Черната крепост

8.

Армията от насекоми бе достигнала реката и я бе заляла като черна вълна от оживяла лава. Хартман вече не можеше да вижда какво става на отсрещния бряг, защото Рейн бе границата, зад която джеърдите разрушаваха неговите камери за наблюдение с бързината, с която по негово разпореждане биваха инсталирани. Но се забелязваха продължаващите ярки проблясъци между горящите руини. Откакто легионите на мороните бяха преодолели реката, фалангата на летящите чинии се бе разпръснала. Корабите вече не напредваха в една линия, изграждайки пред себе си като смъртоносна сянка стена от огън и топящи се камъни, а прелитаха поотделно ниско над руините и от тях изригваха отделни кратки очевидно целенасочени лазерни светкавици.

— Това е лудост — проговори Хартман. — Вашите хора нямат никакъв шанс, Кайл. Аз… бих могъл да ви помогна. Не ни е останало много, но ще стигне, за да разкараме тези летящи чинии от небето.

Кайл се извърна леко към него и се засмя.

— Известно ми е на какво е способно това съоръжение — отвърна той. — Но не това е помощта, от която се нуждая.

Внезапно Хартман усети надигащ се гняв. Посочи с обвинителен жест към екраните.

— Изглежда, че ще се нуждаете от всяка помощ, която бихте могли да получите, Кайл — каза той. — Ако не се случи някакво чудо, най-късно след половин час тук няма да остане никой, който да може да атакува станцията на Северния полюс.

Кайл дори не отговори. Само се усмихна, извърна се и се концентрира отново върху изображенията на мониторите.

Внезапно Хартман изпита желание да скочи, да го хване за раменете, да го разтърси и да му изкрещи да стори каквото и да е, само да не стои така и да гледа безпомощно как милионната войска на воините мравки прегазва града, приближавайки се неумолимо към убежището на джеърдите. Едва когато си помисли това, осъзна какво всъщност означава то. Той все още възприемаше онези десет хиляди мъже там като хора. Смяташе, че ги мрази, но това бе вярно само отчасти. Нещо у тях бе все още човешко, а неизброимите воини мравки ги преследваха.

Върху бюрото му замига някаква лампичка. Хартман инстинктивно протегна ръка и задейства съответния лост. Изображението на горящия град изчезна от един от мониторите и отстъпи място на тънките зелени линии на радарната картина. Бункерът се виждаше на нея като малка светла точка в центъра. От горния край към центъра се приближаваха много на брой малки мигащи точки.

Хартман простена тихо.

— Изглежда, получават ново подкрепление.

Кайл го изгледа въпросително, хвърли кратък поглед към екрана и отново се засмя. Това вече извади Хартман от равновесие. Той се наведе ядосано напред.

— Бъдете разумен, Кайл! — заговори Хартман почти умолително. — Това са поне още сто кораба! И след минута те ще бъдат тук. Мога да ги спра.

— Известно ми е — отвърна спокойно Кайл. — Но не е необходимо.

Хартман се вгледа в него и се опита да овладее чувствата си. Кайл сигурно бе полудял. За момент Хартман се изкуши да пренебрегне заповедите му и да стори онова, за което почти го молеше от половин час насам…

Но дори наистина да го бе пожелал, едва ли би му останало достатъчно време за това. Мигащите точици върху радарния екран приближаваха бързо, много по-бързо, отколкото бе очаквал. Отне им по-малко от минута, за да се слеят със зелената точка в центъра.

Почти в същия миг се появиха в небето над града. И тогава се случи нещо, което напълно извади Хартман от равновесие.

Флотилията се състоеше от стотина кораба. Те летяха на не повече от петдесет метра от земята и моментално откриха огън по летящите чинии, обикалящи над града.

Очевидно генерал Хартман не бе единственият, който бе напълно изненадан. Още първият залп измете около една трета от флотилията на мороните в небето. Корабите експлодираха, превръщаха се в ярко пламтящи облаци от огън и падаха безпомощно на земята, изригвайки в мощни експлозии. Навред из разрушения град се издигнаха огнени гъби. Ударните и топлинните вълни разрушаваха всичко, което бе останало пощадено досега от лазерните залпове на флотилията.

— Какво…? — заекна Хартман.

