Черният дом

Глава 5

ПО ВРЕМЕ НА вихрената обиколка из пансиона „Макстънс“ рано тази сутрин зърнахме един чистач — случайно помните ли го? С провиснал гащеризон и шкембенце, от устата му виси димяща цигара въпреки табелите с надпис „ПУШЕНЕТО ЗАБРАНЕТО! ХОРАТА ДИШАТ!“, окачени на всеки пет метра в отделенията за пансионерите. Влачеше мърляв парцал, който причаше на топка умрели паяци. Не си ли го спомняте? Не, не се извинявайте. Почти никой не забелязва Пит Уекслър — навремето беше безличен юноша (завърши гимназията във Френч Ландинг с успех среден три), чиято безлична младост бе на път да отстъпи място на също тъй безлична средна възраст. Единственото му хоби е от време на време скришом жестоко да щипе мухлясалите старци, които тровят дните му с непрестанно сумтене, безсмислени въпроси и воня на газове и урина. Страдащите от болестта на Алцхаймер са най-гнусни. Случвало се е понякога Пит да гаси цигарите си в мършавите им гърбове и задници. Допадат му сподавените писъци, с които реагират на пронизващата болка от горящото въгленче. Това „невинно“ забавление има двояко въздействие — тях събужда от унеса, а у него поражда задоволство. Някак си му подобрява настроението. Разширява мирогледа му. Пък и на кого ще се оплачат? Господи, ето го и най-гадният от всички — Чарлс Бърнсайд, който тътри крака по коридора на „Маргаритка“. Долната му челюст е провиснала, също и панталонът на пижамата, вследствие на което се разкрива такава гледка към кльощавия му задник, изцапан с нещо кафяво, от която на Пит му се повдига. За бога, шоколадовите петна стигат чак до коленете на дъртия куфалник. Запътил се е към тоалетната, но е твърде късно. Един кафяв кон — условно да го наречем Утринен гръм — вече е изскочил от конюшнята и несъмнено препуска из чаршафите на Бърни.

„Слава на Бога, че не ми влиза в задълженията да ги мия тия кретени — мислено отбелязва Пит и се ухилва, без да изважда цигарата от устата си. — На теб се пада честта, Буч.“

Но в момента на рецепцията срещу клозета за момиченцата и момченцата няма никого. Буч Иъркса ще пропусне знаменателната гледка на оклепания задник на Бърни. Буч явно е излязъл да пуши, макар че Пит сто пъти е обяснявал на тоя идиот, че табелите „ПУШЕНЕТО ЗАБРАНЕНО“ не означават нищо — на Веселяка въобще не му пука кой къде пуши (и къде си гаси цигарите). Поставени са единствено защото старият кафез на куфалници трябва да отговаря на изискванията на някой смотан щатски закон.

Пит се ухилва още по-широко и за миг страшно заприличва на сина си Ъби, бивш приятел на Тайлър Маршал (всъщност тъкмо Ъби Уекслър показа среден пръст на Джак и Хенри тази сутрин). Пит се чуди дали да не излезе да осведоми Буч, че му се е отворила малко работа в стая M18 — включително обитателя, разбира се — или да го остави сам да открие най-новата свинщина на Бърни. На дъртия може да му хрумне да се върне и да размаже гадорията, един вид да сподели радостта. Което би било забавно; от друга страна, на Буч ще му увисне ченето като му съобщи радостната вест, което също…

— Пит!

О, не. Мръсницата го спипа. Макар и хубава, си остава мръсница. Пит не помръдва, питайки се дали оная няма да се чупи, ако не й обърне внимание.

Напразни надежди.

— Пит.

Обръща се. Дами и господа, представяме ви Ребека Вилас — голямото добрутро. Днес е с тънка червена рокличка, можеби в чест на Празника на ягодите, и черни обувки с висок ток в чест на идеалните си крака. За миг си ги представя обвити около тялото си, черните обувки се кръстосват под кръста му като стрелките на часовник, но изведнъж забелязва кашона, който дамата носи. Ясно, намерила му е работа. Пръстенът също не убягва от вниманието му — камъкът сигурно е скъпоценен, на големина е колкото яйце от червеношийка, мътните го взели, но на цвят е доста по-светъл. Не за пръв път той се пита с цената на какво се придобива подобен пръстен.

Ребека потропва с крак и го чака да й се нагледа. Междувременно Чарлс Бърнсайд продължава да се тътри към тоалетната. Като го гледа човек с тия кльощави пищялки и хвърчаща изтъняла косица, ще си каже, че отдавна е забравил да тича. Но ще сгреши. Ужасно ще сгреши.

— Да, госпожице Вилас — най-сетне проговаря Пит.

— В салона, Пит. По-живо. Колко пъти ти е казано да не пушиш в отделенията за пациентите?

Без да му даде възможност да отговори, тя се врътва предизвикателно и тръгва към салона, където днес следобед ще се проведе танцова забава.

Пит въздъхва, подпира на стената дръжката с парцала и поема след Ребека.

Чарлс Бърнсайд остава сам пред вратата на отделение „Маргаритка“. Апатичното му лице се оживява и погледът му става лукав като на див звяр. Сякаш изведнъж се подмладява. Преобразява се до неузнаваемост — от жив труп се превръща в Карл Биърстоун, който навремето в Чикаго изтрепваше дечицата с нечовешка жестокост.

Но това не е само Карл… в очите му искри нещо друго. Нещо нечовешко.

Той… то… се хили.

На бюрото на рецепцията са струпани купчина листове, затиснати с кръгъл камък с големината на кафеена чашка. Върху него с черни буквички е написано: „ЛЮБИМЕЦЪТ НА БУЧ“.

Бърни грабва „Любимецът на Буч“ и се втурва в мъжката тоалетна, като продължава да се хили.

Масите в салона са изместени до стените и са застлани с червени хартиени покривки. Пит ще закачи и червени лампички (на батерии, разбира се — надали е много разумно да се запалват свещи). Стените са накичени с грамадни картонени ягоди — някои доста оръфани, тъй като ги слагат и свалят всеки юли, откакто Хърбърт Макстън основа пансиона във веселите времена на суинга в края на шейсетте години. Подът, застлан с линолеум, изглежда някак гол и празен.

Следобеда мухлясалите старци, които все още се държат на краката си и имат желание за танци, ще се кълчат под звуците на великите бигбенди от трийсетте и четирийсетте години, като се вкопчват един в друг на бавните парчета и подмокряйки се от вълнение на джитърбъгите11. (Преди три години един дядка на име Ървинг Кристи дори получи лек сърдечен пристъп, след като изпълни изключително сложен „линди хоп“12 под звуците на „Не сядай под ябълката с друг освен с мен“13.) О, да, Празникът на ягодите е адски вълнуващ.

Ребека е избутала в средата на салона три големи маси и ги е застлала с бяло сукно — отгоре ще поставят пулта на Симфоничния Стан. В ъгъла стърчи лъскав никелиран микрофон — истинска антика от трийсетте години в „Котън Клъб“14. Микрофонът е едно от съкровищата на Хенри Лейдън. Пристигна още вчера, опакован в онзи продълговат кашон до стената. На подиума под гредата, украсена с бял и червен креп и картонени ягоди, е изправена стълба. Като я вижда, Пит е обзет от собственическа ревност. Значи Ребека Вилас е влизала в килера му. Каква нахална мръсница! Само да е посмяла да пипне тревата направо ще й…

Сумтейки, младата особа оставя кашона на подиума и се изправя. Отмята копринена кестенява къдрица от пламналата си страна. Още няма десет часът, но се очертава типичен уисконсински горещник. В подобни случаи Джордж Ратбън съветва населението да се екипира с бельо с климатик и двойна доза дезодорант.

— Не вярвах, че ще дойдеш, добри ми юначе — заявява Ребека със силен ирландски акцент.

— Ами ей ме, на! — сърдито се сопва Пит. — Като гледам, нямаш нужда от мен. — След кратко мълчание добавя, имитирайки ирландския й акцент: — Като гледам, и без мене те бива. — В неговите представи това е проява на голяма духовитост. Застава до подиума и надниква в кашона, обозначен — както и продълговатият кашон за микрофона — с печат „СОБСТВЕНОСТ НА ХЕНРИ ЛЕЙДЪН“. Вътре е скрит малък прожектор с намотай около стойката електрически кабел и специални приставки за светлинни ефекти, чрез които залата ще бъде озарена в меки отблясъци с цвета на захарни пръчки и захаросани ягоди.

— Какви са тия тъпотии? — мръщи се Пит.

Ребека го дарява с ослепителна усмивка и в очите й припламват опасни искрици. Посланието е ясно дори за тъпак като Пит: „Търпението ми се изчерпва, мой човек. Внимавай да не го отнесеш.“

— Сценично осветление. О-С-В-Е-Т-Л-Е-Н-И-Е. Ще виси на онази кука горе. К-У-К-А. Водещият настоява да го сложим. Казва, че му създавало настроение. Н-А-С-Т-Р…

— Какво стана с Уини Ериксън? — мърмори Пит. — Уини не влачеше такива кретенщини. Два часа въртеше проклетите плочи и надигаше джобната манерка, после мирно и кротко си хващаше пътя.

— Премести се — с безразличие отвръща Ребека. — Замина за Расин.

— Ъ-ъ… — Пит се взира в гредата, украсена с набран креп. — Не виждам кука, госпожице Вилас.

— Исусе Христе! — въздиша младата дама и се покатерва на стълбата. — Ето я. Да не си сляп?

Пит, който със сигурност не е сляп, в този миг изпитва дълбока благодарност за доброто си зрение. Пред очите му се разкрива фантастична гледка към краката й чак до фината алена пяна на дантелените й гащички и плавните извивки в горния край на бедрата й, напрегнати от усилието да стои изправена на петата стъпенка.

Ребека навежда глава, забелязва как той я зяпа с отворена уста и проследява погледа му. Изражението й се посмекчава. Както мъдро отбелязваше майка й, за едните женски гащи някои мъже са готови да станат за посмешище.

— Пит. Събуди се, Пит.

— А? — Зяпа я глуповато, а на долната му устна блести слюнка.

— По бельото ми няма куки, в което съм абсолютно сигурна, кахто в много малко неща в живота. Но ако благоволиш да погледнеш малко по-нагоре… към ръката, вместо към задника ми…

Отмества глава и замаяният му поглед попада върху аления й нокът (в чест на празника Ребека е съвършена ягодова визия във всяко отношение), нервно потрепващ по завитото метално парче, което лъщи сред диплите на крепа като рибарска кукичка.

— Кука — неуморно повтаря Ребека. — Слагаш розовите приставки на прожектора, окачваш прожектора на куката. Салонът се осветява в меки розови отблясъци, съгласно изричните инструкции на дисководещия. Разбра ли, kemo sabe15?

— Н-да-а…

— Тогава би ли го вдигнал, ако ми позволиш така да се изразя?

Тя слиза от стълбата, заключавайки, че Пит Уекслър доста — тъчно се е насладил на прелестите й в замяна на простата задача, която трябва да изпълни. Чистачът, който вече е имал една ерекция, изважда от кашона розовия прожектор на Симфоничния Стан и се подготвя за втора. Покатерва се на стълбата и слабините му се изпречват точно пред лицето на Ребека Вилас. Като забелязва характерната подутина, младата жена прехапва устни, за да не се засмее. Мъжете са пълни глупаци. Някои са много сладки, но въпреки всичко си остават глупаци. Само дето някои глупаци могат да предложат на една дама скъпи пръстени, пътешествия и вечери в нощните заведения в Милуоки, а други — не.

Най-многото, на което са способни някои глупаци, е да монтират скапаните прожектори.

— Момчета, чакайте ме! — вика Тай Маршал. — Ъби! Рони! Ти Джей! Чакайте ме!

Ъби Уекслър (който действително прилича на Слъго, не особено схватливият приятел на Нанси16) подхвърля през рамо:

— Ти ни настигни, мотльо такъв!

— А-ха! — пискливо приглася Рони Мецгър. — Ти ни настигни, лотмьо такъв! — Рони, комуто предстоят многобройни посещения при логопед, поглежда назад и едва не се блъсва в автоматичния брояч на паркинга, но в последния момент успява да го избегне. После тримата хукват да бягат, заемайки целия тротоар (ако насреща им се случи пешеходец, Бог да му е на помощ), а тройната им сянка препуска по петите им.

Тайлър се колебае дали да напрегне последни сили да ги настигне, но решава, че е твърде изморен. Родителите му го уверяват, че след време несъмнено ще настигне другите, просто е дребен за възрастта си, но хлапакът се съмнява. Опасенията му относно Ъби, Рони и Ти Джей също се задълбочават. Дали наистина си струва да се мери с тях? (Ако Джуди Маршал бе посветена в тези опасения, би посрещнала новината с бурни аплодисменти — и без друго вече две години се пита кога най-сетне на будния й разсъдлив син ще му омръзне да върви по петите на тия лекета… или както тя ги окачествява — „безнадеждни неудачници“.)

— Проклятие! — безутешно възкликва Тай — научи тази безобидна ругатня от повторението на минисериала „Десетото кралство“17 по канапа за научнопопулярни Филми — и слиза от велосипеда. И без друго няма смисъл да бърза, защото отлично знае къде ще ги намери — пият фрапе „Слърпи“ и разменят картички за „Маджик“18 на паркинга на денонощния супермаркет „Севън-Илевън“. У приятелите му го смущава и друго. Напоследък много-много не се интересуват от колекционирането на бейзболни картички. Ъби, Рони и Ти Джей пет пари не дават за „Кардинале“, „Индиънс“, „Ред Сокс“ и „Пиячите“. Ъби дори се изцепи и заяви, че бейзболът бил педалски спорт — коментар, който Тай намира по-скоро глупав (и едва ли не жалък), отколкото безобразен.

Бавно бута велосипеда по тротоара и дишането му постепенно се успокоява. Стига кръстовището на Чейс с Куин Стрийт. Ъби я нарича Куиър19 Стрийт. Естествено. Нищо ново. Не се ли корени проблемът именно тук? Тайлър е момче, което обича новите неща, изненадите, а Ъби Уекслър — не. Като доказателство за съществуването на подобна взаимовръзка по-рано тази сутрин реагираха по абсолютно противоположен начин на музиката, носеща се от пикапа.

Тайлър спира на ъгъла и оглежда Куин Стрийт, от двете страни на която се издигат бухлати плетове. Отдясно иззад храсталаците надничат червените покриви на някакви постройки, в които се помещава старческият дом. На главния вход е закачена обява. Обзет от любопитство, Тайлър яхва велосипеда и бавно се насочва към стъкления портал да я разгледа по-отблизо. Най-дългите клони на живите плетове гальовно шумолят по вилките на велосипеда.

Обявата се оказва огромна ягода, под която е написано:

„ДНЕС Е ПРАЗНИКЪТ НА ЯГОДИТЕ!!!“. „Какъв ли е този празник на ягодите? — пита се Тайлър Маршал. — Сигурно е някакво специално празненство само за пенсионери.“ Отговорът на този въпрос не го вълнува особено. Размишлява над него няколко секунди и обръща велосипеда.

Продължавайки да се хили и без да изпуска „Любимецът на Буч“, Чарлс Бърнсайд влиза в мъжката тоалетна в „Маргаритка“. Вдясно са монтирани цяла редица мивки, над които са окачени метални огледала като в долнопробните кръчми и барове. От едно го посреща собствената му ухилена физиономия. В крайното огледало до прозореца обаче се отразява образът на момченце с фланелка на отбора на Милуоки Бруърс. То е спряло пред входа и без да слиза от велосипеда си, чете обявата за Празника на ягодите.

На Бърни му потичат лигите. Дори не прави опит да се прикрие. Досущ като на вълка от приказките лигите му се проточват по увисналата морава устна, в ъгълчетата се събира пенеста слюнка и се стича по брадичката му като сапунена пяна Бърни разсеяно я обира с опакото на възлестата си длан и я отърсва на пода, без да откъсва поглед от огледалото. Това момченце не е като бедните изгубени дечица, които това чудовище обича да причаква — Тай Маршал е роден и израснал във Френч Ландинг и отлично знае къде се намира — но би могъл да стане едно от тях. Много лесно може да се загуби и да се озове в една определена стая. По-точно килия. Или да се влачи с разкървавени крачета към странен, непознат хоризонт.

Особено ако Бърни постигне своето. Налага се да действа бързо, но както вече стана дума, при необходимост Чарлс Бърнсайд може да се движи изненадващо бързо.

— Горг — обръща се към огледалото. Изрича безсмислената дума със съвършено ясен акцент на кореняк от Средния Запад. — Ела, Горг.

Без да се бави — много добре знае какво ще последва — Бърни се обръща към четирите тоалетни кабини. Влиза във втората отляво и хлопва вратата.

Тайлър тъкмо яхва велосипеда, когато плетът прошумолява недалеч от входната врата с обявата за празника. От храсталака изхвръква грамаден черен гарван и каца на тротоара. Пронизва малкия с умните си очички, сетне, както си стои на широко разкрачените си крачета, току отваря човка и изтърсва.

— Горг!

Тайлър се взира в птицата и плахо се подсмихва, питайки се дали не му се е причуло, но е готов да изпадне във възторг (както всяко десетгодишно хлапе винаги е готов да повярва в невероятното).

— Какво? Каза ли нещо? Гарванът плясва с лъскавите си криле и кокетно накланя глава, при което става почти красив. — Горг! Тай!

Момченцето се разсмива. Неговото име! Гарванът изрече неговото име!

Слиза от велосипеда, подпира го на стойката и пристъпва две-три крачки към птицата. За беда в този миг мисълта за злата участ на Ейми Сейнт Пиер и Джони Ъркнам е много далеч от съзнанието му.

Сигурен е, че птицата ще се подплаши, но вместо да отлети, тя прехвръква към мрачината сред бухлатите храсталаци.

— Моето име ли каза?

— Горг! Тай! Абала!

За миг усмивката на малчугана помръква. Последната дума му се струва позната, но макар и съвсем бегли, асоциациите не са особено приятни. Кой знае защо се сеща за майка си. После гарванът повтаря името му — действително произнася „Тай“.

Със следващата крачка Тай се приближава към черната птица и се отдалечава още повече от Куин Стрийт. Птицата на свой ред се присламчва към плета. На улицата няма жива душа — тази част от Френч Ландинг мечтателно се припича на утринното слънце. Тай пристъпва към своята гибел и световете потреперват.

Ъби, Рони и Ти Джей наперено излизат от „Севън-Илевън“, където арабеската зад тезгяха току-що им сервира боровинково „Слърпи“ („арабеска“ е пример за една от многото презрителни думи, които Ъби усвоява от баща си). Сдобили са се и с по два чисто нови пакета карти за „Маджик“. Ъби, чийто устни вече са боядисани в мораво, се обръща към Ти Джей:

— Върни се да извикаш мотльото.

— Защо пък аз? — дръпва се Ти Джей.

— Защото Рони купи картите, глупако. Хайде, дай малко газ.

— За какво ни е притрябвал, Ъби? — недоумява и Рони, който, небрежно облегнат на стойката за велосипеди, лакомо нагъва подсладените късчета лед.

— Защото аз така казвам — надуто отвръща Ъби. Истината е, че в петък Тайлър Маршал има пари. Всъщност разполага с пари почти всеки ден. Техните са въшливи с мангизи. По тази причина у Ъби, който расте под грижите (ако въобще можем да ги наречем така) на самотен баща, работещ като чистач, вече се заражда смътна омраза към Тайлър — скоро ще започне да го унижава, не след дълго ще последват и първите побои. Но засега единствената му цел е с приятелите му да се сдобият с трето тесте карти, за да ги разменят, фактът, че Тайлър ще се изръси, макар да не харесва играта „Маджик“, още повече ще услади придобивката.

Най-напред обаче трябва да докарат малкия мотльо тук. Или малкия „лотмьо“, както го нарича Рони със сбърканата уста. Тази дума допада на Ъби и смята да я използва редовно. „Лотмьо“. Такава хубава дума. Подиграва се едновременно на Тай и на Рони. Две за цената на едно.

— Хайде, Ти Джей. Искаш ли да ти лепна една запалка?

Не иска. Запалките на Ъби Уекслър причиняват зверска болка. Ти Джей театрално въздъхва, изважда велосипеда си от стоянката, яхва го и бавно се спуска назад по хълма, като държи кормилото с една ръка, а в другата стиска плодовото „Слърпи“. Сигурно ще срещне Тай всеки момент — малкият е слязъл от колелото и го бута, защото е „страшно… адски… уморен“, но мотльото въобще не е на Чейс Стрийт… Какво става?

Ти Джей натиска педалите.

Отново сме в мъжката тоалетна, този път пред кабинките. Втората врата отляво е затворена. Останалите три се полюшват на пантите. Изпод затворената врата се подават мръсни пантофи, от които стърчат кокалести глезени с изпъкнали вени.

Проехтява смайващо силен крясък. Гласът е младежки, дрезгав, гладен и гневен. Цялата тоалетна кънти:

— Абала! Абала — дун! Муншун Горг!

Внезапно в казанчетата шурва вода. При това в четирите кабини едновременно. Писоарите на отсрещната стена се задействат. Никелираните дръжки едновременно се спускат и по заоблените порцеланови гърнета рукват силни струи.

Отново извръщаме поглед към кабините и установяваме, че краката — заедно с пантофите — са изчезнали. За пръв път чуваме гласа на всеобщия упадък — напомня на гореща въздишка, на стенание след кошмарен сън в два през нощта.

Гарванът вече подскача досами плета. Продължава да се взира в Тай с лъскавите си, зловещи очички. Хлапето го следва като хипнотизирано и шепне:

— Кажи пак името ми. Кажи го пак и можеш да си вървиш.

— Тай! — услужливо грачи птицата, приплясва с криле и се шмугва под плета. Лъскавият черен силует се смесва със зеленината и след миг изчезва.

— Пресвети гарване! — възкликва Тай. Дава си сметка какво е изтърсил и неуверено се засмива. Истина ли беше? Истина беше, нали?

Навежда се над дупката, където се скри птицата, и тъкмо разсъждава, че ако е паднало някое перо, ще си го вземе за спомен, когато сред кичестите клони се стрелва мършава бяла ръка и го сграбчва за врата. Тайлър надава ужасен писък и изчезва зад плета. Едната му маратонка се закача на късите жилави клони и се изхлузва от крака му. От храстите долита нетърпелив, гърлен крясък, наподобяващ: „Момченце!“. Следва глух удар, все едно някой удря с камък детска главичка. В последвалата тишина отеква само монотонното бръмчене на косачка в далечината, наблизо жужи пчела.

Кръжи над цветята от другата страна на плета, откъм „Макстънс“. Зелената ливада е пуста, край сградата са изнесени маси за Празника на ягодите.

Тайлър Маршал го няма.

Ти Джей Реникър се спуска по инерция до пресечката на Чейс и Куин Стрийт. Разтопеното „Слърпи“ се стича като мастиленосиня ивица по китката му, но той въобще не забелязва. Насред Куин Стрийт стърчи велосипедът на Тай, културно подпрян на стойката, но от малкия няма и следа. Обзет от лоши предчувствия, Ти Джей бавно приближава. По едно време забелязва, че фрапето е станало на лепкав сироп и картонената чаша е подгизнала. Хвърля я в канавката, Това несъмнено е колелото на Тай. Не може да сбърка червения велосипед „Шуин“ с извитото кормило и зелената ваденка на „Милуоки Бруърс“ на рамката. А отстрани… Край плета, очертаващ границата между света на старите хора и света на обикновените хора, т.е. на истинските хора, момчето забелязва самотна маратонка „Рийбок“. Тротоарът е обсипан с лъскави зелени листа. От обувката стърчи птиче перо.

Хлапакът зяпва от изумление. Не е схватлив като Тайлър, но реотаните в мозъчната му кутия загряват малко по-бързо от тези на Ъби Уекслър и лесно може да си представи как някой дръпва Тайлър в храсталака, а велосипедът остава на улицата… заедно с маратонката… захвърлена на една страна…

— Тай? Да не се бъзикаш? Ако се бъзикаш, престани веднага. Иначе ще кажа на Ъби да ти удари най-гадната запалка на света.

Отговор няма. Ти Джей е сигурен, че Тай не се шегува.

В главата му като рояк пчели зажужават мисли за Ейми Сейнт Пиер и Джони Ъркнам. Иззад плета долитат (или поне така му се струва) крадливи стъпки — Рибаря е приключил с вечерята и сега се връща за десерта!

Ти Джей се опитва да изкрещи. Не успява — гърлото му се е свило като иглено ухо. Привежда се над кормилото и натиска педалите. Засилва се от тротоара и скача на уличното платно, стараейки се да избяга възможно най-бързо от страховития плет. Предната гума попада в останките от фрапето. Приведен като състезател от Гран При, Ти Джей с всички сили върти педалите, оставяйки след себе си лъскава тъмна диря като от кръв. Наблизо грачи гарван… звукът напомня на ироничен смях.

Робин Худ Лейн № 16: вече сме били тук, както е казала танцьорката на архиепископа. Надничаме през кухненския прозорец и виждаме Джуди Маршал, която спи в люлеещия се стол в ъгъла. На скута й лежи разтворена книга — романът от Джон Гришам, който забелязахме на нощното й шкафче. На пода е оставена чаша с изстинало кафе. Джуди прочете десет страници и задряма. Вината не е в разказваческите умения на господин Гришам — цяла нощ тя не мигна, при това не за пръв път. От два месеца спи най-много по два часа на нощ. Фред знае, че с жена му става нещо, но въобще не подозира сериозността на проблема. В противен случай щеше много да се изплаши. Бог да му е на помощ, защото скоро ще придобие съвсем ясна представа за психическото състояние на съпругата си.

Джуди пресипнало стене и мята глава. Отново започва да бълнува онези странни думи. Бръщолеви несвързано, но успяваме да различим „абала“ и „горг“.

Изведнъж се облещва. Тъмносините й очи сияят под утринните слънчеви лъчи, в които танцуват златисти прашинки.

— Тай! — писва Джуди, конвулсивно приритва и се сепва. Поглежда часовника над печката. Часът е девет и двайсет и всичко изглежда странно изопачено, както след непробуден, но неспо-коен или краткотраен сън. Все едно е повлякла със себе си останки от жалък, не точно кошмарен, но доста неприятен сън, който се проточва в действителността като слузеста плацента: присъниха й се мъже с невидими лица под ниско нахлупените Филцови шапки, гигантски стъпала и огромни обувки с големи бомбета като в комикса на Р. Кръм20, които препускат сред някакъв град — Милуоки? Чикаго? — на фона на крещящо оранжево небе. Сънят имаше музикално оформление — „Кинг Портър Стомп21“ в изпълнение на оркестъра на Бени Гудман22; парчето, което баща й пускаше винаги когато му докривееше — и бе пропит с кошмарна смесица от ужас и скръб, сякаш се е случило нещо непоправимо, но най-лошото тепърва предстои.

Джуди не изпитва и следа от облекчението, което обикновено те изпълва след лош сън и което помнеше от времето, когато беше по-млада и… и…

— И нормална — завършва с пресипнал, сънен глас. — „Кинг Портър Стомп“. Ти да видиш.

Тази мелодия винаги й напомня на едновремешните анимационни Филмчета, в които мишки с бели ръкавици търчат наляво-надясно, шмугват се и изскачат от мишите си дупки с главозамайваща, трескава бързина. Веднъж, като танцуваше с баща си на това парче, усети допира на нещо твърдо в панталоните му. Оттогава се стараеше да стои настрана, като го чуеше да пуска тази плоча.

— Престани — заповядва си със същия дрезгав глас. Струва й се, че грачи като гарван, което я подсеща, че в съня имаше гарван. Естествено, че имаше. Гарванът Горг.

— „Горг“ означава смърт — заявява и неволно облизва пресъхналата си горна устна. Всъщност езикът й се стрелва чак до носа и облизва ноздрите — върхът му е топъл и влажен, действа и успокояващо. — Там Горг означава смърт. Там в… „Другото място“ са думите, които не изрича. Не успява да ги произнесе, тъй като погледът й попада върху новопоявил се предмет върху кухненската маса — кутия от ракита. Отвътре долита тихо, сънено бръмчене.

Стомахът й тревожно се свива; струва й се, че червата й се разхлабват. Знае точното наименование на този предмет — рибарско кошче.

Напоследък във Френч Ландинг се навърта един рибар. Лош рибар.

— Тай? — провиква се тя, но, разбира се, не получава отговор. Вкъщи няма никого. Фред е на работа, синът им със сигурност е излязъл да играе. Преваля юли, лятната ваканция вече е в разгара си, Тай скитори из градчето, отдаден на всички онези занимания, които са описани в романите на Рей Бредбъри и Огъст Дърлът23 и на които се посвещават малките момчета през дългите летни дни. Не е сам — нали обеща на Фред, че няма да се отделя от приятелите си, докато полицията залови Рибаря, най-малко дотогава, а и Джуди го накара да й обещае същото. Тя не одобрява много малкия Уекслър (нито пък Мецгър и Реникър), но стига синът й да не е сам, е готова да се примири с приятелите му. Докато е в тяхната компания, едва ли ще обогати общата си култура, но поне…

— Поне е в безопасност — грачи тя с дрезгав глас като гарванът Горг. Но кутията, която междувременно се е появила на кухненската маса, говори за противното и сякаш напълно отрича съществуването на каквато и да било безопасност. Откъде се е взела? И какво е онова, бялото, отгоре?

— Бележка — промърморва тя и се изправя. Като насън изминава няколкото крачки до масата. Върху кошчето е оставен сгънат на две лист хартия с надпис: „За Джуди Синеочката“. Така я наричаше един младеж, с когото излизаше в колежа малко преди да се запознае с Фред. Няколко пъти го помоли да престане — прозвището й се струваше глупаво и я дразнеше — но тъй като той все забравяше (сигурно нарочно), го заряза, без много-много да му мисли. Откъде се е взела тази глупост, дето сякаш й се подиграва?

Джуди пуска чешмата, подлага шепа под студената струя и отпива, без да откъсва поглед от бележката. Върху хартията пръсват няколко капки и буквите моментално се размиват. Да не би текстът да е написан с автоматична писалка? Колко старомодно! Кой използва мастило в наши дни? — Това са мухи. — Водата я освежи и гласът й се поизглади, но продължава да я тревожи странното усещане, че още грачи като гарвана Горг. — Знаеш, че така бръмчат мухи.

Вземи бележката. Не искам. Да, но ТРЯБВА да я вземеш! Веднага я вземи! Какво стана с прословутата ти ХРАБРОСТ, страхливка такава? Уместен въпрос. Дяволски уместен въпрос. Езикът на Джуди се стрелва нагоре и облизва горната устна и юздичката под носа. Взима бележката и я разгъва:

Нервните окончания на пръстите, китките и ръцете на Джуди Маршал блокират. Лицето й побелява и сините вени изпъкват на бледите й страни. Цяло чудо е, че не припада. Бележката се изплъзва от пръстите й и плавно каца на пода. Джуди закрещява името на сина си и отваря рибарското кошче.

Плетената кутия съдържа лъскави алени черва, намотани на кълбо, спаружени бели дробове и голям колкото юмрук кръгъл мускул — детско сърчице. Приложен е тъмновиолетов черен дроб… и един бъбрек. По окървавените вътрешности са полепнали мухи и целият свят е горг, горг, горг.

В слънчевия уют на притихналата кухня Джуди Маршал започва да вие — дивият вик на лудостта, която най-сетне е разкъсала крехката си клетка, най-сетне е на свобода.

Буч Йъркса възнамеряваше да изпуши само една цигара — на Празника на ягодите винаги се отваря много работа (макар че за разлика от Пит Уекслър добросърдечният Буч не мрази толкова този измислен празник). Навън обаче срещна Петра Инглиш — санитарка от „Райско цвете“, заприказваха се за мотоциклети и неусетно отлетяха двайсет минути.

Извинява се на Петра, че трябва да се прибира, колежката му пожелава да се усмихва повече и да не задълбава в неприятностите, влиза вътре и се натъква на доста неприятна изненада. Виж ти — на рецепцията стои Чарлс Бърнсайд с ръка върху камъка, който Буч използва като преспапие. (Синът му го измайстори по време на летния лагер миналата година — във всеки случай изрисува надписа — и Буч страшно го харесва). Не таи лоши чувства към обитателите на пансиона — ако научи за онези номера на Пит Уекслър с цигарата, не само ще докладва на управата, ами ще му хвърли и един хубав пердах, но не обича да пипат личните му вещи. Особено тоя тип, който е изключително неприятен, когато малкото му разсъдък е налице. Както е в случая. Познава се по очите му. Истинският Чарлс Бърнсайд е излязъл на чист въздух, може би в чест на Празника на ягодите!

Като си говорим за ягоди, Бърни явно вече ги е опитал. По устните и в бръчките край устата му се забелязват следи от нещо червено.

Те не са толкова фатални. По краката и задните части на Бърни се виждат и други петна. Кафяви.

— Чарлс, би ли си махнал ръката от онова?

— От кое? — След кратък размисъл добавя: — Нищожество. На Буч му се струва, че думата „любимец“ ще прозвучи нелепо, и уточнява:

— От преспапието ми.

Дъртият откачалник поглежда камъка, който току-що е поставил на мястото му (като излезе от тоалетната кабинка, преспапието беше изцапано с кръв и косми, но нали мивките са поставени именно затова). Отдръпва ръка, без да помръдва от мястото си и нагло заявява:

— Почисти ме, шефе. Нааках се.

— Виждам. Но първо кажи дали си изцапал и в кухнята. Знам, че си ходил там, тъй че не ме лъжи.

— Измих си ръцете — уточнява Бърни и протяга длани. Пръстите му са възлести, но розови и чисти. Дори ноктите са чисти. Личи си, че си е мил ръцете. — Скапаняк.

— Ела с мен в тоалетната. Скапаното нищожество ще те почисти.

Бърни сумти, но не се опъва.

— Готов ли си за танците? — интересува се Буч, само за да каже нещо. — Излъска ли си официалните обувки?

Бърни, който е пълнен с изненади, когато е в час, се усмихна и разкрива пожълтелите си зъби. И те са изцапани с червено.

— Ще прасна един рок.

Макар да не се издава, Ъби слуша с растящо безпокойство разказа на Ти Джей за изоставения велосипед и маратонката на Тайлър Маршал. За разлика от Рони, на чието лице е изписана огромна тревога. — И сега какво ще правим, Ъби? — завършва Ти Джей. Докато караше нагоре по хълма се беше задъхал, но вече диша равномерно.

— Как така какво ще правим? Същото, каквото преди — ще се вървим по улицата, ще потърсим шишета за вторични суровини После ще отскочим до парка да разменяме карти.

— Но… ами ако…

— Затваряй си плювалника — срязва го Ъби. Досеща се какво се кани да каже Ти Джей, но не иска да го чува. Баща му често повтаря, че е на нещастие, ако си хвърлиш шапката на леглото, затова Ъби никога не го прави. Камо ли да изрече на глас името на някакъв психопат-убиец.

Само че оня идиот Рони Мецгър го казва… в известен смисъл:

— Ъби, ами ако е бил Бираря? Ами ако Тай е отвлечен от…

— Млъквай, мамка ти! — крясва Ъби и размахва юмрук.

В същия миг от „Севън-Илевън“ изскача продавачът с чалмата, досущ като човече на пружина в кутийка.

— Не искам чува такива приказки! — крещи той. — Изчезва да говорите мръсотии на друго място! Иначе викам полиция!

Ъби и без друго тъкмо потегля, повеждайки групата възможно най-далеч от Куиър Стрийт (мърморейки под нос: „К’во искаш, бе, негро?“ — друга очарователна дума, която е научил от баща си). На следващата пресечка спира и се обръща се към Другите двама, като се изпъчва и вирва брадичка:

— Тръгна си преди половин час. — А? — слисва се Ти Джей.

— Кой? Какво? — вълнува се и Рони.

— Тай Маршал. Ако някой пита, Тай си тръгна самичък преди половин час. Като бяхме при… ъ-ъ… — Опитва се да си спомни какво е правил преди половин час, но му е много трудно, понеже няма много опит в мисловните упражнения.

— Като разглеждахме витрината на „Шмитс Олсортс“ ли? — плахо предлага Ти Джей с надеждата, че Ъби няма да го накаже с някоя свирепа запалка за тази дързост.

Приятелят му поглежда неразбиращо, после се усмихва. Ти Джей си отдъхва. Рони Мецгър продължава да недоумява. С бейзболна бухалка в ръка или на хокейното игрище Рони е исТИНСКИ принц. През по-голямата част от останалото време е като риба на сухо.

— Точно така — доволно кимва той. — Зяпахме витрината на Шмит, после мина оня пикап, дето дънеше гадния пънк, после Тай каза, че си тръгва.

— Каза ли къде отива?

Ъби не е гений, но притежава онова свойство, което може да се нарече „природна интелигентност“. Инстинктивно се досеща, че добрата лъжа е кратката лъжа — така вероятността да те хванат в противоречие намалява:

— Не ни каза. Просто заяви, че си тръгва.

— Ама той не си тръгна — намесва се Рони. — Просто изостана, защото е… — Рони се подготвя да изрече думата и този път успява: — Мотльо.

— Това го забрави — отвръща Ъби. — Ами ако… ами ако онзи тип го е отвлякъл, тъпако? Да не искаш хората да кажат, че е станало, защото не е могъл да ни настигне? Че оня го е убил или нещо такова, защото сме го изоставили? Да не искаш да кажат, че ние сме виновни?

— Стига, бе! Да не смяташ, че Бираря… Рибаря наистина е отвлякъл Тай?

— Не знам и не ме интересува, но нямам нищо против, дето мотльото се махна. И без друго вече ми лазеше по нервите.

— О! — Рони съумява да си придаде едновременно безразличен и доволен вид. „Какъв тъпак — чуди се Ъби. — Тоя е абсолютен и кръгъл тъпак.“ Ако не вярвате, спомнете си факта, че Рони, който е як като добиче, се оставя Ъби да му прави запалки, колкото си пожелае. Някой ден Рони може би ще проумее, че не е нужно да търпи всичко това, и тогава сигурно ще зачука Ъби в земята като колче за палатка, но малкият Уекслър не се безпокои особено — да мисли за бъдещето му е още по-несвойствено, отколкото да се връща в миналото.

— Рони.

— Какво?

— Къде бяхме, когато Тайлър си тръгна?

— Ъ-ъ… при „Шмитс Олсортс“?

— Правилно. И къде отиде?

— Не каза.

Ъби се уверява, че Рони е на път безрезервно да приеме лъ — жата, и отново доволно кимва. Обръща се към Ти Джей:

— Ти загря ли?

— Да.

— Тогава да ни няма.

Яхват велосипедите и натискат педалите. Като се спускат по улицата с дърветата, тъпакът се откъсва напред, но в момента Ъби няма нищо против. Без да спира, завърта кормилото, доближавайки се до Ти Джей, и пита:

— Видя ли нещо друго? Наоколо имаше ли някой?

Ти Джей клати глава: — Само колелото и маратонката. — Млъква, сякаш се мъчи да си спомни нещо, и добавя: — По земята бяха нападали листа. От храстите. Май че имаше и едно перо. Едно такова черно, май от гарван.

Ъби не се интересува от подробностите. Терзае го въпросът, дали тази сутрин Рибаря наистина е бил на прага на неговия живот и е отвлякъл един от неговите приятели. Кръвожадното в него ликува и доволно потрива ръце при мисълта, че някое мрачно, безлико чудовище е отвлякло Тайлър Маршал, който вече започваше да му писва, и го е излапало за обяд. Детинската страна обаче изпитва ужас от страшния караконджул (ще бъде в нейна власт довечера, когато неспокойно ще се върти в леглото и ще му се струва, че сенките добиват мрачни очертания и се прокрадват до леглото му). Не бива да забравяме и другата страна на характера му — да действа като човек, прекалено възрастен за годините си, благодарение на която интуитивно предприе незабавни мерки да избяга от отговорност, ако изчезването на Тайлър Маршал се превърне в така наречения „гъзобрък“ — друга любима думичка на баща му.

Но също като Дейл Гилбъртсън и Фред Маршал той е изпълнен с изначално неверие. Не може да допусне, че Тайлър е сполетян от нещо фатално въпреки случилото се с Ейми Сейнт Пиер и Джони Ъркнам, чиито разчленени останки били окачени на вериги в стар кокошарник. Научил е подробностите от вечерните новини, следователно те са измислици от Страната на телевизията. Не познава нито Ейми, нито Джони, тоест смъртта им е недействителна като на измислените хора във Филмите и по телевизията. Тай е друго нещо. Допреди малко бяха заедно и в съзнанието на Ъби това е равнозначно на безсмъртие. Най-малкото би трябвало да е равнозначно. Щом Рибаря може да похити Тай, значи може да нападне всяко дете, включително него самия. Истината е, че в най-дълбокото и наитайното кътче на съзнанието си, откъдето струи увереността, че на планетата Ъби всичко е наред, той отрича съществуването на Рибаря и деянията му.

— Ъби, мислиш ли, че… — започва Ти Джей.

— Тц. Все ще се появи отнякъде. Хайде в парка. После ще събираме бутилки и бирени кутии.

Фред Маршал е оставил спортното сако и вратовръзката в канцеларията си; запретнал е ръкави и помага на Род Тисбъри да разопакова чисто нов култиватор „Хайлър“. Първата пратка от новия модел — истинска прелест.

— От двайсет години чакам да се появи такава машинка — радва се Род. Умело подпъхва плоския край на лоста под горната стена на големия сандък и страничната плоскост изтрополява на циментовия под в служебния сервиз. Род е главният механик на „Голтсис“ и сервизът е неговото царство. — Идеално е както за малката ферма, така и за градски парк. Ако до есенес не продадеш поне десет, значи не си гледаш съвестно работата.

— Ще продам двайсет до края на август — съвършено уверено отвръща Фред. Тревогите му временно са изместени на заден план от тази прекрасна зелена машина, която извършва сто пъти повече функции от обикновения култиватор и е оборудвана с доста „секси“ приставки, които се монтират и свалят с лекота като хастар на шлифер. Няма търпение да я включи и да се заслуша в бръмченето на мотора. Има двуцилиндров двигател и е голяма сладурана.

— Фред?

Той нетърпеливо вдига поглед. Безпокои го Айна Гейтскил, която изпълнява функциите на рецепционистка и секретарка на Тед Голтс.

— Какво?

— Търсят те на първа линия. — Сочи мигащия апарат на отсрещната стена на гаража, в който развинтват болтовете на един стар трактор.

— Помоли ги да оставят съобщение. Искам да помогна на Род да монтира акумулатора на тоя малък звяр, после…

— Май е по-добре да се обадиш. Търси те някаква жена на име Инид Първис. Казва, че сте съседи.

Отначало той я гледа с недоумение, но изведнъж му идва на помощ умението на добрия продавач автоматично да запомня имена. Инид Първис — съпругата на Дийк. Живеят на ъгъла на Робин Худ и Мариан. Тази сутрин срещна Дийк и си махнаха за поздрав.

Изведнъж забелязва, че очите на Айна са се окръглили като палачинки, а голямата й уста е придобила размерите на главичка на топлийка. Изглежда разтревожена.

— Какво има? Айна, какво става?

— Не зная. — С неохота добавя: — Нещо с жена ти.

— Я по-добре се обади, шефе — намесва се Род, но Фред вече тича по омазнения с грес под към телефонния апарат отсреща.

Излита от служебния паркинг с рев и свистене на гуми като някой тинейджър и стига у дома за десет минути. Най-много се изплаши от спокойния, внимателен тон на Инид Първис, която полагаше огромни старания да прикрие тревогата си.

Като разхождала Потси покрай дома на семейство Маршал, чула Джуди да пищи. Не веднъж, а два пъти. Разбира се, Инид, Бог да я благослови, постъпила като добра съседка — доближила се до входната врата, потропала, повдигнала капачето на прореза за пощата и извикала. Ако не последвал отговор, щяла да позвъни в полицията. Дори нямало да се прибира — щяла да отскочи до семейство Плотски отсреща. Но…

— Всичко е наред — извикала Джуди и се разсмяла. Смехът й бил креслив и накрая преминал в задъхан кикот. Инид се обезпокоила още повече. — Всичко беше сън. Дори Тай беше сън.

— Поряза ли се, миличка? — извикала съседката. — Да не си паднала?

— Нямаше никакво рибарско кошче — отвърнала Джуди. — Или „ножче“, но Инид бе сигурна, че е чула „кошче“. — И това съм го сънувала. — После с голяма неохота трябваше да признае на Фред, че след тези думи жена му се разридала. Плачела толкова безутешно, че дори кучето се разскимтяло.

Съседката извикала през прореза за последен път — искала разрешение да влезе, за да се увери лично, че всичко е наред.

— Махай се! — изкрещяла стопанката. И както плачела, изведнъж се разсмяла — този път гневно и някак налудничаво. — И ти си сън. Целият свят е сън. — След което проечал трясък и се посипали стъкла, сякаш някоя чаша или кана се разбила на пода. Или в стената. — Не извиках полиция, защото ми се стори, че е добре — обяснява Инид (Фред буквално се е залепил за телефонната слушалка и притиска с длан другото си ухо, опитвайки се да заглуши тракането на машинариите; той обича шумотевицата в гаража, но в момента има чувството, че се забива право в мозъка му като хромирани велосипедни спици). — Поне физически. Но Фред… май трябва да отскочиш до вас да провериш как е жена ти.

Всички странности на Джуди в последно време се изреждат в съзнанието на Фред с шеметна бързина. В ушите му отекват думите на Пат Скарда: „Хората казват «еди-кой си откачи», но… психическите нарушения предизвестяват появата си си с определени признаци…“

Той забеляза подобни признаци, нали?

Въпреки това не предприе нищо.

Паркира пред къщата автомобила си — практичен и функционален форд „Експлорър“ — тичешком изкачва стъпалата викайки името на жена си. Отговор няма. Дори след като прекрачва прага (трясва входната врата с такъв замах, че пиринченото капаче на прореза за пощата издрънчава), в къщата цари мъртвешка тишина. Климатикът работи и на Фред му е ужасно студено, което означава, че се е изпотил.

— Джуди? Джуд?

Отново няма отговор. Той се втурва в кухнята, където обикновено я заварва, ако през деня му се наложи да се върне за нещо.

Пустата стая е обляна в светлина. Масата и плотът са празни, домакинските електроуреди блестят, на сушилката за съдове са поставени две наскоро измити чаши за кафе, които отразяват слънчевите лъчи, сякаш намигат. И в ъгъла намига нещо — купчинка натрошени стъкла. Фред забелязва цветен мотив върху едно късче и се досеща, че това е вазата, която стоеше на прозореца.

— Джуди? — Усеща как кръвта пулсира в гърлото и слепоочията му.

Съпругата му не отговаря, но той чува, че е горе. Изведнъж Джуди запява:

— Люлка за мъниче… окачих на клон висок… и ветрецът, щом подухне…

Тази песничка му е добре позната, но вместо да се успокои, настръхва още повече. Джуди я пееше на Тайлър, като беше малък. Това е люлчината му песен. Не я е пяла от години.

Връща се при стълбището и едва сега забелязва какво е пропуснал одеве. Репродукцията на „Светът на Кристина“ от Андрю Уайът24 е свалена от стената и подпряна на радиатора. Тапетът под кукичката е раздран на няколко места, отдолу се вижда гипсовата мазилка на стената. Фред буквално се разтреперва — знае, че това е дело на Джуди, макар че не го разбира интуитивно, дори не и чрез дедукция, а чрез усещане, условно наречно „телепатия на брачните двойки“.

Красивата мелодия се лее от горния етаж, съвършено точно и същевременно кухо:

— … залюлява моя син. Ала клонът, щом се счупи, люлката ще полети…

Фред прескача стъпалата по две наведнъж и вика жена си. В коридора на горния етаж цари страхотна бъркотия. Тук се помещаваше галерията с фотографии от общото им минало: Фред и Джуди пред „Мадисън Шус“ — блусклуб, който посещаваха, когато в „Чоклит Уочбанд“ нямаше нищо интересно; Фред и Джуди танцуват първия си танц на сватбеното тържество пред щастливите погледи на роднините; Джуди в болничното легло, изнурена, но усмихната, притиска до гърдите си вързопче, което всъщност е новороденият Тай; двамата в семейната ферма на семейство Маршал, която Джуди никак не обичаше; други снимки.

Свалила е повечето. Някои е захвърлила на земята — например тази с фермата. Подът е осеян с блещукащи стъкълца. Най-малко на пет места е разкъсала тапетите зад снимките. На мястото на онази в болницата почти не е останал тапет и стената е изцапана със засъхващи петна кръв.

— Джуди! Джуди!

Вратата на Тайлъровата стая е отворена. Фред хуква нагоре по стълбите и завива по коридора. Под мокасините му хрущят стъкла.

— … и ще падне на земята… заедно със моя син.

— Джуди! Джу…

Заковава се на прага, сякаш си е глътнал езика.

Стаята на Тай изглежда като след щателен обиск в детективски Филм. Чекмеджетата на бюрото му са извадени, съдържанието им е разхвърляно из цялата стая. Самото бюро е отместено от стената. Летните дрехи на малчугана са разпилени навсякъде — джинси, фланелки, бельо, бели хавлиени чорапи. През отворената врата на дрешника се виждат празни закачалки. Съпружеската телепатия подсказва на Фред, че жена му е извадила панталоните и ризите на Тай, за да се увери, че зад тях няма нищо. Сакото на единствения му костюм се е закачило накриво на вратата. Плакатите са свалени от стените — Марк Макгуайър е раздран на две. Тук тапетите не са пострадали с изключение на едно място, но то е същинска прелест. Там където висеше рекламният плакат с ирландския замък, стената е почти оголена, виждат се следи от кръв.

Джуди Маршал седи на леглото на сина си. Чаршафите и възглавницата са захвърлени на топка в ъгъла. Самото легло е отместено от стената. Джуди е навела глава. Лицето й не се вижда — косата й го скрива — но голите й крака със златист слънчев загар, които се подават изпод късите панталони, са обсипани с капки кръв.

Пъхнала е длани под коленете си и Фред много се радва че не се виждат. Иска му се максимално да отложи момента, в който ще види нараняванията. Сърцето му лудо блъска в гърдите, нервната му система буквално блокира от свръхдоза адреналин, а в устата си чувства вкус на обгорен фитил.

Съпругата му отново подхваща припева на песенчицата. Фред не издържа.

— Джуди, престани. — Прекосява „минното поле“, което снощи, като дойде да целуне Тай за лека нощ, представляваше сносно разтребена момчешка стая. — Стига, миличка, всичко е наред.

Цяло чудо е, че тя го послушва. Вдига глава и като вижда ужасения поглед в очите й, той остава без дъх. Плаши го не паниката. Погледът й е празен, сякаш нещо в душата й се е скъсало, а отдолу зее черна дупка.

— Тай го няма — простичко казва съпругата му. — Проверих зад всички снимки, навсякъде, където успях… бях сигурна, че е зад тази. Освен ако не е изчезнал завинаги, със сигурност е зад тази…

Сочи мястото, където доскоро висеше плакатът с ирландския замък — четири нокътя на лявата й ръка са частично или изцяло изкъртени. От тази гледка на Фред му призлява. Сякаш е топила пръстите си в червено мастило. „Де да беше така — мисли си нещастният съпруг. — Де да беше.“

— … но тя е чисто и просто картинка. Всички са просто картинки. Вече всичко ми е ясно. — Замлъква, след което се провиква: — Абала! Муншун! Абала-горг! Абала дун!

Езикът й се стрелва нагоре — изглежда невъзможно дълъг, като на картинка от комикс — и оставя влажно петно на носа и. Фред го вижда с очите си, но не може да повярва. Има чувството, че е попаднал във Филм на ужасите, който изведнъж се оказва реалност, и си блъска главата как да постъпи. Какво се прави, когато жената, която обичаш, откачи — най-малкото изгуби връзка с реалността? Как се справя човек с подобна ситуация?

Но той я обича, обича я безпределно още от първата седмица на запознанството им и нито за миг не е съжалявал за избора си; сега се оставя любовта да го води. Сяда до жена си и я прегръща. Сякаш цялото й същество трепери и бучи като трансформатор.

— Обичам те. — Собственият му глас го изненадва. Удивително с какво спокойствие може да излъчва човек, който е обезумял от недоумение и страх. — Много те обичам и всичко ще бъде наред.

Джуди вдига глава и в очите и проблесва нещо. Може би не точно разсъдък (макар че на Фред много да му се иска), но във всеки случай частично разбиране. Знае къде се намира и кой е с нея. Дори е благодарна. Но само след миг лицето й се сгърчва от непоносима мъка и тя се разридава. Самотните, немощни стонове направо го съсипват. Сърцето, съзнанието, нервите му не издържат.

