Библиотечна полиция

1.

— С какво мога… да ви бъда полезна? — попита администраторката.

Последва малка пауза, в която тя разгледа мъжа, който току-що беше дошъл пред гишето.

— Да — каза Сам. — Искам да погледна някои стари екземпляри на „Газет“, ако е възможно.

— Разбира се — каза тя. — Но — извинете ме, може би греша — добре ли сте, господине? Изглеждате много блед.

— Мисля, че съм хванал нещо — каза Сам.

— Пролетните настинки са най-лоши, нали? — каза тя и стана. — Елате през вратата на края на щанда, господин…?

— Пийбълс. Сам Пийбълс.

Тя спря — закръглена жена на около шейсет — и вдигна глава. Доближи един от пръстите си с червено лакирани нокти към ъгъла на устата.

— Вие продавате застраховки, нали?

— Да, госпожо.

— Сега ви познах. Миналата седмица публикуваха снимката ви във вестника. Някаква награда ли беше?

— Не, госпожо — каза Сам. — Изнесох реч. В „Ротари клуб“. — „И бих изнесъл какво ли не, за да мога да върна часовника обратно — помисли той. — Бих казал на Крейг Джонс да върви на майната си.“

— Е, това е чудесно — каза тя… но говореше като че ли малко се съмняваше. — На снимката изглеждахте другояче.

Сам мина през вратата.

— Казвам се Дорийн Макгил — каза жената и подаде пухкавата си ръка.

Сам стисна ръката й и каза, че се радва да се запознае с нея. Направи го с усилие. Помисли си, че да говори с хора — и да докосва, особено да докосва — щеше да изисква усилия от него още известно време. Цялата стара лекота, изглежда, беше изчезнала.

Тя го поведе към стълби, постлани с килим, и щракна ключа на лампата. Стълбището беше тясно, а крушката — слаба, и Сам веднага почувства как ужасите започнаха да го изпълват. Те идваха нетърпеливо — така, както любителите се събират около човек, който им раздава гратиси за някакво страхотно шоу, за което билетите са продадени. Библиотечният полицай можеше да е там долу и да го чака в тъмнината. Библиотечният полицай с мъртвешки бялата си кожа и лекото си, но натрапчиво познато фъфлене.

„Спри — каза си той. — А ако не можеш да спреш, то поне се овладей, за Бога. Налага се. Защото това е единственият ти шанс. Какво ще правиш, ако не можеш дори да слезеш по едно стълбище до просто учрежденско мазе? Просто ще се скриеш в къщата си и ще чакаш да стане полунощ?“

— Това е моргата — каза Дорийн Макгил и посочи с пръст. Явно беше дама, която сочеше с пръст при всеки удобен случай. — Трябва само да…

— Морга — попита Сам и се обърна към нея. Сърцето му започна бързо да бие в ребрата. — Морга?

Дорийн Макгил се засмя.

— Всички го казват — просто така. Ужасно е, нали? Но така я наричат. Мисля, че това е някаква глупава вестникарска традиция. Не се безпокойте, господин Пийбълс — там долу няма трупове — само много и много ролки с микрофилми.

„Не бих бил толкова сигурен“ — помисли Сам, докато я следваше надолу по застланите с килим стълби. Беше много радостен, че тя води.

Тя щракна няколко ключа в основата на стълбите. Светнаха множество флуоресцентни лампи, вградени в нещо, което приличаше на огромна по размери форма за лед, обърната наопаки. Те осветиха голяма, ниска стая, застлана със същия килим, както и стълбите. Беше облицована с рафтове, пълни с малки кутии. Покрай лявата стена имаше устройства за четене на микрофилми, които приличаха на футуристични сешоари. Бяха в същия син цвят, както и килима.

— Исках да ви кажа, че трябва да се разпишете в книгата — каза Дорийн. Тя отново посочи с пръст — този път към една голяма книга, прикрепена с верига на масата до вратата. — Трябва да запишете и датата и времето, когато сте влезли, което значи… — тя погледна часовника си — десет и двайсет, а също и времето, когато излезете.

Сам се наведе и се подписа в книгата. Името над неговото беше Артър Мийчъм. Господин Мийчъм беше слизал тук на 22 декември 1989 година. Преди повече от три месеца. Тази добре осветена, добре подредена, удобна за работа стая очевидно вършеше много малко работа.

— Хубаво е тук долу, нали? — попита самодоволно Дорийн. — Това е защото федералното правителство подпомага субсидирането на моргите на вестниците — или библиотеките им — ако предпочитате тази дума. Аз например я предпочитам.

По една от пътеките затанцува сянка и сърцето на Сам отново заби силно. Но това беше само сянката на Дорийн Макгил — тя се беше навела, за да провери дали той е отбелязал точния час и…

„… и ТОЙ не хвърля сянка. Библиотечният полицай. Освен това…“

Опита се да прескочи останалото, но не можа.

„Освен това аз не мога да живея по този начин. Не мога да живея с този страх. Ако това продължи прекалено дълго, ще пъхна главата си в газовата печка. И ще го направя. Това не е само страх от него — от този човек или каквото е. Това е начин, по който се чувства умът на човек, начинът, по който той крещи, когато почувства, че всичко, в което някога е вярвал, изчезва като дим.“

Дорийн посочи към дясната стена, където на един рафт имаше три големи ролки.

— Това са януари, февруари и март 1990 — каза тя. — Всеки юли вестникът изпраща течението от първото полугодие от годината в Гранд Айланд, щата Небраска, където го микрофилмират. Същото се прави и в края на декември. — Тя протегна пухкава ръка и посочи с червено лакиран нокът към рафтовете, като броеше от рафта вдясно към устройствата за четене на микрофилми вляво. Докато правеше това, очевидно се възхищаваше от нокътя на пръста си. — Микрофилмите са разположени в тази посока, хронологично. — Тя произнесе думата внимателно и се получи нещо леко екзотично: „хро-но-ло-гич-но“. — Новите времена са отдясно; древните времена — отляво.

