Библиотечна полиция

1.

Направи си късна закуска — портокалов сок, омлет от три яйца със зелен лук, голяма чаша силно кафе — и си помисли дали да отиде отново на „Улица Ангъл“. Все още си спомняше момента на просветление, който беше изпитал през време на краткия си период на будуване, и беше абсолютно сигурен, че интуицията му не го лъже, но се чудеше дали наистина му се иска все още да се занимава с тази побъркана история.

Под ярката светлина на пролетното утро страховете от миналата нощ изглеждаха както далечни, така и абсурдни и той почувства силно изкушение — почти необходимост — просто да остави нещата така. Нещо се беше случило с него, мислеше си той — нещо, което нямаше разумно, рационално обяснение. Въпросът беше — и какво от това?

Беше чел за такива неща — за призраци, предчувствия и превъплъщения, но интересът му към тях беше съвсем слаб. Обичаше от време на време да гледа някой филм на ужасите, но нищо повече. Беше практичен човек и не виждаше никакво практическо приложение на паранормалните явления… ако въобще съществуваха. Беше му се случило едно… е, можеше да се нарече събитие — не можеше да намери по-добра дума. Сега събитието беше свършило. Защо да не приключи с това?

„Защото тя каза, че иска книгите да се върнат до утре — какво ще кажеш за това!“

Но сега случката сякаш нямаше власт над него. Въпреки съобщението, което беше предала на телефонния му секретар, Сам вече не вярваше в Арделия Лорц.

Това, което наистина го интересуваше, беше собствената му реакция на случката. Спомни си една лекция по биология от колежа. Преподавателят им беше започнал с тезата, че човешкото тяло притежава изключително ефикасен начин, по който се справя с попаднали в него чужди организми. После каза, че понеже на хората се натрапват всички лоши болести — рак, грип и венерически болести например сифилис, те са склонни да повярват, че са много по-уязвими, отколкото всъщност са.

Човешкото тяло — беше казал преподавателят — си има свои „зелени барети“. Когато външна сила го атакува, дами и господа, отговорът на тези части е бърз и безмилостен. Няма никакви отстъпки. Без тази армия от тренирани убийци всеки от вас би умрял поне двайсет пъти, преди да е навършил една година.

Основният похват, който използва човешкото тяло, за да се освободи от нашествениците, е изолирането им. Нашествениците първо се обкръжават, отрязват се пътищата към източниците им за хранене, които им трябват, за да живеят, а после или ги изяждат, или ги оставят да умрат от глад.

Миналата нощ той беше изпитал умствения еквивалент на приближаваща се настинка. Тази сутрин нашественикът — заплаха за чистите му, рационални възприятия — беше вече обкръжен. Отрязан от хранителните му запаси. Сега всичко вече беше само въпрос на време. И част от него предупреждаваше останалата част, че като разследва този въпрос повече, той може би подхранва неприятеля си.

„Значи така се случва това — помисли си той. — Значи затова светът не е пълен със съобщения за странни преживявания и необясними явления. Умът ги опитва… колебае се известно време… после контраатакува.“

Но той беше любопитен. Там беше работата. Не беше ли казано, че човек не трябва да се навира на вълка в устата, но и че настойчивостта се възнаграждава?

„Кой? Кой беше казал това?“

Не знаеше… но мислеше, че може да разбере. В местната библиотека. Сам се усмихна и отнесе чиниите в мивката. И откри, че вече е взел решение — щеше да разследва тази луда история още малко.

Съвсем малко.

2.

Сам пристигна отново на „Улица Ангъл“ към дванайсет и половина. Не се изненада ужасно, когато видя стария син датсун, паркиран в двора. Паркира зад него, слезе и изкачи паянтовите стъпала отвъд табелата, която му казваше, че трябва да остави всички бутилки, които носи, във варела за отпадъци. Почука, но не получи отговор. Бутна вратата и пред него се откри широк хол, в който нямаше мебели… ако не се броеше телефонният автомат по средата на хола. Тапетите бяха чисти, но избелели. Сам видя едно място, където бяха поправяни с лепенки „скоч“.

— Има ли някой?