— Тай го няма — прошепва тя. — Горг му хвърли око и абала го отвлече. Абала-дун! — Сълзите се стичат по страните й. Избърсва ги с длан и по страните й остават зловещи кървави следи.

Убеден е, че със сина им всичко е наред (днес не бе имал никакви предчувствия, като изключим оптимистичните прогнози за бъдещите продажби на новия култиватор „Хайлър“), но при вида на кървавите отпечатъци потръпва; истинската причина обаче се корени в думите й: „Тай го няма“. Фред е сигурен, че синът му е с другите момчета — снощи обясни, че цял ден щял да се „размотава“ с Рони, Ти Джей и не особено приятния Уекслър. Беше обещал, че ако не му се ходи с тях, ще се прибере право вкъщи. На пръв поглед покриват всички фронтове, но… майчината интуиция не бива да се пренебрегва. „Е, телевизионните предавания може би малко преувеличават.“ Вдига Джуди на ръце и за пореден път настръхва от ужас, защото открива колко е отслабнала. „Свалила е най-малко десет кила, откак я носих на ръце за последен път. Във всеки случай поне пет. Как е възможно да не съм забелязал?“ Но сам знае отговора. Изцяло е погълнат от работа, наистина, но упо-рито отказва да приеме, че нещо не е наред. На излизане от стаята (ръцете й уморено се сключват на врата му) заключава: „Е, вече се отърсих от това заблуждение.“ Наистина си вярва, въпреки сляпата увереност, че синът му е в пълна безопасност, Пристъпът на буйство е подминал спалнята, за Фред помещението е оазис на здравия разсъдък. Явно и Джуди го усеща, Въздъхва уморено и отпуска ръце. Езикът й отново се показва, но този път едва близва горната устна. Фред се навежда и настанява жена си на леглото. Тя вдига ръце и ги оглежда:

— Май съм се порязала… или съм се издраскала…

— Да. Ще донеса нещо да те превържа.

— Как е…

Сяда до нея. Главата й потъва в пухкавите възглавници и клепачите й натежават. Струва му се, че под удивлението се таи същата онази ужасяваща празнота. Надява се да греши.

— Не помниш ли? — пита внимателно.

— Не… Да не би да съм паднала?

Предпочита да не отговори. Способността му да мисли се възвръща, макар все още да не е в състояние да разсъждава съвсем пълноценно.

— Слънчице, какво е горг? Какво е абала? Човек ли е? — Не… зная… Тай…

— С Тай всичко е наред. — Не…

— Да — упорства Фред. Може би се обръща към двамата присъстващи в тази приятна, изискано обзаведена спалня. — Виж, съкровище, искам да лежиш тук. Отивам да донеса някои неща. — Тя бавно притваря очи. Може би ще заспи, но изведнъж клепачите й с мъка се повдигат. — Не мърдай оттук. Няма да ставаш и да се разхождаш. Изкарала си акъла на бедната Инид Първис за цяла година напред. Обещаваш ли да не мърдаш?

— Обещавам. — Клепачите й отново се спускат.

Фред влиза в банята, като наостря уши да следи какво става в спалнята. Джуди изглежда като поразена от гръм, но лудите са хитри; въпреки изумителната си способност да отрича реалността, Фред не може повече да се залъгва за психическото състояние на жена си. Пита се дали е луда. Луда за връзване. Най-вероятно не. Но със сигурност е извън релсите. „Временно“ — мислено подчертава, докато рови из аптечката.

Изважда шишенце с антибактериален разтвор „Мъркюрок-роум“ и внимателно преглежда по-сериозните лекарства на горното рафтче. Не са много. Грабва опаковката, сгушена в най-левия ъгъл. „Соната“, аптека „Френч Ландинг“, една капсула преди лягане, максимум четири последователни нощи, д-р Патрик Скарда, д. м. н.

В огледалото не се вижда цялото легло, но се отразява поне долният край… и единият крак на Джуди. Значи още лежи. Това е добре. Фред изважда една капсула соната и изсипва четките за зъби от чашата — няма намерение да слиза чак долу за чиста, не иска да оставя жена си сама. Налива вода от чешмата и се връща в спалнята, като носи лекарствата. Джуди лежи със затворени очи. Диша едва-едва — трябва да поставиш длан на гърдите й, за да се увериш, че наистина диша.

Фред съзерцава сънотворната таблетка, колебае се, най-сетне решава да събуди жена си и лекичко я разтърсва:

— Джуди! Джуд! Събуди се, съкровище. Само да глътнеш едно хапче.

Тя дори не промърморва и Фред се разколебава за приспивателното. В крайна сметка май няма да е необходимо. Обнадеждава се — съпругата му заспа непробудно, и то почти веднага. Сигурно напрежението се е събирало като отровен цирей, който се е пукнал, дълго събираната гной се е изляла и сега Джуди е омаломощена, но здрава. Нима е възможно? Кой знае, но със сигурност не се преструва, че спи. Всичките й неприятности започнаха с безсънието, което продължава да я мъчи. Най-тревожните симптоми се появиха едва преди няколко месеца, когато взе да си говори сама и да прави онова отвратително нещо с езика, но смущенията в съня започнаха през януари. Затова й предписаха сънотворното. Ала явно й се е събрало твърде много. Нима е твърде смело да се надява, че когато жена му се наспи, отново ще дойде на себе си? Че единствената причина за нервното разстройство е тревогата за сина й в това страшно лято на Рибаря, която я е извадила от равновесие? Кой знае… във всеки случай сега му е времето да помисли какво да предприеме оттук нататък и най-добре да използва тази възможност максимално. Но едно е безспорно: ако Тай е вкъщи, когато майка му се събуди, тя ще се почувства много по-добре. Значи най-належащият въпрос е как най-бързо да открие сина си.

Идва му наум да позвъни на майките на приятелите му. Това е лесно — телефонните им номера, изписани с четливия обратно наклонен почерк на Джуди, са закачени на хладилника До номерата на противопожарната служба, полицейското управление (включително личният телефон на Дейл — отдавнашен приятел на семейство Маршал) и спасителната служба. Бързо съобразява, че идеята е крайно неудачна: майката на Ъби е починала, а баща му е голям гадняр — срещали са се само веднъж, но на Фред му е достатъчно за цял живот. Не обича етикета „слабаци с нисък рейтинг“, който жена му прикача на някои хора (веднъж дори я попита: „А ти за каква се мислиш? За кралица на аристократичната досада?“), но за Пит Уекслър епитетът е напълно удачен. Той не знае къде са момчетата и въобще не му дреме.

Госпожа Мецгър и госпожа Реникър може би са по-запознати, но вероятността е твърде малка — и Фред е бил хлапак в лятна ваканция, когато целият свят ти принадлежи и те очакват поне две хиляди интересни места, които на всяка цена трябва да разгледаш. Възможно е момчетата да са у семейство Мецгър или у семейство Реникър (вече е почти време за обяд), но шансът е толкова малък, че не си струва да притеснява двете жени. Ще си изкарат акъла и веднага ще започнат да си мислят за убиеца — това е сто процента сигурно, както че Господ е създал малки рибки… и Рибари, за да ги ловят.

Отново присяда до жена си и за пръв път го жегва съмнение, дали синът му наистина е в безопасност, но бързо го пропъжда. Не е моментът да се, поддава на паниката. Не бива да забравя, че психическите проблеми на жена му и безопасността на сина им не са свързани — освен в болните й фантазии. За да й докаже, че страховете й са съвършено безпочвени, трябва да прибере Тай цял и невредим и да й го представи във възможно най-приличен вид.

Поглежда часовника — вече е единайсет и четвърт. „Как лети времето, когато ти е гот“ — помисля си ни в клин, ни в ръкав, В този миг Джуди прохърква лекичко. Звукът е съвсем тих и деликатен, но Фред подскача стреснато. Как се изплаши, като я видя в стаята на Тай! Още го е страх.

Ами ако Тай и приятелите му се отбият да обядват тук? Джуди казва, че идват често, защото у семейство Мецгър няма кой знае какво за ядене, а госпожа Реникър вечно ги храни с „буламач“, както обичат да се изразяват те — тайнствено ястие, състоящо се от макарони и сивкаво месо. Джуди ги гощава с любимите им лакомства — супа „Камбъл“ и сандвичи с пушена наденица. Но Тай има достатъчно пари да почерпи цялата компания в „Макдоналдс“ в малкия търговски център северно от центъра на града или да ги заведе в крайпътния ресторант на Съни — долнопробна старомодна закусвалня. Тай обича да черпи. Той е щедро момче.

— Ще изчакам до обяд. — Неусетно започва да разсъждава на глас. Но Джуди спи непробудно. — После…

После какво? Кой знае.

Слиза долу, включва кафемашината и се обажда в службата си. Моли Айна да предаде на Тед Голдс, че му се налага да отсъства до края на деня — Джуди е болна. Пипнала е грип. Повръща, много е зле. Изрежда посетителите, които очаква днес и я моли да ги прехвърли на Ото Айсман. Той ще се справи без грешка.

Докато разговаря със секретарката, му хрумва една идея; като приключва разговора, звъни у семейство Мецгър и семейство Реникър. У Мецгър се включва телефонен секретар, но Фред не оставя съобщение. Елен Реникър обаче вдига на второто позвъняване. С уверен, жизнерадостен тон — удава му се съвсем естествено, нали е дяволски талантлив продавач — я моли да предаде на Тай да се обади вкъщи, ако момчетата се отбият да обядват у тях. Намеква, че има да му казва нещо хубаво. Елън обещава непременно да му предаде, но се съмнява, че ще дойдат, защото сутринта Ти Джей имал пет-шест долара, които нямал търпение да прахоса, тъй че не го очаквала до вечерта, Фред се качва в спалнята да нагледа Джуди. Не е мръднала, което вероятно е добър знак.

Не. В цялата тази история няма нищо хубаво. Вместо да се успокои — в известен смисъл ситуацията се нормализира — тревогата му се усилва. Повтаря си, че Тай е с приятелите си, но вече не си вярва. Започва да го дострашава сам в смълчаната слънчева къща. Дава си сметка, че Джуди не е единствената причина да иска Тай да се върне жив и здрав. Къде са се дянали проклетите хлапета? Няма ли някое място…

Има, разбира се. Закусвалнята, откъдето си купуват карти за „Маджик“ — онази глупава, непонятна игра, която толкова обичат.

Фред Маршал изтичва на долния етаж, изважда телефонния указател, издирва номера на „Севън-Илевън“ и се обажда в закусвалнята. И той като повечето жители на Френч Ландинг си купува оттам дреболии почти всеки ден — ту сода, ту кутия портокалов сок, и веднага разпознава акцента на индиеца от дневната смяна. Веднага се досеща за името му — Раджан Пател. Умението да запомняш колкото се може повече имена е стар продавачески трик. В случая действа много успешно. Служителят веднага става отзивчив. За съжаление не може особено да му помогне, през ресторанта минават много момчета. Купуват си карти за „Маджик“, с покемончета25 и с бейзболни отбори. Някои си ги разменят пред магазина. Днес наистина идвали трима велосипедисти. Купили си карти и фрапе „Слърпи“, после спорили пред входа. (Раджан Пател не споменава за псувните, макар че е запомнил хлапетата именно заради грубия им език.) Постояли малко и си тръгнали.

Дори не помни кога си е налял кафе. Безпокойството отново обвива съзнанието му в сребристите си паяжини. Три момчета. Три.

„Това нищо не означава, и ти го знаеш много добре.“ Знае го, но същевременно нищо не знае. Не може да повярва, че като грипен вирус е прихванал тревогата на Джуди. Това е… как да го наречем… паника заради самата паника.

Моли Пател да опише трите момчета, но не се изненадва особено, че служителят не ги помни добре. Едното му се сторило позакръглено, но не е много сигурен.

— Съжалявам, господине, оттук минават толкова деца. Фред го разбира напълно. Но това изобщо не разсейва тревогите му.

Три момчета. Не четири, а три.

Идва време за обяд, но не чувства глад. В слънчевата къща отново се възцарява призрачна тишина. Тревогата продължава да тъче своите паяжини.

Не четири, а три.

Ако е била компанията на Тай, пълното момче е било Ъби Уекслър. Въпросът е кои са били другите двама. Кой е липсвал? Кой е имал неблагоразумието да се отдели от останалите?

Тай го няма. Горг му хвърли око и абала го отвлече.

Налудничави брътвежи, няма съмнение… но го побиват тръпки. Трясва на масата чашата с кафето. Ето с какво ще се захване — ще събере парчетата от вазата. Това е следващата стъпка, няма съмнение.

Един вътрешен глас му нашепва, че истинската стъпка, логичната стъпка е друга, но той моментално го пропъжда. Сигурен е, че напоследък полицаите са затрупани с обаждания от паникьосани родители, които от един час не знаят къде са децата им. Последния път Дейл Гилбъртсън му се видя много унил и загрижен. Фред не иска да бъде част от проблема, а да помогне за разрешаването му. И все пак…

Не четири, а три.

Грабва метлата и лопатата от килера до пералното помещение и се захваща за работа. Като свършва, отново наглежда Джуди, която продължава да спи като заклана, и се заема със стаята на Тай. Синът му много ще се разстрои, ако я завари в този вид. Ще си каже, че проблемът е далеч по-сериозен от това в детското меню да липсва кока-кола.

„Не си прави труда — нашепва вътрешният глас. — Той повече няма да види стаята си. Не само довечера, а никога. Тай го няма. Горг му хвърли око и абала го отвлече.“

— Престани веднага! — заповядва си Фред. — Държиш се като бабичка.

Но къщата е твърде празна, твърде притихнала и Фред Маршал се страхува.

Не очакваше подреждането да му отнеме толкова време — жена му е успяла да извърши истински погром. Как е възможно такава дребна жена да притежава толкова сила? Или това е силата на лудостта. Може би, но Джуди не се нуждае от силата на лудостта. И без друго науми ли си нещо, няма спиране.

За два часа от хаоса не остава и следа, с изключение на разкъсания тапет на мястото на плаката с ирландския замък. Фред сяда на оправеното легло и установява, че голата замазка го дразни все повече и повече и му прилича на счупена кост, безочливо щръкнала през разкъсаната кожа. Изми кръвта, но не можа да заличи следите от нокти.

„Ами! Разбира се, че мога. Мога, и още как.“

За целта ще му послужи махагоновият скрин, наследен от далечна роднина на Джуди. Трудно е по силите на сам човек да го помести, но в настоящата ситуация Фред няма нищо против да се понапъне. Измества го върху парче от килим, за да не повреди пода, и го избутва до стената. Закрива оголеното почти изцяло. Вече се чувства много по-добре. Някак… по-смислено. Тай не се върна за обяд, но всъщност не го и очакваха. Най-късно до четири ще е у дома. Ще се прибере за вечеря. Сто процента.

Връща се в спалнята, разтривайки кръста си. Джуди изобщо не е помръднала, той изтръпва от страх и отново поставя длан на гърдите й. Установява, че дишането й е равномерно. Виж, това е добър признак. Изтяга се до нея и посяга да разхлаби вратовръзката си, но напипва разкопчаната си яка и го досмешава. Сакото и вратовръзката останаха в службата. Е, днес е малко налудничав ден. Но засега се чувства добре — приятно е Да се изтегне в прохладната стая, да облекчи болката в гърба. Доста се поозори с този скрин, но е доволен, че го премести. Със сигурност няма да може да заспи — твърде е разстроен. Пък и никога не си е падал по следобедните дремки.

Потънал в подобни размисли, се унася. До него Джуди шепне насън. Горг… Абала… Пурпурният крал. И някакво женско име. Името е Софи.

Глава 6

В СТАЯТА НА ДЕЖУРНИТЕ в полицейския участък на Френч Ландинг телефонът иззвънява. Боби Дюлак тъкмо вади от носа си полезни изкопаеми. Размазва последната „находка“ върху подметката на обувката си и вдига слушалката.

— Альо, полицейско управление, Дюлак на телефона, с какво мога да ви помогна?

— Здрасти, Боби. Обажда се Дани Чита.

Жегва го безпокойство. Дани Чита е един от четиринайсетте редовни служители към РМП. В момента е на смяна, а съгласно правилника дежурните служители поддържат радиовръзка с участъка — нали затова сарадмомоторизиран патрул. Изключения се допускат единствено във връзка с Рибаря. Дейл е упълномощил служителите да използват служебните номера само ако преценят, че са попаднали на следи от убиеца. Твърде много хора слухтят, един от които несъмнено е Уендъл „Скапаняка“ Грийн.

— Какво има, Дани?

— Възможно е да не е важно, но може и да се окаже доста неприятно. В багажника на колата ми има велосипед и маратонка. Намерих ги на Куин Стрийт. Близо до старческия дом.

Боби грабва бележник и започва да си записва. Безпокойството му бързо нараства.

— Един изоставен велосипед не е особено тревожна новина — продължава Дани. — Беше подпрян на стойката насред тротоара, но като прибавим маратонката…

— Да, да, разбирам какво имаш предвид, Дани, но не е трябвало да докосваш предметите, които могат да се окажат веществени доказателства за убийство. — „Господи, дано не съм прав — мислено се моли Боби. — Моля те, Господи, дано не е поредната жертва.“

Майката на Ърма Френо току-що беше при Дейл и макар да нямаше крясъци и писъци, излезе от кабинета му разплакана, с вид на самата смърт. Още не са сигурни дали дъщеря й е третата жертва на Рибаря, но…

— Боби, нямах избор. Сам съм, а не исках да разгласявам новината по радиото, затова трябваше да потърся телефон. Ако бях оставил велосипеда на улицата, друг щеше да го види. И не дай Боже, да го свие. От скъпите е, марка „Шуин“, с три скорости. Държа да ти кажа, че със сигурност е по-хубав от колелото на сина ми.

— Откъде се обаждаш?

— От „Севън-Илевън“ на магистрала № 35, горе на хълма, Отбелязах с тебешир местоположението на велосипеда и на маратонката. Използвах ръкавици, а обувката поставих в плик за веществени доказателства. — Дани говори все по-тревожно. Боби знае какво му е и искрено му съчувства за тежките решения, които трябва да взима. Да си сам на смяна е адски гадно, но Френч Ландинг вече поддържа максималния брой редови по-лицаи и помощни части, които позволява общинският бюджет. Освен ако историята с Рибаря излезе извън всякакъв контрол — тогава градските старейшини все ще намерят някоя скрита резерва за допълнително финансиране.

„А може би вече е извън всякакъв контрол“ — мрачно разсъждава Боби.

— Добре, Дани. Разбирам. Добре — заключва и мислено допълва: „Обаче не гарантирам дали Дейл ще те разбере.“ Чита снишава глас:

— Виж какво, не е нужно да се знае, че съм нарушил реда за обработка на веществения материал. Нали разбираш, ако въпросът въобще се повдигне. Примерно в съда.

— Това ще каже Дейл. — О, Господи! Възниква друг проблем. Всички обаждания на този номер автоматично се записват. Боби решава, че днес следобед апаратурата е била повредена, което важи с обратна сила до два часа.

— И знаеш ли какво? Знаеш ли каква беше основното ми съображение да го прибера? Не исках хората да го видят. Един изоставен велосипед насред улицата говори сам за себе си и не е нужно да си Шерлок Холмс, за да си направиш определени заключения. А хората вече са на ръба на паниката, особено след съвършено безотговорната статия в днешния вестник. По тази причина не исках да звъня от пансиона на Макстън.

— Виж, ще прехвърля разговора на Дейл.

— Ох! — умърлушено възкликва дежурният.

В кабинета на Дейл Гилбъртсън виси табло, което почти не се вижда от уголемените снимки на Ейми Сейнт Пиер и Джони Ъркнам, закачени на него. Дейл се опасява, че скоро до тях ще се нареди трета — тази на Ърма Френо. Седи на бюрото под снимките и пуши от дългите цигари „Марлборо“. Включил е вентилатора с надеждата да прогони дима. Сара ще го убие, ако разбере, че пак е пропушил, но за Бога — трябва да се хване за нещо.

Разговорът с Танси Френо беше кратък и му подейства като изкупление на греховете. Танси е закоравяла пияница — редовно виси в бар „Санд“ — така вонеше на бренди с кафе, сякаш миризмата се излъчваше от порите й (още едно оправдание да включи вентилатора). Беше полупияна, но Дейл нямаше нищо против. Поне беше спокойна. Очите й бяха съвършено безизразни — разреденото с кафе бренди не придава блясък на погледа — но поне беше кротка. За най-голям ужас на полицейския началник посетителката си тръгна с думите:

— Благодаря ви, че ми помогнахте, сър.

Бившият съпруг на Танси — бащата на Ърма — живее в другия край на щата в Грийн Бей („Грийн Бей е град на сатаната“ — кой знае защо обичаше да казва бащата на Дейл) и работи в автомобилен сервиз, а Танси твърди, че притежавал няколко бара със странни имена като „Вратарско поле“ и „Аутлиния“. Досега имаше основания — най-малкото надежди — да се смята, че Ричард „Гнезденцето“ Френо е отвлякъл дъщеря си. Днес по електронната поща получиха съобщение от полицейския участък в Грийн Бей, което сложи край на подобни очаквания. Гнезденцето живеел с някаква жена, която имала две деца от предишни връзки, освен това бил в затвора в деня на изчезването на Ърма. Още не са намерили труп, пък и Танси не е получила писмо от Рибаря, но…

Вратата се отваря и Боби Дюлак надниква в кабинета. Началникът смачква фаса в кошчето за смет, като в бързината си опарва пръстите:

— Да му се не види, Боби, не знаеш ли, че е редно първо да почукаш?

— Извинявай, шефе. — Младежът сякаш не забелязва дима, който се вие над кошчето. — Дани Чита е на телефона. Най-добре да говориш с него.

— Какво има? — пита, но вече знае. Иначе защо Чита ще звъни по телефона?!

Боби повтаря без капка съчувствие:

— Най-добре да говориш с него.

Колата, изпратена да докара Хенри Лейдън, пристигна в пансиона за възрастни граждани „Макстънс“ в три и трийсет — деветдесет минути преди началото на танците в чест на Празника на ягодите! Замисълът е пансионерите да огладнеят, докато се подвизават на дансинга, и вечерята в подходящо украсената за целта трапезария да се състои в тържествено късния час седем и трийсет (което е доста късно за режима в „Макстънс“). Ще бъде поднесено и вино на онези, на които им понася.

Ребека Вилас мобилизира вечно негодуващия Пит Уекслър да пренася партакешите на дисководещия (когото мислено нарича „слепия плочар“). Въпросните партакеши се състоят от две тонколони (много обемисти), грамофон (лек, но зверски неудобен за пренасяне), усилвател (адски тежък), най-разнообразни жици (омотани на кълбо, но това си е негов проблем) и четири кутии истински грамофонни плочи, от онези, дето са били на мода преди сто години. Пит подозира, че слепият плочар дори не е чувал за съществуването на компактдискове.

Освен техниката диджеят си носи калъф-гардероб. Пит вече е надзърнал вътре и знае, че съдържа бял костюм.

— Окачете го там, моля — заявява Хенри и безпогрешно сочи към килера, който му е предоставен за гримьорна.

— Добре. А може ли да ви питам какво има вътре, ако нямате нищо против?

Хенри се усмихва. Отлично знае, че Пит вече е проверил. Чу характерния звучен дует от прошумоляването на найлоновия плик и разкопчаването на ципа, което подсказва, че някой отваря походния гардероб откъм горния край.

— В този калъф, приятелю, е прибран Симфоничния Стан, спец по големите бигбенди, който чака да го надяна и да му вдъхна живот.

— А-ха, разбирам — отвръща Пит, но не може да разбере дали е получил отговор на въпроса си. Тия плочи обаче са тежки колкото самия усилвател. Някой трябва да открехне тоя плочар за съществуването на сидитата — огромна крачка в развитието на техниката.

— Щом вие ме питате, може ли и аз да ви задам един въпрос?

— На ваше разположение съм.

— Днес следобед в „Макстънс“ явно са идвали полицаи. Вече са си тръгнали, но бяха тук, като пристигнах. Какво се е случило? Надявам се, че не е извършена кражба или нападение.

Пит се вкаменява под една огромна картонена ягода и се взира в Хенри с искрено удивление, което сякаш придобива осезаема физическа форма.

— Как разбрахте, че ченгетата са били тук?

Хенри допира пръст до носа си, накланя глава и отвръща с дрезгав, заговорнически шепот:

— Замириса ми на синьо.

Крайно озадачен, Пит се чуди дали да иска допълнителни разяснения, но се отказва. Вместо това поема към килера-гримьорна и заявява:

— Правят се на ударени, но мисля, че търсят поредното изчезнало дете.

Любопитството на Хенри се изпарява на мига:

— Господи Боже мой!

— Изтърсиха се изневиделица и се ометоха много бързо. Тук нямаме деца, господин… ъ-ъ… Лейдън?

— Лейдън — потвърждава Хенри.

— Попадне ли хлапе тук, ще изпъква като роза сред отровен бръшлян, ако разбирате какво искам да кажа.

Хенри не намира никаква прилика между възрастните хора и бръшляна, но схваща мисълта на господин Уекслър.

— Кое ги кара да мислят, че…

— Абе, някой намерил нещо на тротоара. — Пит сочи през прозореца, но изведнъж се сеща, че слепецът не вижда. „Еба си, батко“ — както би казал Ъби. Отпуска ръка. — Ако е отвлечено дете, очевидно някой е минал с кола и го е грабнал. Тук със сигурност нямаме похитители на деца, повярвайте ми. — Досмешава го само при мисълта, че някой мухлясал старец от „Макстънс“ може да отвлече дете, достатъчно голямо да кара велосипед. Та то спокойно би могло да го прекърши на коляното си като суха вейка!

— Не — сериозно се съгласява Хенри, — това едва ли е възможно.

— Изкрайват нещата, ако питате мен. — После допълва: — Тая дума аз съм си я измислил.

Хенри се усмихва възпитано, мислено отбелязвайки, че за някои хора Алцхаймеровата болест всъщност води до подобрение на умствените способности.

— Господин Уекслър, искам да ви помоля, като окачвате костюма, да го тръснете, за да се избегне инципиентното образуване на гънки.

— Добре. Да го извадя ли от плика?

— Не, благодаря. Не е необходимо.

Пит влиза в килера, леко тръсва калъфа с костюма и го окачва. „Инципиентно“ — това пък какво означава? В „Макстънс“ разполагат с жалко подобие на библиотека — по-късно ще провери в речника значението на думата. В „Ридърс Дайджест“ пише, че инвестициите в речников запас се изплащат, но Пит се съмнява, че богатият речник би му послужил в настоящата работа.

Като се връща в салона, заварва слепия плочар — господин Лейдън, Симфоничния Стан, или както там се казва — да разплита жиците с обезпокояваща бързина и точност.

Горкият Фред Маршал сънува ужасен кошмар. Знае, че сънува, но от това не му става по-леко. Двамата с Джуди са в гребна лодка. Жена му седи на кърмата. Ловят риба. Той лови риба — Джуди просто стиска въдицата. Лицето й е съвършено безизразно. Бледа е като мъртвец и се взира в една точка. Фред всячески се мъчи да я заговори и разиграва какви ли не словесни гамбити, но без резултат. Ако трябва да подберем метафора, сравнително подходяща за ситуацията — изплюва всяка стръв. Фред проследява празния й поглед, прикован в рибарското кошче на пода на лодката. През едрата ракитова плетка се процеждат едри капки кръв.

— Това е рибя кръв, няма страшно — мъчи се да я убеди, но тя не отговаря. Всъщност и Фред не е толкова уверен в думите си. Тъкмо се кани за всеки случай да надникне в кошчето, когато въдицата подскача в ръцете му — добре, че има такива бързи рефлекси, иначе щеше да я изпусне във водата. Ама какво па рче се е хванало, а!

С огромни усилия навива макарата сантиметър по сантиметър. Най-сетне изважда рибата над водата, но изведнъж установява, че няма мрежа. „По дяволите — мисли си гневно, — да става каквото ще.“ Дръпва въдицата с все сила, едва ли не предизвиквайки кордата да се скъса; рибата — пъстърва с нечувани и невиждани размери — буквално излита от водата, описва във въздуха широка сребриста дъга, приземява на дъното на лодката (точно до ракитовото кошче) и се мята като обезумяла. Изведнъж започва да хрипти и да се дави. Фред не е виждал пъстърва, която издава подобни звуци. Навежда се и с ужас открива, че тя има човешко лице — лицето на Тай. Синът му някак си се е превърнал в рибешки върколак и умира на дъното на лодката. От задушаване. Фред се хвърля да спасява рибата, опитвайки се да я освободи от кукичката и да я хвърли обратно във водата, докато не е станало късно, но гъргорещото създание се изплъзва, покривайки ръцете му с лъскави лепкави люспи. И без друго ще е много трудно да извади кукичката. Риба-Тай я е глътнала цялата и контрата стърчи от хрилете й тъкмо под неясната граница, където човешкото лице постепенно преминава в рибешки люспи. Сподавеното хриптене става все по-силно, по-дрезгаво, по-ужасно…

Фред сяда в леглото със сподавен вик, сякаш сам той се задушава. Изгубил е представа за време и място — попаднал е във водовъртежа на всеобщия упадък, ако можем така да се изразим — но скоро разпознава очертанията на собствената си спалня в собствената си къща.

Светлината е отслабнала, защото слънцето се е изместило от другата страна на къщата. „За Бога, колко ли съм спал? Как можах да…“

На всичкото отгоре ужасното задавено хъркане от съня го е последвало наяве. Чува го съвсем ясно. Толкова е… шумно. Ще събуди Джуди, ще я изплаши…

Но Джуди вече не е в леглото.

— Джуд? Джуди?

Жена му седи в ъгъла. Кокори се насреща му съвършено безизразно, досущ като в съня. От устата й като изкуствено цвете стърчи смачкана хартия. Гърлото й е гротескно издуто като препечена наденичка, която така се е зачервила, че кожичката й всеки миг ще се пукне.

„Пак е яла хартия — казва си Фред. — Господи, ще вземе да се задуши.“

Изтъркулва се от леглото и едва не пада на пода, приземявайки се на колене, сякаш изпълнява гимнастически номер. Посяга към жена си. Слава Богу, тя поне не се опитва да се изплъзне. Едва ли не бере душа, но очите й са съвършено безизразни. Приличат на две огромни нули.

Фред измъква смачканата хартия от устата й. Отзад се вижда втора топка. Пъхва ръка между зъбите на жена си (като мислено я моли: „Не ме хапи, Джуди, моля те, не ме хапи!“), подхваща хартията с два пръста и я измъква. В гърлото й е натикана трета топка. Вади и нея. Макар да е смачкана, думите „СТРАХОТНА ИДЕЯ“ ясно личат; ето какво е погълнала — листове от бележника, който Тай й подари за рождения й ден.

Тя продължава да се дави, лицето й вече придобива оловносив оттенък.

Фред я сграбчва над лактите и я изправя на крака. Тя става без усилие, но щом я пуска, коленете й се подгъват и отново полита като Парцалената Ана26. И продължава да хрипти. Гърлото й…

— Помогни ми, Джуди! Помогни ми, идиотка такава!

Не се усеща какви ги говори. Дръпва я с все сила, както въдицата в странния сън одеве — и я завърта като балерина, докато гърбът й се озовава до гърдите му. Сграбчва я в мечешка прегръдка и плътно я притиска към себе си — поза, която щеше да му се стори сексуална, ако жена му не се задушаваше в ръцете му.

Вирва палец като стопаджия, забива го в корема и на три сантиметра и половина над пъпа и рязко го вкарва навътре и нагоре, същевременно изричайки магическата дума „Хаймлик“. Вълшебството става. Стомашната струя, съдържаща единствено жлъчна течност — през последните дванайсет часа Джуди е приела едва три чаши кафе и кифличка с червени боровинки — изстрелва от гърлото й още две топки хартия.

Тя шумно поема въздух, започва да кашля, дишането й леко се нормализира.

Фред я слага на леглото… изпуска я на леглото. Кръстът му пулсира от болка; нищо чудно — първо скринът на Тай, сега Джуди.

— Абе, ти какво си мислиш? — крещи. — Какво си въобразяваш, че ще постигнеш?

Улавя се, че е замахнал да я удари през лицето. В известен смисъл иска да я удари. Обича я, но тъкмо в този миг в любовта се примесва искрена омраза. Откакто са женени, си е представял какви ли не ужаси — Джуди се разболява от рак, Джуди се парализира вследствие на злополука, Джуди се влюбва в друг и иска развод — но никога не си е представял, че Джуди ще се предаде без бой — а поведението й означава именно това.

— Какво си въобразяваш, че правиш?!

Гледа го без страх… и с пълно безразличие. Очите й са безжизнени. Той отпуска ръка и си казва: „Трябва да се спра, преди да те ударя. Може и да ме е яд на теб, адски ме е яд на теб, но ще спра, преди да те ударя.“

Джуди се захлупва по лице, а косата й като слънчева корона се разпилява върху завивките. — Джуди?

Не реагира. Просто лежи.

Съпругата му се е опитвала да се самоубие. Изпъстрена е с разкривени драскулици. Горг, абала, илилий, Муншун, бас, лъм, опопанакс — тези думи са му непознати. Други — влачат, нищожество, черен, червен, Чикаго и Тай — са му известни, но извън този контекст. В лявото поле на листа с печатни букви е изписано: „АКО ПРИНЦ АЛБЪРТ Е ЗАКЛЕЩЕН В БЕЗИЗХОДИЦА, КАК ЩЕ ГО ИЗВАДИТЕ?“ Дясното е запълнено с букви, сякаш изписани от телекс, настроен на режим „повторение“: ЧЕРЕН ДОМ ПУРПУРЕН КРАЛ ЧЕРЕН ДОМ ПУРПУРЕН КРАЛ ЧЕРЕН…

„Не се прави и ти на луд и не си губи времето да търсиш смисъл в тези идиотщини — упреква се мислено. — Нямаш време за губене…“

Време.

Поглежда часовника на нощното шкафче и не може да по-вярва на очите си — часът е 4:17. Нима е възможно?! Сверява с ръчния си часовник, но очевидно наистина минава четири часът.

Съзнавайки пълното безсмислие на постъпката си — ако синът му се е върнал, несъмнено щеше го чуе, колкото и дълбоко да е спал — нервно изтичва до вратата и закрещява:

— Тай! Тук ли си, Тай? ТАЙЛЪР!

Докато чака да се увери, че отговор няма да последва, осъзнава, че целият му живот се е променил може би завинаги. Казват, че се случвало — ставало за секунди, буквално докато се обърнеш — но на човек му е трудно да повярва. Но ето че идва един прекрасен миг, в който вятърът на промяната преобръща всичко.

Дали да надзърне в стаята му? Да провери? Да се увери?

Фред отлично знае, че Тай не е тук, но все пак решава да провери. Стаята е празна, както и очакваше. Разместеният скрин й придава странно разкривен, някак злокобен вид.

„Джуди. Заряза я сама, идиот такъв. Сигурно вече се е натъпкала с нови хартии — лудите са много лукави…“

Втурва се в спалнята и облекчено въздъхва, като заварва жена си, както я остави — захлупила лице върху завивките, с разпилени коси. Изведнъж си дава сметка, че тревогата за побърканата му жена отстъпва по важност пред страха за изчезналия му син.

„Най-късно до четири ще е у дома… сто процента.“ Четири часът мина и отмина. Духна силен вятър и стоте процента се разхвърчаха на всички страни. Фред отмества крака на жена си и се настанява на леглото. Вдига телефона и избира някакъв номер. Той е съвсем прост — съдържа едва три цифри.

— Альо, полицейско управление, Дюлак на телефона, спешна помощ ли ви трябва?

— Полицай Дюлак, обажда се Фред Маршал. Искам да говоря с Дейл, ако е в участъка. — Почти е сигурен, че не си е тръгнал. Дейл работи до късно, особено откакто…

Бързо прогонва края на изречението, но в съзнанието му сякаш вилнее хала. — Вижте, господин Маршал, той е тук, но в момента провежда една среща и не е удобно… — Свържете ме.

— Извинете, като че ли не ме разбрахте. Има посетители от щатската полиция и ФБР. Не може ли да оставите съ…

Фред затваря очи. Колко интересно се заформи, а? Звъни на номера за спешна помощ 911, но оня кретен като че ли вече не помни този факт. Защо? Защото се обажда неговият стар познайник Фред Маршал, от когото си купи сенокосачка по-миналата година. Господин Маршал сигурно е избрал 911, защото го е домързяло да провери служебния номер. Понеже познатите на Боби не могат да изпадат в истинска беда.

Фред смътно си спомня, че тази сутрин и той самият бе на подобо мнение — но онзи бе съвършено друг Маршал, който не допускаше, че Рибаря ще докопа собствения му син. В никакъв случай не и собствения му син.

Тай го няма. Горг му хвърли око и абала го отвлече.

— Ало? Господин Маршал? Фред? Още ли сте…

— Вижте какво. — Не отваря очи. В „Голтсис“ отдавна щяха да са минали на „ти“, само дето в момента магазинът му се струва толкова далечен, сякаш се намира на друга планета — планетата Абала в Слънчевата система Опопанакас. — Моля ви да ме слушате внимателно. Ако трябва, си записвайте. Жена ми полудя, а синът ми е изчезнал. Проумявате ли какво ви казвам? Жена — луда, син — изчезнал. Свържете ме с началника!

Но Боби Дюлак не изпълнява нареждането. Стигнал е до важно умозаключение. Един по-деликатен детектив (като Джак Сойер в младите си години например) би го запазил за себе си, но Боби не може. Току-що е ударил десетката.

— Господин Маршал? Фред? Синът ви има велосипед марка „Шуин“, нали? С три скорости, червен, с новичка табелка за номер с надпис… ъ-ъ… „БИГ МАК?“

Фред не е в състояние да отговори. В продължение на няколко безкрайни ужасни мига не може да диша. Мислите му се завихрят в ураган.

Горг му хвърли око… абала го отвлече. Най-сетне, когато вече е на път едва ли не да се задуши, гърдите му сякаш се отключват и от гърлото му изригва оглушителен рев:

— СВЪРЖИ МЕ С ПОЛИЦЕЙСКИЯ НАЧАЛНИК ГИЛБЪРТСЪН! НА СЕКУНДАТА, КОПЕЛДАК ТАКЪВ!

Крясъкът въобще не смущава жената, просната по очи на леглото. Линията прещраква. Фред чака. Не отнема дълго, но в това време пред очите му се изреждат раздраният тапет в стаята на сина му, издутото гърло на обезумялата му жена, кръвта която струи от ракитовия кош в съня му. Кръстът му вече агонизира от болка, но Фред я приема с благодарност. Действа му успокояващо — като телеграма от нормалния свят.

Най-сетне чува гласа на Дейл, който го пита какво се е случило, и заридава.

Глава 7

ЕДИН ГОСПОД ЗНАЕ откъде се е сдобил Хенри Лейдън с този зашеметяващ костюм — за жалост ние сме в пълно неведение. Може би от магазин за маскарадни костюми? Не, дрехата е твърде елегантна, личи си, че не е имитация, а оригинал. Но що за оригинал е това?! Широките ревери на фрака завършват три сантиметра под кръста, раздвоените пешове се спускат почти до долния ръб на колосаните широки панталони, чийто колан сякаш продължава нагоре под снежнобялата двуредна жилетка и стига едва ли не до гърдите. Хенри е с бели лачени чепици и бели кожени гети със ситни копченца, закопчани догоре; под високата твърда яка на ризата на съвършен възел е завързана широка бяла сатенена папийонка. Той излъчва старомодна дипломатическа изтънченост, хармонично съчетана с небрежна елегантност, но фракът и снежнобялата жилетка му придават онзи величествен разкош, характерен за музикантите и изпълнителите от афро-американски произход.

Ребека съпровожда Хенри до салона, а вечно недоволният Пит Уекслър ги следва, бутайки ръчна количка, натоварена с кашони с плочи; фантастичният костюм навява на младата дама смътен спомен за Дюк Елингтън в черно-бял Филм от миналото… или май беше Каб Калъуей? Закачливо повдигната вежда, ослепителна усмивка, прелъстително лице, на заден план оркестър… но това е всичко. (Ако бяха живи, господата Елингтън или Калъуей щяха да осведомят госпожица Вилас, че облеклото на този джазмен, включително панталоните тип „хайдрейп“ с басти „рийт плийт“ — термини, които въобще не фигурират в нейния речник — несъмнено е изработено по поръчка от точно определен майстор от общо четиримата „ъндърграунд“ шивачи, чиито ателиета са се намирали в кварталите, обитавани от чернокожи в Ню Йорк, Вашингтон, окръг Колумбия, Филаделфия и Лос Анжелес, и които през трийсетте и четирийсетте години се славели като истински виртуози в своя занаят, но уви, отдавна вече не са сред живите, както и прочутите им клиенти. Хенри Лейдън прекрасно знае кой е ушил костюма, кому е принадлежал и как е попаднал в неговите ръце, но се въздържа да споделя с хора като Ребека Вилас повече от онова, което те най-вероятно вече знаят.) В сумрачния коридор, който води към салона, белият фрак сякаш грее — впечатление, което допълнително се подчертава от огромните тъмни очила на господина — те са с бамбукови рамки, в чиито ъгълчета като чепроблесват сапфири.

Може би някъде съществува магазин за шикарни дрехи, притежавани от Великите Музиканти на Джаза от трийсетте години? Или дрехите остават в наследство на някой музей, който ги разпродава на търг? Ребека не може да сдържи любопитството си нито миг повече.

— Господин Лейдън, откъде се сдобихте с този прекрасен фрак?

Уж мърморейки под нос, Пит Уекслър подхвърля, че за целта е нужно да търчиш поне няколко километра след представител на етническа раса, започваща с буквата „н“.

Сякаш въобще не го е чул, Хенри се усмихва на младата дама:

— Важното е човек да знае къде да търси.

— Ама сигурно никога не сте чували за съществуването на сидита, а? Това е, тъй да се каже, революционно откритие в звукозаписната техника.

— Ти си гледай количката и си трай, момко! — срязва го госпожица Вилас. — Вече почти стигнахме.

— Драга Ребека, ако позволите — намесва се гостът, — госпо-дин Уекслър има пълно право да негодува. В крайна сметка откъде да знае, че притежавам три хиляди компактдиска? От друга страна, ако първоначалният собственик на тези дрехи може да се окачестви като „негро“, то и аз самият с гордост бих се наричал така. За мен би било невероятна чест. Де да можех да се представя за такъв!

Хенри е спрял насред коридора. Двамата му придружители са се вцепенили на местата си, по своему смаяни от хладнокръвието, с което употреби забранената дума. — При това човек дължи уважение на онези, които му помагат в изпълнението на професионалните му задълженията. Ето, господин Уекслър бе така любезен да изпълни молбата ми и да тръсне костюма, преди да го постави на закачалката.

— А-ха, плюс това сложих розовата лампа и турих грамфофона, колоните и другите боклуци точно където казахте.

— За което съм ви безкрайно задължен, господин Уекслър. Оценявам вашето съдействие.

— Хич не ми благодарете. Аз просто си вършех работата, де. Ама знаете ли какво? Ако искате, може после, като свършите, да ви помогна да си стегнете багажа.

Ребека е слисана от откритието, че макар да не се намира под благотворното въздействие на дантелени гащички и гол задник, Пит Уекслър е напълно обезоръжен. Изведнъж си дава сметка, че сляп или не, Хенри Лейдън е най-страхотният човек, с когото е имала честта да се запознае в целия си двайсет и шест годишен живот на тази земя. Вече не става дума за дрехите — пита се откъде се вземат такива хора?

— Мислите ли, че на улицата пред пансиона наистина е изчезнало момченце? — изненадва я той.

— Какво?!

— Май-май — потвърждава Пит.

— Какво? — продължава да се възмущава госпожица Вилас. Какво каза?

— Ми той ме пита, и аз му казах — оправдава се чистачът. Едвам сдържайки гнева си, шефката заплашително пристъпва към него:

— Искаш да кажеш, че това е станало на нашата улица? Било е отвлечено поредното дете, при това пред нашата сграда? А ти не си казал нищо нито на мен, нито на господин Макстън, така ли?

— Ами че то нямаше нищо за казване.

— Може би все пак ще ни обясните какво точно се е случило — намесва се Хенри.

— Ама, разбира се. Ами, значи, излязох да изпуша една цигара. — В това изказване има известна доза истина. Изправен пред избора, дали да извърви десет метра до „Маргаритка“, за да изгаси фаса в тоалетната, или да измине три метра до входната врата и да го хвърли на паркинга, Пит благоразумно предпочете втората възможност. — Та излязох, значи, и какво да видя? На улицата спряла полицейска кола. Заставам до плета гледам един младеж в униформа, май се казва Чита или нещо такова, та го гледам, тъкмо товари детско колело в патрулката. И още нещо, ама беше много дребно и не можах да видя добре какво е. Като хлопна багажника, извади тебешир от жабката и отбеляза с кръстчета на тротоара местата на колелото и на другото нещо…

— Ти разговаря ли с него? — нетърпеливо го прекъсва Ребека. — Пита ли го какво прави?

— Госпойце Вилас, не разговарям с ченгета, освен ако нямам избор, нали ме разбирате? Чита хич и не ме забеляза. И без друго нищо нямаше да ми каже. Имаше едно такова изражение… как да ви кажа, все едно си мисли: „Божке, дано да стигна до кенефа, преди да се изпусна в гащите.“

— И после просто си замина?

— Точно така. А след двайсет минути цъфнаха две други ченгета.

Ребека вдига ръце, затваря очи и притиска пръсти към челото си, предоставяйки по този начин на Пит Уекслър идеална възможност — от която той не пропуска максимално да се възползва — да се полюбува на гърдите й. Е, гледката въобще не може да се мери с панорамата от подножието на стълбата по-рано тази сутрин, но определено си я бива. Щръкналите й „рибоци“ сгряват душата му като буен огън в мразовита нощ. Доста са големи за такова тънко телце, ама знаете ли какво? Като повдигне ръце, и рибоците подскачат! Господи, ако знаеше, че ще му разиграе такова представление, на мига щеше да й докладва за Чита и детския велосипед.

— Добре, добре — мърмори Ребека и продължава да притиска пръсти към челото си. Вирва брадичка, лактите й се повдигат с още десет сантиметра; смръщва чело и за миг застива в размисъл, напомняйки на статуетка.

„Ура-а, халелуйя-а — мислено ликува Пит. — Де го чукаш, де се пука. Нямам търпение да дочакам утре сутрин, дано отвлекат още някой сополанко.“

— Добре, добре, добре. — Тя най-сетне отваря очи и отпуска ръце. С невинно изражение Пит Уекслър се взира над рамото й в далечината, което веднага го издава. Господи, колко е примитивен. — Е, положението не е чак толкова трагично. Първо на първо, полицаят просто е прибрал колелото в багажника. Може да е било откраднато. Примерно някое хлапе го е свило от друго, после го е захвърлило и е избягало. Може би полицаят е търсел именно него. Собственикът на велосипеда може да е бил блъснат от кола или нещо такова. Но дори да се е случило най-лошото, нас това не ни засяга. Нашата институция не носи отговорност за събития, възникнали извън границите на собствеността. — Обръща се към Хенри — гостът изглежда така, сякаш иска да избяга най-малко на двеста километра оттук, и допълва: — Съжалявам. Сигурно ви е прозвучало ужасно безсърдечно. И аз съм потресена от деянията на Рибаря не по-малко от всеки друг — двете момченца и момиченцето, просто ужас. Всички сме толкова разстроени, че направо сме се побъркали. Но виждате ли, ще ми бъде крайно неприятно и ние да се окажем замесени в цялата бъркотия.

— Да, виждам. Особено в качеството си на слепец от ония, за които все писка Джордж Ратбън.

— Ха! — излайва Пит Уекслър.

— Съгласен ли сте с мен?

— Аз съм джентълмен, съгласявам се с всички. Подкрепям и Пит, който е на мнение, че вероятно местното чудовище е отвлякло поредното детенце. От разказа заключавам, че Чита, или както се нарича полицаят, е бил твърде обезпокоен, тъй че надали става въпрос за обикновена кражба на велосипед. Но съм съгласен и с вас — не можем да виним „Макстънс“.

— Радвам се.

— Освен ако в убийствата не е замесен някой от вашите клиенти.

— Абсурд! Повечето от възрастните господа не си помнят дори имената.

— Десетгодишно момиче преспокойно може да ги напердаши — допълва Пит. — Дори ония, които не страдат от старчески заболявания, се разкарват наоколо целите омазани в… да не казвам.

— Забравяте персонала.

— Е, хайде, хайде! — Ребека губи дар-слово, но бързо се окопитва. — Моля ви се. Подобно изказване е доста… доста безотговорно.

— Права сте. Безотговорно е. Опитвах се да кажа, че ако нещата продължат да следват същата посока, никой няма да остане вън от съмнение.

Пит Уекслър изстива — ако ченгетата вземат да въртят на шиш обитателите на пансиона, току-виж тайните му забавления излязат наяве и тогава Уендъл Грийн ще има да празнува… Хрумва му блестяща идея, с която решава да заплени госпожица Вилас:

— Знаете ли какво? Ченгетата трябва да се обадят на оня от Калифорния — великият детектив, дето преди две-три години опандизи оня изрод Киндърлинг. Той нали живее някъде тука. Точно такъв човек ни трябва. А тукашните момчета — тоя изверг въобще не е лъжица за тяхната уста. Оня обаче е голям — кажи го, де… комбинатор.

— Колко странно, че го казвате. Напълно съм съгласен с вас. Крайно време е Джак Сойер да направи нещо. Ще предприема още един опит да му въздействам.

— Познавате ли го? — развълнувано пита Ребека. — О, да. Познавам го. Но не смятате ли, че вече е време да се захващам със задачата, поради която съм тук? — Има време. Пациентите са още навън. Ребека го повежда към салона. Тримата влизат в просторното помещение и застават пред подиума. Микрофонът е поставен до масата, на която са подредени тонколоните и грамофонът. С обезпокоителна точност Хенри отбелязва: — Доста е просторно. — Нима усещате? — Елементарно е. Сигурно вече сме почти до пулта.

— Намираме се точно пред него. Имате ли нужда от помощ? Хенри потропва с крайчеца на обувката си по страничната стена на дървената конструкция. Плъзва ръка по масата, напипва микрофона и отговаря:

— В момента не, миличка.

С плавен отскок се качва на подиума и воден от осезанието, докосва грамофона:

— Всичко е точно. Пит, бихте ли поставили плочите на масата? Горният кашон отсам, другият точно до него.

— Що за човек е вашият приятел Джак?

— Сираче на бурята. Душа човек, но доста опърничав. Трябва да призная, че понякога е нетърпим досадник.

През отворените прозорци долитат шумни разговори и детска глъч, като фон някой дрънка на пиано. Пит нагласява кашоните с плочите и отбелязва:

— Май трябва да изчезвам, че Веселяка сигурно ме търси. Сега направо ще се съдера от чистене.

Тръгва си, като небрежно бута количката и тътри крака. Ребека пита Хенри дали може да му услужи с още нещо.

— Централното осветление е включено, нали? Моля ви да го изгасите до идването на първата вълна. Тогава включете розовя прожектор и се пригответе да танцувате до припадък. — Искате да изключа лампите ли? — Изключете ги и ще видите.

Младата дама се връща на входа на салона, изключва осветлението и се уверява, че Хенри е бил прав. Вместо одевешната ярка, дразнеща фосфорссценция през прозорците струи меко, премрежено сияние, което придава на огромното помещение вид на празна сцена, стаена зад театрална завеса. Розовият прожектор наистина ще произведе страхотен ефект.

Увеселението на ливадата върви към края си. Възрастните дами и господа съсредоточено изгълтват ягодовите сладкиши и газираните напитки, сервирани по масите; пианистът със сламената шапка и червените ластици на ръкавите изсвирва финалните тактове на „Сърце и душа“ — ба бомп-ба бомп-ба-ба бомп-бомп-бомп — без капка финес, но затова пък много силно, затваря капака и се изправя, посрещнат от откъслечни ръкопляскания. Внуците, довлечени на големия празник с какви ли не жални уговорки, чевръсто се провират между масите и инвалидните колички и майсторски се изплъзват от родителския поглед, надявайки се да изкрънкат последно балонче от леличката с палячовския костюм и къдравата червена перука — о, каква неземна радост.

