Червени морета под червени небета

Четиринайсета глава. Напаст за Пиринчено море

Джафрим Роданов нагази в тъмното под обърнатия корпус на един рибарски кораб и се заслуша в прибоя на вълните, които се разбиваха в изпотрошените му греди и обливаха глезените му. Пясъкът и водите на залива Продигал тук, далече от града, бяха девствено чисти. По водата не плаваха пластове от нощни нечистотии, нито пък дъното бе обсипано с ръждясали парчета метал и чирепи. Тук не плаваха и трупове — мрачни салове за грачещи птици.

Здрачаваше се на седмия ден на Аурим. Дракаша я нямаше от цяла седмица. На хиляди мили оттук допускаха грешка — мислеше си Джафрим.

Идрена подсвирна. Беше се навела от корпуса на изоставения рибарски кораб, нито много близо, нито много далече, и просто напомняше с присъствието си, че Роданов не е сам и явяването му на тази среща е известно на екипажа.

Жаклин Колвард пристигна.

Тя остави помощника си при Идрена изхлузи ботушите си и нагази във водата, без да запретне брича си. Старата и непреклонна Колвард, обирала кораби в тези води, когато той е бил още момченце с нос, забит в плесенясали свитъци, и преди да е видял кораб не на рисунка върху пергамент.

— Джафрим, благодаря ти, че ми угоди — рече тя.

— В момента ти би искала да говориш само за едно — отбеляза Роданов.

— Да. И тебе те занимава същото, нали?

— Сгрешихме, като дадохме клетва на Дракаша.

— Дали?

Роданов пъхна палци в колана си и се загледа надолу в тъмнеещата вода и бледите си глезени, скрити под вълничките.

— Бях щедър, когато трябваше да проявя цинизъм.

— Значи си въобразяваш, че си единственият, в чиято власт е било да го забрани?

— Можеше да се въздържа от клетва.

— Но тогава щяхме да сме четирима срещу един, и този един щеше да си ти — изтъкна Колвард. — И Дракаша щеше да отплава на север и през целия път да се оглежда през рамо.

Роданов усети как от вълнение го изпълва хлад.

— През последните няколко дни забелязах интересни неща — продължи тя. — Твоят екипаж прекарва по-малко време в града. Готвите се за отплаване. Видях те на квартердека да си изпробваш инструментите, да си проверяваш такъмите.

Вълнението му се усили. Дали бе дошла тук сама, за да му се възпротиви или да го насърчи? Дали беше толкова луда, че да се приближи толкова до него, ако беше първото?

— Значи знаеш — рече той най-сетне.

— Да.

— Да не възнамеряваш да ме разубеждаваш?

— Възнамерявам да се погрижа всичко да се направи, както трябва.

— А…

— Ти имаш свой човек на борда на „Отровната орхидея“, нали?

Макар и слисан, Роданов не беше в настроение да се преструва.

— Ако ми кажеш как си разбрала, няма да те обиждам с отрицание — отвърна той.

— Беше догадка от опит. В края на краищата веднъж се пробва да пробуташ свой човек и на моя кораб.

— А… — Роданов всмука въздух през зъби. — Значи все пак Риела не е загинала при злополука с лодката.

— И да, и не — отвърна Колвард. — Случи се в лодка все пак.

— Дали…

— Дали те обвинявам? Не. Ти си предпазлив човек, Джафрим, точно както и аз съм фундаментално предпазлива жена. И точно общата ни предпазливост ни е събрала тук тази вечер.

— Искаш ли да дойдеш с мен?

— Не — отвърна Колвард. — И причините ми са чисто практични. Първо, „Владетелят“ е готов да отплава, а „Драконик“ не е. Второ, ако ние двамата се съберем, това би предизвикало… неудобно количество предположения, след като Дракаша не се върне.

— Предположения всякак ще има. Ще има и потвърждение. Моят екипаж няма вечно да си държи езика зад зъбите.

— Но какво ли не може да се случи, за да събере някого с другиго в открито море — отвърна Колвард. — Ако съберем ескадра, тайното споразумение е единствената разумна възможност.

— И предполагам, че по чисто съвпадение няколко дни след като забеляза подготовката ми, „Драконик“ още не е готов да отплава?

— Е…

— Жаклин, спести ми го. Бях готов за това още преди да дойдем тук тази вечер. Само не си въобразявай, че някак си ме изхитрила да дойда на твойто място.

— Джафрим. Мир. Ако стрелата улучи целта, няма значение кой дърпа тетивата. — Тя разпусна побелялата си коса и я остави едва забележимият полъх да я разпилее по раменете й. — Какви са намеренията ти?

— Явни, мисля аз. Да я намеря. Преди да е причинила достатъчно щети и да даде на Страгос каквото той иска.

— И като я догониш, после какво? Учтиви съобщения от борд на борд?

— Предупреждение. Последен шанс.

— Ултиматум за Дракаша? — Тя така се намръщи, че всички бръчки по лицето й застанаха отвесно. — Джафрим, твърде добре ти е известно как тя би реагирала на каквато и да било заплаха. Като акула в мрежа. Ако приближиш звяр в такова състояние, ще изгубиш ръка.

— Тогава битка. Предполагам, и двамата сме наясно, че ще се стигне дотам.

— А изходът на тази битка?

— Моят кораб е по-силен и разполагам с осемдесет души повече. Няма да е красиво, но възнамерявам да подходя математически.

— Значи Замира ще бъде убита.

— Това ще се случи най-вероятно.

— Ако предположим, че ще й окажеш любезността да загине в битка.

— Да й окажа?

— Помисли си — напомни му Колвард. — Курсът на действие на Замира е твърде опасен, че да го търпим, но логиката й в едно отношение е безупречна.

— И то е?

— Че ако просто я убият заедно с тоя Равел и Валора, това само ще превърже вече гнояща рана. Тя ще загние по-надълбоко. Трябва да удовлетворим стремежите на Максилан Страгос, не само да ги осуетим временно.

— Съгласен съм. Но колкото повече изчерпвам запасите си, толкова по-бързо губя чувството си за финес. Колвард, ще бъда прям с Дракаша. Окажи ми и ти тази любезност.

— Страгос има нужда от победа не за да задоволи суетата си, а за да вдигне на бунт населението на града си. И ако тази победа се спотайва във водите край Тал Верар и е достатъчно живописна, защо му е да ни безпокои тук долу?

— Ние полагаме жертва на олтара — прошепна Роданов. — Полагаме Замира на олтара.

— След като Замира направи белята. След като вдигне достатъчно патърдия, че да всее паника в града. Ако прочутата пиратка и печално известната разбойничка Замира Дракаша, за чиято глава е обявена награда от пет хиляди солария, бъде прекарана през Тал Верар в окови. Изправена пред правосъдието бързо-бързо, след като глупашки отново е заплашила града…

— Страгос тържествува. Тал Верар обединен във възхищението си — въздъхна Роданов. — Замира увиснала над Дълбината Бунище в клетка.

— И пълно задоволство — заключи Колвард.

— Но може би няма да успея да я пленя жива.

— Каквото и да дадеш на Архонта, ще е равностойно на това. Труп или не, жива или мъртва, той ще получи трофея си и верарците ще се тълпят по улиците да го видят. Подозирам, че ще е най-добре, ако му предоставим и останките от „Отровната орхидея“.

— Аз ще свърша мръсната работа, а после ще му връча лаврите на победителя.

— И Островите на призрачните ветрове ще бъдат пощадени.

Роданов дълго се взира над водите на залива, преди отново да проговори:

— Така предполагаме. Но нищо по-добро не ни хрумва.

— Кога потегляш?

— Със сутрешния прилив.

— Не ти завиждам, че ще направляваш „Владетелят“ през Търговския проход…

— Сам не си завиждам. Ще мина през Приемната проход.

— Дори денем, Джафрим?

— Всеки час има значение и няма да ги пропилявам повече. — Той се обърна към брега, за да нахлузи ботушите си и да си върви по пътя. — Не можеш да вземеш последна ръка, ако не си стигнал там навреме и не си седнал на стола.

Локи усети как внезапни сълзи опариха очите му, свали пръст от спусъка на арбалета и бавно го насочи нагоре във въздуха.

— Поне ще ми обясниш ли защо?

— По-късно. — Джийн не свали оръжието си. — Дай ми арбалета. Бавно. Бавно!

Ръката на Локи трепереше — изнервеността бе придала на движенията му нежелана рязкост. Той се съсредоточи, мъчейки се да овладее чувствата си, и подаде оръжието на Джийн.

— Добре. Дръж ръцете горе. Вие двамата нали носите въже?

— Да.

— Държа го под прицел. Завържете го. Ръцете и краката, и затегнете здраво възлите.

Единият от нападателите насочи арбалета си във въздуха и бръкна за въже в джоба на връхната си дреха. Другият свали цевта и извади нож. Тъкмо бе отместил поглед от Локи към съучастника си, когато Джийн предприе следващия си ход.

С арбалет в едната ръка и Локи в другата, той се завъртя хладнокръвно и пусна по една стрела в главите и на двамата нападатели.

Локи чу рязкото изщракване на двата изстрела, но чак след няколко секунди смисълът му успя да стигне от очите до дълбините на съзнанието му. Стоеше там разтреперан и с увиснала челюст, а кръвта на двамата непознати шурна, те се сгърчиха и издъхнаха. Единият импулсивно натисна спусъка на арбалета си и с едно последно щрак, накарало Локи да подскочи, стрелата изсвистя в мрака.

— Джийн, ти…

— Толкова ли трудно беше да ми подадеш проклетото оръжие?

— Ама ти… Ти каза…

— Казал съм бил… — Джийн го награби за реверите и го разтърси. — Какво „съм казал“ бе, Локи? Защо ме слушаше какво говоря?!

— Ти не…

— О, богове, та ти трепериш! Ти си ми повярвал?! Как си могъл да ми повярваш?! — Джийн го пусна и се вторачи в него отвратен. — Аз си мислех, че само се престараваш с вживяването в ролята!

— Ти не ми даде знак с ръка, Джийн! Какво, по дяволите, да си помисля?

— Не съм ти дал знак с ръка? Дадох ти сигнала за лъжа съвсем ясно, както се вижда оня проклет горящ кораб! Като вдигнах длан срещу ония кретени!

— Ти не…

— Дадох ти го! Мога ли да забравя! Не мога да повярвам! Как можа да ти мине през ума. Откъде според теб да намеря време да сключа сделка с когото и да било? От два месеца сме заедно на проклетия кораб!

— Джийн, без сигнала…

— Дадох ти го бе, балама! Дадох ти го, когато изиграх цялото хладнокръвно предателство по неволя! „Всъщност знам кой ги праща“, сети ли се?

— Да…

— И после знака с ръка! Сигнала „Я виж, Джийн Танен лъже, че е предал най-добрия си приятел в целия шибан свят на двама верарски главорези!“. Тогава да го отрепетираме още веднъж? Ама дали е нужно?

— Не видях знак, Джийн, честно, заклевам се пред всички богове!

— Проспал си го.

— Проспал съм го?! Аз… Е, добре де, пропуснал съм го. Беше тъмно, навсякъде арбалети, трябваше да се досетя. Трябваше да се досетя, че не е нужен. Извинявай.

Той въздъхна и погледна двата трупа. Накичените с пера стрели стърчаха нелепо от главите им.

— Но трябваше, наистина трябваше да разпитаме единия от тия копелдаци, нали?

— Да — отвърна Джийн.

— Но… изстрелите бяха добри, независимо от това.

— Да.

— Джийн?

— Мм?

— Сега трябва здраво да си плюем на петите.

— А, да. Давай!

— Поздрав на кораба! — провикна се Локи, щом лодката се чукна в корпуса на „Отровната орхидея“, и пусна с облекчение веслата. Калдрис би се гордял с темпото, с което офейкаха от Тал Верар — през цяла флотилия жречески делегации и пияници, покрай пламтящия галеон и почернелите черупки на предишните жертви, порейки въздуха, все още напоен със сива мъгла.

— Богове! — възкликна Делмастро, докато им помагаше да се качат на борда. — Какво стана? Ранени ли сте?

— Чувствата ми са малко понащърбени, но цялата тази кръв я взехме назаем за случая — отвърна Джийн.

Локи огледа собствените си елегантни одежди, омазани с живота на поне двама от нападателите им. Двамата с Джийн мязаха на пияни касапи любители.

— Получихте ли нужното? — попита Делмастро.

— Нужното? Да. Онова, което може би сме искали? Не. А пък от тайнствените нападатели, които и за миг не ни дадоха мира в града? Твърде много.

— И кои са те?

— Нямаме представа — отвърна Локи. — Откъде знаят тия копелета къде сме и кои сме? Близо два месеца минаха! Къде сме проявили непредпазливост?

— В Кулата на греха — обади се малко стеснително Джийн.

— Тогава как така ни причакваха на пристана? Много са сръчни тия, бе!

— Проследиха ли ви до кораба? — попита Делмастро.

— Поне ние не забелязахме, но ако се бяхме туткали, щяхме да сме глупаци — отвърна Джийн.

Делмастро кимна, извади свирката си и свирна трите познати резки ноти.

— В средата на палубата! На лостовете на кабестана! Готови за вдигане на котва! Хората на боцмана, готови за вдигане на лодката!

— Изглеждате разстроени и двамата — обърна се тя към Локи и Джийн, щом екипажът се развихри около тях.

— А защо да не сме? — Локи разтърка корема си. Все още усещаше тъпа болка на мястото, където го беше ударил биячът на кулата. — Да, измъкнахме се, но в замяна ни стовариха цяла камара неприятности.

— Знаеш ли какво обичам да правя, когато съм в скапано настроение? — попита мило Езри. — Да оплячкосвам кораби. — Тя вдигна показалец и бавно посочи над палубата и суетящите се по нея моряци към морето. Там се виждаше още един кораб, фенерите на кърмата му го осветяваха на фона на късния мрак. — Я вижте, един се задава!

Няколко мига по-късно те вече чукаха на вратата на Дракаша.

— Ако тая кръв беше ваша, нямаше да се държите на крака — отбеляза тя, след като ги покани да влязат. — Прекалено ли е да се надявам, че е на Страгос?

— Да.

— Жалко. Е, поне се върнахте, а това вдъхва известна увереност.

Паоло и Косета се бяха оплели един в друг на малкото си легло и мирно хъркаха. Дракаша като че не смяташе за нужно да шепне в тяхно присъствие. Локи се ухили — спомни си, че на тяхната възраст се беше научил да спи сред истински ужаси.

— Някакъв истински напредък отбелязвате ли? — попита Дракаша.

— Получихме отсрочка — отвърна Локи. — И се измъкнахме от града, вероятността, за което беше доста съмнителна.

— Капитане, чудехме се дали да не подхванем малко по-рано следващата част от заговора — обади се Делмастро.

— Например веднага.

— Искате да се качите на чужд борд, да си пообщувате с хора?

— Има един подходящ ухажор, който ни кани на танц на около две мили оттук, на югозапад. Далече от града, отвъд рифовете…

— А градът в момента е доста погълнат от феста — додаде Локи.

— Съвсем бърза визита, както сме обсъждали — продължи Езри. — Да ги стреснем и да ги накараме да се напикаят в бричовете, да заграбим кесията и преносимия товар, да метнем това-онова през борда, да резнем някоя верига, да осакатим такелажа…

— Все отнякъде трябва да започнем — отбеляза Дракаша.

— Дел, прати Утгар долу да вземе от моите коприни и възглавници. Искам да постелят с тях легло за децата ми в склада за въжета. Редно си е, щом ще ги будя да ги крия.

— Готово — отвърна Делмастро.

— Какъв е вятърът?

— Духа от северозапад.

— Насочи ни на кръг, така че да се извърнем ляво на борд. Свийте марселите, бавно и постепенно. Кажи на Оскари да спусне лодките отзад, зад кораба, така че нашият приятел да не види, че са на вода.

— Ест, капитане. — Делмастро се измъкна от връхната си дреха, остави я на масата на Дракаша и хукна навън. Малко по-късно Локи чу, че на палубата настъпи суматоха — Оскари крещеше, че току-що са им наредили да вдигнат лодката, а Делмастро — нещо по адрес на някакви кьопави малоумни безделници.

— Вие двамата сте в страшен вид — рече Замира. — Трябва да взема още една ракла и да отделя прогизналите с кръв дрехи от чистите. Следващия път се ограничете до червено и кафяво.

— Знаете ли, капитане… — Локи заоглежда окървавените ръкави на връхната си дреха. — Това ме навява на една мисъл. Много, ама много забавна мисъл…

Малко след втория утринен час, когато Тал Верар най-сетне изпадаше в пиянски сомнамбулизъм, а огньовете на феста гаснеха, „Отровната орхидея“, предрешена като „Химера“, се промъкна покрай „Щастливата сардина“ подмина очукания, заспал кеч на разстояние около двеста ярда с възможно най-малко навигационни светлини и не го поздрави. Това не бе чак толкова необичайно във води, където повече от седем години не бе известно да са се навъртали пирати.

В тъмното не се виждаше, че на палубата на „Орхидеята“ няма лодки.

Три лодки бавно изплуваха от сянката изпод левия борд на кораба и по безмълвен знак гребците налегнаха здраво на веслата. Толкова бързо гребяха, че черното море побеля. Три бледи пенливи линии тръгнаха от „Орхидеята“ към „Сардината“ и когато самотният постови на кърмата на кеча забеляза, че става нещо, отдавна вече беше късно.

— Равел! — провикна се Джийн, пръв изкачил се на борда му. — Равел! — Все още облечен в окървавените скъпи дрехи, той бе увил главата си с парче червен лен, а от една от оръжейните бе взел подкована с желязо тояга. Орхидеите се покатериха подире му — Джабрил и Малакасти, Стрева и Раск награбили боздугани и сопи. Сабите им си стояха в окачените на коланите ножници.

Три лодки пирати нападнаха от три посоки и кряскащите, размахали тоягите луди събраха малобройния екипаж на кеча в средата на палубата. Всички крещяха име, което не говореше на моряците нищо, докато най-сетне сганта бе озаптена и вождът на насилниците се качи на борда, за да възликува с победата си.

— Името е Равел!

Локи закрачи по палубата пред тринайсетте свили се моряци и странния им, облечен в синьо пътник. Локи също като Джийн не бе съблякъл окървавените дрехи и ги бе допълнил с вързан на кръста червен шал, червена кърпа на косата и няколко от бижутата на Замира за блясък.

— Орин Равел! Завърнах се, за да поднеса своята почит на Тал Верар!

— Не ни убивайте, господине! — примоли се капитанът на корабчето, мършав, около трийсетгодишен мъж със загар на човек, плавал цял живот по моретата. — Та ние дори не сме от Тал Верар, наети сме оттам да…

— Вие прекъсвате решаващи хидрографски експерименти! — кресна мъжът в сини одежди и понечи да стане на крака, но отряд злобно ухилени Орхидеи го блъснаха обратно. — Тези сведения са жизненоважни за интересите на всички мореплаватели! Сами си прерязвате гърлото, ако…

— Какво, по дяволите, означава „решаващ хидрографски експеримент“, старче?

— Като изследваме състава на морското дъно…

— Състава на морското дъно? Това яде ли се? Или се харчи? Мога ли да си го закарам в каютата и да го еба странично?

— Не, не и със сигурност не!

— Точно така — потвърди Локи. — Метнете тоя смотаняк зад борда.

— Вие, копелета невежи! Вие, маймуняци лицемерни! Пуснете… пуснете ме!

Локи доволно наблюдаваше как Джийн изпълни поръчението и повлече учения по палубата — човекът не само щеше да загуби и ума, и дума от страх, но и Джийн щеше да овладее положението, точно, за да го опази и той да не пострада.

— О, моля ви се, господине, недейте! — извика капитанът на „Сардината“. — Мастер Донати е безобиден, господине, моля ви…

— Виж какво, всички, освен мен на това корито идиоти ли са? — попита Локи. — Защо да си цапам подметките, като стъпвам на тоя срам за корабите, освен ако вие нямате нещо, което искам аз?

— Хи… хидрографските експерименти ли? — попита капитанът.

— ПАРИ! — Локи го сграбчи за туниката и го вдигна на крака. — Искам всяка ценност, всяко пиене и всичко, годно за употреба, което може да предложи тая разраснала се ладийка, или ще видите как дъртакът ще се удави! Това как ти се вижда като хидрографски експеримент?

Явно един толкова малък кораб не беше предвиден за толкова голям товар. Донати си беше развързал кесията, за да го возят насам-натам за експериментите му, и нямаше желание да се лишава по време на плаването от домашния си уют. Една лодка, натоварена с питиета, хубав тютюн, копринени възглавници, книги, занаятчийски инструменти, алхимични опиати и торби със сребърни монети скоро беше изпратена на „Орхидеята“, докато пиратите на Равел досъсипваха корабчето.

— Въжетата на руля прерязани, капитане! — докладва Джийн половин час след като се качиха на борда.

— Фаловете прерязани, въжетата на платната прерязани! — провикна се Делмастро. Личеше си, че ролята на обикновен корсар в тази атака й допада. Тя се разхождаше покрай парапета на левия борд с брадва и кълцаше привидно както й падне. — Каквото и да беше това, по дяволите, прерязано!

— Господине, моля ви, ще го поправяме цяла вечност, вече взехте всичко ценно… — примоли се капитанът.

— Не ща да измрете тук — отвърна Локи с прозявка на молбите му, преструвайки се на отегчен. — Искам само няколко спокойни часа, преди новината да стигне в Тал Верар.

— О, господине, ще направим всичко, както кажете! Каквото поискате! На никого няма да кажем…

— Моля ви, запазете поне малко достойнство, мастер Сардина — призова Локи. — Аз искам да известите за това. Навсякъде! Използвайте го, за да предизвикате съчувствие у курвите. Може и за крънкане на почерпка в кръчмите. А най-важно е да повтаряте името ми. Орин Равел.

— О-орин Равел, господине!

— Капитан Орин Равел — уточни Локи, извади кама и я опря в гърлото на капитана. — На кораба „Спукана му е работата на Тал Верар“! Отбийте се и им дайте да разберат, че съм в махалата!

— Аз, ъъ… ще го изпълня, господине.

— Добре. — Локи пусна мъжа на палубата и си прибра камата. — Да приключваме тогава. Сега ще ти върна твоето забавно корабче играчка!

Двамата с Джийн се засякоха на кърмата, преди да се качат на последната лодка за „Орхидеята“.

— Богове! — възкликна Джийн. — Архонтът просто ще се влюби в това.

— Е, не сме го излъгали, нали? Обещахме пиратски нападения по всички направления на компаса. Обаче не сме казали, че Замира ще участва във всички тях като основна атракция. — Локи прати въздушна целувка на града, ширнал се на северния хоризонт. — Честита ти феста, Протекторе.

— Ако има нещо, което няма никаква нужда да правя отново в живота си, то е по цял ден да вися тук и да вапцвам гъза на тоя проклет кораб — заяви Локи.

В третия следобеден час на другия ден двамата с Джийн висяха на груби въжени люлки, вързани за парапета на хакборда на „Отровната орхидея“. Снощната набързо намацана тъмна боя завинаги бе заличила надписа „Химера“ и сега те усърдно прекръщаваха кораба на „Наслада“. Ръцете и туниките им бяха гъсто наплескани със сребърни петна.

Бяха изписали вече „Насла“, а Паоло и Косета им правеха физиономии през задните прозорци на Замирината каюта.

— Това пиратството е малко като пиенето — заключи Джийн. — Щом искаш да се занимаваш с това чак до сутринта, на другия ден си плащаш.

Същата сутрин „Орхидеята“ беше обърнала на север на удобното разстояние четирийсет-петдесет мили западно от града. Дракаша набързо се бе изнесла от района, в който бяха нападнали „Сардината“, и реши цял ден да не мърда и да донатъкмява новата маскировка на своето старо дървено момиче. По-точно възложи това задължение на Локи и Джийн.

Към четвъртия следобеден час те най-сетне успяха да изпишат и „да“-то на „Наслада“. Делмастро, Дракаша и Насрин ги издигнаха на квартердека, жадни и обгорели от слънцето. След като изгълтаха предложените им халби с хладка вода от буретата, Дракаша им кимна да я последват в каютата й.

— Снощи се справихте добре — похвали ги тя. — Добре свършено и всяващо хубавичко объркване. Не се и съмнявам, че Архонтът доста ще се ядоса.

