Безсъние

1.

Дери на старчоците не беше единствената потайност, която съществуваше тихомълком в пределите на онова, което Ралф Робъртс винаги бе смятал за свой роден град. Като момче, отраснало в Мери Мийд, където днес се извисяваха какви ли не жилищни сгради, той бе открил, че освен Дери, който принадлежеше на възрастните, има и друг, владение единствено и само на децата. Например джунглата от запуснати бараки на наемните работници до железопътното депо на Нейболт Стрийт, където човек си намираше консерви от доматена супа, пълни наполовина с индийска супа с къри, и бутилки с глътка-две бира на дъното; или пък алеята зад Аладин Тиътър, където пушеха цигари „Бул Дърам“, а понякога пускаха бомбички „Блек Кет“; големият стар бряст, надвиснал над реката, където не едно и две момичета и момчета се бяха научили да се гмуркат; стотината (или може би по-скоро двеста) пътечки, които се виеха през Пущинака — обраснало дере, прорязващо центъра на града като белег от лошо зараснала рана.

Всички тези тайни улици и никому неизвестни магистрали се намираха извън полезрението на възрастните и те следователно ги пренебрегваха… макар и с някои изключения. Например едно ченге на име Алоишъс Нел — господин Нел за поколения деца от Дери — и чак сега, докато вървеше към поляната за пикник, близо до мястото, където Харис Авеню се превръщаше в Продължението, на Ралф му хрумна, че старият господин Нел вероятно е баща на Крис Нел… само дето това май не беше съвсем вярно, защото полицаят, когото Ралф бе видял за първи път с Джон Лийдекър, беше много млад, за да е син на стария господин Нел. По-скоро ще да му е внук.

Когато се пенсионира, Ралф откри още един таен град — онзи, който принадлежеше на старците, но преди смъртта на Каролин не се бе възприемал напълно като негов жител. Тогава беше попаднал в скришна територия, тайнствено прилична на онази от детството му, до голяма степен пренебрегвана от бързащия за работа или за игра свят, който топуркаше наоколо. Дери на старчоците се препокриваше с трети таен град — Дери на обречените, ужасяващо място, населявано най-вече от пияници, бегълци и умопобъркани, чието място е в лудницата.

Именно на тази поляна Лафайет Шапен посвети Ралф в една от най-важните истини в живота… в случай, че човек вече е станал истински старчок. Въпросът бе повдигнат, когато двамата мъже започваха да се опознават. Ралф беше попитал Фей с какво се е занимавал, преди да започне да идва на мястото за пикник.

— Ами, в истинския си живот бях дърводелец и правех мебели — беше отвърнат Шапен, а малкото му останали зъби лъснаха в широка усмивка, — но това приключи преди почти десет години.

Сякаш пенсионирането — Ралф си припомни какво му бе дошло наум тогава — беше нещо като вампирска целувка, която отправя онези, които оцелеят след нея, в света на неумрелите. Пък и като се позамисли човек, това май беше самата истина.

2.

След като се спаси от Макгавърн (или поне така се надяваше), Ралф прекоси горичката от дъбове и кленове, която закриваше поляната от Продължението. От по-раншната му разходка досега вече се бяха появили осем-девет души, повечето от които си носеха сандвичи и кафе. Семейство Ебърли и семейство Зел играеха карти с мазната колода, която стоеше скрита в хралупата на един дъб; Фей и Док Мълхеър, пенсиониран ветеринар, играеха шах; имаше и неколцина зяпачи, които висяха над главите ту на едните, ту на другите.

Всъщност старчоците се събираха на поляната, както и на повечето от свърталищата си в Дери, точно заради игрите, но според Ралф това бе само повод. Хората всъщност идваха да разкажат какво им се е случило, да си докажат (ако ще и само на себе си), че все още живеят някакъв живот, бил той истински или не съвсем.

Ралф седна на една празна пейка до зида и разсеяно запрокарва пръст по издълоаните надписи — имена, инициали, безброй „МАЙНАТА ТИ“ — докато гледаше как самолетите се приземяват на равномерни интервали от по две минути: „Чесна“, „Пайпър“, „Апачи“, „Туин Бонанза“ и „Въздушният експрес“ от Бостън, пристигащ в единадесет и четири десет и пет. Надаваше ухо и към разговора на другите, койт ту замираше, ту потръгваше. Името на Мей Локър се споме наваше доста честичко. Неколцина от тези хора я бях познавали и като че ли всички споделяха мнението на госпожа Перин — че Бог най-после е проявил милост и е прекратил страданията на Мей. Днес обаче повече се обсъждаше предстоящото посещение на Сюзън Дей. Старчоците обикновено не говореха за политика и винаги биха предпочели сладките приказки за рак на стомаха или удар, но дори и тук темата за абортите съумяваше да упражни уникалната си сила да ангажира, да разпалва и да противопоставя мненията.

— Много неподходящ град е избрала за агитациите си и дявол да го вземе, съмнявам се, че това й е известно — промърмори Док Мълхеър, втренчен начумерено в дъската, а през това време Фей Шапен размести светкавично останалите си фигури. — Нещата тук стават по определен начин. Помниш ли пожара в Блек Спот, а, Фей?

Фей изръмжа в отговор и взе и втория офицер на Док.

— Аз пък изобщо не разбирам тези пък въшки какво искат — каза Лайза Зел, вдигна предната част на вестник „Нюз“ от масата за пикник и потупа снимката на маскираните с качулки демонстранти пред женската асоциация. — Все едно, че искат да се върнем във времената, когато жените са правели аборт със закачалка.

— Точно това искат — отбеляза Джорджина Ебърли. — Смятат, че ако жената изпитва достатъчно страх от смъртта, ще роди бебето. И през ум не им минава, че да има дете може да я уплаши много повече от това да използва закачалка, за да го махне.

— Страхът пък какво общо има? — сопна се един от зяпачите, старче на име Педърсън с плоско лице. — Убийството си е, убийство, независимо дали бебето вече е родено или не, аз така го разбирам. Даже и само с микроскоп да се виждат, пак си е убийство. Защото ако не ги закачаш, ще станат деца.

— А-ха, значи всеки път като си биеш чикии, си цял Адолф Айхман — вметна Фей и премести царицата си. — Шах.

— Ла-фай-ет Ша-пен! — викна Лайза Зел.

— Да играеш със себе си съвсем не е същото — стрелна го с очи Педърсън.

— О, така ли? Нямаше ли в Библията един, дето Господ го проклел, задето лъскал стария морков? — попита друг зяпач.

— Сигурно имаш предвид Онан — изрече един глас иззад Ралф.

Той стреснато се обърна и видя стария Дор зад себе си. В едната си ръка държеше книга с меки корици и огромен надпис „№ 5“. „Ти пък, за Бога, откъде се взе?“ — запита се Ралф. Направо можеше да се закълне, че само преди минута-две зад гърба му нямаше никого.

— Онан, Шмонан — отвърна Педърсън, — те сперматозоидите изобщо не са като истинските бебета…

— Айде бе! — възкликна Фей. — Тогава защо кюретата не продават презервативи по бингозалите? Искам да знам.

— Това си е чисто невежество — продължи Педърсън. — И ако не разбираш…

— Само че Онан не са го наказали заради мастурбирането — извиси се пискливият, старчески глас на Дорънс. — Бог го е проклел, защото отказал да зачене дете на братовата си вдовица, за да се продължи родът им. Има стихотворение, мисля, че от Алън Гинсбург…

— Млъквай, дърт глупако! — писна Педърсън, после, метна гневен поглед на Фей Шапен. — А пък ти, ако не виждаш каква огромна разлика има между това мъж да мастурбира и жена да хвърли в тоалетната бебето, което Господ е сложил в корема й, и да пусне водата след това, значи не си по-умен от тоя тука.

— Този разговор е отвратителен — отбеляза Лайза Зел, по-скоро заинтригувано, отколкото отвратено.

Ралф й хвърли поглед през рамо и забеляза, че част от оградата липсва — сигурно работа на младежите, които превземаха поляната вечерно време. Това поне разбулваше една тайна. Не бе забелязал Дорънс, защото преди това старецът изобщо не е бил тук — размотавал се е по летището.

Хрумна му, че може би това е удобен случай да пипне Дорънс и да изкопчи от него някой и друг отговор… освен дето най-вероятно така щеше да се обърка още повече. Старият Дор беше и образ, и подобие на Чешърския котарак от „Алиса в страната на чудесата“.

— Огромна разлика, викаш? — попита Фей.

— А-ха! — По напуканите страни на Педърсън избиха ядни червени петна.

Док Мълхеър се размърда неловко на мястото си.

— Виж, хайде да престанем и да си довършим играта, а, Фей?

Онзи изобщо не му обърна внимание и продължи да се заяжда с Дорънс.

— Я пак си помисли за всичките ония сперматозоидчета, които умират в ръката ти всеки път, като седнеш на кенефа и си викаш колко гот би било Мерлин Монро да ти сграбчи…

Педърсън се пресегна към дъската и блъсна останалите фигури на земята. Док Мълхеър стреснато се дръпна — устните му се разтрепераха и той опули уплашено очи иззад очилата с розова рамка, залепена на две места с лейкопласт.

— А така, браво! — кресна Фей. — Адски разумен аргумент извади, смотаняк скапан!

Педърсън вдигна юмруци — нелепо подобие на борец тежка категория.

— Имаш да кажеш нещо по въпроса? Айде де, давай!

Фей бавно се изправи. Беше най-малко с една глава по-висок от Педърсън и поне с петнадесет килограма по-тежък.

Ралф не можеше да повярва на очите си. Ако заразата е проникнала чак тук, какво остава за целия град? Струваше му се, че Док Мълхеър май наистина е прав — сигурно Сюзан Дей хич и не подозира колко неподходяща идея е посещението й в Дери. Някои неща в този град — даже много неща — не бяха като другаде.

Преди да си даде сметка какво точно смята да прави, вече беше станал и му поолекна, като видя, че Стан Ебърли направи същото. Докато се приближаваха към настръхналите като петли мъже, те се спогледаха и Стан лекичко кимна. Ралф обви с ръка раменете на Фей миг преди Стан да сграбчи Педърсън за лакътя.

— Да ги нямаме такива — изкрещя Стан в обрасналото с косми ухо на Педърсън. — Най-накрая ще трябва да ви закараме в болницата със сърдечни удари, а на тебе два ти стигат, Харли. Или вече са три?

— Няма да го оставя да се подиграва с жените, които трепят бебета! — промълви Педърсън и Ралф забеляза, че по страните му се стичат сълзи. — Жена ми почина по време на раждането на втората ни дъщеря! Умря от отравяне на кръвта още през четирийсет и шеста! Тъй че няма да водя разговори на тема „убиване на бебета“!

— Божке! — възкликна Фей с променен глас. — Съвсем не знаех, Харли, извинявай…

— Да ти пикая на извинението! — кресна Педърсън и се изскубна от ръцете на Стан Ебърли.

После се хвърли към Фей, който вдигна юмруци, но отново ги отпусна, защото Педърсън се завтече покрай него, без въобще да го погледне. Хвана пътеката между дърветата, която водеше към Продължението, и се изгуби от поглед. Постледва тридесет секунди пълно мълчание, нарушавано само от бръмченето на кацащ „Пайпър Къб“.

3.

— Исусе Христе — промълви най-сетне Фей. — Виждаш един човек през ден цели пет, десет години и започваш да си въобразяваш, че вече знаеш всичко за него. Божичко, Ралфи, изобщо не знаех как е починала жена му. Чувствам се като пълен глупак.

— Не се разстройвай — опита се да го успокои Стан. — Сигурно е неразположен.

— Млъквай — сопна му се Джорджина. — Наслушахме се на мръсотии тази сутрин.

— Ще се зарадвам истински, като дойде тая Дей и като си тръгне, че да може нещата пак да се оправят — отбеляза Фред Зел.

Док Мълхеър беше коленичил на земята и събираше шахматните фигури.

— Искаш ли да довършим, Фей? — попита той. — Мисля, че си спомням как бяха подредени.

— Не — отвърна Фей. Гласът му, който звучеше твърдо, докато се препираха с Педърсън, сега трепереше. — Стига ми толкова. Направете с Ралф предквалификационна среща.

— Май ще пропусна — каза Ралф.

Оглеждаше се за Дорънс и най-сетне го забеляза. Пак се бе шмугнал през дупката в оградата. Беше нагазил до колене в избуялата трева край служебната алея, мачкаше книгата и гледаше как пайпърът се плъзга към терминала. Ралф си припомни как Ед бе профучал по тази алея със стария си кафяв датсун и как беше псувал

(Позабързай се, де! Позабързай се и яж лайна!)

бавно отварящия се портал. За пръв път след повече от година се запита какво изобщо е правел там Ед.

— … преди.

— А? — Той насочи с усилие вниманието си отново към Фей.

— Казах, че сигурно вече си почнал да спиш, защото изглеждаш сто пъти по-добре. Но сега май оглушаваш.

— Май да — съгласи се Ралф и се поусмихна. — Мисля да ида да си взема нещо за хапване. Не искаш ли да дойдеш с мен, Фей? Аз черпя.

— Не, вече пих кафе. И точно сега, да ти кажа право, ми тежи в стомаха като парче олово. Леле, Ралф, старият глупак плачеше, видя ли?

— Да, но на твое място не бих го правил на въпрос. — Ралф тръгна към Продължението, а Фей се затътри до него. Широките му рамене се прегърбиха, той сведе глава и заприлича досущ на мечка от цирка, облечена като човек. — Хората на нашите години плачат почти за всичко и ти го знаеш.

— Май че си прав. — Той благодарно се ухили на Ралф. — Във всеки случай съм ти благодарен, че ме спря, преди да оплескам работата още повече. Знаеш какъв съм понякога.

„Как ми се иска да не бяхме сами с Бил, като се забъркахме“ — помисли си Ралф, а на глас изрече:

— Не се притеснявай. Аз трябва да ти благодаря. Ще го спомена в автобиографията си, като подавам документи за оня висок пост в Обединените нации.

Фей се засмя доволно и го тупна по рамото.

— А-ха, за генерален секретар! Миротворец Номер Едно! Би се справил, Ралф, без майтап!

— Няма спор. Всичко хубаво, Фей.

Като се обърна да си тръгне, Фей го хвана за лакътя.

— Още не си се отказал от турнира другата седмица, нали? Писта № 3 Класик?

В първия момент Ралф не разбра за какво става дума, макар че още откакто пожълтяха първите листа, пенсионираният дърводелец непрестанно говореше за това. След края на своя „истински живот“ през 1984 година Фей всяка година организираше шахматен турнир, който бе нарекъл „Писта № 3 Класик“. Купата представляваше огромна никелирана автомобилна джанта, на която бяха изгравирани натруфена корона и скиптър. Шест от деветте пъти, когато беше присъждана купата, Фей — безспорно най-добрият играч сред старчоците (поне в западния край на града) — я бе връчвал на себе си, и Ралф подозираше, че в останалите три случая се беше предал нарочно, колкото да запази интереса на останалите участници в турнира. Тази есен хич не му беше до игра на шах — мислите му бяха заети с други неща.

— Разбира се — отговори той, — смятам да участвам.

Фей се ухили до уши.

— Чудесно. Трябваше да се състои миналата събота и неделя — така беше запланувано — но се надявах, че ако го отложа, Джими В. също ще може да участва. Само че той още е в болница, а ако го проточа, ще стане прекалено студено да се играе навън и в крайна сметка пак ще се окажем в задната стая на бръснарницата на Дъфи Спраг като през деветдесета.

— Какво му е на Джими В.?

— Ракът пак го е нападнал — отвърна Фей, а после добави по-тихо: — И тоя път май няма да го бъде.

Кой знае защо при тази новина на Ралф изведнъж му стана ужасно тъжно. В собствения си „истински живот“ с Джими Вандермеер се познаваха добре. По онова време и двамата пътуваха непрекъснато — Джими беше разпространител на поздравителни картички и шоколадови изделия, а Ралф се занимаваше с печатарски материали и хартиени изделия — и се справяха доста добре, тъй че в крайна сметка успяха да организират няколко общи обиколки на Нова Англия, по време на които се редуваха в шофирането и отсядаха в далеч по-луксозни хотели, отколкото всеки би могъл да си позволи поотделно.

Освен това си споделяха тайните на самотни търговски пътници. Джими беше разказал на Ралф за проститутката, която му свила портфейла през петдесет и осма, и как после трябвало да лъже жена си, че го ограбил стопаджия. Ралф пък си беше признал откритието, че на четиридесет и три годишна възраст се е пристрастил към кодтерпина и колко болезнено, но в крайна сметка успешно е било отказването от този навик. Каролин знаеше за чудатата му привързаност към таблетките против кашлица, колкото и жената на Джими В. беше известена за последната авантюра на мъжа си.

Сума ти пътувания, сума ти сменени гуми, сума ти вицове за търговския пътник и красивата фермерска дъщеря; сума ти разговори, които се проточваха до малките часове на нощта. Понякога говореха за Бог, друг път за данъка общ доход. По онова време Джими Вандермеер му беше дяволски добро другарче. После назначиха Ралф на канцеларска служба в печатарската компания и той загуби връзка с него. Започнаха да се срещат отново едва тук — и на няколкото други свърталища, които очертаваха неясните граници на Дери на старчоците: библиотеката, басейна, задната стая на бръснарницата на Дъфи Спраг и на още пет-шест места. Когато малко след смъртта на Каролин Джими му беше казал, че се е излекувал от рак на белия дроб и че нямало разсейки, Ралф си бе припомнил как приятелят му говори за бейзбол или за въдичарство, а течението покрай страничния прозорец на колата отнася един след друг димящи фасове от „Кемъл“. „Извадих късмет — беше му казал той. — С Дюк извадихме късмет.“ Само че и при двамата късметът май не се бе задържал за дълго. Не че при някого се задържа, в крайна сметка.

— О, Боже! — промърмори Ралф. — Ужасно съжалявам.

— Лежи в болницата вече три седмици — продължи Фей. — Подлагат го на разни облъчвания и му бият инжекции с отрова, която уж щяла да убие рака дето го гризе. Изненадан съм, че не знаеш.

„Сигурно си изненадан, но аз не съм. Безсънието непрекъснато поглъща нещо. Единият ден не можеш да се сетиш какво е станало с последното пакетче бульон, на другия губиш чувство за време, а на по-следващия идва ред на старите ти приятели.“

Фей поклати глава.

— Скапаният рак. Страх ме хваща, като си помисля как дебне.

Ралф кимна — мислите му вече се бяха прехвърлили на Каролин.

— В коя стая е Джими, знаеш ли? Може да ида да го видя.

— Съвсем случайно знам. Триста и петнайсет. Мислиш ли, че ще го запомниш?

Ралф се ухили.

— Поне за известно време.

— Непременно иди да го видиш — непрекъснато го тъпчат с лекарства, но той още разпознава лица, пък и бас държа, че много ще ти се зарадва. Веднъж ми беше казвал, че сте имали много общи спомени.

— Ами, знаеш как е — заедно на път, това е всичко. Като хвърляхме ези-тура кой да плати сметката, Джими все избираше „тура“. — Изведнъж му се доплака.

— Скапана работа, а? — тихо попита Фей.

— Да.

— Е, иди да го навестиш. Ще се зарадва, а и на теб ще ти олекне. То това е идеята всъщност. И да не забравиш за проклетия турнир! — После поизправи гръб, полагайки героични усилия да изглежда и да говори бодро, и заключи: — И да знаеш, че ако се откажеш сега, ще развалиш хубавото начинание.

— Ще направя всичко възможно.

— А-ха, то е ясно. — Той закачливо тупна с юмрук Ралф по рамото. — Благодаря ти още веднъж, че ме спря навреме, преди да съм успял да направя нещо, за което, знаеш, после щях да съжалявам.

— Винаги. Миротворец Номер Едно, това съм аз. — Ралф тръгна по пътечката към Продължението, после се обърна. — Виждаш ли онова шосе ей там? Дето тръгва от терминала за частни самолети и излиза на улицата? — Той посочи с ръка.

Един камион за доставки точно се насочваше към портала, а слънцето се отразяваше в предното му стъкло и ги заслепяваше с ярките си отблясъци. Камионът спря точно пред вратата и електронният лъч се задейства. Тя задрънча и се открехна.

— Да.

— Миналото лято видях Ед Дипно там, което означава, че има магнитна карта. Имаш ли представа как може да се е сдобил с нея?

— Имаш предвид оня от „Приятели на живота“ ли? Ученият, дето миналото лято проведе малко научно изследване върху побоя на съпруги?

Ралф кимна.

— Само че аз говоря за лятото на деветдесет и втора. Тогава караше стар кафяв датсун.

Фей се разсмя.

— Не различавам датсун от тойота или хонда, Ралф — престанах да правя разлика между колите горе-долу когато „Шевролет“ престанаха да произвеждат моделите с перки. Но мога да ти кажа кой най-вече използва този път — снабдители, монтьори, пилоти, членове на екипажа и диспечери. Мисля, че и пътниците имат специални карти, но само онези, които често летят с частни самолети. Единствените учени, които работят там, са онези от въздушната изпитателна станция. Ед такъв ли е?

— Не, химик е. Доскоро беше служител на лабораториите „Хокинг“.

— А-ха, играл си е с белите мишки? Ами, на летището няма мишки — това поне ми е известно — но сега, като се замислям, май има и едни други, дето използват този път.

— Така ли? Кои?

Фей посочи към една постройка от готови плоскости с ламаринен покрив на около седемдесет метра от частния терминал.

— Виждаш ли оная сграда? Това е „Соло Тек“.

— Какво е „Соло Тек“?

— Школа — отвърна Фей. — Школа за пилоти.

4.

Ралф се упъти към къщи по Харис Авеню, пъхнал огромните си ръце в джобовете си, с толкова ниско сведена глава, че освен пукнатините по тротоара под гуменките си не виждаше почти нищо. Ед Дипно пак занимаваше съзнанието му… както и „Соло Тек“. Нямаше как да отгатне дали „Соло Тек“ е бил причината Ед да бъде на летището през онзи ден, но изведнъж ужасно му се прииска да узнае отговора на този въпрос. Освен това се питаше къде ли живее той сега. Питаше се дали Джон Лийдекър не споделя любопитството му относно тези два въпроса, и реши да разбере.

Тъкмо минаваше покрай скромните сгради-близнаци, в едната от които се помещаваше „Джордж Лайфорд, дипл, експерт-счетоводител“, а в другата — „Меритайм Джуълри“ (ИЗКУПУВАМЕ СТАРОТО ВИ ЗЛАТО НА НАЙ-ВИСОКА ЦЕНА), когато сподавен лай го изтръгна от мислите му. Вдигна поглед и видя Розали, която седеше на тротоара, точно пред горния вход на Строфорд Парк. Старото куче дишаше шумно, от изплезения му език течаха лиги, които образуваха тъмна локва на цимента. Настръхналата му козина беше сплъстена на тъмни кичури, сякаш бе тичало, и то дишаше толкова бързо, че избелелият син нашийник на врата му сякаш трепереше. Когато Ралф го погледна, кучето излая — всъщност този път почти изскимтя.

Той хвърли поглед към отсрещната страна на улицата да види кого лае кучето, но освен пералнята „Бъфи-Бъфи“ друго не видя. През стъклото се виждаха няколко жени, които ходеха назад-напред, но Ралф не можеше да повярва, че Розали лае по тях. Точно сега на тротоара пред обществената пералня нямаше никого.

Ралф пак погледна кучето и сега забеляза, че то не просто седи на цимента, а клечи… и трепери от страх. Изглеждаше уплашено до смърт.

Никога до този миг не се беше замислял колко странно човешки изражения и движения имат кучетата: усмихват се, когато се радват; провесват глава, когато се срамуват; в очите им се чете тревога, а стойката им излъчва напрежение — точно като при хората. И също като при хората от всяка фибра на тялото им струи ужасяващ, безкраен страх.

Пак погледна към отсрещната страна на улицата, където като че ли беше приковано вниманието на Розали, и отново не видя нищо освен пералнята и празния тротоар отпред. После изведнъж си спомни как Натали протяга ръчички към сивосинкавите следи, които оставиха пръстите му, като посегна да избърше млякото от брадичката й. На всеки друг би се сторило, че тя просто размахва юмручета, като всяко друго бебе, което се опитва да улови въздуха… но Ралф знаеше тайната.

Беше видял тайната.

Розали се разскимтя панически и дразнещият слуха звук заприлича на Ралф на острото стържене на несмазани панти.

„Досега все се случваше от само себе си… но сигурно мога да го накарам пак да стане. Сигурно мога да се накарам да виждам…“

Какво да вижда?

Ами аурите. Разбира се, че тях. А може би пък Розали

(едно, две, три)

точно това гледаше. Ралф вече почти се досещаше

(гъската вино пи)

какво е то, но искаше да бъде сигурен. Въпросът беше как да го постигне.

„А как виждат хората?“

Като гледат, разбира се.

Ралф погледна Розали. Загледа я внимателно, опитвайки се да види всичко, което можеше да бъде видяно — избелелите шарки на синия шал, който й служеше за нашийник; прашната рошава и сплъстена козина, блещукащите сиви звездички около муцуната й. Секунда след това тя като че ли улови погледа му, защото се обърна, стрелна го с очи и тъжно изскимтя.

В същия миг Ралф усети как нещо прещраква в мозъка му — като стартер на кола. За миг, но много ясно изпита усещането, че олеква, а после денят заискри. Бе успял отново да се върне в този по-реален, по-плътен свят. Видя как около Розали изплува тъмна мембрана — като развален яйчен белтък — от която се издигаше тъмносива връвчица на балон. Само че то не започваше от черепа, както на всички човеци, които бе виждал Ралф в това състояние на по-висше възприятие — връвчицата на Розали започваше от муцуната.

„Сега поне знаеш каква е основната разлика между хората и кучетата — рече си той. — Душите им се намират на различно място.“

[Кученце! Ела тука, кученце!]

Ралф потръпна, като чу този глас, звучащ като тебешир, който скърца по черна дъска. Преди да си даде сметка, че не може да го заглуши, дланите му почти се бяха долепили до ушите му — но той не чуваше с ушите си, а и гласът причиняваше болка вътре в главата му; там, където ръцете му не можеха да достигнат.

[Ей, скапана торба с бълхи! Да не мислиш, че имам цял ден на разположение? Я веднага си дигай проскубания задник и идвай тука!]

Розали изскимтя и отмести поглед от Ралф към онова, което гледаше преди това. Понечи да се надигне, после пак се сви на задните си лапи. Шалчето на врата й подскачаше още по-силно отпреди и Ралф забеляза как около лявата й лапа се образува тъмен полумесец — мехурът й не издържа.

От другата страна на улицата видя Док № 3, който стоеше точно между пералнята и пенсионерската кооперация в съседство; Док № 3 с бялата си престилка (която беше така оплескана, забеляза Ралф, сякаш не я беше сменял от доста време), и миниатюрните дънки. На главата му още се мъдреше шапката на Макгавърн. Тя сякаш се крепеше на ушите на съществото; беше му толкова голяма, че скриваше почти половината му глава. В зловещо ухилената му уста лъщяха два реда заострени бели зъби — като на канибал. В лявата си ръка държеше нещо подобно на скалпел или бръснач. Едно гласче се опитваше да убеди Ралф, че това по острието е кръв, но той беше почти сигурен, че е само ръжда.

Док № 3 пъхна палеца и показалеца на дясната си ръка в устата си и изсвири така оглушително, че в главата на Ралф сякаш гръмна бормашина. Клекнала на тротоара, Розали се присви, после нададе кратък вой.

[Дигай си проклетия задник! Веднага!]

Розали се надигна и се повлече към уличното платно с подвита опашка. Разскимтя се и вече толкова я достраша, че едва ходеше и при всяко неохотно куцукване задните й лапи а-ха да се изплъзнат изпод нея.

[„Ей!“]

Ралф разбра, че е викнал, чак като видя синьото оолаче, което изплува пред лицето му. Беше поръбено с пухкави сребристи линии и приличаше на снежинка.

Като чу вика, плешивото джудже се обърна и инстинктивно вдигна оръжието, което държеше. На лицето му беше изписана ядна изненада. Стъпила с предни лапи в канавката, Розали беше спряла, вперила в Ралф ококорените си тревожни кафяви очи.

[Какво искаш бе, Дребен?]

Този глас изразяваше ярост, че са го прекъснали, ярост, че някой се е осмелил да го предизвика… но на Ралф му се стори, че в него се промъкват и други нотки. На страх? Искаше му се да вярва, че е така. Май по-добре да заложи на объркването и изненадата. Каквото и да беше това същество, явно бе свикнало да бъде невидимо за подобните на Ралф, камо ли пък някой от тях да го предизвиква.

[Какво има бе, Смъртник, езика ли си глътна? Или пък вече не помниш какво искаш?]

Ралф се чуваше по два различни начина. Беше почти убеден, че не говори само наум, но истинският му глас звучеше далечен и тъничък — като музика, долитаща от слушалките на уокмен, които си свалил за малко. Ако някой стоеше точно до него, сигурно щеше да го чуе какво казва, но Ралф знаеше, че думите му биха прозвучали като тих, едва доловим шепот — все едно някой току-що те е ударил в корема. Вътре в главата му обаче гласът му беше такъв, какъвто не го бе чувал от години — млад, силен и уверен.

Док № 3 навярно го бе чул по втория начин, защото веднага се сви и за миг вдигна оръжието (Ралф вече беше почти сигурен, че е скалпел), сякаш да се защити. После май се окопити. Прекоси улицата и застана на ъгъла на Харис Авеню по осеяната с листа тревна площ, която делеше тротоара от пътното платно. Посегна към колана на дънките си и го понамести през мръсната престилка, втренчил за миг суров поглед в Ралф. После вдигна ръждивия скалпел във въздуха и заплашително замахна с него.

[Като ме виждаш, чудо голямо! Не си завирай носа в работи, дето не те засягат, Смъртник такъв! Песът си е мой!]

Плешивото докторче се извърна към кучето, което се беше присвило от страх.

[Омръзна ми да се занимавам с тебе! Идвай тука! Веднага!]

Розали впери умолителен, отчаян поглед в Ралф, а после тръгна да пресича улицата.

„Не се забърквам — беше му казал старият Дор в деня, когато му даде стиховете на Стивън Добинс. — Казах ти и ти да не го правиш.“

Да, наистина, точно така му беше казал, но Ралф имаше чувството, че вече е прекалено късно. А дори и да не беше, нямаше намерение да оставя Розали в ръцете на противния гном, дето се мъдреше точно пред пералнята отсреща. Тоест, ако можеше да го предотврати с нещо.

[„Розали! Ела тук, моето момиче! Ела при мен!“]

Розали излая и изприпка до него. Застана зад десния му крак, седна на земята задъхана и обърна очи към него. Ето още едно изражение, което Ралф разчете с лекота — една част облекчение, две части благодарност.

Лицето на Док № 3 се беше изкривило в такава неистова омраза, че чак приличаше на карикатура.

[По-добре я дай тука, Дребен! Предупреждавам те!]

[„Не.“]

[Ще ти спукам гьона, Дребен. Хич няма да те оставя на мира. И приятелчетата ти, и тях ще ги подпукам. Разбираш ли какво ти говоря? Разбираш…]

Изведнъж Ралф вдигна едната си ръка на височината на рамото, с длан, извърната към главата си, сякаш се канеше да нанесе карате-удар. После я отпусна и се вгледа удивено в плътния клинообразен лъч синя светлина, който излетя от върховете на пръстите му и изсвистя над улицата като копие. Док № 3 се наведе точно навреме, сграбчил сламената шапка, за да не хвръкне. Синият клин прелетя на пет сантиметра над малката стисната ръка и се удари във витрината на „Бъфи-Бъфи“. Там се разля като магическа течност и за миг прашното стъкло блесна с чистия, бездънен син цвят на днешното небе. Само след миг изчезна и Ралф отново видя жените в пералното помещение, които сгъваха дрехите и ги прибираха в кошовете си за пране, сякаш нищичко не се бе случило.

Плешивото джудже скокна, сви юмруци и ги размаха заплашително. После смъкна шапката на Макгавърн от главата си, захапа периферията и откъсна парче от нея. И докато се държеше като разгневено дете, слънцето сякаш подпали милиони пламъчета по ръба на малките му, добре оформени уши. То изплю разпарчолосаната слама и пак нахлупи шапката на главата си.

[Това куче е мое, Дребен! Щях да си играя с него! А сега, доколкото разбирам, май ще трябва с теб да си играя, а? С тебе и с тъпанарските ти приятели!]

[„Изчезвай оттук.“]

[Скапан лизач! Чукал си майка си и си я лизал!]

Ралф знаеше точно къде е чувал това чаровно изречение — от Ед Дипно, там, на летището, през лятото на деветдесет и втора. Такива думи не се забравят лесно и той изведнъж се ужаси. В какво, за Бога, се беше забъркал?

5.

Отново замахна, но вече не беше същото. Беше почти сигурен, че и да повтори движението, този път пръстите му няма да изстрелят никакъв ярък син клинообразен лъч.

Докторът обаче явно не подозираше, че заплахата е лъжлива. Сви се и посегна да се защити със склапела. Смехотворно раздърпаната шапка се смъкна над очите му и за миг той заприлича на герой от мелодраматична версия на Джак Изкормвача… който избива комплекси, причинени от факта, че е прекалено нисък.

[Ще ми платиш за тия номера, Дребен! Почакай! Само чакай да видиш какво ще стане! Никой смъртник не може да ме надвие!]

Но засега му стигаше толкова. Извърна се и хукна по буренясалата пътечка между обществената пералня и пенсионерската кооперация, а мръсната му, прекалено дълга престилка се развяваше и плющеше в крачолите на дънките му. С него се стопи и яркостта на деня. Ралф почувства отлива до голяма степен с помощта на някакви странни сетива, за чието съществуване досега не бе и подозирал. Чувстваше се напълно буден, мобилизиран до крайна степен, и сякаш щеше да се пръсне от изпълващото го възторжено въодушевление.

„За Бога, успях да го разкарам! Разкарах го малкия мръсник!“

Представа нямаше какво всъщност представляваше съществото с бялата престилка, но знаеше, че е спасил Розали от него, а засега това бе напълно достатъчно. Нямаше да се занимава с досадните въпроси за състоянието на мозъка си преди утре сутринта, когато ще седи в креслото и ще съзерцава пустата улица… но засега беше на седмото небе.

— Нали го видя. Розали? Видя оня гаден малък…

Като сведе очи, видя, че Розали вече я няма — вдигна поглед точно навреме, за да я види как куцукайки влиза в парка, със сведена глава, а дясната й лапа се измята сковано при всяка болезнена стъпка.

— Розали! — викна той. — Ей, момиче!

А после, без дори да знае защо — освен дето току-що бяха преживели заедно нещо необикновено — хукна след нея, първо бавничко, после по-бързо, а накрая вече тичаше с все сила.

Не издържа дълго. Усети пронизваща болка в левия хълбок, която го жегна като нагорещена игла, а после тя бързо се разнесе по лявата половина на гръдния кош. Спря насред парка, точно на кръстопътя на две пътечки, присвит надве, притиснал ръце над коленете си. В очите му се стичаше пот, която пареше като сълзи. Дробовете му хриптяха и се питаше дали това е чисто и просто най-обикновен спазъм, който бе получавал при последната обиколка на двора на гимназията, или пък в момента получава инфаркт.

След няколко секунди болката позаглъхна, тъй че може би в крайна сметка все пак беше спазъм. И все пак случката доста добре аргументираше тезата на Макгавърн. „Ще ти кажа нещо, Ралф — на нашата възраст душевните заболявания са често срещано явление!“ Ралф не знаеше вярно ли е това или не, но беше сигурен, че от годината, когато бе участвал в обиколката на щата, го делеше повече от половин век, и да тича след Розали беше глупаво, а може би и опасно. Ако сърцето му наистина беше спряло да бие, надали щеше да е първият възрастен, получил коронарна тромбоза, защото се е развълнувал и е забравил, че човек е на осемнадесет години само веднъж в живота си.

Болката вече почти беше премината, а дишането му се беше успокоило, но краката още не го държаха — сякаш всеки миг можеха да се откачат в коленете и да го катурнат на чакъла без никакво предупреждение. Ралф вдигна глава и затърси най-близката пейка, но изведнъж видя нещо, което го накара да забрави всякакви бездомни кучета, треперещи крака и дори опасността от инфаркт. Най-близката скамейка се намираше на десетина метра по лявата а ея, на върха на иевисоко хълмче. На тази пейка седеше Лоуис Шаси с празничното си синьо палто. Скръстила ръце в скута си, тя плачеше сърцераздирателно.

1.

— Какво има, Лоуис?

Тя вдигна поглед и първото, което хрумна на Ралф, бе всъщност спомен — в съзнанието му изплува една постановка на „Пенъбскот Тиатър“ в Бангор, на която беше водил Каролин преди осем-девет години. Неколцина от героите бяха предполагаемо мъртви и гримът им представляваше плътна черно-бяла маска с черни кръгове около очите, които да изобразяват празни очни кухини.

А второто беше много по-просто — Лоуис приличаше на миеща мечка.

Тя или прочете мислите му по изражението на лицето му, или просто си даде сметка как изглежда, защото се извърна, посегна към закопчалката на чантата си, но после вдигна ръце и скри лицето си от погледа му.

— Моля те Ралф, би ли ме оставил сама? — попита тя с дрезгав, задавен глас. — Днес не се чувствам много добре.

Всеки друг път Ралф би изпълнил молбата й и би се отдалечил с бърза крачка, изпълнен единствено с неясен срам, че макар и най-случайно, я е видял с размазан грим, напълно обезоръжена и беззащитна. Но днешният ден не беше като всички останали и той реши да не си тръгва — поне засега. Странната лекота още не се бе стопила съвсем и той съвсем осезателно продължаваше да усеща присъствието на другия свят, на другия Дери. Но имаше и още нещо, нещо съвсем просто и логично. Да гледа Лоуис, в чийто ведър характер никога не се бе усъмнявал, да седи тук сама и да рони сълзи, безкрайно го натъжаваше.

— Какво се е случило, Лоуис?

— Просто не се чувствам добре! — викна тя. — Не можеш ли да ме оставиш на мира?

Отново скри лице зад облечените си в ръкавици длани. Гърбът й се разтресе, ръкавите на синьото палто потреперваха и Ралф си спомни как изглеждаше Розали, когато плешивият доктор й кряскаше да си размърда задника — нещастна, изплашена до смърт.

Седна до Лоуис на пейката, прегърна я и я притегли към себе си. Тя не се отпусна веднага… сякаш тялото й беше натъпкано с жици.

— Изобщо не ме и поглеждай! — изкрещя със същия обезумял глас. — Да не си посмял! Гримът ми съвсем се размаза! Сложих го специално заради сина и снаха си… те дойдоха за закуска… щяхме да прекараме сутринта… „Ще бъде хубаво, мамо“ — каза Харолд… само че причината да дойдат… разбираш ли, истинската причина…

Отново избухна в плач и гласът й секна. Ралф заровичка в задния си джоб, намери кърпичка, която, макар и смачкана, все пак беше чиста, и я мушна в ръката й. Тя я взе, без да го, поглежда.

— Хайде, поизбърши се, ако искаш, макар че изобщо не изглеждаш зле, Лоуис, честна дума.

„Е, мъничко приличаш на миеща мечка, но това е всичко“ — помисли си той. Поусмихна се, но усмивката изведнъж замря на устните му. Спомни си онзи септемврийски ден, когато отиде в „Райт Ейд“ да провери за сънотворни без рецепта и пред входа на парка срещна Бил и Лоуис, които говореха за някакви демонстранти с Ед начело, които замеряли „Грижи за жената“ с кукли. Тогава Лоуис явно беше разстроена — Ралф си спомни още как му се бе видяла уморена, въпреки възбудата и загрижеността — но почти наистина красива: внушителният й бюст се повдигаше, очите й блестяха, а страните й бяха поруменели като на девойка. Днес онази неустоима красота бе вече само спомен. С размазания си грим Лоуис Шаси приличаше на тъжен поостарял клоун и в душата му пламна ярост срещу онова или онзи, който бе причинил тази драстична промяна.

— Изглеждам ужасно! — прошепна Лоуис и затърка очите си с все сила с кърпичката. — Приличам на плашило!

— Не, госпожо. Просто гримът ти е размазан.

Тя най-сетне обърна лице към него. Очевидно това й струваше много усилия, защото почти целият й грим беше върху кърпичката.

— Много ли е зле? — пошепна тя. — Кажи истината, Ралф Робъртс, ако ли не очите ти да се преобърнат.

Той се приведе и целуна мократа й страна.

— Засега си само прекрасна Лоуис. Може би ще трябва да запазим „неземна“ за друг път.

Тя му се усмихна неуверено, а като вдигаше глава, в очите й се появиха две нови сълзи. Ралф й взе смачканата кърпичка и ги избърса.

— Толкова се радвам, че се появи ти, а не Бил — рече тя. — Щях да умра от срам, ако Бил ме беше видял да плача на обществено място.

Ралф се огледа. В подножието на хълмчето видя Розали цяла и невредима — лежеше отпуснала муцуна върху лапите си — но освен нея в тази част на парка нямаше никого.

— Мисля си, че сме почти съвсем сами, поне засега — успокои я той.

— Благодарим ти, Боже, и за малките милости.

Взе кърпичката и пак се захвана с грима си, но този път много по-делово.

— Като си говорим за Бил — на идване минах през „Червената ябълка“, още преди да почна да се самосъжалявам и да оплаквам глупавата си глава — и Сю ми каза, че току-що помежду ви е имало голям спор. Викали сте и не знам още какво, точно насред предния двор.

— Не, не беше толкова голям — отвърна Ралф и се усмихна смутено.

— Може ли да бъда нахална и да попитам за какво беше?

— За шах — това беше първото, което му хрумна. — Турнирът „Писта № 3“, който Фей Шапен организира всяка година. Само че това всъщност не беше истинската причина. Нали знаеш — понякога хората се събуждат накриво и просто се хващат за първия повод.

— Де да беше така и с мен.

Лоуис отвори чантата си — този път се справи със закопчалката без усилие — и извади пудриерата си. После въздъхна и я прибра, без да я отваря.

— Не мога. Зная, че се държа като малко дете, но просто не мога.

Ралф пъхна ръка в чантата й, преди да успее да я затвори, измъкна пудриерата, отвори я и тикна огледалцето под носа й.

— Виждаш ли? Не е чак толкова зле, нали?

Тя се извърна като вампир пред кръст.

— Уф, махай го.

— Ако обещаеш, че ще ми кажеш какво се е случило.

— Всичко ти обещавам, само го махни.

Ралф прибра пудриерата. Лоуис помълча известно време, вгледана в пръстите си, които човъркаха неспокойно закопчалката на чантата й. Ралф тъкмо се готвеше да я подкани, когато тя вдигна поглед — в очите й се четеше тъжно предизвикателство.

— Просто съвсем случайно ти не си единственият, който не може да се наспи като хората нощем, Ралф.

— За какво говор…

— За безсъние! — сопна се тя. — Лягам си почти по същото време както винаги, но през нощта вече изобщо не спя. И по-лошо. Като че ли всяка сутрин се събуждам все по-рано.

Ралф се мъчеше да си спомни дали е споделял с нея тази страна на проблема си. Нямаше такъв спомен.

— Какво толкова се изненадваш? Нали не си мислиш, че си единственият човек в целия свят, на когото му се е случвало да будува цяла нощ?

