Черният дом

Глава 26

ГОВОРИХМЕ за упадъка, пък и не разполагаме с достатъчно време да доразвием тази тема, но ще й отделим още няколко думи — не ви ли се струва, че повечето къщи са опит да се прекрати упадъкът? Да се надене на света маската на здрав разум и сигурност, па макар и илюзорни? Например баналните, но умилителни наименования на улиците в Либъртивил — „Камелот“, „Авалон“ и „Мейд Мариан Уей“. Или пък онази кокетна къщурка, в която някога Фред, Джуди и Тайлър Маршал живееха заедно. Най-подходящото определение за Робин Худ Лейн № 16 е ода за всекидневието, хвалебствен химн за прозаичното. Същото важи и за дома на Дейл Гилбъртсън, на Джак или на Хенри. Всъщност за повечето домове във Френч Ландинг. Разрушителният ураган, връхлетял върху градеца, не променя факта, че къщите като крепост се възправят срещу упадъка — едновременно благородни и смирени. Те са обиталища на здравия разум.

Блак Хаус обаче — като Хил Хаус на Шърли Джаксън91 и уродливото архитектурно творение в Сиатъл, датиращо от началото на двайсетия век и известно под името „Роуз Ред“92 — няма нищо общо с разума. Дори не принадлежи изцяло на този свят. Да я гледа човек отвън е трудно — очите непрестанно се поддават на зрителни измами — но ако съумее да задържи погледа си неподвижен за няколко секунди, ще съзре триетажна жилищна сграда с най-обичайни размери. Цветът й обаче наистина е необикновен — фасадата е матовочерна, дори стъклата на прозорците са намазани с черна боя; на пръв поглед изглежда разкривена и леко килната на една страна, като че ли всеки момент ще се срути, но ако човек съумее да я види оголена от блясъка на всички други светове, ще му се стори най-обикновена като дома на Фред и Джуди… макар и не толкова добре поддържана.

Отвътре обаче е различна.

Отвътре е необятна.

Страшно е да попаднеш в нея, макар да се е случвало — я някой скитник, я несретно избягало детенце, както и жертвите на Чарлс Бърнсайд/Карл Биърстоун; тук-там останки бележат техния престой: дрехи, жалостиви надписи по стените на грамадни стаи с необикновени размери, някоя и друга купчинка кости. На места погледът се натъква на череп като онези, които откривали по бреговете на река Хановер в началото на двайсетте години на двайсетия век, когато Фриц Хаарман вилнеел безнаказано.

Страшно е човек да се залута тук.

Да преминеем през безбройните зали, коридори, ниши и килери, като се успокояваме, че веднага щом пожелаем, можем да се върнем в нормалния свят, в разумния антиупадъчен свят (все пак сме нащрек, докато се спускаме по едва ли не безкрайните стълбища и крачим по коридори, които се губят някъде в далечината). Долавяме непрестанно тихо бучене и глухото подрънкване на чудати машинарии. Чуваме безумното свистене на неспирния вятър навън или под праговете на стаите на горните и долните етажи. Понякога в далечината чуваме и лай — несъмнено лае дяволското куче на Абала, което видя сметката на клетия Мишок. По отекващото от време на време сардонично грачене разбираме, че и Горг е тук… някъде наоколо.

Прекосяваме порутени стаи и салони, които още пазят останки от някогашен разкош. Много от тях със сигурност са по-големи от къщата, в която са скрити. Най-сетне стигаме до скромна дневна, обзаведена с канапе и столове с вехта тапицерия от червено кадифе. Въздухът е пропит с неприятната миризма на Бог знае какви отвратителни ястия. (Наблизо има кухня, в която за нищо на света не бива да попадаме… освен ако не искаме да сънуваме кошмари до края на дните си.) Осветителните тела са отпреди седемдесет години. Питаме се как е възможно, след като Блак Хаус е била построена през 1970 година. Отговорът е лесен: голяма част от черния дом — по-голямата част е изградена много по-рано. Завесите в дневната са плътни и избелели. Като се изключат пожълтелите изрезки от вестници, прикрепени с лепенки към грозните зелени тапети, дневната прилича на занемареното фоайе на хотел „Нелсън“. Помещението е едновременно зловещо и необичайно банално — подобаващо огледало за въображението на старото чудовище, което се е скрило тук и спи на канапето, докато предницата на ризата му постепенно придобива зловещ червен цвят. Блак Хаус никога не му е принадлежала, макар че в патологичната си мегаломания той вижда нещата другояче (а Муншун е пропуснал да разсее това му заблуждение). Тази стая обаче е негова.

Изрезките по стените ни разкриват всичко, което трябва да знаем за смъртоносните забавления на Чарлс Бърнсайд по прякор „Приятелчето“.

ДА, ИЗЯДОХ Я, ЗАЯВЯВА ФИШ — „Ню Йорк Хералд Трибюн“

„СИВИЯ93 ВЗЕ БИЛИ, ТОРБАЛАН ГО ВЗЕ“ — ПОТВЪРЖДАВА ДРУГАРЧЕТО НА БИЛИ ГАФНИ — „Ню Йорк Уърлд Телеграм“

УЖАСЪТ С ГРЕЙС БЪД ПРОДЪЛЖАВА: ФИШ ПРИЗНАВА! — „Лонг Айланд Стар“

ФИШ ПРИЗНАВА, ЧЕ Е „ОПЕКЪЛ“ И „ИЗЯЛ“ У. ГАФНИ — „Ню Йорк Американ“

ФРИЦ ХААРМАН, Т. НАР. „ХАНОВЕРСКИ КАСАПИН“, Е ЕКЗЕКУТИРАН ЗА УБИЙСТВОТО НА 24 ЖЕРТВИ — „Ню Йорк Уърлд“

„ВОДЕН БЯХ ОТ ЛЮБОВ, НЕ ОТ ПОХОТ“ — ТВЪРДИ ВЪРКОЛАКЪТ. „ХААРМАН УМИРА, БЕЗ ДА СЕ РАЗКАЕ“

„Гардиан“

ПОСЛЕДНОТО ПИСМО НА КАНИБАЛА ОТ ХАНОВЕР: „НЕ МОЖЕТЕ ДА МЕ УБИЕТЕ, ЩЕ БЪДА СРЕД ВАС ВО ВЕК И ВЕКОВ“ — „Ню Йорк Уърлд“

Уендъл Грийн ще изпадне във възторг, не мислите ли? Има и още. Бог да ни е на помощ, има още толкова много. Дори Джефри Дамър е включен в колекцията с изречението: „ИСКАХ ЗОМБИТА“.

Човекът на канапето стене и се размърдва.

— Зъбуди зе, Бърни! — Думите долитат отнякъде, не от устата му… макар че устните му се движат като на второразреден вентролоквист.

Бърни стене. Извръща глава наляво:

— Не… искам да спя. Всичко… ме боли.

В знак на отрицание главата му се завърта надясно и отново заговаря Муншун:

— Зъбуди зе, взеги моменд жде дойдад. Дрябва да идеж одвъд. Главата се завърта на другата страна. Докато спи, Бърни си въобразява, че Муншун още е в безопасност в съзнанието му. Но е забравил, че в Черния дом нещата са се променили. Глупавият Бърни, който скоро ще стане излишен! Но не още.

— Не мога… ост’ии ме… боли ме коремът… слепецът… пустият слепец ме наръга…

Но главата отново се обръща на другата страна, безплътният глас пак заговаря. Старецът упорства, не иска да се събуди и да се сблъска с болката в цялата й жестокост. Слепецът го е ранил много по-тежко, отколкото му се бе сторило във възбудата на момента. Бърни инатливо убеждава додяващия глас, че момчето е на сигурно място, че дори онези да се доберат до Блак Хаус, никога няма да открият малчугана, че ще се лутат из лабиринта от хиляди стаи и коридори, докато обезумеят и умрат. Муншун обаче знае, че единият преследвач се различава от останалата паплач, която се изсипа тук вчера. Джак Сойер познава безкрая, затова е опасен противник. Малкият трябва да бъде изведен през задния вход и откаран в Крайния свят, под самата сянка на Динта, великата пещ. Муншун казва на Бърни, че може би все още има възможност да хапне от момчето, преди да го предаде на Абала, но не и тук. Тук е твърде опасно.

Бърни продължава да протестира, но знаем, че няма шанс да надделее. Застоялият въздух с дъх на варено месо се раздвижва и се завихря — пристига онзи, чийто глас досега чувахме. Отначало забелязваме черен въртоп, после алено петно — широка вратовръзка — и най-сетне очертанията на невъзможно издължено бяло лице, почти изцяло запълнено от едно-единствено око, черно като на акула. Това е истинският Муншун, създанието, което извън Блак Хаус и омагьосаните й околности може да живее само в съзнанието на Бърни. Скоро ще се появи изцяло, грубо ще събуди стареца (ще прибегне дори до мъчения, ако се наложи) и ще го накара да се хваща за работа, докато все още може да свърши нещо. Защото Муншун не може сам да изведе Тай от килията в Блак Хаус.

Но стигнат ли веднъж в Крайния свят — мястото, което Бърни нарича „Шеол“ — всичко ще се промени.

Очите на Бърни най-сетне се отварят. Възлестите му ръце, които са пролели толкова много кръв, посягат към влажната риза, напоена със собствената му кръв. Свежда поглед, вижда грамадното алено петно, разцъфнало на корема му, и изкрещява от ужас и страх. И през ум не му минава, че след като е убил толкова много деца, заслужава да бъде смъртоносно ранен от един слепец — напротив, потресен е от тази грозна, отвратителна несправедливост.

За пръв път му хрумва крайно неприятна мисъл: ами ако тепърва трябва да плаща за чудовищната си „кариера“? Вече е виждал Крайния свят и Конджър Роуд, който се вие през Динта. Опустошените, погълнати в пламъци земи по продълженито на Конджър Роуд приличат на преизподня, а Ан-так — Голямата комбинация — е самият ад. Ами ако и него го чака някое подобно място? Ами ако…

Изведнъж примира от ужасяваща, парализираща болка в корема. Муншун, който почти се е материализирал, е пъхнал призрачната си, но не съвсем прозрачна ръка в раната от автоматичния нож на Хенри.

Старият детеубиец надава вик. По страните му потичат сълзи:

— Не ме мъчи!

— Догава брави гагводо ди газвам.

— Не мога — хленчи Бърни. — Умирам. Погледни, кръвта ми изтича! Да не мислиш, че ще ми мине току-така?! Та аз съм на осемдесет и пет години, мамка му!

— Лож къззмед, Бърн-Бърн… но там оддвъд имаме наджини да де издлегуваме.

Също като Черния дом и Муншун се изплъзва от поглед. Силуетът му постоянно се размива. На уродливо издълженото лице (което закрива по-голямата част от тялото му като несъразмерно раздутата глава на карикатура на страницата с авторски коментари в някой вестник) има ту две очи, ту само едно. На деформирания му череп ту стърчат сплъстени кичури оранжева косица, ту е плешив като Юл Бринър94. Относително неизменни остават само червените устни и заострените зъби, които святкат в устата му.

Бърни обнадеждено впива поглед в своя съучастник, но продължава да опипва корема си, който се е втвърдил и е покрит с бучки. Той подозира, че са кървави съсиреци. О, как е възможно да го наранят така жестоко! Това не беше предвиден! Нали уж е под закрила! Нали уж…

— В гранидзите на възможнодо е дори годиниде да бъдад одмахнади од деб — продължава Муншун, — доджно гагдо гамъгът бил одърколен од входа на пеждерада с дялодо на Иизуз Гриздоз.

— Да се подмладя — възкликва Бърни и изпуска тиха, дрезгава въздишка. Дъхът му вони на кръв и гнилоч. — Да, хубаво би било.

— Ама, разбира зе! Дез нежда за възможни — кима господин Муншун с гротескно шаващото си лице. — Абала мож да раздава дагива подаръдзи. Но дой не дава обеждания, Чарлс, мъниджъг мой гризлив гризльо. Виж, аз мога да ди дам едно обеждание.

Създанието с черния смокинг и червената вратовръзка пристъпва напред със зловеща пъргавина. Дългопръстата му ръка се стрелва в ризата на Приятелчето Бърнсайд, този път свита в юмрук, и му причинява такава болка, каквато старото чудовище не е и сънувало… макар да е причинявало на невинните и по-страшни неща.

Муншун завира зловонната си физиономия под носа на Бърни. Единственото му око ядно проблесва:

— Това усеждаш ли го, Бърни? Усеждаш ли го, неждазддна дърта торба с гнуз и згръб? Хо-хо, ха-ха, разбира зе, че узеждаш! Зтизгам джервада ти! И ако и зега не зе помръднеж, скапан schweinehund95, жде ги издръгна од кървяждодо ди дяло, хо-хо, ха-ха, и жде ди ги намодая на врада! Жде умреш с мизълта, че се задужаваж в собствените си джерва! Тоя номер го научих от замия Фриц, Фриц Хаарман, койдо беже долгова млад и брегразен! Хайде! Какво жде кажеж? Жде го доведеж ли или жде зе обезиж?

— Ще го доведа! — пищи Бърни. — Ще го доведа, само престани, престани, ще ме умориш!

— Доведи го на гарата. На гарата, Бърн-Бърн. Дори не е за блъховиде дубги и лизиджиде бърлоги — не е за Ком-би-на-адзияда. Не са за Дайлър разгървавените граджеда — нему е одредено да работи за своя Абала с дова. — Дълъг пръст, завършващ със свиреп черен нокът, се насочва към гигантското чело и почуква между очите (за миг Бърни вижда две очи, сетне второто за пореден път изчезва). — Язно ли е?

— Да! Да! — Коремът му пламти от болка. А ръката усуква ли, усуква вътрешностите му. Лицето на Муншун се мержелее пред очите му, ужасяващо дълго като магистрала.

— На гарата… където доведе другите зпезиални.

— ДА!

Инквизиторът го пуска. Отдръпва се назад. За радост на Бърни започва да се размива и да се дематериализира. Пожълтелите изрезки се провиждат не зад, а през него. Но единственото око продължава да виси във въздуха над избледняващото алено петно на вратовръзката:

— Непременно да му зложиж жабгада. Този на взяга дзена дрябва да бъде с жабгада.

Бърнсайд кима отривисто. Още понамирисва на „Май Син“.

— Шапката, да, у мен е.

— Внимавай, Бърни. Ди зи здар и ранен. Момжето е младо и отджаяно. И бързоного. Ако го оставиш да се изблъзне…

Бърни се усмихва въпреки болката. Хлапе да му се изплъзне на него! Било то и специално! Ама че хрумване!

— Не се тревожи. Просто… говори с него… с Абала-дун… кажи му, че още не съм за изхвърляне. Ако ме излекува, няма да съжалява. А ако ме подмлади, ще му доведа още хиляда хлапета. Хиляда Разрушители.

Муншун все повече избледнява. Превърнал се е в мътно сияние, млечносивкава пара насред дневната на Бърни, скрита във вътрешността на къщата, която той изостави едва когато в залеза на живота си осъзна, че наистина се нуждае от грижи.

— Ти му доведи дози, Бърн-Бърн. Доведи му дози и дой ще ти зе одблади.

Видението изчезва. Бърни става и се навежда зад канапето. При движението болка прорязва корема му и той изкрещява, но не се отказва. Протяга ръка в тъмнината и измъква износена черна кожена торба. Сграбчва я за връзките и напуска стаята накуцвайки и притискайки кървящия си, подут корем.

А какво става с Тайлър Маршал, за когото само споменавахме през по-голямата част от многобройните страници дотук? Тежко ли е ранен? Много ли е уплашен? Успял ли е да запази разсъдъка си?

Що се отнася до физическото му състояние, имаше мозъчно сътресение, но вече е по-добре. Иначе Рибаря си позволи само да го опипа по рамото и по задничето (зловещо докосване, което напомни на Тайлър за вещицата от „Хензел и Гретел“). А психически… много ли ще се изненадате, като узнаете че докато Муншун изтезава Бърни, момченцето на Фред и Джуди е щастливо?

Наистина. Щастливо е. И защо не? Намира се на Милър Парк. Тази година „Милуоки Бруърс“ опровергаха всички капацитети и черногледци, които им предричаха, че още на четвърти юли, в самото начало на сезона, ще се намерят на дъното на класацията. Е, още е рано да се каже, но четвърти юли мина и замина, а „Бруърс“ завършиха наравно с отбора на Синсинати и се завърнаха на Милър Парк да се състезават за първото място. Още са в играта най-вече благодарение на бейзболната бухалка на Ричи Сексън, който се прехвърли в отбора, напускайки „Кливланд Индианс“ и „наистина праска яко“ според цветистата терминология на Джордж Ратбън.

Играят за титлата, а Тай е на стадиона! ВЕЛИКО! Не стига, че се намира на Милър Парк, ами има място на първия ред. А до него — дебел, потен, зачервен, с бутилка „Кингсланд“ в ръка (още една е скътал под седалката за всеки случай), седи Божественият Джордж и се дере, напъвайки грамадните си като кожени мехове бели дробове. Джеръми Бърниц от „Бруърс“ вече е на първа база, стадионът кипи от напрежение и макар да няма никакво съмнение, че шортстопът на „Синсинати“ изпраска много яка топка, ясно е също така (поне според Джордж Ратбън), че Бърниц стигна базата! Той се изправя в здрача, плешивото му теме проблесва под нежното бледолилаво небе, по вдигнатата му ръка се стича пенеста струйка бира, сините му очи искрят (личи си, че вижда много нещо с тези очи, едва ли не всичко), а Тай тръпне в очакване, всички тръпнат в очакване, и ето, най-сетне еква онзи мощен рев — истинско въплъщение на лятото в Кули Кънтри — който означава, че всичко е наред, край на ужаса, упадъкът се отлага:

— АЛО, РЕФЕР, Я СЕ СЪВЗЕМИ, БЕ! СЪВЗЕМИ СЕ МАМКА МУ! И СЛЕПЕЦ ЩЕ ВИДИ, ЧЕ ТОЙ СТИГНА БАЗАТА!

Като чуват този вик, зрителите пощуряват, развълнувани не по-малко от четиринайсетте души зад плаката с надпис „МИЛЪР ПАРК ПРИВЕТСТВА С ДОБРЕ ДОШЛИ ДЖОРДЖ РАТБЪН И ПОБЕДИТЕЛИТЕ В ГОЛЯМОТО ДЖАБАЛА НА «БРУЪРС».“

Тай подскача, смее се и размахва бейзболната си шапка с надпис „Бруърс“. Радостта му е двойно по-голяма, тъй като мислеше, че е забравил да участва в тазгодишната томбола. Сигурно баща му (или майка му) са изпратили заявка за участие вместо него… и той взе, че спечели! Не успя да се класира за голямата награда — да бъде батбой на любимия си отбор по време на финалните серии в Синсинати — но спечели (освен билет за превъзходно място, какъвто получиха всички победители) нещо, което според него е сто пъти по-хубаво. Разбира се, Ричи Сексън въобще не може да се мери с Марк Макгуайър — никой не разпердушинва топките като Големия Мак — но този сезон, откакто с в отбора на „Бруърс“, Сексън играе божествено, съвършено божествено, а Тайлър Маршал спечели…

Някой го дърпа за крака.

Тай се опитва да се измъкне, не иска да се отърси от съня (чудесно убежище от ужаса, който го е сполетял), но ръката е неумолима. Дърпа го. Дърпа ли, дърпа. — Зъбуди зе — ръмжи нечий глас. Сънят е на косъм да отлети. Но преди да се е изпарил съвсем, Джордж заговаря на Тай. Гласът му е тих, в пълен разрез с обичайните нахакани крясъци на спортния коментатор:

— Идва помощ. Бъди смел, котараче. Бъ…

— ЗЪБУДИ ЗЕ, келеш такъв!

Хватката буквално премазва глезена му, парализира го от болка. Тай негодуващо възкликва, отваря очи и се завръща в действителността и в нашата история.

Незабавно си спомня къде се намира. В килия с червеникавосиви решетки, от която се вижда каменен коридор, осветен с електрически крушки, обвити с паяжини. В единия ъгъл на килията е поставена чиния с яхния. В другия стои кофа, в която да пишка (или при необходимост да ходи по голяма нужда… но засега, слава Богу, не му се е наложило). Единствената друга вещ в мъничкото помещение е парцаливият стар дюшек, на който лежеше, когато Бърни вкопчи пръсти в глезена му.

— А така — мърмори старецът. — Събуди се най-после. Хайде ставай! Нямам време да се позанимавам с теб. Тайлър се изправя на крака. Завива му се свят, машинално протяга ръка към главата си. Пръстите му напипват гъбесто образувание със засъхнала коричка. Нетърпима болка пронизва главата му и той стиска зъби, ала изведнъж престава да му се вие свят. Поглежда ръката си. По дланта му са полепнали люспици от засъхнала кръв. „Ето къде ме е ударил с проклетия камък. Ако ме беше фраснал малко по-силно, щях да гушна букета.“

Но явно и старецът е пострадал. Отпред ризата му е окървавена, сбръчканото му людоедско лице е восъчнобледо. Зад гърба му зее отворената врата на килията. Тай измерва на око разстоянието до коридора, надявайки се, че не личи с какво е ангажирано вниманието му. Но Бърни е врял и кипял в тия работи. Неведнъж мъничета за зе обидвали да му избягат на разкървавените зи краджеда.

Бръква в торбата и изважда черно устройство с ръкохватка като пистолет, чието дуло завършва с наконечник от неръждаема стомана.

— Знаеш ли какво е това, Тайлър?

— Електрошокова палка. Нали?

Бърни се ухилва, разтегнатите му устни разкриват почернелите останки от зъбите му.

— Умно момче! Сигурен съм, че гледаш много телевизия. Да, наистина е палка. Но специална — от трийсет метра поваля крава. Ясно ли е? А си се опитал да избягаш, малкия, а ще ти се стъмни. Хайде, навън!

Тай излиза от килията. Няма представа къде ще го заведе този противен старец, но като се озовава извън зарешетеното помещение, изпитва известно облекчение. Най-гаден беше дюшекът. Кой знае защо е сигурен, че не е нито първото, нито десетото дете, което е заспало на него, уморено от ридания и с кървава рана на главата.

Вероятно не е и петдесетото.

— Наляво!

Тай се подчинява. Старецът го следва. След миг кокалестите пръсти се впиват в задничето му. Не го прави за пръв път (всяко докосване неизменно подсеща малчугана за вещицата от „Хензел и Гретел“, която молела изгубените дечица да си подадат ръчичките през решетките), но този път хватката е различна. По-слаба.

„Дано пукнеш по-бързо! — казва си хлапакът и тази мисъл или по-скоро леденото хладнокръвие, с която я изрича в съзнанието си, е толкова типична за Джуди. — Дано пукнеш по-бързо, дядка, че да се избавя.“

— Това си е мое — заявява похитителят… но гласът му пресеква, пък и като че ли вече не е толкова самоуверен. — Половината ще изпека, другата половина ще запържа. С бекон.

— Май няма да ти се удаде да ядеш много-много — отвръща Тай, изненадан от спокойния си тон. — Някой май добре ти е надупчил коре…

Той чува пращене, придружено от пареща болка в лявото му рамо. Изкрещява и се обляга на стената срещу килията си, опитвайки се да се пресегне и да притисне пострадалото място, опитвайки се да не плаче, опитвайки се да задържи поне частица от прекрасния сън, в който гледаше мача с Джордж Ратбън и другите победители от томболата на KDCU. Сигурен е, че тази година забрави да подаде заявка за участие, но най-хубавото на сънищата е, че тези подробности нямат значение.

Обаче болката е жестока. Въпреки усилията си — и всичко, което е наследил от Джуди Маршал — сълзите му рукват.

— Искаш ли да опиташ още веднъж? — задъхва се старецът. Изглежда хем болен, хем истеричен — опасна койбинация, което е видно дори за хлапе на възрастта на Тай. — Да те парна още веднъж — ей-така, за късмет?

— Не, моля те, недей.

— Тогава тръгвай! И не ми хитрей!

Тай се подчинява. Някъде капе вода. В далечината отеква грачене, напомнящо на ироничен смях — сигурно е противният гарван, който го подмами; ех, ако му беше под ръка въздушната пушка на Ъби, та да му разпердушини лъскавите черни пера! Външният свят е сякаш на светлинни години оттук. Но Джордж Ратбън му обеща, че идва помощ, а понякога думите, които чуваме насън, се сбъдват. Това му го е казала собствената му майка, и то много отдавна, още преди да й се разхлопа дъската.