— Доста бих платил да съм муха на стената в някоя талверарска кръчма през идните няколко дни — заяви Локи.

— Но това ме накара и да се замисля над общата ни стратегия.

— Която е?

— Ти ми каза, че капитанът и екипажът на кеча не били верарци — това ще понамали въздействието на разказа им. Ще възникнат въпроси дали са достойни за доверие. Невежи сплетни и слухове.

— Да…

— И така стореното току-що от нас ще загние — завърши Замира. — Ще приказват за това, ще възникнат догадки и много ще ядоса Страгос, но няма да предизвика паника, нито ще изкара верарците на бунт на улицата, за да може да се застъпи за тях. В известен смисъл, като наше първо пиратско дело в негова полза, работата е попретупана.

— Обиждаш ни на професионална гордост! — възкликна Джийн.

— И себе си също! Но помислете си… Може би имаме нужда от цяла върволица подобни попретупани нападения.

— Звучи ми така, сякаш обяснението за това ще е презабавно — отбеляза Локи.

— Днес следобед Дел ми каза, че вие двамата възлагате надеждите си за спасение на личния алхимик на Страгос — да си осигурите по някакъв начин съдействието му чрез частно предложение.

— Горе-долу е вярно — призна Локи. — Тъкмо в това отношение снощното ни посещение в Мон Магистерия не мина много добре.

— Значи очевидно трябва да ви дадем още един шанс да се запознаете с този алхимик — рече Дракаша. — Тоест приемливо основание да посетите Мон Магистерия, и то скоро. Добрите малки слуги, които жадуват да чуят мнението на господаря си за хода на тяхната работа.

— Ахххх! — въздъхна Локи. — И ако той иска да ни навика, то със сигурност поне ще ни пусне да си поприказваме.

— Точно така. И затова трябва да извършим… нещо ярко. Нещо поразително, нещо, което е неоспорим искрен израз на това, че влагаме всичките си усилия за полза на Страгос. Но… то не може да заплашва пряко Тал Верар. Не до такава степен, че Страгос да го сметне за полезна стъпка в предначертаната от него посока.

— Хммм — проточи Джийн. — Поразително. Ярко. И да не заплашва. Не съм твърде убеден, че тези схващания се съчетават добре с пиратството.

— Коста, много странно си ме зяпнал — забеляза Дракаша.

— Нещо хрумна ли ти, или съм те оставила днеска прекалено дълго на слънце?

— Поразително, ярко и да не заплашва пряко Тал Верар — прошепна Локи. — Богове! Капитан Дракаша, ще ми окажете ли честта да се съгласите с едно скромно предложение…

Тази сутрин, на двайсет и пети Аурим, планината Азар бе спокойна, а небето над Салон Курбо — синьо като речните дълбини и неомърсено от сивия дим на вулкана. Поредната мека зима по северния бряг на Пиринчено море в климат, по-надежден и от верарски часовников механизъм.

— Идат нови тузове — отбеляза Зоран, началник на помощниците на кея от сутрешната смяна!

— Ама чакай, ние не играем на карти — отвърна по-младият му помощник Гиати, загледан в пристанището.

— Не карти бе, идиот, а тузове. Земевладелци и търбуховладелци. — Зоран пооправи масленозеления си плащ и го изтръска. Как му се искаше да се отърве от проклетата филцова шапка на графиня Салджеска! Правеше го по-висок, но главата му непрекъснато се потеше и потта му влизаше в очите.

Под естествените скални стени на пристанището Салон Курбо един величествен бриг, двумачтов и с тъмен корпус от вещерско дърво, току-що се бе присъединил към двете лашейнски фелуки, закотвени в кроткото море. От новопристигналия се отдели голяма лодка и заплава към пристана. В нея се возеха четирима-петима благородници, а дузина гребци налягаха веслата.

Щом лодката спря на кея, Гиати се наведе и заразвива въжето от единия кол. Вързаха носа, Зоран застана отстрани, поклони се и протегна ръка на първата млада жена, станала от мястото си.

— Добре дошли в Салон Курбо — поздрави той. — Как ви наричат и за кого да съобщим?

Ниското момиче, необичайно мускулесто за жена с нейното обществено положение, пое ръката му и се усмихна чаровно. Беше облечена с горскозелен жакет над няколко подхождащи му по цвят поли на волани. Цветът доста отиваше на къдравата й кестенява коса. Ала носеше доста по-малко грим и бижута от очакваното. Недотам богата роднина на собственика на кораба?

— Простете, госпожо, но трябва да зная за кого да съобщя. — Тя стъпи сигурно на кея и той пусна ръката й. За негова изненада тя не пусна неговата и само с едно плавно движение застана плътно пред него, опряла в сгъвката на слабините му заплашителната тежест на кинжал от закалена стомана. Той изпъшка.

— Тежковъоръжени пирати, деветдесет и осем на брой — съобщи жената. — Ха си изпищял или си се опитал да се съпротивляваш, и ще се превърнеш изненадващо в евнух.

— Спокойно! — продължи Делмастро, когато Локи изведе Джийн, Стрева, Джабрил и Големия Конар на кея. — Тук всички сме приятели. Просто богато семейство, дошло да посети прелестното ви селце. Град. Нещо си там. — Тя все така държеше ножа между себе си и стария помощник и нямаше как някой да го види от по-далече от няколко стъпки. Конар пое по-младия — прегърна го през рамо, все едно се познаваха, и измърмори в ухото му нещо, от което завалията пребледня като платно.

Бавно и внимателно всички Орхидеи се качиха на кея. В центъра на групата облечените с няколко пласта изящни одежди се опитваха да не вдигат много шум, накичени с цял арсенал дрънчащи оръжия под мантиите и фустите. Предположението, че помощниците няма да забележат сабите и брадвите, затъкнати в поясите на гребците, бе твърде самонадеяно.

— Пристигнахме значи — отбеляза Локи.

— Изглежда приятно местенце — додаде Джийн.

— Външността несъмнено е измамна. А сега да изчакаме капитанът да даде начало.

— Извинете? Извинете, господине?

Замира Дракаша, сама на най-малката лодка на „Орхидеята“, гледаше отегчения страж зад богато украсения планшир на яхтата, закотвена най-близо до кораба. Яхтата беше дълга около петнайсет крачки и беше с една мачта и по четири гребла от всяка страна. Сега греблата бяха вдигнати и стърчаха като криле на препарирана птица на поставка. Зад мачтата, към кърмата, имаше подобие на палатка, чиито копринени стени леко се ветрееха. Тази палатка отделяше стража от континента.

Стражът присви очи и се вторачи в нея. Замира носеше плътна, безформена жълта рокля, почти роба. Беше оставила шапката си в каютата и махнала украшенията и панделките от косата си.

— Какво искаш?

— Господарката ми нареди да туря в ред кораба, докато тя се забавлява на брега — обясни Замира. — Трябва да преместя няколко тежести и се чудех дали не бих могла да ви помоля за помощ.

— Искаш да дойда там и да ти бъда муле?

— Ако бъдете така любезен.

— А ти… ти какво си готова да ми дадеш в замяна?

— Ами че да поднеса най-сърдечните си благодарности на боговете за добротата ви — отвърна Замира. — Или може би да ви сваря чай?

— Имаш ли каюта там?

— Да, господарката ми е така любезна…

— Няколко минути насаме с тебе и тая твоя уста, и с удоволствие ще ти преместя простотиите.

— Колко… Колко непристойно! Господарката ми ще…

— Коя ти е господарката?

— Бъдещата господарка Езриан де ла Мастрон от Никора…

— Никора? Ха! Все едно на някого му пука! Я се разкарай.

И стражът й обърна гръб, като се кискаше.

— Е, тъй да е — въздъхна Замира. — Знам кога не ме искат.

Тя посегна и махна сиво-кафявото покривало от дъното на лодката, точно пред краката й. Под него се показа най-тежкият арбалет от арсенала на „Отровната орхидея“, зареден със стоманена стрела с шипове, дълга колкото от лакътя до рамото й.

— А мен просто не ме е грижа.

Стражът несъмнено се стресна от внезапната поява две секунди по-късно на стрела от арбалет, забита в гръдната му кост. Замира се почуди дали е имал време да се замисли откъде ли му е дошло, преди да се строполи. Горната и долната половина на гръбнака му вече не си говореха.

Замира изхлузи жълтата рокля презглава и я метна отзад в лодката. Под нея носеше жилетката си от елдерглас, лека туника и брич, ботуши и чифт фино изработени кожени предпазители на ръцете. Коланът за мечове беше опасан на кръста й, празен. Тя бръкна под пейката, извади сабите си и ги пъхна в ножниците, после върза лодката си за яхтата и махна на Насрин, застанал на носа на „Орхидеята“. Двама от екипажа прескочиха парапета и се гмурнаха във водата.

Минута по-късно плувците вече бяха до нея. Замира им помогна да излязат от водата и ги прати на единия чифт весла. После извади щифтовете и освободи веригата на котвата. Нямаше смисъл да губят време, за да я вдигат. С двамата моряци на веслата и Замира на руля им отне само няколко минути да преместят яхтата зад „Отровната орхидея“.

Екипажът й безшумно заслиза в яхтата въоръжени и с брони, и изглеждаха съвсем не на място натъпкани в крехкия и покрит с дърворезба плавателен съд. Замира преброи четирийсет и двама и прецени, че лодката не можеше да побере повече — хората клечаха на палубата, тъпчеха се в каютата и бяха се хванали за всичките весла. Щяха да стигнат — почти две трети от екипажа щеше да нанесе основния удар на брега, а останалата една трета щеше да нападне корабите в пристанището от „Орхидеята“.

Тя махна на Утгар, застъпил на последното си дежурство. Той се ухили и се запъти да започне последните приготовления.

Гребците на Замира изкараха яхтата иззад „Орхидеята“, точно след кърмата й завиха ляво на борд и се насочиха право към брега. Зад него се виждаха сградите и етажните градини на богатата долчинка, наредени като ястия преди гощавка.

— Кой ще положи финалния щрих? — попита Замира.

Един от моряците й разгъна червено копринено знаме и започна да го връзва за въжето за вимпели, окачено на мачтата.

— Така. — Замира коленичи на носа и нагласи по навик колана си. — Налягай на веслата! Закарайте ни до тоя бряг.

Докато яхтата пореше временно спокойните води на залива, Замира забеляза, че няколкото фигурки върху близките скали най-сетне се разтревожиха. Един-двама побягнаха към града — изглежда, щяха да пристигнат точно когато Замира очакваше да усети пясъчния плаж под краката си.

— Готово! — провикна се тя. — Развейте червеното знаме и нека музиката засвири!

Щом аленият флаг се стрелна нагоре по въжето и заплющя във вятъра, всички Орхидеи на яхтата нададоха дивашки нечленоразделен вик. Крясъците им отекнаха из цялото пристанище, предрешените Орхидеи на кея започнаха да вадят оръжия. Всички, които се виждаха по скалите, вече тичаха към града, а сабите на Замира засияха на слънцето, щом ги извади, готови за бой.

Това бе самото въплъщение на прекрасна утрин.

— Абсолютно необходимо ли беше да опоскате Салон Курбо до шушка? — попита Страгос.

Локи и Джийн седяха в кабинета на Архонта сред лекото, безшумно пърхане на стотиците му механични насекоми. Вероятно беше само заради сенките в мъждиво осветената стая, но на Локи му се струваше, че бръчките на Страгособото лице са се вдълбали, откакто го видя за последно.

— Някаква особена привързаност ли лелеете към това място?

— Не заради самия мен, Ламора… Просто бях останал под явното впечатление, че ще съсредоточите дейността си на кораб в близост до Тал Верар.

— Салон Курбо, общо взето, се смята за разположено в близост до…

— То кораб ли е, Ламора?

— В пристанището имаше кораби…

— Разполагам с проклетите числа, докладвани ми от моите агенти! — Той забоде два пръста в един пергаментов лист. — Две фелуки — потопени. Четирийсет и шест яхти, шлепове за развлечения и по-малки лодки изгорени или потопени. Сто и осемнайсет роби откраднати. Деветнайсет души от личната стража на графиня Салджеска — убити, шестнайсет ранени. Огромното мнозинство от именията и вилите за гости в Салон Курбо — изгорени, градините — унищожени. Арената й — изтърбушена. Разнообразни щети и загуби на стойност над деветдесет и пет хиляди солария според първоначалната оценка. Комай единственото, което сте пропуснали, са няколко работилници и резиденцията на самата графиня Салджеска!

Локи се ухили самодоволно. Така го бяха предвидили — след като най-важните гости на Салджеска избягаха в подобното на крепост нейно имение и се барикадираха вътре заедно с оцелелите войници, нападението над дома щеше да е безплодно. Орхидеите щяха да бъдат избити под стените. Но след като единствената им съпротива се залости най-горе в долината, екипажът на Дракаша бе свободен да вилнее повече от час — оплячкосваше и палеше на поразия. В нападението бяха изгубили едва четирима души.

Що се отнася до работилниците, да, Локи специално помоли да не закачат района около семейното предприятие на Бомонден.

— Нямахме време да опустошим всичко — обясни той. — И сега, след като Салон Курбо е кажи-речи съсипано, някои от занаятчиите могат да решат да се установят в Тал Верар. Тук долу е по-сигурно, с вас и вашата войска, нали?

— Как можете да си уплътните така времето в подобно нападение, когато усилията ви, насочени към основната ми цел, са толкова повърхностни?

— Възразявам…

— Едно нападение на Орин Равел — благодаря ти за него, прочее — в нощта на феста, срещу иридански кеч, нает от луд особняк. Известия за още две нападения, и двете в близост до Салон Курбо, едното предвождано от Равел, а другото — от неизвестния „Капитан де ла Мастрон“. Да не би Дракаша да се бои да признае собствените си заслуги?

— Опитваме се да изградим впечатлението за многобройни пирати в действие…

— Опитвате се да изчерпите търпението ми. Нито сте откраднали големи товари, нито сте горили кораби в морето, дори моряци не сте убивали! Задоволявате се с пари и преносими ценни стоки, унижавате и плашите пленниците си, повреждате корабите им, ала нищо повече, и изчезвате.

— Не можем да се обременим с по-тежък товар, предстоят ни много скиталчества.

— На мен ми се струва, че ви предстоят доста убийства — заяви Страгос. — Сега градът по-скоро се развлича, отколкото се плаши. Аз продължавам да падам в очите на обществото заради аферата с Равел, но малцина се боят, че това развилняло се… хулиганство наистина не вещае нищо добро за верарската търговия. Дори оплячкосването на Салон Курбо не предизвика тревога. Скорошните ви нападения създават впечатлението, че се боите да приближите отново града, че безопасността на водите е ненакърнена. — Страгос ги изгледа сърдито и тогава продължи: — Ако в момента купувах стока от търговец, нямаше да съм доволен от качеството й.

— Разликата, разбира се, е в това, че когато меря нови жакети, да речем, аз не тровя шивача си, докато уцели дължината на ръкавите…

— Животът и съдбините ми са заложени на карта. — Страгос стана от стола си. — Както и вашите, и зависят от вашия успех. Трябват ми касапи, не шутове! Нападнете кораби пред градските стени, така че да се вижда. Изколете екипажите им. Вземете им товара или го изгорете — дойде време за сериозни дела. Това и само това ще разтресе града из основи.

— И не се връщайте — продължи той, като наблягаше на всяка дума, — докато не сте пролели кръв в тези води. Докато не сте се превърнали в напаст.

— Тъй да бъде — съгласи се Локи. — Още една глътка от противоотровата…

— Не.

— Ако желаете да работим с пълна увереност…

— Ще издържите — възрази Страгос. — Като мариновани яйца в буркан. Откакто взехте последната доза, не са минали и две седмици. Още шест нищо няма да ви заплашва.

— Но… Почакайте, Архонте! — намеси се Джийн тъкмо когато той се готвеше да напусне. — Само още едно нещо! Когато пристигнахме в града в нощта на феста, отново ни нападнаха.

Страгос присви очи.

— Същите убийци като преди?

— Ако искате да кажете също толкова тайнствени, да, така смятаме — отвърна Джийн. — Причакваха ни на пристанището след посещението ни при Рекин. Ако някой им е подсказал, че сме в града, много бързо са действали, по дяволите.

— А единственото място, на което се отбихме, преди да отидем в Златните стъпала, е тук — додаде Локи.

— Моите хора нямат нищо общо с това — възрази Страгос. — В действителност за пръв път чувам.

— Оставихме подир нас четири трупа — осведоми го Джийн.

— Не е кой знае какво. След феста стражите намериха близо трийсет мъртъвци из целия град. Винаги стават караници и кражби, които да ги подсигурят. — Страгос въздъхна. — Очевидно аз нямам пръст в тази работа и нямам какво повече да ви кажа по въпроса. Предполагам, че оттук ще се върнете направо на кораба.

— По най-бързия начин — увери го Локи. — И възможно най-далече от островите.

— Усложненията, породени от някое предишно злодеяние, са се завърнали, за да ви впримчат — заключи Страгос. — Тръгвайте сега. Никаква противоотрова и никакви съвети повече. Ще си удължите отново отсрочката само след като пратите уплашени търговци на прага ми да ми се молят за помощ, защото отвъд пристанищата дебне смъртта. Вървете и си свършете работата.

И той се завъртя на пети и излезе, без да каже дума повече. Миг по-късно отряд Очи излезе през главния вход и зачака.

— Их, да му се не види! — възкликна Джийн.

— Ще пипнем копелето! — закани се Езри в леглото още същата нощ. „Отровната орхидея“, сега под името „Меркуриал“, газеше бурното море около двайсет мили югоизточно от Тал Верар. Двамата се бяха вкопчили един в друг и се лашкаха напред-назад в хамака.

— Мъчно ще е — рече Джийн. — Не иска да ни вижда, докато не свършим нещо сериозно в негова полза… а ако го свършим, може да тласнем нещата дотам, че вече да не сме му нужни. Ще изядем ножа, а не противоотровата. Или… ако се опре до това, той ще извади ножа…

— Джийн, не искам да слушам такива приказки — сряза го тя. — Не говори за това.

— Но не можем да го отричаме, любов моя.

— Не вярвам в това! — заяви тя. — Не вярвам. Винаги има как да нападнеш или да избягаш. Така е тук, в морето. — Езри се претърколи върху него и го целуна. — Казах ти да не се предаваш, Джийн Танен, а пък характерно за мен е, че успявам да се наложа.

— Богове! — възкликна Джийн. — Как съм живял, преди да те срещна?

— Тъжно, бедно и нещастно — отвърна тя. — Аз правя всичко много по-хубаво. Затова боговете са ме пратили тук. А сега стига си хленчил и ми кажи нещо приятно!

— Нещо приятно?

— Да, тъпоумнико. Чувала съм, че другите влюбени понякога си говорят приятни неща, когато са сами…

— Да, но с теб това си е жива смърт, нали?

— Би могло. Чакай да си намеря сабята…

— Езри! — Той внезапно заговори сериозно. — Виж… след като всичко това, със Страгос и така нататък, свърши, ние с Леоканто може да станем… много богати. Ако другата ни работа в Тал Верар мине добре.

— Не „ако“, а „когато“ — поправи го тя.

— Добре де — съгласи се той. — Когато мине… ти наистина би могла да дойдеш с нас. Ние с Лео поговорихме за това. Не е нужно да избираш един или друг живот, Езри. Можеш просто да… излезеш малко в почивка. Всички ние.

— Тоест как?

— Можем да купим яхта — обясни Джийн. — Във Вел Вирацо има едно място… частната марина, където всички тузове си държат лодките и шлеповете. Обикновено имат по няколко за продан, ако имаш няколкостотин солария на ръка, каквито са нашите намерения. И без това трябва да ходим във Вел Вирацо, за да… да си довършим работата. За два дни могат да ни подготвят лодка и после… да се помоткаме малко! Да се носим по течението. Да си правим кефа. Да се престорим за известно време на безполезни благородници.

— Значи после да се върнем към всичко това?

— Когато си поискаш — отвърна Джийн. — Нека е, както искаш ти. Ти винаги успяваш да се наложиш, нали?

— Да поживея на яхта с тебе и Леоканто — рече Езри. — Джийн, не се обиждай, ти за сухоземен ставаш, но той по свое собствено признание не би могъл да прекара и обувка през локва пикня…

— А защо, смяташ, те вземаме и тебе, а?

— Е, все щях да се досетя, че е и заради това. — И тя стратегически премести ръцете си на по-интересно място.

— А, така си е — отвърна той, — но тебе можем да те направим и нещо като почетен капитан…

— Може ли аз да кръстя лодката?

— То пък все едно щеше да позволиш на някой друг!

— Добре — прошепна Езри. — Щом планът е такъв, значи е такъв. Ще го направим.

— Ти сериозно ли…

— По дяволите! — сопна се тя. — Само с плячката от Салон Курбо, като се върнем на Островите на призрачните ветрове, целият екипаж може да не изтрезнява с месеци!

Доста време няма да потрябвам на Замира. — Целунаха се. — Половин година. — Отново се целунаха. — Може би година-две.

— Винаги има как да нападнеш — повтори Джийн между целувките. — И да избягаш.

— Разбира се — прошепна Езри. — Дръж се здраво и рано или късно непременно ще намериш онова, което търсиш.

Джафрим Роданов крачеше по квартердека на „Владетелят на ужаса“ в сребристо оранжевите лъчи на зората. Плаваха на север запад, вятърът духаше отдясно на борд и се намираха на около четирийсет мили югозападно от Тал Верар. Вълните бяха пет-шест стъпки високи.

Тал Верар. На половин ден плаване от града, който бяха избягвали като колония на болни от кожопукница от седем години насам. Домът на флота, която, разгневена, можеше да смачка дори и неговия „Владетел“. В тези води нямаше истинска свобода, а само бледа илюзия. Тлъсти търговски кораби, които той не можеше да пипне; богат град, който никога не би могъл да оплячкоса. Но и с това се живееше. Велико беше, стига само да им останеха свободата и плячката в южните морета.

— Капитане. — Идрена излезе на палубата с нащърбената си глинена чаша подсилен с ракия сутрешен чай в ръка. — Не искам да ти развалям прекрасното утро…

— Ако имах по-голяма нужда от целуване на задника, отколкото от управляване на кораба, щях тебе да викна първа.

— Седмица плаваме тук без посока, капитане.

— Видяхме две дузини платна на търговски кораби, лагери и галери за развлечения само през последните два дни — изтъкна Роданов. — А тепърва ни предстои да видим флотски вимпел. Още има време да я намерим.

— Тази логика е неоспорима, капитане. Намирането й е онова, което…

— Досада, достойна за царе, знам.

— Тя надали скита наоколо, обявявайки се като Замира Дракаша от „Отровната орхидея“. — Идрена пийна от чая си. — Добра среща, ние сме печално известните морски разбойници от Островите на призрачните ветрове, нещо против да спрем да ви погостуваме?

— Тя може да действа, под каквото си ще име — отвърна Роданов — и да изписва каквото си ще на кърмата, да си омотае платната така, че да замяза на тримачтов кораб, болен от запек, но има само един корпус. А ние го гледаме от години.

— Всички корпуси са тъмни, докато не дойдеш ужасно близо до тях, капитане.

— Идрена, ако ми беше хрумнало нещо по-добро, досега да сме се задействали, повярвай. — Той се прозя, протегна се и усети как натежалите мускули на ръцете му се изпъват приятно. — Единственото, което стигна до слуха ни, е, че са нападнали няколко кораба, а сега и Салон Курбо. Тя обикаля някъде тук, в западна посока. И аз бих постъпил така… повече открито море.

— Да — потвърди Идрена. — Страшно много открито море.

— Идрена, идвам отдалече, за да наруша клетва и да убия приятелка — напомни й Роданов меко. — Ще стигна, докъдето е необходимо, и ще я следвам, докогато е нужно. Ще кръстосваме това море, докато единият от нас не намери другия.

— Или екипажът реши, че му е…

— Дълго още ще плаваме, докато прекосим тази черта. Междувременно удвои постовете по мачтите нощем. Денем ги утрои. Ще качим половината шибан екипаж по мачтите, ако трябва.