Тя се усмихна, за да покаже, че това е шега и може би, за да потвърди колко чудесна е тази мисъл. Казано хро-но-ло-гич-но, говореше усмивката, всичко това са празни приказки.

— Благодаря — каза Сам.

— Няма нищо. Нали затова сме тук. Или поне и затова. — Тя доближи нокът до ъгъла на устата си и отново го удостои със заговорническа усмивка. — Знаете ли как се работи с устройството за четене на микрофилми, господин Пийбълс?

— Да, благодаря.

— Добре. Ако мога да ви бъда полезна с нещо друго, ще бъда горе. Не се колебайте да попитате.

— Вие ще… — започна той и после затвори уста, за да не се чуе останалото: „… ме оставите тук сам?“

Тя повдигна вежди.

— Нищо, нищо — каза той и я изгледа как се качва. Успя да устои на силното желание да хукне презглава по стълбите след нея. Защото независимо от мекия син килим това беше още една библиотека в Джънкшън сити.

Тази я наричаха „моргата“.

2.

Сам бавно тръгна към рафтовете, натежали от квадратните кутии с микрофилми, без да е сигурен откъде да започне. Много се радваше, че флуоресцентните лампи бяха достатъчно ярки и изгонваха повечето от неприятните сенки в ъглите.

Не беше посмял да попита Дорийн Макгил дали името Арделия Лорц й говори нещо, нито дали знае приблизително кога е била ремонтирана Градската библиотека. „Задавали сте въпроси — беше казал Библиотечният полицай. — Не си пъхайте носа в неща, които не ви засягат. Разбирате ли?“

Да, разбираше. И предполагаше, че щом си пъха носа, така и така рискува да си навлече гнева на Библиотечния полицай… но не задаваше въпроси, поне не в буквалния смисъл — тези неща просто го засягаха. Засягаха го отчаяно.

„Аз ще наблюдавам. И не съм сам.“

Нервно се огледа през рамо. Не видя нищо. И все още смяташе за невъзможно да вземе някакво решение. Беше стигнал дотук, но не знаеше дали да продължи по-нататък. Почувства се по-уплашен, по-ужасен. Почувства се съсипан.

— Длъжен си — промърмори той рязко и избърса устни с трепереща ръка. — Просто си длъжен.

Накара левия си крак да се премести напред. Остана така за момент — с разкрачени крака, като мъж, замръзнал в момента, когато прегазва малък поток. После накара десния си крак да се изравни с левия. По този колеблив, неохотен начин стигна до рафта, който беше най-близо до подвързаните микрофилми. На края на рафта имаше картичка, на която пишеше:

1987 — 1989

Почти сигурно беше прекалено скоро — всъщност ремонтът на библиотеката трябва да е направен преди пролетта на 1984, когато той се беше преместил в Джънкшън сити. Ако се беше случило по-късно, щеше да е забелязал работниците, да е чул хората да говорят и да е прочел за ремонта в „Газет“. Но освен да предполага, че това е било през последните петнайсет или двайсет години (висящите тавани в никакъв случай не изглеждаха по-стари), той не можеше да стесни интервала повече. Ех, да можеше да мисли по-ясно! Но не можеше. Това, което се беше случило сутринта, беше развалило всичките му нормални, разумни възможности да мисли, както голямата слънчева активност разваля предаванията на телевизията и радиото. Реалното и нереалното се бяха сближили като огромни камъни и Сам Пийбълс — това малко, крещящо, съпротивляващо се човешко зрънце — беше имал лошия късмет да бъде затиснат между тях.

Премести се два реда наляво главно защото се боеше, че ако спре да се движи за прекалено дълго време, може окончателно да замръзне, и отиде до реда, на който беше отбелязано

1981 — 1983

Вдигна една кутия почти наслуки и я занесе до едно от устройствата за четене на микрофилми. Отвори я и се опита да се съсредоточи върху ролката на микрофилма (ролката също беше синя и Сам се почуди дали има някаква причина всичко в това чисто, добре осветено място да бъде с еднакъв цвят) и върху нищо друго. Първо трябваше да го поставиш върху една от осите, точно така; после трябва да го вденеш; после трябва да закрепиш края в прореза на поемащата ролка, добре. Машината беше толкова проста, че тези малки операции можеха да бъдат изпълнени и от осемгодишно момче, но те отнеха на Сам почти пет минути — пречеха му треперещите ръце и вцепененият, разсеян ум. Когато най-сетне успя да постави микрофилма и го превъртя до първия кадър, той откри, че е поставил ролката наопаки. Текстът на кадрите беше с главата надолу.

Търпеливо разви микрофилма, преобърна го и отново го вдяна. Откри, че няма нищо против това малко забавяне — повторението на операцията, една проста стъпка подир друга, изглежда го успокояваше. Този път първата страница на броя на „Газет“, Джънкшън сити, от първи април 1981, се появи пред него обърната както трябва. Заглавието оповестяваше изненадващата оставка на градски управник, за когото Сам никога не беше чувал, но очите му бързо бяха привлечени от едно каре в долната част на страницата. В карето имаше следното съобщение:

РИЧАРД ПРАЙС И ЦЕЛИЯТ ПЕРСОНАЛ

НА ОБЩЕСТВЕНАТА БИБЛИОТЕКА

НА ДЖЪНКШЪН СИТИ

ВИ НАПОМНЯТ, ЧЕ

ОТ 6 ДО 13 АПРИЛ Е

НАЦИОНАЛНАТА СЕДМИЦА

НА БИБЛИОТЕКИТЕ ЕЛАТЕ ДА НИ ВИДИТЕ!

