Библиотечна полиция

1.

Всичко, реши по-късно Сам Пийбълс, беше по вина на онзи проклет акробат. Ако акробатът не се беше напил точно когато не трябва, Сам никога не би попаднал в такава неприятност.

„Не е чак толкова зле — помисли си той с може би оправдана горчивина, — че животът е като тясна греда над бездънна бездна — греда, по която трябва да вървим със затворени очи. Това е лошо, но не е чак толкова лошо. Понякога освен всичко друго ни бутат.“

Но това беше по-късно. Първо, преди Библиотечния полицай, беше пияният акробат.

2.

В Залата на ротарианците на Джънкшън сити всеки последен петък от месеца се провеждаше „Вечер на оратора“. В последния петък на месец март 1990 по разписание ротарианците трябваше да чуят (и да бъдат забавлявани) от Невероятния Джо — акробат в цирка и в пътуващия карнавал „Звездите на Къри и Трембо“. В четвъртък следобед, в четири и пет, телефонът на бюрото на Сам Пийбълс в „Недвижими имоти и застраховки в Джънкшън сити“ иззвъня. Сам, вдигна слушалката. Винаги вдигаше Сам — или лично Сам, или Сам от телефонния секретар, — защото той беше собственик и единствен служител на „Недвижими имоти и застраховки“. Не беше богаташ, но беше щастлив в разумни граници. Обичаше да казва на хората, че първият му мерцедес е още далеч в бъдещето, но си има форд, който е почти нов, и притежава собствен дом на авеню „Келтън“. „Освен това тази работа е най-доброто от всичките ми забавления“ — обичаше да добавя той, може би защото в действителност след колежа не беше имал кой знае колко забавления.

— „Недвижими имоти и застра…“

— Сам, на телефона Крейг. Акробатът си е счупил врата.

— Какво?

— Каквото чу! — извика Крейг Джонс с дълбоко опечален глас. — Акробатът си е счупил шибания врат!

— О! — каза Сам. — Виж ти! — Той помисли за момент и после попита: — Мъртъв ли е, Крейг?

— Не, не е мъртъв, но за нас все едно, че е мъртъв. Намира се в болницата в Сидар Рапидс с поне десет килограма гипс около врата. Току-що ми се обади Били Брайт. Каза, че Джо се напил като каруцар на дневното представление този следобед, опитал се да направи задно салто и се приземил извън кръга право върху врата си. Били каза, че го чул чак горе, на последните редове. Каза, че звукът бил както, когато стъпваш върху току-що замръзнала локва.

— Ох! — възкликна съчувствено Сам.

— Не съм изненадан. Нали е Невероятния Джо. Що за име е това за цирков артист? Искам да кажа — да беше Невероятния Рандикс, добре, Невероятния Тортелини — как да е. Но Невероятния Джо! Звучи ми като измислица на човек с увреден мозък.

— Господи, наистина е много лошо.

— Пет пари не давам какво е. Заради това оставаме без оратор утре вечер, драги мой.

На Сам му се прииска да беше напуснал кантората си още в четири часа. Крейг щеше да попадне на телефонния секретар и това щеше да даде на Сам малко повече време да си помисли. Той почувства, че скоро ще му е нужно време да мисли. Почувства също и че Крейг Джонс няма да му го даде.

— Да — каза той. — Мисля, че е точно така. — Надяваше се, че гласът му звучи философски, но безпомощно. — Какъв срам.

— Наистина — каза Крейг и после изплю камъчето. — Но знам, че ти ще си щастлив да излезеш и да запълниш празнината.

— Аз? Крейг, сигурно се шегуваш! Аз не мога да направя и кълбо напред, камо ли задно сал…

— Мисля, че можеш да разкажеш за важността на частния бизнес в живота на малкия град — Крейг Джонс напираше безмилостно. — Ако това не ти харесва, има и бейзбол. Ако и това не става, винаги можеш да си свалиш панталоните и да си размахаш оная работа пред публиката. Сам, аз съм не само председател на Комитета на ораторите, макар че и това би било достатъчно. След като Кени се пресели, а Карл престана да идва, аз съм Комитетът на ораторите. Сега ти трябва да ми помогнеш. Утре вечер ми е нужен оратор. В целия проклет клуб има най-много петима души, на които чувствам, че мога да се доверя в нужда, и ти си един от тях.

— Но…

— Освен това си единственият, който още не е спасявал подобна ситуация, така че считай се за избран, момчето ми.