Стигат до вита стълба, което се спуска надолу, но краят й не се вижда. От дълбините вони на сяра и лъха нетърпима жега.

Чуват се слаби, далечни звуци, може би стонове и плач. Тук тракането на машинариите отеква по-силно. Придружено е със зловещо скърцане на ремъци и вериги.

Момчето спира, предполагайки, че старецът няма отново да включи електрошоковата палка, освен ако няма друг избор. Защото пленникът може да падне и да се изтърколи по стълбището. Има опасност раната на главата му отново да се отвори, да си счупи врата или да полети в бездънната яма. Тай не знае защо старият канибал толкова държи на живота му, ала интуитивно го усеща.

— Къде отиваме, господине?

— Ще видиш — задъхано промърморва Бърни. — И ако си въобразяваш, че не смея да те парна, докато сме на стълбището, млади приятелю, жестоко се лъжеш. А сега хо дом марш!

Тайлър Маршал слиза по стълбите покрай грамадни галерии и балкони, надолу, надолу и все надолу. Понякога долавя миризмата на изгнило зеле. Друг път — на горящи свещи. Случва се да го лъхне вонята на мокра гнилоч. На сто и петдесетото стъпало се отказа да брои. Мускулите на бедрата му сякаш са нажежени. Старецът зад него пъхти, спъва се на два пъти, ругае и се подпира на парапета.

„Падни, дядка — нарежда Тай наум, — падни и пукни, падни и пукни.“

Стълбите най-сетне свършват. Старецът и момчето се озо вават в кръгло помещение с мръсен стъклен таван. Сивото не бе виси над тях като мръсен чувал. От счупени делви пропълзяват растения, които проточват лакомите си пипала по пода застлан с натрошени оранжеви тухли. Насреща зеят две врати — Тай предполага, че това са така наречените „френски прозорци“. Те водят към вътрешен двор, обграден с вековни дърветапалми и други дървета с провиснали усукани Филизи, които май са банани. Останалите видове са му непознати. В едно обаче е сигурен — вече не се намират в Уисконсин.

Във вътрешния двор забелязва нещо, което познава много добре. То произхожда от собствения му свят. Тайлър Маршал се просълзява, сякаш среща стар познайник на безнадеждно чуждо място.

— Престани веднага, маймуно! — сопва се Бърни, който вече съвсем е останал без дъх. — Обърни се!

Тай се подчинява и със задоволство установява, че петното върху ризата на стария канибал се е разраснало. Кървавите дири се протягат като пръсти чак до раменете му, а коланът на провисналите му вехти джинси е придобил калночерен цвят. Въпреки това стиска дланта на Тай в желязна хватка.

„Мътните те взели! — пустосва малкият. — Да пукнеш дано!“

Старецът оставя торбата на близката масичка. За миг остава неподвижен, опитвайки се да си поеме дъх. После започва да рови в торбата (отвътре глухо издрънчава нещо метално) и изважда мека кафява шапка като на Шон Конъри, когато играе в някой шпионски Филм. Подава я на момчето и заповядва.

— Сложи си я на главата. И не си помисляй да ме ухапеш, че веднага ще те парна.

Тайлър взима шапката. Очаква да напипа нещо мекичко като велур, но с изненада открива, че шапката е изработена от нещо като алуминиево фолио. Чува зловещо бръмчене, наподобяващо на прашенето на електрошоковата палка, само че потихо. Впива в стареца умоляващ поглед:

— Ама наистина ли трябва?

Бърни вдига оръжието и безмълвно се ухилва.

Тейлър неохотно нахлузва шапката.

Сега бръмченето отеква в съзнанието му. Изгубва за миг способността да мисли… но после усещането преминава и е заменено от странна слабост в мускулите и пулсиране в слепоочията.

— За специалните момченца трябват специални играчки. — „За збедзиалниде мумдженза дрябвад збедзиални играджги.“ Както обикновено това не е чудатият говор на Муншун, а онзи характерен акцент от южните квартали на Чикаго, който Хенри разпозна на записа от 911. — Вече можем да излизаме.

„Защото с шапката съм безопасен“ — казва си Тай, но мисълта се разпада и отлита почти веднага. Опитва се да си спомни второто си име, но открива, че не може. Мъчи се да се досети за името на злия гарван, но и това не успява — не беше ли нещо като Корджи? Не, това е порода кучета. Осъзнава, че шапката го обърква — именно затова е предназначена.

Минават през отворените врати и излизат във вътрешния двор. Въздухът е натежал от аромата на дърветата и храстите, заобикалящи Черния дом, и е някак тленен. Сивото небе е надвиснало съвсем ниско, едва ли не на една ръка разстояние. Вони на сяра и нещо друго — горчиво, електрическо, сочно. Тук тракането на машините се чува по-ясно.

Онова върху натрошените тухли, което Тай преди малко разпозна, е количка за голф. Същият модел като на Тайгър Удс.

— Баща ми продава такива — споделя. — В „Голтсис“, където работи.

— А ти откъде мислиш, се е взела, задник такъв? Качвай се.

Сядай на кормилото.

Тай го зяпа изумено. Сините му очи, може би под въздействието на шапката, са кръвясали и издават доста сериозно обърване.

— Ама аз съм малък да карам. — О, не се притеснявай. Това мъниче и мъниче може да го управлява. На кормилото!

Тай изпълнява нареждането. В действителност е управлявал подобна количка на паркинга на „Голтсис“, но с баща си, който седеше до него и го наблюдаваше внимателно. Сега на същото място се настанява отвратителният старец, пъшка и притиска надупчения си корем.

Но с другата ръка продължава да стиска електрошоковата палка, а стоманеният накрайник остава неизменно насочен към малкия пленник.

Ключът е на таблото. Тай го завърта. Акумулаторът под седалката прещраква. Индикаторът на таблото с надпис „ЗА РЕЖДАНЕ“ се осветява в зелено. Остава само да натисне педала на газта. И да върти волана, разбира се.

— Дотук добре — отбелязва старецът. Снема дясната си ръка от корема си и посочва напред с окървавения пръст От вътрешния двор започва пътека, посипана с посивял чакъл — едно време, преди дърветата и храстите да подивеят, сигурно е била алея, извеждаща от Черния дом. — Карай сега, но бавно А си ускорил, а съм те парнал. Опиташ ли се да преобърнеш количката, ще ти счупя китката. После ще караш с една ръка.

Тай натиска педала. Количката потегля рязко. Старецът полита, ругае и заканително размахва палката.

— Ако си махна шапката, ще ми е по-лесно — обяснява Тай — Моля ти се, сигурен съм, че ако ми позволиш да я сваля…

— Не! Ще стоиш с шапката! Карай!

Тай внимателно натиска педала. Количката плавно прекосява дворчето, натрошените късчета тухли хрущят под новите й гуми. Като слизат на чакълестата алея, количката леко друсва. Месестите листа на дърветата — влажни и някак потни — бръсват Тай по ръцете. Той потръпва. Количката рязко завива. Бърни ръгва с палката хлапака и се озъбва:

— Следващия път ще те изпържа! Обещавам ти!

Недалеч пред тях на буренясалата пътека изпълзява гърчеща се змия и Тай изписква тихо. Никак не обича змии — не пожела да докосне дори безвредния мъничък смок, който госпожа Локър беше донесла в часа по биология — а това чудо е с размерите на питон, има рубиненочервени очи и заострени зъби, които пречат устата му да се затвори.

— Давай! Карай! — Палката се размахва под носа му. Шапката тихо жужи в ушите му. Зад ушите му.

Алеята завива наляво. Някакво дърво, окичено с нещо като пипала, се навежда към тях. Връхчетата докосват раменете на момчето и настръхналите косъмчета на врата му.

Наждо мумдже…

Въпреки шапката думите отекват в съзнанието му. Съвсем слабо и много отдалеч, но все пак ги различава. Нааажждо мумджеее… дааа… нааажждо… Бърни се ухилва:

— Чуваш ли ги? Харесват те. И аз те харесвам. Разбираш ли, тук всички сме приятели. — Усмивката му помръква и се превръща в болезнена гримаса. Бърни отново се превива надве, хваща се за корема и се задъхва: — Проклет, загубен, дърт слепец! Ненадейно дърветата изчезват. Количката се озовава сред мрачно поле, прорязано от пукнатини. Храстите оредяват, накрая отстъпват място на ронлив каменист сипей: под начумереното сиво небе се издигат хълмове. Няколко гигантски птици описват лениви кръгове. Накуцвайки, дрипаво, прегърбено създание се спуска в тясно деФиле и изчезва, преди Тай да го разгледа… не че изгаря от желание. Глухият тътен и тракането на машините се усилват, земята се тресе. Разнася се дрънчене на допотопни трансмисии, писък на зъбчати колела. Тай усеща как воланът на количката вибрира в ръцете му. Нататък пътеката се разширява в отъпкан път. Отсреща се издига стена от кръгли бели камъни.

— Онова, което чуваш, е енергийната централа на Пурпурния крал — обяснява Бърни. Говори с гордост, но момчето интуитивно усеща, че похитителят му се страхува. — Голямата комбинация. Милион деца са умрели, теглейки ремъците, които задвижват машините, и доколкото ми е известно, още три пъти по толкова тепърва ще умрат. Но на теб, Тайлър, ти е отредена друга съдба. Ти може и да имаш бъдеще. Най-напред обаче аз ще си взема своето. Да, да.

Протяга окървавената си ръка и гали задничето на Тайлър.

— Добрият посредник има право на десет процента. Това го знае дори стара кримка като мен.

Ръката се отдръпва. Слава Богу. Тай едва се сдържаше да не се разпищи, спираше го единствено споменът за това как седи на Милър Парк с добрия стар Джордж Ратбън. „Ако наистина се бях записал в голямото джабала на «Бруърс», това въобще нямаше да се случи.“

Но надали е точно така. Някои неща е писано да се случат, това е. Просто е писано.

Дано само онова, за което отвратителното старо чудовище копнее, не е сред тях.

— Завий наляво — ръмжи Бърни и се обляга по-удобно. — Предстои ни да изминем около пет километра.

Вземайки завоя, Тайлър разбира, че тънките струйки, които се вият над земята, не са мъгла. А дим.

— Шеол — пояснява Бърни, сякаш чете мислите му. — А това е единственият път, който го прекосява — Конджър Роуд. Свърнеш ли встрани, край пътя дебнат какви ли не гадини, готови да те разкъсат на парчета, само за да те чуят как пищиш. Моят приятел ми каза къде да те заведа, но току-виж възникнала лееега промяна в плана. — Разкривеното от болка лице застива в сърдита маска, която според Тай придава на Рибаря извънредно глупав вид. — Той ме рани. Дърпаше ми червата. Не му вярвам. — И допълва напевно: — Карл Биърстоун не вярва на Муншун! Не, никога вече! Не, никога вече!

Тай не отвръща. Съсредоточава се върху това да задържи количката по средата на Конджър Роуд. Изкушава се и поглежда назад, но къщата, потънала в ефимерна джунгла от тропическа зеленина, вече не се вижда, скрита зад първия ерозирал хълм, който отминаха.

— Той ще си получи своето, но и аз ще си взема моето. Чуваш ли ме, момче? — Когато Тай не отвръща, Бърни размахва заплашително тейзъра. — Чуваш ли, задръстена маймуно?

— А-ха — отвръща Тай. — Да, естествено. — „Абе що не вземеш да пукнеш? Господи, ако Те има, защо не протегнеш пръст към това прогнило сърце и не спреш туптенето му?“

Когато Бърни се обажда отново, тонът му е закачлив:

— Погледна стената отсреща, но май не я разгледа както трябва. Я й хвърли пак едно оченце.

Тайлър плъзва поглед над прегърбения старец. Отначало не разбира… но изведнъж проумява. Бялата стена оттатък Конджър Роуд, която се губи в безкрайната далечина, въобще не е изградена от камъни… а от човешки черепи.

Какво е това място? Господи, как му се иска да бъде при мама! Как му се иска да си отиде у дома!

Ридаейки и с притъпен разсъдък от бръмченето под шапката, която изглежда платнена, но не е, Тай насочва количката за голф все по-дълбоко във вътрешността на изпепелените земи. На Шеол.

В този миг му се струва, че избавлението никога няма да дойде.

Глава 27

КОГАТО ДЖАК и Дейл влизат на хлад в бар „Санд“, където работи климатична инсталация, всички маси са незаети, Клюна и Доктора седят на бара и се наливат с безалкохолни напитки — от това по-сигурен знак за свършека на света, здраве му кажи, смята Джак. Сгушен в сенките в дъното на помещението (още една крачка назад и ще озове в кухнята), се спотайва Вонящото сирене. Днес от двамата мотоциклетисти се излъчват странни вибрации — лоши вибрации — и той не иска да се забърква. Първо на първо, никога не е виждал Клюна без Мишока, Съни и Кайзера Бил. Второ… Господи, та това са калифорнийският детектив и проклетият началник на полицията.

Джубоксът е изключен, но телевизорът работи и Джак изобщо не се изненадва, че в днешната рубрика „Филмово матине“ излъчват Филм с участието на майка му и Уди Строуд. Мъчи се да си спомни заглавието и след миг то изплува в съзнанието му „Експрес «Екзекуция»“.

— Не бива да участваш, Беа — казва Уди. В този Филм Лили играе Беатрис Лодж, наследница на богат бостънски род, която заминава на Запад и се присъединява към една банда, преследвана от закона, напук на баща си, суров пуритан. — Това май ще е последният поход на бандата.

— Добре — отвръща Лили. Гласът й е леден, изражението — каменно. Самият Филм е пълен боклук, но както винаги Лили Кавано блестящо пресъздава образа на героинята. Джак неволно се усмихва.

— Какво ти става? — накриво го поглежда Дейл. — Защо се смееш? Целият свят се е побъркал, а ти се хилиш!

В същия миг на екрана Уди Строуд казва: — Какво значи това „добре“? Целият свят се е побъркал, по Дяволите. Джак Сойер прошепва:

— Ще изпозастреляме колкото можем. Ще им дадем да се Разберат! Във Филма Лили отправя същата реплика на Уди. Двамата тъкмо се готвят за наказателна акция — ще хвърчат глави… наред…

Дейл зяпва изумено.

— Знам повечето й реплики — едва ли не се оправдава Джак. — Тя ми е майка, нали разбираш? Без да даде възможност на събеседника си да отговори (в случай, че изобщо му хрумне подходящ отговор), застава на бара при Клюна и Доктора. Рекламният часовник на светло пиво „Кингсланд“, окачен до телевизора, показва единайсет и четирийсет. Ще започнат точно по пладне — това е задължителното условие при подобни ситуации.

— Здрасти, Джак — кима за поздрав Клюна. — Как я караш, приятелю?

— Горе-долу. Какво носите, момчета?

Док вдига елека си и показва ръкохватката на револвер.

— Колт трийсет и осми калибър. Клюна има същия. Яко желязо, надлежно регистрирано и прочие. — После вдига поглед към Дейл. — И ти ще дойдеш, така ли?

— Това е моят град — отвръща Дейл, — а Рибаря уби чичо ми. Джак ми ги наговори едни, дето много-много не ги разбирам, но това ми е ясно. А щом той казва, че има надежда да спасим момчето на Джуди Маршал, смятам, че си струва да опитаме. — Обръща се към Сойер и добавя: — Донесох ти служебно оръжие.

Ругър автоматик. В колата е.

Джак кима разсеяно. Оръжията не го вълнуват особено, защото оттатък сигурно ще се превърнат в нещо друго. Я в копия, я в Бог знае какво. Може би дори в прашки. Че акцията ще е наказателна, е ясно — последният поход на бандата на Сойер — но надали много ще прилича на бандитския набег в архивния Филм от шейсетте години. Все пак ще вземе ругъра. Може да му влезе в работа, докато е в нормалния свят. Човек никога не знае, нали така?

— Ще потегляме ли? — пита го Клюна. Очите му са хлътнали, тревожни. Джак подозира, че нощес почти не е спал. Поглежда отново часовника и решава — от чисто суеверие — че още не му се тръгва. Ще напуснат бара в мига, в който стрелките на рекламния часовник застанат на дванайсет, не по-рано. Магическият час на Гари Купър.

— Ей-сега. Взе ли картата, друже?

— Разбира се, обаче имам усещането, че много-много не ти трябва.

— Може би — признава Джак, — но искам да се презастраховам.

Клюна кима:

— Виж, тук съм съгласен с теб. Дори изпратих жената в Айдахо при майка й. След тая история с клетия Мишок не ми се наложи да я увещавам дълго. Да знаеш, че досега с нея не сме се разделяли. Ама ме е налегнало някакво кофти предчувствие. — Поколебава се, но все пак решава да го сподели: — Имам чувството, че няма да се върнем.

Джак стисва месестата му ръка точно под лакътя.

— Още не е късно да се откажеш. Това с нищо няма да промени мнението ми за теб.

Клюна се замисля над думите му, после клати глава:

— Понякога насън ми се явява Ейми и двамата си говорим. Как ще я погледна в очите, ако не се застъпя за нея? Не, братле, ще участвам.

Джак поглежда Доктора, който бърза да отговори: — Аз съм с Клюна. Има моменти, в които трябва да си отстояваш мнението. Пък и след случилото се с Мишока… — Свива рамене. — Бог знае какво може да сме прихванали от него. Или от оная скапана къща. Току-виж бъдещето се окаже много кратко, независимо от изхода на днешната акция. — Как се разви заболяването на Мишока? Доктора горчиво се усмихва: — Точно както той предрече. Към три часа нощес отмихме стария Мишок в канала на ваната. Остана само пяна и коса. — Бърчи нос, опитвайки се да превъзмогне повдигането, на един дъх изгълтва кока-колата си.

— Ако ще правим нещо, да тръгваме — намесва се Дейл. Джак отново поглежда часовника. Стрелките показват единайсет и петдесет.

— Ей-сега.

— Не ме е страх да умра — отсича Клюна. — Не ме е страх дори от онова дяволско куче. Вече установихме, че ако изпразниш в него достатъчно куршуми, можеш дори да го раниш. Проблемът е, че самото място поражда много особени усещания. Въздухът се сгъстява. Получаваш главоболие, мускулите ти омекват. — После добавя с изненадващо добър британски акцент: — Махмурлукът ряпа да яде, старче.

— Мен най-много ме заболя стомахът — уточнява Доктора. — Освен това… — Внезапно млъква. Не е споделил с никого за Дейзи Темпърли — девойката, която уби с една погрешна драскулка на рецептата, но и до ден-днешен тя е пред очите му, образът й изпъква съвсем отчетливо като каубоите на телевизионния екран в бара. Беше руса. С кафяви очи. Понякога успяваше да я накара да се усмихне (въпреки ужасните й болки), като й пееше оная песен на Ван Морисън за момичето с кафявите очи.

— Аз тръгвам заради Мишока — продължава. — Длъжен съм. Но онова място… онова място е извратено. Сигурно си мислиш, че знаеш какво е, ама всъщност хабер си нямаш. — Знам много повече, отколкото си въобразяваш — отвръща Джак, сетне млъква и се замисля. Спомнят ли си двамата думата, която изрече Мишока, преди да умре? Помнят ли думата д’ямба? Би трябвало, нали бяха там и видяха как когато и той я изрече, книгите се плъзнаха от лавицата и увиснаха във въздуха… но е почти сигурен, че ако им припомни, ще го изгледат слисано, може би недоверчиво. Отчасти защото д’ямба се помни трудно като точното местоположение на алеята, водеща от магистрала №35 към Блак Хаус. Но най-вече защото думата беше предназначена за него, за Джак Сойер, сина на Фил и Лили. Той е главатар на бандата на Сойер, защото е различен. Пътувал е, а пътуването разширява кръгозора.

Доколко да се довери на тези хора? Може би не бива да споделя с тях всички подробности. Но те трябва да повярвят, а за тази цел трябва да прибегне до думата на Мишока. Дълбоко в себе си знае, че трябва да я използва много пестеливо — в това отношение д’ямба е като огнестрелно оръжие, стреля, докато свършат патроните — и макар да му е адски неприятно да я изрича тук, толкова далеч от Блак Хаус, ще го направи. Защото те трябва да повярват. В противен случай смелата акция за спасяването на Тайлър Маршал ще завърши безславно — четиримата ще коленичат пред Черния дом с разкървавени носове и кръвясали очи, ще повръщат и ще плюят зъби в отровния въздух. Джак може да им обясни, че отровата идва най-вече от собствените им мозъци, но приказките са вятър работа. Приятелите му трябва да повярват.

При това е едва единайсет и петдесет и три.

— Лестър — казва.

Напълно забравен, барманът се спотайва до летящата врата към кухнята. Не подслушва — намира се твърде далеч — но не смее да помръдне, за да не привлича вниманието. Ала явно не е успял.

— Имаш ли мед?

— М-мед ли?

— Пчелен мед, Лестър. Далавераджиите правят пари, а медът се прави от пчели.

В очите на Лестър припламва нещо като разбиране.

— Аааа, мед… Разбира се, че имам. Използвам го за коктейла „Бегълци от Кентъки“. И за…

— Дай го тук! — прекъсва го Джак. Дейл нервно пристъпва от крак на крак:

— Ако наистина нямаме време, както предполагаш…

— Важно е. — Проследявайки с поглед как Лестър Мун слага на бара малка пластмасова туба с мед, Джак се улавя, че мисли за Хенри. Как ли щеше да се забавлява с „миничудото“, което приятелят му възнамерява да извърши! Но, разбира се, с него нямаше да се налага да хаби безценната сила на магическата дума. Защото безусловно щеше да повярва, както вярваше, че може да шофира от Тремпло до Френч Ландинг — какво ти до Френч Ландинг, направо до Луната — стига някой да му предостави подобна възможност, както и ключа от колата си.

— Ей сега ще ти го подам — смело заявява Лестър. — Не ме е страх.

— Ти само го сложи в другия край на плота. Това е напълно достатъчно.

Барманът се подчинява. Пластмасовата туба има формата на мече. То седи на бара, озарявано от лъчите на слънцето, до пладне остават само шест минути. На телевизионния екран тъкмо започва епизодът с престрелката. Джак въобще не поглежда към телевизора. Мислено се откъсва от всичко и съсредоточава съзнанието си като светла точка, фокусирана в увеличително стъкло. Отначало го оставя празно, после го изпълва с една-единствена дума:

(Д’ЯМБА)

На секундата долавя тихо жужене, което постепенно се усилва до монотонно бучене. Клюна, Доктора и Дейл се оглеждат. Не забелязват нищо, но изведнъж отворената врата на заведението, през която допреди миг проникваше светлината на обедното слънце, се затулва, сякаш в бара нахлува малък дъждоносен облак…

Вонящото сирене изпищява, размахва ръце и полита назад:

— Оси! Мамка му, оси! Пазете се!

Но това не са оси. Доктора и Лестър Мун може и да не правят разлика между видовете насекоми, но Клюна и Дейл Гилбъртсън са израснали в провинцията. Разпознават пчелите от пръв поглед. Джак не откъсва поглед от рояка. По челото му е избила пот. Съсредоточава цялата си воля върху онова, което иска от пчелите.

Те се скупчват около тубата с меда толкова плътно, че почти я закриват. Жуженето им се усилва, а пластмасовото мече започва да се издига, клатушкайки се наляво-надясно като тържествено се насочва към бандата на Сойер, стъпило върху летящо килимче от пчели.

Джак протяга ръка и разтваря длан. Прозрачната туба се плъзва върху нея. Той я стисва. Скачването е осъществено.

Пчелите закръжават около главата му, жуженето им почти заглушава думите на Лили, която крещи:

— Оставете дългия мръсник на мен! Копелето изнасили Стела!

После роякът насекоми излита през отворената врата и изчезва.

Рекламният часовник показва единайсет и петдесет и седем.

— Пресвета Дево — шепне Клюна. Очите му така са се изблещили, че всеки миг ще изхвръкнат от орбитите.

— Не сме и подозирали що за човек живее сред нас — с треперещ глас отбелязва Дейл.

Нещо тупва зад бара. Лестър Мун по прякор Вонящото сирене за пръв път в живота си припада.