„Знаел ли съм това? — почуди се Сам. — Затова ли съм хванал точно тази кутия? Дали подсъзнателно съм си спомнил, че втората седмица на април е Националната седмица на библиотеките?“

„Ела с мен — отговори един неясен, шепнещ глас. — Ела с мен, синко… аз съм полицай.“

Целият настръхна; потрепери. Отхвърли и въпроса, и този фантомен глас. Все пак всъщност нямаше значение защо е избрал броевете на „Газет“ от април 1981. Важното беше, че го беше направил и това беше късмет.

Можеше да бъде късмет.

Бързо превъртя колелото на 6 април и видя точно това, на което се беше надявал. Най-отгоре, над заглавието, с червен цвят беше написано:

СЪДЪРЖА СПЕЦИАЛНА БИБЛИОТЕЧНА ПРИТУРКА

Сам премина на притурката. На първата страница на притурката имаше две снимки. Едната беше на външния вид на библиотеката. На другата беше показан Ричард Прайс — главният библиотекар, който стоеше до бюрото за взимане на книги и нервно се усмихваше към камерата. Изглеждаше точно така, както го беше описала Наоми Хигинс — висок мъж с очила, на около четирийсет, с тесни, малки мустаци. Сам повече се интересуваше от фона. Виждаше се висящият таван, който така го беше шокирал при второто му пътешествие в библиотеката. Значи ремонтът беше направен преди април 1981 година.

Очерците бяха точно от този вид, които беше очаквал — задъхани поздравления към самите себе си. Четеше „Газет“ вече шест години и добре познаваше стила на редакцията, който сякаш казваше: „Вижте ни какви сме веселяци?“. Имаше информационни (и доста задъхани) статии за Националната библиотечна седмица, за Лятната програма за четене, за Книгомобила на Джънкшън сити и за учредяването на нов фонд, което току-що беше започнало. Сам ги прегледа набързо. На последната страница на притурката намери един много по-интересен очерк, написан от самия Прайс. Заглавието му беше

ОБЩЕСТВЕНАТА БИБЛИОТЕКА НА ДЖЪНКШЪН СИТИ

Сто години история

Радостта на Сам не трая дълго. Името на Арделия го нямаше. Той посегна към ключа, за да пренавие филма, после спря. Видя място, на което се споменаваше за проекта за ремонт — той се беше провел през 1970 — а имаше и още нещо. Нещо наистина странно. Сам започна да чете последната част от словоохотливата историческа бележка на господин Прайс — този път по-внимателно.

„В края на Голямата депресия нашият съвет гласува 5000 долара за поправка на сериозна повреда във водопровода на библиотеката, причинена през време на наводнението от 1932, а г-жа Фелиция Кълпепър пое поста на главен библиотекар, като изпълняваше задълженията си безплатно. Тя неотклонно следваше целта си — една съвършено преобразена библиотека, която да служи на бързо разрастващия се град.

Г-жа Кълпепър се оттегли през 1951 и отстъпи мястото си на Кристофър Лавин — първия библиотекар на Джънкшън сити, завършил библиография. Г-н Лавин основа Фонда в памет на Кълпепър, в който през първата година бяха събрани над 15 000 долара за придобиване на нови книги и Обществената библиотека на Джънкшън сити премина в новото време!

Скоро след като поех поста главен библиотекар през 1964, моята главна цел стана основният ремонт. Средствата, необходими за постигането на тази цел, най-сетне бяха събрани в края на 1969 и макар че построяването на това прекрасно здание, на което днес се радват «книжните плъхове» на Джънкшън сити, беше подпомогнато както с градски, така и с федерални средства, проектът нямаше да бъде осъществен без помощта на онези доброволци, които по-късно можеха да се видят, размахващи чукове или режещи с триони през време на месеца «Да построим библиотеката си» през август 1970!

Други, забележителни проекти през 70-те и 80-те години бяха…“

Сам замислено вдигна поглед. Реши, че във внимателно написаната, раздута история на Градската библиотека нещо липсва. Не, като помисли по-внимателно, „липсва“ не беше точната дума. От това есе Сам Пийбълс заключи, че Прайс е бюрократ от най-чиста проба — може би приятен човек, но все пак бюрократ, — а такива хора не пропускат нищо, особено когато се занимават с предмети, които са близки до сърцата им.

Значи не липсваше. Беше скрито.

Това не променяше много нещата, казано хро-но-ло-гич-но. През 1951 един човек на име Кристофър Лавин беше наследил Фелиция Кълпепър на длъжността главен библиотекар. През 1964 Ричард Прайс беше станал градски библиотекар. Но дали Прайс беше наследил Лавин? Сам реши, че не. Реши, че в някакъв момент през тези тринайсет празни години на мястото на Лавин беше постъпила жена на име Арделия Лорц. Тя не влизаше в бюрократичния отчет на библиотеката, защото беше направила… нещо. На Сам не му беше ясно какво би могло да бъде това нещо, но му стана по-ясно значението му. Каквото и да беше, то беше достатъчно лошо, за да може Прайс да направи от нея никой, въпреки очевидната си любов към подробностите и реда.

„Убийство — помисли Сам. — Сигурно е било убийство. Това всъщност е единственото нещо, достатъчно лошо, за да…“

В този миг някой сложи ръка върху рамото му.

3.

Ако беше изкрещял, без съмнение щеше да уплаши собственичката на ръката почти толкова, колкото го беше ужасила тя, но Сам не беше в състояние да изкрещи. Вместо това той изпусна всичкия си въздух и светът отново стана сив. Чувстваше гърдите си като акордеон, който бавно се смачква под крака на слон. Всичките му мускули сякаш се бяха превърнали в макарони. Този път не се подмокри. И това може би беше единственият му плюс.

— Сам? — чу той един глас. Идваше сякаш от много далече — например от Канзас. — Ти ли си?

Той се завъртя — насмалко да падне от стола пред устройството за микрофилми — и видя Наоми. Опита се да поеме дъх отново, за да може да каже нещо. Не се получи нищо — само уморена въздишка. Стаята се люшкаше пред погледа му. Сивотата идваше и си отиваше.

