Черната крепост

2.

Хартман гледаше към четирите редици от екрани пред себе си и се опитваше да не забравя, че това са просто монитори, които не носят вина за онова, което показват. Нямаше полза. Отпреди повече от час изпитваше все по-силното желание да вземе тежкия стъклен пепелник от бюрото пред себе си и да го хвърли към един от екраните. Може би трябваше да го направи. Не че щеше да промени нещо. Но ще почувства поне малко облекчение.

Капитан Хартман винаги се бе гордял със своето самообладание. Но това бе един от дните, в които започваше да го проклина.

Да, може би трябваше да го направи.

Протегна ръка към пепелника, дори го вдигна за момент и го стисна здраво с пръстите си, но после го остави обратно върху плота. Резервните части бяха дефицитни. Без друго половината от тези проклети монитори вече не функционираха.

Чу шум откъм вратата, извъртя се рязко с подвижния си стол, но се отпусна, щом установи, че влиза Нет. Ситуацията бе достатъчно абсурдна. Допреди няколко седмици би възприел нахлуването без разрешение в Светая Светих на базата като скандално. От всички, които съпровождаха капитан Черити Леърд, Хартман и неговите мъже посрещнаха с най-голямо недоверие младата пустинничка. Въпреки това сега изпита облекчение, че влезе именно тя, а не някой от неговите хора. През последните дни войниците му обикновено идваха само с ужасяващи известия.

Вгледа се за момент в нея и отново напразно се опита да разбере какво става зад челото на това тъмнокосо момиче. Бе на тяхна страна. Нямаше никакви съмнения в лоялността й, но начинът, по който понякога се оглеждаше, и обърканото, почти уплашено изражение, което не изчезна от лицето й през последните седмици, безпокояха Хартман. Не бе споменала нищо, нямаше дори намек от нейна страна, но Хартман знаеше, че тя не се чувства добре тук. Не й се нравеше този нов и същевременно друг свят. Боеше се от всички тези апарати, техническите уреди и оръжията, шума, оживлението и забързаността, от миналото, което този бункер символизираше. А трябваше да бъде тъкмо обратното. Бе разговарял твърде малко с Нет, но достатъчно с останалите и знаеше какъв бе животът на един пустинник. Нет бе израснала в свят, състоящ се само от страх и лишения, борба за оцеляване и боязън от утрешния ден. Със своите дебели стени, които биха устояли на атомна бомбардировка, с изобилието от храна и сигурността, която предлагаше, бункерът трябваше да й се струва истински рай. Но всеки поглед в очите й убеждаваше Хартман, че по-скоро е обратното.

— Имате ли новини от Черити? — попита Нет.

Хартман поклати глава. Въпросът не го изненада. През последните двадесет и четири часа Нет го бе поставяла няколко пъти. Нямаше никакви новини от капитан Леърд и останалите. Последното, което Хартман чу от групата, бе изопачен SOS сигнал, който прекъсна, преди да бъде изпратен докрай. Не успя да предотврати пустинничката да узнае за този сигнал, но поне премълча какво в действителност означава той.

Това не бе директно известие от капитан Леърд или член на групата, а автоматичен сигнал, който се излъчваше от бордовия компютър на летателния апарат в случай на разрушаване на машината. Което не означаваше непременно, че нещо им се е случило. Хартман се опитваше да се успокоява сам с тази мисъл. Но и със сигурност не означаваше, че всичко върви по план.

Поклати още веднъж глава и се завъртя със стола си. Погледът му отново се насочи към редиците повредени и действащи монитори на отсрещната стена.

— Какво, за Бога, правят онези там? — промърмори той.

Тъй като това всъщност не бе въпрос, Нет не му отговори. След секунда колебание обаче, тя се приближи до бюрото и застана до него. Погледът й премина през екраните. През последните седмици Хартман бе успял да изгради цяла система от камери за следене и мини спътници, която му даваше възможност да наблюдава не само близката околност на бункера, но и части от града. А там нещо ставаше. От дни насам мороните бяха обзети от трескава нервна активност. Идваха и си отиваха машини, носеха се и се изнасяха обратно материали. Мравките също идваха и си отиваха. В небето все по-често, освен познатите плоски дискообразни летателни апарати на мороните, се виждаха много по-големите им бойни кораби. Хартман съжаляваше, че не може да хвърли поглед на града и мутиралото гнездо в руините на катедралата. Всички сонди с дистанционно управление, които бе изпратил, бяха разрушени преди още да доближат сградата. Хартман не смееше да изпрати един или повече от хората си там. Знаеше много добре, че няма да се върнат.

Извърна се отново към бюрото и натисна някакъв бутон. Отговор последва след известно време. Както всичко тук и в дежурната стая долу в камерите за дълбок сън имаше катастрофално малко персонал. Един човек трябваше да върши работата на петима. Хартман можеше да се смята за късметлия, че изобщо получи отговор.

— Тук лейтенант Щайнбергер, комплекс за дълбоко замразяване — проехтя дрезгав глас от говорителя.

— Хартман — представи се кратко капитанът. — Някаква промяна?

— Не — отвърна Щайнбергер. — Нищо. През последните четири часа общо девет.