Кайл направи нетърпелив жест, карайки го да замълчи. Хартман се втренчи недоумяващ в невероятната гледка. Новопоявилата се флотилия от летящи чинии приближаваше в перфектна формация. Премина през реката, като ударната вълна, прииждаща зад нея, накара водата да изригне като от мощен тласък. Все повече кораби от първата флотилия експлодираха или падаха горящи на земята. На все повече места сред руините на града изригваха нажежени до бяло вулкани.

За момент битката се ожесточи още повече, тъй като нападателите се разпръснаха от първоначалната си формация и по два-три кораба се нахвърлиха върху отделните летящи чинии, които бяха оцелели след първоначалната атака. Но после сражението приключи също така бързо, както бе започнало. Мороните се отбраняваха с упорството, характерно за тях, но от самото начало нямаха никакъв шанс. Изненадата и решителността на атакуващите бяха толкова големи, че от първоначалната формация от стотина машини, нападнали града, се спасиха едва една шепа. Не бе изминала и минута от началото на атаката и от първоначалната флотилия, нападнала града, не остана и следа. Небето над Кьолн бе изпълнено с огромни сребристи летящи чинии, но смъртоносният огън бе престанал.

Въпреки това сърцето на Хартман се сви болезнено, докато наблюдаваше картината върху мониторите.

Градът гореше като клада. Експлодиралите кораби и горящите развалини бяха превърнали в прах цели улици и бяха изровили гигантски кратери в земята, в които вреше нажежена магма. Водата в реката вреше.

Все още невярващ на очите си, Хартман откъсна поглед от стената с мониторите и се вгледа в Кайл.

— Кои са тези? Корабите са моронски! Това са собствените им машини!

Вместо да отговори, Кайл внезапно протегна ръка и натисна някакъв клавиш под един от мониторите. Изображението се увеличи. Хартман се наведе и се вгледа любопитно в екрана. Камерата показваше участък от източния бряг на Рейн. Водата кипеше. Във вълните се изливаше със съскане разтопена скална маса, образувайки облаци от пара. Те закриха за момент гледката към отсрещния бряг. Хиляди неподвижни тела на воини мравки се носеха във водата. Още толкова оцелели бягаха по брега, обзети от паника. Мощната армия на мороните, която допреди по-малко от пет минути бе предприела щурм над беззащитния град, сега се бе разбягала презглава.

Погледът на Хартман потърси флотилията от летящи чинии на екраните. Корабите висяха неподвижно над горящия град. Сега се бяха подредили в огромен кръг, в чийто център се намираше една от малкото части на града, която все още не бе обхваната от пламъци. Изобщо не се и опитваха да преследват бягащата армия от воини мравки.

Оказа се, че това е излишно. Хартман погледна отново към екрана, към който гледаше и Кайл. Сега забеляза нещо, което в първия момент го обърка. Легионите на мороните все още се оттегляха в паническо бягство, но нещо сякаш ги спираше. Въпреки силното увеличение не можеше да различи подробности, но забеляза, че движението на огромната маса насекоми постоянно се забавяше.

Стана, приближи се към Кайл и се опита да увеличи още изображението, но сега пък то съвсем се разми.

— Какво става там? — попита Хартман.

— Нещо, което би трябвало да ви е известно — отвърна Кайл. Той поклати леко глава. — Те трябва да са много отчаяни, щом въпреки това правят опити.

Хартман не разбра и дума. Наведе се толкова близо, че лицето му почти допря до екрана. Очите му се насълзиха. Отделните морони се виждаха като приеки на монитора. Нещо в движенията им не бе наред… Тичаха така, както могат да тичат същества, спасяващи живота си. Но все повече и повече от тях внезапно забавяха движението си и спираха. После Харман забеляза, че на много места мороните изведнъж започнаха да се бият помежду си. Тук-там просветваха лазерни изстрели, но повечето мравки се нахвърляха една върху друга с голи ръце, като се дърпаха и хапеха. Единоборствата се разпростираха бързо като пожар, но не траеха дълго. В продължение на секунди мравките се биеха помежду си, после, изглежда, изгубваха всякакъв интерес към противника си и се отдръпваха. Какво, за Бога, ставаше там?

— Мисля — започна Хартман, като трудно овладяваше гласа си, — че трябва да ми обясните някои неща, Кайл.

— Що го сторя, но не сега. Не ни остава много време. Елате! — отвърна Кайл. После внезапно се засмя. — Трябва да завладеем една звездна империя.

— Значи всичко онова, което нашите родители са ни разказвали, е истина — въздъхна Щарк.