После видя как Наоми отстъпи назад, очите й се разшириха и тя вдигна ръка към устата си. Удари се в един от рафтовете с микрофилми с такава сила, че почти го прекатури. Рафтът подскочи, две-три кутии паднаха на килима с глухо тупкане.

— Оми — успя най-сетне да каже той. Гласът му излезе като скърцащ шепот. Той си спомни как веднъж като момче в Сейнт Луис беше хванал мишка под бейзболната си шапка. Мишката се мяташе, търсеше изход да избяга и издаваше точно такъв звук.

— Сам, какво се е случило с теб? — нейният глас също звучеше така, сякаш би изкрещяла, ако шокът не беше изкарал целия й дъх. „Много си пасваме“ — помисли си Сам. — Абът и Костело6 се срещат с Чудовищата.

— Какво правиш тук? — попита той. — Дръпна ми се лайното!

„Ето — помисли си той. — Пак приказвам глупости. И те нарекох Оми. Съжалявам.“ — Почувства се малко по-добре и помисли дали да не стане, но не се реши. Нямаше смисъл да предизвиква късмета си. Все още не беше сигурен, че сърцето му няма да се пръсне.

— Отидох в кантората да те видя — каза тя. — Ками Харингтън каза, че май си дошъл тук. Исках да се извиня. Знаеш защо. Отначало си помислих, че си изиграл някой жесток номер на Дейв. Той каза, че ти никога не би направил нещо такова и аз се сетих, че това не ти е присъщо. Винаги си бил толкова внимателен…

— Благодаря — каза Сам. — Старая се.

— … а по телефона изглеждаше толкова странен. Попитах Дейв за какво става дума, но той не пожела да ми каже нищо. Всичко, което знам, е, каквото чух… и как изглеждаше той, когато говореше с тебе. Сякаш беше видял призрак.

„Не — понечи да й каже Сам. — Аз видях призрак. А тази сутрин видях и нещо по-лошо.“

— Сам, трябва да разбереш нещо за Дейв… и за мен. Е, смятам, че за Дейв вече знаеш, но аз съм…

— Смятам, че знам — каза й Сам. — В бележката си до Дейв написах, че не съм намерил никого на „Улица Ангъл“, но това не беше истина. Отначало не видях никого, но после влязох, за да намеря Дейв. Видях хората отзад. Така че… знам. Но не отидох специално, ако разбираш какво искам да кажа.

— Да — каза тя. — Няма нищо. Но… Сам… Боже мой, какво се е случило? Косата ти…

— Какво косата ми? — попита я той рязко.

Тя отвори чантичката си с леко треперещи ръце и извади огледалце.

— Виж!

Той погледна, но вече знаеше какво ще види.

От осем и половина сутринта досега косата му беше почти напълно побеляла.

4.

— Виждам, че сте открили приятеля си — каза Дорийн Макгил на Наоми, когато се качиха обратно по стълбите. Поднесе нокът към ъгъла на устата си и се усмихна с окуражителната си усмивка.

— Да.

— Сетихте ли се да се разпишете на излизане?

— Да — повтори Наоми.

Сам не се беше разписал, но тя го беше направила и за двамата.

— Върнахте ли микрофилмите на местата им?

Този път Сам потвърди. Не можеше да си спомни дали той или Наоми бяха върнали единствената микрофилмова ролка, която беше разглеждал, а и не го беше грижа. Всичко, което искаше, беше да се измъкне оттук.

Дорийн все още се държеше особено. С пръст на долната устна, тя вдигна глава и каза на Сам:

— На снимката във вестника наистина изглеждахте различен. Просто не мога да се сетя с какво.

Докато излизаха, Наоми каза:

— Най-сетне е поумнял и е престанал да си боядисва косата.

На стъпалата отвън Сам избухна в смях. Смееше се с всичка сила. Беше истеричен смях, звучеше почти като писък, но не го беше грижа. Беше му добре. Беше като огромно пречистване.

Наоми стоеше до него, без да се смущава нито от смеха на Сам, нито от любопитните погледи на минувачите по улицата. Дори вдигна ръка и помаха на някакъв познат. Сам подпря ръце на бедрата си, все още обхванат от ураганен смях и все пак част от него беше достатъчно трезва, за да помисли: „Тя е виждала такъв вид реакция. Чудно ми е къде.“ Но той знаеше отговора още преди умът му да формулира докрай въпроса. Наоми беше алкохоличка и работеше с други алкохолици, помагаше им — част от собственото й лечение. Вероятно през времето, прекарано на „Улица Ангъл“, беше виждала много по-странни неща.

„Сигурно ще ме напляска — помисли си той, докато все още виеше безпомощно и си представяше как се боядисва пред огледалото в собствената си баня. — Ще ме напляска, защото това е най-добрият цяр за истерици като мен.“

Наоми явно не мислеше да стига дотам. Просто стоеше търпеливо до него, огряна от слънцето, и чакаше да се овладее. Най-сетне смехът му започна да секва, премина в силно хъркане и откъслечни хихикания. Мускулите на стомаха го боляха, погледът му беше замъглен, бузите му бяха мокри от сълзи.

— По-добре ли си?

— О, Наоми — започна той и после от гърлото му се изтръгна ново изхилване, което отлетя в слънчевото утро. — Не знаеш колко съм по-добре.

— Разбира се, че знам — каза тя. — Хайде — ще отидем с моята кола.

— Къде… — Той изхълца. — Къде отиваме?

— „Улица Ангел“ — каза тя, произнасяйки името така, както беше искал художникът на табелата. Много се безпокоя за Дейв. Тази сутрин отидох първо там, но него го нямаше. Боя се, че може да пие някъде.

— Нищо ново, нали? — попита той и тръгна с нея към стъпалата. Датсунът й беше паркиран до бордюра, зад колата на Сам.

