Черният дом

Глава 15

ПРИВЕЧЕР температурата спада с десет градуса поради нахлуването на студен атмосферен фронт в нашето кътче от Кули Кънтри. Гръмотевична буря не се развихря, но небето придобива виолетов оттенък, пада мъгла. Тя се надига от реката и плъзва нагоре по стръмната Чейс Стрийт — скрива най-напред канавките, после тротоарите, накрая размива очертанията на самите сгради. Не успява да ги забули в непрогледна пелена, както понякога се случва напролет или зиме, но в известен смисъл е по-неприятна — открадва багрите и деформира всичко, до което се докосне. Сред мъглата познатото изглежда чуждо и далечно. Пък и тази миризма — някак старинна, напомняща на чайки; миризма, дразнеща обонянието и въздействаща на онази част от задния мозък, която ни кара да вярваме в съществуването на чудовища в миговете, когато погледът не стига далеч, а сърцето е тревожно.

На Съмнър Стрийт Деби Андерсън още изпълнява ролята на телефонистка. Арнолд Храбоуски, наричан „Лудият унгарец“, когото временно са отстранили от длъжност, а полицейската значка му е отнета, чувства, че трябва да зададе на жена си някои неудобни въпроси (но убеждението, че знае предварително отговорите, го подтиска още повече). Деби намръщено гледа през прозореца и отпива от кафето си. — Не ми харесва тази мъгла — промърморва на Боби Дюлак, който неохотно съчинява рапорта си и не обелва нито дума. — Напомня ми Филмите на Хамър61, дето ги даваха по телевизията, когато бях в прогимназията.

— Какви са тия Филми? — вдига глава колегата й. — Филми на ужасите — уточнява тя и се взира в сгъстяващата се мъгла. — В много от тях се разказваше за Дракула. И за Джак Изкормвача. — Въобще не желая да слушам за Джак Изкормвача, ясно ли ти е, Дебстър! — отсича Боби и отново се заема с писането. На паркинга на „Севън-Илевън“ господин Раджан Пател стои пред уличния автомат (все още запечатан с жълта полицейска лента — кога ще бъде пак окей да се използва, господин Пател не би могъл да казва). Гледа към центъра на градчето, който се губи в мъглата, сякаш потопен в огромна купа крем. Чейс Стрийт се спуска стръмно надолу в самата купа. Сградите в най-ниската й точка се виждат само от втория етаж нагоре.

— Ако е някъде там — мърмори си под нос господин Пател, — тази вечер направи какво иска.

Скръства ръце на гърдите си и потръпва.

Дейл Гилбъртсън като по чудо си е у дома. Смята да вечеря със съпругата и сина си, пък да става каквото ще. Тъкмо излиза от „бърлогата“ си (цели двайсет минути разговаря със сержант Джеф Блак от Уисконсинската щатска дирекция на полицията, като с огромно усилие на волята се сдържа да не се разкрещи) и вижда жена си да стои до прозореца и да гледа навън. Заела е почти същата поза като Деби Андерсън, навъсена е като нея, само дето вместо кафе в чашата й има вино.

— Мъглата идва от реката — мрачно отбелязва Сара. — Ама че късмет. Ако онзи е някъде там…

Дейл й се заканва с пръст:

— Не го казвай! Не си го и помисляй!

Ала много добре знае, че и двамата са безсилни да пропъдят натрапчивата мисъл. В този час улиците на Френч Ландинг — обгърнатите с мъгла улици на Френч Ландинг — са съвършено безлюдни: магазините са празни, никой не се шляе по тротоарите, в градинките няма жива душа. Камо ли деца. Кой родител ще си пусне детето навън в това време? Дори на Нейлхаус Роу, където съвестното изпълнение на родителския дълг е по-скоро изключение, отколкото правило, сега никой не би пуснал детето си навън.

— Млъквам, млъквам. Това поне мога.

— Какво ще вечеряме?

— Какво ще кажеш за пай с пилешко?

Всеки друг път изборът на топло ястие през юли би му се сторил крайно неуместен, но в това неприятно мъгливо време предложението е примамливо. Застава зад жена си, притиска я за миг в прегръдките си и отвръща:

— Страхотно! Но гледай да го приготвиш по-скоро. Тя се обръща и разочаровано пита:

— На работа ли ще се връщаш?

— Не би трябвало, особено откакто Браун и Блак взеха нещата в свои ръце…

— Нещастници. Никога не са ми харесвали.

Дейл се усмихва. Знае, че Сара никога не е одобрявала професията му, поради което тази пламенна декларация на лоялност му се струва още по-трогателна, а в момента дори жизненоважна. Днес бе най-мъчителният ден в кариерата му в правозащитните органи, който завърши с временното освобождаване от длъжност на Арнолд Храбоуски. Дейл много добре знае, че Арни се надява скоро да се върне на работа. Горчивата истина е, че надеждите му може би ще се оправдаят. Както е тръгнало, полицията като нищо ще опре до такива като Лудия унгарец, който е блестящ пример за некадърност.

— Принципно не би трябвало, но…

— Имаш предчувствие.

— Точно така.

— Хубаво или лошо? — С течение на годините започна да се възхищава от интуицията на съпруга си, доказателство за която бе горещото му желание Джак Сойер да се засели достатъчно близо, че вместо да избира единайсет цифри, да се свръзва с него, натискайки само седем бутона на телефона. Тази вечер е щастлива, че прочутият детектив от Ел Ей се намира — простете каламбура — на едно градско обаждане разстояние.

— И двете — отвръща Дейл и без повече обяснения продължава, лишавайки я от възможността да задава въпроси: — Къде е Дейв?

— В кухнята — пак рисува с пастелите. Шестгодишният Дейвид Гилбъртсън е влюбен в пастелите „Крейола“ и от започването на лятната ваканция вече привършва втора кутия. Дейл и Сара хранят големи надежди, които споделят единствено нощем, когато са в леглото, че от синчето им ще излезе истински художник. „Следващият Норман Рокуел“ — както се изрази веднъж гордата майка. Дейл — който бе помогнал на Джак да закачи в новата си къща онези странни и прекрасни картини — лелее още по-смели надежди. Всъщност толкова смели, че не смее да ги сподели дори на тъмно в брачното ложе.

Без да остави чашата с вино, тръгва към кухнята:

— Какво рисуваш, Дейв? Какво…

Вкаменява се на прага. Пастелите са захвърлени на масата, Рисунката, която би трябвало да изобразява летяща чиния или може би кръгла масичка, е недовършена. Задната врата е отворена.

Взирайки се в бялата пелена, която скрива люлката и катерушката, Дейл чувства как панически ужас впива пръсти в гърлото му и започва да го души. В съзнанието му възкръсва спо-менът за Ърма Френо, за отвратителната миризма на мърша, Усещането, че собственото му семейство живее в магическа окръжност, в която е в безопасност — „Това може да се случи на всеки друг, но със сигурност не и на нас“ — се изпарява Измества го непоколебимата увереност, че Дейвид го няма Рибаря го е подмамил навън сред мъглата и го е отвлякъл. Дейл съвсем ясно си представя ухилената му гримаса. И ръката скрита в ръкавица — жълта ръкавица — която притиска устата на малкия, но не скрива детските очи, изцъклени от ужас.

Подмамил го е в мъглата отвъд пределите на познатия свят.

Дейвид!

Прекрачва прага с усещането, че краката му са безчувствени, сякаш нямат кости и нервни окончания. Разсеяно оставя чашата на масата и столчето попада върху един пастел, но Дейл не забелязва как чашата се преобръща и залива недовършената рисунка с гъста червена течност, злокобно напомняща на венозна кръв. Излиза в задния двор с намерението да извика, но едва успява немощно да промълви:

— Дейвид? … Дейв?

В продължение на миг, който сякаш трае цяла вечност, не се случва нищо. После долавя приглушеното топуркане на детски крачета. Сред сивкавата мъгла, гъста като супа, постепенно изникват сини джинси и спортна фланелка на червени и черни райета. След миг съзира и милото ухилено личице на сина си и рошавия му рус перчем.

— Тате! Тате! Полюлях се в мъглата! Супер е — все едно си в облак!

Дейл го грабва в прегръдките си. Изпитва непреодолимо желание да го зашлеви, да му причини болка, задето го е изплашил до смърт. След миг обаче злостното желание го напуска. Вместо да удари малкия, го целува:

— Зная. Сигурно е било много хубаво, но сега е време да се прибираш.

— Защо, тате?

— Защото понякога малчуганите се губят в мъглата — отвръща Дейл и хвърля поглед към побелелия двор. Различава само призрачните очертания на масата на верандата — но не би я разпознал, ако не я бе виждал хиляди пъти. Отново целува сина си и повтаря: — Понякога малчуганите се губят в мъглата.

Да видим какво правят други наши стари и нови приятели. Джак и Фред Маршал се завърнаха от Ардън (на път покрай „Гъртис Кичън“ никой не предложи да се отбият), в момента всеки се намира в своя самотен дом. Докато пътуваха към Френч Ландинг, Фред нито за миг не изпускаше шапката; продължава да я стиска и сега, когато вечеря полуфабрикати, затоплени в микровълновата фурна, и гледа „Новините в действие“ — ежедневна емисия, която започва точно в пет часа. Естествено почти цялата е посветена на Ърма Френо. Фред посяга към дистанционното тъкмо в мига, в който подскачащите кадри на прекия репортаж от закусвалнята на Ед се сменят със запис от Холидей Трейлър Парк. Камерата се спира на една очукана каравана. Няколко смели, но обречени цветни стръка се борят за оцеляване в напуканата земя край входната площадка, която представлява три дъски, подпрени напряко върху две циментови блокчета.

— Тук, в покрайнините на Френч Ландинг, скърби в усамотение майката на Ърма Френо — започва репортерът. — Можем само да гадаем как ли се чувства днес самотната майка.

По-симпатичен е от У ендъл Грийн, но също като нашия стар приятел зле прикрива въодушевлението си, в което има нещо извратено.

Фред изключва телевизора и ръмжи:

— Толкова ли не можете да оставите горката жена на мира? — Поглежда кълцания бифтек в чинията си, но вече няма апетит.

Бавно поставя на главата си шапката на Тай. Стяга го и за миг той се поколебава дали да не отпусне малко ластика отзад. Идеята го ужасява. Ами ако животът на сина му се крепи на тази лентичка и с подобно действие го убие? Подобно хрумване е поразително абсурдно и едновременно с това неоспоримо.

Ако продължава в същия дух, скоро ще откачи като жена си… или като Сойер. Да се доверява на Сойер е налудничаво колкото да смята, че ще убие сина си, като разшири шапката му… но Фред приема и двете твърдения. Хваща вилицата и продължава да се храни, без да сваля шапката, килната на главата му като шапчицата на Спанки в ранните Филми от поредицата „Нашата банда“.62

Клюна Сейнт Пиер седи по гащета на дивана, на скута му лежи отворена книга (стихосбирка с творбите на Уилям Блейк63), но той не чете. Мецана спи в съседната стая, а Клюна се мъчи да надвие желанието си да отскочи до бар „Санд“ да потърси дрога, макар че от пет години не е докосвал и грам. След смъртта на Ейми всеки Божи ден се бори с изкушението и напоследък устоява само като си напомня, че ако е на „дяволски прах“64, не ще намери Рибаря, за да му отмъсти.

Хенри Лейдън е в студиото си; сложил е грамадни слушалки „Акай“ и слуша „Помня април“ в съвършеното изпълнение на Уорън Ваче, Джон Бънч и Фил Фланиган. Надушва мъглата дори през стените — вони като в закусвалнята на Ед. С други думи — на мъчителна смърт. Пита се как ли е минало посещението на Джак в психиатричното отделение на лютеранската болница. И мисли за съпругата си, която напоследък му се струва по-близка от всякога (не си дава сметка, че чувството се е подсилило след танцовата забава в „Макстънс“) и по-неспокойна.

Да, всевъзможни наши приятели са налице, но един от тях се губи от полезрението ни. Чарлс Бърнсайд не е в общия салон на „Макстънс“ (на екрана на допотопния цветен телевизор, монтиран на стената, върви стар епизод от сериала „Семейни връзки“), няма го и в трапезарията, където привечер се сервират леки закуски, а и стаята му е празна — чаршафите са сменени (но понамирисва на стари екскременти). Ами в тоалетната? И там го няма. Одеве Торвалд Торвалдсън се отби по малка нужда и да си измие ръцете, ала в момента помещението е пусто. Но има нещо необичайно: в една от кабините е захвърлен пухкав пантоф на жълти и черни райета, напомнящ на мъртва земна пчела. Намира се във втората кабина отляво, разбира се. Любимата на Бърни.

Дали да потърсим стария палавник? Може би трябва. Може би незнанието къде се намира този разбойник поражда у нас тревога. В такъв случай да навлезем в мъглата безшумни като сън и да тръгнем към подножието на стръмната Чейс Стрийт. Ето го и хотел „Нелсън“ — партерът се губи в мъглата, а ивицата с цвят на охра, която опасва фасадата и бележи нивото на придошлата река при едно отдавнашно наводнение, почти не личи в сумрака. От едната страна на хотела се намира заведението „Уисконсинската обувка“, но вече е затворено. От другата страна е таверната на Лъки, пред която в този миг една кривокрака старица (казва се Бърта ван Дюзън, ако ви интересува), подпряла длани на едрите си колене, се е привела над канавката и бълва пиво „Кингсланд“. Звуците, които издава, напомнят стърженето на скоростен лост, включван от неопитен шофьор. На входа на хотела търпеливо клечи старо псе, което ще изчака Бърта да се върне в заведението и ще се промъкне към канавката да изяде полусмлените парченца месо, плуващи в пивото. От таверната звучи морният носов глас на покойния Дик Кърлис Едноокия — идол на шофьорите на камиони, които си падат по кънтри музиката, който пес за местността Хейнсвил Удс, осеяна с гробове на всеки километър.

Подминаваме кучето, което апатично изръмжава след нас, и се вмъкваме във фоайето на хотела, озовавайки се сред проядени от молци глави на препарирани животни — вълк, мечка, лос и ужасно овехтял, проскубан бизон с едно стъклено око — се взират в празните канапета, празните столове, асансьора, който не работи горедолу от 1994 година, и празната рецепция. Морти Файн — служителят, който дежури нощем, се намира в канцеларията — вирнал е крака на една празна картотека, чете списание „Пийпъл“ и си чопли носа.) Във фоайето вечно мирише на речна тиня — тежкият дъх се е пропил буквално във всичко но тази вечер е по-натрапчив от обикновено. Навежда ни на мисли за несполучливи хрумвания, опропастени инвестиции, фалшифицирани чекове, влошено здраве, дължими суми за издръжка на бившата съпруга, лъжливи обещания, рак на кожата, погубени амбиции, забравени куфарчета с мостри на евтини джунджурии, погинали надежди и неизбежен дюстабан. Човек не идва на подобно място, освен ако не го познава от предишно посещение, пък и няма друг избор. Мъже, изоставили семействата си преди двайсет години, в този момент се изтягат на тесни легла с дюшеци, вонящи на урина, кашлят и пушат цигари. Старият западнал бар (където старият западнал Хувър Далримпъл навремето даваше аудиенции и провеждаше помирителни събрания почти всяка петъчна и съботна вечер) от началото на месец юни е затворен по единодушно решение на градския съвет, когато Дейл Гилбъртсън скандализира местния политически елит с видеоматериал (професионално заснет от сержант Том Лънд, проявил се като опитен оператор) за три пътуващи стриптизьорки, подвизаващи се под названието „Анално университетско трио“, които изнасяха на миниатюрната сцена синхронно изпълнение на номера с краставицата; все пак хората, обитаващи за постоянно хотел „Нелсън“, могат да си пият бирата съвсем наблизо, в таверната на Лъки. Сметката за престоя в хотела се плаща веднъж седмично на рецепцията. Можеш да ползваш котлон в стаята, но само след изрично разрешение на управата и предварителна проверка на кабела. Можеш дори да умреш в хотелската си стая и в предсмъртния си час да слушаш скърцането на леглото на горния етаж, където друг безпомощен стар неудачник лъска бастуна.

Нека се изкачим по стълбите, покрай противопожарния кран с брезентов маркуч, намотай зад стъклото. На втория етаж завиваме вдясно (покрай телефонния автомат, върху който е залепено пожълтяло листче хартия с надпис „НЕ РАБОТИ“) и продължаваме нагоре. На третия етаж противната миризма на мъглата, идваща’откъм реката, се смесва с аромата на пилешка супа, подгряваща се на нечий котлон (чийто кабел е надлежно проверен от Морти файн и Джордж Смит, отговорник на дневната смяна).

Уханието се разнася от стая № 307. Ако се промъкнем през ключалката (в „Нелсън“ никога не е имало, няма и да има магнитни карти), ще се озовем в компанията на Андрю Рейлсбак — седемдесетгодишен кльощав добряк с плешивеещо теме. Навремето продаваше прахосмукачки „Електролукс“ и електроуреди „Силвания“, но това беше отдавна. Вече е на години, в златната си възраст, така да се каже.

Идеален кандидат за „Макстънс“, ще си кажем ние, но Анди Рейлсбак е добре запознат с това заведение, както и с множество подобни пансиони. Не е за него, благодаря. Не че не е общителен, просто не желае да му нареждат кога да ляга, кога да става и кога да си пийва глътка уиски „Ърли Таймс“. Има приятели в „Макстънс“ и често ги посещава, дори се с случвало да попада в обсега на лъщящия, празен и хищен поглед на нашия приятел Веселяка. Неведнъж при подобни срещи си е казвал, че господин Макстън има вид на човек, който с удоволствие ще стопи на сапун своите питомци, стига да извлече печалба.

Не, Анди Рейлсбак си е добре и тук, на третия етаж в хотел „Нелсън“. Разполага с котлон, уиски (макар и долнопробно) и четири колоди карти, за да си реди двойни пасианси, когато Оле затвори очички се запилее нанякъде и го забрави.

Тази вечер е приготвил супа от цели три кубчета „Липтън“ и смята да покани Ървинг Троунбъри да похапнат и да си по-бъбрят. После може да отскочат до Лъки да ударят по една бира. Наглежда супата, уверява се, че ври, както си му е редът, подушва ароматната пара и кима одобрително. Ще почерпи госта и със солени бисквити — идеално допълнение към супата. Излиза от стаята с намерението да се качи на горния етаж и да потропа на вратата на Ърв, но виждайки гледката пред себе си, се вцепенява на прага.

Възрастен мъж по размъкнат син халат с подозрителна пъргавина се отдалечава по коридора. Изпод халата стърчат боси крака — бели като корема на шаран и осеяни със синкави възлести варикозни вени. На левия е надянат мъхнат пантоф на жълти и черни райета. Дясното му стъпало е босо. Анди вижда само гърба му, но човекът май не прилича на никого от неговите познайници.

При това, крачейки по коридора на третия етаж, проверява валчестите дръжки на вратите. Като тъмничар… или като крадец. Шибан крадец.

Н-да. Изглежда възстаричък — като че ли дори по-възрастен от самия Анди — при това е по пижама, но кой знае защо Рейлсбак е уверен, че странната птица е тук с намерението да свие нещо. Не го разубеждава дори босият крак, който е доказателство, че този тип надали идва от улицата.

Отваря уста да извика — например: „Трябва ли ви нещо?“ или „Търсите ли някого?“ — но се разколебава. Присъствието на непознатия поражда странно чувство. Вероятно е предизвикано от прокрадващите се забързани стъпки и проверката на вратите, но това не е всичко. Съвсем не. Непознатият вдъхва непонятно усещане за мрак и опасност. Халатът има джобове — виждат се съвсем ясно — значи е възможно в някой да е скрито оръжие. Крадците не винаги са въоръжени, но…

Старецът изчезва зад ъгъла на коридора. Анди стои на прага и размишлява. Ако имаше телефон в стаята, можеше да предупреди Морти файн, но уви, подобен лукс е непознат за хотел „Нелсън“. Следователно какво му остава?

След кратък мислен спор със самия себе си на пръсти се промъква по коридора и надниква в задъненото странично крило. Там има още три стаи — 312, чака 314 — последната е чак в дъното на коридора и сега е единствената обитаема. Наемателят пристигна напролет, но Анди не разполага с почти никакви сведения за него, знае само името му — Джордж Потър. Разпита и Ърв, и Хувър Далримпъл, но Хувър не знаеше абсолютно нищо за новодошлия, Ърв също не беше кой знае колко по-осведомен.

— Но как така, трябва да разучиш… — протестираше Анди — разговорът се състоя в края на май или началото на юни, горе-долу по времето, когато затвориха барчето „Еленската глава“ на партера. — Виждал съм ви да пиете бира при Лъки.

Ърв цинично повдигна рунтавата си вежда:

— Виждал си ни да пием бира, значи. Хей, какво си взел да ме разпитваш? Да не си ми жена?

— Не, бе, просто се интересувам. Като седнеш да пиеш бира с някого, разменяте по някоя дума…

— Обикновено е така. Но не и с този тип. Седнах, поръчах една кана пиво, обаче почти през цялото време имах съмнителното удоволствие да слушам собствените си приказки. „Какво мислите за играта на «Бруърс» през този сезон?“ — почвам аз „Калпава работа“ — отвръща той, — също като миналия. Слушам по ра-аадиото коментара на мача на „Къбс“65…

— Така ли вика? „Рааадио“?

— Е, аз лично не го произнасям по този начин, нали? Да си ме чувал да казвам „рааадио“? Не, казвам си „радио“ като всеки нормален човек. Ще ме изслушаш ли или ще Дърдориш врели-некипели?

— Май няма много за разправяне.

— Много си прав. Та ми вика значи: „Хващам нощните репортажи за «Къбс» по радиото и това ми стига. Като малък баща ми все ме водеше на «Ригли».“ Така разбрах, че е от Чикаго, но иначе — нъцки.

Като вижда шибания крадец в коридора на третия етаж, първата мисъл на Анди е дали пък това не е Потър, господин Джордж Саможивец Потър, но онзи е висок, сигурно има метър и деветдесет, пък и прошарената му коса е доста гъста. А господин Един пантоф е по-нисък и трътлест, досущ като крастава жаба. „При това отровна — допълва мислено Анди, сетне продължава да разсъждава наум: — Вътре е Шибаният крадец е в стаята на Потър, сигурно тършува из чекмеджетата и търси скътани мангизи. Петдесет-шейсет долара, пъхнати в някой чорап, както правех аз наврелтпо. Или се кани да му отмъкне радиото. Скапаното му рааадио.“

Добре, де, ама в крайна сметка това какво му влиза в работата? Срещнеш Потър в коридора, най-учтиво го поздравяваш с „добро утро“ или „добър ден“, на което той отвръща с неучтиво пръхтене. С други думи — нъцки. Видиш го при Лъки — пие сам, сяда оттатък джубокса. Е, ако се настаниш до него, сигурно би приел да си разделите кана пиво — опитът от краткия тет-а-тет с Ърв го доказва — но какъв е смисълът, ако човек не размени някоя и друга приказка? Пък и защо той, Андрю Рейлсбак, ще рискува да си навлече яростта на някаква си отровна крастава жаба по халат заради някакъв дърт мърморко, който не те удостоява дори с „да“, „не“ или „може би“?

Ами…

Защото колкото и високопарно да звучи, тук е неговият дом — ето защо. Защщото не може, като сгащиш някакъв ненормален дъртофелник с един пантоф да се мъчи да гепи малко мангизи или някое „рааадио“, да обърнеш гръб и да се изнижеш. Защото най-вероятно гадното чувство, което му вдъхна с прокрадващите се стъпки („Кофти тръпка“ — както биха се изразили внуците му), чисто и просто е плод на шубето. Защото… Изведнъж го осенява хрумване, което, макар да не е напълно достоверно, доста се доближава до истината. Ами ако този тип наистина е комшия от пансиона „Макстънс“? Старческият дом не е толкова далеч, имало е случаи, когато на някой дядко (или бабка) му се разхлопа дъската и се залута извън очертанията на „резервата“. Обикновено загубилият се бива забелязан и доставен обратно, преди да е успял да се отдалечи толкова много — трудно ще подминеш незабелязано човек по халат и с един пантоф — но привечер падна мъгла и улиците са безлюдни.

„Ама и ти си един! — упреква се Анди. — Уплаши се до смърт от някакъв тип, който е поне десет години по-стар от тебе и с фъстъчено масло вместо мозък. Минал е покрай празната рецепция и се е залутал по коридорите — няма шанс Файн да е на мястото си — заврял се е в задната стая и прелиства я някое списание, я книжка с голи жени — и сега горкият човечец търси ли, търси стаята си в «Макстънс», проверява една по една вратите във всеки Божи коридор и хабер си няма къде се намира. Потър сигурно си пие бирата в близката кръчма (това поне се оказва вярно) и е оставил стаята си отключена (което със сигурност не е вярно).“

Макар че още изпитва страх, Анди завива по страничния коридор и колебливо се насочва към отворената врата. Пулсът му се ускорява, защото продължава да го гложди съмнението, дали все пак старецът не е опасен. Спомня си колко неприятно му стана само като го гледаше в гръб…

Все пак, Бог да му е на помощ, пристъпва към стаята. — Господине? — провиква се през отворената врата. — Господине, май сте сбъркал стаята. Това е стаята на господин По-тър. Не можете ли…

Млъква. Няма смисъл да говори, защото вътре няма никого. Как е възможно?

Отдръпва се и проверява бравите на 312 и 313. И двете са здраво заключени, както и очакваше. След като се уверява лично, влиза във владенията на Джордж Потър и подробно ги инспектира, макар да знае поговорката, че любопитството не води до нищо добро. Стаята на Потър е малко по-голяма от неговата, но иначе двете си приличат — представлява кутийка с висок таван (навремето са строили сградите така, че човек спо-койно да може да се движи изправен — това поне трябва да им се признае). Пружината е провиснала, но покривката на тясното легло е старателно опъната. На нощното шкафче е поставен флакон с таблетки (лекарството се оказва антидепресант золофт) и рамкирана снимка на жена. Ако питат Анди, дамата е истинско плашило, но Потър сигурно я гледа с други очи. Си гурно е така, щом е поставил снимката й на нощното шкафче, та да става и да ляга с нейния образ.

— Потър? Има ли някой тук? Е-хо?

Изведнъж е обзет от ужасяващото чувство, че някой стои зад гърба му; мълниеносно се извръща, устните му са разтегнати в страховита гримаса, която разкрива изкуствените му зъби и донякъде е плод на паниката. Вдига ръце да предпази лицето си от удара, който неминуемо ще последва… но зад гърба му няма никого. Дали онзи не се е спотаил в централния коридор? Не. Анди го видя как се прокрадна в страничното крило. Няма начин да се е озовал пак зад него, освен ако не е пропълзял по тавана като муха…

Вдига поглед да провери, макар да е наясно, че подобно предположение е пълен абсурд и че в момента робува на чисти измишльотини, но наоколо няма жива душа. Само че няма какво да види. Най-обикновен таван, пожълтял от времето и дима на цигарите и пурите.

Радиото — о, ужасно съжалявам и моля за извинение, ра-аадиото — си стои на перваза. Впрочем апаратът е страхотен — марка „Боус“, и то от онзи модел, за който Пол Харви66 не пропуска да спомене в обедното си предаване.

През мръсното стъкло на прозореца се вижда металната аварийна стълба.

„А-хаа!“ — казва си Анди и се втурва към прозореца. Но като вижда, че е затворен отвътре, победоносната му усмивка помръква. За всеки случай наднича навън и вижда само няколко метални стъпала, които се губят в мъглата. Няма и помен от син халат и голо теме, осеяно с жълтеникави петънца. Естествено. Проклетият крадец не е избягал през прозореца, освен ако не владее магически трик за затваряне на дръжката отвътре, след като е стъпил на аварийната стълба. Анди се обръща, замисля се, после коленичи и наднича под леглото. Натъква се на очукан тенекиен пепелник, в който са поставени неразпечатан пакет „Пал Мал“ и рекламна пластмасова запалка на светло пиво „Кингсланд“. Нищо друго, само валма прах. Тъкмо опира длан върху покривката на леглото, готвейки се да се изправи, когато погледът му попада върху вратата а на дрешника, която е открехната. — А, ето къде си бил! — прошепва толкова тихо, че не чува гласа си. Изправя се и застава пред отворения дрешник. Мъглата може и да не идва като котенце, което безшумно пристъпва на лапките си, както твърди Карл Сандбърг, но Анди Рейлсбак със сигурност се движи из стаята на Джордж Потър именно по този начин. Сърцето му отново се разхлопва, при това толкова силно, че изпъкналата вена на челото му започва да пулсира. Човекът, когото забеляза одеве, е в дрешника. Така твърди логиката. Интуицията буквално го крещи. И ако подозрителният тип действително е заблуден пансионер от „Макстънс“, който се е залутал в мъглата и се е озовал в „Нелсън“, защо не отвръща на виковете на Анди? Защо се крие? Защото, макар да е стар, изобщо не е заблуден, ето защо. Заблуден е колкото и самия Анди. Човекът с единия пантоф е шибан крадец и сега се крие в дрешника. Може би стиска нож, който е криел в джоба на износения син халат. Или се е въоръжил с огъната телена закачалка. А може би просто се спотайва в тъмното с широко разтворени очи и сгърчени пръсти като хищни нокти. На Анди вече му е все едно. Вярно, лесно се плаши — все пак е пенсиониран продавач на електроуреди, не Супермен — но когато изплашеният човек бъде подложен на твърде голямо напрежение, страхът му прераства в гняв, както високото налягане превръща въглищата в диаманти. Анди вече е по-скоро разгневен, отколкото изплашен. Сграбчва хладната валчеста дръжка и се обляга на вратата. Поема дъх веднъж… втори път… събира кураж, подготвя се… „настройва се психически“ по думите на внуците… пак поема дъх… ей-тъй, три пъти за късмет, и…

Надава тих, стреснат възглас — нещо средно между ръмжене и вой, със замах отваря вратата на дрешника и на всички страни се разхвърчават закачалки. Привежда се и вдига юмруци като древен спаринг партньор от незапомнени гимнастически времена.

— Я ми излез тука, шибан…

Но шибаният крадец го няма в дрешника. На полицата се мъдрят четири сгънати ризи, едно сако, две вратовръзки и три панталона висят на закачалките като мъртва кожа, захвърлена от някоя змия. На пода има очукан стар куфар, който изглежда така, сякаш е бил подритван по всички автогари на цяла Сверена Америка. Друго няма. По дяволите…

А, има още нещо, което е пъхнато под ризите. Даже няколко неща. Пет-шест неща. Първоначално Анди Рейлсбак или не проумява какво вижда, или не иска да проумее. Истината най-сетне достига до съзнанието му, врязва се в мислите и паметта му като отпечатък от копито и той се опитва да изпищи. Не може. Прави втори опит, но от дробовете му не излиза нищо — има чувството, че са се спаружили като сушени сливи. Иска да се обърне, но не може да направи дори това. Сигурен е, че Джордж Потър ще се прибере всеки момент, а завари ли го тук, неминуемо ще го убие. Видял е нещо, за което Джордж Потър няма да го остави да разказва. Но не може да се обърне. Не може да изпищи. Не може да откъсне поглед от тайната, скрита в дрешника Не може да помръдне.

Тази вечер заради мъглата във Френч Ландинг се мръкна по никое време — часът е едва шест и трийсет. Размазаните жълти светлини на пансиона за възрастни граждани напомнят на хартиени фенери, украсяващи палубата на увеселителен платноход, който поради безветрие е заседнал сред океанската шир. В „Маргаритка“, където живеят очарователната Алис Уедърс и неочарователният Чарлс Бърнсайд, персоналът се е сменил — Буч Йъркса и Пит Уекслър вече са си у дома. Сега на рецепцията дежури широкоплещеста перхидролова блондинка на име Вира Хъчшсън. Разтворила е пред себе си книга със заглавие „Кратки и лесни кръстословици чудесни“. Тъкмо умува над шест хоризон тално: „Гарфийлд е…“. Думата се състои от осем букви, започва с „к“ и завършва на „р“. Да му се не видят и „лесните“ кръстословици! Тя мрази да си напъва мозъка.

Изскърцва някаква врата. Вира вдига глава и вижда Чарлз Бърнсайд да излиза от тоалетната; както обикновено носи синия си развлечен халат и пантофи на жълти и черни райета, подобни на гигантски мъхнати земни пчели. Тя отбелязва с молива докъде е стигнала, затваря книгата и се провиква:

— Чарли?

Чарли продължава да се тътри по коридора; долната му челюст е увиснала, от устата му се проточват лиги. От ехидната му усмивка Вира я побиват тръпки. Може и да е изгубил власт над повечето лостчета в черепната си кутия, но онези, които все още може да командва, със сигурност са гаднярски. Тя знае, че Чарли Бърнсайд понякога не се преструва и наистина не чува (или не разбира) какво му се говори, но е твърдо убедена, че в определени моменти се прави, че не разбира. Подозира, че конкретният случай е именно такъв.

— Чарли, за какъв дявол си нахлузил пантофите на Елмър? Знаеш, че са му подарък от правнучка му.

Старецът, когото ние наричаме Бърни, а Вира — Чарли, продължава невъзмутимо да се тътри по коридора, който в крайна сметка ще го отведе до стая № M18. Ако не се залута по пътя, разбира се.

— Чарли, спри.

Той спира. Като изключен робот стърчи пред входа на „Маргаритка“. Ченето му виси. Източената лига се прекъсва и образува влажно петънце на линолеума, точно до единия абсурден, но иначе смешен пантоф.

Вира се изправя, приближава се до стареца и коленичи на пода. Ако знаеше онова, което знаем ние, едва ли ще рискува да доближи беззащитното си бяло вратле до старческите пръсти, които, макар и изкривени от артрита, не са изгубили силата си. Но тя, разбира се, не подозира нищо. Хваща левия пантоф и подканва стареца: — Вдигни. Чарлс Бърнсайд повдига десния си крак.

— О, я не се прави на луд. Другия, приятелю.

Бърни едва-едва повдига лявото си стъпало, колкото да му изуят пантофа.

— Дай сега десния.

Той незабелязано изважда пениса си от широкия панталон на пижамата и се преструва, че препикава наведената глава на сестрата. Гадната му усмивка се разтяга до ушите. Същевременно повдига десния си крак, за да му събуят и другия пантоф. Когато дежурната най-сетне вдига глава, сбръчканото старо хоботче е прибрано на мястото си. Той се изкушаваше да я „поръси със светена вода“, но прецени, че за днес е направил достатъчно пакости. Остава да изпълни една последна задачка, след което спокойно може да се пренесе в страната на сънищата. Вече е старо чудовище и трябва повече да си почива.

— Готово — въздъхва Вира. — Ще ми кажеш ли защо единият пантоф е по-мръсен от другия? — Не получава отговор. Въобще и не очаква. — Добре, хубавецо. Върви си в стаята и или пък в общия салон. Тази вечер има пуканки и желе, ако не се лъжа. Дават „Звукът на музиката“. Аз ще имам грижата да върна пантофите на собственика им, а това, дето ги беше взел, ще си остане между нас. Но повтори ли се, ще те обадя на шефа. Capisce?

Бърни стърчи насред коридора и безучастно се взира в една точка… но лукавата усмивка не слиза от сбръчканото му лице. Очите му проблесват. Capisce той, всичко capisce.

— Хайде, върви! — отпраща го Вира. — Само гледай да не изпуснеш на пода.

И сега не очаква отговор, но Бърни я изненадва. Гласът му е тих, но съвършено отчетлив:

— Я дръж малко по-възпитан език, тлъста краво такава, че да не ти го изтръгна от гърлото!

Сестрата се свива, сякаш й е зашлевил плесница. Бърни продължава да стои неподвижно с увиснали ръце и злорадо се подхилква.

— Изчезвай! — отсича тя. — В противен случай наистина ще те обадя.

Много важно, като го докладва. Чарли е една от дойните крави на Макстън и Вира го знае.

Старецът отново се помъква по коридора (Пит Уекслър е измислил название за тази походка — вика й „танцовата стъпка на дъртия пръдльо“), краката му вече са боси. По едно време се обръща. Втренчва в сестрата мътните си очи, подобни на мъждукащи лампи, и изтърсва:

— Думата, над която умуваш, е „карнивор“. Гарфийлд е карнивор. Разбра ли? Тъпа крава.

След което продължава да се тътри по коридора. Вира се вцепенява като ударена от гръм и зяпва от изумление, при което челюстта й провисва. Съвсем беше забравила за кръстословицата.

Като се прибира в стаята си, Бърни се просва на леглото и опипва гърба си. От кръста надолу всичко го боли, та се къса. По-късно ще позвъни на оная тлъста дърта крава да му донесе ибупрофен. Но за момента разсъдъкът му трябва да остане ясен. Предстои му да скрои още един номер.

— Падна ли ми, Потър — мърмори. — Добрият… стар… Потси. Всъщност въобще не проверяваше валчестите дръжки на вратите (не че Анди Рейлсбак някога ще узнае истината). Търсеше оня тъпак, дето в началото на седемдесетте му измъкна изпод носа изгодна сделка за построяване на общински жилища в чикагския квартал Саут Сайд, родното място на бейзболния отбор „Уайт Сокс“. За осъществяване на проекта щяха да бъдат отпуснати щедри федерални средства, както и няколко чувала с пари от щатската управа на Илинойс. Освен възможността легално да се краде, при строежа на жилищата щяха да изникнат още куп изгодни далавери, но проклетият мръсник Джордж Потър се откъсна с едни гърди напред, последва размяна на парични знаци под пословичната маса и Чарлс Бърнсайд (тогава може да е бил още Карл Биърстоун — в момента му е трудно да си спомни) остана на сухо. Дълги години след това продължаваше да следи крадеца. (Не той лично — както сигурно сме се досетили, зад гърба му стояха влиятелни хора.) Старият Потси — както го наричаха приятелите му по времето, когато все още имаше такива — фалира в Ла Ривиер през деветдесетте години и изгуби по-голямата част от парите, които бе скътал за черни дни. Но на Бърни това не му е достатъчно. Потси трябва да изтърпи още наказания, а съвпадението — как пък се случи този тъпанар да фалира тъкмо в това тъпо градче — е твърде щастливо, за да се изпусне току-така. Главният мотив на Бърни си остава безмозъчното желание безпричинно да причинява злини, но уреждането на някои стари сметки може да послужи на тази кауза.

Ето защо се разходи до „Нелсън“, придвижвайки се по начин, който Джак разбира, а Джуди Маршал долавя интуитивно, и затърси стаята на Потси. А когато почувства присъствито на Анди Рейлсбак зад гърба си, естествено се зарадва. Рейлсбак ще му спести поредното анонимно телефонно обаждане — вече му писна да върши цялата работа на ченгетата. Сега, когато е в леглото си, щастлив и предоволен (като изключим артрита, разбира се), престава да се занимава с Джордж Потър и се заема да Призовава.

Вдига поглед в мрака и очите му зловещо проблесват:

— Горг. Горг т’иилии. Динит а Абала. Саман Танси. Саман а монта а Ърма. Динит а Абала, Горг. Динит а Рам Абала.

Което в превод означава: „Горг. Горг, ела тук. Служи на Аба-ла. Открий Танси. Открий майката на Ърма. Служи на Абала, Горг.

Служи на Пурпурния крал.“

Клепачите на Бърни неусетно се притварят. Заспива с усмивка. Под сбръчканите клепачи очите му продължават да светят като лампи, закрити от плътни абажури.

Морти Файн — служителят, който тази нощ е дежурен в хотел „Нелсън“, е задрямал над списанието; Анди Рейлсбак се втурва в стаичката зад рецепцията и така го стряска, че Морти едва не се прекатурва от стола. Списанието тупва на пода.

— Господи, Анди, за малко да ми се пръсне сърцето! — кресва Файн. — Не си ли чувал, че е редно човек да почука или поне ля се покашля?

Рейлсбак въобще не реагира, а Морти едва сега забелязва че старчето е пребледняло като платно. Май на него ще му се пръсне сърцето. Няма да е първият подобен случай в хотел „Нелсън“

— Трябва да извикаш полиция. Отвратителни са! Исусе Христе, Морти, това са най-отвратителните снимки, които съм виждал… о, Господи, мислех, че ще се върне, че всеки момент ще се върне… но отначало направо се бях сковал, и… и…

— Я по-бавно — разтревожено го прекъсва служителят. — Какви ги говориш?

Анди поема дълбоко дъх и прави видимо усилие да се вземе в ръце:

— Виждал ли си Потър? Оня от 314?

— Тц, той по това време обикновено е при Лъки, пийва бира и хапва хамбургер. Макар че въобще не мога да си обясня как е възможно някой да се храни в това гнусно заведение. — И понеже споменаването на едно царство на птомаина явно поражда асоциация с друго, допълва: — Абе, ти чу ли какво са намерили ченгетата в „Кренвиршите на Ед“? Тревър Гордън се отби и ми каза…

— Няма значение. — Рейлсбак се отпуска на стола от срещуположната страна на бюрото и се взира в Морти с влажен, ужасен поглед. — Повикай ченгетата! Веднага! Кажи им, че Рибаря е мъж на име Джордж Потър и живее на третия етаж в хотел „Нелсън“. — Лицето на Анди се изкривява в грозна гримаса, после отново се отпуска. — В страничното крило, в съседство с моя милост.

— Потър?! Нещо сънуваш, Анди. Човекът е пенсионер като теб, навремето се е занимавал със строителство. Толкова е кротък, че и на мравката път прави.

— Не знам за мравките, но да не ти казвам какво е сторил на някои дечица, отгоре на всичко ги е фотографирал. Снимките са в дрешника му. По-големи гадости не си виждал.

После прави нещо, което слисва Морти и го убеждава, че Рейлсбак не си прави майтап, нито пък се е заблудил — избухва в плач.

Танси Френо, или другояче казано, скърбящата майка на Ърма Френо, всъщност още не скърби. Знае, че би трябвало, но скръбта временно се отлага. В момента има чувството, че се рее в облак топла, ярко оцветена вълна. Започна с петте грама лоразепам, който преди четири-пет часа й даде лекарката (Норма Уайтстоун, съдружничката на Пат Скарда). Но караваната, в която живеят Ърма и Танси, откакто през деветдесет и осма Къби Френо драсна за Грийн Бей, е на един хвърлей място от бар, „Санд“, а Танси върти неангажираща „търговия“ с Лестър Мун — единия от барманите. Преди време по неизвестни причини онези от „Гърмящата петорка“ му лепнаха прякора Вонящото сирене, но Танси неизменно го нарича Лестър, което той оценява високо почти колкото случайното пиянско натискане в нейната спалня или в склада зад бара, където има матрак (и инфрачервена лампа). Та Лестър прескочи към пет следобед, за да й донесе бутилка кафеен ликьор и четиристотин милиграма бързодействащ оксиконтин, грижливо стрит и готов за смъркане. Тя смръкна пет-шест пъти и вече е на фаза. Разглежда стари снимки на Ърма и просто… нали разбирате… е на фаза.

„Беше такова хубаво момиченце“ — размишлява, без да знае, че в същото време недалеч оттук един потресен хотелски служител вижда същото хубаво момиченце на кошмарна полароидна снимка, която ще помни до гроб. Самата Танси никога няма да види въпросната фотография, което показва, че може би все пак има Господ.

Обръща на следващата страница (на корицата на албумчето пише „ЗЛАТНИ СПОМЕНИ“) ц ето я заедно с Ърма на пикника, организиран за служителите на „Мисисипи Илектрикс“ още по времето, когато малката беше на четири годинки, а до банкрута на електрическата компания оставаше цяла година и животът вървеше относително добре. На снимката Ърма се плиска във водата с разни хлапетии, а усмихнатото й личице е изцапано с шоколадов сладолед.

Без да откъсва поглед от фотографията, Танси посяга към чашата с ликьора и отпива малка глътка. Изведнъж незнайно откъде (или може би от онова място, на което се спотайват всички злокобни и несвързани мисли, преди да изплуват в съзнанието ни) й идва наум онова глупаво стихотворение от Едгар Алан По, което трябваше да зубрят наизуст в девети клас. Не се е сещала за него от години и няма причини да си го припомня тъкмо сега, но първият куплет възкръсва в паметта й. Взирайки се в образа на Ърма, тя започва монотонно да рецитира, без паузи, със съвършено равен глас, от който госпожа Норманди би надала отчаян вик и би заскубала гъстата си коса. Но нас декламацията на Танси не ни отчайва, а ни кара да изтръпваме, все едно слушаме рецитацията на мъртвец.

— В късна нощ преди години сам над книгите старинни безотраден вниквах жаден в знания незнайни тук скръбен търсех без сполука мир във тайната наука но оборен в сънна скука чух внезапно бавен звук…

В този миг на евтината талашитена врата на караваната тихо се почуква. Танси вдига глава и разсеяно се оглежда, сбърчила устни, обагрени от кафеения ликьор, сетне завалено подвиква:

— Лесссър? Ти ли си?

Сигурно е той. Надали са ония от телевизията, или поне се надява да не са те. Не пожела да говори с тях и ги експедира на бърза ръка. Някакво гласче й нашепва, че те ще започнат да я омайват и утешават само за да я изкарат кръгла глупачка в техния репортаж, досущ като гостите на шоуто на Джери Спрингър67, които винаги изглеждат страшно загубени.

Никой не отговаря… но ето пак: Чук. Чук-чук.

— Някой гост навярно чука — промърморва Танси и става. Движи се като насън. — Някой гост навярно чука казах вслушан в тихий звук някой гост и никой друг!

Чук. Чук-чук.

Не прилича на потропване с кокалчетата на ръката. Звучи като подраскване с нокът.

Или с човка.

Прекосява стаята, замаяна от наркотиците и брендито; босите й стъпала тихо шумолят по мокета, който навремето беше пухкав, но вече е доста протъркан — тя, бившата майка. Отваря вратата в мъгливата лятна вечер, но отначало не вижда нищо, тъй като погледът й е насочен твърде високо. На изтривалката прошумолява нещо.

Някакво същество, някакво черно същество любпитно я наблюдава. Гарван, мили Боже, това е гарванът на По, който й е дошъл на гости. — Господи, бълнувам! — промърморва Танси и прокарва пръсти през оредялата си коса. — Господи — повтаря гарванът на изтривалката. После изцвърчава весело като синигер: — Горг!

Ако я попитат, Танси ще отговори, че е твърде друсана, за да изпита страх, но явно не е точно така, тъй като стреснато възкликва и отскача назад.

Гарванът чевръсто прескача прага и започва да крачи по поотъркания пурпурен мокет, продължавайки да я наблюдава с блестящите си очички. Перата му лъщят от полепналите по тях капчици кондензирана влага. Подминава Танси, спира, отърсва се и се накокошинва. После се извръща към жената, сякаш пита: „Добре ли го правя, миличка?“

— Върви си — казва тя. — Нямам никаква представа какво си и дали въобще си тук, но…

— Горг! — настоява гарванът, после разперва криле и литва в отсрещния край на дневната — напомня на овъглено парченце, отронено от гръбнака на нощта. Танси изпищява, свива се и машинално закрива лице с дланите си, но Горг не се доближава. Поради липсата на бюст на богинята Атина Палада птицата каца на масата до бутилката с кафеено бренди.

Танси размишлява: „Объркал се е в мъглата, това е то. Може дори да е има бяс или оная болест по лимоните, как и беше името? Трябва да ида до кухнята да взема метлата. И да го прогоня, преди да се е надрискал…“

Но кухнята е твърде далеч. Струва й се, че кухнята се намира на стотици километри оттук, някъде към Колорадо Спрингс. Пък и на масата вероятно няма никакъв гарван. Сигурно халюцинира под влияние на проклетото стихотворение… и защото изгуби дъщеря си.

Болката едва сега прониква в замъгленото й съзнание — жестока и парлива като нажежено желязо — и тя потръпва. Спомня си детските ръчички, които понякога обвиваваха шията й. Виковете, които я будеха нощем. Уханието на току-що изкъпаното телце.

— Казваше се Ърма — кресва на привидението, безстрашно кацнало до бутилката. — Ърма, не Ленора, мамка му, що за идиотско име е Ленора? Я да чуя как казваш Ърма!

— Ърма — послушно грачи посетителят, а Танси онемява от изненада. Ами очите му? Пфу! Лъскавите мъниста сякаш я притеглят като очите на Стария моряк от другото стихотворение, което имаха за домашно, но тя така и не го научи — Ърма-Ърма-Ърма-Ърма…

— Престани! — В крайна сметка не желае да го чува. Сгреши. Името на дъщеря й, произнасяно от този пришълец, звучи непоносимо, отвратително. Понечва да затули с длани ушите си, но не може. Ръцете й сякаш са пълни с олово. Заедно с печката и хладилника (потрошена бракма) са се пренесли в Колорадо Спрингс. Няма сили за друго, освен безпомощно да се взира в лъсналите черни очички.

Птицата се перчи и с клюн почиства абаносовочерните си копринени пера. Неприятното им шумолене извиква в съзнанието на Танси следния стих: „О! — извиках, в страх обземан, — Птица или дух на демон, ти предсказваш!“

Увереност изпълва сърцето й като ледена вода.

— Какво знаеш? Защо си дошъл?

— Знаеш! — грачи гарванът Горг и отривисто поклаща глава. — Ела!

Дали не й намигна? Господи мили Боже, дали не й намигна?

— Кой я уби? — шепне Танси Френо. — Кой уби хубавото ми момиченце?

Гарванът я приковава с поглед, все едно е буболечка, забодена с карфица. Танси бавно прекосява помещението и застава до масата, пристъпвайки като насън (макар на някакво ниво да съзнава, че това се случва в действителност). Птицата втренчено я наблюдава, очите-мъниста я привличат като магнит. „Черният Плутонов бряг — казва си тя. — Шибаният Плутонов бряг.“

— Кой отне живота й? Кажи ми какво знаеш!

Гарванът продължава да се взира в нея. Клюнът му се отваря и затваря, нещо влажно и червено ту се показва, ту се скрива от погледа на бедната жена.

— Танси! — грачи. — Ела!

Краката й се подкосяват и тя се свлича на мокета, прехапвайки език до кръв. Алени капки пръсват върху тениската и с логото на Уисконсинския университет. Лицето й е на сантиметри от гарвана, който повдига и спуска криле; едното се плъзва по стъклената бутилка, движението е странно чувствено. От птицата лъха миризма на прах, на мъртви мухи и старинни делви с подправки. Очите й блескат като черни амбразури, надзъртащи в друг свят. В преизподня. Или може би в Шеол.

— Кой? — шепне Танси.

Горг протяга шия, при което копринените му пера прошумоляват, черната му човка буквално се завира в ухото й. Зашепва й нещо, след малко Танси Френо започва да кима. По погледа й личи, че разумът я е напуснал. Кога ли ще се завърне? Мисля, че всички знаем отговора.

Можете ли да кажете „Nevermore“?

Глава 16

18:45. ФРЕНЧ ЛАНДИНГ е обгърнат от непрогледна мъгла, уморен, тревожен, но притихнал. Ала тишината и спокойствието са измамни. Започне ли веднъж упадъкът, никога не престава за дълго.

Веселяка се е задържал до късно в кабинета си в „Макстънс“ — като се има предвид лежерната (и наистина доста страстна) свирка, която му направи Ребека Вилас, решението му да поработи повечко не е толкова изненадващо.

В общия салон старците гледат като омагьосани Джули Андрюс в „Звукът на музиката“. Алис Уедърс дори плаче от радост — това е любимият й Филм. „Аз пея под дъжда“ е втори в нейната класация, но всички знаят, че златният медал получава само класиралият се на първо място. Няма го само Бърни… но никой от присъстващите не страда от отсъствието му. Бърни спи дълбоко. Духът, от който е обладан — спокойно можем да го наречем демон — е във Френч Ландинг със специална мисия и през последните няколко седмици скъса Бърни от работа (не че той се оплаква — напротив много охотно му сътрудничи).

Джак Сойер тъкмо паркира доджа пред дома на Хенри на Норуей Вали Роуд. Мъглата тук не е толкова гъста, но премрежва фаровете. Тази вечер Джак ще продължи четенето на „Студеният дом“ от седма глава, озаглавена „Алеята на призраците“, и ако четенето върви гладко, ще минат и осма глава, носеща заглавието „Прикриване на множество грехове“. Но преди да се заемат с Дикенс, Джак е обещал на Хенри да изслуша най-новата хит-прогноза на Уисконсинския плъх — някакво парче със заглавие „Дай си ми кучето“ на „Слобърбоун“. — На всеки пет-шест години се появява някое велико рокендрол парче — обясни му слепецът по телефона, а Джак е сто процента сигурен, че долови в гласа на приятеля си истеричните крясъци на Уисконсинския плъх, който балансира велосипеда си на задна гума там някъде, на ръба на нищото. — Това рокпарче е велико.

— Щом казваш — скептично отвръща Сойер. За него велико рокпарчс е „Бегълката Су“ на Дион.

На Робин Худ Лейн №16 (кокетната къщурка с островърх покрив) Фред Маршал е надянал зелени гумени ръкавици и е коленичил да измие пода. Шапката на Тай още се мъдри на главата му. Фред плаче.

В Холидей Трейлър Парк гарванът Горг налива отрова в ухото на Танси Френо.

В масивната тухлена къща на Хърман Стрийт, където живее с красивата Сара и също толкова красивия Дейвид, Дейл Гилбъртсън тъкмо се кани да се върне на работа; след двете порции пай с пиле и парчето хлебен пудинг, което хапна за десерт, движенията му са леко забавени. Иззвъняването на телефона не го изненадва особено. В крайна сметка имаше предчувствие. Обажда се Деби Андерсън и още от първите й думи става ясно, че се е случило нещо извънредно.

Дейл слуша, кима, от време на време задава по някой въпрос. Жена му стои на прага на кухнята и го следи с тревожен поглед. Дейл се навежда и драсва нещо в бележника до апарата. Сара се приближава и вижда на листа две имена: Анди Рейлсбак и М. файн.

— Рейлсбак още ли е на телефона?

— Да, чака на другата линия…

— Прехвърли ме.

— Дейл, не зная дали ще успея — с нетипично смущение отвръща Деби. Полицейският началник стисва очи и си напомня, че Деби временно замества телефониста.

— Ърни няма ли го още?

— Не.

— Кой е там?

— Боби Дюлак… може и Дит да е още в банята…

— Дай ми Боби — моли Дейл и малко му олеква, когато Дюлак успява да го свърже бързо и безболезнено с Анди Рейлсбак в канцеларията на Морти файн. Двамата мъже вече се качваха до стая 314 — един поглед към снимките на пода в дрешника на Джордж Потър беше достатъчен на Морти. Сега е пребледнял като самия Анди. Ако не и повече.

Ърни Терио и Реджиналд Амбърсън, когото приятелите наричат „Доктора“, се срещат на паркинга зад полицейското управление на Съмнър Стрийт. Доктора пристига, яхнал стария си (но идеално поддържан) мотоциклет „Харли Фет Бой“. Двамата мъже се поздравяват любезно. Ърни Терио е поредното ченге, с което ни предстои да се запознаем — в известен смисъл — но не се безпокойте, той с и последното. Всъщност тук някъде се навърта и един агент на ФБР, но за момента забравяме за него — той е в Мадисън, освен това е тъпак. Ърни е стегнат шейсет и пет годишен полицай, пенсиониран от редовна служба вече близо дванайсет години, но е четири пъти по-способно ченге, отколкото Арнолд Храбоуски някога ще бъде. Докарва си по нещичко към пенсията с нощни дежурства на телефонната централа на ПУФЛ (напоследък спи зле понеже има проблеми с простатата), освен това всеки петък работи по два часа и като частен охранител в Първа уисконсинска банка.

Док прилича на един от „Ангелите от ада“ е дългата си прошарена черна брада (която понякога сплита с панделки като пирата Едуард Тийч68) и работи като пивовар, но двамата мъже се разбират чудесно. Във всеки случай взаимно се уважават като интелигентни хора. Ърни не знае дали Доктора наистина е лекар, но спокойно би могъл да бъде. В миналото може би дори е бил.

— Нещо ново? — пита брадатият мотоциклетист.

— Доколкото ми е известно, не, приятелю — отвръща Ърни. Всяка вечер един от членовете на „Гърмящата петорка“ се отбива в участъка да провери има ли нещо ново. Днес е ред на Доктора.

— Имаш ли нещо против да вляза с теб?

— Ни най-малко. Стига да спазваш правилото. Брадатият кима. Приятелите му понякога се дразнят от правилото (особено Съни, който май се дразни от всичко), но Доктора стриктно го спазва: според случая изпива чаша кафе с дежурния полицейски служител или разговаря с него около пет минути, след което поема по пътя си. Ърни, който се е сблъсквал с не един и двама истински „Ангели от ада“, когато беше на служба във финикс през седемдесетте години, оценява търпението на Клюна Сейнт Пиер и компания. Но, разбира се, те не са „Ангели от ада“ или други подобни щуротии. Не знае точно какви са, но е сигурен, че се подчиняват на Клюна, също така подозира, че търпението на господин Сейнт Пиер започва да се изчерпва. За толкова време и неговото би се изчерпало.

— Ами, заповядай. — Той тупва по рамото исполина. — Да видим има ли нещо ново.

Оказва се, че има, и то какво!

Дейл установява, че е възвърнал способността си да разсъждава трезво. Страхът, който доскоро изпитваше, се е изпарил отчасти понеже големият гаф вече стана и случаят — или поне официалното разследване — му е отнет. Но най-вече, защото знае, че при необходимост може да се обади на Джак и Сойер ще откликне. Джак е неговата предпазна мрежа.

Изслушва разказа на Рейлсбак за снимките — в общи линии го оставя да се изприказва, за да се поуспокои — и задава един-единствен въпрос за двете ужасяващи снимки.

— Жълта — без колебание отговаря Рейлсбак. — фланелката беше жълта. Разчетох думата „Киуанис“. Нищо друго. Но… кръвта… кръвта…

Дейл казва, че го разбира напълно, и обещава незабавно да изпрати човек в хотела.

Чува се шумолене — очевидно прехвърля слушалката на някого — и в следващия миг се обажда Файнс, когото Дейл познава, но не храни към него особени симпатии.

— Господин началник, ами ако се върне? Ако Потър се върне в хотела?

— Фоайето вижда ли се от мястото, на което се намирате?

— Не — кисело отговаря служителят на „Нелсън“. — В канцеларията сме. Нали вече ви казах…

— Тогава застанете на рецепцията. Преструвайте се на много зает. Ако влезе…

— Не искам. Ако бяхте видели снимките, и вие нямаше да искате.

— Не е нужно да говорите с него. Просто ни позвънете, когато се появи.

— Но…

— Сър, прекратяваме разговора. Чака ме страшно много работа.

Сара е поставила ръка на рамото на мъжа си. Дейл притиска дланта й. В слушалката се чува силно прещракване, което прозвучава някак гневно.

— Боби, там ли си?

— Тъй вярно, шефе. И Деби е тук, както и Дит. А, тъкмо влезе и Ърни. — Снишава глас и допълва: — Води един от моторджиите. Онзи, на когото викат Доктора.

Дейл напрегнато мисли. Ърни, Деби, Дит и Боби — все редови униформени служители. Няма да свършат работа. Решението се ражда ненадейно:

— Дай ми рокера.

— Какво?

— Чу ме!

След миг вече говори с Амбърсън:

— Искаш ли да помогнеш за залавянето на изрода, който уби момиченцето на Арманд Сейнт Пиер?

— Разбира се — без колебание отвръща онзи.

— Добре тогава, не ми задавай въпроси и не ме карай да повтарям.

— Слушам те — сухо отвръща човекът отсреща.

— Кажи на сержант Дюлак да отвори хранилището за веществени доказателства и да ти даде синия клетъчен телефон, конфискуван от наркомана, който избяга. Той ще се сети за какво става дума. — Дейл знае, че ако някой се опита да засече разговор от този телефон, няма да успее да го проследи до неговите хора, което е добре дошло. Така де, нали случаят уж му е отнет.

— Син клетъчен телефон.

— После отиваш в таверната на Лъки, дето е до хотел „Нелсън“.

— Ще яхна мотора и…

— Не. Ще отидеш пеш. Влизаш в заведението. Купуваш си лотариен билет. Оглеждаш се за висок мъж, кльощав, с прошарена коса, около седемдесетгодишен, със сивокафяви панталони и може би същия цвят риза. Най-вероятно седи сам на масата между джубокса и малкото фоайе пред тоалетните. Ако е в заведението, звъниш в участъка. Просто набираш 911. Дотук ясно ли е?

— Да.

— Тръгвай тогава. И по-живичко, докторе.

Амбърсън дори не си прави труда да каже „дочуване“. В слушалката отново прозвучава гласът на Боби:

— Какво ще правим, Дейл?

— Ако наистина е там, ще го пипнем, кучия му син — отвръща началникът. Още се владее, но пулсът му се ускорява и сърцето му е на път да се разхлопа. Светът изпъква в съзнанието му с неочаквана яснота, която се бе изгубила след първото убийство. Усеща върху рамото си всеки пръст на съпругата си. Долавя дори уханието на грима и лака й за коса. — Извикай Том Лънд. Пригответе три бронирани жилетки. — След кратък размисъл се поправя: — Нека са четири.

— И Холивуд ли ще извикаш?

— А-ха, но няма да го чакаме.

Затваря телефона. Иде му да хукне на секундата, затова си налага да спре за миг. Поема дълбоко дъх. Издиша, отново поема дъх.

Сара го сграбчва за ръцете:

— И умната.

— Разбира се. То се знае. Тръгва към вратата.

— А Джак? — вика Сара след него.

— Ще му позвъня от колата — отвръща Дейл, без да забави крачка. — Но ако Бог е с нас, онзи ще е в ареста, преди Джак да е изминал и половината път.

Пет минути по-късно Доктора вече седи на бара в таверната на Лъки и слуша как Трейс Адкинс пее „Оставих вкъщи човек на легло“. Изтрива покритието на карнетката от уисконсинската лотария и вижда, че печели десет долара, но не реагира, все едно се е заслушал в джубокса. Дори поклаща рошавата си глава, сякаш парчето, което е пълен боклук, наистина му доставя удоволствие.

На масата в ъгъла, на която стоят чиния със спагети (сосът е червен като кръв) и кана бира, е неговият човек — макар да е седнал, личи, че е висок; кльощав е, загорялото му лице с остри черти като на хрътка е набраздено от дълбоки бръчки; прошарената му коса е прилежно вчесана назад. Ризата му не се вижда, защото е затъкнал в яката си салфетка, но изпод масата се подава сивокафяв крачол.

Ако е абсолютно сигурен, че именно този е гнусният детеубиец, който затри Ейми, Доктора на мига ще извърши граждански арест — хич няма да си поплюва. Майната им на ченгетата и скапаните права. Но човекът може да е бил просто свидетел, съучастник или нещо подобно.

Взима си от бармана десетте долара, отклонява предложението му да изпие една бира и небрежно излиза в мъглата.

Поема нагоре по хълма, след десет крачки вади синия клетъчен телефон от джоба си и набира 911. Попада на Деби.

— Там е — съобщава. — И сега какво?

— Върнете мобилния телефон в участъка — отсича тя и затваря.

— Е благогъзя ви — промърморва Доктора. Но той е добро момче. Ще играе по техните правила. Само че най-напред…

Отново натиска бутоните на синия телефон (на който му остава само една задача, преди окончателно да напусне нашия разказ), ала избира друг номер. Обажда се Мецана.

— Дай ми благоверния си съпруг, съкровище — казва й той, надявайки се тя да не отговори, че Клюна е в бар „Санд“. Ако е отишъл сам, това ще означава, че си е наумил нещо. Нещо лошо.

Но след миг в слушалката отеква гласът на Клюна — леко пресипнал, сякаш Сейнт Пиер е плакал:

— Казвай!

— Събери момчетата, после закарайте дебелите си задници до паркинга на полицейския участък. Не съм сто процента сигурен, но ченгетата май ще сгащят копелето. Даже може да съм го видял…

Клюна затваря, преди приятелят му да отдръпне слушалката от ухото си и да натисне бутона за прекъсване на разговора. Стои в мъглата, взира се в приглушената, светлина, която струи от прозорците на полицейското управление, и се пита защо не извика Клюна и момчетата пред заведението на Лъки. Всъщност знае отговора. Ако Клюна докопа онзи старец преди ченгетата, спагетите може да се окажат последното ястие на убиеца.

Може би е по-добре да се изчака.

За да се разбере какъв обрат ще вземат събитията.

Докато Дейл се движи по Хърман Стрийт, мъглата не е толкова гъста, ала щом завива към центъра на града, белезникава пелена става непрогледна. Включва габаритите, но те са безполезни. Превключва на къси светлини и звъни на Джак. Попада на телефонен секретар, обаче не изслушва съобщението, а прекъсва и телефонира на чичо си Хенри, който почти веднага се обажда. Освен гласа му се чува вой на китара и прегракнал глас, който пее един и същи куплет: „Дай си ми кучето! Дай си ми кучето. Дай си ми кучето.“

— Да, току-що пристигна — потвърждава Хенри. — Още сме на музикалната част от програмата. Следва литературно четене. Стигнахме възлов момент в „Студеният дом“ — Чесни Уолд, Алеята на призраците, госпожа Раунсуел и прочие — тъй че ако не е много спешно…

— Спешно е. Веднага ми дай Джак, чичо Хенри.

— Oui, mon capitaine — въздъхва слепецът.

След миг Дейл вече говори с Джак, който се съгласява да дойде незабавно. Хубаво, но полицейският началник на Френч Ландинг малко се озадачава от реакцията на приятеля си. Не, Джак не настоява Дейл да го изчака за арестуването на запо-дозрения. Трогнат е от вниманието, оценява и предложението да му запазят бронирана жилетка (придобивка от времето на Рейгън, когато над Френч Ландинг и хиляди други малки полицейски управления се изливаше рогът на изобилието), но вярва, че Дейл и неговите хора ще задържат Джордж Потър без особени затруднения.

Всъщност Джак Сойер сякаш не се интересува от Джордж Потър. Нито от ужасяващите снимки, въпреки че най-вероятно са автентични, тъй като Рейлсбак спомена жълтата спортна фланелка на Джони Ъркнам с надпис „Киуанис“ — подробност от разследването, която досега не е разкривана пред пресата. Дори пробивният Уендъл Грийн, който си пъха носа навсякъде, не е успял да се добере до нея.

Но Джак пита — при това не веднъж, а няколко пъти — за онзи тип, когото Анди Рейлсбак видял в коридора.

— Син халат, с един пантоф — това е всичко, което зная! — най-сетне признава Дейл. — За Бога, Джак, какво значение има това? Слушай, трябва да затварям.

— Динг-донг — отвръща Сойер поразително спокойно и прекъсва връзката.

Дейл вкарва колата си в паркинга. Ърни Терио и рокерът-пивовар по прякор Доктора стоят на задния вход на управлението и разговарят. Сред стелещата се мъгла приличат на безплътни сенки.

След като разговаря с Джак, Дейл е измъчван от мисълта, че съществуват очевидни улики, които той (какъвто е тъпак) въобще не е забелязал. Но какви улики? За Бога, какви? В безпокойството се примесва негодувание. Сигурно всемогъши гении като Джак Сойер не приемат очевидното. Сигурно хората като него винаги се интересуват повече от кучето, което не лае.

Сред мъглата звуците се разпространяват бързо; на половината път до задния вход на участъка Дейл чува откъм реката рев на мотоциклети, идващи откъм Нейлхаус Роу.

— Дейл — посреща го Ърни. Кима за поздрав, сякаш е най-обикновена вечер.

— Здрасти, шефе — подмята Доктора. Пуши цигара без Филтър, май е „Пал Мал“ или „Честърфийлд“. „Страхотен доктор е тоя, няма що“ — мислено отбелязва Дейл. — Ако ми позволиш, макар и неточно да цитирам Мистъроджърс — продължава рокерът, — каква прекрасна вечер в нашия квартал. Не мислиш ли?

— Извикал си ги, а? — Дейл кимва по посока на улицата, откъдето се разнася ревът на мотоциклетите. Четири фара пронизват мъглата и се насочват към паркинга. Зад волана на първия автомобил седи Том Лънд. Вторият почти със сигурност е личната кола на Дани Чита. Армията отново се събира. Дано този път не допуснат гаф. За нищо на света не трябва да се оплескат — всичко е заложено на карта.

— Позволи ми да отговоря на въпроса с въпрос — как би постъпил, ако ставаше дума за твоите приятели?

— По същия начин — лаконично отвръща полицейският началник и влиза в участъка.

Хенри Лейдън отново пътува заедно с Джак в доджа. Сега носи бяла риза с разкопчана яка и елегантни сини памучни панталони. Строен е като фотомодел, посребрената му коса е сресана назад. „Дали Сидни Картън е изглеждал толкова невъзмутим, крачейки към гилотината? — пита се Джак, сетне сам си отговаря: — Едва ли, дори в представите на Чарлс Дикенс.“

— Хенри…

— Знам, знам. Ще седя в колата като послушно момче, докато ме повикаш.

— Със заключени врати. Само не ми казвай „Oui, mon capitaine“, този лаф вече се изтърка.

— „Тъй вярно“ става ли?

— Идеално е.

С наближаването към града мъглата се сгъстява и Джак превключва на къси светлини — дългите са напълно безполезни. Часовникът на таблото показва 19:03. Събитията набират скорост. Още по-добре. „Повече действия, по-малко размишления“ — това е неговата бърза и лесна рецепта за поддържане във форма на здравия разум.

— Ще те заведа в управлението веднага щом приберат Потър в ареста.

— Не ти се вярва това да ги затрудни, нали?

— Не — отвръща Джак и сменя темата: — Знаеш ли, този запис на „Слобърбоун“ много ме изненада. — Не може да го нарече точно песен, защото през по-голямата част от парчето вокалистът само се дере колкото му глас държи. — Хареса ми.

