял!

И без да каже нищо повече, Джийн се завъртя, излезе и затръшна вратата подире си.

Локи потъна в леглото, захлупи лице в шепи и се заслуша в затихващото скърцане от стъпките на Джийн в коридора.

За негово учудване малко по-късно дъските отново заскърцаха, все по-силно. Джийн отвори със замах вратата с мрачна физиономия и голямо дървено ведро вода в ръце, отиде право при Локи и изля ведрото отгоре му. Локи хлъцна от изненада и пак залитна към стената, тръсна глава като куче и отметна мокрите кичури от очите си.

— Джийн, ти да не…

— Имаше нужда от баня — прекъсна го Джийн. — Целият беше затънал в самосъжаление.

Той захвърли кофата и тръгна да обикаля из стаята и да събира всички бутилки и мехове, в които още имаше течност. Приключи, преди Локи да се усети какво прави, после прибра кесията на другаря си от масичката и шляпна на мястото й тънък кожен калъф.

— Хей, Джийн, Джийн, така не може! Това си е мое!

— Навремето беше „наше“ — рече студено Джийн. — И така повече ми харесваше.

Локи отново се опита да скочи от леглото, но Джийн го блъсна обратно с лекота, хукна отново навън и затвори подире си. Чу се някакво странно изщракване, а после нищо — дори и дъските не скърцаха. Джийн чакаше зад вратата.

Локи заръмжа, отиде до вратата и се опита да я отвори, но тя не се отлепяше от касата. Той се намръщи озадачено и я дръпна още няколко пъти. Резето беше от вътрешната страна и не беше пуснато.

— Много е любопитно — рече Джийн иззад вратата, — че стаите в „Сребърният фенер“ могат да се заключват отвън с един специален ключ, какъвто притежава само ханджията. Нали разбираш, когато трябва да държи мирен някой разбуйствал се гост, докато дойде стражата.

— Джийн, отваряй шибаната врата!

— Не, сам си я отвори.

— Не мога! Нали сам ми каза, че специалният ключ е у теб!

— Онзи Локи Ламора, когото познавах, би плюл на теб — рече Джийн. — Жрецът на Уродливия страж. Гариста на Джентълмените копелета. Ученик на Отец Окови. Брат на Кало, Галдо и Дървеницата! Я ми кажи какво би си помислила за теб Сабета?

— Ти… Копеле недно! Отваряй!

— Локи, я се погледни. Ти си шибано нищожество! Сам си я отвори.

— У. Тебе. Е. Проклетият шибан ключ.

— Нали знаеш как се отваря ключалка? На масата ти оставих шперцове. Ако си искаш виното обратно, сам си отвори смотаната врата.

— Кучи син!

— Майка ми беше светица — рече Джийн. — Най-прекрасната перла, която Камор е раждал някога. Този град не я заслужаваше. Няма да вися и да те чакам тука цяла нощ, да знаеш. Лесно е. Всичкото ти вино и всичките ти пари са у мен.

— Аааааа!

Локи грабна малкия кожен калъф от масата, разкърши пръстите на здравата си десница и огледа недоверчиво лявата си длан. Счупената китка заздравяваше, но го болеше постоянно.

Той се наведе над ключалката, намръщи се и се залови за работа. Изненада се колко бързо мускулите на гърба му се разбунтуваха срещу неудобната стойка. Спря, колкото да придърпа единствения стол в стаята, за да седне, докато действа.

Щом шперцовете му защракаха в ключалката и той прехапа съсредоточено език, чу иззад вратата яко скърцане и поредица от шумни удари.

— Джийн?

— Тук съм още, Локи — разнесе се развеселеният глас на другаря му. — Богове, хич не си даваш зор. Ох, извинявай, ти почнал ли си изобщо?

— Само да отворя тази врата, и си мъртъв, Джийн!

— Да я отвориш ли? Значи ще живея още дълги години.

Локи удвои вниманието си и отново влезе в ритъма, който бе научил с цената на толкова мъчителни часове като малък. Движеше шперцовете леко, водеше се от усещанията си. Проклетото скърцане и думкане зад вратата пак започна! На какво ли си играеше Джийн? Локи затвори очи и се опита да изключи за звука… опита се да стесни света до посланията, които шперцовете пращаха на пръстите му…

Ключалката щракна. Локи се надигна от стола, ликуващ и бесен, и отвори вратата.

Джийн беше изчезнал, а тесният коридор навън бе преграден от натрупани дървени сандъци и бъчви — непревземаема бариера на три стъпки от лицето на Локи.

— Джийн, какво, по дяволите, е това?!

— Съжалявам, Локи. — Джийн очевидно стоеше зад самоделната стена, която беше издигнал. — Взех назаем това-онова от килера на ханджията и хванах няколко момци, които си излъгал на карти миналата седмица, да ми помогнат да го пренесем дотук.

Локи бутна стената, но тя дори не помръдна. Джийн сигурно я подпираше от другата страна с цялата си тежест. Някъде оттатък се разнесе дружен смях — сигурно от общото помещение. Локи заскърца със зъби и плесна една бъчва със здравата си ръка.

— Джийн, ама какво ти става? Правиш ми сцени, да му се не види!

— Не ти правя. Миналата седмица казах на ханджията, че си каморски дон, който пътува инкогнито и се лекува от пристъп на лудост. Току-що струпах ужасно много сребро на тезгяха му. Нали помниш какво е сребро? И как го крадяхме от хората едно време, когато ти беше приятен компаньон?

— Джийн, вече никак не ми е забавно! Върни ми проклетото вино!

— Проклето е, точно така. Но се боя, че ако си го искаш, ще ти се наложи да излезеш през прозореца.

Локи отстъпи назад и се изцъкли срещу натрупаната стена.

— Джийн, не говориш сериозно.

— Никога не съм говорил толкова сериозно.

— Върви по дяволите. По дяволите! Не мога да изляза през прозореца, да му се не види! Китката ми…

— Ти се би със Сивия крал с почти отсечена ръка. В Гарвановото гнездо изскочи от прозорец на петстотин стъпки над земята. А сега киснеш на третия етаж, безпомощен като коте в бъчва мас. Ревльо! Пикльо!

— Ти се опитваш да ме предизвикваш нарочно!

— Без майтап — отвърна Джийн. — Ум като сопа!

Локи се прибра в стаята бесен. Впери поглед в прозореца със затворените кепенци, прехапа език и пак се втурна към стената на Джийн.

— Моля те, пусни ме! — рече той, като се мъчеше да говори спокойно. — Разбрах те.

— Бих ти го вкарал в главата с игла от закалена стомана, ако ми се намираше такава — рече Джийн. — Защо ми приказваш, а не се измъкваш през прозореца?

— Проклет да си!

Локи се прибра в стаята и започна нервно да обикаля насам-натам. Размаха предпазливо ръце — раните по лявата му ръка го боляха, а дълбоката прободна рана на гърдите още го прерязваше жестоко. Счупената му лява китка като че би могла и да му послужи. Болка, не болка… Той сви пръстите на лявата си ръка в юмрук, втренчи се в тях, присви очи и погледна прозореца.

— Майната му! — възкликна той. — Ще видиш ти, син на проклет търговец на коприна!

После разхвърли постелята си и навърза чаршафите за одеялата. Раните го наболяваха, но болката като че още повече го нахъсваше. Стегна последния възел, отвори кепенците и спусна самоделното си въже през прозореца. Върза горния му край за леглото. Не че мебелта беше тежка, но пък и той не тежеше кой знае колко.

И излезе през прозореца.

Вел Вирацо беше стар град с ниски постройки. Докато Локи висеше три етажа над потъналата в рехава мъгла улица, картините изникваха в ума му. Схлупени сгради от камък и хоросан с плоски покриви… Свити платна върху черни мачти в пристанището… Бяла лунна светлина, блещукаща по тъмните води… Червени огньове върху стъклените пилони, чиято редица се стопяваше към хоризонта. Локи замижа, вкопчи се в чаршафите и прехапа език, за да не повърне.

По-лесно му се струваше просто да се плъзне надолу и той се заприплъзва на пресекулки — спираше, щом дланите му се загрееха от търкането в чаршафите и одеялата. Десет стъпки надолу… двайсет… той предпазливо се подпря върху горния перваз на прозореца на кръчмата и вдиша дълбоко на няколко пъти, преди да продължи. Нощта беше топла, ала той целият бе плувнал в пот и затова му беше хладно.

Краят на последния чаршаф висеше на около шест стъпки над земята. Локи се приплъзна надолу, доколкото можеше, и се пусна. Петите му се удариха в калдъръма и той видя, че Джийн Танен го чакаше с евтино сиво наметало в ръце. Още преди Локи да помръдне, той заметна раменете му с него.

— Кучи син! — кресна Локи и се уви плътно в наметалото. — Ти, кучи сине със змийска душа и мръсни мисли! Акула да ти засмуче кура дано!

— Брей, мастер Ламора, я се виж — рече Джийн. — Отвори ключалка, спусна се през прозореца, какъв юнак, кажи-речи като по времето, когато беше крадец!

— Аз съм вършил престъпления, за които пращат на бесилото, когато ти още си сукал от цицата на майка си!

— А аз вършех престъпления, за които пращат на бесилото, докато ти се вкисваше в стаята си и си пропиваше уменията.

— Аз съм най-добрият крадец във Вел Вирацо — изръмжа Локи. — Пиян или трезвен, буден или заспал, и ти много добре го знаеш, по дяволите!

— Едно време и аз мислех така — рече Джийн, — но това беше човекът, който познавах в Камор, а от известно време него го няма край мен.

— Проклета да е грозната ти мутра! — кресна Локи, връхлетя върху Джийн и заби юмрук в корема му. Джийн повече се изненада, отколкото го заболя, и блъсна Локи здравата. Той отхвърча назад с развята мантия, като се мъчеше да запази равновесие, и се блъсна в един мъж, който се задаваше по улицата.

— Внимавай къде ходиш, бе! — Непознатият, мъж на средна възраст с дълго оранжево палто и строго облекло на чиновник или писар, разтръска Локи, който се беше вкопчил в него за опора.

— Хиляди извинения — отвърна Локи. — Хиляди извинения, господине. Ние с приятеля ми просто спорехме. Вината е изцяло моя.

— Твоя е и още как — рече непознатият, най-после успял да отлепи Локи от реверите си, и го отблъсна. — Лъхаш на бъчва! Проклет каморец!

Локи сподири с поглед мъжа, докато той се отдалечи на двайсет-трийсет крачки надолу по улицата, после се обърна към Джийн и размаха под носа му малка черна кесийка. Тя зазвънтя — беше натъпкана с тежки монети.

— Ха! А за това какво ще кажеш, а?

— Ще кажа, че това и децата го могат! И че нищо не значи, да му се не види!

— И децата, а? Умри с писъци, Джийн, това беше…

— Ама че си мърляв! — възкликна Джийн. — По-мръсен си от сираче от Хълма на сенките. Отслабнал си, макар че как изобщо успя, е велика тайна. Не си се упражнявал, за да зараснат раните ти правилно, нито пък допусна някой да ги лекува. Криеш се в стаята, запуснал си се и не спря да лочиш цели две седмици. Не си като едно време, и сам си си виновен, по дяволите!

— Значи… — Локи изгледа кръвнишки Джийн, пъхна кесията в един от джобовете на туниката си и изпъна наметалото по раменете си — … искаш показно. Чудесно. Влизай вътре да разглобиш тъпата си стена и ме изчакай в стаята. След няколко часа се връщам.

— Аз…

Но Локи, нахлупил вече качулката на наметалото, се обърна и се завтече по улицата в топлата нощ на Вел Вирацо.

Джийн разчисти преградата от коридора на третия етаж, остави още няколко монети (от кесията на Локи) на слисания ханджия и се засуети из стаята. Остави прозореца отворен, за да излезе пропитият от миризмата на вино спарен въздух. След известни размишления слезе в кръчмата и се върна със стъклена гарафа с вода.

Вече крачеше тревожно из стаята, когато около четири часа по-късно, към три часа след полунощ, Локи нахлу вътре. Той остави на масата голяма плетена кошница, свали наметалото си, награби кофата, с която Джийн го бе залял, и повърна шумно в нея.

— Моите извинения — смотолеви той, щом свърши. Беше зачервен и дишаше тежко, запотен, също като на тръгване, но сега потта му беше топла. — Виното още не се е изпарило напълно от главата ми… а дъха ми съвсем го няма.

Джийн му подаде гарафата и Локи засърба безсрамно като кон на поило. Джийн му помогна да седне. Отначало Локи не каза нищо, а после сякаш изведнъж забеляза ръката на Джийн на рамото си и се сепна.

— Ето на — рече той. — Видя ли какво става, като ме предизвикваш? Май ще ни се наложи да се махнем от града.

— Какво, по дяволите… Какво си направил?

Локи махна капака от кошницата — беше от онези, които търговците често ползваха за пренос на малки количества стока до и от уличните пазари. Вътре имаше изобилно разнообразие от най-различни предмети. Локи започна да ги изрежда, докато ги вадеше и ги показваше на Джийн.

— Какво е това? Брей, то било купчина кесии… една, две, три, четири, всичките иззети от трезви господа на улицата. Ето нож, две бутилки вино, оловна бирена халба — малко е понащърбена, но метала си го бива. Брошка, три златни карфици, две обеци — обеци, мастер Танен, свалени от уши, ще ми се да те видя тебе как ще го направиш! Ето малък топ хубава коприна, кутия сладкиши, два самуна хляб — с хрупкава коричка и изпечен с всякакви подправки, какъвто толкова обичаш. А сега, специално за назидание на едно копеле, черногледец и скандалджия, чието име няма да споменавам…

Локи вдигна блестяща огърлица от преплетени златна и сребърна лента, на която висеше тежко златно колие, инкрустирано със сапфири във формата на стилизирано цвете. Малката фаланга от камъни сияеше като син огън дори на приглушената светлина на единствения фенер в стаята.

— Много сладка дрънкулка — рече Джийн, за кратко забравил яда си. — Но не си я гепил на улицата.

— Не — отвърна Локи и отпи още една едра глътка от топлата вода в гарафата. — Свалих я от шията на губернаторската любовница.

— Не говориш сериозно.

— В имението на губернатора.

— От всичко на света…

— В леглото на губернатора.

— … проклет смахнат тип!

— Губернаторът спеше до нея.

Пронизителният, далечен звук на свирка наруши нощната тишина — традиционният призивен сигнал на градската стража навсякъде. След малко се обадиха и още няколко свирки.

— Възможно е — ухили се Локи срамежливо — мъничко да съм попрекалил в дързостта си.

Джийн седна на леглото и прокара пръсти през косата си.

— Локи, от няколко седмици насам аз градях реномето на Таврин Калас — на най-голямото и най-умно нещо, появило се от векове насам сред жалката тайфица от Точни хора в този град! Щом стражата започне да разпитва, някой ще ме спомене… а друг ще се изпусне колко време съм прекарал тук, и че съм прекарал много време с теб… А ако се опитаме да пробутаме такова късче метал в такова малко градче…

— Както казах, май ще ни се наложи да се махнем от града.

— Да се махнем от града? — Джийн скочи и насочи обвинително пръст към Локи. — Ти прецака близо едномесечен труд! Аз обучавам Пичовете на сигнали, на номера, на дразнене, на бой, на всичко! Тъкмо смятах… тъкмо смятах да почна да ги уча да готвят!

— О, това е много сериозно. Доколкото разбирам, скоро е щяло да дойде и предложението за брак?

— Сериозно е, по дяволите! Аз градя нещо! Докато ти ревеше и се вкисваше тук вътре, аз се трудех навън!

— Ти ми подпали фитилите, защото искаше да ти потанцувам. Е, потанцувах и мисля, че доказах, каквото имах за доказване. Ще ми се извиниш ли?

— Да ти се извиня? Ти беше едно непоносимо лайненце! Това, че ще те оставя да живееш, ти е достатъчно извинение! Целият ми труд…

— Капа на Вел Вирацо? Така ли се виждаше, Джийн? Втори Варсави?

— Втори какъвто и да е — отвърна Джийн. — Можеш да бъдеш и нещо по-лошо, например капа Ламора, Господарят на смрадливата стая. Локи, аз няма да стана простак, да му се не види! Аз съм честен и работлив крадец и ще правя, каквото съм длъжен да правя, за да имаме хляб и покрив над главата!

— Тогава да отидем някъде другаде и да се заловим с нещо наистина доходно — рече Локи. — Искаш честно мошеничество? Добре. Да хванем някоя едра риба като едно време в Камор. Нали искаше да ме видиш как крада — да вървим да крадем!

— Но Таврин Калас…

— … е умирал и преди — довърши Локи. — Нали той искаше да разгадае мистериите на Аза Гуила? Е, нека пак ги разгадава.

— Проклятие. — Джийн отиде до прозореца и надникна навън. Все още от няколко посоки свистяха свирки. — Ще ни отнеме няколко дни, докато си наемем каюта на някой кораб, а по суша няма как да се измъкнем с твоята плячка — сигурно седмица-две ще проверяват всички на портите.

— Джийн, сега ти ме разочароваш — рече Локи. — Порти? Кораби? Моля ти се! Та нали говорим за нас! Ние можем да прекараме контрабандно жива крава покрай всеки стражник в този град посред бял ден! И по без гащи!

— Локи? Локи Ламора? — Джийн разтърка театрално очи. — Ей, ама къде се губиш толкова време? Мислех си, че ще деля стаята с някакъв жалък, погълнат от себе си задник; който…

— Добре — прекъсна го Локи. — Ясно. Ха! Аз комай си заслужавах тоя ритник в лицето. Но говоря сериозно — да се измъкнем оттук е лесно като да забъркаш някоя манджа! Слез при ханджията, събуди го и го посипи с още малко сребро — в кесиите има колкото си щеш. Аз съм луд каморски дон, нали така? Намери ми още мръсни парцали, ябълки, камък за огнище и чугунено гърне с вода.

— Ябълки? — Джийн се почеса по брадата. — Ябълки? Да не ми говориш за… номера с ябълковото пюре?

— Точно така — отвърна Локи. — Намери ми ги, ще забъркам манджата и утре призори можем да се изнасяме.

— Уф… — Джийн отвори вратата, промъкна се в коридора и преди да излезе, се обърна отново. — Вземам си някои думи назад — рече той. — Ти вероятно все още си лъжливо, измамно, долно, алчно, лакомо, интригантско, джебчийско копеле.

— Благодаря — отвърна Локи.

Ръмеше лек дъждец, когато няколко часа по-късно двамата излязоха от северната порта на Вел Вирацо. Изгревът беше водниста жълта линия на източния хоризонт под надвисналите сиво-черни облаци. Войници в лилави мундири ги гледаха с погнуса от високата петнайсет стъпки градска стена; тежката дървена врата на малкия страничен изход се затръшна подире им, все едно неимоверно се радваше, че се е отървала от тях.

Локи и Джийн бяха облечени в дрипави наметала и увити в парцали от десетина раздрани чаршафи и дрехи. Тънка коричка варено ябълково пюре, все още неизстинало, беше пропило през „превръзките“ по ръцете и гърдите им, а лицата им също бяха обилно наплескани с него. Да се шляеш, намазан с това чудо под парцалите, беше ужасно гадно, но на света нямаше по-добро прикритие от това.

Кожопукницата беше мъчителна и неизлечима болест и поразените от нея бяха по-презрени и от прокажените. Ако двамата идваха отвън, никога не биха ги пуснали зад стените на Вел Вирацо. Но сега стражите ни най-малко не ги интересуваше как изобщо са попаднали в града — те направо се препъваха от бързане да ги изпъдят.

Покрайнините на града изглеждаха доста безрадостно — няколко квартала от рушащи се едноетажни и двуетажни сгради, тук-там украсени със самоделни вятърни мелници, почитани по тези краища — с тях раздухваха меховете в ковачниците и фурните. Пушекът чертаеше вълнисти сиви линии във влажния въздух горе, а в далечината тътнеха гръмотевици. Отвъд града, там, където калдъръмът на стария път от времето на Теринския трон се превръщаше в разкалян черен път, Локи виждаше шубраци, тук-там прерязвани от скалисти клисури и купища отломки.

Парите им и всичките им останали дреболии, които си струваше да вземат, бяха натъпкани в чувалче, вързано под дрехите на Джийн — там никой стражник не би посмял да бръкне, дори и ако началникът му стоеше зад него с изваден меч и му го заповядаше под смъртна заплаха.

— Богове! — измърмори Локи, щом се потътриха по пътя. — Толкова съм уморен, че вече не мога и да мисля. Наистина съвсем съм се разплул.

— Е, сега за няколко дни ще ти се наложи да се поразкършиш, независимо дали това ти харесва — заяви Джийн. — Как са раните ти?

— Сърбят — отвърна Локи. — Проклетото пюре не им се отразява особено добре, подозирам. Но все пак вече не е толкова зле. Няколкото часа движение като че им е дошло от полза.

— Умен е Джийн Танен, разбира ги тези неща — рече Джийн. — Разбира ги много повече от другите, особено от тези, на име Ламора.

— Затваряй си плювалника на тлъстата, грозна и неоспоримо по-умна физиономия! — рече Локи. — Ммм, видя ли ги тия как се юрнаха да бягат от нас?

— А ти няма ли да се юрнеш, ако видиш двама болни от кожопукница на пътя?

— Ъъ, май няма. Да му се не види, и краката ме болят!

— Нека се поотдалечим на миля-две от града, ще си намерим място за почивка. Като навъртим няколко левги, можем да измием пюрето и пак да се направим на почтени пътници. Някакви идеи кой път да хванем?

— Мислех си, че то е ясно — отвърна Локи. — Градчетата са за страхливци. Ние преследваме златото и бялото желязо, не нащърбени медни монетки. Да вървим в Тал Верар. Няма начин там да не изникне нещо.

— Ммм. Тал Верар. Да, наблизо е.

— Ние, каморците, имаме дълго и славно минало по отношение на сритването на клетите ни верарски братовчеди, докато те се напишкат, затова предлагам да вървим право в Тал Верар — рече Локи. — И към славата! — Те поеха в сгъстяващата се мъгла на утринния дъждец. — И към банята!

Втора глава. Рекин

Локи и Джийн не споменаха повече Джийновите страхове и на другия ден станаха по здрач.

Краят на работния ден за почтените мъже и жени на Тал Верар бе едва началото на техния. Отначало им беше странно да свикнат с ритъма на град, където слънцето всяка вечер просто се спускаше зад хоризонта като покорна жертва на убийство, без сиянието на Измамната светлина да съпроводи угасването му. Но Тал Верар бе построен според вкусове и нужди, различни от каморските, и неговият елдерглас просто отразяваше небето, без да излъчва свое собствено сияние.

Квартирата им във Вила Кандеса беше с високи тавани и разкошно обзаведена — за пет сребърни волания на нощ не можеше да се очаква по-малко. Прозорецът им на четвъртия етаж гледаше към павиран двор, в който непрекъснато влизаха и излизаха с гръм и трясък карети, окичени с фенери и покачени на външното стъпало наемни стражи.

— Вързомагове — измърмори Джийн, докато си връзваше кърпата на врата пред огледалото. — Никога не бих наел някой от тия копелета дори и да ми стопли чая, та ако ще да доживея да стана по-богат и от Херцога на Камор!

— Хрумна ми нещо — отбеляза Локи, който вече се беше облякъл и си пиеше кафето. Един цял ден сън бе направил чудеса за главата му. — Ако бяхме по-богати от Херцога на Камор, можеше да наемем цяла тайфа от тях и да им поръчаме да се покрият някъде на някой шибан пустинен остров!

— Ммм. Боговете комай не са създали острови, достатъчно пустинни за моя вкус.

Джийн дозавърза кърпата с една ръка, а с другата посегна да вземе закуската си. Една от особените услуги, които Вила Кандеса предлагаше на дългосрочните си обитатели, бяха „сладкишите двойници“ — малки, покрити с глазура подобия на гостите, изработени от пекаря скулптор на странноприемницата, учил в Камор. На сребърен поднос до огледалото малкият козуначен Локи (с очи от стафиди и руса коса от бадемово масло) седеше до по-закръгления Джийн, с коса и брада от джинджифилов крем. Изпечените крака на Джийн вече ги нямаше.

Малко по-късно здравенякът изтръска последните маслени трохи от предницата на дрехата си.

— Уви, клетите Локи и Джийн.

— Туберкулозата ги изяде — додаде Локи.

— Много ми се иска да можех да съм с теб и да те видя как говориш с Рекин и Селендри, да знаеш.

— Хммм. Мога ли да ти вярвам, че още ще си в Тал Верар, когато аз приключа? — Той се опита да поразведри въпроса си с усмивка, но успя само отчасти.

— Знаеш, че никъде няма да се дяна — отвърна Джийн. — Все още не съм убеден, че би било умно от моя страна, но знаеш, че никъде няма да се дяна.

— Знам. Извинявай. — Локи допи кафето си и остави чашката. — А разговорът ми с Рекин няма да е чак толкова ужасно интересен.

— Глупости. Долових самодоволната усмивка в гласа ти. Другите се усмихват самодоволно, когато си свършат работата, но ти се хилиш като идиот точно преди твоята работа наистина да започне.

— Да се хиля ли? Бузите ми са застинали като на труп. Просто нямам търпение да приключа с това. Досадна работа. Очаквам скучна среща.

— Скучна среща, ама друг път. Не и след като се устремиш към мадамата с проклетата месингова ръка и й кажеш: „Извинете, госпожо, обаче…“.

— Аз мамех — рече Локи. — Редовно. При всяка игра, която съм изиграл, откакто двамата с партньора ми дойдохме за пръв път в Кулата на греха преди две години.

Когато Селендри впиеше в теб поглед, усещането беше странно — на мястото на лявото й око имаше само тъмна дупка, полуприкрита с прозрачна ципа, която някога е била клепач. Здравото й око вършеше работата и на двете и, по дяволите, това беше страшно изнервящо.

— Да не би да сте глуха, госпожо? Всеки път, без изключение. Мамех. Нагоре и надолу по тази безценна Кула на греха, мамех, етаж след етаж, и весело изпързалвах другите ви клиенти.

— Чудя се дали действително осъзнавате какво означава да ми кажете такова нещо, мастер Коста — изрече тя с провлачения си вещерски шепот. — Пиян ли сте?

— Трезвен съм като кърмаче.

— Да не би някой да ви е подсторил?

— Говоря напълно сериозно — отвърна Локи. — И желая да говоря за моите подбуди с вашия господар. На четири очи.

На шестия етаж на Кулата на греха беше тихо. Локи и Селендри бяха сами. Четирима от униформените служители на Рекин чакаха на около двайсет крачки от тях. Все още беше твърде рано подбраните посетители на този етаж да завършат своята бавна, гуляйджийска миграция нагоре през по-оживените етажи.

В центъра на шестия етаж бе поставена висока скулптура, затворена в цилиндър от прозрачен елдерглас. Въпреки че това стъкло бе неподатливо за обработка от човешките занаяти, буквално милиони отломки и оформени предмети бяха пръснати по целия свят и някои от тях можеха удобно да се приспособят за използване от хората. В няколко града имаше гилдии, които крадяха елдерглас и бяха способни да удовлетворяват особени нужди на безбожни цени.

В цилиндъра имаше нещо, което Локи можеше да опише само като „меднопад“ — скулптура на скалист водопад, по-висок от човешки бой. Скалите бяха изработени изцяло от сребърни монети волани, а „водата“ бе несекващ мощен поток от медни сентири, хиляди и хиляди. Дрънченето в звуконепроницаемия стъклен цилиндър сигурно беше оглушително, но за външните зрители представлението течеше в пълна тишина. Някакъв механизъм в пода улавяше потока от монети и ги връщаше обратно върху сребърните „скали“. Украсата бе ексцентрична и въздействаше хипнотично… Локи досега не беше виждал човек, който е украсил стаята си съвсем буквално с куп пари.

— Господар? Вие сте убеден, че имам такъв?

— Знаете, че говоря за Рекин.

— Той първи би ви поправил. Насилствено.

— Една лична аудиенция тогава би ни дала възможност да изясним някои недоразумения.

— О, Рекин несъмнено ще говори с вас — в строго уединение. — Селендри щракна два пъти с пръстите на дясната си ръка и четиримата служители обкръжиха Локи. Селендри им го посочи. Двама го хванаха здраво под лактите и заедно с другите го поведоха нагоре по стълбите. Селендри ги следваше на няколко крачки.

На седмия етаж отново имаше скулптура, заключена в още по-широка обвивка от елдерглас. Тя явно представляваше пръстен от вулканични острови, отново изградени от сребърни волани, които плаваха в море от соларии от чисто злато. От всеки сребърен връх бълваше поток от златни монети и се стичаше в блестящия развълнуван „океан“. Стражите на Рекин крачеха твърде енергично и Локи не успя да разгледа повече подробности от скулптурата или от стаята. Те подминаха още една двойка униформени служители, застанали от двете страни на стълбището, и продължиха нагоре.

В центъра на осмия етаж имаше и трето зрелище под стъклен похлупак — най-голямото досега. Локи примига на няколко пъти и едва се въздържа да не се изкикоти одобрително.

Това бе стилизирана скулптура на Тал Верар — сребърните острови се гушеха сред морето от златни монети. Над модела на града, разкрачена над него като бог, се извисяваше скулптурата в естествен ръст на мъж, когото Локи разпозна веднага. Статуята, също като мъжа, имаше изпъкнали скули, които придаваха на тясното му лице някакво веселие; имаше и кръгла, щръкнала напред брадичка, големи очи и грамадни уши, сякаш забити в главата под прав ъгъл. Рекин, чиито черти твърде напомняха на марионетка, сглобена набързо от леко ядосан кукловод.

Ръцете на статуята, сгънати в лактите до кръста, бяха разперени напред и от широките каменни маншети два мощни потока от златни монети се изливаха безспир върху града отдолу.

Докато зяпаше, Локи едва не се препъна и остана на крака само защото служителите, които го държаха, избраха точно този миг, за да затегнат хватката си. Стълбището, водещо към осмия етаж, завършваше с лакирана двойна врата. Селендри подмина Локи и служителите. Вляво от вратата в стената беше вградена малка сребърна плочка. Селендри бръкна под нея с месинговата си ръка, нагласи я в някакъв механизъм и после я завъртя наляво. Вътре в стената се разнесе тракане на някакви машинарии и вратите се отвориха.

— Претърсете го — нареди тя и изчезна зад вратата, без да се обърне назад.

Бързо съблякоха връхната дреха на Локи, а после започнаха да го ръгат, боцкат, преджобват и опипват много по-старателно, отколкото при последното му посещение в бардак. Кинжалът, който криеше в ръкава си, нещо съвсем обичайно за състоятелен човек, бе конфискуван, кесията му — изтръскана, обувките — събути, а един служител дори прокара пръсти през косата му. Когато всичко това приключи, избутаха Локи (бос, без връхна дреха и доста чорлав) доста грубичко към вратите, зад които беше изчезнала Селендри.

Те водеха към мрачно помещение, не по-голямо от гардероб. Вито стълбище от черно желязо, широко колкото да побере един човек, се издигаше от пода към квадрат от мека жълта светлина. Локи се изкачи по него и влезе в кабинета на Рекин.

Той заемаше целия девети етаж на Кулата на греха. Една част, в дъното на стаята, беше преградена с копринени завеси и вероятно служеше за спалня. Врата в стената отдясно, покрита с плъзгащ се мрежест параван, извеждаше на балкона. През него Локи виждаше ширналия се навън, потънал в сумрак Тал Верар и предположи, че той гледа на изток.

Всички други стени, точно както беше чувал, бяха щедро украсени с маслени картини — във видимата част на стаята бяха окачени близо двайсет, с пищни рамки от позлатено дърво. Шедьоври от късните години на Теринския трон, когато почти всички благородници от императорския двор са държали по някой художник или скулптор на каишката на своето благоволение и са се фукали с тях като с домашни любимци. Локи не беше достатъчно образован, че да ги различи от пръв поглед, но според мълвата на стените на Рекин висяха две творби на Морестра и една на Вентатис. Тези двама художници, заедно с всичките си скици, теоретични трудове и чираци, бяха умрели преди векове в пожара, погълнал имперския град Терим Пел.

Селендри стоеше до масивно дървено писалище с цвета на хубаво кафе, отрупано с книги, листове и миниатюрни механични приспособления. Зад него имаше стол, леко дръпнат назад, а пред него Локи видя остатъци от вечеря — някаква риба върху блюдо от бяло желязо, придружена от полупразна бутилка бледозлатисто вино.

Селендри докосна с ръката си от плът месинговото си подобие на крайник и нещо изщрака. Дланта се разтвори като венчелистчетата на блестящо цвете. Пръстите се подредиха около китката и разкриха чифт остриета от закалена стомана, дълги около педя, дотогава скрити в центъра на дланта. Тя ги размаха като ноктеста лапа и посочи на Локи да застане пред писалището, срещу тях.

— Мастер Коста. — Гласът се разнесе някъде иззад него, откъм затворените копринени завеси. — Какво удоволствие! Селендри ми съобщи, че сте проявили интерес да ви убият.

— Надали, господине. Казах на помощницата ви единствено, че съм мамил редовно, заедно с партньора ми, в игрите, които сме играли във вашата Кула на греха. Почти от две години насам.

— Във всяка игра — обади се Селендри. — Вие казахте във всяка игра, без изключение.

— Ами, така просто звучеше по-драматично — вдигна рамене Локи. — По-скоро почти във всяка игра.

— Този човек е смешник — прошепна Селендри.

— О, не — възрази Локи. — Е, може би понякога — да, но не и сега.

Той чу зад гърба си крачки, които се приближаваха по паркета.

— Вие сте тук заради облог — заяви Рекин много по-отблизо.

— Не, не точно в смисъла, който влагате.

Рекин го заобиколи, застана пред Локи, сключил ръце зад гърба си, и се вторачи в него. Мъжът буквално бе близнак на статуята си на долния етаж — може би малко по-натежал, а стърчащите стоманеносиви къдрици се спускаха от темето му не толкова меко. Тесният му фрак беше от мачкано черно кадифе, а на ръцете си носеше кафяви кожени ръкавици. Беше с очила и Локи с изненада забеляза, че блясъкът, който предната вечер взе за отразена светлина, всъщност пропиваше стъклото. Очилата сияеха с прозрачно оранжево сияние и придаваха демонично изражение на очите зад тях. Някаква нова и скъпа алхимична технология, за която Локи не беше чувал, без съмнение.

— Да сте пили нещо необичайно тази вечер, мастер Коста? Някакво непознато вино може би?

— Трезвен съм като краставица, освен ако самата вода на Тал Верар няма опияняващо въздействие.

Рекин застана зад писалището, взе една малка сребърна виличка, набоде бяла хапка от рибата и я насочи към Локи.

— Значи, ако ви повярвам, вие сте мамили успешно тук две години подред и, като не вземаме предвид, че подобно твърдение е напълно невъзможно, сега просто сте пожелали да ми се предадете. Съвестта ли ви загриза?

— Нищо подобно.

— Настойчиво желание за сложно изпипано самоубийство?

— Възнамерявам да изляза от тази канцелария жив.

— О, не е задължително да умрете, преди да ударите паважа осем етажа по-надолу.

— Може би ще успея да ви убедя, че невредим ще съм по-ценен за вас.

Рекин предъвка рибата и отново заговори.

— И как точно мамехте, мастер Коста?

— Най-вече с чевръсти пръсти.

— Така ли? Познавам пръстите на картоиграча мошеник от пръв поглед. Я да видим вашата десница. — Рекин протегна облечената си с ръкавица лява ръка и Локи колебливо подаде своята, все едно за ръкостискане.

Рекин сграбчи десницата на Локи над китката и я тръшна върху писалището, но вместо коравата повърхност, която Локи очакваше, дланта му бутна встрани някакъв скрит капак и потъна в тайник под плота на писалището. Разнесе се шумно щракане на механизми и китката му бе притисната в студена хватка. Локи отскочи назад, но писалището бе погълнало ръката му като неумолимата паст на звяр. Стоманените щипци близнаци на Селендри се насочиха към него и той замря неподвижно.

— Ето на. Ръце, ръце, ръце. Те вкарваш притежателите си в такива неприятности, мастер Коста. Ние със Селендри го знаем по-добре от всеки. — Рекин се обърна към стената отзад и приплъзна встрани капак от лакирано дърво. Зад него се показа дълга лавица, вградена в плитка пиша в стената.

На нея бяха наредени десетки запечатани стъклени буркани и във всеки от тях имаше нещо черно и съсухрено… Мъртви паяци? Не, поправи се Локи — човешки ръце. Отрязани, изсушени и запазени като трофеи. По сгърчените, разкривени пръсти на много от тях все още блестяха пръстени.

— Преди да преминем към неизбежното, обикновено постъпваме така — поясни Рекин безгрижно. — Десницата, клъц. Много съм го изпипал. Преди имах килими тук, но проклетата кръв толкова цапаше!

— Много благоразумно от ваша страна. — Локи усети как капчица пот бавно започна да се стича по челото му.

— Аз съм обзет от страхопочитание и терзания, точно както несъмнено сте се надявали. Може ли да ми върнете ръката?

— В първоначалното й състояние? Съмнявам се. Но ми отговорете на няколко въпроса и ще видим. Та значи „чевръсти пръсти“, казвате. Но, ще прощавате, моите служители са изключително вещи в забелязването на мошениците.

— Убеден съм, че вашите служители са твърде сведущи.

— Локи коленичи пред бюрото, което беше най-удобната възможна поза, и се усмихна. — Но с танца на пръстите си аз мога най-спокойно да вкарам жива котка в обикновена колода от петдесет и шест карти и да я извадя оттам. Другите играчи може да се оплачат от шума, но така и няма да забележат откъде идва.

— Тогава донесете жива котка и я сложете на писалището ми.

— О, това беше само, ъъ, цветиста реторическа фигура. Живите котки за съжаление този сезон не са на мода като вечерен аксесоар за господа.

— Колко жалко. Но не е кой знае каква изненада. Доста мъртъвци са коленичили пред мен точно на мястото, където се намирате в момента — предложиха ми само цветисти реторически фигури и нищо повече.

Локи въздъхна.

— Вашите момчета ми взеха връхната дреха и обувките. Ако ме бяха опипали по-прилежно, щяха да напипат и черния ми дроб. Но какво е това? — Той разтръска левия си ръкав и показа, че в него, кой знае как, бе попаднала колода карти.

Селендри допря остриетата си до гърлото на Локи, но Рекин, усмихнат, й махна да се отдръпне.

— Той надали би успял да ме убие с колода карти, мила. Не е зле, мастер Коста!

— А сега да видим — рече Локи и изпъна ръка встрани, стиснал здраво колодата, изправена между палеца и четирите му пръста. Завъртане на китката, помръдване на палеца и колодата се сцепи. Той започна да сгъва и разгъва пръстите си, като постоянно увеличаваше темпото, докато не започнаха да мърдат като паяк на урок по фехтовка. Цепи, разбъркай, цепи, разбъркай — той разцепи и размеси колодата не по-малко от десетина пъти. После с един гладък замах я плесна върху писалището и я нареди в голяма дъга, като размести няколко от джунджуриите на Рекин.

— Изберете си — подкани го той. — Вижте я, но не ми я показвайте.

Рекин избра. Щом погледна изтеглената карта, Локи събра останалите, като приплъзна ръка обратно върху писалището. Отново ги размеси, а после разцепи колодата и остави половината върху плота.

— Хайде, поставете избраната от вас карта отгоре и я запомнете.

Щом Рекин постави картата, Локи плесна отгоре другата й половина, взе я цялата с лявата си ръка и отново я разцепи и размеси пет пъти. После приплъзна най-горната карта — четворка бокали — върху писалището на Рекин и се усмихна. — Това е вашата карта, Господарю на Кулата на греха.

— Не — усмихна се Рекин самодоволно.

— Да го вземат мътните. — Локи вдигна следващата карта, знака на слънцето. — Аха, знаех си аз, че е някъде тук.

— Не — отрече Рекин.

— Проклет да съм — възкликна Локи и бързо прехвърли следващата половин дузина карти. — Осмица шпилове? Тройка шпилове? Тройка бокали? Знакът на Дванайсетте бога? Петица саби? Да му се не види. Господарката на цветята? — Рекин всеки път поклащаше глава.

— Хм. Извинете. — Локи остави колодата на писалището и заопипва с лявата си ръка закопчалката на десния си ръкав. След малко запретна ръкава над лакътя си и отново го закопча. Изведнъж в дланта му се появи втора колода карти.

— Да видим… Седмица саби? Тройка шпилове? Не, тази вече я минахме… Двойка бокали? Шестица бокали? Господарят на сабите? Тройка цветя? Ех, пусто да остане. Тая колода в края на краищата не я биваше.

Локи остави втората колода на писалището до първата, почеса се над тънкия черен пояс, придържащ брича му, и извади трета колода карти. Ухили се на Рекин и вдигна вежди.

— Този номер щеше да мине още по-добре, ако можех да използвам десницата си.

— Защо, когато явно се справяте отлично и без нея?

Локи въздъхна и пусна най-горната карта от новата колода върху нарастващата купчина върху писалището.

— Деветка бокали! Да ви изглежда познато?

Рекин се разсмя и поклати глава. Локи остави третата колода до другите две, изправи се и извади нова отнякъде покрай брича си.

— Но вашите помощници, разбира се, щяха да забележат — рече той, — ако съм укрил четири колоди карти, щом са толкова вещи в забелязването на подобни неща у мъж, бос и без връхна дреха… Чакайте, четири ли казах? Май не съм ги преброил вярно…

Той извади пета колода карти от копринената си туника и тя се присъедини към малката кула от карти, която вече едва-едва се крепеше на ръба на писалището.

— Няма съмнение, че аз не бих могъл да укрия пет колоди карти от вашите стражи, мастер Рекин. Цели пет, та това е нелепо! Ала ето ги, на — макар да се боя, че повече от това не може. За да добавя към тях още, ще се наложи да ги вадя от не особено прилично място.

Освен това, съжалявам, но като че избраната от вас карта не е у мен. Ала чакайте… Сетих се къде може да е…

Той се пресегна над писалището, побутна дъното на бутилката вино и сякаш измъкна изпод нея карта, оставена с лицевата страна надолу.

— Вашата карта — обяви той и я завъртя с пръстите на лявата си ръка. — Десетка саби.

— Брей… — разсмя се Рекин и разкри широка дъга от жълтеникави зъби под огненооранжевите кръгове на очилата си. — Чудно, чудно. При това с една ръка. Но дори и да ви призная, че сте способни да изпълнявате подобни трикове непрекъснато пред служителите ми и останалите гости… вие с мастер Де Фера сте прекарали много време в игри, много по-строго следени от картоиграческите маси.

— Мога да ви обясня как сме побеждавали и там. Просто ме освободете.

— Защо да се отказвам от явно преимущество?

— Тогава го заменете срещу друго преимущество. Освободете дясната ми ръка — предложи Локи, като влагаше цялата си пламенна искреност в думите, до последната частица — и ще ви обясня точно защо никога повече не бива да се доверявате на охраната на вашата Кула на греха такава, каквато е.

Рекин впери поглед в него, преплете облечените си в ръкавици пръсти и най-сетне кимна на Селендри. Тя отдръпна остриетата си, макар и да ги държеше все така насочени към Локи, и натисна един лост зад писалището. Внезапно Локи бе освободен. Той се изправи със залитане, като разтриваше дясната си китка.

— Много сте любезен — рече той с жизнерадост, която си беше чиста измама. — Е, да, играли сме на доста повече игри, отколкото на масите за карти. Но кои точно игри щателно избягвахме? Червено и черно. Брой до двайсет. Желанието на прекрасната девица. Всички игри, в които клиентът играе срещу Кулата на греха, а не срещу друг клиент. Игри, математически замислени така, че да осигуряват на заведението значителни предимства.

— Иначе трудно се печели, мастер Коста.

— Да. И безполезни за целите на измамник като мен — на мен са ми нужни плът и кръв, които да мамя. Не ме интересува колко механизми и колко служители влагате в тях. В една игра между клиентите кражбата винаги си намира колая, така, както водата винаги се процежда през шевовете на корабния корпус.

— Отново дръзка реч — отбеляза Рекин. — Словоохотливостта на обречените ме изпълва с възхита, мастер Коста. Но и двамата знаем, че няма как да мамите, да речем, на Въртележката на късмета, освен ако не съществува четиристранно съучастничество между играчите, което би направило играта напълно безсмислена.

— Вярно е. Няма начин да измамиш въртележката или картите, поне не тук, във вашата кула. Но когато човек не може да измами играта, той е длъжен да измами играчите. Знаете ли какво е бела паранелла?

— Сънотворно. Скъпа алхимия.

— Да. Безцветно, без вкус и двойно по-въздействащо, когато се приеме с алкохол. Ние с Жером снощи си натривахме пръстите с него преди раздаването на всяка ръка. Мадам Корвальор притежава всеизвестния навик да похапва и да облизва пръстите си, докато играе. Рано или късно тя щеше да поеме достатъчно от опиата и да припадне.

— Брей! — Рекин изглеждаше искрено изумен. — Селендри, ти знаеш ли нещо за това?

— Мога поне да потвърдя навиците на Корвальор — прошепна тя. — Явно това е предпочитаният й начин да дразни противника.

— Така си е — съгласи се Локи. — Удоволствието да я наблюдаваме как сама се довършва беше голямо.

— Ще призная, че вашият разказ може да притежава, макар и слабо, правдоподобие — рече Рекин. — Странната отмала на Измила ми се стори доста… любопитна.

— И още как. Тази жена притежава телосложение на сух док от елдерглас. Ние с Жером бяхме насъбрали повече празни стъкленички от нея. Онова, което беше изпила, нямаше да напие и миглите й, ако не беше прашецът.

— Може би. Но нека поговорим и за другите игри. Какво ще кажете за Слепите съюзи?

Играта Слепи съюзи се играеше на кръгла маса с високи, специално разработени прегради, закриващи ръцете на всеки играч така, че никой, освен човека точно срещу него (партньора му) да не може да вижда поне някои от картите му. Всеки мълчалив участник слагаше дясното си стъпало върху лявото стъпало на съседа си отдясно около цялата маса, така че никой играч да не може да подава сигнали на партньора си с тропане под масата. По този начин партньорите бяха принудени да играят по инстинкт и с отчаяни намеси, без да могат да разчитат на погледи, глас или докосвания.

— Детска хитрост. Ние с Жером имахме специално направени обувки, с палци, подковани с желязо под кожата. Внимателно си измъквахме краката от тях, а желязото продължаваше да натиска като обут крак човека до нас. С нашия шифър с почуквалия можехме да предаваме цели книги един на друг. Да знаете някой да се е налагал в тази игра толкова всецяло като нас?

— Не е възможно да говорите сериозно.

— Мога да ви покажа обувките.

— Е, добре, явно наистина ви е провървяло необичайно много… но какво ще кажете за билярда? Победата ви срещу лорд Ландревал се прочу. Как бихте могли да я постигнете с хитрост? И топките, и кийовете, и масите се осигуряват от моето заведение.

— Да, и затова, естествено, тези три неща не можеха да бъдат подправени. Платих на личния лечител на лорд Ландревал десет солария, за да ме посвети в оплакванията му от здравето. Оказа се, че е алергичен към лимони. Двамата с Жером натривахме вратовете, бузите и дланите си с лимонови резени всяка вечер, преди да играем с него и използвахме други масла, за да прикрием почти напълно миризмата. След половин час в наше присъствие той така подпухваше, че не можеше да гледа. Не съм убеден, че изобщо се е досетил какъв е проблемът.

— Значи твърдите, че сте спечелили десет хиляди солария с няколко резенчета лимон? Глупости.

— Прав сте, разбира се. Помолих го учтиво да ми заеме хиляда солария и той, от едничката си душевна доброта, ми предложи да ни позволи да го унижим публично в любимата му игра.

— Хмммм.

— Колко често губеше Ландревал, преди да ни срещне двамата с Жером? Веднъж на петдесет игри?

— Лимони. Проклет да съм.

— Да. Когато не можеш да измамиш играта, най-добре е да намериш начин да измамиш играча. Ако разполагаме със сведения и подготовка, няма играч във вашата кула, който ние с Жером да не можем да разиграваме като кукла на конци. По дяволите, човек с моите дарби, който знае достатъчно неща за мен, сигурно би могъл да дърпа и моите конци.

— Добра история, мастер Коста. — Рекин се пресегна през бюрото и отпи от виното си. — Предполагам, че мога да ви окажа снизхождението да повярвам поне на част от твърденията ви. Подозирах, че двамата с приятеля ви сте търговци, колкото и аз съм търговец, но в моята кула може да разправяте, че сте херцог или пък триглав дракон, ако щете, стига да разполагате със солидни суми. Вие несъмнено разполагахте с такива, преди да дойдете в канцеларията ми тази вечер. Което ни навежда единствено на най-важния въпрос от всички — защо, по дяволите, ми разказвате това?

— Имах нужда да привлека вниманието ви.

— Вече го бяхте привлекли.

— Имах нужда от нещо повече. Имах нужда да разберете уменията и наклонностите ми.

— Вече разполагате и с това, доколкото приемам разказа ви. Но според вас какво точно ще спечелите с това?

— Шанс онова, което възнамерявам да кажа сега, да бъде разбрано.

— Охо?

— Не съм дошъл тук, за да одрусвам от клиентите ви тук и там по няколко хиляди солария, Рекин. Забавно беше, но то е нещо второстепенно по отношение на основната ми цел. — Локи разпери ръце и се усмихна извинително. — Аз бях нает да обера съкровищницата ви веднага щом намеря начин да измъкна всичко от нея изпод носа ви.

Рекин примига.

— Не е възможно!

— Неизбежно е.

— Мастер Коста, сега вече не говорим за хитринки с лимончета. Обяснете.

— Заболяха ме краката — отвърна Локи. — А и гърлото ми нещо попресъхна.

Рекин го изгледа, после вдигна рамене.

— Селендри, стол за мастер Коста. И чаша.

Селендри намръщено се обърна и свали фино изработен стол от тъмно дърво с тънка кожена седалка от мястото му на стената, нагласи го зад Локи и той се настани върху него с усмивка на лицето. После тя се засуети зад гърба му и се върна с кристална чаша и я подаде на Рекин. Той вдигна шишето и изля в чашата щедра струя от червената течност. Червена течност?! Локи примига, но после се успокои. Камелеона, разбира се — виното, което менеше цвета си. Едно от стотиците прочути алхимични вина на Гал Верар. Рекин му подаде чашата, после седна върху бюрото си със скръстени ръце.

— За ваше здраве — вдигна чаша той. — То има нужда от цялата помощ, която може да получи.

Локи отпи продължителна глътка от топлото вино и си позволи няколко мига на съзерцание. Удиви се как вкусът на кайсии премина в по-тръпчивия вкус на възкисела ябълка точно когато преглъщаше. Тази глътка струваше двайсет волания, ако все още знанията му за пазара на алкохол бяха точни. Той кимна на Рекин с искрено одобрение, а Рекин пя свой ред му махна безгрижно.

— Няма как да е убягнало от вниманието ви, мастер Коста, че моята съкровищница е най-сигурната в Тал Верар — единственото място с най-изобилна охрана в целия град, всъщност, без да изключваме личните покои на самия Архонт. — Рекин подръпна прилепналата по дясната му ръка кожена ръкавица с пръстите на лявата си ръка. — А също и това, че е затворена в обвивка от девствен елдерглас и достъпът до нея е възможен само през няколко пласта металургични и механични изобретения, които, ако ми позволите да се погаля по препаската на слабините, нямат равни на себе си. Или това, че половината съвет на Приори я цени толкова високо, че й поверява голяма част от личното си благосъстояние.

— Разбира се — рече Локи. — Поздравявам ви за така ласкателната за вас клиентела. Но дверите на вашата съкровищница се пазят от устройства, а устройствата се разработваш от хора. Онова, което един човек заключва, рано или късно друг ще го отключи.

— Повтарям, това е невъзможно.

— А аз пак ви поправям — това е трудно. „Трудно“ и „невъзможно“ са братовчеди, които често бъркат един с друг, но имат много малко общо помежду си.

— По-голям е шансът вие да родите жив хипопотам — рече Рекин, — отколкото най-изкусният крадец на света да проникне през кордона, опасващ съкровищницата ми. Но това е глупаво — можем цяла нощ да седим тук и да си ги мерим. Аз казвам, че моят е дълъг пет стъпки, а вие — че вашият е шест и изстрелва огън по команда. Да побързаме и да се върнем към разговора по същество. Вие признавате, че и дума не може да става да измамите механизмите на моите игри. Моята съкровищница е най-сигурният възможен механизъм — в такъв случай аз ли съм плътта и кръвта, които сте възнамерявали да измамите?

— Възможно е този разговор да означава, че се отказвам от тази си надежда.

— Какво общо има измамата на моите клиенти със замисъла да проникнете в съкровищницата ми?

— Първоначално играехме само за да се слеем с тълпата и да прикрием наблюденията си над вашите действия — обясни Локи. — Времето минаваше, а ние не напредвахме. Измамите бяха шегички, с цел да направят игрите по-интересни.

— Моето заведение ви отегчава?

— Ние с Жером сме крадци. Лъгали сме на карти и сме задигали стоки на изток и на запад, оттук до Камор и обратно, години наред. Да въртиш въртележки с богаташите е занимателно само до време, а ние не напредвахме със задачата си и затова трябваше някак си да продължим да се забавляваме.

— Задачата. Да, споменахте, че сте били наети да дойдете тук. Обяснете по-подробно.

— Двамата с партньора ми бяхме изпратени тук, за да изпълним един много сложен план. Някой някъде иска съкровищницата ви да бъде опразнена. Не просто да проникнат в нея, а да бъде обрана. Ошушкана и зарязана като празна пчелна пита.

— Някой?

— Някой. Нямам ни най-малка представа кой е той. Връзката с нас държат подставени лица. Всичките ни усилия да проникнем зад прикритието бяха напразни. Нашият работодател остава за нас все така анонимен, както и преди две години.

— Често ли работите за анонимни работодатели, мастер Коста?

— Само за онези, които ми плащат купища хубав, студен метал. И ви уверявам, този ни плаща много добре.

Рекин се настани зад писалището, махна очилата си и разтърка очи с облечените си в ръкавици ръце.

— Каква е тази нова игра, мастер Коста? Защо благоволявате да ми съобщите всичко това?

— Нашият работодател взе да ми омръзва. Компанията на Жером — също. Тал Верар ми е твърде по вкуса и желая да променя положението си.

— Да си смените козината?

— Да, може и така да се каже.

— И според вас какво ще спечеля аз от това?

— Първо, начин да противостоите на настоящия ми работодател. Ние с Жером не сме единствените агенти, насочени против вас. Нашата задача е съкровищницата и нищо друго. Цялата информация, която събираме за действията ви, се предава на някой друг. Те чакат ние да измислим начин да разбит касичката ви и имат и други планове за вас.

— Продължавайте.

— Другата полза ще бъде взаимна. Искам постоянна работа. Омръзна ми да бягам от град на град да гоня поръчки. Искам да се установя в Тал Верар, да си намеря дом, може би и жена. След като ви помогна да се справите с настоящия ми работодател, искам да работя за вас, тук.

— И да забавлявате посетителите може би?

— Рекин, нужен ви е салонен управител. Кажете ми искрено, толкова ли сте уверен във вашата охрана, колкото бяхте и преди да изкача вашето стълбище? Аз знам как да мамя във всяка игра, в която е възможно да се мами тук, а ако не бях по-умен от вашите служители, вече да съм мъртъв. Кой по-добре би се погрижил вашите клиенти да играят честно?

— Вашата молба е… логична. Но желанието ви да се отървете от вашия работодател не е. Не се ли страхувате от неговата мъст?

— Не, ако мога да ви помогна то да не застигне и двама ни. Трудното е установяването на неговата самоличност. След като бъде установена самоличността им, човек може да се справи с всеки мъж или жена. Всички банди в Тал Верар са на ваше разположение, както и вниманието на Приори. Несъмнено бихте могли да предприемете нещо, ако ви съобщим имена.

— Ами партньорът ви, мастер Де Фера?

— Добре се сработвахме с него — рече Локи. — Но не много отдавна се скарахме по изключително личен повод. Той е убеден, че обидата, която ми нанесе, е простена. Уверявам ви — няма нищо подобно. Искам да бъда квит с него, след като се справим със сегашния ни работодател. Искам преди той да умре, да разбере, че съм го надхитрил. По възможност искам сам да го убия. Това и работата са единствените ми молби.

— Хммм. Селендри, ти какво ще кажеш?

— На някои тайни е по-добре да им се пререже гърлото — прошепна тя.

— Може би се страхувате, че се опитвам да ви изместя — намеси се Локи. — Уверявам ви, когато казах салонен управител, аз имах предвид именно салонен управител. Не искам да ви отнема работата.

— И никога не бихте я получили, мастер Коста, дори и да я искахте. — Рекин прокара пръсти по дясната ръка на Селендри, под лакътя, и стисна невредимата й длан.

— Възхищавам се на вашата дързост само до определена степен.

— Простете ми и двамата. Нямах намерение да се лакомя за твърде много. Селендри, ако изобщо това има някаква стойност, аз съм съгласен с вас. На ваше място да се отървете от мен изглежда мъдро. Тайните са опасни за хората от нашия занаят. Тайната на възложената ми задача вече не ме удовлетворява. Искам по-предвидим живот. Молбата и предложението ми са съвсем недвусмислени.

— А в замяна — обади се Рекин — аз получавам вероятност да ме посветят в предполагаема заплаха за съкровищница, която със своя собствена разработка съм подсигурил така, че в нея е невъзможно да се проникне.

— Само преди няколко минути изразихте същата увереност във вашите служители и способността им да забелязват картоиграчите мошеници.

— Проникнали ли сте отвъд охраната на съкровищницата ми така съвършено, както твърдите, че сте изиграли моите служители, мастер Коста? Проникнали ли сте в нея изобщо?

— Нужно ми е само време — отвърна Локи. — Дайте ми го и рано или късно ще ми се отвори път. Не се отказвам, защото задачата не ми е по силите — отказвам се, защото така ми е угодно. Но не се осланяйте единствено на моята искреност — погледнете как действаме двамата с Жером. Разпитайте за всичко, което сме вършили във вашия град през последните две години. Напреднали сме достатъчно, че да ви се отворят очите.

— Ще го направя — увери го Рекин. — А междувременно как да постъпя с вас?

— Не предприемайте нищо извънредно — отвърна Локи.

— Разпитайте. Дръжте ни под око с Жером. Все така ни допускайте да играем във вашата кула — обещавам да играя по-честно, поне в идните няколко дни. Позволете ми да обмисля плановете си и да събера, доколкото мога, сведения за своя анонимен работодател.

— И да ви оставя да излезете оттук невредим? А защо не ви задържа някъде на сигурно място, докато удовлетворя любопитството си за вашия произход?

— Ако ме приемате достатъчно насериозно, че да се замислите поне над част от предложението ми, то трябва да приемете сериозно и всякакви възможни заплахи от страна на моя работодател — рече Локи. — Всякакъв отправен им намек, че съм се компрометирал, и нас с Жером могат да ни довършат. И край с предоставената ви възможност.

— Искате да кажете край с ползата, която мога да имам от вас. Налага ми се да окажа голямо доверие на човек, който ми предлага да предаде и убие своя делови партньор.

— Вие ми стискате кесията така, както вашето писалище ми стискаше ръката. Всичките пари, с които разполагам в Тал Верар, аз държа тук, във вашата Кула на греха. Можете да потърсите името ми във всяка лихварница в града и няма да го намерите. Предоставям ви това средство за въздействие над мен доброволно.

— Човек, който таи злоба към някого, истинска злоба, може да пикае на цялото бяло желязо на света за една-единствена възможност да се домогне до истинската си цел, мастер Коста. Твърде често аз съм бил тази цел и не мога да го забравя.

— Не съм тъпак — рече Локи, взе отново една колода карти от писалището и я разбърка, без да я поглежда. — Жером ме обиди без основателна причина. Платете ми добре, дръжте се с мен добре и никога няма да ви дам никакъв повод за разочарования.

Локи бутна най-горната карта върху писалището, обърна я и я постави с лицевата страна нагоре до остатъците от вечерята на Рекин. Беше Господарят на шпиловете.

— Умишлено избирам да се предам в ръцете ви, ако ме приемете. Заложете, мастер Рекин. Шансовете са благоприятни.

Рекин извади очилата от джоба на връхната си дреха и отново ги намести на носа си. Като че размишляваше над картата. Никой не обелваше и дума. Локи мълчаливо отпиваше вино от чашата си — то бе добило бледосин цвят и сега имаше вкус на хвойна.

— Защо — заговори най-сетне Рекин, — като отхвърлим всички други съображения, да ви позволя да нарушите основното правило в моята кула по своя собствена инициатива, без изобщо да пострадате за това?

— Само защото смятам, че обикновено измамниците биват откривани от вашите служители пред погледите на останалите клиенти — отвърна Локи, като се опитваше да бъде възможно най-искрен и разкаян. — Извън този кабинет никой не знае за признанието ми. Селендри дори не каза на служителите ви защо ме мъкнат тук.

Рекин въздъхна, извади един златен соларий от пазвата на алената си дреха и го постави върху Господаря на шпиловете на Локи.

— Засега ще заложа малка сума — заяви той. — Само да сте предприели нещо необичайно или обезпокояващо, няма да оцелеете достатъчно дълго, че да размислите. При най-малкия намек, че нещо от онова, което ми казахте, е лъжа, ще наредя да ви излеят разтопено стъкло в гърлото.

— Ами… Смятам, че така е честно.

— Каква сума имате записана в регистъра ни до момента?

— Малко над три хиляди солария.

— Две хиляди от тях вече не са ваши. Ще останат записани в регистъра, да не би мастер Де Фера да заподозре нещо, но ще дам нареждания да не ви ги дават. Смятайте го за напомняне, че правилата ми не могат да бъдат нарушавани от никого без мое знание.

— Ох… Сигурно трябва да съм ви благодарен. Да, благодарен съм ви. Благодаря.

— Мастер Коста, вие вървите по много тънък лед. Стъпвайте внимателно.

— Тогава мога ли да си тръгвам? И да смятам, че ви служа?

— Можете да си вървите. И да смятате, че ви търпя. Пак ще поговорим, когато науча повече за близкото ви минало. Селендри ще ви придружи до първия етаж. Махайте се от очите ми.

С леко разочарование Селендри сгъна пиринчените пръсти на изкуствената си десница обратно и скри остриетата. Тя посочи с нея стълбището, а погледът на здравото й око му казваше съвсем точно доколко ще издържи търпението й, ако търпението на Рекин започне да се изчерпва.

Джийн Танен седеше и четеше в едно сепаре на Позлатената обител, клуб на втората тераса на Саврола, само на няколко преки от Вила Кандеса. Обителта беше лабиринт от стаички от тъмно дърво, добре подплатени с кожа и вата в полза на хранещите се там, които желаеха усамотение в необичайна степен. На келнерите с кожените престилки и смъкнатите червени кепета им бе забранено да говорят и отговаряха на всички молби на клиентите с кимване или поклащане на главата.

Вечерята на Джийн — пушена скална змиорка в сос от карамелена ракия, лежеше накълцана на парчета и пръсната като останки от битка. Той бавно преодоляваше десерта — ято марципанови водни кончета с крилца от кристална захар, които блестяха на нетрепващата светлина на свещите. Беше се зачел в подвързано с кожа копие на „Трагедията на десетте честни изменници“ от Лукарно и забеляза Локи чак когато по-дребният мъж вече се беше настанил срещу него в сепарето.

— Леоканто! Как ме стресна!

— Жером — и двамата говореха полушепнешком. — Много се беше изнервил, нали? Забил си нос в книгата, за да не се побъркаш. Има неизменни неща на този свят.

— Не се бях изнервил, просто основателно се притесних.

— Нямаше нужда.

— Значи свършено е? Бях ли успешно предаден?

— Предаден докрай. Продаден и препродаден. Ходещ мъртвец.

— Прекрасно! И как се отнесе той?

— Предпазливо. Идеално, бих казал. Ако бе проявил твърде голямо въодушевление, това би ме разтревожило. А ако не беше проявил никакво, то… — Локи изигра как забиват нож в гърдите му и го завъртат няколко пъти. — Това пушена змиорка ли е?

— Заповядай, вземи си. Пълнена е с кайсии и мек жълт лук. Не е съвсем по вкуса ми.

Локи взе вилицата на Джийн и хапна няколко хапки от змиорката. Той беше по-придирчив към пълнежа и от Джийн.

— Явно ще загубим две трети от парите на сметката ми — каза той, след като омете доста голяма част от блюдото. — Данък за измамата, за да ми напомня да не надценявам твърде много търпението на Рекин.

— Е, не че сме очаквали да се махнем от града и да изнесем парите, натрупани в тая сметка. Но щеше да е хубаво да разполагаме с тях поне още няколко седмици.

— Така си е. Но другата възможност комай беше да ме оперират с едно писалище, независимо дали имам нужда да ми отрежат ръката или не. Какво четеш?

Джийн му показа заглавието и Локи се престори, че се е задавил.

— Лукарно? Този ненормалник, дето нагъва макове? Ех, ти и твоите героически четива! Мозъкът ти ще омекне от всичките тия сълзливи истории! Накрая ще ставаш повече за гледане на цветенца, отколкото за разиграване на измами!

— Да знаеш, мастер Коста, че и аз ще разкритикувам читателските ти предпочитания, стига някога да развиеш подобни.

— Чел съм, и то доста!

— Исторически четива и биографии, повечето — препоръчани ти от Окови.

— Че какво лошо има в тях?

— Що се отнася до историята — ние живеем в нейните развалини. А пък що се отнася до биографиите, ние живеем сред последиците от всички решения, вземани някога в тях. Нямам склонност да ги чета за удоволствие. То е все едно да оглеждаш подробно картата, след като вече си стигнал там, закъдето си тръгнал.

— Но героичните романи не са истина и никога не са били! Това не ти ли разваля донякъде вкуса?

— Какъв интересен подбор на думите. „Не са истина и никога не са били.“ Та може ли да съществува по-подходяща литература за хората от нашия занаят? — Джийн захлупи книгата пред себе си и забарабани по корицата й. — Точно насам вървим ние с тебе, Тръне — или поне ти вървиш нататък. Потърси ни в историческите книги, и ще ни откриеш в полетата им. Потърси ни в легендите, и ще откриеш, че те ни прославят.

— Искаш да кажеш, преувеличават подвизите ни. Лъжат за нас. Разправят за нас геройски небивалици или пък ни сравняват със земята.

— По-добре, отколкото да тънем в неизвестност! Спомням си, че някога ти доста си падаше по драматизма. В игрите, ако не и в друго.

— Да. — Локи сключи длани на масата и заговори още по-тихо. — И знаеш какво излезе от това.

— Прости ми — въздъхна Джийн. — Сгреших, като повдигнах отново тази червенокоса тема.

На входа на малката стаичка застана келнер и погледна Локи в очакване.

— О, не. — Локи остави вилицата на Джийн върху блюдото със змиорката. — Боя се, че няма да поръчам нищо. Само чакам приятеля ми да си дояде сладките осички.

— Водни кончета. — Джийн пъхна последното в устата си, погълна го почти цяло и пъхна книгата под връхната си дреха. — Дай ми сметката да я оправя.

Келнерът кимна, раздигна мръсните чинии и им остави листче, забодено на дъсчица.

— Е — рече Локи, докато Джийн наброяваше медни монети от кесията си. — Нямаме никакви задачи за тази вечер. Сега, докато разговаряме, Рекин несъмнено урежда да ни шпионират. Мисля, че е редно да си позволим да разпуснем някоя и друга вечер, за да не го разочароваме.

— Чудесно — възкликна Джийн. — Защо не се поразходим малко наоколо, а може би и да хванем лодка до Изумрудените галерии? Там има кафенета и музика. Дали ще подобава на Лео и Жером да си подпийнат и да почнат да закачат танцьорките?

— Жером може да се налива с бира, колкото си ще и да задява танцьорките чак докато слънцето ни погне да се прибираме и да си лягаме. Лео ще седи и ще му гледа сеира.

— И може би ще си играе на „Забележи сянката“ с хората на Рекин?

— Може би. Да му се не види. Иска ми се Дървеницата да беше с нас и да дебнеше по покривите за нас. Поглед от горе щеше да ни е от полза. В този проклет град нито един не заслужава доверие!

— Иска ми се Дървеницата да беше с нас, край — въздъхна Джийн.

Бяха стигнали до преддверието на клуба, обсъждаха тихо някакви въображаеми дела между мастер Коста и мастер Де Фера и си подхвърляха напред-назад импровизации, в случай че някой слухти наоколо. Когато излязоха навън, сред познатия спокоен ред и високи стени на Саврола, тъкмо преваляше полунощ. Тук беше неестествено чисто — никакви улични търговци, никаква кръв в страничните улички, никаква пикня в канавките. Улиците, покрити със сиви павета, бяха добре осветени от сребристи фенери в поклащащи се железни обкови. Целият квартал изглеждаше обрамчен от ярката лунна светлина, въпреки че тази нощ небето беше затулено с висок таван от черни облаци.

Жената ги очакваше в тъмното, отляво на Локи.

Когато двамата с Джийн поеха по улицата, тя ги настигна и тръгна редом с тях. Един от кинжалите на Локи, които той държеше в ръкава си, падна в дланта му, преди да успее да се овладее, но тя вървеше на цяла крачка от тях, с ръце зад гърба. Беше доста млада, ниска и стройна, с тъмна коса, вързана отзад на дълга опашка. Беше облечена с тъмна, навярно модна дреха, носеше четириъгълна шапка, а дългият й сив копринен шал се развяваше подире й като вимпела на кораб.