Тя го погледна. Беше кратък поглед, но изразяваше много: разстройство, примирение, съчувствие. Сам помисли, че ако разтълкува този поглед, той би казвал: „Не знаеш за какво говориш, но това не е твоя вина.“

— Този път Дейв не е пил вече почти година, но все пак не е добре със здравето. Както казват, да падне от каруцата не е нещо ново за него, но всяко следващо падане може да го убие.

— И аз ще съм виновен. — Смехът му изчезна напълно.

Наоми го погледна леко изненадана.

— Не — каза тя. — Никой няма да е виновен… но това не значи, че искам да се случи. Или че трябва да се случи. Хайде. Ще отидем с моята кола. По пътя може да поговорим.

5.

— Кажи ми какво се е случило с теб — почна тя, докато се отправяха към края на града. — Кажи ми всичко. Не става въпрос само за косата ти, Сам; изглеждаш десет години по-стар.

— Глупости. — В огледалцето на Наоми беше видял не само косата си — беше се разгледал повече, отколкото му се искаше. — По-скоро двайсет. А ги чувствам като сто.

— Какво се е случило? Какво стана?

Сам отвори уста да й каже, помисли как би прозвучало, после поклати глава.

— Не — каза той, — още не. Първо ти ще ми разкажеш нещо. Ще ми кажеш за Арделия Лорц. Онзи ден си помисли, че се шегувам. Тогава не разбрах, но сега разбирам. Така че разкажи ми всичко за нея. Кажи ми коя е била и какво е направила.

Наоми спря до бордюра след старата гранитна сграда на пожарната команда на Джънкшън сити и го погледна. Под лекия грим кожата й беше много бледа, а очите й се бяха разширили.

— Не си? Сам, ти се опитваш да ми кажеш, че не си се шегувал?

— Точно така.

— Но, Сам… — Тя спря и за момент сякаш не знаеше как да продължи. Най-накрая заговори много тихо, като че ли на дете, което е направило нещо, за което не знае, че е неправилно. — Но, Сам, Арделия Лорц е мъртва. Мъртва е от трийсет години.

— Знам, че е мъртва. Искам да кажа, сега знам. Това, което искам да знам, е останалото.

— Сам, тази, която мислиш, че си видял…

— Аз знам кого съм видял.

— Кажи ми какво те кара да мислиш…

— Първо ти ми кажи.

Тя отново включи на скорост, погледна в огледалото за обратно виждане и отново потегли към „Улица Ангъл“.

— Не знам много — каза тя. — Когато е умряла, съм била само на пет години. По-голямата част от това, което наистина знам, съм го чула от слухове. Принадлежала е към първата Баптистка църква в Провърбия — поне е ходела там, — но майка ми не говори за нея. Както не говори за нея никой от по-старите енориаши. За тях тя като че ли никога не е съществувала.

Сам кимна.

— Затова господин Прайс се е отнесъл така с нея в статията, която е написал за библиотеката. Онази, която четях, когато ти сложи ръка на рамото ми и отне около двайсет години от живота ми. Това обяснява и защо майка ти така ми се разсърди, когато споменах името й в събота вечер.

Наоми го погледна с изненада.

— О, Сам — ако досега не си бил в списъка на хората, омразни на майка ми, то вече си.

— О, и преди бях в него, но смятам, че ме е преместила по-нагоре — изсмя се Сам, после трепна. Стомахът все още го болеше от гърча върху стъпалата пред кантората на вестника, но той се радваше, че беше получил този гърч — преди час никога не би повярвал, че може да си върне толкова голяма част от равновесието. Всъщност преди час беше съвсем сигурен, че до края на живота му Сам Пийбълс и равновесието щяха да си останат две взаимно изключващи се понятия. — Продължавай, Наоми.

— Повечето от нещата, които знам, съм чула на срещите, които хората от АА наричат „истинско събрание“ — каза тя. — Когато всички просто се разхождат, пият кафе и приказват за всичко под слънцето.

Той я погледна с любопитство.

— От колко време си в АА, Наоми?

— От девет години — каза спокойно Наоми. — А вече стават шест, откакто не съм пила. Но аз съм алкохолик завинаги. Човек не става алкохолик, Сам. Той се ражда алкохолик.

— О — каза той неловко. После добави: — А за нея говорехте ли? За Арделия Лорц?

— Господи, не — но това не значи, че в АА няма хора, които да си я спомнят. Мисля, че е дошла в Джънкшън сити през 1956 или 1957. Постъпила на работа при господин Лавин в Обществената библиотека. След една или две години той съвсем внезапно умрял — май от сърдечен или мозъчен удар, и градът назначил на мястото му Арделия Лорц. Чувала съм, че била много добра в работата си, но ако се съди от това, което е станало, бих казала, че е била най-добра в заблуждаването на хората.

— Какво е направила, Наоми?

— Убила две деца и после себе си — просто каза Наоми. — През лятото на 1960. Обявили търсене на децата. Никой не помислил да ги търси в библиотеката, защото смятали, че този ден тя е затворена. Намерили ги на следващия ден, когато библиотеката трябвало да бъде отворена, но не била. На покрива на библиотеката има прозорци…

— Знам.

— … но сега вече можеш да ги видиш само отвън, защото вътре библиотеката е променена. Понижили са тавана, за да запазват топлината или нещо друго. Във всеки случай на онези прозорци имало големи месингови халки. Мисля, че за да отвориш прозорците, хващаш халките с дълъг прът и пускаш свеж въздух. Тя вързала въже за една от халките — сигурно е използвала някоя от стълбите на релси покрай рафтовете с книги — и се обесила на нея. Направила го, след като убила децата.

— Разбирам. — Гласът на Сам беше спокоен, но сърцето му биеше бавно и много силно. — А как е… как е убила децата?

— Не знам. Никой никога не ми е казвал, а и аз не съм питала. Сигурно е било ужасно.

