ПЪРВА ЧАСТПЛЕШИВИ ДОКТОРЧЕТА
„Между тези, които могат да спят, и тези, които не могат, зее огромна пропаст.
Това е едно от най-големите деления на човечеството.“
ПЪРВА ГЛАВА
1.
Около месец след смъртта на жена си Ралф Робъртс започна да страда от безсъние за пръв път в живота си.
Отначало това не го смущаваше, сетне започна да се тревожи. Шест месеца по-късно изпадна в ужасно състояние, с което не можеше да се примири. Питаше се дали до края на живота си не ще може изобщо да мигне. „Разбира се, че няма да се стигне дотам — казваше си, — това е невъзможно.“
Но дали наистина беше невъзможно? Не бе напълно сигурен, точно в това бе проблемът, а и книгите в обществената библиотека на Дери, които третираха този въпрос, не му помогнаха да си изясни нещата. Някои автори наричаха безсънието симптом, други болест, и поне един от тях го смяташе за мит. Но проблемът бе много по-сериозен; доколкото Ралф успя да разбере от книгите, никой не бе сигурен какво точно представлява сънят.
Знаеше, че трябва да престане да чете учебници по медицина и да отиде на лекар, но откри, че му е учудващо трудно да го направи. Явно още имаше зъб на доктор Личфийлд. В края на краищата именно той първоначално бе определил мозъчния тумор на Каролин като обикновена мигрена (макар и Ралф да имаше чувството, че Личфийлд, който бе стар ерген, навярно е мислел, че Каролин просто си въобразява), а след като бе поставена правилната диагноза, престана да я посещава. Ралф беше сигурен, че ако му бе поискал обяснение за това, Личфийлд щеше да му каже, че е прехвърлил случая на Джамал, специалиста… и че всичко е наред. Само че Ралф го бе погледнал право в очите в редките случаи, когато го бе срещал между първите конвулсии на Каролин през миналия юли и смъртта й този март, и смяташе, че е забелязал в погледа му смесица от неудобство и вина. Това бе погледът на човек, който полага всички усилия да забрави, че е оплескал нещата. Ралф смяташе, че единствената причина, поради която все още можеше да гледа Личфийлд, без да му се прииска да му размаже физиономията, бе казаното му от доктор Джамал — че и по-ранната диагноза не би имала никакво значение; когато е започнало главоболието на Каролин, туморът вече е бил пуснал здраво корени и несъмнено е изпращал болни клетки към други участъци на мозъка й.
В края на април доктор Джамал бе заминал да практикува в Южен Кънектикът и Ралф усещаше липсата му. Мислеше си, че би могъл да сподели с него проблемите, свързани с безсънието, и смяташе, че Джамал би го изслушал по начин, по който Личфийлд нямаше… или не би могъл да го изслуша. Към края на лятото Ралф бе прочел достатъчно за безсънието, за да знае, че типът, от който страдаше, макар и да се срещаше често, бе доста по-необичаен от обикновеното безсъние, при което се заспива трудно. Хората, които не страдат от безсъние, обикновено достигат първия стадий на съня от седем до двайсет минути след лягане. На трудно заспиващите, от друга страна, понякога им трябват до три часа, за да се унесат, и докато обикновените хора започват да навлизат в третата фаза на съня (която някои от старите учебници наричаха „тета-сън“) около четирийсет и пет минути след заспиването, на трудно заспиващите им трябва поне още час или два, за да я достигнат… и доста нощи това изобщо не се случваше. Събуждат се неотпочинали, понякога със смътни спомени за неприятни, объркани сънища, а най-често с погрешното впечатление, че са били будни през цялата нощ. След смъртта на Каролин Ралф започна да страда от преждевременно събуждане. Продължаваше да си ляга винаги след завършването на новините в единайсет и все така заспиваше почти веднага, но вместо да се буди точно в 6:55, пет минути преди да се включи радиочасовникът, той започна да се буди в шест. Отначало си мислеше, че това се дължи на леко уголемената му простатна жлеза, но когато се събудеше, не му се ходеше чак толкова неотложно до тоалетната и откри, че му е невъзможно да заспи отново дори и след уриниране. Просто лежеше в леглото, което бе делил с Каролин в продължение на толкова години, чакайки да стане седем без пет (или поне без петнайсет), за да се вдигне. След време дори престана да се мъчи да заспи отново; просто си лежеше, скръстил леко подутите си ръце на гърдите, и се взираше в тавана с очи, които сякаш бяха достигнали размерите на топки за тенис. Понякога си мислеше за доктор Джамал, който сега бе в Уестпорт и говореше с мекия си успокоителен индийски акцент. Друг път си мислеше за екскурзиите, които двамата с Каролин бяха предприемали в добрите стари дни, а споменът, към който непрекъснато се връщаше, бе за един горещ следобед в Сенд Бийч, Бар Харбър. Двамата седяха по бански на една маса за пикник под голям шарен чадър, хапваха си вкусни пържени миди, пиеха бира „Будвайзер“ и наблюдаваха как платноходките се носят из тъмносините океански води. Коя година бе това? Хиляда деветстотин шейсет и четвърта? Хиляда деветстотин шейсет и седма? Имаше ли значение? Вероятно не.
Промените в „графика“ на съня му също не биха имали значение, ако всичко беше спряло дотам; Ралф щеше да свикне с тях не само с лекота, но и с благодарност. Всички книги, в които се ровеше през това лято, потвърждаваха една народна мъдрост — колкото повече остаряваш, толкова по-малко спиш. Ако загубата на някой и друг час сън на нощ бе единствената цена, която трябваше да плати за това, че бе „седемдесетгодишен младеж“, би се примирил, дори би си казал, че се е отървал леко.
Но промените не свършиха дотам. Когато настъпи първата седмица на май, Ралф вече се будеше от птичите песни в 5:15. Опита няколко нощи да спи с ушни тапи, макар още от самото начало се съмняваше, че ще свършат работа. Не го будеха завърналите се от топлите страни птици, нито изгърмяването от ауспуха на някой камион, минаващ по Харис Авеню. Бе от хората, които могат да спят дори под звуците на духов оркестър, и не смяташе, че е изгубил тази способност. Промяната бе в съзнанието му. Там имаше някакъв бутон, нещо го включваше всеки ден малко по-рано и Ралф нямаше никаква представа как да предотврати това.
В началото на юни започна да „изскача“ от съня като човече на пружина в 4:30, най-късно в 4:45. А към средата на юли — който не бе така горещ като юли деветдесет и втора, но пак бе достатъчно зноен — той се будеше около четири часа. Именно през тези дълги, задушни нощи, изтегнал се почти на ръба на леглото, където с Каролин се бяха любили толкова много топли (и студени) нощи, започна да си мисли в какъв ад ще се превърне животът му, ако напълно загуби съня си. Денем все още можеше да се отнася с насмешка към подобна мисъл, но бе започнал да открива някои обезпокояващи истини за „тъмната нощ на душата“, както я бе нарекъл Скот Фицджералд, ала в 4:15 сутринта всичко изглеждаше възможно. Всичко.
През деня той все още бе в състояние да си казва, че просто в момента цикълът на съня му се пренастройва, че тялото му реагира напълно нормално на големите промени в живота му, от които пенсионирането и загубата на съпругата му бяха двете най-значителни. Понякога, когато разсъждаваше за новия си живот, се сещаше за думата „самота“, но упорито отбягваше страховитата дума, започваща с Д, напъхвайки я обратно в дълбокия шкаф на подсъзнанието си, ако случайно се мернеше за миг в мислите му. Със самотата можеше да се справи. С депресията — не.
„Може би ти трябват повече физически упражнения — мислеше си той. — Малко разходки, като миналото лято. В края на краищата напоследък водиш доста заседнал живот — ставаш, ядеш препечени филийки, четеш книга, гледаш телевизия, купуваш си от отсрещната закусвалня сандвич за обяд, работиш в градината, от време на време ходиш до библиотеката или Хелън ти идва на гости с бебето, вечеряш, понякога сядаш на верандата и бъбриш с Макгавърн или с Лоуис Шаси. А после какво? Чешеш още малко, пак гледаш телевизия, измиваш се, лягаш си. Заседнал живот. Скука. Нищо чудно, че се будиш рано.“
Само дето всичко това бяха пълни глупости. Безспорно животът му наистина изглеждаше заседнал, но всъщност не беше. Градината бе един хубав пример за това. Работата, която вършеше там, нямаше да му донесе приз за градинарство, но изобщо не можеше да се нарече „размотаване“. Почти всеки следобед плевеше лехите, докато потта избиеше по ризата му във формата на тъмно разклонено дърво и образуваше влажни петна под мишниците му, и доста често той се разтреперваше от изтощение, преди да си позволи да приключи. „Наказание“ би била доста по-подходяща дума от „размотаване“, но наказание за какво? За това, че се буди преди зазоряване ли?
Не знаеше и не искаше да знае. Работата в градината заемаше по-голямата част от следобедите му, откъсваше ума му от неща, за които не искаше да мисли, и това бе достатъчна компенсация за схванатите мускули и за черните петна, кръжащи от време на време пред очите му. Започна да се задържа в градината през целия август, дълго след като ранната реколта беше вече прибрана, а късната беше съсипана от сушата.