— Нов кораб на хоризонта! — провикна се глас от върха на фокмачтата. Викът бе подет на палубата и Роданов, неспособен да се удържи, се втурна напред. Бяха чули този вик цели петдесет пъти през тази седмица, но всеки път можеше да е точно този път.

— В коя посока?

— Три румба дясно на борд!

— Идрена, опънете още платна! — кресна Роданов. — Право към находката! Рулеви, насочи ни на север-североизток дясно на борд!

Какъвто и да беше този кораб, „Владетелят на ужаса“ беше у дома си при такова вълнение и вятър. Размерите и тежестта му му позволяваха да мачка вълните, които биха намалили скоростта на по-леки плавателни съдове. Много скоро щяха да го настигнат.

И все пак минутите се точеха до безкрайност. Те поеха по новия си курс и впрегнаха мощта на вятъра, който сега духаше откъм кърмата, малко по-назад от корабната греда отдясно на борд. Роданов сновеше по бака и чакаше…

— Капитан Роданов! Двумачтов е! Пак повтарям, две мачти!

— Много добре! — извика той в отговор. — Идрена! Помощник-капитанът на бака!

След минута тя вече беше там и вятърът развяваше светлорусата й коса. Гаврътна остатъка от сутрешния си чай.

— Занеси най-хубавия ми далекоглед на марса — нареди Роданов. — И ми се обади… веднага, щом разбереш нещо.

— Ест! — отвърна тя. — Поне да се намирам на работа.

Сутринта напредваше мъчително бавно, но поне небето беше безоблачно. Добри условия за наблюдение. Слънцето се издигаше все по-високо и по-високо, докато най-сетне…

— Капитане! — провикна се Идрена. — Корпус от вещерско дърво! Двумачтов бриг с корпус от вещерско дърво!

Той не можеше повече да чака в бездействие.

— Качвам се горе!

Изкатери се с мъка нагоре по вантите на фокмачтата до наблюдателната площадка на гротмарса, място, което бе оставил от много години на по-дребните и по-млади моряци. Идрена стоеше там заедно с един моряк, който се дръпна, за да му направи място на платформата. Роданов пое далекогледа и се взря в кораба на хоризонта. Гледа го, докато и най-дълбоките му съмнения отпаднаха.

— Той е — заяви. — Направила е нещо завързано с платната, но това е „Орхидеята“.

— И сега какво?

— Опънете и последното платно! — изкомандва той. — Да откраднем колкото се може повече океан от нея, преди да ни е разпознала!

— Искаш ли да се опиташ да я извикаш със сигнали? Да й предложиш преговори и после да я нападнеш?

— Зад длани да говорим, по устните ни да не прочетат като по книга нашите кроежи — отвърна Роданов.

— Пак ли твоята поезия?

— Стихове, не поезия. Не, не е. Тя рано или късно ще ни разпознае и тогава ще се досети съвсем точно по каква работа сме дошли.

Той върна далекогледа на Идрена и се подготви да слезе долу по вантите.

— Курс право към кораба, хвърлете наметалата, извадете оръжията. Поне това можем да й дадем в последната в живота й битка.

Петнайсета глава. Между братя

— Жером знае ли за какво ме молиш?

— Не.

Локи стоеше на хакборда до Дракаша, сгушен до нея, за да не чуе никой разговора им. Беше около седмия утринен час и слънцето се издигаше в безоблачния небесен купол. Вятърът духаше от изток, отдясно и малко откъм кърмата. Морето започваше да се разбунва.

— И според теб…

— Да, наистина смятам, че мога да говоря и за двама ни — довърши мисълта й Локи. — Няма друг избор. Няма да видим отново Страгос, освен ако не изпълним исканията му. А ако бъдем откровени, ако ти изпълниш исканията му, вече няма да сме му от никаква полза. Време е да покажем на тоя копелдак как действахме в Камор.

— Мислех, че специалитетът ви са безчестните хитрини.

— Освен това съм доста сръчен в опирането на остриета в гърлата на хора и навикването им — допълни Локи.

— Но ако поискаш нова среща, след като потопим няколко кораба за него, не мислиш ли, че той ще е готов за предателство? Особено в двореца, гъмжащ от войници?

— Трябва само да се приближа до него — обясни Локи. — Няма да се преструвам, че бих могъл да пробия стена от стражи, но от една педя и с добър стилет аз съм ръката на самата Аза Гуила.

— Значи ще го вземете за заложник?

— Просто. Ясно. И сполучливо, надявам се. Ако мога да измъкна от него противоотрова или да сключа сделка с аптекаря му, може би ще успея да го уплаша до полусмърт.

— И честно вярваш, че си обмислил всичко?

— Капитан Дракаша, не можех да спя от тези мисли! Защо според теб дойдох да те търся тук?

— Ами…

— Капитане! — Постовият на гротмачтата махаше към палубата. — Някой ни преследва!

— Как така?

— Кораб на около три румба ляво на борд на хоризонта. Изникна съвсем внезапно. Плаваше горе-долу на запад и се насочи право към нас.

— Остър поглед — похвали Дракаша постовия. — Продължавай да ме осведомяваш. Утгар!

— Ест, капитане!

— Удвои постовете на всички мачти! Ей там, на палубата! Подгответе се за промяна на курса! На въжетата! Изчакайте командата ми!

— Сериозни неприятности ли, капитане?

— Вероятно не — отвърна Дракаша. — Дори и Страгос да е размислил от вчера и да е решил да ни преследва, верарски военен кораб не би дошъл от онази посока.

— Да се надяваме.

— Да. Затова ние самите ще си променим курса, бавно и славно. Ако смяната на курса им е невинна, ще ни подминат весело. — Тя прочисти гърло. — Рулеви, завърти към северозапад-север, сръчно! Утгар! Подготви реите за вятър откъм десния борд!

— Ест, капитане!

„Отровната орхидея“ бавно се завъртя ляво на борд и накрая се насочи почти на северозапад. Силният вятър вееше по квартердека, почти в лицето на Локи. На юг му се привиждаха миниатюрни платна — от палубата корпусът на кораба все още не се виждаше.

Малко по-късно се разнесе вик:

— Капитане! Той завъртя пет-шест румба ляво на борд! Пак ни преследва!

— Ние му се падаме дясно на борд — рече Дракаша. — Той се опитва да ни настигне. Но това е необяснимо. — Тя щракна с пръсти. — Чакай. Може да е капер и преследва наградата за главата ми.

— Но как да ни познаят?

— Сигурно разполага с описание на „Орхидеята“ от екипажа на онзи кеч. Вижте, не можехме да се надяваме, че дълго ще предрешваме моето момиче. Тия нейни дъски от вещерско дърво твърде много бият на очи.

— И… какви неприятности ни чакат?

— Зависи от това кой е по-бързият. Ако корабът преследва награда, битката е неизгодна за нас. На борда му ще има опасни хора и никаква плячка. Затова, ако ние сме по-бързи, смятам да му се надупим и да му махнем за сбогом.

— Ами ако не е?

— Какво?

— Битката. Ако не е неизгодна.

— Капитане! — провикна се един от постовите по мачтите. — Тримачтов е!

— Става все по-добре и по-добре — въздъхна Дракаша. — Върви да събудиш Езри и Жером.

— Кутсуз — заяви Делмастро. — Проклет кутсуз.

— Само за тях, ако стане така, както искам — рече Дракаша.

Капитанът и нейният лейтенант стояха на хакборда и се взираха в едва видимото бяло квадратче, което бележеше къде на хоризонта се намира преследвачът им. Локи изчакваше заедно с Джийн няколко крачки по-нататък, до десния парапет. Дракаша бе извъртяла кораба няколко румба на кръг и плаваха на запад-северозапад, а вятърът им духаше отдясно на борд — според нея най-добрата посока на вятъра за „Орхидеята“. Локи знаеше, че поемат риск — ако преследвачът им беше по-бързият, те можеха да му пресекат курса и срещата да дойде много По-скоро, отколкото ако той следваше кърмата им. Бедата беше там, че подобно преследване на север нямаше да трае дълго — безбрежното море се ширеше само на запад.

— Не съм убедена, че набираме преднина, капитане — рече Делмастро след няколко минути мълчание.

— Аз също. Да му се не види и бурното море! Щом е тримачтов, сигурно е достатъчно тежък, че да набере повече скорост!

— Капитане! — Викът от гротмачтата беше още по-настоятелен от обикновено. — Капитане, той не изостава, и… Капитане, ще ме прощавате, но май най-добре да дойдете сама да видите.

— Какво да видя?

— Ако не съм си изгубила ума, значи съм виждала този кораб и преди! — извика жената от поста. — Готова съм да се закълна! Още един чифт очи ще са ми добре дошли.

— Аз ще погледна — обади се Делмастро. — Нещо против да взема любимия ти далекоглед?

— Ха си го изпуснала, ха ще предоставя каютата ти на Паоло и Косета.

Локи наблюдаваше как Делмастро се покатери след малко на гротмачтата, въоръжена със Замирината гордост и радост, шедьовър на верарската оптика, облицован с обработена с алхимични вещества кожа. След още няколко минути викът й достигна до палубата:

— Капитане, това е „Владетелят на ужаса“!

— Какво? Дел, съвсем сигурна ли си?

— Виждала съм го достатъчно често, нали?

— И аз се качвам!

Щом Замира скочи на вантите на гротмачтата, Локи и Джийн се спогледаха. Сред екипажа на палубата се надигнаха мърморене и ругатни. Около десетина зарязаха задълженията си и отидоха на кърмата, изпружили шии, за да съзрат платното на юг. Щом Дракаша и Делмастро се върнаха на квартердека, те тревожно се разпръснаха. И двете жени бяха навъсени.

— Значи е той? — попита Локи.

— Той е — потвърди Дракаша. — И ако ни търси от много време, значи е отплавал скоро след нас.

— Е… Той би могъл да носи вест например, нали?

— Не. — Дракаша свали шапката си и прокара нервно длан по плитките си. — Той се противопостави на този план най-силно на капитанския съвет. Няма да плава толкова дълго и толкова надалече и да рискува кораба си на една плюнка разстояние от Тал Верар заради някаква си вест. Боя се, че се налага да отсрочим предишния си разговор, Равел. Въпросът се отлага, докато не се убедим, че в края на деня този кораб все още ще е на вода.

Локи се взираше над белите хребети във „Владетелят на ужаса“, който се бе показал над хоризонта и вървеше право към тях като игла към магнит. Беше десетият утринен час и напредъкът на Роданов се забелязваше с просто око.

Замира затвори далекогледа и се извърна от парапета на хакборда, откъдето наблюдаваше същото това явление.

— Капитане, трябва да има нещо… — предположи Делмастро. — Ако успеем да го задържим на разстояние, докато се стъмни…

— Тогава ще имаме избор, да. Но само пряко преследване може да ни спечели достатъчно време, а ако побегнем на север, ще стигнем брега далеч преди свечеряване. Да не споменаваме, че неговият кораб е току-що потегнат, а на нас отдавна ни е време. Простата истина е, че вече сме загубили гонитбата.

Дракаша и Делмастро се умълчаха, а после Езри се прокашля.

— Ами, аз да почна да подготвям нещата, а?

— Най-добре. Остави Червената вахта да поспи, доколкото може, ако някой от тях още спи.

Делмастро кимна, хвана Джийн за ръкава на туниката и го дръпна с нея към товарния люк на главната палуба.

— Имаш намерение да се биеш — рече Локи.

— Нямам друг избор, освен да се бия. И ти също, ако искаш да доживееш до вечеря. Роданов разполага с двойно повече хора от нас. Разбираш каква бъркотия се задава.

— И ако тя е повече или по-малко по моя вина, съжалявам, капитане…

— Стига глупости, Равел. Аз няма да преразгледам решението си да ти помогна, което значи, че и никой друг не може. Това е дело на Страгос, а не твое. Плановете му, по един или друг начин, щяха да ни поставят натясно.

— Благодаря ти за това, капитан Дракаша. А сега… Знам, че обсъдихме истинските ми бойни умения, но повечето от екипажа вероятно още ме мислят за някакъв човекоубиец. Аз… май искам да кажа, че…

— Искаш да си там, където е най-напечено?

— Да.

— Така си и мислех, че ще поискаш. Вече съм ти определила мястото. И хич не си въобразявай, че ще минеш лесно.

Тя се дръпна от парапета и се провикна:

— Утгар!

— Ест, капитане?

— Донеси ми дълбоководен лот и замери дълбочината!

Локи вдигна въпросително вежди и тя додаде:

— Трябва да знам колко е дълбока водата под краката ни. Така ще разбера за колко време котвата ще падне на дъното.

— Защо ви е да хвърляте котва?

— По този въпрос трябва да изчакаш и ще се смаеш. Заедно с Роданов, надявам се… но много искам.

— Капитане! — провикна се Утгар малко по-късно. — Под нас са почти деветдесет клафтера вода!

— Така — каза тя. — Равел, знам, че в момента не си на вахта, но беше достатъчно неразумен да се домъкнеш тук и да привлечеш внимание към себе си. Вземай двама Сини и качете няколко бурета бира от трюма. Опитайте да не вдигате шум заради спящите Червени. След около час ще извикам всички на палубата, а не е разумно да пращаш хора на патаклама с пресъхнали гърла.

— С най-голямо удоволствие, капитане. Значи след час? Според теб кога ще бъдем…

— Имам намерение да вляза в битка преди пладне. Има само един начин да победиш, когато те преследва някой по-голям и по-як от тебе. Обърни се рязко, избий му зъбите и се надявай, че боговете те обичат.

— Всички на палубата! — провикна се Езри за последен път. — Всички в средата на палубата! Безделници и мързели, на палубата! Ако ваши другари по вахта са още долу, домъкнете ги сами!

Джийн стоеше пред събралата се тълпа и чакаше Дракаша да си каже думата. Беше застанала на парапета, а зад нея стояха Езри, Утгар, Мумчанс, Гуилем и Треган. Учената изглеждаше твърде подразнена от това, че нещо толкова банално като смъртоносна битка между корабите оправдаваше намесата в утвърдените й навици.

— Слушайте ме добре! — извика Дракаша. — Корабът, който идва към нас, е „Владетелят на ужаса“. Капитан Роданов се е противопоставил на задачата ни в тези води и е изминал дълъг път, за да се бие с нас.

— Не можем да се бием срещу толкова много хора! — провикна се някой в тълпата.

— Нямаме никакъв избор. Те идват към нас, за да ни вземат на абордаж, независимо дали това ни харесва.

— Ами ако той преследва само теб? — запита един моряк, когото Джийн не разпозна. Чест му правеше, че също стоеше най-отпред и Дракаша и нейните офицери го виждаха. — Ако те предадем, ще си спестим страшна битка. Тука не сме във флотата и имам право да обичам живота си, както…

Джабрил разбута тълпата зад мъжа и го фрасна под кръста. Мъжът се загърчи и се строполи на палубата.

— Ние не знаем дали Роданов иска само Дракаша! — кресна той. — Аз няма да чакам на парапета със свален брич някой да ми цунка кура! Повечето от вас знаят също като мен, че щом капитан се бие с капитан, не е удобно да оставиш и двете версии на историята да стигнат до Порт Продигал!

— Чакай, Джабрил! — Замира изтича надолу по стълбите на квартердека, отиде при пишман прагматика и му помогна да седне. После застана пред събрания си екипаж на една ръка разстояние от първия ред. — Басрин е прав за едно. Тук не сме във флотата и вие наистина имате право да обичате живота си. Не съм ви императрица, по дяволите. Ако някой иска да се опита да ме предаде на Роданов, ето ме. Това е вашият шанс. Желаещи?

Никой от тълпата не излезе отпред. Дракаша вдигна Басрин на крака и го погледна в очите.

— Можеш да вземеш най-малката лодка — рече му тя. — Ти и всички останали, които искат да ти помогнат. Или да останеш.

— Ох, по дяволите! — изпъшка той. — Извинявай, капитане. Май… май бих предпочел да живея като страхливец, отколкото да умра като глупак.

— Оскари! — нареди Дракаша. — Като приключим тук, събери хора и бързо спуснете малката лодка на вода! Който иска да тръгне с Басрин, това ви давам. Ако Роданов победи, рискувайте. Ако победя аз… помислете си: сушата е поне на петдесет мили оттук и няма да бъдете допуснати обратно на борда.

Мъжът кимна и с това се приключи. Дракаша го пусна и той навлезе, залитайки, в тълпата, като се държеше за кръста и избягваше свирепите погледи, устремени към него.

— Слушайте! — продължи Дракаша. — Днес морето не ни е приятел, а кучият му син захапва по-здраво водата от нас. Ако побегнем в която и да било посока, това няма да ни спечели повече от няколко часа. Ако ще се разправяме на разстояние една целувка, възнамерявам аз да установя правилата за ухажване.

Трябва да убиваме двама за един, за да останат поне някои от нас на крака, така че очевидно трябва да убиваме още повече. Ако спрем до него така, че някоя от страните ни да опира в носа му, можем да се скупчим там, откъдето смята да ни вземе на абордаж, и да установим числено превъзходство на единственото важно място. Неговият голям тлъст екипаж няма да има никакво значение, ако трябва да се промъкват един по един през зъбите ни.

И така, в средата на палубата. Ще ви подредя в редици, като легионите на Теринския трон в древността. Мечове и щитове отпред, копия и алебарди — отзад. И не протакайте. Ако не можете да убиете някого, бутнете го във водата. Просто ги изхвърлете от проклетата битка!

Дел ще избере десетте ни най-добри стрелци и ще ги качи на високото, за да се заемат ясно с какво. По петима на мачта. Щеше ми се да сложа и повече, но ще имаме нужда от всяко едно острие на палубата.

Равел, Валора, ще ви дам няколко моряци за нашия хвърковат отряд. Вашата задача са лодките на „Владетелят“. Те ще се опитат да ни вземат на абордаж от всички посоки на света, щом битката в средата на палубата започне, така че където те — там и вие. Един на палубата може да задържи петима в лодката, стига да действате бързо.

Насрин, ти ще си избереш трима души и ще чакаш командата ми до дясната котва. След като я дам, ще пазиш носа от лодки, да отмениш хората на Равел и те да могат да се бият другаде.

Утгар, идваш с мен да зареждаме арбалетите. На бака има бира! Искам да видя бъчвата пресушена, преди да се захванем с тая работа. Пийте и си намерете доспехите.

Ако сте си пазили плетени или кожени ризници, наденете ги. Не ми пука колко се потите — те никога няма да би потрябват толкова, колкото днес.

Дракаша разпусна екипажа, обърна им гръб и се изкачи обратно на квартердека. На кораба избухна пандемониум. Изведнъж моряците хукнаха и се заблъскаха във всички посоки — едни се юрнаха за оръжието и доспехите си, а други — към бирата, която можеше да е последното им питие на тази земя.

Езри прескочи оградата на квартердека, навлезе в хаоса и се провикна:

— Петима от вахтата, изкарайте двойни кофи с пясък! Пуснете мрежата бръснач откъм левия борд и я вдигнете високо! Жером, замъкни си мързеливия гъз на квартердека! Там оформете хвърковатия отряд!

Джийн махна и последва Дракаша към кърмата, където чакаше Утгар с изнервен вид. Треган слизаше по стълбата към каютите и мърмореше нещо за „цени на едро“.

Изведнъж една ниска тъмна сянка се стрелна нагоре по стълбата и изтича при Дракаша. Внезапно я дръпнаха за брича, тя погледна надолу и видя Паоло, който неосъзнато се бе вкопчил в нея.

— Мамичко, какъв шум!

Замира се усмихна, вдигна го от палубата, гушна го и го притисна към реверите си. После се обърна към вятъра и той отвя косата от лицето й. Джийн виждаше, че погледът на Паоло е прикован във „Владетелят на ужаса“, който се люшкаше под чистото небе и неумолимо съкращаваше разстоянието помежду им.

— Паоло, миличък, мама има нужда да й помогнеш да ви скрие със сестра ти в склада за въжетата на най-долната палуба! Става ли?

Момченцето кимна. Замира го целуна по челото, зарови нос в късите му тъмни къдрици и затвори очи.

— Е, добре — обади се тя малко по-късно. — Защото след това мама трябва да си извади бронята и сабите. А после — да се качи на борда на онова лъжливо копеле и да потопи кораба му като камък!

Джафрим Роданов стоеше на носа на кораба си. „Отровната орхидея“ бе постоянно в центъра на далекогледа му. Изведнъж тя се завъртя ляво на борд и се насочи към него като стрела. Гротът и фокът й потрепнаха и започнаха да се смаляват, като че екипажът на Дракаша ги свиваше за бой.

— Е, Замира, започна се — рече той. — Най-сетне да постъпиш по единствения разумен начин.

Капитанът бе облечен за битка, както винаги — с кожена връхна дреха, подсилена с вшита в гърба и в реверите броня. Цепките и пукнатините в овехтялата дреха винаги го утешаваха — напомняха му, че години наред са се опитвали да го убият и не са успявали.

На ръцете си носеше любимото си оръжие — ръкавици от пластини от закалена стомана, чиито пръсти завършваха с остри нокти. В гъста навалица те можеха да прихващат остриета и да изтръгват гръкляни с еднакъв замах. За недотам личната задача — да проникне на борда на „Орхидеята“, той разчиташе на висок до кръста, обкован с метал боздуган. Внимателно сви далекогледа и го пъхна в джоба си, решен да го използва отново преди битката. Нямаше да е за последно.

— Някакви нареждания, капитане?

Идрена изчакваше на стълбите на бака, нарамила закривената си сабя, прибрана в ножницата. Повечето от екипажа се бяха подредили зад нея, готови за битка.

— Тя ни напада — избоботи Роданов. — Знам, че не е лесно, но Дракаша върлува във верарски води и ще превърне живота, на който всички ние се наслаждаваме, в ад, ако не я спрем сега.

Подредете се на десния борд, както се уговорихме. Щитовете най-отпред. Арбалетите отзад. Запомнете — един залп, после ги хвърляйте и вадете сабите. Екипажите на лодките, към десния борд, след като се сблъскаме с „Орхидеята“. Скобите готови в средата на кораба и на носа. Рулеви! Заповядвам — управлявай идеално или се моли да загинеш в битката.

Този ден ще се обагри в червено! Дракаша е достоен противник. Ала какво сме ние, над всички ветрове и води в Пиринчено море?

— „ВЛАДЕТЕЛЯТ“! — изкрещя екипажът в един глас.

— Кои сме ние — никога вземани на абордаж, никога побеждавани?

— „ВЛАДЕТЕЛЯТ“!

— Какво крещят враговете ни, когато произнасят името на свойта гибел пред съда на боговете?

— „ВЛАДЕТЕЛЯТ“!

— Това сме ние! — Той размаха боздугана във въздуха. — И сме подготвили изненади за Замира Дракаша! Изнесете клетките!

Три отряда от по шестима моряци изнесоха на бака покритите със зебло клетки. Те имаха дървени дръжки за носене, прикрепени по-далече от стоманените им мрежи. Бяха дълги около шест стъпки и наполовина на ширина и дължина.

— Нищо не са яли от вчера, нали?

— Да — потвърди Идрена.

— Чудесно. — Роданов провери отново десния парапет там, където дърводелецът му бе разхлабил, така че едно по-силно бутане да събори около десет стъпки дълга част от него. Петно върху любимия му „Владетел“, но после лесно можеше да се поправи. — Подредете клетките тук. И почвайте да ги ритате. Да ги раздразним.

Двата кораба се сблъскаха сред вълните и за втори път на Локи Ламора му предстоеше непосредствено участие в морска битка.

— Дръж се, Мум! — извика Дракаша, загледана отвъд левия парапет на квартердека. Локи и Джийн чакаха наблизо, въоръжени с брадви и саби. Джийн си беше сложил и чифт кожени предпазители, присвоени от имуществото на Басрин, който не се виждаше никакъв, защото само той се беше качил в малката лодка. „Моята лодка“ — помисли си Локи малко натъжен.

В „хвърковатия отряд“ двамата с Джийн бяха избрали Малакасти, Джабрил и Стрева, а също и Гуилем. Всички, освен него бяха с щитове и копия. Кроткият на вид интендант беше сложил кожена престилка, натъпкана с тежки оловни заряди за прашката в лявата му ръка.