— Да. Сигурно е било ужасно.

— Сега ми кажи какво се случи с теб.

— Първо искам да видя дали Дейв е в приюта.

Наоми изведнъж стана строга.

— Аз ще видя дали Дейв е в приюта — каза тя. — Ти ще стоиш мирно в колата. Много ми е мъчно за теб, Сам, и съжалявам, че снощи направих погрешно заключение. Но повече няма да разстройваш Дейв. Аз ще се погрижа за него.

— Наоми, той е част от цялата история!

— Това е невъзможно — каза тя кратко с тон, който говореше: „Дискусията е приключена“.

— По дяволите, цялата история е невъзможна!

Вече приближаваха „Улица Ангъл“. Пред тях открит пикап, пълен с кашони с бутилки и консервени кутии, трополеше към центъра за претопяване.

— Мисля, че не разбираш какво ти казах — каза тя. — Това не ме изненадва — земните хора рядко разбират. Така че отвори си ушите, Сам. Ще ти го повторя с едносрични думи. Ако Дейв пие, Дейв ще умре. Разбра ли? Схвана ли?

Тя хвърли още един поглед към Сам. Погледът беше толкова яростен, че по краищата му излизаше дим и дори от дълбочината на собственото си страдание Сам разбра нещо. Преди — и в двата случая, когато беше излизал с Наоми, той беше решил, че е красива. Сега виждаше, че е прекрасна.

— Какво означава „земни хора“? — попита я той.

— Хора, които нямат проблеми с пиене, таблетки, трева, успокоителни или каквото и да било от нещата, които объркват главите на хората — тя почти се изплю. — Хора, които могат да си позволят да четат морал и да съдят другите.

Пикапът отпред зави към дългия, изровен път, който водеше към центъра за претопяване. „Улица Ангъл“ беше пред тях. Сам видя, че пред верандата е паркирано нещо — но това не беше кола. Беше пазарската количка на Дейв.

— Спри за малко — каза той.

Наоми спря, но не го погледна. Гледаше втренчено пред себе си през стъклото. Челюстта й се движеше. Бузите й се бяха зачервили силно.

— Ти си загрижена за него — каза той — и аз се радвам. Но не си ли загрижена и за мен, Сара? Въпреки че аз съм земен човек?

— Нямаш право да ме наричаш Сара. Аз мога, защото това е част от името ми — кръстена съм Наоми Сара Хигинс. Те също могат, защото са по някакъв начин по-близки с мен, отколкото могат да бъдат всякакви кръвни роднини. Ние всъщност сме кръвни роднини — защото в нас има нещо, което ни прави такива, каквито сме. Нещо в кръвта ни. Но ти, Сам — ти нямаш право.

— Може би имам — каза Сам. — Може би сега аз съм един от вас. Вие си имате пиенето. Аз, земният човек, си имам Библиотечния полицай.

Сега тя го погледна. Очите й бяха разширени и предпазливи.

— Сам, не разби…

— Нито аз. Всичко, което знам, е, че имам нужда от помощ. Отчаяна нужда. Взех две книги от библиотеката, която вече не съществува, а сега и книгите не съществуват. Знаеш ли къде им беше краят?

Тя поклати глава.

Сам посочи наляво, където двама души бяха излезли от кабината на пикапа и започваха да разтоварват кашоните с бутилки.

— Там. Там беше краят им. Претопили са ги. Имам срок до полунощ, Сара, и после Библиотечната полиция ще претопи мен. А от мен едва ли ще остане и обложката.

6.

Сам чака на празната седалка в датсуна на Наоми Хигинс много, много дълго. На два пъти ръката му посягаше към дръжката на вратата и после се отдръпваше. Тя беше малко… омекнала. Ако Дейв искаше да говори с него, и ако Дейв все още беше в състояние да говори, тя щеше да му позволи. Иначе — ядец.

Най-сетне вратата на „Улица Ангъл“ се отвори. Наоми водеше Дейв Дънкан. Беше го хванала през кръста, защото краката му се плетяха. Сърцето на Сам се разтуптя. После, когато излязоха на слънце, той видя, че Дейв не е пиян… или поне може би не е пиян. Огледа го и сякаш по някакъв зловещ начин отново видя това, което беше видял в огледалцето на Наоми. Дейв Дънкан приличаше на човек, който се опитва да преодолее най-тежкия удар в живота си… и не успяваше да го стори добре.

— Ела на верандата — каза Наоми. Гласът й беше едновременно примирен и страшен. — Не вярвам да успее да слезе по стълбите.

Сам отиде до тях. Дейв Дънкан сигурно беше към шейсетте. В събота беше изглеждал на седемдесет или седемдесет и пет. От пиенето, предположи Сам. Но сега, когато в Айова бавно минаваше пладне, той изглеждаше по-стар от всички възрасти. И Сам знаеше, че това е по негова вина. Че е следствие от шока от нещата, които Дейв беше смятал за отдавна погребани.

„Не знаех“ — помисли Сам, но това, колкото и да беше вярно, вече не беше способно да го утеши. Освен разширените вени по носа и бузите му лицето на Дейв беше с цвета на много стара хартия. Очите му бяха воднисти и замаяни. Устните му имаха синкав оттенък, а в дълбоките гънки в ъглите на устата му пулсираха малки мехурчета слюнка.

— Не исках да говори с теб — каза Наоми. — Исках да го заведа при доктор Мелдън, но той отказва да дойде, докато не говори с теб.

— Господин Пийбълс — каза слабо Дейв. — Съжалявам, господин Пийбълс, аз съм виновен за всичко, нали? Аз…

— Няма за какво да се извиняваш — каза Сам. — Ела да седнеш.

Двамата заведоха Дейв до един стол люлка в ъгъла на верандата и Дейв се отпусна в него. Сам и Наоми придърпаха столове с изтърбушени седалки и седнаха от двете му страни. Известно време седяха, без да говорят, загледани в железопътните релси и равната селска земя зад тях.