Алис Уедърс аплодира с все сили, и с право — преди четирийсет години същият този младеж с неохота усвояваше под нейно ръководство основите на музикалното изкуство, колкото да изкарва по някой и друг долар на празненства като днешното, които му даваха възможност да се откъсне от основното си занятие, а именно — да продава суичъри и бейзболни шапки на Чейс Стрийт. Вместо да ръкопляска, Чарлс Бърнсайд (изтъркан до блясък от добросърдечния Буч Йъркса и пременен със стара бяла риза и мръсни развлечени панталони) се е оттеглил под сянката на огромен дъб встрани от пъстроцветното стълпотворение, откъдето злобно се надсмива над всичко. Възлестият му врат стърчи над унило клюмналата яка на разкопчаната риза. От време на време изтрива с длан устните си или чопли зъбите си с нащърбения нокът на палеца, но инак почти не помръдва. Изглежда така, сякаш някой го е захвърлил край пътя и бързо е офейкал. Ако щъкащо детенце по погрешка се доближи до дървото, светкавично хуква в обратната посока, като че ли е оттласнато от невидимо силово поле.

Три четвърти от обитателите на „Макстънс“ празнуват — приличат се на пълен стомах край масите, клатушкат се наоколо на специалните приспособления за ходене, почиват си на сянка под дърветата, кротуват в инвалидните колички и куцукат нагоре-надолу по ливадата, в противоположните краища на която се намират Алис и Бърни; пускат шегички, дремят, кикотят се, подпръдват, попиват алените петна от ягоди по дрехите си, взират се в роднините си, в треперещите си ръце, в празното пространство. Пет-шест от най-изкукалитс са се издокарали с разноцветни хартиени шапки в крещящо блудкавочервено и крещящо блудкавосиньо — нюансите на пресилената радост. Жените от кухнята вече обикалят сред масите с големи черни чували за смет, защото скоро ще трябва да се оттеглят в своите владения, за да подготвят менюто за грандиозния банкет — картофена салата, картофено пюре, картофи със сметана, печен боб, желирана салата, салата със сметана и, разбира се, още фантастични ягодови пасти!

Безспорният наследник на това кралство — Веселяка Макстън, чието изражение е като на скункс, попаднал в кален гьол — вече час и половина раздава усмивки наляво и надясно и се ръкува с гостите, но вече започва да му писва.

— Пит — изръмжава, — къде се запиля, по дяволите? Започвай да сгъваш столовете, ясно ли е? И ми помогни да закараме тая паплач в салона. Поразмърдай се, да му се не види. Пълен напред!

Пит припва да изпълнява поставените задачи, а Веселяка звучно плясва с длани, размахва ръце и се провиква:

— Е-хо, моля за малко внимание. Слава на Бога, вижте какъв чуден ден слънчев ден се случи за нашия малък празник, а? Не е ли прекрасно?

Неколцина от присъстващите едва чуто възклицават в знак на съгласие.

— Хайде, хора, знам, че можете повече! Хайде, искам да чуя овации за хубавото време, за веселото парти и за неоценимото съдействие на всички служители и доброволци!

Този път усилията му намират по-жив отклик.

— Така ви искам! И знаете ли какво? Както казва Джордж Ратбън, и слепец ще види, че си прекарваме страхотно. Аз поне се забавлявам прекрасно, а най-веселата част едва сега започва! В салона ви очаква най-великият джазмен, за когото сте чували — Симфоничния Стан, спец по големите бигбенди. Стан няма търпение да открие фантастичното шоу с музика и танци, което ще продължи чак до тържествената вечеря в чест на Празника на ягодките, а при това го наехме доста евтино… ама да не ме издадете, че съм ви казал! И така, драги приятели и роднини, време е да си вземете довиждане и да оставите любимите си близки да се впуснат във вихъра на златните шлагери каквито са и те самите, ха-ха! В „Макстънс“ всички сме златни шлагери. Даже и аз вече не съм първа младост, следователно ми се полага едно кръгче на дансинга с някоя късметлийка. Шегата настрана, време е да наденем балните пантофки. Целунете за довиждане мама или татко, баба или дядо, а на излизане при добро желание можете да оставите своята лепта за празника в кошницата на пианото на Рагтайм Уили. Десет долара, пет долара — колкото можете да отделите, все ще са ни в помощ да покрием разходите за това мило тържество, което организираме за вашите близки. Ние го правим от обич, но половината от тази обич е вашата обич.

Макар да ни се струва, че раздялата приключва изненадващо бързо, Веселяка не е на същото мнение, тъй като добре разбира че малцина имат желание да се бавят и миг повече от необходимото в пансион за възрастни хора; гостите разменят с близките си последни прегръдки и целувки, грабват изморените хлапета и в колона се изтеглят по ливадата към паркинга, като пътьом мнозина пускат банкноти в кошницата на пианото.

Пит Уекслър и Веселяка Макстън на секундата впрягат цялото си умение да придумат старците да се приберат в сградата. Веселяка ги убеждава с примамливи обещания:

— Хайде, госпожо Сивърсън, нима не знаете, че изгаряме от нетърпение да се развихрите на дансинга?

Пит предпочита директния метод:

— Аре, братче, време е да поразмърдаш старите кокали.

И двамата мъже прилагат техниката на тактичното и не дотам тактичното бутане и мушкане, подхващат под ръка разсеяните и насочват инвалидните колички, като крайната им цел е да натикат през вратата питомците, пълзящи със скоростта на охлюви.

Ребека Вилас е на своя пост и посреща гостите, които с противопоказна енергичност прииждат в нежния сумрак на салона. Хенри Лейдън стои неподвижно зад кашоните с плочи. Костюмът му блещука, главата му се очертава като тъмен силует на фона на прозорците. Пит е твърде зает и този път няма време жадно да съзерцава гърдите на Ребека, тъй като трябва да въведе в салона Елмър Джесперсън, когото придържа за лакътя, и много бързо да открие Торвалд Торвалдсън — негов най-омразен враг и съквартирант в стая № M12. С присъщата си изисканост Алис Уедърс пристига сама, оттегля се встрани и опира брадичка на долепените си длани в очакване да засвири музиката. Всички пансионери отдалеч заобикалят Чарлс Бърнсайд и така грозотата му изпъква необезпокоявано — необичайно високият и кльощав Бърни с болезнено хлътнали страни се шмугва през вратата и бързо се отдалечава от музикалния пулт към противоположния край на салона. Ребека Вилас случайно среща с поглед безжизнените очи на стареца и потръпва от ужас. Извръща се, но вниманието й е привлечено от Веселяка Микстън, който бута инвалидната количка на Флора Флостад, сякаш кара чувал с картофи, и й мята злобни погледи, които никак не подхождат на непринудената му усмивка. Времето е пари, дума да не става, но парите също са пари, тъй че, хайде да започваме, по-бързичко. Ребека се пита дали това е първата вълна, за която говореше Хенри. Отправя поглед към отсрещния край на салона и тъкмо се пита как да зададе въпроса оттук, когато установява, че е получила отговор — едва вдига глава а Хенри вече й прави знак да включва розовото осветление.

Натиска ключа и всички — дори онези, които изглеждат съвършено неспособни на каквато и да било реакция, в един глас възкликват: „Ааа!“. Костюм, риза и гети блесват под конусообразния лъч на прожектора; напълно преобразен, Хенри Лейдън плавнр се привежда към микрофона, като в същото време изкусно върти на дланта си винилова плоча. Зъбите му блестят, пригладената му коса лъска, сапфирите тайнствено намигат в ъгълчетата на чародейните очила. Той се плъзва зад пулта с такъв финес, сякаш наистина танцува… само дето вече въобще не е Хенри Лейдън, това е положението, Рене, както гръмогласно съветва аудиторията Джордж Ратбън. Но костюмът, гетите, зализаната прическа, очилата и дори възхитителното сценично осветление са просто декор. Истинската магия е в самия човек с уникалния талант да се превъплъщава. Когато е Джордж Ратбън, целият е Джордж. Както когато е Уисконсинския плъх, както когато е Хенри Шейк. За последен път извади Симфоничния Стан на бял свят преди осемнайсет месеца — надяна го като по мярка и буквално зашемети гостите на бала на ветераните в Мадисън, но костюмът още му приляга, а и той му приляга — същински суинг, възкресил едно минало, което никога не е виждал с очите си.

Дългосвирещата плоча в протегнатата му длан досущ наподобява плътна, неподвижна черна топка.

Симфоничния Стан винаги открива танците с „В настроение“. Не мрази Глен Милър като запалените почитатели на джаза, но с годините това парче взе да му омръзва. Във всеки случай действа безотказно. Дори когато танцуващите са с единия крак в гроба, а под другия е подложена пословичната динена кора, чуят ли го, веднага им се отваря охота за танци. Известно е, че като го мобилизирали в армията, Милър споделил със своя колега Били Мей: „Смятам да изляза от тази война герой“ — и напълно си е спазил обещанието, да му се не види.

Хенри посяга към микрофона и с привидно небрежен жест плъзва танцуващата плоча под грамофонната игличка. Тълпата аплодира: „Ооо!“

— Добър вечер на всички суинги и зози. — От тонколоните се стеле кадифеният, леко дистанциран глас на истински радиоводещ от 1938–39 година, който коментира от своето студио танцовите забави в балните зали и нощните клубове от Бостън до Каталина. Навремето те се славели като големи сладкодумци, които знаят абсолютно всичко. — Я ми кажете, запалени почитатели на джаза, какво по-добро начало за едни танци от Глен Милър? Хайде, братя и сестри, чакам вашето: „Да-а“.

Най-нетърпеливите вече са на дансинга, заобиколен с инвалидни колички и правостоящи наблюдатели, в чиито погледи се чете объркване или пълна липса на разсъдък; отвръщат на призива на джазмена не с радостни възгласи, а с ромонлив шепот като вятъра в есенните листа. Симфоничния Стан се ухилва като акула и размахва ръце над главата си в красноречив жест, с който сякаш приканва присъстващите да не мърдат, сетне описва вихрен пирует като истински танцьор от „Савой Болрум“27, вдъхновен от Чък Уеб28. Опашката на фрака се разперва като криле, лачените обувки литват във въздуха, приземяват се, отново политат. Магичният миг отлита и в дланите на джазмена като огромни лъскави черни плажни топки затанцуват две плочи — едната елегантно се плъзва в обложката, другата заема мястото на предишната под грамофонната игличка.

— О-хо, а-ха, ха-ха, мили мои джазиращи момичета и момчета, сега е ред на сантименталния джентълмен Томи Дорси29. Отключете сърцата, грабнете в прегръдките си любимия и нека заедно с Дик Хеймс30, гордостта на Буенос Айрес, да потърсим отговора на въпроса „Как ще те позная?“. Дами и господа, всеки момент очакваме пристигането на Франк Синатра, животът е, ммм-ммм, лесен като песен!

Ребека Вилас не вярва на очите си. Този тип изкара целия пансион на дансинга — прикованите в инвалидни колички танцуват редом с най-запазените старчоци. Издокаран в екзотичния си фамозен костюм, Симфоничния Стан — напомня си, че истинското му име е Хенри Лейдън — е едновременно трогателен, обаятелен, абсурден и подкупващо убедителен. Той е като… като минало, запечатано в капсулата на ролята, която изпълнява, и музиката, която пенсионерите копнеят да чуят. Сякаш някой магьоса и ги върна към живота, към откъслечните сломени от онази младост, която пазят в сърцата си. Невероятно! Това е най-точната дума. Дори най-безнадеждните случаи, които напълно бе отписала — наричаше ги „разплетените кошници“ — буквално разцъфваха пред очите й. Симфоничния Стан дирижира настроението на множеството като елегантен дервиш; видът му непрестанно й навява асоциации като „изтънчен“, „маниерен“, „стилен“, „градски“, „побъркан“, „секси“, „грациозен“ — думи, които нямат нищо общо помежду си, освен в съчетанието си у този необикновен човек. И този фокус с плочите — как го прави?! Ребека машинално тактува с крак и се поклаща в ритъма на танца; сама подхваща „бигийн“31, когато зазвучава едноименното парче на Арти Шо32. Сетивата й сякаш се изострят и подбраната с много любов музика, образите на всички тези беловласи, синьокоси, олисели танцьори, които се плъзгат по дансинга в ритъма на джайва — Алис Уедърс направо грее в прегръдките не на друг, а на вечно недоволния Торвалд Торвалдсън, а Ейда Майърхоф и „Том Том“ Бучър се въртят във вихрен танц с инвалидни колички — и стремителният ритъм, който подчинява всички на изкусителния меден глас на кларнета на Арти Шо — по силата на някаква магия всички тези впечатления внезапно се сливат в приказно видение на земната красота, което трогва младата жена до сълзи. Усмихва се, размахва ръце над главата си, завърта се и в миг се озовава в умелата прегръдка на брата-близнак на Том Том — осемдесет и шест годишния Хърми Бучър, пенсионирания учител по география от стая № РЦ 17, когото преди бе смятала за малко скован; без да обели нито дума, Хърми грациозно я съпровожда с майсторски фокстрот към центъра на дансинга.

— Срамота е такова красиво момиче да танцува само.

— Хърми, готова съм да ви последвам на края на света.

— Нека се доближим до естрадата. Искам да огледам по-внимателно този спец с фамозния костюм. Казват, че бил сляп като къртица, но не ми се вярва.

Без да се отклонява от устремния ритъм на Арти Шо нито за миг, той уверено придържа своята дама през кръста и плавно я отвежда досами музикалния пулт; в този миг Симфоничния изважда поредната плоча и извършва магическия фокус с въртенето в очакване да отзвучи последният такт на бигийна. Ребека е готова да се закълне, че Стан/Хенри не само долавя присъствието й, но дори й намига! Само че това е съвършено невъзможно… нали?

Симфоничния ловко пъхва Арти Шо в обложката и обявява следващия номер; новата плоча вече е под игличката:

— Май вече се поразкършихме, следователно е време за Уди Хърман33 и „Див корен“. Посвещавам това парче на всички вас, хубавици, особено на дамата с „Каликс“.

Ребека се смее:

— Хайде пък сега! — Джазменът усети парфюма й и дори го разпозна!

Необезпокояван от сластното темпо на парчето, Хърми Бучър отстъпва, леко оттласва Ребека и я завърта. На следващия такт я улавя в прегръдките си и я повежда към отсрещния край на пулта, където Алис Уедърс и Торвалд Торвалдсън унесено съзерцават Стан.

— Тайнствената дама сигурно сте вие — обажда се Хърми, — защото парфюмът ви си струва човек да му посвети такава прекрасна песен.

— Къде се научихте да танцувате така хубаво? — пита Ребека.

— С брат ми сме градски момчета. Усъвършенствахме се на джубокса в „Алуетс“, в Ардън. — Младата дама знае това заведение — намира се на главната улица във въпросното градче, но едновремешното кафене вече е ресторант, а джубоксът изчезна горе-долу по времето, когато Джони Матис34 изпадна от класациите. — Ако ви трябва добър танцьор, търсете градско момче. Вземете Том Том например — винаги е бил най-вещият танцьор в околията. И в инвалидна количка да го вържете, ритъмът просто е в кръвта му.

— Господин Ста-ан, ю-ху? — Склонила глава, Алис Уедърс е свила длани на фуния и се опитва да привлече вниманието му. — изпълнявате ли желания?

— Аз бях пръв, кранта такава — срязва я равен, дрезгав глас, който сякаш излиза от стържещи воденични камъни.

При тази безогледна грубиянщина Ребека се заковава на място. Партньорът й я настъпва, но отдръпва крак тъй ловко, сякаш вместо да й причини болка, ласкаво я е целунал с обувка. Заплашително извисявайки се над Алис, Чарлс Бърнсайд мята кръвнишки поглед на Торвалд Торвалдсън, който отстъпва назад и леко дръпва дамата си за ръката.

— Разбира се, мила моя — привежда се Стан. — Кажете ми как се казвате и името на песента, която желаете да чуете.

— Аз съм Алис Уедърс и искам… — Бях пръв — настоява Бърни.

Ребека се споглежда с Хърми, който кисело клати глава. Градско чедо или не, той е не по-малко стреснат от Торвалдсън.

— „Лунен блясък“, ако обичате. На Бени Гудман.35

— Мой ред е, нищожество такова. Искам онова парче на Уди Хърман „Кошмарът на лейди Магъуон“. Това се казва хубава музика.

Хърми скланя глава над ухото на Ребека:

— Този никой не го обича, но винаги постига своето.

— Този път не е познал. Господин Бърнсайд, искам да… Симфоничния Стан й прави знак да мълчи. Извръща лице към собственика на този рядко неприятен глас:

— Съжалявам, господине. Песента се казва „Сънят на лейди Магъуон“ — доста пъргаво парче, но не мога да изпълня желанието ви, защото не нося плочата.

— Добре, братче, дай тогава „Не мога да започна“ на Бъни Бериган.36

— О, направо го обожавам! — възкликва Алис. — Пуснете „Не мога да започна“.

— На вашите услуги — отвръща Стан с обичайния глас на Хенри Лейдън. Този път не си дава труд да извършва сложни подскоци и да прави фокуси — изважда някаква плоча от първия кашон и я поставя на грамофона. Странно оклюмал пристъпва към микрофона и обявява: — Цял свят обиколих със самолет и борих се в Испания. „Не мога да започна“. Посвещава се на великолепната Алис Синята рокля и на Нощния скиталец.

— Какво се кривиш като маймуна! — съска Бърни.

Музиката започва. Ребека потупва Хърми по ръката и застава до Чарлс Бърнсайд, към когото открай време таи известна погнуса. Но тъй като сам стана център на вниманието, тя възмутено дава воля на отвращението си:

— Господин Бърнсайд, искам да се извините на Алис и на нашия гост. Вие сте груб, безогледен нахалник, затова след като поднесете извиненията си, ще се приберете в стаята си, където ви е мястото.

Думите й не произвеждат никакъв ефект. Бърни отново е отпуснал рамене. На физиономията му се мъдри широка, олигавена усмивка, а погледът му безцелно се рее в нищото. Изглежда така, сякаш разсъдъкът му се е изпарил напълно — не помни своето име, камо ли това на Бъни Бериган. Алис Уедърс се отдалечава с танцова стъпка, а Симфоничния Стан се оттегля от розовата светлина на прожектора в далечния край на подиума и сякаш потъва в дълбок размисъл. Възрастните двойки се поклащат на дансинга. Хърми Бучър прави знаци на Ребека и я гледа въпросително.

— Съжалявам за случилото се — обръща се младата жена към Стан/Хенри.

— Няма защо да се извинявате — отвръща Хенри. — Това беше любимото парче на жена ми. Напоследък непрестанно мисля за нея. Молбата им ме завари малко неподготвен. — Прокарва длан по пригладените си коси, изправя рамене и пред очите й се преобразява в предишната си роля.

Ребека решава да го остави на мира. Всъщност й се иска за малко да остави всички на мира. С красноречив жест дава на Хърми да разбере, че много съжалява, но има неотложна работа и си пробива път през тълпата към изхода. Дъртият Бърни някак е съумял да я изпревари и с провесен нос се тътри към „Маргаритка“.

— Господин Бърнасайд, постъпката ви може и да заблуди останалите, но не и мен.

Старецът се извръща поетапно, като започва от стъпалото, после измества коляното, схванатия кръст, другото стъпало и най-сетне скелетоподобния торс. Безжизнено клюмнал на върлинестия врат, плешивият му череп, осеян с петна, лъсва в цялата си грозота. Дългият нос стърчи като деформиран корабен рул. Старецът повдига глава с все същата изнервяща бавност, разкривайки мътен поглед и провиснало чене. Сгърчва мъртвешките си устни, а в гаснещите очи припламва неприкрита злоба.

Ребека изтръпва и се отдръпва. Устните на Бърни се разтягат в ужасяваща гримаса. Идва й да избяга, но гневът от унижението, което това противно нищожество я принуди да изтърпи, й дава сили да отстоява позициите си.

— Лейди Магъуон сънувала ужасен, ужасен кошмар — информира я Бърни унесено, сякаш бълнува. — И Лейди Софи сънува кошмар, само че нейният беше още по-гаден. — Кикоти се. — Кралят беше в своята кантора и броеше малките сладури. Това се присъни на Софи нощес. — Надава пронизителен кикот и изрича някакво име, нещо като „Господин Муш-хам“. Премлясва, разкривайки разкривените си жълти зъби, и в миг изпитото му лице като че се преобразява. В очите му блесва разсъдък, чертите на лицето му мигновено се изострят. — Познавате ли господин Муш-хам? Господин Муш-хам и неговия малък приятел Горг? Знаете ли какво стана в Чикаго?

— Господин Бърнсайд, моментално престанете.

— Ъми знаеде ли вие за Фриц Хаарман, дой дед беже долкова брекразен човек? Вигаха му, витаха му „Вамбир, вамбир, Гановерзги вамбир“, да-да, да-да. На взиджги, взиджги до един, се бризънзват взе кожмари, взе кожмари ха-ха-хо-хо.

— Престанете да си кълчите езика! Да не мислите, че ще се хвана!

В очите на Бърни отново припламва унищожителна злоба, която мигновено угасва. Навлажнява устни и заключва:

— Зъбуди зе, Бърн-Бърн.

— Както и да е, вечерята ще е в седем, ако желаете. Защо не идете да си полегнете?

Бърни я стрелва със заканителен, злобен поглед и тропва с крак, поставяйки началото на отегчителния процес на обръщането.

— Запиши си, ако искаш, Фриц Хаарман. От Хановер. — Думите му са придружени със стряскаща многозначителна усмивка. — Като дойде кралят, може да потанцуваме.

— Не, благодаря — отсича Ребека, врътва се и се отдалечава от дъртия ужас, високите й токчета отчетливо чаткат по коридора; има неприятното усещане, че онзи я следи с поглед.

Изисканата дамска чантичка я очаква на бюрото в малкия вестибюл без прозорци пред кабинета на Веселяка. Преди да влезе при него, откъсва лист хартия, драсва „Фриц Хаарман (?) Хановер (?)“ и пъхва листчето в централното отделение на чантата си. Дали означава нещо — сигурно не, но, от друга страна… кой знае? Умира от яд, че позволи на Бърни да я сплаши; ако й се отвори възможност да използва тази дреболия срещу него, ще направи всичко възможно да го изхвърлят от „Макстънс“.

— Дребен, ти ли си? — провиква се Веселяка.

— Не, лейди Магъуон с налудничавите кошмари. — Наперено влиза в кабинета и заварва директора да брои с огромно задоволство волните пожертвувания от потомството на клиентелата.

— Моята малка Беки май е недоволна от живота. Какво стана, да не би на танците някое зомби да ти е смазало крака?

— Не ме наричай Беки.

— Хайде, хайде, не бъди толкова кисела. Не можеш да си представиш какво богатство изкрънка от досадните роднини твоето приятелче с медното гласче. Сто двайсет и шест бинки! Чиста печалба! Чакай, чакай, я ми разкажи какво стана.

— Чарлс Бърнсайд ми надрънка куп гадости. На тоя мястото му е в лудницата.

— Ти шегуваш ли се? Дъртакът ми носи паричната равностойност на теглото си в злато. Винаги ще има място в сърцето ми. — Веселяка се ухилва и заравя шепи в банкнотите. — А имаш ли място в сърцето ми, сладурче, винаги ще ти се намери и място в „Макстънс“.

Ребека си припомня думите на Бърни: „Кралят беше в своята кантора и броеше малките сладури“ и се чувства омърсена. Ако шефът й не си беше лепнал тая провиснала, кретенски ухилена физиономия, със сигурност нямаше да й напомня толкова за любимия си дъртак. „На взиджги, взиджги до един, се бризънзват взе кожмари, взе кожмари, ха-ха-хо-хо“ — нелошо описание на Френч Ландинг, изтръпнал от ужас в хватката на Рибаря. Направо да не повярва човек, че Бърни ще се заинтересува от убийствата повече от Веселяка. Шефът въобще не говореше на тази тема с изключение на онзи единствен случай, когато се оплака, че докато Дейл Гилбъртсън не благоволи да си поразмърда дебелия задник, не може да лъже, че отива за риба. Ама че гадост, а?

Глава 8

ДВА РАЗГОВОРА по телефона и друга, лична причина, която Джак всячески се мъчи да отрече, го изтръгват от сигурността на къщата му в Норуей Вали, в която се чувства като в пашкул, и го карат да потегли с колата си към полицейския участък на Френч Ландинг, намиращ се на Съмнър Стрийт. Пръв му се обади Хенри, който каза, че се е възползвал от почивката на Симфоничния Стан да позвъни от столовата на „Макстънс“, понеже не можел повече да мълчи. Сигурен бил, че днес на улицата пред пансиона явно е било отвлечено дете. Много съжалява, но каквито и да са причините, Джак да се Държи настрана от разследването — впрочем той дори не си е направил труда да ги изтъкне — отсега нататък не важат. Рибаря взима вече четвърта жертва — нали Джак не си прави илюзии, че Ърма Френо в най-скоро време ще потропа на вратата на дома си. Цели четири деца!

— Не — каза Хенри, — не съм го чул по радиото. Случило се е тази сутрин. Научих го от чистача в пансиона. Видял е как разтревожен полицай прибира в багажника на патрулната кола детски велосипед, изоставен на улицата.

— Добре, де — настоя, — може да не го знам със сигурност, но съм сигурен. До довечера Дейл ще идентифицира изчезналото хлапе и утре името му ще е на първа страница във вестника. Тогава гражданите на окръга наистина ще изгубят търпение. Толкова ли не разбираш? На хората им е достатъчно да знаят, че участваш в разследването — това много ще ги успокои. Вече не можеш да се радваш на лукса да си пенсиониран, Джак. Трабва да се включиш.

Джак му отвърна, че си вади прибързани заключения, и ще обсъдят въпроса после.

Четирийсет и пет минути по-късно позвъни Дейл Гилбъртсън с новината, че в неизяснен момент тази сутрин на улицата пред пансиона „Макстънс“ е изчезнало момче на име Тайлър Маршал, чийто баща — Фред Маршал — се намирал в участъка и настоявал да разговаря с Джак Сойер. Фред бил страхотен човек — мъж на място, със семейство, солиден гражданин и дори приятел на Дейл — но вече бил на ръба на истерията. Освен това Джуди — съпругата му — напоследък явно е страдала от някакви психически проблеми, тъй като случилото се я довело до пълен срив. Говорела несвързано, наранила се, обърнала къщата с главата надолу.

— Познавам Джуди, тъй да се каже — обясняваше полицейският началник. — Прекрасна жена, наистина прекрасна жена — такава една, дребничка, а толкова смела и здраво стъпила на земята, наистина невероятна личност, ще кажеш, че никога не изпуска нещата от контрол. Но явно е знаела или, кой знае — предчувствала е изчезването на сина си още преди да се намери колелото. Късно следобед състоянието й така се влошило, че Фред повикал доктор Скарда и я откарали в окръжната лютеранска болница в Ардън, където от пръв поглед я тикнали в отделение „Д“ — тоест в психиатрията. Представяш си в какво състояние е Фред. Настоява да говори с теб. Каза ми: „Нямам вяра в теб.“ Та ако ти не дойдеш — продължи Дейл, — Фред Маршал ще пристигне у вас, ето какво ще стане. Не мога да го спра, а и нямам намерение да го арестувам, за да не би случайно да те обезпокои. На всичкото отгоре и ние имаме нужда от теб, Джак. Добре, добре Знам, че нищо не обещаваш, но ти е ясно как трябва да постъпиш, нали?

Дали сами по себе си тези разговори бяха достатъчни да го накарат да се качи на пикапа и да отпраши за града? Най-вероятно да, мисли си Джак, като по този начин напълно омаловажава влиянието на третия фактор — тайният фактор, който се опитва да забрави. Той бива лишен от смисъл и отхвърлен с простото обяснение, че всичко е било от нерви, нелеп пристъп вследствие на натрупаното напрежение, което пък е напълно нормално при подобни обстоятелства. Подобно нещо може да се случи на всеки. Искаше му се да се махне от къщи, какво толкова? Никой не може да го обвини в бягство. В момента дори пътува към онова, от което най-много иска да избяга — мъртвото течение под престъпленията на Рибаря. Този Фред Маршал — приятелят на Дейл и бащата на изчезналото момченце, искал да говори с него; чудесно, нека говори. Ако половинчасов разговор с пенсиониран детектив ще му помогне да разреши проблемите си, пенсионираният детектив е готов да му отдели това време.

Всичко останало е чисто и просто лично. Съзнанието на Джак е затормозено от разни сънища наяве и яйца от червеношийки, но това си е негова работа. Може да изчака развитието на събитията, да надхитри проблема, да потърси някакво решение. Разумните хора не приемат подобни глупости насериозно — те са като лятна буря, минават и заминават.

В този миг светофарът дава на зелено и като се спусна по инерция по наклонената улица, пътьом регистрирайки с обиграния поглед на полицай мотоциклетите на паркинга на бар „Санд“, Джак се улавя, че постепенно започва да приема нормално днешните неприятности. Не намира нищо необичайно във факта, че не можеше… по-точно — не искаше, да отвори вратата на хладилника, защото опари ли се веднъж, човек става много предпазлив. Една от крушките в дневната изгоря и като се опита да отвори чекмеджето, в което държеше резервните, то заяде. Всъщност не успя да отвори нито един шкаф, чекмедже или дрешник в къщата, което му попречи да си приготви чаша чай, да се преоблече или да обядва — остана му само възможността апатично да прелиства книги и да зяпа телевизия. Подозираше, че в пощенската кутия се крие цяла планина сини яйчица, затова отложи прибирането на пощата за следващия ден. И без друго получава само сметки, списания и рекламни листовки.

„Не бива да драматизирам — спокойно можех да отворя всички врати, чекмеджета и бюфети, но аз просто не исках. Не съм се страхувал, че от хладилника или от килера Ще се изсипе цял водопад от сини яйца, просто не ми се искаше да се натъкна на поредното от тези отвратителни неща. Покажете ми психиатър, който би окачествил подобно поведение като невротично, и аз ще ви покажа пълен лаик, който не разбира нищо от психология. Ветераните в отдела есе повтаряха, че като разследваш убийства, рано или късно ти се разхлопва дъската. Така де, нали именно по тази причина се пенсионирах!

Какво трябваше да направя — да остана в полицията докато взема да се гръмна ли?! Ти си умен мъж, Хенри Лейдън, и аз много те обичам, но някои работи просто не ги ЧАТКАШ!“

Добре, де, нали все пак отива на Съмнър Стрийт? Напоследък всички го притискат да направи нещо — ето, сега ще направи. Ще поздрави Дейл, ще се отбие при момчетата и ще седне да поговори с този Фред Маршал — солиден гражданин с изчезнал син, заливайки го с обичайната помия: „Правим всичко, което е по силите ни, дрън дрън… конкретното разследване се провежда в тясно сътрудничество с ФБР, а както е известно, те са най-добрите в света.“ И подобни тъпотии все в тоя дух. Най-многото, което може да направи, е да приглади настръхналата козинка на Фред Маршал, както когато искаш да успокоиш пострадало коте; миряса ли Фред, с това предполагаемият дълг на Джак — изцяло плод на външен натиск — се изчерпва и той спокойно може отново да се отдаде на заслужено усамотение. Ако на Дейл не му изнася, да се хвърли в Мисисипи; ако на Хенри не му е по вкуса, ще му откаже да четат Дикенс и ще го измъчва с Лорънс Уелк37, Вон Мънроу38 или с нещо също така гадно. Например диксиленд, изпълняван от некадърници. Преди години му бяха подарили компактдиск със заглавие „Фетс Манасас и «Ол Старс» в ритъма на стомпа“. Като послуша Фетс Манасас трийсет секунди, на колене ще моли за милост.

Този образ вдъхва на Джак достатъчно увереност, за да си докаже извън всякакво съмнение, че невъзможността да отвори вратите и шкафовете се дължи на моментно нежелание, не на фобия. Но макар вниманието му да е съсредоточено другаде, през целия път го измъчва усещането, че пепелникът под таблото го дразни и му се подиграва. Малкият панел сякаш е обгърнат от аура на прикрита ненавист и злокобна многозначителност.

Страхува ли се, че вътре се спотайва синьо яйчице?

Естествено, че не. Вътрешността на пепелника представлява черна пластмасова отливка и е пълна само с въздух.

Значи спокойно може да го извади.

Зад стъклата се мяркат първите сгради в покрайнините на Френч Ландинг. Скоро ще подмине мястото, където по-рано тази сутрин Хенри спря диска на „Дъртиспърм“ и в купето се възцари благословена тишина. Спокойно може да отвори пепелника — подхваща го отдолу и дърпа, фасулска работа. Протяга ръка, но в последния миг я отдръпва. По челото му се стичат капки пот, които се събират във веждите.

— Какво толкова? — окуражава се гласно. — Да не би да срещаш затруднения, Джаки?

Отново протяга ръка към пепелника. Изведнъж си дава сметка че въобще не внимава къде кара, вдига глава и отпуска педала за газта. Не спира само от упорство. Това е просто един пепелник, за Бога. Пак поглежда шосето. Изпълнен е с решителност като медицинска сестра, която трябва да отлепи пластир от гъсто окосмения корем на пациент, издърпва пластмасовото приспособление. Запалката, която неволно е разместил при сутрешното излизане, отхвърчава на десет сантиметра, преобразявайки се пред ужасения му поглед в сребристо-черно яйце.

Рязко извива волана, излиза от очертанията на шосето и се носи по буренясалия банкет право към най-близкия телеграфен стълб. Запалката се приземява в пепелника със силно металическо дрънчене, което никое яйце на земното кълбо не е в състояние да произведе. Стълбът танцува пред стъклото и застрашително го изпълва. Джак набива спирачки, колата се заковава на място, дълго след това запалката тихо потропва в пепелника. Ако не беше намалил скоростта, преди да го извади, щеше да се забие право в стълба, от който в момента го дели точно един метър. Избърсва потта от лицето си и вдига запалката.

— Да му се не види. — Поставя приспособлението на мястото му и изтощен се отпуска на седалката. — Не случайно казват, че тютюнопушенето е смъртоносно.

Шегата е твърде плоска, за да го развесели; в продължение на няколко секунди неподвижно съзерцава нарядко преминаващите автомобили по Лайол Роуд. Когато пулсът му се нормализира, си напомня, че все пак съумя да извади пепелника.

Том Лънд с рошавите руси къдрици явно е подготвен за посещението му, защото щом Джак влиза в участъка, подминавайки трите велосипеда на входа, младият полицай скача от мястото си и се втурва да го посрещне, като шепнешком обяснява, че Дейл и Фред Маршал го чакат в кабинета на началника, ей-сега ще го заведе при тях. Несъмнено много ще му се зарадват.

— Самият аз много се радвам, лейтенант Сойер — добавя Лънд. — За Бога, не мога да крия. Мисля, че в момента много се нуждаем от вас.

— Можеш да ме наричаш Джак. Вече не съм лейтенант. Дори не съм полицай.

Двамата се запознаха по време на разследването на случая Киндърлинг и още тогава Джак бе приятно впечатлен от Лънд, който не жалеше време и усилия. Обожаваше работата си, униформата и значката, уважаваше шефа си и бе изпълнен с истинско преклонение пред лосанжелеския детектив, поради което часове наред безпрекословно дежуреше на телефона, обикаляше държавните регистри и не слизаше от колата, докато по няколко пъти проверяваше противоречивите данни за конфликта между един уисконсински застрахователен агент и две момичета от Сънсет Стрип. През цялото време младежкият му ентусиазъм не секваше — напомняше на защитник от гимназиалния отбор, участващ в първия си мач.

Сега изглежда променен. Под очите му има тъмни сенки, лицето му е изпито, скулите изпъкват. Но безсънието и умората не са единствената причина за състоянието му — погледът му издава безпомощното изумление на човек, преживял шок. Рибаря е откраднал голяма част от младостта на Том.

— Ще видя какво мога да направя — отвръща Джак, чувствайки се неловко, че дава напразни надежди.

— Каквото и да направите, все ще ни е от полза.

Това е прекалено — прекалено сервилно, докато Лънд го води към кабинета, Джак си казва: „Аз да не съм месия.“

Мисълта го кара да изпита чувство на вина.

Том почуква, отваря вратата, обявява пристигането на посетителя и след като го въвежда в стаята, изчезва като призрак, незабелязан от двамата мъже, които стават да посрещнат новодошлия и се взират в него: единият с видима благодарност, другият — с огромна признателност, примесена с неприкрита надежда, които карат Джак да се почувства още по-неловко.

Дейл промърморва нещо, за да представи посетителя, а Фред Маршал бърза да подхване:

— Много ви благодаря, че се съгласихте да дойдете, толкова съм ви задължен. Това е всичко, което съм в състояние да… — Протегнатата му ръка щръква като дръжка на помпа. Когато Джак поема дланта му, лицето на Фред се сгърчва от нов прилив на чувства. Буквално се вкопчва в ръката му, едва ли не като животно в плячката си. Стиска я нееднократно. Дори се просълзява.

— Не мога… — Издърпва длан и избърсва сълзите си. Чистосърдечният му поглед издава болезнена уязвимост. — Боже Господи! Толкова се радвам, че сте тук, господин Сойер. А може би трябва да ви нарачам „лейтенант“, а?

— Казвайте ми Джак. Хайде сега вие двамата разкажете какво се е случило.

Дейл му прави знак да заеме свободния стол; тримата мъже се настаняват и болезнената, но по същество простичка история за Фред, Джуди и Тайлър Маршал започва. Пръв взема думата Фред и обяснява надълго и нашироко. Според неговата версия една храбра и безстрашна жена, любяща съпруга и майка, се огъва под натиска на много и необясними промени и развива загадъчни симптоми, с лека ръка пренебрегнати от нейния неук, глупав и себичен съпруг. Бръщолеви несвързано, изписва с налудничави излияния цели листове, които после тъпче в устата си и се мъчи да погълне. Предусещала е трагедията и е обезумяла. Звучи абсурдно, но себичният съпруг смята, че това е причината за психическото разстройство. По-точно мисли, че мисли, защото разсъждава по този въпрос още от първия си разговор с Дейл, и макар подобно твърдение да звучи налудничаво, в известен смисъл е логично. Как иначе да си го обясни човек? Мисли, че жена му е започнала да се побърква, защото е предчувствала наближаването на нещастието. Подобни неща сигурно са възможни, кой знае. Ето и пример — безстрашната, умствено разстроена жена е знаела, че прекрасното й хубаво момченце е изчезнало още преди глупавият и себичен съпруг, който днес както обикновено е отишъл на работа, да й съобщи за намерения велосипед. Което само доказва заключението, до което е стигнал. И така, доброто момченце излязло с трите си другарчета, но те се върнали у дома, а полицай Чита намерил на тротоара пред „Макстънс“ само колелото на синчето им и самотната маратонка „Рийбок“.

— Дани Чита ли? — пита Джак, който също като Фред Маршал започва да смята, че мисли някои доста тревожни неща.

Сетне Дейл разказва своята версия на историята, която е значително по-кратка: момче излиза на разходка с велосипеда си и изчезва, вероятно е отвлечено на улицата пред „Макстънс“. Това е всичко, което знае, но се надява, че Джак Сойер ще съумее да запълни много от белите полета.

Джак Сойер, в когото другите двама настойчиво се взират, не отговаря веднага, тъй като се нуждае от време, за да привикне към трите мисли, които смята, че мисли. Първата не е точно съждение, а по-скоро емоционална реакция, въплъщение на скрита мисъл: Джак установи, че Фред Маршал му е симпатичен още от мига, когато се вкопчи в десницата му и възкликна „Боже Господи!“ — с което предизвика неочакван обрат в в сюжета на деня. Фред Маршал е олицетворение на рекламен образ на живота в малкия град. Ако негова снимка се постави на билборд, рекламиращ агенция за недвижими имоти във Френч Ландинг, гражданите на Милуоки и Чикаго ще се втурнат да купуват къщи в този край. С хубавото си, приветливо лице и стройното телосложение на спортист Маршал излъчва отговорност, почтеност, любезност и добросъседство, скромност и щедрост. И постоянно се обвинява в глупост и себичност, с което буди нарастваща симпатия у Джак. Наред с нея нараства и съчувствието за сполетялото го ужасно нещастие, което на свой ред усилва желанието да му помогне. Дойде в участъка с нагласата да разреши проблема като полицай, но детективските му инстинкти явно са закърнели от неупотреба и в действителност реагира като обикновен съгражданин. Много добре знае, че ченгетата рядко приемат като обикновени граждани хората, впримчени в последствията на едно престъпление, определено не и в началните етапи на разследването. (Отношението му към този човек се гради на наблюдението, че Фред Маршал — такъв, какъвто е — е неспособен да храни подозрения към никого, с когото е в добри отношения.)

Второто хрумване е по-присъщо на полицай и докато свиква с третото, което е изцяло плод на все още точните, макар и позакърнели детективски рефлекси, споделя второто гласно:

— Велосипедите, които видях отвън, са на приятелите на Тай, нали? Някой разпитва ли хлапетата?

— Боби Дюлак — обяснява Дейл. — Отначало и аз говорих с тях, но нищо не научих. Казват, че са били заедно, после Тайлър си тръгнал. Твърдят, че не са видели нищо, което е възможно…

— Но ти смяташ, че крият нещо.

— Честен кръст, така е. Но въобще не ми идва наум какво би могло да бъде, пък и трябва да ги пуснем да се прибират у дома, преди родителите им да са откачили.

— Кои са, как се казват?

Фред Маршал леко свива юмрук, сякаш стиска невидима бейзболна бухалка:

— Ъби Уекслър, Ти Джей Реникър и Рони Мецгър. Тай вече цяло лято се мъкне с тях.

Второто изречение съдържа неясен намек за неодобрение. — Изглежда, не ги намирате подходяща компания за сина ви.

— Ами, не — отвръща Фред, разкъсван между порива да каже истината и вродения си инстинкт към справедливост. — Не и в този смисъл. Ъби си пада малко побойник, а другите двама като че ли не са особено… схватливи. Надявам се… надявах се Тай да разбере, че може да прекарва времето си по-пълноценно с деца, които са повече или по-малко, как да кажа…

— На неговото ниво.

— Именно. Проблемът е в това, че синът ми е малко дребен за възрастта си, а Ъби Уекслър е… хм…

— Доста едър и висок за възрастта си. Чудесна предпоставка да стане побойник.

— Да не искате да кажете, че познавате Ъби Уекслър? — Не, но го видях тази сутрин. Беше с другите две момчета и сина ви.

Дейл подскача на стола, а Фред Маршал изпуска невидима: та бухалка.

— Кога беше това? Къде? — един през друг питат двамата.

— На Чейс Стрийт, в… приблизително в осем и десет. Бях тръгнал да посрещна Хенри Лейдън и да го закарам у тях. На излизане от града момчетата изскочиха с велосипедите точно пред колата ми. Видях сина ви добре, господин Маршал. Изглежда страхотно хлапе.

В ококорените очи на Фред Маршал се заражда някаква надежда, някакво обещание, а Дейл се отпуска:

— Е, това до голяма степен се покрива с техните твърдения. Сигурно е станало тъкмо преди Тайлър да си тръгне. Ако наистина си е тръгнал.

— Или те са го изоставили — допълва бащата. — Те карат по-бързо и понякога, как да кажа, се опитват да го дразнят.

— Избързват напред и го изоставят — уточнява Джак. Фред Маршал мрачно кима, което издава, че е наясно с униженията, които малкият споделя със своя тъй отзивчив баща. Джак си припомня пъпчивото враждебно лице на Ъби Уекслър, размахал среден пръст, и си задава въпроса, дали и как хлапакът се опитва да се защити: Дейл спомена, че усетил нещо фалшиво в твърденията им, но защо им е да лъжат? Каквито и да са причините, автор на лъжата несъмнено е Ъби Уекслър. Другите двама изпълняват заповеди.

За момента решава да остави настрана третото хрумване.

— Искам да говоря с момчетата, преди да ги освободите. Къде са те?

— В помещението за разпит на горния етаж. — Дейл сочи тавана. — Том ще те заведе.

Със сивите си стени, напомнящи на военен кораб, сивата метална маса и тесния като бойница на замък прозорец, стаята за разпит сякаш е нарочно създадена да изкопчва признания, като нагнетява у разпитваните отегчение и отчаяние; когато Том Лънд въвежда Джак при четиримата й настоящи обитатели, от пръв поглед личи, че „оловната“ атмосфера е оказала върху тях подтискащото си въздействие. Боби Дюлак се обръща, престава да барабани с молива по масата и казва:

— О-хо, ура за Холивуд. Дейл спомена, че ще идвате. — Всеобщото униние е помрачило дори неговия блясък. — Искате ли да разпитате тези хулигани, лейтенант Сойер?

— След малко. — Две от хлапетата, седнали на срещуположния край на масата, проследяват движенията на Джак, сякаш се страхуват, че ей-сега ще ги тикне в ареста. Думите „разпитате“ и „лейтенант“ са им подействали като леден канадски вятър. Ъби Уекслър се опитва да мине за голям смелчага и измерва Джак с присвити очи, а момчето до него — Рони Мецгър — се гърчи на стола, забелило очи като палачинки. Третият хлапак — Ти Джей Реникър — е скръстил ръце на масата и сякаш спи.

— Събудете го — нарежда Джак. — Искам всички да ме чуят. — Няма какво да им каже, целта е да привлече вниманието им. Вече е убеден, че Дейл е прав. Може би не лъжат, но със сигурност крият нещо. Поради това внезапната му поява в царящото сънно униние ги е стреснала. Ако той трябваше да ги разпитва, щеше да ги раздели и да разговаря с тях поотделно, но при това положение се налага да поправи грешката на Боби Дюлак. Което означава да въздейства на тримата едновременно, а също и да възбуди страха им. Няма да ги тероризира — иска само да им се поразтуптят сърцата, след което може да ги раздели. Вече си личи кой е най-слабият и най-гузният. Джак не изпитва никакви угризения да изрича лъжи, за да получи необходимата информация.

Рони Мецгър разтърсва Ти Джей за рамото и казва:

— Събуди се, бе, пътунгер… тъпунгер.

Спящият неволно изстенва, вдига глава и понечва да се протегне. Погледът му попада върху Джак, малкият преглъща, примигва и моментално изпъва гръб.

— Добре дошъл — приветства го Джак. — Искам да се представя и да обясня защо съм тук. Казвам се Джак Сойер и съм лейтенант в отдел „Убийства“ на Лосанжелеската дирекция на полицията. Притежавам отлична характеристика и цяла стая, пълна с грамоти и медали. Когато преследвам някой престъпник, обикновено го залавям. Преди три години бях тук във връзка с едно разследване. Две седмици по-късно заведох в Лос Анжелес един човек на име Торнбърг Киндърлинг окован в белезници. Тъй като познавам този край и местните правозащитни органи, Лосанжелеската дирекция на полицията ми възложи да съдействам на силите на реда при разследването на престъпленията на Рибаря. — Плъзва поглед към Боби Дюлак, за да се увери, че той не се кикоти на тези глупости, но младежът се взира пред себе си с каменно изражение. — Вашият приятел Тайлър Маршал е бил с вас преди изчезването си тази сутрин. Рибаря ли го е отвлякъл? Колкото и да ми е неприятно, мисля, че отговорът е положителен. Може би ще успеем да го върнем на родителите му, а може и да не успеем, но ако искаме да хвана Рибаря, трябва да ми разкажете точно какво се е случило, от игла до конец. Трябва да сте напълно откровени с мен, защото ако излъжете или запазите нещо в тайна, ще бъдете обвинени във възпрепятстване на правосъдието. Възпрепятстването на правосъдието е изключително тежко престъпление. Полицай Дюлак, каква е минималната присъда за подобно престъпление в щата Уисконсин?

— Пет години, почти съм сигурен.

Ъби Уекслър прехапва устни, Рони Мецгър отмества поглед и се мръщи, а Ти Джей Реникър с безразличие съзерцава тесния прозорец.

Джак се настанява до Боби Дюлак.

— По една случайност аз бях водачът на пикапа, на когото един от вас тази сутрин показа среден пръст. Не бих казал, че повторната ни среща ме изпълва с особено въодушевление.

Две глави моментално се извръщат към Ъби, който ожесточено присвива очи, опитвайки се да разреши нововъзникналия проблем.

— Не е вярно — заявява, очевидно избирайки пътя на пълното отрицание. — Може да ви се е сторило така, но не е вярно.

— Още не сме започнали да говорим за Тайлър Маршал, а ти вече лъжеш. Ще ти дам още един шанс. Кажи ми истината.

Ъби се усмихва престорено:

— Аз не показвам среден пръст на хора, които дори не познавам.

— Стани.

Той се озърта, но приятелите му нямат сили да го погледнат в очите. Отмества стола си и колебливо се изправя.

— Сержант Дюлак, изведете това момче и го затворете в ареста.

Боби изпълнява ролята си безпогрешно. Надига се от стола, приковава поглед върху Ъби и бавно и застрашително се приближава към него. Напомня на пантера, която безшумно дебне жертвата си. Хлапакът отскача назад и протяга ръка, опитвайки се да го спре:

— Не, не, не… взимам си думите назад… наистина бях аз!

— Вече е късно — отсича Джак. Боби сграбчва хлапака за лакътя и понечва да го повлече към вратата. Плувнал в пот и зачервен до уши, Ъби упорито не помръдва, но полицаят го дръпва по-силно и малкият се превива на две. Полита напред, започва да хленчи и да рони сълзи. Боби Дюлак отваря вратата и го измъква в студения коридор на втория етаж. Разнася се уплашен вопъл, ненадейно прекъснат от хлопването на вратата.

Лицата на другите момчета са придобили цвета на бита сметана, двамата очевидно са изгубили способността да се движат.

— Не се тревожете за него — успокоява ги Джак. — Нищо лошо няма да му се случи. След петнайсетина минути и тримата ще можете да си вървите у дома. Не виждам смисъл да разговарям с човек, който лъже от самото начало. Запомнете от мен — дори най-некадърните ченгета усещат кога ги лъжат, а аз съм велик полицай. Ето какво ще направим сега. Ще си поговорим за случилото тази сутрин, за Тайлър, за това как сте се разделили с него, на кое място, къде сте отишли след това, кого сте видели — такива неща. — Обляга се назад и разперва длани на масата. — Хайде, разкажете ми всичко, от игла до конец.

Момчетата се споглеждат. Ти Джей пъхва показалец в устата си и започва да изтезава нокътя си.

— Ъби ви показа среден пръст — започва Рони.

— Нима? И какво стана после?

— Ъ-ъ, Тай каза, че си тръгва.

— Тай каза, че си тръгва — напевно приглася Ти Джей.

— Къде точно се намирахте в този момент? — Ъ-ъ… пред „Шмитс Помориъм“

— „Емпориъм“ — поправя го Ти Джей. — Не е „помориъм“, а е „ем-по-ри-ъм“, тъпунгер такъв. — И?

— И Тай каза… — Рони извръща поглед към Ти Джей. — Тай каза, че си тръгва.

— Накъде тръгна — на изток или на запад?

Момчетата безмълвно се споглеждат, сякаш въпросът е зададен на патагонски.

— Към реката или в обратната посока?

Отново се споглеждат. Въпросът е зададен на чист английски език, но правилен отговор не съществува.

— Не знам — най-сетне отронва Рони.

— Ти Джей, ти знаеш ли? Хлапакът клати глава.

— Точно така. Ето това е честен отговор. Не знаете, защото не сте видели как си тръгва, нали? Пък и всъщност не е казал, че си тръгва. Бас държа, че това е измислица на Ъби.

Ти Джей неспокойно се върти на стола, а Рони зяпа Джак с нескрито удивление — този тип е самият Шерлок Холмс.

— Нали помните, че ви подминах с пикапа? — Кимат в унисон. — Тайлър не беше с вас. — Кимат. — Вече си бяхте тръгнали от „Олсортс Емпориъм“ и карахте на изток по Чейс Стрийт, тоест отдалечавахте се от реката. Видях ви в страничното огледало. Ъби въртеше педалите много бързо. Вие двамата криво-ляво съумявахте да поддържате неговото темпо. Но Тайлър е по-дребен и изостана. Зная, че не си е тръгнал по своя воля. Просто не е могъл да ви настигне.

— И е останал много, много назад, и Бираря е дошъл и го е отвлякъл — плачевно нарежда Рони Мецгър и избухва в сълзи.

Джак се привежда над масата:

— Видяхте ли как стана това? Ти или той?

— Нееее — хлипа Рони. Ти Джей колебливо клати глава.

— Не сте видели да спира кола, някой да заговаря Тай, или той да влиза в някой магазин или нещо подобно?

Едно през друго момчетата издават нечленоразделни звуци, означаващи, че нищо не са видели.

— Кога разбрахте, че го няма?

Ти Джей понечва да каже нещо, но затваря уста. Рони отговаря на въпроса:

— Като пихме „Слърпи“.

Сбърчил чело от напрежение, Ти Джей кима в знак на съгласие.