— Целият запис се гради върху соло китарата — отвръща Хенри, придържайки се към внимателно подбраната от Джак дума. — Страхотна техника. В такива парчета най-ценното обикновено е в мелодията. — Хенри сваля стъклото, подава глава навън като куче, после се прибира и добавя невъзмутимо, все едно продължава да обсъжда качествата на дадено музикално произведение: — Целият град смърди.

— От мъглата е. В нея е съсредоточена най-гадната смрад на реката.

— Не — сухо отвръща Хенри, — от смъртта е. Надушвам я, мисля, че и ти я надушваш. Само че може би не точно с носа си.

— Имаш право — признава Джак.

— Не е Потър.

— И аз така мисля.

— Човекът, когото Рейлсбак е видял, е виновникът за престъпленията.

— Човекът, когото Рейлсбак е видял, е Рибаря.

Известно време пътуват мълчаливо.

— Хенри?

— Тъй вярно.

— Кой е най-хубавият запис? Най-хубавият запис и най-хубавата песен?

Слепецът се замисля, сетне промърморва:

— Хей, даваш ли си сметка колко личен е въпросът?

— Да.

Хенри продължава да размишлява и след малко казва:

— Може би „Звезден прах“. На Хоуги Кармайкъл. А за теб? Мъжът зад волана се връща назад във времето, когато беше шестгодишен и му казваха Джаки. Запалените любители на джаза бяха баща му и чичо Морган — музикалният вкус на майка му беше по-простичък. Помни една безбрежна лятна калифорнийска вечер, когато Лили непрекъснато превърташе касетофона, слушайки една и съща песен, седеше до прозореца, гледаше навън и пушеше. „Коя е жената, която пее, мамо?“ — пита Джаки, а майка му отговаря: — „Патси Клайн. Загинала е при самолетна катастрофа.“

— „Луди прегръдки“ — отвръща Джак. — В изпълнение на Патси Клайн. Музиката и текстът са съответно от Ралф Муни и Чък Сийлс. За мен е най-хубавата песен на света. До края на пътуването слепецът мълчи. Джак плаче. Хенри подушва сълзите му.

Да разширим мирогледа си, както обичат да казват политиците Почти наложително е, тъй като нишките започнаха да се преплитат. Членовете на „Гърмящата петорка“, яхнали мощните си мотоциклети, влизат в паркинга на полицейското управление на Съмнър Стрийт, същевременно Дейл, Том Лънд и Боби Дюлак — които изглеждат като шишковци заради бронираните жилетки — паркират патрулките една до друга пред таверната на Лъки, та да им е по-лесно като изведат Потър, колкото се може по-бързо да го натикат на задната седалка. Дит Джесперсън и Дани Чита вече са в хотел „Нелсън“, за да запечатат стая №314 с жълта лента с надпис „ПОЛИЦИЯ“. Наредено им е като изпълнят задачата, да откарат в участъка Анди Рейлсбак и Морти файн. Там пък Ърни Терио телефонира на Браун и Блак от уисконсинската щатска полиция, които ще бъдат изправени пред свършен факт… ако това ги вбеси, толкова по-добре. В бар „Санд“ Танси Френо, чиито очи са като мъртви, измъква от контакта щепсела на джубокса и прекъсва изпълнението на „Уолфлауърс“.

— Хора, искам да ви кажа нещо! — крещи с глас, който не е нейният. — Хванали са го! Пипнали са гадното копеле дете-убиец! Казва се Потър! До полунощ ще го откарат в Мадисън. Ако не направим нещо, все ще се намери някой хитър адвокат да му отърве кожата и още в понеделник ще го пуснат на свобода! КОЙ ЩЕ МИ ПОМОГНЕ ДА НАПРАВИМ НЕЩО?

Настава мълчание… последвано от яростен рев. Полудрусаните, полупияни редовни посетители на бар „Санд“ знаят точно какво искат да направят. Междувременно Джак и Хенри напредват безпрепятствено към Френч Ландинг — мъглата се сгъстява едва когато стигат до покрайнините на градчето. Влизат в паркинга зад участъка след рокерите от „Гърмящата петорка“, които подреждат машините си до мотоциклета на Доктора. Паркингът бързо се запълва — най-вече с личните автомобили на полицаите. Новината за предстоящия арест се е разпространила като горски пожар. В участъка един от служителите на Дейл — не е необходимо да се обременяваме с излишна информация кой точно — забелязва синия мобилен телефон, който беше даден на Доктора да позвъни от таверната. Въпросното ченге грабва телефона и се шмугва в стаичка с размери на килерче, означена: „ХРАНИЛИЩЕ ЗА ВЕЩЕСТВЕНИ ДОКАЗАТЕЛСТВА“.

Същевременно в странноприемницата „Оук Трий“, където се е настанил, докато трае разследването на случая с Рибаря, Уендъл Грийн се налива с алкохол и целият свят му е крив. Въпреки трите двойни уискита вратът още го боли от ремъка на фотоапарата, който оня нещастник — рокерът, дърпаше с всичка сила, а коремът още го боли от изненадващия удар, който му нанесе другият нещастник с прозвището Холивуд. Разбира се, най-засегнати са гордостта и джобът му. Холивуд укриваше улики — това е ясно като бял ден. Уендъл е на път да повярва, че самият Сойер е Рибаря… но как да го докаже, като Филмът във фотоапарата е унищожен? Когато барманът му съобщава, че го търсят по телефона, репортерът едва не му казва да си го завре отзад. Но нали е професионалист, дявол го взел, професионален ловец на сензации, се приближава до бара и взима слушалката.

— Грийн на телефона — изръмжава.

— Ало, тъпако! — започва ченгето, използващо синия клетъчен телефон. Уендъл обаче още не знае, че непознатият е полицай — засега е само досадник, който му отнема от безценното време за пиене. — Искаш ли за разнообразие да напишеш една добра новина?

— Добрите новини не продават вестниците, друже.

— Тази е различна. Пипнахме копелето.

— Моля?! — Макар да е на три двойни уискита, Уендъл Грийн мигновено става най-трезвият човек на земното кълбо.

— Да не би да заеквам, та не ме разбираш? — заяжда се непознатият, но на Уендъл вече въобще не му пука. — Хванахме Рибаря. Не щатските, не федералното бюро, а ние. Име: Джордж Потър. Възраст: седемдесет и една-две. Пенсиониран строител. Притежава моментални снимки на трите убити дечица. Ако си размърдаш задника, току-виж довтасаш навреме да увековечиш мига, в който Дейл го вкарва в участъка.

Тази мисъл — тази бляскава възможност — избухва в съзнанието на Уендъл Грийн като фойерверк. Подобна снимка може да се окаже пет пъти по-ценна от негатив с трупа на малката Ърма, защото достопочтените магистрати също ще се заинтересуват от нея. А телевизионните станции! Представете си, че някой вземе да застреля копелето тъкмо когато Маршал Дилън го вкарва в участъка? В съзнанието на Уендъл за миг се мерва ярък образ: Лий Харви Осуалд се превива надве и се хваща за корема, а лицето му е изкривено в предсмъртна гримаса. — Кой се обажда? — ломоти той.

— Полицай Фъкинг, който ти мисли доброто — отвръща човекът от отсрещния край на линията и прекъсва връзката.

В таверната на Лъки Пати Лъвлес тъкмо информира клиентите (които са по-възрастни от посетителите в бар „Санд“ и за разлика от тях проявяват подчертан интерес към алкохола), че вече не изпитвала никакво удовлетворение и тракторът й нямал тракция. Джордж Потър е привършил спагетите, сгънал е старателно кърпата за хранене (в крайна сметка само веднъж се накапа с доматения сос) и сериозно се е заел с бирата. От мястото си до джубокса не забелязва как помещението притихва с влизането на трима мъже, от които само един е с униформа, но и тримата са въоръжени и носят някакви елеци, които твърде много приличат на бронирани жилетки, за да са нещо друго.

— Вие ли сте Джордж Потър? — казва някой и той вдига глава. С чаша в ръка и кана пенесто пиво в другата е съвсем лесна мишена.

— Да, какво обичате? — пита, в следващия миг го сграбчват за ръцете и раменете и го издърпват от стола. Коленете му закачат ръба на масата и я преобръщат. Чинията и каната падат на пода. Чинията се разбива на парчета, но не и каната, която е изработена от по-издръжлив материал. Някаква жена надава писък. Мъж възкликва тихо и почтително:

— Брей!

Потър продължава да стиска чашата с бира, но Том Лънд мигновено измъква потенциалното оръжие от ръцете му. Секунда след това Дейл Гилбъртсън щраква белезниците около китките на заподозрения и дори намира време да си помисли, че това е най-удовлетворяващият звук, който някога е чувал. Неговият трактор най-сетне придоби тракция, за Бога.

Тази операция е на светлинни години от фиаското в някогашното заведение на Ед — всичко мина като по вода. За по-малко от десет секунди след изричането на репликата: „Вие ли сте Джордж Потър?“ вече извеждат заподозрения. Том и Боби го стискат за лактите. Дейл му изрежда правата с тон на ръководител на търг, който се е натъпкал с амфетамини, подметките на Джордж Потър така и не докосват тротоара.

Джак Сойер се чувства истински жив за пръв път, откакто на дванайсетгодишна възраст пропътува обратното разстоние от Калифорния до Източния бряг с кадилак „Елдорадо“, управляван от вълкодлак. Вероятно по-късно солено ще си плати за това, но се надява, че като настъпи моментът, ще съумее да си държи езика зад зъбите. Защото сега остатъкът от зрелия му живот му изглежда толкова сив.

Стои до пикапа и гледа Хенри, който се е надвесил през спуснатото стъкло. Влажният въздух вече е зареден с напрежение. Синьо-белите лампи издават съскане, напомнящо на цвъртенето на месо във вряло олио.

— Хенри.

— Тъй вярно.

— Знаеш ли химна „Чудна благодат“?

— Има си хас. Всеки го знае.

— „Сляп бях, но прогледнах“. Сега разбирам какво означава това.

Хенри извръща към събеседника си сляпото си, невероятно интелигентно лице. Усмихва се. Това е почти най-пленителната усмивка, която Джак е виждал. Призът все още държи Вълк — скъп негов приятел от онази есен, когато беше на дванайсет години и се луташе между световете. Милият Вълк, който обичаше всичко да става тук и сега.

— Завърна се, а?

Нашият едновремешен приятел се отдръпва крачка назад и се ухилва до уши:

— Джак се завърна, тъй вярно.

— Тогава върви да свършиш онова, за което си дошъл.

— Искам да вдигнеш стъклата.

— И да не чувам какво се случва, така ли? Не си познал — любезно отвръща Хенри.

Пристигат още полицейски коли, но този път сините сигнални лампи на покривите им и сирените са включени. На Джак му се струва, че долавя победоносни нотки във воя на сирените, и решава, че няма време да спори с Хенри.

Тръгва към задния вход на полицейския участък. Под синьо-бялата светлина сянката му изглежда двойна: единият тъмен силует е ориентиран на север, другият — на юг.

Холц и Неслър — новобранците, които още работят на половин ден — паркират зад автомобила, в който са Гилбъртсън, Лънд, Дюлак и Потър. Тези двамата много-много не ни интересуват. В третата кола са Джесперсън и Чита, Анди Рейлсбак и Морти Файн са на задната седалка (Морти мрънка, че му било тясно). Рейлсбак ни интересува, но може да почака. След тях в паркинга влиза — гледай ти, колко интересно, ако не и напълно неочаквано — очуканата червена тойота на Уендъл Грийн, самият той е зад волана. На шията му виси резервният фотоапарат „Минолта“, който снима дотогава, докато се натиска бутонът. От клиентите на бар „Санд“ засега няма никого но зад ъгъла е спряла друга кола, която чака удобен момент да се шмугне в и без друго вече претъпкания паркинг — дискретен зелен сааб със стикери на бронята, надписът на един гласи: „ПОЛИЦЕЙСКА СИЛА“, а на друг — „ПРЕГРЪДКА ВМЕСТО ГЛЪТКА“. Зад волана на сааба, зашеметен, но решен да постъпи правилно (каквото и да означава това) седи Арнолд Храбоуски, известен още като Лудият унгарец.

Мотоциклетистите от „Гърмящата петорка“ са се строили в редица пред тухлената стена на участъка. Носят еднакви джинсови елеци с извезани златни петици на горния ляв джоб: петима великани, кръстосали месести ръце на широките си гърди. Косите на Док, Кайзера Бил и Съни са вързани на опашка. Мишокът е сплел гривата си на плитчици. Клюна е разпуснал буйната си грива, която стига до раменете му — според Джак мъничко прилича на Боб Сигър в разцвета на силите си. Проблесват обици. Татуировки изпъкват върху грамадните бицепси. — Арманд Сейнт Пиер — обръща се Джак към рокера, който стои до вратата. — Аз съм Джак Сойер, запознахме се при Ед, ако си спомняш. — Протяга ръка, но не се изненадва особено, когато Клюна отвръща на жеста само с поглед. Усмихва се любезно и продължава: — Тогава много ни помогна. Благодаря. — Никаква реакция. — Как смяташ, ще възникнат ли затруднения при задържането на арестанта? — продължава Джак. Със същия успех можеше да го попита дали мисли, че след полунощ е възможно да превали.

Клюна не му обръща внимание, а наблюдава как Дейл, Боби и Том помагат на Джордж Потър да слезе от патрулната кола и го повличат към задния вход на полицейското управление. Уендъл Грийн вдига фотоапарата, но едва не е пометен от Дани Чита, който дори няма удоволствието да забележи кого е блъснал.

— Я си гледай в краката, бе, ренде! — недоволно кряска репортерът.

Междувременно Клюна „удостоява“ Джак — ако това е правилната дума — с хладен поглед:

— Ще видим какво ще произлезе, а?

— Аха — съгласява се Джак, говорейки почти радостно. Застава между Мишока и Кайзера — „Гърмящата петорка“ плюс един. И може би понеже усещат, че не се страхува от тях, двамата гиганти му правят място. Джак също скръства ръце на гърдите си. Ако имаше джинсов елек, обица и татуировка, щеше да пасне идеално на рокерите.

Затворникът и охраната много бързо скъсяват дистанцията между полицейската кола и сградата. В последния миг Клюна Сейнт Пиер — духовен предводител на „Гърмящата петорка“ и баща на Ейми, която е една от жертвите на канибала — препречва вратата. Продължава да стои със скръстени ръце. Под бездушния блясък на уличните лампи могъщите му бицепси изглеждат синкави.

Боби и Том ненадейно придобиват вид на болни от грип. Изражението на Дейл остава непроницаемо. Джак любезно се усмихва, погледът му е втренчен едновременно навсякъде и никъде.

— Клюн, махни се от пътя — казва Дейл. — Искам да прибера този човек на топло.

Как реагира самият Джордж Потър? Зашеметен ли е? Или примирен? Може би и двете? Трудно е да се каже. Но когато кръвясалите сини очи на Клюна срещат кафявите очи на възрастния мъж, той издържа на погледа му. Зяпачите на паркинга млъкват. Анди Рейлсбак и Морти файн стърчат между Дани Чита и Дит Джесперсън и зяпат глуповато. Уендъл Грийн вдига фотоапарата и затаява дъх като снайперист, който е извадил късмет да хване на мушка — да не забравяме, че има право на един-единствен изстрел — главнокомандващия генерал.

— Ти ли уби дъщеря ми? — пита Клюна. Този културен въпрос е далеч по-ужасен и от най-страшния дивашки крясък, сега сякаш целият свят затаява дъх. Дейл не помръдва. В този миг изглежда вцепенен като всички останали. Светът е застинал в очакване, тишината се нарушава единствено от идещия от реката приглушен печален вой на сирена на плавателен съд, който е спрял заради мъглата.

— Сър, никого не съм убивал — отвръща Потър. Говори тихо и спокойно. Джак очаква подобна реакция, но тези думи го жегват право в сърцето. В тях неочаквано проличава болезнено достойнство. Джордж Потър сякаш говори от името на всички несправедливо обвинени хора на земята.

— Отдръпни се, Клюне — обръща се Джак към Сейнт Пиер. — Не му причинявай зло.

Изведнъж предводителят на „Гърмящата петорка“ сякаш изгубва увереност и наистина се отдръпва.

Но преди Дейл да въведе в участъка арестувания, дрезгав жизнерадостен глас — който би могъл да бъде само на Уендъл Грийн — кресва:

— Хей! Хей, Рибаря! Усмихни се за снимка!

Всички се оглеждат, не само Потър. Неизбежно е — този крясък е настоятелен като стържене на нокът по черна дъска. Светкавица на фотоапарат пронизва млечнобялата мъгла. Веднъж! Два пъти! Три! Четири! Дейл изръмжава:

— Да му се не види и навлекът! Хайде, момчета! Джак, Джак, ела и ти!

Някой от полицаите се провиква.

— Дейл! Да го подредя ли тоя нещастник?

— Остави го на мира! — изкрещява Гилбъртсън и се втурва в участъка. Едва когато вратата се хлопва зад гърба му и той остава в коридора насаме с Джак, Том и Боби, си дава сметка колко сигурен е бил, че Клюна ще грабне стареца от ръцете му. И ще му прекърши врата като на пиле.

— Дейл? — неуверено се провиква Деби Андерсън от горния етаж. — Всичко наред ли е?

Полицейският началник поглежда Джак, който продължава да стои със скръстени ръце и загадъчно се усмихва.

— Мисля, че да. Поне засега — отвръща.

След двайсет минути Джак и Хенри (последният получи разрешение да слезе от пикапа) вече седят в кабинета на Дейл.

Стаята на дежурните зад затворената врата кънти от разговори и смях — ПУФЛ е почти в пълен състав и оттатък е шумно, сякаш е Нова година. От време на време отеква крясък, последван от звучно плясване на длани, момчетата (и момичетата) празнуват залавянето на опасния престъпниик. След малко Дейл ще прекрати глупавата веселба, но засега ще ги остави на мира. Знае какво изпитват, макар че той самият вече не чувства радостно облекчение.

Джордж Потър беше сниман и натикан в една килия на горния етаж. Браун и Блак от щатската полиция са на път за Френч Ландинг. Засега стига толкова. Що се отнася до ликуването… хм, нещо в усмивката и отнесения поглед на неговия приятел Сойер го навежда на мисълта, че ликуването временно се отлага.

— Мислех, че няма да дадеш шанс на Клюна — казва Джак — Добре постъпи. Големи разправии щяха да настанат в нашия град, ако се бе опитал да му попречиш.

— Тази вечер се случи нещо, което ми помогна да разбера какво му е — отвръща Дейл. — Малкият по едно време се изгуби и направо ми изкара акъла.

— Дейвид ли? — възкликва Хенри и се привежда. — Как е хлапето, всичко наред ли е?

— Да, чичо Хенри, не се безпокой.

Дейл отново спира поглед върху мъжа, който сега живее в дома на баща му. Припомня си как му показа за пръв път Торнбърг Киндърлинг. Тогава се познаваха едва от девет дни — време, достатъчно Дейл да си състави добро мнение за пришълеца, но не и да си даде сметка колко необикновен човек е Джак Сойер. Случи се в деня, в който сервитьорката Джана Масънгейл беше разказала на Джак за навика на Киндърлинг, като се напие, да си прищипва носа с пръсти.

Тъкмо се бяха върнали в участъка след разговора с Джана — този ден използваха личната кола на началника — и Джак вече се канеше да слиза, когато Дейл го докосна по рамото и промърмори:

— За вълка говорим, а той — в кошарата, както често казваше мама. — Посочи към магазинчето за вестници на Втора улица, откъдето излезе широкоплещест плешив господин с вестник под мишница и пакет цигари в ръка, и добави: — Ето го и самият Торнбърг Киндърлинг.

Джак безмълвно се наведе, взирайки се с най-острия (и може би най-безпощадния) поглед, който Дейл бе виждал през живота си.

— Искаш ли да го заговоря? — предложи.

— Не. Ш-шт.

Сойер присви очи и сякаш се вкамени. Дори дишането му не се чуваше. Следеше с поглед как Киндърлинг разпечатва пакета, като го почуква по дъното, изважда цигара, захапва я и я запалва. Как поглежда заглавието на „Хералд“ и без да бърза, тръгва към колата си — субару с двойна предавка. Как сяда зад волана. Как включва двигателя и се отдалечава. В този миг Дейл се хвана, че и той самият е затаил дъх. — Е? — попита, когато субарото зави зад ъгъла. — Как смяташ?

— Смятам, че е той.

Но Дейл не беше сигурен. Още тогава не беше сигурен. Джак каза „смятам, че е той“ само защото спазваше известна дистанция в отношенията с полицейския началник на Френч Ландинг, щата Уисконсин — бяха минали на „ти“, но тепърва се опознаваха и свикваха да работят заедно. Всъщност искаше да каже: „Зная, че е той.“ Което бе невъзможно, но Гилбъртсън почти му повярва.

Сега Джак — неговият опърничав, но ужасяващо талантлив помощник — седи от другата страна на бюрото и Дейл го пита:

— Как смяташ? Той ли е извършителят?

— Стига, Дейл, как бих могъл да…

— Не ми губи времето, Джак, защото ония нещастници от щатската полиция ще дойдат всеки момент и ще отмъкнат По-тър. Навремето разбра, че Торнбърг е убиецът още в мига, в който го видя, при това от половин пресечка разстояние. А като докарах Потър, го разгледа толкова отблизо, че сигурно си успял да му преброиш косъмчетата в носа. И така, какво смяташ?

Сойер не протака — спестява му мъчителната неизвестност и на секундата нанася съкрушителния удар:

— Не. Не е Потър. Потър не е Рибаря.

Дейл знаеше какво мисли Джак — разбра го по изражението му още докато бяха отвън — но като чува изявлението, му докривява. Обляга се на стола, очевидно е много разочарован.

— Дедукция или интуиция? — интересува се Хенри.

— И двете — отвръща Джак. — И престани да ме гледаш така, сякащ съм гръмнал майка ти, Дейл. Може би все още държиш ключа към загадката.

— За Рейлсбак ли говориш?

Джак прави жест, който сякаш казва: „Може би да, може би не“:

— Рейлсбак вероятно е видял само онова, което Рибаря е по-желал да му покаже… макар да съм заинтригуван, че подозрителният тип е носел само един пантоф, и ми се ще да поразпитам свидетеля. Но ако господин Един пантоф наистина е бил Рибаря, защо ще отведе Рейлсбак — и нас — до Потър?

— За да прикрие следите си — предлага Дейл.

— О, нима сме по следите му? — вежливо пита Джак и понеже и двамата мълчат, продължава: — Нищо, да приемем, че той така смята. Почти съм склонен да повярвам, особено ако ненадейно му е хрумнало, че е направил страшен гаф.

— Не намерихме отпечатъци по телефона пред „Севън-Илевън“, ако това имаш предвид.

Сойер сякаш не чува тази забележка. Погледът му се рее в далечината. Устните му отново са разтегнати в странна усмивка. Дейл поглежда към Хенри, който се е обърнал към Джак. Усмивката на чичо си той тълкува по-лесно — изразява облекчение и задоволство. „Върхът е — мислено отбелязва Дейл — Направо е роден за детектив. За Бога, и слепец ще го види.“

— Но защо точно Потър? — казва най-после Джак. — Защо не някой от „Гърмящата петорка“ или индиеца от „Севън-Илевън“, или Ардис Уокър от магазина за риболовни принадлежности? Защо не преподобният Ховдал? Кой е най-често срещаният мотив за подхвърляне на лъжливи улики?

— Желанието за мъст. Отмъщението — след известно колебание отговаря Дейл.

Телефонът в стаята на дежурните звъни.

— Тишина! Млъкнете, бе! — провиква се Ърни. — Поне трийсет секунди да се държим като професионалисти!

В същия момент Джак кима на Дейл:

— Мисля, че трябва да разпитам Потър, при това доста обстойно.

Гилбъртсън тревожно възкликва:

— Значи трябва да побързаш, нямаш никакво време — Браун и Блак всеки момент ще… — Изведнъж млъква и навъсено наостря уши. Вниманието му е привлечено от някакво буботене. Засега звучи отдалеч, но постепенно се усилва.

— Какво е това, чичо Хенри?

— Двигатели — тутакси отвръща слепецът. — Двигатели на много коли. Намират се някъде на изток, но се движат насам. В момента са горе-долу в покрайнините на града. И не знам дали сте обърнали внимание, но празненството в съседната стая май, хм, приключи.

Тази реплика сякаш е знак за Ърни Терио — иззад затворената врата долита слисаното му възклицание:

— Ооооох, мамка му!

Дик Джесперсън пита:

— Какво…

Ърни го прекъсва.

— Извикай началника. О-оо, зарежи, аз ще… — Той чука на вратата на Гилбъртсън и се втурва при двамата, които са „мозъчният тръст“ на операцията. Изглежда хладнокръвен и непо-колебим както бикновено, но лицето му под слънчевия загар е доста пребледняло, а вената по средата на челото му пулсира: — Шефе, току-що получихме обаждане на 911, номер двайсет нали беше на бар „Санд“?

— Тая гнусна дупка — сумти Деил.

— Беше барманът. Каза, че група от петдесет до седемдесет души са тръгнали насам. — Ревът на приближаващите автомобили вече отеква съвсем ясно. Хенри има чувството, че се намира на прочутото рали „Инди 500“, още миг и карираното флагче ще се спусне, а състезателните болиди ще полетят по пистата.

— Втасахме я — изпъшква Дейл. — Я да видим какво ми липсва, та денят ми да е прекрасен? Да дойдат да ми отмъкнат арестанта.

— Ъ-ъ, да, сър, и барманът така каза — измънква Ърни. Колегите му са се смълчали. В момента хич нямат вид на полицаи. Лицата им са като физиономии, изкривени от страх и несръчно изрисувани върху бели балони (и върху два черни — да не забравяме Пам Стивънс и Боб Холц). Грохотът на двигателите се усилва. — И знаете ли какво още каза барманът?

— Какво, за Бога?

— Ами, че… ъ-ъ… — Ърни търси заместител на думата „тълпа“. — Че начело на протестната група е майката на малката Френо…

— Господи… Боже… мой. — Погледът на Гилбъртсън изразява едновременно паника и раздразнение — все едно е човек, който знае, че сънува, но колкото и да се мъчи, не може да се събуди. — Ако ми вземат Потър, утре сутринта събитията във Френч Ландинг ще бъдат водеща новина по Си Ен Ен.

Джак тъкмо понечва да отговори, когато клетъчният телефон в джоба му надава досадното си писукане.

Хенри Лейдън моментално скръства ръце и пъхва длани под мишниците си: — Не го давай на мен. Нали се разбрахме, от клетъчните телефони се хваща тумор на мозъка. Междувременно Дейл излиза от стаята. Докато Джак бърка в джоба си за устройството (и си казва, че някой е избрал крайно неподходящ момент да го търси), Хенри също излиза — движи се чевръсто и уверено с протегнати ръце, чиито пръсти леко шават, сякаш улавят въздушните коридори между препятствията. Джак чува Дейл да казва, че ако види извадено оръжие, провинилият се ще се нареди до Арни Храбоуски в списъка на временно освободените от длъжност. В главата му се върти една-единствена мисъл: няма да позволи да отведат Потър, докато не му зададе няколко парливи въпроса.

Включва клетъчния телефон и се сопва:

— Който и да си, сега не е моментът за разговори. Имаме…

— Къде се губиш, Пътнико Джак — казва гласът отсреща и Джак Сойер за пореден път се връща назад във времето.

— Спийди?!

— Същият — отвръща Спийди. Сетне провлеченият му говор като по чудо изчезва и той делово добавя: — Виж, синко, казвам ти като на колега-стражар, че трябва да посетиш личната тоалетна на полицейския началник Гилбъртсън. И то на секундата.

На паркинга пристигат толкова много автомобили наведнъж, че ревът на двигателите им разтърсва цялата сграда. Джак има лошо предчувствие още откакто Ърни съобщи кой е водачът на лумпенпарада.

— Спийди, наистина нямам време да ходя до едното място точно с…

— Нямаш време да ходиш където и да било другаде — срязва го обаждащият се. Но вече се е превъплътил в онзи корав мъж на име Паркъс. — Онова, което ще намериш там, ще ти послужи само два пъти. Но ако не го използваш веднага, втори път няма да има. Защото онзи човек ще увисне на някой стълб.

Гласът му ненадейно заглъхва.

Когато Танси Френо извежда на паркинга на бар „Санд“ изявилите готовност да я придружат, те далеч не са така шумни като по-рано, когато се опитваха да пробият полицейската блокада и да се доберат до изоставеното заведение на Ед. Макар че повечето хора, с които се запознахме там, цяла вечер са киснали в бара и вече са преминали от фазата на алколното замайване във фазата на сериозното натряскване, те следват Танси и се качват на колите и пикапите в пълно, едва ли не гробно мълчание. Но под привидната им кротост се крие необуздана жестокост. Танси е прихванала нещо от Горг — някаква силна отрова — която е предала и на тях.

В колана памучните й панталони е затъкнато гарваново перо.

Дудълс Сангър я хваща за ръка и нежно я повежда към пикапа на Теди Рънкълман. Танси понечва да се качи в каросерията (в която вече са се настанили двама мъже и една яка жена с бяла келнерска униформа от изкуствена коприна), но Дудълс я насочва към кабината:

— Не милинка, ти седни отпред. Настани се удобно. Дудълс пази последното свободно място в каросерията за себе си Забелязала е нещо, което знае точно как да използва. Открай време има ловки пръсти.

Намираме се доста далеч от реката и тук мъглата не е чак толкова гъста, но когато двайсет и пет коли и пикапи излизат от мръсния паркинг на бар „Санд“, водени от раздрънкания „Интернешънал Харвестър“ на Теди, единият стоп на който не работи, заведението почти се скрива от поглед. Вътре остават само пет-шест посетителя, които са били повлияни от зловещата сила на Тансиния глас. Сред тях е и барманът Вонящото сирене. Той не може да напуска бара, защото трябва да пази солидните си запаси от „бързоликвидни активи“ във вид на бутилки с алкохол. Телефонира на полицията и разговаря с Ърни Терио най-вече за да си го изкара на някого — като не може да отиде да се позабавлява, поне да развали удоволствието на ония маймуни.

От бар „Санд“ потеглят двайсет автомобила. При закусвалнята на Ед (отклонението към срутената барака е преградено с жълта полицейска лента) и табелата „ПРЕМИНАВАНЕТО ЗАБРАНЕНО“ в началото на запустялата алея към онази ексцентрична забравена къща (която не само че не е оградена с жълта лента, ами дори не се забелязва) колоната вече се състои от трийсет коли. При „Голтсис“ автомобилите стават петдесет и задръстват и двете платна на шосето; при „Севън-Илевън“ броят им вече надхвърля осемдесет, а пътниците са към двеста и петдесет. Размножаването се дължи само на вездесъщите клетъчни телефони.

Теди Рънкълман, който тази вечер е необичайно мълчалив (истината е, че се страхува от мъртвешкибледата жена със страховитата гримаса, която седи до него, а немигащите й очи се взират в една точка), спира на входа на паркинга зад полицейския участък. В тази си част Съмнър Стрийт е доста стръмна, затова той дръпва ръчната спирачка. Останалите автомобили също спират и запълват цялата улица, която еква от гърмежите на ръждясали гърнета и дрънченето на пробити ауспуси.

Светлините на фарове се стрелкат в мъглата като лъчите на мощните прожектори по време на Филмова премиера. Вонята на риба и влага, която насища въздуха, е заменена от миризмата на бензин, загрято моторно масло и горящи накладки. Вратите се отварят една по една, сетне бързо се затръшват. Всичко става в пълно мълчание — без разговори, без възгласи, без непристойни подвиквания. Не и тази вечер. Новодошлите са се скупчили около автомобилите си и мълчаливо наблюдават как пътниците от пикапа на Теди прескачат парапета на каросерията или се хързулват по подвижния капак, как самият Теди заобикаля автомобила, застава до дясната врата, галантен като гимназист, който пристига с дамата си на абитуриентския бал, как подава ръка на слабата млада жена, загубила дъщеря си. Мъглата сякаш очертава силуета й, обгръща я в някаква фантастична наелектризирана аура, синкава като флуоресциращите бицепси на Клюна. При вида й всички ахват в един глас. Танси е онова, което ги свързва. Цял живот е била забравена от всички — дори съпругът й я забрави, след като избяга в Грийн Бей, а тя остана да свързва двата края с нископлатена работа и с детските помощи. Само Ърма не я забравяше, само Ърма държеше на нея, но тя е мъртва. Няма я тук да види („Освен ако не ме гледа от небето“ — проблесва мисъл в далечна и непрестанно смаляваща се част от съзнанието на Танси) как майка й ненадейно се е превърнала в идол. Тази вечер Танси Френо стана съкровен образ в очите и сърцата на съгражданите си. Не и в съзнанията им, защото те временно отсъстват (може би са тръгнали да търсят съвестта на обитателите на Френч Ландинг). Дудълс Сангър пристъпва към кралицата на вечерта с онази грациозност, която притежаваше навремето като девойка. В каросерията на пикапа бе видяла въже, което, макар и мръсно, щеше й свърши работа. Сега в юмручето си стиска примка, която чевръстите й пръстчета са измайсторили по пътя към града. Подава я на Танси, която я показва на всички.

Тълпата отново ахва.

Размахвайки примката с вид на Диоген в женски образ, които обаче търси не човека, а един канибал, за да го линчува, Танси влиза в паркинга — крехка млада жена с джинси и изпръскана с кръв блуза. Теди, Дудълс и Фреди Сакнесъм пристъпват след нея, следват ги и останалите. Прииждат към полицейския участък като приливна вълна.

Рокерите от „Гърмящата петорка“ не са помръднали — мотоциклетите са строени в редица до тухлената стена, петимата мъже са скръстили ръце на гърдите си. — Ега ти, и какво сега? — пита Мишока.

— Не знам за теб — отвръща Клюна, — но аз ще стоя тук, докато ме пометат, което и най-вероятно ще стане. — Той не откъсва поглед от жената, размахваща примката. Вече е на години и е изпадал в какви ли не гадни ситуации, но от изцъклените, безизразни очи на непознатата тръпки го побиват. В колана й е зтъкнато нещо. Нещо черно. Дали е нож? Или кама? — Няма да влизам в схватка с тълпата, защото е безсмислено.

— Ще заключат вратата, нали? — обезпокоено пита Доктора. — Искам да кажа, че полицаите ще се заключат.

— По всяка вероятност — отвръща Клюна, без да откъсва поглед от Танси Френо. — Но ако тези хора наистина са решили да докопат Потър, жив ще го одерат. За Бога, погледни ги само. Има двеста-триста души.

Танси спира, примката се поклаща във високо вдигнатата й ръка.

— Изведете го — казва. Гласът й е неестествено висок, сякаш някой ловко е монтирал в гърлото й усилвател. — Изведете го. Дайте ни убиеца!

— Изведете го! — подема Дудълс. Теди също надава вик:

— Дайте ни убиеца! Фреди също подема:

— Изведете го! Дайте ни убиеца!

Постепенно се присъединяват и останалите. Шумотевицата преспокойно може да мине за фон на предаването „Язов яз“, водено от всеобщия любимец Джордж Ратбън, само че вместо „За Уисконсин!“, тълпата реве:

— ИЗВЕДЕТЕ ГО! ДАЙТЕ НИ УБИЕЦА!

— Ще го изведат насила — мърмори Клюна. Извръща се към своите хора, в очите му се чете ярост и страх. По широкото му чело са избили капки пот, мънички и кръгли като мъниста. — Като ги домеде до истерия, ще тръгне насам, а те моментално ще я последват. Не бягайте, дори не отпускайте ръце. Наложи ли се, оставете се да випометат. Ако искате утре сутрин да видите изгрева, просто се оставете на течението. Насъбралото се множество, потънало до колене в мъглата като в пресечено мляко, ожесточено скандира:

— ИЗВЕДЕТЕ ГО! ДАЙТЕ НИ УБИЕЦА!

И Уендъл Грийн скандира с тях, но това не му пречи да продължава да снима.

Защото това, мамка му, е шансът на живота му.

Зад гърба на Клюна вратата леко изщраква. „А-ха, заключиха — мислено отбелязва той. — Много ви благодаря, щубета такива.“

Но звукът не е нито от резето, нито от ключалката. Вратата се отваря. Излиза Джак Сойер. Подминава Клюна, без въоб ще да го погледне и без да реагира на тихото подвикване:

— На твое място хич не бих и припарил до нея.

Бавно прекосява ивицата ничия земя между зданието и тълпата, предвождана от жената, напомняща на Статуята на свободата, която вместо факел държи примка. Със семплата си сива риза без яка и тъмните си панталони Джак прилича на рицар от средновековна балада, който ще поиска ръката на любимата си. Впечатлението се подсилва от букетчето в ръката му. Ето тези миниатюрни камбанки му бе оставил Спийди на мивката в тоалетната на Дейл — китка непоносимо благоуханни бели цветя.

Момини сълзи, при това от Териториите. Спийди не му даде указания как да ги използва, но не е и необходимо.

Виковете секват. Само Танси, залутана в света, който Горг й е създал, продължава да скандира:

— Изведете го! Дайте ни убиеца!

Млъква едва когато Джак застава пред нея — той не си прави илюзии, че тя престава да крещи заради хубавото му лице или зашеметяващата му фигура. Причината е в цветята, чието сладостно, тръпнещо благоухание е пълна противоположност на тежкия дъх на мърша, който витаеше в бараката на Ед.

Погледът й се прояснява… но не напълно.

— Изведете го — обръща се към Джак почти с въпросителна интонация.

— Не — отвръща той и тази кратка дума е изпълнена с трога телна нежност. — Не, миличка.

Зад тях стои Дудълс, която може би за пръв път от двайсет години насам се сеща за баща си и заплаква.

— Изведете го — умолява Танси. И тя се просълзява. — Изведете чудовището, което уби хубавото ми момиченце.

— Ако го бяхме хванали, може би щях да го изведа — отвръща Джак. — Може би наистина щях да го изведа. — В действителност никога не би го направил. — Но задържаният не е човекът, когото търсиш. Не е той.

— Ама Горг каза…

Името му е познато — беше една от думите, написани от Джуди Маршал върху листчето хартия, което по-късно тя се е опитала да глътне. Джак, който не е в Териториите, но не е изцяло и в този свят, протяга ръка и измъква перото от колана й.

— Горг ли ти даде това?

— Да…

Той хвърля перото на земята и го стъпква. За миг му се струва — не, сигурен е — че то яростно жужи под подметката му както полуразмазана оса, докато най-сетне престава. — Горг лъже Танси. Каквото и да ти е казал, не отговаря на истината. Този арестант не е убиецът на дъщеричката ти.

Тя надава пронизителен вопъл и изпуска примката. Тълпата отново ахва.

Джак прегръща Танси и отново му идва наум за мъчителното достойнство на Джордж Потър и за всички онези изгубени души, които ден след ден влачат бремето на живота, но никога не са виждали ясната зора на Териториите, която да освети пътя им. Притиска жената в прегръдките си и надушва миризма на пот, скръб, лудост и кафеено бренди.

Зашепва й:

— Аз ще го хвана заради теб, Танси. Тя настръхва:

— Ти…

— Да…

— Но… обещаваш ли?

— Да.

— И не е този. — Не, милинка. — Заклеваш ли се?

Джак й подава момините сълзи:

— В името на майка си.

Тя се навежда към цветята и вдъхва аромата им. Като вдига глава, Джак забелязва, че опасната сила я е напуснала, но не и лудостта. Танси вече принадлежи към изгубените души. Станало й е нещо. Може би ако хванат Рибаря, ще й мине. Много му се иска да вярва, че е така.

— Някой трябва да я отведе в дома й — казва с мек, най-спокоен тон, но думите му достигат до всички. — Капнала е от умора и е изпълнена с тъга.

— Аз ще я придружа — обажда се Дудълс. Страните й лъщят, облени от сълзи. — Ще я закарам с пикапа на Теди, а ако не ми даде ключовете, ще го…

Някой отзад отново заканително изкрещява:

— Изведете го! Дайте ни убиеца! Дайте ни Рибаря! Изведете Рибаря!

Отначало крещи само един човек, но скоро към него се присъединяват други колебливи гласове и отново зазвучават в страховит хор.

Без да отлепи гръб от тухлената стена, Клюна промърмърморва:

— Мамка му, пак се започва.

Джак забрани на Дейл да го придружи на паркинга под претекст, че униформата може да разяри тълпата. Не обелва и дума за букетчето, което стиска, но Гилбъртсън и без друго не го забелязва — твърде е паникьосан, че Джордж Потър ще стане жертва на първия линч в Уисконсин през новото хилядолетие. Все пак слиза заедно със Сойер до долния етаж и като най-старши заема наблюдателната позиция пред шпионката на вратата.

Останалите служители на ПУфЛ остават в стаята на дежурните и гледат през прозорците. Хенри моли Боби Дюлак да му предава с най-големи подробности случващото се. Макар да е разтревожен за Джак (опасява се, че вероятността тълпата да го стъпче или да го разкъса е най-малко четирийсет на сто), той е едновременно развеселен и поласкан от факта, че като говори, Боби несъзнателно имитира Джордж Ратбън.

— И така, Холивуд вече е навън… приближава към жената… не показва и най-малък признак на страх… останалите мълчат… Джак и жената явно разговарят… Бога ми, той и дава букет цветя! Какъв хитър финт!

„Финт“ е един от любимите спортни лафове на Джордж Ратбън, например: „Снощи на стадион «Милър Парк» любимият финт на «Пиячите» удряй и бягай пак пропадна.“

— Тя си тръгва! — жизнерадостно се дере Боби. Сграбчва Хенри за раменете и го разтърсва. — Боже, май всичко свърши! Джак май я накара да млъкне!

— Това и слепец ще го види — съгласява се Хенри.

— При това тъкмо навреме. Пристигна екип на Канал 5, виждам и микробус с грамадни оранжеви антени… може би е на „Фокс Нюз“… и…

— Изведете го! Дайте ни убиеца! Дайте ни Рибаря! Изведете Рибаря!

— О, нее! — разочаровано възкликва Боби и дори сега звучи като Джордж Ратбън, който прави разбор на срещата, състояла се предишния ден, и обяснява как „Баджърс“ отново са загубили след твърде обещаващо начало. — Точно сега ли намериха, когато онези от телевизията са тук! Това е.

— Изведете Рибаря!

Хенри вече знае кой е кресливецът, отново подел истеричната кампания. Няма как да сбъркаш този пронизителен, лаещ глас дори когато се намираш зад двупластово армирано стъкло.

Уендъл Грийн си разбира от работата — хич не си мислите, че не е професионалист до мозъка на костите. Неговата работа е да отразява новините, да анализира новините и понякога да ги илюстрира с фотоматериал. Задълженията му не включват да прави новините. Но тази вечер не може да се въздържи. За втори път през последните дванайсет часа съдбата му поднася сензация, която ще промени кариерата и живота му, ала тъкмо когато той алчно протяга ръце, фортуна си взима обратно подаръка.

— Изведете го! — пронизително крещи Уендъл. Първичната сила в собствения му глас го смайва и го зарежда с ентусиазъм: — Дайте ни убиеца! Дайте ни Рибаря!

Присъединяват се и други гласове, които пораждат у него невероятен прилив на емоции. Както казваше навремето един негов съквартирант — направо да ти се пръсне ципът.

Той пристъпва напред, гърдите му се надигат от вълнение, страните му аленеят, увереността му расте. Смътно долавя, че микробусът на „Новините в действие“ бавно се задава насреща му. Скоро в мъглата ще блеснат прожектори и телевизионните камери ще записват онова, което се случва под крещящата им светлина. И какво от това? Ако жената в окървавената блуза се окаже твърде страхлива да се застъпи за собственото си дете, Уендъл ще го направи вместо нея! Уендъл Грийн, който е блестящ пример за гражданска отговорност! Уендъл Грийн, лидерът на масите!

Размахва фотоапарата. Колко вълнуващо. Както едно време в колежа! Като на концерт на „Линард Скинард“! Като да си друсан! Като да…

Пред очите му блесва ослепителна мълния. Светлините угасват. Всички до една.

— АРНИ ГО ФРАСНА С ФЕНЕРЧЕТО! — възкликва Боби. Извън себе си от радост сграбчва за раменете слепия чичо на Дейл и го завърта в шеметен кръг. Хенри е обгърнат от облак „Акуа Велва“ и секунда преди да се случи, разбира, че по стар френски обичай младежът ще го разцелува по двете страни. Като подема отново разказа, е прехласнат също като Джордж Ратбън в редките мигове, когато местните спортни отбори все пак съумеят да се проврат между капките и да грабнат златото.

— Представяш ли си, Лудият унгарец го цапардоса с фенерчето, златно да му се позлати, и… ГРИЙН ПАДНА! ЩИБАНИЯТ УНГАРЕЦ ПРОСНА НА ТЕПИХА НАШИЯ ЛЮБИМ НЕЩАСТНИК — РЕПОРТЕРА! САМО ТАКА, ХРАБОУСКИ!

Другите полицаи тържествуващо крещят с цяло гърло. Деби Андерсън дори запява „Ние сме шампионите“, някой й приглася.

„Какви странни дни настанаха във Френч Ландинг“ — размишлява Хенри. Стои с ръце в джобовете, усмихва се, вслушва се в какофонията. Усмивката му не е престорена — радва се искрено. Но сърцето му е изпълнено с тревога. За Джак.

Не, не само за него. За всички.

— Браво, мъжки! — поздравява го Клюна. — Направо ги разби.

— Благодаря — кима Джак.

— Няма повече да те питам това ли е нашият човек. Щом казваш, че не е, значи не е. Но ако можем с нещо да помогнем да се залови истинският, само дай знак.

Останалите членове на „Гърмящата петорка“ ръмжат одобрително; Кайзера Бил дори тупва Джак по рамото. От приятелското потупване на нашия отдавнашен познайник като нищо ще му излезе синина.

— Благодаря — повтаря. Но преди да е успял да почука на вратата, тя се отваря. Дейл го сграбчва и едва не го смазва в прегръдките си. Когато телата им се докосват, Джак усеща колко учестено бие сърцето на полицейския началник.

— Ти ми отърва задника — шепне му Дейл. — С каквото мога…

— Май наистина има нещо, което можеш да направиш — казва Джак и го дръпва вътре. — Стори ми се, че зад микробусите на телевизионните екипи зърнах още една полицейска кола. Мисля, че беше синя.

— Втасахме я.

— Именно. Трябват ми минимум двайсет минути с Потър. Може нищо да не излезе, но може и да се окаже адски важно. Ще успееш ли двайсетина минути да отвлечеш вниманието на Браун и Блак?

Дейл се подсмихва мрачно: — Давам ти половин час. Минимум. — Страхотно. А записът от 911 още ли е в теб?

— Като ми отнеха разследването, щатските взеха касетата наред с останалите улики. Днес следобед пратиха микробус да прибере всичко.

— Дейл, не!

— Спокойно, моето момче. Имам копие на сигурно място в бюрото си.

— Не ме плаши така, току-виж съм получил инфаркт! — Джак се тупа по гърдите.

— Извинявай — отвръща Гилбъртсън, а в това време си мисли: „Като те гледах там, сред тълпата, хич не ми изглеждаше като човек, който е в състояние да се уплаши.“

Насред стълбището Джак се сеща, че Спийди му спомена да използва два пъти онова, което му беше оставил… но вече е късно, даде цветята на Танси. Мамка му. Подушва дланите си и се усмихва.

Може би в крайна сметка още са у него.

Глава 17

ДЖОРДЖ ПОТЪР седи на тесния нар в арестантска килия, която е третата подред в късо коридорче, вонящо на урина и дезинфектант. Гледа през прозореца към паркинга, който напоследък стана арена на бурни страсти и все още е пълен с щуращи се насам-натам хора. При звука от приближаващите стъпки на Джак не се обръща.

На отиване към килията Джак забелязва два надписа: „ЕДИН РАЗГОВОР ОЗНАЧАВА ЕДИН РАЗГОВОР“ — гласи единият, а другият: „СБИРКА А. А. ПОН. 19:00; АН69 ЧЕТ. 20:00“. Подминава чешмичка и допотопен пожарогасител, върху който някой умник е написал „Смехотворен газ“.

Застава пред килията и с ключовете от дома си почуква по металните решетки. Потър най-сетне откъсва поглед от прозореца. Тъй като все още се намира в състояние на свръхчувствителност — страничен ефект от пребиваването в Териториите — от пръв поглед Джак отгатва истината за човека. Личи си по тъмните кръгове под хлътналите очи, нездравия тен и леко вдлъбнатите слепоочия, в които са сгушени тънки вени.

— Здравейте, господин Потър. Искам да говоря с вас, но разполагаме с много малко време.

— Искаха да ме линчуват — отбелязва арестантът — Да.

— Може би не биваше да ги спирате. И без друго съм аут, остават ми три-четири месеца, не повече.

Джак вади от горния джоб на ризата си магнитната карта, която му даде Дейл, и отключва килията. При вкарването на картата от устройството се разнася пронизително бръмчене, което спира веднага щом той отдръпва ключа от решетката. В стаята на дежурните на долния етаж сигурно вече свети индикаторът, обозначен с „А. К. № 3“.

Той влиза и присяда на ръба на нара. Прибра връзката ключове, защото не иска дъхът на метал да заличи аромата на момини сълзи по дланите му.

— Къде е?

Потър не пита Джак откъде знае — просто вдига едрата си възлеста ръка — ръка на дърводелец — и докосва корема си. После отсечено я отпуска.

— Започна с болки в стомаха. Преди пет години. Най-послушно вземах хапчета и си слагах инжекции. Тогава живеех в Ла Ривиер. Страдах ужасно… повръщах където ми падне. По ъглите и къде ли не. Веднъж дори бях повърнал в леглото, без въобще да се усетя. Като се събудих на сутринта, повръщаното беше засъхнало по гърдите ми. Знаеш ли ги тия неща, моето момче?

— Майка ми имаше рак — тихо отвръща Джак. — Разболя се, когато бях на дванайсет години. После злокачественият тумор изчезна. — Изкара ли поне пет години?

— Повече. — Извадила е късмет. Но в крайна сметка не и се размина, нали?

Джак кима.

Потър също кимва. На път са да се сприятелят. Открай време Джак умее да предразполага хората.

— Тая гадост се вмъква в човека и си трае — обяснява Потър. — Моята теория е, че никога не изчезва напълно. Както и да е, вече не си слагам инжекции, зарязах и хапчетата. Минах на болкоуспокояващи. Дойдох тук да дочакам смъртта.

— Защо? — Тази подробност не е важна, а времето напредва, но Джак няма никакво намерение да се откаже от метод, който дява резултати, само защото някакви си тиквеници от щатската полиция чакат да отведат този човек. Дейл ще трябва да ги задържи, и толкоз.

— Градчето е доста приятно. И реката много ми харесва. Всеки ден се разхождам по брега. Обичам да гледам слънчевите отражения във водата. Понякога си мисля за местата, на които съм работил — Уисконсин, Минесота, Илинойс, друг път не мисля за нищо определено. Случва се и просто да седя на брега и да ми е леко на душата.

— А в кой бранш работехте, господин Потър?

— Отначало бях дърводелец като Исус. Постепенно се издигнах до строител и накрая станах важна клечка. Като станеш мастит строител, започваш да се наричаш „предприемач“. Направих три-четири милиона долара, карах кадилак, срещах се с една млада жена, която ми топлеше леглото всяка петъчна вечер. Симпатична жена беше. Не ми създаваше никакви неприятности. После изгубих всичко. Липсва ми само кадилакът. Беше по-плавен и от жената. После научих лошата вест и пристигнах тук. — Поглежда Джак.

— Знаете ли какво си мисля понякога? Че Френч Ландинг граничи с един по-добър свят, където нещата изглеждат и ухаят по-хубаво. Може би и хората са по-добри. Аз не си падам по контактите — не се сприятелявам лесно — но това не означава, че съм безчувствен. Върти ми се в главата една мисъл, че още не е късно да направя нещо почтено. Сигурно ще ме помислите за луд.

— Не. Аз самият се заселих тук почти по същата причина.

Ще ви кажа аз какво изпитвам. Нали знаете как, като закриете прозореца с тънко одеяло, слънчевите лъчи прозират през плътната материя?

Очите на Джордж Потър изведнъж заблестяват. Дори няма нужда Джак да си довършва мисълта, което е хубаво. Успя да се настрои на неговата вълна — почти винаги успява, има талант за това — но вече е време да се захваща за работа.

— Значи знаеш — простичко казва Потър, преминавайки на „ти“. Джак кима и пита:

— Знаеш ли защо те задържаха?

— Те смятат, че аз съм убил детето на онази жена. — Кима към прозореца. — Дето размахваше примката. Но не съм. Само това знам.

— Браво, добро начало. А сега слушай внимателно. Набързо излага поредицата събития, вследствие на които Потър се е озовал в килията. Арестантът мълчаливо стиска юмруци и слуша навъсено.

— Рейлсбак! — възкликва най-сетне. — Как не се сетих! Проклет любопитен старик, дето все се навърта около мен и ме тормози с какви ли не въпроси: „Какво ще кажеш за едни карти, дали да не ударим един билярд, дай да изиграем едно парчизи…“ Само и само да ме разпитва, да си пъха носа в чуждите работи, мътните го взели…

Продължава все в този дух, но Джак го оставя да говори. Болен или не, възрастният човек по най-безцеремонен начин е изтръгнат от ежедневния си ритъм и има нужда да разтовари напрежението. Ако сега го прекъсне, за да спести време, всичко ще отиде по дяволите. Трудно му е да запази търпение (Как ли успява Дейл да задържи ония нещастници? Не иска и да знае), но се налага. Когато обаче Потър разширява обхвата на критиките (Морти файн също става обект на тежки думи, както и приятелят на Анди Рейлсбак — Ърв Троунбъри), бърза да го прекъсне:

— Въпросът е там, че Рейлсбак е проследил някого до твоята стая. Не, не се изразих правилно. Рейлсбак е бил заведен до твоята стая.

Старецът мълчи и се взира в ръцете си. Но кима. Може да е възрастен и болен, може болестта му да напредва необратимо, но съвсем не е глупав.

— Почти съм сигурен, че един и същи човек е подмамил Рейлсбак и е подхвърлил в дрешника снимките на мъртвите деца.

— Тъй-тъй, има логика. А след като разполага със снимки на мъртвите дечица, вероятно ги е убил.

— Точно така. Та затова се питам…

Потър нетърпеливо размахва ръка.

— Май се досещам какво се питаш. Кой по тези места иска да види Потси от Чикаго с примка на врата. Или на топките. — Именно.

— Не искам да ти спъвам работата, синко, ама не се сещам за никого.

— Нима? — Джак повдига вежди. — Никога ли не си бил по тези места, не си ли строил я къща, я обществена сграда?

Потър вдига глава и се ухилва:

— Естествено. Как иначе щях да знам, че градчето е толкова живописно… особено през лятото? Има един квартал, „Либъртивил“ се казва — знаеш ли го? Улиците са със „старинни“ имена — Камелот, Авалон — чувал ли си го?

Джак кима.

— Половината сгради там аз съм ги строил. Още през седемдесетте години. Навърташе се тогава един тип… голям манипулатор, когото познавах от Чикаго… или поне бях останал с впечатлението, че познавам… Дали пък не беше и той от гилдията? — добавя старецът, като че говори на себе си. Сетне отривисто тръсва глава и продължава: — Не помня. И без друго няма значение. Пък и как би могло? Още тогава беше на възраст, сигурно вече е е в гроба. Беше много отдавна.

Но Джак, който разпитва заподозрените както навремето Джери Лий Луис свиреше на пиано, смята, че има значение. В онзи кът на съзнанието, обикновено забулен в сумрак, където се помещава главният щаб на интуицията, една след друга светват лампички. Засега не са много, но не са и малко.

— Манипулатор — повтаря, сякаш не е чувал друг път тази дума. — Какво ще рече „манипулатор“?

Потър сърдито го стрелва с поглед:

— Някой, който познава хора с връзки. Или може би хората с връзки го търсят понякога. Да си манипулатор не е най-великото нещо на света…

„Никак даже — мислено отбелязва Джак, — но за това пък може да ти осигури кадилак, който вози плавно.“

— А ти бил ли си манипулатор, Джордж? — Време е да се мине на по-лични теми.

— Може би — кисело отвръща Потър след кратко мълчание. — Може и да съм бил навремето в Чи — така местните викат на Чкаго. Навремето в Чи големите търгове се печелеха само с голямо подмазване и срещу подкуп. Не знам сега как е, но по онова време честен предприемач си оставаше беден предприемач, ако ме разбираш?

Джак кима.

— Най-голямата ми поръчка беше построяването на жилищен комплекс в Саут Сайд. Както в песента за онзи лош, лош Лирой Браун70. — Потър прегракнало се киска. В този миг не мисли за смъртоносната си болест, за несправедливото обвинение или за линча, който му се размина на косъм. Пренесъл се е в миналото, което, макар и не съвсем чисто, със сигурност е по-хубаво от настоящето: нар, прикован с верига към стената стоманена тоалетна и тумор, който бавно унищожава вътрешностите му.

— Ама като казвам голяма, значи голяма — не те будалкам. Отпуснати бяха купища федерални средства, но местните клечки решаваха за какво да се използват паричките. Та с този тип — манипулатора — се конкурирахме кой да… — Внезапно млъква и се облещва: — Да му се не види! Абе, човек, ти какво, да не си магьосник?

— Не те разбирам. Седя си и нищо не правя.

— Именно той се появи тук преди време. Точно той!

— Джордж, не разбирам за какво говориш. — Но май разбира. Обзема го вълнение, ала умело се прикрива както навремето, когато барманката му разказа за навика на Киндърлинг да по-щипва носа си.

— Може би няма значение. Накратко, онзи човек имаше достатъчно причини да не храни особени симпатии към моя милост, но сигурно вече е починал. Иначе трябва да е над осемдесет години, за Бога!

— Разкажи ми за него.

— Ами манипулатор беше — повтаря Потър, сякаш това обяснява всичко. — Трябва да се е забъркал в някакви каши в Чикаго или в околностите, защото като се появи по тия места, си беше сменил името.

— А ти, Джордж, кога го прекара със строителната сделка? Потър се усмихва — големината на зъбите му и начинът, по който изскачат от венците, подсказва на Джак, че старецът вече е с единия крак в гроба. Полазват го тръпки, но с лекота си възвръща усмивката. И това е част от подхода му.

— Ако ще си говорим за слагане и прекарване, по-добре ми викай Потси.

— Добре, Потси. Та кога го прекара тоя тип в Чикаго?

— Чакай да си помисля. Като се обяви търгът, беше лято, но големите клечки продължаваха да опяват как предишната година хипитата дошли в града и натупали кмета и ченгетата. Значи трябва да е било шейсет и девета. Бях направил страхотна услуга на един от съветниците в комисията по строителството, а също и на една бабка, която само си придаваше важности в комисията за равни възможности в жилищното настаняване, създадена от кмета Дейли. Та като отвориха офертите, на моята беше обърнато специално внимание. Онзи тип — манипулаторът — със сигурност е дал по-изгодна цена. Хич не беше вчерашен, имаше си и той връзки, но по онова време аз бях вътрешен човек.

Усмихва се. Ужасяващите зъби пак лъсват, но бързо се скриват.

— И какво стана с неговата оферта? По неведоми начини се изгуби. Получи се след крайния срок за подаване. Куц късмет. И сделката я лапна Потси от Чикаго. Четири години по-късно същият човек цъфна и тук, за да участва в търга за Либъртивил. Само че този път спечелих без връзки, всичко си беше тип-топ. Не съм правил никакви фокуси. Вечерта след като получих поръчката, случайно се срещнахме в бара на хотел „Нелсън“. И той ми вика: „Ти беше онзи човек от Чикаго.“ „В Чикаго има много хора“ — казвам. Честно казано, този беше доста зловещ тип. От него се излъчваше някаква миризма. Не мога да обясня по-точно. Както и да е, по онова време бях едър и силен и хич не си поплювах, но той ме хвана в момент на слабост. „Н-да — продължава оня, — в Чикаго има много хора, ама само един ме изпързаля. Още ме боли задникът, Потси, а аз тия работи ги помня дълго.“ Във всеки друг момент щях да го попитам дали ще му се опресни паметта, като му забият главата в пода, но този път не посмях. Повече и дума не обелихме. Той си излезе. Мисля, че оттогава не съм го виждал, но докато вървеше изграждането на Либъртивил, от дъжд на вятър чувах за него. Най-вече от подизпълнителите. Казваха, че си строял къща във Френч Ландинг, за да се пресели в градчето, когато се пенсионира. Не че беше на пенсионна възраст, но не бе и в първа младост. Да е бил на петдесетина години… а годината трябва да е била седемдесет и втора.

— Значи си е построил къща във Френч Ландинг — размишлява Джак на глас.

— Ъхъ. Дори си имаше име като къщите на английските аристократи. Нали се сещаш — Бърчис, Лейк Хаус, Биърдсли Манър и прочие.

— Какво име?

— Боже, аз не си спомням името на човека, ти искаш да ти кажа как е кръстил къщата си! Едно обаче помня — никой от подизпълнителите не обичаше тази сграда. Даже й беше излязло лошо име.

— Лошо ли?

— Най-лошото. Ставали злополуки. Един работник си отрязал ръката на банцинга и едва не умрял от загуба на кръв, докато го закарат в болницата. Друг паднал от скелето и се парализирал за цял живот… на такова му се вика „кутсуз“. Знаеш ли какво значи?

Джак кима.

— Единствената къща, за която съм чувал да казват, че е обитавана от духове още преди да е построена. Доколкото си спомням, се стигна дотам, че онзи е бил принуден сам да си я довършва.

— И какво още се говореше за това място? — подхвърля Джак небрежно, уж колкото да поддържа разговора, но всъщност отговорът е много важен. Никога не е чувал за съществуването на така наречената „къща с духове“ във Френч Ландинг. Разбира се, не живее тук толкова отдавна, че да знае всички местни поверия… но все му се струва, че подобна история щеше да се разчуе.

— О, знам ли. Помня само… — Потси млъква и се взира през прозореца. Навън хората най-сетне започват да се разотиват, Джак се пита как ли Дейл се справя с Браун и Блак. Времето напредва с бясна скорост, а още не е изкопчил от Потър необходимата информация. Научи съвсем малко, само колкото да се „изостри апетитът му“.

— Един ми каза, че там слънцето не грее дори когато времето е слънчево — внезапно изтърсва Потър. — Обясни ми, че къщата била разположена малко встрани от пътя, на някаква полянка, и би следвало през лятото слънцето да я огрява поне по пет часа дневно, но по някаква причина… не се случвало. Сенките на хората изчезвали като в приказките и това ги плашело. Понякога от гората се чувало ръмжене на куче, което, ако се съди по звука, било доста голямо. И злобно. Но така и никой не го видял. Знаеш как е. Тръгват разни истории, после се доукрасяват едва ли не от само себе си… — Потър изведнъж отпуска рамене. Главата му клюмва.

— Това е, мой човек, друго не си спомням.

— Как се казваше онзи… манипулатор по времето, когато живееше в Чикаго?

— Не помня.

Джак ненадейно пъхва длани под носа на Потър. Старецът, който е навел глава, ги забелязва едва в последния момент, рязко се отдръпва и стреснато ахва. После поема с пълни гърди миризмата, която още лъха от дланите на Джак:

— Какво… Какво, за Бога, е това? — Сграбчва ръцете му и ненаситно ги души. — Господи, каква прелест. Какво е това?

— Момини сълзи — отвръща Джак, макар да си мисли друго: „Споменът за майка ми.“ — Та как се казваше твоят конкурент, когато живееше в Чикаго?

— Беше нещо като… Биърстейн71. Не точно, но нещо от този род. Съжалявам, но не си спомням.

— Бирена халба — повтаря Джак. — А как се казваше, като се появи във Френч Ландинг три години по-късно?

Изведнъж на стълбището отекват ядосани викове:

— Въобще не ме интересува! — крещи някой. Джак подозира, че е Блак, по-досадният. — Случаят е наш, задържаният е наш, взимаме го и толкова! На секундата!

Дейл отговаря:

— Не споря. Но документацията по случая… Браун го прекъсва:

— Майната й на документацията! Ние ще я оформим допълнително.

— Как се казваше той във Френч Ландинг, Потси?

— Не мога… — Потър отново поема дланите на Джак. Ръцете му са сухи и студени. Затваря очи и вдъхва уханието. Бавно издиша и прошепва:

— Бърнсайд. „Приятелчето“ Бърнсайд. Не че беше много приятелски настроен. Прякорът беше майтап. Истинското му име като че ли беше Чарли.

Джак отдръпва ръце. Чарлс „Приятелчето“ Бърнсайд. Някога известен с името Биърстейн. Или нещо подобно.

— А къщата? Как се казваше къщата?

Браун и Блак вече крачат по коридора, а Дейл подтичва след тях. „Няма време — казва си Джак. — По дяволите, ако имах поне още пет минути…“

В този миг Потси изтърсва:

— Блак Хаус72. Не зная дали той я беше кръстил така, или работниците й бяха дали това име, но със сигурност й й викаха така.

Джак се облещва. За миг си представя как седи в уютната дневна на Хенри Лейдън, отпива от уискито си и чете за безкрайното съдебно дело „Джарндис срещу Джарндис“.

— Блийк хаус73 ли каза?

— Отваряй си ушите, момче! — нетърпеливо мърмори Потси. — Казах, че беше…

— За Бога! — префърцунено възкликва единият щатски полицай с тон на разглезено хлапе, мрънкащо: „О, я вижте какво е домъкнала котката!“, от който на Джак го засърбяват ръцете да му смени физиономията. Предполага, че е Браун, но като вдига поглед, се оказва, че насреща му стои Блак.

— Здравейте, момчета — поздравява ги и става от нара.

— Ти какво правиш тук, Холивуд?

— Чеша си езика и ви чакам — отвръща той и ги удостоява с ослепителна усмивка. — Сигурно търсите господина.

— Позна! — изръмжава Браун. — Ако си прецакал нашия случай…

— А, не ми се вярва — отвръща той, като се старае да говори любезно. После се обръща към Потси: — С тях ще бъдете в сравнителна безопасност, сър. Опасно е да останете във Френч Ландинг.

Джордж Потър изглежда безразличен и примирен.

— Все ми е едно — отвръща, но явно му хрумва нещо, защото се усмихва: — Ако Приятелчето е жив, може да го питаш още ли го боли задникът, дето го изпързалях през шейсет и девета. И му предай много поздрави от Потси от Чикаго.

— Какви ги дрънкаш? — мръщи се Браун. Приготвил е белезници и очевидно изгаря от нетърпение да ги щракне на китките на Потър.

— Господинът сподели с мен спомени от миналото — отвръща Джак и пъхва ръце в джобовете на панталоните си. Усмихва се на Браун и Блак и добавя: — Това не ви засяга, момчета.

Блак от щатската полиция се обръща към Дейл:

— Ти си вън. Казвам ти го с три едносрични думи, та дано го разбереш. Е, господин началник, искам да ми отговориш веднъж и завинаги: ясно ли е?

— Като бял ден. Имате власт и ми отнемате разследването.

Но искрено препоръчвам на теб и колегата ти да не си придавате големи важности! Ако сте очаквали, че ще стоя със скръстени ръце и ще позволя да линчуват този човек…

— Не се прави на по-голям глупак, отколкото и без друго си — срязва го Браун. — Научили са новината от разговорите по по-полицейските радиостанции.

— Съмнявам се — тихо отвръща Деил, мислейки за синия клетъчен телефон от хранилището за веществени доказателства.

Блак впива пръсти в рамото на Потър и го блъсва толкова силно към вратата в края на коридора, че арестантът едва не се препъва. Лицето на стареца се изкривява от болка, но той съумява да запази и равновесието, и достойнството си.

— Господа полицаи — казва Джак. Не говори нито силно, нито гневно, но и двамата се обръщат. — Ако още веднъж си позволите в мое присъствие да малтретирате задържания, веднага шом напуснете участъка, ще телефонирам на шефовете ви в Мадисън; уверявам ви, господа, че ще се вслушат в думите ми. Вашето арогантно и агресивно поведение възпрепятства разследването. Умения за междуведомствено сътрудничество въобще не притежавате. Или се дръжте прилично, или ви гарантирам, че още следващия петък ще си търсите работа като телохранители.

Въобще не повишава тон, но с всяка следваща дума Блак и Браун като че ли се смаляват. Като престава да говори, двамата имат вид на хлапета, на които са издърпали ушите. Дейл го зяпа със страхопочитание. Само Потър е напълно безучастен — взира се в белезниците така, сякаш се намира на хиляди километри от Френч Ландинг.

— Изчезвайте! — добавя Джак. — Вземете задържания, документацията по случая и вървете по дяволите!

Блак понечва да каже нещо, но бързо затваря уста. Когато вратата се хлопва след тях, Дейл поглежда Джак и прошепва:

— Брей!

— Какво имаш предвид?

— Ако не знаеш, няма да седна да ти обяснявам.

Соиер свива рамене: — Доато тези хубавци се занимават с Потър, ние ще свършим нещо полезно. След всичко, което се случи тази вечер, най-сетне мъничко ни провървя.

— Какво научи от него? Каза ли ти нещо? — Някакво име. Може би не означава нищо. Чарлс Бърнсайд. По прякор Приятелчето. Да си чувал за него?

Дейл издава долната си устна и започва да я пощипва. Отпуска ръка и клати глава:

— Самото име като че ли ми напомня нещо, но може би просто е твърде популярно. А прякорът нищо не ми говори.

— Бил е строител, изпълнител на големи поръчки, въртял е далавери в Чикаго преди трийсетина години Поне според Потси.

— Потси. — Тиксото, с което е прикрепен надписът „ЕДИН РАЗГОВОР ОЗНАЧАВА ЕДИН РАЗГОВОР“, се е забелило и Дейл го приглажда към стената с вид на човек, който не осъзнава какво прави. — Тоя май ти стана приятелче?

— Не. Приятелчето е Бърнсайд. А полицай Блак не е собственик на Блак Хаус.

— Ти си се смахнал. За какво говориш?

