Черният дом

Глава 1

ТОЧНО ТУК И СЕГА, както често казваше един стар приятел, се намираме в изменчивото настояще, където дори острият поглед не долавя всичко. „Тук“ е високо в небето, при орлите, на шейсет метра над западните покрайнини на щата Уисконсин, чиято граница следва лъкатушните извивки на Мисисипи. „Сега“ е ранна петъчна утрин в средата на юли, през първите години на новия век и новото хилядолетие, чиито неведоми пътища се вият тъй своенравно, че по-скоро слепец ще прозре какво предстои да се случи, отколкото ние с вас. Точно тук и сега часът е малко след шест сутринта, на изток слънцето — самоуверено бледожълто кълбо — както винаги се издига сякаш за пръв път над безоблачния хоризонт към бъдещето, а миналите дни бавно отминават и потъват в мрачни сенки, превръщайки всички ни в слепци.

Утринните лъчи нежно галят спокойните, набраздени от лекия ветрец води на широката река под нас и ги позлатяват с искрящи слънчеви зайчета. Железопътните релси на товарната корпорация „Бърлингтън Нодърн Санта Фе“ проблесват между речния бряг и задните дворове на порутените двуетажни къщи край междуградския път Оо, известен като Нейлхаус Роу — най-ниската географска точка в приятния наглед градец, който се разпростира нагоре по хълма и в източна посока. В този миг животът в Кули Кънтри сякаш е притаил дъх. Въздухът не трепва и е тъй свеж и чист, та човек би рекъл, че ароматът на току-що изскубната репичка ще се усети на цял километър разстояние.

Политаме на изток срещу слънцето и се носим над реката, над блестящите релси, над задните дворове, покривите на къщите на Нейлхаус Роу и подредени отпред мотоциклети „Харли Дейвидсън“, подпрени на стойките им. Тези неугледни съборетини датират от началото на току-що отминалия век и са били предназначени за жилища на формовчиците, леярите и носачите от фабриката на Педерсън Нейл. Тъй като бедняците надали Ще дръзнат да търсят недостатъци на безплатните жилища, къщурките са били построени по възможно най-икономичния начин. (Самият Педерсън Нейл след поредица кръвоизливи през петдесетте години в крайна сметка умира от загуба на кръв през 1963). Мотоциклетите подсказват, че тук вече не живеят работници, а на тяхно място са се настанили банда рокери. Свирепият външен вид на собствениците на страшните машини — рошави, брадати мъже с провиснали шкембета, обици на ушите, черни кожени якета и някой и друг липсващ зъб — потвърждава подобно предположение. Но както повечето предположения подобно умозаключение е вярно само донякъде, и то с известни уговорки.

Новодошлите — които, веднага щом се заселиха в Нейлхаус Роу, получиха от мнителните местни жители прозвището „Гърмящата петорка“ — не могат да се категоризират с две думи. Те заемат високопоставени длъжности в бирената фабрика „Кингсланд“, която се намира в южния край на града на една пресечка от източния бряг на реката. Ако извърнем поглед надясно, ще видим „най-големите бирени кутии на света“ — гигантски контейнери с изрисувани върху тях етикети на светло пиво „Кингсланд“. Настоящите обитатели на Нейлхаус Роу се познават от илинойския университет „Ърбана-Шампейн“, където всички с изключение на един са следвали английска литература или Философия. (Онзи, който правеше изключение, е специализант по хирургия и живееше в университетската болница). Прякорът „Гърмящата петорка“ ги изпълва с иронично задоволство — звучи им като хитроумна измишльотина от комикс. Самите те се наричат „Хегелианска измет“. Интересни птици са и по-нататък лично ще се запознаем с тях. Но сега нямаме време да се отбиваме и само пътьом ще обърнем внимание на ръчно изрисуваните плакати, разлепени на някои врати, на два улични стълба и по запустелите постройки. Надписът гласи: „РИБАРЮ, МОЛИ СА НА ВМИРИСАНИЯ СИ РИБЕШКИ ГОСПОД ДА НЕ ТЕ ХВАНЕМ ПЪРВИ! НЕ ЗАБРАВЯЙ ЕЙМИ!“

От Нейлхаус Роу започва Чейс Стрийт и се вие стръмно нагоре между излющени, отдавна небоядисвани мръсносиви съборетини: старият хотел „Нелсън“, чиито обеднели обитатели още спят; квартална кръчма със зазидани прозорци; неугледно магазинче, на чиято изцапана витрина се мъдрят червени гумени ботуши, и още няколко невзрачни сгради с неясно предназначение, на вид странно призрачни и недействителни. Тези постройки създават впечатление за несполучливо възкресение — сякаш са били спасени от мрачните западни територии, макар да са все още мъртви. Което в известен смисъл е точно така. Жълтокафеникава линия опасва хотел „Нелсън“ на височина три метра над тротоара; върху мъртвсшкисивите сгради на стръмния склон на отсрещната страна на улицата се вижда същата линия, само че на височина шейсет сантиметра. Тя напомня за голямото наводнение през 1965 година, когато Мисисипи излиза от коритото си, залива железопътните релси и Нейлхаус Роу и стига почти до края на Чейс Стрийт, която постепенно се разширява и се превръща в главната улица на Френч Ландинг, градеца под нас. От двете й страни са разположени театърът „Ейджин Корт“, бирарията „Пиво и грил“, Първа държавна фермерска банка, фотостудиото на Самюел Стуц (което развива активна дейност с абитуриентски снимки, сватбени фотографии и детски портрети) и множество магазини — не призрачни останки, а истински магазини: аптеката „Брентъпс Рексол“, железарията „Рилайабъл Хардуер“, видеотеката „Сатърдей Найт“, магазинът за конфекция „Ригал Клодинг“, универсалният „Шмитс Олсортс Емпориъм“ и множество други магазини за електроника, списания и поздравителни картички, играчки, спортни облекла с марките на „Бруърс“, „Туинс“, „Пакърс“, „Вайкингс“ и емблеми на Уисконсинския университет. След няколко пресечки названието на улицата се променя в Лайол Роуд; тук сградите вече не са долепени една до друга и са по-малки — в едноетажните дървени постройки се помещават застрахователни дружества и туристически агенции, а по-нататък Лайол Роуд се превръща в магистрала, която води на изток покрай денонощната закусвалня „Севън-Илевън“, телевизионната кула „Рейнхолд Т. Грауерхамър“ и огромния склад за продажби на едро на градински сечива, известен сред местното население като „Голтсис“, и излиза сред безкрайното равно поле. Ако се издигнем трийсет метра по-високо в кристално чистия въздух, пред нас се откриват ниски морени, дерета, обрасли с борове, заоблени хълмове, глинести долчинки, които не се забелязват отдалеч и човек ги открива едва когато се озове на ръба; криволичещи реки, безбрежни обработваеми площи, и други градчета — едно от тях, Сентралия, представлява шепа къщурки, издигнати около пресечната точка на магистрали № 35 и № 93.

Намираме се точно над Френч Ландинг, който изглежда така, сякаш посред нощ всички са се евакуирали. По тротоарите не се мярва жива душа, пред витрините по Чейс Стрийт няма нито един зяпач. Местата за паркиране са празни; леките коли и пикапите, които ще ги запълнят, ще заприиждат след два часа — отначало поотделно, после в стройна, дисциплинирана колона. Прозорците на административните сгради и на непретенциозните къщи по околните улици са още тъмни. На успоредната пресечка на Чейс откъм север — Съмнър Стрийт, се издигат четири тухлени здания, където се помещават градската библиотека, кабинетът на доктор Патрик Скарда, адвокатската кантора „Бел и Холанд“, управлявана от Гарланд Бел и Джилиъс Холанд — синовете на основателите, погребалното бюро „Харфийлд енд Сън“, понастоящем част от огромна империя погребални бюра със седалище Сейнт Луис, и градската поща.

В края на улицата, където Съмнър Стрийт се пресича с Трета улица, се издига друга двуетажна тухлена сграда, отделена от останалите с широка алея, водеща към просторен паркинг в задния двор. Постройката е по-дълга от съседните здания, прозорците на втория етаж са защитени с небоядисани железни решетки, а два от четирите автомобила на паркинга имат сини сигнални лампи на покрива и надписи „ПУФЛ“ — Полицейско управление на Френч Ландинг. Патрулките и зарешетените прозорци никак не подхождат на идиличния провинциален пейзаж — та какви престъпления могат да се извършат тук? Надали сериозни — някоя и друга кражба от магазин, шофиране в нетрезво състояние, най-много кръчмарски побой.

Сякаш за доказателство колко подреден и спокоен е животът в провинциалното градче, по Трета улица едва-едва пълзи червен микробус с надпис „ВЕСТНИК «ЛА РИВИЕР ХЕРАЛД»“, който намалява скорост почти пред всяка пощенска кутия, колкото шофьорът да пъхне вестник, увит в синкав найлон, в специално пригоден за целта сив метален цилиндър с емблемата на изданието. Като завива по Съмнър Стрийт, където вместо пощенски кутии сградите имат прорези на входните врати, пощальонът, без да спира, хвърля вестник на всеки праг. Сините пакети глухо тупват по входните врати на полицейския участък, на погребалното бюро, на административните сгради. Пощенската служба не получава вестник.

Колкото и да е невероятно, в полицейския участък прозорците на първия етаж откъм улицата светят. Вратата се отваря. Висок тъмнокос младеж с бледосиня риза с навити ръкави, тъмносини панталони и колан с полицейска емблема излиза навън. Масивната тока и позлатената полицейска значка проблесват под лъчите на яркото утринно слънце и всички атрибути на Боби Дюлак — включително деветмилиметровият пистолет в кобура на кръста му — изглеждат нови-новенички като самия Боби Дюлак. Новакът проследява с поглед червения микробус, който тъкмо завива наляво по Втора улица, свежда поглед към навития на руло вестник и се намръщва. Подритва го с лъснатата си до блясък черна обувка и леко се привежда, като че се опитва да разчете заглавията през найлоновата опаковка. Само че тази техника очевидно не дава желания резултат. Продължавайки да се мръщи, Боби церемониално се навежда чак до земята и с неподозирана грациозност грабва вестника, както котката подхваща някое от малките си, реши ли, че то се нуждае от преместване. Младежът, който държи вестника с два пръста, бързо се оглежда наляво и надясно, пъргаво се извръща и изчезва в участъка. Ние пък, заинтригувани от този така любопитен спектакъл, вече сме се спуснали почти над полицейския служител и го следваме в участъка.

В боядисания в сиво коридор забелязваме врата без надпис и табло за съобщения с оскъдна информация; в другия му край се вижда метално стълбище, което води към съблекалнята, душовете и стрелбището на долния етаж, както и към помещението за разпити и дълъг коридор с две редици килии — понастоящем празни — на горния. Някъде кънти радио — музиката и гласовете като че ли са прекалено гръмки за такава блажена и спокойна утрин.

Боби Дюлак отваря анонимната вратата и влиза в стаята на дежурните, откъдето току-що е излязъл — ние го следваме по петите на лъснатите до блясък обувки. Отдясно до вратата са картотеките; встрани е курдисана разнебитена маса, върху която стоят спретнати купчини папки с документи и транзист рът, от който се носи жизнерадостната олелия. Ненормалникът Джордж Ратбън с пълна пара увеселява населението със сутрешното си предаване „Язов яз“, което се излъчва от близкото студио на KDCU-AM — „Вашият глас в Кули Кънтри“. Милият Джордж — създава впечатлението, че крещи с всички сили, независимо до каква степен е усилен звукът; просто е шумен човекът и това е елемент от чара му.

Отсрещната стена е прорязана от врата с тъмно прозорче с матирано грапаво стъкло, върху което се мъдри надпис: „ДЕЙЛ ГИЛБЪРТСЪН, НАЧАЛНИК НА ПОЛИЦИЯТА“. Дейл ще се появи най-рано след половин час.

Отдясно на вратата под прав ъгъл са поставени две метални бюра. Зад онова, което е разположено успоредно на вратата, седи Том Лънд — русокос полицай на възраст горе-долу колкото Боби, който за разлика от партньора си не прилича на току-що изсечена монета; той вдига глава и се взира в найлоновия пакет, който Боби Дюлак стиска с два пръста.

— О, поредният подлистник.

— Ти да не помисли, че „Гърмящата петорка“ пак са наминали да ни навестят? На ти го. Тая порнография не ме интересува.

Без да удостои с поглед презряното издание, с отработен замах Боби подхвърля новия брой на „Ла Ривиер Хералд“. Вестникът прелита три метра, описва елегантна дъга и тупва върху бюрото пред Том Лънд, който не успява навреме да предотврати атаката. Боби навъсено се взира в двете имена и фактите, изписани на дългата черна дъска до картотеката. Има крайно недоволен вид, сякаш всеки миг ще се пръсне от ярост.

В това време Джордж Ратбън жизнерадостно се дере от студиото на KDCU:

— Братче, не се занасяй с мене, нещо са ти сбъркали лекарствата! Да му се не види — за един и същи мач ли говорим?! Искам да задам на нашия слушател…

— На Уендъл може да му е дошъл акълът в главата и да е престанал да си пъха носа където не му е работата — разсъждава Том Лънд.

— Уендъл — повтаря Боби. Лънд вижда само тила му, поради което презрителната гримаса не си струва усилието, но Дюлак не може да се въздържи.

— Искам да задам на нашия слушател един-единствен въпрос и го моля с цялото си сърце да ми отговори искрено. Абе, приятел, ти въобще гледа ли мача снощи?

— Не знаех, че с Уендъл сте такива приятели — подмята Боби. — И през ум не ми е минавало, че си ходил чак до „Ла Ривиер“. Винаги съм смятал, че представата ти за страхотна вечер се изчерпва с халба бира и игра на боулинг в Ардън, и едва сега откривам, че всъщност се мъкнеш с разни репортери по университетски градчета. Сигурно мърсуваш и с оня там — Уисконсинския плъх от KWLA. Кой знае колко пънкарки забърсваш покрай него, а?

Слушателят обяснява, че е пропуснал първия ининг, тъй като е трябвало да вземе малкия след сказката в лютеранската църква, чието изнасяне е било наложено от извънредните обстоятелства, но след това най-внимателно бил изгледал мача докрай.

— Кога съм казал, че Уендъл Грийн ми е приятел? — отвръща Том и отмества поглед. Над лявото рамо на колегата му се вижда първото име от списъка на черната дъска. Безпомощно приковава очи върху него. — Просто се познаваме — представиха ми го след разследването по случая Киндърлинг и не ми се стори толкова неприятен. В известен смисъл ми допадна. Дори ми дожаля за него. Искаше да вземе интервю от Холивуд, но онзи го отряза.

Естествено, че е гледал продълженията — оправдава се злополучният слушател, именно затова е наясно, че Поуки Рийс стигна до базата.

— Що се отнася до Уисконсинския плъх, не съм му виждал очите, освен това смятам, че така наречената „музика“, дето пуска, е най-голямата помия, която съм чувал в живота си. Питам се кой въобще е допуснал тоя хилав бледолик нещастник да води радиопредаване. При това в университетска станция! Това какво ти говори за прочутия уисконсински университет „Ла Ривиер“, Боби? Какво говори за обществото ни като цяло? О, извинявай, забравих, че харесваш тая гадост.

— Не, аз харесвам 311 и Корн, но ти понеже въобще не си в час, не правиш разлика между Джонатан Дейвис и Ди Ди Рамон. Ама нейсе. — Боби се извръща и се усмихва на колегата си. — Стига си увъртал!

— Аз ли увъртам? — Том Лънд се кокори, разигравайки пародия на наранена чувствителност. — За Бога, не знам кой хвърля вестници от единия до другия край на стаята. Не аз, струва ми се.

— Ако не си му виждал очите, откъде знаеш как изглежда?

— Просто знам. Косата му е боядисана в шантав цвят и носи обица на носа. При това всеки Божи ден, в сняг и пек, неизменно е издокаран с протрито черно кожено яке.

Боби го чака да продължи.

— Като го слушам, тъкмо такъв е. Гласовете на хората издават какво ли не. Човек може да ти каже нещо най-елементарно, например: „Очертава се хубав ден“, но в това изречение се съдържа цялата му биография. И знаеш ли какво ще ти кажа за Плъхчо? Не е стъпвал в зъболекарски кабинет от шест-седем години. Зъбите му на нищо не приличат.

От студиото на KDCU в грозния бетонен блок до пивоварната на Пенинсюла Драйв, през радиоприемника, подарен от Дейл Гилбъртсън на полицейския участък много преди Том Лънд и Боби Дюлак да облекат униформи, до слушателите долита необузданият рев на жизнерадостно възмущение — патент на нашия стар верен приятел Джордж Ратбън, чийто оглушителен, прочувствен писък извиква усмивки по лицата на фермерите на двеста километра околовръст, които са седнали да закусват с жените си, и кара шофьорите на тирове да се смеят на глас:

— Братче, кълна се — и това важи за всички до последния ми слушател, за всеки един от вас, хора — обичам ви с цялата си душа, честен кръст, с онази искрена любов, която мама изпитваше навремето към репичките в градината — понякога НАПРАВО МЕ ИЗКАРВАТЕ ОТ РАВНОВЕСИЕ! Боже Господи! Баш на края на единайсетия ининг два аута! Шест на седем, Редс! Момчетата са на втора и трета. Батърът забива в центъра, Рийс тръгва от трета и ето го на хоум базата, чиста игра, идеален таг. НА ТОЗИ ВЪПРОС И СЛЕПЕЦ ЩЕШЕ ДА ОТГОВОРИ!

— Ха, и аз това си казах, идеален таг, макар че не гледах мача, а слушах коментара по радиото — отбелязва Том Лънд.

И двамата послъгват и го знаят.

— Даже — продължава да цвили може би най-популярният радиоводещ в Кули Кънтри — ще отида малко по-далеч, момичета и момчета, и с ваше позволение ще отправя една препоръка. Предлагам да сменим със СЛЕПЦИ всички рефери в Милър Парк, че даже и в Националната лига! И знаете ли какво, приятели? Гарантирам от шейсет до седемдесет процента повишена прецизност в отсъжданията. КРАЙНО ВРЕМЕ Е ТАЯ РАБОТА ДА ЗАПОЧНЕ ДА СЕ ВЪРШИ ОТ ХОРА, ДЕТО Я РАЗБИРАТ, А ИМЕННО ОТ СЛЕПЦИ!

Невъзмутимото лице на Том Лънд радостно грейва. Голям вресливец е тоя Джордж Ратбън!

— Хайде, де! — подканя го Боби.

Ухилен до уши, Лънд изважда вестника от найлоновия плик и го отваря на бюрото си. Изведнъж лицето му окаменява, а усмивката му помръква.

— О, не. По дяволите! — Какво?

Лънд пъшка и клати глава.

— Господи! Не ща и да знам. — Боби пъхва ръце в джобовете си, изпъва се като струна и отривисто закрива очи с длан. — Ще мина ли за слепец? Искам да стана рефер — не ща повече да съм ченге.

Лънд мълчи.

— Заглавие ли е? На цяла страница ли? Много ли е гадно? — Боби отдръпва ръка от очите си и застива с ръка във въздуха.

— Е, на Уендъл явно не му е дошъл акълът в главата и хич не е престанал да си пъха носа, където не му е работа. Как можах да кажа за тоя изрод, че ми е допаднал!

— Я се стегни! Никой никога ли не ти е казвал, че репортерите и полицаите са от два противникови лагера?

Едрият Лънд внушително се накланя над бюрото си. Широка напречна бръчка се вкопава като белег на челото му, а месестото му лице пламва като божур.

— Ето това не мога да търпя у теб, Боби — възмутено размахва пръст. — Откога си тук? Станаха ли вече пет-шест месеца? Аз започнах при Дейл преди четири години и без да се фукам, ще ти кажа, че дадох своя принос, за да щракнат двамата с Холивуд белезниците на господин Торнбърг Киндърлинг — а това беше най-голямото разследване в този окръг през последните трийсетина години. И аз помогнах да се подреди мозайката.

— С едно късче — уточни Боби.

— Припомних на Дейл за барманката от „Пивото“. Той каза на Холивуд, който пък говори с момичето и така откри една много, много важна подробност. Благодарение на нея пипна престъпника. Тъй че недей да ми говориш по този начин.

Младият му колега си придава дълбоко разкаян вид: — Извинявай, Том. Подозирам, че съм едновременно скапан като парцал и натегнат като пружина. — В същото време си мисли: „Е, вярно, че ме водиш с няколко години и веднъж си подсказал на Дейл една несъществена подробност, но какво от това, аз ще стана сто пъти по-добър полицай, отколкото ти някога ще бъдеш. Да не говорим за снощния ти героизъм.“

Снощи в единайсет и петнайсет Арманд „Клюна“ Сейнт Пиер и неговите сподвижници пристигнаха с гръм и трясък от Нейлхаус Роу и нахлуха в участъка да търсят сметка на тримата служители — в края на осемнайсетчасовото дежурство — за конкретните постижения по отношение на проблема, който много живо ги вълнуваше. Какво, по дяволите, става тук?! Какво става с третото дете, а? Какво става с Ърма Френо? Още ли не са я намерили? Тия палячовци въобще знаят ли нещо или само хвърлят прах в очите на гражданите? Имали нужда от помощ. „Ами дайте ни шерифски пълномощия — изрева Клюна — и веднага ще получите колкото искате помощ, че и още.“ Единият от тях, по прякор Мишока, нахилен гигант с огромен бирен търбух се изправи пред Боби Дюлак и заднишком го притисна до картотеката, след което сред облаци бирени изпарения и дъх на марихуана го попита разгръщал ли е някога творбите на един господин на име Жак Дерида. След като Боби му отвърна, че не е и чувал това име, Мишока отсече: „Не думай, бе, Шерлок!“, отстъпи встрани и яростно се втренчи в имената на черната дъска. Половин час по-късно Клюна, Мишока и приятелите им си заминаха — недоволни и неупълномощени, но поне умиротворени — и Дейл Гилбъртсън заяви, че трябва да се прибере да поспи, но за всеки случай Том да остане в участъка. И двамата, които трябваше да застъпят на нощна смяна, си намериха извинение да не дойдат. Боби изяви желание да остане с колегата си: „Няма проблеми, шефе“, поради което ги заварваме тук в този ранен час.

— Я дай да видя — любопитства Дюлак.

Лънд вдига високо вестника и го обръща към колегата си: „РИБАРЯ ВИЛНЕЕ НА ВОЛЯ ИЗ ФРЕНЧ ЛАНДИНГ И ОКОЛНОСТИТЕ“ е озаглавена статията в горния ляв ъгъл на първа страница. Материалът заема три колони и е отпечатан в светлосиньо каре, оградено с черна рамка. Подзаглавието гласи: „Полицията гадае кой е психопатът-убиец“. Отдолу с по-дребни букви е написано: „Уендъл Грийн с подкрепата на редакционната колегия“.

— Рибаря, значи. Твоят приятел от самото начало като се е запънал с тоя Рибар! — възнегодува Боби. — Рибаря, та Рибаря. Аз ако стана петнайсетметрова горила и се заразхождам по покривите, това означава ли, че съм Кинг Конг? — Лънд оставя вестника на бюрото и се усмихва. — Добре, де, примерът не беше уместен. Да кажем, че направя няколко успешни банкови обира, ще мина ли за Джон Дилинджър?

— Хм — Лънд се усмихва по-широко, — чувал съм, че хоботчето на Дилинджър било толкова голямо, че го пазели в музея „Смитсън“. Та…

— Я ми прочети първото изречение. Том Лънд свежда поглед и зачита:

— „Полицията във Френч Ландинг не е в състояние да открие никакви улики, насочващи към самоличността на кръвожадния двоен убиец и сексуален маниак, условно наречен от настоящия репортер «Рибаря». Страх, отчаяние и подозрение се вихрят все по-неудържимо по улиците на градеца и завладяват обитателите на всички ферми и села в окръг Френч Каунти, надвисвайки като зловеща прокоба над цялата област Кули Кънтри.“

— Само това ни липсваше! — язвително отбелязва Боби. — Господи!

Бързо прекосява стаята, надвесва се над главата на Том Лънд и зачита първата страница на „Хералд“, стиснал служебния си глок, сякаш се готви да прогори дупка в проклетата статия точно тук и сега.

„Традиционното доверие и добросъседски отношения, топлата отзивчивост и щедрост към всички [пише Уендъл Грийн, опивайки се от собствените си словоизлияния] биват ежедневно разяждани от ръждата на тревогата. Страхът, отчаянието и подозрението тровят духа на нашите общности, били те малки или големи, защото изправят съсед срещу съседа и си правят гаргара с добрите нрави.

Две деца бяха сполетени от ужасна смърт, а останките им — оглозгани. Изчезна и трето дете. Осемгодишната Ейми Сейнт Пиер и седемгодишният Джони Ъркнам станаха жертва на чудовищните страсти на демон в човешки облик. Те няма да познаят щастието на младостта и задоволството на зрялата възраст. Скърбящите им родители никога няма да дочакат внуци, които да радват старините им. Родителите на другарчетата им се мъчат да предпазят своите деца, като ги затварят в домовете си, както постъпват впрочем и родителите на онези деца, които не са познавали починалите. В резултат летните лагери и инициативите за младежта са отменени във всички градове и общини в окръга Френч Каунти.

С изчезването на Ърма Френо седем дни след смъртта на Ейми Сейнт Пиер и едва три дни след смъртта на Джони Ъркнам търпението на обществеността застрашително се изчерпва. Както вече стана дума в предишен материал на настоящия кореспондент, Мърлин Граасхеймър, петдесет и две годишна, безработна без постоянно местожителство, във вторник вечерта бе нападната и пребита в глуха уличка в Грейнджър от група младежи с неизвестна самоличност. Подобно произшествие се случи и в ранните часове в четвъртък, когато Елвар Преториус, трийсет и шест годишен шведски турист на обиколка в нашата страна, стана жертва на покушение от трима бандити, също с неизвестна самоличност, докато спеше в Лейф Ериксън Парк в Ла Ривиер. Граасхейлгър и Преториус нямаха тежки травми, но в бъдеще хулиганските прояви несъмнено ще завършват с все по-сериозни последствия.“

Том Лънд хвърля един поглед на следващия абзац, в който се описва ненадейното изчезване на малката Френо, както си играела на тротоара на Чейс Стрийт, и става от бюрото.

Боби Дюлак продължава да чете, после възкликва:

— Хей, Том, непременно трябва да чуеш това. Виж как завършва: „Кога ще е следващият удар на Рибаря?

Защото, приятели, не бива да се заблуждавате — той няма да спре дотук.

И кога най-сетне полицейският началник Дейл Гилбъртсън ще изпълни дълга си и ще спаси жителите на окръга от чудовищните издевателства на Рибаря и обяснимите изблици на насилие, породени от бездействието на органите на реда?“

Той се отправя с тежки стъпки към средата на стаята. Страните му пламтят. Поема дълбоко дъх и изпуска удивително дълга въздишка.

— Как ти звучи „следващият удар“? Който ще попадне право в слонския задник на самия Уендъл Грийн.

— Напълно си прав. Какви са тия алабализми? „Обяснимите изблици на насилие“?! Тоя казва на хората, че спокойно могат да трепят всеки, който им се стори подозрителен!

Боби насочва показалец към Лънд.

— Аз лично ще го пипна. Обещавам ти. Жив или мъртъв, ще го пипна.

Том Лънд взема мъдрото решение да не изрича първите думи, които му идват наум, и безмълвно кима. Пръстът продължава да стърчи. Том отвръща:

— Ако ти дотрябва помощ, май трябва да се обърнеш към Холивуд. На Дейл не му провървя, но може би ти ще имаш по-голям късмет.

Боби отхвърля предложението:

— Няма нужда. Ние с Дейл… и с теб, разбира се, чудесно ще се справим и сами. Но аз лично ще го пипна. Гарантирам. — Замлъква за миг, сетне допълва: — Впрочем Холивуд се пенсионира, когато се премести тук, не помниш ли?

— Холивуд е твърде млад за пенсия. Дори по стандартите на нашата служба едва прохожда. Което пък значи, че ти още си ембрион.

Оставяме ги да се смеят дружно, напускаме стаята на дежурните, издигаме се в небето и се понасяме към Куин Стрийт — съседната пресечка в северна посока.

На няколко преки източно от полицейския участък пред погледа ни се разгръща нисък асиметричен архитектурен ансамбъл, състоящ се от централна сграда с множество пристройки, разположен сред хълмиста ливада с издигащи се тук-там високи дъбове и кленове, която се простира по продължението на цялата пресечка и чийто гъст жив плет се нуждае от подкастряне. Очевидно това е някаква институция — на пръв поглед основно училище със свободна програма, която позволява занятията да се провеждат в класни стаи без стени, вероятно в страничните крила, докато в централната сграда се помещават управата и столовата. Спускаме се по-ниско и чуваме жизнерадостния рев на Джордж Ратбън, който долита едновременно от няколко прозореца. Голямата остъклена врата на входа се отваря и от сградата излиза елегантна жена с изискани очила, която стиска плакат, навит на руло, и ролка тиксо. Без да губи време, се извръща и с бързи, сръчни движения прикрепва плаката на вратата. На средния пръст на дясната й ръка игриво проблесва тъмносив скъпоценен камък с големината на лешник.

Докато младата дама се възхищава от творението си, можем да надзърнем над крехкото й рамо и да прочетем текста на плаката, украсен с нарисувани на ръка шарени балони: „Празник на ягодите“. Жената се прибира в сградата, в чието преддверие — или поне в онази част, която не се закрива от гръмката обява — забелязваме две-три сгъваеми инвалидни колички. Непознатата, чиято кестенява коса е прибрана на тила във внушителна, внимателно проектирана грамада, прекосява приятното наглед фоайе със столове и маси от светло дърво, върху които с елегантна небрежност са нахвърляни илюстровани списания; подминава рецепцията, която е разположена пред красиво декоративно каменно пано и в този ранен час не се обслужва от никого, и с грациозен подскок изчезва зад полирана врата с табелка: „УИЛЯМ МАКСТЪН, ДИРЕКТОР“.

Що за училище е това? Защо работи посред лято, при това дори организира празненства?

Бихме могли да го оприличим на школа за следдипломна квалификация, тъй като обитателите му са преминали успешно всички образователни степени в университета на живота и понастоящем разработват последната от тях под нехайното ръководство на господин Уилям „Веселяка“ Макстън. Това е пансионът за възрастни „Макстънс“, който в едно по-отдавнашно — и доста по-невинно време, преди козметичните промени в интериора, извършени в средата на осемдесетте години — бе известен като „Старчески дом «Макстънс»“, притежаван и управляван от своя основател — Хърбърт Макстън, бащата на Веселяка. Хърбърт беше почтен, но скучноват човек, който, спокойно можем да твърдим, би се отвратил от някои привички на единствената си рожба. Веселяка нямаше никакво желание Да поеме „семейната забавачка“, както я наричаше, с всичките беззъби, малоумни, напикаващи се и олигавени питомци, и когато завърши уисконсинския университет „Ла Ривиер“ (преминавайки, и то с много усилия, специализации по безразборни сексуални връзки, хазартни игри и пиене на бира), с готовност прие предложената му длъжност в районното поделение на Националната данъчна служба, за да се научи как безнаказано да краде държавата. За пет години служба придоби множество полезни знания, но тъй като не успя да осъществи амбициите си, най-сетне се поддаде на все по-неубедителните молби на баща си и пое грижата за олигавените старци, повечето от които бяха пред прага на смъртта. Веселяка признаваше с известно печално задоволство, че въпреки трагичния недостиг на външен блясък това начинание му дава възможност да краде и от държавата, и от клиентите.