С помощта на още два въпроса става ясно, че открили отсъствието на Тайлър, докато се наслаждавали на студените напитки в „Севън-Илевън“, откъдето си купили и карти за „Маджик“ — следователно едва няколко минути по-късно.

— Ъби каза, че Тай ще ни купи още карти — услужливо уточнява Рони.

Наближава дългоочакваният миг. Джак знае, че онова, което крият — каквото и да е то — се е разиграло малко след като са излезли от „Севън-Илевън“ и са открили, че Тайлър още го няма. При това в заблудата е замесен само Ти Джей. Буквално лее кървава пот за разлика от другарчето си, което видимо се успокои при спомена за фрапето и картите. Остава да им зададе един последен въпрос:

— Значи Ъби е искал да намери Тайлър. Заедно ли тръгнахте да го търсите или той изпрати само един от вас?

— А? — изненадва се Рони. Брадичката на Ти Джей увисва и той кръстосва ръце над главата си, сякаш да се предпази от удар. — Тайлър си тръгна — настоява Рони. — Не сме го търсили отидохме в парка… Да разменяме карти.

— А-ха. Рони, благодаря ти. Беше много отзивчив. Искам да изчакаш навън при Ъби и сержант Дюлак, докато си поговоря с Ти Джей. Ще ни отнеме най-много пет минути.

— Значи мога да си ходя? — Джак кимва и Рони колебливо се надига от стола. Като стига до вратата, Ти Джей изхлипва. В следващия миг остава насаме с лейтенанта; плътно се долепва до облегалката на стола, сякаш му се иска да се смали, вперил в Джак окръглените си блеснали очи.

— Ти Джей, няма от какво да се страхуваш, давам ти честната си дума. — Насаме с хлапака, който се преструваше на задрямал на масата и по този начин се издаде от самото начало, Джак Сойер се заема най-напред да му опрости греховете. Знае тайната му, но тя не е съществена и е напълно безполезна. — Каквото и да ми кажеш, няма да те арестувам. Обещавам ти. Не те грози никаква опасност. Дори се радвам, че с приятелите ти дойдохте и ни помогнахте да изясним ситуацията.

Нарежда в този дух още три-четири минути, докато Ти Джей постепенно проумява, че присъдата за разстрел от взвод снайперисти се отменя, а избавлението му от наказанието, което неговият приятел Рони би нарекъл „строг ръмничен тежим“, е неминуемо. Лека-полека страните му отново поруменяват. Престава да се гърчи, опитвайки се да се смали, и да се взира в Джак с очи, изцъклени от ужас.

— Разкажи ми какво направи Ъби. Ще си остане между нас. Няма да му кажа нищо. Честна дума. Няма да те издам.

— Искаше Тай да ни купи още карти — колебливо отвръща хлапакът, сякаш плува в непознати води. — Ако беше с нас, със сигурност щеше да ни купи. Понякога Ъби е голям гадняр. И… и ми каза да се върна и да извикам оня мотльо, иначе ще ми лепне една запалка.

— А ти яхна велосипеда и се върна по Чейс Стрийт, така ли?

— А-ха. Гледах, гледах, ама Тай никакъв го нямаше. А бях сигурен, че ей-сега ще се покаже отнякъде. Иначе къде ще иде?

— И… — Джак размахва ръка и, образно казано, леко придърпва шарана, закачен на въдицата.

— Ами не го видях. Завих по Куин Стрийт, дето е старческият дом с големия плет. Там… такова… видях колелото му. На тротоара пред входа. Маратонката му също беше там. А от плета бяха изпадали листа.

Това е безполезната тайна. Е, може би не е чак толкова несъществена — поне става ясно, че Тайлър е изчезнал някъде към осем и петнайсет. Което означава, че велосипедът и маратонката са стояли на тротоара в продължение на четири часа, преди Дани Чита да ги забележи. Онази част на Куин Стрийт почти изцяло е собственост на пансиона, а гостите за Празника на ягодите са започнали да прииждат едва към обяд.

Ти Джей разказва как го хванало страх — ами ако Рибаря е дръпнал Тай зад плета и се върне за друго дете?! В отговор на последния въпрос на Джак обяснява:

— Ъби ни заръча да казваме, че сме се разделили с Тай пред „Олсортс“, да не би после хората, такова, да ни обвинят. Ако е убит, де. Ама той нали не е убит? Деца като Тай не ги убиват.

— Надявам се да е така.

— И аз се надявам. — Хлапакът избърсва носа си с опакото на дланта си.

— Време е да си вървиш у дома — заявява Джак и става.

Ти Джей също се изправя, тръгва покрай масата, но изведнъж възкликва:

— О! Сетих се още нещо!

— Какво?

— На тротоара имаше пера.

Подът сякаш започва се накланя ту наляво, ту надясно като палубата на кораб. Джак се вкопчва в облегалката на стола, за да не падне.

— Наистина ли? — Обръща се към момчето едва когато си възвръща самообладанието. — Как така пера?

— Ами едни такива черни, големи. Приличаха на гарванови пера. Едното беше до колелото, а другото беше забучено в маратонката.

— Чудна работа. — Джак печели време, докато престане да потръпва от неочакваното повдигане на темата за перата. Как да реагира на подобна дреболия — само по себе си това е пълен абсурд, да не говорим, че едва не припадна, което пък си е живо излагане. Ти Джей е видял истински пера от истински гарван на истински тротоар, а неговите са въображаеми — въображаеми пера от въображаеми червеношийки — та нали в сънищата всичко е въображаемо. Наум си повтаря подобни полезни съвети и скоро си възвръща нормалното състояние на духа, но през цялата нощ и до утре късно следобед думата „пера“ ще кръжи в съзнанието му като гръмотевична буря, която от време на време пронизва мислите му със съскащи мълнии.

— Чудна работа. Как е възможно перото да влезе в маратонката?

— Може би вятърът го е духнал — предполага Джак, като за удобство пренебрегва факта, че днес времето е тихо. Като се уверява, че подът не се люлее, прави знак на Ти Джей да си върви и го последва в коридора.

При отварянето на вратата Ъби Уекслър се оттласква от стената, на която се подпира, и се изпъва до Боби Дюлак. Продължавайки да играе ролята си, новакът не трепва, сякаш е изсечен от мрамор. Рони боязливо се отдръпва.

— Момчетата могат да си вървят. Изпълниха дълга си.

— Ти Джей, какво каза? — Ъби мята на приятеля си кръвнишки поглед.

— От думите му недвусмислено се убедих, че не знаете нищо за изчезването на вашия другар — отвръща Джак.

Ъби си отдъхва, но за всеки случай продължава да се мръщи застрашително на всички. Накрая вперва злобен поглед в Джак, който повдига вежди.

— Не съм ревал. Може да ме беше страх, обаче не ревах.

— Да, уплаши се наистина. Друг път да не ме лъжеш. Имаше шанс да помогнеш на полицията, но ти го пропиля.

Хлапакът се мъчи да осмисли думите му и донякъде успява:

— Добре, ама аз показах пръст на тъпата музика, не на вас.

— И на мен не ми хареса. Обаче онзи човек, с когото бях, много настояваше да я изслушаме. Знаете ли кой беше той? — Сервира отговора право в мнително смръщената му физиономия: — Джордж Ратбън.

Сякаш е произнесъл Супермен или Арнолд Шварценегер. Подозренията на Ъби се изпаряват на секундата, в резултат на което лицето му се преобразява. Малките тесни очички се изпълват с невинно изумление:

— Ама вие познавате Джордж Ратбън?

— Той е един от най-добрите ми приятели. — Джак не уточнява, че в известен смисъл другите му най-добри приятели също са Джордж Ратбън.

— Супер!

На заден фон Ти Джей и Рони пригласят:

— Супер!

— Самият Джордж е страхотен. Ще му предам думите ви. Време е обаче да слизаме долу и да се качвате на велосипедите.

Все още зашеметени от мисълта, че са зърнали великия, върховния Джордж Ратбън, хлапетата яхват велосипедите, отдалечават се по Съмнър Стрийт и след малко свиват по Втора улица.

— Този трик с Джордж Ратбън много ми хареса. Хлапетата си тръгнаха щастливи.

— Не беше трик.

От изумление Боби не уцелва входната врата:

— Джордж Ратбън наистина ли ви е приятел? — Да. Но понякога е страшно досаден.

Дейл го посреща с предпазливо очакване, ала надеждата в погледа на Фред Маршал къса сърцето на Джак.

— Е? — пита полицейския началник, (пера)

— Прав си, че крият нещо, но е несъществено.

Фред Маршал се сгърчва на стола, а част от вярата му в бъдещето се изпарява под формата на звук, подобен на свистене на спукана автомобилна гума.

— Малко след като излезли от „Севън-Илевън“, Уекслър изпратил Ти Джей да се върне да потърси сина ви. Ти Джей стигнал до Куин Стрийт, където видял велосипеда и маратонката на тротоара. Естествено хлапетата веднага си помислили, че е замесен Рибаря. Ъби Уекслър се досетил, че може да ги обвинят, задето са изоставили приятеля си, и съчинил историята, която вече знаете — че Тай сам си е тръгнал, докато всъщност е било обратното.

— Ако си ги видял заедно към осем и десет, значи Тайлър е изчезнал едва няколко минути след това. Тоя какво, да не причаква децата по храсталаците?

— Може би именно това прави. Прати ли хора да огледат плета?

(пера)

— Щатските го претърсиха най-щателно. Намериха само листа и кал, нищо повече.

Фред стоварва юмрук на масата, сякаш набива клинци, и заявява:

— Велосипедът на сина ми е забелязан едва четири часа след изчезването му. Вече наближава седем и половина! Детето го няма цял ден! А аз се мотая тук, вместо да изляза да го търся.

— Фред, всички търсят сина ти. За Бога, дори щатските ченгета, че дори и ФБР.

— Не им вярвам — отсича Фред. — Още не са намерили Ърма Френо. Защо смяташ, че ще намерят моя син? Мисля, че оставя един-единствен шанс. — Обръща към Джак и от вълнение очите му грейват като електрически крушки. — И този шанс сте вие господин лейтенант. Ще ми помогнете ли?

Воден от третото хрумване, изцяло породено от професионалния му опит, но временно изтикано настрана, Джак ненадейно изтърсва:

— Бих искал да говоря със съпругата ви. Имате ли нещо против да ви придружа, ако утре ходите на свиждане?

Дейл мига учудено:

— Може би не е зле най-напред да го обсъдим.

— Мислите ли, че ще има полза?

— Възможно е — отвръща Джак.

— Във всички случаи на нея ще й се отрази добре. Вие нали живеете в Норуей Вали? Тъкмо сте ми на път. Мога да ви взема в девет.

— Джак — отново прави опит да се намеси Дейл.

— Чакам ви в девет — заключава Сойер, пренебрегвайки сигналите на пълно объркване и гняв, които излъчва неговия стар приятел полицейският началник, както и гласчето, което нашепва

(перо).

— Невероятно — диви се Хенри Лейдън. — Не зная благодарности ли да изказвам или поздравления. Може би и двете. Вече е твърде късно да се изкараш „суперяк“ като мен, но може и да го докараш до „пълен маниак“.

— Виж, не прекалявай. Отидох само защото не исках бащата на детето да цъфне у дома.

— Това не е единствената причина.

— Прав си. Мъчеше ме странно безпокойство и се чувствах като звяр в клетка. Исках да сменя обстановката.

— Има и друга причина.

— Хенри, ти си голямо прасе, ясно ли ти е? Иска ти се да мислиш, че съм се втурнал да помагам от чувство за граждански дълг, благородство, състрадание или Бог знае какво, само че не е вярно. Колкото и да ми е неприятно, ще те открехна, че далеч не съм добросърдечен и отговорен, за какъвто ме мислиш.

— „Голямо прасе“ ли казваш? Улучи право в десятката, приятелю. Истината с, че цял живот съм бил непоносимо, да не кажа непоправимо прасе.

— Радвам се, че го признаваш.

— Работата е там, че не ме разбра. Прав си, наистина смятам, че си добър и почтен човек. Не просто смятам, а знам, че си. Наистина си скромен, състрадателен, благороден и отговорен — независимо как гледаш на себе си в настоящия момент.

— Тогава какво се опитваш да кажеш?

— Другата причина да отидеш в участъка е свързана с проблема или тревогата — не знам точно как да го нарека — която те мъчи от няколко седмици насам. Блуждаеш наоколо като сянка.

— А-ха.

— Имам чувството, че този проблем, тази твоя тайна, заема половината ти внимание, вследствие на което напоследък си станал половин човек — мислите ти са другаде. Драги мой, да не мислиш, че не усещам кога си разтревожен и умислен? Може да съм сляп, но всичко виждам.

— Добре, де, да допуснем, че напоследък нещо ме безпокои. Но какво общо има това с отиването в участъка?

— Имал си две възможности — да се изправиш пред проблема или да го загърбиш.

Джак мълчи.

— От което следва, че този проблем има връзка с работата ти като полицай. Може би те измъчва споменът за отдавнашно разследване. Или някой главорез, когото си тикнал в затвора, вече е на свобода и заплашва да те убие. Вече не знам какво да мисля; да му се не види — преследват ме какви ли не налудничави хрумвания, например, че са ти открили тумор и… хм… ти остават три месеца живот.

— Доколкото ми е известно, не съм болен от рак, не са ме заплашвали и главорези. Всичките ми разследвания — във всеки случай по-голямата част от тях — отдавна прашасват на сигурно място в архива на Лосанжелеската дирекция на полицията. Вярно, че напоследък съм малко обезпокоен и трябваше да се досетя, че това ще ти направи впечатление. Но не ми се щеше, как да кажа, да те обременявам, преди аз самият да съм наясно какво става.

— Искам да ми отговориш на един въпрос. Какво целеше с тази постъпка — да се справиш с проблема или да избягаш от него?

— Нямам отговор на този въпрос.

— Ще видим. Какво става с храната? Буквално умирам от глад. Много си бавен. На твое място щях да съм готов преди десет минути.

— Потрай малко. Ей-сега свършвам. Причината е в шантавата ти кухня.

— Най-рационалната кухня в Америка. Може би дори в целия свят.

След като побърза да си тръгне от полицейския участък, за да избегне евентуални безсмислени разговори с Дейл, Джак реши да се поддаде на импулсивното желание да се обади на Хенри с предложение да вечерят заедно — пържоли, бутилка хубаво вино, печени гъби, голяма салата; може да купи необходимите продукти от Френч Ландинг. Тук е мястото да отбележим, че вече няколко пъти е канил на вечеря приятеля си. Веднъж дори самият Хенри се зае с приготовлението на храната и постигна поразително озадачаващ резултат. (Като чистила полицата, домашната помощница бе разместила бурканчетата с подправките.) По телефона Хенри го попита какво прави във Френч Ландинг. Джак отговори, че ще му обясни, като се видят. Пристигна в просторната бяла къща точно в осем и трийсет, здрависа се с домакина и занесе в кухнята продуктите и личния си екземпляр на „Студеният дом“. Остави книгата в най-отдалечения край на масата, отвори бутилката с вино, напълни две чаши и се зае да готви. Отне му известно време да си припомни чудноватата организация на тази кухня, в която предметите не бяха подредени по видове — тиганите на едно място, ножовете — на друго, тенджерите — на трето, а според вида на ястието, за чието приготвяне се използват. Например, ако човек иска да изпече пъстърва на скара с гарнитура пресни картофи, достатъчно е да отвори предназначения за целта шкаф, който съдържа всички необходими съдове и прибори. Шкафовете се делят на четири основни категории (месо, риба, птици и зеленчуци) с множество подгрупи и подгрупи на подгрупите. Джак много се затрудняваше от тази система и често му се налагаше да тършува къде ли не, докато открие необходимия тиган или шпатула. Тази вечер Хенри подрежда сребърните прибори, настанява се на мястото си и започва да разпитва обезпокоения си приятел.

Най-сетне готовите пържоли алангле, гарнирани с печени гъби, са поднесени в чиниите, а в средата на масата е поставена огромна дървена купа със салата. Хенри заявява, че храната е невероятно вкусна, отпива от виното и добавя:

— Ако не ти се говори за проблема, какъвто и да е той, можеш поне да ми разкажеш какво се случи в участъка. Явно няма съмнение, че е отвлечено поредното дете.

— Почти никакво, опасявам се. Изчезнало е момченце на име Тайлър Маршал. Бащата се казва Фред Маршал и работи в „Голтсис“. Познаваш ли го?

— Отдавна не съм си купувал комбайн.

— От самото начало Фред ми направи впечатление на изключително симпатичен човек — споделя Джак и се впуска в най-подробен разказ за случките и прозренията, осенили го тази вечер, пропускайки да спомене третото си хрумване, което остана неизказано.

— Наистина ли прояви желание да посетиш съпругата на Маршал? В психиатричното отделение на лютеранската болница ли е настанена?

— Да. Утре ще я посетя.

— Не разбирам. — Хенри се храни по следния начин: побутва с ножа пържолата, набожда с вилицата месото и отрязва тънка ивичка. — Защо искаш да се запознаеш с тази жена?

— Защото смятам, че по някакъв начин е замесена.

— Хайде стига, собствената му майка?!

— Не твърдя, че тя е Рибаря, защото, разбира се, не е. Но според съпруга й поведението й започнало да се променя още преди изчезването на Ейми Сейнт Пиер. При всяко следващо убийство състоянието й се влошавало и така до деня, в който изчезва синът им и тя превърта окончателно. Съпругът й каза, че нямал друг избор, освен да я закара в психиатрията.

— Не мислиш, че поводът е достатъчно красноречив?

— Чалнала се е още преди да й кажат за момчето. Мъжът й дори смята, че тя притежава някаква свръхестествена дарба! Твърди, че е предусещала убийствата и чувствала, че се задава нещастие. Знаела за изчезването на сина си още преди да открият велосипеда — като се върнал вкъщи, Маршал я заварил да къса тапетите и да бръщолеви някакви безсмислици. Не била на себе си.

— Чувал съм за подобни случаи, когато майки внезапно усещат, че децата им ги грози или вече ги е сполетяла опасност, тоест съществува някаква телепатична връзка. Звучи малко като врели-некипели, но сигурно е възможно.

— Не вярвам в телепатията, нито в съвпаденията.

— И как виждаш нещата?

— Джуди Маршал знае нещо; подозирам, че каквото и да е то, със сигурност ще бъде гвоздеят на програмата. Фред не е забелязал нищо нередно в поведението й — той е твърде близо до нея — но и Дейл го е пропуснал. Да го беше чул какви ги говори за нея.

— Какво толкова може да знае бедната жена?

— Например кой е извършителят. Вероятно е някой, който по някакъв начин е свързан с нея. Който и да е той, тя знае името му и това я побърква.

Хенри се мръщи и вилицата му подскача из чинията, търсейки пържолата.

— Значи смяташ да посетиш госпожа Маршал и да я накараш да проговори.

— В общи линии, да.

Признанието е последвано от мълчание. Хенри безмълвно дялка месото, внимателно сдъвква отрязаните ивички и обилно полива храната с каберне от Йордания.

— Как мина танцовата забава? Хубаво ли беше?

— Истинска прелест. Очарователните старчоци до един излязоха на дансинга, включително прикованите в инвалидни колички. По едно време някакъв тип малко ме изкара от равновесие. Държа се грубо с възрастна дама на име Алис и ме помоли да пусна „Кошмарът на лейди Магъуон“, но както ти е известно, подобно парче не съществува…

— Казва се „Сънят на лейди Магъуон“ и е на Уди Хърман.

— Браво на теб. Работата е там, че гласът му беше отвратителен. Стори ми се, че говори адско изчадие! Така или иначе, не носех тази плоча и той помоли за „Не мога да започна“ на Бъни Бериган. По една случайност това беше любимата песен на Роуда. Имайки предвид сантименталните ми слухови халюцинации напоследък, тази молба ме разтърси до мозъка на костите. Не зная защо.

В продължение на няколко минути двамата мълчаливо се хранят.

— Какво си мислиш, Хенри? — обажда се по едно време Джак. Домакинът скланя глава, сякаш се вслушва във вътрешния си глас. Смръщва вежди и оставя вилицата. Явно вътрешният глас продължава да настоява. Най-сетне той намества очилата си и се извръща към госта:

— И въпреки това продължаваш да разсъждаваш като ченге. Джак решава да запази за себе си подозрението, че това не е комплимент:

— Какво искаш да кажеш?

— Гледната точка на ченгетата се различава от онази на неченгетата. Полицаят срещне ли някого, веднага вижда в негово лице закононарушител. И през ум не му минава, че човекът може да е невинен. Старите кучета, които работят в полицията от десет и повече години, подозират всеки цивилен гражданин в някакво престъпление, което за момента е неизвестно. На Джак му хрумва, че нагласата, която слепецът описва, е много често срещана сред бившите му колеги от полицията.

— Хенри, откъде знаеш?

— Усещам го интуитивно. Такъв е мирогледът на всички полицаи. А ти си полицай.

— Аз съм стражар — ни в клин, ни в ръкав изтърсва Джак и се изчервява, ужасен от себе си. — Съжалявам, тази глупост постоянно ми се върти в главата и ми се изплъзна от езика.

— Хайде да разтребим масата и да започнем четенето на „Студеният дом“.

Като измиха чиниите, Джак взе книгата, която кротко очакваше своя ред на другия край на масата, и последва в дневната домакина, като пътьом не пропусна както винаги да надникне в студиото на приятеля си. През остъклената врата се вижда малко помещение със звукоизолирани стени, натъпкано с електроника: микрофонът и грамофонът, докарани от „Макстънс“ и поставени на обичайните им места пред мекия, въртящ се стол на Хенри; сидиплейър с няколко гнезда и тунер, миксер и огромен студиен магнетофон край големия прозорец, който гледа към кухнята. Когато навремето проектирали студиото, Роуда помолила Хенри да направи вътрешни прозорци, за да го гледа как работи. В студиото не се забелязва нито един кабел, цари изряден ред като в капитанска каюта.

— Май се каниш да работиш довечера.

— Искам да завърша още две предавания на Хенри Шейка, а междувременно подготвям нещо като поздрав за рождения ден на Лестър Янг39 и Чарли Паркър.40

— В един и същи ден ли са родени?

— Датите са много близки. Единият е на двайсет и седми, а другият — на двайсет и девети август. Виж, не мога да преценя дали ти е необходима светлина.

— Предпочитам да е по-светло.

Хенри Лейдън включва двете лампи до прозореца, а гостът му премества до камината огромното меко кресло и нагласява абажура на високия лампион така, че светлината да пада точно над кръглата облегалка; проследява с поглед безпогрешните стъпки на приятеля си до ключа на лампата над входната врата и декоративното осветление над неговото любимо място — подобния на кошара диван в стил „Мишън“ с големите правоъгълни възглавници, на който се настанява и протяга крак по дължината на седалката. В продълговатата стая се разлива равна, приглушена светлина, съсредоточена в ярко петно около креслото на четеца.

— „Студеният дом“ от Чарлс Дикенс — обявява Джак и се прокашля. — Започваме, Хенри.

— „Лондон. Архангеловденската сесия на съда е започнала наскоро и лорд-канцлерът заседава в Линкълнс Ин Хол“ — прочита и се впуска в описанието на свят, потънал в сажди и кал Покрити с кал кучета, коне и хора, ден, лишен от светлина. Вторият абзац гласи: — „Мъгла навсякъде. Мъгла се стели над горното течение на реката, лъкатушеща сред островчета и зелени ливади; мъгла е надвиснала и над мътните й води, промъкващи се между редиците товарни кораби по долното течение и крайбрежната смет на голям (и мръсен) град. Мъгла над блатата в Есекс, мъгла по Кентските възвишения. Мъгла прониква в кухните На двумачтовите въглищарски кораби. Мъгла тегне по бордовете на шлеповете и малките съдове. Случайни минувачи се взират през перилата на мостовете в ниско надвисналото мъгливо небе, самите те обгърнати от мъгла, сякаш са в балон и висят сред непрогледни облаци.“

Гласът му секва и вниманието му за миг се разсейва. Описанието злощастно напомня Френч Ландинг — Съмнър Стрийт и Чейс Стрийт, светлините зад прозорчетата над пивницата „Дъбово дърво“, членовете на „Гърмящата петорка“, които се спотайват на Нейлхаус Роу, сивкавите постройки по хълма над реката, Куин Стрийт и живия плет около пансиона „Макстънс“, къщурките в покрайнините — всички те, сякаш са задушени от невидима мъгла, която обвива очуканата табела с надпис „ПРЕМИНАВАНЕТО ЗАБРАНЕНО“, поглъща бар „Пясък“ и гладно пълзи по долините.

— Извинявай. Тъкмо си мислех, че…

— И аз си го помислих. Чети по-нататък, моля те.

Без въобще да подозира, че един ден ще трябва да влезе в черния дом, чиято очукана табела за миг прелита през съзнанието му, Джак отново се съсредоточава върху текста и продължава да чете „Студеният дом“. Навън притъмнява и светлината на лампите създава впечатление за уют. Случаят Джарндис срещу Джарндис се влачи от съдилище на съдилище, къде подпомаган, къде възпрепятстван от адвокатите Чизъл, Мизъл и Дризъл; лейди Дедлок изоставя сър Лестър Дедлок в огромното им имение с плесенясалия параклис, застоялата река и алеята на призраците; на сцената се появява Естер Съмърсън, която въпреки нерадостните обстоятелства в живота си почти винаги чурулика жизнерадостно, когато повествуванието се води от нейно лице. Нашите приятели решават, че появата на тази героиня изисква малко да се подкрепят, щом се налага да изтърпят жизнерадостно чуруликане в големи дози. Хенри се надига от дивана и грациозно се запътва към кухнята завръщайки се с две ниски, тумбести чаши, в които е налял малцово уиски „Балвени Дъбълуд“, както и с чаша вода за четеца. Джак отпива няколко глътки, промърморва няколко хвалебствия по адрес на питието и продължава да чете. Естер, Естер, Естер, но под бълбукащия словесен водопад на неумолимата й лъчезарност локомотивът на сюжета набира скорост и отнася четеца и слушателя по релсите на историята.

Джак избира подходящо място и преустановява четенето за тази вечер, затваря книгата и се прозява. Хенри се изправя и се протяга. Изпраща госта чак навън, за да се полюбуват заедно на ширналото се лятно небе, осеяно с ярки звезди.

— Я ми кажи нещо — започва Хенри. — Давай.

— Когато днес беше в участъка, като полицай ли се чувстваше? Или имаше усещането, че се преструваш?

— Аз самият много се изненадах от реакцията си. За нула време отново станах ченге.

— Това е хубаво. — Защо?

— Защото означава, че напредваш към мистериозната тайна, вместо да се опитваш да избягаш от нея.

Джак клати глава и безмълвно се усмихва, преднамерено лишавайки Хенри от удоволствието да получи отговор; качва се в пикапа и пожелава на домакина лека нощ. Двигателят се закашля и забръмчава, фаровете оживяват и Джак потегля към дома.

Глава 9

НЯКОЛКО ЧАСА ПО-КЪСНО Джак върви по централната алея на опустял увеселителен парк под сиво есенно небе. Наоколо няма жива душа, вратите на дървените павилиони са заковани с препречени дъски, пред очите му се мяркат надписи като „фенуей франк — хотдог“ „Стрелбището на Ани Оукли“ „Хвърляне на рингове“. Валяло е и очевидно отново се задава дъжд, въздухът е натежал от влага. Недалеч отеква самотният грохот на вълните, които се разбиват в безлюдния чакълест бряг. Наблизо някой умело свири на китара. Мелодията е уж жизнерадостна, но на Джак му се струва като музикално въплъщение на ужаса. Пита се какво търси в лунапарка. Бил е тук и преди, знае, че мястото е опасно. Подминава влакчето, зазимено под дъсчена конструкция с надпис: „ВИСОКОСКОРОСТНИЯТ ОПОПАНАКС ЩЕ БЪДЕ ОТВОРЕН ПРЕЗ 1982 г. В ДЕНЯ НА ПАДНАЛИТЕ ВЪВ ВОЙНИТЕ. ДО НОВИ СРЕЩИ!“

„Опопанакс“ — замислено повтаря Джак. Но вече не е Джак, а Джаки и двамата с майка му бягат. От кого? От Слоут, разбира се. От неуморния чичо Слоут.

„Спийди — хрумва му и в същия миг някой запява с топъл, леко дрезгав глас: «От клона меден глас се лее, червеношийка сладка песен пее, тъгата в миг ще се разсее…» А, не. Не искам да те виждам. Не я ща тая сладка песен. Ти и без друго не си тук, защото си мъртъв. Проснат на кея в Санта Моника. Плешив, възрастен, чернокож мъртвец в сянката на застинала въртележка…“

О, не. Пробуди ли се веднъж, някогашната детективска логика се впива като тумор и работи дори насън; не е нужно да е велик детектив, за да се досети, че не се намира в Санта Моника: тук е твърде студено, а лунапаркът — твърде западнал. Това е царството на миналото, когато Джаки и Кралицата на второкласните Филми напуснаха Калифорния като истински бегълци, в каквито и без друго се бяха превърнали. И спряха чак на Източния бряг, където Лили Кавано Сойер…

„Няма да мисля за това, никога не мисля за това…“

… бе дошла да умре.

— Събуди се, събуди се, сънльо такъв!

Гласът на неговия стар приятел.

„Приятел, друг път. Той ме изпрати на онова пътешествие, изпълнено с изпитания, и застана между мен и Ричард, моя истински приятел. Едва не ме уби, за малко да си изгубя разсъдъка.“

„Зъб-уди зе, зъб-уди зе, зъб-уди зе. Време е да се изправиш пред страшния опопанакс. Време е да извадиш на бял свят спомена за миналото, бил той сладък или не.“

— Не — прошепва Джак и в този миг достига края на алеята. Намира се пред въртележката, която прилича на онази в Санта Моника, но също и на другата, която помни от… хм, от едно време. Тази е хибрид между двете — с други думи, специалитет на конкретния сън, нямащ нищо общо нито с тази, нито с онази. Но няма начин да сгреши човека с китарата, седнал под дървено шарено конче, изправено на задните си крака. Джаки би разпознал това лице сред хиляди други, сърцето му се изпълва с обичта, която изпитваше в миналото. Опитва се да я надвие, но малцина печелят подобни схватки, камо ли ако отново са се превърнали в дванайсетгодишни хлапета.

— Спийди!

Старецът се извръща и шоколадовото му лице грейва в усмивка:

— Пътнико Джак! Липсваше ми, синко!

— И ти на мен. Вече не пътувам. Установих се в Уисконсин. Това… — посочва магично преобразеното си момчешко тяло, облечено в джинси и фланелка — … това е само сън.

— Може да е, може и да не е. Във всеки случай трябва да попътуваш още малко, както ти повтарям от известно време.

— Какво искаш да кажеш?

В игривата усмивка се спотайва раздразнение:

— Джаки, не се опитвай да ме баламосваш. Изпратих ти перца. Изпратих ти и яйце от червеношийка. При това не едно, а много.

— Не може ли всички да ме оставят на мира? — Гласът му подозрително напомня хленч и е крайно неприятен. — Ти… Хенри… Дейл…

— Моментално престани — срязва го Спийди. — Нямам време да ти се моля до безкрайност. Играта загрубя. Ясно ли е?

— Спийди…

— Всеки трябва да си свърши работата — ти твоята, аз моята. Която е същата като твоята. Тъй че престани да хленчиш и не ме карай да търча след теб. Ти си стражар и винаги си бил такъв.

— Аз съм пенсиониран…

— Ще ти дам аз едно пенсиониране! Не ти ли стигат дечицата, които онзи изтрепа? Знаеш ли още колко ще убие, ако никой не го спре? А малкият, дето му е паднал в ръцете… — Спийди се навежда и черните очи блесват на тъмнокожото лице. — Това дете непременно трябва да бъде спасено, при това много скоро. Ако не успееш да го върнеш, ще трябва да го убиеш, колкото и да ми е неприятно. Защото то е Разрушител. Притежава огромна сила. Може би е достатъчен само още един като него, за да срути…

— За кого говориш? — прекъсва го Джак.

— За Пурпурния крал.

— Какво иска да срути този Пурпурен крал?

За миг Спийди се взира в него, но вместо да отговори, подхваща закачливата мелодийка:

— Червеношийка сладка песен пее, тъгата в миг ще се разсее…

— Спийди, не мога!

Чернокожият престава да пее, рязко дръпва струните на китарата и впива в момчето леден поглед, който пронизва сърцето на възрастния мъж, туптящо в гърдите му. Със силен южняшки акцент и нескривано презрение Спийди отсича:

— Виж какво, хващай се за работа. Стига се офлянква, стига рева, стига подсмърча. Не знам къде си си запилял куража, но върви да го намериш и се залавяй за работа!

Джак отстъпва. На рамото му се стоварва тежка длан и хлапакът с ужас си казва: „Това е чичо Слоут. Или Градинаря. Пак е хиляда деветстотин осемдесет и първа и всичко започва отначало…“

Но това са мислите на момчето, а сънят сънува мъжът. Порасналият Джак Сойер отхвърля отчаяното детинско примирение. „Не, не и не, в никакъв случай. Вече съм се отървал от тези места и лица. Хич не ми беше лесно и нямам никакво намерение да съсипя постигнатото заради някакви си въображаеми перца, шепа въображаеми сини яйчица и един неприятен сън. Намери си друг хлапак, Спийди. Този порасна.“

Извръща се, готов да влезе в сражение, но не вижда никого. На покритата с дъски крайбрежна алея е захвърлен детски велосипед, полегнал на една страна като мъртво пони. На задния калник е прикрепена регистрационна табелка с надпис: „БИГ МАК“. Около него са посипани лъскави черни пера. Изведнъж заговаря друг глас — равнодушен и хриплив, грозен и откровено зъл. Джак знае, че гласът принадлежи на създанието, което го докосна.

— Точно така, нещастник такъв. Стой настрана. Гледай да не се месиш в моите работи, иначе ще си събираш червата от Расин до Ла Ривиер.

Изведнъж в дъските пред велосипеда се завихря въздушна яма, която се разширява като око на стреснат човек. Става все по-голяма и по-голяма. Джак се хвърля в нея — това е пътят към дома, пътят към неговия свят. Омразният глас го следва:

— Точно така, задръстено нищожество. Бягай! Бягай от Аба-ла! Бягай от Краля! Гледай да отървеш мизерната кожица!

Зловещ, слабоумен кикот го застига в тъмния проход между световете.

Няколко часа по-късно Джак стои гол пред прозореца в спалнята, откъдето наблюдава как небето на изток изсветлява и разсеяно се почесва. Буден е от четири сутринта. Почти не помни какво сънува (макар съпротивителните му сили да отслабват, още не е капитулирал напълно), но беглият спомен за чудатия сън го потиква към следния извод: така се бе разстроил от онзи труп на кея в увеселителния парк „Санта Моника Пиър“, че напусна работа, защото мъртвецът му напомняше на един отдавнашен познат.

— Това са фантасмагории! — С измамно спокоен тон той посреща пробуждащия се ден. — От напрежение бях получил нервно разстройство, типично за момчетата в юношеската възраст. Майка ми си бе втълпила, че е болна от рак. Грабна ме и потеглихме към другия край на Америка. Завлякохме се чак в Ню Хампшър — Великото Щастливо Място, където бе отишла да умре. После се оказа, че всичко било вятър и мъгла — някаква шантава артистична криза на възрастта, но къде ти ще разбере едно хлапе всичко това? Бях много травмиран. Присънваха ми се особени сънища. — Въздъхва и добавя: — Сънувах, че спасявам живота на майка си.

Пронизителният звън на телефона сякаш раздира дрезгавината, царяща в стаята.

Джак Сойер надава вик.

— Сигурно ви събудих — започва Фред Маршал и веднага става ясно, че нещастникът цяла нощ е стоял буден в осиротелия си дом. Може би е разглеждал албумите със семейни снимки, без да обръща внимание на включения телевизор, с което само [???]

— В колко часа?

— Т-три — отговаря Фред, после бърза да повтори с едва доловими наченки на увереност: — Три.

— Точно така. Ще отидем с моята кола. На връщане може да се отбием да хапнем в „Гъртис Кичън“. До скоро, Фред.

— До скоро, сър. Много благодаря.

Джак затваря телефона. За миг продължава да се взира в почерка на майка си, възпроизведен по памет, питайки се как ли ще се нарече на полицейски жаргон подобно явление. Авто-фалшификация ли? Изсумтява, смачква на топка листа и започва да се облича. Ще изпие чаша сок и ще излезе за час да се поразходи. Да си проветри главата от неприятните сънища. Тъкмо ще се отърси от спомена за ужасяващо монотонната тирада на Фред Маршал. После ще вземе душ и ще реши дали да позвъни на Дейл Гилбъртсън, за да узнае има ли новини. Ако наистина възнамерява да се заеме с тази работа, ще трябва бързо да навакса — сигурно вече са се насъбрали купища материали за проучване… ще трябва да разпита и родителите… да огледа старческия дом, в близост до който е изчезнало детето…

Зает с подобни мисли (които всъщност са приятни, макар че подобна констатация би предизвикала бурното му негодувание), Джак едва не се препъва в кутията, поставена върху изтривалката пред входната врата. Бък Евиц — пощальонът, винаги оставя колетите на прага, но още няма шест и половина, следователно синята камионетка на Бък ще се появи най-рано след три часа.

Джак се навежда и внимателно вдига пакета. На големина е колкото кутия за обувки и е опакован в накриво изрязана амбалажна хартия, прикрепена с огромни несиметрични печати от червен восък, вместо с тиксо. Допълнително е омотан в сложна плетеница от бяла връв, завързана на голяма, по детски несръчна фльонга. В горния ъгъл са налепени десетина марки с различни изображения на птици. (С разбираемо облекчение получателят отбелязва, че сред тях няма червеношийка.) В марките има нещо нередно, но отначало Джак не се досеща какво е то. Вниманието му е изцяло погълнато от адреса, при който нередностите са очебийни. Не е посочен нито номер на пощенска кутия, нито указание „Безплатна доставка в отдалечен земеделски район“, нито пощенски код. Всъщност дори няма име. Адресът се състои от една-единствена дума, надраскана върху пакета с грамадни, разкривени печатни букви:

ДЖАКИ

Като ги гледа, той си представя юмрук, здраво стиснал маркер, присвити очи, изплезен език на слабоумен. Сърцето му затуптява два пъти по-бързо от обичайното.

— Тая работа не ми харесва — мълви едва чуто. — Хич не ми харесва.

Естествено, от полицейска гледна точка, има пълното основание да подозира нещо нередно. Кутията действително, е от обувки — под амбалажната хартия той напипва ръба на капака, а както е известно, откачалките обичат да слагат бомби в кутии от обувки. Ше бъде пълна лудост да отвори колета, ала подозира, че все пак ще го отвори. Ако хвръкне във въздуха, поне ще се отърве от разследването на случая с Рибаря.

Вдига пакета и се заслушва дали не тиктака, макар пределно ясно да съзнава, че тиктакащите бомби са демоде още от времето на комиксите за Бети Буп41. Не чува нищо, но поне вижда каква е грешката на марките — всъщност изобщо не са марки, а картинки, старателно изрязани от пакетчета със захар. Неволно издава нечленоразделно сумтене, подобно на безрадостен смях. Става пределно ясно, че колетът е изпратен от някой умопобъркан, задържан в психиатрично заведение, който има достъп до захар на пакетчета, но не и до пощенски марки. Но как е стигнала дотук тази пратка? Кой я е доставил (въпреки недействителните марки), докато Джак се е лутал в обърканите си сънища? Пък и кой по тези места го знае като Джаки? Отдавна мина времето, когато го наричаха така.

„Грешиш, Пътнико, не е минало — прошепва един глас. — Изобщо не е минало. Време е тъгата ти да се разсее и да се захващаш за работа. Като начало можеш да разгледаш съдържанието на кутията.“

Решително отхвърля предупрежденията на вътрешния си глас, който му подсказва, че подобна постъпка е проява на опасно лекомислие; разкъсва връвта и с нокът счупва асиметричните восъчни печати, като си мисли: „Господи, кой в наши дни използва восък?“ Оставя опаковъчната хартия настрана. Току-виж отворила работа на момчетата в лабораторията по криминология.

Кутията не е от обувки, а от гуменки. Марка „Ню Баланс“, ако трябва да бъдем точни. Номер 5. Детски размер. Сърцебиенето на Джак се утроява. По челото му избиват ледени капки пот. Гърлото и сфинктерът му блокират — обичайна реакция за полицай, комуто предстои да види нещо отвратително. А това тук обещава да бъде именно такова. Пределно ясно е и кой е изпращачът на колета.

„Това е последният ми шанс да размисля. Хвана ли се веднъж на тази игра, няма мърдане… каквото и да ми се сервира.“

Но в миг осъзнава, че това е заблуда. На обяд Дейл и без друго ще го чака в участъка на Съмнър Стрийт. В три следобед в дома му ще пристигне Фред Маршал, когото ще придружи на свиждане при Лудата съпруга от Робин Худ Лейн № 16. Изпусна момента да се оттегли. Неизвестно как се оказа впримчел И ако Хенри Лейдън прояви неблагоразумието да го поздрави по този повод, сигурно ще си отнесе някой и друг ритник в задника, нищо, че е слепец.

От подземието на съзнанието му като дъх на гнилоч се надига същият глас, който чу в съня си: „Ще си събираш червата от Расин до Ла Ривиер“; Джак не се страхува от него — той въобще не може да се мери с „марките“ от пакетчета със захар и старателно изписания едновремешен прякор. И друг път се е сблъсквал с побъркани. Наслушал се е и на заплахи.

Сяда на стълбите и слага кутията в скута си. Притихналата ливада на север тъне в утринна дрезгавина. Прозирна мъглица се стели над тревата, стигаща до глезените — Бъни Бучър, синът на Том Том, едва миналата седмица я окоси за втори път това лято. Над хълмовете вече пропълзява утринният светлик. Несмущавано и от най-малкото облаче, в този ранен час небето сякаш е безцветно. В далечината отеква крясък на птица. Джак поема дълбоко нъздух и си казва: „Ако сега изляза от играта, ще стане още по-лошо. Много по-лошо.“

С подчертано внимание вдига капака и го оставя настрана. Експлозия не последва. За миг му се струва, че в кутията е сгънат къс непрогледна нощ. После осъзнава, че е пълна с лъскави черни гарванови пера. Побиват го тръпки.

Посяга да докосне перата, но се разколебава. Изпитва неимоверна погнуса, сякаш трябва да докосне полуразложен труп на чумав човек, но отдолу е скрито нещо. Личи по очертанията. Дали да не изтича за ръкавиците, които държи в шкафа във входното антре?

— Зарежи ръкавиците — отсича и изсипва съдържанието на кутията върху кафявата амбалажна хартия. Руква водопад от пера, които леко се завихрят, макар че утринният въздух е съвършено неподвижен. Най-отгоре тупва предметът, който беше скрит отдолу. Миризмата го блъсва със закъснение: воня на развалена наденица.

Някой си е направил труда да изпрати окървавена детска гуменка на Сойер, живеещ на Норуей Вали Роуд. Обувката е жестоко наръфана, а също и съдържанието й. Отвътре се подава крайчецът на окървавена памучна материя — най-вероятно чорап. От чорапа стърчи разкъсана кожа. Пратката съдържа детска гуменка марка „Ню Баланс“ с останки от детско краче, разръфано от зъбите на животно.

„Той го е изпратил. Рибаря.“

Колетът е като предизвикателство. В съзнанието му отново прозвучава отдавна забравен глас: „Ако желаеш да участваш — моля, заповядай. Водата е топла, Джаки, направо е идеална.“

Изправя се. Сърцето му бие така лудо, че ударите сякаш се сливат. По челото му е избила пот, която се стича по страните му като сълзи; устните, ръцете и стъпалата му изтръпват… но си заповядва да запази спокойствие. Виждал е неописуеми гадости — далеч по-страшни гнусотии, скрити под мостовете и магистралните подлези в Ел Ей. А и това не е първият отрязан крайник, на който се натъква. През 1997 година с Кърби Тесиър — сътрудникът му — намериха върху казанчето на тоалетната в общинската библиотека в Кълвър Сити самотен тестис, който бе заприличал на спаружено варено яйце. Следователно трябва да запази спокойствие.

Изправя се и слиза по стълбите. Подминава тъмночервения си додж „Рам“, оборудван с първокласна аудиоуредба; подминава и къщичката за птици, която с Дейл поставиха на синора месец-два, след като се нанесе в къщата в Норуей Вали. Повтаря си, че трябва да запази спокойствие. Това е веществено доказателство, нищо повече. Поредният клуп на въжето, което Рибаря сам ще нахлузи на шията си. В никакъв случай не бива да гледа на това нещо като на детско краче, принадлежало на момиченце на име Ърма, а като на веществено доказателство № 1. Не носи чорапи, постепенно глезените му и ръбовете на панталона му се навлажняват — една по-продължителна разходка сред росната ливада със сигурност ще съсипе мокасините марка „Гучи“, които му струваха цели петстотин долара. И какво от това? Богатството му надминава и най-разтегливите представи за благоприличие — стига да иска, също като Имелда Маркос спокойно може да си позволи неизброими чифтове обувки. Важното е да запази спокойствие. В нощната тъма някой се е промъкнал до дома му и е подхвърлил на верандата кутия от обувки, в която има човешко стъпало, но той трябва да запази спокойствие. Това е веществено доказателство, нищо повече. А той? Той е стражар. Веществените доказателства са насъщният му хляб. Просто се нуждае от чист въздух, иска да си прочисти дробовете от миризмата на развалена наденица излъчваща се от гнусната кутия…

Издава странно сподавено хриптене, сякаш го душат, и ускорява крачка. В съзнанието му се оформя предчувствие за наближаваща кулминация („В спокойното ми съзнание“ — мислено се поправя). Предстои прелом… промяна… поврат.

Мисълта го изпълва с тревога, той хуква през полето, като високо вдига колене и размахва ръце. Дирите му се очертават в окосената ливада като тъмна диагонална следа, която започва от гаража и отвежда Бог знае къде. Например в Канада. Или на Северния полюс. Разбудени от росната утринна дрямка, белезникавите нощни пеперуди се извиват в дантелена спирала, после тежко се спускат в ниско окосената трева.

Джак хуква още по-бързо, сякаш се опитва да избяга далеч от нагризаната, окървавена маратонка, захвърлена на верандата на най-съвършената къща на света; далеч от собствения си ужас. Но не може да се отърве от предчувствието за предстояща кулминация. Пред погледа му изплуват лица, придружени е кратки аудиоклипове. Лица и гласове, които съзнателно отбягва от двайсет и повече години. До ден-днешен ако някое от тях ненадейно го споходи, той си повтаря отколешната лъжа: навремето едно уплашено момче прихванало като хрема невротичната паника на майка си и подтиквано от ужаса си, съчинило история — грандиозна фантасмагория с главен герой всеобщият любимец Джак Сойер, спасител на болната си майка. Всичко е чиста измишльотина, от която по-късно не остава и следа. Когато навършва шестнайсет, той вече се е успокоил. И сега е съвършено спокоен — като обезумял тича през полето на север от дома си и оставя след себе си тъмна диря, над която кръжат облаци разбудени нощни пеперуди, но го прави съвършено спокойно.

Тясно лице, присвити очи, триъгълна шапка от вестник, нахлупена почти до веждите: „Стига да можеш да ми докараш буре, като ти викна от бара, веднага те наемам.“ Смоуки Ъпдайк от Оутли, щата Ню Йорк, където щом изпият бирата, изяждат и чашата. В тунела край града се бе сблъскал с нещо ужасно, именно там Смоуки го държа като заложник. Докато… Шарещ поглед, престорена усмивка, ослепително бял костюм: „Срещали сме се някъде, Джак… къде? Кажи ми. Признай.“ Сънлайт Гардинър, проповедникът от Индиана, наречен още Озмънд — в един друг свят.

Широко космато лице и изплашени очи на момче, което въобще не е момче: „Мястото е много опасно, Джаки, Вълк знае“ Мястото наистина се оказа много опасно. Горкият Вълк, натикаха го в сандък и в крайна сметка го убиха. Вълк умря от болест, наречена „Америка“.

— Вълк! — задъхва се човекът, който тича през полето. — Вълк, о, Господи, толкова съжалявам!

Лица и гласове, едновремешни лица и гласове, които го връхлитат, пречкат се пред очите му, пъхат се в ушите му, настояват да бъдат видени и чути, изпълват го със странно предчувствие за предстояща кулминация; съпротивата му поддава и заплашва да бъде потопена като вълнолом под напора на прилива.

Повдига му се и светът сякаш се накланя на една страна. Отново изхриптява сподавено, но този път усеща в гърлото си познатия парлив вкус на евтино кисело вино. За миг се пренася в лунапарка „Аркейдия“ в щата Ню Хампшър. Двамата със Спийди стоят под въртележката с кончетата, изправени на задните си крака („Те, синките кончета от въртележката си имат имена, ти не знайш ли, а, Джак?“), а чернокожият вади бутилка вино и му го пробутва за вълшебен сок: една глътчица и се пренасяш отвъд…

— Не! — крещи Джак, но знае, че вече е твърде късно. — Не искам да се пренасям!

Светът се накланя на другата страна, мъжът се препъва и в миг се озовава коленичил в тревата, стискайки очи с все сила. Не му трябва да гледа — наситените аромати, връхлитащи го ненадейно, казват всичко, което е необходимо да се знае. И което се потвърждава от усещането за завръщане у дома след толкова много мрачни години, в които всяко съзнателно действие и решение по един или друг начин са били подчинени на стремежа да се отмени (или поне да се отложи) настъпването именно на този час.

Дами и господа, пред вас е Джак Сойер, коленичил сред ширналото се благоуханно поле под утринно небе, което изобщо не познава вредното замърсяване на въздуха. Той плаче. Знае какво се е случило и ридае. Сърцето му се къса от радост и страх. След двайсет години Джак Сойер, вече възрастен мъж, се е завърнал в Териториите.

Спасява го гласът на неговия отдавнашен приятел Ричард — понякога наричан още Здравомислещият Ричард. Гласът е на сегашния Ричард, собственик на юридическата кантора „Слоут и съдружници“, не на хлапака от времето, по което Джак го познаваше може би най-добре — времето на дългите ваканционни дни, прекарани на Сийбрук Айлънд, Южна Каролина. Онзи Ричард притежаваше богато въображение, изразяваше се благоприлично, крачеше пъргаво, имаше буйна рошава коса и беше кльощав като утринна сянка. Настоящият Ричард — експерт по търговско право — е пооплешивял, позакръглен в ханша привърженик на посядането и ирландското уиски „Бушмилс“. Този Ричард смаза като досадна муха едновремешното си смайващо игриво въображение. Джак понякога си казва, че животът на младия Слоут се развива на принципа на редукцията, но все пак може да се изтъкне и една придобивка (вероятно от юридическия факултет) — помпозният, блеещ възглас на колебанието, който вече се е превърнал в нещо като гласов подпис на Ричард и е особено дразнещ по телефона. Механиката му е следната: изходна позиция стиснати устни, които внезапно се разтварят широко, придавайки на Ричард едновременно вид на момче от църковен хор и на лорд Хо-Хо42.

Тъкмо в този миг, коленичил със затворени очи сред безкрайната зелена шир, представляваща само допреди малко собствената му морава, вдъхвайки новите, наситени благоухания, които помни толкова добре и за които, без да съзнава, е копнял до болка, чува гласа на Ричард Слоут. Какво облекчение предизвикват думите му! Разбира се, това е пародия на оригинала, възникнала в собственото му съзнание, но въпреки това му олеква. Ако Ричард беше тук, Джак щеше да му се хвърли на врата и да възкликне: „Да даде Господ цял живот да глаголстваш, моето момче. Да блееш като овца и прочие.“ Ето какво казва Здравомислещият Ричард: — Джак, нали си даваш сметка, че сънуваш?… Бееее… при отварянето на колета от шока несъмнено… бееее… несъмнено си изгубил съзнание, което на свой ред е предизвикало… беееее… онова, което сънуваш сега.

Джак не помръдва — с наведена глава коленичи в тревата, падналата на челото му коса закрива очите му.

— С други думи, както му викахме навремето… — промърморва.

— Именно! Както му викахме навремето… бееее… измишльотини от типа „Сийбрук Айлънд“. Но Сийбрук Айлънд беше много, много отдавна, Джак, та затова ти предлагам да отвориш очи и да се изправиш на крака, но гледай да не забравиш, че ако видиш нещо необичайно… беее… то просто не съществува.

— То просто не съществува — промърморва Джак. Изправя се и отваря очи.