Никакъв отговор. Той влезе като крадец и продължи нататък. Първата врата отдясно водеше до общата стая. На вратата имаше две табели, забодени с кабърчета. Горната гласеше:

ЗА ПРИЯТЕЛИТЕ НА БИЛ — ОТТУК!

Под нея имаше друга, която изведнъж му се видя едновременно напълно смислена и изключително тъпа. Тя гласеше:

ВРЕМЕТО ИСКА ВРЕМЕ

Общата стая беше обзаведена с разностилови, купени на старо столове и дълго канапе, също поправяно с лепенки — този път изолирбанд. По стените имаше още поговорки. На масичката до телевизора имаше машина за кафе. Както телевизорът, така и машината за кафе бяха изключени.

Сам отиде до края на хола, задмина стълбите. Чувстваше се като крадец повече от всякога. Погледна в трите други стаи, в които се влизаше от коридора. Всяка беше обзаведена с прости походни легла и всички бяха празни. Стаите бяха педантично почистени, но въпреки това говореха сами за себе си. Едната миришеше на дезинфекция. Друга миришеше неприятно на някаква тежка болест.

„Или някой е умрял наскоро в тази стая — помисли Сам, — или някой скоро ще умре.“

Кухнята — също празна — беше в другия край на хола. Беше голяма, слънчева стая с избелял линолеум, който покриваше пода на неравни дюни и долини. В една ниша имаше гигантска кухненска печка, комбинирана за дърва и газ. Мивката беше стара и дълбока, с изтъркан емайл и петна от ръжда. Крановете имаха старомодни дръжки, подобни на перки. До килера имаше древна пералня и сушилка, работеща с газ. Въздухът леко миришеше на варен предната вечер боб. Стаята му хареса. Говореше му за крайна бедност, но и за любов, грижи и някакво изстрадано щастие. Напомняше му на кухнята на баба му, а това беше едно хубаво място. Сигурно място.

Върху хладилника от ресторантски тип имаше магнитна табелка, на която пишеше:

БОГ ДА БЛАГОСЛОВИ НАШИЯ ДОМ БЕЗ ПИЕНЕ

Сам чу слаби гласове отвън. Прекоси кухнята и погледна през един от прозорците, които бяха отворени, за да позволят да влезе колкото е възможно повече от топлия пролетен ден и лекия ветрец.

Поляната зад „Улица Ангъл“ беше започнала леко да се раззеленява — в задната част на двора, до редица току-що напъпили дървета, имаше запусната зеленчукова градина, която очакваше по-топли дни. Вляво имаше волейболна мрежа, увиснала в лека дъга. Вдясно — две подковообразни ями, започнали да буренясват. Не беше идеален заден двор — по това време на годината тези дворове бяха малко, — но Сам видя, че е изравняван поне веднъж след стопяването на снега и по него нямаше въглищен прах, въпреки че на по-малко от двайсет метра от градината се виждаха сребристите железопътни релси. Жителите на „Улица Ангъл“ може би нямат голяма собственост, помисли си той, но се грижат добре за нея.

Десетина души бяха седнали на сгъваеми столчета в неравен кръг между волейболната мрежа и подковообразните ями. Сам позна Наоми, Дейв, Луки и Рудолф. След миг осъзна, че вижда и Бърт Айвърсън — най-видния адвокат на Джънкшън сити, и Елмър Баскин — банкера, който не беше дошъл на неговата ротарианска реч, но все пак се беше обадил по-късно, за да го поздрави. Вятърът духаше приятно и развяваше домашните карирани пердета, които висяха отстрани на прозореца, през който гледаше Сам. Развяваше се и сребристата коса на Елмър. Елмър обърна лице към слънцето и се усмихна. Сам беше поразен от простото удоволствие, което видя — не на лицето на Елмър, а във него. В този миг той беше едновременно повече и по-малко от най-богатия банкер на малкия град — той беше всеки човек, който някога е приветствал пролетта след дълга, студена зима, щастлив, че все още е жив, цял и без никакви болки.

Сам изпита някакво чувство за нереалност. Достатъчно странно беше, че Наоми Хигинс беше тук и се занимаваше с бездомните алкохолици на Джънкшън сити — при това под друго име. Обаче да откриеш, че най-уважаваният банкер и един от най-силните орли на правосъдието на града също са тук, беше малко невероятно.

