Библиотечна полиция

1.

Двайсет минути след като отлетяха от Демойнс, Наоми се откъсна от гледката — тя следеше шосе 79 и се удивляваше на колите, които се движеха назад напред по него като играчки — и се обърна към Сам. Това, което видя, я уплаши. Той беше заспал и беше подпрял глава в един от прозорците, но на лицето му не се виждаше спокойствие — приличаше на лице на човек, който изпитва дълбока и лична болка.

Изпод затворените му клепачи бавно излизаха сълзи и се стичаха по лицето му.

Тя се наведе напред, за да го събуди, и чу как той казва с треперещия глас на малко момче:

— Ще имам ли неприятности, господине?

„Навахо“-то се стрелна към облаците, които се натрупваха над западна Айова и се заклатушка, но Наоми почти не забеляза. Ръката й за миг спря над рамото на Сам, после се дръпна.

„Кой беше ТВОЯТ Библиотечен полицай, Сам?“

„Който и да е бил — помисли си Наоми, — мисля, че той го е намерил отново. Мисля, че е с него сега. Съжалявам, Сам… но не мога да те събудя. Сега не. Точно сега мисля, че си там, където трябва да бъдеш… където си длъжен да бъдеш. Съжалявам, но продължавай да сънуваш. И помни какво си сънувал, когато се събудиш. Помни. Помни.“

2.

В съня си Сам Пийбълс виждаше как Червената шапчица излиза от бисквитена къщичка с покрита кошница под ръка — беше тръгнала към къщата на баба си, където вълкът я чакаше, за да я изяде, като започне от краката. Накрая щеше да я скалпира и после да изяде мозъка й от черепа, като си послужи с дълга дървена лъжица.

Само че нищо от това не беше вярно, защото Червената шапчица в този сън беше момче и бисквитената къщичка беше двуетажната къща в Сейнт Луис, където той беше живял с майка си, след като баща му беше умрял, а в покритата кошница нямаше храна. В кошницата имаше книга. „Черната стрела“ от Робърт Луис Стивънсън и той я беше прочел — дума по дума — и не отиваше към къщата на бабата, а към отделението на Обществената библиотека на Сейнт Луис, което се намираше на авеню „Бригс“, защото вече беше забавил книгата с четири дни.

Това беше сън, в който той гледаше.

Гледаше как Беличкия Сам чака на ъгъла на улица „Дънбар“ и авеню „Джонстаун“ светлината на светофара да се смени. Гледаше как той изтърчава през улицата с книгата в ръка… кошницата вече я нямаше. Гледаше как Беличкия Сам влиза в магазина на улица „Дънбар“ и после също беше вътре, миришеше смесените миризми на камфор, бонбони и тютюн за лула, гледаше как Беличкия Сам отива до тезгяха с пакетче продълговати дъвчащи бонбони марка „Десятка“ — любимите му. Гледаше как малкото момче внимателно изважда доларовата банкнота, която майка му грижливо беше пъхнала в джоба на подвързията на „Черната стрела“. Гледаше как продавачът взима долара и връща деветдесет и пет цента… повече от достатъчно, за да плати глобата. Гледаше как Беличкия Сам излиза от магазина и спира отвън на улицата, за да сложи рестото в джоба си и да разкъса със зъби опаковката. Гледаше как Беличкия Сам продължава по пътя си — вече само на три преки от библиотеката — и яде дългите червени сладки резенчета.

Опита се да извика на момчето.

„Пази се! Пази се! Вълкът те чака, момченце! Пази се от вълка! Пази се от вълка!“

Но момчето продължаваше и ядеше дъвчащите си бонбони — вече беше на авеню „Бригс“ и библиотеката беше пред него — огромен куб от червени тухли.