— Сега вече тръгваме — обявява Джак. — Клюна и Доктора, вие водите. Ние с Дейл ще ви следваме с колата. Като стигнете до табелата „ПРЕМИНАВАНЕТО ЗАБРАНЕНО“, не завивайте по алеята. Само оставете мотоциклетите. Ще изминем остатъка от пътя с патрулката, но най-напред ще си мазнем под носа от това. — Показва пластмасовата туба с формата на Мечо Пух, която е изцапана от пръстите на Лестър. — Не е зле да си сложим дори в ноздрите. Ще ни лепне, но е за предпочитане, отколкото да дерем лисици.

Дейл явно се досеща за какво става въпрос, защото одобрително се усмихва:

— Аха, нещо като камфорова мас при оглед на местопрестъпление, където е извършено убийство.

Предположението му изобщо не отговаря на истината, но Джак кима. Важното е да повярват.

— Ще подейства ли? — недоверчиво пита Доктора.

— Да. Прилошаването няма да ни се размине, но няма да е толкова тежко. Като влезем, ще се озовем… ъ-ъ, на едно друго място. После, каквото сабя покаже.

— Мислех, че малкият е в къщата — отбелязва Клюна.

— Струва ми се, че са го преместили. А къщата… тя е като дупка, проядена от червей. Води към… — „Друг свят“ е първото, което му идва наум, но някак си няма усещането, че онова, което ги очаква там, наистина е свят като Териториите. — Друго място.

На екрана Лили тъкмо е простреляна от пет-шест куршума. В този Филм героинята й умира — от което като малък Джак много се ядосваше — но поне не се предава и стреля докрай. Най-малкото вижда сметката на доста гадняри, включително на върлинестия, който е изнасилил приятелката й. Джак се надява да бъде храбър докрай като нея. Но повече от всичко се надява да върне Тайлър Маршал на майка му и баща му. Стрелките на часовника до телевизионния екран застават точно на дванайсет. — Хайде, момчета — подканя ги той. — Да яхваме конете.

Клюна и Доктора яхват мотоциклетите. Джак и Дейл тръгват към патрулната кола, но изведнъж спират, защото в паркинга на бар „Санд“ връхлетява Форд „Експлорър“, който поднася по чакъла и се носи насреща им, вдигайки след себе си облак прах.

— Господи! — мърмори Дейл. Детската бейзболца шапка, нелепо килната на главата на водача, подсказва на Джак, че това е Фред Маршал. Но ако си въобразява, че ще участва в спасителната мисия, не е познал.

— Слава Богу, че ви хванах! — крещи Фред и буквално се изсипва от седалката. — Слава Богу!

— Кого чакаме още? — прошепва Дейл. — Уендъл Грийн или Том Круз? Джордж У. Буш под ръка с проклетата мис Вселена ли?!

Джак почти не го чува. Вниманието му е привлечено от действията на Фред, който се мъчи да измъкне от купето някакъв продълговат пакет. Може да е пушка, ала нещо му подсказва, че не е. Ненадейно изпитва усещането, че е като пластмасовата туба с мед, понесена от рояк пчели — не инициатор, а обект на действието. Запътва се към Фред.

— Ей, брато, да потегляме! — подвиква Клюна. Моторът му се събужда с рев. — Хайде…

В следващия миг изкрещява. Изкрещява и Доктора, който стреснато подскача и едва не се прекатурва от ревящия си мотоциклет. Джак има чувството, че мълния пронизва главата му; олюлявайки се, пристъпва към Фред, който пък ломоти несвързано. За миг двамата сякаш танцуват с дългия опакован предмет или се боричкат за него.

Само Дейл Гилбъртсън, който не е бил в Териториите, не се е доближавал до Блак Хаус и не е баща на Тай Маршал, остава незасегнат. Но дори и той чувства как в съзнанието му се надига нещо като писък. Светът потреперва. Изведнъж като че ли се изпълва с повече цветове, с повече измерения.

— Какво беше това? — изкрещява полицейският началник. — Хубаво или лошо? По дяволите, какво става тук?

Отначало никой не му отговаря. Всички са прекалено замаяни.

Докато рояк пчели, понесли пластмасова туба с мед, прелитат по цялата дължина на един бар в друг свят, Бърни заповядва на Тай Маршал да се обърне към стената.

Намират се в отвратителна барачка. Дрънченето на машините отеква съвсем наблизо. Чуват се писъци, хлипане, дрезгави крясъци и характерното плющене на бичове. Вече са много близо до Голямата комбинация. Тай дори я видя — безкраен лабиринт от метал над димяща яма, извисяващ се чак до облаците и отдалечен на близо километър в източна посока. Прилича на небостъргач в представите на безумец — странна грамада от шахти, въжета, трансмисии и платформи в стила на Руб Голдбърг96, управлявани от залитащи дечица, които задвижват трансмисиите и дърпат грамадните лостове. От металната конструкция на талази се носи вонящ червеникав пушек.

Докато пътуваха с количката за голф — Тай зад волана, Бърни на съседната седалка, извит на една страна с насочена електрошокова палка — на два пъти ги задмина цял взвод зловещи зелени човечета с грозновати лица и с люспеста кожа като на влечуги. Носеха туники от недоощавена кожа, от която на места още стърчеше козина. Повечето бяха въоръжени с копия, неколцина имаха камшици.

— Надзиратели — обясни Бърни. — Грижат се за необратимия ход на прогреса.

Избухна в смях, но след миг изстена, сетне нададе дрезгав, задъхан писък на болка.

„Чудесно! — безмилостно си помисли Тай. И за пръв път използва любимата дума на Ъби Уекслър: — Дано пукнеш в най-скоро време, олигофрен такъв.“

На около три километра от задния двор на Блак Хаус, вдясно от пътя се издигаше огромен дървен ешафод. На него бе монтирано нещо като мостик. Най-отгоре стърчеше дълъг прът, който стигаше почти до пътя. На пръта бяха провесени опърпани въжета, които се поклащаха под напора на горещия вятър с дъх на сяра. Мъртвата земя под ешафода, невиждала никога слънце, бе осеяна с кости и купчинки белезникав прахоляк от памтивека. Отстрани се издигаше грамада от обувки. Защо вземат дрехите, а оставят обувките, бе въпрос, на който Тай вероятно не би могъл да си отговори дори да не беше с шапката (збедзиални играджги за збедзиални мумдженза), но в съзнанието му изплува откъслечна фраза: „Така е прието в тази сграна.“ Май я беше чувал от баща си, но не е много сигурен. В момента дори не си спомняше ясно лицето му.

Бесилката бе заобиколена от гарвани, които се обърнаха да изгледат количката. Тай не забеляза сред тях „специалния“ гарван, чието име не можеше да си спомни, но знаеше защо са тук. Чакаха прясна плът за кълване. И очи за изтръгване. Да не говорим за босите стъпала на мъртъвците.

Оттатък грамадата от захвърлени гниещи обувки, започваше лъкатушна пътека, водеща на север, отвъд билото на димящ хълм.

— Пътят за гарата — обяви Бърни. Изглежда, говореше по-скоро на себе си отколкото на Тай, вероятно дори започваше да изпада в делириум. Но все така насочваше електрошоковата палка към врата на пленника си. — Там трябва да закарам специалното момче. — „Да загарам зпедзиалнодо мумдже.“ — Там отиват специалните. Муншун се качи на еднорелсовия влак. Едно време имаше още два такива влака. Патриша… и Блейн. Но вече ги няма. Полудяха. И се самоубиха.

Тай мълчаливо караше количката и си мислеше, че луд е не друг, а самият Бърн-Бърн. Виждал е еднорелсов влак, дори се е возил на такъв в „Дисни Уърлд“ в Орландо, но никога не е чувал за влакове, които се казват „Блейн“ и „Патриша“. Да, старецът очевидно съвсем е превъртял.

Пътят за гарата остана назад. Отпред се издигаше ръждивочервеникавата грамада на Голямата комбинация. Тай забеляза мравки, пъплещи по усукани ремъци. Не, не бяха мравки, а деца. Може би сред тях имаше и хлапета от други светове, съседни на този, но мнозина бяха от неговия свят. Известно време снимките им са били отпечатвани на картонените опаковки за прясно мляко97, след което са били забравени. Разбира се, те завинаги оставаха в сърцата на родителите си но накрая „прашасваха“ дори там и от ярки спомени се превръщаха в избледнели фотографии. Тук бяха почти всички деца, за които се смяташе, че са мъртви, закопани в плитък гроб от някой извратен маниак, който ги е изнасилил и след това ги е захвърлил. Мъчеха се да натискат лостовете, да въртят колелата, да задвижват трансмисиите, а жълтооките, зеленокожи надзиратели плющяха с бичовете.

Пред очите на Тай една от мравчиците се откъсна от спираловидното здание, обгърнато от облаци пара. Стори му се, че долавя далечен писък… или вик на облекчение.

— Прекрасен ден — с немощен глас отбеляза Бърни. — Като похапна, ще се почувствам още по-добре. Похапването винаги ме… винаги ме ободрява. — Той впери в Тай старческите си очи и замечтано се поусмихна. — Най-вкусно е бебешкото дупенце ама и твоето няма да е никак лошо. Хич даже. Той каза да те закарам в гарата, но не съм сигурен, че ще си получа своето. Искам си комисионата. Може би е почтен… може би все още ми е приятел… но за всеки случай смятам да прибера своя пай предварително. Посредникът обикновено прибира десет процента от горницата. — Протегна ръка и мушна Тай под кръста. Дори през джинсите момчето усети твърдия, притъпен нокът. — Аз обаче ще си взема моя от болницата. — Той прегракнало се изкиска, а Тай с радост забеляза кръвта, която избликна между напуканите старчески устни. — От болницата, схващаш ли? — Нокътят отново се заби в задника на хлапето.

— Схващам.

— После пак ще можеш да си пърдиш. Просто всеки път ще я пускаш по терлщи! — Отново хъхрещ смях. Рибарят наистина се държеше така, сякаш е в делириум, но продължаваше да насочва електрошоковата палка към жертвата си. — Карай, момче. На километър по-нататък по Конджър Роуд ще видиш малка барака с ламаринен покрив, сгушена в една клисура. Пада се отдясно. Това е специално място. Има особено значение за мен. Там завиваш.

Тай нямаше избор освен да се подчини. А сега…

— Прави каквото ти казвам! Обърни се с лице към скапаната стена! Вдигни си ръцете и ги мушни в халките!

Тай няма представа какво означава думата „евфемизъм“, но знае, че да се наричат металните обръчи „халки“ е пълна дивотия. Железата, прикрепени към задната стена на баракаката са чиста проба окови. Паниката припърхва в съзнанието му като рояк дребни птички, които заплашват да затулят всичките му мисли. С нечовешко усилие той се мъчи да не й се поддаде. Ако й позволи да го надвие, ако се разпищи и закрещи, свършено е с него. Или старецът ще го накълца, или приятелят на стареца ще го заведе на някакво ужасно място, наречено „Дин-та“. И в двата случая никога повече няма да види майка си и баща си. Нито пък Френч Ландинг. Но ако успее да запази самообладание… и да изчака удобен момент…

Ах, толкова е трудно. Всъщност чудатата шапка малко му помага в това отношение — притъпява сетивата и пречи на паниката да се развихри — но въпреки това му е трудно. Защото не е първото дете, което старецът мъкне тук, както не беше и първият малчуган, който броеше дългите, протяжни часове на нощта в онази килия в къщата. В левия ъгъл на бараката е поставена почерняла, мазна скара за барбекю, монтирана под комин, облицован с ламарина. С помощта на маркуч скарата е свързана към няколко газови бутилки с надпис „ЛА РИВИЕР ПРОПАН“. Отстрани са окачени кухненски ръкохватки, лъжици, щипци, готварски четки и вилици за месо. Както и ножици, чукчета за месо и най-малко четири различни ножа с наточени като бръснач остриета. Единият е дълъг почти колкото церемониален меч.

До него е окачена мръсна престилка, на която пише „РАЗРЕШЕНО Е ДА ЦЕЛУНЕТЕ ГОТВАЧА“.

Във въздуха се носи миризма, която напомня на Тай за миналогодишния излет по случай Деня на труда98, на който го заведоха майка му и баща му. Мероприятието се наричаше „Мауи Уауи“, защото гостите уж трябваше да се чувстват като в Хавай. Насред Ла Фолет Парк, недалеч от речния бряг, беше монтирана грамадна скара, около която се суетяха жени с поли от трева и мъже в крещящи ризи с щамповани птици и палми. Над огън, накладен в яма в земята, се печаха няколко прасета на шиш и миришеше като тук, в бараката. Само че тази миризма е застояла… едновремешна… и…

„И не точно на свинско — казва си момчето. — Това е…“

— Цял ден ли ще те чакам, нещастнико?

Електрошоковата палка изпуква, от накрайника проблесват искри. Сякаш пчела забива жилото си в шията на Тай и го парализира. Пикочният му мехур не издържа, той подмокря гащите, но дори не забелязва. Някъде (в една далечна галактика) една трепереща, но все още ужасяващо силна ръка го тласва към стената и оковите, запоени в стоманени плочи на височина около метър и половина.

— Каквото повикало, такова се обадило! — възкликва Бърни и надава уморен, истеричен кикот. — Знаех си, че рано или късно ще трябва да те парна още веднъж! Хитрец си ти, а? Малък wisenheimer99! Пъхай си скапаните ръце в халките и престани да се лигавиш!

Тай е вдигнал ръце да се предпази от удара в стената на бараката. Дървените греди са на една педя от лицето му та има възможност хубавичко да разгледа пластовете засъхнала кръв, напомняща на обков, с които са покрити. От нея се излъчва застоял металически дъх. Земята тук е някак пореста. Подобна на желе. Гнусна. Което може и да е илюзия, ала усещането е съвсем реално. Това е земя, в която са заровени трупове. Вероятно старецът не винаги приготвя тук ужасяващите си блюда — едва ли може да си позволи подобен лукс — но мястото със сигурност му допада. Както сам каза, има особено значение за него.

„Ако се оставя да заключи и двете ми ръце в тия пранги — размишлява Тай, — свършено е с мен. Ще си отреже парченце. А започне ли веднъж да ме кълца, няма гаранция, че ще може да спре — било заради Мънчинг, било заради другиго. Затова бъди готов.“

Последното изречение не прилича на собствените му мисли. В съзнанието му сякаш отеква гласът на майка му. Или на някой като нея. Тай се взема в ръце. Пърхащите птички на паниката изведнъж отлитат и мислите му се избистрят, доколкото шапката позволява. Знае какво трябва да направи. Или поне да се опита.

Електрошоковата палка се промушва между краката му, из виквайки спомена за острозъбата змия, която се гърчеше по обраслата с треволяци алея.

— На секундата си пъхни ръцете в халките, иначе ще ти опържа топките като стриди. — Думата прозвучава като „здриди“.

— Добре — пискливо хленчи Тайлър. Надява се, че създава впечатление на хлапе, изплашено до смърт. Бог му е свидетел, че ролята не го затруднява особено. — Добре, добре, само не ми причинявай болка, ето, слагам ги, виждаш ли? Виждаш ли?

Пъхва китките си в халките, които са прекалено широки.

— По-високо! — настоява в ухото му ръмжащият глас, но за щастие електрошоковата палка вече не е насочена към тестисите му. — Протегни ги колкото се може по-високо!

Тай се подчинява на заповедния тон. В призрачния полумрак на бараката дланите му приличат на морски звезди. Не вижда какво става зад него, но чува познато дрънчене, издаващо, че Бърни рови в торбата. Изведнъж се досеща какво търси Рибаря. Шапката може и да му позамъглява съзнанието, но това вече е твърде очебийно. Старият канибал предвидливо е взел белезници. Използвал ги е много, много пъти. Ще ги щракне на китките на затворника и малчуганът ще си стои тук — или ще виси, ако припадне — докато старото чудовище го разфасова.

— Слушай какво — започва Бърни. Говори запъхтяно, но и доста разпалено. Перспективата да похапне му е подействала ободряващо. — Насочил съм палката право в теб. С другата ръка ще нахлузя белезници на лявата ти китка. Ако мръднеш… само да трепнеш, малкия… ще те парна. Ясно ли е?

Тай кима на окървавената стена.

— Няма да помръдна — бърбори. — Честна дума, няма.

— Първо едната ръка, после другата. Винаги правя така. — Гласът на Рибаря издава отвратително самодоволство. Притиска стоманеното дуло между плешките на хлапето толкова силно, че му причинява болка. Задъхвайки се от болка, се навежда над лявото му рамо. Тай усеща миризма на пот, кръв и старост. Всичко е досущ като в „Хензел и Гретел“, само дето няма пещ, в която да тикне мъчителя си.

„Знаеш какво трябва да направиш — с ледено спокойствие го съветва Джуди. — Може и да не ти се отвори възможност. Като не става — значи не става. Но ако извадиш късмет…“

Бърни нахлузва металната гривна на лявата му китка. Противното му пръхтене отеква право в ухото на малкия. Протяга ръка… палката се отмества… но не достатъчно. Докато Рибаря се занимава с белсзницата, Тай не помръдва. Лявата му ръка вече е прикована към дървената стена. Гривната, която Бърни възнамерява да надене на другата му китка, се полюшва на металната верига, свързваща двете части на приспособлението.

Продължавайки да пуфти мъчително, старецът го заобикаля и застава отдясно. Протяга ръка пред лицето му и се мъчи да улови поклащащата се метална гривна. Палката отново се забива в гърба на пленника. Ако старецът докопа гривната, на Тай му е спукана работата. Онзи почти успява, но изведнъж металната халка му се изплъзва и вместо да я почака сама да се върне на принципа на махалото, Бърни още повече се привежда. Мършавата му страна се притиска към рамото на момчето.

Тъкмо когато се навежда да улови поклащащата се гривна, Тай усеща как натискът на стоманеното дуло отслабва, след което съвсем изчезва.

„Сега! — изкрещява в съзнанието му Джуди. Може и да е Софи. Или двете викат в един глас. — Сега е моментът Тай, сега е моментът, втори шанс няма да имаш!“

Той рязко дръпва дясната си ръка и я освобождава от халката. Безсмислено е да се опита да отблъсне Бърни — старото чудовище е поне с трийсет килограма по-тежко от него — затова не се и опитва. Вместо това се извърта наляво, при което нечовешка болка пронизва рамото и китката му, прикована към халката.

— Какво… — започва Бърни, но в този миг опипващата десница на хлапака намира онова, което търси: провисналите топки на стареца. Стиска ги с все сила. Тестисите на чудовището се смачкват един в друг, единият се спуква и течността изтича. Бърни, който изобщо не е очаквал нападението, изкрещява от болка. Опитва се да се отдръпне, но Тай се е впил в него като харпия. Пръстите му — толкова мънички и напълно неспособни (ще рече човек) на сериозна самоотбрана — са се превърнали в орлови нокти. Сега е моментът да използва палката… но смаяният Бърни неволно я е изпуснал. Оръжието лежи на утъпкания пръстен под на бараката, просмукан с човешка кръв. — Пусни ме! БОЛИ! Бо…

Не успява да довърши, защото Тай дръпва гъбестата, спадаща торбичка, скрита във вехтия памучен панталон; дръпва я с цялата сила, която му дава паниката, и нещо се раздира. Думите на Бърни секват, от гърлото му се изтръгва хриплив, агонизиращ вой. Никога не е предполагал, че такава болка съществува… най-малкото не е очаквал, че ще я изпита, въпреки че я причиняваше на жертвите си.

Но и това наказание не е достатъчно. Гласът на Джуди твър, че не е, а може би Тай го знае. Вярно, причини на стареца болка — направи му нещо, което Ъби Уекслър несъмнено би нарекъл „пробиване на изолацията“ — но това не е достатъчно. Пуска го и се обръща наляво, завъртайки се около прикованата си ръка. Старецът стои пред него и се олюлява. През отворената врата зад него се вижда количката за голф, която се откроява на фона на мрачното небе, прихлупено от облаци и дим от огньове. В изцъклените очи на старото чудовище напират сълзи. Изумено се блещи срещу малчугана, който успя да му причини такова неописуемо страдание.

Скоро способността му да разсъждава ще се възвърне. Тогава сигурно ще грабне я нож, я вилица за месо — и ще го забива в окования пленник, докато го убие, изричайки ругатни и грозни клетви. Споменът за изключителния талант на Тай ще бъде напълно заличен. И помен няма да остане от страха за собствената му кожа, ако Муншун — и Абала — не получат ценната плячка, в действителност Бърни е само един психопат, едно животно; след миг истинската му природа ще вземе връх и той ще изкара гнева си върху прикованото дете.

Тайлър Маршал, син на Фред и безстрашната Джуди, не предоставя на Бърни подобна възможност. По време на последния етап от пътуването насам мислите му бяха изцяло заети с думите на стареца за Муншун — „Той ме рани, дърпаше ми червата, не му вярвам“ — и се надяваше и на него самия да му се удаде подобна възможност. Ето че му се предостави случай. Без да обръща внимание на неистовата болка в изтерзаното си рамо, Тай буквално увисва на китката си, а дясната му ръка се стрелва напред. Право в дупката в ризата на Бърни. И потъва в прореза от автоматичния нож на Хенри. Ненадейно напипва нещо усукано и мокро. Сграбчва го и издърпва кълбо черва. Бърни отмята глава. Конвулсивно стиска зъби, жилите на врата му се опъват като въжета, от гърлото му се изтръъгва атонизиращ рев. Опитва се да се откопчи — възможно най-неуместното хрумване, когато някой ти е бръкнал в корема и едва ли не те стиска за черния дроб. Изпуквайки като тапа, излизаща от гърлото на бутилка шампанско, от прореза изскача още едно сивосинкаво черво.

Последните думи на Чарлс Бърнсайд, по прякор Приятелчето, са:

— ПУСНИ МЕ, МАЛКА СВИНЬООО!

Тайлър обаче не го пуска, а яростно размахва кълбото мокри вътрешности като териер, който е стиснал в зъбите си плъх. От прореза в корема на детеубиеца шурва гейзер от кръв и жълтеникава течност.

— Пукни! — чува собствения си писък Тайлър. — Пукни, дърта гад! ПУКНИ!

Бърни се олюлява и прави още една стъпка назад. Долната му челюст увисва, зъбната му протеза пада на пода. Взира се в собствените си черва, проточени от зейналата червено-черна дупка в ризата му до ръката на проклетото дете. Но забелязва и нещо още по-ужасно: хлапакът е обкръжен от белезникаво сияние, което му дава необикновена сила. Дава му сила да измъкне вътрешностите на Бърни… о, как боли, как боли само, как болиии…

— Пукни! — пискливо крещи малчуганът. — НЯМА ЛИ НАЙ-СЕТНЕ ДА ПУКНЕШ?

Най-сетне… най-най-сетне — Бърни пада на колене. Пред очите му причернява, ала като вижда електрошоковата палка, протяга към нея треперещата си ръка. Но не я достига, защото съзнанието му угасва като пламък на свещ под напора на си лен вятър. Не е изтърпял и една стотна част от страданието, което е причинил на жертвите си, ала немощното му тяло не може да понесе повече. От гърлото му се изтръгва хриплив звук, той пада по гръб, а от прореза в корема му се изсипват още черва. Но Бърни вече не усеща нищо.

Карл Биърстоун, известен още като Чарлс Бърнсайд, наричан още Приятелчето Бърнсайд, е мъртъв.

В продължение на трийсет секунди светът сякаш замира. Тайлър Маршал е жив, но виси вцепенен на лявата си ръка, а в другата продължава да стиска вътрешностите на кръвожадния канибал. Стиска ги в смъртоносна хватка. След малко изражението му подсказва, че мозъкът му отново функционира. Спуска крака на пода и се изправя, облекчавайки донякъде напрежението върху ябълката на рамото си. Ненадейно осъзнава, че дясната му ръка е изцапана с кръв чак до бицепса и че стиска вътрешностите на мъртвеца. Пуска ги и хуква към вратата, забравяйки, че е прикован — рамото му отново се раздира от болка.

„Добре се справи — шепне Джуди-Софи в съзнанието му. — Но трябва да изчезваш оттук, при това бързо.“

По мръсното му пребледняло лице отново се търкулват сълзи, той закрещява с цяло гърло:

— Помощ! Помогнете ми! Аз съм в бараката! АЗ СЪМ В БАРАКАТА!