Един мъж с дрипави зелени панталони и пуловер с надпис на отбора „Синсинати Бенгалс“ вдигна ръка. Рудолф го посочи.

— Казвам се Джон и съм алкохолик — каза мъжът с фланелката на „Бенгалс“.

Сам бързо се отдръпна от прозореца. Лицето му гореше. Сега се почувства не само крадец, но и шпионин. Предполагаше, че обичайното събрание на АА в неделя по обед се провежда в общата стая — поне защото там беше кафеварката — но днес времето беше много хубаво и те бяха изнесли столовете си навън. Можеше да се обзаложи, че идеята беше на Наоми.

„Утре сутрин ще ходим на църква — беше казала госпожа Хигинс, — а утре следобед е първият пикник на баптистката младеж за сезона. Наоми е обещала да помогне.“ Чудеше се дали госпожа Хигинс знае, че дъщеря й прекарва следобеда не с баптистите, а с алкохолиците, и предположи, че знае. Помисли и че разбира защо Наоми така бързо беше решила, че две срещи със Сам Пийбълс са достатъчни. Навремето беше помислил, че е свързано с религията, а и Наоми даже не се беше опитала да обясни, че е нещо друго. Но след първата среща, която беше ходене на кино, тя се беше съгласила да излезе с него още веднъж. След втората среща всякакъв романтичен интерес, който беше изпитвала към него, престана. Или поне така изглеждаше. Втората среща беше вечеря. И той беше поръчал вино.

„Добре, за Бога — откъде можех да знам, че тя е алкохоличка? Да не би да чета мисли?“

Отговорът, разбира се, беше, че той не би могъл да знае… но въпреки това лицето му стана още по-горещо.

„А може би не е било само пиенето… или не само пиенето. Може би е имала и други проблеми.“

Внезапно се запита какво би се случило, ако Бърт Айвърсън и Елмър Баскин — и двамата от силните на деня, открият, че той знае, че те принадлежат към най-голямото тайно общество в света. Може би нищо — той не знаеше достатъчно за АА, за да бъде сигурен. Но знаеше две неща: че първото „А“ означава „анонимни“, а това бяха мъже, които можеха да провалят амбициите му за разрастване на бизнеса, ако решеха да го направят.

Реши да си тръгне, колкото е възможно по-бързо и по-тихо. За негова чест това решение не се базираше на лични съображения. Хората, които седяха на ливадата в задния двор на „Улица Ангъл“, имаха сериозен общ проблем. Той беше открил това случайно и нямаше намерение да остава и да подслушва преднамерено.

Докато се връщаше по коридора, видя куп нарязана хартия, оставена върху телефонния автомат. Остатък от молив, привързан с конец за стената до телефона. Импулсивно взе един лист и написа бележка.

Дейв,

Минах оттук тази сутрин, за да те видя, но нямаше никого. Искам да приказвам с теб за една жена на име Арделия Лорц. Имам чувството, че знаеш коя е тя и искам да разбера нещо за нея. Ще ми се обадиш ли следобед или довечера, ако имаш възможност? Номерът ми е 555–8699. Благодаря много.

Написа отдолу името си, сгъна листа и написа отгоре името на Дейв. За момент помисли да го отнесе в кухнята и да го сложи върху плота, но реши, че не иска някой от тях — най-вече Наоми — да се разтревожи, че той може да ги е видял при техните странни, но може би полезни занимания. Вместо това го постави върху телевизора в общата стая с името на Дейв отгоре. Помисли да остави четвърт долар за телефон до бележката, но реши да не го прави. Дейв можеше да го разбере погрешно.

После излезе радостен, че е отново на слънце и не са го открили. Когато отново влезе в колата си, видя лепенката на бронята на датсуна на Наоми. На нея пишеше:

БОГ Е С НАС И В НАС

По-добре Бог, отколкото Арделия — промърмори Сам и излезе на заден ход на пътя.

3.

През късния следобед недоспиването от миналата нощ започна да си казва думата и Сам бе завладян от непреодолима сънливост. Той включи телевизора, намери някакъв показен бейзболен мач между Синсинати и Бостън, който бавно течеше в осмата си част, легна на канапето да го гледа и почти незабавно задряма. Преди дрямката да успее да се развие до истински сън, телефонът иззвъня и Сам трябваше да стане, за да отговори, замаян и объркан.