Хартман смръщи чело, но без да каже и дума, прекъсна връзката. По принцип отдавна му бе известно, но нещо у него се съпротивляваше да признае, че ще изгуби всичките си хора. Всички, които лежаха в спалните помещения и чакаха да се събудят, и почти всички, които бяха будни. През първите дни на техния отчаян, кратък и безсмислен бунт срещу джеърдите си отидоха почти две трети от хората му. Просто така. Хартман знаеше, че те в момента се намират в Кьолн — вече не представляваха истински хора, а нещо, което не разбираше и което го ужасяваше до дъното на душата му. Капитан Леърд се опита да му обясни. Разказа му нещо за телепатия, за претопяване на различните съзнания в трето от друг вид, но не разбра нищо. Може би ако бе пожелал, щеше да разбере. Всичко в него се ужасяваше да признае, че освен света, който познаваше, и светът на нашествениците съществува още една трета, невидима равнина на съществуване, факт бе, че мъжете му изчезваха непрекъснато, един след друг. Сигурно това нямаше да спре. Щяха да изминат две седмици или два месеца, или дори две години, докато последният човек се превърнеше в част от онова гигантско колективно съзнание, което се наричаше джеърд и разполагаше с хиляди тела. Вероятно един ден и самият той щеше да тръгне. Тази мисъл го накара да потръпне. Припомни си краткия разговор с Кайл. Вярваше в това, което му каза мегабоецът: че не е нещо, от което да се страхува. Не бе смърт, не бе промяна в нещо чуждо, дори не загуба на човешкия вид, а претопяването в нещо ново, могъщо, което не отнема, а дава. Да, вярваше на Кайл. Но бе срещал джеърдите. Видял бе в празния израз на лицата им равнодушието, с което приемаха съдбата си. Това, което видя, го бе накарало да вземе решение: В пистолета, който държеше в кобура си отдясно, имаше девет патрона. Един от тях бе за него самия.

Хартман прогони мислите си и отново се концентрира върху екрана. Смяташе, че поне едно му е ясно: Ако всичко онова, за което някога го бяха обучавали като войник, не бе погрешно, сега наблюдаваше подготовката за атака.

Друго обяснение не можеше да съществува. Броят на мороните, които в последните дни бяха пристигнали в околностите на Кьолн, наближаваше десет хиляди. Бяха струпали достатъчно оръжия, за да превърнат в пепел една малка планета. Представата, че всички тези воини бяха тук, за да пленят шепа мравки отцепници и техните съюзници сред хората, бе смешна.

— Колко време им остава? — попита Нет.

Хартман хвърли поглед към червените цифри на дигиталния часовник, който висеше сред екраните на стената.

— Няма и тридесет и шест часа — отвърна той.

Тридесет и шест часа. За секунди погледът на Нет остана прикован в червените цифри.

— Ще го направите ли?

Само ако знаеше отговора на този въпрос!

— По моя преценка — отвърна той уклончиво, — няма никакво значение дали искам или не.

— Не ви питам за това — обади се Нет.

— Известно ми е — промърмори Хартман.

Питаше се дали й доставя удоволствие постоянно да го смущава. В същия миг усети колко несправедлива е тази мисъл и й се извини наум. Въпросът не бе в това, дали ще го стори. Въпросът, който вълнуваше Нет, бе дали тя ще го стори. Ако отговори с „да“, той ще поеме част от отговорността. Нямаше никакво значение, че не пръстът на Нет стои на спусъка.

Изкашля се, почака да види как ще реагира тя и след като го погледна, заяви твърдо:

— Да. Ще го сторя. И ще ви кажа защо. Няма никакво значение дали така ще убия капитан Леърд или не. Ако е успяла, значи ще е в безопасност, когато избухне ракетата. Ако не — тогава тъй или иначе всички ще умрем. Няма значение дали няколко дни по-рано или по-късно.

Нет не отговори, но и двамата знаеха, че не е истина. Имаше значение. Независимо дали ставаше дума за няколко дни, години или дори часове. Важното бе, че той щеше да ги убие, а не супербомбата на мороните.

Въпросът на Нет бе неправилно зададен. Вече не бе нужно да прави каквото и да било. Трябваше просто да изчака нещата да поемат предварително определения си ход. Още тридесет и шест часа и компютърът ще изпрати радиосигнал до втори компютър, разположен в управлявано само от машини и електроника отделение на стотици километри оттук. Скоро след това щяха да стартират четирите ICBM, които от осемдесет години чакаха там да бъдат задействани. Хартман и за секунда не се усъмни, че още функционират. Четири ракети бяха прекалено малко, но все пак достатъчно, за да превърнат с ядрените си бойни глави Черната крепост на мороните в радиоактивен облак.

Представата за това го изпълни с особено чувство. Не страх, а усещането, че извършва нещо непозволено. Светът на атомните бомби не съществуваше от половин век насам. Нямаше правото като може би единствената останка от онзи изгубен свят да съживява отново неговото най-голямо безумие. Питаше се дали хората си бяха взели някаква поука от това, което се случи с техния свят.

Срещна отново погледа на Нет и прочетете същия въпрос в очите й. Извърна се грубо, стреснат и уплашен. После отново погледна към дигиталния часовник. Оставаха им още…