— Разбира се, че не! — малко възмутено отвърна Ралф… но все пак не му ли се струваше често, че единствен той в целия свят има такива безсънни нощи? Да седи безпомощно, когато времето, през което спи, се топи минута по минута, четвърт час по четвърт час? Сякаш бе подложен на някакъв чудат вариант на китайското мъчение с капка вода. — При теб кога започна?

— Месец-два преди да си отиде Карол.

— По колко спиш?

— От началото на октомври вече почти не се събира и по час. — Гласът й беше спокоен, но Ралф долавяше леко треперене, което може би издаваше скрита паника. — Както е тръгнало, по Коледа вече ще съм спряла изобщо да спя, а ако това се случи, не знам как ще оцелея. И сега едва издържам.

Ралф се чудеше какво да каже и зададе първия въпрос, който му хрумна:

— Как така досега не съм виждал прозорците ти да светят?

— По същата причина, поради която аз едва ли съм виждала твоите да светят, предполагам. Живея в тази къща от тридесет и пет години и не ми трябва лампа, за да се ориентирам. Освен това предпочитам да не споделям проблемите си. Като светваш лампата в два часа всяка нощ, най-накрая все се намира някой, който да забележи. Слухът плъзва и любопитковците започват да разпитват. Не понасям клюките, а и не съм от онези, дето винаги като им се позатегнат стомасите, се чувстват длъжни да го съобщят едва ли не и по радиото.

Ралф избухна в смях. Лоуис се опули объркано за миг, но после и тя се разсмя. Ръката му още лежеше на раменете й (дали пък след като той я е отдръпнал, тя не се е плъзнала обратно сама? Ралф не знаеше, а и не го интересуваше много-много) и той я прегърна по-силно. Този път тя се притисна към него с лекота — малките твърди жички бяха изчезнали. Ралф се зарадва.

— Нали не ми се присмиваш?

— Не. В никакъв случай.

Тя кимна и продължи да се усмихва.

— Значи тогава всичко е наред. И никога не си ме виждал как ходя назад-напред из дневната?

— Не.

— Това е защото пред моята къща няма улични лампи. Само че пред твоята има. Много пъти съм те виждала в онова старо кресло — седиш, гледаш навън и пиеш чай.

„Винаги съм смятал, че съм единственият“ — помисли си той и в главата му изведнъж възникна един въпрос, едновременно смешен и смущаващ. Колко ли пъти го е виждала как седи там и си бърка в носа? Или пък в долнището на пижамата?

Лоуис отгатна мислите му или пък го издаде руменината по страните му, защото каза:

— Всъщност виждах само силуета ти, а и ти винаги си бил в съвсем приличен вид — с халат. Тъй че не се притеснявай за това. Освен това надявам се знаеш, че дори и някога да бе понечил да направиш нещо, което не би искал хората да видят да правиш, бих се обърнала. Не съм раснала в гората все пак.

Той се усмихна и я потупа по ръката.

— Зная, Лоуис. Просто… малко се изненадах. Изведнъж разбирам, че докато съм си седял и съм зяпал улицата, някой ме е гледал.

Тя спря поглед върху него с онази загадъчна усмивка, която би могла да означава и „Не се притеснявай, Ралф, ти беше за мен просто подробност от пейзажа.“

Той се замисли за миг над усмивката, а после пак подхвана основния въпрос.

— Та какво се случи, Лоуис? Защо седеше тук и плачеше? Само заради безсънието? Ако е било така, аз, разбира се, ти съчувствам. Няма никакво съмнение по въпроса.

Усмивката й помръкна. Без да сваля ръкавиците си, тя отново преплете ръце в скута си и се вгледа в тях със сериозен поглед.

— Има и по-лоши неща от безсънието. Предателството например. Особено когато те предават хората, които обичаш.

2.

После млъкна. Ралф не я заразпитва. Наблюдаваше Розали, която сякаш гледаше към него. По-скоро към тях двамата.

— Знаеше ли, че освен общ проблем имаме и общ лекар, Ралф?

— И ти ли ходиш при Личфийлд?

— Ходех при Личфийлд. По препоръка на Каролин. Само че никога повече няма да стъпя при него. Свършено е. — Тя прехапа устни. — Подъл кучи син!

— Какво се случи?

— Почти цяла година не направих нищо, чаках нещата да се оправят сами — както се казва, да вляза в релси. Не че от време на време не се стараех да им помогна. Сигурно сме опитвали почти едни и същи средства.

— Може би пчелен восък? — Ралф пак се усмихна.

Не можеше да се въздържи. „Какъв удивителен ден е днес — рече си той. — Какъв наистина удивителен ден… а още няма и един часът на обед.“

— Пчелен восък ли? Да не би да помага?

— Не — каза Ралф и се ухили до уши, — изобщо не помага, но е много вкусен.

Тя се разсмя и притисна с облечените си в ръкавици ръце дланта му. Ралф отвърна на жеста.

— Ти не си ходил при доктор Личфийлд с този проблем, нали, Ралф?

— Не. Веднъж си записах час, но после го отмених.

— Защото му нямаш доверие ли го отмени? Защото ти се струва, че се е провалил с Каролин.

Ралф я погледна изненадано.

— Няма значение. Нямам право да задавам този въпрос.

— Не, не, няма нищо. Сигурно малко ме учудва, че го чувам от друг. Мислех си, че той… знаеш ли… че може би не й е поставил правилна диагноза.

— Ха! — Хубавите очи на Лоуис светнаха гневно. — На всички ни мина през ума! Бил непрекъснато повтаряше как не може да повярва, че не си закарал тоя смотан нещастник в Общинския съд още на другия ден след погребението на Каролин. Разбира се, тогава бях от другата страна на барикадата и защитавах Личфийлд като луда. Хрумвало ли ти е някога да го съдиш?

— Не. Вече съм на седемдесет и не искам през времето, което ми остава, да се влача по съдилища заради небрежно лечение. Освен това… нима Каролин така ще се върне?

Тя поклати глава. Ралф продължи:

— Само че онова, което се случи с Каролин, наистина беше причината да не ида при него. Поне така ми се струва. Просто някак си като че ли му нямам доверие или пък… не знам…

Там е работата, че наистина не знаеше. Бе сигурен единствено в това, че отмени часа при доктор Личфийлд, както и посещението при Джеймс Рой Хонг, известен в някои квартали като „игличаря“. Втория час отхвърли по съвета на един деветдесет и три годишен мъж, който може би вече не помнеше и бащиното си име. После мислите на Ралф се отплеснаха към книгата, която му даде старият Дор, и стихотворението, което бе цитирал — Ралф не можеше да си го избие от ума… особено онази част, в която героят говори за всички неща, които е оставил зад себе си: непрочетените книги, неразказаните вицове, пътешествията, които никога няма да предприеме.

— Ралф? Тук ли си?

— А-ха… просто си мислех за Личфийлд. Питах се защо отмених часа си.

Тя го потупа по ръката.

— Радвай се, че си го отменил. Аз отидох.

— Разкажи ми какво се случи.

Лоуис сви рамене.

— Когато състоянието ми се влоши толкова много, че вече не издържах, отидох при него и му разказах всичко. Мислех, че ще ми даде рецепта за приспивателно, но той каза, че дори и това не може да направи — понякога имам аритмия, която може да се влоши от сънотворните хапчета.

— Кога го посети?

— В началото на миналата седмица. А вчера ни в клин, ни в ръкав се обади синът ми и заяви, че с Джанет щели да ме водят на закуска. „Глупости — казах му. — Още мога да готвя. Ако ще идвате чак от Бангор, ще ви спретна малко угощение и толкова по въпроса. А след това, ако искате да ме водите на разходка — мислех си за търговската улица, толкова обичам да ходя там — ами добре, би било чудесно.“ Точно така им казах.

Тя се обърна към Ралф с ехидна, горчива и ядна усмивчица.

— Изобщо не ми хрумна да се запитам защо ще идват да ме виждат и двамата, при това в работен ден, след като и двамата ходят на работа — и сигурно наистина обичат професиите си, защото почти само за това говорят. Просто си рекох: „Колко мило от тяхна страна… мислят си за мен…“ и се постарах специално да изглеждам добре и да направя всичко както трябва, за да не би Джанет да заподозре, че има нещо нередно. Мисля, че точно това най ме вбеси. Глупавата стара Лоуис, „Нашата Лоуис“, както вечно казва Бил… Не гледай толкова учудено, Ралф! Разбира се, че знам. Да не мислиш, че съм вчерашна? И е прав. Аз съм глупава и наистина съм загубена, но това не означава, че не ме боли, като всеки друг човек, когато някой ме използва…

Пак се канеше да се разплаче.

— Разбира се, че не означава — каза Ралф и я потупа по ръката.

— Щеше да умреш от смях, ако ме беше видял — продължи тя — как пека кифлички в четири сутринта и режа гъби на филийки за италиански омлет в четири и петнадесет, а в четири и половина започвам да се гримирам просто за да съм сигурна, напълно сигурна, че Джан няма да почне с нейните въпроси „Сигурна ли си, че всичко е наред, майко Лоуис?“ Мразя, като ги подхване тия. И знаеш ли какво, Ралф? През цялото време тя е знаела какво ми е. И двамата са знаели. Тъй че, доколкото разбирам, аз съм била пак за смях, нали така?

Ралф си мислеше, че следи разказа й внимателно, но явно бе изгубил нишката.

— Знаели са? Как са могли да знаят?

— Защото Личфийлд им е казал! — викна тя.

Лицето й отново се разкриви, но този път Ралф не прочете по него болка или мъка, а необуздана ярост.

— Мръсникът се е обадил на сина ми и му е ИЗДРЪНКАЛ ВСИЧКО!

Ралф едва не си глътна езика.

— Лоуис, те нямат право — каза той, когато най-сетне си възвърна способността да говори. — Взаимоотношенията лекар — пациент са… ъ-ъ… пазят се в тайна. Синът ти сигурно знае тези неща, защото е адвокат, а същото важи и при тях. Лекарите нямат право да издават на никого какво са им казали пациентите им, освен ако пациентът…

— О, Боже! — каза Лоуис и забели очи. — Исусе Христе, Боже мили! В кой свят живееш, Ралф? Типове като Личфийлд правят каквото сметнат за правилно. Подозирам, че съм го знаела през цялото време, и затова съм двойно по-глупава, че изобщо отидох при него. Карл Личфийлд е суетен, арогантен мъж, за когото е по-важно как изглежда с тирантите и марковите си ризи, отколкото как да помогне на пациентите си.

— Това е ужасно цинично.

— И ужасно вярно, което е по-тъжното. И знаеш ли какво? Той е тридесет и пет-шест годишен, а незнайно как си е наумил, че като стане на четиридесет, просто ще… спре. Ще си остане на четиридесет години колкото си поиска. Решил е, че като станат на шейсет, хората остаряват и към шейсет и осем или някъде там дори и най-запазените изперкулясват, а като минеш осемдесет, направо би било милост роднините ти да не те пратят при оня доктор Кеворкян. Децата нямат право на лекарска тайна от родителите си, а що се отнася до него и старите глупчовци като нас нямат право на тайни от децата си. Не било в наш интерес, нали разбираш, И едва ли не в минутата, в която съм излязла от кабинета му, Карл Личфийлд взел, че се обадил на Харолд в Бангор. Казал му, че не спя, че страдам от депресия, че имам проблеми със сетивата, характерни за преждевременни когнитивни смущения. А после казал: „Не бива да забравяте, че майка ви е в напреднала възраст, и на ваше място бих се замислил сериозно за положението й тук, в Дери.“

— Не може да бъде! — възкликна Ралф, удивен и ужасен. — Искам да кажа… наистина ли е постъпил така?

Лоуис кимна мрачно.

— Казал го на Харолд, Харолд ми го каза на мен, а сега аз ти го съобщавам. А аз, старата глупачка, дори не знаех какво означава „когнитивни смущения“ и никой от тях не пожела да ми каже. Проверих „когнитивен“ в речника и знаеш ли какво означава?

— Свързан с мисленето — отвърна Ралф. — „Когнитивен“ означава „свързан с мисленето“.

— Точно така. Моят лекар се обадил на сина ми, за да му съобщи, че изкуфявам! — Лоуис се засмя ядно и избърса с кърпичката рукналите отново сълзи.

— Не мога да повярвам — промълви Ралф, но най-лошото беше, че можеше.

Откакто Каролин си отиде, непрекъснато си даваше сметка, че наивността, с която посрещаше света докъм осемнадесетгодишна възраст, очевидно не го бе напуснала завинаги, когато прекрачваше прага между детинството и зрялата възраст, а сега и между зрялата възраст и старостта.

Нещата продължаваха да го изненадват… освен дето думата „изненадват“ беше прекалено мека. Всъщност повечето от тях направо му взимаха ума.

Например шишенцата под Мостчето на влюбените. Един юлски ден бе излязъл на дълга разходка чак до Баси Парк и се беше скрил под моста да си поотдъхне от следобедното слънце. Едва се бе посъвзел, когато забеляза купчина изпочупени стъкла в буренаците край потока, който ромолеше под моста. Разбута високата трева с един откършен клон и откри седем-осем шишенца. На дъното на едното имаше някаква бяла коричка. Ралф го вдигна и докато го разглеждаше любопитно, осъзна, че държи в ръцете си остатък от наркоманска оргия. Захвърли шишенцето, сякаш бе нажежено желязо. И досега си спомняше вцепенението, което го обзе тогава, и безуспешния си опит да се убеди, че се е побъркал, че онова, което си мисли, не може да бъде вярно, не и в това провинциално градче на четиристотин километра северно от Бостън. Разбира се, това бе същият онзи наивник, с тази част от себе си той като че ли вярваше (или поне бе вярвал, докато не откри шишенцата под Мостчето на влюбените), че целият шум по медиите за кокаиновата епидемия е просто измишльотина, не по-реална от телевизионните кримки или филмите с Жан-Клод Ван Дам.

Сега го обзе същото чувство на шок.

— Харолд каза, че искали „да ме откарат до Бангор“ и да ми покажат мястото — казваше Лоуис. — Вече изобщо не ме вози никъде, само ме кара тук и там. Сякаш съм пратка. Носеха сума ти брошури и когато Харолд й даде знак, Джанет ги извади толкова светкавично…

— Ооох, карай малко по-бавно. Какво място? Какви брошури?

— Извинявай, малко избързвам май. Става дума за едно място в Бангор, което се нарича „Ривървю Истейтс“.

Името му беше познато; всъщност и той самият се беше сдобил с такава брошура — една от онези реклами в милионен тираж, но специално насочена към хора над шестдесет и пет годишна възраст. С Макгавърн й се бяха смели… но в смеха им се долавяше съвсем лекичка обида — като деца, които си подсвиркват, минавайки покрай гробище.

— По дяволите, Лоуис, това е старчески дом, нали?

— Не, господине! — каза тя и ококори невинно очи. — И аз така казах, но Харолд и Джанет веднага ме поправиха. Не Ралф, „Ривървю Истейтс“ е новопостроен жилищен комплекс за общителни възрастни граждани! Харолд го нарече така, а аз отвърнах: Така ли? Нека ви кажа нещо и на двамата — можете да сложите плодов пай от „Макдоналдс“ в сребърен поднос и да го наречете тарталета, ако щете, но той пак си е плодов пай от „Макдоналдс“, поне що се отнася до мен.

— И като казах това, Харолд запелтечи и почервеня, а Джан просто ме озари с една от онези нейни сладки усмивчици — тази, дето я пази за специални случаи, защото знае, че полудявам, като я видя — и вика: „Е, защо все пак не погледнеш брошурите, майко Лоуис? Поне това ще направиш, нали, след като и двамата си взехме за днес неплатен отпуск и дойдохме чак дотук да те видим?“

— Сякаш Дери е на екватора — промърмори Ралф. Лоуис го хвана за ръката и каза нещо, което го разсмя:

— О, за нея е!

— Кога беше това — преди или след като разбра, че Личфийлд се е раздрънкал? — попита Ралф.

Нарочно използва същата дума — тя като че ли подхождаше на тази ситуация много повече от която и да е друга засукана дума или фраза. „Нарушил е лекарската тайна“ беше прекалено изискано за такъв мръснишки номер. Личфийлд бе побързал да издрънка.

— Преди. Та реших, че все пак мога и да погледна брошурите. В крайна сметка Хари и Джан бяха пропътували сто километра, за да дойдат, и нямаше да умра, ако ги прелистя. Значи заразглеждах ги аз, докато те двамата ометоха закуската, която им бях приготвила — и трохичка не остана — и пиеха кафе.

— Страшно място е това „Ривървю“. За всеки денонощно се грижи отделно медицинско лице и всеки има своя кухня. Като постъпиш, те подлагат на пълен медицински преглед и решават какво можеш да ядеш. Има „червена диета“, „синя диета“, „зелена диета“ и „жълта диета“. Имаше още три-четири цвята. Не ги помня всичките, но „жълтата“ е за диабетици, а „синята“ — за хора с наднормено тегло.

Ралф си представи как до края на живота си по три пъти на ден яде научнообосновани храни — вече никакви пици с наденички от „Гамбино“, никакви сандвичи, никакви чили-бъргери от „Мексико Милтс“ — и това му се стори непоносимо.

— А освен това — бодро продължи Лоуис — имат пневматична система, по която получаваш лекарствата си за деня направо в кухнята си. Не намираш ли тази идея за фантастична, Ралф?

— Май да.

— Но как, разбира се. Фантастична е — та това е бъдещето. Всичко се следи с компютър, който, бас държа, никога не страда от когнитивни смущения. Два пъти седмично специален автобус кара обитателите на „Ривървю“ на културни мероприятия, а освен това и на пазар. Трябва да се използва автобусът, защото не им се позволява да имат собствени коли.

— Страхотна идея — каза той и лекичко стисна ръката й. — Какво са неколцина подпийнали другари в събота вечер пред някое старомодно старче със съмнителна когнитивност, което се весели на воля в буик лимузина?

Надяваше се да я развесели, но тя не се усмихна.

— Като видях снимките в глупавите брошури, кръвта ми се смрази. Възрастни дами, които играят канаста. Възрастни господа, които мятат конски подкови9. Всички те заедно в една такава огромна зала с чамова ламперия, наречена „Ривър Хол“, как танцуват. Само че името е хубаво, не мислиш ли? „Ривър Хол“?

— Май е нормално.

— На мен ми звучи като стая в омагьосан замък. Само че съм посещавала не един и двама стари приятели в „Стробъри Фийлдс“ — това е старческият дом в Скоухигън — и разпознавам такива зали за отдих от пръв поглед. Каквото и прекрасно име да й дадеш, в ъгъла винаги има цял шкаф с игри и картинни мозайки, от които все липсват пет-шест парченца, а по телевизията вечно върви нещо от сорта на „Андреа Селесте“, но никога не показват филми с красиви млади хора, които се разсъбличат и се търкалят на пода пред камината.

Лоуис извърна към него тъмните си очи.

— Аз съм само на шейсет и осем, Ралф. Зная, че на доктор Изворът на младостта шейсет и осем съвсем не му звучи като „само“, но за мен е така, защото мама почина на деветдесет и две миналата година, а баща ми живя до осемдесет и шест. В моето семейство хората са дълголетници… и ще полудея, ако трябва да прекарам дванадесет години в място, където съобщават по високоговорител, че е време за вечеря.

— И аз бих се побъркал.

— Но все пак разгледах ония брошури. Като свърших, ги подредих и ги върнах на Джан. Казах й, че са много интересни, и й благодарих. Тя кимна, усмихна се и ги прибра в чантата си. Мислех, че с това ще се свърши и ще се отърва, но Харолд каза: „Обличай си палтото, мамо.“

— За миг така се уплаших, че не можах да си поема дъх. Мислех, че вече са ме регистрирали! Стори ми се, че ако откажа да изляза, Харолд ще отвори вратата, а отвън ще чакат двама-трима в бели престилки и единият ще каже: „Не се тревожете, госпожо Шаси, веднъж като изпиете хапчетата, които получавате направо в кухнята си, няма да искате да се местите никъде другаде.“

— Не искам да си обличам палтото — казах на Харолд, опитвайки се да прозвуча както когато бях на десет години и винаги влизах с кални обувки в кухнята, но сърцето ми така хлопаше, че чак гласът ми туптеше. Промених си решението за разходката. Бяха забравила колко много работа имам днес.

Джан пусна онзи смях, който мразя повече и от сиропираната усмивчица, и каза: „Но, майко Лоуис, какво пък чак толкова важно имаш да правиш, че да не можеш да дойдеш с нас до Бангор, след като ние си взехме неплатен отпуск и дойдохме чак до Дери да те видим?“ — От моята снаха винаги ми настръхва косата, а предполагам, че и тя изпитва същото към мен. Сигурно е така, защото през целия си живот не съм виждала жена да се усмихва толкова много на друга и да я мрази до смърт. Както и да е, казах й, че като начало трябва да измия пода в кухнята. „Погледнете го само — викам им. — Ужасно е мръсен.“

— „Хм — сумти Харолд. — Не мога да повярвам, че ще ни върнеш ей така, след като дойдохме чак дотук, мамо.“

— „Ами няма да се преместя там, независимо откъде сте дошли — отвръщам аз, — тъй че тази идея си я избий от главата. Живея в Дери от тридесет и пет години, половината от живота си. Тук са всичките ми приятели и няма да се местя никъде.“

— Те се спогледаха като родители, чието дете вече не е сладурче, а пълна досада. Джанет ме потупа по рамото и каза: „Е, не се разстройвай толкова, майко Лоуис — искаме просто да дойдеш и да разгледаш.“ Същото като с брошурите — все едно от мен се иска просто да бъда достатъчно вежлива. И по същия начин, като ми каза, че само ще разглеждаме, се поотпуснах. Трябваше да съобразя навреме, че не могат да ме накарат да живея там, нито пък да си позволят да ме издържат. Разчитали са на парите на господин Шаси — на пенсията и на издръжката от железниците, защото той загина при трудова злополука.

— Излезе, че имали уговорена среща за единадесет часа с някакъв човек, който да ме разведял наоколо и да ми обяснял подробно. Вече почти бях престанала да се страхувам и всичко ми се беше изяснило в главата, но ме обиждаше престореното им държане и просто беснеех, защото всяка трета дума на Джанет беше „неплатените ни отпуски това“ и „неплатените ни отпуски онова“. Беше повече от ясно, че няма да й е трудно да измисли далеч по-приятни начини за прекарване на деня от това да идва в Дери да вижда дебелата си дърта свекърва.

— „Хайде майко, стига се превзема — казва тя след още малко препирня, сякаш цялата идея толкова ми харесва, че не мога да реша какво да си облека. — Бързо си сложи палтото. Като се върнем, ще ти помогна със съдовете.“

— „Не си ме чула — викам й. — Няма да вървя никъде. Защо да губим такъв прекрасен есенен ден да обикаляме някакво място, в което няма да ида да живея никога? И кое изобщо ви дава право да се втурвате така и да ме препирате? Защо поне единият от вас не се обади да каже: «Виж, мамо, хрумна ни една идея, не искаш ли да я чуеш?» С някой от приятелите си не бихте ли постъпили точно така?“ При тези думи те пак се спогледаха…

Лоуис въздъхна, изтри очи за последен път и върна кърпичката на Ралф, малко влажна, но иначе чиста.

— Та от този поглед разбрах, че има и още нещо. Отгатнах го най-вече по очите на Харолд — така гледаше, когато току-що бе задигнал цяла шепа шоколадови бонбони от бюфета. А Джанет… тя го стрелна с онова изражение, което ненавиждам най-много. Наричам този й поглед „булдозер“. После го попита дали иска да ми каже за разговора си с лекаря, иначе тя да се заеме. В крайна сметка заговориха и двамата, а докато свършат, вече бях толкова уплашена и бясна, че ми идваше да си изскубя цялата коса. С едно като че ли не можех да се примиря, колкото и да се опитвах — че Карл Личфийлд е казал на Харолд всичко, което съм споделила с него. Просто му се обажда и му казва, сякаш в това няма абсолютно нищо нередно.

— „Значи ме мислиш за изперкала? — питам Харолд. — Това ли е то? С Джан смятате, че след като съм в напреднала възраст, мозъкът ми е омекнал?“

— Харолд почервеня, започна да мести крака под стола и да мрънка неразбрано. Как изобщо не му било хрумнало подобно нещо, но как трябвало да мисли за сигурността ми, както аз съм се грижила за него, докато порасне. А през цялото това време Джанет седи в ъгъла, хапва си кифличка и го гледа с оня поглед, заради който направо бих я удушила — все едно той е хлебарка, която се е научила да приказва като адвокат. После стана и попита може ли да използва тоалетната. Казах й да заповяда и едва се сдържах да не й обясня, че с радост ще си отдъхна от присъствието й за две минути.

— „Благодаря, майко Лоуис — казва тя. — Няма да се бавя. С Хари трябва скоро да си тръгваме. Ако смяташ, че не можеш да дойдеш с нас и да спазиш уговорката, предполагам няма какво повече да се каже.“

— Ох, каква змия! — възкликна Ралф.

— Това вече преля чашата. „Спазвам уговорките си, Джанет Шаси — казах, но само онези, които правя сама. Пет пари не давам за ангажиментите, които други хора поемат от мое име.“ Тя вдигна отчаяно ръце, сякаш аз съм най-опърничавата жена, която се е раждала на този свят, и ме остави насаме с Харолд. Той ме гледаше с огромните си кафяви очи и сякаш очакваше да се извиня. Почти бях готова да го направя, ако не за друго, то поне да престане да ме гледа с тоя кокершпаньолски поглед, но не го направих. Не исках. Просто отвръщах на погледа му, а след малко той не издържа и ми каза да престана да се сърдя. Притеснявал се как живея тук съвсем сама и само се опитвал да бъде добър син, а Джанет се опитвала да бъде добра дъщеря.

— „Това като че ли го разбирам — отвърнах, — но да заговорничиш зад гърба на някого не е начин да проявяваш любов и загриженост.“ Той пак се нацупи и заяви, че за тях с Джан това не било заговорничене. Докато го казваше, за миг спря поглед на вратата на тоалетната и почти ми се изясни, че за Джан не е. После каза, че не било както аз си го представям — че Личфийлд му се обадил на него, а не обратно.

— „Добре — отвърнах, — но какво ти пречеше да затвориш, като разбра какво ти дрънка той? Чисто и просто си постъпил неправилно, Хари. Какво, за Бога, ти става?“

— Той отново занервничи — може би дори се канеше да се извини — когато в стаята влезе Джан и стана каквото стана. Попита къде са диамантените обеци, които ми подариха за Коледа. Беше такъв рязък обрат, че аз направо заекнах и вероятно изглеждах така, сякаш наистина изкуфявам. Все пак най-сетне успях да отговоря, че са в китайската купичка върху нощното ми шкафче, както винаги. Имам кутия за бижута, но съм извадила тези обеци и още две-три хубави неща, защото са толкова хубави, че понякога само като ги погледна, се разведрявам. Освен това са направени от налепени диамантени парченца — надали някой ще ми разбие вратата, за да открадне точно тях. Същото важи за годежния ми пръстен и за брошката от слонова кост, които също стоят в тази купичка.

Лоуис втренчи неотклонен, умоляващ поглед в Ралф. Той пак стисна ръката й.

Тя се усмихна и пое дълбоко дъх.

— Толкова ми е трудно.

— Ако не искаш да ми разказваш повече…

— Не, искам да свърша… освен това от определен момент нататък вече и не помня какво точно се случи. Всичко беше толкова ужасно. Разбираш ли, Джанет каза, че знаела къде ги държа, но не били там. Годежният пръстен и брошката си били на мястото, но не и обеците. Отидох да проверя лично и се оказа, че е права. Обърнахме цялата къща, проверихме къде ли не, но не можахме да ги открием. Бяха изчезнали.

Лоуис вече стискаше ръката на Ралф с все сила в двете си длани и говореше като че ли повече на якето му.

— Извадихме всички дрехи от шкафчето… Харолд го измести цялото и надникна отзад… после под леглото и под възглавниците на дивана… и като че ли всеки път, като поглеждах Джанет… тя отвръщаше с любимото си захаросано изражение. По-сладко е от мед — ако не броим очите обаче — и нямаше защо да изрича на глас какво мисли, защото на мен вече ми беше ясно. „Виждаш ли? Виждаш ли колко правилно постъпи доктор Личфийлд, като ни се обади, и ние колко добре постъпихме, че уредихме срещата, а пък ти си една инатлива дъртачка. Защото трябва да идеш в някой дом като «Ривървю Истейтс», а тази случка просто го доказва. Изгубила си прекрасните обеци, които ти подарихме за Коледа, имаш сериозни когнитивни смущения и сега това просто става повече от ясно. Не след дълго ще започнеш да забравяш котлоните и бойлера…“

Отново се разплака и сърцето на Ралф се сви — тя ридаеше като човек, който е преживял неописуемо унижение. „Лоуис — помисли си той. — Нашата Лоуис.“ Но вече не му харесваше как звучи това — ако изобщо някога му бе харесвало.

„Моята Лоуис“ — рече си той и в същия миг, сякаш с одобрението на някаква висша сила, денят отново започна да се изпълва със светлина. Звуците оттекваха по нов начин. Сведе поглед към ръцете им, които лежеха сплетени в скута й, обвити в сивосинкав ореол с цвета на цигарен дим. Сиянията се бяха завърнали.

3.

— Трябвало е да ги изгониш в мига, в който си разбрала, че обеците липсват — чу се да казва, а всяка дума бе сякаш отделна от другите, неповторима, гръмка. — На секундата.

— О, вече разбрах — отвърна Лоуис. — Тя просто е чакала да направя гаф, и аз, разбира се, не я разочаровах. Само че бях толкова разстроена — първо, споря да ида ли с тях в Бангор до „Ривървю Истейтс“ или не, после чувам, че лекарят ми им е казал неща, които не е имал право да издава, а на всичкото отгоре откривам, че съм изгубила едно от нещата, на които най-много държа. И знаеш ли кое беше гвоздеят на програмата? Точно тя да открие, че обеците са изчезнали! Сега можеш ли да ме виниш, че не знаех как да постъпя?

— Не — отвърна той и повдигна ръцете й към устните си. При движението те прошумоляха като дрезгавия шепот на вълнено одеяло под дланите и за миг той видя ясно сините очертания на устните си върху дясната й ръкавица.

Лоуис се усмихна.

— Благодаря ти, Ралф.

— Няма защо.

— Предполагам, че изобщо не ти е трудно да си представиш как свърши всичко, нали? Джан каза: „Наистина трябва да си по-внимателна, майко Лоуис, само че доктор Личфийлд смята, че си достигнала такъв период от живота си, когато не можеш да бъдеш по-внимателна, затова и обмисляхме идеята за «Ривървю Истейтс». Съжалявам, ако сме те ядосали, но ни се стори, че трябва да се вземат бързи мерки. Сега разбираш защо.“

Ралф вдигна очи. Небето над тях бе като синьо-зелен огнен водопад, в който облаците плуваха като сребристи самолети. После погледна към подножието на хълма — Розали продължаваше да лежи между двете кабинки. Тъмносивата връвчица се издигаше над муцуната й и се полюшваше от лекия октомврийски ветрец.

— Тогава побеснях напълно… — Тя млъкна и се усмихна. Ралф си рече, че това е първата й усмивка за днес, която е породена от нещо наистина смешно, вместо от някое не дотам приятно и по-сложно чувство. — Не, не е вярно. Аз не просто побеснях. Ако внукът на сестра ми беше там, щеше да каже: „Баба стана като ядрена бомба“.

Ралф се разсмя; Лоуис също, но мъничко насила.

— Най ме дразни, че Джанет го знаеше. Дори мисля, че искаше да стана „ядрена“, защото знаеше колко виновна ще се почувствам след това. И Бога ми, така е. Разкрещях им се да се махат по дяволите. Харолд изглеждаше така, сякаш иска да потъне в пода — крясъците винаги адски го смущават — но Джан продължаваше да си седи, скръстила ръце в скута си, да се усмихва и дори да поклаща глава, сякаш казвайки: „Точно така, майко Лоуис, продължавай в същия дух, изкарай цялата си старческа лошотия, а като ти мине, може би ще бъдеш в състояние да се вслушаш в гласа на разума.“ Лоуис пое дълбоко въздух.

— После стана нещо. Не знам точно какво. И не се случва за първи път, но сега беше най-зле. Страхувам се, че беше някакъв… ами… пристъп. Както и да е, почнах да виждам Джанет някак странно… направо плашещо. Освен това казах нещо, което най-сетне я постави ма място. Не помня какво беше, а и не съм сигурна, че искам да знам, но със сигурност подейства и пре-най-сладката усмивчица, дето толкова я мразя, се стопи. Всъщност тя буквално извлече Харолд навън. Последното, което си спомням, е, че казва как някой от двамата ще ми се обади, когато не съм толкова истерична и не хвърлям грозни обвинения в лицето на хората дето ме обичат.

След като си тръгнаха, постоях малко вкъщи, а после излязох и дойдох в парка. Понякога само като поседиш на слънчице и ти става по-добре. На идване се отбих в „Червената ябълка“ да си взема нещо за хапване и там чух, че с Макгавърн сте се скарали. Сериозно ли е? Ралф поклати глава.

— Не-е — ще се сдобрим. Бил ми е наистина симпатичен, но…

— … но човек трябва да си мери думите с него — довърши тя. — Освен това позволи ми да добавя, не бива да да приемаш казаното от него прекалено навътре.

Този път Ралф притисна преплетените ръце.

— Този съвет и на теб може да ти послужи, Лоуис — не бива да приемаш случилото се тази сутрин прекалено сериозно.

Тя въздъхна.

— Може би, но това е много трудно. Накрая им наговорих ужасни неща, Ралф. Ужасни. Тази нейна противна усмивка…

Изведнъж в съзнанието на Ралф блесна дъгата на просветлението. В матовите й отблясъци той видя нещо огромно — толкова голямо, че бе едновременно неоспоримо и предопределено. За пръв път истински видя лицето на Лоуис, откак сиянията се бяха върнали при него… или той при тях. То бе обвито в капсула прозрачна сива светлина, светла като лятна утринна мъглица, която всеки миг ще се разсее и ще грейне слънце. Светлината превръщаше жената, която Бил Макгавърн наричаше „нашата Лоуис“, в същество с величествено достойнство… и почти непоносима красота.

„Прилича на Еос — рече си той, — богинята на зората.“ Лоуис се размърда смутено на пейката.

— Ралф? Защо ме гледаш така?

„Защото си красива и защото се влюбих в теб — удивен отвърна наум Ралф. — Току-що така се влюбих в теб, че сякаш се давя, а смъртта е сладка.“

— Защото си спомняш точно какво си казала.

Тя пак зачопли нервно закопчалката на чантата си.

— Не, аз…

— Ами, спомняш си. Казала си на снаха си, че тя е взела обеците. Направила го е, защото е разбрала, че ти ще държиш на своето и няма да идеш с тях, а тя пощурява, когато не става на нейното… става „ядрена“. Направила го е, защото направо си я подлудила. Горе-долу нещо такова, нали?

Лоуис го гледаше с облещени и уплашени очи.

— Откъде знаеш, Ралф? Откъде знаеш, че е тя?

— Зная, защото ти знаеш, а ти знаеш, защото си го видяла.

— О, не — пошепна Лоуис. — Не, нищо не съм видяла. През цялото време бях с Харолд в кухнята.

— Не тогава, не когато го е направила, а когато се е върнала. „Видяла“ си го в нея и навсякъде около нея.

Както той самият виждаше сега Джанет Шаси в Лоуис, сякаш жената до него на пейката се бе превърнала в оптическа леща. Джанет Шаси бе висока жена с дълга талия и светла кожа. Страните й бяха осеяни с лунички, които тя прикриваше с грим, а косата й беше червеникава. Тази сутрин бе пристигнала в Дери, преметнала прословутата си коса в дебела плитка през рамо като сноп медна тел. Какво още знае за тази жена, която никога не е виждал?

Всичко, всичко.

„Крие луничките си с фон дьо тен, защото смята, че и придават детински вид, че хората не приемат луничавите жени насериозно. Има красиви крака и го знае. На работа ходи с къси поли, но днес е дошла да види

(старата кучка)

майка Лоуис и е облечена с жилетка и стари дънки. Парцали като за Дери. Мензисът й закъснява. Вече е навлязла в онзи период от живота си, когато не е точна като часовник, и през тези двудневни или тридневни паузи, които изстрадва всеки месец, целият свят е сякаш от стъкло, всички в него са или глупави, или зли, а поведението и настроенията й стават абсолютно неконтролируеми. Вероятно тук се крие истинската причина за онова, което е извършила.“

Ралф я вижда как излиза от миниатюрната тоалетна на Лоуис. Вижда я как мята яден поглед към вратата на кухнята — на тясното изнервено личице сега няма и следа от пре-най-сладката усмивка — а после взима обеците от купичката. Натъпква ги в предния десен джоб на дънките си.

Не, Лоуис наистина не е видяла с очите си кражбата, но тя е променила аурата на Джан Шаси от бледозелено в сложна плетеница от червени и кафяви нюанси, които Лоуис е видяла и проумяла веднага, най-вероятно без изобщо да си дава сметка какво всъщност става с нея.

— Да, наистина ги е взела — повтори Ралф.

В зениците на ококорените очи на Лоуис плуваше сънлива сива мъглица. Той можеше да седи и да я съзерцава цял ден.

— Да, но…

— Ако все пак се беше съгласила да отидете на срещата в „Ривървю Истейтс“, бас държа, че следващия път, като ти дойдат на гости, щеше да намериш обеците… или пък по-вероятно тя щеше да ги е намерила. Каква щастлива случайност — „О, майко Лоуис, я виж какво открих!“ под мивката в банята, в шкафа или пък в някой ъгъл.

— Да. — Тя го гледаше в лицето запленена, почти хипнотизираш. — Сигурно се чувства отвратително… и няма да посмее да ги донесе, нали? Не и след всичко, което й наговорих. Ралф, как разбра?

— По същия начин както и ти. Откога виждаш сиянията, Лоуис?

4.

— Сияния ли? Не разбирам какво имаш предвид. — Само че много добре разбираше.

— Личфийлд е казал на сина ти за безсънието, но се съмнявам, че то само по себе си ще да е накарало дори човек като него да… знаеш, да се раздрънка. А другото — което ти нарече когнитивни проблеми — някак ми мина покрай ушите. Направо се същисах от идеята, че на някого може да хрумне да те мисли за преждевременно склерозирала, макар че напоследък аз самият имам сетивни проблеми.

— Ти!

— Да, госпожо. А освен това ти преди малко каза нещо далеч по-интересно — че си започнала да виждаш Джанет по много странен начин. Било дори плашещо. Не можеше да си припомниш какво си им казала точно на тръгване, но знаеш как си се чувствала в онзи момент. Прогледнала си в другата част на света — сега виждаш останалия свят: формите, заобикалящи нещата, формите вътре в тях; гласовете, вплетени в обикновените звуци. Аз го наричам света на сиянията, а ти се сблъскваш със същото явление. Нали, Лоуис?

Тя го изгледа мълчаливо, после закри лице с дланите си.

— Мислех, че си изгубвам разсъдъка — каза, после повтори: — О, Ралф, мислех, че си изгубвам разсъдъка.

5.

Той я прегърна, а после я отдръпна от себе си и повдигна брадичката й:

— И повече никакви сълзи. Нямам друга носна кърпичка.

— Никакви сълзи — съгласи се тя, но очите й пак бяха плувнали. — Ралф, само да знаеш колко беше ужасно…

— Повярвай ми, зная. Тя го озари с усмивка.

— Да… знаеш, нали?

— Оня идиот Личфийлд е помислил, че започваш да изкуфяваш — искал е да каже, че проявяваш симптоми на Алцхаймерова болест — но не само заради безсънието, а защото освен него се проявяват и други особености… които той е сметнат за халюцинации. Прав ли съм?

— Предполагам, да, но тогава не спомена нищо подобно. Като му разказвах какво виждам — за цветовете и всичко останало — кимаше много разбиращо.

— А-ха, а в мига, в който си затворила вратата след себе си, се е обадил на сина ти и му е наредил на секундата да дойде в Дери и да направи нещо за старата си мамичка, на която хората й се привиждат опаковани в разноцветни балони с дълги връвчици, които плуват над главите им.

— И ти ли ги виждаш? Ралф, нима и ти също ги виждаш?

— Разбира се — отвърна той и се засмя.

Стори му се, че се смее малко налудничаво, и нищо чудно. Искаше да я пита за хиляди неща и се побъркваше от нетърпение. А и имаше и нещо друго, нещо толкова неочаквано, че отначало дори не бе разбрал за какво става дума — беше се възбудил.

Лоуис пак плачеше. Сълзите й имаха цвета на мъглица над притихнало езеро и докато се търкаляха по лицето й, от тях се издигаше лека пара. Ралф знаеше, че ако я целуне, страните й ще бъдат мъхести, като папрат пролетно време.

— Ралф… това… това е… о, Боже!

— По-потресаващо и от Майкъл Джексън на „Супер Боул“10, а?

Тя се позасмя.

— Ами, да… как да ти кажа, съвсем мъничко.

— Онова, което ни се случва, Лоуис, си има име, и то не е „безсъние“ или „изкуфяване“, или пък „Алцхаймерова болест“. Нарича се „хиперреалност“.

— Хиперреалност — промърмори тя. — Боже, каква чудата дума.

— Да, чудата е. Знам я от един аптекар по-надолу по улицата, Джо Уайзър. Само че това е свързано с много повече неща, отколкото му бяха известни на него. Повече, отколкото всеки човек в нормално състояние на съзнанието би могъл да си представи.

— Да, като телепатията… ако има такова нещо, това ще да е то. Ралф, а ние в нормално състояние на съзнанието ли сме?

— Снаха ти взе ли обеците?

— Аз… тя… да — призна Лоуис. — Да, взе ги.

— Без съмнение?

— Без.

— Ето че сама си отговаряш на въпроса. Нормални сме, всичко е наред… но мисля, че фешиш за телепатията. Не четем мисли, а аури. Слушай, Лоуис, искам да те питам какво ли не, но ми се струва, че едно от тях се налага да узная още сега. Виждала ли си… — Той изведнъж млъкна насред изречението, питайки се дали наистина иска да изрече онова, което му е на езика.

— Какво да съм виждала?

— Добре. Това ще ти прозвучи много по-откачено от всичко, което ми разказа досега, но не съм луд. Вярваш ли ми? Не съм.

— Вярвам ти — простичко отвърна тя и на него сякаш камък му падна от сърцето. Казваше истината. Нямаше никакво съмнение; цялата й същност го излъчваше.

— Добре, слушай тогава. Откакто започна всичко това, виждала ли си индивиди, които на пръв поглед като че ли не принадлежат на Харис Авеню? Хора, които като че ли изобщо нямат място в реалния свят?

В погледа на Лоуис се четеше озадачено неразбиране.

— Едни такива плешиви, много ниски, с бели престилки, които повече приличат на картинките с извънземни, каквито понякога публикуват на предните страници на жълтите вестници, които се продават в „Червената ябълка“. Не си ли виждала такива в пристъпите на хиперреалност?

— Не, никога.

Той ядно заби юмрук в крака си, позамисли се, а после пак вдигна поглед.

— В понеделник сутринта. Преди ченгетата да дойдат у госпожа Локър… видя ли ме?