Повечето моряци чакаха в средата на кораба, подредени така, както заповяда Дракаша — тези с големите щитове и острите мечове най-отпред, а онези с прътите — отзад. Гротът и фокът бяха прибрани, противопожарните кофи — подготвени, входът откъм левия борд охраняван от „мрежата дерачка“, както я беше нарекла Делмастро. „Отровната орхидея“ бързаше към прегръдката на „Владетелят на ужаса“ като влюбена жена след дълга раздяла.

Делмастро излезе от бъркотията в средата на палубата. Изглеждаше като първия път, когато Локи я видя — с кожената ризница и коса, прибрана за битката. Без да обръща внимание на затъкнатите в коланите им оръжия, тя се метна върху Джийн и го обви с ръце и крака. Той я прегърна и двамата започнаха да се целуват, докато Локи не се прокашля шумно. Преди битка няма да видиш точно пък това, мислеше си той.

— Този ден е наш — рече Езри, когато най-сетне се откъснаха един от друг.

— Опитай се да не ги изтрепеш всичките, преди да се включа и аз! — Джийн й се усмихна отвисоко, а тя му подаде някаква копринена торбичка.

— Какво е това?

— Кичур от косата ми — отвърна Езри. — Исках да ти го дам още преди дни, обаче ни се отвори работа с тия нападения. Нали се сещаш, пиратство, неспокоен живот…

— Благодаря ти, любима.

— Виж, ако се намериш в беда, където и да си, тикни тази торбичка под носа на онзи, който те тормози, и му кажи: „Представа си нямаш с кого се ебаваш. Аз съм под закрилата на дамата, която ми даде този предмет в знак на благоволение“.

— И това ще ги спре, така ли?

— Не, да му се не види, само за да ги объркаш! А после, докато стоят и те зяпат като треснати, ги убиваш.

Те пак се прегърнаха. Този път се прокашля Дракаша.

— Дел, ако това не те натоварва много, възнамеряваме да нападнем оня кораб пред нас, така че, ако обичаш…

— А, да, битката на живот и смърт. Сигурно ще мога да ти помогна за някоя и друга минута, капитане.

— Късмет, Дел.

— Късмет, Замира.

— Капитане! — извика Мумчанс. — Сега…

— Насрин! — ревна Дракаша с пълно гърло. — Пускай дясна котва!

— Мощен сблъсък — извика Делмастро малко след това. — Всички, стегнете се! Горе! Хващайте се за мачта или за въже!

Някой заби трескаво камбаната на фокмачтата. Двата кораба летяха един към друг със смайваща скорост. Локи и Джийн приклекнаха на стълбите на квартердека от лявата страна, вкопчени здраво за вътрешните перила. Ламора погледна Дракаша и забеляза, че брои нещо и старателно изговаря всяко число за себе си. Любопитен, той се опита да ги разгадае и заключи, че брои на терински.

— Капитане! — обади се Мумчанс спокойно, все едно поръчваше кафе. — Другият кораб…

— Рязък завой ляво на борд! — извика Дракаша. Мумчанс и помощникът му завъртяха руля наляво. Изведнъж откъм носа се разнесе скърцане и пращене. Корабът цял се разтресе и отскочи вдясно, сякаш стиснат в зъбите на хала. Локи усети как стомахът му запротестира и се вкопчи с всичка сила в перилата.

— Котвата! — ревна Дракаша. — Режи въжето!

Локи виждаше отлично „Владетелят на ужаса“, устремен към тях, на някакви си стотина крачки. Изохка при мисълта как бушпритът на тежкия кораб се забива като копие в „Орхидеята“ или събрания й екипаж, но пред очите му тримачтовият кораб се накрени наляво и също се завъртя.

Роданов избегна челния сблъсък, според догадката на Локи — умишлено. Въпреки че щеше да нанесе сериозни щети на „Орхидеята“, корабът му щеше да попадне точно там, откъдето Замира най-успешно би могла да се съпротивлява на нападателите и вероятно рано или късно да потопи и двата кораба.

Случилото се бе достатъчно зрелищно — морето между двата кораба се разпени и побеля и Локи чу как гневните вълни съскат като пара, която бясно се вдига над нажежени въглени. Нито „Владетелят“, нито „Орхидеята“ не можеха да се освободят от набраната инерция. Те се плъзнаха един до друг, разделени от водна възглавница. Щом се сблъскаха, като че целият свят се разтресе — греди скърцаха, мачти се клатеха, а една жена от Орхидеите, загубила опора, падна от високо върху палубата на „Владетелят“ и стана първата жертва на битката.

— Гротът! Гротът! — извика Замира и всички на палубата на „Орхидеята“ вдигнаха очи едновременно към грота, разгънат от неколцината, на които бе възложено, по начин, никак неподобаващ на моряци. Плющейки на вятъра, той бе прикрепен с отчаяна бързина. В нормално положение никога не биха го опънали странично към вятъра, но в този случай силният източен бриз го изду умишлено и избута кърмата на „Орхидеята“ далече от „Владетелят на ужаса“. Мумчанс, мъчейки се да помогне, завъртя руля надясно.

Отпред се чуха писъци и пращене. Бушпритът на „Владетелят на ужаса“ разкъсваше предните въжета, но планът на Дракаша като че сработваше. Бушпритът не успя да пробие корпуса и сега корабът на Роданов се опираше в левия й борд единствено с дясната страна на носа си. От високо двата кораба сигурно приличаха на боговете на двама пияни фехтовачи, кръстосали и размахали бушприти, които обаче не си нанасяха кой знае какви щети, помисли си Локи.

Невидими чудовища раздраха въздуха със змийско съскане и Локи видя как наоколо заваляха стрели. Битката вече наистина бе започнала.

— Хитра сайрунска кучка! — измърмори Роданов, когато след сблъсъка едвам се изправи на крака. Дракаша използваше грота като лост, за да предотврати страничния сблъсък на корабите. Тъй да е — и той си беше подготвил някои номера.

— Пуснете ги! — кресна Роданов.

Един моряк, застанал доста далече зад трите клетки (и скрит зад редица от моряци с щитове), дръпна въжето и отвори вратите им. Само педя ги отделяше от разнебитената част на парапета, която беше паднала удобно при сблъсъка на корабите.

Три възрастни балкони — прегладнели, разтреперани и невъзможно вбесени — изхвръкнаха от затвора си с писъци на отмъстителни вампири и първото, което съзряха, беше групата Орхидеи, която им пресичаше пътя. Въпреки че бяха тежковъоръжени и с брони, хората на Замира без съмнение очакваха да отблъснат хора.

Трите бойни птици се стрелнаха във въздуха, кацнаха сред щитове и копия и нападнаха с човки и нокти кинжали. Орхидеите се разпищяха и се заблъскаха в отчаяна борба да ударят или да избягат от страшните зверове. Настана пълен хаос.

Роданов се усмихна свирепо. Струваха си — макар и в Продигал да вървяха твърде скъпо, макар и да увоняваха трюма, въпреки че съвсем скоро щяха да умрат. Всяка осакатена от тях Орхидея означаваше един противник по-малко, а пък е невъзможно да определиш цената на това, че си накарал врага да се насере в бричовете.

— Пускай лодките! — провикна се той. — Владетели! Следвайте ме!

Писъците отпред бяха нечовешки. Локи се изкатери на четири крака по стълбите на квартердека и напрегна поглед да види какво става. Сред гъстата тълпа на Замирините „легиони“ на левия борд се мятаха кафяви силуети. Какво, по дяволите, беше това? Самата Дракаша се стрелна нататък, към мястото на най-големия хаос, извадила сабите близнаци.

Неколцина моряци на Родановия кораб метнаха куки към брига. Отряд от моряци на Дракаша ги очакваше и се спусна към левия парапет, за да среже въжетата с брадви. Един рухна със стърчаща от гърлото му стрела. Останалите кълцаха всички въжета, попаднали пред погледа на Локи.

Рязко и глухо тупване му подсказа, че наблизо се е приземила стрела. Джийн го сграбчи за яката на туниката и го замъкна на квартердека. Неговият „хвърковат отряд“ клечеше, прикрит зад неголеми щитове. Малакасти прикриваше със своя и Мумчанс, който държеше руля клекнал. На борда на „Владетелят“ някой изпищя и падна от въжетата. Миг по-късно Джабрил кресна „Га!“ — една стрела разпиля трески от парапета на хакборда точно до главата му.

За изненада на Локи Гуилем изведнъж се изправи сред всичко това и със съвсем спокойно изражение започна да нагласява заряд на прашката си. Ръката му се вдигна, той пусна ремъка и миг по-късно един стрелец на квартердека на „Владетелят“ рухна по гръб. Вадранецът посегна за друг заряд и Джийн го дръпна долу.

— Лодки! — кресна Стрева. — Лодки заобикалят кораба!

Две лодки, всяка с по двайсет моряци на борда, изплуваха бързо иззад „Владетелят на ужаса“ и завиха към кърмата на „Орхидеята“. На Локи страшно му се искаше някоя и друга стрела да им направи плаването по-вълнуващо, но стрелците горе имаха заповед да не стрелят по лодките. Те бяха задачата на онзи легендарен герой на падащото буре с бира, Орин Равел.

Ала той разполагаше с едно основно предимство и, както обикновено, името на това предимство беше Джийн Танен. На палубата от полирано вещерско дърво съвсем не на място се мъдреха няколко големи кръгли камъка, старателно избрани от корабния баласт.

— Развилней се, Жером! — кресна му той.

Щом първата вража лодка приближи хакборда, двама въоръжени с арбалети моряци се изправиха и направиха път на една жена, която се готвеше да метне кука. Гуилем метна със замах един от камъните надолу, сцепи главата на един стрелец и тялото му се катурна сред навалицата от моряци тръгнали да ги вземат на абордаж. Миг по-късно Джийн застана до парапета, вдигнал над главата си камък колкото гръдния кош на обикновен мъж, към четирийсет и пет кила тежък, и с нечленоразделен вик го запокити в лодката, където той строши не само краката на двама гребци, но и палубата на самата лодка. Щом водата нахлу през дупката, настана паника.

Откъм втората лодка полетяха стрели. Едната се заби в увлеклия се от суматохата в първата Лодка Стрева и той падна върху Локи. Локи отблъсна нещастния младеж — знаеше, че вече с нищо не можеше да му помогне. Палубата вече бе поаленяла от кръв. Малко по-късно Малакасти изохка — една стрела, долетяла от горните рей на „Владетелят“, проби гърба й. Тя рухна върху парапета, а щитът й падна през борда.

Джабрил бутна копието й и я издърпа на палубата. Локи видя, че стрелата е разкъсала единия й бял дроб.

Гърлото й влажно гъргореше, докато тя се мъчеше да си поеме последен дъх. Джабрил със сгърчено от болка лице се опитваше да прикрие тялото й, докато най-сетне Локи му изкрещя:

— Идват още! Недей да откачаш, мамка му!

„Проклет лицемер“ — упрекна се той, а сърцето му тупкаше оглушително.

Долу в потъващата лодка друг моряк замахна и метна кука. Гуилем стреля пак и му счупи ръката. Джийн също хвърли камък. Това беше краят за останалите Владетели — лодката потъна, по пейките се тълпяха трупове, а оцелелите се прекатуриха през борда. След малко отново можеше да им създадат неприятности, но засега бяха изхвърлени от битката.

Както и една трета от „отряда“ на Локи. Втората вражеска лодка заплува към тях, но не посмя да се приближи заради камъните. Тя обиколи кърмата и се стрелна към десния борд — акула, нападаща ранената си плячка.

Замира извади сабята си от тялото на последната валкона и се провикна към левия борд:

— Престройте се! Престройте се! Запушете шибаната дупка там!

Балкони! Хитро копеле беше проклетият Роданов — поне петима от хората й лежаха, умъртвени от проклетите зверове, а само боговете знаеха колко още бяха ранени или стреснати. Той очакваше от нея да застане с носа към борда му. Зверовете ги очакваха като в капан на пружини.

Ето го и него — невъзможно беше да не го улучиш, почти колкото двама души, с тъмната връхна дреха и проклетите му железни ръкавици. Стискаше боздуган, който сигурно тежеше към десет кила. Хората му се трупаха край него и ликуваха и нахлуха срещу първата й редица през дупката, която той бе отворил някак си в десния си парапет. Решителната точка беше точно очакваната от нея бъркотия — насочени копия, размахани щитове и трупове и живи бойци притиснати от тълпата и от двете страни, така че можеха да мръднат единствено надолу. Някои изпаднаха в непрекъснато изменящото се пространство между двата кораба и се удавиха или пък бяха смлени на кайма, когато двата кораба отново се отъркаха един в друг.

— Арбалетите! — кресна тя. — Арбалетите!

Зад копиеносците почти всички арбалети на кораба бяха извадени и заредени. Най-задната редица от Орхидеи в очакване ги грабна и изстреля разпокъсан залп измежду първите редици. Осем от девет моряци на Роданов рухнаха, но самият той изглеждаше невредим. Миг по-късно стрели полетяха в отговор откъм палубата на „Владетелят“ — и на Роданов му беше хрумнало същото. Пищящи мъже и жени сред редиците на Замира изпопадаха на палубата от главите и гърдите им стърчаха окичени с пера стрели. Нито един от тях не бе човек, който би могла да жертва.

Владетелите се опитваха да прескочат по-голямото разстояние вдясно от основната битка. Някои успяха, вкопчиха се здраво в парапета й и се мъчеха да се прехвърлят през борда. Тя реши сама проблема — накълца лицата им и им строши главите с дръжката на сабята си. Трима-четирима… прииждаха и още. Замира вече се задъхваше. Не е вече неуморим боец като едно време, отбеляза тя със съжаление. Стрелите цепеха въздуха наоколо хората на Роданов скачаха… Сякаш всеки проклет пират в Пиринчено море се намираше на палубата на „Владетелят на ужаса“, строен и готов да щурмува нейния кораб.

„Хвърковатият отряд“ на Локи сега действаше на десния парапет на квартердека. Мумчанс и един от помощниците му размахваха копия, за да отпъдят плувците от всички други посоки, а Локи, Джийн, Джабрил и Гуилем се опитваха да прогонят втората лодка.

Тази беше къде-къде по-издръжлива от предишната — двата камъка, метнати от Джийн, бяха убили и ранили поне петима души, но не пробиха дупки в дървото. Моряците на Роданов ги нападаха с куки и дуелът между тях и копията на Орхидеите бе странен. Джабрил изкрещя, когато една кука се заби в крака му, и си отмъсти, като намушка един от Владетелите във врата.

Гуилем се изправи и запрати заряд към лодката. Усилията му бяха възнаградени с оглушителен писък. Бръкна в кесията за втори и тогава, като по магия, от гърба му щръкна стрела. Той клюмна върху парапета и зарядите на прашката се посипаха с трополене по палубата.

— Мамка му! — кресна Локи. — Големите камъни свършиха ли?

— Свършихме ги — отвърна Джийн. Една жена с кама в зъбите се метна като акробатка на парапета и щеше да го прескочи, ако той не я бе блъснал с щит в лицето. Тя падна във водата.

— Да му се не види, колко ми липсват Проклетите сестри! — провикна се той.

Джабрил размаха като обезумял копието си, когато четирима-петима Владетели наведнъж се заловиха за парапета. Двама се пуснаха, но след миг нови двама се изтърколиха на палубата, стиснали саби. Джабрил падна по гръб и прониза единия в корема. Джийн докопа прашката на Гуилем, метна ремъка на гърлото на другия и го удуши като едно време в Камор. Още един моряк подаде глава и се прицели с арбалет в Джийн от парапета. Локи го изрита в лицето и се почувства от главата до петите като легендарния герой с падащото буре бира.

Надигналите се над водата писъци подсказаха, че става нещо ново. Локи предпазливо погледна през борда. Край лодката, като прозрачно одеяло, се стелеше подобна на желе маса и пулсираше със слабо вътрешно сияние, видимо дори на дневна светлина. Локи видя как тя притегли и погълна един плувец, който потъна в нея с писъци. След мигове лепкавото вещество около краката им се обагри в червено и той се загърчи. Веществото изсмукваше кръвта му през порите така, както човек изсмуква сока от мек плод.

„Фенер на смъртта“, както винаги привлечен от мириса на кръв във водата. Това беше ужасна смърт дори за хората, които Локи упорито се мъчеше да убие… Но чудовището и другите, които несъмнено щяха да дойдат, щяха да се погрижат за плувците. Владетелите вече не се катереха по парапетите. Малцината оцелели в лодката долу трескаво се мъчеха да избягат от страшилището във водата. Локи пусна копието си и вдъхна дълбоко няколко пъти — имаше остра нужда от това. Миг по-късно една стрела се заби в парапета две стъпки над главата му. Още една изсвистя покрай нея и не улучи, трета се заби в руля.

— Скрий се! — извика той и се огледа като обезумял за прикритие. След малко Джийн го награби и го издърпа вдясно, където се беше прикрил зад тялото на Гуилем. Джабрил пропълзя зад компасната будка, а Мумчанс и помощникът му повториха номера на Джийн с тялото на Стрева. Локи усети тласък — поне една стрела се беше забила в тялото на интенданта.

— После може да ни е гадно, че сме ползвали мъртъвците така — провикна се Джийн. — Но, по дяволите, те вече са предостатъчно!

Идрена Корос застана на парапета и едва не уби Замира още с първия замах на ятагана си. Бронята от елдерглас отблъсна острието, но Замира пламна при мисълта, че е отпуснала гарда. Тя атакува с двете саби, но дребничката и гъвкава Идрена разполагаше с достатъчно пространство да отблъсне едната и да избегне другата. Толкова бързо и толкова леко… Замира скръцна със зъби.

Две остриета срещу едно, а Корос изпълваше въздуха между тях със смъртоносна сребърна мъгла. Замира загуби шапката си, а без малко и врата си — успя да парира в последния миг. Още един замах изсвистя покрай жилетката й, втори разряза единия й предпазител. Мамка му… Тя отстъпи назад и се блъсна в един от моряците си. Нямаше накъде да отстъпва повече.

Корос извади извита кама с широко острие и я стисна в лявата си ръка. Направи фалшиво движение с нея и удари с ятагана коленете на Замира. Замира пусна сабите, пристъпи към Корос и опря гръд в нейната. Стисна раменете й и я бутна надолу с всичка сила. В това тя най-сетне имаше предимство, а и още нещо. Мръсният бой обикновено надвиваше красивия.

Замира заби лявото си коляно в корема на Идрена. Идрена се свлече долу. Замира я хвана за косата и заби юмрук в брадичката й. Зъбите на дребната жена изщракаха като билярдни топки. Замира я вдигна на крака, бутна я назад и я наниза право на меча на Владетеля зад нея. По омазаното с кръв лице на жертвата трепна изненада, а после умря заедно с нея. Облекчение, не ликуване обзе Замира.

Тя вдигна сабите си от палубата и когато морякът отпред извади меча си от тялото на Идрена и го пусна, изведнъж едната от тях опря в гърдите му. Битката продължи. Замира действаше механично — сабите й се издигаха и падаха върху пищящите вълни от Роданови моряци, а смъртите се сливаха в червена какофония. Хвърчаха стрели, кръвта омазваше палубата под нозете й, а корабите се лашкаха върху вълните и придаваха на всичко наоколо нестабилност като в кошмар.

Бяха изминали минути, а може би векове, когато Езри застана до нея и я дръпна от парапета. Бойците на Роданов се прегрупираха. Палубата беше затрупана с убити и ранени, оцелелите от нейния екипаж стъпваха върху тях, препъваха се един в друг и падаха.

— Дел, ранена ли си? — изпъшка Замира.

— Не. — Езри беше цялата в кръв. Кожената й ризница бе разрязана, а косата й — разрошена, но иначе като че беше добре.

— Хвърковатият отряд?

— Нямам представа, капитане.

— Насрин? Утгар?

— Насрин е мъртъв. Утгар не съм го виждала, откакто битката започна.

— Дракаша! — Един глас надвика стоновете и мърморенето на тълпата и от двете страни. Гласът на Роданов. — Дракаша! Прекрати боя! Всички, прекратете боя! Дракаша, изслушай ме!

Роданов погледна стрелата, забила се в дясното му рамо. Болеше, но това не бе дълбоката мъчителна агония, знак, че е опряла в костта. Той се намръщи, закрепи острието на стрелата с лявата си ръка, а после с дясната счупи стрелата точно над него. Изохка, но и така можеше да мине, докато успее да се погрижи, както трябва. Пак вдигна боздугана и по палубата на „Владетелят“ покапа кръв.

Идрена беше мъртва. Проклятие, тя, негов помощник-капитан от пет години, лежеше на кървавата палуба. Беше си пробил път до нея с боздугана — разцепваше щитове, отблъскваше копия. Поне половин дузина Орхидеи го нападаха, но той отвърна достойно — събори Дантиер през борда. Но тук беше твърде тясно за бой, вълните лашкаха корабите, а защитата му беше твърде рехава. Замира бе пострадала тежко, но в този решителен сблъсък той бе възпрепятстван. Липсата на бой на кърмата на „Орхидеята“ означаваше, че и участта на лодките най-вероятно бе същата. Гадост. Поне половината му екипаж бе загинал. Време беше да извади втората си изненада и призивът му да прекратят битката бе сигналът за нея. Хайде, всички — последна игра, последна ръка, последно раздаване на картите.

— Замира, не ме карай да унищожа кораба ти!

— Върви по дяволите, клетвопрестъпнико и кучи сине! Давай, опитай пак, ако има още желаещи от екипажа ти да пукнат набързо!

Локи бе оставил Джабрил, Мумчанс и помощника му — заедно с фенерите на смъртта, както предполагаше — да пазят кърмата, и двамата с Джийн изтичаха напред в странно опразнилия се от стрели въздух, покрай купчините мъртви и ранени. Учената Треган ги задмина, тропайки с дървения си крак по дъските. Влачеше Раск подире си с една ръка. В средата на палубата Утгар дърпаше с кука нагоре решетката на главния товарен люк. В нозете му имаше кожена чанта. Локи предположи, че изпълнява някаква възложена му от капитана задача, и го подмина.

Откриха Дракаша и Делмастро на носа заедно с двайсетина оцелели Орхидеи, взрени в двойно повече Владетели отсреща. Езри прегърна страстно Джийн — беше цялата омазана с кръв, но явно още не бе проляла своята. Тук, горе, „Орхидеята“ все едно нямаше палуба, тя цялата бе затрупана с мъртъвци и берящи душа. Вади кръв се изливаха през борда.

— Не и аз — извика Роданов.

— Насам! — извика Утгар от средата на палубата. — Насам, Дракаша!

Локи се обърна и видя, че той държеше сива сфера с диаметър малко повече от педя и странно мазна повърхност. Беше я обхванал в лявата си длан над отворения товарен люк, а с дясната стискаше нещо, което стърчеше отгоре й.

— Утгар, какви, по дяволите, ги вършиш?! — възкликна Дракаша.

— Не мърдай, ясно? Или ще разбереш какво ще направя с това.

— Богове на небесата! — прошепна Езри. — Не е истина!

— Какво е това, по дяволите? — попита Локи.

— Гадна новина — отвърна тя. — Адски гадна. Това е „Злощастието на кораба“.

Джийн изслуша бързото й обяснение.

— Алхимия, черна алхимия, адски скъпа. Трябва да си ненормален да докараш такава в морето по същите причини, поради които повечето капитани странят от огненото масло. Но е още по-страшна. Цялата се нажежава до бяло. Не можеш нито да я пипнеш, нито да я приближиш. Оставиш ли я на палубата, тя я прогаря чак до трюма и пали всичко по пътя си. По дяволите, сигурно и водата ще запали. Намокриш ли я, не гасне.

— Утгар! Копеле недно! Предател! Как можа… — кресна Дракаша.

— Предател? Не, аз съм човек на Роданов — съм и съм бил, още преди да дойда в екипажа ти. Той го измисли! Ако съм ти служил добре, Дракаша, то съм си вършил работата.

— Застреляйте го! — нареди Джийн.

— Това, дето го държи, е фитил — поясни Езри. — Мръдне ли дясната си ръка, или го убием и той изпусне сферата, фитилът ще се изскубне и тя ще се запали. Тези проклетии за това служат, ясно? Един човек може да държи сто души в плен, стига да застане на точното място.

— Утгар — призова го тя. — Утгар, ние печелим битката.

— Можеше и да я спечелите. Защо според теб се намесих?

— Утгар, моля те. Този кораб е затрупан с ранени. Децата ми са долу!