Доктора се е вкаменил и сякаш не забелязва ръмженето на мощната машина, която е яхнал. Клюна изключва двигателя на своя мотоциклет, рита стойката с тока на ботуша си, подпира машината и се приближава към Джак, Дейл и Фред. Сойер се е добрал до опакования предмет, но Фред се е вкопчил в него. Дейл се опитва да ги разтърве, ала в този миг за Фред Маршал не съществуват други хора освен него и Холивуд Джак Сойер.

— Той беше, нали? Тай беше. Моето момче беше, чух го!

— Да — отвръща Джак. — Наистина беше той и ти наистина чу гласа му.

Клюна забелязва, че Сойер е доста пребледнял, но е спокоен. Въобще не му прави впечатление, че бащата на изчезналото дете се е вкопчил в ризата му и я е измъкнал от панталона. Цялото му внимание е съсредоточено върху опакования предмет.

— Какво, за Бога, става тук? — изнервено възкликва Дейл и поглежда Клюна: — Ти знаеш ли?

— Хлапето е в някаква барака — отговаря Сейнт Пиер. — Прав ли съм?

— Да — казва Джак. Фред неочаквано го пуска и хлипайки, полита назад. Сойер не му обръща внимание, не посяга да напъха измачканата риза в панталона си. Взира се в предмета, опакован с амбалажна хартия. Страхува се, че ще види „марки“, изрязани от пакетчета захар, но това е най-обикновена пощенска пратка. Каквото и да съдържа, доставена е с „Бърза поща“ на името на господин Тайлър Маршал, Робин Худ Лейн № 16, Френч Ландинг. Адресът на подателя е написан с червено мастило: „Г-н Джордж Ратбън, KDCU, Пенинсюла Драйв № 4, Френч Ландинг“. Отдолу с големи черни букви пише:

— Хенри, никога не се предаваш, а? — мърмори Джак. Сълзи парват очите му. Като си представи как ще живее без скъпия си приятел, болката за пореден път го пронизва с цялата си сила, оставяйки го безпомощен, залутан, оглупял и наранен.

— Какво за чичо Хенри? — нетърпеливо пита Дейл. — Джак, чичо Хенри е мъртъв. Но Джак вече не е толкова сигурен.

— Да вървим — подканва ги Клюна. — Трябва да намерим детето. Живо е, но е в опасност. Чух гласа му. Да вървим да го търсим. Останалото ще го изясним после. Но Джак — който не само чу вика на Тай, а за миг дори погледна през неговите очи — няма какво толкова да си изяснява. Всъщност изясняването се свежда само до един факт. Сякаш забравяйки за Клюна и Дейл, пристъпва към ридаещия баща:

— Фред!

Онзи продължава да плаче.

— Ако искаш да видиш сина си, се съвземи и ме слушай внимателно.

Маршал вдига глава, от очите му се леят сълзи. Абсурдно малката шапка продължава да се мъдри на главата му.

— Какво има вътре, Фред?

— Сигурно наградата от онази томбола, дето провежда Джордж Ратбън всяко лято, „Голямото джабала на «Бруърс»“. Но въобще не ми е ясно как е възможно Тай да спечели. Преди няколко седмици се тръшкаше и хленчеше, че е забравил да подаде заявка за участие. Питаше ме дали аз не съм се сетил да подам вместо него, и аз му се… ъ-ъ, поскарах. — При спомена за тази случка брадясалото лице на Фред отново се облива със сълзи. — Беше тъкмо по времето, когато Джуди започна да се държи… странно… и бях притеснен за нея, затуй му се… поскарах. Нали разбираш? — Гърдите му се повдигат, сподавено ридае, адамовата му ябълка подскача. Избърсва сълзите си и добавя: — А Тай… той само каза: „Добре, тате, няма страшно.“ Не ми се разсърди, не ми се нацупи или нещо такова. Такъв си беше той. Такъв си е той.

— Как ти хрумна да донесеш на мен пратката?

— Твоят приятел ми се обади. Каза, че пощальонът ми бил оставил нещо, което незабавно трябвало да ти донеса. Преди да си тръгнал. Нарече те…

— Нарекъл ме е Пътника Джак.

Фред Маршал учудено го поглежда:

— Точно така.

— Добре. — Джак говори любезно, някак разсеяно. — Сега отиваме да приберем твоето момче.

— И аз идвам. Ловната пушка е в багажника…

— Където и ще си остане. Прибери се у дома. Подготви се за завръщането му. Подготви се да посрещнеш жена си. И ни остави да си свършим работа. — Джак поглежда първо Дейл, после Клюна.

— Да тръгваме.

Пет минути по-късно служебната кола на началника на ПУФЛ вече лети на запад по магистрала № 35. Клюна и Доктора предшестват автомобила като почетен конвой, слънцето се отразява от никелираните повърхности на мотоциклетите им. От двете страни на шосето напират дървета в пищни летни премени. В главата на Джак зазвучава характерното бучене, подсказващо близостта на Блак Хаус. Наскоро откри, че стига да поиска, може да го изолира и да му попречи да заглуши с електрически смущения мисловния му пъроцес, но въпреки това усещането е много неприятно, Дейл му връчи ругър 0.357 — служебното оръжие на полицаите — който вече е затъкнат в колана на джинсите му. Изненадващо бе усещането в мига, в който докосна ръкохватката му — напомняше на завръщане в родния дом. Може би оръжията ще бъдат безполезни в онзи свят отвъд Блак Хаус… но първо трябва да се доберат дотам, нали? Ако се съди по разказа на двамата мотоциклетисти, Черният дом се охранява добре.

— Дейл, имаш ли джобно ножче?

— В жабката е — отвръща полицейският началник и поглежда продълговатия пакет в скута на Сойер. — Искаш да го отвориш, предполагам.

— Точно така.

— Може ли междувременно да ми пообясниш това-онова? Например има ли вероятност, като влезем в онази къща, Чарлс Бърнсайд да изскочи с брадва от някоя тайна врата и да започне…

— Мина му времето на Приятелчето Бърнсайд да се нахвърля върху хората. Той е мъртъв. Тай Маршал го уби. Това беше новината, която ни застигна пред бар „Санд“.

Патрулната кола поднася и навлиза в платното за насрещно движение, а Клюна се обръща, стреснат от видяното в огледалцето. Джак му махва, сякаш да каже: „Карай си, не се безпокой за нас“, и мотоциклетистът отново вперва поглед в платното.

— Какво?! — ахва Дейл.

— Старият мръсник беше ранен, но подозирам, че Тай е постъпил дяволски смело. Хем смело, хем умело. — Джак знае, че Хенри е подготвил почвата за смъртта на Бърнсайд, а Тай е довършил делото. Джордж Ратбън несъмнено би нарекъл тази схема „чудна комбина“.

— Как…

— Изкормил го е. С голи ръце. По-точно ръка. Почти съм сигурен, че другата е прикована към нещо.

Дейл млъква и се заглежда в мотоциклетистите, които тъкмо взимат завоя; дългите им коси се развяват изпод каските, които носят, подчинявайки се на правилника за движение в Уисконсин. Междувременно Джак разрязва кафявата опаковъчна хартия и отдолу се подава продълговата бяла кутия. Като я преобръща, нещо изтрополява вътре.

— Искаш да ми кажеш, че едно десетгодишно момче е изкормило сериен убиец. Сериен канибал. А ти по неведом начин си го разбрал.

— Точно така.

— Много ми е трудно да повярвам.

— Реакцията ти е съвсем естествена, ако решим, че момчето е наследило характера на баща си. Фред е… — „Мухльо“ е първата дума, която му хрумва, но подобно определение е хем нечестно, хем невярно. — Фред е добродушен и милостив човек. Виж Джуди е…

— Куражлийка — допълва Дейл. — Чувал съм, че действително е много храбра.

Джак печално се усмихва. Ограничил е бученето в далечно кътче на съзнанието си, но звукът става все по-пронизителен — пищи като противопожарна аларма. Сигурен признак, че наближават Черния дом.

— Определено — отвръща. — Същото важи и за малкия. Той е… смел. — Едва не изтърси: „Той е принц“

— При това е жив. — Да.

— И е окован в някаква барака.

— Именно.

— Зад къщата на Бърнсайд.

— Ъ-хъ.

— Ако правилно се ориентирам, това сигурно се пада някъде в гората край Шубърт и Гейл.

Джак само се усмихва.

— Добре — въздиша Дейл. — Къде греша?

— Няма значение. И без друго е невъзможно да го обясня. — Дано само мозъчната кутия на Дейл да е здраво завинтена, защото в следващия час й предстои сериозно разхлопване.

Разкъсва тиксото, с което е запечатана кутията. Вдига капака. Предметът е увит с опаковъчен найлон. Джак издърпва опаковката и вижда наградата на Тай Маршал от „Голямото джабала на «Бруърс»“ — награда, която хлапакът е спечелил, макар да не е подал заявка за участие.

Ахва благоговейно. Запазил е детското у себе си дотолкова, че да се развълнува при вида на предмета в кутията, макар да не играе бейзбол откакто надхвърли възрастовата граница за участие в Детската лига. Има нещо особено в бейзболната бухалка, не мислите ли? Нещо, което събужда примитивната ни вяра в непоквареността на състезанието и силата на играчите, сплотени в един отбор. Бърнард Маламъд със сигурност го е знаел — Джак безброй пъти е препрочитал „Самороден талант“ с надеждата книгата да свърши другояче (но когато Филмът предложи различна развръзка, страшно се подразни) и най му харесва названието, което Рой Хобс е дал на бухалката си — „Чудо момче“. Майната им на критиците с тъпите им клишета за легендата за Артур и фалическия символ — понякога пурата си е просто пура, а бухалката — просто бухалка. Голяма тояга. Нещо, с което се удря топката.

— Леле-мале! — възкликва Дейл и се кокори. Изглежда подмладен, все едно отново е хлапак.

— Чия е?

Джак внимателно изважда бухалката от кутията. В удебелената част с черен маркер е написано следното послание:

— На Ричи Сексън. Кой е Ричи Сексън?

— Един страхотен батър от отбора на „Бруърс“.

— По-добър ли е от Рой Хобс?

— Рой… — Дейл се ухилва. — А, оня от Филма. С Робърт Редфорд, нали? Не, не мисля, че… Ей, какво правиш?

Без да изпуска бухалката (за една бройка да забие дръжката в лицето на Дейл), Сойер се пресяга и натиска клаксона:

— Спри. Тук е. Въпреки че са били тук вчера, тия умници пак щяха да го подминат.

Дейл отбива на банкета, натиска рязко спирачката и премества скоростния лост в положение за паркиране. Като се обръща към спътника си, е пребледнял като мъртвец:

— Божичко, Джак… никак не ми е добре. Сигурно е от закуската. Леле, дано не повърна…

— А бученето в главата ти и то ли е от закуската?

Дейл се облещва:

— Откъде…

— И аз го чувам. Усещам го и в стомаха си. Причината не е закуската, а Блак Хаус. — Подава му тубата с меда и добавя: — Намажи се около носа. Сложи и в ноздрите. Ще се почувстваш по-добре. — Излъчва непоколебима увереност. Защото въпросът не опира до тайни оръжия и формули — работата не е в меда.

Важна е единствено вярата. Напуснали са царството на разума и вече се намират в селенията на упадъка. Уверява се още щом отваря вратата на колата.

Мотоциклетите правят обратен завой и се връщат. Клюна клати глава с раздразнение: „Не, не, не е тук.“

Дейл застава до Джак пред колата. Още е блед, но стъпва уверено, а кожата около и под носа му лъщи от меда.

— Благодаря ти, Джак. Чувствам се значително по-добре. Не знам каква е връзката между носа нушите ми, но и бученето позаглъхна. Премина в едва доловимо бръмчене.

— Не е тук! — гневно въкликва Клюна и заковава мотоциклета пред патрулката.

— Грешиш — спокойно отвръща Джак, взирайки се в гъстата гора. Слънчевите лъчи по зелените листа контрастират с налудничавите криволици на черните сенки. Всичко наоколо вибрира, разбивайки на пух и прах принципите на перспективата, — Тук е. Скривалището на Муншун и бандата на Блак Хаус.

Доктора спира до Сейнт Пиер и се включва в разправията:

— Клюна е прав! Нали вчера бяхме тук, тъпако! Да не мислиш, че не знаем какво говорим?

— Май момчетата имат право — приглася Дейл и посочва жълтата полицейска лента, която се полюшва между две дървета на петдесетина метра по-нататък през шосето. — Ето го отклонението за закусвалнята на Ед. Мястото, което търсим, вероятно се намира по-нататък…

„Много добре знаеш, че е тук — учудено си мисли Джак. — Иначе защо си се намазал с мед като Мечо Пух?“

Отмества очи към двамата мотоциклетисти, които също са пребледнели и едва се сдържат да не повърнат. Понечва да им каже нещо… в този миг забелязва с периферното си зрение някакво припърхване. Подтиска естествения потик да вдигне глава и да определи източника на движението. Нещо в него — да речем, едновремешният Джак Пътникът — му подсказва, че н бива да го прави. Някой вече ги наблюдава. По-добре да не знае, че са го забелязали.

Подпира безболната бухалка на капака на колата, чийто двигател работи на празен ход. Взима меда от Дейл и го подава на Клюна:

— Намажи се хубаво.

— Няма смисъл, проклет глупак такъв! — пени се мотоциклетистът. — Това… не е… мястото!

— Тече ти кръв от носа — спокойно отвръща Джак. — Съвсем слабо. И на теб, Док.

Другият избърсва с пръст носа си и слисано се взира в аленото петно.

— Ама аз си знам, че не е… — започва.

Пак онова пърхане в периферията на полезрението му. Джак не му обръща никакво внимание, гледа право напред. Тримата му спътници се взират в дърветата, но Дейл пръв забелязва онова, което търсят.

— Да пукна дано! — прошепва. — Табела, на която пише „ПРЕМИНАВАНЕТО ЗАБРАНЕНО“. Тук ли беше одеве?

— А-ха. Тук е поне от трийсетина години.

— Мамка му! — отсича Клюна и намазва мед около носа си, налива и в ноздрите си. В червеникавокестенявата му викингска брада проблесват смолисти капки. — Щяхме да го подминем, докторе. Още малко и щяхме да стигнем до града. Ако не и до Рапид Сити, Южна Дакота. — Подава тубата на приятеля си и се обръща към Джак: — Извинявай, братле. Трябваше да се досетим. Съжалявам, задето те обидих.

— Къде е алеята? — пита Дейл. — А. Ето я. Бях готов да се закълна, че…

— Че няма нищо, знам — прекъсва го Джак. Усмихва се. Оглежда приятелите си. Бандата на Сойер. Изобщо не поглежда черните дрипи, които неспокойно припърхват наблизо, нито ръката си, която бавно измъква ругъра от колана. Винаги го е бивало да стреля в движение. Докато работеше в полицията, имаше само една-две награди за стрелба от място, но в състезанията по стрелба в движение неизменно се класираше сред първите петима. Няма представа дали е запазил едновремешните си умения, но тъкмо случай да разбере.

Усмихва се и наблюдавайки как Доктора маже меда около носа си, казва спокойно, сякаш разговаря с приятелите си:

— Нещо ни наблюдава. Не поглеждайте. Ще се опитам да го застрелям.

— Какво е? — пита Дейл и поддържа заблудата, като се усмихва. Не вдига глава, взира се право пред себе си. Вече съвсем ясно вижда сенчестата просека, която води към къщата на Бърнсайд. Готов е да се закълне, че преди малко я нямаше, но ето, че се е появила.

— Един досадник — отвръща Джак, светкавично изважда ругъра, стиска с две ръце ръкохватката. Стреля още преди да се прицели, реакцията му заварва неподготвен грамадния черен гарван, кацнал на най-долния клон на близкия дъб. Птицата стреснато изкрещява „ООООК!“ и и се разхвърча на парчета. Към светлосиньото лятно небе изригва фонтан от кръв. Перата се посипват по земята като мрачни среднощни сенки. Мъртвата птица тупва на банкета в началото на просеката между дърветата. Черното стъклено око слисано се взира в Джак Сойер.

— С колко изстрела го свали, с пет или шест? — с искрено страхопочитание пита Клюна. — Беше толкова бърз, че не успях да ги преброя.

— Изпразних целия пълнител — уточнява Джак и си казва: „Наученото никога не се забравя. Май още не съм загубил уменията си.“

— Ега ти, какъв огромен гарван! — подмята Доктора.

— Не е обикновен гарван. Това е Горг. — Джак пристъпва към мъртвата черна птица. — Как си, братле? Как се чувстваш? — Изхрачва се върху гарвана: — На ти, задето подмамващ деца.

После най-ненадейно го изритва и го запраща в храсталака. Мъртвата птица описва дъга, крилете я загръщат като покров.

— А това е, задето издевателства над майката на Ърма.

Тримата се взират в него едновременно с почуда и благоговение, граничещи със страх. Омръзнало му е от подобни погледи, но явно ще трябва да се примири. Така го зяпаше навремето неговият стар приятел Ричард Слоут, като разбра, че онова, което нарича „измишльотини от типа «Сийбрук Айланд»“, не се ограничава до Сийбрук Айланд.

— Хайде — подканва спътниците си. — Качвайте се на колата. Време е да сложим край на тази гадна история. — Мислено добавя, че при това трябва да действат пъргаво, преди един едноок тип, подвизаващ се под името Муншун, да се втурне да търси Тай, което ще се случи всеки момент. „Окото на Краля — казва си. — Окото на Абала. Ето за кого е говорела Джуди — за този Муншун, каквото и да представлява той.“

— Хич не ми се иска да си оставяме моторите на магистралата, мой човек — мърмори Клюна. — Може да мине някой и да ги…

— Никой няма да ги види — успокоява го Джак. — Откакто сме спрели, минаха поне три-четири коли, но никой не ни погледна. Знаеш защо.

— Защото вече пристъпваме отвъд, нали? — обажда се Доктора. — Тук сме в покрайнините. На границата.

— Опопанакс — изтърсва Джак. Думата сама изскача от устата му.

— Какво?!

Той грабва бухалката на Ричи Сексън и се настанява на предната седалка на патрулката:

— Това означава „да тръгваме“. Крайно време е да приключим този епизод.

И така бандата на Сойер предприема последния си набег — полицейската кола потегля по отровната горска просека, която води към Блак Хаус. Яркото обедно слънце бързо помръква, сред дърветата надвисват мрачни сенки като в ноемврийска вечер. Сред гъсто преплетените клони от двете страни на пътеката се увиват, пълзят и прехвърчат мрачни силуети. Но Джак предполага, че те нямат голямо значение, защото са призраци.

— Ще презаредиш ли револвера? — пита Клюна от задната седалка.

— Тц — отвръща Джак и поглежда оръжието равнодушно. — То май си свърши работата.

— За какво да се подготвим? — с изтънял гласец пита Дейл.

— За какво ли не — кисело се усмихва Сойер. Пред тях се издига къща, която няма определена форма, а се завихря и трепти. Понякога изглежда не по-голяма от скромна лятна виличка; след миг се извисява като назъбен монолит, който скрива цялото небе; още секунда и пред погледа ти се открива ниска, асиметрична конструкция, простираща се под зелените корони на дърветата по протежение на десетки километри. Издава нисък, монотонен звук, все едно се чуват гласове.

— Бъдете готови за абсолютно всичко.

Глава 28

НО ОТНАЧАЛО нищо не се случва.

Четиримата слизат от патрулката и застават пред нея, сякаш позират за групова снимка, която след това ще бъде окачена на стената в нечий кабинет. Стоят с лице към верандата на Блак Хаус, където би трябвало да се намира фотографът, само че тя е празна, като изключим втора табела с надпис „ПРЕМИНАВАНЕТО ЗАБРАНЕНО“, облегната на колоната, подпираща перилото. Върху нея с черен маркер или пастел е нарисуван човешки череп. Дали е дело на Бърни? Или на безстрашен тинейджър, стигнал до къщата, за да докаже, че е мъж? Когато беше на седемнайсет, Дейл също бе склонен към безразсъдства, включително да рисува по стените с цветен спрей, все пак изобщо не му се вярва изображението да е дело на хлапак. Въздухът е тежък и смълчан като пред буря. Вони ужасно, но пчелният мед като че ли Филтрира миризмата. В гората проехтява странен звук, какъвто Дейл никога не е чувал. Груу-уууу.

— Какво е това? — обръща се към Джак.

— Не зная.

— Аз съм чувал вой на мъжки алигатори — намесва се Доктора. — Издават подобни звуци, като им се приска да се чифтосват.

— Това да не ти е Евърглейдс100 — сопва се Дейл. Онзи се усмихва ехидно:

— Ама не е и Уисконсин, Тото. Не си ли забелязал?

Забелязал е, разбира се. Например Черният дом няма установена форма — от време на време изглежда грамаден, сякащ представлява множество къщи, наложени една върху друга по неведом начин. Под един-единствен чудноват покрив е натикан цял град, който може би по своята площ е колкото Лондон. В гората също има нещо необичайно: наоколо растат стари дъбове и борове, брезички, напомнящи на призраци, и червен клен — все местни дървесни видове — но тук-там май стърчат сгърчени като коренища израстъци, подобни на мутирали индийски смокини. Движат ли се наистина? Дейл се надява, че му се е привидяло. Но е почти сигурен, че шепнат. Думите им проникват през бученето в главата му и хич не са окуражителни.

Штубия… штизям… штемразя…

— Къде е кучето? — пита Клюна, който стиска ръкохватката на револвера си. — Ела тука, кученце! Донесъл съм ти нещо вкусно! Ела да си го вземеш!

Вместо отговор в гората отново проехтява гърленият рев, но вече много по-близо: „ГРУУ-УУУУ!“ Дърветата продължават да шепнат. Дейл вдига глава — къщата пред очите му се разтяга като хармоника в побелялото, смразено небе и от това видение му се завива свят, сякаш мазна вълна залива съзнанието му. Като в просъница усеща, че Джак го хваща за лакътя, за да му помогне да запази равновесие. От помощта му има известна полза, но недостатъчна — шефът на полицията бързо му обръща гръб и повръща.

— А така — насърчава го Джак. — Изкарай го. Освободи се. А ти, Док? Клюн?

„Гърмящата двойка“ отвръщат, че са добре. Което за момента е вярно, но Клюна не знае докога ще се крепи. В стомаха му като че ли нещо кипи. „Какво пък — мисли си, — най-много да върна усвоените хранителни продукти върху килима на Бърнсайд. Който според Джак е мъртъв, следователно надали ще възрази.“

Сойер повежда групата по стълбите към верандата и спира да подритне украсената с череп ръждясала табела с надпис „ПРЕМИНАВАНЕТО ЗАБРАНЕНО“, запращайки я сред плевелите, които алчно я сграбчват като ненаситна ръка. Дейл си спомня как преди малко приятелят му се изплю върху гарвана. Сойер му се струва доста променен, някак подмладен и по-силен.

— Да, но ние ще преминем — отсича Джак. — Ще преминем, и още как.

Отначало обаче изглежда сякаш няма да успеят. Блак Хаус не само е заключена, а между касата и вратата въобще няма процеп. Като се приближават, виждат, че вратата е като нарисувана — tromp l’oeil101.

В гората еква писък. Дейл се стряска. Писъкът се извисява до непоносими висини, преминава в налудничав кикот и внезапно замлъкна.

— Местните са много неспокойни — отбелязва Доктора.

— Да опитаме ли през прозореца? — предлага Клюна.

— Не. Ще влезем през парадния вход — отвръща Джак и вдига бухалката на Ричи Сексън.

Но изведнъж я отпуска и озадачено се ослушва. Откъм алеята долита монотонно жужене, което бързо се усилва. Дневната светлина, която и без друго е помръкнала в този странен сенчест валог, съвсем угасва.

— Сега пък какво става? — недоумява Клюна и се обръща към патрулната кола, паркирана пред къщата, като се подготвя да стреля с револвера. — Какво за… — Млъква насред изречението. Отпуска ръка и зяпва от изумление.

— Боже мили! — ахва Доктора.

— Ти ли го направи, Джак? — прошепва Дейл.

Дневната светлина е помръкнала, защото полянката пред Черния дом се е сдобила с балдахин от пчели. По алеята прииждат още — кафеникавозлатиста опашка на комета. Жужат приспивно, някак доброжелателно, и напълно заглушават бученето на къщата. Пресипналият зов на съществото в гората замлъква, а трепкащите силуети между дърветата изчезват.