В дългия объл купол от стомана, където живееха той и неговите хора, бе станало много тихо. Със спокоен тон и обмисляйки всяка своя дума, Черити разказваше. Погледите на дузината мъже, жени и деца следяха неотклонно движенията на устните й и попиваха всяка нейна дума. Накрая във вътрешността на космическата совалка се възцари потискаща тишина. Черити не прекъсваше мълчанието. Бе разказвала твърде дълго, после бе отговорила търпеливо на всички въпроси на Щарк, макар някои от тях да изглеждаха безсмислени. С всеки нов отговор водачът ставаше все по-мълчалив. Постепенно изражението му се променяше — от недоверие в смущение, после в предпазливо облекчение и накрая в страхопочитание и изумление. Макар Гурк, а след известно време и Скудър да я поглеждаха все по-нетърпеливо, Черити разказа на братята и сестрите на Френч цялата история. Че тя бе сред шепата астронавти, които в края на XX век бяха открили космическия кораб на мороните и го бяха съпровождали известно време в полета му към Земята. Че бе сред малцината оцелели, произхождащи от стария, опустошен от легионите на мороните свят. И че заедно със Скудър и неколцина отчаяни, но решени на всичко другари бе започнала в крайна сметка съпротива срещу нашествениците от Космоса. Бе спестила някои неща в разказа си. Наистина бе споменала, че е прекарала половин век в изкуствен дълбок сън, но благоразумно бе премълчала, че е била принудена от Стоун да го стори. Също така бе доволна, че никой от мъжете и жените не бе поставил въпроса за необичайния външен вид на Гурк. Независимо какво говореха или правеха — за тези хора те бяха божества. Черити не искаше още отсега новите им познати да осъзнаят, че и божествата могат да имат разногласия и разпри помежду си също като тях самите.

— Значи всичко е вярно — повтори Щарк.

Втренчил се бе в Черити, но погледът му сякаш преминаваше през нея. В гласа му се усещаше горчивина, причината за която тя в първия момент не успя да разбере.

— Историите, които ми е разказвал моят баща. Че има един свят, който е… по-голям от нашия тук. Без паяци и без нашественици.

— Да — отвърна тихо Черити. — Съществува Земята. Моите приятели и аз идваме оттам. Ние не сме божества или духове, или някакви свръхсъщества. Ние сме хора като вас.

Щарк изгледа първо нея, после Френч. Черити добави бързо:

— Това, което разказа Френч, е вярно. Въпреки това не сме безсмъртни. Дори не сме ненараними. С нас се случи… — тя се затрудни за момент да продължи. — Някакъв феномен. Нещо, което самите ние не разбираме.

Щарк придоби още по-безпомощно изражение. Черити осъзна, че не може да разбере думите й. Но как да му обясни нещо, което самата не разбираше добре?

Сломена и обзета от безсилие, извърна поглед от лицето на възрастния посивял мъж и се огледа. Едва сега осъзна какво всъщност представлява Убежището на Френч. Онова, което бе възприемала като част от орбиталния град, останала по някаква причина извън властта на мороните, се оказа четиридесет метра дългият товарен отсек на космическата совалка. Това бе огромна тръба, в която дузина хора живееха от две поколения насам, раждаха деца и умираха и където всеки ден бе истинска борба за оцеляване. Опита да си представи какъв е животът на шепата мъже и жени, но фантазията й се оказа безпомощна. Сигурно съществуването им бе истински ад. Цял живот затворени в ковчег с дължина четиридесет метра от посивяло желязо — свят без утро и вечер, без годишни времена. Живот, в който се редяха ден след ден, без да съществува възможност за регистриране на времето. Единствено набезите до орбиталния град за попълване на запасите предлагаха някакво прекъсване на тази ежедневна монотонност. Вероятно мнозина изобщо не се завръщаха от тези рисковани акции.