— Да, знам. Затова най-добре хвърли оръжието! Наредете се до десния парапет. Стрелците да слязат от мачтите. Всички, успокойте се — и съм сигурен, че всеки го очаква добър изход, освен за теб, Дракаша.

— Ще ни заколят и ще ни метнат зад борда! — кресна Треган, застанала на горното стъпало на стълбата към каютите с арбалет в ръка. — Това ти е добрият изход, нали, Утгар? — Тя се устреми към оградата на квартердека и вдигна арбалета на рамо. — Корабът е затрупан с ранени и аз отговарям за тях, мръснико!

— Треган, недей! — писна Дракаша.

Но Учената жена вече бе извършила делото си — Утгар подскочи, когато стрелата се заби под кръста му, а сивата сфера се люшна напред и се изплъзна от дланта му. Десницата му издърпа белия шнур. Той се строполи на палубата, а устройството падна и изчезна в трюма.

— По дяволите! — изруга Джийн.

— Не, не, не! — прошепна Езри.

— Децата! — чу се да казва Джийн. — Мога да ги изведа…

Езри се вторачи в товарния люк отвратена. Погледна любимия си, после — отново люка.

— Не само тях — рече тя. — Целия кораб.

Тя го награби, уви ръце около врата му и го притисна така, че не можеше да диша, а после прошепна в ухото му:

— Проклет да си, Джийн Танен. Така… така ме затрудняваш.

А после го удари в корема толкова силно, че му се струваше невъзможно. Той падна по гръб и се преви в агония и щом тя го пусна, проумя намеренията й. Нададе нечленоразделен, гневен, отричащ вик и посегна да я хване. Но тя вече тичаше към люка.

Локи разбра какво е намислила Езри още в мига, когато я видя как сви юмрук, но Джийн, чиято съобразителност бе притъпена от любовта, от умората или и от двете, просто не загря. Но преди Локи да успее да се задейства, тя удари любимия си, бутна го назад и той се препъна в него. Успя да вдигне очи тъкмо когато тя скочи в люка, над който миг по-късно се надигна неестествено оранжево сияние.

— О, Уродливи страже, всичко в ада да гори дано! — прошепна той. Виждаше всичко забавено, сякаш самото време потече като изстиващ сироп…

Треган стоеше на квартердека, изгубила ума и дума, и очевидно не осъзнаваше какво е причинило нейното иначе добро дело.

Дракаша залитна напред със сабите в ръце, ала се забави твърде много — нито успя да спре Езри, нито да хукне заедно с нея.

Джийн пълзеше — мърдаше едва-едва, но напрягаше всеки мускул и пълзеше след нея, напразно протегнал ръка след вече изчезналата жена.

Екипажите и на двата кораба се взираха, облегнати на оръжията си и един на друг, временно забравили битката.

Утгар посегна към стрелата в гърба си и затреперя немощно. Пет секунди бяха минали, откакто Езри скочи в трюма. Пет секунди — и писъците, новите писъци, екнаха.

Тя изскочи горе по стълбите откъм главната палуба, стиснала сферата в ръце. Не, не беше само това, осъзна с ужас Локи — тя сигурно е била наясно, че ръцете й няма да издържат. И сигурно затова бе притиснала сферата към себе си.

Кълбото пламтеше — миниатюрно слънце, то сияеше с ярките цветове на разтопено сребро и злато. Локи усещаше горещината по кожата си от трийсет стъпки, ужасен от светлината, и веднага долови странния мирис на опърлен метал. Тя тичаше с всички сили, втурна се към парапета и отчаяно се метна към него. Гореше цялата, пищеше, устремът й бе неудържим.

Стигна до левия парапет и с последно рязко усилие на гърба, краката и остатъка от лявата й ръка запокити сферата над водата към „Владетелят на ужаса“. Тя още повече се разгоря в полет — комета от разтопен метал. Екипажът на Роданов се разбяга и сферата тупна на палубата.

Не можеш да я пипнеш, бе казала Езри… Е, явно можеше. Но Локи вече бе разбрал, че не можеш да я пипнеш и да оживееш. Стрелата, която я улучи в корема миг по-късно, бе твърде закъсняла да предотврати хвърлянето, твърде закъсняла за каквото и да било. Димящото тяло на Езри падна на палубата и тогава адът се развилия за последен път тази сутрин.

— Роданов — кресна Дракаша. — Роданов!

В средата на „Владетелят на ужаса“ изригна огнено сияние — пламтящото, търкалящо се кълбо най-сетне бе избухнало. Нажежено до бяло алхимично вещество заваля в люковете, подпали платната, погълна моряците и почти разцепи кораба на две само за секунди.

— Щом „Владетелят“ ще изгори, всички да завземат „Орхидеята“! — изкомандва Роданов.

— Отблъснете ги! — извика Дракаша. — Отблъснете и прогонете нападателите! Остър завой ляво на борд, Мум! Остър завой ляво на борд!

Локи усети отново парене по дясната си буза. „Владетелят“ бе вече обречен и ако „Орхидеята“ не се изтръгнеше от вантите, бушприта и останките му, огънят щеше да погълне и двата кораба. Джийн бавно пълзеше към тялото на Езри. Локи чу как зад тях отново екнаха звуци от битка и му мина през ум да се включи, ала после осъзна, че ако остави Джийн сега, никога нямаше да си прости. Нито пък да заслужава прошка.

— Мили богове! — прошепна той, когато я видя. — Моля ви, не! О, богове!

Джийн се задавяше от ридания, прострял ръце над нея. И Локи не знаеше къде би могъл да я докосне. Толкова малко бе останало от нея — кожата, дрехите, косата, всичко се бе стопило в ужасна смес. Ала въпреки това тя още мърдаше и се мъчеше да стане. Продължаваше да се мъчи да си поеме някакво подобие на дъх.

— Валора… — Учената Треган куцукаше към тях. — Валора, недей, не пипай…

Джийн заудря по палубата и закрещя. Треган коленичи до обгорялата Езри и извади кинжал от ножницата на колана си. Локи се смая, щом забеляза стичащите се по страните й сълзи.

— Валора… — рече тя. — Вземи това. Тя вече е мъртва. Тя има нужда от теб, в името на боговете.

— Не! — изплака Джийн. — Не, не, не…

— Валора, погледни я, по дяволите! Не може вече да й се помогне. Всяка секунда за нея е час и тя се моли за кинжала.

Джийн грабна ножа от ръката й, избърса очи с ръкава си и потръпна. Като дишаше дълбоко, въпреки ужасната миризма на изгоряло, просмукала въздуха, той замахна с ножа към нея, разтресен от ридания като паралитик. Треган хвана ръцете му, за да не треперят. Локи затвори очи.

А после всичко свърши.

— Съжалявам… — рече Треган. — Прости ми, Валора. Не знаех… Не знаех какво е това нещо в ръцете на Утгар. Прости ми.

Джийн мълчеше. Локи отново отвори очи и го видя как става, сякаш в унес, едва удържащ риданията си, все още с камата в ръка. Вървеше и сякаш не забелязваше, че битката продължава да кипи зад него. Вървеше право към Утгар.

Още десетима Орхидеи паднаха на носа, докато ги спасяваха — по заповед на Замира те бутаха с всички сили „Владетелят“ с копия, куки и алебарди, за да изтласкат бушприта и въжетата му по-далеч от „Орхидеята“, а оцелелите моряци на Роданов на носа се бореха като демони да избягат. Но с помощта на Мумчанс успяха и двата тежко пострадали кораба най-сетне се откъснаха един от друг.

— Всички на палубата! — извика Замира и от усилието й се зави свят. — Всички на палубата! Хващайте въжетата! Обърнете ни на запад, вятърът да ни духа отзад! Пожарникарите, в трюма! Занесете ранените на кърмата при Треган! — Ако предположим, че Треган е жива, ако предположим… много неща. По-късно щяха да скърбят. Трудностите не бяха свършили.

Роданов не се бе включил в последното нападение над „Орхидеята“. За последно Замира го видя да тича към кърмата и да си пробива път с бой през пламъците към руля. Дали в последно напразно усилие да спаси кораба си, или да унищожи нейния, то той се бе провалил.

— Помощ! — прошепна Утгар. — Помощ, извади я. Не мога да я стигна.

Едвам мърдаше, а погледът му се беше изцъклил. Джийн коленичи, взря се в него, замахна и заби камата в гърба му. Утгар вдъхна стъписан. Джийн заби ножа отново и отново, и отново. Локи го гледаше. Докато не остана съмнение, че Утгар е издъхнал, докато гърбът му не се покри с рани, докато Локи най-сетне не посегна и стисна китката му.

— Джийн…

— Не помага! — възкликна невярващо Джийн. — Богове, не помага!

— Знам — промълви Локи. — Знам.

— Защо не я спря? — Джийн се хвърли върху Локи, стисна го за гърлото и го повали на палубата. Локи се задави, опита се да се съпротивлява, но това му помогна точно колкото очакваше. — Защо не я спря?!

— Опитах. Тя те блъсна върху мен. Беше наясно как ще постъпим, Джийн. Знаеше. Моля те…

Джийн го пусна и се дръпна също тъй бързо, както беше нападнал.

— О, богове, прости ми! Прости ми, Локи.

— Винаги — отвърна Локи. — Джийн, толкова, толкова съжалявам… Не бих… не бих позволил това да се случи за нищо на света. За нищо на света, чуваш ли ме?

— Да — промълви приятелят му, зарови лице в шепи и не каза нищо повече.

На югоизток пожарът на борда на „Владетелят на ужаса“ оцветяваше морето в червено. Мачтите и платната горяха, овъглено платно се сипеше като вулканична пепел по вълните, огънят поглъщаше корпуса и най-сетне се превърна в планина от дим и пара, когато овъгленият кораб потъна под водата.

— Равел! — Дракаша хвана Локи за рамото и го извади от унеса му. — Помогни ми, ако можеш. Аз…

— Добре съм. — Локи се изправи със залитане. — Мога да помогна. Но може би… не закачай Жером…

— Да — отвърна тя. — Равел, имаме нужда от…

— Стига, Замира. Стига с тези Равел това, Коста онова. Пред екипажа да. Но за приятелите съм Локи.

— Локи — повтори тя.

— Локи Ламора. Не го… Их, то пък на кого да го кажеш, по дяволите? — Той постави длан върху нейната и двамата изведнъж се прегърнаха.

— Съжалявам — прошепна той. — Езри, Насрин, Малакасти, Гуилем…

— Гуилем?

— Да, и той… Един от стрелците на Роданов. Съжалявам.

— Богове! — възкликна тя. — Гуилем беше на „Орхидеята“, когато я откраднах. Последният от първоначалния екипаж. Ра… Локи. Мум държи руля и засега нищо не ни заплашва. Трябва… Трябва да сляза да видя децата. И освен това… трябва да се погрижиш за Езри. Те не бива да я виждат такава.

— Ще се погрижа — отвърна той. — Виж, слизай долу, аз поемам всичко на палубата. Ще отнесем останалите ранени при Треган. Ще покрием всички трупове.

— Много добре — рече тихо Замира. — Палубата е твоя, мастер Ламора. Скоро ще се върна.

„Палубата е моя“ — помисли си Локи, докато оглеждаше пораженията от битката: висящи въжета, повредени ванти, строшен парапет, стрели, набодени навсякъде. Средата на палубата и бакът бяха целите отрупани с тела. Оцелелите се движеха сред тях като призраци, мнозина куцукаха и се подпираха на копия и лъкове.

„Богове! Значи ето какво било командването. Да гледаш последиците в очите и да се преструваш, че не трепваш.“

— Джийн — прошепна той, наведен над седящия на палубата едър мъж. — Джийн, ти остани тук. Стой, колкото си искаш. Аз ще съм наблизо. Само трябва да се погрижа за това-онова, става ли?

Джийн едва забележимо кимна.

— Така. — Локи се огледа отново, този път за най-леко ранените. — Конар! Големия Конар! Докарай една помпа — първата работеща, която намериш. Пусни маркуч в товарния люк и накваси хубавичко главния трюм! Не можем да оставим нещо да тлее долу. Оскари! Ела тук! Донеси ми платно и ножове. Трябва са се погрижим за всички тези… всички тези хора.

Всички мъртви моряци на палубата. „Трябва да се погрижим за тях тук — помисли си Локи. — А после аз ще се погрижа за тях и в Тал Верар. Веднъж завинаги.“

Шестнайсета глава. Уреждане на сметки

— Уродливи страже, Безмълвни Тринайсети, твоят слуга те призовава. Сведи очи към тази починала жена, Езри Делмастро, слугиня на Йоно, и твоя. Любима на мъж, обичан от теб. — Гласът на Локи секна и той с мъка се овладя. — Любима на мъж, който е мой брат. На нас… На нас не ни се иска да ти я даваме, Господарю, и не ме е срам да го кажа.

Трийсет и осем бяха оцелели. Петдесет спуснаха през борда, а останалите бяха изгубени в битката. Локи и Замира заедно изпълняваха погребалния обред. С всеки погребан речите на Локи ставаха все по-сковани и сега, в този последен обред тази нощ, той проклинаше деня, в който бе избран за жрец на Уродливия страж. На предполагаемия му тринайсети рожден ден, под Луната на сираците. Каква власт и каква магия му се струваше тогава, че придобива! Властта и магията да произнася погребални слова. Той се навъси, скри дълбоко циничната си мисъл заради Езри и продължи:

— Това е жената, която спаси всички нас. Жената, която победи Джафрим Роданов. Ние предаваме тялото и духа й на царството на твоя брат Йоно, могъщия владетел на морето. Помагай й. Отведи душата й при Онази, която преценява всички ни. Молим ти се със сърца, изпълнени с надежда.

Джийн коленичи над савана от корабно платно и положи върху него кичур тъмнокестенява коса.

— Моята плът — прошепна той. После убоде пръста си с кинжал и остави капка червена кръв да падне върху савана. — Моята кръв. — Той се наведе към неподвижната глава под платното и дълго не отдели устни от нея. — Моят дъх и моята любов.

— Те те обвързват с обещание — произнесе Локи.

— Моето обещание. — Джийн стана на крака. — Смъртна жертва. Езри, дано боговете ми помогнат да го спазя. Не зная дали ще мога, но се уповавам на боговете.

Замира, която стоеше наблизо, дойде и хвана едната страна на дъската, върху която бе положено увитото в платно тяло на Езри. Локи хвана другия й край. Джийн, както бе предупредил Локи преди обреда, не беше в състояние да помага. Той закърши ръце и извърна очи. След миг всичко свърши — Локи и Замира вдигнаха дъската и саванът от корабно платно се плъзна през входа на палубата в тъмните вълни. Беше един час след залез и най-сетне наистина бяха приключили.

Безмълвният кръг от уморени, повечето и ранени моряци започна да се разпръсва — отново под грижите на Треган или при оредялата си вахта. Раск засега заменяше и Езри, и Насрин, и Утгар; с глава, превързана с дебела ленена превръзка, той подюрка по-здравите оцелели и започна да им раздава задачи.

— А сега? — попита Локи.

— Сега куцукаме, тласкани от вятъра, обратно към Тал Верар. — Гласът на Замира бе уморен, но погледът й бе бистър. — Сключихме споразумение, преди да се случи това. Загубих повече, отколкото разчитах — и приятели, и екипаж. Сега нямаме сили да превземем и рибарска лодка и затова се боя, че оттук нататък зависи от теб.

— Както ти обещахме — отвърна Локи. — Страгос. Да. Закарай ни там и ще измисля нещо.

— Няма да ти се наложи — обади се Джийн. — Само влезте в пристанището и ме пратете там. — Той заби поглед в краката си. — И после тръгвайте.

— Не — възрази Локи. — Няма да вися тук, докато…

— За онова, което съм намислил, е нужен само един.

— Ти току-що обеща смъртна жертва…

— И тя ще я получи. Дори това да съм аз, тя ще я получи.

— Мислиш ли, че Страгос няма да заподозре нещо, като види само един от нас?

— Ще му кажа, че си мъртъв. Ще му кажа, че сме водили морска битка — това си е истина. И той ще ме приеме.

— Няма да те пусна да отидеш сам.

— А аз — да дойдеш с мен. Какво, ще се бориш с мен ли?

— Млъкнете и двамата! — скастри ги Замира. — Богове! Жером, тази сутрин приятелят ти тука се мъчеше да ме убеди да му позволя да свърши същото, което си намислил ти сега.

— Какво? — Джийн изгледа Локи на кръв и скръцна със зъби. — Ти, малък и жалък подлец, как можа…

— Какво? Как смея да разсъждавам за онова, което ти си смятал да ми сториш? Ти, хуй самодоволен и надут, аз ще…

— Какво?

— … ще ти се нахвърля и ти ще ме смелиш от бой — завърши Локи. — И после ще ти е много гадно! Какво ще кажеш за това?

— Вече се чувствам гадно — отвърна Джийн. — Богове, защо не оставиш това на мен? Защо не ми го дадеш? Ти поне ще оживееш — можеш да потърсиш някой друг алхимик или отровител. Шансът е по-голям от моя.

— Как пък не — отвърна Локи. — Ние не работим така и щом си искал другояче, трябваше да ме оставиш в Камор да ми изтече кръвта. Спомням си, че аз по онова време си бях навит.

— Да, но…

— Когато става дума за тебе, е друго, така ли?

— Аз…

— Господа! — прекъсна ги Замира. — Или каквото сте там. Без да вземаме под внимание останалите съображения, но днес следобед дадох малката си лодка на Басрин, за да умре в морето, а не на кораба, копелето му с копеле. Жером, бая зор ще видиш, докато се качиш сам в някоя от другите лодки за Тал Верар. Освен ако не предложиш да хвръкнеш дотам, защото няма да се приближа с „Орхидеята“ на повече от полета на стрела от рифовете вълноломи.

— Ако се налага, и ще плувам, да му се не види…

— Не изглупявай в гнева си, Жером. — Дракаша го хвана за раменете. — Бъди хладнокръвен. Единствено хладнокръвието ще ти помогне, ако смяташ да възмездиш по някакъв начин онова, което сториха на екипажа ми. Заради моя помощник-капитан.

— Мамицата му — измърмори Джийн.

— Заедно — настоя Локи. — Ти не ме заряза в Камор. Нито във Вел Вирацо. Има да чакаш аз да те зарежа тук.

Джийн се навъси, стисна парапета и се вторачи във водата.

— Срамота е, по дяволите — рече той най-сетне. — Всичките онези пари в Кулата на греха. Жалко, че никога няма да ги измъкнем. Нито пък другото.

Локи се ухили — с рязка смяна на темата Джийн спасяваше гордостта си, когато отстъпваше.

— Кулата на греха? — поинтересува се Замира.

— Някои неща от нашата история сме премълчали, Замира. Прости ни. Понякога всички тези кроежи стават малко труднички за довеждане докрай. Ние… имаме няколко хиляди солария на книга в Кулата на греха. По дяволите, ако имаше някакъв начин да ги докопаме, бих ти дал своя дял, ама е твърде съмнително.

— Де да можехме да намерим някой в града, който да ни пази част от тях! — възкликна Джийн.

— Няма смисъл да ревеш за разлятата бира — вразуми го Локи. — Съмнявам се, че сме си спечелили и един приятел в Тал Верар, който не е нает или платен. Да, един шибан приятел щеше да ни свърши работа сега. — Той застана до Джийн на парапета и се престори на погълнат от морските вълни като здравеняка, но не можеше да прогони от мислите си увитите в савани тела, падащи във водата.

Телата падаха, точно както двамата с Джийн смятаха да използват въжетата, за да се измъкнат невредими от…

— Я чакай малко, да му се не види! — възкликна Локи. — Приятел. Приятел. Точно това ни трябва, ебати. Ние въртяхме Страгос и Рекин като чинии. Но с кого изобщо не си направихме труда да се занимаваме през тия две години? Кого пренебрегвахме?

— Храмовете?

— Добра догадка, но не… Кой има пряк материален интерес от тази кървава бъркотия?

— Приори?

— Приори — потвърди Локи. — Тия тлъсти, потайни, заговорничещи копелета. — Локи забарабани с пръсти по парапета. Мъчеше се да изтласка скръбта от мислите си и да оплете десетина несвързани и неправдоподобни планове в единна свързана схема. — Помисли си. С кого да играем? Кого ще срещнем в Кулата на греха?

— Уена Паскалис.

— Не. Тя току-що се сдоби с място на масата.

— Де Морела…

— Не! Богове, та него никой не го взема насериозно. Кой би могъл да подтикне Приори към нещо съвсем необмислено? Кой е сред тях от достатъчно отдавна, че или да го послушат от уважение, или да задърпа конците и да се наложи? Вътрешната седморка — тя ни трябва! А другите да вървят по дяволите!

Да гадаеш за политическото положение сред Приори беше сродно на гадаенето по кокоши вътрешности, помисли си Локи. В Търговския съвет съществуваха три прослойки от по седем души. Предназначението на всяко място в долните две бе известно на обществото. Но за Вътрешната седморка бяха известни само имената на членовете й — каква е йерархията им и какви задължения изпълняват бе загадка за външните люде.

— Кордо — предложи Джийн.

— Стария Кордо или Лайонис?

— И двамата. Който и да е. Мариус е от Вътрешната седморка, Лайонис тепърва се издига. А Мариус е по-стар и от топките на Переландро. Ако някой може да размърда Приори, предполагам, за някаква щуротия, за която си мечтаеш…

— Щуротия е само наполовина.

— Познавам тоя шибан израз на лицето ти! Сигурен съм, че и двамата Кордо са точно онова, което ти трябва. Жалко, че никога не сме се срещали с тия гадове. — Джийн погледна предпазливо Локи. — Изражението ти наистина е онова. Какво възнамеряваш да правиш?

— Възнамерявам… Ами ако възнамерявам да получа всичко? Защо слагаме самоубийството като първа възможност? Защо поне не опитаме първо? Да се доберем до Рекин. Да изиграем играта. Да се докопаме до Страгос и да изцедим отговор или противоотрова от него. А после да го довършим, по един или друг начин. — Локи се престори, че забива кама в невидимия Архонт на Тал Верар. Това му доставяше такова задоволство, че го изигра пак.

— А как, по дяволите, ще го осъществим?

— Това е въпрос от върховно значение — отвърна Локи. — По-добър не си ми задавал. Знам, че ни трябват някои неща. Първо, напоследък като че всеки в Тал Верар ни причаква на пристанището с арбалети и факли. Трябва ни по-добра маскировка. Най-опърпаните жреци на Дванайсетте?

— Кало Андроно — отвърна Джийн.

— Да ме прощава Той, ама позна!

Кало Андроно, Очите на кръстопътя, бог на пътешествията, езиците и знанието. И пътуващите му жреци, и неговите уседнали учени презираха лукса и се гордееха с грубите си одежди.

— Замира, ако има на борда някой, който се оправя с иглата и конеца, трябват ни две роби — обясни Локи. — Ушийте ги от корабно платно, от запасни дрехи, от каквото щете. Не ми е приятно да го кажа, но сега тук сигурно са разхвърляни много запасни дрехи.

— Оцелелите ще разиграят вещите на зарове, а парите помежду им ще разпределя аз — отвърна тя. — Но първо мога да взема това-онова.

— Трябва ни и нещо синьо — додаде Локи. — Сините ленти за глава на Андроните. Щом ги носим, значи сме светци, не просто зле облечени скитници.

— Синята туника на Езри — спомни си Джийн. — Тя е… Трябва да е в каютата й, където я остави. Малко е поизбеляла, но…

— Идеално! — заключи Локи. — Замира, чуй, когато се върнахме от първото ни посещение на Тал Верар с кораба, аз ти дадох да пазиш едно писмо, с печата на Рекин. Жером, трябваш ни, за да подправим това нещо, както ни показваше Окови. Ти си по-добър в това от мен. Трябва да е изпипано.

— Ще се справя. Къде го искаш?

— На чист пергамент. Хартия. Каквото и да е. Замира, да ти се намира лист?

— Цял лист? Не мисля, че Паоло и Косета са ни оставили. Но няколко са само малко издраскани — мога да ги срежа наполовина.

— Давай, Жером, ще намериш някои от нужните ти инструменти в стария ми сандък в каютата на Замира. Може ли да го използва, капитане? И няколко фенера?