Съзнанието на Джак ненадейно се изпълва с мисли и спомени за майка му: Лили танцува, Лили крачи зад една от камерите преди началото на ключов епизод и стиска цигара между зъбите си, Лили седи до прозореца на всекидневната и гледа навън, слушайки изпълнението на Патси Клайн.

Разбира се, в друг един свят тя бе кралица, а кралица без свита не може.

Той се взира в грамадния облак от насекоми — събрали са се милиони, ако не и милиарди, сигурно в кошерите в целия Среден запад не е останала и една пчела — и се усмихва. От движението очите му трепват, насъбралите се сълзи рукват по страните му. „Здрасти — мислено поздравява пчелите. — Здравейте, момчета.“

Сякаш в отговор на неизречените думи тихото, мелодично жужене леко нарушава монотонния си ритъм. Или Джак само си въобразява?

— Те пък защо са тук? — благоговейно пита Клюна.

— Не знам точно — отговаря Джак, обръща се към вратата замахва повторно с бухалката и нанася силен удар върху дървената плоскост. — Отвори се! — изкрещява. — Заповядвам ти в името на кралица Лаура де Лосиан! И в името на моята майка!

Разнася се протяжно скърцане, толкова силно и пронизително, че Дейл и Клюна отстъпват назад и потръпват. Клюна дори затулва с длани ушите си. В горния ъгъл на дървения плот зейва пролука, сетне сякаш някой го разрязва с трионче, следвайки очертанията на вратата. През образувалия се процеп става течение и лъха на мухъл. Джак надушва и друга миризма, едновременно противна и позната: вонята на леш, която ги посрещна в закусвалнята на Ед.

Посяга към валчестата дръжка. Тя се завърта без никакво усилие. И разкрива пътя към Блак Хаус.

Но преди Джак да подкани спътниците си да влязат, Док Амбърсън надава писък.

Някой — я Ъби, я Ти Джей, я възтъпичкият Рони — дърпа Тай за ръката. Болката е нетърпима, но това не е най-страшното. Дърпащият ръката му издава странно монотонно бучене, което отеква в съзнанието му. Чува се и някакво силно дрънчене

(Голямата комбинация, това е Голямата комбинация)

но бученето!… Леле, каква болка му причинява!

— Престани — мърмори Тай. — Престани, Ъби, иначе ще…

През бученето се долавят писъци, идващи отдалеч… Тай Маршал отваря очи. За сетивата му няма отсрочка — например поне за миг да недоумява къде се намира и какво му се е случило. Събитията, разиграли се в бараката, мигновено се открояват в съзнанието му като кошмарна гледка — примерно катастрофирала кола, около която лежат мъртвите пътници — която ти се натрапва, преди да си успял да извърнеш поглед.

Докато пукна старецът, Тай стиска зъби — подчини се на гласа на майка си и запази самообладание. Но щом завика за помощ, паниката се върна и го погълна. А може би е изпаднал в щок. Или и двете. Във всеки случай, докато е крещял за по-мощ, е припаднал. Колко ли време е бил в безсъзнание? Не може да прецени по светлината, която се процежда през отворената врата на бараката, тъй като изобщо не се е променила. Няма промяна и в дрънченето и стоновете, които издава гигантската машина — в този миг Тай разбира, че те отекват вечно, придружавани от писъците на децата и плющенето на камшиците на ужасяващите надзиратели, подканящи ги да работят по-усилено. Голямата комбинация никога не спира. Захранвана с кръв и ужас, тя няма почивен ден.

Но това бучене — това пукащо пращене, все едно издавано от най-голямата електрическа самобръсначка на света — то откъде идва, да му се не види?

„Муншун се качи на еднорелсовия влак — злорадо шепне въображаемият глас на Бърни. — На Еднорелсовия влак за Крайния свят.“

Сърцето на Тай се вледенява от ужас. Няма съмнение, че бученето издава въпросният еднорелсов влак, който в този миг спира в другия край на Стейшън Хаус Роуд. Муншун ще чака своето момче, своето зпедзиално мумдже, и като не го види (а не види и Бърн-Бърн), дали ще тръгне да го търси?

— Естествено, че ще дойде — прегракнало си отговаря Тай. — Бас държа!

Поглежда лявата си ръка. С каква лекота щеше да я измъкне от голямата халка, ако не бяха пустите белезници. За всеки случай прави няколко опита, но стоманената гривна само се удря в желязото и дрънчи. Другата половина — онази, дето Бърни пресягаше да улови, когато Тай го сграбчи за топките — се полюшва, напомняйки за бесилката в началото на Стейшън Хаус Роуд.

Непоносимото бучене, от което те избива на плач и зъбите ти се разклащат, ненадейно секва.

„Спрял е влака. Сега обикаля гарата, за да разбере дали не съм там. А като се увери, че ме няма, какво ще последва? Дали знае за това място? Естествено, че знае.“

Тревогата на Тай прераства в смразяващ ужас. Ако беше жив, Бърни щеше да го успокои, че няма от какво да се страхува, че порутената барака е негово тайно скривалище, в което е прекарал много щастливи мигове. Заслепен от налудничава арогантност, и през ум не му е минавало, че неговият мним приятел се е възползвал от заблудата му.

В съзнанието му отново прозвучава гласът на майка му — този път е почти сигурен, че наистина е тя. „Не бива да се осланяш на никого. Може да стигнат навреме, но може и да не успеят. Приеми, че няма да успеят. Опитай се да се измъкнеш сам.“

Но как?

Тай поглежда сгърчения труп на стареца, проснат на окървавения под — главата му лежи почти на прага. Мисълта за Муншун се опитва да го завладее — тъкмо в този миг приятелят на Бърни бърза по Стейшън Хаус Роуд (или се вози в собствената си количка за голф) с намерението да го грабне и да го предаде на Абала. Тайлър пропъжда видението, защото само отново ще се паникьоса, а не може да си го позволи. Няма никакво време.

— Не мога да стигна до него — разсъждава гласно. — Ако ключовете са в джоба му, свършено е с мен. Точка по въпроса, край, това е, вдигни си ци…

Погледът му попада върху нещо, захвърлено на пода. Торбата, която носеше старецът. Онази, от която извади шапката. И белезниците.

„Щом белезниците бяха вътре, може пък и ключето да е там.“

Тай протяга левия си крак колкото се може повече. Напразно, торбата е далеч. От нея го делят поне десет сантиметра. Десет сантиметра, а Муншун наближава, наближава.

Тай почти го надушва.

Доктора продължава да пищи, смътно съзнавайки, че останалите му крещят да престане, всичко е наред, няма от какво да се страхува, ако продължава, гърлото му ще прокърви. Но това няма значение. Важното е, че когато Холивуд отвори входната врата на Блак Хаус, на прага застана икономката на къщата, която посреща официалните гости.

Това е Дейзи Темпърли — момичето с кафявите очи. Облечена е с красива розова рокля. Бледа е като платно, кожата на дясното й слепоочие е разкъсана, а отдолу се вижда кървавочервен череп.

— Заповядай, Докторе — кани го тя. — Ела да си поговорим как ме уби. И да попееш. Да ми попееш. — Усмихва се. Устните й се разтягат в ужасяваща гримаса и разкриват два реда вампирски зъби. — Да ми пееш до безкрай.

Олюлявайки се, Доктора се отдръпва и се обръща да побегне, но Джак го сграбчва и го разтърсва. Амбърсън е здравеняк, без дрехи тежи сто и трийсет кила, а с пълното бойно снаряжение наближава сто и четирийсет, но Джак го разтърсва толкова силно, че главата му се полюшва и дългата му коса се разпилява.

— Това са илюзорни образи — обяснява Сойер. — Представления, предназначени да пропъждат неканени гости като нас. Не знам какво си видял, приятелю, но тук няма нищо.

Док надниква предпазливо зад рамото му. Зърва смаляващ се розов вихър — напомня на появата на дяволското куче, само че в обратна последователност — който бързо изчезва. Вдига поглед към Джак. По опаленото му от слънцето лице бавно се стичат сълзи.

— Не исках да я убия — прошепва. — Обичах я. Но онази нощ бях уморен. Смъртно уморен. Познато ли ти е това усещане, Холивуд?

— Да. И ако се измъкнем живи, възнамерявам да спя най-малко една седмица. Но засега… — Отмества поглед към Клюна, сетне към Дейл. — Ще видим какво ли още не. Къщата ще използва срещу вас най-страшните ви спомени: грешките, които сте допуснали, хората, които сте наранили. Но като цяло съм обнадежден. Струва ми се, че със смъртта на Бърни голяма част от отровата на това място се е изпарила. Само трябва да намерим пътя за отвъд.

— Джак. — Дейл е застанал на прага, точно където преди малко стоеше въображаемата Дейзи, и изумено се взира в нещо.

— Какво?

— Намирането на пътя за отвъд май… няма да е толкова лесно.

Другите се скупчват около него. Виждат грамадно кръгло фоайе — толкова е обширно, че извиква в съзнанието на Джак мимолетен спомен за базиликата „Свети Петър“. Подът е застлан с огромен отртанозелен килим, извезан със сцени, изобразяващи изтезания и скверност. Оттук извеждат хиляди врати. Джак забелязва и четири кръстосващи се стълбища. Примигва… те стават шест. Примигва отново и вече са дузина, измамни за окото като рисунка на Ешър. Долавя приглушеното, налудничаво бучене, което всъщност е гласът на Блак Хаус. Но различава и друг звук: смях.

„Заповядайте — кани ги Черният дом. — Заповядайте да бродите из тези стаи вечно.“

Джак примигва и този път насреща му се изпречват хиляда стълбища — някои се движат, издуват се, свиват се. Вратите водят към галерии с картини, галерии със скулптури, към вихрени водовъртежи, към празнота.

— Какво ще правим сега? — мрачно пита Дейл. — По дяволите, какво ще правим сега?

Тай никога не е виждал приятеля на Бърни, но както си виси окован в бараката, открива, че лесно може да си го представи. В този свят Муншун е действително създание… макар и не човешко същество. Пред очите на малчугана изниква същество с черен костюм и червена вратовръзка, което бърза по Стейшън Хаус Роуд. Грамадното му бяло лице е запълнено от алена уста и едно мътно око. Във въображението на Тай пратеникът на Абала и негов главен заместник прилича на уродлив Хъмпти-Дъмпти. Вместо копчета на жилетката на костюма му са пришити кости.

„Трябва да се махна оттук. Трябва да се добера до торбата… но как?“

Пак поглежда към Бърни. И отвратителното кълбо вътрешности. Отговорът идва сам. Отново протяга крак, но вече не към торбата. Подпъхва носа на маратонката си под примката, образувана от червата. Поизвръща се и леко замахва с крак. Примката се отделя от маратонката. И се замята върху торбата. Дотук добре. Ако успее и да я примъкне достатъчно близо, за да вкара в нея стъпалото си…

Опитвайки се да не мисли за съществото с уродливо издълженото лице, което бърза по Стейшън Хаус Роуд, отново протяга крак. Подхваща отвратителната примка и с неимоверно старание започва бавно да я придърпва.

— Изключено! — отсича Клюна. — Не може да е толкова голяма. И сам го знаеш, нали?

Джак поема дълбоко дъх, издиша, поема отново дъх и с нисък, плътен глас изрича една-единствена дума.

— Дий-амбър? — подозрително пита Сейнт Пиер. — Какво, по дяволите, е „дий-амбър“?

Джак не си дава труд да отговори. От грамадния тъмен облак жужащи пчели, надвиснал над полянката (патрулката вече не прилича на автомобил, а на черно-златисто хълмче досами верандата), се отделя едно насекомо. То — тя, защото това несъмнено е пчела-майка — прелита между Дейл и Доктора, спира за миг пред Клюна, сякаш го измерва с поглед (него или меда, с който щедро се е намазал), и започва да кръжи пред Джак. Тлъстата пчела е с антиаеродинамична форма и е едновременно нелепа и прекрасна. Джак вдига пръст като професор, наблягащ на важен момент от лекцията си, или диригент, който дава знак за начало на изпълнението. Пчелата каца на върха на пръста му.

— Тя ли те изпраща? — Задава въпроса толкова тихо, че никой не го чува, дори Клюна, застанал точно до него. Коя е тази „тя“ — майка му? Лаура де Лосиан? Джуди? Софи? Или някоя друга Тя, противопоставяща се на Пурпурния крал? Интуицията му подсказва, че е на верен път, но едва ли някога ще узнае отговора.

Пчелата вперва в него огромните си черни очи и продължава да пърха с крилца. Джак си дава сметка, че не се нуждае от отговор на тези въпроси. Дълго време беше Поспаланчо, но вече се е пробудил. Къщата не само е грамадна, но и бездънна, пропита е със зло и е наслоена с тайни, но какво от това? Нали има бухалката на Тай, има приятели, има д’ямба, а ето я и Кралицата на пчелите. Това му е достатъчно. Има всичко необходимо и може да се захване за работа. Хубавото — може би най-хубавото — е, че го прави с радост.

Доближава пръст към устните си и леко издухва пчелата във фоайето на Черния дом. В продължение на няколко секунди тя кръжи безцелно, после се стрелва наляво и изчезва зад странно раздута врата, която прилича на разплут шишко.

— Хайде — подканва спътниците си Джак. — Да вървим.

Те тревожно се споглеждат, сетне тръгват след него, за да сторят онова, което им е предопределено от съдбата.

Невъзможно е да се определи колко време остава бандата на Сойер в Блак Хаус — страховитата черна къща, излъчваща отрова, която причинява упадъка на Френч Ландинг и околните градчета. Невъзможно е също така да се даде каквото и да било описание на онова, което видяха там. Обиколката из Черния дом е в буквалния смисъл обиколка из мозъка на умопо-бъркан, а от подобно съзнание не можем да очакваме план за бъдещето или спомен за миналото. В мозъка на умопобъркания съществува само настоящето, което се състои от непрестанни пристъпи на истерия, параноични предположения и грандиозни самозаблуди. Нищо чудно, че всичко, което четиримата смелчаци виждат в Блак Хаус, се заличава от съзнанието им още щом напусне полезрението им, оставяйки след себе си само тревожен шепот — може би далечен отглас от крясъка на опопанакса. И добре, че е милосърдната амнезия, иначе биха се побъркали.

Пчелата-майка ги води, а огромният рояк пчели ги следва — толкова е голям, че обагря въздуха в черно и златисто — изпълвайки с шумолене стаите, застинали в тишина от векове (ние, разбира се, си даваме сметка, било то интуитивно или съзнателно, че Блак Хаус е съществувала много преди Бърни да изгради крилото в близост до Френч Ландинг), На едно място четиримата смелчаци се спускат по стълбище от зелено стъкло. В пропастта под стъпалата кръжат птици, подобни на лешояди с човешки лица — разтегнати в писък личица на отвлечени дечица. Около маса в дълго помещение, подобно на спален вагон, са седнали оживели герои от детски анимационни Филми — два заека, лисица и наглед друсан жабок с бели ръкавици — които ловят някакви насекоми, подобни на бълхи, и тъпчат в устите си. Със сигурност са герои от Филми — черно-бели Филмчета от четирийсетте години на двайсетия век — но изглеждат съвсем истински. Когато бандата на Сойер ги подминава, заекът многозначително намига на Джак, а другото му око е толкова кръвожадно! Прекосяват празен салон, кънтящ от крясъци на чужд език, който наподобява на френски, но не е. В друга зала под нажежено тропическо слънце се простира джунгла със зеления цвят на повръщано. От едно дърво е провиснал грамаден пашкул, в който като че ли има зародиш на драконче.

— Не може да е дракон — заявява Амбърсън с прекалено спокойствие, като че провежда научно наблюдение. — Тези същества се излюпват или от яйца, или от зъба на друг дракон.

Крачат по дълъг коридор, чиито стени постепенно преминават в заоблени сводове, и най-сетне се озовават в тунел, който се спуска стръмно надолу като мазна пързалка, а от невидими тонколони се лее налудничаво барабанно соло. Прилича наизпълнение на Коузи Коул102 или на Джийн Крупа. Изведнъж стените изчезват, улеят увисва над бездънна бездна.

— Направлявайте се и с ръцете, и с краката! — крещи Клюна. — Иначе ще изхвърчите!

Улеят най-сетне ги запраща в помещение, което Дейл кръщава „Мръсната стая“. Подът е осеян с купчинки пръст, вонящи на леш, а ръждясалият ламаринен таван е окичен с безброй електрически крушки. Цели полкове зеленикаво-бели паячета се стрелкат насам-натам като ята риби. Докато се доберат до отсрещния край, четиримата мъже изплезват език от умора, обувките и дрехите им се изцапват с кал. Насреща им се изпречват три врати. Пчелата, която ги води, жужи и описва лупинги пред средната врата.

— О, не мога да вляза, без да се обзаложа какво ни чака там — подхвърля Дейл.

Джак му отговаря, че от него безсъмнено ще излезе страхотен комик, и отваря вратата, която им посочи пчелата. Озовават се в грамадно перално помещение, на което Клюна мигом лепва наименованието „Алеята на чистотата“. Скупчени един до друг, четиримата следват пчелата по влажния коридор, край чиито стени са наредени перални с бълбукаща пяна и трещящи сушилни. Мирише на печен хляб. Пералните, чиито люкове приличат на злобни очи, са подредени една над друга на височина петнайсет и повече метра. Най-отгоре неспокойните въздушни течения тласкат ята гълъби сред океана от прашен въздух. Четиримата смелчаци постоянно се натъкват на купчинки кости или други доказателства, че тук са идвали (или са били доведени насила) човешки същества. В един коридор намират тротинетка, обвита в паяжини. По-нататък се въргалят чифт момичешки летни кънки, покрити с дебел слой прах. В просторна читалня върху една махагонова маса с човешки кости е изписана думата „СМЯХ“. В пищно обзаведен (макар и занемарен) салон Дейл и Доктора забелязват стенно пано — изглежда, е изработено от човешки лица, които са били одрани, балсамирани и опънати върху квадратни дървени плоскости. В празните очни кухини са изрисувани огромни учудени очи. Поне едно от тях е познато на Дейл — лицето на Милтън Уондърли учител, който преди три-четири години изчезна и повече не се видя. Всички предположиха, че по-малкият брат на Дон Уондърли просто е напуснал града. „Е — отбелязва мислено Дейл — явно наистина го е напуснал.“ Насред каменното гърло на коридор с дълги редици килии от двете страни пчелата се стрелва зад една решетка и кръжи над парцалив дюшек на земята. Никой не проговаря. Едва ли е нужно. Тай е бил тук, и то съвсем скоро. Буквално надушват присъствието му… страха му. Клюна се обръща към Джак. Сините му очи се присвиват яростно над буйната червеникавокестенява брада:

— Дъртото копеле го е изгорило с нещо. Или го е ударило с ток.

Джак кима. И той усеща характерната миризма, но дали чрез обонянието си или в съзнанието си — нито знае, нито се интересува.

— Отсега нататък няма да има тази възможност — отвръща. Пчелата-майка се стрелва между тях и нетърпеливо кръжи в коридора. Наляво, откъдето дойдоха, коридорът е почернял от пчели. Четиримата мъже тръгват надясно, скоро пчелата ги извежда до поредното безкрайно стълбище. На едно място ги обгръща облак дребни пръски като ситен дъждец — може би в невъобразимите подземия на Блак Хаус се е спукала тръба. Пет-шест поредни стъпала са мокри и всички виждат отпечатаните върху тях стъпки. Твърде са неясни, няма да свършат работа на криминалистите (едновременно си помислят Джак и Дейл), но им вдъхват надежда: едните стъпки са големи, а другите — малки, при това и двата чифта отпечатъци са относително пресни. Това вече е нещо, за Бога! Закрачват по-бързо, а пчелите се стелят зад тях като жужащ облак, като старозаветна напаст.

За бандата на Сойер времето може да е спряло, но за Тай Маршал то се е превърнало в болезнено присъствие. Не е много сигурен дали усещането за приближаването на Муншун е плод на въображението или интуицията му, но много се безпокои, че е второто. Трябва да избяга от тази барака, трябва, но проклетата торба продължава да му се изплъзва. С помощта на слузестата примка съумя да я придърпа по-близо — по ирония на съдбата това беше най-лесната част. Вдигането на проклетата вещ се оказа далеч по-трудно.

Не може да я хване — колкото и да се протяга и безмилостно да изпробва възможностите на лявото си рамо и окованата си лява китка, не му достигат най-малко шейсет сантиметра. Болката е толкова силна, че той се просълзява. Влагата, изхвърлена по този начин, бързо бива заменена от гореща пот, която се стича от мръсното му чело и очите му смъдят.

— Давай с крак — съветва се сам. — Като че ли играеш футбол. — Поглежда към обезобразения труп, проснат на вратата — някогашния му мъчител. — Точно като при футбола, а, Бърн-Бърн?

Притиска торбата с крак, избутва я до стената и бавно я тика нагоре по окървавените дъски. Същевременно се пресяга надолу… трийсет и пет сантиметра… трийсет… пресяга се…

… кожената торба се прекатурва от маратонката му и пада на мръсния под.

— Ти нали гледаш да не дойде, Бърн-Бърн? — пъхти Тай. — Трябва да гледаш, защото аз съм с гръб, нали се сещаш? Ти си съгледвач, ясно ли е? Ти си… Мамка му! — Този път торбата пада от крака му, преди да е успял дори да я повдигне. С все сила той стоварва юмрук върху дървената стена.

„Защо го направи? — хладно се обажда в съзнанието му нечий глас, който напомня гласа на майка му, но не е нейният. — Това ще ти помогне ли?“

— Не — кисело отвръща Тай, — но поне ми олеква.

„Ще ти олекне, като се освободиш. А сега опитай пак.“ Хлапакът отново избутва кожената торба по стената. Притиска я със стъпало, опитвайки се да разгадае какво има вътре — например ключ — но обувката му пречи. Отново започва да приплъзва торбата нагоре. Внимателно… без да бърза… както като водиш топката за гол…

— Не го пускай да влезе, Бърни — пъхтейки, нарежда на мъртвеца зад гърба си. — Дължиш ми го. Не искам да ме качат на влака. Не искам да ходя в Крайния свят. Не искам да бъда Разрушител. Не знам какви са те, но не искам да бъда такъв. Искам да стана изследовател… например на морските дълбини като Жак Кусто… или летец във ВВС… или… МАМКА МУ! — Този път не изпитва раздразнение, задето торбата се изплъзва, а ярост и едва ли не паника.

Муншун бързо приближава. Иска да го отведе. Дин-та. Абала-дун. Завинаги и во веки веков.

— Проклетият ключ сигурно въобще не е вътре — мърмори Тай. Гласът му трепери, той всеки момент ще избухне в плач. — Така ли е, Бърни?

Бърнсайд Приятелчето не благоволява да отговори.

— Бас държа, че вътре няма абсолютно нищо. Освен може би… знам ли и аз… антиацид или нещо от тоя род. Храненето с човешко месо неминуемо затруднява храносмилането.

Въпреки това подхваща торбата с крак и за пореден път се заема с мъчителната задача да я изтика достатъчно високо, та дано този път протегнатите му пръсти успеят да я достигнат.

Дейл Гилбъртсън е прекарал целия си живот в Кули Кънтри и е свикнал със зеленината наоколо. За него дърветата, ливадите и нивите, които се простират до хоризонта, са нещо съвсем естествено. Може би затова гледа изпепелените, димящи земи от двете страни на Конджър Роуд с такава погнуса и нарастващ ужас.

— Какво представлява това място? — обръща се към Джак. Думите излизат на пресекулки. Членовете на бандата на Сойер не разполагат с количка за голф и се налага да се придвижват пеш. Всъщност благодарение на темпото, наложено от Джак, четиримата се движат по-бързо отколкото количката, управлявана от Тай.

— Не знам точно — отвръща. — Виждал съм само едно подобно място, и то преди много време. Казваше се Прокълнатите земи. И беше…

Иззад купчина грамадни камъни насреща им изскача зеленикав човек с люспеста кожа. Стиска къс камшик — това сигурно е онази разновидност, която се нарича „бич“.

— Бааррр! — изкрещява странното привидение, зловещо напомняйки на смеха на Ричард Слоут.