— Чувал ли си за къща с подобно име в околността?

— Не, за Бога! — засмива се Дейл.

Джак също се усмихва, но студено, все едно не разговаря с приятел, а разпитва свидетел. Защото в момента е стражар. Пък и в погледа на Гилбъртсън за миг забеляза нещо необичайно.

— Сигурен ли си? Не бързай. Помисли добре.

— Нали ти казвам — няма. В този край не е прието хората да си кръщават къщите. О, май двете стари моми Греъм и Пентъл наричат дома си „Орлови нокти“, защото предната ограда вече съвсем се е скрила под орловите нокти, но това е единствената къща с име в целия окръг, за която съм чувал.

Той отново за миг извръща очи. На Потър предстоеше да бъде обвинен в убийство, но по време на разпита нито веднъж не извърна поглед. Защото казваше истината.

За разлика от полицейския началник Гилбъртсън.

„Трябва да пипам с кадифени ръкавици — мисли си Джак. — Защото той не знае, че лъже. Как е възможно?“

Сякаш в отговор на този въпрос в съзнанието му изникват думите на Потър: „Един ми каза, че там слънцето не грее дори когато времето е слънчево… Сенките на хората изчезвали като в приказките и това ги плашело.“

Паметта е сянка — всеки полицай, който се опитва да възстанови престъпление или злополука по противоречивите разкази на очевидците, го знае много добре. Дали Блак Хаус на Потси е нещо подобно? Нещо, което не хвърля сянка? Поведението на Дейл (обърнал се е изцяло към отлепеното съобщение и го приглажда толкова съсредоточено, сякаш прави изкуствено дишане на човек, припаднал на улицата, докато чака пристигането на линейката) навежда Джак на мисълта, че става дума тъкмо за нещо такова. Преди три дни въобще не би допуснал подобна мисъл, но преди три дни още не се беше връщал в Териториите.

— Според Потси се говорело, че къщата е обитавана от духове още преди да е построена — продължава, сякаш не е забелязал необичайното поведение на Гилбъртсън. — Не съм чувал за такава къща! — Дейл се заема със съобщението за сбирките на А. А. и А. Н. Изследва тиксото с безкрайно усърдие без въобще да поглежда към Джак. — Абсолютно нищо не ми говори.

— Сигурен ли си? Един работник едва не умрял от загуба на кръв. Друг паднал и се парализирал. Хората се оплаквали — моля ти се, Дейл, чуй това — според Потси хората се оплаквали, че оставали без сянка. Не виждали сенките си дори по пладне, когато светлината е най-силна. Много интересно, не мислиш ли?

— Ъхъ, но не помня да съм чувал подобни истории. — Дейл се отдръпва, когато Джак пристъпва към него. По-точно изплашено отскача назад, макар че изобщо не е страхливец. Поведението му е едновременно комично, тъжно и зловещо. Гилбъртсън със сигурност не осъзнава какво прави. Има някаква сянка. Джак я вижда, подсъзнателно Дейл също я забелязва. Ако Джак го притисне до стената, ще го принуди да я види… но не му се ще да го прави. Защото сянката е лоша. Дали е по-ужасна от канибала, който си похапва от дечицата, които е убил? Очевидно дълбоко в себе си Дейл смята, че отговорът е положителен.

„Мога да го накарам да види сянката — разсъждава Джак. — Ще протегна под носа му ръцете си, ухаещи на момини сълзи, и ще го накарам да я види. Подсъзнателно той го иска. Та нали и той е стражар.“

Ненадейно дочува провлечения говор на Спийди Паркър, който си спомня от детството си: „А може и да го докараш до нервна криза, Джак. Господ е свидетел, че човекът и без друго е на ръба — какво ли не му мина през главата, откакто изчезна малкият Ъркнам. Готов ли си да рискуваш? И за какъв дявол?“ Беше искрен, като каза, че не е чувал за такава.

— Дейл?

Гилбъртсън го поглежда, сетне бърза да отмести очи. Макар погледите им да се срещат само за миг, Джак долавя притворството на приятеля си и сърцето му се свива.

— Какво?

— Искаш ли да изпием по едно кафе?

На Гилбъртсън очевидно му олеква, широко се усмихва. Тупва Джак по рамото и възкликва:

— Каква чудесна идея!

„Разбира се, че за теб е чудесна!“ — мислено отвръща Джак, после се усмихва. Има много начини да се провреш през иглено ухо и да откриеш Блак Хаус. Днешният ден беше богат на събития. Може би е най-добре да не се занимават с тази тема. Поне тази вечер.

— Ами Рейлсбак? — пита Дейл, докато шумно слизат по металната стълба към долния етаж. — Още ли настояваш да го разпиташ?

— Разбира се — с престорен ентусиазъм отвръща Джак, макар че не храни особено големи надежди, — Анди Рейлсбак е видял само онова, което Рибаря му е позволил. С изключение на една незначителна подробност — историята с единствения пантоф е доста необичайна. Бог знае дали ще свърши работа, но ако се стигне до съд, по този начин ще докаже връзката между тайнствения посетител в хотела и канибала-детеубиец…

„Този случай никога няма да стигне до съда и ти го знаеш много добре. Може дори да не завърши на този свят…“

Мислите му са прекъснати от жизнерадостната врява, с която ги посрещат в стаята на дежурните, където се помещава и телефонната централа. Служителите на полицейското управление на Френч Ландинг стават на крака и ръкопляскат. Хенри Лейдън също. Гилбъртсън бърза да последва примера на подчинените си.

— За Бога, приятели, престанете! — Джак се изчервява, същевременно го напушва смях. Все пак му е приятно да го аплодират, защото усеща, че тези хора искрено го уважават. По-важното обаче е усещането, че най-сетне се е завърнал у дома.

Когато около час по-късно Джак и Хенри си тръгват от полицейския участък, Клюна, Мишока и Кайзера Бил още са там. Другите членове на „Гърмящата петорка“ са се върнали на Нейлхаус Роу да разкажат на жените новините от вечерта.

— Сойер — казва Клюна.

— Готови сме да помогнем с каквото можем. Схващаш ли? Готови сме на всичко.

Джак замислено се взира в него и се пита какви са мотивите му… изключим страданието, разбира се. Страданието на бащата. Клюна го гледа право в очите. Хенри Лейдън е застанал малко встрани, души мъглата, идваща откъм реката и дрезгаво си тананика.

— Утре към единайсет ще се отбия при майката на Ърма.

Какво ще кажеш по обяд да се срещнем в бар „Санд“? Доколкото разбрах, Танси живее наблизо. Доведи и приятелчетата ти. Ще ви черпя по една лимонада.

Клюна не се усмихва, но погледът му вече не е толкова суров.

— Там сме.

— Хубаво.

— Ще ми кажеш ли какво си намислил?

— Става дума за едно място, което трябва да се намери. — Има ли нещо общо с онзи, който уби Ейми и другите деца? — Може би. Клюна кимва: — „Може би“ ме устройва.

На връщане към Норуей Вали Джак кара бавно, ала причината не е в мъглата. Въпреки че е сравнително рано, той е капнал от умора, подозира, че и Хенри е в подобно състояние. Не защото мълчи — Джак е свикнал с навика му от време на време да изпада в полусънни състояния. Не, причината е в тишината. Обикновено Хенри неуморно натиска бутона за превключване на радиостанциите, започвайки с местните, после проверява какво излъчват по KDCU, след което, ако метеорологичните условия го позволяват, търси по-далечни станции от Милуоки, Чикаго и може би дори Омаха, Денвър и Сейнт Луис. Бибоп за предястие, спиричуъли вместо салата, хайде и малко Пери Комо за настроение от най-далечния край на скалата. Но тази вечер Хенри кротува в своето ъгълче на кабината, отпуснал ръце на скута си. Най-сетне, когато остават не повече от три километра до отклонението за неговата къща, се обажда:

— Тази вечер няма да четем Дикенс, Джак. Ще си лягам.

Джак се сепва от гласа му и малко се обезпокоява. Това не е обичайният глас на приятеля му, нито пък някое от радио-превъплъщенията му — Хенри говори като старец, който е на прага на пълното изтощение.

— Чудесна идея. И аз бързам да си легна — съгласява се, като полага усилия тревогата да не проличи в гласа му. Хенри долавя и най-малките нюанси.

— Какви са плановете ти за „Гърмящата петорка“, ако смея да попитам?

— Още не съм решил за какво да ги използвам — отговаря Джак и понеже е твърде уморен, успява да заблуди слепеца. Възнамерява да прати Клюна и приятелите му да търсят горската полянка, където сенките на хората като по чудо изчезвали, както твърдеше Потси. Ще разпита и Хенри, дали не е чувал за къща в района на Френч Ландинг, наречена Блак Хаус. Но не сега. Не и след като разбра колко е уморен. Може би утре. Да, непременно ще го разпита, тъй като Хенри е твърде ценен източник на информация. Но най-добре да го остави първо да „презареди акумулатора“.

— Записът в теб ли е?

Хенри показва касетата с обаждането на Рибаря на телефон 911, после я напъхва обратно в горния си джоб.

— Да, мамо. Но тази вечер не съм в състояние да слушам убиец на дечица. Дори ако дойдеш да го прослушаме заедно.

— Спокойно можеш да го оставиш за утре — казва Джак, надавайки се, че по този начин не обрича на смърт поредното дете от Френч Ландинг.

— Но не си много сигурен.

— Не — кимва Сойер, — но ако сетивата и най-вече слухът ти са притъпени, може да усложним нещата, вместо да помогнем. В което пък съм абсолютно сигурен.

— Утре първата ми работа ще е да го прослушам, обещавам ти.

Къщата на Хенри вече се вижда. Изглежда някак самотна, понеже е осветен само гаражът, но, разбира се, на слепеца не му е необходимо осветление.

— Хенри, наистина ли си добре?

— Да — отговаря онзи, макар и не много убедително.

— И никакви Уисконсински плъхове тази вечер.

— Няма.

— Същото важи и за Шейха.

Устните на Хенри трепват в лека усмивка:

— Дори за рекламния спот на Джордж Ратбън за местния представителен магазин на „Шевролет“, където цената е трепач, а при покупка на кредит първите шест месеца не плащаш нито цент лихва. Отивам право в леглото.

— Аз също.

Но цял час след като си легна и загаси лампата на нощното шкафче, Джак не може да заспи. Лица и гласове се въртят в съзнанието му като полудели часовникови стрелки. Или като въртележка на запустял кръстопът.

Танси Френо: „Изведете чудовището, което уби хубавото ми момиченце.“

Клюна Сейнт Пиер: „Да видим какво ще последва.“

Джордж Потър: „Тая гадост се вмъква в човека и си трае. Моята теория е, че никога не изчезва напълно.“

Спийди, глас от далечното минало, казва по телефона, който беше чиста научна фантастика по времето, когато се запознаха: „Къде се губиш, Пътнико Джак… Виж, синко, като на стражар искам да ти кажа, че трябва да посетиш личната тоалетна на полицейския началник Гилбъртсън, и то на секундата“

Като на стражар, точно така.

Но най-често, отново и отново, гласът на Джуди Маршал: Не бива да стоиш и да повтаряш: „Ами, изгубих се, не знам как да се върна“ — просто продължаваш напред.

Да, но накъде? Накъде?

Най-сетне става, грабва възглавницата и излиза на верандата. Вечерта е топла — в Норуей Вали поначало мъглата не беше гъста, а сега лекият източен вятър напълно я е прогонил. Джак се поколебава, после слиза по стълбите както е само по бельо. Не му се ще да стои на верандата, където намери онази дяволска кутия с марки от пакетчета захар.

Подминава пикапа, подминава къщичката за птици и нагазва в ливадата северно от къщата. На небето блещукат милиарди звезди. Щурчетата тихо свирят в тревата. Пътеката, която бе прокарал сред люцерната и тимотейката, вече не личи, но може да е влязъл от друго място.

Нагазва по-навътре и ляга по гръб, пъха възглавницата под лавата си и се взира в звездите. „За малко — казва си мислено. — Докато главата ми се изпразни от тия призрачни гласове. Само за малко.“

И както си го мисли, започва да се унася.

И както си го мисли, се пренася отвъд.

Звездите в небето са различни. Пренареждат се пред очите му в други съзвездия. Кое ли е онова, намиращо се на мястото, където само допреди миг беше Голямата мечка? Свещеният опопанакс ли? Може би. Чува се тихо, приспивно поскърцване, той се досеща, че това е вятърната мелница, която видя, като се пренесе тази сутрин, макар да му се струва, че оттогава са изминали столетия. Няма нужда да поглежда, за да се увери, или пък да извръща поглед към мястото, където се намираше неговата къща, за да види, че отново се е превърнала в хамбар.

Скръц… скръц… скръц: гигантските крила се въртят под напора на същия източен вятър. Но тук той е несравнимо по-благоуханен, несравнимо по-чист. Джак докосва ластика на гащетата си и напипва груба тъкан. В този свят няма боксерки. И възглавницата се е променила. Дунапренът се е превърнал в гъши пух, но и така е удобна. Всъщност е много по-удобна. И някак ласкава.

— Ще го хвана, Спийди — шепне Джак на новите и непознати съзвездия. — Поне ще се опитам.

Заспива.

Като се събужда, е ранна утрин. Вятърът е утихнал. В посоката, от която духаше, на хоризонта е очертана ярка оранжева линия — слънцето вече се издига. Схванал се е, а дрехите му са се навлажнили от росата, но се чувства отпочинал. Щом отваря очи, разбира, че отново се намира в Уисконсин. Но знае и още нещо — че може да се върне. Когато си поиска, ще се пренесе в истинския Кули Кънтри. Осъзнаването на този факт го изпълва едновременно с радост и страх.

Става, пъхва под мишница възглавницата и прекосява ливадата, за да се върне в къщата. Сигурно е пет сутринта. Още три часа сън и ще бъде готов да се изправи пред всякакви предизвикателства. На стълбите на верандата отново попипва ластика на боксерките. Кожата му е влажна, но гащетата са почти сухи. Разбира се, че са сухи. През по-голямата част от времето, докато е спал на открито (както толкова пъти онази есен, когато беше на дванайсет години), те въобще не са били на него. Били са някъде другаде.

— В Земята на опопанакса — казва Джак и влиза в къщата. След три минути вече спи в собственото си легло. Когато се събужда в осем часа от слънчевите лъчи, които струят през прозореца и в които няма нищо свръхестествено, е почти готов да повярва, че последното пътуване е било само сън.

Но дълбоко в себе си знае истината.

Глава 18

ПОМНИТЕ ЛИ новинарските микробуси, които пристигнаха на паркинга зад полицейското управление? И приноса на Уендъл Грийн към всеобщото брожение, преди грамадното фенерче на сержант Храбоуски да го изпрати в страната на сънищата? Можем да бъдем сигурни, че веднъж надушили неизбежно назряващия граждански бунт, репортерските екипи не са стояли със скръстени ръце, защото на следващата сутрин материалът за бурната нощ е окупирал всички телевизионни екрани в целия щат. В девет часа хората в Расин и Милуоки, в Мадисън и Делафийлд и дори онези, които живеят толкова на север, че гледат телевизия само с помощта на сателитни антени — всички те вдигат поглед от палачинките и купичките с корнфлейкс, от пържените яйца и английските кифлички с масло, за да гледат как дребен истеричен полицай фрасва с тъп предмет претенциозен репортер с цветист речник, за да убие в зародиш кариерата му на велик демагог. Но можем да бъдем сигурни и в друго: материалът не намира никъде другаде такъв широк и радушен отзвук като във Френч Ландинг и съседните нему Сентралия и Ардън.

Ангажиран с мисли за няколко неща едновременно, Джак Сойер проследява новинарската емисия, взирайки се в екрана на портативния телевизор върху кухненския плот. Надява се, че Дейл няма да върне на работа Арнолд Храбоуски, но има сериозни подозрения, че Лудият унгарец в най-скоро време отново ще облече униформата. Дейл само си мисли, че иска веднъж завинаги да го отстрани от органите на реда, но всъщност е твърде е жалостив да устои на молбите му — разбира се, Арни неминуемо ще го умолява — това и слепец ще го види, особено след снощните събития. И дано оня гадняр Уендъл Грийн бъде уволнен или да се оттегли позорно. Репортерите не бива да участват в събитията, които отразяват, а снощи нашият любим Уендъл с голямата уста виеше за кръв като върколак. Джак обаче има подтискащото чувство, че със сладки приказки (казано с други думи — с лъжи) напористият репортер ще се измъкне от възникналите неприятности и ще продължи блестятата си кариера на досадник. Размишлява и над разказа на Анди Рейлсбак за зловещия старец, който опитвал валчестите дръжки на вратите на третия етаж в хотел „Нелсън“.

Това е то — Рибаря най-сетне придоби облик. Старец със син халат и пантофи на жълти и черни райета като гръбчето на земна пчела. Анди Рейлсбак се питаше да не би този неприятен на вид старчок да е избягал от пансиона за възрастни хора „Макстънс“. Интересно хрумване. Ако наистина „Приятелчето“ Бърнсайд е човекът, подхвърлил снимките в стаята на Джордж Потър, „Макстънс“ е идеалното убежище за него.

Уендъл Грийн е включил телевизора „Сони“ в хотелската си стая. Не може да откъсне очи от екрана, макар че видяното го изпълва със смесица от болезнени чувства — яд, срам и унижение — от които го свива стомахът. Огромната цицина на главата му пулсира и всеки път, като вижда как онова жалко подобие на полицай се промъква зад гърба му и замахва с фенерчето, Уендъл заравя пръсти в гъстите къдрави кичури на тила си и леко разтрива болното място. На големина цицината е почти колкото зрял домат и също толкова напращяла, готова да се пръсне всеки миг. Слава Богу, че не получи мозъчно сътресение. Тоя никаквец можеше да му свети маслото!

Добре, де, май наистина попрекали, май попрескочи границата на професионализма — никога не е твърдял, че е съвършен. Местните новинари направо го изкарват от равновесие — какви ли не диващини надрънкаха за Джак Сойер. А кой е репортер номер едно по случая с Рибаря? Кой го следи от най-първия ден и предоставя на гражданите необходимата информация? Кой се излага на риск всеки проклет Божи ден? Кой даде прозвището на онзи тип? Не и грижливо сресаните и гримирани тъпанари Бъки и Стейси, нито пък загубените пишман репортери и местни водещи, които се съдират да се усмихват пред камерата, само и само да си покажат изкуствените зъби. Уендъл Грийн е мит по тези места, той е човекът, който в най-голяма степен отговаря на описанието „най-големият титан на журналистиката на Западен Уисконсин“. Чак в Мадисън името Уендъл Грийн е нарицателно за… хм, неоспоримо съвършенство. И ако то вече се е превърнало в еталон, само почакайте да видите как въпросният репортер, яхнал изпръсканите с кръв рамене на Рибаря, ще стигне и до „Пулицър“.

Е, голяма работа, че май ще се наложи в понеделник сутрин да отскочи до редакцията да усмири редактора. Няма да му е нито за пръв, нито за последен път. Добрите репортери мътят водата, никой не го признава, но това е положението — малка подробност, изнесена в бележка под линия, която хората прочитат едва когато е станало твърде късно. Знае точно с какви думи ще влезе в кабинета на редактора: „Това беше новината на деня, а да си видял там други репортери?“ И след като онзи му заиграе пак по свирката, което ще отнеме точно десет минути ще прескочи до дома на един продавач от „Голтсис“ на име Фред Маршал. Един от най-ценните уендълови източници намекна, че господин Маршал разполага с интересна информация във връзка със случая с Рибаря, който е нещо като златна мина за ненадминатия репортер.

Арнолд Харабоуски, който вече е герой в очите на своята обична съпруга, гледа новинарската емисия, изпълнен с посткоитално доволство, и си казва, че Пола е права — определено трябва да позвъни на полицейския началник Гилбъртсън и да поиска наказанието да се отмени.

Размишлявайки къде да търси едновремешния съперник на Джордж Потър, Дейл Гилбъртсън разсеяно се взира в екрана, на който картината от студиото с Бъки и Стейси за пореден път се сменя с кадри от снощното зрелище, по време на което Лудият унгарец видя сметката на Уендъл Грийн — и си казва, че може би ще трябва да върне дребосъка на работа. Погледнете само какъв красив замах! Полицейският началник гузно признава пред себе си, че този замах значително му подобрява настроението. Все едно гледа Марк Макгуайър или легендарния състезател по голф Тайгър Удс.

Сама в унилата къщурка встрани от магистралата, Уонда Киндърлинг, която от време на време бегло споменаваме, слуша радио. Защо слуша радио? Преди няколко месеца беше изправена пред избора да плати сметката си за кабелната телевизия или да си купи два литра водка „Аристократ“, вследствие на което — извинявайте, Бъки и Стейси — Уонда се вслуша в гласа на сърцето и предпочете алкохолната омая. Без кабелен сигнал на екрана на телевизора се виждат само снежинки и плътна черна линия, описваща безкрайни лупинги. И без друго Уонда открай време мрази Бъки и Стейси, както и почти всички, които се появяват по телевизията, особено ако са щастливи и издокарани. (Изпитва особена непоносимост към водещите на сутрешния блок и на националните мрежи.) Самата Уонда не е била щастлива и добре издокарана, откак оня въздухар Джак Сойер обвини съпруга й Торни в отвратителни престъпления, които Торни за нищо на света не би могъл да извърши. Джак Сойер съсипа живота й и тя няма никакво намерение да му го прости или да забрави.

Той хвана мъжа й в капан. Накисна го. Опетни честта му и го тикна в затвора, за да се издигне в службата. Уонда се надява никога да не хванат Рибаря, хак да им е на тия мръсни копелета. Който играе мръсно, е мръсник, а подобни хора се пържат в най-затънтеното черво адово — ето какво смята Уонда Киндърлинг. Рибаря е възмездие — ето какво смята Уонда Киндърлинг. Нека да натръшка сто копелдачета, хиляда дори, после да подхване родителите. Няма начин Торни да е убил ония пачаври в Лос Анжелес. Това си бяха цели шест убийства, а Торни никога не се е интересувал от секс, слава на Бога. Наглед беше съвсем нормално развит мъж, но оная му работа бе останала мъничка — на големина колкото кутрето му. Изключено е точно пък той да се занимава с паднали жени и секс. Затова пък Джак Сойер живееше в Лос Анжелес, нали така? Тогава какво му е пречело той да убие ония пачаври, ония курви, а после да прехвърли вината на Торни?

Водещият описва снощните подвизи на бившия лейтенант Сойер, а Уонда Киндърлинг, бълваща змии и гущери, грабва от нощното шкафче чашата, пълна с водка, за да потуши пламъците в стомаха си.

Горг, който на пръв поглед има афинитет към хора като Уонда, въобще не се интересува от новините и се е запилял из Там някъде.

Изтегнат в леглото си в „Макстънс“, Чарлс Бърнсайд се наслаждава на сънища, които не са точно негови, а са възникнали в съзнанието на друго създание от друго измерение и изобразяват свят, който Бърни никога не е виждал с очите си. Парцаливи, заробени дечица с разкървавени крачета пристъпват сред буйни пламъци и с мъка въртят огромни колела, които задвижват други, още по-големи колела — охо аха можда на брегразните мажини на ружиделздводо, които се извисяват нагоре, нагоре в червено-черното небе. Голямата комбинация! Въздухът е наситен с тръпчив мирис на разтопен метал и някаква несравнимо гнусна смрад като от драконска урина, както и с оловната воня на отчаянието. Гущероподобни демони с тлъсти, пляскащи опашки налагат с камшици децата. Оглушителното дрънчене и тракане, скърцане и думкане са истинско изтезание за слуха. Такива са сънищата на най-скъпия приятел и любящ господар на Бърни господин Муншун — неописуемо перверзно същество.

В кабинета си, намиращ се на другия край на коридора, отвъд изисканото фоайе и мъничката канцелария на Ребека Вилас, Веселяка Макстън е погълнат от далеч по-прозаични занимания. На екрана на малкия телевизор върху полицата над сейфа върви материалът с великолепния Храбоуски, който тъкмо замахва като професионален играч на голф и цапардосва Уендъл Грийн с електрическото си фенерче, но Веселяка почти не забелязва върховния миг. Трябва да намери отнякъде тринайсет хиляди долара, за да се издължи на букмейкъра, а в момента разплага едва с половината от сумата. Вчера прелестната Ребека се разходи до Милър и изтегли почти всичко, което беше скътал там, той пък може да изтегли две хиляди долара от собствената си сметка, стига да възстанови сумата до края на месеца. Остават шест бона — сума, за чието осигуряване се изисква голямо счетоводно въображение. За щастие неговото е доста развинтено — размишлявайки над възможните решения, Веселяка съзира златна възможност във възникналото затруднение.

В края на краищата, захвана този занаят само и само за да краде колкото е възможно повече, нали така? С изключение на услугите на госпожица Вилас, присвояването на средства е почти единственото, което го изпълва с искрено щастие. Сумите нямат значение — както имахме възможност да се уверим след празненството по случай Деня на ягодите, той с еднакво удоволствие изкрънква подаяния от роднините на своите питомци и скубе държавата с по десет-петнайсет хиляди долара. Истинската тръпка е да не те хванат, Като му трябват шест хиляди, защо пък да не си вземе десет? По този начин хем няма да пипа собствената си сметка, хем ще му останат две хиляди да залага. Води двойно счетоводство на компютъра и лесно може да изтегли пари от банковата сметка на фирмата, без това да проличи при поредната щатска ревизия, предстояща след около месец, освен ако одиторите не поискат банковите извлечения, но за подобни случаи също си има трикове. Ех, ако разполагаше с малко повече време, за да замаже пролуките в счетоводството си… Бедата не е, че загуби тринайсет хиляди долара чрез неразумни залагания, а че ги загуби в неподходящ момент.

За да не се обърка, Веселяка придърпва клавиатурата и задава на компютъра команда да разпечата пълна извадка и от двете счетоводства за миналия месец. Като дойдат одиторите, драги, тези страници отдавна ще са натъпкани в машината за унищожаване на документи и превърнати в тесни хартиени ленти.

Нека преминем към друга форма на безумството. Следвайки указанията на собственика на Холидей Трейлър Парк, който по-сочва с треперещ пръст жилището на Френо, Джак завива по прашната алея, изпълнен с подозрения. Караваната „Еърстрийм“ на Танси е четвърта и последна в редицата, пък и е най-занемарена. Две са заобиколени от лехи с ярки цветя, а третата дори е оборудвана със зелени платнени навеси на райета, които й придават вид на истинска къща. По четвъртата каравана няма и следа от украси и подобрения. Тук-там в утъпканата, спечена пръст околовръст стърчат умиращи цветя и хилави плевели. Щорите на прозорците са спуснати. Гледката създава усещане за несрета и безнадеждност, примесено с нещо друго, което, ако се замисли, Джак бързо ще определи като упадък. Макар да не личи от пръв поглед, в тази каравана има нещо нередно. Нещастието я е загрозило както загрозява човека; когато Джак слиза от колата и тръгва към сгуриените блокчета пред входа, изпълняващи ролята на стъпала, червеят на съмнението го загризва още по-настоятелно. Вече въобще не знае защо е тук. Хрумва му, че в момента не може да направи нищо за Танси Френо, освен да я съжалява, поради което му е адски неловко.

После му идва наум, че съмнението всъщност прикрива истинските му чувства, свързани с безпокойството, породено от караваната. Въобще не му се иска да влиза в нея. Всичко останало са празни приказки, но няма друг избор, освен да продължи. Погледът му попада върху изтривалката — успокояващ елемент от нормалния свят, който вече започва да му се изплъзва — стига до дъсчената площадка и тропа на вратата. Отговор не следва. Танси сигурно още спи и няма никакво желание да се буди. На нейно място би останал в леглото колкото се може по-Дълго. На нейно място нямаше да става със седмици. Отново превъзмогва нежеланието си, потропва и виква:

— Танси? Събуди ли се вече? Отвътре се обажда тих гласец:

— От какво?

„О-ох“ — възкликва мислено той и уточнява:

— От сън. Аз съм Джак Сойер, Танси. Запознахме се снощи. Помагам на полицията и ти обещах днес да мина да те видя.

Към вратата приближават стъпки.

— Вие ли сте онзи, дето ми подари цветята? Той беше много мил човек.

— Аз съм.

Ключалката прещраква, валчестата дръжка се завърта. Вратата се открехва едва-едва. В тъмнината се мярва мургаво лице, проблесва око.

— Вие сте. Влизайте, бързо. Бързо! — Отдръпва се навътре и му прави път, колкото да се провре през пролуката. Веднага щом гостът влиза, тя хлопва вратата и отново я заключва.

Приглушената светлина, която позлатява завесите и щорите, сякаш подчертава сумрака в стаята. Над мивката е включена мъжделива крушка, друга слаба лампа осветява масичка, на която са поставени бутилка бренди с кафе, мръсна чаша, украсена с картинка на анимационен герой и албум с изрезки от вестници. Наполовина в осветеното поле попада и поставеният до масата нисък тапициран стол. Танси Френо се дръпва от прага и прави две грациозни стъпчици към новодошлия. Навежда глава и сключва длани под брадичката си. Той се ужасява от жадния стъклен блясък в погледа й. Тази жена не се вписва дори и в най-разтегливото определение за психическо здраве. Джак не знае какво да й каже.

— Бихте ли желали да… седнете? — С маниерен жест на любезна стопанка тя посочва дървен стол с висока облегалка.

— Разбира се, стига да не възразяваш.

— Че защо да възразявам? Аз ще седна на своя стол, защо вие да не седнете на онзи?

— Благодаря — отвръща Джак, сяда и проследява с поглед как домакинята пристъпва до вратата да се увери повторно дали е заключена. Доволна от резултата, му хвърля ослепителна усмивка и с леки стъпки доприпква до своя стол, движейки се грациозно като балерина. Джак я изчаква да седне и казва:

— Страхуваш се някой да не влезе ли, Танси? Затова ли заключваш?

— О, да — отвръща тя, привежда се и престорено бърчи чело като момиченце, което си придава сериозен вид. — Само че не някой, а нещо. И аз никога, никога вече не ще го пусна отново в къщата си, за нищо на света. Но вас ще ви пусна, защото сте много мил човек и ми подарихте онези прекрасни цветя. Освен това сте много красив.

— От Горг ли се криеш, Танси? От Горг ли се страхуваш?

— Да — превзето отвръща тя. — Ще пиете ли чаша чай?

— Не, благодаря.

— Е, аз пък ще пийна малко. Чаят е много, много хубав. На вкус прилича на кафе. — Повдига вежди и му отправя сияен въпросителен поглед. Той клати глава. Без да помръдва от мястото си, Танси си налива два пръста бренди. Джак забелязва, че героят от анимационен Филм на картинката е Скуби-Ду. Танси отпива от чашата:

— М-м, че вкусно. Имате ли си приятелка? Защото ако си нямате, бих могла да ви стана, особено ако по-често ми подарявате от онези прекрасни цветя. Сложих ги във ваза. — Произнася думата маниерно, като дама от висшето бостънско общество. — Виждате ли?

Момините сълзи вехнат на кухненския плот в буркан, пълен до половината с вода. Далеч от Териториите няма да изкарат дълго. Джак предполага, че не смогват на бързината, с която ги отравя този свят. Всяка капка добрина, която впръскват в заобикалящия ги мир, сякаш изпива съкровената им същност. Той си дава сметка, че Танси се крепи само благодарение на полъха от Териториите, излъчван от момините сълзи — когато те умрат, защитната маска на момиченце ще отиде по дяволите и лудостта ще я погълне. Готов е да си заложи главата, че лудостта е причинена от Горг.

— Самата аз имам гадже, обаче той не се брои. Казва се Лестър Мун, Бог знае защо Клюна и неговите приятели го наричат „Вонящото сирене“. Лестър изобщо не вони толкова, във всеки случай не и когато е трезвен.

— Разкажи ми за Горг.

Танси вирва кутре, надига чашата с картинката и отпива глътка бренди. После се намръщва:

— О, това е много неприятна тема.

— Искам да науча повече за него, Танси. Ако ми помогнеш, ще се постарая никога повече да не те безпокои.

— Наистина ли?

— Ако ми разкажеш всичко, ще открия убиеца на дъщеря ти.

— Не мога сега да говоря за това. Много е тъжно. — Танси изтупва въображаема троха от скута си. Лицето й се сгърчва, погледът й се променя. За миг пред Джак застава отчаяната, беззащитна Танси, която заплашва да се пръсне от лудост и скръб.

— Горг на човек ли прилича или е нещо друго?

Тя колебливо завърта глава първо наляво, после надясно. Възвръща си самообладанието и отново надява маската, зад която скрива истинските си чувства.

— Горг не прилича на човек. Хич даже.

— Вчера ми каза, че той ти е дал перото, с което се беше закичила. На птица ли прилича?

— Горг не прилича на птица, той е птица. И знаете ли каква. — Отново се привежда и придобива изражението на шестгодишно момиченце, което се кани да каже най-неприличните думи, които знае. — Гарван. Ето какво е той, един голям, стар гарван. Съвсем черен. Но не е лъскав. — Ококорва се, явно предстои да каже нещо много сериозно: — Горг е черният Плутонов бряг. Това е от едно стихотворение, което госпожа Норманди ни преподаваше в шести клас — „Гарванът“ от Едгар Алан По.

Като споделя тази подробност, Танси се изправя и самодоволно го измерва с поглед. Той подозира, че самодоволното изражение навярно е било присъщо на преподавателката по литература, ала погледът й положително не е бил жаден и някак нездрав като погледа на Танси.

— Черният Плутонов бряг не е в този свят — продължава тя. — Вие знаехте ли го досега? Простира се по продължение на този свят и отвъд него. Ако искате да отидете там, трябва да намерите вратата.

Джак внезапно осъзнава, че разговорът му напомня за срещата с Джуди Маршал, но пред него стои друга Джуди, лишена от онази дълбочина на душата и невероятна смелост, които бяха спасили от лудостта майката на Тайлър. В мига, в който споменът за нея изплува в съзнанието му, му се приисква да я види, при това желанието му е толкова силно, че тя му се струва ключът към загадката. Но ако тя е ключът, тя е и вратата, към която приляга ключът. Идва му да изскочи навън, да побегне от мрачната, налудничава атмосфера в караваната, да отложи срещата с „Гърмящата петорка“ и да подкара с висока скорост по магистралата към Ардън, към мрачната болница оттатък хълма, където лъчезарната Джуди Маршал е открила свободата, попадайки в психиатричното отделение.

— Но аз въобще не искам да я намирам, защото не искам да ходя там — напевно нарежда Танси. — Черният Плутонов бряг е лошо място. Там всичко е в пламъци.

— Откъде знаеш?

— Горг ми каза — шепнешком отвръща тя. Бързо отмества поглед и се втренчва в чашата с картинка на Скуби-Ду. — Горг обича огъня. Но не защото топли. Защото руши, а той много обича разрушението, Горг каза… — Тя клати глава и надига чашата. Но вместо да отпие, я накланя така, че течността да потече към ръба, сетне лочи като куче. Отново извръща поглед към Джак. — Мисля, че моят чай е вълшебен.

„Бас държа“ — мислено се съгласява той и сърцето му едва не се пръсва от жал за крехката, объркана Танси. — Тук не може да се плаче — заявява тя. — Стори ми се, че ви се плаче, но не може. Госпожа Норманди не позволява. Затова пък можете да ме целунете. Искате ли да ме целунете? — Разбира се, че искам. Но госпожа Норманди не разрешава и цеелувки.

— Така ли? — Танси отново близва от течността. — Да го отложим за после, като излезе от стаята. Освен това можете да ме прегърнете като Лестър Мун. Каквото ми прави Лестър, можете да ми правите и вие.

— Благодаря, Танси. Ще ми разкажеш ли какво друго ти каза Горг?

Тя накланя глава и ту хапе, ту свива устни.

— Каза, че е дошъл тук през една горяща дупка. И още, че съм майка и трябва да помогна на дъщеря си. В стихотворението дъщерята се казва Ленора, но истинското й име е Ърма. Освен това Горг ми съобщи… че един гаден старец е изял крака на моята Ърма, но можели да й се случат много по-лоши неща.

В продължение на няколко секунди Танси се затваря в себе си, сякаш изчезва зад неподвижен екран. Устните й са открехнати, дори не мигва. Когато най-сетне се завръща от мястото, на което се беше пренесла, напомня бавно оживяваща статуя. Говори толкова тихо, че гласът й почти не се чува:

— Моята задача беше хубавичко да го подредя. Само че вие ми дадохте онези красиви момини сълзи, пък и той не беше който трябва, нали?

На Джак му идва да изкрещи.

— Каза, че можело да й случат и по-лоши неща — недоверчиво шепне Танси. — Но не обясни какви, а направо ми показа. И докато гледах, изпитах усещането, че очите ми горят. Макар че виждах.

— Какво видя?

— Нещо много, много голямо, цялото от огън, което се издига високо в небето. — Млъква и по тялото й пробягва тръпка, която сгърчва лицето й, плъзва по жилите й и сякаш излита през връхчетата на пръстите й. — Ърма не е там. Не, не е там. Била е убита и гадният старец е изял крака й. Изпратил ми писмо, но аз така и не го получих. Горг ми го прочете. Не искам да мисля за това писмо. — Говори досущ като момиченце, което разказва история, чута отнякъде, или пък съчинена от самото него. Плътна завеса разделя Танси от онова, което е преживяла, именно тази завеса я крепи жива. Джак се пита какво ли ще се случи, когато момините сълзи увехнат.

— А сега — заявява тя, — щом няма да ме целунете, по-добре си вървете. Искам да остана сама.

Изненадан от решителния й тон, Джак се изправя и понечва да изрече някоя безсмислена любезност. Но Танси му посочва вратата.

Навън въздухът сякаш е натежал от неприятни миризми и вредни газове. В момините сълзи е имало повече сила, отколкото е предполагал — във всеки случай достатъчно, за да про чистят и освежат стаята на Танси. Земята, по която стъпва, е спечена като камък, въздухът е сух и някак кисел. На връщане към пикапа Джак диша насила, но знае, че това е единственият начин по-бързо да се пренастрои към нормалния свят. Към своя свят, макар да му се струва отровен. Има едно-единствено желание — да отпраши по шосе №93 към любимото място на Джуди Маршал, да се спусне оттатък хълма, да прекоси Ардън и паркинга пред болницата, да прекрачи портала, да преодолее съпротивата на доктор Спигълман и Джейн Бонд Надзирателката, докато се озове в живителното присъствие на Джуди Маршал.

Вече е почти убеден, че е влюбен в нея. Може би действително я обича. Знае, че има нужда от нея — Джуди е неговата врата и неговият ключ. Неговата врата, неговият ключ. Каквото и да означава това, е истина. Да, добре, жената, от която има нужда, е омъжена за изключително симпатичния Фред Маршал, но Джак не иска да се жени за нея; всъщност дори не иска да я люби, съвсем не — единственото му желание е да се изправи пред нея и да види какво ще се случи. Защото нещо ще се случи, ясно е като бял ден, но като се опита да си представи какво, пред очите му избликва фонтан от алени перца — далеч не онова, което се надява да види.

Изведнъж му се завива свят; подпира се на кабината на пикала, вкопчва се в дръжката на вратата. И двете повърхности парят до болка, затова бързо отдръпва длани и известно време ги размахва във въздуха. Качва се на колата, но и седалката се е нагорещила. Сваля стъклото и като си дава сметка, че светът наоколо е възвърнал обичайния си мирис, го жегва болка. Хубаво рае. На лято. Та накъде е потеглил? Странен въпрос, но като се връща на шосето и изминава трийсетина метра, отляво изниква ниската сива дървена постройка на бар „Санд“ и Джак без никакво колебание вкарва пикапа в абсурдно просторния паркинг, сякаш през цялото време е знаел, че идва именно тук. Търсейки сянка, бавно заобикаля сградата, където съзира единствения бегъл намек за градинско оформление — широко кленово дърво в отсрещния край на паркинга, издигащо се насред асфалта. Паркира доджа на сянка и слиза, но оставя стъклата свалени. На паркинга има само две други коли, от които лъхат горещи вълни.

Часът е единайсет и двайсет. Стомахът му се свива от глад, тъй като закуската му се състоеше от чаша кафе и препечена Филийка, намазана с мармалад, освен това се храни преди три часа. Предчувства, че го очаква дълъг следобед. Може би няма да е зле да похапне, докато чака мотоциклетистите.

Влиза през задната врата на бар „Санд“ и попада в тясно сервизно коридорче, което води към дълго правоъгълно помещение с лъскав бар в единия край и масивни дървени сепарета в другия. В средата му са поставени две билярдни маси, разделени от стена, на която е монтиран джубокс. В предния край на залата, на около три метра над измития дървен под, е монтиран голям телевизионен екран, който се вижда отвсякъде. След ослепителното слънце на паркинга барът се струва на Джак приятно затъмнен; когато погледът му привиква с полумрака, той различава мъждивите отблясъци, хвърляни от няколко лампи.

Барманът — вероятно прословутият Лестър „Вонящото сирене“ Мун — вдига поглед към новодошлия, после отново се зачита във вестник „Хералд“, който е разгърнал на плота. Когато новодошлият се настанява на високо столче от другата страна на бара, Вонящото сирене отново го поглежда. Джак си мисли, че човекът не изглежда толкова противен, колкото очакваше. Носи чиста бяла риза — едва няколко нюанса по-бяла от облото му дребно лице и бръснатата глава. Мун несъмнено има онова характерно полуделово-полунедоволно изражение на човек, който е поел семейния бизнес, но подозира, че призванието му е другаде. Интуицията подсказва на Джак, че именно това излъчване на уморено раздразнение е станало повод за прякора, лепнат му от мотоциклетистите, защото му придава вид на човек, който всеки момент очаква да надуши нещо лошо.

— Предлагате ли нещо за хапване? — пита го.

— Менюто е написано на таблото. — Барманът се извръща и посочва бяла дъска с подвижни букви. Хамбургер, чийзбургер, хотдог, братвурст, килбаса74, сандвичи, пържени картофи, пържен лук. Жестът му, който е намек за липсата на наблюдателност, постига целта си.

— Извинявайте, не обърнах внимание — промърморва Сойер. Онзи свива рамене.

— Среден чийзбургер с пържени картофи, ако обичате.

— Обяд се сервира след единайсет и трийсет, както е указано в менюто. Виждате ли? — Отново полуподигравателно посочва към таблото. — Но мама вече подготвя кухнята. Ще й дам поръчката сега, та да стане по-бързо.

Джак му благодари, барманът хвърля един поглед към телевизора и се скрива някъде. След няколко секунди се връща, отново поглежда към екрана и пита клиента какво иска за пиене.

— ДжинджиФилова бира.

Без да откъсва поглед от екрана, Лестър Мун пълни от канелката една халба и бутва чашата към Джак. После плъзва длан по плота, напипва дистанционното и казва:

— Надявам се, нямате нищо против, ама гледам тука един стар Филм. Голям смях. — Натиска някакъв бутон и Джак чува гласа на майка си, която казва: „Смоуки днес май се застоя. Кога ли ще се научи тоя хаймана да носи на пиене?“

Тъкмо да извърне поглед към екрана, и Лестър Мун го пита помни ли Лили Кавано.

— О, да.

— Като малък страшно я харесвах.

— И аз — отвръща Джак.

Веднага позна Филма — „Ужаса на Дедуд Гълч“, комедиен уестърн от 50-те години с участието и на популярния по онова време Бил Таунс, за когото зрителите още си спомнят с топлота и който е нещо като Боб Хоуп на бедняците — в ролята на страхлив комарджия и измамник, който пристига в бутафорното селце Дедуд Гълч, щата Аризона, и много скоро бива набеден за голям стрелец. Красивата и духовита собственичка на бара, известен като „Лейзи Ейт“, явяващ се средище на провинциалния обществен живот — Лили Кавано, е много тачена от сбирщината каубои, безделници, фермери, търговци, шерифи и всякаква друга паплач, които всяка вечер посещават заведението й. Тя изисква от редовните клиенти да оставят оръжията си на входа и да се държат прилично, което граничи с опо-панакс, тоест с невъзможното. В този епизод Лили е сама в заведението и се опитва да пропъди една досадна пчела.

„Пчела за кралицата на второкласните Филми“75 — с усмивка си казва Джак.

Лили преследва досадното насекомо с кърпа, мухоловка, парцал, колан. Пчелата ловко се изплъзва, кръжи из заведението, каца ту на бара, ту на масите за игра на карти, ту върху капачката на бутилката уиски, откъдето прескача по капачетата на съседните три бутилки, на капака на пианото, често изчаква противника — който се промъква крадешком и заобикаля издалеч — за да излети миг преди върху й да се стовари поредното оръжие. Епизодът представлява очарователна поредица от гегове, граничещи с фарса, и когато Джаки беше на шест или може би на седем години и едва ли не се напикаваше от истеричен смях при вида на инак оправната си майка, която не може да надхитри едно нищо и никакво досадно насекомо, изведнъж го загложди неудържимо любопитство как са накарали пчелата да се движи по желания от тях начин; майка му обясни, че тази пчела не е истинска, а вълшебна, и е направена в студиото за специални ефекти. Изведнъж Лестър Мун подмята:

— Така и не мога да си обясня как са накарали тая пчела да хвърчи накъдето те искат. Какво, да не би да са я обучили?

— Най-напред са заснели само нея — обяснява Джак, след като си казва, че в интерес на истината Вонящото сирене е съвсем приличен тип със страхотен вкус към актриси. — Пчелата е специален ефект, който е добавен впоследствие. Не е истинско насекомо, а картинка — анимация. Но изобщо не си личи, нали?

— Абсолютно. Сигурен ли сте? А откъде знаете, че е направено точно така?

— Четох в някаква книга — отвръща Джак с универсалния си отговор за подобни въпроси.

Издокаран в разкошен костюм на комарджия, Бил Таунс небрежно влиза през летящите врати на „Лейзи Ейт“ и се ухилва на собственичката, без да забележи, че тя тъкмо се прокрадва към пчелата, за пореден път кацнала върху полирания бар. Намислил си е да ухажва красивата собственичка на заведението, което си личи по наперената му походка.

„Май се връщаш за още, господинчо — посреща го Лили. — Хареса ти тук, а?“

„Съкровище, това е най-очарователният бар западно от голямата Мисури. Напомня ми на мястото, на което изпреварих Влак Джак Макгърк и пръв извадих револвера. Горкият Блак Джак. Така и не се научи кога да го вади.“

Бръмчейки като изтребител, вълшебната пчела — измислица в измислицата — каца върху шикозната шапка на Бил Таунс. Лицето му се криви от комичен ужас, сякаш е от каучук. Той размахва ръце, подскача като ужилен и пищи. Пчелата кръжи около паникьосания псевдострелец, демонстрирайки фигури от висшия пилотаж. Контешката му шапка пада, грижливо пригладената му коса пада на челото. Предпазливо се примъква към масата, истерично махва с ръка, скрива се под дървения плот и започва да вика за помощ.

Без да откъсва поглед от подхвърчащото насекомо, Лили отива до бара, взима чаша и сгънат вестник. Застава до масата, следейки с поглед кръжащата пчела. Мята се като тигрица и с помощта на чашата я захлупва на масата. Насекомото по-нечва да излети, но се удря в стъкленото дъно. Лили леко повдига ръба, подпъхва отдолу сгънатия вестник, после взима чашата като затиска с вестника отвора й.

Камерата се отдръпва и зрителят вижда страхливия комарджия, който надзърта изпод масата, докато красивата жена отваря летящата врата и пуска пчелата на свобода.

— Чийзбургерът ви е готов, господине — обажда се зад него ЛестърМун.

През следващия половин час Джак яде сандвича и се опитва да се потопи в „Ужаса на Дедуд Гълч“. Кюфтето е страхотно, номер едно, с онази сочност, която се получава само на добре намазнена скара, а картофките са божествени, със златиста хрупкава коричка, но вниманието му е насочено към Филма. Не защото го е гледал поне десет пъти — бедата е в Танси Френо. Определени нейни изказвания го разтревожиха. Колкото повече размишлява над думите й, все по-малко разбира какво става.

Според Танси гарванът на име Горг пристигнал от свят, разположен отвъд нашия и по протежението му. Вероятно е имала предвид Териториите. Нарече ги с една фраза от „Гарванът“ на По — „черният Плутонов бряг“, което е забележително постижение за неука жена като Танси, но описанието никак не подхожда на Териториите. Горг й бил казал, че в неговия свят всичко е в пламъци, а дори Прокълнатите земи не отговаряха на това описание. Джак помнеше Прокълнатите земи и странния влак, който пренесе двама им със Здравомислещия Ричард през огромната червена пустиня. Странни същества живееха там — човеци-алигатори и птици с брадати маймунски лица — но със сигурност нямаше пламъци. Прокълнатите земи бяха по-скоро следствие от някогашен катаклизъм отколкото действащ пожар. Какво друго каза Танси? „Нещо много, много голямо, цялото от огън, което се издига високо в небето.“ Какво е видяла, каква гледка е разкрил пред очите й Горг? Съдейки по описанието, нещо като гигантска горяща кула или висока постройка, обгърната от пламъци. Горяща кула, горяща постройка в горящ свят — нима е възможно да става дума за Териториите?

През последните четирийсет и осем часа той два пъти попадна в Териториите, но там срещаше единствено красота. Нещо повече от красота — пречистване. Най-съкровената истина, която Джак знае за Териториите, е, че те крият някакво свещено вълшебство — онова вълшебство, което се излъчва от Джуди Маршал. Благодарение на него Териториите даряват човешките същества с чудна благодат. Животът на онази удивително корава и толкова обична жена, която тъкмо прави Бил Таунс за смях на екрана, беше спасен с предмет, донесен от Териториите. И понеже е бил в Териториите — а може би и защото е държал Талисмана — почти всеки кон, на който залагаше, печелеше, дивидентите от всяка акция, която купуваше, се умножаваха тройно, при игра на покер всяка ръка, която му се паднеше, печелеше пода.

Тъй че за кой свят говори Танси? И какви са тези щуротии за Горг, който бил дошъл през горяща дупка?

При вчерашното си пренасяне Джак усети нещо неприятно, нещо нездраво, идващо от югозапад, и предположи, че именно там ще намери двойника на Рибаря. Трябва да убие и Рибаря и двойника — няма значение кой ще бъде пръв — след смъртта му силите на другия ще отслабнат. Но…

Пак няма логика. Когато пътуваш между световете, просто се пренасяш — не е нужно да палиш огън на края на света, за да преминеш в друго измерение.

Няколко минути преди дванайсет часа рев на мотоциклети заглушава гласовете от екрана.

— Ъ-ъ, господине, не знам дали не е време да си вървите — подхвърля Мун. — Това е…

— „Гърмящата петорка“ — довършва Джак. — Знам.

— Хубаво. Просто някои клиенти си изкарват акъла, като ги видят. Но ако човек се държи добре с тях, всичко е наред.

— Зная. Няма причини да се тревожите.

— Искам да кажа, че ако ги почерпите бира или нещо друго, няма да ви закачат.

Джак слиза от високото столче и фиксира с поглед бармана.

— Лестър, не се страхувай. Те идват при мен.

Онзи мига на парцали. Едва сега на Джак му прави впечатление, че веждите му са тънички и извити като на жена-вамп от 20-те години.

— Ами аз тогава най-добре да взема да наточва една кана пиво. — Изважда грамадна кана изпод бара, поставя я под кранчето на „Кингсланд“ и го отвърта. В съда руква плътна струя кехлибарена течност, която започва да се пени.

Бученето на мотоциклетите се превръща в грохот — вече са пред сградата — после рязко замлъква. В заведението връхлита Клюна Сейнт Пиер, следван от Доктора, Мишока, Съни и Кайзера Бил. Приличат на викинги и Джак се радва, като ги вижда.

— Сирене, спри тоя телевизор, ега ти — реве Клюна. — И не сме дошли да пием, тъй че излей тая кана в мивката. То и без друго, както наливаш, всичкото е пяна. После моментално се омитай в кухнята при майка си. Имаме да свършим с този човек една работа, която тебе хич не те засяга. — Добре, Клюне — угоднически се съгласява Мун. — Само една секунда.

— Дадено, но нито миг повече.

Клюна и останалите се нареждат на бара — някои се зверят предизвикателно на Сиренето, други съзерцават Джак с малко по-дружелюбен поглед. Мишока още носи плитчици и се е намазал под очите със светлоотразяващ черен крем, поради което прилича на футболист. Кайзера Бил и Съни отново са вързали косите си на опашки. Бирата и пяната изтичат от каната и се процеждат в канала.

— Изчезвам, момчета — с треперщ гласец произнася Мун, стъпките му заглъхват към кухнята. Хлопва се врата.

Членовете на „Гърмящата петорка“ се разпръсват и се нареждат пред Джак. Повечето отново скръстват ръце на гърдите си, мускулите им изпъкват.

Джак избутва чинията в другия край на бара и казва:

— Преди снощните събития някой от вас чувал ли беше за Джордж Потър?

Джак се е подпрял на ръба на билярдната маса, извърнат с лице към Клюна и Доктора, които са се настанили на високите столчета и се облягат на бара. Кайзера Бил, който стои до Клюна, е свел глава и притиска пръст към устните си. Мишока се е изтегнал на втората билярдна маса и подпира глава на ръката си. Съни удря един в друг юмруците си и с мрачно изражение крачи между бара и джубокса.

— Ама сигурен ли си, че не каза „Блийк Хаус“, като романа на Дикенс? — пита Мишока.

— Сигурен съм — отговаря Джак и си напомня, че не е нужно да се учудва всеки път, когато някое от момчетата даде да се разбере, че има университетско образование. — Каза „Блак Хаус“.

— Боже господи, почти ми се струва, че… — Мишока тръсва глава.

— Как се казваше предприемачът? — повторно пита Клюна.

— Бърнсайд. Първото му име вероятно е Чарлс, известен още с прякора „Приятелчето“. Това не е истинското му име, сменил го е много отдавна, преди това се е казвал нещо като „Биър Стейн“.

— Биърстейн? Бърнстейн?

— Това се опитвах да кажа.

— И ти мислиш, че той е Рибаря.

Джак кима. Клюна напрегнато се взира в него, сякаш се опитва да проникне чак в задния му мозък.

— С каква вероятност?

— Деветдесет и девет процента. Той е подхвърлил снимките в стаята на Потър.

— По дяволите! — Клюна рязко се изправя и минава зад бара.

— Длъжен съм да се уверя, че няма да пропуснем най-елементарното. — Навежда се и след малко се изправя с телефонния указател в ръка. — Разбираш ли какво имам предвид? — Отваря справочника на бара, прелиства няколко страници, връща се няколко страници и проследява с дебелия си показалец колонката с фамилни имена. — Няма Бърнсайд. Лоша работа.

— Но идеята е добра — отвръща Джак. — Вече я изпробвах тази сутрин.

На връщане от джубокса Съни спира и завира пръст в лицето на Джак.

— Кога е била построена тая смотана къща?

— Преди трийсетина години. През седемдесетте.

— Хубаво, ама по онова време сме били още хлапета в Илинойс. Защо мислиш, че знаем нещо за нея?

— Защото непрекъснато обикаляте с мотоциклетите. Казах си, че има доста голяма вероятност да сте попадали на нея. Освен това била населена с духове — това са обичайните слухове за подобни къщи. „Но не и за тази“ — добавя мислено. Обичайно се приема, че една къща е населена с призраци, когато е стояла необитаема няколко години, или когато в нея се е случило нещо ужасяващо. В конкретния случай обаче самата къща е ужасяваща и хората, които инак биха я обсъждали, почти не си я спомнят. Съдейки по отговора на Дейл, Блак Хаус някак си се е скрила в собствената си несъществуваща сянка.

— Помислете малко. Опитайте се да си спомните. Откакто живеете във Френч Ландинг, чували ли сте някога за къща, над която тегне проклятие? Блак Хаус причинявала нещастия на хората, които са я строили. Работниците я мразели, защото се страхували от нея. Казвали, че като се доближиш, не виждаш собствената си сянка. Твърдели, че била обитавана от духове още докато я изграждали! В крайна сметка всички работници напуснали и Бърнсайд трябвало да довърши строежа сам.

— Значи се намира на някое усамотено място — отбелязва Доктора. — Очевидно подобно чудо надали ще го изтъпанят на показ. Не ще да е в квартал като Либъртивил. Не вярвам да се окаже на Робин Худ Лейн.

— Именно — кимва Джак. — Май трябваше да спомена тази подробност. Потър ми каза, че била „малко встрани от пътя“, както се изрази той, в някаква просека. Значи Доктора има право, къщата наистина се намира в гората. На някое усамотено място.

— Хей, хей, хей — провиква се Мишока, провесва крака от масата сумтейки, се изправя. Присвива очи и се плясва с месестата си длан по челото. — Хм, ако взема сега и да си спомня… — Изръмжава нетърпеливо.

Какво? — Гласът на Клюна гръмва двойно по-силно от обикновено и думата отеква като шума от паве, изпуснато върху циментов тротоар.

— Сигурен съм, че съм го виждал това смотано място — отвръща Мишока. — Стори ми се някак познато още щом заговорихте за него. Върти ми се нещо в главата, ама не мога да се сетя точно какво. Като се замисля — да се помъча да си спомня, де — все ми се привиждат едни такива играещи светлинки. Когато Джак каза, че било затънтено, веднага разбрах какво иска да каже. Представих си го съвсем ясно. Обградено с блещукащи светлинки.

— Няма начин къщата, за която говориш, да е черна — намесва се Джак.

— Естествено, че е черна. В действителност нямаше светлинки, но аз ги видях. — Мишока поднася на околните това свое заключение, сякаш е съвършено логично.

Съни иронично се изсмива, Клюна клати глава и възкликва:

— Егати!

— Не разбирам — упорства Джак.

Сейнт Пиер му прави знак да замълчи и се обръща към Мишока:

— Да не говориш за юли-август преди две години? — Естествено. Лятото на върховния асид. — Той поглежда изпод око Сойер и се усмихва. — Преди две години докопахме един страхотен, ама направо божествен асид. Едно листче ти държи влага пет-шест часа, през които се наслаждаваш на най-невероятни игри на съзнанието. Нито веднъж не се случи някой да изпита нещо кофти. Направо беше жестоко, нали се сещаш?

— Май да.

— Не ти пречи да ходиш на работа, нито да управляваш мотоциклет. Яхваш машината и духваш накъдето ти видят очите. Ежедневните задължения изглеждаха фасулска работа. Никакви странични ефекти, функционираш на някакви свръхнива, далеч над познатия ти максимум.

— Тимъти Лиъри76 явно не е бил чак толкова заблуден — отбелязва Доктора.

— Господи, беше фантастично — продължава Мишока. — А като го изразходвахме до дупка, всичко свърши. Тая история с асида, имам предвид. Като не можеш да си намериш точно от него, въобще не си струва да се друсаш. Така и не разбрах откъде се взе.

— Не ти и трябва да знаеш — промърморва Клюна. — Повярвай ми.

— Значи си бил на асид, като си видял Блак Хаус — отбелязва Джак.

— Именно. Затова видях светлинките.

Клюна задава въпрос, като натъртено произнася всяка дума:

— И къде е тя, Мишок?

— Не знам с точност. Чакай малко, остави ме да говоря. Случи се през същото лято, когато свалих Нанси Хейл, помниш ли я?

— Разбира се. Жалко за момичето. — Извръща поглед към Джак и пояснява: — Непосредствено след края на лятото малката Нанси почина.

— Тази история ме скапа — продължава Мишока. — За отрицателно време Нанси сякаш разви алергия към въздуха и слънцето. Постоянно й беше зле. Избиваха я обриви по цялото тяло. Не можеше да излиза на открито, защото очите я боляха от светлината. Лекарят не можа да разгадае какво й е и я заведохме в голямата болница в Ла Ривиер, но и там не успяха да й поставят диагноза. Консултирахме се и с няколко души от клиниката „Мейо“, ала напразно. Нанси буквално се топеше пред очите ми, и то в страшни мъки. Да ти се скъса сърцето. Моето поне се късаше.

Дълго мълчи, взирайки се в ръцете си, а останалите не обелват и дума. Най-сетне той вдига глава и продължава:

— Ето какво си спомням. Случи се една събота… с Нанси бяхме взели от върховния асид, бяхме на фаза и се разкарвахме по разни приятни места. Ходихме в градината край реката в Ла Ривиер, после отпратихме с мотоциклета до Дог Айлънд и Лукаут Пойнт. След това се върнахме и се качихме на скалата… страхотна красота. Никак не ни се прибираше и продължихме да се разхождаме. По едно време Нанси забеляза табела с надпис: „ПРЕМИНАВАНЕТО ЗАБРАНЕНО“, покрай която съм минавал сигурно десетки пъти, без да я забележа. — Поглежда Джак Сойер и добавя: — Не съм сигурен, но ми се струва, че е близо до магистрала №35.

Джак кима.

— Ако не бяхме на асид, приятелката ми за нищо на света нямаше да забележи оная ми ти табела… Чакай, чакай, започвам да си припомням. „Какво е това?“ — пита тя, а аз гледах, гледах, и кълна ви се, едва на третия път я забелязах… една такава очукана и изкривена, с ръждясали дупки от куршуми. Скрита сред клоните. „Явно не искат никой да припарва до пътя — вика Нанси. — Какво ли крият там?“ „Какъв път?“ — питам, и едва тогава го забелязвам. При това „път“ е много силно казано. По-скоро беше пътека, широка колкото да мине кола, при това съвсем малка. От двете страни се издигаха дървета с дебели стволове. Честно казано, не смятах, че там има скрито нещо кой знае колко интересно; мислех си, че ще се натъкнем най-много на някоя срутена барака. Нещо не ми хареса как изглежда.

— Извинявай, какво означава „не ми хареса как изглежда“? — намесва се Клюна. — Виждал съм те да се завираш в какви ли не дупки, за които знаеш, че хич не са цвете. Не ми се прави на загадъчен, Мишок!

— Абе, аз ти казвам как беше, а ти го наричай както си щеш. Табелата сякаш го казваше съвсем ясно: „СТОЙ НАСТРАНА ЗА ТВОЕ ДОБРО.“ Навяваше някакво гадно усещане.

— Защото самото място е било гадно — намесва се Съни. — виждал съм такива места. Те просто не те искат и недвусмислено ти го показват.

Клюна го измерва с поглед и отсича:

— Хич не ме интересува колко е гадно. Ако Рибаря действително живее там, отивам и въобще не ми дреме.

— И аз идвам с теб, ама чакай да си довърша разказа. Предложих на малката да зарежем тая работа и да идем да хапнем пържено пиле, което, съчетано с асида, щеше да ни се стори като райска храна или както там го е казал Колъридж, само че Нанси настояваше да тръгнем по пътеката тъкмо защото се чувстваше по същия начин. Много си падаше по експертиментите и беше ужасно опърничава. Та завих към гората, а малката седи зад мен и вика: „Мишок, не се лигави, дай малко газ“, и аз я послушах; всичко наоколо ми се вижда едно такова адски особено и скапано, но различавам единствено пътеката, която се вие между дърветата, и някакви гадости, които знам, че не са там.

— Дай пример — настоява Съни, все едно е учен, който провежда експеримент.

— Ами, едни тъмни силуети, които заставаха край пътя и ме зяпаха през дърветата. Някои дори хукнаха насреща ми, но аз минах през тях като през дим. Не зная, може пък наистина да са били дим.

— Глупости, било е от дрогата — възразява Клюна.

— Може би, но не останах с такова впечатление. Не забравяй, че върховният асид никога не причинява халюцинации. Както и да е, малко преди да се натъкнем на гадорията, ни в клин, ни в ръкав ми щукна за Киз Мартин. Това си го спомням отлично. Стори ми се, че я виждам пред себе си… изглеждаше досущ както когато я качих в линейката.

— Киз Мартин — повтаря Клюна. Мишока се обръща към Джак:

— Киз беше едно мое гадже от времето, когато бях в университета. Все ни се молеше някой от нас да я повози, един ден Кайзера й разреши да покара неговата машина. Киз адски се изкефи. Но не щеш ли, мина през някаква вейчица…

— Не беше баш вейчица — уточнява Доктора. — По-скоро клонче. Беше бая дебело — може би пет сантима в диаметър.

— Което е напълно достатъчно да те извади от равновесие, особено ако не си много опитен — обяснява Мишока. — Та мина тя през клончето, а моторът се капична; Киз изхвърча от седалката и се просна на пътя. Направо ми спря сърцето, като я видях.

— Загина на място, разбрах го още като видях под какъв ъгъл е отметната главата й — продължава разказа Доктора. — Дори нямаше смисъл от изкуствено дишане. Покрихме я с якетата и аз отидох да викам „Бърза помощ“. Десет минути по-късно я натовариха на линейката. Добре, че едното момче от екипа ме позна от стажа в спешното, иначе можеха да ни създадат проблеми.

— Тъкмо се питах наистина ли си лекар — казва Джак.

— Специализирах хирургия и изкарах задължителния стаж в болницата, след което зарязах всичко — усмихва се Доктора. — Изведнъж ми се стори много по-забавно да се мотая с тия момчета и да се занимавам с пивоварство, отколкото по цял ден да кълцам хората.

— Мишок! — обажда се Клюна.

— Н-да. Но да се върнем към онази история. Тъкмо когато стигнах до завоя на тесния път, насреща ми излиза Киз, виждам я съвсем ясно. Очите й затворени, главата й е клюмнала като лист, който всеки миг ще се отрони. „Само това ми липсва“ — викам си. И пак ме разтресе с пълна сила… чувството, което изпитах, като я видях тогава, на шосето. Казвам ви, изпаднах в амок. Това е точната дума — амок.

Като влязох в завоя, от гората се разнесе ръмжене на куче. И то такова, че тръпки ме побиха Все едно се бяха събрали двайсет огромни кучета, от бесни по-бесни. Направо имах чувството, че ще ми се пръсне главата. Вдигам поглед да видя вълча глутница ли се задава насреща ни, какво ли, обаче ми отне известно време, докато проумея, че причудливият, смътен силует насреща ни е къща. Черна къща.

Малката Нанси ме заудря по гърба и по главата и взе да крещи да спра. Аз, повярвайте ми, нямах нищо против, защото от всичко на света най-малко исках да се приближа до постройката. Набивам спирачки, а Нанси скача от мотора и започва да драйфа край пътя. Държи се за главата и драйфа ли, драйфа. На мен краката ми са като гумени, изпитвам тежест в гърдите. А онова нещо — знам ли какво е било — продължава да беснее в гората и вече приближава. Пак поглеждам към края на пътеката и виждам, че уродливата къща продължава навътре в гората, все едно пълзи между дърветата, само дето стои на едно място. И колкото повече я гледаш, по-голяма става! В този миг забелязвам светлинките, които танцуват около нея, но и те ми се струват опасни. „Стой настрана, Мишок — викат, — махай се оттук.“ На верандата виси втора табела с надпис „ПРЕМИНАВАНЕТО ЗАБРАНЕНО“ и тази ми ти табела… Господи, все едно проблесва като светлинна реклама, сякаш ме предупреждава: „ТОЗИ ПЪТ НЕ СЕ ШЕГУВАМ.“

Струва ми се, че главата ми ще се разцепи, но хващам Нанси, Мятам я на мотора, тя увисва на гърба ми като чувал с картофи.

Ритам стартера, обръщам и се разкарваме оттам. Като се прибрахме у дома, малката се тръшна на легло, три дни не можах да я вдигна. Аз самият имах чувството, че случилото почти се е заличило от паметта ми. Цялата история някак си се обви в мрак. В съзнанието ми. И без това почти нямах време да мисля за тия работи, защото Малката Нанси се разболя и през цялото си свободно време бдях над нея. Доктора й предписа нещо за понижаване на температурата и тя се пооправи, след което продължихме да пием бира, да пушим трева и да се скитаме с мотора както преди, но вече не беше същата. В края на август състоянието й отново започна да се влошава и се наложи да я закарам в болницата. През втората седмица на септември, макар да се бореше със зъби и нокти, Нанси почина.

— Едра ли беше приятелката ти? — пита Джак, представяйки си жена с размерите на самия Мишок.

— На ръст и като телосложение беше горе-долу като Танси Френо — отвръща Мишока, явно изненадан от въпроса. — Вдигах я с една ръка.

— Но не си разказвал тази история на никого, така ли? — На кого да я разкажа? Първо, буквално се бях поболял от тревога по Нанси, пък и историята с къщата съвсем ми беше изфирясала от главата. Но с причудливите работи е така. Вместо да ти се набият в съзнанието, веднага се заличават.

— Много добре те разбирам — промърморва Джак.

— Май и аз те разбирам — обажда се и Клюна, — но мисля, че дрогата те е накарала да се откъснеш от действителността. Ама все пак си я видял… Блак Хаус, де.

— Много си прав.

Клюна се втренчва в Джак.

— А ти твърдиш, че Рибаря — оня изрод Бърнсайд, е построил къщата.

Джак кима.

— Може пък и да живее в нея и да е инсталирал какви ли не устройства да плашат хората.

— Възможно е.

— Тогава ще трябва Мишока да ни заведе на магистралата — да видим дали ще открием пътеката, за която говори. Ти ще дойдеш ли с нас?

— Не мога — отвръща Джак. — Най-напред трябва да се видя с една жена в Ардън, която според мен също може да ни помогне. Тя държи друго късче от мозайката, но не мога да ви обясня за какво става дума, преди да се срещна с нея.

— Значи знае нещо?

— О, да. Знае нещо.

— Добре тогава! — отсича Клюна и става от високото столче. — Както искаш. Но после непременно трябва да поговорим.

— Слушай, непременно трябва да влезем заедно в черната къща. Не знам какво ни чака там и какво ще видим… — Джак млъква, опитвайки се да намери подходящи думи. Сейнт Пиер пристъпва от крак на крак — личи си, че изгаря от нетърпение да издири леговището на Рибаря. — Затова ще ви трябвам. Нещата са много по-сложни, отколкото си мислиш. Съвсем скоро ще разберете за какво говоря и ми се струва, че вие сте в състояние да го проумеете, но ако се опитам да ви разкажа сега, няма да ми повярвате. Като му дойде времето, ще ви трябвам, за да ви водя, ако изобщо успеем да преминем. Ще се благодарите, че съм с вас. Моментът е критичен и никой няма интерес нещата да се оплескат.