— Паоло и Косета не искат да излязат от склада за въжета — осведоми ги Замира. — Много са уплашени. Занесох им постелки и алхимични лампи долу. Каютата е на твое разположение.

— Ще са ти нужни и твоите карти — рече Джийн. — Поне така мисля.

— Да, по дяволите, имам намерение да ги използвам. Ще ми трябват, заедно с най-добрия инструментариум, който успеем да стъкмим. Кинжали. Къси върви, за предпочитане от полукоприна. Пари, Замира — кесийки, натъпкани с по петдесет-шейсет солария, ако ни се налага да си платим, за да си нямаме неприятности. И палки. Ако нямаш, има пясък и корабно платно…

— И чифт брадви — додаде Джийн.

— В каютата ми има две. Всъщност извадих ги от твоя сандък.

— Какво? — Лицето на Джийн трепна. — Те са у теб?

— Трябваше ми чифт брадви. Не знаех, че са особени, иначе щях да ти ги върна, като напуснахте помиярската вахта…

— Особени? Те са ни роднини, а не оръжия! — обади се Локи.

— Да, слава на боговете. И по какъв начин е свързано всичко това? — попита Джийн.

— Отличен въпрос, както казах. Имам намерение да размишлявам продължително над него.

— Ще стигнем в Тал Верар чак утре вечер, ако времето се задържи такова — отбеляза Замира. — Гарантирам ти, че ще имаш достатъчно време за размишления. И повечето размисли ще осъществиш на пост на фокмачтата. Все пак трябва да ми свършиш и някоя работа.

— Разбира се! — съгласи се Локи. — Разбира се. Капитане, когато стигнем в Тал Верар, нека влезем от север, ако може. Каквото и да правим, първата ни спирка трябва да е Търговският квартал.

— Кордо? — попита Джийн.

— Кордо — отвърна Локи. — Старши или Младши, все ми е тая. Ще ни приемат, та ако ще да се наложи да пропълзим вътре през проклетите им прозорци.

— Ама какво… — възкликна пълният, добре облечен прислужник, който извади лошия късмет да излезе иззад ъгъла и да мине точно покрай нишата с прозореца на четвъртия етаж, през който току-що бяха пропълзели вътре Локи и Джийн.

— Ей, честито! — поздрави го Локи. — Ние сме крадци на обратно и сме дошли да ти дадем петдесет златни солария! — Той подхвърли на прислужника кесийката с монетите. Онзи я улови с една ръка и ахна, щом усети тежестта й. В следващата секунда и половина, в които усърдно не вдигаше врява, Джийн го халоса с палката!

Бяха влезли през северозападния ъгъл на горния етаж на семейното имение на Кордо. Бойниците и железните шипове ги отказаха да се изкатерят на покрива. Десетият час на вечерта аха-аха щеше да настъпи в прекрасната нощ в средата на Аурим на Пиринчено море. Локи и Джийн вече се бяха промъкнали през бодливия плет, отблъснаха три отряда от стражи и градинари и двайсет минути лющиха влажните, гладки камъни на имението Кордо само за да стигнат дотук.

Самоделните им жречески одежди на служители на Кало Андроно, заедно с повечето нужни им неща, бяха набутани в раници, ушити на бърза ръка от Джабрил. Вероятно благодарение на тези одежди никой не стреля по тях от арбалет, щом стъпиха на твърда верарска земя, но нощта тепърва започваше, мислеше си Локи. Да, тя едва сега започваше.

Джийн извлече безчувствения слуга в прозоречната ниша и се заоглежда за други усложнения, а Локи тихо затвори матирания двукрил прозорец и отново го заключи. Едно-единствено тънко, внимателно извито парче желязо му бе помогнало да отвори ключалката — Точните хора в Камор го наричаха „вадача на хляба“, защото щом можеш да се вмъкнеш и да се измъкнеш в дом, достатъчно богат, че да има заключващи се стъклени прозорци, вечерята ти беше подсигурена.

Досега Локи и Джийн се бяха вмъквали в достатъчно големи къщи, които много приличаха на тази — макар и не чак толкова огромни, — и горе-долу знаеха къде да търсят плячката си. Господарските покои често се намираха до удобства като пушални, кабинети, салони или…

— Библиотеката — пошушна Джийн и двамата с Локи поеха с леки стъпки по десния коридор. Алхимични светлини в ниши, прикрити с изискани завеси, го осветяваха с приятно, меко оранжево сияние. През отворените врати отляво, в средата на коридора, Локи забеляза лавици с книги и свитъци. Не се забелязваха други слуги.

Библиотеката беше същинско малко чудо — сигурно съдържаше хиляда тома, както и стотици ръкописи, подредени по рафтове и в сандъци. Карти на съзвездията, начертани върху избелена по алхимичен начин кожа, висяха на празните места по стените. Две затворени врати водеха към други вътрешни стаи — едната отляво, а другата право срещу тях.

Локи се притисна до вратата отляво и се заслуша. Долови леко мърморене, обърна се към Джийн и видя, че той е замрял на място до една от лавиците. Приятелят му се пресегна, извади тънко томче във формат осмина, може би около педя високо, измежду книгите и припряно го напъха в раницата си. Локи се ухили.

В този миг вратата отляво се отвори право пред него и го удари по тила — безобиден, ала болезнен удар. Той се завъртя и се оказа лице в лице с млада жена, понесла празен сребърен поднос. Тя отвори уста да изпищи. Нищо друго не оставаше на Локи — лявата му ръка се стрелна и запуши устата й, а дясната посегна към кинжала. Той я избута обратно в стаята и щом мина през вратата, усети как краката му затъват в три пръста дебел плюшен килим.

Джийн го последва по петите и затръшна вратата. Подносът на слугинята падна на килима и Локи я бутна встрани. Тя падна в прегръдките на Джийн и изохка изненадано, а Локи се намери до легло, горе-долу десет стъпки дълго и широко и постлано с толкова коприна, че щеше да стигне за платната на доста голяма яхта.

Върху възглавници в края на това легло, малко смешен на вид с мършавото си тяло посред такова изобилие от празно пространство, седеше съсухрен старец. Дългата му коса с цвят на морска пяна се стелеше по раменете му, над зелената копринена нощница. Когато Локи, Джийн и набутаната обратно прислужница нахлуха в покоите му, той преглеждаше купчина документи на светлината на алхимична лампа.

— Мариус Кордо, предполагам? — попита Локи. — За в бъдеще мога ли да ви предложа да инвестирате в някое Изобретателско устройство за ключалките на прозорците ви?

Старецът се облещи и листовете изпаднаха от ръцете му.

— О, богове! — провикна се той. — Богове, закриляйте ме! Това си ти!

— Много ясно, че съм аз — рече Локи. — Но вие просто още не знаете кой, по дяволите, съм аз.

— Мастер Коста, можем да го обсъдим. Трябва да знаете, че аз съм разумен и изключително богат човек…

— Е, добре, значи наистина знаете кой съм — отбеляза разтревожено Локи. — И не ми пука за парите ви. Дошъл съм, за да…

— На мое място вие бихте направили същото — прекъсна го Кордо. — Беше делово, чисто делово. Спестете ми това и нека отново вземем делово решение въз основата на злато, скъпоценни камъни, фини алхимични вещества…

— Мастер Кордо, вижте, аз… — Локи се намръщи и се обърна към прислужницата. — Този човек, да не би да е изкуфял?

— Той е напълно с всичкия си — отвърна тя студено.

— Така е, уверявам ви! — изрева Кордо. Гневът напълно промени изражението му. — И няма да позволя убийци да ми провалят делата в собствената ми стая! Хайде, или ме убивайте незабавно, или преговаряйте за цената на освобождаването ми!

— Мастер Кордо, кажете ми две неща, и ми ги кажете съвсем ясно — рече Локи. — Първо, откъде знаете кой съм? И второ, защо смятате, че съм дошъл да ви убия?

— Показаха ми лицата ви във вода — отвърна Кордо.

— Във вода? — Локи усети как стомахът му се сви. — О, по дяволите…

— Вързомаг от Картейн, който представяше гилдията си, по личен въпрос. Несъмнено вече разбирате…

— Вие! — възкликна Локи. — И аз на ваше място бих направил същото, казахте вие. Вие сте пращали тези проклети убийци по следите ни! Ония гадняри на пристанището, кръчмаря с отровата, онези хора в нощта на феста…

— Очевидно — потвърди Кордо. — А вие се измъквахте за съжаление. С малко помощ от Максилан Страгос, уверен съм.

— За съжаление? За съжаление?! Кордо, нямате представа що за късметлия сте, кучи сине, че не успяха! Какво ви казаха Вързомаговете?

— Хайде стига, несъмнено собствените ви планове…

— Повторете ми го с техните думи или наистина ще ви убия!

— Че сте заплаха за Приори и предвид сумите, заплатени досега за техните услуги, те смятат, че е в техен интерес да предупредят за присъствието ви.

— Говорите за Вътрешната седморка.

— Да.

— Копелета тъпи! — избухна Локи. — Вързомаговете са ви използвали, Кордо. Помислете си преди следващия път, когато отново решите да им давате пари. Ние… Мастер Де Фера и аз… сме в техния списък за прецакване и те са ни подмятали между вас и Страгос на майтап. Това е всичко! Не сме дошли тук с намерението да се занимаваме с Приори.

— Значи твърдите, че…

— Защо в такъв случай още не съм ви убил?

— Това едновременно ме радва и ме тревожи — отвърна Кордо и прехапа устна.

— Истината е, че по причини, които вие никога, дори за векове не бихте проумели, аз нахлух в имението ви само с една цел — да ви поднеса главата на Максилан Страгос на тепсия.

— Какво?!

— Не буквално. По-точно имам някои планове за тази глава. Но знам колко щастлив ще сте, да му се не види, да видите как Архонатът се срутва като мравуняк, затова ще го повторя само веднъж: възнамерявам да сваля от власт Максилан Страгос завинаги, и то още тази вечер. Длъжен сте да ми помогнете.

— Ама… вие сте нещо като агент на Архонта…

— Двамата с Жером сме агенти по неволя — обясни Локи. — Личният алхимик на Страгос ни даде бавнодействаща отрова. Тъй като противоотровата е у Страгос, изборът е да му служим или да умрем от гадна смърт. Но тоя скапаняк ни притискаше все повече и накрая прекали.

— Вие може да сте… Вие може да сте провокатори, изпратени от Страгос да…

— Какво? Да изпитаме верността ви? В кой съд, под каква клетва и пред какъв закон? Пак ще ви задам същия въпрос, този път във връзка с идиотското предположение, че всъщност изпълнявам волята на Страгос — защо не съм ви убил още тогава?

— Що се отнася до това… Добър аргумент.

— Ето. — Локи заобиколи леглото и седна до Кордо. — Вземете кинжала. — И той го подхвърли в скута на стареца. В този миг на вратата се задумка.

— Татко! Татко, един от прислужниците е пострадал! Добре ли си? Татко, влизам!

— Синът ми има ключ — обясни възрастният Кордо, щом ключалката изщрака.

— А, значи това ще ми потрябва. — Локи грабна кинжала си, застана до Кордо и го насочи към стареца, уж заплашително. — Не мърдайте. Няма да отнеме и минута.

Един добре сложен мъж в средата на трийсетте нахлу в стаята с натруфена рапира в ръка. Лайонис Кордо, Приори от втория етаж, единствен наследник на баща си и вдовец от няколко години. Може би най-добрата партия за женитба в цял Тал Верар, още по-бележит поради това, че рядко посещаваше Кулата на греха.

— Татко! Аласин! — Лайонис пристъпи в стаята, размаха сабята и разпери ръце на вратата. — Пуснете ги, гадове! Стражата е под тревога и никога няма да успеете да слезете до…

— О, в името на Переландро, дори няма да се преструвам — заяви Локи и подаде отново кинжала на възрастния Кордо, който го стисна с два пръста като уловено насекомо.

— Я погледнете. Що за своенравен убиец трябва да съм аз? Приберете сабята си, затворете вратата и си отворете ушите. Имаме много за обсъждане.

— Аз… ама…

— Лайонис — намеси се възрастният Кордо. — Този мъж може да не е с всичкия си, но твърди, че нито той, нито съдружникът му са убийци. Прибери оръжието и кажи на стражите да… — Той изгледа Локи подозрително. — Тежко ли ранихте прислужника ми при нахлуването си, Коста?

— Едно леко тупване по главата — отвърна Локи. — Непрекъснато го правя. Нищо му няма, който и да е той.

— Много добре. — Мариус въздъхна и нервно върна кинжала на Локи, който го затъкна в пояса си. — Лайонис, кажи на стражите да пазят долу. После седни и заключи отново.

— Аз може ли да си вървя, щом никой никого няма да убива в тези покои? — попита Аласин.

— Не, съжалявам. Вече чу твърде много. Седни и се настани удобно, за да изслушаш и останалото. — Локи се обърна към възрастния Кордо. — Вижте, по очевидни причини тя не може да напусне дома, докато не приключим с работата си тази вечер, нали?

— От всички…

— Не, Аласин, той е прав. — Възрастният Кордо й махна умиротворително с ръка. — Твърде много зависи от това и ако си ми вярна, го разбираш. А ако, ще ме прощаваш, не си, го разбираш още по-добре. Ще те затворя в кабинета, където ще ти е добре. И ще те възнаградя много, много щедро за това, обещавам.

Джийн я пусна, тя се настани в един ъгъл и скръсти ръце нацупена. Лайонис, който сякаш се съмняваше в собствения си разум, бързо разпусна отряда от свирепи на вид мъжаги, нахлул в библиотеката миг по-късно, прибра рапирата в ножницата и затвори вратата на спалнята. После се подпря с гръб на нея, и той нацупен като Аласин.

— И така — начена Локи. — Както казах, докато тази нощ изтече, ако ще адът или елдренски огън да се разрази, ние със съдружника ми ще бъдем в непосредствена физическа близост до Максилан Страгос. По един или друг начин ние ще го лишим от власт. А може би и от живот, ако нямаме друг избор. Но за да стане така, както го мислим, е нужно да изискаме някои неща от вас. А вие трябва да разберете, ако се включите, че това е краят. Наистина. Каквито и планове да имате за отнемане на града от Страгос, бъдете готови да ги осъществите. На каквито и мерки да сте се спрели, за да озаптите армията и флотата му, докато им напомните кой им плаща заплатите, вземете ги.

— Да премахнете Страгос? — Лайонис изглеждаше едновременно възхитен и разтревожен. — Татко, тези мъже са луди.

— Тихо, Лайо. — Възрастният Кордо вдигна ръка. — Тези мъже твърдят, че са в уникалното положение да осъществят желаната от нас промяна. И… отказаха да ми навредят, въпреки някои вече предприети срещу тях действия. Ще ги изслушаме.

— Чудесно — обади се Локи. — Ето какво трябва да проумеете. След няколко часа Очите ще ни арестуват с мастер Де Фера на излизане от Кулата на греха…

— Ще ви арестуват? — възкликна Лайонис. — Откъде можете да го знаете?

— Защото ще си определя среща — отвърна Локи. — И ще помоля Страгос да ни арестува.

— Протекторът няма да ви приеме, нито пък дамата. Такива са нашите заповеди.

Локи беше убеден, че усеща презрителния поглед на офицера Око дори и през маската му.

— Сега ще ни приеме — заяви той, щом двамата с Джийн спряха пред площадката на Архонта с по-малката и по-подвижна лодка, която придумаха стария Кордо да им даде. — Кажете му, че сме изпълнили молбата му от последната ни среща и е наложително да обсъдим това.

Офицерът се замисли, а после дръпна сигналната верига. Докато изчакваха решението, Локи и Джийн извадиха всички оръжия и инструменти от раниците си и ги оставиха на дъното на лодката. Най-сетне Мерейн се появи на горната стълбищна площадка и кимна. Претърсиха ги с обичайното усърдие и ги поведоха към кабинета на Архонта.

Щом видя застаналия зад писалището Страгос, Джийн се разтрепера. Локи забеляза как приятелят му свива и разпуска юмруци и го стисна силно над лакътя.

— Радостна ли е новината? — попита Архонтът.

— Идвал ли е някой да съобщи за пожар в морето вчера по обед западно от града? — попита Локи.

— Два търговски кораба известиха за голям димен стълб на западния хоризонт — отвърна Страгос. — Никакви други новини не са ми известни. Никой синдикат не е обявил загуба.

— Скоро ще я обявят — увери го Локи. — Един кораб изгорен и потопен. Нито един оцелял на борда. Плаваше към града с огромен товар и съм убеден, че рано или късно ще усетят липсата му.

— Рано или късно — повтори Страгос. — И какво искате сега, целувка по бузата и чиния сладкиши? Казах ви да не ме занимавате с дреболии, докато не…

— Смятайте първото ни потапяне за сериозен залог — рече Локи. — Решихме да покажем нашето вино и да го изпием.

— Какво точно имате предвид?

— Искаме плода на усилията ни в Кулата на греха — заяви Локи. — Искаме онова, в което влагахме труд две години. И то тази нощ, преди да сме предприели нещо друго.

— Е, не е задължително да го получите тази нощ. Какво, да не си въобразявахте, че мога да ви дам някаква писмена разпоредба, учтива молба до Рекин да ви позволи да изнесете всичко онова, което сте си набелязали?

— Не — отвърна Локи. — Но още сега отиваме там, за да си изиграем играта, и докато не офейкаме с плячката невредими, нито един кораб няма да бъде потопен във вашите води от „Отровната орхидея“.

— Не ти диктуваш условията на службата ви при мен…

— Всъщност аз ги диктувам. Въпреки че ви се доверяваме, че ще ни върнете живота, след като свърши робството ни, вече ни липсва увереност, че условията в този град ще ни позволят да разиграем нашия кроеж в Кулата на греха, след като си получите своето. Помислете, Страгос. Ние вече сме помислили. Ако възнамерявате да смачкате Приори с палеца си, ще настане хаос. Кръвопролития и арести. Рекин е в един кръг с Приори — и състоянието му трябва да остане недокоснато, ако ще го освобождаваме от него. И затова искаме първо нашето да си е на сигурно място, в ръцете ни, и тогава да довършим тази ваша афера.

— Ти, нагъл…

— Да! — кресна Локи. — Аз. Нагъл. Все още се нуждаем от шибаната противоотрова, Страгос. Все още трябва да я получим от ръцете ти. И настояваме за още една отсрочка, ако не друго. Тази вечер. Искам да видя твоя алхимик застанал до теб, когато се върнем тук след два часа.

— От всички проклети… Как така „като се върнете тук“?

— Има само един начин да си тръгнем невредими от Кулата на греха, след като Рекин разбере, че сме го изпързаляли — обясни Локи. — Трябва на излизане да попаднем право в ръцете на вашите Очи, които ще ни причакват, за да ни арестуват.

— И защо, пред всички богове, трябва да им наредя това?

— Защото, след като се върнем тук, живи и здрави, ще се измъкнем пак тайничко на „Отровната орхидея“, а по-късно същата тази нощ ще нападнем самата Сребърна Марина. Дракаша разполага със сто и петдесет души екипаж. Този следобед пленихме две рибарски лодки, за да ги използваме за опожаряване. Искаш аленият флаг да се развее пред очите на града? В името на всички богове, ние ще го развеем в пристанището! Ще потрошим и изгорим, каквото можем, и на тръгване ще обстреляме, каквото докопаме! И Приори ще се тълпят на прага ти с пълни торби с пари и ще те умоляват да бъдеш техен спасител. Народът ще се разбунтува, ако спасител не се появи. Това достатъчно скоро ли е за теб? Можем да изпълним онова, което искаше. И то още тази нощ. И наказателно нападение над Островите на призрачните ветрове — е, колко бързо можеш да си опаковаш мореплавателския сандък, Протекторе?

— Какво ще вземете от Рекин? — попита Страгос след дълъг, безмълвен размисъл.

— Нищо, което не може да пренесе един човек, който страшно бърза.

— В съкровищницата му е невъзможно да се проникне.

— Знаем — отвърна Локи. — Нашата цел не е в нея.

— Как мога да бъда сигурен, че няма да ви убият напразно, докато осъществявате плана си?

— Ще ни убият, уверявам те — освен ако не попаднем незабавно в безопасност, под публичния и законен арест на твоите Очи. А после изчезваме, пропъдени за престъпления срещу верарската държава и посегателство върху неприкосновеността на Архоната. Неприкосновеност, с която скоро спокойно ще можеш да се фукаш. Хайде, признай, че е прекрасно, по дяволите!

— Ще оставите обекта на въжделенията си при мен — рече Архонтът. — Откраднете го. Добре, превозът е тук. Тъй като така или иначе трябва да се освободите от отровата, аз ще го задържа до раздялата ни.

— Това е…

— Утеха, нужна на самия мен. — Гласът на Страгос тегнеше от заплаха. — Двама души, които знаят, че са обречени на сигурна смърт, могат като нищо да избягат и да го ударят на пиянство, гуляи и разврат няколко седмици преди да издъхнат, ако внезапно се докопат до голяма парична сума, нали така?

— Сигурно си прав — рече Локи с престорен яд. — Всяко нещо, което оставим при теб…

— … ще бъде пазено най-добросъвестно. Вашите двегодишни вложения ще ви очакват при нашата раздяла.

— Тогава съгласен съм, че нямам избор. Договорихме се.

— Тогава незабавно ще заръчам да изготвят писмено нареждане да се арестуват Леоканто Коста и Жером де Фера. Ще изпълня тази ви молба… а после, в името на всички богове, ще е добре вие с онази сайрунийска кучка да се задействате.

— Ще се задействаме — обеща Локи. — Ще напрегнем всичките си сили. Клетва сме дали.

— Моите войници…

— Очи — прекъсна го Локи. — Пратете Очи. Сред редовната ви войска сигурно има агенти на Приори. Залагам живота си на това, че държите под око вашите Очи.

Освен това те плашат хората до смърт. Това е ударна операция.

— Хммм — рече Страгос. — Предложението е разумно.

— Тогава слушайте внимателно, моля.

Пълното разголване беше хубаво нещо.

Излизането от дълъг период на преструвки беше като излизането на въздух, след като едва не си се удавил, помисли си Локи. Сега целият багаж на техните многопластови лъжи и самоличности се отлюспваше от тях като старата кожа на змия, докато се изкачваха за последен път към Златните стъпала. Сега, когато знаеха кой праща тайнствените им убийци, нямаше нужда да се преструват на жреци и да се придвижват дебнешком. Можеха да тичат като обикновени крадци, преследвани по петите от градските власти.

И точно това си и бяха.

Това трябваше да им доставя огромно удоволствие, те трябваше да се смеят заедно и да ликуват, преливащи от обичайната задъхана радост от добре извършеното престъпление. „По-богати и по-хитри от всички останали.“ Но тази вечер само Локи говореше. Тази вечер Джийн се мъчеше да запази самообладание до мига, когато щеше да изригне, и боговете да са на помощ на онези, които тогава се случеха на пътя му.

„Кало, Галдо и Дървеницата — мислеше си Локи. — Езри.“ Единственото, за което си мечтаеха с Джийн, бе да откраднат, колкото могат да носят, и със смях да избягат далече, където нищо не ги заплашва. Защо това им струваше толкова много близки хора? Защо някое тъпо копеле вечно си въобразяваше, че можеш да ядосаш каморец безнаказано?

„Защото не можеш! — помисли си Локи и всмука въздух през стиснатите зъби, щом Кулата на греха се извиси пред тях и разпръсна сини и червени лъчи в тъмното небе. — Не можеш. Доказахме го веднъж и тази нощ пак ще го докажем пред всички богове.“

— Махайте се от служебния вход! Ей, вие! … О, богове, ама това сте вие! Помощ!

Биячът, понесъл болезнените удари на Джийн в ребрата по време на предишната им среща, отскочи ужасено, щом двамата се устремиха към него през служебния двор. Локи забеляза, че под тънкия плат на туниката си той носеше стегната превръзка.

— Не сме дошли да ти причиняваме болка — изрече задъхано Локи. — Доведи… Селендри. Веднага.

— Не сте подходящо облечени за разговор с…

— Доведи я веднага и спечели някоя пара. — Локи избърса потта от челото си. — Или постой тук още две секунди да ти потрошат шибаните ребра.

Половин дузина прислужници от Кулата на греха се скупчиха наоколо, ала не предприемаха никакви враждебни ходове. Минути след като раненият бияч изчезна в кулата, от нея излезе Селендри.