Не бе в състояние да си представи, че хора изобщо могат да живеят при подобни условия. Черити бе убедена, че ако имаше повече време да се занимава с начина на живот на Френч и неговите другари, би установила, че възникналата тук култура едва ли е по-малко чужда от тази на мороните или на друг народ, обитаващ произволна планета в галактиката. Подобни моменти я караха да осъзнае какво е действителност са сторили на хората нашествениците от Космоса. Стотиците милиони избити и неродени нямаха чак такова значение. Много по-лошо бе онова, което нашествениците бяха причинили на оцелелите. Живот, който едва ли се различаваше от съществуването на дивите животни. От деня на своето раждане до смъртта си тези хора бяха постоянно преследвани. Помисли си за Нет и западняците, за бившата група на Скудър — Шарките, за възприемащите се като свободни жители на Париж, които все пак бяха пленници, за джеърдите. Осъзна, че дори борбата им да се увенчае с успех, на Земята никога няма да е същото, както преди. Дори да успееха да обезвредят бомбата, чийто механизъм отчиташе последните часове на стотина метра оттук, дори да успееха да прогонят нашествениците морони обратно там, откъдето бяха дошли — светът, който тя познаваше, бе завинаги изгубен.

Внезапно Щарк вдигна глава и се втренчи в Черити. За първи път тя видя нещо като усмивка да огрява странните черти на лицето му. Преди да успее да каже нещо, Черити вдигна ръка в кратък заповеднически жест.

— Мога да си представя как се чувствате — каза тя. Вероятно искате да зададете хиляди въпроси. Ще отговоря на всичките, но не сега. Нямаме… нямаме много време.

С крайчеца на окото си видя как Скудър сбърчи изненадано чело. Стоун просто седеше, увесил рамене, и гледаше с празен поглед. Дори не бе сигурна, че е чул думите й.

— Вие ще ни върнете на Земята? — попита Щарк.

Може би, помисли си Черити. Усети, че отново прекалено дълго се колебае и пропуска точния момент, за да прозвучи отговорът й достоверно. Но преди да успее най-после да продума, нещо докосна ръката й. Сведе поглед и забеляза личицето на едно от малките деца. Не бе в състояние да прецени точната му възраст и пола му по неговото мъртвешки бледо лице.

— Наистина ли? — попита детето. — Ще ни върнете у дома?

Нещо у Черити се пречупи. Сякаш я докоснаха с нажежен метал. Усети, че очите й се изпълват със сълзи и опита да се засмее.

— Да — отвърна с треперещ глас. — Явно ще трябва.

Скудър и Гурк я изгледаха изумени. Поне на Щарк му направиха впечатление думите, които подбра, защото в бурята от чувства, която се отразяваше на неговото лице и в очите му, се прокрадна отново страх. Той обаче продължаваше да мълчи.

Черити се изправи, прекара ръка през челото си с рязко движение и се огледа.

— Има ли тук място, където да мога да поговоря с другарите си и с вас насаме? — попита тя.

Фактът, че постави въпроса гласно пред всички, правеше излишен разговора на четири очи. Въпреки това Щарк кимна, надигна се и посочи напред, където се намираше коридорът към командната кабина на совалката и същинските помещения за пътниците. Френч понечи да ги последва. Със заповеднически жест Щарк го накара да остане. Черити обаче се намеси и помоли Френч да се присъедини към тях. След кратко колебание Щарк се съгласи.

Шлюзът, който свързваше товарния отсек с предната част на совалката, бе премахнат. Преминавайки оттам, Черити забеляза, че някой от предците на Щарк е бил достатъчно предвидлив, за да повреди напълно механизма за отваряне на товарния отсек и да завари на няколко места двете тежки крила на вратата. Преминаха през къс съединителен коридор. Преди там е имало две врати, които обаче сега бяха премахнати и заменени със завеси от непрозрачно черно изкуствено фолио. Следвайки Щарк, Черити прекрачи командната кабина на кораба и прахоса още пет-шест скъпоценни секунди, за да се огледа.

Както подозираше, всички прозорци бяха заварени с железни плочи. По-голямата част от инструментите бе изчезнала. На Черити й направи впечатление, че от останалите грижливо са махнати всички парчета стъкло. Очевидно хората на Щарк ги бяха използвали, за да направят от тях някакви инструменти. Трябваше непрекъснато да си напомня, че наистина тези хора живееха във вътрешността на един от най-модерните кораби, създаден навремето от земната техника, но културата им се намираше на нивото на каменната ера. Те бяха ловци в Космоса.

Щарк седна в едно от пилотските кресла с привично движение, но после скочи стреснато. Черити обаче махна с ръка. Понечи нещо да каже, но Скудър, който бе влязъл след нея приведен през ниската врата на кабината, я хвана внезапно за ръката и я извъртя към себе си със сила. С ъгълчето на очите си забеляза как Щарк изненадано сбръчка чело.