— Защо мислиш, че аз ще ги оплескам? — с измамна кротост пита Клюна.

— Всеки ще ги оплеска, ако не разполага с последния къс от мозайката. Потърсете пътеката, която се отклонява от магистралата. Вижте дали Мишока ще успее да намери къщата, която е видял преди две години. Огледайте я отвън, но за нищо на света не влизайте без мен! Върнете се тук и ме чакайте, ще дойда веднага щом се освободя. Надявам да се върна най-късно до три часа.

— Точно къде в Ардън отиваш? Може да се наложи да те потърся.

— В лютеранската болница на Френч Каунти. Ще посетя пациентка, настанена в отделение Г. Ако не могат да ме намерят, оставете съобщение на името на някой си доктор Спигълман.

— Отделение Г, значи? — мърмори Клюна. — Днес май всички са полудели. Добре, може и да се задоволя само с оглед, стига да съм сигурен, че по някое време днес следобед ще ми обясниш как се сглобява мозайката, което според теб съм твърде тъп да схвана.

— Ще стане съвсем скоро, приятелю. Развръзката е близо. А ти може да си всякакъв друг, но не и тъп.

— Сигурно си бил страхотно ченге. Хем смятам, че половината ти приказки са врели-некипели, хем просто не мога да не ти вярвам. — Клюна се обръща и удря с юмруци по барплота: — Сирене! Вече е чисто. Можеш да довлечеш от кухнята бледоликия си задник.

Глава 19

СЛЕД КАТО членовете на „Гърмящата петорка“ яхват мотоциклетите си и напускат паркинга на бар „Санд“, Джак също потегля, но засега ще го оставим да пътува сам на север по шосе №93 към любимата гледка и болничното отделение на Джуди Маршал. Мотоциклетистите също потеглят към неизвестността, но за тях неизвестността отстои в западна посока по магистрала №35, в страната на непрестанно увеличаващо се минало, а ние искаме да разберем какво ще открият там. Не изглеждат Бог знае колко угрижени — още излъчват непоклатимата увереност, с която връхлетяха в бар „Санд“. Всъщност никога няма да ги видите разтревожени, тъй като в ситуации при които друг на тяхно място би се притеснил или обезпокоил, просто стават нападателни. Страхът също им въздейства по-различно отколкото на останалите хора: в редките моменти, когато го изпитват, в общи линии им е приятно. Според тях страхът е възможност, дадена свише, да фокусират колективната концентрация. Благодарение на забележителната им солидарност тази концентрация е могъща. За онези, които не са мотоциклетисти и не са служили в морската пехота, солидарността се изчерпва със състраданието, подтикващо ни да утешаваме опечалените си приятели, но за Клюна и веселата му дружина солидарността е синоним на увереността, че винаги има на кого да разчиташ. Те са отговорни един за друг и ясно го съзнават. За членовете на „Гърмящата петорка“ наистина важи максимата, че съединението прави силата.

Но схватката, към която летят с мощните си мотоциклети, няма прецедент или аналог в досегашния им опит. Блак Хаус е нещо непознато и всеки един от тях усеща как от тази непознатост — дори само от цялата тази чудатост в историята на Мишока — го свива под лъжичката.

Отначало, докато стигат на петнайсетина километра западно от Сентралия, където равнината отстъпва място на гората, простираща се чак до пансиона „Макстънс“, Клюна и Мишока карат един до друг. От време на време Сейнт Пиер отправя безмълвен въпрос към своя приятел. Онзи все клати глава, но третия път придружава жеста с красноречиво махване на ръка: „Стига ме тормози, ще ти кажа, като стигнем.“ Клюна изостава, а Съни, Кайзера Бил и Доктора решават, че това е знак да се преустроят в колона по един.

Шествието води Мишока, чийто поглед постоянно бяга встрани и претърсва гората от дясната стана на магистралата. Пътечката и без това трудно се забелязва, а за две години сигурно съвсем се е скрила в пущинака. Той се оглежда за очукана бяла табела с надпис „ПРЕМИНАВАНЕТО ЗАБРАНЕНО“. Сигурно и тя вече се е скрила сред новите издънки. Намалява скорост и се движи едва с шейсет километра в час. Един по един и останалите се нагаждат към новото темпо, съвсем плавно и с вещина, придобита от дългия опит. От петимата единствен Мишока е виждал мястото, което търсят, а той дълбоко в себе си въобще не може да повярва, че повторно е тръгнал за там. Отначало се зарадва колко бързо и лесно изплува споменът от мрачното си подземие, но сега вместо усещането, че почти без усилие си е възвърнал изгубен миг от живота, има чувството, че е захвърлен на произвола на онзи забравен следобед. Тогава опасността бе сериозна — той не се съмнява, че някаква могъща, страховита сила го е докоснала с предупредително размахан пръст — но сега е още по-голяма. Споменът го върна и към едно печално заключение, което отдавна бе пропъдил: истинската причина за смъртта на Нанси Хейл беше уродливата постройка, която Джак Сойер наричаше „Блак Хаус“ — със същия успех къщата можеше да се срути и да я смаже под развалините си. Повече морална, отколкото физическа, грозотата на Блак Хаус сякаш излъчваше отровни газове. Малката Нанси стана жертва на невидимата отрова в онази ръка, която ги докосна с предупредителен пръст — Мишока трябва да приеме този факт, без да му трепне окото. Чувства на раменете си крехките ръце на Нанси, тъничките им кости сякаш са обвити с разлагаща се плът.

„Ако бях висок не един и осемдесет и пет, а един и петдесет и осем, и ако тежах петдесет и два килограма, а не сто и четирийсет, сигурно и аз щях вече да гния“ — размишлява той.

Но и орлов поглед да има, друг трябва да открие тесния път и очуканата табела, защото колкото и усилено да се взира, Мишока никога няма да ги забележи. Подсъзнанието му вече е гласувало с пълно мнозинство решение по въпроса.

Всеки един от останалите — Съни, Доктора, Кайзера и дори Клюна — също са намерили връзка между смъртта на Нанси и Блак Хаус, и на тях е хрумнало, че ако не беше здрав като бик, и Мишока щеше да е мъртъв. Съни Кантинаро, Док Амбърсън, Кайзера Бил Страснър и особено Клюна Сейнт Пиер обаче смятат, че с каквато и отрова да е защитен черният дом, то тя е създадена в лаборатория, и то от човешки същества, които са знаели какво правят. Тези четирима мъже се осланят на познатата и някака първична сигурност, която още от колежа са свикнали да изпитват, когато са заедно; ако нещо ги притеснява, то това е, че не Клюна, а Мишока Бауман води колоната И макар че самият Сейнт Пиер отстъпи мястото на лидер, фактът, че Мишока е заел челна позиция, съдържа елемент на неподчинение, на бунт: всемирният ред е едва доловимо нарушен.

Като се озовават на двайсет метра от владението на Макстън, Съни решава да сложи край на този фарс, пришпорва мотоциклета, с трясък задминава приятелите си и се изравнява с водача. Мишока го поглежда с известно безпокойство, а Съни му прави знак да отбие встрани.

Когато всички спират, Мишока възкликва:

— Какъв ти е проблемът, бе, Съни?

— Ти си ми проблемът. Или си изпуснал отклонението или нещо куца в тая работа.

— Нали казах, че не съм много сигурен точно къде се намира. — С почти неизмеримо облекчение той установява, че ръцете на мъртвата Нанси вече не се впиват в раменете му.

— Изобщо не се учудвам. Нали си бил друсан до козирката с асид!

— С готин асид!

— Все тая, но натам странични пътища няма, в това поне съм сигурен. Гората се простира чак до пансиона за старите куфалници.

Мишока се взира замислено нататък, сякаш пътеката като нищо може да се окаже именно там, макар да знае, че не е.

— Мамка му, вече почти влязохме в града. Оттук се вижда Куин Стрийт.

— Н-да. Добре… — отговаря, като си мисли, че веднъж да стигне Куин Стрийт, ръцете на мъртвата му приятелка завинаги ще го оставят на мира.

Клюна избутва до тях своята машина марка „Електра Глаид“ и пита:

— Какво му е добрето, Мишка? Съгласен ли си, че сме го подминали, или въобще не е тук?

Онзи навъсено оглежда пътя, по който дойдоха.

— Дявол го взел. Струва ми се, че е някъде тук, освен ако тогава не съм бил напълно ошашавен.

— Стига, бе, как е възможно? — ядосва се Съни. — На идване огледах всеки сантиметър гора и не забелязах никакво отклонение. А ти, Клюн? Случайно да си забелязал табела с надпис „ПРЕМИНАВАНЕТО ЗАБРАНЕНО“?

— Не разбираш — обяснява Мишока. — Тая гадост не иска да бъде видяна.

— Май трябваше да отидеш със Сойер в психиатрията. Там ще бъдеш на почит.

— Съни престани! — сопва се Клюна.

— Слушай какво ще ти кажа! — възбудено възкликва Мишока. — Кракът ти не е стъпвал на онова място, нали? Тъй че кой от двама ни по-добре знае за какво става дума?

— Писна ми да ви слушам — отсича Клюна. — Мишок, още ли смяташ, че е някъде тук? — Доколко си спомням, да.

— Значи сме го пропуснали. Ще се върнем да огледаме още веднъж, а ако не го намерим, ще търсим другаде. Разполагаме с достатъчно време.

— Откъде си толкова сигурен? — иска да знае Съни. Гложди го неприятно предчувствие и дори страх, който се опитва да прикрие с войнственото си поведение. Сто пъти би предпочел да се върне в бар „Санд“, да изпие на един дъх кана „Кингсланд“ светло и да всява смут в душата на Сиренето, вместо като кръгъл глупак да се шляе по пътищата.

Клюна го измерва с поглед, в който проблесват опасни пламъчета:

— Ти знаеш ли друго място с достатъчно дървета да мине за гора?

Съни моментално отстъпва. Клюна за нищо на света няма да се откаже от търсенето и да се върне в бар „Санд“. Захванал се е с тази работа и няма да се откаже, докато не я приключи. Причината до голяма степен е дъщеричката му Ейми, но и Джак Сойер има пръст. Там е работата, че Сойер снощи направо му взе акъла, в резултат на което сега Клюна го гледа в устата и само чака какво ще каже. Съни не вижда смисъл в тази работа, но Клюна командва парада, тъй че за момента сигурно ще се наложи да се юркат като новобранци. Но ако тази програма за съдействие на ченгето продължи повече от два дни, Съни смята да си поприказва с Мишока и Кайзера. Доктора винаги взима страната на Сейнт Пиер, независимо за какво става дума, докато другите двама може би ще се вслушат в гласа на разума. — Добре тогава — отсича Клюна. — Куин Стрийт отпада. Знаем, че скапаният път е някъде в този отрязък. Ще се върнем и ще огледаме още веднъж. Ще се движим в колона. Мишка, ти водиш.

Мишока кима и се подготвя ръцете на мъртвата Нанси отново да се впият в раменете му. Рита стартера и поема начело на колоната. Клюна се устройва зад него, следван от Съни, Доктора и Кайзера.

„Пет чифта очи — мисли си Съни. — Не го ли открием сега, никога няма да го видим. Както и ще стане, защото просеката сигурно въобще не е тук и ще трябва да огледаме половината щат, докато я открием. Мишока и мацето му като се друсаха с оня асид, навъртаха стотици километри, а после си мислеха, че са отскочили до съседната пряка.“

Всички изучават внимателно дърветата от отсрещната страна на пътя. Пет чифта очи, както би се изразил Съни, се плъзгат по плътната стена от дъбове и ели. Мишока е наложил странно темпо и дърветата сякаш пълзят. При тази скорост се различава дори мъхът по стволовете на дъбовете и ярките слънчеви петна по сивокафеникавата покривка под дърветата, подобна на нагърчено кече. Зад първата редица дървета — часовите — се простира скрит свят, пронизван от снопове слънчева светлина, изпълнен с барикади от мъртви клони. Между дебелите дънери подобно на лабиринт се вият пътеки, които не са никакви пътеки и извеждат на тайнствени полянки. Изведнъж погледът му е привлечен от цяло семейство катерички, които правят катеричи дом сред клоните, преплитащи се в рехав балдахин. Освен симпатичните пъргави животинки на очи се набива и ято птици.

Всичко това му напомня за неизбродните гори на Пенсилвания, които кръстосваше като хлапак, преди родителите му да продадат къщата и да се преместят в Илинойс. Онези гори криеха несравнимо блаженство, каквото не е срещал никъде другаде. Подозрението, че Мишока се е объркал и не търсят където трябва, все повече се задълбочава. Одеве спомена за гадните места и е абсолютно сигурен, че е виждал поне едно такова. От опит знае, че гадните места най-често се намират на граница или близо до граница.

През лятото след завършването на гимназията заедно с двамата му най-добри приятели, също като него луди на тема мотоциклети, предприеха поход до Райс Лейк, щата Уисконсинкъдето живееха две негови братовчедки, които бяха достатъчно красиви, че да се изфука с тях пред съучениците си. Сал и Хари си паднаха по момичетата, според които пък мотоциклетистите бяха много секси и екзотични. След като изкара два дни в ролята на петото колело (или петото и шестото, зависи от гледната точка), Съни предложи да удължат пътуването с една седмица и с образователна цел, преди да се приберат у дома, да отскочат до Чикаго и да изхарчат всичките си останали пари за бира и курви. Сал и Хари прегърнаха идеята и на третата вечер в Райс Лейк тримата стегнаха раниците, метнаха се на мощните мотоциклети и сред оглушителния трясък на двигателите отпратиха на юг. В десет часа вече се бяха загубили окончателно.

Може би под въздействието на бирата или пък по невнимание, но се бяха отклонили от магистралата и залутани в непрогледната нощ, се озоваха в покрайнините на почти несъществуващо градче на име Харко. То не беше отбелязано на безплатната пътна карта, указваща бензиностанциите по магистралата, но ще да е било недалеч от границата с Илинойс. Изглежда градецът се състоеше от изоставен мотел, полуразрушен смесен магазин и празна мелница. Като стигнаха до мелницата Сал и Хари взеха да мрънкат, че били уморени и гладни и искали да се върнат да прекарат нощта в мотела.

Съни, който беше не по-малко уморен, се съгласи, но още щом влязоха в двора на мотела, го обзе някакво лошо предчувствие. Въздухът като че ли беше по-тежък, а тъмнината — по-плътна. Стори му се, че наоколо витае зловещо невидимо при съствие. Буквално различаваше сенките, които се прокрадваха между бунгалата. Сал и Хари се присмяха на тревогите му, нарекоха го страхливец, педал, женка. Разбиха една врата и разпънаха спалните чували на прашния под в голямата стая. Съни предпочете да спи на полето.

Събуди се на зазоряване, лицето му беше мокро от росата Скочи, изпика се във високата трева и потърси с поглед мотоциклетите, спрени на отсрещната страна на пътя. Там бяха и трите, килнати на стойките си пред разбитата врата. Угасналият неонов надпис над входа гласеше: „ГНЕЗДЕНЦЕ ЗА МЛАДОЖЕНЦИ“. Той прекоси тесния път и прокара длан по седалките, лъскавочерни от влагата. От стаята, в която спяха приятелите му, долиташе особен шум. Предусещайки нещо кошмарно, Съни побутна разбитата врата. Отначало разсъдъкът му отказа да възприеме гледката, в противен случай щеше да изгуби съзнание.

Сал Търсо седеше на пода, по окървавеното му лице се стичаха сълзи. На скута му се търкаляше отрязаната глава на Хари Райли, а подът беше потънал в кръв, която беше размазана и по стените. Тялото на мъртвеца лежеше в странно изкълчена поза върху подгизналия от кръв спален чувал. Беше голо, а Сал беше само по фланелка. Той протегна ръце — в едната държеше нож с дълго острие, другата му шепа беше пълна с кръв — и вдигна към Съни разкривеното си лице с изцъклени очи. „Не зная какво стана. — Гласът му беше писклив, пронизителен и страшно неестествен. — Не помня да съм го направил, как съм могъл да го направя? Помогни ми, Съни. Не зная какво стана.“

Неспособен да отрони и дума, Съни заотстъпва заднишком, метна се на мотоциклета и офейка. Нямаше предстяава къде отива, стига да е по-далеч от Харко. На три километра по шосето намери друго градче — истинско, с хора — и в крайна сметка го заведоха при шерифа.

Харко — на това му се вика гадно място. В известен смисъл и двамата му приятели от гимназията загинаха там, тъй като Сал Търсо се обеси шест месеца, след като го признаха за виновен в непредумишлено убийство и го осъдиха на доживотен затвор от В Харко нямаше дори косове и кълвачи. Даже врабците бягаха от Харко.

В сравнение с призрачния град този участък от магистрала №35 е най-обикновена, приятна и уютна гора. Ако искате да знаете, Съни Кантинаро е бил в Харко, а това тук не е никакво Харко и въобще не може да се мери с него. Може би дори е цял отделен свят. Преценяващият поглед и все по-нетърпеливият дух на Съни срещат единствено двукилометров отрязък разкошна гора. Спокойно може да се нарече минигора. Хрумва му някой ден да прескочи насам, да скрие мотоциклета, да се разхожда в усамотение под огромните дъбове и ели, докато стъпалата му затъват в дебелия килим от елхови иглички, и да наблюдава птиците и пъргавите катерици.

Той съзерцава дърветата-часови на отсрещната страна на пътя и вече предвкусва удоволствието от предстоящата разходка, когато край един грамаден дъб ненадейно съзира нещо бяло. Така се е унесъл във видения как крачи сам под зеления покров, че едва не отминава, вземайки бялото петно за зрителна измама, мимолетна фантазия. Едва тогава си спомня защо всъщност са тук, намалява скорост, навежда се и вижда как от храсталака под един дъб изниква ръждясала дупка от куршум и грамадна черна буква „Н“. Съни насочва мотоциклета към другата страна на шосето и „Н“-то прераства в „ЕНО“. Не вярва на очите си, но ей я на — скапаната табела на Мишока. Изминава още половин метър и пред очите му се сглобява цялата фраза.

Превключва на неутрална скорост и спуска крак на земята. Мрачината около дъба се разпростира като паяжина до съседното дърво — също дъб, но не толкова грамаден. Доктора и Кайзера също пресичат шосето и спират. Той въобще не им обръща внимание и търрси с поглед Клюна и Мишока, които вече са се отдалечили на десет метра и съсредоточено се взират сред дърветата.

— Ей! — крещи Съни. Клюна и Мишока не чуват. — Ей! Спрете!

— Намери ли го? — вика Доктора. — Настигни ония нещастници и ги накарай да се върнат! — изкрещява в отговор Съни.

— Тук ли е? продължава приятелят му и занича между дърветата.

— А ти да не мислиш, че видях труп? Естествено, че е тук.

Док увеличава скоростта, заковава се точно зад Съни и се взира в гората.

— Док, ти видя ли го? — крещи Кайзера Бил и се засилва към тях.

— Оттам не се вижда — обяснява Съни. — Би ли си размърдал задника да кажеш на Клюна да се върне?

— Защо не го настигнеш ти?

— Защото ако мръдна от това скапано място, може никога повече да не го открия.

Клюна и Мишока вече са на двайсетина метра и продължават най-нехайно да зяпат гората.

— Ама аз пак не го виждам — упорства Доктора.

— Застани до мен — въздъхва Съда. Приятелят му се изравнява с него, после се изнася още няколко сантиметра напред. — Видя ли го сега? — Съни сочи табелата.

Онзи присвива очи и се привежда над кормилото:

— Къде, бе? А, да, видях я. Леле, колко е очукана.

Табелата е огъната на две и горната половина засенчва долната. Сигурно някой младеж, склонен към антиобществени прояви, е минал случайно оттук и я е смачкал с бейзболната си бухалка. Явно по-големите му братя — по-отракани в престъпните номера, вече са правили опити да я унищожат с ловни пушки 22-ри калибър, а малкият просто е сложил край на мъките й.

— Та къде е пътят? — продължава Доктора. Вече обезпокоен, Съни сочи мрачината, която започва вдясно от табелата и се простира като черен лист хартия до съседния по-малък дъб. Докато се взира в мрачината, тя престава да бъде двуизмерна и хлътва като пещера, като черна дупка, пробита с юмрук във въздуха. Тази пещера, тази черна дупка се разтапя и се превръща в черен път, широк метър и половина, който явно през цялото време си е бил тук.

— Вярно, бе — възкликва Кайзера. — Главата ми не побира как е възможно първия път никой да не го види.

Съни и Док се споглеждат, давайки си сметка, че Кайзера дойде твърде късно и не видя как пътят се материализира от някаква черна стена с дебелината на лист хартия.

— Не е толкова лесно да се забележи — бърза да обясни Съни.

— Очите трябва да привикнат — уточнява Док.

— Добре — съгласява се приятелят им, — но ако ще спорите кой да каже на Клюна и Мишока, позволете да ви спася отс безизходицата. — Включва двигателя и се понася по шосето като куриер с горещи новини от фронта от времето на Първата световна война. Клюна и Мишока вече доста са се отдалечили, но очевидно чуват рева на мотора, спират и поглеждат назад.

— Сигурно е така — отбелязва Съни и тревожно поглежда Доктора. — Очите ни трябва да привикнат.

— Няма друго обяснение.

Макар и не много убедени, двамата мъже зарязват темата и насочват вниманието си към разговора, който се провежда между другите трима от „Гърмящата петорка“ и който е придружен от странни жестове. Отдалеч изглежда като диалог, който се води на езика на глухонемите. Когато най-сетне проумяват за какво става дума, Кайзера се връща с гръм и трясък. Клюна и Мишока го следват.

Винаги става така — като не ги води Клюна, се създава усещане за хаос и безпорядък.

Бил спира край тесния път. Другите двама се заковават до него, Мишока се оказва точно на просеката.

— Не ще да е било чак пък толкоз трудно да я забележим — отбелязва Клюна. — Както и да е, ей я на. Да ти призная, Миши, вече бях започнал да се съмнявам.

— Ъ-хъ. — Вече не се държи като интелектуалец, избрал да упражнява непрестижна професия, за когото животът е едно голямо забавление. Въпреки че лицето му е със слънчев загар, поради дългите часове, прекарани на открито, личи, че е пребледнял — кожата му е придобила цвета на извара.

— Момчета, искам да ви кажа истината — започва Клюна. — Ако Сойер е прав за това място, шибаният изрод, дето го е построил, може да е заложил какви ли не капани и гадни изненади. Било е доста отдавна, но ако наистина той е Рибаря, сега има много по-сериозни основания да държи хората настрана от бърлогата си. Затова трябва да внимаваме. Най-сигурния начин е да влезем решително и да сме подготвени. Оръжията да са ви под ръка.

Той кожените дисаги и изважда трийсет и осем калибров колт с ръкохватка от слонова кост и синкаво стоманено дуло. Зарежда го и освобождава предпазителя. Под зоркия му поглед Съни изважда масивен магнум, Доктора — колт, идентичен на този на Клюна, а Кайзера Бил — револвер „Смит енд Уесън Спешъл“, също трийсет и осми калибър, който притежава от края на седемдесетте години. Напъхват в джобовете на кожените си якета оръжията, които до този момент са използвали само за упражнения по стрелба в мишена. Мишока не притежава револвер, но опипва ножовете, които е пъхнал отпред и отзад в колана, в предните джобове на джинсите си и в ботушите.

— И така — продължава Клюна, — има ли някой в къщата, неизбежно ще ни чуе, ако вече не е предупреден от шумотевицата, тъй че няма смисъл да се спотайваме. Ще атакуваме бързо и агресивно — това го умеете идеално. Бързината ще бъде нашето предимство. В зависимост от това какво се случи, ще се постараем максимално да се приближим до къщата.

— Ами ако нищо не се случи? — пита Кайзера. — Да речем, че безпрепятствено стигнем чак до къщата? Тоест не виждам причини да се шашкаме отсега. Вярно, че Мишока е имал гадно преживяване, но… нали знаете… Нямаме гаранция, че ще се повтори.

— Тогава ще се кефим на разходката — отговаря Клюна.

— Не искаш ли да надникнем в къщата? Може да е скрил деца.

— А може и той самият да е вътре. В такъв случай ще го заловим, без да чакаме Сойер. За предпочитане е да го спипаме жив, но не бих имал нищо против сериозно да влоша здравословното му състояние.

Останалите ръмжат одобрително с изключение на Мишока, които очевидно не подкрепя единодушното мнение, а безмълвно свежда глава и стисва кормилото.

— Мишока вече е бил тук, затова ще води. С доктора ще вървим по петите му, а Съни и Кайзера ще ни прикриват тила. — Той ги оглежда и добавя: — Ще ни следвате на разстояние два-два и половина метра, ясно ли е? „Не позволявай Мишока да води, ти трябва да влезеш пръв“ — обажда се вътрешният глас на Съни, но вместо да изрече мисълта, той кимва: — Добре, Клюн.

— Подгответе се.

Заемат позициите, които той им е определил. Ако в този миг по магистрала №35 с висока скорост се движи кола, на шофьора ще се наложи рязко да удари спирачки, за да не налети най-малко върху двама яки мъже на мотоциклети — но за щастие това не се случва. Всички, включително Мишока, включват двигателите и се подготвят за потегляне. Съни удря с юмрук юмрука на Кайзера и се взира в тъмния тунел между дърветата.

Грамадна врана изплясква с криле, кацва на един нисък клон, накланя глава и като че ли се втренчва в Съни. Той много добре знае, че най-вероятно птицата наблюдава цялата група хора, но не може да се отърси от натрапчивото усещане че тя се взира право в него, а в черните ненаситни очи припламва злоба. Неприятното чувство, че пернатото му се присмива, задето се е привел над кормилото, му напомня за магнума.

„Ще ми станеш само на кървав пух и перушина, хубавицо.“

Без да разтваря криле, враната подрипва назад и се скрива сред дъбовите листа.

— ГАЗ! — крещи Клюна.

Мишока дава газ, в този миг разлагащите се ръце на Нанси го сграбчват за раменете. Костите й са крехки като на пиле, но го стиска през кожената дреха с такава сила, че сигурно ще му останат синини. Макар да знае, че случващото се е невъзможно — не можеш да пропъдиш нещо несъществуващо — болката е толкова нетърпима, че той се мъчи да се освободи от хватката. Прави резки движения с рамене, кормилото играе, мотоциклетът започва да залита. При всеки наклон на машината Нанси впива пръсти по-силно. При обратното движение се придърпва напред, обвива кокалести ръце около гърдите на мотоциклетиста и се притиска до гърба му. Опира глава в тила му, зъбите й се впиват в кожата му.

Това вече е прекалено. Мишока очакваше да му се яви, но не и да го мачка като в менгеме. Въпреки скоростта има чувството, че се движи сред някакво вещество, по-гъсто и по-враждебно от въздуха, все едно плува в сироп, който забавя движенията му и го спира. Мотоциклетът и тялото му са придобили неестествена плътност, сякаш тук силата на земното притегляне е много по-голяма от където и да било. Главата му кънти, ръмженето на кучето се чува съвсем наблизо. Да бе само това, все някак ще се справи, но бедата е там, че отново се сблъсква със същото, което му попречи и миналия път: мъртва жена. Тогава му се яви Киз Мартин, сега мъртвата е Нанси, която го пришпорва като побесняла, налага го по главата, ръга го в ребрата и мачка ушите му, накрая впива зъби в лявото му рамо. Ръката й се мярва пред очите му и Мишока изпада в още по-голям шок и ужас, защото изведнъж осъзнава, че я вижда. По тънките дълги кости се развява парцалива кожа, на места в разкапаната плът се гърчат бели червеи. Длан, която хем е костелива, хем мека като гъба, докосва лицето му и пропълзява нагоре. Мишока не издържа повече — паниката обгръща съзнанието му в бяла пелена и той губи контрол над мотоциклета. На влизане в завоя към Блак Хаус машината се накланя застрашително, отгоре на всичко Мишока започва да се мята яростно, изпълнен с погнуса, при което по-ложението излиза от контрол.

Мотоциклетът се преобръща, в същия миг злобното ръмжена кучето прозвучава на сантиметри от Мишока, който вече изпаднал в паника. Машината се стоварва с цялата си тежест върху крака му, но продължава да се плъзга напред и го повлича след себе си. Черният дом застрашително изниква сред дърветата, полуразложената длан закрива очите на мотоциклетиста. Писъкът му се проточва като сияйна тънка нишка на фона на настървеното ръмжене на кучето.

Няколко секунди след като навлиза в гората, Клюна усеща как въздухът наоколо се сгъстява и сякаш се желира. Това е трик, смята той, илюзия, породена от отровите на Рибаря, които въздействат на съзнанието. Надявайки се, че другите няма да се поддадат на подобни фантасмагории, поглежда широкия гръб и ситните плитчици на Мишока и забелязва, че петнайсет метра по-нататък пътят завива наляво. Усеща тежестта на лепкавия въздух най-силно в раменете и ръцете, долавя и наченки на прародителката на главоболието — тъпа, настойчива болка, която започна с остро прещракване зад очите и, пулсирайки, прониква все по-дълбоко в мозъка му. Хвърля бегъл поглед към Доктора и остава с впечатлението, че той владее положението. Спидометърът показва, че се движат с шейсет километра в час, но още набират скорост, което означава, че ше влязат в завоя поне със сто километра в час.

Отляво долита ръмжене на куче. Клюна измъква от джоба си револвера и се вслушва в ръмженето — животното явно не изостава въпреки повишената скорост. Болката в главата се разпростира и усилва, дори притиска очите му отвътре и те се изцъклят. Голямото куче — трябва да е куче, какво друго? — наближава. Внезапно Клюна съзира огромна тръскаща се глава и пламтящи огнени очи, лиги са провиснали от зейналата паст, от която стърчат зъби, остри като на акула.

Цялата му концентрация отива по дяволите поради две причини: първо, на влизане в завоя Мишока започва да се мята на седалката, сякаш се опитва да почеше гърба си от сгъстяващия се въздух; второ, миг след като вижда как приятелят му описва крива, означаваща сигурно падане, напрежението между слепоочията му нараства тройно и кръвоносните съдове в очите му се пръсват. Изображението пред очите му, което до този момент е кървавочервено, бързо става непроницаемо черно. В съзнанието му зазвучава неприятен дрезгав глас, който нарежда: „Ейми зедеже в згуда ми и ме брегръждаже. Режих да я изям. И гаг замо, и гаг замо, гаг замо ридаше и дразгаже. Дужих я до змърд…“

— Не! — изревава той, а гласът, който причинява спукването на кръвоносните съдове в очите му, надава стържещ кикот. За части от секундата пред погледа му се мярва високо, призрачно еднооко същество с шапка или качулка, изпод която проблесват зъби, и… … и изведнъж всичко се завърта, той се оказва проснат по гръб на земята, мотоциклетът притиска гърдите му. Целият свят е обагрен в наситено, крещящо червено. Мишока панически крещи; като извръща глава по посока на писъците, Клюна вижда червен Мишок, проснат на червен път, а насреща му се носи грамадно червено куче. Клюна напразно търси револвера си — може би при падането е изхвърчал между дърветата. Кънтят оглушителни крясъци, писъци и рев на мотоциклети. Измъква се изпод тежката машина, като бръщолеви несвързано. Червен Доктор профучава покрай него на червен мотоциклет и едва отново не го запраща на земята. Отеква изстрел, последван от втори.

Док улавя погледа на Клюна и се опитва да не издаде колко му е зле. Стомахът му ври като мръсна вода в съдомиялна машина, червата му сякаш се преплитат. Има чувството, че напредва с пет километра в час — толкова лепкав и застоял е въздухът. По неизвестни причини главата му е натежала с петнай-сетдвайсет килограма — ама че проклета работа!; дори му е интересно дали ще съумее да овладее бедствието, което бушува във вътрешностите му. Въздухът сякаш се концентрира, втвърдява се и изведнъж — бум! — главата на Доктора се превръща в тежка топка за боулинг и клюмва върху гърдите му. От гората долита ужасяващо ръмжене, той едва се овладява да не повърне. Забелязва, че Клюна изважда револвера си, и разсеяно отбелязва, че може би и той трябва да направи същото, но като капак на всичко в съзнанието му изплува споменът за едно дете на име Дейзи Темпърли, който като че ли го парализира. Докато стажуваше в университетската болница в Ърбана, той беше извършил — под наблюдение, разбира се — близо сто операции от всякакъв род и бе асистирал при почти още толкова. Всички завършваха успешно до деня, в който в операционната зала вкараха Дейзи Темпърли. Предстоящата операция беше сложна, но не и опасна за живота на пациентката — предстоеше да й се направи трансплантация на кост и козметична операция. Дейзи се възстановяваше след тежка автомобилна катастрофа и това беше третата хирургическа намеса. Два часа след започването на операцията главният лекар — който бе и наставник на Док — беше извикан по спешност, поради което на младия стажант се наложи да довърши започнатото. Понеже не беше спал в продължение на четирийсет и осем часа и защото в изтощението си си представяше как хвърчи по магистралата с Клюна, Мишока и другите нови приятели, той допусна грешка… не по време на операцията, а след това. Предписвайки един медикамент, сгреши дозата, вследствие на което само след два часа Дейзи Темпърли почина. Имаше начини да спаси кариерата си, но той не пожела да се възползва от тях. Въпреки че от болничната управа му разрешиха да довърши стажа си, той завинаги се отказа от медицината. Мотивите, които изтъкна пред Джак Сойер, бяха твърде опростени и не разкриваха цялата истина.

Онова, което бушува в стомаха му, става нетърпимо. Без дори да намали скоростта, Доктора извива глава и повръща. Не за пръв път драйфа, докато кара мотоциклета, но никога не е изпитвал такава болка, нито пък унижението да се изцапа с повръщано. Ужасната тежест в нещастната му глава-гюле не му позволява да извърти главата си достътъчно встрани, затова част от съдържанието на стомаха му се изпразва върху дясното му рамо и дясната му ръка; струва му се, че онова, което бълва, е живо и притежава зъби и нокти. Не се изненадва, като отрива, че повръща и кръв. Стомахът му буквално се гърчи от болка. Чудовищното същество се обръща и отново хуква към Мишока.

„Не ме нападна, защото имам револвер и защото след мен идват още двама“ — предполага Доктора. Главата и ръцете му са натежали с по още двайсет килограма, но с нечовешко усилие той изпъва ръка и стреля повторно. Този път със сигурност уцели чудовището, но то само се сепва и за миг обръща към него грамадната си глава. Изръмжава по-силно и продължително, от отворената му уста се стичат сребристи лиги, размахва закърнялата си опашка.

Когато Доктора поглежда в червената паст, смелостта го напуска, ръцете му натежават още повече и едва държи главата си изправена. Струва му се, че пропада в алената бездна, безжизнените му пръсти всеки миг ще изпуснат револвера. В продължение на един миг, застинал във вечността, същите тези пръсти държат писалката, с която написа рецептата, предназначена за Дейзи Темпърли. Кучето тромаво тича към Мишока. Съни псува ожесточено. Вдясно отеква силна експлозия, и ушите на Доктора заглъхват, настъпва гробна тишина. „Втасахме я — казва си той, — мрак посред бял ден.“

За Съни падането на мрака съвпада с появата на нетърпимата болка в главата и стомаха. Агония раздира тялото му като с огромен нож — нечувано и безпрецедентно по силата си явление, от което през очите му притъмнява. Двамата с Кайзера се движат на два и половина метра зад Клюна и Доктора и отначалото на тясната просека дотук са изминали общо четири метра и половина. Кайзера пуска кормилото и притиска длани към главата си. Съни прекрасно знае какво му — все едно в главата му е забита нажежена стоманена тръба с дължина метър и двайсет, която достига чак до стомаха и изгаря всичко, до което се докосне.

— О, не! — възкликва. Макар да примира от болка, забелязва, че въздухът тук е досущ като тиня, сякаш отделните атоми на кислорода и въглеродния двуокис са станали като дъвка и залепват по тялото. После забелязва, че Кайзера забелва очи — приятелят му изпада в безсъзнание. Колкото и да му е зле, трябва да направи нещо, за да го предпази. Протяга ръка към неговия мотоциклет, но с ужас забелязва как ирисите на Бил се скриват под клепачите. От носа на приятеля му руква кръв, той полита назад и се накланя. В продължение на няколко секунди мотоциклетът продължава да го влачи, защото ботушът му се е закачил за кормилото, но после се изува от крака му, а машината спира.

Нажежената до червено тръба раздира стомаха на Съни и не му оставя кой знае какъв избор — той оставя другия мотоциклет да падне, надава стон, навежда се встрани и от устата му сякаш изригва всичко, което е изял през целия си живот. Вече не му се повдига, но Джон Хенри77 е решил да забие грамадни метални шипове в черепа му. Крайниците му като че ли са от каучук. Той се взира в своя мотоциклет. Изглежда, че е спрял. Тъкмо когато се пита дали ще е в състояние да продължи напред, вижда как изцапана с кръв ръка натиска ръчката на газта и машината се устремява напред, а той като по чудо се задържа на седалката. „Моята кръв ли е?“ — мисли си, но си спомня струйките кръв, които се раздипляха от носа на Кайзера като дълги алени знамена.

Някакакъв звук, който постепенно се е усилвал, прераства в грохота на приземяващ се Боинг 747. Съни си казва, че само това му липсва — да се изправи пред животното, което е способно да издава подобни звуци. Мишока имаше право — това е много, много гадно място, което по нищо не отстъпва на очарователния Харко, щата Илинойс. Той обаче не желае никога повече да попада на места, подобни на Харко, ясно ли е? Онова преживяване ще му държи влага за цял живот. Тъй че защо продължава, вместо да запраши обратно към слънчевия покой на магистрала №35? Защо изважда от джоба си грамадния револвер? Отговорът е много прост. Колкото и да го боли главата, няма никакво намерение да остави кучето, виещо като изтребител, да причини зло на приятелите му.

Джон Хенри продължава да набива клинци в главата му, но Съни форсира мотоциклета и с присвити очи оглежда пътя, опитвайки се да разбере какво става отпред. Някой пищи, но не може да се определи точно кой. Въпреки че ръмженето е почти оглушително, той безпогрешно различава тупването на тежка машина, преобърнала се след поднасяне, и сърцето му се свива. „Винаги трябва да ни води Клюна, иначе просто си търсим белята.“ Изтрещява изстрел. Съни се насилва да окаже по-сериозно съпротивление на лепкавите атоми и след пет-шест секунди вижда преобърнат мотоциклет и Клюна, който с мъка се изправя. Доктора, който се намира на няколко метра пред него, се прицелва в нещо на пътя. Стреля, от дулото изскачат алени пламъчета.

Чувствайки се по-уморен и по-безпомощен от когато и да било, Съни скача в движение от мотора и хуква към Доктора, опитвайки се да надзърне зад него. Първото, което вижда, е лъч светлина, отразяващ се в машината на Мишока, която се е преобърнала на завоя. Приятелят му пък е седнал и заднишком се отдръпва от някакво животно, на което се виждат само очите и зъбите. Без да осъзнава, че изрича грозни псувни, Съня насочва револвера към създанието и стреля, пробягвайки край Доктора.

Доктора стои неподвижно; Доктора е вън от играта. Страховитото животно захапва крака на Мишока. Миг преди да откъсне парче месо колкото за хамбургер, куршумът „дум-дум“, изстрелян от Съни, се забива в плътта му. Тези куршуми са истински балистични ракети — да се стреля с тях по мишена е малко фукливо, но в конкретната ситуация, моля-моля, е повече от благоразумно. Противно на всички очаквания и закони на физиката куршумът не пробива дупка с размерите на футболна топка в тялото на съществото. То само леко се отмества, но за щастие не отхапва парче от крака на човека. Мишока започва да вие от болка.

Кучето се обръща и впива в Съни огнените си очи, големи колкото бейзболни топки. От зейналата му паст стърчат закривени бели зъби, от бърните му се точат лиги, дебели като въжета. То се снишава и пристъпва напред. И което е най-странното — заръмжава още по-силно и по-яростно. Отправя предупреждение: или човекът срещу него да изчезне на секундата, или Ще бъде следващият в менюто.

— Майната ти! — отсича Съни и стреля право в устата му. Би трябвало главата на звяра да се разхвърчи на кървави късчета, но секунда след изстрела не се случва нищо.

„Мамка му“ — казва си Съни.

Очите на кучеподобното същество пламтят, клинообразната му глава постепенно се материализира в мрака и добива плътност. Сякаш мастиленочерна роба се отмята и разкрива дебел врат, мощни гърди и мускулести предни крака. Може би нещата се обръщат, може пък да се окаже, че чудовището все пак е уязвимо. Съни стисва дясната си китка, прицелва се с две ръце в гърдите на звяра и отново натиска спусъка. След експлозията ушите му заглъхват, сякаш са затъкнати с памук. Металиите шипове, които се забиват в мозъка му, се нагряват като реотани, между слепоочията му избухва пареща болка, за миг му причернява.

От гърдите на животното руква тъмна кръв. В гърдите на Съни Кантинаро се надига неподправена, примитивна радост. Силуетът на чудовището се очертава по-ясно — вече се вижда широк гръб, загатнати са задни лапи. Макар че прилича на куче, животното не принадлежи към нито една известна порода и е високо около метър и четирийсет — приблизително колкото едър вълк. То пристъпва напред, а Съни стреля отново. Също като ехо звукът се повтаря, покрай гърдите му изсвистява куршум, който бръмчи като разгневена оса.

Животното полита назад, накуцвайки на ранения си крак. Пламтящите му очи като свредели се впиват в лицето на човека. Съни рискува да погледне назад — вижда Клюна, който е застанал на средата на пътеката и крещи:

— Не ме гледай, стреляй!

Гласът му сякаш разбужда Доктора; той вдига ръка и се прицелва. После тримата дърпат спусъците, а просеката в гората все едно се превръща в стрелбище, пълно с посетители. Накуцвайки, кучеподобното същеество („Адско изчадие“ — казва си Съни) отстъпва още крачка назад и надава вой, изпълнен с ярост и безсилие. Все още виейки, прикляка, прескача пътеката и изчезва в гората.

Съни едва устоява на желанието да се строполи на земята под въздействието на облекчението и умората. Докторът се обръща като на пружина и започва да стреля в мрачината сред дърветата, докато Клюна хваща ръката му и му заповядва да престане. Във въздуха се смесват миризмата на кордит и някаква мускусна, противна сладникава животинска миризма. Вие се сивкав дим, който изглежда почти бял на фона на притъмнялото небе.

Лицето на Клюна е изопнато от напрежението, склерите на очите му са пурпурни.

— Нали го улучи тоя скапан звяр? — обръща се към Съни.

— Да, мамка му, поне два пъти, ако не и три пъти — отвръща Кантинаро. Едва чува гласа на Клюна през въображаемите памучни тампони в ушите си.

— И ние с Доктора го уцелихме по веднъж. Какво беше това дяволско нещо?

— „Дяволско“ нещо е много точно казано.

Виейки от болка, Мишока за трети път изкрещява за по-мощ и другите най-сетне го чуват. Накуцвайки, тръгват към него, като притискат онези места по тялото, които най-много ги болят, клякат до пострадалия и навеждат над него. Десният крачол на джинсите му е раздран и подгизнал от кръв, лицето му е изкривено от болка.

— Абе, нещастници, да не сте глухи?

— Почти — отвръща Док. — Кажи ми, че нямаш куршум в крака.

— Цяло чудо е, че не ме улучихте. — Мишока потръпва и изпъшква, въздухът съска между зъбите му. — Жалко, че не можахте да го хванете на мушка онзи звяр, преди да захапе крака ми.

— Аз го хванах — уточнява Съни. — Поради което все още имаш крак.

Мишока се взира изпитателно в него и клати глава.

— Какво стана с Кайзераа?

— Изтече му близо литър кръв през носа и изгуби съзнание — уточнява Съни.

Мишока въздиша, сякаш се възмущава колко крехко създание е човекът.

— Крайно време е да се махаме от това шантаво място.

— Кракът ти добре ли е? — пита Клюна.

— Не е счупен, ако това имаш предвид. Но не е и добре.

— Какво чувстваш? — намесва се Доктора.

— Не отговарям на въпроси, задавани от хора, покрити с повръщано.

— Можеш ли да караш?

— Мамка му, да, Клюне… да си ме виждал някога да не мога да карам?

Клюна и Съни го подхващат от двете страни и с нечовешки усилия го изправят на крака. Като го пускат, той полита и прави няколко крачки встрани.

— Така няма да стане — изпъшква.

— Напротив, ти си върхът — казва Клюна.

— Клюне, братко, знаеш ли, че очите ти са, как да кажа, аленочервени? Мязаш на проклетия Дракула.

Бързат, доколкото е възможно. Доктора иска да прегледа крака на Мишока, Клюна иска да се увери, че Кайзера Бил е още жив, а желанието колкото е възможно по-бързо да напуснат това място и да излязат на чист въздух и слънце е всеобщо. Главите им пулсират, мускулите ги болят от напрягането. Не са сигурни дали кучеподобното същество няма повторно да ги нападне.

Докато приказват, Съни е изправил мотоциклета на Мишока и го бута към собственика му. Мишока поема кормилото и започва да бута машината сам, превивайки се от болка на всяка крачка. Клюна и Док също изправят мотоциклетите си, а Съни изважда своята машина от гъсталака.

Клюна едва сега си дава сметка, че докато стоеше на завоя, изобщо не му мина през ума да погледне къщата. Припомня си думите на Мишока „Тая гадост не иска да бъде видяна“ и си казва, че приятелят му е напипал вярното определение — Рибаря не ги иска тук и не иска къщата му да бъде видяна. Останалото се премята в главата му също както се преметна мотоциклетът и се стовари отгоре му, след като в съзнанието му прозвуча онзи ужасен глас. В едно обаче е сигурен — Джак Сойер вече няма накъде да извърта.

Ненадейно го поразява ужасяваща мисъл и пита:

— Момчета, случи ли ви се нещо особено — ама наистина странно — преди кучето да изскочи от гората? Освен физическите явления, имам предвид.

Поглежда Доктора, а той се изчервява. „О-хо!“ — мислено възкликва Клюна.

— Върви на майната си! Няма да говоря за това! — отсича Мишока.

— Аз също! — обажда се Съни.

— Значи да разбирам, че отговорът е положителен.

Кайзера Бил лежи край пътя, очите му са затворени, предницата на якето му е потънала в кръв. Сивкавият въздух е все така лепкав; телата им сякаш тежат по половин тон, а колелата на мотоциклетите са станали като оловни. Бутайки мотора, Съни застава до Кайзера, който лежи по гръб, и не особено нежно го ритва в ребрата.

Онзи отваря очи и простенва:

— Мамка му, Съни, ти ме ритна. — Примигва, вдига глава и забелязва окървавените си дрехи. — Какво стана? Ранен ли съм?

— Сражава се геройски — отговаря Съни. — Как се чувстваш?

— Много зле. Къде съм ранен?

— Откъде да знам? Хайде, ставай и да се махаме оттук.

Останалите ги задминават един по един. Кайзера Бил някак си съумява да стане, а след втора епична битка успява да изправи и мотоциклета си. Потегля след приятелите си, удивлявайки се на болката в главата си и количеството кръв по дрехите си. Когато отминава и последните дървета и застава на магистралата, ярката светлина ненадейно го пробожда в очите, а тялото му така олеква, сякаш ще полети като балон, при което той едва не припада повторно.

— Май все пак не съм ранен — промърморва.

Никой не му обръща внимание. Доктора пита Мишока дали иска да го заведат в болница.

— Никакви болници. Болниците убиват хората.

— Дай поне да ти погледна крака.

— Моля, заповядай.

Доктора се навежда и навива крачола на джинсите му до под коляното. Опипва раната изненадващо нежно, но Мишока изтръпва.

— Братче, не съм виждал друг път такова ухапване.

— И аз не съм виждал такова куче.

— Какво куче? — любопитно се обажда Кайзера.

— Раната не ми харесва — продължава Доктора. — Налага се ти бъдат инжектирани антибиотици, и то незабавно.

— Ти нямаш ли антибиотици?

— Естествено, че имам.

— Ами да отидем у Клюна, пък тогава прави с мен каквото знаеш. — Дадено.

Глава 20

ПРИБЛИЗИТЕЛНО ПО ВРЕМЕТО, по което Клюна и Мишока подминават пътеката в гората и крайпътната табела с надпис „ПРЕМИНАВАНЕТО ЗАБРАНЕНО“, без да ги забележат, Джак Сойер реагира на досадно писукащия си клетъчен телефон, надявайки се, че се обажда Хенри Лейдън с новини за записа от 911. Ще бъде прекрасно да идентифицират гласа, но Джак не очаква такива подвизи от Хенри — Рибаря Бърнсайд е на възрастта на Потси, тъй че надали води особено бурен обществен живот било тук, било в Териториите. Онова, което Хенри може да направи обаче, е да съсредоточи изключително острия си слух върху нюансите в гласа на Бърнсайд и да опише чутото — Ако не знаехме, че вярата на Джак в дарбата на приятеля му да намира в звуците разлики и особености, които останалите хора не чуват, е напълно оправдана, подобно отношение би ни се сторило ирационално като вярата в магии: Джак вярва, че един освежен Хенри Лейдън, зареден с нови сили, ще разкрие поне една-две важни подробности от биографията на злодея, които ще стеснят периметъра на търсенето. Каквото и да чуе Хенри, то ще представлява огромен интерес за Джак. Мисли си, че ако го търси някой друг, набързо ще се отърве от него.

Обаче чува глас, който бързо осуетява намерението му. Търси го Фред Маршал, при това е толкова възбуден и говори толкова несвързано, че Джак го моли да започне отначало и за говори по-бавно.

— Джуди пак се пренесе в своя свят — съобщава Фред. — Само… бълнува и бръщолеви несвързано, превъртя като преди, иска да минава през стените… Господи, сложили са й усмирителна риза и тя страшно се дразни, иска да помогне на Тай, но всичко е заради онази касета. Божичко, вече почна да ми идва твърде нанагорно, Джак, честна дума… сигурно ти надух главата, но съм много притеснен.

— Само не ми казвай, че някой й е изпратил записа от 911.

— Не, не… какъв запис от 911? Говоря за касетата, която се е получила днес в болницата. Била адресирана до Джуди. И те й я дали да я прослуша, представяш ли си?! Иде ми да го удуша тоя доктор Спигълман и оная Джейн Бонд. Тия хора нормални ли са? Пристига касета, а те какво правят? Казват си: „Виж ти, каква симпатична касета, заповядайте, госпожо Маршал, само бихте ли изчакали за момент, ей-сега ще изтичам за касетофон.“ В психиатрично отделение?! Без дори да си направят труда да я прослушат, преди да й я дадат?! Виж, не знам какво правиш в момента, но ще ти бъда безкрайно задължен, ако се съгласиш ме придружиш до болницата… да поговориш с Джуди. Ти си единственият човек, който е в състояние да я успокои. Ще мина да те взема…

— Не се налага, защото вече съм на път. Какво има на касетата?

— Не разбирам. — Съзнанието на Фред мигом се прояснява. — Защо отиваш без мен?

Джак се замисля за секунда и изрича опашата лъжа:

— Защото мислех, че ще те заваря там.

— Жалко, че не бях до жена ми, когато са й дали касетата. Щях да проявя поне малко здрав разум и да прослушам записа преди нея. И знаеш ли какво е било записано на касетата.

— Изявление на Рибаря.

— Откъде знаеш?

— Той е доста общителен. Много ли е страшно?

— Казва ли ти някой? Опитвам се да отгатна по приказките на Джуди и обясненията, които доктор Спигълман ми даде впоследствие. — Гласът на Фред Маршал се разтреперва. — Рибаря издевателствал над нея, представяш ли си? Казал й: „Вашето синче е много самотно.“ И после нещо от рода на: „Все ме моли, моли да се обади у дома на мама, да й каже «здрасти».“ Но Джуди сподели, че имал изчанчен чужд акцент или говорен дефект, или Бог знае какво, та не се разбирало от първия път какво точно казва. И после викал: „Кажи «здрасти» на мама, Тайлър“ и Тайлър… — Гласът му секва от вълнение и Джак долавя по телефона как горкичкият човек се мъчи да надмогне влудяващата болка, преди да продължи: — Тайлър, ох, Тайлър очевидно е бил твърде изплашен и само извикал за помощ. — От другия край на линията долита дълга, пресеклива въздишка. — И се разплакал, Джак, разплакал се. — Фред не може повече да се сдържа и на свой ред заридава най-открито и безразсъдно. Дъхът му хрипти в гърлото и докато се вслушва в беззащитните звуци, издавани от хората, когато мъката и страданието заличат всички останали чувства, на Джак му става много мъчно за изстрадалия баща. Като се поуспокоява, Фред продължава:

— Извинявай. От време на време си казвам, че мен трябва да ме напъхат в усмирителна риза.

— И как свършва записът?

— Пак говори той. — Фред дълбоко си поема дъх, опитвайки се да проясни съзнанието си. — Хвалел се какво щял да направи. „Жде има нови и нови убийздва. Чуудни, и на взиджги жде ни бъде долгова везело…“ Спигълман ми ги цитира тия дивотии! Децата във Френч Ландинг щели да бъдат пожънати като жито. „Божънади гадо жидои Господи“, кой говори така? Що за човек е този?

— Ще ми се да знаех — отвръща Джак. — Може би е имитирал някакъв акцент, за да изглежда по-страшен. Или пък за да промени гласа си. — Но в същия миг му хрумва, че убиецът за нищо на света не би си преправил гласа: „Твърде е доволен от себе си, за да се крие зад акцент.“ — Ще взема записа от болницата и ще го прослушам. Ще ти се обадя веднага щом ми хрумне някаква идея.

— Има още нещо. Мисля, че допуснах грешка. Преди час идва Уендъл Грийн.

— Всичко, свързано с Уендъл Грийн, е грешка. Какво се случи?

— Държеше се така, сякаш знаеше за Тайлър и просто искаше да потвърдя. Предположих, че е разбрал от Дейл или пък от щатската полиция. Но Гилбъртсън още не е оповестил случая публично, нали?

— Уендъл разполага с цяла мрежа от доносници, които постоянно го захранват с информация. Дори да знае нещо, научил го е по този начин. Какво му каза?

— Горе-долу всичко. Включително за касетата Господи, какъв съм глупак! Мислех, че няма да е кой знае колко фатално… защото и без друго рано или късно ще се разчуе.

— Фред, съобщи ли му нещо за мен?

— Само че Джуди ти има доверие и че и двамата с нея сме ти благодарни за помощта. И май споменах, че днес следобед ще я посетиш.

— А за шапката на Тай каза ли му?

— Да не съм луд? Тия работи са си между вас с Джуди. Аз не ги разбирам, поради което не ги коментирам пред Уендъл Грийн. Поне го накарах да обещае, че няма да закача жена ми. Ползва се с лоша слава, но не ми се стори чак толкова черен, колкото го изкарват.

— Доста неща си му разказал… но… стореното-сторено. Ще държим връзка.

Когато Фред Маршал затваря телефона, Джак набира номера на Хенри:

— Хенри, може би ще позакъснея. Отивам до лютеранската болница. Джуди Маршал получила касета от Рибаря и ако ми позволят да я взема, ще я донеса. Но има нещо странно — на този запис говорел с чуждестранен акцент.

Хенри отвръща, че няма за къде да бърза. Още не бил прослушал първия запис, но сега щял да изчака Джак да донесе и втория. Възможно било да открие нещо важно, ако ги изслуша непосредствено един след друг. Ако не друго, поне щял да разбере дали гласът принадлежи на един и същ човек.

— И не се тревожи за мен, Джак. След малко ще дойде госпожа Мортън да ме закара до студиото. Джордж Ратбън направи голям удар днес — шест-седем радиоспота. „И слепец ще разбере, че искате довечера да зарадвате вашето пиленце, вашето котенце, вашето гълъбче, вашата благоверна съпруга и предана приятелка в радост и неволи, с една м-мм, фантастична вечеря. Няма по-добро място да засвидетелствате своята благодарност към дъртата чанта от «Царството на ребърцата на братовчеда Бъди» на Саут Уобаш Стрийт в живописния център на Ла Ривиер!“

— Дъртата чанта… май си се поувлякъл, а?

— Като искат Джордж Ратбън — ето им Джордж Ратбън с всичките му кусури.

Джак се засмива, обещава да намине по-късно, натиска педала за газта и стрелката на скоростомера отскача на цифрата сто и четйриисет. Какво пък, да не би Дейл да го глоби за превишена скорост?

Вместо на паркинга оставя колата пред входа на болницата и с пъргава крачка прекосява циментовата площадка, потънал в мисли за Териториите и Джуди Маршал. Събитията се развиват с мълниеносна бързина, набират скорост и той има чувството, че всички нишки водят към Джуди… не, към Джуди и него. Двамата са подбрани умишлено за разлика от първите три жертви — Ейми Сейнт Пиер, Джони Ъркнам и Ърма Френо, които просто са били на подходящата възраст — докато Тайлър е син на Джуди и това го прави различен. Джуди е виждала Теиториите, Джак ги е пропътувал, а Рибаря живее там, както туморните клетки живеят в здравия организъм. Изпратил е на Джуди запис, а на Джак — смразяващ кръвта подарък. Едва когато посети Танси Френо, Джак разбра, че тази жена е неговият ключ и неговата врата, а къде води тя, ако не в нейното Там някъде?

Там някъде. Господи, колко хубаво! Всъщност дори красиво.

А-ах… при тези думи пред очите му изниква образът на Джуди Маршал, а при вида на това лице в съзнанието му се отваря врата, запазена единствено и само за него — поразен от изненада, ужас и радостно очакване, Джак Сойер се вкаменява посред циментовата площадка на два метра от входа на болницата.

През отворената врата в съзнанието му се излива порой от несвързани образи: спряло виенско колело, полицаи от Санта Моника се щурат на местопрестъпление, оградено с жълта полицейска лента; светлините се отразяват в плешивото теме на чернокож мъртвец. Да, точно така, в чернокожото теме на плешив мъртвец, когото Джак искрено и най-откровено, всъщност най-отчаяно, не желае да види, та затова се вгледай добре, малкия, ей го на, пак същият мъртвец. Някъде звучи китара, но тя е другаде — тя принадлежи на великолепния, неумолим, утешаващ и безутешен Спийди Паркър, Бог да го благослови, Бог да прокълне очите му, Божията любов да го споходи, Спийди, който дръпна струните и запява:

Около Джак се завихрят цели светове в световете и други светове, разделяни от тънка мембрана, състоящата се от хиляди, хиляди врати, стига човек да знае как да ги открие. През една от тях — тази на Спийди — руква водопад от стотици хиляди червени перца, миниатюрни червени перца от гърдите на червеношийка, от гърдите на стотици червеношийки. „Червеношийка“ като в словосъчетанието „бледосиньо яйце от червеношийка“’, благодаря ти, Спийди, и песен, в която се пееше „Събуди се, събуди се, поспаланчо.“

Или по-добре: „Събуди се, събуди се, ЗАПЛЕСАНЧО!“

В моментен пристъп на лудост в съзнанието му не чак толкова жизнерадостно се провиква Джордж Ратбън: „И СЛЕПЕЦ щеше да види какво предстои да се случи, ЗАГУБАНЧО!“

— Айде, бе, сериозно ли? — гласно отговаря Джак. Добре, че старша сестра Джейн Бонд, надзирател Бонд, Агент 00 Нула не е наблизо да го чуе. Ако в този миг неумолимата, но несправедлива случайно изскочи отнякъде, неминуемо ще го окове във вериги, ще го натъпче с успокоителни и ще го завлече в своите владения. — Аз пък искам да те светна, драги ми смехурко, че Джуди Маршал има двойница, която от доста време й шепне през стената. Нищо чудно, че в крайна сметка е започнала да крещи.

В този момент червенокос тинейджър с фланелка на бейзболния отбор на Ардънската гимназия със замах блъсва действителната врата, намираща се на два метра от Джак, и му хвърля подозрителен, леко обезпокоен поглед, с който казва: „Странни хора са тия възрастни, добре, че съм още хлапак.“ Но тъй като не е медицински работник от психиатричното отделение, а най-обикновен гимназист, не оковава нашия герой във вериги и не го помъква упоен към тапицираната стая. Просто заобикаля лудия отдалеч, без да спира, макар и с известна скованост в походката, издаваща смущение.

Естествено ключът към загадката е в двойниците. Укорявайки се за глупостта си, Джак се плесва по челото. Трябваше да прозре по-рано, веднага трябваше да се досети. Единственото му оправдание е, че отначало отказваше да мисли за случая, въпреки усилията на Спийди да го разбуди; сетне така се заплесна с Рибаря, че до тази сутрин, когато видя майка си на телевизионния екран в бар „Санд“, и през ум не му беше минавало за двойниците. Когато Джуди Маршал била малка, двойницата и шепнела през тънката мембрана между двата свята, през последния месец обаче тревогата й толкова е нараснала, че двойницата направо е протегнала ръце през мембраната и е започнала да разтърсва Джуди. Тъй като Джак е уникален и няма двойник, задачата с разтърсването се пада на Спийди. Сега, когато всичко си идва на мястото, Джак не вярва, че му е отнело толкова време да проумее странните съвпадения. Именно поради това толкова се дразнеше от всичко, което го откъсваше от Джуди Маршал: Джуди е вратата към своята двойница, към Тайлър и към унищожаването на Рибаря и неговия антипод в Териториите — създателя на сатанинско, обгърнато от пламъци здание, което гарван на име Горг е показал на Танси Френо. Каквото и да се случи днес в психиатрията, то ще промени съдбата на световете.

Тръпнейки в очакване, Джак се скрива от жаркото слънце в познатото фоайе, осветявано от мека, златиста светлина. Многобройните столове са заети от същите пациенти със същите халати; в по-отдалечения ъгъл същите двама лекари се съвещават, или кой знае — обсъждат десетата дупка на игрището за голф в Ардънския клуб; същите позлатени лилии, любопитно надничащи пред магазинчето за подаръци. Цялото това повторение вдъхва на Джак увереност, кара го да ускори крачка, защото то ще обхване и ще смекчи непредвидимите събития, които го очакват на петия етаж.

В отговор на същата парола същият отегчен чиновник му подава идентичен, ако не и предишния зелен пропуск с надпис „ПОСЕТИТЕЛ“. Асансьорът, поразително напомнящ на своя събрат в хотел „Риц“ на площад „Вандом“, леко се поклаща, безропотно запълзява нагоре, отминава втория, третия и четвъртия етаж, нарушавайки достолепния си ход само веднъж, за да приеме един изпит млад лекар, който извиква в паметта на Джак образа на Родерик Ъшър, и най-сетне отваря врати на петия етаж, където красивата златиста светлина изглежда един-два нюанса по-приглушена отколкото в просторното фоайе на партера.

От асансьора Джак повторно поема по коридора, по който го преведе Фред Маршал, прекосява двата портала, отминава геронтологията, амбулаторията и архива, наближава все повече и повече до непредвидимата непредвидимост, а коридорите стават все по-тесни и по-мрачни; също като при предишното му посещение. Най-сетне го отвеждат в същия онзи огромен салон отпреди един век с високи, неестествено тесни прозорци и лешниковокафява ламперия. И тук магията се разваля, защото служителят на рецепцията, дежурният пазител на това царство — е по-висок, по-млад и значително по-кисел от вчерашния. Когато Джак моли да го пуснат при госпожа Маршал, младежът хвърля презрителен поглед към пропуска за посетители и пита какъв се явява господинът — родственик на болната, или — повторно поглежда пропуска — медицинско лице? Нито едното, нито другото, признава Джак, но ако младият господин няма много да се затрудни да съобщи на сестра Бонд, че господин Сойер иска да разговаря с госпожа Маршал, той е готов да гарантира, че сестра Бонд ще отвори широко страшните метални врати и сърдечно ще го покани да влезе, тъй като вчера в общи линии направи същото. Чудесно, щом е така, надменно кимва младежът, но сестра Бонд днес няма да отключва никакви врати и няма да го кани сърдечно, защото не е дежурна. А случайно при вчерашно си посещение господин Сойер да е придружавал някой от членовете на семейство Маршал, например господин Маршал?

Да. А ако трябва да се потърси мнението на господин Маршал, примерно по телефона, той несъмнено ще прикани младия господин, чието старание е достойно за похвала, незабавно да пусне посетителя.

Може и така да е, отстъпва служителят, но съгласно вътрешния правилник на болницата помощният персонал, към който се числи и самият той, се нуждае от разрешение за провеждането на външни телефонни разговори.

В чия компетенция, би искал да знае Джак, е предоставянето на подобни разрешения.

На изпълняващата длъжността старша сестра на име Рек.

Чашата на търпението, както се казва, започва да прелива и Джак предлага на младежа в такъв случай да потърси почитаемата сестра Рек и да набави от нея необходимото разрешение, за да се развият нещата по начина, по който би желал господин Маршал, съпругът на пациентката.

Не, дежурният не вижда смисъл да предприема подобни действия, които ще бъдат губене на време и енергия. Господин сойер не е член на семейството на госпожа Маршал, следователно почитаемата сестра при никакви обстоятелства няма да издаде подобно разрешение.

— Добре! — тросва се Джак. Идва му да удуши този досаден мухльо. — Какво ще кажете да се придвижим едно стъпало нагоре в йерархията? Дали доктор Спигълман е в болницат?

— Възможно е. Аз откъде да знам? Доктор Спигълман не ми дава отчет къде ходи и какво прави.

Джак посочва телефона на бюрото:

— Аз и не очаквам да знаете, а да проверите. Обадете се по телефона още сега.

Младежът се протяга към апарата, театрално забелва очи, натиска два бутона и се пльосва на бюрото, извръщайки се с гръб към помещението. Промърморва нещо, споменавайки името на доктор Спигълман, после въздъхва и добавя:

— Ами не знам, прехвърлете ме тогава.

Като го свързват, продължава да мърмори, споменавайки името на Джак. Не става ясно какво му отговарят отсреща, но моментално изпъва гръб, обръща се и стрелва с поглед посетителя.

— Да сър. Тук е, да. Ще му кажа.

Затваря телефона.

— Доктор Спигълман ще дойде веднага. — Хлапакът — надали има и двайсет години — се отдръпва и пъхва ръце в джобовете на панталоните си. — Значи вие сте онова ченге, така ли?

— Кое ченге? — Раздразнението още не го е напуснало.

— От Калифорния, дето дойде тука и арестува господин Киндърлинг.

— Да, аз съм.

— Аз пък съм от Френч Ландинг. Боже, какъв шок беше това за нас. За целия град. На кого би му хрумнало? Точно пък господин Киндърлинг? Моля ви се. Никога не съм вярвал, че някой такъв като него би… такова… убива хора.

— Познавате ли го?

— Е, в градче като Френч Ландинг в общи линии всички се познаваме, но всъщност не го знам много-много, бяхме само на „здрасти“. Ама познавам жена му. Беше ми учителка в неделното училище в лютеранската църква.

Джак не може да се въздържи и избухва в смях. Какъв абсурд — съпругата на убиеца да преподава в неделното училище! При спомена за злобата, която се излъчваше от Уонда Киндърлинг при произнасянето на присъдата, смехът замръзва в гърлото му, но вече е твърде късно. Младежът, разбира се, се е обидил.

— Каква беше тя? Като учителка?

— Просто учителка — кисело отвръща хлапакът. — Караше ни да зубрим наизуст цели книги от Библията. — Извръща се и добавя: — Някои смятат, че не го е направил той.

— Моля?

Момчето се обръща към Джак, но вместо да го погледне, забива поглед в кафявата стена насреща:

— Казах: „Някои смятат, че не го е направил той.“ Господин Киндърлинг, де. Смятат, че са го тикнали в затвора само защото е от забтано градче и няма връзки.

— Нима? Искате ли да знаете истинската причина поради която господин Киндърлинг се озова зад решетките?

Хлапакът най-сетне го поглежда изпод око, а Джак продължава:

— Защото беше извършил убийство и направи самопризнания. Това е, друго няма. Двама свидетели са го видели на местопрестъплението, други двама са го забелязали в самолета за Ел Ей, макар да е казал на всички, че заминава за Денвър. След като изслуша показанията им, той заяви: „Добре, признавам, направих го. Винаги съм искал да разбера какво ли е да убиеш момиче и един ден просто не издържах повече, затова пречуках две курви.“ Адвокатът на Киндърлинг се опита да го изкара невменяем, но съдебните заседатели обявиха подсъдимия за виновен и го изпратиха в затвора.

Момчето навежда глава и мърмори нещо.

— Моля? Казахте ли нещо? — иронично подхвърля Джак.

— Има много начини да се накара един човек да признае — повтаря хлапакът достатъчно високо, за да бъде чут.

В този миг в коридора проехтяват стъпки, някакъв позакръглен мъж с бяла престилка, очила с метални рамки и козя брадичка се запътва към Джак и му протяга ръка. Момчето им обръща гръб. Джак с въздишка вижда как отлита възможността да го убеди, че не чрез насилие е принудил Торнбърг Киндърлинг да признае вината си. Усмихнатият мъж с козята брадичка сграбчва дланта му, представя се като доктор Спигълман и заявява искреното си задоволство от запознанството с такъв изтъкнат персонаж („Персонаж, персифлаж“ — мислено апострофира Джак). На крачка зад доктора изведнъж изниква трети човек, незабелязан досега, и казва:

— Ей, докторе, хрумна ми страхотна идея. Какво ще кажеш с господин Известен да разпитаме жената едновременно? Двойно повече информация за двойно по-малко време — от това по-хубаво, здраве му кажи.

Киселини прогарят стомаха на Джак. „Добре дошъл, Уендъл Грийн!“ — мисли си отчаяно.

Ръкува се с лекаря, сетне се обръща към репортера:

— Какво правиш тук, Уендъл? Обещал си на Фред Маршал да стоиш настрана от жена му.