Джак вдига бухалката и въпросително го поглежда, сякаш пита: „Искаш ли да опиташ дървото?“ Видението явно не иска. Замръзва на място, после се врътва и дим да го няма. Преди да изчезне в лабиринта между камънаците, Джак забелязва, че по ахилесовите му сухожилия растат уродливи бодили.

— Момчето-чудо не им харесва — отбелязва Клюна и със задоволство оглежда бухалката. Тя си е останала бухалка, както и револверите им си останаха оръжия, а те четиримата останаха каквито си бяха: Джак, Дейл, Клюна. Доктора. Джак си казва, че това не е чак толкова странно. Нали като седнаха на раздумка край болничната шатра, Паркъс му каза, че в този случай не става дума за двойници. Тази земя може и да граничи с Териториите, но всъщност не се намира в самите Територии. Просто беше забравил.

„Съвсем нормално е — какво ли не ми мина през главата.“

— Момчета, не зная дали успяхте да разгледате внимателно отсрещната стена — подхвърля Доктора, — но тези заоблени бели камъни ми мязат на черепи.

Клюна хвърля един поглед и отново се втренчва пред себе си:

— Повече ме притеснява ей-онова.

Над скалите, напомнящи на изпотрошени зъби и закриващи хоризонта, се извисява огромна плетеница от стомана, стъкло и машинарии, която се губи в облаците. Някакви миниатюрни фигурки се бъхтят по нея и забързано сноват нагоре-надолу; чува се и плясъкът на камшици. Отдалеч наподобява гърмеж на ловни пушки.

— Какво е това, Джак?

Първата му мисъл е, че това са Разрушителите на Пурпурния крал, но не са — твърде са многобройни. Това здание е нещо като фабрика или електроцентрала, задвижвана от роби. От деца, които не са достатъчно талантливи да станат Разрушители. Обзема го неудържима ярост. Пчелите сякаш долавят промяната в настроението му, жуженето им се усилва.

В съзнанието му шепнешком се обажда Спийди: „Не е моментът да се гневиш, Джак — най-важното е да спасиш малкия. А вече не разполагаш с почти никакво време.“

— За Бога! — възкликва Дейл и посочва нещо: — Наистина ли е онова, на което ми прилича?

Посочва бесилката, надвиснала като скелет над наклонения път.

— Ако питаш дали е бесилка, печелиш комплект прекрасни прибори от неръждаема стомана и се класираш за следващия кръг на състезанието — отвръща Доктора.

— Вижте колко обувки — продължава Гилбъртсън. — Защо ли ги трупат така?

— Един Бог знае — обажда се Клюна. — Сигурно така е прието. Колко ни остава, Джак? Имаш ли представа?

Сойер оглежда пътя напред, после извръща очи към другия път, който се отклонява наляво, покрай допотопната бесилка.

— Малко — отвръща. — Мисля, че вече…

В този момент в далечината проехтяват писъците. Това са Писъците на дете, което е на границата на лудостта. Или може би отвъд.

Тай Маршал чува усилващото се жужене на пчелите, но е убеден, че звукът е плод на въображението му, че е само гласът на нарастващата му тревога. Няма представа за кой ли път вече се опитва да приплъзне кожената торба на Бърни нагоре по стената на бараката. Съвсем е забравил за чудатата шапка, която прилича на платнена, но е изработена от нещо като метал — и през ум не му минава, че ако я свали, координацията му може да се подобри. Знае само, че е уморен, потен, трепери и може би е в шок, както и че ако и този път не достигне торбата, ще трябва да се откаже.

Казва си: „Още малко и ще тръгна с Муншун, ако ми обещае чаша вода.“ Но храбростта на Джуди му е вродена, както и част от царствената настойчивост на Софи. Пренебрегвайки болката в бедрото, отново започва да приплъзва торбата по стената, като същевременно протяга дясната си ръка.

Двайсет и пет сантиметра… двайсет сантиметра… най-доброто му постижение до момента…

Торбата се накланя наляво. Отново ще се изплъзне от стъпалото му.

— Не! — прошепва той. — Не и този път.

Притиска я още по-плътно към стената и продължава да я примъква нагоре.

Петнайсет сантиметра… десет сантиметра… седем сантиметра, торбата все повече се накланя наляво, още миг и ще падне…

— Не! — крясва Тай и въпреки нетърпимата болка се привежда колкото е възможно повече. Гръбнакът му изпуква, също и изкълченото му рамо. Но докосва торбата… и се вкопчва в нея. Дръпва я, но в последния момент едва не я изпуска.

— Няма начин, Бърни! — изпъшква задъхано и я придърпва с една ръка, после я притиска към гърдите си. — Няма да се хвана на този изтъркан трик, не можеш да ме преметнеш баш с него. — Захапва я със зъби. Кожата вони на гнилоч — одеколон „Бърнсайд“. Но Тай не обръща внимание на вонята, а бързо дръпва връзките. Отначало му се струва, че торбата е празна, и надава тих, плачлив стон. После зърва сребърен отблясък. Плачейки през зъби, протяга ръка, бръква вътре и измъква ключа.

„Не бива да го изпускам — мисли си. — Ако го изпусна, ще обезумея. Наистина ще обезумея.“

Не го изпуска. Пресяга се над главата си, напъхва го в малката ключалка на желязната гривна и го превърта.

Много бавно измъква ръката си от стоманената халка на стената. Белезниците падат на пръстения под на бараката. Внезапно го осенява поразително убедително хрумване: в действителност все още се намира в Блак Хаус, заспал е върху парцаливия дюшек в килията с помийната кофа в единия ъгъл и паница претоплена говежда яхния в другия. То е плод на изтощения му мозък, който се опитва да му вдъхне надежда. Преди сам да стане на яхния.

Отвън долитат тракането на Голямата комбинация и писъците на децата, които я задвижват, крачейки безспирно с разкървавените си крачета. Някъде там се крие и Муншун, който иска да го заведе на още по-ужасно място.

Само че не сънува. Не знае накъде да тръгне или как да се върне в собствения си свят, но като начало трябва да се махне от тази барака и въобще от това място. Залитайки като пострадал при злополука, който за пръв се изправя на крака след дълъг престой на легло, Тай Маршал прескача трупа на Бърни и излиза от бараката. Денят е мрачен, околният пейзаж е безрадостен и дори тук над цялата околност доминира небостъргачът на болката и къртовския труд, но въпреки това Тай изпитва огромно задоволство дори само от факта, че отново е на дневна светлина. И е свободен. Едва когато загърбва бараката, осъзнава как нито за миг не се е съмнявал, че тук ще намери смъртта си. Затваря очи и вдига лице към сивото небе. Въобще не забелязва създанието, което се е присламчило към стената на бараката и изчаква да се увери дали като излезе, Тай ще бъде с шапката. Когато се убеждава, че устройството все още е на главата на малкия, господарят Малшун — това е възможно най-сполучливата имитация на името му — пристъпва напред. Уродливото му лице е като вдлъбнатата част на огромна лъжица за сервиране, облечена в кожа. Единственото му око е изцъклено. Алените устни са разтегнати в ужасяваща усмивка. Като протяга ръце и сграбчва Тай, малкият се разпищява — не само от страх и изненада, а от ярост. Толкова се мъчи да се освободи, положи такива нечовешки усилия!

— Ш-шт — шепне господарят Малшун и тъй като Тай продължава да надава неистови крясъци (на по-горните етажи на Голямата комбинация някои деца се обръщат по посока на шума, Докато свирепите людоеди надзиратели с удари на камщици ги принуждават отново да се захващат за работа), сюзеренът на Абала изрича една-единствена дума на Злата реч: — Пнунг.

Краката на Тай се подкосяват и само желязната хватка на чудовищното същество му попречва да се строполи на земята. Долната му челюст провисва, потичат му лиги, от гърлото му продължават да се изтръгват протестни стонове, но вече не пищи. Господарят Малшун накланя към Голямата комбинация лицето си, което прилича на лъжица, и се ухилва. Животът е прекрасен! После надниква в бараката — съвсем набързо, но с огромно любопитство.

— Видя му сметката — отбелязва. — При това беше под въздействието на шапката. Удивително момче! Чуй какво ще ти кажа — Кралят иска да се запознае с теб, преди да заминеш за Дин-та. Може дори да те почерпи с торта и кафе. Представяш ли си, млади Тайлър! Торта и кафе в компанията на Абала! Торта и кафе с Краля!

— … не искам да ходя… искам вкъщи… при мама-аа… — Думите се отронват тихо, несвързано, бавно, като изтичаща кръв от смъртоносна рана.

„Ловецът на таланти“ докосва с пръст устните му и те мигом се свиват.

— Ш-шт — повтаря. — Да имаш бъбрив спътник е едно от най-досадните неща в живота. А нас ни чака дълъг път заедно. Далеч от дома, приятелите и семейството ти… ама не плачи сега, де. — Забелязва, че очите на малкия се напълват със сълзи, които се търкулват по гладките му страни. — Не плачи, мъничък Тай. Ще си намериш нови приятели. Например Главния разрушител. Него всички момчета го обичат. Нарича се господин Бротиган. Той сигурно ще ти разкаже за многобройните си бягства. Такава смехория! Направо са умопомрачителни! А сега е време да вървим! И не забравяй — торта и кафе с Краля!

Господарят Малшун е набит и кривокрак (в интерес на истината краката му са значително по-къси от уродливо издълженото му лице), но затова пък силен. Пъхва Тай под мишница, сякаш е не по-тежък от вързоп чаршафи. Хвърля последен поглед към мъртвеца, но загубата не го натъжава особено — в северната част на щата Ню Йорк има един многообещаващ младок, а Бърни и без друго вече си изпя песента.

Накланя глава и надава беззвучен, кудкудякащ кикот. После потегля, като не пропуска хубавичко да нахлупи шапката върху главата на малкия. Тай е не просто Разрушител — той е може би най-силният Разрушител, който се е раждал. За щастие още не е осъзнал собствените си сили. Може би нищо няма да се случи, дори шапката да падне, но най-добре да не рискува.

С бодра крачка — дори тананикайки си — господарят Малшун излиза от клисурата, завива наляво по Конджър Роуд, по който му предстои да измине около километър до Стейшън Хаус Роуд, и се вцепенява. На пътя му стоят четирима мъже, на неговия език четирима „тер-та“. Това е жаргонна, доста нецензурна дума. В „Книгата на добрия земеделец“ се казва, че Тер е онзи период от цикъла на пълноземието, в който добитъкът се покрива за разплод. Господарят Малшун гледа на света отвъд Черния дом като на някакво огромно caldo largo, кремсупа от живи същества, от която може да загребва — единствено и само в полза на Абала, разбира се! — когато си пожелае. Четирима мъже от Тер? Малшун презрително свива устни, от което дълбоки бръчки прорязват лицето му. Какво правят тези хора тук? Какво се надяват да постигнат? Усмивката му вече не е толкова победоносна, като забелязва тоягата в ръцете на единия. От нея се излъчва светлина, която непрекъснато променя цвета си, но някак си сърцевината остава бяла. Ослепителна светлина. Малшун е чувал само за един предмет, блестял някога по подобен начин, и това е Кълбото на вечността, познато като Талисмана ако не на друг, поне на едно малко, скитащо момче. Някога това момче докоснало кристалното кълбо и силата, предадена чрез докосването, никога не изчезва.

Усмивката на Малшун съвсем помръква, когато той осъзнава, че мъжът с тоягата е същото онова момче. Пак е дошъл да ги дразни, но ако смята, че ще си тръгне оттук с трофея на трофеите, въобще не е познал. В крайна сметка това е най-обикновена сопа, не самият Талисман — у човека може и да е останала някаква сила, която с времето почти напълно се е изчерпала.

„Пък и моят живот няма да струва и пукната пара, ако му позволя да ми отнеме момчето — размишлява той. — Трябва да…“

Единственото му око е привлечено от градоносния облак, надвиснал зад мъжете от Тер. От облака долита монотонно, лениво жужене. Пчели? Пчели с жила? Пчели с жила между него и Стейшън Хаус Роуд?

Е, някак ще се справи. Като му дойде времето. Първо трябва да се занимае с тези досадници.

— Добър ви ден, господа — подхваща с най-любезен тон. От мнимия му немски акцент няма и помен — сега говори като мним английски аристократ в комедийно представление, поставено в Уест Енд през петдесетте години. — Безкрайно съм поласкан, че пристигнали сте тъй отдалеч да ни навестите, и то в този ужасен ден. Тук, опасявам се, повечето дни са ужасни, пък и грохотът на Крайния свят е само за заблуда на емоционалното вживяване103, така да се каже, и… Моля за вашето извинение, но нямам възможност да остана. Налага се да доставя стока, която бързо се разваля.

Той грабва Тай и го разтърсва. Очите на малкия са отворени и той, изглежда, е в съзнание, но ръцете и краката му са увиснали безжизнено като на парцалена кукла.

— Пусни го на земята! — заповядва онзи със сопата и господарят Малшун с нарастващ ужас осъзнава, че може да си има неприятности. Сериозни неприятности. Въпреки това усмивката му става още по-широка, разкривайки вампирски зъби — заострени и леко наклонени навътре. Ако между тях попадне живо същество и се опита да се освободи от капана, ще се саморазкъса.

— Муншун? Муншун ли? Нямаме тук такъв. Нито пък господин Мънди. Всички си заминаха — сбогом, сполай ти. Колкото до молбата ви да пусна малкия на земята — не мога, драги младежо, наистина не мога. Поел съм ангажимент, нали разбирате? Вижте какво, уважаеми, трябва да се радвате на късмета си. Край на терора! Ура! Рибаря е мъртъв — всъщност туй момченце му видя сметката, съвършено, възхитително момченце. — Отново разтърсва Тай, като през цялото време внимава главата му да не клюмне. Не иска шапката да падне, о, не, в никакъв случай!

Пчелите го тревожат.

Кой ги е изпратил?

— Майката на момчето е в лудница — заявява мъжът с тоягата. Светлината, излъчваща се от нея, е още по-ярка, забелязва господарят Малшун. Вече примира от страх, който поражда гняв. Възможно ли е да му отнемат малкия? — Тя е в лудница и си иска момчето.

„Ако е така, ще получат труп“ — казва си той и се усмихва още по-широко, за да прикрие страха си. (Дейл Гилбъртсън е споходен от кошмарно видение: едноок Уилям Ф. Бъкли младши104, чието лице е дълго метър и половина.) Повдига отпуснатото детско телце към устата си и чатка с острите си като игли зъби на сантиметри от беззащитното му вратле. Сетне учтиво съветва:

— Ами заръчайте на съпруга й да й направи друго дете, драги — сигурен съм, че няма да го затрудни. Жените в Тер-та забременяват, както си ходят по улицата.

Този път отговаря единият от брадатите:

— Тя има слабост към това дете.

— Но и аз имам, уважаеми. И аз имам. — За да подчертае изявлението си, той наистина захапва вратлето на Тай, от раната бликва кръв като от порязано при бръснене. Зад тях Голямата комбинация работи с пълна пара, но писъци вече не се чуват. Сякаш децата, които задвижват машинарията, са осъзнали, че нещо се променя или ще се промени, че светът се намира в равновесие.

Мъжът със светещата тояга пристъпва напред. Господарят Малшун неволно се свива и отскача назад. Знае, че допуска грешка, като показва слабост и страх, но е безсилен. Този човек от Тер-та не е обикновен — той е като едновремешните стрелци.

— Ако направиш още една крачка, мило момче, ще му прегриза гърлото. Много ще ми е неприятно, действително безкрайно ще съжалявам, но бъди сигурен, че ще го направя.

— И две секунди по-късно ще бъдеш мъртъв — отвръща мъжът с тоягата. Сякаш въобще не се страхува — нито за Тай, нито за себе си. — Това ли искаш?

Всъщност ако трябва да избира между това да умре и да се върне с празни ръце при Пурпурния крал, Малшун би предпочел смъртта. Но може въобще да не се стигне дотам. Парализиращата дума подейства върху момчето, значи ще подейства поне на трима от тези — на обикновените трима. Натръшка ли ги безчувствени на пътя, лесно ще се справи с четвъртия. Как му беше името? Сойер, разбира се. Колкото до пчелите несъмнено знае достатъчно думи да се защити от тях, за да се добере до железницата. Е, дори да го понажилят, какво толкова?

— Това ли искаш? — настоява Сойер. Господарят Малшун се усмихва.

— Пнунг! — крясва в отговор и Дейл, Клюна и Доктора ре вкаменяват.

Усмивката на дълголикото чудовище прераства в злорада гримаса:

— Какво смяташ да правиш сега, драги ми нахалнико? Какво ще правиш без приятели, които да те подкрепят…

Арманд „Клюна“ Сейнт Пиер пристъпва напред. Първата крачка му коства огромно усилие, но после вече е лесно. На свой ред се усмихва хладно и зъбите му проблесват сред гъстата брада.

— Ти си виновен за смъртта на дъщеря ми — заявява. — Може и да не си го извършил лично, но си насъскал Бърнсайд. Нали? Аз съм й баща, изрод такъв. Да не мислиш, че ще ме спреш с някаква си дума?!

Препъвайки се, Доктора застава до приятеля си.

— Прецака ми града! — изръмжава Дейл Гилбъртсън и застава до съмишлениците си.

Господар Малшун ги зяпа невярващо. Злата реч не ги спря. Не подейства на никого от тях. Препречват му пътя! Осмеляват се да се изпречат на предначертания му път!

— Ще го убия — ръмжи на Джак. — Ще го убия. Какво ще кажеш, слънчице? Е, избирай.

Най-сетне картите са разкрити. Уви, вече не можем да наблюдаваме от птичи поглед, тъй като враната, на чийто гръб неведнъж пътувахме на автостоп (Горг дори не заподозря какво се случва, уверяваме ви), е мъртва, но въпреки че наблюдаваме от известно разстояние, виждаме, че сцената е като типичен кадър от десетки хиляди Филми, в дузина от които участва Лили Кавано.

Джак насочва удебелената част на бухалката към главата на господаря Малшун:

— Пусни го! Давам ти последен шанс, приятелю.

Дълголикото чудовище вдига момчето още по-високо:

— Хайде, стреляй! Знам какво причинява това чудо! Но ще улучиш и него! Ще улучиш момчето, тъпа…

От бухалката на Ричи Сексън изригва искрящо бяла мълния, тънка като графит на молив. Врязва се в единственото око на Малшун и то се стопява в кухината. Създанието надава писък (и през ум не му е минавало, че Джак ще отговори на предизвикателството — нито един жител на Тер-та, каквато и преходна сила да притежава, не би се осмелил да го стори), полита напред и дори в предсмъртния си час понечва да захапе жертвата си.

Ала не успява, тъй като е застигнато от втора мълния, изригнала от венчалната халка от ковано сребро на Клюна, която го поразява право в устата. Аленият плюш на устните му избухва в пламъци… но залитайки, той отново пристъпва напред, очертавайки се на фона на скелетоподобния небостъргач, и се опитва да прегризе гърлото на необикновения син на Джуди Маршал.

С един скок Дейл се озовава до него, сграбчва момчето през кръста и през раменете, дръпва го силно и полита встрани. На лицето му — огледало на вродената му почтеност — е изписана мрачна решителност.

— Довърши го, Джак! — крещи. — Довърши го тоя кучи син!

Сойер пристъпва до ослепеното, виещо, овъглено създание, което се върти като пумпал, напосоки протяга дългите си бели ръце, а от жилетката му се вие гъст дим. Опира бухалката на дясното си рамо и хваща дръжката почти накрая. Няма да удуши врага си — като му е паднала бухалка, от която изригват бели пламъци, ще бъде глупаво да не се възползва от нея.

— Давай, миличка — промърморва и нанася удар, с който би се гордял самият Ричи Сексън. Или Големия Мак. С приглушено и някак „месесто“ тупване бухалката улучва слепоочието на огромната глава. Тя хлътва като гнила любеница, отвътре избликва пурпурен фонтан. След миг главата експлодира, разпръсквайки парченца плът и капки кръв.

— Кралят май ще трябва да си търси нов слуга — отбелязва Клюна. Избърсва от лицето си алените капки, взира се в кръвта и съсухрящата се плът и най-спокойно прокарва дланта си по избелелите си джинси, за да я почисти. — Хоум ран, Джак. И слепец ще го види.

Дейл, който държи Тайлър на ръце, отсича:

— Точка по въпроса, край, това е, вдигни си ципа.

Полицейският началник на Френч Ландинг внимателно помага на момчето да се изправи на крака. Тайлър го поглежда, после се обръща към Джак. В замъгления му поглед припламва искрица. Може би изпитва облекчение, а може би осъзнава какво се е случило.

— Бухалка — казва. Толкова е пресипнал, че спасителите му едва разбират какво говори. Той се прокашля и прави втори опит: — Бейзболна бухалка. Сънувах я.

— Така ли? — Джак коленичи и му я подава. Тай не проявява желание да вземе чудодейната бухалка на Ричи Сексън, само я докосва. Приковал е поглед върху Джак. Сякаш се опитва да почувства присъствието му. Да го проумее. Да осъзнае, че наистина спасен.

— Джордж — казва. — Джордж. Ратбън. Всъщност е сляп.

— Да. Понякога слепите разбират повече от зрящите. Но ти това си го знаеш, нали, Тайлър?

Хлапакът кимва. Джак не е виждал по-изнурен, по-потресен и замаян, по-измъчен човек.

— Искам… — казва момчето, навлажнява устни и отново се прокашля. — Искам… пия. Вода. Искам мама. Искам при мама.

— Прекрасна идея — отбелязва Доктора. Хвърля тревожен поглед към разкашканите останки на създанието, което мислено продължава да нарича Муншун. — Да заведем малкия юнак в Уисконсин, преди да е довтасал някой приятел на Едноокия.

— Точно така — подкрепя го Клюна. — Изгарянето на Черния дом е втора точка от плана ми. Настоявам аз да драсна първата клечка. А може и отново да използвам пръстена си. Но като начало предлагам да се омитаме.

— Подкрепям те с две ръце — обажда се Дейл. — Тай едва ли може да стигне много далеч или да ходи много бързо, но ще се редуваме да го носим на конче…

— Не! — отсича Сойер.

Тримата го зяпват — всеки изпитва в различна степен смайване и ужас.

— Джак — с необичайна мекота започва Клюна, — чувал ли си, че не бива да се прекалява с гостоприемството?

— Още не сме свършили — отсича Сойер. После тръсва глава и се поправя: — Тай не е свършил.

Джак Сойер, който е коленичил насред Конджър Роуд, си мисли: „Не бях много по-голям от това дете, когато прекосих Америка — и Териториите, за да спася живота на майка си.“ Знае, че е самата истина, същевременно е неспособен да повярва. Не помни какво е да си едва на дванайсет години, нито на ден повече, да си изплашен до смърт, почти никой на света да не се интересува от теб, да те преследват всички зли сили в два свята. Крайно време е тази история да приключи — Тай мина през деветте кръга на ада и заслужава да си отиде у дома.

За съжаление одисеята не е приключила. Остава да се извърши едно последно дело.

— Тай.

— Искам. Вкъщи.

Дори преди малко в погледа му и да са проблесвали искрици здрав разум, сега са помръкнали. Лицето му е безизразно като на бежанец на граничен пункт или арестант на портала на концлагер. Чертите му са сковани в каменната маска на човек, който е прекарал твърде много време на опасния опопанаксов терен на упадъка. При това е дете, дявол го взел, още е невинно дете. Не заслужава онова, което му готви Джак Сойер. Но и Джак не заслужаваше онова, което му се случи навремето, затова пък оцеля — живо свидетелство за небивалите си приключения. Това нищо не доказва, разбира се, но поне му дава кураж да се държи като мръсник.

— Тай. — Сграбчва малкия за раменете.

— Вода. Майка. Вкъщи.

— Не — отвръща Джак. — Още не. Завърта детето на сто и осемдесет градуса. Петната от кръвта на Малшун се откроявът върху мъртвешкибледото лице на малчугана. Джак чувства, че другарите му — които заради него изложиха на риск живота и здравия си разум — започват да го гледат накриво. Няма значение. Трябва да изпълни дълга си. Той е стражар, а тук със сигурност се извършва престъпление.

— Тай.

Малчуганът не реагира; продължава да стои с приведени рамене. Опитва се бъде бездушна плът, която не прави друго, освен да диша.