От пръв поглед разбира, че в действителност то съществува; все пак като защитна реакция се насилва да чува изявлението на Ричард, чийто помпозен тон подсказва: „Може да изглеждам на трийсет и пет, но притежавам разума на шейсетгодишен мъдрец“. По този начин успява да запази разклатеното си душевно равновесие, вместо например да припадне, или — не дай Боже — окончателно да превърти.

Тъмносиньото небе се простира безбрежно и ясно. Тревата е висока почти колкото човешки бой — в тази част на мирозданието няма Бъни Бучър, който да я коси. Всъщност няма и къща — встрани от пътя се издигат само живописен старовремски хамбар и вятърна мелница.

„Къде са летящите хора?“ — пита се Джак и вдига поглед, но бързо тръсва глава. Няма летящи хора, няма двуглави папагали, няма върколаци. Това са все измишльотини от типа Сийбрук Айлънд — иначе казано, неврозата, която бе прихванал от майка си и с която за известно време зарази дори Ричард. Пълни… беее… дивотии.

Съгласява се със себе си, макар да знае, че всъщност дивотия е да не повярва в онова, което го заобикаля — уханието на тревите, все по-силно и омайно, примесено с цветния аромат на детелини и някак плътния дъх на черна пръст; неспирната свирня на щурчетата, погълнати от безгрижния си живот; пърхащите бели пеперуди; гладкият лик на небето, незагрозяван от електрически проводници и белезникави дири от реактивни самолети.

Все пак най-силно го поразява съвършенството на това поле. Росната трева е посмачкана около мястото, където той коленичи. Към окръжността обаче не води диря — сред влажната, тучна трева няма и следа от пътека. Да не е паднал от небето? Разбира се, това е невъзможно — пак са измишльотини от типа Сийбрук Айлънд, но…

— В известен смисъл наистина паднах от небето — със забележително хладнокръвие отбелязва той. — Пристигнах от Уисконсин. Пренесох се отвъд.

На което Ричард започва да протестира, но Джак въобще не обръща внимание на монолога му, изпъстрен с блеещи звуци. В крайна сметка Здравомислещият Ричард просто си гледа здравомислещата работа. Навремето бе имал подобни изживявания, но те не оставиха в съзнанието му почти никакъв отпечатък… все пак беше едва дванайсетгодишен. И двамата бяха на по дванайсет, а на тази възраст тялото и мисълта са по-гъвкави.

Джак бавно се обръща кръгом и забелязва, че отвсякъде го обгражда безкрайно поле (въздухът постепенно се затопля, утринната мъглица полека-лека се разтваря в знойна мараня), което се простира чак до синьо-сивите очертания на горите в далечината. Забелязва и нещо друго — на около два километра в югозападна посока минава черен път. Оттатък, точно на границата на хоризонта, съвършеното лятно небе е изцапано от дим.

„Не ще да е от кюмбета, във всеки случай не и през юли — мислено отбелязва Джак. — Сигурно е някоя фабричка. И…“

Еква сирена — тръби последователно три пъти, но звукът е леко приглушен, тъй като долита отдалеч. Джак има чувството, че сърцето му набъбва в гърдите, а устните му се разтягат в подобие на безпомощна усмивка.

— Натам е Мисисипи, да му се не види! — възкликва, а пеперудките, напомнящи на утринна дантела, подемат танц в знак на съгласие. — Това е Мисисипи, или както я наричат тук. А сирената, скъпи приятели и съседи…

Звукът отеква още два пъти в напредващия летен ден. От разстояние звучи неубедително, но Джак знае, че отблизо ревът сигурно е оглушителен, защото добре познава този звук.

— Това е свирката на параход. Бая големичък. Може би дори с веслени колела.

Насочва се към черния път, напомняйки си, че всичко това е сън, макар изобщо да не приема това твърдение — то му служи като дългия прът в ръцете на въжеиграча: за равновесие. След стотина метра поглежда назад. Тъмна диря в тревата, започваща от окръжността, където се бе приземил, до мястото, където се намира сега, бележи стъпките му. Тя е единственият белег. Хамбарът и мелницата са останали далеч наляво — в интерес на истината вече почти ги подмина. „Това са моята къща и гаражът ми — мисли си той. — Но те съществуват само в света на шевролетите, войната в Близкия изток и шоуто на Опра Уинфри43.“

Продължава да крачи и вече почти излиза на пътя, когато забелязва, че освен дима от изток иде странен тътен. Пулсира в слепоочията като мигрена в начален стадий. Ако се обърне на юг неприятното туптене отслабва. На изток съвсем изчезва. На север се долавя едва-едва. Джак бавно описва последната дъга, допълваща окръжността. Има чувството, че тътенът се е усилил като бръмченето на муха или тропането по радиатора в хотелска стая — като го забележи човек, веднага започва да му се струва по-натрапчиво.

Завъртайки се бавно, описва втора окръжност. На юг вибрацията глъхне. На изток изчезва напълно. На север отново се появява. На запад се усилва. С лице на югозапад обаче човек се чувства като радиоапарат в режим „автоматично търсене на станция“. Дум, дум, дум. Ужасяваща и някак потискаща вибрация, напомняща на главоболие, миризма на някогашен дим…

— Не, не и не, не е дим. — Джак се облещва и отново пребледнява, застинал сред летните треви, които му стигат до гърдите и мокрят панталоните му, а белите пеперуди пърхат около главата му като ореол с формата на полумесец. В този миг отново изглежда дванайсетгодишен. Метаморфозата в предишен (и може би по-добър) Аз е някак зловеща. — Не е дим, по-скоро мирише като…

Изведнъж надава одевешното сподавено хриптене. Защото миризмата, която усеща не с обонянието си, а в съзнанието си, напомня на воня на развалена наденица. Миризмата на отсеченото полуразложено стъпало на Ърма Френо.

— Надушвам го — прошепва пришълецът, но не говори за гранивия дъх. Може да прави със зловещия пулс каквото си пожелае… включително да го премахне. — Надушвам Рибаря. Или… не знам какво…

Тръгва, но след стотина метра отново спира. Вече наистина не усеща пулсирането. Заглъхнало е както заглъхва радиопредаване при повишаване на температурата. Олеква му.

Вече се намира почти на пътя, несъмнено свързващ тукашния вариант на Ардън с тукашния вариант на Сентралия и Френч Ландинг, когато долавя неравномерно думкане. Усеща го в костите си като барабанния ритъм на Джийн Крупа44.

Поглежда наляво и възкликва от изненада. Три грамадни кафяви същества с дълги развяващи се уши с подскоци го задминават, като ту се подават, ту се скриват сред високата трева. Приличат на кръстоска между заек и кенгуру. В ококорените им черни очи се чете комичен ужас. Пресичат черния път и вдигат пушилката с плоските си лапи, покрити с бял вместо с кафяв пух.

— За Бога! — полузасмяно, полуразплакано ахва Джак и се плесва по челото. — Какво беше това чудо, бе, Ричи? Знаеш ли нещо по въпроса?

Естествено, че знае. Обяснява на Джак, че току-що е имал изключително ярка… беее!… халюцинация.

— Имаш право, братле. Привидяха ми се гигантски зайци. Веднага ме заведи на сбирка на Анонимните алкохолици. — Застава на пътя и отново вперва поглед в югозападния хоризонт. И в дима. Там сигурно има село. Дали жителите му изтръпват от сенките на здрача? Боят ли се от идването на нощта? Страхуват ли се някое чудовище да не отмъкне децата им? Нуждаят ли се от стражар? Разбира се, че се нуждаят. Разбира се, че…

На пътя има нещо. Джак се навежда и вдига рекламна шапка на бейзболния отбор „Бруърс“, като по чудо попаднала в този свят с гигантски подскачащи зайци, но безсъмнено истинска. Съдейки по пластмасовата лента за регулиране на обиколката, шапката е детска. Джак поглежда дъното, знаейки какво ще види, и наистина от вътрешната страна на козирката с четливи букви е изписано: „Тай Маршал“. Шапката не е мокра като панталона му, подгизнал от утринната роса, но не е и съвсем суха. Лежи край пътя може би от вчера. Логично е да се предположи, че Тай и похитителят му са минали оттук, но на Джак не му се вярва. Може би под влияние на натрапчивия тътен от югозапад в съзнанието му изплуват друг образ и друга логика — Рибаря е скрил Тай на сигурно място и едва след това е минал отттук. Представя си го как крачи по черния път, стиснал под мишница опакована кутия от обувки, облепена с фалшиви марки. На главата му се кандилка шапката на Тай, която му е твърде малка. Но Рибаря не иска да разшири обиколката. Не иска нито за миг Джак да я сбърка с шапка на възрастен човек. Защото цели да го подмами в играта.

— Отвлякъл е хлапето в нашия свят — разсъждава гласно Сойер. — После е избягал с него в този свят. Скрил го е на сигурно място — както паякът крие мухата. Жив? Или мъртъв? По-скоро жив, струва ми се. Не зная защо. Може би просто така ми се иска да вярвам. Няма значение. После е отскочил до мястото, където е скрил Ърма. Взел е стъпалото и ми го е донесъл. Но е минал през този свят, оттук се е пренесъл в моя свят и е оставил пакета на верандата. По пътя обаче е загубил шапката. Дали е паднала от главата му?

Надали. Джак смята, че тоя изрод, изпаднал скитник и най-долен боклук нарочно е подхвърлил шапката. Знаел е, че мине ли по този път, Джак неминуемо ще се натъкне на нея.

Притиска шапката към гърдите си като запалянко на стадиона, отдаващ почит на националния флаг. Затваря очи и се съсредоточава. Оказва се по-лесно, отколкото очакваше, но някои неща явно не се забравят — например как се бели портокал, как се кара велосипед и как се преминава от един в друг свят.

„Момче кат теб и без друго няма нужда от евтино вино“ — с едва доловима насмешка отеква в съзнанието му гласът на неговия стар приятел Спийди Паркър. В същия миг му се завива свят, стомахът му се свива. Почти веднага в ушите му гръмва оглушителен рев на приближаващ автомобил.

Отстъпва крачка назад и отваря очи. Пред погледа му се мярва асфалтиран път… Норуей Вали Роуд, но…

Разгневен писък на клаксон — в следващия миг край Джак профучава прашен стар форд, чието странично огледало минава на педя от лицето му. Лъхва го топъл въздух, изпълнен с познатата миризма на въглероден двуокис, чува гневния възглас на младия шофьор:

— … аре земи се мръдни от пътя бе, загубеняк нещастен…

— Мразя разни селяндури да ме наричат „загубеняк“ — заявява Джак, стараейки се да имитира Здравомислещия Ричард и за тежест дори прибавя помпозния възглас „Беее!“, но сърцето му бие доста ускорено. По дяволите, едва не се прехвърли обратно пред очите на хлапака!

— Джак, имай милост, моля те — обажда се Ричард. — Всичко бе само сън.

Но Джак не е толкова наивен. Макар да се оглежда с неподправено изумление, дълбоко в себе си не се учудва ни най-малко. Първо, държи шапката — бейзболната шапка на Тай Маршал с надпис „Бруърс“. Второ, зад следващото възвишение се намира мостът над Тамарак Крийк. В другия свят, в който гигантски зайци те задминават с подскоци, бе изминал два километра, равняващи се на цели осем в неговия свят.

„И преди беше така — припомня си, — още по времето, когато Джаки беше на шест годинки. Тогава всички живееха в Калифорния и никой не живееше другаде.“

Но това не е съвсем вярно. В цялата работа има нещо нередно.

Джак стои край асфалтираното шосе, което само допреди миг бе черен път в полето, взира се в бейзболната шапка на Тай Маршал и се опитва да се досети къде е грешката и защо, макар да подозира, че може би няма да успее. Беше много отдавна, освен това от тринайсетгодишен упорито се старае да забрави необикновено чудатите си спомени от детството. С други думи, прави го повече от половин живот. Невъзможно е човек да посвети толкова време да забрави, а после да очаква, че е достатъчно да щракне с пръсти и…

Щраква с пръсти и се обръща към топлата лятна утрин:

— Какво се случи, когато Джаки беше на шест? — Сам си отговаря: — Когато Джаки беше на шест, татко надуваше тръбата.

Само че какво означава това?

— Не баща ми — просветва му. — Не моя баща. Декстър Гордън45. Парчето се казва „Татко наду тръбата.“ Или може би албумът. Плочата. — Клати глава, после кима: — „Надува“. Татко надува. „Татко надува тръбата“. — Изведнъж споменът изплува ясен като бял ден. Слушат Декстър Гордън. Джаки Сойер се е скрил зад канапето, за да се забавлява с новата си играчка — умален модел на лондонско такси, което му доставя неимоверна радост — тежко е като тухла и затова изглежда по-истинско от обикновените играчки. Баща му разговаря с бащата на Ричард, Фил Сойер и Морган Слоут.

„Представи си само какъв фурор би предизвикал там отвъд!“ — бе възкликнал чичо Морган и така Джаки за пръв път подразбра за съществуването на Териториите. Когато беше на шест годинки, за пръв път чу за тази страна. А когато…

— А когато стана на дванайсет, взе, че отиде там.

„Пълен абсурд! — тръби в съзнанието му синът на чичо Морган. — Тотален, пълен… беее!… абсурд! Още малко и ще кажеш, че там наистина има хвъркати хора!“

Но преди да успее да отговори на въображаемия глас на едновремешния си приятел или да направи каквото и да било, по шосето се задава друга кола, която спира. Зад волана недоверчиво наднича Елвина Мортън, домашната помощница на Хенри Лейдън. Джак е открил, че това е обичайното й изражение и че всъщност е без значение.

— Да му се не види, Джак Сойер, какво търсиш тук? — мръщи се Елвина.

— Не спах добре, госпожо Мортън — усмихва се той в отговор. „Та си казах, че ако се поразходя, може да ми се избистри съзнанието.“

— Като газиш в росата, прочиства ли ти се главата? — Тя многозначително кима към панталоните, измокрени до коленете, че дори по-нагоре.

— Да си призная, бях се замислил и не внимавах къде стъпвам.

— Тъй ще да е било. Качвай се да те закарам донякъде, нали съм в твоята посока. Освен ако няма да си прочистваш още главата, де.

Джак неволно се усмихва. Поведението на Елвина му напомня за покойната му майка. (На въпросите на нетърпеливия си син какво има за вечеря и кога ще сядат на масата, Лили Кавано обикновено отвръщаше: „Пържени пръцки с лук, за десерт вятърник със сос от въздух, заповядай на вечеря в четвърт без краставичка.“)

— За днес май приключих с разведряването — промърморва и заобикаля отпред раздрънканата кафява тойота на госпожа Мортън. От кафявата пазарска чанта на дясната седалка се подават къдрави салатки. Джак я избутва навътре и се настанява.

— Не знам дали рано пиле рано пее — отбелязва Елвина, докато включва на скорост и потегля, — ама ранобудните купувачи при Рой положително хващат най-хубавите салати, повярвай ми. Пък и гледам да напазарувам, преди да са довтасали вагабонтите.

— Какви са тия вагабонти, госпожо Мортън?

Тя го удостоява с най-хубавия си недоверчив поглед — стрелва го само с крайчеца на окото, а дясното ъгълче на устата й се извива надолу, сякаш е вкусила развалена храна.

— Тия, дето само заемат масите в закусвалнята и Философстват: „Рибаря това, Рибаря онова.“ Кой бил, какъв бил — швед ли, поляк ли, ирландец ли — и, разбира се, на какво щели да го направят, като го пипнела полицията, което отдавна щяло да стане, ако нещата не зависели от оня мухльо Дейл Гилбъртсън. Тъй си дрънкат. То отстрани е много лесно да говориш, особено като си пльоснал задника си на високото столче пред бара, похапваш поничка и пийваш кафе. Аз поне така смятам. Излишно е да уточнявам, че половината са с книжки за безработни в задния джоб, ама това никога не го коментират. Татко често казваше: „Видиш ли някой, дето се смята за твърде велик да коси през юли, да знаеш, че цяла година няма да си мръдне пръста.“

Джак се отпуска на седалката, подпира колене на таблото и плъзга поглед по пътя, разстилащ се като килим пред кафявата тойота. Ще се прибере за нула време. Крачолите му са поизсъхнали, в душата му цари необикновено спокойствие. Най-хубавата черта на Елвина Мортън е, че не е нужно човек да се напряга да участва в разговора, защото като вземе думата, тя няма спиране. Идва му наум други любим лаф на Лили — за приказливите хора (като чичо Морган например) майка му обичаше да казва, че езикът на еди-кого си „се крепи в средата и работи с двата края“.

Става му забавно, небрежно вдига ръка да скрие усмивката си от госпожа М. Какво ще й отговори, ако вземе да го попита какво е толкова смешно? Стиска ли му да й признае, че току-що си е представил как езикът й се крепи в средата и работи с двата края? Но има и друго — странно как в съзнанието му нахлуват спомени и мисли. Вчера ли се опита да се обади по телефона на покойната си майка? Има чувството, че се е случило в друг живот. Може би действително е бил друг живот. Бог му е свидетел, че вече не е онзи човек, който тази сутрин уморено провеси крака от леглото, изпаднал в — право да си кажем — отвратително настроение. Чувства се истински жив за пръв път, откакто… е, откакто за пръв път дойде тук и Дейл го поведе по същия този път, за да му покаже къщата на баща си.

Междувременно Елвина Мортън нарежда:

— Но ако трябва да сме честни, търся си Предлог да се махна от къщата, когато съседът вземе да се прави на Лудия монголец. — Така госпожа М. нарича Уисконсинския плъх. Джак кима с разбиране, без да подозира, че само след няколко часа ще се запознае с друг типаж с прякор Лудия унгарец. В живота се случват подобни странни съвпадения.

— Главата ми не го побира защо си е втълпил, че непременно трябва да записва рано сутрин предаването с Лудия монголец; хем колко пъти съм му казвала: „Хенри, щом е толкоз важно да пищиш като луд, да ръсиш неприлични думи и да пускаш отвратителните музики на разни хлапета, които до туба не бива да припарват, камо ли до електрическа китара, защо непременно държиш да го правиш рано сутрин, като много добре знаеш, че ти скапва целия ден?“ И все тъй става — в четири от всеки пет пъти след запис на Лудия монголец на Хенри така му призлява, че ляга в спалнята с торбичка лед на бедното си чело, а на обяд не хапва и залък. Случва се, като погледна на другия ден, вечерята да я няма — оставям я все на едно и също място в хладилника, освен ако не ме предупреди, че иска сам да си готви — но през останалото време я намирам, където съм я оставила, а дори когато я няма, подозирам, че понякога просто е изсипал храната в боклукомелачката.

Джак сумти — от него се изисква само това. Думите й го заливат, докато той обмисля как с помощта на машата ще напъха гуменката в найлонов плик, а като я предаде в участъка, тя ще бъде първото веществено доказателство. Само че преди това непременно трябва да провери дали кутията не съдържа още нещо и добре да огледа амбалажната хартия. Да не забрави да провери „марките“ — под рисунките може да е отпечатано името на някой ресторант. Надеждите му едва ли ще се оправдаят, но не бива да пропуска нито една възможност…

— А той знаеш ли какво ми вика?! „Какво да правя, госпожо М., някои дни просто се събуждам в неговата кожа. После ми излиза през носа, ама е такъв кеф, докато ме държи. В подобни моменти ме изпълва безгранична радост.“ „Добре, де — питам го аз, — какво хубаво намираш в песни за деца, дето искат да убиват родителите си, да ядат ембриони и да се съешават с животни. В една песен наистина така се казваше, Джак, чух го с ушите си — и тям подобни?“ А той знаеш ли какво ми отвърна… виж ти, взехме, че пристигнахме.

Наистина се намират на отклонението към дома на Хенри Лейдън. На около половин километър в далечината се вижда покривът на собствената му къща. Доджът ведро проблесва пред гаража. Верандата не се вижда, камо ли онази гадост, която чака някой да я почисти. В името на благоприличието.

— Абе, защо да не те закарам до вас? Я чакай да те хвърля, ейго къде е.

Като си представя гуменката и вонята на развалена наденица, Джак бърза да се усмихне, клати глава и отваря вратата:

— Май главата ми още не се е прояснила напълно.

Елвина го измерва с поглед, изпълнен с характерното скептично недоволство, което най-вероятно е проява на искрена обич. Много добре знае, че Джак е светъл лъч в живота на Хенри, което само по себе си е напълно достатъчно да породи симпатиите й. Поне така му се иска да вярва. Хрумва му, че госпожа М. въобще не коментира бейзболната шапка в ръцете му, пък и защо ли? По тези краища всеки притежава минимум по четири такива шапки.

Крачи по шосето с развени коси (времето на модните прически при френския стилист на Родео Драйв е погребано в миналото — тук е Кули Кънтри; ако въобще се сети да се подстриже, се отбива при стария Хърб Рупър на Чейс Стрийт до клуба на ветераните от войната) и небрежна танцова походка, досущ като хлапак. Госпожа М. се подава през прозореца и се провиква:

— Джак, непременно да си смениш джинсите! На секундата, щом се прибереш! В никакъв случай не ги оставяй да изсъхнат на теб! Ще хванеш ревматизъм!

Той махва, без да се обърне:

— Добре!

Пет минути по-късно вече крачи по алеята към собствения си гараж. Слава Богу, успя да се отърве от страха и депресията — макар и за кратко, както и от бурното въодушевление. На един стражар само това му липсва — да води разследване в състояние на превъзбуда.

При вида на кутията — опаковъчната хартия, перата, да не забравяме и прословутата детска гуменка — в съзнанието му отново изплуват думите на Елвина Мортън, която цитира великия мъдрец Хенри Лейдън: „Какво да правя, някои дни просто се събуждам в неговата кожа. После ми излиза през носа, ама е такъв кеф, докато ме държи. В подобни моменти ме изпълва безгранична радост.“

Безгранична радост. Когато беше детектив от полицията, от време на време Джак също се изпълваше с подобни чувства — понякога на мястото на криминално деяние, но по-често по време на разпит на свидетел, който знае повече, отколкото признава… а Джак Сойер винаги познаваше дали свидетелите крият нещо — просто ги надушваше. Сигурно и дърводелците изпитват подобна радост, когато работата им спори; скулпторите — когато извайването на брадичките или носовете върви като по вода; архитектите — когато линиите сякаш от само себе си се изтеглят на белия лист. Единственият проблем е, че някой във Френч Ландинг (или в някое от околните градчета, но Джак подозира, че все пак е във Френч Ландинг) изпитва безгранична радост, когато убива дечица и изяжда части от телцата им.

Някой във Френч Ландинг все по-често се събужда в кожата на Рибаря.

Той влиза в къщата през задната врата. Отбива се в кухнята да вземе големите запечатващи се найлонови пликчета, няколко чувала за смет, лопатката и метлата. Изважда кутията за лед от чекмеджето под камерата и изсипва половината кубчета в найлонов чувал — стъпалото на Ърма Френо и без друго вече е достатъчно разложено.

Пътьом грабва от кабинета жълтия бележник, черен маркер и химикалка. Отбива се в дневната за малката маша. Като излиза на верандата, вече почти се е отърсил от фалшивата самоличност на Джак Сойер, под която се подвизава.

„Аз съм СТРАЖАР — казва си с усмивка. — Защитник на американския ред и приятел на слабите, болните и убитите.“

Но като поглежда към гуменката, от която се носи воня, усмивката му помръква. Докосва се до онази величествена тайна, която досегнахме и ние, когато намерихме трупа на Ърма в някогашния ресторант. Ще се постарае да отдаде необходимата почит на тази тленна останка, както и ние смирено се поклонихме пред детето. Спомня си аутопсиите, на които е присъствал, и тържествената сериозност, която се крие зад грубостите и дебелашкия хумор на съдебния лекар.

— Ърма, ти ли си? — тихо я вика. — Ако си ти, моля да ми помогнеш. Обади ми се. Време е мъртвите да помогнат на живите. — Машинално изпраща въздушна целувка на гуменката и мислено допълва: „Иде ми да го убия тоя — или това — дето е извършил престъплението. Да го душа бавно и да го слушам как пищи. Да напусне тоя свят сред гадната воня на собствената си гнъс.“

Но подобни мисли са непристойни, затова ги отпъжда. С помощта на машата прибира гуменката с отсеченото стъпало в първото пликче. Запечатва го. С маркера отбелязва датата. После описва в жълтия бележник естеството на вещественото доказателство. Накрая поставя малкото пликче в найлоновия чувал с леда.

Второто е за шапката. Няма нужда да използва машата — вече е докосвал предмета с ръка. Прибира го в пликчето и го запечатва. Отбелязва датата. Описва вещественото доказателство.

Третото пликче е за кафявата амбалажна хартия. Взима я с машата и разглежда мнимите марки. Под всяка от картинките е отбелязано: „ПРОИЗВОДИТЕЛ: ДОМИНО“, но нищо повече. Не се указва название на ресторант или нещо подобно. Прибира хартията в пликчето. Запечатва го. Отбелязва датата. Описва вещественото доказателство.

С помощта на метлата събира перата и ги изсипва в четвъртото пликче. В кутията има още. С помощта на машата я повдига и ги изсипва в пликчето, но изведнъж сърцето му подскача и като юмрук блъсва ребрата му. На дъното на кутията има някакъв надпис, направен със същия маркер и същия разкривен почерк. Авторът на посланието несъмнено е знаел до кого го адресира. Определено не е имал предвид публичната личност, подвизаваща се под името „Джак Сойер“, в противен случай той — Рибаря — би използвал обръщението „Холивуд“.

Посланието е адресирано до човека под външната обвивка, към детето, което живееше в това тяло много преди да възникне дори замисълът за съществуването на Джак „Холивуд“ Сойер.

— Твой неприятел — мърмори Джак, — точно така. Грабва с машата кутията и я пуска във втория чувал — не разполага с толкова големи запечатващи се пликчета. После натрупва на спретната купчинка уликите. Винаги изглеждат по един и същи начин — едновременно зловещо и прозаично, като снимките в списанията за действителни криминални случаи.

Връща се в къщата и избира телефонния номер на Хенри. Опасява се да не попадне на госпожа Мортън, но, слава Богу, се обажда самият домакин. Явно пристъпът на Уисконсинския плъх вече е преминал, макар и не съвсем безследно — на заден фон като ехо отеква характерният триумфиращ вой на електрически китари.

Знае мястото много добре, отвръща Хенри на поставения въпрос, но защо му е притрябвало на Джак да пита за него?

— Сега е нищо и никаква съборетина. Ед Гилбъртсън почина много отдавна, а според някои граждани на Френч Ландинг смъртта му бе истинска благословия за местното население. Закусвалнята беше истинско царство на птомаина. Развъдник на дизентерия в зародиш. Редно беше санитарната инспекция да го затвори, но Ед имаше връзки. Например Дейл Гилбъртсън.

— Помежду им има ли роднинска връзка? — интересува се Джак, а когато получава следния отговор: „Да, еба си“ — думи, които при други обстоятелства приятелят му никога не би изрекъл, се досеща, че макар мигрената да е преминала, Плъхът още вилнее в главата му. Хенри има навика от време на време да го изненадва с някой неочакван рев в стил „Джордж Ратбън“ — съвършено неестествен за този изискан и деликатен човек, понякога вместо „довиждане“ подхвърля през рамо „динг-донг“ или „чао-мяо“ — това пък е Шейхът, Шейкът, Шахът, който излиза да глътне малко чист въздух. I — Къде точно се намира?

— Трудно е да се каже — кисело отвръща Хенри. — В гората, недалеч от онзи магазин за земеделски сечива, как му беше името… „Голтсис“. Доколкото си спомням, алеята, която води до него, е толкова дълга, че спокойно може да се нарече черен път. Дори да е имало табела, отдавна е изчезнала. По времето, когато Ед Гилбъртсън е продал последния кренвирш, обилно полят със сос чили и микроби, ти си бил най-много в първи клас, Джак. Какво те е прихванало, та ме разпитваш?

Сойер си дава сметка, че възнамерява да направи нещо съвършено недопустимо в обичайната полицейска практика — човек не кани средностатистически граждани на местопрестъплението, особено ако е извършено убийство — но това не е обичайно полицейско разследване. Една от уликите бе намерена в друг свят — това нормално ли е? Естествено, може и сам да намери някогашното заведение на Ед — в „Голтсис“ все ще се намери кой да го упъти, но…

— Рибаря ми изпрати гуменката на Ърма. Със стъпалото. Слепецът изпъшква.

— Хенри? Добре ли си?

— Да. — Макар да е потресен, незрящият запазва самообладание. — Какъв ужас, горкото момиче, горката му майка! — Мълчи. — Горкият ти. Горкият Дейл. — Накрая допълва: — Горкият Френч Ландинг.

— Да.

— Джак, искаш ли да те заведа до закусвалнята на Ед? Знае, че Хенри може да го направи, фасулска работа. Защо се самозаблуждава — та нали именно затова му телефонира? — Да.

— Обади ли се в полицията?

— Не.

„Сега ще ме попита защо не съм и какво ще му отговоря? Че не искам Боби Дюлак, Том Лънд и останалите да изпотъпчат всичко и да смесят своите миризми с миризмата на извършителя, преди да съм успял да я надуша? Че всичко ще оплескат, че нямам грам вяра на ни един от тях, в това число и на Дейл ли?“

Но Хенри не задава въпроси.

— Ще те чакам на шосето при моята алея. Само ми кажи кога.

Джак пресмята за колко време ще приключи с подробностите по обработката на уликите, които в крайна сметка ще прибере в багажника на пикапа. Напомня си непременно да вземе клетъчния телефон, който не му върши никаква работа, освен да кротува в кабинета, поставен на зарядното устройство. Ще му потрябва, защото веднага щом приключи с първоначалния оглед на местопрестъплението и трупа на Ърма в оригиналното му разположение, ще се обади в полицията да докладва. Едва тогава Дейл и момчетата могат да дойдат. Да заповядат с гимназиалния духов оркестър, ако пожелаят. Поглежда часовника си — наближава осем. Кога стана никое време? На другото място разстоянията са по-кратки, но дали и минутите летят по-бързо? Или просто е изгубил представа за времето?

— Ще дойда в осем и петнайсет. Само че като стигнем при „Ед“, ще седиш в пикапа като послушно момче, докато не ти кажа, че можеш да слезеш.

— Разбрано, mon capitaine…

— Динг-донг — отсича Джак, затваря телефона и излиза на верандата.

Но събитията няма да се развият според неговите очаквания. Няма да има възможност пръв да подуши миризмите и да огледа местопрестъплението. Всъщност днес следобед положението във Френч Ландинг, което и без друго вече е доста напечено, ще бъде на път да излезе от контрол. Причините за поредната ескалация на напрежението са много, но основната ще бъде Лудият унгарец.

Този прякор съдържа голяма доза духовитост, характерна за малкия градец — кльощавият банков чиновник е известен като Големият Джо, а на собственика на книжарничката с трифокалните очила му викат Орловият поглед. Със своите сто и шейсет и пет сантиметра и седемдесет и пет килограма Арнолд Храбоуски е най-дребен сред мъжете в екипа на Дейл. На всичкото отгоре е и най-дребният служител в цялото управление, тъй като и Деби Андерсън, и Пам Стивънс го водят — както по килограми, така и по ръст (сто седемдесет и два сантиметровата Деби спокойно може да похапва бъркани яйца на главата на Арнолд). Лудият унгарец е сравнително безобиден човечец — от онези, които вечно се извиняват, че ви глобяват за пътни нарушения, независимо от безбройните забележки на Дейл, че поведението му не подхожда на един полицейски служител; известен е и с това, че започва разпитите на нарушителите с неудачни формулировки от типа на „Много се извинявам, но се питам дали“. В резултат на всичко това полицейският началник се старае да му възлага предимно административна работа и дежурства в центъра на града, където всички го познават и донякъде го уважават. Често обикаля училищата в окръга, изпълнявайки ролята на Любезния полицай. Хлапетата, които не си дават сметка, че от Лудия унгарец получават първите си уроци за големия обществен враг — марихуаната, го обожават. Слушателите на по-сериозните лекции за наркотиците, алкохола и невнимателното шофиране — гимназистите — дремят в часовете му или си подхвърлят бележки, но са на мнение, че служебната кола на учебната програма за противодействие на злоупотребата с наркотици — нисък, лъскав понтиак, на чиито врати са изрисувани огромни надписи „ПРОСТО КАЖЕТЕ «НЕ»“, закупен със средства от федералния бюджет — е суперяка. В общи линии по забележителност сержант Харбоуски се доближава до сандвич с риба тон — без майонеза, ако обичате.

Нали разбирате, през седемдесетте години имаше един известен пичъррезерва, който отначало играеше в отбора на Сейнт Луис, после се премести в Канзас Сити Ройалс и беше действително страховит мъж — та той се казваше Ал Храбоски. Не стъпваше по игрището, а буквално го разораваше; преди да хвърли топката (обикновено излизаше в деветия ининг, когато базите са напомпани с напрежение до крайност и окончателният резултат виси на косъм), Ал Храбоски се извръщаше с гръб към хоум плейта, навеждаше глава, стисваше юмруци и рязко ги свиваше към гърдите, като по този начин се настройваше за играта. После заставаше на линията и мяташе невероятно гадни топки, които често прелитаха на косъм от брадичката на батъра. Естествено, беше си спечелил прозвището Лудия унгарец — и слепец ще види, че беше най-печеният пичър в Голямата лига. Поради близоста във фамилните имена бе неизбежно на Арнолд Харбоуски да не му лепнат същия прякор. Преди няколко години той дори се опита да си пусне мустак като на известния си съименник. Но докато онзи беше свиреп като воин с бойна окраска от племето зулу, мустаците на нашия Арнолд пораждаха само присмех — представете си рунтави мустаци на благовидна счетоводителска физиономия! — ч той ги избръсна.

Лудият унгарец от Френч Ландинг не е лош човек — полага огромни старания според възможностите си, а при нормални обстоятелства това е напълно достатъчно за град като този. Настоящите обстоятелства обаче далеч не са нормални — във Френч Ландинг царуват упадък, Абала и опопанакс — и тъкмо от такива некадърници се страхува Джак. Тази сутрин без никаква зла умисъл този юнак неимоверно усложнява и без друго тежкото положение.

Рибаря се обажда на телефон 911 в осем и единайсет минути — по това време Джак тъкмо привършва записките в жълтия бележник, а Хенри вече крачи по алеята и с огромно задоволство вдъхва ароматите на лятната утрин, въпреки че новините са помрачили настроението му. За разлика от някои полицаи (като Боби Дюлак например) Лудият унгарец изчита дума по дума пълното съобщение, прикрепено с тиксо до телефонния апарат на службата за спешна помощ.

АРНОЛД ХРАБОУСКИ: Ало, полицейско управление Френч Ландинг, сержант Храбоуски слуша. Избрали сте телефонен номер 911. От спешна помощ ли се нуждаете?

[Нечленоразделни звуци… може би прокашляне? ]

АХ: Ало? Сержант Храбоуски на телефон 911, слушам. Спешна по…

НЕПОЗНАТ: Здрасти, бе, нещастник.

АХ: Кой се обажда? Имате ли нужда от спешна помощ?

Н: Не аз, вие имате.

АХ: КОЙ се обажда, моля?

Н: Вашият най-страшен кошмар.

АХ: Господине, бихте ли се представили?

Н: Абала. Абала-дун. [фонетична транскрипция.]

АХ: Господине, не мога…

Н: Аз съм Рибаря.

[Мълчание.]

Н: Какво става? Изплаши ли се? И с право.

АХ: Господине, о, господине, има глоба за лъжливо…

Н: Камшици има в ада и окови в шейол [Може би казва „еол“46.]

АХ: Сър, бихте ли ми казали името си…

Н: Аз съм легион. Наброявам мнозина. Аз съм плъх под пода на Вселената. Робърт фрост го е казал [Непознатият се смее.]

АХ: Сър, бихте ли изчакали за секунда да ви свържа с нашия началник…

Н: Затваряй си устата и слушай внимателно, нещастник такъв — Записва ли се разговорът? Надявам се. Можех да се преправя [Непознатият може би казва „поправя“, но записът е неясен], ама не искам.

АХ: Сър, аз…

Н: Да го духаш, тъпако! Оставих ви една изненада, но ми писна да ви чакам да я намерите. Погледнете в кренвиршите на Ед. Е, може да се е поразвалила, ама като беше прясна, страшно [Произнася р-то много твърдо и думата звучи като „стрррашно“] ми се услади.

АХ: Къде сте? Кой се обажда? Ако се шегувате…

Н: Предай на стражаря много поздрави от мен.

В началото на разговора пулсът на Лудия унгарец е съвсем нормален — шейсет и осем удара в минута. В края на разговора, който приключва в осем часа и дванайсет минути, сърцето му хлопа като обезумяло. Пребледнял е като платно. Вслушвайки се в гласа на непознатия, е погледнал екранчето, на което се изписва номерът на обаждащия се — докато го записва, ръцете му така треперят, че цифрите се разбягват на три реда. Когато Рибаря прекъсва връзката и в слушалката отеква сигнал свободно, Храбоуски е толкова шашардисан, че посяга да набере записания номер, забравяйки, че линията за спешни обаждания е еднопосочна. Докосва гладката повърхност на червения телефонен апарат, но като ужилен изпуска слушалката върху вилката, ругаейки уплашено.

Сграбчва слушалката на черния апарат в съседство и започва да набира записания номер, но пръстите му изневеряват — натиска по два бутона едновременно.

Продължава да бълва псувни, а Том Лънд, който в този момент минава по коридора с чаша кафе в ръка, го чува и пита:

— Какво става, Арни?

— Извикай Дейл! — крещи Лудият унгарец и така стряска колегата си, че онзи се залива с кафе. — Извикай го веднага!

— Абе, какво ти става…

— ВЕДНАГА, мамка му!

Том повдига вежди, изпитателно се взира в Храбоуски, после влиза при Дейл и му съобщава, че Лудият унгарец окончателно е превъртял.

При втория опит Храбоуски успява да набере номера Апаратът от отсрещната страна на линията звъни. Звъни. Звъни.

Дейл Гилбъртсън пристига със своята чаша кафе. Има тъмни кръгове под очите, а бръчките около устата му са се вкопали по-дълбоко.

— Арни? Какво…

— Прослушай последния разговор. Мисля, че беше… ало? — Привежда се към апарата и отривисто разхвърля купчините хартия, натрупани на бюрото. — Ало, кой се обажда?

Заслушва се.

— Полицията, ето кой. Сержант Храбоуски, полицейско управление Френч Ландинг. А сега вие ми отговорете. Кой е на телефона?

Междувременно Дейл си слага слушалките и с нарастващ ужас прослушва последното обаждане на телефон 911, мислено възклицавайки: „Боже мой!“ Първата — най-първата — му мисъл е да се обади на Джак Сойер с молба за помощ. Да циври за помощ като хлапе, на което вратата е прещипала пръстите. Но трябва да се овладее — това е неговата служба, независимо дали му харесва или не, тъй че трябва да се стегне и да се опита да се справи. Пък и Джак е в Ардън с Фред Маршал на свиждане при лудата жена на Фред. Поне такъв беше първоначалният план.

Междувременно полицаите се струпват край Арнолд — Лънд, Чита, Стивънс. Дейл се оглежда и среща единствено подплашени погледи, пребледнели лица, слисани изражения. А дежурните по патрул? А свободните от дежурство? Същата работа. Може би само Боби Дюлак прави изключение. Обзема го ужас и отчаяние. Господи, какъв кошмар. Сякаш самосвал с повредени спирачки лети по нанадолнище към училищен двор, пълен с деца.

Като сваля слушалките, се одрасква, но въобще не забелязва.

— Откъде се обади? — обръща се към Храбоуски. Лудият унгарец е прекратил разговора и седи на стола като истукан. Дейл яростно го разтърсва за рамото и крещи: — Откъде се обади?

— От „Севън-Илевън“ — отвръща Арнолд, а Дани Чита сумти, може би защото закусвалнята се намира съвсем близо до мястото, на което беше намерил велосипеда на малкия Маршал. — Току-що говорих с Раджан Пател от дневната смяна. Това е номерът на телефонния автомат на входа на закусвалнята.

— Видял ли е кой е звънял?

— Не, бил на задния вход, приемал доставка бира.

— Сигурен ли си, че не се е обадил самият Пател?

— А-ха. Той има акцент, типичен за индусите. При това доста силен. А онзи на 911… нали го чу, Дейл. Говореше като… като някого от нас.

— Какво става? — интересува се Пам Стивънс, въпреки че много добре знае — всички знаят. Важни са само подробностите. — Какво се е случило?

Най-лесният начин да информира всички едновременно е да превърти записа и да включи говорителя.

Следва гробно мълчание, което единствен Дейл нарушава:

— Отивам в закусвалнята на Ед. Том, ти идваш с мен.

— Да, сър. — На младока едва не му призлява от въодушевление.

— Да ме следват четири коли. — Дейл не е в състояние да разсъждава — организационните мерки се плъзгат по повърхността на съзнанието му като по ледена пързалка. „Справям се добре с рутинната процедура и организационните въпроси — казва си той. — Само дето срещам известни затруднения със залавянето на тоя смотан психопат.“ — Вие ме следвате по двойки. Първа двойка — Дани и Пам. Тръгвате пет минути след нас с Том. Пет минути по часовник, без буркани и без сирени. До последно ще гледаме да действаме без много-много шум.

Дани Чита и Пам Стивънс се споглеждат, кимат и отново вперват погледи в Дейл. Полицейският началник на свой ред се взира в Арнолд „Лудият унгарец“ Храбоуски. Разпределя още три двойки — в последната включва Дит Джесперсън и Боби Дюлак. Боби е единственият, когото има желание да вземе със себе си на местопрестъплението — вика останалите за всеки случай и за да спрат тълпата зяпачи, не дай си Боже. Дава разпореждане всички двойки да потеглят на интервали от по пет минути.

— Искам и аз да дойда — умолява го Арни Харбоуски. — Моля ти се, шефе, какво ще кажеш и аз да дойда?

Дейл понечва да му откаже с обяснението, че предпочита Арни да остане в участъка да вдига телефона, но долавя надеждата във воднистите му кафяви очи. Колкото и да е разстроен, не може да остане напълно безучастен. За Арни полицейската служба често се изчерпва с ролята на наблюдател, който отстрани гледа парада на събитията.

„Хубав парад, няма що!“ — мрачно си мисли Дейл и предлага следното:

— Виж какво, Арн, като приключиш с всички разговори, можеш да позвъниш на Деби. Ако тя приеме да застъпи, ела при Ед.

Едва се въздържа да не се усмихне на вълнението на Арни, който отривисто кима. Пресмята, че Деби ще ее върне най-рано в девет и трийсет дори ако трябва да я влачи за косата като Али Оуп47. — С кого ще бъда, Дейл?

— Ела сам, дори вземи понтиака. Но запомни, ако напуснеш това бюро, без да оставиш заместник, смятай че от утре сутрин не си на работа.

— Не се безпокой. — Въпреки че е унгарец, когато е развълнуван, говори с шведски акцент. Нищо чудно — старото име на Сентралия, където бе израсъл, е било „Суийд Таун“48.

— Хайде Том, по-бързо, взимай комплекта за веществените… — Ъ-ъ… шефе?

— Какво, Арни? — Което в превод означава: „Сега пък какво има?“

— Дали да не се обадя на Браун и Блак от щатската полиция?

Дани Чита и Пам Стивънс започват да се кискат. Том се усмихва. Дейл нито се киска, нито се усмихва. Сърцето му, което вече е слязло в избата, образно казано, потъва още по-дълбоко. „В мазето под избата, дами и господа; моля да отделите фалшивите надежди вляво, а изгубените каузи — вдясно. Последна спирка, моля всички пътници да слязат.“

Пери Браун и Джак Блак. Ама че работа, беше забравил за тях. Браун и Блак, които вече със сигурност ще му отнемат разследването на случая.

— Още са в мотел „Рай“ — нарежда Лудият унгарец, — но онзи от ФБР май си замина за Милуоки.

— Аз…

— Май ще трябва да уведомим и онези от окръжното управление — неуморно бъбри Харбоуски. — Да не ги забравяме и тях. Ако искаш обаче първо да се обадя на съдебния лекар или да повикам подвижната лаборатория.

Подвижната лаборатория представлява син микробус форд „Еконолайн“, оборудван с какво ли не, като се започне от бързосъхнещ прах за отпечатъци от гуми до подвижно видеостудио. Френч Ландинг никога няма да разполага с подобна техника.

Дейл унило се взира в пода и не помръдва. Ще му отнемат случая. С всяка следваща дума на Храбоуски се убеждава, че ще се случи тъкмо това. Изведнъж той решава, че държи сам да довърши разследването. Желае го от все сърце, колкото и да мрази, и да се страхува от случващото се в градчето. Рибаря е чудовище, но не е нито чудовището на окръга, нито чудовището на щата — той е чудовището на Френч Ландинг. Чудовището на Дейл Гилбъртсън, който иска да се нагърби с този случай по причини, нямащи нищо общо с личния престиж или дори с практичните съображения да запази службата си. Иска го, защото Рибаря е оскърбление срещу всичките му желания, надежди и вяра. Подобни неща не се споделят на глас, тъй като ще прозвучат сантиментално и абсурдно, но това ни най-малко не накърнява истинността им. Ненадейно го обзема безпомощен и неоснователен гняв към Джак. Ако се беше включил в разследването по-рано, може би…

Излишно е да се впуска в мечти. Трябва да уведоми окръжното управление, най-малкото за да изпратят съдебен лекар, също така трябва да информира и щатската дирекция в лицето на детективи Браун и Блак. Но не и преди да огледа полето оттатък „Голтсис“. И изненадата от Рибаря. Бога му, едва тогава ще ги извика.

Може би това ще е последният му шанс да отвърне на оня копелдак.

— Значи, изпращаш нашите хора на интервали от по пет минути, както се разбрахме. После викаш Деби да отговаря на телефоните. В окръжната и в щатската дирекция ще се обади тя. — Арнолд Храбоуски го гледа с такава почуда, че на Дейл му идва да иззкрещи, но съумява да запази самообладание. — Искам малко преднина.

— А! — отвръща Арни, а когато разбира какво точно се има предвид, допълва: — 0!

— Няма да казваш на никого освен на нашите хора за обаждането и предприетите мерки. На никого, чуваш ли! Иначе ще предизвикаш паника. Разбрано?

— Разбрано, шефе — отвръща Унгареца.

Дейл поглежда часовника — вече е осем и двайсет и шест.

— Хайде, Том. Да действаме. Tempus figit.

Лудият унгарец никога не се е старал толкова и всичко върви като по ноти. Дори Деби Андерсън проявява отзивчивост и се съгласява да поеме обажданията. Но през цялото време той не може да се отърси от спомена за гласа по телефона. Груб, дрезгав, с едва доловим акцент — в този край всички говорят така. В него няма нищо необичайно. Все пак не му дава покой. Не че онзи го нарече „нещастник“ — чувал е далеч по-обидни имена от пияниците, които всяка съботна вечер се натряскват до козирката — тревожат го другите приказки: „Камшици има в ада, и окови в шейол…“ — ей-тези приказки. И „Абала“. Какво е това? Арнолд Храбоуски не знае. Но самото звучене на думата, която отеква в съзнанието му, го кара да се чувства зле и много го плаши. Прилича му на дума от тайнствена книга, в която е описано как се викат зли духове.

А пипне ли го шубето, единственият човек, който може да му помогне, е жена му. Вярно, Дейл го предупреди да не казва на никого и Арнолд прекрасно го разбира, но началникът със сигурност нямаше предвид Пола. Женен е за нея от двайсет години и тя въобще не е като другите хора — тя е завършек на собствената му личност.

И така (не за да клюкарства, а да пропъди налегналия го страх — да му признаем поне това), Лудият унгарец прави фаталната грешка да се довери на съпругата си. Обажда се на Пола и й съобщава, че преди по-малко от половин час е говорил с Рибаря. Да, наистина, с Рибаря! Разказва й за трупа, на който ще се натъкнат Дейл Гилбъртсън и Том Лънд в закусвалнята на Ед. Пола го пита добре ли е. Гласът й трепери от страхопочитание и вълнение, което изключително много допада на Лудия унгарец, тъй като същите чувства вълнуват и него. След като разговарят в продължение на няколко минути, Арнолд затваря телефона с известно облекчение. Кошмарният страх от грубия, странно всезнаещ глас по телефона се поразсейва.

Пола Храбоуски е олицетворение на дискретността. Разказва само на двете си най-добри приятелки за разговора на Арни с Рибаря и за трупа в едновремешното заведение на Ед, като ги заклева да мълчат до гроб. Те обещават, че пред никого няма да обелят и дума, в резултат на което само след час, още преди да са уведомени щатската полиция, окръжният съдебен лекар и служителите от криминологичната лаборатория, всички в градчето вече знаят, че полицията е открила кървава касапница в някогашната закусвалня на Ед. Пет-шест убити деца.

Може би повече.

Глава 10

ПАТРУЛНАТА КОЛА с Том Лънд зад волана напредва по Трета улица към Чейс Стрийт — сирената благопристойно мълчи, синята сигнална лампа на покрива е изключена. В това време Дейл изважда портфейла си и започва да рови в безредно натъпканото задно отделение, което съдържа чужди визитни картички, няколко снимки с опърпани краища, сгънати листчета от бележник. На едно от тях е записано онова, което търси.

— Какво правиш, шефе? — интересува се Том.

— Не е твоя работа. Ти си гледай пътя — намръщено отговаря Дейл. Грабва телефона от поставката на таблото, намръщено бръсва пудрата захар, изпаднала от нечия поничка, и набира номера на мобилния телефон на Джак Сойер, макар да не храни големи надежди да се свърже с него. На четвъртото позвъняване някой се обажда и той с облекчение се усмихва, ала след миг усмивката му се превръща в недоумяваща гримаса. Този глас му е добре познат и би трябвало веднага да се досети чий е, но…

— Ало? — казва човекът, който отговаря вместо Джак на мобилния му телефон. — Говори, който и да си, или замълчи завинаги.

Изведнъж Дейл го разпознава. Ако си беше у дома или в кабинета си, веднага щеше да се досети на кого принадлежи гласът, но при тези обстоятелства…

— Хенри? — Знае, че говори като кръгъл глупак, но не може да се въздържи. — Чичо Хенри, ти ли си?

Пикапът тъкмо прекосява моста над Тамарак Крийк, когато мобилният телефон на Джак надава досадното си писукане. Той го изважда от джоба си и го тиква в ръката на Хенри.

— Обади се, ако обичаш. Клетъчните телефони причиняват тумор на мозъка.

— Тоест, ти трябва да се пазиш, а аз — не.

— В известен смисъл е така.

— Обожавам тази твоя черта, драги ми приятелю. — С небрежна чупка в китката слепецът отваря устройството: — Ало? — След кратко мълчание допълва: — Говори, който и да си, или замълчи завинаги. — Джак му хвърля един поглед, после отново се съсредоточава върху пътя. Тъкмо подминават магазина на Рой, където ранобудните купувачи хващат най-хубавите салати. — Да, Дейл. Разговаряш с почитаемия си… — Хенри се заслушва, като хем се мръщи, хем се подсмихва. — Заедно с Джак пътуваме с неговия пикап. Джордж Ратбън не е на работа тази сутрин, тъй като KDCU предават пряко летния маратон в Ла Рив…

Пак се заслушва и след известно мълчание обяснява:

— Ако е „Нокия“ — а съдейки по допира и по звученето, мисля, че е именно такъв — значи е по-скоро цифров, отколкото аналогов. Чакай малко. — Обръща се към Джак: — Мобилният ти телефон „Нокия“ ли е?

— Да, но защо…

— Защото цифровите телефони се подслушвали по-трудно — обяснява Хенри и продължава в слушалката: — Да, цифров е, но сега ще ти дам Джак, за да ти обясни всичко. — Подава му телефона, превзето отпуска на скута си сключените си длани и извръща глава към стъклото, сякаш съзерцава пейзажа. „Което може би прави — мислено отбелязва Джак. — Може би по някакъв чудат свой си начин подобно на прилеп прави именно това.“

Отбива пикапа на банкета на шосе № 93. По принцип не обича мобилните телефони — смята ги за робските окови на двайсет и първи век, но ненавижда да шофира, докато разговаря. Пък и днес няма опасност Ърма Френо да избяга.

— Дейл?

— Къде си? — напрегнато пита полицейският началник, което веднага подсказва на Джак, че тази сутрин Рибаря не е стоял със скръстени ръце. „Господи, дано да не е убил поредното дете! Дано не е това, не, още не!“ — Защо си с Хенри? И Фред Маршал ли е с вас?

