Черната крепост

4.

Воят на сирените събуди Хартман. Бе заспал едва преди половин час. Дигиталният часовник на видеостената показваше малко преди двадесет и четири часа, когато предаде дежурството в централата на един от малцината мъже, на които все още можеше да се довери. После се оттегли в частната си квартира. Бе на крак в продължение на почти тридесет часа. Въпреки това дълго не успя да заспи.

Когато се събуди, се чувстваше ужасно. Апартаментът, в който Хартман живееше от няколко седмици, се състоеше от две стаи. Преди принадлежеше на Крамер. Отличаваше се не само с лукс, какъвто нямаше никъде другаде в бункера, но и с това, че бе разположен непосредствено до командната централа. Първата поредица алармени сигнали още не бе заглъхнала и Хартман вече бе отворил вратата и с две широки крачки се бе приближил до дежурния. Погледът му пробяга по стената с мониторите, обхващайки припряно всеки отделен екран. Нищо не се бе променило. Бе станало тъмно и камерите показваха призрачната зеленикавочервена светлина на усилвателя на остатъчната светлина. С изключение на цветовете изображенията не се различаваха от това, което Хартман бе наблюдавал цял ден. Мороните продължаваха да вършат странни неща, но не се виждаше нищо, което да е предизвикало алармата.

— Какво става? — задъха се Хартман. — Защо е тази аларма?

Изчака да получи отговор в продължение на секунда, но напразно. После установи, че вниманието на дежурния офицер е приковано не към екраните, а към малкия говорител на бюрото. Приближи се веднага към него, но нищо не каза. Само погледна въпросително към мъжа. Той му посочи говорителя със загрижено изражение. Хартман се заслуша.

В първия момент не успя да идентифицира шумовете. Звукът бе много тих и като че се състоеше само от безсмислени шумове. После успя да идентифицира викове, дрънченето на стъкло, тъпо тупване, шушукане и други ужасяващи звуци, които в първите секунди не успя да разбере.

— Спалните помещения? — прошепна той.

Дежурният кимна.

— Алармата е задействана там — потвърди мъжът. — Не мога обаче да се свържа с дежурния. Не се обажда.

Хартман отново хвърли бърз поглед към стената с мониторите. Изображението върху тях все още не се беше променило, но той имаше доста конкретна представа за това, което ставаше на двата долни етажа в бункера.

— Да изпратя ли няколко човека долу? — попита дежурният.

Хартман размисли за секунда, но после поклати глава.

— Не. Само изключете алармата.

Дежурният се подчини. Тишината, последвала силния, изопващ нервите до скъсване вой на сирената бе за Хартман още по-непоносима. Въпреки това гласът му прозвуча спокойно и не издаваше нищо от неговите истински чувства:

— Събудете хората. Да бъдат в бойна готовност, но без да предприемат все още нищо.

Отвори едно от шкафчетата, извади колана си с кобура и го закопча.

— Отивам долу да проверя какво става.

Офицерът понечи да се надигне от стола си, но Хартман махна с ръка.

— Отивам сам.

Последният залп прогони Скудър от позицията му пред вратата. Ожесточената съпротива на Скудър и горещината в тесния коридор отвън, чиито стени непрекъснато се нажежаваха до червено от изстрелите от лазерното му оръжие, задържаха до този момент мравките на дистанция. Сега вече обаче те започнаха да се прицелват по-добре. Черити бездруго не разбираше как Скудър успява да устои на превъзхождащия го противник. Отвън в коридора сигурно лежаха повече от дузина убити мравки. Ужасяващата горещина сигурно бе станала причина за смъртта на още толкова. Тук вътре междувременно също бе станало толкова горещо, че едва можеха да дишат. Единствената причина, поради която все още не бяха просто прегазени, бе, че атакуващите ги воини на мороните не бяха и наполовина толкова интелигентни, колкото събратята им, с които Черити се бе запознала на Земята. Умееха превъзходно да боравят с оръжията си и реагираха бързо и прецизно като роботи. Ако не знаеше, Черити би могла да се закълне, че не са мислещи индивиди, а дресирани животни, жертващи сляпо живота си само защото някой им е наредил.