Джак посочва грозната грамада от подпори, каиши, греди и димящи комини. Посочва изнемогващите хлапета, които от това разстояние приличат на мравки. Голямата комбинация се губи нагоре в облаците и надолу в мъртвата земя. Колко е висока, на каква дълбочина се намират основите й? Два километра? Четири? Над облаците също ли има дечица, които треперят от студ и дишат с кислородни маски, но се трудят безспир — задвижват механизмите и дърпат лостовете? А има ли дечица, които се пържат в жегата на подземните огньове? В лисичи бърлоги и дупки на плъхове, където никога не огрява слънце?

— Какво е това? — обръща се към Тай. — Как се нарича? Как го наричаше Бърни? Хлапето не реагира.

Джак го разтърсва. При това не много нежно.

— Как се казва това нещо?

— Слушай, приятел — намесва се Доктора с нескривано неодобрение. — Престани!

— Мълчи! — срязва го Джак, без дори да го погледне. Втренчил се е в Тай. Опитва се да проникне зад каменната безизразност на сините му очи. Малчуганът непременно трябва да види грамадната стенеща машина, която се извисява насреща. Действително да я съзре. Защото как би могъл да я унищожи, без да я види? — Какво е това?

Тай дълго мълчи, сетне отговоря:

— Голяма. Голямата. Голямата комбинация. — Думите се отронват бавно и унесено, сякаш бълнува.

— Добре, Голямата комбинация. А сега я спри.

Клюна ахва. Дейл подхваща: „Джак, май попрека…“ имлъква.

— Не мога. — Малчуганът обидено го поглежда, намеквайки, че Джак би трябвало да го знае.

— Можеш. Можеш и ще я спреш. Какво си въобразяващ? Че ей-така ще им обърнем гръб и ще те заведем при майка ти, тя ще ти приготви горещ шоколад, ще те сложи да спиш и всички ще заживеят честито до края на земните си дни? — Неусетно повишава тон, но изобщо не се старае да се овладее, макар да вижда, че Тай плаче. Отново го разтърсва. Момчето се свива, но не прави опит да се измъкне от хватката му. — Нима е възможно историята да има щастлив край, докато тези деца се бъхтят до смърт, след което са заменени от други? Ще сънуваш лицата им, Тайлър. Лицата им, мръсните им ръчички, разкървавените им крачета ще те преследват в шибаните ти сънища.

— Престани! — гневно го предупреждава Клюна. — Престани веднага, или ще те ритна отзад.

Джак се обръща — като вижда свирепия му поглед, Сейнт Пиер машинално се отдръпва. Да гледаш Джак в подобно състояние е почти като да надзърнеш в самата Дин-та — адската пещ.

— Тайлър.

Устните на малкия треперят. Сълзи се стичат по мръсните му страни, изпръскани с кръв.

— Престани. Искам да си вървя у дома!

— Веднага, щом накараш Голямата комбинация да спре. После се прибираш право у дома. Не и преди това.

— Не мога!

— Можеш, Тайлър. Можеш!

Момчето поглежда грамадната машина, Джак усеща жалките, безуспешни усилия на съзнанието му. Трансмисиите продължават да се въртят, камшиците продължават да плющят, от време на време дете, дребно като точица, с писък пада (или скача) от металната конструкция, разядена от ръжда.

Тайлър извръща глава — Джак се вбесява от апатичния му поглед, отвращава се от мекушавостта му.

— Не мооога — проплаква хлапето, а Сойер се пита как въобще е оцелял тоя лигльо тук. Нима е изчерпал цялата си дарба в едно-единствено налудничаво усилие да избяга? Това ли е причината? Не може да се примири с подобно обяснение. Пламва от гняв и с все сила зашлевя Тай. Дейл хлъцва от изумление, Главата на малкия се накланя, той се ококорва. А шапката отхвърча от главата му.

Джак, който е коленичил пред него, изведнъж полита назад и се просва по гръб насред Конджър Роуд. Хлапето го… какво?

„Блъсна ме. Блъсна ме с мисълта си.“

Да. Изведнъж в това глухо, мрачно място блесва нова, ярка сила, сияен сноп светлина, чиято сила е съизмерима само с лъча от бухалката на Ричи Сексън.

— Ий, мамка му, какво става? — ахва Доктора.

И пчелите го усещат, може би дори по-ясно от хората. Съненото жужене прераства в пронизителен писък и Ъблакът потъмнява, понеже насекомите се скупчват по-нагъсто. Роякът изглежда като гигантски тъмен юмрук под поклащащите се търбуси на ниско надвисналите облаци.

— Защо ме удари? — изкрещява Тайлър; в този миг Джак осъзнава, че малкият може да го убие, стига да поиска. В Уисконсин тази сила е останала скрита (освен за погледа, обучен да я открива). Тук обаче… тук…

— За да те събудя! — изкрещява в отговор. После се изправя и посочва шапката. — В нея ли беше причината?

Хлапакът я поглежда и кимва. „Да. Шапката. Но не знаех, нямаше как да зная колко много ми пречи, докато не я свалих. Докато някой не я свали от умопомрачсната ми глава.“ Отново се взира в Джак. Очите му са широко отворени и спокойни. В тях няма и помен от шока и затъпяването. Не е обкръжен от сияние, но от него струи вътрешна светлина, която всички усещат — толкова е могъща, че в сравнение с нея силата на Малшун е нищожна.

— Какво искаш да направя? — пита. Тайлър Маршал — достойният син на храбрата като лъвица Джуди.

Джак отново посочва Голямата комбинация:

— Всичко, което се случи, е заради теб, Тай. Ти си Разрушител. — После поема дълбоко дъх и прошепва в розовото ушенце на детето: — Разруши я!

Малчуганът се обръща и го поглежда в очите:

— Да я разруша ли?

Сойер кимва, а малкият отново се обръща към страховитата Метална конструкция.

— Добре — казва, но не на Джак, а сякаш на себе си. Примигва, стъпва здраво на земята и вкопчва длани пред себе си. Между веждите му се вкопава тънка бръчка, ъгълчетата на устните му се извиват в лека усмивка. — Добре — повтаря шепнешком. Отначало не се случва нищо.

След секунда обаче от търбуха на грамадната конструкция се надига грохот. Горната й част затрептява като мираж. Надзирателите недоумяват какво да правят, въздухът се раздира от стоновете на скърцащ и пукащ метал. Видимо объркани, децата-роби надигат глави и се оглеждат. Механичният писък се усилва, после се разслоява на стотици звуци, които са изтезание за слуха. Трансмисии се завъртат на заден ход. Зъбчати колела заяждат и блокират сред облаци дим, други ускоряват ход и зъбците им се изпотрошават. Металната кула вибрира и се люлее. Дълбоко в земята се взривяват парни котли, изригват гейзери от пламък и пара, които прегарят ремъците, задвижвани в продължение на хиляди години от милиарди хлапета с разкървавени крачета.

Сякаш гигантска метална кана протича на сто места едновременно. Децата скачат от най-ниските нива и като нескончаеми колони от мравки се спускат по външната част на конструкцията.

Преди зеленокожите надзиратели с бичовете да се организират и да се опитат да задържат робите, пчелите се скупчват около гигантската леярна. Когато зеленокожите понечват да погнат децата, милионите насекоми се спускат върху им като яростен прилив от жужащи крила и остри жила. Част от силата на Тайлър се е преляла в тях и ужилването им е смъртоносно. Някои душегубци падат от неподвижните трансмисии и люлеещите се колони. Други обезумяват — размахвайки камшици, се нахвърлят върху колегите си и на свой ред получават камшични удари, докато полетят в почернелия въздух.

Бандата на Сойер не изчаква края на клането. Кралицата на пчелите се отделя от гъмжащия хаос, описва няколко кръга над нашите приятели, които смаяно я наблюдават, и ги повежда право към Черния дом.

В свят след свят, скрепени един с друг във вечността чрез многобройни измерения — злото се съсухря и се разпръсва: деспоти се задавят с костица от пиле, тирани умират от куршумите на наемни убийци и отровните сладкиши, поднесени от продажните им любовници; забулени с качулки инквизитори падат мъртви на окървавени каменни подове. Делото на Тай се разпростира в необозримия наниз от вселени и отмъщава на злото. В три свята през нашия, в голям град на име Лондинориум някой си Търнър Тофам, уважаван депутат в продължение на две десетилетия и садистичен педоФил в продължение на три, ненадейно избухва в пламъци, както си крачи сред тълпата по огромен булевард на име „Пик-а-Дери“. Два свята по-надолу оксиженист с приятна външност на име Фреди Гарвър — малко по-неопитен последовател на Тофам — насочва горелката към лявата си ръка, изпепелявайки плътта чак до костта. Нагоре, нагоре, в далечния си затвор, извисяващ се над облаците, Пурпурният крал е пронизан от силна болка в корема и с болезнена гримаса се строполява на един стол. Знае, че в страховитото му господарство е настъпила коренна промяна.

Кралицата на пчелите предвожда бандата на Сойер, начело на която е Тайлър Маршал, възседнал раменете на Джак като момче-крал, а погледът му блести без капка страх. Следват ги стотици; стотици деца, избягали от рушащата се грамада на Голямата комбинация, които тичат по Конджър Роуд и се пръсват из пустите полета наоколо. Някои са от нашия свят, но мнозина не са. Придвижват се през мрачните, пусти равнини като огромни парцаливи армии от парцаланковци и напредват към вратите за собствените си вселени. Батальони накуцващи деца вървят, залитайки, все едно са колони пияни мравки.

Дрехите на онези, които следват бандата на Сойер, са не по-малко окъсани. Половината са почти или съвсем голи. Лицата им са ни познати от картонените опаковки за прясно мляко, от листовките „ИЗДИРВА СЕ“ и уеб-сайтовете за изгубени деца, от сънищата на съкрушените майки и безутешните бащи. Някои се смеят, други плачат, трети се усмихват през сълзи. По-силните подкрепят по-слабите. Не знаят къде отиват, но пет пари не дават. Достатъчно е, че вървят нанякъде. Знаят едно — че вече не са роби. Огромната машина, която изсмукваше силата, радостта и надеждата им, остана зад гърба им, коприненият балдахин от пчели ги пази и вече са свободни.

Точно в четири часа и шестнайсет минути бандата на Сойер излиза от Блак Хаус. Тайлър се е прехвърлил на яките рамене на Клюна. Дружината слиза по стъпалата и застава пред патрулката на Дейл Гилбъртсън (покривът е посипан с мъртви пчели, както и улеят под чистачките).

— Погледни къщата, Холивуд — промърморва Доктора.

Джак се обръща. Вече е най-обикновена къща — триетажна постройка, която навремето може да е била внушителна но с течение на времето е започнала да се руши. Като капак от горе до долу е измазана с черна боя, включително прозорците. Изглежда тъжна и ексцентрична, но в никакъв случай зловеща Непостоянните, мержелеещи се очертания са придобили плътност — лишена от мрачния блясък на Абала, постройката е най-обикновен запустял дом на доста налудничав и извънредно опасен старец. Старец, който се нарежда до чудовища в човешки облик като Дамър, Хаарман и Албърт Фиш. Похотливото, необуздано зло, изпълвало някога този дом, е разбито на пух и прах заличено е завинаги, а останалото е най-тривиално — като старец, осъден на смърт, който си ломоти в килията. Джак трябва да направи нещо с това проклето място… нещо, което обеща на умиращия Мишок.

— Докторе — обажда Клюна, — погледни.

По алеята, която извежда на магистрала № 35, се тътри голямо куче — голямо, но не и чудовищно. Прилича на кръстоска между боксер и датски дог. Половината му глава и част от задната му лапа липсват.

— Сатанинското куче. Доктора зяпва:

— Не може да бъде! Същото ли е?

— Същото — потвърждава Сейнт Пиер. Изважда револвера с намерението да отърве животното от страданията му, но преди да стреля, то се строполява на една страна, изхъхря, потреперва и се вцепенява. Клюна се обръща към Джак и Дейл: — След като адската машина е изключена, изглежда доста по-невзрачно, не мислите ли?

— Искам да видя мама — прошепва Тай. — Моля ви, ще ме заведете ли при нея?

— Да — отвръща Джак. — Имаш ли нещо против да отскочим до вас да вземем и баща ти? Струва ми се, че и той ще иска да дойде.

Тайлър изнурено се усмихва:

— Да. Да тръгваме.

— Дадено.

Качват се на патрулката и Дейл прави обратен завой; тъкмо излиза на алеята, Тай се провиква:

— Погледнете! Приятели, погледнете! Идват!

Дейл удря спирачки, надзърта в огледалото за обратно виждане и прошепва:

— О, Джак! Пресвета Богородице! — Превключва в позиция за паркиране и слиза. Спътниците му също слизат и се обръщат към Черния дом. Постройката изглежда съвсем обикновена, но явно не е загубила напълно магическата си сила. Една врата — я в избата, я в някоя спалня или в мръсна и занемарена, но иначе най-обикновена кухня — е останала отворена. От едната страна се намира Кули Кънтри, а от другата — Конджър Роуд, димящата коруба на току-що спряната машина и Дин-та. На верандата на Блак Хаус прииждат пчели. Пчели и деца, водени от тях. Освободените излизат на групи, смеят се, плачат и се държат за ръце. В съзнанието на Джак Сойер пробягва мимолетно видение на Ноевия ковчег и животните, излизащи отвътре след потопа.

— Пресвета Дево Мария — отново прошепва Дейл. Дворът се изпълва със смеещи се, хлипащи и бърборещи дечица.

Джак застава до Клюна, който го удостоява с ослепителна усмивка.

— Като излязат всички деца, трябва да затворим вратата, Завинаги.

— Знам — мълви Сейнт Пиер.

— Случайно да ти е хрумнала гениална идея как да го сторим?

— Хм, да речем, че ако ми обещаеш, и то тържествено, да не задаваш неудобни въпроси и после да не обелиш нито дума по въпроса, може би до полунощ ще се сдобия с голямо количество ефикасен материал.

— Какъв? Динамит ли?

— Моля те. Пропуснах ли да спомена „ефикасен“?

— Да нямаш предвид…

Клюна се усмихва, очите му се превръщат в две тънички цепки.

— Радвам се, че си на моя страна — казва Джак. — Ще се видим на магистралата преди полунощ. Ще трябва да се промъкнем незабелязано, но не вярвам да срещнем затруднения.

— На излизане със сигурност няма да имаме никакви. Доктора тупва Дейл по рамото:

— Дано в този край има някоя и друга благотворителна организация, занимаваща се с деца, началство. Май ще ви потрябва помощта й.

— Пресвета… — Дейл извръща потресен поглед към Джак. — Какво ще правя?

Сойер се ухилва:

— Препоръчвам ти да се обърнеш към колегите от големия град… как им викаше Сара?

В погледа на Дейл проблесна известна надежда. Или може би наченки на триумф. Джон П. Рединг от ФБР и детективи Пери Браун и Джефри Блак от Уисконсинската щатска полиция. Как ли ще се шашнат, като се изправят пред детски кръстоносен поход в Западен Уисконсин! Документацията, свързана с подобно нечувано и невиждано събитие, ще бъде обемиста като романите на Дикенс! Ще им отвори работа за месеци, ако не и за години напред. Може да предизвика и нервни кризи. Със сигурност ще им създаде толкова много грижи, че въобще няма да имат време да се занимават с Дейл Гилбъртсън, полицейския началник на Френч Ландинг.

— Джак, какво намекваш? — пита.

— В най-общи линии предлагам да им прехвърлиш цялата работа, а ти да обереш лаврите. Как ти се струва?

След кратко размишление полицейският началник заявява:

— Напълно справедливо. Какво ще кажеш да отведем този юнак при баща му, после да ги закараме до Ардън?

— Дадено. Ех, де да можеше и Хенри да е тук.

— И на мен ми липсва — казва Дейл и сяда зад волана. След миг вече пътуват по алеята.

— Какво ще стане с тези деца? — пита Тай, който гледа през задното стъкло. — Нима ще ги изоставите?!

— Ще се обадя в щатската полиция веднага щом излезем на магистралата — отвръща Дейл. — Мисля, че трябва веднага да се заемат със случая, а, момчета? И на федералните, разбира се.

— Точно така — отсича Клюна.

— Дума да няма — подкрепя го Доктора.

— Отлично административно решение на проблема — одобрително кимва Джак, настанява Тайлър на скута си и му прошепва: — Не бой се, няма да ги сполети беда. Били са на много по-лоши места от Уисконсин.

Да се изплъзнем като летен ветрец, какъвто всъщност сме, през сваленото странично стъкло на патрулната кола и да ги изпратим с поглед — четирима храбри мъже и храбро хлапе, които никога вече няма да са толкова млади (или толкова невинни). Дворът на Черния дом остана зад тях — вече безопасен и освободен от магията, кънтящ от детска глъч и пълен с малчугани с мръсни личица и ококорени от почуда очи. Малцина говорят английски, а езиците, които се чуват тук, дълги години ще озадачават световноизвестните светила в областта на езикознанието. Това е началото на световна сензация (следващата седмица сп. „Таим“ ще излезе с уводна статия под заглавие „Децата-чудо отникъде“) и както правилно предположи Дейл, на истински кошмар за бюрокрацията.

Каквото и да се случи, хлапетата вече са в безопасност. И нашите приятели са в безопасност. Бандата се върна в пълен състав, макар че подобна развръзка е напълно неочаквана — при подобни походи авторът трябва да жертва минимум един герой (например някой сравнително епизодичен като Доктора). Както се казва, краят увенчава делото. Ако желаете, историята може да свърши дотук — двамата писачи, които ви съпровождаха, нямат нищо против. Но ако все пак решите да продължите нататък, да не кажете, че не сме ви предупредили: онова, което следва, няма да ви хареса.

Глава 29

— ГОТОВИ ЛИ СТЕ, момчета? — пита Дейл Гилбъртсън.

— Абе, братче, не знам — мърмори Доктора. Повтаря го не за пети, а поне за петдесет и пети път. Пребледнял е като платно, задъхва се и е на границата на припадъка. Четиримата се намират във фургон „Уинибаго“ — нещо като походна зелена стая106 — паркиран в периферията на Ла Фолет Парк. Наблизо се издига трибуната, на която ще застанат (ако, разбира се, Доктора се задържи на крака), за да дадат внимателно обмислените си и старателно репетирани изявления. На склона, който се спуска към великата река, са се насъбрали близо четиристотин репортери, снимачни екипи от шест американски телевизионни мрежи и Бог знае колко чуждестранни телевизии. Новинарите са в отвратително настроение, тъй като най-хубавите места пред трибуната са запазени за представителна извадка (определена на лотариен принцип) от жителите на Френч Ландинг — изискване, наложено по настояване на Дейл.

Идеята за пресконференция даде Джак Сойер.

— Док, я се стегни! — мърмори Клюна. Издокаран е със сив панталон и бяла риза с разкопчана яка и изглежда още по-едър — досущ мечок в смокинг. Дори е прокарал гребен през буйната си грива. — Ако пък наистина се опасяваш да не те сполети някое от трите „п“ — подмокряне, повръщане, припадък — стой си тук.

— Тц — печално отговаря Амбърсън. — Като съм се хванал с тая работа, ще я изкарам докрай. Ако ще е гарга, да е рошава.

Дейл, който е ослепителен в парадната си униформа, вдига поглед към Джак. Ако изобщо може да се прави сравнение, Сойер изглежда още по-ослепителен — носи елегантен сив костюм и тъмносиня копринена вратовръзка. От горното джобче на сакото му се подава кърпичка в същия цвят.

— Сигурен ли си, че постъпваме правилно?

Джак е напълно сигурен. Не се стреми да попречи на големите клечки от ФБР и от щатската полиция да оберат лаврите — целта му е да гарантира непоклатима позиция на стария си приятел. Може да го направи много лесно, като разкаже една простичка история, която останалите трима ще подкрепят. Както и Тай, разбира се.

Историята е следната: другият стар приятел на Джак — покойният Хенри Лейдън — разгадава самоличността на Рибаря благодарение на записа от телефон 911. Касетата получава от Дейл, своя племенник. Рибаря убива Хенри, но храбрият слепец успява да го рани смъртоносно и да съобщи името му на полицията. (Другата цел, която Джак преследва, радвайки се на пълно разбиране и подкрепа от страна на Дейл, е да се убеди, че Хенри ще получи достойно признание за заслугите си). След проверка в регистъра за недвижими имоти и плановете на Френч Ландинг се установява, че Чарлс Бърнсайд притежава къща край магистрала № 35 недалеч от града. Дейл упълномощава Джак и двама юначаги, които случайно се оказват на разположение (а именно господата Амбърсън и Сейнт Пиер), и четиримата отиват да проучат въпроса на място.

— Оттам насетне — неуморно повтаря Джак на своите приятели през дните, оставащи до пресконференцията — същественото е да запомните трите думички, които най-често водят до оправдателна присъда при съдебните дела. Кои са те?

— „Не си спомням“ — послушно рецитира Дейл.

— Точно така. Ако не си спомняте конкретна случка, няма начин ония тъпаци да ви хванат в лъжа. Във въздуха витаеше нещо…

— Не е лъжа — буботи Клюна и се мръщи.

— … от което ни прилоша. Но си спомняме едно: Тайлър Маршал беше в задния двор, прикован с белезници към простора за пране.

Преди Клюна Сейнт Пиер и Джак да се промъкнат през полицейското заграждение и да взривят Блак Хаус с пластичен експлозив, един репортер успя да ги изпревари и направи много снимки. Ние, разбира се, знаем кой е бил този репортер — Уендъл Грийн най-сетне осъществи мечтите си за слава и богатство.

— А Бърнсайд лежеше мъртъв в него — допълва Клюна.

— Точно така. Ключът от белезниците беше в джоба му. Дейл го намери и освободи момчето. В двора имаше още няколко деца, но точно колко…

— Не си спомняме — обажда се Доктора.

— Колкото до пола им…

— Няколко момчета и няколко момичета — казва Дейл. — Но не си спомняме точно колко бяха.

— А що се отнася до Тай, как е бил отвлечен, какво се е случило с него…

— Каза, че не си спомня — усмихва се Гилбъртсън.

— Качихме го на колата и си тръгнахме. Но май извикахме на другите деца…

— Не си спомняме много ясно… — вмята Клюна.

— Именно, пък и ни се стори, че за момента са в безопасност. И тъкмо като качвахме Тай в патрудката, видяхме още безброй дечурлига па изскачат от къщата.

— Затова се обадих иа щатската полиция с молба да изпратят подкрепления — казва Дейл. — Виж, това си го спомням съвсем ясно.

— Не се и съмнявам — благосклонно се усмихва Джак.

— Но въобще нямаме представа как е могла пустата му къща да хвръкне във въздуха, нито пък кой е извършителят.

— Някои хора изгарят от желание сами да раздават правосъдие — мърмори Сойер.

— Слава Богу, че не са им хвръкнали и главите — отбелязва полицейският началник Гилбъртсън.

— Време е — казва им Джак. Вече са на вратата. Доктора е измъкнал отнякъде половин джойнт и след четири бързи, дълбоки вдишвания видимо се успокоява. — Не забравяйте защо го правим. Целта е да внушим на представителите на медиите, че сме открили Тай в двора на Блак Хаус, забелязали сме само няколко други деца и сме преценили, че ситуацията е безопасна за тях поради смъртта на Чарлс Бърнсайд, известен още като Карл Биърстоун, чудовището от Саут Сайд и Рибаря. И още, че Дейл е действал — всички ние сме действали — правомерно й впоследствие с предал случая на ФБР и ЩДП, на които понастоящем са поверени грижите за хлапетата. Следващата ни цел е да внушим, че във Френч Ландинг отново цари мир и спокойствие. На последно място, но не и по важност, е посланието, че истинският герой е Хенри Лейдън. Храбрият слепец, който идентифицира Чарлс Бърнсайд, разгадава случая с Рибаря и нанася смъртоносна рана на чудовището, но заплаща за това с живота си.

— Амин — въздиша Дейл. — Клетият чичо Хенри.

През отворената врата на фургона се чуват гласовете на многолюдната тълпа — звукът напомня на грохота на прибой. Събрали са се стотици, ако не и хиляди хора. „Сигурно така се чувстват рокпевците преди концерт“ — отбелязва мислено. В гърлото му засяда буца и той полага огромно старание да я преглътне, Може би ако продължава да мисли за чичо Хенри, всичко ще бъде наред.

