ТРЕТА ЧАСТПУРПУРНИЯТ КРАЛ
„Ние сме старци
и всеки от нас пази сгъваем бръснач.“
ДВАДЕСЕТА ГЛАВА
1.
Докато пътуваха по Хоспитал Драйв, размениха едва няколко думи, и то набързо.
— Ралф?
Той й хвърли бегъл поглед и отново се вгледа в улицата. Тракането под капака отново се беше появило, но Лоуис все още не го беше споменала. Надяваше се, че сега не се кани да му каже точно това.
— Мисля, че знам къде е Ед. Още докато се намирахме на покрива, бях почти сигурна, че знам какво представлява разнебитената постройка, дето ни я показаха.
— Какво е? И къде се намира?
— Гараж за самолети. Не, не гараж… Сетих се — хангар.
— Боже мили — възкликна Ралф. — Сградата на въздушната брегова охрана на Бар Харбър Роуд, нали?
Лоуис кимна.
— Предлагат чартърни полети, разходки със самолет над морето, такива работи. Една събота, когато бяхме излезли да се разходим с колата, господин Шаси влезе и попита човека, дето работи там, колко ще иска за едно кръгче над островите. Човекът каза, че струвало четирийсет долара — много повече от онова, което можехме да си позволим за подобно нещо, и през лятото навярно изобщо нямаше да намали таксата, но беше едва април, та господин Шаси успя да го склони да вземе само двайсет. Струваше ми се, че и това е прекалено много за обиколка, която няма да продължи и час, по се радвам, че тогава се решихме. Страшничко беше, ала много красиво.
— Като аурите.
— Да, като… — Гласът й секна. Ралф я погледна и видя, че по пълничките й страни се стичат сълзи. — … като аурите.
— Не плачи, Лоуис.
Тя извади хартиена кърпичка от чантата си и изтри очи.
— Не мога. Онази японска дума на картичката означава „камикадзе“, нали, Ралф? Божествен вятър. — Тя замълча, а устните й трепереха. — Пилот-самоубиец.
Ралф кимна. Стискаше волана с всичка сила.
— Да. Точно това означава. Пилот-самоубиец.
2.
Шосе № 33 — известно в града като Нюпорт Авеню — минаваше на четири пресечки от Харис Авеню, но Ралф нямаше абсолютно никакво намерение да сложи край на „поста“ им точно в този квартал. Причината беше съвсем елементарна — имаше опасност да ги види някой от старите им приятели, а сега изглеждаха поне с двадесет години по-млади, отколкото в понеделник.
Дали някой от тези стари приятели вече е съобщил в полицията, че са изчезнали безследно? Ралф допускаше, че е възможно, но смяташе, че има известно основание да се надява, че с Лоуис още не са станали обект на кой знае какво внимание и загриженост, поне що се отнася до кръга на по-близките познати — сигурно Фей и останалите, които прекарваха по-голяма част от времето си на ливадата за пикник до Продължението, са прекалено възбудени от новината за смъртта не на един, а на двама от колегите старчета, за да се замислят къде ли се е дянал Ралф Робъртс.
„Сигурно Бил и Джими вече са погребани“ — каза си той.
— Моля те, Ралф, ако имаме време за закуска, намери колкото се може по-скоро някое заведение — толкова съм гладна, че мога да изям цял кон, и то неодран!
Вече се бяха отдалечили почти на два километра от болницата — достатъчно, за да се чувства Ралф спокоен — когато пред тях изникна ресторантчето „Дери Дайнър“. Даде мигач и докато завиваше към паркинга, си даде сметка, че не е идвал тук, откакто се разболя Карол… поне година, а може би повече.
— Пристигнахме — обърна се към Лоуис. — Не просто ще ядем, а ще се натъпчем до пръсване. Възможно е това да е първото и последното ни хранене за днес.
Тя се ухили като ученичка.
— Аз съм шампионка в областта на храненето. — Тя се поразмърда на седалката. — Освен това трябва да се отбия на едно място.
Ралф кимна. От вторник насам не бяха хапвали нито залък и не бяха посещавали тоалетна. Лоуис може да се отбие — той лично смяташе да отиде в мъжката тоалетна и да уринира поне половин час.
— Хайде — подкани я той, изключи двигателя и тревожният шум под капака утихна. — Първо тоалетната, а угощението после.
Докато вървяха към входа, тя му каза (с тон, който се стори на Ралф престорено небрежен), че не вярва Мина или Симон да са се обадили в полицията, поне засега. Ралф извърна глава да я попита защо и се удиви и развесели от поруменелите й като рози страни.
— И двете знаят, че си те харесвам от години.
— Шегуваш ли се?
— Разбира се, че не — отвърна тя пообидена. — Каролин също знаеше. На някои жени сигурно нямаше да им е много приятно, но тя знаеше колко е безобидно. Колко безобидна съм аз. Съпругата ти беше истинско съкровище, Ралф.
— Така е.
— Приятелките ми сигурно са предположили, че сме… нали се досещаш…
— Че тайничко сме се измъкнали и сме заминали ли?
Тя се разсмя.
— Нещо такова.
— А би ли искала да се измъкнем тайничко и да заминем, Лоуис?
Тя се повдигна на пръсти и го гризна по ухото.
— Ако оцелеем след всичко това, само ми предложи, и ще видиш.
Преди да отвори вратата, Ралф я целуна в ъгълчето на устата.
— В никакъв случай няма да пропусна, госпожо.
Запътиха се към тоалетните, а като излязоха, Лоуис изглеждаше едновременно замислена и поразстроена. След миг промълви:
— Не мога да повярвам, че това съм аз. Искам да кажа, прекарах поне две минути пред огледалото, но още не мога да повярвам. Бръчиците около очите ми са изчезнали до една, Ралф… а косата ми… — Тя вдигна към него тъмните си очи, изпълнени с блясък и почуда. — А ти! Боже мой, не знам дали и на четирийсет си изглеждал толкова добре.
— Не, но трябваше да ме видиш, когато бях на трийсет. Бях истински звяр.
Тя се разкиска.
— Хайде, глупчо, давай да поемем някоя и друга калория.
3.
— Лоуис?
Тя вдигна поглед от менюто.
— Като бях в тоалетната, се помъчих да накарам аурите да се върнат. Този път не успях.
— А как ти хрумна за тях?
Той сви рамене — не му се искаше да споделя за внезапно обзелата го параноя, докато стоеше пред мивката в малката тоалетна, миеше си ръцете и оглеждаше странно младото си лице в изпръсканото с вода огледало. Изведнъж му хрумна, че не е сам. И още по-лошо, че може Лоуис да не е сама в дамската тоалетна зад съседната врата. Може би Атропос тъкмо се промъква зад нея, съвсем незабелязано, на ушите му проблясват диамантените обеци… стиска ръждясалия скалпел…
После на мястото на обеците на Лоуис и на сламената шапка на Бил в съзнанието му изплува детското въженце, на което скачаше Атропос, когато го видя за първи път
(„едно, две, три, гъската вино пи“)
в празния двор между пекарната и солариума; въженцето, което е било най-ценното притежание на едно момиченце, което, докато играели на гоненица вкъщи, се препънало, паднало от прозореца на втория етаж и си счупило врата („каква ужасна случка, та целият живот е бил пред нея; ако има Бог, защо Той позволява да се случват такива, неща“, и така нататък, и така нататък).
Беше си казал, че трябва веднага да престане, че положението е достатъчно сложно и без да се отдава на зловещи фантазии как Атропос прерязва връвчицата на Лоуис, но това не му помогна много… най-вече защото знаеше, че Атропос може наистина да е тук, в ресторанта, и че може да направи с тях всичко, каквото си поиска. Абсолютно всичко. Лоуис се пресегна през масата и докосна ръката му.
— Не се тревожи. Цветовете ще се върнат. Винаги се връщат.
— Надявам се.
Той също си взе меню, разтвори го и прегледа какво се предлага за закуска. Първоначалното му впечатление беше, че иска да поръча от всичко.
— Когато си видял Ед за пръв път да се държи като умопобъркан, той тъкмо е излизал от летището — обади се Лоуис. — Сега вече знаем защо. Взимал е уроци по пилотиране, нали така?
— Разбира се. Като ме караше обратно към Харис Авеню, Триг дори спомена, че само със специален пропуск можеш да минеш през оня вход — през служебния портал. Пита ме дали Ед има пропуск, а аз отвърнах, че не знам. Сега вече ми е ясно. Сигурно раздават пропуски на всички курсисти.
— Мислиш ли, че на Хелън й е било известно за това негово хоби? — попита Лоуис. — Сигурно не, а?
— Сигурен съм, че не е знаела. А освен това бас държа, че се е прехвърлил в курса, провеждан от бреговата охрана, веднага след инцидента с шофьора на камиона. Уверил се е, че започва да губи контрол и че е най-добре да запази в тайна уроците по пилотиране.
— Възможно е Атропос да го е убедил — изтърси Лоуис. — Атропос, или дори някой от по-високопоставените същества.
Ралф се ужаси от нейното предположение, но то му изглеждаше правдоподобно.
„Същества — рече си той и потръпна. — Пурпурният крал.“
— Разиграват го като кукла на конци, нали?
— Атропос ли имаш предвид?
— Не. Атропос е противна гадинка, но мисля, че не се различава особено от господин К. и господин Л. — те са нещо като прислуга, може би най-много една степен по-горе от неквалифицираната работна ръка.
— Портиери.
— Ами, да, нещо такова — съгласи се Лоуис. — Портиери или момчета за всичко. Сигурно именно Атропос е обработил Ед и се обзалагам на курабийка, че му е доставило адско удоволствие, обаче се басирам на цялата си къща, че заповедите му идват от по-високо. Това звучи ли ти горе-долу логично?
— Да. Сигурно никога няма да узнаем колко побъркан е бил, преди да започне всичко това, или пък точно кога Атропос му е прерязал връвчицата, но онова, което най-много ме занимава в момента, е адски прозаично. Бих искал да зная как, по дяволите, освободи под гаранция Чарли Пикъринг и как е плащал проклетите си уроци по пилотиране.
Но преди Лоуис да успее да му отговори, към масата се доближи келнерка, пъхнала в джоба на престилката си бележник и химикалка.
— Какво ще поръчате, приятели?
— Аз искам сирене и омлет с гъби — рече Ралф.
— Ъ-хъ. — Тя премести дъвката си от другата страна. — С две или три яйца, миличък?
— С четири, ако нямате нищо против.
Жената леко повдигна вежди и почука с химикалката по бележника.
— Аз нямам нищо против, ако вас така ви устройва. Нещо друго?
— Да, ако обичате. Чаша портокалов сок — голяма, порция бекон, порция наденички и едни пържени картофи. Всъщност двойна порция картофи. — Той замислено замълча, после се ухили. — О, а дали са ви останали кифли?
— Май има една със сирене и една с ябълки. — Тя вдигна очи към него. — Доста си огладнял, а, миличък?
— Все едно не съм ял цяла седмица. Ще взема тази със сиренето. И за начало кафе. Много, много кафе. Записахте ли си всичко?
— О, записах си, миличък. Само искам да те видя как ще си тръгнеш. — После се обърна към Лоуис. — А за вас, госпожо?
Лоуис й се усмихна мило.
— За мен същото. Миличка.
4.
Ралф погледна часовника на стената. Беше едва седем и десет, което беше добре. Щяха да стигнат до „Хай Ридж“ за по-малко от половин час, а като обработят Гретхен Тилбъри с психическите си лазери, може речта на Сюзан Дей да се отмени — абортира, ако щете — още в 9:00 сутринта. Но вместо да изпитва облекчение, го изпълваше непрестанна тревога. Сякаш го сърбеше на място, което не можеше да достигне.
— Добре — рече той, — хайде да сложим ред. Мисля, можем да приемем, че правото на аборт занимава Ед от доста дълго време, и сигурно отдавна членува в организацията „Приятели на живота“. После започва да не си доспива… причуват му се гласове…
— … вижда плешиви човечета…
— Е, по-точно едно човече — съгласи се Ралф. — Атропос се превръща в негов гуру, пълни му главата с Пурпурния крал, с центурионите и с какво ли оше не. Когато Ед ми разказваше за цар Ирод…
— … си е мислел за Сюзан Дей — довърши Лоуис. — Атропос го е… как казват по телевизията… създал е у него психоза. Превърнал го е в управляема ракета. А откъде се е сдобил Ед с онова шалче, как мислиш?
— От Атропос. Атропос притежава сума ти такива неща, обзалагам се.
— А какво има според теб в самолета, който ще пилотира довечера? — Гласът на Лоуис трепереше. — Бомба или отровен газ?
— По-вероятно е да избере бомба, ако иска да убие всички — ако избере газ, силният вятър може да му обърка сметките. — Ралф отпи глътка вода и заоеляза, че ръката му трепери. — От друга страна, не знаем какво е забъркал в лабораторията си, нали така?
— Не — тихичко отвърна Лоуис. Ралф остави чашата.
— Хич не ме е грижа какво точно се кани да прави.
— А какво те интересува?
Сервитьорката им донесе току-що сварено кафе и от аромата му нервите на Ралф сякаш блеснаха като неон. С Лоуис побързаха да вземат чашите и жадно отпиха в мига, в който жената се обърна. Кафето беше силно и толкова горещо, че опари устните на Ралф, но му се стори божествено. Изпи на един дъх половината, а в стомаха му се образува топло местенце, сякаш бе глътнал жив въглен. Лоуис го гледаше сериозно над ръба на чашата си.
— Интересувам се — рече й той — за нас. Казваш, че Атропос превърнал Ед в управляема ракета. Пилотите-камикадзе през Втората световна война са били точно това. Хитлер си е имал V-2, а Хирохито — Божествен вятър. Притеснява ме, че Клото и Лахезис направиха същото с нас. Заредени сме с особени сили и сме програмирани да отпътуваме за „Хай Ридж“ с олдсмобила и да спрем Сюзан Дей. Питам се защо е необходимо това.
— Но ние знаем защо — запротестира тя. — Ако не се намесим довечера по време на речта на тази жена Ед Дипно ще извърши самоуоийство и ще отнеме живота на две хиляди души.
— Добре, ще направим всичко възможно, за да го спрем — не се притеснявай, Лоуис. — Той допи кафето и усети, че е гладен като вълк. — Не мога да бездействам, като знам, че Ед ще убие толкова много хора — все едно да не се помръдна, ако някой запрати бейзболна топка към главата ми. Безпокоя се, че не успях да прочета всички условия в договора. — Той се позамисли. — Направо съм вбесен.
— За какво говориш?
— За това, че ни баламосват като мухльовци. Знаем защо ще се опитаме да попречим на Сюзан Дей — не можем да допуснем някакъв ненормален да убие хиляди невинни хора. Но не знаем защо искат ние да го направим. Точно това ме плаши.
— Имаме възможност да спасим живота на две хиляди души. Нима искаш да кажеш, че този аргумент е достатъчен за нас, но не и за плешивите докторчета?
— Точно така. Не мисля, че тия приятели се впечатляват много от цифри — очистват ни не с десетки и стотици хиляди, а с милиони. Освен това са свикнали да наблюдават как Случайността и Целта си разменят ролите.
— Бедствия като пожара в дискотеката „Коконът Гроув“ — каза Лоуис. — Или пък наводнението тук, в Дери, преди осем години.
— Да, но дори и такива трагедии са дребна работа в сравнение с онова, което може да се случи и се случва по света всяка година. Наводнението в Дери през осемдесет и пета отне живота на двеста и двадесет души, миналата пролет в Пакистан имаше наводнение, което взе три хиляди и петстотин жертви, а пък при последното голямо земетресение в Турция загинаха четири хиляди човека. Какво ще кажеш за аварията в ядрения реактор в Русия? Четох някъде, че жертвите били най-малко седемдесет хиляди. Това са много сламени шапки, въженца за скачане и безброй… безброй очила, Лоуис. — Ужаси се колко близо беше да каже „обеци“.
— Недей — каза тя и потръпна.
— И на мен ми е неприятно да мисля за тези неща, но трябва да мислим за тях дори само защото ония двамата толкова много се стараеха да ни попречат да го сторим. Разбираш ли накъде бия? Трябва да разбираш. Големите трагедии винаги са били предизвикани от Случайността — каква е разликата този път?
— Не зная, но е било достатъчно важно за тях, за да ни натоварят с тази специална задача, а това, струва ми се, е доста голяма крачка.
Ралф кимна. Вече усещаше как кофеинът започва да му действа, очите му се ококориха, а пръстите му лекичко се разтрепериха.
— Сигурен съм, че е така. Да се върнем на случката на покрива на болницата. Чувала ли си някога други двама типове да обясняват толкова дълго, без всъщност да казват нищо?
— Не разбирам накъде биеш — каза Лоуис, но изражението й подсказваше, че не иска да разбере.
— Онова, което имам предвид, е свързано с едно основно предположение — навярно те не могат да лъжат. Да предположим, че е така. Ако знаеш нещо, което не искаш да кажеш, но не можеш да лъжеш, какво ще направиш?
— Ще се постарая да заобиколя опасната тема. Или опасните теми.
— Бинго. А те не правеха ли точно това?
— Ами, може би заобикаляха нещо, но ми се струва, че до голяма степен разговора водеше ти, Ралф. Всъщност дори се впечатлих от многото въпроси, които зададе. Непрекъснато се питах дали това действително се случва.
— Така е, но…
Той замълча, питайки се как точно да обясни концепцията си, която му се струваше едновременно сложна и елементарна. Отново се опита да предизвика познатото примигване, знаейки, че ако успее да проникне в съзнанието й, ще й покаже кристално ясно изображение. Ала така и не успя, което го накара ядно да потропва с пръсти по масата.
— Бях не по-малко удивен от теб — рече най-сетне. — Но ако съм реагирал чрез задаване на въпроси, то е, защото мъжете — поне тези от моето поколение — са научени, че е проява на лош вкус да изразяваш гласно смайването си. Да ахкат жените, когато си избират рокли.
— Сексист.
Произнесе го с усмивка, но Ралф не се засмя. Спомни си Барби Ричардс. Ако бе направил крачка към нея, тя със сигурност щеше да натисне бутона на алармата под бюрото си, но на Лоуис позволи да се доближи, защото беше надъхаиа с идеите, че всички жени по земята са сестри.
— Да — тихо отвърна той, — сексист съм, старомоден съм и това понякога ми създава проблеми.
— Ралф, не исках да…
— Знам какво искаше и всичко е наред. Опитвам се да ти обясня, че се удивих… че бях не по-малко потресен… от теб. Задавах въпроси, но какво от това? Бяха ли умни въпроси? Бяха ли полезни?
— Май не.
— Отначало като че ли не започнах толкова лошо. Доколкото си спомням, първото, което ги попитах, когато най-после се добрахме до покрива, беше кои са и какво искат. Те се изплъзнаха от тези въпроси с разни философски дрънканици, но, струва ми се, доста се затрудниха. После ни наговориха какво ли не за Случайността и за Целта — беше безкрайно интересно, но едва ли би ни послужило да убедим Гретхен Тилбъри да отмени речта на Сюзан Дей. Дявол да го вземе, много по-добре щяхме да направим — и щяхме да спестим време — ако бяхме изкопчили от тях как се стига до „Хай Ридж“, вместо да ходим да питаме племенницата на Симон.
Лоуис го погледна стреснато.
— Май имаш право, нали?
— А-ха. Докато си говорехме, времето си летеше, както се случва, като се изкачиш няколко нива по-високо. А докторчетата си стояха най-безучастно. Бяха режисирали всичко така, че като свършат да ни съобщават онова, което трябваше да знаем, да не остане време за въпросите, на които не искат да отговорят. Навярно искаха да ни убедят, че ще извършим общественополезно дело, че целта е да се спасят всичките тези хора, но докторчетата могат просто ей така да го кажат… защото…
— Защото би било лъжа, а те може би не са способни да лъжат.
— Точно така.
— Тогава какво точно искат, Ралф?
Той поклати глава.
— Нямам представа, Лоуис. Абсолютно никаква.
Тя допи своето кафе, внимателно постави чашата върху чинийката, загледа се за миг във върховете на пръстите си, после вдигна поглед към него. Красотата й отново го порази.
— Бяха добри същества — промълви Лоуис. — Добри са. Почувствах го много силно. А ти?
— Да — почти неохотно се съгласи той. Разбира се, че го беше почувствал. Бяха всичко онова, което Атропос не беше.
— И независимо от всичко ще се опиташ да спреш Ед, така ли?
— Да — още по-неохотно отвърна Ралф.
— Тогава останалото не те интересува — спокойно заключи тя и го погледна право в очите. — То само заема излишно място в съзнанието ти. Създава излишна бъркотия.
Ралф знаеше, че е права, но се съмняваше, че може да се примири с горчивата истина. Сигурно трябва да доживееш седемдесет, за да осъзнаеш колко е трудно да надмогнеш възпитанието си. Беше човек, обучаван да бъде истински мъж още преди Адолф Хитлер да дойде на власт, и беше от поколението, дето на времето слушаше Х. В. Калтенборн и Андрюс Систърс — поколение мъже, които си падаха по коктейлите на лунна светлина и бяха готови да извървят два километра, за да си купят цигари „Кемъл“. Тези мъже почти не се вълнуваха от проблема кой работи в полза на доброто и кой — в полза на злото; важното бе да не позволяваш на всесилните да те минат. Да не се оставяш да те водят за носа. „Нима? — иронично попита Каролин. — Възхитена съм от умозаключенията ти. Само че ще ти открия една малка тайна, Ралф — това са глупости. Били са глупости още преди Глен Милър да излезе от мода, продължават да са глупости и сега. Идеята, не човек трябва да изпълни дълга си… все още е валидна, дори в наши дни. Запомни, че обратният път до рая е дълъг, миличък.“
Да. Пътят до рая действително бе много, много дълъг.
— Защо се усмихваш, Ралф?
Келнерката се появи с огромен поднос с ястия и му спести необходимостта да отговори. Едва сега забеляза, че на престилката й е закачена значка с надпис „ЖИВОТЪТ НЕ Е ИЗБОР“.
— Ще отидете ли на събранието довечера? — попита я Ралф.
— Там съм — отвърна тя и остави подноса на съседната маса, за си освободи ръцете. — Ще нося плакат и ще демонстрирам пред сградата.
— От „Приятелите на живота“ ли сте? — попита я Лоуис.
— А жива ли съм? — беше отговорът.
— Да, със сигурност изглеждате жива.
— Е, тогава автоматично ставам приятел на живота. Да убиеш създание, което един ден може да напише велико стихотворение или да измисли лекарство против СПИН или рак, за мене си е чисто и просто грешно. Та значи ще нося моя плакат и ше се постарая всички феминистки, които подкрепят Норма Камали, както и комунистките хубавичко да видят, че на него пише „УБИЙСТВО“. Те мразят тая дума. Забранено е да се използва по коктейлите и разните там благотворителни балове. Искате ли кетчуп, приятели?
— Не — каза Ралф.
Не можеше да откъсне очи от жената. Около нея бе започнало да се разстила бледозелено сияние — то като че ли изтичаше от порите на кожата й. Аурите се връщаха.
— Да не би да ми е пораснала втора глава или кво? — попита сервитьорката. Пусна балонче с дъвката и я премести с език.
— Зяпнал ви бях, нали? — попита Ралф и усети как се изчервява. — Извинете.
Тя сви едрите си рамене, с което предизвика лениво, удивително раздвижване в горната част на аурата си.
— Да ви кажа, гледам много-много да не се отплесвам с тия работи. Повечето време си върша работата и си държа устата затворена. Но не се и отказвам. Знаете ли откога марширувам около оная тухлена кланица, в горещи дни, когато задникът ти почва да се пържи, и в студени нощи, когато можеш да си замръзнеш като нищо?
Ралф и Лоуис поклатиха глави.
— От осемдесет и четвърта. Цели девет години. И знаете ли кое най ме дразни в защитниците на избора?
— Кое? — тихо попита Лоуис.
— Че това са същите ония, дето искат да се забранят оръжията, та хората да не се изтрепват; същите, дето казват, че газовите камери и електрическият стол са противоконституционни, защото са жестоко и необичайно наказание. Говорят такива работи, после отиват и подкрепят разни закони, позволяващи на докторите — на докторите! — да пъхат в утробите на жените вакуумни тръби и да разкъсват неродените им синове и дъщери на парченца. Ей това най ме вбесява.
Сервитьорката изрече всичко това (Ралф имаше чувството, че много пъти е държала подобна реч), без да повишава тон и без да дава ни най-малки външни признаци на гняв. Той я слушаше с половин ухо — по-голямата част от вниманието му беше съсредоточено върху бледозелената аура, която я обгръщаше. Всъщност не цялата беше бледозелена. В долната й част едно жълтеникавочерно петно се въртеше бавно като мръсно колело на каруца.
„Черният дроб — рече си Ралф. — Черният й дроб не е наред.“
— Нали не желаете наистина на Сюзан Дей да й се случи нещо лошо? — попита Лоуис, втренчила в келнерката тревожен поглед. — Изглеждате много симпатична и съм сигурна, че не таите кръвожадни мисли.
Жената въздъхна, при което от ноздрите й излязоха две струйки зелена мъгла.
— Не съм толкова симпатична, миличка. Повярвай ми, че ако Бог й направи нещо, първа ще извикам: „Да бъде волята Ти!“ Но ако някой откачен реши да я убие, това е друго нещо. Такива работи говорят лошо за нас, поставят ни на едно ниво с хората, които се опитваме да спрем. Лудите обаче са на друго мнение. Те са жокерите в колодата.
— Точно така — съгласи се Ралф.
— Май наистина не искам на оная жена да й се случи нещо лошо — продължи сервитьорката, — ама се страхувам, че наистина може да стане нещо. Обаче ако питате мен, вината си е само нейна. Пъха се между шамарите… а жените, дето се пъхат между шамарите, няма защо да се правят на много изненадани, че са отнесли някой и друг шамар.
5.
След дългата лекция Ралф вече не беше много сигурен дали ще хапне дори залък, но се оказа, че апетитът му не е повлиян от възгледите на келнерката за аборта и Сюзан Дей. Аурите му помагаха — храната никога не му се бе струвала по-вкусна, дори когато беше юноша и ядеше по пет-шест пъти на ден, стига да имаше възможност.
Лоуис не изоставаше, поне до някое време. Най-после отмести чинията с остатъците от пържените си картофи и последните две парченца бекон. Ралф продължи да се храни като маратонец, навлязъл в последната отсечка. Набоде парчето наденичка, натъпка я в устата си, преглътна и се отпусна на стола с дълбока въздишка.
— Аурата ти потъмня, Ралф. Но не зная дали това означава, че най-после си се нахранил като хората, или пък че ще умреш от неправилно храносмилане.
— Сигурно и двете. Пак ги виждаш, нали?
Тя кимна.
— Знаеш ли какво? В момента най-много ми се иска да подремна.
Сега, след като се беше стоплил и нахранил, безсънните пощи от последните четири месеца даваха своето отражение. Имаше чувството, че носи на плещите си огромен товар, а клепачите му тежаха, сякаш бяха намазани с цимент.
— Мисля, че това не е най-подходящият момент — тревожно каза Лоуис.
— Права си — съгласи се Ралф.
Тя понечи да повика сервитьорката и да поиска сметката, после отпусна ръка.
— Какво ще кажеш да се обадим на твоя приятел, полицая? Лийдекър, нали така се казваше? Дали ще се съгласи да ни помогне?
Ралф обмисли идеята внимателно, доколкото му позволяваше размътеното му съзнание, после неохотно поклати глава.
— Не бих рискувал. Какво ще му кажем, за да ни повярва и да не ни изпрати в лудницата? А това е само едната страна на проблема. Ако и той се намеси… но допусне грешка… положението може да се влоши още повече.
— Добре. — Лоуис махна на келнерката. — Ще караме със свалени стъкла на олдсмобила и ще спрем в „Дънкин Донатс“ да пием по едно кафе. Аз черпя.
Ралф се усмихна. Съзнаваше, че усмивката му е почти идиотска, че се хили като някой пияница.
— Да, госпожо.
Когато келнерката донесе сметката и я остави на масата, той забеляза, че значката вече я няма на престилката й.
— Слушайте — обърна се тя към него с такава настойчивост, която му се видя едва ли не болезнено трогателна, — съжалявам, ако съм ви засегнала. Дойдохте тук да закусвате, а не да слушате лекция.
— Не сте ни обидила — успокои я Ралф. Погледна към Лоуис, която кимаше в знак на съгласие.
Келнерката се поусмихна. — Много благодаря, че го казвате, но въпреки това ви се понатрапих. Друг път не бих го направила, ама днес следобед и ние имаме събрание и ще представям госпожа Далтън. Казаха ми, че разполагам с три минути — предполагам, че ви отнех горе-долу толкова.
— Точно така — каза Лоуис и я потупа поръката. — Наистина.
Този път усмивката на келнерката беше по-топла и по-истинска, но в мига, в който се обърна, приятното изражение на лицето на Лоуис се стопи. Тя гледаше жълтеникавочерното петно точно над десния хълбок на жената.
Ралф извади химикалката, която винаги носеше в джоба на сакото си, измъкна подложката под чинията си, обърна я и бързо започна да пише на гърба. Като свърши, извади портфейла си и пъхна една петдоларова банкнота под онова, което беше написал. Като дойде за бакшиша, сервитьорката положително ще открие бележката.
Взе сметката и я размаха пред Лоуис.
— Това е първата ни истинска среща, а май всеки сам ще си плаща. Ако й оставя петте долара, пак не ми достигат три. Моля те, само не ми казвай, че нямаш нито цент.
— Кой, аз, кралицата на покера от Лъдлоу Грейндж? Не ставай глупав, миличък.
Тя измъкна купчина омачкани банкноти от чантата си. Докато ровичкаше из тях за подходящата, Лоуис прочете какво бе написал на подложката:
„Госпожо:
Черният ви дроб не е наред и трябва веднага да се консултирате с лекаря си. Горещо ви препоръчвам довечера да не отивате в Административния център.“
— Глупаво е, знам — каза Ралф. Тя го целуна по връхчето на носа.
— Никога не е глупаво да се опитваш да помогнеш някому.
— Права си. Само че тя няма да повярва. Ще реши, че сме се раздразнили от значката и речта, дето дръпна. Че това, което съм написал, е просто чудачески начин да й го върнем.
— Сигурно можем да я убедим по друг начин.
Лоуис се втренчи в келнерката — тя стоеше до шубера към кухнята, пиеше кафе и разговаряше с готвача. През това време синьо-сивата й аура потъмня и се сви, превръщайки се в нещо като защитна капсула.
Не знаеше какво точно става… но го усещаше. Косъмчетата по врата му настръхнаха. „Лоуис се зарежда — помисли си той, — включва всички шалтери, задвижва турбините, и то за сметка на жена, която не е виждала никога през живота си, а вероятно няма и да види.“
След миг и сервитьорката го усети. Извърна се и ги погледна, сякаш я бяха извикали по име. Лоуис й се усмихна и помаха за поздрав, но като се обърна към Ралф, гласът й трепереше от напрежение.
— Почти… почти го узнах.
— Какво?
— Не зная. Онова, дето ми трябва. Ще дойде само след миг. Името й е Зоуи с „у“. Иди да платиш сметката. Отвлечи й вниманието. Постарай се да не гледа към мен, защото ме затруднява.
Той се подчини, макар че Зоуи непрекъснато се опитваше да надникне над рамото му към Лоуис. Първия път като вкара сметката в касовия апарат, сервитьорката я изкара $234, 20. Нетърпеливо натисна един бутон да изтрие написаното, а като вдигна очи към Ралф, беше пребледняла и изглеждаше разстроена.
— Какво й става на жена ви? — попита тя Ралф. — Извиних се, нали така? Тогава защо продължава да ме фиксира?
Ралф знаеше, че Зоуи не вижда Лоуис, защото той през цялото време се опитваше да застане така, че да се намира между двете, но знаеше, че Лоуис наистина я фиксира.
Опита се да се усмихне.
— Не зная какво…
Сервитьорката подскочи и раздразнено стрелна готвача с очи.
— Стига си блъскал тия тенджери! — кресна тя, въпреки че от кухнята долиташе единствено музиката от радиото. После отново се втренчи в Ралф. — Божичко, там отзад е като във Виетнам. Та ако може да кажете на жена си, че не е възпитано да…
— Да зяпа? Тя не зяпа. Наистина. — Ралф се отмести. Лоуис бе отишла до вратата и гледаше навън към улицата, обърнала гръб към тях. — Виждате ли?
Зоуи помълча няколко секунди, без да отделя поглед от Лоуис. Най-сетне пак се обърна към Ралф.
— Наистина. Виждам и сама. Така, а защо сега просто не си тръгнете?
— Разбира се — нали не ни се сърдите?
— Ами… не — каза Зоуи, но не го погледна.
Като отиде при Лоуис, видя, че аурата й си е възвърнала предишния вид, но е станала много по-ярка.
— Още ли се чувстваш уморена? — тихичко попита той.
— Не. В интерес на истината чувствам се прекрасно. Да вървим.
Той понечи да отвори вратата, но после се отказа.
— Взе ли химикалката ми?
— О, Боже, не съм — сигурно още е на масата. Ралф се върна да я вземе. Под неговата бележка Лоуис бе добавила с нанизани като мъниста правописни букви послепис:
„През 1989 сте родили бебе и сте го дали за осиновяване в Сейнт Ан, Провидънс, Роуд Айлънд. Идете на лекар, преди да е станало твърде късно. Зоуи. Не се шегуваме. Това не някакъв номер.“
— Майчице — каза Ралф, като се върна при нея. — та това ще я изплаши до смърт.
— Пет пари не давам, стига да отиде на лекар, преди да станало твърде късно.
Ралф кимна и двамата излязоха.
6.
— Тия работи за детето й — като проникна в аурата й ли ги разбра? — попита Ралф, докато пресичаха паркинга.
Лоуис кимна. Отвън цялата източна част на Дери беше огряна от ярка, разноцветна като калейдоскоп светлина. Тайнственото сияние се връщаше, но този път беше много по-силно отпреди — тайнствена светлина, която спираловидно се извива все по-нагоре, Ралф протегна ръка и докосна капака на колата си. Изпита чувството, че дъвче лепкав лакрицов бонбон против кашлица.
— Не мисля, че взех кой знае колко от нейната… от нейната енергия — рече Лоуис, — но все едно я погълнах цялата.
Ралф си припомни какво бе прочел наскоро в едно научно списание.
— Ако всяка клетка от тялото ни съдържа цялата информация за това как сме устроени, защо пък всяка частица от аурата да не съдържа цялата информация за това какво сме?
— Не звучи много научно.
— Май не.
Тя лекичко стисна ръката му и се усмихна.
— Но пък звучи вярно.
Той също се ухили в отговор.
— И ти имаш нужда от същото — продължи Лоуис. — Мисля си, че постъпваме нередно — все едно крадем — но ако не вземеш, мисля, че скоро ще останеш съвсем без сили.
— Ще го направя при първа възможност. Но в момента единственото, което искам, е да се доберем до „Хай Ридж“.
Ала като седна зад волана, ръката му потръпна, щом докосна ключа на двигателя.
— Ралф? Какво става?
— Нищо… всичко. Не мога да карам така. Ще се блъснем в първата телефонна кабина или пък ще влетим в нечия дневна.
Вдигна поглед към небето и видя една от ония огромни, праисторически птици — тази беше прозрачна и беше кацнала на една сателитна чиния на покрива на отсрещната сграда. Над прибраните й крила се виеше тъпичка, лимоненожълта мъглица.
„Наистина ли я виждаш? — искаше да знае част от съзнанието му. — Сигурен ли си, Ралф? Съвсем, съвсем сигурен ли си?“
„Да, виждам я. За щастие или за нещастие виждам я… но ако изобщо съществува момент, в който е подходящо да се виждат подобни неща, надали това е настоящият.“
Съсредоточи се и почувства, примигването дълбоко в себе си. Птицата изчезна като призрак. Топлата сияйна палитра, обагрила сутринта, започна да избледнява. Ралф забеляза как цветовете се смесиха и образуваха сияйната сиво-синя омара, която виждаше от деня, в който отиде с Джо Уайзър в „Изгрев, залез“ за по чаша кафе и пай, после и тя се стопи. Чувстваше се едва ли не смазан от необходимостта да се свие на кълбо и да заспи. Но вместо това задиша бавно и шумно, поемайки всеки дъх малко по-надълбоко в дробовете си, сетне превъртя ключа. Двигателят изрева, отново се появи и тракащият звук. Само че сега беше много по-силен.
— Какво е това? — попита Лоуис.
— Не зная — каза Ралф, но всъщност беше убеден, че повредата е сериозна. Най-сетне звукът поутихна и той включи на скорост.
— Побутни ме, ако видиш, че задрямвам.
— Разчитай на мен.
1.
Докато пътуваха по Хоспитал Драйв, размениха едва няколко думи, и то набързо.
— Ралф?
Той й хвърли бегъл поглед и отново се вгледа в улицата. Тракането под капака отново се беше появило, но Лоуис все още не го беше споменала. Надяваше се, че сега не се кани да му каже точно това.
— Мисля, че знам къде е Ед. Още докато се намирахме на покрива, бях почти сигурна, че знам какво представлява разнебитената постройка, дето ни я показаха.
— Какво е? И къде се намира?
— Гараж за самолети. Не, не гараж… Сетих се — хангар.
— Боже мили — възкликна Ралф. — Сградата на въздушната брегова охрана на Бар Харбър Роуд, нали?
Лоуис кимна.
— Предлагат чартърни полети, разходки със самолет над морето, такива работи. Една събота, когато бяхме излезли да се разходим с колата, господин Шаси влезе и попита човека, дето работи там, колко ще иска за едно кръгче над островите. Човекът каза, че струвало четирийсет долара — много повече от онова, което можехме да си позволим за подобно нещо, и през лятото навярно изобщо нямаше да намали таксата, но беше едва април, та господин Шаси успя да го склони да вземе само двайсет. Струваше ми се, че и това е прекалено много за обиколка, която няма да продължи и час, по се радвам, че тогава се решихме. Страшничко беше, ала много красиво.
— Като аурите.
— Да, като… — Гласът й секна. Ралф я погледна и видя, че по пълничките й страни се стичат сълзи. — … като аурите.
— Не плачи, Лоуис.
Тя извади хартиена кърпичка от чантата си и изтри очи.
— Не мога. Онази японска дума на картичката означава „камикадзе“, нали, Ралф? Божествен вятър. — Тя замълча, а устните й трепереха. — Пилот-самоубиец.
Ралф кимна. Стискаше волана с всичка сила.
— Да. Точно това означава. Пилот-самоубиец.
2.
Шосе № 33 — известно в града като Нюпорт Авеню — минаваше на четири пресечки от Харис Авеню, но Ралф нямаше абсолютно никакво намерение да сложи край на „поста“ им точно в този квартал. Причината беше съвсем елементарна — имаше опасност да ги види някой от старите им приятели, а сега изглеждаха поне с двадесет години по-млади, отколкото в понеделник.
Дали някой от тези стари приятели вече е съобщил в полицията, че са изчезнали безследно? Ралф допускаше, че е възможно, но смяташе, че има известно основание да се надява, че с Лоуис още не са станали обект на кой знае какво внимание и загриженост, поне що се отнася до кръга на по-близките познати — сигурно Фей и останалите, които прекарваха по-голяма част от времето си на ливадата за пикник до Продължението, са прекалено възбудени от новината за смъртта не на един, а на двама от колегите старчета, за да се замислят къде ли се е дянал Ралф Робъртс.
„Сигурно Бил и Джими вече са погребани“ — каза си той.
— Моля те, Ралф, ако имаме време за закуска, намери колкото се може по-скоро някое заведение — толкова съм гладна, че мога да изям цял кон, и то неодран!
Вече се бяха отдалечили почти на два километра от болницата — достатъчно, за да се чувства Ралф спокоен — когато пред тях изникна ресторантчето „Дери Дайнър“. Даде мигач и докато завиваше към паркинга, си даде сметка, че не е идвал тук, откакто се разболя Карол… поне година, а може би повече.
— Пристигнахме — обърна се към Лоуис. — Не просто ще ядем, а ще се натъпчем до пръсване. Възможно е това да е първото и последното ни хранене за днес.
Тя се ухили като ученичка.
— Аз съм шампионка в областта на храненето. — Тя се поразмърда на седалката. — Освен това трябва да се отбия на едно място.
Ралф кимна. От вторник насам не бяха хапвали нито залък и не бяха посещавали тоалетна. Лоуис може да се отбие — той лично смяташе да отиде в мъжката тоалетна и да уринира поне половин час.
— Хайде — подкани я той, изключи двигателя и тревожният шум под капака утихна. — Първо тоалетната, а угощението после.
Докато вървяха към входа, тя му каза (с тон, който се стори на Ралф престорено небрежен), че не вярва Мина или Симон да са се обадили в полицията, поне засега. Ралф извърна глава да я попита защо и се удиви и развесели от поруменелите й като рози страни.
— И двете знаят, че си те харесвам от години.
— Шегуваш ли се?
— Разбира се, че не — отвърна тя пообидена. — Каролин също знаеше. На някои жени сигурно нямаше да им е много приятно, но тя знаеше колко е безобидно. Колко безобидна съм аз. Съпругата ти беше истинско съкровище, Ралф.
— Така е.
— Приятелките ми сигурно са предположили, че сме… нали се досещаш…
— Че тайничко сме се измъкнали и сме заминали ли?
Тя се разсмя.
— Нещо такова.
— А би ли искала да се измъкнем тайничко и да заминем, Лоуис?
Тя се повдигна на пръсти и го гризна по ухото.
— Ако оцелеем след всичко това, само ми предложи, и ще видиш.
Преди да отвори вратата, Ралф я целуна в ъгълчето на устата.
— В никакъв случай няма да пропусна, госпожо.
Запътиха се към тоалетните, а като излязоха, Лоуис изглеждаше едновременно замислена и поразстроена. След миг промълви:
— Не мога да повярвам, че това съм аз. Искам да кажа, прекарах поне две минути пред огледалото, но още не мога да повярвам. Бръчиците около очите ми са изчезнали до една, Ралф… а косата ми… — Тя вдигна към него тъмните си очи, изпълнени с блясък и почуда. — А ти! Боже мой, не знам дали и на четирийсет си изглеждал толкова добре.
— Не, но трябваше да ме видиш, когато бях на трийсет. Бях истински звяр.
Тя се разкиска.
— Хайде, глупчо, давай да поемем някоя и друга калория.
3.
— Лоуис?
Тя вдигна поглед от менюто.
— Като бях в тоалетната, се помъчих да накарам аурите да се върнат. Този път не успях.
— А как ти хрумна за тях?
Той сви рамене — не му се искаше да споделя за внезапно обзелата го параноя, докато стоеше пред мивката в малката тоалетна, миеше си ръцете и оглеждаше странно младото си лице в изпръсканото с вода огледало. Изведнъж му хрумна, че не е сам. И още по-лошо, че може Лоуис да не е сама в дамската тоалетна зад съседната врата. Може би Атропос тъкмо се промъква зад нея, съвсем незабелязано, на ушите му проблясват диамантените обеци… стиска ръждясалия скалпел…
После на мястото на обеците на Лоуис и на сламената шапка на Бил в съзнанието му изплува детското въженце, на което скачаше Атропос, когато го видя за първи път
(„едно, две, три, гъската вино пи“)
в празния двор между пекарната и солариума; въженцето, което е било най-ценното притежание на едно момиченце, което, докато играели на гоненица вкъщи, се препънало, паднало от прозореца на втория етаж и си счупило врата („каква ужасна случка, та целият живот е бил пред нея; ако има Бог, защо Той позволява да се случват такива, неща“, и така нататък, и така нататък).
Беше си казал, че трябва веднага да престане, че положението е достатъчно сложно и без да се отдава на зловещи фантазии как Атропос прерязва връвчицата на Лоуис, но това не му помогна много… най-вече защото знаеше, че Атропос може наистина да е тук, в ресторанта, и че може да направи с тях всичко, каквото си поиска. Абсолютно всичко. Лоуис се пресегна през масата и докосна ръката му.
— Не се тревожи. Цветовете ще се върнат. Винаги се връщат.
— Надявам се.
Той също си взе меню, разтвори го и прегледа какво се предлага за закуска. Първоначалното му впечатление беше, че иска да поръча от всичко.
— Когато си видял Ед за пръв път да се държи като умопобъркан, той тъкмо е излизал от летището — обади се Лоуис. — Сега вече знаем защо. Взимал е уроци по пилотиране, нали така?
— Разбира се. Като ме караше обратно към Харис Авеню, Триг дори спомена, че само със специален пропуск можеш да минеш през оня вход — през служебния портал. Пита ме дали Ед има пропуск, а аз отвърнах, че не знам. Сега вече ми е ясно. Сигурно раздават пропуски на всички курсисти.
— Мислиш ли, че на Хелън й е било известно за това негово хоби? — попита Лоуис. — Сигурно не, а?
— Сигурен съм, че не е знаела. А освен това бас държа, че се е прехвърлил в курса, провеждан от бреговата охрана, веднага след инцидента с шофьора на камиона. Уверил се е, че започва да губи контрол и че е най-добре да запази в тайна уроците по пилотиране.
— Възможно е Атропос да го е убедил — изтърси Лоуис. — Атропос, или дори някой от по-високопоставените същества.
Ралф се ужаси от нейното предположение, но то му изглеждаше правдоподобно.
„Същества — рече си той и потръпна. — Пурпурният крал.“
— Разиграват го като кукла на конци, нали?
— Атропос ли имаш предвид?
— Не. Атропос е противна гадинка, но мисля, че не се различава особено от господин К. и господин Л. — те са нещо като прислуга, може би най-много една степен по-горе от неквалифицираната работна ръка.
— Портиери.
— Ами, да, нещо такова — съгласи се Лоуис. — Портиери или момчета за всичко. Сигурно именно Атропос е обработил Ед и се обзалагам на курабийка, че му е доставило адско удоволствие, обаче се басирам на цялата си къща, че заповедите му идват от по-високо. Това звучи ли ти горе-долу логично?
— Да. Сигурно никога няма да узнаем колко побъркан е бил, преди да започне всичко това, или пък точно кога Атропос му е прерязал връвчицата, но онова, което най-много ме занимава в момента, е адски прозаично. Бих искал да зная как, по дяволите, освободи под гаранция Чарли Пикъринг и как е плащал проклетите си уроци по пилотиране.
Но преди Лоуис да успее да му отговори, към масата се доближи келнерка, пъхнала в джоба на престилката си бележник и химикалка.
— Какво ще поръчате, приятели?
— Аз искам сирене и омлет с гъби — рече Ралф.
— Ъ-хъ. — Тя премести дъвката си от другата страна. — С две или три яйца, миличък?
— С четири, ако нямате нищо против.
Жената леко повдигна вежди и почука с химикалката по бележника.
— Аз нямам нищо против, ако вас така ви устройва. Нещо друго?
— Да, ако обичате. Чаша портокалов сок — голяма, порция бекон, порция наденички и едни пържени картофи. Всъщност двойна порция картофи. — Той замислено замълча, после се ухили. — О, а дали са ви останали кифли?
— Май има една със сирене и една с ябълки. — Тя вдигна очи към него. — Доста си огладнял, а, миличък?
— Все едно не съм ял цяла седмица. Ще взема тази със сиренето. И за начало кафе. Много, много кафе. Записахте ли си всичко?
— О, записах си, миличък. Само искам да те видя как ще си тръгнеш. — После се обърна към Лоуис. — А за вас, госпожо?
Лоуис й се усмихна мило.
— За мен същото. Миличка.
4.
Ралф погледна часовника на стената. Беше едва седем и десет, което беше добре. Щяха да стигнат до „Хай Ридж“ за по-малко от половин час, а като обработят Гретхен Тилбъри с психическите си лазери, може речта на Сюзан Дей да се отмени — абортира, ако щете — още в 9:00 сутринта. Но вместо да изпитва облекчение, го изпълваше непрестанна тревога. Сякаш го сърбеше на място, което не можеше да достигне.
— Добре — рече той, — хайде да сложим ред. Мисля, можем да приемем, че правото на аборт занимава Ед от доста дълго време, и сигурно отдавна членува в организацията „Приятели на живота“. После започва да не си доспива… причуват му се гласове…
— … вижда плешиви човечета…
— Е, по-точно едно човече — съгласи се Ралф. — Атропос се превръща в негов гуру, пълни му главата с Пурпурния крал, с центурионите и с какво ли оше не. Когато Ед ми разказваше за цар Ирод…
— … си е мислел за Сюзан Дей — довърши Лоуис. — Атропос го е… как казват по телевизията… създал е у него психоза. Превърнал го е в управляема ракета. А откъде се е сдобил Ед с онова шалче, как мислиш?
— От Атропос. Атропос притежава сума ти такива неща, обзалагам се.
— А какво има според теб в самолета, който ще пилотира довечера? — Гласът на Лоуис трепереше. — Бомба или отровен газ?
— По-вероятно е да избере бомба, ако иска да убие всички — ако избере газ, силният вятър може да му обърка сметките. — Ралф отпи глътка вода и заоеляза, че ръката му трепери. — От друга страна, не знаем какво е забъркал в лабораторията си, нали така?
— Не — тихичко отвърна Лоуис. Ралф остави чашата.
— Хич не ме е грижа какво точно се кани да прави.
— А какво те интересува?
Сервитьорката им донесе току-що сварено кафе и от аромата му нервите на Ралф сякаш блеснаха като неон. С Лоуис побързаха да вземат чашите и жадно отпиха в мига, в който жената се обърна. Кафето беше силно и толкова горещо, че опари устните на Ралф, но му се стори божествено. Изпи на един дъх половината, а в стомаха му се образува топло местенце, сякаш бе глътнал жив въглен. Лоуис го гледаше сериозно над ръба на чашата си.
— Интересувам се — рече й той — за нас. Казваш, че Атропос превърнал Ед в управляема ракета. Пилотите-камикадзе през Втората световна война са били точно това. Хитлер си е имал V-2, а Хирохито — Божествен вятър. Притеснява ме, че Клото и Лахезис направиха същото с нас. Заредени сме с особени сили и сме програмирани да отпътуваме за „Хай Ридж“ с олдсмобила и да спрем Сюзан Дей. Питам се защо е необходимо това.
— Но ние знаем защо — запротестира тя. — Ако не се намесим довечера по време на речта на тази жена Ед Дипно ще извърши самоуоийство и ще отнеме живота на две хиляди души.
— Добре, ще направим всичко възможно, за да го спрем — не се притеснявай, Лоуис. — Той допи кафето и усети, че е гладен като вълк. — Не мога да бездействам, като знам, че Ед ще убие толкова много хора — все едно да не се помръдна, ако някой запрати бейзболна топка към главата ми. Безпокоя се, че не успях да прочета всички условия в договора. — Той се позамисли. — Направо съм вбесен.
— За какво говориш?
— За това, че ни баламосват като мухльовци. Знаем защо ще се опитаме да попречим на Сюзан Дей — не можем да допуснем някакъв ненормален да убие хиляди невинни хора. Но не знаем защо искат ние да го направим. Точно това ме плаши.
— Имаме възможност да спасим живота на две хиляди души. Нима искаш да кажеш, че този аргумент е достатъчен за нас, но не и за плешивите докторчета?
— Точно така. Не мисля, че тия приятели се впечатляват много от цифри — очистват ни не с десетки и стотици хиляди, а с милиони. Освен това са свикнали да наблюдават как Случайността и Целта си разменят ролите.
— Бедствия като пожара в дискотеката „Коконът Гроув“ — каза Лоуис. — Или пък наводнението тук, в Дери, преди осем години.
— Да, но дори и такива трагедии са дребна работа в сравнение с онова, което може да се случи и се случва по света всяка година. Наводнението в Дери през осемдесет и пета отне живота на двеста и двадесет души, миналата пролет в Пакистан имаше наводнение, което взе три хиляди и петстотин жертви, а пък при последното голямо земетресение в Турция загинаха четири хиляди човека. Какво ще кажеш за аварията в ядрения реактор в Русия? Четох някъде, че жертвите били най-малко седемдесет хиляди. Това са много сламени шапки, въженца за скачане и безброй… безброй очила, Лоуис. — Ужаси се колко близо беше да каже „обеци“.
— Недей — каза тя и потръпна.
— И на мен ми е неприятно да мисля за тези неща, но трябва да мислим за тях дори само защото ония двамата толкова много се стараеха да ни попречат да го сторим. Разбираш ли накъде бия? Трябва да разбираш. Големите трагедии винаги са били предизвикани от Случайността — каква е разликата този път?
— Не зная, но е било достатъчно важно за тях, за да ни натоварят с тази специална задача, а това, струва ми се, е доста голяма крачка.
Ралф кимна. Вече усещаше как кофеинът започва да му действа, очите му се ококориха, а пръстите му лекичко се разтрепериха.
— Сигурен съм, че е така. Да се върнем на случката на покрива на болницата. Чувала ли си някога други двама типове да обясняват толкова дълго, без всъщност да казват нищо?
— Не разбирам накъде биеш — каза Лоуис, но изражението й подсказваше, че не иска да разбере.
— Онова, което имам предвид, е свързано с едно основно предположение — навярно те не могат да лъжат. Да предположим, че е така. Ако знаеш нещо, което не искаш да кажеш, но не можеш да лъжеш, какво ще направиш?
— Ще се постарая да заобиколя опасната тема. Или опасните теми.
— Бинго. А те не правеха ли точно това?
— Ами, може би заобикаляха нещо, но ми се струва, че до голяма степен разговора водеше ти, Ралф. Всъщност дори се впечатлих от многото въпроси, които зададе. Непрекъснато се питах дали това действително се случва.
— Така е, но…
Той замълча, питайки се как точно да обясни концепцията си, която му се струваше едновременно сложна и елементарна. Отново се опита да предизвика познатото примигване, знаейки, че ако успее да проникне в съзнанието й, ще й покаже кристално ясно изображение. Ала така и не успя, което го накара ядно да потропва с пръсти по масата.
— Бях не по-малко удивен от теб — рече най-сетне. — Но ако съм реагирал чрез задаване на въпроси, то е, защото мъжете — поне тези от моето поколение — са научени, че е проява на лош вкус да изразяваш гласно смайването си. Да ахкат жените, когато си избират рокли.
— Сексист.
Произнесе го с усмивка, но Ралф не се засмя. Спомни си Барби Ричардс. Ако бе направил крачка към нея, тя със сигурност щеше да натисне бутона на алармата под бюрото си, но на Лоуис позволи да се доближи, защото беше надъхаиа с идеите, че всички жени по земята са сестри.
— Да — тихо отвърна той, — сексист съм, старомоден съм и това понякога ми създава проблеми.
— Ралф, не исках да…
— Знам какво искаше и всичко е наред. Опитвам се да ти обясня, че се удивих… че бях не по-малко потресен… от теб. Задавах въпроси, но какво от това? Бяха ли умни въпроси? Бяха ли полезни?
— Май не.
— Отначало като че ли не започнах толкова лошо. Доколкото си спомням, първото, което ги попитах, когато най-после се добрахме до покрива, беше кои са и какво искат. Те се изплъзнаха от тези въпроси с разни философски дрънканици, но, струва ми се, доста се затрудниха. После ни наговориха какво ли не за Случайността и за Целта — беше безкрайно интересно, но едва ли би ни послужило да убедим Гретхен Тилбъри да отмени речта на Сюзан Дей. Дявол да го вземе, много по-добре щяхме да направим — и щяхме да спестим време — ако бяхме изкопчили от тях как се стига до „Хай Ридж“, вместо да ходим да питаме племенницата на Симон.
Лоуис го погледна стреснато.
— Май имаш право, нали?
— А-ха. Докато си говорехме, времето си летеше, както се случва, като се изкачиш няколко нива по-високо. А докторчетата си стояха най-безучастно. Бяха режисирали всичко така, че като свършат да ни съобщават онова, което трябваше да знаем, да не остане време за въпросите, на които не искат да отговорят. Навярно искаха да ни убедят, че ще извършим общественополезно дело, че целта е да се спасят всичките тези хора, но докторчетата могат просто ей така да го кажат… защото…
— Защото би било лъжа, а те може би не са способни да лъжат.
— Точно така.
— Тогава какво точно искат, Ралф?
Той поклати глава.
— Нямам представа, Лоуис. Абсолютно никаква.
Тя допи своето кафе, внимателно постави чашата върху чинийката, загледа се за миг във върховете на пръстите си, после вдигна поглед към него. Красотата й отново го порази.
— Бяха добри същества — промълви Лоуис. — Добри са. Почувствах го много силно. А ти?
— Да — почти неохотно се съгласи той. Разбира се, че го беше почувствал. Бяха всичко онова, което Атропос не беше.
— И независимо от всичко ще се опиташ да спреш Ед, така ли?
— Да — още по-неохотно отвърна Ралф.
— Тогава останалото не те интересува — спокойно заключи тя и го погледна право в очите. — То само заема излишно място в съзнанието ти. Създава излишна бъркотия.
Ралф знаеше, че е права, но се съмняваше, че може да се примири с горчивата истина. Сигурно трябва да доживееш седемдесет, за да осъзнаеш колко е трудно да надмогнеш възпитанието си. Беше човек, обучаван да бъде истински мъж още преди Адолф Хитлер да дойде на власт, и беше от поколението, дето на времето слушаше Х. В. Калтенборн и Андрюс Систърс — поколение мъже, които си падаха по коктейлите на лунна светлина и бяха готови да извървят два километра, за да си купят цигари „Кемъл“. Тези мъже почти не се вълнуваха от проблема кой работи в полза на доброто и кой — в полза на злото; важното бе да не позволяваш на всесилните да те минат. Да не се оставяш да те водят за носа. „Нима? — иронично попита Каролин. — Възхитена съм от умозаключенията ти. Само че ще ти открия една малка тайна, Ралф — това са глупости. Били са глупости още преди Глен Милър да излезе от мода, продължават да са глупости и сега. Идеята, не човек трябва да изпълни дълга си… все още е валидна, дори в наши дни. Запомни, че обратният път до рая е дълъг, миличък.“
Да. Пътят до рая действително бе много, много дълъг.
— Защо се усмихваш, Ралф?
Келнерката се появи с огромен поднос с ястия и му спести необходимостта да отговори. Едва сега забеляза, че на престилката й е закачена значка с надпис „ЖИВОТЪТ НЕ Е ИЗБОР“.
— Ще отидете ли на събранието довечера? — попита я Ралф.
— Там съм — отвърна тя и остави подноса на съседната маса, за си освободи ръцете. — Ще нося плакат и ще демонстрирам пред сградата.
— От „Приятелите на живота“ ли сте? — попита я Лоуис.
— А жива ли съм? — беше отговорът.
— Да, със сигурност изглеждате жива.
— Е, тогава автоматично ставам приятел на живота. Да убиеш създание, което един ден може да напише велико стихотворение или да измисли лекарство против СПИН или рак, за мене си е чисто и просто грешно. Та значи ще нося моя плакат и ше се постарая всички феминистки, които подкрепят Норма Камали, както и комунистките хубавичко да видят, че на него пише „УБИЙСТВО“. Те мразят тая дума. Забранено е да се използва по коктейлите и разните там благотворителни балове. Искате ли кетчуп, приятели?
— Не — каза Ралф.
Не можеше да откъсне очи от жената. Около нея бе започнало да се разстила бледозелено сияние — то като че ли изтичаше от порите на кожата й. Аурите се връщаха.
— Да не би да ми е пораснала втора глава или кво? — попита сервитьорката. Пусна балонче с дъвката и я премести с език.
— Зяпнал ви бях, нали? — попита Ралф и усети как се изчервява. — Извинете.
Тя сви едрите си рамене, с което предизвика лениво, удивително раздвижване в горната част на аурата си.
— Да ви кажа, гледам много-много да не се отплесвам с тия работи. Повечето време си върша работата и си държа устата затворена. Но не се и отказвам. Знаете ли откога марширувам около оная тухлена кланица, в горещи дни, когато задникът ти почва да се пържи, и в студени нощи, когато можеш да си замръзнеш като нищо?
Ралф и Лоуис поклатиха глави.
— От осемдесет и четвърта. Цели девет години. И знаете ли кое най ме дразни в защитниците на избора?
— Кое? — тихо попита Лоуис.
— Че това са същите ония, дето искат да се забранят оръжията, та хората да не се изтрепват; същите, дето казват, че газовите камери и електрическият стол са противоконституционни, защото са жестоко и необичайно наказание. Говорят такива работи, после отиват и подкрепят разни закони, позволяващи на докторите — на докторите! — да пъхат в утробите на жените вакуумни тръби и да разкъсват неродените им синове и дъщери на парченца. Ей това най ме вбесява.
Сервитьорката изрече всичко това (Ралф имаше чувството, че много пъти е държала подобна реч), без да повишава тон и без да дава ни най-малки външни признаци на гняв. Той я слушаше с половин ухо — по-голямата част от вниманието му беше съсредоточено върху бледозелената аура, която я обгръщаше. Всъщност не цялата беше бледозелена. В долната й част едно жълтеникавочерно петно се въртеше бавно като мръсно колело на каруца.
„Черният дроб — рече си Ралф. — Черният й дроб не е наред.“
— Нали не желаете наистина на Сюзан Дей да й се случи нещо лошо? — попита Лоуис, втренчила в келнерката тревожен поглед. — Изглеждате много симпатична и съм сигурна, че не таите кръвожадни мисли.
Жената въздъхна, при което от ноздрите й излязоха две струйки зелена мъгла.
— Не съм толкова симпатична, миличка. Повярвай ми, че ако Бог й направи нещо, първа ще извикам: „Да бъде волята Ти!“ Но ако някой откачен реши да я убие, това е друго нещо. Такива работи говорят лошо за нас, поставят ни на едно ниво с хората, които се опитваме да спрем. Лудите обаче са на друго мнение. Те са жокерите в колодата.
— Точно така — съгласи се Ралф.
— Май наистина не искам на оная жена да й се случи нещо лошо — продължи сервитьорката, — ама се страхувам, че наистина може да стане нещо. Обаче ако питате мен, вината си е само нейна. Пъха се между шамарите… а жените, дето се пъхат между шамарите, няма защо да се правят на много изненадани, че са отнесли някой и друг шамар.
5.
След дългата лекция Ралф вече не беше много сигурен дали ще хапне дори залък, но се оказа, че апетитът му не е повлиян от възгледите на келнерката за аборта и Сюзан Дей. Аурите му помагаха — храната никога не му се бе струвала по-вкусна, дори когато беше юноша и ядеше по пет-шест пъти на ден, стига да имаше възможност.
Лоуис не изоставаше, поне до някое време. Най-после отмести чинията с остатъците от пържените си картофи и последните две парченца бекон. Ралф продължи да се храни като маратонец, навлязъл в последната отсечка. Набоде парчето наденичка, натъпка я в устата си, преглътна и се отпусна на стола с дълбока въздишка.
— Аурата ти потъмня, Ралф. Но не зная дали това означава, че най-после си се нахранил като хората, или пък че ще умреш от неправилно храносмилане.
— Сигурно и двете. Пак ги виждаш, нали?
Тя кимна.
— Знаеш ли какво? В момента най-много ми се иска да подремна.
Сега, след като се беше стоплил и нахранил, безсънните пощи от последните четири месеца даваха своето отражение. Имаше чувството, че носи на плещите си огромен товар, а клепачите му тежаха, сякаш бяха намазани с цимент.
— Мисля, че това не е най-подходящият момент — тревожно каза Лоуис.
— Права си — съгласи се Ралф.
Тя понечи да повика сервитьорката и да поиска сметката, после отпусна ръка.
— Какво ще кажеш да се обадим на твоя приятел, полицая? Лийдекър, нали така се казваше? Дали ще се съгласи да ни помогне?
Ралф обмисли идеята внимателно, доколкото му позволяваше размътеното му съзнание, после неохотно поклати глава.
— Не бих рискувал. Какво ще му кажем, за да ни повярва и да не ни изпрати в лудницата? А това е само едната страна на проблема. Ако и той се намеси… но допусне грешка… положението може да се влоши още повече.
— Добре. — Лоуис махна на келнерката. — Ще караме със свалени стъкла на олдсмобила и ще спрем в „Дънкин Донатс“ да пием по едно кафе. Аз черпя.
Ралф се усмихна. Съзнаваше, че усмивката му е почти идиотска, че се хили като някой пияница.
— Да, госпожо.
Когато келнерката донесе сметката и я остави на масата, той забеляза, че значката вече я няма на престилката й.
— Слушайте — обърна се тя към него с такава настойчивост, която му се видя едва ли не болезнено трогателна, — съжалявам, ако съм ви засегнала. Дойдохте тук да закусвате, а не да слушате лекция.
— Не сте ни обидила — успокои я Ралф. Погледна към Лоуис, която кимаше в знак на съгласие.
Келнерката се поусмихна. — Много благодаря, че го казвате, но въпреки това ви се понатрапих. Друг път не бих го направила, ама днес следобед и ние имаме събрание и ще представям госпожа Далтън. Казаха ми, че разполагам с три минути — предполагам, че ви отнех горе-долу толкова.
— Точно така — каза Лоуис и я потупа поръката. — Наистина.
Този път усмивката на келнерката беше по-топла и по-истинска, но в мига, в който се обърна, приятното изражение на лицето на Лоуис се стопи. Тя гледаше жълтеникавочерното петно точно над десния хълбок на жената.
Ралф извади химикалката, която винаги носеше в джоба на сакото си, измъкна подложката под чинията си, обърна я и бързо започна да пише на гърба. Като свърши, извади портфейла си и пъхна една петдоларова банкнота под онова, което беше написал. Като дойде за бакшиша, сервитьорката положително ще открие бележката.
Взе сметката и я размаха пред Лоуис.
— Това е първата ни истинска среща, а май всеки сам ще си плаща. Ако й оставя петте долара, пак не ми достигат три. Моля те, само не ми казвай, че нямаш нито цент.
— Кой, аз, кралицата на покера от Лъдлоу Грейндж? Не ставай глупав, миличък.
Тя измъкна купчина омачкани банкноти от чантата си. Докато ровичкаше из тях за подходящата, Лоуис прочете какво бе написал на подложката:
„Госпожо:
Черният ви дроб не е наред и трябва веднага да се консултирате с лекаря си. Горещо ви препоръчвам довечера да не отивате в Административния център.“
— Глупаво е, знам — каза Ралф. Тя го целуна по връхчето на носа.
— Никога не е глупаво да се опитваш да помогнеш някому.
— Права си. Само че тя няма да повярва. Ще реши, че сме се раздразнили от значката и речта, дето дръпна. Че това, което съм написал, е просто чудачески начин да й го върнем.
— Сигурно можем да я убедим по друг начин.
Лоуис се втренчи в келнерката — тя стоеше до шубера към кухнята, пиеше кафе и разговаряше с готвача. През това време синьо-сивата й аура потъмня и се сви, превръщайки се в нещо като защитна капсула.
Не знаеше какво точно става… но го усещаше. Косъмчетата по врата му настръхнаха. „Лоуис се зарежда — помисли си той, — включва всички шалтери, задвижва турбините, и то за сметка на жена, която не е виждала никога през живота си, а вероятно няма и да види.“
След миг и сервитьорката го усети. Извърна се и ги погледна, сякаш я бяха извикали по име. Лоуис й се усмихна и помаха за поздрав, но като се обърна към Ралф, гласът й трепереше от напрежение.
— Почти… почти го узнах.
— Какво?
— Не зная. Онова, дето ми трябва. Ще дойде само след миг. Името й е Зоуи с „у“. Иди да платиш сметката. Отвлечи й вниманието. Постарай се да не гледа към мен, защото ме затруднява.
Той се подчини, макар че Зоуи непрекъснато се опитваше да надникне над рамото му към Лоуис. Първия път като вкара сметката в касовия апарат, сервитьорката я изкара $234, 20. Нетърпеливо натисна един бутон да изтрие написаното, а като вдигна очи към Ралф, беше пребледняла и изглеждаше разстроена.
— Какво й става на жена ви? — попита тя Ралф. — Извиних се, нали така? Тогава защо продължава да ме фиксира?
Ралф знаеше, че Зоуи не вижда Лоуис, защото той през цялото време се опитваше да застане така, че да се намира между двете, но знаеше, че Лоуис наистина я фиксира.
Опита се да се усмихне.
— Не зная какво…
Сервитьорката подскочи и раздразнено стрелна готвача с очи.
— Стига си блъскал тия тенджери! — кресна тя, въпреки че от кухнята долиташе единствено музиката от радиото. После отново се втренчи в Ралф. — Божичко, там отзад е като във Виетнам. Та ако може да кажете на жена си, че не е възпитано да…
— Да зяпа? Тя не зяпа. Наистина. — Ралф се отмести. Лоуис бе отишла до вратата и гледаше навън към улицата, обърнала гръб към тях. — Виждате ли?
Зоуи помълча няколко секунди, без да отделя поглед от Лоуис. Най-сетне пак се обърна към Ралф.
— Наистина. Виждам и сама. Така, а защо сега просто не си тръгнете?
— Разбира се — нали не ни се сърдите?
— Ами… не — каза Зоуи, но не го погледна.
Като отиде при Лоуис, видя, че аурата й си е възвърнала предишния вид, но е станала много по-ярка.
— Още ли се чувстваш уморена? — тихичко попита той.
— Не. В интерес на истината чувствам се прекрасно. Да вървим.
Той понечи да отвори вратата, но после се отказа.
— Взе ли химикалката ми?
— О, Боже, не съм — сигурно още е на масата. Ралф се върна да я вземе. Под неговата бележка Лоуис бе добавила с нанизани като мъниста правописни букви послепис:
„През 1989 сте родили бебе и сте го дали за осиновяване в Сейнт Ан, Провидънс, Роуд Айлънд. Идете на лекар, преди да е станало твърде късно. Зоуи. Не се шегуваме. Това не някакъв номер.“
— Майчице — каза Ралф, като се върна при нея. — та това ще я изплаши до смърт.
— Пет пари не давам, стига да отиде на лекар, преди да станало твърде късно.
Ралф кимна и двамата излязоха.
6.
— Тия работи за детето й — като проникна в аурата й ли ги разбра? — попита Ралф, докато пресичаха паркинга.
Лоуис кимна. Отвън цялата източна част на Дери беше огряна от ярка, разноцветна като калейдоскоп светлина. Тайнственото сияние се връщаше, но този път беше много по-силно отпреди — тайнствена светлина, която спираловидно се извива все по-нагоре, Ралф протегна ръка и докосна капака на колата си. Изпита чувството, че дъвче лепкав лакрицов бонбон против кашлица.
— Не мисля, че взех кой знае колко от нейната… от нейната енергия — рече Лоуис, — но все едно я погълнах цялата.
Ралф си припомни какво бе прочел наскоро в едно научно списание.
— Ако всяка клетка от тялото ни съдържа цялата информация за това как сме устроени, защо пък всяка частица от аурата да не съдържа цялата информация за това какво сме?
— Не звучи много научно.
— Май не.
Тя лекичко стисна ръката му и се усмихна.
— Но пък звучи вярно.
Той също се ухили в отговор.
— И ти имаш нужда от същото — продължи Лоуис. — Мисля си, че постъпваме нередно — все едно крадем — но ако не вземеш, мисля, че скоро ще останеш съвсем без сили.
— Ще го направя при първа възможност. Но в момента единственото, което искам, е да се доберем до „Хай Ридж“.
Ала като седна зад волана, ръката му потръпна, щом докосна ключа на двигателя.
— Ралф? Какво става?
— Нищо… всичко. Не мога да карам така. Ще се блъснем в първата телефонна кабина или пък ще влетим в нечия дневна.
Вдигна поглед към небето и видя една от ония огромни, праисторически птици — тази беше прозрачна и беше кацнала на една сателитна чиния на покрива на отсрещната сграда. Над прибраните й крила се виеше тъпичка, лимоненожълта мъглица.
„Наистина ли я виждаш? — искаше да знае част от съзнанието му. — Сигурен ли си, Ралф? Съвсем, съвсем сигурен ли си?“
„Да, виждам я. За щастие или за нещастие виждам я… но ако изобщо съществува момент, в който е подходящо да се виждат подобни неща, надали това е настоящият.“
Съсредоточи се и почувства, примигването дълбоко в себе си. Птицата изчезна като призрак. Топлата сияйна палитра, обагрила сутринта, започна да избледнява. Ралф забеляза как цветовете се смесиха и образуваха сияйната сиво-синя омара, която виждаше от деня, в който отиде с Джо Уайзър в „Изгрев, залез“ за по чаша кафе и пай, после и тя се стопи. Чувстваше се едва ли не смазан от необходимостта да се свие на кълбо и да заспи. Но вместо това задиша бавно и шумно, поемайки всеки дъх малко по-надълбоко в дробовете си, сетне превъртя ключа. Двигателят изрева, отново се появи и тракащият звук. Само че сега беше много по-силен.
— Какво е това? — попита Лоуис.
— Не зная — каза Ралф, но всъщност беше убеден, че повредата е сериозна. Най-сетне звукът поутихна и той включи на скорост.
— Побутни ме, ако видиш, че задрямвам.
— Разчитай на мен.
ДВАДЕСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА
1.
Сградата на „Дънкин Донатс“ се открояваше като розова захарна фигурка сред занемарените сгради наоколо. Повечето от тях бяха построени през петдесетте и вече бяха почти рухнали. Това беше кварталът Олд Кейп, където по броните на старите автомобили с нагънати ауспуси и разбити стъкла имаше лепенки с надписи „НЕ МЕ ОБВИНЯВАЙТЕ, ЧЕ ГЛАСУВАХ ЗА ПЕРО“; където пред всеки дом се мъдреше детско велосипедче; където на шестнадесет девойките бяха красавици, а на двадесет и четири вече майки на по четири деца, се превръщаха в затлъстели жени.
Две момчета на боядисани в крещящи цветове велосипеди с чудати извити кормила правеха кръгчета насред един паркинг, изпреварвайки се със сръчност, която подсказваше часове, прекарани пред игралните автомати, и би им осигурила кариера като въздушни диспечери… в случай, че не се превърнат в наркомани и не загинат при пътна катастрофа. Шапките и на двамата бяха обърнати с козирката назад. Ралф се запита защо ли не са на училище в петък сутрин, или пък поне защо не са на път за там, но бързо реши, че му е все едно. Сигурно и на тях им беше все едно.
Изведнъж велосипедите, които досега се разминаваха с лекота, се сблъскаха. И двете момчета паднаха на земята, по почти веднага скочиха на крака. Ралф си отдъхна, като видя, че са невредими — аурите им дори не потрепнаха.
— Проклет скапаняк такъв! — яростно кресна на приятеля си онзи с фланелка с щампован надпис „Нирвана“. — Какво, по дяволите, ти става? Караш както се чукат старците!
— Чух нещо — каза другият, внимателно нагласявайки шапката на мръснорусата си коса. — Страшен трясък. Бууум!
— Абе нищо не съм чул — отвърна приятелят му. Протегна изцапаните си длани с две-три дребни драскотини по тях, от които капеше кръв. — Гледай бе, бързак задръстен!
— Нищо ти няма.
— Да, ама… — Нирвана забеляза Ралф, който се беше подпрял на олдсмобила и ги наблюдаваше, пъхнал ръце в джобовете си. — Ти па кво гледаш?
— Тебе и приятелчето ти. Това е всичко.
— Сигурен ли си?
— А-ха — това е всичко.
Нирвана погледна приятеля си, после Ралф. Очите му блестяха, изпълнени с подозрение, характерно за хората от този квартал.
— Къв ти е проблемът?
— Нямам проблем — отвърна Ралф. Беше всмукал доста от червеникавокафявата аура на Нирвана и сега се чувстваше почти като Супермен. Освен това се чувстваше и като детенасилник. — Мислех си, че като бях малък, не говорехме точно като тебе и приятеля ти.
Нирвана го изгледа.
— Верно? А как говорехте?
— Не си спомням точно, но ми се струва, че не звучеше толкова тъпо.
Извърна се и в същия миг вратата на заведението се хлопна. Появи се Лоуис с по една голяма чаша кафе в ръце. Междувременно хлапетата се метнаха на велосипедите си и отпрашиха, като преди това Нирвана злобно изгледа Ралф.
— Можеш ли да пиеш и едновременно да шофираш? — попита Лоуис и му подаде кафето.
— Така си мисля — отвърна Ралф, — но май кафето вече не ми е толкова необходимо. Чувствам се чудесно.
Тя проследи с поглед двете момчета, после кимна.
2.
Докато пътуваха по шосе № 33 към „Хай Ридж“, целият свят сякаш бе станал по-ярък. Градът остана зад тях и сега минаваха покрай изкуствено залесените гори, които есента като че бе подпалила. Небето се простираше като синя алея над пътя, а сянката на олдсмобила препускаше край шосето.
— Божичко, толкова е красиво — обади се Лоуис. — Нали, Ралф?
— Да.
— Знаеш ли какво ми се иска повече от всичко на света?
Той поклати глава.
— Да можехме да спрем край пътя — да оставим колата и да влезем в гората. Да намерим полянка, да седнем на слънце и да гледаме облаците. Ти да казваш: „Виж онзи, Лоуис, прилича на кон.“ А аз да отвръщам: „Я виж там, Ралф, като човек с метла е.“ Би било прекрасно, нали?
— Да — отвърна Ралф. Отляво забеляза просека в гората — стълбовете на далекопровода сякаш се спускаха по склона с маршова стъпка като войници. Жиците блестяха като сребро на утринното слънце, ефирни като паяжини. Стълбовете бяха потънали в червеникави преспи от смрадлика, а когато вдигна поглед, Ралф забеляза един ястреб да се носи по въздушното течение, невидимо като света на аурите.
— Да — повтори той. — Би било чудесно. Може би някога ще го направим. Само че…
— Какво?
— „Всяко нещо, с което се захващам, го претупвам, за да започна друго.“
Тя изгледа стреснато.
— Ама че абсурд!
— А-ха. Мисля, че повечето верни неща са абсурдни. Това е от една стихосбирка, която се нарича „Нощи в гробището“. Дорънс Марстелър ми я даде в същия ден, когато се беше промъкнал у нас и беше пъхнал оня спрей в джоба на якето ми.
Хвърли поглед в огледалото за обратно виждане — последните километри от шосе № 33 се разстилаха като черна лента сред пламналата гора. Слънчевите лъчи блещукаха по някаква никелирана повърхност. Кола. А може би две-три, които бързо ги настигаха.
— Стария Дор — замислено рече Лоуис.
— Да. Знаеш ли, Лоуис, струва ми се, че той също е замесен.
— Може би. Щом Ед е особен случай, може пък Дорънс да е като него.
— Да, и на мен ми мина през ума. Но най-интересното е — имам предвид Дор, а не Ед — че Клото и Лахезис май не знаят за него. Сякаш няма нищо общо с тях.
— Какво искаш да кажеш?
— Не съм много сигурен. Но господин К. и господин Л. изобщо не споменаха за него, а това… това изглежда…
Погледна в огледалото. Зад другите коли се беше появила четвърта, но бързо ги настигаше, а на покривите на по-близките три Ралф видя сини полицейски лампи. Запита се дали отиват към Нюпорт.
„Може би ни преследват нас — предположи наум той. — Може би въпреки внушението на Лоуис онази Ричардс си е спомнила за посещението му.“
Само че полицията едва ли би изпратила четири коли след двама люде на почтена възраст в раздрънкан олдсмобил. Изведнъж пред очите му изникна образът на Хелън. Стомахът му се сви, докато отбиваше встрани от пътя.
— Ралф? Какво… — После Лоуис чу воя на сирените и се извърна на седалката с изпълнени с тревога очи. Първите три полицейски коли профучаха покрай тях с повече от сто и трийсет километра в час, посипвайки олдсмобила с прахоляк, а след тях нападалите шумолящи листа се извиха във въздуха като танцуващи дервиши.
— Ралф! — извика Лоуис. — Ами ако в „Хай Ридж“ става нещо? Там е Хелън! Хелън с детето си!
— Зная — отвърна той, а когато и четвъртата кола профуча покрай тях с такава скорост, че олдсмобилът се полюшна и Ралф отново усети вътрешното примигване. Посегна към скоростния лост, но ръката му увисна във въздуха на десет сантиметра от него. Беше приковал поглед далеч в хоризонта. Петното, което висеше там, не беше толкова наситено, колкото отвратителният черен чадър над Административния център, но той знаеше, че това е същото нещо — смъртен покров.
3.
— По-бързо! — крещеше Лоуис. — По-бързо. Ралф!
— Не мога — извика той. Стискаше здраво зъби и речта му беше почти неразбираема. — Газта е до дупка.
„Освен това — мислено добави той, — не съм карал толкова бързо от тридесет и пет години насам и умирам от страх.“
Стрелката на скоростомера трептеше след чертичката за сто и трийсет — гората се плъзгаше край тях като калейдоскоп от червено, жълто и винено; шумът под капака на двигателя вече не беше просто потропване — там сякаш се бяха събрали десетина ковачи, които блъскаха по наковалните си. Въпреки това новите три полицейски коли, които Ралф забеляза в огледалото, ги настигаха с лекота.
Отпред имаше остър завой. Напук на всички инстинкти кракът на Ралф не беше на спирачния педал. Като навлязоха в завоя, все пак отпусна газта… но задницата на колата се поднесе и Ралф отново натисна педала. Беше се прегърбил над волана, бе прехапал долната си устна, а очите му бяха изцъклени от напрежение. Задните гуми изскърцаха, Лоуис политна към него. Ралф бе впил пръсти във волана и чакаше всеки момент колата да се преобърне. Само че олдсмобилът беше един от последните истински детройтски зверове — широк, тежък и нисък. Взе завоя, а в далечината отляво Ралф видя тухлена селска къща. Зад нея имаше два хамбара.
— Ралф, ей там е отбивката!
— Виждам.
Новопоявилите се полицейски коли ги бяха настигнали и вече ги изпреварваха. Ралф сви вдясно, като се молеше да не го блъснат. Ала автомобилите профучаха покрай олдсмобила, завиха наляво и потеглиха по възвишението към „Хай Ридж“.
— Дръж се, Лоуис.
Олдсмобилът едва не полегна наляво, когато Ралф зави по шосето, което с Каролин наричаха „градинския път“. Ако тясното шосе бе асфалтирано, огромната кола сигурно щеше да се претърколи като каскадьорските автомобили във филмите. Ала олдсмобилът само подскочи по-рязко и вдигна във въздуха облаци прахоляк. Лоуис изпищя с тъпичък, задавен гласец.
— Давай! — Тя махна нетърпеливо към пътя отпред и в този миг толкова заприлича на Каролин, сякаш Ралф виждаше призрак. Питаше се как ли Карол, която през последните пет години от живота си непрекъснато го подканяше да шофира по-бързо, би приела тази разходка извън града. — Не ми обръщай внимание! Гледай пътя!
В този миг по шосето свърнаха още няколко полицейски коли. Колко ли бяха? Ралф не знаеше, беше престанал да ги брои. Сигурно десетина. Отдръпна се толкова, че десните колела на олдсмобила едва не влязоха в канавката и новите подкрепления — три коли с надписи отстрани „ПОЛИЦИЯ ДЕРИ“ и две патрулни коли на щатската полиция — профучаха покрай тях, отново засипвайки ги с камъчета и прах. Ралф забеляза в една от тях цивилен полицай, който му махаше, но след това олдсмобилът потъна в жълт облак прахоляк. При мисълта за Хелън и Нат старецът потисна поредния, още по-силен от досегашните порив да натисне спирачката. След миг обаче отново виждаше шосето пред себе си.
— Оня полицай ти махаше, нали? — обади се Лоуис.
— И още как.
— Няма да ни пуснат дори да припарим до „Хай Ридж“. — Тя гледаше ужасено черното петно на върха на хълма.
— Ще се доближим колкото е необходимо. — Той надникна в огледалцето и провери дали не се задават още коли, но видя само пушилката над пътя.
— Ралф?
— Какво?
— Виждаш ли цветовете?
Той я изгледа изпод око. Все още му се струваше красива, фантастично млада, но от аурата й нямаше и следа.
— Не — отвърна. — А ти?
— Не зная. Още виждам онова. — Посочи през предното стъкло към тъмното петно над хълма. — Какво е? Ако не е смъртен покров, какво е тогава?
Той понечи да й каже, че е пушек и че там горе има само едно, което може да гори, но преди да изрече и дума, от двигателя на олдсмобила се разнесе оглушителен трясък. Капакът подскочи и дори се огъна на едно място, сякаш отвътре го блъсна юмрук. Колата подскочи напред, сякаш изхълца — после светна червената лампичка и двигателят угасна.
Ралф насочи олдсмобила към банкета, а когато колелата се озоваха на ръба на канавката, го обзе силно чувство, че току-що е завършил кариерата си като шофьор. Тази мисъл не породи у него дори капчица съжаление.
— Какво стана? — извика Лоуис.
— Откъсна се щанга. Май ще се наложи да изкачим хълма пеш.
4.
От запад подухваше студен ветрец, а като излязоха от колата, усетиха силния мирис на дим. Извървяха последния половин километър мълчаливо, хванати за ръце. Когато видяха първата патрулна кола на щатската полиция, препречила пътя, димът вече се стелеше на талази над гората и Лоуис едва дишаше.
— Как си, Лоуис?
— Добре — задавено промълви тя. — Само че килограмите ми са много…
Па-па-пси разнесоха се пистолетни изстрели иззад колата, препречила пътя. Последва дрезгав, учестен кашлящ звук, който Ралф лесно разпозна от телевизионните репортажи за гражданските войни в Третия свят и за пътните престрелки в Америка — някой стреляше с автоматично оръжие. Последваха нови пистолетни изстрели, сетне откоси от картечница. Дочу се писък, от който на Ралф му се прииска да си запуши ушите. Заприлича му на женски писък, но изведнъж си спомни нещо, което досега му бе убягвало — името на жената, която Джон Лийдекър бе споменал. Сандра Маккей.
Незнайно защо тази мисъл го изпълни с ужас. Опитваше се да си внуши, че дори гласовете на мъжете звучат понякога като женски, когато те изпитват силна болка — но знаеше истината. Малоумниците на Ед бяха предприели атака срещу „Хай Ридж“. Зад тях долетя нов вой на сирена. Миризмата на дим стана още по-нетърпима. Лоуис го изгледа ужасено и спря да си поеме дъх. Ралф погледна към върха на хълма и забеляза сребристата пощенска кутия встрани на пътя. На нея, разбира се, нямаше име — жените, които стопанисваха „Хай Ридж“, бяха положили усилие да останат в анонимност, което днес несъмнено им беше от голяма полза. Знаменцето над кутията се вееше. Някой бе оставил писмо за раздавача. Ралф си спомни за писмото, което той бе получил от „Хай Ридж“, от Хелън — предпазливо, но изпълнено с надежда.
Отново се разнесе вой на рикоширал куршум. Трошене на стъкло. Вик, предизвикан от гняв или от силна болка. Пращене на ядни пламъци, поглъщащи сухи дърва. Ралф съгледа тъмните очи на Лоуис, приковани в него — та нали той е мъжът, а тя е била възпитана да вярва, че мъжете знаят какво да направят в подобна ситуация.
„Ами тогава направи нещо! — мислено си заповяда той. — За Бога, направи нещо!“ Но какво? Какво?
— ПИКЪРИНГ! — разнесе се усилен от мегафон глас откъм горичката млади смърчове, високи колкото елхички. Ралф вече виждаше червените искрици и оранжевите езици на пламъците сред плътната пелена от дим, която се стелеше над дърветата. — ПИКЪРИНГ! ТАМ ИМА ЖЕНИ И ДЕЦА! ПУСНИ НИ ДА СПАСИМ ЖЕНИТЕ!
— Той знае, че са жени — измърмори Лоуис. — Не разбират ли, че знае? Те глупаци ли са, що ли?
В отговор на полицая с мегафона се разнесе странен треперлив звук и на Ралф му отне секунда-две, докато осъзнае, че това е налудничав смях. Отново избухна оглушителният трясък на автоматичните оръжия. Отвърна му залп от пистолетни изстрели и картечни откоси.
Лоуис впи ледени пръсти в ръката му.
— Какво ще правим сега?
Ралф погледна сивкавочерния пушек, който се стелеше на талази над дърветата, после извърна очи към полицейските коли, летящи по шосето към върха на хълма — и най-после отново към бледото, напрегнато лице па Лоуис. Съзнанието му се бе поизбистрило — не много, но достатъчно, за да проумее, че въпросът й има един-единствен отговор.
— Отиваме там — отсече той.
5.
Внезапно усети примигването. Пламъците, които подскачаха над смърчовата горичка, се превърнаха от оранжеви в зелени. Пукотьт позаглъхна — сякаш в затворена кутия гърмяха капси. Без да изпуска ръката на Лоуис, Ралф я поведе напред, заобикаляйки патрулната кола, която препречваше пътя.
Новопристигналите спираха зад нея. Почти в движение от тях на изскачаха мъже в сини униформи. Неколцина носеха автомати, повечето носеха бронирани жилетки. Един от тях премина като вятър право през Ралф, който не успя да се отдръпне навреме: млад мъж на име Дейвид Уилбърт, който подозираше жена си в любовна връзка с шефа й от агенцията за недвижими имоти. Въпросът за съпругата му обаче беше изместен на заден план (или поне временно) в съзнанието на Дейвид Уилбърт от нетърпимата нужда да облекчи мехура си, както и от непрестанно повтарящото се заклинание, което се гърчеше в съзнанието му като змия:
[Няма да се изложиш, няма да се изложиш, няма, няма, няма,]
— ПИКЪРИНГ! — отново извика усиленият от мегафона глас и Ралф откри, че буквално усеща думите в устата си като сребърни камъчета. — ПРИЯТЕЛИТЕ ТИ СА МЪРТВИ, ПИКЪРИНГ! ХВЪРЛИ ОРЪЖИЕТО И ИЗЛЕЗ НА ДВОРА! НЕКА СПАСИМ ЖЕНИТЕ!
Ралф и Лоуис, невидими за тичащите мъже, се приближиха до скупчените полицейски коли, спрели точно там, където пътят преминаваше в алея, от двете страни на която имаше сандъчета със засадени цветя.
„Личи си, че тук е пипала женска ръка“ — ни в клин, ни в ръкав си помисли Ралф.
Алеята водеше към бяла селска къща. Постройката беше триетажна, с две крила, а по цялата й дължина се простираше веранда, която откриваше фантастична гледка на запад към мътните сини очертания на планините. В този дом някога живееше семейство Барет и въртеше търговия с ябълки, а от известно време насам тук се бяха приютили десетина малтретирани, уплашени жени, но на Ралф му бе достатъчен само един поглед, за да разбере, че от днес повече никой няма да живее тук. Южното крило бе обгърнато от пламъци, които вече поглъщаха и верандата; от прозорците се подаваха огнени езици, лакомо облизваха стрехите и изхвърляха във въздуха шинделите17, раздробени на пламтящи тресчици. В отсрещния край на верандата гореше тръстиков люлеещ се стол. На една от дръжките му беше преметнат недоплетен шал; забучените в него игли блестяха, нажежени до бяло. Отнякъде се разнасяше непрестанното налудничаво дрънчене на звънчета.
На стълбите на верандата лежеше по гръб мъртва жена със зелен дочен панталон и пилотско яке и очите й се взираха в небето през окървавените стъкла на очилата й. Тя стискаше пистолет, а по средата на тялото й зееше грозна черна дупка. На парапета в северния край на верандата беше провесен някакъв мъж, единият му крак беше подпрян на сгъваемата градинска скамейка. И той носеше дочен панталон и пилотско яке. В цветната леха под него се търкаляше пушка. По пръстите му се стичаше кръв. За свръхчувствителния поглед на Ралф капките изглеждаха черни и мъртви.
„Фелтън — каза си той. — Ако полицаите продължават да крещящ на Пикъринг — и ако Пикъринг е вътре — знача това ще да е Франк Фелтън. А Сюзан Дей? Ед е някъде по крайбрежието — Лоуис като че ли беше убедена в това, и, струва ми се, е права — но ако Сюзан Дей е вътре? Божичко, възможно ли е?“
Изглеждаше възможно, но това нямаше значение — не и сега. Хелън и Натали почти със сигурност бяха в сградата заедно с още Бог знае колко други безпомощни, измъчени жени и именно това имаше значение.
От вътрешността на къщата се разнесе трясък на счупено стъкло, последвано от тиха експлозия — почти като хълцукане. Иззад прозорците лумнаха нови пламъци.
„Бомби — помисли си той. — На Чарли Пикъринг най-после му падна случай да хвърли две-три. Какъв късмет.“
Ралф не знаеше колко полицаи се прикриват зад колите, скупчени в началото на алеята — сигурно поне тридесет — но веднага забеляза двамата, които бяха арестували Ед Дипно.
Крис Нел беше приклекнат зад предното колело на полицейската кола от Дери, а до него на коляно се беше отпуснат Джон Лийдекър. По мегафона говореше Нел и когато Ралф и Лоуис се доближиха до полицейската засада, младежът хвърли поглед към Лийдекър. Детективът кимна, посочи къщата, после направи жест, който Ралф разчете лесно: „Внимавай.“ Но в аурата на Крис Нел прочете нещо друго, по-тревожно — младият мъж беше прекалено екзалтиран, за да внимава. И в същия миг, сякаш мисълта на Ралф го накара да се случи, аурата на Крис започна да изменя цвета си. Със зловеща бързина тя премина от бледосинъо през тъмносиво до черно.
— ОТКАЖИ СЕ, ПИКЪРИНГ! — викна Нел, без да знае, че вече е жив мъртвец.
В стъклото на един прозорец на долния етаж с трясък се вряза прикладът на карабина, след което пак се скри. В същия миг прозорчето над входната врата се пръсна на парчета и по верандата се посипаха стъкла. През дупката лумнаха пламъци. Секунда по-късно зейна и самата врата, сякаш под натиска на невидима ръка. Нел пропълзя напред, вероятно уверен, че стрелецът най-после е решил да се предаде.
Ралф, изкрещя: [Дръпни го обратно, Джони! ДРЪПНИ ГО!]
Карабината отново се подаде, но този път с дулото напред.
Лийдекър посегна да дръпне Нел за яката, но прекалено бавно. Пушката избълва бърз кашлящ залп и Ралф чу металическото понк! понк! понк! от куршумите, които надупчиха тънката ламарина на полицейската кола. Аурата на Крис Нел вече беше абсолютно черна — беше се превърнала в смъртен покров. Куршумът го уцели във врата, той се изтръгна от хватката на Лийдекър и се просна насред двора, а кракът му конвулсивно потръпна. Мегафонът се изтърколи от ръката му и силно изпращя. Иззад една от другите коли някой изкрещя от изненада и ужас. Писъкът на Лоуис беше много по-силен.
По земята около Нел продължиха да валят куршуми, които отскачаха и обсипваха крачолите на синята му униформа с черни дупчици. Ралф почти не виждаше човека, който се задушаваше в смъртния покров — младежът се опитваше да се претърколи настрани и да се изправи. В отчаяните му усилия имаше нещо неизказано зловещо — на Ралф му се струваше, че гледа как оплетено в мрежа същество се дави в отвратителна плитка локва.
Лийдекър се втурна иззад полицейската кола и когато пръстите му изчезнаха в черната мембрана, полепнала по Крис Нел, Ралф сякаш чу гласа на стария Дор: „На твое място повече не бих го докоснат — не виждам ръцете ти.“
Лоуис: [Недей! Той е мъртъв, вече е мъртъв!]
Дулото на карабината, която стърчеше от прозореца, отново се насочи към Лийдекър; мъжът, който държеше пушката, явно не се впечатляваше — и очевидно беше недостижим за тях — от писъка на куршумите, които изстрелваха към него другите полицаи. Ралф вдигна ръка и я спусна рязко като каратист, но този път вместо лъч от пръстите му излезе нещо, което приличаше на голяма синя сълза. Тя се разстла по лимонено-жълтата аура на Лийдекър точно в мига, когато човекът от прозореца откри огън. Няколко куршума се забиха в дървото зад Лийдекър и във въздуха се разхвърчаха трески от кората, оставяйки черни дупки в жълтеникавобялата дървесна тъкан, която се подаде отдолу. Третият уцели синкавата гъба, която покриваше аурата на Лийдекър; за миг точно до лявото слепоочие на следователя припламна тъмночервена искрица и се чу тихо изсвистяване — куршумът или беше рикоширал в нещо, или отскочи, както отскачат плоските камъчета по повърхността на езеро.
Лийдекър издърпа Нел зад колата, погледна го, после отвори дясната врата и го хвърли на предната седалка. Ралф вече не го виждаше, но го чу да крещи по радиостанцията на някого, като искаше да знае къде, по дяволите, са линейките.
Отново се разнесе трясък от счупено стъкло и Лоуис панически сграбчи ръката на Ралф, посочвайки му нещо — по двора се търкаляше тухла. Беше излетяла откъм северното крило от нисък тесен прозорец точно над земята.