Да влезем през голямата стъклена врата, да прекосим изисканото фоайе (като пътьом обърнем внимание на миризмата — смесица от вонята на урина и уханието на ароматизатор, която се усеща навсякъде в подобни заведения) и да се вмъкнем в кабинета на Веселяка, за да разберем какво търси тук в този ранен час изисканата млада дама.

Зад вратата се намира стаичка без прозорци, която е обзаведена с бюро, закачалка и малка етажерка, отрупана с компютърни разпечатки, брошури и листовки. Зад бюрото зее отворена друга врата. Тя води към значително по-голямо помещение, облицовано с дървена ламперия и обзаведено с кожени кресла, стъклена масичка и диван със светлокафява тапицерия. В отсрещния край на стаята е поставено внушително писалище, полирано до блясък и отрупано с безредно нахвърляна документация.

Вече познатата ни млада дама, чието име е Ребека Вилас, е приседнала на крайчеца на бюрото. Стройните й крака са кокетно кръстосани, тъй че образуват две успоредни линии, които завършват с високите триъгълни токчета на черните й обувки и наподобяват стрелките на часовник, показващ четири и половина. Можем да заключим, че Ребека Вилас е седнала така, за да привлече вниманието и да предизвика полагащото й се възхищение, но обектът на старанията й със сигурност не сме ние. Зад очилата с удължени рамки очите й проблесват едновременно недоверчиво и развеселено, но ние не виждаме какво е предизвикало тези чувства. Подозираме, че младата дама е секретарка на Веселяка, ала и това предположение е вярно само донякъде — непринудената й, леко иронична поза подсказва, че отдавна се е превърнала в нещо повече от секретарка. (Можем да си зададем въпроса откъде се е сдобила с прекрасния пръстен — ако дадем воля на циничното ни подсъзнание, съвсем точно ще отгатнем произхода на подаръка.)

Незабелязано пристъпваме през отворената врата, проследяваме посоката на все по-нетърпеливия поглед на Ребека и се натъкваме на масивен задник в сивозеленикав панталон — работодателят на Ребека е коленичил на пода и се е напъхал почти до кръста в метална каса с внушителни размери, в която забелязваме счетоводни книги и известен брой хартиени пликове, очевидно натъпкани с пари. Веселяка ги измъква и няколко банкноти изпадат на пода.

— Оправи ли плаката? — пита, без да се обръща.

— Аха — потвърждава тя. — Ама че чудно време се е отворило за славния случай, тъкмо както се полага. — Говори с изненадващо добър ирландски акцент, макар и малко неопределен. Най-екзотичното място, което е посещавала в живота си, е Атлантик Сити — Веселяка я заведе там преди две години, когато спечели наградата за най-редовен клиент на една авиокомпания, и двамата прекараха пет вълшебни дни. Усвоила е акцента от архивните Филми.

— Мразя Празника на ягодите — мърмори Веселяка и вади последните пликове от касата. — Жените и децата на дъртите зомбита се мотаят тук цял ден и така ги пощуряват, че после трябва да ги упояваме до смърт, само и само да мирясаме малко. И ако искаш да знаеш, мразя балони. — Изсипва банкнотите на пода и започва да ги сортира.

— Питах се само, нали съм простичко момиче от провинцията, защо бе тъй наложително мойто присъствие още в ранни зори на тържествения ден.

— И знаеш ли какво още мразя? Цялата тая работа с музиката. Не стига, че зомбитата пеят, ами и оня тъп диджей, Симфоничния Стан, ни проглушава ушите с всичките му джаз-плочи, Боже опази, а после сме седнали да си говорим за силни усещания.

— Предполагам, че искаш да направя нещо с тия пари преди началото на забавлението — заявява Ребека с нормален американски акцент.

— Време е да се отскочи до Милър. — Веселяка има сметка на фалшиво име в Стейт Провидънт Банк в Милър, на шейсет километра от Френч Ландинг, която се захранва с парични депозити, оскубани от фонда за пациентите под предлог, че са изразходвани за допълнителни стоки и услуги. С пълни шепи пари Веселяка се извръща към Ребека, без да става от пода. — Божичко, краката ти наистина са божествени. Не може да не се прочуеш с такива крака.

— Мислех, че няма да ти направят впечатление.

Веселяка Макстън е на четирийсет и две години. Има хубави зъби, гъста коса, обло лице с прямо изражение и издължени кафяви очи, които винаги изглеждат влажни. Освен това има две деца — Трей, на девет години, и Ашли, на седем години, отскоро с диагноза „неспособност да се съсредоточава“, което по предварителни изчисления ще струва на Веселяка минимум две хиляди долара годишно само за лекарства. Разбира се, има и съпруга — вярна спътница в живота — която се нарича Марион и е трийсет и девет годишна, висока метър и шейсет, на тегло близо осемдесет и пет килограма. На всичкото отгоре снощи той задлъжня с тринайсет хиляди долара в резултат на неразумно залагане за мача на „Бруърс“ — същият, за който Джордж Ратбън тъкмо дърдори по радиото. Разбира се, че краката на госпожица Вилас му правят впечатление — как няма да му направят впечатление такива съвършено изваяни „архитектурни“ орнаменти.

— Но преди да отскочиш дотам, дали да не се поизтегнем на дивана да се позакачаме?

— О, какво точно имаш предвид?

— Малко гриз-гриз.

— Ах, ти, романтичен дявол такъв — закачливо подхвърля Ребека, но забележката изобщо не достига до съзнанието на Макстън. Веселяка си въобразява, че наистина е много романтичен.

Ребека елегантно се плъзва от бюрото, докато в това време работодателят й се изправя доста тромаво и с ритник затваря вратата на касата. Очите му влажно проблесват, той прави две-три тромави крачки по плътния килим и прегръща Ребека през тънкия кръст, същевременно стоварвайки купчината пликове на бюрото. Разкопчава си колана, преди да пристъпи към дивана.

— Може ли да го видя? — подхвърля хитрата Ребека, която прекрасно знае как да замъгли разсъдъка на своя любовник, и…

… и преди Веселяка да е изпълнил молбата й, ние благоразумно се понасяме към фоайето, което е все още безлюдно. Наляво от рецепцията започва дълъг коридор, който свършва пред две големи бели остъклени врати с надписи съответно „МАРГАРИТКА“ и „ЗЮМБЮЛ“ — имената на отделенията, към които водят.

В дъното на боядисания в сиво коридор на „Зюмбюл“ някакъв мъж с провиснал гащеризон тръска пепелта от цигарата си върху теракотените плочки, по които със съвършена мудност влачи мърляв парцал. Ние влизаме в „Маргаритка“.

Вътрешните помещения са далеч по-непривлекателни от приемната. Вратите от двете страни на коридора са номерирани. Имената на обитателите са написани на ръка върху картончета. През четири врати от входа на „Маргаритка“ е разположена по-малка, вътрешна рецепция, която се намира точно срещу входа за дамската и мъжката тоалетна (стаите в „Макстънс“, с изключение на най-скъпите апартаменти в отделението „Райско цвете“ оттатък фоайето, са оборудвани единствено с мивка) и на която понастоящем дреме широкоплещест пазач със захабена бяла престилка. Следите от мръсния парцал засъхват по теракотения под на коридора, който сякаш няма край. Тук се създава усещането, че въздухът е мръсносив като стените. Ако внимателно се вгледаме в ръба между стената и тавана, ще забележим паяжини, засъхнали петна и цял пласт нечистотия. Помещенията са изпълнени с букет от аромати — под дъха на бор от ароматизатора се долавя мирис на амоняк, урина и други още по-неприятни миризми. Една възрастна дама от „Зюмбюл“ често казва: „Като живееш със стари хора, които се изпускат, трябва да свикнеш с миризмата на аки.“

Самите стаи се различават в зависимост от здравословното състояние и умствените способности на обитателите. Тъй като всички спят, можем да надникнем тук-там. В № M10 — единична стая през две врати от вътрешната рецепция — живее Алис Уедърс (която леко похърква и сънува как се носи в съвършен унисон с Фред Астер по бял мраморен дансинг), заобиколена с толкова много артефакти от предишния си живот, че се налага да извършва сложни маневри сред множеството столове и ъглови масички, за да измине разстоянието от вратата до леглото. Освен мебелите си Алис е запазила почти напълно и разума си и си чисти стаята сама, при това безупречно. В съседната стая № M12, преградена с тънка завеса, сред купища семейни фотографии и рисунки на внуците си съжителстват двама възрастни фермери — Торвалдсън и Джесперсън, които не си говорят от години.

Малко по-нататък се намира стая № M18, която представлява пълна противоположност на блестящата от чистота, макар и претъпкана с мебели M10, тъй както обитателят й, известен под името Чарлс Бърнсайд, е антипод на Алис Уедърс. В M18 няма масички, бюфети с витрини, огромни кресла, огледала с позлатени рамки, лампи, тъкани черги и плюшени завеси — единствената мебелировка на тази гола стая се състои от метално легло, пластмасов стол и скрин. Върху него не са подредени семейни снимки и по стените не са окачени рисунки на разкривени къщи и тромави човечета. Господин Бърнсайд не изпитва абсолютно никакъв афинитет към домашния уют — плътен слой прах покрива пода, перваза, голия плот на скрина. Стая M18 няма история и е напълно лишена от човешко присъствие — тук се създава усещане за жестокост и бездушие, което напомня на затворническа килия. Ужасно вони на екскременти.

Но въпреки приятната компания на Веселяка Макстън и чара на Алис Уедърс ние сме тук най-вече заради Чарлс Бърнсайд, известен като „Бърни“.

Глава 2

ВЕЧЕ СЕ ЗАПОЗНАХМЕ с Веселяка. Преди да се настани в пансиона, Алис Уедърс обитаваше грамадна къща в старата част на Гейл Стрийт във Френч Ландинг, където надживя двама съпрузи, отгледа петима синове и изучи четири поколения местни деца да свирят на пиано; никое от тях не стана професионален музикант, но всички я помнеха с обич и я споменаваха с умиление. Както повечето обитатели на пансиона Алис пристигна тук със сина си, изпитвайки едновременно неохота и примирение. Бе вече твърде възрастна да живее сама в голямата къща на Гейл Стрийт — двама от синовете й вече бяха възрастни, семейни мъже и я обграждаха с грижи, но тя не искаше да им е в тежест. Алис Уедърс бе прекарала целия си живот във Френч Ландинг и никак не й се щеше да напуска дома си, макар в известен смисъл да знаеше открай време, че ще свърши дните си в пансиона „Макстънс“ — заведението не предлагаше кой знае какъв лукс, но иначе бе съвсем прилично. Когато синът й Мартин я закара с автомобила си да го разгледа, Алис установи, че познава поне половината обитатели.

За разлика от госпожа Уедърс обаче високият, кльощав старец, който лежи в металното легло, завит с чаршаф, нито е наред с ума, нито сънува Фрсд Астер. Олиселият му череп е осеян с множество жилки и завършва с издадено чело, увенчано с рошави вежди като кълба сивкава тел, изпод които две святкащи тесни очи от двете страни на месест нос се взират през прозореца в горите северно от пансиона. От обитателите на „Маргаритка“ само Бърни не спи. Очите му блестят, устните му са разтегнати в странна усмивка, но тези подробности нищо не означават, тъй като съзнанието му вероятно е изпразнено от съдържание досущ като стаята му. От години страда от болестта на Алцхаймер, тъй че външните признаци на задоволство са може би проява на физическо удовлетворение на най-примитивно ниво. Ако все още не сме отгатнали кой е източникът на гадната воня в стаята, петната по чаршафа недвусмислено издават отговора. Бърни току-що е изпразнил дебелото си черво в леглото, но тази ситуация, меко казано, въобще не го интересува — о, не, той е напълно лишен от чувство за срам. За разлика от прелестната Алис той вече няма власт над лостчетата в мозъчната си кутия, но ако се съди по симптомите, не се числи към типичните случаи на заболяването. Ден-два мърмори над овесената каша като останалите зомбита, после изведнъж се съживява и отново преминава в лагера на живите. В подобни моменти обикновено съумява както се полага да прекоси коридора до тоалетната, после часове наред се крие в усамотение или пък се разхожда нагоре-надолу из пансиона и дразни — буквално тормози — всички без изключение. В моментите, в които се завръща към живота, е лукав, потаен, безочлив, язвителен, инатлив, вулгарен, злонамерен и сръдлив, с други думи е напълно адекватен според разбиранията на Веселяка — тоест от един дол дренки с останалите старци в пансиона. Сред медицинските сестри, сътрудниците и обслужващия персонал се шири подозрението, че Бърни не страда от Алцхаймерова болест. Те смятат, че се преструва, като нарочно им създава допълнителна работа, докато си почива и събира сили за поредното си преобразяване в заядлив гадняр. Едва ли можем да ги виним за подобни подозрения. Ако диагнозата му не е погрешна, Бърни е единственият пример в света за пациент с Алцхаймерова болест, който се радва на продължителни периоди на възвръщане на разума.

През 1996 година Чарлс Бърнсайд, който по онова време бе седемдесет и осем годишен, не бе докаран в „Макстънс“ от услужливи роднини, а с линейката на районната болница в Ла Ривиер. Една сутрин се появил в спешното отделение на здравното заведение, помъкнал два тежки куфара с мръсни дрехи, и гръмко оповестил, че се нуждае от медицинска помощ. Говорел несвързано, но ясно се разбирало какво иска — твърдял, че е извървял пеш огромно разстояние, за да се добере до болницата, поради което лекарите трябвало да се погрижат за него. Историята всеки път се променяла — извървяното разстояние било ту петнайсет, ту двайсет и пет, ту четирийсет километра. Бърни твърдял, че е спал на полето или в крайпътната канавка, после се отмятал. По външния вид и миризмата му можело да се заключи, че се е придвижвал пеш и е спал на открито около седмица. Ако изобщо е притежавал портфейл, то го е изгубил по пътя. Приели го в болницата, изкъпали го и го нахранили, след което се опитали да разберат нещо за него. Отговарял на въпросите им, но постепенно губел нишката и започвал да бръщолеви несвързано; въпреки че не притежавал документи за самоличност, от приказките му все пак станало ясно, че години наред е работил по този край като майстор-дърводелец, кофражист и мазач, понякога частно, друг път за строителни фирми. В град Блеър имал леля, която го била приютила.

Разговорът преминал горе-долу така. „Разстоянието от Блеър до Ла Ривиер е трийсет километра — нима изминахте целия този път пеш?“ Не, тръгнал бил от друго място, но не помнел къде се намирало, може би на около петнайсет километра, всъщност на четирийсет километра — някакъв град, чиито жители били безнадеждни задръстени нищожества. „Как се казва леля ви?“ „Алтия Бърнсайд.“, „Адрес и телефон?“ Няма представа, не помни. „Какво работи леля ви?“ „Задръстено нищожество на пълен работен ден.“ „Все пак ви е приела да живеете в дома й.“ „Кой? Какво?“, „Леля ви изпъди ли ви?“ „Какви ги дрънкаш, задръстено нищожество такова?“

Дежурният лекар поставил на новопостъпилия диагноза „Алцхаймерова болест“ и назначил изследвания, а служителката от „Социални грижи“ започнала да издирва адреса и телефона на Алтия Бърнсайд от Блеър. От телефонната компания я осведомили, че нямат подобен абонат нито в Блеър, нито в Етрик, Кокрейн, фаунтън, Спарта, Оналаска, Ардън или Ла Ривиер, нито в което и да било друго селище в радиус от осемдесет километра. Служителката разширила проучването и подала запитване за лицата Алтия и Чарлс Бърнсайд до регистъра на населението, Министерството на социалните грижи, службата за документи на пътната полиция и данъчната дирекция. В базите данни фигурирали само две лица на име Алтия — едната притежавала крайпътно заведение в Бътърнът, в северния край на щата, а другата била чернокожа и работела в център за социални грижи в Милуоки. И двете нямали никаква връзка с пациента в районната болница в Ла Ривиер. Единственият Чарлс Бърнсайд, вписан в регистъра на населението, със сигурност не бил онзи, когото издирвала служителката от болницата. Леля Алтия не съществувала. Очевидно Чарлс бил един от онези фантоми, които цял живот не плащат данъци, не са включени в избирателните списъци, нямат осигурителен номер и банкова сметка, не са служили в армията, не притежават шофьорска книжка и никога не са имали вземане-даване с държавата.

След втора поредица от телефонни разговори неуловимият Чарлс Бърнсайд пристигна в пансиона „Макстънс“ като повереник на общинската управа, докато бъде настанен в държавната болница в Уайтхол. Докараха го с линейка за сметка на щедрия данъкоплатец. Веселяка се нацупи и го тикна в отделение „Маргаритка“. След месец и половина в държавната болница се освободи легло. Броени мигове, преди завинаги да се освободи от човека-фантом, Веселяка получи по пощата чек от разплащателна сметка в банка в Дъ Пер „за покриване на разходите по престоя на Чарлс Бърнсайд в поверената Ви институция“, подписан от Алтия Бърнсайд. В графата „адрес“ бе вписан номер на пощенска кутия. Веселяка заяви на служителя от държавната болница, че гражданският дълг му повелява да задържи господин Бърнсайд в „Макстънс“. Заяви, че старецът му станал любимият пациент. Присъствието на Бърни удвои „частния“ приход на директора, като при това му спести обичайните формалности.

През следващите шест години старъцът все повече затъваше в мрака на ужасното заболяване. Ако наистина симулираше, то бе блестящ актьор. Състоянието му постепенно се влошаваше, преминавайки през междинни стадии: Бърни загуби способността да контролира отделителната си система и да говори свързано, после започна да изпада във внезапни изблици на ярост, последвани от сериозни нарушения като загубата на паметта, на умението да се храни сам и накрая — на цялостната идентичност. Деградира до инфантилност, след което съвсем загуби разсъдъка си и прекарваше цели дни закопчан с предпазните колани в инвалидната количка. Веселяка мислено се тюхкаше заради неизбежната загуба на един толкова „разбран“ пациент. И тогава, през лятото на годината, предшестваща настоящите събития, се случи чудо. Съвършено неподвижното лице на Бърни отново се оживи и той яростно забълва безсмислени фрази: „Абала! Горг! Муншун! Горг!“ Прояви желание да се храни сам, да се раздвижи, да опознае околностите. След седмица започна да настоява на прекрасен английски език да носи собствените си дрехи и да ходи до тоалетната без придружител. Понапълня, заякна и отново взе да тормози всички. Често в един и същ ден пълната безжизненост, характерна за пациенти в напреднал стадий на Алцхаймерова болест, се редуваше с краткотрайни пристъпи на сприхавост, които у един осемдесет и три годишен мъж може да се смятат за признак на крепко здраве. Бърни бе като поклонник в Лурд1, който отпътува преди пълното си излекуване. Веселяка се прекланяше пред това чудо. Стига старецът да е жив, кой се интересува дали се разхожда из гората, или седи в инвалидната си количка, придържан единствено от предпазния колан?

Приближаваме се. Стараем се да не обръщаме внимание на вонята. Ще се помъчим по изражението му да отгатнем нещо повече за този необичаен човек. Лицето му никога не е било красиво, а сега кожата вече е посивяла от възрастта, а страните са хлътнали като дупки в пътната настилка. Сини вени набраздяват сивкавия череп, осеян с петна досущ яйце на дъждосвирец. Носът на Бърни изглежда като гумен и е леко закривен встрани, което допълнително затвърждава впечатлението за прикрит, лукав характер. Подобните на червеи устни са сгърчени в смущаваща, може би неволна гримаса, която напомня усмивка на пироман, прехласнат пред горяща сграда.

Това се казва истински американски самотник, залутан в дебрите на собствената си душа, обречен да се влачи по бедняшки квартири и долнопробни кръчми, да предприема безцелни пътувания и вечно да бъде мишена за безброй оскърбления, нанасящи му душевни рани, които ближните му с радост разчоплят отново и отново. Той е същински таен агент, който служи на най-висша кауза — на себе си. Истинското му име е Карл Биърстоун; под него се подвизаваше в Чикаго от двайсет и петатата до четириисет и шест годишната си възраст и водеше своя тайна война, като извършваше неописуеми гадости, доставящи му неизказано удоволствие. Бърни пази Карл Биърстоун в дълбока тайна, тъй като никой не бива да узнава за предишното му съществуване, за предишното му аз, което още живее в него. Мръсните удоволствия и страховитите играчки на Карл Биърстоун принадлежат и на Бърни, затова трябва да ги крие в мрака, където само той може да ги намери.

Това ли е отговорът на загадката, която Веселяка възприемаше като чудо? Карл Биърстоун е открил пролука в слабоумието на Бърни и е поел в свои ръце руля на кораба, изоставен на произвола на вълните. В края на краищата човешката душа е като огромна къща с хиляди стаи — до просторни салони се гушат килерчета, множество врати са заключени, но облените в светлина зали са истинска рядкост. Навеждаме се над стареца с плешивия череп, изпъстрен с изпъкнали вени, с кривия нос и бухлатите вежди, щръкнали като телена четка, и се насилваме да издържим гадната воня, за да разгледаме по-отблизо тези интересни очи. Те приличат на черни неонови реклами и блещукат като лунен лъч, отразен в хлъзгавата кал на речен бряг. Излъчват задоволство, но в тях не е останало нищо човешко, поради което не ни помагат да проумеем що за човек е Бърни.

Старецът продължава да се усмихва, ако тази предсмъртна гримаса изобщо може да се нарече усмивка, изведнъж раздвижва устни и зашепва. Какво казва?

— … в гървавите дупки дреперят и здискат очи, и вияд от ужаз, люи малки изгубени дечица… Не, не, дова не болгага. Ах, вижде мажините, о, дези брекразни брекразни мажини, гаква гледка, гразиви брекразни мажини, оградени з дел, и гак замо дракат, джукат и дракат… виждам дубка, едо я едо я тъй ярка и голяма…

Може би тъкмо в този миг тялото е подвластно на Карл Биърстоун, но по несвързаното ломотене не проумяваме нищо. Нека проследим посоката на искрящия му поглед с надеждата, че ще ни подскаже на какво толкова се радва този юнак. И кое го възбужда сексуално, както подсказва характерната издутина под чаршафа. В това отношение двамата с Веселяка много си приличат — винаги са готови за подвизи, но докато директорът има щастието да се радва на изкусните умения на Ребека Вилас, то единственият стимул на Бърни е гледката през прозореца.

Тя едва ли може да се мери с госпожица Вилас. Възглавницата леко повдига главата на стареца, който унесено съзерцава тясната ливада и кленовите дървета в началото на гъстата гора. По-навътре се издигат могъщите листати корони на дъбовете. Белите стволове на брезите мъждукат като свещици в полумрака. Съдейки по височината на дъбовете и по разнообразието на дървесните видове, заключаваме, че се намираме пред гора, която някога е заемала почти целия район. Подобно на всички следи от древността дърветата нашепват тайни слова, но толкова тихо, че малцина ги чуват. Под зеления покров времето и тишината обгръщат ужасни кръвопролития и смърт; насилието подсеща за себе си чрез пейзажа, който се променя непрекъснато, но с вледеняващо спокойствие. Под земята, осеяна с израстъци от дъбовите дървета, са заровени купища кости — всичко тук се храни с гнилоч. Безброй светове чукат и тракат, заключени един в друг; необятни и стройно подредени вселени тихо бръмчат една до друга и причиняват разцвет и бедствия във владенията на съседите си, за чието съществуване дори не подозират.

Горите ли съзерцава Бърни или е въодушевен от тайните, които съзира в тях? Дали наистина спи? Дали зад необикновените очи на Чарлс Бърнсайд палува Карл Биърстоун?

„Лизици в дъмните бърлоги, и блъхове в дълбоките си дупки, хиени грозни, всички вият зъз зтомаси празни, охо, аха най-хубавото е, бриятели, това, че взе бовече и бовече хлапета с разгървавени крачета ремъка деглят и опъват…“ — шепне Бърни.

Май е време да си обираме крушите.

Стига сме дишали вонящия дъх на стария Бърни — всяко нещо си има граници. Хайде да излезем на чист въздух и да се насочим на север, над горите. Лисиците и плъховете може и да вият от глад в дупките си — такъв е животът — но в Западен Уисконсин виещи хиени не се срещат. Пък и те винаги са гладни. Само че на никого не му е жал за тях. Човек трябва да притежава изключително добро сърце, за да съжали създание, което вечно дебне своите събратя от животинското царство в очакване на мига, в който ухилено ще се нахвърли да оглозга останките им. Ние се оттегляме през комина.

На два-три километра източно от „Макстънс“ от магистрала № 35 се отклонява тясна просека, която прорязва гората като небрежно сресан път в гъста коса. След още стотина метра дърветата отстъпват пред жилищен квартал отпреди трийсет години, състоящ се от две улици. Пред скромните къщурки на Гейл Стрийт и Шубърт Стрийт са монтирани баскетболни кошове и люлки, край които са захвърлени велосипеди, триколки и най-различни надуваеми играчки от „Фишър-Прайс“. Децата, за които са предназначени, в този ранен час още са в леглата си и сънуват захарен памук, кученца, хоумръни, пътешествия в далечни страни и други непостижими удоволствия. Спят и разтревожените им родители, които неминуемо ще се притеснят още повече, като прочетат творението на Уендъл Грийн, поместено на първата страница на днешния брой на „Хералд“.

Нещо привлича погледа: същата онази тясна просека, която се отклонява от магистрала № 35. Тя не е точно път; по-скоро изглежда като тайна пътека, което пък противоречи на очевидната й безполезност. Описва завой и един километър по-нататък свършва. Накъде води и за какво служи? От височината, на която се намираме, прилича на черта, драсната с молив — забелязва се само ако човек се взира много внимателно — но все пак някой е положил доста усилия, за да я прокара. Трябвало е да се отсекат дървета и да се изкоренят дънери. Ако е дело на един човек, навярно му е отнело месеци тежък, изнурителен труд. Пътеката, която очевидно е резултат от нечовешки усилия, притежава забележителното свойство да се спотайва, да отбягва погледа и да се разтваря в небитието, когато вниманието на наблюдателя се отклони; загуби ли я, човек наново трябва да се взира да я търси. Навежда ви на мисълта за джуджета и тайни мини или за златното съкровище на някой дракон, ревниво охранявано с магии и вълшебства. Само че вълшебните мини, драконовите съкровища и магиите са детински измишльотини; като се снишим обаче да разгледаме мястото поотблизо, ще забележим очукана стара табела с надпис: „ПРЕМИНАВАНЕТО ЗАБРАНЕНО“, която е доказателство, че наистина нещо се охранява, пък макар и усамотението на собственика на имота.

След като откриваме табелата, се напрягаме да видим накъде води алеята. На едно място полумракът сякаш се сгъстява. Макар и скрито в сенките, тъмното петно притежава необикновена плътност, която го отличава от околните силуети. „Охо! — възкликваме като ехо на брътвежите на Бърни. — Какво виждат очите ни, може би стена?“ Вероятно някаква повърхност, на пръв поглед гладка и равна. Като стигаме до завоя, тъмният триъгълник под короните внезапно придобива очертанията на заострен покрив. Постройката идва на фокус едва когато заставаме пред нея — оказваме се пред необичайно разкривена триетажна дървена къща с продънена веранда. Изглежда отдавна запустяла. Като привикнем с ексцентричния й вид, забелязваме, че е доста негостоприемна. На подпорната колона на парапета под най-невероятен ъгъл е окачена втора табела с идентичен надпис, която само допълва неприятното впечатление от самата къща.

Заостреният покрив обхваща само централната част, Отляво се издига двуетажна пристройка, която се крие в гората. Отдясно като издънки, избуяли от само себе си, се издигат пристройки, подобни на грамадни бараки. Къщата изглежда неуравновесена и в прекия, и в преносния смисъл на думата — сякаш е замислена от архитект с изкривено съзнание. Резултатът от усилията му не се поддава нито на описание, нито на тълкувание. Макар и повредени от времето и метеорологичните условия, гредите и тухлите, от които е изградена тази грамада, внушават странна, някак монолитна неуязвимост. Очевидно създателят на дома е търсел уединение, може би дори пълна изолация, които делото му пази и до ден-днешен.

Най-странното е, че цялата къща изглежда боядисана в черно — не само стените, но и всеки сантиметър от верандата, первазите, олуците, та дори прозорците. Черна е от горе до долу. Не е възможно — в това простосърдечно, добродушно кътче на света дори най-човеконенавистният строител не би превърнал творението си в собствената си сянка. Спускаме се почти над земята и се насочваме към постройката в края на тясната просека…

Колкото и неприятно усещане да ни вдъхва, за да преценим добре, се налага да разгледаме отблизо, и така откриваме, че мизантропията е взела далеч по-сериозни размери. Къщата действително е била черна, но цветът вече е избелял. Изучавайки я, заключаваме, че първоначалният нюанс вероятно би предизвикал неодобрението ни. Сега е сиво-черна като градоносен облак, като бурен океан, който подмята останките от фрегати, претърпели крушение. Все пак черното като че ли е за предпочитане пред този мъртвешки цвят.

Сигурни сме, че почти никой от пълнолетните граждани, обитаващи съседния район, целия Френч Ландинг и дори околните градчета, не е престъпвал забраната, указана с очуканата табела на отклонението от магистрала № 35, нито пък се е осмелявал да тръгне по тясната просека. Хората дори не забелязват надписа и въобще не подозират за съществуването на черния дом, иначе отдавна щяха да са му дали названието „Блак Хаус“. Сигурни сме обаче, че повечето от децата им са изследвали алеята, а някои дори са стигали до къщата. При това са я виждали по начин, недостъпен за родителите им, и видяното със сигурност ги е накарало да хукнат обратно към шосето. Блак Хаус е съвършено не на място в Западен Уисконсин — все едно да се натъкнем на небостъргач или на замък с крепостен ров. Всъщност би изглеждал като аномалия в което и да било кътче на земното кълбо освен може би в някой лунапарк, където биха го нарекли „Къщата на призраците“ или „Замъкът на ужасите“, и където присъщото му свойство да отблъсква посетителите вероятно би накарало собственика да го затвори само след седмица. По свой специфичен начин обаче напомня за неугледните сгради на Чейс Стрийт в стръмната й част над Нейлхаус.