В този момент Сам — Големият бял Сам — се опита да се измъкне от съня си. Усещаше, че Наоми и Стан Соумс и светът на реалните неща бяха нещо далечно, извън това адско яйце на кошмара, в който се намираше. Чуваше бученето на мотора на „Навахо“-то зад звуците на съня: движението по авеню „Бригс“, звънливото „дзъннн!-дзъннн!“ от звънеца на велосипеда на някое дете, чуруликането на птиците в гъстите листа на летните брястове. Затвори сънуващите си очи и закопня за този свят извън черупката, за света на реалните неща. И още — усети, че може да го достигне, че може да разбие черупката…

„Не — каза Дейв. — Не, Сам, не прави това. Не трябва да правиш това. Ако искаш да спасиш Сара от Арделия, не мисли да прекъсваш този сън. В тази работа има само едно съвпадение, но то е убийствено: някога и ТИ си имал Библиотечен полицай. И трябва да си го припомниш.“

„Не искам да виждам. Не искам да знам. Тогава ми беше достатъчно зле.“

„Нищо не е толкова зле, колкото това, което те очаква, Сам. Нищо.“

Той отвори очи — не външните си очи, а вътрешните — сънуващите очи.

Сега Беличкия Сам е на бетонната алея, по която се отива до източната страна на Обществената библиотека — бетонната алея, която води до детското крило. Той се движи бавно, с някакво предчувствие, всяка негова стъпка е като мекото цъкане на махалото в стъкленото гърло на голям часовник и всичко е ясно — мъничките искри от слюда и кварц, които блестят по бетонната алея; веселите рози, които ограждат дебелата стена от зелени храсти покрай стената на сградата; пълзящият бръшлян върху червената тухлена стена, странният и някак заплашителен латински девиз „Fuimus, non sumus“10, гравиран в полукръг над зелените врати с дебели армирани стъкла.

И Библиотечният полицай, застанал до стъпалата, е ясен.

Той не е блед. Той е зачервен. По челото му има пъпки — червени и възпалени. Не е висок, а е със среден ръст, с извънредно широки рамене. Не носи шлифер, а палто и това е много странно, защото е летен ден — горещ летен ден в Сейнт Луис. Очите му може би са сребърни — Беличкия Сам не може да види цвета им, защото Библиотечният полицай носи кръгли черни очила — очилата на слепец.

„Той не е библиотечен полицай! Той е вълкът! Пази се! Той е вълкът! Библиотечният ВЪЛК!“

Но Беличкия Сам не чува. Беличкия Сам не се бои. Нали все пак е посред бял ден, а градът е пълен със странни — и понякога удивителни — хора. Той е живял цял живот в Сейнт Луис и не го е страх от него. Това ще се промени.

Той се доближава до мъжа и когато стига по-близо, забелязва белега — мъничка бяла ивица, която започва високо на лявата буза, минава под лявото око и се изгубва върху хрущяла на носа.

„Здравей, синко“ — казва мъжът с кръглите черни очила.

„Здравейте“ — казва Беличкия Сам.

„Имаш ли нещо против да ми кажеш нещо за книгата, която държиш, преди да влезеш вътре? — пита мъжът. Гласът му е мек и учтив — изобщо не е заплашителен. На върха на езика му се усеща леко фъфлене, защото заваля някои от звуците «с». — Аз работя в библиотеката, нали разбираш.“

„Нарича се «Черната стрела» — учтиво казва Беличкия Сам — и е от господин Робърт Луис Стивънсън. Той е мъртъв. Умрял е от тубер-клу-роза. Много е хубава. Има много големи битки.“

Момчето очаква мъжът с кръглите черни очила да отстъпи и да му позволи да влезе, но мъжът с кръглите черни очила не отстъпва. Мъжът само се навежда, за да го разгледа по-добре. Дядо, защо са ти толкова кръгли и черни очите?

„Още един въпрос — казва мъжът. — Закъснял ли си с книгата?“

Сега Беличкия Сам се уплашва повече. „Да… но само малко. Само четири дни. Беше много голяма, нали разбирате, а аз трябваше да тренирам, да ходя на лагер и…“

„Ела с мен, синко… Аз съм полицай.“ Човекът с черните очила и палтото протяга ръка. За миг Сам почти хуква да бяга. Но той е дете — мъжът е възрастен. Този мъж работи в библиотеката. Този мъж е полицай. Изведнъж този мъж — този страшен мъж с белега и черните очила — е цялата Власт. Не можеш да избягаш от Властта — тя е навсякъде.

Сам боязливо се доближава до мъжа. Започва да вдига ръка — тази, в която държи пакетчето с червени дъвчащи бонбони, което сега е почти празно — и после, в последния момент, се опитва да я дръпне обратно. Твърде късно. Мъжът я хваща. Пакетчето с дъвчащи бонбони пада на алеята. Беличкия Сам никога вече няма да яде дъвчащи бонбони.