— Трябва да престанеш — каза му една вечер Бил Макгавърн, докато седяха на верандата и пиеха лимонада. Беше средата на август и Ралф бе започнал да се буди всяка сутрин към 3:30. — Сигурно е опасно за здравето ти. И което е по-лошо, приличаш на умопобъркан.
— Може и да съм — сопна се старецът и явно или тонът му, или погледът му бяха достатъчно убедителни, защото Макгавърн смени темата.
2.
Отново започна своите разходки — нищо подобно на маратоните от деветдесет и втора, но успяваше да измине по три километра дневно, ако не валеше. Обичайният му маршрут го отвеждаше по хълма, наречен „Горната миля“ до обществената библиотека на Дери, а след това и до антикварната книжарница, в която се продаваха и вестници, на ъгъла на Уичъм и Мейн.
Книжарницата се намираше до едно магазинче за разни вехтории, наречено „Роуз — дрехи втора употреба“, и докато минаваше покрай него един ден през месец август на своето недоволство, Ралф видя нов плакат между обявите за отдавна състояли се пикници и църковни събирания, който бе залепен така, че покриваше наполовина един пожълтял афиш с надпис „ПАТ БЮКАНЪН — ПРЕЗИДЕНТ“.
Жената на двете снимки в горната част на плаката бе красива, трийсетинагодишна блондинка, но нещо във фотографиите — сериозен анфас отляво, сериозен профил отдясно, и двете на бял фон — накара Ралф да се закове на място. Гледайки тези снимки, човек би помислил, че мястото им е по стените на пощенските станции или че трябва да бъдат показани по време на телевизионните новини… и както се виждаше от надписа на плаката, това не бе случайно.
Снимките го бяха накарали да спре, но това, което го задържа, бе името на жената.
ТЪРСИ СЕ ПО ОБВИНЕНИЕ В УБИЙСТВО СЮЗЪН ЕДВИНА ДЕЙ — това бе отпечатано с едри черни букви в горния край на плаката. А под снимките, които приличаха на полицейски, в червено:
СТОЙ ДАЛЕЧ ОТ НАШИЯ ГРАД!
В най-долната част на плаката имаше надпис със съвсем дребен шрифт. Зрението на Ралф доста се бе влошило след смъртта на Каролин — всъщност по-точно би било да се каже, че направо беше отишло по дяволите — и той трябваше да се приведе, докато челото му се опря в прашната витрина на „Роуз — дрехи втора употреба“, за да разчете текста:
По поръчка на Комитет за закрила на живота, Мейн
Някъде дълбоко в съзнанието му един глас прошепна: „Хей, хей, Сюзън Дей! Колко дечица си убила, брей?“
Сюзън Дей, спомни си Ралф, бе политическа активистка от Ню Йорк или Вашингтон, от онези бързореки жени, които редовно докарваха таксиметрови шофьори, бръснари и строителни работници до състояние на дива ярост и пяна по устата. Той обаче не можеше да си обясни защо това безсмислено стихче бе изникнало в съзнанието му; то бе свързано с някакъв спомен, който му убягваше. Може би старият му уморен мозък просто бе свързал името на Сюзън Дей с онзи протестен лозунг срещу Виетнамската война от шейсетте години: „Хей, хей, Ел Би Джей2, колко дечица си убил, брей?“
„Не, не е това — помисли си. — Близко си, но не съвсем. Това беше…“
Точно преди да свърже стихчето с Ед Дипно, един глас се обади току до него:
— Земя вика Ралф, Земя вика Ралф, обади се, Ралфи!
Ралф се извърна по посока на гласа. Бе едновременно шокиран и развеселен от откритието, че е задрямал прав. „Божичко — помисли си, — човек изобщо не подозира колко е важен сънят, докато го загуби. Тогава подовете започват да се накланят, а всички предмети да придобиват странни форми.“
Човекът, който го бе заговорил, беше Хамилтън Девънпорт, собственикът на антикварната книжарница. Той подреждаше книги с меки корици и пъстри обложки на количката с лавици, която държеше пред магазинчето си. Лулата му от царевичен кочан — на Ралф тя винаги му приличаше на комин от макет на параход — стърчеше от ъгъла на устата му, изпращайки клъбца синкав дим в нажежения въздух. Уинстън Смит, старият му сив котарак, седеше пред отворената врата на магазинчето. Наблюдаваше Ралф с безразличните си жълти очи, сякаш искаше да му каже: „Мислиш, че знаеш какво е да си стар, приятелче? Аз съм живото доказателство, че и хабер си нямаш какво е да остарееш.“
— Да му се не види, Ралф — каза Девънпорт. — Извиках те поне три пъти.
— Бях се замислил — отвърна старецът. Мина край количката, пресегна се (Уинстън Смит не мръдна от мястото си, демонстрирайки царствено пренебрежение) и грабна двата вестника, които купуваше всеки ден: бостънския „Глоуб“ и „Ю Ес Ей Тудей“. Вестникът на Дери „Нюз“, Ралф получаваше направо вкъщи благодарение на вестникарчето Пит. Ралф понякога разправяше, че единият от трите вестника е хумористичен, но никога не може да реши точно кой. — Напоследък не мога…
Внезапно млъкна — пред очите му изникна лицето на Ед Дипно. Точно от Ед беше чул това злобно стихче и никак не бе чудно, че му бе необходимо известно време, за да се сети. Ед Дипно бе последният човек, от когото би очаквал да чуе подобно нещо.
— Ралфи? — обади се Девънпорт. — Май пак се изгуби нанякъде.
Ралф примигна.
— О, извинявай. Напоследък не мога да спя, това бях почнал да ти казвам.
— Неприятно… но има и по-сериозни проблеми. Пий по чаша топло мляко и слушай някаква тиха музика половин час преди лягане.
Това лято Ралф бе започнал да открива, че очевидно всички американци имат любим лек против безсънието, някоя малка приспивна магия, която се предава от поколение на поколение като семейната Библия.
— Бах е подходящ, Бетовен също, а и Уилям Акерман става. Но най-важното — Девънпорт вдигна пръст, за да подчертае думите си — е да не ставаш от стола си през този половин час. За каквото и да било. Няма да вдигаш телефона, да навиваш часовника и да изкарваш кучето навън, да си миеш зъбите… абсолютно нищо! И после, когато си легнеш… бам! Заспиваш моментално!
— Ами ако, както си седиш в любимия люлеещ се стол, изведнъж усетиш, че имаш неотложна естествена нужда? — запита Ралф. — Подобно нещо може да ти дойде изневиделица, ако си на моята възраст.
— Свърши я в гащите — отвърна Девънпорт и избухна в смях. Ралф се усмихна, но повече по задължение. Безсънието вече съвсем не му даваше повод за смях. — В гащите! — изкиска се Хам. Плясна с ръка по количката и поклати глава.
Ралф случайно сведе поглед към котарака. Уинстън Смит го изгледа с безразличие, спокойните му жълти очи сякаш казваха: „Така си е, глупав е, но си е мой.“
— Как го измислих, а? — възкликна Хамилтън Девънпорт, майсторът на остроумните отговори. — Да го свършиш а? — Той се изхили, поклати глава и взе двете банкноти, които Ралф му бе подал. Пъхна ги в джоба на късата си червена престилка и извади дребни. — Толкова, нали?
— Точно тъй. Благодаря, Хам.
— Ъхъ. И шегата настрана, опитай с музиката. Наистина върши работа. Кара мозъчните ти клетки да си отпочинат или нещо такова.
— Ще опитам. — Най-досадното беше, че сигурно наистина щеше да опита, както вече бе приложил рецептата на госпожа Рапапорт с лимон и гореща вода и съвета на Шона Маклюър как да прочиства ума си, забавяйки потенето си, концентрирайки се върху думата „прохладно“ (само че когато Шона го казваше, излизаше пруххх-ладно). Когато се опитваш да се справиш с бавно, но неумолимо разстройване на нормалния ти сън, всяко домашно средство започва да ти изглежда добро.
Ралф понечи да си тръгне, но изведнъж се обърна.
— Какъв е този плакат при съседа?
Хам Девънпорт сбърчи нос.
— В магазинчето на Дан Долтън ли? Ако мога, изобщо не надничам вътре. Разваля ми апетита. Да не е сложил някаква нова гадост на витрината?
— Явно е нов — не е пожълтял като останалите и не е наплют от мухи. Прилича на плакат за издирване, само че на снимките е Сюзън Дей.
— Сюзън Дей ли… кучият му син! — Той злобно изгледа съседното магазинче.
— Каква е тя? Председателка на Националната женска организация или нещо такова?
— Бивша председателка и една от основателките на „Сестри по оръжие“. Авторка е на „Сянката на майка ми“ и „Момини сълзи“ — втората книга е за малтретираните жени и защо повечето от тях не повдигат искове срещу мъжете, които им нанасят побои. За нея получи награда „Пулицър“. Сюзън Дей в момента е една от трите или четирите най-влиятелни жени в американската политика, при това е чудесна писателка. Оня хитрец знае, че съм сложил една от петициите й на касата в книжарницата.
— Какви петиции?
— Опитваме се да я доведем тук, за да произнесе реч. Знаеш, че ония от „Право на живот“ се опитаха да хвърлят запалителна бомба в дружеството „Грижи за жената“ миналата Коледа.