— Франк Стивънс…

— … замести човека от транспортния профсъюз миналата година, когато Голямото жури1 го подведе под отговорност за измама и той не можа да участва. Сам — сега е твой ред да се жертваш. Не можеш да ме разочароваш, човече. Дължиш ми го.

— Аз се занимавам със застраховки! — извика Сам. — А когато не пиша застраховки, продавам ферми! Главно на банки! За повечето хора това е скучно! А за тези, за които не е скучно, е отвратително!

— Това няма никакво значение. — Крейг подготвяше последния удар, като тъпчеше хилавите възражения на Сам с груби подковани ботуши. — В края на вечерята всички ще бъдат пияни и ти добре го знаеш. В събота сутринта няма да си спомнят и дума от това, което си казал, но междувременно ми трябва човек, който да се изправи и да говори половин час, и аз съм избрал теб!

Сам продължи да възразява още малко, но Крейг беше категоричен и безмилостен. „Необходимо е. Трябва. Дължиш ми го.“

— Добре — най-сетне каза той. — Добре, добре! Стига вече!

— Браво! — възкликна Крейг. Гласът му изведнъж се изпълни със слънчева светлина и блесна с цветовете на дъгата. — И запомни, не трябва да бъде по-дълго от трийсет минути плюс може би още десет за въпроси. Ако въобще някой има въпроси. И наистина можеш да си размахаш оная работа, ако ти се иска. Не вярвам някой да види, но…

— Крейг — каза Сам, — стига вече, де.

— О! Съжалявам! Млъквам! — изкудкудяка Крейг, може би замаян от облекчение.

— Слушай, защо не прекратим тази дискусия? — Сам потърси ментолките, които държеше в чекмеджето си. Внезапно усети, че за следващите двайсет и осем часа може да му потрябват още доста ментолки. — Ако не се лъжа, имам да пиша реч.

— Дадено! — каза Крейг. — Само запомни — вечерята в шест, речта в седем и трийсет. Както казват на Хавайските острови, вместо чао — алоха!

— Алоха, Крейг — каза Сам и затвори. Загледа се втренчено в телефона. Почувства как от гърдите към гърлото му се издига горещ газ. Отвори уста и се оригна кисело — а допреди пет минути стомахът му беше в отлично състояние.

Изяде първата от наистина многото, както щеше да се окаже, ментолки.

3.

Вместо да отиде на боулинг тази вечер, както смяташе, Сам Пийбълс се затвори в кабинета си вкъщи с бележник с жълти листа, три подострени молива и пакет цигари „Кент“. Откачи контакта на телефона, запали цигара и се загледа в жълтия бележник. След пет минути гледане написа на най-горния ред на най-горния лист следното:

ФИРМИТЕ В МАЛКИТЕ ГРАДОВЕ — ЖИВИТЕЛНИЯТ СОК НА АМЕРИКА

Каза го на глас и му хареса как звучи. Е… може би не му хареса съвсем, но беше поносимо. Каза го по-високо и го хареса още повече. Малко повече. Всъщност, не беше дотам хубаво — вероятно си беше за боклука, но беше сто пъти по-добро от „Комунизмът — заплаха или опасност“. А и Крейг беше прав — и без това в събота сутринта повечето от тях ще бъдат толкова махмурлии, че едва ли ще помнят какво са слушали в петък вечерта.

Изпълнен със смелост, Сам започна да пише.

„Когато през 1984 година се преместих в Джънкшън сити от доста оживения голям град Еймс…“

4.

„… и затова сега чувствам, както и в онова ясно септемврийско утро на 1984, че малките фирми са не само живителната сила на Америка, но са и искрящият живителен сок на целия западен свят.“

Сам спря, загаси цигарата си в пепелника на бюрото и в очакване погледна към Наоми Хигинс.

— Е? Какво ще кажеш?

Наоми беше млада красива жена от Провърбия — градче на четири мили западно от Джънкшън сити. Живееше в една разнебитена къща на брега на река Провърбия с разнебитената си майка. Повечето от ротарианците познаваха Наоми и от време на време се канеха да се обзаложат кой ще се срути пръв — къщата или майката. Сам не знаеше дали някои от тези басове наистина са се сключили, но ако беше така, никой от тях още не беше разрешен.

Наоми беше завършила бизнес-колежа в Айова сити и можеше да стенографира, а после да съставя цели и четливи изречения от записаното. Тъй като беше единствената местна жителка, която притежаваше такива умения, тя беше много търсена сред неголямата общност на бизнесмените от Джънкшън сити. Работеше всяка сутрин, пет дни в седмицата, за четирима мъже и една жена — двама адвокати, един банкер и двама търговци на недвижими имоти. Следобед се връщаше в разнебитената си къща и когато не беше заета с грижи за разнебитената си майка, преписваше на машина това, което й бяха продиктували.