— Тя ви преследва, нали? — попита Дейв. — Онази кучка от далечната страна на ада.

— Тя ми изпрати един човек — каза Сам. — Човек, който беше на един от плакатите, които ти си нарисувал. Той е… знам, че звучи идиотски, но той е библиотечен полицай. Дойде да ме види тази сутрин. Направи… — Сам докосна косата си — Направи това. И това. — Посочи малката червена точка в центъра на гърлото си. — И каза, че не е сам.

Дейв мълча дълго, загледан в безкрайността — загледан в равния хоризонт, чиято линия се нарушаваше само от един висок силоз и — на север — от апокалиптичния силует на елеватора за зърно на Хранителната компания на Провърбия.

— Човекът, когото сте видели, не е истински — каза той най-сетне. — Никой от тях не е истински. Само тя. Само дяволската кучка.

— Можеш ли да ни разкажеш, Дейв? — спокойно попита Наоми. — Ако не можеш, кажи. Но ако от това ще ти стане по-добре… по-леко… разкажи ни.

— Мила Сара — каза Дейв, после взе ръката й и се усмихна. — Обичам те — казвал ли съм ти го някога?

Тя поклати глава и също се усмихна. В очите й като мънички зрънца слюда проблеснаха сълзи.

— Не. Но се радвам, Дейв.

— Аз трябва да разкажа — каза той. — Не е въпрос на по-добре или по-леко. Това не може повече да продължава. Знаеш ли какво си спомням за първото ми събрание в АА, Сара?

Тя поклати глава.

— Как казаха, че това е програма на честността. Как казаха, че трябва да разказваш всичко — не само на Бога, а на Бога и на друг човек. Помислих си: „Ако това е, което трябва, за да заживееш трезвен живот, аз съм загазил. Ще ме хвърлят на някакво място горе, на хълма Уейвърн — в тази част на гробището, която е отделена за алкохолиците и за вечните неудачници, които никога не са имали гърне, в което да се изпикаят, нито прозорец, през който да го изхвърлят.“ Защото никога не бих могъл да разкажа всички неща, които съм виждал — всички неща, които съм направил. Всички отначало мислим така. Знам. Но няма много хора, които да са виждали нещата, които съм виждал аз, или да са направили нещата, които аз съм направил. Все пак правех всичко, каквото можех. Малко по малко правех всичко, което можех. Сложих ред в собствената си къща. Но онези неща, които съм виждал и съм правил навремето… за тях никога не съм разказвал. На никого, на ничий Бог. Намерих една стая в подземието на сърцето си и оставих онези неща в нея, а после заключих вратата.

Той погледна Сам и Сам видя сълзите му — търкаляха се бавно и уморено по дълбоките бръчки в повехналите му бузи.

— Да. Направих го. И когато вратата беше заключена, заковах дъски върху нея. А когато дъските бяха заковани, поставих листова стомана върху дъските и я занитих здраво. А когато нитовете бяха поставени, придърпах едно бюро до цялата конструкция и преди да реша, че е добре, и да се отдалеча, натрупах тухли върху бюрото. И всичките тези години оттогава прекарах, като си казвах, че съм забравил всичко за Арделия и странните й работи, за нещата, които тя искаше от мен, нещата, които ми казваше, обещанията, които даваше и каква беше в действителност. Взех много от лекарството за забравяне, но то не ми подейства никога. И когато отидох в АА, това беше единственото нещо, което ме връщаше. Нещото в тази стая, нали разбирате, това нещо си има име, господин Пийбълс — и името му е Арделия Лорц. След като изтрезнявах малко, започвах да сънувам лоши сънища. Най-често плакатите, които бях направил за нея — онези, които така плашеха децата — но това не бяха най-лошите сънища. — Гласът му беше спаднал до треперещ шепот. — Далеч не бяха най-лошите.

— Може би е по-добре да си починеш малко — каза Сам. Беше открил, че колкото и много да зависеше от това, което имаше да разкаже Дейв, някаква част от него не искаше да го чуе. Някаква част от него се боеше да го чуе.

— Не е до почивката — продължи Дейв. — Докторът казва, че имам диабет, че панкреасът ми е на каша, а черният ми дроб се разпада. Много скоро ще изляза в постоянна почивка. Не знам дали ще отида на небето, или в ада, но съм съвсем сигурен, че и на двете места баровете и будките за алкохол са затворени и благодаря на Бога за това. Но сега не е време за почивка. Ако трябва някога да говоря, то трябва да бъде сега. — Той внимателно погледна Сам. — Вие знаете, че сте попаднали в беда, нали?

Сам кимна.

— Да. Но не знаете колко лоша е бедата ви. Затова трябва да говоря. Мисля, че тя трябва… трябва известно време да си лежи спокойно. Но времето й на спокойствие е отминало и тя е избрала вас, господин Пийбълс. Затова трябва да говоря. Не защото искам. Снощи излязох, след като Наоми си беше отишла, и си купих едно шише. Занесох го в задния двор и седнах там, където съм седял много пъти досега — между бурените, саждите и натрошеното стъкло. Отвъртях капачката, поднесох шишето до носа си и го помирисах. Знаете ли как мирише шише с вино? На мен винаги ми мирише като тапетите в евтините хотелски стаи или като вада, която тече някъде през градското бунище. Но въпреки това винаги съм харесвал тази миризма, защото тя мирише и на спане.

През цялото време, докато държах това шише и го миришех, чувах как онази кучка говори от стаята, където я заключих. Иззад тухлите, бюрото, листовата стомана, дъските и ключалките. Говореше като някой, който е погребан жив. Гласът й беше малко приглушен, но я чувах отлично. Чувах я как казва: „Така е, Дейв, това е отговорът, това е единственият отговор, който съществува за хора като теб, единственият, който върши работа, и ще бъде все още единственият отговор, от който се нуждаеш, докато отговорите имат значение.“

Надигнах шишето за хубаво, дълго отливане, но в последната секунда то ми замириса на нея… и си спомних лицето й в края — цялото покрито с малки бръчици… и как се беше изменила устата й… и изхвърлих шишето. Разбих го в релсите. Защото тази гадост трябва да свърши. Няма да позволя да вземе нова жертва от този град.