Лоуис кимна. Аурата й едва доловимо потъмня, а после през нея започнаха да се вият наклонени алени спирали, тънки като конец.

— В такъв случай имаш доста добра представа кой е извикал полицията, нали?

— О, знам, че си ти — тихо отвърна тя. — Предполагах го и преди, но до този момент не бях сигурна. Докато не го видях в… ъ-ъ, цветовете ти.

„В цветовете ми“ — мислено повтори той. И Ед така ги бе нарекъл.

— Но не си видяла как от къщата й излизат две миниатюрни подобия на господин Клийн?

— Не, но това още нищо не означава. От прозореца на спалнята къщата на Мей Локър не се вижда изобщо. Покривът на „Червената ябълка“ пречи.

Ралф скръсти ръце на главата си. Разбира се, че пречи, трябваше сам да се досети.

— Мислех, че си извикал полицията, защото точно преди да вляза в банята, те видях да гледаш нещо с бинокъл. Преди не бях забелязвала да го правиш и си помислих, че може би искаш да разгледаш по-добре кучето, което рови из кофите за смет. — Тя посочи към подножието на хълма. — Него.

Ралф се ухили.

— Това не е той, това е великолепната Розали.

— О! Както и да е, доста се бавих в банята, защото мажа косата си с нещо специално. Не с боя — рязко поясни тя, макар да не я бе обвинявал в подобно нещо, — а само протеини и други работи, които уж да я правят малко по-гъста. Като излязох, наоколо вече гъмжеше от полиция. Хвърлих един поглед към вас, но теб те нямаше никъде. Или се беше преместил в друга стая, или пък се беше сгушил някак си в креслото си. Понякога заставаш в тази поза.

Ралф разтърси глава, сякаш за да си проясни мозъка.

В крайна сметка през всичките тези нощи не е бил сам в залата — в театъра е имало още един зрител. Само че в друга ложа.

— Лоуис, с Бил всъщност не се скарахме заради шаха. Ние…

Изведнъж Розали излая дрезгаво и се замъчи да се изправи на крака. Ралф насочи поглед към пея и усети как в стомаха му се врязва ледена висулка. Макар да седяха тук вече половин час и не бяха видели никого да се приближава дори към тоалетните кабини в подножието на хълма, матовата пластмасова врата, на която пишеше „МЪЖЕ“, се открехваше.

Оттам се подаде Док № 3. Шапката на Макгавърн с отхапаното крайче от периферията, беше килната на главата му и с нея той доста странно наподобяваше самия Макгавърн в деня, когато Ралф го бе видял за пръв път — с кафявото му бомбе, като вестникар в криминална драма от четиридесетте.

В едната си ръка размахваше ръждивия скалпел.

1.

— Лоуис? — Чуваше собствения си глас като ехо, което отеква в дълъг дълбок каньон.

— Не мога да… — Гласът й секна. — Вятърът ли отвори вратата на тоалетната? Не, нали? Има ли някой там? Кучето затова ли се раздразни толкова?

Присвила назад рошавите си уши, Розали се заотдръпва заднешком от плешивото човече, а сбърчената й муцуна оголваше зъбите й, които бяха толкова развалени, че надали изглеждаха по-заплашителни от пластмасови закачалки. Тя пролая дрезгаво няколко пъти, а после зави отчаяно.

— А така! Нали го виждаш, Лоуис? Погледни! Ей го там!

Ралф скочи на крака. Лоуис също се изправи и засенчила очи с ръка, се завзира с все сила към подножието на хълма.

— Виждам само как въздухът леко трепти. Като над пещ.

— Казах ти да я оставиш на мира! — викна Ралф. — Оставяй я! Махай се, дяволите те взели!

Плешивкото погледна към Ралф, но този път съвсем не изненадано, а най-спокойно и дори презрително. Той вдигна средния пръст на дясната си ръка, отправи на Ралф добре познатия „поздрав“, а после оголи зъби — далеч по-остри и по-заплашителни от тези на Розали — в беззвучен смях.

Когато дребното човече с мръсната престилка пак се заприближава към нея, Розали се сви, сетне вдигна лапа и сгуши глава в нея — като на карикатура — по вместо да изглежда смешен, жестът издаваше уплахата й ужасяващо изразително.

— Какво не виждам, Ралф? — простена Лоуис. — Виждам нещо, но…

— МАХАЙ се от нея! — извика Ралф и пак замахна по онзи специфичен начин. Само че продължаваше да чувства вътрешната ръка — от която преди това проблесна синият лъч — като незаредено оръжие и този път плешивият доктор явно го знаеше. Той погледна към Ралф и помаха присмехулно.

[О, откажи се, Смъртник — седни си на пейката, затвори си устата и гледай представлението.]

Съществото отново съсредоточи вниманието си върху Розали, която се беше сгушила до дънера на един стар бор. От цепнатините в кората на дървото струеше бледозелена мъглица. Плешивият доктор се наведе над кучето, протегнал приятелски едната си ръка, което изобщо не се връзваше със скалпела, който стискаше в левия си юмрук.

Розали изскимтя… после протегна глава и покорно облиза дланта на плешивото същество.

Ралф отново сведе поглед към ръцете си, защото почувства нещо в тях — не предишната сила, нищо подобно, но все пак нещо. Изведнъж над ноктите му затанцуваха яркобели искри. Сякаш пръстите му се бяха превърнали в автомобилни свещи.

Лоуис го задърпа отчаяно.

— Какво му става на това куче? Ралф, какво му става?

Без да знае какво прави или пък защо го прави, Ралф похлупи с длани очите й, както когато закриваш изотзад очите на любим човек и го караш да познае кой си. В пръстите му за миг припламна почти ослепително бяла светлина. „Сигурно за това бяло все говорят по рекламите за перилни препарати“ — рече си той.

Лоуис изпищя. Ръцете й се стрелнаха към китките му, впиха се в тях, а после се отпуснаха.

— Боже мили, Ралф, какво ми направи?

Той отдръпна дланите си — около очите на Лоуис се беше образувала сияйна осморка, сякаш тя току-що бе свалила очила, оваляни в пудра захар. Осморката започна да се стопява почти веднага… само че…

„Не изчезва — помисли си Ралф. — Потъва.“

— Няма значение — отвърна той и й посочи нещо. — Гледай!

Облещените й очи му казаха онова, което искаше да знае. Док № 3, съвършено безчувствен към дружелюбното поведение на Розали, рязко извъртя муцуната й с ръката, в която държеше скалпела. С другата ръка сграбчи старото шалче и дръпна главата на кучето нагоре, Розали тъжно изскимтя. По муцуната й потекоха лиги, Плешивецът се изхили толкова злобно, че кожата на Ралф настръхна.

[„Ей! Престани! Престани да тормозиш кучето!“]

Плешивото същество извърна рязко глава. Усмивката му помръкна и то изръмжа на Лоуис като куче.

[Я иди се закопан, дебела дърта смъртна патка! Кучето си е мое, както вече казах на патравия ти приятел!]

Като му викна Лоуис, гологлавият вече беше пуснал синьото шалче и сега Розали отново се бе сгушила до дънера на бора, въртеше бясно очи, а от муцуната й капеше пяна.

— Тичай! — изкрещя Ралф. — Махай се оттук!

Тя сякаш не го чуваше и само след миг Ралф разбра, че наистина не го чува, защото вече не е там. Плешивият доктор бе успял да направи нещо с нея — беше я измъкнал поне донякъде от обикновения свят, както земеделецът използва трактор и верига, за да изкорени отсечено дърво.

Ралф обаче не се отказа.

[„Тичай, Розали! Бягай далече!“]

Този път присвитите й уши щръкнаха напред и тя понечи да извърне глава към него. Не разбра дали е щяла да го послуша или не, защото още преди да е успяла да мръдне, плешивият доктор отново я сграбчи за шалчето. После отново дръпна главата й нагоре.

— Ще я убие! — изпищя Лоуис. — Ще й пререже гърлото с онова нещо в ръката си! Не му позволявай, Ралф! Накарай го да престане!

— Не мога! Може би ти можеш! Повали го! Насочи към него ръка!

Тя го погледна неразбиращо. Ралф неистово размахваше дясната си ръка, сякаш сече дърва, но преди Лоуис да е успяла да реагира, Розали за сетен път нададе ужасяващ вой. Плешивият доктор замахна със скалпела, но не преряза гърлото й.

Преряза връвчицата на балончето й.

2.

От двете ноздри на Розали изплуваха две тънки струйки и се заиздигаха нагоре. На петнадесетина сантиметра над муцуната й се извиха в нежна плитчица и в този миг скалпелът на Плешивко № 3 си свърши работата. Смразен от ужас, Ралф гледаше как разполовената плитчица полетя в небето като балон, пълен с хелий, който се е откъснал от връвчицата си. На Ралф му се стори, че се заплете в клоните на стария бор. Връвчицата обаче продължаваше да се издига, а когато най-после срещна един клон, просто мина през него.

„Разбира се — рече си той. — По същия начин приятелчетата на тоя са минали през заключената предна врата на Мей Локър, след като са направили същото и с нея.“

Това хрумване бе последвано от една прекалено проста и тягостно логична мисъл, за да й повярва човек — няма никакви извънземни, никакви плешиви докторчета, а центуриони. Центурионите на Ед Дипно. Не приличаха на римските войници по илюстрованите книжки като „Спартак“ и „Бен-Хур“, но сигурно са центуриони… нали?

Двадесетина метра над земята връвчицата на Розали просто се разтвори в нищото.

Ралф сведе поглед точно навреме, за да види как плешивото джудже измъква шалчето през главата на кучето, а после го блъсва под дървото. Вгледа се по-внимателно в него и буквално почувства как се смалява. Сънят за Каролин изплува пред очите му съвсем ясно и се наложи да положи всячески усилия да запуши надигащия се в гърлото му писък.

„Правилно, Ралф, не бива да пищиш. Не искаш да изпищиш, защото после няма да можеш да се спреш — ще пищиш, докато ти се пръсне гърлото. Не забравяй и Лоуис, защото вече и тя е замесена във всичко това. Мисли за Лоуис и не крещи.“

Ох, толкова беше трудно, защото буболечките, които извираха от главата на Каролин, сега се изливаха от ноздрите на Розали като гърчещи се черни потоци.

„Това не са буболечки. Не зная какви са, но не са буболечки.“

Не, не бяха буболечки — просто друг вид сияние. При всяко издишване от ноздрите на Розали излизаше нещо ужасяващо черно на цвят, което не беше нито течно, нито газ. То не се издигаше нагоре, а вместо това започна бавно да се намотава по нея като пръстени антисветлина. Ралф очакваше чернилката да скрие Розали от поглед, но умоляващите й ужасени очи се виждаха през сгъстяващата се около главата й тъмнота, която полека-лека обхващаше и тялото, и лапите й.

Това беше покривалото на смъртта, истинско този път, и той гледаше как Розали, вече без връвчицата си, безмилостно го изтъкава около себе си като отровна плацента. Метафората накара в главата му да зазвучи гласът на Ед Дипно, който казва, че центурионите изтръгват бебета от утробите на майките и ги отнасят в покрити камиони.

„Питал ли си се някога какво крият повечето от тези покривала?“ — бе попитал Ед.

Док № 3 стоеше ухилен над Розали. После развърза синята кърпа и я омота около врата си като артистично бохемско шалче. След това погледна Ралф и Лоуис с презрително високомерие. „Видяхте ли! — казваше този поглед. — В крайна сметка си свърших работата и вие просто не можахте да направите абсолютно нищичко, нали?“

[„Направи нещо, Ралф! Моля те, направи нещо! Спри го!“]

За това бе вече прекалено късно, но може би още можеха да го пропъдят, преди да е могъл да се наслади как Розали умира под дървото. Беше почти сигурен, че Лоуис не може да нанесе същия каратистки удар със синя светлина като него, но вероятно може да направи нещо друго.

„Да — може да го повали по свой начин.“

Не знаеше защо бе толкова сигурен в това, но изведнъж го почувства. Сграбчи Лоуис за раменете и я накара да го погледне, а после вдигна дясната си ръка. Вирна палец и насочи показалеца си към плешивия също като децата, които играят на стражари и апаши.

Лоуис му отвърна с изпълнен с ужас и неразбиране поглед. Ралф грабна ръката й и дръпна ръкавицата.

[Ти си! Ти си, Лоуис!]

Тя проумя, вдигна ръка, изпъна показалец и направи движение, сякаш стреля с пистолет: „Па! Па!“

От пръста й излетяха две ромбчета, чиято сиво-синя светлина бе същата като аурата на Лоуис, но много по-ярка, и които изсвистяха към подножието на хълма.

Първият „куршум“ премина под Док № 3, който изквича и рипна във въздуха, свил ръце в юмруци на височината на раменете. Куршумът се удари в земята, заподскача като плоско камъче, с което се правят жабки, и уцели кабината с надпис „ЖЕНИ“. За миг цялата врата блесна яростно, точно като прозореца на „Бъфи-Бъфи“.

Второто синкаво-сиво ромбче уцели плешивкото отляво по задника и рикошира в небето. Той изпищя — нададе силен и креслив вой, който отекна в главата на Ралф като червей, който се гърчеше точно в средата на мозъка му. Ралф посегна да запуши уши — макар че това нямаше да помогне — и видя Лоуис да прави същото. Бе убеден, че ако писъкът продължава да отеква още дълго, главата му без съмнение ще се пръсне, точно както високото електрическо напрежение разбива фините кристали.

Док № 3 се стовари до Розали и разтривайки поразеното място като хлапе, което е паднало от детската триколка и притиска удареното, той се затъркаля с писъци по посипаната с иглички трева. След малко писъците поутихнаха и той скочи на крака. Стрелна ги с очи изпод широкото си чело. Шапката на Бил бе килната назад, а лявата страна на престилката му беше почерняла и още димеше.

[Ще ми паднете! И двамцата ще ви пипна! Задръстени смъртни скапаняци! ЩЕ МИ ПАДНЕТЕ И ДВАМКАТА!]

Той профуча по пътеката към детската площадка и тенис-кортовете с огромни подскоци, както космонавтите на Луната. Ако се съди по скоростта, която развиваше, изстрелът па Лоуис като че ли не го бе поразил кой знае колко осезателно.

Лоуис сграбчи Ралф за рамото и го разтресе. От това движение сиянията отново започнаха да избледняват.

[Децата! Отива към децата…]

Думите й се губеха, което беше съвсем логично — Ралф изведнъж забеляза, че тя изобщо не говори на глас, а го гледа втренчено с тъмните си очи, стисната рамото му.

— Не те чувам! — викна той. — Лоуис, не чувам!

— Какво ти става, да не си глух? Отива към площадката! Към децата! Не можем да позволим да направи нещо на децата!

Ралф ужасено изстена.

— Няма.

— Откъде си толкова сигурен?

— Не знам. Просто съм сигурен.

— Уцелих го. — Тя извърна пръст към лицето си и за миг заприлича на мим, който имитира самоубийство. — Улучих го със собствения си пръст.

— А-ха. И го поопърли при това. Като се съди по вида му, доста силничко.

— Вече не виждам цветовете, Ралф.

Той кимна.

— Те се появяват и изчезват.

— Не мога да разбера как се чувствам… дори не знам как бих искала да се чувствам! — Тя проплака последните думи и Ралф здраво я прегърна. Каквото и да се случваше, един факт поне оставаше неоспорим — прекрасно бе отново да държи жена в прегръдките си.

— Всичко е наред — успокои я и притисна страната си към челото й. Косата й ухаеше сладко, липсваше миризмата на химикали, лъхаща от косата на Каролин, с която бе привикнал през последните петнадесетина години от съвместния им живот. — Не мисли засега за него, чу ли?

Тя извърна поглед към него. Мъглицата в зениците й вече не се виждаше, но Ралф бе сигурен, че още е там. Пък и те си бяха достатъчно красиви и сами по себе си.

— Защо е това. Ралф? Знаеш ли за какво е?

Той поклати глава. Мозъкът му щеше да се пръсне от мозаечни парченца — шапки, доктори, буболечки, лозунги, кукли, които се пръсват на парчета сред разплискваща се червена боя — които отказваха да си отидат по местата. Пък и засега в главата му като че ли най-силно отекваше глуповатата скоропоговорка на стария Дор: „Построена къща назад не се връща…“

Ралф подозираше, че това е самата истина.

3.

До ушите му долетя тихичко тъжно скимтене и той погледна към подножието на хълма. Розали още лежеше до дънера на огромния бор и се опитваше да се изправи. Ралф вече не виждаше черния мехур около нея, но бе сигурен, че той още не е изчезнал.

— О, Ралф, горкото животинче! Какво да направим?

Не можеха да направят нищо. Ралф беше убеден в това. Обхвана с двете си длани дясната ръка на Лоуис и зачака Розали да се отпусне на земята и да умре.

Вместо това цялото й тяло подскочи и тя се изправи толкова бързо, че едва не се прекатури на другата страна. За миг остана неподвижна, с толкова ниско сведена глава, че муцуната й почти опираше в земята, а после кихна три-четири пъти. След това тръсна глава и погледна към Ралф и Лоуис. Излая кратко. На Ралф лаят му прозвуча така, сякаш кучето им казваше да не се притесняват. После се обърна и се изгуби в боровата горичка по посока на долния вход. Преди да се скрие от погледа на Ралф, успя да постигне накуцващия, но все пак нехаен ход, който беше нейната „запазена марка“. След намесата на Док № 3 болната й лапа не се беше поправила, но и по-зле не изглеждаше. Безспорно стара, но все още далеч от умиране („Точно като всичките старчоци от Харис Авеню“ — рече си Ралф), тя се изгуби сред дърветата.

— Мислех, че онова същество ще я убие — отбеляза Лоуис. — Всъщност аз си мислех, че вече я е убило.

— Аз също.

— Ралф, нима всичко това се случи наистина? Случи се, нали?

— Да.

— А връвчиците… мислиш ли, че са линиите на живота?

Той кимна едва-едва.

— Да. Те са като пъпна връв. А Розали…

Припомни си кога за пръв път забеляза сиянията — как стоеше пред „Райт Ейд“, опрял гръб в синята пощенска кутия, а брадата му беше провиснала чак до гърдите. От шейсет-седемдесет души, които бе успял да види, преди цветовете да изчезнат, само неколцина бяха обвити в тъмни савани, но този, който Розали изтъка около себе си, бе доста по-черен от всички тях. И все пак всеки един от онези хора на паркинга, чиято аура беше тъмна, изглеждаше като по правило зле… точно като Розали, чиято аура придоби цвета на стари хавлиени чорапи в мига, в който Док № 3 започна да се заяжда с нея.

„Може би той просто ускорява процеса, който иначе е съвършено естествен“ — помисли си Ралф.

— Ралф? — рече Лоуис. — Ами Розали?

— Мисля, че сега старата ми приятелка живее живот на заем — отвърна той.

Загледана към подножието на хълма и сивеещата на слънцето борова горичка, където се скри Розали. Лоуис се замисли над думите му. Най-после отново се обърна към него.

— Тая запетайка със скалпела е от онези, които си видял да излизат от къщата на Мей Локър, нали?

— Не. Онези бяха различни.

— А други освен тях виждал ли си?

— Не.

— Мислиш ли, че има още?

— Не зная.

Мислеше, че сега ще го попита дали е забелязал, че съществото е със сламената шапка на Бил, но тя не го попита. Ралф предположи, че може би не я е разпознала. Във въздуха наоколо витаеше прекалено много загадъчност, а и освен това последния път, когато бе видяла Бил с тази шапка, тя беше цяла. „Пенсионираните учители по история не са точно от онзи тип, дето си гризат шапките“ — отбеляза мислено той и се ухили.

— Ама каква сутрин само! — възкликна Лоуис и открито го погледна право в очите. — Мисля, че трябва да поговорим за това, какво ще кажеш? Държа да разбера какво става наоколо.

Ралф се замисли за случилото се през днешната сутрин — която сега му се струваше хиляда години назад във времето: той се връша по улицата откъм ливадата за пикник и мислено прехвърля краткия списък на познатите си, мъчейки се да реши е кого да сподели. Бе зачеркнал Лоуис от този списък, смятайки, че тя може да го съобщи на приятелките си, и сега го досрамя от това повърхностно заключение, което беше основано повече на представата на Бил за нея, отколкото на неговата собствена преценка. Излизаше, че единственият човек, на когото Лоуис бе разказала за сиянията, бе именно онзи, на когото е смятала, че може да разчита да запази тайната й.

Той й кимна.

— Права си. Трябва да поговорим.

— Искаш ли да се върнем у нас за късен обяд? Правя един страшен сос, макар да съм старо момиче, което не може само да си опази обеците.

— С най-голямо удоволствие. Ще ти разкажа каквото знам, но това ще отнеме малко време. Днес запознах Бил със съкратения вариант.

— Тъй. Значи сте се спречкали заради шаха?

— Е, може би не съвсем — отвърна Ралф, усмихвайки се на ръцете си. — Може би по-скоро нещо като твоя двубой със сина ти и снаха ти. Хем най-налудничавите подробности въобще не ги и споменах.

— Но на мен ще ми ги кажеш, нали?

— Да — отговори той и тръгна да става. — Освен това бас държа, че умееш да готвиш дяволски добре. Всъщност…

Изведнъж млъкна и удари длан в гърдите си. Стовари се на пейката и ококори очи с провиснала уста.

— Ралф? Добре ли си?

Разтревоженият й глас като че ли идваше от много далеч. Пред очите му отново бе изплувал Док № 3, как стои между „Бъфи-Бъфи“ и съседната кооперация. Плешивко № 3, който се опитва да накара Розали да пресече Харис Авеню, та да може той да й клъцне връвчицата. Тогава не успя, но все пак си бе свършил работата

(Щях да си поиграя с нея!)

още преди да е станало обяд.

„Може би това, че Бил Макгавърн не е от хората, които си гризат шапките, не е единствената причина Лоуис да не забележи с чия шапка е Плешивко № 3, Ралф, стари приятелю. Може да не е забелязала, защото не е искала да забележи. Сигурно няколко парченца от мозайката все пак съвпадат и ако си прав, това би могло да означава какво ли не. Нали разбираш?“

— Ралф? Какво ти става?

Той виждаше как джуджето разкъсва със зъби периферията на шапката, а после пак я нахлупва на главата си. Чуваше го как казва, че в такъв случай ще трябва да си поиграе с него самия.

„Но не само с мен. С мен и приятелите ми, така каза. С мене и със скапаните ми приятели.“

Сега, като се замисляше над това, разбираше и още нещо. Бе видял как слънцето разпръсква ослепителни искри по връхчетата на ушите на Док № 3, докато той — или то — ръфа шапката на Бил. Споменът бе прекалено ясен, за да го отхвърли, както и значението му.

Ех, този многозначен подтекст.

„Спокойно — още нищо не знаеш със сигурност, а и лудницата е точно зад ъгъла, приятелю. Мисля, че това трябва да ти бъде като обеца на ухото. За мен няма значение дали Лоуис също вижда всички тези неща или не. Другите човеци с белите престилки, не джуджетата, а онези, мускулестите, с мрежите за пеперуди и успокоителните инжекции, могат да цъфнат всеки миг. Буквално всяка секунда.“

И все пак.

Все пак.

— Ралф! За Бога, човече, кажи ми нещо! — Лоуис го разтърсваше, и то доста силничко, като жена, която се опитва да разбуди закъсняващия си за работа съпруг.

Той я потърси с поглед и се опита да се усмихне. Мислеше, че не е успял, но Лоуис се отпусна.

— Съжалявам — извини се той. — За миг всичко това някак си… как да ти кажа, изведнъж ми се стовари.

— Не ме плаши така! Боже мой, как само се хвана за гърдите!

— Чувствам се съвсем нормално — каза Ралф и се насили да разтегне фалшивата усмивка още повече. Чувстваше се като хлапе, което надува балонче, за да види колко ще изтънее, преди да се спука.

— Ако не си се отказала да готвиш, аз продължавам да съм гладен.

„Едно, две, три, гъската вино пи.“

Лоуис го изгледа изпитателно, после се отпусна.

— Добре. Ще бъде весело. Отдавна не съм готвила на никого, освен на Симон и Мина — приятелките ми, както знаеш. — После се засмя. — Не че исках това да кажа. Не заради това ще бъде весело.

— А какво искаш да кажеш?

— Че на мъж не съм готвила отдавна. Надявам се, че не съм забравила как се прави.

— Е, един ден бяхме дошли с Бил да гледаме новините заедно — тогава ни нахрани с макарони и сирене. Беше вкусно.

Тя махна презрително.

— Претоплело. Не е същото.

„Маймуната дъвче тютюн на лифта за ски. Въжената линия се скъса…“

Ухили се още по-широко. Вече очакваше усмивката му да се скъса.

— Сигурен съм, че не си забравила Лоуис.

— Господин Шаси имаше наистина завиден апетит. Всъщност какви ли не завидни апетити. Само че възникна проблемът с черния дроб и…

Тя въздъхна, после посегна към ръката на Ралф и я пое със смесица от плахост и решителност, която му се стори безкрайно умилителна. — Няма значение. Вече се уморих да подсмърчам и да хленча за миналото. Оставям това на Бил. Хайде да вървим.

Той стана, хвана я под ръка и я поведе надолу по хълма към изхода па парка. Като минаваха покрай младите майки по детските площадки, Лоуис им се усмихваше ослепително. Ралф можеше да си каже, че трябва да поотложи преценката; можеше да си повтаря непрекъснато, че за онова, което се случва с него и Лоуис, не знае даже и толкова, че да се подкача сам себе си за разумното осмисляне на ситуацията, но така или иначе не можеше да се освободи от заключението си. Вътрешно чувстваше, че то е вярно, а вече до голяма степен се бе уверил, че в света на сиянията да чувстваш и да си сигурен в нещо е почти едно и също.

„За другите двама не знам нищо, но № 3 е побъркан доктор… който събира сувенири. Както перковците във Виетнам събират човешки уши.“

Изобщо не се съмняваше, че снахата на Лоуис, вдъхновена от злонамерен подтик, е грабнала диамантените обеци от купичката и ги е пъхнала в джоба на дънките си. Само че те вече не бяха у Джанет Шаси; тя сигурно вече горчиво се кори, че ги е изгубила и се пита защо изобщо й е трябвало да ги взима.

Ралф знаеше, че шапката на Макгавърн е у оня никаквец със скалпела, макар Лоуис да не я бе разпознала, а и двамата го видяха как взе шалчето на Розали. Като се надигаше от пейката, Ралф бе осъзнал, че искрите, които струяха от ушите на съществото, почти със сигурност означаваха, че Док № 3 е взел и обеците на Лоуис.

4.

Люлеещият се стол на покойния господин Шаси стоеше върху избелелия линолеум до вратата към задната веранда. Лоуис заведе Ралф до него и му нареди да „не й се пречка в краката“. Ралф прецени, че може да се справи с поставената задача. Силните лъчи на следобедното слънце падаха в скута му и той се залюля. Не знаеше кога успя да стане толкова късно, но денят бе вече доста напреднал. „Сигурно съм заспал — помисли си той. — Сигурно и сега спя и сънувам всичко това.“ Проследи с поглед Лоуис как сваля тигана от един висок шкаф. След пет минути кухнята се изпълни с вкусни аромати.

— Нали ти казах, че ще ти сготвя някой ден — отбеляза тя и добави в тигана разни зеленчуци и още подправки. — Това беше в същия ден, когато ви нахраних с Бил с остатъци от макарони и сирене. Помниш ли?

— Да, помня — отвърна Ралф с усмивка.

— В кутията за мляко на предната веранда има бутилка студен сайдер — сайдерът винаги се съхранява най-добре на открито. Би ли го донесъл? Можеш и да налееш. Хубавите ми чаши са в шкафа над мивката — този, дето не го стигам, без да се катеря на стол. Ти и без стол си достатъчно висок, струва ми се. Колко си Ралф, към метър и осемдесет и пет?

— Метър и осемдесет и осем. Поне толкова бях — сигурно през последните десет години съм се посмалил с десетина сантиметра. Гръбначният стълб се слягал, или нешо подобно. И не е необходимо да се престараваш само заради мен. Съвсем сериозно.

Тя го изгледа изпод вежди, със скръстени на хълбоците ръце, в едната от които стърчеше лъжицата, с която бе разбърквала съдържанието на тигана. Суровият й вид бе посмекчен от сянка на усмивка.

— Казах хубавите ми чаши, Ралф Робъртс.

— Да, госпожо — отвърна той и се ухили, а после добави: — Съдейки по аромата, смея да отбележа, че още не си забравила как се готви за мъж.

— Ти първо го опитай — отвърна Лоуис, но на него му се стори, че се обърна отново към соса на печката с доста доволно изражение.

5.

Храната беше вкусна и съсредоточени върху нея, те не говореха за онова, което им се бе случило. Напоследък Ралф почти нямаше апетит и откакто безсънието се развихри с пълна сила, почти не се хранеше, но днес той си хапна хубавичко и поля силно подправения китайски сос на Лоуис с три чаши ябълков сайдер (смътно надявайки се заниманията му през остатъка от деня да не го отдалечат прекалено много от тоалетната). Като приключиха. Лоуис се изправи, отиде до мивката и започна да я пълни с гореща вода за съдовете. Междувременно подхвана по-раншния им разговор — сякаш бе недовършена плетка, временно оставена настрана заради някоя по-наложителна домашна задача.

— Какво ми стори? — попита тя. — Как накара цветовете отново да се появят?

— Не зная.

— Сякаш стоях на ръба на този друг свят, а като си сложи ръцете на очите ми, ти сякаш ме бутна в него.

Той кимна, припомняйки си как бе изглеждала в първия миг, след като ое отдръпнал ръцете си — сякаш току-що е свалила очила, оваляни в пудра захар.

— Беше чиста интуиция. И си права, той е сякаш отделен свят. Аз така го наричам за себе си — света на сиянията.

— Прекрасен е, нали? Искам да кажа, страшничък е, а когато тези неща започнаха да ми се случват за пръв път — още в края на юли, началото на август, мисля, беше — бях сигурна, че се побърквам, но въпреки това още тогава ми харесваше. Не можех да не го харесвам.

Ралф се втренчи озадачено в нея. Нима някога е мислел Лоуис за елементарна жена? За бъбрива? За неспособна да пази тайни?

„Не, опасявам се, че дори и по-зле, стари приятелю. Мислеше я за повърхностна. Гледаше я до голяма степен през очите на Бил, в интерес на истината — като «нашата Лоуис». Не по-малко… но почти нищо повече.“

— Какво? — попита тя малко смутено. — Защо ме зяпаш така?

— Значи виждаш тези ореоли от лятото? От толкова отдавна?

— Да, и стават все по-ярки и по-ярки. Освен това се появяват все по-често. Затова и в крайна сметка отидох при онова дрънкало. Ралф, аз наистина ли прострелях онова нещо с пръст? Колкото повече време минава, толкова по-трудно ми става да го вярвам.

— Простреля го. Малко преди да те срещна, и аз направих нещо подобно.

Той й разказа за предишното си спречкване с Док № 3 и как бе пропъдил джуджето… поне за известно време. После замахна рязко с ръка.

— Просто ей така — като хлапе, което се прави на Чък Норис или на Стивън Сийгал, нищо повече. Само че резултатът беше тая шантава синя светлина, която го накара да си плюе на петите. Което най-вероятно беше за добро, защото не можех да го повторя. Не знам обаче как го постигнах. Ти би ли могла отново да стреляш с пръст?

Лоуис се разкиска, извърна се към него и вирна пръст горе-долу в същата посока.

— Искаш ли сам да разбереш? Бум! Бум!

— Не насочвай туй чудо към мене, госпожо — каза й Ралф. Изрече го с усмивка, но не беше съвсем убеден, че се шегува.

Лоуис отпусна ръка и сипа малко миещ препарат в мивката. Докато разпенваше водата с ръка, постави на Ралф така наречените от него „големи въпроси“:

— Ралф, откъде дойде тази сила? И за какво?

Той поклати глава, после стана и се доближи до сушилнята за чинии.

— Не знам и не знам. Какво ще кажеш за малко помощ? Къде държиш кърпите за съдове, Лоуис?

— Няма значение къде ги държа. Иди да седнеш. Само, моля те, не ми казвай, че си от онези модерни мъже — тия, дето все се прегръщат и викат с всичка сила.

Ралф се разсмя и отново поклати глава.

— Никак. Просто съм добре обучен, това е всичко.

— Добре, добре. Стига само да не започнеш да ми обясняваш колко си чувствителен. Има някои неща, които момичетата предпочитат да открият сами. — Тя отвори шкафа под мивката и му подхвърли поизбеляла, но ослепително чиста кърпа за чинии. — Просто ги избърши и ги остави на шкафа. Аз ще си ги прибера сама. Докато се занимаваш с това, можеш да ми разкажеш какво се случи с теб. Само че пълната версия.

— Дадено.

Оше се питаше откъде да започне, когато устата му се отвори, очевидно по свое усмотрение, и заприказва вместо него.

— Когато най-после успях да си набия в главата, че на Каролин наистина не й остава много, започнах много често да излизам на разходка. И един ден, като бях на Продължението…

6.

Разказа й всичко — от разправията на Ед с дебелака до сутрешните разговори с Бил, който му каза, че е най-добре да иде на лекар, защото на тяхната възраст психическите отклонения били често срещано явление, дори твърде често срещано. На няколко пъти трябваше да се връща в разказа си, сякаш да улови изпуснатите бримки — например да разкаже как точно насред старанията му да удържи Ед да не нападне шофьора на камиона се появи старият Дор — но това не го тревожеше особено, а и Лоуис явно не се затрудняваше да следи нишката на разказа.

Докато редеше случките една след друга, Ралф бе изпълнен от такова пълно облекчение, че сякаш изпитваше болка. Като че сърцето и мозъкът му са били затрупани с тухли, които сега махаше една по една.

Като завърши историята, съдовете вече бяха измити и прибрани и те с Лоуис бяха изоставили кухнята в полза на дневната, с всичките й избелели снимки начело с господин Шаси на неизменното си място върху телевизора.

— Тъй — заключи Ралф. — Доколко ми вярваш?

— Вярвам на всяка дума, разбира се — отвърна тя и или не забеляза облекчението, което се изписа на лицето му, или предпочете да не му обръща внимание. — След онова, което видяхме тази сутрин — да не говорим какви неща знаеше за прекрасната ми снаха — не мога да не вярвам. По тази част бия Бил.

„И не само по тази“ — помисли си Ралф, но не го изрече на глас.

— Но всички тези неща далеч не са плод на съвпадение, нали?

— Не, не мисля.

— Като бях на седемнадесет години, майка ми нае едно момче от нашата улица — Ричард Хендърсън се казваше — да й помага вкъщи. Имаше сума ти момчета, които можеше да наеме, но тя взе точно Ричи, защото го харесваше… за мен го харесваше, ако разбираш какво искам да кажа.

— Да, естествено. Избирала ти е съпруг.

— Ъ-хъ, но поне не го правеше по натрапчив, грозен, притеснителен за мен начин. И става Богу, защото аз пет пари не давах за Ричи — поне не в този определен смисъл. И все пак мама правеше всичко, което бе по силите й. Ако учех на кухненската маса, тя го караше да пълни коша с дърва, макар че вече беше май месец и навън бе горещо. Ако хранех пилетата, тя го караше да кълца ярма точно на задната врата.

Искаше да ми се върти пред очите… да свиквам с него… и ако се бяхме харесали и той ме беше поканил на танци или на градския панаир, тя би била напълно щастлива. Правеше го неусетно, но все пак го правеше. Подтикваше ме. А това е същото.

— При мен подтикванията не минават толкова неусетно — каза Ралф. Ръката му неволно попипа мястото, където Чарли Пикъринг го намушка с ножа си.

— Не, разбира се, че не. Сигурно е било ужасно да те наръгат с нож в ребрата. Слава Богу, че си имал тоя спрей. Как мистиш, дали старият Дор също вижда сиянията? Че нещо от техния свят му е наредило да пъхне спрея в джоба ти?

Ралф сви безпомощно рамене. Нейното предположение повтаряше онова, което се въртеше и в неговата глава, но ако веднъж го приеме за вярно, земята под краката му ще започне да се изплъзва. Защото ако Дорънс го е направил, това значи, че някаква

(същност)

сила или същество е знаело, че на Ралф ще му е необходима помощ. Това обаче още не беше всичко. Тази сила — или същество — би трябвало също така да знае, че а) в неделя следобед Ралф ще излиза; б) че времето, което цял ден е било доста приятно, на излизане ще се развали достатъчно, за да го накара да си вземе яке; в) кое яке ще си вземе. Значи, с други думи, става дума за нещо, което може да предрича бъдещето. Мисълта, че е бил набелязан от подобна сила, го плашеше. Признаваше, че в случая със спрея поне намесата вероятно му беше спасила живота, но все пак се страхуваше от нея до смърт.

— Може би. Може би Дорънс наистина е бил нечий пратеник. Но защо?

— И какво ще правим оттук нататък? — добави тя.

На Ралф не му оставаше друго, освен да клати глава.

Тя хвърли поглед към часовника, сгушен между снимките на мъж с палто от миещи мечки и на млада жена, после посегна към телефона.

— Почти три и половина! Боже мой!

Ралф докосна ръката й.

— На кого ще се обаждаш?

— На Симон Кастънгуай. Бяхме се уговорили с нея и с Мина днес следобед да ходим в Лъдлоу — в Грейндж11 има среща на картоиграчите — но не мога да отида след всичко това. Ще загубя всичко. — Тя се засмя, а после се изчерви. — Е, това е просто банален израз.

Ралф задържа ръката й, преди да вдигне слушалката.

— Иди да играеш карти, Лоуис.

— Наистина ли? — Тя го изгледа недоверчиво и малко разочаровано.

— Да.

Още не беше съвсем наясно какво точно става тук, но предусещаше, че скоро ще настъпи някаква промяна. Лоуис говореше за побутване, но на Ралф му се струваше, че се носи, както реката носи малката лодка. Само че не виждаше накъде отива — сякаш бреговете бяха потънали в гъста мъгла, а течението вече ставаше все по-бързо и някъде напред се долавяше грохот на водопад.

„И все пак, Ралф, се долавят някакви очертания. В мъглата се открояват очертания.“

Да. Но не много успокоителни. Може би бяха дървета, които само изглеждат като хищни пръсти… но, от друга страна, биха могли и да са хищни пръсти, които се опитват да изглеждат като дървета. Ралф одобряваше напълно идеята Лоуис да не е в града, докато той изясни въпроса. Имаше силното предусещане — или може би това бе просто надежда, дегизирана като предусещане — че Док № 3 няма да може да я настигне в Лъдлоу, че може би няма да е в състояние дори да я последва до източния край на града.

„Ралф, няма как да знаеш такова нещо.“

Може и да няма, но му изглеждаше вярно, а той все още бе убеден, че в света на сиянията да чувстваш и да знаеш нещо е почти съвсем едно и също нещо. Знаеше едно, и то бе, че Док № 3 още не е успял да пререже връвчицата на Лоуис — бе я видял с очите си, както и жизнерадостния здрав блясък на сивата й аура. Все пак не можеше да се отърве от нарастващата увереност, че Док № 3 — Лудият Док — възнамерява да я пререже, и че независимо колко жизнена бе изглеждала Розали, когато изтърча от Строфорд Парк, прекъсването на връвчицата бе смъртоносно, престъпно дело.

„Да предположим, че си прав, Ралф — да предположим, че не може да се докопа до нея днес следобед, ако тя отиде да играе покер в Лъдлоу. Ами довечера? Ами утре? А следващата седмица? Какво е решението? Да се обади на сина си и на проклетата си снаха, да им каже, че си е променила решението за «Ривървю Истейтс» и все пак иска да отиде там?“

Но знаеше. Но знаеше друго — че му е необходимо време да поразмисли, както и че ще му бъде трудно да мисли конструктивно, докато не се увери, че Лоуис е на достатъчно сигурно място поне за известно време.

— Ралф? Пак почна да гледаш межно.

— Как да гледам?

— Межно. — Тя отметна рязко коса. — Тази дума я измислих, за да опиша как изглеждаше господин Шаси, когато се правеше, че ме слуша, а всъщност през това време мислеше за колекцията си от монети. Разпознавам межните погледи на мига. За какво си мислиш?

— Питах се кога ли ще се върнеш от картите.

— Зависи.

— От какво?

— Дали на връщане ще седнем в „Тъби“ да пием шоколадово фрапе. — Тя изрече тези думи с вида на жена, която разкрива таен порок.

— Да речем, че се върнеш веднага.

— Седем. Може би седем и половина.

— Обади ми се веднага щом се прибереш. Ще ми се обадиш ли?

— Да. Искаш да не съм в града, нали? Ето какво всъщност означавал межният поглед.

— Е…

— Смяташ, че онова отвратително плешиво нещо смята да ми причини зло, нали?

— Твърде е възможно.

— Но на теб също може да ти направи нещо лошо!

— Да, обаче…

„Но засега, поне доколкото знам, не носи нито една моя гиздосия.“

— Но какво?

— Нищо няма да ми се случи, докато се върнеш, това е всичко. — В ума му изскочи презрителната забележка за съвременните мъже, които се прегръщали и говорели високо, и се опита да докара сполучлива строга бръчка на челото си. — Отивай да играеш карти и остави тази работа на мен, поне засега. Заповед.

Каролин или би се изсмяла, или би се ядосала на такава комична поза на мъжественост. Лоуис обаче, която принадлежеше към съвършено различна школа, само кимна и изглеждаше благодарна, че са я освободили от вземането на решение.

— Добре. — Сведе брадичка, за да може да го погледне право в очите. — Знаеш ли какво правиш, Ралф?

— Никак даже. Още не.

— Добре, че все още го признаваш. — Тя го хвана под ръка и леко целуна с разтворени устни ъгълчето на устата му. Ралф усети горещо жегване в слабините си. — Отивам в Лъдлоу да играя карти с ония глупави жени, които все се опитват да следват вътрешния си глас, и да спечеля пет долара. Довечера ще обсъдим какво да правим по-нататък. Става ли?

— Става.

Усмивката й — повече в очите, отколкото на устните — предполагаше, че може да добавят към разговорите и още нещо, ако Ралф е достатъчно решителен… а в този миг той се чувстваше доста смел. Дори суровият поглед на господин Шаси от почетното място на телевизора не можеше да го сплаши.

1.

Беше четири без петнадесет, когато Ралф пресече улицата и измина краткото разстояние до дома си. Умората отново започваше да го завладява — имаше усещането, че е на крак около три века. Същевременно обаче се чувстваше по-добре за пръв път, откакто Каролин си отиде. Повече като истинския Ралф.