Ралф мислено се спусна в черната яма на спомените за кошмара, който бе преживял в края на деветдесет и втора, и промърмори:
— Е, спомням си, че ченгетата бяха хванали някакъв тип с туба бензин на паркинга на болницата, но не знаех, че…
— Това беше Чарли Пикъринг. Той е член на „Хляб наш насъщен“, една от групите на „Право на живот“, която непрекъснато провежда демонстрации — обясни Девънпорт. — Те са го накарали да го стори — бъди сигурен. Тази година обаче не се занимават с палежи; ще се опитат да накарат Градския съвет да промени регулацията и да премахне центъра „Грижи за жената“. Може и да успеят. Нали познаваш Дери, Ралф — не може да се каже, че е гнездо на либерализма.
— Така е — кисело се усмихна старецът. — А „Грижи за жената“ действително е клиника за аборти, нали?
Антикварят ядно го изгледа и рязко врътна глава към „Дрехи втора употреба“.
— Така я наричат тъпанари като тоя, само дето използват думата фабрика вместо клиника. Не обръщат внимание на всичко останало, с което се занимава центърът. — На Ралф му се стори, че Девънпорт говори като човека, който рекламира по телевизията чорапогащи, на които не се пускат бримки. — Там дават семейни съвети, разследват случаи на побои на деца и съпруги и имат общежитие за малтретирани жени. Разполагат с консултация за изнасилени жени и с денонощно работеща телефонна линия за подобни случаи. Накратко, те олицетворяват всичко, което кара Марлборо типове като Долтън да пикаят газ.
— Но те все пак извършват аборти — каза Ралф. — Затова са и демонстрациите, нали?
Хората с плакати пред ниската, невзрачна тухлена сграда, в която се помещаваше „Грижи за жената“, обикаляха там от години, или поне така му се струваше. Изглеждаха прекалено бледи и напрегнати, някак сляпо убедени, че Бог е на тяхна страна. По плакатите, които носеха, имаше надписи от рода на: И НЕРОДЕНИТЕ ИМАТ ПРАВА, ЖИВОТЪТ — КАКЪВ ПРЕКРАСЕН ИЗБОР и безсмъртният лозунг АБОРТЪТ Е УБИЙСТВО! В няколко случая жени, които бяха ползвали услугите на клиниката — която се намираше до родилния дом на Дери, макар и хората да не я свързваха с него — бяха буквално заплювани.
— Да, извършват аборти — каза Хам. — Имаш нещо против това ли?
Ралф си спомни колко години с Каролин мечтаеха да имат дете — години, изпълнени с напразни надежди, през които тя веднъж бе пометнала след петмесечна бременност — и сви рамене. Внезапно денят му се стори твърде горещ, а краката му сякаш бяха от олово. Мисълта за обратния път към къщи — особено участъка, който минаваше по Горната миля — му тежеше като огромна риба, която се мята на въдицата.
— Ами не знам — промълви колебливо. — Само ми се ще… да няма такива истерии.
Девънпорт изсумтя, приближи се до витрината на съседа си и се втренчи във фалшивия плакат за издирване. В този момент един висок, блед човек с козя брадичка — пълна противоположност на каубоите от рекламите на „Марлборо“, би казал Ралф — изникна от мрачната вътрешност на „Дрехи втора употреба“ като поопърпан призрак от водевил. Забеляза какво гледа Девънпорт и презрително се усмихна. Ралф си помисли, че при друга ситуация подобна усмивка би могла да му коства един-два избити зъба или счупен нос. Особено в адски горещ ден като този.
Антикварят посочи плаката и поклати ядосано глава.
Долтън се усмихна още по-широко и помаха с ръце, сякаш искаше да каже: „Не ми пука какво мислиш?“ Сетне се прибра.
Девънпорт се върна при Ралф; по страните му бяха избили яркочервени петна.
— Снимката на тоя човек трябва да стои в речника срещу „сплескан чеп“ — промърмори той.
„Сигурно точно това си мисли и той за теб“ — каза си Ралф, но, разбира се, не го изрече.
Антикварят застана пред количката с книги, пъхна ръце в джобовете си и мрачно се втренчи в плаката на
(хей, хей)
Сюзън Дей.
— Е — каза Ралф. — Май по-добре да си… Девънпорт се сепна и промълви:
— Изчакай. Моля те подпиши петицията. Та да ми пооправиш настроението.
Ралф запристъпва от крак на крак.
— Ооикновено не се намесвам в подобни конфликти…
— Хайде де, Ралф — произнесе Девънпорт с тон, в който се долавяше укор. — Тук не става въпрос за конфликт, а за това да направим така, че психопати и откачалки като ония от „Хляб наш насъщен“ и политически неандерталци като Долтън да не затворят един наистина полезен за жените център. Не те карам да подкрепиш опити с химическо оръжие върху делфини.
— Не — отвърна Ралф. — Наистина не ме караш.
— Надяваме се да изпратим пет хиляди подписа на Сюзън Дей до първи септември. Вероятно няма да свършат работа — Дери е само едно малко градче, а тя сигурно вече е запълнила програмата си до следващия век — но от опит глава не боли.
Ралф помисли дали да не му каже, че единствената петиция, която иска да подпише, е до боговете на съня с молба да му върнат трите часа здрав нощен сън, които му бяха отнели, но като го погледна, реши да не го прави.
„Каролин би подписала проклетата петиция — помисли си. — Не беше привърженичка на абортите, но пък и не обичаше мъже, които се връщат у дома, след като баровете са затворили, и използват жените и децата си като футболни топки.“
Ала това не би било главната причина, за да подпише петицията; тя щеше да го направи заради надеждата (макар и слаба) да види луда глава като Сюзън Дей на живо. Би го направила заради вроденото любопитство, което бе доминиращата особеност на характера й — нещо толкова силно, че дори и мозъчният тумор не бе успял да го унищожи. Два дни преди да умре. Каролин бе издърпала билета за кино, използван за отбелязване, от книгата, която бе оставил на масичката до леглото й, защото бе поискала да разбере кой филм е гледал. Беше „Доблестни мъже“ и Ралф с изненада установи каква болка му причинява споменът. Дори и след толкова време мъката беше непоносима.
— Разбира се — обърна се към Хам. — С удоволствие ще я подпиша.
— Браво, мой човек! — възкликна книжарят и го тупна по рамото. Намръщеното му изражение се смени от широка усмивка, но за Ралф промяната не бе кой знае какво подобрение. Усмивката бе пресилена и не особено привлекателна. — Заповядай в бърлогата ми.
Ралф го последва в ухаещото на тютюн магазинче, което никак не приличаше на бърлога. Уинстън Смит побягна пред тях, спирайки само веднъж, за да ги изгледа със странните си жълтеникави очи. „Глупав е, но и ти не падаш по-долу“, сякаш казваше погледът му. При сегашните обстоятелства Ралф бе склонен да му повярва. Пъхна вестниците под мишница, наведе се над разчертания лист на тезгяха до касата и подписа петицията, която канеше Сюзън Дей да дойде в Дери, за да говори в защита на „Грижи за жената“.
3.
Справи се с изкачването на хълма по-добре, отколкото очакваше, и прекоси кръстовището на „Уичъм“ и „Джаксън“, мислейки си: „Видя ли? Не беше толкова зле, не бе…“
Внезапно осъзна, че ушите му бучат, а краката му треперят. Спря в края на „Уичъм“ и сложи ръка на гърдите си. Усещаше как сърцето му бие, изпомпвайки кръвта накъсано и ожесточено, което го изплаши. Дочу шумолене на хартия и видя как някаква рекламна брошура изпадна от бостънския „Глоуб“ и полетя в канавката. Понечи да я вдигне, но се спря. „Хей, приятел, ако се наведеш, със сигурност ще паднеш. По-добре я остави на метача.“
— Да, добре, хубава идея — промърмори и се изправи. Черни точки закръжиха пред очите му като странно ято гарвани и за миг бе почти уверен, че непременно ще се просне на земята.
— Ралф? Добре ли си?
Предпазливо вдигна поглед и видя Лоуис Шаси, която живееше от другата страна на Харис Авеню и на половин пресечка от дома му. Тя седеше на една от пейките в началото на Строфорд Парк и вероятно чакаше автобуса за Канал Стрийт да мине, за да отиде с него до центъра.
— Нищо ми няма — промърмори и насили краката си да се помръднат. Имаше чувството, че върви през лепкав сироп, ио му се стори, че с лекота се добра до пейката. Все пак не можа да се въздържи и с облекчение изпъшка, докато сядаше до съседката.
Лоуис Шаси имаше големи черни очи — от онези, които наричаха „испански“ — и той можеше да се обзаложи, че те са побърквали доста момчета в годините, когато тя бе учила в гимназията. Те все още бяха най-хубавата й черта, но на Ралф не му се понрави неспокойния й поглед. Беше… някак странен и го разтревожи.
— Нищо ти няма — повтори като ехо Лоуис.
— Абсолютно. — Той извади носната кърпичка от задния си джоб, провери дали е чиста и избърса челото си с нея.
— Честно да ти кажа, не изглеждаш добре.
Ралф се нервира от забележката й, но си замълча.