— Помощ! — изписка женски глас още докато мъжът с карабината инстинктивно стреляше по търкалящата се тухла, от която се заиздига червен прахоляк. Нито Ралф, нито Лоуис бяха чували някога преди този глас, извисен до писък, но въпреки това веднага го разпознаха — това беше Хелън Дипно. — Помощ! В избата сме! Имаме деца! Моля ви, не ни оставяйте да изгорим, ИМАМЕ ДЕЦА!
Ралф и Лоуис се спогледаха с разширени от ужас очи и се втурнаха към къщата.
6.
Двама души в униформи, по-скоро прилични на ръгби-нападатели, отколкото на полицаи с огромните си бронирани жилетки, се втурнаха с вдигнати пушки иззад една от колите право към верандата. Докато пресичаха двора по диагонал, Чарли Пикъринг се надвеси от прозореца, продължавайки да се смее налудничаво, а побелялата му коса бе щръкнала във всички посоки. Полицаите откриха по него огън, от черчевето на прозореца върху му се посипа дъжд от тресчици и куршумите изкъртиха ръждясалата стреха над главата му — тя се строполи на верандата — но нито един куршум не го улучи.
„Как е възможно да не го уцелят? — питаше се Ралф, докато с Лоуис се изкачиха на верандата, обхваната от лимоненожълтите пламъци, които бълваха от отворената врата. — Исусе Христе, стрелят почти от упор, как е възможно куршумите да не го ловят?“
Само че знаеше как е възможно… и защо. Клото му беше казал, че и Атропос, и Ед Дипно са заобиколени от сили, които са зли, но ги покровителстват. Навярно същите сили сега пазят Чарли Пикъринг, точно както Ралф спаси Лийдекър, когато детективът се подаде, за да издърпа колегата си зад прикритието на колата.
Пикъринг откри огън по щатските специални части. Целеше се ниско в краката им, при което бронираните жилетки бяха безполезни. Единият полицай се свлече на земята, а другият изпълзя обратно, пищейки, че са го уцелили, уцелили, мамка му, уцелили са го лошо.
— Барбекю! — крещеше Пикъринг от прозореца с пискливия си хилещ се глас. — Барбекю! Барбекю! Шишче! Изгорете тия кучки! Огън Господен! Свещен огън Господен!
Отново се разнесоха писъци и като сведе очи, Ралф видя нещо ужасяващо — измежду дъските на верандата като пара се процеждаха шарени сияния, засенчени от аленочервения блясък, който се издигаше над тях… и ги обгръщаше. Този кървавочервен силует не беше съвсем като гъбата, която се беше образувала над зеленото момче и оранжевото момче на паркинга пред „Червената ябълка“, но Ралф предположи, че е много близък до него — единствената разлика беше, че тази фигура бе породена от страх, а не от гняв или жажда за насилие.
— Барбекю! — викаше Чарли Пикъринг, а после закряска нещо за убиване на дяволските изчадия.
Изведнъж Ралф го възненавидя повече от когото и да било другиго през целия си живот.
[Хайде, Лоуис — хайде да му видим сметката на тоя идиот.]
Хвана я за ръката и я повлече в горящата къща.
1.
Сградата на „Дънкин Донатс“ се открояваше като розова захарна фигурка сред занемарените сгради наоколо. Повечето от тях бяха построени през петдесетте и вече бяха почти рухнали. Това беше кварталът Олд Кейп, където по броните на старите автомобили с нагънати ауспуси и разбити стъкла имаше лепенки с надписи „НЕ МЕ ОБВИНЯВАЙТЕ, ЧЕ ГЛАСУВАХ ЗА ПЕРО“; където пред всеки дом се мъдреше детско велосипедче; където на шестнадесет девойките бяха красавици, а на двадесет и четири вече майки на по четири деца, се превръщаха в затлъстели жени.
Две момчета на боядисани в крещящи цветове велосипеди с чудати извити кормила правеха кръгчета насред един паркинг, изпреварвайки се със сръчност, която подсказваше часове, прекарани пред игралните автомати, и би им осигурила кариера като въздушни диспечери… в случай, че не се превърнат в наркомани и не загинат при пътна катастрофа. Шапките и на двамата бяха обърнати с козирката назад. Ралф се запита защо ли не са на училище в петък сутрин, или пък поне защо не са на път за там, но бързо реши, че му е все едно. Сигурно и на тях им беше все едно.
Изведнъж велосипедите, които досега се разминаваха с лекота, се сблъскаха. И двете момчета паднаха на земята, по почти веднага скочиха на крака. Ралф си отдъхна, като видя, че са невредими — аурите им дори не потрепнаха.
— Проклет скапаняк такъв! — яростно кресна на приятеля си онзи с фланелка с щампован надпис „Нирвана“. — Какво, по дяволите, ти става? Караш както се чукат старците!
— Чух нещо — каза другият, внимателно нагласявайки шапката на мръснорусата си коса. — Страшен трясък. Бууум!
— Абе нищо не съм чул — отвърна приятелят му. Протегна изцапаните си длани с две-три дребни драскотини по тях, от които капеше кръв. — Гледай бе, бързак задръстен!
— Нищо ти няма.
— Да, ама… — Нирвана забеляза Ралф, който се беше подпрял на олдсмобила и ги наблюдаваше, пъхнал ръце в джобовете си. — Ти па кво гледаш?
— Тебе и приятелчето ти. Това е всичко.
— Сигурен ли си?
— А-ха — това е всичко.
Нирвана погледна приятеля си, после Ралф. Очите му блестяха, изпълнени с подозрение, характерно за хората от този квартал.
— Къв ти е проблемът?
— Нямам проблем — отвърна Ралф. Беше всмукал доста от червеникавокафявата аура на Нирвана и сега се чувстваше почти като Супермен. Освен това се чувстваше и като детенасилник. — Мислех си, че като бях малък, не говорехме точно като тебе и приятеля ти.
Нирвана го изгледа.
— Верно? А как говорехте?
— Не си спомням точно, но ми се струва, че не звучеше толкова тъпо.
Извърна се и в същия миг вратата на заведението се хлопна. Появи се Лоуис с по една голяма чаша кафе в ръце. Междувременно хлапетата се метнаха на велосипедите си и отпрашиха, като преди това Нирвана злобно изгледа Ралф.
— Можеш ли да пиеш и едновременно да шофираш? — попита Лоуис и му подаде кафето.
— Така си мисля — отвърна Ралф, — но май кафето вече не ми е толкова необходимо. Чувствам се чудесно.
Тя проследи с поглед двете момчета, после кимна.
2.
Докато пътуваха по шосе № 33 към „Хай Ридж“, целият свят сякаш бе станал по-ярък. Градът остана зад тях и сега минаваха покрай изкуствено залесените гори, които есента като че бе подпалила. Небето се простираше като синя алея над пътя, а сянката на олдсмобила препускаше край шосето.
— Божичко, толкова е красиво — обади се Лоуис. — Нали, Ралф?
— Да.
— Знаеш ли какво ми се иска повече от всичко на света?
Той поклати глава.
— Да можехме да спрем край пътя — да оставим колата и да влезем в гората. Да намерим полянка, да седнем на слънце и да гледаме облаците. Ти да казваш: „Виж онзи, Лоуис, прилича на кон.“ А аз да отвръщам: „Я виж там, Ралф, като човек с метла е.“ Би било прекрасно, нали?
— Да — отвърна Ралф. Отляво забеляза просека в гората — стълбовете на далекопровода сякаш се спускаха по склона с маршова стъпка като войници. Жиците блестяха като сребро на утринното слънце, ефирни като паяжини. Стълбовете бяха потънали в червеникави преспи от смрадлика, а когато вдигна поглед, Ралф забеляза един ястреб да се носи по въздушното течение, невидимо като света на аурите.
— Да — повтори той. — Би било чудесно. Може би някога ще го направим. Само че…
— Какво?
— „Всяко нещо, с което се захващам, го претупвам, за да започна друго.“
Тя изгледа стреснато.
— Ама че абсурд!
— А-ха. Мисля, че повечето верни неща са абсурдни. Това е от една стихосбирка, която се нарича „Нощи в гробището“. Дорънс Марстелър ми я даде в същия ден, когато се беше промъкнал у нас и беше пъхнал оня спрей в джоба на якето ми.
Хвърли поглед в огледалото за обратно виждане — последните километри от шосе № 33 се разстилаха като черна лента сред пламналата гора. Слънчевите лъчи блещукаха по някаква никелирана повърхност. Кола. А може би две-три, които бързо ги настигаха.
— Стария Дор — замислено рече Лоуис.
— Да. Знаеш ли, Лоуис, струва ми се, че той също е замесен.
— Може би. Щом Ед е особен случай, може пък Дорънс да е като него.
— Да, и на мен ми мина през ума. Но най-интересното е — имам предвид Дор, а не Ед — че Клото и Лахезис май не знаят за него. Сякаш няма нищо общо с тях.
— Какво искаш да кажеш?
— Не съм много сигурен. Но господин К. и господин Л. изобщо не споменаха за него, а това… това изглежда…
Погледна в огледалото. Зад другите коли се беше появила четвърта, но бързо ги настигаше, а на покривите на по-близките три Ралф видя сини полицейски лампи. Запита се дали отиват към Нюпорт.
„Може би ни преследват нас — предположи наум той. — Може би въпреки внушението на Лоуис онази Ричардс си е спомнила за посещението му.“
Само че полицията едва ли би изпратила четири коли след двама люде на почтена възраст в раздрънкан олдсмобил. Изведнъж пред очите му изникна образът на Хелън. Стомахът му се сви, докато отбиваше встрани от пътя.
— Ралф? Какво… — После Лоуис чу воя на сирените и се извърна на седалката с изпълнени с тревога очи. Първите три полицейски коли профучаха покрай тях с повече от сто и трийсет километра в час, посипвайки олдсмобила с прахоляк, а след тях нападалите шумолящи листа се извиха във въздуха като танцуващи дервиши.
— Ралф! — извика Лоуис. — Ами ако в „Хай Ридж“ става нещо? Там е Хелън! Хелън с детето си!
— Зная — отвърна той, а когато и четвъртата кола профуча покрай тях с такава скорост, че олдсмобилът се полюшна и Ралф отново усети вътрешното примигване. Посегна към скоростния лост, но ръката му увисна във въздуха на десет сантиметра от него. Беше приковал поглед далеч в хоризонта. Петното, което висеше там, не беше толкова наситено, колкото отвратителният черен чадър над Административния център, но той знаеше, че това е същото нещо — смъртен покров.
3.
— По-бързо! — крещеше Лоуис. — По-бързо. Ралф!
— Не мога — извика той. Стискаше здраво зъби и речта му беше почти неразбираема. — Газта е до дупка.
„Освен това — мислено добави той, — не съм карал толкова бързо от тридесет и пет години насам и умирам от страх.“
Стрелката на скоростомера трептеше след чертичката за сто и трийсет — гората се плъзгаше край тях като калейдоскоп от червено, жълто и винено; шумът под капака на двигателя вече не беше просто потропване — там сякаш се бяха събрали десетина ковачи, които блъскаха по наковалните си. Въпреки това новите три полицейски коли, които Ралф забеляза в огледалото, ги настигаха с лекота.
Отпред имаше остър завой. Напук на всички инстинкти кракът на Ралф не беше на спирачния педал. Като навлязоха в завоя, все пак отпусна газта… но задницата на колата се поднесе и Ралф отново натисна педала. Беше се прегърбил над волана, бе прехапал долната си устна, а очите му бяха изцъклени от напрежение. Задните гуми изскърцаха, Лоуис политна към него. Ралф бе впил пръсти във волана и чакаше всеки момент колата да се преобърне. Само че олдсмобилът беше един от последните истински детройтски зверове — широк, тежък и нисък. Взе завоя, а в далечината отляво Ралф видя тухлена селска къща. Зад нея имаше два хамбара.
— Ралф, ей там е отбивката!
— Виждам.
Новопоявилите се полицейски коли ги бяха настигнали и вече ги изпреварваха. Ралф сви вдясно, като се молеше да не го блъснат. Ала автомобилите профучаха покрай олдсмобила, завиха наляво и потеглиха по възвишението към „Хай Ридж“.
— Дръж се, Лоуис.
Олдсмобилът едва не полегна наляво, когато Ралф зави по шосето, което с Каролин наричаха „градинския път“. Ако тясното шосе бе асфалтирано, огромната кола сигурно щеше да се претърколи като каскадьорските автомобили във филмите. Ала олдсмобилът само подскочи по-рязко и вдигна във въздуха облаци прахоляк. Лоуис изпищя с тъпичък, задавен гласец.
— Давай! — Тя махна нетърпеливо към пътя отпред и в този миг толкова заприлича на Каролин, сякаш Ралф виждаше призрак. Питаше се как ли Карол, която през последните пет години от живота си непрекъснато го подканяше да шофира по-бързо, би приела тази разходка извън града. — Не ми обръщай внимание! Гледай пътя!
В този миг по шосето свърнаха още няколко полицейски коли. Колко ли бяха? Ралф не знаеше, беше престанал да ги брои. Сигурно десетина. Отдръпна се толкова, че десните колела на олдсмобила едва не влязоха в канавката и новите подкрепления — три коли с надписи отстрани „ПОЛИЦИЯ ДЕРИ“ и две патрулни коли на щатската полиция — профучаха покрай тях, отново засипвайки ги с камъчета и прах. Ралф забеляза в една от тях цивилен полицай, който му махаше, но след това олдсмобилът потъна в жълт облак прахоляк. При мисълта за Хелън и Нат старецът потисна поредния, още по-силен от досегашните порив да натисне спирачката. След миг обаче отново виждаше шосето пред себе си.
— Оня полицай ти махаше, нали? — обади се Лоуис.
— И още как.
— Няма да ни пуснат дори да припарим до „Хай Ридж“. — Тя гледаше ужасено черното петно на върха на хълма.
— Ще се доближим колкото е необходимо. — Той надникна в огледалцето и провери дали не се задават още коли, но видя само пушилката над пътя.
— Ралф?
— Какво?
— Виждаш ли цветовете?
Той я изгледа изпод око. Все още му се струваше красива, фантастично млада, но от аурата й нямаше и следа.
— Не — отвърна. — А ти?
— Не зная. Още виждам онова. — Посочи през предното стъкло към тъмното петно над хълма. — Какво е? Ако не е смъртен покров, какво е тогава?
Той понечи да й каже, че е пушек и че там горе има само едно, което може да гори, но преди да изрече и дума, от двигателя на олдсмобила се разнесе оглушителен трясък. Капакът подскочи и дори се огъна на едно място, сякаш отвътре го блъсна юмрук. Колата подскочи напред, сякаш изхълца — после светна червената лампичка и двигателят угасна.
Ралф насочи олдсмобила към банкета, а когато колелата се озоваха на ръба на канавката, го обзе силно чувство, че току-що е завършил кариерата си като шофьор. Тази мисъл не породи у него дори капчица съжаление.
— Какво стана? — извика Лоуис.
— Откъсна се щанга. Май ще се наложи да изкачим хълма пеш.
4.
От запад подухваше студен ветрец, а като излязоха от колата, усетиха силния мирис на дим. Извървяха последния половин километър мълчаливо, хванати за ръце. Когато видяха първата патрулна кола на щатската полиция, препречила пътя, димът вече се стелеше на талази над гората и Лоуис едва дишаше.
— Как си, Лоуис?
— Добре — задавено промълви тя. — Само че килограмите ми са много…
Па-па-пси разнесоха се пистолетни изстрели иззад колата, препречила пътя. Последва дрезгав, учестен кашлящ звук, който Ралф лесно разпозна от телевизионните репортажи за гражданските войни в Третия свят и за пътните престрелки в Америка — някой стреляше с автоматично оръжие. Последваха нови пистолетни изстрели, сетне откоси от картечница. Дочу се писък, от който на Ралф му се прииска да си запуши ушите. Заприлича му на женски писък, но изведнъж си спомни нещо, което досега му бе убягвало — името на жената, която Джон Лийдекър бе споменал. Сандра Маккей.
Незнайно защо тази мисъл го изпълни с ужас. Опитваше се да си внуши, че дори гласовете на мъжете звучат понякога като женски, когато те изпитват силна болка — но знаеше истината. Малоумниците на Ед бяха предприели атака срещу „Хай Ридж“. Зад тях долетя нов вой на сирена. Миризмата на дим стана още по-нетърпима. Лоуис го изгледа ужасено и спря да си поеме дъх. Ралф погледна към върха на хълма и забеляза сребристата пощенска кутия встрани на пътя. На нея, разбира се, нямаше име — жените, които стопанисваха „Хай Ридж“, бяха положили усилие да останат в анонимност, което днес несъмнено им беше от голяма полза. Знаменцето над кутията се вееше. Някой бе оставил писмо за раздавача. Ралф си спомни за писмото, което той бе получил от „Хай Ридж“, от Хелън — предпазливо, но изпълнено с надежда.
Отново се разнесе вой на рикоширал куршум. Трошене на стъкло. Вик, предизвикан от гняв или от силна болка. Пращене на ядни пламъци, поглъщащи сухи дърва. Ралф съгледа тъмните очи на Лоуис, приковани в него — та нали той е мъжът, а тя е била възпитана да вярва, че мъжете знаят какво да направят в подобна ситуация.
„Ами тогава направи нещо! — мислено си заповяда той. — За Бога, направи нещо!“ Но какво? Какво?
— ПИКЪРИНГ! — разнесе се усилен от мегафон глас откъм горичката млади смърчове, високи колкото елхички. Ралф вече виждаше червените искрици и оранжевите езици на пламъците сред плътната пелена от дим, която се стелеше над дърветата. — ПИКЪРИНГ! ТАМ ИМА ЖЕНИ И ДЕЦА! ПУСНИ НИ ДА СПАСИМ ЖЕНИТЕ!
— Той знае, че са жени — измърмори Лоуис. — Не разбират ли, че знае? Те глупаци ли са, що ли?
В отговор на полицая с мегафона се разнесе странен треперлив звук и на Ралф му отне секунда-две, докато осъзнае, че това е налудничав смях. Отново избухна оглушителният трясък на автоматичните оръжия. Отвърна му залп от пистолетни изстрели и картечни откоси.
Лоуис впи ледени пръсти в ръката му.
— Какво ще правим сега?
Ралф погледна сивкавочерния пушек, който се стелеше на талази над дърветата, после извърна очи към полицейските коли, летящи по шосето към върха на хълма — и най-после отново към бледото, напрегнато лице па Лоуис. Съзнанието му се бе поизбистрило — не много, но достатъчно, за да проумее, че въпросът й има един-единствен отговор.
— Отиваме там — отсече той.
5.
Внезапно усети примигването. Пламъците, които подскачаха над смърчовата горичка, се превърнаха от оранжеви в зелени. Пукотьт позаглъхна — сякаш в затворена кутия гърмяха капси. Без да изпуска ръката на Лоуис, Ралф я поведе напред, заобикаляйки патрулната кола, която препречваше пътя.
Новопристигналите спираха зад нея. Почти в движение от тях на изскачаха мъже в сини униформи. Неколцина носеха автомати, повечето носеха бронирани жилетки. Един от тях премина като вятър право през Ралф, който не успя да се отдръпне навреме: млад мъж на име Дейвид Уилбърт, който подозираше жена си в любовна връзка с шефа й от агенцията за недвижими имоти. Въпросът за съпругата му обаче беше изместен на заден план (или поне временно) в съзнанието на Дейвид Уилбърт от нетърпимата нужда да облекчи мехура си, както и от непрестанно повтарящото се заклинание, което се гърчеше в съзнанието му като змия:
[Няма да се изложиш, няма да се изложиш, няма, няма, няма,]
— ПИКЪРИНГ! — отново извика усиленият от мегафона глас и Ралф откри, че буквално усеща думите в устата си като сребърни камъчета. — ПРИЯТЕЛИТЕ ТИ СА МЪРТВИ, ПИКЪРИНГ! ХВЪРЛИ ОРЪЖИЕТО И ИЗЛЕЗ НА ДВОРА! НЕКА СПАСИМ ЖЕНИТЕ!
Ралф и Лоуис, невидими за тичащите мъже, се приближиха до скупчените полицейски коли, спрели точно там, където пътят преминаваше в алея, от двете страни на която имаше сандъчета със засадени цветя.
„Личи си, че тук е пипала женска ръка“ — ни в клин, ни в ръкав си помисли Ралф.
Алеята водеше към бяла селска къща. Постройката беше триетажна, с две крила, а по цялата й дължина се простираше веранда, която откриваше фантастична гледка на запад към мътните сини очертания на планините. В този дом някога живееше семейство Барет и въртеше търговия с ябълки, а от известно време насам тук се бяха приютили десетина малтретирани, уплашени жени, но на Ралф му бе достатъчен само един поглед, за да разбере, че от днес повече никой няма да живее тук. Южното крило бе обгърнато от пламъци, които вече поглъщаха и верандата; от прозорците се подаваха огнени езици, лакомо облизваха стрехите и изхвърляха във въздуха шинделите17, раздробени на пламтящи тресчици. В отсрещния край на верандата гореше тръстиков люлеещ се стол. На една от дръжките му беше преметнат недоплетен шал; забучените в него игли блестяха, нажежени до бяло. Отнякъде се разнасяше непрестанното налудничаво дрънчене на звънчета.
На стълбите на верандата лежеше по гръб мъртва жена със зелен дочен панталон и пилотско яке и очите й се взираха в небето през окървавените стъкла на очилата й. Тя стискаше пистолет, а по средата на тялото й зееше грозна черна дупка. На парапета в северния край на верандата беше провесен някакъв мъж, единият му крак беше подпрян на сгъваемата градинска скамейка. И той носеше дочен панталон и пилотско яке. В цветната леха под него се търкаляше пушка. По пръстите му се стичаше кръв. За свръхчувствителния поглед на Ралф капките изглеждаха черни и мъртви.
„Фелтън — каза си той. — Ако полицаите продължават да крещящ на Пикъринг — и ако Пикъринг е вътре — знача това ще да е Франк Фелтън. А Сюзан Дей? Ед е някъде по крайбрежието — Лоуис като че ли беше убедена в това, и, струва ми се, е права — но ако Сюзан Дей е вътре? Божичко, възможно ли е?“
Изглеждаше възможно, но това нямаше значение — не и сега. Хелън и Натали почти със сигурност бяха в сградата заедно с още Бог знае колко други безпомощни, измъчени жени и именно това имаше значение.
От вътрешността на къщата се разнесе трясък на счупено стъкло, последвано от тиха експлозия — почти като хълцукане. Иззад прозорците лумнаха нови пламъци.
„Бомби — помисли си той. — На Чарли Пикъринг най-после му падна случай да хвърли две-три. Какъв късмет.“
Ралф не знаеше колко полицаи се прикриват зад колите, скупчени в началото на алеята — сигурно поне тридесет — но веднага забеляза двамата, които бяха арестували Ед Дипно.
Крис Нел беше приклекнат зад предното колело на полицейската кола от Дери, а до него на коляно се беше отпуснат Джон Лийдекър. По мегафона говореше Нел и когато Ралф и Лоуис се доближиха до полицейската засада, младежът хвърли поглед към Лийдекър. Детективът кимна, посочи къщата, после направи жест, който Ралф разчете лесно: „Внимавай.“ Но в аурата на Крис Нел прочете нещо друго, по-тревожно — младият мъж беше прекалено екзалтиран, за да внимава. И в същия миг, сякаш мисълта на Ралф го накара да се случи, аурата на Крис започна да изменя цвета си. Със зловеща бързина тя премина от бледосинъо през тъмносиво до черно.
— ОТКАЖИ СЕ, ПИКЪРИНГ! — викна Нел, без да знае, че вече е жив мъртвец.
В стъклото на един прозорец на долния етаж с трясък се вряза прикладът на карабина, след което пак се скри. В същия миг прозорчето над входната врата се пръсна на парчета и по верандата се посипаха стъкла. През дупката лумнаха пламъци. Секунда по-късно зейна и самата врата, сякаш под натиска на невидима ръка. Нел пропълзя напред, вероятно уверен, че стрелецът най-после е решил да се предаде.
Ралф, изкрещя: [Дръпни го обратно, Джони! ДРЪПНИ ГО!]
Карабината отново се подаде, но този път с дулото напред.
Лийдекър посегна да дръпне Нел за яката, но прекалено бавно. Пушката избълва бърз кашлящ залп и Ралф чу металическото понк! понк! понк! от куршумите, които надупчиха тънката ламарина на полицейската кола. Аурата на Крис Нел вече беше абсолютно черна — беше се превърнала в смъртен покров. Куршумът го уцели във врата, той се изтръгна от хватката на Лийдекър и се просна насред двора, а кракът му конвулсивно потръпна. Мегафонът се изтърколи от ръката му и силно изпращя. Иззад една от другите коли някой изкрещя от изненада и ужас. Писъкът на Лоуис беше много по-силен.
По земята около Нел продължиха да валят куршуми, които отскачаха и обсипваха крачолите на синята му униформа с черни дупчици. Ралф почти не виждаше човека, който се задушаваше в смъртния покров — младежът се опитваше да се претърколи настрани и да се изправи. В отчаяните му усилия имаше нещо неизказано зловещо — на Ралф му се струваше, че гледа как оплетено в мрежа същество се дави в отвратителна плитка локва.
Лийдекър се втурна иззад полицейската кола и когато пръстите му изчезнаха в черната мембрана, полепнала по Крис Нел, Ралф сякаш чу гласа на стария Дор: „На твое място повече не бих го докоснат — не виждам ръцете ти.“
Лоуис: [Недей! Той е мъртъв, вече е мъртъв!]
Дулото на карабината, която стърчеше от прозореца, отново се насочи към Лийдекър; мъжът, който държеше пушката, явно не се впечатляваше — и очевидно беше недостижим за тях — от писъка на куршумите, които изстрелваха към него другите полицаи. Ралф вдигна ръка и я спусна рязко като каратист, но този път вместо лъч от пръстите му излезе нещо, което приличаше на голяма синя сълза. Тя се разстла по лимонено-жълтата аура на Лийдекър точно в мига, когато човекът от прозореца откри огън. Няколко куршума се забиха в дървото зад Лийдекър и във въздуха се разхвърчаха трески от кората, оставяйки черни дупки в жълтеникавобялата дървесна тъкан, която се подаде отдолу. Третият уцели синкавата гъба, която покриваше аурата на Лийдекър; за миг точно до лявото слепоочие на следователя припламна тъмночервена искрица и се чу тихо изсвистяване — куршумът или беше рикоширал в нещо, или отскочи, както отскачат плоските камъчета по повърхността на езеро.
Лийдекър издърпа Нел зад колата, погледна го, после отвори дясната врата и го хвърли на предната седалка. Ралф вече не го виждаше, но го чу да крещи по радиостанцията на някого, като искаше да знае къде, по дяволите, са линейките.
Отново се разнесе трясък от счупено стъкло и Лоуис панически сграбчи ръката на Ралф, посочвайки му нещо — по двора се търкаляше тухла. Беше излетяла откъм северното крило от нисък тесен прозорец точно над земята.
— Помощ! — изписка женски глас още докато мъжът с карабината инстинктивно стреляше по търкалящата се тухла, от която се заиздига червен прахоляк. Нито Ралф, нито Лоуис бяха чували някога преди този глас, извисен до писък, но въпреки това веднага го разпознаха — това беше Хелън Дипно. — Помощ! В избата сме! Имаме деца! Моля ви, не ни оставяйте да изгорим, ИМАМЕ ДЕЦА!
Ралф и Лоуис се спогледаха с разширени от ужас очи и се втурнаха към къщата.
6.
Двама души в униформи, по-скоро прилични на ръгби-нападатели, отколкото на полицаи с огромните си бронирани жилетки, се втурнаха с вдигнати пушки иззад една от колите право към верандата. Докато пресичаха двора по диагонал, Чарли Пикъринг се надвеси от прозореца, продължавайки да се смее налудничаво, а побелялата му коса бе щръкнала във всички посоки. Полицаите откриха по него огън, от черчевето на прозореца върху му се посипа дъжд от тресчици и куршумите изкъртиха ръждясалата стреха над главата му — тя се строполи на верандата — но нито един куршум не го улучи.
„Как е възможно да не го уцелят? — питаше се Ралф, докато с Лоуис се изкачиха на верандата, обхваната от лимоненожълтите пламъци, които бълваха от отворената врата. — Исусе Христе, стрелят почти от упор, как е възможно куршумите да не го ловят?“
Само че знаеше как е възможно… и защо. Клото му беше казал, че и Атропос, и Ед Дипно са заобиколени от сили, които са зли, но ги покровителстват. Навярно същите сили сега пазят Чарли Пикъринг, точно както Ралф спаси Лийдекър, когато детективът се подаде, за да издърпа колегата си зад прикритието на колата.
Пикъринг откри огън по щатските специални части. Целеше се ниско в краката им, при което бронираните жилетки бяха безполезни. Единият полицай се свлече на земята, а другият изпълзя обратно, пищейки, че са го уцелили, уцелили, мамка му, уцелили са го лошо.
— Барбекю! — крещеше Пикъринг от прозореца с пискливия си хилещ се глас. — Барбекю! Барбекю! Шишче! Изгорете тия кучки! Огън Господен! Свещен огън Господен!
Отново се разнесоха писъци и като сведе очи, Ралф видя нещо ужасяващо — измежду дъските на верандата като пара се процеждаха шарени сияния, засенчени от аленочервения блясък, който се издигаше над тях… и ги обгръщаше. Този кървавочервен силует не беше съвсем като гъбата, която се беше образувала над зеленото момче и оранжевото момче на паркинга пред „Червената ябълка“, но Ралф предположи, че е много близък до него — единствената разлика беше, че тази фигура бе породена от страх, а не от гняв или жажда за насилие.
— Барбекю! — викаше Чарли Пикъринг, а после закряска нещо за убиване на дяволските изчадия.
Изведнъж Ралф го възненавидя повече от когото и да било другиго през целия си живот.
[Хайде, Лоуис — хайде да му видим сметката на тоя идиот.]
Хвана я за ръката и я повлече в горящата къща.
ДВАДЕСЕТ И ВТОРА ГЛАВА
1.
Озоваха се в централното антре, което водеше към задната част на къщата, и сега цялото бе потънало в пламъци. За Ралф те бяха яркозелени, а когато с Лоуис нагазиха сред тях, му се сториха някак хладни — сякаш минаваха през прозрачни мембрани, изпълнени с ментол. Пукотът на горящата къща беше приглушен, шумът от стрелбата бе вече толкова слаб, сякаш си под водата и чуваш гръмотевица… и сега се чувстваха точно така, реши Ралф — като под водата. С Лоуис бяха невидими същества, които плуваха през огнена река.
Посочи вратата отдясно и въпросително погледна спътницата си. Тя кимна. Посегна към дръжката и изкриви лице от погнуса, когато пръстите му минаха през нея. Толкова по-добре, разбира се — ако наистина бе успял да сграбчи проклетото нещо, щеше да остави няколко пласта кожа по медната топка като следи от сажди.
[Трябва да минем през нея, Ралф!]
Той я изгледа, прочете в очите й много страх и тревога, но не и паника, и кимна. Преминаха през вратата заедно, точно в мига, когато полилеят насред антрето се сгромоляса на пода сред трясък на разбити стъклени висулки и дрънчащи железни вериги.
Зад вратата имаше приемна и гледката накара стомахът на Ралф да се свие от ужас. Две жени бяха подпрени на стената точно под огромен плакат на Сюзън Дей, издокарана с дънки и каубойска риза („НЕ МУ ПОЗВОЛЯВАЙ ДА ТИ ВИКА «БЕБЧО». ОСВЕН АКО ИСКАШ И ТАКА ДА СЕ ОТНАСЯ С ТЕБ“ — препоръчваше надписът). И двете бяха простреляни в главата от упор — тапетите на цветенца и бродираните каубойски ботуши на Сюзън Дей бяха оплескани с мозък и костици. Едната жена беше бременна. Другата беше Гретхен Тилбъри.
Ралф си припомни деня, когато двете с Хелън бяха дошли да го предупредят и му бяха дали флаконче с надпис „Телохранител“; в същия този ден Гретхен му се бе видяла красива… но, разбира се, тогава изящно оформената й глава все още беше непокътната, а хубавата руса коса не беше обгорена от барут. Петнадесет години, след като се бе спасила от съпруга си, друг мъж бе опрял пистолет в челото й и с един изстрел я бе изпратил на другия свят. Никога повече нямаше да обяснява на своите посестрими откъде е белегът на лявото й бедро.
В един ужасен миг на Ралф му се стори, че ще припадне. Съсредоточи се и се овладя, мислейки за Лоуис. Аурата й бе придобила тъмночервен цвят. По нея препускаха назъбени черни линии. Приличаха на кардиограма на човек, претърпял инфаркт.
[О, Ралф! О, Ралф, Боже мили!]
В другия край на къщата нещо избухна с такава сила, че можеше да отвори вратата, през която току-що бяха минали. Ралф предположи, че е бутилка с газ или бутилки… не че в този момент имаше особено голямо значение. От антрето долетяха горящи парчета тапет, огънят лакомо засмука въздуха от стаята и от течението завесите и остатъците от коса по главата на Гретхен Тилбъри се накъдриха. За колко ли време огънят ще превърне жените и децата в избата в препечени филийки? Ралф не можеше да си отговори, но подозираше, че и това не е особено важно — хората, залостени долу, щяха да се нагълтат с дим и да се задушат много преди да изгорят.
Лоуис ужасено се взираше в мъртвите жени. По страните й се търкаляха сълзи. От мокрите следи струеше призрачна сива светлина, наподобяваща пара, която се издига над късче сух лед. Ралф я преведе през приемната до затворената двойна врата отсреща, поспря за миг, колкото да си поеме дълбоко въздух, после я прегърна през кръста и смело пристъпи напред. За миг стана тъмно като в рог и не само носът му, но сякаш цялото му тяло се пропи със сладкия аромат на стърготини, после се озоваха в съседната стая — най-северната в цялата къща. Може би някога тук се е помещавал кабинет, но впоследствие помещението е било превърнато в зала за групова терапия. В средата десетина сгъваеми стола бяха подредени в окръжност. На стените висяха плакати с надписи от рода на „ДОКАТО НЕ СЕ НАУЧА САМА ДА СЕ УВАЖАВАМ, НЕ МОГА ДА ОЧАКВАМ УВАЖЕНИЕ ОТ НИКОГО“. На черната дъска в единия край някой беше изписал с главни печатни букви „НИЕ СМЕ СЕМЕЙСТВО, ВСИЧКИТЕ МИ СЕСТРИ СА С МЕН“. Точно до нея, приклекнал до прозореца, който гледаше към верандата, също с бронирана жилетка, навлечена върху фланелката със Снупи, която Ралф би разпознал навсякъде, стоеше Чарли Пикъринг.
— Опечете всички проклети жени! — извика той. Край рамото му изсвистя куршум; друг се заби в рамката на прозореца и откърти тресчица, която улучи стъклата на очилата му с рогова рамка. Ралф вече бе убеден, че някой го пази. — Лезбийски шишчета! Дайте им от собственото им лекарство! Да видят как е на вкус!
[Стой настрана, Лоуис — стой там и не мърдай.]
[Какво ще правиш?]
[Ще се погрижа за него.]
[Не го убивай, Ралф! Моля те, не го убивай!]
„Я защо не? — горчиво се запита Ралф. — Ще направя услуга на света.“
Това бе вярно, без съмнение, но нямаше време за разправии.
[Добре, няма да го убивам! Остани на това ниво, Лоуис — прекалено много куршуми хвърчат тук, за да рискуваме да слезем и двамата.)
И още преди тя да отвърне, Ралф се напрегна, извика примигването и се озова на нивото на Мимолетните. Този път това стана толкова бързо и толкова рязко, че чак свят му се зави, сякаш беше скочил от втория етаж върху плоча от бетон. Цветовете избледняха, но на тяхно място се появи шумът — пращенето на огъня, вече не приглушено, а съвсем ясно и близко; трясъкът на пушечни изстрели; пукотът от бързи последователни пистолетни изстрели. Въздухът имаше вкус на сажди, а в стаята беше ужасно горещо. Покрай ухото на Ралф изжужа нещо като насекомо. Навярно бе мухичка 45-ти калибър.
„Побързай, миличък — посъветва го Каролин. — На това ниво уцелят ли те, куршумите убиват, не забравяй.“ Няма да забрави.
Притича приведен до Пикъринг, който беше с гръб към него. Под краката му хрущяха стъкла и разпилени трески, но лудият не се обърна. Освен автоматичното оръжие, с което стреляше, в колана му беше затъкнат револвер, а до левия му крак имаше войнишки сак. Беше отворен и вътре стърчаха няколко бутилки, запушени с мокри парцали.
— Смърт на кучките! — крещеше Пикъринг, засипвайки двора с нов дъжд от куршуми. Измъкна пълнителя, повдигна блузата си и отдолу се показаха още три-четири пълнителя, затъкнати в колана му. Ралф се пресегна в отворената торба, сграбчи една от пълните с бензин бутилки и удари Пикъринг по главата. Чак тогава видя защо онзи не се обърна, докато го приближаваше — в ушите му имаше заглушителни тапи. Ралф няма време да разсъди колко иронично е всъщност тръгналият на самоубийска мисия да си дава труд да си опази слуха, защото в този миг бутилката се разби в слепоочието на Пикъринг и кехлибарената течност го заля. Той политна назад, притискайки с ръка главата си, която беше порязана на две места. Кръвта се стичаше през дългите му пръсти — пръсти, които подхождат на пианист или художник, рече си Ралф. Обърна се, очите му зад оплесканите стъкла на очилата бяха разширени от ужас, а косата му бе щръкнала още повече, придавайки му карикатурния вид на човек, който току-що е ударен от мълния.
— Ти! — изкрещя той. — Дяволът те праща, центурион! Безбожен убиец на бебета!
Ралф си спомни за двете жени в другата стая и отново го обзе ярост… само че думата „ярост“ изобщо не изразяваше истинските му чувства. Нервите му сякаш пламтяха под кожата. А в съзнанието му кънтеше мисълта:
„Едната беше бременна, та кой е убиец на бебета, едната беше бременна, та кой значи е убиец на бебетата…“
Покрай лицето му изсвистя нов куршум. Ралф не го забеляза. Пикъринг се опитваше да повдигне пушката, с която навярно бе убил Гретхен Тилбъри и бременната й приятелка.
Старецът грабна оръжието от ръцете му и го насочи към него. Пикъринг изкрещя от страх. Този звук подлуди Ралф още повече и той забрави за обещанието, което беше дал на Лоуис. Вдигна карабината с намерение да стреля в човека, който се гърчеше като червей до стената (в този напрегнат момент на никого от двамата не му дойде наум, че оръжието не е заредено), но преди да дръпне спусъка, стреснато забеляза поток светлина, която заструи във въздуха. Отначало потокът беше безформен и напомняше фантастичен калейдоскоп, чиито цветни стъкълца някак си са се изплъзнали от тръбата, после прие очертанията на жена; над главата й се виеше прозирна сива панделка.
[Не го убивай]
— Ралф, моля те, не го убивай!
За миг видя през нея черната дъска и прочете написаното тебешир изречение, сетне от цветната вихрушка постепенн изплуваха дрехите й, косата й и тя слезе при него. Пикъринг се втренчи в нея, онемял от ужас. Отново изкрещя, а войнишкият му панталон потъмня на чатала. Пъхна пръсти в устат си, сякаш да потисне крясъка си.
— Призак! Хенурион и призак!
Лоуис изобщо не му обърна внимание и сграбчи цевта на карабината.
— Не го убивай, Ралф! Недей!
Ралф изведнъж изпита гняв и към нея.
— Не разбираш ли, Лоуис? Той осъзнава какво е направил! Осъзнава го — прочетох го в дяволската му аура!
— Няма значение — промълви тя, като държеше цевта насочена към пода. — Не бива да постъпваме като тях.
— Но…
— Ралф, пари ми на пръстите.
— Добре, пусни я.
Оръжието падна между тях на земята, а Пикъринг, който през това време се бе свлякъл бавно по стената, захапал пръсти, без да отделя блестящите си изцъклени очи от Лоуис, се хвърли към карабината като гърмяща змия.
Ралф реагира инстинктивно — посегна към Пикъринг и сграбчи главата му. В същия миг в съзнанието му проблесна ярка мълния, подобна на увеличителната леща на гигантска лупа. Ралф полетя нагоре и за части от секундата се издигна на ниво, което досега не бяха достигали. Докато летеше нагоре, усети как през съзнанието му преминава невероятна сила и протича през ръцете му. В мига, когато пропадна на предишното ниво, чу гърмежа — кух, но подчертан звук, който нямаше нищо общо със звука от стрелбата навън.
Пикъринг потръпна и краката му се подвиха толкова рязко, че едната му обувка изхвърча. Той прехапа долната си устна, от която рукна кръв. За миг Ралф бе почти сигурен, че е видял как от настръхналата му коса изхвърчат сини искрички. После те изчезнаха и Пикъринг се плъзна надолу по стената. Изцъклените му очи се впериха в Ралф и Лоуис.
Тя изпищя. Отначало Ралф помисли, че пищи задето е причинил зло на Пикъринг, но забеляза, че тя се е хванала за главата. Парче горящ тапет бе паднало върху косата й и я бе подпалило.
Той я прегърна, заудря пламъците с едната си ръка, сетне я закри с тяло от поредния залп картечни и пистолетни изстрели. Бе опрял свободната си ръка на стената и изведнъж между средния и безименния му пръст като по магия се появи дупка от куршум.
[Качвай се, Лоуис! Качвай се веднага!]
Издигнаха се заедно, превръщайки се в цветен дим пред невиждащите очи на Чарли Пикъринг… след което изчезнаха.
2.
[Какво му направи, Ралф? За миг изчезна от погледа ми — а после… после той… какво направи с него?]
Тя гледаше Пикъринг, вкаменена от ужас. Безумецът седеше опрян на стената в почти същата поза като двете мъртви жени в съседната стая. Пред очите на Ралф върху устните му се появи голямо розово мехурче слюнка, уголеми се, после се пукна.
Той се извърна към Лоуис, прихвана ръцете й над лактите и мислено нарисува образ: електрическото табло в сутерена на къщата му на Харис Авеню. Нечии ръце го отварят, после бързо изключват всички шалтери. Не беше много сигурен дали това е най-верният образ — всичко се случи толкова бързо, че не беше сигурен в нищо — но му се струваше, че е близко.
Очите на Лоуис се поразшириха, сетне тя кимна. Погледна Пикъринг, после Ралф.
[Сам си го изпроси, нали? Ти не го направи нарочно.]
Ралф кимна. Изведнъж откъм сутерена отново долетяха писъци — писъци, които Ралф не бе сигурен, че чува.
[Лоуис?]
[Да, Ралф — веднага.]
Той улови дланите й точно както четиримата в болницата се бяха хванали в кръг, само че този път вместо нагоре, се спуснаха надолу, врязвайки се в пода, сякаш беше повърхността на басейн. За миг отново стана тъмно като в рог, сетне се озоваха в избата и бавно се заспускаха към мръсния циментов под.
Ралф забеляза смътните очертания на тръбите на парното; моторен снегорин, покрит с огромен найлон; градинарски сечива, подредени от едната страна на цилиндър с неясни очертания, вероятно бойлер; върху полиците на една от стените бяха наредени картонени кутии — сухи супи, боб, сос за спагети, кафе, найлонови чували за боклук, тоалетна хартия. Всички тези неща изглеждаха някак нереални и отначало Ралф си помисли, че това е поредният страничен ефект от „разходката“ до горните нива. После обаче разбра, че е обгърнат от гъст дим, който бързо изпълваше избата.
В единия край на помещението се бяха скупчили двадесетина души, повечето жени. Ралф забеляза и момченце на около четири години, вкопчило се за коленете на майка си (лицето на младата жена беше покрито с вече избледняващи синини, които на пръв поглед изглеждаха като резултат от злополука, но най-вероятно бяха причинени от побой), после съзря и по-голямо момиченце, което бе притиснало личице в корема на майка си… после видя Хелън. Тя държеше Натали на ръце и духаше в лицето на детето, сякаш можеше да я предпази от дима. Нат кашляше и скимтеше сподавено и отчаяно. Зад жените и децата Ралф видя прашни стъпала, които водеха нагоре в тъмното.
[Ралф? Трябва да слезем долу, нали?]
Той кимна, повика примигването и се закашля от лютивия дим. Озоваха се на най-долното стъпало точно пред хората, но реагира само момченцето, което беше обвило коленете на майка си с ръчички. В този миг Ралф бе убеден, че хлапето му е познато, само че представа нямаше къде го е виждал — онзи ден в края на лятото, когато ги бе забелязал с майка му да играят на топка в Строфорд Парк, в момента бе последното, за което можеше да си спомни.
— Мамо, виж! — обади се момченцето, посочи ги с пръст и се закашля. — Ангели!
В главата на Ралф прозвуча гласът на Клото — „Не сме ангели, Ралф“; после, без да изпуска ръката на Лоуис, се запромъква през дима към Хелън. Очите му вече смъдяха и сълзяха, а Лоуис кашляше. Хелън смаяно се взираше в него, без да го разпознае — като през онзи августовски ден, когато Ед я беше пребил от бой.
— Хелън!
— Ралф?
— Тия стълби, Хелън! Накъде водят?
— Какво правиш тук, Ралф? Как се озова… — Тя се закашля и се преви на две. Натали едва не изпадна от ръцете й, но Лоуис грабна пищящото дете точно навреме, преди майка му да е успяла да го изпусне.
Ралф погледна към жената до Хелън, но видя, че тя като че ли още по-малко осъзнава какво става, отново сграбчи Хелън и я разтърси.
— Накъде водят стълбите?
Тя погледна натам и отвърна:
— Към входа на избата. Само че няма смисъл. За-за… — Отново се преви, кашляйки сухо. Звукът странно наподобяваше пукота на автоматичната карабина на Чарли Пикъринг. — Заключено е — довърши тя. — Дебелата жена заключи. Катинарът беше в джоба й. Видях я как го слага. Защо го направи. Ралф? Откъде е знаела, че ще слезем тук?
„Че къде другаде сте могли да идете?“ — горчиво се запита Ралф, после се извърна към Лоуис.
— Виж какво можеш да направиш.
— Добре.
Тя му подаде пищящото дете и разбута скупчените жени. Доколкото Ралф можеше да види, Сюзън Дей не беше сред тях. В отсрещния край на избата част от тавана се срути сред рояк искри и ги лъхна адска топлина. Момиченцето, скрило лице в майка си, се разпищя.
Лоуис изкачи четирите стъпала и протегна длани като свещеник, който дава благословия. На светлината на танцуващите искри Ралф успя да различи наклонената сянка на входа на избата. Лоуис опря ръце до вратата. Отначало нищо не се случи, но в следващия миг тя изчезна, оставяйки след себе си разноцветен вихър. Разнесе се силна експлозия, сякаш избухна флакон под налягане, и Лоуис се върна. На Ралф му се стори, че в мига, когато тя се появи, забеляза бяло сияние, което пулсираше точно над главата й.
— Мамо, какво стана? — попита момченцето, което нарече Ралф и Лоуис „ангели“. — Какво беше това?
Но преди майка му да успее да отговори, купчината сгънати завеси, натрупани на една маса на пет-шест метра от жените, избухнаха в пламъци и в миг сякаш изрисуваха лицата на пленничките с оранжеви и черни сенки като за карнавал.
— Ралф! — викна Лоуис. — Помогни ми!
Той си проправи път след замаяните жени и се изкачи по стълбите.
— Какво да направя? — Гърлото му така пареше, сякаш си беше правил гаргара с керосин. — Не можеш ли да отвориш?
— Усетих как катинарът се счупи — усетих го със съзнанието си — само че вратата е прекалено тежка за мен! Сега е твой ред. Дай ми детето.
Той й подаде Нат, после натисна вратата. Доста беше тежка, но Ралф действаше само под влиянието на адреналина и когато опря в нея рамо и натисна, тя се отвори с трясък. Откъм тясното стълбище плисна поток светлина и нахлу чист въздух. В любимите филми на Ралф такива моменти обикновено биваха посрещани с възгласи на тържество и облекчение, но отначало нито-една от пленничките не издаде нито звук. Просто стояха безмълвни, гледаха със стьписани изражения квадратното късче синьо небе, което Ралф, сякаш по магия, бе сътворил в тавана на стаята.
„И после какво ще кажат? — питаше се той. — Ако наистина оцелеят сега, какво ще кажат после? Че хърбав мъж с рошави вежди и пълничка дама (но с красиви черни очи) са паднали насред избата сякаш от небето, разбили са катинара на вратата и са ги спасили?“
Отново ги погледна — странно познатото момченце го гледаше с огромни, сериозни очи. На нослето му имаше подобен на кукичка белег. Ралф предполагаше, че само то е видяло появата му с Лоуис, и знаеше точно какво ще каже — дойдоха едни ангели — един ангел и една ангелка — и ни спасиха. „Интересно заглавие за вечерните новини“ — мислено отбеляза той. Да, наистина. На Лизет Бенсън и Джон Къркланд ужасно ще им хареса.
Лоуис плесна с ръце.
— Хайде, приятели! Излизайте, преди да се подпалят варелите с бензин!
Жената с момиченцето тръгна първа. Вдигна разплаканото дете на ръце и се запрепъва по стълбите, кашляйки и подсмърчайки. Другите я последваха. Докато минаваше с майка си покрай Ралф, момченцето го изгледа с изпълнен с възхищение поглед и изтърси:
— Браво, мой човек.
Ралф му се ухили — не можа да сдържи усмивката си — а после посочи на Лоуис стълбите.
— Ако не съм объркал посоките, ще излезем зад къщата. Не ги пускай отпред. Ченгетата ще изпозастрелят половината, докато осъзнаят, че това са хората, които са дошли да спасяват.
— Добре — отвърна Лоуис.
Не зададе ни един въпрос, не изрече нито дума повече и в този миг Ралф я обичаше заради това. Тя веднага се заизкачва по стълбите, поспирайки само за миг, за да прехвърли Нат в другата си ръка и да сграбчи за лакътя една жена, която се спъна.
Ралф и Хелън останаха сами.
— Това Лоуис ли беше? — попита младата жена.
— Да.
— Тя ли взе Натали?
— Да. — Срути се още едно огромно парче от покрива на избата, отново се разхвърча рояк искри и по гредите към пещта на парното грациозно се плъзнаха огнени езици.
— Сигурен ли си? — Хелън се вкопчи в ризата му и се вторачи в него с подивели, подпухнали очи. — Сигурен ли си, че тя взе Нат?
— Сто процента. Да тръгваме.
Хелън се огледа, сякаш броеше нещо наум. Изглеждаше разтревожена.
— Гретхен! — възкликна тя. — И Мерилий! Трябва да намерим Мерилий, Ралф, тя е бременна в седмия месец!
— Горе е — каза Ралф и стисна китката на Хелън, която като че ли се канеше да слезе от стъпалата и да се върне в горящата изба. — Двете с Гретхен. Това ли са всички?
— Да, струва ми се.
— Добре. Хайде. Да излизаме оттук.
3.
Ралф и Хелън се измъкнаха от избата насред облак тъмносив дим, сякаш завършващ коронния номер на най-великия илюзионист в света. Действително се озоваха зад къщата до въжетата с прането. Рокли, панталони, бельо и чаршафи плющяха на свежия ветрец. Пред очите на Ралф искрица докосна един чаршаф и го подпали. От прозорците на кухнята на талази изскачаха пламъци. Горещината беше непоносима.
Хелън политна върху него — не припадна, но вече беше на края на силите си. Ралф я прихвана през кръста, за да не се строполи на земята. Тя безпомощно обви ръце около врата му, опитвайки се да каже нещо за Натали. После видя детето в ръцете на Лоуис и се поуспокои. Ралф я подхвана по-добре и я отнесе настрани. На земята забеляза парчетата от новия на вид катинар. Беше усукан по странен начин и пречупен на две, сякаш строшен от нечии нечовешки силни ръце.
Жените бяха скупчени на десетина метра по-натам, зад ъгъла на къщата. Лоуис ги беше спряла и им говореше нещо. Ралф смяташе, че с малко подготовка и повече късмет, като тръгнат да излизат, всичко ще бъде наред — стрелбата откъм полицейската засада не бе спряла, но беше поутихнала.
— ПИКЪРИНГ! — Гласът като че ли беше на Лийдекър, но по мегафона беше трудно да се прецени. — ЗАЩО ПОНЕ ВЕДНЪЖ ПРЕЗ ЖИВОТА СИ НЕ НАПРАВИШ НЕЩО СМИСЛЕНО И НЕ ИЗЛЕЗЕШ, ДОКАТО ВСЕ ОЩЕ МОЖЕШ?
Долетя воят на още сирени, сред които се открояваха характерните трели на линейки. Ралф отведе Хелън при другите жени. Лоуис й подаде Нат, после се обърна по посока на високоговорителя, сви длани на фуния и извика:
— Ехей! Ехей, вие там, може ли…
Гласът й секна и тя се разкашля толкова силно, че едва не се задави, преви се на две, опряла длани на коленете си, а от подлютените й от дима очи рукнаха сълзи.
— Лоуис, как си? — попита Ралф. С крайчеца на окото си забеляза как Хелън покри личицето на Нат с целувки.
— Добре съм — отвърна тя и изтри сълзите си. — Това е от проклетия пушек. — Тя отново сви шепи около устата си. — Чувате ли ме?
Стрелбата беше утихнала, от време на време прозвучаваше по някой самотен пистолетен изстрел. „И въпреки това — мислеше си Ралф, — един заблуден куршум може да убие някоя невинна жена.“
— Лийдекър! — викна той, също свивайки шепи пред устата си. — Джон Лийдекър!
Затишие, сетне гласът по мегафона издаде заповед, която зарадва Ралф.
— СПРЕТЕ СТРЕЛБАТА!
Последен изстрел, настъпи пълна тишина, в която се чуваше само пращенето на пламъците.
— КОЙ ГОВОРИ? ПРЕДСТАВИ СЕ!
Но Ралф сметна, че и без това имат достатъчно проблеми.
— Жените са тук! — отново викна той, и този път и на него му се наложи да потисне пристъпа на кашлица. — Пращам ги отпред!
— НЕ, НЕДЕЙ! — отвърна Лийдекър. — В ПОСЛЕДНАТА СТАЯ НА ДОЛНИЯ ЕТАЖ ИМА ВЪОРЪЖЕН МЪЖ! ВЕЧЕ УБИ НЯКОЛКО ДУШИ!
При тези думи една от жените изстена и скри лице в дланите си.
Ралф се прокашля, въпреки че изпитваше парене в гърлото си — в този миг му се струваше, че би дал пенсията до края на живота си за леденостудена бутилка кока-кола — и изкрещя в отговор:
— Не се тревожи за Пикъринг! Пикъринг е…
Само че какво точно му имаше на Пикъринг? Дяволски добър въпрос, нали?
— Пикъринг е в безсъзнание! Затова и престана да стреля! — викна застаналата до него Лоуис. Ралф не беше убеден, че думата „безсъзнание“ напълно описва състоянието на Пикъринг, но засега бе достатъчна. — Жените излизат покрай къщата с вдигнати ръце! Не стреляйте! Потвърдете, че няма да стреляте!
Миг тишина. После:
— НЯМА ДА СТРЕЛЯМЕ, НО СЕ НАДЯВАМ, ЧЕ ЗНАЕТЕ КАКВО ГОВОРИТЕ, ГОСПОЖО.
Ралф кимна на майката с момченцето.
— Хайде, вървете.
— Сигурни ли сте, че няма да ни направят нищо лошо? — Избледняващите синини по младото й лице (което се стори на Ралф смътно познато) навеждаха на мисълта, че въпроси като кой може или няма да направи нищо лошо на нея или на сина й, са я вълнували през целия й живот. — Сигурни ли сте?
— Да — отвърна Лоуис, все още просълзена, продължавайки да кашля. — Просто вдигнете ръце. Нали можеш да вдигнеш ръце и ти, я виж какво голямо момче си?
Ръчичките на детето се стрелнаха нагоре с ентусиазма на ветеран в играта на стражари и апаши, но блестящите му очи нито за миг не се отделяха от лицето на Ралф.
„Розови рози — помисли си Ралф. — Ако виждах аурата му, на цвят щеше да бъде точно такава.“ Не беше много сигурен интуиция ли е това или спомен, но знаеше, че не греши.
— А онези в къщата? — попита друга жена. — Ако те започнат да стрелят? Бяха въоръжени.
— Няма повече да стрелят — отвърна Ралф. — Хайде, вървете. Майката на момченцето отново му хвърли подозрителен поглед, после сведе очи към детето.
— Готов ли си, Пат?
— Да! — викна Пат и се ухили.
Майка му кимна и вдигна едната си ръка. С другата закрилнически обгърна раменете му — жест, който трогна Ралф. Така прегърнати, те свиха зад ъгъла.
— Не стреляйте! — викаше тя. — Излизаме с вдигнати ръце и водя детето си, не стреляйте!
Другите изчакаха за миг, сетне жената, която беше закрила с длани лицето си, също се отправи натам. Онази с момиченцето тръгна с нея (носеше детето, а то послушно бе вдигнало ръце). Другите ги последваха — повечето от тях кашляха — всички с високо вдигнати празни ръце. Когато и Хелън понечи да се нареди на опашката, Ралф докосна рамото й. Тя вдигна очи — бяха зачервени, но вече спокойни и учудени.
— За втори път се оказваш там, където с Нат се нуждаем от теб — каза тя. — Да не си нашият ангел-пазител, Ралф?
— Може би. Може би. Слушай, Хелън — нямаме много време. Гретхен е мъртва.
Тя кимна и се разплака.
— Знаех си. Не исках да повярвам, но въпреки това някак си знаех.
— Ужасно съжалявам.
— Толкова ни беше хубаво, като дойдоха — бяхме нервни, но много се смеехме и бърборехме. Щяхме да прекараме целия ден в подготовка за речта довечера. За събранието и речта на Сюзън Дей.
— Точно за довечера трябва да те питам — каза Ралф колкото възможно по-меко. — Мислиш ли, че все пак…
— Тъкмо закусвахме, като дойдоха. — Тя продължаваше да говори, сякаш не го бе чула; Ралф предполагаше, че наистина не го е чула. Натали надничаше над рамото й и макар че още кашляше, вече беше престанала да плаче. Очевидно се чувстваше на сигурно място в прегръдките на майка си и с живо любопитство местеше поглед от Ралф към Лоуис и после пак към Ралф.
— Хелън… — почна Лоуис.
— Вижте! Ей там, виждате ли? — Хелън посочваше кафяв стар кадилак, паркиран до разнебитената барака, където стоеше пресата за сайдер в дните, когато Ралф и Каролин идваха тук понякога — сигурно в „Хай Ридж“ използваха постройката за гараж. Кадилакът беше в окаяно състояние — предното стъкло беше счупено, ламарината беше надупчена, единият фар бе прикрепен с лейкопласт. Бронята беше облепена със стикери на организацията „Право на живот“.
— С тая кола дойдоха. Свърнаха отзад, сякаш се канят да паркират в нашия гараж. Отидоха право отзад, сякаш живеят тук. — Хелън отново извърна зачервените си тъжни очи към Ралф и Лоуис. — Все някой трябваше да забележи лепенките.
Изведнъж Ралф се сети за Барбара Ричардс в „Грижи за жената“ — Барби Ричардс, която се успокои, когато към нея се доближи Лоуис. Това, че Лоуис си бъркаше в чантата, за нея нямаше значение — важното беше, че е жена. Сандра Маккей бе карала колата — нямаше нужда да пита Хелън, за да е сигурен в това. Бяха видели, че е жена, и не бяха обърнали внимание на лепенките.
— Дийни съобщи, че от колата слизат хора с войнишки дрехи и пушки, но си помислихме, че се шегува. Само Гретхен се стресна. Нареди ни да слезем в избата колкото се може по-бързо. После отиде в приемната. Предполагам, за да се обади в полицията. Трябваше да остана с нея.
— Не — рече Лоуис, после зарови пръсти в кестенявата копринена косица на Натали. — Ей за това е трябвало да се погрижиш, нали така? И все още трябва.
— Навярно сте права — тихо отвърна Хелън. — Само че тя ми беше приятелка, Лоуис. Приятелка.
— Знам, миличка.
Чертите на Хелън се разкривиха и тя се разрида. За миг Натали се взря в майка си, на лицето й се изписа комично изумление, после и тя се разплака.
— Хелън — заговори й Ралф. — Хелън, чуй ме. Трябва да те попитам нещо. То е много, много важно. Слушаш ли ме?
Хелън кимна, но не престана да плаче. Ралф не знаеше дали изобщо го чува. Хвърли поглед към сградата, питайки се кога ли полицаите ще се появят иззад ъгъла, сетне дълбоко си пое въздух.
— Мислиш ли, че има шанс събранието довечера все пак да се състои? Има ли изобщо такава възможност? Ти беше най-близка на Гретхен. Кажи ми какво мислиш.
Хелън престана да плаче, погледна го с неподвижни, широко отворени очи, сякаш не можеше да повярва на ушите си. После очите й започнаха да се изпълват със силен гняв.
— Как е възможно да питаш? Откъде ти хрумна, че няма да се състои?
— Ами… понеже… — Той млъкна, неспособен да продължи. Ни най-малко очакваше подобна реакция.
— Ако сега ни спрат, значи печелят! — извика Хелън. — Не разбираш ли? Гретхен е мъртва, Мерилий — също. „Хай Ридж“ ще изгори до основи, а на някои от жените всичките им вещи са вътре, значи ако сега ни спрат, печелят.
Дълбоко в съзнанието на Ралф се промъкна ужасяващо сравнение. Напомни си, че обича Хелън, но беше прекалено късно. Хрумна му, че очите на младата жена напомнят очите на Чарли Пикъринг, когато онзи го намушка в библиотеката; няма смисъл да спори с човек, чиито очи издават безумието му.
— Ако ни спрат, печелят! — крещеше тя. Натали се разплака още по-силно. — Не схващаш ли? По дяволите, не СХВАЩАШ ЛИ? Никога няма да допуснем това да се случи! Никога! Никога! Никога!
Тя отсечено вдигна свободната си ръка и се отправи към предната част на къщата. Ралф понечи да я спре, но достигна само гърба й с връхчетата на пръстите си.
— Не стреляйте по мен! — викаше Хелън на полицаите от другата страна на постройката. — Не стреляйте по мен, аз съм една от жените! Аз съм една от жените! Аз съм една от жените!
Ралф се втурна след нея — без мисъл, воден само от инстинкта си — но Лоуис го дръпна за колана.
— По-добре не се показвай, Ралф. Мъж си и може да помислят…
— Здравей, Ралф! Здравей, Лоуис!
И двамата се извърнаха. Ралф веднага разпозна гласа и почувства изненада. Точно зад въжетата, натежали от пламтящи чаршафи и дрехи, облечен в избелели трикотажни панталони и старо яке с две лица, залепено на скъсаните места с изолирбанд, стоеше Дорънс Марстеларс. Косата му, рядка като на Натали (само че бяла, вместо кестенява) се развяваше от октомврийския вятър. Както обикновено той държеше книга.
— Хайде, вие двамата, побързайте — подкани ги Дор и помаха усмихнат. — Нямаме много време.
4.
Поведе ги по обрасла с бурени, рядко използвана пътека, която се виеше в западна посока от къщата. Първо криволичеше през доста голяма градина, в която бяха останали само тиквите; после навлизаше в овощна градина, където ябълките тъкмо бяха узрели; сетне през къпинов храсталак, чиито трънчета сякаш се протягаха отвсякъде да закачат дрехите им. Като излизаха от къпините и навлизаха в сумрачната горичка, където растяха стари борове и смърчове, на Ралф му хрумна, че вече са прехвърлили хребета и са от страната на Нюпорт.
Дорънс крачеше доста бързо за годините си, а ведрата усмивка изобщо не слизаше от лицето му. Авторът на книгата, която носеше — „За Любовта — стихотворения 1950-1960“ — беше някой си Робърт Крийли. Ралф въобще не бе чувал за него, но предполагаше, че господин Крийли пък никога не е чувал за Елмор Ленард, Ърнист Хейкокс или за Лоуис л’Амур. Опита се да заговори стария Дор само веднъж, когато тримата най-сетне достигнаха до подножието на хълма, хлъзгав и коварен от боровите иглички. Наблизо се спускаше поток и върху ледената вода се бе образувала пяна.
— Дорънс, какво правиш тук? Как се озова тук? И къде, за Бога, отиваме?
— О, аз почти никога не отговарям на въпроси — отвърна Дор и се ухили широко. Огледа внимателно потока, после вдигна и пръст и посочи водата. Малка кафява пъстърва подскочи във въздуха, разпръсна сияйни капки с опашката си и отново цопна във водата. Ралф и Лоуис се спогледаха с абсолютно еднакви изражения — „Ти видя ли онова, което на мен ми се стори, че видях току-що?“ — казваха те.
— Не, не — продължаваше Дор и навлезе в потока, стъпвайки на един мокър камък. — Почти никога. Много е трудно. Прекалено много възможности. Прекалено много нива, а, Ралф? Светът е пълен с нива, нали? Как си, Лоуис?
— Чудесно — прошепна тя, проследявайки с поглед как Дорънс прегазва потока, пристъпвайки по камъните. Беше разперил ръце и приличаше на най-стария акробат в света. Тъкмо стъпи на отсрещния бряг и иззад хълма, който вече бяха загърбили, долетя мощна експлозия.
„Това бяха варелите с бензин“ — предположи Ралф.
Вече на отсрещния бряг, Дор се извърна към тях с кротката си усмивка като на Буда. Този път Ралф се издигна, но без съзнателното намерение за това, а не почувства и примигването. Цветовете заляха света, но той почти не ги забеляза — цялото му внимание бе съсредоточено върху Дорънс и в продължение на цели десет секунди дори забрави да диша.
От около месец насам бе видял аури с какви ли не отсенки, но никоя не можеше дори да се сравни с разкошния покров, в който бе увит старецът, описан някога от Дон Вийзи като „ужасно готин, само че си пада малко глупав“. Аурата му сякаш се пречупваше през призма… или през дъга. От него струяха ослепителни лъчи: синьо, после тъмнопурпурно, след тъмно-пурпурното — червено, сетне розово, а след розовото идваше ред на кремавия цвят на узрял банан.
Лоуис се вкопчи в ръката му.
[Божичко, Ралф, виждаш ли? Виждаш ли колко е красив?]
[Да, разбира се.]
[Какъв е той? Дали изобщо е човешко същество?]
[Не зн…]
[Вие двамата — престанете. Слизайте веднага!]
Дорънс продължаваше да се усмихва, но гласът, който прозвуча в съзнанието му, беше властен и съвсем ясен. И преди да е успял да пожелае да слезе, Ралф усети някакъв натиск. Цветовете и необикновената яснота на звуците веднага се изгубиха.
— Сега нямаме време за това — каза Дор. — Наближава пладне.
— Пладне ли? — попита Лоуис. — Не може да бъде! Нямаше и девет, като дойдохме, а това беше преди около половин час!
— Когато си горе, времето лети по-бързо — отбеляза старият Дор. Говореше сериозно, но очите му блестяха закачливо. — Хайде! Побързайте! Часовникът тиктака! Пресичайте бързо потока!
Лоуис тръгна първа, внимателно пристъпвайки от камък на камък с разперени ръце като Дорънс. Ралф я последва, придържайки я през кръста, готов да я хване при най-малкото политане, но накрая самият той едва не падна във водата. Успя да го избегне навреме, но си измокри крака чак до глезена. Стори му се, че някъде отдалеч, от дълбините на съзнанието му, долита веселият смях на Каролин.
— Нищо ли не можеш да ни кажеш, Дор? — попита той, като най-после се добра до другия бряг. — Вече напълно се объркахме.
„И то не само в преносния смисъл“ — добави мислено. Никога досега не беше идвал в тези гори, дори на младини на лов за яребици. Ако пътеката, по която вървят, постепенно се изгуби, или пък ако Дор обърка онова, по което уж се ориентира, тогава какво?
— Да — веднага отвърна Дорънс. — Мога да ви кажа, и то е абсолютно сигурно.
— Какво?
— Това са най-хубавите стихове, писани някога от Робърт Крийли — рече Дор и размаха книгата, но още преди някой от тях да е успял да отвърне, той се обърна и отново закрачи по едва видимата пътека, която водеше на запад.
Ралф погледна към Лоуис. Тя отвърна на погледа му, не по-малко изумена. После сви рамене и го подкани:
— Хайде, старче. Сега май по-добре да не се отделяме от него. Забравих да взема трохите.
5.
Изкачиха се по още един хълм и от върха Ралф видя, че пътеката се сливаше със стар горски път с поникнала между коловозите трева. На петдесетина метра по-нататък пътят свършваше до обрасъл с трева чакълен насип. До насипа бе спряла кола, чийто двигател работеше — беше някакъв форд последен модел, но въпреки това на Ралф му се стори, че вече го е виждал. Когато вратата се отвори и водачът слезе от колата, всичко си дойде на мястото. Разбира се, че познаваше форда — за последен път го беше видял през прозореца на дневната на Лоуис във вторник вечер. Беше спрял посред Харис Авеню, а шофьорът беше коленичил на асфалта… край умиращото куче, което бе блъснал. Джо Уайзър чу, че идват, вдигна глава и им помаха.
1.
Озоваха се в централното антре, което водеше към задната част на къщата, и сега цялото бе потънало в пламъци. За Ралф те бяха яркозелени, а когато с Лоуис нагазиха сред тях, му се сториха някак хладни — сякаш минаваха през прозрачни мембрани, изпълнени с ментол. Пукотът на горящата къща беше приглушен, шумът от стрелбата бе вече толкова слаб, сякаш си под водата и чуваш гръмотевица… и сега се чувстваха точно така, реши Ралф — като под водата. С Лоуис бяха невидими същества, които плуваха през огнена река.
Посочи вратата отдясно и въпросително погледна спътницата си. Тя кимна. Посегна към дръжката и изкриви лице от погнуса, когато пръстите му минаха през нея. Толкова по-добре, разбира се — ако наистина бе успял да сграбчи проклетото нещо, щеше да остави няколко пласта кожа по медната топка като следи от сажди.
[Трябва да минем през нея, Ралф!]
Той я изгледа, прочете в очите й много страх и тревога, но не и паника, и кимна. Преминаха през вратата заедно, точно в мига, когато полилеят насред антрето се сгромоляса на пода сред трясък на разбити стъклени висулки и дрънчащи железни вериги.
Зад вратата имаше приемна и гледката накара стомахът на Ралф да се свие от ужас. Две жени бяха подпрени на стената точно под огромен плакат на Сюзън Дей, издокарана с дънки и каубойска риза („НЕ МУ ПОЗВОЛЯВАЙ ДА ТИ ВИКА «БЕБЧО». ОСВЕН АКО ИСКАШ И ТАКА ДА СЕ ОТНАСЯ С ТЕБ“ — препоръчваше надписът). И двете бяха простреляни в главата от упор — тапетите на цветенца и бродираните каубойски ботуши на Сюзън Дей бяха оплескани с мозък и костици. Едната жена беше бременна. Другата беше Гретхен Тилбъри.
Ралф си припомни деня, когато двете с Хелън бяха дошли да го предупредят и му бяха дали флаконче с надпис „Телохранител“; в същия този ден Гретхен му се бе видяла красива… но, разбира се, тогава изящно оформената й глава все още беше непокътната, а хубавата руса коса не беше обгорена от барут. Петнадесет години, след като се бе спасила от съпруга си, друг мъж бе опрял пистолет в челото й и с един изстрел я бе изпратил на другия свят. Никога повече нямаше да обяснява на своите посестрими откъде е белегът на лявото й бедро.
В един ужасен миг на Ралф му се стори, че ще припадне. Съсредоточи се и се овладя, мислейки за Лоуис. Аурата й бе придобила тъмночервен цвят. По нея препускаха назъбени черни линии. Приличаха на кардиограма на човек, претърпял инфаркт.
[О, Ралф! О, Ралф, Боже мили!]
В другия край на къщата нещо избухна с такава сила, че можеше да отвори вратата, през която току-що бяха минали. Ралф предположи, че е бутилка с газ или бутилки… не че в този момент имаше особено голямо значение. От антрето долетяха горящи парчета тапет, огънят лакомо засмука въздуха от стаята и от течението завесите и остатъците от коса по главата на Гретхен Тилбъри се накъдриха. За колко ли време огънят ще превърне жените и децата в избата в препечени филийки? Ралф не можеше да си отговори, но подозираше, че и това не е особено важно — хората, залостени долу, щяха да се нагълтат с дим и да се задушат много преди да изгорят.
Лоуис ужасено се взираше в мъртвите жени. По страните й се търкаляха сълзи. От мокрите следи струеше призрачна сива светлина, наподобяваща пара, която се издига над късче сух лед. Ралф я преведе през приемната до затворената двойна врата отсреща, поспря за миг, колкото да си поеме дълбоко въздух, после я прегърна през кръста и смело пристъпи напред. За миг стана тъмно като в рог и не само носът му, но сякаш цялото му тяло се пропи със сладкия аромат на стърготини, после се озоваха в съседната стая — най-северната в цялата къща. Може би някога тук се е помещавал кабинет, но впоследствие помещението е било превърнато в зала за групова терапия. В средата десетина сгъваеми стола бяха подредени в окръжност. На стените висяха плакати с надписи от рода на „ДОКАТО НЕ СЕ НАУЧА САМА ДА СЕ УВАЖАВАМ, НЕ МОГА ДА ОЧАКВАМ УВАЖЕНИЕ ОТ НИКОГО“. На черната дъска в единия край някой беше изписал с главни печатни букви „НИЕ СМЕ СЕМЕЙСТВО, ВСИЧКИТЕ МИ СЕСТРИ СА С МЕН“. Точно до нея, приклекнал до прозореца, който гледаше към верандата, също с бронирана жилетка, навлечена върху фланелката със Снупи, която Ралф би разпознал навсякъде, стоеше Чарли Пикъринг.
— Опечете всички проклети жени! — извика той. Край рамото му изсвистя куршум; друг се заби в рамката на прозореца и откърти тресчица, която улучи стъклата на очилата му с рогова рамка. Ралф вече бе убеден, че някой го пази. — Лезбийски шишчета! Дайте им от собственото им лекарство! Да видят как е на вкус!
[Стой настрана, Лоуис — стой там и не мърдай.]
[Какво ще правиш?]
[Ще се погрижа за него.]
[Не го убивай, Ралф! Моля те, не го убивай!]
„Я защо не? — горчиво се запита Ралф. — Ще направя услуга на света.“
Това бе вярно, без съмнение, но нямаше време за разправии.
[Добре, няма да го убивам! Остани на това ниво, Лоуис — прекалено много куршуми хвърчат тук, за да рискуваме да слезем и двамата.)
И още преди тя да отвърне, Ралф се напрегна, извика примигването и се озова на нивото на Мимолетните. Този път това стана толкова бързо и толкова рязко, че чак свят му се зави, сякаш беше скочил от втория етаж върху плоча от бетон. Цветовете избледняха, но на тяхно място се появи шумът — пращенето на огъня, вече не приглушено, а съвсем ясно и близко; трясъкът на пушечни изстрели; пукотът от бързи последователни пистолетни изстрели. Въздухът имаше вкус на сажди, а в стаята беше ужасно горещо. Покрай ухото на Ралф изжужа нещо като насекомо. Навярно бе мухичка 45-ти калибър.
„Побързай, миличък — посъветва го Каролин. — На това ниво уцелят ли те, куршумите убиват, не забравяй.“ Няма да забрави.
Притича приведен до Пикъринг, който беше с гръб към него. Под краката му хрущяха стъкла и разпилени трески, но лудият не се обърна. Освен автоматичното оръжие, с което стреляше, в колана му беше затъкнат револвер, а до левия му крак имаше войнишки сак. Беше отворен и вътре стърчаха няколко бутилки, запушени с мокри парцали.
— Смърт на кучките! — крещеше Пикъринг, засипвайки двора с нов дъжд от куршуми. Измъкна пълнителя, повдигна блузата си и отдолу се показаха още три-четири пълнителя, затъкнати в колана му. Ралф се пресегна в отворената торба, сграбчи една от пълните с бензин бутилки и удари Пикъринг по главата. Чак тогава видя защо онзи не се обърна, докато го приближаваше — в ушите му имаше заглушителни тапи. Ралф няма време да разсъди колко иронично е всъщност тръгналият на самоубийска мисия да си дава труд да си опази слуха, защото в този миг бутилката се разби в слепоочието на Пикъринг и кехлибарената течност го заля. Той политна назад, притискайки с ръка главата си, която беше порязана на две места. Кръвта се стичаше през дългите му пръсти — пръсти, които подхождат на пианист или художник, рече си Ралф. Обърна се, очите му зад оплесканите стъкла на очилата бяха разширени от ужас, а косата му бе щръкнала още повече, придавайки му карикатурния вид на човек, който току-що е ударен от мълния.
— Ти! — изкрещя той. — Дяволът те праща, центурион! Безбожен убиец на бебета!
Ралф си спомни за двете жени в другата стая и отново го обзе ярост… само че думата „ярост“ изобщо не изразяваше истинските му чувства. Нервите му сякаш пламтяха под кожата. А в съзнанието му кънтеше мисълта:
„Едната беше бременна, та кой е убиец на бебета, едната беше бременна, та кой значи е убиец на бебетата…“
Покрай лицето му изсвистя нов куршум. Ралф не го забеляза. Пикъринг се опитваше да повдигне пушката, с която навярно бе убил Гретхен Тилбъри и бременната й приятелка.
Старецът грабна оръжието от ръцете му и го насочи към него. Пикъринг изкрещя от страх. Този звук подлуди Ралф още повече и той забрави за обещанието, което беше дал на Лоуис. Вдигна карабината с намерение да стреля в човека, който се гърчеше като червей до стената (в този напрегнат момент на никого от двамата не му дойде наум, че оръжието не е заредено), но преди да дръпне спусъка, стреснато забеляза поток светлина, която заструи във въздуха. Отначало потокът беше безформен и напомняше фантастичен калейдоскоп, чиито цветни стъкълца някак си са се изплъзнали от тръбата, после прие очертанията на жена; над главата й се виеше прозирна сива панделка.
[Не го убивай]
— Ралф, моля те, не го убивай!
За миг видя през нея черната дъска и прочете написаното тебешир изречение, сетне от цветната вихрушка постепенн изплуваха дрехите й, косата й и тя слезе при него. Пикъринг се втренчи в нея, онемял от ужас. Отново изкрещя, а войнишкият му панталон потъмня на чатала. Пъхна пръсти в устат си, сякаш да потисне крясъка си.
— Призак! Хенурион и призак!
Лоуис изобщо не му обърна внимание и сграбчи цевта на карабината.
— Не го убивай, Ралф! Недей!
Ралф изведнъж изпита гняв и към нея.
— Не разбираш ли, Лоуис? Той осъзнава какво е направил! Осъзнава го — прочетох го в дяволската му аура!
— Няма значение — промълви тя, като държеше цевта насочена към пода. — Не бива да постъпваме като тях.
— Но…
— Ралф, пари ми на пръстите.
— Добре, пусни я.
Оръжието падна между тях на земята, а Пикъринг, който през това време се бе свлякъл бавно по стената, захапал пръсти, без да отделя блестящите си изцъклени очи от Лоуис, се хвърли към карабината като гърмяща змия.
Ралф реагира инстинктивно — посегна към Пикъринг и сграбчи главата му. В същия миг в съзнанието му проблесна ярка мълния, подобна на увеличителната леща на гигантска лупа. Ралф полетя нагоре и за части от секундата се издигна на ниво, което досега не бяха достигали. Докато летеше нагоре, усети как през съзнанието му преминава невероятна сила и протича през ръцете му. В мига, когато пропадна на предишното ниво, чу гърмежа — кух, но подчертан звук, който нямаше нищо общо със звука от стрелбата навън.
Пикъринг потръпна и краката му се подвиха толкова рязко, че едната му обувка изхвърча. Той прехапа долната си устна, от която рукна кръв. За миг Ралф бе почти сигурен, че е видял как от настръхналата му коса изхвърчат сини искрички. После те изчезнаха и Пикъринг се плъзна надолу по стената. Изцъклените му очи се впериха в Ралф и Лоуис.
Тя изпищя. Отначало Ралф помисли, че пищи задето е причинил зло на Пикъринг, но забеляза, че тя се е хванала за главата. Парче горящ тапет бе паднало върху косата й и я бе подпалило.
Той я прегърна, заудря пламъците с едната си ръка, сетне я закри с тяло от поредния залп картечни и пистолетни изстрели. Бе опрял свободната си ръка на стената и изведнъж между средния и безименния му пръст като по магия се появи дупка от куршум.
[Качвай се, Лоуис! Качвай се веднага!]
Издигнаха се заедно, превръщайки се в цветен дим пред невиждащите очи на Чарли Пикъринг… след което изчезнаха.
2.
[Какво му направи, Ралф? За миг изчезна от погледа ми — а после… после той… какво направи с него?]
Тя гледаше Пикъринг, вкаменена от ужас. Безумецът седеше опрян на стената в почти същата поза като двете мъртви жени в съседната стая. Пред очите на Ралф върху устните му се появи голямо розово мехурче слюнка, уголеми се, после се пукна.
Той се извърна към Лоуис, прихвана ръцете й над лактите и мислено нарисува образ: електрическото табло в сутерена на къщата му на Харис Авеню. Нечии ръце го отварят, после бързо изключват всички шалтери. Не беше много сигурен дали това е най-верният образ — всичко се случи толкова бързо, че не беше сигурен в нищо — но му се струваше, че е близко.
Очите на Лоуис се поразшириха, сетне тя кимна. Погледна Пикъринг, после Ралф.
[Сам си го изпроси, нали? Ти не го направи нарочно.]
Ралф кимна. Изведнъж откъм сутерена отново долетяха писъци — писъци, които Ралф не бе сигурен, че чува.
[Лоуис?]
[Да, Ралф — веднага.]
Той улови дланите й точно както четиримата в болницата се бяха хванали в кръг, само че този път вместо нагоре, се спуснаха надолу, врязвайки се в пода, сякаш беше повърхността на басейн. За миг отново стана тъмно като в рог, сетне се озоваха в избата и бавно се заспускаха към мръсния циментов под.
Ралф забеляза смътните очертания на тръбите на парното; моторен снегорин, покрит с огромен найлон; градинарски сечива, подредени от едната страна на цилиндър с неясни очертания, вероятно бойлер; върху полиците на една от стените бяха наредени картонени кутии — сухи супи, боб, сос за спагети, кафе, найлонови чували за боклук, тоалетна хартия. Всички тези неща изглеждаха някак нереални и отначало Ралф си помисли, че това е поредният страничен ефект от „разходката“ до горните нива. После обаче разбра, че е обгърнат от гъст дим, който бързо изпълваше избата.
В единия край на помещението се бяха скупчили двадесетина души, повечето жени. Ралф забеляза и момченце на около четири години, вкопчило се за коленете на майка си (лицето на младата жена беше покрито с вече избледняващи синини, които на пръв поглед изглеждаха като резултат от злополука, но най-вероятно бяха причинени от побой), после съзря и по-голямо момиченце, което бе притиснало личице в корема на майка си… после видя Хелън. Тя държеше Натали на ръце и духаше в лицето на детето, сякаш можеше да я предпази от дима. Нат кашляше и скимтеше сподавено и отчаяно. Зад жените и децата Ралф видя прашни стъпала, които водеха нагоре в тъмното.
[Ралф? Трябва да слезем долу, нали?]
Той кимна, повика примигването и се закашля от лютивия дим. Озоваха се на най-долното стъпало точно пред хората, но реагира само момченцето, което беше обвило коленете на майка си с ръчички. В този миг Ралф бе убеден, че хлапето му е познато, само че представа нямаше къде го е виждал — онзи ден в края на лятото, когато ги бе забелязал с майка му да играят на топка в Строфорд Парк, в момента бе последното, за което можеше да си спомни.
— Мамо, виж! — обади се момченцето, посочи ги с пръст и се закашля. — Ангели!
В главата на Ралф прозвуча гласът на Клото — „Не сме ангели, Ралф“; после, без да изпуска ръката на Лоуис, се запромъква през дима към Хелън. Очите му вече смъдяха и сълзяха, а Лоуис кашляше. Хелън смаяно се взираше в него, без да го разпознае — като през онзи августовски ден, когато Ед я беше пребил от бой.
— Хелън!
— Ралф?
— Тия стълби, Хелън! Накъде водят?
— Какво правиш тук, Ралф? Как се озова… — Тя се закашля и се преви на две. Натали едва не изпадна от ръцете й, но Лоуис грабна пищящото дете точно навреме, преди майка му да е успяла да го изпусне.
Ралф погледна към жената до Хелън, но видя, че тя като че ли още по-малко осъзнава какво става, отново сграбчи Хелън и я разтърси.
— Накъде водят стълбите?
Тя погледна натам и отвърна:
— Към входа на избата. Само че няма смисъл. За-за… — Отново се преви, кашляйки сухо. Звукът странно наподобяваше пукота на автоматичната карабина на Чарли Пикъринг. — Заключено е — довърши тя. — Дебелата жена заключи. Катинарът беше в джоба й. Видях я как го слага. Защо го направи. Ралф? Откъде е знаела, че ще слезем тук?
„Че къде другаде сте могли да идете?“ — горчиво се запита Ралф, после се извърна към Лоуис.
— Виж какво можеш да направиш.
— Добре.
Тя му подаде пищящото дете и разбута скупчените жени. Доколкото Ралф можеше да види, Сюзън Дей не беше сред тях. В отсрещния край на избата част от тавана се срути сред рояк искри и ги лъхна адска топлина. Момиченцето, скрило лице в майка си, се разпищя.
Лоуис изкачи четирите стъпала и протегна длани като свещеник, който дава благословия. На светлината на танцуващите искри Ралф успя да различи наклонената сянка на входа на избата. Лоуис опря ръце до вратата. Отначало нищо не се случи, но в следващия миг тя изчезна, оставяйки след себе си разноцветен вихър. Разнесе се силна експлозия, сякаш избухна флакон под налягане, и Лоуис се върна. На Ралф му се стори, че в мига, когато тя се появи, забеляза бяло сияние, което пулсираше точно над главата й.
— Мамо, какво стана? — попита момченцето, което нарече Ралф и Лоуис „ангели“. — Какво беше това?
Но преди майка му да успее да отговори, купчината сгънати завеси, натрупани на една маса на пет-шест метра от жените, избухнаха в пламъци и в миг сякаш изрисуваха лицата на пленничките с оранжеви и черни сенки като за карнавал.
— Ралф! — викна Лоуис. — Помогни ми!
Той си проправи път след замаяните жени и се изкачи по стълбите.
— Какво да направя? — Гърлото му така пареше, сякаш си беше правил гаргара с керосин. — Не можеш ли да отвориш?
— Усетих как катинарът се счупи — усетих го със съзнанието си — само че вратата е прекалено тежка за мен! Сега е твой ред. Дай ми детето.
Той й подаде Нат, после натисна вратата. Доста беше тежка, но Ралф действаше само под влиянието на адреналина и когато опря в нея рамо и натисна, тя се отвори с трясък. Откъм тясното стълбище плисна поток светлина и нахлу чист въздух. В любимите филми на Ралф такива моменти обикновено биваха посрещани с възгласи на тържество и облекчение, но отначало нито-една от пленничките не издаде нито звук. Просто стояха безмълвни, гледаха със стьписани изражения квадратното късче синьо небе, което Ралф, сякаш по магия, бе сътворил в тавана на стаята.
„И после какво ще кажат? — питаше се той. — Ако наистина оцелеят сега, какво ще кажат после? Че хърбав мъж с рошави вежди и пълничка дама (но с красиви черни очи) са паднали насред избата сякаш от небето, разбили са катинара на вратата и са ги спасили?“
Отново ги погледна — странно познатото момченце го гледаше с огромни, сериозни очи. На нослето му имаше подобен на кукичка белег. Ралф предполагаше, че само то е видяло появата му с Лоуис, и знаеше точно какво ще каже — дойдоха едни ангели — един ангел и една ангелка — и ни спасиха. „Интересно заглавие за вечерните новини“ — мислено отбеляза той. Да, наистина. На Лизет Бенсън и Джон Къркланд ужасно ще им хареса.
Лоуис плесна с ръце.
— Хайде, приятели! Излизайте, преди да се подпалят варелите с бензин!
Жената с момиченцето тръгна първа. Вдигна разплаканото дете на ръце и се запрепъва по стълбите, кашляйки и подсмърчайки. Другите я последваха. Докато минаваше с майка си покрай Ралф, момченцето го изгледа с изпълнен с възхищение поглед и изтърси:
— Браво, мой човек.
Ралф му се ухили — не можа да сдържи усмивката си — а после посочи на Лоуис стълбите.
— Ако не съм объркал посоките, ще излезем зад къщата. Не ги пускай отпред. Ченгетата ще изпозастрелят половината, докато осъзнаят, че това са хората, които са дошли да спасяват.
— Добре — отвърна Лоуис.
Не зададе ни един въпрос, не изрече нито дума повече и в този миг Ралф я обичаше заради това. Тя веднага се заизкачва по стълбите, поспирайки само за миг, за да прехвърли Нат в другата си ръка и да сграбчи за лакътя една жена, която се спъна.
Ралф и Хелън останаха сами.
— Това Лоуис ли беше? — попита младата жена.
— Да.
— Тя ли взе Натали?
— Да. — Срути се още едно огромно парче от покрива на избата, отново се разхвърча рояк искри и по гредите към пещта на парното грациозно се плъзнаха огнени езици.
— Сигурен ли си? — Хелън се вкопчи в ризата му и се вторачи в него с подивели, подпухнали очи. — Сигурен ли си, че тя взе Нат?
— Сто процента. Да тръгваме.
Хелън се огледа, сякаш броеше нещо наум. Изглеждаше разтревожена.
— Гретхен! — възкликна тя. — И Мерилий! Трябва да намерим Мерилий, Ралф, тя е бременна в седмия месец!
— Горе е — каза Ралф и стисна китката на Хелън, която като че ли се канеше да слезе от стъпалата и да се върне в горящата изба. — Двете с Гретхен. Това ли са всички?
— Да, струва ми се.
— Добре. Хайде. Да излизаме оттук.
3.
Ралф и Хелън се измъкнаха от избата насред облак тъмносив дим, сякаш завършващ коронния номер на най-великия илюзионист в света. Действително се озоваха зад къщата до въжетата с прането. Рокли, панталони, бельо и чаршафи плющяха на свежия ветрец. Пред очите на Ралф искрица докосна един чаршаф и го подпали. От прозорците на кухнята на талази изскачаха пламъци. Горещината беше непоносима.
Хелън политна върху него — не припадна, но вече беше на края на силите си. Ралф я прихвана през кръста, за да не се строполи на земята. Тя безпомощно обви ръце около врата му, опитвайки се да каже нещо за Натали. После видя детето в ръцете на Лоуис и се поуспокои. Ралф я подхвана по-добре и я отнесе настрани. На земята забеляза парчетата от новия на вид катинар. Беше усукан по странен начин и пречупен на две, сякаш строшен от нечии нечовешки силни ръце.
Жените бяха скупчени на десетина метра по-натам, зад ъгъла на къщата. Лоуис ги беше спряла и им говореше нещо. Ралф смяташе, че с малко подготовка и повече късмет, като тръгнат да излизат, всичко ще бъде наред — стрелбата откъм полицейската засада не бе спряла, но беше поутихнала.
— ПИКЪРИНГ! — Гласът като че ли беше на Лийдекър, но по мегафона беше трудно да се прецени. — ЗАЩО ПОНЕ ВЕДНЪЖ ПРЕЗ ЖИВОТА СИ НЕ НАПРАВИШ НЕЩО СМИСЛЕНО И НЕ ИЗЛЕЗЕШ, ДОКАТО ВСЕ ОЩЕ МОЖЕШ?
Долетя воят на още сирени, сред които се открояваха характерните трели на линейки. Ралф отведе Хелън при другите жени. Лоуис й подаде Нат, после се обърна по посока на високоговорителя, сви длани на фуния и извика:
— Ехей! Ехей, вие там, може ли…
Гласът й секна и тя се разкашля толкова силно, че едва не се задави, преви се на две, опряла длани на коленете си, а от подлютените й от дима очи рукнаха сълзи.
— Лоуис, как си? — попита Ралф. С крайчеца на окото си забеляза как Хелън покри личицето на Нат с целувки.
— Добре съм — отвърна тя и изтри сълзите си. — Това е от проклетия пушек. — Тя отново сви шепи около устата си. — Чувате ли ме?
Стрелбата беше утихнала, от време на време прозвучаваше по някой самотен пистолетен изстрел. „И въпреки това — мислеше си Ралф, — един заблуден куршум може да убие някоя невинна жена.“
— Лийдекър! — викна той, също свивайки шепи пред устата си. — Джон Лийдекър!
Затишие, сетне гласът по мегафона издаде заповед, която зарадва Ралф.
— СПРЕТЕ СТРЕЛБАТА!
Последен изстрел, настъпи пълна тишина, в която се чуваше само пращенето на пламъците.
— КОЙ ГОВОРИ? ПРЕДСТАВИ СЕ!
Но Ралф сметна, че и без това имат достатъчно проблеми.
— Жените са тук! — отново викна той, и този път и на него му се наложи да потисне пристъпа на кашлица. — Пращам ги отпред!
— НЕ, НЕДЕЙ! — отвърна Лийдекър. — В ПОСЛЕДНАТА СТАЯ НА ДОЛНИЯ ЕТАЖ ИМА ВЪОРЪЖЕН МЪЖ! ВЕЧЕ УБИ НЯКОЛКО ДУШИ!
При тези думи една от жените изстена и скри лице в дланите си.
Ралф се прокашля, въпреки че изпитваше парене в гърлото си — в този миг му се струваше, че би дал пенсията до края на живота си за леденостудена бутилка кока-кола — и изкрещя в отговор:
— Не се тревожи за Пикъринг! Пикъринг е…
Само че какво точно му имаше на Пикъринг? Дяволски добър въпрос, нали?
— Пикъринг е в безсъзнание! Затова и престана да стреля! — викна застаналата до него Лоуис. Ралф не беше убеден, че думата „безсъзнание“ напълно описва състоянието на Пикъринг, но засега бе достатъчна. — Жените излизат покрай къщата с вдигнати ръце! Не стреляйте! Потвърдете, че няма да стреляте!
Миг тишина. После:
— НЯМА ДА СТРЕЛЯМЕ, НО СЕ НАДЯВАМ, ЧЕ ЗНАЕТЕ КАКВО ГОВОРИТЕ, ГОСПОЖО.
Ралф кимна на майката с момченцето.
— Хайде, вървете.
— Сигурни ли сте, че няма да ни направят нищо лошо? — Избледняващите синини по младото й лице (което се стори на Ралф смътно познато) навеждаха на мисълта, че въпроси като кой може или няма да направи нищо лошо на нея или на сина й, са я вълнували през целия й живот. — Сигурни ли сте?
— Да — отвърна Лоуис, все още просълзена, продължавайки да кашля. — Просто вдигнете ръце. Нали можеш да вдигнеш ръце и ти, я виж какво голямо момче си?
Ръчичките на детето се стрелнаха нагоре с ентусиазма на ветеран в играта на стражари и апаши, но блестящите му очи нито за миг не се отделяха от лицето на Ралф.
„Розови рози — помисли си Ралф. — Ако виждах аурата му, на цвят щеше да бъде точно такава.“ Не беше много сигурен интуиция ли е това или спомен, но знаеше, че не греши.
— А онези в къщата? — попита друга жена. — Ако те започнат да стрелят? Бяха въоръжени.
— Няма повече да стрелят — отвърна Ралф. — Хайде, вървете. Майката на момченцето отново му хвърли подозрителен поглед, после сведе очи към детето.
— Готов ли си, Пат?
— Да! — викна Пат и се ухили.
Майка му кимна и вдигна едната си ръка. С другата закрилнически обгърна раменете му — жест, който трогна Ралф. Така прегърнати, те свиха зад ъгъла.
— Не стреляйте! — викаше тя. — Излизаме с вдигнати ръце и водя детето си, не стреляйте!
Другите изчакаха за миг, сетне жената, която беше закрила с длани лицето си, също се отправи натам. Онази с момиченцето тръгна с нея (носеше детето, а то послушно бе вдигнало ръце). Другите ги последваха — повечето от тях кашляха — всички с високо вдигнати празни ръце. Когато и Хелън понечи да се нареди на опашката, Ралф докосна рамото й. Тя вдигна очи — бяха зачервени, но вече спокойни и учудени.
— За втори път се оказваш там, където с Нат се нуждаем от теб — каза тя. — Да не си нашият ангел-пазител, Ралф?
— Може би. Може би. Слушай, Хелън — нямаме много време. Гретхен е мъртва.
Тя кимна и се разплака.
— Знаех си. Не исках да повярвам, но въпреки това някак си знаех.
— Ужасно съжалявам.