Уендъл Грийн стиска дланите си, като че ли се здрависва със себе си, и отскача с танцувална стъпка:

— По-спокойни ли сме днес, лейтенант Сойер? Нали нямаме намерение без предупреждение да раздаваме юмруци на трудолюбивите представители на пресата? Честно казано, писна ми полицията да ме подлага на физическо насилие. Доктор Спилгълман смръщва вежди: — Какви ги говорите, господин Грийн? — Вчера, преди онова ченге да ме нокаутира с фенерчето, тук присъстващият лейтенант Сойер ме ръгна в корема съвсем безпричинно. Има късмет, че съм разумен човек, иначе досега да съм завел дело срещу него. Но знаете ли какво, докторе? Не съм заядлив злобар. Вярвам, че животът ще бъде по-хубав, ако взаимно си помагаме.

Слушайки тия безочливи приказки, Джак изтръпва: „Ох, мамка му“ и хвърля поглед към младежа на рецепцията, в чийто поглед съзира неприкрита ненавист. Изгубена кауза — за нищо на света не би могъл да го убеди, че не е изнудвал Киндърлинг. Когато в заключение на тирадата си Уендъл Грийн започва да се самовъзхвалява, на Джак вече му се повдига от благовидни блудкави любезности.

— Господин Грийн ми предложи процент от печалбата срещу правото да продава снимки на трупа на Ърма Френо — обяснява на лекаря. — Онова, което иска сега, е също толкова немислимо. Господин Маршал настоя да дойда и да разговарям със съпругата му, а Уендъл му е обещал да не я безпокои…

— Което в буквалния смисъл може би е вярно — прекъсва го репортерът. — Като опитен журналист зная, че хората често говорят неща, които всъщност нямат предвид и за които в крайна сметка съжаляват. Фред Маршал разбира, че историята на жена му рано или късно ще се разчуе.

— Нима?

— Особено в светлината на последното съобщение на Рибаря. Записът доказва, че Тайлър Маршал е четвъртата му жертва, но по силата на някакво чудо все още е жив. Според вас колко време този факт може да остане скрит от обществеността? И не сте ли съгласен, че на майката на момчето трябва да се предостави възможност да обрисува ситуацията със свои думи?

— Отказвам да бъда шантажиран по този начин — ядно се намръщва докторът и отправя предупредителен поглед на Джак. Господин Грийн, ако продължавате да злоупотребявате с търпението ми, ще разпоредя да ви изведат от болницата. Искам да обсъдя някои въпроси с лейтенант Сойер насаме. Дали и как ще се разберете помежду си, е ваша работа. Със сигурност няма да допусна да разговаряте с пациентката двамата едновременно. Всъщност не знам дали е редно тя да разговаря и с лейтенант Сойер. В сравнение със сутринта сега е по-спокойна, но състоянието й е все още лабилно.

— Най-добрият начин да й се помогне, е да й се даде възможност да изкаже мислите си — заявява Грийн.

— Млъкнете, господин Грийн! — Двойната гуша под козята брадичка на доктора придобива топлорозов цвят. Той намръщено се взира в Джак. — Кажете какво точно желаете, лейтенант!

— Разполагате ли със собствен кабинет, докторе?

— Да.

— Чудесно, искам да поговоря насаме с госпожа Маршал половин час, дори по-малко, и смятам, че във вашия кабинет никой няма да ни безпокои. В отделението има твърде много хора, разговорът постоянно се прекъсва и човек е принуден да говори в присъствието на други пациенти.

— Моят кабинет, значи.

— Ако нямате нищо против.

— Елате с мен. Господин Грийн, ще ви помоля да изчакате отвън.

— Но моля ви, както кажете. — Грийн подигравателно се покланя и с грациозни, почти танцови стъпки се приближава до лъскавия махагонов плот. — Сигурен съм, че ние с този млад господин все ще намерим за какво да си побъбрим във ваше отсъствие.

Уендъл Грийн се облакътява върху плота и с усмивка наблюдава как Джак и Спигълман напускат фоайето. Стъпките им шумно отекват по плочките, но като стигат до средата на коридора, настъпва пълна тишина. Продължавайки да се усмихва, Уендъл се извръща и вижда, че младежът го наблюдава с нескрито възхищение.

— Аз съм ваш почитател! — разпалено възкликва служителят. — Пишете невероятно хубаво.

Уендъл широко се усмихва:

— Хем сте красив, хем интелигентен. Изумителна комбинация. Как се казвате?

— Итън Еванс.

— Итън, нямаме много време, затова дай да действаме по-чевръсто. Смяташ ли, че отговорните представители на пресата трябва да имат достъп до информация в името на задоволяване на духовните потребности на обществото?

— Има си хас!

— Ще се съгласиш ли с твърдението, че информираната преса е едно от по-силните оръжия срещу чудовища като Рибаря?

Между веждите на Итън Еванс се вкопава дълбока отвесна бръчка:

— Оръжия ли?

— Нека се изразя по друг начин. Не е ли вярно, че ако знаем повече за Рибаря, шансът да го спрем е много по-голям? Младокът кима и бръчката се изглажда.

— Мислиш ли, че докторът ще пусне Сойер в кабинета си?

— Ами че да. Само че методите му на тоя господин Сойер хич не ми харесват. Той издевателства над хората. Примерно като ги бие, за да си признаят. Това е издевателство. — Имам още един въпрос. Всъщност два. В кабинета на доктор Спигълман има ли дрешник? И има ли друг път дотам, който не минава през онзи коридор?

— О! — Озадаченият поглед на Еванс мигновено се прояснява. — Искате да подслушвате, а?

— Да подслушвам и да записвам. — Уендъл потупва джоба си, в който крие диктофон. — В името на обществеността като цяло Бог да благослови всички граждани без изключение. — Като по магия в ръката му се появява двайсетдоларова банкнота. — Ако действаш по-живо, доктор Спигълман въобще няма да разбере. Така ли е, Итън?

Младокът грабва банкнотата от ръката му, прави знак на Уендъл да мине зад рецепцията, отваря някаква врата и прошепва:

— Хайде, бързо.

В двата края на полутъмния коридор са монтирани лампи, които хвърлят приглушена светлина. Доктор Спигълман казва:

— Доколкото разбирам, съпругът на пациентката ви е казал за касетата, която се получи тази сутрин.

— Да, каза ми. Имате ли представа как е попаднала тук?

— Повярвайте ми, лейтенант, като видях как записът се отрази на госпожа Маршал и като го прослушах и аз, се опитах да проследя как касетата е стигнала до пациентката. Цялата ни поща без изключение минава през деловодството, независимо далии е адресирана до пациентите, до медицинския персонал или до административните звена. Оттам няколко доброволци я разнасят по предназначение. Доколкото разбрах, конкретната пратка била намерена тази сутрин в деловодството от някакъв доброволец. Тъй като била адресирана само по име, той се обърнал към отдела за информация. Една от служителките я занесла в отделението.

— А не е ли трябвало да се консултират с вас, преди да дадат касетата и касетофон на Джуди?

— Разбира се. Сестра Бонд би го направила незабавно, но днес не е дежурна. Дежурната сестра Рек помислила, че името върху плика е детски прякор и предположила, че някой стар приятел на госпожа Маршал й е изпратил музика да я поразвесели. В стаята на сестрите има касетофон — тя пъхнала касетата в гнездото и занесла апарата на госпожа Маршал.

В сумрачния коридор очите на лекаря заблестяват сардонично:

— При което, както можете да си представите, е настъпил истински ад. Госпожа Маршал се е върнала към състоянието в което беше хоспитализирана, характеризиращо се с доста тревожни симптоми. За щастие бях в болницата и като разбрах какво се е случило, разпоредих да й се дадат успокоителни и да бъде преместена в изолатора. Стените в тази стая, лейтенант, са тапицирани — госпожа Маршал отново бе разкървавила пръстите си, ето защо исках да я предпазя от други наранявания. Щом успокоителните подействаха, отидох да я видя. Прослушах записа. Може би трябваше незабавно да позвъня в полицията, но тъй като на първо място нося отговорност за пациента, се обадих на господин Маршал.

— Откъде му позвънихте?

— От изолатора… използвах мобилния телефон. Господин Маршал, разбира се, настоя да разговаря с жена си, тя също изяви подобно желание. По време на разговора много се разстрои и се наложи допълнително да й дам слаб седатив. Като се успокои, излязох от стаята и позвъних на господин Маршал повторно, за да му разкажа за записа по-подробно, Искате ли да го прослушате?

— Не сега, докторе, благодаря ви. Но искам да ви задам един съвсем конкретен въпрос, свързан с онова, което сте чули.

— Слушам ви.

— Господин Маршал имитира пред мен начина, по които сте се опитали да пресъздадете акцента на непознатия. Можете ли да го оприличите на конкретен език, например на немски?

— Мислих за това. Наистина наподобяваше на немски, но не съвсем. Ако въобще може да се търси прилика с конкретен акцент, бих казал, че непознатият говореше като французин, който се опитва да произнася английските думи с немски акцент, ако намирате смисъл в подобно определение. Аз, честно казано, никога не съм чувал подобен говор.

От самото начало на разговора доктор Спигълман изучава Джак и го преценява по критерии, които завинаги ще останат тайна за нашия герой. Изражението му остава непроницаемо като на пътен полицай, когато спре някой шофьор.

— Господин Маршал ме осведоми, че възнамерява да ви се обади. Изглежда, между вас и госпожа Маршал е възникнала доста необикновена връзка. Тя уважава вашите професионални умения, което е логично, но явно ви има и доверие. Господин Маршал помоли за разрешение да се срещнете със съпругата му, а тя на свой ред ми каза, че непременно трябва да говори с вас.

— В такъв случай не виждам затруднения да се усамотя с нея за половин час.

Усмивката на доктор Спигълман помръква тъй ненадейно, както се и появява:

— Пациентката и съпругът й демонстрират своето доверие към вас, лейтенант Сойер, но не става дума за това. Въпросът е дали аз мога да ви имам доверие.

— Доверие за какво?

— За няколко неща. Преди всичко, че ще се държите по начин, който няма да навреди на здравословното състояние на моята пациентка. Че ще внимавате да не я натоварвате излишно и няма да й давате празни надежди. Тя си въобразява, че знае за някакъв свят, който по някакъв начин съществува паралелно с нашия. Смята, че синът й е взет за заложник в този друг свят. Трябва да ви кажа, лейтенант, че и пациентката, и съпругът й са на мнение, че вие познавате добре този фантазен свят — или по-точно, тя е напълно убедена в това, а съпругът го приема условно, доколкото измислицата носи утеха на госпожа Маршал.

— Разбирам. — В този момент може да каже на лекаря едно-единствено нещо и го изговаря: — Но искам и вие да разберете, че всички разговори със съпрузите Маршал провеждам в качеството си на неофициален съветник на полицейското управление на Френч Ландинг и неговия началник Дейл Гилбъртсън.

— В качеството на неофициален съветник, така ли? — повтаря лекарят.

— Господин Гилбъртсън отдавна ме моли да му съдействам във връзка с разследването на убийствата, извършвани от Рибаря, и преди два дни, след изчезването на Тайлър Маршал, най-сетне приех. Нямам официален статут. Имам известен опит и се старая да помогна на полицейския началник и неговите служители.

— Да не увъртаме, лейтенант. Да приема ли, че умишлено сте подвели съпрузите Маршал и сте ги накарали да вярват, че сте добре запознат с въпросния въображаем свят?

— Ще ви отговоря по следния начин, докторе. От записа знаем, че Рибаря наистина държи Тайлър Маршал като заложник. В този смисъл спокойно можем да твърдим, че малчуганът вече не е в нашия свят, а в света на Рибаря.

Доктор Спигълман повдига вежди:

— Смятате ли, че обитаваме една и съща вселена с това чудовище? Не мисля така, сигурен съм, че и вие не го мислите. Рибаря живее в свой собствен свят, подчинен на свои правила създавани и развивани до фантастични подробности в продължение на години. Без да отричам способностите ви в полицейската работа, твърдя, че като практикуващ психиатър съм запознат с подобни структури много по-добре отколкото семейство Маршал, полицията и дори вас, освен ако нямате задълбочен опит в работата с престъпници психопати. Съжалявам, ако изявлението ми ви се стори самонадеяно, защото арогантността ми е чужда.

— За психологически проФили ли говорите?

— Преди години бях поканен да участвам в специално звено за разработване на проФили към Програмата на ФБР по проблемите на углавните престъпления, където научих много неща, но онова, за което говоря сега, далеч надхвърля границите на изработването на психологическа характеристика на дадено лице.

При което Джак иронично си казва: „И това ако не е самонадеяност, здраве му кажи. Ти си на ход, докторе.“

Спигълман кимва. Далечните отблясъци на лампите се отразяват в стъклата на очилата му.

— А-ха, да, разбирам. — Замисля се. Въздъхва, скръства ръце на гърдите си и продължава да размишлява. После вдига глава и поглежда Джак в очите:

— Добре. Ще разреша да се срещнете. Насаме. В моя кабинет. За трийсет минути. Не бих искал да преча на разследването в този напреднал стадий.

— Благодаря. Разговорът ще бъде изключително ползотворен за разрешаването на случая, гарантирам ви.

— Работя като психиатър от доста дълго време, за да вярвам на подобни обещания, лейтенант Сойер, но се надявам да спасите Тайлър Маршал. Да отидем в кабинета. Ще ви помоля да изчакате там, докато доведа пациентката по друг, малко по-кратък път.

Доктор Спигълман го повежда към края на сумрачния коридор, завива наляво, отново наляво, изважда от джоба си огромна връзка ключове и отключва врата, на която няма табелка. Джак влиза след него в кабинета, който изглежда така, като че ли се състои от две по-малки стаи. Едната половина се заема от дълго дървено писалище, стол, отрупана със списания стъклена масичка и картотеки, а другата половина почти изцяло се запълва от кушетка и кожено кресло с подвижна облегалка, поставено до кушетката. По стените са окачени репродукции на Джорджия 0’Кийф78. Зад бюрото се вижда врата, вероятно скриваща малък дрешник; отсрещната врата явно води към съседното помещение.

— Както виждате, тук се занимавам с канцеларската работа и давам допълнителни консултации. Повечето пациенти минават през чакалнята, откъдето ще преведа и госпожа Маршал. Изчакайте две-три минути, ако обичате.

Джак му благодари и лекарят изчезва зад вратата към чакалнята.

В малкия дрешник Уендъл Грийн безшумно вади диктофона от джоба си и притиска до вратата апарата и ухото си. Готов е да натисне бутона за запис, сърцето му бие до пръсване. За пореден път по-изтъкнатият журналист на Западен Уисконсин изпълнява своя дълг към обществото. За огромно негово съжаление в килерчето цари непрогледен мрак, но престоят в тясното и тъмно помещение не е първата жертва, която Уендъл прави в името на свещеното си призвание, пък и без друго му е достатъчно да вижда червената лампичка.

Но виж ти каква изненада — доктор Спигълман излезе от стаята, а гласът му сякаш е останал, защото казва нещо на лейтенант Сойер. Как успя тоя фройдистки шарлатанин да се върне, без да отваря и затваря врати, и какво стана с Джуди Маршал?

„Лейтенант Сойер, вдигнете слушалката. Търсят ви по телесна, струва ми се, че е спешно.“

Ама, разбира се — Спигълман се обажда по интеркома. Кой ли търси Джак Сойер и откъде накъде пък спешно? Уендъл се надява великият детектив от Ел Ей да включи телефона на говорител, но, уви, той не го прави, поради което бдителният репортер чува само неговите думи.

— Търсят ли ме? — пита Джак. — Кой ме търси?

— Отказа да се представи. Някой, на когото сте съобщили че идвате на посещение в психиатричното отделение. Каза, че е във връзка с Блак Хаус.

— Как да проведа разговора?

— Просто натиснете мигащия бутон. Ще доведа госпожа Маршал, като разбера, че сте приключили разговора.

Джак натиска мигащия бутон:

— Джак Сойер на телефона.

— Слава Богу! — хрипливо възкликва Клюна. — Виж, какво, братче, трябва да дойдеш у нас колкото се може по-скоро. Стана голяма бъркотия.

— Намерихте ли нещо?

— О, да, Блак Хаус я намерихме. Не бих казал, че ни посрещна особено гостоприемно. Това място държи да си остане скрито и го показва недвусмислено. Има пострадали. Повечето ще се оправят, но за Мишока не съм сигурен. Ухапа го куче и го зарази с някаква гадост; мамка му, всъщност изобщо не съм сигурен дали онзи звяр наистина беше куче. Доктора направи каквото можа, но… абе, с една дума — ужас, човекът не е на себе си, а не дава и дума да се издума за болница.

— Слушай, Клюн, защо не го заведете насила, ако наистина има нужда от медицинска помощ?

— При нас нещата не стават така. Мишока не е стъпвал в болница, откакто неговият старец хвърли топа в едно медицинско заведение. Ако го заведем в окръжната болница в Ла Ривиер, сигурно ще се строполи мъртъв насред спешното отделение.

— А пък ако остане сред живите, никога няма да ви го прости.

— Правилно си схванал. Кога можеш да дойдеш?

— Още не съм се видял с жената, за която ти казах. Ще се забавя около час, не повече.

— Ти не чу ли какво ти казах? Мишока умира в ръцете ни. Имаме да си казваме куп неща.

— Добре. Но те моля да ми сътрудничиш. — Джак затваря телефона, обръща се към вратата зад кушетката и зачаква светът да се промени.

„Мамка му, това пък какво беше?“ — недоумява Уендъл. Бастиса сума ти лента за разговора между Джак Сойер и оня олигофрен, дето му унищожи снимките, с продажбата на които щеше да си купи хубава кола и тежкарска къща на някое стръмно възвишение над реката, сега пак удари на камък — записаха се само пълни безсмислици. Уендъл заслужава хубава кола и тежкарска къща и не само това, ами три пъти по толкова, затова кипи от възмущение при мисълта колко несправедливо е ощетен. На хора като Джак Сойер всичко им се поднася на тепсия, инкрустирана с диаманти, хората се изпотрепват да им предлагат неща, от които те въобще не се нуждаят, а какво прави в това време легендарният, изпълнен със себеотрицание рицар на пресата Уендъл Грийн? Даде цели двайсет долара, за да се свре в някакво тъмно претъпкано килерче, само и само да си върши работата!

Като чува отварянето на вратата, ушите му пламват от любопитство. Червената лампичка примигва, верният диктофон пренавива специално приготвената лента и от онова, което ще се случи сега, зависи всичко — коремът на Уендъл, този безпогрешен орган и негов най-добър приятел, се затопля от увереността, че справедливостта скоро ще възтържествува и той ще получи каквото заслужава.

Иззад вратата на дрешника приглушено долита гласът на доктор Спигълман и се записва на лентата.

Доктор Спигълман: Оставям ви насаме.

Джак Сойер: Благодаря ви, докторе. Много съм ви задължен.

Доктор Спигълман: Трийсет минути, нали? Което означава, че ще се върна в, хм, два и десет. Джак Сойер: Отлично.

Тихо захлопване на врата, изщракване на резе. Безкрайни секунди мълчание. „Защо не си говорят? — Ама, разбира се… въпросът съдържа отговора. — Само чакат дебелогъзият Спигълман да се разкара, за да не ги подслушва.“ Което е направо божествено, точно така! Тихите стъпки на Джак, който застава до вратата само потвърждават интуитивното предположение на безподобния репортер. О, корем на Уендъл Грийн, о, ти, верен, ненадминат инструмент — пак попадна на журналистическа находка! Уендъл напрегнато се вслушва, а устройството записва и следващия неизбежен звук: превъртането на ключ.

Джуди Маршал: Заключи и другата врата.

Джак Сойер: Как си?

Джуди Маршал: Щом ти си тук, вече съм много, много по-добре. Вратата, Джак.

Отново стъпки, последвани от метално дрънчене, означаващо спускане на резето.

Съсипан-в-най-скоро-време: Цял ден мисля за теб. И за всичко това.

Падналата жена, Курвата, Пачаврата: Половин час ще ни стигне ли?

С-главата-в-торбата: Ако не ни стигне, ще му се наложи да блъска по вратата.

Уендъл едва се сдържа да не изкрещи от радост. Ето какво било! Тези двамата ще правят секс, ще се съблекат и ще се нахвърлят един върху друг като животни. Какъв късмет — тъпкано ще му го върне на скапания Холивуд! Когато Уендъл Грийн свърши с Джак Сойер, репутацията на прочутия детектив от големия град ще е по-лоша от тази на Рибаря.

Джуди изглежда уморена, косата й е на фитили и е някак безжизнена, новите превръзки на пръстите й веднага се набиват на очи, но освен че издава дълбочината на чувствата й. Лицето й е озарено от неземното сияние на въображението, което й бе помогнало да стигне до прозрението. В очите на Джак тя е кралица, хвърлена в затвора по несправедливо обвинение. Болничният халат и избелялата нощница подчертават одухотворената й красота, вместо да я прикриват. Той само за миг откъсва поглед от Джуди, колкото да заключи и втората врата, после пристъпва към нея.

Осъзнава, че тази жена вече знае всичко, което е възнамерявал да й каже. Тя също пристъпва към него и му протяга ръце.

— Цял ден мисля за теб — прошепва Джак, стискайки дланите й. — И за това.

Отговорът й обхваща всичко, което е прозряла, и всичко, което трябва да направят:

— Половин час ще ни стигне ли?

— Ако не ни стигне, ще му се наложи да блъска по вратата. Усмихват се, тя стиска ръцете му по-силно.

— Нека си блъска.

С едва доловимо, съвсем леко движение го придърпва към себе си, сърцето му се разтуптява в очакване на прегръдката. Но постъпката й е далеч по-необичайна: тя свежда глава и сухите й устни за миг докосват ръцете му. После притиска дясната му длан към лицето си и отстъпва назад. Очите й са като пламтяши въглени.

— Предполагам, вече знаеш за записа.

Той кимва.

— Буквално обезумях, като го прослушах, но мисля, че той допусна грешка. Притисна ме твърде жестоко. Защото отново се превърнах в момиченцето, което се вслушваше в шепота на другото дете зад стената. Превъртях и се опитах да я пробия. Чух как синът ми зове за помощ. Беше там — оттатък стената. Където трябва да отидеш и ти.

— Където трябва да отидем заедно.

— Където трябва да отидем заедно. Да. Но за разлика от мен ти можеш да преминеш през стената. Предстои ти да извършиш нещо, която е най-важното дело на света. Трябва да намериш Тай и да попречиш на Абала. Не зная какво е Абала, но твоите служебни задължения изискват да му попречиш. Ти си стражар, ако се не лъжа.

— Наистина съм стражар и ще изпълня дълга си.

— Значи и това е вярно. Трябва да премахнеш Горг и неговия господар Муншун. Това не е истинското му име, но звучи по подобен начин: Муншун. Тя ми каза всичко това, като се побърках и се опитах със сила да проникна в другия свят — стори ми се, че ми говори право в ухото. Бях толкова близо!

Какво разбира от този разговор Уендъл Грийн, прилепил до вратата ухото си и записващия диктофон? Чутото съвсем не е каквото очакваше — животински стонове и задъханото дишане на двама души, набързо задоволяващи похотта си. Уендъл Грийн скърца със зъби и лицето му се изкривява от безсилен гняв.

— Толкова се радвам, че с усилие на волята си стигнала до прозрението — казва Джак. — Ти си забележителна жена. Един на хиляда не проумява какво означава всичко това, камо ли да го направи.

— Много говориш.

— Искам да кажа, че те обичам.

— По своему наистина ме обичаш. Но знаеш ли какво? С идването си тук ме превърна в нещо много повече от онова, което съм в действителност. От теб струи някакъв особен лъч и аз само го следвах. Джак, ти си живял там, а аз само успях да надникна за мъничко. Но и това ми стига. Доволна съм. Ти и престоят ми в психиатрията ми дадохте възможността да пътувам.

— Грешиш — помогна ти онова, което носиш в себе си.

— В такъв случай три пъти „ура“ за пристъпа на лудост. Но да не губим повече време, часът удари. Бъди стражар. Аз мога да дойда само до средата на пътя, но ти трябва да вложиш цялата си сила.

— Едва ли подозираш каква сила се крие и в теб.

— Хвани ръцете ми и го направи, Джак. Прехвърли се оттатък. Тя те чака, трябва да те предам на нея. Знаеш името й, нали?

Той отваря уста, но не може да проговори. В тялото му изведнъж се разлива сила, която сякаш извира право от земното ядро, наелектризира кръвта му, кара косата му да настръхне и плътно споява треперещите му пръсти с треперещите пръсти на Джуди Маршал. Изведнъж става лек като перце, същевременно никога не е усещал толкова натрапчиво съпротивлението на тялото си, което му пречи да полети. Откъсването им от този свят сигурно ще бъде като излитане на ракета. Подът като че трепери под краката му.

Съумява да се наведе към Джуди Маршал, която е отметнала глава, затворила е очи и се усмихва, изпълнена с възторг от постигнатото. Обкръжена е от треперлива белезникава светлина, босите й стъпала здраво са стъпили на пода. Светлината обгръща и Джак. „Но всичко идва от нея — казва си той — и от…“

В стаята се извива вихър, репродукциите на Джорджия О’Кийф политат от стените. Ниската кушетка се плъзва по пода, листове хартия се разхвърчават от подскачащото писалище. Елегантна халогенна лампа се разбива на пода. В цялата болница — на всеки етаж, във всяка стая и всяко отделение — леглата се тресат, телевизионните екрани угасват, инструментите дрънчат в дрънчащите метални подноси, светлините примигват. Плюшените играчки падат от лавиците в магазинчето за подаръци, а вазите с лилиите се търкулват по мраморния под. На петия етаж крушките избухват сред дъжд от златисти искри. Ураганният вой все повече се усилва и с оглушително свистене се превръща в бяла завеса от светлина, която след миг се концентрира в една точка и помръква. С нея изчезват и Джак Сойер, и Уендъл Грийн.

Леле, братче, какво преживяване! Усещането да бъдеш пометен от вихъра и буквално да бъдеш засмукан от друг свят, е несравнимо и невероятно, стотици пъти превъзхождащо досегашните добре познати пренасяния отвъд. Джак лежи по гръб и се взира в разкъсана бяла завеса, която плющи като раздрано корабно платно. Преди частица от секундата видя друга завеса, изтъкана от светлина, която за разлика от тази не беше материална. Мекият благоуханен въздух е истинска благодат. Отначало усеща, че някой стиска дясната му ръка, после открива, че до него лежи поразително красива жена. Джуди Маршал. Не, не онази Джуди Маршал, която той обича по своему, а друга поразително красива жена, която някога е шепнала на Джуди през изтънялата напоследък стена от нощен мрак. Тъкмо се кани да изрече името й, когато…

В полезрението му изниква прекрасно лице, което едновременно прилича и се различава от лицето на Джуди. Изваяно е на същото грънчарско колело, изпечено е в същата пещ, моделирано е от същия безумно влюбен скулптор, но е много по-деликатно, с по-изящен и нежен овал. Прехласнат, Джак не помръдва и едва диша. Жената, която се е надвесила над него и се усмихва хем нежно, хем нетърпеливо, никога не е раждала деца, не е пътувала отвъд родните си Територии, не е летяла на самолет, не е шофирала кола, не е включвала телевизор, не е загребвала лъжичка сладолед от кутията в камерата, не е използвала и микровълнова печка — от цялото й същество се излъчва одухотвореност и милосърдие.

Чувство за хумор, нежност, състрадание, интелект и сила озаряват погледа й, загатват се в извивките на устните й, в чертите й. Той знае името й, то е съвършеното име за нея. Смътно осъзнава, че от пръв поглед се е влюбил в тази жена, че на секундата е прегърнал нейната кауза; в този миг открива, че си е възвърнал дар-слово и може да изрече съвършеното й име:

— Софи.

Глава 21

— СОФИ.

Без да изпуска дланта й, става и й помага да се изправи. Краката му се подкосяват. Очите му парят, има чувството, че са твърде големи за орбитите им. Изпитва ужас и възторг в равни, съвършено равни части. Сърцето му бие лудо, но ударите са приятни. При втория опит успява да изрече името й малко по-високо, ала гласът му е тъничък, а устните му са толкова вкочанени, сякаш са натрити с лед. Звучи като човек, който тъкмо се свестява от силен удар в корема.

— Да.

— Софи.

— Да.

— Софи.

— Да.

В тази ситуация — той повтаря нейното име, тя отговаря едносрично — има нещо странно познато. Познато и смешно. Изведнъж му просветва: в „Ужасът на Дедуд Гълч“ има почти идентична сцена, когато един от редовните посетители на бара цапардосва с бутилка уиски Бил Таунс и го просва в безсъзнание. Лили, в ролята на очарователната Нанси О’Нийл, го залива с кофа вода и когато той сяда на пода, двамата…

— Много странно — отбелязва Джак. — Чудна картинка сме. Би трябвало да се смеем.

С бегла усмивка Софи отвръща:

— Да.

— Да се заливаме от смях.

— Да.

— Да се превиваме от смях.

— Да.

— Вече не говоря на английски, нали?

— Не.

Сините й очи издават две неща. Първо, тя не знае думата „английски“. И второ, отлично разбира какво се опитва да й каже.

— Софи.

— Да.

— Софи-Софи-Софи.

Опитва се да свикне с мисълта, че случващото се е действително. Да си го набие в главата като гвоздей.

На лицето й грейва усмивка, при което устните й стават още по-красиви. Джак си представя какво ли би било да ги целуне и краката му се подкосяват. Изведнъж се чувства като четиринайсетгодишен хлапак, който изпраща момичето си до дома и се пита има ли кураж да докосне с устни страната му за лека нощ.

— Да-да-да — отвръща тя и усмивката и става по-уверена. — Проумя ли вече? Разбираш ли, че си тук и как си пристигнал?

Отвсякъде е заобиколен с прозирно бяло платно, което се надига на талази и въздиша като живо. Пет-шест разнопосочни въздушни течения нежно милват лицето му и Джак осъзнава, че е донесъл от другия свят слой пот, която вони. С бързи движения избърсва челото и страните си, стараейки се да не изпуска Софи от поглед за повече от миг.

Намират се в нещо като грамадна шатра. Разделена е на множество помещения и извиква в съзнанието на Джак мимолетен спомен за павилиона, в който кралицата на Териториите — двойницата на майка му, лежеше на смъртния си одър. Но онзи павилион беше наситен с цветове, имаше множество зали и ухаеше на тамян и скръб (тъй като смъртта на кралицата изглеждаше неизбежна — единствено въпрос на време). А тази шатра е парцалива и паянтова. Стените и таванът са осеяни с дупки, а бялата материя помежду им е съвсем излиняла — отвън дори се вижда възвишение, обрасло с дървета. Като духне вятър, краищата на някои зирки се развяват като раздрани дрипи. Точно над главата си забелязва някакъв тъмнокафяв силует. Напомня на кръст.

— Джак, разбираш ли как…

— Да. Пренесох се. — Но в действителност не тази е думата, която изрича. Буквалното значение на онова, което казва, е „път през хоризонта“. — И явно съм завлякъл доста от предметите в кабинета на доктор Спигълман. — Навежда се и вдига плоско камъче, в което е изваяно цвете. — Сигурен съм, че в моя свят това е представлявало репродукция на картина от Джорджия ОКийф. А онова… — посочва почерняла, изгаснала факла, облегната на платнената стена на павилиона — … онова, мисля, е било… — Но в този свят няма подобен предмет и думите, които изрича, прозвучават грозно като ругатня на немски: — … халогенна лампа.

Софи се мръщи недоумяващо:

— Хал-до-дженна… лимба? Ломба?

Вкочанените му устни се разтеглят в лека усмивка:

— Няма значение.

— Но ти си добре.

За нея, разбира се, е важно той да е добре, затова ще отговори утвърдително, макар това изобщо да не отговаря на истината. Всъщност е много зле, което е прекрасно. Буквално се е поболял от любов, но не би заменил това усещане за нищо на света. За пръв път изпитва подобна емоция, ако не броим чувствата към собствената му майка — но обичта към жената, която го е създала, е много по-различна, каквото и да говорят фройдистите. О, въобразявал си е, че се влюбва и разлюбва, но това беше преди. Преди хладната синева на очите й, усмивката й и дори сенките, хвърляни от изпокъсаната шатра, които пробягват по лицето й като ята риби. В този миг е готов заради нея да полети от планински връх, да се втурне в горски пожар или да й донесе полярен лед да охлади чая си, а подобни желания не означават, че човек е добре.

Само че за нея е важно той да е добре.

И за Тайлър е важно да е добре.

„Аз съм стражар“. Отначало фразата му се струва безсмислена в сравнение с красотата на тази жена, с факта, че тя действително съществува, но постепенно той проумява значението й. Както винаги. В крайна сметка кое го доведе тук противно на волята и най-добрите му намерения?

— Джак?

— Да, добре съм. Пренасял съм се и преди. — „Но никога в присъствието на такава красавица — добавя мислено. — Това е проблемът. Вие сте проблемът, милейди.“

— Да. Ти притежаваш способността да идваш и да си отиваш. Една от многобройните ти дарби. Така ми беше казано.

— Кой ти го е казал?

— Скоро. Скоро ще узнаеш. Чака ни много работа, но ми дай няколко секунди да се посъвзема. Ти… ти ми взе ума.

Джак се разтапя от щастие при това признание. Като съзнава, че все още стиска дланта й, я целува, както Джуди целуваше неговите ръце в другия свят зад стената, и забелязва, че връхчетата на три от пръстите й са превързани с тънка бяла марля. Така му се иска да събере смелост да я грабне в прегръдките си, но тя го обезсърчава и с красотата, и с присъствието си. Малко по-висока е от Джуди — с някакви си пет сантиметра не повече — а косата й е по-светла и има златистия оттенък на непречистен мед, който се процежда от разчупена восъчна пита. Носи семпла памучна бяла роба, поръбена със синьо, в тон с очите й. Тясното остро деколте очертава шията й. Дрехата стига до под коленете й. Краката й са боси, но на единия се глезен носи сребърна верижка, толкова тъничка, че почти не се забелязва. Има по-налят бюст от Джуди, ханшът й е малко по-широк. Ще рече човек, че са сестри, само дето имат едни и същи лунички по носа и идентичен белег върху лявата длан. Ясно е, че всяка е получила своя вследствие на различна злополука, но също така е ясно, че тя е станала в един и същи час на един и същи ден.

— Ти си нейната двойница. Двойницата на Джуди Маршал. — Само че думата, която излиза от устата му, не е „двойница“; колкото и да е странно или нелепо, всъщност казва нещо като „арфа“. По-късно ще се замисли за струните на арфата, опънати плътно една до друга, на едно докосване разстояние, и ще стигне до заключението, че все пак думата не е толкова смешна.

Софи свежда поглед и учудено се взира в него, сетне отново вдига глава и се опитва да се усмихне.

— Джуди. Оттатък стената. Като бяхме деца, Джак, често си говорехме. Дори като пораснахме, продължихме да си говорим, само че насън. — Той с тревога забелязва сълзите, които напират в очите й и се търкулват по страните й. — Влудих ли я? До безумие ли я докарах? Моля те, кажи ми, че не съм.

— Не-е. На ръба е, но още не се е предала. Волева жена е тя.

— Трябва да й върнеш нейния Тайлър. Заради двете ни. Аз нямам деца. Не мога да имам деца. Защото съм… как да кажа, пострадала. Като малка. От един човек, когото ти си познавал добре.

В съзнанието му се оформя ужасяващо подозрение. Прогнилото платно на шатрата плющи и въздиша под ласките на омайно уханния ветрец.

— За Морган ли говориш? За Морган от Орис ли?

Тя свежда глава и може би така е по-добре, тъй като в този миг лицето на Джак е изкривено в грозна гримаса. В този миг той изгаря от желание повторно да убие двойника на Морган Слоут. Понечва да я пита какво й е направил, но си дава сметка, че е излишно.

— На колко години си била?

— На дванайсет — отвръща… както и се очакваше. Случило се е в същата година, когато Джаки беше на дванайсет и пристигна тук да спаси майка си. Но дали е идвал тъкмо тук? Това Териториите ли са? Някак си не е същото, макар да има известна прилика.

Изобщо не се учудва, че Морган е изнасилил дванайсетгодишно момиче, и то по такъв начин, че да го остави бездетно. Ни най-малко. Морган Слоут, известен още като Морган от Орис, искаше да властва не само над един-два свята, а над цялата вселена. Какво са за човек с подобни амбиции няколко изнасилени дечица?

Тя нежно прокарва палци по спуснатите му клепачи. Сякаш го погалват перца. Гледа го с почуда и пита:

— Защо плачеш, Джак?

— Заради миналото. Винаги е така. — Спомня си как майка му седи до прозореца, пуши цигара и слуша любимата си песен, изпълнявана от Патси Клайн. — Да, винаги плачем заради миналото. Там се крие болката и всичко, което човек не може да превъзмогне.

— Може би — съгласява се тя. — Но днес нямаме време за миналото. Днес трябва да мислим за бъдещето.

— Добре, но може ли първо да ти задам няколко въпроса?

— Съгласна съм, обаче не се увличай.

Джак понечва да заговори, но от гърлото му не излиза нито звук. Прави комична гримаса и се засмива:

— И ти ми взе ума, ако трябва да съм честен.

Софи поруменява леко и свежда поглед. Кани се да отвърне… но стиска устни. На Джак му се иска да беше отговорила, същевременно се радва, че не го стори. Стиска нежно ръката й, а тя вдига глава и го озарява със сините си очи.

— Познавам ли те отпреди, когато си била на дванайсет? Тя клати глава.

— Но съм те виждал.

— Може би. В големия павилион. Майка ми беше придворна дама на Добрата кралица. Аз също… бях най-младата сред придворните дами. Възможно е да си ме зърнал тогава. Дори ми се струва, че наистина ме видя.

Джак замълчава, докато осмисли поредното чудо, после продължава да говори. Няма време. И двамата го знаят. Буквално усеща как минутите се изнизват.

— С Джуди сте двойници, но никоя от вас не може да пътува… тя никога не е била в твоето съзнание тук и ти никога не си била в нейното съзнание там. Вие сякаш… си говорите през стена.

— Да.

— А когато тя е писала на листчетата хартия, това всъщност са били думите, които си й шепнела зад стената.

— Да. Зная, че я притисках, но трябваше. Трябваше! Въпросът не е само да й върнем детето, колкото и да е важно. Имаме по-сериозни причини.

— Например?

— Не ми е позволено да ти кажа повече — клати глава тя. — Онзи, който ще ти обясни всичко, е много по-високо в йерархията от мен.

Той се взира в превързаните й пръсти и размишлява колко ли копнеят Джуди и Софи да преминат стената, за да бъдат заедно. Очевидно Морган Слоут по желание може да се превръща в Морган от Орис. На дванайсет години Джак беше се запознал с мнозина, които притежават тази дарба. Той самият е единствен по рода си и в двата свята си остава все Джак. Оказва се обаче, че Джуди и Софи са неспособни да се пренасят по какъвто и да било начин. Липсва им нещо, затова могат само да си шепнат през стената между световете. Сигурно има и по-злочести съдби, но в момента не му хрумва нито един пример.

Оглежда шатрата, която сякаш диша, редувайки слънчеви лъчи и сенки. Парцаливите платнища се ветреят. През една пролука в прозирната преграда забелязва в съседното помещение няколко метални легла.

— Какво представлява това място?

— За някои е болница — усмихва се Софи.

— Така ли? — Вдига глава и погледът му отново попада върху кръста. Вече е потъмнял, но навремето несъмнено е бил червен. „Червен кръст, глупако“ — сгълчава се мислено. — О! Не е ли малко… хм… старомодна?

Софи се усмихва по-широко и той осъзнава, че му се надсмива. Каквато и да е или е била тази болница, няма почти никаква прилика с онази в „Спешно отделение“.

— Да, Джак. Много е стара. Едно време в Териториите, Горния и Средния свят е имало десетина и повече такива болници, но вече са останали само няколко. Ако ли не и само тази. Днес е тук. Утре… — Вдига ръце, после ги отпуска. — Кой знае! Може би дори от другата страна на стената, в света на Джуди.

— Ясно — нещо като едновремешните пътуващи комедианти, които са продавали лекарства „пенкилер“.

Уж се шегува, но Софи малко го стряска с реакцията си — отначало кима и едва после се засмива и започва да ръкопляска:

— Да! Да, точно така! Но лечението, което се прилага тук, няма да ти хареса.

За какво ли намеква?

— Може би — съгласява се и се заглежда в изгнилото платнище и почернелите от времето подпори. — Тук май не е много стерилно.

Софи отвръща сериозно (но със закачливи пламъчета в очите):

— Ако беше пациент, щеше да ти се види безмерно хубаво, медицинският персонал — сестричките — да ти се сторят най-красивите създания, грижили се някога за бедните пациенти.

Джак се оглежда.

— Къде са те?

— Показват се едва след залез слънце. И ако искаме животът ни да продължи мирно и щастливо, Джак, всеки от двама ни ще поема по своя път много преди мръкнало.

Думите й го пронизват като с нож, макар да знае, че раздялата е неизбежна. Болката обаче ни най-малко не притъпява любопитството му — явно по силата на правилото „стражарят си остава стражар до края на живота си“.

— Защо?

— Защото сестричките са вампири и пациентите им никога не оздравяват.

Стреснат, Джак се оглежда тревожно и търси следи от присъствието им. И през ум не му минава да се усъмни в чутото — свят, който може да роди върколаци, може да роди какво ли не.

Тя го докосва по китката. По тялото му пробягва сластна тръпка.

— Не се страхувай, Джак… и те служат на Лъча. Всички създания служат на Лъча.

— Какъв лъч?

— Няма значение. — Пръстите й по-здраво се вкопчват в китката му. — Онзи, който има отговор на всичките ти въпроси, ше дойде съвсем скоро, може би дори вече е тук. — Поглежда го изпод око, с едва загатната усмивка. — А като го изслушаш, ще започнеш да задаваш по-смислени въпроси.

Джак осъзнава, че това е деликатен упрек, но понеже го е изрекла тя, не го огорчава. Оставя се да го води от стая в стая из безкрайните лабиринти на старата болница. Докато крачат, си дава сметка колко огромна е палатката. Въпреки нежния ветрец усеща някаква слаба, неприятна миризма, наподобяваща на смесица от миризмата на вкиснато вино и вонята на развалено месо. Уви, не му е трудно да се досети какво е месото. Съвсем естествено е за бивш служител от отдел „Убийства“, който е бил на повече от сто местопрестъпления.

Щеше да бъде неучтиво да изоставим Джак в момента на запознанството му с жената, която ще бъде най-голямата любов в живота му (пък и би било пример за неумело водене на повествованието), затова останахме при него. Но сега да се промушим през тънките стени на болницата. Шатрата се издига сред сред красива, макар и безводна местност, и е заобиколена от червеникави скали, обрасли с острица, пустинни цветя, напомнящи на сего79, хилави ели и ферокактуси80. Някъде наблизо долита хладната, равномерна въздишка на река. Грамадната палатка шумоли и пърха унесено като платната на кораб, браздящ вълните на океана под напора на попътен вятър. Докато се носим по обичайния, неизискващ усилие и подчертано приятен начин, съзираме купчина боклуци, между които още няколко гравирани камъка, красива роза, изкована от мед и огъната сякаш под въздействието на много висока температура, както килимче, разсечено на две като с касапски сатър. Има и други предмети, включително такива, които са устояли на всякакви промени при ураганния си преход от един свят в друг. Сред купчина счупени стъкла се въргалят почернялата коруба на телевизионен кинескоп, няколко двойноалкални батерии „Дурасел“, гребен и — като че ли най-необичайната вещ от всички — бели найлонови бикини с щампован в розово надпис „Неделя“. Отломките, които виждаме, свидетелстват за силата на сблъсъка между световете и са като изгорелите газове, образуващи опашката на комета.

В края на тази опашка седи един наш познайник. Не сме свикнали да го виждаме с грозна кафява роба (явно и той не знае как да носи подобна дреха — ако го погледнем от неподходящ ъгъл, ще видим много повече, отколкото бихме желали) със сандали вместо с трандафори, и коса, прибрана на конска опашка, привързана с ремъче от необработена кожа, но това несъмнено е Уендъл Грийн. Той си мърмори нещо. От устата му текат лиги. Взира се в смачканите листове хартия, които стиска. Напълно пренебрегва далеч по-драстичните промени около себе си, съсредоточавайки се единствено върху тази. Ако успее да си обясни как диктофонът марка „Панасоник“ се е превърнал в купчина вехта хартия, може би ще обърне внимание и на другите неща. Не и преди това. Уендъл (какво ще кажете да продължим да го наричаме Уендъл, без да ни е грижа под какво име е или не е известен в това кътче на битието, тъй като самият той не го знае и не се интересува от него) съзира батериите. Пропълзява до тях, сграбчва ги и се мъчи да ги натика в листовете. Безуспешно, разбира се, но това не му пречи да продължава с опитите. Както би казал Джордж Ратбън: „Ти му дадеш мухоловка, то тръгне на лов с нея.“

— Влий — ломоти любимият криминален репортер на Кули Кънтри и пъха ли, пъха батериите в хартията. — Влиий… бе! Влиий… бе! По дяаолите, влий в…

Някакъв звук — подрънкване, каквото, Бог да ни е на помощ, могат да издават единствено шпори — смущава съсредоточеността на Уендъл, той вдига глава и се ококорва. Разсъдъкът му надали го е напуснал завинаги, но определено е грабнал жената и децата и е отпрашил за „Дисни Уърлд“. А и гледката пред очите на стопанина му надали ще го подмами скоро да се върне.

Имаше едно време в нашия свят един прекрасен чернокож актьор на име Уди Строуд (в интерес на истината Лили го познаваше, дори в края на шейсетте години бяха играли заедно в един третокласен Филм със заглавие „Експрес «Екзекуция»“). Човекът, който се доближава към клечащия Уендъл, поразително напомня на онзи актьор. Носи избелели джинси, карирана синя памучна риза, шалче на врата и тежък револвер на широк кожен патрондаш, в който блещукат петдесетина патрона. Те мето му е плешиво, очите му са хлътнали. Преметнал е китара през рамо, коженият ремък е украсен със сложна плетеница. На другото му рамо е кацнала птица, наподобяваща на двуглав папагал.

— Не, не — мрънка Уендъл. — Не. Не вижда. Не вижда. Това. — Свежда глава и отново се мъчи да натика батериите в хартията.

Сянката на новодошлия пада върху коленичилия, който упорито отказва да вдигне глава.

— Добра среща, чужденецо.

Уендъл продължава да не вдига глава.

— Аз съм Паркъс. По тез места законът — това съм аз. Как ти викат?

Уендъл отказва да отговори, ако не броим за отговор тихото мучене, което излиза от олигавената му уста.

— Питам как се казваш.

— Уен — отвръща нашият стар познайник (не можем да го наречем точно „приятел“), без да вдигне поглед. — Уен. Дъл. Гри… Грийн. Аз… аз… аз…

— Не бързай — отвръща Паркъс (не без известно съчувствие). — Ще почакам желязото за жигосване да се загрее.

— Аз… ловец на сензации!

— Не думай! — Гологлавият прикляка, а Уендъл се свива уплашено и се притиска към прокъсаното платнище на шатрата. — Да ти кажа право, чувал съм за лов на зайци, лов на елени и лов на птици, ама за пръв път чувам за лов на сензации. Уендъл вдига глава и мига на парцали.

Едната папагалска глава се обажда от рамото на Паркъс:

— Бог е любов.

— Да го начукам на майка ти! — отговаря другата.

— Всеки трябва да търси реката на живота — казва първата.

— Да го духаш! — отсича втората.

— Израстваме към Господа-Бога — казва първата.

— Оди мочай! — приканва втората.

Макар че двете глави говорят съвсем спокойно, сякаш водят дружески разговор, Уендъл се дръпва още по-назад, навежда глава и с още по-голямо ожесточение се мъчи да натика батериите в хартията, която почти е изчезнала в потния му юмрук.

— Прави като мен — не им обръщай внимание — заявява Паркъс. — Вече дори не ги чувам, честен кръст. Млъкнете, момчета.

Папагалът се подчинява.

— Едната му глава се казва Свята, другата — Скверна. Държа го само за да ми напомня, че…

Прекъснат от шума на приближаващи стъпки, той се изправя с едно-единствено пъргаво и плавно движение. Задават се Джак и Софи, които се държат за ръка като невинни малчугани на път за училище.

— Спийди! — възкликва Джак и широко се усмихва.

— Е, Пътнико Джак — на свой ред се ухилва Паркъс. — Добра среща! Я се виж, сър — колко си пораснал!

Джак се втурва насреща му с разтворени обятия, Паркъс откликва със сърдечна прегръдка. След миг Джак го поотмества и изпитателно го оглежда:

— Навремето беше по-стар, поне на тен така ми се струваше. И в двата свята.

Плешивецът усмихнато кима. Следващите си думи изрича със заваления говор на Спийди Паркър:

— Амчи сигур по-стар съм ти се видял, Джак. Нъл беше още детенце.

— Но…

Онзи маха с ръка.

— Понякога изглеждам по-стар, друг път — не толкоз. Всичко зависи от…

— Възрастта е мъдрост — набожно се обажда едната папагалска глава, на мига другата я апострофира:

— Изкуфял дъртак.

— … от мястото и обстоятелствата — завършва Паркъс и добавя: — Момчета, нали ви казах да мълчите. Ако продължавате да дрънкате, ще ви извия дръгливия врат. — Насочва вниманието си към Софи, която го съзерцава, слисана от удивление, срамежлива като сърна. — Софи, толкова се радвам да те видя скъпа. Нали ти казах, че той ще дойде? Ей го на. Само дето се забави малко повечко, отколкото очаквах.

Тя прави дълбок реверанс — коляното й почти докосва земята — свежда ниско глава и отвръща:

— Благодаря ви, саи. Елате с мир, стрелецо, и с моята любов следвайте своя път към Лъча.

При тези думи Джак изтръпва, разтърсен от странен, вледеняващ трепет, сякаш множество светове заговарят в хор и гласовете им се сливат в плътен акорд, който отеква тихо, но звучно.

Спийди — както продължава да го възприема Джак — поема дланта й и я подканя да се изправи.

— Стани, момиче, и ме погледни в очите. Не съм никакъв стрелец, ни тук, ни в пограничните земи, ако и от време на време да надявам старото желязо. Тъй или иначе имаме да си казваме много неща. Сега не е моментът за официалности. Последвайте ме оттатък хълма. На раздумка, както казват стрелците. Или по-право казваха, преди да се промени светът. Гръмнах едни чудни диви кокошки, та от тях, като гледам, ще излезе хубаво печено.

— Ами… — Джак посочва ломотещия разплут вързоп, в който се е превърнал Уендъл Грийн.

— А, тоя май е доста зает — отвръща Паркъс. — Рече ми, че бил ловец на сензации.

— Опасявам се, че малко се е поизхвърлил. Старият Уендъл е мародер, не ловец на сензациите.

Репортерът поизвръща глава. Инати се и не вдига поглед, но по навик устните му се разтягат в злобна гримаса.

— Чух. Това — бърбори и свива устни. Този път гримасата не е по навик, а е съвсем преднамерена. — Зла. Зла. Златно момче. Холи. Вуд.

— Е, запазил е поне част от несравнимия си чар и joie de vivre81 — отбелязва Джак. — Тук да не му стане нещо?

— Де що има човек с малко акъл в главата, не припарва до шатрата на сестричките — успокоява го Паркъс. — Нищо му няма. Ако подуши нещо вкусно и вземе да ни навести, какво пък толкоз, можем и да го нахраним. — Обръща се към Уендъл и добавя: отиваме хей там, на един хвърлей място. Ако ти се доще да прескочиш, ще бъдеш добре дошъл. Разбра ли, господин Ловец на сензации?

— Уен. Дъл. Грийн.

— Уендъл Грийн, йессър. — Паркъс поглежда останалите. — Тръгваме ли?

— Не бива да го изоставяме — промърморва Софи и поглежда назад. — След няколко часа ще се стъмни. — Имаш право, девойко — отвръща Паркъс, докато превалят близкото възвишение. — Не бива да го оставяме край шатрата по мръкнало. Хич не бива.

При все че оттатък възвишението има повече зеленина и сред камъните дори лъкатуши поточе, може би устремено към реката, плискаща се в далечината, пейзажът е по-характерен за Северна Невада отколкото за Западен Уисконсин. Което в известен смисъл е логично. Последното пренасяне беше крайно нетипично. Самият Джак се почувства като плоско камъче, подскачащо като „жабка“ по гладка езерна повърхност от единия до другия бряг, а за клетия Уендъл да не говорим…

Отвъд билото, вдясно от пътеката, по която се спускат, под сянката на една юка в другия край на клисурата е вързан кон. На двайсетина метра по-надолу по склона и малко вляво се издигат ерозирали камъни, побити в кръг. Вътре в кръга старателно е стъкнато огнище, но още не е запалено. Джак неволно потръпва — камъните му напомнят на зъби на праисторически животни. Изглежда, и Софи споделя чувствата му, защото спира и стисва дланта му по-силно:

— Паркъс, наистина ли трябва да влизаме там? Моля ви, кажете ми, че не трябва.

Водачът им се извръща с мила усмивка, която Джак познава добре: типична е за Спийди Паркър.

— Много вода изтече, откакто Говорящият демон напусна тази окръжност, мила моя. Много добре знаеш, че места като туй са по-подходящи да се разказват разни истории.

— Но…

— Не му е сега моментът да се шубелисваме — отвръща Паркъс с известно раздразнение — не използва думата „шубелисваме“, но Джак така си я превежда. — Ти очакваше пристигането му в болницата на сестричките…

— Само защото тя беше от другата страна…

— … а сега искам да дойдеш с нас — обявява плешивият и ненадейно сякаш става по-висок от Джак. Очите му мятат мълнии. Джак мислено отбелязва: „Стрелец. Да, като нищо може да се окаже стрелец. Като онези във Филмите на мама, само че истински.“

— Добре — прошепва Софи. — Щом трябва. — Вдига поглед към Джак. — Моля те, прегърни ме.

Разбира се, той на драго сърце изпълнява молбата й.

Щом пристъпват между камъните, му се струва, че някакви хора шепнешком се карат. За миг се откроява глас, който сякаш оставя слузеста диря в ушите му: „Дърпат влачат деглят и опъват, с разгървавени грачета, но згоро бриздига моят добър приятел Муншун и какъв бодарък съм му зпреднал, охо, охо…“

Джак проследява с поглед как неговият едновремешен приятел смъква раницата от гърба си и разхлабва връзките.

— Близо е, нали? За Рибаря ми е думата. И Блак Хаус е близо.

— А-ха — отвръща Паркъс и изсипва от торбата дузина охранени изкормени птици.

Дивите кокошки подсещат Джак за Ърма Френо, струва му се, че не е в състояние да хапне нито залък. Докато наблюдава как Паркъс и Софи нанизват птиците на дълги пръчки, подозрението му се затвърждава. Но когато огънят лумва и кожицата на месото се позачервява, стомахът му надделява с аргументите, че печеното ухае много примамливо, а на вкус сигурно е още по-хубаво. Спомня си, че тук винаги храната е по-вкусна.

— Ето ни в говорящата окръжност — заявява Паркъс, чиято усмивка засега е угаснала. Взира се в Джак и Софи, които седят един до друг и се държат за ръка. Китарата е подпряна на един камък недалеч от тях. Папагалът е пъхнал двете си глави под крилото и несъмнено сънува раздвоени сънища. — Демонът може отдавна да го няма, но според поверието подобни създания оставят след себе си нещо, което развързва езика.

— Като онзи камък в Бларни82 ли…

— Нямаме време за празни приказки — прекъсва го старият му приятел.

— Ако имахме работа с обикновен гадняр, лесно щях да се справя — отбелязва Джак. Софи го поглежда озадачено.

— Иска да каже злодей — обяснява Паркъс. Поглежда Джак и продължава: — В известен смисъл тъкмо с такъв си имаш работа. Карл Биърстоун не е обикновено чудовище, ако мога така да се изразя. Което съвсем не означава, че няма слабост към убийствата. Но за случващото се във Френч Ландинг не е виновен само той, защото го използват. Обсебен е от зли сили, както се казва във вашия свят, Джак. Обладан е от духове, както бихме казали ние в Териториите. В света, който започва от тази погранична област — Средния свят — биха рекли, че в него се е вселил демон. Има се предвид сила, далеч по-велика от клетия дух, обитавал някога този каменен обръч.

Джак почти не го слуша. Очите трескаво блестят. „Беше нещо като «биър стейн» — му каза Потър едва снощи, а сякаш бяха изминали хиляди години. — Не беше точно така, но нещо подобно.“

— Карл Биърстоун. — Вдига свития си юмрук и го размахва победоносно. — Така се е казвал в Чикаго. А във Френч Ландинг живее под името Бърнсайд. Точка по въпроса, край, това е, вдигни си ципа! Къде е той, Спийди? Спести ми малко време.

— Млъкни! — като змия изсъсква плешивият.

Софи трепва боязливо и се притиска до Джак. И той потръпва. Яростното изсъскване изобщо не прилича на благия глас на едновремешния му приятел. „Крайно време е да престанеш да го смяташ за Спийди — отбелязва мислено. — Той не е и никога не е бил Спийди. Онова беше просто роля, която играеше; персонаж, който можеше хем да утеши, хем да омае уплашеното хлапе, побягнало с майка си.“ Паркъс завърта шиша с птиците, апетитно зачервени от едната страна, мазнината зацвъртява в пламъците.

— Извинявай, че креснах, Джак, но трябва да проумееш, че вашият Рибар е без особено значение на фона на онова, което всъщност се случва.

„Иди го кажи на Танси Френо. И на Клюна Сейнт Пиер.“

В ума му се въртят подобни мисли, но не ги изрича гласно. Блясъкът в очите на Паркъс доста го стресна.

— И не става дума за двойници. Избий си я от главата тая приумица. Двойниците имат отношение само към твоя свят и света на Териториите — то е нещо като връзка помежду им. Дори да убиеш злодея тук, няма да сложиш край на делата на вашия канибал там. Ако пък го затриеш там, в Уисконсин, онова нещо в него просто ще си намери нов приемник.

— Онова нещо…

— Като живееше в Албърт Фиш, той го наричаше Мънди Ман. Онзи, когото ти преследваш, му вика господин Муншун. И двете наименования са просто опит да се предаде нещо което не може да се изрече на нито един език във вашия свят.

— Колко светове има, Спийди?

— Много — отвръща Паркъс и се заглежда в огъня. — И тази работа засяга всичките. Инак защо, мислиш, те преследвам така упорито? Пращам ти пера, пращам ти яйца, какво ли не правя, само и само да се събудиш.

Сеща се за Джуди, която драска стените, докато й се разкървавят пръстите, и го хваща срам. Май и Спийди се е опитвал да го достигне по подобен начин.

— Събуди се, събуди се, заплесанчо — прошепва едва чуто. На Паркъс хем му е криво, хем го напушва смях.

— Няма начин да не си ме видял в онова разследване, когато офейка от Ел Ей яко дим.

— Ти защо, мислиш, се махнах?

— Побегна като Йона83, като му заповядал Господ да порицае жителите на Ниневия. Вече си мислех, че ще трябва да пращам кит да те погълне.

— И без друго се чувствам погълнат — отвръща Джак.

— И аз — тихичко добавя Софи.

— Всички сме погълнати — отвръща мъжът с пищова на бедрото. Намираме се в търбуха на звяра, независимо дали ни харесва. Това е ка — съдба и орис. Сега вашият Рибар, Джак, е твое ка. Наше ка. Не става дума само за убийства. А за нещо много по-важно.

Джак най-сетне проумява нещо, от което го побиват тръпки. Самият Лестър Паркър, известен още като Спийди, известен още като Паркъс, е плашен едва ли не до смърт. — Тази работа е свързана с Тъмната кула — казва той.

Софи надава отчаян вик и навежда глава. Същевременно размахва ръце срещу Паркъс и прави знак против уроки.

Той обаче не се обижда, а преспокойно продължава да върти шишовете с птиците.

— Слушай внимателно какво ще ти кажа — промърморва най-сетне. — Наостри уши и гледай да не ме разпитваш много-много. Все още имаме възможност да върнем сина на Джуди Маршал, но времето ни изтича. — Говори.

И Паркъс говори. По едно време, както си разказва, решава, че печеното вече е готово, и го поднася върху плоски камъни. Месото е съвсем крехко и лесно се отделя от дребните костици. Джак се храни лакомо и всеки път, когато коженият мях на Паркъс стигне до него, отпива голяма глътка сладка вода. Не губи повече време в сравнения между мъртвите дечица и мъртзите птици. Пещта се нуждае от гориво и Джак я подклажда с мерак. Както и Софи, която се храни с пръсти и ги облизва без никакво притеснение и свян. Както в крайна сметка и Уендъл Грийн, който обаче отказва да прекрачи в окръжността между камъните. Със забележителна сръчност Паркъс му подхвърля опечена птица със златиста коричка, Уендъл я хваща и веднага отхапва от сочното месо.

— Питаш ме колко светове има — започва плешивият. — На Свещения език отговорът на този въпрос гласи: „да фан“ — „неизброими са световете“. — Взема овъглена пръчка и начертава в пясъка полегнала осмица, в която Джак разпознава гръцкия символ за безкрайност.

— Но има една Кула, която ги свързва. Представи си я, ако щеш като ос, върху която са нанизани множество въртящи се колела. Има и едно създание, което само крои планове за срутването на тази Кула. Рам Абала.

При изричането на тези думи пламъците на огъня за миг стихват, сетне стават пурпурночервени. На Джак му се иска да повярва, че това е зрителна измама, породена от умствена преумора, но знае, че истината е друга.

— Пурпурният крал, за него ли говориш?

— Да. Заключен в килия на върха на Кулата, но има и друго превъплъщение, което е реално колкото и първото и което живее в Кан-та Абала, което на вашия език означава „Дворът на Пурпурния крал“.

— Тоест, на две места едновременно. — Поради постоянните си пътувания между двата свята — неговия и този на Териториите, Джак не се затруднява при възприемането на подобна концепция.

— Точно така.

— Но ако той… или то… разруши Кулата, няма ли да провали собствените си планове? Няма ли да унищожи материалното си „аз“?

— Напротив: ще го освободи да броди из хаоса, който ще се възцари… дин-та… пещта. Области от Средния свят вече са пропаднали в пещта.

— Наложително ли е да ми разказваш тези подробности? — пита Джак. Усеща, че времето лети и оттатък стената, в неговия свят.

— Трудно ми е да преценя какво трябва да знаеш и какво — не. Ако изпусна нещо, току-виж тъкмо то станало причина всички звезди да угаснат. И не само тук, а в стотици хиляди вселени. Ей-това е най-страшното. Виж, Джак — от незапомнени времена Кралят се опитва да срути Кулата и да се освободи. Но това е бавен процес, защото тя е укрепена с пресичащи се силови лъчи, играещи ролята на обтегачи. Те я крепят от хилядолетия и щяха да издържат още хилядолетия наред, но през последните двеста години — по вашето летоброене, Джак, а на езика на Софи почти петстотин пълноземия…

— Толкова време — отронва тя едва чуто, все едно въздиша. — Толкова време.

— Във вечността това се равнява на времето, за което догаря пламъчето на кибритена клечка. И ако за извършването на едно добро дело се изисква много, много време, Бог знае защо злото ненадейно се появява съвсем завършено, като човече на пружинка Джак, изскачащо от кутийка. А ка дружи и със злото, и с доброто. Та като стана дума за Джак… — Паркъс се обръща към него. — Не може да не си чувал за желязната и бронзовата ера.

Джак кима.

— На по-горните етажи на Кулата наричат последните двеста години от развитието на вашия свят „ерата на Отровената мисъл“. Това означава… — Не е нужно да ми обясняваш — прекъсва го Джак. — Нали помниш, че познавах Морган Слоут. Знам какво кроеше за света на Софи. — Първоначалният етап от плана на Слоут предвиждаше превръщането на едно от най-очарователните кътчета на вселената в курорт за богаташи, после в източник за ниско квалифицирана работна ръка и най-сетне в сметище, най-вероятно за радиоактивни отпадъци. Надали съществува по-красноречив пример за отровена мисъл.

— Сред разумните същества открай време се срещат индивиди с телепатична дарба — продължава Паркъс. — Това важи за всички светове. Подобни хора са рядкост. Спокойно можем да ги наречем „феномени“. Но откакто настана ерата на Отровената мисъл, Джак — всели се във вашия свят като демон — появата на подобни създания е зачестила. Не са многобройни колкото мутантите в Прокълнатите земи, но се срещат често.

— Хора, които умеят да четат мисли, така ли? — пита Софи, сякаш не е сигурна дали го е разбрала правилно.

— Да, но и други човешки същества с необикновени способности. Гадатели. Хора, които могат да се телепортират — тоест, да се придвижват между световете като нашия Джак — или притежават способност за телекинеза. Най-разпространени са гадателите, а надарените с телекинетични умения се срещат по-рядко… и са по-ценни.

— За него, така ли? За Пурпурния крал.

— Да. През последните двеста години Абала посвети огромна част от времето си да събира роби с телепатични дарби. Повечето са от Земята и от Териториите. Но телекинетици се раждат само на Земята. Тази сбирка от роби — този гулаг — е върховното му постижение. Ние ги наричаме Разрушители. Те…

— Млъква насред изречението и се замисля. След малко добавя: — Знаете ли как се задвижва галерата? — С множество гребци — пояснява Софи и демонстрира характерното движение с греблото, при което се подчертава очарователният овал на гърдите й. — Паркъс кима:

— Обикновено робите са приковани един към друг с вериги. Те…

В този миг иззад побитите камъни ненадейно изниква Уендъл Грийн, който е останал верен на навика си да бъде на всяка манджа мерудия:

— Спа. Так. — Въси се и прави втори опит: — Спартак.

— Какви ги дрънка тоя? — на свой ред се мръщи Паркъс. — А, Джак?

— Става дума за един Филм със заглавие „Спартак“ — обяснява Джак, — но ти, Уендъл, както обикновено, не си в час. Сигурно имаш предвид „Бен Хур“.

Репортерът го стрелва със злобен поглед и протяга мазните си ръце:

— Още. Месо.

Паркъс измъква от нагорещения шиш последната кокошка и я хвърля към двата камъка, измежду които се подава бледото, мръсно лице на Уендъл:

— Прясна плячка за ловеца на сензации. А сега ще бъдеш ли така любезен да млъкнеш?

— Или. Какво. — В погледа му припламва добре познатата войнственост.

Паркъс поиздърпва пищова от кобура. Ръкохватката от сандалово дърво е доста износена, но дулото хвърля убийствени отблясъци. Това е най-убедителният аргумент — Уендъл грабва втората порция печено, запретва абсурдната си роба и се отдалечава. Джак си отдъхва. „«Спартак» — как ли пък не“ — отбелязва наум и презрително изсумтява, сетне се обръща към стария си приятел:

— Значи Пурпурният крал смята да използва тези Разрушители, за да унищожи Лъчите. Така ли? Поне такъв е замисълът.

— Говориш в бъдеще време — меко го поправя Паркъс. — А всичко това се случва в настоящия момент, Джак. Достатъчно е да погледнеш своя свят, за да видиш, че всичко се руши. От шестте лъча само един е непокътнат. Други два все още не са изгубили свързващата си сила. Три вече не съществуват. Единият угасна по естествен път преди хиляда години, но останалите… бяха унищожени от Разрушителите. За по-малко от два века.

— Божичко! — Джак започва да разбира защо Спийди каза, че Рибаря е без значение на фона на събитията, които се случват в действителност.

— Охраната на Кулата и Лъчите открай време е поверена на древно войнствено племе от Гилеад, чиито представители са наричани „стрелци“ в този и много други светове. Те също притежават телепатични и прочие способности и са способни да се противопоставят на Пурпурния крал, но…

— Но са изчезнали, останал е само един — довършва Софи. Тя поглежда огромния револвер на кръста на Паркъс и с плаха надежда добавя: — Освен ако вие не сте един от тях, Паркъс.

— Не съм, мила моя, ала стрелецът не е само един.

— Мислех, че Роланд е последният. Така гласи легендата.

— Той е създал поне още трима — обяснява Паркъс. — Нямам представа как е възможно това, обаче вярвам, че е истина. Ако Роланд беше сам, Разрушителите отдавна щяха да са срутили Кулата. Но силата на новите стрелци, прибавена към неговата…

— Не проумявам за какво говорите — намесва се Джак. — До скоро се догаждах, но преди два завоя изостанах от вас, така да се каже.

— Не е нужно да разбираш всичко, за да изпълниш задачата си.

— И слава Богу.

— Що се отнася до онова, което трябва да разбереш, нека оставим галерите и гребците настрана и да вземем като пример уестърните, в които навремето се снимаше майка ти. Представи си най-напред форт насред пустинята.

— Тъмната кула, за която все говориш.

— Да. Фортът обаче е обкръжен не от индианци, а от…

— Разрушители. Предвождани от великия вожд Абала.

— Кралят е в кулата, похапва мед и хляб. Разрушителите в подземието се бъхтят от зори до мрак — тихо мърмори Софи.

По гърба на Джак пробягва мигновена, но крайно неприятна тръпка; в съзнанието му изниква представата за плъхове, които тичат насам-натам по натрошени стъкла.

— Какво? Защо го каза?

Софи го поглежда, поруменява, клати глава и отново свежда поглед:

— Тя го казва понякога. Джуди. Така ми се счува.

Паркъс грабва овъглена пръчка и започва да чертае в каменливия прахоляк край изрисуваната одеве осмица:

— Тук е фортът. Това са нападащите индианци, водени от своя безмилостен, зъл — и най-вероятно слабоумен — вожд. Но тук… — Очертава заострена стрела. Върхът посочва към грубоватата рисунка, изобразяваща форта и обсаждащите го индианци. — Я ми кажи, Джак, в най-хубавите Филми с Лили Кавано кой винаги пристига в последния момент?