Стреля през вратата навън, без да се прицелва, и отново се извърна към Френч, за да му помогне с обличането на костюма. Той се оказа изключително непохватен. По нареждане на Черити бе свалил шлема си, но продължаваше да го притиска страхливо към гърдите си, докато Черити за последен път педантично проверяваше дали всички закопчалки на костюма му са затворени, Френч се олюляваше под допълнителната тежест и макар да се стараеше с всички сили да не му личи, Черити усещаше, че е на края на силите си. Забележката му за Зоната на тежестта не й излизаше от ума. Очевидно не навсякъде на борда на космическата станция гравитацията бе еднаква. Ако Френч бе роден и израснал в зона със значително по-малка гравитация, сега би трябвало да има чувството, че носи товар, тежащ тонове. Тя самата започваше да усеща неприятно тежестта на бутилката с кислород.

— Да не се стреснеш! — предупреди го тя и докосна бутон върху миниатюрното табло на костюма.

Френч се стараеше с всички сили да се владее, но все пак подскочи, когато прозрачният шлем от изкуствен материал се разгъна от яката на костюма му и се изду в полусфера. Очевидно никога преди не бе виждал подобен костюм.

Черити се убеди, че нейният собствен костюм и този на Гурк са добре закопчани и хвърли последен изпитателен поглед към вратата. Скудър сигнализира с жест, че трябва да побърза и същевременно отново даде поредица от изстрели към коридора. Въздухът отвън пред вратата затрептя от горещина. В действителност Скудър не се целеше в нападателите, а просто изграждаше непреодолима бариера от жарава между тях и скривалището на групата. Все пак обаче дори мороните не бяха толкова глупави, та да не се появят рано или късно с бронирани костюми и тежки оръжия.

Черити даде с глава сигнал на Стоун, Гурк и Френч да се отдръпнат от отсрещната стена на помещението, вдигна оръжието си и се прицели някъде между два от носещите пръти на стоманената конструкция. Регулиран на максимално фокусиране и възможно най-голямо отдаване на енергия, зеленият светлинен лъч проряза метала със съскане и искри. Ставаше бързо, но не толкова бързо, колкото се надяваше. Стената се състоеше от два сантиметра дебела стомана. Дори с мощното лазерно оръжие щеше да й е необходим четвърт час, за да направи достатъчно голям отвор. Ами ако мороните бяха преустроили орбиталния град в по-голяма степен, отколкото й бе известно? Ако зад тази огъната стена се окаже не космическото пространство, а друга зала, пълна с въоръжени воини мравки, които вече ги очакват…

Внезапно лазерният лъч попадна на празно пространство. Чу се силно съскане и нещо изсмука пламъците навън.

Черити измести лазерния лъч малко вляво и започна да разширява отвора. Съскането прерасна в свистене. Помещението се изпълни с движение, щом струята въздух помете всичко, което не бе достатъчно тежко или не бе закрепено по някакъв начин.

— За Бога, какво правиш? — изрева Скудър откъм вратата.

Черити отпусна за момент пръста си от спусъка и хвърли поглед натам. Въздушният поток навън бе започнал да всмуква дим и пламъци откъм коридора, така че Скудър не виждаше почти нищо. Внезапно над вратата замига червена сигнална лампичка и тежката метална плоскост започна автоматично да се затваря. Черити се стресна, грабна една от бутилките с кислород. С един скок се озова до Скудър и постави бутилката в отвора. Металната врата притисна с грохот бутилката. Към пращенето на пламъците и съскането на все по-бързо изтеглящия се през отвора въздух се добави измъченият вой на претоварен електромотор. Миг по-късно от един от вентилационните отвори до вратата се понесе сив дим.

Скудър я изгледа изумен.

— Какво правиш?

Черити го накара с жест да замълчи и се втренчи в коридора. Димът и пламъците се бяха обединили в ураган, който нахлу с такъв вой и сила през вратата, че тя едва успя да устои. Изчака с притаен дъх една, две, три секунди. Откъм коридора се понесе бърза поредица от тъпи удари. Черити си отдъхна. Очевидно при аварийни случаи автоматиката функционираше така безотказно, както и преди половин век. Компютърът бе затворил херметически всички врати в района около помещението с повредена външна стена. Потокът от пламъци, дим и сажди след секунди пресекна. Отблясъците от пожара в коридора станаха по-тъмни и накрая изчезнаха.