— Толкова ни беше хубаво, като дойдоха — бяхме нервни, но много се смеехме и бърборехме. Щяхме да прекараме целия ден в подготовка за речта довечера. За събранието и речта на Сюзън Дей.
— Точно за довечера трябва да те питам — каза Ралф колкото възможно по-меко. — Мислиш ли, че все пак…
— Тъкмо закусвахме, като дойдоха. — Тя продължаваше да говори, сякаш не го бе чула; Ралф предполагаше, че наистина не го е чула. Натали надничаше над рамото й и макар че още кашляше, вече беше престанала да плаче. Очевидно се чувстваше на сигурно място в прегръдките на майка си и с живо любопитство местеше поглед от Ралф към Лоуис и после пак към Ралф.
— Хелън… — почна Лоуис.
— Вижте! Ей там, виждате ли? — Хелън посочваше кафяв стар кадилак, паркиран до разнебитената барака, където стоеше пресата за сайдер в дните, когато Ралф и Каролин идваха тук понякога — сигурно в „Хай Ридж“ използваха постройката за гараж. Кадилакът беше в окаяно състояние — предното стъкло беше счупено, ламарината беше надупчена, единият фар бе прикрепен с лейкопласт. Бронята беше облепена със стикери на организацията „Право на живот“.
— С тая кола дойдоха. Свърнаха отзад, сякаш се канят да паркират в нашия гараж. Отидоха право отзад, сякаш живеят тук. — Хелън отново извърна зачервените си тъжни очи към Ралф и Лоуис. — Все някой трябваше да забележи лепенките.
Изведнъж Ралф се сети за Барбара Ричардс в „Грижи за жената“ — Барби Ричардс, която се успокои, когато към нея се доближи Лоуис. Това, че Лоуис си бъркаше в чантата, за нея нямаше значение — важното беше, че е жена. Сандра Маккей бе карала колата — нямаше нужда да пита Хелън, за да е сигурен в това. Бяха видели, че е жена, и не бяха обърнали внимание на лепенките.
— Дийни съобщи, че от колата слизат хора с войнишки дрехи и пушки, но си помислихме, че се шегува. Само Гретхен се стресна. Нареди ни да слезем в избата колкото се може по-бързо. После отиде в приемната. Предполагам, за да се обади в полицията. Трябваше да остана с нея.
— Не — рече Лоуис, после зарови пръсти в кестенявата копринена косица на Натали. — Ей за това е трябвало да се погрижиш, нали така? И все още трябва.
— Навярно сте права — тихо отвърна Хелън. — Само че тя ми беше приятелка, Лоуис. Приятелка.
— Знам, миличка.
Чертите на Хелън се разкривиха и тя се разрида. За миг Натали се взря в майка си, на лицето й се изписа комично изумление, после и тя се разплака.
— Хелън — заговори й Ралф. — Хелън, чуй ме. Трябва да те попитам нещо. То е много, много важно. Слушаш ли ме?
Хелън кимна, но не престана да плаче. Ралф не знаеше дали изобщо го чува. Хвърли поглед към сградата, питайки се кога ли полицаите ще се появят иззад ъгъла, сетне дълбоко си пое въздух.
— Мислиш ли, че има шанс събранието довечера все пак да се състои? Има ли изобщо такава възможност? Ти беше най-близка на Гретхен. Кажи ми какво мислиш.
Хелън престана да плаче, погледна го с неподвижни, широко отворени очи, сякаш не можеше да повярва на ушите си. После очите й започнаха да се изпълват със силен гняв.
— Как е възможно да питаш? Откъде ти хрумна, че няма да се състои?
— Ами… понеже… — Той млъкна, неспособен да продължи. Ни най-малко очакваше подобна реакция.
— Ако сега ни спрат, значи печелят! — извика Хелън. — Не разбираш ли? Гретхен е мъртва, Мерилий — също. „Хай Ридж“ ще изгори до основи, а на някои от жените всичките им вещи са вътре, значи ако сега ни спрат, печелят.
Дълбоко в съзнанието на Ралф се промъкна ужасяващо сравнение. Напомни си, че обича Хелън, но беше прекалено късно. Хрумна му, че очите на младата жена напомнят очите на Чарли Пикъринг, когато онзи го намушка в библиотеката; няма смисъл да спори с човек, чиито очи издават безумието му.
— Ако ни спрат, печелят! — крещеше тя. Натали се разплака още по-силно. — Не схващаш ли? По дяволите, не СХВАЩАШ ЛИ? Никога няма да допуснем това да се случи! Никога! Никога! Никога!
Тя отсечено вдигна свободната си ръка и се отправи към предната част на къщата. Ралф понечи да я спре, но достигна само гърба й с връхчетата на пръстите си.
— Не стреляйте по мен! — викаше Хелън на полицаите от другата страна на постройката. — Не стреляйте по мен, аз съм една от жените! Аз съм една от жените! Аз съм една от жените!
Ралф се втурна след нея — без мисъл, воден само от инстинкта си — но Лоуис го дръпна за колана.
— По-добре не се показвай, Ралф. Мъж си и може да помислят…
— Здравей, Ралф! Здравей, Лоуис!
И двамата се извърнаха. Ралф веднага разпозна гласа и почувства изненада. Точно зад въжетата, натежали от пламтящи чаршафи и дрехи, облечен в избелели трикотажни панталони и старо яке с две лица, залепено на скъсаните места с изолирбанд, стоеше Дорънс Марстеларс. Косата му, рядка като на Натали (само че бяла, вместо кестенява) се развяваше от октомврийския вятър. Както обикновено той държеше книга.
— Хайде, вие двамата, побързайте — подкани ги Дор и помаха усмихнат. — Нямаме много време.
4.
Поведе ги по обрасла с бурени, рядко използвана пътека, която се виеше в западна посока от къщата. Първо криволичеше през доста голяма градина, в която бяха останали само тиквите; после навлизаше в овощна градина, където ябълките тъкмо бяха узрели; сетне през къпинов храсталак, чиито трънчета сякаш се протягаха отвсякъде да закачат дрехите им. Като излизаха от къпините и навлизаха в сумрачната горичка, където растяха стари борове и смърчове, на Ралф му хрумна, че вече са прехвърлили хребета и са от страната на Нюпорт.
Дорънс крачеше доста бързо за годините си, а ведрата усмивка изобщо не слизаше от лицето му. Авторът на книгата, която носеше — „За Любовта — стихотворения 1950-1960“ — беше някой си Робърт Крийли. Ралф въобще не бе чувал за него, но предполагаше, че господин Крийли пък никога не е чувал за Елмор Ленард, Ърнист Хейкокс или за Лоуис л’Амур. Опита се да заговори стария Дор само веднъж, когато тримата най-сетне достигнаха до подножието на хълма, хлъзгав и коварен от боровите иглички. Наблизо се спускаше поток и върху ледената вода се бе образувала пяна.
— Дорънс, какво правиш тук? Как се озова тук? И къде, за Бога, отиваме?
— О, аз почти никога не отговарям на въпроси — отвърна Дор и се ухили широко. Огледа внимателно потока, после вдигна и пръст и посочи водата. Малка кафява пъстърва подскочи във въздуха, разпръсна сияйни капки с опашката си и отново цопна във водата. Ралф и Лоуис се спогледаха с абсолютно еднакви изражения — „Ти видя ли онова, което на мен ми се стори, че видях току-що?“ — казваха те.
— Не, не — продължаваше Дор и навлезе в потока, стъпвайки на един мокър камък. — Почти никога. Много е трудно. Прекалено много възможности. Прекалено много нива, а, Ралф? Светът е пълен с нива, нали? Как си, Лоуис?
— Чудесно — прошепна тя, проследявайки с поглед как Дорънс прегазва потока, пристъпвайки по камъните. Беше разперил ръце и приличаше на най-стария акробат в света. Тъкмо стъпи на отсрещния бряг и иззад хълма, който вече бяха загърбили, долетя мощна експлозия.
„Това бяха варелите с бензин“ — предположи Ралф.
Вече на отсрещния бряг, Дор се извърна към тях с кротката си усмивка като на Буда. Този път Ралф се издигна, но без съзнателното намерение за това, а не почувства и примигването. Цветовете заляха света, но той почти не ги забеляза — цялото му внимание бе съсредоточено върху Дорънс и в продължение на цели десет секунди дори забрави да диша.
От около месец насам бе видял аури с какви ли не отсенки, но никоя не можеше дори да се сравни с разкошния покров, в който бе увит старецът, описан някога от Дон Вийзи като „ужасно готин, само че си пада малко глупав“. Аурата му сякаш се пречупваше през призма… или през дъга. От него струяха ослепителни лъчи: синьо, после тъмнопурпурно, след тъмно-пурпурното — червено, сетне розово, а след розовото идваше ред на кремавия цвят на узрял банан.
Лоуис се вкопчи в ръката му.
[Божичко, Ралф, виждаш ли? Виждаш ли колко е красив?]
[Да, разбира се.]
[Какъв е той? Дали изобщо е човешко същество?]
[Не зн…]
[Вие двамата — престанете. Слизайте веднага!]
Дорънс продължаваше да се усмихва, но гласът, който прозвуча в съзнанието му, беше властен и съвсем ясен. И преди да е успял да пожелае да слезе, Ралф усети някакъв натиск. Цветовете и необикновената яснота на звуците веднага се изгубиха.
— Сега нямаме време за това — каза Дор. — Наближава пладне.
— Пладне ли? — попита Лоуис. — Не може да бъде! Нямаше и девет, като дойдохме, а това беше преди около половин час!
— Когато си горе, времето лети по-бързо — отбеляза старият Дор. Говореше сериозно, но очите му блестяха закачливо. — Хайде! Побързайте! Часовникът тиктака! Пресичайте бързо потока!
Лоуис тръгна първа, внимателно пристъпвайки от камък на камък с разперени ръце като Дорънс. Ралф я последва, придържайки я през кръста, готов да я хване при най-малкото политане, но накрая самият той едва не падна във водата. Успя да го избегне навреме, но си измокри крака чак до глезена. Стори му се, че някъде отдалеч, от дълбините на съзнанието му, долита веселият смях на Каролин.
— Нищо ли не можеш да ни кажеш, Дор? — попита той, като най-после се добра до другия бряг. — Вече напълно се объркахме.
„И то не само в преносния смисъл“ — добави мислено. Никога досега не беше идвал в тези гори, дори на младини на лов за яребици. Ако пътеката, по която вървят, постепенно се изгуби, или пък ако Дор обърка онова, по което уж се ориентира, тогава какво?
— Да — веднага отвърна Дорънс. — Мога да ви кажа, и то е абсолютно сигурно.
— Какво?
— Това са най-хубавите стихове, писани някога от Робърт Крийли — рече Дор и размаха книгата, но още преди някой от тях да е успял да отвърне, той се обърна и отново закрачи по едва видимата пътека, която водеше на запад.
Ралф погледна към Лоуис. Тя отвърна на погледа му, не по-малко изумена. После сви рамене и го подкани:
— Хайде, старче. Сега май по-добре да не се отделяме от него. Забравих да взема трохите.
5.
Изкачиха се по още един хълм и от върха Ралф видя, че пътеката се сливаше със стар горски път с поникнала между коловозите трева. На петдесетина метра по-нататък пътят свършваше до обрасъл с трева чакълен насип. До насипа бе спряла кола, чийто двигател работеше — беше някакъв форд последен модел, но въпреки това на Ралф му се стори, че вече го е виждал. Когато вратата се отвори и водачът слезе от колата, всичко си дойде на мястото. Разбира се, че познаваше форда — за последен път го беше видял през прозореца на дневната на Лоуис във вторник вечер. Беше спрял посред Харис Авеню, а шофьорът беше коленичил на асфалта… край умиращото куче, което бе блъснал. Джо Уайзър чу, че идват, вдигна глава и им помаха.
ДВАДЕСЕТ И ТРЕТА ГЛАВА
1.
— Каза, че иска аз да шофирам — обясни им Джо Уайзър, докато правеше обратен завой.
— Къде отиваме? — попита Лоуис.
Беше се настанила на задната седалка до Дорънс. Ралф седеше до Джо Уайзър, който изглеждаше така, сякаш не беше много сигурен точно къде се намира и дори кой е всъщност. Като се здрависваше с аптекаря, Ралф лекичко се приплъзна нагоре — съвсем, съвсем мъничко, понеже искаше да надникне в аурата на Уайзър. Тя си беше на мястото, заедно с връвчицата, и двете имаха съвсем нормален вид… само че яркият оранжево-жълт цвят му се стори малко поразмътен. Мина му през ума, че е доста вероятно това да се дължи на влиянието на стария Дор.
— Добър въпрос — каза Уайзър и смутено се усмихна. — Представа си нямам, наистина. Без майтап, но това е най-чудатият ден в целия ми живот.
Горският път извеждаше на Т-образно кръстовище с двулентов асфалтиран път. Уайзър спря, огледа се дали не се задават други коли, после зави наляво. Почти веднага видяха табела с надпис „КЪМ МЕЖДУЩАТСКО ШОСЕ 95“ и Ралф предположи, че на първото отклонение Уайзър ще завие на север. Вече знаеше къде се намират — на около три километра от шосе № 33. Обратният път до Дери щеше да им отнеме не повече от половин час и Ралф изобщо не се съмняваше, че колата се движи точно натам.
Изведнъж избухна в смях.
— Прекрасна компания сме, а? Трима приятели, решили да се поразходят с кола. Но ето, че станахме четирима. Добре дошъл в чудния свят на хиперреалността. Джо.
Аптекарят го стрелна с поглед, след миг на лицето му грейна усмивка.
— Такава ли била работата? — И още преди Ралф или Лоуис да успеят да отвърнат, заключи: — А-ха, май си прав.
— Прочете ли онова стихотворение? — обади се Дорънс. — Онова, което започва с „Всяко нещо, което правя, бързам да завърша, за да почна нещо друго“?
Ралф се обърна и съзря кротката усмивка на Дорънс.
— Да, прочетох го. Слушай, Дор…
— Нали е страхотно? Толкова добре написано. Стивън Добинс ми напомня на Харт Крейн, но не е толкова претенциозен. Или пък ми прилича на Стивън Крейн… не, като че греша. Разбира се, липсва му „музиката“ на Дилан Томас, но нима това е толкова лошо? Вероятно не. В съвременната поезия това не е важно. Важен е куражът — кой го притежава и кой не.
— О, Боже! — прошепна Лоуис и забели очи.
— Ако се изкачим няколко нива по-нагоре, той сигурно ще ни разкаже всичко, което искаме да узнаем — предположи Ралф, — само че ти не искаш, нали, Дор? Защото когато си горе, времето лети по-бързо.
— Точно така — отговори Дорънс. В далечината блестяха сините табели, с които бяха означени отбивките на север и на юг. — Предполагам, че по-късно ще трябва да се качите, Лоуис и Ралф, тъй че засега е по-важно да пестите колкото е възможно повече време. Да пестите… време.
И той направи странно красноречив жест, свивайки палец и показалец, като че ли искаше да означи стесняващ се проход.
Джо Уайзър даде мигач, зави наляво и излезе на платното, водещо към Дери.
— Как се забърка във всичко това, Джо? — попита го Ралф. — От всички жители в западния край на града, защо Дорънс е избрал за шофьор точно теб?
Аптекарят поклати глава и в мига, в който стигнаха до бариерата, колата свърна в насрещното платно. Ралф бързо се пресегна и изправи волана, напомняйки си, че може би в последно време самият Джо страда от безсъние. За щастие движението не бе натоварено и Ралф изпита облекчение. Щеше да му спести доста нерви, а Бог му беше свидетел, че за подобно нешо днес бе готов на всичко.
— Всички нас ни свързва Целта — изтърси Дорънс. — Това е „ка-тет“, което означава едно цяло от много части. Както много рими изграждат едно стихотворение. Разбирате ли?
— Не — Ралф, Лоуис и Джо отвърнаха абсолютно едновременно, сякаш се бяха наговорили предварително, след което и тримата нервно се позасмяха.
„Тримата безсънници на Апокалипсиса — рече си Ралф. — Господ да ни е на помощ.“
— Няма значение — рече Дор и ги озари с широката си усмивка. — Просто го приемете на доверие. Ти и Лоуис, Хелън с дъщеричката си… Бил… Фей Шапен… Тригьр Вашоа… аз! Всички ние сме част от Целта.
— Това е прекрасно, Дор — каза Лоуис, — но къде ни води сега Целта? И какво се очаква да направим, като стигнем там?
Дорънс се наведе напред и пошепна нещо на Джо Уайзър, прикривайки устните си с подпухналата си, покрита със старчески петна ръка. После се облегна на седалката с вид на човек, безкрайно доволен от себе си.
— Казва, че отиваме в Административния център — обяви Джо.
— Какво? — разтревожено възкликна Лоуис. — Не, не може да бъде вярно! Ония човечета казаха…
— Забрави сега за тях — прекъсна я Дорънс. — Важното е да помниш, че важен е куражът. Кой го притежава и кой — не.
2.
Изминаха близо два километра в пълно мълчание. Дорънс отвори стихосбирката на Робърт Крийли и зачете някакво стихотворение, местейки пожълтелия си нокът от ред на ред. Ралф си спомни една игра, с която се забавляваха като деца — не много хубава игра. Казваше се „лов на бекасини“. Хващаш няколко деца, които са по-малки и много по-наивни от теб самия разказваш им някаква фантастична история за митичната бекасина, после им даваш мрежа и ги пращаш цял следобед да обикалят из мочурищата и из деретата, за да търсят измислените птици. Тази игра се наричаше още „на лов за зелен хайвер“ и внезапно Ралф изпита натрапчивото чувство, че Клото и Лахезис са изпратили него и Лоуис точно за зелен хайвер.
Извърна се на седалката и се втренчи право в стария Дор. Онзи прегьна ъгълчето на страницата, която четеше в момента, затвори книгата и погледна събеседника си с интерес.
— Предупредиха ни да не се доближаваме нито до Ед Дипно, нито до Докторчо № 3 — каза Ралф. Говореше бавно и отчетливо. — Подчертаха изрично, че не трябва и да си помисляме да се доближаваме до тях, защото в настоящата ситуация и на двамата им е дадена страшна сила и има голяма вероятност да ни смачкат като мухи. Всъщност Лахезис дори ни предупреди, че ако се опитваме да попречим на Ед или на Атропос, ще си имаме работа с един от шефовете от по-горните нива… с някого, когото Ед наричаше Пурпурния крал. Доколкото разбрах, бил много неприятен тип.
— Да — допълни Лоуис със слаб гласец. — Точно така ни казаха, когато бяхме на покрива. Поискаха да убедим организаторките да отменят речта на Сюзън Дей. Затова и отидохме в „Хай Ридж“.
— И успяхте ли да ги убедите? — попита Уайзър.
— Не. Откачените приятелчета на Ед бяха дошли преди нас и бяха подпалили къщата, освен това вече бяха застреляли две жени. Едната беше онази, с която трябваше да разговаряме.
— Гретхен Тилбъри — допълни Ралф.
— Да — съгласи се Лоуис. — Но със сигурност вече няма нужда да правим каквото и да било — наистина не вярвам при това положение да настояват за провеждане на събранието. Как биха могли? За Бога, има поне четирима убити! Може би дори повече! Ще трябва да отменят митинга или поне да го отложат. Нали така?
И Дорънс, и Джо замълчаха. Ралф също не отговори — спомнил си бе зачервените, разярени очи на Хелън. „Как е възможно да питаш? — бе казала тя. — Ако сега ни спрат, печелят.“
Ако сега ни спрат, печелят.
Има ли някакъв законен начин, по който полицията би могла да ги спре? Вероятно не. Може би тогава Градският съвет? Може би. Може би ще свикат извънредно събрание и ще отменят разрешението за провеждане на събранието на „Грижи за жената“. Но дали ще го направят? Ако пред общината се съберат две хиляди гневни, съсипани от мъка жени, които обикалят наоколо и хорово скандират: „Ако сега ни спрат, печелят“, дали Градският съвет би отменил разрешението?
Ралф усети как сърцето му се свива от лоши предчувствия.
Хелън несъмнено смяташе събранието за изключително важно и сигурно мнозина мислеха като нея. Вече не ставаше въпрос за правото на избор на жената какво да прави със собственото си тяло, а за сериозна кауза, за която си струва да загинеш и да се почете паметта на приятелите, които вече са мъртви. Митингът се превръщаше от политическа проява в траурна служба за загиналите.
Лоуис го бе сграбчила за рамото и го разтърсваше с все сила. Ралф се върна на нивото на човешката реалност, но се чувстваше объркан, като човек, събуден насред изключително ярък сън.
— Те непременно ще го отменят, нали? А дори и да не го сторят поради някаква безумна причина, повечето хора ще се изплашат да отидат, след случилото се в „Хай Ридж“.
Ралф обмисли думите й и поклати глава.
— Навярно ще решат, че опасността е преминала. По телевизията ще съобщят, че двама от екстремистите, които са нападнали приюта, са мъртви, а третият е в шок или нещо подобно.
— Но Ед! Ед! — извика тя. — За Бога, та нали именно той ги е накарал да извършат нападението!
— Вероятно си права, но как да го докажем? Знаеш ли какво ще открият полицаите в къщата на Чарли Пикъринг, където и да е тя? Бележка, в която се казва, че всичко е негова идея. Която напълно оневинява Ед, като го обвинява как ги е изоставил точно в най-тежкия момент. А пък ако не я намерят в квартирата на Чарли, ще бъде в дома на Франк Фелтън. Или пък на Сандра Маккей.
— Но това… това е… — Лоуис млъкна и прехапа устни. После извърна изпълнени с надежда очи към Уайзър. — А Сюзън Дей? Къде е тя? Знае ли някой? Ти знаеш ли? С Ралф ще й се обадим по телефона и…
— Вече е в Дери — отвърна Уайзър, — но се съмнявам, че дори полицията знае къде точно се намира. Като пътувахме насам с дядото, чух по новините, че събранието довечера ще се състои… вероятно така е казала самата госпожа Дей.
„Разбира се — помисли си Ралф. — Разбира се. Представлението продължава, представлението трябва да продължи, и тя го знае. Човек, който е плувал на гребена на вълната на женското движение през всичките тези години — дявол да го вземе, още от Чикагския конгрес от шейсет и осма — разпознава ключовите моменти от пръв поглед. Претеглила е риска и е решила, че е приемлив. Или пък е преценила ситуацията и е сметнала, че загубата на доверието на хората, свързана с оттеглянето й, е недопустима. А може би и двете. Във всеки случай самата тя е пленница на събитията — на ка-тет — както и всички ние.“
Наближаваха Дери. На хоризонта се виждаше Административният център.
Този път Лоуис се обърна към стария Дор.
— Къде е тя? Ти не знаеш ли? Няма значение с колко телохранители е обградена — ние с Ралф можем да ставаме невидими, когато пожелаем… освен това много добре ни се удава да променяме решенията на хората.
— О, дори Сюзън Дей да се откаже от изнасяне на речта, това няма да промени нищо — отвърна старецът, без да престане да се усмихва, което вбеси Ралф. — Независимо от всичко, довечера жените ще дойдат в Административния център. Ако заварят вратите заключени, ще ги разбият, ще влязат и все пак ще проведат събранието си. Ще покажат, че не се страхуват.
— Построена къща назад не се връща — пи в клин, ни в ръкав обяви Ралф.
— Точно така, приятел! — възкликна Дор и го потупа по рамото.
3.
Пет минути по-късно фордът на Джо подмина ужасяващо грозната, съвършено безлична статуя на Пол Бъниан на входа на Административния център и свърна след табела с надпис „ВЪВ ВАШИЯ ЦЕНТЪР ПАРКИРАНЕТО ВИНАГИ Е БЕЗПЛАТНО“.
Огромният паркинг беше разположен между центъра и хиподрума в Баси Парк. Ако довечера в сградата щеше да се проведе рокконцерт или пък първенство по борба, в този ранен час паркингът щеше да бъде свободен, но очевидно предстоящото събитие изобщо не можеше да се сравнява с баскетболен мач или пък с изложба на огромни строителни машини. На паркинга вече имаше шейсет-седемдесет коли и няколко групички хора, които гледаха към зданието. Повечето бяха жени. Някои носеха кошници за пикник, неколцина плачеха и почти всички носеха на ръкавите си черни ленти. Ралф забеляза жена на средна възраст с уморено, интелигентно лице и буйна прошарена коса, която бъркаше в чантата си и раздаваше лентите. На тениската й беше щампован ликът на Сюзън Дей с думите „ЩЕ ПОБЕДИМ“.
Алеята за коли пред вратите на центъра беше още по-претъпкана от паркинга. Там бяха спрени поне шест микробуса на телевизията и под триъгълната бетонна козирка се бяха събрали хора от екипите, които обсъждаха как най-добре да заснемат събитието. А събитие щеше да има, поне според плаката, изработен от чаршаф, който висеше от козирката и лениво се полюшваше на ветреца. „СЪБРАНИЕ ЩЕ ИМА — гласеше размазаният, изписан със спрей текст. — 20:00 ЕЛАТЕ ДА ПРОЯВИТЕ СОЛИДАРНОСТТА СИ. ДА ИЗРАЗИТЕ ГНЕВА СИ. ДА УТЕШИТЕ СЕСТРИТЕ СИ.“
Джо спря форда и се извърна към Дор с въпросително повдигнати вежди. Дор кимна и аптекарят погледна към Ралф.
— Вие с Лоуис слизате тук. Желая ви успех. Ако можеше, щях да дойда с вас — дори го питах — но той казва, че не съм подготвен.
— Точно така — съгласи се Ралф. — Много сме трогнати от всичко, което направи за нас, нали, Лоуис?
— Разбира се.
Ралф посегна да отвори вратата, но изведнъж се отказа. Обърна се към Дорънс и го попита:
— За какво е всичко това? Каква е истинската причина? Със сигурност не става дума само за живота на двете хиляди души, които по думите на Клото и Лахезис ще присъстват тук довечера. За съществата, които те наричат Вечни, две хиляди човешки живота може би не са нищо повече от малко повече смазка върху лагерите. Хайде, Алфи, обясни защо сме тук.
Усмивката на Дор най-сетне помръкна — без нея изглеждаше по-млад и имаше странно застрашителен вид.
— Йов задавал на Господ същия въпрос — отвърна той, — но не получил отговор. Нито пък вие ще получите отговор, но все пак ще ви кажа поне това — вие се превърнахте в център на велики събития и могъщи сили. Животът в по-висшата вселена е почти замрял, откакто всички, принадлежащи на Случайността и на Целта, следят вашия напредък.
— Това е направо страхотно, но не го разбирам — промълви Ралф, по-скоро примирено, отколкото ядно.
— Нито пък аз, но ми е достатъчна мисълта, че ще загинат две хиляди души — тихо рече Лоуис. — Никога няма да си простя, ако поне не опитам да попреча на онова, което ще се случи. До края на живота си ще сънувам смъртния покров около оная сграда. Даже и по един час да спя, пак ще го сънувам.
Ралф размисли, после кимна. Отвори вратата и стъпи на асфалта.
— Права си. А и Хелън ще бъде там. Възможно е да доведе и Натали.
„А може би — добави наум — искам реванш от Докторчо № 3.“
„О, Ралф — простена Каролин. — Пак ли се правиш на Клинт Истууд?“
Не, не на Клинт Истууд. Нито пък на Силвестър Сталоун или на Арнолд Шварценегер. Даже не и на Джон Уейн. Той не е екшън-герой, нито пък филмова звезда — той е просто старият Ралф Робъртс от Харис Авеню. Ала имаше зъб на доктора с ръждивия скалпел. И то не защото беше убил едно бездомно куче и пенсионирания учител по история, с когото Ралф съжителстваше през последните десет години. От ума му не излизаше мисълта за приемната в „Хай Ридж“ и за жените, подпрени на стената под плаката на Сюзън Дей. И не подутият корем на Мерилий изпъкваше пред очите му, а косата на Гретхен Тилбъри — красивата й руса коса, която бе изгоряла почти напълно от карабинния изстрел. Чарли Пикъринг бе дръпнал спусъка и сигурно Ед Дипно бе тикнал пушката в ръцете му, но Ралф винеше Атропос — Атропос, крадеца на въженца за скачане; Атропос, крадецът на шапки; Атропос, крадеца на гребенчета.
Атропос, крадеца на обеци.
— Хайде, Лоуис — подкани я той. — Хайде…
Но тя сложи ръка на рамото му и поклати глава.
— Още не — върни се в колата и затвори вратата. Той се вгледа внимателно в нея, после се подчини. Тя замълча за миг, събирайки мислите си, сетне заговори, втренчена право в стария Дор:
— Все още не разбирам защо ни изпратиха в „Хай Ридж“. Нито веднъж не казаха направо какво трябва да направим, но ние знаем — нали, Ралф — че искаха от нас точно това. Искам да разбера. Ако трябва да сме тук, защо изобщо ходихме там? Радвам се, че спасихме живота на няколко души, но мисля, че Ралф е прав — един-двама човека повече не означават много за ония, които устройват представлението.
Настъпи тишина, след миг Дорънс проговори:
— Клото и Лахезис сториха ли ти се премъдри и всезнаещи същества, Лоуис?
— Ами… бяха умни, но мисля, че не са гении — отвърна тя след минутка размисъл, — По едно време споменаха, че са черноработниците, много по-нископоставени от шефовете, които всъщност взимат решенията.
Старият Дор кимна и се усмихна.
— В световната схема самите Клото и Лахезис са почти Мимолетни. Изпитват страх и страдат от неосъзнати предразсъдъци. Освен това понякога вземат погрешни решения… но крайна сметка това няма значение, защото те също служат Целта. И на „ка-тет“.
— Смятаха, че ще загубим, ако се изправим лице в лице срещу Атропос, нали? — попита Ралф. — Затова успяха да убедят сами себе си, че ще изпълним поставената ни от тях задача, като „влезем през задната врата“… а тази врата се оказа „Хай Ридж“.
— Да — потвърди Дор. — Точно така.
— Страхотно — отвърна Ралф. — Обичам да ми оказват доверие. Особено когато…
— Не — прекъсна го Дор. — Не е това. Ралф и Лоуис смаяно се спогледаха.
— За какво говориш?
— То е и двете неща едновременно. Нещата в Целта много често са такива. Разбирате ли… ъ-ъ… — Той въздъхна. — Мразя всичките тези въпроси. Почти никога не отговарям на въпроси, казах ли ви вече?
— Да — отвърна Лоуис.
— Да. Ето ти на сега! Всичките тези въпроси! Неприятни! И безполезни!
Ралф погледна Лоуис, тя отвърна на погледа му. Нито един от двамата не понечи да излезе от колата. Дор въздъхна тежко.
— Добре де… но това е последното нещо, което ще кажа, тъй че внимавайте. Клото и Лахезис може и да са ви пратили в „Хай Ридж“ по погрешни причини, но Целта не е сбъркала. Вече изпълнихте задачата си там.
— Като спасихме жените — въздъхна Лоуис. Но Дорънс поклати глава.
— Тогава какво сме направили? — повиши тон тя. — Какво? Нямаме ли право да знаем каква проклета Цел сме постигнали?
— Не. Поне засега. Защото трябва да я постигнете отново.
— Това е пълен абсурд — отбеляза Ралф.
— Само че не е — отвърна му Дор. Беше притиснал „За Любовта“ към гърдите си, огъваше меките корици и настойчиво се взираше в Ралф. — Случайността е абсурдна. Целта е разумна.
„Добре — рече си Ралф, — тогава какво сме направили в «Хай Ридж», освен дето спасихме хората в избата? И Джон Лийдекър, естествено мисля, че ако не се бях намесил, Чарли Пикъринг и него щеше да убие, като Крис Нел. Може ли да е свързано по някакъв начин с Лийдекър?“
Предполагаше, че е прав, но не му звучеше много убедително.
— Дорънс — започна той, — не можеш ли да ни дадеш малко повече информация? Искам да кажа, че…
— Не — прекъсна го Дор, но не грубо. — Повече никакви истории, няма време. Ще се съберем на една хубава вечеря, когато свърши всичко това… ако все още сме живи, разбира се.
— Наистина знаеш как да развеселиш човека. — Ралф отвори своята врата. Лоуис го последва и двамата слязоха на паркинга. Ралф се наведе и погледна Джо Уайзър. — Има ли още нещо? Сещаш ли се за нещо друго?
— Не, не мисля…
Дор се приведе и му пошепна нещо. Джо се заслуша и се смръщи.
— Е? — попита Ралф, когато Дорънс се облегна отново на седалката.
— Каза да не забравяте гребенчето ми — отговори аптекарят — Представа нямам за какво говори, но това не е никаква новост.
— Не се притеснявай — отвърна Ралф и се поусмихна. — Това е едно от малкото неща, които аз разбирам. Хайде, Лоуис — да се поразтьпчем и да поговорим с хората.
4.
Насред паркинга тя го сръга толкова силно, че Ралф едва не политна, и му прошепна:
— Гледай! Хей там, отсреща! Това не е ли Кони Чънг?
Ралф проследи погледа й. Да — жената с бежовото палто, застанала между двамата оператори с емблемата на CBS на саката им, със сигурност беше Кони Чънг. Почти всяка вечер се беше възхищавал на симпатичното й, интелигентно лице и приятната усмивка, затова веднага я позна.
— Ако не е Кони, значи има близначка — отвърна той. Лоуис сякаш напълно бе забравила за стария Дор, „Хай Ридж“ и докторчетата — в този миг тя отново бе жената, която Бил Макгавърн обичаше да нарича „нашата Лоуис“.
— Дявол го взел! Тя пък какво прави тук?
— Ами… — почна Ралф, сетне закри с длан устните си и се прозя толкова силно, че едва не се задави. — Сигурно събитията в Дери вече са станали национална новина. Навярно е дошла да снима репортаж, който ще бъде излъчен по вечерните новини. Така или иначе…
Изведнъж, без никакво предупреждение, аурите отново се появиха. Ралф ахна.
— Исусе Христе! Лоуис, виждаш ли това?
Едва ли. Ако го беше видяла, надали щеше да обърне внимание на Кони Чънг. Гледката беше неописуемо противна и за пръв път Ралф си даде сметка, че прекрасният свят на аурите има и своя ужасяваща страна — толкова отвратителна, че караше обикновеният човек да благодари на Бога за ограничеността на сетивните си възприятия.
„Дори не съм се озовал на по-горно ниво — рече си той. — Поне така ми се струва. Аз просто наблюдавам този свят като човек, който гледа през прозорец. В действителност не се намирам в него.“
Нито пък имаше желание да бъде в него. Подобна гледка би накарала всекиго да съжали, че не е сляп.
Лоуис учудено го гледаше.
— Какво, цветовете ли? Не. Трябва ли да се опитам? Случило ли се е нещо нередно?
Опита се да й отговори, но не успя. Миг след това пръстите й се впиха болезнено като пинсета над лакътя му и той разбра, че не е необходимо да й дава обяснения. За добро или за зло Лоуис вече виждаше ужасяващата картина.
— О, Боже! — изскимтя тя със задавен гласец, а-ха да се разплаче. — О, Боже, о, Боже!
Когато се намираха на покрива на общинската болница, аурата, надвиснала над Административния център, напомняше грамаден чадър — като емблемата на „Травелърс Иншуърънс Къмпани“, оцветена в черно от някое дете. А тук, на паркинга, човек се чувстваше като в огромна и отвратителна мрежа против комари, толкова стара и занемарена, че е покрита със зеленикавочерна плесен. Яркото октомврийско слънце помръкна и придоби размерите на потъмняла сребърна монета. Наоколо сякаш падна мъгла и гледката напомни на Ралф снимка на Лондон от края на деветнадесети век. Вече не наблюдаваха смъртния покров около Административния център — бяха живи погребани в него. Ралф буквално усещаше как нещо жадно се притиска към него, как се опитва да му внуши чувство на отчаяние, ужас и празнота.
„Защо да рискуваме? — питаше се той, безразлично проследявайки как фордът на Джо Уайзър с Дор на задната седалка свърна обратно към Главната улица. — За Бога, каква е ползата от всичко това? Не можем да повлияем на събитията. Може би в «Хай Ридж» сме успели да постигнем нещо, само че разликата между това, което стана там, и онова, което ще се случи тук, е като разликата между мазно петно и черна дупка в космоса. Ако се замесим в тази история, със сигурност ще загинем.“
Някой стенеше до него и изведнъж осъзна, че Лоуис плаче. Напрегна последните си сили и я прегърна през раменете, после й прошепна:
— Дръж се, Лоуис! Ще се справим.
Същевременно се питаше дали действително ще успеят.
— Та ние го вдишваме! — хълцаше тя. — Все едно засмукваме смърт! О, Ралф, да се махаме оттук! Моля те да се махнем оттук!
Предложението й беше безкрайно примамливо, все едно да предложиш чаша вода на умиращия от жажда в пустинята, но Ралф поклати глава.
— Ако не направим нещо, довечера тук ще загинат две хиляди души. Цялата тази история е доста объркана, но точно това ми е пределно ясно.
— Добре — пошепна тя. — Тогава ме прегърни по-силно, за да не си разбия главата, ако припадна.
Ралф реши, че положението е абсурдно. Двамата с Лоуис сега изглеждаха като енергични хора на средна възраст, но влачеха крака като старци, чиито мускули са отпуснати, а костите им са по-чупливи от стъкло. Ралф чуваше, че Лоуис диша тежко като жена, която току-що е получила някаква сериозна травма.
— Ще те отведа оттук, ако искаш — искрено й предложи той. Ще я преведе обратно през паркинга и ще я настани на оранжевата пейка, която се виждаше оттук. А като пристигне автобусът, ще се качат на него и ще се върнат на Харис Авеню.
Усещаше как аурата-убиец, която обвиваше Административния център, го притиска и се опитва да го задуши като найлонова торбичка, нахлузена на главата му. Изведнъж си спомни думите на Макгавърн по повод на емфизема на Мей Локър — това е от онези болести, дето не те оставят. Сега разбра как се е усещала Мей Локър през последните няколко години от живота си. Независимо колко дълбоко поемаше черния въздух, имаше чувството, че се задушава. Сърцето му биеше лудешки, главата му се пръскаше от болка, все едно, че страдаше от най-тежкия махмурлук в живота си.
Понечи да повтори, че ще я заведе у дома, но тя заговори, задъхвайки се на всяка дума:
— Предполагам… ще мога се справя… но се надявам… че няма да продължи дълго. Ралф, възможно ли е да усещаме нещо толкова силно, без дори да виждаме цветовете? Защо те не могат? — Тя посочи журналистите, скупчени около сградата. — Толкова ли са безчувствени всички Мимолетни?
Той поклати глава, но си помисли, че новинарските екипи, видеотехниците и хората от охраната, застанали пред вратите и под лозунга, рисуван със спрей, всъщност чувстват нещо. Забеляза, че мнозина от тях държат чашки с кафе, но не отпиват от тях. Върху капака на едно комби беше поставена кутия с понички, но единствената, която бе извадена, бе оставена отстрани на салфетка. Ралф набързо огледа лицата на двайсетина души, но на нито едно не видя усмивка. Хората от телевизията си гледаха работата — изчисляваха ъглите на камерите, опъваха коаксиални кабели и ги прикрепваха за цимента с изолирбанд — но го правеха някак машинално. Липсваше възбудата, която би трябвало да съпровожда отразяването на голямо събитие.
Кони Чънг изникна изпод козирката заедно с някакъв красив брадат оператор — „МАЙКЪЛ РОЗЕНБЕРГ“ — гласеше картичката, прикрепена към якето му с емблемата на CBS — и с ръце очерта рамка, показвайки как иска да бъде заснет лозунгът. Розенберг кимна. Лицето на Чънг бе бледо и разтревожено, по едно време насред разговора с брадатия оператор тя замлъкна и несигурно докосна слепоочието си, сякаш бе загубила нишката на мисиите си или пък й бе призляло.
В израженията на всички присъстващи имаше някаква прилика и на Ралф му се струваше, че знае каква е тя — всички страдаха от онова, което в детските му години се наричаше меланхолия, а меланхолия бе просто превзета дума за „криво ми е“.
Изведнъж си припомни всички мигове в живота си, когато бе изпитвал онова, което чувства плувец, попаднал на ледено морско течение, или пък пътник в самолет, натъкнал се на въздушна яма. Носиш се по течението на своя ден, понякога — горе-долу, но се справяш и си вършиш работата… после, ни в клин, ни в ръкав, сякаш избухваш в пламъци и се разбиваш на парчета. Натрапва ти се мисълта: „И каква, по дяволите, е ползата от всичко това?“ — без връзка с някакво действително събитие, но въпреки това въздействието й е невероятно силно — и изведнъж ти се приисква да се пъхнеш в леглото и да се завиеш презглава.
„Може би това е причината за подобни емоции — мислеше си той. — Навярно се чувстваш така, винаги когато се сблъскаш със събитие, което ще донесе смърт и мъка. Зловещият покров е опънат като шатра за празненство на открито, изработена от паяжини и сълзи, вместо от брезент и въжета. Тук долу, на нашето ниво, не го виждаме, но го усещаме. О, усещаме го и още как. А сега…“
А сега аурата се опитва да ги изсмуче. Сигурно не те са вампири, както се страхуваха досега, а това със сигурност беше вампир. Смъртният покров напомняше някакво полубезчувствено чудовище и положително щеше да ги изсмуче целите. Ако му позволят.
Лоуис политна към Ралф и той положи всички усилия да я задържи, за да не паднат и двамата на асфалта. Посте тя вдигна глава (толкова бавно, сякаш косата й бе напоена с течен цимент), сви ръка около устата си и рязко пое въздух. В същия миг като че примигна като лампичка. При други обстоятелства Ралф би сметнал примигването за зрителна измама, но не и сега. Лоуис се бе издигнала на друго ниво — само колкото да се зареди.
Не я бе видял как прониква в аурата на келнерката, но сега всичко се случи пред очите му. Ореолите на журналистите бяха като разноцветни японски фенери, които се опитват да разпръснат мрака в грамадна тъмна пещера. От аурата на брадатия оператор сега стърчеше тъничък виолетов лъч. На два-три сантиметра от лицето на Лоуис лъчът се раздвои. Горната част се раздели на още два лъча, които потънаха в носа й, а долното разклонение се плъзна между разтворените й устни. Сиянието проблесна иззад страните й, осветявайки я отвътре като динен фенер.
Желязната й хватка се поразхлаби и Ралф усети, че изведнъж тялото й олекна. След миг виолетовият лъч изчезна. Тя погледна към Ралф. Мъртвешки бледите й страни едва забележимо поруменяха.
— Чувствам се по-добре — много по-добре. А сега е твой ред, Ралф!
Не му се искаше да го прави — още му изглеждаше като кражба — но трябваше, ако не искаше да припадне от изтощение — усещаше как и последните капки енергия, които зае от момчето с фланелка на „Нирвана“, се изпаряват през порите му. Сви ръка около устните си, точно като днес сутринта на паркинга пред „Дънкин Донатс“, и се огледа, търсейки подходяща цел. Отстъпвайки назад, Кони Чънг се бе приближила с още няколко крачки до тях; тя продължаваше да гледа плаката, окачен на козирката, и да разговаря с Розенберг (който не изглеждаше по-зле след кражбата на Лоуис). Без да му мисли повече, Ралф рязко пое въздух.
Аурата на Чънг имаше същия прекрасен кремав оттенък на сватбена рокля като аурите на Хелън и Натали, когато му бяха дошли на гости заедно с Гретхен Тилбъри. Вместо лъч от ореола на репортерката изскочи нещо подобно на дълга изпъната панделка. В същия миг Ралф почувства прилив на енергия, която веднага прогони болезнената умора от ставите и от мускулите му. Отново беше в състояние да мисли ясно — сякаш някой проми утайката, която бе затлачила мозъка му.
Кони Чънг млъкна насред думата си, вдигна за миг очи към небето, после отново заговори на оператора. Ралф се огледа и улови тревожния поглед на Лоуис, която му прошепна:
— По-добре ли си сега?
— Горе-долу — отвърна той, — само че продължавам да се чувствам като пъхнат в спален чувал.
— Мисля, че… — почна Лоуис, но погледът й беше привлечен от нещо вляво от вратите на Административния център. Изписка и се сгуши в Ралф, а очите й така се бяха ококорили, сякаш всеки миг щяха да изхвръкнат от орбитите си. Той проследи погледа й и дъхът му секна. Проектантите се бяха опитали да прикрият тухлените стени на сградата и бяха насадили покрай нея вечнозелени храсти. Те не бяха подкастряни или пък нарочно бяха оставени да растат, докато вейките се преплетат, заплашвайки изцяло да скрият тясната тревна ивица, която ги разделяше от алеята за коли.
Стотици гигантски насекоми, подобни на праисторически трилобити, пъплеха ту навън, ту навътре из храстите, катереха се една върху друга, удряха глави, а от време на време дори се изправяха на задните си крачка и се докосваха с предните, подобно на елени, които преплитат рога в любовния период. Не бяха прозрачни като птицата върху сателитната антена, но въпреки това в тях също имаше нещо призрачно и недействително. Аурите им трептяха трескаво („И идиотски“ — помисли си Ралф) в цял спектър цветове; бяха толкова ярки и едновременно с това толкова ефимерни, че човек можеше да ги помисли за чудати светулки.
„Освен дето не са. Знаеш какви са.“
— Хей! — спря ги Розенберг, операторът на Чънг, но почти всички, събрани пред зданието, се бях обърнали към Ралф и Лоуис.
— Тя добре ли е, приятелю?
— Да — извика Ралф в отговор. Пръстите му още бяха свити на фуния и той бавно свали ръка, чувствайки се нелепо. — Просто…
— Видях плъх! — викна Лоуис и се усмихна глуповато и замаяно… както би се усмихнала „нашата Лоуис“, и Ралф си помисли, че се възхищава от самообладанието й. Тя посочи вечнозелените храсти с ръка, която почти не трепереше. — Точно там се пъхна. Божке, беше огромен! Видя ли го, Нортън?
— Не, Алис.
— Ако присъствате на събранието довечера, госпожо, ще видите какви ли не диви животни. — Всички се засмяха някак насила и се върнаха към своите задачи.
— Божичко, Ралф — пошепна Лоуис. — Ония… ония чудовища…
Той хвана ръката й и я стисна.
— Спокойно, скъпа.
— Знаят, нали? Точно затова са тук. Като лешояди са.
Ралф кимна. Пред очите му няколко буболечки се измъкнаха от храстите и плъзнаха нагоре по стената. Пъплеха замаяно и мудно — като мухи, които бръмчат на прозореца през ноември — и оставяха след себе си лигави разноцветни следи. Дирите бързо избледняваха и изчезваха. Изпод храстите изпълзяха още буболечки и плъзнаха по моравата.
Един от местните репортери се насочи право към гъмжащите от гадини храсти и Ралф видя, че това е Джон Къркланд. Той разговаряше с красива жена, облечена в един от ония делови костюми, „излъчващи сила“, които Ралф намираше — при нормални обстоятелства, разбира се — безкрайно секси. Предположи, че това е продуцентката на Къркланд, и се запита дали аурата на Лизет Бенсън се оцветява в зелено, когато тази жена е наоколо.
— Отиват към насекомите! — трескаво му пошепна Лоуис. — Трябва да ги спрем, Ралф — трябва да ги спрем!
— Няма да правим абсолютно нищо.
— Но…
— Не можем да вдигнем тревога заради някакви си гадинки, които освен нас никой друг не вижда. Ще ни изпратят в лудницата. Освен това буболечките не са дошли за тях. — Той поспря, после добави: — Поне така се надявам.
Проследиха с поглед как Къркланд и красивата му колежка стъпиха на моравата, право върху подобните на желе, оплетени един в друг гърчещи се, пъплещи трилобити. Един се лепна за лъснатата до олясък мокасина на Къркланд, изчака го да спре за момент, после изпълзя на крачола му.
— Пет пари не давам за тая Сюзън Дей — казваше Къркланд. — Важното събитие тука се върти около „Грижи за жената“, а не около нея — ще се нагледаш на пискливи мадами с черни ленти на ръкава.
— Внимавай, Джон — сухо отвърна жената. — Пристрастията ти започват да си проличават.
— Нима? По дяволите. — Гадината на крачола му като че ли се бе запътила право към чатала му. На Ралф му хрумна, че ако в този миг Къркланд изведнъж съзре какво се готви да полази топките му, сигурно ще си загуби разсъдъка.
— Добре, но се постарай да говориш с организаторките на митинга — съветваше го продуцентката. — Тилбъри е мъртва, значи важните са Маги Петровски, Барбара Ричардс и доктор Робърта Харпър. Мисля, че Харпър ще представи довечера Големият шеф… или по-скоро голямата шефка.
Тя пристъпи на моравата и с високия си ток набучи една от пълзящите гадини. От нея плиснаха вътрешности с цветовете на дъгата и някакво восъчнобяло вещество, което приличаше на картофено пюре. На Ралф му хрумна, че това са личинки.
Лоуис притисна лице в ръката му.
— И си дръж очите на четири за една госпожа на име Хелън Дипно — добави продуцентката и пристъпи към сградата. Нанизаната на тока й буболечка се гърчеше.
— Дипно — повтори Къркланд и почука челото си. — Някъде там дълбоко нещо ми просветва.
— А-ха, там се върти последната ти активна мозъчна клетка. Хелън е съпругата на Ед Дипно. Разделени са. Интервюиран я, ако искаш трогателен репортаж. С Тилбъри бяха добри приятелки. А може би много близки приятелки, ако разбираш какво имам предвид.
Къркланд цинично се изхили — изражението му нямаше нищо общо с онова за пред камерата и Ралф изпита смайване. Междувременно една от цветните гадинки бе успяла да се покатери на обувката на жената и пълзеше нагоре по крака й. Ралф наблюдаваше с безпомощно удивление как се скрива под ръба на полата й. Как се катери по бедрото й като котенце под хавлиена кърпа. Отново му се стори, че продуцентката усеща нещо — докато напътстваше Къркланд какви интервюта да взима по време на митинга, тя машинално посегна надолу и почеса подутинката. Ралф не чу звука от пръсването на отвратителната гадина, но си представи какво се е случило. Мислено видя как вътрешностите й се стичат по чорапогащника й като гной, която ще остане там поне докато жената си вземе душ довечера — невидимо, неосезаемо, неподозирано присъствие.
Сега двамата колеги се захванаха да обсъждат как да заснемат предвиденото за днес следобед заседание на защитниците на живота… при условие, че то изобщо се състои. Продуцентката смяташе, че даже и от „Приятели на живота“ не са толкова глупави, та да се явят тук след случилото се в „Хай Ридж“. Къркланд й обясни, че не бива да подценява лудостта на фанатиците. И през цялото време, докато разговаряха, разменяха си духовити забележки и клюкарстваха, все повече и повече разноцветни насекоми делово се катереха по краката и по телата им. Един смелчага бръмбар дори успя да изпълзи чак върху вратовръзката на Къркланд и се запъти към лицето му.
Някакво раздвижване привлече вниманието на Ралф. Обърна се към вратите точно навреме, за да види как един техник побутва с лакът приятеля си и ги посочва. Изведнъж той осъзна как изглеждат двамата с Лоуис — като хора без обяснима причина да са тук (не носят на ръкава си черна лента, а и не са представители на масмедиите). Дамата, която изкрещя, е допряла лице до ръкава на господина… въпросният господин пък е зяпнал като глупак.
Ралф й заговори тихо през зъби, като затворник, готвещ се да избяга в някой от старите филми на „Уорнър Брос“.
— Вдигни глава. Ставаме подозрителни.
За миг не повярва, че Лоуис ще го послуша… но тя се сепна и вдигна глава. Хвърли последен поглед към храстите, после се втренчи решително в Ралф и само в него.
— Виждаш ли някакви следи от Атропос, Ралф? Това е причината да сме тук, нали… за да му хванем следите?
— Може би. Мисля, че трябва да се доближим до сградата.
Нямаше желание да прави каквото и да било, но му се струваше много важно да действа. Усещаше как покровът ги притиска от всички страни, как ги задушава и пасивно се противопоставя на всякакво движение. С него трябваше да се справят.
Добре — съгласи се тя. — Ще поискам от Кони Чънг автограф и през цялото време ще се кискам като глупачка. По този начин ще привлека вниманието към себе си.
— Добре.
Той отново погледна към Джон Къркланд и продуцентката. Двамата обсъждаха какви събития биха наложили да прекъснат вечерния бюлетин и да се включат пряко, без да подозират как трилобитите пълзят по лицата им. Едно от насекомите бавно проникваше в устата на Къркланд.
Ралф извърна очи и позволи на Лоуис да го отведе при Кони Чънг и Розенберг, брадатия оператор. Забеляза как те я измерваха от глава до пети, после се спогледаха. Изглеждаха едновременно развеселени и отегчени — очевидно бяха свикнали с досадните обожателки. Лоуис стисна лекичко ръката на Ралф, с което искаше да каже: „Не ми обръщай внимание, гледай си своята работа, а аз ще направя необходимото.“
— Извинявайте много, ама не сте ли Кони Чънг? — попита Лоуис с неприкрит възторг, сякаш не можеше да повярва, че разговаря с толкова прочута личност. — Видях ви ей там и първо викам на Нортън, или това е дамата, дето води предаването заедно с Дан Радър, или съм откачила, после…
— Да, аз съм Кони Чънг и много се радвам да се запозная с вас, но сега се подготвям за новините довечера, тъй че ще трябва да ме извините…
— Ама разбира се, и през ум не би ми минало да ви притеснявам, само искам един автограф — да драснете нещо набързо — защото съм ваша почитателка номер едно, поне в Мейн.
Госпожа Чънг хвърли поглед към Розенберг. Той вече държеше химикалка — почти като опитна медицинска сестра, която подава на хирурга инструмент още преди да го е поискал. Ралф насочи вниманието си към входа на сградата и се постара да изостри възприятията си.
Онова, което видя пред вратите — полупрозрачно, чернеещо вещество — отначало го смая. Приличаше на някакво геологическо образувание. Нима е… не, не може да бъде! Ако онова пред очите му беше истинско (както са действителни предметите в света на Мимолетните), би попречило на вратите да се отварят, но това не се случваше. Пред очите му двама телевизионни техници нагазиха до колене във веществото, сякаш то бе като мъгла.
Ралф си спомни за сияйните отпечатъци, които хората оставяха след себе си — онези, които приличаха на танцовите диаграми на Артър Мъри — и в миг му се стори, че е разбрал всичко. Следите изчезваха като цигарен дим… само че цигареният дим всъщност не изчезва, а остава по стените, по прозорците и в белите дробове. Очевидно човешките аури също оставяха отпечатък. Сигурно ако минаваше само един човек, дори след като цветовете изчезнат, нямаше да види нищо, но това бе най-голямата сграда за обществени изяви в четвъртия по големина град в щата Мейн. Помисли си за всички хора, които са влизали и излизали през тези врати, и проумя какво означава полупрозрачното вещество. Това бе съответствието на вдлъбнатинката, която понякога се образува в средата на стълбища, по които често се минава.
„Не му обръщай внимание, миличък — върши си работата.“ Кони Чънг припряно изписваше името си на гърба на някакво листче, подадено й от Лоуис. Ралф огледа мътния нанос върху цимента пред вратите, търсейки следа от Атропос; помисли си, че по-скоро би го подушил, тъй като от него се разнасяше характерна миризма на развалено месо като онази, която лъхаше от месарския магазин на господин Хюстьн.
— Благодаря! — бърбореше Лоуис. — И му викам на Нортън: „Точно като по телевизията е, като порцеланова кукличка.“ Точно така му казах.
— Много ви благодаря — прекъсна я Чънг, — но наистина съм много заета…
— Ама, разбира се! Поздравете Дан Радър от мен.
— Непременно. — Чънг се усмихна и кимна, после подаде писалката на Розенберг. — А сега, ако ни извините…
„Ако е тук, значи е на по-високо ниво от мен — рече си Ралф. — Ще трябва да се изкача още мъничко.“
Но трябваше да внимава, и то не само защото не биваше да губи време. Имаше опасност, ако се изкачи прекалено високо, да изчезне от този свят и от погледите на насъбралите се, а такова събитие би могло да накара новинарите да забравят предстоящото събрание на защитниците на живота… поне за, известно време.
Ралф се съсредоточи, но този път безболезненият спазъм в съзнанието му не приличаше на примигване, а на плавно притваряне на миглите. Изведнъж цветовете заляха света и всичко грейна в удивителен блясък. Но най-наситеният цвят, потискащият основен тон, бе черното на смъртния покров, което бе сякаш отрицание на всички останали цветове. Отново го обзе слабост, която накара сърцето му да се свие. Изведнъж си даде сметка, че се налага да побърза и да слезе на нивото на Мимолетните, преди жизнените му сили съвсем да са се изтощили.
Отново погледна към вратите. Известно време не забеляза нищо освен избледняващите аури на простосмъртни като самия него… после всичко изведнъж се проясни като послание, написано с лимонов сок, когато поднесеш листа към пламъка на свещ.
Очакваше нещо, което на вид и на мирис да наподобява Разлагащите се вътрешности в боклукчийските кофи зад месарницата на господин Хюстьн, но действителността беше още по-противна, може би защото беше толкова невероятна. По самите врати бяха размазани кървави слузести петна — може би отпечатъци от неуморните пръсти на Атропос, а отпред имаше голяма локва от същото вещество, която се всмукваше във втвърдения нанос. Гледката беше толкова ужасяваща — толкова извънземна — че в сравнение с нея разноцветните гадини изглеждаха едва ли не нормално. Веществото приличаше на повръщано от куче, което е болно от нов вид изключително опасен бяс. Ралф забеляза следи — отначало изсъхнали съсиреци и петна, които постепенно се превръщаха в малки капки, като от разляна боя.
„Ами че да — мислеше си Ралф. — Точно затова трябваше да дойдем тук. Малкият негодник не може да стои далеч от това място. То му действа като кокаин на наркоман.“
Представяше си как Атропос стои тук, гледа го… хили му се… после пристъпва напред и долепва длани до вратите. Прокарва ги надолу. Оставя гнусните лепкави втпечатъци. Черпи сила и енергия от същата чернилка, която изсмукваше жизнеността на Ралф.
„Разбира се, трябва да посети още много места, има да върши сума ти други работи — навярно си много зает, ако си такъв свръхестествен ненормалник като него — но въпреки това нещо го влече насам. И как ли се чувства тук? Все едно чука красива мацка, ей така.“
Лоуис го подръпна за ръкава и Ралф се обърна към нея. Тя все още се усмихваше, но страхът в очите й подсказваше, че й се иска да изкрещи. Зад нея забеляза Кони Чънг и Розенберг, които крачеха към зданието.
— Трябва да ме изведеш оттук — пошепна тя. — Не издържам повече. Имам чувството, че полудявам.
[Добре — няма проблеми.]
— Не те чувам, Ралф — и освен това ми се струва, че виждам слънчевите лъчи през теб. Божичко, сигурна съм, че ги виждам!
[О… почакай…]
Той се съсредоточи и почувства как светът под него леко се приплъзва. Цветовете избледняха; аурата на Лоуис изчезна.
— По-добре ли си?
— Във всички случаи се чувствам истинска. Той се поусмихна.
— Добре. Хайде да вървим.
Прихвана я за лакътя и я поведе към мястото, където ги остави Джо Уайзър. Кървавите капки водеха в същата посока.
— Откри ли каквото търсеше?
— Да.
Тя засия.
— Но това е страхотно! Знаеш ли, видях как се издигаш нагоре — беше много странно, сякаш наблюдавах как се превръщаше в черно-бяла фотография. Сетне… когато ми се стори, че виждам слънчевите лъчи през теб… беше много…
— Зловещо, а?
— Не… не точно зловещо. Просто странно. Виж, ония гадини… те бяха зловещи. Пфу!
— Знам какво си изпитала. Но мисля, че те още са ей там, отзад.
— Може, но имаме още много път, докато излезем от омагьосаната гора, нали така?
— А-ха — Карол би казала „много път до рая“.
— Моля те да не ме изоставяш, Ралф Робъртс.
— Ралф Робъртс ли? Никога не съм чувал за него. Името ми е Нортън.
Изпита удоволствие, като видя, че думите му я разсмяха.
1.
— Каза, че иска аз да шофирам — обясни им Джо Уайзър, докато правеше обратен завой.
— Къде отиваме? — попита Лоуис.
Беше се настанила на задната седалка до Дорънс. Ралф седеше до Джо Уайзър, който изглеждаше така, сякаш не беше много сигурен точно къде се намира и дори кой е всъщност. Като се здрависваше с аптекаря, Ралф лекичко се приплъзна нагоре — съвсем, съвсем мъничко, понеже искаше да надникне в аурата на Уайзър. Тя си беше на мястото, заедно с връвчицата, и двете имаха съвсем нормален вид… само че яркият оранжево-жълт цвят му се стори малко поразмътен. Мина му през ума, че е доста вероятно това да се дължи на влиянието на стария Дор.
— Добър въпрос — каза Уайзър и смутено се усмихна. — Представа си нямам, наистина. Без майтап, но това е най-чудатият ден в целия ми живот.
Горският път извеждаше на Т-образно кръстовище с двулентов асфалтиран път. Уайзър спря, огледа се дали не се задават други коли, после зави наляво. Почти веднага видяха табела с надпис „КЪМ МЕЖДУЩАТСКО ШОСЕ 95“ и Ралф предположи, че на първото отклонение Уайзър ще завие на север. Вече знаеше къде се намират — на около три километра от шосе № 33. Обратният път до Дери щеше да им отнеме не повече от половин час и Ралф изобщо не се съмняваше, че колата се движи точно натам.
Изведнъж избухна в смях.
— Прекрасна компания сме, а? Трима приятели, решили да се поразходят с кола. Но ето, че станахме четирима. Добре дошъл в чудния свят на хиперреалността. Джо.
Аптекарят го стрелна с поглед, след миг на лицето му грейна усмивка.
— Такава ли била работата? — И още преди Ралф или Лоуис да успеят да отвърнат, заключи: — А-ха, май си прав.
— Прочете ли онова стихотворение? — обади се Дорънс. — Онова, което започва с „Всяко нещо, което правя, бързам да завърша, за да почна нещо друго“?
Ралф се обърна и съзря кротката усмивка на Дорънс.
— Да, прочетох го. Слушай, Дор…
— Нали е страхотно? Толкова добре написано. Стивън Добинс ми напомня на Харт Крейн, но не е толкова претенциозен. Или пък ми прилича на Стивън Крейн… не, като че греша. Разбира се, липсва му „музиката“ на Дилан Томас, но нима това е толкова лошо? Вероятно не. В съвременната поезия това не е важно. Важен е куражът — кой го притежава и кой не.
— О, Боже! — прошепна Лоуис и забели очи.
— Ако се изкачим няколко нива по-нагоре, той сигурно ще ни разкаже всичко, което искаме да узнаем — предположи Ралф, — само че ти не искаш, нали, Дор? Защото когато си горе, времето лети по-бързо.
— Точно така — отговори Дорънс. В далечината блестяха сините табели, с които бяха означени отбивките на север и на юг. — Предполагам, че по-късно ще трябва да се качите, Лоуис и Ралф, тъй че засега е по-важно да пестите колкото е възможно повече време. Да пестите… време.
И той направи странно красноречив жест, свивайки палец и показалец, като че ли искаше да означи стесняващ се проход.
Джо Уайзър даде мигач, зави наляво и излезе на платното, водещо към Дери.
— Как се забърка във всичко това, Джо? — попита го Ралф. — От всички жители в западния край на града, защо Дорънс е избрал за шофьор точно теб?
Аптекарят поклати глава и в мига, в който стигнаха до бариерата, колата свърна в насрещното платно. Ралф бързо се пресегна и изправи волана, напомняйки си, че може би в последно време самият Джо страда от безсъние. За щастие движението не бе натоварено и Ралф изпита облекчение. Щеше да му спести доста нерви, а Бог му беше свидетел, че за подобно нешо днес бе готов на всичко.
— Всички нас ни свързва Целта — изтърси Дорънс. — Това е „ка-тет“, което означава едно цяло от много части. Както много рими изграждат едно стихотворение. Разбирате ли?
— Не — Ралф, Лоуис и Джо отвърнаха абсолютно едновременно, сякаш се бяха наговорили предварително, след което и тримата нервно се позасмяха.
„Тримата безсънници на Апокалипсиса — рече си Ралф. — Господ да ни е на помощ.“
— Няма значение — рече Дор и ги озари с широката си усмивка. — Просто го приемете на доверие. Ти и Лоуис, Хелън с дъщеричката си… Бил… Фей Шапен… Тригьр Вашоа… аз! Всички ние сме част от Целта.
— Това е прекрасно, Дор — каза Лоуис, — но къде ни води сега Целта? И какво се очаква да направим, като стигнем там?
Дорънс се наведе напред и пошепна нещо на Джо Уайзър, прикривайки устните си с подпухналата си, покрита със старчески петна ръка. После се облегна на седалката с вид на човек, безкрайно доволен от себе си.
— Казва, че отиваме в Административния център — обяви Джо.
— Какво? — разтревожено възкликна Лоуис. — Не, не може да бъде вярно! Ония човечета казаха…
— Забрави сега за тях — прекъсна я Дорънс. — Важното е да помниш, че важен е куражът. Кой го притежава и кой — не.
2.
Изминаха близо два километра в пълно мълчание. Дорънс отвори стихосбирката на Робърт Крийли и зачете някакво стихотворение, местейки пожълтелия си нокът от ред на ред. Ралф си спомни една игра, с която се забавляваха като деца — не много хубава игра. Казваше се „лов на бекасини“. Хващаш няколко деца, които са по-малки и много по-наивни от теб самия разказваш им някаква фантастична история за митичната бекасина, после им даваш мрежа и ги пращаш цял следобед да обикалят из мочурищата и из деретата, за да търсят измислените птици. Тази игра се наричаше още „на лов за зелен хайвер“ и внезапно Ралф изпита натрапчивото чувство, че Клото и Лахезис са изпратили него и Лоуис точно за зелен хайвер.
Извърна се на седалката и се втренчи право в стария Дор. Онзи прегьна ъгълчето на страницата, която четеше в момента, затвори книгата и погледна събеседника си с интерес.
— Предупредиха ни да не се доближаваме нито до Ед Дипно, нито до Докторчо № 3 — каза Ралф. Говореше бавно и отчетливо. — Подчертаха изрично, че не трябва и да си помисляме да се доближаваме до тях, защото в настоящата ситуация и на двамата им е дадена страшна сила и има голяма вероятност да ни смачкат като мухи. Всъщност Лахезис дори ни предупреди, че ако се опитваме да попречим на Ед или на Атропос, ще си имаме работа с един от шефовете от по-горните нива… с някого, когото Ед наричаше Пурпурния крал. Доколкото разбрах, бил много неприятен тип.
— Да — допълни Лоуис със слаб гласец. — Точно така ни казаха, когато бяхме на покрива. Поискаха да убедим организаторките да отменят речта на Сюзън Дей. Затова и отидохме в „Хай Ридж“.
— И успяхте ли да ги убедите? — попита Уайзър.
— Не. Откачените приятелчета на Ед бяха дошли преди нас и бяха подпалили къщата, освен това вече бяха застреляли две жени. Едната беше онази, с която трябваше да разговаряме.
— Гретхен Тилбъри — допълни Ралф.
— Да — съгласи се Лоуис. — Но със сигурност вече няма нужда да правим каквото и да било — наистина не вярвам при това положение да настояват за провеждане на събранието. Как биха могли? За Бога, има поне четирима убити! Може би дори повече! Ще трябва да отменят митинга или поне да го отложат. Нали така?
И Дорънс, и Джо замълчаха. Ралф също не отговори — спомнил си бе зачервените, разярени очи на Хелън. „Как е възможно да питаш? — бе казала тя. — Ако сега ни спрат, печелят.“
Ако сега ни спрат, печелят.
Има ли някакъв законен начин, по който полицията би могла да ги спре? Вероятно не. Може би тогава Градският съвет? Може би. Може би ще свикат извънредно събрание и ще отменят разрешението за провеждане на събранието на „Грижи за жената“. Но дали ще го направят? Ако пред общината се съберат две хиляди гневни, съсипани от мъка жени, които обикалят наоколо и хорово скандират: „Ако сега ни спрат, печелят“, дали Градският съвет би отменил разрешението?
Ралф усети как сърцето му се свива от лоши предчувствия.
Хелън несъмнено смяташе събранието за изключително важно и сигурно мнозина мислеха като нея. Вече не ставаше въпрос за правото на избор на жената какво да прави със собственото си тяло, а за сериозна кауза, за която си струва да загинеш и да се почете паметта на приятелите, които вече са мъртви. Митингът се превръщаше от политическа проява в траурна служба за загиналите.
Лоуис го бе сграбчила за рамото и го разтърсваше с все сила. Ралф се върна на нивото на човешката реалност, но се чувстваше объркан, като човек, събуден насред изключително ярък сън.
— Те непременно ще го отменят, нали? А дори и да не го сторят поради някаква безумна причина, повечето хора ще се изплашат да отидат, след случилото се в „Хай Ридж“.
Ралф обмисли думите й и поклати глава.
— Навярно ще решат, че опасността е преминала. По телевизията ще съобщят, че двама от екстремистите, които са нападнали приюта, са мъртви, а третият е в шок или нещо подобно.
— Но Ед! Ед! — извика тя. — За Бога, та нали именно той ги е накарал да извършат нападението!
— Вероятно си права, но как да го докажем? Знаеш ли какво ще открият полицаите в къщата на Чарли Пикъринг, където и да е тя? Бележка, в която се казва, че всичко е негова идея. Която напълно оневинява Ед, като го обвинява как ги е изоставил точно в най-тежкия момент. А пък ако не я намерят в квартирата на Чарли, ще бъде в дома на Франк Фелтън. Или пък на Сандра Маккей.
— Но това… това е… — Лоуис млъкна и прехапа устни. После извърна изпълнени с надежда очи към Уайзър. — А Сюзън Дей? Къде е тя? Знае ли някой? Ти знаеш ли? С Ралф ще й се обадим по телефона и…
— Вече е в Дери — отвърна Уайзър, — но се съмнявам, че дори полицията знае къде точно се намира. Като пътувахме насам с дядото, чух по новините, че събранието довечера ще се състои… вероятно така е казала самата госпожа Дей.
„Разбира се — помисли си Ралф. — Разбира се. Представлението продължава, представлението трябва да продължи, и тя го знае. Човек, който е плувал на гребена на вълната на женското движение през всичките тези години — дявол да го вземе, още от Чикагския конгрес от шейсет и осма — разпознава ключовите моменти от пръв поглед. Претеглила е риска и е решила, че е приемлив. Или пък е преценила ситуацията и е сметнала, че загубата на доверието на хората, свързана с оттеглянето й, е недопустима. А може би и двете. Във всеки случай самата тя е пленница на събитията — на ка-тет — както и всички ние.“
Наближаваха Дери. На хоризонта се виждаше Административният център.
Този път Лоуис се обърна към стария Дор.
— Къде е тя? Ти не знаеш ли? Няма значение с колко телохранители е обградена — ние с Ралф можем да ставаме невидими, когато пожелаем… освен това много добре ни се удава да променяме решенията на хората.
— О, дори Сюзън Дей да се откаже от изнасяне на речта, това няма да промени нищо — отвърна старецът, без да престане да се усмихва, което вбеси Ралф. — Независимо от всичко, довечера жените ще дойдат в Административния център. Ако заварят вратите заключени, ще ги разбият, ще влязат и все пак ще проведат събранието си. Ще покажат, че не се страхуват.
— Построена къща назад не се връща — пи в клин, ни в ръкав обяви Ралф.
— Точно така, приятел! — възкликна Дор и го потупа по рамото.
3.
Пет минути по-късно фордът на Джо подмина ужасяващо грозната, съвършено безлична статуя на Пол Бъниан на входа на Административния център и свърна след табела с надпис „ВЪВ ВАШИЯ ЦЕНТЪР ПАРКИРАНЕТО ВИНАГИ Е БЕЗПЛАТНО“.
Огромният паркинг беше разположен между центъра и хиподрума в Баси Парк. Ако довечера в сградата щеше да се проведе рокконцерт или пък първенство по борба, в този ранен час паркингът щеше да бъде свободен, но очевидно предстоящото събитие изобщо не можеше да се сравнява с баскетболен мач или пък с изложба на огромни строителни машини. На паркинга вече имаше шейсет-седемдесет коли и няколко групички хора, които гледаха към зданието. Повечето бяха жени. Някои носеха кошници за пикник, неколцина плачеха и почти всички носеха на ръкавите си черни ленти. Ралф забеляза жена на средна възраст с уморено, интелигентно лице и буйна прошарена коса, която бъркаше в чантата си и раздаваше лентите. На тениската й беше щампован ликът на Сюзън Дей с думите „ЩЕ ПОБЕДИМ“.
Алеята за коли пред вратите на центъра беше още по-претъпкана от паркинга. Там бяха спрени поне шест микробуса на телевизията и под триъгълната бетонна козирка се бяха събрали хора от екипите, които обсъждаха как най-добре да заснемат събитието. А събитие щеше да има, поне според плаката, изработен от чаршаф, който висеше от козирката и лениво се полюшваше на ветреца. „СЪБРАНИЕ ЩЕ ИМА — гласеше размазаният, изписан със спрей текст. — 20:00 ЕЛАТЕ ДА ПРОЯВИТЕ СОЛИДАРНОСТТА СИ. ДА ИЗРАЗИТЕ ГНЕВА СИ. ДА УТЕШИТЕ СЕСТРИТЕ СИ.“
Джо спря форда и се извърна към Дор с въпросително повдигнати вежди. Дор кимна и аптекарят погледна към Ралф.
— Вие с Лоуис слизате тук. Желая ви успех. Ако можеше, щях да дойда с вас — дори го питах — но той казва, че не съм подготвен.
— Точно така — съгласи се Ралф. — Много сме трогнати от всичко, което направи за нас, нали, Лоуис?
— Разбира се.
Ралф посегна да отвори вратата, но изведнъж се отказа. Обърна се към Дорънс и го попита:
— За какво е всичко това? Каква е истинската причина? Със сигурност не става дума само за живота на двете хиляди души, които по думите на Клото и Лахезис ще присъстват тук довечера. За съществата, които те наричат Вечни, две хиляди човешки живота може би не са нищо повече от малко повече смазка върху лагерите. Хайде, Алфи, обясни защо сме тук.
Усмивката на Дор най-сетне помръкна — без нея изглеждаше по-млад и имаше странно застрашителен вид.
— Йов задавал на Господ същия въпрос — отвърна той, — но не получил отговор. Нито пък вие ще получите отговор, но все пак ще ви кажа поне това — вие се превърнахте в център на велики събития и могъщи сили. Животът в по-висшата вселена е почти замрял, откакто всички, принадлежащи на Случайността и на Целта, следят вашия напредък.
— Това е направо страхотно, но не го разбирам — промълви Ралф, по-скоро примирено, отколкото ядно.
— Нито пък аз, но ми е достатъчна мисълта, че ще загинат две хиляди души — тихо рече Лоуис. — Никога няма да си простя, ако поне не опитам да попреча на онова, което ще се случи. До края на живота си ще сънувам смъртния покров около оная сграда. Даже и по един час да спя, пак ще го сънувам.
Ралф размисли, после кимна. Отвори вратата и стъпи на асфалта.
— Права си. А и Хелън ще бъде там. Възможно е да доведе и Натали.
„А може би — добави наум — искам реванш от Докторчо № 3.“
„О, Ралф — простена Каролин. — Пак ли се правиш на Клинт Истууд?“
Не, не на Клинт Истууд. Нито пък на Силвестър Сталоун или на Арнолд Шварценегер. Даже не и на Джон Уейн. Той не е екшън-герой, нито пък филмова звезда — той е просто старият Ралф Робъртс от Харис Авеню. Ала имаше зъб на доктора с ръждивия скалпел. И то не защото беше убил едно бездомно куче и пенсионирания учител по история, с когото Ралф съжителстваше през последните десет години. От ума му не излизаше мисълта за приемната в „Хай Ридж“ и за жените, подпрени на стената под плаката на Сюзън Дей. И не подутият корем на Мерилий изпъкваше пред очите му, а косата на Гретхен Тилбъри — красивата й руса коса, която бе изгоряла почти напълно от карабинния изстрел. Чарли Пикъринг бе дръпнал спусъка и сигурно Ед Дипно бе тикнал пушката в ръцете му, но Ралф винеше Атропос — Атропос, крадеца на въженца за скачане; Атропос, крадецът на шапки; Атропос, крадеца на гребенчета.
Атропос, крадеца на обеци.
— Хайде, Лоуис — подкани я той. — Хайде…
Но тя сложи ръка на рамото му и поклати глава.
— Още не — върни се в колата и затвори вратата. Той се вгледа внимателно в нея, после се подчини. Тя замълча за миг, събирайки мислите си, сетне заговори, втренчена право в стария Дор:
— Все още не разбирам защо ни изпратиха в „Хай Ридж“. Нито веднъж не казаха направо какво трябва да направим, но ние знаем — нали, Ралф — че искаха от нас точно това. Искам да разбера. Ако трябва да сме тук, защо изобщо ходихме там? Радвам се, че спасихме живота на няколко души, но мисля, че Ралф е прав — един-двама човека повече не означават много за ония, които устройват представлението.
Настъпи тишина, след миг Дорънс проговори:
— Клото и Лахезис сториха ли ти се премъдри и всезнаещи същества, Лоуис?
— Ами… бяха умни, но мисля, че не са гении — отвърна тя след минутка размисъл, — По едно време споменаха, че са черноработниците, много по-нископоставени от шефовете, които всъщност взимат решенията.
Старият Дор кимна и се усмихна.
— В световната схема самите Клото и Лахезис са почти Мимолетни. Изпитват страх и страдат от неосъзнати предразсъдъци. Освен това понякога вземат погрешни решения… но крайна сметка това няма значение, защото те също служат Целта. И на „ка-тет“.
— Смятаха, че ще загубим, ако се изправим лице в лице срещу Атропос, нали? — попита Ралф. — Затова успяха да убедят сами себе си, че ще изпълним поставената ни от тях задача, като „влезем през задната врата“… а тази врата се оказа „Хай Ридж“.
— Да — потвърди Дор. — Точно така.
— Страхотно — отвърна Ралф. — Обичам да ми оказват доверие. Особено когато…
— Не — прекъсна го Дор. — Не е това. Ралф и Лоуис смаяно се спогледаха.
— За какво говориш?
— То е и двете неща едновременно. Нещата в Целта много често са такива. Разбирате ли… ъ-ъ… — Той въздъхна. — Мразя всичките тези въпроси. Почти никога не отговарям на въпроси, казах ли ви вече?
— Да — отвърна Лоуис.
— Да. Ето ти на сега! Всичките тези въпроси! Неприятни! И безполезни!
Ралф погледна Лоуис, тя отвърна на погледа му. Нито един от двамата не понечи да излезе от колата. Дор въздъхна тежко.
— Добре де… но това е последното нещо, което ще кажа, тъй че внимавайте. Клото и Лахезис може и да са ви пратили в „Хай Ридж“ по погрешни причини, но Целта не е сбъркала. Вече изпълнихте задачата си там.
— Като спасихме жените — въздъхна Лоуис. Но Дорънс поклати глава.
— Тогава какво сме направили? — повиши тон тя. — Какво? Нямаме ли право да знаем каква проклета Цел сме постигнали?
— Не. Поне засега. Защото трябва да я постигнете отново.
— Това е пълен абсурд — отбеляза Ралф.
— Само че не е — отвърна му Дор. Беше притиснал „За Любовта“ към гърдите си, огъваше меките корици и настойчиво се взираше в Ралф. — Случайността е абсурдна. Целта е разумна.
„Добре — рече си Ралф, — тогава какво сме направили в «Хай Ридж», освен дето спасихме хората в избата? И Джон Лийдекър, естествено мисля, че ако не се бях намесил, Чарли Пикъринг и него щеше да убие, като Крис Нел. Може ли да е свързано по някакъв начин с Лийдекър?“
Предполагаше, че е прав, но не му звучеше много убедително.
— Дорънс — започна той, — не можеш ли да ни дадеш малко повече информация? Искам да кажа, че…
— Не — прекъсна го Дор, но не грубо. — Повече никакви истории, няма време. Ще се съберем на една хубава вечеря, когато свърши всичко това… ако все още сме живи, разбира се.
— Наистина знаеш как да развеселиш човека. — Ралф отвори своята врата. Лоуис го последва и двамата слязоха на паркинга. Ралф се наведе и погледна Джо Уайзър. — Има ли още нещо? Сещаш ли се за нещо друго?
— Не, не мисля…
Дор се приведе и му пошепна нещо. Джо се заслуша и се смръщи.
— Е? — попита Ралф, когато Дорънс се облегна отново на седалката.
— Каза да не забравяте гребенчето ми — отговори аптекарят — Представа нямам за какво говори, но това не е никаква новост.
— Не се притеснявай — отвърна Ралф и се поусмихна. — Това е едно от малкото неща, които аз разбирам. Хайде, Лоуис — да се поразтьпчем и да поговорим с хората.
4.
Насред паркинга тя го сръга толкова силно, че Ралф едва не политна, и му прошепна:
— Гледай! Хей там, отсреща! Това не е ли Кони Чънг?
Ралф проследи погледа й. Да — жената с бежовото палто, застанала между двамата оператори с емблемата на CBS на саката им, със сигурност беше Кони Чънг. Почти всяка вечер се беше възхищавал на симпатичното й, интелигентно лице и приятната усмивка, затова веднага я позна.
— Ако не е Кони, значи има близначка — отвърна той. Лоуис сякаш напълно бе забравила за стария Дор, „Хай Ридж“ и докторчетата — в този миг тя отново бе жената, която Бил Макгавърн обичаше да нарича „нашата Лоуис“.
— Дявол го взел! Тя пък какво прави тук?
— Ами… — почна Ралф, сетне закри с длан устните си и се прозя толкова силно, че едва не се задави. — Сигурно събитията в Дери вече са станали национална новина. Навярно е дошла да снима репортаж, който ще бъде излъчен по вечерните новини. Така или иначе…
Изведнъж, без никакво предупреждение, аурите отново се появиха. Ралф ахна.
— Исусе Христе! Лоуис, виждаш ли това?
Едва ли. Ако го беше видяла, надали щеше да обърне внимание на Кони Чънг. Гледката беше неописуемо противна и за пръв път Ралф си даде сметка, че прекрасният свят на аурите има и своя ужасяваща страна — толкова отвратителна, че караше обикновеният човек да благодари на Бога за ограничеността на сетивните си възприятия.
„Дори не съм се озовал на по-горно ниво — рече си той. — Поне така ми се струва. Аз просто наблюдавам този свят като човек, който гледа през прозорец. В действителност не се намирам в него.“
Нито пък имаше желание да бъде в него. Подобна гледка би накарала всекиго да съжали, че не е сляп.
Лоуис учудено го гледаше.
— Какво, цветовете ли? Не. Трябва ли да се опитам? Случило ли се е нещо нередно?
Опита се да й отговори, но не успя. Миг след това пръстите й се впиха болезнено като пинсета над лакътя му и той разбра, че не е необходимо да й дава обяснения. За добро или за зло Лоуис вече виждаше ужасяващата картина.
— О, Боже! — изскимтя тя със задавен гласец, а-ха да се разплаче. — О, Боже, о, Боже!
Когато се намираха на покрива на общинската болница, аурата, надвиснала над Административния център, напомняше грамаден чадър — като емблемата на „Травелърс Иншуърънс Къмпани“, оцветена в черно от някое дете. А тук, на паркинга, човек се чувстваше като в огромна и отвратителна мрежа против комари, толкова стара и занемарена, че е покрита със зеленикавочерна плесен. Яркото октомврийско слънце помръкна и придоби размерите на потъмняла сребърна монета. Наоколо сякаш падна мъгла и гледката напомни на Ралф снимка на Лондон от края на деветнадесети век. Вече не наблюдаваха смъртния покров около Административния център — бяха живи погребани в него. Ралф буквално усещаше как нещо жадно се притиска към него, как се опитва да му внуши чувство на отчаяние, ужас и празнота.
„Защо да рискуваме? — питаше се той, безразлично проследявайки как фордът на Джо Уайзър с Дор на задната седалка свърна обратно към Главната улица. — За Бога, каква е ползата от всичко това? Не можем да повлияем на събитията. Може би в «Хай Ридж» сме успели да постигнем нещо, само че разликата между това, което стана там, и онова, което ще се случи тук, е като разликата между мазно петно и черна дупка в космоса. Ако се замесим в тази история, със сигурност ще загинем.“
Някой стенеше до него и изведнъж осъзна, че Лоуис плаче. Напрегна последните си сили и я прегърна през раменете, после й прошепна:
— Дръж се, Лоуис! Ще се справим.
Същевременно се питаше дали действително ще успеят.
— Та ние го вдишваме! — хълцаше тя. — Все едно засмукваме смърт! О, Ралф, да се махаме оттук! Моля те да се махнем оттук!
Предложението й беше безкрайно примамливо, все едно да предложиш чаша вода на умиращия от жажда в пустинята, но Ралф поклати глава.
— Ако не направим нещо, довечера тук ще загинат две хиляди души. Цялата тази история е доста объркана, но точно това ми е пределно ясно.
— Добре — пошепна тя. — Тогава ме прегърни по-силно, за да не си разбия главата, ако припадна.
Ралф реши, че положението е абсурдно. Двамата с Лоуис сега изглеждаха като енергични хора на средна възраст, но влачеха крака като старци, чиито мускули са отпуснати, а костите им са по-чупливи от стъкло. Ралф чуваше, че Лоуис диша тежко като жена, която току-що е получила някаква сериозна травма.
— Ще те отведа оттук, ако искаш — искрено й предложи той. Ще я преведе обратно през паркинга и ще я настани на оранжевата пейка, която се виждаше оттук. А като пристигне автобусът, ще се качат на него и ще се върнат на Харис Авеню.
Усещаше как аурата-убиец, която обвиваше Административния център, го притиска и се опитва да го задуши като найлонова торбичка, нахлузена на главата му. Изведнъж си спомни думите на Макгавърн по повод на емфизема на Мей Локър — това е от онези болести, дето не те оставят. Сега разбра как се е усещала Мей Локър през последните няколко години от живота си. Независимо колко дълбоко поемаше черния въздух, имаше чувството, че се задушава. Сърцето му биеше лудешки, главата му се пръскаше от болка, все едно, че страдаше от най-тежкия махмурлук в живота си.
Понечи да повтори, че ще я заведе у дома, но тя заговори, задъхвайки се на всяка дума:
— Предполагам… ще мога се справя… но се надявам… че няма да продължи дълго. Ралф, възможно ли е да усещаме нещо толкова силно, без дори да виждаме цветовете? Защо те не могат? — Тя посочи журналистите, скупчени около сградата. — Толкова ли са безчувствени всички Мимолетни?
Той поклати глава, но си помисли, че новинарските екипи, видеотехниците и хората от охраната, застанали пред вратите и под лозунга, рисуван със спрей, всъщност чувстват нещо. Забеляза, че мнозина от тях държат чашки с кафе, но не отпиват от тях. Върху капака на едно комби беше поставена кутия с понички, но единствената, която бе извадена, бе оставена отстрани на салфетка. Ралф набързо огледа лицата на двайсетина души, но на нито едно не видя усмивка. Хората от телевизията си гледаха работата — изчисляваха ъглите на камерите, опъваха коаксиални кабели и ги прикрепваха за цимента с изолирбанд — но го правеха някак машинално. Липсваше възбудата, която би трябвало да съпровожда отразяването на голямо събитие.
Кони Чънг изникна изпод козирката заедно с някакъв красив брадат оператор — „МАЙКЪЛ РОЗЕНБЕРГ“ — гласеше картичката, прикрепена към якето му с емблемата на CBS — и с ръце очерта рамка, показвайки как иска да бъде заснет лозунгът. Розенберг кимна. Лицето на Чънг бе бледо и разтревожено, по едно време насред разговора с брадатия оператор тя замлъкна и несигурно докосна слепоочието си, сякаш бе загубила нишката на мисиите си или пък й бе призляло.
В израженията на всички присъстващи имаше някаква прилика и на Ралф му се струваше, че знае каква е тя — всички страдаха от онова, което в детските му години се наричаше меланхолия, а меланхолия бе просто превзета дума за „криво ми е“.
Изведнъж си припомни всички мигове в живота си, когато бе изпитвал онова, което чувства плувец, попаднал на ледено морско течение, или пък пътник в самолет, натъкнал се на въздушна яма. Носиш се по течението на своя ден, понякога — горе-долу, но се справяш и си вършиш работата… после, ни в клин, ни в ръкав, сякаш избухваш в пламъци и се разбиваш на парчета. Натрапва ти се мисълта: „И каква, по дяволите, е ползата от всичко това?“ — без връзка с някакво действително събитие, но въпреки това въздействието й е невероятно силно — и изведнъж ти се приисква да се пъхнеш в леглото и да се завиеш презглава.
„Може би това е причината за подобни емоции — мислеше си той. — Навярно се чувстваш така, винаги когато се сблъскаш със събитие, което ще донесе смърт и мъка. Зловещият покров е опънат като шатра за празненство на открито, изработена от паяжини и сълзи, вместо от брезент и въжета. Тук долу, на нашето ниво, не го виждаме, но го усещаме. О, усещаме го и още как. А сега…“
А сега аурата се опитва да ги изсмуче. Сигурно не те са вампири, както се страхуваха досега, а това със сигурност беше вампир. Смъртният покров напомняше някакво полубезчувствено чудовище и положително щеше да ги изсмуче целите. Ако му позволят.
Лоуис политна към Ралф и той положи всички усилия да я задържи, за да не паднат и двамата на асфалта. Посте тя вдигна глава (толкова бавно, сякаш косата й бе напоена с течен цимент), сви ръка около устата си и рязко пое въздух. В същия миг като че примигна като лампичка. При други обстоятелства Ралф би сметнал примигването за зрителна измама, но не и сега. Лоуис се бе издигнала на друго ниво — само колкото да се зареди.
Не я бе видял как прониква в аурата на келнерката, но сега всичко се случи пред очите му. Ореолите на журналистите бяха като разноцветни японски фенери, които се опитват да разпръснат мрака в грамадна тъмна пещера. От аурата на брадатия оператор сега стърчеше тъничък виолетов лъч. На два-три сантиметра от лицето на Лоуис лъчът се раздвои. Горната част се раздели на още два лъча, които потънаха в носа й, а долното разклонение се плъзна между разтворените й устни. Сиянието проблесна иззад страните й, осветявайки я отвътре като динен фенер.
Желязната й хватка се поразхлаби и Ралф усети, че изведнъж тялото й олекна. След миг виолетовият лъч изчезна. Тя погледна към Ралф. Мъртвешки бледите й страни едва забележимо поруменяха.
— Чувствам се по-добре — много по-добре. А сега е твой ред, Ралф!
Не му се искаше да го прави — още му изглеждаше като кражба — но трябваше, ако не искаше да припадне от изтощение — усещаше как и последните капки енергия, които зае от момчето с фланелка на „Нирвана“, се изпаряват през порите му. Сви ръка около устните си, точно като днес сутринта на паркинга пред „Дънкин Донатс“, и се огледа, търсейки подходяща цел. Отстъпвайки назад, Кони Чънг се бе приближила с още няколко крачки до тях; тя продължаваше да гледа плаката, окачен на козирката, и да разговаря с Розенберг (който не изглеждаше по-зле след кражбата на Лоуис). Без да му мисли повече, Ралф рязко пое въздух.
Аурата на Чънг имаше същия прекрасен кремав оттенък на сватбена рокля като аурите на Хелън и Натали, когато му бяха дошли на гости заедно с Гретхен Тилбъри. Вместо лъч от ореола на репортерката изскочи нещо подобно на дълга изпъната панделка. В същия миг Ралф почувства прилив на енергия, която веднага прогони болезнената умора от ставите и от мускулите му. Отново беше в състояние да мисли ясно — сякаш някой проми утайката, която бе затлачила мозъка му.
Кони Чънг млъкна насред думата си, вдигна за миг очи към небето, после отново заговори на оператора. Ралф се огледа и улови тревожния поглед на Лоуис, която му прошепна:
— По-добре ли си сега?
— Горе-долу — отвърна той, — само че продължавам да се чувствам като пъхнат в спален чувал.
— Мисля, че… — почна Лоуис, но погледът й беше привлечен от нещо вляво от вратите на Административния център. Изписка и се сгуши в Ралф, а очите й така се бяха ококорили, сякаш всеки миг щяха да изхвръкнат от орбитите си. Той проследи погледа й и дъхът му секна. Проектантите се бяха опитали да прикрият тухлените стени на сградата и бяха насадили покрай нея вечнозелени храсти. Те не бяха подкастряни или пък нарочно бяха оставени да растат, докато вейките се преплетат, заплашвайки изцяло да скрият тясната тревна ивица, която ги разделяше от алеята за коли.
Стотици гигантски насекоми, подобни на праисторически трилобити, пъплеха ту навън, ту навътре из храстите, катереха се една върху друга, удряха глави, а от време на време дори се изправяха на задните си крачка и се докосваха с предните, подобно на елени, които преплитат рога в любовния период. Не бяха прозрачни като птицата върху сателитната антена, но въпреки това в тях също имаше нещо призрачно и недействително. Аурите им трептяха трескаво („И идиотски“ — помисли си Ралф) в цял спектър цветове; бяха толкова ярки и едновременно с това толкова ефимерни, че човек можеше да ги помисли за чудати светулки.
„Освен дето не са. Знаеш какви са.“
— Хей! — спря ги Розенберг, операторът на Чънг, но почти всички, събрани пред зданието, се бях обърнали към Ралф и Лоуис.
— Тя добре ли е, приятелю?
— Да — извика Ралф в отговор. Пръстите му още бяха свити на фуния и той бавно свали ръка, чувствайки се нелепо. — Просто…
— Видях плъх! — викна Лоуис и се усмихна глуповато и замаяно… както би се усмихнала „нашата Лоуис“, и Ралф си помисли, че се възхищава от самообладанието й. Тя посочи вечнозелените храсти с ръка, която почти не трепереше. — Точно там се пъхна. Божке, беше огромен! Видя ли го, Нортън?
— Не, Алис.
— Ако присъствате на събранието довечера, госпожо, ще видите какви ли не диви животни. — Всички се засмяха някак насила и се върнаха към своите задачи.
— Божичко, Ралф — пошепна Лоуис. — Ония… ония чудовища…
Той хвана ръката й и я стисна.
— Спокойно, скъпа.
— Знаят, нали? Точно затова са тук. Като лешояди са.
Ралф кимна. Пред очите му няколко буболечки се измъкнаха от храстите и плъзнаха нагоре по стената. Пъплеха замаяно и мудно — като мухи, които бръмчат на прозореца през ноември — и оставяха след себе си лигави разноцветни следи. Дирите бързо избледняваха и изчезваха. Изпод храстите изпълзяха още буболечки и плъзнаха по моравата.
Един от местните репортери се насочи право към гъмжащите от гадини храсти и Ралф видя, че това е Джон Къркланд. Той разговаряше с красива жена, облечена в един от ония делови костюми, „излъчващи сила“, които Ралф намираше — при нормални обстоятелства, разбира се — безкрайно секси. Предположи, че това е продуцентката на Къркланд, и се запита дали аурата на Лизет Бенсън се оцветява в зелено, когато тази жена е наоколо.
— Отиват към насекомите! — трескаво му пошепна Лоуис. — Трябва да ги спрем, Ралф — трябва да ги спрем!
— Няма да правим абсолютно нищо.
— Но…
— Не можем да вдигнем тревога заради някакви си гадинки, които освен нас никой друг не вижда. Ще ни изпратят в лудницата. Освен това буболечките не са дошли за тях. — Той поспря, после добави: — Поне така се надявам.
Проследиха с поглед как Къркланд и красивата му колежка стъпиха на моравата, право върху подобните на желе, оплетени един в друг гърчещи се, пъплещи трилобити. Един се лепна за лъснатата до олясък мокасина на Къркланд, изчака го да спре за момент, после изпълзя на крачола му.
— Пет пари не давам за тая Сюзън Дей — казваше Къркланд. — Важното събитие тука се върти около „Грижи за жената“, а не около нея — ще се нагледаш на пискливи мадами с черни ленти на ръкава.
— Внимавай, Джон — сухо отвърна жената. — Пристрастията ти започват да си проличават.
— Нима? По дяволите. — Гадината на крачола му като че ли се бе запътила право към чатала му. На Ралф му хрумна, че ако в този миг Къркланд изведнъж съзре какво се готви да полази топките му, сигурно ще си загуби разсъдъка.
— Добре, но се постарай да говориш с организаторките на митинга — съветваше го продуцентката. — Тилбъри е мъртва, значи важните са Маги Петровски, Барбара Ричардс и доктор Робърта Харпър. Мисля, че Харпър ще представи довечера Големият шеф… или по-скоро голямата шефка.
Тя пристъпи на моравата и с високия си ток набучи една от пълзящите гадини. От нея плиснаха вътрешности с цветовете на дъгата и някакво восъчнобяло вещество, което приличаше на картофено пюре. На Ралф му хрумна, че това са личинки.