— Леоканто Коста — произнесе тя с приятен, равен глас. — Знам, че и вие, и приятелят ви сте въоръжени. Да не усложняваме нещата.

— Моля, госпожо?

— Само да сте мръднали кинжала в ръката ви, и стрела ще ви прободе гърлото. Кажете на приятеля ви да си държи брадвите под дрехата. Да продължим да вървим.

Джийн понечи да бръкне с лявата си ръка под дрехата си. Локи го хвана с дясната си ръка и бързо поклати глава. Не бяха сами на улицата — хора сновяха насам-натам, тръгнали по работа или за да се забавляват, но имаше и хора, вперили очи в тях двамата. Някои от тях стояха в уличките, в тъмното, облечени с необичайно тежки за сезона наметала, и не помръдваха.

— Мамка му — измърмори Джийн. — Покривите.

Локи хвърли едно око нагоре. Отсреща, върху три- и четириетажните каменни сгради, той различи силуетите на поне двама мъже, които бавно се движеха успоредно с тях, с тънки извити предмети в ръце. Лъкове.

— Явно сте ни притиснали натясно, госпожо — рече Локи, докато пъхаше кинжала в един от джобовете си, а после й показа празната си длан. — На какво дължим удоволствието да ни обърнете внимание?

— Един човек иска да поговори с вас.

— И явно е знаел къде да ни намери. Защо просто не ви поканим да вечеряте с нас?

— Разговорът трябва да се проведе насаме, не мислите ли?

— Да не би да ви изпраща човек, който се намира в една доста висока кула?

Тя се усмихна, ала не каза нищо. След малко посочи напред.

— На следващия ъгъл завийте наляво. Ще видите отворена врата, първата сграда вдясно от вас. Влезте там. Следвайте нарежданията.

И ето, обещаната отворена врата ги очакваше точно след следващото кръстовище — четириъгълник от жълта светлина, който хвърляше бледо отражение близнак върху земята. Жената влезе първа. Локи, усетил присъствието на поне четирима-петима души, които се спотайваха наблизо, освен стрелците на покривите, въздъхна и даде бърз знак с ръка на Джийн — кротко, по-полека.

Мястото приличаше на дюкян, който не работеше, ала инак бе добре поддържан. В стаята имаше още шест души — мъже и жени, облечени в поръбени със сребро кожени жакети, прилепили гърбове о стените. Четирима държаха заредени арбалети, които смазваха всякаква мисъл за съпротива, която би могла да се върти в ума на Локи. Дори и Джийн не можеше да уравновеси шансовете им срещу тях.

Един от мъжете с арбалети тихо затвори вратата и жената, която бе довела Локи и Джийн, се обърна към тях. Предницата на дрехата й се разтвори и Локи видя, че и тя носеше заякчена кожена броня. Протегна ръце.

— Оръжията — нареди жената учтиво, но твърдо. — Хайде, по-живо.

Локи и Джийн се спогледаха и тя се разсмя.

— Стига тъпотии, господа. Ако искахме да ви убием, вече да сме ви приковали до стената. Ще се погрижа добре за вашето имущество.

Бавно и примирено Локи изтърси двата кинжала от ръкавите си, а след него и Джийн предаде своя чифт брадви и не по-малко от три кинжала.

— Харесвам мъже, които пътуват подготвени — рече жената, подаде оръжията им на един от мъжете отзад и извади от дрехата си две качулки от леко платно. Подхвърли едната на Локи, а другата на Джийн.

— Сложете ги на главите си, моля. После можем да продължим с нашата работа.

— Защо? — Джийн подуши подозрително качулката, а след него и Локи. Платът като че беше чист.

— За ваша защита. Наистина ли държите лицата ви да се виждат, докато ви влачим по улиците под стража?

— Не, сигурно — отвърна Локи, нахлузи намръщено качулката и откри, че нищичко не вижда.

Разнесоха се стъпки и шум от движещи се дрехи. Чифт силни ръце сграбчиха Локи за лактите и извиха ръцете му зад гърба. След малко той усети, че увиват и пристягат с нещо китките му. Шумотевицата се усили и до него се чу сърдито сумтене — явно бяха притиснали здравата Джийн.

— Готово — чу се гласът на жената, този път зад гърба на Локи. — А сега тръгвайте с бърза крачка. Не се тревожете, че ще паднете — ще ви помагат.

Под „помощ“ тя явно имаше предвид, че ще ги награбят за ръцете и ще ги помъкнат. Локи усети как стискат бицепсите му и се прокашля.

— Къде отиваме?

— Ще се повозим на лодка, мастер Коста — отвърна жената. — Не задавайте повече въпроси, защото няма да им отговоря. Да потегляме.

Вратата се отвори отново със скърцане и той усети как хората, които го държаха, го изтласкват и го обръщат.

А после поеха обратно в задушната берарска нощ и Локи усети как едри капки пот започват да се стичат по челото му и да го гъделичкат.

Спомен: Най-обмислените планове

— Мамка му — изруга Локи, щом колодата карти изскочи от охлузената му лява ръка и се пръсна. Джийн се дръпна назад, за да се уварди от хартиената вихрушка, която се виеше из каретата.

— Пробвай пак — посъветва го Джийн. — Може би на осемнайсетия път магията ще се развали.

— Навремето бях толкова добър в разбъркването на карти с една ръка! — Локи засъбира картите и ги заподрежда отново в спретната колода. — Бях по-добър дори от Кало и Галда. Ох, как ме боли ръката!

— Е, знам, че аз те принудих да се упражняваш — рече Джийн, — но беше малко поизгубил форма още преди да те заболи. Дай му време.

Навън плющеше дъжд, а разкошната черна карета се друсаше по стария път от времето на Теринския трон в подножието на планините източно от брега на Тал Верар. Прегърбена жена на средна възраст дърпаше юздите на впряга от шест коня от откритата капра на покрива, а качулката на промазаното й наметало бе нахлупена напред, за да пази тлеещата й лула. Двама стражи се гушеха нещастно на задното стъпало, привързани за кръста с широки кожени ремъци.

Джийн преглеждаше куп записки, прелистваше напред-назад пергаментовите листове и си мърмореше под носа. Дъждът плющеше по дясната страна на затворената карета, но можеха да държат прозореца от лявата страна отворен. Мрежестите пердета и кожените капаци бяха прибрани, за да близа застоялият въздух, който миришеше на наторени ниви и солени мочурища. Малко жълто алхимично кълбо върху подплатената седалка до Джийн му осигуряваше светлината, за да чете.

Бяха напуснали Вел Вирацо преди две седмици и сега се намираха на цели двеста мили северозападно оттам. Отдавна вече нямаше нужда да се мацат с ябълково пюре, за да се придвижват свободно.

— Ето какво твърдят всички мои източници — заговори Джийн, когато Локи събра всичките карти. — Рекин е прехвърлил четирийсетте, но няма още петдесет. Кореняк верарец, но говори малко вадрански и вероятно владее гениално езика на Теринския трон. Колекционер на произведения на изкуството, луд по художниците и скулпторите от последните години на империята. Никой не знае с какво се е занимавал допреди двайсет години. Очевидно е спечелил Кулата на греха в резултат на облог и е изхвърлил предишния собственик през прозореца.

— И е гъст с Приори?

— Явно с повечето — да.

— Някаква представа какви богатства пази в съкровищницата си?

— По минимална преценка достатъчно поне колкото да изплати всички дългове, в които заведението би могло да влезе — отвърна Джийн. — Никога не би си позволил да се изложи в това отношение… Така че, да речем, петдесет хиляди солария, най-малкото. Освен това — личното му състояние, и сборът от богатствата и имуществото на страшно много хора. Не изплаща лихви като най-добрите лихварски къщи, но и не води регистър на вложителите. Предполага се, че има една счетоводна книга, скрита само боговете знаят къде и попълвана само от собствената му ръка. Разбира се, всичко това са предимно слухове.

— Тези петдесет хиляди не покриват нищо, освен текущите разходи на заведението, нали така? Тогава според теб каква ще е пълната стойност на съкровищницата му?

— Това си е чисто гадаене по вътрешности, и то без вътрешностите, но… триста хиляди? Триста и петдесет?

— Изглежда ми разумно.

— Ами, да, подробностите за съкровищницата са много по-сигурни. Очевидно Рекин няма нищо против някои от фактите да се разчуват. Мисли си, че това разубеждава крадците.

— Винаги си мислят така, нали?

— Ммм-хммм.

— Рекин разполага с поне четирима служители на всеки етаж, по всяко време, и освен тях с десетки, които обслужват масите, раздават картите и сервират. На третия етаж има ложа, в която държи скрити още. Така че по моя преценка разполага с минимум петдесет-шестдесет предани работници на линия плюс още двайсет-трийсет, които може да призове. Обича да наема бивши войници, наемници, градски крадци и тям подобни. За добре свършена работа осигурява топли местенца на своите Точни хора и им плаща, все едно е грижовната им майчица. Освен това се приказва за крупиета, които получават само за една-две вечери цяла годишна заплата от бакшишите на клиентите със синя кръв, на които им е провървяло. При тях подкупите явно не вършат работа.

— Ммм-хммм.

— Вратите на съкровищницата са тройни и всичките са от вещерско дърво, укрепени с желязо, почти цяла педя дебели. Предполага се, че последните врати са подсилени със закалена стомана, затова дори и да разполагаш със седмица и да пробиеш другите две, през третата е невъзможно да проникнеш. Всичките са снабдени с механизми, най-добрата и най-скъпа верарска изработка, разработени по поръчка от майстори от Гилдията на изобретателите. Според установения ред всяка една врата се отваря единствено в негово присъствие; той следи всяко вложение и всяко изтегляне. Отваря вратите най-много два пъти дневно. Зад първите врати пазят от четирима до осем стражи в стаи с легла, храна и вода. Те могат да издържат там една седмица под обсада.

— Ммм-хммм.

— Най-вътрешните врати се отварят единствено с ключа, който той държи окачен на врата си. Външните врати се отварят единствено с ключа, който той винаги дава на своя иконом. Така че, за да проникнеш вътре, ти трябват и двамата.

— Ммм-хммм.

— А капаните… Те са направо безумни, или поне така твърдят слуховете. Плочи, които реагират на натиск, противотежести, арбалети в стените и тавана. Отрови, които действат при допир, пръскаща киселина, помещения, пълни с отровни змии и паяци… Един дори разправя, че някъде преди последната врата имало стая, която се изпълва с облак от стрити венчелистчета от орхидея удушвач, и докато ти се задушаваш до смърт, изпадало огниво и подпалвало цялата неразбория, и изгаряш до шушка. От трън, та на глог.

— Мммхммм.

— А най-лошото е, че вътре в съкровищницата пази жив дракон, варден от петдесет голи жени с отровни копия, и всяка една от тях се е заклела да умре за Рекин. До една червенокоси.

— Джийн, това последното си го измисли.

— Исках да те проверя дали ме слушаш. Но онова, което ти казвам, е, че не ме интересува, ако ще той да държи там и милион солария, прибрани в чували за по-лесно мъкнене. Склонен съм да мисля, че в тази съкровищница не може да се проникне, освен ако не разполагащ с триста войници, шест-седем фургона и дружина майстори механици, за които нищо не си ми казал.

— Точно така.

— Ти разполагаш ли с триста войници, шест-седем фургона и дружина майстори механици, за които нищо не си ми казал?

— Не, разполагам с теб, с мен, със съдържанието на кесиите ни, с тази карета и една колода карти. — Локи се опита да извърши някаква сложна манипулация с картите и те отново се разсипаха от ръката му и се пръснаха по отсрещната седалка. — Начукай ми отзад дръжката на брадва!

— Тогава, ако позволите, Господарю на ловките измами, оставам на мнение, че най-вероятно в Тал Верар има и друга мишена, за която бихме могли да помислим…

— Не съм убеден, че това ще е умен ход от наша страна. В Тал Верар няма тъпоумна аристокрация, с която да си играйкаме. Архонтът е военизиран тиранин и му е отпуснал края — измята законите, както си иска, и затова предпочитам да не го дърпам за набедрената препаска. Съветът на Приори се състои от търговци с неблагороден произход, а тях ще е адски трудно да ги измамиш. Има много поданици, подходящи за дребни игрички, но ако искаме голяма игра, Рекин е най-подходящ за целта. Той има онова, което ние искаме, и то ни чака да си го вземем.

— Да, но съкровищницата му…

— Чакай да ти обясня — рече Локи — как точно ще действаме с неговата съкровищница.

Локи говори няколко минути без прекъсване, докато събираше картите си, и очерта своя план до най-малки подробности. Веждите на Джийн се стрелнаха нагоре и се опитаха да скочат във въздуха над главата му.

— … това е положението. Е, Джийн, какво ще кажеш?

— Проклет да съм! Това може и да се получи! Ако…

— Ако?

— Сигурен ли си, че помниш как се работи с приспособленията за изкачване? Щото аз малко съм позабравил.

— Ще имаме доста време да се упражняваме, нали така?

— Надявам се. Хммм. И ще ни трябва дърводелец. Очевидно някой извън Тал Верар.

— Можем да се погрижим и за това, след като припечелим някоя пара.

Джийн въздъхна и всичката му шеговитост изтече от него като от пробит мях.

— Ами сигурно… в такъв случай ни остава само… проклятие.

— Какво?

— Аз, такова… ох, по дяволите. Пак ли ще ми се пречупиш? Мога ли да разчитам на теб?

— Дали можеш да разчиташ на мен? Джийн, що не… По дяволите, виж сам! С какво се занимавах аз? Упражнявах се, планирах… и се извинявах непрекъснато, да му се не види! Съжалявам, Джийн, много съжалявам. Във Вел Вирацо ми беше много тежко. Мъчно ми е за Кало, за Галдо, за Дървеницата.

— И на мен също, но…

— Знам. Оставих се мъката да ме надвие. Бях ужасен егоист и знам, че и теб те боли, както и мен. Наговорих глупости. Но мислех, че си ми простил… Погрешно ли съм разбрал? — Локи заговори по-твърдо. — Трябва ли сега да разбера, че прошката е нещо, което може да идва и да си отива като прилива?

— Виж, така не е честно. Просто…

— Просто какво? Джийн, друг като мен има ли? Аз ли съм единствената ти отговорност? Съмнявал ли съм се някога в твоите умения? Някога да съм се държал с теб като с малко дете? Не си ми майка, ебати, и със сигурност не си и Окови. Не можем да работим като партньори, ако непрекъснато ще ме съдиш така.

Двамата се гледаха — всеки се опитваше да докара израз на студено възмущение, но и на двамата не им се удаваше. В малката карета се възцари мрачно настроение. Джийн се намуси и се втренчи през прозореца, а Локи унило размесваше картите. Опита се отново да ги сцепи с една ръка и явно нито той, нито Джийн се изненадаха, когато на седалката до Джийн се посипа малка виелица от хартийки.

— Съжалявам — обади се Локи, когато картите му изпопадаха. — Пак казах нещо гадно. Богове, кога открихме колко е лесно да бъдем жестоки един към друг?

— Прав си — отвърна тихо Джийн. — Аз не съм Окови и безспорно не съм ти майка. Не трябваше да ти натяквам.

— Напротив, трябваше! Ти ме изкара от оня галеон, и пак ти ме изкара от Бел Вирацо. Ти беше прав. Държах се ужасно и те разбирам, ако все още… те нервирам. Толкова бях затънал в загубите си, че забравих за онова, което все още имам. Радвам се, че все още се тревожиш за мен достатъчно, че да ми сритваш задника, когато имам нужда.

— Аз, хм, виж… И аз ти се извинявам. Просто…

— По дяволите, не ме прекъсвай, когато съм изпаднал в добродетелно самоупрекване! Срам ме е, че се държах така в Бел Вирацо. Проявих незачитане към всичко, което сме преживели заедно. Обещавам да се поправя. Това успокоява ли те?

— Да. Да, успокоява ме. — Джийн започна да събира разпръснатите карти и на лицето му отново се появи сянката на усмивка. Локи се отпусна на седалката си и разтърка очи.

— Богове! Трябва ни мишена, Джийн. Имаме нужда от игра. Имаме нужда от някого, когото да обработваме, двамата заедно. Не разбираш ли? Не става въпрос само за това какво можем да измъкнем от Рекин. Искам да сме ние срещу света, пъргави и опасни, като едно време. Където няма място за подобно шикалкавене, нали се сещаш?

— Защото постоянно сме само на педя от ужасна и кървава смърт, искаш да кажеш.

— Точно така. Доброто старо време.

— Този план може да отнеме година — произнесе бавно Джийн. — Може би и две.

— За толкова интересна игра съм склонен да жертвам година-две. Да имаш някакви други належащи ангажименти?

Джийн тръсна глава, подаде събраните карти на Локи и продължи да прелиства купчината бележки с дълбоко замислено изражение. Локи бавно прокара пръстите на лявата си ръка по ръба на колодата — чувстваше, че му вършат почти толкова работа, колкото и рачешка щипка. Усещаше как го сърбят все още пресните белези под памучната туника — толкова многобройни, че сякаш почти цялата му лява страна бе скърпена от парцаливи парчета. По дяволите, той вече бе готов да се излекува. Беше готов да си възвърне предишната безгрижна жизненост. Струваше му се, че се чувства като човек на двойно повече години от неговите. Опита отново да разбърка картите с една ръка и колодата се разпадна в дланите му. Но поне не се разхвърча във всички посоки. Дали това беше напредък?

Двамата с Джийн се умълчаха.

Каретата заобиколи последния малък хълм и изведнъж пред Локи се разкри зелената шахматна дъска на поле, което се спускаше надолу към крайморски скали, може би на пет-шест мили от тях. Пейзажът бе изпъстрен със сиви, бели и черни петънца, които се сгъстяваха към хоризонта, където брегът на Тал Верар се притискаше към ръбатите скали. Дъждът сякаш притискаше крайбрежната част на града, а зад нея се стелеха огромни сребристи завеси, които забулваха островите на истинския Тал Верар. В далечината пращяха синьо-бели мълнии и приглушени гръмотевици се търкулваха с тътен към тях над полята.

— Пристигнахме — рече Локи.

— Крайбрежието — обади се Джийн, без да вдига поглед от бележките. — Можем да си намерим някой хан, като пристигнем. В такова време мъчно ще хванем лодка до островите.

— И кои ще бъдем, като пристигнем там?

Джийн вдигна очи и загриза устната си, а после налапа стръвта на старата игра.

— Хайде за известно време да бъдем нещо различно от каморци. Напоследък Камор не ни е донесъл нищо добро.

— Талишанци?

— Струва ми се добра идея. — Джийн леко измени гласа си и възприе слабия, но характерен акцент на град Талишам. — Аноним Неизвестен от Талишам и съдружникът му Неизвестен Аноним, също от Талишам.

— Какви имена вписахме в регистрите на Мераджио?

— Е, Лукас Феруайт и Еванте Екари отпадат веднага. Дори и сметките им да не са били конфискувани от държавата, те ще са поставени под наблюдение. Мислиш ли, че на Паяка няма да й се забие трън в задника, ако разбере, че действаме в Тал Верар?

— Не — отвърна Локи. — Май си спомням… Жером де Фера, Леоканто Коста и Майло Воралин.

— Аз сам открих сметката на Майло Воралин. Предполага се, че е вадранец. Мисля, че можем да го оставим за резерва.

— Само това ли ни остава? Три сметки, които можем да ползваме?

— За жалост да. Но това е доста повече, отколкото се пада на повечето крадци. Аз ще съм Жером.

— Тогава значи за мен остава Леоканто. По каква работа сме в Тал Верар, Жером?

— Ние сме… наети от лашейнска графиня. Тя възнамерява да си купи лятна къща в Тал Верар и сме дошли да й я търсим.

— Хммм. Това може да издържи няколко месеца, но след като огледаме наличните имоти, тогава какво? Пък и ще падне доста работа, ако не искаме всички веднага да разберат, че лъжем като разпрани. Ами ако се представим за… търговски наблюдатели?

— Търговски наблюдатели. Бива си го. Няма нужда да означава каквото и да било.

— Точно така. Ако постоянно висим в къщите на късмета и пляскаме карти, ние просто си запълваме времето, докато чакаме пазарните условия да узреят.

— Или пък сме толкова добри в работата си, че хич няма нужда да се трудим.

— Репликите ни сами се пишат. Как сме се запознали и откога сме заедно?

— Запознали сме се преди пет години. — Джийн се почеса по брадата. — По време на морско пътешествие. Станали сме делови партньори от едната скука. Оттогава сме неразделни.

— Само дето моят план изисква аз да кроя как да те убия.

— Да, обаче аз не го знам, нали така? Весел другар! Нищичко не подозирам!

— Тиквеник! Нямам търпение да видя как ще си получиш заслуженото!

— Ами плячката? Ако предположим, че успеем да завоюваме доверието на Рекин, както и да си изиграем танца, както трябва, и успеем да се измъкнем от града с цялата плячка, непокътната… Още не сме обсъждали какво следва.

— Ще сме двама дърти крадци, Джийн. — Локи присви очи и се помъчи да различи някакви подробности в залетия от проливен дъжд пейзаж, докато каретата вземаше последния завой и поемаше по дългия, прав път към Тал Верар. — Когато приключим с това, ще сме дърти крадци по на двайсет и седем, а може би дори по на двайсет и осем лазарника. Не знам. На теб как ти се струва идеята да станеш виконт?

— Лашейн — замисли се Джийн. — Значи да си купим някоя и друга титла и да се заселим там завинаги?

— Не съм сигурен дали ще стигна чак дотам. Но последно чух, че дребните титли вървели по десет хиляди солария, а по-хубавите — по петнайсет-двайсет. Това ще ни осигури дом и някакво влияние. Оттам можем да си правим, каквото си искаме. Да замисляме нови игри. Да остареем сред домашен уют.

— Пенсия?

— Не можем вечно да играем театро, Джийн. Мисля, че и двамата го разбираме. Рано или късно ще трябва да се обърнем към друг вид престъпления. Да измъкнем от това място една хубавичка печалба и после да я вложим в нещо полезно. Отново да изградим нещо. Каквото и да се случи по-нататък… е, тази ключалка можем да отворим, когато й дойде редът.

— Виконт Аноним Неизвестен от Лашейн и неговият съсед, виконт Неизвестен Аноним. Сигурно има и по-лоша участ на този свят.

— Няма спор… Жером. Е, с мен ли си?

— Разбира се, Леоканто, и ти го знаеш. Може би след още две години честни кражби вече ще съм готов да се оттегля. Мога пак да се захвана с коприна и кораби като мама и татко, може би дори да потърся някои от старите им връзки, ако успея да си ги спомня.

— Мисля, че Тал Верар ще ни се отрази добре — заяви Локи. — Този град е непокварен. Никога не сме го обработвали и той не познава такива като нас. Никой не ни познава, никой не ни очаква. Ще имаме пълна свобода на движението.

Каретата трополеше под дъжда и подскачаше там, където дъждът бе отмил пластовете защитна кал от очукания калдъръм на пътя от времето на Теринския трон. Мълния озари небето в далечината, но сивият воал между земята и морето се вихреше непрогледен и грамадата на Гал Верар бе скрита от погледа им, когато те за пръв път навлязоха в града.

— Ти почти със сигурност си прав, Локи. И аз мисля, че имаме нужда от игра. — Джийн пусна бележките в скута си и изпука с кокалчетата на ръцете си. — Богове, колко ще е хубаво да се поразвихрим! Колко ще е хубаво отново да сме хищници!

Трета глава. Сърдечно гостоприемство

Стаята представляваше груб куб с тухлени стени, дълги по около осем крачки. Беше съвсем тъмно, палеща жега лъхаше от стените, толкова нагорещени, че можеше да ги докоснеш само за секунди. Локи и Джийн изнемогваха вътре само боговете знаят от колко време, сигурно от часове.

— Ех… — въздъхна унило Локи. Двамата с Джийн седяха върху сгънатите си връхни дрехи, долепили гърбове и облегнати един на друг в мрака. Локи заудря с пети каменния под, не за първи път.

— Проклятие! — ревна Локи. — Пуснете ни! Изяснихте се вече.

— А какво ли трябваше да ни се изясни? — изхъхри Джийн.

— Не знам. — Локи се изкашля. — И не ми пука. Каквото и да е то, те вече се изясниха, да му се не види. Не мислиш ли?

Махането на качулките беше истинско облекчение, което трая около два удара на сърцето.

Първо незнайно колко време се препъваха в задушния мрак, дърпани и ръчкани от похитителите им, които като че бързаха. Последва и истинско пътуване с лодка — Локи усещаше мириса на топлите солени мъгли, надигащи се над градското пристанище, докато палубата се полюшваше леко под него, а греблата скърцаха ритмично в улеите си.

Най-сетне и това свърши — лодката се заклатушка, когато някой стана и се размърда, прибраха греблата и един непознат глас се провикна за пръти. Малко по-късно лодката се блъсна в нещо и чифт силни ръце отново изправиха Локи на крака. След като му помогнаха да слезе от лодката на твърда каменна повърхност, изведнъж свалиха качулката от главата му. Той се огледа, примига срещу внезапната светлина и възкликна:

— Ох, мамицата му.

В сърцето на Тал Верар, между трите острова полумесеци на Великите гилдии, се намираше Кастелана, имението крепост на херцозите на Тал Верар преди векове. След като градът се отървал от титулуваната аристокрация, замъкът Кастелана се превърнал в дом на нова порода заможни благородници — съветниците от Приори, независимите богаташи и водачите на гилдии, чието обществено положение изискваше най-биещи на очи прояви на възможностите им за харчене.

В самия център на Кастелана, опасан от празен ров, подобен на кръгъл каньон от елдерглас, се намираше Мон Магистерия, дворецът на Архонта — внушително човешко постижение, което се извисяваше над чуждото великолепие. Изящен каменен бурен, израсъл в стъклена градина.

Бяха довели Локи и Джийн на едно място точно под него. Локи предполагаше, че се намират в кухината, която отделяше Мон Магистерия от обкръжаващия я остров — пещера с милиони фасети от потъмнен елдерглас се издигаше нагоре около тях, а земите на горния остров се намираха на петдесет-шестдесет стъпки над главите им. Каналът, по който лодката бе стигнала дотук, лъкатушеше надалеч от лявата му страна, а далечен тътен, без видима причина за него, заглушаваше плискането на водата.

В основата на отделния остров, на който се намираше Мон Магистерия, имаше обширна каменна площадка, покрай която бяха вързани няколко лодки, включително покрита церемониална баржа с копринени балдахини и позлатени дървени части. Алхимични лампи, излъчващи меко синьо сияние, окачени на железни пръти, осветяваха площадката, а зад прътите стояха мирно десетина войници. Дори и бързият поглед нагоре да не бе разкрил на Локи самоличността на техния похитител, тези войници щяха да разкрият всичко.

Бяха облечени с тъмносини жакети и бричове, с черни кожени предпазители на ръцете, жилетки и ботуши, всичките украсени с релефни фигури от лъскав месинг. Тилът им бе покрит със сини качулки, а на лицата си носеха гладки овални маски от излъскан бронз. Решетки от малки дупчици им позволяваха да виждат и да дишат, но отдалече всякакви признаци на човешкото бяха изтрити — войниците бяха оживели скулптури без лица.

Очите на Архонта.

— Ето че пристигнахме, мастер Коста и мастер Де Фера — рече жената, която ги бе причакала, застана между тях, хвана ги за лактите и им се усмихна, все едно бяха излезли да гуляят вечер из града. — Мястото тук не е ли по-уединено и подходящо за разговор?

— Какво сме направили, че да заповядат да ни докарат тук? — попита Джийн.

— Не мен трябва да питате за това — отвърна жената и ги подбутна леко напред. — Моята работа е да намирам и довеждам.

Тя пусна Локи и Джийн точно пред първата редица от войници на Архонта. В десетината лъскави бронзови маски се отразяваха собствените им тревожни лица.

— А понякога — продължи жената, щом се качи обратно в лодката, — когато гостите не се върнат обратно, моята работа е да забравя, че изобщо съм ги виждала някога.

Очите на Архонта се раздвижиха без видим сигнал — по няколко войници обкръжиха плътно и Локи, и Джийн. Един от тях заговори — отново се оказа жена, чийто глас отекна злокобно:

— Ще се качим горе. Не бива да се съпротивлявате и трябва да мълчите.

— Или какво? — попиша Локи.

Окото, което бе заговорило, пристъпи без колебание към Джийн и го удари в корема. Едрият мъж издиша изненадано и лицето му се изкриви, а жената Око се обърна към Локи.

— Ако, който и да било от вас ни причини неприятности, наредено ми е да накажа другия. Ясна ли съм?

Локи заскърца със зъби и кимна.

Широко лъкатушно стълбище водеше нагоре от площадката — стъклените стъпала бяха груби като тухла. Стъпало подир стъпало войниците на Архонта водеха Джийн и Локи нагоре покрай блестящите стени, докато влажният вечерен бриз откъм града отново облъхна лицата им.

Те излязоха на площадката, обрамчена от стъклената пропаст. От тази страна на дълбоката трийсет стъпки пропаст имаше караулно помещение, а до него — подвижен мост, който в момента беше изправен във въздуха и подпрян с тежка дървена рамка. Локи предположи, че това е обичайният вход към владенията на Архонта.

Мон Магистерия беше херцогски замък в истинския стил на Теринския трон, извисяващ се цели петнайсет етажа в най-високата си точка и три-четири пъти по-широк. Редица след редица назъбени бойници, иззидани от черни плоски камъни, които сякаш поглъщаха струите светлина, изливащи се от десетките фенери, горящи на територията на замъка, се издигаха нагоре. Акведукти с колони обкръжаваха стените и кулите на всеки етаж и декоративни водни струи се изливаха от скулптурите на дракони и морски чудовища в ъглите на крепостта.

Очите на Архонта поведоха Локи и Джийн към фасадата по широка пътека, посипана с бял чакъл. От двете й страни се ширеха тучни зелени поляни, обградени с декоративни каменни бордюри, които ги караха да наподобяват острови. Още облечени в синьо стражи с черни брони и бронзови маски стояха неподвижно край пътеката, стиснали алебарди от закалена стомана с алхимични светлини, вградени в дървените им дръжки.

Докато повечето замъци имаха параден вход, Мон Магистерия имаше буен водопад, по-широк от пътеката, на която се намираха — тъкмо той бе източникът на шума, който Арки бе чул да отеква, когато лодката пристана долу. Многобройни водни потоци се изливаха от огромни тъмни отвърстия, наредени в колона в стената на замъка. Те се сливаха и се изсипваха в кипящ ров в самата основа на постройката, ров, дори още по-широк от каньона със стъклени стени, ограждащ земите на замъка от останалата територия на Кастелана.

Леко извит мост се губеше в бучащия бял водопад почти в средата на рова. Топла мъгла се виеше около тях, докато се приближаваха към него — сега Локи забеляза, че в моста е изрязана някаква ниша, която се спускаше от центъра му по цялата му видима дължина. До моста на една тънка каменна колона бе окачена желязна верига. Офицерът Око я хвана и я дръпна три пъти.

Миг по-късно откъм моста се чу метално дрънчене. Един тъмен силует се очерта във водопада, разрасна се и после се втурна към тях, а от покрива му отскочиха водни пръски и мъгла. Беше огромен дървен сандък, обкован с желязо, петнайсет стъпки висок и широк колкото моста. Той се приплъзна с грохот по улея, издълбан в моста, и спря с металическо стържене точно пред тях. Вратите му се отвориха отвътре от двама служители с тъмносини мундири, поръбени със сребърен гайтан.

Въведоха Локи и Джийн в просторното транспортно средство, което имаше прозорци на стената, обърната към замъка. През тях Локи не виждаше нищо, освен леещата се вода. Водопадът загърмя по покрива — шумът бе подобен на този, когато се намираш в карета по време на свирепа буря.

Когато Локи, Джийн и всички Очи влязоха в сандъка, служителите затвориха вратата. Единият дръпна веригата, вградена в стената отдясно, и сандъкът с грохот и скърцане бе изтеглен обратно там, откъдето бе дошъл. Докато минаваха през водопада, Локи прецени, че той е дълъг около петнайсет-двайсет стъпки. Незащитен човек никога не би успял да премине през него, без да бъде съборен в рова. Локи предположи, че тъкмо това му е предназначението.

А освен това беше страхотен начин да се изфукаш.

Скоро те преминаха от другата му страна. Локи видя как ги изтеглят в голяма полукръгла зала, чиято отсрещна стена бе резбована, а таванът й бе висок около трийсет стъпки. Алхимични полилеи я осветяваха — сребърни, бели и жълти, и цялата зала сияеше като съкровищница с блясък, пречупен в мокрите прозорци. Когато сандъкът спря, служителите дръпнаха няколко невидими резета и отвориха предните прозорци като грамадна порта.

Пак избутаха Локи и Джийн от сандъка, но по-внимателно отпреди. Камъните под краката им бяха хлъзгави от водата и те последваха примера на стражите и запристъпваха внимателно. Водопадът тътнеше зад гърба им, а после огромната двойна порта зад сандъка се затръшна и оглушителният грохот се превърна в приглушено ехо.

В една ниша в стената отляво на Локи се виждаше някаква водна машина. Няколко мъже и жени стояха пред лъскавите месингови цилиндри и местеха лостове, прикрепени към механични приспособления, чиито функции Локи изобщо не можеше да разгадае. Тежки железни вериги потъваха в тъмни дупки на пода точно до улея, по който влезе огромният дървен сандък. Джийн също изпружи врат, за да огледа по-добре любопитната машинария, но щом преминаха отвъд опасните хлъзгави камъни, краткият изблик на търпимост от страна на войниците приключи и те отново започнаха да бутат двамата крадци.

Те преминаха набързо през преддверието, толкова широко и величествено, че в него можеха да се проведат няколко бала едновременно. Залата нямаше прозорци, които да гледат навън, а изкуствени панорами от стъклопис, осветени изотзад. Всеки прозорец представляваше стилизирано изображение на онова, което би се виждало през истински отвор, изрязан в камъка — бели сгради и имения, притъмнели небеса, терасите на островите отвъд пристанището, десетки платна на главния пристан.

Поведоха Локи и Джийн по един страничен коридор, нагоре по стълбище и после по друг коридор, покрай облечени в сини мундири стражи, вцепенени в стоика мирно. Дали това бе плод на въображението на Локи, или наистина в израженията им се промъкна нещо повече от обичайното почитание, докато бронзовите маски на Очите се редяха покрай тях? Но не остана време за размишления, защото изведнъж ги спряха пред явната им крайна цел. В един коридор, целият в дървени врати, те стояха пред единствената метална.

Едно Око излезе напред, отключи вратата и я отвори. Стаята, към която водеше тя, беше малка и тъмна. Войниците бързо развързаха ръцете на Локи и Джийн и избутаха и двамата в стаичката.

— Хей, чакайте малко, да му се не види! — възкликна Локи, ала вратата се затръшна и те внезапно се озоваха, сред пълен мрак.

— Переландро! — въздъхна Джийн. Двамата с Локи се препънаха на няколко пъти един в друг, докато успеят да възстановят равновесието и достойнството си. — Как така, пусто да остане, успяхме да привлечем вниманието на тия проклети гадове?

— Не знам, Жером. — Локи съвсем леко наблегна на псевдонима. — Но може би и стените имат уши. Хей. Гадове проклети! Няма нужда да хитрувате! Ние се държим напълно възпитано, когато ни задържат любезно!

Той се запрепъва към мястото, където бе запомнил, че се намира най-близката стена, и задумка с юмруци по нея — и за пръв път откри, че тя бе груб тухлен зид.

— Проклятие! — смънка Локи и засмука охлузеното си кокалче.

— Странно — отбеляза Джийн.

— Кое?

— Не мога да съм сигурен.

— Кое?

— Аз ли си въобразявам, или тук като че става по-топло?

Времето течеше със скоростта на безсънната нощ.

Локи виждаше цветове, проблясващи и трепкащи в нощта, и макар и част от него да знаеше, че те не са истински, с всяка изминала минута тази част ставаше все по-малко настоятелна. Жегата притискаше като тежест всяка частица от кожата му. Туниката му беше широко разтворена и беше махнал шалчетата си, за да ги увие около дланите си, за да се подпира, докато се облягаше на Джийн.

Когато вратата изщрака и се отвори, той чак след няколко мига осъзна, че не си го въобразява. Пролуката, изпълнена с бяла светлина, се разрасна до квадрат и той вдигна ръце, за да затули очите си. Въздухът от коридора го лъхна като хладен есенен вятър.

— Господа — обади се глас отвъд квадрата от светлина. — Стана ужасно недоразумение.

— Унгх-гах-ах — беше единственият отговор, който Локи успя да даде, докато се опитваше да си спомни как точно се задействат коленете му. Чувстваше устата си толкова суха, все едно бе натъпкана с царевично брашно.

Силни хладни ръце се протегнаха и му помогнаха да се изправи. Стаята заплава около него и двамата с Джийн отново бяха изведени в блаженството на коридора. Отново ги обкръжиха сини жакети и бронзови маски, но Локи присвиваше очи срещу светлината и чувстваше повече срам, отколкото страх. Знаеше, че е объркан, все едно беше пиян, и че не може да направи нищо повече от това да се вкопчи в смътното осъзнаване на това какво ставаше. Водеха го по коридори, изкачваха го по стълбища (Стълбища! О, богове! Колко стълбища можеше да има в тоя проклет дворец?), а краката му само от време на време носеха тежестта му, както им се полага. Чувстваше се като марионетка, участваща в жестока комедия, която се разиграваше сред необикновено голям декор.

— Вода! — успя да изпъшка той.

— Скоро — отвърна един от войниците, които го носеха. — Много скоро.

Най-сетне двамата с Джийн ги въведоха през високи черни порти в приглушено осветен кабинет, чиито стени сякаш бяха направени от хиляди и хиляди малки стъкълца, изпълнени с малки трептящи сенки. Локи примига и прокле състоянието си — беше чувал моряците да говорят за „сухото пиянство“ — затъпяването, слабостта и раздразнителността, които обземаха човек, изгарящ за вода, но и през ум не му бе минавало, че някога ще го изпита непосредствено. Това правеше всичко да изглежда много странно и несъмнено разкрасяваше обстановката в една съвсем обикновена стая.

В кабинета имаше масичка и три обикновени дървени стола. Локи, изпълнен с благодарност, се завтече към единия, но войниците от двете му страни го стиснаха здраво и го изправиха.

— Трябва да изчакате — каза единият от тях.

Но не чакаха дълго — само след няколко удара на сърцето се отвори втора врата и в стаята влезе мъж, облечен в дълги, поръбени с кожа одежди, забележимо възбуден.

— Боговете да пазят Архонта на Тал Верар — произнесоха в един глас четиримата войници.

„Максилан Страгос — осъзна слисано Локи. — Проклетият върховен военачалник на Тал Верар!“

— Бъдете милостиви, оставете тези мъже да седнат — рече Архонтът. — Вече постъпихме с тях печално несправедливо, префект-меченосецо. Затова сега ще се отнасяме с тях възможно най-любезно. Не сме каморци в края на краищата.

— Разбира се, Архонт.

Бързо настаниха Локи и Джийн да седнат. Когато войниците се увериха, че няма веднага да се катурнат, те отстъпиха и застанаха мирно зад тях. Архонтът махна раздразнително.

— Свободен сте, префект-меченосецо.

— Но… Ваше благородие…

— Махай се от очите ми. Вече сериозно се изложи, като престъпи съвсем ясните ми нареждания относно тези хора и вследствие на това те са в такова състояние, че не могат да бъдат никаква заплаха за мен.

— Но… да, Архонт.

Префект-меченосецът се поклони вдървено, а след него и тримата останали войници, а после четиримата припряно напуснаха кабинета. Вратата зад тях се затвори с щракането на сложен механизъм.

— Господа — рече Архонтът, — моля, приемете моите най-искрени извинения. Нарежданията ми са били разбрани погрешно. Трябваше да се отнесат с вас с най-голяма любезност. Вместо това сте били натикани в жежката стая, в която затварят само най-долните престъпници. Убеден съм, че моите Очи в битка са десетократно по-добри от всеки противник, ала в тази най-обикновена задача те ме опозориха, и трябва да поема своята отговорност. Трябва да ми простите това недоразумение и да ми окажете честта да се отнеса по-гостоприемно с вас.

Локи събра воля, за да се опита да отговори подобаващо, и отправи наум благодарствена молитва към Уродливия страж, когато Джийн заговори пръв.

— За нас е чест, Закрилнико. — Гласът му бе дрезгав, но способността му да мисли явно се възстановяваше по-бързо от тази на Локи. — Тази стая бе твърде малка цена за удоволствието за една толкова… толкова неочаквана аудиенция. Няма за какво да ви прощаваме.

— Вие сте необикновено любезен — рече Страгос. — Моля ви, зарежете излишните неща. Достатъчно е да ме наричате „Архонт“.

На вратата, през която бе влязъл Архонтът, тихо се почука.

— Влез — подкани той и вътре нахлу дребен плешив мъж с натруфена ливрея в синьо и сребристо. Носеше сребърен поднос с три кристални чаши и голяма бутилка с някаква течност в бледокехлибарен цвят. Локи и Джийн впиха очи в бутилката като ловци, готвещи се да хвърлят последните си копия по нападащия ги звяр.

Щом прислужникът остави подноса и посегна към шишето, Архонтът му направи знак да се отдръпне и го пое сам.

— Върви — рече той. — Аз сам мога идеално да обслужа тези клети господа.

Прислужникът се поклони и изчезна през вратата. Страгос извади вече разхлабената тапа на бутилката и напълни два от бокалите чак догоре. От бълбукането и плискането Локи чак го заболяха бузите отвътре.

— В този град е обичайно домакинът да пие пръв, когато сервира — обясни Архонтът. — За да възбуди доверие към онова, което се поднася. — Той сипа два пръста от течността в третата чаша, вдигна я към устните си и я изгълта на един дъх.

— Ааа — въздъхна той и подаде без повече протакане пълните чаши на Локи и Джийн. — Вземайте, пийте. Няма нужда от деликатности. Аз съм стар боец.

Локи и Джийн проявиха всичко друго, но не и деликатност и гаврътнаха предложените им питиета с благодарна невъздържаност. На Локи не би му пукало, ако ще да им бяха предложили и изстискан сок от червеи, но всъщност напитката беше някакъв вид крушов сайдер, съвсем леко тръпчив. Детско питие, което и врабче не можеше да напие, и прозорлив избор, като се имаше предвид състоянието им. Възкиселият студен сайдер се плъзна в измъченото гърло на Локи и той потръпна от удоволствие.

Двамата с Джийн, без да се замислят, протегнаха празните си чаши, но Страгос вече ги чакаше с бутилката в ръка и напълни отново чашите им с великодушна усмивка. Локи пресуши половината от новата си чаша на една глътка и се насили да изпие остатъка по-бавно. От стомаха по тялото му вече се разливаше нова сила и той въздъхна облекчено.

— Хиляди благодарности, Архонте — каза Локи. — Мога ли да запитам с какво сме ви обидили ние с Жером?

— Да сте ме обидили? В никакъв случай. — Страгос, все така усмихнат, остави бутилката и се настани на масичката. Протегна се към стената и дръпна една копринена връв. От тавана се спусна бледокехлибарен лъч и освети центъра й. — Това, което сте сторили, младежи, е, че привлякохте интереса ми.

Страгос седеше, очертан от светлинния лъч, и Локи за първи път го разгледа внимателно. Мъж на прага на старостта, със сигурност гонещ шейсетте, ако не ги бе и минал вече. Странно изискан мъж, с будно изражение. Кожата му беше розова и повяхнала, косата — като плосък сив покрив. Според досегашния опит на Локи повечето влиятелни мъже бяха или аскети, или лакомници, но Страгос явно не беше от тях — уравновесен човек. А погледът му беше проницателен, проницателен като на лихвар, който си има работа със закъсал клиент. Локи пиеше крушовия си сайдер и се молеше да му дойде ум.

Стъкълцата, с които бе облицована стаята, улавяха и отразяваха златистата светлина и когато Локи остави погледа си да се зарее из нея, той стреснато забеляза, че сенките вътре в тях се движат. Тези малки трепкащи сенки бяха пеперуди, нощни пеперуди, бръмбари — стотици, може би хиляди, и всяко насекомо бе затворено в малкия си стъклен затвор… Стените в кабинета на Архонта бяха покрити с най-голямата сбирка от насекоми, която Локи не само бе виждал някога с очите си, но и за която изобщо бе чувал. Джийн хлъцна до него — очевидно и той бе забелязал същото. Архонтът се позасмя снизходително.

— Колекцията ми. Не е ли поразителна?

Той отново посегна към стената и дръпна друга копринена връв. Мека бяла светлина грейна зад стъклените стени и вече се виждаха и най-малките подробности на всеки образец. Имаше пеперуди с алени крила, сини крила, зелени крила… рисунките по крилете на някои от шарените бяха по-заплетени и от татуировки. Имаше сиви, черни и златни нощни пеперуди с къдрави антени. Имаше бръмбари с лъскави черупки, които блестяха като благородни метали, и оси с прозрачни криле, трепкащи над злокобните им заострени тела.

— Невероятно! — възкликна Локи. — Как е възможно?

— О, не е възможно. Всичките са изкуствени — най-доброто, което могат да създадат изкуството и занаятчийското майсторство. Един механизъм няколко етажа по-надолу задвижва няколко мяха, които издухват въздушни потоци нагоре по шахти зад стените на този кабинет. Всяка кутийка има малък отвор отзад. Трептенето на крилцата изглежда съвсем произволно и истинско… в полумрак човек никога не би разбрал истината.

— Но въпреки това е невероятно — обади се Джийн.

— Е, намираме се в града на изкусните изобретения — отвърна Архонтът. — Живите същества изискват такива тягостни грижи! Смятайте Мон Магистерия за хранилище на изкуствени вещи. Хайде, пийте, позволете ми да ви налея последния остатък от бутилката.

Локи и Джийн му подадоха чашите си, Страгос им сипа още няколко пръста питие и бутилката се изпразни до дъно. Той седна отново на масата и вдигна нещо от сребърния поднос — тъничка папка, увита в кафяв лист и със счупени восъчни печати от трите страни.

— Изкуствени вещи. Точно както и вие сте изкуствени, мастер Коста и мастер Де Фера. Или по-добре да ви наричам мастер Ламора и мастер Танен?

Ако Локи имаше силата да строши тежкия верарски кристал с голи ръце, Архонтът щеше да загуби една чаша.

— Моля за извинение — пусна Локи отзивчива и малко объркана усмивка, — но не познавам хора с подобни имена. Жером?

— Сигурно е станала грешка — отвърна Джийн със същия учтиво сконфузен тон.

— Няма грешка, господа — рече Архонтът, отвори папката и прегледа набързо съдържанието — десетина пергаментови листа, изписани с черно мастило със старателен почерк. — Преди няколко дни получих едно крайно любопитно писмо по секретните канали на моите разузнавателни служби. Писмо, съдържащо изключителен набор от истории. От един личен познат — източник от йерархията на Вързомаговете от Картейн.

Дори и ръцете на Джийн не могат да стиснат чаша от верарски кристал така, че да я пръснат на парченца — помисли си Локи, — иначе в този миг избухнал облак от отломки и кръв щеше да украси кабинета на Архонта.

Локи вдигна дръзко вежда — все още не искаше да се предава.

— Вързомаговете? Богове, това звучи зловещо. Обаче какво общо могат да имат Вързомаговете с Жером и мен?

Страгос гладеше брадичката си и преглеждаше документите в папката.

— Очевидно и двамата сте крадци от някакъв таен анклав, чието седалище преди е било в Дома на Переландро в храмовия квартал на Камор — ама че наглост! Действали сте без разрешението на капа Венкарло Барсави, който вече не е сред живите. Откраднали сте десетки хиляди крони от няколко каморски донове. Носите обща отговорност за смъртта на някой си Лучано Анатолиус, пиратски капитан, наел Вързомаг, за да му помогне да осъществи плановете си. И може би най-важното — вие сте осуетили тези планове и сте осакатили Вързомага. Победили сте го в ръкопашен бой. Необикновено. Върнали сте го в Картейн полумъртъв и напълно полудял. Без пръсти, без език.

— Всъщност ние с Леоканто сме от Талишам и сме…

— И двамата сте от Камор. Джийн Естеван Танен, което е истинското ви име, и Локи Ламора — което не е вашето истинско име. Това, кой знае защо, е подчертано. Присъствието ви в моя град е част от заговор срещу онази мижитурка Рекин… предполага се, че се подготвяте да проникнете в съкровищницата му. Е, в това ви пожелавам много късмет. Има ли нужда да продължаваме с вашия маскарад? Разполагам с още много подробности. Явно Вързомаговете ви имат зъб.

— Гадове долни — измърмори Локи.

— Виждам, че действително ги познавате лично — рече Страгос. — Наемал съм някои от тях в миналото. Много са докачливи. Значи ще признаете, че съдържанието на този доклад е истина? Хайде. Рекин не ми е приятел. Той е с Приори, нищо чудно дори да е член на проклетия им съвет.

Локи и Джийн се спогледаха и Джийн вдигна рамене.

— Много добре — рече Локи. — Явно сте ни хванали натясно, Архонте.

— Тройно натясно, по-точно. Разполагам с този доклад, който описва нашироко вашите действия. Държа ви тук, където е съсредоточена цялата ми власт. А за да съм по-спокоен, вече ви държа и на каишка.

— Което ще рече? — попита Локи.

— Може би моите Очи не са ме изложили, господа. Може би вие двамата нарочно сте били вкарани за няколко часа в жежката стая, за да ви обземе жажда, която трябваше да се утоли. — Той посочи чашите на Локи и Джийн, в които вече имаше само утайка.

— Сложили сте нещо в сайдера — досети се Джийн.

— Разбира се — потвърди Страгос. — Една отлична отровичка.

Стаята потъна в пълно мълчание — чуваше се само тихото пърхане на крилцата на изкуствените насекоми. После Локи и Джийн се надигнаха едновременно от столовете си, ала Страгос дори не трепна.

— Седнете. Освен ако не предпочитате да не изслушате какво точно става.

— Вие пихте от същата бутилка — рече Локи, без да помръдне.

— Разбира се. Веществото не беше в сайдера. Беше в чашите ви, размазано по дъното. Безцветно и без вкус. Патентовано алхимично вещество, доста скъпо. Трябва да се чувствате поласкани. Увеличих чистата ви лична стойност, хе-хе.

— Аз разбирам туй-онуй от отрови. Каква е?

— Какъв смисъл има да ви го обяснявам? Може да се опитате да хванете някого да забърка противоотрова. А така единственият ви възможен източник на противоотрова съм аз. — Той се усмихна и цялата разкаяна любезност се отлюспи от изражението му като стопената обвивка на насекомо. Сега пред тях беше един съвсем различен Страгос и в гласа му се долавяше плющенето на бич. — Седнете. Очевидно е, че сега сте на мое разположение. Боговете са ми свидетели, че не сте онова, което съм искал, но може би сте онова, от което мога да се възползвам най-добре.

Локи и Джийн седнаха отново, сконфузени. Локи запокити чашата си на килима, тя отскочи, търколи се и спря до масата на Страгос.

— Може да знаете, че и преди са ме тровили, с цел да ме поставят под принуда — рече Локи.

— Така ли? Колко удобно. Тогава несъмнено ще се съгласите, че е по-добре, отколкото да ви отровят с цел убийство.

— Какво искате да извършим?

— Нещо полезно — отвърна Страгос. — Нещо величествено. Според този доклад вие сте Трънът на Камор. Моите агенти ми разказаха разни истории за вас… най-нелепи слухове, които сега излиза, че са били истина. Мислех, че сте мит.

— Трънът на Камор е мит — отвърна Локи. — Освен това никога не съм бил само аз. Винаги сме действали като група, задружно.

— Разбира се. Няма нужда да подчертавате пред мен колко е важен мастер Танен. Всичко е описано тук, в тази папка. Ще запазя живота и на двама ви, докато се подготвям за задачата, която смятам да ви възложа. Все още не съм готов да я обсъждаме, затова нека кажем, че междувременно ще ви държа под запор. Вървете и се занимавайте със своите си работи. Когато ви повикам, ще дойдете.

— Дали? — изплю Локи.

— О, имате пълната възможност да напуснете града — а ако заминете, ще умрете от бавна и много мъчителна смърт още преди да са се сменили годишните времена. А това ще бъде разочарование за всички нас.

— Може да блъфирате — рече Джийн.

— Да, да, но ако сте разумни хора, и блъфът ще ви задържи също така сигурно, колкото и истинската отрова, нали? Но стига, Танен. Разполагам с такива средства, че няма нужда да блъфирам.

— А какво ще ни задържи да не избягаме, когато получим противоотровата?

— Отровата е скрита, Ламора. Тя дреме в тялото много, много месеци наред, а може би и години. Ще ви отпускам противоотрова на периоди, стига да съм доволен от вас.

— А каква е гаранцията, че ще продължите да ни я давате, след като изпълним задачата, която ще ни възложите?

— Нямате такава.

— Нито пък имаме по-добър избор.

— Нямате, разбира се.

Локи затвори очи и ги разтърка леко с кокалчетата на показалците си.

— Тази ваша предполагаема отрова… ще ни въздейства ли по някакъв начин в ежедневието? Ще влияе ли върху преценките, жизнеността и здравето ни?

— Ни най-малко — отвърна Страгос. — Няма да забелязвате нищо, докато не отмине времето, когато е трябвало да вземете противоотрова, и тогава изведнъж ще усетите много неща. Но дотогава тя с нищо няма да ви затруднява.

— Но вие вече ни затруднихте — рече Джийн. — Ние сме в много деликатен етап от отношенията ни с Рекин.

— Той ни даде строга заповед да не вършим нищо подозрително, докато той души какви сме ги вършили напоследък. Изчезването ни от улиците, за да бъдем поставени под грижите на хората на Архонта, най-вероятно ще бъде отчетено като подозрително.

— Това вече сме го взели предвид — отвърна Архонтът. — Повечето от хората, които ви отмъкнаха от улицата, са членове на една от бандите на Рекин. Само че той не знае, че те работят и за мен. Те ще му докладват, че са ви видели тук и там, дори и другите да престанат.

— Сигурен ли сте, че Рекин е сляп за това на кого всъщност са предани?

— Боговете да благословят тъй забавната ви наглост, Ламора, но няма да се оправдавам пред вас за всяко свое нареждане. Приемете ги като другите ми войници и ако трябва да вярвате в нещо, вярвайте в преценките ми, които ме задържат на поста на Архонта вече цели петнайсет години.

— Ако грешите, Страгос, това означава, че животът ни зависи от милостта на Рекин.

— Така или иначе животът ви зависи от моята милост.

— Рекин не е глупак!

— Тогава защо се опитвате да го оберете?

— Ласкаем сами себе си — заобяснява Джийн — с това, че сме…

— Аз ще ви кажа — прекъсна го Страгос, затвори папката и сключи длани върху нея. — Вие не сте просто алчни. Вие двамата страдате от нездравословна жажда за приключения. Размишленията над вероятността да спечелите сигурно направо ви опияняват. Иначе защо ще избирате такъв живот, когато очевидно сте можели да преуспеете като най-прости крадци, в границите, позволени от онзи Барсави?

— Ако си мислите, че тези няколко листчета ви дават достатъчно знания, че да правите такива предположения…

— Вие двамата обичате да поемате рискове. Изключително. Рисковете са вашият занаят. И смятам да ви предложа един риск тъкмо като за вас. Може дори да ви хареса.

— Това можеше и да е вярно — намеси се Локи, — преди да ни кажете за сайдера.

— Очевидно съм наясно, че постъпката ми ще ви даде основание да се озлобите към мен. Оценете позицията ми. Постъпих така с вас, защото уважавам способностите ви. Не мога да си позволя да ви възложа да ми служите, без да имам някаква власт над вас. Вие двамата сте лост и опорна точка, и си търсите град, който да преобърнете.

— Защо, по дяволите, просто не ни наехте?

— Възможно ли е парите да са достатъчно средство за въздействие върху двама души като вас, които могат да се сдобиват с тях с такава лекота?

— Значи всъщност това, че се ебавате с нас като джеремитска гювендия, всъщност е един твърде ласкателен комплимент? — избухна Джийн. — Ах, ти, шибан…

— Успокойте се, Танен — сряза го Страгос.

— Защо да се успокоява? — Локи приглади пропитата си от пот туника и, навъсен, почна да връзва припряно шаловете на врата си. — Тровите ни, товарите ни с някакво тайнствено поръчение и не ни предлагате и грош! Усложнявате ни живота като Коста и Де Фера и очаквате да ни извикате, когато ви скимне, когато благоволите да ни разкриете що за задача е това. Богове! Ами разходите? Ние ли да ги покриваме?

— Ще разполагате с всички средства и материали, които поискате, за да ми служите. И преди да сте се зарадвали, си припомнете, че ще отговаряте за всяка една похарчена сентира.

— О, великолепно! А какви други облаги ще ни донесе тая ваша задача? Допълнителен обяд в казармата на вашите Очи? Болнични легла, когато Рекин ни отреже топките и ни ги зашие в очните орбити?

— Не съм свикнал да ми говорят с такъв…

— Свиквайте тогава! — кресна Локи, стана от стола и започна да изтупва връхната си дреха. — Имам контрапредложение и настоявам да се отнесете към него напълно сериозно.

— Така ли?

— Зарежете тая работа, Страгос. — Локи придърпа дрехата си, разтърси плещи, за да я нагласи, и се хвана за реверите. — Зарежете целия този нелеп план. Дайте ни достатъчно противоотрова, ако такава съществува, колкото да ни оправи засега. Или ни кажете каква е тя и ще накараме нашия алхимик да се погрижи за нея. Сами ще си я платим. Пратете ни обратно при Рекин, към когото не питаете особена любов, и ни оставете да го оберем. Не ни закачайте повече и ще ви се отплатим за услугата.

— И какво ще спечеля аз от това?

— По-скоро искам да ви кажа, че това ще ви позволи да запазите всичко онова, което имате сега.

— Драги ми Ламора! — Страгос се засмя с приглушен сух смях, който сякаш идваше от вътрешността на ковчег. — Вашето репчене може да успее да убеди някой каморски дон помияр с гръбнак от сюнгер да си даде кесията. Може дори да ви помогне да изпълните поръчението, което съм би намислил. Но сега бие сте мои, а Вързомаговете съвсем ясно обясниха как можете да бъдете усмирен.

— Нима? И как точно?

— Заплашете ме още веднъж и ще пратя Джийн обратно в жежката стая до съмване. Вие можете да почакате навън, прикован напълно удобно, и да си представяте какво му е. И обратното, Джийн, ако вие решите да ми се правите на бунтовник.

Локи стисна зъби и заби поглед в земята. Джийн въздъхна, пресегна се и го потупа по ръката. Локи кимна едва забележимо.

— Добре. — Страгос се усмихна студено. — Аз уважавам не само способностите ви, но и вашата взаимна преданост. Уважавам я достатъчно, че да я използвам за добро и за зло. И затова вие ще пожелаете да дойдете, когато ви повикам, и да приемете задачата, която съм ви приготвил… Когато аз откажа да ви видя, тогава вече ще имате причина за тревоги.

— Тъй да е — рече Локи. — Но искам да го запомните.

— Какво да запомня?

— Че ви предложих да зарежем това — отвърна Локи. — Че предложих просто да си тръгнем.

— О, богове, ама вашето самомнение наистина било твърде високо, а, мастер Ламора?

— Достатъчно високо. Не по-високо от това на Вързомаговете, бих казал.

— Да не ми намеквате, че Картейн се бои от вас, мастер Ламора? Моля ви се! Ако беше така, вече да са ви убили. Не. Те не се боят от вас, те искат да ви видят наказани. А това, че ви предадоха в ръцете ми, за да се възползвам от вас за собствените си цели, явно го постига в техните очи. Смея да кажа, че си имате основателна причина да таите злоба към тях.

— Така си е — потвърди Локи.

— Замислете се върху вероятността, че и на мен може да не са ми симпатични, не по-малко, отколкото на бас. И че аз може да ги използвам при нужда и да се възползвам от неочаквания късмет, който ми пращат, но онова, което вие ще извършите за мен, може да се обърне и срещу тях! Това не ви ли интригува?

— Нищо от онова, което казвате, не може да се приема на доверие — изръмжа Локи.

— Ех, ех… Точно тук грешите, Ламора. С времето ще видите, че почти няма нужда да лъжа за каквото и да било. Аудиенцията приключи! Обмислете положението си и не предприемайте нищо прибързано. Можете да напуснете Мон Магистерия и ще се върнете, когато ви повикат.

— Чакайте! — възкликна Локи. — Само…

Архонтът стана, мушна папката под мишница и излезе през същата врата, през която беше влязъл. Тя мигом се затвори след него с дрънченето на стоманени механизми.

— По дяволите! — изруга Джийн.

— Съжалявам — смънка Локи. — Страшно бях навит да дойда в тоя шибан Тал Верар.

— Не си виновен ти. И на двамата ни се щеше да се мушнем в леглото на момата. Ама извадихме кофти късмет, излезе, че тя има трипер.

Главният вход към кабинета се отвори със скърцане. В коридора ги чакаха десетина Очи.

Локи се загледа в тях, после се ухили и прочисти гърло.

— Е, хубаво. Господарят ви даде строги нареждания, с които ви постави на наше разположение. Трябват ни лодка, осем гребци, топла вечеря, петстотин солария, шест жени, които знаят как се прави масаж като хората, и…

Едно трябваше да признае Локи на Очите — когато ги сграбчиха двамата с Джийн, за да ги „изпратят“ до изхода на Мон Магистерия, те действаха твърдо, но без ненужна жестокост. Палките им си останаха закачени на коланите, а ударите, с които смекчиха съпротивата на пленниците си, бяха съвсем малобройни. Общо взето, гледаха си съвсем добросъвестно работата.

Откараха ги обратно до ниските кейове на Саврола с дълга лодка с покрита галерия. Вече се зазоряваше и водниста оранжева светлина обливаше сушата на Тал Верар, надничаше над островите и на нейния фон техните обърнати към морето лица изглеждаха по-тъмни. Заобиколени от гребците на Архонта и вардени от четирима Очи с арбалети, Локи и Джийн мълчаха.

Слязоха бързо — лодката просто пристана на един пустинен кей и двамата изскочиха на сушата. Един от войниците на Архонта хвърли кожена торба в краката им, а после лодката потегли обратно и цялата тази проклета случка приключи. Локи усети странно замайване и разтърка очи. Струваше му се, че са изсъхнали в орбитите си.

— Богове! — възкликна Джийн. — Сигурно изглеждаме като нападнати от разбойници.

— Така си и беше. — Локи се наведе да вдигне торбата и погледна какво има в нея — двете брадви на Джийн и разнообразните им кинжали. — Маговете. Проклетите Вързомагове!

— Сигурно точно това са имали предвид.

— Дано това е всичко, което са имали предвид.

— Те не са всезнаещи, Локи. И те трябва да си имат слабости.

— Нима? А ти знаеш ли ги какви са? Дали на някого не му понасят екзотични храни, или пък да страда от лошите отношения с майка си? Страшно ни е от полза, като са толкова далече от кинжалите ни! Уродливи страже, защо такива кучи задници като Страгос никога просто не ни наемат? Ще съм щастлив да работя срещу подобаваща сума!

— Не, няма да си.

— Айде бе!

— Стига си се зъбил и се замисли малко. Чу какво каза Страгос. Вързомаговете са знаели за подготовката ни да нападнем съкровищницата на Рекин, но не знаеха всичко. Не знаеха най-важното.

— Да… но каква полза за тях от това да кажат всичко на Страгос?

— Никаква, разбира се, но освен това… Знаели са къде е седалището ни в Камор, но не са казали нищо за историята ни. Страгос спомена Барсави, но не и Окови. Може би защото Окови умря, преди Соколаря да дойде в Камор и да почне да ни следи? Локи, убеден съм, че Вързомаговете не могат да четат мислите ни. Мисля, че са великолепни шпиони, но не са непобедими. Ние все още имаме тайни от тях.

— Хммм. Прощавай, ако това не е никаква утеха за мен, Джийн. Знаеш ли кой разнищва философски и най-дребните слабости на врага? Безсилните.

— Ти май си се примирил с това, без много-много…

— Не съм се примирил, Джийн. Вбесен съм. Трябва да се отървем от безсилието възможно най-скоро.

— Да. Откъде започваме?

— Ами, аз ще се върна в странноприемницата. Ще излея цял галон студена вода в гърлото си. Ще си легна, ще захлупя главата си с възглавница и ще остана в леглото до залез-слънце.

— Одобрявам.

— Добре. Значи и двамата ще сме си отпочинали, като му дойде времето да станем и да намерим черен алхимик. Искам да чуя и друго мнение за скритите отрови. Искам да знам всичко, което може да се узнае по темата, и дали има някакви противоотрови, които да започнем да изпробваме.

— Дадено.

— А след това можем да добавим още една дреболия към дневния ред на тази наша почивка в Тал Верар.

— Да изритаме Архонта в зъбите?

— О, богове, да! — възкликна Локи и удари с юмрук по дланта си. — Независимо дали сме приключили с Рекин преди това. Независимо дали отровата наистина съществува! Ще грабна целия му проклет дворец и ще му го натикам толкова надълбоко в гъза, че ще има каменни кули вместо сливици!

— Някакви планове как ще го постигнеш?

— Нямам представа. Абсолютно никаква. Но ще го обмисля, това е сигурно. Но че няма да действам невъздържано, виж, това не мога да ти обещая.

Джийн изсумтя. Двамата се обърнаха и се потътриха по кея към каменните стъпала, които с мъка щяха да ги изведат на горната тераса. Локи се потърка по корема и усети как кожата му се изхлузва… чувстваше се насилен по някакъв начин от знанието, че може би нещо смъртоносно неусетно се процежда през най-тъмните пролуки в тялото му и чака да напакости.

От дясната им страна слънцето приличаше на нажежен бронзов медальон, който се издигаше над хоризонта на града, увиснал в небето като някой от безликите войници на Архонта, втренчен непоколебимо в тях.

Спомен: Дамата от стъкления пилон

Не беше лесно да говориш с Азура Галардине. Нейното име несъмнено бе прочуто (Втора господарка на Великата гилдия на изобретателите, изчислителите и майсторите на дребни устройства), а адресът й се знаеше от всички (пресечката на Улицата на стъкларите и Булеварда на Стъргачите на зъбци, Западно Кантецо, Четвърта тераса, Полумесецът на изобретателите), но който искаше да отиде в този дом, трябваше да измине четирийсет стъпки встрани от главния пешеходен път.

И тези четирийсет стъпки бяха направо невъобразими.

Шест месеца бяха изминали, откакто Локи и Джийн пристигнаха в Тал Верар. Личностите на Леоканто Коста и Жером де Фера бяха прераснали от прости скици до удобна втора кожа. Лятото си отиваше, когато каретата им за пръв път затрополи по пътя към града, но сега свирепите, сухи зимни ветрове бяха отстъпили на бурния бриз на ранната пролет. Беше месец Сарис в седемдесет и осмата година на Нара, Приносителката на чумата, Господарката на вездесъщите болести.

Джийн се возеше, седнал в подплатено кресло на кърмата на разкошна наета лодка — ниска и шикозна, с шестима гребци. Тя се плъзгаше по набраздените от вълни води на главното пристанище на Тал Верар като забързано насекомо и се промушваше и сновеше между по-големите съдове, следвайки насоките, които крещеше девойчето, покачено на носа й.

Денят беше ветровит и млечната светлина на слънцето се изливаше иззад високите воали на облаците, без да топли. Талверарското пристанище бе препълнено с товарни лихтери, шлепове, малки лодки и големи кораби от десетина страни. Ескадрон галеони от Емберлен и Парлей плаваше във водата, а на кърмите им се развяваха знамената в аквамарин и златно на Кралството на седемте същини. На няколкостотин крачки по-нататък Джийн виждаше бриг, върху който се развяваше белият флаг на Лашейн, а зад него — галера със знамето на Същините над по-малък вимпел на кантона Балинел, само на няколкостотин мили северно нагоре по брега от Тал Верар.

Лодката на Джийн заобикаляше северния връх на Полумесеца на търговците, един от трите сърповидни острова, обкръжаващи центъра на града — Кастелана, като разтворените венчелистчета на цвете. Пътуваше към Полумесеца на изобретателите, дома на мъжете и жените, които бяха издигнали изкуството на механиката от ексцентрично хоби до енергично развиваща се промишленост. Верарските механизми бяха по-изящни, по-фини и по-издръжливи, изобщо превъзхождаха във всичко, както се изискваше, от тези, разработени от всички, освен шепа майстори навсякъде из целия известен свят.

Странно, колкото повече Джийн опознаваше Тал Верар, толкова по-странен му се струваше той. Всеки град, построен върху елдренски руини, се сдобиваше със свой уникален характер, в много случаи оформен пряко от природата на тези руини. Каморците живееха на острови, разделяни само от канали или най-много от река Анджевин, и живееха рамо до рамо в сравнение с огромното богатство от пространство, което предлагаше Тал Верар. Сто и няколкото хиляди души, живеещи на островите сред морето, използваха най-пълноценно това пространство и се деляха с необичайна прецизност на племена.

На запад бедните се бяха вкопчили в местата си в Преносимия квартал, където онези, склонни да понасят постоянното пренареждане на имуществото им от силните морски бури, можеха поне да живеят, без да плащат наем. На изток те населяваха гъсто Истрийския квартал и осигуряваха работна ръка за терасираните градини на Полумесеца на черните ръце. Там те отглеждаха разкошни растения, които не можеха да си позволят, на ниви с обогатена чрез алхимия почва, които никога не биха могли да притежават.