Скудър вдигна вежди в жест на одобрение, щом осъзна какво е сторила.

— Изгаси огъня ми — каза той с пресилен упрек.

После се надигна и погледна внимателно навън в коридора.

— Всичко е ясно — продължи Скудър. — Успя да неутрализираш и мравките.

Усмивката му замръзна, щом улови погледа на Черити. Тя самата бе малко объркана. Познаваше достатъчно добре сарказма на Скудър. Известно й бе, че цинизмът му е престорен и истинските му чувства са други. Въпреки това усети раздразнение, почти яд. Може би се бе докоснал прекалено близо до смъртта, за да е в състояние да се шегува. Бързо се извърна и втренчи поглед в стената. Лазерното й оръжие продължи да изхвърля зелен огън към стоманата и да я разтопява. Миг по-късно и Скудър застана до нея и започна да разширява отвора в другата посока.

Въпреки това им бяха необходими около петнадесет минути, за да изрежат дупка в стената, достатъчно голяма, за да може да премине човек. Постоянно се налагаше да прекъсват, за да могат лазерните оръжия да изстинат или очите им да си починат за миг. Дулото на лазерното оръжие в ръцете на Черити вече се бе нажежило до червено. Най-после огромната стоманена плоча се отдели от стената и безшумно пропадна навън. Черити хвърли поглед към индикатора за зареждането и установи, че батериите й работят едва с десет процента от нормалната си мощност. Нямаше да могат да стрелят още дълго с тези оръжия.

Позволи си лукса да затвори очи за няколко секунди и да не мисли за нищо. После се извърна към Френч и го подкани:

— Е, добре. Вие сте пръв.

Френч я изгледа недоумяващо. Мъртвешки бледото му лице изглеждаше дребно под прозрачния шлем. Говореше нещо. Устните му се движеха, но не се чуваше никакъв звук. Едва сега Черити се досети, че тук вече господства вакуумът на космическото пространство и тя не би могла да чуе каквото и да е.

Включи предавателя на шлема си и подкани с жест Френч да стори същото.

— Вървете напред — повтори Черити. — Вие знаете пътя.

В очите на Френч се появи паника. С престорен оптимизъм, какъвто изобщо не усещаше, тя продължи:

— Не се бойте. Нищо не може да ви се случи.

— Това… това е Мъртвият свят — проломоти Френч. — Ние… ние всички ще загинем. Ще замръзнем или ще изгорим.

— Нищо подобно няма да се случи — увери го Черити. — Тези костюми са добри. Те ще ни предпазят.

Тя отново се усмихна окуражаващо.

— Нали ние идваме от това място? Отвън. Забравихте ли вече?

Черити не бе убедена, че Френч й повярва. Може би по-скоро му подейства страхопочитанието, което изпитваше пред новите си познати. Възприемаше ги като божества или поне като свръххора. Във всеки случай Френч се успокои. Все още бе малко нервен, но в погледа му липсваше паниката отпреди. Направи колебливо крачка през дупката във външната стена и вдигна ръце. Бавно промуши горната част на тялото и главата си през отвора. Черити успя да го хване в последния миг, осъзнавайки грешката, която бяха на път да допуснат.

— Почакайте — извика тя.

Посочи с жестове и на останалите да не мърдат. Френч я погледна уплашено. Черити се приближи бързо към шкафа, откъдето бяха извадили костюмите, и взе едно от осигурителните въжета. Закрепи го за своя костюм и този на Френч и показа с жестове на Скудър да стори същото с Гурк и Стоун. Освен нея самата и може би Гурк никой от останалите не бе носил скафандър и не се бе придвижвал в открития Космос.