„Или може би просто така ти се иска да вярваш? Че не може човек да се чувства толкова нещастен, без да бъде възнаграден? Идеята е прекрасна, Ралф, само че не е особено реална. Добре де, може би точно сега съм пообъркан.“

Наистина беше пообъркан. А освен това уплашен, въодушевен и дезориентиран и се възбуждаше при всеки допир. Но сред цялата тази бъркотия от чувства ярко се открояваше нещо, което трябваше да свърши, преди да се захваща с каквото и да било — трябваше да се сдобри с Бил. Дори беше готов да му се извини. Всъщност може би трябва да постъпи точно така. В крайна сметка не Бил бе дошъл да му каже: „Абе, братче, изглеждаш ужасно, я ми разкажи какво става.“ Не, той отиде при Бил. Вярно е, че хранеше някакви опасения, но това изобщо не променяше нещата, пък и…

„Боже Господи, Ралф, какво да те правя сега?“ Това беше развеселеният глас на Каролин, който звучеше в главата му така ясно, както и в най-тежките седмици след смъртта й, когато се справяше с мъката си, като обсъждаше с нея всяко нещо наум, а понякога и на глас, ако се случеше да е сам вкъщи. „Бил избухнал, съкровище, не ти. Виждам, че си решен да бъдеш суров към себе си, както по времето, когато бях жива. Явно някои неща никога не се променят.“

Поусмихна се. А-ха, добре, може някои неща наистина не се променят никога и Макгавърн е бил по-виновен за спора. Въпросът беше дали иска да прекрати приятелството си с него заради някаква глупава разправия и безорой плоски забележки, които си бяха разменили, докато се запъваха кой е прав и кой — крив. Ралф не смяташе, че си струва, и ако това означава да поднесе на Бил извинение, което той всъщност не заслужава, какво толкова ужасно има в това? В края на краищата в трите кратки срички, които образуват думата „извинявай“, няма кости, които да го задавят.

Въображаемата Каролин посрещна тази идея с безмълвно недоверие.

„Няма значение — каза й той и тръгана по алеята към входа. — Правя го заради себе си, не заради него. А в известен смисъл и заради теб.“

Докато ровичкаше в джоба си за ключа, забеляза, че на вратата е закачена бележка. Бръкна за очилата, но ги беше оставил на кухненската маса. Отдръпна се и се взря в драскулиците на Бил:

Ралф се изправи, изпълнен с облекчение и благодарност. Де да можеше всичко останало, което се случваше напоследък, да се оправи с такава лекота!

Отиде в кухнята и тъкмо пълнеше чайника с вода, когато телефонът иззвъня. Беше Джон Лийдекър.

— Бога ми, толкова се радвам, че най-после те откривам! — възкликна той. — Започвах вече да се притеснявам, стари приятелю.

— Защо? Какво се е случило?

— И нищо, и нещо. Чарли Пикъринг все пак го пуснаха под гаранция.

— Спомена, че това не може да се случи.

— Е, сгреших — отвърна Лийдекър и явно се раздразни. — Само че не е единственото, за което сбърках. Казах ти, че съдията сигурно ще изиска гаранция от четиридесет хиляди долара, но не знаех, че ще се падне съдия Стедман, който е известен с това, че дори не вярва в лудостта. Поискал е гаранция от осемдесет бона. Служебният адвокат мяучеше като мартенски котарак, но Стедман беше непоклатим.

Ралф сведе поглед и установи, че продължава да държи чайника. Постави го на масата и попита:

— И той въпреки това е излязъл под гаранция, така ли?

— А-ха. Помниш ли като ти казах, че Ед ще го захвърли като непотребна вещ?

— Да.

— Е, отбележи си го, значи, като поредния фал на Джон Лийдекър. В единадесет тази сутрин Ед влезе при шерифа с маршова стъпка и донесе цяло куфарче пари.

— Осем хиляди долара?

— Казах куфарче, а не пощенски плик — повтори детективът. — Не осем, а осемдесет. Ония в съда само за това говорят. Дявол да го вземе, сигурно ще го обсъждат и след Коледа.

Ралф се опита да си представи как Ед Дипно с един от провисналите си пуловери и с протрити джинси — Каролин ги наричаше „одеждите на лудия учен“, вади от куфарчето пачки от по десет и по двадесет долара, но не успя.

— Стори ми се да казваш, че срещу десет процента може да излезе.

— Така е, ако депозираш и още нещо — къща, или пък някаква собственост — което горе-долу покрива пълната сума. Ед явно не е могъл да депозира нищо, но затова пък е имал някой и друг долар за черни дни под дюшека. Или това, или пък е врътнал някоя свирка на добрата фея.

Ралф се улови да мисли за писмото, което бе получил от Хелън седмица, след като тя излезе от болницата и се премести в „Хай Ридж“. Бе споменала за чек от Ед на стойност седемстотин и петдесет долара. „Това явно показва, че си дава сметка за отговорността си“ — бе писала тя. Питаше се дали Хелън ще остане на същото мнение, ако узнае, че Ед е влязъл в общинския съд в Дери с толкова пари, че да прати дъщеря си на околосветско пътешествие за остатъка от живота й… и ги е дал като залог за освобождаването на един умопобъркан, който обича да си играе с ножове и бомбички.

— Откъде, за Бога, ги е взел? — попита той Лийдекър.

— Де да знам.

— И не е длъжен да каже?

— Съвсем не. Това е свободна държава. Доколкото разбирам, бил осребрил някакви акции.

Ралф си спомни старите времена — добрите стари времена преди Каролин да се разболее и да почине и преди Ед да се побърка. Сети се как почти на всеки две седмици четиримата вечеряха заедно — я пица у семейство Дипно, я Каролининия пилешки пирог на кухненската маса у тях — и как веднъж Ед каза, че като набъбнат дивидентите от акциите, ще ги черпи печени ребърца в „Ред Лайън“ в Бангор. „Точно така“ — бе отвърнала Хелън и се бе усмихнала топло на Ед. Тогава беше бременна и тъкмо започваше да й личи, но приличаше на четиринадесетгодишна с опънатата на конска опашка коса и с широката си карирана риза. „Според теб, Едуард, кои ще набъбнат първи? Двете хиляди в «Юнайтид Мармалейд» или шестте хиляди в обединение «Печено пиле»?“ Тогава той й изръмжа, при което всички се разсмяха, защото в душата на Ед Дипно нямаше и капчица злина и всички, които го познаваха по-дълго от две седмици, знаеха, че и на мравката път прави. Само че Хелън е знаела по-други неща — още тогава тя със сигурност е знаела и някои други подробности независимо от топлите усмивки.

— Ралф? Чуваш ли ме?

— Ед нямаше никакви акции — отвърна старецът. — За Бога, той беше химик-изследовател, а баща му беше бригадир в завод за бутилиране в някакъв смотан град от рода на Пластьр Рок, щата Пенсилвания. И той няма пукнат цент.

— Добре де, намерил ги е отнякъде и ще излъжа, ако кажа, че тая работа ми харесва.

— А мислиш ли, че може да ги е събрал от другите членове на „Приятели на живота“?

— Не, не смятам. Първо, сред тях богаташи няма — повечето са от работническата класа. Биха дали каквото могат, но толкова много? Не. Предполагам, че са в състояние да съберат достатъчно нотариални актове, за да освободят Пикъринг, но не е това. Повечето не биха го направили дори по молба на Ед. За тях той вече е чисто и просто persona non grata, а за Чарли Пикъринг вероятно им се иска никога да не са чували. Сега начело пак е Дан Далтьн и вероятно за голямата част от тях това е огромно облекчение. Ед, Чарли и двама други — един човек на име Франк Фелтън и една жена, Сандра Макфей — май вече действат самостоятелно. За Фелтън нищо не знаем и нямаме досие, а оная жена Макфей е обиколила същите приятни институции като Чарли. Няма как да я подмине човек — сивкава кожа, много пъпки, очила с такива дебели стъкла, че очите й приличат на пържени яйца, и сигурно тежи сто и петдесет килограма.

— Шегуваш ли се?

— Не. Пада си по ластични клинове и обикновено се тъпче с какви ли не сладкиши. Често облича огромен суичер с надпис „ФАБРИКА ЗА БЕБЕТА“. Твърди, че е родила петнадесет деца. Всъщност няма нито едно и най-вероятно е бездетна.

— Защо ми разправяш всичко това?

— Защото искам да се пазиш от тези хора. — Лийдекър му говореше търпеливо, като на дете. — Може да се окажат опасни. Чарли със сигурност е заплаха, което си го знаеш и без да ти го казвам, а той вече е на свобода. Откъде е намерил Ед пари за гаранцията, не е толкова важно — по-важното е, че ги е намерил. Хич няма да се изненадам, ако пак се лепне за теб. Или той, или Ед, или някой от другите. — Къде са Хелън и Натали?

— При приятели, които са много наясно с опасностите, възникващи около съпрузи с разхлопани дъски. Хванах и Майк Ханлън — той също ще ги наглежда. Не смятаме, че в момента Хелън я заплашва някаква реална опасност — тя е все още в „Хай Ридж“ — но правим всичко, което е по силите ни.

— Благодаря ти, Джон. Трогнат съм от съвета.

— Трогнат съм, че си трогнат, само че още не съм свършил. Не забравяй кого заплашва Ед, приятелю — не Хелън, а теб. Тя в момента като че ли вече не го занимава, но ти не му излизаш от ума. Питах шефа, дали може да пратя някого — например Крис Нел — да те охранява поне докато мине историята с оная мръсница от „Грижи за жената“. Обаче той ми отказа. Рече, че тази седмица имаме прекалено много работа, но начинът, по който ми отказа, ме наведе на мисълта, че ако ти помолиш, ще пратят някой да те пази. Какво ще кажеш?

„Полицейска охрана — рече си Ралф. — Така му викат в криминалните филми по телевизията; той говори за същото — за полицейска охрана.“

Опита се да обмисли предложението, но изведнъж в съзнанието му нахлуха прекалено много други идеи и заподскачаха в ума му като някакви чудати топчета. Шапки, доктори, престилки, спрейове. Да не говорим за ножове, скалпели и ножица, която проблясва в прашните окуляри на стария му бинокъл. „Претупвам всяко нещо, с което се захвана, за да започна друго“ — помисли си той, което веднага бе последвано от „Обратният път до рая е дълъг, миличък, тъй че не задълбавай в подробностите“.

— Не — каза той.

— Какво?

Ралф затвори очи и се видя да вдига слушалката на същия този телефон, за да отмени часа при иглотерапевта. Отново се повтаря същото. Да. Може да получи полицейска охрана срещу разни Пикъринговци, Макфеи и Фелтъни, но не това е изходът. Знаеше го, бе убеден в това с цялото си сърце и с цялата си душа.

— Чу ме. Не искам полицейска охрана.

— Но защо, за Бога?

— И сам мога да се грижа за себе си — каза той и направи физиономия при гръмката абсурдност на това изявление, което бе чуват безброй пъти в уестърните с Джон Уейн.

— Ралф, адски ми е неприятно, че точно аз трябва да ти поднеса тази новина, но вече си стар. В неделя извади късмет. Следващия път може и да не ти провърви.

„О, не просто извадих късмет — помисли си старецът. — Имам влиятелни приятели. Или може би трябва да кажа «високопоставени същества».“

— Ще се справя.

Лийдекър въздъхна.

— Ако размислиш, ще ми се обадиш ли?

— Да.

— И ако видиш я Пикъринг, я някоя внушителна дама с дебели очила и сплъстена руса коса да се мотаят наоколо…

— Ще ти телефонирам.

— Ралф, моля те, обмисли го добре. Полицаят просто ще си седи в колата недалеч от дома ти.

— Подарена къща назад не се връща.

— А?

— Казах, че оценявам предложението, но не, благодаря. Пак ще се чуем.

Постави внимателно слушалката на вилката и си помисли, че може би Джон е прав. Ала през целия си живот не бе чувствал разсъдъка си толкова бистър.

— Уморен съм — каза той на празната си, огряна от слънцето кухня, — но съм с ума си. — Помълча, а после добави: — Освен това съм на път да се влюбя, вероятно.

При тези думи се ухили и като слагаше чайника на печката, още се усмихваше.

2.

Пиеше втора чаша чай, когато се сети, че в бележката на Бил се споменаваше за някаква вечеря. Изведнъж му хрумна да му предложи да се видят в закусвалнята на „Сън Даун“. Така ще могат да започнат всичко отначало.

„Мисля, че е наложително да се сдобрим, защото оня малък откачалник му е взел шапката, а аз съм почти убеден, че това означава заплаха за Бил.“

Моментът беше подходящ. Взе телефона и избра номера, който изобщо не му бе трудно да си припомни: 941–5000. Номерът на болницата „Дери Хоум“.

3.

Администраторката го свърза със стая 313. Умореният глас на жената, която вдигна телефона, принадлежеше на Денис Полхърст, племенницата на умиращия. Бил отсъствал в момента, обясни му тя. Към един часа дошли четирима други учители от „чичовите дни на величие“, както ги нарече Денис, и Бил предложил да отидат на обяд. Ралф можеше да си представи как съквартирантът му от долния етаж би го формулирал: по-добре късно, отколкото никога. Това бе една от любимите му пословици. На въпроса, дали го очаква скоро да се върне, Денис Полхърст отговори утвърдително.

— Толкова е предан. Не зная какво бих правила без него, господин Робинс.

— Робъртс. По думите на Бил господин Полхърст е прекрасен човек.

— Да, всичките му приятели го обичат. Разбира се, сметката няма да пристине в клуба ни почитателите му, нали?

— Не — смутено отвърна Ралф. — В бележката на Бил пише, че чичо ви е много зле.

— Така е. Лекарят твърди, че нямало да издържи деня, камо ли нощта, но тази песен вече съм я чувала и преди. Бог да ме прости, но понякога чичо е като ония реклами по телевизията — обещават какво ли не, но никога не изпълняват обещаното. Предполагам, че звучи ужасно, но вече прекалено много се уморих, за да ме е грижа. Тази сутрин изключиха животоподдържащите системи — не можех да поема сама цялата отговорност, но се обадих на Бил и той каза, че чичо би искал да постъпим така. „Време е Боб да изследва другия свят — каза. — Този вече го изучи в най-големи подробности.“ Нали е поетично, господин Робинс?

— Да. Името ми е Робъртс, госпожо Полхърст. Бихте ли предали на Бил, че го е търсил Ралф Робъртс и да ми се оба…

— Та значи изключихме го и бях напълно подготвена — изнервена, бихте казали — а той не умря. Не разбирам. Той е готов, аз съм подготвена, завършил е живота си… защо да не може тогава да си умре?

— Не зная.

— Смъртта е много глупава — отбеляза тя с отегчения глас на най-уморените и най-оскърбените. — Ако някой акушер се бави толкова с прерязването на пъпната връв на бебето, ще го лишат от лекарски права.

Напоследък Ралф често се отплесваше, но този път смисълът на думите й бързо проникна в съзнанието му.

— Какво казахте?

— Моля? — стреснато попита тя, сякаш собствените й мисли се бяха зареяли.

— Споменахте за прерязване на някаква връв…

— Ами… просто така се изразих.

Гласът й стана още по-неприятен… само дето не беше неприятен, както изведнъж осъзна Ралф; в него се долавяше страх. Тук имаше нещо нередно. Сърцето му изведнъж се разтуптя по-бързо.

— Нямах нищо конкретно наум — настояваше тя и изведнъж слушалката на телефона в ръката на Ралф придоби зловещ сив оттенък.

„Мислела е да го убие, и то съвсем насериозно — смятала е да му сложи възглавница на лицето и да го задуши с нея. «Няма да продължи дълго — казвала си е. — Ще бъде проява на милосърдие. — Най-после всичко ще свърши.»“

Ралф отдръпна слушалката от ухото си. Синя светлина, ледена като февруарско небе, струеше от дупките на тънки лъчи.

„Мисълта за убийство е обагрена в синьо“ — каза си, облещил невярващ поглед към сините лъчи, които започнаха да се огъват към пода. Отдалеч чуваше разтревожения глас на Денис Полхърст. „Не че някога съм искал да го зная, но сега вече така или иначе ми е известно — убийството има син цвят.“

Той отново доближи долната част на слушалката към устата си, накланяйки я така, че да отдалечи от себе си горната половина, обгърната от синкавото сияние. Страхуваше се, че ако я доближи прекалено много до ухото си, може да оглушее от студеното, яростно отчаяние, което се излъчваше от нея.

— Кажете на Бил, че се е обаждал Ралф. Робъртс, не Робинс.

Затвори, без да дочака отговор. Сините лъчи се отчупиха и полетяха към пода. Ралф отново се сети за ледените висулки — този път си представи как падат, ако след топъл зимен ден прокараш облечена в ръкавица ръка от вътрешната страна на стрехата. Лъчите изчезваха, преди да се допрат до линолеума. Огледа се. Нищо в стаята не сияеше, не блещукаше, нито пък трептеше. Сиянията отново бяха изчезнали. Въздъхна от облекчение, но в този миг от Харис Авеню прогърмя моторът на кола.

Ралф Робъртс изкрещя.

4.

Вече не му се пиеше чай, но още бе гладен. Най-отзад в хладилника откри диетична пепси, наля я в пластмасова чаша и излезе навън. Вече не издържаше да стои в апартамента, който сякаш вонеше на злощастно будуване. Случилото се преди малко напълно го извади от релси.

Денят бе станал още по-красив, ако това изобщо бе възможно — духаше силен, но топъл вятър, който сякаш завихряше светлини и сенки над западния край на Дери и брулеше листата от дърветата. После ги запращаше по тротоарите като танцуващи оранжеви, жълти и червени дервиши.

Ралф тръгна наляво, но не защото изпитваше съзнателно желание да се върне на поляната за пикник край летището, а просто защото искаше вятърът да духа в гърба му. Независимо от това след десет минути отново се озова на пътечката, която водеше към полянката сред дърветата. Сега там нямаше никого, но той не се изненада. Надали излезлият вятър се бе сторил на възрастните мъже и жени чак толкова студен, че да се приберат на бърза ръка по домовете си — просто бе много трудно да задържиш картите или фигурите за шах на масата, когато немирникът-вятър непрекъснато се опитва да ги отнесе. Ралф се приближи към дървената маса, където обикновено се разполагаше компанията на Фей Шапен, и почти не се изненада от бележката, затисната с камък — още преди да я прочете, вече знаеше съдържанието й.

„Две разходки; две срещи с плешивия доктор със скалпела; двама старци, които страдат от безсъние и имаш пъстроцветни видения; две бележки. Точно като Ной, които взел животните в ковчега не по едно, а по двойки… дали пък няма да завали и проливен дъжд? И тъй, какво ще кажеш, старче?“ Не знаеше какво би могло да се каже… но бележката на Бил му приличаше на некролог, който се пише в момента, а известието на Фей без съмнение бе абсолютно същото. Чувството, че се носи нанякъде без никакво усилие или колебание, бе прекалено силно, за да се усъмни в него; все едно да се събудиш на сцена и да изричаш реплики (или пък да се запъваш на всяка дума) от пиеса, която не помниш да си репетирал, или изведнъж да видиш смисъл в нещо, което дотогава си считат за пълна глупост, или пък да откриеш… Какво да откриеш?

— Още един таен град, какво друго — промърмори той. — Дери на ореолите.

После се вторачи в бележката на Фей и я прочете, а през това време вятърът си играеше закачливо с оредяващата му коса.

Ралф прочете бележката два пъти, затисна я пак с камъка, та да може следващият старчок, който намине, да я прочете, а после просто остана до масата с пъхнати в джобовете ръце, със сведена глава, загледан в писта № 3 изпод разрешените си вежди. Едно къдраво листо, оранжево като Халоуинските тикви, с които скоро щяха да украсят улицата, долетя от синьото небе и кацна върху оредяващата му коса. Ралф разсеяно го махна и се замисли за две болнични стаи в реанимацията, две болнични стаи, които се намираха една до друга. В едната беше Боб Полхърст, а в другата — Джими Вандърмиър. А съседната стая в същия коридор бе № 317, където почина жена му.

— Не е съвпадение — промълви той.

Но какво беше тогава? Причудливи форми в мъглата? Тайнствен град? И двете фрази бяха доста изразителни, но не отговаряха на въпроса му.

Ралф се настани върху съседната маса, събу обувките си и кръстоса крака. Вятърът непрестанно се втурваше в косата му и я разрошваше. Старецът седеше с леко приведена глава и сбърчено чело. В тази замислена поза, обхванал колене с длани приличаше на Хоумъровия12 Буда — седеше на масата и прехвърляше наум спомените си за Док № 1 и Док № 2… след което ги сравняваше с днешните си впечатления от Док № 3.

Първо впечатление: и трите същества му напомняха на извънземните от жълтите вестници като „Инсайд Вю“ и на картините от типа „авторска концепция“. Ралф знаеше, че подобни изображения на тайнствени извънземни датират отпреди много години; говореше се за контакти с дребните плешивковци — така наречените докторчета — от много отдавна, може би откакто се говореше за НЛО. Беше почти сигурен, че е чел поне една подобна статия още през шестдесетте.

— Добре де, да речем, че неколцина от тия приятели са се появили и тук — обърна се той към врабче, което току-що бе кацнало върху кошчето за смет. — Не само трима, а триста. Или пък три хиляди. С Лоуис не сме единствените, които са го забелязали. А…

А в повечето съобщения за такива срещи не се ли споменаваше и за остри предмети?

Да, но не за скалпели и ножици — поне на Ралф така му се струваше. Като че ли мнозинството от хората, които твърдяха, че са били отвлечени от плешивите докторчета, говореха за медицински сонди.

Врабчето отлетя, но Ралф не му обърна внимание. Мислеше за малките плешивковци, които бяха посетили Мей Локър в нощта, когато тя почина. Какво още знае за тях? Какво оше бе видял? Бяха облечени в бели престилки, като онези, които носеха лекарите по телевизионните филми от петдесетте и шестдесетте и каквито аптекарите използваха и днес. Само че техните престилки, за разлика от тази на Док № 3, бяха чисти. № 3 размахваше ръждив скалпел — ако по ножицата, която Док № 1 държеше в дясната си ръка, е имало ръжда, то Ралф не я бе забелязал. Дори след като я разгледа с бинокъла.

„Още нещо — може би не е важно, но най-малкото си му обърнал внимание. Размахващият ножицата беше десняк, поне доколкото може да се съди по това как държеше оръжието си. Онзи със скалпела пък беше левак.“

Вероятно не беше важно, но имаше нещо в него — поредният причудлив силует в мъглата, този път обаче смален — което тъй или иначе го човъркаше. Нещо, свързано с понятията ляво и дясно.

— Направо завий наляво — промърмори Ралф, повтаряйки ключовата реплика на стара шега, която вече не помнеше. — Наляво завий направо.

Няма значение. Какво още знае за тези докторчета? Е, разбира се, имаха аури — доста приятни, със зеленикавозлатист цвят — и оставяха след себе си от ония (следите на хората в бяло) танцови диаграми на Артър Мъри. И въпреки че чертите им го бяха поразили с абсолютната си безличност, ореолите им излъчваха сила… здрав разум… и…

— И достойнство, дявол да го вземе! — възкликна Ралф.

Вятърът отново залудува и обрули още листа. На петдесетина метра от поляната, недалеч от старите вагони, растеше криво, полуизкоренено дърво, което сякаш посягаше към Ралф и протегнатите му клони всъщност наистина наподобяваха хищни нокти.

Изведнъж си даде сметка, че за старец, който наближава прага на онази възраст, която Шекспир (и Бил Макгавърн) нарича „дълги гащи и домашни чехли“, онази нощ наистина е видял доста неща. Но никое от тях — макар и едно-едничко — не загатваше за някаква опасност или пък за злонамереност. Ралф сам бе заключил, че тук се крие нещо зло, и това не бе изненадващо. Непознатите същества бяха физически неестествени; бе ги видял да излизат от дома на болна жена по такова време на нощта, когато рядко се посрещат гости; освен това ги бе забелязал само минути, след като се събуди след странния кошмар.

Все пак сега, като си припомняше видяното, в паметта му изникнаха и други подробности. Например как съществата стояха пред входа на дома на госпожа Локър, сякаш това бе съвсем в реда на нещата; или пък породилото се у него впечатление, че наблюдава двама стари приятели, които разтоварят, преди всеки да поеме по пътя си. Двама стари другари, които обсъждат още веднъж събитията, преди всеки да се прибере в дома си след дългата работна нощ.

„Да, действително остана с такова впечатление, но това не означава, че можеш да му вярваш, Ралф.“

Но той смяташе, че може да му вярва. Стари приятели, отдавнашни колеги, които са приключили с работата за нощта. Къщата на Мей Локър е била последната им спирка.

Добре, значи разликата между Док № 1 и № 2, и третия е от земята до небето. Те бяха чисти, а той — мръсен; те имаха аури, а той — не (поне Ралф не бе ги забелязал); те носеха ножици, а той имаше скалпел; те изглеждаха разумни и здравомислещи, като двама уважавани старейшини, а № 3 изглеждаше съвсем умопомрачен.

„Едно обаче е несъмнено. В противниковия отбор участват свръхестествени същества и освен Лоуис единственият човек, който май знае за съществуването им, е Ед Дипно. Искаш ли да се обзаложим по колко часа спи Ед напоследък?“

— Не — каза Ралф. Вдигна треперещите си ръце и закри очи. Ед бе споменал плешиви доктори и ето ти плешиви доктори. Дали е имал предвид докторите, като приказваше за центурионите? Ралф не знаеше. Много се надяваше да е така, защото всеки път, като се сетеше за тях, самата дума центуриони бе започнала да извиква в съзнанието му много по-неприятни образи: същества с качулки, яхнали мършави червенооки кранти, които връхлитат върху хобитите пред кръчмата.

Хобитите го наведоха на мисълта за Лоуис и ръцете му се разтрепераха още повече.

Каролин: „Обратният път до рая е дълъг, миличък, тъй че не задълбавай в подробностите.“

Лоуис: „В моето семейство да умреш на осемдесет значи, че си умрял млад.“

Джо Уайзър: „В крайна сметка патологьт вписва в графата «причина за смъртта» по-скоро «самоубийство», отколкото «безсъние».“

Бил: „Беше специалист по Гражданската война, но сега дори не знае какво е Гражданска война, да не говорим кой победи в нашата.“

Денис Полхърст: „Смъртта е много глупава. Ако някой акушер се бави толкова с прерязването на пъпната връв…“

Сякаш някой изведнъж бе включил ярък прожектор в главата му и Ралф изкрещя в слънчевия есенен следобед. Дори самолетът „Делта 727“, който кръжеше за кацане над писта № 3, не успя напълно да заглуши вика му.

6.

Прекара остатъка от следобеда на верандата в нетърпеливо очакване Лоуис да се върне. Можеше отново да потърси Макгавърн в болницата, но не го стори. Вече не изпитваше същата необходимост да разговаря с него. Все още не разбираше всичко но му се струваше, че е проумял много повече неща отпреди, а ако внезапното му прозрение на поляната за пикник изобщо имаше някаква стойност, то да каже на Макгавърн къде се е затрила сламената му шапка нямаше да доведе до абсолютно нищо, дори ако той му повярва.

„Трябва да върна шапката — помисли си Ралф. — Както и обеците на Лоуис.“

Беше невероятен късен следобед. От една страна, не се случи нищо. От друга страна, се случи всичко. Светът на сиянията изплуваше и изчезваше около него като величествения парад на сенките на облаците над западния край на града. Ралф седеше и гледаше унесено и само от време на време ставаше, за да похапне или да отиде до тоалетната. Видя старата госпожа Бениган, която стоеше на предната си веранда с неизменното яркочервено палто, облегната на бастуна си, и оглеждаше градината си. Видя и ореола й — със здравия розов цвят на току-що изкъпано бебе — и си рече наум, че се надява госпожа Б. да няма много роднини, които я чакат да си иде от тоя свят. На отсрещната страна на улицата забеляза някакъв младеж, който се бе запътил с бодра крачка към „Червената ябълка“. Той бе самото олицетворение на здравето с протърканите си дънки и якето без ръкави, но Ралф видя полепналия като мазнина по него черен покров, а връвчицата, която се издигаше над главата му, приличаше на изгнил шнур за завеси в изоставена къща.

Плешиви докторчета не се мяркаха, но малко след пет и половина от една шахта насред Харис Авеню лумна пурпурна светлина; издигна се в небето като фойерверк в библейските сцени от филмите на Сесил Б. Демил и вися там около три минути, а после в миг се стопи. Над комините на сградата на старата мандра на Хауърд Стрийт кръжеше огромна, подобна на праисторически ястреб птица, а над Строфорд Парк като дълги панделки лениво се виеха ту червени, ту сини течения.

Когато футболната тренировка в частното училище „Феърмаунт“ приключи в шест без четвърт, десетина дечурлига се изсипаха на паркинга пред „Червената ябълка“, откъдето щяха да си купят бонбони и цели камари картички — по това време на годината сигурно ще са на футболни отбори, предположи Ралф. Две момчета спряха и се спречкаха за нещо, а аурите им — едната зелена, а другата в преливащи се оттенъци на оранжево, станаха по-наситени, свиха се, заискриха и от тях се заиздигаха алени, тънки като конец спирали.

„Внимавай!“ — мислено викна Ралф на момченцето, обгърнато от оранжевата светлина, само миг преди другото да захвърли учебниците си на земята и да го цапардоса през устата. Двамата се сборичкаха и се завъртяха в тромав, враждебен танц, после се търкулнаха на тротоара. Около тях се насъбраха крещящи деца, които ги насърчаваха. Над групичката като буреносен облак набъбна пурпурночервен похлупак. Завихряше се бавно по посока на часовниковата стрелка и за Ралф бе едновременно ужасяващ и красив; той се питаше каква ли е аурата над истинско бойно поле. После реши, че всъщност не иска да знае отговора на този въпрос. Оранжевото момче тъкмо яхна зеленото и започна да го налага, когато Сю излезе от магазина и им се развика да престанат да се бият.

Оранжевото момче се отдръпна с нежелание. Побойниците се изправиха и си размениха враждебни погледи. После зеленото момче се обърна и влезе в магазина, като си даваше вид, че изобщо не го е грижа. Но ефектът се развали от погледа, който хвърли през рамо, за да се убеди, че противникът му не върви след него.

Някои от зяпачите го последваха в „Червената ябълка“ да се подкрепят след тренировката, а другите се скупчиха около оранжевото момче и започнаха да го поздравяват. Над тях невидимата пурпурночервена отровна гъба започна да се разсейва като облаци, подгонени от силен вятър. Тя се разпадна на дрипави късчета и изчезна.

„Улицата е изпълнена с енергийни потоци — рече си Ралф. — Сиянията, които излъчваха двете хлапета през деветдесетте секунди, докато се боричкаха, сигурно биха стигнали за осветлението в Дери за цяла седмица, а ако човек можеше да улови енергията, която отделяха зяпачите — енергията вътре в гъбата — сигурно цял Мейн щеше да се осветява от нея поне месец Представяш ли си как би изглеждал светът на сиянията на Таймс Скуеър две минути преди дванадесет в новогодишната нощ?“

Не можеше и не искаше да си представя. Подозираше, че е съзрял ударната вълна на толкова колосална сила, пред която всичките ядрени оръжия, произведени от 1945 година досега, притежаваха мощта на детски пистолет с капси. Може би тази сила бе достатъчна да разруши вселената… или пък да сътвори нова.

7.

Ралф се качи в кухнята, изсипа боб от консерва в една тенджерка, а в друга сложи два кренвирша, и докато притопляше скромната си вечеря, нетърпеливо се заразхожда из апартамента, като ту щракаше с пръсти, ту прокарваше ръка през косата си. Проникналата чак в костите му умора, която носеше от средата на лятото като невидим товар, поне за момента бе изчезнала напълно — чувстваше се изпълнен с маниакална енергия, буквално претъпкан с нея. Сигурно затова хората взимат транквиланти и кокаин, обаче Ралф подозираше, че това опиянение е далеч по-приятно, защото като премине, няма да се чувства ограбен и малтретиран, сякаш не е използвал наркотик, а сам е бил използван.

Ралф Робъртс, който не осъзнаваше, че косата, която пръстите му приглаждат, се е сгъстила и за пръв път от пет години насам в нея се забелязват черни нишки, обикаляше апартамента си с танцова стъпка и си тананикаше мелодийка от началото па шейсетте: „Хей, момиче сладко, не можеш ли да се поспреш… все се вееш, тичаш, пееш, рипаш и люлееш…“

Бобът къкреше в тенджерката, кренвиршите вряха — но на Ралф му се струваше, че те едва ли не танцуват, на печката под звуците на някое джазпарче или пък на любима стара песен. Като продължаваше да пее с все сила, той сложи кренвиршите при боба, изсипа в тенджерата половин шише кетчуп, прибави малко чили, после със замах разбърка всичко и забърза към вратата. В една ръка носеше вечерята, както си беше в тенджерата. Пъргаво изтича надолу по стълбите като хлапе, което закъснява за първия учебен ден. Пътьом взе някаква стара жилетка — беше на Макгавърн, но хич не му пукаше — от гардероба в антрето и отново излезе на верандата.

Сиянията бяха изчезнали, но Ралф не се разтревожи; в момента храната го интересуваше повече от всичко. Не помнеше кога за последен път е бил истински гладен като сега. Седна на най-горното стъпало, дългите му крака с кокалести колена щръкнаха от двете му страни — така приличаше на Икабод Крейн13 — и започна да се храни. Първите няколко хапки опариха устните и езика му, но той започна да се храни още по-бързо, едва ли не да се тъпче.

Спря чак когато изяде половината от боба. Звярът в стомаха му не бе заспал — засега още не — но поне се бе поукротил. Той се уригна и огледа Харис Авеню със задоволство, каквото не беше изпитвал от години. При дадените обстоятелства едва ли имаше повод за подобно чувство, но това не го накърняваше ни най-малко. Кога ли за последен път се бе усещал толкова добре? Може би сутринта, когато се събуди в оня хамбар някъде между Дери, щата Мейн, и Пафкийпси, щата Ню Йорк, запленен от преплитащите се лъчи, които прорязваха топлия, ухаещ на сено хамбар.

Може би никога досега не се беше чувствал по този начин.

Да, може би никога.

Съзря госпожа Перин, която се задаваше по улицата — вероятно се връщаше от „Убежището“ — където осигуряваха безплатна храна и подслон за бездомни. Ралф за пореден път се удиви на странната й плавна походка, която постигаше без помощта на бастун и като че ли без да се движи в ханша. Косата й, която все още беше по-скоро черна, отколкото прошарена, бе прихваната — или може би „укротена“ бе правилната дума — от бонето, което слагаше, докато работеше на шубера. Носеше бели обувки като на медицинска сестра и дебел чорапогащник с цвят на захарен памук… не че Ралф виждаше обувките или пък краката й — тази вечер госпожа Перин беше с мъжки балтон, който стигаше почти до глезените й. Като ходеше, като че ли използваше само горната част на краката си — знак за хронично заболяване на гърба, предположи Ралф — походката, както и палтото, придаваха на приближаващата се Естер Перин сюрреалистичен вид. Приличаше на черна царица на дъска за шах — фигура, която е премествана от невидима ръка или пък се движи сама.

Докато тя се приближаваше към мястото, където седеше Ралф — не беше свалил разкъсаната риза, а на всичкото отгоре ядеше направо от тенджерата — сиянията отново започнаха да изплуват. Уличните лампи вече светеха и Ралф забеляза, че над всяка виси бледолилава дъга. Освен това над някои покриви се носеше червена мъглица, над други — жълта, а над трети — бледоалена. На изток, откъдето вече се задаваше нощта, хоризонтът беше обсипан със зелени петънца.

Пред него изведнъж разцъфна аурата на госпожа Перин — имаше наситения сив цвят, който му напомняше на униформите на курсантите от „Уест Пойнт“. По-тъмни петънца проблясваха като призрачни копчета пред гърдите й (Ралф предполагаше, че старата дама има бюст). Не беше много сигурен, но си помисли, че те може би са знак за влошаване на здравето й.

— Добър вечер, госпожо Перин — любезно поздрави той и проследи с поглед думите си, които се виеха пред очите му като снежинки.

Тя го изгледа от глава до пети, сякаш едновременно го прецени и реши, че не заслужава вниманието й, после процеди:

— Виждам, че още си с тази риза, Робъртс.

Онова, което не изрече, но Ралф бе сигурен, че си мисли, беше: „Освен това виждам, че седиш тук и ядеш боб направо от тенджерата като някой дрипав скитник… и обикновено запомням онова, което съм видяла, Робъртс.“

— Вярно е. Май съм забравил да я сменя.

— Хммм — отвърна тя и на Ралф му се стори, че сега преценява бельото му. „Кога за последен път ти е хрумвало да го смениш? Изтръпвам, като си помисля, Робъртс.“

— Прекрасна вечер, а, госпожо Перин?

Госпожа Перин отново го стрелна с поглед, сетне извърна очи към небето. После пак към Ралф.

— Ще се застуди.

— Мислите ли?

— О, да — циганското лято свърши. Гърбът ми вече за нищо не го бива освен за прогнози за времето, но с това поне се справя доста добре. — Тя замълча, после произнесе: — Това, струва ми се, е пуловерът на Бил Макгавърн.

— Май да — съгласи се Ралф, питайки се дали следващият й въпрос няма да е дали Бил знае за „кражбата“. От нея можеше да се очаква всичко.

Вместо това тя му нареди да се закопчае.

— Не искаш да хванеш пневмония, нали? — попита тя, а изражението й пбдсказваше, че би добавила: „Както и да те приберат в лудницата.“

— Съвсем не.

Той остави тенджерката, посегна към копчетата, но изведнъж спря. Кухненската ръкавица още се мъдреше на лявата му ръка. Досега изобщо не я бе забелязал.

— Ще ти бъде по-лесно, ако свалиш това чудо — отбеляза госпожа Перин. Очите й като че ли проблеснаха дяволито.

— Предполагам да — смирено отвърна Ралф. Смъкна ръкавицата и закопча жилетката на Бил.

— Предложението ми все още е в сила, Робъртс.

— Не ви разбрах?

— Предложението да ти закърпя ризата. В случай, че някога решиш да се разделиш с нея за ден-два. — Тя позамълча. — Предполагам, имаш друга риза, която да облечеш, докато закърпя тази, с която си в момента?

— О, да. Разбира се. Даже няколко.

— Сигурно е истинско предизвикателство за теб коя от тях да избереш всеки ден. Имаш сос от боба по брадичката, Робъртс.

Тя извърна очи и с маршова стъпка продължи по улицата.

Тогава Ралф направи нещо, което нито беше възнамерявал да стори, нито разбираше; то бе продиктувано от инстинкт, точно както удара, с който днес накара Док № 3 да остави Розали на мира. Вдигна ръката, на която беше допреди малко кухненската ръкавица, и я сви на фуния пред устата си. После дълбоко пое въздух, при което дъхът му лекичко изсвири.

Резултатът беше потресаващ. От аурата на госпожа Перин като бодил на таралеж щръкна тънко спопче сивкава светлина. То бързо се удължи и се изви назад, понесе се над осеяната с есенни листа полянка и уцели фунията, която образуваха свитите пръсти на Ралф. Той усети как го поема с дъха си, сякаш поглъщаше чиста енергия. Изведнъж той изпита усещането, че засиява — като неонова реклама или като светещия надпис над някое голямо кино. През гърдите и стомаха му като че премина някаква сила и го изпълни целия. Същевременно се стрелна в главата му, заплашвайки да отнесе горната част на черепа му, сякаш тя бе покрив над ракетно хранилище.

Виждаше как лъчите, сиви като мъгла, струят между пръстите му. В съзнанието му проблесна, но само за миг, неописуемо приятно усещане за собствената му мощ. То бе последвано от срам и ужас.

„Какво правиш, Ралф? Каквото и да е това, то не ти принадлежи. Би ли бръкнал в портмонето й, за да задигнеш някой и друг долар, докато тя не гледа?“

Лицето му пламна. Той отпусна свитата на фуния ръка и стисна устни. В същия миг чу — всъщност почувства — как нещо изхруптя в него. Нещо подобно на звука, който човек издава, докато дъвче суров ревен.

Госпожа Перин спря и Ралф проследи с тревожен поглед как се поизвърна и огледа Харис Авеню. „Не исках да го сторя — мислено й рече той. — Честна дума, не исках… Още не мога да свикна с това.“

— Робъртс?

— Да?

— Чухте ли нещо? Прозвуча почти като изстрел.

Той усети как в ушите му пулсира гореща кръв, но поклати отрицателно глава.

— Не… но слухът ми вече не го бива…

— Сигурно беше ауспухът на някоя кола — заяви старицата и го освободи от задължението да измисли ново оправдание. — Честно казано, здравата се изплаших.

После отново закрачи със странната си походка, пак спря и се обърна към него. Аурата й бе започнала да избледнява, но Ралф наблюдаваше очите, които подозрително го оглеждаха.

— Променил си се, Робъртс — заяви тя. — Бих казала, че си се подмладил.

На Ралф, който очакваше нещо съвсем друго (например: „Върни ми веднага онова, което ми задигна, Робъртс“) не му оставаше друго, освен да запелтечи смутено:

— Мислите ли… това е много… искам да кажа, благодар…

Тя нетърпеливо махна, сякаш искаше да каже: „О, я млъквай!“

— Сигурно е от светлината. Съветвам те да не накапваш жилетката, Ралф. Имам впечатлението, че господин Макгавърн е човек, който пази вещите си.

— Трябваше да си пази шапката — отвърна Ралф. Старицата отново изпитателно го изгледа.

— Моля?

— Сламената шапка. Загубил я е някъде.

Госпожа Перин се замисли върху думите му, сетне презрително изсумтя и заяви:

— Прибирай се, Робъртс. Ако останеш навън, ще хванеш пневмония.

После плавно се извърна и продължи по пътя си, без видимо да е пострадала от „кражбата“ на Ралф.

„Кражба ли? Почти съм сигурен, че не това е правилната дума, Ралф. Онова, което направи току-що, беше много по-близо до…“

— Вампиризъм — мрачно промълви Ралф.

Отмести тенджерата настрана и заразтрива ръце. Чувстваше се засрамен… виновен… но сякаш всеки миг щеше да се пръсне от прилив на енергия.

„Вместо кръв й открадна жизнена сила, но това не променя факта, че постъпваш като вампир.“

Да, наистина. И изведнъж му хрумна, че може би не го прави за пръв път.

„Променил си се, Робъртс. Бих казала, че си се подмладил.“ Това му бе казала госпожа Перин, но нима хората не правеха подобни забележки от края на лятото насам?

Главната причина, поради която приятелите му не го бяха принудили да отиде на лекар, бе, че на вид му нямаше нищо. Оплакваше се от безсъние, но изглеждаше като олицетворение на здравето. „Май пчелният восък е имал ефект“ — беше казал Джони Лийдекър точно на излизане от библиотеката в неделя, което на Ралф сега му изглеждаше като събитие от желязната ера. А когато Ралф го попита за какво става дума, детективът обясни, че говори за безсънието му. „Изглеждаш милион пъти по-добре от деня, в който се запознахме.“

И Лийдекър не беше единственият. Ралф се влачеше криво-ляво по цял ден, чувстваше се объркан и смазан… но хората непрекъснато му казваха колко добре изглежда, колко е освежен, колко е подмладен. Хелън… Макгавърн… че дори и Фей Шапен спомена нещо подобно преди седмица-две, макар да не си спомняше сега точно какво…

— Разбира се, че си спомням! — възкликна той. — Попита ме дали не си слагам крем против бръчки. Крем против бръчки, за Бога!

Дали още тогава е крадял от жизнената енергия на другите? Крадял е дори без да го съзнава.

— Сигурно така е било. Мили Боже, аз съм вампир.

„Но дали тази е най-правилната дума?“ — изведнъж се запита той. Нима не е възможно в света на аурите крадецът на жизнена сила да се нарича центурион?

Бледото, разкривено лице на Ед изскочи в съзнанието на Ралф като призрак, който се връща да обвини убиеца си; старецът потръпна от ужас, обви колене с ръце и склони глава в скута си.

1.