— Блед си, потен, отгоре на всичко сипеш боклуци.
Той изненадано я изгледа.
— Нещо изпадна от вестника ти. Мисля, че беше рекламно приложение.
— Така ли?
— Много добре знаеш, че е така. Извини ме.
Стана, пресече улицата, наведе се (Ралф забеляза, че макар ханшът й да е широчък, краката й все още бяха доста стройни за жена, която гони седемдесетте) и вдигна брошурата. Върна се и отново седна.
— Всичко е наред.
Той неволно се усмихна:
— Благодаря ти.
— Няма защо. Добре би ми дошъл един купон за „Максуел Хаус“ или за диетична кока-кола. Толкова напълнях след смъртта на мъжа ми…
— Не си пълна, Лоуис.
— Благодаря, ти си истински джентълмен, но пека не сменяме темата. Зави ти се свят, нали? Всъщност за малко не припадна.
— Само спрях да си поема дъх — промърмори той и извърна поглед към децата, които играеха бейзбол в парка. Здравата се бяха улисали в играта, смееха се и си подхвърляха закачки. Ралф им завидя, задето не се задъхват.
— Значи си поемаше дъх, а?
— Да.
— Само това?
— Слушай, започваш да бърбориш като развалена плоча.
— Е, позволи на развалената плоча да ти каже нещо. Смахнато е да изкачваш хълма в тази жега. Ако искаш да се разхождаш, защо не използваш предишния си маршрут?
— Защото ми напомня за Каролин — отвърна той; никак не му хареса грубият начин, по който прозвучаха думите му, но не можа да се сдържи.
— Да му се не види — промълви тя и леко докосна ръката му. — Извинявай.
— Няма нищо.
— Не е така. Трябваше да се досетя. Но видът ти преди малко ме стресна. Вече не си двайсетгодишен, Ралф. Нито пък на четирийсет. Не искам да кажа, че не си в добро състояние — веднага се вижда, че си в отлична форма за човек на твоята възраст — но трябва повече да се грижиш за себе си. Каролин би желала това.
— Зная, но наистина съм…
… добре, искаше да каже той, но изведнъж вдигна поглед от ръцете си, взря се отново в черните й очи и онова, което съзря, за миг го накара да замлъкне. В тях се четеше тъга… или пък самота. Може би и двете. Във всеки случай това не беше единственото, което видя. Очите й сякаш бяха огледало, в което видя себе си.
„Държиш се глупаво — казваха те. — Може би и двамата го правим. Ти си на седемдесет и си вдовец, Ралф. Аз съм на шейсет и осем и също съм сама. Колко ли още ще седим на предната ти веранда, а Бил Макгавърн ще играе ролята на компаньонка? Надявам се да не е прекалено дълго, защото, да прощаваш за израза, не сме като кадилаци, току-що извадени от автосалона.“
— Ралф? — обади се Лоуис, внезапно загрижена. — Добре ли си?
— Да — отвърна той, отново свеждайки поглед към ръцете си. — Да, разбира се.
— Изражението ти беше такова, сякаш… и аз не знам.
Ралф се питаше дали жегата и изкачването на хълма все пак не са му повлияли зле. Защото в края на краищата това бе Лоуис, която Макгавърн винаги наричаше (с иронично повдигане на веждата) „нашата Лоуис“. Действително тя все още беше в добра форма — имаше стройни крака, хубав бюст и чаровни очи — може би той не би имал нищо против да легне с нея, тя също. Но какво ще се случи после? Ако случайно види билет, подаващ се от книгата, която той чете, ще го издърпа, люоопитна да разбере кои филм е гледал, без да се замисли, че съпругът й не ще намери страницата, до която е стигнал.
Едва ли. Често се улавяше как се взира в деколтето й, докато тримата седяха на верандата, пиеха чай с лед, наслаждавайки се на прохладната вечер. Все пак смяташе, че малката му глава може да вкара голямата в беля дори на седемдесетгодишна възраст. Това, че остарява, не означаваше да му отпуска края.
Изправи се, чувствайки погледа на Лоуис, и се постара да не се прегърбва.
— Благодаря за загрижеността — каза той. Искаш ли да се поразходиш с един старец?
— Благодаря ти, но отивам в центъра. Видях много хубава розова прежда в „Кръжок по шев“ и ми се ще да си оплета пуловер.
Ралф се ухили.
— Направи го. — Отново хвърли поглед към децата, които играеха бейзбол. Докато ги наблюдаваше, едно момче с рижава коса се втурна от трета база, хвърли се напред… и тупна на земята. Ралф потръпна, представяйки си линейки с виещи сирени, но рижият хлапак скочи на крака със смях и извика:
— Пропусна, маркуч такъв!
— Брей, не съм! — отвърна негодуващо другият, но после и той се разсмя.
— Мечтаеш ли понякога отново да си на тази възраст, Ралф? — обади се Лоуис.
Той се позамисли, сетне отвърна:
— Понякога. Но през повечето време ми изглежда твърде уморително. Заповядай у нас довечера.
— Може и да дойда.
Ралф пое по Харис Авеню, чувствайки прекрасните й очи върху себе си, полагайки всички усилия да върви изправен. Реши, че се справя доста добре, макар и да беше трудно. Никога през живота си не се бе чувстват така уморен.
1.
Около месец след смъртта на жена си Ралф Робъртс започна да страда от безсъние за пръв път в живота си.
Отначало това не го смущаваше, сетне започна да се тревожи. Шест месеца по-късно изпадна в ужасно състояние, с което не можеше да се примири. Питаше се дали до края на живота си не ще може изобщо да мигне. „Разбира се, че няма да се стигне дотам — казваше си, — това е невъзможно.“
Но дали наистина беше невъзможно? Не бе напълно сигурен, точно в това бе проблемът, а и книгите в обществената библиотека на Дери, които третираха този въпрос, не му помогнаха да си изясни нещата. Някои автори наричаха безсънието симптом, други болест, и поне един от тях го смяташе за мит. Но проблемът бе много по-сериозен; доколкото Ралф успя да разбере от книгите, никой не бе сигурен какво точно представлява сънят.
Знаеше, че трябва да престане да чете учебници по медицина и да отиде на лекар, но откри, че му е учудващо трудно да го направи. Явно още имаше зъб на доктор Личфийлд. В края на краищата именно той първоначално бе определил мозъчния тумор на Каролин като обикновена мигрена (макар и Ралф да имаше чувството, че Личфийлд, който бе стар ерген, навярно е мислел, че Каролин просто си въобразява), а след като бе поставена правилната диагноза, престана да я посещава. Ралф беше сигурен, че ако му бе поискал обяснение за това, Личфийлд щеше да му каже, че е прехвърлил случая на Джамал, специалиста… и че всичко е наред. Само че Ралф го бе погледнал право в очите в редките случаи, когато го бе срещал между първите конвулсии на Каролин през миналия юли и смъртта й този март, и смяташе, че е забелязал в погледа му смесица от неудобство и вина. Това бе погледът на човек, който полага всички усилия да забрави, че е оплескал нещата. Ралф смяташе, че единствената причина, поради която все още можеше да гледа Личфийлд, без да му се прииска да му размаже физиономията, бе казаното му от доктор Джамал — че и по-ранната диагноза не би имала никакво значение; когато е започнало главоболието на Каролин, туморът вече е бил пуснал здраво корени и несъмнено е изпращал болни клетки към други участъци на мозъка й.
В края на април доктор Джамал бе заминал да практикува в Южен Кънектикът и Ралф усещаше липсата му. Мислеше си, че би могъл да сподели с него проблемите, свързани с безсънието, и смяташе, че Джамал би го изслушал по начин, по който Личфийлд нямаше… или не би могъл да го изслуша. Към края на лятото Ралф бе прочел достатъчно за безсънието, за да знае, че типът, от който страдаше, макар и да се срещаше често, бе доста по-необичаен от обикновеното безсъние, при което се заспива трудно. Хората, които не страдат от безсъние, обикновено достигат първия стадий на съня от седем до двайсет минути след лягане. На трудно заспиващите, от друга страна, понякога им трябват до три часа, за да се унесат, и докато обикновените хора започват да навлизат в третата фаза на съня (която някои от старите учебници наричаха „тета-сън“) около четирийсет и пет минути след заспиването, на трудно заспиващите им трябва поне още час или два, за да я достигнат… и доста нощи това изобщо не се случваше. Събуждат се неотпочинали, понякога със смътни спомени за неприятни, объркани сънища, а най-често с погрешното впечатление, че са били будни през цялата нощ. След смъртта на Каролин Ралф започна да страда от преждевременно събуждане. Продължаваше да си ляга винаги след завършването на новините в единайсет и все така заспиваше почти веднага, но вместо да се буди точно в 6:55, пет минути преди да се включи радиочасовникът, той започна да се буди в шест. Отначало си мислеше, че това се дължи на леко уголемената му простатна жлеза, но когато се събудеше, не му се ходеше чак толкова неотложно до тоалетната и откри, че му е невъзможно да заспи отново дори и след уриниране. Просто лежеше в леглото, което бе делил с Каролин в продължение на толкова години, чакайки да стане седем без пет (или поне без петнайсет), за да се вдигне. След време дори престана да се мъчи да заспи отново; просто си лежеше, скръстил леко подутите си ръце на гърдите, и се взираше в тавана с очи, които сякаш бяха достигнали размерите на топки за тенис. Понякога си мислеше за доктор Джамал, който сега бе в Уестпорт и говореше с мекия си успокоителен индийски акцент. Друг път си мислеше за екскурзиите, които двамата с Каролин бяха предприемали в добрите стари дни, а споменът, към който непрекъснато се връщаше, бе за един горещ следобед в Сенд Бийч, Бар Харбър. Двамата седяха по бански на една маса за пикник под голям шарен чадър, хапваха си вкусни пържени миди, пиеха бира „Будвайзер“ и наблюдаваха как платноходките се носят из тъмносините океански води. Коя година бе това? Хиляда деветстотин шейсет и четвърта? Хиляда деветстотин шейсет и седма? Имаше ли значение? Вероятно не.