Лоуис притисна лице в ръката му.
— И си дръж очите на четири за една госпожа на име Хелън Дипно — добави продуцентката и пристъпи към сградата. Нанизаната на тока й буболечка се гърчеше.
— Дипно — повтори Къркланд и почука челото си. — Някъде там дълбоко нещо ми просветва.
— А-ха, там се върти последната ти активна мозъчна клетка. Хелън е съпругата на Ед Дипно. Разделени са. Интервюиран я, ако искаш трогателен репортаж. С Тилбъри бяха добри приятелки. А може би много близки приятелки, ако разбираш какво имам предвид.
Къркланд цинично се изхили — изражението му нямаше нищо общо с онова за пред камерата и Ралф изпита смайване. Междувременно една от цветните гадинки бе успяла да се покатери на обувката на жената и пълзеше нагоре по крака й. Ралф наблюдаваше с безпомощно удивление как се скрива под ръба на полата й. Как се катери по бедрото й като котенце под хавлиена кърпа. Отново му се стори, че продуцентката усеща нещо — докато напътстваше Къркланд какви интервюта да взима по време на митинга, тя машинално посегна надолу и почеса подутинката. Ралф не чу звука от пръсването на отвратителната гадина, но си представи какво се е случило. Мислено видя как вътрешностите й се стичат по чорапогащника й като гной, която ще остане там поне докато жената си вземе душ довечера — невидимо, неосезаемо, неподозирано присъствие.
Сега двамата колеги се захванаха да обсъждат как да заснемат предвиденото за днес следобед заседание на защитниците на живота… при условие, че то изобщо се състои. Продуцентката смяташе, че даже и от „Приятели на живота“ не са толкова глупави, та да се явят тук след случилото се в „Хай Ридж“. Къркланд й обясни, че не бива да подценява лудостта на фанатиците. И през цялото време, докато разговаряха, разменяха си духовити забележки и клюкарстваха, все повече и повече разноцветни насекоми делово се катереха по краката и по телата им. Един смелчага бръмбар дори успя да изпълзи чак върху вратовръзката на Къркланд и се запъти към лицето му.
Някакво раздвижване привлече вниманието на Ралф. Обърна се към вратите точно навреме, за да види как един техник побутва с лакът приятеля си и ги посочва. Изведнъж той осъзна как изглеждат двамата с Лоуис — като хора без обяснима причина да са тук (не носят на ръкава си черна лента, а и не са представители на масмедиите). Дамата, която изкрещя, е допряла лице до ръкава на господина… въпросният господин пък е зяпнал като глупак.
Ралф й заговори тихо през зъби, като затворник, готвещ се да избяга в някой от старите филми на „Уорнър Брос“.
— Вдигни глава. Ставаме подозрителни.
За миг не повярва, че Лоуис ще го послуша… но тя се сепна и вдигна глава. Хвърли последен поглед към храстите, после се втренчи решително в Ралф и само в него.
— Виждаш ли някакви следи от Атропос, Ралф? Това е причината да сме тук, нали… за да му хванем следите?
— Може би. Мисля, че трябва да се доближим до сградата.
Нямаше желание да прави каквото и да било, но му се струваше много важно да действа. Усещаше как покровът ги притиска от всички страни, как ги задушава и пасивно се противопоставя на всякакво движение. С него трябваше да се справят.
Добре — съгласи се тя. — Ще поискам от Кони Чънг автограф и през цялото време ще се кискам като глупачка. По този начин ще привлека вниманието към себе си.
— Добре.
Той отново погледна към Джон Къркланд и продуцентката. Двамата обсъждаха какви събития биха наложили да прекъснат вечерния бюлетин и да се включат пряко, без да подозират как трилобитите пълзят по лицата им. Едно от насекомите бавно проникваше в устата на Къркланд.
Ралф извърна очи и позволи на Лоуис да го отведе при Кони Чънг и Розенберг, брадатия оператор. Забеляза как те я измерваха от глава до пети, после се спогледаха. Изглеждаха едновременно развеселени и отегчени — очевидно бяха свикнали с досадните обожателки. Лоуис стисна лекичко ръката на Ралф, с което искаше да каже: „Не ми обръщай внимание, гледай си своята работа, а аз ще направя необходимото.“
— Извинявайте много, ама не сте ли Кони Чънг? — попита Лоуис с неприкрит възторг, сякаш не можеше да повярва, че разговаря с толкова прочута личност. — Видях ви ей там и първо викам на Нортън, или това е дамата, дето води предаването заедно с Дан Радър, или съм откачила, после…
— Да, аз съм Кони Чънг и много се радвам да се запозная с вас, но сега се подготвям за новините довечера, тъй че ще трябва да ме извините…
— Ама разбира се, и през ум не би ми минало да ви притеснявам, само искам един автограф — да драснете нещо набързо — защото съм ваша почитателка номер едно, поне в Мейн.
Госпожа Чънг хвърли поглед към Розенберг. Той вече държеше химикалка — почти като опитна медицинска сестра, която подава на хирурга инструмент още преди да го е поискал. Ралф насочи вниманието си към входа на сградата и се постара да изостри възприятията си.
Онова, което видя пред вратите — полупрозрачно, чернеещо вещество — отначало го смая. Приличаше на някакво геологическо образувание. Нима е… не, не може да бъде! Ако онова пред очите му беше истинско (както са действителни предметите в света на Мимолетните), би попречило на вратите да се отварят, но това не се случваше. Пред очите му двама телевизионни техници нагазиха до колене във веществото, сякаш то бе като мъгла.
Ралф си спомни за сияйните отпечатъци, които хората оставяха след себе си — онези, които приличаха на танцовите диаграми на Артър Мъри — и в миг му се стори, че е разбрал всичко. Следите изчезваха като цигарен дим… само че цигареният дим всъщност не изчезва, а остава по стените, по прозорците и в белите дробове. Очевидно човешките аури също оставяха отпечатък. Сигурно ако минаваше само един човек, дори след като цветовете изчезнат, нямаше да види нищо, но това бе най-голямата сграда за обществени изяви в четвъртия по големина град в щата Мейн. Помисли си за всички хора, които са влизали и излизали през тези врати, и проумя какво означава полупрозрачното вещество. Това бе съответствието на вдлъбнатинката, която понякога се образува в средата на стълбища, по които често се минава.
„Не му обръщай внимание, миличък — върши си работата.“ Кони Чънг припряно изписваше името си на гърба на някакво листче, подадено й от Лоуис. Ралф огледа мътния нанос върху цимента пред вратите, търсейки следа от Атропос; помисли си, че по-скоро би го подушил, тъй като от него се разнасяше характерна миризма на развалено месо като онази, която лъхаше от месарския магазин на господин Хюстьн.
— Благодаря! — бърбореше Лоуис. — И му викам на Нортън: „Точно като по телевизията е, като порцеланова кукличка.“ Точно така му казах.
— Много ви благодаря — прекъсна я Чънг, — но наистина съм много заета…
— Ама, разбира се! Поздравете Дан Радър от мен.
— Непременно. — Чънг се усмихна и кимна, после подаде писалката на Розенберг. — А сега, ако ни извините…
„Ако е тук, значи е на по-високо ниво от мен — рече си Ралф. — Ще трябва да се изкача още мъничко.“
Но трябваше да внимава, и то не само защото не биваше да губи време. Имаше опасност, ако се изкачи прекалено високо, да изчезне от този свят и от погледите на насъбралите се, а такова събитие би могло да накара новинарите да забравят предстоящото събрание на защитниците на живота… поне за, известно време.
Ралф се съсредоточи, но този път безболезненият спазъм в съзнанието му не приличаше на примигване, а на плавно притваряне на миглите. Изведнъж цветовете заляха света и всичко грейна в удивителен блясък. Но най-наситеният цвят, потискащият основен тон, бе черното на смъртния покров, което бе сякаш отрицание на всички останали цветове. Отново го обзе слабост, която накара сърцето му да се свие. Изведнъж си даде сметка, че се налага да побърза и да слезе на нивото на Мимолетните, преди жизнените му сили съвсем да са се изтощили.
Отново погледна към вратите. Известно време не забеляза нищо освен избледняващите аури на простосмъртни като самия него… после всичко изведнъж се проясни като послание, написано с лимонов сок, когато поднесеш листа към пламъка на свещ.
Очакваше нещо, което на вид и на мирис да наподобява Разлагащите се вътрешности в боклукчийските кофи зад месарницата на господин Хюстьн, но действителността беше още по-противна, може би защото беше толкова невероятна. По самите врати бяха размазани кървави слузести петна — може би отпечатъци от неуморните пръсти на Атропос, а отпред имаше голяма локва от същото вещество, която се всмукваше във втвърдения нанос. Гледката беше толкова ужасяваща — толкова извънземна — че в сравнение с нея разноцветните гадини изглеждаха едва ли не нормално. Веществото приличаше на повръщано от куче, което е болно от нов вид изключително опасен бяс. Ралф забеляза следи — отначало изсъхнали съсиреци и петна, които постепенно се превръщаха в малки капки, като от разляна боя.
„Ами че да — мислеше си Ралф. — Точно затова трябваше да дойдем тук. Малкият негодник не може да стои далеч от това място. То му действа като кокаин на наркоман.“
Представяше си как Атропос стои тук, гледа го… хили му се… после пристъпва напред и долепва длани до вратите. Прокарва ги надолу. Оставя гнусните лепкави втпечатъци. Черпи сила и енергия от същата чернилка, която изсмукваше жизнеността на Ралф.
„Разбира се, трябва да посети още много места, има да върши сума ти други работи — навярно си много зает, ако си такъв свръхестествен ненормалник като него — но въпреки това нещо го влече насам. И как ли се чувства тук? Все едно чука красива мацка, ей така.“
Лоуис го подръпна за ръкава и Ралф се обърна към нея. Тя все още се усмихваше, но страхът в очите й подсказваше, че й се иска да изкрещи. Зад нея забеляза Кони Чънг и Розенберг, които крачеха към зданието.
— Трябва да ме изведеш оттук — пошепна тя. — Не издържам повече. Имам чувството, че полудявам.
[Добре — няма проблеми.]
— Не те чувам, Ралф — и освен това ми се струва, че виждам слънчевите лъчи през теб. Божичко, сигурна съм, че ги виждам!
[О… почакай…]
Той се съсредоточи и почувства как светът под него леко се приплъзва. Цветовете избледняха; аурата на Лоуис изчезна.
— По-добре ли си?
— Във всички случаи се чувствам истинска. Той се поусмихна.
— Добре. Хайде да вървим.
Прихвана я за лакътя и я поведе към мястото, където ги остави Джо Уайзър. Кървавите капки водеха в същата посока.
— Откри ли каквото търсеше?
— Да.
Тя засия.
— Но това е страхотно! Знаеш ли, видях как се издигаш нагоре — беше много странно, сякаш наблюдавах как се превръщаше в черно-бяла фотография. Сетне… когато ми се стори, че виждам слънчевите лъчи през теб… беше много…
— Зловещо, а?
— Не… не точно зловещо. Просто странно. Виж, ония гадини… те бяха зловещи. Пфу!
— Знам какво си изпитала. Но мисля, че те още са ей там, отзад.
— Може, но имаме още много път, докато излезем от омагьосаната гора, нали така?
— А-ха — Карол би казала „много път до рая“.
— Моля те да не ме изоставяш, Ралф Робъртс.
— Ралф Робъртс ли? Никога не съм чувал за него. Името ми е Нортън.
Изпита удоволствие, като видя, че думите му я разсмяха.
ДВАДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
1.
Бавно прекосиха асфалтирания паркинг, разчертан с жълти линии.
„Довечера — казваше си Ралф — всички места ще бъдат запълнени. Ще дойдат, ще видят, ще слушат, тях ще ги видят… и най-вече ще покажат на целия град и на цялата страна, че разните там Пикъринговци изобщо не могат да ги изплашат. Мястото на неколцината, които няма да дойдат от страх, ще бъде заето от хората, тласкани от морбидно любопитство.“
Ралф и Лоуис се приближиха към ръба на смъртния покров. На това място той бе по-плътен и във вътрешността му се виждаха странни вихрушки, сякаш покровът беше изтъкан от обгоряла тъкан. Напомняше въздуха пред отворената вратичка на пещ, който трепти от горещината.
Дочуваха се два застъпващи се звука. По-силният приличаше на въздишка. „Ако вятърът може да плаче — мислеше си Ралф, — сигурно ще издава подобен звук.“ Този беше зловещ, но онзи, който едва се долавяше, бе ужасяващ — неприятно мляскане, сякаш гигантска беззъба уста предъвкваше огромни количества кашеста храна.
Като доближиха черния покров, Лоуис спря и извърна уплашен, извинителен поглед към Ралф. Когато заговори, гласът й бе тънък като на момиченце:
— Не мога да мина през това нещо. — Тя замълча, опитвайки да се овладее, най-после изрече и останалото: — То е живо. И ги вижда. — Лоуис посочи към хората на паркинга и към новинарските екипи близо до сградата. — Което е страшно, но освен това вижда и нас, а това е по-страшно… защото то знае че ние също го виждаме. То не обича да го виждаш. Да го усещат може би, но не и да го виждат.
Мляскащият звук като че бе започнал да артикулира думи, и колкото повече се вслушваше. Ралф се уверяваше, че това не е слухова измама.
[Чупкътъ. Майнътъви. Ръскарвайтесе.]
— Ралф — пошепна Лоуис. — чуваш ли?
[Мражяви. Жвиубия. Жвизям.]
Той кимна и отново я прихвана за лакътя.
— Хайде, Лоуис.
— Къде отиваме?
— Ще слезем най-ниско.
За миг тя неразбиращо се втренчи в него — после кимна. Ралф почувства примигването — този път малко по-силно от пърхането на мигли отпреди малко — изведнъж наоколо се проясни. Завихрящата се димна бариера пред тях се бе стопила и бе изчезнала. Но въпреки това, като се доближиха до мястото, където Ралф знаеше, че е покровът, той затвори очи и затаи дъх. Усети как Лоуис стиска още по-силно ръката му и забързва крачка, докато пресича невидимото препятствие, а когато самият той го прекоси, смътни, преплетени спомени — мъчителната смърт на жена му, смъртта на любимото кученце, което имаше като малък, Бил Макгавърн, който се опира на стената, притиснал ръка към гърдите си — закръжиха в съзнанието му, сетне се вкопчиха в него, сякаш го сграбчи жестока ръка. В ушите му кънтеше звънкото стенание — непрестанно и смразя ващо като глас на слабоумен.
После се озоваха от другата страна.
2.
След като минаха под дървената арка в отсрещния край на паркинга, Ралф дръпна Лоуис към една пейка и я накара да седне, макар тя разпалено да настояваше, че се чувства добре.
— Но аз имам нужда от секунда-две почивка, за да дойда на себе си. — Той се настани до нея.
Лоуис отметна кичур коса от спепоочието му и нежно го целуна.
След пет минути Ралф вече се чувстваше уверен, че ако се изправи, няма да се строполи на земята; хвана Лоуис за ръката и се изправиха заедно.
— Откри ли ги, Ралф? Откри ли му следите?
Той кимна.
— Но за да ги видим, трябва да се изкачим малко по-нагоре. Отначало опитах, като се издигнах точно толкова, че да виждам аурите, но не се получи. Трябва ни още мъничко.
— Добре.
— Налага се да бъдем предпазливи. Защото когато виждаме…
— Ни виждат. Прав си. Освен това не бива да забравяме да следим и времето.
— В никакъв случай. Готова ли си?
— Почти. Мисля, че ще бъда по-смела, ако ме целунеш отново.
Ралф се усмихна и се подчини.
— Вече съм готова.
— Добре — да вървим.
Отново усетиха познатото примигване.
3.
Водени от дирята червеникави петна, те прекосиха потъналата в боклук площадка, където построяваха лунапарка по време на окръжния панаир, и стигнаха до стадиона. Лоуис поспря за миг пред високата колкото половин човешки бой ограда, огледа се, за да се увери, че не я наблюдават, после се покатери отгоре. Отначало се движеше с очарователната гъвкавост на момиченце, но като преметна крак и яхна оградата, спря. На лицето й се изписа едновременно изненада и досада.
[Лоуис? Какво става?]
[Всичко е наред. Проклетото бельо ми изигра номер. Сигурно съм отслабнала, защото всичко се смъква. Ох, да му се не види!]
Ралф си даде сметка, че всъщност вижда не само къдричките на комбинезона й, но и десетина сантиметра розов найлон. Яхнала широката горна дъска на оградата, тя дърпаше плата, а Ралф прикри усмивката си. Мислеше да й каже, че изглежда много сладка, но се отказа.
[Обърни се, докато оправя този глупав комбинезон, Ралф. Междувременно престани да се хилиш!]
Ралф се обърна с гръб към нея и погледна към Административния център. Ако действително се беше ухилил (струваше му се по-вероятно Лоуис да е забелязала присмеха по аурата му), то при вида на черния смъртен покров, усмивката му помръкна.
[Лоуис, сигурно ще е много по-лесно, ако го махнеш.]
[Ще ме прощаваш, Ралф Робъртс, но не са ме възпитавали да си свалям бельото и да го хвърлям по разни стадиони, а ако някога си познавал момиче, което е вършело такива неща, то надявам се това да е било преди още да си се запознал с Каролин. Жалко, че нямам…]
Той внезапно си представи безопасна игла.
[Предполагам, нямаш, нали, Ралф?]
Той поклати глава и в отговор й изпрати друг образ — пясък, който изтича през пясъчен часовник.
[Добре де, добре, разбрах. Мисля, че го закрепих колкото да издържи още малко. Вече можеш да се обърнеш.]
Тя се спусна от другата страна на оградата съвсем леко и уверено, но аурата й бе избледняла значително, а тъмните сенки отново се бяха появили под очите й. Но поне за момента въстанието на бельото бе потушено.
Ралф също се покатери на оградата, преметна крак от другата страна и скочи при Лоуис. В съзнанието му се пробудиха стари, отдавна забравени спомени от детството му.
[Не след дълго ще трябва пак да заредим, Лоуис]
Тя кимна уморено.
[Зная. Да вървим.]
4.
Последваха дирята по пистата, прехвърлиха се през оградата от другата страна, после се спуснаха по обраслия с храсталаци склон до Нейболт Стрийт. Докато се препъваха надолу по хълма, Ралф видя, че Лоуис мрачно придържа комбинезона си през полата, помисли дали пак да я пита дали няма да й е по-лесно, ако захвърли проклетото бельо, но реши да не я поучава.
Най-голямата му тревога — че в един момент следите на Атропос просто ще се загубят — отначало се оказа безпочвена. Червеникавите следи водеха по неравната настилка на Нейболт Стрийт, покрай небоядисаните жилищни блокове, които отдавна вече трябваше да са разрушени. По провисналите въжета се вееше парцаливо пране, от мръсни дворове надничаха мърляви деца със сополиви носове и ги проследяваха с поглед. Красиво момченце на около три годинки, застанало на стъпалата пред дома си, ги изгледа безкрайно подозрително, после се хвана за чатала, а със свободната си ръка им показа среден пръст.
Нейболт Стрийт свършваше до старото железопътно депо и тук Ралф и Лоуис за миг изгубиха следите. Застанаха до едно магаре за дърва, с което беше препречен входът, и заоглеждаха обширния изоставен парцел. Тук-там всред слънчогледите и трънаците лъскаха ръждясали релси и под следобедното слънце проблясваха стъкла от стотици изпотрошени бутилки. Отстрани на порутения склад за дизелово гориво с крещящорозов спрей бяха изписани думите „СЮЗИ УЛИЗА ГОЛЕМИЯ МИ ДЕБЕЛ“. Тази трогателна декларация бе обградена с игриви свастики.
Ралф: [Къде, по дяволите, са следите?]
[Ето ги там, Ралф — виждаш ли?]
Тя посочваше към линията, която до шейсет и трета година беше главният железен път, а сега представляваше ръждясали, обрасли с треволяк релси, които водят наникъде. Повечето траверси липсваха — бяха изгорени от пияниците или пък от скитниците, запътили се да търсят работа в Арустук. Върху една от оцелелите траверси Ралф забеляза червеникавата диря. Следите изглеждаха по-пресни от онези, които ги бяха довели дотук.
Ралф замислено се взираше в релсите. Ако не го лъжеше паметта, линията заобикаляше игрището за голф и отвеждаше обратно към… към западния край на града. Той предположи, че това е същата изоставена железопътна линия, минаваща край летището и ливадата за пикник, където Фей Шапен сигурно и в този миг обмисля организирането на предстоящия турнир „Писта № 3 класик“.
„Въртим се в омагьосан кръг — мислеше си той. — Дявол да го вземе, изгубихме цели три дни, но мисля, че най-накрая пак ще се озовем там, откъдето тръгнахме… не в рая, а на Харис Авеню.“
— Здрасти, приятели. Кво праите?
Ралф бе почти убеден, че гласът му е познат, а и това чувство бе затвърдено от първия поглед към човека, който ги заговори. Той бе застанал зад тях, точно там, където тротоарът на Нейболт Стрийт най-после предаваше Богу дух. Изглеждаше на около петдесет, но Ралф предположи, че всъщност е може би пет или дори десет години по-млад. Носеше тениска и парцаливи дънки. Аурата, която го обвиваше, беше зелена като бира, произвеждана по случай Деня на Свети Патрик. Точно по това го и позна в крайна сметка. Същият пияница бе дошъл при тях с Бил онзи път, когато завари Макгавърн в Строфорд Парк да се вайка заради стария си приятел Боб Полхърст… който, както се оказа после, го надживя. Понякога животът е по-смешен и от филмите с Гручо Маркс.
Обзе го странно чувство на обреченост, а с него се промъкна и интуитивно разбиране на силите, които ги заобикаляха в този миг. Нямаше значение доброжелателни ли са тези сили или зли, дали са подчинени на Целта или на Случайността — те вяха колосални и това беше най-важното; в тази светлина Думите на Клото и Лахезис за избора и за свободната воля звучаха смехотворно. Струваше му се, че двамата с Лоуис са привързани към спиците на гигантско колело — колело, което непрестанно ги връщаше там, откъдето бяха тръгнали, като същевременно ги отвеждаше все по-навътре в ужасяващия тунел.
— Да ти се намират малко дребни, гос’ине?
Ралф се приплъзна малко по-надолу, за да е сигурен, че пияницата ще чуе отговора му, и каза:
— Бас държа, че чичо ти се е обадил от Декстър. Съобщил ти е, че пак можеш да се върнеш на работа в мелницата… но само ако пристигнеш там още днес. Нали така?
Пияницата изненадано запримигва насреща му.
— Ами… да-а. Нещо такова. — Той се опита да си припомни историята — на която вероятно сам вярваше много повече от всички хора, на които я беше разправял напоследък — и най-сетне хвана мъглявата й нишка. — Да ви кажа, чудна работица е. И мое пак да ме земат. То за Бангор и Арустук има рейс в два часа, ама билета е пет и пеесе, а па аз имам само два двайсе пет…
— Имаш седемдесет и шест цента — намеси се Лоуис. — Две по двадесет и пет цента, две по десет цента, една монета от пет цента и една от цент. Но като имам предвид колко пиеш, аурата ти има изключително здравословен вид, само това мога да ти кажа. Сигурно си здрав като вол.
Пияницата я изгледа озадачено, после отстъпи крачка назад и изтри с длан носа си.
— Не се тревожи — успокои го Ралф, — на жена ми навсякъде й се привиждат аури. Тя е много особена натура.
— Така ли било?
— А-ха. Освен това е много щедра и мисля, че няма да те обиди с дребна сума. Нали така, Алис?
— Той ще ги изпие. В Декстър няма никаква работа.
— Не, вероятно няма — каза Ралф и се втренчи в нея, — но аурата му има изключително здрав вид. Изключително.
— Ти май също си падаш психо — отбеляза пияницата. Очите му продължаваха да се местят предпазливо ту към Ралф, ту към Лоуис, но в тях просветваше спотаена надежда.
— Знаеш ли, че си прав — отговори му Ралф. — А пък напоследък тази ми способност взе да излиза на преден план.
Той сви устни, сякаш току-що му бе хрумнала интересна мисъл, и вдъхна. От аурата на скитника изскочи ярък зелен лъч и влезе в устата на Ралф. Вкусът бе много характерен — на ябълково вино. Беше резливо и възкиселичко, но приятно. Заедно с вкуса Ралф усети как се възвръща и силата му, което бе хубаво, както и невероятната яснота на мисълта, което пък беше още по-хубаво.
Забеляза, че Лоуис подава на пияницата двадесетдоларова банкнота. Той обаче не я видя веднага — бе зареял поглед в небето. В същия миг от аурата му щръкна още един зелен лъч. Прелетя като ослепителна мълния над буренясалата просека и се пъхна в устата и носа на Лоуис. Банкнотата в ръката й лекичко потрепери.
[О, Боже, толкова е хубаво!]
— Тия проклети пилотчета от военновъздушната в Чарлстън! — възнегодува пияницата. — Забравят, че не бива да надскачат звуковата бариера, докато не идат над океана! Едва не си подмокрих… — Съгледа банкнотата в ръката на Лоуис и челото му се смръщи още повече. — Абе, я-аа кажете, къв е тоа майтап, дето ми го пробутвате? Не съм тъп, да ви кажа. Може и да си попийвам от време на време, ама това не значи, че съм тъп.
„Чакай да мине малко време — мислено му отвърна Ралф — и ще почувстваш ефекта от пиенето.“
— Никой не те смята за тъп — каза Лоуис, — нито пък се шегуваме. Ето, вземи парите.
Скитникът продължи озадачено да се мръщи, ала след като внимателно се вгледа в Лоуис (и хвърли изпитателен поглед към Ралф), на лицето му се разля широка, победоносна усмивка. Пристъпи към Лоуис и протегна ръка към банкнотата, която бе заслужил, макар че не го осъзнаваше.
Миг преди да докосне банкнотата, Лоуис отдръпна ръката си.
— Гледай да си купиш и нещо за хапване, освен пиенето. И си помисли дали си щастлив от този начин на живот.
— Абсолютно сте права — ентусиазирано извика пияницата, без да откъсва поглед от банкнотата. — Ама абсолютно, госпожа! Знам за едно място, дето помагат на такива като мене. Като нищо ще отида там. Без майтап, всеки Божи ден мисля за това. — Но очите му нито за миг не изпускаха двадесетачката; изглеждаше така, сякаш всеки момент ще му потекат лигите. Лоуис погледна Ралф въпросително, сетне сви рамене и подаде банкнотата на пияницата.
— Благодарско, госпожа! — Той извърна очи към Ралф. — Тая дама е истинска принцеса! Силно се надявам, че го знаете.
Ралф нежно изгледа Лоуис и промълви:
— Знам го, приятел.
5.
Половин час по-късно двамата крачеха между ръждясалите релси, които заобикаляха общинското игрище за голф. Бяха се поиздигнали над нивото на Мимолетните след срещата с пияницата (може би защото той самият беше в приповдигнато настроение) и всъщност не можеше да се каже, че крачат. Първо, полагаха съвсем малко или почти никакви усилия и въпреки че краката им се движеха, Ралф имаше усещането, че по-скоро се плъзгат. Освен това не беше много сигурен, че съществата от нивото на Мимолетните ги виждат — катерички подскачаха безгрижно из краката им, заети със събиране на храна за зимата, а по едно време Лоуис рязко сведе глава, защото една червеношийка за малко не се вряза в челото й. Птицата рязко се понесе нагоре, сякаш чак в последния момент осъзна, че срещу нея се е изпречило човешко същество. Играчите на голф също не им обръщаха никакво внимание. Ралф смяташе любителите на голфа за хора, обсебели от своя спорт, но тази липса на всякакъв интерес му се стори подозрителна. Той, ако бе видял двама души да крачат посред бял ден по изоставената железопътна линия, положително би прекъснал играта, за да установи какво се канят да правят непознатите и накъде са се запътили. „Мисля, че особено любопитно щеше да ми се стори защо дамата непрекъснато мърмори: «Стой си на мястото, проклето нещо» и подръпва полата си“ — рече си Ралф и се ухили. Само че играчите изобщо не благоволиха да ги погледнат, въпреки че четиримата, които се бяха запътили към девета дупка, минаха достатъчно близо, та да чуе Ралф как се тюхкат, че цената на някакви акции спадала. Мисълта, че с Лоуис отново са станали невидими — или поне едва забележими — започваше да му изглежда напълно правдоподобна. Правдоподобна… и тревожна. „Времето лети по-бързо, когато си горе“ — бе казал старият Дор.
Колкото по на запад отиваха, толкова по-свежа ставаше следата и капките и петната разтревожиха Ралф. На местата, където бе попаднало върху релсите, лепкавото вещество бе унищожило ръждата като киселина. Бурените, върху които бе покапало, бяха почернели и изсъхнали — дори най-жилавите. Като прекосиха третия озеленителен пояс и навлязоха в гъсталака от преплетени хилави дръвчета и храсталаци, Лоуис го дръпна за ръкава и посочи напред. Огромни петна от слузестото вещество, което Атропос оставяше след себе си, лъщяха като отвратителна боя по стволовете на дърветата, а във вдлъбнатинките между релсите — вероятно там, където някога е имало траверси — имаше цели локвички.
[Приближаваме към дома му, Ралф.)
[Да.]
[Ако се върне и ни открие в бърлогата си, какво ще правим?]
Ралф сви рамене. Не знаеше, но не беше много сигурен, че този въпрос го вълнува. Да му мислят силите, които ги местят насам-натам като пионки по шахматна дъска — ония, дето господин К. и господин Л. наричаха По-висока Цел. Ако Атропос се появи, Ралф ще се опита да изскубне езика на малкия плешив негодник и да го удуши с него. А пък ако с това провали нечии планове, толкова по-зле. Не искаше да се бърка в делата на съществата от нивото на Дълголетните — важното беше да пази Лоуис, която бе изложена на риск, и да се опита да предотврати кръвопролитието в Административния център. Може да му остане малко свободно време да помисли и за себе си — сега, когато се бе подмладил, изобщо не му се умираше. Такива му бяха задачите, а ако оня дребен мръсник му се изпречи на пътя, някой от двамата ще отпадне от играта. А пък ако това не се връзва с плановете на големите шефове, много им здраве!
Лоуис четеше мислите му по неговата аура — видя го в собствената й аура — затова се обърна към нея.
[Какво означава това, Ралф? Че ще се опиташ да го убиеш, ако се опита да ни попречи ли?]
Той се замисли за миг, после кимна.
[Да-а — точно така.]
Тя кимна.
[Ралф?]
Той въпросително повдигна вежди.
[Ако се наложи да го направиш, ще ти помогна.]
Ралф бе абсурдно трогнат от тези думи… и с усилие скри от нея още нещо: че я води със себе си само за да бди над нея. Тази мисъл му напомни за обеците й, но бързо прогони изображението, защото не искаше тя да го види в аурата му.
Междувременно мислите на Лоуис се бяха отклонили в относително по-безопасна посока.
[Дори да влезем и излезем, без да го срещаме, той ще разбере, че някой е идвал, нали? А може би ще се досети кой точно.]
Навярно беше права, но това нямаше голямо значение — поне за момента изборът им бе ограничен само до тази възможност. Щяха да действат стъпка по стъпка и да се надяват, че ще доживеят до следващия ден. „Макар че, ако зависеше от мен, сигурно бих предпочел да проспя тези събития — рече си Ралф и тъжно се усмихна. — Божичко, чувствам се така, сякаш са минали години, откакто съм спал цяла нощ.“
Досети се за любимата фраза на Каролин за дългия път до рая. Точно сега му се струваше, че ще се почувства в рая, ако спи до обяд… или даже до по-късно.
Хвана Лоуис за ръка и двамата отново поеха по следите на Атропос.
6.
На дванадесет метра източно от желязната ограда, заобикаляща летището, ръждивите релси свършваха. Следата на Атропос обаче продължаваше, макар не за дълго — Ралф бе почти сигурен, че вижда края й. Отново му се натрапи странното изображение — с Лоуис са привързани към спиците на гигантско колело. Ако не грешеше, бърлогата на Атропос беше на един хвърлей от мястото, където Ед се сби с дебелия шофьор.
Силен повей на вятъра разнесе отвратителна миризма на гнило, отдалеч се чуваше гласът на Фей Шапен, който изнасяше лекция на любимата си тема:
— … и винаги съм казвал, че ма-джонг прилича на шахмата, шахматът прилича на живота, ако умееш която и да е от тези игри…
Вятърът стихна. Ралф още чуваше гласа на Фей, но отделните думи се губеха. Ала това не бе беда — беше чувал лекцията толкова често, че много добре знаеше как продължава.
[Ралф, вонята е отвратителна! Това е той, нали?]
Кимна, но не вярваше тя да го е видяла. Стискаше с все сила ръката му и се взираше напред с широко отворени очи. Слузестата следа, която започваше пред вратите на Административния център, свършваше в основата на изсъхнал дъб, наклонен като пияница, който търси опора. Причината за загиването на дървото и защо е наведено бе ясна — от едната страна кората на ствола бе обелена от мълния. Пукнатините, назъбеностите и издатинките по нея сякаш оформяха безмълвно пищящи лица, а голите клони на дървото се простираха към небето като зловещи йероглифи… които имаха — поне както му се струваше на Ралф — ужасяваща прилика с японските йероглифи, които означаваха „камикадзе“. Мълнията не бе успяла да прекатури дървото, но със сигурност се беше постарала да го стори. Част от огромните корени бяха изтръгнати. Бяха пропълзели под оградата и бяха повдигнали част от нея в странна форма, която напомни на Ралф за един негов познат на име Чарлс Енгстром.
— Не играй с Чъки — все повтаряше майка му. — Той е мръсно момченце.
Ралф не знаеше дали Чъки е мръсно момченце или не, но със сигурност беше малоумен. Имаше навик да се крие зад някое дърво в двора, стиснал дълга пръчка, която наричаше Пръчко Любопитко. Като минеше някоя жена с по-широка пола, Чъки пъхваше Пръчко Любопитко под дрехата и я повдигаше. Доста често успяваше да разгледа бельото на някоя жени (цветът на дамското бельо живо го интересуваше), преди тя да е проумяла какво става и да е хукнала подир хилещото се хлапе към вратата на къщата им, заплашвайки, че ще се оплаче на майка му. Оградата на летището, нагъната от корените на дъба, напомняше на Ралф полите на жертвите на Чъки, когато Пръчко Любопитко тъкмо се бе пъхнал под тях и започваше да ги повдига.
[Ралф?]
Той я погледна. [Кой е Прасчо Пит? И защо си се замислил за него точно сега?]
Ралф избухна в смях.
[По аурата ми ли го видя?]
[Сигурно — вече и аз не зная. Кой е той?]
[Друг път ще ти кажа. Да вървим.]
Хвана я за ръка и я поведе към дъбовото дърво, където следата на Атропос свършваше; вонята на леш, която бе характерна за плешивото докторче, се усили.
1.
Бавно прекосиха асфалтирания паркинг, разчертан с жълти линии.
„Довечера — казваше си Ралф — всички места ще бъдат запълнени. Ще дойдат, ще видят, ще слушат, тях ще ги видят… и най-вече ще покажат на целия град и на цялата страна, че разните там Пикъринговци изобщо не могат да ги изплашат. Мястото на неколцината, които няма да дойдат от страх, ще бъде заето от хората, тласкани от морбидно любопитство.“
Ралф и Лоуис се приближиха към ръба на смъртния покров. На това място той бе по-плътен и във вътрешността му се виждаха странни вихрушки, сякаш покровът беше изтъкан от обгоряла тъкан. Напомняше въздуха пред отворената вратичка на пещ, който трепти от горещината.
Дочуваха се два застъпващи се звука. По-силният приличаше на въздишка. „Ако вятърът може да плаче — мислеше си Ралф, — сигурно ще издава подобен звук.“ Този беше зловещ, но онзи, който едва се долавяше, бе ужасяващ — неприятно мляскане, сякаш гигантска беззъба уста предъвкваше огромни количества кашеста храна.
Като доближиха черния покров, Лоуис спря и извърна уплашен, извинителен поглед към Ралф. Когато заговори, гласът й бе тънък като на момиченце:
— Не мога да мина през това нещо. — Тя замълча, опитвайки да се овладее, най-после изрече и останалото: — То е живо. И ги вижда. — Лоуис посочи към хората на паркинга и към новинарските екипи близо до сградата. — Което е страшно, но освен това вижда и нас, а това е по-страшно… защото то знае че ние също го виждаме. То не обича да го виждаш. Да го усещат може би, но не и да го виждат.
Мляскащият звук като че бе започнал да артикулира думи, и колкото повече се вслушваше. Ралф се уверяваше, че това не е слухова измама.
[Чупкътъ. Майнътъви. Ръскарвайтесе.]
— Ралф — пошепна Лоуис. — чуваш ли?
[Мражяви. Жвиубия. Жвизям.]
Той кимна и отново я прихвана за лакътя.
— Хайде, Лоуис.
— Къде отиваме?
— Ще слезем най-ниско.
За миг тя неразбиращо се втренчи в него — после кимна. Ралф почувства примигването — този път малко по-силно от пърхането на мигли отпреди малко — изведнъж наоколо се проясни. Завихрящата се димна бариера пред тях се бе стопила и бе изчезнала. Но въпреки това, като се доближиха до мястото, където Ралф знаеше, че е покровът, той затвори очи и затаи дъх. Усети как Лоуис стиска още по-силно ръката му и забързва крачка, докато пресича невидимото препятствие, а когато самият той го прекоси, смътни, преплетени спомени — мъчителната смърт на жена му, смъртта на любимото кученце, което имаше като малък, Бил Макгавърн, който се опира на стената, притиснал ръка към гърдите си — закръжиха в съзнанието му, сетне се вкопчиха в него, сякаш го сграбчи жестока ръка. В ушите му кънтеше звънкото стенание — непрестанно и смразя ващо като глас на слабоумен.
После се озоваха от другата страна.
2.
След като минаха под дървената арка в отсрещния край на паркинга, Ралф дръпна Лоуис към една пейка и я накара да седне, макар тя разпалено да настояваше, че се чувства добре.
— Но аз имам нужда от секунда-две почивка, за да дойда на себе си. — Той се настани до нея.
Лоуис отметна кичур коса от спепоочието му и нежно го целуна.
След пет минути Ралф вече се чувстваше уверен, че ако се изправи, няма да се строполи на земята; хвана Лоуис за ръката и се изправиха заедно.
— Откри ли ги, Ралф? Откри ли му следите?
Той кимна.
— Но за да ги видим, трябва да се изкачим малко по-нагоре. Отначало опитах, като се издигнах точно толкова, че да виждам аурите, но не се получи. Трябва ни още мъничко.
— Добре.
— Налага се да бъдем предпазливи. Защото когато виждаме…
— Ни виждат. Прав си. Освен това не бива да забравяме да следим и времето.
— В никакъв случай. Готова ли си?
— Почти. Мисля, че ще бъда по-смела, ако ме целунеш отново.
Ралф се усмихна и се подчини.
— Вече съм готова.
— Добре — да вървим.
Отново усетиха познатото примигване.
3.
Водени от дирята червеникави петна, те прекосиха потъналата в боклук площадка, където построяваха лунапарка по време на окръжния панаир, и стигнаха до стадиона. Лоуис поспря за миг пред високата колкото половин човешки бой ограда, огледа се, за да се увери, че не я наблюдават, после се покатери отгоре. Отначало се движеше с очарователната гъвкавост на момиченце, но като преметна крак и яхна оградата, спря. На лицето й се изписа едновременно изненада и досада.
[Лоуис? Какво става?]
[Всичко е наред. Проклетото бельо ми изигра номер. Сигурно съм отслабнала, защото всичко се смъква. Ох, да му се не види!]
Ралф си даде сметка, че всъщност вижда не само къдричките на комбинезона й, но и десетина сантиметра розов найлон. Яхнала широката горна дъска на оградата, тя дърпаше плата, а Ралф прикри усмивката си. Мислеше да й каже, че изглежда много сладка, но се отказа.
[Обърни се, докато оправя този глупав комбинезон, Ралф. Междувременно престани да се хилиш!]
Ралф се обърна с гръб към нея и погледна към Административния център. Ако действително се беше ухилил (струваше му се по-вероятно Лоуис да е забелязала присмеха по аурата му), то при вида на черния смъртен покров, усмивката му помръкна.
[Лоуис, сигурно ще е много по-лесно, ако го махнеш.]
[Ще ме прощаваш, Ралф Робъртс, но не са ме възпитавали да си свалям бельото и да го хвърлям по разни стадиони, а ако някога си познавал момиче, което е вършело такива неща, то надявам се това да е било преди още да си се запознал с Каролин. Жалко, че нямам…]
Той внезапно си представи безопасна игла.
[Предполагам, нямаш, нали, Ралф?]
Той поклати глава и в отговор й изпрати друг образ — пясък, който изтича през пясъчен часовник.
[Добре де, добре, разбрах. Мисля, че го закрепих колкото да издържи още малко. Вече можеш да се обърнеш.]
Тя се спусна от другата страна на оградата съвсем леко и уверено, но аурата й бе избледняла значително, а тъмните сенки отново се бяха появили под очите й. Но поне за момента въстанието на бельото бе потушено.
Ралф също се покатери на оградата, преметна крак от другата страна и скочи при Лоуис. В съзнанието му се пробудиха стари, отдавна забравени спомени от детството му.
[Не след дълго ще трябва пак да заредим, Лоуис]
Тя кимна уморено.
[Зная. Да вървим.]
4.
Последваха дирята по пистата, прехвърлиха се през оградата от другата страна, после се спуснаха по обраслия с храсталаци склон до Нейболт Стрийт. Докато се препъваха надолу по хълма, Ралф видя, че Лоуис мрачно придържа комбинезона си през полата, помисли дали пак да я пита дали няма да й е по-лесно, ако захвърли проклетото бельо, но реши да не я поучава.
Най-голямата му тревога — че в един момент следите на Атропос просто ще се загубят — отначало се оказа безпочвена. Червеникавите следи водеха по неравната настилка на Нейболт Стрийт, покрай небоядисаните жилищни блокове, които отдавна вече трябваше да са разрушени. По провисналите въжета се вееше парцаливо пране, от мръсни дворове надничаха мърляви деца със сополиви носове и ги проследяваха с поглед. Красиво момченце на около три годинки, застанало на стъпалата пред дома си, ги изгледа безкрайно подозрително, после се хвана за чатала, а със свободната си ръка им показа среден пръст.
Нейболт Стрийт свършваше до старото железопътно депо и тук Ралф и Лоуис за миг изгубиха следите. Застанаха до едно магаре за дърва, с което беше препречен входът, и заоглеждаха обширния изоставен парцел. Тук-там всред слънчогледите и трънаците лъскаха ръждясали релси и под следобедното слънце проблясваха стъкла от стотици изпотрошени бутилки. Отстрани на порутения склад за дизелово гориво с крещящорозов спрей бяха изписани думите „СЮЗИ УЛИЗА ГОЛЕМИЯ МИ ДЕБЕЛ“. Тази трогателна декларация бе обградена с игриви свастики.
Ралф: [Къде, по дяволите, са следите?]
[Ето ги там, Ралф — виждаш ли?]
Тя посочваше към линията, която до шейсет и трета година беше главният железен път, а сега представляваше ръждясали, обрасли с треволяк релси, които водят наникъде. Повечето траверси липсваха — бяха изгорени от пияниците или пък от скитниците, запътили се да търсят работа в Арустук. Върху една от оцелелите траверси Ралф забеляза червеникавата диря. Следите изглеждаха по-пресни от онези, които ги бяха довели дотук.
Ралф замислено се взираше в релсите. Ако не го лъжеше паметта, линията заобикаляше игрището за голф и отвеждаше обратно към… към западния край на града. Той предположи, че това е същата изоставена железопътна линия, минаваща край летището и ливадата за пикник, където Фей Шапен сигурно и в този миг обмисля организирането на предстоящия турнир „Писта № 3 класик“.
„Въртим се в омагьосан кръг — мислеше си той. — Дявол да го вземе, изгубихме цели три дни, но мисля, че най-накрая пак ще се озовем там, откъдето тръгнахме… не в рая, а на Харис Авеню.“
— Здрасти, приятели. Кво праите?
Ралф бе почти убеден, че гласът му е познат, а и това чувство бе затвърдено от първия поглед към човека, който ги заговори. Той бе застанал зад тях, точно там, където тротоарът на Нейболт Стрийт най-после предаваше Богу дух. Изглеждаше на около петдесет, но Ралф предположи, че всъщност е може би пет или дори десет години по-млад. Носеше тениска и парцаливи дънки. Аурата, която го обвиваше, беше зелена като бира, произвеждана по случай Деня на Свети Патрик. Точно по това го и позна в крайна сметка. Същият пияница бе дошъл при тях с Бил онзи път, когато завари Макгавърн в Строфорд Парк да се вайка заради стария си приятел Боб Полхърст… който, както се оказа после, го надживя. Понякога животът е по-смешен и от филмите с Гручо Маркс.
Обзе го странно чувство на обреченост, а с него се промъкна и интуитивно разбиране на силите, които ги заобикаляха в този миг. Нямаше значение доброжелателни ли са тези сили или зли, дали са подчинени на Целта или на Случайността — те вяха колосални и това беше най-важното; в тази светлина Думите на Клото и Лахезис за избора и за свободната воля звучаха смехотворно. Струваше му се, че двамата с Лоуис са привързани към спиците на гигантско колело — колело, което непрестанно ги връщаше там, откъдето бяха тръгнали, като същевременно ги отвеждаше все по-навътре в ужасяващия тунел.
— Да ти се намират малко дребни, гос’ине?
Ралф се приплъзна малко по-надолу, за да е сигурен, че пияницата ще чуе отговора му, и каза:
— Бас държа, че чичо ти се е обадил от Декстър. Съобщил ти е, че пак можеш да се върнеш на работа в мелницата… но само ако пристигнеш там още днес. Нали така?
Пияницата изненадано запримигва насреща му.
— Ами… да-а. Нещо такова. — Той се опита да си припомни историята — на която вероятно сам вярваше много повече от всички хора, на които я беше разправял напоследък — и най-сетне хвана мъглявата й нишка. — Да ви кажа, чудна работица е. И мое пак да ме земат. То за Бангор и Арустук има рейс в два часа, ама билета е пет и пеесе, а па аз имам само два двайсе пет…
— Имаш седемдесет и шест цента — намеси се Лоуис. — Две по двадесет и пет цента, две по десет цента, една монета от пет цента и една от цент. Но като имам предвид колко пиеш, аурата ти има изключително здравословен вид, само това мога да ти кажа. Сигурно си здрав като вол.
Пияницата я изгледа озадачено, после отстъпи крачка назад и изтри с длан носа си.
— Не се тревожи — успокои го Ралф, — на жена ми навсякъде й се привиждат аури. Тя е много особена натура.
— Така ли било?
— А-ха. Освен това е много щедра и мисля, че няма да те обиди с дребна сума. Нали така, Алис?
— Той ще ги изпие. В Декстър няма никаква работа.
— Не, вероятно няма — каза Ралф и се втренчи в нея, — но аурата му има изключително здрав вид. Изключително.
— Ти май също си падаш психо — отбеляза пияницата. Очите му продължаваха да се местят предпазливо ту към Ралф, ту към Лоуис, но в тях просветваше спотаена надежда.
— Знаеш ли, че си прав — отговори му Ралф. — А пък напоследък тази ми способност взе да излиза на преден план.
Той сви устни, сякаш току-що му бе хрумнала интересна мисъл, и вдъхна. От аурата на скитника изскочи ярък зелен лъч и влезе в устата на Ралф. Вкусът бе много характерен — на ябълково вино. Беше резливо и възкиселичко, но приятно. Заедно с вкуса Ралф усети как се възвръща и силата му, което бе хубаво, както и невероятната яснота на мисълта, което пък беше още по-хубаво.
Забеляза, че Лоуис подава на пияницата двадесетдоларова банкнота. Той обаче не я видя веднага — бе зареял поглед в небето. В същия миг от аурата му щръкна още един зелен лъч. Прелетя като ослепителна мълния над буренясалата просека и се пъхна в устата и носа на Лоуис. Банкнотата в ръката й лекичко потрепери.
[О, Боже, толкова е хубаво!]
— Тия проклети пилотчета от военновъздушната в Чарлстън! — възнегодува пияницата. — Забравят, че не бива да надскачат звуковата бариера, докато не идат над океана! Едва не си подмокрих… — Съгледа банкнотата в ръката на Лоуис и челото му се смръщи още повече. — Абе, я-аа кажете, къв е тоа майтап, дето ми го пробутвате? Не съм тъп, да ви кажа. Може и да си попийвам от време на време, ама това не значи, че съм тъп.
„Чакай да мине малко време — мислено му отвърна Ралф — и ще почувстваш ефекта от пиенето.“
— Никой не те смята за тъп — каза Лоуис, — нито пък се шегуваме. Ето, вземи парите.
Скитникът продължи озадачено да се мръщи, ала след като внимателно се вгледа в Лоуис (и хвърли изпитателен поглед към Ралф), на лицето му се разля широка, победоносна усмивка. Пристъпи към Лоуис и протегна ръка към банкнотата, която бе заслужил, макар че не го осъзнаваше.
Миг преди да докосне банкнотата, Лоуис отдръпна ръката си.
— Гледай да си купиш и нещо за хапване, освен пиенето. И си помисли дали си щастлив от този начин на живот.
— Абсолютно сте права — ентусиазирано извика пияницата, без да откъсва поглед от банкнотата. — Ама абсолютно, госпожа! Знам за едно място, дето помагат на такива като мене. Като нищо ще отида там. Без майтап, всеки Божи ден мисля за това. — Но очите му нито за миг не изпускаха двадесетачката; изглеждаше така, сякаш всеки момент ще му потекат лигите. Лоуис погледна Ралф въпросително, сетне сви рамене и подаде банкнотата на пияницата.
— Благодарско, госпожа! — Той извърна очи към Ралф. — Тая дама е истинска принцеса! Силно се надявам, че го знаете.
Ралф нежно изгледа Лоуис и промълви:
— Знам го, приятел.
5.
Половин час по-късно двамата крачеха между ръждясалите релси, които заобикаляха общинското игрище за голф. Бяха се поиздигнали над нивото на Мимолетните след срещата с пияницата (може би защото той самият беше в приповдигнато настроение) и всъщност не можеше да се каже, че крачат. Първо, полагаха съвсем малко или почти никакви усилия и въпреки че краката им се движеха, Ралф имаше усещането, че по-скоро се плъзгат. Освен това не беше много сигурен, че съществата от нивото на Мимолетните ги виждат — катерички подскачаха безгрижно из краката им, заети със събиране на храна за зимата, а по едно време Лоуис рязко сведе глава, защото една червеношийка за малко не се вряза в челото й. Птицата рязко се понесе нагоре, сякаш чак в последния момент осъзна, че срещу нея се е изпречило човешко същество. Играчите на голф също не им обръщаха никакво внимание. Ралф смяташе любителите на голфа за хора, обсебели от своя спорт, но тази липса на всякакъв интерес му се стори подозрителна. Той, ако бе видял двама души да крачат посред бял ден по изоставената железопътна линия, положително би прекъснал играта, за да установи какво се канят да правят непознатите и накъде са се запътили. „Мисля, че особено любопитно щеше да ми се стори защо дамата непрекъснато мърмори: «Стой си на мястото, проклето нещо» и подръпва полата си“ — рече си Ралф и се ухили. Само че играчите изобщо не благоволиха да ги погледнат, въпреки че четиримата, които се бяха запътили към девета дупка, минаха достатъчно близо, та да чуе Ралф как се тюхкат, че цената на някакви акции спадала. Мисълта, че с Лоуис отново са станали невидими — или поне едва забележими — започваше да му изглежда напълно правдоподобна. Правдоподобна… и тревожна. „Времето лети по-бързо, когато си горе“ — бе казал старият Дор.
Колкото по на запад отиваха, толкова по-свежа ставаше следата и капките и петната разтревожиха Ралф. На местата, където бе попаднало върху релсите, лепкавото вещество бе унищожило ръждата като киселина. Бурените, върху които бе покапало, бяха почернели и изсъхнали — дори най-жилавите. Като прекосиха третия озеленителен пояс и навлязоха в гъсталака от преплетени хилави дръвчета и храсталаци, Лоуис го дръпна за ръкава и посочи напред. Огромни петна от слузестото вещество, което Атропос оставяше след себе си, лъщяха като отвратителна боя по стволовете на дърветата, а във вдлъбнатинките между релсите — вероятно там, където някога е имало траверси — имаше цели локвички.
[Приближаваме към дома му, Ралф.)
[Да.]
[Ако се върне и ни открие в бърлогата си, какво ще правим?]
Ралф сви рамене. Не знаеше, но не беше много сигурен, че този въпрос го вълнува. Да му мислят силите, които ги местят насам-натам като пионки по шахматна дъска — ония, дето господин К. и господин Л. наричаха По-висока Цел. Ако Атропос се появи, Ралф ще се опита да изскубне езика на малкия плешив негодник и да го удуши с него. А пък ако с това провали нечии планове, толкова по-зле. Не искаше да се бърка в делата на съществата от нивото на Дълголетните — важното беше да пази Лоуис, която бе изложена на риск, и да се опита да предотврати кръвопролитието в Административния център. Може да му остане малко свободно време да помисли и за себе си — сега, когато се бе подмладил, изобщо не му се умираше. Такива му бяха задачите, а ако оня дребен мръсник му се изпречи на пътя, някой от двамата ще отпадне от играта. А пък ако това не се връзва с плановете на големите шефове, много им здраве!
Лоуис четеше мислите му по неговата аура — видя го в собствената й аура — затова се обърна към нея.
[Какво означава това, Ралф? Че ще се опиташ да го убиеш, ако се опита да ни попречи ли?]
Той се замисли за миг, после кимна.
[Да-а — точно така.]
Тя кимна.
[Ралф?]
Той въпросително повдигна вежди.
[Ако се наложи да го направиш, ще ти помогна.]
Ралф бе абсурдно трогнат от тези думи… и с усилие скри от нея още нещо: че я води със себе си само за да бди над нея. Тази мисъл му напомни за обеците й, но бързо прогони изображението, защото не искаше тя да го види в аурата му.
Междувременно мислите на Лоуис се бяха отклонили в относително по-безопасна посока.
[Дори да влезем и излезем, без да го срещаме, той ще разбере, че някой е идвал, нали? А може би ще се досети кой точно.]
Навярно беше права, но това нямаше голямо значение — поне за момента изборът им бе ограничен само до тази възможност. Щяха да действат стъпка по стъпка и да се надяват, че ще доживеят до следващия ден. „Макар че, ако зависеше от мен, сигурно бих предпочел да проспя тези събития — рече си Ралф и тъжно се усмихна. — Божичко, чувствам се така, сякаш са минали години, откакто съм спал цяла нощ.“
Досети се за любимата фраза на Каролин за дългия път до рая. Точно сега му се струваше, че ще се почувства в рая, ако спи до обяд… или даже до по-късно.
Хвана Лоуис за ръка и двамата отново поеха по следите на Атропос.
6.
На дванадесет метра източно от желязната ограда, заобикаляща летището, ръждивите релси свършваха. Следата на Атропос обаче продължаваше, макар не за дълго — Ралф бе почти сигурен, че вижда края й. Отново му се натрапи странното изображение — с Лоуис са привързани към спиците на гигантско колело. Ако не грешеше, бърлогата на Атропос беше на един хвърлей от мястото, където Ед се сби с дебелия шофьор.
Силен повей на вятъра разнесе отвратителна миризма на гнило, отдалеч се чуваше гласът на Фей Шапен, който изнасяше лекция на любимата си тема:
— … и винаги съм казвал, че ма-джонг прилича на шахмата, шахматът прилича на живота, ако умееш която и да е от тези игри…
Вятърът стихна. Ралф още чуваше гласа на Фей, но отделните думи се губеха. Ала това не бе беда — беше чувал лекцията толкова често, че много добре знаеше как продължава.
[Ралф, вонята е отвратителна! Това е той, нали?]
Кимна, но не вярваше тя да го е видяла. Стискаше с все сила ръката му и се взираше напред с широко отворени очи. Слузестата следа, която започваше пред вратите на Административния център, свършваше в основата на изсъхнал дъб, наклонен като пияница, който търси опора. Причината за загиването на дървото и защо е наведено бе ясна — от едната страна кората на ствола бе обелена от мълния. Пукнатините, назъбеностите и издатинките по нея сякаш оформяха безмълвно пищящи лица, а голите клони на дървото се простираха към небето като зловещи йероглифи… които имаха — поне както му се струваше на Ралф — ужасяваща прилика с японските йероглифи, които означаваха „камикадзе“. Мълнията не бе успяла да прекатури дървото, но със сигурност се беше постарала да го стори. Част от огромните корени бяха изтръгнати. Бяха пропълзели под оградата и бяха повдигнали част от нея в странна форма, която напомни на Ралф за един негов познат на име Чарлс Енгстром.
— Не играй с Чъки — все повтаряше майка му. — Той е мръсно момченце.
Ралф не знаеше дали Чъки е мръсно момченце или не, но със сигурност беше малоумен. Имаше навик да се крие зад някое дърво в двора, стиснал дълга пръчка, която наричаше Пръчко Любопитко. Като минеше някоя жена с по-широка пола, Чъки пъхваше Пръчко Любопитко под дрехата и я повдигаше. Доста често успяваше да разгледа бельото на някоя жени (цветът на дамското бельо живо го интересуваше), преди тя да е проумяла какво става и да е хукнала подир хилещото се хлапе към вратата на къщата им, заплашвайки, че ще се оплаче на майка му. Оградата на летището, нагъната от корените на дъба, напомняше на Ралф полите на жертвите на Чъки, когато Пръчко Любопитко тъкмо се бе пъхнал под тях и започваше да ги повдига.
[Ралф?]
Той я погледна. [Кой е Прасчо Пит? И защо си се замислил за него точно сега?]
Ралф избухна в смях.
[По аурата ми ли го видя?]
[Сигурно — вече и аз не зная. Кой е той?]
[Друг път ще ти кажа. Да вървим.]
Хвана я за ръка и я поведе към дъбовото дърво, където следата на Атропос свършваше; вонята на леш, която бе характерна за плешивото докторче, се усили.
ДВАДЕСЕТ И ПЕТА ГЛАВА
1.
Свели очи, те стояха под дъба. Лоуис ожесточено хапеше устни.
[Трябва ли да слизаме там, Ралф? Наистина ли трябва?]
[Да.]
[Но защо? Да вземем нещо, което е откраднал ли? Да го убием ли? Какво?]
Освен да върнат гребенчето на Джо и обеците на Лоуис, не знаеше какво друго трябва да сторят… но бе убеден, че ще узнае, че и двамата ще разберат, като му дойде времето.
[Мисля, че засега е най-добре да продължим напред, Лоуис]
Мълнията бе наклонила дървото на изток, сякаш някаква огромна ръка го бе тласнала с все сила и бе отворила голяма Дупка в подножието на ствола. На човек, принадлежащ към Мимолетните, дупката навярно би му се сторила страшничка с нейните грапави стени и едва видимите корени, пропълзяващи като змии в плътните сенки — но едва ли би привлякла вниманието му.
„Някое хлапе с богато въображение щеше да види повече — мислеше си Ралф. — Дупката в подножието на дънера сигурно ще го накара да си представи я пиратски съкровища… я скривалища на разбойници… я бърлоги на тролове…“
Но не вярваше, че някое Мимолетно дете, дори и с богато въображение, щеше да види приглушеното червено сияние което се процеждаше изпод дървото, или пък щеше да разбере че извиващите се като змии корени всъщност са стъпала, които водят надолу към някакво тайнствено (и безсъмнено неприятно) място.
„Не — дори хлапе с развинтена фантазия не би видяло такива неща… но може би ще ги усети.“
Точно така. А след това, ако има малко мозък в главата си, ще се обърне и ще хукне да бяга, сякаш всички дяволи от ада са по петите му. Както би трябвало да постъпят двамата с Лоуис, ако изобщо имат капка разум. Само че непременно трябваше да вземат обеците и гребенчето на Джо Уайзър. И да спасят Хелън (вероятно и Нат), както и останалите две хиляди души, които ще бъдат довечера в Административния център. Лоуис бе права. Трябва да направят нещо, а ако се откажат сега, това завинаги щеше да им тежи на съвестта.
„И точно това са въжетата — мислеше Ралф. — Въжетата, с които вечните сили привързват нас, бедните, объркани Мимолетни създания към колелото си.“
Клото и Лахезис изникнаха пред очите му, сякаш под яркото увеличително стъкло на омразата, и той си каза, че да бяха тук сега, както обикновено, щяха да се спогледат смутено и бързичко да отстъпят крачка-две назад.
„И нямаше да сгрешат — заключи. — Никак даже.“
[Ралф? Какво има? Защо си толкова ядосан?]
Той поднесе ръката й към устните си и я целуна.
[Няма нищо. Хайде. Да вървим, докато смелостта не ни е изоставила.]
Тя не отмести веднага поглед, после кимна. А когато Ралф седна на земята и спусна краката си в зейналата дупка в основата на дървото, тя го последва.
2.
Ралф се отпусна по гръб и се плъзна под дървото, прикривайки с длан лицето си, за да не му се напълнят очите с пръст. Опитваше се да не потръпва от отвращение, когато корените го докосваха по врата и по лицето. Отдолу се разнасяше нетърпима воня, от която му се повдигна. Залъгваше се, че постепенно ще привикне към миризмата, но когато се напъха целият в дупката, престана да се заблуждава. Подпря се на лакът — по-малките коренчета се забиваха в главата му и олющените парченца кора го гъделичкаха по лицето — и повърна цялата си закуска. Чуваше как Лоуис прави същото. Усети, че му се завива свят, като че го заля огромна вълна.
Смрадта беше толкова силна, че сякаш я поглъщаше, а ръцете му бяха изцапани с червеното вещество, което ги доведе в това кошмарно място. Бе ужасно само да го гледаш — а сега беше потопен в него от глава до пети.
Нещо докосна ръката му и той за малко щеше да се поддаде на паниката, но осъзна, че е Лоуис. Преплете пръсти в нейните.
[Ралф, издигни се малко! По-добре е! Можем да дишаме.]
Веднага разбра какво го съветва и му се наложи в последния момент да се насили да не бърза. В противен случай щеше да излети нагоре като ракета.
Светът потрепна и изведнъж във вонящата дупка като че ли стана малко по-светло… и по-широко. Миризмата не изчезна, но стана поносима. Сега сякаш се намираха в малка, затворена отвсякъде палатка; пълна с хора с мръсни крака и потни мишници — което не беше много приятно, но се издържаше, поне за известно време.
Изведнъж Ралф си представи джобен часовник, чиито стрелки се движеха ужасно бързо. Като не се усещаше толкова силно миризмата, мястото беше по-поносимо, но все пак бе опасно — ами ако излязат на повърхността утре сутринта и от Административния център са останали само димящи руини? И това бе напълно възможно. Тук, долу, да се следи времето — мимолетно, дълголетно и каквото и да било — бе невъзможно. Погледна часовника си, но осъзна, че е безполезно. Трябваше да го свери по-рано, ала беше забравил.
„Не се ядосвай, Ралф — и без това не можеш да направиш нищо.“
Опита се да послуша вътрешния глас и изведнъж му дойде наум, че старият Дор бе напълно прав в онзи ден, когато Ед се сблъска с камиона, превозващ изкуствени торове — по-добре да не се бе забърквал в тази история. И все пак с Лоуис бяха най-старият Питър Пан и най-старата Уенди на света, които се спускат под вълшебното дърво в някакъв слузест подземен свят, който се страхуват да видят.
Лоуис се взираше в него, зловещите червени отблясъци осветяваха бледото й лице, а изразителните й очи бяха изпълнени със страх. Забеляза тъмни струйки по брадичката й и осъзна, че това е кръв. Сега тя буквално отхапваше парченца от устните си.
[Ралф, добре ли се чувстваш?]
[Сгушил съм се под старо дъбово дърво с хубаво момиче и се чувствам прекрасно. Но мисля, че трябва да побързаме.]
[Добре.]
Протегна крак в мрака и най-сетне намери възлест корен, на който да стъпи. После се плъзна по каменистия наклон и заедно с Лоуис, която беше прегърнал през кръста, се промушиха под друг корен. Полата й се запретна чак догоре и Ралф отново си спомни за Чъки Енгстром и за Пръчко Любопитко. Хем му стана смешно, хем се раздразни, като видя, че Лоуис се опитва да оправи полата си.
[Зная, че една дама се старае винаги, когато е възможно полата и да не е вдигната, но мисля, че това правило отпада като се спускаш по тролски стълби под стари дъбове. Съгласна ли си?]
Тя се поусмихна смутено и уплашено.
[Ако знаех с какво ще се занимаваме, щях да си обуя панталони. Мислех, че отиваме само до болницата.]
„Аз да знаех какво ни предстои, мила моя — рече си Ралф, — щях да продам всичките си акции, независимо от опасността да предизвикам нестабилност на пазара, и двамата с теб щяхме да вземем самолета за Рио.“
Затърси опора с другия си крак, давайки си ясна сметка, че ако падне, вероятно ще се озове на място, до което спасителните отряди на Дери изобщо няма как да се доберат. Малко над нивото на очите му от земята се подаде червеникав червей, който посипа челото му с бучици пръст.
Стори му се, че остана така цяла вечност, сетне усети под крака си гладка дървена повърхност — вече не корен, а истинско стъпало. Плъзна се още по-надолу, без да изпуска Лоуис, и изчака да провери дали опората ще поддаде под тежестта на двама им.
Стъпалото издържа, освен това бе достатъчно широко, за да стъпи и Лоуис. Ралф се огледа и забеляза, че се намират на най-горното стъпало на тясно стълбище, което се спуска в червеникавия мрак. Бе направено за — и може би от — много по-ниско от тях същество, затова трябваше да се навеждат, но това бе нищо в сравнение с кошмара, който изживяха през последните няколко минути.
Ралф се взря в назъбеното късче светлина над тях — изпълнени с неосъзнат копнеж, очите му се открояваха върху изцапаното му, потно лице. Светлината никога не му се бе струвала толкова примамлива и толкова далечна. Извърна се към Лоуис и й кимна. Тя също му кимна. Приведени на две, те заслизаха по стълбите, настръхвайки всеки път, когато някой корен ги докоснеше по врата или по гърба.
3.
Слизането им се стори безкрайно. Червената светлина ставаше все по-ярка, отвратителната смрад от Атропос се усилваше и Ралф осъзна, че с Лоуис „се издигат“, докато се спускат надолу по стъпалата — нямаха избор, иначе миризмата щеше да ги задуши. Повтаряше си, че изпълняват задачата си, че при такава мащабна операция все някой следи времето — някой, който би ги подканил да побързат, ако застрашително нарушат разписанието — но въпреки това се тревожеше. Защото може и да няма кой да засича времето, да няма рефер, нито пък отбор с черно-бели раирани фланелки. „Край на играта“ — беше казал Клото.
Тъкмо започваще да се пита да не би стъпалата да водят право в ада, и те свършиха. Малък коридор с каменни стени, не повече от метър висок и дълъг пет-шест метра, водеше към сводеста врата. Зад нея червената светлина танцуваше като отблясъците, които хвърля огънят от отворена пещ.
[Хайде, Лоуис, но бъди готова на всичко. Дори да се срещнеш с него.]
Тя кимна, отново подръпна провисналия си комбинезон и се запровира през тясното коридорче рамо до рамо с Ралф. Той подритна нещо и се наведе да го вземе. Беше червеи пластмасов цилиндър, по-широк в единия край — дръжка от въженце за скачане. „Едно, две, три, гъската вино пи.“
„Не си пъхай носа в работи, дето не те засягат, Мимолетник“ — му беше казат Атропос, но той се беше напъхал, и причината не беше само в онова, което плешивите докторчета наричаха „ка“. Беше се намесил, защото искаше да попречи на Атропос. Дери бе неговият град, Лоуис беше негова приятелка и Ралф установи, че изгаря от желание да накара Докторчо № 3 горчиво да съжалява, че изобщо е виждал диамантените обеци на Лоуис.
Захвърли дръжката от въженцето и продължи напред. След миг двамата с Лоуис минаха под сводестата врата и буквално застинаха на място, приковали погледи в подземния апартамент на Атропос. С ококорените си очи и сплетени ръце повече от всякога приличаха на герои от приказка — но не на Питър Пан и Уенди, а на Хензел и Гретел, които откриват шоколадовата къщичка на вещицата, след като дни наред са обикаляли из гората.
4.
[О, Ралф. О, Боже, Ралф… виждаш ли това?]
[Шшт, тихо.]
Точно пред тях се откриваше малка, разхвърляна стаичка служеща едновременно като кухня и спалня. Помещението беше неописуемо мръсно и вдъхваше ужас. По средата му стоеше ниска кръгла маса, пригодена от разрязан на две варел. Върху нея се виждаха остатъци от храна — сивкава, гранясала овесена каша, напомняща мозък, изсипан в нащърбен супник. Имаше един-единствен мръсен сгъваем стол. Отдясно на масата се мъдреше първобитна тоалетна, която се състоеше от ръждясал варел и тоалетна седалка, закрепена отгоре. Миризмата, която се носеше оттам, беше неописуемо противна. Единствената украса в стаята беше огледалото с меден обков, което висеше на едната стена — повърхността му бе толкова потъмняла от времето, че онези Ралф и Лоуис, които отразяваше, сякаш плуваха на пет метра под водата.
Отляво на огледатото имаше нар, застлан с мръсен дюшек и платнен чувал, натъпкан със слама или перушина, който служеше за възглавница. И възглавницата, и дюшекът излъчваха червеникава светлина, сякаш бяха нажежени от кошмарните сънища на съществото, което ги използваше. „Бих се побъркал от сънищата, съхранени в тази възглавница“ — рече си Ралф.
Някъде далеч, Бог знае колко дълбоко под земята, се процеждаше вода и шумът от капките отекваше глухо.
В отсрещния край на помещението имаше друг висок свод, през който се виждаше килер, където цареше пълен безпорядък. Ралф дори примигна два-три пъти, за да се увери, че не му се привижда. Сетне си каза:
„Точно това е мястото. Каквото и да сме дошли да търсим, тук ще го откриели“
Бавно, като хипнотизирана, Лоуис тръгна към килера. Устните й потрепваха от погнуса, но в очите й се четеше безпомощно любопитство — Ралф бе почти сигурен, че с такова изражение на лицето съпругата на Синята брада е отключила стаята, където й е било забранено да влиза. Изведнъж го обзе увереност, че Атропос се крие зад вратата и ги дебне с ръждясалия си скалпел. Забърза след Лоуис и я спря точно на прага. Сграбчи я за ръката, после допря пръст до устните си и преди тя да успее да продума, поклати глава.
Коленичи на пода и се подпря на пръстите на едната си ръка, като бегач, който очаква изстрела на стартовия пистолет. После се втурна под свода (дори и в този миг изпълнен с благодарност към тялото си, че откликна толкова енергично), закачи стената с рамо и се претьрколи. Без да иска ритна един кашон и го прекатури — отвътре се посипаха какво ли не: чорапи и ръкавици, няколко стари книги с меки корици, бермуди, отверка, покрита с някакви кафяви капки — може би от боя, а може би пък от кръв.
Ралф се изправи на колене и се извърна към Лоуис, която стоеше на прага и се взираше в него. До вратата нямаше никой, нито отляво, нито отдясно, пък и нямаше къде да се застане.
И от двете страни бяха натрупани кашони. Ралф слисано зачете надписите по тях — „Джак Даниелс“, „Гилбис“, „Смирноф“, „J&B“. Явно Атропос обичаше кашоните от алкохол не по-малко от всеки друг вехтошар, който мрази да изхвърля каквото и да било.
[Ралф? Безопасно ли е?]
Думата „безопасно“ беше нелепа, но той кимна и й протегна ръка. Тя забърза към него, отново подръпна комбинезона си и се заоглежда с нарастващо изумление.
Откъм мрачното жилище на Атропос килерът изглеждаше доста голям. Но когато се озова в него, Ралф установи, че в действителност помещението е огромно — истински склад. Сред огромните камари вехтории, които сякаш се канеха да се сринат всеки миг, криволичеха пътечки. Всъщност кашони имаше само до вратата — останалите вещи бяха безразборно нахвърляни и резултатът беше нещо средно между лабиринт и капан. Ралф заключи, че дори и „склад“ е неподходяща дума — това бе подземно градче, в което Атропос можеше да се скрие където си поиска… а ако е тук сега, сигурно ги наблюдава.
Лоуис не го попита нищо — той прочете по изражението й, че вече е разбрала. Когато най-сетне проговори, гласът й бе толкова странен, че по гърба на Ралф полазиха тръпки.
[Той ще да е много, много стар, Ралф.]
Да. Много, много стар.
На двадесетина метра по-навътре в помещението, което бе осветено от същите загадъчни червеникави отблясъци като стълбището, Ралф видя огромно колело от велосипед, което бе поставено върху стол с бамбукова облегалка, на свой ред изправен върху разнебитена ракла. Като гледаше колелото, целият настръхваше — сякаш метафората, която съзнанието му бе построило, за да си изясни по-добре идеята за „ка“, се бе превърнала в действителност. После забеляза ръждясалия железен обков от външната страна на колелото и изведнъж осъзна, че то сигурно е част от ония смешни велосипеди с три колела от деветдесетте години на миналия век.
„Точно така, това е колело от велосипед, при това сто процента поне отпреди век“ — рече си той. Това го наведе па мисълта колко ли хора — колко хиляди, стотици хиляди — са починали в Дери и околностите, откакто Атропос бе домъкнал това колело тук. А от тези хиляди на колко ли смъртта е била случайна?
„И откога той е тук? Колко стотици години?“
Разбира се, нямаше как да се разбере — може би от самото сътворение на света, когато и да е било то. И през цялото това време той е задигал по нещо мъничко от всеки, с когото се е гаврил… и всички тези вещи бяха събрани тук.
[Ралф!]
Огледа се и видя, че Лоуис държи сламената шапка с отхапаната периферия и черно пластмасово гребенче, от ония, дето могат да се купят във всеки денонощен магазин за долар и двадесет и девет. От него все още се излъчваха едва забележими оранжево-жълти отблясъци, което не изненада много Ралф. Всеки път, когато притежателят му го е използвал, по него сигурно е полепвало по малко от аурата и връвчицата му — като пърхот. Освен това не се изненада, че гребенчето и шапката на Макгавърн са на едно място — когато ги видя за последен път, те също бяха на едно място. Спомни си как Атропос сваля със замах сламената шапка и се преструва, че реши с гребенчето плешивото си теме.
„А после подскочи и удари пети във въздуха.“
Лоуис сочеше стария люлеещ се стол със счупени пречки.
[Шапката беше ей тук, точно на стола. Гребенчето беше отдолу. На господин Уайзър е, нали?]
[Да.]
Тя веднага му го подаде.
[Ти го вземи. Не съм толкова разпиляна, за каквато Бил ме смяташе, но понякога губя това-онова. А ако загубя гребенчето, никога, няма да си простя.]
Той взе гребенчето и понечи да го пъхне в задния си джоб, но после се сети колко лесно го бе откраднал Атропос точно оттам. Ето защо го прибра в предния джоб на панталоните си, после погледна пак към Лоуис, която съзерцаваше обезобразената шапка на Макгавърн с тъжното изумление на Хамлет, взиращ се в черепа на своя стар приятел Йорик. Като вдигна глава, Ралф видя сълзи в очите й.
[Обожаваше тази шапка. Смяташе, че с нея изглежда зашеметяващо елегантен. Всъщност си беше просто Бил — само че си въобразяваше, че изглежда добре, и това е важното. Не мислиш ли, Ралф?]
[Да, така е.]
Тя хвърли шапката на стария люлеещ се стол и се извърна да разгледа съдържанието на някакъв кашон, който на пръв поглед съдържаше дрехи от благотворителна разпродажба. Още щом му обърна гръб, Ралф клекна и заоглежда внимателно под стола, надявайки се да забележи блещукане в мрака. Ако шапката на Бил и гребенчето на Джо са били тук, може би и обеците на Лоуис.
Под стола имаше само прах и розово бебешко терличе.
„Трябваше да се досетя, че така би било прекалено лесно“ — рече си Ралф и се изправи. Изведнъж се почувства напълно изцеден. Изобщо не се затрудниха в намирането на гребенчето на Джо, което беше хубаво, без съмнение страхотно, но той се страхуваше, че това бе просто пример за късмет от първото залагане. Тепърва имаха да мислят за обеците на Лоуис… и, разбира се, да свършат онова, за което бяха изпратени тук, независимо какво бе то. А какво бе то? Не знаеше, а дори и някой от по-горните нива да изпращаше инструкции, той не ги получаваше.
[Лоуис, имаш ли представа какво…]
[Шшшт!]
[Какво има? Лоуис, да не би той да е тук?]
[Не! Млъкни, Ралф! Замълчи и слушай!]
Той се подчини. Отначало не чуваше нищо, после отново изпита онова странно усещане за примигване. Приплъзна се нагоре лекичко като перце, понесено от ветреца. Долови протяжен, стенещ звук, подобен на безкрайно скърцане на врата. В него имаше нещо познато — не в самия звук, а в асоциациите, свързани с него. Беше като…
… аларма, или пък противопожарен звънец. Казва ни къде се намира. Вика ни.
Лоуис впи ледени пръсти в ръката му.
[То е, Ралф — онова, което търсим Чуваш ли го?]
Да, чуваше го. Но какъвто и да бе този звук, нямаше нищо общо с обеците на Лоуис, а без тях нямаше да напусне бърлогата.
[Хайде, Ралф! Тръгвай! Трябва да го открием!]
Остави се Лоуис да го отведе към вътрешността на помещението. На повечето, места „сувенирите“ на Атропос бяха натрупани на купчини, поне с половин метър по-високи от човешки бой. Как е съумял дребосък като него да постигне това, Ралф не знаеше — сигурно чрез левитация — но в крайна сметка бързо изгуби всякакво чувство за ориентация, докато се въртяха, обикаляха и от време на време като че се връщаха по стъпките си. Бе сигурен единствено в това, че стенещият звук ечи в ушите му все по-силно — с приближаването към източника той все повече наподобяваше жужене на насекомо и се стори на Ралф неприятен. Все му се струваше, че ей сега ще завият зад някоя камара и ще налетят на гигантски скакалец, който се взира тъпо в тях с кафеникавочерни очи, големи като грейпфрути.
Макар аурите на отделните предмети, които изпълваха килера, да бяха избледнели, както изчезва ароматът на цветни листчета, изсушени между страниците на книга, те все пак ги долавяха през смрадта на Атропос — а и в това състояние на възприятията, когато всичките им сетива бяха изострени до крайна степен и бе невъзможно да не ги забележат. Тези неми останки от Случайните мъртви бяха едновременно ужасяващи и трагични. Ралф проумя, че това място бе по-скоро музей или пък бърлога на плъх-крадец — това бе богохулна църква, в която Атропос взимаше своето причастие — скръб вместо хляб, сълзи вместо вино.
Лутането по тесните, криволичещи пътечки бе тягостно изживяване. Всеки наглед не съвсем безполезен завой откриваше пред очите им стотина нови предмети, които Ралф предпочиташе никога да не бе виждал и да не трябваше да помни — всеки един от тях надаваше свой собствен вик на болка и изумление, който потъваше всред останалите. Не се наложи да се чуди изпитва ли Лоуис същите чувства — тя хлипаше тихичко до него.
Ето например тази очукана пластмасова детска шейна, чието въженце още беше преметнато през кормилото. Момченцето, на което бе принадлежала, бе починало след епилептичен припадък в един мразовит януарски ден през 1953 година.
Или пък онази пръчка на мажоретка, увита в пурпурни и бели рошави пера — цветовете на академията „Грант“. Момичето бе изнасилено и убито с нож през есента на 1967 година. Убиецът, когото полицията не бе успяла да залови, бе натикал тялото й в малка пещера, където костите й стояха и до днес заедно с останките на две други злощастни жертви.
А онова там бе брошката на жена, на която, докато вървяла по Главната улица — отивала да си купи новия брой на списание „Вог“ — й паднала тухла на главата; ако бе излязла от дома си тридесет секунди по-рано или по-късно, щяла е да си остане жива и здрава. Още ловджийският нож на човек, който бил убит при ловна злополука през 1937 година.
И компасът на един малък скаут, който паднал и си прекършил врата по време на екскурзия в планината Катадин. Маратонката на едно момченце на име Гейдж Крийд, което било прегазено от цистерна на шосе № 15 в Лъдлоу.
Пръстени и списания, ключодържатели и чадъри, шапки и очила, играчки и транзистори. Наглед това бяха различни предмети, но за Ралф те бяха едно и също нещо — немощните, скърбящи гласове на хора, които са били зачеркнати от сценария насред второто действие, докато още са разучавали репликите си за третото; хора, които най-безцеремонно са били изхвърлени, преди да завършат делото си, преди да изпълнят дълга си; хора, чието единствено престъпление бе, че са се родили под знака на Случайността… и че са се изпречили прел погледа на лудия с ръждивия скалпел.
Лоуис, хлипайки: [Мразя го! Толкова го мразя!]
Ралф напълно я разбираше. Едно е да слушаш Клото и Лахезис да говорят, че Атропос също бил част от общия план, че дори може би служел на някаква По-висша цел, съвсем друго е да гледаш избелялата бейзболна шапка на хлапето, което паднало в обраснала с треволяк шахта и издъхнало в тъмнината издъхнало в ужасни мъки, останало без глас, след като шест часа викало майка си.
Пресегна се и докосна тази шапка. Името на собственика й бе Били Уедърби. В предсмъртния миг му се бе искало да хапне сладолед.
Ралф стисна ръката на Лоуис още по-силно.
[Ралф, какво има? Чувам те как мислиш — наистина те чувам — но то е все едно да слушаш как някой си мърмори под носа…]
[Мислех си, че искам да му разбия мутрата на тоя копелдак, Лоуис. Може би ние ще му дадем урок какво е да лежи буден по цели нощи. Съгласна ли си?]
Тя стисна силно ръката му. После кимна.
5.
Стигнаха до място, където тясното коридорче, по което вървяха, се разделяше на две пътеки. Тихото жужене долиташе отляво и ако се съди по силата му, източникът беше наблизо. Вече нямаше как да вървят един до друг, а с напредването им проходът все повече се стесняваше. Най-накрая Ралф се видя принуден да се промъква с рамото напред.
Тук всичко бе потънало в червеникавата слуз на Атропос — тя се стичаше по нахвърляните в безпорядък вещи и образуваше локвички по мръсния под. Лоуис стискаше ръката на Ралф с всичка сила, но той не протестираше.
[Точно като в Административния център е, Ралф — той прекарва много време тук.]
Той кимна. Въпросът беше при кого идва господин А. по тази пътечка? Вече приближаваха към края й — препречваше я стена от вехтории, а Ралф още не виждаше откъде идва жуженето. Започваше да го изнервя — все едно в главата ти е влязла конска муха и не може да излезе. С всяка измината крачка той все повече се убеждаваше, че онова, което търсят, се намира зад стената от боклуци — значи ще трябва да се върнат и да потърсят заобиколен път, или да минат през нея. И в двата случая щяха да изгубят много повече време, отколкото можеха да си позволят. Някъде дълбоко в съзнанието на Ралф започваше да се промъква отчаяние.
Но коридорчето не свършваше — отляво се откриваше проход под една маса за хранене, на която сяха натрупани съдове, купчинки зелена хартия и…
Зелена хартия ли? Не, не хартия. Пачки банкноти. В съдовете в пълен безпорядък бяха нахвърляни банкноти от по десет, по двадесет и по петдесет долара. В една нащърбена сосиера имаше свита на фунийка стотачка, а от прашна винена чаша стърчеше навита на руло банкнота от петстотин долара.
[Боже мили, та това е цяло състояние!]
Тя гледаше не масата, а другата стена на коридорчето. Последният метър и половина беше изграден от сиво-зелени пачки с бандероли. Този проход буквално беше направен от пари и Ралф проумя отговора на един от другите въпроси, които не му даваха мира — откъде идват средствата на Ед. Атропос беше богат като Крез… но Ралф бе сигурен, че въпреки това плешивият синковец не може да си хване приятелка.
Приведе се, за да огледа под масата. Изглежда, от другата страна имаше ниша, но съвсем малка. Вътре червеното сияние пулсираше като туптящо сърце. По обувките им танцуваха ужасяващи отблясъци.
Ралф посочи с пръст натам, после погледна Лоуис. Тя кимна. Той коленичи и се провря под масата в подобната на олтар ниша, която Атропос бе съградил около нещото насред пода. Точно него бяха изпратени да открият, Ралф изобщо не се съмняваше в това, само че още не можеше да проумее какво представлява. Предметът — не много по-голям от ония стъклени топчета за игра, които децата наричат „гуди“ — бе обвит в смъртен покров по-непроницаем и от центъра на черна дупка.
„Направо страхотно — прекрасно. И какво сега?“
[Ралф! Чуваш ли пеенето? Едва се чува.]
Той я изгледа скептично, после се огледа. Макар по принцип да не страдаше от клаустрофобия, вече изпитваше омраза към това претъпкано с вещи пространство, а в съзнанието му се промъкваше паническото желание да си плюе на петите. Някакъв едва доловим гласец проговори: „Не става въпрос какво искам, Ралф, а от какво имам нужда. Ще направя всичко възможно да остана с теб, но ако не свършиш скоро онова, за което си изпратен тук, вече няма да има никакво значение какво искаме ти или аз — ще те принудя да избягаш.“
Овладеният ужас в този глас не го изненада, защото това място наистина беше ужасно — съвсем не бе стая, а дъното на дълбока шахта, чиито кръгли стени всъщност представляваха камари от откраднати вещи: тостери, табуретки, радиочасовници, фотоапарати, книги, щайги, обувки, гребла. Точно под носа на Ралф на овехтял каиш, върху който с фалшиви скъпоценни камъни бе изписано името ДЖАК, бе провесен очукан саксофон. Ралф посегна към него — искаше да го махне от очите си. После си представи как стените ще се свлекат върху тях и ще ги погребат живи. Отдръпна ръка. В същия миг изостри сетивата си колкото е възможно повече. За миг му се причу нещо — лека въздишка, подобна на шепота на океана в раковина — после настъпи тишина.
[Дори тук да звучат гласове, Лоуис, аз не ги чувам — тая проклетия ги заглушава.]
Той посочи нещото в центъра на кръга — по-черно от самата им представа за чернота; смъртен покров, който бе сякаш апотеоз на всички смъртни покрови. Но Лоуис клатеше глава.
[Не, не ги заглушава. Изсмуква ги.]
Тя отправи изпълнен с ужас и отвращение поглед към жужашия предмет.
[Това чудо изсмуква живота на всички вещи, дето са натрупани около него… опитва се да стори същото и с нас.]
Точно така. След като Лоуис вече го бе изрекла гласно, Ралф усети как покровът — или предметът в него — се опитва да измъкне нещо от съзнанието му, тегли го, извива го, опитва се да го изтласка… да го изтръгне като зъб от венеца.
Да изсмуче живота ли? Почти, но не съвсем. Според Ралф нещото в покрова не искаше нито живота им, нито пък душите им… поне не точно това. Искаше жизнената им сила. Тяхното „ка“.
Лоуис улови тази мисъл и очите й се разшириха от ужас, после се отместиха към нещо точно над дясното рамо на Ралф. Тя коленичи и посегна към него.
[Лоуис, недей — всичко това може да се срути и да…]
Вече беше късно. Тя измъкна някакъв предмет, огледа го, потресена от откритието си, и му го подаде.
[Още е живо — всичко тук е живо. Не зная как точно, но е живо… Ала звуците, които издават, са много слаби. Защо ли са толкова слаби?]
Държеше малка бяла маратонка, принадлежала на някое дете или на жена. Ралф я пое и чу как тя пее тихо с далечен глас. Звукът бе самотен като ноемврийски вятър в мрачен следобед, но и неземно мелодичен — нещо като противоотрова срещу неспирното бръмчене на черното нещо на пода.
Гласът му бе познат. Беше сигурен в това.
Върху обувката имаше кафеникаво петно. Отначало Ралф го взе за петно от мляко с какао, но после разбра, че е от засъхнала кръв. Внезапно си спомни как стои пред „Червената ябълка“ и грабва Нат от ръцете на Хелън, която всеки миг ще я изпусне. Спомни си как Хелън преплита крака, как полита назад, опира се на вратата на магазина като пияница на уличен стълб и протяга към него ръце. „Дай ми мо-ето беб-че… дай ми На-та-ли.“
Позна гласа, защото този глас принадлежеше на Хелън.
Маратонката беше нейна, а кръвта бе или от разбития й нос, или от раната на бузата й.
Обувката пееше ли, пееше, бръмченето на нещото в покрова не успяваше напълно да заглуши гласа й и слухът на Ралф — или онова, което му служеше като слух в света на аурите — вече изострен до крайност, долавяше гласовете на всички други предмети. Те пееха като хор на погубените души.
Живи са. Пеят.
Те пееха, всички неща по тези стени наоколо пееха, защото притежателите им все още можеха да пеят.
Притежателите им все още бяха живи.
Ралф отново вдигна поглед и този път забеляза, че макар някои от тези вещи да бяха стари — например саксофонът — много, много от тях бяха нови; в тази ниша нямаше велосипеди отпреди сто години. Видя три радио-часовника, все електронни. Прибори за бръснене, които наглед надали изобщо бяха използвани. И червило, на което етикетчето с цената от „Райт Ейд“ все още си стоеше.
[Лоуис, Атропос е откраднал тези предмети от хората, които ще бъдат довечера в Административния център. Не мислиш ли?]
[Да. Убедена съм, че е така.]
Той посочи черния пищящ пашкул на пода, който почти успяваше да заглуши всички пеещи гласове наоколо… докато ги поглъщаше.
[И каквото и да има в това чудо, то неминуемо е свързано с онова, което Клото и Лахезис наричаха главната връвчица. То свързва всички тези най-разнородни предмети — всички тези отделни животи.]
[Така те се превръщат в „ка-тет“. Да-а.]
Ралф върна маратонката на Лоуис.
[Трябва да я вземели На Хелън е.]
[Зная.]
Лоуис го стрелна с поглед, после направи нещо, което му се стори невероятно умно — измъкна връзките от първите няколко дупки и завърза обувката на лявата си китка като гривна.
Ралф допълзя малко по-близо до черния пашкул и се наведе. Трудно беше да се доближиш до него, а още по-трудно да стоиш близо до него — все едно да допреш ухо до мотора на огромна бормашина, която пищи с пълна сила, или пък да гледаш право срещу ослепително силна светлина, без да замижиш. Този път му се стори, че в бръмченето се различават отделните думи — същите, които бе чул, когато излизаха от смъртния покров около Административния център: „Чупкътъ. Майнътъви. Ръскарвайтесе.“
* * *
Ралф запуши уши, но това, разбира се, не помогна. Думите не идваха отвън. Отпусна ръце и погледна Лоуис.
[Какво ще кажеш? Имаш ли някаква идея какво да правим сега?]
Не знаеше какво точно очаква от нея, но със сигурност не и незабавния утвърдителен отговор, който получи.
[Разрежи го и извади онова, което е вътре — и то веднага. Това нещо е опасно. Представи си, че може би вика Атропос. Кудкудяка като кокошката в онази приказка за Джак и вълшебното бобено зърно.]
Всъщност на Ралф вече му беше хрумнала подобна възможност, макар и не толкова образно формулирана. „Добре — рече си той. — Ще разрежем опаковката и ще измъкнем изненадата. Само че как точно ще го постигнем?“
Спомни си мълнията, която запрати по Атропос, когато плешивият негодник се опитваше да подмами Розали да пресече улицата. Добър способ, само че в случая той можеше да нанесе много повече вреда, отколкото полза — ами ако унищожи онова, което трябва да вземат?
[Не смятам, че можеш да го направиш.]
Добре, прекрасно, той самият не беше убеден в собствените си възможности… но когато си заобиколен отвсякъде с личните вещи на хора, които ще бъдат мъртви още преди изгрев слънце на следващия ден, поемането на риск изглеждаше много лоша идея. Дори налудничава.
[Трябва ми не мълния, а една хубава остричка ножица, като онези, с които Клото и Лахезис…]
Втренчи се в Лоуис, слисан от яркия образ.
[Не зная какво точно си мислеше току-що, но побързай да го направиш.]
6.
Ралф погледна дясната си ръка — по която нямаше нито една следа от първите признаци на артрит и която бе обвита в ярък син ореол. Почувства се глуповато, като сви безименния си пръст и кутрето и протегна показалеца и средния си пръст напред, припомняйки си една детска игра.
„Бъди ножица — мислено изрече той. — Трябва ми ножица. Помогни ми.“
Нищо. Вдигна очи към Лоуис. В погледа й се четеше смирение, което бе някак си ужасяващо. „О, Лоуис, само да знаеше“ — рече си той, а после прогони тези мисли от съзнанието си. Защото усети нещо. Да. Нещо.
Този път в главата му изникнаха не думи, а образ — само че не ножиците на Клото и Лахезис, с които отпратиха Джими В., а неръждаемата шивашка ножица на майка му — две дълги тесни остриета, които накрая изтъняваха почти колкото острието на нож. Съсредоточи се още малко и дори си представи думите, изписани с миниатюрни буквички точно под нита, с който бяха свързани двете остриета — ШЕФИЙЛДСКА СТОМАНА. Отново усети примигването — не, не точно това — имаше чувството, че огромен мускул (при това невероятно силен) бавно се свива. Втренчи се в пръстите си и накара острието на въображаемата ножица да се разтвори и затвори. В същия миг разтвори и затвори пръстите си, при което се образуваха два V-образни лъча, които се удължиха.
Почувства как енергията, която бе изсмукал от момчето и от скитника в железопътното депо, най-напред се съсредоточава в главата му, после се спуска по дясната ръка към пръстите му като конвулсивна тръпка.
Аурата около протегнатите му пръсти ставаше все по-плътна и по-ярка… Добиваше издължената форма на острие. Когато сиянието се източи на десетина сантиметра от ноктите му, Ралф отново раздвижи пръсти. Остриетата се разтвориха и затвориха.
[Хайде, Ралф! Направи го!]
Да — нямаше време за губене и за експерименти. Чувстваше се като акумулатор, който трябва да захрани мотор с неимоверно по-висок капацитет. Усещаше как цялата му енергия — онази, която бе заел, и своята собствена — протича през дясната му ръка към тези остриета. Това нямаше да трае дълго.
Приведе се, долепил пръсти един до друг, сякаш сочеше с тях, и пъхна върха на тази „ножица“ в смъртния покров. Толкова се бе съсредоточил първо да създаде, а после да запази тази ножица, че бе престанал да чува дрезгавото бръмчене — поне съзнателно; но когато върхът на ножицата потъна в черната обвивка на пашкула, от него изведнъж се дочу писък, в който се долавяше болка и тревога. Рукна тъмна лепкава слуз, която покапа по пода. Приличаше на секрет на хремав човек. В същото време потокът от сила, който протичаше през него, почти се удвои. Даде си сметка, че всъщност вече го вижда — собствената му аура сякаш се стичаше от двете страни на дясната му ръка и пулсираше. Освен това усещаше как сиянието около другите части на тялото му избледнява, като че защитният слой изтънява.
[Побързай, Ралф!]
Напрегна всичките си сили и разтвори пръсти. Блестящите синкави остриета също се разтвориха и прорязаха черното яйце. То изпищя и по повърхността му пробягаха две червени назъбени искри. Ралф събра пръсти, а остриетата, които излизаха от тях, се щракнаха, разрязвайки черното вещество, което се състоеше от нещо твърдо като черупка, и друго, по-меко.
Той изкрещя. Не изпитваше болка, но го изпълваше някаква ужасна умора. „Сигурно човек се чувства така, когато загуби прекалено много кръв“ — рече си той.
В пашкула проблесна някакъв златен предмет.
Ралф напрегна всичките си сили и се опита да разтвори остриетата още веднъж. Отначало му се струваше, че няма да успее — сякаш бяха залепени — сетне те се отделиха и прорезът се разшири. Предметът вече се виждаше — беше малък, лъскав и кръгъл. „Всъщност може да бъде само едно“ — помисли си той, изведнъж сърцето му силно се разтуптя. Сините остриета потрепериха.
[Лоуис! Помогни ми!]
Тя го сграбчи за китката. Ралф усети бурен прилив на сила. Пред слисания му поглед остриетата отново заблестяха. Само едното беше синьо. Другото оеше перленосиво.
Лоуис, сякаш изпищя в главата му: [Режи! Режи!]
Той отново долепи пръсти и този път остриетата прерязаха черната обвивка. Тя нададе последен писък, почервеня и изчезна. Остриетата се стопиха. Ралф за миг затвори очи и усети как едри капки пот се търкалят по страните му като сълзи. На тъмния екран зад клепачите му се бяха запечатали налудничави образи, които наподобяваха танцуващи остриета на ножица.