Гласът му премина в треперещ, но мощен старчески вик.

— Тази гадост продължава прекалено дълго!

Наоми постави ръка върху ръката на Дейв. Лицето му беше изплашено и пълно с тревога.

— Какво, Дейв? Какво е то?

— Искам да съм сигурен — каза Дейв. — Първо вие ми разкажете, господин Пийбълс. Разкажете ми всичко, което ви се е случило, и не пропускайте нищо.

— Добре — каза Сам, — при едно условие.

Дейв се усмихна немощно.

— Какво е това условие?

— Трябва да обещаеш да ме наричаш Сам, а в замяна аз вече никога няма да те наричам Мръсния Дейв.

Усмивката му се разшири.

— Разбрахме се, Сам.

— Добре. — Сам пое дълбоко въздух и започна: — Всичко беше по вина на онзи проклет акробат…

7.

Отне повече време, отколкото мислеше, но да разкаже всичко, без да спестява нищо, му донесе неизразимо облекчение — почти радост. Разказа на Дейв за Невероятния Джо, за обаждането на Крейг за помощ и съвета на Наоми да оживи материала си. Разказа им за това как беше изглеждала библиотеката и за срещата си с Арделия Лорц. Докато говореше, очите на Наоми все повече се разширяваха. Когато стигна до частта за плаката с Червената шапчица на вратата на Детската библиотека, Дейв кимна.

— Единственият, който не съм рисувал аз — каза той. — Беше й отпреди. И все пак се обзалагам, че не са го намерили. Обзалагам се, че той все още е у нея. Тя харесваше моите, но този й беше любимият.

— Какво искаш да кажеш? — попита Сам.

Дейв само поклати глава и го помоли да продължи.

Той им каза за читателската карта, за книгите, които беше взел, и за странния спор, който бяха провели, когато си отиваше.

— Ето, това е — каза безизразно Дейв. — Това е било достатъчно. Може да не повярваш, но аз я познавам. Ти си я накарал да побеснее… и сега тя се опитва да те хване.

Сам завърши разказа си, колкото можа по-бързо, но когато стигна до посещението на Библиотечния полицай със сивия като мъгла шлифер, гласът му пресекна и той почти спря. А когато завърши, почти плачеше и ръцете му отново затрепериха.

— Ще може ли чаша вода? — дрезгаво попита той Наоми.

— Разбира се — каза тя и стана, за да я донесе. Направи две крачки, после се върна и го целуна по бузата. Устните й бяха хладни и меки. И преди да отиде, за да му донесе вода, каза в ухото му две благословени думи:

— Вярвам ти.

8.

Сам вдигна чашата към устните си с две ръце, за да бъде сигурен, че няма да я разлее, и изпи половината на една глътка. После я остави и каза:

— А ти, Дейв? Ти вярваш ли ми?

— Да — каза Дейв. Говореше почти отсъстващо, като че ли това беше предварително решено заключение. Сам предполагаше, че за Дейв беше така. Все пак той беше познавал мистериозната Арделия Лорц лично и неговото опустошено, състарено лице даваше да се разбере, че отношенията им не са били пълни с любов.

Известно време Дейв не каза нищо друго, но част от цвета на лицето му се беше върнал. Той погледна през релсите към незасетите ниви. След шест или седем седмици те щяха да са зелени от растяща царевица, но сега изглеждаха голи. Очите му гледаха сянката на един облак, която премина като сянка на гигантски ястреб над пустошта на Средния запад.

Най-сетне той сякаш се събуди и се обърна към Сам.

— Моят Библиотечен полицай — този, който нарисувах за нея — нямаше белег…

Сам помисли за дългото, бяло лице на непознатия. Белегът си беше там — през бузата, под окото и върху носа, в тънка права линия.

— Така ли? — попита той. — Какво означава това?

— За мен това не означава нищо, но мисля, че значи нещо за вас, господин… Сам. Знам за значката… това, което наричаш значка с много лъчи. Открих я в една книга по хералдика — тук, в библиотеката на Джънкшън сити. Нарича се малтийски кръст. Християнските рицари са ги носили по средата на гърдите си, когато са отивали на бой по време на кръстоносните походи. Смятало се е, че са магически. Толкова бях завладян от формата, че я сложих на картината. Но… белег? На моя Библиотечен полицай нямаше белег. Кой е твоят Библиотечен полицай, Сам?

— Не… не знам за какво говориш — каза бавно Сам, но онзи глас — слаб, насмешлив, натрапчив изникна отново: „Ела с мене, синко… аз съм полицай.“ И устата му отново се напълни с онзи вкус. Сладко-лигав вкус на червени дъвчащи бонбони. Вкусовите му рецептори се сгърчиха; стомахът му се преобърна. Но това беше глупаво. Наистина много глупаво. Никога през живота си не беше ял червени дъвчащи бонбони. Мразеше ги.

„Ако никога не си ги ял, откъде знаеш вкуса им?“

— Наистина не те разбирам — каза той високо.

— Нещо ти става — каза Наоми — Изглеждаш, като че ли някой току-що те е ритнал в стомаха.

Сам я погледна с раздразнение. Тя спокойно отговори на погледа му и Сам почувства, че ритъмът на сърцето му се ускорява.

— Остави това засега — каза Дейв, — въпреки че не можеш да го оставиш задълго — особено ако искаш да запазиш надеждата си да се измъкнеш от това нещо. Нека ти разкажа моята история. Никога досега не съм я разказвал и никога повече няма да я разкажа, но сега вече е време.