Промените в „графика“ на съня му също не биха имали значение, ако всичко беше спряло дотам; Ралф щеше да свикне с тях не само с лекота, но и с благодарност. Всички книги, в които се ровеше през това лято, потвърждаваха една народна мъдрост — колкото повече остаряваш, толкова по-малко спиш. Ако загубата на някой и друг час сън на нощ бе единствената цена, която трябваше да плати за това, че бе „седемдесетгодишен младеж“, би се примирил, дори би си казал, че се е отървал леко.
Но промените не свършиха дотам. Когато настъпи първата седмица на май, Ралф вече се будеше от птичите песни в 5:15. Опита няколко нощи да спи с ушни тапи, макар още от самото начало се съмняваше, че ще свършат работа. Не го будеха завърналите се от топлите страни птици, нито изгърмяването от ауспуха на някой камион, минаващ по Харис Авеню. Бе от хората, които могат да спят дори под звуците на духов оркестър, и не смяташе, че е изгубил тази способност. Промяната бе в съзнанието му. Там имаше някакъв бутон, нещо го включваше всеки ден малко по-рано и Ралф нямаше никаква представа как да предотврати това.
В началото на юни започна да „изскача“ от съня като човече на пружина в 4:30, най-късно в 4:45. А към средата на юли — който не бе така горещ като юли деветдесет и втора, но пак бе достатъчно зноен — той се будеше около четири часа. Именно през тези дълги, задушни нощи, изтегнал се почти на ръба на леглото, където с Каролин се бяха любили толкова много топли (и студени) нощи, започна да си мисли в какъв ад ще се превърне животът му, ако напълно загуби съня си. Денем все още можеше да се отнася с насмешка към подобна мисъл, но бе започнал да открива някои обезпокояващи истини за „тъмната нощ на душата“, както я бе нарекъл Скот Фицджералд, ала в 4:15 сутринта всичко изглеждаше възможно. Всичко.
През деня той все още бе в състояние да си казва, че просто в момента цикълът на съня му се пренастройва, че тялото му реагира напълно нормално на големите промени в живота му, от които пенсионирането и загубата на съпругата му бяха двете най-значителни. Понякога, когато разсъждаваше за новия си живот, се сещаше за думата „самота“, но упорито отбягваше страховитата дума, започваща с Д, напъхвайки я обратно в дълбокия шкаф на подсъзнанието си, ако случайно се мернеше за миг в мислите му. Със самотата можеше да се справи. С депресията — не.
„Може би ти трябват повече физически упражнения — мислеше си той. — Малко разходки, като миналото лято. В края на краищата напоследък водиш доста заседнал живот — ставаш, ядеш препечени филийки, четеш книга, гледаш телевизия, купуваш си от отсрещната закусвалня сандвич за обяд, работиш в градината, от време на време ходиш до библиотеката или Хелън ти идва на гости с бебето, вечеряш, понякога сядаш на верандата и бъбриш с Макгавърн или с Лоуис Шаси. А после какво? Чешеш още малко, пак гледаш телевизия, измиваш се, лягаш си. Заседнал живот. Скука. Нищо чудно, че се будиш рано.“
Само дето всичко това бяха пълни глупости. Безспорно животът му наистина изглеждаше заседнал, но всъщност не беше. Градината бе един хубав пример за това. Работата, която вършеше там, нямаше да му донесе приз за градинарство, но изобщо не можеше да се нарече „размотаване“. Почти всеки следобед плевеше лехите, докато потта избиеше по ризата му във формата на тъмно разклонено дърво и образуваше влажни петна под мишниците му, и доста често той се разтреперваше от изтощение, преди да си позволи да приключи. „Наказание“ би била доста по-подходяща дума от „размотаване“, но наказание за какво? За това, че се буди преди зазоряване ли?
Не знаеше и не искаше да знае. Работата в градината заемаше по-голямата част от следобедите му, откъсваше ума му от неща, за които не искаше да мисли, и това бе достатъчна компенсация за схванатите мускули и за черните петна, кръжащи от време на време пред очите му. Започна да се задържа в градината през целия август, дълго след като ранната реколта беше вече прибрана, а късната беше съсипана от сушата.
— Трябва да престанеш — каза му една вечер Бил Макгавърн, докато седяха на верандата и пиеха лимонада. Беше средата на август и Ралф бе започнал да се буди всяка сутрин към 3:30. — Сигурно е опасно за здравето ти. И което е по-лошо, приличаш на умопобъркан.
— Може и да съм — сопна се старецът и явно или тонът му, или погледът му бяха достатъчно убедителни, защото Макгавърн смени темата.
2.
Отново започна своите разходки — нищо подобно на маратоните от деветдесет и втора, но успяваше да измине по три километра дневно, ако не валеше. Обичайният му маршрут го отвеждаше по хълма, наречен „Горната миля“ до обществената библиотека на Дери, а след това и до антикварната книжарница, в която се продаваха и вестници, на ъгъла на Уичъм и Мейн.
Книжарницата се намираше до едно магазинче за разни вехтории, наречено „Роуз — дрехи втора употреба“, и докато минаваше покрай него един ден през месец август на своето недоволство, Ралф видя нов плакат между обявите за отдавна състояли се пикници и църковни събирания, който бе залепен така, че покриваше наполовина един пожълтял афиш с надпис „ПАТ БЮКАНЪН — ПРЕЗИДЕНТ“.
Жената на двете снимки в горната част на плаката бе красива, трийсетинагодишна блондинка, но нещо във фотографиите — сериозен анфас отляво, сериозен профил отдясно, и двете на бял фон — накара Ралф да се закове на място. Гледайки тези снимки, човек би помислил, че мястото им е по стените на пощенските станции или че трябва да бъдат показани по време на телевизионните новини… и както се виждаше от надписа на плаката, това не бе случайно.
Снимките го бяха накарали да спре, но това, което го задържа, бе името на жената.
ТЪРСИ СЕ ПО ОБВИНЕНИЕ В УБИЙСТВО СЮЗЪН ЕДВИНА ДЕЙ — това бе отпечатано с едри черни букви в горния край на плаката. А под снимките, които приличаха на полицейски, в червено:
СТОЙ ДАЛЕЧ ОТ НАШИЯ ГРАД!
В най-долната част на плаката имаше надпис със съвсем дребен шрифт. Зрението на Ралф доста се бе влошило след смъртта на Каролин — всъщност по-точно би било да се каже, че направо беше отишло по дяволите — и той трябваше да се приведе, докато челото му се опря в прашната витрина на „Роуз — дрехи втора употреба“, за да разчете текста:
По поръчка на Комитет за закрила на живота, Мейн
Някъде дълбоко в съзнанието му един глас прошепна: „Хей, хей, Сюзън Дей! Колко дечица си убила, брей?“
Сюзън Дей, спомни си Ралф, бе политическа активистка от Ню Йорк или Вашингтон, от онези бързореки жени, които редовно докарваха таксиметрови шофьори, бръснари и строителни работници до състояние на дива ярост и пяна по устата. Той обаче не можеше да си обясни защо това безсмислено стихче бе изникнало в съзнанието му; то бе свързано с някакъв спомен, който му убягваше. Може би старият му уморен мозък просто бе свързал името на Сюзън Дей с онзи протестен лозунг срещу Виетнамската война от шейсетте години: „Хей, хей, Ел Би Джей2, колко дечица си убил, брей?“
„Не, не е това — помисли си. — Близко си, но не съвсем. Това беше…“
Точно преди да свърже стихчето с Ед Дипно, един глас се обади току до него:
— Земя вика Ралф, Земя вика Ралф, обади се, Ралфи!
Ралф се извърна по посока на гласа. Бе едновременно шокиран и развеселен от откритието, че е задрямал прав. „Божичко — помисли си, — човек изобщо не подозира колко е важен сънят, докато го загуби. Тогава подовете започват да се накланят, а всички предмети да придобиват странни форми.“
Човекът, който го бе заговорил, беше Хамилтън Девънпорт, собственикът на антикварната книжарница. Той подреждаше книги с меки корици и пъстри обложки на количката с лавици, която държеше пред магазинчето си. Лулата му от царевичен кочан — на Ралф тя винаги му приличаше на комин от макет на параход — стърчеше от ъгъла на устата му, изпращайки клъбца синкав дим в нажежения въздух. Уинстън Смит, старият му сив котарак, седеше пред отворената врата на магазинчето. Наблюдаваше Ралф с безразличните си жълти очи, сякаш искаше да му каже: „Мислиш, че знаеш какво е да си стар, приятелче? Аз съм живото доказателство, че и хабер си нямаш какво е да остарееш.“
— Да му се не види, Ралф — каза Девънпорт. — Извиках те поне три пъти.