— Полудяла ли си? — изрева Скудър. — Какво ти става, та искаш да се правиш на месия? В момента трябва да свършим нещо много по-важно, отколкото да се занимаваме с тези… тези…

Замълча за миг, търсейки подходящи думи. Черити му помогна с ледена усмивка:

— Хора?

Гневът на Скудър се усили.

— Наричай ги, както искаш — тросна се той. — Смяташ ли, че това е най-подходящият момент, за да ги върнеш в Обетованата земя?

— Не могат да останат тук — възрази Черити.

— Проклятие! Това и на мен ми е известно — отвърна Скудър. — Смяташ ли, че са ми безразлични? Но нима трябва да ги спасяваме точно сега?

— Да — настоя Черити, но Скудър изобщо не чу отговора й.

— Чакали са петдесет години — продължи той. — Мислиш ли, че има някаква разлика, ако почакат още ден или два?

— Не — отвърна Черити. — Не мисля. Аз го зная.

— Какво?

В първия миг Черити бе изумена, но после си спомни, че освен нея вероятно никой друг не бе чул думите на Гурк. Огромната гира от неутроний, която продължаваше да се върти в безумно темпо на един хвърлей от тях, сигурно бе объркала и уплашила Скудър, но той не знаеше какво представлява в действителност. Внезапно ядът й заради избухването му премина. Тя се извърна с леко движение и попита Абн Ел Гурк:

— Колко време ни остава?

— Откъде, за Бога, да зная? — разлюти се джуджето. — Нито съм конструирал, нито съм инсталирал това ужасно нещо и…

Черити се помъчи да го накара с поглед да млъкне. За щастие джуджето се подчини. Замълча и огледа нервно първо Скудър, после Щарк. После продължи с променен тон:

— Наистина не зная. Никога не съм виждал подобно нещо преди със собствените си очи. Само съм чувал и зная в общи линии как функционира.

— Ти знаеш доста неща в общи линии, нали? — попита Черити.

В очите на Гурк се появи подигравателно пламъче.

— Вярно е. Имах достатъчно време да ги науча — отвърна той.

— За какво всъщност говорите? — намеси се Скудър.

Черити не му обърна внимание.

— Приблизителна преценка ще ми е достатъчна — помоли тя.

Сигурна бе, че Гурк само се преструва. Той се опита за миг да създаде впечатление, че размишлява усилено. После сви рамене:

— Не зная — отвърна той. — Това нещо има невероятна инертност. Възможно е да ни остават не повече от два часа.

Черити се стресна.

— Два часа?

— Вероятно повече — обади се припряно Гурк. — Все едно дали два часа или два дни, трябва да се махаме оттук.

После посочи към Щарк, който ги наблюдаваше с недоумяващо изражение, не разбирайки нито дума.

— И той, и неговите хора.

— Какво, за Бога… — започна отново Скудър.

Черити го прекъсна веднага.

— Не сега.

Хвърли му умолителен поглед и отново е обърна към Щарк. За момент замълча, търсейки подходящи думи, после осъзна, че в такава ситуация едва ли има подходящи думи.

— Не можем да останем тук, мистър Щарк. Вие и вашите хора също. След няколко часа всичко тук ще бъде унищожено.

Щарк остана видимо спокоен. Вероятно изобщо не разбра какво му говори Черити.

— Унищожено? — попита само той.

— Боя се, че да — отвърна Черити. — В момента не мога да ви обясня, Щарк. Дори не мога да ви кажа защо ще случи. Мога само да ви помоля да ми повярвате и да ми се доверите. Трябва да изведем вашите хора оттук. Бързо.

— Да ги изведете? — повтори объркан Щарк. — Но къде?

— Да се махнем оттук — отвърна Черити безпомощно. — Може би на друга планета. На друг кораб. Аз самата не зная още точно къде. Трябва да подготвите всичко за евакуация, Щарк. И то много бързо.

Усети, че думите объркват още повече Щарк.

— Вървете! — нареди му тя със заповеднически тон. — Върнете се при вашите хора и се погрижете да са готови да тръгнат, щом ние тук приключим. Няма да се бавим дълго.

В продължение на няколко секунди Щарк сякаш щеше да се противопостави, но заповедническият й тон свърши работа. Объркан, той стана, приближи се до вратата, спря още веднъж, хвърли поглед към Черити и най-после напусна пилотската кабина, след като тя не реагира, Френч понечи да го последва, но Черити го спря с жест.