[Лоуис? Как си?]
[Добре съм… но съм напълно изцедена. Представа си нямам как ще се довлека до ония стълби. Дори не съм много убедена, че мога да се изправя на крака.]
Ралф отвори очи, опря длани върху бедрата си и се приведе. На пода, там където беше пашкулът, имаше венчална халка, Не му беше никак трудно да прочете надписа от вътрешната и страна: „ХД — ЕД — 8. 8. 87“.
Хелън Дипно и Едуард Дипно. Бракосъчетани на 8 август 1987 година.
За нея бяха дошли. Това бе сувенирът, който Атропос бе откраднал от Ед. Сега оставаше да го вземе… да го пъхне в малкото джобче на панталона си… да намери обеците на Лоуис… и бързо да избягат от бърлогата.
7.
Посегна към халката и в съзнанието му изскочи едно стихче — само че не от Стивън Добинс, а от Дж. Р. Р. Толкин, създателят на хобитите, за които Ралф се бе сещал за последен път в уютната, пълна със снимки дневна на Лоуис. Беше чел разказа за Фродо, Гандалф, Саурон и Мрачния владетел — сега откри, че в дъното на онази история стои подобен предмет — но в миг стиховете изникнаха в съзнанието му съвсем ясно, точно като ножицата секунди преди това:
Един пръстен властва над всички, един пръстен
другите намира,
един пръстен в мрака в едно ги събира,
в земята Мордор, дето сенките танцуват.
„Не ще мога да го вдигна — рече си Ралф. — Той е вързан за колелото на «ка» толкова здраво, колкото и ние с Лоуис. Или пък да го пипна ще е все едно да сграбча кабел, по който протича ток под високо напрежение — даже няма да разбера какво се е случило!“
Само че не му се вярваше да се случи нещо такова. Ако не бива да взима този пръстен, защо той ще бъде скрит в смъртен покров? Ахо не е писано да го вземе, защо изобщо силите, които стоят зад Клото и Лахезис — и зад Дорънс (Дорънс не му излизаше от ума), ще ги изпращат с Лоуис на това пътешествие?
„Един пръстен властва над всички, един пръстен другите намира“ — рече си Ралф и стисна венчалната халка на Ед. В миг пронизителна, нечовешка болка раздра дланта и цялата му ръка до лакътя — в същия миг пеещите гласове на предметите, които Атропос бе нахвърлял тук, се извисиха във величествен, мелодичен хор.
Ралф издаде някакъв звук — писък, а може би просто стенание — и вдигна пръстена, стискайки го здраво. Във вените му като вино се разля победоносно тържество или пък като…
[Ралф.]
Погледна към нея, но Лоуис се бе вторачила към мястото, където допреди миг беше пръстенът на Ед, а в тъмните й очи се четеше смесица от страх и объркване.
Пръстенът беше на същото място — блещукаща златна халка, от вътрешната страна на която бе изписано „ХД — ЕД 8. 8. 87“.
За миг му се зави свят, но напрегна всички сили и се овладя. Разтвори юмрук, едва ли не с очакването пръстенът да го няма, независимо че го усещаше в ръката си, но той си беше там, насред дланта му, сгушен точно в гънката, където се разделят линията на живота и линията на любовта, блещукаше на зловещата червена светлина, която изпълваше това противно място. „ХД-ЕД 8. 8. 87“.
Двата пръстена бяха напълно еднакви.
8.
Един в ръката му и един на пода — между двата нямаше абсолютно никаква разлика. Поне Ралф не забелязваше да има.
Лоуис посегна към халката, която се появи на мястото на онази, която Ралф бе взел, после се поколеба, но все пак я взе. Пред очите им на пода на нишата се появи призрачно очертание и се превърна в трета венчална халка. Отвътре, както и на другите две пишеше „ХД — ЕД 8. 8. 87“.
Внезапно Ралф си припомни друга история — не дългия разказ на Толкин за Пръстена, а една приказка от д-р Сус, която бе чел на едно от племенничетата на Каролин още през петдесетте. Оттогава бе изминало доста време, но никога не бе успял да забрави историята, която беше много по-интересна и по-мрачна от обичайните дрънканици на д-р Сус за прилепи, мишоци и палави котараци. Казваше се „Петстотинте шапки на Бартоломю Къбинс“ и Ралф изобщо не се учуди, че тази приказка му идва наум точно сега.
Бартоломю бил простоват беден селянин, който извадил лошия късмет да иде в града точно когато кралят случайно минавал оттам. Човек трябвало да си сваля шапката в присъствието на височайша персона и Бартоломю се опитвал да си свали шапката, само че изобщо не успявал. Всеки път, като я махнел от главата си, на нейно място се появявала друга, досущ като предишната.
[Ралф, какво става? Какво означава това?]
Той безмълвно поклати глава, поглеждайки ту пръстена в дланта си, ту онзи в ръката на Лоуис, ту пръстена на пода. Три пръстена, съвсем еднакви, точно като шапките, които Бартоломю Къбинс свалял една след друга от главата си. Бедният човек се опитвал да отдаде почит на краля дори когато палачът го водел към ешафода, където щели да го обезглавят, задето престъпил закона и показал неуважение към владетеля…
Само че по едно време шапките на горкия Бартоломю започнати да се променят и ставали все по-натруфени и по-фамозни.
„А пръстените еднакви ли са? Сигурен ли си, Ралф?“ Не, май не беше. Като взе първия, за миг цялата му ръка изтръпна от ужасна болка, сякаш от ревматизъм, а като взимаше втората халка, Лоуис изобщо не даде вид нещо да я е заболяло.
„Не и гласовете — не ги чух, когато тя докосна халката.“ Ралф се наведе и взе третия пръстен. Не изпита никаква болка, а и предметите, от които бяха изградени стените на нишата, не нададоха вой — продължиха да си пеят все тъй тихо. Междувременно на мястото на третия пръстен изникна четвърти, съвсем като поредната шапка на бедничкия Бартоломю Къбинс обаче Ралф изобщо не му обърна внимание. Взираше се в първата халка, която се гушеше в гънката между линията на любовта и линията на живота на дясната му длан.
„Един пръстен властва над всички — повтори си той. — Един пръстен в мрака в едно ги събира. Струва ми, че това си ти, хубавецо. Мисля си, че другите са просто хитроумна измама.“
Това сигурно можеше да се провери. Ралф доближи двата пръстена до ушите си. Този в лявата му ръка мълчеше — а в онзи, който бе извадил от черния пашкул, едва доловимо отекваше последният ужасяващ писък на черното нещо.
Пръстенът в дясната му ръка беше жив.
[Ралф?]
Дланта й — студена и настойчива — докосна неговата. Ралф се вгледа в нея, после захвърли пръстена, който държеше в лявата си ръка. После вдигна другия и погледна през него като през телескоп напрегнатото, непривично младо лице на Лоуис.
[Този е истинският. Другите са просто допълнение — като нулите в дълга и сложна математическа задача.]
[Искаш да кажеш, че нямат никакво значение?]
Той се позамисли, защото не знаеше какво точно да й отговори… всъщност те имаха значение. Само че не знаеше как да изрази с думи това интуитивно усещане. Докато в тази ниша продължават да се появяват фалшиви пръстени — като шапките на Бартоломю Къбинс — единственото истинско бъдеще бе онова, което чертаеше смъртният саван около Административния център. И първият пръстен — а именно онзи, който Атропос бе задигнал от Ед (може би докато е спял до Хелън в малката къщичка в Кейп Коуд, където сега не живееше никой) — можеше да промени хода на събитията.
Фалшификатите бяха символи, които запазваха формата на „ка“ — точно като спиците, които излизат от оста на колелото и му придават форма. Само че оригиналът…
Ралф си рече, че оригиналът, това всъщност е оста — един пръстен ги събира.
Стисна здраво златната халка и твърдият метал се впи в дланта и в пръстите му. После я пъхна в малкото джобче на панталоните си.
„Едно пропуснаха да ни кажат за «ка» — че е хлъзгава. Хлъзгава е като риба, която не ще да се откачи от куката, а само ти се мята в ръцете.“
Беше и като да се катериш по пясъчна дюна — след всяка крачка се свличаш две назад. Отидоха в „Хай Ридж“ и извършиха нещо — Ралф не знаеше точно какво, но Дорънс ги уверяваше, че било истинско, че са изпълнили поставената задача. А сега бяха тук и халката на Ед вече беше в ръцете им, само че и това не беше достатъчно, но защо? Защото „ка“ беше като риба, „ка“ беше като пясъчна дюна, „ка“ бе като колело, което безспирно се върти все напред и премазва всичко, което му се изпречи на пътя. Колело с много спици. Но най-много от всичко „ка“ приличаше на пръстен.
На венчална халка.
Изведнъж Ралф проумя онова, което така и не успя да си изясни по време на разговора на покрива и което въпреки усилията на Дорънс не бяха разбрали: неясното положение на Ед и фактът, че Атропос го беше открил, бяха съсредоточили в бедния, умопобъркан човек колосална сила. Беше се отворила вратичка, през която се бе промъкнал демон на име Пурпурният крал — той бе по-силен от Клото, Лахезис, Атропос, от всички тях. И изобщо нямаше намерение да се остави на някакво си старче на име Ралф Робъртс.
[Ралф?]
[Един пръстен властва над всички, Лоуис — един пръстен другите намира.]
[Какви ги говориш? Какво означава това?]
Ралф потупа джобчето на панталона си и усети малката издутинка от халката на Ед. После сграбчи Лоуис за раменете.
[Онези пръстени, които се появиха после — фалшивите — са спиците, но този пръстен е оста. Като извадиш оста на което и да е колело, то вече не може да се върти.]
[Сигурен ли си?]
Беше съвсем сигурен. Само не знаеше как точно да го направи.
Накара я да изпълзи първа изпод масата, после коленичи и я последва. Насред прохода се спря и хвърли поглед през рамо. Видя нещо странно и ужасяващо — макар че жуженето още не бе започнало отново, смъртният саван сякаш сам се изтъкаваше около новопоявилата се венчална халка. Грейналото злато вече потъваше в този зловещ покров.
Няколко секунди Ралф се взира като омагьосан, почти като хипнотизиран, в странното явление, после с усилие откъсна очи и запълзя след Лоуис.
9.
Страхуваше се да не изгубят много време, докато се опитват да налучкат обратния път през лабиринта от коридори, които криволичеха сред склада на Атропос, но се оказа, че това не е никак трудно. Ориентираха се по собствените си стъпки, които обаче избледняваха, но все още се виждаха.
Когато оставиха противната стаичка зад гърба си, Ралф усети прилив на сили, но Лоуис едва се държеше на крака. Като стигнаха сводестата врата, която отделяше склада от жилището на Атропос, тя се облягаше върху него с цялата си тежест. Попита я добре ли е. В отговор Лоуис само сви рамене и се поусмихна.
[Проблемът е най-вече в това, че се намираме тук. Няма никакво значение колко високо ще се издигнем — това място си остава противно и го ненавиждам. Мисля, че щом излезем на чист въздух, ще се оправя. Честна дума.]
Ралф се надяваше да е права. Наведе се и се промъкна под свода към другата стая, опитвайки се да измисли претекст да изпрати Лоуис напред. Така ще може набързо да претършува бърлогата. Ако не открие обеците, това ще означава, че все още са на ушите на Атропос.
Погледът му попадна върху комбинезона й, който отново се подаваше изпод полата — тъкмо отвори уста да й го каже, и забеляза някакво движение с крайчеца на окото си. В миг осъзна, че на връщане съвсем не бяха толкова бдителни — може би защото бяха изморени — и сега навярно щяха скъпо да платят за тази непредпазливост.
[Внимавай, Лоуис!]
Предупреждението беше закъсняло. Усети как ръката й се изтръгна от неговата — озъбеното същество с мръсната туника я бе сграбчило през кръста и я дърпаше назад. Атропос й стигаше едва до мишницата — тъкмо колкото да протегне ръждивия скалпел над главата й. Ралф инстинктивно понечи да се хвърли върху него и в този миг докторчето почти опря острието до перленосивата връвчица, която увенчаваше аурата на Лоуис. После оголи зъби в неописуема гримаса.
[Да не си мръднал нито крачка, Мимолетен… да не си посмял!]
Е, поне вече няма да се притеснява за злополучните обеци на Лоуис. Те проблясваха на ушите на Атропос на фона на червеникавото сияние, което изпълваше стаята. Ралф замръзна на място, не толкова уплашен от крясъка, колкото от гледката.
Атропос отдръпна скалпела… но съвсем мъничко.
[И тъй, Мимолетен — току-що открадна нещо мое, нали така? Не се опитвай да отричаш — знам, че си го задигнал. А сега ще ми го върнеш.]
Скалпелът отново се допря до перленосивата връвчица — Атропос я докосваше с тъпата страна на острието.
[Или ми го връщаш, или тая кучка ще пукне ей тука, пред очите ти — само стой и гледай как аурата й почернява. Та какво ще кажеш, Мимолетно същество? Дай ми пръстена!]
1.
Свели очи, те стояха под дъба. Лоуис ожесточено хапеше устни.
[Трябва ли да слизаме там, Ралф? Наистина ли трябва?]
[Да.]
[Но защо? Да вземем нещо, което е откраднал ли? Да го убием ли? Какво?]
Освен да върнат гребенчето на Джо и обеците на Лоуис, не знаеше какво друго трябва да сторят… но бе убеден, че ще узнае, че и двамата ще разберат, като му дойде времето.
[Мисля, че засега е най-добре да продължим напред, Лоуис]
Мълнията бе наклонила дървото на изток, сякаш някаква огромна ръка го бе тласнала с все сила и бе отворила голяма Дупка в подножието на ствола. На човек, принадлежащ към Мимолетните, дупката навярно би му се сторила страшничка с нейните грапави стени и едва видимите корени, пропълзяващи като змии в плътните сенки — но едва ли би привлякла вниманието му.
„Някое хлапе с богато въображение щеше да види повече — мислеше си Ралф. — Дупката в подножието на дънера сигурно ще го накара да си представи я пиратски съкровища… я скривалища на разбойници… я бърлоги на тролове…“
Но не вярваше, че някое Мимолетно дете, дори и с богато въображение, щеше да види приглушеното червено сияние което се процеждаше изпод дървото, или пък щеше да разбере че извиващите се като змии корени всъщност са стъпала, които водят надолу към някакво тайнствено (и безсъмнено неприятно) място.
„Не — дори хлапе с развинтена фантазия не би видяло такива неща… но може би ще ги усети.“
Точно така. А след това, ако има малко мозък в главата си, ще се обърне и ще хукне да бяга, сякаш всички дяволи от ада са по петите му. Както би трябвало да постъпят двамата с Лоуис, ако изобщо имат капка разум. Само че непременно трябваше да вземат обеците и гребенчето на Джо Уайзър. И да спасят Хелън (вероятно и Нат), както и останалите две хиляди души, които ще бъдат довечера в Административния център. Лоуис бе права. Трябва да направят нещо, а ако се откажат сега, това завинаги щеше да им тежи на съвестта.
„И точно това са въжетата — мислеше Ралф. — Въжетата, с които вечните сили привързват нас, бедните, объркани Мимолетни създания към колелото си.“
Клото и Лахезис изникнаха пред очите му, сякаш под яркото увеличително стъкло на омразата, и той си каза, че да бяха тук сега, както обикновено, щяха да се спогледат смутено и бързичко да отстъпят крачка-две назад.
„И нямаше да сгрешат — заключи. — Никак даже.“
[Ралф? Какво има? Защо си толкова ядосан?]
Той поднесе ръката й към устните си и я целуна.
[Няма нищо. Хайде. Да вървим, докато смелостта не ни е изоставила.]
Тя не отмести веднага поглед, после кимна. А когато Ралф седна на земята и спусна краката си в зейналата дупка в основата на дървото, тя го последва.
2.
Ралф се отпусна по гръб и се плъзна под дървото, прикривайки с длан лицето си, за да не му се напълнят очите с пръст. Опитваше се да не потръпва от отвращение, когато корените го докосваха по врата и по лицето. Отдолу се разнасяше нетърпима воня, от която му се повдигна. Залъгваше се, че постепенно ще привикне към миризмата, но когато се напъха целият в дупката, престана да се заблуждава. Подпря се на лакът — по-малките коренчета се забиваха в главата му и олющените парченца кора го гъделичкаха по лицето — и повърна цялата си закуска. Чуваше как Лоуис прави същото. Усети, че му се завива свят, като че го заля огромна вълна.
Смрадта беше толкова силна, че сякаш я поглъщаше, а ръцете му бяха изцапани с червеното вещество, което ги доведе в това кошмарно място. Бе ужасно само да го гледаш — а сега беше потопен в него от глава до пети.
Нещо докосна ръката му и той за малко щеше да се поддаде на паниката, но осъзна, че е Лоуис. Преплете пръсти в нейните.
[Ралф, издигни се малко! По-добре е! Можем да дишаме.]
Веднага разбра какво го съветва и му се наложи в последния момент да се насили да не бърза. В противен случай щеше да излети нагоре като ракета.
Светът потрепна и изведнъж във вонящата дупка като че ли стана малко по-светло… и по-широко. Миризмата не изчезна, но стана поносима. Сега сякаш се намираха в малка, затворена отвсякъде палатка; пълна с хора с мръсни крака и потни мишници — което не беше много приятно, но се издържаше, поне за известно време.
Изведнъж Ралф си представи джобен часовник, чиито стрелки се движеха ужасно бързо. Като не се усещаше толкова силно миризмата, мястото беше по-поносимо, но все пак бе опасно — ами ако излязат на повърхността утре сутринта и от Административния център са останали само димящи руини? И това бе напълно възможно. Тук, долу, да се следи времето — мимолетно, дълголетно и каквото и да било — бе невъзможно. Погледна часовника си, но осъзна, че е безполезно. Трябваше да го свери по-рано, ала беше забравил.
„Не се ядосвай, Ралф — и без това не можеш да направиш нищо.“
Опита се да послуша вътрешния глас и изведнъж му дойде наум, че старият Дор бе напълно прав в онзи ден, когато Ед се сблъска с камиона, превозващ изкуствени торове — по-добре да не се бе забърквал в тази история. И все пак с Лоуис бяха най-старият Питър Пан и най-старата Уенди на света, които се спускат под вълшебното дърво в някакъв слузест подземен свят, който се страхуват да видят.
Лоуис се взираше в него, зловещите червени отблясъци осветяваха бледото й лице, а изразителните й очи бяха изпълнени със страх. Забеляза тъмни струйки по брадичката й и осъзна, че това е кръв. Сега тя буквално отхапваше парченца от устните си.
[Ралф, добре ли се чувстваш?]
[Сгушил съм се под старо дъбово дърво с хубаво момиче и се чувствам прекрасно. Но мисля, че трябва да побързаме.]
[Добре.]
Протегна крак в мрака и най-сетне намери възлест корен, на който да стъпи. После се плъзна по каменистия наклон и заедно с Лоуис, която беше прегърнал през кръста, се промушиха под друг корен. Полата й се запретна чак догоре и Ралф отново си спомни за Чъки Енгстром и за Пръчко Любопитко. Хем му стана смешно, хем се раздразни, като видя, че Лоуис се опитва да оправи полата си.
[Зная, че една дама се старае винаги, когато е възможно полата и да не е вдигната, но мисля, че това правило отпада като се спускаш по тролски стълби под стари дъбове. Съгласна ли си?]
Тя се поусмихна смутено и уплашено.
[Ако знаех с какво ще се занимаваме, щях да си обуя панталони. Мислех, че отиваме само до болницата.]
„Аз да знаех какво ни предстои, мила моя — рече си Ралф, — щях да продам всичките си акции, независимо от опасността да предизвикам нестабилност на пазара, и двамата с теб щяхме да вземем самолета за Рио.“
Затърси опора с другия си крак, давайки си ясна сметка, че ако падне, вероятно ще се озове на място, до което спасителните отряди на Дери изобщо няма как да се доберат. Малко над нивото на очите му от земята се подаде червеникав червей, който посипа челото му с бучици пръст.
Стори му се, че остана така цяла вечност, сетне усети под крака си гладка дървена повърхност — вече не корен, а истинско стъпало. Плъзна се още по-надолу, без да изпуска Лоуис, и изчака да провери дали опората ще поддаде под тежестта на двама им.
Стъпалото издържа, освен това бе достатъчно широко, за да стъпи и Лоуис. Ралф се огледа и забеляза, че се намират на най-горното стъпало на тясно стълбище, което се спуска в червеникавия мрак. Бе направено за — и може би от — много по-ниско от тях същество, затова трябваше да се навеждат, но това бе нищо в сравнение с кошмара, който изживяха през последните няколко минути.
Ралф се взря в назъбеното късче светлина над тях — изпълнени с неосъзнат копнеж, очите му се открояваха върху изцапаното му, потно лице. Светлината никога не му се бе струвала толкова примамлива и толкова далечна. Извърна се към Лоуис и й кимна. Тя също му кимна. Приведени на две, те заслизаха по стълбите, настръхвайки всеки път, когато някой корен ги докоснеше по врата или по гърба.
3.
Слизането им се стори безкрайно. Червената светлина ставаше все по-ярка, отвратителната смрад от Атропос се усилваше и Ралф осъзна, че с Лоуис „се издигат“, докато се спускат надолу по стъпалата — нямаха избор, иначе миризмата щеше да ги задуши. Повтаряше си, че изпълняват задачата си, че при такава мащабна операция все някой следи времето — някой, който би ги подканил да побързат, ако застрашително нарушат разписанието — но въпреки това се тревожеше. Защото може и да няма кой да засича времето, да няма рефер, нито пък отбор с черно-бели раирани фланелки. „Край на играта“ — беше казал Клото.
Тъкмо започваще да се пита да не би стъпалата да водят право в ада, и те свършиха. Малък коридор с каменни стени, не повече от метър висок и дълъг пет-шест метра, водеше към сводеста врата. Зад нея червената светлина танцуваше като отблясъците, които хвърля огънят от отворена пещ.
[Хайде, Лоуис, но бъди готова на всичко. Дори да се срещнеш с него.]
Тя кимна, отново подръпна провисналия си комбинезон и се запровира през тясното коридорче рамо до рамо с Ралф. Той подритна нещо и се наведе да го вземе. Беше червеи пластмасов цилиндър, по-широк в единия край — дръжка от въженце за скачане. „Едно, две, три, гъската вино пи.“
„Не си пъхай носа в работи, дето не те засягат, Мимолетник“ — му беше казат Атропос, но той се беше напъхал, и причината не беше само в онова, което плешивите докторчета наричаха „ка“. Беше се намесил, защото искаше да попречи на Атропос. Дери бе неговият град, Лоуис беше негова приятелка и Ралф установи, че изгаря от желание да накара Докторчо № 3 горчиво да съжалява, че изобщо е виждал диамантените обеци на Лоуис.
Захвърли дръжката от въженцето и продължи напред. След миг двамата с Лоуис минаха под сводестата врата и буквално застинаха на място, приковали погледи в подземния апартамент на Атропос. С ококорените си очи и сплетени ръце повече от всякога приличаха на герои от приказка — но не на Питър Пан и Уенди, а на Хензел и Гретел, които откриват шоколадовата къщичка на вещицата, след като дни наред са обикаляли из гората.
4.
[О, Ралф. О, Боже, Ралф… виждаш ли това?]
[Шшт, тихо.]
Точно пред тях се откриваше малка, разхвърляна стаичка служеща едновременно като кухня и спалня. Помещението беше неописуемо мръсно и вдъхваше ужас. По средата му стоеше ниска кръгла маса, пригодена от разрязан на две варел. Върху нея се виждаха остатъци от храна — сивкава, гранясала овесена каша, напомняща мозък, изсипан в нащърбен супник. Имаше един-единствен мръсен сгъваем стол. Отдясно на масата се мъдреше първобитна тоалетна, която се състоеше от ръждясал варел и тоалетна седалка, закрепена отгоре. Миризмата, която се носеше оттам, беше неописуемо противна. Единствената украса в стаята беше огледалото с меден обков, което висеше на едната стена — повърхността му бе толкова потъмняла от времето, че онези Ралф и Лоуис, които отразяваше, сякаш плуваха на пет метра под водата.
Отляво на огледатото имаше нар, застлан с мръсен дюшек и платнен чувал, натъпкан със слама или перушина, който служеше за възглавница. И възглавницата, и дюшекът излъчваха червеникава светлина, сякаш бяха нажежени от кошмарните сънища на съществото, което ги използваше. „Бих се побъркал от сънищата, съхранени в тази възглавница“ — рече си Ралф.
Някъде далеч, Бог знае колко дълбоко под земята, се процеждаше вода и шумът от капките отекваше глухо.
В отсрещния край на помещението имаше друг висок свод, през който се виждаше килер, където цареше пълен безпорядък. Ралф дори примигна два-три пъти, за да се увери, че не му се привижда. Сетне си каза:
„Точно това е мястото. Каквото и да сме дошли да търсим, тук ще го откриели“
Бавно, като хипнотизирана, Лоуис тръгна към килера. Устните й потрепваха от погнуса, но в очите й се четеше безпомощно любопитство — Ралф бе почти сигурен, че с такова изражение на лицето съпругата на Синята брада е отключила стаята, където й е било забранено да влиза. Изведнъж го обзе увереност, че Атропос се крие зад вратата и ги дебне с ръждясалия си скалпел. Забърза след Лоуис и я спря точно на прага. Сграбчи я за ръката, после допря пръст до устните си и преди тя да успее да продума, поклати глава.
Коленичи на пода и се подпря на пръстите на едната си ръка, като бегач, който очаква изстрела на стартовия пистолет. После се втурна под свода (дори и в този миг изпълнен с благодарност към тялото си, че откликна толкова енергично), закачи стената с рамо и се претьрколи. Без да иска ритна един кашон и го прекатури — отвътре се посипаха какво ли не: чорапи и ръкавици, няколко стари книги с меки корици, бермуди, отверка, покрита с някакви кафяви капки — може би от боя, а може би пък от кръв.
Ралф се изправи на колене и се извърна към Лоуис, която стоеше на прага и се взираше в него. До вратата нямаше никой, нито отляво, нито отдясно, пък и нямаше къде да се застане.
И от двете страни бяха натрупани кашони. Ралф слисано зачете надписите по тях — „Джак Даниелс“, „Гилбис“, „Смирноф“, „J&B“. Явно Атропос обичаше кашоните от алкохол не по-малко от всеки друг вехтошар, който мрази да изхвърля каквото и да било.
[Ралф? Безопасно ли е?]
Думата „безопасно“ беше нелепа, но той кимна и й протегна ръка. Тя забърза към него, отново подръпна комбинезона си и се заоглежда с нарастващо изумление.
Откъм мрачното жилище на Атропос килерът изглеждаше доста голям. Но когато се озова в него, Ралф установи, че в действителност помещението е огромно — истински склад. Сред огромните камари вехтории, които сякаш се канеха да се сринат всеки миг, криволичеха пътечки. Всъщност кашони имаше само до вратата — останалите вещи бяха безразборно нахвърляни и резултатът беше нещо средно между лабиринт и капан. Ралф заключи, че дори и „склад“ е неподходяща дума — това бе подземно градче, в което Атропос можеше да се скрие където си поиска… а ако е тук сега, сигурно ги наблюдава.
Лоуис не го попита нищо — той прочете по изражението й, че вече е разбрала. Когато най-сетне проговори, гласът й бе толкова странен, че по гърба на Ралф полазиха тръпки.
[Той ще да е много, много стар, Ралф.]
Да. Много, много стар.
На двадесетина метра по-навътре в помещението, което бе осветено от същите загадъчни червеникави отблясъци като стълбището, Ралф видя огромно колело от велосипед, което бе поставено върху стол с бамбукова облегалка, на свой ред изправен върху разнебитена ракла. Като гледаше колелото, целият настръхваше — сякаш метафората, която съзнанието му бе построило, за да си изясни по-добре идеята за „ка“, се бе превърнала в действителност. После забеляза ръждясалия железен обков от външната страна на колелото и изведнъж осъзна, че то сигурно е част от ония смешни велосипеди с три колела от деветдесетте години на миналия век.
„Точно така, това е колело от велосипед, при това сто процента поне отпреди век“ — рече си той. Това го наведе па мисълта колко ли хора — колко хиляди, стотици хиляди — са починали в Дери и околностите, откакто Атропос бе домъкнал това колело тук. А от тези хиляди на колко ли смъртта е била случайна?
„И откога той е тук? Колко стотици години?“
Разбира се, нямаше как да се разбере — може би от самото сътворение на света, когато и да е било то. И през цялото това време той е задигал по нещо мъничко от всеки, с когото се е гаврил… и всички тези вещи бяха събрани тук.
[Ралф!]
Огледа се и видя, че Лоуис държи сламената шапка с отхапаната периферия и черно пластмасово гребенче, от ония, дето могат да се купят във всеки денонощен магазин за долар и двадесет и девет. От него все още се излъчваха едва забележими оранжево-жълти отблясъци, което не изненада много Ралф. Всеки път, когато притежателят му го е използвал, по него сигурно е полепвало по малко от аурата и връвчицата му — като пърхот. Освен това не се изненада, че гребенчето и шапката на Макгавърн са на едно място — когато ги видя за последен път, те също бяха на едно място. Спомни си как Атропос сваля със замах сламената шапка и се преструва, че реши с гребенчето плешивото си теме.
„А после подскочи и удари пети във въздуха.“
Лоуис сочеше стария люлеещ се стол със счупени пречки.
[Шапката беше ей тук, точно на стола. Гребенчето беше отдолу. На господин Уайзър е, нали?]
[Да.]
Тя веднага му го подаде.
[Ти го вземи. Не съм толкова разпиляна, за каквато Бил ме смяташе, но понякога губя това-онова. А ако загубя гребенчето, никога, няма да си простя.]
Той взе гребенчето и понечи да го пъхне в задния си джоб, но после се сети колко лесно го бе откраднал Атропос точно оттам. Ето защо го прибра в предния джоб на панталоните си, после погледна пак към Лоуис, която съзерцаваше обезобразената шапка на Макгавърн с тъжното изумление на Хамлет, взиращ се в черепа на своя стар приятел Йорик. Като вдигна глава, Ралф видя сълзи в очите й.
[Обожаваше тази шапка. Смяташе, че с нея изглежда зашеметяващо елегантен. Всъщност си беше просто Бил — само че си въобразяваше, че изглежда добре, и това е важното. Не мислиш ли, Ралф?]
[Да, така е.]
Тя хвърли шапката на стария люлеещ се стол и се извърна да разгледа съдържанието на някакъв кашон, който на пръв поглед съдържаше дрехи от благотворителна разпродажба. Още щом му обърна гръб, Ралф клекна и заоглежда внимателно под стола, надявайки се да забележи блещукане в мрака. Ако шапката на Бил и гребенчето на Джо са били тук, може би и обеците на Лоуис.
Под стола имаше само прах и розово бебешко терличе.
„Трябваше да се досетя, че така би било прекалено лесно“ — рече си Ралф и се изправи. Изведнъж се почувства напълно изцеден. Изобщо не се затрудниха в намирането на гребенчето на Джо, което беше хубаво, без съмнение страхотно, но той се страхуваше, че това бе просто пример за късмет от първото залагане. Тепърва имаха да мислят за обеците на Лоуис… и, разбира се, да свършат онова, за което бяха изпратени тук, независимо какво бе то. А какво бе то? Не знаеше, а дори и някой от по-горните нива да изпращаше инструкции, той не ги получаваше.
[Лоуис, имаш ли представа какво…]
[Шшшт!]
[Какво има? Лоуис, да не би той да е тук?]
[Не! Млъкни, Ралф! Замълчи и слушай!]
Той се подчини. Отначало не чуваше нищо, после отново изпита онова странно усещане за примигване. Приплъзна се нагоре лекичко като перце, понесено от ветреца. Долови протяжен, стенещ звук, подобен на безкрайно скърцане на врата. В него имаше нещо познато — не в самия звук, а в асоциациите, свързани с него. Беше като…
… аларма, или пък противопожарен звънец. Казва ни къде се намира. Вика ни.
Лоуис впи ледени пръсти в ръката му.
[То е, Ралф — онова, което търсим Чуваш ли го?]
Да, чуваше го. Но какъвто и да бе този звук, нямаше нищо общо с обеците на Лоуис, а без тях нямаше да напусне бърлогата.
[Хайде, Ралф! Тръгвай! Трябва да го открием!]
Остави се Лоуис да го отведе към вътрешността на помещението. На повечето, места „сувенирите“ на Атропос бяха натрупани на купчини, поне с половин метър по-високи от човешки бой. Как е съумял дребосък като него да постигне това, Ралф не знаеше — сигурно чрез левитация — но в крайна сметка бързо изгуби всякакво чувство за ориентация, докато се въртяха, обикаляха и от време на време като че се връщаха по стъпките си. Бе сигурен единствено в това, че стенещият звук ечи в ушите му все по-силно — с приближаването към източника той все повече наподобяваше жужене на насекомо и се стори на Ралф неприятен. Все му се струваше, че ей сега ще завият зад някоя камара и ще налетят на гигантски скакалец, който се взира тъпо в тях с кафеникавочерни очи, големи като грейпфрути.
Макар аурите на отделните предмети, които изпълваха килера, да бяха избледнели, както изчезва ароматът на цветни листчета, изсушени между страниците на книга, те все пак ги долавяха през смрадта на Атропос — а и в това състояние на възприятията, когато всичките им сетива бяха изострени до крайна степен и бе невъзможно да не ги забележат. Тези неми останки от Случайните мъртви бяха едновременно ужасяващи и трагични. Ралф проумя, че това място бе по-скоро музей или пък бърлога на плъх-крадец — това бе богохулна църква, в която Атропос взимаше своето причастие — скръб вместо хляб, сълзи вместо вино.
Лутането по тесните, криволичещи пътечки бе тягостно изживяване. Всеки наглед не съвсем безполезен завой откриваше пред очите им стотина нови предмети, които Ралф предпочиташе никога да не бе виждал и да не трябваше да помни — всеки един от тях надаваше свой собствен вик на болка и изумление, който потъваше всред останалите. Не се наложи да се чуди изпитва ли Лоуис същите чувства — тя хлипаше тихичко до него.
Ето например тази очукана пластмасова детска шейна, чието въженце още беше преметнато през кормилото. Момченцето, на което бе принадлежала, бе починало след епилептичен припадък в един мразовит януарски ден през 1953 година.
Или пък онази пръчка на мажоретка, увита в пурпурни и бели рошави пера — цветовете на академията „Грант“. Момичето бе изнасилено и убито с нож през есента на 1967 година. Убиецът, когото полицията не бе успяла да залови, бе натикал тялото й в малка пещера, където костите й стояха и до днес заедно с останките на две други злощастни жертви.
А онова там бе брошката на жена, на която, докато вървяла по Главната улица — отивала да си купи новия брой на списание „Вог“ — й паднала тухла на главата; ако бе излязла от дома си тридесет секунди по-рано или по-късно, щяла е да си остане жива и здрава. Още ловджийският нож на човек, който бил убит при ловна злополука през 1937 година.
И компасът на един малък скаут, който паднал и си прекършил врата по време на екскурзия в планината Катадин. Маратонката на едно момченце на име Гейдж Крийд, което било прегазено от цистерна на шосе № 15 в Лъдлоу.
Пръстени и списания, ключодържатели и чадъри, шапки и очила, играчки и транзистори. Наглед това бяха различни предмети, но за Ралф те бяха едно и също нещо — немощните, скърбящи гласове на хора, които са били зачеркнати от сценария насред второто действие, докато още са разучавали репликите си за третото; хора, които най-безцеремонно са били изхвърлени, преди да завършат делото си, преди да изпълнят дълга си; хора, чието единствено престъпление бе, че са се родили под знака на Случайността… и че са се изпречили прел погледа на лудия с ръждивия скалпел.
Лоуис, хлипайки: [Мразя го! Толкова го мразя!]
Ралф напълно я разбираше. Едно е да слушаш Клото и Лахезис да говорят, че Атропос също бил част от общия план, че дори може би служел на някаква По-висша цел, съвсем друго е да гледаш избелялата бейзболна шапка на хлапето, което паднало в обраснала с треволяк шахта и издъхнало в тъмнината издъхнало в ужасни мъки, останало без глас, след като шест часа викало майка си.
Пресегна се и докосна тази шапка. Името на собственика й бе Били Уедърби. В предсмъртния миг му се бе искало да хапне сладолед.
Ралф стисна ръката на Лоуис още по-силно.
[Ралф, какво има? Чувам те как мислиш — наистина те чувам — но то е все едно да слушаш как някой си мърмори под носа…]
[Мислех си, че искам да му разбия мутрата на тоя копелдак, Лоуис. Може би ние ще му дадем урок какво е да лежи буден по цели нощи. Съгласна ли си?]
Тя стисна силно ръката му. После кимна.
5.
Стигнаха до място, където тясното коридорче, по което вървяха, се разделяше на две пътеки. Тихото жужене долиташе отляво и ако се съди по силата му, източникът беше наблизо. Вече нямаше как да вървят един до друг, а с напредването им проходът все повече се стесняваше. Най-накрая Ралф се видя принуден да се промъква с рамото напред.
Тук всичко бе потънало в червеникавата слуз на Атропос — тя се стичаше по нахвърляните в безпорядък вещи и образуваше локвички по мръсния под. Лоуис стискаше ръката на Ралф с всичка сила, но той не протестираше.
[Точно като в Административния център е, Ралф — той прекарва много време тук.]
Той кимна. Въпросът беше при кого идва господин А. по тази пътечка? Вече приближаваха към края й — препречваше я стена от вехтории, а Ралф още не виждаше откъде идва жуженето. Започваше да го изнервя — все едно в главата ти е влязла конска муха и не може да излезе. С всяка измината крачка той все повече се убеждаваше, че онова, което търсят, се намира зад стената от боклуци — значи ще трябва да се върнат и да потърсят заобиколен път, или да минат през нея. И в двата случая щяха да изгубят много повече време, отколкото можеха да си позволят. Някъде дълбоко в съзнанието на Ралф започваше да се промъква отчаяние.
Но коридорчето не свършваше — отляво се откриваше проход под една маса за хранене, на която сяха натрупани съдове, купчинки зелена хартия и…
Зелена хартия ли? Не, не хартия. Пачки банкноти. В съдовете в пълен безпорядък бяха нахвърляни банкноти от по десет, по двадесет и по петдесет долара. В една нащърбена сосиера имаше свита на фунийка стотачка, а от прашна винена чаша стърчеше навита на руло банкнота от петстотин долара.
[Боже мили, та това е цяло състояние!]
Тя гледаше не масата, а другата стена на коридорчето. Последният метър и половина беше изграден от сиво-зелени пачки с бандероли. Този проход буквално беше направен от пари и Ралф проумя отговора на един от другите въпроси, които не му даваха мира — откъде идват средствата на Ед. Атропос беше богат като Крез… но Ралф бе сигурен, че въпреки това плешивият синковец не може да си хване приятелка.
Приведе се, за да огледа под масата. Изглежда, от другата страна имаше ниша, но съвсем малка. Вътре червеното сияние пулсираше като туптящо сърце. По обувките им танцуваха ужасяващи отблясъци.
Ралф посочи с пръст натам, после погледна Лоуис. Тя кимна. Той коленичи и се провря под масата в подобната на олтар ниша, която Атропос бе съградил около нещото насред пода. Точно него бяха изпратени да открият, Ралф изобщо не се съмняваше в това, само че още не можеше да проумее какво представлява. Предметът — не много по-голям от ония стъклени топчета за игра, които децата наричат „гуди“ — бе обвит в смъртен покров по-непроницаем и от центъра на черна дупка.
„Направо страхотно — прекрасно. И какво сега?“
[Ралф! Чуваш ли пеенето? Едва се чува.]
Той я изгледа скептично, после се огледа. Макар по принцип да не страдаше от клаустрофобия, вече изпитваше омраза към това претъпкано с вещи пространство, а в съзнанието му се промъкваше паническото желание да си плюе на петите. Някакъв едва доловим гласец проговори: „Не става въпрос какво искам, Ралф, а от какво имам нужда. Ще направя всичко възможно да остана с теб, но ако не свършиш скоро онова, за което си изпратен тук, вече няма да има никакво значение какво искаме ти или аз — ще те принудя да избягаш.“
Овладеният ужас в този глас не го изненада, защото това място наистина беше ужасно — съвсем не бе стая, а дъното на дълбока шахта, чиито кръгли стени всъщност представляваха камари от откраднати вещи: тостери, табуретки, радиочасовници, фотоапарати, книги, щайги, обувки, гребла. Точно под носа на Ралф на овехтял каиш, върху който с фалшиви скъпоценни камъни бе изписано името ДЖАК, бе провесен очукан саксофон. Ралф посегна към него — искаше да го махне от очите си. После си представи как стените ще се свлекат върху тях и ще ги погребат живи. Отдръпна ръка. В същия миг изостри сетивата си колкото е възможно повече. За миг му се причу нещо — лека въздишка, подобна на шепота на океана в раковина — после настъпи тишина.
[Дори тук да звучат гласове, Лоуис, аз не ги чувам — тая проклетия ги заглушава.]
Той посочи нещото в центъра на кръга — по-черно от самата им представа за чернота; смъртен покров, който бе сякаш апотеоз на всички смъртни покрови. Но Лоуис клатеше глава.
[Не, не ги заглушава. Изсмуква ги.]
Тя отправи изпълнен с ужас и отвращение поглед към жужашия предмет.
[Това чудо изсмуква живота на всички вещи, дето са натрупани около него… опитва се да стори същото и с нас.]
Точно така. След като Лоуис вече го бе изрекла гласно, Ралф усети как покровът — или предметът в него — се опитва да измъкне нещо от съзнанието му, тегли го, извива го, опитва се да го изтласка… да го изтръгне като зъб от венеца.
Да изсмуче живота ли? Почти, но не съвсем. Според Ралф нещото в покрова не искаше нито живота им, нито пък душите им… поне не точно това. Искаше жизнената им сила. Тяхното „ка“.
Лоуис улови тази мисъл и очите й се разшириха от ужас, после се отместиха към нещо точно над дясното рамо на Ралф. Тя коленичи и посегна към него.
[Лоуис, недей — всичко това може да се срути и да…]
Вече беше късно. Тя измъкна някакъв предмет, огледа го, потресена от откритието си, и му го подаде.
[Още е живо — всичко тук е живо. Не зная как точно, но е живо… Ала звуците, които издават, са много слаби. Защо ли са толкова слаби?]
Държеше малка бяла маратонка, принадлежала на някое дете или на жена. Ралф я пое и чу как тя пее тихо с далечен глас. Звукът бе самотен като ноемврийски вятър в мрачен следобед, но и неземно мелодичен — нещо като противоотрова срещу неспирното бръмчене на черното нещо на пода.
Гласът му бе познат. Беше сигурен в това.
Върху обувката имаше кафеникаво петно. Отначало Ралф го взе за петно от мляко с какао, но после разбра, че е от засъхнала кръв. Внезапно си спомни как стои пред „Червената ябълка“ и грабва Нат от ръцете на Хелън, която всеки миг ще я изпусне. Спомни си как Хелън преплита крака, как полита назад, опира се на вратата на магазина като пияница на уличен стълб и протяга към него ръце. „Дай ми мо-ето беб-че… дай ми На-та-ли.“
Позна гласа, защото този глас принадлежеше на Хелън.
Маратонката беше нейна, а кръвта бе или от разбития й нос, или от раната на бузата й.
Обувката пееше ли, пееше, бръмченето на нещото в покрова не успяваше напълно да заглуши гласа й и слухът на Ралф — или онова, което му служеше като слух в света на аурите — вече изострен до крайност, долавяше гласовете на всички други предмети. Те пееха като хор на погубените души.
Живи са. Пеят.
Те пееха, всички неща по тези стени наоколо пееха, защото притежателите им все още можеха да пеят.
Притежателите им все още бяха живи.
Ралф отново вдигна поглед и този път забеляза, че макар някои от тези вещи да бяха стари — например саксофонът — много, много от тях бяха нови; в тази ниша нямаше велосипеди отпреди сто години. Видя три радио-часовника, все електронни. Прибори за бръснене, които наглед надали изобщо бяха използвани. И червило, на което етикетчето с цената от „Райт Ейд“ все още си стоеше.
[Лоуис, Атропос е откраднал тези предмети от хората, които ще бъдат довечера в Административния център. Не мислиш ли?]
[Да. Убедена съм, че е така.]
Той посочи черния пищящ пашкул на пода, който почти успяваше да заглуши всички пеещи гласове наоколо… докато ги поглъщаше.
[И каквото и да има в това чудо, то неминуемо е свързано с онова, което Клото и Лахезис наричаха главната връвчица. То свързва всички тези най-разнородни предмети — всички тези отделни животи.]
[Така те се превръщат в „ка-тет“. Да-а.]
Ралф върна маратонката на Лоуис.
[Трябва да я вземели На Хелън е.]
[Зная.]
Лоуис го стрелна с поглед, после направи нещо, което му се стори невероятно умно — измъкна връзките от първите няколко дупки и завърза обувката на лявата си китка като гривна.
Ралф допълзя малко по-близо до черния пашкул и се наведе. Трудно беше да се доближиш до него, а още по-трудно да стоиш близо до него — все едно да допреш ухо до мотора на огромна бормашина, която пищи с пълна сила, или пък да гледаш право срещу ослепително силна светлина, без да замижиш. Този път му се стори, че в бръмченето се различават отделните думи — същите, които бе чул, когато излизаха от смъртния покров около Административния център: „Чупкътъ. Майнътъви. Ръскарвайтесе.“
Ралф запуши уши, но това, разбира се, не помогна. Думите не идваха отвън. Отпусна ръце и погледна Лоуис.
[Какво ще кажеш? Имаш ли някаква идея какво да правим сега?]
Не знаеше какво точно очаква от нея, но със сигурност не и незабавния утвърдителен отговор, който получи.
[Разрежи го и извади онова, което е вътре — и то веднага. Това нещо е опасно. Представи си, че може би вика Атропос. Кудкудяка като кокошката в онази приказка за Джак и вълшебното бобено зърно.]
Всъщност на Ралф вече му беше хрумнала подобна възможност, макар и не толкова образно формулирана. „Добре — рече си той. — Ще разрежем опаковката и ще измъкнем изненадата. Само че как точно ще го постигнем?“
Спомни си мълнията, която запрати по Атропос, когато плешивият негодник се опитваше да подмами Розали да пресече улицата. Добър способ, само че в случая той можеше да нанесе много повече вреда, отколкото полза — ами ако унищожи онова, което трябва да вземат?
[Не смятам, че можеш да го направиш.]
Добре, прекрасно, той самият не беше убеден в собствените си възможности… но когато си заобиколен отвсякъде с личните вещи на хора, които ще бъдат мъртви още преди изгрев слънце на следващия ден, поемането на риск изглеждаше много лоша идея. Дори налудничава.
[Трябва ми не мълния, а една хубава остричка ножица, като онези, с които Клото и Лахезис…]
Втренчи се в Лоуис, слисан от яркия образ.
[Не зная какво точно си мислеше току-що, но побързай да го направиш.]
6.
Ралф погледна дясната си ръка — по която нямаше нито една следа от първите признаци на артрит и която бе обвита в ярък син ореол. Почувства се глуповато, като сви безименния си пръст и кутрето и протегна показалеца и средния си пръст напред, припомняйки си една детска игра.
„Бъди ножица — мислено изрече той. — Трябва ми ножица. Помогни ми.“
Нищо. Вдигна очи към Лоуис. В погледа й се четеше смирение, което бе някак си ужасяващо. „О, Лоуис, само да знаеше“ — рече си той, а после прогони тези мисли от съзнанието си. Защото усети нещо. Да. Нещо.
Този път в главата му изникнаха не думи, а образ — само че не ножиците на Клото и Лахезис, с които отпратиха Джими В., а неръждаемата шивашка ножица на майка му — две дълги тесни остриета, които накрая изтъняваха почти колкото острието на нож. Съсредоточи се още малко и дори си представи думите, изписани с миниатюрни буквички точно под нита, с който бяха свързани двете остриета — ШЕФИЙЛДСКА СТОМАНА. Отново усети примигването — не, не точно това — имаше чувството, че огромен мускул (при това невероятно силен) бавно се свива. Втренчи се в пръстите си и накара острието на въображаемата ножица да се разтвори и затвори. В същия миг разтвори и затвори пръстите си, при което се образуваха два V-образни лъча, които се удължиха.
Почувства как енергията, която бе изсмукал от момчето и от скитника в железопътното депо, най-напред се съсредоточава в главата му, после се спуска по дясната ръка към пръстите му като конвулсивна тръпка.
Аурата около протегнатите му пръсти ставаше все по-плътна и по-ярка… Добиваше издължената форма на острие. Когато сиянието се източи на десетина сантиметра от ноктите му, Ралф отново раздвижи пръсти. Остриетата се разтвориха и затвориха.
[Хайде, Ралф! Направи го!]
Да — нямаше време за губене и за експерименти. Чувстваше се като акумулатор, който трябва да захрани мотор с неимоверно по-висок капацитет. Усещаше как цялата му енергия — онази, която бе заел, и своята собствена — протича през дясната му ръка към тези остриета. Това нямаше да трае дълго.
Приведе се, долепил пръсти един до друг, сякаш сочеше с тях, и пъхна върха на тази „ножица“ в смъртния покров. Толкова се бе съсредоточил първо да създаде, а после да запази тази ножица, че бе престанал да чува дрезгавото бръмчене — поне съзнателно; но когато върхът на ножицата потъна в черната обвивка на пашкула, от него изведнъж се дочу писък, в който се долавяше болка и тревога. Рукна тъмна лепкава слуз, която покапа по пода. Приличаше на секрет на хремав човек. В същото време потокът от сила, който протичаше през него, почти се удвои. Даде си сметка, че всъщност вече го вижда — собствената му аура сякаш се стичаше от двете страни на дясната му ръка и пулсираше. Освен това усещаше как сиянието около другите части на тялото му избледнява, като че защитният слой изтънява.
[Побързай, Ралф!]
Напрегна всичките си сили и разтвори пръсти. Блестящите синкави остриета също се разтвориха и прорязаха черното яйце. То изпищя и по повърхността му пробягаха две червени назъбени искри. Ралф събра пръсти, а остриетата, които излизаха от тях, се щракнаха, разрязвайки черното вещество, което се състоеше от нещо твърдо като черупка, и друго, по-меко.
Той изкрещя. Не изпитваше болка, но го изпълваше някаква ужасна умора. „Сигурно човек се чувства така, когато загуби прекалено много кръв“ — рече си той.
В пашкула проблесна някакъв златен предмет.
Ралф напрегна всичките си сили и се опита да разтвори остриетата още веднъж. Отначало му се струваше, че няма да успее — сякаш бяха залепени — сетне те се отделиха и прорезът се разшири. Предметът вече се виждаше — беше малък, лъскав и кръгъл. „Всъщност може да бъде само едно“ — помисли си той, изведнъж сърцето му силно се разтуптя. Сините остриета потрепериха.
[Лоуис! Помогни ми!]
Тя го сграбчи за китката. Ралф усети бурен прилив на сила. Пред слисания му поглед остриетата отново заблестяха. Само едното беше синьо. Другото оеше перленосиво.
Лоуис, сякаш изпищя в главата му: [Режи! Режи!]
Той отново долепи пръсти и този път остриетата прерязаха черната обвивка. Тя нададе последен писък, почервеня и изчезна. Остриетата се стопиха. Ралф за миг затвори очи и усети как едри капки пот се търкалят по страните му като сълзи. На тъмния екран зад клепачите му се бяха запечатали налудничави образи, които наподобяваха танцуващи остриета на ножица.
[Лоуис? Как си?]
[Добре съм… но съм напълно изцедена. Представа си нямам как ще се довлека до ония стълби. Дори не съм много убедена, че мога да се изправя на крака.]
Ралф отвори очи, опря длани върху бедрата си и се приведе. На пода, там където беше пашкулът, имаше венчална халка, Не му беше никак трудно да прочете надписа от вътрешната и страна: „ХД — ЕД — 8. 8. 87“.
Хелън Дипно и Едуард Дипно. Бракосъчетани на 8 август 1987 година.
За нея бяха дошли. Това бе сувенирът, който Атропос бе откраднал от Ед. Сега оставаше да го вземе… да го пъхне в малкото джобче на панталона си… да намери обеците на Лоуис… и бързо да избягат от бърлогата.
7.
Посегна към халката и в съзнанието му изскочи едно стихче — само че не от Стивън Добинс, а от Дж. Р. Р. Толкин, създателят на хобитите, за които Ралф се бе сещал за последен път в уютната, пълна със снимки дневна на Лоуис. Беше чел разказа за Фродо, Гандалф, Саурон и Мрачния владетел — сега откри, че в дъното на онази история стои подобен предмет — но в миг стиховете изникнаха в съзнанието му съвсем ясно, точно като ножицата секунди преди това:
Един пръстен властва над всички, един пръстен
другите намира,
един пръстен в мрака в едно ги събира,
в земята Мордор, дето сенките танцуват.
„Не ще мога да го вдигна — рече си Ралф. — Той е вързан за колелото на «ка» толкова здраво, колкото и ние с Лоуис. Или пък да го пипна ще е все едно да сграбча кабел, по който протича ток под високо напрежение — даже няма да разбера какво се е случило!“
Само че не му се вярваше да се случи нещо такова. Ако не бива да взима този пръстен, защо той ще бъде скрит в смъртен покров? Ахо не е писано да го вземе, защо изобщо силите, които стоят зад Клото и Лахезис — и зад Дорънс (Дорънс не му излизаше от ума), ще ги изпращат с Лоуис на това пътешествие?
„Един пръстен властва над всички, един пръстен другите намира“ — рече си Ралф и стисна венчалната халка на Ед. В миг пронизителна, нечовешка болка раздра дланта и цялата му ръка до лакътя — в същия миг пеещите гласове на предметите, които Атропос бе нахвърлял тук, се извисиха във величествен, мелодичен хор.
Ралф издаде някакъв звук — писък, а може би просто стенание — и вдигна пръстена, стискайки го здраво. Във вените му като вино се разля победоносно тържество или пък като…
[Ралф.]
Погледна към нея, но Лоуис се бе вторачила към мястото, където допреди миг беше пръстенът на Ед, а в тъмните й очи се четеше смесица от страх и объркване.
Пръстенът беше на същото място — блещукаща златна халка, от вътрешната страна на която бе изписано „ХД — ЕД 8. 8. 87“.
За миг му се зави свят, но напрегна всички сили и се овладя. Разтвори юмрук, едва ли не с очакването пръстенът да го няма, независимо че го усещаше в ръката си, но той си беше там, насред дланта му, сгушен точно в гънката, където се разделят линията на живота и линията на любовта, блещукаше на зловещата червена светлина, която изпълваше това противно място. „ХД-ЕД 8. 8. 87“.
Двата пръстена бяха напълно еднакви.
8.
Един в ръката му и един на пода — между двата нямаше абсолютно никаква разлика. Поне Ралф не забелязваше да има.
Лоуис посегна към халката, която се появи на мястото на онази, която Ралф бе взел, после се поколеба, но все пак я взе. Пред очите им на пода на нишата се появи призрачно очертание и се превърна в трета венчална халка. Отвътре, както и на другите две пишеше „ХД — ЕД 8. 8. 87“.
Внезапно Ралф си припомни друга история — не дългия разказ на Толкин за Пръстена, а една приказка от д-р Сус, която бе чел на едно от племенничетата на Каролин още през петдесетте. Оттогава бе изминало доста време, но никога не бе успял да забрави историята, която беше много по-интересна и по-мрачна от обичайните дрънканици на д-р Сус за прилепи, мишоци и палави котараци. Казваше се „Петстотинте шапки на Бартоломю Къбинс“ и Ралф изобщо не се учуди, че тази приказка му идва наум точно сега.
Бартоломю бил простоват беден селянин, който извадил лошия късмет да иде в града точно когато кралят случайно минавал оттам. Човек трябвало да си сваля шапката в присъствието на височайша персона и Бартоломю се опитвал да си свали шапката, само че изобщо не успявал. Всеки път, като я махнел от главата си, на нейно място се появявала друга, досущ като предишната.
[Ралф, какво става? Какво означава това?]
Той безмълвно поклати глава, поглеждайки ту пръстена в дланта си, ту онзи в ръката на Лоуис, ту пръстена на пода. Три пръстена, съвсем еднакви, точно като шапките, които Бартоломю Къбинс свалял една след друга от главата си. Бедният човек се опитвал да отдаде почит на краля дори когато палачът го водел към ешафода, където щели да го обезглавят, задето престъпил закона и показал неуважение към владетеля…
Само че по едно време шапките на горкия Бартоломю започнати да се променят и ставали все по-натруфени и по-фамозни.
„А пръстените еднакви ли са? Сигурен ли си, Ралф?“ Не, май не беше. Като взе първия, за миг цялата му ръка изтръпна от ужасна болка, сякаш от ревматизъм, а като взимаше втората халка, Лоуис изобщо не даде вид нещо да я е заболяло.
„Не и гласовете — не ги чух, когато тя докосна халката.“ Ралф се наведе и взе третия пръстен. Не изпита никаква болка, а и предметите, от които бяха изградени стените на нишата, не нададоха вой — продължиха да си пеят все тъй тихо. Междувременно на мястото на третия пръстен изникна четвърти, съвсем като поредната шапка на бедничкия Бартоломю Къбинс обаче Ралф изобщо не му обърна внимание. Взираше се в първата халка, която се гушеше в гънката между линията на любовта и линията на живота на дясната му длан.
„Един пръстен властва над всички — повтори си той. — Един пръстен в мрака в едно ги събира. Струва ми, че това си ти, хубавецо. Мисля си, че другите са просто хитроумна измама.“
Това сигурно можеше да се провери. Ралф доближи двата пръстена до ушите си. Този в лявата му ръка мълчеше — а в онзи, който бе извадил от черния пашкул, едва доловимо отекваше последният ужасяващ писък на черното нещо.
Пръстенът в дясната му ръка беше жив.
[Ралф?]
Дланта й — студена и настойчива — докосна неговата. Ралф се вгледа в нея, после захвърли пръстена, който държеше в лявата си ръка. После вдигна другия и погледна през него като през телескоп напрегнатото, непривично младо лице на Лоуис.
[Този е истинският. Другите са просто допълнение — като нулите в дълга и сложна математическа задача.]
[Искаш да кажеш, че нямат никакво значение?]
Той се позамисли, защото не знаеше какво точно да й отговори… всъщност те имаха значение. Само че не знаеше как да изрази с думи това интуитивно усещане. Докато в тази ниша продължават да се появяват фалшиви пръстени — като шапките на Бартоломю Къбинс — единственото истинско бъдеще бе онова, което чертаеше смъртният саван около Административния център. И първият пръстен — а именно онзи, който Атропос бе задигнал от Ед (може би докато е спял до Хелън в малката къщичка в Кейп Коуд, където сега не живееше никой) — можеше да промени хода на събитията.
Фалшификатите бяха символи, които запазваха формата на „ка“ — точно като спиците, които излизат от оста на колелото и му придават форма. Само че оригиналът…
Ралф си рече, че оригиналът, това всъщност е оста — един пръстен ги събира.
Стисна здраво златната халка и твърдият метал се впи в дланта и в пръстите му. После я пъхна в малкото джобче на панталоните си.
„Едно пропуснаха да ни кажат за «ка» — че е хлъзгава. Хлъзгава е като риба, която не ще да се откачи от куката, а само ти се мята в ръцете.“
Беше и като да се катериш по пясъчна дюна — след всяка крачка се свличаш две назад. Отидоха в „Хай Ридж“ и извършиха нещо — Ралф не знаеше точно какво, но Дорънс ги уверяваше, че било истинско, че са изпълнили поставената задача. А сега бяха тук и халката на Ед вече беше в ръцете им, само че и това не беше достатъчно, но защо? Защото „ка“ беше като риба, „ка“ беше като пясъчна дюна, „ка“ бе като колело, което безспирно се върти все напред и премазва всичко, което му се изпречи на пътя. Колело с много спици. Но най-много от всичко „ка“ приличаше на пръстен.
На венчална халка.
Изведнъж Ралф проумя онова, което така и не успя да си изясни по време на разговора на покрива и което въпреки усилията на Дорънс не бяха разбрали: неясното положение на Ед и фактът, че Атропос го беше открил, бяха съсредоточили в бедния, умопобъркан човек колосална сила. Беше се отворила вратичка, през която се бе промъкнал демон на име Пурпурният крал — той бе по-силен от Клото, Лахезис, Атропос, от всички тях. И изобщо нямаше намерение да се остави на някакво си старче на име Ралф Робъртс.
[Ралф?]
[Един пръстен властва над всички, Лоуис — един пръстен другите намира.]
[Какви ги говориш? Какво означава това?]
Ралф потупа джобчето на панталона си и усети малката издутинка от халката на Ед. После сграбчи Лоуис за раменете.
[Онези пръстени, които се появиха после — фалшивите — са спиците, но този пръстен е оста. Като извадиш оста на което и да е колело, то вече не може да се върти.]
[Сигурен ли си?]
Беше съвсем сигурен. Само не знаеше как точно да го направи.
Накара я да изпълзи първа изпод масата, после коленичи и я последва. Насред прохода се спря и хвърли поглед през рамо. Видя нещо странно и ужасяващо — макар че жуженето още не бе започнало отново, смъртният саван сякаш сам се изтъкаваше около новопоявилата се венчална халка. Грейналото злато вече потъваше в този зловещ покров.
Няколко секунди Ралф се взира като омагьосан, почти като хипнотизиран, в странното явление, после с усилие откъсна очи и запълзя след Лоуис.
9.
Страхуваше се да не изгубят много време, докато се опитват да налучкат обратния път през лабиринта от коридори, които криволичеха сред склада на Атропос, но се оказа, че това не е никак трудно. Ориентираха се по собствените си стъпки, които обаче избледняваха, но все още се виждаха.
Когато оставиха противната стаичка зад гърба си, Ралф усети прилив на сили, но Лоуис едва се държеше на крака. Като стигнаха сводестата врата, която отделяше склада от жилището на Атропос, тя се облягаше върху него с цялата си тежест. Попита я добре ли е. В отговор Лоуис само сви рамене и се поусмихна.
[Проблемът е най-вече в това, че се намираме тук. Няма никакво значение колко високо ще се издигнем — това място си остава противно и го ненавиждам. Мисля, че щом излезем на чист въздух, ще се оправя. Честна дума.]
Ралф се надяваше да е права. Наведе се и се промъкна под свода към другата стая, опитвайки се да измисли претекст да изпрати Лоуис напред. Така ще може набързо да претършува бърлогата. Ако не открие обеците, това ще означава, че все още са на ушите на Атропос.
Погледът му попадна върху комбинезона й, който отново се подаваше изпод полата — тъкмо отвори уста да й го каже, и забеляза някакво движение с крайчеца на окото си. В миг осъзна, че на връщане съвсем не бяха толкова бдителни — може би защото бяха изморени — и сега навярно щяха скъпо да платят за тази непредпазливост.
[Внимавай, Лоуис!]
Предупреждението беше закъсняло. Усети как ръката й се изтръгна от неговата — озъбеното същество с мръсната туника я бе сграбчило през кръста и я дърпаше назад. Атропос й стигаше едва до мишницата — тъкмо колкото да протегне ръждивия скалпел над главата й. Ралф инстинктивно понечи да се хвърли върху него и в този миг докторчето почти опря острието до перленосивата връвчица, която увенчаваше аурата на Лоуис. После оголи зъби в неописуема гримаса.
[Да не си мръднал нито крачка, Мимолетен… да не си посмял!]
Е, поне вече няма да се притеснява за злополучните обеци на Лоуис. Те проблясваха на ушите на Атропос на фона на червеникавото сияние, което изпълваше стаята. Ралф замръзна на място, не толкова уплашен от крясъка, колкото от гледката.
Атропос отдръпна скалпела… но съвсем мъничко.
[И тъй, Мимолетен — току-що открадна нещо мое, нали така? Не се опитвай да отричаш — знам, че си го задигнал. А сега ще ми го върнеш.]
Скалпелът отново се допря до перленосивата връвчица — Атропос я докосваше с тъпата страна на острието.
[Или ми го връщаш, или тая кучка ще пукне ей тука, пред очите ти — само стой и гледай как аурата й почернява. Та какво ще кажеш, Мимолетно същество? Дай ми пръстена!]
ДВАДЕСЕТ И ШЕСТА ГЛАВА
1.
Атропос тържествуващо се усмихна, но в изражението му се промъкна и…
„Страх. Притисна те до стената, заплашва да убие Лоуис и буквално я е стиснал за гърлото, и пак е уплашен до смърт. Защо ли?“
[Хайде! Стига си губил време, нещастник такъв! Давай ми пръстена!]
Ралф бавно затърси в джобчето и сграбчи пръстена, питайки се защо Атропос не уби Лоуис веднага. Без съмнение изобщо не възнамеряваше да я пусне да си отиде — това важеше и за двамата.
„Страхува се, че може пак да му нанесе телепатичния удар. И това ще бъде само началото. Струва ми се, че май го е страх да не оплеска работата. Страхува се от онова нещо — от онази същност — на която служи. От Пурпурния крал. Страх те е от шефа, а гадинке?“
Улови пръстена между палеца и показалеца на дясната си ръка и отново погледна през него.
[Хайде де, защо не дойдеш да си го вземеш?]
Лицето на Атропос се сгърчи от ярост. Наглата му злорада усмивка помръкна и той се намръщи.
[Ще я убия, не ме ли чу? Това ли искаш?]
Ралф бавно вдигна лявата си ръка. Замахна във въздуха и се зарадва, като видя, че в мига, в който дланта му се насочва към Атропос, човечето потръпва от ужас.
[Само да си посмял да я докоснеш, така ще те подредя, че ще ти трябва джобно ножче да си изчоплиш зъбите от стената. Обещавам ти,]
[Само ми дай пръстена.]
„Те не могат да лъжат — изведнъж му хрумна. — Не помня дали някой ми го каза, или пък сам го долових, но съм сигурен, че не греша — те не могат да лъжат. Само че аз мога.“
[Виж какво ще ти кажа, господин А. — Ако се закълнеш, че ще направим размяна, ще ти го дам.]
Атропос присви очи и подозрително го изгледа.
[Размяна ли? Какво искаш да кажеш?]
[Ралф, недей!]
Обърна се към Лоуис, после пак погледна Атропос. Вдигна ръка да се почеше по лицето, без да си дава сметка как плешивото човече ще изтълкува жеста му. На мига скалпелът се допря до връвчицата на Лоуис — там, където се докосна до нея, се образува тъмно петно, което приличаше на кървава пришка. По челото на Атропос избиха огромни капки пот и той панически изкрещя:
[Да не си посмял да мяташ скапаните си мълнии! Направиш ли го, ще я убия!]
Ралф бързо отпусна ръка, после скри и двете зад гърба си като хлапе, което се разкайва за сторената пакост. Още стискаше пръстена на Ед и изведнъж, без много да се замисля го пъхна в задния джоб на пантапоните си. Едва сега се увери напълно, че изобщо не смята да дава халката на човечето. Дори това да струва живота на Лоуис — и на двама им — пак няма да му го даде.
Но може би няма да се стигне дотам.
[Под размяна имам предвид, че и двамата се оттегляме, господин А. — Аз ти давам пръстена, ти ми връщаш моята приятелка. Трябва само да ми обещаеш, че няма да и направиш нищо лошо. Какво ще кажеш?]
[Не, Ралф, недей!]
Но Атропос мълчеше. В очите му проблясваха страх и безсилие. Ралф предположи, че Атропос горчиво съжалява задето не умее да лъже. Трябваше само да изрече: „Добре, дадено“, и така веднага да му прехвърли топката. Само че не можеше да го направи.
„Знае, че го хванах натясно — рече си Ралф. — Няма никакво значение дали ще й пререже връвчицата или не — важното е да си мисли, че и в двата случая жив ще го опека, и всъщност няма да греши.“
„А доколко можеш да му навредиш, мили мой? — скептично попита въображаемата Каролин. — Как мислиш, колко сили та останаха, след като разряза савана около халката?“
За съжаление отговорът беше „малко“. Може би щеше да събере достатъчно сили, за да поопърли плешивеца, но не и да го унищожи. Освен това…
Ралф забеляза нещо, което не му се поправи — страхът, изписа н на лицето на Атропос бе заменен от плаха надежда. Той го измерваше с безумните си очи — лицето, тялото, но най-вече аурата му. Изведнъж Ралф си представи монтьор, който бърка със специална пръчка да провери колко масло има в картера.
„Направи нещо — умоляваше го с поглед Лоуис. — Моля те, Ралф.“
Но той не знаеше какво да стори. Идеите му се бяха изчерпали напълно.
Атропос продължаваше да се усмихва, но вече някак самодоволно.
[Май си се поизтощил, Мимолетнико. Глей ти, колко тъжно.]
[Само посмей да я нараниш и ще видиш, гад такъв.]
Усмивката на Атропос стана още по-широка.
[С тая силица, дето ти е останала, и плъх не можеш да улучиш. Бъди послушно момче и ми дай пръстена, преди да съм…]
[О, негодник такъв!]
Това беше Лоуис. Тя вече не гледаше към Ралф, а към другия край на стаята, право в огледалото, пред което Атропос безсъмнено се кипреше с новопридобитите си модни аксесоари — да речем шалчето на Розали или пък сламената шапка на Бил Макгавърн. Очите й бяха изпълнени с ярост — Ралф знаеше точно какво вижда.
[Те са МОИ, противен крадлъо такъв!]
После с все сила блъсна Атропос и го притисна с цялата си тежест към стената. Той стреснато изстена. Ръката със скалпела се отметна и острието отлющи пласт мръсотия от стената. Лоуис се извърна към него — лицето й се беше разкривило от гневна гримаса, която така не подхождаше на „нашата Лоуис“, че Макгавърн направо би припаднал от изумление, ако я видеше. Протегна ръце и издраска страните му, сетне посегна към ушите му. Атропос изскимтя като куче, което са настъпили по лапата, после я грабна през кръста и я привлече към себе си.
Замахна със скалпела, готов да пререже връвчицата й. Ралф вдигна показалеца си, сякаш му се заканваше. От нокътя му изхвръкна толкова бледа светлинка, че едва се виждаше, но улучи острието на скалпела и го отблъсна от връвчицата на Лоуис. И това бе всичко — силите му се бяха изчерпали.
Атропос му се озъби иззад рамото на Лоуис, която се дърпаше и се извиваше в ръцете му. Не се опитваше да се откопчи — искаше да се обърне и да се нахвърли върху него. Тя отново го тласна с цялата си тежест, но се подхлъзна — без изобщо да си дава сметка какво прави, Ралф се втурна напред и падна на колене с протегнати ръце. Приличаше на умопобъркан ухажор, който прави предложение за женитба. Лоуис едва не го ритна в главата. Сграбчи комбинезона й и го дръпна; хлъзгавият розов плат меко изшумоля и се разкъса. Лоуис продължаваше да крещи.
[Нещастен крадлъо! На ти! Как ти се харесва?]
Атропос изпищя от болка и като вдигна глава, Ралф видя, че Лоуис е впила зъби в китката му. Човечето продължаваше да стиска скалпела с лявата си ръка и дори замахна слепешката към връвчицата й, но за щастие не я улучи. Ралф скочи на крака и без въобще да знае какво възнамерява да прави, нахлузи розовия комбинезон на Лоуис върху ръката, с която Атропос замахваше… и върху главата му.
[Дръпни се от него, Лоуис! Бягай!]
Тя освободи ръката на докторчето и се запрепъва към масата сред стая, изтривайки кръвта на Атропос от устните си с атавистична погнуса… лицето й все още изразяваше най-вече ярост. Самият Атропос, който се бе превърнал в пищящо гърчещо се очертание под розовия найлон, замахна след нея със свободната си ръка. Ралф го плесна и го блъсна към стената.
[Не, не, приятелю — не си го и помисляй.]
[Пусни ме! Пусни ме, гадняр такъв! Това не можеш да го направиш!]
„И най-странното е — рече си наум Ралф. — че той си вярва. Толкова дълго време всичко е ставало според волята му, че вече напълно е забравил на какво са способни Мимолетните хора. Мисля, че ще съумея да му покажа.“
Спомни си как Атропос преряза връвчицата на Розали, след като кучето го лизна по ръката, и изведнъж омразата му към това надуто, злорадо, самодоволно и побъркано създание сякаш избухна в главата му като тъмнозелената светлина на семафор. Дръпна единия край на комбинезона и го усука два пъти около юмрука си, после така го опъна, че чертите на Атропос изпъкнаха под розовия найлон като предсмъртна маска.
В мига, когато острието започна да разрязва плата. Ралф завъртя Атропос, използвайки комбинезона като прашка, и го запрати отвъд свода. Джуджето се блъсна в скалата срещу арката и се свлече на колене, като изкрещя от болка. Върху розовия комбинезон разцъфтяха кървави петна. Скалпелът изчезна. Ралф скочи и се втурна към Атропос точно в мига, в който острието отново се появи и разшири прореза така, че се откри лицето на джуджето, чиито очи бяха ококорени от страх. От носа му, от челото и дясното му слепоочие течеше кръв. Още преди да е успяло да се изправи, Ралф се вкопчи в раменете му под хлъзгавата розова материя.
[Престани! Предупреждавам те, Мимолетен! Ще те накарам да съжаляваш, че някога си…]
Ралф не обърна никакво внимание на безпомощното бръщолевене на Атропос и с все сила го блъсна напред. Ръцете на джуджето все още бяха стегнати с комбинезона и то падна по лице на пода. Нададе писък, предизвикан едновременно от изумление и от болка. Невероятно, но Ралф дочуваше в дълбините на съзнанието си гласа на Лоуис, която му казваше да не прекалява, да не причинява зло на този дребен психопат, който едва не я уби. Атропос се опита да се претърколи встрани. Ралф го блъсна с коляно и отново го просна на пода.
[Не мърдай, приятелю.]
Вдигна очи към Лоуис и видя, че яростта й се бе стопила внезапно, както се бе появила — като чудата климатична извива над земята от аномалия. Например торнадо, което се извива над земята от безбрежно синьо небе, отнася покрива на някой хамбар, а после изчезва. Тя посочваше Атропос.
[Този противен малък крадлъо ми е задигнал обеците. И сега ги носи.]
[Зная. Видях ги вече.]
Изкривеното от ярост лице на Атропос се подаде през прореза в плата като лицето на най-грозното бебе в света в мига на раждането му. Ралф усещаше как мускулите на съществото тръпнат под коляното му и си припомни прочетена някъде поговорка… дали пък не беше изписана върху етикетчето, прикрепено към конеца на пакетче чай „Салада“: „Който сграбчи тигъра за опашката, не бива да го пуска.“ В тази невъобразима подземна бърлога, чувствайки се като герой от приказка, съчинена от някой луд, Ралф си мислеше, че е прозрял смисъла на тази мъдрост. Благодарение на внезапната ярост на Лоуис и на собствения си късмет се бе озовал върху гърба на противното същество. Въпросът — при това доста неотложен — бе какво да прави по-нататък.
Атропос замахна със скалпела, но Ралф го избегна с лекота. Джуджето отново се опита да го удари — хлипаше от болка и подлудено от безсилната си ярост, сляпо замахна с острието.
[Пусни ме, Мимолетен мутант такъв! Глупав дъртак! Грозен сбръчкан дядка!]
[Напоследък доста съм се подмладил, приятелю. Не си ли го забелязал?]
[Дръвник! Тъп Мимолетен дръвник! Скъпо ще ми платиш!]
„Е — рече си Ралф, — поне не се моли. Едва ли не очаквах вече да е паднал на колене.“
Атропос продължаваше да прави жалки опити да го нарани със скалпела. Ралф успя да отклони няколко удара, после плъзна ръка към гърлото на съществото, което бе проснато под него.
[Недей!]
Той погледна Лоуис и поклати глава, без да знае какво точно се опитва да изрази — дали раздразнение, или пък да й даде кураж. Когато докосна Атропос, усети как плешивото човече потръпна и нададе сподавен писък на отвращение. В този миг Ралф осъзна точно какво изпитва то. И за двамата усещането беше безкрайно противно, но не отпусна хватката си. Вместо това се опита да сключи пръсти около гърлото му и не се изненада, че не успя. Припомни си думите на Лахезис, че само Мимолетни могат да се противопоставят на волята на Атропос? Въпросът бе как да постъпи?
Атропос се ухили злорадо.
[Моля те, Ралф! Вземи обеците ми и да се махаме!]
Атропос извърна очи към Лоуис, после пак погледна Ралф.
[Да не мислиш, че можеше да ме убиеш, дъртако? Е, опитай пак.]
Не, изобщо не си го беше и помислял, само че трябваше да опита.
[Животът е гаден, а, Мимолетен. Защо не вземеш да ми върнеш пръстена? И без това рано или късно ще си го взема, уверявам те.]
[Майната ти, пор такъв!]
Смело изявление, но въпросът бе какво, по дяволите, да прави с това чудовище?
„Каквото и да решиш, не ще успееш да го свършиш, ако Лоуис те наблюдава — констатира равнодушен глас, който не принадлежеше на Каролин. — Страшна е, когато е побесняла от гняв, само че яростта й премина. Прекалено мекосърдечна е за онова, което ще последва, Ралф. Трябва да я отстраниш.“ Той се обърна към Лоуис. Очите й ояха притворени, сякаш всеки момент щеше да се свлече на земята и да заспи.
[Лоуис, искам да се махнеш оттук. Веднага. Качи се по стълбите и ме чакай под дър…]
Скалпелът отново проблесна и този път едва не отсече носа на Ралф. Той машинално се отдръпна и коляното му се плъзна по найлоновата материя. Атропос се надигна и за малко не се освободи. В последния миг Ралф го удари по главата и отново притисна коляно към гърба му. [Оууу! Оууу! Престани!]
Ралф не му обърна никакво внимание и погледна към Лоуис.
[Хайде, Лоуис! Качвай се!]
[Мисля, че не мога сама — прекалено съм уморена.]
[Можеш, можеш.]
Атропос престана да се съпротивлява, но Ралф го чувстваше под коляното си като малък двигател, който се дави. Ала сега си имаше друга грижа. На това ниво времето течеше много бързо и точно в този миг истинският му враг бе то, не Ед Дипно.
[Обеците ми…]
[Ще ги взема, обещавам ти.]
Сякаш с безкрайно усилие Лоуис се поизправи и строго изгледа Ралф.
[Не бива да му причиняваш болка, освен в краен случай. Не е по християнски.]
„О, никак даже — съгласи се някакво същество, скрито дълбоко в съзнанието на Ралф. — Въобще не е по християнски, но все пак… изгарям от желание да започна.“
[Хайде, Лоуис. Остави го на мен.]
Тя го погледна тъжно.
[Няма да се подчиниш, ако те помоля да не го нараниш, нали?]
Той се позамисли, после поклати глава.
[Не, но мога да ти обещая едно — всичко ще зависи от поведението му. Ако не се съпротивлява, ще му се размине. Бива ли?]
Лоуис обмисли думите му, сетне кимна.
[Да. Може би все пак ще успея да се добера до горе, ако се изкачвам бавно и си почивам, но ти ще се справиш ли сам?]
[Не мисли за мен. Чакай ме под дървото.]
[Добре, Ралф.]
Проследи я с очи как прекосява мръсното помещение, а маратонката на Хелън подскача, привързана към китката й. Ралф изчака да се скрие от погледа му и се извърна към Атропос.
[И така, приятелче, вече сме сами. Какво да правим? Да поиграем ли? Ти обичаш играчките, пали?]
Атропос се размърда, като едновременно размахваше скалпела и се опитваше да отхвърли стареца от гърба си.
[Пусни ме, дърт педераст такъв!]
Мяташе се толкова силно, че Ралф имаше усещането за гърчеща се под него змия. Не обръщаше внимание нито на крясъците му, нито на усилията му да се изплъзне, нито на безцелно размахващия се скалпел. Атропос бе успял да освободи главата си от розовата подплата, което безкрайно улесняваше нещата. Ралф сграбчи и ги задърпа. Не успя да ги изтръгне, но плешивият дребосък изрева от болка. Старецът се приведе и се поусмихна.
[Май са за продупчени уши, а, приятелче?]
[Да! Да, по дяволите!]
[Животът е гаден, нали така?]
Той сграбчи обеците и ги откъсна от ушите на Атропос. Миниатюрните дупчици се разкъсаха и рукнаха две мънички струйки кръв. Плешивкото изпищя пронизително като нова дрелка на бормашина. Ралф изпита едновременно съжаление и презрение.
„Малкият негодник наранява другите хора, обаче той самият не може да понася болка. Сигурно никога не се е наранявал. Е, дошъл е моментът да разбереш как живее другата половина от човечеството, друже.“
[Престани! Престани! Не можеш да постъпваш така с мен!]
[Имам новини за теб, приятел… Предлагам да се примириш и да наблюдаваш представлението.]
[И какво си мислиш, че ще постигнеш, Мимолетник? Не ще успееш да промениш хода на събитията. Хората в онази сграда ще загинат дори да вземеш пръстена.]
„Като че ли не знам“ — рече си Ралф.
Атропос продължаваше да диша тежко, но вече не се мяташе. Ето защо Ралф отмести очи от него и се огледа, като че търсеше някакво вдъхновение — нещо, което да му подскаже как да действа.
[Ще приемеш ли едно предложение, господинчо? Предложение от твоето ново другарче и партньор в игрите. Знам, че си зает, но трябва да намериш време да подредиш жилището си. Не говоря да го снимаме за списание „Идеалният дом“, ама тук е истинска кочина!]
Атропос, хем кисело, хем предпазливо: [Мислиш ли, че изобщо ме интересува, мнението ти?]
Ралф се досещаше само за един начин, по който да продължи. Идеята не му харесваше, но въпреки това щеше да я осъществи. Трябва да продължи — в съзнанието му се набиваше ужасяващо изображение. Представяше си как Ед Дипно лети към Дери с малък самолет, в който има или сандък с невероятно мощен експлозив, или пък контейнер с нервнопаралитичен газ. [Какво да правя с теб, господинчо? Имаш ли някакво предложение?]
Получи незабавен и еднозначен ответ.
[Пусни ме. Това е отговорът. Единственият отговор. Ще те оставя на мира, и двамата ще ви оставя на мира. Ще ви оставя на Целта. Ще поживеете още десетина години. По дяволите, може и още двайсет да живеете. Просто с приятелката ти трябва да се махнете от пътя ми. Идете си вкъщи. А като стане голямата експлозия, гледайте телевизионните новини.]
Ралф се постара гласът му да прозвучи така, сякаш сериозно обмисля предложението.
[Обещаваш ли да не се занимаваш повече с нас?]
[Да!]
На лицето на Атропос грейна надежда и около него започна да се оформя аура. Тя имаше същия противен червен цвят като сиянието, което изпълваше жилището.
[Знаеш ли какво, приятел?]
Атропос, още по-обнадежден:
[Какво?]
Ралф сграбчи китката му и я изви с все сила. Атропос изрева от болка. Пръстите му около дръжката на скалпела се поразхлабиха и Ралф измъкна острието с лекотата, с която ветеран-джебчия задига нечий портфейл.
[Вярвам ти.]
2.
[Дай си ми го! Дай си ми го! Дай си ми го! Дай си…]
Атропос изпадна в истерия и сигурно с часове щеше да крещи, ето защо Ралф прекрати писъците му по най-ефикасния начин, за който се досети. Наведе се и прокара скалпела по голото теме, подаващо се от розовата материя. Никакви невидими ръце не се опитаха да му попречат, а собствената му ръка се движеше с лекота. От драскотината рукна кръв. Аурата на Атропос вече се бе обагрила в моравочервено като възпалена рана. Той отново нададе писък. Ралф се приведе и заговори дружелюбно в ухото му.
[Може и да не те убия, но със сигурност ще те поизмъча, нали така? Пък и не ми трябват специални заложби, за да се справя. Това симпатично скалпелче ще ми свърши отлична работа.]
Той направи още една резка напряко на първата и сега върху темето на Атропос бе изписана малка буква t. Малкият негодник изкрещя и заразмахва ръце. Ралф изпита отвращение към себе си, като откри, че игривото дяволче в съзнанието му изпитва огромно удоволствие от всичко това.
[Ако продължиш да се съпротивляваш, ще те накълцам. Съветвам те да престанеш.]
Атропос веднага се подчини.
[Така. Сега ще ти задам един-два въпроса. Мисля, че най-добре за теб би било да ми отговориш.]
[Питай каквото поискаш! Само не ме режи повече!]
[Чувствам, че искаш да ми сътрудничиш, приятелю, но смятам, че не е зле да проверя добрата ти воля.]
Той отново замахна със скалпела — този път направи дълъг разрез отстрани на главата на човечето. Парче кожа увисна като лошо залепен тапет. Атропос изкрещя от болка. На Ралф му беше толкова противно, че чак стомахът му се свиваше, но всъщност му стана някак си по-леко, само че като „разговаряше“ с Атропос, гледаше това да не си проличи.
[Добре, дотук работихме по изграждането на мотивация, Докторчо. Ако се наложи да повторя, ще ти трябва доста лепило, за да не ти отхвърчи част от главата, като задуха по-силен вятър. Ясно ли е?]
[Да! Да!]
[Вярваш ли ми?]
[Да, скапан дъртофелник, ДА!]
[Това ми харесва. И ето какъв е моят въпрос, господинчо: Ако обещаеш нещо, винаги ли го изпълняваш?]
Атропос не отговори веднага — това бе окуражаващ знак. Ралф докосна тъпата страна на острието до страната му, за да го подкани. Човечето отново изпищя и побърза да отговори.
[Да! Да! Само не ме режи повече! Моля те, не ме режи повече!]
Ралф отдръпна скалпела. Отпечатъкът на острието червенееше върху идеално гладката страна на човечето като родилен белег.
[Добре, слънчице, слушай какво ще ти кажа. Искам да обещаеш, че ще ни оставиш с Лоуис на мира, докато свърши оня митинг. Никакви преследвания, никакви прерязали връвчици, край на всички глупости. Обещай ми.]
[Майната ти! Вземи си скапаното обещание и си го натикай в задника!]
Ралф обаче не се вбеси от тази реплика — всъщност дори усмивката му стана още по-широка. Защото Атропос не беше казал „няма“, а което е още по-важно, не беше казал „не мога“. С други думи, опитваше да се измъкне, но това не беше беда. Ралф съсредоточи цялата си сила и прекара скалпела по гръбнака на Атропос. Острието разпори комбинезона, мръсната туника и плътта под туниката. Рукна кръв, а измъченият писклив вой на Атропос заплашваше да му спука тъпанчетата.
Той се приведе и отново зашепна в малкото ухо, като се опитваше, доколкото е възможно, да не се изцапа от кръвта.
[На мен, друже, цялата тая работа изобщо не ми харесва — всъщност ако те порна още два пъти, пак ще повърна — но искам да знаеш, че мога да го направя и ще продължа да го правя, докато ми обещаеш. Или пък докато онази сила, която ми попречи да те поразя с мълния, пак не ме спре. Мисля, че ако се наложи да чакаш толкова дълго, няма да остане здраво място по теб. Какво ще кажеш? Ще обещаеш ли или искаш да те обеля като портокал?]
Атропос цивреше. Звукът бе толкова противен, че на Ралф му се повдигна.
[Ти не разбираш! Ако успееш да спреш онова, което вече е започнало — шансът е съвсем малък, но все пак съществува — аз ще бъда наказан от съществото, което наричаш Пурпурния крал!]
Ралф стисна зъби и направи още един разрез — толкова силно беше прехапал устни, че устата му изглеждаше като отдавна зараснал белег. Скалпелът малко се запъна, докато мине през хрущяла, после лявото ухо на Атропос тупна на пода. От дупката шурна кръв, а писъкът му този път бе толкова силен, че за малко не оглуши Ралф, който си каза: „Тези същества изобщо не са богове. Единствената разлика е, че те живеят малко по-дълго от нас и не всеки ги вижда. А пък мен хич не ме бива за войник — като гледам толкова кръв, ми се струва, че ще припадна. По дяволите.“
[Добре, обещавам! Само престани да ме режеш! Моля те, стига вече!]
[Това вече е едно добро начало, но ще се наложи да бъдеш малко по-точен. Искам да чуя как обещаваш, че ще стоиш настрана от мен и Лоуис, както и от Ед, докато свърши митингът.
Очакваше Атропос пак да почне да се дърпа и да хитрува, но човечето го изненада.
[Обещавам! Обещавам да стоя настрана от теб и от кучката, с която ходиш…]
[Лоуис. Искам да чуя името и. Лоуис]
[А-ха, да, точно тя — Лоуис Шаси! Съгласен съм да стоя настрана от нея, както и от Дипно. Ще стоя настрана от всички вас, стига да престанеш да ме кълцаш. Доволен ли си, да те вземат дяволите?]
Ралф реши, че е доволен… доколкото може да бъде удовлетворен някой, който се отвращава от собствените си методи и постъпки. Не вярваше Атропос да е намислил някаква хитрина, с която да се измъкне — малкият плешивец, знаеше, че навярно ще плати доста скъпо за слабостта си, но така и не издържа на болката, която Ралф му причини.
[Да, господин А., доволен съм.]
Ралф освободи пленника си и почувства, че ще повърне; имаше усещането, че гърлото му се отваря и затваря като мида. Погледна окървавения скалпел, после замахна и го хвърли с всичка сила. Острието прелетя през сводестата врата и изчезна от погледа му.
„Отървахме се — рече си той. — Поне аз не си изпатих.“ Вече не му се повдигаше, само му се плачеше.
Атропос се изправи бавно на колене и се огледа като човек, който е оцелял след ураган. Видя ухото си, което се въргаляше на пода, и го взе. Преобърна го в дланта си и се загледа в щръкналия хрущял. После се втренчи в Ралф. Очите му бяха насълзени от болка и унижение, но в тях се четеше и нещо друго — такава силна и смъртоносна ярост, че Ралф потръпна. Всичките му предпазни мерки изглеждаха смешни и жалки пред тази ярост. Колебливо отстъпи крачка назад и насочи треперещия си пръст към Атропос.
[Не забравяй обещанието си!]
Атропос мрачно се ухили. Откъснатото парче кожа се полюшваше като платно на кораб, попаднал на безветрие, а от плътта отдолу се процеждаха капки кръв и се стичаха на тънки вадички по брадичката му.
[Разбира се, че няма да го забравя — как бих могъл? Всъщност искам да ти обещая още нещо. Може да се каже, че ще получиш две обещания на цената на едно.]
После повтори онзи жест, който бе направил на покрива на болницата — разпери първите два пръста на дясната си ръка, после вдигна длан и във въздуха затрептя червена арка. В очертанията й Ралф забеляза човешка фигура. Отзад се виждаше съвсем смътно като през кървава мъгла магазинът „Червената ябълка“. Тъкмо се канеше да попита кой стои на тротоара на Харис Авеню… и в миг го позна. Вдигна потресен поглед към плешивото същество.
[Божичко, не! Не, не можеш да го направиш!]
Атропос се ухили още по-злобно.
[Знаеш ли, и аз така си мислех за теб, Мимолетен. Само че не познах. И ти не позна. Гледай.]
Разтвори двата си пръста още малко. От магазина излезе човек с бейзболна шапка на „Бостън Ред Сокс“ и този път Ралф веднага го позна. Новопоявилият се извика нещо на човека от другата страна на улицата и тогава започна да се случва нещо ужасяващо. Ралф се извърна, зашеметен от бъдещето, което чертаеха пръстите на Атропос.
Но чу какво стана.
[Онзи, дето ти го посочих най-напред, принадлежи на Случайността — с други думи, на мен. Обещавам, че ако продължаваш да ми се бъркаш, всичко показано ще се случи. Не можеш да ми попречиш и не ще успееш с никакви предупреждения да предотвратиш онова, което ще стане. Но ако сега се махнеш — ако с оная жена се откажете и оставите събитията да следват своя ход — тогава нищо няма да направя.]
Атропос се бе отказал от вулгарните изрази, които често употребяваше — все едно беше захвърлил маскараден костюм — и за първи път Ралф видя всъщност колко старо, зло и все пак мъдро е това създание.
[Не забравяй какво казват наркоманите, Мимолетен — лесно е да умреш, трудно е да живееш. Вярно е. Никой не го знае по-добре от мен. Та какво ще кажеш? Може би ще размислиш, а?]
Ралф стоеше насред мръсната стая със сведена глава, стиснал юмруци. Обеците на Лоуис изгаряха дланта му като живо въгленче. Пръстенът на Ед също го пареше, но той осъзнаваше, че нищо не би могло да му попречи да го извади от джоба си и да го запрати след скалпела. Спомни си един разказ, който бе чел в училище преди около хиляда години. Казваше се „Жената или тигъра?“ и едва сега Ралф разбираше какво значи да ти е дадена такава ужасяваща сила… и да си изправен пред такъв ужасяващ избор. На пръв поглед всичко изглеждаше безкрайно лесно — в крайна сметка щеше да спаси две хиляди души с цената на един човешки живот. Само че този живот…
„Всъщност никой не ще научи какво съм сторил — хладнокръвно размисляше той. — Може би единствено Лоуис ще узнае… а тя ще подкрепи решението ми. Каролин може би нямаше да го одобри, но двете напълно се различават.“
Да, но дали има право?
Атропос също прочете този въпрос в аурата му — Ралф потръпваше от страх, като си помислеше колко много неща вижда това същество.
[Разбира се, че имаш, Ралф — в крайна сметка до това опират всичките тия въпроси около живота и смъртта: кой има право. Този път ти разполагаш с правото. И какво решаваш?]
[Не зная какво решавам… Не зная какво мисля. Единственото, което съм сигурен, е, че горчиво съжалявам задето се забърках с вас тримата.]
Ралф Робъртс вдигна глава към напукания от корените на дъба таван и изкрещя.
1.
Атропос тържествуващо се усмихна, но в изражението му се промъкна и…
„Страх. Притисна те до стената, заплашва да убие Лоуис и буквално я е стиснал за гърлото, и пак е уплашен до смърт. Защо ли?“
[Хайде! Стига си губил време, нещастник такъв! Давай ми пръстена!]
Ралф бавно затърси в джобчето и сграбчи пръстена, питайки се защо Атропос не уби Лоуис веднага. Без съмнение изобщо не възнамеряваше да я пусне да си отиде — това важеше и за двамата.
„Страхува се, че може пак да му нанесе телепатичния удар. И това ще бъде само началото. Струва ми се, че май го е страх да не оплеска работата. Страхува се от онова нещо — от онази същност — на която служи. От Пурпурния крал. Страх те е от шефа, а гадинке?“
Улови пръстена между палеца и показалеца на дясната си ръка и отново погледна през него.
[Хайде де, защо не дойдеш да си го вземеш?]
Лицето на Атропос се сгърчи от ярост. Наглата му злорада усмивка помръкна и той се намръщи.
[Ще я убия, не ме ли чу? Това ли искаш?]
Ралф бавно вдигна лявата си ръка. Замахна във въздуха и се зарадва, като видя, че в мига, в който дланта му се насочва към Атропос, човечето потръпва от ужас.
[Само да си посмял да я докоснеш, така ще те подредя, че ще ти трябва джобно ножче да си изчоплиш зъбите от стената. Обещавам ти,]
[Само ми дай пръстена.]
„Те не могат да лъжат — изведнъж му хрумна. — Не помня дали някой ми го каза, или пък сам го долових, но съм сигурен, че не греша — те не могат да лъжат. Само че аз мога.“
[Виж какво ще ти кажа, господин А. — Ако се закълнеш, че ще направим размяна, ще ти го дам.]
Атропос присви очи и подозрително го изгледа.
[Размяна ли? Какво искаш да кажеш?]
[Ралф, недей!]
Обърна се към Лоуис, после пак погледна Атропос. Вдигна ръка да се почеше по лицето, без да си дава сметка как плешивото човече ще изтълкува жеста му. На мига скалпелът се допря до връвчицата на Лоуис — там, където се докосна до нея, се образува тъмно петно, което приличаше на кървава пришка. По челото на Атропос избиха огромни капки пот и той панически изкрещя:
[Да не си посмял да мяташ скапаните си мълнии! Направиш ли го, ще я убия!]
Ралф бързо отпусна ръка, после скри и двете зад гърба си като хлапе, което се разкайва за сторената пакост. Още стискаше пръстена на Ед и изведнъж, без много да се замисля го пъхна в задния джоб на пантапоните си. Едва сега се увери напълно, че изобщо не смята да дава халката на човечето. Дори това да струва живота на Лоуис — и на двама им — пак няма да му го даде.
Но може би няма да се стигне дотам.
[Под размяна имам предвид, че и двамата се оттегляме, господин А. — Аз ти давам пръстена, ти ми връщаш моята приятелка. Трябва само да ми обещаеш, че няма да и направиш нищо лошо. Какво ще кажеш?]
[Не, Ралф, недей!]