— Вие двамата уж трябваше да сте в морето…

— Няма време за обяснения, Селендри. Архонтът е разпоредил да бъдем арестувани. Сега, докато разговаряме, отряд Очи идва насам, за да ни спипа. Ще бъдат тук след минути.

— Какво?!

— Разбрал е някак — отвърна Локи. — Знае, че сме заговорничили с вас срещу него, и…

— Не говори тук за това! — изсъска Селендри.

— Скрий ни. Скрий ни, моля те!

Локи забеляза как паника, уплаха и пресметливост се борят върху неувредената половина на лицето й. Да ги остави тук на произвола на съдбата и да им позволи да изпеят всичко, което знаят, пред изтезателите на Архонта? Да ги убие в двора пред свидетели без приемливото обяснение за „случайно“ падане? Не. Трябваше да ги вкара вътре. Засега.

— Елате — покани ги тя. — Бързо. Ти и ти, претърсете ги.

Прислужниците опипаха Локи и Джийн и извадиха камите и кесийките. Селендри ги пое.

— У този има колода карти — отбеляза единият, след като пребърка джобовете на туниката на Локи.

— Нека — отвърна Селендри. — Ни най-малко не ме е грижа. Отиваме на деветия етаж.

И те за последен път навлязоха сред великолепието на Рекиновото светилище на сребролюбието. През тълпите и пластовете дим, увиснали като неспокойни духове във въздуха, нагоре по широкото вито стълбище, по етажите, изпълнени с все по-голям лукс и все по-голям риск.

Докато се изкачваха, Локи се оглеждаше. Дали си въобразяваше, или тази нощ тук не се перчеха Приори? Четвъртият етаж, петият… и там, разбира се, едва не се блъсна в Маракоза Дюрена, която зяпна с питие в ръка, щом Селендри и стражите й извлякоха Локи и Джийн покрай нея. На лицето й Локи забеляза не само объркване и раздразнение. Богове… Тя беше вбесена.

Локи само можеше да си представи как й изглеждаха двамата с Джийн — космати, жилави и обгорели от слънцето. Да не говорим, че бяха бедно облечени, потни и явно здравата загазили тук. Щом заизкачваха стъпалата, той се ухили и махна на Дюрена и тя изчезна от погледа му.

Изкачваха последните етажи, най-префинените етажи на дома. Все още не се виждаха Приори — съвпадение или насърчителен знак?

И влязоха в кабинета на Рекин, където господарят на кулата стоеше пред огледало и нахлуваше черна вечерна дреха с дълги пешове, поръбена със среброткан плат. Щом видя Лока и Джийн, той се озъби. Искрящата злоба в очите му се равняваше на алхимичния блясък на очилата му.

— Очи на Архонта — съобщи Селендри. — Идват насам да арестуват Коста и Де Фера.

Рекин изръмжа, метна се напред като фехтовач и зашлеви Локи с опакото на ръката си с поразителна сила. Локи се хлъзна по задник по пода и се блъсна в Рекиновото писалище. Джунджуриите отгоре му изтропаха тревожно и една метална плака издрънча на керамичните плочки.

Джийн пристъпи напред, но двамата яки прислужници го награбиха за раменете. С едно мазно щракване Селендри извади скритите си остриета и го разубеди.

— Какво направи ти, Коста? — кресна Рекин, ритна Локи в корема и отново го блъсна в бюрото. Винена чаша падна от него и се пръсна на пода.

— Нищо — изпъшка Локи. — Нищо, просто е разбрал, Рекин, разбрал е, че заговорничим срещу него. Трябваше да бягаме. Очите са по петите ни.

— Очи да дойдат в мойта кула! — изръмжа Рекин. — Очи, които може би ще нарушат една много важна традиция в Златните стъпала. Ти ме постави в твърде гадно положение, Коста. Издънил си се докрай, нали?

— Съжалявам. — Локи се изправи с мъка на четири крака. — Съжалявам, но нямаше къде другаде да избягаме. Ако той… ако ни докопа…

— Точно така — рече Рекин. — Аз слизам да се оправя с преследвачите ви. Вие двамата стойте тук. Ще го обсъдим, когато се върна.

„Когато се върнеш, ти ще доведеш още прислуга. А ние с Джийн ще се «измъкнем» през прозореца“ — помисли си Локи.

Време беше.

Токовете на Рекин зачаткаха първо по керамичните плочки, после по желязното му малко стълбище, докато слизаше на долния етаж. Двамата слуги, които държаха Джийн, го пуснаха, но не го изпускаха от очи. Селендри се опря на бюрото на Рекин с извадени остриета и впи студен поглед в Локи. Той се изправи на крака. Трепереше.

— Свършиха ли ти се сладките думички, които да ми шепнеш на ушенце, Коста?

— Селендри, аз…

— Вие знаехте ли, че той възнамеряваше да ви убие, мастер Де Фера? Че делата, които въртим с него от няколко месеца, се крепяха на нашето позволение това да се случи?

— Селендри, изслушай ме, моля те…

— Знаех си аз, че не си струва да се влага в теб — рече тя. — Но не предполагах, че положението толкова бързо ще се преобърне.

— Да, бяхте права, не си струваше да влагате в мен. Не се съмнявам, че Рекин ще ви слуша по-внимателно за в бъдеще. Защото никога не съм искал да убия Жером де Фера. Жером де Фера в действителност не съществува. И Кало Калас също. Всъщност… — Той се ухили широко. — … вие току-що ни доведохте точно където ни трябва, за да бъдем възнаградени за двете дълги години упорит труд и да ви оберем здравата — и вас, и шефа ви.

Следващият звук в стаята беше от удара на прислужник в стената. Отпечатъкът на Джийновия юмрук бе зачервил цялата страна на лицето му.

Селендри се задейства забележително бързо, но Локи бе готов за това — не да се бори, а просто да прикляка, да лъкатуши и да избягва ръката й с остриетата. Той прескочи писалището, разпръсна някакви листове и се разсмя, когато двамата се замятаха насам-натам в танц, дебнейки се кой ще се спъне пръв в прикритието.

— Тогава ще умреш, Коста — закани се тя.

— О, защото вие смятахте да ни пощадите. Моля ви се! Между другото и Леоканто Коста не съществува. Колко много дреболии просто не знаете, а?

Зад тях Джийн се бореше с втория прислужник — заби чело в лицето му и му счупи носа и мъжът се свлече, гъргорейки, на колене. Джийн мина зад него и стовари лакът върху тила му, като вложи в удара цялата сила на тялото си. Колкото и да внимаваше да избягва Селендри, Локи трепна, щом чу как черепът на прислужника изтропа на пода.

Миг по-късно с лице, оплескано от кръвта на слугата, Джийн застана зад Селендри. Тя замахна с остриетата си, но гневът го бе ожесточил необичайно. Той улови пиринчената й ръка, удари я в корема и тя се преви. Джийн я завъртя и я стисна за раменете. Селендри се гърчеше и се мъчеше да си поеме дъх.

— Много хубав кабинет — рече тихо Джийн, все едно току-що се беше ръкувал със Селендри и слугите й, а не беше ги смлял от бой. Локи се намръщи, но продължи по план — нямаха време за губене.

— Гледай внимателно, Селендри, защото мога да изпълня този фокус само веднъж. — Той извади подправената си колода карти и ги разбърка драматично. — Има ли някакво пиене тук? Много силно питие, от което очите на човек се насълзяват и гърлото му пламва? — И той се престори на изненадан от присъствието на бутилка ракия на лавицата зад Рекиновото писалище до сребърната купа с цветя.

Грабна купата, изхвърли цветята на пода и я остави празна на бюрото. После отвори бутилката с ракия и наля вътре около три пръста от кафявата течност.

— Сега, както виждате, не държа нищо в ръцете си, освен тази съвсем нормална и обикновена колода с нищо незабележими карти за игра. Но дали? — Той разбърка картите за последно, а после ги пусна в купата. Алхимичното вещество, от което бяха направени, се размекна, разду се, заклокочи и се разпени. Рисунките и символите се разтвориха — първо в бяла каша, прошарена с цветове, а после — в мазна сива гадост. Локи намери един нож за масло със заоблен връх на чинийка в ъгъла на писалището и разбърка енергично с него сивата гадост, докато и последната следа от картите не изчезна.

— Какво правиш, по дяволите? — възкликна Селендри.

— Алхимичен цимент — отвърна Локи. — Пресована смола, изрисувана като карти, която влиза в реакция със силни питиета. Мили богове на небесата, не ти трябва да знаеш колко ми струваше. По дяволите, след като поръчах картите, не ми остана друг избор, освен да дойда да ви обера.

— И какво възнамеряваш да…

— Както знам от яркия си личен опит, като се втвърди, тази гадост е по-яка и от стомана. — Той притича към мястото на стената, където се отваряше изкачващият се шкаф, и облепи със сивата гадост едва видимите цепнатини, бележещи вратата. — След като намажа с него този очарователен таен вход, а после го налея в ключалката на главната врата, само след минутка на Рекин ще му е нужен таран, ако иска да види отново кабинета си тази вечер.

Селендри се опита да вика за помощ, но това не бе по силите на отдавна увреденото й гърло. Звуците, които издаваше, бяха пронизителни и призрачни, но не достигаха до долния етаж. Локи изприпка надолу по желязното стълбище, затвори вратата на Рекиновия кабинет и припряно запечата бравата с буца вече започнал да се втвърдява цимент.

— А сега — продължи той, щом се върна в кабинета — следващият фокус за вечерта, свързан с тази прелестна гарнитура от столове, с която дарих нашия бележит домакин. Оказа се, че в крайна сметка аз разбирам от талатрийски барок и че си има причини някой, който е с всичкия си, да изработи такава красота от едно поначало толкова слабо дърво като срязания полумесец.

Локи грабна един от столовете, счупи с голи ръце тапицираната седалка и дъската отдолу и под нея се показа плитка кухина, напълнена догоре с инструментариум — ножове, кожен колан за катерене, щипци и скоби за спускане и най-различни други нужни вещи. Той ги изсипа с дрънчене на пода, вдигна стола над главата си и се ухили.

— Толкова по-лесно е да ги потрошиш.

И така и направи — стовари стола със замах на пода и той се разпадна на части, но не се разхвърча, защото бяха свързани с нещо, прокарано в кухините в краката и облегалката му. Локи се поразрови из останките и накрая измъкна оттам няколко дълги въжета от полукоприна.

Той взе едното и двамата с Джийн вързаха Селендри на стола зад Рекиновото писалище. Тя риташе, плюеше и дори се мъчеше да ги хапе, ала без полза.

След като я вързаха, Локи извади нож от купчината инструменти на земята, докато Джийн трошеше останалите столове и вадеше скритото им съдържание. Приближи се с ножа до жената и тя го изгледа презрително.

— Нищо важно не мога да ти кажа — заговори тя. — Съкровищницата е в подножието на кулата, а вие преди малко се запечатахте тук, горе. Плаши ме, колкото си щеш, Коста, но представа си нямам какви ги вършите.

— А, ти реши, че е за тебе, така ли? — усмихна се Локи. — Селендри. Мислех си, че се познаваме по-добре. Що се отнася до съкровищницата… че някой обелил ли е дума за нея изобщо?

— Ти се мъчеше да намериш начин да проникнеш в нея.

— Излъгах, Селендри. С това съм известен. Мислиш, че наистина съм правил опити с механични ключалки и съм си водил записки за Максилан Страгос? Как пък не! Пиех си ракията на първия и втория ви етаж и се опитвах да се стегна, след като без малко не ме накълцаха на парченца. Съкровищницата ви е непроницаема, миличка. Хич не възнамерявах и да припарвам до нея.

После се огледа, сякаш виждаше стаята за първи път.

— Обаче Рекин си е окичил стените с много скъпи картини, нали така?

И ухилен до уши, Локи отиде при най-близката картина и започна страшно внимателно да я изрязва от рамката.

Десет минути по-късно Локи и Джийн се метнаха от балкона на Рекин, увиснали на полукопринените въжета, завързани за парапета с идеални моряшки възли. В столовете нямаше достатъчно място за подсигурителни въжета, но понякога доникъде не можеш да стигнеш в тоя живот, ако не рискуваш поне малко.

Локи крещеше, докато двамата се плъзгаха шеметно надолу в нощния въздух, балкон подир балкон, прозорец подир прозорец, пълни с отегчени, доволни, равнодушни или изтормозени играчи. Ликуването му временно бе надвило мъката. Двамата с Джийн се спускаха надолу двайсет секунди, като използваха железните скоби, за да не тупнат долу стремглаво, и през тези двайсет секунди светът бе съвършен. Хвала на Уродливия страж! На рамото му бяха метнати десет от безценните картини на Рекин, грижливо изрязани от рамките им, навити и пъхнати в цилиндри за носене от промазано платно… Наложи се да остави две на стената, защото нямаше с какво да ги пренесат, но, както вече казахме, столовете не побираха до безкрайност.

Когато на Локи му беше хрумнала идеята да свият Рекиновата небезизвестна колекция от произведения на изкуството, той започна да души за потенциален купувач сред продавачите на антики и забавни предмети в няколко града. Цената, която му предложиха за неговата хипотетична придобивка — „предметите на изкуството“, бе задоволителна, меко казано.

Те се приземиха върху каменните плочи в двора на Рекин — въжетата висяха по-малко от педя над земята, и стреснаха няколкото разхождащи се там пияни двойки. И още неосвободили се от въжетата и коланите, чуха тропането на тежки ботуши и дрънченето на оръжия и брони. Отряд от осем Очи тичаше към тях откъм улицата.

— Не мърдайте! — изрева предводителят им. — Като офицер на Архонта и Съвета ви арестувам за престъпления срещу Тал Верар. Горе ръцете и не се съпротивлявайте, защото няма да има пощада!

Дългата, плитка лодка спря на частната площадка на Архонта и Локи усети как сърцето му думка в гърдите. Сега идваше деликатната част, твърде деликатната част.

Обкръжаващите ги Очи ги избутаха от лодката. Бяха им вързали ръцете зад гърба и отървали от картините. Носеше ги, много внимателно, последният слязъл от лодката от арестувалите ги Очи.

Един офицер дойде при предводителя на Очите и отдаде чест.

— Тук сме, за да отведем арестуваните незабавно при Протектора, Началник на мечовете!

— Знам — отвърна началникът с отявлена нотка на задоволство в гласа. — Браво, сержант.

— Благодаря, господин началник! В градината ли?

— Да.

Поведоха Локи и Джийн през Мон Магистерия, през празни коридори и безмълвни бални зали, през миризмите на оръжейна смазка и прашни кътчета. Най-сетне излязоха в градината на Архонта.

Чакълът по пътеката скърцаше под краката им, докато вървяха в благоуханната нощ покрай бледото сияние на Сребърните лози и смайващото сияние на бръмбарите фенери.

Максилан Страгос седеше и ги чакаше край навеса за лодки на специално донесен за случая стол. С него бяха Мерейн и… — как се разтуптя сърцето на Локи! — плешивият алхимик, както и още двама Очи. Арестувалият ги отряд, воден от сержанта, отдаде чест на Архонта.

— На колене! — рече нехайно Страгос и бутнаха Локи и Джийн на земята пред него. Локи потреперя и се напрегна да разгледа подробностите. Мерейн беше с туника с дълги ръкави и тъмна пола. От своя ъгъл на зрение Локи забеляза, че е обута не с изискани, натруфени чепици, а с черни ботуши с равна подметка, удобни за бягане и за бой. Интересно. Алхимикът на Страгос държеше голяма сива чанта и изглеждаше нервен. При мисълта какво би могла да съдържа тази чанта сърцето на Локи отново заби учестено.

— Страгос… — заговори той, като се преструваше, че няма представа какво се върти в главата на Архонта. — Пак ли градинско увеселение? Твойте магарета в доспехи вече могат да ни развържат — съмнявам се, че сред дърветата се спотайват агенти на Приори.

— Понякога съм се чудил какво точно е нужно, за да те смири — рече Страгос и даде знак на застаналото от дясната му страна Око да мине напред. — За жалост стигнах до извода, че това вероятно е невъзможно.

Окото изрита Локи в гърдите и го събори по гръб. Той се загърчи и се опита да изпълзи встрани и чакълът изхрущя под него. Окото посегна, дръпна го и отново го постави на колене.

— Виждате ли моя алхимик? Тук е, както помолихте — продължи Страгос.

— Да — потвърди Локи.

— Повече от това няма да получите. Никога. Удържах на думата си. Вие си го гледайте и му се радвайте.

— Страгос, копеле долно, още имаме работа с…

— Според мен нямате — отвърна Архонтът. — Мисля, че вече сте си свършили работата. И най-сетне май разбрах точно защо сте толкова сърдити на Вързомаговете, че ви предадоха на моите грижи.

— Страгос, ако не се върнем на „Отровната орхидея“…

— Моите наблюдатели ми докладваха, че кораб, отговарящ на описанието й, е закотвен северно от града. Съвсем скоро ще ида да я прибера с половината галери от флотата ми. И пак ще прекарам пират по улиците и ще хвърля екипажа в Дълбината Бунище един по един, докато цял Тал Верар ме слави.

— Но ние…

— Вече ми дадохте онова, което ми е нужно — прекъсна го Страгос. — Макар и не точно така, както го бяхте намислили. Сержант, срещнахте ли някакви трудности, докато водехте арестуваните от кулата насам?

— Рекин отказа да ни допусне в сградата, Протекторе.

— Рекин отказал да ви допусне в сградата — повтори Страгос, като явно се наслаждаваше на всяка дума. — И по този начин е спазил неофициална традиция, сякаш тя превъзхожда моята законна власт. И с това ми е дал причина да изпратя цели взводове от моите войски там и да извърша онова, което подкупната градска стража няма да извърши — да тикна тоя копелдак в килия, докато разберем докога ще си трае за делата на добрите му приятели Приори. Вече разполагам с възможност да поведа бой. Няма нужда вие двамата да продължавате да безчинствате в моите води.

— Страгос, гад мръсна…

— Всъщност — рече Архонтът — и от вас няма никаква, ама никаква нужда.

— Сключихме договореност!

— И бих я спазил, ако не бяхте ме подиграли в единственото, за което не бих търпял неподчинение! — Страгос стана от стола си, разтреперан от ярост. — Наредих ви да оставите мъжете и жените в Обветрената скала живи! Живи!

— Но ние… — Локи съвсем се слиса. — Ние използвахме Мраз за ума и ги оставихме…

— … с прерязани гърла! — довърши Страгос. — Само двамата на покрива оцеляха. Предполагам, че ви е мързяло да се покатерите, за да довършите и тях.

— Ние не сме…

— Кой друг е нападнал острова ми онази нощ, Коста? Той не е точно свято място, където се стичат поклонници, нали? Ако не сте го сторили вие, значи сте позволили на затворниците да го сторят. И в двата случая вината е ваша.

— Страгос, честно, не разбирам за какво говориш.

— Това няма да съживи четиримата ми добри мъже и жени, нали? — Страгос си пъхна ръцете зад гърба. — С това приключваме. Гласът ти, наглият ти тон, самата безочливост в този твой език… Ти си кожа от акула за моите тъпанчета, мастер Коста, и си убил честни войници от Тал Верар. Не заслужаваш нито жрец, нито погребение, нито гроб. Сержант, дай ми меча си.

Предводителят на отряда Очи пристъпи напред, извади оръжието си и го подаде с дръжката напред на Архонта.

— Страгос — обади се Джийн. — Едно последно нещо.

Локи се обърна към него и видя тънката му усмивчица.

— Ще запомня този миг до края на проклетия си живот.

— Аз…

Страгос така и не довърши изречението, защото сержантът изведнъж замахна с меча и стовари дръжката му върху лицето на Архонта.

Ето как действаха.

Очите натикаха Локи и Джийн в масивна карета с преградени с железни решетки прозорци. Трима се качиха вътре заедно с тях, двама се качиха на капрата и хванаха поводите, а трима застанаха отстрани и отзад като охрана.

В края на улицата на най-високия етаж на Златните стъпала, там, където каретата трябваше да свие вляво към стръмната рампа, водеща към по-долния етаж, изведнъж друга карета препречи пътя й. Очите се развикаха заплашително. Кочияшът на другата карета се разсипа в извинения и заобяснява, че конете му били необикновено инатливи.

После засвистяха тетиви на арбалети и кочияшите и охраната изпопадаха на земята, безпомощни сред буря от стрели. От двете страни на каретата притичаха отряди на градската стража в пълна униформа, размахали палки и щитове.

— Движение! — крещяха те на слисаните зяпачи. Най-умните сред тях вече бяха офейкали и се бяха скрили. — Тука няма нищо за гледане! Работа на Архонта и Съвета!

Щом труповете паднаха на калдъръма, вратата на каретата рязко се отвори и тримата вътре предприеха напразен опит да помогнат на падналите си колеги. Още два отряда градска стража, с помощта на доста частни лица в цивилно облекло, които просто случайно се задействаха по същия знак, се втурнаха и ги овладяха. Единият се съпротивляваше толкова яростно, че случайно падна убит; другите двама не след дълго ги изтикаха до каретата и махнаха бронзовите им маски.

Дойде Лайонис Кордо в униформа на Око, изпипана до най-малките подробности, без маската, следван от още седмина мъже и жени в почти пълно облекло. С тях беше и една млада жена, която Локи не разпозна. Тя коленичи пред двамата пленници.

— Тебе не те познавам — рече тя на този отдясно и преди мъжът да проумее какво става, един страж преряза гърлото му с кинжал и го бутна на земята. Другите стражи бързо извличаха останалите трупове настрана.

— Ти — продължи жената, вперила поглед в единствения оцелял от Очите. — Луций Каулус. Тебе те познавам.

— Убийте ме! — извика мъжът. — Нищо няма да ви дам!

— То е ясно — рече жената. — Но ти имаш майка. И сестра, която работи в Полумесеца на Черните ръце. И побратим на рибарските лодки, и двама племенници…

— Майната ти! — изпсува Каулус. — Ти не би…

— И ти ще гледаш. Бих. И ще го направя. Всичките до един, а ти през цялото това време ще си там и те ще знаят, че само с няколко думи си могъл да ги спасиш.

Каулус заби поглед в земята и се разрева.

— Моля те! Нека това си остане между нас…

— Тал Верар си остава, Каулус. Архонтът не е Тал Верар. Но аз нямам време да си играя игрички с тебе. Отговори на въпросите ми или ще издирим близките ти.

— Дано боговете ми простят… — Каулус кимна.

— Наредиха ли ви да използвате някакви специални шифровани фрази или действия при влизането в Мон Магистерия?

— Н-не…

— Какви точно бяха заповедите, които чу да дават на сержанта ви?

Щом краткият разпит свърши и отнесоха Каулус заедно с труповете — жив, за да му внушат страх от последиците, ако премълчи нещо, фалшивите Очи се натъкмиха с доспехите и оръжията на истинските и сложиха пиринчените маски. И каретата потегли отново, бързо-бързо, към лодката, очакваща ги на вътрешното пристанище, за да изпревари агентите на Страгос, преди да са прекосили залива и са докладвали за видяното.

— На по-добро май не можехме да се надяваме — отбеляза Лайонис, който се возеше в каретата с тях.

— Бива ли ги тия фалшиви униформи? — попита Локи.

— Фалшиви? Грешно си разбрал. Не беше трудно да се набавят униформи — нашите симпатизанти от войските на Страгос отдавна ни снабдиха с тях. Но маски се намират много мъчно. Отпускат по една на Око, резервни няма, пазят ги като семейно наследство! И толкова време ги зяпат, че биха забелязали дори почти пълно копие! — Кордо вдигна маската от лицето си и се ухили. — Но след тази нощ се надяваме, че повече няма да видим тия проклетии. А какво, по дяволите, има в тия платнени цилиндри?

— Дар от Рекин — отвърна Локи. — Лична работа, която няма връзка със ставащото.

— Познаваше се добре с Рекин?

— Споделяме еднакъв вкус към изкуството от късния период на Теринския трон — усмихна се Локи. — Всъщност неотдавна дори си разменихме някои творби.

Щом Лайонис събори Архонта на земята, останалите фалшиви Очи свалиха маските си и се заловиха със задачата си. Локи и Джийн се освободиха от чисто декоративните въжета на китките си за няма и секунда.