Роу и речния бряг преди началото на порядъчния квартал. Занемареният хотел „Нелсън“, неугледната кръчма, магазинът за обувки и другите сгради, чиито стени реката е белязала с напречна ивица, сякаш начертана с пастел, притежават същия зловещ, призрачен, недействителен облик като Черния дом.

Сега е моментът да отбележим — и оттук нататък не бива нито за миг да забравяме — че странното усещане за недействителност и безредие е характерно за границите. То се поражда на всяка граница между две територии независимо от значимостта на самата гранична линия. Пограничните области се различават от останалите — те са погранични.

Да кажем, че за пръв път прекосявате провинциална местност в окръг Устър Каунти в родния ви щат на път към новия дом на ваш приятел, който след неотдавнашния си развод внезапно е обзет от хрумването (което според вас е твърде неразумно) да се пресели в малък град в съседния окръг Орлост Каунти. На дясната седалка върху кошницата, съдържаща две бутилки първокачествено бордо и какви ли не лакомства, сте разгънали пътна карта на местността, през която пътувате. Не знаете точно къде отивате, но се движите в правилна посока и все още не закъснявате.

Пейзажът постепенно се променя. Пътят рязко заобикаля брега на канал, който не е означен на вашата карта, и започва да описва безбройни необясними завои; крайпътните дървета са приведени към земята, тук-там под преплетените клони се гушат грозни къщурки, коя от коя по-занемарена. От пролуката в един плет изскача трикрако куче и с яростен лай се хвърля към колата ви. От разнебитена веранда ви наблюдава старче с малка сламена шапка, загърнато с нещо подобно на саван. През Две къщи момиченце с мърлява рокличка от розов тюл и станиолена корона размахва над купчина тлеещи автомобилни гуми блещукаща пръчица, украсена със звезда. На следващия завой изниква грамадна табела с тривиален надпис: „ДОБРЕ ДОШЛИ В ОРЛОСТ КАУНТИ“. Скоро дърветата възвръщат нормалния си вид и пътят се изправя. Отдъхвате си след обзелата ви тревога, която осъзнавате едва когато ви напуска; натискате педала на газта и се устремявате към дома на изпадналия в нужда приятел.

В пограничните райони цари безредие и всеобща деформация. Там пускат корени и избуяват гротескното, непредвидимото и престъпното. Най-характерната им черта е техният упадък. И макар да се намираме сред чудни природни красоти, току-що преминахме над една естествена граница, обозначена от могъщата река и нейните притоци, от глетчерни морени, отвесни варовикови скали и скрити, невидими като Черния дом долини, които човек забелязва едва когато се озове близо до тях.

Срещали ли сте на безлюдна улица разгневено старче с опърпани дрехи, което бута празна пазарска количка и държи гръмка реч за „проклетите крадци“? Обикновено е с бейзболна шапка или пък с тъмни очила със счупено стъкло.

Случвало ли ви се е разтреперани от страх да се скриете в някой вход, откъдето да наблюдавате как мъж с военна униформа и с мълниеобразен белег на лицето разгонва тълпа пияни зяпачи и се натъква на трупа на момче с размазана глава, проснато на земята с ръце, разперени като криле, а джобовете му са претършувани? Виждали ли сте как обезобразеното лице на мъжа пребледнява от гняв и жалост?

Това са типичните признаци за упадък.

В покрайнините на Френч Ландинг е скрит още един подобен признак, който не можем да пропуснем, макар гледката да е ужасяваща и сърцераздирателна. Така ще засвидетелстваме своята почит, доколкото ни позволяват възможностите; той пък ще ни се отплати щедро чрез тайната, която ще разкрие пред смаяния ни поглед.

Отново се издигаме във въздуха — разперваме криле, така да се каже — и Френч Ландинг се разстила под нас като топографска карта. Утринното слънце грее по-ярко над зелените полета, разграфени на правоъгълни селскостопански блокове, лъчите му се отразяват в гръмоотводите по покривите на хамбарите. Шосетата сред полето са пусти. Към града се движат само няколко коли, чиито покриви блестят като разтопен метал. Породисти крави побутват с муцуни портите на пасищата, готови послушно да бъдат вкарани в краварника за сутрешната среща с апарата за доене.

Като се отдалечаваме на безопасно разстояние от черния дом, който е чудесен пример за упадък, се насочваме на изток, пресичаме Единайсета улица, опъната като кордела, и се впускаме да изследваме крайния квартал, където сред къщите се издигат складове, а отвъд започва полето. Отминаваме „Севън-Илевън“ и телевизионната кула, на чийто пилон американското знаме ще се развее чак след четирийсет и пет минути.

В този миг в схлупена къщурка встрани от пътя се събужда Уонда Киндърлинг, съпруга на Торнбърг Киндърлинг — жесток и глуповат човек, който излежава доживотна присъда в Калифорнийския затвор — и пред погледа й се изпречва бутилката водка поставена на нощното й шкафче; Уонда решава да отложи закуската с още един час. На петдесетина метра от дома й се издига гигантски купол от стъкло и стомана, пред който в права редица е строена цяла армия нови-новенички лъскави трактори — това е търговското предприятие на Тед Голдс „Земеделско оборудване Френч Каунти“, където работи един почтен, разтревожен съпруг и баща на име Фред Маршал, с когото не след дълго ще се запознаем.

Оттатък ефектния стъклен балон и асфалтирания паркинг с размерите на океан в продължение на километър се простира отдавна запусната камениста нива, а отвъд започва пущинакът. Сред високите бурени се извива дълга пътека, която води към купчина гниещи трупи между стара дървена барака и допотопна бензинова колонка. Това е нашата цел. Спускаме се на земята. Като се приближаваме, различаваме силуета на разнебитена постройка, килната на една страна, която сякаш всеки миг ще се срути. На входа е окачена тенекиена рекламна табела на кока-кола, осеяна с дупки от куршуми. Сред храсталаците се търкалят бирени кутии и угарки. Отвътре долита монотонното, дремливо жужене на цели пълчища мухи. Иска ни се да се върнем на чист въздух и да се махаме оттук. Черният дом беше много противен, буквално отвратителен, но това място… то обещава още по-неприятни изживявания.

Едно по-разширено определение на понятието „упадък“ включва усещането, че нещата се влошават или съвсем скоро ще тръгнат на зле.

Навремето в тази порутена барака, която прилича на депо за товарни вагони, се помещаваше едно комично безобразно и мръсно заведение за бързо хранене, наречено „При Ед — кренвирши и други вкусотии“. Сто и трийсет килограмовият шишко Ед Гилбъртсън, свещенодействащ зад вечно мръсния тезгях, сервираше мазни, препържени кюфтета, сандвичи с наденички и майонеза, гарнирани с черни отпечатъци от пръсти, и разчекнат сладолед във фунийки на малцината непретенциозни Клиенти, предимно местни хлапета, отишли да се поразходят с велосипеди в гората. Ед, който отдавна бе починал, беше един от многобройните чичовци на полицейския началник Дейл Гилбъртсън и приживе бе добросърдечен мърляч и тъпак, ползващ се с огромна популярност сред местното население. Престилката му повече приличаше на мръсен парцал; при евентуална санитарна проверка на хигиенния инспектор би му се доповръщало от състоянието на ръцете и ноктите на Ед, а домакинските прибори щяха да са по-чисти, ако котките ги облизваха. Сладоледът стоеше в качета зад тезгяха и се топеше от близостта с нагорещения мазен тиган. От тавана висяха мухоловки, които приличаха на кожени яки от полепналите по тях мъртви мухи. Нелицеприятната истина бе, че десетилетия наред микробите се множаха тук на воля: по пода, по тезгяха, по тигана — не се свеняха да завземат дори самия Ед, бъкаха по шпатулите, вилиците и немитата лопатка за сладоледа, откъдето плъзваха по гнусната храна, с която проникваха в уетите и стомасите на децата и на някоя и друга заблудена майка.

Струва си да се отбележи, че никой не бе умрял от храната на Ед и след като един хубав ден позакъснелият сърдечен пристъп покоси собственика на мизерната закусвалня тъкмо когато се бе покачил на столче най-сетне да подмени старите мухоловки с десетина нови ленти, никой не намери сили да разруши барачката и да разчисти сметта. В продължение на двайсет и пет години сумрачната съборетина приютяваше влюбени тинейджъри и компании момичета и момчета, които се нуждаеха от усамотение, за да изследват за пръв път в историята на човечеството — поне така им се струваше — освобождаващата сила на алкохола.

Възторженото бръмчене на мухите ни подсказва, че едва ли ще се натъкнем на влюбена двойка или на група празноглави пияни хлапета. Безшумното брожение на това стръвно гъмжило не се чува от главния път и ни подготвя за нещо ужасяващо. Можем да кажем, че то е като своеобразна порта.

Влизаме. През пролуките на източната стена и продънения покрив се процежда светлина, която чертае сияйни ивици по неравния под. Прах и перушина се стелят върху застиналите в пясъка животински следи и множество заличени отпечатъци от подметките на отдавна изхвърлени обувки. Отляво край стената са захвърлени на топка протрити войнишки одеяла, потънали в плесен; встрани се вижда керосинова лампа със спукано стъкло, край която се въргалят бирени кутии и смачкани фасове. Топлите слънчеви лъчи осветяват пресните стъпки, които описват широка дъга край останките от тезгяха и водят към празното място, където навремето стояха печката, мивката я лавиците с продукти. Там — в едновремешната светая светих на Ед — изведнъж изчезват. Мястото очевидно е било арена на ожесточена схватка, пясъкът е разпилян по пода. Край отсрещната стена е захвърлено нещо друго, което със сигурност не е протрито войнишко одеяло, макар много да ни се иска да беше; то е наполовина проснато сред локва лепкава течност. Мухите улисано кръжат над тъмното петно и от време на време кацат върху него. В ъгъла улично куче с пухкава рижа козина глозга костта стърчаща от белия предмет, който стиска между лапите си. Взираме се в предмета. Това е гуменка. Марка „Ню Баланс“ ако трябва да бъдем точни. Детска гуменка, ако искаме да бъдем напълно изчерпателни.

Ще ни се да се възползваме от способността си да летим и па изчезнем оттук на секундата. Копнеем да полетим право през прогнилия покрив и да вдъхнем чистия въздух, но не можем — обречени сме да бъдем свидетели на тази гледка. Пред очите ни уродливо куче глозга откъснато детско краче и всячески се опитва да го измъкне от бялата гуменка марка „Ню Баланс“. Животното ту извива, ту протяга мършавия си гръбнак, свежда тясната си муцуна, без да изпуска плячката от кокалестите си лапи; дърпа ли дърпа, но връзките са здраво вързани — какъв лош късмет.

Погледите ни отново попадат върху онова, което не е протрито одеяло, а е труп на момиченце, лежащо по гръб в локвата лепкава течност. Едната му ръка е безжизнено отпусната на неравния под, другата е подпряна на стената. Дланите са свити в юмруци. Ягодово-русата коса, обрамчваща дребното личице, е изгубила блясъка си. Ако в изцъклените очи се чете някакво изражение, то е на почуда. Но това е случайно и не означава нищо, тъй като приживе това дете изглеждаше изненадано дори насън. Скулите, слепоочията и вратът му са покрити с тъмни синини, подобни на мастилени петна, размазани с гумичка. Горната половина на тялото е скрита от бяла фланелка с логото на бейзболния отбор „Милуоки Бруърс“, изцапана с кал и засъхнала кръв. От кръста надолу телцето е бяло като дим и е проснато насред локвата, над която кръжат възбудените мухи. Голият строен крак с ожулено коляно завършва с окървавена гуменка марка „Ню Баланс“, завързана с двоен възел, а пръстите сочат тавана. Там, където следва да е другият крак, няма нищо, тъй като десният хълбок завършва с нащърбено чуканче.

Намираме се пред третата жертва на Рибаря — десетгодишната Ърма Френо. Паниката, предизвикана от изчезването й от тротоара пред видеотеката вчера следобед, ще нараства, докато Дейл Гилбъртсън открие трупа след малко повече от двайсет и четири часа.

Рибаря отвлече малката Френо и я донесе тук, незнайно как преминавайки по цялата Чейс Стрийт и Лайол Роуд, покрай „Севън-Илевън“ и телевизионната кула, покрай къщата, където Уонда Киндърлинг злобее и се налива с алкохол, покрай блестящия стъклен купол на Голдс, прекосявайки накрая граница, та между земеделските земи и града.

Ърма бе още жива, когато влязоха в бараката с надупчената тенекиена реклама на кока-кола. Сигурно се е дърпала и е пищяла. Рибаря я е довлякъл в задната стаичка и я е принудил да млъкне, като я е ударил с юмрук по лицето. Твърде вероятно е да я е удушил. Хвърлил е трупа й на пода и е нагласил крайниците по свое желание. Свалил е всичките й дрехи от кръста надолу — бельо, джинси, шорти или с каквото е била облечена в момента на покушението, но е оставил гуменките. След това е ампутирал десния й крак. Съумял е да отдели плътта от костта само с помощта на голям нож с дълго острие, без да използва сатър или трион, докато най-сетне е успял да отреже крака. После вероятно го е разфасовал на две-три части, като е отсякъл стъпалото. Захвърлил го е встрани, без да сваля бялата гуменка. То не е представлявало интерес за него — искал е крака й.

Ето това, драги приятели, е истински упадък.

Дребното неподвижно телце на Ърма Френо сякаш се е разстлало на пода, като че ли иска да се просмуче през изгнилите дъски. Мухите все така възторжено бръмчат. Кучето се опитва да измъкне сочната си плячка от гуменката. Ако можехме да възкресим простодушния Ед Гилбъртсън и да го изправим пред тази гледка, той би се строполил на пода и би заплакал. Ние от своя страна…

Ние не сме дошли тук да роним сълзи. Във всеки случай не и като Ед — от ужасяващ срам и изумление. В този коптор витае страховита мистерия, белязала всичко, което ни заобикаля. Задачата ни е добре да се огледаме и да запомним отпечатъка на тази тайна, останала като опашка на комета, тайна, която витае около нас. Покъртителната сцена поражда дълбоко смирение. В случая това е най-подходящата реакция. Инак ще пропуснем най-важното — мистерията ще ни се изплъзне и ще останем слепи и глухи, в пълно неведение. Да не продължаваме напред, без да отдадем дължимото на тази сцена — мухите, кучето, което ръфа отрязания крак, дребното бледо телце на Ърма Френо и величината на сполетялото я нещастие — като признаем собствената си незначителност.

Трупът лежи на два метра встрани от прозорец с избити стъкла, през който тържествено влита огромна пчела и започва бавно да кръжи в дъното на бараката, като че ли изследва обстановката. Сякаш увиснала на пърхащите си крилца, пчелата изглежда на пръв поглед твърде тежка, за да лети, но се носи във въздуха с премерена лекота и предпазливост, без да се доближава до кървавия под. Мухите, помиярът и Ърма не й обръщат никакво внимание.

За нас обаче пчелата, която доволно пърха в тази камера на смъртта, не е удобен повод да разсеем вниманието си — тя вече е част от заобикалящата ни мистерия и донякъде я обяснява. Тя е детайл от сцената, който също изисква нашето внимание. Приглушеното й жужене сякаш очертава епицентъра на звуковите вълни с по-голяма височина на тона, произвеждани от лакомите мухи: пчелата доминира звуковия фон като солист на хор. Своеобразният й глас се концентрира и зазвучава тържествено. Пчелата попада под лъча, който прониква през една пролука в стената, гръбчето й засиява в златисти и кадифено-черни райета, а крилцата й трептят като перка — изведнъж тя се разкрива пред нас като изключително сложно творение, способно да лети. Мъртвото дете сякаш се просмуква в окървавените дъски. Изпитвайки смирение от осъзнаването на собствената ни незначителност и пред строгата тържественост на мига, се досещаме, че тук са замесени сили отвъд пределите на нашия разум — върховни сили, които неизменно действат около нас, но ние долавяме съществуването им единствено в моменти като настоящия.

Оказана ни е чест, но бремето й е непосилно. Насекомото полита обратно към прозореца и преминава в друго измерение на съществуването; ние го следваме навън, излизаме на слънце и се издигаме във висините.

Миризмата на урина и екскременти в старческия приют, несигурното, сякаш изплъзващо се усещане за упадък, породено от странната къща северно от шосе № 35, бръмченето на мухите и кървавата локва в едновремешното заведение „При Ед“ — брр! Отврат! Питаме се дали навсякъде във Френч Ландинг зад лицеприятната външност се крие разочарование. Няма ли поне нещо, чието съдържание да отговаря на опаковката, така да се каже?

Отговорът е кратък: „Не!“ На всеки подстъп към Френч Ландинг трябва да се постави огромна табела с надпис: „ВНИМАНИЕ! ОПАСЕН УПАДЪК! ПРЕМИНАВАНЕ САМО НА ЛИЧНА ОТГОВОРНОСТ!“

Тук властва магията на Рибаря. Поради това думата „лицеприятно“ временно е извън употреба. Защо да не се оттеглим на някое по-приятно място? Ако наистина имаме тази възможност, трябва да се възползваме от нея, тъй като се нуждаем от почивка. Може би няма да съумеем напълно да се отървем от вездесъщия упадък, но поне няма да се занимаваме със старци, които се изпускат в леглото, и трупове, проснати в локви кръв насред пода (поне засега).

И така, пчелата поема по своя път, а ние — по нашия, който води на югозапад, над друга гора, ухаеща на живот и кислород — такъв въздух няма да намерите никъде, най-малкото не и на този свят — и отново се завръщаме към човешките дела.

Този район на града се нарича „Либъртивил“ по решение на общинския съвет на Френч Ландинг от 1976 година. Ще ви се стори невероятно, но самият Ед Гилбъртсън с голямото шкембе, Царят на кренвиршите, бе част от това двестагодишно сдружение на основоположниците; тогава бяха странни времена, мили Боже, наистина доста особени. Не чак като днес — сега Френч Ландинг се намира в ерата на Рибаря, времето на съвършения упадък.

Възрастните намират имената на улиците в този квартал колоритни, но според децата те са извратени. Известно е, че помежду си го наричат на шега „Педаливил“. Нека се снишим сред благоуханния утринен въздух (вече се затопля — очертава се идеален ден за Празника на ягодите). Бавно се носим по Камелот Стрийт, завиваме по „Авалон“ и продължаваме по улица, наречена „Девицата Мариан“. Оттам продължаваме — каква изненада, а? — по Робин Худ Лейн.

Номер 16 е кокетна къщурка с островърх покрив — типичната къща на Младото Почтено Трудолюбиво Преуспяващо Семейство — чийто кухненски прозорец е отворен. Ухае на препечени Филийки и на кафе — божествен аромат, който сякаш отрича упадъка (но за съжаление ние знаем истината и не се поддаваме на заблуди — де да не бяхме видели кучето, което ръфаше детското краче с гуменката, все едно е хотдог), ни приканва да влезем. Колко е хубаво да си невидим, нали? Да наблюдаваш безмълвно като някой бог. Само да не беше толкова дяволски тягостно онова, което виждат божествените ни очи! Това между другото. За добро или зло вече се забъркахме и е най-добре да се захващаме за работа. „Денят клони към заник“, както се казва в този край.

В кухнята на номер 16 заварваме Фред Маршал, чиято снимка е окачена на таблото „Продавач на месеца“ в изложбения салон на „Земеделско оборудване Френч Каунти“. През три от последните четири години Фред бе избиран за „Служител на годината“ (преди две години Тед Голдс присъди приза на Ото Айсман само за разнообразие), и когато е на работното си място, той излъчва неповторим чар и лично присъствие — с други думи, е идеален пример за нещо лицеприятно. Нали искахте нещо лицеприятно? Дами и господа, представяме ви Фред Маршал. Само че в момента уверената му усмивка не се вижда, а косата му — винаги изрядно пригладена, когато е на работното си място, тази сутрин още не е виждала гребен. Вместо обичайните сиво-зелени идеално изгладени панталони и спортна риза Фред носи гащета „Найки“ и тениска с отрязани ръкави. На кухненския плот е разгърнат вестник „Ла Ривиер Хералд“.

Напоследък Фред има проблеми — или по-скоро жена му Джуди има проблеми, но нали трябва да споделят всичко, както каза отчето, като ги свързваше навремето в свещен брак, пък и сутрешните новини хич не му вдъхват увереност. Тъкмо напротив. Тревожният материал е поместен в отделно каре до уводната статия на заглавната страница и с написан не от друг, а от всеобщия любимец, всепризнатия ловец на скандални сензации Уендъл Грийн, така наречения остроумник: „РИБАРЯ ВИЛНЕЕ НА ВОЛЯ ИЗ ФРЕНЧ ЛАНДИНГ И ОКОЛНОСТИТЕ“.

В дописката накратко са описани първите две убийства („От страшно по-страшно“ — е мнението на Фред) и докато чете, той разтяга първо левия, после десния си крак, подготвяйки квадрицепсите на бедрата — най-важните мускули — за сутрешното тичане. Нима има по-добър лек на усещането за упадък от сутрешното тичане? Нима има нещо по-хубаво? Нима съществува сила, която е в състояние да помрачи прекрасното начало на такъв красив уисконсински ден? Какво ще кажете за следното:

„Мечтите на Джони Ъркнам били съвсем простички“, разказва съсипаният от мъка баща. [„Съсипаният от мъка баща — мислено повтаря Фред и разгрява, представяйки си сина си, който спи на горния етаж. — Господи, моля те никога да не бъда съсипан от мъка баща“ — мисли си, разбира се, без да подозира, че съвсем скоро ще бъде причислен към тази категория.] „Джони искаше да стане адвокат — разказва Джордж Ъркнам и по прежълтялото му лице за миг преминава усмивка. — Когато не мечтаеше да се запише в службата по противопожарна охрана на Френч Ландинг или да се бори с престъпността, като стане прочут адвокат.“

Тези невинни мечти свършват с неизказан кошмар. [„Но аз съм сигурен, че ти ще намериш подходящите думи да го опишеш“ — мислено репликира Фред и започва да разгрява на стъпалата.] В началото на настоящата седмица Спенсър Ховдал открива обезобразено тяло с отсечени крайници в Сентралия. В качеството си на кредитен инспектор от Първа държавна фермерска банка Ховдал бил на оглед в запустяла ферма във Френч Ландинг, собственост на жител от съседен окръг на име Джон Елисън, с цел откриване на процедура по възстановяване в права. „Изобщо не исках да ходя — заяви Ховдал за нашето издание. — Ако мразя нещо на този свят, то това са тия щуротии с възстановяването.“ [Фред добре познава Спенс Ховдал и силно се съмнява, че е употребил тъкмо думата „щуротии“.] „Но като влязох в кокошарника, искрено съжалих, че съм отишъл. Ако не бях чул жуженето на пчелите, изобщо нямаше да стъпя в схлупената, разнебитена барака. Предположих, че вътре има кошер. Интересувам се от пчели и проявих любопитство. Да ми прости Господ, но действително ми стана интересно. Надявам се никога повече да не проявявам любопитство.“

В кокошарника Ховдал открива тялото на седемгодишния Джон Уесли Ъркнам. Крайниците са отсечени и окачени на вериги по мухлясалите рафтове в барачката. Полицейският началник Дейл Гилбъртсън отказва информация по въпроса, но по сведения на достоверни полицейски източници от Ла Ривиер торсът, краката и задните части на трупа са били нахапани…

А, не, стига толкова, на Фред му дойде до гуша, край на представлението. Сгъва вестника и го запраща чак на другия край на кухненския плот, до кафемашината. Когато той беше дете, във вестниците никога не се пишеха такива работи, ей Богу. И защо Рибаря, да му се не види?! Защо трябва да лепват лесно запомнящи се прякори на всички ненормалници и да превръщат изроди, които са способни на подобни деяния, в Най-знаменития Психопат на Месеца?

Разбира се, когато беше на годините на Тайлър, подобни неща въобще не се случваха, но въпросът е в принципа… в проклетия принцип…

Фред приключва разгрявката и си напомня на всяка цена да говори със сина си. Разговорът ще бъде по-труден от обсъждането на неудобни въпроси от рода на защо оная работа на малкия понякога щръква, но със сигурност трябва да се проведе. „Минаваме на система — ще започне. — Виж, Тай, вече не бива да се отделяш от приятелите си. И не се размотавай наоколо сам, разбра ли?“

Но мисълта Тай да стане жертва на престъпление се струва на Фред твърде невероятна — подобни неща се случват само в телевизионните драми по истински случай или във Филмите на Уес Крейвън2. Примерно заглавие: „Писък 4: Рибаря“. Всъщност нямаше ли подобен Филм? Един тип с дъждобран ходи нагоре-надолу и избива с кука разни тинейджъри. Но не и мъничета като Ейми Сейнт Пиер и Джони Ъркнам. За Бога, светът се разпада пред очите му.

Човешки крайници, окачени на вериги в порутен кокошарник — тази подробност го тревожи най-много. Нима е възможно? Нима подобно нещо може да се случи тук, точно тук и сега, в страната на Том Сойер и Беки Тачър?! Както и да е. Време е за сутрешното бягане. „Може пък днес вестникът да не е доставен по някаква причина — разсъждава наум Фред и започва да го сгъва, докато заприличва на дебела книга джобен формат (но заглавието продължава обвинително да му се натрапва: «РИБАРЯ ВИЛНЕЕ НА В…»). — Може пък да е попаднал право в стария контейнер за смет до къщата, знам ли.“

Каква блестяща мисъл. Напоследък Джуди се държи много странно и бомбастичните писания на Уендъл Грийн за Рибаря никак не й понасят („Торсът и краката били нахапани… — повтаря си той и тръгва към вратата. — Впрочем, келнер, ако може и една крехка пържола от задничето.“). Жена му поглъща статиите с маниакален интерес и макар да не коментира, Фред не харесва шавливия й неспокоен поглед, нито пък тиковете, които е придобила напоследък: например непрестанно да облизва горната си устна… в последните два-три дни му направи впечатление, че езикът й понякога стига чак до юздичката в основата на носа й — подвиг, който Фред би отхвърлил като невъзможен, ако сам не бе станал свидетел на явлението снощи, докато гледаха новинарската емисия по телевизията. Ляга си все по-рано и понякога бълнува — изрича странни, неясни думи, които не звучат като нормален човешки език. Случва се да говори на жена си, но тя не отвръща, а само се кокори в една точка, като леко помръдва устни и стиска юмруци (целите й длани са в драскотини и ранички, макар че си подрязва ноктите сравнително късо).

Необичайното й поведение прави впечатление и на Тай. В събота бащата и синът обядваха сами — Джуди отново бе налегната от дълбока и продължителна следобедна дрямка, поредният повод за тревога — когато малкият изтърси като гръм от ясно небе:

— Какво й е на мама?

— Тай, на мама й няма…

— Има й! Томи Ърбтър казва, че се държи така, все едно в Макдоналдс са й дали детско меню „Хепи Мийл“ без кока-кола.

Тогава не му ли се прищя на Фред да се пресегне над чинията с доматена супа и препечените Филийки със сирене и да го зашлеви? Да удари единственото си дете! Милият Тай, той просто се безпокоеше за майка си. Боже опази, наистина му се прищя.

Фред излиза на прага, застава на циментовата алея, водеща към улицата, и бавно разгрява на място, като диша дълбоко. Обикновено това е най-приятната част от деня му (с изключение на безценните мигове, когато правят любов с Джуди, но напоследък те са изключително малко). Харесва му усещането — съзнанието — че оттук може да отиде навсякъде и като тръгне от Либъртивил, Френч Ландинг, може да се окаже в Ню Йорк… Сан франциско… Бомбай… Непал. Прекрачиш ли прага на дома, светът (може би дори вселената) е твой — прозрение, до което Фред Маршал стига интуитивно. Може и да продава трактори марка „Джон Деър“ и култиватори „Кейс“, но не му липсва въображение. Като се запозна навремето с Джуди — и двамата следваха в Уисконсинския университет „Мадисън“ — се срещаха в едно кафене недалеч от университетския комплекс, което бе истински рай на италианското еспресо, джаза и поезията и се наричаше „Чоклит Уочбенд“. Може да се каже, че двамата се влюбиха сред гневни пиянски крясъци и декламации на стиховете на Алън Гинсбърг и Гари Снайдър под оглушителния рев на евтината, но изключително мощна стереоуредба на „Чоклит“.

Фред поема дълбоко дъх и хуква по улицата. Стига до пресечката с „Мариан“ и помахва на Дийк Първис. Съседът му е излязъл по халат и чехли да прибере дневната доза апокалиптична сензационност, поднесена от Уендъл Грийн. После свива по „Авалон“ и позабързва крачка — плюе си на петите, образно казано.

„Джуди, Джуди, Джуди“ — повтаря мислено, имитирайки Кари Грант (отдавна изтъркана шегичка между него и дамата на сърцето му).

Първо, бълнува насън. И очите й тревожно се стрелкат насам-натам. Да не забравяме как (едва преди три дни), като я последва в кухнята, нея я нямаше — изведнъж се оказа, че била зад него и тъкмо слизала по стълбите. Не е важно как го постигна а защо го направи: защо се шмугна по външното стълбище за да слезе с гръм и трясък по вътрешното (сигурно така е станало — Фред не намираше друго обяснение на случката). На всичкото отгоре непрестанно хапе устни и протяга език към носа си. Той знае какво означава всичко това — Джуди се държи така, сякаш е обезумяла от паника. Всичко започна още преди убийството на Ейми Сейнт Пиер, тъй че причината не е Рибаря — във всеки случай не е единствената причина.

Но проблемът не се изчерпва с това. Само преди няколко седмици Фред би казал, че жена му не знае що е страх. Висока е едва метър и петдесет и пет („Ех, какво си ми дребосъче!“ — възкликна баба му, когато Фред представи бъдещата си съпруга на семейството си), но има лъвско сърце и е неумолима като викинг. И това не са само приказки, суперлативи или поетически волности, а голата истина; именно разликата между онова, в което никога не се бе съмнявал, и онова, което наблюдава сега, го тревожи най-много.

От „Авалон“ завива по „Камелот“ и пресича кръстовището, без да се огледа; днес неволно тича много по-бързо от обичайното — буквално спринтира. Припомня си една случка от времето, когато току-що бе започнал да излиза с Джуди.

Както винаги отидоха в „Чоклит Уочбанд“, но по-рано от обикновено, защото свиреше един джаз квартет, който се оказа много добър. Като си припомняше случката, Фред си даваше сметка, че въобще не бяха слушали изпълнението — почти през цялото време се бе оплаквал на Джуди как не се чувства никак на място в Колежа по селско стопанство (съкратено „МУ-У“, както се гавреха снобите от хуманитарните факултети) и как никак не му допада негласното мнение в семейството, че като завърши, ще се върне право вкъщи да помага на Фил да управлява семейната ферма във Френч Ландинг. Направо му прилошаваше от мисълта да прекара целия си живот впрегнат в един хомот с Фил.

— А ти какво искаш да правиш? — попита Джуди. Преплетените им длани лежаха върху масата край стъкления буркан, в който гореше свещ, а квартетът на сцената свиреше нежно, мелодично парче със заглавие „Можеш да разчиташ на мен“.