В Тал Верар имаше само едно гробище — древното Бунище на душите, което заемаше по-голямата част на източния остров на града срещу Полумесеца на черните ръце. Бунището бе разположено на шест тераси, целите в паметни плочи, скулптури и мавзолеи, подобни на миниатюрни имения. В смъртта си покойниците бяха също така строго пресети, както и приживе — на всяка следваща тераса бяха погребани трупове от по-висока класа. Гробището бе страховито отражение на Златните стъпала, които се издигаха от отсрещната страна на залива.

Самото Бунище беше голямо почти колкото целия град Вел Вирацо и бе населявано от свое собствено странно общество — жреци и жрици на Аза Гуила, банди от наемни оплаквачи (които на висок глас хвалеха церемониалните си специалитети и характерните си театрални номера пред Всеки, който можеше да чуе Виковете им), ваятели на надгробия и най-странните, Вигилантите на бунището. Вигилантите бяха престъпници, осъдени за обиране на гробове. Вместо да ги екзекутират, ги оковаваха в стоманени маски и дрънчащи люспести ризници и ги принуждаваха да пазят Бунището на душите редом с враждебната стража. Освобождаваха всеки от тях едва когато хванеха друг обирджия на гробове, за да заеме мястото му. Някои чакаха с години.

В Тал Верар не бесеха, не обезглавяваха и не устройваха борби между осъдени престъпници и диви зверове, популярни практически навсякъде другаде. В Тал Верар осъдените за углавни престъпления просто изчезваха заедно с градския боклук в Дълбината бунище. Това бе четвъртита яма със страни, дълги четирийсет стъпки, която се намираше северно от Бунището на душите. Нейните стени от елдерглас потъваха в черния мрак и не даваха никакъв знак за това колко надълбоко се спускаха всъщност. Хората разправяха, че била бездънна, а престъпниците, които хвърляха в нея, обикновено крещяха и се молеха. Най-страшният слух за това място, разбира се, беше, че хвърлените в Дълбината не умират… а продължават да падат. Безкрайно.

— Дай на бакборд! — провикна се момичето на носа на лодката. Гребците вляво от Джийн извадиха веслата си от водата, а тези отдясно загребаха усърдно и лодката успя да се измъкне изпод носа на товарната галера, препълнена с пощурели говеда. Един мъж на парапета размаха юмрук към лодката, която проплава на около десет стъпки под ботушите му.

— Извади си лайната от очите, путко недорасла!

— Връщай се да правиш кефа на говедата, пес с мека пишка!

— Ах ти, кучко! Кучка нахална! Я се качи тук и ще ти покажа аз чия пишка е мека! Моля за извиненията ви, любезни господине.

Настанен в подобното си на трон кресло, облечен в кадифен фрак; накичен с толкова златни дрънкулки, че блестяха дори и на слабата светлина на облачния ден, Джийн изглеждаше досущ като големец. За мъжа от галерата беше важно да се погрижи словесните му залпове да стигнат до точния адресат. Макар заможните хора да бяха общоприета част от живота в пристанището на Тал Верар, към тях се отнасяха неизменно така, сякаш се носят над водата, напълно независими от лодките и тружениците, които ги обслужваха. Джийн махна равнодушно.

— Няма нужда да се приближавам, за да знам, че е мека, лоен хуйо! — Момичето направи груб жест с двете ръце. — Оттук виждам колко са недоволни шибаните ти крави!

Лодката вече бе се отдалечила толкова, че отговорът не би могъл да се чуе. Галерата се изгуби назад, а пред тях се издигна югозападният бряг на Полумесеца на изобретателите.

— За това ще дам на всички тук по един сребърен волани допълнително — обяви Джийн.

Докато все по-развеселеното момиче и все по-въодушевеният екипаж го приближаваха все повече към пристанището на Полумесеца на изобретателите, някаква шумотевица във водата на няколкостотин крачки вляво от него привлече погледа му. Товарен лихтер, плаващ под знамето на някаква верарска гилдия, която Джийн не разпозна, бе обкръжен от поне десетина по-малки плавателни съда. Мъжете и жените от лодките се опитваха да се изкатерят на борда на лихтера, а далеч по-малобройният екипаж на големия съд се мъчеше да ги оттласква с весла и водна помпа. Една лодка със стражници плаваше нататък, но щеше да стигне там чак след няколко минути.

— Това пък какво е, по дяволите? — кресна Джийн на момичето.

— Кое? Къде? А, това ли. Това е Бунтът на перата и писалките. Те никога не мирясват.

— Бунт на перата и писалките?

— Гилдията на писарите. Товарният кораб плава над флага на Гилдията на печатарите. Сигурно кара печатна преса от Полумесеца на изобретателите. Виждали ли сте някога преса?

— Чувал съм за тях. Всъщност за пръв път чух преди няколко месеца.

— Писарите не ги обичат. Смятат, че ще направят занаята им ненужен. И затова постоянно правят засади, когато Печатарите се опитат да прекарат преса през залива. Сигурно на морското дъно лежат вече шест-седем нови преси. И няколко трупа. Голяма и гадна каша, ако ме питате мен.

— Склонен съм да се съглася.

— Е, дано не измислят нещо, което да може да замести свестния екипаж от добри гребци. Ето пристана ви, господине, доплавахме доста по-рано, ако не греша. Желаете ли да ви изчакаме?

— На всяка цена — отвърна Джийн. — Помощници, които и да те развличат, се намират трудно. Сигурно няма да се бавя повече от час.

— На вашите услуги, мастер Де Фера.

Полумесецът не беше изключително притежание на Великата гилдия на изобретателите, въпреки че точно там избираха да се заселят повечето от тях, а частните им зали и клубове се издигаха буквално на всеки уличен ъгъл. Тук се отнасяха най-търпимо и към навика им да оставят непонятни, а понякога и опасни устройства на всеобщо обозрение.

Джийн се изкачи по стоманените стъпала на Булеварда на пиринчения базилиск покрай продавачите на свещи, точиларите и венипарсиферите (гадатели, които твърдяха, че могат да разгадаят цялата съдба на човека по рисунъка на кръвоносните съдове, видим по дланите и ръцете им). В горния край на булеварда той се дръпна от стройна млада жена с четириъгълна шапка и противослънчев воал, която разхождаше балкона на подсилен кожен повод. Балкона бяха нелетящи бойни птици, по-големи от ловджийските хрътки. Със закърнелите си крила, сгънати покрай яките им тела, те подскачаха на нокти, които можеха да откъснат парче човешка плът колкото юмрук. Привързваха се като обичливи дечица към един-единствен човек и с радост биха убили всеки друг на света по всяко време.

— Хубава птица убиец — измърмори Джийн. — Хубава заплаха за живота и за крайниците. Колко хубаво момиченце, или момченце, или нещо си, си ти!

Създанието му изчирика предупредително и хукна подир господарката си.

Пухтящ и изпотен, Джийн изкачи нова отсечка от зигзаговидните стъпала и ядосано си отбеляза наум, че няколко часа тренировки ще са от полза за нарастващото му шкембе. Жером де Фера беше човек, за когото единствената гимнастика беше ставането от леглото и отиването до масите за комар и обратно. Четирийсет стъпки, шейсет, осемдесет… все по-високо над брега, над втория, а после и над третия етаж на острова, чак до четвъртия, най-високия, където ексцентричното влияние на Изобретателите беше най-силно.

Дюкяните и къщите на четвъртия етаж на Полумесеца се снабдяваха с вода чрез изключително сложна мрежа от акведукти. Някои бяха изградени от камък и колони, от епохата на Теринския трон, а други — просто кожени тръби, крепени от дървени подпори. Водни колелета, вятърни мелници, зъбчати колела, противотежести и махала се въртяха и се люшкаха, накъдето погледнеше Джийн. Преустройството на водоподаването беше игра, на която Изобретателите играеха помежду си — единственото правило беше да не спират водата на никого. На всеки няколко дни се появяваше ново отклонение на някой канал или нов апарат за изпомпване, които крадяха вода от по-стар канал или помпа. След още няколко дни друг изобретател отклоняваше водата през нов канал и битката продължаваше. Тропическите бури неизменно обсипваха улиците на Полумесеца със зъбчати колела, механизми и тръби и Изобретателите неизменно построяваха отново каналите си, два пъти по-странни отпреди.

Улицата на стъкларите преминаваше по цялата дължина на най-горния етаж. Джийн зави наляво и забърза по калдъръма. Странните миризми на стъклопроизводството го лъхаха от витрините. През отворените врати виждаше занаятчиите, които въртяха светещи оранжеви кълба, забодени на дълги пръти. Малка тълпа алхимици помощници го подмина и заприщи улицата. Носеха червени шапчици — знакът на занаята им, и гордо показваха химическите изгаряния по ръцете и лицата си.

Той подмина Булеварда на стърганите на зъбци, където многобройни труженици седяха пред дюкяните си и чистеха и лъскаха парчета метал. Някои работеха под прякото наблюдение на нетърпеливи изобретатели, които мърмореха объркващи указания и потропваха нервно с крака. Това кръстовище се намираше в най-южния край на четвъртия етаж. Оттук нататък можеше да се върви единствено надолу, или по дългата четирийсет стъпки пътека, водеща до дома на Азура Галардине.

Слепият край на Улицата на стъкларите опираше в дъга от дюкяни, сред които зееше празнина — като зъб, избит от усмивка. Над тази празнина стърчеше пилон от елдерглас, издигнат върху камъка на четвъртата тераса по някаква непонятна елдренска причина. Пилонът бе широк около стъпка и половина, плосък отгоре, и дълъг четирийсет стъпки. Той се издигаше във въздуха петнайсет крачки над покривите на лъкатушещата улица долу, на третия етаж.

Домът на Азура Галардине бе кацнал в далечния край на този пилон като триетажно птиче гнездо на върха на клон. Втората господарка на Великата гилдия на изобретателите бе открила идеалното средство, за да си осигури усамотение — само онези, които имаха много сериозен повод или откровено се нуждаеха от уменията й, биха били толкова луди да преминат по пилона, който водеше до входната й врата.

Джийн преглътна, потърка ръце и отправи кратка молитва към Уродливия страж, преди да стъпи върху елдергласа.

— Не може да е чак толкова трудно — мърмореше той. — И по-лошо ми е минавало през главата. Просто кратка разходчица. Няма нужда да поглеждам надолу. Стабилен съм като оловен галеон.

Разперил встрани ръце, за да запази равновесие, Джийн запристъпва много внимателно по пилона. Странно, вятърът се усили точно тогава, а небето над него изведнъж му се стори много по-обширно… Той заби поглед във вратата пред него и (без сам да се усети) спря да диша, докато не притисна здраво длани към същата тази врата. Издиша шумно и избърса чело, така плувнало в пот, че чак го досрамя.

Домът на Азура Галардине бе солидна постройка от бял камък. Имаше висок заострен покрив, увенчан със скърцаща вятърна мелница и голямо кожено корито за събиране на дъждовна вода, окачено на дървена рамка. Вратата беше украсена с релефни изображения на зъбчати колела и други механизми, а до нея в камъка бе вградена месингова плоча. Джийн я натисна и чу как вътре отекна гонг. Пушекът от готварските печки долу се виеше край него, докато той чакаше отговор.

Тъкмо смяташе отново да натисне плочата, когато вратата изскърца и се отвори. Ниска, навъсена жена се вторачи в него през пролуката между вратата и касата. Сигурно гонеше седемдесетака, предположи Джийн — червендалестата й кожа беше сбръчкана като шевовете на вехта кожена дреха. Беше набита, на гърлото имаше някаква буца, смътно наподобяваща жаба, а бузестото й лице под високите скули бе увиснало като маджун. Бялата й коса беше прихваната стегнато от редуващи се пръстени от месинг и черно желязо, а видимата плът на дланите, ръцете и врата й бе покрита със сложни, леко избелели татуировки.

Джийн стъпи с десния си крак пред левия и се поклони под ъгъл четирийсет и пет градуса, с едната ръка изнесена встрани, а другата — свита под корема му. И тъкмо когато смяташе да почне да поднася словесни цветя, Господарката на гилдията Галардине го сграбчи за яката и го дръпна в къщата.

— Ох! Госпожо, моля ви! Позволете да ви се представя!

— Прекалено си дебел и наконтен за чирак — отвърна му тя. — Значи сигурно си дошъл да молиш за услуга, а такива като тебе, след като поздравят, после още сума ти време дърдорят. Недей, млъкни.

Къщата й миришеше на масло, на пот, на каменен прах и нагорещен метал. Вътрешността й представляваше кухина с висок таван, наблъскана с най-странната сбирщина от вещи, която Джийн бе виждал някога. На лявата и дясната стена имаше прозорци, високи колкото човешки бой, но всяка педя от останалото стенно пространство бе заета от нещо като скеле, което поддържаше стотици дървени лавици, отрупани с инструменти, материали и всякакви боклуци. На върха на скелето, върху нещо като под, скован от дъски, Джийн забеляза миндер и писалище под чифт висящи алхимични лампи. На няколко места висяха стълби и кожени върви; подът бе почти изцяло покрит с книги, свитъци и полупразни бутилки, запушени с тапи.

— Дошъл съм в неподходящ момент…

— Моментът обикновено е неподходящ, млади мастер Натрапник. Клиент с интересна молба е горе-долу единственото нещо, способно да промени това. Е, по каква работа си дошъл?

— Господарке на гилдията Галардине, всеки, когото съм питал, ми се кълне, че най-умелият, най-ученият изобретател, изобретателят, на когото най-много подражават в дял Тал Верар, не е някой друг, а в…

— Стига си ме къпал в ласкателства, момко — размаха ръце старицата. — Огледай се. Зъбчатки и лостове, тежести и вериги. Няма нужда да ги облизваш с префърцунени думички, за да ги накараш да проработят. Нито пък мен.

— Както желаете — рече Джийн, изправи се и бръкна в дрехата си. — Но не бих се понасял, ако не бях проявил поне малко любезност.

И той извади изпод дрехата си малък пакет, увит в среброткан плат. Изпънатите ъгли на опаковката бяха запечатани с червен восъчен печат, положен върху сбръчкан диск от златни стружки.

Всички осведомители на Джийн бяха споменали единствената човешка слабост на Галардине — обичаше подаръците толкова, колкото мразеше да я ласкаят и да я прекъсват. Тя сключи вежди, но на устните й все пак се мярна сянката на предвкусваща усмивка, щом пое пакета с татуираните си ръце.

— Е… — рече Галардине. — Е, всички ние несъмнено трябва някак да понасяме самите себе си…

Тя счупи печата и разтвори среброткания плат нетърпеливо като малко момиченце. В пакета имаше четириъгълна бутилка с месингова тапа, пълна с млечнобяла течност. Щом прочете етикета, дъхът й секна.

— Бял сливов Остершалин — прошепна Галардине. — Дванайсет богове! С кого сте разговаряли?

Ракиените смеси бяха едно от своеобразията на Тал Верар. Фини ракии от други краища на света (в този случай несравнимата Остершалин от Емберлен) смесени с местни ликьори от редки алхимични плодове (а нямаше друг такъв плод като божествената бяла слива), затворени в бутилки и оставени да отлежават заедно, за да се получат напитки, които взривяваха езика до вцепенение с богатия си вкус. Бутилката съдържаше може би две чаши бял сливов Остершалин и струваше четирийсет и пет солария.

— С няколко просветени души — отвърна Джийн, — които казаха, че най-вероятно ще оцените няколко скромни глътки.

— Това никак не е скромно, мастер…

— Де Фера. Жером де Фера, на вашите услуги.

— Напротив, мастер Де Фера. С какво мога да ви бъда полезна?

— Ами… ако наистина предпочитате да говорим по същество, все още нямам никаква определена нужда. Но имам някои… въпроси.

— За какво?

— За хранилищата.

Господарката на гилдията Галардине гушна ракиената смес като новородено бебенце и рече:

— Хранилища, мастер Де Фера? Обикновени складове с механични удобства или надеждни хранилища с механична защита?

— Вкусът ми, госпожо, клони повече към вторите.

— Какво желаете да опазите?

— Нищо — отвърна Джийн. — По-скоро става дума за нещо, което желая да не бъде опазено.

— Не можете да проникнете в някое хранилище? И имате нужда някой да поотхлаби защитите му за вас?

— Да, госпожо. Просто…

— Просто какво?

Джийн отново облиза устни и се усмихна.

— Чувал съм… ами… чувал съм слухове, които ми се сториха достоверни, че вие бихте склонили на задачата, която бих могъл да ви предложа.

— Ха. Не, не е задължително.

Тя закрачи напред-назад из къщата си, като настъпваше книги, чаши и механични устройства.

— Законът на Великата гилдия — рече тя най-сетне — забранява на всички ни да се намесваме пряко в чужда работа, освен ако ни поканят или поради държавна нужда. — Тя отново се умълча. — Обаче… не е необичайно да се дават съвети, да се разглеждат схеми… в интерес на напредъка на занаята, нали разбирате. Това е форма на изпробване за издръжливост на разрушение. Всъщност така се критикуваме един друг.

— Няма да искам нищо повече, освен съвет — рече Джийн. — Нямам нужда дори от ключар. Имам нужда единствено от сведения, с които да въоръжа ключаря.

— Малцина са тези, които биха го въоръжили по-добре от мен. Преди да обсъдим въпроса за компенсацията, кажете ми… Известен ли ви е онзи, който е разработил хранилището, на което сте хвърлили око.

— Да.

— И той е?

— Азура Галардине.

Господарката на гилдията се дръпна от него, сякаш между устните му изведнъж се бе стрелнал раздвоен език.

— Да ви помогна да надхитрите мое собствено творение? Полудели ли сте?

— Надявах се — отвърна Джийн — самоличността на собственика на хранилището да не буди особено съчувствие у вас.

— Кой и къде?

— Рекин. Кулата на греха.

— Дванайсет богове, вие действително сте полудели! — Галардине се огледа, все едно проверяваше стаята за шпиони, преди да продължи. — Това несъмнено буди съчувствие, и още как! Съчувствие към самата мен!

— Джобовете ми са дълбоки, Господарке на гилдията. Несъмнено съществува сума, която да облекчи опасенията ви?

— Няма сума на този свят, достатъчно голяма, че да ме убеди да ви дам онова, за което ме молите — отвърна старицата. — Вашият акцент, мастер Де Фера… Мисля, че го разпознавам. Вие сте от Талишам, нали?

— Да.

— А Рекин… Вие сте го проучили, нали?

— Щателно, разбира се.

— Глупости. Ако бяхте го проучили щателно, нямаше да сте тук. Чакайте да ви кажа нещичко за Рекин, клети богат талишански тъпоумнико. Познавате ли онази неговата, Селендри? С месинговата ръка?

— Чувал съм, че не допуска никого другиго толкова близо до себе си.

— И само това ли знаете?

— Ами, повече или по-малко, да.

— Допреди няколко години — заразказва Галардине — Рекин имаше обичай да дава великолепни маскени балове в Кулата на греха всеки път в Деня на промените. Безумни пиршества, с костюми, струващи хиляди соларии, сред които неговият винаги беше най-великолепният. И така една година той и неговата красавица решиха да си сменят костюмите и маските. Просто прищявка. Един убиец поръсил костюма на Рекин отвътре с някакво дяволско вещество — продължи тя. — Най-черната алхимия, нещо като царска вода за човешка плът. Просто прах… трябвали са му пот и топлина, за да оживее. Тази жена носила костюма близо половин час и тъкмо била започнала да се поти и да се забавлява. И точно тогава започнала да пищи.

Аз не съм била там. Но сред тълпата е имало мои познати Изобретатели и те разказват, че тя пищяла и пищяла, докато гласът й не секнал. Накрая от гърлото и излизало единствено съскане, ала тя все така се мъчела да пищи. Само едната половина на костюма била поръсена с веществото — извратена постъпка. Кожата й вряла и се стичала като сгорещен катран. Плътта й кипяла, мастер Де Фера. Никой не се осмелявал да я докосне, освен Рекин. Разрязал костюма й, поискал вода и се заловил да й помага като безумен. Избърсал горящата й кожа с дрехата си, с парчета плат, с голи ръце. Самият той тъй страшно обгорял, че и до днес носи ръкавици, за да прикрива собствените си белези.

— Поразително — възкликна Джийн.

— Спасил живота й — рече Галардине. — Онова, което все още можело да се спаси. Вие несъмнено сте виждали лицето й. Едното й око се изпарило като гроздово зърно, хвърлено в огън. Наложило се да отрежат пръстите на краката й. Пръстите й били като изгорели клонки, дланта й — покрита с мехури и напълно съсипана. Трябвало да отрежат и нея. Трябвало да отрежат и гърдата й, мастер Де Фера. Уверявам ви, представа си нямате какво означава това — това би било за мен съкрушително и сега, и през всичките онези дълги години, изминали от времето, когато все още минавах за хубавичка.

Докато лежала, Рекин пратил вест до всичките си банди и крадци, до всичките си свръзки и приятели сред богатите и влиятелните. Предложил хиляда солария с обещание да не задава никакви въпроси на човека, който би му издал самоличността на потенциалния отровител. Но точно около този убиец витаели големи страхове, а Рекин далеч не бил толкова уважаван, колкото сега. Никой не откликнал. Следващата вечер предложил пет хиляди солария, без да задава никакви въпроси, и пак никой не откликнал. На третата вечер той повторил предложението си, но за десет хиляди солария — и пак безплодно. На четвъртата вечер предложил двайсет хиляди… и никой не се отзовал.

И така още на следващата вечер започнали убийствата. Напосоки. Сред крадците, сред алхимиците, сред прислужниците на Приори. Сред всички, които биха могли да имат достъп до полезни сведения. По един на нощ, тихомълком, абсолютно професионално. Кожата на всички жертви от лявата страна била одрана с нож. За напомняне.

Неговите банди, неговите комарджии и съдружници го умолявали да престане. „Намерете ми убиец — отвръщал им Рекин — и ще престана.“ Те умолявали, разпитвали, ала не открили нищо. И той започнал да убива по двама души на нощ. Започнал да избива съпруги, съпрузи, деца, приятели. Една от бандите му се разбунтувала и на другата сутрин ги намерили избити. До крак. Рекин затегнал хватката си около бандите и ги прочистил от малодушниците. Убивал, убивал, убивал, докато целият град не изпаднал в треска, готов да обърне всеки камък и да издъни всяка врата за него. Защото нищо не можело да бъде по-лошо от това да продължават да го разочароват. Най-сетне отвели при него един мъж, който отговорил удовлетворително на въпросите му.

Рекин… — Галардине изпусна продължителна, суха въздишка — затворил мъжа в дървена конструкция, прикована с вериги от лявата му страна. Напълнили конструкцията с алхимичен цимент и го оставили да се втвърди. Обърнали я наопаки — разбирате ли, мъжът бил вграден в каменна стена, цялата му лява страна, от главата до петите. Обърнали го наопаки, вкарали го в съкровищницата на Рекин и го оставили да умре. Зазиданите му крайници изгнили, гноясали и го поболели. Умрял бавно, измъчван от глад и гангренясал, запечатан в най-съвършения и отвратителен уред за мъчения, за който съм чувала някога през целия си дълъг живот.

Така че ще ми простите това — тя прихвана леко Джийн за лакътя и го поведе към прозореца отляво, — че Рекин е клиент, на когото възнамерявам да остана вярна докрай, докато Най-милостивата господарка не изтръгне душата ми от тая вехта торба с кокали.

— Но безспорно няма нужда той да узнава?

— И също така безспорно, мастер Де Фера, аз никога не бих рискувала. Никога.

— Но несъмнено малко размисъл…

— Чували ли сте какво се случва с онези, които заловят да мамят в кулата му, мастер Де Фера? — прекъсна го Галардине. — Той отрязва ръцете им, а после ги хвърля върху каменните плочи в двора и извиква семействата или деловите им партньори да приберат телата и да почистят. Ами за последния човек, който започнал сбиване в Кулата на греха и пролял кръв? Рекин накарал да го вържат за една маса. Изтръгнали коляновите му капачки, а след това изсипали в раните червени мравки. А после привързали отново и коляновите му капачки с връв. Мъжът умолявал да му прережат гърлото, но не удовлетворили молбата му.

Рекин сам по себе си е власт. Архонтът не може да го пипне от страх, че ще разсърди Приори, а Приори го намират за твърде полезен, че да се обърнат срещу него. Откакто Селендри едва не загина, той се превърна в художник на жестокостите, каквито този град досега не е познавал. Няма награда на този свят, заради която бих решила, че си струва да предизвикам този човек.

— Приемам всичко това много сериозно, госпожо. Не можем ли внимателно да смалим до минимум вашето участие? Да се договорим за основна схема на механизмите на съкровищницата, за преглед в най-общи линии? Нещо, което никога не би могло да бъде свързано конкретно с вас?

— Вие изобщо не ме слушате. — Тя тръсна глава и посочи прозореца отляво. — Но нека ви питам нещо друго, мастер Де Фера. Виждате ли гледката на Тал Верар от този прозорец?

Джийн отиде до прозореца и се загледа през стъклото. Изгледът беше Южен, над западния край на Полумесеца на изобретателите, виждаха се пристанището и блещукащата сребристобяла вода на Марината на меченосците. Там, защитена от високи стени и катапулти, бе закотвена флотата на Архонта.

— Изгледът… е много хубав — рече той.

— Нали? А сега смятайте, че това е последната ми дума по въпроса. Разбирате ли нещо от противотежести?

— Не мога да кажа, че съм…

В този миг господарката на гилдията дръпна една от кожените върви, увиснали от тавана.

На Джийн отначало му се стори, че подът под краката му се разтваря — гледката на Тал Верар изведнъж сякаш се издигна към тавана. Сетивата му припряно се засъвещаваха какво ли означаваше това и за част от секундата се слисаха, докато стомахът му не потвърди с гадене, че не изгледът се движеше.

Той полетя надолу през пода и се удари в твърдата квадратна платформа, окачена под дома на Галардине на железни вериги, прикрепени за ъглите. Първата му мисъл беше, че това сигурно е някакъв вид механизъм за издигане и спускане, и точно тогава платформата полетя към улицата, на малко повече от четирийсет стъпки по-надолу.

Веригите дрънчаха, облъхна го внезапен вятър. Джийн залитна, просна се върху платформата и се вкопчи тревожно в нея толкова здраво, че кокалчетата му побеляха. Покриви, каруци и калдъръм летяха към него, той се стегна и се подготви за острата болка от удара… ала удар не последва. Платформата забавяше ход, невъзможно гладко — сигурната смърт бавно се превърна във вероятно нараняване, а после в чист срам. Спускането завърши само на няколко стъпки от улицата — веригите отляво на Джийн останаха натегнати, но тези отдясно се отпуснаха. Платформата се килна и го изсипа върху калдъръма.

Той седна и благодарно си пое въздух. Улицата бавно се въртеше около него. Погледна нагоре и видя, че окачената на вериги платформа бързо се издига към първоначалното си място. Само част от секундата, преди да застане на мястото си под пода на Галардине, нещо дребно и лъскаво се изсипа от капандурата над нея. Джийн успя да отскочи и да затули лицето си точно преди стъклените отломки и течността от пръсналата се бутилка да се изсипят върху му.

Той избърса от косата си безбожно скъпия бял сливов Остершалин и се изправи. Гледаше опулено и ругаеше.

— Добър ви ден, господине. Не, чакайте, не ми казвайте. Нека да позная. Предложение, което Господарката на гилдията не е приела?

Джийн, замаян, видя усмихнатия продавач на бира, подпрял се на стената на затворена двуетажна сграда без никакви знаци, на няма и пет стъпки вдясно от него. Мъжът беше обгоряло от слънцето плашило с кожена широкопола шапка, толкова овехтяла, че полите й се спускаха почти до костеливите му рамене. Той барабанеше с пръсти по голяма бъчва на две колела, за която на дълги вериги бяха заковани няколко дървени халби.

— Хм, нещо такова — отвърна Джийн. Едната брадва се изплъзна изпод дрехата му и издрънча върху калдъръма. Изчервен, той се наведе да я вземе и я накара да изчезне отново.

— Може да го наречете корист и аз първи ще се съглася с вас, господине. Но ми приличате на човек, който има нужда от едно питие. Искам да кажа, от питие, което няма да се пръсне върху камъните и без малко да ви строши главата.

— Така ли? Какво имаш?

— „Грабеж“, господине. Предполагам, че сте чували за него — това е верарски специалитет, и ако сте го пили в Талишам, значи изобщо не сте го пили. Нямам нищо против талишанци, разбира се. Че аз дори имам роднини в Талишам, да знаете.

„Грабеж“ беше гъста тъмна бира, обикновено подправена с няколко капки бадемово масло. Беше толкова силна, че можеше да се сравнява с много вина. Джийн кимна.

— Пълна халба, ако обичате.

Продавачът на бира отвори канелката на бъчвата и напълни една от закованите халби с течност, почти черна на вид. Подаде я на Джийн, а с другата ръка се потупа по кепето.

— Тя прави така няколко пъти седмично, да знаете.

Джийн нагълта топла бира и остави аромата на мая и ядки да се стече по гърлото му.

— Няколко пъти седмично?

— Малко е нетърпелива с някои от посетителите си. Не чака да прекрати разговора с всичките му обичайни любезности. Но това вече сте го разбрали.

— Мммхммм. Тая бира може да се пие.

— Благодаря любезно, господине. Една сентира за пълна халба… Благодаря, твърде сте любезен. Въртя много добра търговия с хората, дето падат през пода на госпожа Галардине. Обикновено гледам да завардя това място, в случай че капне някой и друг клиент. Много съжалявам, че не сте намерили удовлетворение при срещата си с нея.

— Удовлетворение? Е, тя може и да се отърва от мен, преди да очаквам, но мисля, че свърших онова, заради което бях отишъл. — Джийн изля последния остатък от бирата в гърлото си, избърса уста с ръкав и върна халбата на продавача. — Всъщност само засаждам семенце за в бъдеще, туйто.

Четвърта глава. Слепи съюзи

— Мастер Коста, моля ви, бъдете разумен. Защо да крия нещо от вас? Ако можех да ви предложа средство, то би означавало още доста злато в джоба ми, нали така?

Пале Терезе, Отровителката съветница, държеше уютен салон, в който обсъждаше поверителни дела с клиентите си. Локи и Джийн седяха със скръстени крака на меки големи възглавници и държаха (но без да отпиват от тях) малки порцеланови чашки с гъсто кафе от Джерети. Пале Терезе — сериозна вадранка около трийсетте с леден поглед, имаше коса с цвят на ново корабно платно, която се полюшваше над яката на черното й кадифено сако, докато крачеше из стаята срещу гостите си. Телохранителката й — добре облечена верарка с рапира с решетъчен ефес и лакирана дървена палка, окачена на колана й, се подпираше на стената до единствената заключена врата на стаята, бдеше и мълчеше.

— Разбира се — каза Локи. — Моля за извинение, госпожо, че съм малко кисел. Дано оценявате нашето положение — вероятно отровени, без да има как да разберем, първо на първо, да не говорим за осигуряване на противоотрова.

— Да, мастер Коста. Несъмнено сте в притеснено положение.

— За втори път ме отравят, с цел да ме принудят. Първия път извадих късмета да се отърва.

— Жалостта е твърде действен начин да държиш някого на верига, нали?

— Няма нужда да звучите така доволно, госпожо.

— О, я стига, мастер Коста. Не бива да ме мислите за коравосърдечна. — Пале Терезе вдигна лявата си ръка и показа сбирка от пръстени и алхимични белези и Локи с учудване забеляза, че безименният й пръст липсва. — Злополука от нехайство, докато чиракувах и работех с нещо, което не прощава. Разполагах с десет удара на сърцето да избера — пръстът ми или животът ми. За щастие имах подръка тежък нож. Знам какво е да вкуся плода на своето изкуство, господа. Знам какво е да си плувнал в пот, трески в и отчаян, и да чакащ какво ще стане по-нататък.

— Разбира се — намеси се Джийн. — Простете на партньора ми. Просто… Изяществото, с което очевидно ни отровиха, несъмнено остави в нас надеждата за също така чудодейно разрешение.

— Както си знам, да отровиш винаги е по-лесно, отколкото да изцериш. — Терезе лениво потъркваше остатъка от липсващия си пръст, жест, приличен на стар и познат тик. — Противоотровите са нещо деликатно — в много случаи те самите са отрови. Панацея, лек за всичко, прочистващ цяр, който може да притъпи всички отрови, известни в моя занаят, не съществува. И тъй като веществото, което описвате, наистина изглежда подходящо, по-скоро бих ви прерязала гърлата, отколкото да ви давам противоотрова наслуки. Те могат да удължат мъките ви или дори да усилят въздействието на веществото, което вече е във вас.

Джийн прихвана брадичката си и се огледа из салона, Терезе бе украсила едната си стена с олтар на дебелия, лукав Гандоло, Властелина на парите и търговията, небесен отец на сделките. На отсрещната стена имаше олтар на забулената Аза Гуила, Господарката на дългото мълчание, богинята на смъртта.

— Но вие казахте, че има познати вещества със забавено въздействие като това, с което се предполага, че сме отровени. Те не стесняват ли полето на смислените лечения?

— Да, такива вещества съществуват. Есенцията на сумрачната роза спи в тялото няколко месеца и убива нервите, ако отровеният не взема нужната противоотрова. Бялото повехване открадва хранителните вещества от всички храни и питиета — жертвата може да се тъпче, с каквото си иска и пак няма да оползотворява нищо. Прахът Ануелла кара жертвата да кърви през кожата седмици след като го вдиша… но не виждате ли къде е трудността? Три отрови със забавено действие, три съвсем различни начина да навредят. Противоотрова за отрова на кръвта например може да те убие, ако твоята отрова въздейства по различен начин.

— Проклятие! — възкликна Локи. — Е, добре. Чувствам се като глупак, че ще го кажа, но, Жером, ти спомена, че има още една възможност…

— Безоарите — рече Джийн. — Чел съм много за тях като малък.

— Безоарите, за жалост, са само мит. — Терезе скръсти ръце и въздъхна. — Само приказка, също като Десетте честни изменници, Мечът сърцеяд, Рогът на Терим Пел и всички подобни чудесии безсмислици. Убедена съм, че и аз съм чела същите книги, мастер Де Фера. Съжалявам. За да извадим вълшебни камъни от стомасите на дракони, трябва да имаме някъде живи дракони, нали?

— Като че не достигат.

— Ако търсите нещо чудодейно и скъпо, има още един начин на действие, който мога да предложа — рече Терезе.

— Каквото и да е… — съгласи се Локи.

— Вързомаговете от Картейн. Разполагам с достоверни сведения, че те наистина разполагат със средства да пресичат отравянето, с каквито ние, алхимиците, не разполагаме. За онези, които могат да си платят, разбира се.

— … освен това — довърши Локи.

— Е — заключи Терезе с примирение. — Въпреки че нито на кесията ми, нито на съвестта ми е угодно да ви отпратя на улицата, без да съм разрешила проблема ви, боя се, че не мога да направя нищо повече с оглед на толкова оскъдните сведения. Абсолютно ли сте уверени, че са ви отровили неотдавна?

— Снощи, госпожо, на нашия… мъчител за първи път му се предостави възможност.

— Тогава приемете мъничката утеха, която мога да ви дам. Бъдете на разположение на този човек и вероятно ви предстоят седмици и месеци, през които нищо няма да ви застрашава. През това време късметът може да ви донесе повече сведения за въпросното вещество. Бдително се оглеждайте и ослушвайте за всичко, което би могло да ви подскаже нещо. Върнете се при мен с по-основателни сведения, а аз ще наредя на моите хора да ви приемат по всяко време на денонощието, за да видя какво бих могла да направя.

— Твърде сте любезна, госпожо — рече Локи.

— Горките господа! Ще отправя най-горещи молитви да ви провърви. Знам, че доста време на плещите ви ще тегне бреме… а ако все пак не се натъкнете на някакво разрешение, винаги мога да ви предложа и другите си услуги. Измяната е честна игра, както казват.

— Вие сте от деловите жени, които ни допадат. — Джийн стана, остави чашката си с кафе, а до нея сложи един златен соларий. — Признателни сме ви за отделеното време и за гостоприемството.

— Не се безпокойте, мастер Де Фера. Готови ли сте да излезете?

Локи стана и пооправи дългата си връхна дреха. Двамата с Джийн кимнаха едновременно.

— Много добре тогава. Валиста ще ви изпрати до изхода. Отново ви се извинявам за превръзките на очите, но… никой от предпазните мерки тук са и от ваша, не само моя полза.

Точното разположение на салона на Пале Терезе беше тайна, сгушена нейде сред стотиците почтени дюкяни и работилници, кафенета, кръчми и домове в дървения лабиринт на Изумрудените галерии, където и слънчевите, и лунните лъчи се процеждаха през успокояващото морскозелено на подобните на гъби пресичащи се куполи от елдерглас, покриващи квартала. Телохранителите водеха при нея бъдещите клиенти с превръзки на очите по дълга поредица от коридори. Въоръжената млада жена се отдръпна от вратата с чифт превръзки в ръка.

— Напълно разбираме — рече Локи. — И не се бойте, вече свикнахме да ни водят за носа из тъмното.

Локи и Джийн се спотайваха из Саврола две нощи подред и непрекъснато наблюдаваха всеки покрив и всяка уличка, но нито Вързомаговете, нито агенти на Архонта не дойдоха да им се представят. Няколко дружини от мъже и жени ги следяха и наблюдаваха, това беше ясно. Локи предполагаше, че са хората на Рекин, на които им е наредено да се издават само колкото да държат Локи и Джийн на нокти.

На третата нощ решиха, че могат да се върнат в Кулата на греха с храбри физиономии. Пременени с изящни дрехи, струващи по няколко хиляди солария на човек, те минаха по килима от червено кадифе и пъхнаха сребърни волани в ръцете на стражите на вратата, докато доста голяма тълпа от добре облечени незначителни люде стояха наблизо с надеждата да ги огрее мъничко милост.

Локи се опитваше да различи мошениците сред тях — мъже и жени с по-развалени зъби, по-слаби лица и по-будни очи от останалите, облечени във вечерни дрехи, които не изглеждаха прецизно скроени, или с неподходящи аксесоари, или в неподходящ цвят. Точните хора на Рекин, дошли да прекарат вечерта в Кулата на греха за награда за някоя добре свършена работа. Щяха да ги пуснат вътре, когато му дойде времето, но несъмнено нямаше да ги пуснат по-нагоре от втория етаж. Присъствието им беше само още една съставка от мистиката на кулата — възможност великите и добрите да се смесят с мръсните и опасните.

— Господа Коста и Де Фера — поздрави ги един от портиерите. — Добре дошли отново.

Широките порти се отвориха пред Локи и Джийн и ги заля вълна от шум, горещина и миризми, която се разля в нощта — познатото издихание на упадъка.

Първият етаж беше просто претъпкан, но вторият беше същинско море от плът и изящно облекло, от стена до стена. Тълпата започваше от стълбите и на Локи и Джийн им се наложи да си пробиват път през нея с лакти и заплахи.

— Какво става, в името на Переландро? — попита Локи мъжа, притиснат в него. Мъжът се обърна и се ухили въодушевено.

— Представление в клетка!

В средата на втория етаж имаше месингова клетка, която можеше да се спуска от тавана и се пъхаше в отвори на пода, за да оформи як куб със страна, дълга двайсет стъпки. Тази вечер клетката беше покрита и с много фина мрежа — не, поправи се Локи, два слоя мрежа, един вътре в клетката и един — отвън. Мнозинството късметлии редовни клиенти в Кулата на греха гледаха от издигнати маси покрай външните стени. Имаше място още само за стотина правостоящи.

Локи и Джийн си пробиваха път през тълпата обратно на часовниковата стрелка и се мъчеха да се доберат достатъчно близо, че да видят какво е представлението. Развълнувано жужене на разговори ги обгръщаше — Локи не беше чувал по-трескави разговори тук, между тези стени. Но щом двамата стигнаха до клетката, той изведнъж разбра, че шумът не идеше само от тълпата.

Нещо с размери на врабче удряше с криле мрежата и жужеше сърдито — нисък бръмчащ звук, от който по гръбнака на Локи полазиха тръпки на истински животински ужас.

— Това е оса стилет, мамка му! — прошепна той на Джийн, който кимна енергично в знак на съгласие.

Локи никога не бе имал злощастието да се срещне лично с някое от тези насекоми. Те бяха напастта на няколко големи тропически острова на няколко хиляди мили източно оттук, далеч отвъд Джерем и Джереш и земите, изобразени на повечето терински карти. Преди години Джийн се натъкна на страховито описание на тези същества в една от книгите си по естествена философия, прочете го на останалите Джентълмени копелета и им съсипа съня за няколко нощи наред.

Наричаха ги оси стилет заради описанието на ужилването им, дадено от малцината оцелели. Те тежаха колкото пойните птички, на цвят бяха яркочервени, а коремът им с жилото беше колкото средния пръст на възрастен мъж. Притежаването на царица оса стилет във всички терински градове държави се наказваше със смърт, защото тези създания не биваше да стъпват на теринска земя. Твърдяха, че кошерите им били колкото къщи.

Един младеж се стрелкаше и приклякаше из клетката, облечен единствено с копринена туника, памучни бричове и ниски ботуши. Оръжие, и единствена броня, му бяха дебелите кожени ръкавици — те бяха прикрепени към ремъци, закопчани над лактите му. Той беше вдигнал лице пред ръцете си като боксьор. С такива ръкавици човек несъмнено можеше да удари и смачка оса стилет, но трябваше да е много бърз и много самоуверен.

На маса от отсрещната страна на клетката бе поставен тежък дървен шкаф с десетки покрити с мрежа дървени клетки, някои от които вече бяха отворени. Останалите, ако съдим по звука, бяха пълни със силно раздразнени оси стилет, които нямаха търпение да ги пуснат.

— Мастер Коста! Мастер Де Фера!

Викът отекна над шумната тълпа, но въпреки това беше трудно да се определи откъде идва. Локи се огледа няколко пъти, докато най-сетне не забеляза източника му — Маракоза Дюрена им махаше от мястото си на една от масите край отсрещната стена.

Черната й коса беше събрана в нещо като опашка ветрило около блестящо сребърно украшение и тя пушеше от извита сребърна лула, дълга почти колкото ръката й. Ленти от бяло злато и нефрит се плъзнаха една към друга на лявата й китка, докато им махаше да дойдат. Те се спогледаха и вдигнаха вежди, но си пробиха път през тълпата към нея и не след дълго стояха до масата й.

— Къде се изгубихте през последните няколко нощи? Измила беше неразположена, но аз порех вълните и мислех за други игри.

— Приемете извиненията ни, госпожо Дюрена — рече Джийн. — Дела ни задържаха другаде. Понякога даваме съвети, на свободна практика, на някои клиенти… с много високи изисквания.

— Имаше и кратко пътуване по вода — додаде Локи.

— Преговори относно бъдещето на крушовия сайдер.

— Бяхме силно препоръчани от бивши съдружници — рече Джийн.

— Бъдещето на крушовия сайдер? Какъв романтичен и опасен занаят трябва да упражнявате! Също толкова умели ли сте в залаганията на бъдещето, както и на Въртележката на късмета?

— То е ясно — рече Джийн. — Иначе нямаше да разполагаме със средствата, за да играем на Въртележката на късмета.

— Тогава съгласни ли сте да го покажете? Дуелът в клетката. Според вас кой от участниците има изгледи за по-щастливо бъдеще?

В клетката свободната оса стилет се стрелна към младежа, който я стисна във въздуха и я смачка под ботуша си със силно, сочно изхрущяване. Почти цялата тълпа заликува.

— Очевидно е твърде късно и нашето мнение няма никакво значение — рече Локи. — Или представлението не е вършило?

— Представлението едва започва, мастер Коста. Този кошер съдържа сто и двайсет клетки. Приспособление, въртящо се по часовниковата стрелка, отваря вратите, в повечето случаи напосоки. Срещу него може да излети една, а може и шест наведнъж. Приковава погледа, нали? Младежът не може да излезе от клетката, докато в краката му не се струпат сто и двайсет мъртви оси, или… Дюрена подчерта изречението, като вдъхна дълбоко дим; от лулата и вдигна вежди.

— Мисля, че досега той уби осем — завърши тя.

— А — възкликна Локи. — Е… Ако трябваше да избирам, съм склонен да предпочета момчето. Наречете ме оптимист.

— Наричам ви. — Изпусна две дълги струи дим, които се изляха през носа й като тънки сиви водопади, и се усмихна. — Аз бих заложила на осите. Да се обзаложим ли? Двеста солария от мен, по сто от всеки от вас?

— И аз като всеки човек обичам малките обзалагалия, но да попитаме и другия. Жером?

— Щом това ви доставя удоволствие, госпожо, нашите кесии са на вашите заповеди.

— Какъв извор на любезни неистини сте вие двамата. — Дюрена махна на един от служителите на Рекин и всеки от тях обяви залога си пред къщата. Получиха четири къси дървени пръчки, на които бяха изрязани по десет пръстена. Служителят записа имената им на плоча и продължи нататък. Темпото на увеличаване на залаганията из цялата стая продължаваш да нараства.

В клетката още две от смъртоносно раздразнените насекоми се измъкнаха от клетките си и полетяха към младежа.

— Споменах ли — обади се Дюрена и остави своите две пръчки с жетони на малката си масичка, — че смъртта на най-близките оси възбужда другите до още по-голяма степен на безумие? Противниците на момчето ще се разлютяват все повече и повече в хода на битката.

Двойката, която летеше из клетката, изглеждаше достатъчно разлютена. Момчето танцуваше жива жига, за да ги държи далеч от гърба и хълбоците си.

— Пленително. — Джийн направи поредица от специфични жестове с ръце по своя маниер, докато гледаше дуела с наклонена глава. В движенията си той използва изобретателно доста ограничен набор от сигнали, но Локи успя. Да разбере същината.

Трябва ли да стоим и да гледаме това с нея?

Тъкмо възнамеряваше да му отговори, когато една позната тежест притисна лявото му рамо.

— Мастер Коста — заговори Селендри още преди Локи да се е обърнал. — Един от Приори желае да говори с вас на шестия етаж. Дреболия. Нещо относно… фокуси с карти. Каза, че ще разберете.

— Госпожо — отвърна Локи. — За мен ще е голямо щастие да присъствам. Ще му предадеше ли, че съвсем скоро ще отида при него?

— По-добре аз сама да ви придружа — каза тя с полуусмивка, която изобщо не размърда опустошената страна на лицето й. — Така ще стигнете там. Много по-бързо.

Локи се усмихна все едно точно за това си. Бе мечтал, после се обърна към мадам Дюрена с разперени ръце.

— Наистина се движите в интересни кръгове, мастер Коста. По-добре побързайте — Жером ще се погрижи за облога ви и ще изпие едно питие с мен.

— Най-неочаквано удоволствие — рече Джийн, който вече махаше на келнера, за да поръча питие.

Селендри не чака повече — тя се обърна, навлезе в тълпата и се отправи към стълбите в дъното на кръглата стая. Движеше се бързо, прегърнала пиринчената си ръка с ръката си от плът, сякаш я принасяше в жертва, и тълпата като по чудо се раздвои. Локи забърза подире й, току пред тълпата, която се затваряше след него като колония от сновящи насам-натам същества, обезпокоени за кратко. Звънтяха чаши, парцаливи слоеве дим се вихреха във въздуха жужаха оси.

Нагоре по стълбите към третия етаж — отново добре облечените тълпи се разтапяха пред икономката на Рекин. Откъм южната страна на третия етаж имаше служебно помещение, пълно със служители, които се суетяха около лавици с бутилки. В най-задната му част имаше тясна дървена врата с вградена в стената до нея месингова плоча. Селендри приплъзна изкуствената си ръка в плочата, вратата се открехна и разкри тъмна ниша, малко по-голяма от ковчег. Тя влезе първа, долепи гръб до задната стена и му махна да влезе.

— Изкачващият се шкаф — рече тя. — Много по-лесно е, отколкото по стълбите през тълпата.

Беше тясно — Джийн не би могъл да влезе тук заедно с нея. Локи беше притиснат до лявата й страна и усещаше тежестта на пиринчената й ръка върху гърба си. Селендри се пресегна през него с другата си ръка и затвори шкафа. Бяха заключени в топъл мрак и Локи усети остро миризмите на двамата — неговата прясна пот и нейното женствено ухание на мускус, и нещо в косата й, като дима от горяща борова цепеница. Тръпчив мирис на дърва, никак не неприятен.

— Е — рече той тихо. — Тук с мен би се случила злополука, нали? Ако ми предстоеше злополука?

— Нямаше да е злополука, мастер Коста. — Тя също говореше тихо, все едно тук вътре правилото беше такова.

— Но не, по пътя нагоре няма да ви се случи злополука.

Селендри се помръдна и Локи чу изщракването на някакъв механизъм откъм стената вдясно от нея. Миг по-късно стените на кутията се разтресоха и се разнесе слабо скърцане.

— Не съм ви симпатичен — изпусна се той. Последва кратко мълчание.

— Познавала съм много предатели — рече тя най-сетне, — но толкова речовит може би не.

— Само тези, които извършват предателства, са предатели — отвърна Локи, като придаде на гласа си обидена нотка. — Аз желая възмездие за оскърбление.

— Все ще си измислите разумно оправдание — прошепна Селендри.

— Обидил съм ви с нещо.

— Наречете го, както си искате.

Локи яростно се съсредоточи върху тона, с който щеше да произнесе следващите си думи. В тъмното, с лице, извърнато встрани, гласът му щеше да бъде лишен от всичко онова, което подсказваше лицето му, и от превземките му. Никога не би намерил по-подходяща сцена да го използва. Като алхимик, той смеси отдавна практикуваната измама с желаната чувствена съставка — разкаяние, смут, копнеж.

— Ако съм ви обидил, госпожо, бих си взел думите или делата обратно. — Само миг колебание, най-подходящо за придаване на искреност. Най-верният инструмент в словесния му набор с инструменти. — И бих го направил веднага щом ми кажете как, стига да ми дадете шанс.

Селендри помръдна едва забележимо към него. Пиринчената ръка за миг се притисна по-силно към него. Локи затвори очи и напрегна слух, кожа чисто животинските му инстинкти да уловят в тъмното и най-малкото, което би могло да му подскаже нещо. Дали тя презираше жалостта или копнееше за нея? Усещаше как сърцето му думка в гърдите, чуваше как слепоочията му пулсират.

— Няма какво да си вземете назад — отговори тя вяло.

— Иска ми се да имаше. За да мога да ви успокоя.

— Не можете. — Селендри въздъхна. — И не бихте могли.

— Няма ли да ми позволите поне да се опитам?

— Говорите така, както изпълнявате фокуси с карти, мастер Коста. Твърде гладко. Боя се, че може по-добре да прикривате нещата с думи, отколкото с ръце. Ако трябва да знаете, възможността да сте полезен срещу вашия работодател — само и единствено тя — е онова, заради което съм съгласна да ви оставя да живеете.

— Не искам да бъда ваш враг, Селендри. Дори не искам да ви причинявам неприятности.

— Думите са евтини. Евтини и безсмислени.

— Не мога… — Отново благоразумна пауза. Локи пипаше внимателно като майстор скулптор, който полага бръчици край очите на каменна статуя. — Вижте, може би съм речовит. Но не мога да говоря другояче, Селендри. — Постоянното повтаряне на името й, натрапчиво, почти заклинание. По-интимно и въздействено от титлите. — Аз съм такъв, какъвто съм.

— И ви учудва, че заради това ви нямам доверие?

— Повече се чудя дали съществува нещо, на което се доверявате.

— Нямай вяра на никого, и никога няма да те предадат. Може да ти се противопоставят, но никога няма да те предадат — рече тя.

— Хммм. — Локи прехапа език и напрегна ум. — Но към него не изпитвате недоверие, нали, Селендри?

— По дяволите, това изобщо не ви влиза в работата, мастер Коста.

От тавана на изкачващия се нагоре сандък се чуха силни трясъци. Той потръпна тежко за последно и замря неподвижен.

— Простете ми отново — рече Локи. — Това не е шестият етаж, разбира се. Деветият?

— Деветият.

Само след миг тя щеше да се промъкне край него и да отвори вратата. Имаха още един последен миг сред съкровения мрак. Той прецени възможностите си, претегли последната си реплика стрела. Нещо рисковано, но потенциално обезпокояващо.

— Навремето имах много по-ниско мнение за него. Преди да разбера, че е достатъчно умен, че да ви обича наистина. — Още една пауза и Локи сниши гласа си до прага на слуха. — Мисля, че сте най-храбрата жена, която някога съм срещал.

Преброи ударите на сърцето си в мрака, докато Селендри отговори.

— Какво хубавичко предположение — прошепна тя и думите й бяха пропити с жлъч. Нещо изщрака и една черта от жълта светлина разцепи мрака и преряза очите му. Селендри го бутна силно с изкуствената си ръка към вратата, която се отвори към Осветения от лампи кабинет на Рекин.

Е, нека повърти думите му из своите мисли. Нека му даде сигналите, които ще му подскажат как да действа, не си беше наумил нищо определено, щеше да му е достатъчно да я държи в несигурност, просто не чак толкова склонна да забие нож в гърба му. И ако някаква малка част от него се измъчваше от угризения, че си играе с чувствата и (проклятие, тази част от него рядко се обаждаше преди!), той си напомни, че докато е Леоканто Коста, може да върши и да чувства, каквото си иска. Леоканто Коста не беше истински.

Локи излезе от изкачващия се шкаф, несигурен дали сам си вярва толкова, колкото му вярва Селендри.

— Мастер Коста! Тайнственият ми нов съдружник. Колко зает човек сте били!

Кабинетът на Рекин беше също така разхвърлян, както и при предишното посещение на Локи. Той доволно забеляза, че колодите му с карти са пръснати безредно на различни места върху и около писалището на Рекин. Изкачващият се шкаф се отваряше в една стенна ниша между две картини, ниша, която Локи със сигурност не бе забелязал при предишното си посещение.

Рекин се взираше през мрежестия параван, прикриващ вратата към балкона му. Беше облечен с тежък тъмночервен фрак с черни ревери. Той се почеса по брадичката с облечената си в ръкавица ръка и изгледа косо Локи.

— Всъщност ние с Жером прекарахме няколко спокойни дий — каза Локи. — Както мисля, че ви обещах.

— Не говоря само за последните няколко дни. Поразпитах за двете години, откакто си в Тал Верар.

— Както и се надявах. Просветихте ли се?

— Твърде образователно беше. Да бъдем прями. Вашият съдружник се е опитал да измъкне от Азура Галардине сведения за моята съкровищница. Преди повече от година. Знаете ли коя е тя?

Селендри бавно крачеше из стаята вляво от Локи и го наблюдаваше през дясното си рамо.

— Разбира се. Едно от високопоставените лайна в Гилдията на изобретателите. Аз казах на Жером къде да я потърси.

— А откъде знаете, че тя има пръст в разработката на моята съкровищница.

— Изумително е колко неща можеш да научиш, като черпиш из кръчмите на Изобретателите и се преструваш, че всяка чута от теб история е небивало пленителна.

— Разбирам.

— Обаче дъртата кучка не му каза нищо.

— Не би му казала в никакъв случай и явно е останала доволна — дори не ми е споменавала, че я е разпитвал. Но преди няколко вечери поставих въпроса и се оказа, че един продавач на бира от списъка на моите надеждни съгледвачи веднъж е видял да пада от небето човек, отговарящ на описанието на вашия съдружник.

— Да, Жером каза, че Господарката на гилдията има уникален метод за прекъсване на разговора.

— Е, Селендри вчера вечерта проведе с нея разговор, непрекъсван от нищо. Примамиха я да си спомни всичко, което може, за посещението на Жером.

— Примамили са я?

— Финансово, мастер Коста.

— Аха.

— Освен това разбрах, че вие сте разпитвали някои от моите банди в Сребърната марина и сте започнали горе-долу по времето, когато Жером е посетил Господарката на гилдията Галардине.

— Да, разговарях с възрастен мъж на име Драва и една жена, която се казваше… Как ли беше…

— Армания Кантаци.

— Да, точно тя. Благодаря би. Разкошна жена. Опитах се да мина границата на деловите отношения и да се посприятеля с нея, но тя като че не оцени чара ми.

— И не би могла. Армания предпочита компанията на жени.

— Е, отдъхнах си. Помислих, че съм започнал да губя подход.

— Проявили сте любопитство към корабен превоз на стоки от онези, за които митничарите никога не чуват. Обсъдили сте няколко условия с моите хора, но така и не сте предприели нищо. Защо?

— Двамата с Жером след известен размисъл решихме, че ще е най-мъдро да осигурим превоз извън Тал Верар. После можехме просто да наемем няколко малки шлепа, за да прекараме откраднатото от вас и да избегнем по-сложните преговори, свързани с наемането на лихтер.

— Ако аз възнамерявах да обера сам себе си, бих се съгласил, предполагам. А сега по въпроса за алхимиците. Имам достоверни сведения, че миналата година сте посетили пя колко. Почтени и други.

— Разбира се. Проведох няколко опита с масла за огън и киселини върху купени втора ръка часовникови механизми. Смятах, че това може да ни спести известно досадно бърникане по ключалки.

— И плодотворни ли бяха тези опити?

— Бих споделил тези сведения със свой работодател — ухили се Локи.

— Ммм, да оставим това засега. Но наистина изглежда, ме сте си наумили нещо. Толкова много коренно различни личности, които в съвкупност подкрепят вашата версия. Има само още едно нещо.

И то е?

— Любопитен съм как я караше старият Максилан, с когото се видяхте преди три нощи?

Локи изведнъж забеляза, че Селендри бе престанала да крачи из стаята. Беше застанала само на няколко стъпки, точно зад него, и не помръдваше. „Уродливи страже, подскажи ми златна глупост и ми дай мъдростта да разбера кога да престана да я въртя и суча“ — помисли си той.

— Ами, той е гадина.

— Това не е тайна. Всяко дете на улицата би ми го казало. Но признавате, че сте били в Мон Магистерия?

— Бях. Имах частна аудиенция със Страгос. Той случайно е под впечатлението, че никой не е разкрил агентите му във вашите банди.

— Точно според намеренията ми. Но вие увъртате, Леоканто. Какво ще иска Архонтът на Тал Верар от вас и Жером? И то посред нощ? Тъкмо същата нощ, когато ние с вас проведохме такъв интересен разговор?

Локи въздъхна, за да спечели няколко мига за размисъл.

— Мога да ви кажа — заговори той след достатъчно благоразумно колебание, — но се съмнявам, че ще ви хареса.

— Естествено, че няма да ми хареса. Но нека все пак го чуем.

Локи въздъхна. С главата напред в лъжата или с главата напред през прозореца.

— Страгос е този, който плащаше на мен и Жером. Лицата, с които преговаряхме, са негови агенти. Той е човекът, който иска да види съкровищницата ви опразнена като килер след угощение. И реши, че е крайно време да ни изплющи с камшика.

Тънки бръчки се появиха по лицето на Рекин, когато заскърца със зъби. Той сключи ръце зад гърба си.

— От собствената му уста ли сте го чули?

— Да.

— Какво смайващо уважение трябва да питае той към вас, да ви осведомява лично за своите дела! С какво ще го докажете?

— Ами, знаете ли, аз наистина го помолих за писмена клетвена декларация относно намерението му да ви изпързаля и той с удоволствие ми я даде, но непохватният аз… изгубих я тази вечер по пътя за насам! — Локи се обърна наляво и се навъси. Забеляза, че Селендри е впила поглед в него, а ръката й от плът бе отпусната върху нещо под сакото й. — Мамицата му, ако не ми вярвате, още сега ще скоча през прозореца и ще спестя и на двама ни страшно много време.

— Не… все още няма нужда да боядисвате калдъръма с мозъка си. — Рекин вдигна ръка. — Но е твърде необичайно за човек с положението на Страгос да преговаря пряко с агенти, които трябва да са… ами… доста нископоставени в йерархията му и към които надали питае особена почит. Без да се обиждате.

— Не се обиждам. Ако позволите да направя една догадка, мисля, че на Страгос по някакви причини не му се чака. Подозирам, че иска по-бърз резултат. И… почти съм сигурен, че ако двамата с Жером постигнем някакъв успех, който да му е от полза, няма намерение да ни остави да го надживеем. Това е единственото разумно предположение.

— И би му спестило доста голяма сума пари, предполагам. Тези като Страгос повече се скъпят за златото, отколкото за живота. — Рекин изпука с кокалчетата под тънките кожени ръкавици. — За проклетия всичко това изглежда твърде смислено. Аз си знам, че когато имаш загадка и отговорите са прости и елегантни, значи някой се опитва да те прецака.

— Имам още един-единствен въпрос — обади се Селендри. — Защо Страгос ще се занимава с вас лично, като знае много добре, че можете да го намесите, ако ви подложат на… убеждение.

— Има едно нещо, което не съм се сетил да спомена — отвърна Локи със смутен вид. — Това е… много срамно за мен и Жером. По време на аудиенцията Страгос ни почерпи със сайдер. Не дръзнахме да проявим неуважение към домакина и изпихме доста. Той твърди, че е бил примесен с отрова, нещо фино, със скрито действие. Нещо, което изисква ние с Жером да вземаме редовно противоотрова от ръката му или да умрем по крайно неприятен начин. Така че сега той ни е хванал за врата и ако искаме да получаваме противоотровата, трябва да сме добрички и послушни.

— Стар номер — отбеляза Рекин. — Стар и надежден.

— Казах, че бяхме много посрамени. И както виждате, той вече разполага със средство да се отърве от нас, когато вече не сме му нужни. Убеден съм, че засега не се съмнява в нашата вярност.

— И въпреки това все още желаете да му измените?

— Бъдете честен, Рекин. На мястото на Страгос бихте ли ни дали противоотровата и бихте ли ни пуснали да си вървим по живо по здраво? За него вече сме мъртви. Така че сега нося бремето на две отмъщения, които трябва да извърша, преди да умра. Дори и да се подчиня на проклетия сайдер на Страгос, аз искам да си разчистя сметките с Жером! Искам и Архонтът да страда. Вие все още сте най-доброто достъпно ми средство.

— Разумно предположение — измърка Рекин. Държеше се мъничко по-топло.

— Радвам се, че смятате така, защото аз очевидно познавам политиката на този град по-слабо, отколкото си мислех. Рекин, какво става, по дяволите?

— Архонтът и Приори пак се зъбят един на друг. Вижте, половината Приори съхраняват големи дялове от личните си богатства в моята съкровищница и за шпионите на Архонта е невъзможно да узнаят истинската стойност на имуществото им. Ако опразнят хранилището ми, това не само ще ги лиши от техните средства, но и ще ме злепостави пред тях. Точно сега Страгос никога не би ме изхвърлил от занаята без сериозно предизвикателство от страх, че ще започне гражданска война. Но ако спомоществователства трета група хора, която да нападне съкровищницата… О, да, това ще свърши чудесна работа. Аз ще бъда зает да преследвам вас и Жером, Приори — с това да ме разкъсат с четири коня, и тогава Страгос би могъл просто…

И Рекин показа какво би направил Архонтът, като обхвана юмрука си с длан и го стисна здраво.

— Бях останал с впечатлението, че Архонтът е подчинен на съвета на Приори — рече Локи.

— Формално да. Приори притежават един прелестен пергаментов лист, на който пише така. Страгос притежава армия и флота, които му позволяват да е на друго мнение.

— Чудно. И какво да правим ние?

— Добър въпрос. Свършиха ли ви предложенията, номерата и фокусите с карти, мастер Коста?

Локи реши, че моментът е подходящ да придаде на Леоканто Коста малко повече човечност.

— Вижте — каза той. — Когато моят работодател беше някакъв анонимен човек, който пращаше по една торба пари всеки месец, бях наясно какво правя. Но сега се случва нещо друго, вадят се ножове и вие виждате всички онези ракурси, които аз не виждам. Кажете ми какво да правя, и ще го направя.

— Хммм. Страгос. Той пита ли ви за разговора между пас двамата?

— Дори не го спомена. Не мисля, че знаеше за него. Според мен е имало нареждане да ни хванат двамата с Жером и да ни заведат при него, независимо от това.

— Сигурен ли сте?

— Доколкото мога да бъда.

— Кажете ми нещо, Леоканто. Ако Страгос ви се беше разкрил, преди да ви се удаде възможност да ми покажете своите фокуси с карти… ако знаехте, че предавате него, бихте ли го предали въпреки това?

— Ами… — Локи се престори, че мисли. — Не мога да кажа какво бих си помислил, ако ми беше симпатичен или пък му имах доверие. Може би просто бих намушкал Жером в гърба и бих продължил да работя за него. Но… за Страх ние сме плъхове, нали? Шибани насекоми. Страгос е самонадеяно копеле. Мисли си, че ни познава с Жером. А аз просто… не го харесвам, ни най-малко, дори и без да намесваме отровата.

— Сигурно доста продължително е разговарял с вас, за да събуди такава неприязън — усмихна се Рекин. — Тъй да е. Ако искате да откупите мястото си в моята организация, то си има цена. И тази цена е Страгос.

— О, богове! Какво значи това, по дяволите!

— Когато Страгос е мъртъв и това може да се потвърди, или е в моя власт, вие може да получите онова, което искате. Място в Кулата на греха като помощник в Моите игри. Заплата. Цялата помощ, която мога да ви предложа да се справите с отровата му. И Жером де Фера, плачещ под ножа ви. Това устройва ли ви?

— А как да го осъществя?

— Не искам всичко да вършите сам. Но явно Максилан е управлявал достатъчно. Помогнете ми, с каквото можете или с каквото ви заповядам, да му помогна да се оттегли. И след това предполагам, че ще имам нов управител на етажа.

— Отдавна не съм чувал по-хубаво нещо. Ами парите в моята сметка, заключени по ваша заповед?

— Ще си останат заключени, загубени заради собствените ви действия. Аз не съм милосърден човек, Леоканто. Запомнете го, ако желаете да ми служите.

— Разбира се, разбира се. Но сега ми позволете, моля, и аз да ви задам въпрос. Защо не се тревожите, че бих могъл да съм двуличник, който работи и за Страгос? Че може да изтичам и да му изкажа всичко това?

— А защо вие смятате, че аз не ви разигравам тъкмо с това предположение? — Рекин се усмихна широко, истински развеселен.

— От всички тези възможности ме заболява главата — рече Локи. — Предпочитам измамите на карти пред интригата. Ако не действате честно, по-добре тази вечер да се прибера и да се обеся.

— Да. Но ще ви дам по-добър отговор. Какво бихте могли да кажете на Страгос? Че ми е неприятен, че се осланям на враговете му и искам да умре? И той ще получи потвърждение на моята враждебност? Няма смисъл. Той знае, че съм враждебно настроен към него. Той знае, че целият подземен свят на Тал Верар е пречка за него, ако реши да упражни властта си. Моите Фелантоци предпочитат управлението на гилдиите пред възможността за управление с униформи и копия. Във въоръжената диктатура има по-малко пари.

Фелантоци. На езика на Теринския трон наричаха пехотинците. Локи беше чувал и преди да използват тази дума за престъпниците, но никога не беше ги чувал самите те да я използват помежду си.

— Остава единствено другият ви съдия да реши, че все още си струва да рискува с вас.

— Другият съдия?

Рекин посочи Селендри.

— Ти чу всичко, скъпа моя; да изхвърлим ли Леоканто през прозореца, или да го пратим пак долу, откъдето го доведе?

Локи я погледна в очите, скръсти ръце и се усмихна, както се надяваше, с най-безобидната си кучешка усмивка. Тя се навъси — изражение напълно непроницаемо, — а после въздъхна.

— Тук са замесени толкова много подозрителни неща. Но ако има възможност да поставим този= изменник по-близо до Архонта… Предполагам, че ще ни струва достатъчно евтино. Можем да рискуваме.

— Е, мастер Коста… — Рекин дойде и постави ръка на рамото на Локи. — Как ви се струва тази подкрепа за вашия характер?

— Ще взема, каквото ми дават. — Локи се мъчеше да прикрие искреното си облекчение.

— Тогава на първо време задачата ви ще е да угаждате на Архонта. Да предположим, че той ще ви дава противоотровата.

— Добре, ако са рекли боговете. — Локи почеса замислено брадичката си. — Ще се наложи да го осведомя, че сме се запознали лично. Той несъмнено има и други шпиони в кулата ви, които рано или късно ще се досетят. Ще е най-добре да му се обясни по-скоро.

— Разбира се. Има ли вероятност скоро Архонтът пак да ви извика в Мон Магистерия?

— Не знам колко скоро точно, но да. Повече от вероятно.

— Добре. Това означава, че той може пак да се разбъбри за плановете си. А сега нека ви върнем при мастер Де Фера и задачите ви за тази вечер. Днес ще мамите ли някого?

— Току-що пристигнахме. Заложихме на зрелището в клетката.

— Аха, осите. Голям късмет имаме с тия страшилища.

— Опасно имущество.

— Да, един джеремитски капитан имаше царица и кошер с потомство, които се опитваше да продаде. Моите хора бутнаха на митничарите, екзекутираха капитана, изгориха царицата, а останалите бяха конфискувани и изчезнаха — станаха моя собственост. Знаех си, че ще им намеря някакво приложение.

— А младежът, който се бори с тях?

— Осмият син на някакъв никаквец с титла, с пясък вместо мозък и задлъжнял на кулата. Каза, че щял да покрие дълга си или да умре, докато се опитва, и аз повярвах на думата му.