Точно двадесет минути след седем до бордюра пред дома на Лоуис се закова идеално поддържан линкълн лимузина, модел от края на седемдесетте. Ралф — който в продължение на един час се къпа, бръсна се и се опитва да се успокои — се изправи на верандата и проследи с поглед слизащата в този миг Лоуис. Тя се сбогува със спътниците си и ветрецът донесе до Ралф палав момичешки смях.

Линкълнът потегли и Лоуис се запъти към входната си врата. Насред алеята се спря и се извърна. Двамата дълго се гледаха от срещуположните страни на Харис Авеню; виждаха се прекрасно въпреки сгъстяващия се здрач и двестата метра, които ги разделяха. Изгаряха в здрача един за друг като две запалени факли.

Лоуис насочи пръст към него. Жестът доста се доближаваше до онзи, с който порази Докторчо № 3, но Ралф не се разтревожи ни най-малко.

„Да се отдадеш изцяло — мислеше си той. — Да се отдадеш изцяло, това е то. Малко грешки има в живота… а веднъж като намериш верния път, сигурно изобщо вече не грешиш.“

На връхчето на пръста й се появи тъпичък блестящ сив лъч, който започна да се удължава през сгъстяващите се сенки на Харис Авеню. Една случайно минаваща кола го пресече. За миг стъклата проблеснаха и фаровете като че ли примигнаха, но нищо повече.

Ралф също вдигна пръст и от него изскочи син лъч. Тези две изцяло устремени една към друга светлини се срещнаха точно на средата на Харис Авеню й се преплетоха една в друга като виещо се растение. Плитчицата се заиздига все по-нагоре, като постепенно избледняваше. Тогава Ралф сви пръст и неговата половинка от двойния възел угасна. След миг изчезна и половинката на Лоуис. Ралф бавно слезе от верандата и пое напряко през моравата. Лоуис тръгна към него. Срещнаха се точно по средата на Харис Авеню… там, където в съвсем истински смисъл вече се ояха срещнали.

Ралф я прегърна през кръста и я целуна.

2.

„Променил си се, Робъртс. Бих казала, че си се подмладил.“

Докато Ралф седеше в кухнята на Лоуис и пиеше кафе, тези думи непрекъснато му се въртяха в главата — повтаряха се като в безкраен клип. Не можеше да откъсне очи от нея. Изглеждаше поне с десет години по-млада и с пет килограма по-лека от онази Лоуис, която бе свикнал да вижда през последните няколко години. Днес сутринта в парка толкова млада и хубава ли беше? Не му се вярваше, но, разбира се, сутринта беше разстроена, освен това плачеше, което би трябвало да я загрозява.

И все пак…

Да, все пак. Миниатюрната плетеница от бръчици около устата й бе изчезнала. Както и започнатата да се образува двойна брадичка. Сутринта плачеше, а тази вечер сияеше от щастие, но Ралф знаеше, че не това е причината за всички промени, които вижда.

— Зная какво гледаш — отбеляза тя. — Страшничко е, нали? Не оставя съмнение, че всичко случило се е плод на въображението ни, но все пак е страшничко. Открихме извора на младостта. Не ти трябва Флорида — Флорида вече е тук, в самия Дери.

— Ние ли го открихме?

Отначало тя го изгледа изненадано… и малко недоверчиво, сякаш подозираше, че я подкача, че й се подиграва. Че се държи с нея като с „нашата Лоуис“. После се пресегна през масата и стисна ръката му.

— Иди в банята и се виж в огледалото.

— Знам как изглеждам. За Бога, току-що се избръснах. И то без да бързам.

Тя кимна.

— Хубаво си се избръснал, Ралф… само че тук не става дума за образа ти в огледалото днес в пет часа. Просто иди и се виж.

— Сериозно ли говориш?

— Да — твърдо отвърна тя. — Съвсем сериозно.

Вече беше посегнал към дръжката на вратата, когато Лоуис отбеляза:

— Не само си се обръснал — сменил си и ризата си. Това е хубаво. Не ми се искаше да ти го казвам, но карираната беше скъсана.

— Наистина ли? — попита Ралф. Беше с гръб към нея и тя не видя усмивката му. — Не съм забелязал.

3.

Застана в банята, стиснал ръба на мивката с все сила, и дълго се взира в собственото си лице. Трябваха му две минути да си признае, че наистина вижда онова, което му се струваше, че вижда. Черните кичури, лъскави като гараванови пера, бяха удивителни, както и липсата на грозните торбички под очите, но онова, от което като че ли не можеше да откъсне очи, бяха устните, вече без бръчки и от двете страни. Дребно нещо… но същевременно ужасно важно. Това бяха устни на млад човек. И… Изведнъж Ралф пъхна пръст в устата си и го прокара по долните си зъби. Не беше съвсем сигурен, но като че ли бяха по-дълги, като че ли част от износената кост се беше възстановила.

— Ама че работа — промърмори той и мислено се върна към онзи зноен ден миналото лято, когато се спречка с Ед през къщата му. Отначало Ед го покани да седне на един камък, а после му довери, че в Дери са плъзнали зловещи същества, които убиват бебета. Които крадат живот. „Вече всички сили се събират тук — беше му казал той. — Зная колко е трудно за вярване, но е истина.“

Ралф все повече вярваше, че в думите на младия човек се крие голяма доза истина. Мисълта, че Ед е побъркан, започваше да му се струва абсурдна.

— Ако продължава така, Ралф — стряскайки го, каза Лоуис откъм прага на банята, — ще трябва да се оженим и да напуснем града. Симон и Мина не можеха — буквално не можеха — да откъснат очи от мен. Опитах се да ги забаламосам с някакъв нов грим, който съм купила от супермаркета, но те не се хванаха. Мъж би повярвал, но една жена знае какво може да прикрие гримът. И какво не може.

Върнаха се в кухнята и макар че аурите бяха изчезнали за момента, Ралф откри, че все пак вижда една — руменината над яката на бялата копринена блуза на Лоуис.

— Най-накрая им казах единственото, на което биха повярвали.

— И какво беше то?

— Че съм се запознала с някакъв мъж. — Тя се подвоуми, а после, когато кръвта достигна страните й и ги оцвети в розово, най-сетне се реши. — И че съм се влюбила в него.

Той докосна ръката й и я обърна към себе си. Погледна малката гънка в свивката на лакътя й, мислейки си колко много би искал да я допре с устни. Или може би с върха на езика си.

После вдигна глава и я погледна.

— И вярно ли беше това?

Тя му отвърна с изпълнени с надежда и искреност очи.

— Така си мисля — каза с тих, но ясен глас, — но сега всичко е толкова странно. Единственото, което знам със сигурност, е, че бих искала да е вярно. Имам нужда от приятел. От доста време съм уплашена и нещастна. Мисля, че най-лошото на старостта е самотата — нито болежките, нито капризният стомах или как дъхът ти секва, докато се изкачиш по стълбите, по които на двадесет си летял нагоре, а това, че се чувстваш самотен.

— Да — съгласи се Ралф. — Това е най-лошото.

— Никой вече не говори с теб — о, понякога ти говорят, но то не е същото и най-вече хората като че ли дори не те забелязват. Чувствал ли си се така?

Ралф си помисли за Дери на старчоците — град, на които забързаният свят много-много не обръщаше внимание, и кимна.

— Ралф, ще ме прегърнеш ли?

— С удоволствие — каза той и нежно я притегли в обятията си.

4.

Малко по-късно, поразчорлени и замаяни, но щастливи, Ралф и Лоуис седяха на канапето в дневната — мебел с толкова хобитски размери, че побираше само двама души. Но това не им пречеше. Той бе обгърнал раменете й. Лоуис бе разпуснала косата си и Ралф навиваше на пръста си една къдрица, размишлявайки колко е лесно да забравиш усещането от допира с женска коса, толкова чудотворно различна от мъжката. Тя му беше разказала за играта на карти и Ралф слушаше внимателно; удиви се, но, както установи, не се изненада много.

Почти всяка седмица компания от десетина жени се събирали да играят в „Лъдлоу Грейндж“. Залозите били малки — случвало се да се прибере вкъщи с пет долара загуба или да спечели десет, но обикновено печалбата била долар. Въпреки че имало неколцина добри играчи и две-три досадници (Лоуис се поставяше в първата категория), това било най-вече начин за приятно прекарване на следобеда — дамската версия на шахматния турнир или джин-рум маратоните на старчоците.

— Само че днес следобед все печелех. Като имаш предвид как всички ме разпитваха какви витамини пия, откъде съм си купила сапуна за лице и какво ли още не, трябваше да се прибера напълно разорена. Можеш да се съсредоточиш върху играта, като трябва непрекъснато да измисляш все нови лъжи, хем да внимаваш да не ги объркаш с тези, които вече си казал?

— Тежичко ще да е било — каза Ралф, стараейки се да не се ухили до уши.

— Наистина беше. Много трудно! Но вместо да губя, парите пред мен се увеличаваха. И знаеш ли защо, Ралф?

Знаеше, но поклати глава, за да му каже тя. Беше му приятно да я слуша.

— Заради аурите им. Не винаги знаех точно какви карти държат, но доста пъти разбирах. А дори когато не разбирах, успявах да добия доста ясна представа какви ръце държат. Аурите не се виждаха през цялото време — знаеш как идват и си отиват — но дори когато ги нямаше, играех по-добре от всякога. През последния един час започнах нарочно да губя, за да не ме намразят. И знаеш ли какво? Дори да губя насила беше трудно. — Тя сведе поглед към нервно преплитащите се в скута си пръсти. — А на връщане направих нещо, от което се срамувам.

Аурата й отново се мерна пред очите на Ралф — размито сиво призрачно очертание, в което се вихреха безформени тъмносини петна.

— Преди да ми разправиш — каза Ралф, — чуй това и виж дали ти звучи познато.

Разказа й как, докато седеше на верандата, вечеряше и я чакаше да се върне, госпожа Перин се спря при него. Докато описваше какво е направил със старата дама, сведе поглед, а ушите му отново пламнаха.

— Да — промълви Лоуис. — И аз сторих същото… само че не беше нарочно, Ралф… поне не мисля, че съм го направила нарочно. Седях на задната седалка с Мина, а тя пак започна отначало — колко съм била различна, колко млада съм изглеждала, а аз си рекох — срам ме е да го призная гласно, но май по-добре да го кажа — та си помислих: „Ще ти затворя аз устата, любопитна и завистлива стара бъчво.“ Защото тя се пукаше от завист, Ралф. Пролича по аурата й. Големи назъбени шипове, на цвят като котешки очи. Нищо чудно, че наричат ревността „зеленооко чудовище“! Както и да е, посочих през стъклото и казах: „Оооо, Мина това е сладката къщурка, нали?“ А когато тя се обърна… направих същото като теб, Ралф. Само че не свих ръка на фуния. Просто набърчих устни… ей така… — докато му показваше, устните й бяха точно като за целувка и подтикваха Ралф (всъщност направо го принуждаваха) да се възползва от гримасата — … и вдъхнах огромно количество от енергията й.

— И какво се случи? — попита Ралф, очарован и уплашен. Лоуис се засмя горчиво.

— С мен или с нея?

— И с двете.

— Мина подскочи и се плесна по врата. „Има буболечка! — викна. — Ухапа ме! Махни я! Моля те, махни я!“ Разбира се, нямаше никаква буболечка — аз бях буболечката — но все пак й позачистих врата, а после свалих стъклото и й казах, че насекомото го няма, че вече е отлетяло. Хубаво, че само я тупнах по врата, а не й разбих главата — просто пращях от енергия. Струваше ми се, че мога да скоча от колата и да тичам до вкъщи.

Рапф кимна.

— Беше прекрасно… прекалено хубаво. Като предаванията за наркотици, които гледаш по телевизията — първо те издигат на седмото небе, после те запращат в ада. А какво ще стане, ако започнем непрекъснато да го правим и не можем да спрем?

— А-ха и ако причинява на хората болка? Непрекъснато мисля за вампири.

— А знаеш ли аз за какво мисля непрекъснато? — Гласът на Лоуис бе преминал в шепот. — За думите на Ед Дипно. За центурионите. Ами ако това сме ние, Ралф? Ами ако сме ние?

Той я прегърна и целуна косите й. Като чу най-ужасните си страхове, изречени от нейната уста, му поолекна на сърцето и той се замисли за думите й как самотата е най-страшното при остаряването.

— Зная. Онова, което направих на госпожа Перин, също беше съвсем непредумишлено — въобще не помня да съм мислил за това, просто го направих. И при теб ли се получи така?

— Да. Точно така беше. — Тя отпусна глава на рамото му.

— Не трябва да го правим повече. Може наистина да се пристрастим. Към всички приятни неща просто няма как да не се привикне, не мислиш ли? Освен това трябва да се опитаме да си изградим някакви защити, за да предотвратим евентуални несъзнателни действия. Понеже смятам, че ми се е случвало да го правя несъзнателно. Може би затова…

Прекъсна го скърцане на спирачки. Спогледаха се с разширени от ужас очи, а вън на улицата звукът не преставаше, сякаш мъката търсеше нещо, в което да се блъсне и да спре.

Глухо тупване последва скърцането на спирачките. После се чу вик, сякаш изпищя жена или дете. Ралф не можа да определи точно. Някой изкрещя:

— Какво става? — И после — Оле, Боже! Последва трополене на тичащи крака по асфалта.

— Не мърдай — извика Ралф и забърза към прозореца на дневната.

Като вдигаше щорите, Лоуис бе застанала точно зад него и Ралф почувства мигновено задоволство. В подобен случай Каролин би постъпила по същия начин.

Взряха се в нощния свят, който тръпнеше в чудати цветове и необикновени движения. Ралф знаеше, че ще видят Бил, просто го знаеше — Бил, прегазен от кола, мъртъв насред улицата, а сламената шапка с отхапана периферия лежи до отметнатата му ръка. Прегърна Лоуис и тя сграбчи дланта му.

Само че близо до форда, който бе спрял напряко на Харис Авеню, не лежеше Макгавърн, а Розали. Край на сутрешните й обиколки по кофите за смет. Тя лежеше на една страна насред разрастваща се локва кръв, с натрошен на няколко места гръбнак. Шофьорът, който беше прегазил бездомното старо животно, коленичи до него и безжалостният лъч па уличната лампа освети лицето му. Беше Джо Уайзър, аптекарят от „Райт Ейд“, в чиято оранжево-жълта аура се виеха червени и сини вихрушки. Той галеше старото куче и ръката му изчезваше всеки път, когато потъваше в зловещия черен покров, в който бе увита Розали, Смъртен ужас обзе Ралф, той целият изстина, а тестисите му се сгърчиха като костилки от праскови. Изведнъж отново беше юли 1992 година, Каролин е на смъртно легло, часовникът на смъртта тиктака, а с Ед Дипно се бе случило нещо чудато, Ед е откачил, а Ралф го е сграбчил и се опитва да удържи иначе добродушния съпруг на Хелън да не скочи върху шофьора на камиона и да го удуши. После — като украса на тортата, както би казала Каролин — се появи Дорънс Марстелър. Старият Дор. И какво каза?

„Не го докосвай… ръцете ти не се виждат.“

— О, Боже — прошепна Ралф.

5.

Лоуис се люшна към него, сякаш всеки миг щеше припадне, и Ралф бързо се върна към действителността.

— Лоуис! — извика и сграбчи ръката й. — Лоуис, добре ли си?

— Мисля, че да… но Ралф… виждаш ли…

— Да, това е Розали. Предполагам, че е…

— Нямах предвид нея, искам да кажа него! — Тя посочи надясно.

На капака на форда на Джо Уайзър се бе подпрял Докторчо № 3 с шапката на Макгавърн, килната шикарно на плешивата му глава. Ухилен нагло, той зяпаше Ралф и Лоуис, после вдигна ръка едва-едва, опря палец в носа си и размаха пръстета.

— Копеле такова! — простена Ралф и от яд удари с юмрук стената.

Пет-шест души хукнаха към местопроизшествието, но не можеха да направят нищо — Розали щеше да е мъртва още преди най-първите да са я достигнали. Черният покров ставаше все по-плътен и вече приличаше на нещо подобно на изцапана със сажди тухла. Обвиваше я плътно като саван, а всеки път, когато потъваше в ужасяващото покривало, ръката на Джо Уайзър изчезваше до китката.

Докторчо № 3 вирна показалец и наклони глава — пантомимата бе толкова удачна, сякаш бе изрекъл на глас: „Наблюдавайте, ученици!“ Тръгна на пръсти — което изобщо не беше необходимо, защото никой от там присъстващите не можеше да го види — и се пресегна към задния джоб на Джо Уайзър. Хвърли въпросителен поглед към Ралф и Лоуис, сякаш да провери още ли го наблюдават. После продължи да върви на пръсти, протегнал лявата си ръка.

— Спри го, Ралф — простена Лоуис. — О, моля те, спри го!

Бавно, сякаш бе упоен, Ралф вдигна ръка и замахна. От прьстите му излетя син клинообразен лъч, но се разсея в стъклата на прозорците. Пред къщата на Лоуис се разстла бледа мъглица, после изчезна. Уж разгневен, плешивият доктор размаха пръст: „Ах, ти, лошо момче, такова!“ — сякаш казваше той.

После отново посегна към задния джоб на Джо Уайзър, който бе коленичил на асфалта, и измъкна нещо оттам. Ралф не можеше да определи със сигурност какво бе то, докато съществото с мръсната престилка свали със замах шапката на Макгавърн и се престори, че реши собствената си несъществуваща коса. Беше отмъкнало черно джобно гребенче, от онези, които се продават във всеки денонощен магазин за долар и двадесет и девет цента. Сетне подскочи и удари токове като злобен елф.

С приближаването на плешивкото Розали бе вдигнала глава. Сега я отпусна отново на асфалта и умря. В същия миг покровът, който я обгръщаше, изчезна — не избледня постепенно, а се пукна като сапунен мехур. Уайзър се изправи, обърна се към човека, който стоеше на тротоара, и заразказва какво се е случило, размахвайки ръце, за да покаже как кучето бе изскочило пред колата. Ралф установи, че дори успява да разчете по устните му три последователни думи: „появи се изневиделица“.

А когато отново плъзна поглед към вратата на колата, видя, че плешивото докторче се е върнало там.

1.

Ралф успя да подкара стария си олдсмобил, но все пак му бяха необходими двадесет минути да стигне до общинската болница в източния край на града. Каролин разбираше нарастващите му тревоги по повод на шофирането и се опитваше да проявява търпимост, но по характер беше припряна и до смъртта си не се промени. На разстояния, по-дълги от километър, почти никога не успяваше да се сдържи и започваше да го упреква. Известно време беснееше мълчаливо и размишляваше, а после започваше да го критикува. Ако се отчаеше прекалено много от напредъка им — или липсата на такъв — като нищо можеше да го попита дали има нужда от клизма, та да кара по-бързо. Беше истинско съкровище, но езикът й бе прекалено остър.

След такива забележки Ралф винаги й предлагаше — неизменно без злоба — да спрат и тя да шофира. Карол отхвърляше подобни предложения. Смятала, че на кратки разстояния поне било работа на мъжа да кара, а жената трябвало да осигурява конструктивна критика.

Ралф все очакваше Лоуис да каже нещо за скоростта или пък за немарливото му шофиране (от известно време насам невинаги се сещаше да включи мигача, дори ако някой опре пистолет в слепоочието му), но тя не обели нито дума — просто седеше на мястото, на което Каролин бе сядала повече от пет хиляди пъти, и държеше чантата в скута си, точно както Каролин бе държала своята. Потоци светлина — неонови реклами на магазини, светофари, улични лампи — препускаха като пъстроцветни дъги по страните и челото й. Тъмните й очи бяха някак далечни и умислени. Като умря Розали, тя се разплака, плака много й накара Ралф отново да спусне щорите.

Отначало той за малко не й отказа. Първоначалният му порив бе да хукне към улицата, преди Джо Уайзър да е успял да си тръгне. Да му каже, че трябва да бъде много внимателен. Да го предупреди, че като изпразва довечера джобовете на панталоните си, ще открие, че му липсва евтино гребенче, нищо работа, хората вечно губят гребенчета, само че този път е нещо работа, а следващият път под колелата може да се окаже аптекарят от „Райт Ейд“ Джо Уайзър. „Слушай, Джо, и при това ме слушай внимателно. Трябва да бъдеш много внимателен, защото имаме какви ли не новини от Зоната на хиперреалността, а в твоя случай всичките са в черни рамки, като некролози.“

Само че и това не беше толкова лесно. Най-големия проблем беше, че Джо, колкото и да беше приятелски настроен в деня, когато записа на Ралф час при акупунктуриста, щеше да го вземе за побъркан. Освен това как да се защитиш от същество, което дори не виждаш?

Той спусна щорите… но преди това се взря за последен път в човека, който му бе казал, че преди се именувал Джо Уайз, но сега остарял и помъдрял, та се казвал Уайзър. Сиянията още не бяха изчезнали и той виждаше ярката оранжево-жълта връвчица на Уайзър, която се издигаше от върха на главата му. Значи все още всичко е наред. Поне засега.

После отведе Лоуис в кухнята и й наля още една чаша кафе — без сметана, но с много захар.

— Уби я, нали? — попита тя и вдиша чашата с две ръце.

— Да. Но не мисля, че това стана тази вечер. Мисля, че всъщност я уби днес сутринта.

— Защо? Защо?

— Защото можеше — мрачно отвърна Ралф. — Мисля, че това, е единственото основание, което му е необходимо. Просто защото можеше да го направи.

Изпълнена с възхищение, Лоуис го изгледа продължително и в очите й се запромъква облекчение.

— Разгадал си го, нали? Трябваше да отгатна в мига, в който те видях тази вечер. И наистина щях да отгатна, ако в онова, което наричам свой ум, не се въртяха толкова много друти неща.

— Разгадал ли? Толкова съм далеч от истината, но все пак имам няколко идеи. Какво ще кажеш да отидем до общинската болница?

— Добре. Искаш да видиш Бил ли?

— Не съм много сигурен точно кого искам да видя. Може би Бил а може би приятеля му Боб Полхърст. Или пък дори Джими Вандърмиър — познаваш ли го?

— Джими В.? Разбира се, че го познавам! А жена му познавах още по-добре. Всъщност допреди смъртта си тя играеше покер с нас. Получи удар, толкова внезапно… — Тя изведнъж млъкна и погледна Ралф с тъмните си очи. — Джими е в болница, така ли? О, Боже, ракът!

— Да. Той е в съседната стая до приятеля на Бил. Ралф й разказа за разговора си с Фей тази сутрин и за бележката, която беше открил следобед на масата за пикник. Обърна й внимание на странното съвпадение на стаите и техните обитатели — Полхърст, Джими В., Каролин — и попита Лоуис дали го намира за съвпадение.

— Не. Сигурна съм, че не е съвпадение. — Тя погледна часовника. — Хайде, обикновено посещенията приключват в девет и половина. Ако искаме да стигнем навреме, трябва да побързаме.

2.

И сега, като завиваше по Хоспитал Драйв („Пак забрави скапания мигач, съкровище“ — отбеляза въображаемата Каролин), той погледна Лоуис — Лоуис, която седеше до него, стиснала чантата си, и чиято аура в момента не се виждаше — и я попита добре ли се чувства.

Тя кимна.

— Да. Не чак страхотно, но все пак поносимо. Не се тревожи за мен.

„Само че аз се притеснявам, Лоуис — рече си Ралф. — И то много. Между другото, забеляза ли как Докторчо № 3 измъкна гребенчето от задния джоб на Джо Уайзър?“

Това беше глупав въпрос. Разбира се, че е забелязала. Плешивото джудже държеше тя да види. Държеше и двамата да видят. Истинският въпрос беше каква важност е придала на случилото се.

„Какво всъщност знаеш, Лоуис? Колко извода си направила? Питам се, защото не е чак толкова трудно да забележи човек връзката между нещата. Питам се… но ме е страх да попитам.“

На петстотин метра по-надолу по вътрешната алея имаше ниска тухлена сграда, принадлежаща на центъра „Грижи за жената“. Няколко прожектора (беше сигурен, че са ги поставили наскоро) осветяваха поляната; видя и двама мъже, които ходеха напред-назад, следвани от уродливо издължените си сенки… наемни ченгета, предположи той. Поредното лошо предзнаменование.

Зави наляво (този път попе се сети за мигача) и вкара внимателно олдсмобила в тунела, който водеше към многоетажния паркинг на болницата. Най-горе пътят беше препречен с оранжева бариера. „МОЛЯ СПРЕТЕ И СИ ВЗЕМЕТЕ БИЛЕТ“ — пишеше на табелката отстрани. Ралф помнеше времето, когато билетите се продаваха от касиер и не беше чак толкова зловещо. „Хубаво време беше, приятелю, и мислехме, че никога няма да свърши“ — помисли си той, свали стъклото и взе билет от автомата.

— Ралф?

— Ммм?

Внимаваше да не удари задните брони на колите, паркирани косо от двете страни на извиващите се нагоре алеи. Знаеше, че алеите са достатъчно широки, та да се блъсне в другите автомобили — знаеше го с разума си — но вътрешно изпитваше ужас. „О, как щеше да мърмори Каролин, ако ме видеше как карам“ — рече си той с умиление.

— Знаеш ли защо сме тук?

— Почакай минутка — нека да паркирам проклетата кола.

На първото ниво подмина няколко места, достатъчно големи да поберат олдсмобила, но никое нямаше достатъчно голяма буферна зона, която да го накара да се чувства по-спокойно. На третото ниво откри три места едно до друго (заедно бяха достатъчно големи, та с лекота да се побере цял танк) и с голямо старание паркира колата на средното. Изключи двигателя и се обърна към Лоуис. Наоколо бръмчаха други автомобили, но заради ехото беше невъзможно да се определи точно откъде идва звукът. Оранжевата светлина — в онзи настоятелен, дълбоко проникващ оттенък, който сякаш се срещаше на всички подобни места — бе полепнала по лицата им като тънък стой отровна боя. Лоуис го изгледа в лицето. Клепачите й бяха подпухнали от сълзите, пролени за Розали, но очите й бяха ясни. Ралф се удиви колко много се бе променила от тази сутрин, когато я завари да плаче в парка. „Лоуис — каза й мислено. — ако снаха ти и синът ти те видят тази вечер, сигурно ще побягнат с кански писъци. Не защото изглеждаш страшна, а защото жената, която сутринта, бяха дошли да изнудват да се премести в старчески дом, вече не съществува.“

— Е? — попита тя, а устните й загатваха усмивка. — Ще ми кажеш ли нещо или само ще ме гледаш?

Ралф, който бе иначе въздържан човек, най-необмислено изтърси първото, което му хрумна:

— Онова, което бих искал да направя, е да те хапна като сладолед.

Тя се усмихна по-широко и в ъгълчетата на устата й се образуваха трапчинки.

— Може би по-късно ще установим дали действително си падаш по сладоледа. Засега ме интересува защо ме доведе тук и не ми казвай, че не знаеш, защото мисля, че е точно обратното.

Ралф затвори очи, пое дълбоко дъх и отново ги отвори.

— Май за да намерим другите двама плешиви. Ония, които видях да излизат от къщата на Мей Локър. Ако изобщо някой може да обясни какво става, това са те.

— Кое те кара да мислиш, че ще ги откриеш тук?

— Струва ми се, че ще имат работа… двама мъже. Джими В. и приятелят на Бил, умират врата до врата. Трябваше да се сетя кои са плешивите докторчета и с какво се занимават в мига, в който видях санитарите от линейката да изнасят госпожа Локър на носилка, а лицето й беше покрито с чаршаф. И щях да си спомня, ако не бях толкова дяволски уморен. Ножиците бяха достатъчни. А вместо това се сещам чак днес следобед, и то само заради нещо, което каза племенницата на господин Полхърст.

— Какво каза?

— Че смъртта била глупава. Че ако един акушер се бавел толкова с отрязването на пъпната връв, щели да го лишат от лекарски права. Това ме наведе на мисълта за един мит, който съм чел в началното училище, когато все не можех да се наситя на истории за богове, богини и троянски коне. Историята беше за три сестри — гръцките сестри ли бяха, или пък чудатите сестри. Дявол да го вземе, не ме питай — вече не се сещам мигач да давам, като завивам. Както и да е, от тези сестри зависел животът на всеки човек. Едната предяла нишката, другата решавала колко да е дълга… това подсеща ли те нещо, Лоуис?

— Разбира се! — възкликна тя. — Връвчиците!

Ралф кимна.

— Да. Връвчиците. Не помня имената на първите две сестри, но винаги съм помнил името на третата — Атропос. Според мита нейната задача била да прерязва нишката, която първата тъче, а втората измерва. Можеш да спориш с нея, да я молиш за милост, но това никога не й влияе. Като реши, че е дошло време да реже, реже.

— Да, спомням си тази история. Или съм я чела, или някой ми я е разказал, когато съм била дете. И вярваш, че това е истина, нали, Ралф? Само дето излиза, че не са чудати сестри, а плешиви братя.

— И да, и не. Доколкото си спомням, трите сестри бяха задружни — като отбор. Такова впечатление ми направиха и двамата мъже, които излязоха от къщата на Мей Локър — сякаш са заедно отдавна и изпитват невероятно взаимно уважение. А оня, другият, с когото пак се видяхме тази вечер, не е като тях. Докторчо № 3 е мръсник.

Лоуис потръпна — театрален жест, който в последния момент стана искрен.

— Ужасен е, Ралф. Мразя го.

— Не те виня.

Той посегна да отвори вратата, но тя го докосна по ръката.

— Видях го как направи нещо.

Ралф се обърна и я погледна. Сухожилията във врата му сякаш проскърцаха като ръждясала панта. Предчувстваше какво ще му каже тя.

— Бръкна в джоба на човека, който блъсна Розали. Докато беше коленичил до нея на улицата, плешивото човече му бръкна в джоба и му взе гребенчето. А шапката, дето я носеше… повече от сигурна съм, че я познах.

Ралф продължаваше да я гледа, надявайки се искрено, че спомените на Лоуис за Докторчо № 3 свършват дотук.

— Беше на Бил, нали? Сламената шапка на Бил.

— Естествено.

Лоуис затвори очи.

— О, Боже.

— Какво ще кажеш? Оставаш ли в играта?

— Да. — Тя отвори вратата. — Да тръгваме веднага, докато не ми се е стопил куражът.

3.

Когато наближиха главния вход на общинската болница. Ралф се приведе към Лоуис и промърмори:

— И с теб ли се случва?

— Да. — Очите й бяха широко ококорени. — За Бога, да. И този път е доста силно, нали?

Пресякоха лъча на фотоклетката и вратите към фоайето на болницата се отвориха пред тях, обвивката на света сякаш изведнъж се отдели и разкри друг свят, в който се вихреха невиждани цветове и форми. Над тях по огромния стенопис, който изобразяваше Дери от златните времена в началото на века, се гонеха тъмнокафяви, клинообразни светлини, сближавайки се все повече и повече, докато се докоснат. Когато това се случваше, пламваха за миг в тъмнозелено и се понасяха в друга посока. По извитото стълбище, което водеше към помещенията за свиждане, кафенето и големия салон на втория етаж, се спускаше блестяща сребърна фуния, която приличаше на капчук или на миниатюрен циклон. Докато се спускаше по стъпалата, широката горна част се поклащаше напред-назад и Ралф възприемаше това като добронамерено поведение, като на герой от анимационен филм на Дисни. Докато наблюдаваше странното явление, двама мъже с куфарчета се изкачиха забързано по стълбите, а единият мина точно през сребърната фуния. Той продължи да говори на спътника си, без да спира пито за миг, но когато се появи от другата страна, разсеяно приглади коса със свободната си ръка… макар да нямаше нито един разрошен кичур.

Фунията премина и последното стъпало, понесе се през фоайето, описвайки осмица, и се пукна, оставяйки след себе си бледа розова мъглица, която бързо се разсея.

Лоуис сръчка Ралф с лакът и тъкмо се канеше да посочи към гишето „Информация“, но осъзна, че са заобиколени с хора, и само повдигна брадичка натам. Преди известно време Ралф бе видял в небето нещо подобно на праисторическа птица. Сега пред очите му се изпречи друго нещо, което приличаше на прозрачна змия. Тя се виеше във формата на буквата 8 по тавана точно над надписа: „ЗА ВЗИМАНЕ НА КРЪВ ЧАКАЙТЕ ТУК, МОЛЯ“.

— Жива ли е? — пошепна разтревожено Лоуис.

— Не задълбавай в подробности, скъпа — промълви в отговор, докато заставаха на малката опашка пред гишето, а щом го изрече, змията като че се просмука в тавана и изчезна.

Ралф не знаеше какво място заемат птицата или циклонът в йерархията на тайнствения свят, но беше убеден, че все пак хората са най-голямата атракция. Фоайето на общинската болница беше като по време на заря по случай 4 юли, само че ракетите и фойерверките този път бяха хора.

Лоуис пъхна пръст в яката му и го подръпна да се наведе към нея.

— Ти ще говориш, Ралф — промълви тя с безсилен глас. — Полагам безкрайни усилия да не се напишкам в гащите си.

Мъжът пред тях се отмести и Ралф пристъпи към гишето. В този миг в съзнанието му изплува съвсем ясен и носталгичен спомен за Джими В. Пак бяха на път някъде из Роуд Айлънд — май в Кенсингтън — и изведнъж им бе скимнало да посетят религиозния събор, провеждащ се недалеч. Разбира се, бяха пияни като прасета. Пред заметнатото платнище на входа на палатката седяха две чистички девойки, които раздаваха листовки. Когато с Джими се приближиха, пиянски си зашепнаха да се преструват на трезви. Влязоха ли тогава? Или пък…

— Какво обичате? — попита служителката на гишето, като с тона си сякаш казваше на Ралф, че му прави неоценима услуга, като говори с него.

Той погледна през стъклото и видя жена, обгърната от тревожна оранжева аура, която приличаше на пламнал къпинов храст. „Ето една дама, която обича да се формализира и се държи колкото се може по-официално“ — помисли си той, а веднага след това се сети как двете девойки, които вардеха входа на палатката, отклониха двамата приятели любезно, но твърдо, веднага щом ги подушиха. Доколкото си спомняше, вечерта завърши в евтин нощен бар с джукбокс, и сигурно са извадили късмет, че не са ги обрали, като се затътриха навън след затварянето на заведението.

— Господине? — нетърпеливо повтори жената зад стъклената преграда. — Мога ли да ви помогна с нещо?

Ралф сякаш се сгромоляса в настоящето.

— Да, госпожо. Със съпругата ми бихме искали да посетим Джими Вандърмиър на третия етаж, ако…

— Там е реанимацията! — сопна се тя. — Не можете да се качите без специален пропуск.

От ореола около главата й щръкнаха оранжеви кукички и аурата й заприлича на бодлива тел, която опасваше някаква зловеща ничия земя.

— Зная — отвърна Ралф по-смирено от всякога, — но приятелят ми Лафайет Шапен каза…

— Виж ти! — прекъсна го жената. — Не е ли прекрасно как всички имат приятели. Наистина фантастично. — Тя саркастично забели очи към тавана.

— Все пак Фей каза, че Джими може да приема посетители. Разбирате ли, болен е от рак и може би няма дълго да ж…

— Добре, ще проверя — отвърна администраторката с наострения тон на човек, който знае, че го пращат за зелен хайвер. — но тази вечер компютърът работи много бавно, тъй че няма да стане веднага. Дайте ми името си, а после седнете с жена си ей там. Ще ви извикам веднага, щом…

Ралф реши, че достатъчно се е правил на смирен пред този бюрократичен цербер. Все пак не искаше виза за Албания, а само пропуск за реанимацията.

В долния край на стъклената преграда имаше отвор. Ралф се пресегна през него и сграбчи администраторката за китката, преди да е успяла да отдръпне ръка. Изпита много ясно, но безболезнено усещане как оранжевите кукички минават през самото му тяло, без да намерят за какво да се закачат. Той якичко стисна китката й и почувства изблик на сила — нещо, което щеше да бъде не по-голямо от топче, ако можеше да се види — който премина от него към жената. Изведнъж натрапчивото оранжево сияние около лявата й ръка и лявата страна на тялото й придоби бледотюркоазения оттенък на собствената му аура. Тя хлъцна и подскочи на стола, сякаш току-що някой бе пъхнал бучки лед под яката на униформата й.

[Оставете компютъра. Просто ми дайте два пропуска, ако обичате. Веднага.]

— Да, господине — веднага отвърна тя и Ралф освободи ръката й. Тюркоазеният оттенък веднага започна отново да преминава в оранжево.

„Та аз можех цялата да я направя синя — рече си Ралф. — Да я преобърна. Да я подхвърлям из цялото помещение като надуваема играчка.“

Изведнъж си спомни как Ед цитираше Евангелието на Матея: „Тогава Ирод, като видя, че беше подигран… разяри се твърде много“ — и го обзе смесица от страх и срам. Пак се сети за вампирството, както и за реплика от всеизвестния стар комикс „Пого“14: „Срещнахме врага и това сме ние.“ Да, сигурно можеше да направи каквото си поиска с тази мърморана с оранжев ореол; беше зареден с енергия. Само дето зарядът — както и този на Лоуис — беше краден.

Когато ръката на администраторката се подаде изпод бюрото, тя държеше два ламинирани розови пропуска с надпис „РЕАНИМАЦИЯ/ПОСЕТИТЕЛ“.

— Заповядайте, господине — каза гя с любезен глас, който нямаше нищо общо с тона, с който го посрещна отначало. — Благодаря ви, че изчакахте.

— Аз ви благодаря — отвърна Ралф. Взе пропуските и сграбчи Лоуис за ръката.

— Хайде, скъпа. Трябва да…

[Ралф, какво й НАПРАВИ?]

[Нищо, предполагам — съвсем наред е.]

… отидем при Джими, преди да е станало прекалено късно.

Лоуис извърна назад глава към жената на информацията. Тя обслужваше следващия клиент, но толкова бавно, сякаш току-що е била осенена от невероятно прозрение, което трябва да осмисли. Синьото сияние бе останало само по връхчетата на пръстите й, а когато Лоуис я погледна, и то изчезна.

Лоуис отново вдигна поглед към Ралф и се усмихна.

[Да… НАИСТИНА нищо й няма. Тъй че престани да се упрекваш.]

[Това ли правех?]

[Мисля, че да… пак говорим по този начин, Ралф.]

[Зная.]

[Ралф?]

[Да?)

[Наистина е прекрасно, нали?]

[Да.]

Той се опита да скрие от нея другите си мисли — че когато дойде време да се плаща за нещо толкова прекрасно, има опасност да открият, че цената е прекалено висока.

4.

[Стига си зяпал това бебе, Ралф. Притесняваш майка му.]

Ралф хвърли поглед към жената, която държеше спящото бебе, и установи, че Лоуис е права, но му беше много трудно да не гледа. Бебето, на не повече от три месеца, беше опаковано в жълто-сива капсула, която непрекъснато се местеше насам-натам. Ярката, но тревожна светкавица подскачаше по малкото телце с невероятната скорост на атмосферата, заобикаляща гигантска планета — например Юпитер или Сатурн.

[Исусе Христе, това е мозъчно увреждане, нали, Лоуис?]

[Да. Жената казва, че имало катастрофа.]

[Казва? Говори ли с нея?]

[Не. Просто…]

[Не разбирам.]

[Нито пък аз.]

Грамадният болничен асансьор пълзеше нагоре. Онези вътре — куците, болните и неколцината здрави — не разговаряха; следяха с поглед светлинния индикатор над вратите или изучаваха обувките си. Жената с удареното от гръм бебе беше единственото изключение. Тя се бе втренчила в Ралф недоверчиво и тревожно, сякаш очакваше той всеки миг да скочи и да дръпне детенцето от ръцете й.

„Причината не е само в погледа ми — каза си Ралф. — Почувствала е, че мисля за бебето. Почувствала е… усетила е… чула е… дявол да го вземе, няма значение как, но е разбрала.“

Асансьорът спря на втория етаж и вратите се плъзнаха встрани. Жената с бебето се обърна към Ралф. Детенцето се поразмърда и той видя главицата му. В миниатюрното черепче имаше вдлъбнатина с ален белег по цялата си дължина. На Ралф му заприлича на оцветена вада на дъното на канавка. Ужасяващата жълто-сива аура, която обгръщаше бебето, излизаше от този белег като пара, която се издига над пукнатина в земята. Връвчицата му имаше същия цвят като аурата и не приличаше на никое от канапчетата, които Ралф беше виждал досега — не изглеждаше нездрава, но беше къса, грозна, не по-голяма от чуканче.

— Не са ли ви учили на обноски? — попита майката и повече го жегна не упрекът, а начинът, по който беше изречен. Доста я беше уплашил.

— Госпожо, уверявам ви…

— Уверявай на баба ми хвърчилото — заяви тя и излезе от кабината.

Вратите на асансьора започнаха да се затварят. Ралф потърси с очи Лоуис — размениха си погледи, в които се четеше разбиране. Тя поклати пръст към вратите, сякаш им се караше, и от връхчето рукна сиво, прилично на мрежа вещество. Вратите се допряха до него и плъзнаха назад в стената, както им беше зададено в програмата, когато срещнат препятствие.

[Госпожо!]

Жената спря и се извърна, очевидно объркана. Стрелкаше присъстващите с подозрителен поглед, опитвайки се да определи кой я бе заговорил. Аурата й беше в тъмно, масленожълто, а тук-там се вихреха оранжеви петънца. Ралф впери очи в нейните.

[Извинете, ако съм ви обидил. Всичко това е толкова ново за мен и приятелката ми. Чувстваме се като деца на официален прием. Извинете ме.]

[— — — — — — — — — — — — — — — ]

Не разбра точно какво се опитва да му каже — сякаш говореше в звукоизолирана кабина — но изпита облекчение и силно смущение… като смущението, което обзема хората, когато мислят, че може да са ги забелязали как вършат нещо нередно. Изпълненият й със съмнение поглед се задържа на лицето му още миг-два, после жената се обърна и закрачи по коридора по посока на надписа „НЕВРОХИРУРГИЯ“. Сивата мрежа, с която Лоуис бе препречила вратите, започна да изтънява, и когато те отново понечиха да се затворят, я разрязаха с лекота.

[Ралф… Ралф, мисля, че знам какво се е случило на това бебе.]

Тя посегна към лицето му с дясната си ръка и я плъзна над горната му устна с обърната надолу длан. С възглавничките на палеца и показалеца си лекичко притисна скулите му. Движението беше толкова бързо и уверено, че никой друг в асансьора не го видя. А дори и някой от тримата им спътници да беше забелязал, сигурно бе видял спретната съпруга, която изтрива следите от крем за лице или пък от пяна за бръснене.

Ралф се почувства така, сякаш в съзнанието му някой дръпна шалтер, който като че задейства стотици мощни прожектори. В суровият им мигновен блясък видя ужасна сцена — как две ръце, обвити в агресивно кафеникаво-пурпурно сияние се протегнаха към люлката и грабнаха бебето. После го разтърсиха, а главичката му висеше и се люлееше на тънкото вратленце, сякаш то беше парцалена кукла… после го запратиха нанякъде…

В този миг светлините в главата му угаснаха и Ралф облекчено въздъхна. Спомни си за демонстрантите в подкрепа на живота, които бе видял по телевизията снощи — мъже и жени, които размахваха плакати със снимката на Сюзън Дей, под която се мъдри надпис „ИЗДИРВА СЕ ЗА УБИЙСТВО“: мъже и жени, облечени в робите на Страшния жътвар; мъже и жени с лозунги, гласящи „ЖИВОТЪТ — КАКЪВ ПРЕКРАСЕН ИЗБОР“.