— Не съм наясно — отвърна той, — но знаеш ли какво, Джуд, смятам, че трябва да уча търговия, не в МУ-У. Сто пъти по ме бива да продавам, отколкото да ора.

— Защо не се прехвърлиш?

— Защото близките ми смятат…

— Зарежи близките, Фред, няма да ти живеят живота! „Лесно ти е да говориш“ — рече си тогава, но на връщане към университета се случи нещо изумително, което напълно противоречеше на схващанията му за живота, и то до такава степен, че тринайсет години по-късно с удивление продължаваше да си спомня случката.

Бяха погълнати в разговор за личното и съвместното им бъдеще („Не ми тежи да бъда съпруга на фермер — отсече Джуди, — стига мъжът ми искрено да желае да върши именно това.“). Не забелязваха нищо. Беше им все едно къде отиват — краката ги водеха сами. Изведнъж разговорът им бе прекъснат от скърцане на спирачки й оглушителен метален трясък — намираха се на кръстовището на Стейт Стрийт с Горам Стрийт. Огледаха се и забелязаха додж и остарял Форд комби, които току-що се бяха сблъскали.

От форда, чийто водач очевидно беше пренебрегнал знака „СТОП“ на Горам Стрийт, слезе мъж на средна възраст с кафяв костюм също на средна възраст. Човекът бе уплашен и потресен, при това с пълно право — от пикапа изскочи як младеж, който заплашително закрачи към по-възрастния мъж (Фред съвсем ясно помнеше как коремчето му провисваше над колана на джинсите) с манивела в ръка.

— Абе, заплес! — крещеше Якия. — Гле’й к’во ми направи колата! На всичкото отгоре е на баща ми, тъпак загубен!

Онзи с костюма на средна възраст се беше ококорил и отстъпваше назад с окръглени очи и вдигнати ръце, а Фред стърчеше като истукан на тротоара пред железарията „Рикманс“ и си мислеше: „О, не, сър, за нищо на света не правете така. От такъв като тоя не бива да се отстъпва заднишком, а да се върви право срещу него, колкото и да е вбесен. Вие го предизвиквате — не виждате ли как го предизвиквате?“ Изобщо не забеляза кога ръката на Джуди се е изплъзнала от дланта му, докато той с ужасно предчувствие слушаше приказките на господин Костюм на средна възраст, който продължаваше да отстъпва и да бърбори как много се извинявал… грешката била изцяло негова, не гледал, не мислел… застраховки… застрахователна компания… да начертае схема… да повикат полицай и да дадат показания…

През цялото това време Якия въобще не го слушаше, а напредваше застрашително, удряйки манивелата в дланта си. Поведението му беше повече от красноречиво — въпросът въобще не е в застраховката или обезщетението, а в това, че господин Костюм на средна възраст му е изкарал акъла, докато си е карал най-спокойно и е слушал парчето на Джони Пейчек „Заври си я отзад тази скапана работа“. Възнамеряваше да си уреди сметките с тоя загубен чичко, задето му изкара акъла и го накара да се разтрепери зад волана… не можеше да не му отмъсти, защото онзи направо си го просеше с тази предизвикателна миризма — жълтата като урина воня на страх и беззащитност. Също като заекът и овчарското куче — заекът отстъпва, отстъпва и изведнъж се оказва притиснат до стената — господин Костюм на средна възраст се оказа притиснат до очукания си Форд и желязото всеки миг щеше да се развърти и да рукне кръв.

Но не се развъртя и не рукна кръв, тъй като изведнъж Джуди Делойс — истинско дребосъче — се изтъпани между тях и безстрашно се вторачи в пламналото лице на Якия.

Фред примигна, питайки се как, за Бога, се е озовала там толкова бързо. (Години по-късно си задаваше същия въпрос, когато влезе след нея в кухнята и в същия миг чу тежките й стъпки по вътрешното стълбище.) И какво? Джуди плесна Якия по месестия бицепс! Шляп! — белият отпечатък от дланта й изпъкна върху зачервената от слънцето луничава кожа, контрастираща с ръкава на раздраната му синя тениска. Фред видя всичко с очите си, но не можеше да повярва.

„Веднага престани! — кресна Джуди право в изненаданата физиономия на Якия, който май започваше да се обърква от възникналата ситуация. — Остави това желязо и веднага престани! Не си търси белята! Да не искаш да идеш в затвора заради купчина ламарина за седемстотин долара?! Хвърли манивелата! Казах… хвърли… тази… МАНИВЕЛА!“

В продължение на цяла секунда Фред бе напълно сигурен, че Якият все пак ще размаха желязото и някой ще го отнесе — например Джуди. Но тя въобще не трепна и нито за миг не изпускаше очите на младежа, който се извисяваше най-малко една глава над нея и тежеше поне сто кила повече. Тогава от нея със сигурност не се разнасяше вонята на страха, а и езикът й не се стрелкаше тревожно към носа, блестящите й очи не шаваха неспокойно.

След миг Якия отпусна ръка.

Фред забеляза тълпата едва когато чу бурните ръкопляскания на събралите се най-малко трийсетина зяпачи. Преизпълнен с гордост от постъпката на приятелката си, заръкопляска и той. Едва сега Джуди се стресна, осъзнавайки на каква опасност се е изложила. Но не си тръгна, а остана при двамата мъже и дори ги задърпа един към друг, принуждавайки ги да си стиснат ръцете. Като пристигнаха ченгетата, Якия и господин Костюм на средна възраст седяха мирно и кротко на бордюра и сравняваха документите за застраховките си. Точка по въпроса.

Фреди и Джуди отново се хванаха за ръце и продължиха към общежитията. В продължение на цели две пресечки Фред не проговори. Дали е бил изпълнен с благоговение? От дистанцията на времето му се струваше, че отговорът е положителен. Най-сетне изтърси:

— Това беше феноменално.

Тя вдигна глава и смутено се усмихна:

— Ами! Ако трябва да го окачествим по някакъв начин, по-добре да го наречем проява на гражданска съвест. Този се беше засилил право към затвора. Не исках това да се случи… Нито пък другият да пострада.

Добави последното изречение след кратък размисъл и в този миг Фред разбра, че дребничката му приятелка е непоколебима като викингски воин. Тя бе на страната на Якия, защото… е, защото другият се изплаши.

— Не се ли разтревожи? — Фред бе толкова зашеметен от случилото се, че до този миг въобще не му бе идвало наум да се засрами: в крайна сметка в свадата се намеси неговата приятелка, не самият той, както повелява холивудският кодекс на честта. — Не те ли беше страх, че оня тип с манивелата ще си го изкара на теб?

Джуди видимо се озадачи, сетне отговори:

— И през ум не ми мина.

„Камелот“ извежда чак до Чейс Стрийт, откъдето в ясни дни като днешния се вижда как проблесва Мисисипи, но Фред не стига чак дотам. Изкачва се на върха на възвишението Либърти Хайтс, после тръгва по обратния път — фланелката му е подгизнала от пот. Безстрашната Джуди, която геройски се беше намесила в свадата между двамата шофьори, няма нишо общо с онази Джуди със замъгления разсъдък, която живее в дома му и която кърши ръце и следобед спи с часове — разликата е толкова поразителна, че Фред се принуди да говори по въпрса с доктор Пат Скарда. Това стана вчера, когато лекарят дойде в Голдс да оглежда косачките машини със седалка.

Фред му показа различните модели марка „Диър“ и „Хонда“, поинтересува се как е семейството му и попита (надявайки се, че е прозвучало съвсем небрежно):

— Докторе, я ми кажи нещо — мислиш ли, че е възможно човек да полудее току-тъй? Искам да кажа, без предупреждение. Проницателният поглед на Скарда хич не му хареса.

— За възрастен ли става дума или за дете, Фред?

— Е, не става дума за конкретен човек. — Той избухна в смях, който прозвуча неубедително в собствените му уши, а съдейки по изражението на Пат Скарда, и той не го прие за чиста монета. — Искам да кажа, за действителен човек. Интересувам се хипотетично. Да вземем за пример възрастен човек.

Лекарят се замисли, поклати глава.

— Абсолютните истини в медицината са малко, а в психиатрията се броят на пръсти. Ако питаш мен, няма начин човек да полудее „току-тъй“. Възможно е процесът да се развие много бързо, но във всички случаи с процес. Хората казват: „Еди-кой си откачи“, но това почти не се случва. Психическите нарушения — проявите на невротично и психотично поведение — настъпват постепенно и обикновено са предизвестени от определени признаци. Между другото, как е майка ти, Фред?

— Мама ли? О, страхотно. В цветущо здраве. — А Джуди?

Отне му известно време да извика на лицето си усмивка, но затова пък я докара доста уверена.

— Джуди ли? И Джуди е в страхотна форма, докторе. Тя е непоклатима — отговаря той.

Разбира се. Непоклатима е като Гибралтарската скала. Само от време на време се появяват тревожни признаци. „Може би ще отминат — разсъждава Фред. Добрите стари ендорфини най-сетне се раздвижват и подобна перспектива изведнъж започва да му се струва съвсем реална. Оптимизмът е нормалното състояние на Фред, който не вярва в упадъка, на устните му разцъфва усмивчица — първата за деня. — Може би признаците постепенно ще изчезнат. И ще й мине бързо, както започна. А пък знае ли човек, може да е свързано с цикъла й.“

Г осподи, колко хубаво би било именно това да е причината! Междувременно трябва да се погрижи за Тай. Трябва да поговорят сериозно, защото макар да не приема теориите, които Уендъл Грийн се опитва да пробута на читателите си, а именно, че призракът на известния канибал от началото на двайсети век и всепризнат върколак Албърт Фиш по някакви причини броди из Кули Кънтри, Фред си дава сметка, че наоколо все пак шета някой, който вече уби две дечица и извърши неописуеми с думи (освен ако човек не е Уендъл Грийн) гаври с труповете им.

„Торсът и краката били нахапани“ — повтаря си Фред и отново ускорява ход, въпреки че вече го присвива отдясно. Но си заслужава да повторим: Фред не допуска, че тези ужаси могат да сполетят собствения му син и не вижда абсолютно никаква връзка между трагичните събития и състоянието на Джуди, тъй като се държи странно още от времето, когато Ейми Сейнт Пиер и Джони Ъркнам са били още живи и здрави и са си играели на воля в задните дворове на къщите си.

Може би, може би… но стига сме се занимавали с Фред и неговото безпокойство. Нека оставим тази тревожна душа и да избързаме напред към Робин Худ Лейн № 16 — нека потърсим източника на неговите тревоги.

Прозорецът на съпружеската спалня на втория етаж е отворен, а мрежата със сигурност няма да ни затрудни — влизаме в стаята заедно със свежия утринен полъх и първите звуци на новия ден.

Но пробуждането на Френч Ландинг и придружаващата го шумотевица не могат да нарушат съня на Джуди Маршал, понеже нощес тя се ококори още в три часа — до сутринта се взира в сенките, опитвайки се да забрави кошмарите. Но колкото и да не й се ще, помни някои неща.

— Пак видях окото — съобщава на празната стая. Тъй като Фред не е тук да я следи (много добре знае, че я следи — може да е вманиачена, но със сигурност не е глупава), изплезва език и не просто докосва носа си, а обхожда цялата юздичка между носа и устата си като куче, което се облизва, след като е изплюскало пълна паница с остатъци от вчерашната яхния. — Окото е червено. Неговото око. Окото на Краля.

Отмества поглед към сенките на дърветата. Те танцуват по тавана, образуват странни форми и лица, форми и лица.

— Окото на Краля — повтаря, кърши ръце и впива нокти в дланите си. — Абала! Лисици в бърлоги! Абала-дун, Пурпурният крал! Плъхове в дълбоки дупки! Абала Муншун! Кралят е в кулата, похапва мед и хляб! Разрушителите в подземието се бъхтят от зори до мрак!

Отривисто клати глава. О, тези гласове, които извират от мрака — понякога се буди нощем и пред очите й сякаш пламти видение на тъмносива кула сред поле, обрасло с рози. Кърваво поле. После се обаждат гласовете, които говорят на непознати езици бръщолевят несвързано, изричайки странни думи, които Джуди не разбира и над които няма власт. — С разкървавени крачета все повече и повече хлапета ремъка теглят и опъват… за Бога, няма ли да има край? Езикът се протяга, близва връхчето на носа й и ноздрите потръпват, раздразнени от собствената й слюнка, а в главата й кънти „Абала, Абала-дун, Кан-та Абала…“ и се блъскат още куп ужасяващи чуждоезични думи и потресаващи видения: кулатата с пламтящите пещери под нея, където хлапетата с разкървавени крачета ремъка теглят и опъват. Съзнанието й се измъчва до смърт. Има само един начин да сложи край на мъките и да си отдъхне.

Джуди Маршал сяда в леглото. На нощното шкафче са поставени лампа, последният роман на Джон Гришам, бележник (подарък от Тай за рождения й ден, всяка страница е украсена с надпис „ХРУМНА МИ СТРАХОТНА ИДЕЯ!“) и рекламна химикалка на хотел „Шератън — Ла Ривиер“.

Тя грабва писалката и трескаво започва да драска в бележника.

Няма Абала няма Абала-дун и никакви Кули никакви Разрушители никакъв Пурпурен крал това са сънища просто сънища моите сънища.

Достатъчно! Но писалките са и пътища за навсякъде — преди да е успяла да вдигне ръка, на белия лист се появява следното: Блак Хаус е път към Абала входът към Ада Шиол Муншун всички тези светове и духове.

Стига! Боже милостиви, стига! Но най-страшно е друго: ами ако всичко написано изведнъж придобие смисъл?

Захвърля обратно върху нощното шкафче писалката, която се търкулва и се удря в лампата. Откъсва от бележника листа, смачква го и го напъхва в устата си. Яростно го сдъвква и го поглъща, навлажнен и поомекнал. В един ужасяващо неприятен миг топчето хартия засяда в гърлото й, но накрая все пак успява да го преглътне. Думите и световете избледняват, тя изтощено се отпуска на възглавницата. Лицето й пребледнява, в очите й блестят неизплакани сълзи, но подскокливите сенки на тавана вече не й приличат на лица — лицата на дечицата с разкървавени крачета, които ремъка теглят и опъват, плъхове в дълбоки дупки, лисици в бърлоги, окото на Краля, Абала, Абала-дун! Те са най-обикновени сенки на дърветата на двора. Тя е Джуди Делоис Маршал, съпруга на Фред и майка на Тай. На мира се в Либъртйвил, Френч Ландинг, Френч Каунти, Уисконсин, Америка, северното полукълбо, планетата Земя, друг свят освен този няма. Дано да е така.

Ах, дано да е така!

Затваря очи и най-сетне я наляга дрямка; ние се оттегляме, но тъкмо да прекрачи границата, разделяща я от съня, Джуди Маршал изрича нещо:

— Ти не се казваш Бърнсайд. Къде ти е дупката?

Вратата на спалнята е затворена, тъй че се налага като въздишка да се промъкнем през ключалката. Носим се по коридора и разглеждаме семейните снимки на Джуди и Фред, включително изглед от фермата на семейство Маршал, където младата двойка изтърпя мъчително, но, слава Богу, кратко гостуване скоро след брачната церемония. Искате ли един съвет? Не споменавайте пред Джуди за Фил, брата на Фред. Веднага ще почне да пили — както несъмнено би казал Джордж Ратбън.

Другата врата в дъното на коридора няма ключалка, тъй че се плъзваме отдолу като телеграма и веднага разбираме, че сме се озовали в момчешка стая — личи по смесената миризма на мръсни спортни чорапи и терпентин. Макар и малка, тази стая изглежда по-голяма от спалнята на родителите, може би защото не е пропита с тревога. По стените са налепени плакати на Шакил О’Нийл, Джеръми Бърниц, миналогодишния състав на отбора на „Милуоки Бъкс“… и на идола на Тайлър Маршал: Марк Макгуайър. Макгуайър играе за Кард и те са врагът, но, по дяволите, „Милуоки Бруърс“ всъщност не са достоен противник за никого. „Бруърс“ са последна глуха и в Американската лига, и в Националната лига. А Макгуайър… е, той е герой. Той е силен, сдържан и може да запрати бейзболната топка чак някъде си. Дори бащата на Тайлър, който винаги е на страната на уисконсинските отбори, смята, че Макгуайър не е като другите. „Той е най-великият, откакто съществува тази игра“ — заяви по време на седемдесетия сезон и макар че през онази легендарна година Тайлър бе още невръстно хлапе, запомни тези думи завинаги.

На стената в стаята на хлапето, което скоро ще стане четвъртата жертва на Рибаря (вече има трета, както се уверихме сами), на почетното място над леглото е окачен плакат на туристическа забележителност: грамаден мрачен замък в дъното на поляна, обвита с мъгла. В долния край, прикрепен към стената с тиксо (мама изрично забранява стената да се дупчи с кабърчета), с големи зелени букви е написано: „ЗАПОВЯДАЙТЕ ОТНОВО В ОЛД СОД“. Тай размишлява дали да не изреже надписа. Плакатът му харесва не защото замъкът е в Ирландия, а защото картината му нашепва за далечни земи и за „някъде другаде“ — Някъде Съвсем Другаде с главни букви. Сякаш е снимка на приказно кралство, където из горите бродят еднорози, а в пещерите се крият дракони. В сравнение с тази чудесия Хари Потър ряпа да яде! Хогуортс3 става за убиване на времето в летните следобеди, но този замък се намира в кралството Някъде Съвсем Другаде! Тай се събужда и заспива с образа на този замък — защото така му харесва.

Лежи свит на кълбо и прилича на запетайка в човешка форма, с гащета и рошава тъмноруса коса, чийто палец се намира на сантиметър от устата, на косъм да бъде засмукан. Тай сънува — виждаме как очните ябълки се движат под затворените клепачи. Устните му се движат… шепне нещо… Абала? Наистина ли повтаря неразгадаемите думи на майка си? Разбира се, че не, но…

Навеждаме се по-близо, но не успяваме да чуем нищо, защото в този миг червеният джазов радиочасовник на Тай светва и в миг гласът на Джордж Ратбън изпълва стаята, сякаш зове Тай да се върне от страната на сънищата, каквото и да му се случва там.

— Фенове, слушайте внимателно, колко пъти съм ви го казвал? Ако не знаете мебелна къща „Хенрайд Брадърс Фърничър“ във Френч Ландинг и Сентралия, значи нищо не разбирате от мебели. Точно така, „Хенрайд Брадърс“, тъкмо тях имам предвид, раят на колониалните мебели. Комплексни трапезарии, дневни и спални, обзаведени с познати и любими марки мебели „Лейзи Бой“, „Бретън Удс“ и „Мусхед“, И СЛЕПЕЦ ЩЕ ВИДИ, ЧЕ „ХЕНРАЙД БРАДЪРС“ ОЗНАЧАВА КАЧЕСТВО!

Тай Маршал се смее още преди да е отворил очи. Обожава Джордж Ратбън — Джордж е безбожно отракан.

След което без никаква пауза рекламата се прелива в нов въпрос:

— Хора, готови ли сте за голямата джабала на „Бруърс“? Нали не сте забравили да ми изпратите картичките с името, адреса и вашия telefono? Надявам се да сте го сторили, защото крайният срок изтече в полунощ. Ако сте го изпуснали… сори, батко!

Тай затваря очи и три пъти по ред изрича: „Егати“. Беше забравил за томболата и единствената му надежда бе баща му (който знае колко е разсеян понякога синът му) да се е сетил и да е изпратил заявка за участие от негово име.

— Голямата награда? САМО шансът вие или ваше любимо момче или момиче да бъде батър на „Бруърс“ по време на цялото първенство в Синсинати. САМО шансът да спечелите бухалка с автограф на Ричи Сексън, ДЪРВОТО, в което е скрита СВЕТКАВИЦА! Да не говорим за петдесетте места в сектора зад първа база с мен, Джордж Ратбън, пътуващата енциклопедия по бейзбол на Кули Кънтри. НО ЗАЩО ВИ ГОВОРЯ ВСИЧКО ТОВА? Ако сте изпуснали срока, вече е твърде късно. Точка по въпроса, край, това е, вдигни си ципа! А, да, сетих се защо заговорих за това — за да ви подсетя следващия петък непременно да ме слушате, за да разберете няма ли да чуете ВАШЕТО ИМЕ в списъка на наградените!

Тай изпъшква. Възможностите Джордж да обяви неговото име са две: никаква и почти никаква. Не че умира да бъде батър и да търчи пред цял Милър Парк с размъкнатата униформа на „Бруърс“, но виж — да притежава собствената бухалка на Ричи Сексън, дървото, в което е скрита светкавица… не е ли велико?

Тайлър се изшмулва от леглото, помирисва под мишниците вчерашната си тениска, захвърля я и изважда нова от чекмеджето. От време на време баща му го пита защо навива радио-часовника да го буди в такъв нечовешки час — нали е във ваканция — но Тайлър все не успява да му обясни, че всеки ден е важен, но най-вече топлите, слънчеви дни, когато човек няма никакви задължения. Сякаш в дълбините на съзнанието си долавя едно гласче, което му нашепва да не губи нито миг, защото времето е кратко. Следващите думи на Джордж Ратбън в миг напълно събуждат Тай — действат му като леден душ.

— Слушай, окръг Кули, готов ли си да говориш за Рибаря?

Той се вцепенява, а по гърба и ръцете му пробягва лека тръпка. Рибаря. Маниак, който убива деца… и ги яде. Този слух се носеше сред по-големите деца на бейзболното игрище и в спортната зала, но кой би извършил нещо толкова гнусно и отвратително? Само някой канибал!

Джордж понижава глас:

— Сега ще ви кажа една тайна, тъй че слушайте внимателно чичо си Джордж. — Тай тъкмо хваща гуменките си за връзките, но при тази заръка застива на леглото и се заслушва внимателно. За Джордж е много необичайно да обсъжда подобни… подобни неспортни теми, но Тайлър му има доверие. Преди две години, когато „Баджърс“ се издигнаха в Осмицата на елита, макар че всички им предричаха крах още в първия кръг на Големия танц, само Джордж позна, нали? Да, позна. Точка по въпроса, край, това е, вдигни си ципа.

Радиоводещият снишава глас и зашепва едва ли не поверително:

— Истинският Рибар, момичета и момчета, тоест един човек на име Албърт Фиш, е мъртъв от шейсет и седем години и доколкото знам, никога не е пътувал на запад от Ню Джърси. Освен това най-вероятно е бил ФЕН НА ОТБОРА НА ЯНКИТЕ! ТЪЙ ЧЕ СПОКО, КУЛИ КЪНТРИ! НЯ-АААМА СТРАШНО!

Тайлър се отпуска, усмихва се и нахлузва гуменките. Споко, няма страшно — точно така. Започва нов прекрасен ден — е, вярно че напоследък майка му се държи чудновато, но ще й мине.

Нека се разделим с Тай в добро настроение — да се престорим на амеба и да се подложим на клетъчно деление, както би казал страховитият Джордж Ратбън. Като си говорим за Джордж — вездесъщият глас на окръг Кули Кънтри — дали да не го потърсим? Идеята не е лоша. Речено-сторено — тръгваме веднага.

Глава 3

НАПУСКАМЕ ПРЕЗ ПРОЗОРЕЦА стаята на Тайлър, поемаме диагонално на югозапад и Либъртивил бързо остава зад нас — край на разходките, вече имаме конкретна задача и е време здраво да размахаме криле. Насочваме се към Бащата на водите, чиято повърхност като хелиограф отразява лъчите на утринното слънце, и най-голямата бирена фабрика в света. На път от огромните й хранилища към междуградския път Оо (можем да го наричаме Нейлхаус Роу, ако предпочитаме — вече сме нещо като почетни граждани на Френч Ландинг) се минава покрай радио-телевизионна кула, чийто предупредителен червен сигнал не се вижда, удавен в ярката светлина на новородения юлски ден. Земята се затопля, ухае на треви, а наближавайки бирената фабрика, ни лъхва характерната животворна миризма на бирена мая.

До телевизионната кула в промишлената зона източно от Пенинсюла Драйв се издига ниска бетонна сграда с неголям паркинг, който побира точно шест коли и полицейската патрулка — старичък Форд „Еконолайн“, розов като захаросана ябълка. С напредването на деня, когато умореният следобед започне да клони към залез слънце, цилиндричните сенки на най-големите бирени кутии на света закриват най-напред табелата сред проскубаната морава до входната алея, после протягат пръсти към сградата и накрая поглъщат паркинга. „KDCU-AM — ВАШИЯТ ГЛАС В КУЛИ КЪНТРИ“ гласи надписът. Върху него с розов спрей — почти в тон с полицейската кола — е написана пламенна декларация: „ТРОЙ ОБИЧА МАРИАН! ЙЕС!“ По-късно днес Хауи Соул — тонтехникът от екипа на радиостанцията, ще го заличи (може би по време на шоуто на Ръш Лимбо, което се излъчва изцяло на запис по сателита), но засега съществува и сякаш ни разкрива всичко, което е нужно да знаем за любовта в един малък град в централните американски щати. Май все пак открихме нещо наистина хубаво.

Пристигаме тъкмо навреме — от страничния вход на радиостанцията излиза строен мъж със спортно-елегантни бежови панталони с идеален ръб, бяла памучна риза със закопчана яка, без вратовръзка и с червеникавокафяви тиранти (те са толкова шик, че са несравними с просташките ластици на Веселяка Макстън и Сони Хартфийлд от погребалното бюро). Сребровласият господин е издокаран с подчертано шикарна сламена шапка, на вид доста старомодна, но много добре запазена. Червеникавокафявата лента, която я опасва, е в тон с тирантите. Очите му са скрити зад авиаторски очила. Застава встрани от вратата под очукания високоговорител, от който неспирно кънти програмата на радио KDCU: в момента вървят местните новини. Следва земеделският бюлетин от Чикаго, което прави общо десет минути почивка, преди изисканият франт отново да заеме своето място зад микрофона.

С нарастващо изумление наблюдаваме как от джоба на ризата си изважда пакет „Американ Спирит“ и запалва цигара с позлатената си запалка. Този елегантен тип с тиранти, бежови панталони и кожени мокасини със сигурност не е Джордж Ратбън. Вече мислено сме си изградили портрет на радиоводещия, който няма нищо общо с този изискан господин. Представяме си го с карирани панталони с бял колан, над който е провиснало огромно шкембе (резултат от многото наденички, изядени на стадиона), керемиденочервено лице (от многото бири, изпити по време на мачовете, да не говорим за крясъците по адрес на ония некадърници — реферите) и къс, широк врат (какъвто се полага за азбестови гласни струни като неговите). В нашите представи — нужно ли е да уточняваме, че и в представите на целия окръг Кули Кънтри — Джордж Ратбън е вечно ококорен, трътлест и рошав чичко с бели дробове като кожени мехове, които непрестанно се тъпче с антиацидни хапове, кара шевролет, гласува за Републиканската партия, а претовареното му сърце е изложено на ежеминутен риск от инфаркт — Ратбън е като контейнер, пълен със спортни термини, налудничав ентусиазъм, идиотски предразсъдъци и висок холестерол.

Този човек не е онзи, когото си представяме. Той се движи с градията на балетист. Можем да го оприличим на чаша студен чай в горещ летен ден; изглежда строг и изискан като аристократ от старата поколение.

Но именно това е комичното, нали? Все едно наблюдаваме шишкав диджей с тъничък гласен, само че наопаки. Джордж Ратбън не съществува в истинския смисъл на думата. Той е действащо хоби, фикция, облечена в плът, едно от многобройните превъплъщения на стройния господин с очилата. Хората в KDCU) знаят истинското му име и се гордеят, че са посветени в шегата (финалната реплика „и слепец ще види“ е запазена марка на Джордж, разбира се) — но не знаят и половината от истината. Не го казваме метафорично. Колегите от радиото са запознати едва с една трета от истината, тъй като човекът с памучните панталони и сламената шапка има не едно алтер его, а цели четири.

Във всеки случай Джордж Ратбън е спасителят на KDCU — това е последната радиостанция, която излъчва на средни вълни в условията на хищния пазар на FM станциите. Джордж Ратбън е истинска златна мина — седмица след седмица всеки делничен ден гласът му кънти в ефира точно по времето, по което хората отиват на работа. Екипът на Ю-то (както сами се наричат служителите на радиостанцията) го обожава едва ли не до смърт.

Докато оглеждаме изискания господин, високоговорителят над главата му ехти:

— … до момента не са открити никакви улики, твърди полицейският началник Дейл Гилбъртсън. Той нарече репортера Уендъл Грийн от вестник „Хералд“ „страничен наблюдател и търговец на страх, за когото е по-важно как да си продаде вестника, а не какво се случва при нас, във Френч Ландинг“.

В Ардън пожар отне живота на възрастен фермер и съпругата му. Хорст П. Леплемие и жена му Гъртруд, осемдесет и две годишни…

— Хорст Леплемие — повтаря стройният мъж и дръпва от цигарата, което очевидно му доставя огромно удоволствие. — Я опитай да го кажеш десет пъти по-бързо, кратуна такава.

Макар да се намира точно под кънтящата радиоуредба, пушачът отлично чува как вратата зад гърба му се отваря повторно. Очите му, скрити зад авиаторските очила, са незрящи по рождение, но слухът му е остър.

Новодошлият има нездрав тен и примигва на утринните лъчи като къртиче, което е било изровено от земята от безпощаден плуг. Главата му е гладко избръсната с изключение на гребен от коса като на индианец от племето мохок, а от тила до раменете му се спуска дълга опашка. Кичурът е боядисан в яркочервено, а опашката — в електриковосиньо. На едното му ухо се поклаща обица с формата на мълния, която подозрително напомня на свастиката на СС. Носи опърпана черна фланелка с надпис: „МРЪНКАЩИТЕ ЛИГЛЬОВЦИ ’97: ПОДГРЯВАМЕ ЗА ТУРНЕТО НА ИСУС“. Колоритният младеж стиска компактдиск.

— Здрасти, Морис — подхвърля стройният господин със сламената шапка, без да се обръща.

Хлапакът едва не хлъцва от изумление и в изненадата си заприличва на симпатичен евреин, какъвто е всъщност. Морис Розен е на лятна практика при екипа на Ю-то, инак следва в уисконсинския университет „Ошкош“. Твърди се, че директорът на радиостанцията Том Уигинс бил казал, злорадо потривайки ръце: „Ах, как обичам този общественополезен, безплатен и неприятен труд!“ Ничии счетоводни книги не се пазят с такова настървение, с каквото Уигинс охранява финансовите дела на KDCU. Той е като Дракона Смог4, застанал върху купчинка злато (само че в счетоводния баланс на KDCU не фигурират подобни купчинки благородни метали — както вече казахме, радиостанцията излъчва на средни вълни и има късмет, че въобще съществува).