Но Атропос мълчеше. В очите му проблясваха страх и безсилие. Ралф предположи, че Атропос горчиво съжалява задето не умее да лъже. Трябваше само да изрече: „Добре, дадено“, и така веднага да му прехвърли топката. Само че не можеше да го направи.
„Знае, че го хванах натясно — рече си Ралф. — Няма никакво значение дали ще й пререже връвчицата или не — важното е да си мисли, че и в двата случая жив ще го опека, и всъщност няма да греши.“
„А доколко можеш да му навредиш, мили мой? — скептично попита въображаемата Каролин. — Как мислиш, колко сили та останаха, след като разряза савана около халката?“
За съжаление отговорът беше „малко“. Може би щеше да събере достатъчно сили, за да поопърли плешивеца, но не и да го унищожи. Освен това…
Ралф забеляза нещо, което не му се поправи — страхът, изписа н на лицето на Атропос бе заменен от плаха надежда. Той го измерваше с безумните си очи — лицето, тялото, но най-вече аурата му. Изведнъж Ралф си представи монтьор, който бърка със специална пръчка да провери колко масло има в картера.
„Направи нещо — умоляваше го с поглед Лоуис. — Моля те, Ралф.“
Но той не знаеше какво да стори. Идеите му се бяха изчерпали напълно.
Атропос продължаваше да се усмихва, но вече някак самодоволно.
[Май си се поизтощил, Мимолетнико. Глей ти, колко тъжно.]
[Само посмей да я нараниш и ще видиш, гад такъв.]
Усмивката на Атропос стана още по-широка.
[С тая силица, дето ти е останала, и плъх не можеш да улучиш. Бъди послушно момче и ми дай пръстена, преди да съм…]
[О, негодник такъв!]
Това беше Лоуис. Тя вече не гледаше към Ралф, а към другия край на стаята, право в огледалото, пред което Атропос безсъмнено се кипреше с новопридобитите си модни аксесоари — да речем шалчето на Розали или пък сламената шапка на Бил Макгавърн. Очите й бяха изпълнени с ярост — Ралф знаеше точно какво вижда.
[Те са МОИ, противен крадлъо такъв!]
После с все сила блъсна Атропос и го притисна с цялата си тежест към стената. Той стреснато изстена. Ръката със скалпела се отметна и острието отлющи пласт мръсотия от стената. Лоуис се извърна към него — лицето й се беше разкривило от гневна гримаса, която така не подхождаше на „нашата Лоуис“, че Макгавърн направо би припаднал от изумление, ако я видеше. Протегна ръце и издраска страните му, сетне посегна към ушите му. Атропос изскимтя като куче, което са настъпили по лапата, после я грабна през кръста и я привлече към себе си.
Замахна със скалпела, готов да пререже връвчицата й. Ралф вдигна показалеца си, сякаш му се заканваше. От нокътя му изхвръкна толкова бледа светлинка, че едва се виждаше, но улучи острието на скалпела и го отблъсна от връвчицата на Лоуис. И това бе всичко — силите му се бяха изчерпали.
Атропос му се озъби иззад рамото на Лоуис, която се дърпаше и се извиваше в ръцете му. Не се опитваше да се откопчи — искаше да се обърне и да се нахвърли върху него. Тя отново го тласна с цялата си тежест, но се подхлъзна — без изобщо да си дава сметка какво прави, Ралф се втурна напред и падна на колене с протегнати ръце. Приличаше на умопобъркан ухажор, който прави предложение за женитба. Лоуис едва не го ритна в главата. Сграбчи комбинезона й и го дръпна; хлъзгавият розов плат меко изшумоля и се разкъса. Лоуис продължаваше да крещи.
[Нещастен крадлъо! На ти! Как ти се харесва?]
Атропос изпищя от болка и като вдигна глава, Ралф видя, че Лоуис е впила зъби в китката му. Човечето продължаваше да стиска скалпела с лявата си ръка и дори замахна слепешката към връвчицата й, но за щастие не я улучи. Ралф скочи на крака и без въобще да знае какво възнамерява да прави, нахлузи розовия комбинезон на Лоуис върху ръката, с която Атропос замахваше… и върху главата му.
[Дръпни се от него, Лоуис! Бягай!]
Тя освободи ръката на докторчето и се запрепъва към масата сред стая, изтривайки кръвта на Атропос от устните си с атавистична погнуса… лицето й все още изразяваше най-вече ярост. Самият Атропос, който се бе превърнал в пищящо гърчещо се очертание под розовия найлон, замахна след нея със свободната си ръка. Ралф го плесна и го блъсна към стената.
[Не, не, приятелю — не си го и помисляй.]
[Пусни ме! Пусни ме, гадняр такъв! Това не можеш да го направиш!]
„И най-странното е — рече си наум Ралф. — че той си вярва. Толкова дълго време всичко е ставало според волята му, че вече напълно е забравил на какво са способни Мимолетните хора. Мисля, че ще съумея да му покажа.“
Спомни си как Атропос преряза връвчицата на Розали, след като кучето го лизна по ръката, и изведнъж омразата му към това надуто, злорадо, самодоволно и побъркано създание сякаш избухна в главата му като тъмнозелената светлина на семафор. Дръпна единия край на комбинезона и го усука два пъти около юмрука си, после така го опъна, че чертите на Атропос изпъкнаха под розовия найлон като предсмъртна маска.
В мига, когато острието започна да разрязва плата. Ралф завъртя Атропос, използвайки комбинезона като прашка, и го запрати отвъд свода. Джуджето се блъсна в скалата срещу арката и се свлече на колене, като изкрещя от болка. Върху розовия комбинезон разцъфтяха кървави петна. Скалпелът изчезна. Ралф скочи и се втурна към Атропос точно в мига, в който острието отново се появи и разшири прореза така, че се откри лицето на джуджето, чиито очи бяха ококорени от страх. От носа му, от челото и дясното му слепоочие течеше кръв. Още преди да е успяло да се изправи, Ралф се вкопчи в раменете му под хлъзгавата розова материя.
[Престани! Предупреждавам те, Мимолетен! Ще те накарам да съжаляваш, че някога си…]
Ралф не обърна никакво внимание на безпомощното бръщолевене на Атропос и с все сила го блъсна напред. Ръцете на джуджето все още бяха стегнати с комбинезона и то падна по лице на пода. Нададе писък, предизвикан едновременно от изумление и от болка. Невероятно, но Ралф дочуваше в дълбините на съзнанието си гласа на Лоуис, която му казваше да не прекалява, да не причинява зло на този дребен психопат, който едва не я уби. Атропос се опита да се претърколи встрани. Ралф го блъсна с коляно и отново го просна на пода.
[Не мърдай, приятелю.]
Вдигна очи към Лоуис и видя, че яростта й се бе стопила внезапно, както се бе появила — като чудата климатична извива над земята от аномалия. Например торнадо, което се извива над земята от безбрежно синьо небе, отнася покрива на някой хамбар, а после изчезва. Тя посочваше Атропос.
[Този противен малък крадлъо ми е задигнал обеците. И сега ги носи.]
[Зная. Видях ги вече.]
Изкривеното от ярост лице на Атропос се подаде през прореза в плата като лицето на най-грозното бебе в света в мига на раждането му. Ралф усещаше как мускулите на съществото тръпнат под коляното му и си припомни прочетена някъде поговорка… дали пък не беше изписана върху етикетчето, прикрепено към конеца на пакетче чай „Салада“: „Който сграбчи тигъра за опашката, не бива да го пуска.“ В тази невъобразима подземна бърлога, чувствайки се като герой от приказка, съчинена от някой луд, Ралф си мислеше, че е прозрял смисъла на тази мъдрост. Благодарение на внезапната ярост на Лоуис и на собствения си късмет се бе озовал върху гърба на противното същество. Въпросът — при това доста неотложен — бе какво да прави по-нататък.
Атропос замахна със скалпела, но Ралф го избегна с лекота. Джуджето отново се опита да го удари — хлипаше от болка и подлудено от безсилната си ярост, сляпо замахна с острието.
[Пусни ме, Мимолетен мутант такъв! Глупав дъртак! Грозен сбръчкан дядка!]
[Напоследък доста съм се подмладил, приятелю. Не си ли го забелязал?]
[Дръвник! Тъп Мимолетен дръвник! Скъпо ще ми платиш!]
„Е — рече си Ралф, — поне не се моли. Едва ли не очаквах вече да е паднал на колене.“
Атропос продължаваше да прави жалки опити да го нарани със скалпела. Ралф успя да отклони няколко удара, после плъзна ръка към гърлото на съществото, което бе проснато под него.
[Недей!]
Той погледна Лоуис и поклати глава, без да знае какво точно се опитва да изрази — дали раздразнение, или пък да й даде кураж. Когато докосна Атропос, усети как плешивото човече потръпна и нададе сподавен писък на отвращение. В този миг Ралф осъзна точно какво изпитва то. И за двамата усещането беше безкрайно противно, но не отпусна хватката си. Вместо това се опита да сключи пръсти около гърлото му и не се изненада, че не успя. Припомни си думите на Лахезис, че само Мимолетни могат да се противопоставят на волята на Атропос? Въпросът бе как да постъпи?
Атропос се ухили злорадо.
[Моля те, Ралф! Вземи обеците ми и да се махаме!]
Атропос извърна очи към Лоуис, после пак погледна Ралф.
[Да не мислиш, че можеше да ме убиеш, дъртако? Е, опитай пак.]
Не, изобщо не си го беше и помислял, само че трябваше да опита.
[Животът е гаден, а, Мимолетен. Защо не вземеш да ми върнеш пръстена? И без това рано или късно ще си го взема, уверявам те.]
[Майната ти, пор такъв!]
Смело изявление, но въпросът бе какво, по дяволите, да прави с това чудовище?
„Каквото и да решиш, не ще успееш да го свършиш, ако Лоуис те наблюдава — констатира равнодушен глас, който не принадлежеше на Каролин. — Страшна е, когато е побесняла от гняв, само че яростта й премина. Прекалено мекосърдечна е за онова, което ще последва, Ралф. Трябва да я отстраниш.“ Той се обърна към Лоуис. Очите й ояха притворени, сякаш всеки момент щеше да се свлече на земята и да заспи.
[Лоуис, искам да се махнеш оттук. Веднага. Качи се по стълбите и ме чакай под дър…]
Скалпелът отново проблесна и този път едва не отсече носа на Ралф. Той машинално се отдръпна и коляното му се плъзна по найлоновата материя. Атропос се надигна и за малко не се освободи. В последния миг Ралф го удари по главата и отново притисна коляно към гърба му. [Оууу! Оууу! Престани!]
Ралф не му обърна никакво внимание и погледна към Лоуис.
[Хайде, Лоуис! Качвай се!]
[Мисля, че не мога сама — прекалено съм уморена.]
[Можеш, можеш.]
Атропос престана да се съпротивлява, но Ралф го чувстваше под коляното си като малък двигател, който се дави. Ала сега си имаше друга грижа. На това ниво времето течеше много бързо и точно в този миг истинският му враг бе то, не Ед Дипно.
[Обеците ми…]
[Ще ги взема, обещавам ти.]
Сякаш с безкрайно усилие Лоуис се поизправи и строго изгледа Ралф.
[Не бива да му причиняваш болка, освен в краен случай. Не е по християнски.]
„О, никак даже — съгласи се някакво същество, скрито дълбоко в съзнанието на Ралф. — Въобще не е по християнски, но все пак… изгарям от желание да започна.“
[Хайде, Лоуис. Остави го на мен.]
Тя го погледна тъжно.
[Няма да се подчиниш, ако те помоля да не го нараниш, нали?]
Той се позамисли, после поклати глава.
[Не, но мога да ти обещая едно — всичко ще зависи от поведението му. Ако не се съпротивлява, ще му се размине. Бива ли?]
Лоуис обмисли думите му, сетне кимна.
[Да. Може би все пак ще успея да се добера до горе, ако се изкачвам бавно и си почивам, но ти ще се справиш ли сам?]
[Не мисли за мен. Чакай ме под дървото.]
[Добре, Ралф.]
Проследи я с очи как прекосява мръсното помещение, а маратонката на Хелън подскача, привързана към китката й. Ралф изчака да се скрие от погледа му и се извърна към Атропос.
[И така, приятелче, вече сме сами. Какво да правим? Да поиграем ли? Ти обичаш играчките, пали?]
Атропос се размърда, като едновременно размахваше скалпела и се опитваше да отхвърли стареца от гърба си.
[Пусни ме, дърт педераст такъв!]
Мяташе се толкова силно, че Ралф имаше усещането за гърчеща се под него змия. Не обръщаше внимание нито на крясъците му, нито на усилията му да се изплъзне, нито на безцелно размахващия се скалпел. Атропос бе успял да освободи главата си от розовата подплата, което безкрайно улесняваше нещата. Ралф сграбчи и ги задърпа. Не успя да ги изтръгне, но плешивият дребосък изрева от болка. Старецът се приведе и се поусмихна.
[Май са за продупчени уши, а, приятелче?]
[Да! Да, по дяволите!]
[Животът е гаден, нали така?]
Той сграбчи обеците и ги откъсна от ушите на Атропос. Миниатюрните дупчици се разкъсаха и рукнаха две мънички струйки кръв. Плешивкото изпищя пронизително като нова дрелка на бормашина. Ралф изпита едновременно съжаление и презрение.
„Малкият негодник наранява другите хора, обаче той самият не може да понася болка. Сигурно никога не се е наранявал. Е, дошъл е моментът да разбереш как живее другата половина от човечеството, друже.“
[Престани! Престани! Не можеш да постъпваш така с мен!]
[Имам новини за теб, приятел… Предлагам да се примириш и да наблюдаваш представлението.]
[И какво си мислиш, че ще постигнеш, Мимолетник? Не ще успееш да промениш хода на събитията. Хората в онази сграда ще загинат дори да вземеш пръстена.]
„Като че ли не знам“ — рече си Ралф.
Атропос продължаваше да диша тежко, но вече не се мяташе. Ето защо Ралф отмести очи от него и се огледа, като че търсеше някакво вдъхновение — нещо, което да му подскаже как да действа.
[Ще приемеш ли едно предложение, господинчо? Предложение от твоето ново другарче и партньор в игрите. Знам, че си зает, но трябва да намериш време да подредиш жилището си. Не говоря да го снимаме за списание „Идеалният дом“, ама тук е истинска кочина!]
Атропос, хем кисело, хем предпазливо: [Мислиш ли, че изобщо ме интересува, мнението ти?]
Ралф се досещаше само за един начин, по който да продължи. Идеята не му харесваше, но въпреки това щеше да я осъществи. Трябва да продължи — в съзнанието му се набиваше ужасяващо изображение. Представяше си как Ед Дипно лети към Дери с малък самолет, в който има или сандък с невероятно мощен експлозив, или пък контейнер с нервнопаралитичен газ. [Какво да правя с теб, господинчо? Имаш ли някакво предложение?]
Получи незабавен и еднозначен ответ.
[Пусни ме. Това е отговорът. Единственият отговор. Ще те оставя на мира, и двамата ще ви оставя на мира. Ще ви оставя на Целта. Ще поживеете още десетина години. По дяволите, може и още двайсет да живеете. Просто с приятелката ти трябва да се махнете от пътя ми. Идете си вкъщи. А като стане голямата експлозия, гледайте телевизионните новини.]
Ралф се постара гласът му да прозвучи така, сякаш сериозно обмисля предложението.
[Обещаваш ли да не се занимаваш повече с нас?]
[Да!]
На лицето на Атропос грейна надежда и около него започна да се оформя аура. Тя имаше същия противен червен цвят като сиянието, което изпълваше жилището.
[Знаеш ли какво, приятел?]
Атропос, още по-обнадежден:
[Какво?]
Ралф сграбчи китката му и я изви с все сила. Атропос изрева от болка. Пръстите му около дръжката на скалпела се поразхлабиха и Ралф измъкна острието с лекотата, с която ветеран-джебчия задига нечий портфейл.
[Вярвам ти.]
2.
[Дай си ми го! Дай си ми го! Дай си ми го! Дай си…]
Атропос изпадна в истерия и сигурно с часове щеше да крещи, ето защо Ралф прекрати писъците му по най-ефикасния начин, за който се досети. Наведе се и прокара скалпела по голото теме, подаващо се от розовата материя. Никакви невидими ръце не се опитаха да му попречат, а собствената му ръка се движеше с лекота. От драскотината рукна кръв. Аурата на Атропос вече се бе обагрила в моравочервено като възпалена рана. Той отново нададе писък. Ралф се приведе и заговори дружелюбно в ухото му.
[Може и да не те убия, но със сигурност ще те поизмъча, нали така? Пък и не ми трябват специални заложби, за да се справя. Това симпатично скалпелче ще ми свърши отлична работа.]
Той направи още една резка напряко на първата и сега върху темето на Атропос бе изписана малка буква t. Малкият негодник изкрещя и заразмахва ръце. Ралф изпита отвращение към себе си, като откри, че игривото дяволче в съзнанието му изпитва огромно удоволствие от всичко това.
[Ако продължиш да се съпротивляваш, ще те накълцам. Съветвам те да престанеш.]
Атропос веднага се подчини.
[Така. Сега ще ти задам един-два въпроса. Мисля, че най-добре за теб би било да ми отговориш.]
[Питай каквото поискаш! Само не ме режи повече!]
[Чувствам, че искаш да ми сътрудничиш, приятелю, но смятам, че не е зле да проверя добрата ти воля.]
Той отново замахна със скалпела — този път направи дълъг разрез отстрани на главата на човечето. Парче кожа увисна като лошо залепен тапет. Атропос изкрещя от болка. На Ралф му беше толкова противно, че чак стомахът му се свиваше, но всъщност му стана някак си по-леко, само че като „разговаряше“ с Атропос, гледаше това да не си проличи.
[Добре, дотук работихме по изграждането на мотивация, Докторчо. Ако се наложи да повторя, ще ти трябва доста лепило, за да не ти отхвърчи част от главата, като задуха по-силен вятър. Ясно ли е?]
[Да! Да!]
[Вярваш ли ми?]
[Да, скапан дъртофелник, ДА!]
[Това ми харесва. И ето какъв е моят въпрос, господинчо: Ако обещаеш нещо, винаги ли го изпълняваш?]
Атропос не отговори веднага — това бе окуражаващ знак. Ралф докосна тъпата страна на острието до страната му, за да го подкани. Човечето отново изпищя и побърза да отговори.
[Да! Да! Само не ме режи повече! Моля те, не ме режи повече!]
Ралф отдръпна скалпела. Отпечатъкът на острието червенееше върху идеално гладката страна на човечето като родилен белег.
[Добре, слънчице, слушай какво ще ти кажа. Искам да обещаеш, че ще ни оставиш с Лоуис на мира, докато свърши оня митинг. Никакви преследвания, никакви прерязали връвчици, край на всички глупости. Обещай ми.]
[Майната ти! Вземи си скапаното обещание и си го натикай в задника!]
Ралф обаче не се вбеси от тази реплика — всъщност дори усмивката му стана още по-широка. Защото Атропос не беше казал „няма“, а което е още по-важно, не беше казал „не мога“. С други думи, опитваше да се измъкне, но това не беше беда. Ралф съсредоточи цялата си сила и прекара скалпела по гръбнака на Атропос. Острието разпори комбинезона, мръсната туника и плътта под туниката. Рукна кръв, а измъченият писклив вой на Атропос заплашваше да му спука тъпанчетата.
Той се приведе и отново зашепна в малкото ухо, като се опитваше, доколкото е възможно, да не се изцапа от кръвта.
[На мен, друже, цялата тая работа изобщо не ми харесва — всъщност ако те порна още два пъти, пак ще повърна — но искам да знаеш, че мога да го направя и ще продължа да го правя, докато ми обещаеш. Или пък докато онази сила, която ми попречи да те поразя с мълния, пак не ме спре. Мисля, че ако се наложи да чакаш толкова дълго, няма да остане здраво място по теб. Какво ще кажеш? Ще обещаеш ли или искаш да те обеля като портокал?]
Атропос цивреше. Звукът бе толкова противен, че на Ралф му се повдигна.
[Ти не разбираш! Ако успееш да спреш онова, което вече е започнало — шансът е съвсем малък, но все пак съществува — аз ще бъда наказан от съществото, което наричаш Пурпурния крал!]
Ралф стисна зъби и направи още един разрез — толкова силно беше прехапал устни, че устата му изглеждаше като отдавна зараснал белег. Скалпелът малко се запъна, докато мине през хрущяла, после лявото ухо на Атропос тупна на пода. От дупката шурна кръв, а писъкът му този път бе толкова силен, че за малко не оглуши Ралф, който си каза: „Тези същества изобщо не са богове. Единствената разлика е, че те живеят малко по-дълго от нас и не всеки ги вижда. А пък мен хич не ме бива за войник — като гледам толкова кръв, ми се струва, че ще припадна. По дяволите.“
[Добре, обещавам! Само престани да ме режеш! Моля те, стига вече!]
[Това вече е едно добро начало, но ще се наложи да бъдеш малко по-точен. Искам да чуя как обещаваш, че ще стоиш настрана от мен и Лоуис, както и от Ед, докато свърши митингът.
Очакваше Атропос пак да почне да се дърпа и да хитрува, но човечето го изненада.
[Обещавам! Обещавам да стоя настрана от теб и от кучката, с която ходиш…]
[Лоуис. Искам да чуя името и. Лоуис]
[А-ха, да, точно тя — Лоуис Шаси! Съгласен съм да стоя настрана от нея, както и от Дипно. Ще стоя настрана от всички вас, стига да престанеш да ме кълцаш. Доволен ли си, да те вземат дяволите?]
Ралф реши, че е доволен… доколкото може да бъде удовлетворен някой, който се отвращава от собствените си методи и постъпки. Не вярваше Атропос да е намислил някаква хитрина, с която да се измъкне — малкият плешивец, знаеше, че навярно ще плати доста скъпо за слабостта си, но така и не издържа на болката, която Ралф му причини.
[Да, господин А., доволен съм.]
Ралф освободи пленника си и почувства, че ще повърне; имаше усещането, че гърлото му се отваря и затваря като мида. Погледна окървавения скалпел, после замахна и го хвърли с всичка сила. Острието прелетя през сводестата врата и изчезна от погледа му.
„Отървахме се — рече си той. — Поне аз не си изпатих.“ Вече не му се повдигаше, само му се плачеше.
Атропос се изправи бавно на колене и се огледа като човек, който е оцелял след ураган. Видя ухото си, което се въргаляше на пода, и го взе. Преобърна го в дланта си и се загледа в щръкналия хрущял. После се втренчи в Ралф. Очите му бяха насълзени от болка и унижение, но в тях се четеше и нещо друго — такава силна и смъртоносна ярост, че Ралф потръпна. Всичките му предпазни мерки изглеждаха смешни и жалки пред тази ярост. Колебливо отстъпи крачка назад и насочи треперещия си пръст към Атропос.
[Не забравяй обещанието си!]
Атропос мрачно се ухили. Откъснатото парче кожа се полюшваше като платно на кораб, попаднал на безветрие, а от плътта отдолу се процеждаха капки кръв и се стичаха на тънки вадички по брадичката му.
[Разбира се, че няма да го забравя — как бих могъл? Всъщност искам да ти обещая още нещо. Може да се каже, че ще получиш две обещания на цената на едно.]
После повтори онзи жест, който бе направил на покрива на болницата — разпери първите два пръста на дясната си ръка, после вдигна длан и във въздуха затрептя червена арка. В очертанията й Ралф забеляза човешка фигура. Отзад се виждаше съвсем смътно като през кървава мъгла магазинът „Червената ябълка“. Тъкмо се канеше да попита кой стои на тротоара на Харис Авеню… и в миг го позна. Вдигна потресен поглед към плешивото същество.
[Божичко, не! Не, не можеш да го направиш!]
Атропос се ухили още по-злобно.
[Знаеш ли, и аз така си мислех за теб, Мимолетен. Само че не познах. И ти не позна. Гледай.]
Разтвори двата си пръста още малко. От магазина излезе човек с бейзболна шапка на „Бостън Ред Сокс“ и този път Ралф веднага го позна. Новопоявилият се извика нещо на човека от другата страна на улицата и тогава започна да се случва нещо ужасяващо. Ралф се извърна, зашеметен от бъдещето, което чертаеха пръстите на Атропос.
Но чу какво стана.
[Онзи, дето ти го посочих най-напред, принадлежи на Случайността — с други думи, на мен. Обещавам, че ако продължаваш да ми се бъркаш, всичко показано ще се случи. Не можеш да ми попречиш и не ще успееш с никакви предупреждения да предотвратиш онова, което ще стане. Но ако сега се махнеш — ако с оная жена се откажете и оставите събитията да следват своя ход — тогава нищо няма да направя.]
Атропос се бе отказал от вулгарните изрази, които често употребяваше — все едно беше захвърлил маскараден костюм — и за първи път Ралф видя всъщност колко старо, зло и все пак мъдро е това създание.
[Не забравяй какво казват наркоманите, Мимолетен — лесно е да умреш, трудно е да живееш. Вярно е. Никой не го знае по-добре от мен. Та какво ще кажеш? Може би ще размислиш, а?]
Ралф стоеше насред мръсната стая със сведена глава, стиснал юмруци. Обеците на Лоуис изгаряха дланта му като живо въгленче. Пръстенът на Ед също го пареше, но той осъзнаваше, че нищо не би могло да му попречи да го извади от джоба си и да го запрати след скалпела. Спомни си един разказ, който бе чел в училище преди около хиляда години. Казваше се „Жената или тигъра?“ и едва сега Ралф разбираше какво значи да ти е дадена такава ужасяваща сила… и да си изправен пред такъв ужасяващ избор. На пръв поглед всичко изглеждаше безкрайно лесно — в крайна сметка щеше да спаси две хиляди души с цената на един човешки живот. Само че този живот…
„Всъщност никой не ще научи какво съм сторил — хладнокръвно размисляше той. — Може би единствено Лоуис ще узнае… а тя ще подкрепи решението ми. Каролин може би нямаше да го одобри, но двете напълно се различават.“
Да, но дали има право?
Атропос също прочете този въпрос в аурата му — Ралф потръпваше от страх, като си помислеше колко много неща вижда това същество.
[Разбира се, че имаш, Ралф — в крайна сметка до това опират всичките тия въпроси около живота и смъртта: кой има право. Този път ти разполагаш с правото. И какво решаваш?]
[Не зная какво решавам… Не зная какво мисля. Единственото, което съм сигурен, е, че горчиво съжалявам задето се забърках с вас тримата.]
Ралф Робъртс вдигна глава към напукания от корените на дъба таван и изкрещя.
ДВАДЕСЕТ И СЕДМА ГЛАВА
1.
След пет минути Ралф подаде глава изпод корените на наклонения стар дъб. Веднага видя Лоуис. Тя бе коленичила на земята и тревожно се взираше в подножието на дънера. Ралф й подаде калната си, окървавена ръка, тя я сграбчи здраво и му помогна да се изкатери по възлестите корени, които много приличаха на стъпала.
Ралф изпълзя от дупката и легна по гръб, вдишвайки дълбоко. Никога досега въздухът не му се бе струвал толкова сладък. Независимо от всичко го изпълваше безкрайна благодарност, че вече е навън. Че е свободен.
[Ралф? Добре ли си?]
Той обърна ръката й, целуна дланта й, а после постави обеците на мястото, което бяха докоснали устните му.
[Да. Много добре. Тези дрънкулки са твои, нали?]
Тя ги погледна с безкрайно любопитство, сякаш никога през живота си не бе виждала обеци — нито тези, нито други — после ги пъхна в джоба на роклята си.
[Видя ги в огледалото, нали, Лоуис?]
[Да, и ужасно се ядосах… но всъщност не се изненадах.]
[Защото знаеше.]
[Да. Сигурно съм знаела. Може би се досетих, когато видях за пръв път Атропос с шапката на Бил. Просто имах… знаеш… едно наум.]
Тя го изгледа подозрително и продължи:
[Остави ги сега обеците — какво се случи долу? Как се измъкна?]
Той се страхуваше, че ако продължава да се взира така в него, ще види прекалено много неща. Освен това му се струваше, че не се ли раздвижи веднага, има опасност повче да не помръдне — бе толкова изтощен, че умората сякаш бе заседнала в него като потънал презокеански параход — и се опитваше да го сломи. С усилие се изправи на крака. Не можеше да позволи никой от двама им да бъде сломен точно сега. Погледна към небето, за да се ориентира за времето, и с ужас установи, че навярно наближава шест часът. В цял Дери хората, които пет пари не даваха за абортите и не подкрепяха нито едната, нито другата страна (с други думи, мнозинството) тъкмо сядаха пред топлата си вечеря. Вратите на Административиия център сигурно вече са отворени и са осветени от мощните прожектори, а телевизионните камери са насочени към подранилите привърженици на избора, които минават покрай Дан Далтън и размахващите лозунги Приятели на живота. Недалеч оттук хората скандираха любимия възглас на Ед Дипно — „Хей, хей, Сюзън Дей. Колко ли дечица си убила, брей?“ Каквато и да бе тяхната мисия с Лоуис, разполагаха само с шейсет или най-много с деветдесет минути да я осъществят. Часовникът неумолимо отмерваше времето.
[Хайде, Лоуис. Трябва да вървим.]
[В Административния център ли отиваме?]
[Не, не веднага. Мисля, че като начало трябва да…]
Ралф установи, че с огромно нетърпение очаква да чуе собствените си думи. Откъде смята, че трябва да започнат? Да се върнат в общинската болница? Или в „Червената ябълка“? Или пък в неговия дом? Къде отиваш, когато търсиш двамина добронамерени, но далеч не всезнаещи господа, които са хвърлили теб и неколцина от най-близките ти приятели в един свят на болка и тревога? И имаш ли някакво основание да се надяваш, че те ще потърсят теб?
„Може би не искат да те открият, миличък. Всъщност може би дори се крият от теб.“
[Ралф, сигурен ли, че…]
Изведнъж се сети за Розали и веднага разбра какво трябва да стори.
[В парка, Лоуис. В Строфорд Парк. Ето къде трябва да отидем. Но преди това трябва да се отбием на едно място.]
Поведе я към желязната ограда и скоро до тях долетяха наслагващи се гласове. Ралф усети и аромата на печени кренвирши, който след зловонието на бърлогата на Атропос му се стори като неземно ухание. След минута-две с Лоуис се озоваха на полянката край писта № 3.
Там бе Дорънс, обгърнат от удивителната си пъстроцветна аура, и следеше с поглед насочващия се към пистата малък самолет. Зад него се виждаха Фей Шапен и Дон Вийзи, които седяха на една от масите за пикник, върху която бяха поставени шахматна дъска и бутилка вино „Блу Нън“. Стан и Джорджина Ебърли пиеха бира и току завъртаха шишовете с набучени на тях кренвирши — трепкащият нагорещен въздух изглеждаше тъмнорозов, като пясък, оцветен в кораловочервено. За миг Ралф застина на място, поразен от красотата им — от ефимерната, нечувана красота, която може би бе смисълът на Мимолетния живот. В съзнанието му изплува рефренът на песен отпреди двадесет години: „Ние сме звезден прах, ние сме от злато.“ Аурата на Дорънс бе различна — божествено различна — но дори и най-прозаичните аури на присъстващите хора блещукаха като редки и неустоимо примамливи скъпоценности.
[О, Ралф, виждаш ли ги? Виждаш ли колко са красиви?]
[Да, виждам.]
[Жалко, че не го осъзнават!]
Но дали наистина не го осъзнаваха? Предвид на всичко, което се случваше, Ралф не бе сигурен. В съзнанието му се въртеше едно хрумване — някакво силно предчувствие, което не би могъл да изрази с думи — че може би истинската красота е неосъзната, че непрестанно се развива, че съществува, без да се вижда.
— Хайде, тъпако, ти си на ход — каза някой. Ралф подскочи, защото отначало помисли, че човекът се обръща към него, но всъщност това бе Фей, който говореше на Дон Вийзи. — По-бавен си от костенурка.
— Няма значение — отвърна Дон. — Мисля.
— Може да мислиш, докато замръзне адът, умнико, и пак ще те матирам след шест хода.
Дон наля малко вино в картонената чашка и забели очи, после се провикна:
— Ама че досадник! Извинявай, не съм разбрал, че играя с Борис Спаски! Мислех си, че се състезавам с нашия стар приятел Фей Шапен! Покорно моля за извинение.
— Голям майтапчия си, Дон. Направи турне с тоя номер и ще събереш милиони долари. Пък и няма да чакаш дълго — остават ти само шест хода.
— Умник си, няма що — отбеляза Дон. — Само че не знаеш кога да…
— Шшшт! — сопна им се Джорджина. — Какво беше това?
Сякаш нещо гръмна!
„Това“ бе Лоуис, която засмука от зелената аура на Джорджина.
Ралф вдигна ръка, сви я на фуния пред устните си и всмукна от яркосиния ореол на Стан Ебърли. Веднага почувства прилив на енергия — сякаш в мозъка му грейнаха стотици флуоресцентни лампи. Ала огромният потънал кораб — резултат от четири месеца безсънни нощи — продължаваше да го тегли надолу, към бездната.
А и решението още не беше взето, просто го беше отложил. Стан също се оглеждаше. Аурата му си беше все така сияйна независимо от силата, която Ралф почерпи от нея (а тя не беше никак малко, или така поне му се струваше). Очевидно Клото и Лахезис не бяха излъгали, когато твърдяха, че човешките аури са неизчерпаеми източници на енергия.
— Ами — започна Стаи, — аз май чух нещо…
— Аз обаче не чух — прекъсна го Фей.
— Естествено, щото си глух като пън — отвърна Стан. — Що не спреш да ме прекъсваш поне за една секунда? Тъкмо бях почнал да казвам, че не ще да е било бензинов резервоар, щото няма огън и дим. Пък и Дон не ще да е пръднал, щото иначе катеричките щяха да изпопадат от дърветата с опърлена козина. Сигурно е бил ауспух на камион, от ония, големите, на националната военновъздушна охрана. Не се бой, скъпа, ще те охранявам.
— Охранявай си оная работа — заяви Джорджина и направи неприличен жест. Ала все пак се усмихваше.
— Оле, Боже! — възкликна Фей. — Я го вижте стария Дор. Всички зяпнаха Дорънс, който гледаше усмихнат към продължението на Харис Авеню и махаше.
— Кого виждаш, приятел? — ухилено го попита Дон Вийзи.
— Ралф и Лоуис — отвърна старецът и ведро се усмихна. — Виждам Ралф и Лоуис. Току-що излязоха изпод старото дърво!
— А-ха — промърмори Стан.
Засенчи с длан очи и посочи право към новопоявилите се. Това накара Ралф да подскочи и нервите му се отпуснаха едва когато осъзна, че Стан посочва към мястото, накъдето гледа Дорънс.
— Погледнете! След тях се задава и самият Глен Милър! Дявол го взел!
Джорджия побутна с лакът Стан и той отстъпи, ухилен до уши.
[Здравей, Ралф! Здравей, Лоуис!]
[Дорънс! Отиваме в Строфорд Парк! На прав път ли сме?]
Дорънс, щастливо ухилен:
[Не зная, всичко вече е Дълголетно и аз не участвам. Скоро ще се прибера да си чета Уолт Уитман. Тази нощ ще бъде ветровита, а винаги когато духа, Уитман е най-подходящ за четене.]
Лоуис, на границата на истерията: [Дорънс, помогни ни!]
Усмивката на Дор помръкна и той я стрелна строго с очи.
[Не мога. Вече нямам никаква власт над събитията. Каквото и да става отсега нататък, то зависи изцяло от вас с Ралф.]
— Уф! — възкликна Джорджина. — Мразя го като се втренчи така. Човек направо почва да си мисли, че наистина вижда някого. — Тя взе дългия шиш с кренвирша и го сложи на скарата. — А между другото, виждал, ли е някой Ралф и Лоуис?
— Не — отвърна Дон.
— Обзалагам се, че са се заключили в някой долнопробен мотел с каса бира и цяла туба вазелин — обади се Стан. — Нъл ти казах вчера.
Ралф: [Дорънс, можеш ли изобщо да ни помогнеш? Поне ни кажи дали сме на прав път?]
За миг бе сигурен, че ще му отговори. Обаче откъм небето се разнесе монотонно бръмчене, старецът вдигна глава и отново налудничаво се усмихна.
— Гледайте! — провикна се той. — Стар „Груман Йелоу Бърд“! Каква красота! — Обърна им гръб и изтича до желязната ограда, за да наблюдава приземяването на жълтия самолет.
Ралф хвана Лоуис за ръката и също опита да се усмихне. Трудно му беше — струваше му се, че през целия си живот не е бил толкова уплашен и объркан — но все пак реши да опита.
[Хайде, мила моя. Да вървим.]
2.
Ралф си спомни как, докато вървяха по изоставената железопътна линия, която в крайна сметка ги отведе отново на летището, му се стори, че не ходят, а се плъзгат. Сега имаше същото усещане, само че този път се плъзгаха много по-бързо. Сякаш ги носеше невидим конвейер.
Реши да провери какво ще се получи, ако престане да ходи. Къщите и витрините продължиха да отминават бавно край него. Сведе очи към краката си и забеляза, че бяха абсолютно неподвижни. Сякаш тротоарът се движеше.
Срещу тях се зададе господин Дуган, директор на отдела за отпускане на заеми към Търговската палата в Дери, докаран в неизменния елегантен костюм с жилетка. Ралф за сетен път си каза, че директорът сякаш бе единственият човек в историята на човечеството, който се е родил без дупка в задника. Едно време Дуган беше отхвърлил молбата му за заем, поради което Ралф го намрази. Аурата на банкера беше убито сива като коридорите в болница за ветерани, но Ралф реши, че това изобщо не го изненадва. Стисна нос с два пръста като човек, който се кани да преплува през мръсен канал, и мина право през банкера. Дуган само потрепна.
Стори му се забавно, но като погледна Лоуис, доброто му настроение веднага се изпари. На лицето й бе изписана тревога; очевидно изгаряше от желание да зададе куп въпроси, на които досега не бе получила удовлетворителен отговор.
Пред тях се простираше Строфорд Парк. Изведнъж уличните лампи светнаха. Малката площадка, където с Макгавърн — в повечето случаи и с Лоуис — често наблюдаваха играещите деца, бе почти празна. Две хлапета на по петнайсетина години седяха на люлките, пушеха цигари и си разговаряха, но майките с едва прохождащите бебета, които идваха тук през деня, отдавна си бяха отишли.
Ралф се замисли за Макгавърн — за непрестанното му тягостно дърдорене и безкрайното му самосъжаление, което отначало изобщо не се забелязваше, а после, когато вече си бил с него известно време, започва да ти се натрапва, и как неизчерпаемата му духовитост и ненадейните спонтанни пристъпи на милосърдие те караха да забравиш слабостите му — и го обзе непоносима тъга. Мимолетните същества може и да са изтъкани от звезден прах, само че когато си отидат веднъж, вече наистина ги няма — както майките с бебетата, които за малко идваха тук през слънчевите летни следобеди.
[Ралф, какво търсим тук? Смъртният покров е над Административния център, не над Строфорд Парк!]
Той я отведе на онази пейка, където преди около сто години я бе заварил да плаче заради разправията със сина си и снаха си, и заради изгубените си обеци. Отново забеляза кабинките на двете тоалетни в подножието на хълма. Затвори очи и си каза: „Отивам към лудостта — и то с експреса, не с пътническия влак. Кое да бъде? Жената… или тигъра?“
[Ралф, трябва да направим нещо. Тези хора… две хиляди човешки живота…]
Зад затворените си клепачи Ралф виждаше човек, който излиза от „Червената ябълка“. Силует с тъмни джинси и шапка с надпис „Ред Сокс“. Скоро щеше да се разиграе страшната сцена и понеже не искаше да я види, Ралф отвори очи и се вгледа в жената до себе си.
[Всеки човешки живот е важен, Лоуис, не си ли съгласна?]
Не знаеше какво бе видяла в аурата му, но със сигурност я беше потресло.
[Какво се случи долу, след като си тръгнах? Какво ти е казал или направил Атропос? Кажи ми, Ралф! Кажи ми!]
Кого да жертва? Един човек или две хиляди души? Ако не реши сам, съвсем скоро правото на избор ше му бъде отнето, защото времето лети. Та кое от двете? Кое?
— Не… не… — дрезгаво издума той, без да си дава сметка, че страхотната възбуда го кара да говори на глас, на няколко нива едновременно. — Няма да избера нито едното, нито другото. Няма. Чуваш ли?
Скочи от пейката и трескаво се заоглежда, сетне отново изкрещя:
— Чуваш ли ме? Отхвърлям този избор! Или ВСИЧКО, или НИЩО!
По алеята северно от тях някакъв скитник ровеше из кофите за боклук, търсейки празни бутилки — той хвърли един поглед към Ралф, после се извърна и хукна да бяга. Бе видял човек, който сякаш целият пламтеше.
Лоуис се изправи и обгърна лицето му с дланите си.
[Ралф, какво има? Кой е причината? Аз? Ти? Защото ако съм аз, ако се бавиш заради мен, не искам да…]
Той си пое дълбоко въздух, за да се успокои, после опря чело в нейното чело и се взря в очите й.
[Не си ти, Лоуис, нито пък съм аз. Ако ставаше дума за нас двамата, може би щях да успея да направя избора. Само че не е така, и да пукна, ако се оставя да бъда обикновена пионка.]
Той рязко се отдръпна от нея. Аурата му проблесна толкова ярко, че Лоуис засенчи очите си с длан — Ралф сякаш всеки миг щеше да експлодира. А гласът му прокънтя в съзнанието й, страшен като гръмотевица.
[КЛОТО! ЛАХЕЗИС! ЕЛАТЕ ПРИ МЕН, И ТО НА МИГА!]
3.
Отстъпи още няколко крачки и се втренчи в подножието на хълма. Двете хлапета на люлките се взираха в него с еднакво стреснати, уплашени изражения. В мига, в който погледът на Ралф попадна върху тях, те хукнаха презглава към Уичъм Стрийт и оставиха цигарите да димят във вдлъбнатинката в земята под люлките.
[КЛОТО! ЛАХЕЗИС!]
Пламтеше като електрическа дъга; изведнъж краката на Лоуис се подкосиха и цялата й сила сякаш се оттече през тях като вода. Тя пристъпи назад и се строполи на пейката. Виеше й се свят, сърцето й бе изпълнено с ужас, а отгоре на всичко изпитваше смъртно изтощение. Ралф си го представяше като потънал кораб — за Лоуис то бе пропаст, около която нещо я насилваше да обикаля в непрестанно стесняваща се спирала и в която най-накрая щеше да падне.
[КЛОТО! ЛАХЕЗИС! ДАВАМ ВИ ПОСЛЕДЕН ШАНС! НЕ СЕ ШЕГУВАМ!]
Отначало нищо не се случи, после вратите на кабинките в подножието на хълма се отвориха едновременно. От кабинката с надпис „МЪЖЕ“ се подаде Клото, а от другата с надпис „ЖЕНИ“ се измъкна Лахезис. Сияйните им златистозелени аури, сякаш изтъкани от криле на водни кончета, блещукаха на пепеливата светлина на здрача. Те пристъпиха напред заедно, докато аурите им се сляха, после бавно се заизкачваха по хълма към Ралф, а раменете им почти се докосваха. Изглеждаха като две уплашени деца.
Ралф се извърна към Лоуис. Аурата му още пламтеше и хвърляше ослепителни отблясъци.
[Стой тук.]
[Добре.]
Тя го изчака да слезе до средата на хълма, после най-сетне събра кураж и викна след него.
[Само че, ако се откажеш, аз ще се опитам да спра Ед. Честна дума.]
Разбира се, че щеше да го направи — сърцето му откликна на нейното мъжество… но тя не знаеше онова, което му беше известно. Не бе видяла онова, което бе видял той.
Обърна се за миг, после се отправи към двете плешиви докторчета, които бяха вперили в него сияйните си, уплашени очи.
4.
Лахезис, нервно: [Не сме те лъгали — не сме.]
Клото, още по-нервно, ако изобщо бе възможно: [Дипно вече е на път за насам. Трябва да го спреш, Ралф — трябва поне да се опиташ.]
„Работата е там, че нищо не трябва да правя, то ви е изписано на лицата“ — рече си той. После се обърна към Лахезис и се зарадва, че плешивото човече потръпна от погледа му и сведе тъмните си очи без зеници.
[Така ли било? Когато бяхме на покрива на болниирта, ни каза да стоим далеч от Ед, господин Л. Дори наблегна на това.]
Лахезис смутено се размърда и закърши ръце.
[Аз… искам да кажа… случва се да грешим. Този път сгрешихме.]
Само че Ралф знаеше, че „греша“ съвсем не е най-правилната дума в случая — „самозалъгали“ беше далеч по-удачна. Искаше да им се скара за това („О, я си признай, като начало искаш да им се скараш задето изобщо са те забъркали в цялата гадна история“), но откри, че не може. Защото, както беше казал старият Дор, дори и самозаблуждението им служеше на Целта; помади някаква непонятна причина посещението на „Хай Ридж“ изобщо не беше отклонение. Не разбираше защо или как се получава така, но възнамеряваше да разбере, ако изобщо бе възможно.
[Да забравим засега този въпрос, господа, и да се занимаем с проблема защо се случва всичко това. Ако очаквате помощ от мен и Лоуис, най-добре да ми обясните.]
Те се спогледаха с огромните си, уплашени очи, после пак се вторачиха в него.
Лахезис: [Ралф, съмняваш ли се, че всички тези хора наистина ще умрат? Защото ако се съмняваш…]
[Не, само че ми омръзна да ми натяквате за тях! Сигурен съм, че ако беше предопределено да се случи земетресение, което да служи на Целта, и жертвите от него са десет хиляди, вместо две хиляди, въобще нямаше да си мръднете пръста, нали? Та какво й е толкова особеното на тази ситуация? Кажете ми!]
Клото: [Ралф подобно на теб, ние не налагаме правилата на играта. Мислехме, че вече си го разбрал.]
Старецът въздъхна.
[Пак шикалкавите и губите собственото ви време.]
Клото, неохотно: [Добре, вероятно картината, която нарисувахме пред вас, не беше особено ясна, но нямахме време и ни беше страх. Пък и трябва да проумееш, че независимо от всичко онези хора ще умрат, ако не успеете да спрете Ед Дипно.]
[Тях ги остави на мира сега — интересува ме само един от тях — онзи, който принадлежи на Целта и който не бива да загине заради един никаквец, на когото му хлопа дъската и който е натоварил цял самолет с експлозиви. Кой според вас не може да бъде жертван? Кой? Дей, нали? Сюзън Дей.]
Лахезис: [Не. Сюзън Дей принадлежи на Случайността. Тя не ни засяга и изобщо не се тревожим за нея.]
[А кой тогава?]
Клото и Лахезис отново се спогледаха. Клото кимна едва забележимо, после и двамата се обърнаха към Ралф. Лахезис отново вирна двата си пръста и от тях се появи светла арка подобна на паунска опашка. Но този път Ралф не видя Макгавърн, а едно момченце, чиято руса коса бе подстригана на бретон и което имаше на нослето си белег, подобен на кукичка. Ралф веднага го позна — беше хлапето от избата в „Хай Ридж“, чиято майка бе цялата в синини. Момченцето, което ги нарече „ангели“.
„И едно дете ще ги поведе — помисли си той и онемя от почуда. — О, Боже!“ После изгледа недоверчиво Клото и Лахезис.
[Правилно ли съм разбрал? Всичко това е заради онова момченце.]
Очакваше нови заобикалки, но отговорът на Клото беше прост и ясен:
[Да, Ралф.]
Лахезис: [Той сега е в Административния център. Майка му, чийто живот вие с Лоуис спасихте тази сутрин, е говорила с детегледачката по телефона преди половин час и тя й е съобщила, че се е порязала на едно стъкло, затова тази вечер няма да може да се грижи за детето. Разбира се вече било много късно да търси друга гледачка, а майката била твърдо решена да види Сюзън Дей… да й стисне ръката и дори да я прегърне, ако успее. За нея тая Дей е божество.]
Ралф, който си спомни избледняващите синини по лицето й, си помисли, че разбира подобно идолопоклонничество. А още по-добре разбираше и нещо друго — порязаната ръка на детегледачката изобщо не бе случайна злополука. Нещо бе решило русокосото момченце със зачервените от дима очи да бъде в Центъра и бе готово на всичко, за да постигне целта си. Майката бе взела детето със себе си не защото беше лош родител, а защото бе реагирала като нормален човек. Просто не искаше да пропусне единствения си шанс да види Сюзън Дей, това е всичко.
„Не, далеч не е всичко — рече си Ралф. — Взела го е още, защото е смятала, че ще бъде в пълна безопасност, след като Пикъринг и сектантите от «Хляб наш насъщен» вече са мъртви. Смятала е, че най-страшното, от което може да се наложи да пази сина си тази вечер, са неколцина защитници на живота с лозунги и че е невъзможно съдбата да посегне на нея и на сина й два пъти в един и същи ден.“
Досега той се бе взирал в Уичъм Стрийт. Обърна се към Клото и Лахезис:
[Сигурни ли сте, че е там?]
Клото: [Да. Седи с майка си на горния балкон от северната страна, с плакат за оцветяване от „Макдоналдс“ и няколко книжки с приказки. Много ли ще се изненадаш, ако узнаеш, че една от приказките е „Петстотинте шапки на Бартоломю Къбинс“?]
Ралф поклати глава. Вече нищо не можеше да го изненада.
Лахезис: [Самолетът на Дипно ще се вреже в сградата точно откъм северната й страна. Момченцето ще загине на място… а това не бива да се допуска. Детето не бива да умира, преди да му е дошло времето.]
5.
Лахезис се взираше настойчиво в Ралф. Синьо-зелената светлина между пръстите му беше изчезнала.
[Ралф, не можем да приказваме до безкрай — той вече лети със самолет насам. Скоро вече ще бъде прекалено късно да го спреш.]
При тези думи Ралф изпита паника, но изобщо не се помръдна. В крайна сметка Клото и Лахезис искаха той да се изплаши. Искаха и двамата с Лоуис да изпаднат в паника.
[Повтарям ви, че това, изобщо няма значение, докато не разбера за какво точно става дума. Няма да позволя да се случи…]
Клото: [Добре тогава, слушай. От време на време на света се ражда мъж или жена, чийто живот има влияние не само върху хората от нивото на Мимолетните, но и върху живота на много нива по-нагоре и по-надолу от Мимолетния свят. Тези хора са Велики и техният живот принадлежи на Целта. Ако умрат прекалено рано, всичко се променя. Везните вече не са в равновесие. Представи си колко по-различен би бил днес светът, ако Хитлер се бе удавил във ваната като малък? Може да ти се струва, че тогава светът би бил много по-добър, но аз мога да ти кажа, че той изобщо нямаше да съществува, ако това се бе случило. Да предположим, че Уинстън Чърчил бе получил хранително отравяне и не беше станал министър-председател. Или пък, че Цезар се бе родил мъртъв, удушен в собствената си пъпна връв. И все пак човекът, когото искаме да спасим, е далеч по-важен от всички тези личности.]
[Дявол го взел, с Лоуис вече спасихме това хлапе! Това не решава ли въпроса веднъж завинаги, не връща ли детето изцяло във властта на Целта?]
Лахезис, търпеливо: [Да, но не може да го предпази от Ед Дипно, защото Дипно не принадлежи нито на Целта, нито на Случайността. Единствено той може да го убие, преди да му е дошло времето. Ако не успее, тогава момченцето отново ще бъде в безопасност — ще изживее живота си мирно и тихо до мига, в който трябва да излезе на сцената и да изиграе своята съвсем кратка, но жизненоважна роля.]
[Толкова ли е важен един живот?]
Лахезис: [Да. Ако детето загине, кулата на цялото съществуване ще се срути, а последствията далеч надхвърлят възможностите на въображението ти. И на нашето също.]
Ралф се втренчи за миг в обувките си. Главата му тежеше, сякаш бе натъпкана с олово. В ситуацията имаше някаква ирония, която не му убегна, макар да беше напълно изтощен. Явно Атропос бе подтикнал Ед към действия, успявайки да му внуши, че е някакъв месия — комплекс, от който младежът може би е страдал отпреди… и който вероятно е бил предизвикан от неизяснения му статус в света. Само че онова, което Ед не разбираше — и което никога нямаше да повярва, ако го чуеше — бе, че Атропос и шефовете му от по-горните нива възнамеряват да го използват не да спаси месията, а да го убие.
Той отново вдигна очи към тревожните лица на двете плешиви човечета.
[Добре, не зная как бих могъл да спра Ед, но ще се опитам.]
Клото и Лахезис се спогледаха и на лицата им грейнаха идентични (много човешки) широки усмивки на облекчение. Ралф строго вдигна пръст.
[Чакайте малко. Още не сте чули всичко.]
Усмивките им леко помръкнаха.
[В замяна на това искам нещо. Един живот. Ще разменя живота на вашето четиригодишно момченце за…]
6.
Лоуис не чу края — изведнъж той зашепна — но видя как първо Клото, а след това и Лахезис клатят глави и сърцето й подскочи.
Лахезис: [Разбирам страха ти, Атропос наистина може да изпълни заплахата си. Но все пак вероятно сам осъзнаваш, че този живот далеч не е толкова важен, колкото…]
Ралф: [Да, но за мен е важен, не разбирате ли? Вие, приятели, просто трябва да проумеете, че за мен и двата живота са еднакво…]
Гласът му отново се изгуби, но Лоуис чуваше Клото идеално — той бе толкова уплашен, че едва не плачеше с глас.
[Но това е нещо съвсем различно! Животът на това момче е различен!]
Ралф заговори (ако изобщо говореше) съвсем ясно и думите му бяха изпълнени с безстрашна, непоклатима логика, която напомни на Лоуис за баща й.
[Всеки живот е различен! Всеки един има своето значение. Разбира се, това е чисто и просто моят елементарен мироглед, но ми се струва, че вие, момчета, май ще трябва да се придържате към него, защото аз държа и ножа, и хляба. В крайна сметка — ще направим размяна. Вашият живот срещу моя. Остава само да се съгласите.]
Лахезис: [Ралф, моля те! Разбери, че не трябва да го правим!]
Настъпи дълго мълчание. Когато Ралф отново проговори, гласът му беше едва доловим, но Лоуис успя да чуе последните му думи.
[Разликата между „не мога“ и „не трябва“ е от земята до небето, не смятате ли?]
Клото му отвърна, но Лоуис чу само една отделна фраза:
[размяната може да се осъществи].
Лахезис енергично поклати глава. Ралф отвърна нещо и в отговор Лахезис щракна с два пръста като с ножица.
За нейна най-голяма изненада Ралф се засмя и кимна.
Клото прихвана своя колега над лакътя и му заговори настойчиво, преди да се обърне отново към Ралф.
Лоуис стисна юмруци в скута си, пожелавайки от все сърце те да постигнат споразумение. Все едно какво, стига само да попречат на Ед Дипно да убие всички хора в Административния център.
Изведнъж ослепителна бяла светлина заля хълма. Отначало Лоуис помисли, че идва от небето, но единствено и само защото легендите и религията я бяха научили да вярва, че всички свръхестествени сили се спускат от небето. В действителност светлината извираше отвсякъде — от дърветата, от небето, от земята, дори от нея самата, струеше от аурата й като мъгла.
После се чу един глас… Божествен глас. Изрече само три думи, но те отекнаха в главата на Лоуис като камбанки. [ТАКА ДА БЪДЕ.]
Клото, чието мъничко лице бе изкривено от ужас и страхопочитание, посегна към задния си джоб и измъкна ножицата. Запремята я непохватно из ръцете си и едва не я изпусна — нервните му движения накараха Лоуис да го почувства като сродна душа. После хвана дръжката с две ръце и разтвори остриетата.
Гласът отново прокънтя:
[ТАКА ДА БЪДЕ.]
Този път грейна такава ярка светлина, че за миг на Лоуис й се стори, че ослепява. Притисна длани към очите си, но видя — в последния миг, когато все още виждаше нещо — как светлината се съсредоточи върху ножицата, която Клото бе вдигнал като гръмоотвод.
Не можеше да се скрие от тази светлина — струваше й се, че клепачите и дланите й са от стъкло. Ослепителното сияние като рентгенов лъч очертаваше костиците в пръстите й. От нейде долетя женски глас, подозрително приличащ на гласа на Лоуис Шаси, която пищеше наум:
[Спрете го! Божичко, спрете го, преди да ме е убило!]
Най-сетне, когато вече й се струваше, че повече не ще издържи, светлината започна да отслабва. После, когато напълно изчезна — и в тъмнината остана да грее само отпечатък във формата на призрачна ножица — тя полека отвори очи. За миг не виждаше нищо друго освен блестящия син кръст и помисли, че наистина е ослепяла. После смътните очертания на предметите, бавно заизникваха пред очите й като образите върху току-що проявена фотография. Видя как Ралф, Клото и Лахезис отпускат ръце и се оглеждат със сляпото изумление на къртици, чиято къртичина е била разровена от брана.
Лахезис се взираше в ножицата така, сякаш я забелязваше за първи път, а Лоуис бе готова да се обзаложи, че такава никога досега не я е виждал. Остриетата още светеха и от тях летяха призрачни искрици.
Лахезис: [Ралф! Това бе…]
Лоуис не чу края на изречението, но тонът на Лахезис беше като на най-обикновен селянин, който откликва на почукването на вратата и заварва на прага си Папата.
Клото продължаваше да се взира в ножицата. Ралф също не отделяше поглед от нея, но най-сетне вдигна очи и се втренчи в плешивковците.
Ралф: [… ще боли ли?]
Лахезис, като човек, който току-що се събужда от дълбок сън: [Да… няма да продължи дълго, но… ужасно ще боли… още ли настояваш, Ралф?]
Изведнъж Лоуис я достраша от тези сияйни остриета. Искаше й се да извика на Ралф да не желае нищо в замяна на малкото момченце, на което човечетата държаха. Искаше да му каже да направи каквото и да било, само да приберат ножицата.
Само че нито от устните, нито от съзнанието долитаха някакви думи.
Ралф: [… най-малко… просто исках да знам какво да очаквам.]
Клото: [… готов? … би трябвало…]
„Ралф, откажи им! — умоляваше го наум Лоуис. — Откажи им!“
Ралф: [… готов.]
Лахезис: [Разбираш… условията му… и цената?]
Ралф, вече нетърпелив: [Да, да. Не може ли вече…]
Клото, неимоверно сериозно: [Добре, така да бъде.]
Лахезис обгърна раменете на Ралф; с Клото го отведоха малко по-надолу по хълма, до мястото, откъдето по-малките деца се спускаха с шейните си през зимата. Там имаше мъничка площадка, не по-голяма от сцената в нощен бар. Когато се озоваха на площадката, Лахезис накара Ралф да спре, после го извърна с лице към Клото.
Изведнъж на Лоуис й се прииска да затвори очи, но откри, че не може. Можеше само да гледа и да се моли дано Ралф знае какво прави.
Клото му промърмори нещо. Ралф кимна и свали жилетката на Макгавърн. Сгъна я и внимателно я остави върху осеяната със сухи листа трева. Като се изправи, Ктото хвана дясната му китка и опъна ръката му. После кимна на Лахезис, който разкопча маншета на ризата му и нави ръкава. След това Клото обърна ръката на Ралф с вътрешната част на китката нагоре. Фината дантела на сините му вени под кожата бе ясно очертана, а под светлината от аурата му сякаш изпъкваха още по-силно. Всичко това бе ужасяващо познато на Лоуис — сякаш гледаше по телевизията как подготвят пациент за операция. Само че това не беше филм.
Лахезис се приведе и отново заговори. Лоуис не го чуваше, но знаеше какво му казва: че това е последният му шанс. Ралф кимна и макар аурата му да издаваше, че е уплашен до смърт от онова, което му предстои, все пак успя да се усмихне. Заговори на Ктото и Лахезис и като че вместо да търси утеха, той ги окуражаваше. Клото се опита да отговори на усмивката му, но без успех.
Лахезис стисна китката на Ралф, по-скоро да не трепери, отколкото да я държи неподвижна. Лоуис си представи медицинска сестра, която подготвя пациент за изключително болезнена инжекция. После човечето уплашено погледна другаря си и кимна. Клото кимна в отговор, пое си дъх и после се наведе над оголената ръка на Ралф с призрачното синкаво разклонение на вените, които изпъкваха под кожата му. Поспря за миг после бавно разтвори ножицата, с която той и приятелят му разменяха живот срещу смърт.
7.
Лоуис с усилие се изправи и се олюля, тъй като краката й се бяха вдървили. Искаше да разчупи вцепенението, което сякаш я бе оковало в ужасно безмълвие, да извика на Ралф да спре — да му каже, че той не осъзнава какво се канят да му причинят.
Само че той знаеше. Разбра го по пребледнялото му лице, по притворените му клепачи, по болезнено стиснатите му устни. Но най-много го издаваха червените и черните петна, които проблясваха в аурата му като метеорити, както и самата аура, която се бе свила около него като твърда синя черупка.
Ралф кимна на Клото, който наклони острието на ножицата и почти го опря върху ръката му, точно под свивката на лакътя. Кожата се сбръчка за миг, после на мястото на гънката се появи кървава пришка. Острието я проряза. В мига, в който Клото Щракна ножицата и наточените като бръснач остриета се затвориха, кожата от двете страни на продълговатия прорез се отметна рязко встрани като капаците на прозорец. Подкожната мазнина лъсна като топящ се лед сред синьото сияние на аурата му. Лахезис стисна китката му още по-здраво, но (доколкото Лоуис можеше да прецени), Ралф дори инстинктивно не отдръпна ръка, а само сведе глава и вдигна левия си юмрук, като че за поздрав. Вратните му жили изпъкнаха като въжета, но той не издаде нито звук.
След като бе започнал ужасната операция, Клото действаше с бързина, която бе едновременно брутална и милосърдна. Направи разрез от рамото до китката, стиснал ножицата като човек, който иска да разопакова колет, целия облепен с лейкопласт. Сухожилията на Ралф проблеснаха. Рукна кръв и всеки път, когато ножицата прерязваше някой кръвоносен съд избликваше тъничка алена струйка. Скоро белите туники на двете човечета се покриха с кръв и така повече от всякога заприличаха на лекари.
Когато най-сетне остриетата прекъснаха линиите на Съдбата около китката на Ралф („операцията“ отне по-малко от три секунди, но на Лоуис те се сториха като цяла вечност), Клото подаде на Лахезис окървавената ножица. В ръката на Ралф, от лакътя до китката, бе прокарана тъмна бразда. Клото притисна с ръце браздата в горния й край и Лоуис си рече: „Сега другото джудже ще вземе жилетката и ще я стегне около ръката на Ралф като турникет.“ Но Лахезис само пое ножицата и продължи да наблюдава.
За миг кръвта продължи да се процежда през стиснатите пръсти на Клото, после спря. Той бавно замести ръце надолу към китката на Ралф, а изпод тях плътта се появяваше невредима, макар и обточена с ивица по-дебела кожа.
[Лоуис… Лоу-иссссс…]
Този глас обаче не звучеше в съзнанието й, нито пък идваше откъм подножието на хълма, а някъде иззад нея. Беше тих, някак си примамлив глас. Нима е на Атропос? Не, в никакъв случай. Тя погледна надолу и видя, че цяла е потънала в зелена приглушена светлина — тя струеше изпод мишниците й, измежду краката й, дори измежду пръстите й. Сянката й пред нея се сгърчи като сянката на обесена жена. Светлината помилва Лоуис с хладните си пръсти с цвят на мъх.
[Обърни се, Лоу-иссс…]
Ала Лоуис Шаси изобщо не желаеше да се обърне и да разбере откъде идва зелената светлина.
[Обърни се, Лоу-иссс… погледни ме, Лоу-иссс… излез на светло, Лоу-иссс… излез на светло, погледни ме и излез на светло…]
На такъв глас не можеш да не се подчиниш. Тя се извърна бавно, като механична балеринка, чиято пружина е ръждясала, и беше заслепена от блатните огънчета.
Лоуис излезе на светло.
1.
След пет минути Ралф подаде глава изпод корените на наклонения стар дъб. Веднага видя Лоуис. Тя бе коленичила на земята и тревожно се взираше в подножието на дънера. Ралф й подаде калната си, окървавена ръка, тя я сграбчи здраво и му помогна да се изкатери по възлестите корени, които много приличаха на стъпала.
Ралф изпълзя от дупката и легна по гръб, вдишвайки дълбоко. Никога досега въздухът не му се бе струвал толкова сладък. Независимо от всичко го изпълваше безкрайна благодарност, че вече е навън. Че е свободен.
[Ралф? Добре ли си?]
Той обърна ръката й, целуна дланта й, а после постави обеците на мястото, което бяха докоснали устните му.
[Да. Много добре. Тези дрънкулки са твои, нали?]
Тя ги погледна с безкрайно любопитство, сякаш никога през живота си не бе виждала обеци — нито тези, нито други — после ги пъхна в джоба на роклята си.
[Видя ги в огледалото, нали, Лоуис?]
[Да, и ужасно се ядосах… но всъщност не се изненадах.]
[Защото знаеше.]
[Да. Сигурно съм знаела. Може би се досетих, когато видях за пръв път Атропос с шапката на Бил. Просто имах… знаеш… едно наум.]
Тя го изгледа подозрително и продължи:
[Остави ги сега обеците — какво се случи долу? Как се измъкна?]
Той се страхуваше, че ако продължава да се взира така в него, ще види прекалено много неща. Освен това му се струваше, че не се ли раздвижи веднага, има опасност повче да не помръдне — бе толкова изтощен, че умората сякаш бе заседнала в него като потънал презокеански параход — и се опитваше да го сломи. С усилие се изправи на крака. Не можеше да позволи никой от двама им да бъде сломен точно сега. Погледна към небето, за да се ориентира за времето, и с ужас установи, че навярно наближава шест часът. В цял Дери хората, които пет пари не даваха за абортите и не подкрепяха нито едната, нито другата страна (с други думи, мнозинството) тъкмо сядаха пред топлата си вечеря. Вратите на Административиия център сигурно вече са отворени и са осветени от мощните прожектори, а телевизионните камери са насочени към подранилите привърженици на избора, които минават покрай Дан Далтън и размахващите лозунги Приятели на живота. Недалеч оттук хората скандираха любимия възглас на Ед Дипно — „Хей, хей, Сюзън Дей. Колко ли дечица си убила, брей?“ Каквато и да бе тяхната мисия с Лоуис, разполагаха само с шейсет или най-много с деветдесет минути да я осъществят. Часовникът неумолимо отмерваше времето.
[Хайде, Лоуис. Трябва да вървим.]
[В Административния център ли отиваме?]
[Не, не веднага. Мисля, че като начало трябва да…]
Ралф установи, че с огромно нетърпение очаква да чуе собствените си думи. Откъде смята, че трябва да започнат? Да се върнат в общинската болница? Или в „Червената ябълка“? Или пък в неговия дом? Къде отиваш, когато търсиш двамина добронамерени, но далеч не всезнаещи господа, които са хвърлили теб и неколцина от най-близките ти приятели в един свят на болка и тревога? И имаш ли някакво основание да се надяваш, че те ще потърсят теб?
„Може би не искат да те открият, миличък. Всъщност може би дори се крият от теб.“
[Ралф, сигурен ли, че…]
Изведнъж се сети за Розали и веднага разбра какво трябва да стори.
[В парка, Лоуис. В Строфорд Парк. Ето къде трябва да отидем. Но преди това трябва да се отбием на едно място.]
Поведе я към желязната ограда и скоро до тях долетяха наслагващи се гласове. Ралф усети и аромата на печени кренвирши, който след зловонието на бърлогата на Атропос му се стори като неземно ухание. След минута-две с Лоуис се озоваха на полянката край писта № 3.
Там бе Дорънс, обгърнат от удивителната си пъстроцветна аура, и следеше с поглед насочващия се към пистата малък самолет. Зад него се виждаха Фей Шапен и Дон Вийзи, които седяха на една от масите за пикник, върху която бяха поставени шахматна дъска и бутилка вино „Блу Нън“. Стан и Джорджина Ебърли пиеха бира и току завъртаха шишовете с набучени на тях кренвирши — трепкащият нагорещен въздух изглеждаше тъмнорозов, като пясък, оцветен в кораловочервено. За миг Ралф застина на място, поразен от красотата им — от ефимерната, нечувана красота, която може би бе смисълът на Мимолетния живот. В съзнанието му изплува рефренът на песен отпреди двадесет години: „Ние сме звезден прах, ние сме от злато.“ Аурата на Дорънс бе различна — божествено различна — но дори и най-прозаичните аури на присъстващите хора блещукаха като редки и неустоимо примамливи скъпоценности.
[О, Ралф, виждаш ли ги? Виждаш ли колко са красиви?]
[Да, виждам.]
[Жалко, че не го осъзнават!]
Но дали наистина не го осъзнаваха? Предвид на всичко, което се случваше, Ралф не бе сигурен. В съзнанието му се въртеше едно хрумване — някакво силно предчувствие, което не би могъл да изрази с думи — че може би истинската красота е неосъзната, че непрестанно се развива, че съществува, без да се вижда.
— Хайде, тъпако, ти си на ход — каза някой. Ралф подскочи, защото отначало помисли, че човекът се обръща към него, но всъщност това бе Фей, който говореше на Дон Вийзи. — По-бавен си от костенурка.
— Няма значение — отвърна Дон. — Мисля.
— Може да мислиш, докато замръзне адът, умнико, и пак ще те матирам след шест хода.
Дон наля малко вино в картонената чашка и забели очи, после се провикна:
— Ама че досадник! Извинявай, не съм разбрал, че играя с Борис Спаски! Мислех си, че се състезавам с нашия стар приятел Фей Шапен! Покорно моля за извинение.
— Голям майтапчия си, Дон. Направи турне с тоя номер и ще събереш милиони долари. Пък и няма да чакаш дълго — остават ти само шест хода.
— Умник си, няма що — отбеляза Дон. — Само че не знаеш кога да…
— Шшшт! — сопна им се Джорджина. — Какво беше това?
Сякаш нещо гръмна!
„Това“ бе Лоуис, която засмука от зелената аура на Джорджина.
Ралф вдигна ръка, сви я на фуния пред устните си и всмукна от яркосиния ореол на Стан Ебърли. Веднага почувства прилив на енергия — сякаш в мозъка му грейнаха стотици флуоресцентни лампи. Ала огромният потънал кораб — резултат от четири месеца безсънни нощи — продължаваше да го тегли надолу, към бездната.
А и решението още не беше взето, просто го беше отложил. Стан също се оглеждаше. Аурата му си беше все така сияйна независимо от силата, която Ралф почерпи от нея (а тя не беше никак малко, или така поне му се струваше). Очевидно Клото и Лахезис не бяха излъгали, когато твърдяха, че човешките аури са неизчерпаеми източници на енергия.
— Ами — започна Стаи, — аз май чух нещо…
— Аз обаче не чух — прекъсна го Фей.
— Естествено, щото си глух като пън — отвърна Стан. — Що не спреш да ме прекъсваш поне за една секунда? Тъкмо бях почнал да казвам, че не ще да е било бензинов резервоар, щото няма огън и дим. Пък и Дон не ще да е пръднал, щото иначе катеричките щяха да изпопадат от дърветата с опърлена козина. Сигурно е бил ауспух на камион, от ония, големите, на националната военновъздушна охрана. Не се бой, скъпа, ще те охранявам.
— Охранявай си оная работа — заяви Джорджина и направи неприличен жест. Ала все пак се усмихваше.
— Оле, Боже! — възкликна Фей. — Я го вижте стария Дор. Всички зяпнаха Дорънс, който гледаше усмихнат към продължението на Харис Авеню и махаше.
— Кого виждаш, приятел? — ухилено го попита Дон Вийзи.
— Ралф и Лоуис — отвърна старецът и ведро се усмихна. — Виждам Ралф и Лоуис. Току-що излязоха изпод старото дърво!
— А-ха — промърмори Стан.
Засенчи с длан очи и посочи право към новопоявилите се. Това накара Ралф да подскочи и нервите му се отпуснаха едва когато осъзна, че Стан посочва към мястото, накъдето гледа Дорънс.
— Погледнете! След тях се задава и самият Глен Милър! Дявол го взел!
Джорджия побутна с лакът Стан и той отстъпи, ухилен до уши.
[Здравей, Ралф! Здравей, Лоуис!]
[Дорънс! Отиваме в Строфорд Парк! На прав път ли сме?]
Дорънс, щастливо ухилен:
[Не зная, всичко вече е Дълголетно и аз не участвам. Скоро ще се прибера да си чета Уолт Уитман. Тази нощ ще бъде ветровита, а винаги когато духа, Уитман е най-подходящ за четене.]
Лоуис, на границата на истерията: [Дорънс, помогни ни!]
Усмивката на Дор помръкна и той я стрелна строго с очи.
[Не мога. Вече нямам никаква власт над събитията. Каквото и да става отсега нататък, то зависи изцяло от вас с Ралф.]
— Уф! — възкликна Джорджина. — Мразя го като се втренчи така. Човек направо почва да си мисли, че наистина вижда някого. — Тя взе дългия шиш с кренвирша и го сложи на скарата. — А между другото, виждал, ли е някой Ралф и Лоуис?
— Не — отвърна Дон.
— Обзалагам се, че са се заключили в някой долнопробен мотел с каса бира и цяла туба вазелин — обади се Стан. — Нъл ти казах вчера.
Ралф: [Дорънс, можеш ли изобщо да ни помогнеш? Поне ни кажи дали сме на прав път?]
За миг бе сигурен, че ще му отговори. Обаче откъм небето се разнесе монотонно бръмчене, старецът вдигна глава и отново налудничаво се усмихна.
— Гледайте! — провикна се той. — Стар „Груман Йелоу Бърд“! Каква красота! — Обърна им гръб и изтича до желязната ограда, за да наблюдава приземяването на жълтия самолет.
Ралф хвана Лоуис за ръката и също опита да се усмихне. Трудно му беше — струваше му се, че през целия си живот не е бил толкова уплашен и объркан — но все пак реши да опита.
[Хайде, мила моя. Да вървим.]
2.
Ралф си спомни как, докато вървяха по изоставената железопътна линия, която в крайна сметка ги отведе отново на летището, му се стори, че не ходят, а се плъзгат. Сега имаше същото усещане, само че този път се плъзгаха много по-бързо. Сякаш ги носеше невидим конвейер.
Реши да провери какво ще се получи, ако престане да ходи. Къщите и витрините продължиха да отминават бавно край него. Сведе очи към краката си и забеляза, че бяха абсолютно неподвижни. Сякаш тротоарът се движеше.
Срещу тях се зададе господин Дуган, директор на отдела за отпускане на заеми към Търговската палата в Дери, докаран в неизменния елегантен костюм с жилетка. Ралф за сетен път си каза, че директорът сякаш бе единственият човек в историята на човечеството, който се е родил без дупка в задника. Едно време Дуган беше отхвърлил молбата му за заем, поради което Ралф го намрази. Аурата на банкера беше убито сива като коридорите в болница за ветерани, но Ралф реши, че това изобщо не го изненадва. Стисна нос с два пръста като човек, който се кани да преплува през мръсен канал, и мина право през банкера. Дуган само потрепна.
Стори му се забавно, но като погледна Лоуис, доброто му настроение веднага се изпари. На лицето й бе изписана тревога; очевидно изгаряше от желание да зададе куп въпроси, на които досега не бе получила удовлетворителен отговор.
Пред тях се простираше Строфорд Парк. Изведнъж уличните лампи светнаха. Малката площадка, където с Макгавърн — в повечето случаи и с Лоуис — често наблюдаваха играещите деца, бе почти празна. Две хлапета на по петнайсетина години седяха на люлките, пушеха цигари и си разговаряха, но майките с едва прохождащите бебета, които идваха тук през деня, отдавна си бяха отишли.
Ралф се замисли за Макгавърн — за непрестанното му тягостно дърдорене и безкрайното му самосъжаление, което отначало изобщо не се забелязваше, а после, когато вече си бил с него известно време, започва да ти се натрапва, и как неизчерпаемата му духовитост и ненадейните спонтанни пристъпи на милосърдие те караха да забравиш слабостите му — и го обзе непоносима тъга. Мимолетните същества може и да са изтъкани от звезден прах, само че когато си отидат веднъж, вече наистина ги няма — както майките с бебетата, които за малко идваха тук през слънчевите летни следобеди.
[Ралф, какво търсим тук? Смъртният покров е над Административния център, не над Строфорд Парк!]
Той я отведе на онази пейка, където преди около сто години я бе заварил да плаче заради разправията със сина си и снаха си, и заради изгубените си обеци. Отново забеляза кабинките на двете тоалетни в подножието на хълма. Затвори очи и си каза: „Отивам към лудостта — и то с експреса, не с пътническия влак. Кое да бъде? Жената… или тигъра?“
[Ралф, трябва да направим нещо. Тези хора… две хиляди човешки живота…]
Зад затворените си клепачи Ралф виждаше човек, който излиза от „Червената ябълка“. Силует с тъмни джинси и шапка с надпис „Ред Сокс“. Скоро щеше да се разиграе страшната сцена и понеже не искаше да я види, Ралф отвори очи и се вгледа в жената до себе си.
[Всеки човешки живот е важен, Лоуис, не си ли съгласна?]
Не знаеше какво бе видяла в аурата му, но със сигурност я беше потресло.
[Какво се случи долу, след като си тръгнах? Какво ти е казал или направил Атропос? Кажи ми, Ралф! Кажи ми!]
Кого да жертва? Един човек или две хиляди души? Ако не реши сам, съвсем скоро правото на избор ше му бъде отнето, защото времето лети. Та кое от двете? Кое?
— Не… не… — дрезгаво издума той, без да си дава сметка, че страхотната възбуда го кара да говори на глас, на няколко нива едновременно. — Няма да избера нито едното, нито другото. Няма. Чуваш ли?
Скочи от пейката и трескаво се заоглежда, сетне отново изкрещя:
— Чуваш ли ме? Отхвърлям този избор! Или ВСИЧКО, или НИЩО!
По алеята северно от тях някакъв скитник ровеше из кофите за боклук, търсейки празни бутилки — той хвърли един поглед към Ралф, после се извърна и хукна да бяга. Бе видял човек, който сякаш целият пламтеше.
Лоуис се изправи и обгърна лицето му с дланите си.
[Ралф, какво има? Кой е причината? Аз? Ти? Защото ако съм аз, ако се бавиш заради мен, не искам да…]
Той си пое дълбоко въздух, за да се успокои, после опря чело в нейното чело и се взря в очите й.
[Не си ти, Лоуис, нито пък съм аз. Ако ставаше дума за нас двамата, може би щях да успея да направя избора. Само че не е така, и да пукна, ако се оставя да бъда обикновена пионка.]
Той рязко се отдръпна от нея. Аурата му проблесна толкова ярко, че Лоуис засенчи очите си с длан — Ралф сякаш всеки миг щеше да експлодира. А гласът му прокънтя в съзнанието й, страшен като гръмотевица.
[КЛОТО! ЛАХЕЗИС! ЕЛАТЕ ПРИ МЕН, И ТО НА МИГА!]
3.
Отстъпи още няколко крачки и се втренчи в подножието на хълма. Двете хлапета на люлките се взираха в него с еднакво стреснати, уплашени изражения. В мига, в който погледът на Ралф попадна върху тях, те хукнаха презглава към Уичъм Стрийт и оставиха цигарите да димят във вдлъбнатинката в земята под люлките.
[КЛОТО! ЛАХЕЗИС!]
Пламтеше като електрическа дъга; изведнъж краката на Лоуис се подкосиха и цялата й сила сякаш се оттече през тях като вода. Тя пристъпи назад и се строполи на пейката. Виеше й се свят, сърцето й бе изпълнено с ужас, а отгоре на всичко изпитваше смъртно изтощение. Ралф си го представяше като потънал кораб — за Лоуис то бе пропаст, около която нещо я насилваше да обикаля в непрестанно стесняваща се спирала и в която най-накрая щеше да падне.
[КЛОТО! ЛАХЕЗИС! ДАВАМ ВИ ПОСЛЕДЕН ШАНС! НЕ СЕ ШЕГУВАМ!]
Отначало нищо не се случи, после вратите на кабинките в подножието на хълма се отвориха едновременно. От кабинката с надпис „МЪЖЕ“ се подаде Клото, а от другата с надпис „ЖЕНИ“ се измъкна Лахезис. Сияйните им златистозелени аури, сякаш изтъкани от криле на водни кончета, блещукаха на пепеливата светлина на здрача. Те пристъпиха напред заедно, докато аурите им се сляха, после бавно се заизкачваха по хълма към Ралф, а раменете им почти се докосваха. Изглеждаха като две уплашени деца.
Ралф се извърна към Лоуис. Аурата му още пламтеше и хвърляше ослепителни отблясъци.
[Стой тук.]
[Добре.]
Тя го изчака да слезе до средата на хълма, после най-сетне събра кураж и викна след него.
[Само че, ако се откажеш, аз ще се опитам да спра Ед. Честна дума.]
Разбира се, че щеше да го направи — сърцето му откликна на нейното мъжество… но тя не знаеше онова, което му беше известно. Не бе видяла онова, което бе видял той.
Обърна се за миг, после се отправи към двете плешиви докторчета, които бяха вперили в него сияйните си, уплашени очи.
4.
Лахезис, нервно: [Не сме те лъгали — не сме.]
Клото, още по-нервно, ако изобщо бе възможно: [Дипно вече е на път за насам. Трябва да го спреш, Ралф — трябва поне да се опиташ.]
„Работата е там, че нищо не трябва да правя, то ви е изписано на лицата“ — рече си той. После се обърна към Лахезис и се зарадва, че плешивото човече потръпна от погледа му и сведе тъмните си очи без зеници.
[Така ли било? Когато бяхме на покрива на болниирта, ни каза да стоим далеч от Ед, господин Л. Дори наблегна на това.]
Лахезис смутено се размърда и закърши ръце.
[Аз… искам да кажа… случва се да грешим. Този път сгрешихме.]
Само че Ралф знаеше, че „греша“ съвсем не е най-правилната дума в случая — „самозалъгали“ беше далеч по-удачна. Искаше да им се скара за това („О, я си признай, като начало искаш да им се скараш задето изобщо са те забъркали в цялата гадна история“), но откри, че не може. Защото, както беше казал старият Дор, дори и самозаблуждението им служеше на Целта; помади някаква непонятна причина посещението на „Хай Ридж“ изобщо не беше отклонение. Не разбираше защо или как се получава така, но възнамеряваше да разбере, ако изобщо бе възможно.
[Да забравим засега този въпрос, господа, и да се занимаем с проблема защо се случва всичко това. Ако очаквате помощ от мен и Лоуис, най-добре да ми обясните.]
Те се спогледаха с огромните си, уплашени очи, после пак се вторачиха в него.
Лахезис: [Ралф, съмняваш ли се, че всички тези хора наистина ще умрат? Защото ако се съмняваш…]
[Не, само че ми омръзна да ми натяквате за тях! Сигурен съм, че ако беше предопределено да се случи земетресение, което да служи на Целта, и жертвите от него са десет хиляди, вместо две хиляди, въобще нямаше да си мръднете пръста, нали? Та какво й е толкова особеното на тази ситуация? Кажете ми!]
Клото: [Ралф подобно на теб, ние не налагаме правилата на играта. Мислехме, че вече си го разбрал.]
Старецът въздъхна.
[Пак шикалкавите и губите собственото ви време.]
Клото, неохотно: [Добре, вероятно картината, която нарисувахме пред вас, не беше особено ясна, но нямахме време и ни беше страх. Пък и трябва да проумееш, че независимо от всичко онези хора ще умрат, ако не успеете да спрете Ед Дипно.]
[Тях ги остави на мира сега — интересува ме само един от тях — онзи, който принадлежи на Целта и който не бива да загине заради един никаквец, на когото му хлопа дъската и който е натоварил цял самолет с експлозиви. Кой според вас не може да бъде жертван? Кой? Дей, нали? Сюзън Дей.]
Лахезис: [Не. Сюзън Дей принадлежи на Случайността. Тя не ни засяга и изобщо не се тревожим за нея.]
[А кой тогава?]
Клото и Лахезис отново се спогледаха. Клото кимна едва забележимо, после и двамата се обърнаха към Ралф. Лахезис отново вирна двата си пръста и от тях се появи светла арка подобна на паунска опашка. Но този път Ралф не видя Макгавърн, а едно момченце, чиято руса коса бе подстригана на бретон и което имаше на нослето си белег, подобен на кукичка. Ралф веднага го позна — беше хлапето от избата в „Хай Ридж“, чиято майка бе цялата в синини. Момченцето, което ги нарече „ангели“.
„И едно дете ще ги поведе — помисли си той и онемя от почуда. — О, Боже!“ После изгледа недоверчиво Клото и Лахезис.
[Правилно ли съм разбрал? Всичко това е заради онова момченце.]
Очакваше нови заобикалки, но отговорът на Клото беше прост и ясен:
[Да, Ралф.]
Лахезис: [Той сега е в Административния център. Майка му, чийто живот вие с Лоуис спасихте тази сутрин, е говорила с детегледачката по телефона преди половин час и тя й е съобщила, че се е порязала на едно стъкло, затова тази вечер няма да може да се грижи за детето. Разбира се вече било много късно да търси друга гледачка, а майката била твърдо решена да види Сюзън Дей… да й стисне ръката и дори да я прегърне, ако успее. За нея тая Дей е божество.]
Ралф, който си спомни избледняващите синини по лицето й, си помисли, че разбира подобно идолопоклонничество. А още по-добре разбираше и нещо друго — порязаната ръка на детегледачката изобщо не бе случайна злополука. Нещо бе решило русокосото момченце със зачервените от дима очи да бъде в Центъра и бе готово на всичко, за да постигне целта си. Майката бе взела детето със себе си не защото беше лош родител, а защото бе реагирала като нормален човек. Просто не искаше да пропусне единствения си шанс да види Сюзън Дей, това е всичко.
„Не, далеч не е всичко — рече си Ралф. — Взела го е още, защото е смятала, че ще бъде в пълна безопасност, след като Пикъринг и сектантите от «Хляб наш насъщен» вече са мъртви. Смятала е, че най-страшното, от което може да се наложи да пази сина си тази вечер, са неколцина защитници на живота с лозунги и че е невъзможно съдбата да посегне на нея и на сина й два пъти в един и същи ден.“
Досега той се бе взирал в Уичъм Стрийт. Обърна се към Клото и Лахезис:
[Сигурни ли сте, че е там?]
Клото: [Да. Седи с майка си на горния балкон от северната страна, с плакат за оцветяване от „Макдоналдс“ и няколко книжки с приказки. Много ли ще се изненадаш, ако узнаеш, че една от приказките е „Петстотинте шапки на Бартоломю Къбинс“?]
Ралф поклати глава. Вече нищо не можеше да го изненада.
Лахезис: [Самолетът на Дипно ще се вреже в сградата точно откъм северната й страна. Момченцето ще загине на място… а това не бива да се допуска. Детето не бива да умира, преди да му е дошло времето.]
5.
Лахезис се взираше настойчиво в Ралф. Синьо-зелената светлина между пръстите му беше изчезнала.
[Ралф, не можем да приказваме до безкрай — той вече лети със самолет насам. Скоро вече ще бъде прекалено късно да го спреш.]
При тези думи Ралф изпита паника, но изобщо не се помръдна. В крайна сметка Клото и Лахезис искаха той да се изплаши. Искаха и двамата с Лоуис да изпаднат в паника.
[Повтарям ви, че това, изобщо няма значение, докато не разбера за какво точно става дума. Няма да позволя да се случи…]
Клото: [Добре тогава, слушай. От време на време на света се ражда мъж или жена, чийто живот има влияние не само върху хората от нивото на Мимолетните, но и върху живота на много нива по-нагоре и по-надолу от Мимолетния свят. Тези хора са Велики и техният живот принадлежи на Целта. Ако умрат прекалено рано, всичко се променя. Везните вече не са в равновесие. Представи си колко по-различен би бил днес светът, ако Хитлер се бе удавил във ваната като малък? Може да ти се струва, че тогава светът би бил много по-добър, но аз мога да ти кажа, че той изобщо нямаше да съществува, ако това се бе случило. Да предположим, че Уинстън Чърчил бе получил хранително отравяне и не беше станал министър-председател. Или пък, че Цезар се бе родил мъртъв, удушен в собствената си пъпна връв. И все пак човекът, когото искаме да спасим, е далеч по-важен от всички тези личности.]
[Дявол го взел, с Лоуис вече спасихме това хлапе! Това не решава ли въпроса веднъж завинаги, не връща ли детето изцяло във властта на Целта?]
Лахезис, търпеливо: [Да, но не може да го предпази от Ед Дипно, защото Дипно не принадлежи нито на Целта, нито на Случайността. Единствено той може да го убие, преди да му е дошло времето. Ако не успее, тогава момченцето отново ще бъде в безопасност — ще изживее живота си мирно и тихо до мига, в който трябва да излезе на сцената и да изиграе своята съвсем кратка, но жизненоважна роля.]
[Толкова ли е важен един живот?]
Лахезис: [Да. Ако детето загине, кулата на цялото съществуване ще се срути, а последствията далеч надхвърлят възможностите на въображението ти. И на нашето също.]
Ралф се втренчи за миг в обувките си. Главата му тежеше, сякаш бе натъпкана с олово. В ситуацията имаше някаква ирония, която не му убегна, макар да беше напълно изтощен. Явно Атропос бе подтикнал Ед към действия, успявайки да му внуши, че е някакъв месия — комплекс, от който младежът може би е страдал отпреди… и който вероятно е бил предизвикан от неизяснения му статус в света. Само че онова, което Ед не разбираше — и което никога нямаше да повярва, ако го чуеше — бе, че Атропос и шефовете му от по-горните нива възнамеряват да го използват не да спаси месията, а да го убие.
Той отново вдигна очи към тревожните лица на двете плешиви човечета.
[Добре, не зная как бих могъл да спра Ед, но ще се опитам.]
Клото и Лахезис се спогледаха и на лицата им грейнаха идентични (много човешки) широки усмивки на облекчение. Ралф строго вдигна пръст.
[Чакайте малко. Още не сте чули всичко.]
Усмивките им леко помръкнаха.
[В замяна на това искам нещо. Един живот. Ще разменя живота на вашето четиригодишно момченце за…]
6.
Лоуис не чу края — изведнъж той зашепна — но видя как първо Клото, а след това и Лахезис клатят глави и сърцето й подскочи.
Лахезис: [Разбирам страха ти, Атропос наистина може да изпълни заплахата си. Но все пак вероятно сам осъзнаваш, че този живот далеч не е толкова важен, колкото…]
Ралф: [Да, но за мен е важен, не разбирате ли? Вие, приятели, просто трябва да проумеете, че за мен и двата живота са еднакво…]
Гласът му отново се изгуби, но Лоуис чуваше Клото идеално — той бе толкова уплашен, че едва не плачеше с глас.
[Но това е нещо съвсем различно! Животът на това момче е различен!]
Ралф заговори (ако изобщо говореше) съвсем ясно и думите му бяха изпълнени с безстрашна, непоклатима логика, която напомни на Лоуис за баща й.
[Всеки живот е различен! Всеки един има своето значение. Разбира се, това е чисто и просто моят елементарен мироглед, но ми се струва, че вие, момчета, май ще трябва да се придържате към него, защото аз държа и ножа, и хляба. В крайна сметка — ще направим размяна. Вашият живот срещу моя. Остава само да се съгласите.]
Лахезис: [Ралф, моля те! Разбери, че не трябва да го правим!]
Настъпи дълго мълчание. Когато Ралф отново проговори, гласът му беше едва доловим, но Лоуис успя да чуе последните му думи.
[Разликата между „не мога“ и „не трябва“ е от земята до небето, не смятате ли?]
Клото му отвърна, но Лоуис чу само една отделна фраза:
[размяната може да се осъществи].
Лахезис енергично поклати глава. Ралф отвърна нещо и в отговор Лахезис щракна с два пръста като с ножица.
За нейна най-голяма изненада Ралф се засмя и кимна.
Клото прихвана своя колега над лакътя и му заговори настойчиво, преди да се обърне отново към Ралф.
Лоуис стисна юмруци в скута си, пожелавайки от все сърце те да постигнат споразумение. Все едно какво, стига само да попречат на Ед Дипно да убие всички хора в Административния център.
Изведнъж ослепителна бяла светлина заля хълма. Отначало Лоуис помисли, че идва от небето, но единствено и само защото легендите и религията я бяха научили да вярва, че всички свръхестествени сили се спускат от небето. В действителност светлината извираше отвсякъде — от дърветата, от небето, от земята, дори от нея самата, струеше от аурата й като мъгла.
После се чу един глас… Божествен глас. Изрече само три думи, но те отекнаха в главата на Лоуис като камбанки. [ТАКА ДА БЪДЕ.]
Клото, чието мъничко лице бе изкривено от ужас и страхопочитание, посегна към задния си джоб и измъкна ножицата. Запремята я непохватно из ръцете си и едва не я изпусна — нервните му движения накараха Лоуис да го почувства като сродна душа. После хвана дръжката с две ръце и разтвори остриетата.
Гласът отново прокънтя:
[ТАКА ДА БЪДЕ.]
Този път грейна такава ярка светлина, че за миг на Лоуис й се стори, че ослепява. Притисна длани към очите си, но видя — в последния миг, когато все още виждаше нещо — как светлината се съсредоточи върху ножицата, която Клото бе вдигнал като гръмоотвод.
Не можеше да се скрие от тази светлина — струваше й се, че клепачите и дланите й са от стъкло. Ослепителното сияние като рентгенов лъч очертаваше костиците в пръстите й. От нейде долетя женски глас, подозрително приличащ на гласа на Лоуис Шаси, която пищеше наум:
[Спрете го! Божичко, спрете го, преди да ме е убило!]
Най-сетне, когато вече й се струваше, че повече не ще издържи, светлината започна да отслабва. После, когато напълно изчезна — и в тъмнината остана да грее само отпечатък във формата на призрачна ножица — тя полека отвори очи. За миг не виждаше нищо друго освен блестящия син кръст и помисли, че наистина е ослепяла. После смътните очертания на предметите, бавно заизникваха пред очите й като образите върху току-що проявена фотография. Видя как Ралф, Клото и Лахезис отпускат ръце и се оглеждат със сляпото изумление на къртици, чиято къртичина е била разровена от брана.
Лахезис се взираше в ножицата така, сякаш я забелязваше за първи път, а Лоуис бе готова да се обзаложи, че такава никога досега не я е виждал. Остриетата още светеха и от тях летяха призрачни искрици.
Лахезис: [Ралф! Това бе…]
Лоуис не чу края на изречението, но тонът на Лахезис беше като на най-обикновен селянин, който откликва на почукването на вратата и заварва на прага си Папата.
Клото продължаваше да се взира в ножицата. Ралф също не отделяше поглед от нея, но най-сетне вдигна очи и се втренчи в плешивковците.
Ралф: [… ще боли ли?]
Лахезис, като човек, който току-що се събужда от дълбок сън: [Да… няма да продължи дълго, но… ужасно ще боли… още ли настояваш, Ралф?]
Изведнъж Лоуис я достраша от тези сияйни остриета. Искаше й се да извика на Ралф да не желае нищо в замяна на малкото момченце, на което човечетата държаха. Искаше да му каже да направи каквото и да било, само да приберат ножицата.
Само че нито от устните, нито от съзнанието долитаха някакви думи.
Ралф: [… най-малко… просто исках да знам какво да очаквам.]
Клото: [… готов? … би трябвало…]
„Ралф, откажи им! — умоляваше го наум Лоуис. — Откажи им!“
Ралф: [… готов.]
Лахезис: [Разбираш… условията му… и цената?]
Ралф, вече нетърпелив: [Да, да. Не може ли вече…]
Клото, неимоверно сериозно: [Добре, така да бъде.]
Лахезис обгърна раменете на Ралф; с Клото го отведоха малко по-надолу по хълма, до мястото, откъдето по-малките деца се спускаха с шейните си през зимата. Там имаше мъничка площадка, не по-голяма от сцената в нощен бар. Когато се озоваха на площадката, Лахезис накара Ралф да спре, после го извърна с лице към Клото.
Изведнъж на Лоуис й се прииска да затвори очи, но откри, че не може. Можеше само да гледа и да се моли дано Ралф знае какво прави.
Клото му промърмори нещо. Ралф кимна и свали жилетката на Макгавърн. Сгъна я и внимателно я остави върху осеяната със сухи листа трева. Като се изправи, Ктото хвана дясната му китка и опъна ръката му. После кимна на Лахезис, който разкопча маншета на ризата му и нави ръкава. След това Клото обърна ръката на Ралф с вътрешната част на китката нагоре. Фината дантела на сините му вени под кожата бе ясно очертана, а под светлината от аурата му сякаш изпъкваха още по-силно. Всичко това бе ужасяващо познато на Лоуис — сякаш гледаше по телевизията как подготвят пациент за операция. Само че това не беше филм.