Питаше се дали поразеното от светкавицата бебе не би имало малко по-различно мнение за последното. Срещна удивените, изтерзани очи на Лоуис и потърси ръцете й.

[Работа на таткото, нали? Запратил е детенцето в стената.]

[Да. А то плачело непрестанно.]

[И тя знае. Знае, но не е казала никому.]

[Да… ала би могла, Ралф. Сега го обмисля.]

[Защо ли не почака да го направи още веднъж? Следващия път може да се справи успешно.]

В този миг в съзнанието му се мярна ужасяваща мисъл — тя се стрелна през ума му като метеорит, който очертава огнена диря в среднощното лятно небе: „По-добре да се беше справил успешно.“ Връвчицата на бебето бе не по-голяма от чуканче, но все пак здраво чуканче. Детето може да живее години, без да знае кое е или къде е, да не говорим защо е; да гледа как хората се приближават и отминават като фигури в мъглата…

Лоуис бе привела рамене, забила поглед в пода на асансьора, и излъчваше такава тъга, че на Ралф му се сви сърцето. Повдигна брадичката й, проследявайки с очи как от мястото, където неговата аура се докосна до нейната, се заиздига синкаво-розово вретенце. Погледна лицето й и не се изненада от сълзите в очите й.

— Още ли смяташ, че е наистина прекрасно. Лоуис? — тихо попита той, но нито слухът му, нито съзнанието му регистрираха отговор.

5.

Само те двамата слязоха на третия етаж, където цареше мъртвешка тишина, плътна като дебелия стой прах по лавиците с книги в градската библиотека. По средата на коридора стояха две сестри, притискаха към гърдите си картони на пациенти и шепнешком разговаряха. Ако пред асансьорите стоеше някой друг и ги гледаше, би предположил, че обсъждат живота, смъртта и трудностите на медицинската професия, само че Ралф и Лоуис, след като хвърлиха поглед на преплитащите им се ореоли, разбраха, че дискутираната в момента тема е къде да отидат да пийнат, като свърши смяната им.

Ралф забеляза това, но същевременно не го видя, както погълнат от мислите си човек вижда и спазва указанията на светофара, без всъщност да ги вижда. Съзнанието му беше обхванато от ужасяващото чувство за deja vu, което го заля в момента, в който с Лоуис слязоха от асансьора и пристъпиха в този свят, където лекото поскърцване на обувките на сестрите по линолеума звучеше досущ като тихото бръмчене на животоподдържащите системи.

„Четните номера са отляво, а нечетните — отдясно — помисли си той, — а пък стая 317, където почина Каролин, е точно до помещението на сестрите. 317 беше — спомням си съвсем ясно. Тук вече си спомням всичко. Как някоя сестра винаги обръщаше диаграмата наопаки. Как в слънчеви дни светлината от прозореца падаше върху леглото във формата на разкривен правоъгълник. Как човек можеше да седи на стола за посетители и да наблюдава сестрата зад бюрото, чиято задача беше да следи за жизненоважни промени в показанията на системите, да приема телефонните обаждания и да поръчва пица.“

Сега беше същото. Съвсем същото. Отново е началото на март, унила привечер след мрачен ден, върху прозорците на стая 317 започва да потропва суграшица, а той от сутринта седи на стола за посетители с неотваряно копие на Шайръровата „Възход и падение на Третия Райх“ на коленете си. Седи там, не му се става дори да отиде до тоалетната, защото пружината на часовника на смъртта вече почти се е развила, той сякаш залита с всяко следващо тиктакане, а паузата между два удара е цяла вечност; неговата спътницата в живота чака влак, а той иска да е на перона, за да я изпрати. Имаше само един начин да го направи както трябва.

Чуваше как суграшицата се усилва и започва да бие в прозорците все по-бързо, защото животоподдържащите системи бяха изключени. През последната седмица на февруари Ралф вече се беше примирил; на Каролин, която никога през живота си не се беше предавала, й отне малко повече време да проумее. А какво точно трябваше да проумее. Ами, че в тежкия десетрундов мач Каролин Робъртс срещу рака, победител беше ракът, този вечен шампион в тежката категория, който с техничен нокаут я свали на ринга.

Седеше на стола за посетители, гледаше и чакаше, а тя дишаше все по-шумно — продължително издишване, гърдите й вече не се повдигат и той е убеден, че това наистина е последният й дъх, че пружината на часовника се е развила докрай, че влакът е пристигнал на гарата, за да се качи единственият пътник… а после дълбоко, несъзнателно вдишване, когато дробовете й за пореден път поемат порция въздух; тя вече не дишаше в нормалния смисъл на думата, а се люшкаше между живота и смъртта, като пияница, който преплита крака по тъмен коридор в евтин хотел.

Скръц-скръц-скръц: суграшицата продължаваше да дращи по стъклата с невидими нокти, мрачният ден отстъпи място на непрогледна нощ; течеше втората половина на последния рунд от битката, която водеше Каролин. Тя, разбира се, вече изцяло беше преминала на автопилот — мозъкът, който някога е съществувал в деликатно оформения череп, вече го нямаше. На негово място се бе настанил мутант — безмозъчен, сиво-черен хищник, който не може да мисли или да чувства, а само да изяжда, да изяжда, да изяжда, докато накрая се самоизяде. Скръц-скръц-скръц: той бе видял, че Т-образното приспособление за дишане в носа й се е поизместило. Изчака я отново мъчително да поеме дъх, после, когато издиша, се наведе и намести пластмасовата тръбичка. Помнеше, че по пръстите му бе полепнал секрет и той го беше избърсал с хартиена кърпичка от кутията, която стоеше на болничното шкафче. После отново седна на стола в очакване на поредното вдишване, за да се увери, че апаратът няма да падне, само че нямаше следващо вдишване и той осъзна, че тиктакането, което от миналото лято чуваше от всички страни, като че е спряло.

Помнеше как минутите отминават, а той чакаше — една, три, шест — неспособен да повярва, че всички щастливи години (да не говорим за няколкото тежки), са свършили толкова нелепо. Радиото й, настроено на местната радиостанция, тихо свиреше в ъгъла — Саймън и Гарфънкъл пееха „Скарбъроу Феър“. Песента свърши. После зазвуча „Данке шьон“ на Уейн Нютън. И нея изслуша докрай. След това съобщиха прогнозата за времето, но преди водещият да свърши да обяснява какво ще бъде времето през първия ден на вдовството на Ралф Робъртс — всичките там прояснявания, застудявания и ветрове, които щели да задухат на североизток, той най-после успя да проумее. Часовникът бе престанал да тиктака, влакът бе пристигнал, боксовият мач беше свършил. Край на метафорите, оставаше само жената в стаята, която най-после беше утихнала. Ралф се разплака. Бавно се приближи до радиото и го изключи. Спомни си лятото, когато с Каролин се записаха на курс по рисуване с пръсти, и нощта, когато започнаха да рисуват по голите си тела. При този спомен се разрида още по-силно. Отиде до прозореца, допря глава до студеното стъкло и продължи да плаче. В първия ужасен миг след прозрението искаше едно-единствено нещо — да бъде мъртъв. Една сестра го беше чула да плаче и влезе в стаята. Посегна да премери пулса на Каролин. Ралф й каза да престане да се прави на глупачка. Тя се доближи и на него му се стори, че иска да премери неговия пулс. Вместо това сестрата го прегърна. Тя…

[Ралф? Ралф, добре ли си?]

Той погледна разсеяно Лоуис, понечи да й отговори, че всичко е наред, но се сети, че не може да скрие почти нищо, докато се намират в това състояние.

[Тъжно ми е. Прекалено много спомени има тук. И то печални.]

[Разбирам… но погледни надолу, Ралф! Виж пода!]

Той се подчини и очите му се разшириха. Подът беше покрит с разноцветни следи — някои бяха съвсем пресни, но повечето почти напълно бяха избледнели. Два чифта се открояваха ярко сред останалите, блеснали като диаманти сред стъклени имитации. Бяха тъмно златистозелени и в тях все още плуваха миниатюрни червени петънца.

[На онези, които търсим ли са, Ралф?]

[Да — докторчетата са тук.]

Ралф хвана Лоуис за ръката — тя беше съвсем ледена — и бавно я поведе по коридора.

1.

Бяха изминали едва няколко крачки, когато се случи нещо безкрайно странно и доста страшничко. Изведнъж светът пред тях стана бял. В тази ослепителна бяла мъгла стаите на вратите по коридора едва се виждаха и се разраснаха до размерите на порти на склад. Самият коридор се сви както по времето, когато редовно се возеше на „влакчето на смъртта“ в лунапарка. Лоуис изстена и панически стисна ръката му.

Това продължи само миг, после цветовете отново нахлуха в света, но този път бяха по-ярки и по-контрастни. Нормалната перспектива се възстанови, но предметите изглеждаха някак по-плътни. Аурите също бяха тук, но бяха по-бледи — вече не приличаха на изрисувани със спрей петна в основни цветове, а бяха като пастелни ореоли. Същевременно Ралф откри, че вижда всички цепнатинки и пори в стената отляво… после осъзна, че ако поиска, може да види тръбите, кабелите и инсталациите, вградени в стените; трябваше само да се вгледа.

„Боже мой! — помисли си. — Наистина ли се случва? Възможно ли е да се случва наистина?“

Обгръщаха го звуци: от далечни звънци, от казанче на тоалетна, приглушен смях. Звуци, които обикновено се приемат за даденост, са част от ежедневието, но не и сега. Не и тук. Подобно на видимата реалност звуците сякаш бяха изградени от нежна тъкан, като фестони от коприна и стомана.

Далеч не всички бяха обичайни — в смесицата се промъкваха безброй екзотични нотки. Ралф чуваше как в тръбите бръмчи муха. Лекото прошумоляване на чорапогащника, който си оправяше някаква сестра в служебната тоалетна. Тупкащи сърца. Циркулираща кръв. Ритмичните тласъци на дишането. Различаваше всеки звук, който се смесваше с другите, и всички заедно създаваха сложен аудиобалет — „Лебедово езеро“ от къркорещи стомаси, жужащи контакти, оглушителни сешоари, поскърцващи колелца на болнични колички. Откъм другия край на коридора долиташе звук от телевизор. Идваше от стая № 340, където господин Томас Рен, пациент с болни бъбреци, гледаше Кърк Дъглас и Лана Търнър в „Лошият и красивата“. „Ако си с мен, сладурче, ще преобърнем този град надолу с главата“ — казваше Кърк и по аурата, която обгръщаше думите му, Ралф разбра, че в деня, когато е била снимана точно тази сцена, господин Дъглас е страдал от зъбобол. Но това съвсем не беше всичко — Ралф знаеше, че може да отиде още по…

(„нагоре? навътре? надолу?“)

… ако иска. Но не желаеше. Това бе Арденският лес и човек можеше да се загуби в гъсталака. Или пък да го изядат тигрите.

[Божичко! Това е друго усещане — трябва да е друго, Лоуис! Изцяло ново усещане!]

[Зная.]

[И справяш ли се с него?]

[Мисля, че да, Ралф… а ти?]

[Така ми се струва, поне засега… но не зная как ще бъде, ако дъното отново изчезне. Хайде.]

В този момент от стая № 313 излязоха Бил Макгавърн и някакъв непознат мъж. Двамата бяха погълнати от разговора си.

Лоуис извърна към него изкривеното си от ужас лице.

[О, не! О, Боже, не! Виждаш ли, Ралф? Виждаш ли?]

Той стисна ръката й още по-силно. Виждаше, разбира се. Приятелят на Макгавърн беше обвит във виолетово сияние. То имаше нездрав вид, но Ралф не вярваше човекът да е и тежко болен — сигурно нещо хронично, я ревматизъм, я камъни в бъбреците. Връвчицата, с която завършваше аурата му, беше в същия пъстреещ виолетов оттенък и се поклащаше колебливо насам-натам като антена на кола, когато духа слаб вятър.

Само че аурата на Макгавърн беше изцяло черна. От нея стърчеше чуканчето на онова, което някога е било връвчица. Канапчето на бебето също беше късичко, но здраво на вид — това пред очите им беше загниващ остатък след ампутация. На Ралф за миг му се привидя, но толкова ясно, сякаш беше халюцинация, как очите на Макгавърн първо се подуват, после изхвръкват от орбитите си под напора на порой черни буболечки. Затвори за миг очи, за да не изкрещи, но когато отново ги отвори. Лоуис вече не беше до него.

2.

Макгавърн и приятелят му вероятно се бяха запътили към чешмичката в дъното на коридора. Лоуис препускаше след тях, а гърдите й се повдигаха. В аурата й проблясваха розови искрици, подобни на неонови звездички. Ралф хукна след нея. Не знаеше какво ще последва, ако тя приатече вниманието на Макгавърн, но всъщност и не държеше да узнае. Но въпреки това вероятно щеше да разбере.

[Лоуис! Лоуис, недей!]

Тя не му обърна никакво внимание.

[Бил, спри! Трябва да ме изслушаш! С теб става нещо страшно!]

Макгавърн изобщо не откликна — говореше за книгата на Боб Полхърст, озаглавена „По-късно същото лято“.

— Дявол да го вземе, това е най-хубавата книга за Гражданската война, която съм чел — казваше той на мъжа във виолетовата аура, — но като му предложих да я публикува, той каза, че не можело и дума да става. Представяш ли си? Щеше да получи „Пулицър“, но…

[Лоуис, върни се! Не се доближавай до него!]

[Бил! Бил! Б…]

Преди Ралф да успее да я настигне, тя се изравни с Макгавърн. Протегна ръка да го сграбчи за рамото. Пръстите й изчезнаха в чернилката, която го обвиваше… после потънаха в него.

В този миг аурата й доби червения цвят на пожарна кола. Прорязваха я черни петна, подобни на рояци миниатюрни насекоми. Лоуис изписка и отдръпна ръка. На лицето й се четеше смесица от ужас и отвращение. Вдигна ръка пред очите си и отново изпищя, но Ралф не видя нищо. Тесни черни лентички опасваха ореола й; приличаха на орбитите на планети, отбелязани на картата на Слънчевата система. Лоуис се обърна, готова да побегне. Ралф я сграбчи за раменете и тя сляпо го заудря.

Междувременно Макгавърн и приятелят му продължаваха бавно да крачат към чешмичката, без изобщо да забелязват крещящата жена зад тях.

— Като питах Боб защо не публикува книгата — не спираше Макгавърн, — той отвърна, че точно аз трябва най-добре от всички да разбирам причините. Казах му…

Лоуис го заглуши с писъците си, които звучаха като пожарна сирена.

[!!! — — — — — — — — — — !!! — — — — — — — — — — !!!]

[Стига, Лоуис! Престани веднага! Каквото и да ти се е случило, вече свърши! Свърши и всичко е наред!]

Но тя продължаваше да се съпротивлява и в съзнанието му ечаха нечленоразделните й писъци; опитваше се да му каже колко ужасно е било, как той всъщност вече гниел, как в него имало неща, които го изяждали жив, и макар че това било достатъчно противно, не било всичко. Знаели са, казваше тя, че са лоши, а освен това я усетили.

[Лоуис, сега си с мен! Аз съм тук и всичко е на…]

Юмрукът й го улучи в челюстта и пред очите му притъмня. Разбра, че са преминали в друго измерение на действителността, където физическият контакт с другите бе невъзможен — нима не бе видял как ръката на Лоуис потъна в Бил, сякаш бе ръка на призрак? — но където очевидно все още бяха достатъчно реални един за друг — можеше да го докаже с насинената си челюст.

Прегърна я през раменете и я притисна към себе си. Писъците й

[!!! — — — — — — — — — — !!! — — — — — — — — — — !!!]

обаче продължаваха да отекват в съзнанието му. Той преплете пръсти на гърба й и стисна силно. Отново почувства как силата изскача от него, точно като сутринта, само че този път я усещаше по коренно различен начин. По червено-черната аура на Лоуис се разля синя светлина и сякаш я успокои. Юмруците й се заразмахваха по-бавно, накрая се отпуснаха. Тя задавено си пое дъх. Синкавото сияние около нея се разрасна и постепенно избледня. Една по една черните лентички изчезнаха от аурата й, сетне се стопи и червеният оттенък. Лоуис опря глава на рамото му.

[Извинявай, Ралф — пак станах „ядрена“, нали?]

[Май да, но няма значение. Вече си добре. Това е по-важното.]

[Ако знаеш колко беше страшно… да го докосна…]

[Справи се прекрасно, Лоуис]

Тя отмести поглед към края на коридора, където приятелят на Макгавърн тъкмо пиеше вода. Опрял се на стената до него, Бил разказваше как Боб Полхърст винаги решавал с химикалка кръстословицата в неделния „Ню Йорк Таймс“.

— Казваше ми, че това не било горделивост, а оптимизъм — обясняваше Макгавърн, а покровът на смъртта се полюшваш около него и се процеждаше между пръстите на жестикулира щата му ръка.

[Вече не можем да му помогнем, нали, Ралф? Абсолютно нищичко не можем да направим.]

Той я притисна за миг в прегръдките си. Видя, че аурата й вече напълно се е възстановила.

Макгавърн и приятелят му се връщаха по коридора към тях. Изведнъж, съвсем импулсивно, Ралф се освободи от Лоуис и застана точно пред господин Виолетов, който тъкмо слушаше проповедта на Макгавърн за трагедията на старостта и кимаше одобрително.

[Ралф, не го прави!]

[Всичко е наред, не се тревожи!]

Но изведнъж изобщо не беше толкова сигурен, че наистина е наред. Можеше да отстъпи крачка назад и да спечели още една секунда. Само че преди да помръдне, господин Виолетов го погледна невиждащо в лицето и мина точно през него. Усещането, което проряза тялото на Ралф, му беше познато — изпитваш същото, когато раздвижиш изтръпналия си крак. За миг неговата аура и аурата на господин Виолетов се смесиха и Ралф узна за този човек всичко възможно, включително какво е сънувал в утробата на майка си.

Господин Виолетов внезапно спря.

— Какво има? — попита Макгавърн.

— Чу ли някакъв пукот? Все едно избухнаха фойерверки.

— Не, обаче слухът ми вече хич не го бива — ухили се Макгавърн. — Ако все пак нещо е експлодирало, надявам се да не е било в някоя от военните лаборатории.

— Вече не чувам нищо. Сигурно така ми се е сторило. — Двамата влязоха в стаята на Боб Полхърст.

А Ралф си помисли: „Госпожа Перин каза, че прозвучало като изстрел. Приятелката на Лоуис пък си помислила, че я е ухапала буболечка. Въпрос на подход може би, както различните пианисти имат различен подход към инструмента. Но във всеки случай усещат кога ги «докосваме». Може и да не знаят какво е, но го усещат.“

Лоуис го хвана за ръката и го поведе към стая 313. Застанаха в коридора и надникнаха през стъклото в горния край на вратата, а през това време Макгавърн седна на пластмасовия стол, поставен до леглото. В помещението бяха натъпкани поне осем души и макар да не успя да огледа Боб Полхърст много добре, Ралф видя едно — въпреки че собственият му смъртен покров го увиваше съвсем плътно, връвчицата му още беше недокосната. Беше зацапана като ръждив ауспух, на места се лющеше… но все още беше цяла. Обърна се към Лоуис.

[Тези хора може би ще чакат по-дълго, отколкото си мислят.]

Лоуис кимна, а после посочи златистозелените стъпки по пода — следите на докторчетата. Ралф видя, че те подминават 313, но завиват към следващата врата — 315, стаята на Джими В.

Двамата с Лоуис застанаха на прага и се огледаха. Джими В. имаше трима посетители, обаче онзи, седнал край леглото, си мислеше, че е сам. Това бе Фей Шапен, който разсеяно разглеждаше двете купчини картички с пожелания за скорошно оздравяване, натрупани на болничпото шкафче на Джими. Другите двама бяха плешивите докторчета, които Ралф бе видял за пръв път пред дома на Мей Локър. Те стояха край нозете на Джими В. и изглеждаха много сериозни с белите си туники — от толкова близо Ралф видя, че техните почти еднакви лица всъщност са много изразителни; такова нещо и с бинокъл не се вижда, освен ако възприятията ти не са крайно изострени. Най-странни бяха очите им — тъмни, без зеници, изпъстрени със златисти точици. В тях се четеше интелект и загриженост. Аурите им блестяха и се развяваха около тях като императорски тоги…

… или пък като наметала на центуриони, строени за парад.

Те извърнаха глави към Ралф и Лоуис, които стояха на прага, хванати за ръка, като деца, които са се изгубили във вълшебна гора, и им се усмихнаха.

[Здравей, жено.]

Това беше Докторчо № 1. В дясната си ръка лържеше ножица със заострени върхове. Докторчо № 2 пристъпи към новодошлите и леко се поклони.

[Здравей, мъжо. Откога ви чакаме.]

3.

Лоуис стисна по-здраво ръката на Ралф, после я отпусна, защото явно реши, че не ги заплашва непосредствена опасност. Пристъпи крачка напред и отмести поглед от Докторчо № 1 към № 2, а после пак към № 1.

[Кои сте вие?]

Докторчо № 1 скръсти ръце на гърдите си.

[Нямаме имена като Мимолетните — но можете да ни наричате с имената на орисниците от историята, която този човек току-що разказа. Това, че имената са женски, нас малко ни вълнува, защото сме същества, които нямат пол Аз ще бъда Клото, макар че не плета никаква нишка, а моят колега и стар приятел ще бъде Лахезис, въпреки че никога не е хвърлял жребий15. Моля, заповядайте!]

Двамата влязоха и застанаха предпазливо между стола за посетители и леглото. Ралф не вярваше докторчетата да им готвят някаква злина — поне засега — но все още не му се искаше да се приближава прекалено много. Аурите им — толкова ярки и фантастични в сравнение с тези на обикновените хора — го плашеха, а по очите на Лоуис и по полуотворените й устни отгатна, че и тя изпитва същото. Тя усети погледа му върху себе си, извърна се и се опита да се усмихне. „Моята Лоуис“ — рече си Ралф. Прегърна я през раменете и лекичко я притисна.

Лахезис: [Казахме ви имената си — имена, които винаги можете да използвате; няма ли и вие да пи се представите?]

Лоуис: [Искате да кажете, че все още не ги знаете? Прощавайте, но ми е много трудно да повярвам.]

Лахезис: [Можехме да узнаем, само че не пожелахме. Предпочитаме да спазваме правилата на доброто поведение на Мимолетните винаги, когато можем. Намираме ги за очарователни, защото вашият вид си ги предава от стари на млади и така се създава илюзията, че живеете дълго.]

[Не разбирам.]

Ралф също, но не беше много сигурен дали иска да разбере. Стори му се, че в тона на онзи, който се наричаше Лахезис, прозвуча леко покровителствена нотка, която му напомняше за Бил Макгавърн, когато беше в настроение да държи речи или да се изразява високопарно.

Лахезис: [Няма значение. Бяхме сигурни, че ще дойдете. Знаем, че в понеделник сутринта ти, мъжо, ни видя, в дома на…]

И тук думите на Лахезис се застъпиха по някакъв чудат начин.

Той сякаш каза две неща абсолютно едновременно и думите му се сляха като змия, която е захапала крайчеца на опашката си.

[… Мей Локър] [… свършената жена.]

Лоуис колебливо пристъпи напред.

[Казвам се Лоуис Шаси. Това е моят приятел Ралф Робъртс. А сега, след като вече се запознахме, може би вие двамата ще ни обясните какво става тук.]

Лахезис: [Има още един, който трябва да бъде представен.]

Клото: [Ралф Робъртс вече му даде име.]

Лоуис погледна Ралф, който кимаше с глава.

[Говорят за Докторчо № 3. Нали така, приятели?]

Клото и Лахезис кимнаха. На лицата им бяха изписани съвършено еднакви одобрителни усмивки. Ралф си каза, че навярно трябва да се почувства поласкан, но не беше. Вместо това се страхуваше и беше вбесен — през цялото време са били манипулирани съвсем целенасочено и незабележимо. Тази среща не беше случайна — от самото начало си беше иагласена. Клото и Лахезис, две плешиви докторчета, които в момента си нямат работа, седят край леглото на Джими В. и чакат Мимолетниците да пристигнат, хей-хо.

Хвърли поглед към Фей и забеляза, че той е извадил от задния си джоб книга, наречена „50 класически шахматни задачи“. Четеше и замислено си бъркаше в носа. След малко бръкна надълбоко и измъкна доста големичко топче. Разгледа го, после го лепна под болничното шкафче. Ралф смутено извърна поглед и в съзнанието му изникна една от любимите поговорки на баба му: „Не гледай през ключалката, защото ще те хване яд.“ Бе доживял седемдесетгодишна възраст, без напълно да разбира думите й; най-после му се струваше, че е осъзнал смисъла им. Ала друг въпрос го измъчваше в момента.

[Защо Фей не ни вижда? Бил и приятелят му също не ни видяха. И как така онзи човек успя да мине право през мен? Или съм си го въобразил?]

Клото се усмихна.

[Не си си го въобразил. Опитай се да си представиш живота като здание, Ралф — като онова, което наричате „небостъргач“.]

Обаче Ралф откри, че Клото не си представя точно това. За части от секундата сякаш успя да надникне в съзнанието на човечето и видя нещо, което му се стори хем вълнуващо, хем страшничко: огромна кула, построена от черни, изцапани със сажди камъни, която се издига насред поле, потънало в рози. Тесните прозорчета се редуваха нагоре в плавна спирала.

После изображението изчезна.

[Ти, Лоуис и всички останали Мимолетни живеете на първите два етажа на това здание. Разбира се, има асансьори…]

„Не — рече си Ралф. — Не и в кулата, която съзрях в съзнанието ти, малки ми приятелю. В онова здание — ако изобщо съществува такова — няма асансьори, а само тесни стълбища, потънали в паяжини, и хиляди вратички, които водят Бог знае накъде.“

Лахезис го гледаше със странно, някак подозрително любопитство, но Ралф реши, че пет пари не дава. Обърна се към Клото и му направи знак да продължи.

Клото: [Казах, че има асансьори, но обикновено Мимолетните нямат право да ги използват. Вие не сте…]

[готови] [подготвени] [— — — — — — — — — — — — — — — ]

Последното определение бе със сигурност най-точното, но отлетя, преди Ралф да успее да го схване. Спогледа се с Лоуис, която поклати глава, после пак се обърна към Клото и Лахезис. Почваше да се ядосва повече от всякога. Всичките дълги нощи, когато бе седял в креслото и чакал зората; всички дни, когато се бе чувствал като призрак; неспособността да запомни някое изречение, докато го прочете поне три пъти; телефонните номера, които винаги помнеше наизуст, а сега трябваше да търси в указателя…

В този миг в главата му изплува спомен, който едновременно обобщи и оправда гнева му при вида на тези плешиви същества с тъмнозлатисти очи и почти ослепителни ореоли. Видя се как наднича в кухненския шкаф над мивката и търси кубчетата бульон, които умореното му, пренатоварено съзнание настоява, че трябва да са там. Видя се как тършува, поспира, после отново почва да тършува. Видя изражението си — унесено смайване, което лесно може да се обърка с позабавена умствена дейност, но всъщност се дължи на изтощение. После се видя как отпуска ръце и просто стои там, сякаш очаква кубчетата сами да изскочат от шкафа.

Досега, до този миг и допреди да си спомни за тази случка, не бе осъзнавал колко ужасяващ е бил животът му през последните няколко месеца. Сега, като гледаше назад, му се струваше като самотна сиво-бежова пустош.

[Значи сте ни качили на асансьора. — или сте решили, че това е прекалено висока чест за такива като нас и сте ни прекарали на бърза ръка по аварийното стълбище. Опитвали сте се да ни „аклиматизирате“, за да не откачим напълно, което почти успяхте да постигнете. Достатъчно беше да ни ограбвате съня, докато заприличаме на умопобъркани. Знаете ли, че синът и снахата на. Лоуис искат да я вкарат в старчески дом? А пък приятелят ми Бил Макгавърн ме смята готов за лудницата. А през това време вие, малките ангелчета…]

На лицето на Клото се появи бегло подобие на предишната широка усмивка.

[Не сме ангели, Ралф.]

[Ралф, не им викай, моля те.]

Да, беше им се развикал и Фей като че ли най-после подочу нещичко, защото затвори шахматната книга, престана да си бърка в носа и сега седеше опънат като струна на стола, докато тревожно оглеждаше стаята.

Ралф премести поглед от Клото (който отстъпи назад и остатъкът от усмивката му се стопи) към Лахезис.

[Приятелят ти казва, че не сте ангели. А те къде са? Може би играят покер шест-седем етажа по-горе. Сигурно Господ се е настанил в мансардния апартамент, а дяволът хвърля въглища в пещта в машинното.]

Никакъв отговор. Клото и Лахезис подозрително се спогледаха. Лоуис задърпа Ралф за ръкава, но той не й обърна внимание.

[И какво се очаква от нас, приятелчета? Да проследим плешивата версия на Хинибал Лектър и да му вземем скалпа? Майната ви.]

В този миг Ралф би се извърнал и би напуснал стаята (беше гледал много филми и знаеше, че последната му реплика е подходяща за напускане на сцената), но по страните на Лоуис рукнаха потресени, уплашени сълзи, които го заковаха на място. Недоумяващият упрек в очите й го накара да посъжали за избухването си. Прегърна я и яростно изгледа двамата плешивковци.

Те отново се спогледаха и между тях премина нещо — някакъв комуникативен знак, който надхвърляше възможностите на Ралф и Лоуис да го разберат. Когато Лахезис отново се извърна към тях, се усмихваше… но очите му бяха сериозни.

[Чувам, че се гневиш Ралф, но не си прав. Не можеш да повярваш на думите ни, но след време ще се убедиш в тях. Засега трябва да оставим настрана вашите въпроси и нашите отговори — онези, които можем да дадем.)

[Защо?]

[Защото времето за прерязване настъпи за този човек. Гледайте внимателно, за да узнаете и научите.]

Клото пристъпи от лявата страна на леглото. Лахезис се приближи от дясната, минавайки право през Феи Шапен. Фей се приведе във внезапен пристъп на кашлица, а когато тя утихна, отново отвори книгата с шахматните задачи.

[Ралф! Не мога да гледам! Не мога да гледам как ще го направят!]

Но Ралф смяташе, че тя все пак ще остане да наблюдава. Стисна окуражително раменете й, в този миг Клото и Лахезис се наведоха над Джими В. Лицата им бяха озарени от обич, грижа и нежност — те караха Ралф да си припомни лицата, които бе видял някога на една Рембрандова картина, май се казваше „Нощно бдение“. Аурите им се преплитаха и застъпваха точно над гърдите на Джими и изведнъж болният отвори очи. За миг погледна през двете човечета към тавана с объркано и разсеяно изражение, но после очите му се отместиха към вратата и той се усмихна, сетне възкликна:

— Хей! Виж ти кой бил тук!

Гласът му беше дрезгав и сподавен, но все още се долавяше аристократичният му бостънски акцент, дето „тук“ звучеше като „туук“. Фей подскочи. Книгата падна на пода. Наведе се и хвана ръката на Джими, но болният не му обърна внимание и продължи да гледа към другия край на стаята, където стояха Ралф и Лоуис.

— Та това е Ралф Робъртс! И с него жената на Пол Шаси! Кажи, Ралфи, спомняш ли си, когато се опитахме да се напъхаме в оная палатка, та да ги послушаме как пеят „Удивителната благодат“?

[Помня, Джими.]

Джими като че се усмихна, после клепачите му отново се притвориха. Лахезис допря длани до страните на умиращия и понагласи главата му, като бръснар, който се кани да настанява клиента на стола. В същия миг Клото се наведе още по-ниско, разтвори ножицата и захвана между остриетата черната връвчица на Джими В. И в мига, в който той щракна, Лахезис се наведе и целуна Джими по челото.

[Иди си в мир, приятелю.]

Чу се тихо „цък“! Парченцето от връвчицата, което се отдели над ножицата, отплува към тавана и изчезна. Смъртният покров, в който бе увит Джими, за миг стана ослепително бял, после се стопи, точно както покрова на Розали. Джими отново отвори очи и погледна Фей. На Ралф му се стори, че се поусмихна, сетне погледът му се зарея. Трапчинките, които се канеха да заиграят в ъгълчетата на устата му, се изгладиха.

— Джими? — Фей го хвана за рамото и го раздруса, като ръката му проникна право през Лахезис. — Добре ли си, Джими? … Ох, мамка му.

Изправи се и бавно излезе от стаята.

Клото: [Сега разбирате ли, че извършваме необходимото с обич и уважение? Че действаме само в краен случай, като лекар, който умъртвява безнадеждно болен пациент. За нашшпе отношения с вас, Ралф и Лоуис, е жизненоважно да проумеете това.]

[Да.]

[Да.]

Ралф бе готов да оспорва всяка тяхна дума, но фразата за лекаря сякаш поукроти гнева му. Действително бяха освободили Джими В. от свят, където го очакваше само болка. Да, без съмнение са стояли с него в стая 317 в онзи мрачен следобед преди около седем месеца и са освободили Каролин по същия начин. Да, вярно беше, че се отнасят към работата си с обич и уважение — всички съмнения, които беше изпитвал в това отношение, бяха разсеяни, когато видя как Лахезис целуна Джими В. по челото. Но дали обичта и уважението им даваха право да прекарват него и Лоуис през целия този ад и после да ги пращат да гонят свръхестественото същество, което е кривнало от правия път? Как е възможно дори да им хрумне, че двамата най-обикновени хора, и двамата вече не млади, ще успеят да се справят с това същество?

Лахезис: [Хайде да се махнем оттук. Скоро стаята ще се напълни с хора, а ние трябва, да поговорим.]

[Имаме ли някакъв избор?]

[Да, разбира се! Винаги има избор!]

Клото и Лахезис се запътиха към вратата, а Ралф и Лоуис им направиха място да минат. Все пак аурите на двете човечета за миг се докоснаха до тях и Ралф долови какви са на вкус и на пипаме — бяха като сладки ябълки, а при допир напомняха за суха дървесна кора.

Те излязоха, разговаряйки сериозно, а Фей се върна, последван от две медицински сестри. Новодошлите минаха през Клото и Лахезис, после и през Ралф и Лоуис, без да забавят крачка и очевидно без да забележат нищо необичайно.

В коридора цареше обичайната тишина. Никакви звънци не звъняха, никакви светлини не просветваха, по коридора не тичаха санитари, които бутат колички. Никой не крещеше по високоговорителя. Смъртта бе прекалено чест посетител тук, за да предизвиква паника. Навярно никой не се радваше, когато умре някой пациент, дори и безнадеждно болен, но все пак смъртта беше нещо естествено. Ралф си каза, че сигурно Джими е доволен, задето напуска третия етаж на общинската болница без излишна суматоха, без да му се налага да показва шофьорската си книжка или пък картата си за медицинско осигуряване. Беше си отишъл с достойнството, характерно за обикновените и очаквани събития. Бе дошъл в съзнание за миг, осъзнал беше какво се случва с него, а после „Пуф“! Сбогом, мъки и неволи!

4.

Присъединиха се към плешивите докторчетата пред стаята на Боб Полхърст. През отворената врата видяха часовника на смъртта, който продължаваше да тиктака над леглото на стария преподавател.

Лоуис: [Човекът, който стои най-близо до леглото, е Бил Макгавърн, наш приятел. С него става нещо нередно. Нещо ужасно. Ако направим онова, което искате от нас, можете ли да…?]

Но Лахезис и Клото едновременно поклатиха глави.

Клото: [Нищо не може да се промени.]

„Да — рече си Ралф. — Дорънс знаеше: «Построена къща, назад не се връща.»“

Лоуис: [Кога ще се случи?]

Клото: [Вашият приятел принадлежи на другия, на третия. На онзи, когото Ралф нарече Атропос. Само че Атропос не може да ви каже точно кога ще си отиде човекът. Дори не знае кой ще бъде следващият, когото ще вземе. Той е служител на Случайността.]

При тези думи ледена ръка сграбчи сърцето на Ралф.

Лахезис: [Но тук не можем да разговаряме. Елате.]

Лахезис хвана ръката на Клото, а свободната си длан протегна на Ралф. В същия миг Клото посегна към Лоуис. Тя се поколеба, после погледна към Ралф.

Ралф на свой ред, хвърли суров поглед към Лахезис.

[Да не сте посмели да й причините болка.]

[Никой от вас няма да пострада, Ралф. Хвани ме за ръка.]

„Аз съм чужденец в рая“ — мислено добави Ралф, въздъхна, кимна на Лоуис и сграбчи протегнатата ръка на Лахезис. Отново го обзе същото удивление, като пред нещо познато, вълнуващо и приятно, като неочакваната среща със скъп стар приятел. Ябълки и дървесна кора; спомен за овощни градини, в които е бродил като дете. Някак си усети, без всъщност да го вижда, че аурата му е променила цвета си и станала — поне за мъничко — зелена и изпъстрена със златисти петънца като на Клото и Лахезис.

Лоуис пое ръката на Клото, възкликна, сетне се усмихна неуверено.

Клото: [Затворете кръга, Ралф и Лоуис. Не се страхувайте. Всичко е наред.]

„Божичко, как ли пък ще му повярвам“ — рече си Ралф, но когато Лоуис протегна ръка, сграбчи пръстите й. Към вкуса на ябълки и усещането, че се докосва до дървесна кора, се примеси някакъв екзотичен аромат. Старецът го вдъхна дълбоко и се усмихна на Лоуис. Тя отвърна на усмивката — този път без капчица неувереност — и Ралф почувства странно объркване. Възможно ли е да се страхува? Как можеше да се съмнява дори за миг, след като онова, което съществата излъчват, е толкова добро и толкова правилно?

„Напълно съм съгласен, Ралф, но все пак не преставай да се съмняваш“ — подшушна глас.

[Ралф? Ралф!]

Гласът на Лоуис звучеше тревожно и едновременно радостно. Ралф се огледа точно навреме, за да види как вратата на стая № 315 изчезва зад раменете й… само че не вратата потъваше, а Лоуис се издигаше нагоре. Всички те се издигаха нагоре, все още хванати за ръце.

Едва го бе проумял, когато пред очите му за миг премина черна сянка, прилична на сенките от лентичките на щорите. За миг съгледа тесни тръби — сигурно бяха водопроводни — обвити от розов изолационен материал. После осъзна, че гледа по дълъг, застлан с плочи коридор. Някаква болнична количка се носеше право към главата му… която, проумя изведнъж той, се бе подала като перископ над пода. Лоуис изпищя и силно стисна ръката му. Ралф инстинктивно затвори очи и зачака количката да му смаже черепа.

Клото: [Бъдете спокойни! Моля, ви, не се вълнувайте! Не забравяйте, че тези неща съществуват в различно измерение от онова, в което се намираме в момента!]

Ралф отвори очи. Количката беше отминала, но той още чуваше отдалечаващото се потропвапе на колелцата. Количката, както и приятелят на Макгавърн, беше минала право през него. Сега четиримата се издигаха полека в коридор, който навярно беше в детското отделение — по стените се прескачаха какви ли не вълшебни създания, а на прозорците на огромна, ярко осветена стая за игра бяха изрисувани герои от филмчетата на Дисни за Аладин и Малката русалка. По коридора приближаваха лекар и медицинска сестра, които обсъждаха някакъв случай.

— … като че ще трябва да правим още изследвания, но само ако сме минимум деветдесет процента сигурни, че…

Лекарят мина през Ралф и той веднага узна, че господинът отново е започнал тайничко да пуши, след като е отказал цигарите преди пет години, и се чувства гузен. Отминаха. Ралф погледна надолу точно навреме, за да види как краката му изплуват от пода. Извърна се към Лоуис и се ухили закачливо.

[Асансьорът ряпа да яде, а?]

Лоуис кимна. Продължаваше с все сила да стиска ръката му.

Задминаха петия етаж, изплуваха на шестия, където се намираше служебният бюфет (там имаше двама лекари — от по-пълния вид — единият от които гледаше някакъв стар военен филм, а другият похъркваше на грозното канапе, и се озоваха на покрива.

Нощта беше ясна, безлунна, прекрасна. Звездите блещукаха в небесния купол като чудата мъглявина. Духаше ситен вятър, който потвърждаваше думите на госпожа Перин, че циганското лято си отива. Ралф чуваше воя на вятъра, но не го усещаше… макар да му се струваше, че може да го усети, стига да поиска. Само трябва да се съсредоточи и…

В същия миг почувства едва доловима, мигновена промяна в тялото си — нещо подобно на примигване. Изведнъж косата му щръкна, а крачолите се развяха около краката му. Той потръпна. Болките в гърба на госпожа Перин се бяха оказали най-добрият метеоролог. Ралф мислено отново примигна и престана да усеща вятъра. Обърна се към Лахезис:

[Мога ли вече да те пусна?]

Лахезис кимна и сам пусна ръката му. И Клото освободи Лоуис. Ралф погледна към западния край на града и видя трептящите сини светлини над пистите на летището. Отвъд се виждаше плетеницата оранжеви арки на Кейп Грийн, един от новите квартали, застроени в оттатъшния край на Пущинака. И някъде там, сред блещукащите светлинки, точно до източния край на летището, бе Харис Авеню.

[О, Ралф толкова е красиво!]

Той кимна и си рече, че необикновената гледка на града, разстилащ се в мрака, си струва всичко, което бе преживял, откакто започна да страда от безсъние. Всичко, дори повече. Но последното му се стори малко съмнително.

Обърна се към Клото и Лахезис.

[Добре, обяснете. Кои сте вие, кой е той и какво искате да направим?]

Плешивите човечета бяха застанали между два от вентилаторите на климатичната инсталация, които бързо се въртяха и бълваха кафеникавопурпурни потоци във въздуха. Те нервно се спогледаха, а Лахезис кимна едва забележимо на колегата си. Клото пристъпи напред, огледа Ралф, после Лоуис, сякаш подреждайки мислите си.

[Така да бъде. Първо, че нещата, които се случват, макар и неочаквани и шокиращи, не са съвсем неестествени. С колегата, правим онова, което ни принуждават; Атропос също изпълнява нареждания; а вие, скъпи приятели, също ще трябва да извършите онова, което ви накарат.]

Ралф го удостои с горчива усмивка.

[Сбогом, свобода на избора.]

Лахезис: [Не бива да мислиш така! Просто вашата свобода на избора е част от онова, което ние наричаме „ка“, великото колело на битието.]

Лоуис: [Виждаме смътно, сякаш през стъкло… това ли имате предвид?]

Клото се усмихна — усмивката му бе някак младежка: [Има го в Библията, струва ми се. Много добре е казано.]

Ралф: [Освен това и много удобно за такива като вас, но засега да не се занимаваме с този въпрос. Имаме и друга поговорка, господа, която не е от Библията, но все пак много мъдра: „Лилията няма нужда от позлата.“ Надявам, се да я запомните.]

Обаче имаше смътното усещане, че беше попрекалил с изискванията.

5.

Клото отново заговори и не млъкна доста време. Ралф нямаше представа точно колко дълго, защото на това ниво времето беше различно — някак по-свито. Случваше се онова, което казва, изобщо да не съдържа думи; речта биваше заменена от прости ярки изображения като онези от детските ребуси. Ралф предположи, че това е телепатия и поради това изумително явление, но докато се случваше, му се струваше напълно естествено като дишането.