Изненадата, изписана на лицето на Морис — или по-право смущението — се изпарява и на устните му грейва усмивка:

— О-хо! Браво, господин Лейдън! Това се казва попадение! Страшен слухар сте! — После се намръщва. Въпросният господин Лейдън се намира точно под високоговорителя — дори да е чул как вратата се отваря и някой излиза, как е отгатнал точно кой излиза? — Как разбрахте, че съм аз?

— Само двама от колегите от ранни зори ухаят на марихуана — обяснява Хенри Лейдън. — Единият освежава дъха си с дъвка след сутрешния джойнт, а другият — имам предвид теб, Морис — не се престарава толкова.

— Не е истина! — възхитено възкликва младежът. — Супер яко!

— Аз самият съм суперяк — тихо и замислено се съгласява Хенри. — Трудна роля, но все някой трябва да я играе. Що се отнася до навика сутрин да посягаш към джойнта, ще позволиш ли да те открехна на една стара индианска мъдрост?

— Целият съм слух. — Това е първият истински разговор на Морис с Хенри Лейдън и младежът се уверява, че слуховете за чудачествата на по-възрастния колега са напълно оправдани. Дори бледнеят пред истината. Вече не му е толкова трудно да повярва, че човекът има алтер его… тайно алтер его като Брус Уейн. И все пак… това си е жива перверзия.

— Навиците от детинство остават за цял живот — продължава Хенри със същия мек тон, който е пълна противоположност на крясъците на Джордж Ратбън. — Това е моят съвет към теб, Морис.

— Абсолютно — отговаря Морис, въпреки че няма представа за какво говори господин Лейдън. Колебливо му подава компактдиска. Хенри не посяга да го поеме и младежът се чувства съкрушен, все едно отново е седемгодишно хлапе, опитващо се да привлече вниманието на вечно заетия си баща с рисунката, над която се е трудило цял следобед. После си казва: „Той е сляп, бе, тъпак. Надушва тревата, а слухът му е като на прилеп, ама отде да знае, че държиш диск, ега ти?“

Постреснат от собствената си смелост, той колебливо хваща китката на Хенри. Онзи леко трепва, но позволява на младежа да пъхне в ръката му пластмасовата кутийка.

— А, диск. И какво е записано на него, ако смея да попитам?

— Може ли довечера в предаването да пуснете седмото парче? Моля ви.

Хенри изведнъж се вцепенява. Дръпва от цигарата за последен път и я хвърля (без въобще да гледа — ха-ха!) право в пластмасовата кофа с пясък до вратата.

— Кое предаване имаш предвид?

Морис не отговаря, само примлясва като лакомо облизващо се хищно животинче. За капак надава любимия възглас на Уисконсинския плъх, популярен сред връстниците му като „и слепец ще види“ сред по-възрастните, а именно: „Сдъвчи го, преглътни го, прокарай го с бира, всичко на едно място отива!“

Имитацията не е много добра, но няма никакво съмнение чий този възглас: на единствения и неповторим Уисконсински плъх, чието предаване се излъчва по радио KWLA-FM всеки делничен ден, точно по времето, по което хората се връщат от работа, и се ползва с известност навсякъде в Кули Кънтри (но може би трябва да се доуточни — „ползва се с лошата си слава“). KWLA-FM е малка университетска радиостанция в Ла Ривиер, едва видима точица на картата на уискоисинските радиостанции, но Плъха се радва на огромна аудитория.

Открие ли някой, че беззлобният Джордж Ратбън — запален привърженик на отбора на „Бруърс“, който гласува за републиканците и всяка сутрин се дере в ефира на местната радиостанция — е същевременно Плъха, който веднъж възпроизведе в ефир прочистването на червата си на фона на песен на „Бекстрийт Бойс“, съпровождайки „изпълнението“ с радостни възгласи — ще възникнат неприятности. При това сериозни неприятности, които ще имат отзук извън пределите на сплотената радиообщност на Кули Кънтри.

— За Бога, какво те кара да мислиш, че аз съм Уисконсинския плъх, Морис? Да ти кажа честно, само съм чувал за него. Кой ти пусна тая щурава идея?

— Един осведомен източник — лукаво се измъква хлапакът. Няма да издаде Хауи Соул дори да му изтръгват ноктите с нажежени пинсети. Освен това Хауи случайно се е натъкнал на информацията — един ден посетил служебния кенеф след Хенри и там намерил портфейла му, който очевидно бил изпаднал от задния му джоб. Логично е да се предположи, че човек с толкова изострени сетива веднага ще усети липсата на ценната вещ, но сигурно умът на Хенри е бил другаде — личи си, че е дълбок човек и в главата му по цял ден му се въртят дълбоки мисли. Във всеки случай в портфейла (който Хауи преровил „в духа на приятелското любопитство“) имало служебен пропуск от KWLA. Вместо име на празния ред бил поставен малък мастилен печат с изображение на плъх. Точка по въпроса, край, това е, вдигни си ципа.

— През живота си не съм стъпвал в KWLA — заявява Хенри и това е самата истина. Записва шоуто на Уисконсинския плъх (и някои други предавания) в домашното си студио, после изпраща лентите от пощенската служба в центъра на града, където е наел кутия под името Джо Стръмър. Картата бе нещо като покана от екипа на KWLA, която Хенри така и не прие… но запази документа.

— А ти успя ли да влезеш в ролята на осведомен източник. Морис?

— А?

— Споделил ли си с някого хрумването, че аз съм Уисконсинския плъх?

— Не! Естествено, че не съм! — Но както знаем, всички казват така. За щастие в конкретния случай думите отговарят на истината. Поне засега, но денят едва що започва. — И няма да го направиш, нали? Защото слуховете са упорити. Като лошите навици. — Хенри се прави, че пафка цигара. — Умея да си държа езика зад зъбите — може би малко самонадеяно заявява Морис.

— Надявам се. Защото ако изтропаш на някого, ще се наложи да те убия.

Да „изтропаш — размишлява Морис. — Няма такава дума! Тоя е върхът.“

— Н-да, ще се наложи да ме убиете — смее се в отговор.

— И да те изям. — Но Хенри не се смее — дори не се усмихва.

— Да, бе, да — продължава да се подхилква Морис, но има усещането, че смехът му не звучи много убедително. — Като Ханибал Лектър.

— Не, като Рибаря. — Хенри бавно извръща авиаторските очила към Морис. Слънцето се отразява в огледалната им повърхност и стъклата за миг проблесват като ръждивочервеникави огнени очи. Хлапето неволно отстъпва назад. — Албърт Фиш си е падал по задните части, нали знаеш?

— Н…

— И твърдял, че сочно парче от крехко задниче е апетитно като телешки котлет. Това са точните му думи. Написал го е в писмо до майката на едната от жертвите си.

— Стига, бе! — възкликва Морис. Струва му се, че гласът му звучи досущ като немощното гласче на прасенцето, което е отказало на големия страшен вълк да отключи вратата. — Е, как да ви кажа, не се безпокоя, че вие сте Рибаря.

— Така ли? Защо?

— Ами например, защото сте сляп!

Хенри не отвръща, а продължава да фиксира с огромните си пламтящи очила поизплашения младеж, който се пита: „Абе, тоя наистина ли е сляп? За слепец се оправя страхотно… и как ме разпозна веднага щом излязох, ама че странна работа.“

— Ще си мълча. Заклевам се в Бога.

— Това е единственото, което искам от теб — меко отвръща Хенри. — Я да видим сега какво си ми донесъл?

Размахва диска, но за голямо облекчение на Морис няма вид на човек, който го разглежда.

— Ами, такова… това е една група от Расин, казва се „Дъртиспърм“. И те нали имат един кавър на „Къде отиде любовта ни“. На едно старо парче на „Сюприйм“, обаче в ритъма на рап. Ега ти майтапа. Искам да кажа, че разбива естрадното парче отвсякъде!

— „Дъртиспърм“, значи. Преди време не се ли казваха „Джейн Уайътс Клит“?

Морис се пули с благоговение, което лесно може да прерасне в обожание.

— Солокитаристът на Дъртиспръм е основателят на „Клит“. Обаче изпаднаха в идеологически разногласия с Дийн Кисинджър и Хенри Ачесън и тогава Ъки Дъки — китаристът, създаде нова група, която кръсти „Дъртиспърм“.

— „Къде отиде любовта ни“ — гласно размишлява Хенри и подава диска на хлапака. Сякаш забелязва как лицето му помръква и добавя: — Помисли малко — не бива да ме видят с туй чудо. Пъхни го в шкафчето ми.

Разочарованието на Морис на мига се изпарява и лицето му грейва в слънчева усмивка:

— Ама, разбира се! Дадено, господин Лейдън!

— И гледай някой да не те види. Особено Хауи Соул. Хауи много обича да си пъха носа в чуждите работи. Добре е да не взимаш пример от него.

— Определено! — Очарован от развитието на събитията, хлапакът се ухилва до уши и се обръща да си върви.

— А, Морис, чакай малко.

— Да?

— След като вече знаеш моята тайна, можем да си говорим на „ти“.

— Хенри! Йе! — Дали това е най-хубавата сутрин от цялото лято? За Морис несъмнено е.

— Още нещо.

— Кажи, Хенри? — Вече дръзва да мечтае за дните, когато ще преминат на „Ханк“ и „Мори“.

— За Плъха да мълчиш като гроб.

— Нали вече ти казах…

— Вярвам ти. Но изкушението ни дебне, Морис — дебне ни като нощен крадец или като убиец, който причаква нова жертва. Поддадеш ли се на изкушението, неминуемо ще разбера. Кожата ти веднага ще замирише, все едно си се пръскал с долнопробен одеколон. Вярваш ли ми?

— Ъ-ъ… да. — Не лъже. По-късно, като размисли на спокойствие, ще заключи, че това е пълна измишльотина, но в момента му вярва искрено. Вярва на Хенри. Сякаш е хипнотизиран.

— Радвам се. А сега изчезвай. След малко трябва да застана пред микрофона.

— Дадено.

— Колкото до снощния мач…

— Уикман изкарва зад линията в края на осмия, а? Беше много яко. „Бруърс“ направо надминаха себе си. — Не, по-скоро хоумръна на Марк Лорета в петия. Него много не го бива, но феновете го харесват. Изобщо не мога да проумея защо. И слепец ще види, че няма обхват. Хайде, синко. Пъхни диска в шкафчето ми — ако видя Плъха, ще му го дам. Сигурен съм, че ще го пусне. — Парчето е…

— Седмо, седмо, римува се с „ведро“. Няма да забравя и той няма да забрави. Хайде, да те няма.

Морис го поглежда с благодарност и се връща в студиото. Хенри Лейдън, още Джордж Ратбън, още Уисконсинския плъх, още Хенри Шейка (ще стигнем и до него, но не сега — денят вече преваля), пали втора цигара и с наслада всмуква дима. Няма да успее да я допуши — земеделският бюлетин отдавна започна (цените на прасетата се покачват, фючърсите на пшеницата спадат, котировките на царевицата скачат стремглаво), но се нуждае от няколко дръпвания, за да си възвърне самообладанието. Очаква го дълъг, предълъг ден, който ще завърши с Празника на ягодите в пансиона „Макстънс“ — истински музей на ужасите. Често се моли на старини да не свърши в ръцете на Уилям „Веселяка“ Макстън. Ако трябва да избира между кончина в заведението на Макстън или в крематориума, без колебание ще избере втория вариант. По-късно, стига тазвечерното предаване да не го изтощи напълно, съседът ще прескочи на гости и може би най-сетне ще започнат дългоочакваното четене на „Студеният дом“5. Ще бъде истинско удоволствие.

Хенри се пита докога ли Морис Розен ще съумее да запази тайната. Е, ако малкият изплюе камъчето, веднага ще си проличи. Изпитва особена слабост към Плъха и в никакъв случай не иска да се отказва от него — това поне е неоспорим факт.

— Дийн Кисинджър — мърмори той. — Хенри Ачесън. Ъки Дъки. Бог да ни е на помощ.

Дръпва от цигарата и хвърля фаса в пластмасовата кофа. Време е да се връща в студиото, да разнищи снощния хоумрън на Марк Лорета и да приема в ефир обажданията на спортните запалянковци от Кули Кънтри.

Ние пък трябва да си вървим. Часовникът на лютеранската църква удари седем.

Във Френч Ландинг вече цари голямо оживление. Хората по тези места не се излежават дълго, време е да побързаме към последната спирка от нашето пътешествие. Скоро ще започнат да се случват разни събития, които може би ще се развият с шеметна бързина. Все пак засега се справяме добре и ни остава само една спирка, преди да се насочим към крайната точка на нашата обиколка.

Издигаме се, понесени от топлите летни въздушни течения, описваме кръг около кулата на KDCU (преминаваме толкова близо, че долавяме тихото прещракване при въртенето на сигналния фар и ниското, зловещо бучене на електрическия трансформатор) и заставаме с лице на север, за да се ориентираме. На тринайсет километра нагоре по течението на реката се намира град Грейт Блъф. Името идва от оголените варовикови скали, за които се говори, че били обитавани от духове. През 1888 година вождът на индианското племе фокс (наречен Зорки очи) събрал воините, шаманите, жените и децата и им наредил да скочат от високата скала в пропастта, за да се спасят от ужасяващата съдба, която била предречена от съня му. Подобно на последователите на Джим Джоунс6 те го послушали и скочили.

Но ние няма да стигнем чак дотам — достатъчни са ни призраците във Френч Ландинг. Нека прелетим над Нейлхаус Роу (мотоциклетите „Харли Дейвидсън“ ги няма — членовете на „Гърмящата петорка“ ги яхнаха и начело с Клюна Сейнт Пиер отпратиха на работа в пивоварната), над пансиона „Макстънс“ (където Бърни продължава да съзерцава гората — пфу!) и да се насочим към Блъф Стрийт. Отново сме на открито. Дори днес, в началото на двайсет и първи век, градовете в Кули Кънтри без бой се предават под натиска на горите и полята.

От Блъф Стрийт завиваме наляво по Хърман Стрийт, която ни отвежда в краен квартал, който по-приляга на някое село.

Забелязваме масивна тухлена къща, издигаща се в дъното на дълга почти километър поляна, все още неоткрита от строителлните предприемачи (такива се срещат дори тук и служат като неволни посредници на всеобщия упадък). Къщата е обитавана от Дейл Гилбъртсън, съпругата му Сара и шестгодишният им син Дейвид.

Не разполагаме с много време, но нека за миг да надникнем в кухнята. И без друго прозорецът е отворен, а между каната със сок и тостера, поставени на кухненския плот, има достатъчно място за кацане. До масата седи стопанинът на дома, чете вестник и машинално загребва овесената каша, без изобщо да усеща вкуса й (като видя името на Уендъл Грийн, отново изтипосано на първа страница в „Хералд“, от потрес забрави да прибави захар и нарязан банан) — това е самият полицейски началник Гилбъртсън. Тази сутрин е несъмнено най-нещастният човек във Френч Ландинг. Скоро ще се запознаем с другия претендент за тази титла, но за момента оставаме при Дейл.

„Рибаря — печално размишлява той и мнението му много не се различава от това на Боби Дюлак и Том Лънд. — Защо не го кръсти с някое по-старо модно име, гаден драскач такъв? Да беше избрал поне нещо по-автентично, обагрено с местния колорит. Например Тиквеника или нещо от този род.“

Но Дейл много добре знае защо репортерът се е спрял тъкмо на това прозвище. Приликите между Албърт Фиш, който е действал в Ню Йорк, и тукашния юнак, бяха твърде примамливи и твърде апетитни за изпускане, Фиш удушавал жертвите си — и Ейми Сейнт Пиер, и Джони Ъркнам очевидно бяха удушени; Фиш пирувал с труповете — и двата трупа бяха нахапани; Фиш, и онзи проявяваха особен афинитет към… хм, към задните части на човешкото тяло.

Дейл поглежда закуската си, оставя лъжицата и с опакото на дланта си побутна купичката настрана.

Ами писмата? Не му излизат от главата.

Полицейският началник поглежда куфарчето си, сгушено до стола като вярно куче. Папката с писмата е вътре и го привлича с неудържима сила, както разваленият зъб — езика. Може би ще се въздържи да прегледа съдържанието й, поне докато е вкъщи, където играе със сина си и прави любов с жена си, но мисълта за нея… това е съвсем друга работа, както се казва по тези места.

Албърт Фиш изпратил на майката на Грейс Бъд — посдедната му жертва, заради убийството на която го изпържили на електрическия стол — дълго писмо, изпълнено с потресаващо гнусни подробности. (Говори се, че преди екзекуцията старият канибал казал на надзирателите: „О, това ще бъде такава тръпка! Единствената, която не съм изпитвал досега!“) И местният людоед съчинява подобни писма: едното е адресирано до Хелън Ъркнам, другото — до бащата на Ейми, ужасяващият (но според Дейл искрено съсипан от мъка) Арманд „Клюна“ Сейнт Пиер. Какво облекчение ще бъде, ако могат да се залъгват, че писмата са творение на някой „шегаджия“, нямащ нищо общо с убийствата, но и двете съдържат информация, която не е предоставена на пресата и която е известна само на престъпника.

Дейл най-сетне се поддава на изкушението (Хенри Лейдън би го разбрал много добре) и взима куфарчето. Отваря го, изважда дебелата папка и я поставя пред себе си на масата, където доскоро стоеше купичката с овесена каша. Връща куфарчето на пода и разтваря класьора (означен с етикет: „СЕЙНТ ПИЕР/ЪРКНАМ“, а не „РИБАРЯ“). Прелиства първите страници, към които са прикрепени снимки на две лъчезарни деца с щърбави усмивки, при вида на които сърцето му се къса; заключението на патоанатома, което е прекалено отвратително да се чете; следват не по-малко отвратителните фотографии от местопрестъплението, които е по-добре да не гледаш (но той трябва да ги гледа, непрестанно трябва да се взира в тях — окървавените вериги, мухите, изцъклените очи на жертвите). Приложени са и копия от различни показания; най-дългият документ отразява разпита на Спенсър Ховдал, който откри малкия Ъркнам и който за кратко бе заподозрян в извършване на гнусното престъпление.

После идва ред на фотокопия на трите писма. Едното е изпратено до Джордж и Хелън Ъркнам (макар че е адресирано само до Хелън, ако това има някакво значение). Другото е получено от Арманд „Клюна“ Сейнт Пиер (впрочем то бе адресирано именно до него, без да се пропусне прякора му). Третото е било изпратено на майката на Грейс Бъд от Ню Йорк след убийството на дъщеря й в в края на пролетта на 1928 година.

Дейл подрежда трите писма едно до друго на масата.

„Грейс седеше в скута ми и ме целуваше. Реших да я изям“ — това се казва в писмото на Фиш до госпожа Бъд.

„Ейми седеше в скута ми и ме прегръщаше. Реших да я изям“ — гласи цитат от писмото, изпратено до Клюна Сейнт Пиер. Нищо чудно, че обезумелият баща заплаши да изпепели полицейския участък. Дейл никак не обича този негодник, но трябва да признае, че на негово място би се чувствал по същия начин.

„Качих се горе и свалих всичките си дрехи. Не исках да ги изцапапам с кръвта й.“ — Фиш до госпожа Бъд.

„Отидох зад курника и свалих всичките си дрехи. Не исках да ги изцапам с кръвта му.“ — Анонимен до госпожа Ъркнам.

Възниква въпросът коя майка ще запази здравия си разсъдък, ако получи подобно писмо. Според Дейл това е невъзможно. Хелън Ъркнам отговаряше на въпросите му свързано, дори при последното му посещение му сервира чай, но стъкленият й поглед издаваше, че действа изцяло на автопилот.

Три писма — две нови и едно отпреди седемдесет и пет години. Въпреки това трите толкова си приличат. Съгласно заключението на експертите от щатската полиция писмата до Сейнт Пиер и Ъркнам са писани саморъчно от левак на най-обикновена бяла канцеларска хартия „Хамърмил“, каквато се продава във всяка книжарница „Офис Депо енд Стейпълс“ в Америка. Химикалката най-вероятно е марка „Бик“ — и това ако е улика.

Фиш до госпожа Бъд, 1928 година: „Не съм я чукал макарче можех стигада исках. Умря ДЕВСТВЕНА.“

Анонимен до Хелън Ъркнам: „Ако това ще ви утеши не съм го чукал макарче можех стигада исках. Умря ДЕВСТВЕН.“

Дейл знае, че това разследване не е лъжица за неговата уста, но не му се ще да го помислят за кръгъл глупак. Писмата не носят подписа на едновремешния людоед и все пак приликата е преднамерено търсена. Престъпникът им подхвърля само трохи.

Гилбъртсън въздъхва горчиво, скрива писмата в папката и отново я прибира в чантата.

— Къде си, скъпи? — еква съненият глас на Сара откъм горната площадка на стълбището.

Подскача гузно, сякаш са го издебнали на местопрестъплението, и бързо щраква закопчалката на куфарчето.

— В кухнята — подвиква, без да се безпокои, че ще събуди Дейви — синът му спи непробудно поне до седем и половина.

— Днес ще закъснееш ли?

— А-ха. — Често закъснява, но после си наваксва, като работи до късно — понякога до седем, до осем, дори до девет часа вечерта. Уендъл Грийн още не се е разсмърдял и по този въпрс… но е рано да се радваме. И после сме седнали да си говорим за канибали!

— Моля те, полей цветята, преди да тръгнеш. Такава жега е тия дни.

— Разбира се. — Дейл обича да полива градинката на Сара. В тези мигове се раждат най-ценните му идеи.

Жена му мълчи. Но Дейл не чу шумоленето на пантофите й към спалнята. Най-сетне се обажда:

— Как си, съкровище?

— Всичко е наред — отвръща той, надявайки се, че е уцелил правилната пропорция бодрост в гласа.

— Снощи продължи да се мяташ дълго след като заспах.

— Не, всичко е наред.

— Знаеш ли какво ме попита Дейви, като му мих косата? — Той забелва очи. Мрази тези разговори, когато с жена му си подвикват от противоположните краища на къщата. Но Сара явно ги обожава. Става и си долива кафе.

— Не, какво?

— Пита ме: „Татко ще го уволнят ли“?

Дейл тъкмо вдига чашата, но ръката му застива във въздуха.

— А ти какво отговори?

— Казах „Не“. Естествено.

— Значи си отговорила правилно.

Не следва продължение. Сара му инжектира поредната доза отровна тревога — сега цял ден ще се безпокои как ще се отрази тази история на чувствителната душа на Дейви и какво може да го сполети, ако малкият има нещастието да налети на определен субект — сетне стъпките й прошумоляват към спалнята, тъй като вероятно се кани да вземе душ.

Дейл се връща на масата, отпива от кафето, притиска длан към челото си и затваря очи. В този миг проличава колко е изплашен и потиснат. Той е едва четирийсет и две годишен, умерен в навиците си човек, но под безпощадната утринна светлина, проникваща през прозореца, изглежда стряскащо състарен, най-малко на шейсет и две.

Действително се безпокои за работата си, защото знае, че ако чудовището, което уби Ейми и Джони, продължава да вилнее, догодина със сигурност ще бъде отзован от поста полицейски началник на Френч Ландинг. Безпокои се и за Дейвимакар че това не е основната му грижа, тъй като и той като Фред Маршал въобще не допуска мисълта, че е възможно Рибаря да докопа собственото му дете. Не, Дейл се тревожи че за безопасността на другите деца във Френч Ландинг и дори в Сентралия и Ардън.

Най-големият му страх е, че може би му липсват умения, за да пипне тоя мръсник, и ще последва трето, пето, не дай Боже, единайсето и дванайсето убийство.

Бог му е свидетел, че потърси помощ. И я получи… в известен смисъл. В разследването се включиха двама детективи от щатската полиция, а агентът на ФБР от Мадисън постоянно се обажда да проверява как върви работата — неформално, тъй като официално бюрото не е ангажирано със случая. Но всичко е толкова сюрреалистично, включително съдействието на външните сътрудници, което донякъде се дължи на странното съвпадение на фамилните им имена. Човекът от ФБР се нарича Джон Рсдинг. Детективите от щатската полиция се казват съответно Пери Браун и Джефри Блак. Така в екипа има господин Червен, господин Кафяв и господин Черен. Сара ги нарича „Шарената потеря“. И тримата дават ясно да се разбере, че поне за момента не могат пряко да се намесят в разследването. Че Дейл Гилбъртсън трябва да се справя сам.

„Как ми се иска Джак да приеме да ми помага — размишлява Дейл. — Веднага ще го направя свой заместник като в сълзливите уестърни от едно време.“

Ама наистина. Буквално на секундата.

Когато преди четири години — Джак пристигна във Френч Ландинг за пръв път, Дейл не знаеше нищо за него, а местните полицаи веднага му лепнаха прякора „Холивуд“. После двамата заедно пипнаха Торнбърг Киндърлинг — колкото и да е странно, безобидният дребосък се оказа престъпник — и едва тогава Гилбъртсън доби съвсем ясна представа за новия колега. Джак притежаваше вроден детективски талант.

„По-точно той е единственият детектив с вроден талант, когото познавам“ — мислено се поправя Дейл.

Точно така. Единственият. И макар че споделиха лаврите (по изрично настояване на пришълеца от Ел Ей), мистерията бе разгадана само благодарение на детективските умения на Джак. Той бе почти като детективите от романите… Еркюл Поаро, Елъри Куин и прочие. Само дето не разтриваше слепоочията си и не впрягаше в работа „малките сиви клетки“ и прословутата „дедукция“. Той…

— Той слуша — смотолевя Дейл и се изправя. Тръгва към задната врата, после се връща за куфарчето. Ще го прибере в багажника на служебната кола и едва след това ще полее цветята.

Не иска тези отвратителни снимки да остават в дома му нито миг повече от необходимото.

Той слуша.

Както слушаше Джана Масънгейл — барманката в пивницата. Дейл не можеше да проумее защо Джак прекарва толкова много време с малката пачавра — по едно време дори се питаше дали пък господин Ленени панталони от Лос Анжелес не се опитва да я изчука, за да се фука пред приятелите си от Родео Драйв, че е свалил едно страшно маце в Уисконсин, където въздухът е превъзходен, а краката на мадамите — стройни и бойни. Но, разбира се, причината бе съвсем друга. Благодарение на това, че я бе слушал внимателно, Джак най-сетне бе чул онова, което му е необходимо.

„Н-да, и знаете ли какво, сър, хората правят много странни тикове, като пият — обяснила му Джана. — Да кажем, има един, дето като метне две-три питиета, си хваща носа ей-така“ — И започнала да пощипва носа си… но с длан, обърната навън.

Джак спокойно се усмихнал, отпил от чашата с газирана вода и попитал: „Дланта му винаги ли е обърната навън? Ето така?“ и повторил жеста.

Джана цялата засияла и била на косъм да се влюби в него: „Точно така, слънчице — бързо схващаш.“

Джак: „Е, случва се понякога. И как се казва той, пиленце?“

Джана: „Киндърлинг. Торнбърг Киндърлинг. — Изкискала се и добавила: — Само че като пийне две чашки — и като започне да се пощипва по носа — настоява всички да го наричат Торни.“

Джак (все така усмихнат, продължил да я разпитва): „А обича ли да пие джин «Бомбей», пиленце? С лед и капка горчивка?“

Усмивката на Джана се изпарила и тя го изгледала подозрително, сякаш е магьосник: „Как разбра?“

Но това няма значение, тъй като всичко се подредило идеално и загадката, елегантно се разплела. Точка по въпроса, край, това е, вдигни си ципа.

В крайна сметка Джак арестува убиеца и го отведе в Лос Анжелес. Торнбърг Киндърлинг — наглед безобиден очилат застрахователен агент, специалист по земеделски застраховки от Сентралия; на вид кротък, свит човек, който на мравката път прави и не би посмял през горещ летен ден да помоли майка ви за чаша вода, бе затрил две проститутки в „Града на ангелите“.

Торни не беше привърженик на удушването и бе използвал нож марка „Бък“, който, както Дейл разкри впоследствие, закупил от „Спортни стоки Лейфам“ — долнопробен, западнал универсален магазин, намиращ се през две врати от бар „Санд“, най-грънджарското заведение в Сентралия.

Резултатът от ДНК-пробите беше безспорно доказателство за вината на Киндърлинг, но Джак се зарадва, че произходът на оръжието бе разкрит. Лично се обади на Дейл да му благодари. Полицейският началник не бе пътувал по на запад от Денвър и тази любезност го трогна почти до сълзи. По време на разследването Джак няколко пъти повтори, че когато човек си има работа с истински злодей, всяко доказателтво е ценно, а Торни Киндърлинг беше архизлодей. Опита се да се изкара невменяем и да се изплъзне от отговорност; Дейл, който тайничко се надяваше да го призоват за свидетел по делото, искрено се зарадва на решението на съдебните заседатели да отхвърлят доводите на защитата и да дадат на обвиняемия няколко доживотни присъди.

И как се стигна дотам? Кой бе в основата на всичко? Човек, който умееше да слуша. Убиецът бе заловен от човек, който внимателно бе изслушал бръщолевенията на барманката, свикнала посетителите да я зяпат похотливо, а думите й да влизат в едното им ухо и да излизат през другото. А с кого бе разговарял Джак Холивуд, преди да се срещне с Джана Масънгейл? С някоя проститутка от Сънсет Стрип… или може би с цяла тайфа. („Коя е правилната дума? — разсеяно се пита Дейл на път за гаража, където държат градинския маркуч. — Тумба уличници? Тълпа курви?“) При евентуална очна ставка никоя не би разпознала Киндърлинг, тъй като онзи Торнбърг, който посещаваше Ел Ей, нямаше нищо общо с другия Торнбърг, който обикаляше фирмите за земеделски машини и консумативи в западните покрайнини на Уисконсин, а понякога прескачаше и до Минесота. Лосанжелеският Торни използваше перука, контактни лещи и тънки фалшиви мустачки.

— Най-гениалното му хрумване е тъмният фон дьо тен — коментираше Джак. — Една капка е достатъчна да придаде на кожата характерния калифорнийски загар.

— Четири години активно е участвал в драмкръжока на местната гимназия — мрачно отвърна Дейл. — Направих справка. В предпоследния клас тоя негодник е изпълнявал ролята на Дон Жуан, представяш ли си?

Бе изобретил какви ли не хитроумни начини да се маскира (по мнение на съдебните заседатели списъкът им бе твърде дълъг, за да се приеме твърдението, че обвиняемият е невменяем), но бе пропуснал един издайнически малък тик — пощипването на носа с дланта навън. На някаква проститутка й е направило впечатление и го е запомнила, после го е споменала съвсем между другото — Дейл бе готов да се обзаложи, че го е изтърсила случайно, точно както Джана Масънгейл — а Джак го бе чул. Защото слушаше внимателно.