Взетите от нея предпазни мерки се оказаха наистина необходими. Едва бе пристъпила след Френч навън, и от нея се махна невидим товар. Френч плуваше пред нея в безвъздушното пространство като причудлива гигантска риба. Предпазното въже проблясваше в сребристо във вакуума, а външната стена на орбиталния град безшумно се отдалечи под краката й. Черити се движеше по начина, по който я бяха обучавали. Приплъзна се в обратна посока и докосна леко извитата повърхност на космическата станция подобно на падащ лист. С леко прищракване електромагнитите на подметките на нейния костюм се включиха. Убеди се, че има солидна опора, после хвана въжето и издърпа Френч обратно. Това окончателно затвърди илюзията за гигантска риба, хваната на въдицата й.

Той очевидно нямаше опит с ходенето с магнитни обувки, защото инстинктивно опита да откъсне крака си от пода. Черити му показа как да върви по-лесно, придвижвайки крака само с леко извъртане, но го предупреди да изчака. Загрижено хвърли поглед към лицето му. Изражението му свидетелстваше за смъртен страх. Черити отправи гореща молитва към небето неговият респект пред нея и останалите да се окаже по-голям от страха, после включи отново предавателя си.

Дишането на Френч бе забързано и накъсано. Целият трепереше.

— Ще… ще отидем на Земята — изломоти той. — Ние… ние всички…

— Нищо подобно няма да се случи — прекъсна го рязко Черити. — Може би един ден ще ви вземем там, Френч, но не по този начин. Пътуването би било прекалено дълго и не особено удобно и приятно. Моля ви, стегнете се. Нищо няма да ви се случи!

Чудото се повтори, Френч отново се успокои. Черити обаче с ужас осъзна, че ако се случи и най-малката неприятност, той просто ще се срине духовно. Тогава не се знаеше как ще реагира. Трябваше добре да внимава за него.

— Моля ви, Френч — продължи тя настойчиво. — Нямаме много време. Кислородът ни ще стигне само за два часа, а вероятно ще ни преследват. Покажете ни пътя към вашето Убежище.

— Аз… аз не зная — заекна Френч.

Погледът му шареше във всички посоки, оглеждайки външната повърхност на орбиталния град. Бяха избрали твърде неподходящо място, за да излязат в открития Космос. Орбиталният град имаше формата на огромно колело, в чийто център се намираха генераторът и най-важните захранващи блокове. По спиците и по самото колело бяха разположени жилищните и работните помещения за екипажа. Орбиталната станция действително имаше класическата форма на едно съоръжение, описвана от поколения автори на научнофантастични романи и филми. В случая обаче Черити и останалите бяха излезли откъм външната страна на колелото, така че още след няколко крачки кривината на изкуствения свят под краката им стана прекалено голяма и всичко изчезна зад хоризонта.

Черити посочи с ръка зад гърба си.

— Елате. Оттам ще имаме по-добра видимост.

Френч послушно я последва. Пристъпвайки неумело, Черити започна да преодолява кривината на стената. Намираха се откъм противоположната на Земята и Луната страна на орбиталния град. Над тях се стелеха само празно пространство и звездната диадема на Млечния път. Все пак Черити забеляза, че тези звезди не се движат. Преди орбиталният град се въртеше около собствената си ос, за да осигури по този начин необходимата за хората гравитация на борда. Очевидно мороните бяха открили друго разрешение на този проблем. Изкуствена гравитация, помисли си Черити. Направо невероятно. В края на отиващия си двадесети век учените дори не знаеха какво точно представлява гравитацията. Колкото и примитивна да й се струваше понякога техниката на мороните, очевидно в някои области напредъкът им бе невероятен. Вероятно невидимите Господари даваха на своите воини насекоми само онова, от което имаха непосредствена нужда. И въпреки това, помисли си с горчивина Черити, не бяха успели да се справят с армията от воини. Защо изобщо продължаваха да се съпротивляват? Дори да успееха да отблъснат мороните, как можеха да се отбраняват срещу нашественик, който притежаваше трансмитер на материя и бомба, толкова мощна, че да е в състояние да превърне една звезда в свръхнова?

Преминаха през най-силно заоблената част на колелото и вече можеха да виждат горната част на орбиталния град. Гледката накара Черити моментално да забрави всичко останало. Втренчи се безпомощно в невероятната картина, която се разкри пред очите й.

Очевидно бяха излезли в открития Космос не само откъм обратната на Земята и Луната страна, но и на единственото място, което мороните не бяха преустроили.