Понякога изчезваха и думите, и образите, прекъсвани от озадачаващи паузи

[— — — — — — — — — — — — — — — ]

в общуването. Дори и тогава Ралф успяваше да почувства какво се опитва да изрази Клото, но подозираше, че Лоуис още по-ясно разбира какво се крие в тези паузи.

[Първо, знайте, че има само четири константи в нивото на съществуване, където вашите и нашите животи, животите на…

[— — — — — — — — — — — — — — — ]

[се припокриват. Тези четири константи са Животът, Смъртта, Целта и Случайността. Всички тези думи съдържат за вас някакво значение, но сега вече имате малко по-различна представа за Живота и Смъртта, нали?]

Ралф и Лоуис кимнаха неуверено.

[С Лахезис сме служители на Смъртта. Това ни превръща в същества, предизвикващи ужас за повечето Мимолетници — дори онези, които се правят, че приемат нас и нашите задачи, обикновено се страхуват. Понякога ни рисуват по картинките като страховит скелет или като закачулена фигура, чието лице не се вижда.]

Клото скръсти ръце и се престори, че потръпва. Пантомимата беше толкова успешна, че накара Ралф да се ухили.

[Но ние не сме служители само на Смъртта — освен това сме и служители на Целта. А сега трябва да слушате внимателно, защото искам да бъда разбран. Сред вашия вид има такива, които смятат, че всичко се случва по предварително начертан план, а има и такива, които смятат, че всички случки са просто въпрос на късмет или на шанс. Истината е, че животът е едновременно случаен и целенасочен, макар и не в еднаква степен. Животът е като…]

Тук Клото очерта окръжност с ръце, като малко дете, което се опитва да покаже каква е формата на земята, а в окръжността Ралф видя хиляди (или може би милиони) карти за игра, разперени във ветрило като трепкаща дъга от купи, пики, спатии и кари. В тази огромна колода съзря и доста жокери — много повече, пропорционално погледнато, от обичайните два-три в колода. Всичките бяха ухилени до уши, имаха на главите си сламени шапки с изгризана периферия.

Всички държаха ръждиви скалпели.

Ралф погледна Клото с разширени зеници. Човечето кимна.

[Да. Не зная точно какво си видял, но съм сигурен, че е било нещо, което се опитвам да кажа. А ти, Лоуис?]

Лоуис, която много обичаше да играе на карти, леко кимна.

[Атропос е жокерът в колодата — това искаш да кажеш.]

[Той е служител на Случайността. Ние с Лахезис служим на другата сила, на онази, която отговаря за повечето събития както в живота на даден човек, така и в общия поток на човешките дела. На вашия етаж от зданието всички същества са Мимолетни, което означава, че времето за смъртта им е фиксирано. Не мислете, че детето изскача от утробата на майка си с табелка на врата, на която пише: „СРЯЗВАНЕ НА ВРЪВЧИЦАТА НА 84 ГОДИНИ, 11 МЕСЕЦА, 9 ДНИ, 6 ЧАСА, 4 МИНУТИ И 21 СЕКУНДИ“. Тази идея е нелепа. И все пак времевите отрязъци са с предварително определена, дължина, а както се убедихте, една от многото функции на човешката аура е да служи като часовник.]

Лоуис се размърда, а като се обърна към нея, Ралф видя нещо удивително — небето над тях избледняваше. Предположи, че вече е пет сутринта. Бяха пристигнали в болницата около девет вечерта във вторник, а сега изведнъж вече беше сряда, 6 октомври. Бе чувал, че времето летяло, но това бе пълен абсурд.

Лоуис: [Значи работата ви се състои в това, да предизвиквате онова, което ние наричаме естествена смърт?]

В аурата й се мярнаха объркани, недооформени образи. Някакъв мъж (Ралф бе сигурен, че е покойният господин Шаси), който лежи с кислородна маска. Джими В., който отваря очи и вижда Ралф и Лоуис миг преди Клото да пререже връвчицата му. Страницата с некролозите от местния вестник „Нюз“, осеяна с фотографии, повечето от които по-големи от пощенски марки, жертвите от седмичната жътва на смъртта в местните болници и сиропиталища.

Клото и Лахезис едновременно поклатиха глави.

Лахезис: [Няма такова нещо като естествена смърт. Ние действаме целенасочено. Взимаме старите и болните, но взимаме и други. Вчера например взехме млад мъж на двадесет и осем години. Дърводелец. Преди две седмици по вашето време паднал от скелето и получил фрактура на черепа. През тези две седмици аурата му беше…]

Ралф видя накъсан образ на поразена от гръм аура, като онази, която обвиваше бебето в асансьора.

Клото: [Най-после настъпи промяната — аурата придоби друг цвят. Известно ни бе, че ще се случи, но не знаехме кога. Когато се случи, отидохме при него и го отпратихме.]

[Къде го отпратихте?]

Това бяха думи на Лоуис, която случайно засегна деликатния въпрос за съществуването след смъртта. Ралф нахлузи мисловния си спасителен пояс, едва ли не надявайки се да получат в отговор странна пауза, но когато застъпващите се отговори бяха дадени, те бяха кристално ясни.

Клото: [Навсякъде.]

Лахезис: [В други светове, различни от тези.]

Ралф изпита смесица от облекчение и разочарование.

[Звучи много поетично, но мисля, че знам какво означава — поправете ме, ако греша — че животът след смъртта е не по-малка загадка за вас, отколкото и за нас.]

Лахезис, почти сопнато: [Може би при друг случаи ще имаме възможност да обсъждаме подобни теми, но не сега — както несъмнено вече сте забелязали, на това ниво от зданието времето тече по-бързо.]

Ралф се огледа и видя, че утрото е настъпило. [Съжалявам.]

Клото, усмихвайки се: [Няма нищо — радваме се на въпросите ви и ги намираме за доста интересни. Любопитството е неразделна част от живота, но тук се проявява най-силно. Само че онова, което наричате „живот след смъртта“, няма място сред четирите константи — Живот и Смърт, Цел и Случайност — които ни интересуват в момента.]

[Всяка смърт, която служи на целта, се програмира по добре познат на нас начин. С приближаването на края, аурите на онези, които ще умрат от Целенасочена смърт, постепенно посивяват. Сивото неотклонно почернява. Ние биваме извикани, когато аурата…]

[— — — — — — — — — — — — — — — ]

[и идваме точно така, както вече имахте възможност да видите снощи. Носим успокоение на страдащите, мир на уплашените, покой на неспокойните. Когато една смърт е от най-Целенасочените, тя е очаквана, дори добре дошла, но не винаги. Понякога ни викат да взимаме мъже, жени и деца, които са в цветущо здраве… но чиито аури изведнъж се променят и показват, че краят им вече е дошъл.]

Ралф се сети за младежа с якето без ръкави, който с бодра стъпка нахълта вчера следобед в „Червената ябълка“. Той бе олицетворение на здраве и жизненост… като се изключи мазният черен мехур, полепнал по него.

Отвори уста да спомене за младия мъж (или да попита за съдбата му), но после я затвори. Слънцето вече грееше право над главите им и изведнъж Ралф бе обзет от непонятна увереност — че двамата с Лоуис са се превърнали в предмет на вулгарна дискусия в тайния град на старчоците.

Някой да ги е виждал? … Не? … Мислите ли, че са избягали заедно? … За да се оженят например? … Ами, на тяхната възраст е невъзможно, но какво, ако са решили да си легнат заедно? Не знам дали на Ралфи са му останали снаряди в стария склад за амуниции, но тя винаги ми се е струвала горещо парче… Да, бе, ходи така, сякаш знае, че оная й работа още я бива, нали тъй?

Ралф си представи как олдсмобилът му е паркиран зад едно от обвитите с бръшлян бунгала в крайпътния мотел, как пружините на леглото в хотелската стая се огъват под него и Лоуис, докато се любят, и неволно се ухили. Миг след това му хрумна тревожната идея, че може би мислите му се четат по аурата му и той веднага прогони изображението. Но все пак му се стори, че Лоуис го наблюдава замислено и лекичко се усмихва.

[Атропос служи на Мимолетните. Не всяка смърт от онези, които Мимолетните наричат „безсмислена“, „ненужна“ и „трагична“ е негово дело, но в повечето случаи е така. Когато десетина възрастни мъже и жени загинат при пожар в старчески дом, има много голяма вероятност Атропос да е бил там, да е събирал сувенири и да е прерязвал връвчици. Когато дете издъхне в люлката си без никаква видил причина, вината най-често е на Атропос и на ръждивия, скалпел. Когато някое куче — да, дори и куче, защото съдбите на повечето живи същества в света на Мимолетните принадлежат или на Случайността или на Целта — бъде прегазено на улицата, защото водачът на колата, която го блъснала, е избрал неподходящ момент да си погледне часовника…]

Лоуис: [Това ли се е случило с Розали?]

Клото: [На Розали й се е случил Атропос. Приятелят на Ралф, Джо Уайзър, е само онова, което наричаме „ръка на съдбата“.]

Лахезис: [А освен това се е случил и на вашия приятел Бил Макгавърн.]

Лоуис изглеждаше така, както се чувстваше Ралф — ужасена, но не особено изненадана. Вече беше късен следобед, сигурно бяха минали поне осемнадесет часа, откакто за последно бяха видели Бил, а още снощи Ралф знаеше, че на приятеля му остава да живее съвсем, съвсем малко. Сигурно Лоуис, която най-безразсъдно го докосна, знаеше още по-добре.

Ралф: [Кога се е случило? Колко време, след като го видяхме за последен път?]

Лахезис: [Не след дълго. На излизане от болницата. Съжалявам за вашата загуба, както и за непохватния начин, по които ви поднесохме известието. Толкова рядко разговаряме с Мимолетни, че забравяме как се прави. Не исках да ви причиня болка.]

Лоуис отвърна, че няма нищо, че напълно го разбирала, но по страните й се стичаха сълзи, а Ралф усещаше, че и неговите очи парят. Трудно му беше да повярва, че Бил си е отишъл — че малкият посерко с мръсната бяла престилка се е докопал до него. Как да повярва, че Макгавърн никога повече няма да повдигне иронично рошавата си вежда? И никога повече няма да мрънка колко е глупашко да се остарява?

Невъзможно. Той рязко се извърна към Клото.

[Искам да видя.]

Клото, изненадан, почти разстроен от притеснение: [Аз… аз не мисля…]

Ралф: [За нас, глупавите Мимолетни, важи: „Око да види, ръка да пипне.“ Никога ли не сте чували тази поговорка?]

Лоуис неочаквано проговори.

[Да — искаме да видим. Но само толкова, колкото да узнаем как е станало и да го приемем Опитайте се да не ни разстройвате повече.]

Ктото и Лахезис се спогледаха, после сякаш свиха рамене, без обаче в действителност да ги повдигат. Лахезис вирна първите два пръста на дясната си ръка и от тях във формата на паунска опашка заструи синьо-зелена светлина. В нея се виждаше умалено, зловещо правдоподобно изображение на коридора в реанимацията. Медицинска сестра, която буташе количка с лекарства, премина през тази светлинна арка. За момент тялото и сякаш се огъна, после тя се изгуби от поглед.

Лоуис, очаровано, въпреки обстоятелствата: [Като че гледаме филм, прожектиран в сапунен мехур!]

В този миг Макгавърн и господин Виолетов излязоха от стаята на Боб Полхърст. Макгавърн беше облечен със стар униформен пуловер на гимназията в Дери, а приятелят му закопчаваше ципа на якето си; очевидно се бяха отказали да седят до леглото на умиращия. Макгавърн вървеше бавно след господин Виолетов. Ралф видя, че съседът му изобщо не изглежда добре. Лоуис го сграбчи здраво за лакътя. Той притисна ръката й с длан.

Насред пътя към асансьора Макгавърн спря, подпря се на стената и наведе глава. Изглеждаше като напълно изтощен състезател на финала на маратонско бягане. Известно време господин Виолетов продължи да върви сам; Рапф видя, че устните му се движат и си рече: „Не осъзнава, че събеседникът му не е до него.“

Изведнъж му се отщя да гледа.

В синьо-зелената сфера Макгавърн притискаше с ръка гърдите си. С другата посегна към гърлото си и го заопипва, сякаш да провери дали не започва да развива гуша. Ралф не беше много сигурен, но му се стори, че в очите на съседа му се чете страх. Спомни си отвратителната гримаса на лицето на Докторчо № 3, когато бе разбрал, че някакъв Мимолетен се намесва в разправията му с едно от местните бездомни кучета. Какво бе казал?

[Ще ти спукам гьона, Дребен. Хич няма да те оставя на мира. И приятелчетата ти, и тях ще ги подпукам. Разбираш ли какво ти говоря?]

Докато гледаше как Бил се свлича бавно на пода, през главата му мина ужасяващо предположение, граничещо с убеденост.

Лоуис: [Пропъди го — моля те, пропъди го!]

Тя допря лице до рамото на Ралф. Клото и Лахезис си размениха смутени погледи и Ралф си даде сметка, че е започнал да преосмисля представата за тях като за вездесъщи и всесилни същества. Може и да са свръхестествени, но братята доктор Джойс със сигурност не бяха. Подозираше, че не са и големи капацитети по предсказване на бъдещето; гадателите с истинските кристални сфери едва ли биха се спогледали смутено.

„И те, като всички останали, налучкват“ — рече си той и изпита неохотно съчувствие към господин К. и господин Л.

Синьо-зелената сфера, която плуваше пред Лахезис — заедно с пленените вътре образи — изведнъж изчезна.

Клото, оправдавайки се: [Моля ви, не забравяйте, че вие сами, Ралф и Лоуис, избрахте да го видите. Не ви го показахме по своя воля.]

Ралф почти не чу тези думи. Ужасяващият спомен продължаваше да се натрапва в съзнанието му — като снимка, която човек не иска да гледа повече, но няма сили да отвърне очи от нея. Мислеше за шапката на Бил… за избелялото шалче на Розали… за липсващите обеци на Лоуис.

[Ще ти спукам гьона, Дребен — разбираш ли какво ти говоря? Надявам се. Най-искрено се надявам.]

Отмести поглед от Клото към Лахезис и съчувствието се изпари. На негово място запулсира гняв. Лахезис бе казал, че няма понятие като случайна смърт, а това включва и Макгавърн. Ралф изобщо не се съмняваше, че Атропос е взел Макгавърн поради една много проста причина — искал е да нарани Ралф, да го накаже, че се е намесил… как го бе нарекъл Дорънс? В делата на Дълголетните.

Старият Дор му бе препоръчал да не се захваща с това — без съмнение добра стратегия, но той, Ралф, всъщност нямаше избор… защото двете плешиви джуджета се бяха захванали с него. В действителност именно те бяха предизвикали смъртта на Макгавърн.

Клото и Лахезис почувстваха гнева му и отстъпиха крачка назад (макар наглед като че не помръднаха от местата си), а по лицата им беше изписано пълно объркване.

[Вие двамата сте причината Бил Макгавърп сега да е мъртъв. Това е самата истина, нали?]

Клото: [Моля те… позволи ми да довърша с обяснението…]

Тревожна и уплашена, Лоуис гледаше втренчено Ралф.

[Ралф? Какво става? Защо се ядосваш?]

[Не разбираш ли? Техният номер струваше на. Бил Макгавърп живота му. Тук сме или защото Атропос е направил нещо, което тия момчета не харесват, или се готви да…]

Лахезис: [Правиш прибързани заключения, Ралф…]

[… но има един много голям основен проблем — той знае, че го виждаме! Атропос ЗНАЕ, че го виждаме!]

Очите на Лоуис се разшириха от ужас… бе разбрала.

1.

Нечия ръка докосна Ралф по рамото и остана там като бял дим.

[Моля ви… позволеше ни да обясним…]

Почувства промяната — същото онова примигване — в тялото си, още преди да си даде сметка, че го е пожелал. Отново усети острия като наточен нож вятър, който духаше в тъмнината, и потрепери. Допирът на ръката на Клото вече му се струваше като нереална вибрация под кожата му. Виждаше ги и тримата, но като матови фигури с размити очертания. Бяха се превърнали в призраци.

„Спуснал съм се надолу. Не съвсем до мястото, откъдето тръгнахме, но поне до ниво, на което не могат да осъществят почти никакъв физически контакт с мен. Аурата ми, връвчицата… да, до тях съм сигурен, че могат да се докопат, по физическата част от мен, която живее в света на Мимолетните, е извън обсега им.“

Гласът на Лоуис, далечен като заглъхващо ехо: [Ралф! Какво правиш…]

Той погледна призрачните силуети на Клото и Лахезис. Вече гледаха не смутено или виновно, а направо уплашено. Лицата им бяха разкривени и почти не се виждаха, но въпреки това страхът бе изписан на тях съвсем ясно.

Клото, с далечен, но доловим глас: [Върни се, Ралф! Моля те, върни се!]

— А ако се върна, ще престанете ли с вашите игрички?

Лахезис, избледнява и се топи: [Да! Да!]

Ралф отново извика вътрешното примигване. Трите силуета се върнаха на фокус. В същото време пространството се изпълни с цветове и времето отново запрепуска — далеч в небето бледнеещата луна се затъркаля надолу като капка блещукащ живак. Лоуис се хвърли на врата му и за миг той се запита прегръща ли го, или се опитва да го удуши.

[Слава Богу! Помислих, че ме изоставяш!]

Ралф я целуна и в миг главата му се изпълни със сетивна информация — вкус на пресен мед, усещане за допир до вълна и аромат на ябълки. В съзнанието му блесна мисъл

(какво ли би било да се любим тук, горе?)

но той я прогони веднага. Трябваше да внимава с мислите и приказките в следващите няколко

(минути? часове? дни?),

а да мисли за подобни работи само би го затруднило още повече. Обърна се към докторчетата и ги измери с поглед.

[Надявам се да сте искрени. Ако ли не, смятам, че най-добре би било веднага да сложим край на цялото това надбягване и всеки да си върви по пътя.]

Този път Клото и Лахезис изобщо не си направиха труда да се споглеждат — и двамата закимаха отривисто. Лахезис заговори, но тонът му беше оправдателен. Да си има човек работа с тия приятели, подозираше Ралф, е много по-приятно, отколкото да се разправя с Атропос, но и те като него не бяха свикнали да ги разпитват — или да си дават зор, както би казала майка му.

[Всичко, което ви казахме досега, е вярно. Може и да не сме споменали, че е възможно Атропос да е малко по-наясно със ситуацията, отколкото би ни се искало, но…]

Ралф: [А какво ще стане, ако откажем повече да слушаме тия глупости? Ако просто се обърнем и си тръгнем?]

И двамата замълчаха, но той прочете в очите им нещо доста неприятно — известно им бе, че обеците на Лоуис са в Атропос и освен това че той знае. Надяваше се, че Лоуис не осъзнава този факт.

[Не прави това, Ралф — моля те, недей. Трябва да ги изслушаме докрай.]

Лахезис: [По принцип не се месим в делата на Атропос, нито пък той в нашите. Не можем да му се месим, дори и да искаме — Случайността и Целта са като жълтите и черните полета, на шахматната дъска, определят се взаимно по силата на контраста си. Но сега Атропос иска да се намеси в начина, по който обикновено стават нещата — в най-буквален смисъл е бил подтикнат да се намеси — и в някои редки случаи съществува изключително голяма възможност това да му се удаде…]

Клото: [Всъщност истината е малко по-жестока — никога досега в нашата практика не са правени опити да се ограничат действията му или той да бъде възспрян.]

Лахезис: [… и такива опити са допустими само ако ситуацията, в която се кани да се намеси, е изключително деликатна и от нея зависи равновесието на важни събития. Сега е възникнала такава ситуация. Атропос е прекъснал връв, която не би трябвало да пипа. Ако това не се поправи, ще настъпят страхотни проблеми на всички нива, да не говорим за сериозното несъответствие между Случайността и Целта. Не можем да се справим с онова, което се случва — ситуацията далеч надхвърля способностите ни. Вече дори не виждаме ясно, камо ли да действаме. Но в крайна сметка неспособността ни да виждаме няма почти никакво значение, защото само Мимолетни могат да се противопоставят на волята на Атропос. Затова и вие двамата сте тук.]

Ралф: [Нима твърдите, че Атропос е прерязал връвта на някой, който е трябвало да умре от естествена смърт… от Целенасочена смърт?]

КЛОТО: [Не точно. Някои животи — те са съвсем малко на брой — не са съвсем ясно определени. Винаги, когато Атропос засегне такъв живот, е възможно да настъпят усложнения. „Сто на сто“ — както казвате вие. Такива неопределени животи са като…]

Клото разпери ръце и между тях заигра редичка от седем карти, които невидима ръка бързо обърна. Асо, двойка, жокер, тройка, седмица, дама. Последната карта, която невидимата ръка откри, беше празна.

Клото: [Тази картинка помага ли ви да разберете?] Ралф сбърчи чело. Не знаеше дали го улеснява или не. Явно имаше някой, който нито е обикновена карта за игра, нито пък жокер. Човек — празна карта, обект на интересите и на двете страни. Атропос беше разсякъл метафизичния маркуч за въздух на този човек и сега някой — или нещо — беше обявил прекъсване на играта.

Лоуис: [Говорите за Ед, нали?]

Ралф се извърна и я стрелна с очи, но тя гледаше Лахезис.

[Ед Дипно е празната карта.]

Лахезис кимаше.

[Как разбра, Лоуис?]

[Че кой друг би могъл да бъде?]

Тя бе съвсем сериозна, но Ралф улови някакво усещане за усмивка. Извърна се пак към Клото и Лахезис.

[Добре де, най-после стигнахме донякъде. Та кой би тревога? Не вярвам да сте били вие, момчета — имам усещането, че поне в този случай не сте само изпълнители.]

Те доближиха глави и замърмориха — там, където зелено-златистите им аури се допряха, Ралф видя подобен на тегел охрен оттенък и разбра, че е прав. Най-сетне двете същества отново се обърнаха към тях.

Лахезис: [Да, случаят е горе-долу такъв. Обичаш да поставяш нещата в перспектива, Ралф. От хиляди години не сме водили подобен разговор…]

Клото: [Ако изобщо ни се е случвало.]

Лахезис, по детски жаловито: [Случвало се е!]

Ралф: [Разкажете ми цялата истина.]

Лахезис: [Добре. Да, Атропос е прерязал връвта на Ед Дипно. Знаем това не защото сме го видели — както вече казах, изгубихме способността си да виждаме ясно — а защото е единственото логично заключение. Дипно не принадлежи нито на Случайността, нито на Целта, които ние познаваме, но за да се вдигне целият този шум, явно е имал по-специална връвчица. Самият факт колко дълго след прекъсването й продължава да живее посочва колко силен и важен е. Когато прекъсна връвта му, Атропос предизвика цяла верига ужасяващи събития.]

Лоуис потръпна и пристъпи към Ралф.

Лахезис: [Нарекохте ни изпълнители. Не знаеше колко сте прави. В този случай сме само пратеници. Задачата ни е да ви известим какво става и какво се очаква от вас, и тази задача вече е почти изпълнена. А що се отнася до онзи, който „би тревога“, не можем да отговорим на въпроса, защото всъщност и ние не знаем.]

[Не ви вярвам.]

Клото: [Не ставай глупав — разбира се, че ни вярваш! Да не мислиш, че шефовете на огромна автомобилна компания, ще поканят в дирекцията някой общ работник, за да му изяснят причините, които определят политиката на компанията? Или пък за да му обяснят с най-големи подробности защо затварят един завод, а оставят друг?]

Лахезис: [Положението ни е малко по-високо от това на работници на конвейер, но все пак сме в категорията на онези, които би нарекъл „бачкатори“, Ралф — ни повече, ни по-малко.]

Клото: [Приемете следното: отвъд нивата на Мимолетните и Дълголетпите, където живеем Лахезис, Атропос и аз, има още нива. Населяват ги създания, които можем да наречем Вечни — същества, които или са безсмъртни, или живеят толкова дълго, че почти няма знамение. Сферите на съществуване на Мимолетните и на Дълголетните се застъпват — те обитават свързани етажи от зданието, ако щеше — са ръководени от Случайността и от Целта. На горните етажи, които са недостъпни за нас, но все пак са част от същата кула на съществуването, живеят други създания. Някои от тях са удивителни и прекрасни; други са ужасяващи дори за нашите представи, да не говорим за вашите. Можем да ги наречем По-висша Цел и По-висша Случайност… а може би отвъд определено ниво дори не съществува Случайност — подозираме, че е така, но няма начин да го узнаем. Но знаем, че от Ед се е заинтересувало същество от тези по-високи нива, а друго подобно същество е противодействало. Това противодействие сте вие, Ралф и Лоуис.]

Лоуис ужасено погледна Ралф, но той почти не й обърна внимание. Мисълта, че нещо ги размества като шахматни фигури — мисъл, която при други обстоятелства би го разярила — в момента му се струваше правдоподобна. Спомни си нощта, когато Ед му се обади по телефона. „Навлизаш в дълбоки води — бе му казал той — и близо до дъното плуват такива неща, каквито не си и сънувал.“

Същества, прекалено ужасни за човешките представи, според господин К., а за господин К. смъртта бе занаят.

„Още не са те забелязали — беше казал онази нощ Ед, — но ако продължаваш да ми се пречкаш, ще те забележат. А ти не искаш това. Повярвай ми, не искаш.“

Лоуис: [А как, преди всичко, ни издигнахте до това ниво? Чрез безсънието, нали?]

Лахезис, предпазливо: [В основни линии, да. Притежаваме способността да правим някои малки промени в аурите на смъртниците. Те предизвикаха при вас доста своеобразен вид безсъние, което промени начина ви на сънуване и на възприемане на света в будно състояние. Пренастройването на аурите на Мимолетните е деликатна, рискована задача. Винаги съществува опасността, от изгубване на разсъдъка.]

Клото: [Понякога може да ви се е струвало, че се побърквате, но никой от двама ви дори не се е доближавал до това състояние. Много по-издръжливи сте, отколкото предполагате.]

„Тия тъпанари настина си вярват, че ни успокояват“ — удивляваше се Ралф, но отново потисна гнева си. Сега просто нямаше време да се ядосва. Може би по-късно щеше да си навакса. Надяваше се. Стисна ръцете на Лоуис и пак се обърна към Клото и Лахезис.

[Миналото лято, след като преби жена си, Ед ми каза за някакво същество, което наричаше Пурпурния крал. Това говори ли ви нещо, приятели?]

Клото и Лахезис отново се спогледаха и отначало Ралф погрешно изтълкува това като израз на загриженост.

Клото: [Ралф, не бива да забравяш, че Ед е умопобъркан, има халюцинации…]

[Да бе, като че ли не знам.]

[… но ние смятаме, че този негов „Пурпурен крал“ съществува в една или друга форма и че когато Атропос е прерязал връвчицата на живота му, Ед Дипно е попаднал изцяло под влиянието на това същество.]

Двете плешиви докторчета отново се спогледаха и този път Ралф разгада правилно израженията им — това не бе загриженост, а ужас.

2.

Бе настъпил нов ден — четвъртък — и вече наближаваше пладне. Ралф не беше много сигурен, но му се струваше, че на нивото на Мимолетните часовете се нижат все по-бързо и по-бързо — ако не приключат скоро с този разговор. Бил Макгавърн няма да е единственият от приятелите им, когото ще надживеят.

Клото: [Атропос знаеше, че По-висшата Цел ще изпрати някого, който да се опита да промени стореното от него, а сега вече знае кого. Но не бива да го оставяте да ви разсейва — не забравяйте, че той не е кой знае колко повече от пешка на тази дъска. Не Атропос е ваш противник.]

Позамълча и колебливо погледна „колегата“ си. Лахезис му кимна да продължи — направи го уверено, но все пак сърцето на Ралф подскочи. Несъмнено двете плешиви докторчета имаха най-добри намерения, но при все това си личеше, че в момента действат на „автопилот“.

Клото: [Освен това не бива да се сблъсквате пряко с Атропос. Не знам как да ви убедя да не го правите. Заобиколен е със сили, много по-мощни от самия, него; сили, които са зли и страшни, които са съзнателни и няма да се спрат пред нищо, за да ви спрат. И все пак смятаме, че ако се пазите от Атропос, може и да успеете да предотвратите ужасното събитие, което предстои да се случи… което, ако трябва да бъдем точни, вече се случва.]

На Ралф не се поправи неизказаното предположение, че с Лоуис ще извършат онова, които тия двама веселяци искат, но сега не беше най-подходящият момент да им противоречи.

Лоуис: [Какво ще се случи? Какво искате от нас? Трябва ли да намерим Ед и да го разубедим да направи нещо лошо?]

Клото и Лахезис я изгледаха с абсолютно идентично изражение на ужас.

[Досега не слуша ли…]

[… не бива и да си помисляте…]

Клото даде знак на Лахезис да продължи.

[Ако досега не си слушала, Лоуис, то чуй сега: пазете се от Ед Дипно! Подобно на Атропос тази необичайна ситуация временно го е надарила с огромна мощ. Само да се приближите до него би означавало да рискувате появата на съществото, което той нарича Пурпурния крал… освен това той вече не е в Дери.]

Лахезис надникна навън, където вече се здрачаваше, после отново се обърна към Ралф и Лоуис. [Замина за]

[— — — — — — — — — — — — — — — ]

Ралф получи съвсем ясно сетивно възприятие, което беше отчасти мирис (нефт, машинно масло, изгорели газове, морска сол), отчасти усещане и звук (нещо плющи на вятъра — сигурно знаме), отчасти зримо (огромна постройка с грамадна врата, която зее, приплъзната встрани).

[На крайбрежието е, нали? Или поне се е запътил натам]

Клото и Лахезис кимнаха, а израженията им подсказваха, че Ед се намира точно там, където мисли, че трябва да бъде.

Лоуис отново подръпна Ралф за ръката и той извърна очи към нея.

[Видя ли сградата?]

Той кимна.

Лоуис: [Не бяха лабораториите „Хокинг“, но е близо до тях. Дори си мисля, че може би знам къде се намира…]

Лахезис, бързо, сякаш за да смени темата: [Къде се намира или какво замисля не е толкова важно. Вие трябва да отидете на друго, по-безопасно място, но все пак може би ще ви се наложи да използвате всичките си сили, за да изпълните задачата, която вероятно е свързана с голяма опасност.]

Лоуис нервно погледна Ралф.

[Кажи им, че няма да причиним зло никому — може и да се съгласим да им помогнем, но в никакъв случай не ще сторим зло на когото и да било.]

Ралф обаче не се подчини. Спомни си как блестяха диамантените обеци на ушите на Атропос и колко майсторски бе уловен в капан — и Лоуис с него, разбира се. Безсъмнено ще нарани някого, за да върне обеците. Само че докъде ще стигне? Дали ще му се наложи да убива?

Не искаше да мисли за това, нито да погледне Лоуис, поне за момента — затова пак се обърна към Клото и Лахезис. Понечи да заговори, но тя го изпревари.

[Има още нещо, което бих искала да узная, преди да продължим.]

Отговори й Клото; звучеше леко развеселен — всъщност звучеше поразително като Бил Макгавърн. Ралф се разтревожи.

[И какво е то, Лоуис?]

[Ралф също ли е в опасност? Атропос притежава ли нещо негово, което ще трябва след това да си вземем? Нещо като шапката на Бил?]

Лахезис и Клото тревожно се спогледаха. Тя не забеляза сепнатите им погледи, но Ралф не ги пропусна. „Тази жена е прекалено близо до истината“ — сякаш казваха те. След миг лицата им отново бяха безизразни.

Лахезис: [Не. До този момент Атропос не е взимал нищо от Ралф, защото изобщо не би му помогнало.]

Ралф [Какво искате да кажете с думите „до този момент“?]

Клото: [Прекарал си живота си като част от Целта, Ралф, но вече не е така.]

Лоуис: [Кога се е променило? Когато започнахме да виждаме аурите, нали?]

Спогледаха се, погледнаха към нея, после — нервно — към Ралф. Нищо не казаха, но в съзнанието на Ралф се загнезди интересно хрумване — подобно на момченцето Джордж Уошингтън в приказката за черешовото дърво, Клото и Лахезис не можеха да лъжат… и в такива моменти може би съжаляваха за това. Единствената възможност, която им оставаше, беше онази, до която прибягваха — мълчаха и се надяваха разговорът да вземе по-благоприятна насока. Ралф реши, че не иска да промени темата — поне засега — дори ако това приближаваше Лоуис рисковано близо до откритието къде са изчезнали обеците й… при положение, че тя все още не е разбрала, възможност, която му се струваше реална. Спомни си напева на човека пред цирковата палатка: „Насам, господа, насам… но ако ще участвате в игрите, трябва да платите.“

[О, не, Лоуис — промяната не е настъпила, когато започна да виждам аурите. Мисля, че доста хора успяват да надникнат в света на Дълголетните, но нищо не им става. Мисля, че излетях от моя свят чак когато се заприказвахме с тия приятелчета. Какво ще кажете, господа? Само дето не оставихте диря от трохички, макар че много добре сте знаели какво ще се случи. Прав ли съм, а?]

Те сведоха глави, сетне бавно, с неудоволствие отново вдигнаха очи към Ралф. Лахезис отговори:

[Да, Ралф. Привлякохме те, макар да знаехме, че това ще промени твоето „ка“. За съжаление ситуацията го изискваше.]

„Сега Лоуис ще попита за себе си — помисли си Ралф. — Трябва да попита.“

Но тя не го стори. Вгледа се в двете плешиви докторчета с непроницаемо изражение, така различно от обичайното й добродушно изражение, спечелило й прозвището „нашата Лоуис“. Ралф за пореден път се запита какво ли всъщност знае или се досеща, за пореден път смаяно установи, че дори представа си няма… после всички тези разсъждения се удавиха в надигащата се нова вълна от гняв.

[Вие, момчета… о, Боже мои… вие, момчета…]

Не довърши, макар че ако Лоуис не беше до него, сигурно щеше да продължи: „Вие момчета далеч не сте се ограничили само с безсънието, нали? Не знам за Лоуис, но аз си имах удобна малка ниша в Целта… което означава, че съзнателно сте ме превърнали в изключение на правилата, на чието утвърждаване сте посветили целия си живот. В известен смисъл съм станал толкова празна карта, колкото и онзи, дето трябва да го намерим. И как го каза Клото? «Сто на сто.» Колко вярно, дявол да го вземе.“

Лоуис: [Казахте нещо за силите ни, които трябвало да използваме. Какви сили?]

Лахезис се извърна към нея, неприкрито доволен от обрата в разговора. Притисна длани, после ги разтвори. Между тях прелетяха две изображения — ръката на Ралф, която замахва и изстрелва студен син огън, и пръстът на Лоуис, от който се пръскат синьо-бели светли точки, прилични на ядрени хапчета против кашлица.

Ралф: [Добре, съгласен съм, притежаваме някаква сила, но не можем да разчитаме на нея. Тя е като…]

Като се съсредоточи, успя сам да създаде изображение — ръце, които отварят задния капак иа транзистор и изваждат две батерии, покрити със засъхнала сиво-бяла течност. Клото и Лахезис се смръщиха неразбиращо.

Лоуис: [Опитва се да ви каже, че не винаги можем да правим тези неща, а когато успяваме, то не е задълго. Батериите ни се изтощават, нали разбирате?]

На лицата им се изписа развеселена смесица от разбиране и скептицизъм.

Ралф: [Какво, дявол да го вземе, е толкова смешно?]

Клото: [Нищо… всичко. Представа нямате колко странни ни изглеждате с Лоуис — ту невероятно мъдри и проницателни, а миг след това безкрайно наивни. Батериите ви, както ги наричате, няма да се изтощят, защото се намирате до колосален източник на сила. Предположихме, че след като и двамата сте черпили от него, положително знаете за съществуването му.]

Ралф: [За какво, по дяволите, говорите?]

Лахезис отново разпери ръце. Този път Ралф видя госпожа Перин, която се движеше изпъната като струна всред аурата си с цвят на кадетска униформа. Видя и как от нея щръква ярък сив лъч, тъничък като бодил на таралеж.

Върху това изображение се насложи изображението на кльощава жена, обгърната от кафява аура. Тя гледаше през стъклото на автомобил. Един глас — този на Лоуис — изрече: „Оооо, Мина, това е сладката къщурка, нали?“ Миг след това се разнесе тихо подсвиркване и от тила на жената щръкна тесен лъч.

Последва трети образ, мимолетен, но ярък — Ралф се пресяга през отвора на гишето в болницата и сграбчва китката на жената с оранжевата аура… само дето изведнъж аурата около лявата й ръка вече съвсем не е оранжева. Изведнъж тя придобива бледия тюркоазен нюанс, който беше нарекъл „Ралф-Робъртсово синьо“.

Образите изчезнаха. Лахезис и Клото се взираха в Ралф и Лоуис, които на свой ред смаяно се бяха втренчили в тях.

Лоуис: [О, не! Това не можем да правим! Все едно да…]

От отворен прозорец излита прилеп, за миг кръжи сред сребърните потоци лунна светлина, после се превръща в Ралф Лугози16, загърнат с пелерина, със старомоден фрак. Той доближава спяща жена — но не млада, румена хубавица, а старата госпожа Перин в памучна нощница — и се навежда да смуче от аурата й.

Когато отново погледна Клото и Лахезис, те отривисто клатеха глави.

Лахезис: [Не! Не, не, не! Изпаднали сте в ужасна заблуда! Не сте ли се питали защо вие, Мимолетните, измервате продължителността на живота си с години, не с векове? Животът ви е кратък, защото горите като бенгалски огън! Когато черпите енергия от себеподобните, то все едно, че…]

Дете на морски бряг — очарователно момиченце със златни къдрици — което тича по плажа към вълните. В едната си ръка държи червена пластмасова кофичка. Коленичи на пясъка и я напълва с вода от безкрайния сиво-син Атлантически океан.

Клото: [Вие, Ралф и Лоуис, сте като това дете — другите Мимолетни са като океана. Сега разбирате ли?]

Ралф: [Човешката раса наистина ли притежава толкова много от тази енергия?]

Лахезис: [Вие като че ли още не разбирате. Толкова много…]

Лоуис се намеси. Гласът й трепереше, но дали от страх или от възторг, Ралф не можа да определи.

[Има я във всеки от нас, Ралф. Всяко човешко същество под слънцето носи толкова много енергия.]

Ралф тихичко подсвирна и погледна Лахезис и Клото. Те кимаха утвърдително.

[Да не искаше да кажете, че можем да се заредим с енергия от всеки, който ни падне под ръка? Че това не вреди на хората, от които я взимаме?]

Клото: [Да. Все едно да изпразните океана с детска кофичка.]

Ралф се надяваше да е така, защото подозираше, че с Лоуис несъзнателно са крали енергия — това бе единственото обяснение, което можеше да измисли за всичките комплименти, които получаваше напоследък. Хората му казваха, че изглежда страхотно. Че сигурно се е справил с безсънието, за да има толкова здрав и отпочинал вид. Че изглежда по-млад.

„Дявол да го вземе — рече си, — та аз наистина съм по-млад.“ Луната отново се появи и той се постресна от мисълта, че скоро ще настъпи петък сутрин. Крайно време е да се връщат към основната тема на разговора.

[Хайде да се ограничим с най-същественото, господа. Защо сте си направили толкова труд? Какво трябва да спрем?]

И в този миг, преди те да успеят да отговорят, го осени потресаващо прозрение, в което нямаше как да се усъмни или да опровергае.

[Сюзън Дей, нали? Кани се да убие Сюзън Дей. Да извърши покушение срещу нея.]

Клото: [Да, но…]

Лахезис: [… но не това е важното…]

Ралф: [Хайде, момчета, не мислите ли, че вече е време да разкриете картите си?]

Лахезис: [Да, Ралф. Този миг настъпи.]

Откакто се хванаха за ръце и се издигнаха през етажите на болницата до покрива, помежду им не бе имало никакъв физически допир, но сега Лахезис положи нежните си, леки като перце длани на раменете на Ралф, а Клото улови ръката на Лоуис, както джентълмен от отминала епоха би хванал дама, за да я отведе на дансинга.

Ухание на ябълки, вкус на мед. Докосване сякаш до вълна… но този път насладата на Ралф от тази смесица от сетивни усещания не успя да замаскира дълбоката тревога, която изпита, когато Лахезис го накара да се обърне и го поведе към ръба на плоския покрив на болницата.

Дери, подобно на много големи градове, сякаш бе застроен на възможно най-неподходящото място от географска гледна точка, което са могли да изберат първите заселници. Централната част се разпростираше върху стръмните склонове на долина; в най-ниската й част сред оплетените храсталаци на Пущинака лениво течеше река Кендъскег. От покрива на болницата, където стояха, Дери приличаше на град, чието сърце е пронизано от тясна зелена кама, само че в тъмнината камата изглеждаше черна.

На единия склон се намираха кварталът Олд Кейп с неугледните си къщурки, построени след войната, и наскоро издигнатият модерен търговски център. На отсрещния склон бе всичко онова, което хората имат предвид, като казват „центъра“. Центърът на Дери беше застроен по хълма, наричан Горната миля. Уичам Стрийт беше най-правата улица, изкачваща се по стръмното възвишение, преди да се разклони на цяла плетеница от улички (Харис Авеню беше една от тях), които заемаха западната част. На средата на хълма от Уичам Стрийт се отделяше Мейн Стрийт, която извиваше на юг към по-плиткия край на долината. Тази част на града беше известна като Мейн Стрийт Хил и Баси Парк. А малко преди най-високата точка на Мейн Стрийт се извисяваше…

Лоуис, почти стенейки: [Боже мили, какво е това?]

Ралф се опита да каже нещо успокоително, но от гърлото му се изтръгна само хриплив звук. Над върха на хълма се виеше огромна черна чадъроподобна сянка и закриваше звездите, които с приближаването на утрото вече избледняваха. Отначало Ралф си каза, че това е чисто и просто дим, че сигурно гори някой от складовете… или пък изоставеното железопътно депо в края на Нейболт Стрийт. Само че складовете бяха доста по на юг, старото депо пък по на запад, а дори страшната гъба да беше от дим, вятърът би я разкъсат. Ала вместо да се разсейва, петното в небето просто си висеше там по-тъмно и от мрака.

„И никой не го вижда — рече си той. — Никой, освен мен… и Лоуис, и плешивите докторчета. Проклетите плешиви докторчета.“

Присви очи, за да различи силуета в огромния смъртен покров, въпреки че това не беше необходимо — почти целия си живот бе прекарал в Дери и можеше едва ли не със затворени очи да се ориентира из улиците му (стига да не му се налага да шофира). Все пак успя да различи зданието в смъртния покров, а дневната светлина, която вече се прокрадваше на хоризонта, го улесняваше оше повече. Позна сградата по плоския й, кръгъл покрив. Това беше зданието на Административния център, издигнато на мястото на старото, разрушено при наводнението през осемдесет и пета. Беше проектирано в стила на петдесетте от прочутия архитект Бенджамин Ханском, някогашен жител на Дери, който очевидно бе проявил чувството си за хумор.

Клото се извърна към Ралф и го погледна.

[Разбираш ли, беше прав — той наистина се кани да убие Сюзън Дей… само че не само нея.)

Той позамълча, хвърли поглед към Лоуис, после отново извърна тревожното си лице към Ралф.

[Този облак, който вие двамата съвсем правилно наричате „покров на смъртта“, означава, че в известен смисъл Ед вече е направил онова, към което го е подтикнал Атропос. Довечера там ще има повече от две хиляди души… и Ед Дипно се кани да убие всичките. Ако някой не промени посоката на събитията, той наистина ще избие всички.]