Мъжът придърпва Сам към себе си и го завърта, както рибарят завърта конеца на макарата на въдицата. Ръката, хванала Сам, е много силна. Причинява му болка. Сам заплаква. Все още е слънчево, тревата все още е зелена, но изведнъж целият свят започва да изглежда далечен — не повече от жесток образ, на който за кратко време му е било позволено да повярва.

Той усеща миризмата на „сен-сен“ в дъха на мъжа.

„Ще имам ли неприятности, господине?“ — пита той, като с всяка фибра от съществото си се надява, че мъжът ще каже „не“.

„Да — казва мъжът. — Да, ще имаш. МНОГО неприятности, а ако искаш да се отървеш от неприятностите, трябва да правиш точно това, което кажа аз. Разбираш ли?“

Сам не може да отговори. Никога не се е боял толкова. Само гледа мъжа с широки, опулени очи.

Мъжът го разтърсва.

„Разбираш ли, или не?“

„Д-да!“ — изохква Сам. Чувства почти непреодолима тежест в пикочния мехур.

„Нека ти кажа точно кой съм аз — казва мъжът, като издишва миризма на «сен-сен» в лицето на Сам. — Аз съм полицаят на библиотеката на авеню «Бригс» и имам задължението да наказвам момчета и момичета, които закъсняват с книгите си.“

Беличкия Сам се разплаква по-силно. „Аз нося парите! — успява да каже през хлиповете си. — Имам деветдесет и пет цента! Вземете ги! Вземете ги всичките!“

Опитва се да извади монетите от джоба си. В същия миг Библиотечният полицай се оглежда и широкото му лице изведнъж се изостря — изведнъж става лице на лисица или вълк, който е успял да се вмъкне в курника, но сега подушва опасност.

„Хайде“ — казва той и дръпва Беличкия Сам извън алеята — в гъстите храсти, които растат около стената на библиотеката. „Когато полицаят ти казва да дойдеш, ти ИДВАШ!“ Тук е тъмно — тъмно и тайнствено. Въздухът мирише на кисели хвойнови плодове. Земята е почерняла от гнили листа. Сега Сам плаче много силно.

„Млъкни!“ — изръмжава Библиотечният полицай и силно го разтърсва. Костите на ръката на Сам болезнено изскърцват. Главата му се люшва. Стигнали са до малък отвор в джунглата от храсти — заливче, в което хвойните са смачкани, а папратите са откъснати и Сам разбира, че това не е просто място, което Библиотечният полицай познава — това е място, което той е направил.

„Млъкни или глобата ще бъде само началото! Ще се наложи да извикам майка ти и да й кажа колко лошо момче си! Това ли искаш?“

„Не! — изплаква Сам. — Ще платя глобата! Ще я платя, господине, но моля ви, не ме бийте!“

Библиотечният полицай завърта Беличкия Сам.

„Опри ръце на стената! Разкрачи си краката! Веднага! Бързо!“

Все още хлипащ, но в ужас, че майка му може да открие, че е направил нещо толкова лошо, та да заслужи такова отношение, Беличкия Сам прави това, което му казва Библиотечният полицай. Червените тухли са хладни — хладни под сянката на храстите, които растат от тази страна на сградата в разбъркан куп. Той вижда тесен прозорец на нивото на земята. Прозорецът гледа към помещението на парното отопление на библиотеката. Голи крушки, засенчени с кръгчета от тенекия, като китайски шапки, висят над гигантския парен котел; тръбите на парното отопление хвърлят зловещи сенки като пипала на октопод. Той вижда един дежурен, който стои до отсрещната стена, с гръб към прозореца, отчита показанията на уредите и ги отбелязва в бележник.

Библиотечният полицай хваща панталоните на Сам и ги смъква. Заедно с тях падат и долните му гащи. Той потръпва, когато хладният въздух облъхва задника му.

„Спокойно — изпъшква Библиотечният полицай. — Не мърдай. След като платиш глобата, синко, всичко ще свърши… — и никой няма да узнае.“

Нещо тежко и горещо се притиска в задника му. Беличкия Сам отново потръпва.