— Е, аз съм заложил на него сто солария и се надявам той да доживее да покрие дълга си. — Локи се обърна към Селендри. — Пак ли издигащия се шкаф?

— Само до шестия етаж. Оттам можете да слезете пеша. — Тя пусна лека високомерна усмивка. — Сам.

Когато Локи най-сетне успя да си проправи път с лакти до втория етаж, младежът в клетката куцаше, кървеше и се тресеше. Половин дузина оси стилет пърхаха и се стрелкаха около него из клетката. Докато се промъкваше между хората, Локи въздъхна.

— Мастер Коста! Мисля, че се връщате точно навреме за разрешаването на облога.

Мадам Дюрена се усмихна над напитката си — млечнооранжева течност в стройна чаша, висока близо стъпка. Джийн отпиваше от малка халба нещо бледокафяво. Подаде също такава чаша и на Локи, който я пое с благодарно кимване. Ром с мед — достатъчно силен, че да не си навлекат презрението на Дюрена, но не чак толкова, че да се нахвърлят срещу нечии убеждения тази вечер.

— Време ли е вече? Извинете ме за отсъствието ми. Малка и глупава работа.

— Глупава? Когато е замесен член на Приори?

— Направих грешката да му покажа фокус с карти миналата седмица — рече Локи. — Сега той урежда да изпълня същия фокус пред един негов… приятел.

— Значи сигурно фокусът е впечатляващ. По-впечатляващ от онези, които обикновено изпълнявате на масата за карти?

— Съмнявам се, госпожо. — Локи отпи продължително от питието си. — Първо на първо, когато изпълнявам фокуси с карти, не е нужно да се тревожа, че насреща ми има отличен противник.

— Някой някога опитвал ли се е да отреже този ваш отвратително ласкателен език, мастер Коста.

— Това се превърна в традиционно развлечение в няколко града, които мога да ви спомена.

В клетката сърдитото жужене на осите се усилваше все повече и повече, докато все повече от тях изскачаха от клетките си. Две, три, четири… Локи потръпна. Наблюдаваше безпомощно как размазаните тъмни силуети фучат из клетката. Младежът се мъчеше да се защитава, после се паникьоса и заръкомаха като безумен. Една оса се блъсна в ръкавицата му и се тръшна на пода, но друга кацна под кръста му и сниши тялото си. Момчето нададе вой, плесна я и изви гръб. Тълпата притихна като гроб, обзета от ужас, примесен с очакване.

Стана бързо, но Локи никога не би го нарекъл милостиво. Осите се стълпиха около младежа, стрелкаха се и го жилеха, забиваха острите си крачета в окървавената му риза. Една на гърдите му, една на ръката му, коремът й пулсираше трескаво нагоре-надолу… Една запърха из косата му, а друга заби жилото си в тила му. Безумните писъци на момъка се превърнаха в мокро гъргорене. От устата му потече пяна, струйки кръв се стичаха по лицето и гърдите му и най-сетне той падна, обзет от необуздани гърчове. Бръмчащите оси накацаха върху тялото му — изглеждаха ужасно, като кървавочервени мравки, и продължиха все така да го жилят и хапят.

Стомахът на Локи се разбунтува срещу скромната закуска, която бе изял във Вила Кандеса, и той прехапа силно един от свитите си пръсти — болката му помогна да си възвърне самообладанието. Когато се обърна пак към мадам Дюрена, лицето му отново бе ведро.

— Е — каза тя и размаха четирите дървени пръчки срещу него и Джийн, — това е поносим мехлем за раните ми, все още незаздравели след последната ни среща. Но кога ще имаме удоволствието на пълното обезщетение?

— Не е възможно да дойде достатъчно скоро — рече Локи. — А сега ни извинете за вечерта, трябва да обсъдим някои… политически трудности. Но преди да си тръгнем, смятам да излея питието си върху тялото на мъжа, който ни струва двеста солария.

Мадам Дюрена махна безгрижно и вече пълнеше отново сребърната си лула от кожена кесия, преди Локи и Джийн да са направили и две крачки.

Щом Локи се приближи до клетката, отново започна да му се гади. Тълпата около него се разпръсваше, разменяше си пръчки за залагане и въодушевено бъбреше. На няколко крачки от клетката обаче вече нямаше никой. Шумът и движението из залата продължаваха да дразнят осите. Щом Локи се приближи, две от тях се издигнаха рязко във въздуха и запърхаха заплашително, удряха се шумно във вътрешния слой мрежа и го следяха. Черните им очи като че гледаха право в неговите. Той потръпна против волята си.

Коленичи възможно най-близо до тялото на младежа и след миг половината от свободните оси в клетката жужаха и се удряха в мрежата само на стъпка-две от лицето му. Локи плисна остатъка от своя ром върху покрития с насекоми труп. Зад него избухна мощен смях.

— Само така, приятел! — чу се фъфлещ глас. — Това непохватно копеле ми струва петстотин солария. Я се изпикай върху него, като си там долу.

— Уродливи страже! — промърмори Локи под носа си и бързо заговори: — Чаша, излята на земята за непознат без приятели. Господарю на храбреците и глупаците, облекчи пътя на този човек към Господарката на дългото мълчание. Това бе страхотен ден за умиране. Направи това за мен и ще се опитам известно време да не те моля за нищо. Този път го казвам съвсем сериозно.

Локи целуна опакото на лявата си ръка и се изправи. След като произнесе благословията, му се струваше, че колкото и да се отдалечеше от тази клетка, все щеше да е недостатъчно.

— А сега накъде? — попита тихо Джийн.

— По-далече от тия проклети буболечки, по дяволите!

Небесата над морето бяха ясни и затулени от облаци на изток — висок перлен таван, като замръзнал чим между луните. Духаше силен вятър, докато Локи и Джийн се влачеха през доковете от вътрешната страна на Голямата галерия, и подмяташе захвърлени хартии и други боклуци около краката им. Корабна камбана отекна над плискащите се сребърни води.

Вляво от тях тъмна стена от елдерглас се издигаше етаж след етаж, като надвиснала скала, прекосена тук-там от разнебитени стълби с мижави фенери, които показваха пътя на хората, препъващи се нагоре-надолу по тях. Най-горе на върха се намираше Нощния пазар и ръбът на грамадния покрив, който покриваше етажите на острова чак до вълните от другата страна.

— О, фантастично — възкликна Джийн, щом Локи завърши своя разказ за случилото се в кабинета на Рекин. — Значи накарахме Рекин да си мисли, че Страгос иска да го пипне. Никога досега не съм помагал за избухването на гражданска война. Сигурно е забавно.

— Нямах особено голям избор — отвърна Локи. — Можеш ли да измислиш някаква друга убедителна причина Страгос да се заинтересува лично от нас? Ако нямах разумно обяснение, щях да изхвърча през прозореца, поне това беше ясно.

— Ако си беше паднал на главата, нищо не те заплашваше, освен сметката за разбития калдъръм. Мислиш ли, че на Страгос му трябва да разбере, че Рекин не е толкова сляп за агентите му, както си мисли.

— О, я го еби това копеле.

— Нямах такива намерения.

— Освен това, доколкото знаем, Страгос наистина иска да пипне Рекин. Те несъмнено не са приятели и неприятностите отдавна къкрят из целия проклет град. Придобивката за нас е, че мисля, че Селендри може да бъде омаяна с приказки поне малко. И като че Рекин наистина ме смята за своя собственост.

— Е, за това — браво. Мислиш ли, че е време да му пробутаме столовете?

— Да, столовете… Столовете. Да. Да го направим, преди Страгос да е решил да ни изюрка пак.

— Ще наредя да ги извадят от склада и да ги докарат с каруца, където пожелаеш.

— Добре, тогава аз ще ги доставя по-късно през седмицата. Нещо против да избягваме Кулата на греха една-две нощи?

— Не, разбира се. Някаква специфична причина?

— Само искам да разочаровам малко Дюрена и Корвальор. Докато не се почувстваме малко по-сигурни за нашето положение, бих предпочел да не пропиляваме нощите си в пиянство и прахосване на пари. Номерът с бела паранелла може да събуди подозрения, ако го приложим пак.

— Щом го казваш така, не мога да ти откажа. Какво ще кажеш да се помотая из някои други места и да проверя дали няма да чуя какво се шушне за Архонта и Приори? Няма да е зле да се въоръжим още малко с историята на този град.

— Прелестно. Какво, по дяволите, е това?

Те не бяха сами край доковете — в добавка към преминаващите от време на време непознати, които бързаха тук и там по работа, там имаше лодкари, които спяха, завити с наметала, до вързаните си лодки, и доста пияници и скитници, сгушени навсякъде, където бяха намерили подслон. Купчина сандъци се издигаше само на няколко крачки вляво от тях, а в сянката й до малък алхимичен глобус, който сияеше в бледочервено, бе приседнала слаба фигура, увита в няколко пласта дрипи, фигурата стискаше малка торба от зебло и им махна с бледа ръка да се приближат.

— Господа, господа! — Силният, грачещ глас като че беше женски. — Пожалете ме, изискани господа. Пожалете ме, в името на Переландро. Една монета, всякаква монета, дребна медна монетка ми стига. Имайте милост, в името на Переландро.

Локи бръкна за кесията във фрака си. Джийн беше свалил своя фрак и го носеше преметнат върху дясната си ръка явно беше доволен да остави Локи да извърши милостивото дело за вечерта.

— В името на Переландро, госпожо, можете да получите повече от сентира.

Временно разсеян от топлото сияние на собствената му галантност, Локи протегна три сребърни волания, преди да осъзнае първото малко предупреждение. Просякинята щеше да е доволна и на дребна медна монетка и имаше силен глас… защо не я бе чул да заговаря никого от непознатите, които я подминаха преди тях?

И защо протягаше торбата от зебло вместо длан?

Джийн беше по-бърз от него и тъй като нямаше по-елегантен начин да защити Локи, той вдигна левия си лакът и го бутна силно. Една стрела от арбалет изсвистя във въздуха между тях и проби спретната тъмна дупка в торбата от зебло. Локи усети как тя закачи пешовете на фрака му и падна настрани, прекатури се над един малък сандък и тупна непохватно по гръб.

Надигна се тъкмо навреме, за да види как Джийн изрита просякинята в лицето. Главата на жената отхвърча назад, но тя залепи ръце за земята, краката й полетяха в „ножица“ и събори Джийн. Щом той тупна на земята и захвърли сгънатата си дреха, просякинята изпъна крака, ритна надолу и се метна напред в дъга. След секунда се изправи на крака и хвърли дрипите си.

„Ох, да му се не види. Тя се боксира с крака, проклета шасоньорка — помисли си Локи. — Джийн мрази това.“ Локи тръсна ръкавите си и във всяка от ръцете му падна кинжал. С предпазливи движения той се втурна по камъните към нападателката на Джийн, която го риташе в ребрата, докато здравенякът се опитваше да се претърколи встрани. Беше стигнал на три крачки от шасоньорката, когато ударът на ботуш в земята го предупреди за нечие присъствие зад гърба му. Вдигна кинжала с десница, сякаш за да удари нападателката на Джийн, после приклекна, завъртя се и замахна слепешката назад с кинжала в лявата си ръка.

И веднага се зарадва, че беше приклекнал — нещо изфуча покрай главата му, толкова близо, че го оскуба болезнено. Новият нападател беше отново „просяк“, мъж с близко до неговото телосложение, въоръжен с дълга желязна верига, която мина на косъм от главата на Локи — ако беше улучила, щеше да строши черепа му като яйце. Устремът му го наниза на острието на кинжала на Локи, който потъна чак до дръжката точно под дясната мишница на мъжа. Той хлъцна, а Локи се възползва безмилостно от предимството, замахна с другия кинжал и го заби в лявата ключица на мъжа.

Локи извъртя и двете остриета, яростно и диво, и мъжът изхълца. Веригата се изплъзна от пръстите му и падна с дрънчене върху камъните. Миг по-късно Локи извади остриетата от тялото му, сякаш вадеше шишове от месо, и остави клетника да се свлече на земята. Вдигна ?кървавените си кинжали, обърна се и с внезапен изблик на неблагоразумна самоувереност се хвърли към нападателката на Джийн.

Тя изнесе крак от хълбока, почти без да го погледне. Кракът й се заби в гръдната му кост — все едно се натресе в тухлен зид. Той залитна назад, жената се възползва, дръпна се от Джийн (който изглеждаше пребит) и настъпи към Локи.

Беше захвърлила дрипите и Локи забеляза, че е млада, вероятно по-млада от него, облечена с тъмни дрехи и тънка, добре скроена кожена жилетка на ивици. Беше теринка, с доста мургава кожа и черна коса, сплетена в стегнати плитки, които обрамчваха главата й като корона. По увереността й си личеше, че е убивала и преди.

„Няма проблеми — помисли си Локи и заотстъпва назад. — Аз също.“ И точно тогава се спъна в тялото на мъжа, когото бе наръгал току-що.

Тя веднага се възползва от това. Веднага щом той се изправи отново, изхвърли десния си крак в дъга. Стъпалото й се заби като чук в лявата предмишница на Локи и той изруга, а кинжалът изхвърча от внезапно омекналите пръсти. Разярен, Локи замахна с десния кинжал.

Сръчна досущ като Джийн, теринката сграбчи дясната му китка с лявата си ръка, дръпна го безпощадно напред и заби дясната си китка в брадичката му. Кинжалът му изсвистя в мрака като мъж, скочил от висока сграда, и изведнъж черното небе горе се смени с надвиснали сиви камъни. Той се запозна с тях с такъв замах, че зъбите му изщракаха като зарчета в паница.

Тя го ритна още веднъж, за да го претърколи по гръб, а после стъпи върху гърдите му и го притисна. Беше уловила един от кинжалите му и Локи я гледаше зашеметен как се наведе, за да го прониже. Ръцете му се бяха вдървили и откликваха предателски бавно и усещаше непоносим сърбеж по незащитената си шия, докато собственият му стилет се спускаше към нея.

Не чу как брадвата на Джийн потъна в гърба й, но по следствието се досети за причината. Жената подскочи нагоре, изви се назад, стилетът се изплъзна от ръката й и издрънча точно до лицето на Локи. Той трепна. Нападателката му се свлече на колене до него. Дишаше учестено и плитко, а после се извърна и той видя една от Проклетите сестри на Джийн забита сред разпълзяващо се тъмно петно под кръста й, отдясно на гръбнака.

Джийн прескочи Локи, наведе се и извади брадвата от гърба й. Тя изохка и падна напред, но Джийн яростно я издърпа на крака, застана зад нея и опря острието на брадвата в гърлото й.

— Ло… Лео! Леоканто! Добре ли си?

— Толкова ме боли, че като нищо може да съм умрял — изпъшка Локи.

— Бива. — Джийн натисна брадвата, която държеше точно зад острието като бръснач, който бръсне брада. — Говори. Мога да ти помогна да умреш, без да те заболи повече. Мога да ти помогна дори и да живееш. Ти не си обикновена разбойничка. Кой те прати тук?

— Гърбът ми — изстена жената с треперещ глас, от който бе изчезнала всякаква заплаха. — Моля ви! Моля ви, боли!

— Така и трябва. Кой те прати тук? Кой те нае?

— Злато — прокашля се Локи. — Бяло злато. Ще ти платим. Двойно. Само ни кажи име.

— О, богове, колко боли…

Джийн я сграбчи за косата със свободната си ръка и дръпна. Тя извика и изпъна гръб. Локи примига, щом видя как от гърдите й изхвърча тъмна перната сянка — влажният глух звук от изстрела на арбалет стигна до слуха му чак секунда по-късно. Джийн отскочи назад слисан, пусна жената и тя падна на земята. Миг по-късно отмести поглед от Локи и замахна заплашително с брадвата.

— Ти!

— На вашите услуги, мастер Де Фера.

Локи изпружи врат назад и мярна жената, която преди няколко вечери ги отмъкна от улицата и ги заведе при Архонта. Вятърът развяваше разпуснатата й тъмна коса. Носеше впит черен жакет над сива жилетка и сива пола, а в лявата си ръка държеше незареден арбалет. Идваше към тях със спокойна крачка от посоката, от която бяха дошли. Локи изпъшка и се претърколи, а тя застана от дясната му страна.

До него просякинята шасоньорка нададе последен влажен хрип и издъхна.

— Проклятие! — извика Джийн. — Тъкмо щях да получа от нея някои отговори!

— Не, нямаше — отвърна агентката на Архонта. — Погледни десницата й.

Локи се изправи разтреперан на крака и двамата с Джийн го огледаха — там на бледата светлина на луните и няколкото крайбрежни фенера проблясваше изящен нож с извито острие.

— Възложиха ми да ви пазя — рече жената и застана до Локи с доволна усмивка.

— Чудничка работа — рече Джийн и разтърка ребрата си с лява ръка.

— Доста добре се справяхте почти до края. — Тя погледна ножчето и кимна. — Вижте, този нож има допълнителен жлеб по острието. Това обикновено значи, че по него тече някаква гадост. Протакала е, за да я изцеди и да ви намушка с него.

— Не знам какво значи жлеб по острието — сопна й се Джийн. — Знаеш ли за кого, по дяволите, работят тези двамата?

— Да, имам някои теории.

— А нещо против да ги споделиш? — попита Локи.

— Ако ми дадат такава заповед — отвърна мило тя.

— Проклети да са всичките верарци и дано боговете им пратят повече язви по интимните части, отколкото косми по главите! — измърмори Локи.

— Аз съм родена във Вел Вирацо — поясни жената.

— Име имаш ли си? — попита Джийн.

— Много са. Всичките прекрасни и нито едно истинско — отвърна тя. — Вие двамата ме наричайте Мерейн.

— Мерейн Брей. — Локи потръпна и разтри лявата си ръка под лакътя с другата. Джийн сложи ръка на рамото му.

— Нещо повредено, Лео?

— Не е много. Може би достойнството ми и предишните ми схващания за божествената благосклонност като даденост — въздъхна Локи. — От няколко вечери насам забелязахме, че ни следят, Мерейн. Сигурно сме видели теб.

— Съмнявам се. Господа, по-добре си събирайте нещата и тръгвайте. Нататък, накъдето си вървяхте. Скоро тук ще дойдат стражи, а те не са под командването на моя работодател.

Локи събра окървавените си стилети и ги избърса в панталоните на убития мъж, преди да ги прибере обратно в ръкавите си. Гневът на борбата се беше уталожил и при вида на трупа Локи усети, че му се повдига, и бързо се дръпна оттам.

Джийн вдигна палтото си и пъхна вътре брадвата. Скоро тримата вървяха, с Мерейн по средата, промушила ръце в лактите им.

— Моят работодател — обади се тя — пожела тази вечер да ви пазя и като дойде сгода, да ви заведа долу на един кораб.

— Чудесно — рече Локи. — Отново частен разговор.

— Не бих казала. Но ако трябва да гадая, бих предположила, че е намерил работа за вас двамата.

Джийн метна бърз поглед на двата трупа, проснати в тъмното далече зад тях, и се изкашля в юмрука си.

— Великолепно — изръмжа той. — Досега това място е толкова скучно, само усложнения липсват!

Реминисценция: Увеселителната война

На шест дни път от Тал Верар нагоре по крайбрежния път поселището Салон Курбо се гуши в една клисура сред черните морски скали, потънала в необичайно буйна зеленина. Нещо повече от частно имение, но не съвсем село, поселището се е вкопчило в своеобразния си живот в тлеещата сянка на планината Азар.

По времето на Теринския трон Азар оживял и изригнал и погребал живи три села и десет хиляди души за някакви си минути. В днешно време той явно е доволен само да тътне и кудкудяка и да изпраща към морето виещи се пепелни струи и ята от гарвани кръжат безгрижно под уморения пушек на стария вулкан. Тук започват горещите, прашни равнини, наречени Адра Моркала, обитавани от малцина и необичани от никого. Те са се ширнали като изсъхнало, напукано морско дъно чак до южните граници на Галинел, най-западния и занемарен кантон на Кралството на Седемте същности.

Локи Ламора влезе в Курбо на кон на деветия ден от Дурим в Седемдесет и осмата година на Нара. Мека зима, каквато е в западните краища. Една плодоносна година (и отгоре) бе изминала, откакто двамата с Джийн за пръв път стъпиха в Тал Верар и в обкования с желязо сандък отзад в наетата карета на Локи дрънкаха хиляда златни солария, откраднати на билярд от някой си лорд Ландревал от Еспара, необичайно чувствителен към лимони.

Малкото пристанище на поселището гъмжеше от малки плавателни съдове — яхти, увеселителни баржи и плаващи край брега галери с квадратни копринени платна. Далеч в открито море бяха закотвени един галеон и един едномачтов платноход. И двата развяваха вимпелите на Лашейн под фамилни гербове и знамена, непознати на Локи. Вееше лек ветрец и слънцето беше бледно, по-скоро сребристо, отколкото златно иззад мъгливите издихания на планината.

— Добре дошли в Салон Курбо — приветства ги лакей, облечен в ливрея в черно и масленозелено и с висока шапка от пресован черен филц. — Какви са званията ви и как е нужно да ви обявим?

Жена в ливрея постави дървено блокче под отворената врата на каретата, той слезе с ръце на кръста и се протегна с облекчение, а после скочи на земята. Носеше увиснали черни мустаци под очила с черни рамки и напомадена черна коса. Дебелото му черно палто беше прибрано в кръста и раменете, но разкроено от кръста надолу. Полите му стигаха до коленете и се развяваха подире му като наметало. Беше сменил по-изисканите впити панталони и обувки със сиви панталони, чиито крачоли бяха затъкнати в ботуши до коляното, матовочерни под тънкия слой пътен прах.

— Аз съм Мордави Феруайт, търговец от Емберлен — представи се той. — Съмнявам се дали е нужно присъствието ми да бъде обявявано, тъй като не притежавам никаква значима титла.

— Много добре, мастер Феруайт — отвърна любезно лакеят. — Лейди Салджеска ви е признателна, че посетихте Салон Курбо, и искрено ви желае успех във вашите работи.

— „Признателна ви е, че посетихте“ — отбеляза Локи, — а не „Ще е поласкана да ви приеме“. Графиня Вира Салджеска от Лашейн беше абсолютната владетелка на Салон Курбо — поселището бе изградено в един от нейните имоти. Наравно отдалечено от Балинел, Тал Верар и Лашейн и еднакво неудобно за управление, Салон Курбо беше до голяма степен автономно убежище на богаташите от Пиринчения бряг.

В добавка към постоянно пристигащите по крайбрежния път карети и увеселителните корабчета от морето Салон Курбо привличаше и още една забележителна форма на придвижване, върху която Локи бе размишлявал меланхолично по протежение на целия път.

Дрипави групи селяни, градски бедняци и селски окаяници се тътреха морно по прашните пътища към владението на лейди Салджеска. Прииждаха на пресекулки, но в неспирни потоци и се стичаха в странния частен град, сгушен под тъмните планински върхове.

Локи си въобразяваше, че знае за какво точно идват тук, но следващите няколко дни, прекарани в Салон Курбо, доказаха, че познанията му са печално непълни.

Първоначално Локи очакваше, че за подсигуряването на последните части от плана му за Кулата на греха може да е нужно едно морско пътешествие до Лашейн или дори до Исара, но разговорите с няколко заможни верарци го убедиха, че в Салон Курбо може би ще намери точно каквото му трябва.

Представете си крайморска долина, врязана в черен като нощ камък, може би триста метра дълга и стотина широка. В източния й край от една пукнатина в скалите се излива подземен поток и се стича надолу по наредени стъпаловидно камъни. Носът над този поток е под владение на резиденцията на Салджеска, голяма каменна къща, издигаща се над двойни стени със зъбери, една малка крепост.

Склоновете на долината на Салон Курбо са високи може би двайсет метра и почти по цялата си височина са терасирани и покрити с градини. Там виреят гъста папрат, виещи се лози, цъфнали орхидеи, плодни и маслинови дървета — плътна кафяво-зелена завеса, изпъкваща живо на черния фон. Тънки напоителни канали лъкатушат из тях и утоляват жаждата на изкуствения рай на Салджеска.

В самия център на долината има кръгла арена и градините от двете страни на този каменен градеж опират в стените на няколко десетки солидни сгради от полиран камък и лакирано дърво. Миниатюрният град е стъпил върху подпори, платформи и тераси, очарователно обградени с пътеки и стълбища на всяко ниво.

Локи се разходи по тези пътеки следобеда, когато пристигна, в търсене на крайната си цел, достойно и без да бърза — очакваше да остане тук много дни, а може би и седмици. Салон Курбо, също като комарджийниците на Тал Верар, привличаше богатите безделници в големи количества. Локи вървеше сред верарски търговци и благородници от Лашейн, издънки на западните Същини, придворни дами от Нес (твърде натруфени, Локи досега не подозираше, че съществуват толкова златоткани платове!) и земевладелските родове, на които служеха. Тук-там бе убеден, че забелязва дори каморци, с маслинена кожа и високомерни, но, слава Богу, никой от тях не бе толкова важен за него, че да го познае.

Толкова много телохранители и толкова много тела за охраняване! Богати тела и лица; хора, които можеха да си позволят истинска алхимия и физика, за да церят болежките си. Нямаше гноящи рани, увиснали от лицата израстъци, криви зъби, стърчащи от разкървавени венци, лица, измършавели от недохранване. Клиентелата на Кулата на греха можеше да е по-отбрана, но тези тук бяха още по-изискани и разглезени. Наети музиканти следваха някои от тях, та дори и в кратките разходки от трийсет-четирийсет крачки да не ги застрашаваш с нито миг скука. Богати мъже и жени, червиви от пари, гъмжаха навсякъде край Локи под съпровода на музика. Дори и човек като Мордави Феруайт може би харчеше месечно по-малка сума за храна, отколкото някои от тях хвърляха всеки ден само за да ги забележат на закуска.

Бе дошъл в Салон Курбо точно заради тях — не за да ги обере, по изключение, а за да се възползва от привилегирования им опит. Там, където богаташите гнездяха като пъстропери птици, ги следваха и онези, които им осигуряваха лукса и услугите, на които разчитаха. В Салон Курбо се бяха заселили за постоянно шивачи, търговци на облекло, майстори на инструменти, стъклари, алхимици, доставчици, артисти и дърводелци. Да, задругата им беше малка, но с най-високо реноме, достойно за аристократичната клиентела и предлагащо съответните цени.

Почти в средата на южната галерия на Салон Курбо Локи откри работилницата, заради която бе изминал целия този път — доста дълго двуетажно каменно здание без прозорци по фасадата. На дървената табела над единствената врата пишеше:

На вратата на работилницата на Бомонден висеше украшение от дърворезба с герба на рода Салджеска (който Локи бе мярнал на знамената, веещи се тук-там, и на шарфовете на стражата на Салон Курбо) — знак, че тукашното производство се ползва с личното одобрение на лейди вира. На Локи това не говореше нищо, защото знаеше твърде малко за вкусовете на Салджеска, за да прецени…! Но славата на Бомонден се носеше чак до Тал Верар.

Щеше да прати куриер утре рано сутрин, както беше ред по, и да помоли за среща, за да обсъдят въпроса за особените столове, които имаше нужда да му се направят.

Във втория час на следващия следобед ръмеше кротък, топъл дъжд — мъглица, която не капеше, а по-скоро се носеше из въздуха като влажен тюл. Размити стълбове от пара се виеха сред дърветата и над долината, а по пътеките, не както друг път, не сновяха заможни граждани. Огърлица от сиви облаци кичеше северозападния склон на високата черна планина. Вода се стичаше във врата на Локи, когато той застана на прага на Бомонденовата работилница и почука силно три пъти.

Вратата незабавно се отвори навътре и един жилав, около петдесетгодишен мъж се втренчи в Локи през кръглите си очила. Беше облечен със семпла памучна туника с ръкави, запретнати над лактите, които разкриваха избелялата зелено-черна татуировка на гилдията на лявата му ръка, и дълга черна престилка с поне шест видими джоба отпред. В повечето имаше инструменти, а в единия — сиво котенце, чиято главичка се подаваше от него.

— Мастер Феруайт? Мордави Феруайт?

— Толкова се радвам, че ми отделихте време — заговори Локи. Говореше с лек вадрански акцент, колкото да загатне, че произхожда от Далечния север. Беше решил мързеливо да остави този Феруайт да говори възможно най-гладко терински. Протегна десница да се ръкуват. В лявата си ръка държеше черна кожена чанта с желязна закопчалка. — Мастер Бомонден, предполагам?

— И никой друг. Влизайте направо, господине, да не ви вали дъждът. Ще пиете ли кафе? Позволете да разменя една чаша срещу палтото ви.

— С удоволствие.

— Фоайето на работилницата беше с висок таван и уютна ламперия и осветено от малки златни фенери на стенни аплици. Задната му част беше преградена от тезгях с вратичка, а зад него Локи виждаше лавици, отрупани с мостри от дърво, плат, восък и масла в стъклени буркани. Тук миришеше на огладено с шкурка дърво — остра, приятна нотка. Пред тезгяха имаше малък кът за седене, постлан с килим и с два великолепно изработени стола с черни кадифени възглавници.

Локи остави чантата в краката си и се обърна, за да може Бомонден да му помогне да съблече мокрото си черно палто. После отново я вдигна и се настани на по-близкия до вратата стол. Дърводелецът окачи палтото на една пиринчена кука на стената.

— Момент, ако обичате — каза той и мина зад тезгяха. От новата си наблюдателница Локи виждаше закрит със зебло вход зад тезгяха, който предполагаше, че води към самата работилница. Бомонден бутна завесата и се провикна:

— Лаурис! Кафето!

Отвътре дойде някакъв приглушен отговор, който очевидно бе сметнат за задоволителен, той бързо излезе иззад тезгяха, седна на стола срещу Локи и грозноватото му лице се набръчка в приветствена усмивка. Малко по-късно зеблото отново отхвърча и от работилницата излезе луничаво петнайсет-шестнайсетгодишно момиче, кестеняво и жилаво като баща си, но с по-мускулести ръце и рамене. Носеше дървен поднос с чаши и сребърни канички и когато излезе иззад тезгяха, Локи забеляза, че подносът имаше крачета, като малка масичка.

Тя постави масичката с кафето между Локи и баща си, леко встрани, и кимна уважително на госта.

— Моята най-голяма дъщеря Лаурис — представи я майстор Бомонден. — Лаурис, това е мастер Феруайт от дома Бел Саретон, от Емберлен.

— Очарован съм — рече Локи. Лаурис беше съвсем близо и той забеляза, че косата й е пълна с къдрави дървени стърготини.

— Ваша покорна слугиня, мастер Феруайт. — Лаурис отново кимна, готова да се оттегли, но забеляза сивото котенце, което се подаваше от джоба на баща й. — Татко, забравил си Пъргавелко. Нали не искаше да го държиш в джоба си, докато пиете кафе?

— Нима? Олеле, виждам какво съм направил. — Бомонден извади котенцето от престилката. Локи се слиса, като видя колко отпуснато беше то в дланите му — лапичките и опашката му висяха, а главичката му се клатеше. Та коя самоуважаваща се котка ще спи, когато я вадят и разнасят във въздуха? Но когато Лаурис пое котето в ръце и се обърна да си върви, Локи видя отговора. Очичките на котето бяха широко отворени и чисто бели.

— Животинчето е Укротено — рече Локи тихо, когато Лаурис влезе в работилницата.

— Боя се, че да — отвърна дърводелецът.

— Не бях виждал такова нещо! С каква цел може да се Укроти котка?

— С никаква, мастер Феруайт, с никаква. — Усмивката на Бомонден бе изчезнала, заменена с бдително, притеснено изражение. — И, разбира се, не е мое дело. Най-малката ми дъщеря Парнела го намерила изоставено зад Вила Верданте. — Бомонден говореше за голямата луксозна странноприемница, където отсядаха гостите на Салон Курбо от средната класа, хора, които не бяха лични гости на лейди Салджеска. Самият Локи също бе отседнал там.

— Странно, да му се не види.

— Кръстихме го Пъргавелко, на шега, един вид, макар че той не прави почти нищо. Трябва да бъде принуждаван да яде и сръчкван, да… да отделя, нали разбирате. Парнела мислеше, че ще е по-милостиво да му смачкаме главата, но Лаурис не щеше и да чуе и не можах да й откажа. Сигурно ме смятате за слаб и вдетинен.

— Никак даже — поклати глава Локи. — Светът е достатъчно жесток и без нашия принос. Одобрявам! Исках да кажа, че е странно, да му се не види, че изобщо някой е извършил подобно нещо.

— Мастер Феруайт. — Дърводелецът облиза нервно устни. — Изглеждате ми милостив човек и трябва да разберете… Нашето положение тук ни осигурява стабилна и доходна работа. Дъщерите ми ще разполагат със значително наследство, когато им отстъпя работилницата. Тук… в Салон Курбо се случват неща, в които ние, занаятчиите… не си врем носа. Не бива. Ако разбирате накъде бия.

— Разбирам — отвърна Локи, стараещ се да запази доброто настроение на мъжа, ала си отбеляза наум, че може да се порови малко и да разбере какво толкова тревожи дърводелеца. — Действително разбирам. Така че да не говорим повече за това и да бъдем делови.

— Много сте любезен — рече Бомонден с явно облекчение. — Как пиете кафето си? Аз му слагам мед и сметана.

— Мед, моля.

Бомонден наля горещо кафе от сребърното кафениче в чаша от дебело стъкло и добави мед с лъжичката, докато Локи не кимна. Локи пиеше кафето си, докато Бомонден бомбардираше своето с толкова сметана, че то посивя. Беше качествено, гъсто и много горещо.

— Моите благодарности — измърмори Локи с леко опарения си език.

— От Исара е. Домакинството на лейди Салджеска не може да му се насити — обясни дърводелецът. — Останалите си го купуваме на стиски от нейните търговци, когато дойдат. Та вашият куриер ми съобщи, че желаете да обсъдим поръчка, която, по нейните думи, била много особена.

— Да, действително — отвърна Локи. — Особена до такава степен, че може да се поразите от ексцентричността й. Уверявам ви, че съм напълно сериозен.

Локи остави кафето и вдигна чантата в скута си, после извади от джоба на жилетката си едно ключе и отключи закопчалката. Бръкна вътре и извади няколко парчета сгънат пергамент.

— Вероятно сте запознат със стила на последните няколко години на Теринския трон? — продължи той. — Съвсем последните, тъкмо преди Талатри да загине в битката с Вързомаговете? — Подаде единия пергамент на Бомонден, който свали очилата си, за да го разгледа.

— О, да — заговори бавно дърводелецът. — Талатри барок, наричан също и Последния разцвет. Да, изработвал съм предмети по този фасон и преди… Лаурис също. Интересувате се от този стил?

— Нужен ми е комплект столове — отвърна Локи. — Четири броя, с кожени облегалки, от лакиран срязан полумесец с инкрустации от истинско злато.

— Срязаният полумесец е доста деликатна дървесина и е годна само за допълнения. За по-нормално седене съм сигурен, че бихте искали вещерско дърво.

— Господарят ми е голям педант във вкусовете си, колкото и странни да са те — отвърна Локи. — Той настоя за срязан полумесец, няколко пъти при това, за да е сигурен, че желанието му е ясно.

— Е, и от марципан да бяхте поискали да ги изработя, предполагам, че щеше да ми се наложи… с ясното съзнание, разбира се, че съм ви предупредил да не прекалявате с ползването им.

— Естествено. Уверявам ви, мастер Бомонден, няма да бъдете държан под отговорност за нищо, което ще се случи с тези столове, след като напуснат работилницата ви.

— О… Аз неизменно гарантирам качеството на изработката ни, но не мога да втвърдя меко дърво, мастер Феруайт. Е, щом е така, имам няколко книги с отлични илюстрации на този стил. Вашият художник се е справил добре като за начало, но бих искал да ви предложа по-голямо разнообразие на избора…

— На всяка цена — отвърна Локи и продължи да пие доволно кафето си, а дърводелецът стана и пак отиде на входа на работилницата.

— Лаурис! — извика Бомонден. — Трите ми тома с Велонета… Да, същите.

Той се върна малко по-късно, гушнал три дебели тома с кожени подвързии, които миришеха на старост и на някакъв пикантен алхимически консервант.

— Велонета — рече той и постави книгите в скута си. — Запознати ли сте с нея? Била е най-напредничавият учен на Последния разцвет. В целия свят съществуват само шест гарнитури нейна изработка, доколкото знам. Повечето от тези страници са посветени на скулптурата, живописта, музиката, алхимията… Но има чудесни абзаци за мебелите, бисери, които си заслужава да изровиш. Ако ви е угодно…

Прекараха половин час в обсъждане на донесените от Локи скици и страниците, които Бомонден искаше да му покаже. Заедно изковаха приемлив компромис за модела на столовете, които щеше да получи „Мастер Феруайт“. Бомонден донесе собствена писалка и си водеше бележки с неразгадаеми драскулици. Локи никога досега не се бе замислял колко много детайли съдържа нещо толкова безхитростно като стола. Когато приключиха обсъждането на краката, облегалките, пълнежа на тапицерията, кожите, резбата и изработката, мозъкът на Локи направо негодуваше.

— Отлично, мастер Бомонден, отлично — каза той въпреки това. — Точно същото, от срязан полумесец, лакиран в черно, с позлата на украсата от резба и гвоздеите. Трябва да изглеждат така, сякаш са извадени от двора на император Талатри едва вчера, нови и необгорени.

— Ах… — въздъхна дърводелецът. — Тук възниква деликатен въпрос. Без ни най-малко да имам намерение да ви обидя, трябва да изясня, че те никога няма да минат за оригинали. Ще бъдат точна възстановка на стила, съвършени дубликати, с качество, съперничащо, на които и да е мебели по света, но специалистът ще ги различи. Те са малцина и далеч един от друг, но подобен специалист никога няма да обърка великолепна възстановка с оригинал, па макар и скромен. Оригиналите са вехтеели векове наред. Тези просто ще бъдат нови.

— Разбирам намека ви, мастер Бомонден. Не се страхувайте — аз ги поръчвам за ексцентрични цели, а не с цел измама. За тези столове никой никога няма да твърди, че са оригинали, давам ви дума. А мъжът, който ще ги получи, всъщност е такъв специалист.

— Много добре тогава, много добре. Нещо друго има ли?

— Да — отвърна Локи, който досега бе задържал две пергаментови скици и му ги подаде. — След като вече се договорихме за модел на гарнитурата от столове, това — или нещо твърде подобно, нагодено от вас като специалист, трябва да бъде включено в плановете.

Докато Бомонден проумяваше за какво намекват скиците, веждите му постоянно се повдигаха на челото, докато най-накрая вече нямаше повече накъде и когато стигнаха зенита си, трябваше да ги изстрелят надолу като стрели от арбалет.

— Това е изумително странен предмет — рече той най-сетне. — Много странно допълнение… Не съм съвсем сигурен…

— Жизненоважно е — отвърна Локи. — Това, или нещо много близо до него, в рамките на собствената ви дискретност. Абсолютно необходимо е. Моят господар няма да поръча столовете, ако тези елементи не са вградени в тях. Цената е без значение.

— Възможно е — рече дърводелецът след кратък размисъл. — Възможно е, с известно нагаждане на моделите. Убеден съм, че разбирам намерението ви, но мога да усъвършенствам тази схема… Длъжен съм, за да могат столовете да се ползват като столове. Мога ли да запитам защо е нужно това?

— Господарят ми е мил старец, но, както вие несъмнено сте схванали, твърде ексцентричен и ужасно се бои от огън. Страх го е, че ще попадне в капана на пламъците в кабинета си или в библиотечната си кула. Вие несъмнено разбирате как тези механизми ще помогнат душата му да намери покой?

— Предполагам, че да — измърмори Бомонден и докато говореше, изумлението и неохотата му преминаха в интерес: към професионалното предизвикателство.

След това остана само да се спазарят, макар и учтиво, във все по-тънки и по-тънки подробности, докато Локи най-сетне успя да изкопчи предложение за цена от Бомонден.

— На каква валута бихте желали да се спрем, мастер Феруайт?

— Предполагам, че ще е удобно в соларии.

— Тогава, да речем… по шест солария на стол? — Бомонден го изговори с престорено безразличие. За първоначална цена си беше нагло, дори и за луксозна изработка. Очакваше се Локи да свали цената, но вместо това той се усмихна и кимна.

— Щом желаете по шест на стол, ще получите по шест.

— О… — възкликна Бомонден толкова изненадан, че не можа и да се зарадва. — О… Ами, добре! С твърде голямо удоволствие ще приема разписката ви.

— Макар това да би ни устройвало при обичайните обстоятелства, нека направим нещо по-удобно и за двама ни. — Локи бръкна в чантата и извади кесия, от която отброи двайсет и четири златни солария на масичката за кафе, а Бомонден го наблюдаваше с все по-нарастващо вълнение. — Заповядайте предварително. Предпочитам, когато идвам в Салон Курбо, да нося значителни суми. В това малко градче има нужда от лихвар.

— Ах, благодаря, господин Феруайт, благодаря! Не очаквах… е, само да оформя поръчката и останалите документи за вас и ще приключим.

— Сега, нека ви попитам, разполагате ли с всички нужни материали за поръчката на моя господар?

— О, да! Напълно съм уверен!

— Складът ви тук, в работилницата ли е?

— Да, точно така, мастер Феруайт.

— Колко време да очаквам, че ще е нужно за изработката?

— Хммм… като се имат предвид останалите ми задължения и вашите изисквания… шест седмици, възможно е и седем. Сам ли ще дойдете за тях, или ще трябва да уредим доставка?

— Това също се надявах да уредим по малко по-удобен начин.

— Е, ами… вие бяхте толкова любезен, че съм убеден, че бих могъл да разместя графика си. Пет седмици може би?

— Мастер Бомонден, ако вие и дъщерите ви работите, повече или по-малко, изключително по моята поръчка, като започнете от днес следобед, възможно най-бързо, според вас колко време би отнело?

— О, мастер Феруайт, мастер Феруайт, трябва да разберете, чакат ме и други поръчки за клиенти с положение! За важни хора, ако разбирате намека.

Локи остави още четири златни монети на масичката за кафе.

— Мастер Феруайт, бъдете разумен! Та това са само столове! Ще вложа всички възможни усилия да изпълня поръчката ви възможно най-бързо, но не мога току-така да изместя поръчките на настоящите си клиенти…

Локи остави още четири монети до предишните.

— Мастер Феруайт, моля ви, ние бихме вложили изключителните си усилия за далеч по-малко, ако вече нямахме клиенти, които сме длъжни да удовлетворим! Как бих могъл да им обясня?

Локи остави още шест монети точно в средата между двете купчинки и построи малка кула.

— А сега, Бомонден? Четирийсет солария, когато бяхте доволен само на двайсет и четири?

— Господине, моля ви, единственото ми съображение е, че клиентите, дали поръчки преди вас, трябва да имат предимство, учтивостта го изисква…

Локи въздъхна и стовари още десет солария върху масичката за кафе и катурна малката кула. Кесията бе изпразнена.

— Може да се е получил недостиг на материали. Някоя от основните дървесини, масла или кожи. Трябва пратеници, за да ги донесат. Шест дни до Тал Верар и шест обратно. Несъмнено се е случвало и преди и вие несъмнено можете да обясните.

— О, но каква досада, как ще се подразнят…

Локи извади втора кесия от чантата и я насочи като кама напред във въздуха.

— Върнете им част от парите. Ето, вземете още от моите. — Той отсипа още монети съвсем наслуки. Дрънкането на метала в метал отекна във фоайето.

— Мастер Феруайт… — възкликна дърводелецът. — Кой сте вие?

— Мъж с безусловно сериозно отношение към столовете. — Локи пусна полупразната кесия върху купчината злато до кафеничето. — Цели сто солария. Отложете останалите си поръчки, оставете останалите си задължения, извинете се, върнете парите. Колко време ще отнеме?

— Може би седмица — отвърна победеният Бомонден шепнешком.

— Значи сте съгласен? Докато не са готови моите четири стола, това е мебелната работилница на Феруайт? В касата във Вила Верданте имам още злато и ако ми откажете, за да престана да ви го натрапвам, ще се наложи да ме убиете. Договорихме ли се?

— Боговете да са на помощ и на двама ни, да!

— Тогава се хващайте на работа. Почвайте да дялкате, и аз се залавям с пилеене на време в странноприемницата. Пратете куриери, ако трябва да огледам нещо. Ще остана, докато приключите.

— Както виждате, ръцете ми са празни, а е немислимо да скриеш нещо в ръкава на тази превъзходно ушита туника.

Локи стоеше пред голямото огледало в стаята си във Вила Верданте само по брич и лека туника от тънка коприна. Маншетите на ръкавите бяха издърпани нагоре и той се взираше напрегнато в отражението си.

— Разбира се, невъзможно е да извадя колода карти от въздуха… ала какво е това?

Той замахна широко с десница към огледалото и от ръката му несръчно се изплъзна колода карти, които се разхвърчаха и нападаха по пода.

— О, по дяволите — измърмори Локи.

Разполагаше с цяла седмица време за убиване, а ловкостта на ръцете му се възстановяваше мъчително бавно. Скоро Локи насочи вниманието си към любопитната институция в сърцето на Салон Курбо, която привличаше толкова много богати безделници в това място и толкова много измъчени клетници да гълтат праха на каретите им, докато се влачат към същото място.

Наричаха я Увеселителната война.

Арената на лейди Салджеска бе миниатюрно копие на легендарната стадия ултра на Терим Пел с дванайсетте мраморни идола на боговете, украсили външната стена във високи каменни ниши. По божествените им глави и рамене кацаха гарвани и грачеха унило по шумната навалица край портите. Докато си пробиваше път сред суматохата, Локи забеляза всички известни на човека люде, предоставящи услуги. Тук имаше лекари, които къткаха старците, носачи с носилки, които носеха немощните (или безочливите лентяи), музиканти и жонгльори, стражи, преводачи и десетки мъже и жени, които размахваха ветрила или носеха големи копринени чадъри — приличаха досущ на крехки гъби с човешки ръст, докато търчаха подир господарите си под все по-палещите утринни лъчи.

За площадката на Имперската арена се твърдеше, че е толкова обширна, че и стрелата на най-силния стрелец не би могла да прехвърчи до другия й край. Но площадката на Салджеска беше само петдесет метра в диаметър. Нямаше места за простолюдието — гладките каменни стени се издигаха двайсет стъпки над гладката каменна площадка и завършваха с разкошни галерии, чиито платнени тенти се ветрееха.

Три пъти дневно стражите в ливреи на лейди Салджеска отваряха портата за посетителите на Салон Курбо от висшата класа. Имаше една-единствена галерия за правостоящи (от която дори и се виждаше прилично) с безплатен вход, но огромното мнозинство от зрители предпочитаха луксозните места и ложи, които трябваше да се резервират доста време преди това. Колкото и да не беше модно, на първото си посещение на Увеселителната война Локи избра да стои прав. Едно относително нищожество като Мордави Феруайт нямаше реноме, което да защитава.

Площадката на арената представляваше лъскава решетка от бели и черни квадрати с дължина на страната един метър, разположени двайсет на двайсет като великанска дъска за играта „Уловете херцога“. Но докато тази игра се играеше с дребни фигури от дърво или слонова кост, на игралното поле на Салджеска фигурите бяха живи. На това поле излизаха бедняците и сиромасите, по четирийсет от всяка страна, с бели и черни наметала, за да се отличават. Точно заради тази странна служба те рискуваха да изминат дългия и тежък път до Салон Курбо.

Локи вече бе открил двете строго охранявани големи казарми зад арената на лейди Салджеска, където отвеждаха бедняците, щом пристигнеха в Салон Курбо. Там ги караха да се изкъпят и им осигуряваха проста храна два пъти дневно за времето на престоя им, който можеше да продължи неопределено. На всеки „стремящ се“, както бяха известни, даваха номер. Три пъти дневно по случаен жребий избираха два отбора от по четирийсет души за предстоящата Увеселителна война. Единственото правило в тази война беше живите фигури да могат да стоят, да се движат и да се подчиняват на заповеди. Най-младите участници бяха деца по на осем-девет години. Който откажеше да участва, когато изтеглят номера му, макар и само веднъж, го изхвърляха моментално от поселището на Салджеска и му забраняваха да се връща. Да те изхвърлят без припаси и подготовка по пътищата на тази безводна земя бе равносилно на смъртна присъда.

Две дузини от стражите на Салджеска, въоръжени с изпъкнали щитове и лакирани тояги, извеждаха стремящите се на арената. Те бяха яки мъже и жени, които се движеха с лекота и увереност, добити от тежък опит. Дори и стремящите се да вдигнеха всеобщо въстание, пак нямаха шанс срещу тях. Стражите подреждаха стремящите се на местата им върху дъската — четирийсет бели и четирийсет черни „фигури“. Шестнайсет квадрата отделяха двете подредени в две редици армии.

На противоположните краища на арената се разполагаха две специални галерии с ложи — едната с черни копринени завеси, другата — с бели. Тези ложи се запазваха много отрано по списък с чакащите, както собствениците на комарджийници запазват билярдни маси или отделни стаи за определени часове. Който успяваше да си запази ложа, спечелваше правото за абсолютна власт над този цвят, докато трае войната.

Тази сутрин Военачалничката на Белите беше млада лашейнска виконтеса, чиято свита изглеждаше толкова изнервена, колкото тя беше въодушевена. Всички те дращеха бележки и преглеждаха таблици. Черният Военачалник беше ириданец на средна възраст с охранения, пресметлив вид на преуспял търговец. С него в ложата седяха и малките му син и дъщеря.

Макар че живите фигури можеха по договорка на двамата играчи да бъдат облечени със специални наметала, които им даваха привилегията за необикновени ходове, правилата точно на тази Увеселителна война, изглежда, бяха обичайните правила на „Уловете херцога“ без вариации. Контрольорите започнаха да дават заповеди и играта бавно започна да се разгръща — белите и черните фигури нервно се влачеха една към друга и много постепенно съкращаваха разстоянието между противниковите армии. Локи се озадачи от реакцията на публиката.

В ложите имаше към шейсет-седемдесет зрители и два пъти повече прислуга, телохранители, помощници и вестоносци на тяхно разположение, без да броим доставчиците в ливреи на Салджеска, които тичаха насам-натам да изпълняват прищевките им. Тълпата жужеше в нетърпеливо очакване и този шум изглеждаше крайно неуместен за скучното съревнование, което се оформяше на терена.

— Какво му е толкова пленителното? — измърмори си той на вадрански.

А после бе взета първата фигура и на арената излязоха Демоните.

Бялата Военачалничка умишлено жертва една от „фигурите“ си, мъж на средна възраст. И други нейни войници с: е промъкнаха зад него в явния капан, но Черният Военачалник очевидно реши, че размяната си струва. Черният Адютант изкрещя заповед и девойче в бяло, което нямаше двайсет, пристъпи диагонално в един квадрат и докосна мъжа на средна възраст по рамото. Той сведе глава и миг по-късно одобрителното ръкопляскане на тълпата бе заглушено от диви писъци, които идеха отляво на Локи.

Шестима мъже нахлуха на терена от един страничен вход, облечени в сложни кожени костюми, с гротескни маски в огненооранжево, развели буйни черни гриви. Те размахваха ръце във въздуха и надаваха безсмислени крясъци. Тълпата закрещя, когато те се втурнаха към свития мъж в бяло. Демоните го сграбчиха за ръцете и косата, завлякоха го, ридаещ, отстрани на терена и го показаха на тълпата като жертвено животно. Един от тях, мъж с гръмотевичен глас, посочи Черния Военачалник и изкрещя:

— Огласете присъдата!

— Аз искам да я оглася! — настоя момченцето в галерията на търговеца.

— Договорихме се първа да е сестра ти. Теодора, обяви присъдата. — Момиченцето се взря съсредоточено в терена, а после пошепна нещо на баща си. Той се прокашля и се провикна:

— Тя иска стражите да го пребият с тояги. По краката!

Така и направиха — Демоните хванаха гърчещия се и пищящ мъж за ръцете и краката и ги разтвориха, а двама стражи послушно започнаха да го налагат. Ударите на тоягите ехтяха над арената. Те старателно млатеха бедрата, пищялите и прасците му, докато водачът на Демоните не размаха ръце, за да ги пропъди. Публиката изръкопляска учтиво (но не особено въодушевено, отбеляза Локи) и Демоните изнесоха от терена треперещия, окървавен човек.

Върнаха се доста скоро — със следващия ход един от Белите отстрани Черен.

— Огласете присъдата! — отекна отново над арената.

— Ще продам правото за пет солария — извика виконтесата от Лашейн. — На първия желаещ!

— Аз ще платя! — провикна се един старец от галерията за правостоящи, облечен в слоеве кадифе и златоткан плат. Водачът на Демоните го посочи и той кимна на облечения с фрак помощник, застанал зад гърба му помощникът хвърли кесия на един от стражите на Салджеска, а той я отнесе към страната на Бялата Военачалничка и я метна в нейната галерия. После Демоните отнесоха младата жена в черно, за да я огледа старецът. След като я разгледа с преувеличено внимание, той кресна:

— Свалете й роклята!

Алчните ръце на Демоните разкъсаха черното наметало и мръсната памучна рокля на младата жена. След миг тя остана гола. Изглежда, бе решила да бъде по-кротка от мъжа преди нея — тя гледаше безизразно нагоре към стареца — дребен благородник или княз на търговците, нямаше значение — и мълчеше.

— Това ли е всичко? — провикна се водачът на Демоните.

— О, не — отвърна старецът. — Махнете й и косата!

Тълпата избухна в аплодисменти и викове и жената за пръв път се издаде, че я е страх. Лъскавата й грива от гъста черна коса стигаше чак под кръста, повод за гордост дори и сред нищите, може би единственото, с което можеше да се гордее на този свят. Водачът на Демоните угоди на тълпата — вдигна лъскав извит кинжал над главата си и нададе ликуващ вой. Жената се опита да се изтръгне от държащите я пет чифта ръце, но безуспешно. Бързо и болезнено водачът на Демоните започна да кълца дългите й черни коси и те падаха по земята, докато я застлаха, а по главата на жената неравно отрязаните коси стърчаха като стърнище. По лицето и шията й се стичаха вадички кръв, когато я извлякоха от арената, вцепенена и без да се съпротивлява.

И така продължи, докато безмилостното слънце пълзеше по небето и сенките се скъсяваха, а Локи наблюдаваше играта с нарастващо смущение. Живите фигури се движеха по лъщящите нажежени квадрати без вода и без почивка, докато ги изнасяха от терена и ги предоставяха на съда на противниците Военачалници. Скоро на Локи му стана ясно, че присъдата можеше да бъде практически всичко, освен смърт. Демоните бяха длъжни да изпълняват заповедите с неистово въодушевление и да угаждат с всяко ново нареждане и унижение за признателната тълпа.

„Богове! — осъзна Локи. — Та надали някой изобщо е дошъл заради играта. Дошли са само за да гледат наказанията.“

Редиците от стражи в доспехи ликвидираха всяка възможност за отказ или бунт. „фигурите“, които отказваха да изтърчат на посочените им места или дръзваха да излязат от квадратите, без да им е наредено, бяха просто пребивани, докато се подчинят. И те се подчиняваха, а жестокостта на присъдите не намаляваше с развитието на играта.

— Гнили плодове! — извика момченцето в ложата на Черния Военачалник, и така и стана — възрастната жена с бяло наметало бе запокитена срещу стената, обграждаща арената, и обсипана с ябълки, круши и домати от четирима Демони. Те я събориха на земята и продължиха да я засипват, докато не се сви, разтреперана, увила се с немощните си ръце, а по стената зад нея се разтичаха вкисната каша от плодове и сок.

Отмъщението на Бялата Военачалничка последва бързо. Тя взе набит мъж в черно и този път запази за себе си правото на присъда.

— Не бива да цапаме арената на нашата домакиня. Отведете го до оцапаната с плодове стена! — извика тя. — Нека я почисти с език!

Тълпата посрещна това с бурни ръкопляскалия. Водачът на Демоните изблъска мъжа на арената до стената.

— Почвай да ближеш, измет!

Той започна вяло. Друг Демон извади бич със седем възлести ремъка, удари мъжа по плещите. Ударът го блъсна в стената и му разкървави носа.

— Спечели си шибаната надница, червей! — кресна Демонът и отново го удари с бича. — Друг път жена не те ли е молила да си използваш езика долу?

Мъжът отчаяно започна да ближе стената от горе до долу, като непрекъснато се задавяше, а това караше камшика на Демона отново да заплющи. Когато най-сетне изнесоха мъжа от терена, той се бе превърнал в кървава, повръщаща развалина.

И така продължи чак до обед.

— Богове, защо търпят това? Защо го приемат? — Локи стоеше в безплатната галерия сам и се взираше в богатите и могъщите, в стражите и прислугата им и в оредяващите редове на живите фигури от играта долу под тях. Той размишляваше и се потеше в дебелите си черни дрехи.

Тук най-богатите и най-свободните хора в Теринския свят, притежаващи високо положение в обществото и пари, но необременявани от политически задължения, се събираха, за да се занимават с нещо, забранено от закона и от обичая отвъд границите на частното владение на Салджеска — да унижават и измъчват жестоко тези по-долу от тях, както им скимне, за собствена веселба и забавление. Арената и Увеселителната война очевидно бяха просто рамки. Средство за дадена цел.

Тук нямаше нито ред, нито справедливост. Гладиаторите и затворниците, които се биеха пред тълпата, си имаха основание да го правят — те рискуваха живота си за слава или си плащаха цената, че са ги хванали. Мъже и жени увисваха на бесилото, защото Уродливия страж можеше да помогне само толкова на глупаците, тутльовците и хората без късмет. Но това тук беше произвол.

Локи усети как гневът разяжда вътрешностите му като язва.

Те нямаха представа какъв е той и на какво е способен. Представа си нямаха какво можеше да им стори Трънът на Камор, когото нищо не спираше в Салон Курбо, и с помощта на Джийн! Ако разполагаха с месеци за планиране и наблюдения, Джентълмените копелета щяха да го направят на нищо това място. Без съмнение щяха да намерят как да мамят в Увеселителната война — да оберат участниците, да оберат лейди Салджеска, да засрамят и унизят мръсниците, да очернят реномето на поселището така, че никой повече да не иска да стъпи тук!

Но…

— Уродливи страже — прошепна Локи. — Защо сега? Защо ми показваш това сега?

Джийн го чакаше в Тал Верар и вече бяха затънали до шия в една игра, подготовката, на която им бе отнела цяла година. Джийн не знаеше нищо за това какво става в Салон Курбо. Той очакваше Локи да се върне скоро с гарнитура от столове, за да осъществят замисления план — план, който и без това бе отчаяно изтънчен.

— Проклятие! — изруга Локи. — Да върви по дяволите всичко!

Камор преди години. Мократа просмукваща се мъгла обвиваше Локи и Отец Окови в средно-сиви завеси, докато старецът водеше момчето към дома след първата среща с Капа Венкарло Барсави. Локи, пиян и плувнал в пот, се беше вкопчил на живот и смърт в гърба на Укротения козел.

— … ти не принадлежиш на Барсави — рече Окови. — Него иначе си го бива — добре е да го имаш за съюзник и непрекъснато трябва привидно да му се подчиняваш. Но той несъмнено не те притежава. Нито пък аз в края на краищата.

— Значи не съм длъжен да…

— Да спазваш Тайния мир? Да бъдеш добър малък пезон? Само наужким, Локи. Само за да държиш вълците далеч от прага. Ако очите ти не са били зашити със суров ремък през последните два дни, вече трябва да си разбрал, че съм намислил да ви направя с Кало, Галдо и Сабета ни повече, ни по-малко, а шибана стрела от балиста, която ще прониже сърцето на безценния Таен мир на Венкарло! — довери му Окови с хищна усмивка.

— Ух… — Локи се съсредоточи. — Защо?

— Хм. Ами… сложно е. Свързано е с това какъв съм аз и какъв се надявам ти да станеш някой ден. Жрец, заклел се да служи на Уродливия страж.

— Капа нещо нередно ли върши?

— Ами… — рече Окови. — Ами, момко, въпроса си го бива. Дали постъпва правилно според Точните хора? О, богове, да — Тайният мир укротява градската стража, успокоява всички и по-малко от нас увисват на бесилото.

И все пак всяко жреческо съсловие си има, както ги наричаме ние, завети — закони, дадени от самите богове на тези, които им служат. В повечето храмове те са сложни, заплетени и досадни. При жреците на Благодетеля е лесно. Имаме само два. Първият — крадците преуспяват. Съвсем просто. Заповядано ни е да си помагаме взаимно, да се укриваме взаимно, да се помиряваме винаги, когато е възможно, и да се грижим за нашево брата да процъфтява, с каквото можем. Този завет Барсави го изпълнява, съмнение няма.

Но вторият завет — продължи Окови, снишил глас, и се огледа в мъглата, за да се увери двойно, че не ги подслушват — е следният: богатите помнят.

— Какво помнят?

— Че не са непобедими. Че ключалките се отварят, а съкровищата ги крадат. Нара, господарката на Вездесъщите болести, да е вярна Ръката й, праща болести на хората, за да не забравят никога, че не са богове. И ние сме нещо такова за богатите и могъщите. Ние сме камъчето в обувката им, трънът в хълбока им, малко взаимодействие от тази страна на божественото правосъдие. Това е вторият ни завет и той е също толкова важен, колкото и първият.

— И… Тайният мир закриля благородниците и затова ме ти харесва?

— Не че на мен не ми харесва. — Окови внимателно обмисли следващите си думи, преди да ги произнесе. — Барсави не е жрец на Тринайсетия. Той не се е заклел да изпълнява заветите като мен, той трябва да бъде практичен. И макар и аз да мога да приема това, не мога да го позволя. Мой божествен дълг е да се погрижа онези със синята кръв и дребните титлички да получат мъничко от онова, което на нас, останалите, животът раздава най-редовно — хубавичко, остро бодване по гъза от време на време!

— И Барсави… няма нужда да го знае?

— О, кървави лайна, не! Така, както го разбирам аз, докато Барсави се грижи крадците да преуспяват, а аз — богатите да помнят, този град е свят и пресвят в очите на Уродливия страж!

— Защо търпят това? Знам, че им плащат, но присъдите! Богове… тоест, Свещени същини, защо идват тук и се примиряват с това? Унижения, боища, пребиване с камъни, омърсяване… И заради какво?

Локи крачеше възбудено из семейната работилница на Бомонден, като свиваше и разпускаше юмруци. Беше следобедът на четвъртия му ден в Салон Курбо.

— Плащат им, както казахте, мастер Феруайт. — Лаурис Бомонден леко се опираше с длан на облегалката на един от полуготовите столове, които Локи бе дошъл да огледа. С другата галеше клетия неподвижен Пъргавелко, пъхнат в един от джобовете на престилката й. — Ако те изберат за игра, получаваш една медна сентира. Ако получиш присъда, получаваш сребърен воланий. Тегли се и жребий — по един човек във всяка война, един от осемдесетте, получава златен соларий.

— Сигурно са съвсем отчаяни — рече Локи.

— Чифлици фалират, работилници фалират. Земи си сменят собствениците. Чуми изяждат всичките пари и цялото здраве на цели градове. И като няма къде другаде да отидат, хората идват тук. Имат покрив над главата, ядене и надеждата за злато или сребро. Трябва само да излизаш на терена достатъчно често и… да ги забавляваш.

— Това е извращение. Позор.

— Вие имате меко сърце за сумата, която похарчихте само за четири стола, мастер Феруайт. — Лаурис сведе очи и стисна ръце. — Простете ми, не беше редно да го казвам.

— Говорете, каквото ви душа иска. Аз не съм богаташ, Лаурис. Аз съм само слуга на господаря си. Но дори и той… Ние сме скромни хора, по дяволите. Скромни и справедливи. Може да сме ексцентрични, но не сме жестоки.

— Виждала съм много пъти благородници от Същностите на Увеселителната война, мастер Феруайт.

— Ние не сме благородници. Търговци сме… Търговци от Емберлен. Не мога да говоря за нашите благородници, а често и не искам. Вижте, много градове съм видял. Знам как живеят хората. Гледал съм гладиаторски битки, екзекуции, нещастие, беднотия и отчаяние. Но никога не съм виждал нищо подобно — лицата на зрителите! Как гледаха и ликуваха! Като чакали, като гарвани, като нещо… нещо съвсем нередно.

— Тук няма други закони, освен законите на лейди Салджеска — рече Лаурис. — Тук те могат да се държат, както си искат. На Увеселителната война те могат да постъпват с простите, бедни хорица точно както им се иска. Да вършат неща, които другаде са забранени. Вие виждате само как изглеждат те, когато престанат да се преструват, че им пука от нещо. Според вас откъде се е появил Пъргавелко? Видях една благородница да Укротява котенца, за да могат синовете й да ги измъчват с ножове. Защото им било скучно, докато си пият чая. Е, добре дошъл в Салон Курбо, мастер Феруайт. Съжалявам, че той не е раят, който изглежда отдалече. Заслужава ли одобрението ви нашата работа по столовете?

— Да — отвърна бавно Локи. — Да, мисля, че да.

— Ако дръзнех да ви дам съвет — рече Лаурис, — бих ви предложила до края на престоя си да се държите по-далеч от Увеселителната война. Постъпвайте като нас, останалите тук. Не й обръщайте внимание. Обвийте я в голям облак от мъгла в ума си и се преструвайте, че не съществува.

— Както кажете, мадам Бомонден — въздъхна Локи. — Може и тъй да направя.

Но Локи не можеше да стои настрана. Сутрин, обед и вечер той влизаше в обществената галерия и заставаше сам, не ядеше и не пиеше. Наблюдаваше тълпа след тълпа, война след война, унижение след унижение. На няколко пъти Демоните допуснаха ужасни грешки — не можаха да се овладеят, докато биеха и душеха. На стремящите се, които бяха пострадали толкова, че нямаше надежда да оживеят, им смазваха главите на място под учтивите ръкопляскалия на тълпата. Не вървеше да си немилостив.

— Уродливи страже — измърмори си Локи първия път, когато се случи това. — Та тук няма дори жрец… Поне едничък…

Смътно осъзнаваше какво си причинява. Усети как нещо в него се пробуди, сякаш съвестта му бе дълбоко застояло езеро и някакъв звяр се мъчеше да изплува на повърхността му. Всяко зверско унижение, всяка болезнена присъда, въодушевено обявявана от някое глезено дете на благородници, докато родителите му се смееха одобрително, вдъхваше сила на този звяр и той нападаше трезвата му преценка, безстрастната пресметливост, желанието му да се придържа към плана.

Той се опитваше да натрупа толкова яд, че да се поддаде.

Трънът на Камор бе маска, която Локи бе носил неохотно заради играта. Сега той почти се бе превърнал в отделна личност, гладно чудовище, все по-настоятелен призрак, който предизвикваше неговата решителност да изпълнява указите на своята вяра.

— Пусни ме — шепнеше звярът. — Пусни ме. Богатите трябва да помнят. В името на боговете, мога да се погрижа те никога, ама никога да не забравят!

— Надявам се да ми простите, че се натрапвам, но забелязвам, че като че не ви е приятно?

Появата на друг мъж в безплатната галерия накара Локи да се отърси от размишленията. Непознатият беше мургав и стегнат, може би пет-шест години по-голям от Локи. Кестенявите му къдрици се спускаха до яката, а козята му брадичка бе идеално оформена. Дългото му кадифено палто беше със среброткана подплата и държеше с две ръце зад гърба си бастун със златен накрайник.

— Простете, Фернанд Генруса, пер от Трета степен, от Лашейн.

Пер от трета степен — барон, купен лашейнски патент на благородническа титла, каквато и на Локи и Джийн им бе минавало през ума да си закупят. Локи се поклони леко от кръста и наклони глава.

— Мордави Феруайт, милорд. От Емберлен.

— Значи сте търговец? Сигурно преуспявате в занаята, мастер Феруайт, щом се развличате тук. Е, какво се крие зад угриженото ви лице?

— Какво ви кара да мислите, че не съм доволен?

— Стоите тук сам, не се подкрепяте и наблюдавате всяка нова война с такова изражение на лицето… сякаш някой ви пъха живи въглени в гащите. Виждал съм ви няколко пъти от моята галерия. Пари ли губите? Мога да споделя с вас някои свои прозрения за това как да залагате най-успешно в Увеселителната война.

— Не губя залози, милорд. Просто… съм неспособен да престана да гледам.

— Любопитно. Ала това не ви е угодно.

— Не. — Локи се обърна леко към барон Генруса и преглътна нервно. Етикетът изискваше простолюдие като Мордави Феруайт, вадранец при това, да отстъпи дори пред барон с купена титла като Генруса и да не подема неприятни теми, но Генруса като че очакваше обяснение. Локи се зачуди докъде ли би могло да му се размине. — Виждали ли сте някога сблъсък на карети, милорд, или мъж, прегазен от табун коне? Виждате кръвта и разрухата и сте напълно неспособен да откъснете очи от зрелището?

— Не мога да кажа, че съм виждал.

— По това се различаваме с вас, моля. Вие си имате частна галерия, за да гледате това по три пъти на ден, ако желаете, милорд.

— Ахаааа. Значи вие намирате Увеселителната война за… неприлична може би?

— За жестока, милорд Генруса. Твърде необичайно жестока.

— Жестока? В сравнение с какво? С войната? С чумавите времена? А случайно да сте виждали някога Камор? Ето ви основа за сравнение, която може да ви накара да мислите по-обосновано, мастер Феруайт.

— Дори и в Камор не ми се вярва да е позволено на някого да пребива старици посред бял ден, защото така му е скимнало — отвърна Локи. — Или да им раздира дрехите, да ги пребива с камъни, да ги изнасилва, да им реже косата, да ги полива с алхимични разяждащи течности… Това е все едно… като децата, които късат крилете на насекоми, за да погледат и да се посмеят.