„Обади се да ми благодари, че издирих произхода на ножа, и да ми разкаже как съдебните заседатели се върнали в залата — припомня си Дейл, — но при второто обаждане искаше нещо. Знаех какво иска. Още преди да отвори дума, се бях досетил.“

Макар да не е самороден талант като своя приятел от Златния щат, Дейл долови искреното, спонтанно вълнение, което обзе по-младия мъж, когато за пръв път видя природата на Западен Уисконсин. Пришълецът буквално се влюби в Кули Кънтри и Дейл бе готов да се обзаложи на голяма сума, че това бе любов от пръв поглед. По време на пътуването от Френч Ландинг до Сентралия, от Сентралия до Ардън и от Ардън до Милър изражението му подсказваше, че изпитва възхищение и удоволствие, граничещо с блаженство. Приличаше на човек, който пристига на ново място и неочаквано открива, че най-сетне се е завърнал у дома.

— Как да ти кажа, просто не мога да го приема спокойно — веднъж сподели с Дейл. Двамата се разхождаха със стария джип „Каприс“ (който не можеше да върви по права линия, а клаксонът понякога заяждаше и можеше да постави човек в доста неудобно положение). — Даваш ли си сметка какъв късмет е да се живее тук, Дейл? Това е едно от най-красивите места на света.

Гилбъртсън, който цял живот бе живял в Кули Кънтри, не възрази.

Към края на последния им разговор по повод Киндърлинг Джак му припомни една своя стара молба (отправена полусериозно, полу на шега): ако чуе, че по тези места се продава извънградски имот, непременно да му се обади. По разтревожения му, приглушен глас Дейл веднага отгатна, че шегите са били дотук.

— Тъй че си ми длъжник, проклетник такъв — промърмори и нарами маркуча. — Длъжник си ми, мътните те взели.

Разбира се, помоли Джак да му окаже неофициално съдействие в разследването на случая с Рибаря, но Сойер отказа… едва ли не се уплаши. „Аз съм в пенсия — безцеремонно отсече. — Ако не знаеш значението на тази дума, можем заедно да го проверим в речника.“

Това не е ли пълен абсурд? Естествено. Как може човек да се пенсионира, при положение, че още няма трийсет и пет години?! Особено ако е дяволски добър в занаята си.

— Длъжник си ми, моето момче — повтаря и помъква маркуча към крана. Небето е съвършено безоблачно и ясно, редовно поливаната морава зеленее и нищо не напомня за всеобщия упадък, ширещ се дори тук, в покрайнините на града. Може би все пак има нещо. Някак наподобява фалшиво бучене, като бръмченето на електрическия трансформатор в телевизионната кула, през който минава ток със смъртоносен волтаж.

Май се заседяхме твърде дълго. Трябва отново да размахаме криле и да се отправим към крайната точка на тази утринна обиколка. Още ме знаем всичко, но научихме три важни неща: първо, градчето Френч Ландинг е в ужасна беда; второ, почти никой (с изключение на Джуди Маршал и Чарлс Бърнсайд) не разбира, че в един по-дълбок смисъл надвисналата заплаха е много по-страшна от гнусните покушения на някакъв маниакален педофнл; и трето, досега не сме срещнали нито един човек, който е в състояние да забележи и проумее характерния упадък, който се е възцарил задълго в това тихо градче на брега на реката на Том и Хък. Всички, с които се запознахме, са по своему слепци като Хенри Лсйдън. Това важи и за онези, с които още не сме имали честта да се запознаем — Клюна Сейнт Пиер, Уендъл Грийн и Шарената потеря.

Сърцата ни копнеят за герой. Дори да не намерим такъв (все пак живеем в двайсет и първи век — епохата на Д’Артанян и Джак Обри7 отдавна е отминала, сега е времето на Джордж Буш и „Дъртиспърм“), може би все пак ще открием някой, който е бил герой в миналото. Нека потърсим един стар приятел, с когото се видяхме за последен път на близо две хиляди километра оттук на брега на спокойните води на Атлантика. Оттогава са изминали години, които са причинили отрицателни промени в едновремешното момче — от паметта му са заличени много факти, а през по-голямата част от съзнателния си живот Джак се старае да поддържа тази амнезия. Но той е единствената надежда на Френч Ландинг, затова най-добре да размахаме криле и да поле тим на изток, над горите, полята и плавните възвишения на хълмовете.

Във всички посоки се простират безкрайни селскостопански блокове — тучните ливади с люцерна и полета, в които царевичните стъбла са строени като войници, са опасани с широки синури, обрасли с лютичета. Тесни коловози водят към бели селски къщи, заобиколени от най-различни земеделски постройки: високи хамбари, житници, цилиндрични бетонни силози и метални навеси за инструменти. По добре утъпканите пътеки между къщите и хамбарите крачат мъже с джинсови якета. Вече се долавя дъхът на слънце, в който се примесват наситените аромати на масло, мая, пръст, живот и загниване; към обяд ще напече и уханието ще се усили.

Намираме се над кръстопътя на магистрала № 93 с шосе № 35 в центъра на Сентралия. Празният паркинг зад бар „Санд“ очаква шумното пристигане на членовете на „Гърмящата петорка“, които редовно киснат тук в съботните следобеди, вечери и нощи, забавлявайки се с билярд, хамбургери и безброй кани от амброзията, на чието създаване е посветен ексцентричният им живот — най-качественият продукт на Кингсланд Бруинг Къмпани; бирата, която надминава с една пенеста глава всички свои конкуренти от разни специални пивоварни лаборатории и белгийски манастири: светло пиво „Кингсланд“. Ако Клюна, Мишока и компания твърдят, че това е най-хубавата бира на света, защо да подлагаме думите им на съмнение? Те не само знаят за пивото много повече от нас, а влагат цялото си познание, умение, вещина и инстинктивно вдъхновение за превръщането на „Кингсланд“ в произведение на изкуството. Всъщност те се преселиха във Френч Ландинг именно защото пивоварната, на която се бяха спрели след щателно проучване, прояви желание да работи с тях.

Като заговорим за светло пиво „Кингсланд“, веднага ни се приисква една халба, но устояваме на изкушението — часът е едва седем и половина, твърде рано е за други напитки освен сок, кафе и прясно мляко (изключение правят само хора като Уонда Киндърлинг, която смята бирата, била тя и „Кингсланд“ за безалкохолен разредител на водка „Аристократ“), а и нали трябва да издирим нашия приятел, с когото се разделихме на океанския бряг преди много време, когато той бе още момче. Нямаме време за губене и тръгваме да го търсим, тук и сега. Километрите се нижат под нас, полетата се стесняват и отстъпват място на хълмовете. Но колкото и да бързаме, трябва добре да се огледаме, да запомним къде се намираме.

Глава 4

ПРЕДИ ТРИ ГОДИНИ нашият едновремешен приятел, чието сърце през цялото време биеше до пръсване, а устата му бе пресъхнала, пропътува същото това разстояние по шосе № 93 със стария каприс, когато Дейл Гилбъртсън (тогава най-обикновен полицай от малък град, който буквално бе сразен от постиженията на по-възрастния си колега, макар че Сойер просто се стараеше да си върши работата възможно най-добре) го отведе да му покаже селската къща и петте акра земя, оставени в наследство от баща му. Дейл предлагаше „кокетната къщурка“ на смехотворна цена, тъй като братовчедите му нямаха никакви претенции към имота, който сам по себе си не представляваше ценност за никого извън семейството. Гилбъртсън го задържа само от сантиментални съображения. Нямаше нужда от втора къща, а поддържането на имота му отнемаше много време — заниманието му доставяше огромно удоволствие, ала все пак бе готов да продаде къщата. По онова време изпитваше такова благоговение към нашия приятел, че мисълта този човек да обитава бащиния му дом не само не го безпокоеше, а дори го ласкаеше.

Що се отнася до нашия човек, той бе тъй развълнуван от природата — пейзажът буквално го завари неподготвен — че въобще не се смути от страхопочитанието на Дейл. При нормални обстоятелства би поканил своя почитател на чаша бира в някой уединен бар и би му казал: „Виж какво, Дейл, знам, че си много впечатлен от разследването, но в крайна сметка аз съм най-обикновено ченге като теб. Това е. И ако трябва да съм честен, ще ти призная, че се радвам на много по-голям късмет, отколкото заслужавам.“ (Което не е далеч от истината — от последната ни среща съдбата е крайно благосклонна към нашия стар приятел, ако това действително е проява на благосклонност, и делата му се съпровождат от такъв фантастичен късмет, че той вече не смее да играе на карти или да залага на конни състезания. Когато постоянно печелиш, победата започва да ти накиселява като прокиснал гроздов сок). Но обстоятелствата нямат нищо общо с нормалното — откакто напуснаха Сентралия и излязоха на правия равен участък от шосе № 93, Сойер имаше чувството, че всеки миг сърцето му ще се пръсне под напора на емоциите, поради което хвалебствията на Дейл почти не му правеха впечатление. Това кратко пътуване до място, което не бе посещавал никога в живота си, му се стори като дългоочаквано завръщане у дома — имаше усещането, че всич ко наоколо е заредено със скрит смисъл и представлява изконна част от самия него. Това бе светилище. Знаеше, че ще купи кокетната къщурка, независимо как изглежда или колко струва — парите не представляваха проблем. Просто ще я купи и това е. Преклонението на Дейл го наведе единствено на мисълта, че ще трябва да попречи на своя почитател да му вземе половин цена. Междувременно се мъчеше да спре сълзите, които напираха в очите му.

Тъкмо прелитаме над глетчерните долини вдясно от шосе № 93, които от птичи поглед приличат на отпечатъци от гигантски пръсти. Навремето нашият приятел бе видял само внезапни разклонения от главния път, които току се скриваха сред слънчеви петна и мрак. Всяко отклонение сякаш казваше: „Вече почти стигнахме.“ Шосето пригласяше: „Това е правилният път.“ Зад крайпътен паркинг с две бензинови колонки забелязваме дълъг сив покрив с избелял надпис „При Рой“ — като мина оттук, нашият приятел видя постройката откъм дървените стълби, водещи към широката гостоприемна веранда, и бе обзет от чувството, че се с изкачвал по тях стотици пъти, за да си купи хляб, мляко, бира, студено нарязано месо, работни ръкавици, отвертка, пликче гвоздеи и каквото му е необходимо от магазина, където сякаш се бе излял рогът на изобилието — както от този ден нататък щеше да му се случва стотици пъти.

След петдесетина метра шосето пресича реката Тамарак Крийк, която се вие като синьосива сребриста нишка през Норуей Вали. Ръждясващото метално мостче сякаш изстена под гумите на каприса: „Вече стигнахте!“ и изпълни с трепет сърцето на небрежно, но скъпо облечения мъж, чиито познания по земеделие са получени чрез наблюдение през илюминаторана самолета по време на трансконтинентални полети в първа класа, поради което той не различава жито от сено. Оттатък моста имаше табела с надпис „Шосе «Норуей Вали»“.

— Стигнахме — обяви Дейл и зави надясно. Нашият приятел притисна длан към устата си, заглушавайки стона, който заплашваше да се изплъзне под напора на чувствата в тръпнещото му сърце.

Тук-там по банкета кимаха за поздрав полски цветя — едни дръзко и пъстро нацъфтели, други срамежливо сгушени под тучната зеленина.

— Винаги, когато минавам по този път, се чувствам прекрасно — заяви Дейл.

— Нищо чудно — едва успя да изрече нашият приятел.

В гърдите му бушуваше ураган от чувства, затова дърдоренето на Дейл почти не достигаше съзнанието му.

— Това е старата ферма на Лънд — те са ми братовчеди по майчина линия. Тук пък навремето е било училището, където е преподавала прабаба ми; то било малко, само с една класна стая, но сградата е разрушена много отдавна. А това е имотът на Дуан Ъпдал, които, слава Богу, не ми е роднина по никаква линия.

Хън-мрън-бръм. Мрън-бръм-хън. Шосето отново пресече блесналите синьо-сиви води на Тамарак Крийк, които сякаш се засмяха и изромолиха: „Вече стигнахме!“ След завоя към колата се полюшнаха безброй полски цветя, като че да посрещнат с поклон новодошлите. Сред буйната растителност се открояваха оранжевите кремове, вдигнали сериозните си слепи лица да срещнат погледа на нашия човек. Очите му се замъглиха от сълзи и отново бе обзет от вълнение, но този път някак по-спокойно и същевременно по-дълбоко.

Каква ли бе причината? Оранжевите кремове не означаваха абсолютно нищо за него. Престори се, че се прозява, за да избърше очите си, надявайки се, че Дейл не е забелязал сълзите му.

— Вече стигнахме — обяви полицейският началник, без да даде вид, че е забелязал нещо нередно, и зави по тясна пътека, която се губеше сред огромна поляна с избуяли до кръста треви и полски цветя и сякаш водеше наникъде. Оттатък поляната в подножието на обраслото с дървета възвишение се простираше нива, сякаш разграфена на пояси. — Ей-сега ще се покаже и къщата. Ливадата върви с нея, а полето е на братовчедите Ранди и Кент.

Нашият приятел забеляза бялата двуетажна постройка в края на пътеката едва когато старият каприс навлезе в последния завой. Проговори едва когато Дейл спря пред входа, изключи двигателя и слязоха от колата. Ето я и „кокетната къщурка“, стабилна и прясно боядисана — личи, че е поддържана с много любов; макар и неголяма, е със съвършени пропорции; кацнала е сред жълтите цветя в края на тучната зелена ливада и изглежда напълно откъсната от шосето, дори от целия свят.

— Господи, Дейл, къщурката е самото съвършенство!

Именно тук ще открием нашия едновремешен спътник, който в детството си другаруваше с едно момче на име Ричард Слоут, а веднъж за кратко срещна друго момче, чието име бе просто Вълк. В тази масивна, усамотена бяла селска къща ще открием нашия приятел, който преди много, много години бе прекосил цялата страна в търсене на една жизненоважна вещ, един крайно необходим предмет, един велик талисман; който въпреки ужасяващите препятствия и страховитите опасности съумя да се добере до магическото кълбо и го използва мъдро и разумно. Който геройски извърши множество чудеса, тъй да се каже. Но не помни абсолютно нищо. В кухничката на бялата къща най-сетне ще видим бившия служител от лосанжелеската полиция, лейтенант от отдел „Убийства“ Джак Сойер, който си приготвя закуска и слуша предаването на Джордж Ратбън.

Нашият Джак. Джаки, както го наричаше майка му — по-койната Лили Кавано Сойер.

Дейл го разведе из празната къща, показа му горния етаж, дори отключи избата; Джак послушно се възхищаваше на новата печка и бойлера, които стопанинът бе инсталирал година преди смъртта на баща си, и на множеството промени, които бе направил оттогава — на блестящите дървени подове, на умело изолираното таванско помещение, на уплътненията на прозорците и всички останали майсторски изпипани детайли.

— Да-а, доста труд съм хвърлил тук — обясняваше Дейл. — Всичко беше тип-топ, но аз обичам да майсторя. Полека-лека ми стана хоби. Добих навик, като ми остане свободно време през почивните дни или по празниците, да идвам тук и да си намирам работа. Не зная, сигурно съм го възприемал като един вид връзка с баща ми. Добър човек беше той, моят баща. Искаше да стана земеделец, но като му казах, че възнамерявам да работя като полицай, веднага ме подкрепи. Знаеш ли какво ми каза? „Ако се захванеш с фермерството без желание, ден и нощ ще ти тежи на шията като воденичен камък. Накрая ще се чувстваш като муле. Ние с майка ти не сме те родили на този свят, за да се превърнеш в муле.“

— А тя какво каза?

— Мама произхожда от семейство на потомствени фермери. Според нея с течение на времето съм щял да се уверя, че да си муле не е чак толкова лошо. Като почина — четири години преди татко — вече беше свикнала с мисълта, че съм полицай. Искаш ли да излезем през кухненската врата да хвърлиш едно око на ливадата?

Докато се любуваха на гледката, Джак попита Дейл колко иска за къщата. Собственикът очакваше въпроса и предварително бе решил да отбие пет хиляди от възможно най-високата цена, за която двамата със Сара мечтаеха. Кого ли заблуждаваше? Истината бе, че му се искаше Джак Сойер да стане собственик на родната му къща, за да бъде близо до него поне няколко седмици в годината. Пък и без това друг нямаше да я купи.

— Сериозно ли говориш?

— Цената ми се струва добра — отвърна Дейл, опитвайки се па прикрие изумлението си.

— Не е добра за теб. Няма да ти позволя да ми подариш имота само защото ти допадам. Или ще вдигнеш цената, или си тръгвам.

— Абе, вие, градските големци, сте много печени в пазарлъците. Добре, три хиляди отгоре. — Пет. Или си заминавам.

— Дадено. Но да знаеш, че ми е страшно неудобно.

— Надявам се, че повече няма да ми се налага да купувам имот от опърничавото местно население.

Сделката бе осъществена от разстояние — Джак изпрати солиден аванс и уреди всички формалности по факса, след което заплати пълната сума в брой. Дейл не знаеше от какво семейство произхожда Сойер, но едно бе неоспорим факт — той определено разполагаше с повече пари от редовите полицаи. Новият собственик на къщичката пристигна след няколко седмици и се задейства като хала — поднови абонамента за прекъснатия телефон, прехвърли на свое име сметката за електричеството, изкупи половината стока от магазина на Рой и постоянно отскачаше ту до Ардън, ту до Ла Ривиер, откъдето се обзаведе с ново легло, чаршафи, прибори, декоративни саксии от ковано желязо, комплект френски ножове, малка микровълнова печка, грамаден телевизор и разкошна, лъскава, черна аудиоуредба, вероятно заплащайки за нея сума, възлизаща на годишната заплата на Дейл, който бе поканен на питие. Освен тези придобивки Джак надомъкна какви ли не вещи, някои от които, за голяма почуда на полицейския началник, бяха купени от Френч Ландинг, Уисконсин. Кому е притрябвал тирбушон за шейсет и пет долара марка „Уайнмастър“? Какъв е този човек, какви родители са го създали?

Направи му впечатление един сак с логото на непозната марка, който бе пълен с компактдискове — ако се сметнат по петнайсет-шестнайсет долара парчето, съдържанието на сака възлизаше на неколкостотин долара. Заключи, че каквито и да са привичките на Джак Сойер, той със сигурност живо се интересува от музика. Изпълнен с любопитство, се наведе и измъкна няколко диска — на повечето обложки бяха снимани чернокожи музиканти с най-различни духови инструменти. Клифърд Браун, Лестър Янг, Томи Фланагън, Пол Дезмънд.

— Никога не съм ги чувал. Това сигурно е джаз.

— Позна. Знаеш ли, искам да те помоля да ми помогнеш с подреждането на мебелите и окачването на картините. След около месец-два ще докарам тук много неща.

— Разбира се. — Изведнъж му хрумна една фантастична идея. — Непременно трябва да те запозная с чичо Хенри! Той ти е съсед, живее на около половин километър по-нататък по пътя. Беше женен за леля ми Роуда — сестрата на баща ми — която почина преди три години. Хенри е като енциклопедия на всякакви чудновати музики.

Джак не споделяше мнението, че джазът с чудновата музика. Но може би грешеше. Във всеки случай Дейл сигурно намираше звученето на джаза доста екзотично.

— И през ум не ми е минавало, че на фермерите им остава време да слушат музика.

Гилбъртсън буквално се разцвили от смях.

— Хенри не е фермер. Хенри… — Ухилен до уши, гостът разпери ръце и се втренчи в далечината, сякаш търсеше подходящата дума. — Той е тъкмо обратното на фермер. Непременно ще ви запозная. Адски ще ти допадне.

След шест седмици Джак се върна да посрещне камиона с багажа си и да дава наставления на работниците къде да разтоварят мебелите и останалата покъщнина; няколко дни по-късно, като разопакова почти всички кашони, позвъни на Дейл и го попита дали все още е готов да му помогне. Беше пет следобед и денят бе толкова скучен, че Том Лънд бе задрямал на бюрото си. Дейл тръгна за Норуей Вали, без дори да си направи труда да си свали униформата.

Първоначалната му реакция, след като се здрависаха и Джак го покани да влезе, бе неподправено изумление. Едва прекрачил прага, се вкамени на място. Трябваха му две-три секунди да проумее, че изненадата всъщност е приятна и му доставя удоволствие. Старата къща бе преобразена — сякаш Джак Сойер му бе направил номер и познатата входна врата водеше към съвършено непознат и различен дом. В трапезарията и кухнята нямаше и помен от едновремешното обзавеждане и нищо не напомняше за доскорошните голи стени и подове. Сякаш с помощта на магическа пръчка Джак бе превърнал тази къща в… кой знае, във вила на Ривиерата или апартамент на Парк Авеню. (Дейл никога не е ходил в Ню Йорк или Южна Франция). Изведнъж го осени изумителното прозрение, че Джак не е сторил нищо противоестествено, само е вникнал в същността на постройката много по-дълбоко отколкото предишните й собственици. Кожените дивани и фотьойли, пъстрите черги, широките маси и дискретното осветление принадлежаха на друг свят, но идеално пасваха на къщата, като че бяха създадени за нея. Тя сякаш го приканваше да влезе и Дейл откри, че способността му да се движи най-сетне се е възвърнала.

— О-хо! Май наистина съм намерил най-подходящия купувач.

— Радвам се, че ти харесва. Трябва да призная, че и на мен ми допада. Стана по-добре, отколкото очаквах.

— Не разбирам аз за какво съм ти. Подреждането е идеално.

— Първо трябва окачим туй-онуй, чак тогава ще стане съвършено.

Дейл предположи, че Джак възнамерява да окичи стените със семейни фотографии. Не можеше да проумее защо окачването на десетина снимки в рамки го затруднява, но новодомецът настояваше Дейл да му помогне и той не можеше да му откаже. Освен това се надяваше, че от снимките ще научи нещичко за семейството на Джак — тема, която живо го вълнуваше. Но като видя дървените каси, подпрени на кухненския плот, отново се почувства не на място, сякаш бе попаднал в непознат свят. Бяха ръчна изработка и служеха за надеждна защита от всякакви атмосферни условия. Някои бяха високи по метър и половина-два и почти толкова широки. Определено не бяха предназначени за снимките на мама и татко. За да ги отворят, се наложи да разкъртят ъглите и да разхлабят гвоздеите по ръбовете. Повдигането на тежките капаци се оказа изненадващо трудно. Дейл съжали, че не се е отбил у дома да се преоблече — униформата му вече се бе овлажнила от пот, а бяха измъкнали от дървените пашкули едва пет грамадни, тежки рамки, увити в множество пластове хартия. При това оставаха още много. След час свалиха в мазето ненужните дървени каси и се качиха във всекидневната да изпият по една бира. После разрязаха хартиените опаковки, които скриваха картини и графики в най-разнообразни рамки, включително такива, които изглеждаха собственоръчно сковани от художника. Картините на Джак принадлежаха към категорията „модерно изкуство“, за която Дейл имаше доста смътна представа. Не разбираше какво се опитват да кажат тези произведения, ала почти всички му харесваха, особено някои пейзажи. Бе сигурен, че имената на художниците са му съвършено непознати, но редовните посетители на музеите и галериите в големите градове несъмнено ги знаят. Всички тези големи и малки картини, подредени на кухненския под, го накараха да занемее, но чувствата, които пораждаха у него, не бяха само приятни. Наистина се бе озовал в друг свят, чиито отличителни белези не познаваше. Изведнъж му хрумна, че сега ще окачат всички тези картини по стените на родния му дом. Кой знае защо идеята му се стори изключително трогателна. Какво лошо има в това два съседни свята да се смесят? Все пак другият свят бе светът на Джак.

— Добре. Иска ми се Хенри — онзи мой чичо, за когото ти споменах, че живее наблизо, помниш ли? — та ми се иска Хенри да можеше да ги види. Той би ги оценил по достойнство.

— Защо да не ги види? Ще го поканя на гости.

— Не ти ли казах? Хенри е сляп.

Окачиха големите картини в дневната, над стълбището и в спалните. Джак добави няколко по-малки в голямата баня на горния етаж и в умивалника на долния. Гилбъртсън го заболяха ръцете да придържа тежките рамки, докато домакинът отбелязваше по стените къде да забие гвоздеите. След окачването на третата картина от косата му капеха солени капки пот, които се стичаха по лицето му, та се наложи да свали вратовръзката си и да запретне ръкави. Разкопчаната му яка беше подгизнала от пот. Джак Сойер хвърляше също толкова, ако не и повече усилия, но изглеждаше така, сякаш не си е мръднал пръста.

— Ти да не събираш картини? — изсумтя Дейл. — Дълго ли ти отне да направиш цялата тази колекция?

— Не разбирам достатъчно от живопис, че да бъда колекционер. Повечето платна е подбирал баща ми през петдесетте и шейсетте години. Някои са купувани от майка ми, но тя ги избираше спонтанно — като й харесаше нещо, непременно трябваше да го има. Например малкият Феърфийлд Портър8 с верандата, ливадата и цветята ми е спомен от нея.

Дейл хареса тази картина още в мига, в който я извадиха от дървения сандък — малкият Феърфийлд Портър вероятно бе името на художника. Прилягаше на всяка дневна, а като я гледаше човек, имаше усещането, че може да влезе в нея. Но най-голямата ирония бе, че гостите никога няма да я забележат.

Джак спомена, че много се радвал най-сетне да извади тези картини от склада, където са престояли доста време.

— Вашите да не са ти ги подарили? — изненада се Дейл.

— Наследих ги след смъртта на майка ми. Баща ми почина още докато бях дете.

— О Боже! Извинявай — смутено промърмори Дейл и мигновено се изтръгна от въображаемия свят, в който го бе подмамил Феърфийлд Портър. — Сигурно е много тежко да изгубиш баща си на такава ранна възраст — добави и си помисли, че това може би обяснява аурата на усамотеност и отчуждение, заобикаляща неговия кумир. Сетне мислено се упрекна, че това са пълни глупости. Нямаше представа как човек може да заприлича на Джак Сойер.

— Да. Слава Богу, че мама не беше от хората, които се предават лесно.

Дейл веднага използва възможността и попита:

— Какво работеха вашите? В Калифорния ли си израснал?

— Роден съм и съм израснал в Лос Анжелес. Родителите ми бяха в шоубизнеса, но за разлика от повечето хора в тези среди бяха много свестни.

Дейл не получи покана да остане за вечеря и тази мисъл не му даваше покой. Отне им още час и половина да окачат всички картини и макар че домакинът оставаше все така любезен, в приятелската му непринуденост се долавяше упорита уклончивост (Гилбъртсън неслучайно бе полицай), сякаш бе открехнал заключена врата, след което набързо я беше затръшвал. Фразата „свестни хора“ означаваше, че тази тема е табу. При следващата почивка за бира Дейл забеляза до микровълновата печка две големи хартиени торби с хранителни продукти от магазина в Сентралия. Във Френч Ландинг бе прието да се вечеря към шест часа, а вече наближаваше осем. Джак можеше да допусне, че гостът е вечерял, ако наличието на униформата не доказваше противното.

Гилбъртсън се присламчи към кухненския плот, като подхвана темата за най-трудния случай, с който колегата му се е сблъсквал. От едната торба се подаваха розови говежди котлети, нашарени със сланина като мраморни късове. Стомахът му шумно запротестира. Джак отговори на поставения въпрос, сякаш въобще не бе чул оглушителното куркане:

— Разследването по случая Торнбърг Киндърлинг не отстъпваше по трудност на работата ми в Ел Ей. Искрено съм ти задължен за помощта, която ми оказа.

Дейл схвана намека — озовал се бе пред поредната врата, която дори не бе открехната. В този дом миналото не се обсъждаше, а бе скрито зад врата, закована с гвоздеи.

Допиха бирите и поставиха последните картини. През следващите няколко часа обсъдиха стотици теми, но без да прекрачват границите, наложени от Джак Сойер. Дейл бе сигурен, че домакинът изгаря от желание да го отпрати заради въпросите за родителите, но не можеше да си обясни защо. Какво ли крие този човек? И от кого? Като приключиха, Джак сърдечно му благодари и го изпрати до колата, с което пресече всякакакви надежди да се смили над него в последния момент. Точка по въпроса, край, това е, вдигни си ципа, както обичаше да казва безсмъртният Джордж Ратбън. На раздяла сред благоуханния мрак под милионите звезди Джак въздъхна с искрено задоволство и заключи:

— Надявам се, знаеш колко съм ти задължен. Честно казано въобще не ми се връща в Лос Анжелес. Само погледни, каква красота!

На връщане към Френч Ландинг — по магистралата шареха само фаровете на стария каприс — Дейл се запита дали пък родителите на Джак не са се занимавали с такъв шоубизнес, от който порасналият им син се срамува, например порнография. Може би татко с режисирал голи сцени, а мама е изпълнявала главната роля. Хората, които заснемат порноФилми, сигурно са заринати с пари, особено ако ги въртят в семейството. Но след по-малко от километър си спомни за малкия Феърфийлд Портър и задоволството от откритието се изпари яко дим. Жена, която си изкарва хляба със секс пред камера с непознати, не прахосва пари за такива картини.

Да влезем в кухнята на Джак Сойер. На масата е разгърнат сутрешният „Хералд“, а на печката синият пламък на газта нагрява черен тиган. Висок мъж, който изглежда в отлична физическа форма и носи памучна фланела с надпис „Южнокалифорнийски университет“, джинси и италиански мокасини с цвят на меласа, разсеяно разбива в метална купа огромно количество сурови яйца.

Като го гледаме как се мръщи на празното пространство над лъскавата съдина, си даваме сметка, че красивото дванай-сетгодишно момче, с което се разделихме в един апартамент на четвъртия етаж на изоставен хотел в Ню Хампшър, е вече възрастен мъж, чиято физическа красота далеч не е основното, което го прави интересен. Защото веднага си личи, че Джак Сойер е интересен човек. Дори когато е изцяло погълнат от лични тревоги — дори „енигми“, съдейки по замисления му поглед — Джак Сойер излъчва непоклатим авторитет. Изражението му недвусмислено издава, че той е от онези хора, чиято по-мощ другите търсят, когато се чувстват объркани, застрашени или излъгани. Чертите му носят яркия отпечатък на остър ум, решимост и сериозност, чиято външна привлекателност далеч не е най-важното. Този човек никога не губи време да се възхищава на собствения си образ в огледалото — суетата няма място в неговия живот. Доскоро с пълно право бе смятан за изгряващата звезда на полицейския участък в Лос Анжелес, бе печелил стотици награди и бе канен да участва в най-различни семинари и специализации за млади таланти под егидата на ФБР. (Мнозина от колегите и шефовете му негласно споделяха мнението, че на четирийсст години ще бъде полицейски комисар на голям град като Сан Диего или Сиатъл, и ако всичко върви нормално, до десетинапетнайсет години ще заеме висок пост в Сан Франциско или Ню Йорк.)

Но най-странното е, че възрастта като че ли също няма значение — този човек изглежда така, сякаш е изживял безброй животи преди този и се с сблъсквал с места и неща, каквито малцина виждат. Нищо чудно, че Дейл Гилбъртсън искрено му се възхищава и настоява за помощта му. На негово място и ние щяхме да настояваме, но без особен успех. Този човек се е пенсионирал, с други думи е излязъл от играта — жалко, но факт; обаче за да хапне омлет, човек първо трябва да разбие яйцата, както казваше Джон Уейн на Дийн Мартин в „Рио Браво“.