„Спокойно“ — казва Библиотечният полицай. Сега той пъшка по-тежко. Сам чувства горещите струи на дъха му върху лявото си рамо и миризмата на „сен-сен“. Примрял е от ужас, но ужасът не е всичко — има също и срам. Завлекли са го в тъмното, накарали са го да понесе това гротескно, неизвестно наказание, защото е закъснял да върне „Черната стрела“. Само ако знаеше, че глобите могат да бъдат такива големи…!

Тежкото нещо се забива в задника му, разтваря бутовете му. Ужасна, разкъсваща болка прониква нагоре към вътрешните органи на Беличкия Сам. Никога не е имало такава болка — никога на света.

Той пуска „Черната стрела“ и пъха китката си напреки в устата си, за да преглътне собствените си викове. „Спокойно“ — изпъшква Библиотечният полицай и сега ръцете му се спускат върху раменете на Сам и той се заклаща назад-напред, навътре и навън, назад-напред, навътре и навън. „Спокойно… спокойно… о-о-о! Спооооокоооооойно…“

С охкане и клатене Библиотечният полицай натиква това нещо, подобно на огромна гореща стоманена пръчка, навътре и навън в задника на Сам; Сам гледа с втренчени разширени очи в мазето на библиотеката, което е в друга вселена — правилна вселена, където тъжни неща като това никога не се случват. Той гледа как дежурният кимва, слага бележника си под мишница и тръгва към вратата в далечния край на стаята. Ако съвсем малко обърне глава и леко повдигне очи, ще забележи лицето, което го гледа през прозореца — пребледнялото лице с разширени очи на малко момче с червен сироп по устните. Част от Сам иска дежурният да направи точно това — да го спаси по начин, по който ловецът е спасил Червената шапчица, — но по-голямата част от него знае, че само ще се обърне, отвратен от гледката на още едно лошо момче, което понася справедливото си наказание в ръцете на Библиотечния полицай от авеню „Бригс“.

„Спокоооооойно!“ — шепнешком крещи Библиотечният вълк, когато дежурният излиза през вратата и отива в останалата част от правилната вселена, без да се огледа. Вълкът прониква още повече напред и за една секунда болката става толкова непоносима, че Беличкия Сам е сигурен, че коремът му ще се пръсне, че това, което Библиотечният полицай е пъхнал в задника му, просто ще го разкъса и ще излезе отпред, избутвайки пред себе си червата му.

Библиотечният полицай пада върху него, мокър от вкиснала пот, пъшкащ тежко, и под теглото му Сам пада на колене. Масивният предмет — който вече не е така масивен — излиза от него, но Сам чувства целия си задник мокър. Той се бои да сложи ръцете си отзад. Бои се, че като ги махне, ще открие, че е станал на Червения кървящ Сам.

Библиотечният полицай изведнъж хваща Сам за рамото и го завърта с лице към себе си. Лицето му е по-червено от всякога, цялото на червени издути ивици, сякаш се е боядисал като индианец, поел по бойната пътека.

„Виж се! — казва Библиотечният полицай. Лицето му се изкривява във възел от презрение и отвращение. — Виж се на какво приличаш със свалени панталони! Хареса ти, нали? ХАРЕСА ти!“

Сам не може да отговори. Може само да плаче. Той дърпа нагоре бельото и панталоните си. Чувства, че в тях има гнили листа, които дразнят разкъсания му задник, но това не го интересува. Той започва да отстъпва пред Библиотечния полицай, докато гърбът му опира в тухлената стена на библиотеката. Усеща твърди клонки бръшлян — като кости на голяма ръка без плът, която го мушка в гърба. Това обаче не го интересува. Всичко, което го интересува, е срамът, ужасът и чувството на невзрачност, които сега го обземат, а от трите най-голямото е срамът. Срамът е необятен.

„Мръсно момче! — Библиотечният полицай плюе по него. — Мръсно малко момче!“

„Наистина сега трябва да си отида вкъщи — казва Беличкия Сам и думите излизат накъсани на части от силните му хлипове. — Платена ли е глобата ми?“

Библиотечният полицай запълзява на четири крака към Сам, малките му кръгли очи са втренчени в лицето му като слепите очи на къртица и това някак си е последния щрих на комизма. Сам си мисли: „Той ще ме накаже отново“ и при тази мисъл нещо в ума му, някаква пренапрегната подпора или арматура се размества с влажно щракване, което почти може да се чуе. Той не вика и не протестира — сега това е отминало — само гледа Библиотечния полицай с мълчалива апатия.