— Кой ги е принудил да дойдат тук, Феруайт? Кой е опрял меч в гърба им и ги е накарал да дойдат чак в Салон Курбо по жежките и пусти пътища? Пътуването дотук трае дни от всяко заслужаващо да се спомене място.

— А какъв избор имат, милорд? Само отчаянието ги е довело тук. Защото там, откъдето са, не са можели да преживеят. Чифлици фалират, работилници фалират… Само заради отчаянието е. Те не могат просто да се откажат от храната.

— Чифлици фалират, работилници фалират, кораби потъват, империи се срутват. — Генруса прехвърли бастуна си отпред и започна да подчертава твърденията си, като размахваше златния накрайник към Локи. — Такъв е животът под властта на боговете, по волята на боговете. Може би ако се бяха молили по-усърдно или пестили повече, или не са се отнасяли толкова неразумно към имота си, нямаше да им се наложи да допълзят дотук за милостинята на Салджеска. Съвсем справедливо си е тя да изисква от повечето от тях да си я заработят.

— Милостиня?

— Те имат покрив над главите си, имат какво да ядат и имат възможност да спечелят пари. Тези, които печелят златото, като че спокойно могат да си вземат парите и да си тръгнат.

— Един от осемдесет души печели соларий, милорд. Съмнение няма, че те толкова пари накуп не са виждали в живота си. А за останалите седемдесет и девет златото е само надежда, която ги задържа тук ден след ден, седмица след седмица, унижение след унижение. Каква полза за тях от златото и от надеждата за злато? Навсякъде другаде това щеше да си е живо убийство.

— Аза Гуила е тази, която ги извежда от арената, ще вие, аз, или който и да било смъртен, Феруайт. — Генруса беше свъсил вежди, а бузите му се наливаха с кръв. — И да, навсякъде другаде това може да е живо убийство. Но тук е Салон Курбо и те са дошли тук по своя воля. Също като вас и мен. Можели са да изберат просто да не дойдат…

— И да умрат от глад някъде другаде.

— Моля ви. Виждал съм свят, мастер Феруайт. Бих ви го препоръчал и на вас, за разширяване на възгледите. Несъмнено на някои от тях не им е провървяло. Но бих се обзаложил, че вие ще откриете, че повечето от тях са просто алчни за злато и се надяват на лесен пробив. Погледнете тези, които са на арената сега… Младите и здравите са доста, нали?

— Кой друг ще се очаква да стигне чак дотук пеша, освен ако не му провърви необикновено, милорд Генруса?

— Виждам, че няма смисъл да говориш разумно на сантименталния, мастер Феруайт. Мислех си, че вие от Емберлен, дето целувате парите, сте много по-безжалостни.

— Безжалостни може би, — но не и вулгарни.

— Внимавайте как се изразявате, мастер Феруайт. Исках да разменим няколко думи, защото изпитвах искрено любопитство на какво се дължи настроението ви; мисля, че вече разбирам в какво се корени то. Един съвет… Салон Курбо може би не е най-доброто място да таите подобно негодувание.

— Моите занимания тук… скоро ще приключат.

— И толкова по-добре. Но може би заниманията ви с Увеселителната война ще бъдат прекратени още по-скоро.

Не съм единственият, заинтересувал се от вас. Стражите на лейди Салджеска са… чувствителни към недоволството. Не само на арената, а и над нея.

„Мога да те оставя да ревеш без пукнат грош — прошепна гласът в мислите на Локи. — Мога да те накарам да си залагаш нощните гърнета, за да се опазиш от кредиторите да не ти прережат гърлото.“

— Простете ми, милорд. Приемам много сериозно думите ви — смънка Локи. — Съмнявам се… че ще обезпокоя отново някого тук.

На сутринта на деветия ден от пребиваването на Локи в Салон Курбо Бомонден довършиха столовете му.

— Изглеждат великолепно= — Локи прокара леко пръсти по лакираното дърво и кожената тапицерия. — Чудесни са, толкова чудесни, каквито с основание се надявах да са. А… допълненията?

— Вградени са според вашите указания, мастер Феруайт. Стриктно по вашите указания. — Лаурис стоеше до баща си в работилницата на Бомонден, докато десетгодишната Парнела се мъчеше да свари чай на алхимичната печка, поставена върху една маса в ъгъла, затрупана с инструменти с неизвестно предназначение и полупразни гърнета с дърводелски масла. Локи си отбеляза наум, че трябва да помирисва много внимателно всеки поднесен му чай, преди да го изпие.

— Всички вие сте надминали себе си.

— Ние бяхме… ъъ… вдъхновени финансово, мастер Феруайт — рече по-голямата Бомонден.

— Аз обичам да майсторя смахнати неща — додаде Парнела от ъгъла.

— Хе… Да, предполагам, че попадат под това определение. — Локи се вгледа в гарнитурата от четири еднакви стола и въздъхна полуоблекчено, полураздразнително. — Е, добре. Ако бъдете така любезни да ги подготвите за превоз, ще асма две карети и днес следобед ще потегля.

— Толкова ли бързате да заминете?

— Надявам се да ми простите, ако ви кажа, че всеки ненужен миг, прекаран от мен на това място, ще ми е в тежест. Салон Курбо не ми понася. — Локи извади кожена кесия от джоба на палтото си и я подхвърли на майстор Бомонден. — Двайсет солария отгоре. За мълчанието ви и ай това, че тези столове никога не са съществували. Ясно ли е?

— Аз… ами, убеден съм, че можем да изпълним молбата ви… Трябва да кажа, че вашата щедрост е…

— Тема, която не е нужно да се обсъжда повече. А сега ме поглезете. Съвсем скоро ще си тръгна.

„Значи това е всичко — обади се гласът в мислите му. — Придържай се към плана. Зарежи всичко това и не предприемай нищо, и ме върни в Тал Верар с подвита опашка.“

И докато двамата с Джийн печелеха богатства за сметки на Рекин и с измама се изкачваха нагоре по разкошните етажи на Кулата на греха, на каменната арена на лейди Салджеска щяха да продължават да изпълняват присъдите и лицата на зрителите щяха да са едни и същи, ден след ден. Деца, късащи крилата на насекоми, за да се посмеят как се мятат и кървят… и от време на време смачкват по някое с крак.

— Крадците преуспяват — измърмори Локи тихичко. После затегна шаловете на врата си и се подготви да поръча киретите. Стомахът му се свиваше.

Пета глава. По механичната река

Сандъкът за превоз със стъкло отпред отново изскочи от водопада на Мон Магистерия и се шмугна на мястото си в двореца. Водата свистеше в железните тръби, високите порти отзад се затръшнаха и прислугата отвори портите на Локи, Джийн и Мерейн.

Дузина Очи на Архонта ги очакваха в преддверието и се подредиха безмълвно от двете страни на Локи и Джийн, а Мерейн ги поведе.

Но като че не ги водеше към същия кабинет. Докато вървяха по мъждиво осветените коридори и се изкачваха по лъкатушни стълбища, Локи се оглеждаше от време на време. Мон Магистерия действително беше по-скоро крепост, отколкото дворец — по стените извън голямата зала нямаше никаква украса, а въздухът бе напоен с миризмите на влага, пот, кожа и оръжейни смазки. Водата ехтеше по невидими канали зад стените. От време на време подминаваха прислуга, която залепяше гръб за стената и забиваше нос в пода, докато Очите не отминат.

Мерейн ги въведе през обкована с желязо врата в безличен коридор няколко етажа над входа. Бледи, сребристи лунни лъчи проникваха през сводестия прозорец в края му. Локи се вгледа и забеляза, че по стъклото се стича воден поток от акведукта, опасващ двореца.

Мерейн почука силно на вратата три пъти и щом тя се отвори с трясък и в коридора проникна мека жълта светлина, тя махна с ръка на Очите да си вървят. Докато те се отдалечаваха, побутна вратата и я посочи с другата си ръка.

— Най-сетне. Можеше да се надявам да ви видя и по-скоро. Сигурно сте били далеч от обичайните си свърталища, когато Мерейн ви е открила. — Страгос вдигна очи от мястото си, единия от единствените два стола в малката гола стая, и прелисти документите, които разглеждаше. Плешивият му прислужник седеше на другия стол с няколко папки в ръце и мълчеше.

— Имаха малко неприятности на вътрешното пристанище на Голямата галерия — обясни Мерейн, след като затвори вратата. — Двойка доста нахъсани убийци.

— Нима? — Страгос изглеждаше искрено ядосан. — И във връзка с каква работа би могло да е това?

— Де да знаехме — отвърна Локи. — Нашият шанс за разпит бе пронизан в гърдите със стрела от арбалет, когато Мерейн се появи.

— Жената се гласеше да намушка един от двамата с отровен нож, Протекторе. Реших, че бихте предпочели засега да разполагаше и с двамата, непокътнати.

— Хммм. Двойка убийци. Били ли сте тази вечер в Кулата на греха?

— Да — отговори Джийн.

— Е, значи няма да е Рекин. Той просто щеше да ви утрепе, докато сте били там. Значи е нещо друго. Нещо, за което е трябвало да ми кажете преди, Коста?

— О, молим за извинение, Архонт. Мислех, че между вашите малки приятелчета Вързомаговете и всички шпиони, които сигурно сте пратили да се прокрадват подире ни, ще знаете повече.

— Говоря сериозно, Коста. Възнамерявам да ви използвам и нечия вендета никак не се вписва в нуждите ми. Не знаете ли кой би могъл да ги прати?

— Честно казано, представа си нямаме.

— На пристанището ли оставихте труповете на убийците?

— Стражата несъмнено ги е прибрала досега — отвърна Мерейн.

— Ще хвърлят телата в дълбините на Миден, но първо ще ги задържат в къщата на смъртта за ден-два — рече Страгос. — Искам някой да слезе там да ги огледа. Да ги опише, освен това да отбележи татуировки или други белези, които може да имат някакво значение.

— Разбира се — отвърна Мерейн.

— Кажи на началника на стражата веднага да се погрижи за това. Знаеш къде да ме намериш, когато приключиш.

— Вие ще… Архонте. — Мерейн като че се канеше да каже и още нещо, но после се обърна, отвори вратата и бързешком излезе.

— Нарекохте ме Коста — рече Локи, когато вратата отново се затръшна. — Тя не знае истинските ни имена, нали? Любопитно. Страгос, нямате ли доверие на хората си? Струва ми се достатъчно лесно да ги закачите на куките си така, както закачихте нас.

— Ще се обзаложа, че никога не приемаш предложеното от господаря ти по приятелски питие, когато не сина работа, а, плешивецо? — подхвърли Джийн. Прислужникът на Страгос се навъси, но не обели и дума.

— На всяка цена — рече безгрижно Страгос — дразнете личния ми алхимик, тъкмо човека, отговорен „да ви закача на куките си“, да не споменавам за приготвянето на ежемесечната ви противоотрова.

Плешивият се подсмихна тънко. Локи и Джийн се прокашляха и запристъпваха от крак на крак едновременно — навик, който бяха отработили още от малки.

— Изглеждате ми разумен — рече Локи. — А и винаги съм смятал челото без косми за благородна черта, подходяща за всеки климат.

— Млъкни, Ламора. Разполагаме ли с нужните ни хора вече? — Страгос подаде документите на помощника си.

— Да, Архонт. Четирийсет и четирима, на всички е съобщено. Ще се погрижа да ги докарат утре вечер.

— Добре. Остави ни стъклениците и си върви.

Мъжът кимна и събра документите си. После подаде две малки стъкленици на Архонта и излезе, без да каже и дума повече, като притвори уважително вратата след себе си.

— Е, вие двамата… — въздъхна Страгос. — Явно привличате внимание, а? Сигурни ли сте, че нямате представа кой друг би могъл да се опитва да ви убие? Някакви стари сметки за уреждане от Камор?

— Имаме много стари сметки за уреждане — отвърна Локи.

— Няма как да е иначе, нали? Е, моите хора ще продължат да ви пазят, доколкото могат. Ала вие двамата трябва да бъдете по-предпазливи.

— Не че това чувство е нещо нечувано за нас — отвърна Локи.

— Ограничете движението си до Златните стъпала и Оаврола до второ нареждане. Ще сложа още хора във вътрешното пристанище — използвайте го, когато се налага да пътувате.

— Проклятие, не можем да действаме по този начин! За няколко дни може би да, но не и за останалата част от престоя ни в Тал Верар, колкото и дълъг да се окаже!

— За това не знаеш колко си прав, Локи. Но щом някой друг ви преследва, не мога да позволя на това да попречи на нуждите ми. Ограничете движението си, да не го огранича аз.

— Казахте, че няма да има повече усложнения за играта пи с Рекин!

— Не, казах, че отровата няма да усложнява повече играта ви с Рекин.

— Изглеждате твърде уверен, че ще бъдем послушни, за човек, който е съвсем сам с нас в малка каменна стая — рече Джийн и пристъпи напред. — Вашият алхимик няма да се върне, нали? Мерейн също?

— Трябва ли да се тревожа? Абсолютно нищо няма да спечелите, ако ми навредите.

— Освен огромно лично задоволство — рече Локи. — Вие приемате, че ние сме с всичкия си. Приемате, че ни дреме за безценната ви отрова и няма да ви откъснем един по един ръцете и краката, по принцип, и да си поемем последствията.

— Трябва ли да го правим? — Страгос не помръдна от стола си, кръстосал крак връз крак и с изражение на лека досада. — Мина ми през ум, че вие двамата сте достатъчно големи инати, че да носите малък бунт в душата си. Слушайте ме внимателно — ако излезете от тази стая без мен, Очите вън в коридора ще ви убият на място. А ако ми навредите по някакъв друг начин, повтарям предишното си обещание. Ще увредя по същия начин един от вас десетократно, докато другият е принуден да гледа.

— Вие сте лайно, което увърта, с лице на пръч! — заяви Локи.

— Всичко е възможно — отвърна Страгос. — Но ако сте напълно в моя власт, моля, кажете ми какви ви прави това?

— Голям срам за нас — измърмори Локи.

— Твърде вероятно. Можете ли, и двамата, да отхвърлите тази детинска нужда да отмъстите за смачканото си самолюбие и да приемете мисията, която искам да ви възложа? Ще изслушате ли плана, въздържайки се от неучтиви изрази?

— Да. — Локи затвори очи и въздъхна. — Май че наистина нямаме избор, Джийн?

— Ще ми се да не ми се налагаше да се съглася.

— Е, щом сте съгласни… — Страгос стана, отвори вратата и кимна на Локи и Джийн да го последват. — Моите Очи ще ви придружат до градините ми. Имам нещо, което искам да ви покажа… докато обсъждаме по-поверително вашата мисия.

— Как точно възнамерявате да постъпите с нас? — попита Джийн.

— Най-просто казано, имам флотилия, закотвена в Пристанището на мечовете, която почти нищо не е постигнала. Доколкото и все още да завися от Приори, които ми помагат да й плащам и да я снабдявам, не мога да я пратя някъде в пълен състав, без подходящо оправдание — усмихна се Страгос. — Затова ще пратя вас двамата в морето да ми намерите това оправдание.

— В морето? — възкликна Локи. — Мамка му, да не сте отка…

— Отведете ги в моята градина! — нареди Страгос и се врътна на пети.

Това беше по-скоро гора, отколкото градина — простираше се сигурно на стотици метри северно от Мон Магистерия. Плетища, обвити от меко сияещи Сребърни лиани, ограждаха пътеките между вълнуващата се чернилка на дърветата; вследствие на някаква природна алхимия увивните растения излъчваха достатъчно изкуствена лунна светлина, че двамата крадци и техните стражи да не се препъват по чакълената пътека. Самите луни не грееха — вече бяха слезли под петнайсететажната мрачна грамада на самия дворец и не се виждаха оттам, където се намираха Локи и Джийн.

Благоуханният въздух тегнеше от влага — в надвисналата облачна арка, обградила небето на изток, се спотайваше дъжд. Откъм мрака на дървесата се дочуваше пърхането на невидими крила, а тук-там бледи златисти и алени светлини кръжаха около стволовете, сякаш феите бяха напакостили.

— Бръмбари фенери — отбеляза Джийн, запленен против волята си.

— Помисли си колко пръст е трябвало да довлекат тук, и да покрият елдергласа с достатъчно дебел слой, че да се прихванат дърветата… — прошепна Локи.

— Хубаво е да си херцог — рече Джийн. — Или архонт.

В центъра на градината имаше ниска постройка, която приличаше на навес за лодки, осветена от окачени алхимични фенери — сини като герба на Тал Верар. Локи чу лекия плисък на бода, обливаща камък, и след малко видя, че в земята под постройката е изкопан тъмен канал, може би двайсет стъпки дълбок. Той лъкатушеше в мрака като миниатюрна река. Всъщност осветената от фенери постройка наистина беше навес за лодки, осъзна Локи.

Още стражи излязоха от тъмното — четирима, къде водени, къде влачени от две грамадни черни кучета в бронирани сбруи. Тези чудовища, високи половин човешки бой в плещите и почти толкова широки, се озъбиха и подушиха с презрение двамата крадци, после изсумтяха и продължиха да дърпат стражите навътре в градината на Архонта.

— Много добре — рече Страгос, щом изплува от мрака няколко крачки след стражите с кучетата. — Всичко е готово. Вие двамата елате с мен. Префектмеченосец, вие и вашите хора сте свободни.

Очите се обърнаха като един и се запътиха към двореца, а чакълът под подметките на ботушите им тихо хрущеше. Страгос кимна на Локи и Джийн и ги поведе към водата. Там една лодка се поклащаше върху застоялата вода край навеса. Като че побираше четирима, с тапицирана с кожа пейка отпред и още една на кърмата. Страгос посочи на Локи и Джийн да седнат на предната пейка.

Локи трябваше да признае, че беше доста приятно да се отпуснеш на възглавницата и да се облегнеш на планшира на яката малка лодка. Страгос я поразклати, когато слезе зад тях, отвърза въжетата и се настани на своята пейка. Той взе весло и го потопи във водата над левия планшир.

— Танен — рече той. — Бъди така любезен да запалиш фенера на лодката ни.

Джийн погледна през рамо и забеляза алхимичен фенер с големината на юмрук в шлифовано стъкло, окачен от неговата страна на лодката. Той повъртя пиринчената шайба най-отгоре, докато парите вътре се смесиха и пламнаха с пращене. Сякаш небесносин диамант прожектираше призрачни сенки на стените на фенера върху водата долу.

— Това е тук, откакто херцозите на Теринския трон са построили двореца си — рече Страгос. — Канал, врязан в стъклото, осем метра дълбок, като частна река. Тези градини са изградени около него. Ние, архонтите, наследихме това място заедно с Мон Магистерия. Докато предшественикът ми бе доволен от неподвижните води, аз внесох изменения.

Докато той говореше, плисъкът на водата, обливаща бреговете на канала, се усили и стана по-нестроен. Локи осъзна, че свистенето и шуртенето, които бавно се надигаха край тях, приличаха на шума на речно течение. Отразените светлини от фенера се разклатиха и започнаха да се менят, а водата долу затрепери като тъмна коприна.

— Магия? — попита Локи.

— Изобретателност, Ламора. — Лодката започна леко да се отдалечава от брега на канала, а Страгос използва веслото, за да ги изкара в средата на миниатюрната река. — Тази нощ от изток духа силен вятър, а на другия край на градината ми има вятърни мелници. Те могат да се използват да въртят водните колела под повърхността на канала. Ако няма вятър, четирийсет-петдесет мъже могат да задвижват ръчно механизмите. Мога да пускам течението, когато си реша.

— Всеки човек може да пръдне в затворена стая и да каже, че командва вятъра — заяви Локи. — Макар и да признавам, че цялата тази градина е… по-изящна, отколкото бих очаквал от вас.

— Колко приятно е да чуя доброто ти мнение за естетическото ми чувство. — После Страгос млъкна и само гребеше в течение на няколко минути. Проплаваха един широк завой, покрай брегове, обрасли със Сребърна лиана, а листата по надвисналите ниско клони шумоляха. Мирисът на изкуствената река нарастваше около тях заедно със засилването на течението — не неприятен, но по-застоял и някак си по-малко зелен от мириса на естествените езера и реки, който си спомняше Локи.

— Предполагам, че тази река тече в затворен кръг — обади се Джийн.

— Лъкатушен, но… да.

— Тогава… простете, но къде точно ни откарвате?

— Всичко с времето си — отвърна Страгос.

— Като стана дума къде ни откарвате, бихте ли желали да се върнем към по-ранната ни тема? — рече Локи. — Някой от стражите ви трябва да ме е ударил по главата — чух ви да казвате, че искате да излезем в морето.

— Точно така. И ще излезете.

— С каква възможна цел?

— Запознати ли сте с историята на Свободната армада от Островите на призрачните ветрове?

— Смътно — отвърна Локи.

— Пиратското въстание в Пиринчено море — отбеляза Джийн. — Преди шест-седем години. Бе потушено.

— Аз го потуших — поясни Архонтът. — Преди седем години на тези проклети глупаци долу на Островите на призрачните ветрове им щукна да пробват да заграбят властта. Твърдяха, че имали правото да събират данъци от корабите в Пиринчено море, ако под данъци разбирате превземането на абордаж и оплячкосването на всичко, що плава по водата. Имаха десетина свестни кораба и десетина що-годе годни екипажа.

— Бонер — обади се Джийн. — Това бе капитанът, който предвождаше всички тях, нали? Лаурела Бонер?

— Беше — отвърна Страгос. — Бонер и нейният „Василиск“. Тя беше мой офицер и корабът беше мой, преди да се обърне срещу мен.

— А пък вие сте такъв приятен и непретенциозен началник — додаде Локи.

— Този бандитски ескадрон нападна Никора и Вел Вирацо и почти всички селца по близкия бряг. Превземаха кораби, които се виждаха от този дворец, и се втурваха към хоризонта, когато моите галери излизаха да ги пресрещнат, те са най-голямата напаст, сполетявала този град от войната с Камор насам по времето на моя предшественик.

— Не помня да е продължила дълго — обади се Джийн.

— Половин година може би. Онази декларация бе тяхното падение — корсарите могат да си кръшкат, колкото си щат, но когато правиш декларации, обикновено накрая се налага да ги защитаваш в битка. Пиратите не могат да се мерят с истинските мъже и жени матроси, когато става дума за пряк сблъсък в открито море. Заковахме ги точно край Никора, потопихме половината им флота, а останалите ги пратихме да се напикават в бричовете си чак обратно на Островите на призрачните ветрове. Бонер свърши в клетка за гарги, окачена над пропастта Миден. След като видя как целият й екипаж падна вътре, сам прерязах въжето, на което висеше.

Локи и Джийн мълчаха. Лодката изскърца тихо, когато Страгос промени курса. Отпред се задаваше нов завой по изкуствената река.

— Тази малка демонстрация превърна пиратството в доста непопулярен занаят в Пиринчено море — продължи Архонтът. — Оттогава настанаха добри времена за честните търговци. Разбира се, на Островите на призрачните ветрове още има пирати, но те не припарват на триста мили от Тал Верар, нито до Никора или до брега. Моята флотилия не се е сблъсквала с нищо по-сериозно от митнически произшествия и чумави кораби вече повече от три-четири години. Спокойно време… Време на благоденствие.

— Не е ли ваша работа да осигурявате тъкмо това? — попита Джийн.

— Танен, изглеждате начетен човек. Несъмнено вашата начетеност трябва да ви е научила, че когато въоръжени мъже и жени войници са пролели кръвта си, за да извоюват мир, тъкмо хората, които имат най-голяма полза от този мир, е най-вероятно да забравят пролятата кръв.

— Приори — рече Локи. — Победата ги е изнервила, нали?

Народът обича победите. Тъкмо това прави генералите популярни… както и диктаторите.

— Проницателен си, Ламора. Също както в интерес на съветите на търговците бе да ме пратят да ги отърва от пиратите, в техен интерес беше да съсипят флотата ми скоро след това — рече Страгос. — Дивидентите от мира… Откупиха половината кораби и ги превърнаха в обикновени, уволниха няколкостотин обучени моряци от войската и оставиха търговците да ги разграбят. Колко данъци на Тал Верар са платени за обучението им, а Приори и партньорите им с радост ги откраднаха! И така беше и все още е, откакто в Пиринчено море цари мир, Същините се разкъсват в междуособици, Лашейн е без флота, а Картейн дотолкова няма нужда от нея, че не се и сещат. Този кът на света е спокоен.

— Щом вие с Приори сте толкова недоволни един от друг, защо те просто не ви спрат напълно финансирането? — Локи се облегна в своя ъгъл на лодката, пусна лявата си ръка през борда и я потопи в топлата вода.

— Убеден съм, че биха го направили, ако можеха — отвърна Страгос. — Но уставът на града ми гарантира определен минимален бюджет от общите приходи. Въпреки че всичките счетоводители в града до един са от техните и те измислят всякакви проклети завързани лъжи да съкратят дори и това. Собствените ми счетоводители непрекъснато ги преследват. Но фондовете, които ми се предоставят при нужда, няма да ги съкратят. Във време на нужда те могат да отрупат войската ми със злато и запаси на момента. В мирни времена се стискат за всяка сентира. Забравили са защо на първо място е учреден Архонатът.

— Сещам се, че на вашия предшественик му се е наложило един вид да… разпусне службата, когато Камор се е съгласил да престане да ви сритва задника.

— Редовната войска е единствената професионална войска, Ламора. Трябва да има приемственост на опита и обучение на чиновете — една достойна армия или флота не може просто да я извадиш от нищото. Тал Верар може да ме разполага с разкоша от три-четири години, за да изгради отбраната си, когато дойде следващата криза. А Приори, тези, които дрънкат най-силно за „противопоставяне на диктатурата“ и „граждански гаранции“, ще са първите, които ще се изсулят като плъхове, натоварени с богатствата си, и ще отплават с корабите към всяко кътче на света, склонно да им предостави убежище. Те никога няма да бранят града или да загинат с него. И затова враждата между нас, поне от моя страна, не е само лична.

— Макар и да познавам твърде много велики търговци, които опровергават общата ви представа за техния характер — рече Локи, — внезапно остро осъзнах накъде бие този разговор.

— Както и аз — прочисти гърло Джийн. — Струва ми се, че упадъкът на вашата мощ е ужасно удобно време за възникването на нови неприятности някъде в Пиринчено море, нали?

— Много добре — отвърна Страгос. — Преди седем години пиратите от Островите на призрачните ветрове се разбунтуваха и дадоха на народа на Тал Верар основание да се радва на командваната от мен флота. Би било удобно, ако можеше да бъдат убедени отново да ни обезпокоят… и отново да ги смажем.

— Ще ни пратите в морето да ви намерим оправдание, така казахте вие — рече Локи. — Ще ни пратите в морето. Да не би мозъкът ви да се е подул толкова, че черепът ви ще се пръсне? Как, да му се не види и на мярата, очаквате ние двамата да съберем цяла проклета пиратска армада на място, където никога не сме припарвали, и да я убедим да дойде весело, за да умре в ръчичките на флотата, която миналия път я е надупила на масата и я е наебала в гъза?

— Вие сте убедили каморските благородници да прахосат цяло състояние за вашите номера — отвърна Страгос без следа от гняв. — А те обичат парите си. Ала вие сте ги напръскали като зрели круши. Надхитрили сте Вързомага! Изхитрили сте Капа Барсави в очите! Избегнали сте капана, в който са се хванали и вашият Капа Барсави, и целият му двор.

— Само някои от нас — прошепна Локи. — Само някои от нас се измъкнаха, задник такъв.

— Нужни са ми нещо повече от агенти — нужни са ми провокатори. Вие двамата ми паднахте в ръцете тъкмо в идеалния момент. Вашата задача, вашата мисия ще бъде да вдигнете патърдия в Пиринчено море. Искам кораби да се оплячкосват оттук до Никора, искам Приори да думкат на вратата ми и да ме умоляват да взема още злато, още кораби и да поема още отговорност. Искам търговията Южно от Тал Верар да издуе платна и да се втурне към пристанището. Искам морските застрахователи да се насерат в гащите. Знам, че може и да не получа всичко, но, в името на боговете, ще приема всичко, което можете да ми дадете. Заформете ми пиратска заплаха, каквато не ни е заплашвала от години.

— Вие сте смахнат — заяви Джийн.

— Ние можем да обираме благородници. Можем да проникваме на втория етаж. Да се спускаме по комини, да отваряме ключалки, да обираме карети, да проникваме с взлом в съкровищници и владеем значително разнообразие от фокуси с карти — рече Локи. — Аз бих могъл да ви отрежа топките, ако имахте такива, и да ги заменя с топчета за игра и нямаше да се усетите цяла седмица. Но ми е неприятно да ви съобщя, че единствената престъпна класа, с която никога, ама никога не сме се съюзявали, са шибаните пирати!

— Малко сме в неведение относно тънкостите в запознанството с тях — додаде Джийн.

— В това, както и в много други неща, аз много ви водя — рече Страгос. — Би трябвало да нямате никакви проблеми да се запознаете с пиратите от Островите на призрачните ветрове, защото вие самите ще станете напълно порядъчни пирати. По-точно капитан и помощник-капитан на пиратски платноход.

— Вие сте прехвърлили границата на безумието! — заяви Локи след кратък гневен размисъл. — Състоянието „напълно изтрещял“ е блаженство на разума, което никога не можете да достигнете. Обитателите на канавките, дето пият собствената си пикня, ще бягат от вас. Вие сте луд за връзване!

— Не това очаквах да чуя от човек, който истински си иска противоотровата.

— Просто великолепен избор ни предоставихте… смърт от бавна отрова или при безразсъдна злополука!

— Стига де — възрази Страгос. — И това не очаквах да чуя от човек с вашата доказана способност да се измъквате от изключително сложни положения.

— Почвам да се дразня от тези, които възхваляват миналите ни щуротии като оправдание за това, че ни принуждават да се впуснем в още по-рисковани начинания — рече Локи. — Вижте, ако искате да ви свършим работа, пи възложете задача в рамките на нашия опит. Не са ли ви достатъчно широки? Ние ви казваме само, че нищичко не вдяваме от вятър, климат, кораби, пирати, Пиринчено море, Островите на призрачните ветрове, платна, въжета, ъъ… климат, кораби…

— Единственият ни опит на кораби се състои от качване на борда, хващане на морска болест и слизане от него — додаде Джийн.

— И за това съм помислил — отвърна Страгос. — Капитанът на престъпен екипаж трябва преди всичко да притежава обаяние. Да има качества на водач. Да умее да взема решения. Разбойниците трябва да ги командваш. Убеден съм, че ти го можеш, Ламора… дори и да се наложи да се преструваш на такъв. Това те прави възможно най-подходящия в някои отношения. Ти можеш да се преструваш на уверен, когато откровеният човек ще е склонен да се паникьоса. А твоят приятел Джийн може да укрепи водачеството ти — човек, който умее да се налага, на корабите го ценят.

— Направо върхът — рече Локи. — Аз съм чаровник, Джийн е як. Това просто заличава всички останали изредени от мен неща.

— Що се отнася до мореплавателското изкуство, ще ви осигуря опитен мореплавател. Човек, който може да ви обучи на основите и да взема нужните решения, когато излезете в открито море, като се преструва, че всички заповеди идват от вас. Не разбирате ли? Аз искам само да изиграете роля… Той ще ви осигури нужните знания, за да я изиграете убедително.

— Сладка Венапорта! — възкликна Локи. — Вие имате действителното намерение да ни пратите там и искрено желаете да успеем?

— Точно така — отвърна Страгос.

— Ами отровата? — попита Джийн. — Ще ни предоставите достатъчно, че да ни позволи да кръстосваме Пиринчено море, както си щем?

— Надали. Ще трябва да се отбивате в Тал Верар веднъж на два месеца. Моите алхимици твърдят, че не бива да прехвърляте шейсет и два — шейсет и пет дни.

— Ви, я чакайте малко, мътните го взели! — възкликна Локи. — Не стига, че ние, дето представа си нямаме от мореплаване, ще го играем закоравели пирати и ще чакаме на друг да ни изкарва кадърни… И че ще се наложи да отложим плановете си за Рекин, за да рискуваме Бог знае какво в открито море… а сега очаквате и да сме вързани за престилката на мама и да идваме на всеки два месеца?

— До Островите на призрачните ветрове са две-три седмици път, обратният път е също толкова. При всяко пътуване ще имате много време да си вършите работата, колкото и месеца да ви отнеме. Доколко ще си сгъстите графика, си е ваша грижа, разбира се. Но несъмнено разбирате, че няма как иначе.

— Не — разсмя се Локи. — Честно, не разбирам!

— Искам да ми докладвате как напредвате. Може да имам нови поръчки и сведения за вас. Вие може да имате пови молби и предложения. Твърде е разумно да поддържаме редовна връзка.

— Ами ако случайно се натъкнем на някое… по дяволите, как им се викаше? Дето изобщо няма вятър?

— Безветрени зони — обади се Джийн.

— Точно тия — потвърди Локи. — Дори и ние знаем, че при ветроходно плаване не можеш да разчиташ на постоянна скорост — каквото боговете ти пратят, това е. Можем да заседнем на безветрие на петдесет мили от Тал Верар на шейсет и третия ден и да си умрем мърцина.

— Има такава слаба вероятност, но надали ще се случи. Добре осъзнавам, че в задачата, която ви възлагам, рискът е съществен елемент; вероятността вложенията ми да се върнат многократно ме задължава да рискувам. А сега… засега нека не говорим повече за това. Ето какво ви доведох да видите.

По черните вълни пред тях блещукаха златисти отблясъци, а във въздуха над тях като че се виеха едва забележими златисти линии. Когато се приближиха, Локи видя огромен тъмен силует, напълно залят от изкуствената река, който я преграждаше от единия до другия бряг. Някаква сграда… а златните линии се оказаха пролуки в завеси, окачени над водата. Лодката стигна тази бариера и се приплъзна през нея без усилия. Локи отметна тежкото влажно платно от лицето си и щом то се дръпна, лодката излезе на ярка дневна светлина.

Намираха се в покрита, оградена със зидове градина с таван, висок поне четирийсет стъпки, и засадена с върби, вещерско дърво, маслини, цитрусови дървета и дървета с кехлибарени бодли. Черни, кафяви и сиви стволове се редяха един до друг, а обвитите им с лиани клонки се издигаха, покрити с ширнали се плеяди от яркоцветни листа, сплитащи се над реката като покрив под покрива.

Що се отнася до самия покрив, той бе искрящ, небесносин, като ясно небе по пладне, а по него се носеха бели облачета, полускрити от клоните. Слънцето грееше болезнено ярко отдясно на Локи, който се обърна и се взря напред, и златните му лъчи пробиваха през шумака… макар че отвън несъмнено все още беше полунощ.

— Това е алхимия или магия, или и двете — възкликна Джийн.

— Алхимия има — отвърна Страгос с тих, въодушевен глас. — Небето е стъклено, облаците са от дим, слънцето е от горящ съд с алхимични масла и огледала.

— Достатъчно ярко, че да поддържа живота на гората под покрив? Проклятие! — възкликна Локи.

— Може и действително да е достатъчно ярко, Ламора — рече Архонтът, — но ако се вгледаш внимателно, ще видиш, че нищо под този покрив, освен самите нас не е живо.

Докато Локи и Джийн се озъртаха невярващо, Страгос насочи лодката към единия бряг на минаващата през градината река. Тук водният път се стесняваше до някакви си десет стъпки, за да има място и на двата бряга за дърветата, увивните растения и храстите. Страгос се хвана за един ствол и спря лодката, а после посочи във въздуха:

— Механична градина за моята механична река. Тук няма нито едно истинско растение. Всичко е от дърво, глина, тел и коприна; боя, багри и алхимия. Всичко е изработено по мой чертеж. Над шест години отне на Изобретателите и помощниците им да построят всичко. Моята малка долчинка на механизмите.

Локи не можеше да повярва, ала осъзна, че Архонтът казва истината. Ако не броим движението на белите облаци от дим високо горе, всичко тук бе неестествено неподвижно, почти злокобно. И въздухът в затворената градина бе спарен и лъхаше на застояла вода и платно, а трябваше да е наситен до пръсване с горски аромати, с плътния мирис на пръст, цъфтеж и гниене.

— Все още ли ти приличам на човек, който пърди в затворена стая, Ламора? Тук вътре аз командвам вятъра…

Страгос вдигна десницата си високо нагоре и изкуствената градина се изпълни с шумолене. Въздушна струя разроши косата на Локи, усили се и накрая силен вятър облъхна лицето му. Листата и клоните наоколо леко се поклащаха.

— И дъжда! — извика Страгос. Гласът му отекна над водата и потъна в дебрите на внезапно оживялата гора. Миг по-късно започна да се спуска лека, топла мъгла, гъделичкаща водна пара, която се виеше призрачно през въображаемата зеленина и обвиваше лодката им. После, с тих ромон, закапаха капки и надиплиха повърхността на механичната река. Локи и Джийн се сгушиха в дрехите си, а Страгос се засмя.

— Мога и повече — рече той. — Може дори да е по силите ми да предизвикам буря! — Вятърът се усили и заблъска дъжда и вятъра към тях. Някъде отпред към тях се втурна противоположно течение и рекичката закипя. Под лодката се запени бяла пяна, все едно водата вреше. Страгос се беше вкопчил в избрания ствол с две ръце, а лодката се люшкаше така силно, че им се гадеше. Дъждовните капки наедряха и заплющяха; наложи се Локи да прикрие с длан очите си, за да може да вижда. Облаци от гъста тъмна мъгла се кълбяха горе и затулваха изкуственото слънце. Гората бе оживяла и удряше мъглата с клони и листа, сякаш фалшивата зеленина воюваше с невидими призраци.

— Но само донякъде — рече Страгос и без никакви явни знаци от него дъждът спря. Мятащите се клони постепенно утихнаха до шумолене, а после и съвсем замряха. Надигналите се речни течения се уталожиха и само след минути механичната градина възстанови относителния си покой. Разсейващи се струи мъгла се виеха около дърветата, слънцето надникна иззад изтъняващите „облаци“ и в помещението отекна приятното капене на водата от хиляди клонки, папрати и стволове.

Локи се размърда и отметна мокрите кичури от очите си.

— Това е… По дяволите, това е изключително, Архонте! Признавам. Дори не сме си представяли подобно нещо.

— Бутилирана градина с бутилиран климат — отбеляза Джийн.

— Защо? — Локи зададе въпроса и за двамата.

— За да напомня. — Страгос пусна ствола и остави лодката отново леко да се приплъзне в средата на течението. — За това какво могат да постигнат човешките ръце и ум. За това какво е способен да измайстори този град, единствен в целия свят. Казах ви, че Мон Магистерия е била хранилище за изкуствени предмети. Мислете за тях като за плодове на реда… Реда, който аз трябва да подсигурявам и опазвам.

— Но по какъв начин подсигуряването и опазването на реда пречи на океанската търговия на Тал Верар?

— Кратковременна жертва в името на трайната печалба. В този град съществува нещо латентно, което ще разцъфти, Ламора. Нещо, което ще процъфтява. Представи си какви чудеса можеше да създаде Теринският трон, ако разполагаше с векове мир, ако не бе се разкъсал на всички тези градове държави, затънали във войни и междуособици? Най-сетне нещо се готви да изплува от всичките ни беди, и това ще стане тук. С Алхимиците и Изобретателите на Тал Верар никой не може да се сравнява, а учените от Теринския колегиум ще се появят само след няколко дни… Тук трябва да е мястото!

— Максилан, миличък… — Локи вдигна вежда и се усмихна. — Знаех си, че си нахъсан, ама представа си нямах, че пламтиш! Хайде, вземи ме, още сега! Джийн няма да има нищо против, той няма да гледа, като джентълмен.

— Подигравай ми се, колкото си щеш, Ламора, но ме изслушай какво говоря. Изслушай го и вникни, дяволите да те вземат. За да се постигне това, което току-що видяхте, бяха нужни шейсет мъже и жени — рече Страгос. — Наблюдатели, които следят сигналите ми. Алхимици, които се грижат за димните гърнета, и скрити дружини, които налягат на духалата и ветрилата, за да се получи вятър. Няколко десетки просто дърпаха въжетата — клоните на изкуствените ми дървета са окачени на метални жици като кукли на конци, за да се люлеят по-убедително. Една малка армия от обучени работници се трудеше, за да изпълни петминутен спектакъл за трима души в една лодка. А дори и това не е възможно без изкуството и сръчността на отминалите векове.

Какво повече бихме могли да постигнем, стига да разполагаме с време? Ами ако трийсет души можеха да постигнат същото? Или десетима? Или един? Ами ако по-добрите уреди можеха да произведат по-силен вятър, по-проливен дъжд или по-силно течение? Ами ако нашите механизми за управление станеха толкова фини и мощни, че престанат да служат само за представления? Ами ако можехме да ги обуздаем така, че да могат да променят всичко, да владеят всичко, дори и нас самите? Телата ни? Душите ни? Ние креем сред развалините на Елдренския свят, креем в сенките на Маговете от Картейн. Но и обикновените мъже и жени могат да се изравнят по сила с тях. Ако разполагаме с векове време и с благоволението на боговете, обикновените мъже и жени могат да ги надминат по сила.

— И всичките тия величествени идеи по някакъв начин изискват от нас двамата да се престорим на пирати по ваша воля? — попита Джийн.

— Тал Верар никога няма да бъде силен, докато съдбата му зависи от благоволението на тези, които го доят за злато, все едно доят мляко от кравешко виме, а после хукват отвъд хоризонта при първия сигнал за опасност. Имам нужда от повече власт и, да си го кажа простичко, аз трябва да я заграбя или да я получа с измама от враговете ми, по волята на народа, който ме подкрепя. Ако вашата мисия успее, тя ще завърти ключа в ключалката на вратата, която прегражда пътя към по-велики дела. — Страгос се изкиска и разпери ръце. — Вие сте крадци. Предлагам ви шанс да ми помогнете да открадна самата история.

— Което не е кой знае каква утеха в сравнение с пари в кантората и покрив над главата — рече Локи.

— Ти мразиш Маговете от Картейн — заяви Страгос, без да увърта.

— Сигурно — отвърна Локи.

— Последният император на Теринския трон се опита да ги пребори с магия — чародейство срещу чародейство. И заради поражението си умря. Картейн никога няма да бъде покорен от военното изкуство — те са се погрижили никоя власт на света никога да не разполага с магьосници, достатъчно многобройни и изкусни, че да им се равняват. Срещу тях трябва да се борим с това. — Той отпусна веслото и разпери ръце. — Машини. Изобретателство. Алхимия и инженерство — плодовете на ума.

— Всичко това… — рече Локи. — Целият този нелеп кроеж… По-могъщ Тал Верар, който да завоюва това кътче на света… и всичко това, за да бъде уязвен Картейн? Не бих казал, че идеята ми е неприятна, но защо? Какво са ви направили, че са ви накарали да си въобразявате подобни неща?

— Известно ли е на някой от вас двамата древното изкуство на илюзионизма? — попита Страгос. — Чели ли сте някога за него в историческите книги?

— Малко — отвърна Локи. — Не кой знае колко.

— Имало е времена, когато представленията с фокуси — въображаема магия, в която нямало никакво истинско чародейство, а само хитри номера — били широко разпространени, популярни и доходоносни. Простолюдието плащало, за да ги гледа по уличните ъгли; благородниците от Теринския трон плащали, за да ги гледат в своя двор. Но тази култура е мъртва. Това изкуство вече не съществува, освен като дребни развлечения за картоиграчите. Вързомаговете бродят из нашите градове държави като вълци, готови да смажат и най-малкия намек за конкуренция. Никой разумен човек никога няма да застане публично и да заяви, че е способен да прави магии. Страхът е погубил цяла една традиция още преди стотици години.

Вързомаговете изкривяваш света ни със самото си присъствие. Те ни управляват в много смиели, които нямат нищо общо с политиката — фактът, че можем да ги наемаме да изпълняват поръчките ни, е без значение. Тази малка гилдия е надвиснала над всичко, което ние планираме, и всичко, за което мечтаем. Страхът от отровите на Маговете трови народа ни чак до сърцевината на стремежите му. Той му пречи да си представи по-велика участ… да храни надежда, че ще въздигнем отново някогашната ни империя. Знам, че смятате онова, което ви сторих, за непростимо. Но, ако щете вярвайте, аз ви се възхищавам за това, че сте се възпротивили на Вързомаговете. Те ви предадоха на мен, за да ви накажа. Вместо това аз ви моля за помощ аз да ги нападна.

— Величествени абстракции — заяви Джийн. — Изкарвате го, все едно да ни принуждават да служим без наше съгласие е някаква невероятна привилегия за нас.

— Нямам нужда от оправдание, за да мразя Вързомаговете — додаде Локи. — Нито за да ги мразя, нито за да се боря с тях. Подигравал съм им се в очите, повече или по-малко — и аз, и Джийн. Но вие трябва да сте обезумели, за да си въобразявате, че някога ще ви позволят да изградите нещо толкова неприкрито могъщо, че да е в състояние да ги разбие.

— Не очаквам да доживея да го видя — отвърна Страгос. — Очаквам само да посея семето. Огледай света около себе си, Ламора. Разгледай ключовете, които те са ни дали. Алхимията е почитана във всяко кътче на нашия свят, нали? Ти осветява стаите ни, лекува раните ни, запазва храната ни… усилва въздействието на сайдера ни. — Той удостои Локи и Джийн със самодоволна усмивка. — Алхимията е форма на магията от ниска степен, но Вързомаговете и веднъж не са се опитали да я възпират или завладеят.

— Защото просто не им пука — рече Локи.

— Не си прав — възрази Страгос. — Защото тя е твърде нужна за твърде много неща. Ще е все едно да се опиташ да оспорваш правото да ползваш вода или огън. Това би ни вбесило прекалено. Без значение каква е цената и каква касапница ни чака, това ще ни принуди да се борим срещу тях заради самото си съществуване. И те го знаят. Тяхното могъщество си има граници и някои ден ние ще прехвърлим тези граници, стига да ни се даде шанс.

— Чудесна приказка за лека нощ — рече Локи. — Ако напишете книга по темата, ще платя да ми я препишат в десет екземпляра. Но тук и сега вие се намесвате в живота ни. Откъсвате ни от нещо, за постигането, на което ние сме се трудили дълго и упорито.

— Готов съм да разширя първоначалните си условия и да предложа парично възнаграждение за успешното изпълнение на вашата задача — отвърна Страгос.

— Колко? — попитаха едновременно Локи и Джийн.

— Няма да обещавам нищо — отвърна Страгос. — Възнаграждението ви ще е пропорционално на вашето постижение. Колкото щастлив ме направите вие, толкова щастливи ще ви направя и аз. Ясно ли е?

Локи се втренчи в Страгос, чешейки се по врата. Страгос се опитваше да ги изиграе — призив към високите идеали, последван от призив към алчността. А това си беше класическа ситуация „прееби агента“. Нищо не задължаваше Страгос да спази обещанието си и той не губеше нищо с даването му; нямаше никакви причини да остави живи него и Джийн, след като задачата им бъде изпълнена. Локи се спогледа с Джийн и поглади няколко пъти брадичката си, прост знак с ръце:

Лъже.

Джийн въздъхна и потропа няколко пъти с пръсти по планшира на лодката. И той като че споделяше мисълта на Локи, че сложните сигнали е най-добре да се избягват, когато Страгос е само на няколко стъпки от тях. Отговорът му бе също толкова прост:

Съгласен.

— Това е добра новина. — Локи вкара в гласа си нотка на предпазлив оптимизъм. Знаенето, че двамата с Джийн са на едно мнение, винаги му вдъхваше нова енергия за преструвки. — Куп соларии след приключването на всичко това твърде много ще смекчи нашата неприязън към обстоятелствата, при които работата ни бе възложена.

— Чудесно. Единствената ми грижа е, че малко повече въодушевление от ваша страна би било от полза на мисията.

— На мисията, честно казано, ще й е нужна цялата помощ, която може да получи.

— Не размишлявай твърде много върху въпроса, Ламора. И се огледай назад — ние приближаваме другия край на моята малка долчинка.

Лодката се плъзгаше към втора бариера от платнени завеси. По груба преценка на Локи цялата изкуствена градина трябваше да е дълга около осемдесет крачки.

— Кажете сбогом на слънцето — рече Архонтът и те се приплъзнаха през платнищата отново в задушната сребристочерна нощ с трепкащите светулки фенери и истински аромат на гора. Стражево куче излая наблизо, изръмжа и млъкна, след като приглушено му заповядаха. Локи разтърка очи, докато те бавно се приспособяваха отново към мрака.

— Обучението ви започва тази седмица — рече Страгос.

— Как така обучението ни започва? Има цял куп въпроси, на които не отговорихте! — възропта Локи. — Къде е нашият кораб? А нашият екипаж? Как да се прочуем като пирати? Има хиляди проклети подробности за обсъждане…

— Всичко с времето си — отвърна Страгос. Сега, когато Локи заговори градивно за изпълняване на плана му, в гласа му пролича недвусмислено задоволство. — Казаха ми, че вие двамата редовно се храните в Позлатената обител. Няколко дни подред се върнете към ставането по изгрев-слънце. В Ценя на Трона закусете в Обителта. Изчакайте Мерейн да ви намери. Тя ще ви придружи до мястото, където трябва да отидете, с обичайната си дискретност и вие ще започнете уроците си. Те ще отнемат по-голямата част от деня ви, така че не правете никакви планове.

— Да му се не види! — изруга Джийн. — Защо не ни оставите да довършим аферата си с Рекин? Няма да ни отнеме повече от няколко седмици. А после ще можем да се заловим, с каквото щете, без да има какво да ни отвлича.

— Помислих и за това — отвърна Страгос. — Но не. Отложете я. Искам да имате какво да очаквате с нетърпение, след като изпълните моята мисия. А и не разполагам със седмици да чакам. Нужно ми е да сте в морето след месец, най-късно след шест седмици.

— Един месец, за да изминем пътя от неопитни морячета, тънещи в блажено неведение, до шибани професионални пирати? — възкликна Джийн. — О, богове!

— Доста работа ще ви се отвори през този месец — отвърна Страгос.

Локи изпъшка.

— Навити ли сте? Или просто да ви спра противоотровата и да ви тикна в килия, от която да наблюдавате последствията?

— Само се погрижете шибаната противоотрова да е готова и да ни чака при всяко наше завръщане — отвърна Локи. — И се замислете сериозно с колко точно пари ще е най-добре да ни отпратите щастливи, когато всичко това приключи. Подозирам, че комай сте склонен към подценяване в това отношение, затова ще предположа, че ще са много.

— Възнаграждението ще е пропорционално на резултатите, Ламора. То и животът ви. Когато червеният флаг отново се развее във водите на моя град и Приори започнат да ме умоляват да ги спася, тогава си мисли за възнаграждение. Тогава, но не по-рано. Ясно?

Лъже — даде знак Локи на Джийн. Несъмнено нямаше нужда, но също толкова несъмнено Джийн щеше да оцени неговата наглост.

— Тогава нека да е вашата воля. Ако боговете са милостиви, ще бръкнем с пръчка във всички гнезда на оси, останали долу на Островите на призрачните ветрове. В края на краищата нямаме избор, нали?

— Така и трябва да е — отвърна Страгос.

— Знаеш ли, Локи — подхвърли Джийн нехайно. — Обичам да си представям, че съществуват крадци, които се залавят само със съвсем обикновени, несложни щуротии. Тези дни трябва да намерим някой от тях и да го попитаме каква е тайната им.

— Сигурно е съвсем проста — стой далеч от гадове като тоя — посочи Локи Архонта.

Когато малката лодка завърши обиколката си по изкуствената река, край навеса чакаше отряд Очи.

— Ето — рече Страгос, след като един от войниците му взе веслото, извади две стъкленички от джобовете си и подаде по една на двамата каморски крадци. — Първото Ви отлагане на екзекуцията. Отровата имаше достатъчно време да проникне в телата ви. Не искам да се тревожа за вас през идните седмици.

Локи и Джийн ги изгълтаха, давейки се.

— Има вкус на тебешир! — заяви Локи и избърса устата си.

— Де да беше толкова неизразителен — отвърна Архонтът. — А сега ми върнете стъкленичките. И запушалките също.

Локи въздъхна.

— Сигурно е било твърде смело да се надяваме, че ще забравите.

Замъкнаха двамата крадци обратно към Мон Магистерия, а Страгос отново привърза лодката.

Той слезе, протегна се и усети познатите стари изпуквания, прищракването в хълбоците, коленете и китките му. Проклет ревматизъм… По право той все още надбягваше възрастта си, беше много по-напред от повечето мъже, прехвърлили шейсетака, ала дълбоко в душата си знаеше, че колкото и бързо да тича, няма как да избяга. Рано или късно Господарката на дългото мълчание щеше да покани на танц Максилан Страгос, независимо дали е приключил с делата си тук.

Мерейн го очакваше в сенките откъм неосветената страна на навеса, тиха и неподвижна като дебнещ паяк. Тя излезе и застана до него. Имаше твърде дълъг опит и затова не трепна.

— Моите благодарности, че спаси тези двамата, Мерейн. Много си ми полезна през последните няколко седмици.

— Точно както ми наредиха — отвърна тя. — Но сигурен ли сте, че те наистина са подходящи за нуждите на този ваш план?

— В този град те са в крайно неизгодно положение, драга моя. — Страгос се взря в размазаните силуети на Локи, Джийн и придружителите им, докато не изчезнаха в градината. — Вързомаговете ни ги вързаха и оттогава предугаждаме всяка тяхна стъпка. Не ми се вярва тия двамата да са свикнали да ги командват. Но знам, че самички ще правят тъкмо каквото се изисква от тях.

— Такава увереност ли ви вдъхват докладите?

— Не просто докладите — отвърна Страгос. — Рекин несъмнено още не ги е убил, нали?

— Не, предполагам.

— Те ще ни служат — рече Страгос. — Познавам душите им. С течение на времето негодуванието им ще стихне, а Новото ще ги завладее. Не след дълго вече ще им харесва. А когато започне да им харесва… аз съвсем честно смятам, че ще се справят. Ако оживеят. Съвсем сигурно е, по дяволите, че не разполагам с друг подходящ за тази задача агент.

— Значи мога да докладвам на господарите си, че планът се изпълнява?

— Да, предполагам, че това ни задължава. Направи го.

— Страгос огледа стройната женска фигура в сянка, застанала до него, и въздъхна. — Съобщи им, че всичко започва горе-долу след месец. Надявам се заради самите тях, че са готови за последиците.

— Никой не е готов за последиците — отвърна Мерейн.

— Ще се пролее повече кръв, отколкото са виждали от двеста години насам. Мога само да се надявам, че като задействаме нещата, ще подсигурим други да оберат големите бели. Бих искала да напиша съобщенията си до тях веднага.

— Разбира се — отвърна Страгос. — Изпратете и моите поздрави заедно с доклада си, както и моите молитви да продължим да преуспяваме… заедно.

Последна реминисценция: На собствено въже

— О, това е чудесно място да се хвърлим към смъртта — отбеляза Локи.

Шест месеца бяха изминали, откакто той се завърна от Салон Курбо. Гарнитурата от четири стола с изящна изработка бе заключена на сигурно място, в частен склад във Вила Кандеса. Краят на зимата в Тал Верар бе сковал района с температури, толкова хладни, че се налагаше хората наистина да се трудят, за да се изпотят.

А около час езда северно от Тал Верар, точно покрай селото Сармата и околните нивя, рехава горичка от разкривени вещерски дървеса и дървета с кехлибарени шипове растеше край широка скалиста долина. Склоновете на тази долина бяха със сивкавия цвят на труп и придаваха на мястото вид на грамадна рана в земята. Рядката масленозелена трева се отказваше от борбата за живот около десет стъпки по-надолу от ръба на скалите, върху които Локи и Джийн съзерцаваха резкия, сто стъпки висок отвее към настланата с чакъл земя далече долу.

— Вероятно трябваше да си поддържаме формата — рече Джийн, докато се мъчеше да се измъкне от половин дузината въжени примки, увити от дясното му рамо до левия хълбок. — Но пък не си спомням да сме имали много възможности да прилагаме това през последните няколко години.

— На повечето места в Камор можеше да се катерим и слизаме само с ръце — рече Локи. — Даже не мисля, че ти беше с нас онази нощ, когато ползвахме въжета, за да се изкатерим по кулата на госпожа Де Мар в онова нейно ужасно имение… Докато се изкачвахме с Кало и Галдо, гълъбите така ни изкълваха, че щяха да ни разкъсат на кървави парченца. Ще да е било преди пет-шест години.

— Ей, ама аз бях с вас, не помниш ли? На земята, вардех ви. Видях го това с гълъбите. Трудно е да вардиш, докато се напикаваш от смях.

— Там горе хич не беше смешно. Тия копеленца с човките бяха свирепи!

— Смърт от Хиляди клъввания — рече Джийн. — Ако бяхте умрели от такава страшна смърт, щяхте да се превърнете в легенди, а аз — да напиша книга за гълъбите човекоядци на Камор и да вляза в Теринския колегиум. Да стана почтен. С Дървеницата щяхме да вдигнем паметник на братя Санца, с хубава паметна плоча.

— Ами аз?

— Бележка под линия на плочата, ако остане място.

— Дай малко въже или ще ти покажа ръба на скалата, ако остане място.

Джийн метна въжето на Локи, който го улови във въздуха и тръгна назад към края на гората, на около трийсет стъпки от скалата. Въжето беше от здраво усукана полукоприна, много по-леко от конопа и много по-скъпо. На края на гората той избра едно старо, високо вещерско дърво, широко горе-долу колкото плещите на Джийн. Издърпа солидна част от въжето си, уви я около ствола му и впери поглед в поразнищения му край, като се мъчеше да съживи спомена как се връзват възли.

Щом пръстите му се размърдаха колебливо, Локи огледа набързо печалния свят наоколо. От северозапад вееше мразовит вятър, а небето беше огромна катаракта от водниста мъгла. Наетата им карета беше спряла в другия край на гората, може би на триста крачки оттук. Двамата с Джийн бяха настанили кочияша с глинена кана бира и великолепна кошница с обяд от Вила Кандеса с обещанието да се забавят не повече от няколко часа.

— Джийн — измърмори Локи, когато по-едрият дойде при него. — Това е истински котвен възел, нали?

— Несъмнено прилича на такъв. — Джийн претегли на ръка сложния възел, пристягащ въжето в примка около ствола, и кимна. После пое работния край на въжето и добави още един моряшки възел за по-сигурно. — Ето, така е добре.

Двамата с Локи се трудиха заедно няколко минути, като повториха котвения възел с още три въжета, и накрая старото вещерско дърво бе идеално омотано в стегната полукоприна. Излишните въжета оставиха отстрани. После двамата мъже съблякоха дългите си фракове и жилетките. Бяха препасани с тежки кожени колани с железни халки.

Коланите не приличаха съвсем на изработените по поръчка колани за катерене, така ценени от по-отговорните крадци в Камор. Те всъщност бяха морски по произход — използваха ги щастливите моряци по корабите, — чиито собственици бяха достатъчно грижливи, че харчех по някоя и друга монета, за да пазят здравето им. Намираха се евтино и бяха спестили на Локи и Джийн нуждата да издирват човек от подземния свят на Тал Верар, който би им направил чифт по поръчка… и да запомни за сделката. Имаше няколко неща, които Рекин беше добре да не знае, докато не дойде шансът най-сетне да го вкарат в играта.

— Добре тогава. Ето ти приспособлението за спускане. — Джийн подаде на Локи едно доста тежко желязо с формата на осмица, чиято една страна е по-голяма от другата, и с дебел лост точно по средата. Остави един и за себе си — няколко седмици преди това един ковач от Истрийския полумесец на Тал Верар им ги беше изковал. — Хайде първо да те оборудваме. Основно въже, после затягащо.

Локи закачи приспособлението на една от халките на колана и вдяна в него едно от полукопринените въжета, вързано за дървото. Метна другия, свободно висящ край на въжето към скалите. Второ въже бе прокарано през халка над другия хълбок на Локи. Мнозина каморски крадци, докато работеха, „танцуваха голи“, без допълнителната подсигуровка със затягащо въже, в случай че основното се скъса, но за днешното упражнение Локи и Джийн бяха твърдо съгласни, че ще заложат на сигурно и скучно.

Още няколко минути бяха нужни, за да завържат по подобен начин и Джийн. Скоро те бяха привързани към дървото с по две въжета като чифт живи кукли. Двамата крадци не носеха друго, освен туниките, бричовете, ботушите и кожените ръкавици, макар че Джийн спря и си сложи очилата за четене.

— Готово — рече той. — Денят изглежда чудесен за спускане. Ще изпълним ли обреда, преди да целунем за сбогом твърдата земя?

— Уродливи страже, хората са глупави — произнесе Локи.

— Пази ни от самите нас. Ако не можеш, нека е бързо и безболезнено.

— Добре казано. — Джийн вдъхна дълбоко. — Щуротията!

— На „три“?

— На „три“.

Всеки хвана навитото си основно въже и метна свободния край през скалата. Свистейки тихо, въжетата започнаха да се развиват.

— Едно — рече Локи.

— Две — рече Джийн.

— Три! — произнесоха те заедно, всеки постави едната си ръка над набитото си въже, а другата — под, после се втурнаха към скалата и се хвърлиха с крясък в пропастта.

За един миг стомахът на Локи и мъгливото сивкаво небе като че едновременно описаха салто, а после въжето се стегна около приспособлението, коланът стегна кръста му, а скалата летеше към него мъничко по-устремно, отколкото би му се понравило. Той полетя нататък като човешко махало, вдигна крака и се оттласна от скалата около осем стъпки под ръба й, с прегънати колене, за да поемат удара. Поне това си спомняше много добре. Джийн се натресе доста по-тежко около две стъпки под него.

— Хе! — възкликна Локи. Сърцето му думкаше в ушите толкова силно, че можеше да заглуши свистенето на вятъра. — Трябва да има и по-лесен начин за изпробване или този, дето е плел въжето, ни е метнал, Джийн.

— Уф! — Джийн размърда крака, без да изпуска въжето от двете си ръце. Използването на приспособления за спускане ги улесняваше да усъвършенстват доста онова, което бяха научили като малки. Несъмнено те все още можеха да се спускат по въже, като използват собствените си тела, като едно време, но при проявено нехайство или липса на късмет лесно можеха да ожулят по този начин една определена изпъкнала част от мъжката анатомия.

Отначало те просто висяха, подпрели крака на скалата, и се наслаждаваха на новата си наблюдателница, докато рехавите облаци се кълвяха горе. Въжетата, които се клатеха във въздуха под тях, стигаха само до средата на разстоянието до земята, но днес и без това нямаха намерение да слизат до долу. Имаха достатъчно време да се упражняват с по-дълги въжета за в бъдеще.

— Знаеш ли, трябва да призная, че това е единствената част от плана, в която не бях ужасно сигурен — рече Локи. — Толкова по-лесно е да обмисляш подобно спускане от височина, отколкото да скочиш от скала и само две въжета да те отделят от Аза Гуила.

— Въжетата и скалите не са проблем — рече Джийн.

— Онова, от което трябва да се пазим тук, са твоите хищни гълъби.

— Ох, я се наведи и сам се ухапи за гъза!

— Сериозно говоря. В ужас съм. Ще бъда нащрек, та последното, което усетим в тоя живот, да не е онова ужасно, бързо кълване…

— Джийн, запасното ти въже май те тегли надолу. Чакай да ти го прережа…

Те се оттласнаха и се блъскаха добродушно няколко минути във въздуха. Локи риташе насам-натам и се опитваше с гъвкавостта си да уравновесява далеч по-голямата сила и маса на Джийн. Обаче силата и масата като че днес надделяваха и инстинктът за самосъхранение подсказа на Локи да предложи да продължат да тренират спускане.

— Добре — съгласи се Джийн. — Да слезем пет-шест стъпки надолу лекичко и да спрем по мой знак, а?

Всеки стисна обтегнатото си основно въже и го отпусна малко на приспособлението. Бавно и полека те се спуснаха цели две крачки надолу и Джийн извика:

— Задръж!

— Не е зле — рече Локи. — Май бързо му хванахме пак цаката, а?

— Предполагам. Никога не съм си падал особено по това, след като се върнах от кратката си ваканция в Дома на прозренията. Ти беше повече по тия работи, и братята Санца, не аз. И, ах, Сабета също, разбира се.

— Да — пророни мечтателно Локи. — Да, тя беше толкова луда… Толкова луда и прекрасна: Обичах да я гледам как се катери. Тя не обичаше въжетата. Тя… си сваляше ботушите, разпускаше си косата и понякога дори не щеше да сложи ръкавици. Само по брич и блуза… а аз само…

— Седеше там омагьосан — продължи Джийн. — Онемял. Ей, Локи, очите ми и тогава можеха да гледат.

— Хе-хе… Сигурно си е личало съвсем ясно. Богове! — Локи се втренчи в Джийн и се разсмя нервно. — Богове, аз сам заговорих за нея. Не е за вярване! — Лицето му доби лукаво изражение. — Всичко между нас наред ли е, Джийн? Искам да кажа, пак ли сме си добре?

— По дяволите, висим заедно на осемдесет крачки над гадна смърт, нали? Не правя такива работи с хора, дето не са ми симпатични.

— Радвам се да го чуя.

— И да, бих казал, че сме…

— Господа! Хей, там долу!

Гласът беше верарски, с грубо селско произношение. Локи и Джийн вдигнаха изненадано очи и видяха един мъж, застанал на ръба на скалата с ръце на кръста, чийто силует се очертаваше на фона на кълвящите се облаци. Беше увит с протрито наметало с вдигната качулка.

— Ъъ… Здравейте там горе — рече Локи.

— Чуден ден да се поразкърши човек, а?

— Точно това си мислехме и ние — извика Джийн.

— Вярно, чуден ден, господа, ще ме извинявате. А вие сте оставили тука много хубави палта и жилетки. Много ми харесват, само дето нямат кесии в джобовете.

— Разбира се, че нямат, да не сме тъ… Хей, я стига. Ако обичате, не ни барайте нещата — рече Джийн и сякаш по някакъв негласен знак двамата с Локи се пресегнаха и се заловиха за скалата, като трескаво опипваха за опори за ръцете и краката.

— Че защо не? Такива хубави дрехи, господа, просто не мога да се удържа, те ме привличат, един вид.

— Ако изчакаш там — рече Локи и се приготви да се покатери нагоре, — един от нас за няколко минути ще се изкатери и съм убеден, че можем да се разберем като възпитани хора.

— Идеята да ви оставя там, долу, също някак си ме привлича, щом ви е все едно, господа. — Мъжът се поразмърда и в дясната му ръка се появи брадва. — Много хубав чифт сатъри сте оставили тука при палтата ви. Ама страшни ся. Такива не бях виждал.

— Много учтиво от ваша страна, че го казвате — провикна се Локи.

— Леле-мале, сега я втасахме — измърмори Джийн.

— Но ми се ще да изтъкна, че нашият кочияш при каретата скоро ще дойде да ни види как сме и ще носи и арбалета си — продължи Локи.

— А, да не говорите за мъжа в несвяст, който аз треснах по главата с камък, господине? Извинете, но трябва да ви съобщя, че беше пиян.

— Не ви вярвам. Не сме му дали толкова бира!

— Ще прощавате, ама той не е излязъл мъж на място, господа. Хърба, да знаете. И затова сега спи. Пък и без туй нямаше арбалет. Проверих.

— Е, надявам се, че няма да ни се сърдите, че опитахме — рече Локи.

— Не, ни най-малко. Добър опит. Тъй де, направо похвален. Ама аз се интересувам, един вид, от местонахождението на кесиите ви, ако нямате нищо против.

— Тук долу при нас, на сигурно място — отвърна Локи. — Възможно е да бъдем убедени да ги предадем, но ще трябва да помогнете и да ни издърпате горе, ако ги искате.

— Е, по този въпрос ние с вас имаме известни разлики във възгледите — рече непознатият. — След като вече знам, че са у вас, мисля, че ще ми е по-лесно просто да ви кръцна въжетата и после спокойно да си ги прибера.

— Освен ако не сте много по-добър катерач, отколкото изглеждате… — рече Джийн. — Да се спуснете чак долу й да се изкатерите горе само заради нашите кесийки?

— А пък те са малки — додаде Локи. — Кесийките ни за скално катерене. Специално изработени така, че да не ни теглят надолу. Почти нищо не побират!

— Мисля, че вероятно имаме различни представи за това що е нищо. И няма да ми се наложи да се спускам — рече непознатият. — До дъното на пропастта има и по-лесни пътища, ако знаеш къде да вървиш.

— Я стига глупости — заяви Джийн. — Тези въжета са от полукоприна, доста време ще ви трябва, за да ги прережеше. Несъмнено повече, отколкото ще ни отнеме да се изкатерим догоре.

— Сигурно — отвърна мъжът с наметалото. — Но ако се изкатерите, аз още ще съм тука горе, нали? Мога просто да ви бутна от ръба и после да си направя от черепите ви купички за супа. Ще видите вие!

— Но ако останем тук долу, така и така ще умрем, така че по-добре да се покатерим и да умрем в бой — рече Локи.

— Е, на вашата да е, господине. Целият този разговор започва да се върти в кръг, ако нямате нищо против, и затова веднага ще почна да режа въжетата. На ваше място бих си кротувал долу.

— Ей, ти си окаяно пале! — кресна Локи. — Всяко трето дете може да убие безпомощни мъже, увиснали на скала. Имаше времена, когато бандитите имаха куража да се бият с нас лице в лице и да си спечелят парите!