— Мама все ми повтаряше — заявява Джак, говорейки на празното пространство. — „Виж какво, моето момче, заговореше ли Уейн, всички млъкваха и го слушаха, освен когато се захванеше с политиката“; да-да, ей-така ми го каза, точно с тия думи. — След миг добави: — Една прекрасна сутрин в Бевърли Хилс. — И най-сетне се зае да разбие яйцата.

Намираме се в компанията на един поразително самотен човек. Самотата е стара познайница на Джак Сойер — когато човек е безсилен да промени нещо, го приема за даденост, нали? Има далеч по-ужасни неща от самотата — например церебрална парализа или множествена склероза. Какво да се прави, самотата е част от живота. Дори Дейл, който въпреки неизброимите си добродетели не беше кой знае какъв психолог, беше забелязал колко самотен е неговият приятел. Джак вдига поглед към часовника и вижда, че разполага с четирийсет и пет минути, докато потегли за Френч Ландинг да вземе Хенри Лейдън след сутрешната му смяна в радиото. Казва си, че има много време и че всичко върви по план, но подтекстът е: „Всичко е наред, няма ми нищо, много благодаря.“

Като се събуди тази сутрин, едно гласче му нашепваше: „Аз съм стражар“. „Как ли пък не, я си гледай работата“ — мислено се сопна в отговор. Отказал се бе от този занаят и вече не се занимаваше с убийства…

„… светлините от лампичките на въртележката се отразяваха в голото теме на чернокожия мъртвец, проснат на кея в «Санта Моника Пиър»9…“

Не. Не отивай там! Просто… не го прави, ясно ли е?

И без друго нямаше работа в Санта Моника. Там си имаха достатъчно ченгета. Печени момчета, доколкото му бе известно, макар и не от класата на най-великия, най-добрия и най-младия лейтенант в световната история на полицията — а именно Джак Сойер от лосанжелеския отдел „Убийства“. Единствената причина, поради която недостижимият ас от Ел Ей се оказа на тяхна територия, бе раздялата му с невероятно — или поне умерено — чаровнатаркителка на Малибу, госпожица Брук Гриър, сценаристка, ползваща се с името на изключително голяма специалистка в своя жанр — комедийнитс романтично-приключенски екшъни, която освен това бе надарена със забележителен ум, проницателност и привлекателна външност. На връщане към Ел Ей по крайбрежната магистрала невероятно красивата гледка на изхода от Малибу Каниън буквално го покърти.

От върха на възвишението Калифорния Инклайн се разкриваше панорамен изглед към увеселителния парк „Санта Моника Пиър“. Виенското колело се извисяваше като гигантски огнен обръч над окичените с разноцветни лампички алеи и веселата тълпа. Гледката бе пропита с кичозна магия или магически кич. На Джак изведнъж му се дощя да паркира колата и да се разходи сред грейналите светлини. За последен път бе идвал тук на шестгодишна възраст, когато възбудено дърпаше ръката на Лили Кавано Сойер като куче на каишка.

Беше чиста случайност. Не може да се нарече съвпадение, тъй като бе лишено от смисъл. Съвпадението разкрива скритата връзка между два привидно откъслечни елемента от по-голяма мозайка. Случилото се обаче нямаше връзка с нищо.

Като наближи натруфената арка на входа на лунапарка, установи, че виенското колело не работи. Празните гондоли бяха украсени гирлянди от светещи лампички. За миг гигантската машина му заприлича на умело маскиран извънземен нашественик, който предвидливо изчаква удобния момент да причини възможно най-големи поразии. Струваше му се, че долавя самодоволното му бръмчене. „О, да, как ли пък не. Само не ми казвай, че виенското колело ти прилича на адска машина. Я се стегни! Просто си по-разстроен, отколкото ти стиска да признаеш“ апострофира се мислено. Отново се взря в сцената пред себе си и изведнъж си даде сметка, че зад въображаемите извънземни заплахи се крие действително зло, което благодарение на професията си бе свикнал да приема като нещо съвсем обичайно. Неочаквано се бе натъкнал на първата фаза на криминално разследване.

Тази вечер лунапаркът изглеждаше по-ярко осветен, тъй като върху патрулните коли бяха монтирани прожектори. На кея четирима униформени служители на реда се опитваха да удържат тълпата, напираща да разкъса жълтата полицейска лента, с която бе оградено местопрестъплението — обляна в светлина въртележка. Джак прецени, че не бива да се намесва. Нямаше работа тук. При това въртележката му навяваше смътни, неясни и съвършено нежелани спомени. Изглеждаше по-зловеща от спрялото виенско колело. Пък и винаги го е било страх от въртележки, нали? Озъбени кончета-джуджета, набучени на метални колове — ама че садистичен кич!

„Трябва да се махаш оттук. И без друго си в отвратително настроение заради Брук.“ Що се отнася до въртележките…

В съзнанието му сякаш се спусна метална завеса, която мигновено прекрати мисления диалог по темата. Подчинявайки се на някаква вътрешна принуда, Джак закрачи по кея и се запромъква през тълпата. Смътно си даваше сметка, че в този миг предприема най-непрофесионалната стъпка в цялата си кариера. Като се добра до жълтата лента, се промъкна отдолу и раз маха служебната си значка в лицето на миловиден полицай, който се опита да го спре. Наблизо някой засвири на китара едновремешен блус, чийто текст Джак знаеше наизуст, но заглавието му се изплъзваше. Младокът го изгледа доста озадачено и се отдалечи да се посъветва с един от детективите, наобиколили човек, проснат на земята, който Сойер нямаше никакво желание да разгледа. Музиката го дразнеше. Направо му късаше нервите. Даваше си сметка, че поводът е твърде незначителен за подобна пресилена реакция, но на кой идиот му е хрумнало, че убийствата трябва да се придружават от музика като във Филмите?

Едно боядисано конче се изправи на задните си крака и застина сред ярката светлина.

Стомахът на Джак се сви; завладя го усещането, че в гърдите му нещо свирепо и упорито, което на всяка цена трябва да остане неназовано, се раздвижи и протегна ръце. А може би разпери крила. Ужасяващото създание като че искаше да се освободи от оковите и да излезе на бял свят. Изведнъж Джак се изплаши, че ще повърне. Неприятното усещане бързо премина, за сметка на което сетивата му мигновено се изостриха.

Съвсем доброволно и безразсъдно бе прегърнал лудостта и сега самият той беше умопобъркан. Да, това бе най-точното определение. Насреща му заплашително пристъпваше Анджело Лионс, на чието лице бяха изписани недоумение и необуздана ярост. Преди набързо да го преместят в Санта Моника, Анджело работеше с Джак в Ел Ей и се славеше с неописуема вулгарност, склонност към насилие и корупция, презрение към всички цивилни — независимо от цвета на кожата, расата, вероизповеданието и общественото им положение, пълен непукизъм и непоколебима солидарност с всички полицейски служители, придържащи се към същата доктрина и действащи като него, накратко — хора, които не пропускат да направят някоя мръсотия, стига да им се размине. Неприязънта, която Анджело Лионе изпитваше към Джак Сойер, задето не споделяше неговите „принципи“, се равняваше на завистта му към успехите на по-младия колега. Само след миг Джак щеше се озове лице в лице с този първобитен човек. Но вместо да измисли логично обяснение за присъствието си на местопрестъплението, той се занимаваше с някакви си въртележки и китари, които бяха чисто и просто симптоми на начеващата му лудост. Нямаше начин да се оправдае. Не намираше никаква извинителна причина. Вътрешната потребност, която го бе подтикнала към тази постъпка, продължаваше да действа, но надали имаше смисъл да обяснява на Анджело Лионе за вътрешните потребности. Не му се мислеше как ще се оправдава пред началника си, ако Лионе подаде оплакване.

Виж не знам как да ти обясня, краката ме доведоха сами, все едно да се качиш в чужда кола…

Но Анджело го посрещна с думите: „Не ми казвай, че си тук нарочно гадняр такъв“ и го спаси от катастрофата.

Когато градиш кариера чрез лъжи, измами и изнудване, рано или късно срещу теб ще бъде назначено служебно разследване. Стратегическото отстъпление в друго полицейско управление е надеждна защита срещу секретните проверки на досиетата, които началниците са принудени да проведат под неумолимия натиск на пресата. На десетина-двайсет години все се намират възмутени граждани, дълбоко загрижени за благото на обществото и неспособни да си държат езика зад зъбите, които с подкрепата на разни задръстени ченгета, слепи за красотата на класическата доктрина, залагат Фишеци под колективния задник на пресата, която пък веднага се заема да пусне кръв на берящия душа обществен организъм. Лионе, преследван от параноя, породена от смазващо чувство за вина, веднага бе предположил, че бившият му колега е тук с цел да нанесе някои значителни поправки в служебната му биография.

Както можеше да се очаква, скалъпените оправдания на Джак само засилиха подозренията му и той заядливо заяви:

— Добре, да приемем, че случайно си се натъкнал на моето разследване. Няма да спорим. Но искам да ме слушаш внимателно. Ако през следващите шест месеца, че даже и за вечни времена, случайно се натъкна на твоето име, и то в контекст, който не ми изнася, ти обещавам, че до края на дните си ще пикаеш през пластмасова тръбичка. А сега си дигай чуковете, че да си гледам работата.

— Изчезвам, Анджело.

Партньорът на Лионс закрачи към тях. Анджело се намръщи и го отпъди с ръка. Джак неволно отмести поглед към трупа пред въртележката. Свирепото създание в гърдите му неистово се замята, разпери криле, размаха ръце, крака или каквото там имаше и се опита да се откъсне от пристана, където бе закотвено. Могъщите му крайници буквално смазваха белите дробове на Джак. В стомаха му сякаш се впиха свирепи нокти.

Има нещо, което всеки уважаващ себе си детектив от отдел „Убийства“, особено с офицерски чин, за нищо на света не бива да допуска — да повърне при вида на труп. Джак полагаше неистови усилия да запази приличие и да не прекрачва границата на Забраненото. Стомашните сокове вече му пареха в гърлото. Стисна очи и му излязоха свитки. Имаше чувството, че онова отвратително създание се е нажежило до бяло и всеки миг ще скъса оковите.

„Светлините се отразяваха в голото теме на чернокож мъртвец, проснат до една въртележка…“

„А, не! Няма да стане! Тропай колкото щеш, но няма да те пусна да влезеш. Не и теб!“

Крилете, ръцете, ноктите се отдръпнаха — създанието сякаш се спаружи и се превърна в почти незабележима точица. Съумявайки да се задържи на границата на Забраненото, Джак откри, че вече може да отвори очи. Не знаеше колко време е минало. Сбърченото чело, мътният поглед и кръвожадната паст на Анджело Лионе изплуваха на двайсет сантиметра от лицето му и изпълниха полезрението му.

И какво? Проверка на обстановката, а?

Абе, тоя тъпак с китарата няма ли да престане!

Последва най-необичайният поврат.

Каква китара, бе? Не чувам никаква китара.

Всъщност и Джак не я чуваше.

Е, не смятате ли, че всеки здравомислсщ човек ще направи опит да заличи спомена за подобна случка? И да я изхвърли от съзнанието си като отпадък. Тя е абсолютно безполезна, защо да си пълни човек главата с глупости? Няма отношение към каквото и да било и води наникъде. Епизодът е несъществен в буквалния смисъл на думата, тъй като е лишен от същност Разстроен от раздялата с любовницата си, Джак бе изпаднал в моментно умопомрачение, под чието въздействие се бе намесил в разследване на престъпление в границите на чужда юрисдикция. Случилото се бе чисто и просто глупава грешка.

Петдесет и шест дни и единайсет часа по-късно недостижимият ас влезе в кабинета на шефа си, постави значката и служебното си оръжие на бюрото му и за най-голямо негово изумление му заяви, че незабавно се пенсионира. Тъй като не знаеше нищо за срещата между Сойер и Лионе в увеселителния парк „Санта Моника Пиър“, капитанът не попита дали решението на младия лейтенант е повлияно от една спряла въртележка и мъртъв чернокож. Джак и без друго би отвърнал, че подобно предположение е абсурдно.

„Не отивай там“ — съветва се сам и най-съвестно изпълнява мъдрото напътствие. Неволно пред очите му като увеличени снимки изплуват откъслечни образи: дървено конче, изправено на задните си крака, разгневената физиономия на Анджело Лионе и още нещо, което заема центъра на сцената и в пряк, и в преносен смисъл… Джак ги пропъжда на мига. Чувства се така, сякаш извършва магически ритуал, някакво добро вълшебство. Прекрасно знае, че усилието да прогони образите е форма на самоотбрана, и ако подбудите за подобна потребност остават неясни, то самата потребност е достатъчна мотивация. „Като искаш омлет, разбий си яйца“ — цитат на безспорния авторитет Джон Уейн.

Джак Сойер си имаше далеч по-важни занимания от някакви си глупости, породени от въображаемия глас, който бе прошепнал в съня му думата „стражар“. Иска му се и тях да отпъди с помощта на същото вълшебство, но те не се предават толкова лесно и непрестанно жужат в главата му като рояк оси.

Накратко, нашият Джак не е във форма. Бездейства и се взира в яйцата, които по неизвестни причини вече не му харесват. Яйцата не се поддават на тълкуване. Но те са най-малката му грижа. С периферното си зрение улавя заглавието на първата страница на вестника, което сякаш се надига от хартията и полита насреща му. „РИБАРЯ ВИЛНЕЕ НА ВОЛЯ ИЗ…“ А, не, стига толкова — извръща се, съкрушен от мисълта, че той е причината за това злощастие. Направо да пишат „ИЗ СТЕЙТЪН АЙЛЪНД“, или даже „БРУКЛИН“, където бяха похитени две от жертвите на действителния Албърт Фиш — идеален пример за изверг с помрачен разсъдък.

Направо му се повръща от тия гадости. Две деца са мъртви, момиченцето на Френо е изчезнало и най-вероятно също е мъртво, следи от зъби по труповете на жертвите, малоумен убиец, който подражава на Албърт Фиш… Дейл непрестанно го обсаждаше с подобни новини. Подробностите се загнездваха като зараза в съзнанието му. За човек, който се опитва да стои настрана от полицейската дейност, вече знаеше изумително много — отровата се разливаше в кръвта му и изкривяваше възприятията му. Избяга в Норуей Вали, за да се спаси от усещането, че заобикалящата го действителност е несигурна и хлъзгава, сякаш се втечнява под влиянието на висока температура. Последния месец в Ел Ей вече едвам издържаше. Струваше му се, че от смрачените прозорци и пролуките между сградите се хилят гротескни привидения, които всеки миг ще оживеят. В почивните дни го терзаеше усещането, че дробовете му се затлачват с мазна пяна от съдомиялна машина, което предизвикваше мъчителен задух и гадене — ето защо работеше неспирно и разгадаваше десетки мистерии. (Така оставяше у околните впечатлението, че е изтормозен от работа, но едва ли можем да виним капитана за недоумението, което предизвика у него оставката на най-добрия му служител.)

Оттегли се в това затънтено провинциално кътче, в този пристан, този рай сред жлътналата ливада, за да се откъсне от света на страха и лудостта; от Френч Ландинг, който се намираше на цели трийсет километра, дори от шосето, наречено „Норуей Вали“. Но в крайна сметка се оказва, че всичко с било напразно. Онова, от което бяга, вилнее в сърцето на крепостта. А ако се поддаде на егоцентризма, спокойно може да заключи, че онова, което го следва по петите от три години, най-сетне го настига.

В Калифорния работата поглъщаше цялото му внимание, затова сега се старае да стои настрана от престъпленията, извършвани в Уисконсин. Понякога се буди нощем и в мислите му отеква ехото на немощния, виещ гласец: „Не съм стражар, не искам, наближава, наближава.“ Джак Сойер отказва да търси отговор на въпроса какао наближава — този самотен глас е само доказателство, че отсега нататък трябва да се пази от заразата.

Знае, че с това свое решение никак няма да зарадва Дейл, и съжалява, че не може да се включи в разследването, нито пък да даде на своя приятел смислено обяснение за отказа си. Няма какво да се заблуждаваме — Дейл е на топа на устата. Той е добър полицейски началник, дори твърде добър за Френч Ландинг, но не успя да прецени тънките игри на щатските ченгета и се остави да го накиснат. Демонстрирайки безкрайно уважение към местния авторитет, Браун и Блак елегантно се измъкваха, държаха се настрана от разследването и оставяха Дейл Гилбъртсън, който пък смяташе, че така му правят голяма услуга, сам да си нахлузи примката. Но за зла врага ненадейно се намери изправен на ешафода с черна качулка на главата. Ако Рибаря убие още едно дете… Е, Джак Сойер му съчувства най-искрено. Но не може да извърши чудо. Джак с зает с по-неотложни неща.

Например перцата. Малките червени пухчета, които започнаха да му се явяват месец преди първото убийство, го тревожат много повече, тъй като не му дават покой, въпреки усилията да ги прогони чрез спасителното вълшебство. Една сутрин, като излезе от спалнята и заслиза към кухнята да си приготви закуска, от скосения таван над стълбището сякаш се откъсна червено перце колкото бебешко пръстче и бавно се спусна към него. Паднаха още две-три. На тавана сякаш се отвори овален отвор с диаметър пет сантиметра и замига като око, от което рухна цял водопад червени перца, подобно на сапунени мехури, издухани през сламка. Вдигнатите му ръце, гърдите и главата му бяха засипани с истински взрив, истински ураган от перца.

Но това…

Това не се случи в действителност.

Случи се нещо друго, което Джак осъзна едва минута по-късно. Образно казано, някой своенравен мозъчен неврон бе направил засечка. Или мозъчен рецептор бе усвоил неподходящо химично съединение или неподходяща доза от правилното химично съединение. Лостчетата, които нощем управляват по-тока на образите, реагираха на неправилно подаден сигнал и произведоха сън наяве. Подобен сън наподобява на халюцинация, но халюцинации имат само алкохолиците с проядени мозъци, наркоманите и лудите, най-вече параноичните шизофреници, с каквито Джак се бе сблъсквал неведнъж в кариерата си на стражар. Топ самият обаче не спадаше към нито една от изброените категории, включително последната. Прекрасно знаеше, че не страда от параноична шизофрения, нито от каквото и да било психично заболяване. Ако смятате, че Джак Сойер е луд, вие сте луди. Той ос напълно уверен — деветдесет и девст на сто — че е нормален.

Никога не халюцинираше, следователно перцата са били сън наяве. Инак оставаше обяснението, че са действителни, но те със сигурност нямаха нищо общо с действителността. Какво ще стане с този свят, ако вземат да ни се случват подобни произшествия?

В този миг Джордж Ратбън прекъсва мислите му с оглушителния си крясък:

— Буквално ме боли да го кажа, наистина ме боли, защото обичам дъртите Пиячи, и вие го знаете много добре, но понякога се налага любовта да стисне зъби и да посрещне болезнената истина — например вижте колко сме зле с питчърите. Бъд Селиг, Божичко, БЪ-ЪД, Хюстън вика Бъд, незабавно се върнете на земята. И слепец ще хване повече точки от тая сбирщина от СЛАБАЦИ, НЕЩАСТНИЦИ И ПРАЗНОГЛАВЦИ!

Милият Хенри. Хенри изпълнява ролята на Джордж Ратбън толкова виртуозно, че човек буквално вижда мокрите петна под мишниците на напористия радиоводещ. Но най-великото му превъплъщение, поне според Джак, е пресъздаването на снобската изтънченост от хипарските времена — небрежния авторитетен Хенри Чаровника, който, ако е в настроение, може да ви каже с какви чорапи е бил Лестър Янг в деня на записа на „Малкия ваксаджия“ и „Бъди добра, мила“, или пък да опише интериора на двайсет джазклуба, които отдавна не съществуват.

„… но преди да се потопим в тази тъй изискана, красива и мелодична музика на триото на Бил Еванс, която ромоли във «Вилидж Вангард», нека засвидетелстваме нашите почитания към третото, вътрешното око. Нека се преклоним пред вътрешното око — окото на въображението. Нека се пренесем в Гринидж Вилидж, Ню Йорк. В един горещ неделен юлски следобед крачим под ослепителното слънце по Седмо Авеню. На входа на «Вангард» е опъната огромна тента. Заставаме на сянка, отваряме бялата врата, слизаме по дълго тясно стълбище и се озоваваме в помещение, огромно като просторна пещера. Музикантите тъкмо се качват на сцената. Бил Еванс се настанява на пианото и кима на публиката. Скот Лафаро прегръща баса. Пол Моушън взима четките. Еванс свежда глава съвсе. ’Н, съвсем ниско и небрежно разперен пръсти върху клавишите. За онези, които имат щастието да присъстват тук днес, животът ше се промени завинаги.

Триото на Бил Еванс изпълнява «Мое глупаво сърце», запис на живо от «Вилидж Вангард», двайсет и пети юли, хиляда деветстотин шейсет и първа година. Ваш домакин в студиото е Хенри Чаровника.“

Джак се усмихва и изсипва разбитите яйца в тигана, разбърква ги с вилицата и по навик намалява пламъка на газовия котлон. Досеща се, че е забравил да приготви кафе. Проклетото кафе! Само това му липсва — ще пие портокалов сок. Поглежда тостера и установява, че е забравил да препече и Филийки. Защо са му въобще препечени Филийки — толкова ли са важни. После трябва да ги маже с масло, а то съдържа цели тонове холестерин, който съсипва артериите. И омлетът е фрашкан с холестерин — да не говорим, че май бе прекалил с яйцата. Вече изобщо не си спомня защо му хрумна да приготви омлет. По принцип избягва да консумира яйца. Купува ги от някакво смътно чувство за дълг, породено от пригодените за целта поставки на вратата на хладилника. Защо ще произвеждат хладилниците с поставки за яйца, ако не се очаква човек да си купува яйца? Повдига крайчеца на палачинката на дъното на тигана, накланя съда, за да разстели равномерно сместа, прибавя гъбите и пресния лук и сгъва омлета на две. Браво. Чудесно. Изглежда вкусно. Разполага с цели четирийсет минути, през които може да си позволи лукса да се чувства свободен. В крайна сметка функционира съвсем нормално. Въпросът за контрола отпада.

Неразгънатият „Ла Ривиер Хералд“ на масата привлича вниманието му. Беше го забравил. Но вестникът не го е забравил и настоява да му се обърне дължимото внимание. „РИБАРЯ ВИЛНЕЕ НА ВОЛЯ ИЗ…“ и т.н. Хрумва му, че серийният убиец може би вилнее на Северния полюс, но като се приближава до масата, се уверява, че Рибаря все пак е местен проблем. Изпод заглавието изскача името на Уендъл Грийн и сякаш му гложди в окото като прашинка. Уендъл Грийн е специалист по всичко, вездесъщ паразит и неуморен досадник. Джак прочита първите два абзаца, надава стон и закрива с длан очите си.

Аз съм слепец, искам да стана рефер!

Уендъл Грийн е самоуверен като атлет, прочут само на местно ниво, който никога не е напускал родното си градче. Уендъл Грийн е висок, експанзивен мъж с вълниста, рошава коса и сенаторско шкембе, който се перчи по баровете, съдилищата и обществените места на Ла Ривиер и околните градчета и очарова публиката с обширните си познания. Уендъл Грийн умее да се държи като истински репортер — той е старомоден журналист от пресата, най-голямото украшение на редакцията на „Хералд“.

При първата им среща това „украшение“ остави у Джак изключително неприятното впечатление на треторазряден гадняр и оттогава той не е имал повод да промени мнението си. Няма му никаква вяра. Струва му се, че зад привидната общителност се крие безгранична подлост. Грийн е суетен фанфарон, който постоянно позира пред въображаемо огледало, същевременно е лукав и прикрит, а подобни хора са способни на какво ли не, за да постигнат целите си.

След арестуването на Торнбърг Киндърлинг Грийн поиска интервю. Джак отказа, а след преместването си в Норуей Вали трикратно отклони последвалите покани. Това обаче не попречи на репортера да продължи да организира уж случайни срещи. Например в деня, след като откриха трупа на Ейми Сейнт Пиер, Джак тъкмо излизаше от химическото чистене на Чейс Стрийт и се запътваше към колата си с кутия прани ризи под мишница, когато някой го сграбчи за лакътя. Като се обърна, едва не се сблъска с Уендъл Грийн, който е нахлузил маската си за пред обществото, но тя сякаш се е изкривила и отдолу наднича истинският му образ.

— Е-хей, здрасти, Холи… — Злобна усмивка. — Пардон, лейте — нант Сойер, искам да кажа. Здрасти, радвам се, че ви срещам. Тук ли перат ризите ви? Добре ли работят?

— Прекрасно, само дето клюкарстват на кого жена му не му пришива копчетата.

— Хубава шега. Забавен човек сте вие, господин лейтенант. Позволете да ви дам един съвет. Опитайте в ателие „Благонадеждност“ на Трета улица в Ла Ривиер. Качеството напълно оправдава името. Всичко е точно. Ако искате ризите ви да са винаги добре изпрани и изгладени, ползвайте услугите на китаеца. Сам Лий на Трета улица. Непременно трябва да опитате при тях, господин лейтенант.

— Вече не съм лейтенант, Уендъл. Можеш да ме наричаш Джак или господин Сойер. Дори Холивуд, все ми е едно. А сега…

Закрачи към колата, но Уендъл тръгна с него.

— Дали не може да разменим няколко думи, господин лейтенант? Извинявам се, Джак. Доколкото знам, полицейският началник Гилбъртсън е близък твой приятел, а с този трагичен случай — невръстно момиченце, обезобразено, ужасни неща — какво ще кажеш като специалист, няма ли да се включиш, няма ли да споделиш с нас мнението си?

— Искаш да чуеш моето мнение, а?

— Цял съм слух, братче.

Подклаждан от искрена и най-безотговорна злоба, Джак сложи ръка на рамото на Грийн и изтърси:

— Уендъл, братче, направи справка за Албърт Фиш. Живял е през двайсетте години.

— Как се пише?

— Ф-и-ш. Издънка на стара заможна нюйоркска фамилия. Уникален случай. Препоръчвам ти да го проучиш.

До този момент Джак въобще не си даваше сметка, че помни чудовищните безчинства на чудатия господин Албърт Фиш. Деянията му бледнееха пред постиженията на някои по-съвременни главорези — Тед Бънди, Джон Уейн Гейси и Джефри Дамър, да не говорим за Едмънд Емил Кемпър III, който извършва осем убийства и за капак обезглавява майка си, окачва главата й над камината и я използва за игра на стрелички. (Като обяснение за деянията си Едмънд III казва: „Стори ми се удачно.“) Но името на Албърт Фиш — забравен едновремешен престъпник — бе изплувало в съзнанието му и той намери да го изтърси точно на Уендъл Грийн, чиито уши буквално стърчаха от любопитство.

Какво го прихваща? Точно там е работата. От омлетът. Джак грабва една чиния от бюфета, вади прибори от чекмеджето, тича до печката, изключва котлона и изсипва разкашканата смес в чинията. Сяда на масата, разгръща вестника на пета страница и зачита материала за Мили Кюби, която се разминала на косъм с третото място в щатския конкурс по правопис, тъй като сгрешила думата „опопанакс“, изписвайки я с „и“, вместо с „а“ — нормалните местни вестници публикуват именно такива новини. Пък и как очакват от децата да напишат правилно завързана дума като „опопанакс“? Едва на третата хапка странният вкус на храната отвлича вниманието му отчудовищната несправедливост, сполетяла Мили Кюби. Омлетът има вкус на прегоряла смет. Изплюва хапкатта която има вид на сива каша, изпъстрена с полусдъвкани сурови зеленчуци. Апетитът му се изпарява. Нищо не излезе от този омлет — направо го съсипа.

Отпуска глава и стене. По тялото му пробягва тръпка, сякаш скъсана електрическа жица се люшка и хвърля искри, които пърлят гърлото, дробовете и внезапно разтреперилите се вътрешни органи. „Опопанакс. Ей-сега ще се разпадна. Точно тук и сега. Това не съм го казал. Свирепият опопанакс ме сграбчи в ноктите си, разтърси ме със страховитите опопанакси на опо-панаксовите си ръце и сега ще ме хвърли в бурната река Опопанакс, където ще намеря опопанакса си.“

— Какво ми става? — Стряска се от кресливия звук на собствения си глас.

Опопанаксови сълзи парят опопанаксовите му очи, стенейки се надига от опопанакса си, изсипва злощастната помия в мивката, изплаква чинията и стига до извода, че вече наистина е крайно време да сложи малко ред в живота си. Стига с тия опопанакси. Всеки прави грешки. Джак оглежда вратата на хладилника, опитвайки се да си припомни дали са му останали яйца. Естествено — яйца колкото искаш, поне десет, цялата поставка е пълна. Определено не ги е съсипал всичките — не е чак толкова побъркан.

Джак сключва пръсти около дръжката на хладилника. Пред очите му неканен изниква споменът за светлини, които се отразяват в плешивия череп на чернокож.

„Ти — не.“

Човекът, към когото са адресирани тези думи, отсъства; всъщност той дори не е човек.

„Не, не, ти — не.“

Вратата на хладилника се отваря под натиска на дланта му и открива отрупаните с провизии скари. Джак Сойер се взира в поставките за яйца. Изглеждат празни. Ако човек се вгледа по-внимателно, в последното гнездо на горния ред ще забележи яйцевидно тяло с деликатен бледосин цвят — носталгичен, нежен нюанс, който навява смътен спомен за лятно небе, гледано през очите на малчуган, които се е изтегнал насред огромна ливада зад прекрасна къща на Роксбъри Драйв в Бевърли Хилс, щата Калифорния. Притежателят на имота несъмнено е в шоубизнеса.

Джак знае точното име на този специфичен нюанс благодарение на обширната дискусия на различни цветови мостри, про ведена с доктор Клеър Евинруд — специалистка по онкология, притежаваща жизнерадостен характер, когато планираха да пребоядисат съвместното си жилище в Холивуд Хилс. Клеър бе харесала този цвят за спалнята; Джак обаче, който тъкмо се бе завърнал от Куонтико, щата Вирджиния, където бе участвал в семинар по проблемите на ареста при углавни престъпления предназначен само за важни персони, и току-що бе повишен в чин лейтенант, заяви, че цветът му се струва малко… е, може би малко студен.

— Джак, виждал ли си яйца от червеношийка? — пита доктор Евинруд. — Знаеш ли колко са красиви? — Тя размаха въображаем скалпел и сивите й очи блеснаха.

Джак посяга с два пръста към поставката на вратата на хладилника и изважда облия предмет с цвят на яйце на червеношийка. Виж ти — наистина е яйце от червеношийка. При това детинско яйце от червеношийка, излюпено от червеношийка, известна още с названието „червеногуша червеношийка“. Поставя яйцето в дланта си — бледосин объл предмет с големината на орех. Губи ума и дума. Какви ги е свършил — да не би да е купил яйце от червеношийка?! А, не, съвместното съществуване с опопанакса далеч не е мирно, на този опопанакс май му хлопа дъската — при Рой не продават яйца от червеношийки, много съжалявам.