Сойер започва да обяснява за промяната в плана, но Дейл не го оставя да продължи:

— Слушай, не знам какво правиш, но искам веднага да отидеш в едно заведение, което отдавна не работи; нарича се „При Ед: кренвирши и други вкусотии“ и се намира недалеч от „Голтсис“. Хенри ще ти помогне да го намериш. Рибаря се обади в участъка, Джак. Позвънил е на 911 и е обяснил, че трупът на Ърма Френо е там. Всъщност не е споменал името на малката, само е намекнал за „една изненада“.

„Ченгето още не бърбори несвързано, но скоро ще започне“ — мислено отбелязва Джак с безразличието на психиатър, наблюдаващ проявата на характерни симптоми при пациент.

— Джак, трябва да ми помогнеш, наложително е…

— И без друго отиваме там — тихо го прекъсва Сойер, макар че тъкмо в този миг не отиват никъде; спрели са на банкета от време наа време покрай тях профучават автомобили. — Какво?!

Надявайки се, че твърденията на Хенри и Дейл за отличните качества на дигиталните устройства са верни, Джак разказва на полицейския началник за тазсутрешната „пратка“, долавяйки как слепецът, който уж гледа през стъклото, е наострил уши. Завършва разказа си, като обяснява как шапката на Тай Маршал е била поставена върху кутията, съдържаща перата и стъпалото на Ърма Френо.

— Мътните… — подхваща Дейл, но гласът му секва. — Мътните го взели.

— А ти какво предприе? — пита Джак. Полицейският началник покорно обяснява мерките, които е предприел. Сойер си казва, че полицаят се е справил сравнително добре — поне дотук — само тази работа с Арнолд Храбоуски никак не му се нрави. Подозира, че въпреки старанието му от Лудия унгарец никога няма да излезе способно ченге. В Ел Ей на такива като него им викаха „Мейбъри, Безплатна доставка в отдалечен земеделски район“49.

— Проверихте ли телефона в „Севън-Илевън“?

— Ама това е уличен автомат — натъртва Дейл, сякаш обяснява на малко дете.

— Да, но по него може да има отпечатъци. Тоест, несъмнено е покрит с милиарди отпечатъци, обаче криминолозите могат да изолират най-пресните. При това с лекота. Възможно е престъпникът да е бил с ръкавици, ала все пак трябва да проверите за пръстови отпечатъци. Ако праща послания, оставя визитни картички и пише писма на родителите, значи е преминал във Втора фаза. Само по себе убийството не му е достатъчно. Вече иска да си разменяте ходове, да поиграе с теб. Може би дори иска да бъде заловен като синът на Сам50.

— Телефонът. Пресни отпечатъци по слушалката — гузно промърморва Дейл. Достойнството му е засегнато и на Сойер искрено му дожалява за него. — Господи, започвам да разбирам, че това разследване не е лъжица за моята уста…

Джак не желае да обсъждат този въпрос, затова бърза да го прекъсне:

— Разполагаш ли с хора, които да изпратиш в „Севън-Илевън“?

— Ами май Дит Джесперсън и Боби Дюлак са свободни. Джак решава, че Боби е твърде способен полицай, за да са губи времето в закусвалнята, намираща се в края на града, затова съветва Дейл:

— Кажи им да запечатат с жълта лента апарата и да разпитат човека, който обслужва бара. После да дойдат при нас в закусвалнята на Ед.

— Добре. — След известно колебание Дейл задава още един въпрос. Очевидно е напълно съкрушен и вече е на път да капитулира, което причинява мъка на Джак: — Какво още да направя?

— Съобщихте ли на щатската дирекция? А в окръжното управление? Известен ли е служителят на ФБР? Онзи, дето се мисли за Томи Лий Джоунс?

Дейл изсумтява:

— Ъ-ъ… всъщност… реших да поизчакам.

— Правилно — отсича Джак. Свирепото задоволство в гласа му кара Хенри да повдигне вежди и да отклони слепия си взор от природния пейзаж, обръщайки лице към своя приятел.

Нека отново се издигнем — с крилете на орела, както би казал преподобният Ланс Ховдал, лютеранският пастор на Френч Ландинг — и да полетим обратно към града над шосе № 93, опънато като черна кордела. На кръстопътя с магистрала № 35 завиваме надясно. Подминаваме изоставената пътека, която не води към златни мини и скритите съкровища на някой дракон, а към онзи изключително неприятен черен дом. Встрани се извисява футуристичният купол на „Голтсис“ (е… поне според разбиранията за футуризъм през седемдесетте години). Познатите ориентири са по местата си, включително буренясалата чакълеста алея, която се отклонява наляво от главния път и води към останките от някогашния замък на съмнителните удоволствия, собственост на Ед Гилбъртсън.

Нека изпърхаме с криле и да се спуснем върху телефонната жица в непосредствена близост до алеята. Горещите клюки гъделичкат птичите ни крачка — Мъртъл Харингтън, приятелката на Пола Храбоуски, тъкмо уведомява Ричи Бъмстед за трупа (труповете) в закусвалнята на Ед, а Ричи на свой ред ще съобщи новината на Клюна Сейнт Пиер — скърбящ баща и духовен предводител на Гърмящата петорка. Колкото и да е срамно да си го признаем, бръмченето на гласовете по жицата ни доставя удоволствие. Безспорно клюкарстването е гнусно, но определено действа ободряващо.

От запад се задава патрулна кола — Том Лънд е зад волана, а Дейл Гилбъртсън седи до него. От изток наближава виненочервеният додж на Джак. Двата автомобила се срещат при отклонението към някогашната закусвалня на Ед. Джак прави знак на Дейл да минат първи и завива след тях. Ние размахваме криле, издигаме се високо в небето и ги изпреварваме на местопрестъплението. Настаняваме се върху ръждясалата бензинова колонка, откъдето ще следим развоя на събитията.

Джак бавно върви към полусрутената барака по запустялата алея, обрасла с високи бурени и златник. Търси следи от предишен посетител, но забелязва само пресните отпечатъци от автомобилните гуми на полицейската кола.

— Май сме сами — съобщава на Хенри.

— Да, но докога?

„Няма да е за дълго“ — би казал Сойер, ако си направеше труда да отговори. Той обаче безмълвно паркира до патрулната кола и слиза от пикапа. Хенри сваля стъклото, но остава на седалката, както му е наредено.

Навремето закусвалнята на Ед представляваше най-обикновена дървена барака, дълга почти колкото товарен вагон на железопътната компания „Бърлингтън Нодърн“ и със същия плосък покрив. Откъм южната страна имаше три гишета, на едно от които се продаваше сладолед. На гишетата от противоположната страна пък се поръчваха гнусни кренвирши и още по-гнусна риба с пържени картофки за вкъщи. В бараката се помещаваше ресторантче с бар и високи червени столчета. Но южната стена се е срутила до основи може би под тежестта на снега. Стъклата на прозорците са изпочупени. Тук-там по стените се мъдрят графити — „Еди-кой си лапа кур“, „Чукахме Пати Джарвис до припадък“, „ТРОЙ ОБИЧА МАРИАН“ — но надписите не са колкото очакваше Джак. Високите столчета са разграбени, останало е само едно. Щурчетата разговарят помежду си в тревата. Чуват се много ясно, но жуженето на мухите в бараката е по-силно. Вътре кръжат цели рояци, сякаш е свикан Редовен конгрес на двукрилите насекоми. И…

— Надушваш ли нещо? — пита Дейл.

Джак кима. Естествено, че надушва. Тази миризма вече му е позната, но сега се усеща много по-натрапчиво. Тук има много повече от останките на Ърма Френо и вони по-силно — наличното количество разложена плът надхвърля вместимостта на една-единствена кутия за обувки.

Том Лънд е извадил носна кърпа и бърше изкривеното си от ужас лице. Наистина е топло, но не чак толкова, че по челото и страните му да се стичат реки от пот. Кожата му е придобила сивкав оттенък.

— Сержант Лънд — обръща се към него Джак.

— А? — Том стреснато се извръща и го стрелва с обезумял поглед.

— Възможно е да ви се повдигне. Ако не можете да се въздържите, дръпнете се встрани. — Джак сочи буренясала пътека — на вид по-занемарена и от отклонението — която се губи в треволяците в неясна посока. Може би лъкатуши през полето и извежда някъде при „Голтсис“.

— Нищо ми няма — отвръща младокът.

— Не се и съмнявам. Но ако се наложи да се облекчите, нека не е върху нещо, което може да се окаже улика.

— Огради с жълта лента цялата постройка — намесва се Дейл.

— Джак, може ли за момент?

Хваща го под ръка и го повежда към пикапа. Макар да е ангажиран с какви ли не други мисли, Сойер машинално забелязва каква силна ръка има полицейският началник. Въобще не трепва. Все още.

— Какво има? — пита го малко нетърпеливо, когато застават до пикапа. — Нали искахме да поогледаме, преди тук да се е появило и куцо, и сакато? А може би нещо не съм разбрал…

— Дай стъпалото, Джак — отвръща Дейл и добавя: — Чичо Хенри, изглеждаш много шик.

— Благодаря.

— Какви ги говориш? — недоумява Джак. — Стъпалото улика. Шефът на полицията кимва:

— Именно, но мястото й е тук. Освен ако нямаш намерение да висиш двайсет и четири часа в Мадисън да отговаряш на въпроси.

Джак възнамерява да му каже, че не е необходимо да се занимават с глупости и да пропиляват малкото време, с което разполагат, но се отказва. Изведнъж си дава ясна сметка как умници от леката категория като Браун и Блак ще изтълкуват факта, че стъпалото е у него. Да не говорим за умници от тежката категория като Джон Рединг от ФБР. Блестящ полицай се пенсионира на невъзможно млада възраст и се оттегля в невъзможно пасторално градче на име Френч Ландинг, щата Уисконсин. Фрашкан е с пари, чийто източник е, меко казано, неясен. Но виж ти какво съвпадение — в същото това време в градеца се подвизава сериен убиец.

Възможно е на блестящото ченге да му хлопа дъската. Току-виж е като онези пожарникари, които толкова си падат по симпатичните пламъчета, че в крайна сметка сами стават подпалвачи. Членовете на Шарената шайка на Дейл неминуемо ще се запитат защо му е притрябвало на Рибаря да изпраща на преждевременно пенсионирано ченге отсечен крайник от жертвата. „И шапката — мислено допълва Джак, — да не забравяме шапката.“

В този миг разбира как се е почувствал Дейл одеве, като го подсети да запечата уличния автомат пред „Севън-Илевън“. Чувства се именно като него.

— О, Господи. Прав си. — Извръща поглед към Том Лънд, който старателно опасва с жълта полицейска лента бараката — над главата му кръжат пеперуди, а мухите в едновремешната закусвалня жужат ли, жужат като пияни. — А той?

— Том ще си мълчи — отвръща полицейският началник и Джак решава да му се довери. Но нямаше да му повярва, ако ставаше дума за Унгареца.

— Длъжник съм ти.

— А-ха — приглася Хенри от пикапа. — И слепец ще види, че ти е длъжник.

— Млъквай, чичо Хенри.

— Да, mon capitaine.

— А шапката?

— Ако намерим други вещи, които принадлежат на Тай Маршал… — Дейл преглъща и добавя, — или самия Тай, тогава ще оставим и нея. Ако ли не, засега ще остане у теб.

— Ти май ме отърва от страхотни главоболия — признава бившият полицай и двамата заобикалят пикапа. Джак отваря багажника на пикапа, който не си е направил труда да заключи, сетне изважда единия чувал. Водата се разплисква и неразтопените кубчетата лед подрънкват. — Припомни си го следващия път, когато се почувстваш като некадърник.

Дейл пропуска репликата покрай ушите си.

— Забога — избърборва на един дъх. Оглежда запечатаното пликче, извадено от чувала. Прозрачният найлон е обсипан с капки вода, кръгли като мъниста.

— Как вони! — възкликва Хенри с нескрит ужас. — Господи, горкото дете!

— През плика ли го надушваш? — пита Джак.

— Как иначе. А и отвътре. — Хенри сочи съборетината, изважда пакет цигари. — Ако знаех, щях да се запася с цяла кутия камфоров вазелин и пура „Ел Продукто“.

Във всеки случай не се налага да минават със зловещия артефакт покрай Том Лънд — той тъкмо заобикаля бараката, влачейки макарата с жълтата лента.

— Влез вътре — обръща се полицейският началник към Джак. — Огледай се и ако намериш… нали се сещаш… момичето, прибери останките. Аз ще поговоря с Том.

Джак преминава през изкорубената каса, на която едно време се е държала вратата, и вонята става още по-непоносима. Отвън се чува гласът на Дейл, който нарежда на Том веднага щом пристигнат Пам Стивънс и Дани Чита, да ги върне на кръстопътя с главното шосе, за да устроят нещо като пропускателен пункт.

Следобед в бараката може би ще стане по-светло, но в момента помещението тъне в сенчест полумрак, пронизвай от заблудени, кръстосващи се слънчеви лъчи. В тях лениво танцуват цели галактики прашинки. Той пристъпва внимателно, съжалявайки, че няма фенерче, но не му се ще да се върне до колата, преди да се е отървал от стъпалото. Сред прахоляка, боклуците и купчинките сивкави пера личат следи от подметки. От подметки на мъжки обувки. Тук-там се пресичат с отпечатъци от кучешки лапи. Отляво Джак забелязва спретната купчинка животински фекалии. Заобикаля внимателно ръждясалите останки от преобърната газова скара и следва двете дири покрай мръсния тезгях. Междувременно чува шума от двигателя на пристигналата втора патрулна кола. Но тук, в този мрачен свят бръмченето на мухите се усилва и ечи като далечен тътен, а вонята… вонята…

Той изважда носна кърпа и я притиска към носа си, без да се отклонява от следите, водещи към кухнята. Тук подът е осеян с отпечатъци от лапи, но от човешките стъпки няма и следа. Мрачно си припомня как в другия свят тревата се бе смачкала под тежестта му, но нямаше диря, водеща до окръжността, сред която се бе озовал.

Край отсрещната стена, недалеч от локва засъхнала кръв лежат останките на Ърма Френо. Буйната, мръсна ягодоворуса коса милостиво скрива лицето на момичето. Върху ръждясалата ламарина над главата му, която вероятно е предпазвала стената от готварските котлони, със същия черен маркер — Джак е сигурен в това — са написани две думи:

Здравейте момчета!

— Мамка му — възкликва Дейл, който незабелязано е застанал зад него, а Сойер едва се сдържа де не изкрещи.

След няколко секунди навън се вдига страхотна олелия.

На връщане към главния път Дани и Пам (след като са видели жалката съборетина и са подушили стелещата се на талази воня, двамата нямат нищо против ролята на пазачи, която им е отредена) едва не се сблъскват челно с раздрънкан пикал „Интернешънал Харвестър“, който лети към старата закусвалня поне с шейсет километра в час. За щастие Пам извива волана надясно, а другият водач — Теди Рънкълман — наляво. Двете коли се разминават на сантиметри и се забиват във високата трева от двете страни на жалката просека, условно наречена път. Ръждясалата броня на пикапа глухо изкънтява в ствола на една брезичка.

Пам и Дани с разтуптени сърца слизат от служебния автомобил. От малката кабина на пикапа като циркови клоуни изскачат четирима пътници. Госпожа Мортън веднага би разпознала в тях редовните посетители на магазина на Рой и би ги окачествила като „вагабонти“.

— За Бога, какво правите? — изревава Дани Чита. Неволно посяга към револвера си, сетне неохотно отдръпва ръка. Главата започва да го наболява.

Четиримата пътници (Рънкълман е единственият, чието име полицаите знаят, останалите са им познати само по физиономия), възбудено се кокорят.

— Колко намерихте? — фъфли единият. Пам вижда как слюнките му хвърчат в ясния утринен въздух и си казва, че спокойно може да мине и без тази гледка. — Колко е утрепало копелето?

— Двамата сержанти с ужас се споглеждат. Преди да са успели да отвърнат, пресвети Боже — насреща им се задава стар шевролет „Бел Еър“ с още четирима-петима юнаци. Не, сред тях има и жена. Малкият автомобил спира, а новодошлите изскачат като циркови клоуни.

„Само дето клоуните сме ние — мисли си Пам. — Ние.“

След миг двамата с Дани са заобиколени от осем мъже и една жена, които са на ръба на истерията и които ги обсипват с въпроси.

— Майната му, отивам сам да видя! — едва ли не ликуващо възкликва Теди Рънкълман, което навежда Дани на мисълта, че положението е на път да излезе от контрол. Ако тия глупаци стигнат до бараката, Дейл първо ще им направи второ отверстие в задните части, след което ще го посипе със сол.

— НИКОЙ ДА НЕ МЪРДА! — извиква той и изважда револвера си. Случва му се за пръв път и оръжието му се струва неимоверно тежко — в крайна сметка това са най-обикновени хора, не престъпници — но успява да прикове вниманието им.

— Това е местопрестъпление — заявява Пам, която най-сетне си възвръща способността да говори нормално. Онези мърморят и се споглеждат — най-големите им страхове се потвърждават. Тя пристъпва към водача на шевролета. — Кой сте вие сър? Фамилното ви име Сакнесъм ли е? Приличате ми на човек от рода Сакнесъм.

— Аз съм Фреди — признава той.

— Е, Фреди Сакнесъм, качвайте се в колата си, което важи и за спътниците ви, и изчезвайте на секундата. Не правете обратен завой, защото автомобилът ще забоксува.

— Ама… — понечва да възрази жената. Пам подозира, че е от семейство Сангър — възможно най-красноречивият пример за цяла фамилия тъпаци.

— Млъквайте и заминавайте! — срязва я.

— И вие след тях — обръща се Дани към Теди Рънкълман. Моли се да не довтасат и други, в противен случай ще се наложи да посрещат цяла манифестация. Няма представа откъде са научили новината, пък и изобщо не му пука. — В противен случай ще бъдете обвинени във възпрепятстване на полицейско разследване. Ще ви лепнат по пет годинки. — Изобщо не е наясно съществува ли подобна законова разпоредба, но заплахата въздейства на нахалниците по-убедително дори от оръжието.

Шевролетът се изтегля на заден ход, задницата му поднася, сякаш е на куче, което върти опашка. Изтегля се и пикапът — двама от мъжете в каросерията протягат вратове да зърнат поне покрива на старата закусвалня. Лицата им, изкривени от нездраво любопитство, изглеждат необикновено глуповати. Полицейската кола се движи последна като овчарско куче, охраняващо стадото, сигналната лампа вече е включена. Пам е принудена постоянно да натиска спирачката и докато бавно напредва, мотонно изрежда думи, които със сигурност не е научила от майка си.

— Абе, ти децата си с тая уста ли ги целуваш за „лека нощ“? — диви се Дани, макар че тайничко се възхищава от колежката си.

— Я трай! — озъбва му се тя, след малко добавя: — Да ти се намира аспирин?

— И аз това се канех да те питам.

Излизат на главното шосе тъкмо навреме. Откъм Френч Ландинг пристигат три коли, а от противоположната посока — откъм Сентралия и Ардън, се задават още две. В затоплящия се утринен въздух надават вой сирени. Третата полицейска кола, участваща секретната операция, изпреварва зяпачите от градчето.

— О, Господи! — Дани е готов да се разплаче. — О, Господи, о, Господи, о, Господи! Ще стане голям цирк, а щатските още не знаят, бас държа! Направо ще пометнат. И Дейл ще пометне.

— Всичко ще бъде наред. Само се успокой. Ще паркираме колите напряко на пътя. А ти прибери проклетия револвер в кобура.

— Добре, мамче. — Той бърза да се подчини, а Пам завива така, че колата да препречи черния път, изтегля се на заден ход да направи път на третата патрулка, след което отново блокира движението. — Знаеш ли, май предотвратихме избухването на паниката.

— Естествено.

Поолеква им. И двамата са забравили за стария път между закусвалнята на Ед и „Голтсис“, ала мнозина в града го знаят. В това число Клюна Сейнт Пиер и неговите момчета. Макар Уендъл Грийн да не го знае, хора като него винаги интуитивно намират задния вход.

Глава 11

ПЪТЕШЕСТВИЕТО НА КЛЮНА всъщност започна от момента, в който Мъртъл Харингтън — любяща съпруга на Майкъл Харингтън — тайнствено шепне по телефона на Ричи Бъмстед, по когото страхотно си пада, независимо че той беше женен за почти най-добрата й приятелка Глад, починала в собствената си кухня на удивително ранната възраст от трийсет и една години. От своя страна Ричи е изтърпял за два живота напред Мъртъл да го глези с макарони с риба тон, както и със загадъчен шепот да му съобщава най-новите клюки по телехона, но конкретното обаждане предизвиква у него известно задоволство и дори неочаквано облекчение, тъй като той познава Клюна Сейнт Пиер и момчетата — макар и не много добре, от бирената фабрика „Кингсланд“, където работи като шофьор на камион.

Отначало смяташе „Гърмящата петорка“ за банда хулигани — какво друго да си помисли човек за тия грамадни мъжаги с чорлави коси до раменете, шупнали бради и ревящи мотоциклети „Харли Дейвидсън“ — но един петък на опашката за заплати се случи да чака след онзи, наречен Мишока, който се обърна да го погледне и се пошегува, че от любов към работата заплатата не става по-голяма; двамата завързаха разговор, от който на Ричи му се зави свят. На по-следващата вечер, като заключи такъмите в гаража след края на смяната, завари Клюна и онзи, на когото викат Доктора, да си чешат езиците на двора и реши да отиде при тях, но се почувства така, сякаш се намира едновременно в западнал блусбар и участва в телевизионното състезание „Стани богат“. Тези момчета — Клюна, Мишока, Доктора, Съни и Бил Кайзера — бяха олицетворение на дивашко, неудържимо, варварско насилие, но безсъмнено имаха акъл в главите. Клюна например се оказа шеф на отдела за нестандартни проекти, а останалите момчета му бяха заместници. На всичкото отгоре до един бяха с висше образование. Интересуваха се от производството на висококачествена бира и обичаха да се забавляват. Отначало Ричи се изкуши да си купи мотоциклет и да зареже работа, за да бъде с новите си приятели, но след един дълъг съботен следобед, последван от съботна вечер в Пясъчния бар, разбра, че границата между страшния купон и пълното безхаберие е твърде деликатна за него. Нямаше сили да издържи на тяхното темпо: започваш с изпиване на две кани „Кингсланд“ светло, играеш билярд, на третата и четвъртата кана бира участваш в дискусия за влиянието на Шъруд Андерсън и Гъртруд Стайн върху ранния период на Хемингуей, при която се нагазва в най-дълбоките води, изпиваш още две кани, в достатъчно трезво състояние яхваш мотоциклета, отпрашваш по селските пътища, забираш няколко отворени мадисънски мацки, изпушваш огромни количества първокласна трева и вилнееш до зори. Хора, които са в състояние да правят всичко това и същевременно да имат хубава работа, заслужават уважение.

Ричи се чувства длъжен да каже на Клюна, че полицията най-сетне вече знае къде се намира трупът на Ърма Френо. Онази клюкарка Мъртъл го предупреди, че било тайна и че той не бива да казва на никого, но той е почти сигурен, че щом затвориха телефона, моментално е позвънила поне на още пет души. Те на свой ред ще споделят с най-добрите си приятели и за нула време половината население на Френч Ландинг ще се юрне по магистрала №35 да не изпусне сеира. А Клюна има много по-голямо основание от всички останали да бъде там, нали така? За няма и половин минута след като се откопчва от оная досадница Мъртъл, издирва в телефонния указател името на Сейнт Пиер и набира номера:

— Ричи, мисли му, ако ме будалкаш! — заплашва Клюна, сетне добавя: — Той се обадил, така ли? Тъкмо пък на оня мухльо, Лудия унгарец, тъй ли? Къде е казал, че е момичето? — Заслушва се в гласа на събеседника си, сетне заключава: — Мамка му, целият град ще се събере там! Благодаря все пак. Много съм ти задължен, приятелю… — Миг преди да затвори телефона, Клюна като че ли казва още нещо, но думите са заглушени от риданията му.

В къщичката на Нейлхаус Роу Клюна избърсва парещите си сълзи, отпества телефонния апарат и се извръща към Мецана — негова законна съпруга и майка на Ейми, която всъщност се казва Сюзан Осгуд и която го гледа очаквателно изпод русия си бретон, отбелязвайки с пръст страницата в книгата на скута й.

— Намерили са момиченцето на Френо. Трябва да вървя.

— Върви — казва Мецана. — Вземи мобилния телефон и ми се обади при първа възможност.

— Дадено. — Грабва от зарядното устройство апарата и го пъхва в предния джоб на джинсите си. Но вместо да тръгне, разсеяно разресва с пръсти червеникавата си брада. Сякаш се е сраснал с пода, зареял разфокусиран поглед в празното пространство. — Рибаря се е обадил на 911. Не е за вярване, а? Не можаха сами да намерят Ърма, ами трябваше той да им се обади да им каже къде да я търсят.

— Слушай какво ще ти кажа. — Мецана се изправя и бързо изминава разстоянието помежду им. Каквато е дребничка, се сгушва в прегръдките на грамадния като канара мъж, който вдъхва с пълни гърди излъчващия се от нея свеж, упойващ аромат на сапун и прясйо изпечен хляб. — Като идете там, от теб зависи момчетата да се държат прилично. Тоест, ти самият трябва да се държиш прилично, Клюне. Колкото и да си бесен, гледай да не те хванат лудите и да не налетиш на бой. Особено внимавай с ченгетата.

— Сигурно смяташ, че не бива да ходя.

— Трябва да отидеш. Просто не искам да се озовеш в затвора.

— Е, все пак съм пивовар, не побойник.

— Не забравяй какво ти казах — повтаря тя и го тупва по гърба. — Ще ги повикаш ли?

— По уличния автомат — лаконично промърморва Клюна приближава се до вратата, грабва каската си, излиза с маршова стъпка. От челото му се лее пот и на вадички се стича в брадата му. С две великански крачки той се озовава при мотоциклета. Опира се на седалката, избърсва мокрото си чело и надава рев: — ШИБАНИЯТ РИБАР КАЗАЛ НА ШИБАНИЯ УНГАРЕЦ КЪДЕ Е ТРУПЪТ НА ЪРМА Френо. КОЙ ИДВА СМЕН?

На прозорците на сградите от двете страни на Нейлхаус Роу се появяват типове с рошави коси и бради, разнасят се крясъци:

— Чакай!

— Мамка му!

— Йо!

Четирима исполини с кожени якета, джинси и ботуши изскачат на улицата. Малко го досмешава — колкото и да ги обича, понякога му напомнят герои от комикс. Не чака да се съберат, ами направо започва да им обяснява за Ричи Бъмстед и обаждането на 911; като свършва, всички са на мотоциклетите, готови за потегляне, само чакат сигнала.

— Ето как стоят нещата — отиваме там само заради Ейми, Ърма Френо и Джони Ъркнам. Искаме всичко да бъде както си му е редът, затова няма да трошим глави, освен ако някой не си го изпроси. Ясно ли е?

Четиримата ръмжат, сумтят и мърморят очевидно в знак на съгласие. Четири рошави бради се поклащат нагоре-надолу.

— Второ, когато все пак разбием нечия глава, то тя ще е на Рибаря. Търпяхме достатъчно и съм почти сигурен, че е наш ред да хванем тоя скапан изрод, който уби моето момиченце… — Гърлото му се стяга и преди да продължи, размахва юмрук: — И захвърли другото в оная шибана съборетина на магистрала №35. Ще ми падне тоя шибан шибаняк, а пипна ли го, ще си ПОЛУЧИ ЗАСЛУЖЕНОТО!

Момчетата — неговата тайфа, неговата шайка — размахват юмруци и надават одобрителни викове. Петте мотоциклета се събуждат с рев.

— Първо ще огледаме от шосето каква е ситуацията, после ще заобиколим по задния път, откъм „Голтсис“ — крещи Клюна и профучава нагоре по Чейс Стрийт, а останалите го следват.

Минават през самия център на града, дългите им бради се развяват — начело е Клюна, следван буквално на един ауспух разстояние от Мишока и Съни, а Доктора и Кайзера са последни. Подплашени от гърмящия рев на мотоциклетите, скорците, накацали по тенекиената табела на театър „Ейджинкорт“, се разлитат. Приведен над кормилото, Клюна прилича на Кинг Конг, устремен да срути небостъргач. Като подминават „Севън-Илевън“, Доктора и Кайзера подкарват редом със Съни и Мишока, заемайки цялата магистрала. Водачите в насрещното платно виждат застрашително летящите силуети и отбиват на банкета; онези пред мотоциклетистите, които ги забелязват в огледалото за обратно виждане, се изнасят максимално вдясно, подават ръка през стъклото и им правят знак да изпреварват.

С наближаването към Сентралия движението става двойно по-натоварено от обичайното за провинциално шосе в почивен ден. Положението е по-тежко, отколкото Клюна предполага — Дейл Гилбъртсън сигурно е възложил на двама полицаи да спират колите, завиващи от магистрала № 35, но и двама ще се справят най-много с десетина-дванайсет кръвожадни сеирджии, решени да видят с очите си стореното от Рибаря, Френч Ландинг не разполага с достатъчно полицаи да усмири всички малоумници, които са се втурнали към някогашната закусвалня на Ед. Клюна грозно изругава, като си представя как го хващат лудите и на бърза ръка забива в земята като колчета за палатка неколцина извратени почитатели на Рибаря. Ала в момента може да си позволи всичко друго освен да загуби самообладание, особено ако очаква съдействие от Дейл Гилбъртсън и неговите смотаняци.

В мига, в който изпреварва раздрънкана червена тойота, го осенява гениална идея — толкова гениална, че забравя да всее примитивен ужас в душата на шофьора, като го погледне право в очите и му изреве: „Аз правя «Кингсланд» светло, най-добрата бира на света, тъпако!“ Тази сутрин го бе приложил на двама шофьори и никой от тях не го разочарова. Хората, които със скапаното си шофиране или с извънредно грозните си коли стават обект на подобна любезност, си въобразяват, че ги заплашва с кой знае какви нелепи сексуални перверзни, подплашват се като зайци и буквално онемяват. „Голямо веселие пада“ — както пеят обитателите на Изумрудения град във „Вълшебникът от Оз“. Идеята, която накара Клюна временно да забрави това невинно удоволствие, е простичка като повечето вдъхновени хрумвания. „Най-добрият начин да ти окажат съдействие е пръв да протегнеш ръка.“ Клюна знае точно как ще размекне Дейл Гилбъртсън — нахлупва бейзболната си шапка, грабва ключовете от колата и хуква навън; отговорът го заобикаля.

Една от съставните части на отговора седи зад волана на червената тойота, която Клюна и веселата му тайфа току-що изпревариха. Уендъл Грийн напълно заслужава да бъде подложена на номера на Клюна, тъй като отговаря и на двете изисквания на брадатия пивовар. Дори да не е била грозна като нова малката тойота вече е толкова обезобразена от неизброими вдлъбнатини и драскотини, че се е превърнала в пародия на автомобил; при това собственикът й я кара с ненадмината самонадеяност, която в неговите представи минава за замах. На всяко кръстовище преминава на жълто, престроява се в друго платно както му падне, обича плътно да се доближава до предния автомобил, за да сплаши водача. Естествено при най-малък повод надува клаксона. Уендъл е заплаха. Поведението му на пътното платно е олицетворение на характера му — той е груб, себичен, прехласнат от собственото си величие. Днес шофира още по-нахално от обикновено и се старае да изпреварва абсолютно всички автомобили, които му се изпречат на пътя, тъй като вниманието му е почти изцяло заето от диктофона пред устата му и пороя от златни думи, които с меден глас излива в драгоценната машинка. (Уендъл често се възмущава от късогледството на местните радиостанции, които посвещават толкова много ефирно време на тъпаци като Джордж Ратбън и Хенри Шейк, вместо да се издигнат на по-високо равнище, като поканят него, Уендъл, да коментира събитията примерно по един час дневно). О, какво неповторимо съчетание са думите на Уендъл и гласът на Уендъл — дори когато е бил на върха на славата си, Едуард Р. Мъроу51 не би могъл да стъпи на малкото пръстче на Уендъл нито по красноречие, нито по плътност на тембъра.

Ето какво диктува Уендъл: „Тази сутрин се присъединих към своеобразния поход на шокираните, скърбящите и чисто и просто любопитните, поели на траурно поклонение на изток по живописните извивки на пасторалната магистрала №35. Не за пръв път журналистът е потресен, разтърсен до дъното на душата си от безмерния контраст между красотата и спокойствието на природата в Кули Кънтри и уродливостта и жестокосърдечието, които сковават гръдта на един умопомрачен човешки индивид. Нов ред.

Новината се разпространи мълниеносно — от съсед на съсед, от приятел на приятел. Според сигнала, който тази сутрин е бил подаден на телефон 911 в полицейското управление на Френч Ландинг, обезобразеният труп на малката Ърма Френо се намира в развалините на заведение, наречено «При Ед: кренвирши и други вкусотии». Кой се е обадил в полицията? Несъмнено някой съзнателен гражданин, ще си кажете. Съвсем не, дами и господа, съвсем не…

Дами и господа, това е пряк репортаж от мястото на събитието, новините, записвани в момента на случването си — подобна формулировка нашепва на опитния журналист, че неминуемо ще го удостоят с награда «Пулицър». Уендъл Грийн научи сензационната вест в бръснарницата на Рой Ройъл, който пък я бил чул от жена си, която била осветлена по въпроса от самата Мъртъл Харингтън, и той веднага се зае да изпълни своя дълг към читателите — грабна диктофона и фотоапарата, след което хукна към раздрънканата си тойота, без дори да телефонира в редакцията на «Хералд». Мислеше си, че не му е необходим фотограф — сам ще заснеме необходимия материал с помощта на верния «Никон», който е оставил на съседната седалка. Хармонично съчетание от думи и образи… проникновено разследване на най-зловещото престъпление през новия век… задълбочено изследване на същността на злото… изтъкан от състрадание портрет на всеобщата скръб на градеца… безпощадно експозе за некомпетентността на едно полицейско управление…“

В главата на Уендъл гъмжи рояк от подобни мисли, а от устата му капят медени думи и се записват на диктофона — чудно ли е тогава, че не чува наближаващите мотоциклети и въобще не забелязва приближаването на „Гърмящата петорка“ чак докато случайно отклонява поглед в търсене на подходящата дума? Наистина извръща глава и в пристъп на паника забелязва на не повече от две педи успоредно с тойотата Клюна Сейнт Пиер, който се носи на трещящия си „Харли Дейвидсън“, и съдейки по движението на устните му, очевидно пее…

пее ли

моля?

Не, изключено. От опит Уендъл знае, че за Клюна Сейнт Пиер е много по-характерно да псува като моряк по време на свада в пристанищна кръчма. Когато след смъртта на Ейми Сейнт Пиер журналистът, изпълнявайки служебните си задължения, се отби на Нейлхаус Роу №1 и попита скърбящия баща как се чувства при мисълта, че дъщеря му е била заклана като прасе и частично изядена от чудовище в човешки облик, Клюна стисна за гърлото невинния ловец на сензации и избълва водопад от най-цинични ругатни, като в заключение изрева, че ако отново види господин Грийн, ще му откъсне главата и ще използва отвърстието за сексуално задоволяване.

Именно тази заплаха е причина за сегашната паника на Уендъл. В огледалото вижда кохортата на Клюна, пътуваща в разгънат строй по цялата ширина на шосето досущ като готско нашествие. Във въображението му петимата мъже размахват черепи, нанизани на въжета от човешка кожа, и се заканват какво ще направят с шията му, след като му откъснат главата. Онова, което се канеше да издиктува на драгоценната машинка, мигновено изфирясва наред с мечтанията за наградата „Пулицър“. Стомахът му се свива, от всички пори на едрото му червендалесто лице руква пот. Лявата му ръка трепери на волана, дясната разклаща диктофона като кастанети. Той отпуска педала за газта и се свлича на седалката, извръщайки надясно главата си, доколкото му стиска. Първосигналното му желание е да се сгуши под таблото и да се преструва на ембрион. Могъщият рев кънти все по-силно, сърцето на Уендъл се мята като риба в гърдите му. Той потръпва. Тържествено биене на тимпани раздира небето зад тънката ламаринена врата на колата. В следващия миг мотоциклетите го подминават и бързо се отдалечават по магистралата. Уендъл Грийн избърсва потта от лицето си. Лека-полека придумва тялото си да се поизправи на седалката. Сърцето му изоставя опитите да побегне. Светът зад стъклото, допреди миг смален до размерите на муха, възвръща нормалните си размери. Репортерът е осенен от прозрението, че на негово място всеки нормален човек би се изплашил не по-малко. Изпълва се със самовъзхищение като балон, напомпан с хелий. В подобна ситуация повечето му познати в най-добрия случай щяха да излязат от платното, да не говорим, че повечето хора биха напълнили гащите. Как реагира Уендъл Грийн? Той просто забави скоростта, нищо повече. И като истински джентълмен се остави да бъде изпреварен от онези нещастници от „Гърмящата петорка“. Що се отнася до Клюна и неговите горили, истинската храброст е да бъдеш джентълмен в подходящия момент. Той натиска педала за газта, без да изпуска от поглед мотоциклетистите.

Диктофонът продължава да работи. Поднася го към устата си, навлажнява устни и открива, че е забравил какво е възнамерявал да каже. Машинката превърта празната лента.

— Мамка му — отсича той и я изключва. Вдъхновената фраза, мелодичният каданс е изчезнал в небитието, навярно завинаги. Но това е най-малката беда. На Уендъл му се струва, че със заличаването на злощастната фраза се е разстроила цялата логическа верига — помни, че в главата му се оформяха черновите на поне пет проникновени статии, които не се ограничават с темата за Рибаря, а отвеждат чак до… до какво? До наградата „Пулицър“ естествено, но как? Съзнанието му още пази очертанията на рамката, но тя е празна. Клюна Сейнт Пиер и неговите тъпаци са заличили идеята, която започва да му се струва най-гениалната в целия му живот, а той изобщо не е сигурен дали ще може да я възстанови.

Всъщност какво търсят тук тези горили?

Въпросът съдържа отговора — някой смотан доброжелател е преценил, че Клюна трябва да знае за обаждането на Рибаря и ето че изродите са се емнали към някогашната закусвалня също като самия Уендъл. За щастие толкова други хора са се запътили за там, че страшното възмездие най-вероятно ще му се размине. За всеки случай решава да пропусне няколко коли и да поизостане.

Колоната се сгъстява и колите намаляват скорост, но петимата мотоциклетисти профучават един след друг покрай автомобилите, пълзящи към отклонението за запустялото заведение. На седемдесет-осемдесет метра от отбивката Уендъл забелязва двама полицаи — мъж и жена, които се опитват да отклонят напиращите сеирджии. Разиграват една и съща пантомима пред всяка следваща кола: връщат пътниците и им посочват пътя. За повече тежест са блокирали с полицейска патрулка чакълестата алея, да не би някой да се опита да се промъкне. Той въобще не се тревожи от разиграващия се спектакъл, тъй като представителите на пресата имат право на достъп до подобни местопроизшествия. Журналистите са каналът, пролуката, през която забранените места и събития стигат до знанието на обществеността. Уендъл Грийн е тук като представител на хората, да не говорим, че е най-изтъкнатият журналист в Западен Уисконсин.

След още десетина метра установява, че двамата полицаи са съответно Дани Чита и Пам Стивънс и самоувереността му се поразколебава. Преди няколко дни в отговор на запитването му за информация и Чита, и Стивънс го пратиха по дяволите Пам Стивънс и без друго е всеизвестна кучка и професионална мъжемразка. Инак защо й е на хубавица като нея да става ченге? Няма да го допусне до местопрестъплението просто от инат — това ще й достави удоволствие! Най-вероятно ще му се наложи да търси друг начин да се промъкне. Представя си как пълзи през полето и от ужас го втриса.

Поне ще се изкефи как ченгетата ще покажат среден пръст и на Клюна и неговите авери. Петимата тъкмо отминават поредните пет-шест коли, без да намалят скорост — сигурно възнамеряват да направят зрелищна маневра и да профучат покрай тъпанарите със сините униформи и смотаната им кола, сякаш въобще не съществуват. И какво ще правят ченгетата тогава — ще измъкнат патлаците и ще се правят на страшни ли? Ще гръмнат два предупредителни изстрела и ще се изпо-наранят в краката, а?

Но колкото и да е странно, Клюна и приятелите му с пълно безразличие подминават автомобилите, чиито шофьори се мъчат да тръгнат по отклонението, двамата полицаи и всичко останало. Дори не се обръщат да позяпат схлупената барака, колата на полицейския началник и пикапа (който Уендъл веднага разпознава) и мъжете, скупчени на стъпканата трева, сред които различава Дейл Гилбъртсън и собственика на пикапа — оня надут нещастник Джак Сойер от Ел Ей. (Третият тип със сламената шапка, тъмните очила и шикарната жилетка хич не е на място, поне според Уендъл. Има вид на герой от архивен Филм с Хъмфри Богарт.) Приведени над мотоциклетите, с нахлупени каски, членовете на „Гърмящата петорка“ с гръм и трясък подминават насъбралото се множество и летят към Сентралия, сякаш единствената им цел е час по-скоро да се доберат до Пясъчния бар, за да причинят невиждани разрушения. Петимата главорези са устремили погледи напред, изпълнени с безразличието на глутница улични псета. Като се измъкват от задръстването, четиримата се подреждат зад Клюна, заемайки цялата ширина на шосето. После като един завиват наляво, обгърнати от пет грамадни облака прахоляк и чакъл, всеки описва обратен завой. Съвършено плавно — дори като че ли без да намалят скорост — се престрояват в обичайната схема „един-двама-двама“ и отново се понасят на запад към местопрестъплението и Френч Ландинг.

„Ти да видиш! — недоумява Уендъл. — Клюна се огъна и се отказа. Какъв мухльо!“ Мотоциклетистите летят насреща му и придобиват все по-внушителни размери; скоро изуменият Уендъл различава под каската каменното лице на Сейнт Пиер, което с приближаването все повече увеличава размерите си. Въздушната струя разделя брадата на мотоциклетиста на две части които се развяват над раменете му. Взира се напрегнато, сякаш се прицелва за изстрел. Пред перспективата да попадне в обсега на този остър поглед Уендъл усеща как червата му заплашват да се разхлабят.

— Шубе такова! — тихо подхвърля.

Сред оглушителен рев на двигателя Клюна задминава очуканата тойота. Останалите четирима раздират въздуха след него и се проточват в колона в обратната посока.

Това доказателство за малодушието на Сейнт Пиер подобрява настроението на Уендъл, който наблюдава в огледалото за обратно виждане смаляващите се фигурки, но не успява да пропъди мисълта, опитваща се да изплува на повърхността на съзнанието му. Може да не е съвременният Едуард Р. Мъроу, но близо трийсетте години работа като репортер са допринесли за изострянето на инстинкта му за самосъхранение. Мисълта, провираща се в мозъка му, поражда серия тревожни сигнали, които най-сетне й помагат да изплува на повърхността на съзнанието. На Уендъл му прищраква — едва сега се досеща за тайния замисъл на „Гърмящата петорка“ и загрява какво става.

— Брей! — Ухилен до уши, надува клаксона, рязко извива волана наляво, тойотата подскача и описва обратен завой, нанасяйки минимални повреди по бронята и задницата на предния автомобил. — Хитро копеле такова. — Още малко ще се разкикоти от задоволство. Тойотата се измъква от колоната, преминава в насрещното платно и с оглушително подрънкване и пърпорене се понася след ловките мотоциклетисти.

Пълзенето из полето му се размина — оня хитрец Клюна Сейнт Пиер знае обиколен път до закусвалнята. От Уендъл се иска само незабелязано да го следва на почтено разстояние — така спокойно ще се промъкне до местопрестъплението. Красота! О, каква ирония: Клюна се притичва на помощ на пресата — хиляди благодарности, арогантен главорез такъв! Дейл Гилбъртсън надали ще ги остави да си разиграват коня, тъй да се каже, но ще му бъде по-трудно да ги изхвърли, отколкото да ги върне. За времето, с което разполага, Уендъл ще зададе няколко провокиращи въпроса, ще направи сензационни снимки и най-важното! — ще попие атмосферата, която впоследствие ще му помогне за написването на поредната от прословутите му колоритни творби.

Окрилен, Уендъл шофира със сто километра в час на безопасно разстояние от мотоциклетистите, като се старае да не ги изгуби от поглед. Колоната от коли в отсрещното платно изтънява, прокъсва се на групи от по два-три автомобила, движещи се на големи разстояния една от друга, накрая не се мярка нито една. Сякаш са чакали именно този момент да се измъкнат незабелязано, Клюна и неговите приятели изведнъж пресичат магистралата и потеглят по отклонението към космическия купол на „Голтсис“.

Уендъл смътно подозрение, но не избързва с предположението, че брадатите селяндури са обзети от внезапен копнеж за трактори и косачки. Натиска педала за газта, питайки се дали пък не са го забелязали и се опитват да се изплъзнат от него. Доколкото му е известно, на онова възвишение няма нищо друго освен изложбената зала, ремонтният сервиз и паркингът на „Голтсис“. Проклетото място е като пустиня. А оттатък паркинга — какво? Ако правилно си спомня, от едната страна на шосето полето се простира чак до хоризонта, а от другата растат дървета, съставляващи рехава горичка. Вижда ги още оттук — спускат се по нанадолнището като ветроупорна стена.

Без да даде мигач, той се стрелва в насрещното платно и завива към „Голтсис“. Чува бръмченето на мотоциклетите, но все по-слабо — изведнъж се изплашва, че петимата са успели някак да го подведат и сега бягат и му се присмиват. Стига билото на възвишението, завива покрай входа на изложбената зала и се озовава насред огромния паркинг. Пред сервиза стоят два грамадни жълти трактора, но наоколо няма други коли. В отсрещния край на паркинга се издига бетонна стена с височината на автомобилна броня, разделяща асфалтираната повърхност от ливадата.

Уендъл завърта волана и насочва колата към ниската стена. Още чува бръмченето на мотоциклетите, което оттук звучи като далечно жужене на рояк пчели. Предполага, че са най-много на километър, и изскача от тойотата. Пъхва диктофона в джоба на сакото си, провесва на шията си фотоапарата, заобикаля бетонния зид и нагазва в ливадата. Отдалеч забелязва стария разбит и буренясал черен път, прорязващ горичката.

Надценявайки разстоянието, решава, че сградата на някогашната закусвалня се намира на около два километра, и се пита дали раздрънканата тойота ще успее да измине толкова път по неравната, изровена повърхност. На места макадамовата настилка се е пропукала и е заприличала на тектонски плочи, другаде се е натрошила на ситен черен чакъл, през който се виждат дебелите закривени корени на дърветата. С мотоциклет никак няма да се затрудниш да преминеш препятствията, но Уендъл преценява, че пеш ще се придвижи по-лесно отколкото с автомобила, затова поема по запустелия път между дърветата. Съдейки по обстановката на магистралата, смята, че разполага с достатъчно време до пристигането на съдебния лекар. Дори с помощта на великия Холивуд местните ченгета пак ще има да се лутат като мухи без глави.

Докато си проправя път през коренищата, забелязва, че бръмченето на мотоциклетите отново се усилва, сякаш стигайки до края на стария път, брадатите типове са спрели да обсъдят обстановката. Прекрасно. Дано продължат да дрънкат, докато ги настигне — предпочита да си крещят и да размахват юмруци. Иска му се да ги зърне, преливащи от ярост и напомпани с адреналин и Бог знае още какво — кой знае какво съдържат кожените дисаги на седалките. С удоволствие ще заснеме как с точно премерено дясно кроше Клюна Сейнт Пиер избива предните зъби на Дейл или пък хваща за гушата неговия пръв приятел Сойер. Но съкровената му цел, в името на която е готов да подкупи всяко ченге, всеки окръжен служител, всяко длъжностно лице от щатската управа и дори всеки най-невинен зяпач, който може да му е от полза, е хубава, ясна, вълнуваща фотография на голия труп на Ърма Френо. За предпочитане такава, която не оставя и капка съмнение относно човеконенавистните деяния на Рибаря, каквито и да са те. Идеалният вариант е две снимки — една на лицето, за да разчувства обществеността, и една в цял ръст за извратените типове — но ако трябва да избира, ще предпочете тялото. Сензационната фотография ще бъде разпространена от световните новинарски агенции и ще му донесе милиони долари. Само от „Нашънал Инкуайърър“ ще се бръкнат с колко — двеста-триста хиляди? — за снимка на горкичката мъртва Ърма, обезобразена от тайнствения детеубиец. Да, подобна фотография Ще бъде истинска златна мина.

Уендъл изминава първите двеста метра по изровения стар път, разкъсвайки се между радостното предчувствие за милионите, които ще получи от историята с малката Ърма, и страха да не би да падне и да си изкълчи глезена; внезапно бръмченето на мощните мотоциклети замлъква. Отначало последвалата тишина му се струва необятна, но мигновено долавя по-тихи шумове. Например собственото си вдишване и издишване, както и още някакъв звук, който долита зад него и е нещо средно между дрънчене и думкане. Рязко се извръща и какво да види — от другия край на разбития път насреща му лети допо-топна камионетка.

Гледката е комична — машината непрестанно се кандилка, ту една, ту друга гума пропада в яма, потъва в невидима дупка или налита на бабуна на пътя. Всъщност гледката щеше да бъде комична, ако тези хора не препречваха пътя му към трупа на Ърма Френо. Когато камионетката се полюшне след сблъсъка с някой дебел корен, четирите глави в шофьорската кабина подскачат като на марионетки. Уендъл понечва да се върне с намерението да отпрати натрапниците. Окачването на пикапа задира в някакъв плосък камък, изпод шасито хвърчат искри. Прави му впечатление, че бричката е модел отпреди трийсет години — един от малкото автомобили в движени, които изглеждат по-зле от неговата тойота. Като наближава, разпознава и модела — „Интернешънал Харвестър“. Ръждясалата броня е украсена с бурени и клонки. „ИХ“ — произвеждат ли подобни машини все още? Уендъл вдига ръка като съдебен заседател, полагащ клетва, камионетката продължава да подскача и да се друса още няколко метра и най-сетне се заковава на място, накланяйки се надясно. В мрачните сенки от короните на дърветата Уендъл не успява да различи лицата на четиримата пътници, които се взират в него зад стъклото, но има чувството, че две от тях са му познати.

Водачът подава глава през стъклото и казва:

— Йо-хо-хо, добра среща, господин Велик репортер. И на тебе ли ти хлопнаха парадния вход под носа? — подсмихва се Теди Рънкълман, чието име редовно се появява в ежедневния полицейски бюлетин. Спътниците му с цвилене го поздравяват за духовитата забележка. Уендъл разпознава двама — Фреди Сакнесъм, издънка на огромен бедняшки клан, чиито членове обитават безброй схлупени съборетини по брега на реката, и Тутс Билингър — кльощаво хлапе, което се препитава с продажба на метални отпадъци, събирайки ги по улиците на Ла Ривиер и Френч Ландинг. И Тутс като Рънкълман често е попадал в ареста за дребни провинения, но досега не е осъждан. Четвъртият член на компанията — доста похабена и размъкната жена — му навява далечен спомен, но името й му убягва.

— Здрасти, Теди — отвръща на любезността. — Здрасти, Фреди, здрасти Тутс. Огледах оная лудница и реших да надзърна и в задния двор.

— Е-хей, Уендъл, не ме ли помниш? — патетично се провиква жената. — Дудълс Сангър, ако пипето ти толкова е изфирясало. Бяхме тръгнали с едни момчета с колата на Фреди, а Теди беше с други едни хора, обаче госпойца Кучка ни отпрати, та останалите се отказаха и решиха да се върнат в бара.

Разбира се, че я помни, макар че това загрубяло лице сякаш не принадлежи на предизвикателната курветина със същото име, която преди десетина години сервираше в бара на хотел „Нелсън“. Уендъл подозира, че я уволниха не заради кражба, а за пиянство на работното място, но Господ е свидетел, че тя правеше и двете. Навремето той хвърляше луди пари в бара на „Нелсън“. Мъчи се да си спомни дали е свалял Дудълс. Решава да не рискува:

— За Бога, Дудълс, кой би могъл да забрави нежно създание като теб?

Момчетата са погнусени от тази духовитост. Дудълс сръгва Тутс Билингър в почти прозрачните ребра, подсмихва се кисело и отвръща:

— Благодаря, сър.

Ясно, значи я е чукал.

Това е идеалният момент да отпрати тъпанарите да се прибират в смрадливите дупки, от които са изпълзели, но в същия миг го осенява гениално хрумване:

— Вижте какво, мили хора, искате ли да помогнете на един представител на пресата и да спечелите петдесет долара?

— По петдесетарка на човек или общо? — интересува се Теди Рънкълман.

— Е, не бъди алчен, за четиримата общо.