— На какво точно ви приличам, господине, на почтен търговец ли? Да виждате татуировки на гилдия по ръцете ми? — Той коленичи и се залови методично да сече нещо с брадвата на Джийн. — Да ви размажа на скалите долу ми се вижда чудесен начин да си спечеля парите. Даже още по-чудесен, щом ще ми приказвате така нелюбезно.

— Ти си отрепка! — извика Локи. — Пъзливо псе, помияр, проклет не само защото си алчен, но и защото си страхливец! Боговете плюят на безчестните, знаеш! Ще попаднеш в студения и тъмен ад!

— Направо пращя от чест, господине. Имам сума ти. Държа си я тука, между празния стомах и сбръчкания бял гъз, който, между другото, можете да цункате.

— Добре, добре — рече Локи. — Исках просто да видя дали би могъл да бъдеш подлъган. Ръкопляскам на твоето самообладание! Но несъмнено да ни издърпаш горе и да ни задържиш срещу откуп е по-доходоносно за теб!

— Ние сме важни люде — рече Джийн.

— И имаме богати и важни приятели. Защо просто не ни задържиш в плен и не изпратиш писмо с искане за откуп?

— Ами, първо на първо, аз не мога да чета и да пиша — рече мъжът.

— С удоволствие ще напиша искането вместо теб!

— Не мога да вдяна как точно ще стане. Ти можеш да си напишеш, каквото си щеш, нали? Да извикаш стража и войници, вместо да поискаш злато, ако ми схващаш намека. Казах, че не мога да чета, не че имам пикня от червеи вместо мозък!

— Ей, спри! Задръж! Спри да режеш! — Джийн се изкатери още една стъпка нагоре и затегна въжето с приспособлението. — Спри да режеш! Имам един сериозен въпрос!

— И какъв е той?

— Откъде се взе ти, по дяволите?

— Обикалях тук и там, а пък първоначално комай от утробата на майка ми — отвърна мъжът, който продължаваше да кълца.

— Не, питам те винаги ли наблюдаваш тези скали за катерачи? Да му се не види, не ми се вярва те да идват толкова често тук, че да си струва да ги причакваш.

— О, не идват, господине. Никога не съм виждал преди вас двамата. Стана ми толкова интересно, че просто трябваше да сляза и да надникна, и да знаете само как се радвам! — Клъц, клъц, клъц. — Не, аз най-вече се крия из горите, понякога из хълмовете. Вардя пътищата.

— Самичък ли?

— Ако не бях сам, щях да ви резна въжетата по-бързо, нали?

— Значи вардиш пътищата. И какво търсиш да обираш, карети ли?

— Най-вече.

— Имаш ли лък или арбалет?

— За жалост не. Мисля, че може и да си купя, ако получа достатъчно за вашите неща.

— Криеш се в гората, сам-самичък, и се опитваш да причакваш карети без оръжие?

— Ами… — проточи колебливо мъжът. — Много време мина от последния ми обир. Обаче днес ми излезе късметът, нали?

— Бих казал. О, Уродливи страже, ти трябва да си най-калпавият разбойник под слънцето!

— Какво рече?

— Той рече — обади се Локи, — че по неговото високообразовано мнение ти си…

— Не, другото.

— Той спомена Уродливия страж — рече Локи. — Това говори ли ти нещо? Ние принадлежим на едно и също братство, приятелю! Благодетелят, Закрилникът на крадците, Безименният Тринайсети, покровителят — твой, мой и на всички, поели по лъкатушната пътека през живота. Ние всъщност сме ръкоположени за слуги на Уродливия страж! Няма нужда от враждебност и няма нужда да ни режеш въжетата!

— О, напротив, има — отвърна разпалено мъжът. — Сега вече със сигурност ще ги отрежа.

— Какво? Но защо?

— Проклети шибани еретици сте вие! Тринайсети няма! Няма нищо, освен Дванайсетте, и туй е истината! Ей, ходил съм във Верар два-три пъти, срещал съм се с момци и моми от дружините на колячите, които се пробваха да ми обясняват за тоя Тринайсети. Не мога да го приема това. Не е редно, мене не са ме възпитавали така! Така че падате долу, момчета! — И мъжът закълца отмъстително въжетата от полукоприна.

— Ебати. Да се пробвам ли да го спъна с резервните въжета? — Джийн се люшна към Локи и заговори тихо, ала припряно. Локи кимна. Двамата крадци се хванаха за резервните въжета и се вторачиха нагоре и щом Джийн прошепна сигнала, ги дръпнаха рязко надолу.

Капана не го биваше — въжетата бяха отпуснати и се заплетоха над зъберите. Мъчителят им погледна в краката си, скочи и се дръпна, а двете резервни въжета се приплъзнаха със седем-осем стъпки дължина в пропастта.

— Ха! Ще трябва да се изкатерите по-раничко, господа, ако нямате нищо против! — Като си подсвиркваше без мелодия, той изчезна от погледите им и продължи да кълца. Малко по-късно нададе тържествуващ вик и навитото резервно въже на Локи изхвърча през ръба на скалата. Лока извърна лице, когато то профуча покрай него. Скоро вече висеше във въздуха от колана му, а разнищеният му край се люшкаше на много стъпки над земята.

— Ебаси — възкликна Локи. — Джийн, ето какво ще направим. Сега той трябва да пререже моето въже. Да се закачим за лактите. Аз ще се плъзна надолу по твоето основно въже, ще завържа за края му остатъка от моето и така вероятно ще увиснем на около двайсетина стъпки от земята. Ако издърпам моето резервно въже и го завържа за другите две, можем да стигнем до долу.

— Зависи колко бързо реже онзи гадняр. Мислиш ли, че можеш да направиш възлите достатъчно бързо?

— Мисля, че нямам избор. Поне ръцете ми се чувстват годни за задачата. Дори и да ми отреже въжето да паднеш от двайсет стъпки е по-хубаво, отколкото от осемдесет.

В този миг горе се разнесе приглушен гръм. Локи и Джийн вдигнаха очи тъкмо в мига, когато първите няколко капки дъжд им капнаха на лицата.

— Вероятно това в момента би било изключително смешно, ебати, ако не висяхме ние на въжетата.

— В момента мисля, че бих рискувал с твоите гълъби, ако можех — рече Джийн. — По дяволите, Локи, съжалявам, че оставих горе Проклетите сестри.

— Защо, в името на Венапорта, да ги носиш долу? Няма за какво да се извиняваш.

— Макар че може би има едно нещо, което бих могъл да опитам — рече Локи. — Носиш ли желязо в ръкавите си?

— Да, обаче е в ботуша ми. — Дъждът вече плющеше доста силно, попиваше в туниките им и мокреше въжетата. Заради лекото им облекло и мразовития вятър им беше още по-студено. — А ти?

— Моето си е тука. — Локи забеляза как в десницата на Джийн проблясна метал. — Крепиш ли се за хвърляне, Локи?

— Мамка му, не. Съжалявам.

— Не се впрягай. Дръж го тогава за резерва. И се моли страстно наум за нас. — Джийн се забави, за да свали очилата си, пъхна ги в яката на туниката си и повиши глас. — Ей, любовнико на овцете! Да си поговорим, ако обичаш!

— Мислех си, че сме приключили с приказките — разнесе се гласът на мъжа откъм ръба на скалата.

— Несъмнено! Обзалагам се, че от използването на толкова много думи за толкова кратко време мозъкът ти се чувства изцеден като лимон, нали? Акълът нямаше да ти стигне и да намериш шибаната земя, ако те изхвърля през проклетия прозорец! Слушаш ли ме? Щеше да ти се наложи да си събуеш обувките и бричовете и да преброиш до двайсет и едно! И да погледнеш нагоре, за да видиш долната страна на лайното на хлебарка!

— Помага ли ти, като ме навикваш така? По-скоро би трябвало да се молите на вашия за нищо негоден Тринайсети примерно, ама какво ли разбирам аз? Аз не съм някой от ваште важни верарски клечки, нали така?

— Искаш ли да узнаеш защо не бива да ни убиваш? Защо не бива да ни оставяш да се разбием на дъното на пропастта? — провикна се Джийн с цяло гърло, докато се подпираше по-здраво с крака на скалата и изнасяше назад дясната си ръка. В небето отекна гръм. — Виждаш ли това бе, идиот? Виждаш ли какво държа в ръце? Нещо, което ще видиш само веднъж в живота си! И никога няма да го забравиш!

Няколко мига по-късно главата и гърдите на мъжа се показаха от ръба на скалата. Джийн нададе вик и запокити ножа с всичка сила. А после викът му стана тържествуващ, когато видя как размазаният силует на оръжието му уцели лицето на техния мъчител… и отново премина в тъжен вопъл, когато видя как ножът отскача и пада надолу във въздуха. Беше го уцелил с дръжката.

— Шибан дъжд! — ревна Джийн.

Но поне разбойника страшно го заболя. Той пъшкаше, притискаше лицето си и залиташе напред. Як удар в окото? Джийн пламенно се надяваше да е това — може би все още разполагаше с няколко секунди, за да опита пак.

— Локи, ножът ти, бързо!

Локи посягаше към ботуша си, когато мъжът разпери ръце, за да запази равновесие, ала не успя и се катурна с писък в пропастта. Секунда по-късно се вкопчи с една ръка в основното въже на Локи и се стовари право върху кръста му, там, където въжето се промушваше в желязното приспособление на колана му. Ударът оттласна краката на Локи от скалата и му изкара въздуха и двамата с бандита пропаднаха свободно надолу, като се мятаха и кряскаха — възел от ръце и крака, без необходимия натиск върху въжето в приспособлението.

Локи се напрегна докрай, стисна с лявата си ръка свободния край на въжето и дръпна силно. Успя да натегне въжето дотолкова, че рязко спряха и се люшнаха заедно към скалата. Разбойникът пое тежестта на удара и увисна с мятащи се напосоки крайници, а Локи се мъчеше да диша и да проумее света. Бандитът риташе и пищеше.

— Престани, шибан малоумнико! — Бяха пропаднали около петнайсет стъпки по-надолу. Джийн бързо се плъзна до тях, подпря се на скалата и сграбчи с ръка разбойника за косата. Като му отметнаха качулката, Локи видя, че мъжът е прошарен като недохранено куче — беше на около четирийсет, с дълга мазна коса и побеляла брада, рехава като тревата по ръба на пропастта. Лявото му око беше подуто. — Стига си ритал бе, кретен! Не мърдай!

— О, богове, моля ви, не ме хвърляйте долу! Моля ви, господине, не ме убивайте!

— А защо пък не, да го еба? — изпъшка Локи, заби пеши в стената и успя да се докопа с дясна ръка до левия си ботуш. Миг по-късно опря стилета си в гърлото на разбойника. Мъжът спря да рита панически и затрепери страхливо.

— Виждаш ли го? — изсъска Локи. Бандитът кимна. — Това е нож. Има ли такива там, откъдето идваш, където и да е това, да го еба? — Мъжът отново кимна. — Значи знаеш, че ей сега мога да те намушкам и да те пусна да паднеш, нали?

— Моля ви, моля ви, недейте…

— Млъкни и слушай. Това единствено въже, на което сме увиснали с тебе сега… Единствено, едничко, самичко! Това да не би да е въжето, което преди малко кълцаше там горе, а?

Мъжът закима енергично, опулил здравото си око.

— Не е ли великолепно това? Е, щом ударът, когато се стовари върху него, не го скъса, вероятно ще ни издържи още малко. — Някъде горе блесна бяла светлина и прокънтя гръм, по-силен отпреди. — Въпреки че ми е било и къде-къде по-удобно. Така че не ритай. Не ръкомахай. Не се противи и ме прави никакви глупости, заеби! Чат ли си?

— О, не, господине, о, моля ви…

— Млъквай де!

— Ло… ъъ, Леоканто! — обади се Джийн. — Мисля, че този тип заслужава малко уроци по летене.

— И аз си мисля същото — отвърна Локи. — Обаче нали шиеш, Жером, крадците преуспяват! Помогни ми да закрепя това тъпо копеле някак си там горе.

— О, благодаря, благо…

— Знаеш ли защо го правя, безмозъчен смешнико от горяща?

— Не, но…

— Млъкни. Как се казваш?

— Трав!

— Трав чий?

— Никога не съм имал презиме, господине. Трав от Вормара, и туйто.

— И си крадец? Разбойник?

— Да, да, крадец съм…

— И нищо друго? Някакъв честен занаят имаш ли?

— Ъъ, не, от доста време не…

— Това е добре. Значи с теб сме братя в известен смисъл. Виж какво, смрадливи мой приятелю, трябва да разбереш нещо, и то е, че Тринайсетият съществува. Той наистина си има жреци и аз съм един от тях, чат ли си?

— Щом казвате…

— Не, млъкни! Не искам да се съгласяваш с мен, а да си напрегнеш тоя желъд, незнайно как попаднал там, дето го имаш вместо мозък, преди катеричката да дойде да си го потърси пак. Опрял съм нож на гърлото ти, висим на седемдесет стъпки над земята, небето пикае, та се къса, а ти току-що се опита да ме убиеш. По право съм длъжен да ти изрисувам червена усмивка от ухо до ухо и да те пусна долу. Съгласен ли си с това?

— О, сигурно, господине, богове, съжалявам…

— Млък, мили ми малоумнико. Значи ще признаеш, че аз имам доста силно основание да не си направя удоволствието да те убия?

— Ъъъ, ами сигурно!

— Аз служа на Уродливия страж, както вече казах. Заклел съм се да служа и да изпълнявам заветите на Бога, покровител на нашего брата. Безполезно е да плюеш в лицето на Бога, който се грижи за теб и за твоите хора, нали? Особено когато не съм много убеден, че напоследък му угаждам.

— Ъъ…

— Редно е да те убия. Вместо това ще се опитам да те спася. От тебе искам единствено да си помислиш за това. Още ли ти приличам на еретик?

— Ох… о, богове, господине, не мога да мисля…

— Е, бас ловя, че в това няма нищо необичайно. Запомни онова, което ти казах. Не ръкомахай, не ритай, не вряскай. И ако се опиташ да се съпротивляваш, при най-малката съпротива уговорката ни отпада. Обгърни с ръце гърдите ми и млъквай. Още доста път ни предстои, докато си седнем спокойно.

По настояване на Локи Джийн се покатери пръв, като бавно се изтегляше по гладката скала горе-долу два пъти по-бавно от обичайното. Горе той бързо развърза резервното въже от колана си и го пусна надолу към Локи и треперещия му пасажер. После свали колана и приплъзна основното си въже през ръба, докато и то не увисна до люлеещите се мъже. Те никак не изглеждаха спокойни, но трите здрави въжета подръка им подсигуряваха малко повече безопасност.

Джийн намери фрака си на земята и го облече, благодарен, въпреки че и той беше подгизнал като останалите му дрехи, и бързо обмисли положението. Трав изглеждаше доста кльощав, а и Локи не беше едър. Несъмнено двамата заедно не тежаха повече от сто и петдесет кила. Джийн беше убеден, че може да издърпа такава тежест до гърдите си, може би и над главата си. Но в дъжда, когато залогът бе толкова голям?

Мислите му се насочиха към каретата, на около четвърт миля от тях през гората. Конят би му помогнал много или дори някой по-як мъж, но щеше да отнеме много време, пък и щеше да му се наложи да разпряга, успокоява и води животно, чийто господар е бил пребит до безсъзнание.

— Майната му! — изруга той и се върна на ръба на скалата. — Леоканто!

— Още съм тук, както можеше да се досетиш.

— Можете ли вие двамата да вържете здраво едно от моите въжета за твоя колан?

Последва кратък приглушен разговор между Локи и Трав.

— Ще се справим! — провикна се Локи. — Какво си наумил?

— Кажи на идиота да се държи здраво за теб. Като се завържете за едно от моите въжета, се подпри здраво с ръце и крака на стената. Аз ще почна да го дърпам с всичка сила, но съм убеден, че твоята помощ няма да ми навреди.

— Ясно. Чу какво каза човекът, Трав. Да вържем възел. И внимавай къде пипаш!

Когато Локи погледна нагоре и даде на Джийн личния им сигнал „давай“, Джийн кимна. Вързаното въже беше бившето резервно на Джийн. Той сграбчи края му точно преди намотката, на мократа земя и се намръщи. Калта под краката му щеше да направи положението още по-интересно, но нямаше как. Оформи примка, влезе в нея и остави въжето да се затегне здраво около кръста му. После се изви назад, хванал с едната ръка въжето отпред, а с другата — отзад, и прочисти гърло.

— Писна ли ви да висите, или да ви отпусна още няколко минути там долу?

— Жером, ако се наложи да гушкам Трав секунда повече от абсолютно необходимото, ще те…

— Тогава почвай да се катериш! — Джийн заби пети в земята, наклони се още по-силно назад и започна да издърпва въжето. Проклятие, той беше мощен мъж с необикновена сила, но защо вечно го сполетяваха такива моменти, които му напомняха, че може да е и още по-силен? Беше се разплул — точно това беше думата. Трябваше да намери сандъци, да ги напълни с камъни и да ги вдига по няколко десетки пъти дневно като на младини… По дяволите, това въже ще мръдне ли!

Готово. Най-сетне, след дълго и притеснително напъване под дъжда, без да може да помръдне, Джийн направи бавна крачка назад. После още една… и още една. С усилие и огнен сърбеж, който бавно обхващаше мускулите на бедрата му, той влезе идеално в ролята на орящ кон и прокара дълбоки бразди в сивата песъклива кал. Най-накрая чифт ръце се показаха над скалата и с порой от крясъци и проклятия Грав се издърпа отгоре и се претърколи по гръб задъхан. Незабавно напрежението върху Джийн понамаля, но той продължи да тегли със същата сила и само след миг Локи се изкатери отгоре. Той се изправи на крака, пристъпи към Грав и изрита пишман разбойника в корема.

— Ти, магаре недно! От всички проклети тъпаци… Толкова ли беше трудно да кажеш: „Ще пусна въже, вържете си кесиите за него и ме оставете да ги издърпам, или няма да ви дам да се изкатерите?“. Не може да казваш на проклетите си жертви направо, че ще ги утрепеш! Първо подхождаш разумно, после вземаш парите и бягаш!

— Ох, ох! О, богове, моля ви, ох! Нали казахте, че… че няма да ме убиете!

— Не, няма. Няма да те убия, тъпако със зелка вместо мозък, само ще те ритам, докато престане да ти е приятно!

— Ох! Аааа! Моля ви! Аааа-ох!

— Длъжен съм да отбележа, че и това е очарователно.

— Аййййя! Ох!

— Все пак ми е приятно.

— Оооф! Ау!

Локи най-сетне престана да бъхти нещастния верарец, разкопча колана си и го пусна в калта. Джийн, дишайки тежко, дойде при него и му подаде подгизналата връхна дреха.

— Благодаря ти, Жером. — Връщането на дрехата, подишала или не, като че върна част от накърненото достойнство на Локи. — А що се отнася до теб, Трав… Трав от Во Сармара ли беше?

— Да! О, моля ви, не ме ритайте пак…

— Гледай сега, Трав. Ето какво ще направиш. Първо, не казвай на никого за това. Второ, изобщо не припарвай до Гал Верар! Ясно?

— Нямах и такива намерения, господине.

— Хубаво. На. — Локи бръкна в левия си ботуш и извади една много тънка кесия и я хвърли към Трав. Тя тупна и издрънча. — Вътре трябва да има десет волания. Доста сребро е това. Можеш да… Чакай малко, съвсем сигурен ли си, че кочияшът ни е още жив?

— О, богове, да! Истина ви казвам, мастер Леоканто, той дишаше и стенеше, като го фраснах, несъмнено!

— Толкова по-добре за теб тогава. Вземи среброто в тази кесия. Когато си тръгнем с Жером, можеш да се върнеш и да вземеш всичко, което сме зарязали. Моята жилетка и част от тия въжета със сигурност. А сега ме слушай внимателно. Днес ти спасих живота, а можех да те убия за миг! Нали така?

— Да, така е, и съм ви толкова…

— Млък! Някой ден, Трав от Во Сармара, може пак да дойда по тези краища и може нещо да ми потрябва. Сведения. Водач. Телохранител. Тринайсетият да ми е на помощ, ако ми се наложи да опра точно до тебе, но ако някой дойде някога и ти прошепне името на Леоканто Коста, ти хукваш да изпълняваш, чу ли?

— Да!

— Закълни се пред боговете!

— С устни и със сърце се кълна пред боговете; или нека ме поразят и нека ме сложат на везните на Господарката на дългото мълчание.

— Може да мине. Запомни го. А сега марш, накъдето си избереш, стига да не е обратно към каретата ни!

Джийн и Локи го наблюдаваха една-две минути как се отдалечава тичешком, докато увитият му в наметало силует не се скри от поглед зад плющящите сиви завеси на пороя.

— Е, мисля, че за днес ни стигат толкова тренировки, нали? — рече Джийн.

— Напълно! Задачката в Кулата на греха в сравнение с това ще е бален танц, да му се не види! Какво ще кажеш да вземем двете останали въжета и да вървим към каретата? А Трав нека виси тука цял следобед и развързва възли.

— Чуден план. — Джийн огледа своите Проклети сестри, които бе прибрал от ръба на скалата, и ги потупа собственически по остриетата, преди да ги пъхне в джоба на дрехата си. — Хайде, милички. Това магаре може да ви е поизтъпило, но скоро пак ще ви наточа.

— Не мога да повярвам! — възкликна Арки. — Някакъв малоумен селски калояд без малко не ни уби! Знаещ ли, убеден съм, че за пръв път след Вел Вирацо някой се опита да убие някой от нас.

— Комай си: прав. Осемнайсет месеца? — Джийн метна едното намотано мокро въже на рамо и подаде другото на Локи. После двамата се обърнаха и се повлякоха обратно през гората. — Хубаво е да знаеш, че има неща, колко са вечни, нали?

Шеста глава. Равновесие на занаятите

— Който и да е пратил онези убийци там, очевидно е бил наясно, че ние се връщаме в Саврола по онзи път — рече Локи.

— Което не означава кой знае какво — често сме минавали през пристана. Всеки може да ни е видял и да ги е пратил там да ни причакат. — Джийн пиеше кафето си и лениво прокарваше пръсти по протритата кожена подвързия на малката книжка, която си беше донесъл на закуска. — Може би няколко нощи подред. Не изисква някакви особени знания и средства.

Позлатената обител беше още по-тиха от обичайното в седмия утринен час на този Ден на Трона. Повечето гуляйджии и делови люде от редовната клиентела сигурно снощи бяха стояли до късно по Златните стъпала и щяха да станат чак след няколко часа. По негласна договорка закуската на Локи и Джийн тази сутрин беше такава, каквато човек нервно гризка: студени филета от маринована акула с лимон, черен хляб с масло, някаква кафеникава риба, опечена с портокалов сок, и кафе — най-голямата керамична кана, която сервитьорът успя да намери и да донесе на масата. И двамата крадци все още не бяха успели да се нагодят към внезапния обрат в техните дни и нощи.

— Освен ако Вързомаговете не са подсказали и на други за нашето присъствие тук, в Тал Верар — рече Локи. — Може дори да им помагат.

— Ако Вързомаговете помагаха на ония двамата на пристанището, смяташ ли, че щяхме да оцелеем? Я стига! И двамата знаехме, че те сигурно ще ни преследват заради онова, което сторихме със Соколаря, и ако са искали да ни убият, сега щяхме да сме пушено месо. За едно Страгос е прав — те сигурно смятат да си поиграят с нас. Затова продължавам да твърдя, че е по-вероятно някой трети да ни се е обидил за нещо, извършено от нас като Коста и Де Фера. Което значи, че Дюрена, Корвальор и лорд Ландревал са очевидните заподозрени.

— Ландревал го няма от месеци.

— Това не го изключва напълно. Значи прекрасните дами.

— Обаче аз… искрено съм убеден, че те щяха сами да ни преследват. На Дюрена й се носи славата, че добре владее меча, а пък чувам, че и Корвальор е участвала в няколко дуела. Може и да наемат помощници, но те са от тия, които сами уреждат подобни неща.

— Да сме завлекли някоя важна клечка в Слепите съюзи? Или в някоя друга игра, докато напредвахме нагоре по етажите? Да сме настъпили някой по пръста? Да сме пръднали шумно?

— Не мога да си представя, че не бихме забелязали някой толкова недоволен, че да наеме убийци. Никой не обича да губи на карти, то е ясно, но да се сещаш за някои окаяни загубеняци?

Джийн се навъси и отпи от кафето.

— Докато не разберем още нещо, няма смисъл да разсъждаваме. Всеки в града е заподозрян. Всеки на света, по дяволите.

— Така е наистина — рече Локи. — Знаем само, че този, който ги е пратил, е искал да умрем. Не да ни уплаши, не да ни заведат при него да си поприказваме, а чисто и просто да умрем. Може би, ако поразмислим над това, ще се сетим за някой…

Локи млъкна в мига, в който видя, че сервитьорката идва към сепарето им. После се вгледа в нея и видя, че изобщо не беше сервитьорката. Жената с кожената престилка и червеното таке беше Мерейн.

— Аха — възкликна Джийн. — Време е да оправим сметката.

Мерейн кимна и подаде на Локи дървена дъсчица, на която бяха забодени две листчета. Едното действително беше сметката, а на другото с плавен почерк бе написано едно-единствено изречение:

Помните ли първото място, на което ви заведох в нощта, когато се запознахме? Не губете време.

— Е… — Локи подаде листчето на Джийн. — С удоволствие бихме поостанали още, но качеството на обслужването рязко спадна. Не очаквайте бакшиш. — Той преброи медните монети върху дървената дъсчица и стана. — На старото обичайно място, Жером.

Мерейн прибра дъсчицата и парите, поклони се и изчезна по посока на кухнята.

— Дано не се обиди заради бакшиша — рече Джийн, когато вече бяха на улицата. Локи се огледа във всички посоки и забеляза, че и Джийн прави същото. Стилетите, които Локи носеше в ръкавите си, натежаваха успокояващо. Той изобщо не се съмняваше, че и Джийн е готов да извади Проклетите сестри с едно мръдване на китката.

— Богове! — измърмори Локи. — Сега трябваше да се върнем в леглата и да проспим целия ден! Някога случвало ли се е до такава степен да сме подвластни на някого, както сега? Не можем да избягаме от Архонта и отровата му, което означава, че не можем просто да се отстраним от играта в Кулата на греха. Боговете знаят, че дори не можем да видим спотайващите се Вързомагове, и изведнъж от дупките на задниците ни започнаха да изскачат убийци! Знаеш ли какво? Готов съм да се хвана на бас, че дори между онези, които ни следят, и онези, които ни преследват, сме се превърнали в основното средство за прехрана в този град. Цялото стопанство на Тал Верар сега се основава на ебаването с нас.

Разходката до кръстопътя северно от Позлатената обител беше кратка, макар и нервна. Товарни каруци трополяха по калдъръма, търговци вървяха спокойно към дюкяните си. Доколкото знаеха, помисли си Локи, Саврола беше най-спокойният и най-добре охраняван квартал в града, място, където нищо не нарушаваше спокойствието, освен тук-там по някой пиян чужденец.

На кръстопътя Локи и Джийн свиха вляво и приближиха до вратата на първия изоставен дюкян отляво. Джийн заварди улицата зад тях, а Локи застана на вратата и почука рязко три пъти. Вратата незабавно се отвори и набит младеж с кафяво кожено палто ги покани вътре.

— Не стойте до прозореца — каза той, щом затвори вратата и спусна резето. Прозорците бяха покрити с опънати брезентови покривала, но Локи се съгласи, че няма нужда да изкушават съдбата. Единствената светлина в стаята идваше от изгрева — розовите слънчеви лъчи се процеждаха през завесите и на светлината им Локи видя две двойки мъже, чакащи в дъното на дюкяна. Всяка двойка се състоеше от по един едър, плещест мъжага и един по-дребничък. 1/1 четиримата непознати носеха сиви наметала и сиви широкополи шапки.

— Обличайте се — рече мъжът с коженото палто и посочи купчината дрехи на една масичка. След малко Локи и Джийн също се премениха в такива сиви наметала и шапки.

— Това новата лятна мода на Тал Верар ли е? — попита Локи.

— Малка игричка за всеки, който ще се опита да ви проследи — отвърна мъжът, после щракна с пръсти и едната двойка непознати в сиво застана до вратата. — Аз ще изляза пръв. Вие застанете зад тези двамата, последвайте ги навън и се качете в третата карета. Ясно?

— Каква каре… — започна Локи, но млъкна, щом чу трополенето на копита и колела по улицата отвън. Пред прозореца минаха сенки и след няколко мига човекът с кафявото палто махна резето.

— Третата карета. По-живо — рече той, без да се обръща, а после отвори вратата и излезе на улицата.

До бордюра, точно пред изоставения дюкян, се бяха подредили три еднакви карети. И трите бяха от черно лакирано дърво без отличителни гербове или знамена, всяка беше с тежки пердета на прозорците и теглена от два черни коня. Дори и кочияшите им горе-долу си приличаха и бяха облечени в еднакви червеникави униформи под кожените връхни дрехи.

Първата двойка от сиви непознати излезе навън и се втурнаха един подир друг към първата карета. Локи и Джийн излязоха от изоставения дюкян секунда по-късно и изтичаха към задната карета. Локи мярна последната двойка сиви непознати, които почти тичаха към вратата на средната карета зад тях. Джийн свали резето от задната врата, отвори я на Локи и се метна вътре след него.

— Добре дошли на борда, господа. — Мерейн се беше настанила в предния десен ъгъл на купето. Беше съблякла униформата на сервитьорка и сега беше облечена като за езда на открито седло — с ботуши, черен брич, риза от червена коприна и кожена жилетка. Локи и Джийн се настаниха един до друг на седалката до нея. Джийн затръшна вратата и те потънаха в полумрак, а каретата потегли.

— Къде отиваме, по дяволите? — Щом проговори, Локи понечи да свали сивото наметало.

— Останете с него, мастер Коста. Ще ви е нужно, като слезем. Първо всички ще пообиколим малко Саврола. После ще се разделим — едната карета към Златните стъпала, другата — към северния край на Голямата галерия, а ние към пристанището, за да се качим на кораб.

— Кораб за къде?

— Имайте търпение. Отпуснете се и се насладете на пътуването.

Това беше трудно, меко казано, в горещата и задушна карета. Локи усещаше как по челото му се стича пот, свали кисело шапката и я нагласи в скута си. Двамата с Джийн се опитаха да засипят Мерейн с въпроси, но тя отговаряше единствено с уклончиво „Хммм“ и накрая те се предадоха. Минутите се влачеха досадно. Локи усети как каретата зави на няколко пъти, а после изкачи поредица от наклони, които трябваше да са рампата от височините на Саврола към пристанището на морето.

— Почти стигнахме — рече Мерейн след още няколко минути, изминали в неловко мълчание в раздрусаната карета. — Слагайте шапките. Когато каретата спре, вървете право на лодката. Седнете отзад и ако, в името на боговете, видите нещо опасно, залегнете.

И, вярна на думите й, каретата спря с трополене само след няколко мига. Локи нахлупи отново шапката върху косата си, опипа механизма на вратата и присви очи, щом ярката утринна светлина нахлу през отворената врата.

— Слизай — рече Мерейн — да не губим време.

Бяха слезли на вътрешните докове в най-североизточния край на Саврола — зад тях се издигаше гладка стена от черен ендерглас, а пред тях върху блещукащите вълни се поклащаха няколко десетки закотвени кораба. Една лодка бе завързана на най-близкия кей — изящна и лека, дълга около четирийсет стъпки, с издигната затворена галерия на кърмата. Две редици от гребци, по пет от всяка страна, изпълваха по-голямата част от останалото пространство.

Локи изскочи от каретата и тръгна към лодката покрай двама бдителни мъже с наметала, тежки като неговото, съвсем неподходящи за времето. Те стояха почти в стойка мирно, без да се отпускат, и Локи мярна дръжка на меч, едва прикрит под наметалото на единия.

Той притича нагоре по леката рампа, скочи в лодката и се стовари на пейката в задния край на пътническата галерия. Галерията, за щастие, бе затворена само от три страни — приличният вид отпред по време на следващото им малко пътешествие бе далеч за предпочитане пред поредното пътуване в тъмна кутия. Джийн го следваше плътно, но Мерейн зави надясно, премина през гребците и се настани на мястото на кърмчията на носа.

Войниците на пристана бързо прибраха рампата, развързаха лодката и я оттласнаха силно с крака от пристана.

— Гребете! — нареди Мерейн и гребците налегнаха греблата. Скоро лодката скърцаше в техния ритъм и пореше леките вълни в пристанището на Тал Верар.

Локи се възползва от възможността да разгледа мъжете и жените на греблата — всички бяха мускулести и жилави, с късо подстригани коси, повечето имаха видими белези. Никой не изглеждаше по-млад от трийсет и пет-шест. Значи бяха войници ветерани. Може би дори Очи, без маски и наметала.

— Трябва да призная, че хората на Страгос изиграха добро представление — отбеляза Джийн, а после повиши глас: — Ей, Мерейн! Може ли да свалим тия нелепи дрехи?

Тя се обърна, колкото да кимне, и отново се загледа в пристанищните води. Локи и Джийн нетърпеливо махнаха шапките и наметалата и ги струпаха в краката си.

Пътуването по вода отне около двайсетина минути, доколкото Локи можеше да прецени. Той би предпочел да е свободен да оглежда пристанището във всички посоки, но можеше да вижда само онова, което се разкриваше от отворената предна част на галерията. Първо поеха на югозапад по извивката на вътрешните докове, покрай Голямата галерия и Златните стъпала. После обърнаха на юг и откритото море им остана отдясно и се устремиха към голям остров с формата на полумесец, горе-долу толкова голям, колкото и онзи, на който се издигаше Кулата на греха.

Югозападният полумесец на Тал Верар не беше терасиран. Повече приличаше на естествено неравен склон, по който стърчаха каменни кули и бойници. Огромните каменни кейове и дълги дървени докове на северозападния му връх съставляваха Сребърната Марина, където поправяха и преобзавеждаха търговските кораби. Но отвъд нея, отвъд люлеещите се силуети на стари галеони, очакващи нови мачти и платна, се простираше поредица от високи сиви стени, които ограждаха затворени заливи. Тези стени крепяха кръгли кули, по които се виждаха черните силуети на катапулти и патрулиращи войници. Носът на лодката им скоро се насочи към най-близката от тези огромни каменни огради.

— Проклет да съм! — възкликна Джийн. — Мисля, че ни карат в Марината на мечовете.

Грамадните каменни стени на изкуствения залив имаха дървена порта. Щом лодката приближи, откъм бойниците горе прокънтяха изстрели и дрънченето на тежки вериги отекна над камъните и водата. Портата се открехна, а после двете й крила бавно се отвориха навътре и надигнаха малка вълна пред тях. Щом лодката мина през портата, Локи се опита да прецени размерите на всичко, изникнало пред очите му — самият отвор трябваше да е широк седемдесет-осемдесет стъпки, а гредите на вратата изглеждаха дебели, колкото торсът на среден на ръст мъж.

Мерейн даде наставления на гребците и те внимателно вкараха лодката вътре и пристанаха на дървен кей, на който един мъж чакаше сам да ги посрещне. Гребците бяха поставили лодката под ъгъл и краят на кея едва докосваше борда между гребците и галерията за пасажери.

— Вашата спирка, господа! — извика Мерейн. — Боя се, че нямаме време да връзваме лодката. По-живо, да не се намокрите!

— Вие сте самата любезност, мадам — рече Локи. — Отхвърлих всякакви остатъци от съжаление, че не ви оставих бакшиш. — Той излезе от галерията и се опря на планшира с дясна ръка. Непознатият вече протягаше ръка да му помогне. Локи изскочи на кея с помощта на мъжа и двамата на свой ред издърпаха Джийн.

Гребците на Мерейн веднага потеглиха обратно. Локи гледаше как лодката се заотдалечава заднишком, изравни се с портата и се стрелна с висока скорост извън залива. Веригите отново издрънчаха и водата се надигна, когато вратите се затвориха. Локи погледна нагоре и видя групите хора, които въртяха огромни шпилове, по един от всяка страна на портата.

— Добре дошли — поздрави мъжът, който им помогна да слязат. — Добре дошли в най-глупавото начинание, за което съм чувал, пък да не говорим, че зорлем ме вкараха в него. Не мога да си представя чия ли жена сте наебали, че да ви пратят на тая самоубийствена мисия, господа.

На възраст мъжът беше някъде между петдесет и шейсет. Имаше гърди като дънер и корем, който висеше над пояса, сякаш се опитваше да прекара скришом чувал зърно под туниката си. Ала ръцете и вратът му бяха толкова жилави, че изглеждаха слаби, прошити от изпъкнали вени и белези от тежък живот. Имаше кръгло лице, вълнеста бяла брада и мазна дълга коса, която падаше под темето му като водопад. Тъмните му очи се гушеха сред гнезда от бръчици под тежките бръчки на челото.

— Това би могло да е приятно развлечение, ако знаехме, че в края на краищата ще попаднем тук — рече Джийн. — А вие кой бихте могли да сте?

— Калдрис се казвам — отвърна старецът. — Корабовладелец без кораб. Вие двамата трябва да сте господата Де Фера и Коста.

— Трябва да сме — отвърна Локи.

— Хайде да ви разведа — предложи Калдрис. — То няма много за гледане, ама ще го гледате много.

Той ги поведе нагоре по разнебитено стълбище в края на кея, което водеше към каменна площадка, издигната на четири-пет крачки над водата. Локи забеляза, че целият изкуствен залив представлява квадрат с дължина на страната приблизително сто крачки. Стените го ограждаха от три страни, а отзад се издигаше стръмният стъклен склон на острова. Имаше няколко сгради, построени на платформи, стърчащи от склона — складове, оръжейни и тям подобни, предположи той.

Лъскавата водна шир край площадката, отново отрязана от пристанището от дървената порта, беше достатъчно голяма да побере няколко бойни кораба и Локи се изненада, че там е завързан един-единствен съд. Едномачтова лодка, дълга едва четиринайсет стъпки, се полюляваше леко край нея.

— Такъв залив за една малка лодчица! — възкликна той.

— А? Ами, невежите имат нужда от пространство, в което да рискуват живота си, без да безпокоят някой друг за известно време — рече Калдрис. — Това тук е собственото ни частно вирче за пикаене. Не обръщайте внимание на войниците по стените — те няма и да ни погледнат, освен ако не почнем да се давим. Тогава сигурно ще се разхилят.

— Ас какво точно се занимаваш ти тук, Калдрис? — попита Локи.

— Разполагам с около месец, през който да превърна двама невежи, схванати, кьопави моряци новаци в някакво ужкимско подобие на морски офицери. Боговете да са ми свидетели, господа, подозирам, че всичко това ще свърши с писъци и давене.

— Бих могъл да се обидя, ако не знаех, че всяка твоя дума с истина — рече Локи. — Казахме му на Страгос, че бъкел не разбираме от мореплаване.

— Протекторът като че е страшно навит да ви прати в морето, независимо от това.

— Колко време си служил във флотата му? — попита Джийн.

— Кръстосвам морето от четирийсет и пет години може би. Във верарската флота съм може би още преди да е имало архонти; участвал съм в Хилядодневната война, в старите бойни срещу Джерем, войната срещу армадата на Островите на призрачните ветрове… Много гадости съм видял, господа. Мислех, че съм приключил — от двайсет години съм началник на корабите на Архонта. Добре плащат. Дори и къща щяха да ми дадат, или поне така си мислех. Преди тия лайна. Не ми се обиждайте.

— Не сме обидени — отвърна Локи. — Това някакво наказание ли е?

— Наказание е, Коста. Баш наказание си е. Само дето не съм го заслужил с никакво престъпление. Архонтът един вид ме писа доброволец. Заеби ме мен, но ето какво заслужих за моята вярност! Това, и опитах от виното на Архонта — и сега не мога нито да се откажа, нито да ви избягам. Отровено вино. От оная отрова, дето чака. Откарвам ви в морето, избутвам всичките тия глупости и получавам противоотровата. А може и къщата, ако имам късмет.

— Архонтът ти е дал отровено вино? — попита Локи.

— Очевидно не съм знаел, че е отровено. Какво да правя? — Калдрис се изплю. — Да не го пия ли?

— Не, разбира се — отвърна Локи. — С тебе сме в една лодка, приятелю. Само дето нас ни черпи със сайдер. Страшна жажда ни мореше.

— Ама вярно ли? — зяпна Калдрис. — Ха! Да ми го начукат здраво! А пък аз се мислех за най-големия глупак в Пиринчено море! Мислех си, че съм най-големият тъпунгер, слепонгер, смотан, дърт… ох…

Той като че забеляза колко кръвнишки го гледаха и Локи, и Джийн и се прокашля вежливо.

— Което иде да рече, господа, че нещастието наистина не обича да е само, и виждам, че всички ние ще сме страшно въодушевени от тази мисия „Изпълни или умри“.

— Да. Е, кажи ни как точно ще пристъпим към това? — попита Джийн.

— Ами, първо смятам да поприказваме — трябва да ви кажа едно друго, преди да изкушим боговете, така че си отвореше ушите. Първо, за да направиш от сухоземен що-годе приличен моряк, са нужни пет години. От десет до петнайсет — да го направиш що-годе приличен морски офицер. Така че чуйте това, мамка му: няма да направя от вас що-годе прилични офицери. Ще ви направя ментета. Колкото да не ви е срам да приказвате за въжета и платна сред истински моряци, и само толкова. Може би, само може би, ще мога да ви направя такива за месец — да можете да се преструвате, че давате заповеди, докато изпълнявате моите. И ме слушате.

— Става — отвърна Локи. — Колкото повече ти командваш, толкова по-добре за нас, честно!

— Само не ща да си втълпите, че сте герои, които са изучили занаята на пръсти, и да почнете да сменяте платната, реда им и курса без мое позволение. Само да сте го направили, и всичките ще умрем бързо-бързо, като ебане за една медна монетка в бардак с една курва. Дано да съм ясен.

— Не искам да припирам — рече Джийн, — но къде, по дяволите, е корабът, на който няма никога, ама никога да посмеем да предприемем нищо подобно?

— Тука е — отвърна Калдрис. — Потягат го в друг залив, колкото да не се разпадне. Засега това е единственият кораб, за който сте годни. — Той посочи лодката. — Ето на това ще ви уча.

— Какво общо има тая черупка с истински кораб?

— На тая черупка съм се учил аз, Коста. На тая черупка започват всички истински морски офицери. Така се научаваш на основните неща — корпус, вятър и вода. Като ги научиш на лодка, тогава можеш да мислиш за кораб. Така че сваляйте палтата, жилетките и всичките си труфила. Оставете всичко, което може да се намокри, защото нищо не ви обещавам. И ботушите също. Ще се учите боси.

След като Локи и Джийн се съблякоха по туники и бричове, Калдрис ги заведе до голяма покрита кошница, оставена на камъните до привързаната лодка. Той вдигна капака, бръкна вътре и извади живо коте.

— Здравей, чудовищна малка необходимост!

— Мъррррр — измърка чудовищната малка необходимост.

— Коста. — Калдрис бутна гърчещото се коте в ръцете на Локи. — Погрижи се за нея няколко минути.

— Ъъ… Защо държиш коте в тази кошница? — Котето, недоволно от прегръдката на Локи, реши да увие с лапи врата му и да поекспериментира с ноктите си.

— Когато излезеш в морето, две неща са ти нужни за късмет. Първо, предизвикващ съдбата да ти прати страшна участ, ако излезеш в морето без поне една жена офицер на борда. Такъв е законът на Господаря на ненаситните води. Заветът му. Пристрастен е към дъщерите на сушата и би смачкал всеки кораб, който излиза в морето без поне една жена на борда. Освен това така диктува обикновеният здрав разум. Те са добри офицери. Като обикновени моряци са прилични, но за офицери по ги бива и от вас, и от мен. Така са ги създали боговете.

— Второ, много лош късмет е да тръгваш без котки на борда. Те не само трепят плъховете, но и са най-гордите създания навсякъде — на суша и на вода. Йоно обожава тия малки копеленца. Имаш ли кораб с жени и котки на борда, ще ти върви повече, отколкото си се надявал. Обаче нашата лодчица е толкова малка, че смятам, че и без жени сме си добре. Рибарите и пристанищните лодки непрекъснато излизат в морето и нямат ядове. Но с вас двамата на борда проклет да съм, ако не взема котка. На малката лодка подобава малко коте.

— Значи… ще трябва да гледаме това коте, докато рискуваме живота си в открито море?

— Ако я загубя, ще ви изхвърля през борда, Коста — изкиска се Калдрис. — Ако си мислиш, че лъжа, само ме пробвай. Обаче спокойно, не си сваляй гащите — тя ще е в кошницата с капак.

Споменаването на кошницата като че го присети за нея. Той бръкна пак вътре и извади малък самун хляб и сребърен нож. Локи забеляза, че по самуна има много малки белези, колкото муцунката на животинчето, което се опитваше да се изплъзне от ръцете му. На Калдрис като че не му пукаше.

— Мастер Де Фера, протегнете десницата си и не хленчете.

Джийн изпъна десницата си към него. Без колебание старият морски вълк поряза напреки дланта му. Едрият мъж не гъкна и Калдрис изсумтя, явно приятно изненадан. Той обърна дланта му с опакото нагоре и остави кръвта да потече върху хляба.

— А сега вие, мастер Коста. Обаче дръжте котето. Ако я порежем случайно, това е на ужасен късмет. Освен това тя е въоръжена, отпред и отзад.

Миг по-късно Калдрис нанесе плитък, болезнен прорез напреки на дясната длан на Локи и притисна хляба към него, все едно, за да запуши раната. Когато явно реши, че Локи е кървял достатъчно, той се усмихна, застана на ръба на каменната площадка и се загледа във водата.

— Знам, че и двамата сте пътували с кораби — рече Калдрис, — но пасажерите не важат. Пасажерите не участват. А сега ще участвате пълноправно, затова трябва първо да подготвя нещата за вас.

Той се прокашля, коленичи до водата и издигна ръце. 13 едната си ръка държеше хляба, в другата — сребърния нож.

— Йоно! Йоно, Повелителю на бурите! Господарю на ненаситните води! Твоят слуга Калдрис бал Комар те призовава! Твърде дълго ти бе добър да оказваш милост на своя слуга и твоят слуга коленичи, за да ти покаже своята преданост. Несъмнено знаеш каква яка шибана гадория го причаква на хоризонта.

Той хвърли кървавия нож в залива и продължи:

— Това е кръвта на сухоземните. Всичката кръв е вода.

Всичката кръв е твоя. Този нож е от сребро, метала на небето, небето, което докосва водата. Твоят слуга ти дава кръв и сребро, за да ти покаже своята преданост.

Той взе в две ръце хляба, разчупи го наполовина и хвърли и двете половини във водата.

— Това е хлябът на сухоземните, който им е нужен, за да живеят! В морето всеки живот е твой. В морето твойта милост е единствена. Дай на слугата си силни ветрове и открити води, Господарю. Бъди милостив към него в това плаване. Покажи му силата на волята си във вълните и го върни жив и здрав у дома Слава на Йоно! Господаря на ненаситните води!

Калдрис се изправи с пъшкане и избърса няколко пръски кръв в туниката си.

— Така. Ако това не помогне, значи нищо не е можело да помогне.

— Ще прощаваш — обади се Джийн, — но ми се струва, че би могъл да споменеш и нас покрай тебе…

— Недей да си мислиш нищо, Де Фера. Ако аз преуспявам, и ти преуспяваш. Ако аз се издъня, край с тебе. Молитвите за моето здраве са напълно във ваша полза. А сега прибери котето в кошницата, Коста, и хайде на работа. Малко по-късно Калдрис бе настанил Локи и Джийн един до друг на кърмата на лодката, която все още бе привързана здраво за няколко железни халки, вградени в камъка. Покритата кошница се мъдреше на малката палуба на лодката в краката на Локи. От време на време от нея се разнасяха тупане и дращене.

— Така — рече Калдрис. — Що се отнася до най-основните неща, лодката е малък кораб, а корабът е просто голяма лодка. Корпусът се потапя във водата, мачтата сочи към небето.

— Разбира се — потвърди Локи, а Джийн закима енергично.

— Носът на вашата лодка така и се нарича — нос, а гъзът й се нарича кърма. В морето няма ляво и дясно — има дясно на борд и ляво на борд. Само да ми кажете „ляво“ и „дясно“, и ще си отнесете боя. И запомнете, когато командвате някой друг, говорите за левия и десния борд на кораба, а не за ваше ляво и дясно!

— Виж, Калдрис, колкото и малко да знаем, смея да заявя, че поне това го знаем — намеси се Локи.

— Е, далеч нямам намерение да поправям младия господар — рече Калдрис, — но това начинание си пада хептен налудничаво, да го еба, и тъй като животът и на трима ни изглежда съвсем евтин, ще започна с предположението, че не можете да различите вода от пикня на пор. Това угодно ли ви е, господа?

Локи си отвори устата да каже нещо необмислено, но Калдрис продължи:

— А сега хванете веслата. Пъхнете ги в жлебовете. Коста, ти гребеш ляво на борд, Де Фера — дясно на борд. — Калдрис отвърза лодката от железните халки, хвърли въжетата на дъното и скочи в нея, точно до мачтата. Седна си на задника и се ухили, щом лодката се залюля.

— Засега съм застопорил здраво руля. Вие двамата ще направлявате лодката, боговете да са ни на помощ.

Де Фера, оттласни ни от кея. Точно така. Лекичка полекичка. Не можем да опънем платната веднага щом се оттласнем от кея — трябва първо да разполагаме с пространство. Пък и без това зад тези стени няма вятър, който да използваме. Гребете полека. Внимавайте как мърдам аз… ето, вижте как клатя лодката. Не ви харесва, а? Коста, позеленяваш.

— Надали — смънка Локи.

— Това е важно. Това, което се опитвам да ви обясня в момента, се нарича уравновесяване. В лодката или в кораба тежестта трябва да се разпределя разумно. Щом мръдна дясно на борд, се накланяме към страната на Коста. Мръдна ли ляво на борд, се килваме още по-лошо към страната на Де Фера. Така не може. Затова правилното разпределение на товара е толкова важно на кораба. Трябва да има равновесие по дължината на съда, дясно на борд и ляво на борд. Не може носът да стърчи във въздуха или кърмата да е по-високо от мачтата. Много тъпо изглежда, като потънеш и се удавиш. Това в общи линии имам предвид под „уравновесяване“. А сега е време да се научим да гребем.

— Ние вече знаем как се…

— Не ми пука какво си мислиш, че знаеш, Коста. До второ нареждане приемаме, че си толкова тъп, че и до едно не можеш да преброиш.

По-късно Локи щеше да се кълне, че трябва да са прекарали два-три часа в гребане в кръг из изкуствения залив, под командите на Калдрис: „Ляво на борд! Назад! Дясно на борд!“ и още десетина команди, привидно напосоки. Морският майстор постоянно прехвърляше тежестта си ту наляво, ту надясно, напред и в центъра, за да ги принуди да се мъчат да удържат лодката стабилна. За да е още по-интересно, имаше явна разлика между силата, с която Джийн налягаше на греблото, и тази, с която гребеше Локи, и се налагаше да се съсредоточат, за да не се накланят непрекъснато дясно на борд. Това продължи толкова дълго, че Локи трепна изненадано, когато Калдрис най-сетне обяви, че мъките им са свършили.

— Гребете със замах, шибани хлапетии! — Калдрис се протегна и се прозя. Слънцето наближаваше средата на небето. Ръцете на Локи бяха като откъснати, туниката му — подгизнала от пот, и той пламенно съжаляваше, че е изпил толкова много кафе, а не е наблегнал на храната на закуска. — По-добри сте отпреди два часа, признавам ви го. Но само това и нищо друго. Трябва да научите кое е дясно и ляво на борд, нос и кърма, лодки и гребла като ширината на собствените ви курове! Такова нещо като спокойно или удобно произшествие, сполетяло ви изневиделица, няма!

Морският майстор извади храна от една кожена торба на носа на лодката и те заплаваха спокойно в средата на оградения квадрат, докато обядваха. Мъжете си разделиха черния хляб и коравото сирене, а котенцето го пуснаха да омете набързо бучка масло в каменна паничка. Мехът, който Калдрис им подаде, беше пълен с „розова вода“ — топла дъждовна вода, смесена с евтино червено вино, колкото да прикрие вкуса на застояло и кожа. Той отпи само няколко глътки, но двамата крадци бързо го излочиха.

— Значи нашият кораб ни чака някъде тук — рече Локи, след като залъга временно жаждата си. — Но откъде ще съберем екипаж?

— Чудесен въпрос, Коста. Де да знаех отговора. Архонтът каза, че са се погрижили за това, и нищо повече.

— Подозирах, че ще кажеш нещо такова.

— Няма смисъл да се задълбочаваме в онова, което е отвъд възможностите ни в момента — рече Калдрис. Морският майстор вдигна котето, което продължаваше да облизва мазните си нос и лапички, и го пъхна обратно в кошницата с изненадваща нежност. — Е, погребахте малко. Ще викна на онези горе да отворят портата, ще поема руля и ще излезем да видим ще можем ли да хванем вятър, за да вдигнем платната. Има ли някакви пари в нещата, които оставихте на брега?

— Има — отвърна Локи. — Към двайсет волания. Защо?

— Тогава се хващам на бас за вашите двайсет волания, че вие двамата ще ни прекатурите поне веднъж, преди слънцето да залезе.

— Мислех, че си тук, за да ни научиш как да правим всичко, както трябва.

— Така си е. Ще ви науча и още как! Само че познавам твърде добре моряците, излезли в морето за сефте. Хванем ли се на бас, парите вече са мои. По дяволите, залагам цял соларий срещу вашите двайсет сребърника, ако греша.

— Навит съм! — заяви Локи. — Жером?

— На наша страна са котето и кървавата благословия — отвърна Джийн. — Подценявайте ни на свой риск, морски майсторе.

Отначало им беше приятно да се трудят, облечени със съвсем мокрите туники и бричове. След като изправиха лодката и спасиха котето, разбира се.

Но сега слънцето залязваше на запад и хвърляше златист ореол около тъмните очертания на бойниците и кулите над Марината на мечовете и лекият пристанищен ветрец караше Локи да зъзне, въпреки все още топлия летен въздух.

Двамата с Джийн гребяха към отворената порта на частния им залив. Калдрис се радваше, че е спечелил техните двайсет волания, но не чак толкова, че пак да им повери платната.

— Гребете нашироко — нареди той, щом най-сетне приближиха края на каменната площадка. Зае се да завърже отново лодката, а Локи прибра греблото и изпусна дълбока въздишка на облекчение. Всеки мускул по гърба му сякаш се триеше болезнено в тези около него, като че някой беше нахвърлял чакъл между тях. Главата го болеше от блясъка на слънцето по водата, а старата му рана на лявото рамо надделяваше над всички болежки и настояваше да й се обърне внимание.

Локи и Джийн излазиха вдървено от лодката и започнаха да се протягат, а Калдрис, явно развеселен, отвори кошницата и измъкна оттам мокрото коте.

— Няма, няма — успокои го той и го гушна в кръстосаните си ръце. — Младите господари те накиснаха така, без да искат. И те също се накиснаха.

— Мммррмяууу — отвърна котето.

— Предполагам, че това значи „Майната ви“ — преведе Калдрис. — Но поне оживяхме. Е, как ви се струва, господа? Добре ли се образовахме днес?

— Дано сме показали поне малко пригодност — изпъшка Локи, докато разтриваше един възел под кръста си.

— Това са бебешки стъпчици, Коста. Ако си говорим за моряшкия занаят, още не сте се научили да бозаете от цицата! Но вече различавате дясно на борд от ляво на борд, а аз съм с двайсет волания по-богат.

— Така си е — въздъхна Локи и вдигна от земята палтото, жилетката, шаловете и обувките си и подхвърли на морския майстор малка кесия. Той я размаха пред котето и му загука като на малко дете.

Докато обличаше палтото върху мократа туника, Локи погледна към вратата и видя, че лодката на Мерейн навлиза в изкуствения залив. Тя пак седеше на кърмата и изглеждаше така, сякаш са се разделили преди десет минути, а не преди десет часа.

— Вашето завръщане към цивилизацията, господа. — Калдрис вдигна за поздрав кесията на Локи. — Утре, рано отзарана, ще се видим. Оттук нататък става все по-зле, така че се пазете. Насладете се на меките легла, докато още можете.

Мерейн не желаеше да отговаря на никакви въпроси, докато десетте войници ги откарваха обратно към кейовете под Саврола. Това съвпадаше с настроението на Локи. Двамата с Джийн си съчувстваха взаимно за болежките, излегнали се в задната галерия, доколкото позволяваше мястото.

— Струва ми се, че мога да спя три дни подред! — заяви Локи.

— Като се върнем, хайде да си поръчаме обилна вечеря и вани, за да отпуснем възлите. А после ще се надпреварвам с тебе, докато се натряскаме до несвяст.

— Не мога — въздъхна Локи. — Не мога. Довечера трябва да се видя с Рекин. Досега сигурно вече е разбрал, че Страгос пак ни е привикал преди няколко нощи. Трябва да поговоря с него, преди да се е ядосал. А и трябва да му връча столовете. И по някакъв начин да му разкажа за всичко това и да го убедя да не ни удуши със собствените ни черва, ако заминем за няколко месеца.

— Богове! — възкликна Джийн. — Опитвах се да не мисля за това. Ти едва успя да го убедиш, че ни е поръчано да ходим в Кулата на греха, за да оберем съкровищницата му! А какво ще му кажеш, та да изкараш приемлива цялата тая работа с излизането в открито море!

— Представа си нямам. — Локи разтърка болното място около старата рана на рамото му. — Дано столовете го умилостивят. Ако ли не, ще ти пратят сметката за изстъргването на мозъка ми от калдъръма на площадката му.

Когато гребците най-после спряха лодката край кейовете на Саврола, там ги чакаше карета с няколко стражи. Мерейн слезе от кърмата и отиде при тях.

— Утре, в седмия утринен час — рече тя. — Ще пратя карета във Вила Кандеса. Ще променяме движението ви няколко сутрини подред, за по-сигурно. Довечера си стойте в странноприемницата.

— И дума да не става — отвърна Локи. — Довечера имам работа в Златните стъпала.

— Отмени я.

— Върви по дяволите. Как точно ще ме спреш?

— Може да те изненадат. — Мерейн разтърка слепоочията си, все едно имаше главоболие, и въздъхна. — Сигурен ли си, че не можеш да го отмениш?

— Ако си отменя деловата среща тази вечер, сещаш се кой в Кулата на греха най-вероятно ще ни отмени нас — отвърна Локи.

— Ако Рекин те тревожи, аз просто мога да уредя квартира в Марината на мечовете — рече тя. — Там той никога няма да ви намери. Ще бъдете в безопасност до края на обучението си.

— Ние с Жером киснем две години в тоя проклет град заради плановете си за Рекин — възрази Локи. — И имаме намерение да ги осъществим. Тази вечер е от решаващо значение.

— Добре, действай, но на своя глава. Мога да пратя карета с мои хора. Тази работа не може ли да изчака два часа?

— Щом толкова са нужни, добре — усмихна се Локи. — Всъщност прати две. Една за мен и една товарна.

— Не си предизвиквай…

— Извинявай, но парите от твоя джоб ли излизат? — прекъсна я Локи. — Искаш да ме закриляш, заобикаляш ме с твои агенти. Добре, приемам. Само прати две карети. Много ще слушкам.

— Тъй да бъде — съгласи се тя. — След два часа, и не по-рано.

Западният хоризонт бе погълнал слънцето и двете луни в безоблачното небе червенееха като сребърни монети, топнати във вино. Кочияшът чукна три пъти по покрива, за да съобщи, че са пристигнали в Кулата на греха, и Локи спусна пердето, иззад което надничаше.

Доста време мина, докато двете карети излязат от Саврола и прекосят Голямата галерия и оживеното движение по Златните стъпала. Локи ту се мъчеше да потиска прозевките си, ту псуваше друсащата карета. Спътничката му, стройна фехтовачка, отпуснала върху коленете си доста употребявана рапира, дори не го поглеждаше от отсрещната седалка.

Сега, щом каретата рязко спря, тя слезе преди него, скрила оръжието си под дългата синя връхна дреха, която й стигаше до прасците, огледа се в топлата нощ за дебнещи неприятности и му кимна безмълвно да я последва.

Кочияшът, точно както му бе наредил Локи, бе излязъл на калдъръмения път, водещ към двора зад кулата. Тук в две каменни къщи бяха настанени основните кухни и складове за храна. На светлината на червени и златни фенери, окачени на невидими жици, сервитьорите влизаха и излизаха на ята, носеха засукани ястия и се връщаха с празни подноси. Въздухът бе напоен с аромата на месо, приготвено с много подправки.

Телохранителката на Локи продължаваше да се оглежда, а също и двамата войници на каретата, облечени в небиещи на очи униформи на кочияши. Втората карета, която караше гарнитурата от столове, изтрополи и спря до първата. Сивите коне тропаха с копита и пръхтяха, сякаш кухненските миризми не им бяха по вкуса. Един набит слуга от кулата с оредяла коса притича към Локи и му се поклони.

— Мастер Коста… Извиняваме се, господине, ала това е служебният двор. Тук просто не можем да ви приемем подобаващо. Главният вход много по подхожда на…

— Аз съм точно там, където трябва да бъда. — Локи положи длан на рамото на слугата и пусна пет сребърни волания в джоба на жилетката му, като ги остави да издрънчат, щом се изсулиха от ръката му. — Намери Селендри възможно най-бързо.

— Да намеря… а… да…

— Селендри. Тя бие на очи сред тълпата. Доведи я веднага.

— Ъъ… Да, господине. Разбира се!

Следващите пет минути Локи прекара в крачене напред-назад пред каретата, а жената с меча се опитваше да си придаде нехаен вид и едновременно с това да не му позволява да направи повече от няколко крачки. Несъмнено никой не би бил толкова глупав, че да предприеме нещо — не и когато той разполагаше с петима души, не и тук, в самото сърце на Рекиновото владение. Но въпреки това Локи най-сетне си отдъхна, когато видя Селендри да излиза от служебния вход, облечена във вечерна рокля с цвят на пламък. Месингът на изкуствената й ръка изглеждаше разтопен там, където отразяваше оранжевото.

— Коста? На какво дължа тази забава? — попита тя.

— Нужно ми е да видя Рекин.

— Ах, но дали на Рекин му е нужно да вижда вас?

— Много — отвърна Локи. — Моля те. Много ми е нужно да го видя лично. И ще ми трябват няколко от по-яките ви слуги — нося дарове, които трябва да се пипат внимателно.

— Дарове?

Локи я заведе при втората карета и отвори вратата. Тя огледа набързо телохранителката му, а после започна да гали месинговата си ръка с дланта си от плът, докато разглеждаше товара.

— Напълно ли сте сигурен, че подобен противен подкуп е разрешението за вашите проблеми, мастер Коста?

— Не е така, Селендри. Това е дълга история. Всъщност, ако ги приеме, ще ми направи услуга. Той има цяла кула за обзавеждане. А аз имам само покои под наем и склад.

— Интересно. — Тя затвори вратата на втората карета, обърна се и се отправи към кулата. — Нямам търпение да я чуя. Качвате се с мен. Прислугата ви остава тук, разбира се.

Жената с рапирата като че понечи да възрази, но Локи заклати упорито глава и посочи строго към първата карета. Онази така го изгледа, че той се зарадва, че заповедта да го пази я възпира от действия.

След като влязоха в кулата, Селендри прошепна някаква заповед на якия слуга, а после поведе Локи през обичайните оживени тълпи към служебните помещения на третия етаж. След малко ги обгърна мракът на изкачващия се шкаф, който бавно се издигна до деветия етаж. Локи с изненада усети, че тя се извръща към него.

— Интересна телохранителка сте си намерили, мастер Коста. Не знаех, че заслужавате Око на Архонта.

— Нито пък аз. Подозирах го, ала не го знаех. Защо сте толкова сигурна?

— Татуировката на опакото на лявата й длан. Око без клепач в средата на роза. Вероятно не е свикнала да ходи с обикновени дрехи — трябвало е да си сложи ръкавици.

— Бива си ги вашите очи. Вашето око. Извинявайте, пили ме разбирате. Аз забелязах татуировката, но не се замислих.

— На повечето хора този знак не им е познат. — Тя отново се извърна. — Имах съвсем същата на лявата ръка.

— Аз… Брей. Това е… Нямах представа.

— Колко още неща не знаете, мастер Коста. Колко неща просто не знаете…

„По дяволите“ — помисли си Локи. Селендри се опитваше да го изнерви, отговаряше със собствена strat peti на опита му да предизвика съчувствието у нея последния път, когато се намираха толкова близо един до друг. Всички в този проклет град ли си имаха своя игричка?

— Селендри — заговори той, като се мъчеше да звучи сериозно и леко обидено, — никога нищо не съм желал по-силно от това да бъда ваш приятел.

— Както сте приятел на Жером де Фера?

— Ако знаехте какво ми стори той, щяхте да разберете. Но тъй като вие явно искате да се хвалите с тайните си, и аз ще запазя някои от своите.

— Както ви е угодно. Но не забравяйте, че моето мнение за вас ще е много по-окончателно от вашето мнение за мен.

Точно тогава изкачващият се шкаф изскърца и спря и тя се промъкна покрай него и излезе на светло в кабинета на Рекин. Щом Селендри въведе Локи, господарят на Кулата на греха вдигна очи от писалището си. Очилата му бяха окачени на яката на черната му туника. Той преглеждаше голяма купчина пергаменти.

— Коста — рече той. — Тъкмо навреме. Дължите ми едно обяснение.

— И несъмнено ще го получите — отвърна Локи. „Мамка му — помисли си той. — Дано не е разбрал за убийците на пристана. И без това имам много за обясняване.“ — Може ли да седна?

— Вземи си стол.

Локи избра един от столовете, подредени до отсрещната стена, и го постави срещу писалището на Рекин, седна и избърса потните си длани в брича си. Селендри се наведе към Рекин и дълго му шушна на ухото. Той кимна и се взря в Локи.

— Позагорели сте — отбеляза Рекин.

— Днес двамата с Жером плавахме из пристанището.

— Приятно разкършване?

— Не точно.

— Жалко. Но комай сте били на пристанището и преди няколко вечери. Забелязали са ви да се връщате от Мон Магистерия. Защо изчакахте толкова, преди да ми разкажете за събитията от това посещение?

— А… — Вълна от облекчение заля Локи. Може би Рекин просто не знаеше, че между самия Джийн и двамата мъртви убийци съществува някаква връзка. Напомняне, че Рекин не е всезнаещ — точно от това имаше нужда в момента. Той се усмихна.

— Предположих, че ако искате да ги узнаете по-рано, някоя от бандите ви щеше да ни довлече тук да си поговорим.

— Коста, трябва да си съставите кратък списък, озаглавен „Хора, на които е безопасно да противореча“. Той няма да включва моето име.

— Извинете. Не беше точно умишлено — на нас с Жером през последните няколко дни ни се наложи, вместо да си лягаме призори, да ставаме по изгрев-слънце. И причината за това има много общо с плановете на Страгос.

В този миг една слугиня от кулата се появи на площадката на стълбището, водещо към осмия етаж. Тя се поклони ниско и се прокашля.

— Ще прощавате, господарю и господарке. Господарката нареди да донесат столовете на мастер Коста от двора.

— Донесете ги — отвърна Рекин. — Селендри ги спомена. Какво е това?

— Знам, че ще изглежда по-просташко, отколкото всъщност е — рече Локи. — Но, съвсем честно, ще ми направите услуга, ако се съгласите да ме отървете от тях.

— Да би отърва… Леле!

Един мощен слуга от кулата изкачи стъпалата, понесъл пред себе си с явна предпазливост един от столовете на Локи. Рекин стана иззад писалището и се вторачи в мебела.

— Талатрийски барок — рече той. — Талатрийски барок, няма съмнение… Ей, вие там! Сложете ги в средата на стаята. Да, добре. Свободни сте.

Четирима слуги оставиха четирите стола в средата на кабинета и слязоха обратно по стълбите, като преди това се поклониха. Рекин не им обърна никакво внимание — той излезе иззад писалището и заразглежда внимателно един от столовете, като прокарваше облечения си в ръкавица пръст по лакираната му повърхност.

— Репродукция… — произнесе той бавно. — Няма никакво съмнение… но съвършено прекрасна. — Рекин отново се обърна към Локи. — Нямах представа, че сте запознат със стиловете, които колекционирам.

— Не съм — отвърна Локи. — Никога не бях чувал за талатрийски не знам си какво. Преди няколко месеца играх на карти с един пиян от Лашейн. Беше… притеснен с парите, затова приех да ми се издължи в стоки. Получих четири скъпи стола. Оттогава ги държа на склад, защото, честно да ви кажа, какво да ги правя, по дяволите? Видях какво държите тук в кабинета си, та ми мина през ум, че може и да ги поискате. Радвам се, че ви допадат. Както казах, вие ще ми направите услуга, ако ги вземете.

— Поразително! — възкликна Рекин. — Винаги съм възнамерявал да се сдобия с гарнитура от мебели в този стил. Обичам Последния разцвет. Разделяте се с нещо много ценно.

— На мен не ми трябват, Рекин. По мое мнение натруфеният стол си е натруфен стол. Само внимавайте с тях. Незнайно защо са изработени от дървесината на срязан полумесец. Достатъчно здрави са за седене, но не злоупотребявайте с тях.