— Е? — обади се Скудър. — Мога ли сега да узная какво става тук?

— Естествено — отвърна Черити.

Внезапно й бе трудно дори да говори. Чувстваше се толкова уморена, безкрайно уморена, че дори говоренето й се струваше трудно. Всичко бе безсмислено. Опитваха се да задържат буйна река с голи ръце. В продължение на един миг остана със затворени очи, после си наложи да погледне Скудър в очите и да му отговори.

— Бомбата на Стоун, Скудър. Открихме я.

Скудър се стресна.

— Къде?

— Ти я видя — отвърна Черити. — Онова огромно нещо, което се върти в центъра на станцията.

Скудър сбърчи чело.

— Твърдиш, че това е бомба?

Черити сви рамене и посочи към Гурк.

— Той го твърди. Между другото е убеден, че бомбата вече е задействана.

— Наистина е така — защити се Гурк с писклив глас. — Трябваше да се върти толкова бързо, че човек да вижда само сенки. Дори тогава би била опасна.

Черити се засмя тъжно.

— Говори човекът, който само в общи линии знае как функционира това оръжие.

— Вярно е! — извика Гурк. Забеляза мрачния поглед на Скудър и запристъпва неспокойно на едно място. — Е, добре, ще опитам. Спомняте ли си странното чувство, което ни обзе, докато пълзяхме под сферите?

— Странно чувство? — задъха се Скудър. — Имах чувството, че ме разкъсват на парчета.

— Ако не беше внимавал, можеше и това да стане — отвърна ледено Гурк. — Двете сфери са направени от неутроний. Те са достатъчно тежки. Гравитацията им щеше да ти откъсне главата, ако бе толкова глупав да я вдигнеш.

— Гурк, моля те! — извика Черити. — Сега наистина не е моментът за глупавите ти шеги.

— Така ли? — отвърна Гурк, изпаднал в лошо настроение. — Сега вече моментът не е подходящ за нищо. Онова нещо ще избухне и никой, и нищо не може да го предотврати. Дори и самите морони. Няма да има никаква полза, ако започна сега да ти изнасям доклад, от който така или иначе нищо няма да разбереш.

— Може пък да има полза — отвърна Черити. — Трябва да я обезвредим. Всяка дреболия може да е от полза.

— О, сигурно — обади се подигравателно Грък. — Те изличиха от космическото пространство цели звездни империи с тези бомби, но капитан Черити Леърд, спасителката на Вселената, ще напъне за десет минути главичката си и ще намери разрешение, нали?

Черити преглътна ядовития отговор, който бе на върха на устните й. Усещаше, че агресивността на Гурк не е нищо друго, освен израз на страха му. Не каза нищо. След няколко секунди джуджето се успокои.

— Е, добре. Принципът в основата си е възможно най-примитивният. В двете сфери се намират две миниатюрни черни дупки. Тъй като са отдалечени една от друга едва на няколкостотин метра, в нормалния случай те биха се привличали, но „гирата“ се върти достатъчно бързо, за да го предотврати.

— Черни дупки? — повтори объркан Скудър. — Какво е това?

— Понятие от астрофизиката — обясни бързо Черити. — Навремето и ние не знаехме много за тях. Общо взето, известно ни бе само, че съществуват; фактът, че могат да се използват като оръжие, е новост за мен.

— Внимавай, скандалджийо — продължи Гурк. — Ще се опитам да ти обясня. По принцип е много просто. Нали знаеш какво е слънце?

Скудър изобщо не го удостои с отговор.

— Черната дупка — продължи Гурк — не е нищо друго, освен слънце, което се е скапало преди няколко милиона години. Свива се под собствената си тежест. Започва да се компресира, разбираш ли?

Скудър хвърли безпомощно поглед към Черити. Против волята си тя се засмя, но кимна.

— Бих се изразила по друг начин, но по принцип той е прав. Не се случва с всички слънца. Някои експлодират, други се свиват до бели джуджета и в крайна сметка до неутронни звезди, но съществуват и такива, които не престават да се компресират. В даден момент силата на привличане става толкова голяма, че дори светлината не може да излезе от черната дупка. И процесът продължава непрекъснато.

— Не мисля, че разбирам — промърмори Скудър.

— Всъщност никой не го разбира — успокои го Черити. — Важното е резултатът. Опитай се да си представиш кълбо, което се побира в дланта ти и е толкова тежко, колкото цяла планета.