Дудълс се привежда и подхвърля:

— Пускаш по двайсетачка на човек, шефе, и правим каквото кажеш.

— О, ти ми разби сърцето, миличка! — Уендъл измъква портфейла си, от който изважда четири двайсетачки — с оставащите една десетцоларова банкнота и три по един долар трябва да изкара до края на деня. След миг банкнотите изчезват в джобовете на четиримата.

— Вижте сега какво искам от вас — казва смелият репортер и се привежда към сваленото стъкло на шофьорската кабина, откъдето го съзерцават четири глуповати физиономии.

Глава 12

СЛЕД НЯКОЛКО МИНУТИ кандилкащата се камионетка спира сред дърветата на края на горичката, където асфалтираният път се губи сред бурените и високата трева. На няколко метра вляво са строени петте мотоциклета, подпрени на стойките си. Уендъл, който е заел мястото на Фреди Сакнесъм на волана, слиза от пикапа и се отдалечава на няколко крачки с надеждата, че тръпчивата миризма на засъхнала пот, немита плът и престояла бира не е полепнала по дрехите му. Фреди скача от каросерията, а останалите се измъкват от кабината и тряскат вратите, вдигайки само два пъти повече шум от необходимото. Оттук се вижда само изгнилата задна стена на дървената барака, обгърната от избуяли храсталаци, сред които са нацъфтели оранжеви кремове. Чуват се тихи гласове, сред които Уендъл различава този на Клюна Сейнт Пиер. Той оглежда фотоапарата, сваля капачката на обектива и ловко зарежда нова лента, след което бавно се прокрадва покрай мотоциклетите и полусрутената барака.

Скоро вижда чакълестата алея към магистралата, препречена от полицейска патрулна кола, която служи като бариера. Дани Чита и Пам Стивънс оживено спорят с пет-шест мъже и жени, зарязали колите си, все едно са захвърлени играчки. Това няма да продължи дълго — ако от Чита и Стивънс се очаква да играят ролята на бент, то скоро могат да се очакват сериозни пробиви. Толкова по-добре за Уендъл — максималното объркване ще му осигури много по-голяма свобода на действие и повече материал за колоритната статия. Де да можеше да извади диктофона и да запише най-новите си хрумвания още сега:

„Липсата на опит у полицейския началник Гилбъртсън ясно личеше в напразните опити на сержанти Чита и Стивънс да препречат пътя на гражданите, нетърпеливи да видят със собствените си очи най-новото доказателство за маниакалната лудост на Рибаря…

— Хм, никак не е лошо! И по-нататък:

— … но опитният репортер успя да се добере до центъра на събитието, където с гордост и смирение се зае да изпълни дълга си да служи като очи и уши на верните си читатели…“

Ще бъде адски неприятно тези великолепни фрази да отидат на вятъра, но не е сигурен дали ще си ги запомни, а не смее да рискува да чуят гласа му, докато диктува. Промъква се още по-близо до предния вход на бараката.

Ушите на смирения служител на обществото долавят гласовете на Клюна Сейнт Пиер и Дейл Гилбъртсън, които водят изненадващо дружелюбен разговор точно на входа; очите му забелязват Джак, който се появява в полезрението му — носи празен найлонов плик, а около показалеца си върти бейзболна шапка. Носът на смирения радетел за истина пък надушва неописуема воня, гарантираща наличието на разлагащ се труп в съборетината. Движенията на Джак са малко по-енергични от обикновено и макар да е ясно, че чисто и просто отива до колата си, погледът му постоянно шари.

Какво става тук? Гениалният детектив е, меко казано, потаен. Пристъпва като крадец в магазин, който тъпче под якето си задигнатата стока, а не би следвало легендарен герой като него да се държи по този начин. Уендъл вдига апарата и фокусира обекта. „Хванах ли те, Джак, стари мой приятелю, друже мой, драги ми познайнико, подобен на нова-новеничка банкнота или току-що изсечена монета. Усмихни се за снимка, така, я да видим какво държиш?“ Уендъл заснема един кадър и продължава да следи през визьора как Джак се доближава до колата. Подозира, че легендарният полицай не иска никой да го види как ще пъхне вещите в жабката. Лош късмет, моето момче, предаването се записва на скрита камера. Но още по-лош късмет извадиха смирените очи и уши на Френч Ландинг, защото, когато стига до пикапа си, Джак Сойер не сяда в кабината, а започва да търси нещо в каросерията, разкривайки пред обектива на всеотдайния репортер идеална гледка към задните си части, но нищо повече. Всеотдайният репортер все пак снима, за да направи връзка със следващия кадър, който запечатва Джак, вече анфас и не толкова потаен. Скрил е своите съкровища в каросерията на пикапа, но защо толкова държи на тях?

Сякаш мълния поразява Уендъл Грийн. Тръпки пробягват по скалпа му, вълнистата му коса едва не се изправя от възбуда. Гениалната статия току-що се е превърнала в небивало творение. Заглавието, написано с огромни букви, ще гласи: „УБИЕЦ ПСИХОПАТ, ОБЕЗОБРАЗЕН ДЕТСКИ ТРУП И… ПАДЕНИЕТО НА ЕДИН ГЕРОЙ!“ Джак Сойер излиза от порутената барака, носейки найлонов плик и бейзболна шапка, като се мъчи да остане незабелязан, и скрива вещите в пикапа си. Намерил е „находките“ в закусвалнята и ги е отмъкнал изпод носа на своя приятел и най-голям почитател Дейл Гилбъртсън. Гениалният детектив е откраднал улики от местопрестъплението! Уендъл разполага със снимков материал, уличаващ безподобния Джак Сойер, когото с един-единствен съкрушителен удар ще изравни със земята. О, Господи, направо му идва да затанцува, не може да се сдържи — тромаво подскача, без да изпуска верния фотоапарат, устните му са разтегнати в победоносна усмивка.

Уендъл се чувства великолепно, Уендъл тържествува — идва му да зареже четиримата идиоти, които очакват неговия сигнал, и да си вдигне чуковете. Но я чакайте малко, да не се увличаме и да разсъдим трезво. Таблоидите, продавани на касите в супермаркетите, жадуват за една прекрасна зловеща снимка на трупа на Ирма Френо, а тъкмо Уендъл Грийн е човекът, който ще им я осигури.

Той предпазливо пристъпва към входа на закусвалнята и вижда нещо, от което се вцепенява. Четиримата мотоциклетисти са застанали в края на чакълестата алея и очевидно помагат на Чита и Стивънс да отпращат кръвожадните зяпачи, изгарящи от желание да огледат труповете. Теди Рънкълман пуска слуха, че Рибаря е натъпкал в бараката шест, ако не и осем полуизядени трупове на дечица — разпространявайки се из градчето, новината се превръща в нечувана сензация. Ето защо всеки, който желае да помогне на ченгетата, е добре дошъл, само че Уендъл предпочита Клюна и неговите момчета да наливат масло в огъня, вместо да помагат за потушаването му. Наднича иззад ъгъла на постройката, за да огледа какво става. Ако иска да успее, трябва да изчака подходящия момент.

Между автомобилите, скупчени на магистрала №35, се промъква втора патрулка, заобикаля колата на Чита и спира на буренясалата чакълена площадка пред някогашната закусвалня. Отвътре слизат Холц и Неслър — двама новоназначени полицаи, които работят на половин ден — и колебливо се приближават до Дейл Гилбъртсън, полагайки неимоверни усилия да не реагират на вонята, която се усилва с всяка крачка. Още по-трудно им е да скрият изумлението и отвращението си от откритието, че очевидно техният началник води приятелски разговор с Клюна Сейнт Пиер, когото двамата подозират в безчет неназовани престъпления. Те са селски момчета, неизкласили студенти от уисконсинския университет „Ривър фолс“, които си разделят една заплата и полагат такива неимоверни усилия да се задържат в полицията, че имат склонност да виждат всичко в черно-бели краски. Дейл ги успокоява, а Клюна, който спокойно може да ги хване за тънките вратлета и да им размаже главите една в друга като рохки яйца, благо се усмихва.

Вероятно по заповед на полицейския началник новаците се понасят в тръс към разклона с магистралата, пътьом мятайки изпълнени с възхита погледи към Джак Сойер — бедните мухльовци!

Без да бърза, Джак пристъпва към Дейл, двамата разменят няколко думи. Колко неприятно — полицейският началник не подозира, че приятелят му укрива улики, ха! Всъщност дали наистина не подозира — да не би и той да е замесен? Но едно е сигурно — веднъж само „Хералд“ да публикува издайническите снимки, всичко ще излезе наяве.

Междувременно франтът със сламената шапка и тъмните очила преспокойно си стои със скръстени ръце, сякаш всичко е под пълен контрол, а миризмата въобще не достига до него. Уендъл подозира, че този тип е ключов играч. Той взима решенията. Гениалният Сойер и Дейл се стараят да му се харесат — личи по езика на тялото. Жестовете им издават респект, почтително отношение. Ако укриват нещо, то го правят заради него. Но защо? И кой е той, по дяволите? Мъж на средна възраст, на вид петдесет и няколко годишен — явно от поколението на родителите на Джак и Дейл, при това твърде изискан за провинциалист, следователно може да е от Мадисън или от Милуоки. Очевидно не е ченге, но не прилича и на бизнесмен. Доста е самоуверен — това поне личи ясно и недвусмислено.

По магистрала № 35 се задава трета полицейска кола, която паркира успоредно на патрулката на новобранците. Легендарният Сойер и Гилбъртсън посрещат новодошлите — Боби Дюлак и оня дебелак Дит Джеспърсън, но контето със сламената шапка дори не поглежда натам. Това се казва изтънченост. Седи си сам-самичък като генерал, който прави преглед на армията си. Мистериозният мъж вади цигара, запалва я и изпуска облаче бял дим. Джак и Дейл съпровождат новодошлите до едновремешното заведение, а странната птица си пуши цигарата, извисявайки се над земните неща. През прогнилата стена Уендъл чува Дюлак и Джеспърсън, които се оплакват от гадната воня; единият явно вижда трупа и изсумтява: „Уф!“

— Здравейте, момчета! — изпъшква Боби Дюлак. — Не може да бъде…

По гласа му Уендъл определя с доста голяма точност местонахождението на трупа — явно се намира в дъното на помещението.

Но преди трите ченгета и Сойер да излязат от бараката, Уендъл се навежда, насочва обектива и заснема загадъчния човек. За негов най-голям ужас обаче Котака с калпака52 ненадейно се извръща към него и възкликва:

— Кой ме снима?

Уендъл рязко се отдръпва зад прикритието на стената, но знае, че онзи сигурно го е видял. Тъмните очила бяха извърнати право насреща му! Тоя тип сигурно има слух като на прилеп, щом чу изщракването на затвора!

— Я излез! — чува го да казва. — Излишно е да се криеш, знам че си тук.

От неудобната наблюдателна позиция Уендъл вижда само една патрулка и понтиака на полицейското управление на Френч Ландинг, които тъкмо се измъкват от задръстването на разклона. Там нещата като че са достигнали критичната точка. Ако не греши, току-що видя как единият мотоциклетист измъкна някакъв човек през спуснатото стъкло на новеничък зелен олдсмобил.

Време е да повика подкрепленията. Той се оттегля зад бараката и прави знак на своята армия. Теди Рънкълман изкрещява, Дудълс надава пронизителен вик като разгонена котка, след което четиримата помощници на репортера се втурват към бараката и за негово огромно задоволство вдигат възможно най-невъобразимия шум.

Глава 13

ДАНИ ЧИТА и Пам Стивънс си имат достатъчно главоболия с прииждащите зяпачи, когато чуват грохота на форсиращите мотоциклети — само „Гърмящата петорка“ им липсва. Лесно се отърваха от Теди Рънкълман и Фреди Сакнесъм, но след няма и пет минути източното платно на магистрала №35 се изпълни с хора, които смятаха, че имат пълно право да позяпат детските трупове в бараката. На мястото на всяка кола, която успеят някак си да отпратят, пристигат две други. Новодошлите настояват да получат подробно обяснение защо на тях като на данъкоплатци и обезпокоени граждани е отказан достъп до местопрестъплението, което е толкова трагично, толкова потресаващо, толкова… хм, вълнуващо. Повечето отказват да повярват, че в разнебитената барака е само трупът на Ърма Френо; трима поред обвиняват Дани, че участва в прикриване на убийство, а един дори подхвърля думата „Фишъргейт“.53

— Отврат! По силата на някаква странна логика мнозина от тези ловци на трупове са на мнение, че местната полиция прикрива Рибаря!

Някои прехвърлят броеници, докато му се репчат. Една дама дори му размаха разпятие под носа и заяви, че имал нечиста душа и щял да се пържи в пъкъла. Най-малко половината от хората, които той отпраща, са помъкнали фотоапарати. Що за човек трябва да си, та да хукнеш в събота сутрин да фотографираш мъртви дечица? Най-вече го вбесява мисълта, че всичките се смятат за съвсем нормални, а него го мислят за извратен.

До него се приближават възрастни съпрузи, която живеят на Мейд Мариан Уей; мъжът заявява:

— Младежо, очевидно вие сте единственият в целия окръг, който не разбира, че тук се разиграват исторически събития. С Мадж смятаме, че имаме право на сувенир.

Сувенир?!

На Дани, плувнал в пот и вече доста вкиснат, му идва до гуша и губи самообладание:

— Виж какво, братле, напълно съм съгласен с теб и ако зависеше от мен, с любезната ти съпруга щяхте да получите окървавена тениска, че дори някой и друг детски пръст. Обаче шефът е адски неразбран.

Съпрузите му обръщат гръб, занемели от изумление. Следващият на опашката започва да се дере в мига, в който Дани се навежда над стъклото. Винаги си е представял Джордж Ратбън досущ като този тип, само дето гласът на радиоводещия не е толкова дрезгав и висок:

— Абе, малкия, да не мислиш, че не виждам какви ги вършиш!

Дани се съгласява, че това е чудесно, тъй като всъщност се опитва да охранява местопрестъпление; в отговор двойникът на Джордж Ратбън със стария син додж „Караван“ с липсващи предна броня и дясно странично огледало крещи:

— От двайсет минути вися тука, а вие с дамата само дрънкате! После да не вземете да се изненадате от АКТИВНАТА БДИТЕЛНОСТ на гражданите!

Тъкмо в този напечен момент Дани безпогрешно различава рева на форсирани двигатели, съпровождащ членовете на „Гърмящата петорка“, които стремглаво се носят към мястото на събитието. Дани и без друго се чувства зле, откакто намери велосипеда на Тайлър Маршал пред старческия дом, а при мисълта да влезе в спор с Клюна Сейнт Пиер съзнанието му сякаш се обвива в лепкав черен дим, в който танцуват алени искрици. Навежда глава, поглежда право в очите червендалестия тип и процежда убийствено тихо и монотонно:

— Сър, ако продължавате в същия дух, ще ви сложа белезници и ще ви тикна на задната седалка на служебния автомобил да изчакате, докато се освободя, след което ще ви откарам в участъка и ще ви лепна какви ли не обвинения. Обещавам ви. А сега бъдете така любезен за свое добро да се омитате оттук на секундата.

Онзи отваря и затваря уста като златна рибка. По едрото му зачервено лице избиват още по-червени петна. Дани го гледа втренчено, вече търси оправдание да му щракне белезниците и да го натири в патрулната кола. Оня преценява какви са шансовете му и предпазливостта надделява. Свежда глава, превключва на заден ход и едва не се забива в автомобил марка „Миата“, който чака своя ред.

— Не е за вярване! — мърмори Пам. — Кой идиот е пуснал слуха?

И тя като Дани следи с поглед Клюна и приятелите му, които с мощен рев на двигателите преминават покрай редицата чакащи коли.

— Не знам, но бих искал да му навра полицейската палка право в гърлото. Остава да дойде и Уендъл Грийн.

— Няма да чакаш дълго. Намира се шест коли по-назад на опашката. — Пам посочва очуканата тойота, която е като пародия на лек автомобил.

— Боже мили! Честно да ти кажа, в известен смисъл се радвам. Сега поне ще му кажа на тоя нещастен фукльо какво мисля за него. — Дани се усмихва и се навежда към тинейджъра зад волана на миатата. Хлапето потегля, а сержантът отклонява следващия автомобил, без да откъсва поглед от приближаващите се мотоциклетисти. За миг се обръща към Пам:

— Ако Клюна дойде да ми се надува точно сега и усетя и най-бегъл намек за агресия, вадя патлака, честен кръст.

— Май ти се дават писмени обяснения.

— Хич не ми пука.

— Както кажеш — заявява Пам, с което го уверява, че ако извади оръжието, тя ще го подкрепи.

Дори онези шофьори, които имат желание да спорят, се опитват да печелят време, за да огледат Клюна и неговите момчета. Както летят с развети бради и коси и мрачни лица, членовете на „Гърмящата петорка“ имат вид на хора, готови да пометат всичко, което им се изпречи на пътя. Пулсът на Дани Чита се ускорява, сфинктерът му се свива.

Ала мотоциклетистите се престрояват в колона по един и ги подминават, без дори да се обърнат. Клюна, Мишока, Доктора, Съни и Кайзер профучават по шосето.

— По дяволите! — ахва Дани; не може да прецени дали изпитва облекчение или разочарование. Внезапният ужас, който го разтърсва, когато трийсет метра по-нататък брадатите типове, яхнали ревящите си машини, правят обратен завой сред облаци прах, го навежда на мисълта, че първоначалната му реакция е била на облекчение.

— О, не! — възкликва Пам.

Хората в чакащите автомобили извръщат глави, за да проследят с поглед отдалечаващите се мотоциклетисти. В продължение на няколко секунди се чува само затихващият гневен рев на мощните машини.

Дани Чита сваля фуражката и избърсва потта от челото си. Пам отпуска рамене и шумно издиша. Някой натиска клаксон, двама други му пригласят, някакъв чешит с провиснали прошарени мустаци и джинсова риза размахва метална значка в кожено калъфче и обяснява, че бил братовчед на окръжен съдия и почетен член на полицията в Ла Ривиер, което означава, че никога не са го глобявали за превишена скорост и неправилно паркиране. Устните му под провисналите мустаците се разтягат в подкупваща усмивка:

— Пуснете да мина, после си гледайте работата, сержант. Дани му обяснява, че работата му се състои именно в това да не го пусне; принуден е да го повтори няколко пъти, преди най-сетне да се захване със следващия безумец. Като отпраща още неколцина възмутени граждани, оглежда опашката да види кога ще дойде редът на Уендъл Грийн, та да го постави на място. Надали ги делят повече от две-три коли. В мига, в който вдига глава, екват клаксони, гражданите закрещяват: „Пуснете ни! Абе, брато, нали аз ти плащам заплатата! Искам да говоря с Дейл, искам да говоря с Дейл!“

Неколцина изскачат от колите. Посочват го с пръст, устните им се движат, но Дани не разбира какво викат. Болка пронизва лявото му слепоочие като нажежено желязо и сякаш се забива право в центъра на мозъка му. Тук става нещо нередно — не вижда грозната червена кола на Уендъл Грийн. Къде се е дянала?! По дяволите, по дяволите, по дяволите на квадрат Грийн сигурно е решил да мине напряко през полето и е напуснал магистралата. Дани рязко се извръща и се оглежда. Зад него се надига яростен вой от сърдити гласове и клаксони. На хоризонта няма и следа нито от червена тойота, нито от Уендъл Грийн. Представете си, тоя празноглавец се е отказал!

След няколко минути притокът на коли намалява, поради което двамата полицаи решават, че в общи линии са си свършили работата. Четирите платна на магистрала №35 са пусти — обичайното им състояние в събота сутрин. Камион, пътуващ към Сентралия, отминава, без шофьорът да намали скоростта.

— Мислиш ли, че трябва да идем при другите? — пита Пам и кимва към порутената барака.

— Сигурно, но след малко. — Той не умира от желание отново да подуши онази миризма. С огромно удоволствие би изчакал тук пристигането на съдебния лекар и подвижната лаборатория. Господи, какво им става на тия хора? Ако питат него, той е готов да се откаже от двудневна надница, само и само да си спести гледката на жалките останки на Ърма Френо.

С Пам едновременно чуват два нови шума, които са доста обезпокояващи. Единият е грохотът на нова вълна автомобили, прииждащи по магистралата; вторият е бученето на мотоциклети, които се приближават иззад бараката.

— Да не би да има заобиколен път? — невярващо пита Дани. Колежката му свива рамене:

— Явно, че има. Остави на Дейл да се разправя с Клюна и неговите хулигани, защото ни предстои да отблъснем нови нашественици.

— Мамка му! — изохква младият полицай. На разклона с чакълестата алеята са се струпали трийсетина коли и пикапи — от пръв поглед личи, че водачите им са по-разгневени и по-решителни от първите. Онези, които току-що са пристигнали, паркират колите си на банкета и тръгват към двамата полицаи. Шофьорите на първите коли размахват юмруци и крещят още преди да са направили опит да завият по отклонението. Колкото и да е абсурдно, една жена и две хлапета са опънали лозунг с надпис: „ИСКАМЕ РИБАРЯ!“ Някакъв тип с прашен кадилак протяга ръка през сваленото стъкло и размахва саморъчно нарисуван плакат: „ГИЛБЪРТСЪН ВЪН!“.

Дани се обръща и забелязва, че мотоциклетистите все пак са намерили заобиколен път — четиримата, които незнайно защо му напомнят на тайни агенти, стоят пред старата барака, а Клюна оживено разговаря с полицейския началник. Те двамата пък приличат на държавни глави, които водят преговори за сключване на търговско споразумение. „Това вече е пълен абсурд“ — казва си Дани и отново се заема с новопристигналите коли, пълни с откачалки, размахващи протестни лозунги, и крачещите насреща му мъже и жени.

Пред Пам се изтъпанчва възрастен широкоплещест мъж на име Хувър Далримпъл с побеляла козя брадичка и настоява да се зачетат неприкосновените му права. Дани знае името му, защото преди шест месеца Далримпъл предизвика побой в бара на хотел „Нелсън“; ето че отново започва да крещи — тъкмо случай да си отмъсти на ченгетата:

— Няма да разговарям с вашия партньор и нямам намерение да го слушам, защото той въобще не се интересува от правата на хората в тази общност.

Дани последователно отпраща оранжево субару, управлявано от враждебен тинейджър с фланелка на групата „Блак Сабат“, и черен корвет, шофиран от поразително красива млада жена с поразително остър език. Откъде се взеха тези хора? Дани не познава никого с изключение на Хувър Далримпъл. Подозира, че са повикани от други градове.

Тръгва да помогне на Пам, но усеща на рамото си нечия тежка длан; като се обръща, се озовава лице в лице с Дейл Гилбъртсън и Клюна Сейнт Пиер. Другите членове на Петорката колебливо пристъпват от крак на крак зад тях. Онзи, който се нарича Мишок — и естествено е с размерите на купа сено — улавя погледа на Дейл и широко се усмихва.

— Какви ги вършиш? — недоумява Дани.

— Спокойно. Приятелите на господин Сейнт Пиер изявиха желание да съдействат за потушаването на безредиците — мисля, че в момента всяка помощ е добре дошла.

С периферното си зрение младият полицай забелязва как от предните редици на множеството се отделят близнаците Ниъри, затова вдига ръка да ги спре, сетне пита:

— Че защо ще ни помагат? Какво ще спечелят?

— Информация — лаконично отговаря шефът му. — Момчета, хващайте се на работа.

Приятелите на Клюна в разгънат строй тръгват към насъбралото се множество. Полицейският застава до Пам, която слисано го поглежда, но после кима. Мишока се озъбва на Хувър Далримпъл:

— По силата на делегираните ми правомощия ти заповядвам да се ометеш на секундата, Хувър!

Старецът изчезва толкова бързо, сякаш се дематериализира.

И другите мотоциклетисти по аналогичен начин въздействат на разлютените зяпачи. Дани се надява, че няма да загубят самообладанието си под влияние на цинизмите, с които ги обсипват любителите на силни усещания. Сто и петдесет килограмовите мъже с вид на Хеле Ейнджълс54, балансиращи на косъм между нарастващия гняв и самообладанието, със сигурност ще окажат чудотворно въздействие на разбунтувалите се граждани. Исполинът, застанал близо до него, само с едно размахване на юмрука отпраща флойд и Франк Ниъри. Двамата с подвити опашки се качват на колата си, а мъжагата намига на полицая и се представя като Кайзера Бил. Това занимание явно доста му допада, личи си, че едва сдържа усмивката, която ще озари намръщеното му лице, но вътрешно кипи от гняв, бълбукащ като разтопен метал.

— Останалите кои са?

Кайзера посочва Доктора и Съни, които действат на десния фланг.

— Само едно не проумявам — защо го правите?

Бил се привежда към младия полицай, докато носовете им почти се допират. Дани има чувството, че се намира срещу някой бик. От едрото космато лице лъха горещина и ярост. Младокът дори очаква от широките ноздри да изригнат бели облачета пара. Едната зеница е по-малка от другата, а в бялото на очите се кръстосват множество гневни алени жилки.

— Защо ли? Заради Ейми, разбира се. Не загряваш ли, сержант Чита?

— Извинявай — смотолевя Дани. Надява се, че Дейл ще съумее да обуздае тия чудовища. Като гледа как Кайзера бясно разклаща допотопния мустанг на някакво загубено хлапе, което не е успяло да се изтегли навреме, благодари на Бога, че момчетата от „Гърмящата петорка“ не разполагат с тъпи предмети.

Възползвайки се от мястото, освободено от мустанга, насреща им се приближава патрулна кола. Докато си пробива път през тълпата, някаква жена с фланелка без ръкави и бермуди блъска с длан по стъклото. Патрулката спира, отвътре изскачат Боб Холц и Пол Неслър — новаците, работещи на половин ден — зяпват Кайзера и питат колегите си дали се нуждаят от помощ.

— Идете да се обадите на шефа — отпраща ги Дани, макар че не би трябвало да им го припомня. Холц и Неслър са симпатяги, но освен всичко друго тепърва има да се учат да спазват служебната йерархия.

След още минута и половина цъфват Боби Дюлак и Дит Джеспърсън. Дани и Пам им помагат да си пробият път, междувременно мотоциклетистите се врязват в тълпата и започват да дърпат скандиращите граждани, скупчени край колите и насядали по багажниците. Раздават се юмручни удари, кънтят яростни викове. Дани има чувството, че виси тук от часове. Разблъсквайки множеството с огромните си ръце, Съни изниква до Пам, която полага максимални усилия да си гледа работата. Мишока и Доктора вървят след него, възползвайки се от разчистения път. С великански крачки Кайзера доближава до Дани, от носа му се стича аленочервена струйка, която засъхва в брадата му.

Жадните за зрелища зяпачи започват да скандират:

— НЕ, НЯМА ДА СИ ХОДИМ! НЕ, НЯМА ДА СИ ХОДИМ! Холц и Неслър се връщат да помогнат на колегите си. „Не, няма да си ходим?! — мисли си Дани. — Това не беше ли за Виетнам?!“

Отдалеч чува вой на полицейска сирена и вижда как Мишока се втурва сред множеството и сграбчва първите трима, които му попадат под ръка. Доктора се подпира на смъкнатото стъкло на твърде познат олдсмобил и пита дребния олисяващ шофьор какво си въобразява, че прави.

— Док, остави го на мира — обажда се Дани, но воят на сирените заглушава думите му. Макар да изглежда като смотан даскал по математика или дребен Чиновник, ситният човечец зад волана е непоколебим като гладиатор. Това е преподобният Ланс Ховдал, който навремето преподаваше в неделното училище.

— Мислех, че мога да помогна — казва той.

— В тая врява хич не те чувам. Я ела по-близо — озъбва се Доктора, протяга ръце през стъклото, в този миг сирената отново надава вой и към множеството бавно приближава служебната кола на щатската полиция.

— Спри, Док, ПРЕСТАНИ! — крещи Дани, забелязвайки как двамата мъже в колата — Браун и Блак, се обръщат, за да не пропуснат зрелището: брадат мъж, грамаден като гризли, измъква лютеранския пастор от автомобила му. Отзад се задава друга изненада — Арнолд Храбоуски, Лудият унгарец, който се пули през стъклото на автомобила си, сякаш е потресен от хаоса наоколо.

На разклона с магистралата настава военно положение. Дани се хвърля в ревящата тълпа и разблъсквайки няколко души, хуква към Доктора и бившия си преподавател от неделното училище, който изглежда доста слисан, но иначе нищо му няма.

— Здравей, Дани — казва пасторът. — Толкова ми е драго да те видя.

Доктора ги стрелва с гневен поглед:

— Вие познавате ли се?

— Преподобни Ховдал, това е Доктора. Док, това е преподобният Ховдал, пасторът на Лютеранската църква.

— Леле-мале! — Мотоциклетистът потупва по раменете свещеника и яодръпва долния ръб на сакото му, сякаш да го приведе в приличен вид. — Много се извинявам, преподобни. Надявам се, че не съм ви наранил.

Щатските детективи и Лудият унгарец най-сетне успяват да си пробият път през тълпата. Шумотевицата намалява до умерена глъчка — по един или друг начин приятелите на Доктора са усмирили и най-гръмогласните членове на опозицията.

— За щастие съм слабичък, та не е проблем да ме провират през спуснатото стъкло на колата — усмихва се духовното лице.

— Дали ще е удобно да намина някой ден да поговорим? — смирено пита мотоциклетистът. — Напоследък чета много за ранното християнство през първи век — Геза Вармес, Джон Доминик Кросан, Пола Фредриксен и прочие. Ще ми се да обменим мисли по въпроса.

Каквото и да възнамерява да отговори преподобният, то е заглушено от шумотевицата, която се разнася в другия край на чакълестата алея. Женски глас се извисява като вой на стадо побеснели маймуни — нечовешки писък, от който косъмчетата по врата на Дани настръхват. Звучи така, сякаш в полето вилнеят избягали психопати, хиляди пъти по-опасни от „Гърмящата петорка“. Какво, по дяволите, става там?

— „Здравейте, момчета“?! — Боби Дюлак не може да сдържи възмущението си и последователно се взира ту в Дейл, ту в Джак. Гласът му се извисява и става по-рязък. — Не може да бъде.

Дейл се покашля в юмрука си и свива рамене:

— Искал е да я намерим.

— Есествено — пояснява Джак. — Нали той ни каза да дойдем тук.

— Но защо му е притрябвало да ни известява? — недоумява Боби.

— Гордее се с постижението си. — От някакъв кръстопът в съзнанието на Джак прозвучава дрезгав, неприятен глас: „Стой настрана. Гледай да не се месиш в моите работи, че после ще си събираш червата от Расин до Ла Ривиер.“ Чий бе този глас? Макар да не разполага с никакви доказателства освен твърдата си увереност, той разбира, че ако отгатне чий е гласът, ще може да назове Рибаря по име. Но не може да се досети — в този миг изплува само споменът за нетърпима воня, далеч по-неприятна от смрадта, изпълваща порутената барака — ужасяваща гнус, която се носеше откъм югозапад в един друг свят. И това бе дело на Рибаря или на онова, което той представляваше в другия свят. В съзнанието му се оформя мисъл, достойна за бившата изгряваща звезда на Лосанжелеската дирекция на полицията: — Дейл, какво ще кажеш да пуснем на Хенри записа от 911?

— Не разбирам. Защо?

— Неговият слух е по-остър от слуха на прилеп. Дори да не разпознае човека, само по гласа ще научи за него сто пъти повече, отколкото знаем сега.

— Хм, прав си, че чичо Хенри не забравя гласове. Добре, да изчезваме. Съдебният лекар и подвижната лаборатория ще пристигнат всеки момент.

Докато върви след полицейския началник, Джак размишлява за шапката на Тайлър Маршал и мястото, където я намери — за света, чието съществуване отричаше през по-голямата част от живота си, и който го накара да изпадне в шок при завръщането си в него тази сутрин. Рибаря му подхвърли детската шапка в Териториите — страната, за която научи, когато Джаки беше на шест, а татко надуваше тръбата. Изведнъж споменът за онова страхотно приключение изплува в съзнанието му — но не по негово желание, а защото трябва да изплува; има усещането, че някакви външни сили го сграбчват за врата и го повличат напред. Напред в собственото му минало! Ясно е, че Рибаря се гордее с постижението си и нарочно ги дразни — истината е толкова очевидна, че въобще не се налага да я коментира — но в действителност престъпникът се опитва да примами само Джак, който единствен е виждал Териториите. Ако това е вярно, а би трябвало да е, то тогава…

… тогава Териториите и всичко в тях е свързано по някакъв начин с гнусните убийства, а той е въвлечен в драма с такива чудовищни последствия, че дори не е в състояние да си ги представи. Кулата. Лъчът. Помни тези думи от бележката, написана с почерка на майка му, в която се казваше нещо за Кул ата, която се срутва, и лъчите, които се прекъсват — каквото и да означават тези неща, те са късчета от мозайката, заедно с интуитивната увереност на Джак, че Тайлър Маршал е жив, скрит на някое затънтено място в другия свят. Осъзнаването, че не може да сподели подозренията си с никого, дори с Хенри Лейдън, го кара да се чувства ужасно самотен.

Размишленията му са прекъснати от врявата пред бараката. Все едно снимат каубойски Филм, в който индианци атакуват селище на бледолики: викове, крясъци и топуркане на тичащи хора. Жена надава пронизителен писък, който зловещо напомня на воя на полицейската сирена — блип-блип — който Джак смътно дочу преди малко.

— Господи! — промърморва Дейл и тичешком излиза навън последван от Боби и Джак.

По буренясалия чакъл пред бараката пет-шест безумци тичат стремглаво, описвайки окръжности. Дит Джесперсън и Клюна са толкова изумени, че просто ги съзерцават. Онези произвеждат невъобразим шум. Някой надава вик:

— СМЪРТ НА РИБАРЯ! СМЪРТ НА МРЪСНОТО КОПЕЛЕ!

— РЕД, ЗАКОННОСТ И БЕЗПЛАТНА БИРА! — обажда се друг.

— БЕЗПЛАТНА БИРА! ИСКАМЕ БЕЗПЛАТНА БИРА! — приглася му кльощав тип с гащеризон.

Някаква жена, твърде възрастна за копринената блузка без ръкави и джинсите, с които се е издокарала, търчи наоколо, размахва ръце и се дере до изнемогване. Ухилените физиономии подсказват, че тия хора явно си правят някаква идиотска шега, при това страхотно се забавляват.

По алеята откъм магистралата се задава щатската патрулка, следвана от понтиака на Лудия унгарец. Насред целия хаос Хенри отмята глава и се усмихва.

Като вижда, че шефът му хуква подир един от шайката, дебелият Дит Джесперсън се втурва да помага и си набелязва Дудълс Сангър, на която има зъб, откакто една вечер му отряза квитанцията в хотел „Нелсън“. Познава Теди Рънкълман — върлинестия смотаняк със счупения нос, подир когото търчи Дейл, познава и Фреди Сакнесъм, обаче знае, че няма начин да го настигне, пък и му се струва, че ако се докосне до него, най-много след осем часа ще го тръшне тежка болест. С кльощавия се е заел Боби Дюлак, следователно Дудълс остава за Дит, който няма търпение да я тръшне в буренака и да й го върне тъпкано заради онова, което му наговори преди шест години в гнусния бар на хотел „Нелсън“. (Пред най-малко десетина от най-изпадналите типове във Френч Ландинг Дудълс сравни Дит със смрадливия, накуцващ помияр Тъби на предишния полицейски началник).

Приковава я с поглед — за миг тя престава да подскача, застива на място и му прави знак да се доближи, мърдайки показалците на двете си ръце едновременно. Дебелакът се спуска насреща й, но като стига до мястото, където беше застанала, тя вече се намира на два метра вляво и подскача на място като баскетболист:

— Тъби-Тъби. Хвани ме, Тъб-Тъб.

Побеснял, Дит посяга да я улови, но не успява и едва не губи равновесие. Дудълс отскача, избухва в смях и отново изрича омразните думи. Дит не проумява защо проклетата харпия просто не си плюе на петите. Държи се така, сякаш иска да я хванат, но не и преди да се е налудувала до насита.

След поредния плонж, при който не му достигат едва три-четири сантиметра, за да се добере до проклетницата, Дит Джесперсън избърсва потта от челото си и се оглежда. Боби Дюлак тъкмо щраква белезниците на кльощавия тип, но Дейл и Холивуд Сойер не се справят кой знае колко по-успешно от Дит. Теди Рънкълман и Фреди Сакнесъм подскачат и се изплъзват, хилят се като ненормални и скандират идиотски лозунги. Защо отрепките са толкова пъргави? Сигурно защото им се налага да бягат много по-често отколкото на почтените хора.

Отново атакува Дудълс, която с танцова стъпка се изплъзва и се залива от смях. Над рамото й Дит вижда как Холивуд най-сетне съумява да надхитри Сакнесъм, сграбчва го през кръста и го тръшва на земята.

— Ще се оплача, задето ми прилагате физическо насилие — мърмори поваленият. Примигва и отривисто кима. — Ей, Рънкс.

Теди Рънкълман за миг го поглежда, сетне извръща очи.

— Какво, горивото ли ви свърши? — иронизира ги Клюна.

— Край на купона — отсича Рънкълман. — Ама вижте к’во, ние, такова, само се шегувахме.

— О-о, Рънкси, искам още — мърмори Дудълс и отново се кълчи. В този миг грамадният като канара Сейнт Пиер мълниееносно се спуска между Дит и нея, ръмжейки като камион, изкачващ стръмен баир. Дудълс прави опит да отскочи назад, но той я сграбчва и я понася към полицейския началник. — Клюнчи, не ме ли обичаш вече? — лигави се харпията. Исполинът отвратено изръмжава и я стоварва пред Дейл. Двете щатски ченгета Пери Браун и Джеф Блак, които безмълвно наблюдават сцената, изглеждат напълно отвратени. Ако имахме достъп до мисловните процеси, протичащи в съзнанието на Дит в този миг, щяхме да чуем: „Абе, тоя сигурно има мозък в главата, щом вари «Кингсланд» светло — бирата си я бива. А началникът буквално е откачил — хич и не забелязва че сме на косъм да ни прецакат с разследването.“

— ШЕГУВАХТЕ СЕ? — гневно възкликва Дейл. — Май не сте с всичкия си, кретени такива! Нямате ли капчица уважение към горкото момиче вътре?

Щатският детектив се запътва към него с намерението да вземе нещата в свои ръце, в същия миг Клюна буквално се вцепенява от изумление, после се отдалечава от групата възможно най-незабелязано. Освен Дит никой не му обръща внимание — исполинът е изиграл ролята си, повече няма работа тук. Арнолд Храбоуски, който досега почти не се виждаше, скрит зад господата Браун и Блак, пъхва ръце в джобовете на панталоните си, отпуска рамене и засрамено поглежда Дит, сякаш се извинява. Джесперсън изумено се пита защо смотльото се чувства виновен — та нали току-що пристигна? Отново се обръща към Клюна, който тромаво се носи към бараката и — каква изненада! — иззад порутената дървена постройка с леко разтревожен вид изниква всеобщият любимец и тачен репортер господин Уендъл Грийн. „Е, май на повърхността изплуваха и други отрепки“ — дълбокомислено заключава Дит.

Клюна харесва умни, здравомислещи жени като Мецана — безмозъчни гъски като Дудълс буквално го влудяват. Протяга ръце, грабва две шепи белезникава плът, обвита с изкуствена коприна, и нарамва под мишница гърчещата се жена.

— Клюнчи, не ме ли обичаш вече? — цупи се тя.

Брадатият великан я стоварва пред Дейл. Когато шефът на полицията започва да крещи на четиримата, които се държат като малолетни престъпници, Клюна си спомня как Фреди да де някакъв сигнал на Рънкси и поглежда към порутената барака. Вляво от посивелите гниещи греди на входа забелязва Уендъл Грийн, който тъкмо насочва обектива към шумната група и щрака кадър след кадър, като прикляка, навежда се и подскача, сменяйки ъгъла. Усещайки погледа на исполина, репортерът отпуска ръце, като че ли се опитва да скрие фотоапарата, сетне подкупващо се усмихва.

Клюна предполага, че се е промъкнал по обиколния път, защото полицаите на разклона не биха го пуснали за нищо на света. Дудълс и приятелчетата й вероятно също са дошли оттам. Клюна се надява, че не са научили за съществуването на черния път, когато са проследили „Гърмящата петорка“, но не изключва тази възможност.

Репортерът провесва фотоапарата на кожения ремък и без да отделя поглед от Клюна, се отдалечава от съборетината. Пристъпва плахо и някак гузно като хиена, която се промъква към мърша. Уендъл Грийн съвсем основателно се страхува от брадатия мотоциклетист — онзи път извади късмет, че Сейнт Пиер не му откъсна главата, вместо само да го заплашва. И все пак… според Клюна при конкретните обстоятелства поведението на репортера е твърде необичайно. Надали Грийн се страхува от побой в присъствието на толкова ченгета.

Изведнъж прави връзка между безпокойството на репортера и знаците, които си разменяха Рънкълман и Фреди. Одеве, когато очите им шаваха насам-натам, са търсели с поглед проклетия Грийн! Той е организирал всичко предварително. Разбира се, използвал е лумпените, за да отклони вниманието от себе си и онова, което е успял да заснеме. Подобна низост и морална грозота буквално влудява Клюна. Пламнал от омерзение, безшумно се отделя от Дейл и другите полицаи и тръгва към Уендъл Грийн, гледайки го право в очите.

Забелязва, че онзи се колебае дали да не си плюе на петите, но в крайна сметка се отказва, защото знае, че няма къде да избяга.

Като го наближава, Грийн кротко казва:

— Не е нужно да създаваме неприятности, господин Сейнт Пиер. Аз само си върша работата. Надявам се, че го разбирате.

— Разбирам много неща — отвръща Клюна. — Колко плати на тия палячовци?

— Кой? Какви палячовци? — Уендъл се преструва, че едва сега забелязва Дудълс и приятелчетата й. — А, тия ли? Те ли вдигаха тая дандания?

— Че защо да го правят?

— Защото са животни, предполагам. — Изражението му подеказва горещо желание да се причисли заедно с Клюна в категорията на човешките същества, разграничавайки се от животни като Рънкълман и Сакнесъм.

Стараейки се да фиксира Грийн, без нито за миг да отклонява поглед към фотоапарата, исполинът пристъпва по-близо:

— Уенди, известно ли ти е, че си долен лъжец? Репортерът вдига ръце да се предпази:

— Вярно е, че в миналото имахме известни разногласия, обаче… Без нито за миг да го изпуска от поглед, Клюна сграбчва фотоапарата, а лявата си длан опира на гърдите на репортера. Дърпа силно, като същевременно мощно тласва Грийн назад. Пет пари не дава кое ще поддаде по-напред — вратът на Грийн или ремъкът на фотоапарата.

Чува се звук, наподобяващ на плющене на бич, в следващия миг Уендъл полита назад, като едва запазва равновесие. Клюна измъква фотоапарата от калъфа, от който висят двата края на скъсания ремък. Захвърля калъфа на земята, завърта апарата в грамадните си длани.

— Само това не! — виква Уендъл малко по-силно от обичайното, но не посмява да изкрещи.

— Я да видим какво е това? „Никон F2A“, а?

— Щом познаваш модела, значи ти е ясно, че такива вече не се произвеждат. Дай си ми го!

— Няма да го повредя, само ще го почистя. — Клюна отваря капака, подпъхва огромния си пръст под осветената лента и изтегля цялата ролка. Усмихва се на репортера и хвърля Филма в храстите. — Виждаш ли, без тая гнусотия му е доста по-добре. Не бива да пълниш хубавата машинка с такива мръсотии.

Уендъл не смее да даде воля на гнева си. Разтрива врата си и ръмжи:

— С тези така наречени „мръсотии“ си изкарвам хляба, простак такъв, тъпанар такъв! Дай си ми фотоапарата.

Клюна небрежно му го подава.

— Не чух добре какво каза. Я повтори.

Уендъл само кръвнишки го поглежда и грабва фотоапарата.

Когато двамата щатски полицаи най-сетне решават да се намесят, Джак изпитва известно разочарование, същевременно му олеква. Намеренията им са ясни, нека действат. Пери Браун и Джеф Блак ще отнемат от Дейл случая, свързан с престъпленията на Рибаря, и ще започнат собствено разследване.

Оттук насетне Гилбъртсън ще трябва да се задоволи с трохите, които му подхвърлят. Жалко, че пристигането им съвпадна с тази лудница, с този цирк. Щатските са изчаквали удобен момент да се намесят — в известен смисъл са оставили местният полицай да докаже своята некомпетентност — но случващото се в момента е публично унижение за Дейл и Джак съжалява, че се е стигнало дотук. И през ум не му е минавало, че ще бъде благодарен за присъствието на мотоциклетистите на местопрестъплението, което е поредното доказателство колко тежко е положението. Клюна Сейнт Пиер и приятелите му се справиха с тълпата много по-успешно от служителите на Дейл. Въпросът е как кръвожадните зяпачи са разбрали за детския труп в бараката.

Като се изключи ударът върху репутацията и самочувствието на Дейл, Джак не съжалява особено за прехвърлянето на случая към друга юрисдикция. Нека Блак и Браун претършуват всички мазета във Френч Каунти — той подозира, че ще стигнат само докъдето позволи Рибаря. За да отидат по-далеч, е нужно да поемат в посоки, които никога няма да проумеят, и да посетят места, които според тях не съществуват. За да отидат по-далеч, ще трябва да се сприятелят с опопанакса, а хора като Браун и Блак изпитват огромно недоверие към всичко, което дори понамирисва на опопанакс. Което означава, че независимо от всички теории, които е развивал от убийството на Ейми Сейнт Пиер насам, ще трябва сам да залови Рибаря. Може би не съвсем сам. В крайна сметка Дейл ще разполага с доста повече свободно време, освен това независимо от пренебрежителното отношение на щатските ченгета Гилбъртсън е твърде погълнат от случая, за да се откаже.

— Полицейски началник Гилбъртсън — започва Пери Браун, — мисля, че видяхме достатъчно. Това ли наричате „отцепване на местопрестъплението“?

Дейл зарязва Теди Рънкълман и пренасочва раздразнението си към щатските, които стърчат изпънати като хитлеристки Щурмоваци. По изражението му Джак отгатва какво ще последва и безмълвно се моли да не се стигне до унизителна бруталност.

— Направих каквото можах за обезопасяването на района. След обаждането на 911 разговарях с моите хора и им наредих да излизат по двойки през определен интервал, за да не предизвикат любопитство.

— Но явно сте използвали радиостанция — намесва се Джеф Блак, — защото някой със сигурност ви е подслушал.

— Не съм използвал радиостанция. Хората ми са добре обучени и за нищо на света не биха разпространили новината. Но знаете ли какво, лейтенант Блак? След като Рибаря ни позвъни на телефон 911, сигурно се е обадил и на отделни граждани — без да се представи, разбира се.

Теди Рънкълман следи дискусията като зрител на мач за финала на тенистурнир. Пери Браун бърза да вземе инициативата:

— Да караме поред. Какво възнамерявате да правите с този човек и неговите приятели? Ще повдигате ли обвинение срещу тях? Честно казано, като го гледам, направо ми се повдига.

Дейл се замисля за миг и отсича:

— Няма да се занимавам с тези отрепки. Изчезвай, Рънкълман! — Теди отстъпва назад, но на полицейския началник хрумва идея: — Я чакай малко. Как се озова тук?

— По черния път. От „Голтсис“ право надолу по хълма. И „Гърмящата петорка“ дойдоха оттам. И оня, великият репортер, господин Грийн.

— Уендъл Грийн е тук, така ли?

Теди посочва съборетината. Дейл се обръща, Джак проследява погледа му и вижда как Клюна Сейнт Пиер измъква Филма от фотоапарата, а Уендъл Грийн го гледа втрещено.

— Още един въпрос — продължава шефът на полицията. — Откъде разбра, че трупът на малката Френо е тук?

— Чух, че имало пет-шест мъртви деца. Брат ми Ърланд ми каза по телефона. Разбрал от гаджето си.

— Ясно. А сега — чупката! — намръщва се Дейл, а онзи се отдалечава с тържествена стъпка, сякаш му е връчен медал за граждански заслуги.

— Достатъчно! — отсича Пери Браун. — Началник Гилбъртсън, вие бяхте дотук. Отсега нататък с лейтенант Блак ще водим разследването. Искам записа от разговора на 911, както и копия от всички доклади и показания, взети от вас и вашите служители. От вас се иска изцяло да се подчинявате на нарежданията ни и да оказвате пълно съдействие, когато ви бъде поискано. По наша преценка ще ви информираме за хода на разследването. Ако питате мен, и това ви е много. Никога не съм виждал по-лоша организация. Нарушихте всички възможни правила за отцепване на местопрестъплението, което със сигурност ще доведе до заличаване на важни улики. Колко души са влизали в… постройката?

— Трима. Аз, сержант Дюлак и лейтенант Сойер.

— Лейтенант Сойер. Извинете, нима лейтенант Сойер се е върнал на работа в Лосанжелеската дирекция на полицията? Или може би официално е постъпил във вашето звено, а? В противен случай защо сте го допуснали в постройката? Всъщност какво въобще търси господин Сойер тук?

— Той е разрешил повече криминални случаи отколкото ние с вас ще разрешим за цял живот, дори да доживеем до дълбока старост.

Браун стрелва Джак със злобен поглед, а Джеф Блак се взира право пред себе си. Арнолд Храбоуски, който се крие зад гърбовете им, също го поглежда, но по съвсем друг начин. Има вид на човек, който искрено желае да стане невидим, а когато погледът на Джак попада върху него, извръща глава и смутено запристъпва от крак на крак.

Пери Браун се интересува какво правят на местопрестъплението господин Сейнт Пиер и неговите приятели; Дейл отговаря, че съдействат за потушаването на безредиците. Обещавал ли е Дейл на господин Сейнт Пиер в замяна на тази услуга да го държи в течение относно хода на разследването? Да, нещо подобно.

Джак се отдръпва и ги заобикаля, приближавайки се към Арнолд Храбоуски.

— Невероятно! — смръщва вежди Браун. — Кажете ми, началник Гилбъртсън, хрумна ли ви да поизчакате, преди да споделите новината с лейтенант Блак и мен?

— Стриктно спазих всички процедурни изисквания. — В отговор на следващия въпрос Дейл потвърждава, че е повикал съдебния лекар и подвижната лаборатория, която впрочем тъкмо се задава по магистралата.

Лудият унгарец напразно се мъчи да запази самообладание — прилича на човек, който едва се сдържа да не се изпусне в гащите. Когато Джак поставя ръка на рамото му, онзи се вкаменява като статуя.

— Успокой се, Арнолд — прошепва му Сойер, после повишава тон: — Лейтенант Блак, щом поемате случая, трябва да знаете и още нещо.

Браун и Блак се обръщат към него.

— Човекът, който се е обадил на 911, е използвал уличния автомат пред заведението „Севън-Илевън“ на магистрала №35 във Френч Ландинг. Дейл разпореди апаратът да бъде запечатан, а собственикът е предупреден да не допуска никой да го докосва. Възможно е да откриете отпечатъци, които да ви бъдат от полза.

Блак драска нещо в бележника си, а Браун казва:

— Господа, мисля, че нямате повече работа тук. Гилбъртсън, нека вашите хора да разпръснат хората, които са се събрали на разклона. Когато със съдебния лекар излезем от постройката, не искам да видя жив човек наоколо, в това число вас и ващите служители. При наличие на нова информация ще ви потърсим през седмицата.

Дейл безмълвно се извръща и изпраща Боби Дюлак в другия край на алеята — зяпачите са се разотишли с изключение на неколцина твърдоглавци, които продължават да се подпират на колите си и отказват да си тръгнат. Браун и Блак се ръкуват със съдебния лекар и започват да разискват нещо със специалистите от подвижната лаборатория.

— Виж какво, Арнолд — обръща се Джак към Унгареца, — много ти харесва да бъдеш полицай, нали?

— Кой, аз ли? Обожавам тази професия. — Арнолд не се осмелява да го погледне в очите. — Сигурен съм, че от мен ще излезе добър полицай, обаче шефът ми няма доверие. — Той отривисто пъхва треперещите си ръце в джобовете на панталоните си.

Джак се разкъсва между съжалението, което изпитва към този нещастник, и импулсивното желание да го изпрати с ритници чак до разклона. Добър полицай ли? Та Арнолд не става дори за скаутски инструктор. Заради него Дейл отнесе публично порицание, което сигурно го е накарало да се почувства като вързан на стълба на позора.

— Но нарушаваш заповедите, а, Арнолд?

Онзи потреперва като дърво, поразено от мълния:

— Какво? Нищо не съм направил.

— Казал си на някого. Може би дори на няколко души.