— Конниците — отвръща Джак. — Тоест ние, предполагам.

— Не — отвръща Паркъс търпеливо, но Джак подозира, че това му коства огромни усилия. — Конниците са Роланд от Гилеад и новите му стрелци. Така поне се надяват онези от нас, които искат Кулата да пребъде… или най-малкото да не се срути преждевременно. Пурпурният крал пък се надява да отблъсне Роланд и да види сметката на Кулата, докато дружината на стрелците все още е далеч. Това означава да събере колкото се може повече Разрушители, особено такива, които притежават телекинетична дарба.

— А Тайлър Маршал…

— Престани да ме прекъсваш. И без това ми е много трудно.

— Навремето беше голям веселяк, Спийди — упреква го Джак. Отначало му се струва, че едновремешният му приятел пак ще го нахока — или съвсем ще изгуби търпение и ще го превърне в жаба — но Паркъс се поотпуска и дори се засмива.

Софи си отдъхва и леко стисва дланта на Джак.

— Добре, добре, сигурно си прав от време на време да ми дръпваш юздите — мърмори Паркъс. — Ако се гневя за щяло и нещяло, доникъде няма да стигнем. — Посочва оръжието на кръста си и допълва: — Току-виж туй нещо, дето го разнасям, ми е вдъхнало мания за величие.

— Да, вече не си обикновен пазач на лунапарк — съгласява се Джак.

— В Библията в твоя свят, Джак, и в „Книгата на добрия земеделец“ в твоя, Софи — има един пасаж, който гласи: „В дома на отца ми има много обиталища“84. Е, в двора на Пурпурния крал има много чудовища.

Джак чува горчив смях и осъзнава, че звукът се е изтръгнал от гърлото му. Изглежда, неговият едновремешен приятел е пуснал една от плоските шегички, по които си падат ченгетата.

— Те са негови придворни… негови странстващи рицари. Предполагам, че им възлага какви ли не задачи, но през последните години се занимават главно с издирването на талантливи Разрушители. Възнаграждението им зависи от степента на таланта на „доставеното“ хлапе.

— Аха, нещо като нашите „ловци на глави“ — мърмори Джаак и едва когато изрича думите, си дава сметка за буквалното му значение. Ловците на глави са канибали85.

— Да — съгласява се Паркъс. — Наемат предприемачи сред смъртните, които работят за… не ми се иска да кажа „за едното удоволствие“, но как другояче да го наречем?

Джак получава кошмарно видение: карикатурен Албър Фиш, който седи на някакъв тротоар в Ню Йорк, а на врата му виси табела: „РАБОТЯ СРЕЩУ ХРАНА“. Притиска раменете на Софи по-силно. Тя извръща към него сините си очи и той с облекчено се оглежда в тях. Действат му успокояващо. — Колко разрушители е изпратил Албърт Фиш на своето приятелче Мънди? — иска да знае Джак. — Двама? Четирима? Дузина? Не умират ли поне, за да се налага Абала да ги заменя с нови?

— Не умират — мрачно отвръща Паркъс. — Държат ги на едно място… да, действително е мазе или пещера… където в общи линии цари безвремие.

— Чистилище! Господи!

— Всъщност това няма значение. Албърт Фиш отдавна го няма. Мънди вече се нарича Муншун. А уговорката му с вашия убиец е съвсем проста: Бърнсайд коли и яде деца на воля, стига да не са надарени. Но ако попадне на някое надарено — някой Разрушител — незабавно го предава на Муншун.

— Който го води на Абала — промърморва Софи.

— Точно така — потвърждава Паркъс.

Джак отново напипва що-годе твърда почва под краката си, което го изпълва с огромно задоволство:

— А тъй като Тайлър не е убит, следователно е надарен.

— „Надарен“ е меко казано. Тайлър е може би вторият най-могъщ Разрушител в историята на всички светове. Ако ми поззолиш да се върна на аналогията с форта, обсаден от индианци, можем да оприличим Разрушителите на дъжд от огнени стрели, проникващи зад стените на укреплението… нещо като тава бойна техника. Но Тайлър Маршал не е просто огнена стрела. Той е като самонасочваща се ракета.

— Или ядрено оръжие.

— Не зная какво е това — обажда се Софи.

— Не ти и трябва, повярвай ми — отвръща Джак. Отново се заглежда в рисунката в праха. Нима го изненадва откритието, че Тайлър притежава такава огромна сила? Едва ли. Особено откакто се докосна до могъщата аура, която се излъчваше от майка му. И откакто се запозна с двойницата на Джуди Маршал, чиято проста дреха и обноски не скриват вроденото й благородство, присъщо на кралска особа. Да, тя е красива, наистина, ала нещо му подсказва, че красотата далеч не е най-значимото у нея.

— Джак? Добре ли си? — пита Паркъс. „Нямаме време да си зле“ — намеква тонът му.

— Почакай малко.

— Нямаме много вр…

— Изтъкна го вече няколко пъти — натъртено отвръща Джак и долавя как Софи се стряска от тона му. — А сега ме остави да помисля. Нека си свърша работата както трябва.

Едната папагалска глава се обажда изпод рошавите зелени пера:

— Бог обича бедния труженик.

— Затова ли ги е навъдил толкова много, мамка им?

— Добре, но побързай — примирява се Паркъс и зарейва поглед в небето.

„Я да видим сега — размишлява Джак. — Очевидно хлапето е ценно за този Муншун, при това Рибаря знае, че е ценно. Но Пурпурният крал още не го е получил, иначе Спийди няма да е тук. Какъв е изводът?“

Софи го следи с тревога. Паркъс се взира в безупречно синьото небе над пограничните области между Териториите, които Джуди нарича Там някъде. Съзнанието на Джак работи на все по-високи обороти като експресен влак, който излиза на гарата и набира скорост. Долавя, че чернокожият с плешивото теме обхожда с поглед небето и търси един зъл гарван. До лавя, че светлоликата жена до него го наблюдава с възхищение, което лесно може да прерасне в любов, стига да разполага с достатъчно време. Но вниманието му е съсредоточено най-вече върху собствените му разсъждения. А те са типични за един стражар:

„Значи Биърстоун е Бърнсайд, който при това е на възраст. А напоследък и умственият му багаж е поолекнал. Явно се разкъсва между онова, което иска, а именно — да запази Тайлър за себе си — и обещанието, което е дал на този Муншун. В дъното на всичко е един замъглен и опасен разсъдък, който се опитва да вземе решение. Ако му хрумне да заколи Тайлър и да го тикне в казана като вещицата от «Хензел и Гретел», жалко за Джуди и Фред. Да не говорим за самия Тайлър, който сигурно вече е видял неща, от които би откачил и ветеран от морската пехота. Но ако Рибаря даде малкия на Муншун, жалко за цялото мироздание. Нищо чудно, че според Спийди времето ни притиска.“

— Знаел си какво предстои, нали? — обръща се към едновремешния си приятел. — И двамата сте знаели. Не може да не сте знаели. Защото Джуди знаеше. Започнала е да се държи странно месеци преди да започнат убийствата.

Паркъс извива врат и гледа встрани, очевидно се чувства неловко:

— Да, знаех, че има да се случи нещо, отсам настана голям разкол, но бях зает с други дела. А Софи не може да преминава между световете. Пристигна тук с летящите хора и като свършим да приказваме, ще се върне по същия начин. — Джак се извръща към нея.

— Ти си онази, която майка ми беше някога. Сигурен съм. — Май не се изрази много ясно, но какво да се прави — мозъкът му се опитва да следва едновременно много и най-разнопосочни нишки. — Ти си наследницата на Лаура де Лосиан. Кралицата на този свят.

Сега пък Софи се чувства неловко:

— Бях никоя — прашинка във вселената, но нямах нищо против. Работата ми се състоеше в това да пиша препоръчителни писма и да благодаря на хората, задето са наминали да ме навестят… само че служебното ми положение изискваше да използвам множественото число: „ние“. Обичах да се разхождам, да рисувам цветя, които да описвам в каталози. Обичах и да ловувам. Но поради лошия си късмет, лошите времена и лошото си поведение се оказах последната наследница на кралска династия. И кралица на този свят, както каза ти. Навремето бях омъжена за един добър, простичък човек, но моят Фред Маршал почина и ме остави сама. Софи Яловицата.

— Недей. — Джак с изненада установява колко силно го заболя от тези думи, изпълнени с горчива самоирония.

— Ако притежаваше способността да се раздвояваш, Джак, твоят двойник щеше да ми е братовчед. — Измъква тънките си пръсти и на свой ред сграбчва ръката му. Сетне продължава да говори тихо и пламенно: — Да оставим великите дела настрана. Знам едно — че Тайлър Маршал е детето на Джуди, а аз я обичам и за нищо на никой свят няма да допусна да страда. Той ми е като дете, свое няма да имам. Знам го, но и още нещо: че ти си единственият, който може да го спаси.

— Защо? — Вече се досеща, естествено — иначе какво ще търси тук, за Бога? — но е все така озадачен. — Защо тъкмо аз?

— Защото си докосвал Талисмана. И макар че силата му отслабва с течение на времето, голяма част от нея е останала.

Идва му наум за момините сълзи, които Спийди му беше оставил в тоалетната на Дейл. И как дланите му запазиха уханието им дори след като подари на Танси букетчето. Спомня си как Талисманът преливаше от светлина в шепнещия сумрак на павилиона на Кралицата, издигаше се и променяше всичко, докато най-сетне изчезна.

„И продължава да променя всичко.“

— Паркъс. — За пръв път ли се обръща към другия човек — другия стражар — с това име? Не е много сигурен, но като че ли отговорът е положителен.

— Да, Джак.

— Онова, което е останало от Талисмана… то достатъчно ли е? Достатъчно ли ми е да се справя с този Пурпурен крал?

Онзи го зяпва с нескрито изумление.

— Не, Джак. Дори да имаш още сто живота, никога няма да го победиш. Абала ще те духне като свещица. Но може би силата ще ти стигне да се справиш с Муншун… да проникнещ в недрата на изпепелените земи и да доведеш Тайлър.

— Там има машини — намесва се Софи. Изглежда унесена в мрачен, тягостен сън. — Червени машини и черни машини, обгърнати от гъст дим. И грамадни ремъци, които са дърпани, теглени и опъвани от безчет дечица. Ремъците пък задвижват машините. Дечицата са като плъхове, натикани в дълбоки дупки, в които слънчевите лъчи никога не проникват. Дълбоко долу, в грамадните пещери, където са пещите.

Джак е потресен до дъното на съзнанието и душата си. Внезапно му идва наум за Дикенс, но не за „Студеният дом“, а за „Оливър Туист“. Разбира се, спомня си и разговора с Танси Френо. „Поне Ърма не е там — казва си. — Не е в изпепелените земи, тя поне не е. Тя бе застигната от смъртта и един гнусен старец изяде крака й. Но Тайлър… Тайлър…“

— Дърпат, дърпат, докато крачетата им прокървят — мърмори. — И дотам се стига…

— Мисля, че знаеш как — прекъсва го Паркъс. — Като намериш Блак Хаус, ще намериш и пътя към изпепелените земи, машините… Муншун… и Тайлър.

— Но момчето е живо. Сигурни сте, така ли?

— Да — в един глас отвръщат Паркъс и Софи.

— А къде се намира Бърнсайд сега? Ако разбера, това може малко да ускори нещата.

— Не зная — отвръща Паркъс.

— За Бога, щом знаеш кой е бил…

— Идентифицираха го по отпечатъците, които беше оставил върху уличния автомат. Правичката да ти кажа, това беше първата ти свястна идея в това разследване. Щатската полиция на Уисконсин се обърна към ФБР, а те се добраха до името благодарение на тяхната база-данни за извършителите на углавни престъпления. Ти от своя страна знаеш името Бърнсайд. Това би трябвало да ти е достатъчно.

„Щатска полиция“, „ФБР“, „база-данни“, „углавни престъпления“ — все познати думи и съкращения, които обаче, изречени на това място, подразниха слуха на Джак, сториха му се празни и неприятни. — Откъде научи всичко това?

— Имам си източници във вашия свят, а ушите ми винаги са наострени. Както знаеш от личен опит. Несъмнено си достатъчно добър полицай, за да се справиш сам с останалото. — Джуди смята, че имаш един приятел, който може да помогне — ненадейно се обажда Софи. — Дейл? Дейл Гилбъртсън ли? — Малко му е трудно да повярва, но може пък Дейл да е направил нови разкрития.

— Не му зная името, но според нея той виждал много, понеже не виждал нищо.

Ясно — не става дума за Дейл, а за Хенри.

Паркъс се изправя. Папагалът измъква изпод крилото двете си глави, четири блеснали очета се взират в Джак. Птицата, наречена Свята и Скверна, изпърхва във въздуха и каца на рамото на Паркъс.

— Туй-то, край на раздумките. Време е. Готов ли си да потегляш обратно, приятелю?

— Да. Но колкото и да ми е неприятно, май ще трябва да взема и Грийн. Струва ми се, че няма да оцелее тук.

— Както кажеш.

Джак и Софи, които продължават да се държат за ръце, вече почти превалят хълмчето, когато Джак изведнъж осъзнава, че Паркъс продължава да стори насред Говорящия оракул.

— Ти няма ли да дойдеш с нас? — подвиква му. Онзи клати глава.

— Пътищата ни се разделят. Но един ден може пак да се видим.

„Ако оцелея — мислено отвръща Джак. — Ако някой от нас оцелее.“

— Междувременно следвай пътя си. И бъди верен. Софи дълбоко се покланя:

— Саи.

Паркъс й кима и козирува на Джак. Сойер се обръща и я повежда към парцаливата болнична шатра, питайки се дали няога отново ще се срещне със Спийди Паркър.

Уендъл Грийн — репортер номер едно, безстрашен детектив, човек, прегърнал благородната кауза да разяснява на народните маси какво е добро и какво — зло, седи на предишното си място и продължава да стиска смачканите листове хартия и батериите. Пак мърмори нещо и сякаш не забелязва Джак и Софи, които приближават палатката.

— Ще направиш всичко, на което си способен, нали? — започва Софи. — За нея.

— И за теб — отвръща Джак. — Слушай какво, ако тази история завърши благополучно… и аз, да речем, се върна… — Установява, че не може да продължи. Потресен е от дързостта си. Това е кралица, да му се не види. Кралица. А той… какво? Нима се осмелява да я покани на среща?

— Може би — отвръща тя, съзерцавайки го със спокойния си син поглед. — Може би.

— Ти „може би“ ли искаш? — тихо я пита.

— Да.

Навежда се и за миг докосва устните й със своите. Тази кратка ласка едва ли може да се нарече целувка. Същевременно е най-прекрасната целувка в живота му.

— Ще припадна — прошепва младата жена, когато той се изправя.

— Не се шегувай с мен, Софи.

Тя поема дланта му и я притиска отляво към гръдта си Джак усеща как лудо бие сърцето й.

— Според теб това шега ли е? Ако затупти по-бързо, ще се препъне и ще падне. — Пуска ръката му, но той още миг притиска длан към топлата й стегната плът. — Бих дошла с теб, ако можех.

— Зная.

Поглежда я, съзнавайки, че ако не тръгне на мига, завинаги ще остане тук. Вярно, не иска да се раздели с нея, но има и друга причина. Истината е, че никога в живота си не се е страхувал толкова. Търси да се улови за нещо тривиално, което да го върне на земята, да забави ударите на собственото му сърце — и намира идеално средство в лицето на ломотещия вързоп, в който се е превърнал Уендъл Грийн. Отпуска се на коляно при него и го подканя:

— Готов ли си, юначе? Какво ще кажеш отново да попътуваме заедно?

— Не. Ме. Докосвай. — И веднага след това, сякаш в прилив на поетично вдъхновение, Уендъл произнася на един дъх: — Скапан нещастник Холивуд!

— Ако зависеше от мен, нямаше да те взема, повярвай ми.

Затова смятам при първа възможност да се отърва от приятната ти компания.

Поглежда Софи и вижда в нея двойница на Джуди. Вижда цялата й красота.

— Обичам те — прошепва.

Преди младата жена да му отговори, той сграбчва Уендъл за ръката, затваря очи и се прехвърля обратно.

Глава 22

ТОЗИ ПЪТ ПРЕНАСЯНЕТО е съпътствано от нещо, което не е точно тишина, а галещо слуха бяло шумолене, което Джак вече е чувал. През лятото на 1997 година замина за Вакавил с един клуб по парашутизъм към ЛАДП, наречен „Летящите ченгета“. Беше истинска авантюра — от онези нелепи приключения, в които се забъркваш, след като вечерта си прекалил с бирата, а на другия ден не можеш да се измъкнеш под благовиден предлог. С други думи — без да те помислят за страхопъзльо. Очакваше, че ще се изплаши до смърт от скока с парашут, но остана възхитен. При все това никога повече не го направи, ала едва сега разбира защо — бил е на косъм да си припомни миналото и сигурно страхът е бил загнезден в подсъзнанието му. Това е звукът, който чуваш, преди да дръпнеш шнура на парашута — самотният бял бяг на вятъра, препускащ край ушите ти. Не чуваш нищо освен тихите забързани удари на собственото си сърце и може би прещракването в ушите, като преглъщаш слюнката си, намираща се в състояние на свободно падане като теб.

„Дръпни шнура, Джак — казва си. — Време е да дръпнеш шнура, иначе приземяването ще бъде ужасно твърдо.“

Долавя нов звук, който отначало едва се чува, но бързо прераства в пронизително дрънчене, от което едва не му се разтракват зъбите. „Противопожарната аларма — мисли си, но бързо се поправя: — по-точно цял оркестър от противопопожарни аларми“ — В същия миг дланта на Уендъл Грийн се изтръгва от хватката му. Чува тъничък писък, когато вятърът понася нанякъде репортера, после въздухът се изпълва с аромат на…

Орлови нокти…

Не, това е косата й…

… и Джак се задъхва под тежестта върху гърдите и диафрагмата си, сякаш са му изкарали въздуха. Долавя допира на нечии длани: едната е на рамото му, другата — на кръста. Нечии коси гъделичкат лицето му. Вой на аларми. Крясъци на хора.

Кънтящ тропот на тичащи стъпки…

— джак джак джак добре ли си

— Ама че работа, каниш кралица на среща и докато се усетиш, тя вземе, че те тръшне на земята — мърмори той. Защо е толкова тъмно? Да не е ослепял? Готов ли е вече за интелектуално удовлетворяващото и финансово обезпечено поприще на рефер на Милър Парк?

— Джак! — Някой го зашлевява. Силно.

Не, не е ослепял. Само е стиснал клепачи. Отваря очи и вижда Джуди, надвесена над него. Той машинално я привлича към себе си и я целува. Тя стреснато възклицава, без да откъсва устни от неговите, и сякаш вкарва в белите му дробове своя електрически заряд — сетне отвръща на целувката. Никога в живота си не е бил целуван толкова страстно. Посяга към гръдта под нощницата и чувства лудия бяг на сърцето й под стегнатата плът „Ако затупти по-бързо, ще се препъне и ще падне“ — мисли си той. В същия миг нейната ръка се плъзва под ризата му, която някак си се е разкопчала, и пощипва зърното му. Дланта й е силна и гореща като плесницата, която му зашлеви. Езикът й се плъзва в устата му и след секунда се отдръпва, все едно е пчела, която за миг каца върху разцъфнал цвят. Джак притиска главата й по-силно и я привлича още по-близо до себе си — Бог знае какво щеше да последва, ако в този момент нещо не се беше сгромолясало в коридора сред оглушителния трясък на натрошено стъкло и нечии писъци. Гласът отеква високо и пронизително, от паниката е почти безполов, но Джак е сигурен, че креши Итън Еванс — намръщеният младеж от рецепцията:

— Върнете се! Престанете да тичате, Бог да ви порази.

Естествено, че е Итън — само възпитаник на неделното училище на лютеранската църква би използвал израз като „Бог да ви порази“ дори в предсмъртния си миг.

Джак се отдръпва от Джуди. Тя се отдръпва от него. Седят на пода. Нейната нощница се е запретнала чак до кръста, отдолу се подава семпло бяло бельо. Ризата на Джак е разкопчана, както и панталоните му. Още е с обувки, но съдейки по усещането, май са нахлузени наопаки. Наблизо се е преобърнала стъклената масичка, а списанията, които бяха натрупани върху нея, са се разпилели, кориците на някои са изтръгнати от вихъра.

В коридора проехтяват нови писъци, в които се примесват кикот и налудничав вой като на умряло. Итън Еванс продължава да крещи на панически препускащите пациенти, вече се чуват и крясъците на някаква жена — вероятно старша сестра Рек. Алармите вият ли, вият.

Ненадейно някаква врата с трясък се отваря и в стаята се втурва Уендъл Грийн. Зад гърба му зее дрешник — одеждите на доктор Спигълман са разхвърляни на пода. В едната си ръка репортерът стиска диктофон „Панасоник“. В другата държи някакви лъскави цилиндрични предмети. Джак е готов да се обзаложи, че са двойноалкални батерии „Дурасел“.

Дрехите на Джак може и да са разкопчани (или разтворени от вятъра), но тоалетът на Уендъл е претърпял много по-сериозни поражения. Ризата му е буквално на парцали. Шкембето му е провиснало над бели памучни гащи, по които се виждат жълтеникави петна от урина. Кафявите му габардинени панталони са се изхлузили и се държат само на единия му глезен. Влачат се по пода като захвърлена змийска кожа. Още е с чорапи, но единият, изглежда, е обут наопаки.

— Какво направи? — цвили Уендъл. — О, ти, гаден мръсен Холивуд, КАКВО НАПРАВИ С М…

Млъква. Зяпва от изумление. Облещва се. Джак забелязва, че косата му е настръхнала като таралежови бодли.

Репортерът пък забелязва, че дрехите на Джак Сойер и Джуди Маршал са разкопчани, двамата лежат прегърнати на пода, осеян със счупени стъкла и разкъсана хартия. Не успя да ги хване на местосъвокуплението, но ако е виждал някога двама души на ръба, то туй несъмнено са тез двамцата. Мислите му бушуват и се преплитат с невероятни спомени, вие му се свят, стомахът му пуфти като пералня, претъпкана с пране — изпитва отчаяна необходимост от опора. Трябва му новина. Още по-добре скандал. А тук, на пода, лежат и двете.

— ИЗНАСИЛВАНЕ! — кресва той с цяло гърло. Устните му се разтягат в налудничава усмивка на облекчение. — СОЙЕР МЕ ПРЕБИ, А СЕГА ИЗНАСИЛВА НЕРВНО БОЛНА ПАЦИЕНТКА! — В интерес на истината онова, което вижда, не прилича много на изнасилване, но да сте чували някой да е успял да привлече вниманието на околните, като крещи: „СЕКС ПО ВЗАИМНО СЪГЛАСИЕ“?!

— Накарай този кретен да млъкне — казва Джуди, придърпва нощницата си надолу и понечва да се изправи.

— Внимавай — предупреждава я Джак. — Подът е покрит с натрошени стъкла.

— Нищо ми няма — отсича тя, после се обръща към Уендъл Грийн с онази неустрашимост, която Фред познава толкова добре: — Затваряй си устата! Не знам кой си, но престани да викаш. Не ме изна…

Доблестният репортер отстъпва заднишком, повличайки панталоните си след себе си. „Защо никой не идва? — недоумява. — Как е възможно? Ако никой не се отзове, този ще ме застреля или Бог знае какво?!“ Уендъл, който е на ръба на истерията, или не чува воя на алармите и не забелязва суматохата, или си въобразява, че звучат само в собствената му глава — поредната доза фалшива информация в допълнение на абсурдния „спомен“ за чернокож стрелец и красива жена в роба и как самият той клечи в праха и като пещерен човек се тъпче с полусурово птиче месо.

— Да не си посмял да ме пипнеш, Сойер! — Вдига ръце и отстъпва заднишком. — Внимавай, защото моят адвокат е истинска хиена! А си ме докоснал с пръст, а съм те ошушкал до последния ти цент… ОХ! ОХ!

Уендъл е настъпил парченце стъкло — вероятно от някоя картина, която допреди малко е украсявала стената, а сега краси пода. При поредния тромав отскок настъпва панталона си и се тръсва на коженото кресло, на което вероятно се настанява доктор Спигълман, докато разпитва пациентите си за психическите травми, получени в детството им.

Ларивиерският специалист номер едно по изкарване на кирливите ризи ужасено се взира в застрашително настъпващия неандерталец и ненадейно го замеря с диктофона, който е покрит с дълбоки драскотини. Джак съумява навреме да отклони летящото насреща му записващо устройство.

— ИЗНАСИЛВАНЕ! — отново надава вик Уендъл. — ИЗНАСИЛВАТ ЕДНА ОТ ЛУДИТЕ! ИЗ…

Джак го цапардосва по брадичката, като в последния момент леко омекотява удара. Великият репортер отново полита на коженото кресло, забелва очи и приритва сякаш в ритъма на музика, която могат да оценят само хора, почти изпаднали в безсъзнание.

— В сравнение с мен Лудият унгарец ряпа да яде — промърморва Джак. Идва му наум, че Уендъл в най-близко бъдеще ще трябва да се подложи на пълен неврологичен преглед. Напоследък главата му бая пострада.

Вратата към коридора с трясък се отваря. Джак застава пред креслото, прикривайки Уендъл Грийн, и натъпква ризата в панталоните си (слава Богу, че поне си е вдигнал ципа). В кабинета на доктор Спигълман надниква доброволка в раирана униформа и с бухнала къдрава коса. Може би има осемнайсет години, но в паниката си изглежда като дванайсетгодишно момиченце.

— Кой вика? Има ли пострадали?

Джак си е глътнал езика, но Джуди блестящо се справя с положението.

— Беше един пациент — обяснява, — господин Лакли, струва ми се. Влезе, изкрещя, че всички ще бъдем изнасилени, и пак хукна навън.

— Налага се незабавно да напуснете сградата — съобщава момичето. — Не обръщайте внимание на онзи тъпак Итън. И не използвайте асансьора. Смятаме, че преди малко имаше земетресение.

— На секундата изчезваме — обещава Джак и макар да не мръдва, девойката изчезва в коридора напълно удовлетворена от отговора. Джуди притичва до вратата. Затваря я, но не може да спусне резето. Рамката леко се е изкривила.

Допреди малко на стената имаше часовник. Джак го търси с поглед, после го забелязва на пода. Застава до Джуди и я прихваща над лактите:

— Колко време бях там?

— Не се забави много, но как излетя! С гръм и трясък! Научи ли нещо ново?

— Достатъчно, за да разбера, че трябва незабавно да се върна във Френч Ландинг — отвръща Джак и мислено добавя: „Достатъчно, за да разбера, че те обичам… и винаги ще те обичам в този или в който и да било друг свят.“

— Тайлър… жив ли е? — Тя се измъква от хватката му и на свой ред го сграбчва. Джак си спомня, че докато беше в другия свят, Софи направи същото. — Синът ми жив ли е?

— Да. И аз ще ти го доведа.

Погледът му попада върху бюрото на Спигълман, което се е озовало по средата на стаята, а всичките му чекмеджета са измъкнати. Забелязва нещо интересно и се втурва да го разгледа, пътьом подритвайки една репродукция, докато стъклата хрущят под подметките му.

В най-горното ляво чекмедже се вижда касетофон — доста по-голям от верния панасоник на Уендъл Грийн — и парче кафява амбалажна хартия. Джак грабва първо хартията. Върху нея с разкривения почерк, който вече му е познат от закусвалнята на Ед и от „пратката“, оставена на неговата веранда, е написано:

В горния ъгъл на разкъсания лист хартия се виждат фалшиви марки. Не е необходимо да ги разгледа отблизо, за да се увери, че са изрязани от пакетчета захар и са залепени на опаковката от един опасен изкуфял дъртак на име Чарлс Бърнсайд. Но след обясненията на Спийди самоличността на Рибаря вече не е толкова важна. Нито пък местонахождението му. Джак подозира, че Приятелчето Бърнсайд може да го променя когато и както си пожелае.

„Но не може да премести самата врата. Вратата към изпепелените земи, Муншун и Тай. Ако Клюна и неговите приятели са успели да я открият…“

Джак хвърля кафявата хартия обратно в чекмеджето, натиска бутона за отваряне и изважда касетата от записващото устройство. Пъхва я в джоба си и се запътва към вратата.

— Джак.

Той се обръща и поглежда Джуди. Противопожарните сирени вият, лудите пищят и се кикотят, хората от персонала се щурат като мухи без глави. Погледите на двамата се срещат. Докато се взира в ясните сини очи на Джуди, Джак почти се докосва до другия свят с омайните ухания и непознатите съзвездия.

— Там е прекрасно, нали? Като в моите сънища ли?

— Наистина е прекрасно. И ти си прекрасна. Не мърдай оттук, моля те.

На половината път към външната врата Джак се натъква на грозна гледка — Итън Еванс, младежът, който навремето е бил ученик на Уонда Киндърлинг в неделното училище, е сграбчил за раменете някаква възрастна пациентка и с все сила я разтърсва. Рядката косица на старицата закрива лицето й.

— Млъквай! — крещи младият господин Еванс. — Млъквай, малоумна кранта такава! Никъде няма да ходиш! Марш обратно в проклетата ти стая!

Презрителната му гримаса издава, че дори сега, когато целият свят се е обърнал с главата надолу, той изпитва неимоверно задоволство както от властта да командва, така и от християнския си дълг да малтретира. Дори само това е достатъчно да ядоса Джак. Ала гневът му пламва като буен огън при вида на ужаса и пълното объркване, изписани на лицето на възрастната жена. Сцената му напомня за едни момчета, с които бе живял в далечното минало в дома, наречен „Слънчева светлина“.

Напомня му за Вълк.

Без дори да забавя крачка (нещо му подсказва, че увеселението върви към своя край), Джак забива юмрук в слепоочието на младия господин Еванс. Богобоязливият младеж изпуска жертвата си, блъсва се в стената и бавно се свлича на пода.

— Или ти не си слушал внимателно какво са ти преподавали в неделното училище, или жената на Киндърлинг не я бива за преподавателка — заявява Джак.

— Ти… ме… удари — шепне младият господин Еванс, който е завършил плъзгането по стената и сега седи разкрачен по средата на коридора.

— Видя ли те пак да тормозиш пациенти — тази старица, жената, с която говорих току-що, или когото и да било друг — ще пострадаш много по-сериозно — обещава Джак. Вече слиза към долния етаж, прескачайки по две стъпала наведнъж и въобще не забелязва неколцината пациенти с къси болнични халати, които го зяпат с объркване и боязлива почуда. Наблюдават го така, сякаш е видение, обгърнато в ореол от светлина — чудо някакво, сияйно и тайнствено.

След десет минути (дълго след като Джуди Маршал преспокойно се е върнала в стаята си без помощта на когото и да било от персонала на отделението), алармите млъкват. От високоговорителите прогърмява страшен глас — дори майката на доктор Спигълман не би познала собственото си момче. Внезапният рев стряска пациентите, които тъкмо се бяха укротили, и те отново закрещяват и надават писъци. Старицата, която стана повод за гнева на Джак, се е пъхнала под бюрото на регистратурата и мърмори нещо за руснаците и гражданската отбрана.

— КРАЙ НА ИЗВЪНРЕДНОТО ПОЛОЖЕНИЕ! — уверява Спигълман своите колеги и пациенти. — ПОЖАР НЯМА! МОЛЯ ВСИЧКИ ДА СЕ ЯВЯТ В ОБЩИТЕ САЛОНИ НА ЕТАЖИТЕ! ГОВОРИ ДОКТОР СПИГЪЛМАН, ПОВТАРЯМ, КРАЙ НА ИЗВЪНРЕДНОТО ПОЛОЖЕНИЕ!

Ето го и Уендъл Грийн, бавно си пробива път към стълбището, като потърква брадичката. Забелязва младия господин Еванс и му подава ръка да се изправи. Има опасност сам да се просне върху него, но младежът съумява да се подпре на стената и да стъпи на крака.

— КРАЙ НА ИЗВЪНРЕДНОТО ПОЛОЖЕНИЕ! ПОВТАРЯМ, КРАЙ НА ИЗВЪНРЕДНОТО ПОЛОЖЕНИЕ! СЕСТРИ, САНИТАРИ И ЛЕКАРИ, МОЛЯ ДА ПРИДРУЖИТЕ ВСИЧКИ ПАЦИЕНТИ ДО ОБЩИТЕ САЛОНИ НА СЪОТВЕТНИТЕ ЕТАЖИ!

Младият господин Еванс се взира изпитателно в моравата синина на брадичката на Уендъл.

Уендъл се взира изпитателно в моравата синина на слепоочието на младия господин Еванс.

— Сойер ли? — пита младият господин Еванс.

— Сойер — потвърждава Уендъл.

— Шибаното копеле ме удари — споделя младият господин Еванс.

— Кучият син ме изненада в гръб — отвръща Уендъл. — И оная Маршал. Беше я тръшнал на пода. — Той снижава глас: — Канеше се да я изнасили.

Изражението на младежа красноречиво говори, че всичко това много го натъжава, но никак не го изненадва.

— Трябва да се направи нещо — продължава Уендъл.

— Имате право.

— Хората трябва да узнаят. — В очите му се разгаря познатото пламъче. Хората ще узнаят. От него! Защото именно това му е работата, за Бога! Да осведомява обществеността!

— Ами… да — колебливо промърморва младият господин Еванс. Той не се вълнува колкото Уендъл — липсва му предаността към каузата — но има един човек, на когото непременно ще каже. Една забравена от всички жена, която заслужава утеха в дългите самотни часове. Една жена, на която вестта за злината на Сойер ще подейства като жива вода.

— Подобни изстъпления не бива да се потулват! — гневи се Уендъл.

— В никакъв случай — приглася му младият господин Еванс — За нищо на света!

Тъкмо когато преминава през портала на лютеранската болница, мобилният му телефон изписуква. Джак се поколебава дали да отбие на банкета, но като чува усилващия се вой на пожарникарските сирени, решава поне веднъж да рискува да говори, докато шофира. Иска да напусне района на болницата преди пристигането на местната пожарна команда, която неминуемо ще го забави.

Отваря капачето на малката „Нокия“:

— Сойер!

— Мамка му, къде си, бе, братче? — гневно крещи Клюна Сейнт Пиер. — Направо се съдрах да ти звъня, едва не избих бутона за…

— Бях… — Няма начин да завърши изречението, без да излъже най-безочливо. А може би има. — Явно съм попаднал в зона без покритие…

— Зарежи научните лекции. Идвай на секундата! Адресът е Нейлхаус Роу №1 — намира се на междуградския път Оо, южно от Чейс Стрийт. Търсиш двуетажната къща на ъгъла, боядисана в цвят „бебешка дрисня“.

— Ще я намеря — казва Джак и леко натиска педала на газта. — Вече съм на път.

— Къде си сега?

— Още съм в Ардън, но пътувам. До половин час ще дойда.

— Мамка му! — От отсрещния край на линията долита обезпокоителен трясък — на Нейлхаус Роу юмрукът на Клюна се забива в нещо. Сигурно в най-близката стена. — Ти не си наред, драги! Мишока си отива, при това скоропостижно. Правим каквото можем — тези, дето сме все още тук — но човекът гасне като свещица! — Гласът на Клюна е прегракнал, вероятно той полага усилия да не се разплаче. Джак е доста обезпокоен от мисълта, че железният Арманд Сейнт Пиер е готов да се разциври като жена. Поглежда скоростомера и като вижда, че шофира със сто и десет километра в час, поотпуска педала на газта. Никой няма да спечели, ако при пътна злополука се размаже на пихтия.

— Какво означава „тези, дето сме все още тук“?

— Няма значение, идвай моментално, ако искаш да завариш жив Мишока. Той настоява да говори с теб, все твоето име повтаря. — Клюна снишава глас. — Когато не бълнува като смахнат, де. Доктора прави каквото може — ние с Мецана също — ама то е все едно да ринем лайна срещу прилива.

— Кажи му да не се предава.

— О, я майната ти — кажи му го сам. Чува се шумолене и приглушени гласове. После в ухото на Джак отеква друг глас, който звучи доста нечовешки:

— Бързай… трябва да дойдеш тук. Онова нещо… ме ухапа, чувствам го в себе си. Разяжда ме като киселина.

— Не се предавай, Мишок! — виква Джак. Така стиска телефона, че пръстите му побеляват. Цяло чудо е, че пластмасата не се пропуква. — Ще се постарая да дойда колкото се може по-скоро.

— Трябва. Другите… вече забравиха. Но не и аз. — Мищока се изкисква. Звукът напомня на ужасяващ мъртвешки стон, сякаш повей от зейнал гроб. — Аз съм ваксиниран… със серума на паметта, ако ме разбираш. Той ме изяжда… изяжда ме жив… но помня абсолютно всичко.

След кратко шумолене се обажда трети глас, този път женски. Вероятно е Мецана:

— Ти ги изпрати там. Заради теб сме на този хал. Нека да не е било напразно.

Връзката се прекъсва. Джак захвърля телефона на седалката и решава, че да шофираш със сто и десет километра в час в крайна сметка не е толкова опасно.

След няколко минути (които му се струват безкрйни), вече наближава Тамарак Крийк и присвива очи, заслепен от блясъка на водата. Оттук почти се вижда домът му, както и къщата на Хенри.

Хенри.

Докосва с палец горния джоб на ризата си и чува приглушеното изтракване на касетата, която извади от касетофона в кабинета на Спигълман. Вече няма смисъл да я дава на Хенри — предвид снощните разкрития на Потър и онова, което ще му разкаже Мишока, тази касета и записът от 911 са повече или по-малко излишни. А и нали бърза за Нейлхаус Роу. Един влак потегля всеки момент и е много вероятно господин Бауман, по прякор Мишока, да отпътува с него.

И все пак…

— Тревожа се за него — прошепва. — И слепец ще види, че се тревожа за Хенри.

Сияйното лятно слънце вече се плъзга по следобедния ска на небосклона, отразява се в потока и по лицето на Джак пробягват треперливи светлинки. Всеки път, когато попаднат очите му, парят.

Всъщност Хенри не е единственият, за когото се тревожи. Има лошо предчувствие за всичките си нови приятели и познати от Френч Ландинг, като се започне с Дейл Гилбърсън и Фред Маршал и се свърши с епизодични персонажи като Стийми Маккей — възрастен господин, който се прехранва с лъскане на обувки пред градската библиотека, и Ардис Уокър — собственика на окаяно магазинче за въдичарски принадлежности. Представя си тези хора крехки като фигурки от стъкло. Ако на Рибаря му хрумне да вземе горно до, ще завибрират и ще се разпаднат на прах. Само че Рибаря вече не го плаши. „Това е разследване — напомня си. — Въпреки всички чудатости от Териториите, си остава разследване, при това далеч не първото, в което изведнъж започва да ти се струва, че всичко приема застрашителни размери. А сенките ти изглеждат неестествено издължени.“

Вярно, така е, но навремето този ефект на фалшива перспектива като в криво огледало обикновено изчезваше, когато загадката започнеше да се разплита. А сега продължава да му тежи, и то повече от всякога. При това причината му е добре известна. Неестествено издължената сянка на Рибаря е създание на име Муншун, нещо като безсмъртен търсач на таланти, съществуващ в друго измерение. Но и това не е всичко, тъй като този Муншун също хвърля сянка, но червена.

— Абала — сумти Джак. — Абала дун, Муншун и гарванът Горг, трима стари приятели, които рамо до рамо крачат по нощния Плутонов бряг. Кой знае защо изведнъж си спомня Моржа и Зидаря от „Алиса в страната на чудесата“. Кого бяха поканили на разходка в лунната нощ? Миди ли? Стриди ли? Да пукне, ако си спомня, въпреки че една фраза, произнесена с гласа на майка му, отеква в съзнанието му: „Дойде моментът — каза Моржа — да поговорим за множество неща.“

Абала вероятно не напуска владенията си (всъщност не ги напуска онази част от него, която не е заключена в Тъмната кула на Спийди), но Рибаря и Муншун могат да се намират къде ли не. Дали знаят, че и Джак Сойер си пъха носа в техните дела? Разбира се, че знаят. Днес вече не е тайна за никого. Възможно ли е да се опитат да го забавят, като причинят зло на някого от приятелите му? И по-специално на един незрящ спортен коментатор, див пънкар и джазмен? Като нищо ще го направят. Вероятно защото е прекалено чувствителен на тема, отново долавя неприятното пулсиране, което иде от югозапад — същото, което долови, когато в зрялата си възраст се пренесе в другия свят. Пътят завива на югоизток и пулсирането започва да се усеща много по-слабо. Но когато колата отново се насочва на югозапад, отровната вибрация набира сила и тупти в главата му като мигрена в начален стадий.

„Усещаш Блак Хаус — черния дом, само дето това въобще не е къща, а дупка, прокопана от червей в ябълката на битието, и води право надолу, към изпепелените земи. Тя е врата. Може би преди Клюна и неговите момчета да се приближат до нея, е била съвсем леко открехната, но вече зее широко и отвътре лъха адско течение. Да, трябва да върнем Тай… но тази врата трябва да се затвори. Преди отвътре да наизскачат какви ли не ръмжащи чудовища.“

Джак свива рязко по Тамарак Роуд. Гумите изскърцват. Автоматът на предпазния колан блокира и за миг му се струва, че пикапът ще се преобърне. Но колата продължава уверено да лети към Норуей Вали Роуд. Налага се Мишока да почака още малко — Джак няма да зареже Хенри сам в тая пустош. Приятелят му не знае, но му предстои кратко пътуване до Нейлхаус Роу. Докато обстановката се стабилизира, най-добре да бъде в компанията на приятели.

Замисълът му е прекрасен, само дето Хенри не си е у дома. В отговор на настоятелното позвъняване Елвина Мортън се появява с парцал за прах в ръка. Джак я пита къде е работодателят й, а тя обяснява:

— Ами той е в радиото, записва рекламни клипове. Аз лично го закарах. Не знам защо не ги записва в неговото си студио, обаче спомена нещо за специални звукови ефекти. Много чудно, че не ти е казал къде ще бъде днес.

Едва сега Джак се досеща, че Хенри наистина го беше предупредил. Каза му: „Ще рекламираме «Царството на ребърцата на братовчеда Бъди» в живописния център на Ла Ривиер. И тем подобни щуротии.“ Дори спомена, че ще го закара Елвина Мортън. След провеждането на този разговор на Джак му се случиха някои неща — срещна стария си приятел от детинство, влюби се в двойницата на Джуди Маршал, а съвсем между другото научи и изконната тайна на битието — но при все това се плесва по челото. Предвид шеметната скорост, с която се развиват събитията, излишно навъртените километри му се струват почти фатална грешка.

Очите на госпожа Мортън се разширяват от тревога.

— Вие ли ще го вземете, госпожо Мортън?

— Не. Каза, че имал среща с някакъв човек от ESPN, който щял после да го докара. — Сетне снишава глас и заговорнически прошепва: — Не че Хенри ми го е казал направо, но пред Джордж Ратбън май се отварят големи възможности. Голе-еми възможности.

„Предаването «Язов яз» ще бъде излъчвано по национален ефир ли? — пита се Джак и мислено добавя: — Изобщо няма да се изненадам.“ Ала в момента няма време да се радва за успеха на Хенри. Подава на госпожа Мортън касетата, най-вече за да се оправдае пред себе си, че пътуването дотук не е било пълна загуба на време: — Оставете я на…

Млъква. Госпожа Мортън явно отгатва продължението и го поглежда развеселено — за малко да й каже: „на видно място“. Поредният гаф. И това ми било велик детектив!

— Ще я оставя на пулта в студиото. Няма начин да не я намери. Джак, не ми е работа да се меся, но нещо не ми харесваш. Много си блед и съм готова да се закълна, че от миналата седмица насам си отслабнал поне с пет кила. Освен това… — Тя се поколебава, сетне смутено добавя: — Разменил си си обувките.

Вярно. Застава на куц крак и ги разменя, събувайки първо едната, после другата.

— Последните четирийсет и осем часа бяха много тежки, но гледам да не се предавам, госпожо М.

— Заради оная работа с Рибаря, нали? Кима.

— Трябва да вървя. Положението стана много напечено, както се казва. — Тръгва, но размисля и се обръща. — Можете ли да му оставите съобщение на касетофона в кухнята? Кажете му да ме потърси на мобилния телефон. Веднага щом се прибере. — Което го навежда на друга мисъл — той посочва необозначената касета в ръцете й и додава: — А това не го слушайте.

Госпожа Мортън е потресена:

— Има си хас! Че то е все едно да отворя чуждо писмо! Джак кима и се поусмихва:

— Добре.

— А… неговият глас ли е записан на касетата? На Рибаря ли?

— Да. — „И най-лошото тепърва предстои — допълва мислено Джак, но предпочита да не го казва на жената. — Тепърва предстои.“

Втурва се към пикапа почти на бегом.

Двайсет минути по-късно паркира пред кафявата двуетажна къща на Нейлхаус № 1. Мръсните улички, образуващи странен лабиринт, му се струват неестествено смълчани в горещия слънчев следобед. Някакъв помияр (всъщност същото старо псе, което снощи зърнахме пред хотел „Нелсън“), куцукайки прекосява кръстовището на Еймс и междуградския път Оо, но друго движение като че ли няма. Във въображението на Джак изплува неприятна гледка: Моржа и Зидаря се клатушкат по източния бряг на Мисисипи, а след тях бавно пристъпват хипнотизираните обитатели на Нейлхаус Роу. Крачат право към огъня. И към казана.

Поема два-три пъти дълбоко дъх, опитвайки се да си възвърне самообладанието. Когато колата му излезе от града — всъщност близо до отклонението към някогашната закусвалня на Ед — неприятното бучене в съзнанието му се извиси подобно на мрачен писък. В продължение на няколко секунди ехтеше толкова силно, та Джак се опасяваше да не излети от пътя и затова намали на шейсет километра в час. За щастие звукът бавно се измести към тила му и заглъхна. Той не видя табелата с надпис „ПРЕМИНАВАНЕТО ЗАБРАНЕНО“, с която е означен буренясалият път към Блак Хаус, нито пък я потърси с поглед, ала знаеше, че е там. Въпросът е дали когато му дойде времето, ще успее да се приближи до нея, без да експлодира.

— Престани! — упреква се на глас. — Не е моментът за подобни мисли.

Слиза от пикапа и тръгва по напуканата циментова алея, като машинално заобикаля начертаната мрежа за игра на „дама“, давайки си сметка, че това е един от артефактите, доказващи, че някога по сцената на битието действително е притичала мъничка личност на име Ейми Сейнт Пиер. Дървените стъпала към верандата са изкорубени, някои са разцепени.

Джак, който изпитва мъчителна жажда, си казва: „Човек убивам за чаша вода или една хубава студена…“

Вратата рязко се отваря и се удря в стената на къщата с трясък, който отеква в слънчевата тишина като изстрел от револвер, отвътре изскача Клюна:

— Боже милостиви, вече въобще не се надявах да дойдеш!

Джак надзърта в разтревожените му очи, изпълнени с неизказана болка, и осъзнава нещо важно — никога няма да сподели с него, че може да намери Блак Хаус и без помощта на Мишока; че благодарение на времето, прекарано в Териториите, в главата му има нещо като локатор. Няма да го направи дори до края на живота си да бъдат най-близки приятели, които споделят всичко. Клюна страда като Йов86 и не е нужно да разбере, че прашните мъки на приятеля му са били напразни.

— Още ли е жив?

— Държи се на косъм… може би на косъм и половина. Останахме само Доктора, Мецана и аз. Съни и Кайзера се паникьосаха и побегнаха като пребити кучета. Побързай, красавецо.

Дори да иска, Джак не може да побегне, защото исполинът го сграбчва го за рамото и като куфар го вкарва в малката двуетажна къща на Нейлхаус Роу.

Глава 23

— ОЩЕ ПО ЕДНО! — казва човекът от ESPN.

Думите му прозвучават повече като заповед отколкото като предложение. Макар да не го вижда, Хенри знае, че това мамино синче никога не е упражнявало никакъв спорт, било то професионално или за поддържане на формата. От него се излъчва мазната миризма на човек, който е „стартирал“ в живота с наднормено тегло. Чрез професията на спортен коментатор сигурно си избива комплексите и се мъчи да забрави, че си е купувал дрехите от щанда за хора с наднормено тегло в „Сиърс“, както и вечно преследващите подвиквания на съучениците му от типа на: „Дебелак, дебелак, с два на два тумбак, пишна в гащите си пак, че през вратата на кенефа влиза само десният му крак.“

Казва се Пениман.

— Фамилното ми име е като Литъл Ричард! — поясни, като се ръкува с Хенри при запознанството им в студиото. — Известен рокендрол музикант от петдесетте години, ако случайно го помните.

— Смътно — отвръща Хенри, сякаш навремето не притежаваше абсолютно всички сингъл-плочи, записани от Литъл Ричард. — Май участваше и в състава „Фаундинг Фадърс“, а?

Пениман избухва в гръмогласен смях, а Хенри си казва, че може би наистина може да направи кариера като комик. Но дали я иска? Хората се смеят и на Хауард Стърн, а Хауард Стърн е тъпак.

— Още по едно! — повтаря Пениман. Седят на бара в „Оук Три Ин“. Пениман е бутнал на бармана пет долара да превключи телевизора от АВС, по която се излъчва състезание по боулинг, на E5P1Ч, които по това време на деня предават само тъпотии — съвети за любителите на голфа и как да ловим костури. — Още по едно, да полеем споразумението!

Споразумение обаче няма, пък и Хенри не знае дали наистина го иска. Предложението предаването на Джордж Ратбън да излезе в национален ефир като част от радиопакета на ESPN наглед е много примамливо, не възразява и предаването да се преименува от „Язов Яз“ на „Спортният яз на ESPN“, тъй като ще продължи да отразява събития предимно от централните и северните щати — и все пак…

Какво?

Преди да се задълбочи в размисъл на тази тема, отново го надушва — „Май Син“, парфюмът, който си слагаше жена му в определени вечери, за да му даде определен знак. През подобни вечери, когато не усещаха нищо освен уханията, горещата си плът и близостта си, той я наричаше „Чучулига“.

Чучулига.

— Извинете, но ще ви откажа — казва. — Вкъщи ме чака работа. Но ще обмисля предложението ви. При това сериозно.

— Ааааа! — възкликва Пениман и по едва доловимото раздвижване на въздуха Хенри отгатва, че онзи размахва пръст под носа му. Интересно как ли ще реагира, ако се нахвърли върху него и му отхапе пръста до кокалчето. Ако му демонстрира малко местно гостоприемство в стил Рибаря. Колко ли силно ще изкрещи? Дали колкото Литъл Ричард преди инструменталното соло в „Тути фрути“? Или не чак толкова?

— Не можете да си тръгнете без мен — отвръща господин Дебелак Ужнепукист. — Не забравяйте, че ш’ви карам. — Вече е на четвъртия гимлет и леко заваля думите.

„О, приятел, по-скоро ще си ръгна железен прът в задника, отколкото да се кача в една кола с тебе“ — казва си Хенри и отвръща вежливо:

— Всъщност мога. — На Ник Ейвъри — барманът — днес му провървя: първо дебелакът му бутна пет долара, за да смени телевизионния канал, после, докато той беше в тоалетната — тъкмо да се освободи малко място, слепият му връчи още пет долара, за да му извика таксито на Скитър.

— Ъ-ъ?

— Казах, че ще се справя и сам. Барман?

— Отвън е, сър. Пристигна преди две минути.

Пениман се завърта и високото столче страдалчески изпъшква под тежестта му. Хенри не вижда как дебелакът се намръщва, като забелязва таксито пред хотела, но усеща гнева му.

— Слушай, Хенри — започва Пениман. — Ти май не си наясно с картинката. В небосвода на спортната радиожурналистика греят няколко звезди — греят, та се късат, Бога ми… Колоси като Божествената спортна мацка и Тони Корнхайзър от воле взимат шестцифрени хонорари, и то само от ефирно време — ти има много хляб да изядеш, за да станеш като тях. Тази врата още е заключена за теб. А ключарят, за твое сведение, съм аз. Следователно щом искам да пием още по едно, значи…

— Барман — тихо подвиква Хенри, после клати глава. — Не, не върви да те наричам просто „барман“; разбирам да бях Хъмфри Богарт, но не съм. Как се казваш?

— Ник Ейвъри, сър. — Машинално произнася думата „сър“, но истината е, че никога не би нарекъл така другия — не, за нищо на света. И двамата му дадоха по пет долара бакшиш, но този с тъмните очила е истински джентълмен. Не защото е сляп — това няма нищо общо — просто си е джентълмен.

— Ник, кой друг седи на бара?

Ейвъри се оглежда. Двама мъже пият бира в едно сепаре в дъното. Нощният пазач говори по телефона в коридора. На самия бар седят само тези двамата: единият строен, изискан и сляп, другият — тлъст и потен, на път да се вбеси.

— Никой друг, сър.

— Няма ли една… дама? — Едва не каза „чучулига“. „Няма ли една чучулига?“

— Не.

— Виж какво — подхваща Пениман и Хенри отбелязва, че никога не е чувал глас, който толкова да не прилича на гласа на Литъл Ричард. Този тип е по-бял от кита Моби Дик… вероятно и също толкова грамаден. — Разговорът едва сега започва. — Което излиза като: „Рааз’ворът е’ва саа запошва“. — Освен ако — „Ошвен’ко“ — не се опитваш да ми кажеш, че предложението не те интересува. — „Което пък е изключено — долавя в гласа му добре школуваният слух на Хенри Лейдън. — Приказвам ти за машина за пари в собствената ти дневна, драги, лично твой, собствен и персонален банкомат, тоест, пълен абсурд е да откажеш подобна оферта.“

— Ник, не усещаш ли някакъв парфюм? Нещо много леко и старомодно? Примерно „Май Син“87?

Усеща на рамото си разплута длан, напомняща на грейка.

— Грях ти на душата, братле, ако ми откажеш да пием още по едно. И слепец ще види, че…

— Аз викам да си махнеш ръката — прекъсва го Ейвъри и може би Пениман не е чак такова перде, защото дланта му моментално се отдръпва от рамото на слепеца.

В следващия миг Хенри усеща допира на друга длан, само че малко по-високо. Тя с ледени пръсти погалва тила му и изчезва. Той вдишва дълбоко. Уханието на парфюма идва от ръката. Човек обикновено усеща една миризма известно време, след което рецепторите, с които я възприема, временно се притъпяват. Но не и този път. Не и тази миризма.

— Значи не усещаш парфюм? — едва ли не умоляващо се обръща към бармана. Да речем, че докосването на парфюмираната женска ръка е било халюцинация. Но обонянието му никога не го лъже.

Поне не го е лъгало до този момент.

— Съжалявам. Мирише на бира… на фъстъци… на джин… усещам и одеколона на този човек…

Хенри кимва. Грациозно се смъква от високото столче, светлината на лампите над бара се отразява от тъмните стъкла на очилата му.

— Слушай, братле, ти май все пак искаш още едно — подмята Пениман, несъмнено въобразявайки си, че тонът му изразява вежлива заплаха. — Още по едно, колкото да отпразнуваме, после те качвам на автомобила и те карам право у вас.

Хенри долавя парфюма на жена си. Сигурен е. Може би почувства на тила си и допира на ръката й. Ненадейно осъзнава, че мисли за младока Морис Розен — Морис, който искаше Хенри да изслуша „Къде отиде нашата любов“ в изпълнение на „Дъртиспърм“. И, разбира се, да я пусне по радиото от името на Уисконсинския плъх. Морис Розен, в чието кутре с изгризан нокът се крие повече почтеност отколкото в телесата на този клоун.

Хваща ръката на Пениман. Усмихва се на невидимото му лице и чувства как мускулите на другия се отпускат под пръстите му. Онзи решава, че ще стане неговото. За кой ли път.

— Ти вземи и моето питие — любезно го съветва Хенри, — прибави го към своето, след което си го заври в тлъстия, пъпчасал задник. Ако ти дотрябва запушалка, хм, използвай предложението, което се опитваш да ми пробуташ.

Обръща се и бързо тръгва към вратата с обичайната си безупречна прецизност, но за всеки случай протяга ръка. Ник Ейвъри изръкоплясква спонтанно, но Хенри почти не му обръща внимание, а Пениман вече е напълно заличен от съзнанието му. Вниманието му е изцяло съсредоточено върху парфюма „Май Син“. Ароматът сякаш се разсейва в следобедната жега… но не беше ли сластна въздишка онова, което изшумоля в ухото му? Така въздишаше понякога на заспиване съпругата му, след като се любеха. Неговата Роуда! Неговата Чучулига!

Застава на бордюра под платнения навес и се провиква: — Хей, такси!

— Тук съм, бе, братле… ти какво, да не си сляп?

— Като кърт — потвърждава Хенри и се запътва по посока на гласа. Ще се прибере у дома, ще си отпочине, ще изпие чаша чай и най-сетне ще прослуша проклетия запис от 911. Може би настоящият му пристъп на безпокойство се дължи именно на неизпълнената задача — разтреперва се само при мисълта, че ще бъде сам в мрака и ще слуша гласа на канибал-детеубиец. Да, сигурно това е причината, понеже от своята Чучулига няма защо да се страхува. Ако тя наистина започне да го навестява, несъмнено ще го прави с обич.

Нали така?

„Да“ — отвръща си мислено и се настанява на задната седалка в задушното купе.

— За къде си, братле?

— Карай към Норуей Вали Роуд. Бяла къща със сини первази, намира се малко встрани от пътя. Ще я видиш почти веднага, щом прекосиш моста.

Хенри се обляга назад и извръща тревожното си лице към сваленото стъкло. Днес Френч Ландинг му се струва толкова необичаен… някак си напрегнат. Като предмет, който бавно се е плъзгал към ръба на масата и вече е на косъм да падне на пода и да се разбие на парчета.

Да речем, че се е върнала. Просто да предположим. Ако е дошла с любов, защо парфюмът и толкова ме тревожи? И едва ли не ме отвращава? И защо докосването („въображаетото докосване“ — бърза да се поправи) беше толкова неприятно?

Защо бе толкова вледеняващо?

След ослепителното слънце навън дневната в къщата на Клюна се струва на Джак толкова тъмна, че отначало не различава нищо. Когато очите му попривикват със сумрака, разбира каква е причината: и двата прозореца на дневната са закрити с одеяла — както изглежда, сгънати на две — а вратата към другата стая на същия етаж, най-вероятно кухня, е затворена.

— Светлината не му понася — пояснява Клюна. Говори тихо, за да не достига гласът му до канапето в отсрещния край на дневната, на което лежи някой. Друг е коленичил отстрани.

— Кучето може да е бясно — подхвърля Джак. Но не вярва това да е причината.

Клюна енергично клати глава:

— Не е фобия. Доктора смята, че реакцията е физиологична. При пряк контакт със светлината кожата започва да се разлага. Да си чувал за такова чудо?

— Не. — Но и с воня като тази не се е сблъсквал. В стаята бръмчат не един, а два настолни вентилатора и той усеща насрещните течения, ала смрадта е толкова лепкава, че въздухът въобще не помръдва. Вони на развалено месо — на гангренясала разкъсана плът — но тази миризма му е позната. Повече го дразни другата, в която се смесват дъх на кръв, погребални венци и фекалии. Повдига му се и неволно се задавя, а Клюна го поглежда едновременно съчувствено и нетърпеливо:

— Гадно е, знам. Няма страшно, то е като вонята от клетката на маймуните в зоопарка — след малко се свиква.

Летящата врата към съседната стая се отваря и в дневната влиза стройна, дребна жена с руса коса до раменете. Носи легенче. Светлината попада върху канапето и Мишока надава писък. Гласът му е ужасяващо задавен, сякаш белите му дробове са започнали да се втечняват. Над челото му се извива струйка дим или може би пара.

— Дръж се, Мишок! — окуражава го коленичилият на пода. Изглежда, е Доктора. Преди вратата на кухнята да се затръшне, Джак успява да разчете надписа върху протритата черна чанта. Някъде в Америка може би живее друг лекар, върху чиято чанта се мъдри лепенка с надпис „ЗАКОНИТЕ НА СТЕПНИЯ ВЪЛК“, но надали в Уисконсин има втори.

Жената коленичи на пода до него; Доктора изважда от легенчето кърпата, изцежда я и я поставя на челото на болния. Той простенва немощно и целият се разтреперва. По лицето му се стичат реки от пот и се събират в брадата му, която е някак проскубана, сякаш е крастав.

Джак пристъпва напред, повтаряйки си, че ще свикне с миризмата, неминуемо ще свикне. Което може би дори е вярно. Във всеки случай нямаше да е зле да му се намира малко камфорова мас, каквато държи в жабката на колата си почти всеки криминален детектив от ЛАДП.

Забелязва аудиосистема (разнебитена) и тонколони (огромни) в ъглите на стаята, но не и телевизор. Край всички стени без врати и прозорци са наредени дървени палета, натъпкани с книги, които още повече смаляват помещението, придавайки му вид на крипта. Джак има известно предразположение към клаустрофобия, поради което още повече му призлява. Повечето книги са в областта на религията и Философията — Декарт, К. С. Луис, Бхагавад-Гита, „Постулати на битието“ на Стивън Ейвъри — но има и много художествена литература, както и заглавия, свързани с пивоварството, а върху едната тонколона се мъдри биографичната книга на Албърт Голдман за живота на Елвис Пресли, която е съвършен образец на булевардна литература. На другата колона е поставен портрет на момиченце с пленителна усмивка, лунички и водопади черве-никаворуса коса. Като вижда образа на детето, начертало „дамата“ пред входа, го жегват болка и гняв. Да, може и да са замесени причини и създания от други светове, но наоколо дебне ненормален стар изверг, който трябва да бъде спрян. Няма да е зле от време на време да си го напомня.

Мецана прави място на Джак пред канапето, като се отмества грациозно, въпреки неудобната си поза — коленичила на пода, продължава да стиска легенчето. Във водата плуват две кърпи и шепа топящи се ледени кубчета. При вида им на Джак буквално му прималява от жажда. Грабва едно, пъхва го в устата си и насочва цялото си внимание към Мишока.

Карираното одеяло му стига чак до брадичката. Челото и скулите му, които не са покрити от разлагащата се брада — са пепелносиви. Очите му са затворени. Разтеглените му устни разкриват изумително бели зъби.

— Да не е… — прошепва Джак, в този момент Мишока отваря очи. Сойер мигновено забравя какво е възнамерявал да каже. Бялото около лешниковокафявите ириси на болния е станало Аленочервено, но най-страшното е, че цветът непрекъснато придобива различен оттенък. Все едно Мишока се е втренчил в ужасяващ радиоактивен залез. От ъгълчетата на очите му се стича някаква черна гадост.

— „Книгата на Философската трансформация“ разглежда най-съвременните проблеми в диалектика — казва той с мелодичен, ясен глас, — същите въпроси третира и Макиавели.

„Все едно говори пред аудитория, пълна със студенти“ — казва си Джак, в следващия миг обаче го втриса от страх.

— Мишок, Джак Сойер е тук. — Странните лешниковочервени очи остават безизразни. Но черната слуз в ъгълчетата им трепва, сякаш е съзнателно същество. Което слуша.

— Холивуд — промърморва Клюна. — Ченгето. Помниш ли?

Едната ръка на Мишока е отпусната върху карираното одеяло. Джак я взема и сподавя вик на изненада, когато пръстите на болния с изумителна сила стисват дланта му. Кожата пари като току-що изпечена курабийка. Мишока надава продължително, задавено стенание, придружено с миризма на гнилоч — вмирисано месо, вехнещи цветя. „Започва да гние — мислено отбелязва Джак. — Отвътре навън. Господи, помогни ми в това изпитание!“

Господ може и да не му се притече на помощ, но споменът за Софи ще го крепи. Той се насилва да мисли само за погледа й — този очарователен, спокоен, ясен син поглед.

— Слушай… — започва Мишока.

— Слушам те.

Болният се опитва да се вземе в ръце. Тялото му неконтролируемо трепери под одеялото, което подсказва на Джак, че следва нещо като епилептичен пристъп. Някъде трака часовник. Лае куче. Откъм Мисисипи долита вой на параходна сирена. Но иначе цари пълна тишина. В живота му е имало само един подобен случай, когато светът беше спрял своя ход — в болницата в Бевърли Хилс, докато чакаше майка си да приключи дългата си борба със смъртта. Някъде Тай Маршал чака да бъде спасен. Най-малкото се надява. Някъде Разрушителите се трудят неуморно и се мъчат да срутят оста, на която се върти цялото мироздание. Настоящето е сведено до тази застинала във вечността стая с лекия полъх от вентилаторите и противните изпарения.

Очите на Мишока се затварят, сетне отново се отварят. Заковават се върху новодошлия и Джак внезапно разбира, че сега положително ще му бъде доверена голяма тайна. Не усеща леденото кубче в устата си — сигурно го е схрускал и глътнал, без въобще да забележи, но не смее да си вземе второ.

— Хайде, братко — прошепва Доктора. — Кажи каквото имаш за казване, после пак ще те боцна с хубавата дрога. Може пък да заспиш.

Мишока въобще не му обръща внимание. Мутиращите му очи не се откъсват от Джак. Не изпуска дланта му, дори я стиска по-силно.

— Не… не се купува най-модното и най-скъпото… — започва и изпуска поредната неописуемо вонлива въздишка, свидетелстваща за загниването на белите му дробове. — Моля?

— Повечето хора се отказват от пивоварството след… година-две. Дори най-ревностните… най-ревностните любители88. Правенето на бира не е… не е за всеки.

Джак вдига очи към Клюна, който невъзмутимо отговаря: — От време на време откача. Имай търпение. Дай му малко време.

Мишока стисва дланта му още по-силно, но тъкмо когато Джак решава, че не издържа повече, онзи изведнъж разхлабва хватката и продължава:

— Взема се голям съд… — Изцъклените му очи сякаш всеки миг ще експлодират. Алените отблясъци ту чезнат, ту се появяват, чезнат и се появяват, прелитат по роговицата и Джак си казва: „Това е неговата сянка. Сянката на Пурпурния крал. Мишока вече е с единия крак в двора на Пурпурния крал.“ — Минимум… двайсет литра. Най-хубавите се намират в магазините, дето продават морски дарове. А за ферментацията… пластмасовите кани за охлаждане на вода вършат добра работа… по-леки са от стъклото й… Изгарям! Господи, Клюн, изгарям!

— Не ме интересува, ще го инжектирам! — отсича Док и енергично отваря чантата.

Клюна го сграбчва за ръката:

— Недей още.

От очите на Мишока рукват кървави сълзи. Гъстата черна слуз изведнъж се проточва по лицето му като тънки ластари на лозница. Те се протягат лакомо, сякаш да догонят солената течност и да я изпият.

— Запушалка за ферментация — шепне Мишока. — Не слушай какво ти приказват, Томас Мъртън е пълен тъпак — празна му е главата. Трябва да внимаваш при отделянето на газовете в съда да не влиза прах. Джери Гарсия не беше бог. Кърт Кобейн не беше бог. Онова, което надушва, не е парфюмът на мъртвата му съпруга. Кралят му е хвърлил око. Горг-тен-абала, ий-лий-лий. Опопанаксът умря, да живее опопанаксът.

Джак се привежда към Мишока, гмурвайки се още по-дълбоко в гнусната воня:

— Кой надушва парфюм? На кого е хвърлил око Кралят? Доктора се намесва:

— Мислех, че се интересуваш от…

— Кой? — Струва му се много важно да научи отговора, макар да не знае причината. Дали е свързано с наскоро проведен разговор? С кого — с Дсйл ли? С Танси? Пази Боже, да не би пък с Уендъл Грийн?

— След ферментацията ще ти трябва само маркуч — уверено заявява Мишока. — Нищо повече! И да знаеш, че бира в бутилки с капачки на винт не се налива! Трябва…

Той обръща глава, подпира брадичка на рамото си и повръща. Мецана изпищява. Бълвочът е жълт като гной, осеян с мърдащи черни частици, напомнящи на слузта, стичаща се от очите му. При това черните точки са живи.

Клюна излиза от стаята почти на бегом, а Джак се опитва доколкото може да заслони Мишока от силната светлина на слънцето, която за миг нахлува през отворената врата. Пръстите на болния, вкопчени в дланта му, леко отслабват хватката си.

Джак прошепва на Доктора:

— Отива ли си? Онзи клати глава:

— Не, пак припадна. Бедният, няма да се предаде толкова лесно. — Взира се в Джак с мрачна настойчивост и добавя: — Дано си струва, господин Полицай. Защото иначе ще ти сменя физиономията.

Клюна се връща с куп парцали и чифт зелени домакински ръкавици. Без да обели и дума, избърсва повръщаното, попаднало върху облегалката на канапето. Черните точки вече не мърдат, което е добър признак. Обаче много по-добре би било въобще да не ги бяха виждали. Джак с ужас открива, че бълвочът като киселина прояжда протритата тапицерия.

— Сега за малко ще отметна одеялото — предупреждава ги Доктора и Мецана тутакси се изправя, продължавайки да стиска легенчето с топящия се лед. Цялата разтреперана, застава до една от лавиците и се обръща с гръб към канапето.

— Док, налага ли се да гледам? — прошепва Джак.

— Мисля, че да. Май още не си наясно в какво си се забъркал. — Доктора хваща одеялото и внимателно го измъква изпод безжизнено увисналата ръка на Мишока. Черната гадост вече избива изпод ноктите на болния. — Имай предвид, че той изпадна в това състояние само за няколко часа.

Отмята одеялото. С гръб към канапето и с лице към великите трудове на западната Философия, Сузан Осгуд по прякор Мецана тихо заплаква. Джак се мъчи да сподави вика си, но не успява.