— Бях се замислил — отвърна старецът. Мина край количката, пресегна се (Уинстън Смит не мръдна от мястото си, демонстрирайки царствено пренебрежение) и грабна двата вестника, които купуваше всеки ден: бостънския „Глоуб“ и „Ю Ес Ей Тудей“. Вестникът на Дери „Нюз“, Ралф получаваше направо вкъщи благодарение на вестникарчето Пит. Ралф понякога разправяше, че единият от трите вестника е хумористичен, но никога не може да реши точно кой. — Напоследък не мога…
Внезапно млъкна — пред очите му изникна лицето на Ед Дипно. Точно от Ед беше чул това злобно стихче и никак не бе чудно, че му бе необходимо известно време, за да се сети. Ед Дипно бе последният човек, от когото би очаквал да чуе подобно нещо.
— Ралфи? — обади се Девънпорт. — Май пак се изгуби нанякъде.
Ралф примигна.
— О, извинявай. Напоследък не мога да спя, това бях почнал да ти казвам.
— Неприятно… но има и по-сериозни проблеми. Пий по чаша топло мляко и слушай някаква тиха музика половин час преди лягане.
Това лято Ралф бе започнал да открива, че очевидно всички американци имат любим лек против безсънието, някоя малка приспивна магия, която се предава от поколение на поколение като семейната Библия.
— Бах е подходящ, Бетовен също, а и Уилям Акерман става. Но най-важното — Девънпорт вдигна пръст, за да подчертае думите си — е да не ставаш от стола си през този половин час. За каквото и да било. Няма да вдигаш телефона, да навиваш часовника и да изкарваш кучето навън, да си миеш зъбите… абсолютно нищо! И после, когато си легнеш… бам! Заспиваш моментално!
— Ами ако, както си седиш в любимия люлеещ се стол, изведнъж усетиш, че имаш неотложна естествена нужда? — запита Ралф. — Подобно нещо може да ти дойде изневиделица, ако си на моята възраст.
— Свърши я в гащите — отвърна Девънпорт и избухна в смях. Ралф се усмихна, но повече по задължение. Безсънието вече съвсем не му даваше повод за смях. — В гащите! — изкиска се Хам. Плясна с ръка по количката и поклати глава.
Ралф случайно сведе поглед към котарака. Уинстън Смит го изгледа с безразличие, спокойните му жълти очи сякаш казваха: „Така си е, глупав е, но си е мой.“
— Как го измислих, а? — възкликна Хамилтън Девънпорт, майсторът на остроумните отговори. — Да го свършиш а? — Той се изхили, поклати глава и взе двете банкноти, които Ралф му бе подал. Пъхна ги в джоба на късата си червена престилка и извади дребни. — Толкова, нали?
— Точно тъй. Благодаря, Хам.
— Ъхъ. И шегата настрана, опитай с музиката. Наистина върши работа. Кара мозъчните ти клетки да си отпочинат или нещо такова.
— Ще опитам. — Най-досадното беше, че сигурно наистина щеше да опита, както вече бе приложил рецептата на госпожа Рапапорт с лимон и гореща вода и съвета на Шона Маклюър как да прочиства ума си, забавяйки потенето си, концентрирайки се върху думата „прохладно“ (само че когато Шона го казваше, излизаше пруххх-ладно). Когато се опитваш да се справиш с бавно, но неумолимо разстройване на нормалния ти сън, всяко домашно средство започва да ти изглежда добро.
Ралф понечи да си тръгне, но изведнъж се обърна.
— Какъв е този плакат при съседа?
Хам Девънпорт сбърчи нос.
— В магазинчето на Дан Долтън ли? Ако мога, изобщо не надничам вътре. Разваля ми апетита. Да не е сложил някаква нова гадост на витрината?
— Явно е нов — не е пожълтял като останалите и не е наплют от мухи. Прилича на плакат за издирване, само че на снимките е Сюзън Дей.
— Сюзън Дей ли… кучият му син! — Той злобно изгледа съседното магазинче.
— Каква е тя? Председателка на Националната женска организация или нещо такова?
— Бивша председателка и една от основателките на „Сестри по оръжие“. Авторка е на „Сянката на майка ми“ и „Момини сълзи“ — втората книга е за малтретираните жени и защо повечето от тях не повдигат искове срещу мъжете, които им нанасят побои. За нея получи награда „Пулицър“. Сюзън Дей в момента е една от трите или четирите най-влиятелни жени в американската политика, при това е чудесна писателка. Оня хитрец знае, че съм сложил една от петициите й на касата в книжарницата.
— Какви петиции?
— Опитваме се да я доведем тук, за да произнесе реч. Знаеш, че ония от „Право на живот“ се опитаха да хвърлят запалителна бомба в дружеството „Грижи за жената“ миналата Коледа.
Ралф мислено се спусна в черната яма на спомените за кошмара, който бе преживял в края на деветдесет и втора, и промърмори:
— Е, спомням си, че ченгетата бяха хванали някакъв тип с туба бензин на паркинга на болницата, но не знаех, че…
— Това беше Чарли Пикъринг. Той е член на „Хляб наш насъщен“, една от групите на „Право на живот“, която непрекъснато провежда демонстрации — обясни Девънпорт. — Те са го накарали да го стори — бъди сигурен. Тази година обаче не се занимават с палежи; ще се опитат да накарат Градския съвет да промени регулацията и да премахне центъра „Грижи за жената“. Може и да успеят. Нали познаваш Дери, Ралф — не може да се каже, че е гнездо на либерализма.
— Така е — кисело се усмихна старецът. — А „Грижи за жената“ действително е клиника за аборти, нали?
Антикварят ядно го изгледа и рязко врътна глава към „Дрехи втора употреба“.
— Така я наричат тъпанари като тоя, само дето използват думата фабрика вместо клиника. Не обръщат внимание на всичко останало, с което се занимава центърът. — На Ралф му се стори, че Девънпорт говори като човека, който рекламира по телевизията чорапогащи, на които не се пускат бримки. — Там дават семейни съвети, разследват случаи на побои на деца и съпруги и имат общежитие за малтретирани жени. Разполагат с консултация за изнасилени жени и с денонощно работеща телефонна линия за подобни случаи. Накратко, те олицетворяват всичко, което кара Марлборо типове като Долтън да пикаят газ.
— Но те все пак извършват аборти — каза Ралф. — Затова са и демонстрациите, нали?
Хората с плакати пред ниската, невзрачна тухлена сграда, в която се помещаваше „Грижи за жената“, обикаляха там от години, или поне така му се струваше. Изглеждаха прекалено бледи и напрегнати, някак сляпо убедени, че Бог е на тяхна страна. По плакатите, които носеха, имаше надписи от рода на: И НЕРОДЕНИТЕ ИМАТ ПРАВА, ЖИВОТЪТ — КАКЪВ ПРЕКРАСЕН ИЗБОР и безсмъртният лозунг АБОРТЪТ Е УБИЙСТВО! В няколко случая жени, които бяха ползвали услугите на клиниката — която се намираше до родилния дом на Дери, макар и хората да не я свързваха с него — бяха буквално заплювани.
— Да, извършват аборти — каза Хам. — Имаш нещо против това ли?
Ралф си спомни колко години с Каролин мечтаеха да имат дете — години, изпълнени с напразни надежди, през които тя веднъж бе пометнала след петмесечна бременност — и сви рамене. Внезапно денят му се стори твърде горещ, а краката му сякаш бяха от олово. Мисълта за обратния път към къщи — особено участъка, който минаваше по Горната миля — му тежеше като огромна риба, която се мята на въдицата.
— Ами не знам — промълви колебливо. — Само ми се ще… да няма такива истерии.
Девънпорт изсумтя, приближи се до витрината на съседа си и се втренчи във фалшивия плакат за издирване. В този момент един висок, блед човек с козя брадичка — пълна противоположност на каубоите от рекламите на „Марлборо“, би казал Ралф — изникна от мрачната вътрешност на „Дрехи втора употреба“ като поопърпан призрак от водевил. Забеляза какво гледа Девънпорт и презрително се усмихна. Ралф си помисли, че при друга ситуация подобна усмивка би могла да му коства един-два избити зъба или счупен нос. Особено в адски горещ ден като този.
Антикварят посочи плаката и поклати ядосано глава.
Долтън се усмихна още по-широко и помаха с ръце, сякаш искаше да каже: „Не ми пука какво мислиш?“ Сетне се прибра.
Девънпорт се върна при Ралф; по страните му бяха избили яркочервени петна.
— Снимката на тоя човек трябва да стои в речника срещу „сплескан чеп“ — промърмори той.
„Сигурно точно това си мисли и той за теб“ — каза си Ралф, но, разбира се, не го изрече.
Антикварят застана пред количката с книги, пъхна ръце в джобовете си и мрачно се втренчи в плаката на
(хей, хей)
Сюзън Дей.
— Е — каза Ралф. — Май по-добре да си… Девънпорт се сепна и промълви:
— Изчакай. Моля те подпиши петицията. Та да ми пооправиш настроението.