— Не! — Арнолд отривисто клати глава. — Казах само на жена ми, на никого другиго. — Вдига умоляващ поглед към Джак. — Рибаря говори с мен, на мен каза къде е скрил трупа на малката, та си рекох, че Пола заслужава да знае. Честна дума, Хол… лейтенант Сойер, не предполагах, че ще сподели с някого… само исках да кажа на нея.

— Погрешен ход, Арнолд. Ще признаеш пред началника какво си направил, при това веднага. Защото Дейл заслужава да знае истината, за да не се самообвинява. Ти го харесваш, нали.

— Дали харесвам шефа? — От въодушевление за миг гласът му пресеква. — Естествено. Той… той е… велик. Ама… няма ли да ме уволни?

— Не знам, Арнолд. Ако питаш мен, напълно го заслужаваш, но може би ще извадиш късмет.

Тътрейки крака, Лудият унгарец се запътва към Дейл. Джак ги наблюдава как разговарят, после се отправя към мястото край бараката, на което Клюна Сейнт Пиер и Уендъл Грийн са се втренчили един в друг, обгърнати от неловко мълчание. — Здравейте, господин Сейнт Пиер. Здрасти, Уендъл. — Искам да подам оплакване — започва Грийн. — Отразявам най-голямото събитие в живота си, а тоя простак ми съсипа всички снимки. Подобно отношение към пресата е непростимо, ние имаме право да заснемаме каквото си пожелаем.

— Сигурно намекваш, че си имал право да снимаш трупа на дъщеря ми. — Клюна гневно се взира в Джак. — Тоя лайнар е платил на Теди и останалите кретени да се правят на луди, та никой да не го забележи как се промъква вътре. Снимал е момичето.

Уендъл забива пръст в гърдите на Сойер:

— Да говори каквото си ще, няма доказателства. Ще ти издам една малка тайна, приятелю. Снимах и теб тъкмо когато пъхна нещо в багажника на пикапа си. Сгащих те на местопрестъплението, така да се каже. Предупреждавам те да не си пъхаш носа в моите работи, че ще те разнеса навсякъде.

Пред очите на Джак сякаш пада червена мъгла:

— Нима си възнамерявал да продадеш на някой вестник фотографиите на мъртвото момиче?

— Тебе какво те засяга? — Гнусната му усмивка се разтяга по-широко. — И ти не си чист като изворна вода. Можем взаимно да си помогнем, а?

Червената мъгла се сгъстява и премрежва погледа на бившия полицай:

— Да си помогнем, казваш, така ли?

Сейнт Пиер стои встрани, свива и разпуска огромните си юмруци. Джак знае, че Клюна правилно е изтълкувал тона му, но Уендъл е така омагьосан от перспективата да спечели куп долари, че заплахата му прозвучава като най-обикновен въпрос.

— Ще ми позволиш да презаредя апарата и да направя снимките, аз пък ще си трая за теб.

Клюна навежда глава и отново свива юмруци.

— Виж какво, аз съм щедър човек… предлагам да те включа в играта и да ти дам примерно… десет процента от печалбата.

Джак изгаря от желание да му счупи носа, но се задоволява да забие юмрук в корема му. Грийн се хваща за удареното място, превива се и пада на земята. Лицето му пламва, едва си поема въздух. Погледът му изразява потрес и неверие.

— И аз съм щедър човек, Уендъл. Спестих ти няколко хиляди долара за изкуствени зъби и дори не счупих челюстта ти.

— Да не забравяме пластичната хирургия — допълва Клюна и удря юмрук в дланта си. Прилича на човек, на когото току-що са отмъкнали изпод носа любимия десерт.

Лицето на Уендъл е придобило пурпурночервеникав оттенък.

— За твое сведение, Уендъл, аз не укривам улики, каквото и да си въобразяваш, че си видял. Ако не друго, разкривам такива. Обяснявам ти всичко това, макар да не очаквам от теб да проумееш смисъла.

Грийн съумява да си поеме горе-долу един кубичен сантиметър въздух.

— Като се посъвземеш, изчезвай! Ако щеш пълзи, но гледай да не си ми пред очите. Връщай се при колата си и заминавай И по-живо за Бога, иначе нашият общ приятел ще се погрижи да прекараш остатъка от живота си в инвалидна количка.

Уендъл Грийн бавно застава на колене, хриптейки, поема поредната глътка кислород и съумява да се изправи, макар все още да се превива. Вдига ръка, но значението на жеста му е неясно — или предупреждава двамата да не го докосват, или обещава повече да не им създава повече неприятности, а може би и двете. Приведен надве, притиска ръце към корема си и преплитайки крака, изчезва зад бараката.

— Май е редно да ви благодаря — казва Клюна. — С ваша помощ удържах на обещанието, което дадох на жената. Честно казано обаче, с удоволствие бих разбил този тип на съставните му части.

— Не ми благодарете, приятелю. В един момент се изплаших, че няма да ви изпреваря.

— Прав сте, започвах да губя търпение. Двамата се усмихват.

— Клюна Сейнт Пиер — подава ръка мотоциклетистът.

— Джак Сойер. — Поема протегнатата длан, а когато исполинът я стисва, мъжки изтърпява болката.

— Ще позволиш ли на щатските да поемат случая или ще започнеш собствено разследване, Джак?

— А ти как мислиш?

— Ако ти потрябва помощ или подкрепление, само ми свирни. Искам мръсникът да бъде заловен и смятам, че само ти знаеш как да го намериш.

Докато пътуват обратно към Норуей Вали, Хенри отбелязва: — Между другото, Уендъл успя да фотографира трупа на малката. Когато ти излезе от бараката и тръгна към пикапа, чух характерното изщракване на фотоапарат, но мислех, че е Дейл. Обаче при повторното изщракване, когато тримата с Дейл и Боби бяхте вътре, осъзнах, че всъщност снимат мен! „И таз добра — викам си — това ще да е само господин Уендъл Грийн.“ Извиках му да напусне прикритието си, но в този момент започна суматохата. Веднага щом започна какофонията, чух как господин Грийн се втурна в бараката и засне няколко кадъра. После изтича навън и се опита да се скрие, но твоят приятел мотоциклетистът го залови и унищожи Филма. Клюна е забележителен човек, нали?

— Хенри, възнамеряваше ли да ми кажеш за случилото се?

— Разбира се, но ти беше адски зает, освен това знаех, че Уендъл Грийн няма да си тръгне доброволно. Най-тържествено обещавам никога повече да не прочета и една дума, написана от него.

— Аз също.

— Няма да се откажеш от разследването, нали? Независимо от глупостите, които ти надрънка оня надут детектив от щатската полиция.

— Вече не мога да се откажа. Да ти кажа честно, имам чувството, че сънищата наяве, за които ти споменах вчера, имат връзка с този случай.

— Айви-дайви. Да се върнем обаче на Клюна. Чу ли го, като каза, че с удоволствие щял да разложи Уендъл на съставните му части?

— Май да.

— Обзалагам се, че е забележителен човек. От моя племенник знам, че момчетата от „Гърмящата петорка“ прекарват съботните следобеди и вечери в бар „Санд“. Следващата седмица току-виж запаля старата кола на Роуда и отскоча до Сентралия да изпия две-три бири и да побеседвам с господин Сейнт Пиер. Нещо ми подсказва, че имаме сходни вкусове по отношение на музиката.

— Искаш да отскочиш с колата до Сентралия, така ли? — Джак се взира в приятеля си, който невинно се усмихва, сякаш не съзнава абсурдността на изказването си.

— Незрящите могат да шофират — заявява Хенри. — При това дори по-добре от мнозина зрящи. Най-малкото Рей Чарлс умее.

— Престани, ако обичаш. Защо смяташ, че Рей Чарлс умее да кара кола?

— Хм, уместен въпрос, който заслужава откровен отговор. Една вечер в Сиатъл, преди… о, сигурно има вече четирийсет години, по времето, когато водех джазпредаването на KIRO55, Рей ме изведе за едно кръгче. Всичко мина гладко като гърба на лейди Годайва56. Нямахме никакви проблеми. Е, гледахме да се придържаме към страничните пътища, разбира се, но Рей вдигна най-малко сто и десет, почти съм сигурен.

— Ако предположим, че казваш истината, теб не беше ли те страх?

— Страх ли? Не, разбира се. Аз бях навигатор. Убеден съм, че преспокойно ще стигна до Сентралия, защото движението по вашата провинциална магистрала не може да се сравни с това в Сиатъл. Слепците не шофират само защото зрящите не им разрешават. Въпрос на власт, нали разбираш? Ограничават свободата ни, държат ни встрани от обществото. Сигурен съм, че Клюна Сейнт Пиер ще разбере какво имам предвид.

— Аз пък си мислех, че ще посетя лудницата едва следобед — промърморва Джак.

Глава 14

ДОСТИГАЙКИ БИЛОТО на стръмния хълм между Норуей Вали и Ардън, магистрала №35, която в този отрязък представлява тесен двулентов път с остри, лъкатушни завои, се изправя и като скиписта се спуска към градчето, а билото от едната му страна се разширява и преминава в тревисто плато. Две боядисани в червено дървени маси за пикник, повредени от дъждовете и ветровете, очакват онези, които решат да спрат за няколко минути и да се насладят на вълнуващата гледка… В продължение на двайсет и пет километра от двете страни на шосето се простират неравни полета, тропосани с потоци и селски пътища досущ като американско сватбено одеяло. На хоризонта се издигат неравни, синьозеленикави хълмове. Белите облаци, позлатявани от лъчите на слънцето, се ветреят в необятното небе като току-що изпрани дрехи.

Фред Маршал спира форда на банкета край пътя и казва:

— Искам да ви покажа нещо.

Джак се качи в колата на Фред, който мина да го вземе от дома му, носейки пооръфано черно кожено куфарче, което сега лежи в скута му. До дръжката със златни букви са щамповани инициалите на баща му „Ф. С. С.“ — Филип Стивънсън Сойер. Фред няколко пъти любопитно погледна куфарчето, но не попита спътника си какво е предназначението му, а Джак не прояви готовност да обяснява. Обясненията ще последват, след като говори с Джуди Маршал. Фред слиза от колата, но преди да го последва сред нежната лятна трева, Джак плъзва куфарчето между краката си и го подпира на седалката. Като застават до по-близката маса, Маршал замахва, сякаш обгръщайки пейзажа, и отбелязва:

— По нашия край нямаме много „туристически“ забележителности, както им казват, ала тъкмо тази гледки е забележителна, не намирате ли?

— Имате право. Но според мен всичко тук е красиво. Между другото, имате ли нещо против да си говорим на „ти“?

— Напротив, ще бъда поласкан. И така, Джак, винаги, когато пътуваме до Ардън и времето е хубаво, съпругата ми настоява да спрем и слиза от колата да се поотпусне и да погледа. Разбираш ли, замисля се за важните неща и така сякаш се зарежда, преди отново да се впусне във въртележката на ежедневието. На мен понякога ми е досадно и си казвам: „Какво толкова има за гледане, била си тук поне сто пъти, а аз бързам да се върна на работа“, обаче знам, че жените се трогват от разни работи, дето на нас, мъжете, не ни правят впечатление. Та всеки път, когато на минаване оттук спираме и посядаме за няколко минути, си давам сметка, че Джуди е много по-мъдра от мен и трябва да я слушам.

Джак се усмихва, сяда на пейката и се подготвя да изслуша Докрай изповедта. Откакто са заедно, Фред Маршал е изрекъл едва две-три благодарствени изречения, но по всичко личи, че е избрал това място, за да сподели нещо:

— Тази сутрин бях в болницата и Джуди… хм, беше различна. Начинът, по който изглеждаше, разговорът, който проведохме — признавам, че беше много по-добре от вчера. Вярно, поболяла се е от тревога за Тай, но е някак различна. Мислиш ли, че се дължи на лечението? Дори не зная какво са й предписали.

— Може ли да води нормален разговор?

— От време на време — да. Примерно сутринта ми разказа, че чула във вчерашния вестник за някакво момиченце от Ла Ривиер, което за малко да се класира на трето място в щатското състезание по правопис, но не успяло да напише правилно някаква шантава дума, дето никой не я бил чувал. „Попоплакс“ или нещо от тоя род.

— Опопанакс — поправя го Джак. Гласът му прозвучава така, сякаш в гърлото му е заседнала рибена кост.

— И ти ли си го чел? Колко интересно, една и съща дума да направи впечатление и на двама ви. Е, тази история сякаш й е вдъхнала нови сили. Помолила сестрите да проверят какво означава думата и една от тях преровила няколко речника. Но не могла да я намери.

Джак бе открил думата в оксфордския кратък речник на английския език — буквалното значение беше маловажно.

— Именно това е дефиницията на „опопанакс“ — отвръща — „1. Дума, която не фигурира в речниците. 2. Страховита загадка.“

— Ха! — Фред нервно крачи напред-назад, но при тези думи спира до Джак, който вдига очи и открива, че погледът на спътника му се рее над полята. — Може би означава тъкмо това. — Той не откъсва поглед от пейзажа. Още не е готов, но събира сили. — Честно казано, зарадвах се, че се е развълнувала, па било то и от някаква си нищо и никаква статия в „Хералд“…

Избърсва насълзените си очи и пристъпва към хоризонта. Като се обръща, поглежда Джак право в очите и колебливо добавя:

— Таковата… преди да се запознаеш с Джуди, искам да ти кажа няколко думи за нея. Проблемът е, че не знам какво ще си помислиш. Дори на мен историята ми се струва малко… не знам как да се изразя.

— Опитай.

— Добре. — Фред преплита пръсти и навежда глава. После отново вдига поглед и очите му издават детинска уязвимост. — Аааах… много ми е трудно… но ще се помъча да го обясня. С част от съзнанието си приемам, че Джуди знае нещо. Във всеки случай ми се иска да вярвам, че е така. От една страна, не искам да се заблуждавам, че щом е по-добре, едва ли е престанала да бъде луда. От друга страна, се изкушавам да го повярвам. Господи, как искам да е вярно!

— Значи смяташ, че съпругата ти знае някаква тайна. — Ужасяващото чувство, предизвикано от споменаването на опопанакса, бледнее пред това потвърждение на теориите му.

— Да, знае нещо, което дори самата тя напълно не осъзнава. Спомняш ли си какво се случи? Тя знаеше, че Тай е изчезнал още преди да й кажа. — Бедният Фред опечалено се взира в спътника си, прави крачка назад, удря един в друг юмруците си и се взира в земята. Поредната вътрешна бариера рухва пред необходимостта да сподели дилемата си. — Искам да разбереш, че Джуди е изключителна. Знам, че мнозина казват така за жените си но Джуди е изключителна по изключителен начин. Първо, в известен смисъл е поразително красива, но не е там въпросът. Много е смела, но и това не е най-важното. Тя сякаш има връзка с нещо, което останалите не могат дори да доловят, камо ли да проумеят. Ала нима е възможно? Що за лудост е това? Може би когато човек започне да обезумява, отначало се съпротивлява с всички сили и изпада в истерия, но когато напълно изгуби разсъдъка си и повече не може да се бори, се укротява и се примирява. Трябва да питам лекуващия й лекар, защото този въпрос много ме измъчва.

— За какво говори, откакто е в болницата? Обяснява ли защо се чувства по-спокойна?

Погледът на Фред Маршал сякаш пронизва събеседника му.

— Ами, първо, смята, че Тай е все още жив и че само ти можеш да го откриеш.

— Добре — кимва Джак; не иска да му разкрие нищо повече, докато не говори с Джуди. — А споменавала ли е някой стар познат — например братовчед или възлюбен — който може би е отвлякъл малкия? — Изричайки на глас предположението си, осъзнава, че му се струва много по-неубедително, отколкото когато му хрумна в ултрарационалната съвършено шантава кухня на Хенри Лейдън, а отговорът на Фред Маршал още повече го разколебава.

— Няма такъв, освен ако не се казва Пурпурния крал, Горг или Абала. Знам само едно: Джуди си мисли, че вижда нещо, и макар да е абсурдно, от сърце се надявам то да съществува.

Ненадейно в съзнанието на Джак изниква кристално ясен образ на света, в който намери бейзболната шапка, и го пронизва като копие със стоманен връх.

— Съпругата ти твърди, че Тай се намира там, така ли?

— Ако не се надявах, че може би има право, щях да откача още тук и сега. Освен ако и аз вече не съм превъртял.

— Да поговорим с жена ти.

Отвън лютеранската болница на Френч Каунти, издигаща се сред парк, обграден със стена и изобилстващ с дъбови дървета, напомня на лудница в Северна Англия, построена през деветнайсети век — неизмазаната тухлена сграда е със заострен покрив с богато украсени островърхи кулички и тумбести кубета, прозорците са тесни като бойници, а фасадата е покрита с мръсотия, датираща от незапомнени времена. Огромната постройка е в готически стил, но без величието, характерно за готиката — повече прилича на безмилостен зандан. Когато застава пред нея, Джак едва ли не очаква да зазвучи пронизителна органова музика като във Филм с участието на Винсънт Прайс57. Влизат през тясна дървена врата и се оказват в успокояващо банално фоайе. Рецепцията се обслужва от отегчен униформен чиновник, който упътва посетителите към асансьорите витрината на магазинчето за подаръци е отрупана с плюшени играчки и грижливо аранжирани букети; до масите, заобиколени от родствениците си, седят пациенти по халати, приковани към системи на подвижни стойки; на столовете край стените са се настанили други пациенти, в ъгъла се съвещават двама лекари с бели престилки. Два прашни полилея с богата украса разпръскват от високия таван мека светлина, която сякаш позлатява лилиите, подредени във високи вази до входа на магазинчето.

— Виж ти, отвътре определено изглежда по-добре — отбелязва Джак.

— Да, почти навсякъде — промърморва Фред, а като застават на рецепцията, казва: — Отделение Г.

Служителят умело прикрива любопитството си; подава им два триъгълни пропуска с надпис „ПОСЕТИТЕЛ“ и им прави знак да продължат. Вратите на асансьора се отварят, двамата пристъпват в облицована с дървена ламперия кабина с размерите на килер. Фред Маршал натиска бутона за петия етаж, асансьорът потреперва и запълзява нагоре. Същата мека, златиста светлина изпълва и това миниатюрно пространство. Преди десет години Джак се оказа пленник в поразително сходен асансьор, само че в луксозен парижки хотел, заедно с аспирантка по история на изкуството от Калифорнийския университет на име Илиана Тедеско, и прекара там цели два часа и половина, през които госпожица Тедеско му обясни, че макар да им е било хубаво заедно, това бил краят на връзката им. След кратък размисъл той решава да не обременява спътника си с тази информация.

За разлика от френския си събрат болничният асансьор не е толкова опърничав; покорно спира на петия етаж, с едва забележимо колебание вратите се плъзват встрани и двамата мъже се озовават във фоайе, в което светлината е малко по-приглушена отколкото в приемната и в асансьора. Фред посочва бездънния коридор вляво, който все едно е дело на ученик, упражняващ се да рисува перспектива, и пояснява:

— За съжаление отделението се намира чак в другия край.

Минават през високи двойни врати и продължават направо подминават коридора към отделение Б и две грамадни зали покрай стените на които са разположени кабинки със завеси; достигайки отделението по геронтология, отново завиват наляво и поемат по друг безкраен коридор с безброй табла за съобщения по стените, преминавайки край отделение В; на площадката пред тоалетните рязко завиват надясно, подминават стаи с надписи съответно „Офталмология“, „Лаборатория“ и „Архив“ и най-сетне стигат до коридор, обозначен с надпис „Отделение Г“. Докато се движат по безкрайните коридори, светлината постепенно помръква, помещенията се стесняват, прозорците се смаляват. В коридора на отделение Г дебнат сенки, на пода блести локвичка.

— Намираме се в най-старото крило на сградата — обяснява Фред.

— Сигурно ти се иска да измъкнеш оттук Джуди колкото е възможно по-бързо.

— О, да, разбира се, веднага щом Пат Скарда прецени, че се е възстановила достатъчно, че да бъде изписана. Сигурно ще ти се стори чудно, но на нея тук й харесва, което според мен й се отразява благотворно. Сподели, че се чувствала в пълна безопасност, а сред пациентите, които можели да говорят, имало изключително интересни хора. Чувствала се като на кораб по време на презокеанско пътуване.

Джак се смее хем учудено, хем скептично, а Фред го докосва по рамото и пита:

— Дали е признак за подобряване или за влошаване на състоянието й?

Коридорът извежда в просторно помещение, на вид непокътнато отпреди сто години. Сивкавите стени са опасани с тъмнокафява дървена ламперия, която свършва на метър и двайсет над дървения под в същия цвят. Отдясно, близо до тавана, са разположени два високи, тесни прозореца, напомнящи на рамки на картини, през чиито стъкла се процежда сивкава светлина. Служителят на рецепцията натиска някакъв бутон, който задейства отключващия механизъм на двойна метална врата с надпис „Отделение Г“ и блиндирано прозорче.

— Вие можете да влезете, господин Маршал, но кой е госпо-динът?

— Казва се Джак Сойер и е мой придружител.

— Господинът родственик на пациентката ли е или е медицинско лице?

— Нито едното, нито другото, но жена ми иска да се срещне с него.

— Бихте ли изчакали за момент?

Служителят изчезва зад металната врата и врътва ключа, при което се разнася дрънчене, напомнящо за затвор. След минута се връща с медицинска сестра с едро лице, прорязано от бръчки, грамадни длани и яки бедра, придаващи й вид на мъж в женски дрехи. Представя се с името Джейн Бонд, старша сестра на отделение Г — комбинацията от думи и обстоятелства, която неизбежно навежда на няколко прякора. Отначало сестрата подлага Джак и Фред — впоследствие само Джак — на строг разпит, след което се скрива зад внушителната врата.

— Уорд Бонд58 — не може да се въздържи Джак.

— Ние й викаме Уордън Бонд59 — отвръща служителят. — Неумолима, но несправедлива. — Закашля се и зарейва поглед към високите прозорци. — Имаме един санитар, дето я е кръстил Две нули нула.

След няколко минути старшата сестра, наричана „Надзирател Бонд“ или „Агент 00 нула“, със замах отваря металната врата и казва:

— Влезте! Слушайте внимателно какво ви казвам и изпълнявайте!

На пръв поглед помещението напомня на самолетен хангар, разделен на няколко сектора — кът с тапицирани пейки, подредени една до друга; кът с кръгли маси и пластмасови столове и трети — с две дълги маси, отрупани с хартия, кутии с пастели и водни бои. На фона на грамадното помещение тези предмети изглеждат като играчки в куклен дом. Тук-там на циментосивия под, боядисан в безлично сиво, са нахвърляни плътни постелки; помещението се осветява от малки прозорци, препречени с решетки и разположени през равни интервали високо на стената в дъното на помещението, която някога е била боядисана в бяло. Някаква медицинска сестра, седнала зад бюрото в стъклена кабина вляво от вратата, вдига поглед от книгата, която чете. Вдясно след масите, отрупани с материали за рисуване се виждат три заключени метални врати, всяка от които крие свой отделен свят. Приликата с хангар постепенно отстъпва пред друго усещане — за облекчен, но стриктен затворнически режим.

Чуват се приглушени гласове, принадлежащи на двайсет-трийсет мъже и жени, които са насядали тук-там в просторното помещение. Едва неколцина разговарят с действителни събеседници. Останалите се въртят в кръг, стърчат като истукани на едно място, свити на кълбо лежат на постилките, броят на пръсти и пишат в тетрадки, гърчат се, прозяват се, плачат, взират се в една точка и в себе си. Някои носят зелени болнични халати, но повечето са с цивилни дрехи от всякакъв вид и цвят: тениски и шорти, суечъри, анцузи, най-обикновени ризи, пуловери и панталони. Никой не носи колан, обувките на всич — ки са без връзки. Двама мускулести мъже с късо подстригани коси и ослепително бели фланелки, които приличат на търпеливи копои, седят край една от кръглите маси. Джак търси с поглед Джуди Маршал, но не я вижда.

— Помолих да ме слушате внимателно, господин Сойер — озъбва се сестрата.

— Извинете, не очаквах помещението да е толкова грамадно.

— И слава Богу, господин Сойер. Броят на тукашните обитатели непрекъснато нараства. — Очевидно тъмничарката очаква похвала за старанията си, затова той кима. — Така. Сега ще ви запозная с основните правила. Ако ме слушате внимателно, посещението ви ще бъде максимално приятно както за вас, така и за нас. Не оглеждайте пациентите и не се притеснявайте от онова, което казват. По никакъв начин не показвайте, че думите или постъпките им ви се струват необичайни или стряскащи.

Просто се дръжте любезно и те ще ви оставят на мира. Ако ви поискат нещо, постъпете както намерите за добре… в границите на разумното, разбира се. Само ви моля да не им давате пари, остри предмети и храна, която не е била проверена от нашите лекари — някои медикаменти предизвикват остра реакция, когато се съчетаят с определени храни. В даден момент към вас вероятно ще се приближи възрастна жена на име Естел Пакард и ще ви попита дали сте баща й. Отговорете каквото искате, ала имайте предвид, че ако кажете „не“, ще си тръгне разочарована, а положителният ви отговор ще подобри настроението и за през целия ден. Имате ли въпроси, господин Сойер?

— Къде е Джуди Маршал?

— От тази страна, седи с гръб към нас на последната пейка. Виждате ли я, господин Марщал?

— Видях я веднага. Има ли промяна?

— Доколкото ми е известно, не. Лекуващият лекар — доктор Спигълман, ще бъде тук след половин час, той ще ви осведоми за състоянието й. Да ви заведа ли с господина при съпругата ви или предпочитате да отидете сами?

— Благодаря, ще се справим и без придружител. Колко време можем да останем?

— Разполагате с петнайсет минути, максимум с двайсет. Джуди все още се приспособява, поради което напрежението трябва да е сведено до минимум. В момента изглежда доста спокойна, но всъщност е дълбоко разстроена и ако трябва да сме откровени, има халюцинации. Няма да се изненадам, ако отново изпадне в истерия, а не виждам смисъл да удължаваме периода на клинично наблюдение чрез прилагане на нова терапия, нали? Затова, господин Маршал, ви моля да поддържате лек, позитивен и ненатоварващ разговор.

— Значи смятате, че има халюцинации, така ли? Устните на сестра Бонд се разтягат в усмивка на съжаление към горкия човечец:

— Господин Маршал, по всяка вероятност от години съпругата ви халюцинира. О, успявала е да се прикрие, но подобно състояние не се проявява ненадейно — изключено е. В продължение на години въображаемите образи постепенно се изграждат в съзнанието на пациента, същевременно наглед човекът функционира съвършено нормално. В определен момент нещо провокира психозата и тя се проявява с пълна сила. В случая със съпругата ви изчезването на сина ви е предизвикало халюцинациите. Повярвайте, че искрено ви съчувствам. Случилото се с Джуди е ужасно.

— Да, наистина — отвръща Фред Маршал. — Но тя започна да се държи странно още преди това…

— Дължи се на същото, опасявам се. Имала е нужда от утеха, поради което все по-често е търсела убежище в измисления ей свят, където се е чувствала щастлива. Сигурно вече сте научила нещичко за него тази сутрин. Спомена ли ви жена ви за пренасяне в други светове?

— Пренасяне в други светове ли? — стряска се Джак.

Типична шизофренична фантазия. Повече от половината пациенти в това отделение имат подобни измамни видения.

— Искате да кажете, че жена ми е шизофреничка ли?

Медицинската сестра отбягва очите на Фред и обхожда с поглед пациентите в своето владение:

— Аз не съм психиатър, господин Маршал, но от двайсет години се занимавам с нервно болни. Въз основа на опита си мога да ви кажа, че според мен жена ви има класически симптоми на параноидна шизофрения. Искаше ми се да ви обнадеждя, но… — Отново го поглежда. — Разбира се, окончателната диагноза ще постави доктор Спигълман, който ще отговори на всичките ви въпроси, ще ви разясни методите на лечение и така нататък.

Джак има чувството, че усмивката замръзва на устните й още щом се появява.

— Винаги казвам на новите посетители, че за семейството на пациента е много по-тежко, отколкото за самия него. Някои от тези хора нямат абсолютно никакви грижи. Направо да им завиди човек.

— Естествено — съгласява се Джак. — Кой не би им завидял?

— Заповядайте — с едва доловимо раздразнение промърморва тя. — Приятно прекарване.

Неколцина пациенти се извръщат към новодошлите, които бавно крачат по прашния дървен под към най-близката редица пейки; следят ги множество очи. Бледите лица издават любопитство, безразличие, недоумение, подозрение, удоволствие и сляпа ярост. Джак има чувството, че всички обитатели на отделението бавно се приближават към тях.

Между масите си пробива път шишкав мъж на средна възраст по болничен халат, приличащ на човек, който бърза за работа и се страхува да не изпусне автобуса. В ъгъла на най-близката пейка седи слаба възрастна жена с разпуснати бели коси, която се изправя и умоляващо търси погледа на Джак. Вкопчила е пръсти един в друг, ръцете й треперят. Джак си налага да не я поглежда в очите. Като я подминават, непознатата прошепва някак мелодично, сякаш тананика:

— Мойто пате-мате било зад вратата, но аз не знаех и изведнъж го гледам — във — водата.

— Джуди ми каза, че момченцето на тази жена се е удавило във ваната — обяснява Фред.

С периферното си зрение Джак през цялото време следи човека с халата и изтънялата щръкнала коса, който със зяпнала уста тича насреща им. Като застават зад пейката, на която седи Джуди, мъжът вдига палец, сякаш прави знак на автобуса да го изчака, и се втурва напред. Джак не откъсва поглед от него — майната им на инструкциите на сестра Бонд. Няма намерение да позволи на този умопобъркан да се нахвърли върху него, как ли пък не! Вдигнатият пръст на непознатия застива на педя от носа му, а размътеният поглед изпитателно шари по лицето му. Изведнъж онзи отмества очи и стисва зъби. Светкавично се врътва и хуква нанякъде с развян халат и размахан палец в търсене на нова цел.

„Това пък какво беше? — пита се Джак. — Сгрешил е автобуса ли?“

Джуди Маршал не помръдва. Няма начин да не е чула забързаните стъпки и задъханото дишане на човека, който тичешком прекоси помещението и спря пред Джак, но продължава да седи неподвижно с изпънат гръб и вирната брадичка. Изглежда така, сякаш случайно е попаднала тук и всичко, случващо се наоколо, не я засяга. Ако косата й беше измита и подредена в прическа, ако тя носеше горни дрехи и куфар, щеше да изглежда като пътничка, която седи на скамейка в чакалнята на гарата, докато настъпи часът на заминаването.

Ето защо още преди да е зърнал лицето й, преди да е проговорила и дума, Джак долавя у Джуди Маршал излъчване на човек, който се сбогува, който отново и отново тръгва на път… някакво усещане за движение, загатване за друг свят.

— Ще й се обадя — прошепва Фред, ловко заобикаля пейката и се подпира на коляно пред жена си. Тя леко свежда глава сякаш в отговор на смесицата от чувства, изписани на красивото лице на мъжа й — мъка, любов и тревога. Тъмнорусата и коса, прошарена със златисти кичури, прилепва плътно към черепа й. Зад ухото й десетина разноцветни кичура се сплитат във възел, подобен на паяжина.

— Как се чувстваш, съкровище? — нежно я пита Фред.

— Прекарвам си сравнително добре — отвръща тя. — Знаеш ли, миличък, може би няма да е зле да поостана тук известно време. Главната сестра е убедена, че съм напълно откачена. Което е много удобно, нали?

— Джак Сойер е тук. Искаш ли да го видиш? Джуди протяга ръка и го потупва по коляното: — Кажи на господин Сойер да заеме мястото ти, а ти седни до мен, Фред. Джак вече се приближава, без да откъсва поглед от тила на Джуди, която отново вирва глава. Коленичил на пода, Фред стиска дланта й с две ръце, сякаш възнамерява да й целуне ръка. Прилича на изгарящ от любов рицар в краката на кралица. Притиска дланта й до лицето си и Джак забелязва бинтовете, с които са превързани връхчетата на пръстите й. Пред погледа му постепенно се разкрива скулата й, после крайчецът на строго застиналите устни; най-сетне вижда целия проФил, напомняш на пукнатина в леда през първия пролетен ден. Това е проФил на царствена особа, досущ като идеализирания образ, изсечен на камеято и монетите — леко извити нагоре устни, изваян нос, меки извивки на челюстта — елементите са съчетани помежду си така, че се получава едно съвършено цяло.

Тази неочаквана красота го смайва, кара го за миг да забави крачка и го изпълва с дълбока, болезнена носталгия, породена от откъслечен спомен за едно друго лице. Грейс Кели? Катрин Деньов? Не, съвсем не — хрумва му, че проФилът на Джуди му напомня на някого, с когото тепърва предстои да се запознае.

Необикновеният миг отминава — Фред Маршал се изправя, Джуди проследява с поглед съпруга си как се настанява на пейката до нея и в три-четвърти проФил лицето й сякаш изгубва царственото си излъчване; Джак отхвърля като пълен абсурд ненадейното си хрумване.

Жената вдига очи едва когато той застава пред нея. Косата й е разрошена и е изгубила блясъка си, изпод болничните дрехи се подава овехтяла синя нощница, поръбена с дантели, която е била безвкусна и натруфена още когато е била съвсем нова. Въпреки тези недостатъци Джуди изцяло го подчинява с погледа си още в мига, в който очите им се срещат.

Пулсиращ електрически ток сякаш преминава през очите му и се разпространява по цялото му тяло; той безпомощно констатира, че Джуди вероятно е най-зашеметяващо красивата жена, която е виждал в живота си. Опасява се да не политне, пометен от силата на необикновеното чувство, както и че — което е още по-лошо — тя ще забележи какво става в душата му и ще го помисли за глупак. А Джак за нищо на света не иска тя да го помисли за глупак. Брук Гриър, Клеър Евинруд, Илиана Тедеско — всяка от тях бе по своему впечатляваща, но в сравнение с тази жена приличаха на момиченца, които са се маскирали по случай Хелоуин. В този миг той забравя едновремешните си възлюбени; Джуди Маршал му помага да проумее, че са били само капризни и суетни жени, обременени от стотици страхове, прикривани под маската на фалшивото самочувствие. Красотата на Джуди не се дължи на умел грим или прическа, а се излъчва от най-съкровените дълбини на душата й — пред погледа се разкрива само видимата частица от далеч по-велика, всепроникваща сияйна същина.

Джак не може да повярва, че приятният, добросърдечен Фред Маршал е извадил такъв фантастичен късмет и наистина е съпруг на тази жена. Дава ли си сметка колко велика, колко изумителна е тя? Ако не беше омъжена, Джак би се венчал за нея на секундата. Струва му се, че се е влюбил в нея още от мига, в който зърна тила й.

Но той няма право да се влюбва в тази жена. Тя е съпруга на Фред Маршал и майка на сина им, тъй че ще трябва да се примири с мисълта да живее без нея.

Джуди изрича няколко думи, които преминават през тялото му като звукова вълна. Джак се навежда, промърморва нещо, а тя се усмихва и грациозно му махва с ръка, приканвайки го да седне пред нея. Той се подчинява, продължавайки да потръпва от шока, предизвикан от първата им среща.

Изражението й подсказва, че е разбрала чувствата му, но няма нищо против. Това не го прави по-незначителен в нейните очи. Той понечва да я попита нещо. Не знае какъв ще е въпросът, но непременно трябва да го зададе. Смисълът няма значение. И най-идиотското питане ще свърши работа — не може само да седи и да съзерцава това удивително лице.

Преди да е изрекъл и дума, една реалност безшумно измества друга и без какъвто и да било преход Джуди Маршал е вече уморена жена на трийсет и няколко години с разрошена коса и сенки под очите, която го наблюдава изпитателно, седнала на пейка в заключеното психиатрично отделение. Би следвало да има усещането, че е дошъл на себе си, но всъщност му се струва, че пред очите му е станал фокус, извършен сякаш от самата Джуди, за да го улесни в провеждането на срещата.

Думите, които се изплъзват от устата му, потвърждават опасенията му, че ще произнесе нещо ужасно банално. Чува се как й казва, че му е приятно да се запознаят.

— И на мен ми е приятно, господин Сойер. Много съм слу — шала за вас, и то все прекрасни неща.

Търси в поведението й някакво потвърждение за величието на току-що отлетелия миг, но среща само сърдечна усмивка, която предвид обстоятелствата може би замества потвърждението.

— Как се чувствате тук? — пита и везните още повече се накланят в негова полза.

— Трудничко ми беше, докато свикна с обкръжението, после осъзнах, че тези хора са се изгубили и не са могли да намерят обратния път. Някои от тях са много интелигентни. Тук проведох разговори далеч по-интересни от онези в групата в църквата или в Асоциацията на родителите и учителите60. Може би много по-отдавна е трябвало да дойда в психиатрията! Престоят в отделението ми помогна да разбера някои неща.

— Например?

— Ами, че съществуват най-различни начини човек да се изгуби, освен това да се изгубиш е много по-лесно, отколкото сме готови да признаем. Хората тук не умеят да прикриват чувствата си, а повечето от тях цял живот така и не са се научили да се преборват със страха си.

— И според вас как става това?

— Като го приемеш, ето как! Не трябва да стоиш и да повтаряш: „Изгубих се, не знам как да се върна“ — просто продължаваш напред. Крачиш, докато още повече се объркаш. Всеки би трябвало да го знае — особено вие, Джак Сойер.

— Особ… — Но преди да формулира въпроса, до него изниква възрастна жена с миловидно, но сбръчкано лице, и го докосва по рамото.

— Прощавайте. — Старицата свежда глава като свенливо дете. — Искам да ви питам нещо. Вие ли сте баща ми?

Джак се усмихва:

— Нека първо аз да ви задам един въпрос. Естел Пакард ли се наричате?

Жената радостно кима, очите й блестят.

— В такъв случай — да, аз съм баща ви.

Естел развълнувано притиска с длани устните си, свежда глава в кокетен поклон и бавно тръгва нанякъде, сияеща от щастие. След два-три метра се обръща, леко махва на Джак за довиждане, отново се врътва и се отдалечава.

Като извръща поглед към Джуди Маршал, тя изглежда променена — сякаш едва-едва е повдигнала воала на посредствеността, колкото да открие частица от огромната си душа.

— Вие сте много симпатичен човек, нали, Джак Сойер? Отначало не се досетих, но после го разбрах. Освен това сте добър, Вие сте, разбира се, и чаровен, но чарът и почтеността не винаги вървят ръка за ръка. Да кажа ли още нещо за вашата личност?

Джак се споглежда с Фред, който, щастливо усмихнат, стиска дланта на жена си.

— Кажете ми всичко, което ви се иска.

— Има неща, които въпреки желанието си не мога да споделя, но вие и без друго може би ще ги чуете. Но мога да ви кажа следното: въпреки че сте много красив, не сте суетен. Може би защото не сте глупак. Преди всичко обаче притежавате скъпоценния дар на доброто домашно възпитание. Бих казала, че сте имали прекрасна майка. Не греша, нали?

Джак се засмива, трогнат от неочакваното прозрение:

— Не знаех, че си личи.

— Знаете ли кое ви издава? Отношението ви към другите хора. Почти съм сигурна, че сте от среда, която местните хора познават единствено от Филмите, но не сте се главозамаяли. Приемате ни като хора, не като някакви селяндури, поради което съм сигурна, че мога да ви се доверя. От пръв поглед личи, че майка ви е свършила чудесна работа. И аз съм добра майка или поне се опитвах да бъда, затова зная какво говоря. Виждам за какво става дума.

— Казвате, че сте били добра майка? Защо говорите…

— В минало време ли? Защото става въпрос за минал момент.

Усмивката на Фред се превръща в гримаса на зле прикривана тревога.

— Какво искаш да кажеш с този „минал момент“?

— Господин Сойер може би ще разбере — казва тя и отправя на Джак поглед, който той тълкува като насърчителен.

— Съжалявам, но се опасявам, че не разбирам.

— Искам да кажа, преди да се озова тук и най-сетне да поразмишлявам. Преди случващото се да престане да ме плаши до смърт… преди да осъзная, че мога да надзърна в себе си и да изследвам чувствата, които досега съм изпитвала неведнъж. Преди да ми остане време да попътувам. Смятам, че все още съм добра майка, но вече не съм същата майка.

— Съкровище, моля те — намесва се Фред. — Ти си си същата, просто преживя страхотен срив. Трябва да поговорим за Тайлър.

— Именно за Тайлър говорим. Господин Сойер, знаете ли онова място на шосе №93, тъкмо на върха на големия хълм на два километра южно от Ардън? — Днес бях там. Фред ми го показа.

— Видяхте ли фермите, които са една след друга, сякаш нямат чет? И хълмовете в далечината?

— Да. Фред ми каза, че обожавате гледката, която се разкрива от билото на хълма.

— Винаги настоявам да спрем на това място и да сляза от колата. Да, обожавам тази гледка до най-малката й подробност. Вижда се на километри разстояние и изведнъж — хоп! — погледът стига предел. Но небето продължава, нали? Небето доказва, че отвъд хълмовете има свят, който пътешественикът може да достигне.

— Да, може. — Изведнъж целият настръхва, сякаш мравки го полазват по врата.

— Що се отнася до мен, аз мога да пътувам само мислено, господин Сойер, и си припомних как се прави това само благодарение на факта, че се озовах в лудницата. Но доколкото разбирам, вие можете да стигнете там… отвъд хълмовете.

Устата му пресъхва. Забелязва, че тревогата на Фред Маршал нараства, но не е в състояние да я разсее. Иска да зададе хиляди въпроси, но започва с най-елементарния:

— Откъде ви е известно? Какво искате да кажете? Джуди Маршал издърпва ръка от дланите на мъжа си и я подава на Джак, който също я стисва с двете си длани. Дори ако някога е изглеждала като най-обикновена жена, то в момента е променена до неузнаваемост. Сияе като маяк, като огнена клада на далечен хълм.

— Ами… да кажем, че късно нощем или в моменти на продължително усамотение някой ми шепнеше. Действителното усещане не беше толкова конкретно и ясно, но да приемем, че сякаш някой ми шепнеше през стена — едно момиче като мен, на моите години. По онова време винаги щом заспях, сънувах мястото, където живее това момиче. Наричах го „Там някъде“. Приличаше на този свят, на Кули Кънтри, но всичко в него беше някак по-светло, по-чисто и по-вълшебно. В Там някъде хората пътуваха с карети и живееха в огромни палатки. В Там някъде имаше летящи хора.

— Права сте — отвръща Джак. Изпълнен с болезнена почуда, Фред мести поглед ту към Сойер, ту към жена си. — Звучи наналуднчаво, но е права. — Когато във Френч Ландинг започнаха да се случват нещастия, вече почти бях забравила за Там някъде. Не ми е идвало наум, откакто бях дванайсет-тринайсетгодишна. Но когато злото започна да наближава — към мен, Фред и Тай, искам да кажа — сънищата ми започнаха да стават все по-неприятни, а животът ми се струваше все по-нереален. Несъзнателно пишех разни думи, говорех странни неща и буквално започнах да се разпадам Не разбирах, че Там някъде се опитва да ми каже нещо. Момичето отново бе започнало да ми шепне иззад стената, само вече не беше момиче, а възрастна жена, изплашена до смърт.

— Защо мислите, че аз мога да ви помогна?

— Заради чувството, което ми вдъхна вашата снимка във вестника — поместили я бяха навремето, когато арестувахте онзи Киндърлинг. Като я видях, веднага си казах: „Този човек знае за Там някъде.“ Не си зададох въпроса „Откъде знае“ или „Как познах по снимката“ — просто разбрах, че знаете. Когато Тай изчезна, а аз обезумях и после се събудих на това място, си казах, че ако е възможно да се надзърне в главите на някои от тукашните обитатели, отделение Г ще се окаже далеч не толкова различно от Там някъде, което ме подсети за вашата снимка. Тогава започнах да вниквам в същността на пътуването. Цяла сутрин мислено се разхождам из другия свят. Разглеждам го, докосвам се до него. Вдъхвам невероятния въздух. Знаете ли, господин Сойер, че там има зайци, големи колкото кенгура? Чак те напушва смях, като ги видиш.

Джак се ухилва до уши и свежда глава да й целуне ръка, също като съпруга й одеве.

Тя нежно издърпва дланта си.

— Когато Фред ми разказа, че се е запознал с вас и съдействате на полицията, веднага разбрах, че не случайно сте тук.

Джак е поразен от тази жена. В най-ужасния миг от живота си, когато изгубва сина си и разсъдъкът й започва да се замъглява, тя извършва монументален подвиг на паметта, мобилизира всичките си сили и всъщност извършва чудо. Намира в себе си сили да пътува. От заключеното отделение съумява почти да се откъсне от този свят и да се пренесе в друг, който познава единствено от детските си сънища. Успява да предприеме тази тайнствена стъпка само благодарение на невероятната си смелост, за която говореше мъжът й.

— Някога сте направили нещо, нали? — продължава Джуди. Били сте в другия свят, в Там някъде, и сте направили нещо… нещо забележително. Не ми е нужно потвърждение, защото го виждам у вас — ясно е като бял ден. Но искам да го потвърдите, затова кажете „да“.

— Да.

— Какво си направил? — намесва се Фред. — Защо й играеш по свирката?

— Не бързай. После ще ти покажа нещо — успокоява го Джак и отново се обръща към изключителната жена пред себе си.

Джуди Маршал сякаш гори, изпълнена с проникновение, с огромна смелост, с вяра, и макар да е недостъпна за него, в този миг изглежда единствената жена на този или на друг свят, която би могъл да обича до края на дните си.

— Вие сте като мен — продължава тя. — Забравили сте за онзи свят. После сте станали полицай, по-точно детектив. Всъщност сте станали един от най-добрите детективи на света. Знаете ли защо сте избрали този път?

— Подозирам, че работата ми е допадала.

— Какво по-конкретно ви допадаше?

— Да помагам на обществото, да защитавам невинните, да се боря с лошите. Беше интересна работа.

— И сте смятали, че никога няма да престане да ви бъде интересна. Защото винаги изникват нови загадки за разрешаване и нови въпроси, които очакват своя отговор.

Уцелила бе в десятката — за чието съществуване до този момент той въобще не подозираше.

— Точно така.

— Били сте велик детектив, макар да не сте го знаели, защото е имало нещо — нещо жизненоважно — което е трябвало да откриете.

„Аз съм стражар“ — припомня си Джак онова тихо гласче в нощта, което му шепне иззад ужасно, ужасно дебела стена.

— Търсили сте нещо заради вас самия, нали?

— Да. — Думите й го пронизват право в сърцето, просълзява се. Винаги съм издирвал липсващото звено. Целият ми живот беше посветен на търсенето на тайнственото обяснение.

В паметта му като на Филмова лента изпъква бяла стая и леглото, на което една красива погубена кралица очаква смъртта, а сред придворните дами има едно момиченце с две-три години по-малко от дванайсетгодишния хлапак, който той беше тогава.

— И вие ли го наричате „Там някъде“?

— Не, моето название е „Териториите“. — Изричайки думата гласно, Джак изпитва усещането, че сякаш отваря капака на сандък със съкровище, което най-сетне може да раздели с някого.

— Хубаво име. Фред няма да разбере онова, което ще кажа, но по време на продължителната си разходка тази сутрин почувствах, че синът ми е в Там някъде — или в Територите, както вие наричате онзи свят. Скрит е на много затънтено място. Грози го огромна опасност, но все още е жив и невредим. Заключен е в килия. Спи на пода. Но е жив. Невредим. Мислите ли, че това е възможно, господин Сойер?

— Чакай малко — намесва се Фред. — Зная какво ти е минало през главата. И на мен ми се иска да повярвам, че Тай е жив, но в момента говорим за реалния свят.

— Мисля, че има много реални светове — уточнява Джак. — Да, вярвам, че Тайлър е някъде в Териториите.

— Можете ли да го спасите, господин Сойер? Можете ли да го върнете?

— Както сама казахте, госпожо Маршал, не случайно съм тук.

— Сойер, надявам се, че онова, което ще ми покажеш, ще бъде по-смислено от безумните ви брътвежи. И без друго посещението приключи. Надзирателката идва.

Докато изкарва колата от паркинга на болницата, Фред Маршал отново хвърля поглед към куфарчето на коленете на Джак, но нищо не казва. Проговаря едва когато излизат на шосе № 93:

— Радвам се, че се съгласи да ме придружиш.

— Благодаря. И аз се радвам.

— Да ти кажа право, имам чувството, че това не е лъжица за моята уста, но бих искал да споделиш впечатленията си от посещението. Мина доста добре, не мислиш ли?

— О, беше повече от добре. Жена ти е… просто не зная как да я опиша. Не разполагам с необходимия речник да изразя колко изключителна ми се стори тя.

Фред кима и го поглежда крадешком:

— Наистина ли мислиш, че не си е изгубила разсъдъка?

— Ако тя е луда, и аз съм луд колкото нея.

Двулентовото асфалтирано шосе пред тях стръмно се изкачва по хълма, а на върха сякаш се разтваря в необятната синева на небе без измерения.

Фред отново разтревожено поглежда спътника си:

— Значи твърдиш, че си виждал онова… онова място, което тя нарича „Там някъде“?

— Да, виждал съм го. Колкото и да е трудно за вярване.

— Без майтап. Честен кръст. Закълни се в паметта на майка ти.

— Заклевам се.

— Бил си там, така ли? Ама не насън, а в действителност, а?

— Случи се през лятото, когато бях на дванайсет години.

— Мога ли и аз да отида?

— Вероятно не. — Разбира се, лъже, тъй като винаги може да го вземе със себе си, но му се иска да отреже тази възможност веднъж завинаги. Спокойно може да заведе Джуди Маршал, но с Фред е различно. Тя безсъмнено заслужава едно пътуване дотам, но Фред още не може дори да повярва в съществуването на това място. Джуди би се чувствала там като у дома си, но съпругът й ще бъде като тежко бреме, което Джак ще трябва да влачи, както едно време влачеше Ричард Слоут.

— Така си и мислех. Ако не възразяваш, пак ще спрем, като стигнем горе.

— И аз бих искал да спрем.

След като се озовават на върха, Фред насочва колата напреки на тясното шосе и паркира на банкета. Вместо да слезе обаче, посочва куфарчето на Джак:

— Онова, което ще ми покажеш, вътре ли се намира?

— Да. Мислех да ти го покажа по-рано, но реших да изчакам, докато чуя какво ще ми каже Джуди. Радвам се, че постъпих така. След като вече чух поне част от обяснението как съм го намерил, ще ти е по-лесно да разбереш.

Джак отключва закопчалките, повдига капака и изважда от куфарчето бейзболната шапка с надпис „Бруърс“, която намери тази сутрин. Подава я на Фред:

— Погледни.

— Боже Господи! — на един дъх стреснато изрича онзи. — Това да не е… да не е… — Поглежда отвътре и като вижда името на сина си, изпъшква. Погледът му мигновено отскача към Джак. — На Тайлър е. Мили Боже, на Тайлър е! О, Господи! — Притиска шапката към гърдите си и два пъти поема дълбоко дъх, без Да откъсва поглед от Джак. — Къде я намери? Кога я намери?

— Намерих я на пътя тази сутрин. В онова място, което жена ти нарича „Там някъде“.

Фред Маршал надава протяжен стон, отваря вратата и изскача от колата. Когато Джак най-сетне го настига, Маршал вече се намира в най-отдалечения край на площадката, притиска шапката до гърдите си и се взира в синьо-зелените хълмове отвъд полето, разпростряно в подножието на хълма като американско сватбено одеяло. Извръща се рязко и се втренчва.

— Смяташ ли, че е жив? — Да, убеден съм.

— В онзи свят, така ли? — Фред посочва хълмовете. Просълзява се и устните му се отпускат. — „В онзи свят отвъд хълмовете“, както казва Джуди.

— В онзи свят.

— Тогава иди да го намериш! — кресва Маршал. Лицето му е обляно в сълзи, отривисто маха с бейзболната шапка към хоризонта. — Върви да го доведеш, мътните те взели! Аз не мога, затова ти трябва да го направиш. — Пристъпва напред и посяга да го удари, но рязко отдръпва ръка и избухва в сълзи.

Когато раменете му престават да се тресат и накъсаното му дишане се нормализира, Джак казва:

— Ще направя всичко, което е по силите ми.

— Зная. — Фред се отдръпва, избърсва сълзите си. — Съжалявам, че така ти се развиках. Зная, че ще ни помогнеш.

Двамата се обръщат и тръгват към колата. Далеч на запад бреговете на реката са почти скрити от разпокъсано бледосиво петно.

— Какво е това? Дъжд ли? — пита Джак.

— Не, мъгла — отвръща Фред. — Идва от Мисисипи.