Хенри плаща на таксиметровия шофьор, влиза в дома си и като поема дълбоко хладния въздух от климатика, му олеква. Долавя слабо — нежно — ухание и си казва, че сигурно е от свежия букет, набран от госпожа Мортън — тя има слабост към тези неща. Разбира се, знае, че се самозаблуждава, но му е писнало от тия призраци. Всъщност вече се чувства по-добре и като че ли знае защо — защото каза на онзи тип от ESPN да си завре някъде предложението, дето се опитва да му го пробута. Това е най-сигурният начин човек да си осигури добро настроение за цял ден, особено ако въпросният човек получава солидно възнаграждение, притежава две почти неизразходвани кредитни карти и има кана студен чай в хладилника.

Запътва се към кухнята, прекосявайки антрето с протегната ръка, в случай че се натъкне на препятствия и разместени вещи. В къщата цари гробна тишина, като се изключи тихият шепот на климатика, жуженето на хладилника, чаткането на токовете му по дъсчения под…

… и една въздишка.

Сластна въздишка.

Той се вкаменява, после предпазливо се обръща. Дали пък нежното ухание не се усеща по-силно, особено като се извърне към дневната и входната врата? Като че ли да. И не ухае на цветя — няма смисъл да се заблуждава. Както обикновено обонянието му не го лъже. Мирише на „Май Син“.

— Роуда? — подвиква, после добавя, но по-тихо: — Чучулиго? Не получава отговор, което е съвсем в реда на нещата. Въображението му е изиграло лоша шега, това е всичко.

Няма никакви миризми. И никакви сладострастни стенания. Но не може да отпъди натрапчивата мисъл, че съпругата му е тук — обвита в парфюмиран погребален покров стои насред дневната и мълчаливо наблюдава как Хенри влиза и я подминава. Неговата Чучулига се е върнала от гробището „Ногин Маунд“ да го навести. Или да изслуша новия диск на „Слобър-боун“.

— Престани! — шепнешком си заповядва той. — Престани, глупако!

Влиза в просторната, изрядно подредена кухня, в която знае мястото на всеки предмет. Пътьом машинално натиска бутона на таблото, вградено в касата на вратата. От колоната на тавана проехтява гласът на госпожа Мортън — апаратурата е изключително качествена, поради което се създава илюзията, че икономката е в стаята:

— Джак Сойер се отби и остави още една касета, която иска да прослушаш. Каза, че била… нали се сещаш, с онзи човек. Лошият човек.

— Лошият човек, да — мърмори Хенри, отваря хладилника и се наслаждава на струята хладен въздух, която го лъхва отвътре. Ръката му безпогрешно се насочва към трите кутии „Кингсланд“ в поставката на вратата. Тъкмо сега не му се пие студен чай.

— И двете касети са в студиото, на пулта — продължава механичният глас. — Освен това Джак поръча да му се обадиш на мобилния телефон. — И допълва с леко назидателна нотка: — Ако се чуете, му кажи да внимава. И ти внимавай. — Мълчание. — Освен това не забравяй да вечеряш. Приготвила съм всичко. Ще го намериш вляво на втората полица в хладилника.

— Дърта досадница — изсумтява Хенри, но се усмихва, като отваря бирата. Застава до телефона и избира номера на Джак.

Мобилният телефон на задната седалка на дожда, паркиран пред дома на Нейлхаус Роу №1, иззвънява. Този път няма кой да се подразни от тихото, но пронизително писукане.

— Телефонът на абоната не отговаря. Моля, опитайте по-късно.

Хенри затваря, връща се при таблото и натиска друг бутон. Гласовете, които съобщават часа и температурата, са все негови превъплъщения, но са програмирани да се сменят произволно, тъй че Хенри никога не знае на кого ще попадне. В случая Уисконсинския плъх се разкрещява истерично в притихналия хлад на къщата, която никога не му се е струвала толкова отдалечена от града:

— Часът е шестнайсет и двайсет и две! Температурата навън е двайсет и осем градуса! Вътре е двайсет и един градуса! Мамка му, какво ти пука! На кого въобще му пука? Яжте, пийте и се веселете, всичкотоо-о…

— … отива на едно място. Точно така. — Хенри натиска бутона повторно и запушва устата на Плъха миг преди онзи отново да нададе истеричния си крясък, който се е превърнал в негова запазена марка. Кога стана никое време? За Бога, та нали току-що беше пладне? Току-що беше на двайсет и преливаше от смелост, която едва ли не бликаше от ушите му! Какво… Въздишката прошумолява отново и накъсва този ред самоиронизиращи мисли. Наистина ли беше въздишка? По-скоро компресорът на климатика тъкмо се е изключил. Ако не друго, поне може да се успокоява с тази мисъл. Стига да иска.

— Има ли някой тук? — Ужасява се от треперливия си глас, който повече подхожда на немощен, парализиран старец. — Има ли някой в къщата?

В продължение на една ужасяваща секунда го дострашава, че ще чуе нечий глас. Никой не отговаря — естествено, че никой няма да отговори — и той на три глътки изпива половината бира. Решава да се върне в дневната и да почете. Може пък Джак да му се обади. Може пък да се постегне, като си влее малко свеж алкохол в кръвта.

„А може и след пет минути да настъпи краят на света. Тъкмо няма да се наложи да се разправяш с ония проклети касети в студиото. Проклетите касети на пулта са като бомби със закъснител.“

Хенри протяга ръка и бавно се насочва към дневната, като си повтаря, че не се страхува, въобще не се страхува, че може да докосне лицето на мъртвата си съпруга.

Джак Сойер е видял какво ли не, бил е в светове, където няма коли под наем от „Ейвис“ и водата има вкус на вино, но никога не е зървал такова чудо като крака на Мишока Бауман. Гледката сякаш е кадър от апокалиптичен Филм на ужасите. Когато все пак отчасти си възвръща самообладанието, първата му мисъл е да се скара на Доктора, че е свалил панталона на болния. Преследва го натрапчивата мисъл за наденички в тиган, които благодарение на кожичката запазват целостта си Дори когато се пържат. Подобно сравнение безспорно е глупаво, primo stupido, но в напрегната ситуация човешкото съзнание прави най-невероятни подскоци.

Пострадалият крайник все още има формата на крак, но тъканта се е отделила от костта. Кожата почти се е стопила, превръщайки се в лигава течност, наподобяваща смес от мляко и мас от пържен бекон. Мускулната тъкан под жалките останки от кожа също е подложена на катастрофална метаморфоза. Плътта и костите се превръщат в течност, която неумолимо унищожава канапето. Към непоносимата воня на гнилоч се примесва миризмата на изгорял плат.

От кашата, запазила очертанията на човешки крак, стърчи учудващо запазено стъпало. „Стига да исках, спокойно можех да го откъсна… като лозов ластар.“ Това вече му идва в повече — дори гледката на жестоко обезобразения крак не го разстрои толкова. Безпомощно свежда глава и се дави, като отчаяно се мъчи да не повърне.

Спасява го Клюна, който докосва рамото му, опитвайки се да му вдъхне кураж. Въпреки слънчевия загар главатарят на „Гърмящата петорка“ е блед като платно. Прилича на рокер, възкръснал от гроба, досущ като в градска легенда.

— Виждаш ли? — пита Доктора, а Джак чува гласа му сякаш отдалеч. — Това не ти е шарка, драги, макар че в началния стадий малко приличаше на варицела. Червените петна вече са избили по левия му крак… по корема… по тестисите. Като го докарахме, и самата рана изглеждаше така — мястото беше леко зачервено, леко подуто. Тогава си казах: „Глупости, нищо и никакво възпаленийце, имам достатъчно зитрокмакс да му видя сметката до залез слънце.“ Но нали виждаш каква беше ползата от зитромакса. Ясно ти е каква е ползата от каквото и да било. Тая гадост прояжда канапето, но подозирам, че като свърши с него, ще се нахвърли върху пода. Гладна е тя. Струваше ли си, Холивуд? Сигурно само двамата с Мишока знаете отговора на този въпрос.

— Той знае къде се намира къщата — намесва се Клюна. — Аз и хабер си нямам, макар че току-що се върнахме оттам. Ти също, нали, Док?

Доктора поклаща глава и се обръща към Мецана:

— Сузи, донеси друго одеяло, моля те. Това почти е изгризано.

Тя бърза да изпълни молбата му. Джак се изправя. Коленете му се подкосяват, но успява да се задържи прав.

— Пази го, моля те — казва на Доктора. — Ще отскоча до кухнята да пийна нещо, иначе ще пукна от жажда.

Джак пие на големи глътки направо от кранчето, докато го обзема усещането, че в челото му се забива метален шип. Изправя се, но остава до умивалника и зарейва поглед към задния двор на къщата. Сред буренясалия парцел е монтирана малка люлка. Сърцето му се свива, като я гледа, но нарочно не откъсва поглед. След онази лудост с крака на Мишока му се струва важно да си напомни, че не случайно е тук. И ако това му причинява болка, толкова по-добре.

Слънцето, което се плъзга към Мисисипи, се е превърнало в златист диск и му блести право в очите. Излиза, че времето все пак не е спряло. Във всеки случай не и в света извън малката къща. Всъщност извън нея то сякаш дори е ускорило своя бяг. Джак се измъчва от подозрението, че идването му тук е било напразно също като одевешното безсмислено отклонение до дома на Хенри; терзае го мисълта, че Муншун и неговият господар Абала го разиграват насам-натам като механична играчка на пружинка, а междувременно осъществяват замисъла си. Ако бръмченето в съзнанието му го отведе право в Блак Хаус, защо не се качи на пикапа и не потегли натам?

„Онова, което надушва, не е парфюмът на мъртвата му съпруга.“

Какво означава това? Защо мисълта, че някой надушва парфюм, го влудява и плаши?

Клюна чука на кухненската врата и Джак подскача стреснато. Погледът му попада върху ковьорчето на стената до кухненската маса. Вместо „БОГ ДА БЛАГОСЛОВИ ТОЗИ ДОМ“ избродираният надпис гласи: „ХЕВИ МЕТАЛ ТЪНДЪР“. Отдолу грижливо е извезано „ХАРЛИ ДЕЙВИД СЪН“.

— Ела, приятелю — казва Клюна. — Той пак се събуди.

Хенри крачи по горска пътека — може и да е алея — а нещо го следва по петите. Всеки път, като се обърне да погледне — сега не е сляп, но му се иска да бъде — нещото придобива все по-плътни очертания. Прилича на мъж с вечерно облекло, но тялото му е странно издължено, а над алената му бърна, разтегната в усмивка, стърчат заострени зъби. Като че има — нима е възможно? — само едно око.

При първото обръщане Хенри зърва сред дърветата белезникаво петно с неясна форма. Втория път различава тъмна горна дреха с малко алено петно, което би могло да е вратовръзка или папийонка. В далечината се вижда бърлогата на съществото — воняща дупка, която по някаква случайност прилича на къща. Появата й е съпътствана със силно бръмчене, което се натрапва в съзнанието на Хенри. Вместо аромат на бор гората, притискаща пътеката от двете страни, излъчва тежък сладникав аромат на „Май Син“.

„То ме тика натам — с ужас открива Хенри. — Не знам какво е, но ме кара като вол към кланицата.“

Обмисля дали да не хукне напряко през дърветата вляво или вдясно от пътеката и възползвайки се от чудодейно придобитото зрение, да потърси спасение в гората. Но там дебнат други същества. Призрачни сенки, подобни на черни шалове. Той дори вижда онова, което се намира най-близо — някакво грамадно куче с дълъг ален език, на цвят досущ като вратовръзката и изцъклените очи на привидението.

„Не бива да му позволя да ме закара в къщата — разсъждава Хенри. — Трябва да се измъкна, преди да е успяло да ме натири там… но как? Как?“

Отговорът е поразително лесен — просто трябва да се събуди. Защото това е сън. Това е само…

— Това е сън! — изкрещява Хенри и конвулсивно потръпва. Открива, че не върви, а седи, при това на собствения си фотьойл, и много скоро панталонът му отпред ще е мокър, защото е задрямал, стискайки между краката си кутийката със студена бира…

Но мокро петно няма, тъй като я няма и самата кутия. Внимателно протяга ръка надясно и я напипва на масичката заедно с отпечатаната на браил книга „Размишления в едно златно око“. Сигурно я е оставил там, докато е задрямвал, преди да засънува онзи отвратителен кошмар.

Само дето е почти сигурен, че въобще не го е направил. Държеше книгата, а кутийката с бира стискаше между бедрата си, за да не му пречи, докато плъзга пръсти по релефните знаци. Явно след като е задрямал, нещо се е погрижило да вземе както книгата, така и бирата, и да ги постави на масата. Нещо, което ухае на „Май Син“.

Което вони на „Май Син“.

Хенри си поема дъх бавно, дълбоко, ноздрите му потрепват леко, устните му са стиснати.

— Не — изрича отчетливо. — Надушвам цветя… и препарат за пране на килими… и пържен лук от снощи. Едва-едва, но се усеща. Обонянието никога не ме е подвело.

Всичко това е напълно вярно. Но миризмата беше действителна. Вече я няма, защото нея я няма, но ще се върне. Изведнъж му се приисква да се върне. Ако нещо го плаши, то това несъмнено е неизвестността, нали? Това и нищо друго. Не му се стои тук сам със спомена за онзи противен сън.

И с касетите.

Трябва да прослуша записите. Обеща на Джак.

Изправя се колебливо и пристъпва към контролния панел в дневната. Този път попада на Чаровника Хенри — най-милата душица на света:

— Здравейте, всички суинги и зози, като чуете сигнала, ще бъде точно деветнайсет часът и четиринайсет минути швейцарско време „Булова“, навън цари приятен хлад, градусите са двайсет и четири, а тук, в нашата въображаема бална зала, се разлива истинска благодат, двайсет и един градуса, майната им на парите, грабвайте жените, време е за някое вълшебство.

Деветнайсет и четиринайсет! Кога за последен път му се е случвало да заспи през деня за цели три часа? А като стана дума, кога за последен път е сънувал, че вижда? Отговорът на втория въпрос, доколкото си спомня, е „никога“.

Къде се намираше тази алея?

Какво беше съществото зад него?

Ами онова пред него?

— Няма значение — осведомява Хенри празната стая… ако изобщо е празна. — В края на краищата беше само сън. За разлика от касетите…

Не иска да ги прослуша, никога не е изпитвал по-голямо нежелание да слуша каквото и да било (освен може би „Знае ли някой колко е часът“ в изпълнение на „Чикаго“), но трябва. Ако това ще помогне за спасяването на живота на Тай Маршал или на друго дете, било то и само едно, трябва да прослуша записите.

Без да бърза, изпитвайки ужас от всяка следваща крачка, Хенри Лейдън опипом се отправя към студиото, където го очакват двете касети.

— Няма бира в небесата… — пее Мишока с равен, провлечен глас. Страните му вече са покрити с грозни червеникави петна, Носът му сякаш се е килнал на една страна и потъва в лицето му като атол след подводно земетресение. — … затуй я пием на земята. А когато… хвърлим петалата… за приятелите ще остане тя.

Така е от часове: ту Философски премъдрости, ту напътствия за начинаещия пивовар ентусиаст, ту откъси от песни. Светлината, която се процежда през одеялото на прозореца, значително е отслабнала.

Мишока замълчава, очите му са все така затворени. После подхваща нова мелодийка:

— Сто бутилки бира на стената, сто бутилки бира на стената… и ако падне дори само едната…

— Трябва да вървя — заявява Джак. Постара се да остане колкото се може по-дълго, убеден, че Мишока ще му каже нещо, но не може да се бави повече. Тай Маршал го чака някъде.

— Почакай — спира го Доктора. Рови в чантата си и изважда спринцовка. Вдига я в сумрака и я почуква с нокът.

— Какво е това? — пита Клюна. Доктора мрачно се усмихва.

— Метамфетамини — отсича и забива иглата в рамото на Мишока.

Отначало нищо не става. После, тъкмо когато Джак отваря уста да каже, че си тръгва, болният изведнъж се облещва. Очите му са кървавочервени. Но когато се обръщат към Джак, той знае, че Мишока го вижда. Може би дори едва сега го забелязва.

Мецана хуква навън, повтаряйки една и съща фраза, докато накрая гласът й заглъхва:

— Никога вече, никога вече, никога вече, никога вече, никога вече…

— Мамка му — задавено изрича Мишока. — Мамка му, прецакан съм, нали?

Клюна нежно докосва челото му:

— Май е така, приятелю. Можеш ли да ни помогнеш?

— Ухапа ме веднъж. Само веднъж, а сега… сега… — Зловещият червен поглед се насочва към Доктора. — Едва те виждам. Пусти очи, станало им е нещо.

— Отиваш си — отвръща онзи. — Няма да те лъжа.

— Не, имам още малко време. Дайте ми нещо за писане. Да начертая карта. Бързо. Не знам с какво ме инжектира, ама отровата на кучето е по-силна. Няма задълго да остана compos mentis. Побързайте!

Клюна опипва пода под канапето и изважда малка книга с меки корици. Джак неволно го напушва смях, като вижда заглавието „Седемте навика на високоефективните хора“ — книжката е в дисонанс с „тежката артилерия“ по лавиците. Клюна откъсва задната корица и я подава на Мишока.

— Молив — грачи болният. — Побързайте. Всичко е тук. Всичко е тук… горе… — Той докосва челото си. При допира се откъсва парченце кожа с големината на монета от четвърт долар. Мишока избърсва ръката си в одеялото, като че ли я е изцапал със сопол.

Клюна измъква от вътрешния джоб на елека си изгризано моливче. Приятелят му го взима и прави покъртителен опит да се усмихне. Черната слуз, която се стича от ъгълчетата на очите му, полепва по страните му като мухлясало желе. Вече започва да избива и в порите на челото му, напомняйки релефните точки в браиловите книги на Хенри. Така се е съсредоточил, че прехапва долната си устна и крехката тъкан моментално се раздира. В брадата му прокапва кръв. Джак подозира, че миризмата на гнилоч не се е разсеяла, но Клюна се оказа прав: свиква се.

Мишока обръща корицата от книгата напряко и драсва няколко завъртулки, сетне прошепва на Джак:

— Това е Мисисипи, нали така?

— Да. — Като се навежда към него, отново долавя миризмата. Отблизо дори не е миризма, а истинска миазма, която се опитва да пропълзи в гърлото му. Но Джак не помръдва. Съзнава какво коства всичко това на Мишока. Най-малкото, което може да направи, е да играе ролята си докрай.

— Тук е центърът — „Нелсън“, таверната на Лъки, „Ейджин-корт Тиатър“, пивницата… тук Чейс Стрийт се преименува… телевизионната кула…„Голтсис“… Боже Господи…

Мишока започва неистово да се мята. Раните по лицето и горната част на тялото му се отварят, руква кръв. Той вие от болка. Притиска свободната си ръка към лицето си, но напразно.

В този миг в съзнанието на Джак заговаря глас — непоколебим, безапелационен глас, който помни от времето на някогашните си странствания. Подозира, че това е гласът на Талисмана или онова, което е останало от него в съзнанието и душата му.

„То не иска той да говори, опитва се да го убие, преди да е проговорил, намира се в черното вещество, може би дори е самото вещество, трябва да го махнеш…“

Има неща, които човек е в състояние да направи само без намесата на съзнанието, подтикващо към благоразумие и самосъхранение; когато ти предстои нещо много неприятно, често пъти най-добрият съветник е инстинктът. Джак машинално посяга, сграбчва черната слуз, която се стича от очите на Мишока, и я дръпва. Отначало субстанцията само се разтяга, сякаш е от каучук. Същевременно се гърчи и извива в пръстите му, опитвайки се да го ощипе или ухапе. После се отлепва от лицето на нещастника, издавайки звук като от дръпната струна на китара. Джак изкрещява и захвърля на пода конвулсивно гърчещата се чернилка.

Чудовищното образувание пропълзява към канапето, за да се скрие под него — той го забелязва, докато бърше ръце от ризата си, разтреперан от погнуса. Доктора стоварва чантата си върху гадината, Клюна я размазва с тока на тежкия си рокерски ботуш. Тя изцвърчава.

— Каква е тая отврат, мамка му?! — ругае Доктора. Обичайно дрезгавият му глас се извисява почти до фалцет. — Каква е…

— Не е от този свят — пояснява Джак, — но това няма значение. Погледнете го! Вижте Мишока!

Стъкленочервеният блясък в очите на Мишока е помръкнал — в този миг болният изглежда почти нормално. Във всеки случай вижда околните, а болката като че ли е понамаляла.

— Благодаря — въздъхва. — Де да можеше да го махнеш цялото, но то, дявол го взел, вече се връща. Моля за внимание.

— Слушам те.

— Добре правиш. Защото само си въобразяваш, че знаеш. Струва ти се, че ще откриеш мястото без помощта на двамата ми приятели, и може би си прав; няма обаче да се учудя, ако не успееш, защото само си въобразяваш, че знаеш много… ох, мамка му! — Изпод одеялото долита отвратително пукване, сякаш нещо поддава. Мишока се облива в пот, която се смесва с черната отрова, избиваща от порите му, навлажнява брадата му и й придава мръсносив цвят. Извръща очи към Джак — алените отблясъци отново ги прибулват.

— Ама че гадост! — прошепва, задъхвайки се. — И през ум не ми е минавало, че ще си ида по такъв начин. Та виж какво, Холивуд… — Той начертава малък правоъгълник на импровизираната карта: — Това е…

— Закусвалнята на Ед, където намерихме Ърма. Зная.

— Точно така — прошепва Мишока. — Добре. Виж сега… от другата страна… откъм Шубърт и Гейл… като вървиш на запад…

Начертава линия, която се отклонява на север от магистрала №35. От двете страни добавя няколко кръгчета, с които сигурно обозначава дървета. Напреко на линията изписва думите „ПРЕМИНАВАНЕТО ЗАБРАНЕНО“.

— Ами да — въздъхва Док. — Точно там беше, няма грешка. Мишока не му обръща внимание. Гаснещият му поглед е прикован в Джак.

— Слушай ме, ченге! Слушаш ли внимателно?

— Да.

— Дано.

Както винаги работата увлича Хенри, поглъща го, пренася го в друг свят. Скуката и тъгата никога не са били достоен противник на отколешното му увлечение по звуците от света на зрящите. Очевидно и страхът не може да му устои. Най-трудната част не е самото прослушване на касетите, а да събере кураж да пъхне първата в големия дек марка „Тик“. В този миг на колебание е сигурен, че усеща парфюма на жена си дори тук, в звукоизолираното студио с Филтриран въздух. В този миг на колебание знае с положителност, че не е сам, че някой (или нещо) стои точно пред вратата и го наблюдава през остъклената й горна половина. Което е самата истина. Ние, надарените със зрение, виждаме онова, което Хенри не може. Искаме да го предупредим каквото чака отвън, да му извикаме да заключи вратата на студиото, да я заключи на мига, но ни е отредена ролята на пасивни наблюдатели.

— Ехо? Има ли някой там?

Създанието в дневната го съзерцава така, сякаш наднича в аквариум с една-единствена екзотична риба, но не издава и звук. Последните лъчи на слънцето озаряват къщата от другата страна и в дневната вече е доста тъмно, ала Хенри както обикновено е забравил да включи осветлението, което е напълно разбираемо. Смешните пантофипчели на Елмър Джесперсън (не че при създалите се обстоятелства ни е до смях) са почти най-светлото петно в помещението.

— Ехо? Има ли някой там?

Призрачното същество зад стъклото се хили. В едната си ръка стиска градинарската ножица, която е взело от гаража.

— Последен шанс — провиква се домакинът и след като отново не получава отговор, се превъплъщава в Уисконсинския плъх — закрещява в интеркома, за да стресне натрапника и да го накара да се издаде:

— Я се покажи бе, сладур, покажи се бе, катил, кажи здрасти на плъхчо!

Онзи отскача ужасено — като змия, която се отдръпва, заблудена от измамното движение на жертвата си — но не издава и звук. Сред зъбите, разкрити от ухилената гримаса, щръква старчески език, съсухрен като ощавена кожа, който се гърчи и плези презрително. Чудовището е докопало парфюма, който госпожа Мортън сърце не й даваше да изхвърли от малкия будоар до спалнята, и сега буквално вони на „Май Син“.

Хенри решава, че въображението пак му погажда номера — о, каква грешка, както би казал Морис Розен, ако беше тук — и натиска бутона за възпроизвеждане.

Записът започва с прокашляне, после Арнолд Храбоуски се представя. Рибаря не го чака да довърши и го прекъсва: „Здрасти бе, нещастник.“

Хенри превърта касетата и отново прослушва репликата: „Здрасти бе, нещастник.“ Да, чувал е този глас. Сигурен е. Но къде? Отговорът ще дойде сам — рано или късно отговорите на подобни въпроси винаги изплуват — но половината от удоволствието се състои в самото търсене. Той слуша като омагьосан. Пръстите му танцуват по бутоните на аудиосистемата като ръцете на пианист по клавишите на роял „Стейнуей“. Неусетно се освобождава от чувството, че го наблюдават, макар че силуетът зад стъклото — онова създание с пухкавите раирани пантофи и градинарската ножица в ръка — въобще не помръдва от мястото си. Усмивката му помръква. Старческото му лице се сгърчва в кисела гримаса. Погледът му издава объркване и може би наченки на страх. На старото чудовище никак не му е приятно, че сляпата риба в аквариума е пленила гласа му. Това, разбира се, няма никакво значение, сигурно дори е част от майтапа, но ако е така, значи се забавлява само Муншун. А уж щяха да се веселят заедно… нали така?

„Имате ли нужда от спешна помощ? Не аз, вие имате.“

— Не аз, вие имате — повтаря Хенри. Имитацията е толкова добра, че поражда доста странно усещане, — Какво ще кажеш за малко кисело зеле в салатата, майне фройнде?

Вашият най-страшен кошмар.

Абала.

Аз съм Рибаря.

Хенри се превръща в слух. Известно време оставя лентата да се върти, после четири пъти се връща на една и съща фраза: „Духай ми оная работа, маймуна такава… духай ми оная работа, маймуна такава… маймуна такава… маймуна…“

Не, не казва точно „маймуна“, а някак си го сдъвква. „МЪЙ-муна“.

— Къде си сега не знам, но със сигурност си израснал в Чикаго — мърмори Хенри. — В Саут Сайд. И…

Страните му пламват. В съзнанието му ненадейно изплува спомен за топлина, облъхваща лицето му. И защо така, драги приятели и съседи? Защо така, о, велики мъдреци? Какво се кривиш като маймуна?

Кривиш се като маймуна.

Маймуна…

— Маймуна — повтаря Хенри и заразтрива слепоочията си с връхчетата на пръстите си. — Кривиш се като маймуна. Кривиш се като мъймуна. Чии са тези думи?

Пуска записа от 911: „Духай ми оная работа, маймуна такава.“

Извиква гласа от спомена: „Какво се кривиш като маимуна!“

Облъхва го топлина.

Жега? Светлина?

И двете?

Хенри сменя записа на телефонния разговор с днешната касета.

„Здрасти, Джуди. Днес Джуди ли си или Софи? Абала ти праща искрени благопожелания, а Горг казва «Гра-гра-гра» [дрезгав, храчещ смях]. И Тай ти праща много поздрави. Твоето малко момченце е много самотно…“

Когато в слушалките отеква разплаканият, ужасен глас на Тайлър Маршал, Хенри потръпва и превърта лентата напред.

„Жде има още убийства.“

Тук акцентът става много силен, престорен, почти пародиен: „Хлапетата на Кацънджамърови се запознават с Волфман“89, но кой знае защо, именно поради това е още по-издайнически.

„Малгите деджидза… Божънади гадо жидо. Гадо жидо. Божънади гадо…“

— Божънади гадо разгривени мъймуни. — МЪЙ-муна. БО-жънади. Кой си ти бе, негодник?

Пак слуша записа от 911.

„Камшици има в ада и окови в Шеол.“ Но звучи малко като „камжидзи има в ада“, „огови в Жеол“.

Камжидзи. Огови. Мъймуна. Гривиж зе гадо мъймуна.

— Какво се кривиш като… — започва Хенри и в съзнанието му неочаквано изплува друга реплика: „«Кошмарът на лейди Магъуон». Това се казва хубава музика.“

Какво ли й се присънва на милейди в този кошмар? Кам-жидзи в ада и огови в Шеол? Разгривени мъймуни?

— Боже мой — немощно възкликва Хенри. — Господи… Боже мой. Вечеринката. Той беше на вечеринката.

Всичко си идва на мястото. Колко глупави са били всички! Велосипедът на малкия… бе пред пансиона, за Бога! Какви слепци са били — всички до един са готови за рефери!

— Но онзи беше толкова стар — шепне Хенри. — И изкуфял! Кой би се досетил, че подобен човек може да е Рибаря?

Въпросът предизвиква куп други въпроси. Например, ако наистина е пансионер в „Макстънс“, къде, по дяволите, е скрил Тай Маршал? И как се придвижва из Френч Ландинг? Може би разполага със скрита кола?

— Както и да е — мърмори Хенри. — Това сега няма никакво значение. Въпросът е кой е той и къде се намира? Ето кое е важното.

Топлината, която облива лицето му — първият опит на съзнанието му да асоциира този човек с конкретно време и място — се излъчваше, разбира се, от прожектора на Симфоничния Стан. Имаше и някаква жена, мила възрастна дама, която…

„Господин Стан, ю-ху, господин Ста-ан?“

… го питаше изпълнява ли желания. Но преди Стан да й отговори, прозвучава студен дрезгав глас, който сякаш излиза измежду стържещи воденични камъни…

„Аз бях пръв, кранта такава.“

… я прекъсва. Студен… и дрезгав… с онзи едва доловим немски акцент, издаващ, че човекът е второ или дори трето поколение емигрант и е прекарал детството си в чикагския квартал Саут Сайд. Издайническият акцент се долавяше само ако човек се вслуша много внимателно, нали? О, да.

— Мъй-муна — повтаря Хенри, загледан право пред себе си. Право в Чарлс Бърнсайд, макар че не го знае. — Гривиж. Божъ-нади. Аста ла виста… малката.

Значи какво излиза? В дъното на всичко е един слабоумен дърт маниак, който говори като Арнолд Шварценегер.

А коя беше жената? Ако си спомни името й, може да се обади на Джак… или на Дейл, ако Сойер продължава да не си вдига телефона… и да сложи край на кошмара на Френч Ландинг.

„«Кошмарът на Лейди Магъуон». Това се казва хубава музика.“

— Кошмар — изрича Хенри и сам се поправя с преправен глас:

— Гожма-ар.

Имитацията е много добра. Ако питаме смахнатия старик зад вратата, дори прекалено добра. Разкривявайки лице в злобна гримаса, той чатка ожесточено с градинарската ножица. Как е възможно слепецът да говори толкова еднакво с него? Това не е редно и дори е крайно непочтено. Дъртото чудовище изгаря от нетърпение да клъцне гласните струни на слепеца и да ги изтръгне от гърлото му. Обещава си да го направи съвсем скоро.

И да ги изяде.

Седнал на въртящия се стол, Хенри нервно барабани по лакираната дъбова повърхност на писалището и си припомня кратката размяна на реплики на подиума. Това се случи съвсем скоро, по време на Празника на ягодите.

„Кажете ми как се казвате и името на песента, която желаете да чуете.“

„Аз съм Алис Уедърс и… «Лунен блясък», ако обичате. На Бени Гудман.“

— Алис Уедърс — повтаря Хенри. — Така се казваше жената! Разгривена мъймуна да стана, уважаеми престъпнико, ако тя не ти знае името.

Понечва да се изправи и в този миг някой — нещо — тихо почуква на остъклената врата.

Мецана се е приближила почти против волята си — четиримата с Джак, Док и Клюна са се скупчили около канапето. Мишока е пропаднал наполовина в него. Прилича на човек, който умира мъчително, затъвайки в плаващи пясъци.

„Е, плаващи пясъци може и да няма, но наистина умира мъчително. Това май не подлежи на съмнение“ — мислено отбелязва Джак.

— Послушайте — започва Мишока. — В ъгълчетата на очите му отново започва да се събира черна лепкава слуз. Но още по-страшно е, че вече се стича и от устата му. Вътрешностите му почти са се разложили, вонята на гнилоч се усилва непоносимо. Джак искрено се удивлява на издръжливостта му.

— Ти говори — казва Клюна. — Ние те слушаме. Мишока поглежда Доктора:

— Като свърша, искам да ме изпратиш с фойерверки. Ще ми сложиш от дрогата, дето е „кадилакът“ на наркотиците. Ясно ли е?

— Искаш да изпревариш онова, което е в теб, така ли? Мишока кима.

— Нямаш грижа. Ще си отидеш с усмивка.

— Съмнявам се, брато, но ще се опитам. Умиращият отмества червеникавите си очи към Клюна:

— Като свърши всичко, увийте ме в една от найлоновите палатки от гаража. И ме напъхайте във ваната. Бас държа, че до полунощ ще ме отмиете като… бирена пяна. Но не докосвайте… онова, което ще остане.

Мецана избухва в ридания.

— Не плачи, миличка. Аз ще го изпреваря. Док ми обеща. Клюн?

— Тук съм, брато.

— Ще ми направиш ли една малка услуга? Искам да ми прочетеш едно стихотворение… онова от Одън, дето все ти изстиваха топките от него…

— „Недей дружа с таквиз, които Библията за роман четат“ — през сълзи цитира Клюна. — Дадено, Мишок.

— Пуснете ми „Дед“… примерно „Вълничка“… и гледайте да сте прилично напоени с „Кингсланд“, за да ме кръстите в новия живот както подобава. Е, сигурно няма… да има гроб, на който да пикаете, но… вижте какво може да се направи.

Джак неволно прихва. Този път пурпурните очи на Мишока се заковават върху него:

— Обещай ми, че няма да ходиш там преди утре заран, ченге.

— Приятелю, не съм сигурен, че работата търпи отлагане.

— Трябва да изчакаш. Отидеш ли там сега, няма защо да се страхуваш от дяволското куче… защото другите неща в гората около онази къща… другите същества… — Червените очи се извъртат по ужасяващ начин. Черната слуз като катран се стича в брадата му. Той се насилва да продължи: — Другите същества в онази гора ще те схрускат като бонбон.

— Трябва да рискувам — мръщи се Джак. — Някъде там има едно момченце…

— То е в безопасност — прошепва умиращият.

Джак повдига вежди, питайки се дали е чул добре. И така да е, може ли да се осланя на думите му? Мишока се намира под въздействието на могъща, злокобна отрова. Досега успяваше да й устои, но…

— Макар и за кратко, е в безопасност. Е, не съвсем… предполагам, не е застрахован от абсолютно всичко… но по отношение на Мънчинг можеш да бъдеш спокоен. Така ли се казва? Мънчинг?

— Муншун, струва ми се. Как разбра?

Мишока отправя на Джак потресаващо зловеща и тайнствена усмивка. Това е усмивката на умираща сибила. Успява отново да докосне челото си и Джак с ужас открива, че пръстите на умиращия започват да се слепват и да почерняват от ноктите надолу.

— Всичко е тук, братко. Всичко. Нали вече ти казах. И виж какво — по-добре да го изяде някое огромно насекомо или скапан омар отвъд… където се намира сега… отколкото ти да се утрепеш, опитвайки се да го спасиш. Тогава Абала със сигурност ще пипне малкия. Така казва… твоят приятел. — Какъв приятел? — подозрително пита Доктора.

— Няма значение — мърмори Мишока. — Холивуд си знае. Нъл тъй, Холивуд?

Джак кима с неохота. Информаторът е Спийди, разбира се. Или Паркъс, ако предпочитате.

— Изчакай до утре. Иди точно по пладне, когато слънцето е най-силно и в двата свята. Обещай ми.

Отначало Джак не може да продума. Разкъсван е от чувства, които наподобяват агония.

— И без друго не можеш да се добереш до магистрала №35 преди мръкнало — тихо отбелязва Мецана.

— А горите не са пълни, ами гъмжат от страховити същества — допълва Док. — В сравнение с тях оня Филм „Проклятието Блеър“ е като за невинни първолачета. Не съм много сигурен, че държиш да търсиш къщата по тъмно. Освен ако не си намислил предсмъртното си желание, разбира се.

— Като свърши… — шепне Мишока. — Като свърши всичко… ако някой от вас оцелее… да изгори къщата до основи. Тая дупка. Тая гробница. До основи, чувате ли? Затворете вратата.

— А-ха — отвръща Клюна. — Чух те и те разбрах, брато.

— И още нещо. — Обръща се направо към Джак. — Може и да намериш мястото без чужда помощ, но ще ти дам още нещо, което може би ще ти потрябва. Една дума. В твоите уста ще има страшна сила заради онова, което си… докосвал. Някога, много отдавна. Това изобщо не го разбирам, но…

— Не се тревожи. Аз разбирам всичко. И коя е тази дума, Мишка?

За миг го обзема съмнение, че в крайна сметка Мишока няма да успее да му предаде думата. Нещо се бори съвсем отявлено да му попречи да я изрече, но умиращият го надвива. Най-вероятно това е последната победа в живота му.

— Д’ямба. Сега ти го кажи, Холивуд.

— Д’ямба — повтаря Джак; в същия миг от импровизираната библиотека до канапето се измъква цяла редица дебели книги с меки корици. Те увисват в сгъстяващия се здрач… задържат се… сетне с гръм и трясък се стоварват на пода. Мецана изписква тихо.

— Не я забравяй — казва Мишока. — Ще ти потрябва.

— Как? Как ще ми потрябва?

Мишока уморено клати глава:

— Не… зная.

Клюна се пресяга през рамото на Джак и дръпва листчето с драсканиците, играещи ролята на карта.

— Ще се срещнем утре сутрин в бар „Санд“ — казва на Джак — Гледай да си там най-късно в единайсет и половина, за да атакуваме проклетата къща точно по обяд. Междувременно ще задържа това. Малка предохранителна мярка, че ще послушаш Мишока.

— Добре. — Джак не се нуждае от карта, за да издири черната къща на приятелчето Бърнсайд, но Мишока най-вероятно е прав: май не е много разумно да посещава подобно място след залез слънце. Ужасява се от мисълта да остави Тай Маршал в изпепелените земи, дори изпитва мъчително чувство за вина, но не бива да се забравя, че на карта е заложено много повече от живота на едно изгубено момченце.

— Клюн, сигурен ли си, че искаш да се върнеш там?

— Как не! — възкликва Клюна. — Но нещо уби дъщеря ми — моята дъщеря! — и това нещо е дошло от там! И не ми казвай, че греша!

Джак мълчи. Разбира се, че Сейнт Пиер не греши. Разбира се, Джак иска двамата рокери да са с него, като свърне в просеката към Блак Хаус. Естествено, ако им стиска да го придружат.

„Д’ямба — повтаря мислено. — Д’ямба. Не забравяй.“

Отново поглежда към канапето:

— Мишок, ти…

— Не — прекъсва го Доктора. — Май няма да му трябва дрога.

— А? — недоумяващо го зяпва Джак. Чувства се оглупял. Оглупял и съсипан.

— Само часовникът му тиктака — пояснява Доктора и запява. След миг Клюна също затананиква, после и Мецана. Джак се отдръпва от канапето, а в главата му се върти една мисъл, необичайно сходна с онази, която безпокоеше Хенри: „Кога стана никое време? Как, по дяволите, стана така?“

— Няма бира в небесата… затуй я пием на земята… а когато хвърлим петалата…

Нашият стар приятел Джак излиза на пръсти от стаята. На отсрещната стена виси светещ рекламен часовник на светло пиво „Кингсланд“. Нашият едновремешен приятел — който вече не изглежда прекалено млад за възрастта си и съвсем не прилича на късметлия — недоверчиво се взира в циферблата, сетне сравнява показанията му със собствения си часовник. Наближава осем. Стоял е тук часове наред.

Вече се мръква, а някъде в градчето се крие Рибаря. Да не говорим за другоземните му приятели.

„Д’ямба“ — мислено повтаря Джак и натиска бравата. Като излиза на верандата и захлопва вратата след себе си, спонтанно се провиква в полумрака на гаснещия ден:

— Спийди, ще ми се да ти извия врата!

Глава 24

Д’ЯМБА Е МОГЪЩО заклинание — могъщи нишки оформят мрежа, която обхваща безкрая. Когато Джак Сойер изскубва живата отрова от очите на Мишока, за пръв път д’ямба проблесва в съзнанието на умиращия и за миг той проумява тайната на битието; част от сияйната й сила се разлива по нишките на мрежата и скоро достига до Хенри Лейдън. Пътьом д’ямба докосва Танси Френо, седяща до витрината на бар „Санд“, която изведнъж вижда как в отсрещния край на паркинга сред фонтан ослепителна светлина се появява иронично усмихната млада красавица — миг преди образът да помръкне, Танси осъзнава, че е зърнала своята пораснала Ърма; д’ямба докосва и Дейл Гилбъртсън, който, докато шофира към дома си след работа, внезапно изпитва неудържимо желание да бъде заедно с Джак Сойер — чувството е толкова силно, та чак сърцето му се свива; той се зарича двамата с Джак да преследват Рибаря докрай, независимо от трудностите; д’ямба се спуска като мълния по една от трептящите нишки към Джуди Маршал, открехва пред очите й прозорец към Там някъде, където Тай спи в стоманеносива килия в очакване да бъде спасен; д’ямба достига и Чарлс Бърнсайд, но докосва истинския Рибар — Муншун, известен някога като Мънди Ман — тъкмо в мига, когато Бърни потропва на остъклената врата на студиото. Муншун усеща как в гърдите му като предупреждение прониква студен полъх и буквално се смразява от ярост и омраза при това нагло вмешателство; Чарлс Бърнсайд, който не знае нищичко за д’ямба и следователно не може да я мрази, прихваща настроението на господаря си и си припомня отдавнашна случка в Чикаго, когато едно момче, дето уж беше мъртво, изпълзя от брезентовия чувал на задната седалка на колата, която се просмука с разобличаваща кръв. Дяволски разобличаваща кръв, субстанция, която продължаваше да му се надсмива дълго след като беше заличил видимите следи. Но Хенри Лейдън, с когото започна тази верига от събития, е осенен не от висша благодат или ярост, а от прозрение.

Осъзнава, че появите на Роуда са плод единствено и само на самотата. По стълбите го следваше не друго, а болезнената потребност от присъствието на жена му. А създанието зад вратата е ужасяващият старец от Макстънс, който възнамерява да стори с него същото, което е направил на трите дечица. Кой друг ще чука на остъклената врата в този час? Не Дейл, не Джак, положително не и Елвина Мортън. Всеки от тях би позвънил и изчакал на входната врата.

Няколко секунди са му достатъчни да прецени шансовете си и мислено да нахвърли план за действие. Смята, че е и по-бърз, и за по-силен от Рибаря, който, ако се съди по гласа, е осемдесет и пет — деветдесетгодишен, освен това не знае, че евентуалната му жертва го е разпознала. За да се възползва от предимството си, Хенри трябва да изглежда озадачен, но дружелюбно настроен, сякаш е любопитен да разбере кой е посетителят. А отвори ли онзи вратата на студиото, която за беда е отключена, ще трябва да се действа бързо и решително.

„Способни ли сме на подобно нещо? — пита се и сам си отговаря: — Нямаме избор.“

Лампите светят ли? Не, разбира се — тъй като не очакваше посетители, не си направи труда да изпълнява безсмисления ритуал по включването им. В такъв случай възниква въпросът, дали навън е паднал мрак. Вероятно още не се е мръкнало съвсем — ако събитията се разиграваха след час, щеше незабелязано да прекоси къщата и да се измъкне през задната врата. Сега обаче в най-добрия случай шансовете му са петдесет на петдесет; все пак слънцето вече залязва и всяка секунда забавяне означава една отсянка мрак повече в дневната и кухнята.

Може би са изминали около две секунди, откакто посетителят, притаен зад вратата, потропа на остъклената й горна част, а Хенри, които демонстрира съвършено хладнокръвие, сякаш не е чул и звук, знае, че не може да отлага. Преструвайки се на потънал в размисъл, хваща тежката статуетка, връчена преди няколко години задочно на Джордж Ратбън за забележителни постижения в областта на електронните медии, а с другата си ръка придърпва от плитък поднос автоматичния нож, оставен от един почитател в университетското радио за Уисконсинския плъх в знак на уважение. Използва ножа да разрязва целофановите опаковки на компактдисковете, а неотдавна, чудейки се къде да си дене ръцете, се научи да го точи. С прибрано острие ножът напомня на плоска, малко необичайна писалка. С две оръжия шансовете му се удвояват, смята Хенри, особено ако за едното от тях противникът си въобразява, че е напълно безопасно.

Вече изминаха четири секунди от потропването на стъклото — време, през което и Бърни, и Муншун все повече се изнервят. Муншун се гърчи от погнуса при мисълта, че д ’ямба някак омърси тази иначе прекрасна сцена. Появата на д’ямба означава само едно — че някой, свързан с Хенри, е успял да се доближи до Блак Хаус достатъчно, та да опита отровите на свирепия й пазач. Което на свой ред означава, че омразният Джак Сойер неминуемо е узнал за съществуването на черния дом и възнамерява да го щурмува. Време е да унищожи слепеца и да се прибира.

Тези размишления остават скрити за Бърни, който усеща у господаря си само наченки на ненавист, в която се примесва още някакво чувство, поразително напомнящо на страх. Чарлс Бърнсайд е бесен на Хенри, задето си е присвоил гласа му — знае, че това представлява заплаха; по-силен от инстинкта му за самосъхранение обаче се оказва копнежът по простото, но несравнимо удоволствие от кръвопролитието. След като разфасова Хенри, той иска да вземе още една жертва, преди да се върне в Блак Хаус и да се пренесе в земята, която нарича „Шеол“.

Едрите му, деформирани от ревматизма кокалчета повторно потропват на стъклото.

Хенри извръща глава към вратата, безупречно имитирайки леко учудване:

— Знаех си, че има някой. Кой е там? … Хайде, говори. — Бутва някакво лостче и включва микрофона. — И да казваш нещо, не те чувам. Само момент да приключа тук и идвам. — Отново обръща глава и се привежда над писалището. С лявата си ръка уж най-небрежно докосва престижната статуетка, другата му ръка въобще не се вижда. Дава си вид на човек, потънал в дълбок размисъл. В действителност никога не се е вслушвал толкова напрегнато.

Валчестата дръжка невероятно бавно се завърта по посока на часовниковата стрелка. Вратата се открехва на сантиметър, два, три. В студиото нахлува сладникавото цветно ухание на „Май Син“ и полепва като химически Филм по микрофона, металните кутии за магнетофонни ролки, по индикаторите на апаратурата и по врата на приведения Хенри, сякаш молещ да бъде посечен. Съдейки по шумоленето на стъпките по килима посетителят е обут с пухкави пантофи. Хенри по-здраво стисва оръжията си в очакване на онзи конкретен звук, който ще му послужи като сигнал за действие. Вслушва се в поредната почти безшумна стъпка, последвана от още една, и разбира, че Рибаря стои зад гърба му. И той държи някакво оръжие, от което лъха миризма на трева, окосена от моравите пред къщите, и на машинно масло и прорязва аромата на парфюма. Хенри не се досеща що за оръжие е това, но по движението му във въздуха преценява, че е по-тежко от нож. Това и слепец ще го види. Следващата стъпка — о, колко е тиха! — е малко тромава, което подсказва, че старецът стиска оръжието с две ръце.

Към оформилия се в съзнанието му образ — представя си как противникът зад него се готви за удар — Хенри прибавя вдигнати ръце. Те стискат инструмент, подобен на градинарска ножица. Хенри също е въоръжен — най-ефикасното му оръжие е изненадата, но за да се възползва от нея успешно, трябва да избере подходящия момент. И то безпогрешно, ако иска да избегне бърза и кървава смърт. Навежда се още по-ниско и зачаква сигнала. Изненадан е от собственото си спокойствие.

Нападател, който стои зад седналата си жертва и стиска градинарска или друга тежка ножица, не бърза да замахне, а преди да нанесе удара, си дава време да извие гръб назад и да протегне ръце колкото се може по-високо, за да осигури максимална сила на удара. Докато извършва това движение, я дрехите му ще прошумолят, я коланът му ще проскърца. Нападателят ще поеме дъх. Всеки нормален човек ще пропусне да забележи повечето, ако не и почти всички подобни издайнически знаци, но изостреният слух на Хенри несъмнено ще ги долови.

Онзи най-сетне се раздвижва. Дрехите му прошумоляват, нахлуването на въздух в носната кухина се съпровожда с тихо съскане. Хенри мигновено тласва стола назад, като същевременно се извърта и замахва със статуетката. Планът проработва! Ръцете му изтръпват от силата на удара, чува изръмжаване, изразяващо изненада и болка. Миризмата на „Май Син“ го блъсва в носа.

Столът удря коленете му. Той натиска бутончето на ножа, освобождаващо дългото острие, и замахва право напред. Стоманата потъва в плът. На сантиметри от него проехтява яростен рев. Повторно замахва със статуетката, рязко изважда ножа и отново го забива. Две кльощави ръце се впиват в гърлото и раменете му, изпълвайки го с отвращение; лъхва го вонящ дъх.

Разбира, че е ранен, усеща в лявата плешка пареща болка, която в дълбочина постепенно се притъпява. „Проклетата ножица за плета“ — изпъшква мислено и отново замахва с ножа. Този път острието раздира само въздуха. Мазолеста длан го сграбчва за лакътя, друга се вкопчва в рамото му. Убиецът рязко го дръпва и за да запази равновесие, Хенри се подпира с коляно на стола. Дълъг нос се забива в лицето му и блъсва тъмните очила от носа му. После се случва нещо, което го изпълва с погнуса: два реда зъби, остри като като счупени мидени черупки, се впиват в лявата му страна, врязвайки се в кожата като трион. Лицето му се облива с кръв. Онзи стисва зъби и откъсва овално парче от кожата му; белият писък на неописуема болка, неизмеримо по-силна от болката в гърба, се удавя в плисъка на собствената му кръв, която облива лицето на чудовищния старец. Страхът и погнусата, както и солидната доза адреналин му дават достатъчно сили да замахне с ножа, изплъзвайки се от хватката на нападателя. Острието попада върху движеща се част от тялото на Рибаря — вероятно ръката му.

Хенри не успява да изпита каквото и да било удовлетворение, тъй като острието на тежката градинарска ножица със свистене се забива в ръката, която стиска ножа. Почти не му остава време да проумее случващото се — двойното острие разкъсва кожата, пречупва костите и прерязва безименния пръст и кутрето му.

Изведнъж, сякаш забиващата се ножица е била последният контакт на Рибаря с него, Хенри се оказва свободен. Търси с крак вратата и като я намира, я отваря с ритник и се хвърля през отвора. Просва се на пода, който е толкова лепкав, че докато се мъчи да се изправи, стъпалата му се подхлъзват. Нима е възможно цялата тази кръв да е негова?

През отворената врата на студиото долита същият глас, който през едно друго столетие, през една друга епоха трябваше да изследва:

— Наръга ме, задръстено нищожество такова!

Хенри не се бави да го слуша — докато се движи по коридора, му се иска да не оставя толкова широка и ясна кървава диря. Изглежда, дрехите му са подгизнали от кръв — цялата му риза е напоена, кръв се стича по краката му, продължава да се лее от лицето му; въпреки прилива на адреналин силите започват да го напускат. След този масивен кръвоизлив колко ли време му остава до настъпването на смъртта — двайсет минути?

Стига до края на коридора и тичешком влиза в дневната.

„Няма да ми се размине — казва си. — Изгубих прекалено много кръв. Ако не друго, мога да се добера до входната врата и да изляза навън, та поне да умра на чист въздух.“

От коридора го настига гласът на Рибаря:

— Хапнах си малко от бузката ти, а сега ще схрускам двата ти пръста. Чуваш ли какво ти говоря, задръстен нещастник такъв?

Хенри стига до вратата. Ръката му безпомощно се плъзга по валчестата дръжка, която отказва да се завърти. Търси бутончето за заключване, което явно е натиснато.

— Чуваш ли какво ти говоря? — Рибаря приближава, гласът му трепери от ярост.

Достатъчно е да натисне копчето, което отключва бравата, и да завърти топката. Можеше да е навън само след секунда, но трите пръста, които са му останали, не се подчиняват на заповедите му. „Ясно, ще се мре — мисли си. — Ще отида при Роуда, ще отида при моята Чучулига, при моята красива Чучулига.“

Чува мляскане, придружено с шумно облизване и хрускане.

— Хич не си вкусен, да знаеш! Току-що ти изядох пръстите, бяха адски противни. Знаеш ли какво обичам, а? Знаеш ли кое ми е най-най-любимият деликатес? Крехко детско дупенце. И Албърт Фиш много си е падал по него, о, как си е падал. Ммм-ммм! БЕБЕШКО ДУПЕНЦЕ! На това му викам аз БАНКЕТ!

Хенри осъзнава, че се е свлякъл по затворената врата и се е отпуснал на четири крака на пода, а дишането му е доста затруднено. Изтласква се напред и пропълзява зад канапето, на което, удобно разположен, бе слушал как Джак Сойер чете романа на красноречивия Чарлс Дикенс. Изведнъж му хрумва, че едно от нещата, които никога няма да направи, е да разбере как свършва „Студеният дом“. Няма да види повече и своя приятел Джак.

По стъпките се разбира, че Рибаря е влязъл в дневната, сетне вероятно спира и се озърта.

— Я да видим. Къде си, нещастнико? Не можеш да се скриеш от мен. — Остриетата на ножицата изчаткват.

Или и Рибаря е ослепял като къртица, или в дневната е твърде тъмно. В душата на Хенри като пламъчето на кибритена клечка грейва надеждица. Нападателят може да не забележи ключовете за осветлението.

— Нещастник! — Думата прозвучава като „нежж-дазниг“. „Гъде зи зе згрил, маммгади?“, което в превод означава: „Къде си се скрил, мамка ти?“

Удивително, размишлява Хенри. Колкото е по-ядосан и по-притеснен, толкова по се засилва чудатият му акцент. Това вече не е типичният говор на обитателите на чикагския квартал Саут Сайд, не прилича и на конкретен език. Със сигурност обаче не е немски — не, в никакъв случай. Ако Хенри беше чул формулировката на доктор Спигълман за французина, който се опитва да говори английски с немски акцент, щеше да закима усмихнато. Говорът е като немски от далечния космос или по-скоро диалект, който е мутирал към немски, без говорещият изобщо да е чувал как звучи оригиналният език.

— Ръни ме, звиню мръзнъ. — Рибаря се нахвърля върху фотьойла и го прекатурва. После се обажда с чикагския си акцент: — Аз ще те намеря тебе, братче, и като нищо ще ти отрежа шибаната тиква.

На пода се разбива лампа. Човекът, чиито стъпки донякъде се заглушават от мъхнатите пантофи, тромаво пристъпва надясно.

— Слепец се крие в тъмнината, а? О, това си е направо очарователно, ама наистина очарователно. Ч’ай да ти кажа нещо. Отдавна не съм хапвал език, но мисля да опитам твоя. — Малката маса и поставената отгоре й лампа издрънчават и също се разбиват на пода. — Но трябва да знаеш следното. Странна работа са това, езиците. Езикът на стареца не се различава много на вкус от този на младежа — е, детските езичета, разбира се, са два пъти по-вкусни. Когадо бях Фриц Хааман, ждо езидзи зъм изял, ха ха.

Странно — създава се впечатлението, че Рибаря говори с два гласа, един от които използва извънземната версия на немски език. Върху стената се стоварва юмрук, тежките стъпки се приближават. Помагайки си с лакти, Хенри пълзешком заобикаля канапето и се пъхва под ниска дълга маса, докато се вслушва как онзи шляпа в кръвта. Отпуска глава върху ръцете си, в този миг от раната на лицето му отново руква топла кръв. Агонизиращата болка в пръстите почти заглушава болката в лицето и в гърба.

— Не можещ да се криеш вечно — продължава Рибаря. След което моментално превключва на чудатия акцент: — Здигъ вед-же, Бърн-Бърн. Имъмме бо-важжнъ рабудъ.

Отново се обажда „чикагският“ глас:

— Чакай малко, нали ти сам го нарече „неждаздниг“. Той ме рани и аз страдам!

— Лизидзи в дъмниде бърлоги, охо, и блъхове в дълбогиде зи дубги, и де здрадад. Гледиде залудани деджидза, и де здра-дад, аха, много бо-зилно бо-зилно бо-зилно од деб.

— Ами той?

— Жде му издедже гръвда, издедже гръвта, аха. Оздави го да умре.

В мрака едва различаваме какво става. Чарлс Бърнсайд се държи досущ като двуглавия папагал на Паркъс. Като говори със собствения си глас, извръща глава наляво, като говори с извънземния акцент, се обръща в противоположната посока. Като го гледаме как мята глава насам-натам, все едно наблюдаваме някой комик — примерно Джим Кери или Стив Мартин — пресъздаващ едновременно двете „аз“ на шизофреник… с тази разлика, че той изобщо не е смешен. И двете му превъплъщения са отвратителни и ни заболяват ушите, като го слушаме. Основната им разлика се състои в това, че лявата половина — с гърления извънземен акцент — е тази, която дърпа конците и върти волана, сякаш другият е превозно средство; дясната половина — нашият Бърни — е само един роб. Предвид тази така ясно очертана разлика у нас започва да се оформя впечатлението, че не след дълго Муншун ще се отърве от Чарлс Бърнсайд, ще го захвърли като мърсен чорап.

— Ама аз ИСКАМ да го убия! — изкрещява Бърни.

— Дой е ведже мъррдъв, мъррдъв, мъррдъв. Зърдзето на Жак Зойъ жде зе бръзне од мъга. Жак Зойъ набраво жде зи загуби раззъдъга. Одиваме ли в Магздънз да убием Везеляга? Ди изг-гаж да убиеж Везеляга, дда?

Бърни се киска:

— Аха! Изггам да го убия тоя Веселяк. Искам да го накълцам на парченца и да му схрускам костите. Тъкмо ако оная неговата надута гъска е там, ще й откъсна главата и ще й изпапкам острото езиче.

Докато слуша този „разговор“, Хенри Лейдън си казва, че старецът е слабоумен, обладан от духове или и двете. От гърба и обезобразената му длан продължава да се лее кръв, но той е безсилен да я спре. Повдига му се от миризмата й, но гаденето е най-малкият проблем. Чувства се олекнал като балон, съзнанието му се рее и е приятно притъпено — именно това е сериозният проблем — а най-силното му оръжие срещу него е болката. Не бива да губи съзнание! Трябва да остави съобщение за Джак.

— Знаджи ведже зи дръгваме, Бърн-Бърн, и одиваме да зе позабавляваме с Везеляга, дда? И бозле… охо бозле, бозле бозле одиваме в нажда брегразна брегразна Благ Хуз, мили ми Бърн-Бърн, и в Благ Хуз се здягаме за Бурбурния Грал!

— Как искам да се запозная с Пурпурния крал — казва Бърни. От устата му е провиснала лига, очите му просветват в мрака. — Ще дам на Пурпурния крал копелето на Маршал и той ще ме обикне, защото ще си хапна само мъничко от дупенцето и от ръчичката.

— Дой жде де обиггне заради менн, Бърн-Бърн, заждодо граляд обиджа най-много менн менн менн менн гозбодин Мунн-шунн! И гогадо Гралят влаздва над всиджго, над вси-джго, лизидзите в лизиджите зи бърлоги жде бладжат, жде бладжат, жде зи избладжат оджиде од мъга, заждодо ди и аз, аз, аз, ние с деб жде ядем, жде ядем, жде ядем ядем ядем, догадо взиджги зведове във взиджги бозоги озданат бразни гадо бразни грагхови жужулги!

— Празни грахови шушулки — кикоти се Бърни и шумно преглътва поредната провиснала лига. — Голямо плюскане ще падне.

— Дръгвай.

— Ей-сега. Само да оставя съобщение. Настъпва мълчание.

След това се чува необикновено свистене, придружено от изшляпването на пантофи, подгизнали от кръв, които се отделят от лепкавия под. Вратата на дрешника под стълбището с трясък се отваря, вратата на студиото се затръшва. За миг се усеща миризмата на озон. Рибаря, в който са се вселили двама души, е изчезнал. Хенри не знае как е станало, но е сигурен, че е сам. Кого го е грижа как се е случило? Сега той има по-важна работа.

— Бо-важна рабуда — казва на глас. — Този е германец колкото аз съм кокошка.

Изпълзява изпод масата и се подпира на плота, за да стъпи на крака. Като се изправя, пред очите му причернява, той машинално се вкопчва в поставката на лампата, за да не се строполи на пода.

— Не припадай. Тия с припадането да ги нямаме, в никакъв случай!

Може да ходи, сигурен е. Нали цял живот все е ходил. Като стана дума, и да шофира може — това е по-лесно и от ходенето, само дето на никого никога не му е стискало да му позволи да демонстрира таланта си зад волана. Ама-ха, щом Рей Чарлс умее да шофира — а той можеше и още може, сигурно тъкмо в този миг прави ляв завой на магистралата — защо пък Хенри Лейдън да не умее? Но тъкмо сега няма на разположение автомобил, та ще се наложи да се поразходи пеш. И без друго разходката ще е много, много кратка.

И накъде се е запътил с тази бодра крачка през локвите от кръв на пода на дневната?

— Ами че то е очебийно — отвръща си сам. — Отивам в студиото си. Така ми се иска да се поразходя до прекрасното си студио.

Черната пелена отново заплашва да обгърне съзнанието му, но ние разполагаме с мощен антидот срещу това, нали? Разбира се! Този антидот е порядъчна доза хубава, остра болка. Хенри удря със здравата си ръка чуканчетата на отсечените си пръсти — уха, цялата му ръка пламна. Ръка, обгърната от пламъци — да, това ще свърши работа. Нажежените искри, които хвърчат от горящите пръсти, ще ни помогнат да се доберем до студиото.

А сълзите нека си текат. Мъртвите не плачат.

— Миризмата на кръв е като смеха — казва Хенри. — Откъде беше това? От една книга. „Миризмата на кръв беше като смеха.“ Велика мисъл. А сега стъпи първо с единия крак, после с другия.

Като стига до коридорчето към студиото, за миг се обляга на стената. В гърдите му се надига блажена умора, която се разпростира в цялото му тяло. Рязко вдига глава и стената се изпръсква с кръв:

— Говори, глупако. Да си приказваш сам не е лудост. Напротив, прекрасно е. И знаеш ли какво? Ами че ти така си изкарваш хляба — по цял ден си приказваш сам!

Той се оттласква от стената, пристъпва напред; този път заговаря Джордж Ратбън, използвайки неговите гласни струни:

— Приятели — дайте да се разберем, вие наистина СТЕ мои приятели — тук, в студиото на KDCU, изглежда, са възникнали технически проблеми. Напрежението на електричеството спада, наложени са ограничения в използването му, да, да, действително. Не се плашете, мили мои, само не се плашете! Ето, само докато си приказвам, вече сме на четири нищо и никакви крачки от вратата на студиото и след нула време ще заработим със страшна сила, йессър. Няма дърти канибали, било то и с извънземни съучастници, дето да попречат на тая станция да работи, ъ-ХЪЪ, във всеки случай не и преди да сме излъчили нашето последно предаване.

Като че ли Джордж Ратбън вдъхва живот на Хенри Лейдън, не обратното. Гърбът на слепеца е по-изпънат, брадичката — вирната. На втората крачка се озовава пред затворената врата на студиото.

— Трудно, трудно улавяне, драги слушатели, за да хване Поуки Рийс тази топка, ръкавицата му трябва да блести от чистота. Но какво прави той, приятели мои?! Да не повярва човек на очите си. Възможно ли е да си бърка в джоба? И да вади нещо? Боже Господи, направо свят да ти се завие… Поуки Рийс ЩЕ приложи СТАРИЯ ФИНТ С НОСНАТА КЪРПИЧКА! Точно така! Той ИЗБЪРСВА ръкавицата, ИЗБЪРСВА ръката, с която ще мята, ХВЪРЛЯ кърпата на земята, СГРАБЧВА дръжката… и вратата се ОТВАРЯ! За пореден път Поуки Рийс успя и вече е В СТУДИОТО!

Хенри увива кърпичката около пръстите си и опипом търси стола.

— Но, изглежда, Рафаел Фъркал се лута и търси топката СЛЕПЕШКАТА… чакайте, чакайте, дали пък не я намери? Дали не напипа крайчеца й? ДА! Фъркал докопа ПОДЛАКЪТНИЦИТЕ на топката, а ето я и ОБЛЕГАЛКАТА, той я ИЗПРАВЯ, госпожи и господа, и топката отново е ИЗПРАВЕНА на КОЛЕЛАТА си! Фъркал сяда и се придърпва към пулта. Какво невероятно количество кръв, но бейзболът е доста кървава игра, особено като се нахвърлят върху тебе с БУТОНКИ.

С пръстите на лявата ръка, вече почти почистена от кръвта, Хенри натиска бутона за включване на големия магнетофон и придърпва микрофона. Седи в тъмното, слуша как лентата съска между двете ролки и изпитва странно задоволство от факта, че е тук, че отново прави онова, което е правил нощ след нощ хиляди нощи подред. Изтощението сякаш загръща тялото и съзнанието му с кадифен плащ, който скрива всичко, до което се докосне. Твърде е рано да се предава. Скоро ще капитулира, но първо трябва да си свърши работата. Трябва да говори с Джак Сойер, обръщайки се към себе си, и за тази цел призовава вече познатите ни духове, които му дават глас.

Джордж Ратбън:

— Първа до девета и домакинът вече спринтира към душовете, мой човек. Но играта не СВЪРШВА, докато не ПУКНЕ и последният СЛЕПЕЦ!

Хенри Чаровника:

— Слушай какво ще ти кажа, Джак Сойер, да не вземеш сега Да превъртиш. Запази спокойствие и слушай внимателно какво ще ти каже твоят стар приятел Хенри Чаровника. Рибаря ме навести, сетне се запъти към „Макстънс“. Иска да убие Веселяка, тоест собственика на заведението. Обади се в полицията и го спаси, ако можеш. Ти знаеше ли, че Рибаря живее в „Макстънс“? Той е старец, обладан от демон. Искаше да ми попречи да ти съобщя, че съм разпознал гласа му. Освен това смята да те прецака, като убие мен. Не му доставяй това удоволствие, чу ли? Уисконсинският плъх:

— ЗАЩОТО ТОВА ЩЕ БЪДЕ АДСКИ ТЪПО! РИБЕШКИЯТ МОЗЪК ЩЕ ТЕ ЧАКА НА НЯКАКВО МЯСТО, НАРЕЧЕНО „БЛАК ХАУС“, БЪДИ ГОТОВ ДА СЕ СРЕЩНЕШ С МРЪСНИКА! И ДА МУ ОТКЪСНЕШ ТОПКИТЕ!

Стържещият като трион глас на Уисконсинския плъх секва сред пристъп на кашлица. Хенри Чаровника, задъхано:

— Нашият приятел Плъха беше отзован внезапно. Боя се, че е склонен към превъзбуда.

Джордж Ратбън:

— Слушай какво, СИНКО, ти да не се опитваш да ми КАЖЕШ, че…

Хенри Чаровника:

— Спокойно, спокойно, има право да се вълнува. Но Джак не иска да му крещим. Джак иска информация.

Джордж Ратбън:

— Ами тогава да побързаме да му я дадем. Хенри Чаровника:

— Ето каква е работата, Джак. Рибаря не е особено умен, същото важи и за неговия… да го наречем „демон“, който се казва примерно Мънчинг. Освен това е невъобразимо суетен.

Хенри Лейдън се отпуска на стола и в продължение на секунда-две се взира в нищото. Тялото му е безчувствено от кръста надолу, а кръвта, която изтича от дясната му ръка, образува локвичка около микрофона. Чуканчетата на отсечените пръсти туптят с равномерен пулс, който постепенно се забавя.

Джордж Ратбън:

— Не сега, Смешко!

Хенри Лейдън (поклаща глава):

— А ти лесно ще се справиш със суетата и глупостта, драги. Налага се да приключвам предаването. Не страдай за мен, Джак. Поживях си дяволски добре, а сега отивам при моята скъпоценна Роуда. — Усмихва се в тъмното, усмивката му се разтяга чак до ушите. — А, Чучулиго, здрасти.

Понякога миризмата на кръв наистина е като смеха.

Какво става там, в края на уличката, наречена „Нейлхаус Роу“? Рояк от едри, жужащи същества кръжат около главата на Джак Сойер и сред падащия мрак греят като сияйните страници на свещен текст. Твърде са малки за колибри, но, пърхайки във въздуха, излъчват собствен, вътрешен блясък. Ако са оси, нашият стар приятел здравата ще загази. Те обаче не жилят — заоблените им телца леко докосват лицето и ръцете му и сляпо се побутват в тялото му като котка, която се отърква в краката на стопанина си, разтушавайки хем него, хем себе си.

За разлика от котката обаче тези създания като че ли само даряват утеха и дори Джак Сойер не може да обясни причината. Те не са нито оси, нито колибри, нито котки, а пчели, медоносни пчели, а при нормални обстоятелства той би се изплашил, ако се озове сред рояк пчели. Особено такива, които явно принадлежат към някакъв особен вид свръхпчели, чиито златни линии са по-златни, а черните им гръбчета — по-искрящо черни. Но Джак не се страхува. Ако имаха намерение да го нападат, досега да са го нажилили. Но той от самото начало си знае, че не му мислят злото. Допирът на мъхестите телца е неизказано нежен, многогласното жужене е тихо и мелодично, благо като протестантски псалм. След първите няколко секунди Джак оставя събитията да следват своя ход.

Пчелите стесняват обръча около него, тихото им жужене пулсира в ушите му. Напомня говор или пеене. За миг вижда само гъстата пелена от пчели, които се стрелкат насам-натам… после изведнъж кацат навсякъде по него с изключение на лицето. Покриват главата му като шлем. Загръщат ръцете, гърдите, гърба, краката му. Така плътно покриват обувките му, че напълно ги скриват. Въпреки огромния си брой са почти безтегловни. Джак има чувството, че откритите части на тялото му — ръцете и врата — са увити в кашмирен шал. Облечен е с лек като перце пчелен костюм в черно и златисто. Вдига ръце, насекомите се вдигат в унисон с движението му.