Лахезис се приведе и отново заговори. Лоуис не го чуваше, но знаеше какво му казва: че това е последният му шанс. Ралф кимна и макар аурата му да издаваше, че е уплашен до смърт от онова, което му предстои, все пак успя да се усмихне. Заговори на Ктото и Лахезис и като че вместо да търси утеха, той ги окуражаваше. Клото се опита да отговори на усмивката му, но без успех.
Лахезис стисна китката на Ралф, по-скоро да не трепери, отколкото да я държи неподвижна. Лоуис си представи медицинска сестра, която подготвя пациент за изключително болезнена инжекция. После човечето уплашено погледна другаря си и кимна. Клото кимна в отговор, пое си дъх и после се наведе над оголената ръка на Ралф с призрачното синкаво разклонение на вените, които изпъкваха под кожата му. Поспря за миг после бавно разтвори ножицата, с която той и приятелят му разменяха живот срещу смърт.
7.
Лоуис с усилие се изправи и се олюля, тъй като краката й се бяха вдървили. Искаше да разчупи вцепенението, което сякаш я бе оковало в ужасно безмълвие, да извика на Ралф да спре — да му каже, че той не осъзнава какво се канят да му причинят.
Само че той знаеше. Разбра го по пребледнялото му лице, по притворените му клепачи, по болезнено стиснатите му устни. Но най-много го издаваха червените и черните петна, които проблясваха в аурата му като метеорити, както и самата аура, която се бе свила около него като твърда синя черупка.
Ралф кимна на Клото, който наклони острието на ножицата и почти го опря върху ръката му, точно под свивката на лакътя. Кожата се сбръчка за миг, после на мястото на гънката се появи кървава пришка. Острието я проряза. В мига, в който Клото Щракна ножицата и наточените като бръснач остриета се затвориха, кожата от двете страни на продълговатия прорез се отметна рязко встрани като капаците на прозорец. Подкожната мазнина лъсна като топящ се лед сред синьото сияние на аурата му. Лахезис стисна китката му още по-здраво, но (доколкото Лоуис можеше да прецени), Ралф дори инстинктивно не отдръпна ръка, а само сведе глава и вдигна левия си юмрук, като че за поздрав. Вратните му жили изпъкнаха като въжета, но той не издаде нито звук.
След като бе започнал ужасната операция, Клото действаше с бързина, която бе едновременно брутална и милосърдна. Направи разрез от рамото до китката, стиснал ножицата като човек, който иска да разопакова колет, целия облепен с лейкопласт. Сухожилията на Ралф проблеснаха. Рукна кръв и всеки път, когато ножицата прерязваше някой кръвоносен съд избликваше тъничка алена струйка. Скоро белите туники на двете човечета се покриха с кръв и така повече от всякога заприличаха на лекари.
Когато най-сетне остриетата прекъснаха линиите на Съдбата около китката на Ралф („операцията“ отне по-малко от три секунди, но на Лоуис те се сториха като цяла вечност), Клото подаде на Лахезис окървавената ножица. В ръката на Ралф, от лакътя до китката, бе прокарана тъмна бразда. Клото притисна с ръце браздата в горния й край и Лоуис си рече: „Сега другото джудже ще вземе жилетката и ще я стегне около ръката на Ралф като турникет.“ Но Лахезис само пое ножицата и продължи да наблюдава.
За миг кръвта продължи да се процежда през стиснатите пръсти на Клото, после спря. Той бавно замести ръце надолу към китката на Ралф, а изпод тях плътта се появяваше невредима, макар и обточена с ивица по-дебела кожа.
[Лоуис… Лоу-иссссс…]
Този глас обаче не звучеше в съзнанието й, нито пък идваше откъм подножието на хълма, а някъде иззад нея. Беше тих, някак си примамлив глас. Нима е на Атропос? Не, в никакъв случай. Тя погледна надолу и видя, че цяла е потънала в зелена приглушена светлина — тя струеше изпод мишниците й, измежду краката й, дори измежду пръстите й. Сянката й пред нея се сгърчи като сянката на обесена жена. Светлината помилва Лоуис с хладните си пръсти с цвят на мъх.
[Обърни се, Лоу-иссс…]
Ала Лоуис Шаси изобщо не желаеше да се обърне и да разбере откъде идва зелената светлина.
[Обърни се, Лоу-иссс… погледни ме, Лоу-иссс… излез на светло, Лоу-иссс… излез на светло, погледни ме и излез на светло…]
На такъв глас не можеш да не се подчиниш. Тя се извърна бавно, като механична балеринка, чиято пружина е ръждясала, и беше заслепена от блатните огънчета.
Лоуис излезе на светло.
ДВАДЕСЕТ И ОСМА ГЛАВА
1.
Клото: [Вече имаш своя видим белег, Ралф — доволен ли си?]
Ралф погледна ръката си. Убийствената болка, която го бе погълнала целия, както китът бе погълнал Йон, вече му се струваше като сън, или пък като мираж. Сигурно по същия начин жените забравят болката и затова могат да имат много деца.
[Да. Бяхте много смели и много бързи. Благодарен съм ви.]
Клото се усмихна, но не каза нищо.
Лахезис: [Готов ли си, Ралф? Вече остава съвсем малко време.]
[Да, готов…]
[Ралф! Ралф!]
Това бе Лоуис, която стоеше на върха на хълма и му махаше. За миг му се стори, че аурата й е сменила обичайния си гьлъбовосив цвят с някакъв друг, по-тъмен оттенък, но после това впечатление, безсъмнено плод на ужаса и изтощението, отмина. Той се запрепъва нагоре по хълма към нея.
Тя изглеждаше замаяна, сякаш току-що бе чула някаква магическа дума, която в миг променяше живота.
[Лоуис, какво има? Какво се случи? Заради ръката ми ли се притесняваш? Ако е това, не се тревожи. Виж! Нищо ми няма!]
Той протегна ръката си, но Лоуис дори не погледна към нея. Вместо това се втренчи в него и той разбра колко е потресена.
[Ралф, дойде един зелен човек.]
Зелен човек? Веднага се разтревожи и сграбчи ръцете й.
[Сигурна ли си? И не беше Атропос или…]
Не довърши мисълта си. Не беше необходимо.
Лоуис бавно поклати глава.
[Зелен човек беше. Не зная на чия страна е. Стори ми с добър, но може и да греша. Не успях да го видя. Аурата му беше прекалено ярка. Каза ми да ти ги върна.]
Тя протегна ръка и пусна в дланта му две блестящи топчета — обеците й. На едната Ралф забеляза тъмномораво петно и предположи, че е от кръвта на Атропос. Понечи да свие дланта си но изведнъж нещо го убоде.
[Забрави да ми дадеш предпазните винтчета, Лоуис]
Тя проговори бавно със замаяния глас на жена, която бълнува насън.
[Не, не съм — изхвърлих ги. Зеленият човек каза да ги изхвърля. Внимавай. Стори ми се добродушен… но все пак не съм сигурна. Господин Шаси все казваше, че съм най-наивната жена на света и винаги съм готова да видя само най-доброто у всекиго. У когото и да е било.]
Пресегна се и стисна китките му, без нито за миг да отдеда настойчивия си поглед от лицето му.
— Не съм сигурна.
Изречените на глас думи сякаш я събудиха и тя запримига насреща му. Ралф допускаше, че е възможно — макар и почти невероятно — всъщност да е била заспала и да е сънувала този зелен човек. Реши да вземе обеците. Вероятно появата им не беше от значение, ала нямаше да му стане нищо, ако ги прибере в джоба, стига да не се убоде на тях.
Лахезис: [Ралф, какво има? Нещо нередно?]
С Клото бяха поизостанали и бяха пропуснали разговора му с Лоуис. Ралф поклати глава и стисна длан, за да не видят обеците. Клото бе прибрал жилетката на Макгавърн и бе почистил сухите листа, полепнали по нея. Подаде я на Ралф, който незабелязано пъхна обеците в джоба, преди да се облече.
Беше време да върви и парещата линия по дължината на дясната му ръка му подсказваше, че вече трябва да започва.
[Лоуис?]
[Да, скъпи.]
[Трябва да си взема от твоята аура, при това доста. Разбираш ли?]
[Да.]
[Разрешаваш ли ми?]
[Да, разбира се.]
[Не се страхувай — ще стане съвсем бързо.]
Обгърна раменете й и сключи ръце на врата й. Тя направи същото и двамата полека сведоха глави, докато най-сетне челата им се допряха, а между устните им имаше не повече от пет сантиметра разстояние. Ралф долавяше уханието на парфюма й.
[Готова ли си, мила?]
Отговорът му се стори едновременно странен и успокоителен.
[Да, Ралф. Погледни ме. Излез на светло. Излез на светло и грабни светлината.]
Ралф сви устни и всмука. От носа и устните на Лоуис към него се изви лента от лъчи. Аурата му веднага заблестя ярко и ставаше все по-светла и по-светла, докато най-сетне заприлича на ослепителен облак, който го обвиваше като ореол, а той продължи да вдишва сиянието с нечувана сила, а белега на ръката му все повече се нагорещяваше и накрая вече пламтеше като електрическа жица, която минава през самата му ръка. Дори да искаше, не можеше да престане… затова продължи да всмуква.
Тя залитна само веднъж. Погледът й се разфокусира, а ръцете й за миг отхлабиха хватката си. После очите й — огромни, ярки и изпълнени с доверие, отново се съсредоточиха върху неговите и ръцете й го стиснаха здраво. Най-сетне, когато енергията като че го изпълни целия, Ралф осъзна, че аурата на Лоуис е избледняла и едва се вижда. Лицето й беше бледо като платно и косата й отново се бе прошарила, като черните кичури почти бяха изчезнали. Трябваше да престане, трябваше, иначе щеше да я убие.
Успя да отпусне вкопчените, си ръце и сякаш прекъсна някаква верига, после отстъпи назад. Лоуис се олюля и щеше да падне, ала Клото и Лахезис, наподобяващи лилипутите от „Пътешествията на Гъливер“, я хванаха под мишниците и внимателно я настаниха на скамейката.
Ралф се отпусна на колене пред нея. Целият трепереше, измъчван от страх и от вина, но същевременно се чувстваше изпълнен с толкова мощна сила, сякаш при по-рязко движение щеше да избухне като бутилка нитроглицерин. Струваше му се, че ако изпрати клинообразния лъч върху някоя сграда, ще я изравни със земята — може би дори щеше да срине няколко. Но бе наранил Лоуис. При това може би лошо.
[Лоуис! Лоуис, чуваш ли ме? Извинявай!]
Тя вдигна замаяния си поглед — жена, която за секунди бе станала от четиридесет на шейсет години… а после бе навлязла в седемдесетте като ракета, която подминава набелязаната цел.
[Лоуис, извинявай. Не знаех, а когато разбрах, вече не можех да спра.]
Лахезис: [Ако искаш да сториш нещо, Ралф, трябва да тръгнеш незабавно. Той вече е наблизо.] Лоуис кимна утвърдително.
[Върви, Ралф — много съм отпаднала, това е всичко. Ще се оправя! Ще поседя тук, докато ми се възвърнат силите.]
Очите й се отместиха и Ралф проследи погледа й. Видя скитника, когото бяха подплашили преди малко. Беше се успял да претърси кофите за отпадъци на върха на хълма и макар аурата му да не изглеждаше толкова свежа, колкото на пияницата, когото видяха в изоставеното железопътно депо, Ралф реши, че все ще се събере малко енергия… което определено щеше да помогне на Лоуис.
Клото: [Ще се постараем да го отклоним насам, Ралф — Не можем да въздействаме кой знае колко на Мимолетнияте, но мисля, че сега ще се справим.]
[Сигурен ли си?]
[Да.]
[Добре.]
Ралф хвърли поглед към човечетата, улови за миг тревожните им, уплашени погледи и кимна. После се наведе и целуна хладната сбръчкана страна на Лоуис. Тя морно му се усмихна.
„Аз й причиних това“ — упрекна се мислено Ралф.
„Тогава най-добре е да се постараеш да не е било напразно“ — тросна му се гласът на Каролин.
Ралф хвърли последен поглед към тримата — Клото и Лахезис бяха прегърнали грижовно Лоуис — после заслиза по хълма.
Когато стигна тоалетните, поспря, после наклони глава към вратата с надпис „ЖЕНИ“. Не чуваше нищо. Ала като доближи глава до синята пластмасова стена на кабинката за мъже, дочу тих, монотонен глас, който напяваше:
„Кой вярва, че най-лудите мечти и най-шантавите ми кроежи ще се сбъднат?
Никой друг, мила моя, само ти.“
„Боже мили, той е напълно смахнат!“
„Нима се изненадваш, миличък?“
Май не се изненадваше особено. Заобиколи кабинката и отвори вратата. Внезапно дочу и далечното бръмчене на самолетен двигател, но гледката беше до болка позната: напуканата тоалетна дъска, поизместена от чинията, руло тоалетна хартия, което изглеждаше странно и някак застрашително издуто, а отляво писоарът, наподобяващ пластмасова капка. Стените бяха покрити с графити. Най-цветистият израз, който бе изписан точно над писоара с огромни червени букви, гласеше: „ТОНИ БОЙНТЪН ИМА НАЙ-ТВЪРДАТА КРАСТАВИЦА В ДЕРИ!“ Силният мирис на боров ароматизатор се опитваше да прикрие миризмата на изпражнения, урина и неизветрели пръдни като грим, положен върху лицето на труп. Гласът като че ли идваше откъм тоалетната чиния или се процеждаше от самите стени:
„Още щом заспя,
чак докато пукне утро,
все теб сънувам, мила моя,
никой друг, а само теб.“
„Къде е той? — питаше се Ралф. — И как, по дяволите, да се добера до него?“
Изведнъж нещо му припари на хълбока — сякаш някой бе пъхнал горещо въгленче в малкото джобче на панталона му. Отначало се смръщи, но после се сети какво има там. Докосна златната халка, после я нахлузи на пръста си и я измъкна.
Постави я на дланта си точно в гънката, където се разделяха линията на любовта и линията на живота, и я огледа внимателно. Пръстенът отново изстина. Ралф откри, че това не го изненадва кой знае колко.
„ХД — ЕД 8. 8. 87“.
— Един пръстен властва над всички, един пръстен другите намира — промърмори той и нахлузи халката на Ед на средния пръст на лявата си ръка. Пасна идеално. Той го избута нагоре, докато се допря до венчалната халка, която Каролин му бе поставила преди около четиридесет и пет години. После се огледа и забеляза, че задната стена на кабинката е изчезнала.
2.
Картината, обрамчена от другите три стени, които си стояха на мястото, представляваше небе току след залез слънце и мейнски пейзаж, който чезнеше в синкавосива мъглица. Ралф прецени, че наблюдава от около триста метра височина. Виждаше езера с блестяща повърхност и безкрайни тъмнозелени гори, които се спускаха към тоалетната чиния, после изчезваха. В далечината блещукаха множество светлинки. Сигурно беше Дери, на не повече от десетина минути път. В долния ляв квадрант на зрителното си поле Ралф забеляза командно табло. Над висотомера с тиксо бе прикрепена цветна фотография, при вида на която дъхът му спря. На снимката беше Хелън, която изглеждаше невероятно щастлива и невероятно красива. В прегръдките си държеше мъничката Натали, която спеше.
„Иска те да са последното нещо, което ще види на този свят — рече си Ралф. — Превърнали са го в чудовище, но дори чудовищата не забравят какво значи да обичаш.“
От командното табло се разнесе някакъв звук. Появи се ръка, която бутна едно лостче. Преди тя да се скрие, Ралф различи отпечатъка — едва личеше, но още се забелязваше — на средния пръст, където поне шест години е имало халка. Видя — и нещо друго — аурата, която обвиваше тази ръка, бе същата като аурата на поразеното от гръм бебе в болничния асансьор, тревожна, трептяща мембрана, която изглеждаше загадъчна като атмосферата на планета-газов гигант.
Обърна се и вдигна ръка. Лоуис му изпрати въздушна целувка. Той се престори, че я улавя, после се обърна и пристъпи в кабинката.
3.
Поколеба се за миг, питайки се какво да прави с тоалетната чиния, после се сети за болничната количка, която летеше срещу тях и която трябваше да ги премаже, но не им направи нищо, и пристъпи към задната част на кабинката. Стисна зъби и се приготви да усети болка в пищяла — едно е какво знаеш, съвсем друго е какво можеш да очакваш, след като години наред си се блъскал в различни предмети — ала след миг премина през чинията, сякаш тя беше от дим… или пък той бе призрак.
Обзе го странно усещане за безтегловност, пригади му се и за миг му се стори, че ще повърне. Едновременно е това се почувства изцеден, като че бе изразходвал енергията, която почерпи от Лоуис. Всъщност това бе някакъв вид телепортация главозамайваща научно-фантастична щуротия и положително изразходва голямо количество енергия.
Гаденето премина, но беше заменено от още по-неприятно усещане — сякаш вратът му бе прекършен. Изведнъж осъзна, че сякаш целият свят е разстлан пред него и няма нищо, което да препречва погледа му.
„Исусе Христе, какво ми е? Какво става?“
Сетивата му неохотно докладваха, че няма абсолютно нищо нередно и че се намира в положение, което би трябвало да е невъзможно. Беше висок метър и осемдесет и два, пилотската кабина на самолета имаше височина метър и петдесет. Това означаваше, че всеки пилот, по-висок от Клото и Лахезис, трябваше да се приведе, за да стигне до седалката. Ралф обаче бе проникнал в самолета не само по време на полет, ами и без да се навежда; още стоеше прав точно между двете пилотски места, но малко по-назад. Причината, поради която нищо не засенчваше гледката пред очите му, бе едновременно проста и ужасяваща — главата му стърчеше над самолета.
Като в кошмар му се привидя образът на старото му куче Рекс, което обичаше да се вози в колата, подало глава от десния преден прозорец, докато въздушното течение развява рошавите му уши. Затвори очи.
„Ами ако падна? Щом главата ми стърчи над проклетия самолет, какво пречи да се изтърся през пода и да летя чак до земята? Че може и през нея да мина или пък през цялата планета.“
Ала това изобщо не стана, пък и нищо подобно нямаше да се случи, не и на това ниво — трябваше само да си припомни как без всякакво усилие се издигнаха през всичките етажи на болницата и с каква лекота стояха на покрива. Ако не го забравя, всичко ще бъде наред. Опита се да се съсредоточи върху тази мисъл и когато вече бе сигурен, че се е овладял, отново отвори очи.
Точно под него предното стъкло на кабината се спускаше под наклон. Отвъд се виждаха предната част на самолета и въртящото се витло. Светлинките, които бе съзрял през вратата на тоалетната кабина, вече бяха по-близо.
Ралф приклекна и главата му безпрепятствено премина през покрива на пилотската кабина. За миг усети в устата си вкус на машинно масло и косъмчетата в носа му настръхнаха, сякаш се бяха наелектризирали; след миг се озова на колене между седалката на първия и на втория пилот.
Не знаеше какво бе очаквал да почувства при срещата с Ед след толкова много време, и то при такива невероятни обстоятелства, но ужасно се изненада от съжалението — не просто съчувствието, а съжалението — което го обзе. Както и в онзи летен ден през деветдесет и втора, когато се сблъска с камиона с изкуствени торове, Ед носеше стара тениска. Много беше отслабнал, може би цели двайсет килограма, и това бе оказало върху него страхотен ефект — изглеждаше не просто изпит, а като романтичен герой от готически роман; видът му накара Ралф да си спомни за любимото стихотворение на Каролин — „Разбойникът“ от Алфред Нойс. Ед беше пребледнял като платно, зелените му очи зад малките кръгли очила в стил Джон Ленън бяха едновременно мрачни и сияйни („Като изумруди на лунна светлина“ — помисли си Ралф), а устните му бяха толкова червени, сякаш беше използвал червило. Беше завързал белия копринен шал с червените японски йероглифи около главата си, така че поръбените с ресни краища да се спускат по гърба му. Обгърнатото му от завихряща се аура интелигентно и подвижно лице изглеждаше изпълнено с разкаяние и ожесточена решимост. Беше красив и изведнъж Ралф изпита усещане за deja vu. Сега разбираше какво всъщност бе видял в деня, когато се опита да разтърве Ед и шофьора на камиона — в този миг отново го виждаше. Да наблюдаваш Ед, обгърнат от тази тайфунообразна аура без никаква връвчица, бе все едно да гледаш безценна китайска ваза от времето на династията Мин, която някой е запратил в стената и тя се е разбила на парчета.
„Не ме вижда, не и на това ниво. Поне така си въобразявам.“ И сякаш беше прочел мислите му, Ед се вторачи право в него. Очите му бяха широко отворени и изпълнени с маниакална подозрителност — изящно оформените му устни потръпваха и в ъгълчетата им проблясваха мехурчета от слюнка. Ралф рязко се отдръпна, за миг абсолютно уверен, че Дипно го вижда, но Ед изобщо не реагира. Вместо това подозрително огледа празната четириместна пътническа кабина зад гърба си, сякаш бе дочул предпазливите стъпки на пътник без билет. Същевременно се пресегна покрай Ралф и докосна кашона, който беше вързан с колан към седалката на втория пилот. Помилва го, после вдигна ръка и пооправи шала около главата си. След това отново запя… ала този път подхвана друга песен, от която на Ралф тръпки му полазиха по гърба:
„Едно хапче те прави голям, от друго се смаляваш, а от мамините хапчета нищо не става…“
„Точно така — мислено изрече Ралф. — Върви да питаш Алиса, когато на три метра се извисява.“
Сърцето му биеше лудешки — като се обърна така внезапно, Ед го уплаши несравнимо повече от откритието, че лети на триста метра височина, а главата му стърчи от самолета. Дипно не го видя, но Ралф бе сигурен, че действително сетивата на побърканите са по-изострени от тези на нормалните хора, защото Ед бе усетил как нещо се е променило.
Радиостанцията изпука и двамата мъже подскочиха.
— „Чероки“ над Саут Хевън. Навлизате във въздушното пространство над Дери на височина, която изисква да представите план на полета. Повтарям, навлизате в контролирано въздушно пространство над населено място. Размърдай си скапания задник, „Чероки“, и се насочвай към 170, тоест към едно-седем-нула. Междувременно, ако обичаш, се идентифицирай и кажи за какво…
Ед заудря радиото с юмруци. Разхвърчаха се стъкла, скоро от ръката му бликна кръв. Тя изпръска командното табло, снимката на Хелън с Натали и чистата сива тениска на Ед. Той продължи да удря, докато най-сетне гласът се удави в усилващото се пращене и накрая напълно замлъкна.
— Така е по-добре — изрече той с хрипливия глас на човек, който често си говори сам. — Хиляда пъти по-добре. Мразя ги всичките тия въпроси. Само…
Забеляза окървавената си ръка и млъкна насред изречението. Вдигна я, огледа я по-внимателно, после отново я сви в юмрук. От малкото му пръстче стърчеше голямо парче стъкло. Ед го измъкна със зъби, небрежно го изплю, сетне направи нещо, от което кръвта на Ралф се смрази — прокара окървавения си юмрук първо по дясната, след това по лявата си страна, оставяйки две червени следи. Пресегна се към найлоновия джоб отляво, извади огледалце и започна да изучава бойната си украса. Явно одобри видяното, защото преди да прибере огледалцето, се усмихна и кимна.
— Не забравяй какво е казала мишката — сам се посъветва той с хрипливия си глас, после натисна щурвала. Черокито бавно се спусна надолу. В далечината се виждаше Дери. Изглеждаше като шепа опали, разпилени върху тъмносиньо кадифе.
От едната страна на кашона върху другата седалка имаше дупка. От нея стърчаха две жици. Те бяха свързани със звънец, който беше прикрепен с изолирбанд към дръжката на седалката на Ед. Ралф предположи, че щом види Административния център и започне самоубийствената си мисия, Дипно ще постави пръст върху бялото бутонче в средата на пластмасовия правоъгълник. И миг преди да се блъсне в сградата, ще го натисне. Дзън-дзън, аз съм вашата леля!
„Прекъсни тези жици, Ралф! Прекъсни ги!“
Прекрасна идея с един-единствен недостатък — когато се намираше на това ниво, и паяжина не можеше да разкъса. Следователно трябваше да се спусне обратно в Мимолетния свят и точно се канеше да го направи, когато отдясно познат тих глас извика името му:
[Ралф.]
Отдясно ли? Това бе невъзможно. Отдясно нямаше нищо друго, освен седалката на втория пилот, стената на самолета и безбрежното, притъмняващо небе над Нова Англия.
Белегът на ръката му пламна като реотан на електрическа печка.
[Ралф!]
Не гледай натам. Не му обръщай никакво внимание.
Но не можеше. Някаква огромна сила го притискаше и той почувства, че главата му се обръща. Опита се да се съпротивлява, тъй като забеляза, че самолетът още по-бързо се спуска към земята, ала усилията му бяха напразни.
[Ралф, погледни ме, не се страхувай.]
Той направи последен опит да не се подчини на гласа, но не успя. Главата му продължи да се извръща и той изведнъж се оказа лице в лице с майка си, която бе починала от рак на белия дроб преди двадесет и пет години.
4.
Бърта Робъртс седеше в любимия си люлеещ се стол на около метър и половина от мястото, където допреди малко беше страничната стена на пилотската кабина, плетеше и се поклащаше назад-напред сред въздуха на километър-два над земята. Носеше пантофите, които Ралф й бе подарил за петдесетия й рожден ден — обточени с кожа от норка, ама че кич! Беше загърната с розов шал, който бе прикрепен със стара значка с надпис „СПЕЧЕЛЕТЕ С УИЛКИ!“
„Точно така — рече си Ралф. — Тя ги носеше като бижута — значките й бяха слабостта. Бях го забравил.“
Единственото, което изглеждаше неправдоподобно (освен дето беше починала, а понастоящем се поклащаше в стола си на около двеста метра над земята), бе яркочервената плетка в скута й. Ралф никога не бе виждал майка си да плете, дори не беше много сигурен, че тя изобщо го умее, но при все това старицата плетеше със замах. Куките ту се скриваха, ту проблясваха, докато препускаха през бримките.
[Майко? Мамо? Ти ли си наистина?]
Куките поспряха за миг и тя вдигна поглед от пурпурното одеяло в скута си. Да, майка му беше — само че такава, каквато Ралф си я спомняше от юношеските си години. Тясно лице, високо одухотворено чело, кафяви очи и прошарена коса, прибрана в стегнат кок на тила й.
[И таз добра, Ралф Робъртс! Как може изобщо да питаш?]
„Само че това май не беше точен отговор на въпроса“ — констатира Ралф. Понечи да го изрече гласно, после реши, че може би е по-мъдро — поне засега — да си мълчи. От дясната й страна забеляза смътните очертания на някакъв предмет. Когато Ралф се вгледа в него, той придоби формата на тъмночервена етажерка за списания, която Ралф бе изработил в осми клас. Тя бе натъпкана с броеве на „Рийдърс Дайджест“ и „Лайф“. Изведнъж земята се превърна в твърда материя на кафяви и тъмночервени квадрати, която се разпространяваше от люлеещия се стол в концентрични окръжности като вълни по повърхността на езеро. Ралф веднага я разпозна — беше линолеумът в кухнята в къщата на Ричмънд Стрийт в Мери Мийд, където бе израснал. Отначало отдолу прозираха селскостопанските блокове и реката Кендъскег, която течеше през Дери, после линолеумът стана съвсем плътен. Някакво призрачно очертание подобно на гигантско глухарче се превърна във Фътзи, ангорската котка на майка му, която се бе свила на кълбо на перваза на прозореца и наблюдаваше как чайките се вият над старото сметище в Пущинака. Фътзи беше умряла горе-долу по времето, когато Дийн Мартин и Джери Луис престанаха да се снимат заедно във филми.
[Оня старец е прав, момче. Не бива да се месиш в делата на Дълголетните. Слушай съветите на майка си и стои настрана от онова, което не те засяга. Помни какво ти казва майка ти.]
„Слушай съветите на майка си, помни какво ти казва майка ти.“ Тези думи май доста добре обобщаваха възгледите на Бърта Робъртс относно възпитанието на децата. Независимо дали му нареждаше да изчака един час след ядене, преди да отиде да плува, или пък искаше да е сигурна, че оня дърт мошеник Бъч Бауърс няма да пробута на Ралф изгнили картофи на дъното на голямата кошница, прологът „Слушай съветите на майка си“ и епилогът „Помни какво ти казва майка ти“ бяха все същите. А ако не слушаш или пък не запомниш какво ти е казала, се изправяш срещу Майчиния гняв, и тогава Бог да ти е на помощ.
Тя отново се залови да плете, премятайки червената прежда през пръстите си, които също изглеждаха червени. Ралф предполагаше, че само така му се струва. А може би боята не е съвсем бързо съхнеща и част от нея му остава по пръстите.
Пръстите му? Що за глупава грешка е пък това. Пръстите й.
Само че…
В ъгълчетата на устните й имаше мустачки. Доста дълги. Някак противни. И непознати. Ралф помнеше, че майка му имаше мъх над горната устна, но чак пък мустаци? Това бе нещо ново.
„Ново? Ново? Къде витаеш? Тя почина два дни, след като Кенеди бе убит в Лос Анжелес — тъй че какво ново очакваш?“ От двете страни на Бърта Робъртс се появиха стени, които се сливаха зад гърба й и образуваха кухненския ъгъл, където тя прекарваше доста време. На едната стена имаше картина до болка позната на Ралф. На нея бе изобразено семейство, което вечеря — татко, мама, две хлапета. Те си подават картофи и царевица и като че ли си разказват какво им се е случило през деня. Но никой от тях не забелязва, че в стаята има пети човек — с бяла роба, червеникава брада и дълга коса. Той стои в ъгъла и ги наблюдава, „ИСУС, НЕВИДИМИЯТ ГОСТ“ — гласеше надписът отдолу. Ала онзи Исус, който Ралф си спомняше, изглеждаше едновременно благ и малко притеснен, че подслушва. В този вариант обаче той бе някак замислен… преценяващ… дори осъдителен. А и лицето му бе силно зачервено, едва ли не пламтеше, сякаш току-що бе чул нещо, което го бе ядосало.
[Мамо? Ти ли…?]
Тя отново остави куките върху червеното одеяло — странно блестящо одеяло — и вдигна предупредително ръка.
[Хич не ми викай „мамо“ — само внимавай и помни. Стой настрана! Прекалено късно е да се намесваш. Само ще оплескаш всичко още повече.]
Гласът бе нейният, но лицето не беше и постепенно все повече се променяше. Разликата бе най-вече в кожата. Бърта Робъртс се гордееше с гладката си кожа. А тази на жената в люлеещия се стол бе груба… всъщност беше люспеста. Отстрани на врата й имаше две бучки (дали пък не бяха пришки?). При вида им един ужасен спомен
(махни го от мен, Джони, о, моля те, МАХНИ ГО)
се пробуди в паметта му. И…
Аурата й. Къде й беше аурата?
[Зарежи аурата ми и оная дебела дърта пачавра, дето се мъкнеш с нея… хващам се на бас, че Каролин няма покой в гроба си.]
Устата на жената
(не жена, това същество не е жена)
вече не беше малка. Долната й устна придоби неимоверни размери и увисна, като придаде на съществото подигравателно изражение. Странно познато подигравателно изражение.
(Джони, това ме хапе, ХАПЕ МЕ!)
[Джони няма да ти помогне, момче. Не ти помогна тогава няма да го стори и сега.]
Разбира се, че няма. По-големият му брат Джони бе мъртъв от шест години. Ралф помагаше при носенето на ковчега. Джони почина от инфаркт, вероятно причинен от Случайността като онзи, който покоси Бил Макгавърн, пък и…
Погледна наляво, но пилотското кресло също беше изчезнало, а заедно с него и Ед Дипно. Появиха се старата комбинирана печка на газ и дърва, на която майка му готвеше в къщата на Ричмънд Стрийт (работа, която ужасно мразеше и с която цял живот се справяше зле) и сводът към трапезарията. Ралф видя и кленовата им маса за хранене. По средата беше поставена стъклена кана. В нея имаше огромен букет огненочервени рози. Всяка от тях като че ли имаше свое лице… кървавочервено, с широко отворена уста…
„Но това не е вярно — мислеше си той. — Изобщо не е вярно. Тя никога не внасяше рози в къщата — имаше алергия към повечето цветя и най-вече към розите. Поставяше във водата само есенни треви. Виждам рози, защото…“
Погледна отново към съществото в люлеещия се стол, към червените му пръсти, които се бяха елата и образуваха перки. Огледа алената тъкан в скута му и белегът на ръката му отново започна да пари.
„Какво, за Бога, става тук?“
Знаеше какво става, разбира се — трябва само да вдигне поглед от ужасяващото създание в люлеещия се стол към картината на стената, изобразяваща червеноликия, зъл Исус, за да се увери напълно. Не беше в старата им къща в Мери Мийд, нито пък в самолет, който лети над Дери. Беше в двора на Пурпурния крал.
1.
Клото: [Вече имаш своя видим белег, Ралф — доволен ли си?]
Ралф погледна ръката си. Убийствената болка, която го бе погълнала целия, както китът бе погълнал Йон, вече му се струваше като сън, или пък като мираж. Сигурно по същия начин жените забравят болката и затова могат да имат много деца.
[Да. Бяхте много смели и много бързи. Благодарен съм ви.]
Клото се усмихна, но не каза нищо.
Лахезис: [Готов ли си, Ралф? Вече остава съвсем малко време.]
[Да, готов…]
[Ралф! Ралф!]
Това бе Лоуис, която стоеше на върха на хълма и му махаше. За миг му се стори, че аурата й е сменила обичайния си гьлъбовосив цвят с някакъв друг, по-тъмен оттенък, но после това впечатление, безсъмнено плод на ужаса и изтощението, отмина. Той се запрепъва нагоре по хълма към нея.
Тя изглеждаше замаяна, сякаш току-що бе чула някаква магическа дума, която в миг променяше живота.
[Лоуис, какво има? Какво се случи? Заради ръката ми ли се притесняваш? Ако е това, не се тревожи. Виж! Нищо ми няма!]
Той протегна ръката си, но Лоуис дори не погледна към нея. Вместо това се втренчи в него и той разбра колко е потресена.
[Ралф, дойде един зелен човек.]
Зелен човек? Веднага се разтревожи и сграбчи ръцете й.
[Сигурна ли си? И не беше Атропос или…]
Не довърши мисълта си. Не беше необходимо.
Лоуис бавно поклати глава.
[Зелен човек беше. Не зная на чия страна е. Стори ми с добър, но може и да греша. Не успях да го видя. Аурата му беше прекалено ярка. Каза ми да ти ги върна.]
Тя протегна ръка и пусна в дланта му две блестящи топчета — обеците й. На едната Ралф забеляза тъмномораво петно и предположи, че е от кръвта на Атропос. Понечи да свие дланта си но изведнъж нещо го убоде.
[Забрави да ми дадеш предпазните винтчета, Лоуис]
Тя проговори бавно със замаяния глас на жена, която бълнува насън.
[Не, не съм — изхвърлих ги. Зеленият човек каза да ги изхвърля. Внимавай. Стори ми се добродушен… но все пак не съм сигурна. Господин Шаси все казваше, че съм най-наивната жена на света и винаги съм готова да видя само най-доброто у всекиго. У когото и да е било.]
Пресегна се и стисна китките му, без нито за миг да отдеда настойчивия си поглед от лицето му.
— Не съм сигурна.
Изречените на глас думи сякаш я събудиха и тя запримига насреща му. Ралф допускаше, че е възможно — макар и почти невероятно — всъщност да е била заспала и да е сънувала този зелен човек. Реши да вземе обеците. Вероятно появата им не беше от значение, ала нямаше да му стане нищо, ако ги прибере в джоба, стига да не се убоде на тях.
Лахезис: [Ралф, какво има? Нещо нередно?]
С Клото бяха поизостанали и бяха пропуснали разговора му с Лоуис. Ралф поклати глава и стисна длан, за да не видят обеците. Клото бе прибрал жилетката на Макгавърн и бе почистил сухите листа, полепнали по нея. Подаде я на Ралф, който незабелязано пъхна обеците в джоба, преди да се облече.
Беше време да върви и парещата линия по дължината на дясната му ръка му подсказваше, че вече трябва да започва.
[Лоуис?]
[Да, скъпи.]
[Трябва да си взема от твоята аура, при това доста. Разбираш ли?]
[Да.]
[Разрешаваш ли ми?]
[Да, разбира се.]
[Не се страхувай — ще стане съвсем бързо.]
Обгърна раменете й и сключи ръце на врата й. Тя направи същото и двамата полека сведоха глави, докато най-сетне челата им се допряха, а между устните им имаше не повече от пет сантиметра разстояние. Ралф долавяше уханието на парфюма й.
[Готова ли си, мила?]
Отговорът му се стори едновременно странен и успокоителен.
[Да, Ралф. Погледни ме. Излез на светло. Излез на светло и грабни светлината.]
Ралф сви устни и всмука. От носа и устните на Лоуис към него се изви лента от лъчи. Аурата му веднага заблестя ярко и ставаше все по-светла и по-светла, докато най-сетне заприлича на ослепителен облак, който го обвиваше като ореол, а той продължи да вдишва сиянието с нечувана сила, а белега на ръката му все повече се нагорещяваше и накрая вече пламтеше като електрическа жица, която минава през самата му ръка. Дори да искаше, не можеше да престане… затова продължи да всмуква.
Тя залитна само веднъж. Погледът й се разфокусира, а ръцете й за миг отхлабиха хватката си. После очите й — огромни, ярки и изпълнени с доверие, отново се съсредоточиха върху неговите и ръцете й го стиснаха здраво. Най-сетне, когато енергията като че го изпълни целия, Ралф осъзна, че аурата на Лоуис е избледняла и едва се вижда. Лицето й беше бледо като платно и косата й отново се бе прошарила, като черните кичури почти бяха изчезнали. Трябваше да престане, трябваше, иначе щеше да я убие.
Успя да отпусне вкопчените, си ръце и сякаш прекъсна някаква верига, после отстъпи назад. Лоуис се олюля и щеше да падне, ала Клото и Лахезис, наподобяващи лилипутите от „Пътешествията на Гъливер“, я хванаха под мишниците и внимателно я настаниха на скамейката.
Ралф се отпусна на колене пред нея. Целият трепереше, измъчван от страх и от вина, но същевременно се чувстваше изпълнен с толкова мощна сила, сякаш при по-рязко движение щеше да избухне като бутилка нитроглицерин. Струваше му се, че ако изпрати клинообразния лъч върху някоя сграда, ще я изравни със земята — може би дори щеше да срине няколко. Но бе наранил Лоуис. При това може би лошо.
[Лоуис! Лоуис, чуваш ли ме? Извинявай!]
Тя вдигна замаяния си поглед — жена, която за секунди бе станала от четиридесет на шейсет години… а после бе навлязла в седемдесетте като ракета, която подминава набелязаната цел.
[Лоуис, извинявай. Не знаех, а когато разбрах, вече не можех да спра.]
Лахезис: [Ако искаш да сториш нещо, Ралф, трябва да тръгнеш незабавно. Той вече е наблизо.] Лоуис кимна утвърдително.
[Върви, Ралф — много съм отпаднала, това е всичко. Ще се оправя! Ще поседя тук, докато ми се възвърнат силите.]
Очите й се отместиха и Ралф проследи погледа й. Видя скитника, когото бяха подплашили преди малко. Беше се успял да претърси кофите за отпадъци на върха на хълма и макар аурата му да не изглеждаше толкова свежа, колкото на пияницата, когото видяха в изоставеното железопътно депо, Ралф реши, че все ще се събере малко енергия… което определено щеше да помогне на Лоуис.
Клото: [Ще се постараем да го отклоним насам, Ралф — Не можем да въздействаме кой знае колко на Мимолетнияте, но мисля, че сега ще се справим.]
[Сигурен ли си?]
[Да.]
[Добре.]
Ралф хвърли поглед към човечетата, улови за миг тревожните им, уплашени погледи и кимна. После се наведе и целуна хладната сбръчкана страна на Лоуис. Тя морно му се усмихна.
„Аз й причиних това“ — упрекна се мислено Ралф.
„Тогава най-добре е да се постараеш да не е било напразно“ — тросна му се гласът на Каролин.
Ралф хвърли последен поглед към тримата — Клото и Лахезис бяха прегърнали грижовно Лоуис — после заслиза по хълма.
Когато стигна тоалетните, поспря, после наклони глава към вратата с надпис „ЖЕНИ“. Не чуваше нищо. Ала като доближи глава до синята пластмасова стена на кабинката за мъже, дочу тих, монотонен глас, който напяваше:
„Кой вярва, че най-лудите мечти и най-шантавите ми кроежи ще се сбъднат?
Никой друг, мила моя, само ти.“
„Боже мили, той е напълно смахнат!“
„Нима се изненадваш, миличък?“
Май не се изненадваше особено. Заобиколи кабинката и отвори вратата. Внезапно дочу и далечното бръмчене на самолетен двигател, но гледката беше до болка позната: напуканата тоалетна дъска, поизместена от чинията, руло тоалетна хартия, което изглеждаше странно и някак застрашително издуто, а отляво писоарът, наподобяващ пластмасова капка. Стените бяха покрити с графити. Най-цветистият израз, който бе изписан точно над писоара с огромни червени букви, гласеше: „ТОНИ БОЙНТЪН ИМА НАЙ-ТВЪРДАТА КРАСТАВИЦА В ДЕРИ!“ Силният мирис на боров ароматизатор се опитваше да прикрие миризмата на изпражнения, урина и неизветрели пръдни като грим, положен върху лицето на труп. Гласът като че ли идваше откъм тоалетната чиния или се процеждаше от самите стени:
„Още щом заспя,
чак докато пукне утро,
все теб сънувам, мила моя,
никой друг, а само теб.“
„Къде е той? — питаше се Ралф. — И как, по дяволите, да се добера до него?“
Изведнъж нещо му припари на хълбока — сякаш някой бе пъхнал горещо въгленче в малкото джобче на панталона му. Отначало се смръщи, но после се сети какво има там. Докосна златната халка, после я нахлузи на пръста си и я измъкна.
Постави я на дланта си точно в гънката, където се разделяха линията на любовта и линията на живота, и я огледа внимателно. Пръстенът отново изстина. Ралф откри, че това не го изненадва кой знае колко.
„ХД — ЕД 8. 8. 87“.
— Един пръстен властва над всички, един пръстен другите намира — промърмори той и нахлузи халката на Ед на средния пръст на лявата си ръка. Пасна идеално. Той го избута нагоре, докато се допря до венчалната халка, която Каролин му бе поставила преди около четиридесет и пет години. После се огледа и забеляза, че задната стена на кабинката е изчезнала.
2.
Картината, обрамчена от другите три стени, които си стояха на мястото, представляваше небе току след залез слънце и мейнски пейзаж, който чезнеше в синкавосива мъглица. Ралф прецени, че наблюдава от около триста метра височина. Виждаше езера с блестяща повърхност и безкрайни тъмнозелени гори, които се спускаха към тоалетната чиния, после изчезваха. В далечината блещукаха множество светлинки. Сигурно беше Дери, на не повече от десетина минути път. В долния ляв квадрант на зрителното си поле Ралф забеляза командно табло. Над висотомера с тиксо бе прикрепена цветна фотография, при вида на която дъхът му спря. На снимката беше Хелън, която изглеждаше невероятно щастлива и невероятно красива. В прегръдките си държеше мъничката Натали, която спеше.
„Иска те да са последното нещо, което ще види на този свят — рече си Ралф. — Превърнали са го в чудовище, но дори чудовищата не забравят какво значи да обичаш.“
От командното табло се разнесе някакъв звук. Появи се ръка, която бутна едно лостче. Преди тя да се скрие, Ралф различи отпечатъка — едва личеше, но още се забелязваше — на средния пръст, където поне шест години е имало халка. Видя — и нещо друго — аурата, която обвиваше тази ръка, бе същата като аурата на поразеното от гръм бебе в болничния асансьор, тревожна, трептяща мембрана, която изглеждаше загадъчна като атмосферата на планета-газов гигант.
Обърна се и вдигна ръка. Лоуис му изпрати въздушна целувка. Той се престори, че я улавя, после се обърна и пристъпи в кабинката.
3.
Поколеба се за миг, питайки се какво да прави с тоалетната чиния, после се сети за болничната количка, която летеше срещу тях и която трябваше да ги премаже, но не им направи нищо, и пристъпи към задната част на кабинката. Стисна зъби и се приготви да усети болка в пищяла — едно е какво знаеш, съвсем друго е какво можеш да очакваш, след като години наред си се блъскал в различни предмети — ала след миг премина през чинията, сякаш тя беше от дим… или пък той бе призрак.
Обзе го странно усещане за безтегловност, пригади му се и за миг му се стори, че ще повърне. Едновременно е това се почувства изцеден, като че бе изразходвал енергията, която почерпи от Лоуис. Всъщност това бе някакъв вид телепортация главозамайваща научно-фантастична щуротия и положително изразходва голямо количество енергия.
Гаденето премина, но беше заменено от още по-неприятно усещане — сякаш вратът му бе прекършен. Изведнъж осъзна, че сякаш целият свят е разстлан пред него и няма нищо, което да препречва погледа му.
„Исусе Христе, какво ми е? Какво става?“
Сетивата му неохотно докладваха, че няма абсолютно нищо нередно и че се намира в положение, което би трябвало да е невъзможно. Беше висок метър и осемдесет и два, пилотската кабина на самолета имаше височина метър и петдесет. Това означаваше, че всеки пилот, по-висок от Клото и Лахезис, трябваше да се приведе, за да стигне до седалката. Ралф обаче бе проникнал в самолета не само по време на полет, ами и без да се навежда; още стоеше прав точно между двете пилотски места, но малко по-назад. Причината, поради която нищо не засенчваше гледката пред очите му, бе едновременно проста и ужасяваща — главата му стърчеше над самолета.
Като в кошмар му се привидя образът на старото му куче Рекс, което обичаше да се вози в колата, подало глава от десния преден прозорец, докато въздушното течение развява рошавите му уши. Затвори очи.
„Ами ако падна? Щом главата ми стърчи над проклетия самолет, какво пречи да се изтърся през пода и да летя чак до земята? Че може и през нея да мина или пък през цялата планета.“
Ала това изобщо не стана, пък и нищо подобно нямаше да се случи, не и на това ниво — трябваше само да си припомни как без всякакво усилие се издигнаха през всичките етажи на болницата и с каква лекота стояха на покрива. Ако не го забравя, всичко ще бъде наред. Опита се да се съсредоточи върху тази мисъл и когато вече бе сигурен, че се е овладял, отново отвори очи.
Точно под него предното стъкло на кабината се спускаше под наклон. Отвъд се виждаха предната част на самолета и въртящото се витло. Светлинките, които бе съзрял през вратата на тоалетната кабина, вече бяха по-близо.
Ралф приклекна и главата му безпрепятствено премина през покрива на пилотската кабина. За миг усети в устата си вкус на машинно масло и косъмчетата в носа му настръхнаха, сякаш се бяха наелектризирали; след миг се озова на колене между седалката на първия и на втория пилот.
Не знаеше какво бе очаквал да почувства при срещата с Ед след толкова много време, и то при такива невероятни обстоятелства, но ужасно се изненада от съжалението — не просто съчувствието, а съжалението — което го обзе. Както и в онзи летен ден през деветдесет и втора, когато се сблъска с камиона с изкуствени торове, Ед носеше стара тениска. Много беше отслабнал, може би цели двайсет килограма, и това бе оказало върху него страхотен ефект — изглеждаше не просто изпит, а като романтичен герой от готически роман; видът му накара Ралф да си спомни за любимото стихотворение на Каролин — „Разбойникът“ от Алфред Нойс. Ед беше пребледнял като платно, зелените му очи зад малките кръгли очила в стил Джон Ленън бяха едновременно мрачни и сияйни („Като изумруди на лунна светлина“ — помисли си Ралф), а устните му бяха толкова червени, сякаш беше използвал червило. Беше завързал белия копринен шал с червените японски йероглифи около главата си, така че поръбените с ресни краища да се спускат по гърба му. Обгърнатото му от завихряща се аура интелигентно и подвижно лице изглеждаше изпълнено с разкаяние и ожесточена решимост. Беше красив и изведнъж Ралф изпита усещане за deja vu. Сега разбираше какво всъщност бе видял в деня, когато се опита да разтърве Ед и шофьора на камиона — в този миг отново го виждаше. Да наблюдаваш Ед, обгърнат от тази тайфунообразна аура без никаква връвчица, бе все едно да гледаш безценна китайска ваза от времето на династията Мин, която някой е запратил в стената и тя се е разбила на парчета.
„Не ме вижда, не и на това ниво. Поне така си въобразявам.“ И сякаш беше прочел мислите му, Ед се вторачи право в него. Очите му бяха широко отворени и изпълнени с маниакална подозрителност — изящно оформените му устни потръпваха и в ъгълчетата им проблясваха мехурчета от слюнка. Ралф рязко се отдръпна, за миг абсолютно уверен, че Дипно го вижда, но Ед изобщо не реагира. Вместо това подозрително огледа празната четириместна пътническа кабина зад гърба си, сякаш бе дочул предпазливите стъпки на пътник без билет. Същевременно се пресегна покрай Ралф и докосна кашона, който беше вързан с колан към седалката на втория пилот. Помилва го, после вдигна ръка и пооправи шала около главата си. След това отново запя… ала този път подхвана друга песен, от която на Ралф тръпки му полазиха по гърба:
„Едно хапче те прави голям, от друго се смаляваш, а от мамините хапчета нищо не става…“
„Точно така — мислено изрече Ралф. — Върви да питаш Алиса, когато на три метра се извисява.“
Сърцето му биеше лудешки — като се обърна така внезапно, Ед го уплаши несравнимо повече от откритието, че лети на триста метра височина, а главата му стърчи от самолета. Дипно не го видя, но Ралф бе сигурен, че действително сетивата на побърканите са по-изострени от тези на нормалните хора, защото Ед бе усетил как нещо се е променило.
Радиостанцията изпука и двамата мъже подскочиха.
— „Чероки“ над Саут Хевън. Навлизате във въздушното пространство над Дери на височина, която изисква да представите план на полета. Повтарям, навлизате в контролирано въздушно пространство над населено място. Размърдай си скапания задник, „Чероки“, и се насочвай към 170, тоест към едно-седем-нула. Междувременно, ако обичаш, се идентифицирай и кажи за какво…
Ед заудря радиото с юмруци. Разхвърчаха се стъкла, скоро от ръката му бликна кръв. Тя изпръска командното табло, снимката на Хелън с Натали и чистата сива тениска на Ед. Той продължи да удря, докато най-сетне гласът се удави в усилващото се пращене и накрая напълно замлъкна.
— Така е по-добре — изрече той с хрипливия глас на човек, който често си говори сам. — Хиляда пъти по-добре. Мразя ги всичките тия въпроси. Само…
Забеляза окървавената си ръка и млъкна насред изречението. Вдигна я, огледа я по-внимателно, после отново я сви в юмрук. От малкото му пръстче стърчеше голямо парче стъкло. Ед го измъкна със зъби, небрежно го изплю, сетне направи нещо, от което кръвта на Ралф се смрази — прокара окървавения си юмрук първо по дясната, след това по лявата си страна, оставяйки две червени следи. Пресегна се към найлоновия джоб отляво, извади огледалце и започна да изучава бойната си украса. Явно одобри видяното, защото преди да прибере огледалцето, се усмихна и кимна.
— Не забравяй какво е казала мишката — сам се посъветва той с хрипливия си глас, после натисна щурвала. Черокито бавно се спусна надолу. В далечината се виждаше Дери. Изглеждаше като шепа опали, разпилени върху тъмносиньо кадифе.
От едната страна на кашона върху другата седалка имаше дупка. От нея стърчаха две жици. Те бяха свързани със звънец, който беше прикрепен с изолирбанд към дръжката на седалката на Ед. Ралф предположи, че щом види Административния център и започне самоубийствената си мисия, Дипно ще постави пръст върху бялото бутонче в средата на пластмасовия правоъгълник. И миг преди да се блъсне в сградата, ще го натисне. Дзън-дзън, аз съм вашата леля!
„Прекъсни тези жици, Ралф! Прекъсни ги!“
Прекрасна идея с един-единствен недостатък — когато се намираше на това ниво, и паяжина не можеше да разкъса. Следователно трябваше да се спусне обратно в Мимолетния свят и точно се канеше да го направи, когато отдясно познат тих глас извика името му:
[Ралф.]
Отдясно ли? Това бе невъзможно. Отдясно нямаше нищо друго, освен седалката на втория пилот, стената на самолета и безбрежното, притъмняващо небе над Нова Англия.
Белегът на ръката му пламна като реотан на електрическа печка.
[Ралф!]
Не гледай натам. Не му обръщай никакво внимание.
Но не можеше. Някаква огромна сила го притискаше и той почувства, че главата му се обръща. Опита се да се съпротивлява, тъй като забеляза, че самолетът още по-бързо се спуска към земята, ала усилията му бяха напразни.
[Ралф, погледни ме, не се страхувай.]
Той направи последен опит да не се подчини на гласа, но не успя. Главата му продължи да се извръща и той изведнъж се оказа лице в лице с майка си, която бе починала от рак на белия дроб преди двадесет и пет години.
4.
Бърта Робъртс седеше в любимия си люлеещ се стол на около метър и половина от мястото, където допреди малко беше страничната стена на пилотската кабина, плетеше и се поклащаше назад-напред сред въздуха на километър-два над земята. Носеше пантофите, които Ралф й бе подарил за петдесетия й рожден ден — обточени с кожа от норка, ама че кич! Беше загърната с розов шал, който бе прикрепен със стара значка с надпис „СПЕЧЕЛЕТЕ С УИЛКИ!“
„Точно така — рече си Ралф. — Тя ги носеше като бижута — значките й бяха слабостта. Бях го забравил.“
Единственото, което изглеждаше неправдоподобно (освен дето беше починала, а понастоящем се поклащаше в стола си на около двеста метра над земята), бе яркочервената плетка в скута й. Ралф никога не бе виждал майка си да плете, дори не беше много сигурен, че тя изобщо го умее, но при все това старицата плетеше със замах. Куките ту се скриваха, ту проблясваха, докато препускаха през бримките.
[Майко? Мамо? Ти ли си наистина?]
Куките поспряха за миг и тя вдигна поглед от пурпурното одеяло в скута си. Да, майка му беше — само че такава, каквато Ралф си я спомняше от юношеските си години. Тясно лице, високо одухотворено чело, кафяви очи и прошарена коса, прибрана в стегнат кок на тила й.
[И таз добра, Ралф Робъртс! Как може изобщо да питаш?]
„Само че това май не беше точен отговор на въпроса“ — констатира Ралф. Понечи да го изрече гласно, после реши, че може би е по-мъдро — поне засега — да си мълчи. От дясната й страна забеляза смътните очертания на някакъв предмет. Когато Ралф се вгледа в него, той придоби формата на тъмночервена етажерка за списания, която Ралф бе изработил в осми клас. Тя бе натъпкана с броеве на „Рийдърс Дайджест“ и „Лайф“. Изведнъж земята се превърна в твърда материя на кафяви и тъмночервени квадрати, която се разпространяваше от люлеещия се стол в концентрични окръжности като вълни по повърхността на езеро. Ралф веднага я разпозна — беше линолеумът в кухнята в къщата на Ричмънд Стрийт в Мери Мийд, където бе израснал. Отначало отдолу прозираха селскостопанските блокове и реката Кендъскег, която течеше през Дери, после линолеумът стана съвсем плътен. Някакво призрачно очертание подобно на гигантско глухарче се превърна във Фътзи, ангорската котка на майка му, която се бе свила на кълбо на перваза на прозореца и наблюдаваше как чайките се вият над старото сметище в Пущинака. Фътзи беше умряла горе-долу по времето, когато Дийн Мартин и Джери Луис престанаха да се снимат заедно във филми.
[Оня старец е прав, момче. Не бива да се месиш в делата на Дълголетните. Слушай съветите на майка си и стои настрана от онова, което не те засяга. Помни какво ти казва майка ти.]
„Слушай съветите на майка си, помни какво ти казва майка ти.“ Тези думи май доста добре обобщаваха възгледите на Бърта Робъртс относно възпитанието на децата. Независимо дали му нареждаше да изчака един час след ядене, преди да отиде да плува, или пък искаше да е сигурна, че оня дърт мошеник Бъч Бауърс няма да пробута на Ралф изгнили картофи на дъното на голямата кошница, прологът „Слушай съветите на майка си“ и епилогът „Помни какво ти казва майка ти“ бяха все същите. А ако не слушаш или пък не запомниш какво ти е казала, се изправяш срещу Майчиния гняв, и тогава Бог да ти е на помощ.
Тя отново се залови да плете, премятайки червената прежда през пръстите си, които също изглеждаха червени. Ралф предполагаше, че само така му се струва. А може би боята не е съвсем бързо съхнеща и част от нея му остава по пръстите.
Пръстите му? Що за глупава грешка е пък това. Пръстите й.
Само че…
В ъгълчетата на устните й имаше мустачки. Доста дълги. Някак противни. И непознати. Ралф помнеше, че майка му имаше мъх над горната устна, но чак пък мустаци? Това бе нещо ново.
„Ново? Ново? Къде витаеш? Тя почина два дни, след като Кенеди бе убит в Лос Анжелес — тъй че какво ново очакваш?“ От двете страни на Бърта Робъртс се появиха стени, които се сливаха зад гърба й и образуваха кухненския ъгъл, където тя прекарваше доста време. На едната стена имаше картина до болка позната на Ралф. На нея бе изобразено семейство, което вечеря — татко, мама, две хлапета. Те си подават картофи и царевица и като че ли си разказват какво им се е случило през деня. Но никой от тях не забелязва, че в стаята има пети човек — с бяла роба, червеникава брада и дълга коса. Той стои в ъгъла и ги наблюдава, „ИСУС, НЕВИДИМИЯТ ГОСТ“ — гласеше надписът отдолу. Ала онзи Исус, който Ралф си спомняше, изглеждаше едновременно благ и малко притеснен, че подслушва. В този вариант обаче той бе някак замислен… преценяващ… дори осъдителен. А и лицето му бе силно зачервено, едва ли не пламтеше, сякаш току-що бе чул нещо, което го бе ядосало.
[Мамо? Ти ли…?]
Тя отново остави куките върху червеното одеяло — странно блестящо одеяло — и вдигна предупредително ръка.
[Хич не ми викай „мамо“ — само внимавай и помни. Стой настрана! Прекалено късно е да се намесваш. Само ще оплескаш всичко още повече.]
Гласът бе нейният, но лицето не беше и постепенно все повече се променяше. Разликата бе най-вече в кожата. Бърта Робъртс се гордееше с гладката си кожа. А тази на жената в люлеещия се стол бе груба… всъщност беше люспеста. Отстрани на врата й имаше две бучки (дали пък не бяха пришки?). При вида им един ужасен спомен
(махни го от мен, Джони, о, моля те, МАХНИ ГО)
се пробуди в паметта му. И…
Аурата й. Къде й беше аурата?
[Зарежи аурата ми и оная дебела дърта пачавра, дето се мъкнеш с нея… хващам се на бас, че Каролин няма покой в гроба си.]
Устата на жената
(не жена, това същество не е жена)
вече не беше малка. Долната й устна придоби неимоверни размери и увисна, като придаде на съществото подигравателно изражение. Странно познато подигравателно изражение.
(Джони, това ме хапе, ХАПЕ МЕ!)
[Джони няма да ти помогне, момче. Не ти помогна тогава няма да го стори и сега.]
Разбира се, че няма. По-големият му брат Джони бе мъртъв от шест години. Ралф помагаше при носенето на ковчега. Джони почина от инфаркт, вероятно причинен от Случайността като онзи, който покоси Бил Макгавърн, пък и…
Погледна наляво, но пилотското кресло също беше изчезнало, а заедно с него и Ед Дипно. Появиха се старата комбинирана печка на газ и дърва, на която майка му готвеше в къщата на Ричмънд Стрийт (работа, която ужасно мразеше и с която цял живот се справяше зле) и сводът към трапезарията. Ралф видя и кленовата им маса за хранене. По средата беше поставена стъклена кана. В нея имаше огромен букет огненочервени рози. Всяка от тях като че ли имаше свое лице… кървавочервено, с широко отворена уста…
„Но това не е вярно — мислеше си той. — Изобщо не е вярно. Тя никога не внасяше рози в къщата — имаше алергия към повечето цветя и най-вече към розите. Поставяше във водата само есенни треви. Виждам рози, защото…“
Погледна отново към съществото в люлеещия се стол, към червените му пръсти, които се бяха елата и образуваха перки. Огледа алената тъкан в скута му и белегът на ръката му отново започна да пари.
„Какво, за Бога, става тук?“
Знаеше какво става, разбира се — трябва само да вдигне поглед от ужасяващото създание в люлеещия се стол към картината на стената, изобразяваща червеноликия, зъл Исус, за да се увери напълно. Не беше в старата им къща в Мери Мийд, нито пък в самолет, който лети над Дери. Беше в двора на Пурпурния крал.
ДВАДЕСЕТ И ДЕВЕТА ГЛАВА
1.
Ралф машинално пъхна ръка в джоба на жилетката и докосна едната обеца. Имаше чувството, че ръката му принадлежи на друг човек. Осъзна нещо много интересно — че никога досега през живота си не е бил уплашен. Нито веднъж. Мислел е, че се страхува, разбира се, но това е било заблуда — единственият път, когато бе изпитал нещо близко до истински страх, бе в градската библиотека, когато Чарли Пикъринг го нападна с нож. Но това бе само мигновено безпокойство в сравнение с онова, което чувстваше сега.
„Дойде един зелен човек… Стори ми се добър, но може и да греша.“
Надяваше се да не греши, най-искрено се надяваше да е права. Защото зеленият човек бе почти единственото, което му бе останало.
Зеленият човек и обеците на Лоуис.
[Ралф! Стига си се заплесвал! Гледай майка си в очите, като ти говори! Не седемдесет години стана, а се държиш така, сякаш си на шестнадесет, при това с обрив на оная ти работа!]
Обърна се към съществото с червените перки, което се бе разположило в люлеещия се стол. То вече почти никак не приличаше на майка му.
[Не си майка ми и аз все още съм в самолета.]
[Не си, момче. Престъпи само една крачка извън кухнята ми и доста дълго ще падаш.]
[Престани с тия номера. Виждам какво представляваш.]
[Не виждаш. Само си въобразяваш. А и не искаш да видиш. Никога не пожелавай да ме видиш без маската ми! В противен случай горчиво ще съжаляваш.]
С нарастващ ужас Ралф осъзна, че майка му се бе превърнала в огромен женски сом — хищник, който живее на дъното, с къси зъби под провисналата устна и с мустаци, които стигаха почти до яката на роклята. Хрилете на врата му се отваряха и затваряха като прорези, направени с бръснач, а изпод тях се виждаше възпалена тъкан. Очите му бяха станали огромни и тъмночервеникави и докато Ралф го наблюдаваше, очните му кухини започнаха да се раздалечават. Престанаха да се движат едва когато очите на съществото вече се намираха по-скоро отстрани на главата, отколкото на люспестото му лице.
[Да не си посмял да помръднеш, Ралф. Вероятно ще загинеш от експлозията, независимо на кое ниво се намираш — тук ударната вълна се разпространява, като в сграда — но смъртта ти ще бъде много по-лека от моята.]
Сомът отвори уста. Зъбите му бяха разположени по края на кървавочервена бездна, която на пръв поглед изглеждаше пълна с някакви странни вътрешности и тумори. Имаше вид, сякаш се присмива на Ралф.
[Кой си ти? Ти ли си Пурпурният крал?]
[Ед така ме нарича — ние с теб трябва, да си измислим нещо друго, не намираш ли? Я да видим. Ако не искаш да бъда мама. Робъртс, защо пък да не ми викаш Рибешкия крал? Помниш Рибешкия крал от радиото18, нали?]
Разбира се, че го помнеше… само че истинският Рибешки крал никога не бе стъпвал в „Еймъс и Анди“, пък и изобщо не беше рибешки крал. Истинският Рибешки крал бе рибешка кралица, която живееше в Пущинака.
2.
В един летен ден на седемгодишна възраст Ралф Робъртс бе отишъл с брат си Джон на риболов и хвана в Кендъскег огромен сом — това бе още по времето, когато уловеното в реката ставаше за ядене. Ралф бе помолил по-големия си брат да откачи вместо него конвулсивно гърчещото се туловище от кукичката и да го пусне в кофата с вода. Джони отказа и надуто цитира една реплика, която нарече Кредото на рибаря: добрият рибар сам си изработва примамката, сам изравя червеи и сам сваля улова от куката. Едва по-късно Ралф бе осъзнал, че Джони може би се е опитвал да прикрие собствения си страх от грамадното и ужасяващо създание, което братчето му бе извадило от калната, топла като чай вода през онзи летен ден.
Най-после Ралф се бе насилил да сграбчи мятащия се сом, който беше едновременно лигав, люспест и бодлив. През това време Джони му нареди с тих и зловещ глас да внимава с мустаците, с което го наплаши още повече. „Те са като отрова. Боби Териолт ми каза, че ако мустакът се забие в тебе, може да се парализираш. Да прекараш остатъка от живота си в инвалидна количка. Тъй че внимавай, Ралфи.“
Ралф отчаяно дърпаше рибата, опитвайки се да я освободи от куката, като внимаваше да не докосне мустаците (не искаше да повярва на Джони за отровата и същевременно напълно му вярваше) и буквално изпитваше болезнено физическо усещане от хрилете, очите и от неприятната миризма, която при всяко вдишване като че проникваше в дробовете му.
Най-сетне нещо изхрущя и куката почна да се изплъзва. От устата на умиращия сом рукнаха две струйки прясна кръв. Ралф си поотдъхна — но прекалено прибързано, както се оказа. В мига, в който се освободи от куката, рибата замахна с опашка и захапа ръката му. Колко го боля? Много? Не толкова? Никак даже? Ралф не си спомняше. Спомняше си само неподправения ужасен писък на Джони и собствената си увереност, че сомът ще му отмъсти задето му е отнел живота, като му отхапе двата пръста на дясната ръка.
Помнеше, че и той изпищя, опита се да отдръпне ръката си и замоли Джони за помощ, но брат му отстъпваше назад, пребледнял като платно, присвил устни от отвращение. Ралф разтърси ръката си, но сомът се бе вкопчил в него като самата смърт, мустаците му
(отровните мустаци, които ще ме приковат за цял живот в инвалидна количка)
се увиваха около китката на Ралф, а черните му очи бяха опулени.
Най-сетне момчето го удари в едно дърво и му прекърши гръбнака. Сомът падна на тревата, продължавайки да се мята, и Ралф го настъпи, при което настъпи най-големият ужас. От устата на рибата изскочиха вътрешностите й, а от мястото, където петата на Ралф бе разкъсала тялото й, бликна лепкава струя хайвер. Тогава момчето разбра, че Рибешкият крал всъщност е Рибешката кралица, която след ден-два е щяла да хвърли хайвер.
Ралф отмести поглед от противната каша към ръката си, върху която бяха полепнали люспи, и изкрещя като обезумял. Когато Джони понечи да го успокои, той отскочи назад. После тича до вкъщи, без да спира нито за миг, и отказа да излезе от стаята си през този ден. Измина почти година, докато най-сетне се съгласи да хапне риба, но оттогава не беше улавял сом.
И ето, че сега отново се сблъскваше с ужасното същество.
3.
[Ралф!]
Това бе гласът на Лоуис… но се чуваше толкова отдалеч!
Толкова отдалеч!
[Веднага трябва да направиш нещо! Не му позволявай да те спре!]
Едва сега той разбра, че червената плетка в скута на майка му всъщност е кървав хайвер в скута на Пурпурния крал.
Съществото се навеждаше към него над тази пулсираща маса, а отвратителните му устни се изкривиха в престорена гримаса на загриженост.
[Случило ли се е нещо, Ралфи? Къде те боли? Кажи на мама.]
[Ти не си ми майка.]
[Не — аз съм Рибешката кралица! Аз съм силна, аз съм горда! Тук аз заповядвам! Всъщност мога да бъда каквото си поискам Навярно не знаеш, че преобразяването отдавна се тачи в Дери.]
[Познаваш ли зеления човек, когото е видяла Лоуис?]
[Разбира се! Познавам всички наоколо!]
Но Ралф видя как за миг на люспестото лице на съществото се изписа изумление.
Ръката му се затопли още повече и изведнъж той проумя още нещо — ако сега Лоуис е тук, надали ще го види. Кралицата на рибите излъчваше все по-ярко пулсиращо сияние, което полека-лека го обгръщаше. То бе червено, не черно, но все пак бе смъртен саван и Ралф разбра какво значи да си вътре в него, уловен в мрежа, изтъкана от собствените ти най-ужасни страхове и най-болезнени преживявания. Нямаше как да избяга от мрежата, не можеше и да я разреже, както бе разрязал савана около венчалната халка на Ед.
„Ако искам да избягам — рече си той, — ще трябва да се втурна напред толкова бързо, че да изляза от другата страна.“ Още държеше обецата. Намести я така, че оголеният щифт да стърчи между двата му пръста, които преди шейсет и три години сомът се бе опитал да отхапе. После отправи кратка молитва, но не към Бог, а към зеления човек на Лоуис.
4.
Сомът се приведе още по-близо, а безносото му лице се разтегна в карикатурна усмивка. Зъбите в лигавата ухилена уста се сториха на Ралф по-дълги и по-остри от преди. В краищата на мустаците той забеляза капчици безцветна течност и си помисли: „Отрова. Цял живот в инвалидна количка. Бога ми, толкова ме е страх. По дяволите, страхувам се до смърт.“
Лоуис, която пищи отдалеч: [Побързай, Ралф! ТРЯБВА ДА ПОБЪРЗАШ!]
Някъде по-наблизо пищи момченце; пищи и размахва ръка, за да откопчи пръстите си, потънали в ужасната паст на бременното чудовище, което за нищо на света няма да го пусне.
Сомът се наведе още по-ниско. Роклята му изшумоля. Ралф усети парфюма на майка си, който се примесваше с гадната рибешка миризма на дънния хищник.
[Възнамерявам мисията на Ед Дипно да завърши с успех, Ралф; възнамерявам момченцето, за което ти разказаха твоите приятели, да умре в прегръдките на майка си и искам това да стане пред очите ми. Доста се потрудих тук, в Дери, и ми се струва, че не искам много, но това означава, че трябва да те довърша на мига. Аз…]
Ралф пристъпи крачка напред и беше обгърнат от вонята на гнилоч. Едва сега зад майка си и зад Кралицата на рибите забеляза трети силует. Пред очите му изникна сияен мъж, червен мъж със студени очи и безжалостни устни. Този мъж приличаше на Исус, когото бе видял току-що… но не на онзи, който беше изобразен на картината в кухнята.
В черните очи без клепачи на Кралицата се промъкна изненада… която се изписа и в ледените очи на червения мъж.
[Какво си мислиш, че правиш? Махай се от мен! Нима искаш да прекараш остатъка от живота си в инвалидна количка?]
[Не можеш да ме изплашиш, приятелю — дните, когато играех на първа база, отминаха отдавна.]
Гласът се извиси и се превърна в пискливия глас на майка му, когато беше ядосана.
[Внимавай какво ти говоря, момче! Внимавай какво ти говоря и запомни съветите ми!]
За миг отдавна познатите нареждания, при това изречени с глас, който така зловещо приличаше на гласа на майка му, го разколебаха. После се опомни. Рибешката кралица се сви в люлеещия се стол, а опашката й запляска изпод старата домашна роба.
[АМА КАКВО СИ МИСЛИШ, ЧЕ ПРАВИШ?]
[Не знам — навярно ми се иска да ти дръпна мустаците. Да проверя истински ли са.]
И като напрегна цялата си воля, за да не извика и да не побегне, протегна дясната си ръка. Обецата на Лоуис в стиснатия му юмрук бе като топло камъче. Самата Лоуис сякаш беше съвсем наблизо, но Ралф реши, че това не е кой знае колко изненадващо, като се има предвид колко много от нейната аура бе всмукал. Може би тя дори вече е част от самия него. Усещането за нейното присъствие му действаше безкрайно успокояващо.
[Да не си посмял! Ще се парализираш!]
[Мустаците на сомовете не са отровни — онова бе измислица на десетгодишно момче, което сигурно е било по-уплашено и от мен.]
Ралф посегна към мустаците с ръката, в която криеше металното бодилче, и огромната люспеста глава се отметна, както се бе надявал. Съществото се загърчи, започна да се променя и ужасяващата червена аура заизвира от порите му. „Ако болестта и болката имаха цвят — отбеляза мислено Ралф, — щяха да бъдат обагрени в червено.“ И преди промяната да продължи, преди човекът, когото вече виждаше — висок и красив с русата си коса и пламналите си червени очи — да съумее напълно да се материализира, старецът заби острото връхче на обецата в изпъкналото рибешко око.
5.
Сомът нададе пронизителен стържещ звук като бръмбар-жътвар. Ралф понечи да се отдръпне. Неистово размахващата се опашка плющеше като вентилатор, между чиито перки е попаднала хартийка. Съществото се свлече в люлеещия се стол, който бе започнат да се превръща в подобие на трон, изсечен в оранжева скала. После Кралицата на рибите изчезна; на трона седеше Пурпурният крал, а красивото му лице бе изкривено от гримаса, изпълнена с болка и изумление. Едното му око проблясваше като пламък, отразен в окото на рис; другото лъщеше с жестокия блясък на диаманти.
Ратф посегна към „плетката“ от хайвер, дръпна я рязко и пред очите му се разкри безкрайна чернота. Това бе другата страна на смъртния саван. Изходът.
[Нали те предупредих, Мимолетен кучи син! Да не мислиш, че можеш да ми дърпаш мустаците? Сега ще ти дам да разбереш!]
Пурпурният крал се приведе на трона си, а единственото му око хвърляше огнени отблясъци. Ралф потисна желанието си да отдръпне вече празната си ръка. Вместо това замахна към устата на съществото, която бе широко разтворена, готова да погълне цялата му ръка, точно като онзи сом в Пущинака преди много, много време.
Някакви неща — не от плът и кръв — отначало се скупчиха и се заблъскаха в ръката му, след това започнаха да го хапят като конски мухи. В същото време в дланта му се впиха истински зъби — всъщност цели бивни. След миг-два Пурпурният крал щеше да му отхапе ръката и да я погълне.
Ралф затвори очи и веднага съумя да открие онзи начин на мислене и концентрация, който му позволяваше да се движи между нивата — болката и страха изобщо не му попречиха. Ала този път от него не се искаше да се движи, а да дърпа. Клото и Лахезис бяха заложили капан в ръката му и сега бе дошло времето да го използва.
Отново усети примигването. Белегът на ръката му се нажежи, достигайки някаква критична точка. Топлината не пареше Ратф, а изскачаше навън на все по-мощни енергийни тласъци. Изведнъж пред очите му блесна страхотна зелена мълния, която бе толкова ярка, че за миг наоколо сякаш грейна Изумруденият град на Оз. Някой или нещо пищеше. Този пронизителен дрезгав писък би го побъркал, но за щастие рязко замлъкна.
Последва страхотен трясък, който припомни на Ралф как веднъж подпали бомбичка и я хвърли в един отточен канал под шосето.
Покрай него като повей на вятъра премина мощно силово поле и потъна сред избледняваща зелена светлина. Стори му се, че вижда Пурпурния крал, който вече не беше нито красив, нито млад, а изглеждаше стар и прегърбен, по-страшен и от най-странното създание, което някога бе попадало в Мимолетния свят. После нещо над тях се разтвори и разкри мрак, пронизван от танцуващи разноцветни светлини. Вятърът сякаш понесе Пурпурния крал нагоре, като листо, което полита в комина. Цветовете ставаха все по-ярки и Ралф извърна лице, вдигайки ръка да закрие очите си. Разбра, че се е открила пролука между нивото, на което се намираше, и невъобразимите горни нива; освен това осъзна, че ако дълго гледа този блясък, тези
(сияйни врати на смъртта)
разноцветни танцуващи светлини, то смъртта щеше да бъде не най-лошото, а най-хубавото, което можеше да му се случи. Той затвори не само очи — сякаш затвори и съзнанието си.
След миг всичко изчезна — съществото, което се бе представило на Ед за Пурпурния крал, кухнята в старата къща на Ричмънд Стрийт, люлеещият се стол на майка му. Ралф се озова коленичил върху въздуха на около два метра от носа на самолета; беше вдигнал ръце като привикнало на бой дете пред задаващия се жесток родител, а когато погледна между коленете си, точно под себе си видя Административния център. Отначало помисли, че е станат жертва на зрителна измама, защото неоновите лампи на паркинга като че се раздалечаваха. Изглеждаха като много високи, много кльощави хора, които се разотиват, защото забавлението, каквото и да е било то, вече е свършило, а паркингът пък като че… се разрастваше.
„Не се разраства, а приближава — безучастно заключи Ратф. — Ед вече се приземява. Започва самоубийствената си мисия.“
6.
За миг той застина на място, смаян от невероятното си положение. Бе се превърнат в митичен посредник, безсъмнено не бог (никой бог не може да бъде толкова изморен и толкова изплашен, колкото бе той в този миг), но със сигурност не беше и приковано към земята същество като човека. Ето какво означава да летиш — да виждаш земята отгоре, ширната се оез граници. Това…
[РАЛФ!]
Писъкът й изтрещя като изстрел в ухото му. Ралф се сепна и щом откъсна поглед от хипнотичната гледка на земята, която се приближаваше с шеметна скорост, съумя да се раздвижи. Изправи се на крака и се върна в самолета. Направи го без никакво затруднение като човек, който прекосява коридора в собствената си къща. Никакви ветрове не брулеха лицето му и не развяваха косата на челото му, а когато лявото му рамо премина през самолетната перка, свистящото витло не го нарани, като че тялото му не беше от плът и кости, а от дим. За миг видя бледото, красиво лице на Ед — това бе лицето на разбойника, който се приближава до вратата на старата странноприемница в онова стихотворение, дето винаги разплакваше Каролин — и съчувствието и съжалението бяха изместени от гняв. Трудно бе човек да се разгневи истински на Ед — в крайна сметка той бе само една от шахматните фигури, които някой разместваше по дъската — и все пак зданието, към което беше насочил самолета си, бе пълно с истински хора. Невинни хора. Ралф долови нещо упорито, детинско и капризно в замаяното изражение на Дипно и като минаваше през тънката стена на кабината, си рече: „Навярно тайно си подозирал, че дяволът се е вселил в теб. Мисля, че дори си имал възможност да го изгониш… не ти ли казаха господин К. и господин Л., че човек винаги има избор? Ако това е вярно, ти също имаш избор, мътните те взели.“
Главата му щръкна над самолета, но той отново коленичи. Черокито летеше с огромна скорост към сградата на Центъра и Ралф разбра, че вече е прекалено късно да попречи на Ед да направи каквото и да било.
Дипно беше изтръгнал бутона от дръжката на креслото и го държеше.
Ралф посегна към джоба си и стисна втората обеца, като отново я намести между пръстите си така, че щифтът да стърчи напред. Сви другата ръка на фуния около жиците, свързващи кашона и бутона. После затвори очи и се съсредоточи, извиквайки отново онова пулсиращо усещане в съзнанието си. Изведнъж стомахът му се сви и той успя да си каже: „Брей! Май попаднах в експресния асансьор!“
После се озова долу, в Мимолетния свят, където нямаше никакви богове и дяволи, никакви плешиви докторчета с магически ножици и скалпели, никакви аури. Долу, където е невъзможно да минеш през стена и да избягаш от самолет, който всеки момент ще катастрофира. Озова се в Мимолетния свят, където не беше невидим… и Ед го видя.
— Ралф? — произнесе Дипно със замаяния глас на човек, който току-що се събужда от най-дълбокия сън през живота си. — Ралф Робъртс? Ти пък какво правиш тук?
— О, минавах насам и реших да се отбия — отвърна старецът. — Да поседна до теб, така да се каже.
И изтръгна жиците от кашона.
7.
— Не! — изкрещя Ед. — Не, недей, всичко ще развалиш!
„Да, наистина“ — помисли си Ралф и посегна да сграбчи щурвала. Сградата вече беше на не повече от триста метра под тях. Ралф още не бе съвсем наясно какво съдържа кашонът, който бе привързан към креслото на втория пилот, но предполагаше, че вътре има от ония пластични бомби, дето ги използват терористите в екшъните с Чък Норис и Стивън Сийгъл. Те минаваха за относително безопасни — не като нитроглицерина във „Възнаграждение за страха“ — но надали това бе най-подходящият момент да се доверява напълно на холивудските сценаристи. А дори и стабилен експлозив би могъл да избухне без детонатор, ако го пуснеш от голяма височина.
Изви щурвала колкото се може по-наляво. Сградата под тях шеметно се завъртя, сякаш бе поставена върху гигантски пумпал.
— Не, копеле гадно! — изрева Ед и удари Ралф с някакъв тежък предмет; старецът почти се парализира от болка и едва успяваше да си поеме дъх. Дипно го цапардоса отново, този път по рамото, и ръката на Ралф се изплъзна от щурвала. Ед го сграбчи и яростно го изви надясно.
Ралф посегна към щурвала, но младият мъж го отблъсна и изръмжа:
— Защо се забърка в тази история? Кой ти каза да се намесваш?
Устните му се разтегнаха в озъбена гримаса. Появата на Ралф в пилотската кабина би трябвало да го изуми, но той изглеждаше напълно равнодушен.
„Разбира се, Дипно е умопобъркан“ — помисли си Ралф и изведнъж извиси вътрешния си глас:
[Клото! Лахезис! За Бога, помогнете ми!]
Не се случи нищо. Струваше му, че никой не го е чул. Намираше се долу, в Мимолетния свят, а това означаваше, че трябва да се справя сам.
Сградата беше само на няколко метра под самолета. Ралф различаваше всеки прозорец, всеки човек, който стои отпред. Дори виждаше кои носят лозунги. Хората бяха вдигнали глави и се опитваха да разберат какво иска този обезумял пилот. Още не виждаше изписания на лицата им страх, бяха далеч, но след три-четири секунди…
Отново се нахвърли върху Ед, без да обръща никакво внимание на болката в рамото си, протегна десния си юмрук и намести с палец обецата така, че щифтът да изскача от пръстите му.
Този номер се бе оказал успешен при Пурпурния крал, ала тогава Ралф бе на по-високо ниво, пък и беше успял да изненада чудовището. И този път посегна към окото, но в последния миг Ед отметна глава. Щифтът се заби точно над скулата. Дипно плесна убоденото място, сякаш прогонваше муха, но не изпусна щурвала.
Ралф отново се опита да му го отнеме. Дипно замахна, юмрукът му се заби над лявото око на Ралф и го запрати назад. В ушите на стареца екна силен звук, чист и звънлив. Сякаш между него и Ед бе поставен огромен камертон и някой го бе ударил. Светът посивя и стана на точици, като вестникарска фотография.
[РАЛФ! БЪРЗО!]
Това бе Лоуис, уплашена до смърт. Той знаеше причината — времето му вече почти бе изтекло. Оставаха му може би десет, най-много двайсет секунди. Той отново се хвърли напред, само че този път не към Ед, а към снимката на Хелън и Натали, която бе прикрепена с тиксо към висотомера. Грабна я… после я смачка. Не знаеше на каква реакция от страна на Ед се бе надявал, но резултатът надхвърли и най-смелите му очаквания.
— ДАЙ СИ МИ ГИ! — изкрещя лудият.
Напълно забрави за щурвала и посегна към снимката. В този миг Ралф отново видя Ед, с когото се бе сблъскал в деня, когато младият мъж беше пребил Хелън — човек безкрайно нещастен и уплашен от силите, вилнеещи в съзнанието му. Сълзите блестяха не само в очите му, но се стичаха и по страните му и Ралф се запита объркано: „През цялото време ли е плакал?“
— ДАЙ СИ МИ ГИ! — отново изстена Дипно, но Ралф вече изобщо не бе сигурен дали крещи на него — предположи, че бившият му съсед се обръща към създанието, което се бе появило в живота му, беше се огледало, за да се увери, че Ед ще му бъде полезен, после просто го бе завладяло напълно. Обецата на Лоуис проблясваше на лицето му като някаква варварска погребална украса. — ДАЙ СИ МИ ГИ! ТЕ СА СИ МОИ!
Ралф държеше смачканата снимка така, че Дипно да не я достигне. Младият мъж се хвърли към него, предпазният колан се вряза в корема му, а старецът с всичка сила стовари юмрука си в адамовата му ябълка, при което изпита неописуема смесица от задоволство и отвращение. Ед политна назад към стената на пилотската кабина, очите му се изцъклиха от болка, ужас и почуда и той вкопчи пръсти в гърлото си. Сякаш от дълбините на тялото му се надигна сподавен звук. Като че се трошаха зъбците на зъбчатите колела в някаква грамадна машина.
Ралф се просна в скута на Ед и в този миг видя сградата, която буквално летеше към самолета. Завъртя щурвала докрай наляво и под него — точно под него — Административният център отново се запремества, за да запълни предното стъкло на самолета… само че се движеше мъчително бавно.
Ралф усети някакъв аромат в кабината — ароматът на нещо едновременно сладко и познато. Но преди да се досети какво бе то, видя нещо, което напълно го изкара от релси — количката за сладолед на Худси, която понякога обикаляше из Дери и звънчето й весело подрънкваше.
„Боже мили — рече си Ралф, обзет по-скоро от страхопочитание, отколкото от ужас. — Май ще свърша във фризера при сладоледените висулки и «ракетите» на Худси.“
Приятната миризма стана по-натрапчива и когато изведнъж в раменете му се впиха нечии ръце, Ралф осъзна, че това е парфюмът на Лоуис Шаси.
— Качвай се нагоре! — извика тя. — Глупчо, трябва да…
Той машинално се подчини. Усети познатия спазъм, последва примигването и той долови остатъка от думите й по онзи страховит начин, който бе по-скоро мисъл, отколкото реч.
[… се изкачиш! Отблъсни се с крака!]
„Прекалено е късно“ — рече си той, но въпреки това изпълни съвета й, постави крака в основата на командното табло и се отблъсна с всичка сила. Почувства как и Лоуис се издига с него по коридора на битието, докато черокито изминаваше последните трийсет метра до земята. Внезапно Ралф почувства как енергията на Лоуис го обгръща и го дърпа назад като ластично въже. За миг му се повдигна от усещането, че лети едновременно в две посоки.
Съзря за последен път Ед Дипно, който се бе свлякъл до стената на кабината, но в действителност изобщо не го видя. Жълтосивкавата му аура беше изчезнала. Ед също бе изчезнал, обвит от смъртния саван, който беше по-черен и от нощта в преизподнята.
Сетне двамата с Лоуис вече не само летяха, но и падаха.
1.
Ралф машинално пъхна ръка в джоба на жилетката и докосна едната обеца. Имаше чувството, че ръката му принадлежи на друг човек. Осъзна нещо много интересно — че никога досега през живота си не е бил уплашен. Нито веднъж. Мислел е, че се страхува, разбира се, но това е било заблуда — единственият път, когато бе изпитал нещо близко до истински страх, бе в градската библиотека, когато Чарли Пикъринг го нападна с нож. Но това бе само мигновено безпокойство в сравнение с онова, което чувстваше сега.
„Дойде един зелен човек… Стори ми се добър, но може и да греша.“
Надяваше се да не греши, най-искрено се надяваше да е права. Защото зеленият човек бе почти единственото, което му бе останало.
Зеленият човек и обеците на Лоуис.
[Ралф! Стига си се заплесвал! Гледай майка си в очите, като ти говори! Не седемдесет години стана, а се държиш така, сякаш си на шестнадесет, при това с обрив на оная ти работа!]
Обърна се към съществото с червените перки, което се бе разположило в люлеещия се стол. То вече почти никак не приличаше на майка му.
[Не си майка ми и аз все още съм в самолета.]
[Не си, момче. Престъпи само една крачка извън кухнята ми и доста дълго ще падаш.]
[Престани с тия номера. Виждам какво представляваш.]
[Не виждаш. Само си въобразяваш. А и не искаш да видиш. Никога не пожелавай да ме видиш без маската ми! В противен случай горчиво ще съжаляваш.]
С нарастващ ужас Ралф осъзна, че майка му се бе превърнала в огромен женски сом — хищник, който живее на дъното, с къси зъби под провисналата устна и с мустаци, които стигаха почти до яката на роклята. Хрилете на врата му се отваряха и затваряха като прорези, направени с бръснач, а изпод тях се виждаше възпалена тъкан. Очите му бяха станали огромни и тъмночервеникави и докато Ралф го наблюдаваше, очните му кухини започнаха да се раздалечават. Престанаха да се движат едва когато очите на съществото вече се намираха по-скоро отстрани на главата, отколкото на люспестото му лице.
[Да не си посмял да помръднеш, Ралф. Вероятно ще загинеш от експлозията, независимо на кое ниво се намираш — тук ударната вълна се разпространява, като в сграда — но смъртта ти ще бъде много по-лека от моята.]
Сомът отвори уста. Зъбите му бяха разположени по края на кървавочервена бездна, която на пръв поглед изглеждаше пълна с някакви странни вътрешности и тумори. Имаше вид, сякаш се присмива на Ралф.
[Кой си ти? Ти ли си Пурпурният крал?]
[Ед така ме нарича — ние с теб трябва, да си измислим нещо друго, не намираш ли? Я да видим. Ако не искаш да бъда мама. Робъртс, защо пък да не ми викаш Рибешкия крал? Помниш Рибешкия крал от радиото18, нали?]
Разбира се, че го помнеше… само че истинският Рибешки крал никога не бе стъпвал в „Еймъс и Анди“, пък и изобщо не беше рибешки крал. Истинският Рибешки крал бе рибешка кралица, която живееше в Пущинака.
2.
В един летен ден на седемгодишна възраст Ралф Робъртс бе отишъл с брат си Джон на риболов и хвана в Кендъскег огромен сом — това бе още по времето, когато уловеното в реката ставаше за ядене. Ралф бе помолил по-големия си брат да откачи вместо него конвулсивно гърчещото се туловище от кукичката и да го пусне в кофата с вода. Джони отказа и надуто цитира една реплика, която нарече Кредото на рибаря: добрият рибар сам си изработва примамката, сам изравя червеи и сам сваля улова от куката. Едва по-късно Ралф бе осъзнал, че Джони може би се е опитвал да прикрие собствения си страх от грамадното и ужасяващо създание, което братчето му бе извадило от калната, топла като чай вода през онзи летен ден.
Най-после Ралф се бе насилил да сграбчи мятащия се сом, който беше едновременно лигав, люспест и бодлив. През това време Джони му нареди с тих и зловещ глас да внимава с мустаците, с което го наплаши още повече. „Те са като отрова. Боби Териолт ми каза, че ако мустакът се забие в тебе, може да се парализираш. Да прекараш остатъка от живота си в инвалидна количка. Тъй че внимавай, Ралфи.“
Ралф отчаяно дърпаше рибата, опитвайки се да я освободи от куката, като внимаваше да не докосне мустаците (не искаше да повярва на Джони за отровата и същевременно напълно му вярваше) и буквално изпитваше болезнено физическо усещане от хрилете, очите и от неприятната миризма, която при всяко вдишване като че проникваше в дробовете му.
Най-сетне нещо изхрущя и куката почна да се изплъзва. От устата на умиращия сом рукнаха две струйки прясна кръв. Ралф си поотдъхна — но прекалено прибързано, както се оказа. В мига, в който се освободи от куката, рибата замахна с опашка и захапа ръката му. Колко го боля? Много? Не толкова? Никак даже? Ралф не си спомняше. Спомняше си само неподправения ужасен писък на Джони и собствената си увереност, че сомът ще му отмъсти задето му е отнел живота, като му отхапе двата пръста на дясната ръка.
Помнеше, че и той изпищя, опита се да отдръпне ръката си и замоли Джони за помощ, но брат му отстъпваше назад, пребледнял като платно, присвил устни от отвращение. Ралф разтърси ръката си, но сомът се бе вкопчил в него като самата смърт, мустаците му
(отровните мустаци, които ще ме приковат за цял живот в инвалидна количка)
се увиваха около китката на Ралф, а черните му очи бяха опулени.
Най-сетне момчето го удари в едно дърво и му прекърши гръбнака. Сомът падна на тревата, продължавайки да се мята, и Ралф го настъпи, при което настъпи най-големият ужас. От устата на рибата изскочиха вътрешностите й, а от мястото, където петата на Ралф бе разкъсала тялото й, бликна лепкава струя хайвер. Тогава момчето разбра, че Рибешкият крал всъщност е Рибешката кралица, която след ден-два е щяла да хвърли хайвер.
Ралф отмести поглед от противната каша към ръката си, върху която бяха полепнали люспи, и изкрещя като обезумял. Когато Джони понечи да го успокои, той отскочи назад. После тича до вкъщи, без да спира нито за миг, и отказа да излезе от стаята си през този ден. Измина почти година, докато най-сетне се съгласи да хапне риба, но оттогава не беше улавял сом.
И ето, че сега отново се сблъскваше с ужасното същество.
3.
[Ралф!]
Това бе гласът на Лоуис… но се чуваше толкова отдалеч!
Толкова отдалеч!
[Веднага трябва да направиш нещо! Не му позволявай да те спре!]
Едва сега той разбра, че червената плетка в скута на майка му всъщност е кървав хайвер в скута на Пурпурния крал.
Съществото се навеждаше към него над тази пулсираща маса, а отвратителните му устни се изкривиха в престорена гримаса на загриженост.
[Случило ли се е нещо, Ралфи? Къде те боли? Кажи на мама.]
[Ти не си ми майка.]
[Не — аз съм Рибешката кралица! Аз съм силна, аз съм горда! Тук аз заповядвам! Всъщност мога да бъда каквото си поискам Навярно не знаеш, че преобразяването отдавна се тачи в Дери.]
[Познаваш ли зеления човек, когото е видяла Лоуис?]
[Разбира се! Познавам всички наоколо!]
Но Ралф видя как за миг на люспестото лице на съществото се изписа изумление.
Ръката му се затопли още повече и изведнъж той проумя още нещо — ако сега Лоуис е тук, надали ще го види. Кралицата на рибите излъчваше все по-ярко пулсиращо сияние, което полека-лека го обгръщаше. То бе червено, не черно, но все пак бе смъртен саван и Ралф разбра какво значи да си вътре в него, уловен в мрежа, изтъкана от собствените ти най-ужасни страхове и най-болезнени преживявания. Нямаше как да избяга от мрежата, не можеше и да я разреже, както бе разрязал савана около венчалната халка на Ед.
„Ако искам да избягам — рече си той, — ще трябва да се втурна напред толкова бързо, че да изляза от другата страна.“ Още държеше обецата. Намести я така, че оголеният щифт да стърчи между двата му пръста, които преди шейсет и три години сомът се бе опитал да отхапе. После отправи кратка молитва, но не към Бог, а към зеления човек на Лоуис.
4.
Сомът се приведе още по-близо, а безносото му лице се разтегна в карикатурна усмивка. Зъбите в лигавата ухилена уста се сториха на Ралф по-дълги и по-остри от преди. В краищата на мустаците той забеляза капчици безцветна течност и си помисли: „Отрова. Цял живот в инвалидна количка. Бога ми, толкова ме е страх. По дяволите, страхувам се до смърт.“
Лоуис, която пищи отдалеч: [Побързай, Ралф! ТРЯБВА ДА ПОБЪРЗАШ!]
Някъде по-наблизо пищи момченце; пищи и размахва ръка, за да откопчи пръстите си, потънали в ужасната паст на бременното чудовище, което за нищо на света няма да го пусне.
Сомът се наведе още по-ниско. Роклята му изшумоля. Ралф усети парфюма на майка си, който се примесваше с гадната рибешка миризма на дънния хищник.
[Възнамерявам мисията на Ед Дипно да завърши с успех, Ралф; възнамерявам момченцето, за което ти разказаха твоите приятели, да умре в прегръдките на майка си и искам това да стане пред очите ми. Доста се потрудих тук, в Дери, и ми се струва, че не искам много, но това означава, че трябва да те довърша на мига. Аз…]
Ралф пристъпи крачка напред и беше обгърнат от вонята на гнилоч. Едва сега зад майка си и зад Кралицата на рибите забеляза трети силует. Пред очите му изникна сияен мъж, червен мъж със студени очи и безжалостни устни. Този мъж приличаше на Исус, когото бе видял току-що… но не на онзи, който беше изобразен на картината в кухнята.
В черните очи без клепачи на Кралицата се промъкна изненада… която се изписа и в ледените очи на червения мъж.
[Какво си мислиш, че правиш? Махай се от мен! Нима искаш да прекараш остатъка от живота си в инвалидна количка?]
[Не можеш да ме изплашиш, приятелю — дните, когато играех на първа база, отминаха отдавна.]
Гласът се извиси и се превърна в пискливия глас на майка му, когато беше ядосана.