Ралф запристъпва от крак на крак.
— Ооикновено не се намесвам в подобни конфликти…
— Хайде де, Ралф — произнесе Девънпорт с тон, в който се долавяше укор. — Тук не става въпрос за конфликт, а за това да направим така, че психопати и откачалки като ония от „Хляб наш насъщен“ и политически неандерталци като Долтън да не затворят един наистина полезен за жените център. Не те карам да подкрепиш опити с химическо оръжие върху делфини.
— Не — отвърна Ралф. — Наистина не ме караш.
— Надяваме се да изпратим пет хиляди подписа на Сюзън Дей до първи септември. Вероятно няма да свършат работа — Дери е само едно малко градче, а тя сигурно вече е запълнила програмата си до следващия век — но от опит глава не боли.
Ралф помисли дали да не му каже, че единствената петиция, която иска да подпише, е до боговете на съня с молба да му върнат трите часа здрав нощен сън, които му бяха отнели, но като го погледна, реши да не го прави.
„Каролин би подписала проклетата петиция — помисли си. — Не беше привърженичка на абортите, но пък и не обичаше мъже, които се връщат у дома, след като баровете са затворили, и използват жените и децата си като футболни топки.“
Ала това не би било главната причина, за да подпише петицията; тя щеше да го направи заради надеждата (макар и слаба) да види луда глава като Сюзън Дей на живо. Би го направила заради вроденото любопитство, което бе доминиращата особеност на характера й — нещо толкова силно, че дори и мозъчният тумор не бе успял да го унищожи. Два дни преди да умре. Каролин бе издърпала билета за кино, използван за отбелязване, от книгата, която бе оставил на масичката до леглото й, защото бе поискала да разбере кой филм е гледал. Беше „Доблестни мъже“ и Ралф с изненада установи каква болка му причинява споменът. Дори и след толкова време мъката беше непоносима.
— Разбира се — обърна се към Хам. — С удоволствие ще я подпиша.
— Браво, мой човек! — възкликна книжарят и го тупна по рамото. Намръщеното му изражение се смени от широка усмивка, но за Ралф промяната не бе кой знае какво подобрение. Усмивката бе пресилена и не особено привлекателна. — Заповядай в бърлогата ми.
Ралф го последва в ухаещото на тютюн магазинче, което никак не приличаше на бърлога. Уинстън Смит побягна пред тях, спирайки само веднъж, за да ги изгледа със странните си жълтеникави очи. „Глупав е, но и ти не падаш по-долу“, сякаш казваше погледът му. При сегашните обстоятелства Ралф бе склонен да му повярва. Пъхна вестниците под мишница, наведе се над разчертания лист на тезгяха до касата и подписа петицията, която канеше Сюзън Дей да дойде в Дери, за да говори в защита на „Грижи за жената“.
3.
Справи се с изкачването на хълма по-добре, отколкото очакваше, и прекоси кръстовището на „Уичъм“ и „Джаксън“, мислейки си: „Видя ли? Не беше толкова зле, не бе…“
Внезапно осъзна, че ушите му бучат, а краката му треперят. Спря в края на „Уичъм“ и сложи ръка на гърдите си. Усещаше как сърцето му бие, изпомпвайки кръвта накъсано и ожесточено, което го изплаши. Дочу шумолене на хартия и видя как някаква рекламна брошура изпадна от бостънския „Глоуб“ и полетя в канавката. Понечи да я вдигне, но се спря. „Хей, приятел, ако се наведеш, със сигурност ще паднеш. По-добре я остави на метача.“
— Да, добре, хубава идея — промърмори и се изправи. Черни точки закръжиха пред очите му като странно ято гарвани и за миг бе почти уверен, че непременно ще се просне на земята.
— Ралф? Добре ли си?
Предпазливо вдигна поглед и видя Лоуис Шаси, която живееше от другата страна на Харис Авеню и на половин пресечка от дома му. Тя седеше на една от пейките в началото на Строфорд Парк и вероятно чакаше автобуса за Канал Стрийт да мине, за да отиде с него до центъра.
— Нищо ми няма — промърмори и насили краката си да се помръднат. Имаше чувството, че върви през лепкав сироп, ио му се стори, че с лекота се добра до пейката. Все пак не можа да се въздържи и с облекчение изпъшка, докато сядаше до съседката.
Лоуис Шаси имаше големи черни очи — от онези, които наричаха „испански“ — и той можеше да се обзаложи, че те са побърквали доста момчета в годините, когато тя бе учила в гимназията. Те все още бяха най-хубавата й черта, но на Ралф не му се понрави неспокойния й поглед. Беше… някак странен и го разтревожи.
— Нищо ти няма — повтори като ехо Лоуис.
— Абсолютно. — Той извади носната кърпичка от задния си джоб, провери дали е чиста и избърса челото си с нея.
— Честно да ти кажа, не изглеждаш добре.
Ралф се нервира от забележката й, но си замълча.
— Блед си, потен, отгоре на всичко сипеш боклуци.
Той изненадано я изгледа.
— Нещо изпадна от вестника ти. Мисля, че беше рекламно приложение.
— Така ли?
— Много добре знаеш, че е така. Извини ме.
Стана, пресече улицата, наведе се (Ралф забеляза, че макар ханшът й да е широчък, краката й все още бяха доста стройни за жена, която гони седемдесетте) и вдигна брошурата. Върна се и отново седна.
— Всичко е наред.
Той неволно се усмихна:
— Благодаря ти.
— Няма защо. Добре би ми дошъл един купон за „Максуел Хаус“ или за диетична кока-кола. Толкова напълнях след смъртта на мъжа ми…
— Не си пълна, Лоуис.
— Благодаря, ти си истински джентълмен, но пека не сменяме темата. Зави ти се свят, нали? Всъщност за малко не припадна.
— Само спрях да си поема дъх — промърмори той и извърна поглед към децата, които играеха бейзбол в парка. Здравата се бяха улисали в играта, смееха се и си подхвърляха закачки. Ралф им завидя, задето не се задъхват.
— Значи си поемаше дъх, а?
— Да.
— Само това?
— Слушай, започваш да бърбориш като развалена плоча.
— Е, позволи на развалената плоча да ти каже нещо. Смахнато е да изкачваш хълма в тази жега. Ако искаш да се разхождаш, защо не използваш предишния си маршрут?
— Защото ми напомня за Каролин — отвърна той; никак не му хареса грубият начин, по който прозвучаха думите му, но не можа да се сдържи.
— Да му се не види — промълви тя и леко докосна ръката му. — Извинявай.
— Няма нищо.
— Не е така. Трябваше да се досетя. Но видът ти преди малко ме стресна. Вече не си двайсетгодишен, Ралф. Нито пък на четирийсет. Не искам да кажа, че не си в добро състояние — веднага се вижда, че си в отлична форма за човек на твоята възраст — но трябва повече да се грижиш за себе си. Каролин би желала това.
— Зная, но наистина съм…
… добре, искаше да каже той, но изведнъж вдигна поглед от ръцете си, взря се отново в черните й очи и онова, което съзря, за миг го накара да замлъкне. В тях се четеше тъга… или пък самота. Може би и двете. Във всеки случай това не беше единственото, което видя. Очите й сякаш бяха огледало, в което видя себе си.
„Държиш се глупаво — казваха те. — Може би и двамата го правим. Ти си на седемдесет и си вдовец, Ралф. Аз съм на шейсет и осем и също съм сама. Колко ли още ще седим на предната ти веранда, а Бил Макгавърн ще играе ролята на компаньонка? Надявам се да не е прекалено дълго, защото, да прощаваш за израза, не сме като кадилаци, току-що извадени от автосалона.“
— Ралф? — обади се Лоуис, внезапно загрижена. — Добре ли си?
— Да — отвърна той, отново свеждайки поглед към ръцете си. — Да, разбира се.
— Изражението ти беше такова, сякаш… и аз не знам.
Ралф се питаше дали жегата и изкачването на хълма все пак не са му повлияли зле. Защото в края на краищата това бе Лоуис, която Макгавърн винаги наричаше (с иронично повдигане на веждата) „нашата Лоуис“. Действително тя все още беше в добра форма — имаше стройни крака, хубав бюст и чаровни очи — може би той не би имал нищо против да легне с нея, тя също. Но какво ще се случи после? Ако случайно види билет, подаващ се от книгата, която той чете, ще го издърпа, люоопитна да разбере кои филм е гледал, без да се замисли, че съпругът й не ще намери страницата, до която е стигнал.
Едва ли. Често се улавяше как се взира в деколтето й, докато тримата седяха на верандата, пиеха чай с лед, наслаждавайки се на прохладната вечер. Все пак смяташе, че малката му глава може да вкара голямата в беля дори на седемдесетгодишна възраст. Това, че остарява, не означаваше да му отпуска края.
Изправи се, чувствайки погледа на Лоуис, и се постара да не се прегърбва.
— Благодаря за загрижеността — каза той. Искаш ли да се поразходиш с един старец?
— Благодаря ти, но отивам в центъра. Видях много хубава розова прежда в „Кръжок по шев“ и ми се ще да си оплета пуловер.
Ралф се ухили.