— Това е… Твърде неочаквано, мастер Коста. Приемам. Благодаря ви. — Рекин се върна с очевидна неохота на стола си зад писалището. — Но това не ви спестява нуждата да изпълните вашата част от уговорката ни. Или да продължите с обясненията си. — Усмивката на лицето му се сви и вече не достигаше до очите му.

— Не, разбира се. Но във връзка с това… Вижте, на Страгос нещо му е завряло отзад гърне с масло за огън. Праща двама ни с Жером далече, по работа.

— Далече? — Предпазливата любезност отпреди малко бе изчезнала. Единствената дума бе произнесена с рязък, опасен шепот.

Почна се. Уродливи страже, хвърли на кучето си залък.

— В морето — отвърна Локи. — На Островите на призрачните ветрове. Порт Продигал. С поръчка.

— Странно. Не помня да съм местил съкровищницата си в Порт Продигал.

— Свързано е с това. — Но как? — Ние… сме по следите на нещо. — Мамка му. Голяма тъпотия. — По-точно на някого. Дали някога сте… някога…

— Някога какво?

— Дали сте чували някога за… човек на име… Кало… Калас?

— Не. Защо?

— Ами, той е… Работата е там, че се чувствам много глупаво. Мислех, че може би сте го чували. Не зная дали той изобщо съществува. Той може и да е просто измишльотина. Сигурен ли сте, че не помните да сте чували това име преди?

— Убеден съм. Селендри?

— Името не ми говори нищо — отвърна тя.

— И кой се предполага, че е той? — Рекин преплете облечените си с ръкавици пръсти.

— Той е… — Какво би могло да е? Какво би могло основателно да ни отдалечи от това място, щом сме дошли тук, за да проникнем в съкровищницата? О… Уродливи страже, но разбира се! — Той отваря ключалки. Шпионите на Страгос му водят досие. Предполага се, че е най-добрият, или е бил, за времето си. Художник на шперца, някакво чудо сред механиците. От нас с Жером се очаква да го придумаме да се заеме отново със занаята, по-точно със задачата за вашата съкровищница.

— Какво търси подобен човек в Порт Продигал?

— Укрива се вероятно. — Локи усети как ъгълчетата на устата му се повдигат нагоре и потисна познатото старо веселие. Когато пуснеш по света Голяма лъжа, тя сякаш се разрастваше самичка и не щеше много грижи, нито пък дертове как да се приспособиш към положението. — Страгос каза, че Изобретателите на няколко пъти се опитвали да го убият. Той е тяхната противоположност. Ако действително съществува, то той е проклет Анти Изобретател.

— Странно, че никога не съм го чувал — рече Рекин. — Нито пък са ме молили да го открия и премахна.

— Дали на мястото на Изобретателите вие бихте желали да осведомите за способностите му някого, който е в положение да ги използва по възможно най-добрия начин?

— Хммм.

— По дяволите. — Локи се почеса по брадичката и се престори на замислен. — Може би някой действително ви е молил да го намерите и премахнете. Но не под това име и без описание на способностите му, нали се сещате?

— Но защо от всички негови агенти точно вие с Жером…

— А за кого другиго е гарантирано, че ще се върне, или ще умре при опит да се върне?

— Предполагаемата отрова. Аха.

— Разполагаме с два месеца, а може би и по-малко. — Локи въздъхна. — Страгос ни предупреди да не се разтакаваме. Ако не се върнем дотогава, ще узнаем доколко е умел личният му алхимик.

— Службата на Архонта май доста ти усложнява живота, Леоканто.

— На мен ли го обяснявате, заеби! Много повече го харесвах, докато беше просто незнайният човек, който ни плаща. — Локи разкърши рамене и усети как схванатите мускули на гърба му се бунтуват. — Тръгваме този месец. Затова плавахме днес. След като ни обучат, ще се промъкнем сред екипажа на някакъв независим търговец, за да не бием на очи като неопитни моряци, каквито всъщност сме. Край с хазарта до късна доба за нас, докато не се върнем.

— Очаквате ли да успеете?

— Не, но така или иначе, сигурно е, че ще се върна. Може би дори Жером ще претърпи „злополука“ по време на пътуването. Както и да е, ще оставим гардероба си във Вила Кандеса. Ще оставим непокътнати и всичките си пари, до последната сентира, там, където са сега. Моите и на Жером. Залог за завръщането ни, така да се каже.

— А ако наистина се върнете, може да доведете човек, който може действително да подпомогне Архонта в плана му.

— Ако той е там, първо ще го доведа право тук — отвърна Локи. — Очаквам, че ще желаете да проведете с него откровен разговор относно ползата за здравето, която съдържа приемането на едно контрапредложение.

— Извън всякакво съмнение — рече Рекин.

— Този Калас може да е нашият ключ към начина да изпечем Страгос на жар. — Локи позволи на вълнението да се промъкне в гласа му. — Той сигурно е още по-голяма фурнаджийска лопата и от мен.

— Брей, мастер Коста! — възкликна Селендри. — Съмнявам се да има по-въодушевена фурнаджийска лопата от вас.

— Много добре знаете защо съм толкова въодушевен — отвърна Локи. — Но това е положението. Страгос засега не ни е казал нищо повече. Просто исках да се отърва от проклетите столове и да ви уведомя, че заминаваме за известно време. Уверявам ви, че ще се върна. Ако това изобщо е по силите ми, ще се върна.

— Какви уверения — отбеляза Рекин. — Какви сериозни уверения.

— Ако исках да фъсна, вече да съм го направил — отвърна Локи. — Защо ми е първо да идвам да ви се обяснявам?

— Това е очевидно — отвърна Рекин с любезна усмивка. — Ако това е заговор, по този начин можете да си осигурите два месеца преднина, по време на които и през ум няма да ми мине да ви търся.

— А! Отлична мисъл! — възкликна Локи. — Само дето по това време се очаква да почна да умирам в ужасни мъки въпреки преднината.

— Така твърдите вие.

— Вижте, аз мамя Архонта на Тал Верар във ваша полза. Мамя Жером де Фера, да опустее дано! Ако искам да се измъкна от тия лайна, ми трябват съюзници. Не ми пука дали вие двамата ми се доверявате — аз съм длъжен да ви се доверя. Показвам ви картите си. Няма блъф. А сега отново ми наредете как да действам.

Рекин прелистваше небрежно пергаментите на писалището си. После погледна Локи в очите.

— Очаквам да ми докладвате за предстоящите планове на Архонта незабавно. Без протакане. Ако пак ме накарате да се чудя къде сте, ще се наложи да пратя да ви доведат. Окончателно.

— Разбрано. — Локи запреглъща зрелищно и закърши ръце. — Убеден съм, че преди да тръгнем, пак ще се видим с него. Ще идвам тук още същата вечер след всяка среща и не по-късно.

— Добре. — Рекин посочи към изкачващия се шкаф. — Тръгвайте. Намерете го този Кало Калас, ако съществува, и ми го доведете. Но не искам драгият Жером да се катурне през парапета, докато сте в открито море. Ясно? Докато си имаме работа със Страгос, привилегията да отменя това е моя.

— Аз…

— Никакви злополуки с мастер Де Фера. Ще удовлетворите злобата си, когато аз разреша. Такава е уговорката.

— Щом го казвате така, естествено, че разбирам.

— Страгос разполага с обещаната противоотрова. — Рекин взе едно перо и отново заразлиства пергаментите. — Искам сам да се подсигуря, че вие възторжено ще се завърнете в прекрасния ми град. Щом искате да заколите добичето си, първо го погледайте няколко месеца. Гледайте го много добре.

— Е… разбира се.

— Селендри ще ви придружи до изхода.

— Честно, можеше да мине и много по-зле — отбеляза Джийн, когато двамата с Локи налегнаха веслата на другата сутрин. Те плаваха из голямото пристанище и пореха леките вълни край Търговския полумесец. Слънцето още не се беше изкачило на най-високото, но денят вече беше по-горещ от предходния. Двамата крадци бяха плувнали в пот.

— Внезапната грозна смърт несъмнено е по-лоша — съгласи се Локи и потисна стенанието си. Днешните усилия напрягаха не само гърба и плещите му, но и тревожеха старите рани, които покриваха значителна част от лявата му ръка. — Но мисля, че това са последните остатъци от търпението на Рекин. Всяко следващо странно усложнение… Е, да се надяваме, че по-шантави от това плановете на Страгос няма да станат.

— С плямпане няма да преместите лодката! — навика ги Калдрис.

— Освен ако нямаш намерение да ни приковеш с вериги за веслата и да думкаш барабан, ще си приказваме, както си щем — заяви Локи. — А ако не искаш да пукнем, добре ще е да обядваме по-раничко.

— Ох, леле! Колко добре му понася трудовият живот на този великолепен млад господин! — Калдрис седеше на носа, изпънал крака към мачтата. Котенцето на корема му се беше свило на тъмно кълбенце от сънено доволство. — Помощник-капитанката иска да ви напомня, че там, където отиваме, морето не ти угажда на кефа. Може да не подгънете крак двайсет часа! А може и четирийсет! Може да сте на палубата. Може да помпате с помпа. Като дойде време да се прави, каквото трябва да се прави, го правиш, да го еба, и го правиш, докато паднеш! Затова ще гребем всеки ден, докато не почнете да очаквате, каквото трябва! А днес ще обядваме късно, а не рано. Ляво на борд!

— Отлична работа, мастер Коста. Очарователно и твърде необичайно, да му се не види. Според вас ние се намираме някъде около дължините на Кралството на седемте същини. Малко е топличко за Винтила, не мислите ли?

Локи свали от рамото си пръта — четири стъпки дълъг и завършващ с няколко странно подредени визьори и пергели накрая, и въздъхна.

— Не виждате ли слънчевата сянка на своя „визьор на хоризонта“?

— Да, но…

— Признавам, че това приспособление не е точно като стрелата, но дори и смотан сухоземец би се справил по-добре! Направи го пак, точно както ти показах. Хоризонт и слънчева сянка. И се благодари, че ползваш верарски квадрант — със старите кръстожезли трябваше да гледаш право в слънцето вместо настрани!

— Прощавайте, но аз винаги съм чувал да наричат този уред Каморски квадрант… — възрази Джийн.

— Глупости! — отсече Калдрис. — Това тука е верарски квадрант. Верарците го изобретиха преди двайсет години.

— Това твърдение вероятно донякъде уталожва болката от това, че са ви смлели от бой през Хилядодневната война, а? — подхвърли Локи.

— Падаш си по каморците ли, Коста? — Калдрис отпусна длан на задната рейка и Локи изненадано осъзна, че с гнева му шега не бива. — Мислех те за талишанец. Имаш ли причина да защитаваш Камор, заеби?

— Не, просто…

— Какво просто?

— Прости ми. — Локи осъзна грешката си. — Не мислех. За теб това не е само история, нали?

— Всичките хиляда дни, че и отгоре — рече Калдрис. — Бях там от край до край.

— Моите извинения. Сигурно си загубил приятели.

— Вярно се сещаш — изсумтя Калдрис. — Изгубих кораба под краката си. Късмет извадих, че не нахраних дяволските риби. Кофти времена. — Той махна ръката си от пръта на Локи и се стегна. — Знам, че не искаше да ме обидиш, Коста. И аз… съжалявам. Тези от нас, които проляха кръв в тая битка, не предполагаха какво губим, когато Приори отстъпиха. Отчасти защото възлагахме големи надежди на първия Архонт.

— Ние с Леоканто нямаме причини да обичаме Камор — заяви Джийн.

— Добре. — Калдрис плесна Локи по гърба и като че се поуспокои. — Добре. Продължавайте така! А сега! Мастер Коста, загубили сме се в морето! Измерете на каква дължина сме!

Беше четвъртият ден от обучението им с верарския морски майстор. След обичайната им сутрин с бъхтене на веслата Калдрис ги изведе в морето на Сребърната Марина. На може би петстотин крачки от стъкления остров, ала на територията на спокойното море, оградено от обкръжаващите града рифове, имаше плоска каменна платформа, потопена в четирийсет-петдесет стъпки дълбоката синьо-зелена вода. Калдрис я бе нарекъл Замъка на новака. Това беше платформа за обучение на бъдещите моряци от военната и търговската флота на Верар.

Вързаха лодката за платформата, чиято страна беше дълга около трийсетина стъпки. В краката им върху камъните бяха наредени най-различни навигационни прибори — нивелирни рейки, кръстожезли, пясъчни часовници, карти и компаси. Кутия на Определителя и комплект непонятни дъски с клечки, за които Калдрис твърдеше, че се използвали за проследяване на промените в курса. Котенцето спеше върху една астролабия, покрита със символи, гравирани върху месинговата й повърхност.

— Приятелят Жером се справи доста поносимо — рече Калдрис. — Но няма той да е капитанът, а ти.

— А аз си мислех, че ти ще ръководиш всички важни задачи, под заплаха от страшна смърт, както си споменавал стотина-двеста пъти.

— Така си е. Ако смяташ, че това се е променило, значи си ненормален. Но трябва да вдявате поне колкото да не зяпате с пръст в гъз, като кажа нещо и като правя нещо. Това, че знаете за кой край се държи това чудо и можете да определяте дължина, не значи, че светът се е преобърнал.

— Слънчева сянка и хоризонт — измърмори Локи.

— Точно така. По-късно тази вечер ще използваме старовремския прът за единственото, за което още става — да четете по звездите.

— Ама сега едва преваля пладне!

— Точно така — потвърди Калдрис. — Днес много бачкане ни чака. Трябва да четем, да правим таблици, да смятаме, ще има и плаване, и гребане, и после пак книги и таблици. Късничко ще си легнете. По-добре му свиквайте на Замъка на новака. — Калдрис се изплю на камъните. — А сега я дай тая шибана дължина!

— Какво ще стане, ако се обърнем напреки на вятъра? — попита Джийн.

Беше късната вечер на деветия им ден с Калдрис и Джийн се киснеше в огромна пиринчена вана. Въпреки че в покоите им във Вила Кандеса беше топло, той беше настоял за гореща вода и три четвърти час по-късно над нея още се виеше пара. На масичката до ваната се разполагаха отворена бутилка остершалинска ракия (554, най-евтината, която се намираше) и двете Проклети сестри.

Кепенците и пердетата на прозорците бяха спуснати, вратата — залостена, а Локи беше заклинил един стол под дръжката й. Това би им осигурило за кратко допълнително предупреждение, ако някой се опита да нахлуе насила. Локи лежеше на леглото, а две чаши ракия отпускаха схванатите му мускули. Ножовете му бяха на нощната масичка, на няма и три стъпки от ръцете му.

— О, богове! — възкликна той. — Това го знам. Нещо… лошо… ли е?

— Да срещаме силните ветрове и вълни странично, вместо да ги порим с носа.

— И това е лошо.

— Страшно лошо. — Джийн прелистваше опърпано издание на „Практически лексикон на мъдрия мореплавател, с многобройни просветителски примери от истинската история“ от Индрово Ленкалис. — Хайде, ти си капитанът на кораба. Аз съм само биячът ти, дето троши глави.

— Знам. Дай нещо друго. — Екземплярът на Локи от книгата в момента си почиваше под ножовете и чашата му с ракия.

— Хммм. — Джийн запрелиства страниците. — Калдрис разправя, че щял да ни сложи на напречен галс. За какво говори, по дяволите?

— Вятърът духа перпендикулярно на кила — измънка Локи. — И ни удря отстрани.

— А сега иска широк галс.

— Да. — Локи млъкна и отпи от ракията. — Вятърът не духа нито откъм гъза ни, нито право отстрани. Идва от някоя от задните четвъртини, под ъгъл около четирийсет и пет градуса спрямо кила.

— Бива. — Джийн пак прелисти страницата. — Вади компаса. Кой е шестият румб?

— Точно на изток. Богове, това е като вечерите с Окови у дома.

— И за двете си прав. Един румб на юг.

— Ъъ, изток към юг.

— Да. Още един.

— Югоизток изток?

— И още един.

— О, богове! — Локи грабна чашата си и изпи ракията на един дъх. — Югоизток към ходи-си-го-начукай. Стига ти за днес.

— Ама…

— Аз съм капитанът на проклетия кораб — заяви Локи и се претърколи по корем. — Заповядвам да си изпиеш ракията и да си лягаш. — Той се пресегна, придърпа възглавницата върху главата си и след миг вече спеше дълбоко. Но дори и насън връзваше възли, опъваше платна и определяше дължини.

— Не знаех, че съм започнал да служа във флотата ви — рече Локи следващата сутрин. — Мислех, че цялата идея е да се избяга от нея.

— Средство за постигане на определена цел, мастер Коста.

Архонтът ги чакаше в личния си залив в Марината на мечовете. Една от личните му лодки (Локи я помнеше от стъклените пещери под Мон Магистерия) беше вързана зад тяхната. Мерейн и половин дузина Очи ги вардеха. В момента тя помагаше на Локи да премери униформата на верарски морски офицер.

Туниката и бричовете бяха в същия тъмносин цвят като връхните дрехи на Очите. Горната дреха обаче беше червеникавокафява, с корава черна кожа, вшита в ръкавите — нещо като предпазители. Единствената кърпа за врат беше тъмносиня, а лъскави месингови емблеми във формата на рози върху кръстосани мечове бяха прикрепени в горния край на ръкавите, точно под раменете.

— Нямам много русокоси офицери на служба, но униформата стои добре — отбеляза Страгос. — До края на седмицата ще ушият още две. — Страгос се пресегна и понагласи това-онова по облеклото на Локи: затегна връзката, намести празната ножница, окачена на колана му. — След това ще ги носите по четири часа всеки ден, да свикнете с нея. Един от моите Очи ще ни обясни каква трябва да е осанката ви и какви любезности и поздрави си разменяме.

— Все още не разбирам защо…

— Знам. — Страгос се обърна към Калдрис, който в присъствието на господаря си бе загубил обичайната си вулгарна дяволитост. — Как се справят с подготовката, морски майсторе?

— Протекторът вече е добре осведомен относно принципното ми мнение за тази мисия — произнесе бавно Калдрис.

— Не питам за това.

— Те са… по-малко безнадеждни отпреди, Протекторе. Мъничко по-малко безнадеждни.

— Става. Имаш още почти три седмици да ги оформиш. Смея да твърдя, че те вече изглеждат по-добре запознати с тежкия труд под слънцето.

— Къде е корабът ни, Страгос? — попита Локи.

— Чака.

— А къде е екипажът ни?

— Налице.

— А защо, по дяволите, съм облечен с тази униформа?

— Защото ми е угодно да те направя капитан от флотата ми. Това означават двете рози над мечовете. Ще си капитан само една нощ. Учи се да носиш униформата непринудено. После се научи търпеливо да очакваш заповеди.

Локи се навъси, отпусна дясната си ръка върху ножницата, а лявата, със свит юмрук, постави върху гърдите си. После се поклони от кръста точно под ъгъла, под който при няколко случая бе виждал да му се покланят Очите.

— Боговете да пазят Архонта на Тал Верар.

— Много добре — рече Страгос. — Но ти си офицер, не обикновен войник или моряк. Кланяш се под по-тъп ъгъл.

Той се обърна и се запъти към лодката си. Очите се подредиха в редици и замаршируваха след него, а Мерейн се залови припряно да съблича униформата от Локи.

— Връщам ви отново под грижите на Калдрис, господа — рече Архонтът, щом се качи на лодката си. — Оползотворявайте добре дните си.

— И кога, в името на боговете, най-сетне ще научим как се навързва всичкото това?

— Всяко нещо с времето си, Коста.

След още две сутрини портите се разтвориха широко и пропуснаха лодката на Мерейн в частния залив на Марината на мечовете. Локи и Джийн откриха с изненада, че през нощта до лодката им беше пристанал и истински кораб.

Ръмеше топъл дъждец — не истинска буря от Пиринчено море, а досада, докарвана откъм континента. Калдрис ги чакаше на каменната площадка, загърнат с леко промазано наметало, а по непокритите му коса и брада се стичаха ручейчета. Щом лодката докара Локи и Джийн, облечени в прилепнали дрехи и без ботуши, той се ухили.

— Я вижте, вие двамата! — провикна се той. — Ето го кораба, лично той! Кораба, на който е твърде вероятно да умрем! — Той плесна Локи по гърбината и се разсмя. — Нарича се „Червеният вестоносец“.

— Така ли? — Корабът бе тих и неподвижен, с прибрани платна, фенерите му не светеха. Имаше нещо непонятно меланхолично в един такъв кораб, помисли си Локи. — От корабите на Архонта, предполагам?

— Не. Явно боговете са дарили Протектора с възможността да икономиса от тая мисия, да го вземат мътните. Нали знаете какво е оса стилет?

— Прекалено добре.

— Някакъв идиот се опитал да вкара в пристанището цял кошер, съвсем неотдавна. Само боговете знаят какво е смятал да прави с тях. Заради това го екзекутирали, а корабът бил предаден на Архоната. Гнездото с малките изчадия било изгорено.

— О… — Локи потръпна. — Напълно съм убеден. Прекрасните митничари на Тал Верар са чисти и неподкупни.

— Архонтът го пратил на поправка — продължи Калдрис. — Имал нужда от нови платна, потягане, нови въжета, малко калафатене. Опушили всичко отвътре със сяра и му сменили името с обред. Пак му е излязло доста по-евтино, отколкото ако ни беше предложил собствен кораб.

— На колко години е?

— На двайсет, доколкото мога да преценя. Тежък ще да му е бил животът, но ще издаяни още няколко годинки. Стига да го докараме обратно. А сега ми покажете какво сте научили. Според вас що за кораб е това?

Локи огледа плавателния съд, който имаше две мачти, леко повдигната палуба на кърмата и само една лодка, поставена с дъното нагоре, в средата му.

— Колот ли е?

— Не — отвърна Калдрис. — Вестрел е по-точно, но може да го наречеш и бриг, съвсем дребничък. Разбирам защо каза колот. Но сега ще ти обясня защо пропусна подробностите…

И Калдрис се впусна в поредица от сложни технически обяснения, като сочеше разни неща по главните въжета откъм подветрената страна и четвъртитите платна, които Локи разбра само наполовина, както посетителят на чужд град изслушва енергичните напътствия на някой бързорек местен жител.

— … дълъг е осемдесет и осем стъпки от носа до кърмата, без да броим бушприта, разбира се — завърши Калдрис.

— Досега не бях разбрал — рече Локи. — Богове, та този кораб ще е под моя команда!

— Ха! Не. Той ще е привидно под твоя команда. Не ме гледай така замечтано. Твоята работа е само да съобщаваш на екипажа какви са моите нареждания. Бързо на борда!

Калдрис се изкачи по една рампа на палубата на „Червеният вестоносец“. Докато Локи се оглеждаше и попиваше всяка видима подробност, стомахът му нервно го присвиваше. По време на единственото му пътешествие по море досега (което изкара на легло) бе приемал за даденост всички подробности от живота на борда. Но сега всеки възел и халка, всяка част от такелажа, всяко платно, въже, игла и механизъм може би съдържаше ключа към неговото спасение… на пълното вживяване в ролята.

— По дяволите! — смънка той на Джийн. — Преди десет години може би щях да съм толкова тъп, че да си въобразявам, че ще е лесно.

— По-лесно няма да стане — отвърна Джийн и го стисна за здравото рамо. — Но имаме още малко време да се понаучим.

Изминаха цялата палуба от край до край под топлия дъждец, а Калдрис постоянно сочеше разни неща и изискваше отговори на трудните си въпроси. Свършиха разходката в средата на „Червеният вестоносец“. Калдрис се облегна на лодката да си почине.

— Е, за новаци наистина се учите бързо — отбеляза той. — Това поне ви го признавам. Но въпреки това аз съм изсирал лайна, които повече разбират от мореплаване от вас двамата, взети заедно.

— Ела на брега и ни остави ние да те учим на нашия занаят някой път, пръч такъв!

— Ха! Мастер Де Фера, в това отношение чудесно ще го докарате. Може така и да не се научите да различавате платната от лайната, но се държите като велик помощник-капитан! А сега се изкатерете по въжетата! Тази с утрин, докато трае това чудничко време, ще се изкачим най-горе.

— Най-горе? — Локи се вторачи в главната мачта, която се люлееше горе в сивото небе, и примижа, щом дъждът обля лицето му. — Ама то вали бе, да му се не види!

— Известно е, че в морето вали. Никой ли не ви е предал? — Калдрис прескочи основните ванти на десния борд. Тримата минаха от другата страна на перилата и се прикрепиха със скрипци към самия външен корпус. Сумтейки, морският майстор се изкатери на перилата и махна на Локи и Джийн да го последват.

— Клетите копелета от вашия екипаж ще са там, горе, във всякакво време! Няма да ви закарам в открито море девствени по отношение на въжетата, така че си размърдайте задниците и след мен!

Те последваха Калдрис нагоре в дъжда, като внимателно стъпваха за опора по тънките въжета, пресичащи вантите. Локи трябваше да признае, че близо двете седмици стабилна и упорита подготовка го бяха направили по-нахъсан за подобна задача и започваха да смекчават болката от старите рани. Ала странното и малко зашеметяващо усещане за въжената стълба под краката ти не можеше да се сравни с нищо познато и той се зарадва, когато от дъждеца точно над тях изникна тъмният силует на нока. Малко по-късно Локи се изкатери при Джийн и Калдрис на кръглата площадка, която слава Богу беше стабилна.

— Изкачили сме се може би на две трети от височината — рече Калдрис. — Това платно определя основния курс. — Локи вече знаеше, че той говори за основното квадратно платно на кораба, а не за навигационен план. — По-нагоре са горните платна. Но засега ви стига. Богове, ако си мислите, че днес сте имали кофти ден, представяте ли си какво е да се изкатерите дотук, когато корабът се люшка наляво-надясно като бик, който прави бебета? Ха!

— Не може да е толкова зле като това някой шибан идиот да се катурне и да падне върху нас — прошепна Джийн на Локи.

— Очаква ли се от мен да идвам тук често? — попита Локи.

— Имаш ли необикновено остър поглед?

— Не мисля.

— Тогава — по дяволите. Никой не би го очаквал. Мястото на капитана е на палубата. Ако искаш да виждаш нещата от разстояние, ползвай лупа. Ще пратиш по-нататък някой с идеално зрение да гушка мачтата, за да наблюдава вместо теб.

Те съзерцаваха изгледа още няколко минути, а после наблизо проехтя гръм и дъждът се усили.

— Комай ще слизаме. — Калдрис се надигна от коленете си и се приготви да се плъзне странично. — Има си едно изкушаване на боговете, а има и друго.

Локи и Джийн стигнаха палубата спокойно, но когато Калдрис скочи долу, той дишаше на пресекулки. Старецът изохка и разтърка лявата си ръка над лакътя.

— Пусто да остане, много съм стар за горе. Благодаря на боговете, че мястото на майстора също е на палубата. — Една гръмотевица подчерта думите му. — Е, хайде. Ще ползваме главната кабина. Днес няма да плаваме — само книги и таблици. Знам колко ги обичате.

В края на третата седмица с Калдрис Локи и Джийн вече хранеха плахи надежди, че срещата им с убийците на пристана няма да се повтори. Мерейн все така ги придружаваше всяка сутрин, но нощем им даваха известна свобода, стига да са добре въоръжени и да не се отдалечават отвъд вътрешния бряг на квартала Арсенал. Там кръчмите бъкаха от войници и моряци на Архонта и щеше да е трудно за някого да се спотайва незабелязано в засада.

В десетия час на вечерта в Деня на Херцога (който, разбира се, верарците наричаха Деня на Съвета, поправи се Джийн) Джийн завари Локи, втренчен в бутилка подсилено вино на една задна маса в „Знакът на хилядата дни“. Мястото беше просторно, весело осветено и изпълнено с шумна суетня. Това беше моряшка кръчма — най-хубавите маси, над които бяха окачени копия на стари верарски бойни знамена, бяха пълни с офицери, чието обществено положение беше ясно, независимо дали носеха униформата си или не. Обикновените моряци пиеха и играеха комар по многобройните околни маси, а малцината външни люде се събираха на малките масички около Локи.

— Предполагах, че ще те намеря тук. — Джийн се настани на стола отсреща. — Ти какво си мислиш, че правиш?

— Работя. Не си ли личи? — Локи грабна бутилката за гърлото и я протегна към Джийн. — Това е чукът ми. — После той почука с юмрук по дървената маса. — А това ми е наковалнята. Изчуквам мозъка си в по-приятна форма.

— Какъв е поводът?

— Исках поне една вечер да съм нещо друго, а не капитан на шибана фантомна морска експедиция. — Говореше ясно, но шепнешком и Джийн виждаше, че още не е пиян, а по-скоро обладан от искрено желание да бъде. — Главата ми е пълна с корабчета и всичките весело кръжат и си измислят имена за разните чудесии по палубата! — Той млъкна, за да отпие, после подаде бутилката на Джийн, който поклати глава. — Предполагам, че ти прилежно си изучавал своя „Лексикон“.

— Отчасти. — Джийн се поизвърна със стола към стената, за да може ненатрапчиво да наблюдава кръчмата. — Освен това изпратих някои любезни малки лъжи на Дюрена и Корвальор. Напоследък те пращаха писма до Вила Кандеса със запитвания кога ще се върнем на игралните маси, за да могат отново да се пробват да ни заколят.

— Изключително ми е неприятно да разочаровам дамите, но тази вечер съм си взел отпуска от всичко — заяви Локи. — Никаква кула, никакъв Архонт, никаква Дюрена, никакъв „Лексикон“, никакви навигационни таблици. Само проста аритметика: пиене плюс пияч е равно на пиян. Поседни при мен, само за час-два. Ще ти е от полза.

— Така е. Но с всеки изминал ден Калдрис става все по-взискателен. Боя се, че утре сутринта ясният ум ще ни е по-нужен, отколкото замъгленият — тази вечер.

— Уроците на Калдрис не ни проясняват ума. Точно обратното. За един месец ние минаваме уроци, които се учат пет години. Всичко ми се е омешало. Знаеш ли, преди да вляза тук тая вечер, си купих половин пъпеш с пипер. Продавачката ме пита кой от пъпешите си да среже, левия или десния. А аз отговорих: „Ляво на борд!“. Собственото ми гърло е станало предателски мореплавателско!

— Това е нещо като личния език на някой луд, а? — Джийн извади очилата от джоба си и ги намести на носа си, за да разгледа едва видимите гравюри по винената бутилка на Локи. Безлична смеска от Анскалани, тъп инструмент сред вината. — Толкова сложен в своята витиеватост. Да речем, че имаш въже, оставено на палубата. В Деня на покаянието то е просто въже, оставено на палубата; след третия следобеден час на Деня на безделника то се нарича алабаланица с полузамах, а после в полунощ в Деня на Трона пак си става на въже, освен ако не вали.

— Освен ако не вали, да — в този случай се събличаш и танцуваш гол около бизанмачтата. О, богове! Кълна се, Джи… Жером, на следващия, който ми каже нещо от сорта на „Зашибай петохуйника вдясно с тласък дясно на борд“, ще му шибна нож в гърлото! Ако ще и Калдрис да е. Стига мореплавателски термини за тази вечер.

— Май си вдигнал три платна срещу вятъра.

— Край! Подписа си смъртната присъда, очилатко! — Локи се втренчи в дълбините на бутилката си като ястреб, набелязал мишка долу в полето. — Вече и без това преливам от тия дивотии. Вземай си чаша и почвай да пиеш. Искам да стана за срам колкото се може по-скоро.

На вратата се засуетиха, а после разговорите замряха и се надигна мърморене, което дългият опит на Джийн разпозна като много опасно. Той погледна предпазливо нагоре и видя, че току-що в кръчмата са влезли половин дузина мъже. Двама бяха облечени с отличителните униформи на стражи под наметалата, но без обичайните брони и оръжия. Спътниците им бяха с обикновени дрехи, но осанката и държанието им подсказваха на Джийн, че до един са първокласни екземпляри от онези същества, известни сред народа като градска стража.

Единият — или безстрашен, или със сетивата на камък, отиде до тезгяха и настоя да го обслужат. Спътниците му, по-умни и затова — изнервени, започнаха да си шушнат. Всяко око в кръчмата беше вперено в тях.

Нещо изскърца и една бойна на вид жена на една от офицерските маси бутна стола си и бавно се изправи. След секунди цялата й компания, и с униформи, и без, настава около нея. Движението се разля из кръчмата като вълна — първо останалите офицери, после и обикновените моряци, след като забелязаха, че численото превъзходство беше осем към един в тяхна полза. Не след дълго четири дузини мъже и жени стояха прави мълчаливо и само се взираха в шестимата на вратата. Възелчето от хора около Локи и Джийн не помръдваше от столовете — ако си седяха на местата, поне щяха да са далече от голямата беля.

— Господа — рече най-старият кръчмар зад тезгяха, а двамата му по-млади колеги бръкнаха незабелязано под него, явно за оръжия. — Отдалече идвате, нали?

— За какво говорите? — Ако стражът на бара не се преструваше на озадачен, помисли си Джийн, значи беше толкова тъп, та чак вдлъбнат. — Идваме само от Златните стъпала. Току-що приключихме дежурство. Жажда ни мори и имаме доста парички, с които да я утолим.

— Може би друга кръчма би била повече по вкуса ви тази вечер — рече кръчмарят.

— Какво? — Мъжът като че най-сетне загря, че е център на вниманието на застиналата в очакване тълпа. Както винаги, помисли си Джийн, имаше два вида градска стража — тези, които имаха очи и на тила, с които забелязваха бедите, и другите, които използваха черепите си за складове за трици.

— Казах… — заговори кръчмарят, който явно губеше търпение.

— Чакай — прекъсна го стражът и вдигна ръце към клиентите. — Виждам кое какво е. Вече обърнах няколко тая вечер. Простете ми, нищо не искам от вас. Не сме ли всички тук верарци? Само искаме да пием по едно.

— На много места сервират пиене — отвърна кръчмарят.

— Има много по-подходящи кръчми.

— Не щем да притесняваме никого.

— Нас няма да ни притесните — рече един як мъж в моряшка туника и брич. Съседите му по маса се изкискаха заплашително. — Намерете шибаната врата.

— Кучета на Съвета — измърмори друг офицер. — Златотърсачи недни!

— Чакайте — рече стражът и бутна ръката на приятеля си, който се опитваше да го издърпа към вратата. — Чакайте, нали казах, че не щем неприятности. Сериозно го казах, по дяволите! Мир. Ще си ходим. Пийте по едно за моя сметка, всичките. До един! — и извади с треперещи ръце кесията си. Върху дървения тезгях задрънчаха медни и сребърни монети. — Кръчмарю, почерпи с хубава верарска тъмна бира всеки, който иска, а останалото си го задръж!

— Кръчмарят поглеждаше ту към злополучния страж, ту към якия морски офицер, заговорил по-рано. Джийн предположи, че е от най-висшите присъстващи тук офицери и кръчмарят чака какво ще отсъди.

— Подмазването ви прилича — рече офицерът с крива усмивка. — За нищо на света не бихме пили с вас, но с радост ще похарчим парите ви, след като излезете през вратата. Завинаги.

— Разбира се. Мир, приятели, нищо не сме искали. — Мъжът май имаше намерение да продължи да дърдори, но двама от другарите му го подхванаха под мишниците и го помъкнаха към вратата. Цялата кръчма избухна в смях и ръкопляскания, когато и последният страж се стопи в мощта.

— Ето как флотата добавя пари в бюджета си! — ревна якият офицер. Другарите му по маса се разсмяха, а той грабна чашата си и вдигна наздравица пред цялата кръчма. — За Архонта! Да объркваме враговете му и у нас, и в чужбина!

— За Архонта! — извикаха останалите офицери и моряци. Съвсем скоро всички отново насядаха в добро настроение, а възрастният кръчмар продължаваше да брои парите на стража, докато помощниците му нареждаха редове от дървени халби до буре тъмна бира. Джийн се намръщи — пресмяташе наум. Питиета горе-долу за петдесет души, дори и от най-простата тъмна бира, щяха да струват на стража около една трета от месечната му заплата. Познаваше мнозина, които биха рискували преследване и бой, преди да се разделят с толкова много пари.

— Клетият пиян малоумник — въздъхна той и погледна Локи. — Още ли искаш да станеш за срам пред хората? Тука май един вече стана.

— Може след тази бутилка да взема прав курс.

— „Да взема прав курс“ е мореплавателски…

— Знам — съгласи се Локи. — Ще се самоубия после.

Двамата млади кръчмари започнаха да обикалят с големи подноси и да раздават дървените чаши с тъмна бира — първо на офицерите, повечето от които изглеждаха безразлични, а после на обикновените моряци, които ги приемаха с възторг. На един от тях, види се, му хрумна нещо и той се запъти към ъгъла, където седяха Локи, Джийн и останалите граждани.

— Глътка тъмно, господа? — Той остави по халба пред Локи и Джийн, а после с ловкост, почти равна на тази на жонгльор, ги посоли от малка стъклена солничка. — Черпи един, дето има повече злато, отколкото мозък. — Джийн пусна една медна монета в подноса му от учтивост и мъжът кимна благодарно, преди да продължи с подноса към съседната маса. — Глътка тъмно, госпожо?

— Явно трябва да идваме тук по-често — рече Локи, въпреки че нито той, нито Джийн не докосваха неочакваната почерпка. На Локи като че виното му стигаше, а Джийн, обладан от мисълта какво ли предизвикателство им е подготвил Калдрис за другия ден, изобщо нямаше желание да пие. Поприказваха си тихичко няколко минути, а после Локи най-сетне се вторачи в халбата и въздъхна.

— Посолена тъмна бира не бива да се пие след подсилено вино — заразмишлява той на глас. Миг по-късно Джийн видя как жената, която седеше зад него, се обърна и го потупа по рамото.

— Правилно ли чух, господине? — Тя изглеждаше няколко години по-млада от Локи и Джийн, що-годе хубава, с яркоалени татуировки над лактите и със силен слънчев загар, по който можеше да се предположи, че работи на доковете. — Посоленото тъмно не е по вкуса ви? Не желая да нахалствам, ама току-що чашата ми пресъхна…

— О, о! — Локи се обърна усмихнат и й подаде халбата си през рамо. — Моля, заповядайте, на всяка цена! Моите почитания.

— И моите — подаде й Джийн и своята халба. — Заслужава си да бъде оценена!

— И ще бъде. Благодаря ви най-любезно, господа.

Локи и Джийн продължиха да се съвещаваш шепнешком.

— Една седмица — рече Локи. — Може би две, и Страгос иска да потеглим. Край с теоретичните щуротии. Ще изживяваме всички тези лудости там, сред проклетия океан.

— Още по-основателна причина да се радвам, че тази вечер реши да не наблягащ твърде на пиенето.

— В днешно време малко самосъжаление те отвежда далеч — рече Локи. — И ти навява спомени, които бих предпочел да забравя.

— Няма нужда да продължаваш да се извиняваш за… онова. Пред себе си, а още по-малко — пред мен.

— Така ли? — Локи прокара пръст нагоре-надолу по полупразната бутилка. — В очите ти май виждам друго — винаги, когато се запозная с повече от една-две чашки. Когато ме сме на масата с Въртележката на късмета, разбира се.

— Ей, чакай малко…

— Не исках да съм нелюбезен — рече припряно Локи. — Но просто това е истината. И не мога да кажа, че не си прав. Ди… какво има?

Джийн бе вдигнал поглед, разсеян от кихащите звуци, които се разнесоха зад Локи. Докерката се беше надигнала на стола, стискаше се за гърлото и се мъчеше да си поеме дъх. Джийн мигом стана, заобиколи приятеля си и я хвана за раменете.

— Полека, госпожо, полека. Прекалили са със солта в бирата, а? — Той я завъртя и я плесна силно няколко пъти по гърба с дясната си длан. За негово безпокойство тя продължи да се дави — всъщност изобщо не можеше да си поеме въздух при всеки напразен опит. Обърна се и се вкопчи здраво и отчаяно в него. Очите й се бяха изцъклили от ужас, а червенината по лицето й нямаше нищо общо със слънчев загар.

Джийн погледна надолу към трите празни бирени халби на масата й и внезапно осъзна нещо и усети студена тежест отвътре. Той хвана Локи с лявата си ръка и го издърпа от стола.

— Залепи гръб за стената! — изсъска той. — Пази се! — А после кресна така, че цялата кръчма да го чуе: — Помощ! Тази жена има нужда от помощ!

Надигна се шумотевица. И офицерите, и моряците наставаха и изпружиха вратове, за да видят какво се случва. Една възрастна жена в черна дреха и с коса с цвят на буреносен облак, прибрана със сребърни халки в дълга стегната опашка, си запробива с лакти път през тълпата от клиенти и внезапно опразнените столове.

— Мръднете се! Аз съм корабен лекар!

Тя издърпа докерката от ръцете на Джийн и я тупна силно три пъти по гърба с долната страна на свития си юмрук.

— Вече пробвах! — извика Джийн. Задушаващата се жена ръкомахаше към него и към лекарката и ги блъскаше, все едно те й бяха докарали бедата. Бузите й бяха винено пурпурни. Лекарката успя да промуши ръка около врата й и да я стисне за гръкляна.

— Мили богове! — възкликна тя. — Гърлото й е подуто и кораво като камък! Притисни я на масата. Притискай я с всички сили!

Джийн просна докерката върху масата и сбута празните халби. Около тях се насъбра тълпа. Локи наблюдаваше нервно, залепил гръб за стената, както бе настоял Джийн. Джийн се оглеждаше трескаво и забеляза възрастния кръчмар и единия от помощниците му… ала другия го нямаше. Къде, по дяволите, беше този, който донесе бирите?

— Нож! — извика лекарката на тълпата. — Остър нож! Веднага!

Локи извади стилета от левия си ръкав и й го подаде. Лекарката го погледна и кимна — личеше си, че единият му ръб е затъпен, но другият, както знаеше Джийн, беше остър като скалпел. Лекарката го стисна като фехтовачка, а с другата ръка рязко дръпна главата на докерката назад.

— Притисни я с всичка сила! — нареди тя на Джийн. Макар да разполагаше с предимството на натиска и масата, беше му трудно да удържи неподвижни ръцете на мятащото се момиче. Лекарката натисна рязко единия й крак, а един съобразителен моряк застана зад нея и хвана другия. — Едно мятане ще я убие!

Джийн гледаше, изпаднал в ужас, като омагьосан, как лекарката притисна стилета о гърлото на жената. Яките и вратни мускули се бяха издули като на каменна статуя, а гръклянът й изглеждаше дебел като дървесен дънер. С лекота, която вдъхна на Джийн страхопочитание предвид обстоятелствата, тя нанесе фин разрез на гръкляна точно над мястото, преди той да изчезне под ключиците. От раната бликна алена кръв и потече на широки струи по врата на жената. Тя беше подбелила очи, а съпротивата й бе отслабнала тревожно.

— Пергамент! — извика лекарката. — Намерете ми пергамент!

За ужас на кръчмаря неколцина веднага започнаха да бърникат из тезгяха в търсене на нещо, напомнящо пергамент. Още една жена офицер си проби път през тълпата и извади изпод дрехата си писмо. Лекарката го грабна, сви го на тънка стегната тръбичка и я подпъхна в разреза на гърлото на докерката. Кръвта продължаваше да шурти. Джийн не се усещаше, че ченето му виси.

После лекарката заудря по гърдите на докерката и занарежда под носа си клетви, които можеха да ти попарят ушите. Но тялото на докерката бе отпуснато, а лицето й бе добило призрачния оттенък на синя слива. Единственото видимо движение беше течението на кръвта покрай пергаментовата тръбичка. След време лекарката се отказа от борбата, приседна задъхана на ръба на масата на Локи и Джийн и избърса окървавените си ръце в предницата на връхната си дреха.

— Няма смисъл — съобщи тя на притихналата тълпа. — Топлите й течности изобщо не протичат в тялото й. Нищо повече не мога да направя.

— Ама ти я уби! — кресна най-възрастният кръчмар. — Ти й преряза шибаното гърло тук, пред очите на всички!

— Челюстта и гърлото й са се стегнали и са корави като желязо! — Лекарката се надигна гневно. — Направих единственото, с което можех да й помогна!

— Но ти й преряза…

Якият висш офицер, който Джийн бе забелязал по-рано, сега се приближи до тезгяха, следван от още неколцина офицери. Дори и от другия край на стаята Джийн забеляза, че на едно или друго място по връхните им дрехи бяха пришити рози с мечове.

— Жевон! — рече той. — Да не би да поставяш под съмнение вещината на учената Алманди?

— Не, но вие видяхте.

— Поставяш под съмнение намеренията й?

— Господине, моля ви…

— Да не би да наричаш убийца лечителка на служба на Архонта, наша сестра офицер? — продължи офицерът безмилостно. — Пред свидетели?

Руменината изчезна от лицето на кръчмаря толкова бързо, че на Джийн му се прииска да погледне зад тезгяха и да види дали не е изтекла там.

— Не, господине! — припряно отвърна той. — Нищо подобно не твърдя! Извинявам се!

— Не на мен.

Кръчмарят се обърна към Алманди и се прокашля.

— Най-смирено ви моля за извинение, учена госпожо. — Той заби поглед в краката си. — Аз… не видях много кръв. Казах това заради окаяното си невежество. Простете ми.

— Разбира се — отвърна хладно лекарката и изхлузи палтото си — може би най-сетне бе осъзнала, че е подгизнало от кръв. — Какво пиеше тази жена, по дяволите?

— Само тъмна бира — отвърна Джийн. — Подсолено верарско тъмно.

„Предназначено за нас“ — помисли си той и го присви стомахът.

Думите му предизвикаха нов изблик на гняв из цялата тълпа. Повечето от тях, разбира се, преди малко бяха пили точно от същата бира. Жевон вдигна ръце и им заръкомаха да млъкнат.

— Беше хубава, чиста бира от бурето! Опитахме я, преди да я наточим и поднесем! Бих я поднесъл и на внуците си! — Той грабна една празна дървена халба, вдигна я към тълпата и я напълни догоре с тъмна бира от бурето. — Това ще заявя пред свидетели! В тази кръчма държим на качеството! И да е станала някоя беля, не съм я сторил яз! — Той пресуши чашата на няколко едри глътки и я вдигна към тълпата. Мърморенето продължи, но спряха да напират гневно към тезгяха.

— Възможно е бирата да не й понася — рече Алманди. — Някаква алергия. Ако е така, аз ще съм първата, видяла нещо подобно. — Тя повиши глас. — Кой друг се чувства зле? Схванати вратове? Затруднено дишане?

Моряците и офицерите се заспоглеждаха, клатейки глави. Джийн отправи мълчешком благодарствена молитва, но като че никой не бе видял как докерката пое фаталните чаши от него и Локи.

— Къде е другият ти помощник, по дяволите? — кресна Джийн на Жевон. — Преди да поднесете бирата, ги преброих, че са двама! А сега имаш само един!

Най-възрастният кръчмар започна да върти глава и да се оглежда из тълпата, а после се обърна към другия си помощник с ужасен поглед.

— Убеден съм, че на фреялд му се е дръпнало лайното от уплах след тази суматоха, нали? Намери го. Намери го!

Думите на Джийн бяха оказали точно желаното от него въздействие — и моряците, и офицерите се разпръснаха сърдити, да търсят изчезналия кръчмар. Джийн чуваше някъде отвън заглушеното свистене на стражевите свирки. Скоро те щяха да нахлуят тук, нищо, че е моряшка кръчма. Той сръга Локи и му посочи задния вход, през който неколцина други, които просто очакваха още повече усложнения, се бяха изнизали.

— Господа — обади се учената Алманди, когато Локи и Джийн я подминаха. Тя избърса стилета на Локи в ръкава на съсипаната си дреха и му го върна. Той го пое и кимна.

— Бяхте великолепна, учена госпожо — рече Локи.

— Ала въпреки това напълно безсилна — отвърна Алманди и несъзнателно прокара окървавените си пръсти през косата си. — Ще се погрижа някой да умре заради това.

„Ние, ако се забавим още малко тук“ — помисли си Джийн. Имаше гадното подозрение, че ръцете на градската стража няма да им предложат сигурност, ако двамата с Локи потънат в тях.

Из цялото помещение избухваха спорове, когато Джийн най-сетне успя да пробие път на себе си и Локи с едрото си тяло до задния вход на кръчмата. Вратата извеждаше на неосветена улица, която се простираше надалеч и в двете посоки. Облаци бяха затулили луните в черното небе и Джийн по инстинкт спусна една от брадвите в десницата си още преди да е направил и три крачки в нощта. Тренираният му слух му съобщи, че стражевите свирки са на около пряка западно от тях и бързо се приближават.

— Фреялд — рече Локи, докато вървяха заедно в мрака. — Кръчмарят, това подло копеле! Бирата беше предназначена за нас — сигурно е като изстрел от арбалет!

— До този извод стигнах и аз — рече Джийн и поведе Локи през една тясна уличка. Двамата се прехвърлиха през каменен зид и попаднаха в тих двор, който, изглежда, граничеше със складовете. Той приклекна зад един полуразпаднал се сандък и посвикналите му с мрака очи забелязаха как черният силует на Локи се разля върху една близка бъчва.

— Работата е зле — рече Локи. — По-зле, отколкото си мислехме. Какви са шансовете половин дузина градски стражи да не знаят кои кръчми са безопасни за тях, след като приключат работа? Какви са шансовете да сбъркат шибания квартал?

— Или да хвърлят толкова пари, за да почерпят цяла кръчма, пълна с хора на Архонта? Те бяха само прикритие. И вероятно дори не са знаели какво прикриват.

— Това означава и че онзи, който ни преследва, който и да е той, може да дърпа конците на градската стража — прошепна Локи.

— Значи Приори — заключи Джийн.

— Те или някой друг, който е близо до тях. Но защо?

Внезапно зад тях се разнесе стъргане на кожа по камък.

Локи и Джийн млъкнаха едновременно. Джийн се обърна тъкмо навреме, за да види как голяма тъмна сянка прескочи зад тях, а изтропването на токове върху калдъръма му подсказа, че приземилият се е доста тежък.

С плавно движение той изхлузи връхната си дреха, завъртя я във висока дъга и зави с нея мъжа до кръста. Докато сянката се бореше с палтото, Джийн скочи и тресна противника си по темето с тъпата страна на брадвата. Последва удар в слънчевия сплит и мъжът се прегъна одве. След това да забие лицето на мъжа в стената с бутване по гърба беше детска игра.

Локи запали малка алхимична лампа, малко по-голяма от стъкленичка колкото напръстник, и затули слабото сияние с тялото си така, че светлината да пада само в една посока — върху мъжа, който Джийн бе усмирил. Джийн послушно си прибра палтото и отдолу се показа висок, мускулест мъж с обръсната глава. Беше облечен с небиещи на очи дрехи на кочияш или слуга. Джийн заби облечената си с ръкавица ръка в лицето му и мъжът изстена от болка. Едрият мъж подпря челюстта му с острието на брадвата.

— М-мастер Де Фера… Де Фера, недейте, моля ви — прошепна мъжът. — Богове мили! Аз съм с Мерейн. Тук съм, за да… да се погрижа за вас.

Локи сграбчи лявата ръка на мъжа и му свали кожената ръкавица. На бледата светлина на лампата забеляза татуировката на опакото — отворено око в средата на роза. Локи въздъхна и прошепна:

— Той е Око.

— Той е проклет глупак! — заяви Джийн и се огледа, преди тихо да прибере брадвата, а после преобърна мъжа по гръб.

— Полека, приятел. Ударих те в главата, но в корема още не съм. Полежи си там и подишай няколко минути.

— И преди са ме удряли — изпъхтя непознатият и Джийн забеляза сълзите от болка, потекли по бузите му. — Богове! Чудя се защо ли ви е нужна охрана!

— Явно ни е нужна — отвърна Локи. — Видях те в „Хиляда дни“, нали?

— Да. А аз ви видях как си давате халбите на онази клетница. Мамка му, коремът ми ще избухне!

— Ще ти мине — рече Джийн. — Видя ли къде отиде зачезналият кръчмар?

— Забелязах го да влиза в кухнята и така и не го видях да се върне. По онова време вече нямаше никакво основание.

— Мамка му! — Локи се намръщи. — Като познавам Мерейн… Тя държи ли войници, за да са подръка при нужда?

— Четирима в един стар склад само на пряка оттук.

— Окото изпъшка няколко пъти и чак тогава продължи. — Трябваше да ви заведа там, ако стане напечено.

— Това минава за напечено — рече Локи. — Когато вече можеш да шаваш, ни заведи при тях. Трябва да стигнем невредими в Марината на мечовете. А после ще ми трябваш, за да й отнесеш вест. Можеш ли тази нощ да се свържеш с нея?

— До един час — отвърна мъжът, като разтриваше корема си, втренчен в беззвездното небе.

— Кажи й, че желаем да приемем по-ранното й предложение за… стая и пансион.

Джийн се потърка замислено по брадичката, после кимна.

— Ще изпратя бележка на Рекин — рече Локи. — Ще му съобщя, че след ден-два тръгваме. В действителност няма да се бавим тук по-дълго от това. Вече не съм уверен, че можем да се разхождаме по улиците. Можем да поискаме ескорт, за да си приберем багажа от Вила Кандеса утре, да заключим покоите си и да оставим повечето си дрехи на склад. А после ще се скрием в Марината на мечовете.

— Заповядано ни е да охраняваме живота ви — рече Окото.

— Знам — отвърна Локи. — Това е горе-долу единственото, в което сме сигурни засега — че господарят ти има намерение да ни използва, не да ни убие. Затова разчитаме на неговото гостоприемство. — Локи върна ръкавицата на войника. — Засега.

Две карети с Очи, облечени в обикновени дрехи, придружаваха Локи и Джийн на другата сутрин, след като си прибраха покъщнината от Вила Кандеса.

— Твърде ни е мъчно, че си тръгвате — рече управителят, когато Локи изписа със замах подписа на Леоканто Коста върху последните няколко пергаментови листа. — Бяхте превъзходни гости. Надяваме се да се сетите за нас и следващия път, когато дойдете в Тал Верар.

Локи не се и съмняваше, че са ощастливили странноприемницата — по пет и половина сребърни монети дневно в продължение на година и половина плюс цената на допълнителните услуги, двамата с Джийн бяха оставили тук купчина соларии, която би стигнала, за да си купят прилично голяма къща и да наемат сръчна прислуга.

— Належащи задължения изискват присъствието ни другаде — измърмори хладно Локи. Малко по-късно се упрекна мислено — не им беше виновен управителят, че Страгос, Вързомаговете и проклетите тайнствени убийци ги прогонваха от уюта. — Ето! — Той извади три солария от палтото си и ги остави на писалището. — Погрижете се да се поделят поравно и да се раздадат на целия персонал. — Локи обърна длан нагоре и с малко ловкост на ръцете изкара още една златна монета. — А това е за вас, в израз на благодарност за вашето гостоприемство.

— Върнете се по всяко време! — поклони се ниско камериерът.

— Ще се върнем — отвърна Локи. — Преди да заминем, бих искал да уредя част от гардероба ни да бъде съхраняван. Тук за неопределено време. Уверявам ви, че ще се върнем, за да си го приберем.

Докато управителят доволно пишеше нужните нареждания на пергамент, Локи взе един квадратен лист от бледосините официални листа на Вила Кандеса и на него написа:

„Заминавам незабавно по вече обсъдените дела. Разчитайте на завръщането ми. Оставам дълбоко благодарен за търпението, което проявихте спрямо мен“.

Локи наблюдаваше как управителят я подпечата с черния восъчен печат на странноприемницата и заръча:

— Погрижете се да бъде доставено успешно на Господаря на Кулата на греха. Ако не лично, то да бъде предадено единствено на неговата икономка Селендри. Те желаят да им се достави незабавно.

Очите на камериера леко се разшириха и Локи потисна усмивката си. Предположението, че Рекин питае явен личен интерес към съдържанието на бележката, щеше да помогне много за бързината на доставката. Но въпреки това Локи възнамеряваше да изпрати и друго копие по-късно по един от агентите на Страгос. Нямаше смисъл да се рискува.

— Край с меките легла — заяви Джийн, след като отнесе двата сандъка с останалата им покъщнина до очакващите ги карети. За излизането в морето си бяха оставили само средствата за крадене — шперцове, оръжия, алхимични бои, маскировъчни средства, плюс няколко стотици соларии — студен метал, и няколко комплекта от туники и бричове.

— Край с парите на Жером де Фера.

— Край и с Дюрена и Корвальор — додаде Локи с тегава усмивка. — Край с оглеждането през рамо, където и да отидем. Защото в действителност ние влизаме в клетка. Но само за няколко дни.

— Не — възрази Джийн замислено, когато телохранителят му отвори вратата на каретата и той се качи. — Не, ще сме в клетка много повече време. Клетката си върви с нас, където и да отидем.

Обучението с Калдрис, което подновиха същия следобед, стана още по-трудно. Морският майстор ги разкарваше от единия край на кораба до другия и ги караше да повтарят всичко — от управлението на кабестана до камбуза. С помощта на двама Очи те отвързаха спасителната лодка, спуснаха я през борда и я вдигнаха обратно. Издърпаха решетките на люковете на главната палуба и се упражняваха във вдигане и спускане на бурета с различни видове такелаж. И навсякъде Калдрис ги караше да връзват възли и да казват названията на незнайни уреди.

Настаниха Локи и Джийн в каютата на кърмата на „Червеният вестоносец“. В открито море частта на Джийн щеше да е отделена от частта на Локи с тънка стена от втвърдено зебло, а също толкова малката „каюта“ на Калдрис щеше да е точно отсреща в коридора, но засега бяха подредили мястото като що-годе удобна ергенска квартира. Нуждата от уединение като че внуши и на двамата доколко сериозно е положението им и те удвоиха усилия и започнаха да учат объркващи нови неща с такава бързина, с каквато не им се бе налагало от времето, когато ги обучаваше Отец Окови. Локи се усети, че заспива със своето копие от „Лексикона“ за възглавница почти всяка нощ.

Сутрин Локи и Джийн подкарваха лодката западно от града, в границите на стъклените рифове, но с нарастваща увереност, която само малко надхвърляше действителните им умения. Следобед Калдрис извикваше имената на разни предмети и места на корабната палуба и очакваше от тях да изтичат до всяко споменато място.

— Компасна будка! — провикваше се морският майстор и Локи и Джийн се юрваха към дървената кутийка до корабното кормило, съдържаща компас и още няколко навигационни уреда. И щом я докоснеха, Калдрис се провикваше „Хакборд!“, което беше доста лесно — перилата на кърмата в самия край на кораба. После Калдрис кресваше „Посрани въжета!“ и Локи и Джийн изтърчаваха покрай развеселеното коте, излегнало се на слънчевата палуба, което си ближеше лапичките, и се мръщеха, докато търчат, защото посраните въжета бяха тъкмо онези, на които се крепяха, докато пълзяха по бушприта, за да се облекчат в морето. По-удобните методи за сране бяха за по-богати пасажери на по-големи кораби.

— Бизанмачта! — ревваше Калдрис и Локи и Джийн се юрваха, дишайки тежко.

— Ама тоя кораб няма такава, да му се не знае! — рече Локи. — Има само фок и гротмачта!

— Брей, че си умник! Разгада ми хитрия ребус, мастер Коста. Обличай си проклетата униформа и ще те оставим да си поиграеш на паун няколко часа.

Тримата мъже се трудеха заедно дни наред, за да разработят система от ръчни и словесни сигнали, а Локи и Джийн приспособиха разумно част от вече съществуващия си таен език.

— Уединеността на кораб съществува, колкото и пикнята на феите — измрънка Калдрис един следобед. — Може би няма да имам възможност да ви давам ясни указания с думи, като само боговете знаят кой ни наблюдава и подслушва. Ще работим с много подрънквания и шепот. Ако знаеш, че предстои нещо сложно, най-доброто е просто да…

— Да те видим дали си знаеш работата, Калдрис! — Локи бе открил, че верарската морска униформа много помага, когато трябва да докара властен глас.

— Бива! Това е, или нещо такова. А ако някой от моряците го дава технически и те пита за мнението ти за нещо, от което си нямаш представа…

— Я стига, въображаем моряко, много ясно, че няма нужда да ти го обяснявам като на малко дете!

— Така, добре. Дай още нещо.

— Проклет да си, познавам въжетата на тоя кораб като опакото на дланта си! — Локи изгледа отгоре Калдрис, което бе възможно единствено защото кожените ботуши му добавяха четири пръста височина. — И го знам какво може! Довери се на преценката ми, или си свободен да заплуваш!

— Да! Чудно, мастер Коста! — Морският майстор примижа, вторачи се в Локи и се почеса по брадата. — Къде изчезва мастер Коста, когато го правиш? Ти с какво точно си изкарваш прехраната, Леоканто?

— С това, предполагам. Занаятът ми е да се преструвам. Аз… играя.

— На сцена?

— Едно време. С Жером, и двамата. Предполагам, че сега трябва да направим този кораб наша сцена.

— Действително. — Калдрис отиде до кормилото (всъщност беше чифт кормила, съединени с механизъм под палубата, за да може повече от един моряк да упражнява силата си върху тях при лошо време) и се уварди от краткото нападение на котето върху голите му ходила. — По местата!

Локи и Джийн се втурнаха към квартердека и застанаха до него, привидно незаинтересовани и съсредоточени върху собствените си задачи, но достатъчно близо, че да уловят всеки шепот или подсказваш жест.

— Представете си как се борим срещу вятъра, който сега духа откъм ляво на борд — рече Калдрис. Наложително беше да си го представят, защото в заграденото заливче не лъхваше и най-слаб ветрец. — Дойде време да променяме курса спрямо вятъра. Огласете стъпките, та да ви разбера, че сте ги схванали.

Локи си представи наум действието. Нито един кораб с нормално оборудване не би устоял да плава право срещу вятъра. Да се движиш в желаната посока право срещу вятъра изискваше плаване под ъгъл около четирийсет и пет градуса спрямо него и да обръщаш периодично, за да извърташ различните страни на носа към вятъра. Всъщност това бе поредица от зигзаг, смяна след смяна и пламенно драпане в желаната посока. Всяка промяна от ляво към дясно на борд или обратно бе фина операция, криеща многобройни възможности за провал.

— Мастер Калдрис! — изрева той. — Предоставяме ви кораба. Кормилото е ваше.

— Много добре, господине.

— Мастер Де Фера!

Джийн свирна три пъти със свирката, окачена на врата му, както и Локи.

— Целият екипаж! Всички готови за плаване с гребла!

— Мастер Калдрис — рече Локи. — Прилежността е важна. Преценете кормилото. Свалете подветрената страна.

Локи изчака няколко секунди за по-драматично и изкрещя:

— Румпел към подветрената страна!

Калдрис се престори, че извърта кормилото по посока на подветрената страна на кораба, в случая дясно на борд, което щеше да наклони руля в обратна посока. Локи си представи образно внезапния насрещен натиск на водата, който извърта кораба към ляво на борд. Щяха да навлязат в окото на вихъра и да усетят пълната му сила; една грешка на този етап би могла да ги „окове в желязо“ и да спре всякакъв напредък, да отнеме властта и на руля, и на платната. Няколко минути щяха да са безпомощни, или още по-зле — при много лошо време подобна грешка би могла да ги преобърне, а корабите не са акробати.

— Въображаеми моряци? Въжетата и платната! — Джийн размаха ръка и зарева наставления към невидимите матроси. — И умната, песове мърляви!

— Мастер Де Фера! — провикна се Локи. — Онзи Въображаем моряк не изпълнява дълга си!

— Ще те убия после, изнасилвано на свине със зеле вместо мозък! Грабвай въжето и чакай какво ще ти кажа!

— Мастер Калдрис! — Локи се извърна към морския майстор, който нехайно си смучеше от един мях с „розова вода“. — Пълен напред!

— Тъй вярно, капитане! — Той се оригна и пусна меха в краката си. — Както кажете! Пълен напред!

— Вдигай главното платно! — кресна Локи.

— Отпусни въжетата! Отпусни въжетата! — Джийн пак наду свирката. — Рейте, обърни за смяна на курса дясно на борд!

Локи сега си представяше как корабът се накланя към центъра на вихъра; левият борд откъм носа сега щеше да стане подветрената им страна и вятърът щеше да духа към десния борд на кораба. Щяха бързо да натегнат въжетата, за да могат да се възползват от новата посока на вятъра, а Калдрис щеше да върти кормилото като луд. На „Червеният вестоносец“ щеше да му е нужно бързо да стабилизира новия си курс. Ако го наклоняха твърде много ляво на борд, можеше да тръгнат в посока, обратна на избраната, а платната нямаше да са опънати, както трябва. Щяха да извадят късмет, ако просто попаднат в прегръдките на подобен провал.

— Пълен напред! — кресна той отново.

— Тъй вярно, капитане! — провикна се Калдрис. — Чух прекрасно капитана още първия път!

— Опънете въжетата! Опънете въжетата! — Джийн отново наду свирката. — Теглете, шибани ларви!

— Вече обърнахме дясно на борд, капитане! — извика Калдрис. — Изненадващо, не загубихме кораба, защото не заседна, и всички ще доживеем още някой и друг час!

— Да, никакви благодарности, да му се не види, за това некадърно пале, въображаемия моряк! — Локи изигра как грабва някакъв мъж и го изтиква на палубата. — Какъв ти е проклетият проблем, ти, червей негоден, скатавка нещастна?

— Помощник-капитанът Фера ме пребива жестоко! — писна Джийн. — Той е същинско чудовище и ме кара да си мечтая — да бях се подчинил на заповедта на свещеника и да не бях стъпвал на тоя кораб!

— И още как! Нали за това му плащам! — Локи изигра как вади кинжал. — За престъпленията си ти ще умреш на палубата, кълна се, освен ако не отговориш на два проклети въпроса! Първо — къде, по дяволите, е невъображаемият ми екипаж? И второ — защо, в името на всички богове, трябва да се упражнявам да нося тая проклета униформа?

Зад гърба му екнаха ръкопляскалия и го извадиха от роля. Той се извъртя и видя Мерейн, застанала на парапета на кораба, точно на входа. Беше се изкачила напълно, безшумно по рампата.

— О, чудесно! — Тя се усмихна на тримата мъже на палубата, наведе се и вдигна котето, което мигновено бе довтасало и нападнало кожените й обувки. — Много убедително. Но клетият ти невидим моряк не може да ти даде отговорите, които търсиш.

— Да не би да си дошла, за да кажеш кой може да ги даде?

— Утре сутринта Архонтът заповядва да отплавате с една от личните му лодки — отвърна тя. — Той желае да му покажете уменията си, преди да получите окончателната заповед да отплавате в морето. Архонтът и аз ще ви бъдем пътници. Ако удържите главите ни над водата, той ще ви покаже къде е екипажът ви. И защо си се упражнявал с тази униформа.

Седма глава. Корабът потегля

Един страж обикаляше кея долу на самотния остров и мекото жълто сияние на лампата му хвърляше отблясъци по вълните на черната вода, когато Локи му хвърли въжето от малката лодка. Вместо да ги върже, стражът освети с фенера Локи, Джийн и Калдрис и каза:

— На този кей е строго забранено да… о, богове. Моите извинения, господа.

Локи се ухили — почувства как пълната униформа на верарски капитан го обвива като същинско топло одеяло. Той се хвана за един стълб и се метна на кея, а стражът неловко му отдаде чест, като постави ръката си с фенера пред гърдите.

— Боговете да закрилят Архонта на Тал Верар — рече Локи. — Продължавай така. Твое задължение е да предизвикваш непознати лодки нощем, войнико.

Докато войникът връзваше лодката, Локи подаде ръка на Джийн и му помогна да се качи. Вече свикнал с костюма, сега Локи се движеше изящно — застана зад охранителя на кея, извади кожена качулка за отвличане от пазвата си, нахлузи я на главата на войника и здраво затегна връвта.

— Боговете знаят, че надали ще видиш по-странна лодка от нашата.

Джийн прихвана войника под раменете, докато упойващите вещества в качулката си свършат работата. Не беше с телосложението на последния мъж, когото Локи се опита да прати в несвяст с подобна качулка, и се свлече само след няколко мига немощна борба. Когато Локи и Джийн го вързаха здраво за колоната в далечния ъгъл на кея и му натикаха парцал в устата, той вече мирно спеше.

Калдрис се изкачи тромаво на кея, вдигна фенера на стража и закрачи насам-натам вместо него.

Локи се взираше в тяхната цел — каменната кула. Беше седеметажна и бойниците й бяха осветени в оранжево от алхимични навигационни фарове, които предупреждаваха корабите да заобикалят. Поначало там горе трябваше да има и стражи, които да наблюдават водата и кея, но ръката на Страгос вече се беше задействала — на върха на кулата нищо не помръдваше.

— Хайде — подкани Локи Джийн. — Да влезем вътре и да си наберем екипаж.

— Нарича се Обветрената скала — рече Страгос и посочи каменната кула, която стърчеше над малкия остров на разстояние само един полет на стрела от шумолящите бели вълни, очертаващи външната бариера от стъклени рифове на Тал Верар. Те бяха пуснали котва в дълбоката седемдесет стъпки вода, на цяла миля западно от Сребърната Марина. Топлото утринно слънце тъкмо се издигаше над града зад тях и превръщаше пластовете мъгла над него в етажи от мека светлина.

Точно както каза Мерейн, Страгос бе пристигнал призори в дълга трийсет стъпки лодка от полирано черно дърво с удобни кожени седалки на кърмата и позлатени спирални орнаменти по всички повърхности. Предоставиха платната на Локи и Джийн под минималния надзор на Калдрис, а Мерейн седна на носа. Локи се зачуди дали тя изобщо можеше да се чувства удобно на друго място.

Отплаваха на север, после заобиколиха Сребърната Марина и завиха на запад, подгонили синята сянка на нощното небе на далечния хоризонт.