Сам Пийбълс използваше услугите на Наоми всеки петък сутринта от десет до дванайсет, но тази сутрин остави настрана кореспонденцията си — макар че на част от нея беше крайно време да отговори — и помоли Наоми, ако може, да го изслуша.

— Разбира се, мога — отговори Наоми. Изглеждаше малко разтревожена, като че ли си беше помислила, че Сам — с когото някога беше излизала — може би планира да й предложи брак. Когато той й обясни, че Крейг Джонс го е избрал да замени контузения акробат и иска тя да изслуша речта му, тя се успокои и я изслуша докрай — всичките й двайсет и шест минути — с учтиво внимание.

— Не се бой да бъдеш откровена — добави той още преди Наоми да отвори уста.

— Добра е — каза тя. — Много интересна.

— Не, не така — не си длъжна да споделяш мислите ми. Кажи всичко, което мислиш.

— Наистина. Добра е. Освен това, когато започнеш да говориш, всички ще са…

— Да, всички ще са се натряскали, знам. — Тази перспектива отначало го беше успокоявала, но сега Сам вече беше малко разочарован от нея. Докато се слушаше, той наистина помисли, че речта е доста добра.

— Само едно нещо — каза замислено Наоми.

— Така ли?

— Малко е… разбираш ли… суха.

— О — каза Сам. Въздъхна и разтърка очи. Беше стоял буден почти до един часа миналата нощ — първо беше писал, а после беше променял.

— Но това е лесно за оправяне — увери го тя. — Просто иди в библиотеката и вземи няколко от онези книги.

Изведнъж Сам почувства остра болка в корема и потърси пакетчето ментолки. Да се рови в литературата за някаква глупава реч в „Ротари клуб“? При това в библиотеката! Малко прекалено, нали? Никога досега не беше ходил в библиотеката на Джънкшън сити и не виждаше причина защо трябва да ходи сега. Все пак Наоми го беше изслушала внимателно, Наоми се опитваше да му помогне и щеше да бъде неучтиво, ако дори не я изслуша.

— Кои книги?

— Знаеш кои — книгите, в които пише как да оживиш речта си. Те са като… — Наоми се запъна. — Е, нали знаеш онзи пикантен сос, който поднасят в китайския ресторант?

— Да…

— Те са нещо такова. В тях има шеги. Освен това има една книга — „Любими стихове на американския народ“. Може би в нея ще намериш нещо за финал. Нещо по-вълнуващо.

— В тази книга има ли стихове за значението на малките фирми в живота на Америка? — попита недоверчиво Сам.

— Когато цитираш стихове, хората се чувстват развълнувани — каза Наоми. — Никой не го интересува за какво се говори, а как се говори.

— И наистина има книги с шеги специално за речи? — На Сам му беше почти невъзможно да повярва на това, въпреки че ако беше чул, че в библиотеката има книги за такива екзотични неща като поправка на малки двигатели и фризиране на перуки, това не би го изненадало ни най-малко.

— Да.

— Откъде знаеш?

— Когато Фил Брейкман се беше кандидатирал за щатски сенатор, аз му пишех на машина всичките речи — каза Наоми. — Той имаше една от тези книги. Само не мога да си спомня как й беше заглавието. Наум ми идва само „Шеги за Джон“, но това, разбира се, не е точно.

— Не е — съгласи се Сам и си помисли, че няколко избрани неща от „Шеги за Джон“ вероятно щяха да му донесат огромен успех. Но започна да разбира какво има предвид Наоми и идеята му хареса, въпреки че не му се искаше да посети градската библиотека, след като толкова години успешно беше минавал без нея. Малко пипер в старата реч. Залей я с малко сос, направи от парчето месо малък шедьовър. А ако не знаеш как да намериш това, което търсиш, трябва просто да попиташ някоя библиотекарка. Нали едно от нещата, с които се занимават, е да отговарят на въпроси?

— Все пак, можеш и да я оставиш така — каза Наоми. — Искам да кажа, те наистина ще са пияни. — Тя погледна Сам мило, но строго, а после си погледна часовника. — Останал ти е повече от час — няма ли да ми продиктуваш няколко писма?

— Не, не сега. Защо вместо това не ми напишеш речта на машина? — Вече беше решил да прекара обедната си почивка в библиотеката.