Виждал е фотографии на пчелари, заобиколени от рояк пчели, но това не е снимка, а той не е пчелар. Удивлението или по-скоро искреното удоволствие от странното преживяване го остава без дъх. Докато се намира в прегръдката на пчелите, забравя за отвратителната, смърт на Мишока и страховитата задача, която му предстои утре. Не забравя обаче Софи — иска му се Клюна и Доктора да излязат да видят какво се случва, но повече от всичко му се иска в този миг да го види Софи. Може би по силата на д’ямба тя дори го вижда. Някой утешава Джак, желае му доброто. Едно любящо, невидимо присъствие му идва на помощ. Тази подкрепа е като Божията благодат. Облечен в своя кадифенозлатен пчелен костюм, Джак чувства, че ако пристъпи към небето, ще полети. Пчелите ще го понесат над долините, над набърчените чела на хълмовете. Като летящите хора в другия свят, с които беше пристигнала Софи — така ще полети и той. Но вместо на две, ще се понесе на две хиляди крила.

Спомня си, че в нашия свят пчелите се прибират в кошера, преди да се мръкне. Тази негова мисъл сякаш напомня на насекомите за обичайния им жизнен ритъм и те се отделят от главата, тялото, ръцете и краката му, но не наведнъж, като жив килим, а една по една, на групички по пет шест; отначало се зарейват безцелно над него, сетне се завъртат, изстрелват се като куршуми на изток и изчезват в една и съща мрачна безкрайност. Джак долавя жуженето им едва когато то заглъхва, след като пчелите вече ги няма.

В секундите преди да си възвърне способността да се движи и да се приближи до пикапа, има чувството че някой бди над него. Току-що му се случи… какво? Точната дума му идва наум, като включва двигателя и натиска педала за газта: някой го прегърна.

Не подозира колко ще му е необходима топлината на тази прегръдка, нито по какъв начин ще се повтори през нощта.

Първо, силите му са изчерпани. Ден като днешния нямаше как да не завърши с някое сюрреалистично преживяване като прегръдка от пчели: Софи, Уендъл Грийн, Джуди Маршал, Паркъс — какъв катаклизъм, какъв всемирен потоп! — и накрая необикновената смърт на Мишока Бауман — всички тези събития го напрегнаха до краен предел, потресоха го до дън душа. Тялото му жадува за почивка. Като напуска очертанията на Френч Ландинг и навлиза сред необятните мръкнали поля, се изкушава да отбие колата край пътя и да подремне половин час. Сгъстяващият се нощен мрак обещава живителната свежест на съня, но тъкмо в това е бедата — има опасност да проспи цялата нощ в пикапа, в резултат на което утре, тъкмо когато трябва е в блестяща форма, ще бъде кисел и скован от ревматични болки.

Дори в момента далеч не е в блестяща форма — минал е покрай нея, както казваше баща му Фил Сойер. Вече шофира само на бензинови изпарения — друг любим лаф на Фил Сойер — но явно ще трябва да издържи още малко, колкото да се отбие до дома на Хенри Лейдън. Може би приятелят му е сключил споразумение с представителя на ESPN… нищо чудно да направи шеметна кариера и да печели много повече пари. Не че му трябват, защото животът му и сега изглежда идеален, но на Джак много му допада идеята неговият скъп приятел изведнъж да се види червив с пари. Един Хенри с излишни пари за харчене ще му напълни душата. Само като си помисли човек какви фантастични дрехи ще може да си накупи! Джак си представя как ще отиде с него в Ню Йорк, ще отседнат в някой хубав хотел като „Карлайл“ или „Сейнт Риджис“, ще го разходи из пет-шест страхотни магазина за мъжки дрехи и ще му помогне при избора.

На Хенри всичко му стои страхотно, той сякаш облагородява дрехите, при това има подчертано свой, характерен стил. Пада си по класическия, дори малко старомоден шик. Има слабост към платове на райета или карета, туид тип „рибена кост“. Предпочита памучни, ленени, вълнени материи. Понякога се издокарва с папийонка или широка вратовръзка и небрежно бухната кърпичка в горното джобче на сакото. Пада си по плетени мокасини, класически половинки с връзки, трандафори, ниски боти от мека, фина кожа. Никога не обува маратонки или джинси, Джак не помни да го е виждал някога с тениска с надпис. Недоумява как е възможно незрящ да развие такъв специфичен вкус към облеклото.

„Разбира се — изведнъж му просветва отговорът, — от майка си! Придобил е вкуса си от майка си.“

Незнайно защо това „откритие“ го кара да се просълзи. „Като се преуморя, започвам да се разчувствам — си казва. — Не се превъзнасяй много-много, моето момче.“ Но да формулираш проблема е едно, а да го разрешиш — съвсем друго; Джак не може да последва собствения си съвет, фактът, че Хенри Лейдън цял живот се е придържал към представите на майка си за мъжка мода, му се струва поразително красив и трогателен. Говори за определен вид лоялност, която буди у Джак възхищение, а именно — безмълвната лоялност. Хенри може би е наследил много от майка си: бързия ум, любовта към музиката, трезвия разсъдък, липсата на склонност към самосъжаление. Трезвият разсъдък и липсата на склонност към самосъжаление са страхотно съчетание — едно доста точно определение за кураж.

Защото Хенри определено е смел, напомня си Джак. По дяволите, дори безстрашен. Много е забавен, като вземе да го убеждава, че умее да шофира, но е сигурно, че при случай без никакво колебание ще седна зад волана на първата кола, която му попадне, ще включи двигателя и ще потегли към магистралата. Постъпката му ще бъде напълно естествена, не безмозъчно парадиране — подобно поведение е съвсем чуждо на природата му; ще кимне към предното стъкло и ще изтърси нещо от рода на: „Тази година царевицата върви добре, доста е избуяла за сезона“ и „Дуан, разгеле, се накани да си боядиса къщата“. Което напълно отговаря на истината — царевицата е избуяла, а Дуан Ъпхил съвсем наскоро е боядисал къщата си — информация, която той получава чрез загадъчната си система от сетива.

Джак решава, че ако се върне жив от похода до Черния дом, ще разреши на Хенри да направи едно кръгче с пикапа. Какво пък, най-много да се преобърнат в някоя канавка, но си струва дори само заради изражението му. Ще го изведе някой съботен следобед на магистрала № 93 и ще го остави да шофира до бар „Санд“. Ако Клюна и Доктора не бъдат разкъсани от свирепи върколаци и оцелеят след похода до Черния дом, непременно трябва да ги запознае с Хенри, в чието лице, колкото и да е необичайно, ще срещнат достоен събеседник. Той със сигурност много ще им допадне. След някоя и друга седмица току-виж го качили на някой от мощните си мотоциклети, за да отпрашат към Норуей Вали.

Ех, ако можеше той да ги придружи, когато тръгнат към Черния дом! При тази мисъл внезапно го наляга тъга, както се случва, когато ни хрумне гениална, но неосъществима идея. Сигурен е, че слепецът ще бъде смел и непоколебим, ала най го блазни перспективата после да обсъждат преживелицата. Ще бъде фантастично — ще си седят двамата я в едната, я в другата дневна и ще разговарят, а на покрива ще се трупат снежни преспи — ала няма право да изложи Хенри на такава опасност.

— Какви са тия глупости, дето си ги мислиш! — сопва се гласно и си дава сметка, че съжалява, задето не е бил докрай честен и открит с Хенри — упоритото му мълчание е причината за абсурното му безпокойство. Не че няма да му го разкаже — съжалява, задето не го е споделил досега. Трябваше да бъде откровен с него от самото начало. Трябваше да му разкаже за червените перца, за сините яйчица и за растящото си безпокойство. Хенри щеше да му помогне да прогледне, да превъзмогне слепотата си, която е много по-пагубна от физиологичната.

„Край на прикриването — казва си. — Повече никакви тайни!“ Истинско щастие е, че са толкова близки, отсега нататък ясно ще покаже колко много държи на приятелството им. Отсега нататък ще споделя с Хенри абсолютно всичко, ще му разкаже и цялата предистория: Териториите, Спийди Паркър, мъртвеца в Санта Моника, бейзболната шапка на Тайлър Маршал. Джуди Маршал — Софи. Да, непременно трябва да разкаже на приятеля си за Софи — как е възможно досега да го е пазил в тайна? Радостта, споделена с Хенри, ще бъде двойно по-голяма — той ще й придаде деликатност, изтънченост и добросърдечност, които още повече ще стоплят сърцето на Джак. Какъв невероятен, буквално невероятен приятел е Хенри! Ако го опишеш пред някого, който изобщо не го познава, едва ли ще ти повярват. Искате да кажете, че такъв човек живее сам-самичък вдън гори тилилейски?! Не може да бъде! Но Хенри наистина живее в изолираната местност Норуей Вали, близо до Френч Каунти, щата Уисконсин и очаква да му прочетат поредния епизод от „Студеният дом“. Сигурно вече се подготвя за пристигането на Джак и е включил лампите в кухнята и дневната, както прави от години в памет на починалата си многообичана съпруга.

„Сигурно не съм толкова лош, щом имам такъв приятел — мисли си Джак. — Буквално го обожавам този Хенри.“ Сега дори в мрака всичко започва да му се струва красиво. Бар „Санд“, пламнал в неонови светлини сред грамадния паркинг; хилавите дръвчета, които попаднаха в светлините на фаровете, като излезе на магистрала № 93; невидимите полета; блесналите лампички, окачени като коледна украса над входа на магазина на Рой. Изтрополяването на колелата по първия мост и острия завой към сърцето на долината. Отляво на пътя, отдалечена навътре в полето, изниква първата ферма, чиито прозорци светят като църковни свещи. Всичко сякаш е придобило по-дълбоко значение, всичко сякаш говори. Обгърнат от свята тишина, той пътува през свята гора. Спомня си как Дейл за пръв път го доведе тук с колата си, този спомен също е свят. Джак не осъзнава, че по страните му се стичат сълзи. Кръвта пее в жилите му. Бледите очертания на фермерските къщи с осветени прозорци изникват в мрачината, от която се покланят гъсто нацъфтелите кремове, посрещнали го при първото му идване в долината. Оранжевите им цветове припламват под светлината на фаровете, сетне с едва чут шепот изостават от колата. Изгубените им думи пригласят на автомобилните гуми, които нетърпеливо, но плавно се плъзгат към приветливия дом на Хенри Лейдън. Джак знае, че утре ще се изправи пред смъртта и това може би е последната му нощ. Трябва да победи, но това не означава непременно, че ще го стори — историята познава рухването на непобедими империи — възможно е Пурпурният крал да се изплъзне от Кулата и да унищожава свят след свят, докато във вселената настъпи хаос.

Възможно е и тримата да загинат при сблъсъка с Блак Хаус: той, Клюна и Доктора. Ако това се случи, Тайлър Марщал ще бъде не просто Разрушител — роб, прикован към греблата в безвечно Чистилище — а Свръхразрушител, Разрушител с ядрен заряд, когото Абала ще използва да превърне всички светове в пещи, натъпкани с горящи трупове. „Само през трупа ми“ — казва си Джак и се изсмива почти истерично на неволния каламбур.

Какъв необикновен миг — смее се и в същото време бърше сълзите от лицето си. Изведнъж се чувства разкъсан на две. Красота и ужас, красота и болка — главоблъсканицата няма отговор. Изтощен и напрегнат до краен предел, той още по-ясно осъзнава изконната крехкост на света, неговия постоянен, неотменим ход към смъртта, получава и по-дълбокото прозрение, че именно в този неотменим ход към смъртта се корени целият смисъл на битието. Виждате ли тази зашеметяваща красота, от която ви спира дъхът? Вгледайте се внимателно, защото след миг наистина ще престанете да дишате.

В този момент си спомня за рояка златисти пчели, които се спуснаха върху му, и се досеща, че именно от това се опитваха да го предпазят, именно затова го утешаваха. Обичаш ли нещо, трябва да го заобичаш още по-силно, защото някой ден ще го загубиш. Твърдението може би е вярно, но не съдържа цялата истина.

На фона на необятната нощ вижда как исполинът, наречен „Пурпурния крал“, е сграбчил едно момченце, което ще използва като увеличително стъкло, за да подпали световете и да ги превърне в тлееща пустош. Паркъс беше прав: невъзможно е да се изправи срещу този гигант, но поне може да спаси момчето.

Пчелите казаха: „Спаси Тай Маршал.“

Пчелите казаха: „Обичай Хенри Лейдън.“

Пчелите казаха: „Обичай Софи.“

Това вече звучи доста по-близко до истината, по-вярно. За пчелите и трите изречения са означавали едно и също. Пчелите сигурно са казали и „Свърши си работата, стражарю“, но разликата е незначителна. Е, ще си свърши работата, това е ясно. Друго не му остава, особено след като му бе разкрито такова чудо.

Завива по алеята към дома на Хенри и сърцето му се изпълва нежност. Нима приятелят му не е поредното чудо?

Тази вечер, решава Джак, ще възнагради Хенри със зашеметяващ разказ, който приятелят му няма да забрави никога. Тази вечер ще сподели с него цялата история, ще му разкаже за пътуването, което предприе, когато беше дванайсетгодишен, за прокълнатите земи, Здравомислещия Ричард, Ейджинкорт, Талисмана. Няма да пропусне дори кръчмата в Оутли и дома „Слънчева светлина“, защото тези приключения положително ще накарат приятеля му да се развълнува. И да не забрави Вълк! Хенри направо ще се влюби във Вълк; Вълк ще го трогне чак до дъното на шоколадовокафявите му велурени мокасини. Всяка дума, която Джак изрича, ще бъде извинение за дългото мълчание.

А като свърши разказа си, като се старае да представи събитията колкото се може по-правдоподобно — светът, този свят, ще бъде преобразен, понеже и друг освен него ще знае абсолютно всичко. Невъзможно му е да си представи как ще се чувства, когато безмерната му самота бъде заличена, унищожена, но само при мисълта за това вече изпитва облекчение.

Хм, колко странно… Приятелят му не е включил осветлението и къщата изглежда тъмна и пуста. Трябва да е заспал.

Джак се усмихва, изключва двигателя и слиза от пикапа. Опитът му подсказва, че като влезе, Хенри ще го усети още на втората крачка и ще се преструва, че въобще не е задрямвал. Веднъж, като го завари на тъмно, заяви: „Исках да си отморя очите.“ С какво ли ще го изненада тази вечер? Нали се канеше да прави предаване, посветено на рождения ден Лестър Янг и Чарли Паркър — току-виж заяви, че така му било по-лесно да се съсредоточи. Или пък ще каже, че е възнамерявал да пържи риба и е искал да провери дали няма да придобие по-различен вкус, когато е приготвена на тъмно. Каквото и да измисли, сигурно ще е нещо шеговито. Може би пък ще отпразнуват сключването на договор с ESPN!

— Хенри? — Джак потропва на вратата, отваря я и надниква в помещението. — Хенри, мошеник такъв, спиш ли?

Никой не отговаря, въпросът на Джак като че ли увисва в безвъздушното пространство. Тъмно е като в рог. Стаята е като двуизмерна черна плоскост.

— Ехо, Хенри, ето ме и мен. Да знаеш какво имам да ти разправям!

Гробна тишина.

— Хм — недоумява Джак и прекрачва прага. Интуицията му светкавично му изпраща тревожни сигнали да се маха, да изчезва, да се омита на секундата. Но защо се чувства така? В крайна сметка това е домът на Хенри — идвал е тук стотици пъти, при това знае, че онзи или е задрямал на дивана, или е решил да отиде на гости на приятеля си Джак. Като се замисли човек, може би именно това се е случило. Получил е много изгодно предложение от представителя на голямата телевизионна компания и във въодушевлението си — дори Хенри Лейдън може да се въодушеви, просто човек трябва да се вгледа по-внимателно, понеже той не се издава като другите хора — е решил да изненада Джак у дома. А когато Джак не се е появил нито в пет, нито в шест часа, е решил да го изчака. И сега сигурно хърка на дивана само че не в своята къща, а в дома на Джак.

Всичко това е напълно правдоподобно, но ни най-малко не променя оглушителния призив, който тръби от всяко нервно окончание: „Махай се! Тръгвай си! Нямаш работа тук!“

Отново вика името на Хенри, но къщата му отвръща с мълчание, както и очакваше.

Изобщо не забеляза кога се е изпарило възвишеното настроение, което го бе обзело, докато шофираше, прекосявайки долината — знае само, че вече го няма. Ако все още беше детектив от отдел „Убийства“, именно в този момент щеше да извади револвера си. Безшумно пристъпва в дневната. Обонянието му долавя две силни миризми. Миризмата на парфюм. И…

Другата му е добре позната. Наличието й означава, че Хенри е мъртъв. Онази част от съзнанието му, която не принадлежи на ченгето Джак Сойер, възразява, че миризмата на кръв не означава непременно това. Възможно е слепецът да е бил ранен по време на схватка и Рибаря да го е пренесъл в друг свят като Тайлър Маршал. Възможно е да го е скрил някъде в Териториите, за да изнудва Джак, или пък иска да го използва за примамка. Може би в този миг Хенри е при Тайлър и заедно очакват да бъдат спасени.

Джак знае, че нито едно от предположенията не е вярно. Хенри е мъртъв, убит е от Рибаря. Задачата на Джак е да открие трупа. Той е стражар и трябва да си върши работата. Трупът на приятеля му е последното нещо на света, което би искал да види, но е длъжен да изпълни дълга си. Скръбта има много и различни форми, ала онази, която постепенно го завладява, сякаш е от гранит. Той забавя крачка и стисва зъби. Като се извръща наляво и посяга към ключа за осветлението, смразяващата скръб насочва ръката му безпогрешно, сякаш е стопанин на този дом.

При включването на осветлението Джак гледа към стената и стаята попада в периферното му зрение, поради което той остава с впечатлението, че пораженията не са чак толкова страшни. Една прекатурена лампа, преобърнат фотьойл. Но като обръща глава, две неща веднага се набиват на очи. Първото е надпис с червено на кремавата стена отсреща; второто е количеството кръв на пода. Кървавите петна като географска карта очертават пътя, по който Хенри е влязъл и е излязъл от дневната. От коридора започва криволичеща кървава диря, все едно оставена от ранено животно, която води до огромна локва кръв зад дивана. Подобна локва се е образува и под дългата ниска маса, на която понякога Хенри поставяше компактдисковото устройство и натрупваше отстрани купчина дискове, за да ги прослушат вечерта. Изпод масата започва втора диря от съсиреци и кървави пръски, която се връща в коридора. Изглежда, Хенри е загубил твърде много кръв, докато е изчаквал безопасен момент да изпълзи изпод масата. Ако въобще е било така.

Докато е лежал мъртъв, или е берял душа, Рибаря е взел парче плат — от риза? или кърпичка? — и го е използвал вместо четка. Потопил го е в кръвта зад дивана и без да го изцеди, е написал на стената няколко букви. Повтарял е процедурата неколкократно, докато изпише и последната буква.

Здрасти Холивуд Ела ме фаниии

Пк Пк Пк Пк

Ала нито Пурпурният крал, нито Чарлс Бърнсайд са автори на предизвикателното послание. То е дело на господаря на Рибаря, чието име ни звучи като „Муншун“.

„Не се безпокой, ще дойда в най-скоро време“ — мислено отвръща Джак.

Никой не би могъл да го вини, ако в този миг излезе навън, където не вони на парфюм и кръв, и позвъни по клетъчния телефон в участъка на Съмнър Стрийт. Може да е дежурен Боби Дюлак. Възможно е дори самият Дейл още да е на работното си място. Достатъчно е да изрече десетина думи и с това гражданският му дълг се изчерпва. След това може да прибере в джоба си мобилния телефон и да поседне на стълбите пред дома на Хенри, докато воят на сирени оповести пристигането на блюстителите на реда. Патрулните коли ще бъдат най-малко четири, ако не и пет. Дейл е длъжен да позвъни на щатските ченгета, а Браун и Блак вероятно ще информират ФБР. Само след четирийсет и пет минути дневната на Хенри ще бъде претъпкана с хора, които мерят, пишат в бележниците, надписват веществените доказателства и заснемат кървавите петна. Ще пристигнат съдебен лекар и подвижна лаборатория. А когато приключи първият етап от тези дейности, двама мъже с бели престилки ще изнесат през входната врата носилка, която ще натоварят на проклетото превозно средство, с което са дошли.

Този вариант само за секунди се задържа в съзнанието на Джак. Трябва да види какво Рибаря и Муншун са сторили на Хенри… няма избор. Неумолимата скръб го изисква, ако не й се подчини, завинаги ще изгуби целостта на личността си.

Скръбта, която е като стоманена гробница на обичта му към Хенри Лейдън, го кара да пристъпи по-навътре в дневната. Той се движи като човек, който подскача от камък на камък, прекосявайки речен бързей. Старае се да избегне кървавите локви, но не винаги успява. Грамадните алени букви на отсрещната стена, от които сякаш още се стичат капки кръв, като че ли му се подиграват.

Здрасти Холивуд

Струва му се, че мигат като неонова реклама.

Здрасти Холивуд ЕЛА МЕ ФАНИИИ

ЕЛА МЕ ФАНИИИ

Иска му се да изругае, ала бремето на скръбта не му позволява да изрече думите, които му се въртят в главата. В края на коридора, водещ към студиото и кухнята, той прескача поредната локва кръв и загърбва дневната с влудяващите „неонови“ надписи. Светлината от дневната прониква само в началото на тъмния проход. Кухнята е потънала в плътен, безформен мрак. Вратата на студиото е открехната, светлината се отразява в стъклото и хвърля меки отблясъци.

Тук целият под е залят с кръв. Джак пристъпва към студиото, приковал поглед в зеещата врата. Хенри Лейдън никога не я оставяше отворена. Някои биха го обвинил в педантизъм, но за незрящ човек като него спазването на строго определени правила бе задължително — ако оставеше тази врата отворена, имаше опасност да се блъсне в нея на път за кухнята.

Хаосът и безредието, които царят след убийството, тревожат Джак много повече, отколкото му се иска да признае, може би дори отколкото съзнава. Хаосът символизира насилие и намеса, които предизвикват негодуванието му.

Стига до вратата и я побутва. Въздухът е наситен с тежката миризма на парфюм и кръв. В студиото е тъмно почти колкото в кухнята, той различава само неясните очертания на пулта и смътните правоъгълни силуети на тонколоните, монтирани на стената. Прозорецът към кухнята сякаш е надвиснал като невидимо черно платно. Без да изпуска дръжката на вратата, Джак прави още една-две крачки и забелязва — или поне така смята — високата облегалка на стол и очертанията на човек, проснат върху писалището пред пулта. Едва тогава чува съскането на магнетофонната лента, която се е пренавила докрай.

— Милибоже! — изрича на един дъх, сякаш не е очаквал от самото начало именно това. С ужасяващо, непоклатимо упорство съскането на лентата недвусмислено обявява, че Хенри е мъртъв. Скръбта удавя малодушния порив на Джак да се втурне навън и да вдигне на крак всички полицейски служители в щата Уисконсин, заставяйки го вместо това да потърси пипнешком ключа за осветлението. Не може да избяга — трябва да види мъртвеца както ние с вас видяхме трупа на Ърма Френо.

Пръстите му пробягват по пластмасовия панел. В гърлото му се надига кисел металически вкус. Натиска ключа и студиото се облива в светлина.

Мъртвецът седи на високия кожен стол, торсът му е облегнат върху писалището, ръцете му са отпуснати от двете страни на безценния микрофон, лицето му лежи на лявата си страна върху плота. Черните очила като по чудо още са на носа му, но тънката метална дръжка е изкривена. В първия момент на Джак му се струва, че всичко е боядисано в червено, защото кръвта, заливаща бюрото, известно време е продължила да капе в скута на мъртвеца; цялото оборудване е изпръскано с алено. Парче от страната на Хенри е отгризано. Два от пръстите на дясната му ръка липсват. Според Джак, който оглежда стаята и безстрастно отбелязва всички подробности, масивният кръвоизлив е предизвикан от рана на гърба, която е скрита под дрехите, подгизнали от кръв; под стола се е образувала огромна локва като онази върху бюрото. Вероятно Рибаря е разрязал вътрешен орган или е прекъснал артерия.

Магнетофонът почти не е пострадал, като се изключи фината пелена от ситни алени пръски, която покрива командните бутони. Джак е забравил как се борави с подобни машини, но достатъчно често е наблюдавал как Хенри сменя ролките, за да се ориентира какво да прави. Изключва магнетофона и подвива края на лентата в празната ролка. Включва го отново и натиска бутона за пренавиване.

— Запис ли си ми оставил, Хенри? Обзалагам се, че си направил именно това. Дано не си издъхнал, казвайки ми истина която вече знам.

Магнетофонът прещраква, лентата престава да се върти. Джак натиска бутона за възпроизвеждане и затаява дъх.

От колоните еква гласът на Джордж Ратбън в цялото му дебеловрато, червендалесто великолепие: „Първа до девета и домакинът вече спринтира към душовете, мой човек. Но играта не СВЪРШВА, докато не ПУКНЕ и последният СЛЕПЕЦ!“

Джак немощно се подпира на стената.

Появява се Хенри Чаровника и му нарежда да се обади в „Макстънс“. Изведнъж се намесва и Уисконсинският плъх, започвайки да крещи за Блак Хаус. Хенри Чаровника и Джордж Ратбън провеждат кратка словесна схватка, която завършва в полза на Чаровника. На Джак вече му идва твърде много — не може да спре сълзите си, не се и опитва. Последното предаване на Хенри го разтърсва до дън душа. Толкова е красиво, толкова е чисто… толкова типично за Хенри Лейдън. Той се е вкопчвал в живота, призовавайки на помощ различните си превъплъщения и те наистина са му помогнали. Джордж, Чаровника и Плъха бяха сплотен екипаж, ала нямаха избор и потънаха заедно с кораба. Най-сетне отново заговаря Хенри Лейдън, чийто глас отслабва с всяка изречена дума, и казва на приятеля си Сойер, че лесно ще се справи със суетата и глупостта. Прощава се с думите, че си е поживял дяволски добре. Накрая гаснещият глас преминава в шепот и изрича три думи, пропити с радостна изненада: „А, Чучулиго, здрасти.“ Джак все едно вижда усмивката му.

Избухва в ридания и олюлявайки се, излиза от студиото. Идва му да се тръшне на някой стол и да плаче, докато сълзите пресъхнат от само себе си, но няма право да предаде нито Хенри, нито себе си. Крачи по коридорчето, бърше сълзите си и чака смразяващата скръб да му помогне да преодолее болката. Тя ще му помогне да се справи и с Черния дом. Не може да избяга или да се скрие от нея — заседнала е в гръбнака му, сякаш е от стомана.

Призракът на Хенри Чаровника му нашепва: „Джак, наясно ли си, че тази скръб никога няма да те напусне?“

„Не бих приел нищо друго.“

„Стига да го знаеш. Където и да идеш, каквото и да правиш. Тя ще те следва зад всеки праг. С всяка жена. Ако имаш деца — с децата. Ще я чуваш в музиката, която слушаш, ще я виждаш във всяка книга, която разгърнеш. Ще бъде част от храната, която поглъщаш. Ще те следва вечно. Във всички светове. В Блак Хаус.“

„Аз съм скръбта, тя също е част от мен.“

Намесва се Джордж Ратбън, който шепне много по-силно от Чаровника: „По дяволите, синко, искам да чуя как казваш Д’ЯМБА!“

„Д’ямба.“

„Сега вече знаеш защо пчелите те прегърнаха. Не трябва ли да позвъниш по телефона?“

Да, трябва. Но не може повече да понася тази удавена в кръв къща — изпитва необходимост да излезе в топлата лятна нощ. Оставя се краката да го водят сами, прекосява окървавената дневна и прекрачва прага. Скръбта го следва неотлъчно, защото той е скръбта и тя е част от него. Над него се е ширнало необятно небе, украсено със звезди. Той изважда от джоба си верния клетъчен телефон.

Познайте кой вдига слушалката в полицейското управление на Френч Ландинг. Арнолд „Фенерчето“ Храбоуски, разбира се — вече има нов прякор и току-що е възстановен на длъжност в органите на реда. Като чува новината, той едва не изпада в истерия. Какво? Майко мила! О, не! Кой би помислил? Стига, бе! Леле, Боже! Йессър! Веднага ще се погрижа, има си хас.

И докато бившият Луд унгарец набира домашния телефон на полицейския началник и предава двете съобщения от Джак, мъчейки се да овладее треперещите си ръце и треперещия си глас, самият Джак се отдалечава от къщата, от алеята и пикапа, от всичко, което му напомня за хората, и нагазва в ливадата сред избуялите жълтозелени треви. Скръбта го води, защото тя знае по-добре какво му е необходимо.

Преди всичко му трябва почивка. И сън, ако въобще успее Да заспи. Трябва му меко, равно местенце сред тревите, далеч от наближаващите коли с червени сигнални лампи и включени сирени, далеч от разярените, свръхенергични полицаи. Далеч от това отчаяние. Иска му се да бъде на място, на което човек да легне по гръб и да се порадва на местните небеса. На километър навътре в полето открива мястото, което се намира между една царевична нива и каменистото подножие на гористите възвищения. Страдащото съзнание заповядва на страдащото, съсипано тяло да легне и да се настани удобно, тялото се подчинява. Звездите в небесата потреперват и светлината им за миг помръква, макар че истинските звезди на истинското небе не правят така, следователно това е зрителна измама. Джак се изтяга по гръб, меката трева и пръстта са меки като пухен дюшек, макар че и това сигурно е заблуда, понеже, както всички знаят, земята в истинския живот в повечето случаи е корава, неподатлива и камениста. Страдащото съзнание заповядва на страдащото тяло да заспи и колкото и да е невероятно, тялото се подчинява.

След няколко минути спящият Джак Сойер започва да се преобразява. Очертанията на тялото му се смекчават, цветовете — пшениченорусата му коса, жълтокафявото му кожено яке меките кафяви обувки — избледняват. Става почти прозрачен, а на нас ни се струва, че през мъглявината съзираме смачканите зелени стръкове, върху които лежи. Взираме се още по-упорито и все по-ясно виждаме тревата, защото тялото на Джак продължава да избледнява. Накрая се превръща в трепкащо сияние; когато най-сетне тревата, за известно време запазила очертанията на тялото му, се изправя, него вече отдавна го няма.

Глава 25

ТОЧКА ПО ТОЗИ въпрос. Знаем къде отиде Джак Сойер, като изчезна от ливадата, знаем и с кого ще се срещне, като пристигне. Достатъчно внимание му отделихме. Искаме разнообразие, искаме тръпка! За наш късмет старият шегаджия Чарлс Бърнсайд, който все ще измисли нещо — я на банкет ще пъхне пърдяща възглавничка на стола на губернатора, я ще капне лют сос в манджата, я ще пръдне по време на молитва — в този миг тъкмо изплува от клозетната чиния в една от кабинките в мъжката тоалетна в „Маргаритка“. Прави впечатление, че Олд Бърни, нашият Бърн-Бърн, с две ръце притиска към хлътналите си гърди градинарската ножица на Хенри Лейдън, гушнал я е като бебе. От дълбоката рана на кокалестото му рамо струи кръв и се стича към лакътя му. Вдига крак, обут в пантофа на друг обитател на пансиона, стъпва на ръба на тоалетната чиния, изтласква се нагоре и, залитайки, скача на пода. Лицето му е помръкнало, очите му приличат на дупки от куршуми, но и през ум не ни минава, че на плещите му тегне бремето на неизлечима скръб. Панталонът и предницата на ризата му са подгизнали от кръвта, която блика от прободна рана в корема.

Бърни потръпва от болка, отваря вратата на кабинката и излиза в празната тоалетна, флуоресцентните лампи на тавана се отразяват в дългото огледало над редицата мивки; белите плочки на пода блестят от чистота благодарение на Буч Йъркса, който кара двойно дежурство, понеже човекът от нощната смяна се обади, че не може да дойде на работа поради махмурлук. На фона на искрящата белота кръвта по дрехите и тялото на Чарлс Бърнсайд изглежда още по-алена. Той смъква ризата, хвърля я в една от мивките, после, накуцвайки, прекосява помещението и застава пред шкафчето, на което е залепено парче лейкопласт с ръкописен надпис: „ПРЕВРЪЗКИ“. Възрастните хора често се подхлъзват в тоалетната и бащата на Веселяка предвидливо беше поставил аптечка на удобно място. Белите плочки са изпръскани с кръв.

Бърни накъсва цяло кълбо хартиени салфетки, навлажнява ги със студена вода и ги оставя на ръба на най-близката мивка. После отваря шкафчето за превръзки, изважда пакет марля и широк лейкопласт и откъсва парче с дължина петнайсетина сантиметра. Почиства кожата около раната на корема и притиска мокрите салфетки към разреза. След известно време ги маха, поставя марля и несръчно я прикрепва с помощта на лейкопласта. Превързва раната на ръката по същия начин.

По белите плочки вече са се образували локви от кръв.

Застава до мивката и пуска студената вода да тече върху ризата. Водата се обагря в червено. Бърни търка вехтата дреха, докато тя добива бледорозов цвят, с два-три тона по-светъл от тена на кожата му. Доволен от постижението, изцежда ризата, тръсва я веднъж-дваж и отново я надява. Тя прилепва по тялото му, но това ни най-малко не го безпокои. Целта е не да се издокарва, а да не привлича вниманието на обитателите на пансиона и на персонала — иска да остане незабелязан, доколкото изобщо е възможно. Маншетите на панталона му са изцапани с кръв, а пантофите на Елмър Джесперсън са мокри и са придобили тъмночервен цвят, но надали някой ще го заглежда в краката.

В съзнанието му нечий дрезгав глас настойчиво повтаря: „Бо-бърззу, Бърн-Бърн, бо-бърззу!“

Единствената му грешка е, че докато закопчава влажната риза, се поглежда в огледалото. Като се вижда, се вцепенява от ужас. Въпреки грозотата си Чарлс Бърнсайд винаги е харесвал образа си, отразен от огледалото. Смята, че изглежда като човек, който винаги излиза сух от водата — лукав, непредвидим, коварен. Човекът в огледалото няма нищо общо със стария тарикат от спомените на Бърни. Този тук изглежда слабоумен изхабен, тежко болен. Има изпито лице, зачервени очи, страните му са хлътнали като кратери, плешивата му, черепоподобна глава е осеяна с вени… дори носът му изглежда по-съсухрен и по-крив от едно време. Накратко — прилича на грозен старик, който всява ужас в децата.

„Ми ди дрябвва да взяваж ужжаз у дедзада, Бърн-Бърн. Дреме е да зе бозабързаж.“

Не, не е възможно да изглежда толкова зле. Ако беше истина, отдавна да го е забелязал. Неее, Чарлс Бърнсайд не може да се показва пред света в подобен вид. Просто проклетата тоалетна е твърде бяла, това е. Насред подобна белота човек прилича на одран заек. Умиращото старо чудовище в огледалото прави крачка напред и старческите петна по кожата му като че потъмняват. Зъбите му са толкова грозни, че той бързо затваря уста.

Сетне господарят му, заседнал в съзнанието му като рибарска кука, започва да го тегли към вратата, мърморейки: „Дреме е, дреме е.“

Бърни знае защо е „дреме“: господарят Муншун иска да се върне в Блак Хаус. Той обитава някакво неописуемо далечно място и някои крила на черната къща, която построиха заедно, напомнят неговия свят — това са най-отдалечените кътчета, които Чарлс Бърнсайд рядко посещава, но случи ли се да мине оттам, се чувства като хипнотизиран, прималява му от копнеж и го присвива стомахът. Като се опита да си представи какъв е светът, родил Муншун, въображението му рисува мрачен каменист пейзаж, обсипан с черепи. По голите склонове и чукари са накацали къщи като замъци, които, примигнеш ли, променят размерите си или изчезват. В мрачните проходи между скалите проблесват огнени отражения, отеква какофоничен грохот на машини, примесен с писъците на изтезавани дечица.

И Бърнсайд изгаря от нетърпение да се върне в Черния дом, но той копнее за по-простичките удоволствия на своите владения, където може да си почива, да хапва консерви и да прелиства албумите с вестникарски изрезки. Наслаждава се на специфичната миризма, с която са пропити тези помещения — в нея се смесват дъх на гнилоч, пот, засъхнала кръв, плесен, клоаки. Ако можеше да дестилира този аромат, би го носил като одеколон. Освен това в Блак Хаус го очаква апетитно мъниче на име Тайлър Маршал, заключено в килия, намираща се на друго ниво и в друг свят; Бърни изгаря от нетърпение да поиздевателства над малкия Тайлър, да прокара сбръчканите си ръце по гладката му кожа. Тайлър Маршал изпълва Бърни с трепетно вълнение.

Но в този свят има още удоволствия, които предстоят да бъдат изживени, и вече е „дреме“ да се заеме с тях. Надниква през един процеп във вратата на тоалетната и вижда Буч Йъркса, който е надвит от умората и голямата порция руло „Стефани“. Седи на стола като грамадна кукла, подпрял е лакти на бюрото, а странното образувание на мястото, където у нормалните хора се намира шията, завършва с тлъста брадичка. Любимият му изрисуван камък, който свърши такава добра работа на Рибаря, се намира на сантиметри от ръката му, но Бърни вече не се нуждае от него, защото вече разполага с много по-универсален инструмент. Де да беше открил по-рано възможностите на ножицата за плет! Вместо едно острие — две. Едното нагоре, другото надолу, щрак-щрак. При това наточени! Отначало нямаше намерение да ампутира пръстите на слепеца. Тогава още си мислеше, че стригачката е просто по-голяма, по-примитивна разновидност на нож, но когато слепецът го наръга в ръката, ножицата сама подскочи и му отсече пръстите, както едновремешните касапи в Чикаго нарязваха бекона на тънки парчета.

Хубавичко ще се позабавлява с Веселяка Макстън, който напълно си го заслужава. Бърни подозира, че това, дето изглежда съсипан, е по вина на Веселяка. Заставайки пред огледалото, откри, че е отслабнал с десет, ако не и с петнайсет кила — нищо чудно, като се има предвид какви буламачи се сервират в стола. Бърни е сигурен, че почитаемият господин Макстън не само икономисва от храната, ами и от средствата, отпускани от щатската управа, от правителството, от „Медикеър“, от „Медикейд“90 — краде откъдето му падне. На няколко пъти, убеден, че Чарлс Бърнсайд е твърде слабоумен да разбере какво става, Веселяка го накара да подпише формуляри в уверение на това, че са му правени хирургически манипулации, операция на простата, операция на белите дробове. Бърни смята, че половината от парите за тези фиктивни операции се полагат на него. Та нали на бланката фигурира неговото име?

Измъква се в коридора и се затътря към фоайето, оставяйки след себе си кървави следи от джвакащите пантофи. Тъй като се налага да мине покрай стаята на сестрите, затъква но жицата в колана си и я покрива с ризата. Крадешком надзърта към регистратурата и вижда провисналите бузи, златните очила и бледолилавата коса на една безполезна стара чанта на име Джорджет Портър. Можеше да извади и по-лощ късмет, успокоява се той. Откакто един ден с валсова стъпка влезе в стаята му и го завари съсвсем гол да се опитва да мастурбира, Джорджет Портър изпитва неистов ужас от него.

Сега хвърля поглед към стареца, полага видимо усилие да подтисне полазващите я тръпки и отново свежда поглед, връщайки се на прекъснатото си занимание, каквото и да е то. Или плете, или чете някоя кримка, в която котката залавя престъпника. Бърни пристъпва към стаята, обмисляйки дали да поработи с ножицата върху лицето на Джорджет, но решава че не си струва да си хаби силите. Като се изравнява с регистратурата, надниква отзад и вижда, че дежурната държи книга с меки корици, тъкмо както бе очаквал.

Жената вдига поглед, изпълнен с неописуемо подозрение.

— Тази вечер си много апетитна, Джорджи.

Тя поглежда към коридора, извръща очи към фоайето и разбира, че ще трябва да се справи сама.

— Би следвало да сте в стаята си, господин Бърнсайд. Късно е вече.

— Гледай си работата, Джорджи. Имам право да се поразходя.

— Господин Макстън не одобрява пациентите да се разхождат в чужди отделения, затова ви моля да не излизате от „Маргаритка“.

— Шефът тук ли е?

— Да, мисля, че още не си е тръгнал.

— Много се радвам.

Обръща се и отново поема към фоайето, ала тя се провиква след него:

— Чакайте!

Той се обръща. Изправила се е — сигурен знак, че е силно обезпокоена.

— Нали нямате намерение да безпокоите господин Макстън?

— Само още една дума и ще видиш как ще те обезпокоя. Тя притиска ръка към гърлото си, в този момент забелязва пода. Зяпва от изумление, веждите й се стрелват нагоре:

— Господин Бърнсайд, какво е това по пантофите ви? И по панталона? Цапате навсякъде!

— Не можеш ли да си държиш езика зад зъбите, а?

Той гневно смръщва чело и пристъпва към бюрото. Джорджет притиска, гръб към стената и докато си помисли, че е можела да избяга, Бърни вече се намира пред нея. Тя протяга ръка да го спре.

— Дърта кранта!

Бърнсайд със замах измъква ножицата от колана си, сграбчва за дръжките и без никакво усилие прерязва пръстите на жената, сякаш са вейки.

— Глупачка!

— Джорджет се намира в състояние на вцепеняващо неверие, което напълно я парализира. Втренчено зяпа кръвта, бликаща от четирите чуканчета.

— Проклета тъпачка!

Разтваря ножицата и забива едното острие в гърлото на Джорджет. Тя надава сподавен, гъргорещ стон, посяга към ножицата, но Бърнсайд я измъква от гърлото й и я размахва пред лицето й. Сестрата ужасено размахва ръце, на всички страни хвърчи кръв. Бърни изглежда като човек, който най-сетне се е сетил, че е крайно време да почисти пясъка от „тоалетната“ на котката. С всичка сила забива окървавеното острие в окото на Джорджет, която умира преди още тялото й да се е свлякло по стената и да се е сгърчило на пода.

Десетина метра по-нататък по коридора Буч Йъркса промърморва нещо насън.

— Никога не те слушат — бръщолеви си Бърни. — Човек как ли не се опитва да им го спести, но в крайна сметка те сами си го изпросват. Което доказва, че си го търсят — като дребните келешчета в Чикаго. — Той издърпва ножицата и я избърсва с престилката на Джорджет. При спомена за едно-две от въпросните келешчета по члена му пробягва тръпка, органът започва да се втвърдява. Брей, чак да не повярваш! Ах… магията на нежните спомени. Макар насън да получава по някоя и друга ерекция, както вече видяхме, наяве това се случва толкова рядко — почти никога — че Бърни се изкушава да си смъкне гащите и да види какво ще излезе. Ами ако Буч Йъркса се събуди? Ще си помисли, че отдавна тлеещата похот на Бърни се е възпламенила при вида на Джорджет Портър или при вида на трупа й. Което е недопустимо. Дори чудовищата имат достойнство. Най-добре да побърза към кабинета на Веселяка Макстън и да се надява, че чукът няма да омекне, преди да е заковал гвоздея.

Затъква ножицата отзад на колана си и подръпва мократа риза да не му лепне. Помъква се по коридора на отделение „Маргаритка“, прекосява безлюдното фоайе и стига до полираната врата, отличаваща се още с пиринчена табелка с надпис: „УИЛЯМ МАКСТЪН — ДИРЕКТОР“. Отваря я почтително, извиквайки в съзнанието си образа на отдавна починало десетгодишно момченце на име Хърман Флаглър, известно още като Пухчо, което бе сред първите му завоевания. Пухчо! Крехкият Пухчо! Спомня си сълзите и риданията, предизвикани от болката и осъзнаването на пълното безсилие: спомня си засъхналите струпеи на коленцата и тънките ръчички на момченцето. Спомня си горещите сълзи, гейзера урина от пишлето на ужасения Пухчо.

Разбира се, Веселяка едва ли ще му достави подобни удоволствия, но все нещо ще му предложи. Време е да побърза — в Блак Хаус го очаква истинската наслада в лицето на Тайлър Маршал, който лежи вързан и е абсолютно безпомощен.

Докато влачи нозе, прекосявайки мъничката канцелария на Ребека Вилас, в съзнанието му изниква споменът за бялото пълничко задниче на флаглър Пухчото. Поставя длан върху слепващата брава, дава си секунда време да се успокои и безшумно завърта валчестата дръжка. Вратата се открехва колкото да разкрие Веселяка Макстън — абсолютен господар на своето кралство — който се е привел над писалището, подпрял е с юмрук главата си и нанася с жълт молив бележки по две купчини листа. Извивката на строго свитите му устни е смекчена от едва загатната усмивка; във влажните му очи се таи намек за радостен блясък; неуморният молив се плъзга назад-напред между двете купчини хартия и оставя ситни драскулки. Веселяка така се е задълбочил в заниманието си, та въобще не усеща, че вече не е сам — забелязва посетителя едва когато онзи влиза и с ритник затръшва вратата.

Изненадано вдига поглед, с раздразнение се втренчва в създанието насреща си и набързо надява маската на мазна, неприятна фамилиарност, която намира за обезоръжаваща:

— По вашия край не чукате ли, преди да влезете, господин Бърнсайд? Или направо връхлитате, а?

— Направо връхлитаме — отвръща новодошлият.

— Няма значение. Всъщност идвате тъкмо навреме — имах намерение да разговарям с вас.

— Да разговаряте с мен ли?

— Да. Заповядайте, седнете. Опасявам се, че възникна малък проблем. Бих искал да обсъдим възможните решения.

— О! Проблем. — Бърни подръпва ризата и тромаво пристъпва към бюрото, оставяйки след себе си все по-бледи следи, което за беда собственикът на старческия дом не забелязва.

— Настанявай се и нека да си говорим на „ти“. — Веселяка посочва стола пред бюрото си. — Седни на кнехта и дай отдих на старите кокали. — Фразата е заимствана от Франки Шелбарджър, кредитен инспектор от Първа фермерска банка, който постоянно я пробутва на срещите на Ротарианския клуб; макар да няма представа какво е „кнехт“, Веселяка Макстън намира фразата за изключително изискана. — Виж какво, старче, трябва да проведем един задушевен разговор.

— А! — отвръща Бърни и се настанява на стола, като изпъва гръб заради ножицата. — Зъдужевен, знаджи.

— Н-да, нещо такова. Ей, тая риза мокра ли е? Мокра е! Не можем да допуснем подобно нещо, дядка — може да настинеш и да пукнеш, което не е в ничий интерес, нали? Трябва ти суха риза. Ей-сегичка ще се погрижа…

— Не си давай толкоз зор, скапана маймуна такава.

Веселяка Макстън вече се е изправил и подръпва своята риза, но думите на стареца за миг го изваждат от релси. Бързо се съвзема, ухилва се и отвръща:

— Не мърдай от тук, Чикаго.

Когато Бърни чува името на родния си град, по гръбнака му пропълзява ледена тръпка, но той не се издава, а невъзмутимо наблюдава как Макстън заобикаля бюрото и прекосява кабинета си. Чикаго. Градът, в който флаглър Пухчото, Сами Хутън, фърд Броган и всички останали хлапета се бяха родили и намерили смъртта си, мир на праха им. Дечица, напомнящи на стръкчета трева — толкова мръсни, толкова прелестни, толкова съблазнителни със своите усмивки и писъци. Като при всички бели деца от бордеите под засъхналата нечистотия се крие чиста кожа с цвят на слонова кост — характерният рибешкобял тен на бедняците от големия град, които са обречени на гибел. В съзнанието му изниква споменът за крехките костици на плешките им, щръкнали през прозирната плът, сякаш всеки миг ще я пробият. Старото хоботче на Бърни се раздвижва и се втвърдява, сякаш и то си припомня отколешните лудории. „Тайлър Маршал — припява си наум, — хубавичък, сладък, малък Тайлър Маршал, с теб ще се позабавлявам, преди да те предам на шефа, да да, да да, наистина, да да.“ Вратата зад гърба му се хлопва и шумът го изтръгва от еротичните му мечтания. Но след като вече се е пробудил, малкият Бърни е още по-нагъл и безочлив отколкото в в славното минало. — Във фоайето няма никого — оплаква се Макстън. — Обзалагам се, че оная дърта чанта, как й беше името… Джорджет Портър, сигурно пак се е завряла в кухнята и се тъпче с храна, а Буч Йърк си хърка на стола си като разпран. Какво ми остава — да тършувам из стаите на хората за суха риза ли?!

С енергична крачка подминава Бърнсайд и негодуващо разперва ръце, после се тръшва на стола си. Както обикновено играе роля, но Бърни е виждал далеч по-добри изпълнения Веселяка не може да го сплаши, макар да знае нещичко за Чикаго.

— Не ми трябва друга риза — отвръща и добавя: — Гъзолизец такъв!

Шефът се обляга на стола и сключва ръце на тила си. Ухилва се — този пациент е много забавен, страхотна скица.

— Хайде, хайде. Ще се обиждаме ли сега? Не можеш да ме заблудиш, дядка. Номерът с Алцхаймеровата болест вече не минава. Всъщност вече никой номер не минава.

Държи се любезно, не е напрегнат и излъчва увереността на комарджия, който държи четири аса. Бърни долавя, че му крои някакъв номер или се кани да го изнудва, което прави изживяването още по-вълнуващо.

— Длъжен съм обаче да призная — продължава Веселяка, — че измами всички тук, включително мен. Сигурно се е изисквала нечовешка дисциплина да симулираш Алцхаймер в напреднал стадий. Да седиш като чучело в инвалидната количка, да те хранят като бебе, да се изпускаш в гащите. Да се преструваш, че не разбираш какво говорят хората.

— Не се преструвах, дръвник такъв.

— Та затова не се и учудвам, че реши да разиграеш чудодейно изцеление… кога беше това, преди година ли? На твое място и аз така щях да направя. Едно е да си инкогнито, съвсем друго е да се преструваш на вегетиращ старик, който е с единия крак в гроба. И какво, инсценираш едно малко чудо, а? Тежкото ти заболяване ту се появява, ту изчезва като най-обикновена хрема. Но в общи линии нито една от двете страни не е ощетена. Ти се разкарваш насам-натам и тормозиш хората, за сметка на което създаваш по-малко грижи на персонала. Продължаваш да си един от любимите ми пациенти, Чарли. Или да те наричам Карл? — Дреме ми как ме наричаш.

— Но истинското ти име е Карл, нали?

Бърни дори не свива рамене. Надява се Веселяка да стигне до същината на проблема, преди Буч Йъркса да се събуди, да забележи кървавите стъпки и да открие трупа на Джорджет Портър, защото колкото и да му е любопитно да слуша приказките на Макстън, иска да се върне в Черния дом без твърде големи ексцесии. А Буч Йъркса сигурно ще бъде сериозен противник.

В плен на заблуждението, че играе на котка и мишка, изпълнявайки ролята на котката, Веселяка се усмихва на стареца с розовата риза и продължава:

— Днес ми се обади един детектив от щатската полиция. Каза, че от ФБР са идентифицирали отпечатъците, които са им били изпратени от началника на полицията във Френч Ландинг. Били на един злодей на име Карл Биърстоун, когото издирват вече четирийсет години. През 1964 година бил осъден на смърт за убийство и малтретиране на няколко деца, само че на път към затвора успял да избяга от полицейската кола — с голи ръце удушил двамата си пазачи, след което изчезнал безследно. Сигурно вече е на осемдесет и пет години, а според детектива има вероятност Биърстоун да се окаже някой от нашите питомци. Какво ще кажеш по въпроса, Чарлс? Очевидно нищо.

— Чарлс Биърстоун е доста близко до Карл Биърстоун, не мислиш ли? Дадох си сметка, че всъщност не разполаме с никаква информация за теб. За всички останали имаме едва ли не цяло родословно дърво, а ти се появи… отникъде. Единственото, което знаем за теб, е възрастта ти. Като си цъфнал през 1996 година в общинската болница в Ла Ривиер, си твърдял, че си на седемдесет и осем. Което ще рече, че на възраст си точно колкото беглеца.

Бърнсаид го удостоява със зловеща усмивка:

— Тогава сигурно съм и Рибаря.

— Ти си на осемдесет и пет години. Не мисля, че си в състояние да завлечеш някакви дечица на майната си. Затова пък смятам, че истинското ти име е Карл Биърстоун, когото ченгетата все още изгарят от желание да пипнат. Което пък ме подсеща за писмото, пристигнало преди няколко дни. Исках да го обсъдим, но знаеш как е, буквално не мога да си вдигна главата от работа.

Отваря чекмеджето на бюрото и изважда жълт лист от бележник, на който на машина е напечатано лаконично послание.

— Адресът на изпращача е „Де Пер, Уисконсин“. Няма дата.

Текстът започва с „Да послужи където трябва“ и гласи: „С прискърбие Ви съобщавам, че нямам възможност повече да заплащам месечната такса на моя племенник Чарлс Бърнсаид.“ Това е всичко. Отдолу вместо подпис е напечатано името на Алтия Бърнсайд.

Веселяка оставя жълтия лист пред себе си и скръства ръце отгоре му:

— Какво става, Чарлс? Известно ми е, че няма никаква Алтия Бърнсайд, живееща в Де Пер. Пък и не би могла да ти е леля, иначе би трябвало да е поне на сто години. Даже на сто и десет. Което е невероятно, нали? Вярно е обаче, че от деня на постъпването ти в нашето заведение чековете пристигаха с точността на часовник. Явно някой стар приятел или твой съдружник се грижи за тебе, друже. А ние искаме той да продължи благородното си дело, нали?

— На мене ми е все едно, задник такъв. — Което не е съвсем вярно. Единственото, което Бърни знае за месечните вноски, е, че навремето Муншун уреди да бъдат превеждани… ако бъдат прекратени, хм… на какво ли още идва краят? В края на краищата Муншун са комбина, нали така?

— Хайде, братко — подканя го Веселяка. — Само това ли ще ми кажеш? Очаквам съдействие, да му се не види. Сигурен съм че не изгаряш от желание да те арестуват, да ти вземат отпечатъци и прочие. Ако питаш мен, аз не бих те подложил на подобно мъчение. Защото истинският мръсник е твоят приятел. Струва ми се, че който и да е той, май забравя, че сигурно знаеш нещичко за него, а? И си въобразява, че няма смисъл да ти осигурява минимални удобства. Но греши. Бас държа, че лесно ще го вкараш в правия път и набързо ще му обясниш как стоят нещата.

Малкият Бърни, проклетникът му с проклетник, е омекнал и се е спихнал като спукан балон, което допълнително разваля настроението на стария симпатяга. Откакто влезе в кабинета на тоя мазен мощеник, изгуби нещо жизненоважно: ясно поставената цел, усещането за неуязвимост, решителността. Иска да се върне в Блак Хаус. Там бързо ще се възстанови, защото Блак Хаус е магия, черна магия. При изграждането на къщата е вложена цялата горчивина, насъбрана в душата му; всяка греда е пропита с чернилката на сърцето му.

Муншун му помогна да прозре възможностите на Черния дом и сам направи няколко нововъведения. В тази къща има кътчета, които Чарлс Бърнсайд никога не е разбирал напълно и от които тръпки го побиват — например едно подземие, в което като че ли е заключено миналото му в Чикаго: като се залута в онзи край на къщата, чува умоляващи стонове и пронизителни писъци на стотина обречени момченца; чува и собствения си прекракнал глас как командва и крещи от екстаз. Незнайно защо близостта с някогашните му победи го кара да се чувства незначителен и угнетен — не повелител, а жалка отрепка. Благодарение на Муншун осъзна мащаба на деянията си в Чикаго, но „съдружникът“ е безпомощен да му помогне по отношение на едно малко подземно помещение в Черния Дом, в което е заключено детството на Бърни и до което Рибаря не смее да припари. И при най-малкия намек за подземието се чувства като бебе, захвърлено на студа да се вкочани до смърт.

Новината за предателството на несъществуващата Алтия Бърнсайд му въздейства почти по същия начин. Всъщност не е длъжен да го търпи.

— Ъхъ — измънква. — Предлагам да играем с открити карти. Да се споразумеем.

Става от стола, а звукът, който долита като че ли откъм центъра на Френч Ландинг, го потиква да побърза. В нощта се разнася вой на полицейски сирени, най-малко две, ако не и три. Бърни не е много сигурен, но подозира, че Джак Сойер вече е в дома на своя приятел Хенри, който преди да умре, е успял да му каже, че е разпознал гласа на убиеца. Сойер незабавно е телефонирал на ченгетата и полицейската машина се е задействала.

С една крачка се озовава пред бюрото. Хвърля поглед към бумагите и моментално схваща за какво става дума.

— Двойно счетоводство, а? Не стига, че си гъзолизец, ами на всичкото отгоре си и подъл, гнусен фалшификатор.

За удивително кратък отрязък от време — само за няколко секунди — Веселяка Макстън преминава през изумителен брой състояния. Гняв, изненада, объркване, засегнато достойнство, ярост и недоумение пробягват по лицето му, когато Бърнсайд посяга зад гърба си и изважда ножицата. Тя изглежда много по-голяма и заплашителна отколкото в дневната на Хенри Лейдън.

На Веселяка му се струва, че остриетата са колкото коси. Когато най-сетне съумява да откъсне поглед от тях и да го вдигне към стареца, изправен пред него, вижда лице на демон, не на човек. Очите на Бърнсайд блестят като червени пламъци, разтегнатите му устни разкриват страховити зъби, напомнящи на остри парченца от счупени огледала.

— Да не си посмял да ме докоснеш — изписуква Веселяка. — Ченгетата всеки момент ще бъдат тук.

— Не съм глух. — Бърни забива едното острие в устата му и кръцва потната му буза. Шурва кръв, която облива цялото писалище, очите на Веселяка се изцъклят. Бърни дръпва ножицата, от зейналата рана изхвръкват няколко зъба и късче от езика на жертвата. Веселяка успява да се изправи и посяга да хване остриетата. Бърнсайд отстъпва назад и разсича дланта му.

— Мамка му, бива си я ножицата! — възкликва доволно.

Залитайки, Макстън заобикаля бюрото, пръска кръв на всички страни и мучи като лос. Бърни отскача встрани, отново замахва и забива остриетата в коремчето на Веселяка, издуващо предницата на синята му риза. Като измъква инструмента, собственикът на пансиона се превива надве, изохква и пада на колене. Кръвта се лее от него като от преобърната кана. Полита напред и се подпира на лакти. Веселяка Макстън вече изобщо не е весел — клати глава и ломоти нещо… моли за пощада.

— Боже милостиви — възкликва Бърни, — това ли е краят на Рико? — Какъв майтап, от години не се е сещал за този Филм. Развеселен от собствената си духовитост, се навежда, нагласява остриетата така, че да обхванат шията на Веселяка, и почти успява да му отсече главата.

Мощният вой на сирените вече оглася Куин Стрийт. Полицаите всеки момент ще изтичат по алеята и ще се втурнат във фоайето. Бърнсайд хвърля ножицата върху широкия гръб на Веселяка и с прискърбие отбелязва, че няма време да го опикае или да се изходи върху главата му — Муншун неспирно повтаря проклетото си „дреме, дреме, дреме“.

— Няма защо да ми го пилиш, не съм толкова тъп! — промърморва гневно.

Измъква се на пръсти от кабинета и повторно прекосява малката канцелария на госпожица Вилас. Като излиза във фоайето, отвъд живия плет забелязва въртящите се сигнални лампи на патрулките. Колите спират недалеч от мястото, на което той за пръв път вкопчи пръсти в тънкото вратле на Тайлър Маршал. Бърни ускорява крачка. Като стига до коридора, водещ към „Маргаритка“, двама полицаи, които приличат на хлапаци, се втурват през пролуката в плета.

В другия край на коридора Буч Йъркса се изправя и потърква очи. Вторачва се в Бърни и пита:

— Какво става, бе?

— Бягай навън. Заведи ги в кабинета. Макстън е ранен.

— Ранен?!

Парализиран от изненада, Буч зяпа окървавените дрехи и ръце на Бърнсайд.

— Тичай!

Залитайки, Йъркса хуква, в същия миг двамата млади полицаи се втурват през голямата стъклена врата, от която плакатът на Ребека вече е свален.

— В кабинета! — крещи Буч и посочва надясно, като във вълнението си забива пръст в стената. — Шефът е ранен!

Докато показва на полицаите накъде да вървят, Чарлс Бърнсайд се изнизва покрай него. Миг по-късно вече се намира в мъжката тоалетна на отделение „Маргаритка“ и бърза към една от кабините.

А какво става с Джак Сойер? Вече знаем, нали? Тоест, знаем, че заспа върху меката трева на ливадата, близо до хълм откъм западната страна на Норуей Вали. Знаем, че тялото му олекна, стана безплътно и прозрачно. Предполагаме, че преди това да се случи, Джак е изкарал един освежителен сън. Да допуснем, че в този сън небе с цвят на яйце от червеношийка внушава на обитателите на красива къща на Роксбъри Драйв, Бевърли Хилс мисълта за безкрайността на пространството; в къщата живее Джаки, който е на шест, шест, шест, или на дванайсет, дванайсет, дванайсет, или и двете едновременно, а татко надува своята тръба, тръба, тръба. (Ако беше жив, Хенри Лейдън щеше да ви обясни, че „Проклет да е този сън“ е последното парче в албума на Декстър Гордън „Татко надува тръбата“.) В този сън всички заминават само на пътешествие и никъде другаде, едно момче-пътешественик печели най-страхотната награда, а Лили Кавано Сойер улавя пчела с чаша. Тя усмихнато застава до летящата врата на бара и пуска на свобода насекомото. И така, пчелата полита към Там някъде, а докато лети, свят след свят, въртящ се по своята тайнствена орбита, потреперва и се разлюлява; Джак също следва своя тайнствен път в безкрайната синева, но придържайки се към дирята, оставена от пчелата, се завръща в Териториите, където легна да спи сред едно притихнало поле. В същия проклет сън Джак Сойер, човек на по-малко от шест и на повече от трийсет години, зашеметен едновременно от любов и скръб, в съня си е навестен от жена с нежен взор. Тя ляга до него върху уханната трева, привлича го в обятията си, а тялото му с благодарност познава омаята на нейните ласки и целувки, нейната благословия. Не ни влиза в работата какво правят двамата сред далечните Територии, но добавяме нашата благословия към тази на Софи и и ги оставяме да се занимават с нещо, което засяга само тях; нещо, изпълващо това момче и това момиче, този мъж и тази жена, тази скъпа нам двойка с онова блаженство, което може би никой не може да им даде — със сигурност не и ние.

Както обикновено завръщането е съпроводено от чистата, дъхава миризма на чернозем и царевица, и от кукуригането на петела-будилник в двора на братовчедите Гилбъртсън. Блеснала от роса паяжина е „пришила“ лявата обувка на Джак към мъхав камък. Една мравка бърза по дясната му китка и влачи стръкче трева, в чието улейче искри капка вода. Изпълнен с прекрасното усещане за свежест, сякаш е новороден, Джак отмества от кит ката си неуморната баба Мравка, освобождава обувката си от паяжината и се изправя на крака. В косата и веждите му проблесват капчици роса. На около километър се вижда ливадата на Хенри, която заобикаля къщата на Хенри. Оранжевите кремове зъзнат под полъха в хладния утринен ветрец. Оранжевите кремове зъзнат…

Като вижда предния капак на доджа, който се показва зад постройката, Джак си спомня всичко. Къщата на Хенри, студиото на Хенри, предсмъртното му послание. Полицията и разните там следователи сигурно вече са си тръгнали, останали са само кървавите петна. Вероятно Дейл Гилбъртсън и щатските детективи Браун и Блак го издирват. Джак въобще не се интересува от щатските ченгета, но с полицейския началник иска да говори. Време е да му каже истината, от която Дейл Гилбъртсън буквално ще превърти, но не бива да забравяме, че не можеш да приготвиш омлет, без да счупиш яйцата. Все пак на полицейския началник ще се наложи да го изслуша, защото неговата вярна и непоколебима дружина трябва да придружи Джак до Блак Хаус.

Заобикаляйки къщата на Хенри, изпраща въздушна целувка към гората. „Хенри! За всички светове, за Тай Маршал, за Джуди, за Софи и за теб, Хенри Лейдън.“

Клетъчният телефон на седалката в кабината на пикапа е запаметил три съобщения, все от Дейл, които Джак изтрива, без да прослуша. Като се прибира вкъщи, веднага забелязва, че червената лампичка на телефонния секретар мига с безогледната настойчивост на гладно кърмаче. Джак натиска бутона за възпроизвеждане. Четири последователни пъти един все по-нещастен Дейл умолява да научи местонахождението на своя приятел Джак Сойер и споделя огромното си желание да разговаря със същия най-вече по повод убийството на своя чичо и общ приятел Хенри, държи да обсъдят и проклетото клане в „Макстънс“. Дали името Чарлс Бърнсайд му говори нещо?

Джак поглежда часовника си, решава, че се е повредил, и вдига поглед към стенния часовник в кухнята. Значи все пак ръчният му часовник е верен. Часът е 5:42, а петелът зад хамбара на Ранди и Кент Гилбъртсън още кукурига. Умората внезапно го надвива, по-силна от земното притегляне. На Съмър Стрийт някой несъмнено дежури на телефона, но също толкова сигурно е, че Дейл хърка в леглото си, а Джак няма желание да говори с никого друг. Прозява се като котка и мимоходом забелязва, че дори вестникът още не е доставен. Сваля си якето и го захвърля на един стол, после отново се прозява, още по-широко. Затревената полянка май все пак не е била толкова удобна за спане: вратът му е малко схванат, понаболява го гърбът. Едвам се замъква по стълбите до горния етаж, захвърля дрехите на малкото канапе в спалнята и се просва на леглото. На стената над канапето виси лъчезарната миниатюра от Феърфийлд Портър и Джак си спомня как реагира Дейл, като я видя онази вечер, когато разопаковаха и окачваха картините. Влюби се в нея от пръв поглед — сигурно откритието, че може да изпита такова удоволствие от една картина бе новост за него. Джак си казва: „Ако излезем живи от Блак Хаус, ще му подаря миниатюрата. И ще го накарам да я приеме — ще го заплаша, че в противен случай ще я накълцам на парчета и ще я изгоря в печката. Ще му кажа, че ще я дам на Уендъл Грийн!“

Клепачите му вече се затварят; той придърпва върху себе си завивката и напуска нашия свят, но този път само в преносния смисъл.

Сънува, че крачи по хлъзгава горска пътека, виеща се по нанадолнището към пламтяща сграда. От двете му страни се гърчат и надават рев какви ли не зверове и чудовища, повечето от които не се виждат — само от време на време се подава я някоя възлеста ръка, я някоя бодлива опашка, я някое черно, скелетоподобно крило. Той ги посича с тежък меч. Боли го ръката, чувства умора и отпадналост в цялото тяло. Кърви отнякъде, но не може да види или да определи къде е раната — усеща единствено кръвта, която бавно се стича отзад по краката му. Хората, които предприеха това пътуване с него, са мъртви до един, самият той може би е на прага на смъртта. Само да не беше толкова самотен, толкова скован от ужас. Приближава се към горящата сграда, която става все по-голяма. Отвътре се разнасят писъци и плач, наоколо се простира поле, осеяно с мъртви, почернели дървета и димяща пепел, Овъглената пустош се разраства с всяка изминала секунда — постройката сякаш поглъща всичко наоколо и на всяка хапка изгълтва по трийсет сантиметра. Всичко е загубено, пламтящата грамада и бездушното създание — неин затворник и неин господар — тържествуват; световете биват опожарени един след друг, амин. Дин-та, великата пещ, изяжда всико, което се изпречи на пътя й.

Дърветата вдясно се огъват, клоните протестиращо скърцат, тъмните, заострени листа претърпяват странна метаморфоза. Стенейки, грамадните стволове се привеждат, клоните като змии се усукват един в друг, а листата образуват плътна сива стена. От нея ужасяващо бавно изплува мършаво, странно издължено лице и се върти насам-натам, дирейки Джак.

То е олицетворение на всичко, което някога го е ужасявало и наскърбявало, което му е желаело злото, било то в този свят или в Териториите. Огромното лице смътно напомня на едно чудовище с човешки облик на име Елрой, което се опита някога да го насили в една долнопробна кръчма, после заприличва на Морган от Орис, сетне на Сънлайт Гарднър, после на Чарлс Бърнсайд, но докато то сляпо се оглежда, всички зли лица се наслагват едно върху друго и се превръщат в един образ. Джак е скован от неописуем ужас.

Лицето, изпъкващо на фона на гъстия листак, се свежда към пътеката, после се отмята назад и престава да се върти. Гледа право в Джак. Слепите очи го виждат, носът без ноздри го подушва. По листата пробягва тръпка на задоволство, лицето заплашително се навежда към него, увеличавайки размерите си. Джак, чиито крака сякаш са побити в земята, се обръща и вижда как гниещ мъртвец се надига от тясно легло, отваря уста и крещи:

— Д’ЯМБА!

С разтуптяно сърце и сподавен вик той скача от леглото и стъпва на пода, преди да разбере, че е сънувал кошмар. Трепери като лист, по челото му се стича пот и овлажнява гърдите му. Постепенно се успокоява и осъзнава, че вижда насреща си не огромно лице, релефно очертано върху страховита стена от листа, а познатите очертания на собствената си спалня. На отсрещната стена виси картината, която възнамерява да подари на Дейл Гилбъртсън. Избърсва потта от челото си и се поуспокоява. Трябва да вземе душ. Часовникът показва 9:47. Спал е четири часа, време е да се задейства.

Четирийсет и пет минути по-късно, изкъпан, облечен и закусил, телефонира в участъка и моли да го свържат с полицейския началник Гилбъртсън. В 11:25 заедно с недоверчивия Дейл, когото е посветил в тайната си и който настоява да получи доказателство за налудничавите истории на приятеля си, паркират патрулната кола под единственото дърво на паркинга пред бар „Санд“, прекосяват нагорещената асфалтирана площадка, пътьом подминавайки два мотоциклета „Харли Дейвидсън“, подпрени на стойките, и се насочват към задния вход.