Лахезис пристъпи напред и застана до колегата си.

[Вие, Ралф и Лоуис, сте единствените, които могат да предотвратят това.]

3.

В съзнанието на Ралф изплува плакатът на Сюзън Дей, който беше окачен на празната витрина между аптека „Райт Ейд“ и „Изгрев, залез“. Припомни си думите, изписани отвън върху прашното стъкло: „УБИЙТЕ ТАЯ МРЪСНИЦА“. Беше сигурен, че в Дери подобно нещо може да се случи. Дери не беше съвсем като другите градове. На Ралф му се струваше, че след голямото наводнение преди осем години атмосферата в града някак се е променила, но все пак този град не приличаше на другите. Тук витаеше някаква зла сила и веднъж попаднали във властта й, жителите бяха способни на невероятно жестоки постъпки.

Избърса устата си с ръка и за миг вниманието му беше отвлечено от странното усещане, когато пръстите му докоснаха гладките му като на младеж устни. По различни начини непрестанно му се напомняше, че цялото му съществуване коренно се е променило.

Лоуис, потресена от ужас: [И как да го направим? Ако не можем да се доближаваме до Атропос и Ед, какво трябва да сторим, за да го предотвратим?]

Ралф осъзна, че вижда лицето й доста ясно — денят настъпваше със скоростта на кадър на бързи обороти в стар научнопопулярен филм на Дисни за живата природа.

[Ще телефонираме и ще предупредим за поставена бомба, Лоуис. Това ще свърши работа.]

Клото ги изгледа слисано; Лахезис дори се плесна с длан по челото, после хвърли нервен поглед към просветляващото небе. Когато отново се обърна към Ралф, на личицето му бе изписано изражение, което подсказваше трудно овладявана паника.

[Няма да свърши работа, Ралф. Слушайте сега и двамата, и ме слушайте внимателно — каквото и да правите през следващите четиринадесет часа, не бива да подценявате мощта на силите, които Атропос задейства, когато откри Ед и преряза връвчицата на живота му.]

Ралф: [Защо?]

Лахезис, едновременно ядосан и уплашен: [Ралф, не можем вечно да отговаряме на въпросите ви — отсега нататък ще трябва да приемате всичко на доверие. Знаете с каква скорост лети времето на това ниво — ако останем тук още дълго, шансовете ви да предотвратите онова, което ще се случи довечера в Административния център, ще бъдат изгубени. Двамата с Лоуис трябва веднага да се спуснете долу. Трябва!]

Клото даде знак на колегата си да изчака, после се извърна към Ралф и Лоуис.

[Ще отговоря на този последен въпрос, макар да съм сигурен, че ако помислите малко, ще си отговорите сами. Вече има двадесет и три заплахи за бомбен атентат по време на речта на Сюзън Дей довечера. Полицията е напълнила цялата сграда с кучета-търсачи на експлозиви, през последните четиридесет и осем часа проверяват на рентген всички пакети и прашки, които се внасят в зданието, освен това претърсват всяко кътче. Те очакват бомбен атентат, но подозираш, че в този случай се обаждат поддръжници на движението в защита на живота, които се опитват да осуетят речта на госпожа Дей.]

Лоуис, стреснато: [О, Боже — приказката за лъжливото овчарче.]

Клото: [Точно така, Лоуис.)

Ралф: [Той поставил ли е бомба? Поставил е, нали?]

Ярка светлина заля покрива и разтегна като дъвка сенките на бръмчащите вентилатори на климатичната инсталация. С идентични потресени физиономии Клото и Лахезис погледнаха сенките, после извърнаха очи на изток, където първите слънчеви лъчи вече прорязваха хоризонта.

Лахезис: [Не знаем, а и няма значение. Трябва, да осуетите произнасянето на речта, а това може да се направи по един-единствен начин — да убедите организаторките да отменят изказването. Разбирате ли? Тя не трябва да се появява довечера в Административния център! Не можете да спрете Ед, не бива да се доближавате до Атропос — значи трябва да спрете Сюзън Дей.]

Ралф: [Но…]

Той млъкна, но не защото се стресна от ужасните лица на плешивите докторчета. Замълча, защото Лоуис допря длан до страната му и леко, но решително поклати глава.

[Стига толкова. Трябва да слизаме, Ралф. Веднага.]

Въпросите бръмчаха в съзнанието му като комари, но щом тя казваше, че няма време, значи действително е така. Погледна към слънцето, видя, че вече се е издигнало в небето, и кимна. После я прегърна през кръста.

Клото, загрижено: [Разчитаме на вас]

Ралф: [Оставете агитката, дребосъци. Това не е футболен мач.]

И преди да успеят да отвърнат, Ралф затвори очи и се съсредоточи върху връщането в света на Мимолетните.

1.

Отново усети „примигването“, сетне леденият утринен ветрец го блъсна в лицето. Отвори очи и загледа жената до себе си. За миг улови ефирното сияние, което се носеше след нея като тюлен покров на бална рокля, а след миг пред него бе просто Лоуис, която изглеждаше с двадесет години по-млада от миналата седмица, и съвсем не на място с лекото си есенно манто и хубавата си рокля тук, на покрива.

Тя затрепери и Ралф силно я прегърна. От Лахезис и Клото нямаше и следа.

„Макар че може и да стоят ей тук, зад нас — рече си той. — Всъщност сигурно е така.“

Изведнъж отново се сети за припева на цирковия глашатай: „Ако ще участвате в игрите, трябва да платите.“ Само че в повечето случаи зрителят е изигран. Как така? Правят го на глупак, разбира се. Защо ли сега изпитваше предчувствието, че някой се опитва да го изиграе?

„Защото много неща така и не разбра — каза въображаемата Каролин. — Поведоха те по странични пътечки и те отклоняваха от главното, докато вече беше късно да задаваш въпроси, на които не биха искали да отговорят… пък и не мисля, че подобни неща се случват случайно, а ти?“ Беше напълно права.

Предчувствието, че някакви невидими ръце го тикат към тъмен тунел, където го очаква кой знае какво, се засилваше.

И усещането, че го манипулират. Чувстваше се нищожен… и уязвим… и вбесен.

— А-а-ами, въ-въ-върнахме се — промълви Лоуис през чаткащите си зъби. — Колко ли е часът?

Струваше му се, че е шест, но като погледна часовника си, не се изненада особено, забелязвайки, че е спрял. Не можеше да си спомни кога го нави за последен път. Вероятно във вторник сутринта.

Проследи погледа на Лоуис и видя Административния център, който се извисяваше като остров насред паркинг-океан. Ярките слънчеви лъчи се отразяваха от многобройните му прозорци. Огромният покров на смъртта, който го обвиваше само преди секунди, беше изчезнал.

„О, не, съвсем не е. Не се залъгвай, приятел. Точно сега може и да не го виждаш, но си е там.“ Рано е — промълви той и я придърпа още по-близо, когато поривът на вятъра отметна от челото косата й — в която вече имаше повече черни, отколкото бели нишки. — Но скоро ще стане късно.

Тя го разбра и кимна.

— Къде са Ла-лахезис и К-к…

— На някое ниво, където вятърът не ти смразява задника, предполагам. Хайде да намерим вратата и да се махаме от тоя проклет покрив.

Тя се позабави още миг, трепереща и загледана в града, сетне прошепна:

— Какво е направил? Ако не е поставил бомба, какво може да е направил?

— Може да е сложил бомба, а образованите кучета още да не са я открили. Или пък е поставил взрив, който кучетата не са обучени да откриват. Да речем, флакон, пълен с нещо, което Ед е забъркал във ваната. Нали си изкарваше хляба с химия… поне докато напусна работа, за да се цани като психопат на пълен работен ден. Може да се кани да ги издуши като плъхове с някакъв газ.

— Боже, Ралф! — Тя притисна длан към гърдите си и го погледна с разширени, ужасени очи.

— Хайде, Лоуис. Давай да слизаме от проклетия покрив.

Този път тя се съгласи доста охотно. Ралф я поведе към вратата, която се надяваше да е отключена.

— Две хиляди души — почти изстена тя, като стигнаха до вратата. Топката се превъртя и Ралф си отдъхна, но преди да успее да отвори, Лоуис сграбчи китката му с ледени пръсти. На лицето й беше изписана надежда. — А може би ония човечета лъжат, Ралф — сигурно се опитват да постигнат някакви техни цели, които не можем дори да се надяваме да разберем, затова лъжат.

— Не мисля, че могат да лъжат — бавно изрече Ралф. — Ей това е най-лошото, Лоуис — не мисля, че могат. Погледни това — той посочи към Административния център, към черната мембрана, която сега не виждаха, но знаеха, че още е там. Лоуис не пожела да се обърне. Вместо това сложи ледената си ръка върху неговата, отвори вратата и заслиза по стълбите.

2.

Ралф отвори вратата в долния край на стълбището, надзърна в коридора на шестия етаж, увери се, че е празен, и придърпа Лоуис. Тръгнаха към асансьорите, но спряха пред стая, където отстрани на стената пишеше с яркочервени букви: „СЛУЖЕБЕН САЛОН“. Беше същото помещение, което бяха забелязали, докато летяха с Клото и Лахезис към покрива — на стените бяха окачени репродукции на Уинслоу Хоумър, върху котлона се мъдреше йенска каничка, грозното канапе беше на мястото си. В момента тук нямаше никого, но монтираният на стената телевизор работеше и тяхната стара приятелка Лизет Бенсън четеше сутрешните новини. Ралф помнеше деня, когато той, Лоуис и Бил седяха в дневната на Лоуис, хапваха макарони със сирене и гледаха Лизет Бенсън, която съобщаваше за инцидента с хвърлянето на кукли по сградата на „Грижи за жената“. Това се бе случило преди по-малко от месец. Изведнъж си помисли, че Бил Макгавърн никога повече няма да гледа Лизет Бенсън, нито пък ще забравя да заключи входната врата, и го обзе усещането за загуба, пронизващо като ноемврийски вятър. Не можеше да повярва напълно, още не можеше. Как можа Бил да си отиде толкова бързо и безцеремонно? „Направо щеше да се ужаси — каза си. — и то не само защото да получи инфаркт в коридора на болницата щеше да му се стори като проява на лош вкус. Щеше да го приеме и като глупав сценарий.“

Ала беше видял какво се случи с приятеля му, а Лоуис буквално усети как часовникът на смъртта отброява последните секунди на Бил. Това го наведе на мисълта за смъртния покров около Административния център и какво щеше да се случи там, ако не осуетят събранието. Отново тръгна към асансьора, но Лоуис го дръпна да се върне. Гледаше изумена телевизора.

— … ще се почувстват безкрайно облекчени, когато приключи митингът, на който ще говори феминистката и поддръжничката на правото на аборт Сюзън Дей — тъкмо казваше Лизет Бенсън, — това не се отнася само за полицейските служители. Очевидно защитниците на живота, както онези, поддържащи правото на избор, усещат напрежението, предизвикано от заплахата за конфронтация. Джон Къркланд на живо от Административния център в Дери ще ни каже нещо повече.

Бледият, сериозен мъж до Къркланд беше Дан Далтън. Значката на ризата му изобразяваше скалпел, насочен срещу свито в ембрионална поза детенце. Картинката беше обградена с червена окръжност и пресечена с червена диагонална лента. В далечината Ралф видя пет-шест полицейски коли и два телевизионни микробуса, единият от които с надписа „NBC“. Униформен полицай крачеше назад-напред по моравата и водеше две кучета на каишка — хрътка и немска овчарка.

— Точно така. Лизет, намирам се в Административния център, където настроението може да се опише като тревожно и изпълнено с безмълвна решителност. С мен е Дан Далтън, президент на организацията „Приятели на живота“, която се противопоставя с всички сили на речта на госпожа Дей. Господин Далтън, съгласен ли сте с подобно охарактеризиране на ситуацията?

— Че във въздуха витаят тревога и решителност? — попита Далтън. Усмивката му се стори на Ралф хем нервна, хем противна. — Да, може и така да се каже. Тревожим се, че Сюзън Дей, една от най-големите неосъдени престъпнички в тази държава, ще успее да прикрие онова, което се случва в Дери — убийството на дванадесет до четиринадесет безпомощни неродени деца всеки Божи ден.

— Но, господин Далтън…

— И — прекъсна го Далтън — сме решени да покажем на зрителите в цялата страна, че не искаме да бъдем послушни нацисти, че не се страхуваме да ни обвинят в политическа некоректност.

— Господин Далтън…

— Освен това сме решени да покажем на цялата нация, че някои от нас все още са способни да защитават идеите си и да изпълнят свещения дълг, който любящият Бог ни е…

— Господин Далтън, планират ли „Приятелите на живота“ някакво насилствено действие?

Тези думи му затвориха устата поне за миг и заличиха престорената му жизнерадост. В този миг Ралф направи потресаващо откритие — дълбоко в душата си Далтън беше уплашен до смърт.

— Насилие? — най-сетне проговори той. Изрече думата внимателно, сякаш имаше опасност да му пореже устата. — Боже мили, не. Приятелите на живота напълно отричат идеята, че две злини раждат едно добро. Смятаме да организираме масова демонстрация — в тази битка към нас се присъединяват поддръжниците на живота от Огьста, Портланд, Портсмут, че дори и от Бостън — но няма да има никакво насилие.

— А Ед Дипно? Можете ли да кажете нещо от негово име?

Устните на Далтън, които вече толкова се бяха свили, че приличаха на тегел, сега като че ли съвсем изчезнаха.

— Господин Дипно вече няма нищо общо с „Приятелите на живота“ — отвърна той. На Ралф му се стори, че долавя гняв в гласа му. — Нито пък Франк Фелтън, Сандра Маккей и Чарлс Пикъринг, в случай че се каните да попитате за тях.

Погледът, който Джон Къркланд отправи към камерата, беше бърз, но красноречив. Означаваше, че репортерът смята събеседника си за напълно откачен.

— Да не би да твърдите, че Ед Дипно и неговите съмишленици — съжалявам, не зная кои са те — са образували своя група против абортите? Нещо като отцепническа фракция?

— Ние не сме против аборта, ние сме за живота! — кресна Дан Далтън. — Има голяма разлика, но вие, репортерите, като че ли не можете да я проумеете!

— Значи не знаете къде се намира Ед Дипно или какво мисли да стори, ако изобщо има някакви планове.

— Не зная къде е, пет пари не давам нито къде е, нито за неговите… съмишленици.

„Само че те е страх — мислено отвърна Ралф. — А щом такъв самонидеян копелдак като тебе се страхува, то аз би трябвало да умирам от ужас.“

Далтън се врътна и се отдалечи. Къркланд очевидно реши, че не го е „изстискал“ докрай, тръгна след него.

— Но нима не е истина, господин Далтън, че като член на „Приятели на живота“ Ед Дипно беше подстрекател на няколко насилствени протеста, включително миналия месец, когато кукли, накиснати в чевена боя, бяха запращани по…

— Всичките сте от един дол дренки! — сопна се Дан Далтън. — Ще се моля за вас, приятелю.

После отмина с отривиста крачка.

За миг Къркланд го проследи с озадачен поглед, после се извърна към камерата.

— Опитахме се да се свържем с опонента на господин Далтън — Гретхен Тилбъри, която пое огромната част от работата по организирането на това събитие от страна на „Грижи за жената“ — но не можахме да я открием за коментар. Подочухме, че госпожа Тилбъри е в „Хай Ридж“, временен приют за пострадали жени, стопанисван и управляван от „Грижи за жената“. Очевидно тя и помощниците й са там за последно доуточняване на плановете за събранието в Административния център, което се надявали да протече мирно, без каквото и да било насилие.

Ралф погледна Лоуис и рече:

— Добре, сега поне знаем къде отиваме.

На екрана отново се появи образът на Лизет Бенсън.

— Джон, личи ли по нещо, че са възможни прояви на насилие в Административния център?

Зрителите отново видяха Къркланд, който се беше върнал на предишното си място пред полицейските коли. Той държеше пред камерата бяло листче, на което беше написано нещо.

— Ами, дежурните от частната служба за сигурност днес призори намерили стотици такива картички, разпилени пред сградата на центъра. Служител от охраната твърди, че забелязал автомобила, от който били хвърлени позивите. Бил стар модел кадилак, кафяв или черен. Не видял номера, но казва, че на задната броня имало лепенка „АБОРТЪТ Е ПРЕСТЪПЛЕНИЕ, НЕ ИЗБОР“.

Отново се появи Лизет Бенсън с много заинтригувано изражение.

— Какво пише на тези картички, Джон?

Отново Къркланд.

— Ами, нещо като гатанка. — Той сведе поглед към картичката. — „Ако имате пистолет, зареден само с два патрона, и сте в една стая с Хитлер, Сталин и жена, която иска да прави аборт, какво ще направите?“ — Къркланд вдигна очи към камерата и добави: — Отговорът, напечатан от другата страна, гласи: „Стреляйте два пъти по жената.“

3.

— Умирам от глад — отбеляза Лоуис, докато Ралф насочи олдсмобила към рампите, които предполагаше, че водят навън… разбира се, ако не пропуснеше табелите с надпис „изход“. — Повярвай, изобщо не преувеличавам.

— И аз — отвърна той. — И като се има предвид, че не сме яли от вторник, това никак не е чудно. Ще закусим някъде на път към „Хай Ридж“.

— Имаме ли време?

— Ще намерим. Всеизвестно е, че гладният воин не може да се сражава.

— Сигурно е така, макар че не се чувствам като воин. Знаеш ли къде…

— Замълчи за миг, Лоуис.

Той спря колата и се заслуша. Изпод капака се чуваше хлопане, което изобщо не му се нравеше. Разбира се, бетонните стени на огромен гараж усилваха звуците, но все пак…

— Ралф? — нервно попита Лоуис. — Не ми казвай, че колата се е повредила. Да не си посмял, чу ли?

— Мисля, че всичко е наред — отвърна той и отново бавно подкара към изхода. — Май съм изгубил връзка със старата Нели, откакто се спомина Карол. Забравил съм какви звуци издава. Какво ме питаше?

— Дали знаеш къде се намира „Хай Ридж“.

Ралф поклати глава.

— Знам само, че е някъде в покрайнините на Нюпорт. Мисля, че пазят местонахождението му в тайна от мъжете. Надявах се да имаш повече информация.

Лоуис поклати глава.

— Никога не ми се е налагало до прибягвам до услугите на подобно заведение, слава Богу. Ще трябва да се обадим на тая Тилбъри. Запознал си се с нея при Хелън, тъй че предлагам да се опиташ да я убедиш. Сигурна съм, че ще ти повярва.

Тя хвърли към Ралф поглед, който му стопли сърцето — „Всеки, който има малко мозък в главата си, би се вслушал в тебе“, казваше той — но старецът поклати глава и промърмори:

— Бас държа, че днес приема телефонни разговори само от Административния център или пък от мястото, където е Сюзън Дей. — Той я стрелна с очи. — Знаеш ли, тая жена проявява невероятна смелост, като идва тук. Или пък е тъпа като галош.

— Сигурно е по малко и от двете. Ако не приема телефонни разговори, как тогава ще се свържем с нея?

— Слушай, през по-голямата част от онова, което Фей би нарекъл „истинския ми живот“, бях пътуващ търговец и се обзалагам, че още мога да бъда изобретателен, ако се наложи. — Спомни си за жената с оранжевата аура на информацията и се ухили. — А може би и убедителен.

— Ралф? — Гласът й беше уплашен.

— Кажи, Лоуис?

— Това много ми прилича на истински живот.

Той я потупа по ръката.

— Зная какво имаш предвид.

4.

От кабинката на платения паркинг надникна познато лице, озарено от позната широка усмивка, разкриваща липсата на пет-шест зъба.

— Еиииийй, Ралф, туй ти ли? Дявол го зел, ако не. Радост! Радост!

— Тригър? — колебливо попита Ралф. — Тригър Вашон?

— Той самият! — Тригър отметна кестенявия перчем от очите си, за да разгледа по-добре Лоуис. — И кое това цвете туканка? Знам отнякъде, да пукна, ако не знам!

— Лоуис Шаси — каза Ралф и измъкна билетчето за паркинг от сенника на колата. — Сигурно познаваше мъжа й, Пол…

— Дявол го зел, точно тъй! — провикна се Тригър. — През семсета или семсе и първа заедно воювахме двамцата съботно-неделно! Не било веднъж да затваряме кръчмата на Нан! Пресвета дево Марийо! И как Пол тия дни, госпожо?

— Господин Шаси почина преди малко повече от две години — отвърна Лоуис.

— О, по дяволите! Съжелявам. Страшен човек беше тоя Пол Шаси. Душа човек. Всички обичаха го. — Тригър изглеждаше толкова разстроен, сякаш му бяха съобщили, че нещастието се е случило днес сутринта.

— Благодаря, господин Вашон. — Лоуис си погледна часовника, сетне извърна очи към Ралф. Стомахът й изкъркори, сякаш да прекрати разговора.

Ралф подаде билета през отворения прозорец и в момента, в който човекът го взе, изведнъж се досети, че по печата ще проличи, че с Лоуис са тук от вторник вечер. Почти шейсет часа.

— Какво стана с химическото чистене, Триг? — припряно попита той.

— Аааа, ония ме исфърлиха. Не ти ли казах? Исфърлиха почти сички. Първо се отчаях, ама после миналия април се фанах тука и… ееей! При сички положения тука много по ми хресва. Имам си телевизорче за като няма много хора, никой не ми пибитка, та да потеглям в секундата, като светне зелено, или па да ме зафърлят там на Продълженеето. Сичките бързат да идат някъде, ама бързат, ти казвам, и що, хич не знам. И знайш ли кво шти кажа, Ралф — проклетият микробус беше по-студен от вещерски цици през зимата. Извинявайте, госпожо.

Лоуис не отвърна. Изучаваше дланите си с голям интерес. Междувременно Ралф проследи с облекчение как Тригър смачква билета и го захвърля в кофата за боклук, без изобщо да поглежда печата с датата и часа. После натисна някакво копче на касовия апарат и на екранчето се появи $0. 00.

— Боже, Триг, толкова мило от твоя страна — обади се Ралф.

— Ееей, дума не става — каза Тригър и тържествено натисна друг бутон, при което бариерата се вдигна. — Радвам се, че те видях. Ееее, ама помниш ли оня път на летището? Божке! По-горещо от ада беше и онея двамата юнаци само дет не се ступаха. После заваля. И даже град имаше. Ти вървя пеш и аз откарах те до вас. И оттогава те виждал само един-два пъти. — Той се вгледа по-внимателно в Ралф. — Ама сега изглеждаш сто пъти хубав, Ралфи, честно слово. Леле, направо не ти давам повече от петдесет и пет. Радост!

— Е, само дето се чувствам малко по-възрастен — отвърна Ралф. — Слушай, Триг, радвам се, че те видях, но трябва да…

— По дяволите — произнесе Тригьр с отнесен поглед. — Имах да ти казвам нещо, Ралф. Поне тъй си мисля. За оня ден. Божке, не съм ли проста стара тиква!

Ралф нетърпеливо изчака още миг, подтикван от любопитството.

— Е, не се тревожи, приятел. Беше толкова отдавна.

— Какво, по дяволите… — питаше се Тригьр. Втренчи се в тавана на малката будка, сякаш отговорът бе написан там.

— Ралф, трябва да вървим — подкани го Лоуис. — И не само заради закуската.

— Да. Права си. — Той пак подкара бавно олдсмобила. — Ако се сетиш, Триг, обади ми се. Номерът ми го има в указателя. Радвам се, че се видяхме.

Тригьр Вашон не обърна внимание на тези думи — всъщност сякаш изобщо не забелязваше Ралф.

— Дали беше нещо, дет сме го видяла? — питаше той тавана. — Или дет сме го направили? Леле Боже!

Продължаваше да седи в будката и да чеше врата си, когато Ралф зави наляво и насочи автомобила по Хоспитъл Драйв към ниското тухлено здание на „Грижи за жената“.

5.

Пред сградата имаше само един човек от охраната, а демонстрантите липсваха. Отсъствието им накара Ралф да си припомни приключенските филми за джунглата, които беше гледал като млад, и особено онзи момент, когато туземците престават да бият тъпаните си, а главният герой — Джон Хол или Франк Бък — се обръща към помощника си и казва, че това хич не му харесва, че е прекалено тихо. Пазачът измъкна папката изпод мишницата си, присви очи по посока на олдсмобила и записа нещо — навярно регистрационния номер. После бавно се запъти към тях по осеяната с листа алея.

В този ранен утринен час паркингът беше почти празен. Ралф спря колата, слезе, заобиколи до другата врата и я отвори като истински кавалер.

— Какво смяташ да правиш? — попита Лоуис, поемайки ръката му на слизане от колата.

— Сигурно ще трябва да приложим някоя хитрост, но не бива да се увличаме. Съгласна ли си?

— Да. — Докато пресичаха, тя нервно приглади предницата на палтото си, после озари човека от охраната с мегаватова усмивка.

— Добро утро, господин полицай.

— Добрутро. — Той си погледна часовника. — Май вътре са само чистачката и администраторката.

— Точно администраторката искаме да видим — отвърна Лоуис и Ралф изумено повдигна вежди. — Леля й Симон помоли да й предадем нещо. Много е важно. Просто кажете, че я търси Лоуис Шаси.

Полицаят се позамисли, сетне кимна към вратата.

— Няма нужда. Можете и сама да й го предадете, госпожо.

Лоуис се усмихна по-ослепително от всякога и рече:

— Ще ни отнеме само две секунди, нали, Нортън?

— По-скоро секунда и половина — съгласи се Ралф.

Като отминаха полицая и доближиха зданието, той се наведе към нея и промърмори:

— Нортън? Боже мили, откъде ти хрумна това тъпо име?

— Изтърсих първото, което ми дойде наум. Сигурно съм си мислела за „Меден месец“ — Ралф и Нортън, не помниш ли?

Две от вратите бяха заключени, но онази в левия край на зданието се оказа отворена и те влязоха през нея. Ралф стисна ръката на Лоуис, тя също стисна неговата. В същия миг усети как се концентрира, как волята и съзнанието му се изострят. Светът сякаш стана по-ярък.

Фоайето беше показно семпло. Плакатите по стените бяха най-вече от ония, дето чуждестранните туристически агенции разпращат по целия свят. Единственото изключение беше плакатът, който висеше отдясно на рецепцията — голяма черно-бяла снимка на млада жена с широка рокля. Тя седеше на високо столче с чаша мартини в ръка. „КОГАТО СИ БРЕМЕННА, НИКОГА НЕ ПИЕШ САМА!“ — пишеше отдолу. По нищо не личеше, че в помещението или помещенията зад тази скромна приемна се правеха аборти по желание на пациентката.

„Е — рече си Ралф, — ти какво очакваш? Реклами? Или фотографии на отстранени зародиши в кофа за смет, окачени сред изгледите от остров Капри и италианските Алпи? Я слез на земята, приятел.“

Отляво една едра жена, прехвърлила четиридесетте, бършеше повърхността на стъклена маса — до нея имаше малка количка с най-различни препарати, четки и парцали. Тя беше обвита от тъмносиня аура, обсипана с черни точки, които се трупаха като чудновати насекоми там, където бяха сърцето и белите й дробове, и гледаше новодошлите с неприкрито подозрение.

Наблизо друга жена ги наблюдаваше внимателно, макар и без подозрителността на чистачката. Ралф я позна — беше я видял по телевизията в деня на демонстрацията с куклите. Племенницата на Симон Кастингуей беше тъмнокоса и изглеждаше страхотно дори в този ранен час. Седеше зад сивото метално бюро, което някак подчертаваше красотата й, обвита от горскозелена аура, която подсказваше отлично здраве. В единия край на бюрото стоеше ваза от оловен кристал, в която бяха натопени есенни цветя.

Тя им се усмихна чаровно, без по нищо да личи, че е познала Лоуис, после посочи към часовника на стената.

— Работното време започва в осем, а и не мисля, че днес ще сме в състояние да ви помогнем. Лекарите ги няма — формално доктор Хамилтън е на смяна, но не вярвам, че ще ви приеме. Много сме заети — това е велик ден за нас.

— Зная — каза Лоуис и отново лекичко стисна ръката на Ралф. Той долови за миг гласа й в съзнанието си; беше съвсем слао — като при лоша презокеанска телефонна връзка — но се чуваше:

[Не мърдай, Ралф. Под бюрото й…]

Сетне му изпрати изображение, което изчезна само миг, след като Ралф го зърна. Подобен род комуникация беше много по-ефективна на другите нива, но онова, което видя, му бе достатъчно. Едната ръка на Барбара Ричардс беше под бюрото, от вътрешната страна на което имаше бяло копче. При най-малкия признак за странно поведение тя щеше да натисне това копче. В резултат щеше да приетите човекът от охраната, последван от повечето полицаи в Дери.

„А мен ме наблюдава още по-недоверчиво, защото съм мъж“ — рече си той.

Лоуис се приближи до рецепцията и в този миг на Ралф му хрумна тревожна мисъл: предвид на общественото настроение в Дери подобна полова дискриминация — несъзнателна, но съвсем действителна — би станала причина тази красива чернокоса жена да пострада, дори да бъде убита. Спомни си думите на Лийдекър, че един от помощниците на Ед бил от женски пол. „Сивкава кожа — беше казал. — много пъпки, очила с такива дебели стъкла, че очите й приличат на пържени яйца.“ Името й бе Сандра някоя си. Та ако тази Сандра се доближи до бюрото на госпожа Ричардс, както Лоуис се приближава сега, и първо отвори чантата си, после заровичка из нея, дали жената с горскозелената аура ще натисне скритото копче на алармата?

— Сигурно не ме помниш, Барбара — тъкмо казваше Лоуис, — защото не сме се виждали, откакто беше в колежа и излизаше с онова момче, Спаркмайер…

— Боже мили, Лени Спаркмайер, от години не съм се сещала за него — каза Барбара и се позасмя смутено. — Но вас ви помня. Казвате се Лоуис Деланси. Играехте покер с леля Симон. Още ли се събирате?

— Шаси, не Деланси. Да, още играем. — Лоуис изглеждаше доволна, че Барбара я помни, и Ралф се надяваше, че няма да забрави защо са тук. Нямаше защо да се тревожи. — Слушай, Барбара, леля ти ми даде бележка за Гретхен Тилбъри. — Тя извади листче от чантата си. — Ще бъдеш ли така добра да й предадеш това?

— Много се съмнявам, че днес ще мога дори да се свържа по телефона с Гретхен — отвърна младата жена. — Заета е като всички нас, дори повече.

— Не се и съмнявам — Закачливият смях на Лоуис прозвуча изумително правдоподобно. — И без това това не е много спешно. Просто нейната племенница е получила пълна стипендия от университета в Ню Хампшър. Забелязала ли сте колко по-настоятелни са хората, когато трябва да се свържат с някого, за да му предадат лоши известия? Не е ли странно?

— Май да — отговори Ричардс и посегна да вземе сгънатото листче. — При всички положения с удоволствие ще предам на Гретхен…

Лоуис я сграбчи за китката. Блесна сива светлина — толкова ярка, че Ралф присви очи, за да не ослепее — и се плъзна по ръката на жената към раменете и шията й. Изви се за миг около главата й като ореол, после изчезна.

„Не, не е изчезнала — рече си Ралф. — Не е изчезнала, а е проникнала вътре.“

— Какво беше това? — подозрително попита чистачката. — Какъв беше тоя трясък?

— От ауспуха на някаква кола — отвърна Ралф.

— Хм. Проклети мъже, мислят, че всичко знаят. Чу ли трясъка, Барби?

— Да — каза Ричардс. Гласът й прозвуча съвсем нормално, а Ралф знаеше, че чистачката не може да види перленосивата мъгла, която струи от очите й. — Мисля, че е прав, но все пак би ли отишла да питаш Питър? Трябва да внимаваме.

— И още как, дявол го взел — отвърна чистачката. Остави настрана флакона с препарата за стъкла, пресече фоайето (пращайки последен смръщен поглед на Ралф, който сякаш казваше: „Абе, дърт си, ама все пак си оставаш мъж и не мога да ти имам доверие“) и излезе.

В мига, в който затвори вратата, Лоуис се наведе над бюрото и промълви:

— Барбара, с приятеля ми трябва да говорим тази сутрин с Гретхен. Лично.

— Няма я тук. В „Хай Ридж“ е.

— Кажи ни как да стигнем дотам.

Погледът на Ричардс се зарея към Ралф. Сивкавите й очни яоълки без зеници му се сториха безкрайно ужасяващи. Сякаш гледаше антична статуя, която някак си бе оживяла. Тъмнозелената й аура също бе избледняла.

„Не — разсъди той. — Просто сивата аура на Лоуис временно я е затъмнила, нищо повече.“

Лоуис светкавично се огледа и проследи погледа на Барбара Ричардс, сетне отново се обърна към нея.

— Да, мъж е, но всичко е наред. Гарантирам ти. Никой от нас не крои нещо лошо на Гретхен Тилбъри, нито пък на жените в „Хай Ридж“, но непременно трябва да говорим с нея, тъй че ни кажи как да стигнем дотам.

Тя отново докосна ръката на Ричардс и към лакътя й отново се плъзна сив блясък.

— Не й прави нищо — каза Ралф.

— Няма, но тя ще трябва да ни каже. — Лоуис се приведе още по-близо. — Къде е? Хайде, Барбара.

— Излизате от Дери по шосе 33 — това е старият път за Нюпорт. След петнадесетина километра отляво ще видите голяма къща от червени тухли. Зад нея има два хамбара. Хващате първата отбивка вляво след…

Чистачката се върна.

— Питър не е чул…

Млъкна внезапно, сякаш не й хареса как Лоуис се е надвесила над бюрото на приятелката й или пък се изплаши от зареяния й поглед.

— Барбара? Добре ли…

— Мълчи — дружелюбно изрече Ралф. — Не им пречи да разговарят.

После хвана ръката на чистачката над лакътя, при което усети мигновен, но мощен изблик на енергия. В миг всички цветове заблестяха още по-ярко. Разбра, че чистачката се казва Рейчъл Андерсън. Била е женена за някакъв човек, който много я биел, но преди осем години изчезнал. Сега тя имаше кучето си и приятелките си от „Грижи за жената“ и това й бе достатъчно.

— О, разбира се — със сънен, замислен глас отвърна Рейчъл Андерсън. — Те разговарят, а Питър каза, че всичко е наред, тъй че може би е най-добре да млъкна.

— Каква прекрасна идея — каза Ралф, все още леко придържайки я над лакътя.

Лоуис се огледа, за да се увери, че Ралф владее положението, после пак се обърна към Барбара Ричардс.

— Свиваме наляво след къщата с двата хамбара. Добре, дотук запомних. После?

— Ще излезете на черен път, който се изкачва по висок хълм — около два километра и половина — и свършва пред бяла селска къща. Това е „Хай Ридж“. Има най-прекрасната гледка…

— Няма съмнение — прекъсна я Лоуис. — Барбара, толкова се радвам, че те видях. Сега с приятеля ми…

— И аз се радвам, Лоуис — отвърна Ричардс с безизразен глас.

— С приятеля ми си тръгваме. Всичко е наред.

— Добре.

— Не е необходимо да запомниш случилото се.

— Съвсем не.

Лоуис се поизвърна, после отново се пресегна и грабна листчето, което беше извадила от чантата си. То беше паднало на бюрото, когато сграбчи жената за китката.

— Защо не продължиш работата си, Рейчъл? — попита Ралф чистачката. Внимателно освободи ръката й, готов веднага да я сграбчи отново, ако тя реши да се съпротивлява.

— Да, май сте прав — отвърна тя с много по-приятелски тон. — Искам да свърша до обед тук, за да мога да ида в „Хай Ридж“ и да им помогна с лозунгите. — Запъти, се към количката си, а Лоуис се присъедини към Ралф. Изглеждаше едновременно удивена и потресена.

— Ще се оправят, нали, Ралф?

— Да, сигурен съм, че ще се оправят. А ти добре ли си? Нали не се каниш да припадаш или нещо такова?

— Добре съм. Запомни ли откъде трябва да минем?

— Разбира се — тя говореше за онова място, където преди бяха овощните градини на Барет. Всяка есен с Каролин ходехме там да берем ябълки и да си купуваме сайдер, докато Барет го продаде в началото на осемдесетте. И като си помислиш само, че това е „Хай Ридж“…

— Остави удивлението за по-късно, Ралф — наистина умирам от глад.

— Добре. Между другото, откъде взе бележката? Какво пишеше на нея?

Тя се поусмихна закачливо и му я подаде. Беше сметката й за електричество за септември.

6.

— Предадохте ли съобщението? — попита ги полицаят, като излязоха от сградата и закрачиха по алеята.

— Да, благодаря — отвърна Лоуис и пак включи мегаватовата усмивка. Въпреки това продължи да върви, силно стискайки ръката на Ралф. Знаеше какво й е — самият той нямаше представа колко дълго ще мълчат двете жени, както им бяха внушили.

— Добре — каза човекът от охраната и ги съпроводи до края на алеята. — Днешният ден ще бъде много, много дълъг. Ще се радвам, когато свърши. Знаете ли колко полицаи ще има тук от пладне до полунощ? Дванадесет. И това е само тук. В Административния център ще има над четиридесет души, като не броим градската полиция.

„И с нищо няма да помогне“ — мислено добави Ралф.

— И за какво? За да може някаква наперена фуста да се прави на много умна. — Той погледна Лоуис, сякаш очакваше да бъде обвинен в сексизъм, но тя отново лъчезарно му се усмихна.

— Надявам се всичко да мине наред при вас, господин полицай — каза Ралф, а после преведе Лоуис през улицата до олдсмобила.

Включи двигателя и старателно направи обратен завой, очаквайки я Барбара Ричардс, я Рейчъл Андерсън, я двете, да се втурнат навън с обезумели очи, посочвайки го. Най-сетне насочи колата в правилната посока и облекчено въздъхна. Лоуис го погледна и кимна с разбиране.

— Мислех, че имам опит да омайвам клиентите — обади се Ралф, но, Бога ми, никога не съм виждал подобно представление.

Лоуис скромно се усмихна и преплете пръсти в скута си.

Тъкмо приближаваха към закрития паркинг на болницата, когато от кабинката изхвръкна Тригьр и заразмахва ръце. Първата мисъл на Ралф беше, че в крайна сметка няма да се измъкнат безнаказано — човекът от охраната е надушил нещо съмнително и е позвънил или се е свързал по радиостанция с Тригьр да ги спре. После забеляза онова, което Тригьр размахваше. Беше стар и много опърпан портфейл. При всяко помахване се отваряше и затваряше като беззъба уста.

— Не се безпокой — промълви Ралф и намали скоростта. — Не зная какво иска, но съм почти сигурен, че няма проблем. Поне засега.

— Пет пари не давам какво иска. Аз искам единствено да се махаме оттук и да хапнем нещо. Ако започне да ти показва риболовните си снимки, Ралф, аз ще настъпя газта.

— Така да бъде — каза Ралф, знаейки прекрасно, че Тригьр няма да му показва никакви снимки. Още не всичко му беше ясно, но в едно бе убеден — нищо не се случваше току-тъй. Вече не. Това беше отмъщаваща Цел. Спря до Тригьр и натисна копчето за стъклото, което се смъкна, скимтейки недоволно.

— Еииий, Ралф! — извика Тригьр — Мислех, съм те изпуснал!

— Какво има, Триг? Бързаме…

— А-ха, добре, ще ви взема няма и секунда. Ей го тук, в портмонето ми, Ралф. Божке, тук си пазя всичките хартийки и нищо не се губи.

Разтвори стария портфейл и Ралф видя няколко смачкани банкноти, отделения за снимки (и да пукне, ако на една от тях не мерна Тригьр с огромен костур в ръка) и поне над четиридесет визитки, повечето от които смачкани. Тригьр ги запрехвърля с бързината на опитен банков касиер, който брои банкноти.

— Ей Боже, никога не ги фърлям тия работи. Страшни са да си записва човек по тях, по-добре от тефтер. Само секунда… една секундичка, ох, дяволско нещо, къде ще да си?

Лоуис изгледа Ралф нетърпеливо, тревожно и посочи улицата. Той не обърна внимание нито на жеста, нито па погледа. Нещо странно го пробождаше в гърдите. Спомни си как посяга с показалец и рисува нещо върху замъгленото предно стъкло на микробуса на Триг преди петнадесет месеца.

— Ралф, помниш ли шала, дето носеше Ед оня ден? Бял, с червени драскулки по него?

— Да, спомням си. — „Лизач — бе казал Ед на едрия човек. — Чукал си майка си, после си я лизал.“ Да, помнеше шала — разбира се, че го помнеше. Само че червените драскулки не бяха декоративна шарка, а идеограма или идеограми. Стомахът го сви при мисълта, че Тригьр може да престане да ровичка из визитките си. Подозираше за какво става дума. Всъщност знаеше.

— Беше ли във войната, Ралф? — попита Тригьр. — В голямата? Номер две?

— В известен смисъл. Изпратиха ме в Тексас. В началото на четирийсет и пета прелетях океана, но през цялото време бях в тила.

Тригьр кимна.

— Значи бил си в Европа. В Тихия океан и без това нямаше никакъв тил, поне накрая.

— В Англия — продължи Ралф. — После в Германия.

Онзи продължаваше да кима доволно.

— Ако си бил в Тихия, щеш да знаеш, че онова на шала не на китайски.

— На японски беше, нали? Нали, Триг?

Тригьр кимна. В едната си ръка държеше картичката, която най-сетне беше измъкнал от портфейла си. На гърба й Ралф видя подобие на двойния символ, който бяха видели върху шала на Ед — двойният символ, който той самият беше нарисувал на замъгленото стъкло на микробуса.

— За какво говорите? — попита Лоуис, но вече не нетърпеливо, а уплашено.

— Трябваше да се досетя още тогава. — Ралф дочу собствения си ужасен глас. — Трябваше да се досетя още тогава.

— Какво да си се досетил? — Лоуис сграбчи ръката му и го разтърси. — Какво да си се досетил?

Той не отвърна. Сякаш насън протегна ръка и взе картичката. Тригьр Вашон вече не се усмихваше, а тъмните му очи бяха втренчени в Ралф със сериозна загриженост.

— Прерисувах го, преди да се стопило от стъклото — каза той, — щото знаех, че съм го виждал и преди, а докат се прибера вкъщи оная вечер, се сетих и къде. Големият ми брат, Марсел, прес последната година от войната се би в Тихия океан. Едно от нещата, които донесе, кат се върна, беше шал със същите такива драсканици, също такива червени. Питах го, просто да съм сигурен, и той го написа на тая картичка. — Тригьр посочи визитката. — Мислех да ти кажа веднага, щом те видя пак, ама бях забравил, та чак днеска се сетих. Радвам се, че най-после се сетих, ма като те гледам сега, май най-добре да не се бях сещал.

— Не, няма нищо.

Лоуис взе визитката.

— Какво е това? Какво означава?

— После ще ти кажа. — Ралф посегна към скоростния лост. Сърцето му тежеше като камък в гърдите. Лоуис се взираше в символите на гърба на картичката и Ралф успя да види предната страна. Там пишеше „Р. Х. ФОСТЪР, УЕЛС & ДРАЙ-УЕЛС“. Отдолу по-големият брат на Тригьр беше изрисувал с черни печатни букви една-единствена дума.

КАМИКАДЗЕ.