— Всичко останало — продължава Джак, — всякакви въпроси, които задълбават твърде конкретно…

— Не си спомняме — отвръща Клюна.

— Защото въздухът беше лош — подхвърля Доктора. — Вонеше на етер, хлороформ или нещо подобно.

Джак ги оглежда последователно, кимва и се усмихва. Все пак ще бъде радостно събитие. Празник на любовта. И през ум не му минава, че след малко може да умре.

— Добре, да вървим. Днес ще играем ролята на политици, участващи в пресконференция; не забравяйте, че изборите пе челят само онези политици, които отправят ясни послания.

Вратата на фургона се отваря. Тълпата тръпне в напрегнато очакване и глъчката се усилва.

Крачат към набързо скованата естрада — най-отпред е Клюна, следват го Дейл, Джак и добрия Доктор. Залива ги топло звездно сияние от проблесващи светкавици на фотоапарати и мощни прожектори. Джак въобще не може да си обясни защо са им нужни тези атрибути — времето е ясно, прекрасен уисконсински ден — но явно са им необходими. От всички страни подвикват на четиримата герои:

— Ако обичате!

— Може ли за момент?

Пътьом им задават въпроси, но те отминават журналистите с пълно пренебрежение. Като му дойде времето, ще отговарят — колкото се може по-добре — но за момента са слисани от тълпата.

Данданията започва, когато близо двестата жители на Френч Ландинг, насядали на сгъваеми столове в оградено с въже пространство точно пред естрадата, стават на крака: някои ръкопляскат, други размахват юмруци като победители в боксов мач. Журналистите подемат възгласите и докато четиримата мъже се изкачват по стъпалата към трибуната, глъчката преминава в истински ураган. Ние също сме там, изкачваме се на естрадата и различаваме сред публиката толкова много познати лица. Ето го Морис Розен, който даде на Хенри диска на „Дъртиспърм“ още когато пристигнахме в този град. Зад него са представителите на вече несъществуващия пансион за възрастни граждани „Макстънс“: очарователната Алис Уедърс, заобиколена от Елмър Джесперсън, Ейда Маиърхоф (в инвалидна количка), Флора Флостад и братята Бучър — Хърми и Том Том. Танси Френо, пребледняла и позамаяна, но поне с вид на що-годе нормален човек, е застанала до Лестър Мун, който я с прегърнал. Арнолд „Фенерчето“ Храбоуски, Том Лънд, Боби Дюлак и другите служители на ПУФЛ също са тук, танцуват и крещят като луди. Погледнете ей-там — та това е Инид Първис, съседката, позвънила в службата на Фред в деня, в който Джуди обезумя. Ето я и Ребека Вилас, изглежда едва ли не като монахиня с тази строга рокля (но не плачи за нея, Аржентина — Беки си е скътала тлъста сумичка, много благодаря). С нея е и Буч Йъркса. Най-отзад засрамено се спотайват — но не могат да останат напълно безучастни към триумфа на приятелите си — Уилям Страснър и Хюбърт Кантинаро, по-известни ни като Кайзера Бил и Съни. Вижте, вижте! Хърб Рупър, който подстригва Джак, е застанал до Бък Евиц, който пък му носи пощата. И толкова други познайници, с които ще се сбогуваме при доста печални обстоятелства. Точно под трибуната като кокошка върху нагорещена скара подскача Уендъл Грийн (един Господ знае как се е промъкнал в заграждението, след като е жител на Ла Ривиер, не на Френч Ландинг) и прави снимки. На два пъти се блъска в Елвина Мортън, икономката на Хенри. На третия път тя здраво го цапардосва по главата. Уендъл май дори не забелязва. Главата му си изпати много по-сериозно по време на разследването на случая с Рибаря. А малко встрани стои един човек, чието лице може би си спомняме, но е възможно и да сме го забравили. Възрастен, тъмнокож господин със слънчеви очила. Изглежда като застаряващ блуспевец. Освен това има известна прилика с киноактьор на име Уди Строуд.

Нестихващи бурни ръкопляскания. Хората скандират и хвърлят шапки, които летният ветрец отнася встрани. Самото посрещане се превръща в чудо, в акт на утвърждаване, може би дори на приемане на децата, които според всеобщото мнение са били държани в някакво странно сексуално робство, свързано с Интернет. (Нима всички шантави работи не са свързани по един или друг начин с Интернет?) И, разбира се, ръкопляскат и надават радостни възгласи, защото кошмарът свърши. Торбалан е умрял в собствения си заден двор под най-тривиален — но вече несъществуващ — алуминиев простор и всички са спасени.

О, как отекват възгласите им в ушите на Джак Сойер в последните му мигове на планетата Земя! Стреснати от шума, птиците, накацали по бреговете на реката, с писък се стрелват в небесата да търсят по-тихи места. По реката плава параход, който отвръща — или може би приглася — на аплодисментите, като постоянно надува сирената си. Другите плавателни съдове подемат инициативата и дават своя принос към всеобщата какофония.

Без да се замисля, Джак хваща дланите на Доктора и на Дейл. Дейл поема дланта на Клюна и бандата на Сойер вдига стиснатите си ръце.

Естествено народът обезумява. Ако не се бе разиграла последвалата драма, тази фотография щеше да остане снимката на десетилетието, ако не и на века. С победоносно вдигнати ръце четиримата стоят на трибуната — живи символи на победата — а множеството надава одобрителни възгласи, камерите записват, фотоапаратите щракат и тъкмо в този миг жената на третия ред се раздвижва. Изглежда ни позната, но отначало не се досещаме коя е, тъй като няма пряко отношение към случая, чието развитие проследихме. Но тя винаги се е спотайвала в периферията на повествованието. Двестата места на първите редове бяха разпределени на лотариен принцип въз основа на избирателните списъци и късметлиите бяха лично известени от Деби Андерсън, Пам Стивънс и Дит Джесперсън. Тази жена беше № 199 в списъка на печелившите. Докато си проправя път между хората, неколцина се отдръпват погнусено, макар в радостната си еуфория да го правят несъзнателно — тази бледа жена със сплъстени руси кичури, полепнали по страните й, вони на пот, безсъние и водка. Пъха ръка в отворената си чантичка. И ние, които сме живели през втората половина на двайсетия век и благодарение на чудото на телевизията сме станали свидетели на десетина успешни и недотам успешни покушения, знаем точно какво ще извади отвътре. Искаме да изкрещим на четиримата мъже, изправени на трибуната, да се пазят, но можем само да гледаме.

Единствен чернокожият с тъмните очила забелязва какво се случва. Обръща се и понечва да хукне към трибуната, давайки си сметка, че жената може би го е изпреварила, че няма да успее да стигне навреме.

„Не — казва си Спийди Паркър, — не може всичко да свърши така.“

— Джак, залегни! — изкрещява, но ръкоплясканията и радостните възгласи заглушават гласа му. Тълпата сякаш нарочно препречва пътя му — накъдето и да тръгне той, все се изпречва насреща му. Уендъл Грийн, който продължава да подскача като човек, получил епилептичен пристъп, се оказва на пътя на атентаторката. Жената го изблъсква встрани със силата на умопобъркана. И защо не? Тя наистина е умопобъркана.

— Приятели… — Дейл буквално е долепил устни до микрофона и високоговорителите, накачени по околните дървета, писват от акустичната обратна връзка. Полицейският началник продължава да стиска дланите на Джак и Клюна. На лицето му е изписана озадачена усмивка. — Благодаря ви, наистина оценяваме вашата подкрепа, но ако може за малко да запазите тишина…

И в този миг Джак я вижда.

Оттогава мина много време, но веднага я познава. Няма начин да забрави жената, която един ден го издебна пред Лосанжелеския съд и го заплю в лицето. Заплю го и го обвини, че е накиснал мъжа й по фалшиво обвинение. „Отслабнала е с двайсет и пет килограма — казва си. — Ако не и повече.“ После забелязва ръката й, пъхната в чантичката, и още преди тя да я извади, разбира какво се случва.

Най-лошото е, че не може да направи абсолютно нищо. Доктора и Дейл здраво стискат дланите му. Той поема дълбоко дъх и изкрещява, както е обучен да постъпва в подобни ситуации: „Покушение!“, а Дейл Гилбъртсън кимва, сякаш потвърждава: „Да, страхотно забавление“. Сред ръкопляскащото, скандиращо множество Джак забелязва Спийди Паркър, но освен ако не е приготвил някое наистина могъщо вълшебство…

Не е. Спийди Паркър, известен в Териториите като Паркъс, просто се мъчи да си пробие път през хората, застанали на пътеката между столовете, когато жената изважда оръжието — малък револвер „Булдог“ трийсет и втори калибър, чиято ръкохватка е омотана с черен изолирбанд. Джак разполага точно с половин секунда, колкото да предположи, че може да гръмне в ръцете й.

— Покушение! — изкрещява отново; този път Док Амбърсън чува крясъка му, забелязва злорадо ухилената жена, застанала близо до трибуната, и стреснато възкликва:

— Мамка му!

— Уонда, не! — изкрещява Сойер. Доктора пуска ръката му (другата продължава да стърчи, приклещена в хватката на Дейл) и Джак я протяга като пътен полицай. Първият куршум пронизва дланта му и се забива под лявото му рамо.

Уонда говори нещо — наоколо е твърде шумно, но Джак знае какво му казва: „На ти сега, гаден лъжец — много поздрави от Торни.“

Изпразва останалите пет куршума в гърдите и гърлото му.

Бурните ръкопляскания и възторжените викове напълно заглушават глухото изпукване на револвера, но обективът на Уендъл Грийн е насочен право към трибуната и когато детективът полита назад, пръстът на нашия любим репортер машинално натиска бутона на фотоапарата. На лентата се запечатват осем кадъра. Третият ще се превърне в Снимката — онази, която ще прочуе колкото фотографията на морските пехотинци, побиващи американското знаме на Иуо Джима107, или онзи с Лий Харви Осуалд, превит надве на паркинга на Далаския полицейски участък. На снимката, заснета от Уендъл, Джак Сойер спойно е свел поглед към нападателката (размазано петно в долния край на кадъра). Изражението му може да се изтълкува като опрощение. Дневната светлина съвсем ясно прозира през дупката в протегнатата му длан. Около шията му, разкъсана от куршумите, са застинали капки кръв, червени като рубини. Аплодисментите и приветствията секват като прерязани с нож. За миг над недоумяващото множество надвисна страховита тишина. Джак Сойер, прострелян два пъти в дробовете и веднъж в сърцето, както и в ръката и гърлото, стои неподвижно, втренчен в продупчената си длан. Уонда Киндърлинг го наблюдава, злорадата й усмивка разкрива почернелите й зъби. (Спийди Паркър се взира в него с неподправен ужас, който дори тъмните му очила не скриват. Млад оператор изгубва съзнание и пада от телевизионен кран.

Сетне стоп-кадърът, който Уендъл неволно е запечатал, изведнъж се превърта и всичко се раздвижва едновременно.

Уонда Киндърлинг изкрещява: „Ще се видим в ада, Холивуд!“ — както впоследствие ще потвърдят неколцина свидетели — и опира до слепоочието си дулото на оръжието. Когато спусъкът прещраква, но изстрел не последва, изражението й на злорадо задоволство е заместено от по-обичайното за нея глуповато недоумение. Револверът е празен.

В следващия миг едва не е смазана от тежестта на Доктора — по-късно ще установят, че има счупен врат, счупена раменна кост и четири строшени ребра — който се хвърля отгоре й. При скока неволно рита по главата Уендъл Грийн, но този път храбрият ловец на сензации се отървава само с разкървавено ухо. Е, крайно време беше късметът му да проработи и да сложи край на поредицата от несполуки.

На подиума Джак Сойер недоумяващо поглежда Дейл, опитва се да каже нещо, но не успява. Олюлява се, още миг се задържа на крака, сетне се просва на дъските.

За стотни от секундата озадаченото задоволство, изписано на лицето на Дейл, е изместено от шок и ужас. Сграбчва микрофона и крещи:

— ПРОСТРЕЛЯН Е! ТРЯБВА НИ ЛЕКАР! Гласът му прогърмява от високоговорителите. Нито един от присъстващите не пристъпва към трибуната. Мнозина се паникьосват и хукват да бягат. Паниката се разпространява като прериен пожар.

Клюна се отпуска на коляно и обръща по гръб Джак, който се взира в него и отново се опитва да каже нещо. От ъгълчетата на устата му се процежда кръв.

— Мамка му, Дейл, адски е зле! — надава вик Клюна, но след миг и той се просва до ранения. Кой би допуснал, че хърбавият чернокож старец, който със засилване скочи на естрадата, ще повали исполин-здравеняк като Клюна? Но както много добре знаем, това не е обикновен старец. Обвит е с тънък, но все пак видим плащ от бяла светлина. Сейнт Пиер се облещва от изумление.

Междувременно присъстващите се разбягват в четирите посоки на света. Паниката заразява дори някои дами и господа от пресата. Само Уендъл Грийн като истински герой не напуска бойното поле и продължава да фотографира, докато никонът отказва като револвера на У онда. Заснема как чернокожият се изправя с Джак Сойер на ръце; как Дейл Гилбъртсън се вкопчва в рамото на чернокожия; как непознатият старец с тъмни очила се обръща и казва нещо на Гилбъртсън. Когато впоследствие любопитства какво е казал старецът, началникът на ПУФЛ отвръща, че не си спомня — пък и поради врявата нищо не се чувало. Лъже, разбира се, но сме сигурни, че ако Джак бе чул отговора на приятеля си, щеше да се гордее с него. Колебаете ли се, казвайте, че не си спомняте.

На последния кадър от лентата на Уендъл е запечатано как Дейл и Клюна слисано се взират в стареца, който се изкачва по стъпалата на фургона, притискайки до гърдите си Джак Сойер. Уендъл не може да си обясни как е възможно такъв старчок да носи едър мъж като Сойер, който е висок близо метър и деветдесет и тежи поне осемдесет и пет килограма, но може би не е толкова необичайно: в състояние на шок човек е способен на какво ли не — обезумяла от страх майка с лекота ще повдигне кола или камион, под който е затиснато детето й, а тук случаят явно е подобен. Но това не е толкова важно — дори е дреболия в сравнение с последвалото развитие на събитията. Защото групата мъже, водени от Дейл, Клюна и Доктора (Уендъл се присламчи на опашката) се втурват във фургона и намират в кухничката, където Джак Сойер даваше последни наставления на своята дружина, само един преобърнат стол и няколко капки кръв. Кървавата следа води към задната част на фургона, където има сгъваемо легло и тоалетна кабина. Там дирята се губи. Джак и старецът, който го носеше, са се изпарили.

Амбърсън и Сейнт Пиер говорят несвързано, очевидно са на ръба на истерията. Ту се питат къде може да е Джак, ту си припомнят последните мигове на трибуната, преди да започне стрелбата. „Зациклят“ на тази тема, но Дейл подозира, че ще мине доста време, докато и той самият съумее да мисли за друго. Сега разбира, че Джак е видял жената да се приближава и се е опитвал да се откопчи от хватката му, за да реагира. Може би е време да зареже тази служба и да си намери друга работа. Но не тъкмо сега. Сега иска да отърве Клюна и Доктора от големите клечки и да им помогне да се овладеят. Има да им казва нещо, което може би ще им подейства успокояващо. Към тях се присламчват Том Лънд и Боби Дюлак; тримата полицаи наобикалят Клюна и Доктора и ги отвеждат встрани от фургона, който специален агент Рединг и ЩДП детектив Блак вече обграждат с жълта полицейска лента. Щом се озовават зад трибуната, Дейл поглежда в очите широкоплещестите мотоциклетисти, които още изглеждат замаяни от случилото се.

— Слушайте какво ще ви кажа — започва.

— Трябваше да застана пред него — мърмори Доктора. — Видях я да се приближава, защо не застанах пред него…

— Млъкни и ме слушай!

Онзи се подчинява. Том и Боби също слушат, облещени от почуда.

— Онзи чернокож ми каза нещо.

— Какво? — пита Клюна.

— Каза ми: „Нека го взема… може би все още има надежда.“

Док Амбърсън, който е лекувал не една и две огнестрелни рани, се изсмива скептично:

— Ти да не му повярва?

— Тогава не. Но като влязохме във фургона и не намерихме никого…

— А нямаше и задна врата — допълва Клюна. Доктора сякаш започва да вярва в невероятното.

— Наистина ли мислите…

— Аз — да — казва Дейл Гилбъртсън и избърсва сълзите си. — Трябва да се надявам. А вие, момчета трябва да ми помогнете.

— Става — съгласява се Клюна. — Ще ти помогнем.

Смятаме, че е настъпил моментът най-сетне завинаги да се разделим с тях и да ги оставим под синьото лятно небе, недалеч от Бащата на водите, край дървена естрада обляна с кръв.

Скоро животът отново ще ги завърти и те ще бъдат повлечвни от яростното му течение, но в този миг са заедно, сплотени от надеждата за общия ни приятел.

Да ги оставим така, какво ще кажете?

Да ги оставим да се надяват.

Имало

едно време

в Териториите…

ИМАЛО ЕДНО ВРЕМЕ (както започваха най-хубавите приказки, когато всички живеехме в гората и никой не живееше другаде), един белязан капитан от външната охрана на име Фарън, който превел едно изплашено момченце на име Джак Сойер през павилиона на Кралицата. То обаче не видяло покоите й, тъй като минали през лабиринт от тайни ходници и запуснати стаи, в които паяците тъчели гъстите си мрежи по ъглите и лъхали топли течения, пропити с кухненски миризми.

Най-сетне спрели, Фарън хванал малкия под мишниците и го вдигнал.

— Пред тебе има един капак — прошепнал, — спомняш ли си? Струва ми се, че вече си бил тук. Струва ми се, че бяхме заедно, но като че ли бяхме по-млади, а? Приплъзни го наляво. Джак се подчинил и изведнъж пред погледа му се разкрила спалнята на кралицата — пълна с множество хора, които я чакали да умре… точно както Джак чакал майка си да умре в стаята в хотел „Алхамбра“ в Ню Хампшър. Помещението било просторно и ярко осветено, наоколо се суетели медицински сестри, които си давали вид на много заети, тъй като не знаели как да помогнат на своята пациентка. Като надникнало в тази стая, момчето видяло една жена, която отначало помислило за собствената си майка, пренесла се тук по магически начин; ние гледахме с него, но и през ум не ни е минавало, че години по-късно вече порасналият Джак Сойер ще бъде положен на същото легло, на което за пръв път видя двойницата на майка си. Паркъс, който го пренесе от Френч Ландинг до Вътрешните земи, стои сега пред същия онзи отвор, който навремето капитан Фарън показа на Джак. С него е Софи от Каниа, вече известна в Териториите като „младата кралица“ и „Софи Добрата“. Днес в спалнята няма медицински сестри — Джак лежи без мълвно под бавно въртящия се вентилатор. Целият е бинто ван, а плътта, която се вижда изпод превръзките, е белезника ва. Спуснатите му клепачи са пурпурносинкави. Тънкият чаршаф, придърпан до брадичката му, се повдига и се спуска едва забележимо… но все пак се движи. Джак диша. Засега поне е жив.

— Ако не бе докосвал Талисмана… — промълвява Софи.

— Ако не бе докосвал Талисмана и не го бе държал, щеше да умре още преди да стигна до него — довършва Паркъс. — Но, разбира се, ако не беше Талисманът, той въобще нямаше да бъде тук.

— Каква е възможността да остане сред живите? — поглежда го тя. Някъде, в един друг свят, Джуди Маршал постепенно се връща към обичайния ритъм на живота в предградията. Но на двойницата й е отредена друга съдба — в тези краища на мирозданието отново настанаха трудни времена. Очите й блестят с царствен, непоколебим блясък: — Кажете ми истината, сър, не ме лъжете.

— Не бих си и помислил да ви мамя, милейди. Смятам, че благодарение на остатъчната защитана Талисмана този човек ще се излекува. Някоя сутрин или вечер, както седите до него, той ще отвори очи. Няма да бъде днес, нито тази седмица, но скоро ще се случи.

— А ще се завърне ли в неговия свят? В света на неговите приятели?

Паркъс я е довел тук най-вече защото в помещението се усеща духът на момчето Джак — призрачен и по детски очаровате лен и невинен. Джак бе идвал тук, преди да поеме пътя на из питанията, който в известен смисъл го закали. Онова, което изненадва Паркъс у вече порасналия Джак — и го изпълва с вълнение, което едва ли някога отново ще изпита, е колко много от момчешката невинност се е запазила в зрелия мъж.

Това, разбира се, също е дело на Талисмана.

— Паркъс? Мисълта ви се рее някъде.

— Недалеч, миледи, недалеч. Питате ме дали ще се завърне в своя свят, след като получи три, ако ли не и четири смъртоносни рани… и дори бе пронизан в сърцето. Доведох го в този свят, защото тук магията, която го докосна и промени живота му, е по-силна; за добро или за зло от ранното му детствоТериториите са живителен извор за Джак Сойер. И сполучих. Той е жив. Но ще се събуди различен. Ще бъде като… Чернокожият старец млъква и потъва в дълбок размисъл. Софи мълчаливо чака. От кухнята долитат виковете на готвач, който ругае помощника си.

— Има животни, които живеят в морето и дишат с хриле — проговаря най-сетне Паркъс. — В течение на много, много години те развиват бели дробове. Подобни създания могат да съществуват както под водата, така и на сушата. Нали?

— Така ме учеха като малка — търпеливо се съгласява Софи.

— Но при някои организми хрилете изчезват и те могат да живеят само на сушата. Според мен промененият Джак Сойер прилича именно на тях. Същества, които са като двама ни с вас, могат да се гмуркат и да плуват под водата известно време, както и той вероятно ще може да гостува в своя свят за кратко… след време, разбира се. Но ако вие или аз се опитаме да останем завинаги под водата…

— Ще се удавим.

— Така е, ще се удавим. Същото ще се случи и с Джак, ако се опита отново да се засели в своя свят, да се върне в къщурката си в Норуей Вали; само за няколко седмици, ако ли не за дни раните му ще се отворят. Може би смъртта ще настъпи под различна форма — в смъртния акт ще пише, че той е починал от инфаркт, да речем — но действителната причина ще си остане куршумът от револвера на Уонда Киндърлинг. Онзи куршум, който прониза сърцето му. — Паркъс се озъбва и гневно изръмжава: — Омразна жена! Сигурен съм, че Абала е подозирал за съществуването й колкото и аз самият, но какви поразии направи!

Софи не обръща внимание на тази забележка. През процепа в платнената стена мълчаливо се взира в спящия мъж на леглото.

— Осъден е да живее в приятна страна като тази… — Тя се обръща към Паркъс. — А тя е приятна, нали, сир? Приятна страна въпреки всичко.

Той се усмихва и се покланя. На врата му се полюшва зъб от акула, окачен на златна верижка.

— Така е.

Тя кима отривисто:

— Значи животът тук може да не му се стори толкова ужасен.

Паркъс не отвръща. След миг престорената твърдост я напуска и раменете й се отпускат.

— За мен би било истинско мъчение — прошепва. — Да бъда изгонена от собствения си свят, да се връщам само понякога, съвсем за малко… като затворник, пуснат под гаранция… и да бързам да го напусна още щом закашлям или усетя болка в гърдите… Би било истинско мъчение.

Паркъс свива рамене:

— Ще трябва да се примири. Независимо дали му харесва или не, вече няма хриле. Вече е рожба на Териториите. Бог ми е свидетел, че има достатъчно работа за него и отсам. Делото на Кулата върви към своя край. Вярвам, че на Джак Сойер му е отредено да участва, но не го твърдя със сигурност. Във всеки случай, когато оздравее, няма да стои със скръстени ръце. Той е стражар, а за стражарите винаги се намира работа.

Жената поглежда през процепа в стената и красивото й ли це се разкривява от тревога.

— Трябва да му помогнете, мила моя.

— Обичам го — едва чуто прошепва тя.

— И той ви обича. Но предстоят трудности.

— Защо е необходимо всичко това, Паркъс? Защо животът винаги изисква толкова много, а в замяна ни дава толкова малко?

Чернокожият старец я придърпва към себе си и я прегръща; тя не се противи, а отпуска глава на гърдите му. В тъмния коридор зад помещението, в което спи Джак Сойер, Паркъс отвръща на зададения въпрос с една-едничка дума:

— Ка.