Скудър пребледня още повече. Поклати отсечено глава.

— Не — отвърна той. — По-добре да не се опитвам.

— Само че там отвън има точно такова нещо — каза мрачно Гурк. — Две миниатюрни черни дупки. Може би не толкова тежки, колкото едно слънце, а с масата на малка луна. Единственото, което ги възпира да не се устремят една към друга, е центробежната сила в краищата на „гирата“. А сега тя непрекъснато намалява.

— А какво… какво ще стане, когато се окаже недостатъчна? — попита Скудър.

Гурк се ухили.

— Тогава онези две малки хубави неща отвън ще пробият две също толкова малки и хубави дупки в своите обвивки и ще започнат да падат една към друга. А когато се допрат… — джуджето сви ръка в юмрук и после я разтвори внезапно. — Бум! Ще последва хубав взрив. Не мисля, че след него от вашата планета ще остане нещо.

— Това… истина ли е? — прошепна ужасен Скудър.

— Истина е.

Черити вдигна изненадана глава. Тези думи бяха първото нещо, което Стоун произнасяше, откакто бяха влезли в совалката. Все още гледаше втренчено и с празен поглед покрай тях, но ужасът в очите му й подсказа, че е чул и разбрал всяка дума.

— И не съществува никаква възможност този процес да бъде спрян.

— Глупости! — възрази импулсивно Черити. — Всичко може да бъде спряно. Дори мороните не са толкова тъпи, та да поставят пред вратата си бомба, която самите те да не са в състояние да обезвредят.

— Какво знаете по този въпрос? — попита Скудър.

— Нищо — прошепна Стоун. — По-малко, отколкото научих сега от джуджето. Известно ми бе, че съществува, но нищо повече.

— Но знаете, че не може да се обезвреди? — настоя Черити.

— Така са конструирани — продължи Стоун. Внезапно вдигна глава и втренчи поглед в очите й. Неговите бяха широко разтворени от уплаха. — Моля ви, разберете! От всичко на света мороните се страхуват най-много от собствените си потомци. Те практически се бият помежду си. Народът, който произлиза от едно оплождане на царицата, знае всичко, което знае цивилизацията на мороните. И е по-интелигентен. По-безскрупулен. По-целеустремен. Те съзнателно са конструирали оръжие, срещу което няма защита.

— Тогава… тогава трябва да се махаме оттук — извика Скудър. — Черити е права. Трябва да изчезваме колкото може по-бързо.

— Но къде ще отидем? — възрази уморено Стоун. Устните му се разтеглиха в горчива усмивка. — Вие все още не разбирате, Скудър. Онова там не е бомба, която да разруши само тази станция. Или един град, или една държава. Експлозията ще превърне тази планета в прах и вероятно ще разруши цялата Слънчева система.

После посочи към Гурк и попита:

— Не ви ли е разказал историята на своя народ?

Скудър кимна мрачно.

— Вероятно същото ще се случи и тук. Може би ударната вълна ще е толкова силна, че да превърне Слънцето в свръхнова. Във всеки случай ще е достатъчна, за да унищожи всякакъв живот в тази система. Няма къде да избягаме.

— Но… нали там отвън има стотици космически кораби — прошепна Скудър. — А на Земята… сигурно има милиони морони. Те… те няма… собствения си народ…

— Ти все още не разбираш, скандалджийо — отговори мрачно Гурк. — Те ще взривят половината галактика, за да предотвратят завземането дори на един-единствен трансмитер от джеърдите. В противен случай това най-вероятно би бил краят им.

— Тогава… тогава трябва да разрушим това нещо. — Скудър очевидно се мъчеше да възвърне самообладанието си. Нервността му нарастваше. Личеше му как мозъкът му работи усилено. — Може би… може би ще е достатъчно да взривим едната сфера. Нали каза, че ще експлодират само ако се допрат?

Гурк се засмя уморено.

— Добра идея. Виждам, че си разбрал основния принцип. За съжаление има една подробност. Двете сфери са изработени от неутроний. Ще си спестя усилията да ти обяснявам какво е това. Повярвай ми, няма да им направиш и драскотина, дори да използваш водородна бомба. Дори да успеем да завземем някой от космическите кораби, можем да обстрелваме сферите в продължение на петстотин години, без да прогорим в тях и малко петънце.

Джуджето поклати глава.

— Може да ни спаси само някакво чудо.