— Ало?

— Не искайте да говорим за тази жена — каза Мръсния Дейв без какъвто и да било предговор. Гласът му трепереше и той едва успяваше да го владее. — Не искайте дори да мислите за нея.

„Докога вие, безбожните езичници, ще продължавате да хвърляте името на тази жена в лицата ни? Мислите ли, че е смешно! Мислите ли, че е умно?“

Цялата сънливост на Сам моментално изчезна.

— Дейв, какво има около тази жена? Всички реагират като че или тя е дяволът, или не са чували за нея. Коя е тя? Какво, по дяволите, е направила, за да ви подлуди по този начин?

Последва дълго мълчание. Сам чакаше, а сърцето му биеше в гърдите и гърлото му. Щеше да си помисли, че връзката е прекъснала, ако не чуваше как Дейв дишаше на пресекулки.

— Господин Пийбълс — каза той най-после, — вие ми помагате много от години. Вие и някои други ми помогнахте да оживея, когато аз дори не бях сигурен, че сам го искам. Но не мога да говоря за тази кучка. Не мога. И ако разбирате кое е добро за вас, не бихте говорили за нея с никого.

— Звучи като заплаха.

— Не! — каза Дейв. Гласът му бе повече от изненадан — беше шокиран. — Не, само ви предупреждавам, господин Пийбълс — както бих направил, ако ви бях видял да ходите около някоя стара яма, в която са израсли бурени и не можете да видите дупката. Не говорете за нея и не мислете за нея. Нека мъртвите си останат мъртви.

„Нека мъртвите си останат мъртви.“

По някакъв начин това не го изненада — всичко, което се беше случило (може би с изключение на съобщението, оставено на телефонния му секретар), водеше към едно и също заключение — че Арделия Лорц вече не е между живите. Той — Сам Пийбълс, провинциален агент на недвижими имоти и застраховки, — беше говорил с призрак, без да знае това. Говорил с нея? По дяволите! Беше извършил сделка с нея! Беше й дал два долара, а тя му беше дала читателска карта.

Така че той не беше съвсем изненадан… но въпреки това по белите шосета на скелета му тръгна някаква дълбока студенина. Погледна надолу и видя, че целите му ръце са настръхнали.

„Трябваше да я оставиш на мира — нареждаше част от ума му. — Нали ти казвах?“

— Кога е умряла? — попита Сам. Гласът му звучеше мрачно и глухо в собствените му уши.

— Не искам да говоря за това, господин Пийбълс! — Гласът на Дейв звучеше почти истерично. Трепереше, премина в по-висок регистър, почти във фалцет, и там прекъсна. — Моля ви!

„Остави го на мира — сърдито извика Сам на себе си. — Няма ли си достатъчно проблеми и без тези глупости?“

Да. И можеше да остави Дейв на мира — сигурно имаше и други хора в града, които биха говорили с него за Арделия Лорц… ако може да намери начин да ги попита, начин, който да не ги накара да викат за помощ — така беше. Но имаше и друго нещо — нещо, което може би само Мръсния Дейв Дънкан можеше да му каже със сигурност.

— Някога си рисувал плакати за библиотеката, нали? Мисля, че разпознах стила ти от плаката, който правеше вчера на верандата. Всъщност почти съм сигурен. Един, който показва момченце в черна кола. И мъж с шлифер — Библиотечния полицай. Нали…

Внезапно Дейв избухна в такъв писък на срам, печал и страх, че Сам млъкна.

— Дейв? Аз…

— Оставете я на мира! — изплака Дейв. — Нищо не мога да направя, затова не можете ли просто да я оставите…

Риданията му рязко отслабнаха и се чу шум, като че ли някой друг взе слушалката от ръцете му.

— Престани — каза Наоми. И тя сякаш щеше да се разплаче, но освен това беше бясна. — Не можеш ли просто да престанеш, ужасен човек такъв?

— Наоми…

— Когато съм тук, името ми е Сара — каза тя бавно, — но те мразя еднакво и под двете си имена, Сам Пийбълс. Никога вече няма да стъпя в кантората ти. — Тонът й започна да се повишава. — Защо не го оставиш на мира? Защо трябва да разравяш тези стари мръсотии! Защо?