Орбиталният град бе голям и преди. Сега обаче бе направо гигантски. Накъдето и да погледнеше, от стените израстваха правоъгълни, заоблени, цилиндрични и сферични куполи. Откъм другата страна на огромното колело висяха в пространството три огромни метални куба. Единият от тях бе по-голям от самия орбитален град. Безумна плетеница от стоманени носещи конструкции и опори и сребристи гъвкави маркучи свързваше отделните части на тази невероятна конструкция. Далеч от другата страна на базата, наполовина скрито под изкуствения хоризонт, се забелязваше сребристо просветване като от монета, отразяваща слънчевата светлина. Черити се вгледа внимателно и откри и други такива блестящи съоръжения. После осъзна заблудата си. Сребристата „монета“ отсреща представляваше летяща чиния с диаметър тридесетина метра. Тя бе „паркирана“ заедно с още дузина, а може би и стотици, хиляди подобни летателни апарати край орбиталния град. Пред тях се намираше главната квартира на флотилията на мороните.

Въпреки неочакваното откритие погледът й се задържа не повече от секунда върху огромната флотилия. Много по-изумителна и ужасяваща бе друга промяна, която мравките бяха осъществили в центъра на орбиталния град. Космическата станция вече не представляваше колело, а пръстен. „Спиците“ и централната част бяха премахнати и заместени от нещо, което в първия миг Черити дори не осъзна какво е. Бе огромно и черно като нощта. Въртеше се бързо около оста си и в действително се виждаше само кратко просветване. Нещото приличаше на абсурдно увеличена гира. Състоеше се от две кълба с диаметър двадесет и пет — тридесет метра, свързани с около стотина метра дълга тръба. Конструкцията се въртеше толкова бързо, че контурите й се размиваха.

Объркана, Черити хвърли поглед към останалите. Стоун изглеждаше също толкова обезпокоен и объркан като нея. По изражението му разбра, че и той не бе наясно какво се намира пред тях. Изражението на Скудър издаваше смесица от научен интерес и изумление от огромните размери на „гирата“, а Френч бе още по-изплашен. Накрая погледът й се насочи към Гурк. Чертите на лицето му бяха изкривени от ужас. Погледът му бе застинал, а очите му сякаш щяха да изскочат от очните кухини. Устата му бе разтворена в безмълвен вик. Така бе пребледнял, че кожата му изглеждаше бледа и прозрачна като тази на Френч.

Черити се приближи.

— Какво ти става? — осведоми се тя.

Погледът на Гурк остана втренчен в огромната „гира“, но той очевидно бе чул въпроса й, защото кимна леко с глава.

— Нищо — прошепна Гурк. — Няма… няма нищо.

— Добре — прекъсна го твърдо Черити. — Край на театъра, Гурк. Знаеш какво е това и сега ще ми кажеш.

На Гурк му бяха необходими много усилия и воля, за да откъсне погледа си от причудливата конструкция и да погледне към Черити.

— Всъщност защо пък не? — прошепна той смутено. — В крайна сметка дойдохме дотук, за да го търсим.

Черити изумена се втренчи в бързо въртящата се „гира“ и усети зараждащия се в душата й ужас.

— Бомбата? — пожела да се увери тя. — Искаш да кажеш, че това е звездната бомба?

— Да и не — отвърна Гурк.

Черити се смръщи ядосано, но се овладя.

— Аха — отбеляза само тя.

— Това… това е нещо много по-лошо — прошепна Гурк. — Онова нещо ще доведе до разпадането на тази планета на нейните атоми или…

— Или? — прекъсна го Черити спокойно. — В крайна сметка сме дошли дотук, за да го обезвредим. Ако не успеем, няма никакво значение дали ще унищожи орбиталната станция, планетата или дори половината Млечен път. Във всеки случай няма да има никакво значение за нас или за Земята.

— Ти… ти не разбираш — продължи Гурк. Гласът му премина в истеричен крясък. — Това е бомба, тип Черна дупка. И вече е задействана.

— Какво? — извика ужасена Черити.

— След няколко часа ще избухне — продължи Гурк. — И няма сила във Вселената, която да може да предотврати това.