Джак пристъпва към кухненската мивка бавно, вдървено и тромаво като зомби. Протяга ръка и пуска яйцето в зейналата паст на сифона. То безвъзвратно пропада в гърлото на боклукомелачката. Джак включва машината, която надава обичайния оглушителен рев. Ръмжи, бучи и стърже — звярът залъгва глада. Гррр. Оживялата електрическа жица в корема му се мята и хвърля искри, но Джак е в плен на някакъв унес и въобще не отчита токовите удари. Предвид на всичко това, единственото, за което Джак копнее в този миг, е…

„Когато червените, червените…“

По някаква причина не се е обаждал на майка си от много, много отдавна. Не може да си обясни защо, но вече е време да поправи грешката. Въобще не ме баламосвайте с някакви си червеношийки. Гласът на Лили Кавано Сойер — кралицата на второкласните Филми, с която веднъж навремето бяха отседнали сам-сами в запусната хотелска стая в забравен хотел в Ню Хампшър — именно това е гласът, които копнее да чуе сега. Лили Кавано е единственият човек на света, комуто може да се оплаче от абсурдната каша, в която се е забъркал. Въпреки смътното усещане, че прекрачва традиционните граници на разума и следователно поставя под въпрос собствените си способности да разсъждава трезво, застава до кухненския плот, взема клетъчния телефон и избира номера на разкошната резиденция на Роксбъри Драйв, Бевърли Хилс, щата Калифорния.

Телефонът в старото му жилище звъни пет, шест, седем пъти Най-сетне отсреща долита гневен, пиянски мъжки глас:

— Кимбърли… не знам какво ти е скимнало… но дано е много, много важно… иначе лошо ти се пише.

Джак натиска бутона за прекъсване на разговора и затваря капачето на телефона. О, Боже, по дяволите, мамка му! В Бевърли Хилс, Уестууд, Ханкок Парк или където звъни понастоящем, тъкмо минава пет часът сутринта. Забрави, че майка му вече не е на този свят. О, Боже, по дяволите, мамка му, как е възможно?!

Мъката, която подмолно е зреела в гърдите му, отново изскача наяве и го пронизва право в сърцето, сякаш му съобщават тъжната новина за пръв път. Същевременно мисълта, че е забравил за смъртта на майка си, Бог знае защо му се струва извънмерно и непоносимо смешна. Докъде ли може да стигне човек? От напрежението сякаш стоманен обръч стяга главата му и усещайки слабост, Джак се подпира на кухненския плот, без да знае дали ще се разсмее или ще избухне в сълзи.

„Шавлив пуяк“ — казваше майка му навремето по адрес на наскоро починалия съдружник на покойния си съпруг, когато счеоводителите установиха, че Морган Слоут е прибирал в джоба си три четвърти от приходите на изненадващо огромния холдинг за търговия с недвижими имоти „Сойер и Слоут“. След смъртта на Фил Сойер при така наречената „ловна злополука“ Слоут бе ощетявал семейството на загиналия със стотици милиони долари годишно. Лили пренасочи паричните потоци в правилните канали и продаде половината компания на други хора, което осигури на сина й истинска златна мина, да не говорим за космическите суми, натрупани от данъчните облекчения по ежегодните дарения за най-различни благотворителни каузи. Тя използваше и други, доста по-цветисти епитети по отношение на Слоут, но в съзнанието на Джак винаги отекваха тези думи.

Опитва се да се самозалъже, че е намерил яйчицето още през май месец, докато се е разхождал разсеяно из ливадата, и го е прибрал в хладилника на сигурно място, за да го съхрани. Тъй като му се е сторило красиво — нали все пак е обагрено в деликатен, нежен нюанс, по думите на доктор Евинруд. Толкова дълго го е пазил, че вече го е забравил. Ето защо — с искрено облекчение заключава Джак — в съня наяве го засипваха червени перца!

Всяко нещо си има причина, колкото и неразгадаема да е тя на пръв поглед — ако човек се отпусне достатъчно, за да престане да подскача като шавлив пуяк, току-виж причината изскочила наяве.

Джак се навежда над мивката и наплисква със студена вода лицето си, за да се освежи — физически и психически. За момента почти забравя неприятното усещане от съсипаната закуска, абсурдното телефонно обаждане и постоянно разяждащите го спомени. Няма повече време за губене. След двайсет и пет минути неговият най-добър приятел и единствен довереник ще излезе от сивата бетонна сграда на KDCU, ще поднесе пламъка на златната запалка към цигарата си и спокойно ще закрачи по алеята към Пенинсюла Драйв. Ако изострените възприятия му подскажат, че пикапът на Джак Сойер го очаква, Хенри Лейдън уверено и непогрешимо ще посегне към дръжката на вратата и ще се намести на предната седалка. Не бива да пропусне грандиозното представление на един толкова изтънчен слепец.

Разбира се, че не го пропуска, защото въпреки сутрешните неприятности — които благодарение на пътуването сред красивата околност постепенно започват да му се струват незначителни — в 7:55 паркира пикапа на Пенинсюла Драйв при отклонението за радио KDCU-АМ, и то цели пет минути преди приятелят му да изникне от сивата бетонна сграда. Срещата ще му се отрази добре — само при вида на Хенри душевният му тонус значително ще се повиши. Надали е първият чозек в световната история, който под въздействието на огромно напрежение за миг е изгубил контрол и е забравил, че майка му се е разделила с добрата стара простосмъртна обвивка и се е преселила в друг свят. Простосмъртните търсят успокоение и утеха при майките си. Това е инстинкт, закодиран в човешката ДНК. Хенри ще умре от смях, като научи, и ще го посъветва да се стегне.

Но като се замисли човек, защо е нужно да помрачава настроението на приятеля си с подобни абсурдни истории? Същото важи и за синьото яйчице, особено предвид факта, че не е спо-делил с Хенри за червените перца, пък и хич не му се ще напразно да рови в миналото. Живей в настоящето, остави миналото да почива в мир, вдигни глава, не се завирай в калта. И не използвай приятелите си за отдушник.

Включва радиото и го настройва на KWLA — местната станция на ултракъси вълни на Ла Ривиер, домът на Уисконсинския плъх и Хенри Чаровника. Целият настръхва, като чува музиката, която се разлива от скритите тонколони в купето: гениалният Глен Гулд свири нещо от Бах, но Джак не може да отгатне произведението. Може би е някоя от Партитите.

Хенри излиза от неугледната странична врата на сивата бетонна сграда с компактдиск в ръка, застава на слънце и без никакво колебание тръгва по тротоара; на всяка крачка токовете на шоколадовокафявите му велурени мокасини безпогрешно попадат точно в средата на всяка следваща плочка.

Хенри… Хенри е истинско откровение.

Днес е издокаран с един от екзотичните си малайзийски костюми и прилича на собственик на тикова плантация — красива риза без яка, шарени тиранти и безценната наследствена сламена шапка, както винаги накривена под точно определен ъгъл. Ако не заемаше толкова важно място в живота на Хенри, Джак никога нямаше да узнае, че приятелят му постига безупречното съчетаване на облеклото с аксесоарите благодарение на сложната организация на съдържанието на огромния си дрешник, въведена навремето от вече покойната Роуда Гилбъртсън Лейдън — Роуда бе подредила всичките дрехи на съпруга си по сезон, стил и цвят. Той наизусти цялата система вещ по вещ. Макар и сляп по рождение, следователно неспособен да различи хармоничните от нехармоничните комбинации, Хенри никога не греши.

Сега изважда от джоба на ризата си златна запалка и жълт пакет „Американ Спиритс“, пали цигара, пуска почти прозрачно облаче дим, което помътнява под ярките слънчеви лъчи, след което уверено продължава да крачи по тротоара.

На табелата насред голата ливада с розов спрей са изписани грамадни печатни букви с обратен наклон: „ТРОЙ ОБИЧА МАРИАН! ЙЕС!“, което говори, че: 1) Трой често слуша радио KDCU-AM, и 2) Мариан отвръща на чувствата му. Браво Трой, браво на Мариан. Джак приветства любовните обяснения, били те под формата на надписи с розов спрей, и искрено желае на влюбените щастие и късмет. Хрумва му, че ако на този етап от съществуването си изобщо обича някого, то това е Хенри Лейдън. Не в смисъла, в който Трой обича Мариан или обратното, разбира се, но го обича истински и никога не го е осъзнавал тъй ясно, както в настоящия миг.

Слепецът прекосява последните плочки и вече се намира почти на бордюра. Прави последна крачка и се озовава до пикапа — сграбчва металната дръжка, отваря вратата и грациозно се настанява в колата. Като чува музиката, вирва глава и наостря уши. Тъмните стъкла на авиаторските очила проблесват.

— Как успяваш да го постигнеш? Сега се ориентира по музиката, но аз знам, че не ти е нужна помощ.

— Успявам, защото съм суперяк — обяснява Хенри. — Научих тази дума от нашия пънкар Морис Розен, който е на стаж в радиото, и бе така любезен да я употреби по мой адрес. Хлапето ме смята за Господ Бог, но явно е подочуло нещо, защото смята, че Джордж Ратбън и Уисконсинския плъх са едно и също лице. Надявам се да си държи езика зад зъбите.

— И аз се надявам, но не се отклонявай от темата. Как винаги отваряш вратата безпогрешно? Как намираш дръжката, без да я търсиш опипом?

— Тя сама ми казва къде е — въздъхва Хенри. — Просто трябва да се вслушам внимателно, за да я чуя.

— Искаш да кажеш, че дръжката издава звуци ли?!

— Е, не толкова шумни като твоето радио или „Вариациите“ на Голдберг. Наподобява по-скоро на вибрация. Нещо като звук от звук. Или звук в звука. Но Даниел Баренбойм е гениален пианист, а? Чуй само — всеки тон има различна колоратура. Направо ти иде да разцелуваш капака на рояла му. Представяш ли колко мускулести са ръцете му?

— Това Баренбойм ли е?

— Ами че кой друг? — Хенри бавно извръща глава към Джак. Крайчецът на устните му се извива в подигравателна усмивка.

— А-ха, да. Разбирам. Доколкото те познавам, чифут такъв, си се заблудил, че слушаш Глен Гулд.

— Не съм.

— Да, бе.

— Е, отначало се позачудих, но…

— Не, не, не, недей. Не се и опитвай. Гласът ти те издава. Всяка дума завършва със скимтяща извивка — толкова си прозрачен. Ще се прибираме ли в Норуей Вали, или ще си седим тук да ме баламосваш? По пътя искам да ти разкажа нещо.

Подава му компактдиска.

— Няма да те мъча повече. Пънкарчето ми го даде — кавър на „Дъртиспърм“ на една стара песничка на „Сюприймс“. Аз лично ненавиждам подобни парчета, но може да се окаже идеално за Уисконсинския плъх. Дай седма песен. Изпълнителят на Вариации вече изобщо не звучи като Глен Гулд, а и темпото сякаш не е толкова енергично. За да не се измъчва повече, Джак пъхва компактдиска в устройството под радиото. Натиска някакво копче, после друго. От колоните гръмват нечовешките писъци на някакви ненормалници, очевидно подложени на неописуеми мъчения. Джак рязко отскача назад потресено възкликва: — За Бога, Хенри! Посяга да намали звука.

— Да не си посмял! — срязва го приятелят му. — С тази отврат е така — ако не ти прокърви ухото, значи не струва.

Джак знае, че на езика на джаза думата „ухо“ означава способността да долавяш какво се случва вътре в самата музика, как се развива мелодията. Един музикант с добро ухо бързо запомня мелодиите и аранжиментите, които трябва да изпълни, и лесно проследява или дори предварително знае как е построена хармонията на темата, затова веднага долавя как другите изпълнители видоизменят и обогатяват основната тема. Един музикант с гениално ухо запаметява мелодиите и аранжиментите в мига, щом ги чуе, независимо дали умее да чете ноти; той разгадава сложните съзвучия чрез безпогрешната си интуиция и веднага разпознава тоналността на звуците, издавани от клаксоните на такситата, звънците на асансьорите и мяукащите котки. Подобни хора живеят в друг свят, който следва логиката на звуците; Хенри Лейдън е един от тях. Според Джак слепецът е истински колос в това отношение — неговият слух сам по себе си е отделна категория.

Именно благодарение на гениалното си ухо Хенри разкри голямата тайна на Джак, ревниво пазена от целия свят — за мястото на Лили Кавано Сойер, „Лили Кавано“ в неговия живот. Скоро след като Дейл ги запозна, те се сприятелиха, което изненада и двамата. Взаимно запълваха огромната празнота на самотата и почти всяка вечер се събираха да вечерят, да слушат музика и да водят задълбочени разговори на най-разнообразни теми. Понякога Джак гостуваше на Хенри в ексцентричния му дом, друг път го взимаше с колата и го водеше в дома си. След шест-седем месеца му хрумна да предложи на новия си приятел да четат на глас книги, избрани по взаимно съгласие.

— О-хо, страхотна идея! — прие Хенри. — Какво ще кажеш да започнем с някое изчанчено криминале?

Отначало четяха Честър Хаймс и Чарлс Уилфърд, после преминаха на съвременни романи, пребориха се със С. Дж. Пърлман и Джеймс Търбър и окуражени от успеха, се впуснаха да изследват внушителните титани на белетристиката Форд Мадокс Форд и Владимир Набоков. (Даваха си ясна сметка, че Марсел Пруст тепърва предстои, но Пруст можеше да почака — най-напред смятаха да се захванат със „Студеният дом“.)

Една вечер, като привършиха поредния откъс от „Добрия войник“ на Форд, Хенри се прокашля и изтърси:

— Дейл ми каза, че родителите ти са били в шоубизнеса.

— Точно така.

— Не че искам да си пъхам носа, но имаш ли нещо против да ти задам няколко въпроса? Можеш да ми отговаряш с „да“ или „не“.

Джак се разтревожи.

— Какво има, Хенри?

— Искам да разбера дали съм прав за едно нещо.

— Казвай.

— Родителите ти са работили в различни сфери на този бизнес, нали?

— Хм.

— Единият се е занимавал с деловите въпроси, другият е бил изпълнител, нали?

— Хм.

— Майка ти актриса ли беше?

— Ъ-хъ.

— При това доста известна актриса. Така и не получи признанието, което заслужаваше, но засне стотици Филми през петдесетте и докъм средата на шейсетте години, а в края на кариерата си получи „Оскар“ за най-добра поддържаща женска роля.

— Хенри, откъде…

— Мълчи сега. Остави ме да се насладя на момента. Ти си син на Лили Кавано. Това е прекрасно. Малцина си даваха сметка колко е талантлива. С всеки следващ Филм издигаше на нова висота образите, които пресъздаваше — безстрашни девойки, дръзки барманки и миловидни госпожички с пищови в дамските чантички. Красива, умна, смела и непретенциозна, тя умееше изцяло да се вживее в ролята и да предаде образа с поразителна убедителност. Беше сто пъти по-добра от всички, които я заобикаляха. — Хенри…

— За някои от Филмите й бе написана страхотна музика. Сещаш ли се за „Изгубено лято“ — музиката е на Джони Мандъл10. Върховно!

— Хенри, как…

— Ти ми го каза — как иначе бих могъл да разбера? По-скоро особеностите на говора ти те издадоха. Произнасяш р-то по много характерен начин и „накъдряш“ останалите съгласни, а интонацията ти има много интересен каданс.

— Каданс, казваш.

— Тъй вярно. Има особен вътрешен ритъм, нещо като перкусия в бекграунда. Като четяхме „Добрия войник“, през цялото време се опитвах да си спомня откъде ми е познат този говор. Тъкмо да се сетя, и ми се изплъзваше. Едва преди няколко дни ми просветна. Лили Кавано. Не можеш да ме виниш, задето исках да разбера дали съм бил прав.

— Да те виня ли? И през ум не ми минава. Твърде съм смаян, за да те виня, но като се поокопитя, ще видим.

— Няма да кажа на никого. Напълно те разбирам — не искаш хората като те видят, първата им мисъл да е: „А, това е синът на Лили Кавано.“

Хенри Лейдън наистина има гениално ухо и туйто.

Пикапът пътува през Френч Ландинг и в купето кънти такава дандания, че да се разговаря е напълно невъзможно. Дъртиспърм изтезават захаросаната песничка на „Сюприймс“ по най-зверски начин, сякаш искат да прогорят дупка в марицпанения й пълнеж. Хенри, който само преди миг е обявил, че ненавижда подобни парчета, се е отпуснал на седалката с вирнати на таблото колене, опира брадичка на долепените си длани и лицето му грее в щастлива усмивка. Магазините на Чейс Стрийт са отворени и на ъгловите места за паркиране вече са спрели пет-шест коли.

Пред смесения магазин на Шмит четири хлапета кротко ка рат велосипеди на тротоара, но ненадейно им щуква нещо, ряз ко завиват и изскачат на платното на пет метра пред пикапа. Джак набива спирачки, хлапетата се заковават на място и го изчакват да мине, строени в редица. Колата потегля отново. Хенри се поизправя, пуска тайнствените си сензори в действие, после отново се отпуска на облегалката. Хлапетата обаче са силно озадачени от оглушителната музика, която гърми в колата и с приближаването й се засилва. Взират се в Джак, изпълнени с искрено смайване, примесено с известна доза неодобрение, както на времето дядовците им са недоумявали пред сиамските близнаци и човекаалигатор в шатрата с „чудесата на природата“ на селския панаир. Целият свят знае, че шофьорите на пикапи слушат два вида музика — хеви метал или кънтри, тъй че що за гадост е това?

Джак тъкмо ги подминава, когато водачът на групата — едър дебелак с пъпчиво лице и вид на побойник, размахва среден пръст. Другите двама продължават идиотски да зяпат с провиснали ченета — пълно копие на прадядовците си, излезели на разходка в гореща лятна вечер през 1921 г. Четвъртото хлапе, което с тъмнорусите си кичури, стърчащи изпод бейзболната шапка с надпис „Бруърс“, лъчезарните си очи и невинното си излъчване изглежда най-симпатично от цялата дружинка, поглежда Джак право в очите и устните му колебливо цъфва неподкупна усмивка. Това е Тайлър Маршал, който още не подозира, че скоро ще се пренесе в Ничията земя.

Джак подминава групичката и вижда в страничното огледало как хлапетата се понасят по улицата, въртейки педалите с бясна скорост — начело е Плужека, а най-малкото, което изглежаше и най-симпатично, е на опашката и вече изостава от по-големите момчета.

— Тротоарните специалисти се произнесоха по „Дъртиспърм“ — обявява Джак. — Четири хлапетата с колела.

Тъй като не чува гласа си сред шумотевицата, не очаква Хенри да реагира.

Но приятелят му очевидно изобщо не се затруднява и отвръща с въпрос, който се удавя в невероятната какофония. Досещайки се какво го питат, Джак решава все пак да отговори:

— Един твърдо „против“, двама въздържали се, но по-склонни да гласуват „против“, и един предпазлив глас „за“.

Хенри кимва.

Като стигат Единайсета улица, марципаноунищожителната дандания се увенчава с финален трясък и настава тишина. Джак има чувството, че купето е било обвито в мъгла, която се е разсеяла — струва му се, че стъклото блести като измито, възвъздухът сякаш е по-чист, а цветовете — по-ярки. — Много интересно — отбелязва Хенри. Безпогрешно натиска копчето за отваряне на стереоуредбата, изважда диска и го прибира в кутийката. — Много показателно, не смяташ ли? Първичната самоомраза не бива да се пренебрегва с лека ръка. Морис Розен беше прав. Това парче ще свърши идеална работа за Уисконсинския плъх.

— Направо са по-велики и от Глен Милър.

— А, това ми напомня нещо. Познай какво ще правя днес! Ще водя забава! Веселяка Макстън — по-точно неговият заместникглавнокомандващ, една дама на име Ребека Вилас, несъмнено съвършена като гласа си — ме нае да водя джазвечеринката, която ще бъде гвоздеят на програмата на Празника на ягодите в пансиона „Макстънс“. Е, не мен лично, де — една моя стара, позабравена персона на име Симфоничния Стан — познавач и ценител на бигбенда.

— Искаш ли да те закарам?

— Няма нужда. Госпожица Вилас — тя е удивителна жена — вече откликна на моите потребности. Ще ми изпрати кола с просторна задна седалка за грамофона и достатъчно голям багажник за тонколоните и кашоните с плочите. Благодаря все пак.

— Симфоничния Стан, значи.

— Непоносимо чаровен и омайващо френетичен суинг с автентичен старовремски смокинг, олицетворение на ерата на бигбенда, с душа от памук. Ще възрадва пенсионерите, ще стопли сърцата им и ще възкреси спомените им за дните, когато са били млади и зелени.

— Ама ти наистина ли имаш смокинг? Хенри се обръща към приятеля си със съвършено невъзмутима физиономия.

— Извинявай. Не знам какво ме прихвана. Дай да сменим темата — мисля, че онова, което Джордж Ратбън каза за Рибаря тази сутрин, ще има благотворно въздействие. Много се зарадвах, като го чух.

Хенри отваря уста и от гърлото му се изтръгва шеговит, радостен рев.

— Истинският Рибар, момичета и момчета, тоест един човек на име Албърт Фиш, лежи в гроба от шейсет и седем години. — Гледката е доста необичайна — гласът на напористиязакръглен чичко изобщо не подхожда на стройния тънък врат на Хенри. — Е, надявам се да е за добро. След като тази сутрин прочетох глупостите на твоя приятел Уендъл Грийн, си казах, че Джордж не може да мълчи и непременно трябва да каже нещо.

Хенри много обича да употребява думи като „чета“, „четх“, „видях“, „гледах“. Знаеше, че с подобни изрази всява голям смут у събеседниците си. Нарече Уендъл Грийн негов приятел, защото Джак му бе признал — единствено на него — че самият той бе пуснал на репортера мухата за престъпленията на Албърт Фиш. Сега съжалява и му се иска да си беше държал езика зад зъбите. Мазният Уендъл Грийн не му е никакъв приятел.

— След като така любезно сътрудничиш на пресата — продължава Хенри, — може би няма да ти коства много да помогнеш малко и на полицайчетата. Извинявай, Джак, повече няма да повдигам тази тема, но ти започна пръв. А и в крайна сметка Дейл ми е племенник.

— Не мога да повярвам, че наистина ми причиняваш това.

— Кое точно — това, че споделям с теб мнението си, ли? Не забравяй, че Дейл е мой племенник. Ще му окажеш неоценима помощ, пък и той смята, че до голяма степен си му длъжник. Не ти ли е хрумвало, че можеш да му подадеш ръка в момент, в който има опасност да си загуби работата? Ако твърденията ти колко държиш на Френч Ландинг и Норуей Вали наистина са верни, не смяташ ли, че тези хора заслужават да им посветиш поне малка част от таланта и времето си?

— А на теб, Хенри, не ти ли е хрумвало, че вече не работя в полицията? — просъсква Джак през зъби. — Разследването на убийства е последното, ама наистина последното нещо на света, с което ми се занимава.

— Естествено. Само че… и отново повтарям, че се надявам да ми простиш тези думи, Джак… но ето те тук, такъв, какъвто те познавам, с таланта, който притежаваш — и който със сигурност далеч надхвърля уменията на Дейл, а най-вероятно и другите ченгета — и не мога да разбера какъв ти е проблемът.

— Нямам проблеми. Просто съм цивилен гражданин. — Ти си знаеш. Хайде да послушаме Баренбойм. — Хенри плъзва пръсти по конзолата и включва радиото.

През следващите петнайсет минути в пикала звучи единединствен глас — гласът на концертния роял „Стейнуей“, койт вглъбено размишлява над „Вариациите“ на Голдберг в „Театро Колон“ в Буенос Айрес. Звучи наистина великолепно и само пълен невежа може да го сгреши с Глен Гулд. Който може да допусне подобна грешка, вероятно не чува и вибриращия вътрешен глас на металната дръжка на вратата на автомобил, произведен от „ДженералМотърс“.

Като се отклоняват надясно по шосе № 93 към Норуей Вали, Хенри нарушава мълчанието:

— Престани да се цупиш. Не биваше да те наричам „чифут“. Не бях прав и за проблема, защото да си призная, аз имам проблеми.

— Ти ли?! — сепва се Джак. Дългогодишният опит му подсказва, че Хенри се кани да го помоли за професионална помощ.

Изпънал се е на седалката, а лицето му е непроницаемо.

— Какви проблеми имаш пък ти? Да не би да си обул чорапи, които не съответстват на облеклото ти? О… да не би да имаш неприятности с някоя от радиостанциите?

— А, в това отношение нямам проблеми. — Хенри замлъква и паузата се проточва в продължително мълчание. — Всъщност исках да споделя, че май започвам да се побърквам.

— Я стига! — Джак отпуска педала на газта и пикапът значително намалява скорост. Да не би и на Хенри да му се е привидял фонтан от перца? Разбира се, че не — Хенри не вижда. Пък и онези червени перца бяха чисто и просто сън наяве.

Хенри вибрира като камертон. Продължава да седи като че е глътнал бастун.

— Хайде, разкажи ми какво става — подканва го Джак. — Започвам да се тревожа.

Слепецът едва разтваря устни, все едно да поеме нафора, после ги стисва и отново потръпва.

Хм, оказва се по-трудно, отколкото си мислех. — Странно, истинският глас на Хенри Лейдън, който обикновено е сдържан, трепти в протяжно, безпомощно вибрато. Джак още повече отпуска педала, пикапът запълзява едваедва. Кани се да каже нещо, но решава да изчака. — Чувам жена си — най-сетне продумва приятелят му.

— Нощем, когато съм в леглото. Към тричетири часа. Чувам как Роуда се разхожда в кухнята, как се изкачва по стъпалата. Сигурно започвам да губя разсъдък.

— Колко често се случва?

— Колко пъти ли? Не мога да ти кажа. Тричетири.

— Ставаш ли да я търсиш? Викаш ли я по име?

Гласът на Хенри отново се издига и спада в кръшно вибрато трамполине.

— И двете. Бях сигурен, че я чувам. Бяха нейните стъпки, нейната походка, нейният вървеж. Няма я от шест години. Смешна работа, а? Щеше да ми е много забавно, ако не се страхувах, че почвам да откачам.

— И ти я викаш по име. Ставаш от леглото и слизащ долу.

— Като сомнамбул, точно като умопомрачен. „Роуда? Ти ли си, Роуда?“ Снощи обиколих цялата къща. „Роуда? Роуда?“ Едва ли не очаквах да ми отговори. — Хенри не обръща внимание на сълзите, които се изплъзват изпод авиаторските очила и се стичат по страните му. — Работата е там, че наистина очаквах отговор.

— Но къщата беше празна, така ли? Нямаше следи от влизане с взлом, нито разместени или липсващи предмети — нищо нередно, а?

— Доколкото видях — не. Нещата бяха по местата си — там където ги бях оставил. — Слепецът вдига ръка и избърсва потта от челото си.

Подминават лъкатушното отклонение към дома на Джак.

— Ще ти кажа какво мисля — започва Джак и пред очите му изниква образът на Хенри, който обикаля тъмната си къща, — Преди шест години си изпитал всички разновидности на скръбта, която ни обзема, като си отиде обичан близък човек — отначало си отказвал да приемеш кончината като факт, разкъсвали са те гняв, болка, примирение и какви ли не чувства — цяла палитра от емоции, но в крайна сметка не си успял да преодолееш липсата на Роуда. Никой не ни е казвал колко дълго ще ни липсват изгубените близки, но това е самата истина.

— Това се казва задълбочено обяснение. Направо ми действа успокояващо.

— Не ме прекъсвай. Понякога се случват необикновени неща. Повярвай ми, знам какво говоря. Съзнанието ти се бунтува. Подправя доказателствата, преиначава показанията. Никой не знае защо. Просто ейтака.

— С други думи, разхлопва ти се дъската. Нали оттам тръгнахме.

— Опитвам се да ти обясня, че понякога хората сънуват наяве. Случило ти се е именно това. Няма защо да се тревожиш. Добре, ето я и твоята алея, вече сме у вас.

Джак завива по обраслата с трева пътека и спира пред бялата селска къща, в която Хенри и Роуда Лейдън прекараха петнайсет щастливи години от сватбата си до деня, в който лекарите откриха цироза на Роуда. В продължение на две години след смъртта й Хенри всяка вечер обикаляше къщата и включваше лампите.

— Сънища наяве ли? Това пък откъде ти хрумна?

— Не е нещо необичайно. Особено за хора като теб, които редовно не си доспиват. — Мислено добавя: „И като мен.“ — Не го измислям, Хенри. И на мен ми се е случвало единдва пъти.

Веднъж поне със сигурност.

— Сънища наяве — вече по-съсредоточено повтаря Хенри. — Виж ти!

— Помисли. Живеем в рационален свят. Мъртвите не възкръсват. Всяко явление си има причина, а причините винаги са рационални. Става дума за химия и съвпадения. Ако нямаше рационални обяснения, нямаше да разкрием нито една загадка и никога нямаше да узнаем какво става около нас. — Това и слепец ще го види. Благодаря. Мъдри думи. — Слиза от колата и хлопва вратата. Отдалечава се, после се връща и пъхва глава през сваленото стъкло:

— Какво ще кажеш довечера да започнем „Студеният дом“? Ще се прибера към осем и половина.

— Значи ще дойда към девет.

— Динг-донг — напевно изговаря Хенри за довиждане. Обръща се, изкачва се по стълбите и се скрива в къщата, чиято врата е отключена, разбира се. По тези места само родители с малки деца се заключват, при това отскоро.

Джак прави обратен завой, подкарва по алеята и излиза на шосето. Чувства се така, сякаш е извършил двойно добро дело, згщото помагайки на Хенри, помогна и на себе си. Понякога всичко се изяснява от само себе си.

Като завива по отклонението към собствения си дом, долавя странно дрънчене, идващо откъм пепелника под таблото. На последния завой, тъкмо преди да види къщата, отново го чува. Не е точно дрънчене, по-скоро глухо потропване. Решава, че сигурно е копче или изпаднала монета. Спира встрани от къщата, изключва двигателя и отваря вратата. После размисля и отваря пепелника.

Направо му спира дъхът, като вижда миниатюрното яйчице с големината на бонбонче „М&М“, сгушено в жлебчето на пепелника.

То е тъй синьо, че и слепец ще го види.

Джак го измъква с треперещи пръсти. Взира се в него, после излиза от колата и хлопва вратата. Отново се взира в находката си и едва тогава се сеща да диша. Дланта му се завърта сама като механично устройство и яйцето пада на тревата. Той бавно вдига крак и размазва нахалното синьо петънце под тока на обувката си. Пъха ключовете в джоба на панталоните си и без да се обръща, поема към съмнителната сигурност на дома си.