Скоро пуснаха котва, за да огледат самотната кула.

Страгос не похвали Локи и Джийн за управлението на лодката, но и не ги нахока.

— Обветрената скала — повтори Джийн. — Чувал съм за нея. Някаква крепост.

— Затвор, мастер Де Фера.

— Ще го посетим ли тази сутрин?

— Не — отвърна Страгос. — Скоро ще се върнете и ще слезете на сушата. Сега искам само да го видите… и да ви разкажа една историйка. Имам на служба един капитан, на който никак, ама никак не може да се разчита, но досега великолепно успяваше да прикрива недостатъците си.

— Думите са безсилни да изразят колко съжалявам да чуя това — рече Локи.

— Той ще ме предаде — продължи Страгос. — От месеци е замислил голямо и окончателно предателство. Ще открадне от мен нещо изключително ценно и ще го обърне срещу мен така, че всички да видят.

— Трябваше да го следите по-внимателно — измърмори Локи.

— Следях го — отвърна Страгос. — И в момента го следя. Капитанът, за когото говоря, си ти.

Обветрената скала имаше само една врата — обкована с желязо, единайсет стъпки висока, заключена и вардена отвътре. Когато Локи и Джийн се приближиха, един капак в стената до вратата се приплъзна встрани и в отвора се появи глава, очертана от светлината на лампата. Жената страж попита със съвсем невъзмутим глас:

— Кой е?

— Офицер на Архонта и Съвета — отвърна Локи с ритуална официалност. — Този човек е моят боцман. Ето заповедта и документите ми.

Той подаде на жената зад вратата наръч документи, свити на стегнато руло. Тя затвори капака. Локи и Джийн изчакаха мълчаливо няколко минути, заслушани в шумоленето на вълните над близките рифове. Двете луни тъкмо изгряваха и посребряваха Южния хоризонт, а звездите обсипаха безоблачното небе като захарни кристали, разпръснати върху черно платно.

Най-сетне се разнесе дрънчене на метал, пантите заскърцаха и тежките порти се разтвориха. Жената страж излезе да ги посрещне и отдаде чест, но не върна документите на Локи.

— Извинявам се за забавянето, капитан Равел. Добре дошли в Обветрената скала.

Локи и Джийн я последваха във входната зала на кулата, разделена на две от черна желязна решетка, висока от пода до тавана, по цялата й ширина. В далечния край на решетката един мъж, седнал зад дървено писалище, управляваше механизмите, които след малко захлопнаха вратата зад гърбовете им.

Мъжът, също като жената, беше облечен в синьото на Архонта под оребрената черна кожена ризница — предпазители на ръцете, жилетка и предпазител за врата. Беше гладко избръснат и красив и изчака зад решетките жената да му подаде документите на Локи.

— Капитан Орин Равел — рече тя. — И боцманът му. Тук са по заповед на Архонта.

Мъжът дълго оглежда документите на Локи, а после кимна и ги подаде през решетката.

— Разбира се. Добър вечер, капитан Равел. Този мъж е вашият боцман Жером Валора?

— Да, лейтенант.

— Дошли сте да видите затворниците във втората килия? Някого конкретно ли?

— Само общ оглед, лейтенант.

— Както ви е угодно. — Мъжът свали един ключ от врата си, отвори единствената врата в желязната решетка и излезе при тях усмихнат. — Ще се радваме да ви окажем всякаква помощ, изисквана от Протектора, господине.

— Силно се съмнявам — отвърна Локи и стилетът се приплъзна в лявата му длан. Той замахна и поряза жената страж зад дясното ухо, по оголената кожа между кожения предпазител за врата и изпънатата й коса. Тя извика, завъртя се и мигом извади сабята си от закалена стомана от ножницата.

Джийн се справи с мъжа още преди тя да успее да я извади. Стражът нададе сподавен звук на изненада, когато Джийн го натресе в решетката и му нанесе рязък страничен удар по врата с дясната си длан. Кожената ризница попречи на удара да бъде смъртоносен, но без да намали шока. Стражът изпъшка и Джийн с лекота го притисна изотзад, обездвижи ръцете му и го стисна в желязна хватка.

Локи се стрелна назад, извън обсега на жената, а тя замахна със сабята. Първата й атака бе бърза и острието мина на косъм от него. Втората — малко по-бавна, и Локи VI избегна лесно. Жената се приготви да нападне за трети път, но се препъна в собствения си крак. Ченето й увисна изненадано.

— Ти… копеле… — измънка тя. — От… от… отрова.

Локи потрепери, когато жената се захлупи по очи на каменния под — бе възнамерявал да я хване, но веществото по острието действаше по-бързо от очакваното.

— Копеле! — прокашля се лейтенантът и се замята безпомощно в хватката на Джийн. — Ти я уби!

— Разбира се, че не съм я убил, малоумнико! Честно, вие, хора… изкараш тука сабя, където и да е, и веднага решавате, че си убил някого. — Локи застана пред стража и му показа стилета. — Веществото, с което е намазано острието, се нарича Мраз за ума. Спиш дълбоко цяла нощ и се будиш по обед. И тогава е същински ад. Извинявам се. Във врата ли искаш или по дланта?

— Ти… Проклет предател!

— Значи във врата. — Локи резна мъжа зад лявото ухо и още непреброил до осем, той се свлече в ръцете на Джийн, по-отпуснат от мокра коприна. Джийн внимателно го положи на пода и свали от колана му малка халка с железни ключове.

— Така — рече Локи. — Да посетим втората тъмница.

— Равел не съществуваше допреди месец — обясни Страгос. — Не и преди да разполагам с теб, за да изградя лъжата около теб. Дузина от най-доверените ми мъже и жени ще се закълнат, че той съществува наистина, че са изпълнявали задачи и са се хранили заедно с него, че са разговаряли за задължения и всякакви дреболии в неговата компания.

Счетоводителите ми изготвиха заповеди, разписания за дежурства, разписки за плащания и други документи и ги вкараха в архивите ми. Мъже под името на Равел наемаха стаи, купуваха стоки, шиеха си по поръчка униформи, доставени в Марината на мечовете. По времето, когато аз ще се заема с последиците от твоето предателство, той ще изглежда истински — и като факт, и като спомен.

— Последици? — попита Локи.

— Равел ще ме предаде, точно както ме предаде и капитан Бонер, когато изведе моя кораб „Василиск“ от пристанището преди седем години и вдигна червеното знаме. Това ще се случи пак… два пъти на един и същ Архонт. По някои краища ще ми се подиграват известно време. Временна загуба заради дългосрочната печалба. — Той се намръщи. — Не си ли се замислял как ще откликне обществото спрямо онова, което уреждам, мастер Коста? Аз несъмнено съм се замислял.

— Богове, Максилан — възкликна Локи, като си играеше разсеяно с възела на едно от въжетата, крепящо относително малкото главно платно на кораба. — В плен на морето да се преструвам на майстор в занаят, за който не знам почти нищо, и да се боря за живота си с твойта шибана отрова в моите вени! Ще се постарая да те включа в молитвите си заради тегобите ти.

— И Равел е магаре — отвърна Архонтът. — Специално съм го вписал в миналото му. А сега нещо, което трябва да знаеш за Тал Верар — стражите на Приори вардят затвора Високата цитадела в Кастелана. Повечето затворници на града ги вкарват там. Но макар Обветрената скала да е много по-малка, тя е моя. Служителите и снабдителите са само мои хора.

Архонтът се усмихна.

— Ето там предателството на Равел ще мине границата, след която няма връщане. И оттам, мастер Коста, вие ще вземете екипажа си.

Точно както ги предупреди Страгос, наложи се да обезвредят и още един страж на първия подземен стаж с килии под входната зала, в подножието на широка вита стълба от черно желязо. Каменната кула над тях беше за стражите и алхимичните светлини. Истинското предназначение на Обветрената скала обслужваха три древни каменни подземия далеч надолу под морската повърхност, в основата на острова.

Мъжът ги видя, че идват, и незабавно застана нащрек — без съмнение слизането на Локи и Джийн без придружители беше нарушение на устава. Щом той се втурна нагоре по стъпалата, Джийн го освободи от меча, изрита го в лицето и докато се гърчеше, го удари в корема. След едномесечното изпълнение на прищевките на Калдрис силата му като че бе нараснала повече от всякога и на Локи почти му дожаля за клетника, който се мяташе под него. Той се пресегна, боцна стража с малко Мраз за ума и подсвирна весело.

Край с нощната смяна — отряд скелет, без готвачи и други служители. Един страж на кея, двама във входната зала, един в първото подземие. Двамата на покрива по пряка заповед на Страгос бяха пийнали упойващ чай и бяха заспали с чайника помежду им. Сутрешната смяна щеше да ги намери заедно с допустимото извинение за състоянието им и това щеше да обвие цялата афера с още един пласт на объркване.

В самата Обветрена скала не държаха лодки, затова дори и да предположеха, че някой затворник ще успее да избяга от килиите с железни решетки, вкопани в сълзящите от влага стени на старите подземия, и да се измъкне на свобода през преградената с решетки входна зала и единствената укрепена врата, щеше да му се наложи да проплува цяла миля в открито море (най-малкото), наблюдаван с интерес от многобройни прегладнели изчадия в дълбините.

Локи и Джийн подминаха желязната врата, водеща към килиите в първото подземие, и продължиха надолу по витото стълбище. Въздухът беше влажен и миришеше на сол и некъпани тела. След като минаха през желязната врата на втория етаж, те се намериха в подземие, разделено на четири големи килии, дълги и с ниски тавани, по две от всяка страна на дългия петнайсет стъпки коридор между тях.

Само една от тези килии бе заета — няколко десетки мъже спяха на пода, осветени от бледозелената светлина на алхимични кълба, окачени високо по стените. Тук въздухът смърдеше, напоен с миризмите на непрани чаршафи, урина и престояла храна. Тънки струйки мъгла се виеха около затворниците. Няколко будни чифта очи проследиха Локи и Джийн, щом приближиха вратата.

Локи кимна на Джийн и едрият задумка с юмрук по решетката на вратата. Тя издрънча остро и отекна непоносимо в сълзящите стени на подземието. Стреснатите затворници се надигнаха от мръсните си сламеници, разкрещяха се и заругаха.

— Ей, мъже, уютно ли ви е там вътре? — кресна Локи, като се мъчеше да надвика врявата. Джийн престана да думка.

— Много по-уютно ще ни бъде, ако тук при нас има хубавичък, сладичък верарски капитан, та да го ебем отвсякъде! — отвърна един затворник до вратата.

— Нямам никакво търпение — рече Локи и посочи вратата, от която бяха дошли с Джийн. — Ако изляза през оная врата, няма да се върна повече.

— Чупката тогава и ни остави да спим! — заяви едно плашило в далечния ъгъл на килията.

— А ако не се върна повече — продължи Локи, — то никой от вас, клети копелета, никога няма да разбере защо в първото и третото подземие има затворници във всяка килия… а пък това е съвсем празно, освен вас.

Това успя да ги заинтригува. Локи се усмихна.

— Така е по-добре. Моето име е Орин Равел. Допреди няколко минути бях капитан от флотата на Тал Верар. А Вие сте тук, защото аз съм ви избрал. Всичките до един. Аз ви избрах и после аз съчиних заповедите, които ви пратиха в подземие с празни килии.

— Аз избрах първоначално четирийсет и четирима затворници — рече Страгос, докато гледаха Обветрената скала, огряна от лъчите на утринното слънце. Една лодка с войници в сини дрехи идваше насам в далечината, вероятно за да сменят сегашната стража. — Изпразних второто подземие и оставих там само тях. Всички заповеди с подпис „Равел“ са приемливи, но при внимателен оглед признаците за фалшифициране ще бъдат забелязани. Мога да използвам това по-късно като уместно оправдание да арестувам няколко чиновници, чиято вярност не е… достатъчно пряма за моя вкус.

— Бива си го това! — одобри Локи.

— Да — продължи Страгос. — Тези затворници до един са първокласни моряци, взети от кораби, конфискувани по най-разнообразни причини. Някои са в затвора от няколко години. Мнозина всъщност са бивши членове на екипажа на твоя „Червен вестоносец“, извадили късмета да не ги екзекутират заедно с началниците им. А някои дори е възможно да имат опит като пирати.

— Защо държите затворници в Скалата? — попита Джийн. — По принцип?

— Фураж за веслата — отвърна Калдрис. — Удобно е да ти е подръка. Като избухне война, всичките ще бъдат помилвани, ако се съгласят да работят като гребци на галери, докато трае тя. В Скалата през повечето време има някоя и друга галера.

— Калдрис е напълно прав — потвърди Страгос. — Сега, както казах, някои от тези мъже са там от няколко години, но на никого не се е налагало да търпи такива условия като в последните месеци. Бях ги лишил от всичко, от чистите чаршафи до редовното хранене. Стражите бяха жестоки и докато те спяха, им вдигаха шум и ги заливаха с кофи студена вода. Смея да твърдя, че сега няма нито един сред тях, който да не мрази Обветрената скала, Тал Верар и мен. Лично.

Локи кимна бавно.

— И затова очаквате затворниците да посрещнат Равел като свой спасител.

— Значи ти си виновен, задето са ни тикнали в тоя ад, шибан верарски гъзолизец?

Един от затворниците дойде до решетката и я стисна. Порутената килия трябваше да издържи на телосложение, страховито подобие на старинните статуи на герои. Локи предположи, че той е отскоро тук — мускулите му изглеждаха като издялани от вещерско дърво. Кожата и косата му бяха толкова черни, че се отърсваха, сякаш презрително, от бледозеленото сияние.

— Аз съм този, заради когото са ви преместили в това подземие — рече Локи. — Но не аз съм ви натикал в затвора. И не съм се разпоредил аз да проявяват към вас подобно отношение.

— „Отношение“ е много префърцунена дума!

— Как ти е името?

— Джабрил.

— Ти ли си тарторът?

— На какво? — Гневът на мъжа като че се поуталожи и премина в уморено примирение. — Зад железните решетки никой не е шибан тартор, капитан Равел. Пикаем там, където спим. Не правим проверки и не дежурим на смени, да му се не види.

— Вие всичките сте моряци — рече Локи.

— Бивши моряци — поправи го Джабрил.

— Знам ви какви сте. Иначе нямаше да сте тук. Замислете се — крадците ги пускат от затвора. Те отиват в Западната цитадела и се скъсват от тежък, робски труд, докато пукнат или ги помилват. Но дори и на тях им позволяват да видят небето. Дори и техните килии имат прозорци. Военнопленниците си заминават у дома, когато войната свърши. Длъжниците са свободни да си тръгнат, когато дълговете им се изплатят. Но вие, клети копелета… Вие сте затворени тук пряко нужда. Вие сте добитък. Ако има война, ще ви приковат за веслата, а пък ако няма… Ами…

— Война винаги има — рече Джабрил.

— От последната са минали седем години — уточни Локи, и после застана на решетката точно срещу Джабрил и го погледна в очите. — Може да минат и още седем. Може би никога няма да има. Наистина ли искаш да остарееш в това подземие, Джабрил?

— А какъв друг избор имам… капитане?

— Някои от бас са дошли тук от един кораб, конфискуван наскоро. Капитанът ви се е опитал да прекара контрабанда гнездо с оси стилет.

— Да, „Благополучното начинание“ — отвърна Джабрил. — Бяха ни обещали огромни купища злато за тази работа.

— Шибаните гадове убиха осем души по време на плаването — обади се друг затворник. — Мислехме си, че ще наследим дяловете им.

— Излезе, че късмета са го извадили те — додаде Джабрил. — Не им се наложи да търпят това проклето място.

— „Благополучното начинание“ е закотвен в Марината на мечовете — рече Локи. — Прекръстен е на „Червеният вестоносец“. Подновен, зареден с нови запаси, ремонтиран и опушен. Разхубавен. Архонтът смята да го вземе на служба.

— Браво на проклетия Архонт.

— Ще го командвам аз — рече Локи. — Той е на мое разположение. Ключовете са у мен.

— Тогава какво искате, ебати?

— Половин час след полунощ е. — Локи сниши глас до театрален шепот, който отекна драматично чак до дъното на килията. — Сутрешната смяна ще пристигне чак след повече от шест часа. А всички стражи в Обветрената скала… в момента… са в безсъзнание.

Цялата килия се изпълни с опулени очи. Мъжете се надигаха от сламениците си и се залепяха за решетките — необуздана, ала съсредоточена тълпа.

— Довечера напускам Тал Верар — рече Локи. — За последен път обличам тази униформа. Квит съм с Архонта и всичко, което той символизира. Смятам да взема „Червеният вестоносец“ и за тази цел ми трябва екипаж.

Тълпата от затворници се заблъска шумно и задърдори. През решетките към Локи се протегнаха ръце и той отстъпи назад.

— Аз работя на мачтата! — провикна се един от затворниците. — Много съм добър! Вземете ме!

— Девет години плавам по моретата! — изкрещя друг. — Всичко мога!

Джийн пристъпи напред, задумка отново по вратата на килията и ревна:

— ТИХОООО!

Локи вдигна във въздуха халката с ключовете, която Джийн взе от лейтенанта във входната зала.

— Ще отплавам на юг по Пиринчено море — заговори той. — Отивам в Порт Продигал. Това няма да се подлага на гласувания и преговори. Плавате с мен, плавате под червения флаг. Ако искате да напуснете, като стигнем Островите на призрачните ветрове — може! Но дотогава дебнем за парите и плячката. За кръшкачи място няма! Става дума за равни дялове.

Това щеше да им даде повод за размисъл, помисли си Локи. Пиратските капитани обикновено вземаха от два до четири дяла от десет от всяка плячка в морето. Само мисълта за равни дялове за всички би потиснала многобройни пориви за бунт.

— Равни дялове — повтори той, надвиквайки нов внезапен изблик на дърдорене. — Но трябва да вземете решение тук и сега. Положете клетва пред мен като ваш капитан, и ще ви освободя незабавно. Имам средствата да ви отведа от тази скала до „Червеният вестоносец“. Разполагаме с цели часове на тъмно, за да се измъкнем от пристанището и да се отдалечим. Ако не искате да дойдете, добре. Но в този случай не ви се полагат никакви любезности. Оставате тук, след като си тръгнем. Може би сутрешната смяна ще се впечатли от верността ви… но се съмнявам. Кой сред вас ще се въздържи?

Никой от затворниците не каза нищо.

— Кой сред вас ще излезе на свобода и ще стане член на моя екипаж?

Взривът от викове и ликуване накара Локи да трепне и после той си позволи широка, искрена усмивка.

— Всички богове са ви свидетели! — извика той. — На уста и на сърце!

— Заклехме се! — изрече Джабрил и всички около него закимаха.

— Тогава бъдете верни на клетвата си или се молете да умрете и да бъдете проклети и да отредят, че не сте достойни на везните на Господарката на дългото мълчание!

— Ще бъдем верни! — отекна хор от викове.

Локи подаде халката с ключовете на Джийн. Затворниците наблюдаваха в невярващ екстаз как той намери нужния ключ, пъхна го в ключалката и го завъртя енергично надясно.

— Има един проблем — рече Страгос.

— Само един? — Локи завъртя очи.

— От четирийсет и четиримата, които избрах, са останали само четирийсет.

— И как съответства това на нуждите на кораба?

— Имаме храна и вода за сто дни за шейсет души — намеси се Калдрис. — И половината ще се справят добре с кораба. След като ги разпределим, ще се оправим чудесно с моряците на въжетата.

— Така е — рече Страгос. — Липсващите четирима са жени. Бях ги настанил в отделна килия. Една от тях се разболя от затворническа треска и скоро всичките се заразиха. Нямах друг избор, освен да ги преместя на брега. Те са толкова отпаднали, че не могат да си вдигнат и ръцете, да не говорим за включване в експедицията.

— Няма да излезем в морето без жена на борда — рече Калдрис. — Няма ли тогава Мерейн да дойде с нас?

— Боя се, че моите дарби ще са нужни другаде — отвърна мило тя.

— Това е лудост! — кресна Калдрис. — Предизвикваме Бащата на бурите!

— Можеше да намерите жени за екипажа ви в Порт Продигал, може би дори добри офицери. — Страгос разпери ръце. — Несъмнено ще се оправите, докато доплавате дотам.

— Ще ми се и аз да можех да го заявя — рече Калдрис с призрачен поглед. — Мастер Коста, това е лошо начало. Трябва да имаме котки. Цяла кошница котки за „Червеният вестоносец“. Нужен ни е целият късмет, който можем да откраднем. Всички богове са ви свидетели, недопустимо е да нямаме котки на кораба, преди да потеглим на плаване!

— И няма да го допусна — рече Локи.

— Значи се договорихме — обади се Страгос. — Слушай сега внимателно, Коста. Относно… дълбочината на твоето заблуждение. В случай че имаш някакви опасения. Никой от мъжете, които ще вземеш от Обветрената скала, не е служил в моята флота и затова те нямат представа какво да очакват от мой офицер. Не след дълго ти вече ще си Равел пиратът, а не Равел, капитанът от флотата, така че си изграждай образа, както намериш за добре, и не се тревожи за дреболиите.

— Това е добре — рече Локи. — И без това главата ми вече ще се пръсне от тях.

— Имам и едно последно условие — продължи Страгос. — Мъжете и жените, които служат в Обветрената скала, дори и тези, които не участват в този заговор, са сред най-добрите и най-верните ми войници. Ще ти осигуря средство да ги обезвредиш, без да им нанасяш трайни увреждания. По никой начин те не бива да пострадат — нито от теб, нито от екипажа ти, и боговете да са ти на помощ, ако оставиш подире си мъртъвци!

— Странни чувства за човек, който твърди, че рискът не му е непознат.

— Бих ги пратил в битка по всяко време, Коста, и доброволно бих ги загубил. Но никой, който носи честно моята униформа, няма да умре заради този заговор! Честта ми ме задължава да им осигуря поне това. Предполага се, че вие сте вещи в занаята си. Смятайте го за проверка на вашата вещина.

— Ние не сме проклети убийци! — заяви Локи. — Ние убиваме, ако имаме солидно основание, когато изобщо убиваме.

— Толкова по-добре — отвърна Страгос. — Само това имах да ви кажа. Днешният ден е ваш, действайте, както намирате за уместно. Утре вечер, малко преди полунощ, ще слезете при Обветрената скала и ще се заемете с делото.

— Имаме нужда от противоотровата — рече Локи. Джийн и Калдрис кимнаха.

— Разбира се. И тримата ще получите последните си стъкленички точно преди тръгване. А след това… Ще очаквам първото ви завръщане до два месеца. И доклад за вашия напредък.

Локи и Джийн успяха криво-ляво да строят новия си екипаж във входната зала. Наложи се Джийн да си покаже силата на неколцина мъже, които се опитаха да си изкарат яда на спящите стражи.

— Казах, че ако ги докоснете, ви грози заплаха! — изръмжа Локи за трети път. — Оставете ги на мира! Ако ги оставим мъртви, ще загубим симпатиите на всички! Оставете ги да живеят, и верарците ще се смеят още месеци наред, като се сетят за това!

— А сега изтегляйте се тихо към пристана! — продължи той. — Не бързайте, разтъпчете си краката, огледайте продължително и хубаво морето и небето. Аз трябва да докарам лодката и тогава да потеглим. Заради всички нас дори не гъквайте!

Те се подчиниха на нарежданията му — разделиха се на малки шушнещи си групички и заизлизаха от кулата. Локи забеляза, че някои се бавят около вратата, залепили длани на камъните, сякаш ги бе страх да излязат под открито небе. Не би могъл да ги вини — бяха прекарали месеци и години в подземието.

— Прекрасно! — възкликна Джабрил, който се изравни с Локи, докато вървяха към пристана, където сновеше Калдрис с фенера. — Прекрасно, заеби! Почти толкова прекрасно, колкото и това, че не ми се налага да усещам миризмата на всички ни едновременно!

— Съвсем скоро пак ще се тъпчете заедно — напомни му Локи.

— Да. Същото, ама друго.

— Джабрил! — Локи заговори по-високо. — След време, като си опознаем силните страни, можем да гласуваме истински за някои нужни ни офицери. Засега те обявявам за свой действащ помощник-капитан.

— Помощник по какво?

— Помощник, по каквото и да е. — Локи се ухили и го тупна по гърба. — Вече не съм във флотата, не помниш ли? Ще отговаряш пред Жером. Ще държиш мъжете в ред. Вземете оръжията на войника, вързан на пристана, за в случай че ни се наложи да изстреляме малко олово тази вечер. Не очаквам битка, но трябва да сме подготвени.

— Добър вечер, капитан Равел — поздрави Калдрис. — Виждам, че сте ги довели точно както го бяхте намислили.

— Да — отвърна Локи. — Джабрил, това е Калдрис, моят майстор мореплавател. Калдрис, Джабрил е действащ помощник-капитан под началството на Жером. Слушай! — Локи издигна глас, но не до крясък, а само колкото да проехти над водата до невидими уши. — Дойдох с лодка за шестима, но наблизо имам лодка за четирийсет души. Трябват ми двама, за да ми помогнат да гребем. След няма и половин час потегляме!

Двама млади затворници излязоха отпред — изглежда, нямаха търпение да се заловят с каквото и да било, което би облекчило скуката от всичко преживяно.

— Така! — Локи се качи в малката лодка след Калдрис и двамата моряци. — Жером, Джабрил, пазете реда и тишината! Опитайте се да отделите тези, които могат да се заловят веднага за работа, от онези, на които ще са им нужни няколко дни, за да си възстановят силите.

На около половин миля от Обветрената скала бе закотвена дълга лодка, невидима на лунната светлина, докато фенерът на Калдрис не я освети от около петдесет крачки. Двамата с Локи бързо издигнаха малкото й платно, а после бавно, но сигурно поеха обратно към затвора заедно с двамата бивши затворници, които гребяха подире им е малката лодка. Локи се оглеждаше нервно — забеляза едно-две платна да бледнеят на далечните хоризонти, но по-наблизо нямаше нищо.

— Слушайте ме добре — рече той, щом вързаха лодката на пристана и бъдещият му екипаж я наобиколи. Приятно се изненада колко бързо те се бяха заели с належащата работа. Разбира се, в това имаше логика — това бяха моряци от конфискувани кораби, а не закоравели престъпници, осъдени за отделни престъпления. Това не ги правеше светци, но беше хубаво поне веднъж нещо непредвидено да работи в негова полза. — Тези, които са способни, да хващат веслата. Не се срамувайте, ако засега нямате сили — знам, че някои от вас са прекарали там долу твърде много време. Просто седнете в средата на лодката и си кротувайте. По време на плаването ще се съвземете. Имаме много ядене.

Това ги поободри. Локи знаеше, че щом поемат по море, дажбите им лесно можеха отново да се сведат до затворническата помия, която изоставяха тук, но имаха запаси от прясно месо и зеленчуци за още доста дни наред.

Под строй, бившите затворници се качиха на борда на лодката. Скоро покрай планширите се бяха наредили онези, които смятаха, че имат достатъчно сили, и веслата се плъзнаха в улеите си. Джабрил застана на носа и махна на Локи и Калдрис, когато всичко бе готово.

— Така — рече Локи. — „Вестоносец“ е закотвен южно от Марината на мечовете, откъм морето, и не му трябва нищо, освен екипаж. Един страж е на нощна вахта — аз ще се оправя с него. Само ни следвайте и се качете на борда, след като аз се кача. Мрежите са спуснати, отбранителните средства са прибрани.

Той застана на носа на малката лодка и зае, както се надяваше, подходяща царствена поза. Джийн и Калдрис хванаха веслата, а последните двама затворници седнаха на кърмата. Единият държеше фенера на Калдрис.

— Кажете сбогом на Обветрената скала, момчета — рече Локи. — И „Майната ти“ на Архонта на Тал Верар. Отплаваме.

Една сянка сред сенките наблюдаваше как двете лодки потеглят.

Мерейн напусна позицията си до кулата и махна леко, щом ниските сиви силуети изчезнаха на Юг. Тя спусна черния копринен шал, покриващ долната половина на лицето й, и бутна качулката на черната си връхна дреха. Спотайваше се в сенките край кулата близо два часа и търпеливо чакаше Коста и Де Фера да приключат с работата си. Собствената й лодка бе вързана под едни скали от източната страна на острова — малка черупчица от обработена кожа, опъната на дървен скелет. Дори и на лунната светлина тя бе невидима във водата.

Мерейн тихо влезе във входната зала на двореца и намери двамата стражи точно както очакваше — нехайно проснати в хватката на съня, предизвикан от Мраза за ума. Верни на желанията на Архонта, Коста и Де Фера бяха ги опазили невредими.

— Уви! — прошепна тя, щом коленичи над лейтенанта и прокара облечен в ръкавица пръст по бузите му. — Ти си красавец.

Мерейн въздъхна, извади нож от ножницата под връхната си дреха и преряза гърлото му с един-единствен бърз замах. Дръпна се, за да избяга от разтеклата се локва кръв, избърса острието в брича на стража и се загледа в жената, лежаща в средата на залата.

Двамата на върха можеха да останат живи — не би било допустимо някой да се изкачи горе и да ги довърши. Но можеше да убие онзи на пристана, двамата тук и онзи, който се предполагаше, че е долу.

Според нея щеше да е достатъчно — не че желаеше Коста и Де Фера да се провалят. Но ако те се завърнеха успешно от мисията си, какво би спряло Страгос да им възложи и друга задача? Отровата му ги превръщаше в негови оръдия за безкраен срок. И ако бе възможно те да се завърнат като победители, тогава… такива мъже бе по-добре да умрат, ако не можеха да бъдат от полза на интересите, които обслужваше тя.

Мерейн решително се зае да приключи със задачата си. Мисълта, че поне този път щеше да е напълно безболезнено, я утешаваше.

— Капитан Равел!

Войникът бе от онези, които бе подбрал лично Архонтът, за да участват в измамата. Той се престори на изненадан, когато Локи се изкачи на палубата на „Червеният вестоносец“, следван от Джийн, Калдрис и двамата бивши затворници. Лодката, пълна с мъже, побутваше десния борд на кораба.

— Не ви очаквах тази вечер, господине… Господине, какво става?

— Взех решение — заяви Локи и отиде при войника. — Този кораб е прекалено хубав, че да го притежава Архонтът. Затова ще го отърва от грижата за него и ще го откарам в морето.

— Ама чакайте… Чакайте, господине, не е смешно!

— Зависи от това къде си застанал — рече Локи, пристъпи напред и се престори, че удря войника в корема. — Зависи от това дали стоиш прав. — Както се бяха уговорили, мъжът изигра много достоверно покосяване от опустошителен удар, строполи се по гръб на палубата и се загърчи. Локи се ухили. Нека новият му екипаж да си шушне за това помежду си!

Въпросният екипаж тъкмо бе започнал да се катери по мрежите откъм десния борд. Локи освободи войника от меча, щита и ножовете му, а после отиде при Джийн и Калдрис на перилата, за да помага на войниците да се качат.

— Какво ще правим с лодката, капитане? — попита Джабрил, щом се покатери на борда.

— Твърде е голяма, че да си я носим с нас на тоя дребосък — отвърна Локи и посочи с палец над рамото си към „укротения“ страж. — Ще го пуснем да плава с нея. Жером!

— Да, капитане!

— Качи всички тук и прати всички моряци в средата на кораба. Мастер Калдрис! Засега ти познаваш най-добре кораба — дай ни светлина!

Калдрис извади алхимични лампи от един шкаф до руля и ги накачи с помощта на Локи по палубата, докато меко сияещите златисти фенери не станаха повече от достатъчни. Джийн извади свирчицата си и я наду кратко три пъти. След малко екипажът се беше събрал в средата на палубата, пред главната мачта. Локи застана пред всички тях, съблече униформата на верарски офицер и я хвърли през борда. Те заръкопляскаха.

— А сега ни трябва бързина, но без нехайство! — заяви той. — Онези от вас, които не са убедени, че могат да работят, вдигнете ръце! Няма нищо срамно, момчета.

Преброи девет ръце. Повечето мъже, вдигнали ръка, бяха видимо възрастни или твърде измършавели. Локи кимна.

— Не ви се сърдим за честността. Като заякнете пак, ще поемете своя дял от работата. Засега си намерете място долу на главната палуба или под бака. Там, в главния трюм, има постелки и брезент. Можете да спите или да гледате веселбата, както ви е угодно на вас. А сега някой от вас може ли да каже, че става за готвач?

Един от застаналите зад Джабрил мъже вдигна ръка.

— Добре. Щом вдигнем котва, слизай долу да огледаш запасите. В бака имаме тухлена печка плюс алхимичен камък и казан. Като отминем стъклените рифове, искаме страхотно ядене, така че положи повечко старание! И отвори буре бира.

При тези думи мъжете заликуваха и Джийн наду свирката, за да ги укроти.

— Я по-тихо! — Локи посочи към потъналия в мрак остров от елдерглас, извисяващ се зад тях. — Марината на мечовете е от другата страна на този остров, а ние още не сме потеглили. Жером! Поеми кабестана и застани там за вдигане на котва! Вземи въже от Калдрис и ми помогни да се оправя с този.

Локи и Джабрил вдигнаха „обезвредения“ войник на крака. Локи завърза хлабав, ала много убедителен възел около ръцете му с връвта, донесена от Калдрис. След като потеглеха, мъжът можеше да се освободи сам за минути.

— Не ме убивайте, капитане! Моля ви! — смънка войникът.

— Никога не бих те убил — отвърна Локи. — Нужен си ми, за да отнесеш съобщение от мен на Архонта. Кажи му, че може да цунка гъза на Орин Равел, че съм си подал оставката от поста и че единственият флаг, под който ще лети хубавото му корабче оттук нататък, е червеният!

Локи и Джабрил прехвърлиха мъжа през борда и го спуснаха от десет стъпки височина на дъното на лодката. Той заскимтя от болка (без съмнение не се преструваше) и се претърколи, но инак изглеждаше невредим.

— Предай му го точно с тези думи! — провикна се Локи и Джабрил се засмя. — А сега, мастер Калдрис, потегляме в открито море!

— Много добре, капитан Равел. — Калдрис подбра четиримата мъже, застанали най-близо до него, и ги поведе надолу.

Под ръководството му те щяха да изтеглят плавно въжето на котвата към мястото й на третата палуба.

— Жером, моряците на кабестана за вдигане на котва!

Локи и Джабрил се присъединиха към останалите здрави членове на екипажа на кабестана, където и последните дебели дървени греди се плъзнаха в жлебовете си. Джийн наду свирката и мъжете натиснаха гредите заедно, рамо до рамо.

— Вдигай котва! Налягай! Налягай! Тласкайте силно, да я извадим чак тук, горе! — нареждаше Джийн с цяло гърло, задавайки ритъм на тласъците им. Мъжете напрягаха сили — мнозина от тях бяха по-слаби, отколкото биха си признали, но механизмът се завъртя и миризмата на мокро въже изпълни въздуха.

— Налягай! Налягай! Ако изтървете котвата, всичките ще се преебем!

Не след дълго те успяха да извадят котвата от водата и Джийн изпрати неколцина на носа дясно на борд, за да я прикрепят. Повечето отстъпиха от кабестана, като пъшкаха и се протягаха, и Локи се усмихна. Дори и старите му рани се чувстваха добре след това разкършване.

— А сега кой от вас е плавал на този кораб, когато е бил „Благополучно начинание“? Излезте отстрани.

Четиринайсет души, Джабрил включително, се отделиха от другите.

— А кои сред вас са работили на мачтата?

Седмина вдигнаха ръце. Засега бяха достатъчно.

— Има ли сред вас такива, които не познават кораба, но се чувстват добре там горе?

Четирима пристъпиха напред и Локи кимна.

— Добри момчета. Значи знаете къде ще ви пратя. — Той награби един от тях за рамото и го поведе към носа.

— Предна вахта. Кажете ми, ако нещо неблагоприятно изскочи пред нас. — Награби втори и му посочи главната мачта. — Вземи далекоглед от Калдрис — засега ти ще си на вахта на мачтата! Не ме гледай така — няма да се ебаваш с такелажа! Стой и не мърдай, и не заспивай.

— Мастер Калдрис! — ревна той, щом забеляза, че морският майстор се е върнал на палубата. — Югоизток към изток, през прохода от рифове, наречен Под стъклото!

— Ест, капитане, Под стъклото! Познавам го добре! — Калдрис, разбира се, бе измислил предварително курса им през стъклените рифове и внимателно бе обучил Локи какви заповеди да дава, докато се скрият от погледа на Тал Верар. — Югоизток към изток.

Джийн посочи единайсетте души, които се бяха кандидатирали доброволно да дежурят по реите на нока, където ги чакаха разгънатите платна, увиснали на лунната светлина като тънките пашкули на огромни насекоми. — Готови да спуснем марселите и брамселите! И правете точно каквото ви се каже!

— Мастер Калдрис, сега ще те видим разбираш ли си от работата! — провикна се Локи, неспособен да прикрие веселието си.

„Червеният вестоносец“ потегли на юг, опънал марсели и брамсели, като добре се възползваше от силния вятър, духащ западно от континента. Носът му пореше плавно спокойните тъмни води, а палубата под краката им бе наклонена почти незабележимо дясно на борд. Добро начало, помисли си Локи — добро начало на едно налудничаво начинание. Когато нагласи по-голямата част от екипажа на временните им позиции, той си открадна няколко минути на хакборда — наблюдаваше отраженията на двете луни по леките вълни на дирята им.

— Ама страшно се кефиш, капитан Равел. — Джийн застана до него на хакборда. Двамата крадци си стиснаха ръцете и се ухилиха един на друг.

— Сигурно — прошепна Локи. — Това сигурно е най-смахнатото нещо, което сме правили някога, така че сме длъжни да се кефим, да му се не види!

— Екипажът засега май вярва на театрото.

— Е, току-що са излезли от подземието. Уморени, недохранени, възбудени. Ще ги видим колко са умни след няколко дни храна и работа. Богове, поне на нищо не му сбърках името.

— Трудно е за вярване, че изобщо се заловихме!

— Знам. Още не мога да повярвам, че е истина. Капитан Равел. Помощник-капитан Валора. По дяволите, лесно ти е на тебе! Аз трябва да свикна да ме наричат „Орин“, а пък ти си остана Жером!

— Не виждах смисъла да си усложнявам живота — за това си имам теб.

— Я внимавай да не наредя да те набият с камшик на перилата!

— Ха! Един капитан от флотата вероятно би могъл. Но помощник-капитан на пират не е длъжен да търпи това. — Джийн въздъхна. — Мислиш ли, че някога пак ще видим континента?

— Аз имам сериозно намерение, по дяволите — отвърна Локи. — Имаме пирати за ядосване, щастливо завръщане за уреждане, Страгос за усмиряване, противоотрова за намиране и Рекин, когото да оберем до шушка. За два месеца в морето може и да добия поне най-малка идея как точно да стане!

Те се загледаха в оставащия все по-назад Тал Верар, в сиянието, обгръщащо Златните стъпала, и пламтящите факли на Кулата на греха, които бавно изчезваха зад тъмната грамада на югозападния полумесец на града. После поеха по навигационния канал между стъклените рифове В Пиринчено море към опасностите и пиратството. Надалече — за да намерят война и да я донесат обратно, в угода на Архонта.

— Платно! Платно два румба ляво на борд откъм носа!

Викът се процеди от горе на третата сутрин от плаването им на юг. Локи седеше в каютата си и разглеждаше мътното си отражение в нащърбеното огледалце, което бе сложил в сандъка си. Преди да потеглят, той използва малко алхимия от маскировъчния набор, за да възстанови естествения цвят на косата си, и сега по бузите му изникваше фина сянка в почти същия оттенък. Още не бе сигурен дали да се обръсне, но щом чу вика от горе, престана да мисли за брадата си. Мигом изскочи от каютата, изкачи се по разнебитените стъпала на тъмната каюткомпания и излезе на квартердека под ярките утринни лъчи.

Високо горе бели перести облаци замрежваха синьото небе като струйки тютюнев дим, отлетели далеч от лулите на тези, които са ги издухали. Откакто излязоха в открито море, вятърът им духаше отляво и „Червеният вестоносец“ бе леко наклонен дясно на борд. Постоянното люшкане, скърцане и клатушкане на палубата бяха напълно чужди на Локи, който прекара последното си и единствено плаване по море затворен в килията заради болест. Ласкаеше се, че тренираната му гъвкавост на крадец доста му помага да се преструва на стабилен на палубата, но избягваше да се мотае твърде много по нея, за всеки случай. Ала поне този път явно беше неподатлив на морската болест и за това благодареше пламенно на Уродливия страж. Мнозина на борда нямаха тоя късмет.

— Какво става, мастер Калдрис?

— Радваме се на прекрасно утро, капитане, а вахтеният на мачтата казва, че имаме бяло платно два румба ляво на борд откъм носа!

Калдрис тази сутрин сам бе поел руля и пускаше малки облачета от евтин, купен на намалена цена тютюн, който вонеше на сяра. Локи набърчи нос.

Той въздъхна скришом, извади възможно най-внимателно далекогледа си и забърза напред по бака към перилата на десния борд на носа. Да, ето го — там долу, мимолетно мярнало се бяло петънце, едва видимо над тъмносиния далечен хоризонт. Когато се върна на квартердека, Джабрил и още няколко моряци се въртяха наоколо и очакваха какво ще отсъди.

— Да му метнем ли очната ябълка, капитане! — Джабрил сякаш просто очакваше, но си личеше, че мъжете зад него са твърде въодушевени.

— Май искате рано-рано да опитате от равните дялове, а? — Локи се престори, че мисли задълбочено, и се обърна към Калдрис, колкото да улови тайния сигнал на морския майстор за недвусмислено „не“. Точно както бе очаквал, и би могъл да изтъкне основателни причини и без да му подсказват. — Не става, момчета. Знаете, че не бива. Още не сме си оправили кораба, както трябва — няма смисъл да се сбиваме с нечий чужд. Четвърт от нас още не стават за работа, а пък за битки да не говорим. Имаме прясна храна, чист кораб и цялото време на света. Ще ни изпаднат и по-добри възможности. Дръж курса, мастер Калдрис.

— Ест, държа курса!

Джабрил го прие — Локи бе открил, че този мъж притежава здраво ядро от здрав разум и доста големи знания за всяка страна от живота на борда на кораб, с което превъзхождаше Локи в това отношение. Бе отличен помощник, още един подарък от съдбата, за който трябваше да благодари. Мъжете зад Джабрил обаче… Локи инстинктивно усещаше, че имат нужда от задача, която да смекчи разочарованието им.

— Стрева — обърна се той към най-младия. — Вдигни лага на кърмата! Мал, ти наблюдавай пясъчния часовник, който отбелязва минутите! Докладвайте на мастер Калдрис. Джабрил, знаеш ли да боравиш с рефлексен лък?

— Да, капитане. Къс лък, рефлексен лък, дълъг лък. С всички тях уцелвам прилично.

— Имам десет в един шкаф долу в трюма на кърмата. Лесно се намират. Имам и към двеста стрели. Измайстори мишени за стрелба от зебло и слама и ги монтирай на носа, та никой да не получи неприятна изненада в гъза. Почни да обучаваш момчетата на групи, когато времето го позволява. Като му дойде времето най-сетне да погостуваме на някой друг кораб, искам добри стрелци по мачтите.

— Чудесна идея, капитане.

Това поне като че върна възбудата на моряците, обикалящи наоколо по квартердека. Повечето последваха Джабрил през един капак към главната палуба. Интересът им наведе Локи на друга мисъл.

— Мастер Валора!

Джийн беше при Мирлон, готвача, и проверяваше нещо на малката тухлена печка, стърчаща на бака. Той махна на Локи, че го е чул.

— До залез искам да съм сигурен, че всички мъже на борда знаят къде се намират всички шкафове с оръжие! Сам се погрижи!

Джийн кимна и се върна към заниманието си. Според Локи идеята капитан Равел да иска всеки мъж да е наясно къде са оръжията на кораба — освен лъковете имаше и брадви, саби, тояги и няколко пръта — щеше да се отрази много по-добре на духа им, отколкото ако той предпочиташе да ги държи заключени или скрити.

— Браво — подхвърли му тихо Калдрис.

Мал наблюдаваше как последните няколко песъчинки в часовника, прикрепен на бизанмачтата, изтекоха, обърна се към кърмата и извика:

— Дръж курса!

— Седем и половина възела! — провикна се Стрева след малко.

— Седем и половина — повтори Калдрис. — Много добре. Поддържаме горе-долу стабилна скорост, откакто напуснахме Верар. Добре вървим.

Локи хвърли поглед крадешком към клечките, забити в дупките на навигационната дъска на Калдрис, и компаса в компасната будка, който показваше, че са се отклонили само на косъм западно от южната посока.

— Много добра скорост поддържа — измърмори Калдрис, захапал пурата си. — Ще ни закара до Островите на призрачните ветрове може би за две седмици, смятано от днес. Не знам за капитана, но ако пристигнем няколко дни по-рано, ще се почувствам страшно по-добре!

— Дали ще се задържи? — Локи говореше възможно най-тихо, без да се налага да му шепне на ухо.

— Добър въпрос. Краят на лятото е странно време в Пиринчено море — там някъде вилнеят бури. Усещам го с кокалите си. Много са далече, но ни чакат.

— О, великолепно.

— Ще се оправим, капитане. — Калдрис извади пурата от устата си, изплю нещо кафяво на палубата и пак я пъхна между зъбите си. — Факт е, че се справяме съвсем добре, да се слави Господарят на ненаситните води!

— Убий го, Джабрил! Пронижи го в сърцето, мамка му!

Джабрил стоеше в средата на кораба срещу един фрак (дарен от раклата на Локи), прикован към широка дъска и подпрян на главната мачта, на около трийсет крачки нататък. И двете му ходила опираха в грубо начертана върху дъските на палубата тебеширена линия. В десницата си държеше нож за хвърляне, а в левицата — пълна бутилка с вино, според правилата на играта.

Морякът, който го насърчаваше с викове, се оригна шумно и затропа по палубата. Кръгът от мъже около Джабрил поде ритъма и започна да пляска и нарежда, отначало бавно, а после все по-бързо и по-бързо:

— Не разливай нито капка! Не разливай нито капка! Не разливай нито капка! Не разливай нито капка! Не разливай нито капка!

Джабрил изду мускули пред тълпата, замахна и метна ножа. Той уцели право в целта и се надигнаха викове, бързо преминали във вой. Джабрил бе разлял вино от бутилката.

— По дяволите! — кресна той.

— Хабиш виното! — кресна един от скупчените около него мъже с плам на жрец, заклеймяващ най-ужасно богохулство. — Плати глобата и го сложи там, където му е мястото!

— Ей, ама поне уцелих палтото! — ухили се Джабрил. — А ти като хвърляше, едва не уби човек на квартердека!

— Плати! Плати! Плати! — занарежда тълпата.

Джабрил вдигна бутилката към устните си, преобърна я и започна да лочи. Колкото повече намаляваше виното в бутилката, толкова по-силно и ритмично нареждаше тълпата. Мускулите по врата и челюстта на Джабрил се напрегнаха яко, той вдигна свободната си ръка високо във въздуха и изгълта и последните тъмночервени капки.

Тълпата заръкопляска. Джабрил дръпна шишето от устните си, наведе глава и опръска с вино най-близкия до него мъж.

— О, не! — провикна се той. — Аз разлях капка. А-хахаха!

— Мой ред е — обади се наквасеният моряк. — Ще загубя нарочно и ще те полея и аз, приятел!

Локи и Калдрис наблюдаваха от перилата на десния борд на квартердека. Калдрис си беше взел почивка, а това се случваше рядко. В момента Джийн бе поел руля. Плаваха в спокойния, мъглив сумрак, достатъчно приятен за Калдрис, че да се отдели на половин дузина крачки от безценното корабно кормило.

— Идеята беше добра — отбеляза Локи.

— Клетите копелета толкова време са били тъпкани, че си заслужават да се натряскат едно хубаво. — Калдрис пушеше бледосиня керамична лула, най-финото и изящно нещо, което Локи бе виждал в ръцете му, и мекото сияние на въглените огряваше лицето му.

По предложение на морския майстор Локи бе наредил да изкарат на палубата големи количества вино и бира („Червеният вестоносец“ имаше обилни запаси и от двете, а за екипажа — два пъти по-големи) и предложи на всички мъже на борда хубава почерпка по избор. Двойна доза прясно изпечено свинско, осигурено от дребното, ала тлъсто прасе, което караха със себе си, за тези, които щяха да останат трезви, за да стоят на вахта, и много пиене за останалите. Калдрис, Джийн и Локи бяха трезви, разбира се, заедно с: четиримата моряци, избрали свинското.

— Точно тези неща те карат да се чувстваш у дома си на кораба — рече Калдрис. — Помагат ти да забравиш каква скука и гадост може да е животът тук.

— Не е чак толкова зле — рече малко замечтано Локи.

— Да, казва го капитанът на шибания кораб в една нощ, пратена от боговете. — Той засмука дим и го издуха над перилата. — Е, ако уредим още няколко такива нощи, ще с разкошно, мамка му! Спокойните мигове са по-ценни от бичовете и оковите за дисциплината, помни ми думата.

Локи се загледа в черните вълни и се стресна, щом различи бледозелена форма, сияеща като алхимичен фенер, която изскочи от вълните и след малко цопна отново в тях. Щом той примига, следата й във въздуха присветна в цветна дъга.

— Богове! — възкликна той. — Какво е това, по дяволите?

Сега вече над вълните се бе образувал цял фонтан от тези същества, на около стотина метра от кораба. Те политаха безмълвно едно след друго, изскачаха от вълните и изчезваха в тях и озаряваха с призрачната си светлина водата, която я отразяваше като огледало.

— Ти наистина си новак в тези води — забеляза Калдрис. — Това са прелитащи духове, Коста. Южно от Тал Верар ги виждаш навсякъде. Понякога на големи ята или подскачащи в дъга над водата. Над корабите. Знае се, че ни следват. Но само в тъмното, да знаеш.

— Някакви риби ли са?

— Никой не знае със сигурност — отвърна Калдрис. — Прелитащите духове не могат да бъдат уловени. Нито докосвани, доколкото чувам. Те прелитат през мрежите като призраци. Може и да са.

— Зловещо е — рече Локи.

— След няколко години им свикваш — отвърна Калдрис, дръпна дим от лулата си и оранжевото сияние за миг се разпали. — Пиринчено море е много странно място, Коста. Някои твърдят, че е обитавано от духовете на Елдрените. А повечето — че е просто обитавано от духове. Виждал съм разни неща. Огънят на Света Корела, горящ в синьо и червено над нока, така плаши вахтата горе, че се напикават от страх. Плавал съм по морета като стъкло и видях… град веднъж. Там долу на дъното, не се шегувам. Стени и кули от бял камък. Съвсем ясно, точно под корпуса ни. Във вода, дълбока според нашите карти хиляда клафтера. Беше истински, колкото е истински и носът ми, а после изчезна.

— Ха — усмихна се Локи. — Бива си те в това! Няма нужда да си играеш с мен, Калдрис.

— Ни най-малко не си играя с теб, Коста. — Калдрис се намръщи и лицето му доби злокобно изражение в сиянието на лулата. — Обяснявам ти какво да очакваш. Прелитащите духове са само началото. По дяволите, та те са едва ли не дружелюбни! Там, в морето, има неща, в които дори и на мен ми е трудно да повярвам. Има и места, в които нито един разумен водач на кораб не ще припари. Места, които някак си… не е редно да съществуват. Места, които те причакват.

— Ах… — Локи си припомни отчаяните си първи години сред старите прогнили места на Камор и хилядите издигащи се порутени сгради, които сякаш причакваха в мрака малките деца, за да ги погълнат. — Сега схващам за какво говориш.

— Островите на призрачните ветрове… — продължи Калдрис. — Те са най-лоши от всички. Всъщност човешките същества са стъпвали само на осем-девет острова, от които са се върнали, за да разказват. Но само боговете знаят колко още се крият там долу под мъглите и какво, майната им, има по тях. — Той се умълча, а после продължи: — Чувал ли си някога за трите селища на Островите на призрачните ветрове?

— Не мисля — отвърна Локи.

— Е… — Калдрис отново дръпна от лулата си. — Първоначално са били три. Заселници от Тал Верар пристигнали там преди стотина години и основали Порт Продигал, Монтиер и Сребърна надежда.

Порт Продигал все още съществува, разбира се. Само едно е останало. Монтиер се развивал добре допреди войната със Свободната Армада. Продигал се е сгушил в чудесна отбранителна позиция, но не и Монтиер. След като се разправихме с флотата им, го посетихме. Изгорихме им рибарските кораби, отровихме им кладенците, потопихме пристаните им. Запалихме всичко, що стърчи, а после запалихме и пепелта. Все едно изтрихме името Монтиер от картата. Не си струва да се заселва пак.

— А Сребърна надежда?

— Сребърна надежда… — Гласът на Калдрис се сниши до шепот. — Преди петдесет години Сребърна надежда бе по-голяма от Порт Продигал. Намираше се на друг остров, много по на запад, и процъфтяваше. Това сребро не беше само надежда. Триста семейства бяха горе-долу.

Каквото и да се е случило, то се случи за една нощ. И тези триста семейства просто… изчезнаха.

— Изчезнаха?

— Изчезнаха. Стопиха се. Нито едно тяло не бе намерено. Нито една костица, която да кълват птиците. Нещо се спуснало от хълмовете, излязло от мъглата над джунглата, и само боговете знаят какво е било, но ги е взело всичките.

— Милостивият ад!

— Де да беше — рече Калдрис. — След това един-два кораба се позавъртяха там. Намериха един кораб от самата Сребърна надежда да се носи покрай брега, все едно е бил изоставен много набързо. На него намерили единствените тела, останали след цялата тази бъркотия. Неколцина моряци. Горе, по мачтите, чак по върховете им. — Калдрис въздъхна. — Покатерили се там, за да избягат от онова, което видели… и всички били избити от собствените си оръжия. Дори и там, където са били, те предпочели да се самоубият, но не и да застанат лице в лице с онова, което ги преследвало.

Затова запомни, мастер Коста. — Калдрис посочи кръга от весели, развилнели се моряци, които лочеха и мятаха ножове на светлината на алхимични глобуси. — Ти плаваш по море, където такива гадости се случват, и разбираш колко е ценно да превърнеш кораба в щастлив дом.

— Трябва да поговорим, капитан Равел.

Един ден бе отминал. Въздухът беше все още топъл, а слънцето все още печеше с осезаема сила, когато не бе скрито зад облаците, но вълните се надигаха и вятърът духаше по-силно. На „Червеният вестоносец“ му липсваше маса, за да реже като нож бурните вълни, без да се клатушка, и затова палубата под краката на Локи още по-малко му беше приятел.

Джабрил, съвзел се след близката си връзка с бутилката вино, и двойка по-възрастни моряци дойдоха при капитана, докато стоеше на парапета на десния борд в късния следобед, вкопчен в перилата, и се опитваше да си докара небрежен вид. Локи разпозна по-възрастните — бяха от онези, които в началото на плаването се бяха обявили за негодни. Дните, прекарани в почивка, и големите порции им се бяха отразили добре. Поради това, че корабният екипаж бе с отслабени сили, Локи наскоро се бе разпоредил на всяко ядене да се дават допълнителни дажби. Това се хареса на хората.

— Какво ти трябва, Джабрил?

— Котките, капитане.

Стомахът на Локи се продъни. С героично усилие той успя да си докара просто озадачен вид.

— Какво за тях?

— Бяхме долу на главната палуба — рече единият от по-възрастните моряци. — През повечето време спяхме. Още ме сме видели котки. Обикновено малките копеленца пълзят наоколо, правят номера, гледат да се излегнат върху нас.

— Разпитах — продължи Джабрил. — Никой не е виждал мито една. Нито на главната палуба, нито тук горе, нито на най-долната. Дори и в трюмовете. Във вашата каюта ли ги държите?

— Не — отвърна Локи и си представи съвсем ясно картинката на осемте котки (включително и котенцето на Калдрис), излегнали се доволно в една празна барака за оръжия над частния им залив в Марината на мечовете. Осем котки, които мъркат и мяучат над купи със сметана и блюда със студено пилешко.

Осем котки, които без съмнение все още се разполагаха в тази барака, където той ги забрави в нощта на съдбовното нападение над Обветрената скала. На пет дни и седемстотин мили път от тях.

— Котенца — изрече той бързо. — За това пътешествие купих няколко котенца, Джабрил. Реших, че на кораб с ново име му трябват нови котки. И да ви кажа, страшно са срамежливи — аз самият не съм видял и едно, откакто ги зарязах на долната палуба. Предполагам, че просто свикват с нас. Скоро ще ги видим.

— Ест, капитане. — Локи се изненада от видимото облекчение по лицата на тримата моряци. — Радваме се да го чуем. Не стига, че си нямаме жени на борда, докато достигнем Островите на призрачните ветрове, ама без котки щеше да е хептен страшно.

— Не бих търпял подобно оскърбление — прошепна единият от старите моряци.

— Ще слагаме месо всяка вечер — рече Джабрил. — Ще продължим да обикаляме палубите. Щом видим някое, веднага ще ви кажем.

— На всяка цена — рече Локи.

Морската болест нямаше нищо общо с внезапния му подтик да повърне през борда миг след като си тръгнаха.

Вечерта на петия ден, откакто потеглиха от Тал Верар, Калдрис седна в каютата на Локи да си поговорят на четири очи при затворени врати.

— Добре се справяме — рече морският майстор, въпреки че Локи виждаше тъмните, подобни на синини кръгове под очите му. Старецът спеше едва по четири часа на ден, откакто бяха излезли в открито море — не смееше да повери руля на Локи или Джийн без надзор. Най-сетне бе обучил един що-годе отговорен моряк за помощник, мъж на име Плешивия Мазука, но дори и на него му липсваха знания, а при това разпределение на вниманието му можеше да го обучава само по малко всеки ден.

Държанието на останалия екипаж все така си беше благословия за тях. Мъжете все още бяха преизпълнени с въодушевление за всякакъв труд след бягството им от затвора. Намериха се един некадърен дърводелец и един приличен майстор на платна, а единият от приятелите на Джабрил бе оптимистично избран за интендант, който да отговаря за преброяването и поделянето на плячката, когато се появи. Болните бързо оздравяваха и неколцина вече дежуреха на вахта. Най-сетне мъжете вече не се събираха да зяпат изнервено дирята на кораба и да се оглеждат за най-малкия признак, че ги преследват по море. Като че бяха решили, че са избегнали възмездието на Страгос… и, разбира се, не можеха да им кажат, че нищо такова не ги застрашава.

— Това е твое дело. — Локи потупа Калдрис по рамото.

Той се упрекваше, че не е помислил предварително какво напрежение ще стовари това пътешествие върху стареца. Мазука трябваше да бъде обучен по-бързо и двамата с Джийн да поемат, каквото могат, колкото и некадърни да бяха. — Дори и при море, гладко като стъкло, и хубав вятър нямаше начин да стигнем чак дотук без теб, по дяволите.

— Но се задава бурно време — предупреди ги Калдрис. — Време, което ще ни постави на изпитание. В края на лятото, както вече казах, избухват такива лайна, че могат да те съборят и да те издухат на другия край на света. Може дни наред да се подпираме с голи пръти и да драйфаме, докато не остане сухо място в трюма. — Морският майстор въздъхна, а после изгледа любопитно Локи. — Като споменах трюмовете, през последните един-два дни чух големи проклетии.

— Ами? — Локи се мъчеше гласът му да звучи равнодушно.

— Никой не е виждал котка на никоя от палубите. Ни то една не е излязла, където и да се крият, с нищо не можеш ги примами — нито с бира, нито с мляко, нито с яйца или месо. — Внезапно подозрение хвърли сянка върху челото му.

— Там долу има котки… нали?

— Ох… — възкликна Локи. Съчувствието към Калдрис все така му тежеше на сърцето. По изключение този път никак не му се щеше да лъже и той разтърка очи с пръсти, докато говореше. — Ох. Не, котките са си живи и здрави в бараката в Марината на мечовете, там, където ги оставих. Съжалявам.

— Шибан смешнико! — произнесе Калдрис с равен, безжизнен глас. — Моля ти се. Не ме лъжи за това, по дяволите.

— Не те лъжа. — Локи разпери длани и вдигна рамене.

— Знам, каза ми, че е важно. Но просто… онази нощ сто други неща ми бяха на главата. Имах намерението да ги взема, честно.

— Важно!? Казал съм ти, че е важно?! Казах ти, че без тях не може, мамка му, ето какво ти казах! — Калдрис продължаваше да шепне, но гласът му беше като съскане на вода върху горещи въглени. Локи потръпна. — Ти си поставил под заплаха душите ни, мастер Коста, проклетите ни душици! Нямаме жени, нямаме котки, нямаме истински капитан, да ти напомня, а към нас приижда лошо време!

— Съжалявам, честно!

— Да бе, честно! Бях толкова глупав, че пратих сухоземен смотаняк да вземе котките. Трябваше да пратя котките да ми докарат сухоземен смотаняк! Те нямаше да ме разочароват!

— Виж, със сигурност, когато стигнем в Порт Продигал…

— „Когато“ е нагло предположение, Леоканто. Защото много преди това екипажът ще загрее, че котките ни не са просто срамежливи, а въображаеми! Ако решат, че котките са измрели, ще ни сметнат за прокълнати и ще изоставят кораба, щом докоснем суша! Ако обаче липсата на смрадливи трупчета ги наведе на мисълта, че шибаният им капитан не е взел котки, ще те обесят на някой нок.

— Ох…

— Да не мислиш, че се шегувам? Те ще вдигнат бунт. Ако видим друго платно на хоризонта в която и да било посока, трябва да го погнем! И да влезем в битка. И знаеш ли защо? За да им вземем проклетите котки! Преди да е станало късно.

Калдрис въздъхна, преди да продължи, и изведнъж сякаш се състари с десет години.

— Ако към нас приижда буря от края на лятото, тя ще се движи на северозапад, по-бързо, отколкото можем да плаваме. Ще трябва да минем през нея, защото не можем да я надбягаме, като хукнем на изток. Тя пак ще ни настигне, и само дето ще ни настигне скапани. Проклет да съм, ще направя каквото мога, но довечера се моли в каютата си за едно.

— За какво?

— От проклетото небе да завалят котки.

Разбира се, тази нощ не падна никакъв удобен дъжд от мяукащи създания и когато Арки излезе на квартердека на другата сутрин, грозна, призрачно сива мъгла бе надвиснала над южния хоризонт като сянката на разгневено куче. Яркият медальон на слънцето, издигнало се в инак ясното небе, само я правеше да изглежда още по-зловеща. Десният борд на палубата се беше килнал още повече нагоре, а вървенето по левия беше все едно изкачване по малък хълм. Вълните плющяха по корпуса и се разбиваха на пръски, и изпълваха въздуха с мириса и вкуса на сол.

Джийн обучаваше малка група моряци да боравят с мечове и пръти в средата на палубата. Локи кимна разбиращо, сякаш забелязваше всеки нюанс от тренировката им и я одобряваше. Той обиколи палубата на „Червеният вестоносец“, като поздравяваше моряците по име и се опитваше да забрави чувството, че погледът на Калдрис прогаря дупки на гърба на туниката му.

— Добро ви утро, капитане — измърмори морският майстор, когато Локи дойде при кормилото. На ярките слънчеви лъчи Калдрис приличаше на таласъм — косата и брадата му бяха още по-бели, очите — хлътнали дълбоко сред тъмните сенки, а всяка бръчка по лицето му бе наново прорязана от ръката на Бога, който го притежаваше.

— Спал ли си тази нощ, мастер Калдрис?

— Странно, но не можах да мигна, капитане.

— Трябва да си починеш по някое време.

— Да, а корабът трябва да остане над водата, или поне съм чувал да го предлагат.

Локи въздъхна, обърна се с лице към носа и се загледа в притъмняващото небе на юг.

— Буря в края на лятото, осмелявам се да предположа. През доста от тях съм минал навремето. — Говореше със силен, нехаен глас.

— Съвсем скоро ще минете през още една, капитане.

Локи прекара следобеда в преброяване на запасите в главния трюм заедно с Мал като писар, който драскаше чертички по малка восъчна табличка. Промъкнаха се през гора от осолено месо в промазани платнени торби, окачени на гредите в трюма, които се клатеха все по-силно заедно с корпуса на кораба. Трюмът вече беше още по-влажен, защото екипажът постоянно висеше тук. Онези, които бяха склонни да спят по на открито под бака, го бяха изоставили, щом стана ясно, че времето ще се влоши. Локи бе убеден, че подушва пикня — някого или твърде го мързеше, или го беше твърде страх да изпълзи навън и да ползва лайняните въжета. Можеше да стане много грозно.

В четвъртия час на следобеда цялото небе се бе превърнало в мъгливо сива катаракта. Калдрис, подпрял гръб на мачтата за кратка почивка, докато Плешивия Мазука и още един моряк го заместваха на кормилото, заповяда да приберат платната и да раздадат фенери. Джийн и Джабрил поведоха групи към долните палуби, за да се уверят, че всичко е наред с товара и оборудването. Отборен шкаф за оръжие или търкаляща се насам-натам бъчва в клатушкащия се кораб щяха да пратят нехайните моряци на среща с боговете.

След вечеря Калдрис зашепна настоятелно на Локи и той заповяда на моряците, бръкнали в тютюневия запас на кораба, да изпушат последните си цигари до второ нареждане. Вече никъде нямаше да търпят открити пламъци — щяха да се осветяват само с алхимични фенери и да ползват плочата за готвене или по-вероятно да се хранят със студена храна. Локи обеща допълнително по половница вино всяка вечер при нужда.

Когато Локи и Джийн вече можеха да седнат и да пийнат по едно в каютата на кърмата, преждевременен мрак бе забулил небето. Локи затвори кепенците на прозорците — така каютата изглеждаше по-малка от всякога. Локи огледа съмнителните удобства на този символ на властта на Равел — подплатен хамак, окачен на лявата преграда, чифт столчета, меча и ножовете му, окачени на стената със скоби. „Масата“ им беше плоска дъска върху раклата на Локи. Колкото и убого да беше, това си бяха княжески покои в сравнение с разкрасените шкафчета, обитавани от Джийн и Калдрис, или пашкулите от брезентови постелки, с които се увиваха мъжете на главната палуба.

— Много съжалявам за котките — рече Локи.

— И аз бих могъл да се сетя — рече Джийн. Очевидното твърдение, че дотолкова е имал вяра на Локи, че е смятал, че няма поводи за притеснение, остана неогласено. Джийн полагаше всячески усилия да бъде любезен, но точно заради това вината присви още по-остро корема на Локи.

— Няма да си делим тази вина — рече той. — Аз съм капитанът на проклетия кораб.

— Я не се възвеличавай! — Джийн се почеса по шкембето, което вследствие на дейността му напоследък беше намаляло до далеч не толкова драматична изпъкналост като едно време. — Ще измислим нещо. По дяволите, ако няколко дни подред порим буря, мъжете няма да имат време за никакви тревоги, освен кога и как да се напикаят в бричовете.

— Хмм. Буря. Чудесна възможност някой от нас да сбърка и да се изложи пред екипажа. И по-скоро ще съм аз, отколкото ти.

— Стига си размишлявал — ухили се Джийн. — Калдрис си знае работата. Ще ни измъкне някак.

Изведнъж някой задумка по вратата на каютата. Локи и Джийн скочиха от столовете си едновременно и Локи се стрелна към оръжията си.

— Какво става? — извика Джийн.

— Коста! — разнесе се слаб глас, последван от немощно скърцане, сякаш някой се опитваше безуспешно да бутне резето.

Джийн отвори точно когато Локи закопча колана си с меча. Калдрис стоеше в дъното на каюткомпанията, вкопчил се в рамката на вратата, и залиташе. Кехлибареното сияние на лампата в капитанската каюта осветяваше ужасни подробности — очите му бяха кръвясали и подбелени, ченето му висеше, а восъчната му кожа лъщеше от пот.

— Помогни, Коста — прошепна той с хриптене, болезнено дори за слушане.

Джийн го прихвана и го вдигна.

— По дяволите! — измърмори той. — Той е не просто уморен, Лео… капитане. Трябва му лекар, да му се не види!

— Помогни… Коста! — изстена морският майстор. Той се вкопчи с десница над лакътя на лявата си ръка, а после — отляво на гърдите. Стисна очи и потрепери.

— Да ми помогнеш ли? — Локи постави длан под брадата на Калдрис. Сърцето му биеше буйно и неравномерно. — Как така да ми помогнеш?

— Не! — Калдрис се намръщи съсредоточено, като с мъка засмукваше въздух след всяка дума. — Помогни. Ми. Коста!

— Сложи го да легне на масата — рече Джийн и двамата с Локи положиха стареца по гръб.

— Мили богове! — възкликна Локи. — Отровата ли е? Аз не чувствам промяна.

— Нито пък аз — увери го Джийн. — Мисля… Мисля, че сърцето му спира. И друг път съм виждал. Мамка му. Ако успеем да го успокоим, да му дадем да пийне нещо…

Но Калдрис застена отново, стисна немощно гърдите си отляво с две ръце и потръпна. Дланите му се отпуснаха безжизнено. Дълга, хъхреща въздишка се изтръгна от гърлото му и Локи с нарастващ ужас заопипва долния край на врата му с пръстите на двете си ръце.

— Няма пулс — прошепна той.

Почукването по покрива на каютата, отначало тихо, но все по-забързано, им съобщи, че първите капки дъжд паднаха върху кораба. Очите на Калдрис, вторачени в тавана, бяха безжизнени, съвсем като стъклени.

— Ох, мама му стара! — възкликна Локи.