Един от хората на Лайонис подцени уменията на истинското Око насреща му и падна на колене с разрязана лява страна. Двама от предрешените хора на Приори притичаха и заудряха Окото. Той изтърва сабята си. Събориха го на земята и го пронизаха няколко пъти. Другият се опита да изтича за помощ, но не направил и пет крачки, падна убит.

Мерейн и алхимикът се оглеждаха — алхимикът къде-къде по-нервно от нея, но двама от хората на Лайонис насочиха мечове към тях.

— Е, Страгос… — Лайонис издърпа Архонта и го накара да коленичи. — Най-сърдечни поздрави от Дома Кордо! — Той вдигна меча си, готов за удар, и се ухили.

Джийн го награби изотзад, метна го на земята и се надвеси над него разярен.

— Уговорката, Кордо!

— Да… — Лайонис продължаваше да се усмихва на земята. — Ето как стоят нещата. Добра услуга ни оказахте, но ние не обичаме да зарязваме нещата недовършени. Сега ние сме седем, а вие сте двама.

— Ах, вие, пишман аферисти! — възмути се Локи. — Като ви гледаме, ние, професионалистите, направо се разтреперваме! За много хитри се мислите, а? Това го видях от сто мили и затова се посъветвах с един наш общ приятел по въпроса.

После бръкна в ботуша си и извади леко измачкана и поизпотена половинка от пергаментов лист, сгънат на четири, подаде го на Лайонис и се усмихна, знаейки какво ще прочете Приори, като го разгъне:

Всичко това, разбира се, бе подпечатано с личния печат на Рекин.

— Знам, че вие самият не сте особено привързан към този игрален дом — рече Локи. — Но сте длъжен да признаете, че това не важи за останалите Приори, а мнозина от равните ви по ранг държат големи суми в неговата съкровищница…

— Достатъчно, разбрах. — Кордо се изправи и подхвърли писмото на Локи. — Какво искате?

— Само две неща. Архонта и неговия алхимик. Какво ще правите с тоя проклет град, си е ваша работа.

— Архонтът трябва…

— Ти щеше да го изкормиш като риба. Сега го поемам аз. Знай само, че каквото и да му се случи, няма да ви попречи.

В другия край на градината се разнесоха крясъци. Не, поправи се Локи — от другата страна на крепостта.

— Какво е това, по дяволите? — попита той.

— Имаме симпатизанти на портата на Мон Магистерия — отвърна Кордо. — Ще вкараме тук хора, за да не може никой да излезе. Сигурно известяват за пристигането си.

— Ако се опитате да щурмувате…

— Няма да щурмуваме Мон Магистерия, само ще я запечатаме. Когато войските вътре проумеят новото положение, сигурни сме, че ще признаят властта на съветите.

— Надявайте се, че е същото и в цял Тал Верар — посъветва го Локи. — Но стига глупости вече. Ей, Страгос, ела да си поприказваме с твоя домашен любимец алхимика.

Джийн вдигна все още неокопитилия се от удара Архонт на крака и го помъкна към задържаните под стража алхимик и Мерейн.

— Ти — посочи Локи плешивеца — сега ще ни обясниш страшно много неща, ако ти е мил животът.

Алхимикът разтърси глава.

— О, но аз… аз…

— Слушай много внимателно — продължи Локи. — Това е краят на Архоната, ясно? Цялата тази институция ще потъне в пристанището веднъж завинаги още тази нощ. След това Максилан Страгос няма да може да си купи и чаша топла пикня с цялото злато на Тал Верар! И ти няма да има пред кого да пълзиш и до края на краткия си и окаян живот ще отговаряш пред двамата мъже, които си отровил, твойта мама. Имаш ли доживотна противоотрова?

— Аз… нося противоотрова за всяка отрова, която използвам в служба на Архонта. За всеки случай.

— Ксандрин, недей… — обади се Страгос и Джийн го фрасна в корема.

— О, не. Дай, Ксандрин, дай — подкани го Локи.

Плешивецът бръкна в чантата и извади стъкленица, пълна с прозрачна течност.

— Нося само една доза. Тя е достатъчна за един човек — не я поделяйте. Тя ще пречисти телесните течности и канали от веществото.

Локи пое стъкленицата с разтреперана ръка.

— А това… колко ще струва да възложим на друг алхимик да приготви още?

— Невъзможно е — отвърна Ксандрин. — Аз разработих противоотровата така, че не може да бъде подложена на анализ. Всеки образец, подложен на алхимично изследване, ще бъде унищожен. Отровата и нейната противоотрова са мой патент…

— Записки — прекъсна го Локи. — Рецепти, или както там наричате тия проклетии!

— Всичко е в ума ми — отвърна Ксандрин. — Хартията не умее да пази тайни.

— Е, добре — въздъхна Локи. — Докато ни забъркат още една доза, комай ще трябва да те мъкнем с нас. Обичаш ли морето?

Точно тогава Мерейн взе решението си. Щом противоотровата не можеше да бъде възпроизведена, тя можеше да бутне стъкленицата на земята… Тези досадни ненормалници Коста и Де Фера бяха обречени. Така щяха да останат само Страгос и Ксандрин.

Ако успееше да се справи и с тях, всички, които знаеха със сигурност, че тя служи на господар извън Тал Верар, щяха да замлъкнат.

Тя помръдна дясната си ръка и дръжката на отровния й кинжал падна в ръката й. Вдъхна дълбоко.

Направи го толкова бързо, че фалшивото Око, застанало до нея, не успя дори да вдигне меча си. Намушка го странично, без да се издаде нито с поглед, нито с движение. Острието се заби във врата му. Преди да се дръпне, плъзна кинжала встрани за всеки случай — на отровата можеше да й потрябват още няколко мига, докато си свърши работата.

Първата жертва на Мерейн едва успя да изохка от изненада, когато тя преряза гърлото на Ксандрин с нож, изваден кой знае откъде. Локи я погледна сепнато — отначало реши, че напада него, но в такъв случай, осъзна той, така и нямаше да забележи удара навреме.

Ксандрин нададе вик и се катурна напред. Мерейн нападна Локи с ритник — по-скоро бърза, отколкото мощна атака. Изрита ръката му и стъкленицата изпадна от пръстите му. Локи още не бе извикал „Мамка му!“, и се метна подир стъклото, без да го е грижа нито за чакъла, който щеше да му одере кожата, нито за това какво би хрумнало на нападателката му. Вдигна оцелялата стъкленица от земята, прошепна благодарствени слова и отново бе съборен от Джийн, втурнал се напред с протегнати ръце.

Той падна на земята, притиснал стъкленицата към гърдите си, и видя как Мерейн се извърта и мята ножа. Джийн я удари точно в този миг и вместо да порази Страгос във врата или в гърдите, каквото явно беше намерението й, острието се заби в нозете му и Архонтът отскочи назад.

Мерейн, колкото и да не беше за вярване, се възпротиви дейно на Джийн — успя да изтръгне някак едната си ръка от хватката му и го мушна с лакът в ребрата. Гъвкава и несъмнено адски отчаяна, тя ритна левия му ботуш, изтръгна се и тръгна назад, залитайки. Джийн я хвана за туниката и откъсна левия й ръкав чак до рамото. Щом тъканта поддаде, той изгуби равновесие и падна на земята.

Локи мярна сложната черна татуировка върху бялата кожа над лакътя й — приличаше на лоза, увита около меч. А после тя се стрелна в нощта като стрела от арбалет, далече от Джийн и фалшивите Очи, които я подгониха надолу по стъпалата, ала напразно. Накрая се отказаха и заругаха шумно.

— Ама какво… о, по дяволите! — възкликна Локи, едва сега забелязал първото фалшиво Око, намушкано от Мерейн. Мъжът се гърчеше на земята редом с Ксандрин, а от ъгълчетата на устата му се стичаше пяна.

— Ужас! Мамка му! По дяволите! — кресна Локи, наведен безпомощно над умиращия алхимик. Конвулсиите спряха съвсем скоро. Лока се вторачи в единствената стъкленица с противоотрова в ръцете си. Прилоша му на стомаха.

— Не! — изстена Джийн зад него. — О, богове, защо го направи тя?

— Не знам — отвърна Локи.

— И какво да правим, по дяволите?

— Ние… майната му. Проклет да съм, ако знам и аз.

— По-добре ти…

— Никой нищо няма да прави! — сряза го Локи. — Ще я запазя. Като свърши всичко това, ще седнем да вечеряме и ще го обсъдим. Все ще измислим нещо.

— Ти можеш да…

— Време е да тръгваме! — отсече Локи. — Вземай онова, за което сме дошли, преди да стане още по-сложно. — „Преди верните на Архонта войски да са забелязали, че изживява тежка нощ. Преди Лайонис да разбере, че Рекин в действителност ни издирва, докато разговаряме. Преди още някоя проклета изненада да изпълзи от земята и да ни захапе за гъза.“ — Кордо! — кресна той. — Къде е обещаната от теб торба?

Лайонис махна на една жена от оцелелите фалшиви Очи и тя му подаде тежък чувал от зебло. Локи го изтръска — беше по-широк от него самия и дълъг почти шест стъпки.

— Е, Максилан — рече той. — Предложих ти възможност да забравим за всичко това, да ни пуснеш и да задържиш, каквото имаш, ама ти трябваше да си покажеш магариите, нали?

— Коста — рече Страгос, най-после възвърнал си дар слово. — Аз… мога да ти дам…

— Нищо не можеш да ми дадеш. — Страгос като че се мъчеше да докопа кинжала на Мерейн. Локи го ритна, той изхвърча над чакъла и падна нейде в тъмното. — Хората от нашия занаят, хората, които се кланят на Уродливия страж, си имаме малка традиция, когато умре някой наш близък. В този случай някой бе убит вследствие на тоя твой налудничав замисъл.

— Коста, не отхвърляй онова, което мога да ти предложа аз…

— Наричаме го смъртна жертва — продължи Локи. — Това означава да откраднем нещо ценно, според стойността на погубения живот. Само че в този случай нищо на света не може да възмезди загубата. Ала правим, каквото можем.

Джийн застана до него и изпука с кокалчетата на ръцете си.

— Езри Делмастро — произнесе той съвсем тихо. — Поднасям ти Архонта на Тал Верар.

После удари Страгос толкова силно, че краката на Архонта се откъснаха от чакъла. След миг той вече натъпкваше безчувствения старец в чувала. Още миг и метна завързаната торба на рамо като чувал с картофи.

— Е, Лайонис, успешна революция ти пожелавам, или каквото ще да е там — рече Локи. — Измъкваме се оттук, преди да е станало още по-интересно за нас.

— Ами Страгос?

— Никога повече няма да го видиш.

— Е, тогава бива. Напускате ли града?

— Твърде бавно за нашия вкус, мътните да го вземат!

Джийн хвърли чувала на квартердека пред очите на Замира и всички оцелели от екипажа. Завръщането беше продължително и тежко — първо трябваше да вземат раниците си от малката лодка на Кордо, после, задължително, да вземат и лодката на Дракаша и да излязат с нея почти в открито море. Но всичко си струваше. Цялата нощ си струваше, реши Локи, само за да види изражението на Страгос, щом видя застаналата над него капитанка.

— Др… р… акаша — измънка той и изплю един зъб на палубата. Няколко вадички кръв се стичаха по брадата му.

— Максилан Страгос, бивш Архонт на Тал Верар — изрече тя. — Последният Архонт на Тал Верар. За последен път те гледах от по-различна гледна точка.

— И… и аз. — Той въздъхна. — И сега какво?

— Твърде много дългове са яхнали трупа ти, че да може смъртта ти да ги изкупи. Мислихме дълго и упорито за това и решихме, че ще опитаме да те задържим жив, доколкото можем.

Тя щракна с пръсти и Джабрил излезе напред. Държеше куп яки, макар и леко ръждясали железни синджири. Пусна ги на палубата до Страгос, старецът подскочи и той избухна в смях. Ръцете на моряците сграбчиха бившия Архонт и той се разхлипа невярващо, щом оковите щракнаха на ръцете и краката му и го увиха с веригите.

— Отиваш на долната палуба, Страгос. На тъмно. И за нас ще е особена чест да те влачим с нас, накъдето и да плаваме. При всякакво време, при всякакви вълни, при всякаква жега. Страшно дълго ще те влачим. Тебе и веригите ти. Гарантирам ти, че тях ще ги носиш дълго след като дрехите ти се разпаднат.

— Дракаша, моля те…

— Хвърлете го на дъното! — изкомандва тя и половин дузина моряци го повлякоха към стълбите, водещи към главната палуба. — Приковете го за корпуса и го оставете да се настани удобно.

— Дракаша, не можеш! — писна мъжът. — Не можеш! Ще обезумея!

— Знам — отвърна тя. — И ще пищиш. Богове, как ще виеш там долу! Е, много хубаво. Малко музика сред морето не е излишна.

А после го отведоха в трюма на „Отровната орхидея“, където щеше да гние, докато умре.

— Е… — обърна се Дракаша към Локи и Джийн. — Вие двамата се справихте. Проклета да съм, но постигнахте своето.

— Не, капитане — поправи я Джийн. — Постигнахме онова, за което отидохме там. Но не постигнахме своето. По никой начин.

— Съжалявам, Жером.

— Дано никой не ме нарече повече така. Името ми е Джийн.

— Локи и Джийн — произнесе тя. — Е, добре. Къде бих могла да ви закарам?

— Във Вел Вирацо, ако нямаш нищо против — отвърна Локи. — Имаме там малко работа.

— И ще забогатеете?

— Да, ще имаме парички. Искаш ли част, за…

— Не — прекъсна го тя. — Вие отидохте в Тал Верар, вие извършихте кражбата. Задръжте си ги. Плячката от Салон Курбо ни е предостатъчна, а ще я разпределяме между твърде малко хора. Стига ни. А какво смятате да правите после?

— Бяхме намислили нещо — отвърна Локи. — Помниш ли какво ми каза онази нощ на парапета? Ако някой се опита да приклещи кораба ти, просто… вдигни още платна?

Дракаша кимна.

— Е, би могло да се каже, че ще го пробваме — обясни Локи.

— Ще ви трябва ли и още нещо?

— Ами, от съображения за безопасност и като се има предвид миналото ни… Дали не би склонила да ни дадеш назаем една от корабните си котки?

Срещнаха се на другия ден по покана на Рекин, а мястото на срещата би могло да се опише единствено като „жалките останки от кабинета му“. Вратата беше изтръгната от пантите, парчетата от столове все още се въргаляха по пода и, разбира се, почти всички картини по стените бяха изрязани от рамките. Рекин като че изпитваше извратено удоволствие от това, че настани седмината Приори на изискани столове посред целия този хаос, и се преструваше, че всичко е съвсем нормално. Селендри сновеше из стаята зад гостите.

— Всичко гладко ли върви при вас от снощи насам, дами и господа? — попита той.

— Боят в Марината на мечовете приключи — уведоми го Джаканта Тига, най-младата от Вътрешната седморка.

— Флотата е озаптена.

— Мон Магистерия е наша — додаде Лайонис Кордо, дошъл да замести баща си. — Всички капитани на Страгос са под арест, освен двамата капитани от разузнаването…

— Не може да позволим още една шибана злополука с Равел — изказа се един Приори на средна възраст.

— Аз самият възложих на мои хора да се заемат с въпроса — обясни Рекин. — Няма да слязат на суша в града. Поне това мога да обещая.

— Посланиците на Талишам, Еспара и Кралството на същините публично изразиха доверие в ръководството на съветите — съобщи Тига.

— Знам — усмихна се Рекин. — Снощи им опростих значителни дългове и предположих, че биха могли да съдействат на новата власт. А какво става с Очите?

— Около половината са живи и задържани — докладва Кордо. — Останалите са мъртви. Само неколцина се опитаха да възбудят съпротива.

— Няма да стигнат далече — обади се Тига. — Верността към стария Архонат няма да им купи нито храна, нито бира. Сигурно като почнат да дразнят твърде много редовните войници, ще ги намерят мъртви тук и там.

— От останалите ще се отървем тихомълком през следващите няколко дни — обясни Кордо.

— Вижте, чудя се дали това е чак толкова умно — отбеляза Рекин. — Очите на Архонта представляват важен резерв от добре обучени и предани войници. Несъмнено може да им се намери и по-добро приложение от запълването на гробове.

— Те бяха верни единствено на Страгос…

— Или може би на Тал Верар, стига да ги беше попитал.

— Рекин положи ръка на сърцето си. — Патриотичният ми дълг ме заставя да го изтъкна.

Кордо изсумтя.

— Те бяха неговите ударни войски, телохранители, изтезатели. На нас не ни вършат никаква работа, дори да не развиват противодържавна дейност.

— Може би колкото и да се хвалеше с военните си познания, скъпият ни покоен Архонт е използвал Очите некадърно — заяви Рекин. — Може би това с безликите маски беше прекалено. Те може би щяха да се справят по-добре в цивилни дрехи, като сътрудници на разузнавателния му апарат, а не да тероризират хората и да налагат волята му.

— Може би, за негова изгода — съгласи се Тига. — Ако бе постъпил така, въпросният разузнавателен апарат можеше да осуети нашия вчерашен ход срещу него. Беше твърде рисковано.

— И все пак трудно е да опазиш кралството, когато вече няма крал — рече Кордо.

— Да — обади се Тига. — Всички ние сме твърде впечатлени, Кордо. Вмятай ненатрапчиво по някоя дума за участието ти, колкото си искаш често, моля.

— Аз поне…

— И още по-трудно е да опазиш кралството, ако изхвърлиш съвършено употребяеми сечива, оставени от краля — изтъкна Рекин.

— Простете тъпотата ни, но за какво точно намекваш, Рекин? — попита Саравел Фиоран, почти връстничка на Мариус Кордо.

— Просто, че Очите, внимателно проверени и обучени наново, могат да бъдат значителна придобивка за Тал Верар, ако не се използват като ударни войски, а като… като тайна полиция?

— Казва мъжът начело точно на онези хора, чието преследване би било задачата на подобна служба! — присмя се Кордо.

— Кордо Младши, това са и същите онези хора, чиято намеса във вашите семейни работи е ограничена до приемливия минимум благодарение на моето участие — възрази Рекин. — Те са тъкмо онези хора, способствали за вчерашната ни победа — разнасяха вести, изпълваха улиците, за да задържат армейските подкрепления, отвличаха вниманието на най-верните офицери на Страгос, докато някои от вас, допуснати до участие, действаха като любители на играта на топка, които си играйкат на някоя ливадка!

— Не и аз! — възрази Кордо.

— Не, ти не, ти се би. Но аз се фукам със своето лицемерие с усмивка на уста, Лайонис. Не смей да се преструваш тук, където сме си все свои, че презрението ти по някакъв начин те освобождава, от греха, че си общувал с такива като мен. Само недей да си представяш град, в който такива като мен не контролират престъпността — не ти трябва! Що се отнася до Очите, аз не питам, а казвам. Малцината фанатично верни на Страгос могат по удобен начин да се препънат и да се нанижат на някой и друг меч. Останалите са твърде ценни, че да ги изхвърляме.

— Въз основа на какво сметнахте, че можете да ни поучавате? — ядоса се Тига.

— Въз основа на това, че шестима от седмината тук са намерили за уместно да държат парични суми и стоки в съкровищницата на Кулата на греха. Артикули, които, да бъдем откровени, може и никога повече да не излязат оттам, в случай че отношенията ни започнат да ме изнервят. И аз имам вложение в този град, също като вас, и няма да ми е по сърце някоя чужда сила да ми се меси в работите. Да отдадем дължимото на Страгос — не мога да си представя, че армията и флотата, попаднали във вашите ръце, ще вдъхват голямо страхопочитание на враговете ни, като се има предвид какво се случи по време на последната война, когато на власт бяха Приори. Затова намерих за уместно да подсигуря всичките ни залози.

— Несъмнено бихме могли да обсъдим това след няколко дни — предложи Лайонис.

— Надали. Неудобства като оцелелите Очи имат навика да изчезват преди разширяването на споровете, нали? Усилно време е. Съобщенията могат да се загубят или да бъдат изтълкувани погрешно, а съм убеден, че ще възникне и съвсем приемлива причина за случилото се.

— Какво искате, тогава? — попита фиоран.

— Ако имате намерение да обявите Мон Магистерия за административен център на нашата бляскава нова власт, то по мое мнение няколко кабинета там биха били добро начало. Нещо хубаво и престижно, преди хубавите кабинети да са свършили. Освен това очаквам в края на седмицата и основен работен бюджет. Сам ще изчисля приблизителните му рамки. Заплатите за идната година. И като ги споменах, очаквам поне три или четири поста в йерархията на тази нова организация да бъдат предоставени напълно на мое разположение. Заплати в размер от десет до петнайсет солария годишно.

— За да раздадете синекурни длъжности на разни ваши крадци парвенюта? — тросна се Лайонис.

— За да им помогна в прехода към живота на порядъчни граждани и защитници на Тал Верар, да — потвърди Рекин.

— А дали това ще бъде вашият собствен преход към живота на порядъчен гражданин? — попита Тига.

— Мислех, че вече съм го изяснил. Не, в името на боговете! Нямам никакво желание да се откажа от отговорностите, на които се радвам понастоящем. Обаче така се получи, че съм си намислил идеалния кандидат, който да оглави нашата нова организация. Човек, който споделя скрупулите ми относно начина, по който Страгос е използвал Очите, и би трябвало да бъде приеман още по-сериозно поради факта, че и тя е била една от тях.

Всички Приори се обърнаха и се вторачиха в Селендри и тя не можа да сдържи усмивката си.

— Рекин, я чакай малко! — възрази Кордо.

— Не виждам необходимост — отвърна Рекин. — Не вярвам вашите шестима да откажат на тази моя тъй дребна и така патриотична молба, нали?

Кордо се огледа и Селендри разбра какво виждаше той по лицата на останалите Приори: ако официално се опиташе да попречи на това, щеше да бъде единственият и щеше да подкопае не само взетото назаем положение на баща си, но и изгледите за собственото си бъдеще.

— Мисля, че тя трябва да получи хубавичка, доста хубавичка начална компенсация — продължи весело Рекин. — И, разбира се, ще настоява да ползва официални карети и шлепове. Официална резиденция — Страгос има десетки къщи и имения на свое разположение. О, и мисля, че кабинетът й в Мон Магистерия трябва да е най-хубавият и най-престижен от всички. Не сте ли съгласни?

Те се целуваха дълго, останали сами в кабинета, след като Приори си тръгнаха, обзети от смут, тревога и яд. Както обикновено, Рекин свали ръкавиците си и я погали със съсухрените си, покрити с белези ръце. Галеше и обезобразената като дланите му плът от лявата й страна, и здравата плът от дясната.

— Ето, мила моя — рече той. — Знам, че от доста време нервничиш тук, докато тичаш нагоре-надолу по стълбищата, лъкатушиш между благородници пияници и им се кланяш.

— Все още съжалявам, че не успях да…

— И двамата в еднаква степен не успяхме — поправи я Рекин. — Всъщност аз много по-силно се хванах на измишльотините на Коста и Де Фера от теб. Ти докрай хранеше подозрения. Ако зависеше единствено от теб, убеден съм, че щеше да ги изхвърлиш рано-рано през прозореца и да спестиш цялата тази бъркотия накрая.

Тя се усмихна.

— А пък самодоволните Приори са уверени, че в твое лице им натрапвам последна бляскава синекура. — Рекин зарови пръсти в косата й. — Богове, каква изненада ги чака! Нямам търпение да те видя как действаш. Ти ще изградиш нещо, пред което моите малки котерии от фелантоци ще изглеждат безвкусица.

Селендри огледа съсипания кабинет. Рекин избухна в смях.

— Май тия безочливи малки мискини са достойни за възхищението ми! Цели две години да кроят подобно нещо, а после и номера със столовете. И печата ми! Лайонис направо получи гърчове…

— Аз очаквах да побеснееш — призна Селендри.

— Да побеснея? Да бе, бесен съм. Тая гарнитура от столове много си я обичах.

— Знам колко дълго си се трудил, за да се сдобиеш с тези картини…

— А, да, картините. — Рекин се ухили дяволито. — Що се отнася до тях… Тия стени нещо ми се виждат много голи. Би ли слязла с мен в съкровищницата, че почвам да вадя истинските?

— Как така истинските?