[Внимавай какво ти говоря, момче! Внимавай какво ти говоря и запомни съветите ми!]
За миг отдавна познатите нареждания, при това изречени с глас, който така зловещо приличаше на гласа на майка му, го разколебаха. После се опомни. Рибешката кралица се сви в люлеещия се стол, а опашката й запляска изпод старата домашна роба.
[АМА КАКВО СИ МИСЛИШ, ЧЕ ПРАВИШ?]
[Не знам — навярно ми се иска да ти дръпна мустаците. Да проверя истински ли са.]
И като напрегна цялата си воля, за да не извика и да не побегне, протегна дясната си ръка. Обецата на Лоуис в стиснатия му юмрук бе като топло камъче. Самата Лоуис сякаш беше съвсем наблизо, но Ралф реши, че това не е кой знае колко изненадващо, като се има предвид колко много от нейната аура бе всмукал. Може би тя дори вече е част от самия него. Усещането за нейното присъствие му действаше безкрайно успокояващо.
[Да не си посмял! Ще се парализираш!]
[Мустаците на сомовете не са отровни — онова бе измислица на десетгодишно момче, което сигурно е било по-уплашено и от мен.]
Ралф посегна към мустаците с ръката, в която криеше металното бодилче, и огромната люспеста глава се отметна, както се бе надявал. Съществото се загърчи, започна да се променя и ужасяващата червена аура заизвира от порите му. „Ако болестта и болката имаха цвят — отбеляза мислено Ралф, — щяха да бъдат обагрени в червено.“ И преди промяната да продължи, преди човекът, когото вече виждаше — висок и красив с русата си коса и пламналите си червени очи — да съумее напълно да се материализира, старецът заби острото връхче на обецата в изпъкналото рибешко око.
5.
Сомът нададе пронизителен стържещ звук като бръмбар-жътвар. Ралф понечи да се отдръпне. Неистово размахващата се опашка плющеше като вентилатор, между чиито перки е попаднала хартийка. Съществото се свлече в люлеещия се стол, който бе започнат да се превръща в подобие на трон, изсечен в оранжева скала. После Кралицата на рибите изчезна; на трона седеше Пурпурният крал, а красивото му лице бе изкривено от гримаса, изпълнена с болка и изумление. Едното му око проблясваше като пламък, отразен в окото на рис; другото лъщеше с жестокия блясък на диаманти.
Ратф посегна към „плетката“ от хайвер, дръпна я рязко и пред очите му се разкри безкрайна чернота. Това бе другата страна на смъртния саван. Изходът.
[Нали те предупредих, Мимолетен кучи син! Да не мислиш, че можеш да ми дърпаш мустаците? Сега ще ти дам да разбереш!]
Пурпурният крал се приведе на трона си, а единственото му око хвърляше огнени отблясъци. Ралф потисна желанието си да отдръпне вече празната си ръка. Вместо това замахна към устата на съществото, която бе широко разтворена, готова да погълне цялата му ръка, точно като онзи сом в Пущинака преди много, много време.
Някакви неща — не от плът и кръв — отначало се скупчиха и се заблъскаха в ръката му, след това започнаха да го хапят като конски мухи. В същото време в дланта му се впиха истински зъби — всъщност цели бивни. След миг-два Пурпурният крал щеше да му отхапе ръката и да я погълне.
Ралф затвори очи и веднага съумя да открие онзи начин на мислене и концентрация, който му позволяваше да се движи между нивата — болката и страха изобщо не му попречиха. Ала този път от него не се искаше да се движи, а да дърпа. Клото и Лахезис бяха заложили капан в ръката му и сега бе дошло времето да го използва.
Отново усети примигването. Белегът на ръката му се нажежи, достигайки някаква критична точка. Топлината не пареше Ратф, а изскачаше навън на все по-мощни енергийни тласъци. Изведнъж пред очите му блесна страхотна зелена мълния, която бе толкова ярка, че за миг наоколо сякаш грейна Изумруденият град на Оз. Някой или нещо пищеше. Този пронизителен дрезгав писък би го побъркал, но за щастие рязко замлъкна.
Последва страхотен трясък, който припомни на Ралф как веднъж подпали бомбичка и я хвърли в един отточен канал под шосето.
Покрай него като повей на вятъра премина мощно силово поле и потъна сред избледняваща зелена светлина. Стори му се, че вижда Пурпурния крал, който вече не беше нито красив, нито млад, а изглеждаше стар и прегърбен, по-страшен и от най-странното създание, което някога бе попадало в Мимолетния свят. После нещо над тях се разтвори и разкри мрак, пронизван от танцуващи разноцветни светлини. Вятърът сякаш понесе Пурпурния крал нагоре, като листо, което полита в комина. Цветовете ставаха все по-ярки и Ралф извърна лице, вдигайки ръка да закрие очите си. Разбра, че се е открила пролука между нивото, на което се намираше, и невъобразимите горни нива; освен това осъзна, че ако дълго гледа този блясък, тези
(сияйни врати на смъртта)
разноцветни танцуващи светлини, то смъртта щеше да бъде не най-лошото, а най-хубавото, което можеше да му се случи. Той затвори не само очи — сякаш затвори и съзнанието си.
След миг всичко изчезна — съществото, което се бе представило на Ед за Пурпурния крал, кухнята в старата къща на Ричмънд Стрийт, люлеещият се стол на майка му. Ралф се озова коленичил върху въздуха на около два метра от носа на самолета; беше вдигнал ръце като привикнало на бой дете пред задаващия се жесток родител, а когато погледна между коленете си, точно под себе си видя Административния център. Отначало помисли, че е станат жертва на зрителна измама, защото неоновите лампи на паркинга като че се раздалечаваха. Изглеждаха като много високи, много кльощави хора, които се разотиват, защото забавлението, каквото и да е било то, вече е свършило, а паркингът пък като че… се разрастваше.
„Не се разраства, а приближава — безучастно заключи Ратф. — Ед вече се приземява. Започва самоубийствената си мисия.“
6.
За миг той застина на място, смаян от невероятното си положение. Бе се превърнат в митичен посредник, безсъмнено не бог (никой бог не може да бъде толкова изморен и толкова изплашен, колкото бе той в този миг), но със сигурност не беше и приковано към земята същество като човека. Ето какво означава да летиш — да виждаш земята отгоре, ширната се оез граници. Това…
[РАЛФ!]
Писъкът й изтрещя като изстрел в ухото му. Ралф се сепна и щом откъсна поглед от хипнотичната гледка на земята, която се приближаваше с шеметна скорост, съумя да се раздвижи. Изправи се на крака и се върна в самолета. Направи го без никакво затруднение като човек, който прекосява коридора в собствената си къща. Никакви ветрове не брулеха лицето му и не развяваха косата на челото му, а когато лявото му рамо премина през самолетната перка, свистящото витло не го нарани, като че тялото му не беше от плът и кости, а от дим. За миг видя бледото, красиво лице на Ед — това бе лицето на разбойника, който се приближава до вратата на старата странноприемница в онова стихотворение, дето винаги разплакваше Каролин — и съчувствието и съжалението бяха изместени от гняв. Трудно бе човек да се разгневи истински на Ед — в крайна сметка той бе само една от шахматните фигури, които някой разместваше по дъската — и все пак зданието, към което беше насочил самолета си, бе пълно с истински хора. Невинни хора. Ралф долови нещо упорито, детинско и капризно в замаяното изражение на Дипно и като минаваше през тънката стена на кабината, си рече: „Навярно тайно си подозирал, че дяволът се е вселил в теб. Мисля, че дори си имал възможност да го изгониш… не ти ли казаха господин К. и господин Л., че човек винаги има избор? Ако това е вярно, ти също имаш избор, мътните те взели.“
Главата му щръкна над самолета, но той отново коленичи. Черокито летеше с огромна скорост към сградата на Центъра и Ралф разбра, че вече е прекалено късно да попречи на Ед да направи каквото и да било.
Дипно беше изтръгнал бутона от дръжката на креслото и го държеше.
Ралф посегна към джоба си и стисна втората обеца, като отново я намести между пръстите си така, че щифтът да стърчи напред. Сви другата ръка на фуния около жиците, свързващи кашона и бутона. После затвори очи и се съсредоточи, извиквайки отново онова пулсиращо усещане в съзнанието си. Изведнъж стомахът му се сви и той успя да си каже: „Брей! Май попаднах в експресния асансьор!“
После се озова долу, в Мимолетния свят, където нямаше никакви богове и дяволи, никакви плешиви докторчета с магически ножици и скалпели, никакви аури. Долу, където е невъзможно да минеш през стена и да избягаш от самолет, който всеки момент ще катастрофира. Озова се в Мимолетния свят, където не беше невидим… и Ед го видя.
— Ралф? — произнесе Дипно със замаяния глас на човек, който току-що се събужда от най-дълбокия сън през живота си. — Ралф Робъртс? Ти пък какво правиш тук?
— О, минавах насам и реших да се отбия — отвърна старецът. — Да поседна до теб, така да се каже.
И изтръгна жиците от кашона.
7.
— Не! — изкрещя Ед. — Не, недей, всичко ще развалиш!
„Да, наистина“ — помисли си Ралф и посегна да сграбчи щурвала. Сградата вече беше на не повече от триста метра под тях. Ралф още не бе съвсем наясно какво съдържа кашонът, който бе привързан към креслото на втория пилот, но предполагаше, че вътре има от ония пластични бомби, дето ги използват терористите в екшъните с Чък Норис и Стивън Сийгъл. Те минаваха за относително безопасни — не като нитроглицерина във „Възнаграждение за страха“ — но надали това бе най-подходящият момент да се доверява напълно на холивудските сценаристи. А дори и стабилен експлозив би могъл да избухне без детонатор, ако го пуснеш от голяма височина.
Изви щурвала колкото се може по-наляво. Сградата под тях шеметно се завъртя, сякаш бе поставена върху гигантски пумпал.
— Не, копеле гадно! — изрева Ед и удари Ралф с някакъв тежък предмет; старецът почти се парализира от болка и едва успяваше да си поеме дъх. Дипно го цапардоса отново, този път по рамото, и ръката на Ралф се изплъзна от щурвала. Ед го сграбчи и яростно го изви надясно.
Ралф посегна към щурвала, но младият мъж го отблъсна и изръмжа:
— Защо се забърка в тази история? Кой ти каза да се намесваш?
Устните му се разтегнаха в озъбена гримаса. Появата на Ралф в пилотската кабина би трябвало да го изуми, но той изглеждаше напълно равнодушен.
„Разбира се, Дипно е умопобъркан“ — помисли си Ралф и изведнъж извиси вътрешния си глас:
[Клото! Лахезис! За Бога, помогнете ми!]
Не се случи нищо. Струваше му, че никой не го е чул. Намираше се долу, в Мимолетния свят, а това означаваше, че трябва да се справя сам.
Сградата беше само на няколко метра под самолета. Ралф различаваше всеки прозорец, всеки човек, който стои отпред. Дори виждаше кои носят лозунги. Хората бяха вдигнали глави и се опитваха да разберат какво иска този обезумял пилот. Още не виждаше изписания на лицата им страх, бяха далеч, но след три-четири секунди…
Отново се нахвърли върху Ед, без да обръща никакво внимание на болката в рамото си, протегна десния си юмрук и намести с палец обецата така, че щифтът да изскача от пръстите му.
Този номер се бе оказал успешен при Пурпурния крал, ала тогава Ралф бе на по-високо ниво, пък и беше успял да изненада чудовището. И този път посегна към окото, но в последния миг Ед отметна глава. Щифтът се заби точно над скулата. Дипно плесна убоденото място, сякаш прогонваше муха, но не изпусна щурвала.
Ралф отново се опита да му го отнеме. Дипно замахна, юмрукът му се заби над лявото око на Ралф и го запрати назад. В ушите на стареца екна силен звук, чист и звънлив. Сякаш между него и Ед бе поставен огромен камертон и някой го бе ударил. Светът посивя и стана на точици, като вестникарска фотография.
[РАЛФ! БЪРЗО!]
Това бе Лоуис, уплашена до смърт. Той знаеше причината — времето му вече почти бе изтекло. Оставаха му може би десет, най-много двайсет секунди. Той отново се хвърли напред, само че този път не към Ед, а към снимката на Хелън и Натали, която бе прикрепена с тиксо към висотомера. Грабна я… после я смачка. Не знаеше на каква реакция от страна на Ед се бе надявал, но резултатът надхвърли и най-смелите му очаквания.
— ДАЙ СИ МИ ГИ! — изкрещя лудият.
Напълно забрави за щурвала и посегна към снимката. В този миг Ралф отново видя Ед, с когото се бе сблъскал в деня, когато младият мъж беше пребил Хелън — човек безкрайно нещастен и уплашен от силите, вилнеещи в съзнанието му. Сълзите блестяха не само в очите му, но се стичаха и по страните му и Ралф се запита объркано: „През цялото време ли е плакал?“
— ДАЙ СИ МИ ГИ! — отново изстена Дипно, но Ралф вече изобщо не бе сигурен дали крещи на него — предположи, че бившият му съсед се обръща към създанието, което се бе появило в живота му, беше се огледало, за да се увери, че Ед ще му бъде полезен, после просто го бе завладяло напълно. Обецата на Лоуис проблясваше на лицето му като някаква варварска погребална украса. — ДАЙ СИ МИ ГИ! ТЕ СА СИ МОИ!
Ралф държеше смачканата снимка така, че Дипно да не я достигне. Младият мъж се хвърли към него, предпазният колан се вряза в корема му, а старецът с всичка сила стовари юмрука си в адамовата му ябълка, при което изпита неописуема смесица от задоволство и отвращение. Ед политна назад към стената на пилотската кабина, очите му се изцъклиха от болка, ужас и почуда и той вкопчи пръсти в гърлото си. Сякаш от дълбините на тялото му се надигна сподавен звук. Като че се трошаха зъбците на зъбчатите колела в някаква грамадна машина.
Ралф се просна в скута на Ед и в този миг видя сградата, която буквално летеше към самолета. Завъртя щурвала докрай наляво и под него — точно под него — Административният център отново се запремества, за да запълни предното стъкло на самолета… само че се движеше мъчително бавно.
Ралф усети някакъв аромат в кабината — ароматът на нещо едновременно сладко и познато. Но преди да се досети какво бе то, видя нещо, което напълно го изкара от релси — количката за сладолед на Худси, която понякога обикаляше из Дери и звънчето й весело подрънкваше.
„Боже мили — рече си Ралф, обзет по-скоро от страхопочитание, отколкото от ужас. — Май ще свърша във фризера при сладоледените висулки и «ракетите» на Худси.“
Приятната миризма стана по-натрапчива и когато изведнъж в раменете му се впиха нечии ръце, Ралф осъзна, че това е парфюмът на Лоуис Шаси.
— Качвай се нагоре! — извика тя. — Глупчо, трябва да…
Той машинално се подчини. Усети познатия спазъм, последва примигването и той долови остатъка от думите й по онзи страховит начин, който бе по-скоро мисъл, отколкото реч.
[… се изкачиш! Отблъсни се с крака!]
„Прекалено е късно“ — рече си той, но въпреки това изпълни съвета й, постави крака в основата на командното табло и се отблъсна с всичка сила. Почувства как и Лоуис се издига с него по коридора на битието, докато черокито изминаваше последните трийсет метра до земята. Внезапно Ралф почувства как енергията на Лоуис го обгръща и го дърпа назад като ластично въже. За миг му се повдигна от усещането, че лети едновременно в две посоки.
Съзря за последен път Ед Дипно, който се бе свлякъл до стената на кабината, но в действителност изобщо не го видя. Жълтосивкавата му аура беше изчезнала. Ед също бе изчезнал, обвит от смъртния саван, който беше по-черен и от нощта в преизподнята.
Сетне двамата с Лоуис вече не само летяха, но и падаха.
ТРИДЕСЕТА ГЛАВА
1.
Точно преди експлозията Сюзън Дей стоеше на трибуната под ярката светлина на прожекторите, изживявайки последните мигове от забележителния си, изпълнен с предизвикателства живот, и говореше:
— Не дойдох в Дери, за да ви помирявам, да ви заплашвам или да ви провокирам, а да скърбя заедно с вас — настоящата ситуация далеч надхвърля всякакви политически съображения. В насилието няма справедливост, самодоволството не е спасение. Тук съм да ви помоля да забравите предубежденията си и да ви помогна да откриете начин да си помагате взаимно, да отхвърлите примамливите…
Изведнъж високите прозорци на южната стена на залата блеснаха в ослепително бяло и счупени стъкла се посипаха в залата.
2.
Черокито не улучи количката на Худси, направи последен завой, после се вряза в паркинга на десетина метра от оградата, където по-рано днес Лоуис бе спряла да оправи комбинезона си. Крилата се откъснаха. Пилотската кабина се озова в пътническия салон. Резервоарът избухна като бутилка шампанско, поставена в микровълнова печка. Разхвърчаха се стъкла. Опашката се огъна над корпуса на черокито като жилото на умиращ скорпион и се заби в покрива на един микробус, отстрани на който пишеше „ЗАЩИТЕТЕ ЖЕНСКОТО ПРАВО НА ИЗБОР!“ Разнесе се пронизителен стържещ звук, сякаш се срина камара метални отпадъци.
— Леле ма… — започна един от полицаите на ъгъла на паркинга, после експлозивът С-4 изхвръкна като голяма сива храчка и се заби в останките от командното табло, където някакви жици се набучиха в него като игли на спринцовки. Прозвуча оглушителен гръм, ослепителна светлина за миг погълна пистата в Баси Парк, из паркинга се разхвърчаха отломки. Джон Лийдекър, който стоеше под циментовата козирка на входа на сградата и разговаряше с един служител на щатската полиция, беше отхвърлен в дъното на фоайето. Удари се в стената и се строполи в безсъзнание сред счупени стъкла от витринката с купите от конните надбягвания. Но той имаше повече късмет от човека, до когото стоеше — полицаят връхлетя върху колоната между двете врати и бе разсечен на две.
Редиците паркирани коли всъщност предпазиха сградата от потресаващия удар, но това се разбра по-късно. В залата две хиляди души седяха отначало стъписани, недоумяващи какво да правят, но още по-недоумяващи от онова, което бяха видели — как най-известната феминистка в Америка бе обезглавена от летящо назъбено стъкло. Главата й отхвръкна чак на шестия ред като топка за боулинг, върху която беше залепена руса перука.
Паника настана едва когато угасна осветлението.
3.
В хаотичната блъсканица пред вратите на залата загинаха седемдесет и един човека; на следващия ден местният вестник „Нюз“ помести новината на първа страница, под заглавие, изписано с огромни букви, което определяше случилото се като „неописуема трагедия“. Ралф Робъртс си казваше, че предвид всички обстоятелства, леко са се отървали. Наистина много леко.
4.
По средата на северния балкон една жена на име Соня Данвил — жена, с все още незавяхнали синини по лицето от последния побой в живота й — седеше, прегърнала сина си Патрик. Плакатът от „Макдоналдс“, на който Роналд и Мейър Макчийз танцуват точно пред прозорчето на един „Макдрайв“, бе на коленете на момченцето, ала освен златните арки, то не бе оцветило почти нищо, а беше обърнало листа откъм празната страна. Не че оцветяването му бе станало безинтересно — просто му трябваше повече място за собствената му рисунка, а тя му хрумна, както често го спохождаха подобни идеи, напълно спонтанно. Почти през целия ден бе размишлявал над случилото се в избата на „Хай Ридж“ — спомняше си дима, горещината, уплашените жени и двата ангела, които дойдоха да ги спасят — ала внезапно хрумналата му идея засенчи тревожните мисли и той се захвана за работа с безмълвен ентусиазъм. Скоро на Патрик вече му се струваше, че е попаднал в света, който рисуваше с цветните си моливи.
Макар да беше едва четиригодишен, вече беше смайващо опитен художник („малкото ми генийче“ понякога го наричаше Соня) и рисунката му беше далеч по-хубава от картинката за оцветяване на плаката. С онова, което бе съумял да сътвори преди светлините да угаснат, би се гордял студент-първокурсник в художествена академия. В средата на листа на фона на синьо небе, изпълнено с пухкави бели облаци, се извисяваше кула от черни каменни плочи. Тя бе заобиколена от поле, изпълнено с рози, които бяха толкова наситено червени, сякаш бяха побеснели от гняв. Встрани стоеше човек с избелели дънки. На гърдите му бяха кръстосани два патрондаша, на хълбоците му висеше по един кобур. На върха на кулата беше застанал мъж в червена роба и гледаше към въоръжения човек с изражение на омраза и страх. Ръцете му, вкопчени в парапета, също бяха червени.
Соня беше като хипнотизирана от Сюзън Дей, която седеше на трибуната и чакаше жената на подиума да я представи. Ала миг преди активистката да заеме мястото си, Соня случайно сведе поглед към картината на сина си. От две години знаеше, че Патрик е онова, което психолозите нарича „дете-чудо“, и се опитваше да си внуши, че вече е свикнала със сложните му картини и оригиналните скулптурки, които той наричаше „Глиненото семейство“. Може би действително бе свикнала, но странно защо точно тази рисунка я накара да настръхне. Почувства се странно потисната, което едва ли изцяло се дължеше на случилото се през този дълъг, ужасен ден.
— Кой е този? — Тя посочи миниатюрното човече, което надничаше от върха на черната кула.
— Червеният крал — отвърна Патрик.
— А-а. Червеният крал, разбирам. А човекът с пистолетите кой е?
Патрик понечи да й отговори, но в този момент Робърта Харпър, представящата, вдигна лявата си ръка (на нея имаше черна лента) към жената, която седеше зад нея.
— Приятелки, госпожа Сюзън Дей! — извика тя и думите на Патрик Данвил бяха заглушени от гръмките ръкопляскания:
— Казва се Роланд, мамо. Понякога го сънувам. И Червения крал го сънувам.
5.
Двамата седяха в мрака, ушите им бучаха, а в главата на Соня се въртяха две мисли като мишки, които се гонят в килер: „Този ден нямали да свърши, знаех си, че не трябва да взимам детето, този ден няма ли да свърши, знаех си, че не трябва да взимам детето, този ден няма ли да свърши, знаех си, че не трябваше да взимам детето, този ден няма ли…“
— Мамо, мачкаш ми картината! — възнегодува Патрик, Гласът му звучеше сподавено и Соня осъзна, че сигурно притиска и него и отхлаби прегръдката си. От затъмнения салон, където на сгъваеми столове бяха настанени хората, достатъчно богати да платят по петнадесет долара „дарение“, долитаха писъци и крясъци. Над врявата се извиси дрезгав вик от болка, който накара Соня да подскочи.
От глухия бумтеж, последвал първоначалната експлозия, ушите им заглъхнаха, а цялата сграда се разтресе. В сравнение с този ужасяващ гръм непрестанните взривове навън — колите на паркинга избухваха подобно на фойерверки — звучаха като изстрели с детски пистолет, но Соня усещаше как при всеки нов взрив Патрик се притиска към нея.
— Успокой се, Пат — рече му тя. — Случило се е нещо лошо, но мисля, че е извън залата.
Тъй като по време на експлозията вниманието й беше привлечено от ослепителния блясък в прозорците, беше пощадена от гледката на обезглавената Сюзън Дей, но Соня знаеше, че мълнията е нанесла поражения и на сградата
(не трябваше да взимам детето, не трябваше да взимам детето)
и доста хора в залата бяха изпаднали в паника. Знаеше, че ако самата тя се паникьоса, с младият Рембранд ще имат сериозни неприятности.
„Но аз няма да се паникьосам. Не се спасих от онзи ад сутринта, за да се паникьосвам сега. Мътните ме взели, ако го сторя.“
Посегна и хвана Патрик за ръката. Усети, че е студена като лед.
— Мислиш ли, че ангелите пак ще дойдат да ни спасят, мамо? — попита момченцето с гласче, което леко потреперваше.
— Не — отвърна тя. — Този път ще се спасяваме сами. Но можем да се справим, нали?
— Да — отвърна детето и се смъкна на седалката. За миг Соня изпадна в ужас, беше сигурна, че малкият е припаднал и ще трябва да го изнесе на ръце, но момченцето се изправи и обясни:
— Книжките ми бяха паднали. Не исках да ги оставям тук, особено онези за момчето, което не можело да си свали шапката. Тръгваме ли си, мамо?
— Да. Веднага щом хората престанат да се блъскат. В коридорите ще светнат лампи от онези, които се захранват от акумулатори. Щом ти кажа, ставаме и тръгваме — тръгваме! — нагоре по стълбите към вратата. Няма да те нося, но ще вървя точно зад теб с ръце на раменете ти. Разбираш ли, Пат?
— Да, мамо. — Не й зададе никакви въпроси, само й връчи книжките, но не и картината. Тя го прегърна и го целуна по бузката.
Останаха на местата си още пет минути, като през това време Соня бавно преброи до триста. Усети как повечето хора наоколо излязоха още преди да стигне до сто и петдесет, но се насили да изчака. В залата вече не цареше непрогледен мрак, тъй като отвън проникваха отблясъци от пламъци. Очевидно гореше противоположният край на сградата. Соня дочу воя на приближаващите се полицейски коли, линейки и пожарни и се изправи на крака.
— Хайде. Върви пред мен.
Пат Данвил застана насред пътеката — майка му здраво го стискаше за раменете. Поведе я по стълбите нагоре към жълтеникавите светлини в коридора и спря само веднъж, за да пропусне някакъв мъж, който се стрелна към тях. Ръцете на майка му се впиха в раменете му и тя го дръпна настрани.
— Проклети защитници на живота! — крещеше тичащият мъж. — Шибани самодоволни лайнари! Иска ми се всичките да ги избия!
После изчезна и Пат отново се заизкачва по стълбите. Соня долови у него някакво спокойствие, което изпълни сърцето й с обич, ала и с някаква странна горчивина. Този неин син бе толкова различен, толкова особен… но светът не обича такива хора. Светът се опитва да ги изкорени като плевели.
Най-сетне излязоха в коридора. Неколцина мъже и жени се щураха насам-натам със замаяни погледи като зомбита във филм на ужасите. Соня почти не им обърна внимание и насочи Патрик към стълбите. Три минути след това излязоха невредими навън, сред раздирания от пламъци мрак, а на всички нива на вселената събитията, подвластни на Случайността и на Хаоса, възвърнаха предопределения си ход. Планетите, които за миг заплашваха да излязат от орбитите си, се успокоиха, и на една от тях, в пустиня, апотеоз на всички пустини, един човек на име Роланд се размърда в съня си и отново заспа дълбоко под незнайните съзвездия.
6.
В Строфорд Парк вратата на тоалетната кабинка с надпис „МЪЖЕ“ зейна. Лоуис Шаси и Ралф Робъртс излетяха от нея, обвити в димна завеса, вкопчили се един в друг. Отвътре долетя тътенът от взривения самолет, след това и от избухването на бомбата. Проблесна бяла светлина и стените на тоалетната се издуха, сякаш някой великан ги удряше с юмруци. Секунда след това отново чуха експлозия — този път звукът беше по-слаб, но някак по-реален.
Краката на Лоуис се подкосиха и тя се строполи на тревата с вик, отчасти предизвикан от облекчение. Ралф тупна до нея, после успя да седне. Взираше се невярващо в Административния център, където сякаш огнен юмрук бе сграбчил хоризонта. На челото, където го бе ударил Ед, се подуваше огромна морава цицина. Лявата му страна още пулсираше, но той си рече, че ребрата му не са счупени, а най-много са поразместени.
[Лоуис, добре ли си?]
За миг тя го погледна неразбиращо, после заопипва лицето, шията и раменете си. Ралф не можа да се въздържи и се засмя. В отговор Лоуис му се усмихна закачливо.
[Мисля, че съм добре. Всъщност съм убедена, че не съм пострадала.]
[Как се озова там? Можеше да загинеш!]
Лоуис, която изглеждаше ободрена (Ралф предположи, че скитникът, който се бе оказал наблизо, имаше нещо общо с това), го погледна право в очите.
[Може да съм малко старомодна, Ралф, но ако смяташ, че през следващите двайсетина години ще припадам и ще пърхам с клепачи като най-добрата приятелка на главната героиня в ония псевдоисторически романи, дето моята приятелка Мина все ги чете, по-добре да си намериш друга приятелка.]
Той смаяно я изгледа, после и помогна да се изправи на крака и я прегърна. Лоуис се притисна към него. Беше невероятно топла, невероятно истинска. На Ралф му хрумна, че самотата и безсънието си приличат — коварни са, откъсват те от света, приятели са на отчаянието и са врагове на любовта — после прогони мрачните мисли и я целуна.
Клото и Лахезис, които стояха на върха на хълма и тревожно наблюдаваха сцената като работници, които са заложили коледните си премии на по-слабия боксьор, се втурнаха към Ралф и Лоуис; двамата отново бяха опрели чела и се гледаха в очите като влюбени до уши юноши. Отвъд Пущинака сирените виеха като гласове, дочути в кошмар. Огненият стълб, който бележеше гроба на Ед Дипно, бе направо ослепителен. Ралф дочуваше как в далечината експлодират автомобили и се сети за своята кола, която бе изоставил из деретата. Реши, че не е голяма загуба. И без това вече бе прекалено възрастен да шофира.
7.
Клото: [Добре ли сте?]
Ралф: [Чувстваме се прекрасно. Лоуис ме издърпа. Спаси ми живота.]
Лахезис: [Да, видяхме я като влезе. Беше много смела]
„Но и много странно за теб, нали, приятел? — рече си Ралф. — Възхищаваш се от постъпката й, но нямаш представа защо го е сторила. Смятам, че за вас двамата понятието «спасявам» е също тъй непознато като понятието «обичам».“
За пръв път той изпита съчувствие към плешивите докторчета и разбра най-голямата ирония в живота им — те знаеха, че Мимолетните, чието съществуване са изпратени да прекратят, имат богат духовен живот, но изобщо не разбираха същността на този живот, нито емоциите, които мотивираха постъпките им. Клото и Лахезис бяха изучавали хората от Мимолетния свят както някои богати, но страхливи англичани от викторианската епоха разучавали картите, съставени от корабоплавателите. От корабоплавателите, чиито експедиции били финансирани от същите страхливи богаташи. С белите си пръсти филантропите проследявали хартиените реки, по които никога нямало да плуват, и хартиените джунгли, в които никога нямало да ловуват. Те предприемали само въображаеми пътешествия.
Клото и Лахезис бяха „завербували“ Ралф и Лоуис и нагло ги бяха използвали за собствените си цели, ала не проумяваха нито удоволствието от риска, нито мъката от загубата — единствената емоция, която изпитваха, бе непрестанният страх, че Ралф и Лоуис ще влязат в открито сражение с химика-любимец на Пурпурния крал и в резултат ще бъдат убити. Плешивите докторчета живееха дълго, но Ралф подозираше, че независимо от ослепителните им, пъстроцветни аури животът им е сив. Погледна гладките им, странно детински лица и си спомни колко се бе уплашил от тях, когато за първи път ги видя на излизане от къщата на Мей Локър в ранните утринни часове.
Клото и Лахезис очевидно се смутиха от погледа му, но Ралф не изпитваше желание да разсее тревогите им. Някак си съвсем му се струваше редно те да се чувстват по този начин.
Ралф: [Да, тя е много смела, много я обичам и мисля, че ще бъдем много щастливи заедно, докато…]
Той млъкна, а Лоуис се поразмърда в прегръдката му. Стана му едновременно смешно и си отдъхна, като разбра, че тя се унася в дрямка.
[Докато какво, Ралф?]
[Докато го желаеш. Мисля, че винаги има по едно „докато“, когато си Мимолетен, а може би в това няма нищо лошо.]
Лахезис: [Предполагам, че е време да се сбогуваме.]
Ралф неволно се ухили до уши, спомняйки си радиопиесата „Самотният рейнджър“, в която почти всеки епизод завършваше с подобна реплика. Посегна към Лахезис и му стана смешно, когато човечето се дръпна назад.
Ралф: [Почакайте… хайде да не бързаме толкова, приятели.]
Клото, поразтревожен: [Нещо нередно ли има?]
[Не, но след като ме удариха по главата, че и в ребрата, а след това за малко не се опекох жив, имам право да се уверя, че вече наистина всичко приключи. Така ли е? В безопасност ли е вашето момченце?]
Клото, с облекчена усмивка: [Да. Не усещаш ли? След осемнадесет години, точно преди смъртта си, момченцето ще спаси живота на двама мъже, които иначе ще умрат… а единият от тях не бива да загине, за да се запази равновесието между Случайността и Целта.]
Лоуис: [Това не ни интересува. Искам да знам дали можем отново да станем най-обикновени Мимолетни.]
Лахезис: [Не само можете, Лоуис, но трябва. Ако с Ралф останете дълго тук, горе, не ще успеете да се върнете.]
Лоуис се притисна по-плътно към Ралф.
[Това не би ми харесало особено.]
Клото и Лахезис се спогледаха, преди отново да се обърнат към двамата Мимолетни. „Как може на някого да не му харесва тук, горе?“ — питаха очите им.
Лахезис: [Налага се да тръгваме. Извинете ни, но…]
Ралф: [Почакайте — има още нещо.]
Човечетата проследиха с тревожни погледи как той нави ръкава на жилетката си — маншетът на ризата му се бе втвърдил от някаква течност (може би рибешка слуз), за която предпочиташе да не мисли — и им показа белега на ръката си.
[Не ме гледайте така учудено, момчета. Искам да ви подсетя, че ми дадохте дума. Не забравяйте тази част от уговорката.]
Клото, с неприкрито облекчение: [Имаш думата ни. Онова, което ти послужи за оръжие, сега ще бъде нашата връзка. Обещанието няма да бъде забравено.]
Ралф започваше да се убеждава, че наистина всичко е свършило. И макар да му се струваше налудничаво, донякъде съжаляваше. Сега действителният живот — животът, който течеше на етажите под това ниво — му изглеждаше почти като мираж и той разбра какво искаше да каже Лахезис, като им съобщи, че не ще се върнат към предишния си живот, ако се задържат тук прекалено дълго.
Лахезис: [Наистина трябва да тръгваме. Всичко добро, Ралф и Лоуис. Никога няма да забравим услугата, която ни направихте.]
Ралф: [Та имахме ли избор? Наистина ли имахме избор?]
Лахезис, много тихо: [Нали ви обяснихме? Мимолетните същества винаги имат избор. На нас това ни се струва страшничко… но все пак го намираме за прекрасно.]
Ралф: [Я ми кажете, ръкувате ли се понякога?]
Клото и Лахезис стреснати се спогледаха и Ралф долови как проведоха светкавичен диалог на нещо като телепатичен стенографски език. Като се обърнаха отново към него, на лицата им бяха изписани абсолютно еднакви нервни усмивки — усмивките на тийнейджъри, които са решили, че ако това лято не съберат достатъчно кураж да се качат на голямото влакче, което лети с бясна скорост в лунапарка, никога няма да станат истински мъже.
Клото: [Разбира се, много пъти сме ставала свидетели на този обичай, но не — никога не сме си стискали ръцете.]
Ралф погледна към Лоуис и забеляза, че тя се усмихва… но му се стори, че в очите й проблясват сълзи.
Протегна ръка първо на Лахезис, защото той като че бе мъничко по-уверен от колегата си.
[Подай си ръката, господин Л.]
Лахезис се взира в дланта му толкова дълго, че Ралф се усъмни дали човечето ще се здрависа, макар несъмнено да му се искаше. Сетне, съвсем плахо докторчето протегна ръчица и позволи на Ралф да я стисне. Старецът почувства гъделичкащо трептене, когато аурите им се докоснаха и се сляха… а в допирната точка прелетяха странни сребърни фигурки. Напомниха му японските йероглифи по шала на Ед.
Стисна ръката на Лахезис два пъти — бавно и тържествено — след това я пусна. Тревожното изражение на джуджето бе заменено от широка, глуповата усмивка. То се обърна към другаря си.
[По време на тази церемония енергията му е почти незащитена! Почувствах я! Прекрасно е!]
Клото също протегна ръка към Ралф и миг преди дланите им да се докоснат, господин К. затвори очи като човек, който очаква да му поставят болезнена инжекция. Междувременно Лахезис стискаше ръката на Лоуис, ухилен до уши като водевилен танцьор, когото викат на бис.
Клото с очевидно нежелание стисна ръката на Ралф. Стисна я веднъж, но доста крепко. Старецът се ухили.
[Внимавай да не я откъснеш, господин К.]
Клото отдръпна ръка. Като че ли търсеше подходящ отговор.
[Благодаря, Ралф. Ще я нося навсякъде. Нали така казвате вие?]
Възрастният човек избухна в смях. Клото, който тъкмо се обръщаше да се ръкува с Лоуис, му се усмихна объркано и Ралф го тупна по гърба.
[Правилно си схванал, господин К. — съвсем правилно.]
Прегърна Лоуис през раменете и любопитно огледа докторчетата за последен път.
[Пак ще се видим, нали?]
Клото: [Да, Ралф.]
Ралф: [Е, чудесно тогава. След седемдесет години ме устройва — предлагам да си го запишете в календара.]
Те се усмихнаха фалшиво като политици, но това не го изненада особено. Леко им се поклони, после прегърна Лоуис и проследи с поглед господин К. и господин Л., които заслизаха бавно по хълма. Лахезис отвори вратата на поизкривената кабинка с надпис „МЪЖЕ“ — Клото пък застана пред отворената врата, на която пишеше „ЖЕНИ“. Лахезис се усмихна и помаха. Клото размаха ножицата си в някакъв чудат поздрав.
Ралф и Лоуис им помахаха в отговор.
Плешивите докторчета пристъпиха в кабинките и затвориха вратите.
Лоуис изоърса рукналите си сълзи и се обърна към Ралф
[Това ли е всичко? Това е всичко, нали?]
Той кимна.
[Какво ще правим сега?]
Ралф й подаде ръка.
[Разрешете да ви изпратя, мадам.]
Лоуис се усмихна и стисна ръката му точно под лакътя.
[Благодаря ви, сър. Можете.]
Хванати под ръка, те излязоха от Строфорд Парк и когато се озоваха на Харис Авеню, вече се бяха върнали в Мимолетния свят; без много шум отново бяха заели своите места във всемирния ред — всъщност дори не го бяха усетили.
8.
Дери панически стенеше и се потеше от възбуда. Виеха сирени, хора крещяха от прозорците си на приятелите си на улицата, а на всеки ъгъл се тълпяха зяпачи да наблюдават пожара от другата страна на долината.
Ралф и Лоуис не обръщаха никакво внимание на суматохата. Изкачваха се бавно по хълма Горната миля и усещаха изтощението си — то сякаш се бе трупало в тях като тихомълком нахвърляни торби с пясък. Езерцето бяла светлина, което бележеше паркинга на „Червената ябълка“, им се струваше невероятно далеч, макар Ралф да знаеше, че дотам има само три пресечки.
Отгоре на всичко от сутринта температурата бе спаднала поне със седем градуса, духаше силен вятър, а никой от двама им не бе подходящо облечен за такова време. Ралф подозираше, че това е началото на първата истинска есенна буря и краят на циганското лято в Дери.
Срещу тях надолу по хълма бързаха Фей Шапен, Дон Вийзи и Стан Ебърли — очевидно се бяха отправили към Строфорд Парк. Бинокълът, с който старият Дор понякога наблюдаваше как самолетите рулират, кацат и излитат, висеше на врата на Фей. Заедно с Дон, който вече оплешивяваше и бе доста пълен, приликата на приятелите с едно по-известно трио се набиваше в очите. „Тримата суфльори на Апокалипсиса“ — рече си Ралф и се ухили.
— Ралф! — възкликна Фей. Дишаше учестено и почти пъхтеше. Вятърът развяваше косата му, като ту му я завираше в очите, ту я отмяташе назад. — Проклетият Център избухна! Някой го бомбардирал от самолетче! Чухме, че хиляди хора били загинали!
— И аз така чух — съгласи се Ралф. — Всъщност ние с Лоуис тъкмо идваме от парка, ходихме да погледаме. Оттам, да знаеш, се вижда по-добре.
— Божке, знам, живял съм тук около сто години, мътните ме взели, нали тъй? Къде, мислиш, отиваме? Елате с нас!
— Тъкмо се бяхме запътили към дома на Лоуис да проверим какво ще кажат по телевизията. Може после да ви намерим.
— Добре, ние — леле-мале. Ралф, какво ти е това на главата?
Ралф запримига насреща му — какво му има на главата? — после, като спомен от кошмарен сън, в съзнанието му изникна озъбената гримаса на Ед и налудничавият му поглед. „Не, недей — бе изпискал Дипно. — Всичко ще развалиш.“
— Тичахме да си намерим по-добро място за наблюдение и Ралф се блъсна в едно дърво — обясни Лоуис. — Късмет извади че се размина с болницата.
Дон се засмя, но разсеяно, като човек, който си има по-важна работа. Фей пък изобщо не им обръщаше внимание. Ала Стан Ебърли ги наблюдаваше внимателно и на лицето му се четеше озадачено любопитство.
— Лоуис — рече той.
— Какво?
— Знаеш ли, че на китката ти е вързана маратонка?
Тя я погледна. Ралф я погледна. После Лоуис вдигна глава и се усмихна чаровно, след което възкликна:
— Ами… да! Много е шик, нали? Нося я като… талисман.
— А-ха — отвърна Стан. — Разбира се.
Само че той вече не гледаше маратонката — взираше се в лицето на Лоуис. Ралф се питаше как, за Бога, ще му обяснят защо изглеждат така утре, когато няма да могат да се скрият в сенките.
— Хайде! — нетърпеливо извика Фей. — Да вървим! Тримата се отдалечиха бързешком (Стан хвърли последен подозрителен поглед към Ралф и Лоуис). Ралф се заслуша какво си говореха, докато се отдалечаваха, едва ли не очаквайки Дон Вийзи да изцъка с език.
— Боже мили, беше толкова тъпо — рече Лоуис, — но все пак трябваше да кажа нещо, нали?
— Справи се прекрасно.
— Ами! Като отворя уста, все ще изтърся някоя глупост. Това е едната от големите ми дарби, а другата е, че по време на двучасов филм по телевизията мога да изям цял сладкиш. — Тя развърза маратонката и я погледна. — Хелън нали е в безопасност?
— Да — съгласи се Ралф и посегна към обувката. В този миг осъзна, че в лявата му ръка вече има нещо. Пръстите му бяха стояли свити толкова дълго време, че бяха изтръпнали и отказваха да се разтворят. Когато най-сетне се отпуснаха, Ралф видя в дланта си отпечатъци от ноктите си. Първото, което забеляза, бе че докато неговата халка си бе на мястото, тази на Ед бе изчезнала. Уж му ставаше идеално, но въпреки това явно се бе изхлузила от пръста му през последния половин час. „А може пък и да не е — прошепна някой и Ралф с удивление установи, че този път това не бе гласът на Каролин. Този път гласът, който звучеше в съзнанието му, принадлежеше на Бил Макгавърн. — Може пък просто да е изчезнала.“
Но не му се вярваше. Кой знае защо смяташе, че венчалната халка на Дипно е притежавала сили, които не са изчезнали със смъртта му. Пръстенът, който Билбо Бегинс бе намерил и с неохота бе дал на внука си Фродо, бе притежавал способността да отива където пожелае… и когато пожелае. Може би пръстенът на Ед е надарен със същата способност.
Но преди да успее да дообмисли тази идея, Лоуис му подаде маратонката и взе онова, което беше в ръката му — някаква смачкана хартийка. Разтвори я и я разгледа. Постепенно на лицето й се изписа загриженост и тя промълви:
— Спомням си тази снимка. Имаше и увеличение, което стоеше на перваза на камината в дневната им, поставено в разкошна златна рамка.
Ралф кимна.
— Тази сигурно я е носел в портфейла си. Беше залепена на командното табло в самолета. Преди да я взема, имаше опасност Ед да ме убие. Не можах да измисля друго, освен да грабна снимката. По този начин отвлякох вниманието му от сградата. Последните му думи бяха: „Дай си ми я, те са си мои.“
— Смяташ ли, че в този момент е говорел на теб?
Ралф пъхна маратонката в задния джоб на панталоните си и поклати глава.
— Не.
— Хелън се намираше в Административния център, нали?
— Да.
Ралф си спомни как изглеждаше младата жена в „Хай Ридж“ — пребледнялото й лице и зачервените й от дима очи. „Ако сега ни спрат, печелят — бе казала тя. — Не разбираш ли?“
Сега вече разбираше.
Измъкна снимката от ръката на Лоуис, отново я смачка и отиде до кофата за смет на ъгъла на Харис Авеню и Косут Лейн.
— Някой ден ще си вземем от тях друга снимка, която ще сложим на нашата камина. Тази обаче… не я искам.
Той запрати топчицата към кофата, която се намираше на по-малко от половин метър, но внезапен порив на вятъра отнесе встрани смачканата фотография. Почти като хипнотизирани Ралф и Лоуис я проследиха с поглед как се извива нагоре в небето. Лоуис първа извърна очи. Погледна Ралф, а по устните й играеше загадъчна усмивка.
— Мисля, че ми направи предложение за женитба, или само ми се е сторило.
Той понечи да й отвърне, но в този миг ги връхлетя нов порив на вятъра, при това толкова силен, че двамата стиснаха клепачи. Ралф отвори очи и забеляза, че Лоуис отново се изкачваше по хълма.
— Всичко е възможно, Лоуис — рече той.
— Вече го зная.
9.
Пет минути по-късно ключът на Лоуис изщрака в бравата на входната й врата. Тя въведе Ралф в дома си и затръшна вратата, сякаш да прогони ветровитата нощ. Последва я в дневната и би останал там, но Лоуис продължи напред. Без да изпуска ръката му, тя го отведе (може би щеше да го завлече насила при съпротива от негова страна) в спалнята.
Ралф извърна очи към нея. Лоуис посрещна погледа му съвсем спокойно… изведнъж той отново почувства примигването. Аурата на Лоуис сякаш разцъфна пред очите му като сива роза. Все още не се бе появила цялата, но постепенно се възвръщаше, като че беше пуловер, плетен от невидими ръце.
[Лоуис, сигурна ли си, че искаш точно това?]
[Разбира се! Да не мислиш, че ще те пратя вкъщи след всичко, което преживяхме?]
Изведнъж тя закачливо се усмихна.
[Освен това, Ралф — наистина ли си авантюристично настроен тази вечер? Кажи ми истината. И недей само да ме ласкаеш.]
Той се позамисли, после се разсмя и я притегли в обятията си. Устата й бе сладка и леко влажна като кожицата на зряла праскова. Целувката сякаш разтърси цялото му тяло, но възприятието като че бе съсредоточено в устата му. Когато устните им се разделиха, се чувстваше по-възбуден от всякога… но и странно изцеден.
[Какво, ако ти отговоря положително?]
Тя отстъпи крачка назад и го измери с поглед, сякаш опитвайки се да прецени дали говори истината, или като всеки мъж само се перчи и се преструва. Същевременно посегна към копчетата на роклята си. Като почна да ги разкопчава, Ралф забеляза нещо прекрасно — отново се бе подмладила. Не изглеждаше на четиридесет, но човек не би й дал повече от петдесет. Това бе резултат от целувката, разбира се, но най-забавното беше, че Лоуис не осъзнаваше как след като се бе заредила с енергията на скитника, сега беше почерпила и от неговата енергия. Но какво лошо има в това?
Тя привърши огледа, приведе се и го целуна по бузата.
[Мисля, че ще имаме достатъчно време за авантюри, РалФ — тази нощ обаче ще спим.]
Навярно имаше право. Преди пет минути изпитваше ужасно желание — винаги бе обичал да се люби, освен това не го беше правил от доста време. Ала искрицата бе изчезнала. Ралф не съжаляваше ни най-малко. В крайна сметка знаеше къде бе отишла.
[Добре, Лоуис — тази нощ ще спим.]
Тя отиде в банята и пусна душа. След няколко минути Ралф я чу да си мие зъбите. Чудесно бе, че все още ги има. През десетте минути, докато я нямаше, той успя да се поразсъблече, макар че пулсиращата болка в ребрата много го затрудняваше. Свали жилетката на Макгавърн и обувките си. После дойде ред на ризата и когато Лоуис се появи с прибрана назад коса и измито лице, той тъкмо се мъчеше с токата на колана. Красотата й го порази и изведнъж се почувства недодялан и глупав (да не говорим за стар). Лоуис бе облечена в дълга копринена нощница с цвят на рози и Ралф долавяше аромата на лосиона й за ръце.
— Позволи ми да ти помогна — каза тя и разкопча колана, преди да е успял да й възрази. В действията й нямаше нищо еротично — ръцете й се движеха с опитността на жена, която често е помагала на съпруга си да се облича и съблича през последната година от живота му.
— Ето ни пак на нашето ниво — отбеляза Ралф. — Този път дори не усетих как слязохме.
— Аз го почувствах, докато бях под душа. Всъщност дори се зарадвах. Доста е трудно да си измиеш косата, когато си обгърнат с аура.
Отвън вятърът вилнееше, люлееше цялата къща и стенеше във водосточната тръба. Погледнаха през прозореца и макар отново да бяха в Мимолетния свят, Ралф бе сигурен, че и Лоуис си мисли същото — в този миг Атропос е някъде там; безсъмнено е разочарован от развоя на събитията, но не и сломен; победен е, но не е убит; изгубил е битката, но не и войната. „Отсега нататък могат да му викат стария Едноушко“ — рече си Ралф и потръпна. Представи си как Атропос вилнее сред изплашеното население на града; как наднича и се крие, краде „сувенири“ и прерязва връвчици… с други думи, се утешава с работата си. Не можеше да си представи, че неотдавна е яхал това същество и го е кълцал със собствения му скалпел. „Как изобщо съм събрал кураж?“ — питаше се той, но подозираше, че знае отговора. Смелостта му беше вдъхновена най-вече от диамантените обеци, които малкото чудовище бе задигнало.
Осъзнаваше ли Атропос, че тези обеци бяха най-голямата му грешка? По своему Докторчо № 3 се бе оказал още по-голям невежа относно мотивацията на Мимолетните и от Клото и Лахезис.
Извърна се към Лоуис и сграбчи ръцете й.
— Отново загубих обеците ти. Но мисля, че този път не беше напразно. Съжалявам.
— Няма защо. Те и без това бяха изчезнали. Пък и Харолд и Джан вече не ме притесняват, защото сега имам приятел, който да ми помага, когато хората ме обиждат или когато ме дострашее. Нали така?
— Да. Точно така.
Тя го прегърна и отново го целуна. Май не беше забравила как се прави това, а Ралф подозираше, че на младини отлично е владеела изкуството да се целува.
— Хайде, бягай под душа. — Той понечи да й каже, че сигурно ще заспи в мига, в който подложи глава под топлата струя, но тя добави нещо, което го накара да млъкне. — Не се сърди, но от теб се разнася някаква странна миризма, особено от ръцете ти. Брат ми Вик миришеше така, когато цял ден е чистил риба.
След две минути Ралф вече беше под душа.
10.
Като излезе от банята, Лоуис вече лежеше под пухкавия юрган. Единствено лицето й се виждаше, и то от носа нагоре. Само по гащета Ралф бързо прекоси стаята, засрамен от тънките си крака и от шкембето си. Отметна завивките и бързо се пъхна под тях, при което се задъха от допира на хладните чаршафи до затоплената му кожа.
Лоуис веднага се притисна до него, а той скри лице в косата й и се отпусна. Беше хубаво да лежиш с Лоуис под пухените завивки, а навън вятърът да пищи и да брули дърветата, а от време на време най-силните му пориви да карат стъклата да дрънчат. Всъщност бе направо божествено.
— Слава Богу, че в леглото ми има мъж — сънено промърмори Лоуис.
— Става Богу, че това съм аз — отвърна Ралф и тя се засмя.
— Болят ли те ребрата? Искаш ли да намеря аспирин?
— Не. Утре сутринта със сигурност ще ме болят, но сега горещата вода като че ме отпусна напълно. — Темата какво би могло да се случи или да не се случи на сутринта, повдигаше един въпрос — който вероятно отдавна се таеше в съзнанието му. — Лоуис?
— Ммммм?
Ралф си представи как внезапно се събужда в мрака: изморен е до смърт, но изобщо не му се спи (това несъмнено е един от най-жестоките парадокси на света), а цифрите на електронния часовник бавно се променят от 3:47 на 3:48. Тъмната нощ на душата, описана от Ф. Скот Фицджералд, когато всеки час е толкова дълъг, че спокойно можеш да построиш великата Хеопсова пирамида.
— Мислиш ли, че ще спим през цялата нощ? — попита я той.
— Да — отвърна тя, без да се колебае нито миг. — Убедена съм, че ще спим непробудно. След миг потъна в дълбок сън.
11.
Ралф остана буден още пет минути, притискаше я в прегръдките си, вдъхваше прекрасните ухания, които се излъчваха от топлата й кожа, наслаждаваше се на гладката коприна, която чувствено се плъзгаше под пръстите му, и се удивляваше повече на факта, че се намира в леглото й, отколкото на събитията, довели го тук. Изпълваше го някакво дълбоко и простичко чувство, което разпозна, но не успя веднага да назове, защото си бе отишло от живота му прекалено отдавна.
Навън вятърът се усили и отново застена във водосточната тръба — сякаш гигантско момче духаше в гърлото на гигантска бутилка — и на Ралф му хрумна, че може би в живота няма нищо по-хубаво от това да се изтягаш в меко легло с жена в прегръдките си, а навън да вие есенният вятър.
Не, имаше нещо още по-хубаво — усещането, че заспиваш, че полека потъваш в благодатната нощ и се оставяш да те носи течението, без да знаеш накъде отиваш, както кануто се отделя от пристана и се плъзва по течението на широка бавна река в слънчев летен ден.
„От всички неща в живота на Мимолетните, сънят със сигурност е най-хубавото“ — рече си Ралф.
Вятърът навън продължаваше да бушува (воят му вече сякаш долиташе някъде отдалеч), огромната река го повличаше и той най-сетне успя да разпознае чувството, което го бе завладяло откакто Лоуис го прегърна и заспа като дете. То имаше много имена — спокойствие, мир, удовлетворение — но сега, когато вятърът виеше навън, а от гърлото на Лоуис долиташе някакъв звук на сънено доволство, на Ралф му се струваше, че това бе едно от онези редки неща, които са известни на хората, но нямат име — консистенция, аура, може би дори цяло ниво на битието в този стълб на съществуването. Това бе червеникавокафявият цвят на покоя; това бе тишината, която настъпва, след като си свършил някаква измерителна, но неотложна задача.
Когато вятърът отново застена и донесе далечния вой на сирени, Ралф не го чу. Беше заспал. По едно време му се присъни, че отива до тоалетната, и предположи, че може би го е направил в действителност. После пък сънува, че с Лоуис страстно се любят, и това може също да не беше сън. Дори да да е имало други сънища или мигове на пробуждане, Ралф не ги помнеше; този път не се събуди нито в три, нито в четири часа сутринта. Двамата спаха — през повечето време прегърнати — до седем вечерта в събота вечер, общо около двадесет и два часа.
По залез слънце Лоуис приготви закуска — вафлички, бекон, пържени картофки. Докато тя готвеше, Ралф се опита да раздвижи мускула в съзнанието си — да извика онова усещане за примигване, ала не успя. Лоуис също не можа, макар Ралф да бе готов да се закълне, че за миг тя сякаш се стопи и той видя готварската печка през нея.
— Толкова по-добре — отбеляза тя.
— Може би си права — съгласи се Ралф, но при все това се чувстваше така, като че бе загубил не пръстена, който бе взел от Атропос, а онзи, който бе получил от Каролин — сякаш нещо дребно, но жизненоважно бе изчезнало от живота му.
12.
След две нощи здрав, непробуден сън и аурите започнаха да избледняват. На следващата седмица напълно изчезнаха и Ралф започна да се пита дали пък всичко не е било просто чудат сън. Беше сигурен, че не е сънувал, но вече му беше все по-трудно да вярва в онова, което знаеше. Разбира се, белегът не беше изчезнал, но Ралф вече се питаше дали пък не го е имал от много отдавна, още от времето, когато в косата му нямаше бели нишки и все още вярваше — дълбоко в сърцето си — че старостта е мит или пък сън, или пък спохожда само обикновените хора.
1.
Точно преди експлозията Сюзън Дей стоеше на трибуната под ярката светлина на прожекторите, изживявайки последните мигове от забележителния си, изпълнен с предизвикателства живот, и говореше:
— Не дойдох в Дери, за да ви помирявам, да ви заплашвам или да ви провокирам, а да скърбя заедно с вас — настоящата ситуация далеч надхвърля всякакви политически съображения. В насилието няма справедливост, самодоволството не е спасение. Тук съм да ви помоля да забравите предубежденията си и да ви помогна да откриете начин да си помагате взаимно, да отхвърлите примамливите…
Изведнъж високите прозорци на южната стена на залата блеснаха в ослепително бяло и счупени стъкла се посипаха в залата.
2.
Черокито не улучи количката на Худси, направи последен завой, после се вряза в паркинга на десетина метра от оградата, където по-рано днес Лоуис бе спряла да оправи комбинезона си. Крилата се откъснаха. Пилотската кабина се озова в пътническия салон. Резервоарът избухна като бутилка шампанско, поставена в микровълнова печка. Разхвърчаха се стъкла. Опашката се огъна над корпуса на черокито като жилото на умиращ скорпион и се заби в покрива на един микробус, отстрани на който пишеше „ЗАЩИТЕТЕ ЖЕНСКОТО ПРАВО НА ИЗБОР!“ Разнесе се пронизителен стържещ звук, сякаш се срина камара метални отпадъци.
— Леле ма… — започна един от полицаите на ъгъла на паркинга, после експлозивът С-4 изхвръкна като голяма сива храчка и се заби в останките от командното табло, където някакви жици се набучиха в него като игли на спринцовки. Прозвуча оглушителен гръм, ослепителна светлина за миг погълна пистата в Баси Парк, из паркинга се разхвърчаха отломки. Джон Лийдекър, който стоеше под циментовата козирка на входа на сградата и разговаряше с един служител на щатската полиция, беше отхвърлен в дъното на фоайето. Удари се в стената и се строполи в безсъзнание сред счупени стъкла от витринката с купите от конните надбягвания. Но той имаше повече късмет от човека, до когото стоеше — полицаят връхлетя върху колоната между двете врати и бе разсечен на две.
Редиците паркирани коли всъщност предпазиха сградата от потресаващия удар, но това се разбра по-късно. В залата две хиляди души седяха отначало стъписани, недоумяващи какво да правят, но още по-недоумяващи от онова, което бяха видели — как най-известната феминистка в Америка бе обезглавена от летящо назъбено стъкло. Главата й отхвръкна чак на шестия ред като топка за боулинг, върху която беше залепена руса перука.
Паника настана едва когато угасна осветлението.
3.
В хаотичната блъсканица пред вратите на залата загинаха седемдесет и един човека; на следващия ден местният вестник „Нюз“ помести новината на първа страница, под заглавие, изписано с огромни букви, което определяше случилото се като „неописуема трагедия“. Ралф Робъртс си казваше, че предвид всички обстоятелства, леко са се отървали. Наистина много леко.
4.
По средата на северния балкон една жена на име Соня Данвил — жена, с все още незавяхнали синини по лицето от последния побой в живота й — седеше, прегърнала сина си Патрик. Плакатът от „Макдоналдс“, на който Роналд и Мейър Макчийз танцуват точно пред прозорчето на един „Макдрайв“, бе на коленете на момченцето, ала освен златните арки, то не бе оцветило почти нищо, а беше обърнало листа откъм празната страна. Не че оцветяването му бе станало безинтересно — просто му трябваше повече място за собствената му рисунка, а тя му хрумна, както често го спохождаха подобни идеи, напълно спонтанно. Почти през целия ден бе размишлявал над случилото се в избата на „Хай Ридж“ — спомняше си дима, горещината, уплашените жени и двата ангела, които дойдоха да ги спасят — ала внезапно хрумналата му идея засенчи тревожните мисли и той се захвана за работа с безмълвен ентусиазъм. Скоро на Патрик вече му се струваше, че е попаднал в света, който рисуваше с цветните си моливи.
Макар да беше едва четиригодишен, вече беше смайващо опитен художник („малкото ми генийче“ понякога го наричаше Соня) и рисунката му беше далеч по-хубава от картинката за оцветяване на плаката. С онова, което бе съумял да сътвори преди светлините да угаснат, би се гордял студент-първокурсник в художествена академия. В средата на листа на фона на синьо небе, изпълнено с пухкави бели облаци, се извисяваше кула от черни каменни плочи. Тя бе заобиколена от поле, изпълнено с рози, които бяха толкова наситено червени, сякаш бяха побеснели от гняв. Встрани стоеше човек с избелели дънки. На гърдите му бяха кръстосани два патрондаша, на хълбоците му висеше по един кобур. На върха на кулата беше застанал мъж в червена роба и гледаше към въоръжения човек с изражение на омраза и страх. Ръцете му, вкопчени в парапета, също бяха червени.
Соня беше като хипнотизирана от Сюзън Дей, която седеше на трибуната и чакаше жената на подиума да я представи. Ала миг преди активистката да заеме мястото си, Соня случайно сведе поглед към картината на сина си. От две години знаеше, че Патрик е онова, което психолозите нарича „дете-чудо“, и се опитваше да си внуши, че вече е свикнала със сложните му картини и оригиналните скулптурки, които той наричаше „Глиненото семейство“. Може би действително бе свикнала, но странно защо точно тази рисунка я накара да настръхне. Почувства се странно потисната, което едва ли изцяло се дължеше на случилото се през този дълъг, ужасен ден.
— Кой е този? — Тя посочи миниатюрното човече, което надничаше от върха на черната кула.
— Червеният крал — отвърна Патрик.
— А-а. Червеният крал, разбирам. А човекът с пистолетите кой е?
Патрик понечи да й отговори, но в този момент Робърта Харпър, представящата, вдигна лявата си ръка (на нея имаше черна лента) към жената, която седеше зад нея.
— Приятелки, госпожа Сюзън Дей! — извика тя и думите на Патрик Данвил бяха заглушени от гръмките ръкопляскания:
— Казва се Роланд, мамо. Понякога го сънувам. И Червения крал го сънувам.
5.
Двамата седяха в мрака, ушите им бучаха, а в главата на Соня се въртяха две мисли като мишки, които се гонят в килер: „Този ден нямали да свърши, знаех си, че не трябва да взимам детето, този ден няма ли да свърши, знаех си, че не трябва да взимам детето, този ден няма ли да свърши, знаех си, че не трябваше да взимам детето, този ден няма ли…“
— Мамо, мачкаш ми картината! — възнегодува Патрик, Гласът му звучеше сподавено и Соня осъзна, че сигурно притиска и него и отхлаби прегръдката си. От затъмнения салон, където на сгъваеми столове бяха настанени хората, достатъчно богати да платят по петнадесет долара „дарение“, долитаха писъци и крясъци. Над врявата се извиси дрезгав вик от болка, който накара Соня да подскочи.
От глухия бумтеж, последвал първоначалната експлозия, ушите им заглъхнаха, а цялата сграда се разтресе. В сравнение с този ужасяващ гръм непрестанните взривове навън — колите на паркинга избухваха подобно на фойерверки — звучаха като изстрели с детски пистолет, но Соня усещаше как при всеки нов взрив Патрик се притиска към нея.
— Успокой се, Пат — рече му тя. — Случило се е нещо лошо, но мисля, че е извън залата.
Тъй като по време на експлозията вниманието й беше привлечено от ослепителния блясък в прозорците, беше пощадена от гледката на обезглавената Сюзън Дей, но Соня знаеше, че мълнията е нанесла поражения и на сградата
(не трябваше да взимам детето, не трябваше да взимам детето)
и доста хора в залата бяха изпаднали в паника. Знаеше, че ако самата тя се паникьоса, с младият Рембранд ще имат сериозни неприятности.
„Но аз няма да се паникьосам. Не се спасих от онзи ад сутринта, за да се паникьосвам сега. Мътните ме взели, ако го сторя.“
Посегна и хвана Патрик за ръката. Усети, че е студена като лед.
— Мислиш ли, че ангелите пак ще дойдат да ни спасят, мамо? — попита момченцето с гласче, което леко потреперваше.
— Не — отвърна тя. — Този път ще се спасяваме сами. Но можем да се справим, нали?
— Да — отвърна детето и се смъкна на седалката. За миг Соня изпадна в ужас, беше сигурна, че малкият е припаднал и ще трябва да го изнесе на ръце, но момченцето се изправи и обясни:
— Книжките ми бяха паднали. Не исках да ги оставям тук, особено онези за момчето, което не можело да си свали шапката. Тръгваме ли си, мамо?
— Да. Веднага щом хората престанат да се блъскат. В коридорите ще светнат лампи от онези, които се захранват от акумулатори. Щом ти кажа, ставаме и тръгваме — тръгваме! — нагоре по стълбите към вратата. Няма да те нося, но ще вървя точно зад теб с ръце на раменете ти. Разбираш ли, Пат?
— Да, мамо. — Не й зададе никакви въпроси, само й връчи книжките, но не и картината. Тя го прегърна и го целуна по бузката.
Останаха на местата си още пет минути, като през това време Соня бавно преброи до триста. Усети как повечето хора наоколо излязоха още преди да стигне до сто и петдесет, но се насили да изчака. В залата вече не цареше непрогледен мрак, тъй като отвън проникваха отблясъци от пламъци. Очевидно гореше противоположният край на сградата. Соня дочу воя на приближаващите се полицейски коли, линейки и пожарни и се изправи на крака.
— Хайде. Върви пред мен.
Пат Данвил застана насред пътеката — майка му здраво го стискаше за раменете. Поведе я по стълбите нагоре към жълтеникавите светлини в коридора и спря само веднъж, за да пропусне някакъв мъж, който се стрелна към тях. Ръцете на майка му се впиха в раменете му и тя го дръпна настрани.
— Проклети защитници на живота! — крещеше тичащият мъж. — Шибани самодоволни лайнари! Иска ми се всичките да ги избия!
После изчезна и Пат отново се заизкачва по стълбите. Соня долови у него някакво спокойствие, което изпълни сърцето й с обич, ала и с някаква странна горчивина. Този неин син бе толкова различен, толкова особен… но светът не обича такива хора. Светът се опитва да ги изкорени като плевели.
Най-сетне излязоха в коридора. Неколцина мъже и жени се щураха насам-натам със замаяни погледи като зомбита във филм на ужасите. Соня почти не им обърна внимание и насочи Патрик към стълбите. Три минути след това излязоха невредими навън, сред раздирания от пламъци мрак, а на всички нива на вселената събитията, подвластни на Случайността и на Хаоса, възвърнаха предопределения си ход. Планетите, които за миг заплашваха да излязат от орбитите си, се успокоиха, и на една от тях, в пустиня, апотеоз на всички пустини, един човек на име Роланд се размърда в съня си и отново заспа дълбоко под незнайните съзвездия.
6.
В Строфорд Парк вратата на тоалетната кабинка с надпис „МЪЖЕ“ зейна. Лоуис Шаси и Ралф Робъртс излетяха от нея, обвити в димна завеса, вкопчили се един в друг. Отвътре долетя тътенът от взривения самолет, след това и от избухването на бомбата. Проблесна бяла светлина и стените на тоалетната се издуха, сякаш някой великан ги удряше с юмруци. Секунда след това отново чуха експлозия — този път звукът беше по-слаб, но някак по-реален.
Краката на Лоуис се подкосиха и тя се строполи на тревата с вик, отчасти предизвикан от облекчение. Ралф тупна до нея, после успя да седне. Взираше се невярващо в Административния център, където сякаш огнен юмрук бе сграбчил хоризонта. На челото, където го бе ударил Ед, се подуваше огромна морава цицина. Лявата му страна още пулсираше, но той си рече, че ребрата му не са счупени, а най-много са поразместени.
[Лоуис, добре ли си?]
За миг тя го погледна неразбиращо, после заопипва лицето, шията и раменете си. Ралф не можа да се въздържи и се засмя. В отговор Лоуис му се усмихна закачливо.
[Мисля, че съм добре. Всъщност съм убедена, че не съм пострадала.]
[Как се озова там? Можеше да загинеш!]
Лоуис, която изглеждаше ободрена (Ралф предположи, че скитникът, който се бе оказал наблизо, имаше нещо общо с това), го погледна право в очите.
[Може да съм малко старомодна, Ралф, но ако смяташ, че през следващите двайсетина години ще припадам и ще пърхам с клепачи като най-добрата приятелка на главната героиня в ония псевдоисторически романи, дето моята приятелка Мина все ги чете, по-добре да си намериш друга приятелка.]
Той смаяно я изгледа, после и помогна да се изправи на крака и я прегърна. Лоуис се притисна към него. Беше невероятно топла, невероятно истинска. На Ралф му хрумна, че самотата и безсънието си приличат — коварни са, откъсват те от света, приятели са на отчаянието и са врагове на любовта — после прогони мрачните мисли и я целуна.
Клото и Лахезис, които стояха на върха на хълма и тревожно наблюдаваха сцената като работници, които са заложили коледните си премии на по-слабия боксьор, се втурнаха към Ралф и Лоуис; двамата отново бяха опрели чела и се гледаха в очите като влюбени до уши юноши. Отвъд Пущинака сирените виеха като гласове, дочути в кошмар. Огненият стълб, който бележеше гроба на Ед Дипно, бе направо ослепителен. Ралф дочуваше как в далечината експлодират автомобили и се сети за своята кола, която бе изоставил из деретата. Реши, че не е голяма загуба. И без това вече бе прекалено възрастен да шофира.
7.
Клото: [Добре ли сте?]
Ралф: [Чувстваме се прекрасно. Лоуис ме издърпа. Спаси ми живота.]
Лахезис: [Да, видяхме я като влезе. Беше много смела]
„Но и много странно за теб, нали, приятел? — рече си Ралф. — Възхищаваш се от постъпката й, но нямаш представа защо го е сторила. Смятам, че за вас двамата понятието «спасявам» е също тъй непознато като понятието «обичам».“
За пръв път той изпита съчувствие към плешивите докторчета и разбра най-голямата ирония в живота им — те знаеха, че Мимолетните, чието съществуване са изпратени да прекратят, имат богат духовен живот, но изобщо не разбираха същността на този живот, нито емоциите, които мотивираха постъпките им. Клото и Лахезис бяха изучавали хората от Мимолетния свят както някои богати, но страхливи англичани от викторианската епоха разучавали картите, съставени от корабоплавателите. От корабоплавателите, чиито експедиции били финансирани от същите страхливи богаташи. С белите си пръсти филантропите проследявали хартиените реки, по които никога нямало да плуват, и хартиените джунгли, в които никога нямало да ловуват. Те предприемали само въображаеми пътешествия.
Клото и Лахезис бяха „завербували“ Ралф и Лоуис и нагло ги бяха използвали за собствените си цели, ала не проумяваха нито удоволствието от риска, нито мъката от загубата — единствената емоция, която изпитваха, бе непрестанният страх, че Ралф и Лоуис ще влязат в открито сражение с химика-любимец на Пурпурния крал и в резултат ще бъдат убити. Плешивите докторчета живееха дълго, но Ралф подозираше, че независимо от ослепителните им, пъстроцветни аури животът им е сив. Погледна гладките им, странно детински лица и си спомни колко се бе уплашил от тях, когато за първи път ги видя на излизане от къщата на Мей Локър в ранните утринни часове.
Клото и Лахезис очевидно се смутиха от погледа му, но Ралф не изпитваше желание да разсее тревогите им. Някак си съвсем му се струваше редно те да се чувстват по този начин.
Ралф: [Да, тя е много смела, много я обичам и мисля, че ще бъдем много щастливи заедно, докато…]
Той млъкна, а Лоуис се поразмърда в прегръдката му. Стана му едновременно смешно и си отдъхна, като разбра, че тя се унася в дрямка.
[Докато какво, Ралф?]
[Докато го желаеш. Мисля, че винаги има по едно „докато“, когато си Мимолетен, а може би в това няма нищо лошо.]
Лахезис: [Предполагам, че е време да се сбогуваме.]
Ралф неволно се ухили до уши, спомняйки си радиопиесата „Самотният рейнджър“, в която почти всеки епизод завършваше с подобна реплика. Посегна към Лахезис и му стана смешно, когато човечето се дръпна назад.
Ралф: [Почакайте… хайде да не бързаме толкова, приятели.]
Клото, поразтревожен: [Нещо нередно ли има?]
[Не, но след като ме удариха по главата, че и в ребрата, а след това за малко не се опекох жив, имам право да се уверя, че вече наистина всичко приключи. Така ли е? В безопасност ли е вашето момченце?]
Клото, с облекчена усмивка: [Да. Не усещаш ли? След осемнадесет години, точно преди смъртта си, момченцето ще спаси живота на двама мъже, които иначе ще умрат… а единият от тях не бива да загине, за да се запази равновесието между Случайността и Целта.]
Лоуис: [Това не ни интересува. Искам да знам дали можем отново да станем най-обикновени Мимолетни.]
Лахезис: [Не само можете, Лоуис, но трябва. Ако с Ралф останете дълго тук, горе, не ще успеете да се върнете.]
Лоуис се притисна по-плътно към Ралф.
[Това не би ми харесало особено.]
Клото и Лахезис се спогледаха, преди отново да се обърнат към двамата Мимолетни. „Как може на някого да не му харесва тук, горе?“ — питаха очите им.
Лахезис: [Налага се да тръгваме. Извинете ни, но…]
Ралф: [Почакайте — има още нещо.]
Човечетата проследиха с тревожни погледи как той нави ръкава на жилетката си — маншетът на ризата му се бе втвърдил от някаква течност (може би рибешка слуз), за която предпочиташе да не мисли — и им показа белега на ръката си.
[Не ме гледайте така учудено, момчета. Искам да ви подсетя, че ми дадохте дума. Не забравяйте тази част от уговорката.]
Клото, с неприкрито облекчение: [Имаш думата ни. Онова, което ти послужи за оръжие, сега ще бъде нашата връзка. Обещанието няма да бъде забравено.]
Ралф започваше да се убеждава, че наистина всичко е свършило. И макар да му се струваше налудничаво, донякъде съжаляваше. Сега действителният живот — животът, който течеше на етажите под това ниво — му изглеждаше почти като мираж и той разбра какво искаше да каже Лахезис, като им съобщи, че не ще се върнат към предишния си живот, ако се задържат тук прекалено дълго.
Лахезис: [Наистина трябва да тръгваме. Всичко добро, Ралф и Лоуис. Никога няма да забравим услугата, която ни направихте.]
Ралф: [Та имахме ли избор? Наистина ли имахме избор?]
Лахезис, много тихо: [Нали ви обяснихме? Мимолетните същества винаги имат избор. На нас това ни се струва страшничко… но все пак го намираме за прекрасно.]
Ралф: [Я ми кажете, ръкувате ли се понякога?]
Клото и Лахезис стреснати се спогледаха и Ралф долови как проведоха светкавичен диалог на нещо като телепатичен стенографски език. Като се обърнаха отново към него, на лицата им бяха изписани абсолютно еднакви нервни усмивки — усмивките на тийнейджъри, които са решили, че ако това лято не съберат достатъчно кураж да се качат на голямото влакче, което лети с бясна скорост в лунапарка, никога няма да станат истински мъже.
Клото: [Разбира се, много пъти сме ставала свидетели на този обичай, но не — никога не сме си стискали ръцете.]
Ралф погледна към Лоуис и забеляза, че тя се усмихва… но му се стори, че в очите й проблясват сълзи.
Протегна ръка първо на Лахезис, защото той като че бе мъничко по-уверен от колегата си.
[Подай си ръката, господин Л.]
Лахезис се взира в дланта му толкова дълго, че Ралф се усъмни дали човечето ще се здрависа, макар несъмнено да му се искаше. Сетне, съвсем плахо докторчето протегна ръчица и позволи на Ралф да я стисне. Старецът почувства гъделичкащо трептене, когато аурите им се докоснаха и се сляха… а в допирната точка прелетяха странни сребърни фигурки. Напомниха му японските йероглифи по шала на Ед.
Стисна ръката на Лахезис два пъти — бавно и тържествено — след това я пусна. Тревожното изражение на джуджето бе заменено от широка, глуповата усмивка. То се обърна към другаря си.
[По време на тази церемония енергията му е почти незащитена! Почувствах я! Прекрасно е!]
Клото също протегна ръка към Ралф и миг преди дланите им да се докоснат, господин К. затвори очи като човек, който очаква да му поставят болезнена инжекция. Междувременно Лахезис стискаше ръката на Лоуис, ухилен до уши като водевилен танцьор, когото викат на бис.
Клото с очевидно нежелание стисна ръката на Ралф. Стисна я веднъж, но доста крепко. Старецът се ухили.
[Внимавай да не я откъснеш, господин К.]
Клото отдръпна ръка. Като че ли търсеше подходящ отговор.
[Благодаря, Ралф. Ще я нося навсякъде. Нали така казвате вие?]
Възрастният човек избухна в смях. Клото, който тъкмо се обръщаше да се ръкува с Лоуис, му се усмихна объркано и Ралф го тупна по гърба.
[Правилно си схванал, господин К. — съвсем правилно.]
Прегърна Лоуис през раменете и любопитно огледа докторчетата за последен път.
[Пак ще се видим, нали?]
Клото: [Да, Ралф.]
Ралф: [Е, чудесно тогава. След седемдесет години ме устройва — предлагам да си го запишете в календара.]
Те се усмихнаха фалшиво като политици, но това не го изненада особено. Леко им се поклони, после прегърна Лоуис и проследи с поглед господин К. и господин Л., които заслизаха бавно по хълма. Лахезис отвори вратата на поизкривената кабинка с надпис „МЪЖЕ“ — Клото пък застана пред отворената врата, на която пишеше „ЖЕНИ“. Лахезис се усмихна и помаха. Клото размаха ножицата си в някакъв чудат поздрав.
Ралф и Лоуис им помахаха в отговор.
Плешивите докторчета пристъпиха в кабинките и затвориха вратите.
Лоуис изоърса рукналите си сълзи и се обърна към Ралф
[Това ли е всичко? Това е всичко, нали?]
Той кимна.
[Какво ще правим сега?]
Ралф й подаде ръка.
[Разрешете да ви изпратя, мадам.]
Лоуис се усмихна и стисна ръката му точно под лакътя.
[Благодаря ви, сър. Можете.]
Хванати под ръка, те излязоха от Строфорд Парк и когато се озоваха на Харис Авеню, вече се бяха върнали в Мимолетния свят; без много шум отново бяха заели своите места във всемирния ред — всъщност дори не го бяха усетили.
8.
Дери панически стенеше и се потеше от възбуда. Виеха сирени, хора крещяха от прозорците си на приятелите си на улицата, а на всеки ъгъл се тълпяха зяпачи да наблюдават пожара от другата страна на долината.
Ралф и Лоуис не обръщаха никакво внимание на суматохата. Изкачваха се бавно по хълма Горната миля и усещаха изтощението си — то сякаш се бе трупало в тях като тихомълком нахвърляни торби с пясък. Езерцето бяла светлина, което бележеше паркинга на „Червената ябълка“, им се струваше невероятно далеч, макар Ралф да знаеше, че дотам има само три пресечки.
Отгоре на всичко от сутринта температурата бе спаднала поне със седем градуса, духаше силен вятър, а никой от двама им не бе подходящо облечен за такова време. Ралф подозираше, че това е началото на първата истинска есенна буря и краят на циганското лято в Дери.
Срещу тях надолу по хълма бързаха Фей Шапен, Дон Вийзи и Стан Ебърли — очевидно се бяха отправили към Строфорд Парк. Бинокълът, с който старият Дор понякога наблюдаваше как самолетите рулират, кацат и излитат, висеше на врата на Фей. Заедно с Дон, който вече оплешивяваше и бе доста пълен, приликата на приятелите с едно по-известно трио се набиваше в очите. „Тримата суфльори на Апокалипсиса“ — рече си Ралф и се ухили.
— Ралф! — възкликна Фей. Дишаше учестено и почти пъхтеше. Вятърът развяваше косата му, като ту му я завираше в очите, ту я отмяташе назад. — Проклетият Център избухна! Някой го бомбардирал от самолетче! Чухме, че хиляди хора били загинали!
— И аз така чух — съгласи се Ралф. — Всъщност ние с Лоуис тъкмо идваме от парка, ходихме да погледаме. Оттам, да знаеш, се вижда по-добре.
— Божке, знам, живял съм тук около сто години, мътните ме взели, нали тъй? Къде, мислиш, отиваме? Елате с нас!
— Тъкмо се бяхме запътили към дома на Лоуис да проверим какво ще кажат по телевизията. Може после да ви намерим.
— Добре, ние — леле-мале. Ралф, какво ти е това на главата?
Ралф запримига насреща му — какво му има на главата? — после, като спомен от кошмарен сън, в съзнанието му изникна озъбената гримаса на Ед и налудничавият му поглед. „Не, недей — бе изпискал Дипно. — Всичко ще развалиш.“
— Тичахме да си намерим по-добро място за наблюдение и Ралф се блъсна в едно дърво — обясни Лоуис. — Късмет извади че се размина с болницата.
Дон се засмя, но разсеяно, като човек, който си има по-важна работа. Фей пък изобщо не им обръщаше внимание. Ала Стан Ебърли ги наблюдаваше внимателно и на лицето му се четеше озадачено любопитство.
— Лоуис — рече той.
— Какво?
— Знаеш ли, че на китката ти е вързана маратонка?
Тя я погледна. Ралф я погледна. После Лоуис вдигна глава и се усмихна чаровно, след което възкликна:
— Ами… да! Много е шик, нали? Нося я като… талисман.
— А-ха — отвърна Стан. — Разбира се.
Само че той вече не гледаше маратонката — взираше се в лицето на Лоуис. Ралф се питаше как, за Бога, ще му обяснят защо изглеждат така утре, когато няма да могат да се скрият в сенките.
— Хайде! — нетърпеливо извика Фей. — Да вървим! Тримата се отдалечиха бързешком (Стан хвърли последен подозрителен поглед към Ралф и Лоуис). Ралф се заслуша какво си говореха, докато се отдалечаваха, едва ли не очаквайки Дон Вийзи да изцъка с език.
— Боже мили, беше толкова тъпо — рече Лоуис, — но все пак трябваше да кажа нещо, нали?
— Справи се прекрасно.
— Ами! Като отворя уста, все ще изтърся някоя глупост. Това е едната от големите ми дарби, а другата е, че по време на двучасов филм по телевизията мога да изям цял сладкиш. — Тя развърза маратонката и я погледна. — Хелън нали е в безопасност?
— Да — съгласи се Ралф и посегна към обувката. В този миг осъзна, че в лявата му ръка вече има нещо. Пръстите му бяха стояли свити толкова дълго време, че бяха изтръпнали и отказваха да се разтворят. Когато най-сетне се отпуснаха, Ралф видя в дланта си отпечатъци от ноктите си. Първото, което забеляза, бе че докато неговата халка си бе на мястото, тази на Ед бе изчезнала. Уж му ставаше идеално, но въпреки това явно се бе изхлузила от пръста му през последния половин час. „А може пък и да не е — прошепна някой и Ралф с удивление установи, че този път това не бе гласът на Каролин. Този път гласът, който звучеше в съзнанието му, принадлежеше на Бил Макгавърн. — Може пък просто да е изчезнала.“
Но не му се вярваше. Кой знае защо смяташе, че венчалната халка на Дипно е притежавала сили, които не са изчезнали със смъртта му. Пръстенът, който Билбо Бегинс бе намерил и с неохота бе дал на внука си Фродо, бе притежавал способността да отива където пожелае… и когато пожелае. Може би пръстенът на Ед е надарен със същата способност.
Но преди да успее да дообмисли тази идея, Лоуис му подаде маратонката и взе онова, което беше в ръката му — някаква смачкана хартийка. Разтвори я и я разгледа. Постепенно на лицето й се изписа загриженост и тя промълви:
— Спомням си тази снимка. Имаше и увеличение, което стоеше на перваза на камината в дневната им, поставено в разкошна златна рамка.
Ралф кимна.
— Тази сигурно я е носел в портфейла си. Беше залепена на командното табло в самолета. Преди да я взема, имаше опасност Ед да ме убие. Не можах да измисля друго, освен да грабна снимката. По този начин отвлякох вниманието му от сградата. Последните му думи бяха: „Дай си ми я, те са си мои.“
— Смяташ ли, че в този момент е говорел на теб?
Ралф пъхна маратонката в задния джоб на панталоните си и поклати глава.
— Не.
— Хелън се намираше в Административния център, нали?
— Да.
Ралф си спомни как изглеждаше младата жена в „Хай Ридж“ — пребледнялото й лице и зачервените й от дима очи. „Ако сега ни спрат, печелят — бе казала тя. — Не разбираш ли?“
Сега вече разбираше.
Измъкна снимката от ръката на Лоуис, отново я смачка и отиде до кофата за смет на ъгъла на Харис Авеню и Косут Лейн.
— Някой ден ще си вземем от тях друга снимка, която ще сложим на нашата камина. Тази обаче… не я искам.
Той запрати топчицата към кофата, която се намираше на по-малко от половин метър, но внезапен порив на вятъра отнесе встрани смачканата фотография. Почти като хипнотизирани Ралф и Лоуис я проследиха с поглед как се извива нагоре в небето. Лоуис първа извърна очи. Погледна Ралф, а по устните й играеше загадъчна усмивка.
— Мисля, че ми направи предложение за женитба, или само ми се е сторило.
Той понечи да й отвърне, но в този миг ги връхлетя нов порив на вятъра, при това толкова силен, че двамата стиснаха клепачи. Ралф отвори очи и забеляза, че Лоуис отново се изкачваше по хълма.
— Всичко е възможно, Лоуис — рече той.
— Вече го зная.
9.
Пет минути по-късно ключът на Лоуис изщрака в бравата на входната й врата. Тя въведе Ралф в дома си и затръшна вратата, сякаш да прогони ветровитата нощ. Последва я в дневната и би останал там, но Лоуис продължи напред. Без да изпуска ръката му, тя го отведе (може би щеше да го завлече насила при съпротива от негова страна) в спалнята.
Ралф извърна очи към нея. Лоуис посрещна погледа му съвсем спокойно… изведнъж той отново почувства примигването. Аурата на Лоуис сякаш разцъфна пред очите му като сива роза. Все още не се бе появила цялата, но постепенно се възвръщаше, като че беше пуловер, плетен от невидими ръце.
[Лоуис, сигурна ли си, че искаш точно това?]
[Разбира се! Да не мислиш, че ще те пратя вкъщи след всичко, което преживяхме?]
Изведнъж тя закачливо се усмихна.
[Освен това, Ралф — наистина ли си авантюристично настроен тази вечер? Кажи ми истината. И недей само да ме ласкаеш.]
Той се позамисли, после се разсмя и я притегли в обятията си. Устата й бе сладка и леко влажна като кожицата на зряла праскова. Целувката сякаш разтърси цялото му тяло, но възприятието като че бе съсредоточено в устата му. Когато устните им се разделиха, се чувстваше по-възбуден от всякога… но и странно изцеден.
[Какво, ако ти отговоря положително?]
Тя отстъпи крачка назад и го измери с поглед, сякаш опитвайки се да прецени дали говори истината, или като всеки мъж само се перчи и се преструва. Същевременно посегна към копчетата на роклята си. Като почна да ги разкопчава, Ралф забеляза нещо прекрасно — отново се бе подмладила. Не изглеждаше на четиридесет, но човек не би й дал повече от петдесет. Това бе резултат от целувката, разбира се, но най-забавното беше, че Лоуис не осъзнаваше как след като се бе заредила с енергията на скитника, сега беше почерпила и от неговата енергия. Но какво лошо има в това?
Тя привърши огледа, приведе се и го целуна по бузата.
[Мисля, че ще имаме достатъчно време за авантюри, РалФ — тази нощ обаче ще спим.]
Навярно имаше право. Преди пет минути изпитваше ужасно желание — винаги бе обичал да се люби, освен това не го беше правил от доста време. Ала искрицата бе изчезнала. Ралф не съжаляваше ни най-малко. В крайна сметка знаеше къде бе отишла.
[Добре, Лоуис — тази нощ ще спим.]
Тя отиде в банята и пусна душа. След няколко минути Ралф я чу да си мие зъбите. Чудесно бе, че все още ги има. През десетте минути, докато я нямаше, той успя да се поразсъблече, макар че пулсиращата болка в ребрата много го затрудняваше. Свали жилетката на Макгавърн и обувките си. После дойде ред на ризата и когато Лоуис се появи с прибрана назад коса и измито лице, той тъкмо се мъчеше с токата на колана. Красотата й го порази и изведнъж се почувства недодялан и глупав (да не говорим за стар). Лоуис бе облечена в дълга копринена нощница с цвят на рози и Ралф долавяше аромата на лосиона й за ръце.
— Позволи ми да ти помогна — каза тя и разкопча колана, преди да е успял да й възрази. В действията й нямаше нищо еротично — ръцете й се движеха с опитността на жена, която често е помагала на съпруга си да се облича и съблича през последната година от живота му.
— Ето ни пак на нашето ниво — отбеляза Ралф. — Този път дори не усетих как слязохме.
— Аз го почувствах, докато бях под душа. Всъщност дори се зарадвах. Доста е трудно да си измиеш косата, когато си обгърнат с аура.
Отвън вятърът вилнееше, люлееше цялата къща и стенеше във водосточната тръба. Погледнаха през прозореца и макар отново да бяха в Мимолетния свят, Ралф бе сигурен, че и Лоуис си мисли същото — в този миг Атропос е някъде там; безсъмнено е разочарован от развоя на събитията, но не и сломен; победен е, но не е убит; изгубил е битката, но не и войната. „Отсега нататък могат да му викат стария Едноушко“ — рече си Ралф и потръпна. Представи си как Атропос вилнее сред изплашеното население на града; как наднича и се крие, краде „сувенири“ и прерязва връвчици… с други думи, се утешава с работата си. Не можеше да си представи, че неотдавна е яхал това същество и го е кълцал със собствения му скалпел. „Как изобщо съм събрал кураж?“ — питаше се той, но подозираше, че знае отговора. Смелостта му беше вдъхновена най-вече от диамантените обеци, които малкото чудовище бе задигнало.
Осъзнаваше ли Атропос, че тези обеци бяха най-голямата му грешка? По своему Докторчо № 3 се бе оказал още по-голям невежа относно мотивацията на Мимолетните и от Клото и Лахезис.
Извърна се към Лоуис и сграбчи ръцете й.
— Отново загубих обеците ти. Но мисля, че този път не беше напразно. Съжалявам.
— Няма защо. Те и без това бяха изчезнали. Пък и Харолд и Джан вече не ме притесняват, защото сега имам приятел, който да ми помага, когато хората ме обиждат или когато ме дострашее. Нали така?
— Да. Точно така.
Тя го прегърна и отново го целуна. Май не беше забравила как се прави това, а Ралф подозираше, че на младини отлично е владеела изкуството да се целува.
— Хайде, бягай под душа. — Той понечи да й каже, че сигурно ще заспи в мига, в който подложи глава под топлата струя, но тя добави нещо, което го накара да млъкне. — Не се сърди, но от теб се разнася някаква странна миризма, особено от ръцете ти. Брат ми Вик миришеше така, когато цял ден е чистил риба.
След две минути Ралф вече беше под душа.
10.
Като излезе от банята, Лоуис вече лежеше под пухкавия юрган. Единствено лицето й се виждаше, и то от носа нагоре. Само по гащета Ралф бързо прекоси стаята, засрамен от тънките си крака и от шкембето си. Отметна завивките и бързо се пъхна под тях, при което се задъха от допира на хладните чаршафи до затоплената му кожа.
Лоуис веднага се притисна до него, а той скри лице в косата й и се отпусна. Беше хубаво да лежиш с Лоуис под пухените завивки, а навън вятърът да пищи и да брули дърветата, а от време на време най-силните му пориви да карат стъклата да дрънчат. Всъщност бе направо божествено.
— Слава Богу, че в леглото ми има мъж — сънено промърмори Лоуис.
— Става Богу, че това съм аз — отвърна Ралф и тя се засмя.
— Болят ли те ребрата? Искаш ли да намеря аспирин?
— Не. Утре сутринта със сигурност ще ме болят, но сега горещата вода като че ме отпусна напълно. — Темата какво би могло да се случи или да не се случи на сутринта, повдигаше един въпрос — който вероятно отдавна се таеше в съзнанието му. — Лоуис?
— Ммммм?
Ралф си представи как внезапно се събужда в мрака: изморен е до смърт, но изобщо не му се спи (това несъмнено е един от най-жестоките парадокси на света), а цифрите на електронния часовник бавно се променят от 3:47 на 3:48. Тъмната нощ на душата, описана от Ф. Скот Фицджералд, когато всеки час е толкова дълъг, че спокойно можеш да построиш великата Хеопсова пирамида.
— Мислиш ли, че ще спим през цялата нощ? — попита я той.
— Да — отвърна тя, без да се колебае нито миг. — Убедена съм, че ще спим непробудно. След миг потъна в дълбок сън.
11.
Ралф остана буден още пет минути, притискаше я в прегръдките си, вдъхваше прекрасните ухания, които се излъчваха от топлата й кожа, наслаждаваше се на гладката коприна, която чувствено се плъзгаше под пръстите му, и се удивляваше повече на факта, че се намира в леглото й, отколкото на събитията, довели го тук. Изпълваше го някакво дълбоко и простичко чувство, което разпозна, но не успя веднага да назове, защото си бе отишло от живота му прекалено отдавна.
Навън вятърът се усили и отново застена във водосточната тръба — сякаш гигантско момче духаше в гърлото на гигантска бутилка — и на Ралф му хрумна, че може би в живота няма нищо по-хубаво от това да се изтягаш в меко легло с жена в прегръдките си, а навън да вие есенният вятър.
Не, имаше нещо още по-хубаво — усещането, че заспиваш, че полека потъваш в благодатната нощ и се оставяш да те носи течението, без да знаеш накъде отиваш, както кануто се отделя от пристана и се плъзва по течението на широка бавна река в слънчев летен ден.
„От всички неща в живота на Мимолетните, сънят със сигурност е най-хубавото“ — рече си Ралф.
Вятърът навън продължаваше да бушува (воят му вече сякаш долиташе някъде отдалеч), огромната река го повличаше и той най-сетне успя да разпознае чувството, което го бе завладяло откакто Лоуис го прегърна и заспа като дете. То имаше много имена — спокойствие, мир, удовлетворение — но сега, когато вятърът виеше навън, а от гърлото на Лоуис долиташе някакъв звук на сънено доволство, на Ралф му се струваше, че това бе едно от онези редки неща, които са известни на хората, но нямат име — консистенция, аура, може би дори цяло ниво на битието в този стълб на съществуването. Това бе червеникавокафявият цвят на покоя; това бе тишината, която настъпва, след като си свършил някаква измерителна, но неотложна задача.
Когато вятърът отново застена и донесе далечния вой на сирени, Ралф не го чу. Беше заспал. По едно време му се присъни, че отива до тоалетната, и предположи, че може би го е направил в действителност. После пък сънува, че с Лоуис страстно се любят, и това може също да не беше сън. Дори да да е имало други сънища или мигове на пробуждане, Ралф не ги помнеше; този път не се събуди нито в три, нито в четири часа сутринта. Двамата спаха — през повечето време прегърнати — до седем вечерта в събота вечер, общо около двадесет и два часа.
По залез слънце Лоуис приготви закуска — вафлички, бекон, пържени картофки. Докато тя готвеше, Ралф се опита да раздвижи мускула в съзнанието си — да извика онова усещане за примигване, ала не успя. Лоуис също не можа, макар Ралф да бе готов да се закълне, че за миг тя сякаш се стопи и той видя готварската печка през нея.
— Толкова по-добре — отбеляза тя.
— Може би си права — съгласи се Ралф, но при все това се чувстваше така, като че бе загубил не пръстена, който бе взел от Атропос, а онзи, който бе получил от Каролин — сякаш нещо дребно, но жизненоважно бе изчезнало от живота му.
12.
След две нощи здрав, непробуден сън и аурите започнаха да избледняват. На следващата седмица напълно изчезнаха и Ралф започна да се пита дали пък всичко не е било просто чудат сън. Беше сигурен, че не е сънувал, но вече му беше все по-трудно да вярва в онова, което знаеше. Разбира се, белегът не беше изчезнал, но Ралф вече се питаше дали пък не го е имал от много отдавна, още от времето, когато в косата му нямаше бели нишки и все още вярваше — дълбоко в сърцето си — че старостта е мит или пък сън, или пък спохожда само обикновените хора.
ТЕЛЕГРАМКанал с обзорами, анонсами новинок и книжными подборками
Книжный Вестник
Бот для удобного поиска и скачивания книг
Книжный Бот
Свежие любовные романы в удобных форматах
Любовные романы
О психологии, саморазвитии и личностном росте
Саморазвитие
Детективы и триллеры, все новинки
Детективы
Фантастика и фэнтези, все новинки
Фантастика
ВКОНТАКТЕ