„Не — казва Библиотечният полицай. — Пускам те, край. Смилявам се над тебе, но ако някога кажеш на някого… някога… ще се върна и ще го направя пак. Ще го правя, докато глобата не бъде платена. И да не съм те хванал тук отново. Разбираш ли?“

„Да“ — казва Сам. Разбира, че ако разкаже, полицаят ще се върне и ще го направи отново. Късно вечер ще бъде в килера, под леглото, кацнал на някое дърво като някакъв гигантски, невероятен гарван. И че когато гледа към мрачното небе, ще вижда в облаците Библиотечният полицай с неговото изкривено, презрително лице. Той ще бъде навсякъде.

От тази мисъл на Сам му прилошава и той затваря очи пред това лудо къртиче лице, пред всичко.

Библиотечният полицай го сграбчва, отново го разтърсва.

„Да, какво?“ — изсъсква той. — „Да, какво, синко?“

„Да, разбирам“ — казва Сам, без да отваря очи.

Библиотечният полицай дръпва ръката си.

„Добре — казва той. — И не забравяй. Когато лошите момчета и момичета забравят, аз ги убивам.“

Беличкия Сам дълго време седи, облегнат до стената, със затворени очи в очакване Библиотечният полицай отново да започне да го наказва или просто да го убие. Иска да заплаче, но няма сълзи. Ще минат години, докато отново успее да заплаче, за каквото и да било. Най-сетне отваря очи и вижда, че е сам в леговището на Библиотечния полицай в храстите. Библиотечния полицай го няма. Тук е само Сам и неговата книга „Черната стрела“, която лежи отворена.

Сам започва да пълзи към дневната светлина на четири крака. Листата гъделичкат потното му лице, обляно в сълзи, клоните драскат гърба му и шибат наранения му задник. Той взима със себе си „Черната стрела“, но не за да я занесе в библиотеката. Той никога няма да отиде в библиотеката, в никоя библиотека, никога — това е обещанието, което дава на себе си, докато изпълзява от мястото на наказанието си. Дава и друго обещание — никой никога няма да разбере за това ужасно нещо, защото той смята да забрави, че се е случвало. Чувства, че може да го направи. Може да го направи, ако се опита много, много силно, а той смята да започне да се опитва много, много силно веднага.

Когато стига до края на храстите, той се оглежда като подгонено зверче. Вижда деца, които минават по тревата. Не вижда Библиотечния полицай, но това, разбира се, няма значение — Библиотечният полицай вижда него. От днес нататък Библиотечният полицай винаги ще бъде наблизо.

Най-сетне тревата е пуста. Малко, разчорлено момче — Беличкия Сам — се измъква от храстите с листа в косата и кал по лицето. Ризата му се развява зад него, неприбрана в панталоните. Той се промъква до бетонните стъпала, хвърля крадешком един ужасен поглед към тайнствения латински девиз, изписан над вратата и после оставя книгата си на едно от стъпалата с всичката грижа и ужас, с които самотно момиче оставя безименното си дете на прага на непозната къща. После Беличкия Сам се затичва през тревата, оставя клона на Обществената библиотека на Сейнт Луис на авеню „Бригс“ зад гърба си и тича, но колкото и бързо да тича, не може да избяга от вкуса на червен сироп на езика и в гърлото си, сладък и лепкав, и колкото и бързо да тича, Библиотечният вълк естествено тича заедно с него, Библиотечният вълк е точно зад рамото му, където не може да го види, и Библиотечния вълк шепне „Ела с мен, синко… аз съм полицай“ и винаги ще шепне това, през всичките години ще шепне това, в онези тъмни сънища, които Сам не смее да си спомни, той ще шепне това, а Сам винаги ще бяга от този глас и ще крещи „Платена ли е вече? Платена ли е вече глобата? О, Боже мой, ПЛАТЕНА ЛИ Е ВЕЧЕ ГЛОБАТА МИ?“ И отговорът, който се връща, винаги е един и същ: „Никога няма да бъде платена, синко, никога няма да бъде платена. Никога. Нико…“