Извън нерви, трудно владеещ се, Сам каза:

— Защо ме прати в библиотеката? Ако не искаше да се срещна с нея, Наоми, защо въобще ме прати в проклетата библиотека?

Чу въздишка на другия край на линията.

— Наоми? Не можем ли…

Чу се щракване — тя затвори телефона.

Връзката прекъсна.

4.

Сам остана в кабинета си почти до девет и половина. Ядеше ментолки и пишеше имена едно след друго в същия бележник, който беше използвал, когато съставяше речта си. Поглеждаше за малко всяко име, после го зачертаваше. Шест години му бяха изглеждали дълъг период за живеене на едно място — поне до тази вечер. Тази вечер му изглеждаха като много по-кратко време — като уикенд например.

Написа „Крейг Джонс“.

Загледа се в името и си помисли: „Крейг може да знае за Арделия… но ще иска да знае защо се интересувам.“

Познаваше ли Крейг достатъчно добре, за да му отговори искрено? Отговорът на този въпрос беше твърдо „не“. Крейг беше от по-младите адвокати на Джънкшън сити и беше наистина преуспял. Няколко пъти бяха обядвали заедно по работа… а и, разбира се, клуба „Ротари“… и Крейг веднъж го беше поканил на вечеря у тях. Когато се срещнеха на улицата, разговаряха сърдечно — понякога за работа, по-често за времето. Все пак това не беше приятелство и ако Сам искаше да довери тази побъркана история на някого, искаше да бъде на приятел, а не на колега, който го нарича „братче“ след втория джин-физ.

Задраска името на Крейг от списъка.

След като беше дошъл в Джънкшън сити, той беше имал двама доста близки приятели — единият — фелдшер в кабинета на доктор Мелдън, а другият — градски полицай. Ръс Фрейм — приятелят му фелдшер — се беше преместил на по-добре платена работа в Гранд Рапидс в началото на 1989. А от първи януари Том Уайклиф управляваше новия Съвет за контрол на движението към пътната полиция на Айова. Оттогава беше загубил връзка и с двамата — той завързваше приятелства бавно, а и не успяваше да ги поддържа.

Което значеше какво?

Сам не знаеше. Знаеше, че името на Арделия Лорц действаше на някои хора в Джънкшън сити като електрически ток. Знаеше — или смяташе, че знае — че се е срещнал с нея, въпреки че е мъртва. Дори не можеше да каже пред себе си, че е срещнал нейна роднина или някоя луда, която нарича себе си Арделия Лорц.

Защото…

„Мисля, че съм срещнал призрак. Всъщност мисля, че съм срещнал призрак вътре в призрака. Мисля, че библиотеката, в която влязох, беше Градската библиотека на Джънкшън сити, каквато е била, когато Арделия Лорц е била жива и е работила там. Мисля, че затова всичко изглеждаше толкова странно и необичайно. Не беше като пътешествие във времето — или както аз си представям пътешествието във времето. Беше по-скоро като пропадане в небитието. И беше истинско. Сигурен съм, че беше истинско.“

Спря мисълта си. Барабанеше с пръсти по бюрото.

„Откъде ми се обади тя? Имат ли в небитието телефони?“

Загледа се продължително в списъка зачертани имена, после бавно откъсна жълтия лист от бележника. Смачка го и го хвърли в кошчето.

„Трябваше да се откажеш от това“ — продължаваше да нарежда част от него.

Но не се беше отказал. Сега какво?

„Обади се на някой от хората, на които имаш доверие. Обади се на Ръс Фрейм или Том Уайклиф. Просто вдигни телефона и се обади.“

Но той не искаше да го направи. Поне не тази вечер. Това му заприлича на ирационално, полусвръхестествено чувство — напоследък беше предал и получил много неприятни сведения по телефона, или поне така му се струваше, — но беше прекалено уморен, за да се пребори с него тази вечер. Ако можеше да поспи малко по-добре тази нощ, утре сутрин, когато ще е свеж, ще му се случи нещо по-добро, нещо по-конкретно. Освен това предполагаше, че трябва да оправи отношенията си с Наоми и Дейв Дънкан… но първо искаше да разбере какъв вид отношения бяха това.

Ако можеше.