— Направи го. — Отново хвърли поглед към децата, които играеха бейзбол. Докато ги наблюдаваше, едно момче с рижава коса се втурна от трета база, хвърли се напред… и тупна на земята. Ралф потръпна, представяйки си линейки с виещи сирени, но рижият хлапак скочи на крака със смях и извика:
— Пропусна, маркуч такъв!
— Брей, не съм! — отвърна негодуващо другият, но после и той се разсмя.
— Мечтаеш ли понякога отново да си на тази възраст, Ралф? — обади се Лоуис.
Той се позамисли, сетне отвърна:
— Понякога. Но през повечето време ми изглежда твърде уморително. Заповядай у нас довечера.
— Може и да дойда.
Ралф пое по Харис Авеню, чувствайки прекрасните й очи върху себе си, полагайки всички усилия да върви изправен. Реши, че се справя доста добре, макар и да беше трудно. Никога през живота си не се бе чувстват така уморен.
ВТОРА ГЛАВА
1.
Ралф позвъни на доктор Личфийлд по-малко от час след разговора си с Лоуис и сестрата със сексапилния глас му съобщи, че може да го запише за следващия вторник в десет сутринта. Ралф отвърна, че му е удобно. След това затвори телефона, отиде във всекидневната, седна в люлеещия се стол, от който се виждаше Харис Авеню, и си припомни как отначало доктор Личфийлд лекуваше мозъчния тумор на жена му с аспирин и брошури, разясняващи различните методи за отпускане. После се досети за изражението на доктора, след като тестовете потвърдиха лошите новини на компютърния скенер… изражението на вина и неудобство.
От другата страна на улицата няколко деца, които скоро щяха пак да тръгнат на училище, излязоха от „Червената ябълка“, грабнали шоколадчета и близалки. Гледайки ги как се качват на велосипедите си и отпрашват под жаркото слънце, той си помисли същото, което си казваше при всяко изплуване на спомена за очите на доктор Личфийлд: че най-вероятно се е излъгал.
„Работата е там, стари приятелю, че искаше Личфийлд да се чувства неудобно… дори нещо повече — искаше ти се да изглежда гузен.“
Твърде вероятно бе Карл Личфийлд да е прекрасен човек и отличен лекар, но въпреки това Ралф отново се обади в кабинета му половин час по-късно. Обясни на сестрата със сексапилния глас, че току-що е проверил отново календара си и е открил, че следващия вторник в десет има друг ангажимент. Уговорил си е час при педикюриста и съвсем бил забравил.
— Паметта започна да ми изневерява — добави той.
Сестрата предложи следващия четвъртък в два следобед.
Ралф обеща да й се обади отново.
„На лъжата краката са къси — помисли си, затваряйки телефона, бавно се върна до люлеещия се стол и се настани в него. — Вече няма да стъпиш при него, нали?“
Ами да. Не че доктор Личфийлд ще страда заради това; ако изобщо се сети за Ралф, навярно само ще си каже: „Един дъртак по-малко ще ми пърди в лицето, докато му преглеждам простатата.“
„Добре, но какво ще предприемеш за безсънието си, Ралф?“
— Половин час преди лягане ще слушам класическа музика — изрече на глас. — И ще си купя пеленки за ония досадни естествени нужди.
Изсмя се, като си представи комичната картинка, и се стресна. В смеха му се долавяше истерична нотка, която не му се нравеше особено — всъщност го плашеше — но въпреки това мина още известно време, преди да се овладее.
Все пак реши да опита лека на Хамилтън Девънпорт (без пеленките, много благодаря), както бе опитал повечето от цяровете, които му бяха казвали най-различни хора, желаещи да му помогнат. Това го накара да си спомни за първия цяр на такъв доброжелател и отново се ухили.
Идеята бе на Макгавърн. Една вечер той бе седнал на верандата, когато Ралф донесе от „Червената ябълка“ порция спагети със сос; Макгавърн хвърли един поглед на съседа си от горния етаж и цъкна с език, поклащайки тъжно глава.
— Това пък какво означава? — запита Ралф и седна до него. Малко по-нататък по улицата едно момиченце с дънки и с широка бяла тениска скачаше на въже и си тананикаше.
— Означава, че изглеждаш прегърбен и отслабнал, все едно че някой те е пребил от бой — отвърна Макгавърн. Той бутна назад сламената си шапка и се вгледа по-внимателно в Ралф. — Все още ли не можеш да спиш?
— Да.
Съседът му помълча няколко секунди. Когато заговори отново, гласът му прозвуча с почти апокалиптичен, нетърпящ възражения тон.
— Уискито ще оправи работата.
— Моля?
— Ще ти помогне да спиш. Не казвам, че трябва да се къпеш в него — няма нужда от такива крайности. Само смеси лъжица мед с половин чашка уиски и го изпий петнайсет-двайсет минути преди лягане.
— Мислиш ли, че ще помогне? — запита Ралф обнадежден.
— На мен ми свърши работа, а аз имах доста сериозни проблеми със съня, когато ударих четирийсетака. Като се сещам сега, мисля, че това е била криза на средната възраст — шест месеца безсъние и депресия в продължение на година.
Макар авторите на учебниците да твърдяха, че алкохолът е доста надценявано средство против безсъние — че дори в повечето случаи той само усложнява проблема, вместо да го разреши — Ралф все пак реши да послуша съвета. Не носеше на пиене, така че започна с четвърт чашка уиски, но след като в продължение на една седмица не постигна никакъв резултат, увеличи дозата на цяла чашка… а след това и на две. Една сутрин се събуди в 4:22 с отвратително главоболие в добавка към застоялия вкус на уиски и разбра, че си е докарал първия махмурлук от петнадесет години насам.
— Животът е прекалено кратък за подобни гадости — обяви той в тишината на празната стая и с това сложи край на великия експеримент.
2.
„Добре — мислеше си Ралф, докато наблюдаваше сутрешния поток клиенти, които влизаха и излизаха от «Червената ябълка». — Положението е следното: Макгавърн казва, че изглеждаш ужасно, тази сутрин едва не припадна в краката на Лоуис Шаси, и току-що отмени часа си при «вашия стар семеен лекар». А сега какво? Просто ще си свиркаш? Ще се примириш с положението и ще вдигнеш ръце?“
В идеята сякаш имаше някаква магия — напомни му за кармата и прочие — но щеше да му е необходимо нещо повече от магия, за да не полудее през дългите часове преди пукването на зората. В книгите пишеше, че по света има хора, и то немалко, на които са им достатъчни около три-четири часа сън на нощ. Ралф Робъртс обаче не бе сред тях.
Изобщо не го беше грижа как изглежда — отдавна бяха отминали дните, когато можеше да мине за „любимец на жените“ — но се притесняваше от факта, че вече не се чувства зле; чувстваше се ужасно. Безсънието бе започнало да завладява всички страни на живота му така, както миризмата на пържен чесън на петия етаж след известно време се разнася из цялата жилищна сграда. Всичко наоколо му изглеждаше безцветно; светът му се струваше черно-бял като вестникарска фотография.
Вече му бе трудно, дори мъчително, да взема и най-простите решения, като например дали да стопли замразено ястие за вечеря, или да си вземе сандвич от „Червената ябълка“. През последните две седмици бе открил, че се прибира от видеотеката на Дейв с празни ръце не защото там нямаше касета, която би искал да гледа, а точно обратното — защото имаше прекалено много. Не можеше да реши дали иска някой от филмите за мръсния Хари, или комедия с Били Кристал, или пък някой от старите епизоди на „Стар Трек“. След няколко неуспешни посещения той рухваше в същия този люлеещ се стол, като едва не плачеше от отчаяние… а може би и от страх.
Постепенното притъпяване на сетивата и неспособността му да взема решения не бяха единствените проблеми, произтичащи от безсънието; паметта също започваше да му изневерява. Беше свикнал да ходи на кино поне веднъж, а понякога и два пъти седмично, откакто се пенсионира от печатницата, където работеше като счетоводител. Вземаше и Каролин — до миналата година, когато положението й се бе влошило дотолкова, че не й доставяше удоволствие да ходи където и да било. След смъртта й ходеше най-често сам, макар че Хелън Дипно го бе придружавала един-два пъти, когато съпругът й си беше вкъщи да гледа бебето (самият Ед никога не идваше; твърдеше, че от взирането в екрана получавал главоболие). Ралф толкова често се бе обаждал на автоматичната информация в киносалона, за да провери часовете на прожекциите, че бе запомнил телефонния номер. Обаче през лятото откри, че все по-често му се налага да поглежда в телефонния указател — вече не беше съвсем сигурен дали последните четири цифри са 1317 или 1713.
— 1713 е — каза той на глас. — Сигурен съм. — Но наистина ли беше?
Каза си: „Обади се пак на Личфийлд. Хайде, Ралф — стига си ровил из останките на спомените. Направи нещо конструктивно. Ако пък Личфийлд ти навява лоши спомени, обади се на друг. Телефонният указател е пълен с номера на лекари.“
Вероятно бе така, но вече бе прекалено стар, за да си избира тепърва нов домашен лекар по метода „ала-бала-ни-ца“. И няма да се обажда на Личфийлд. Точка по въпроса.
„Добре, тогава какво следва, упорит стар козел такъв? Още няколко цяра от народната медицина? Надявам се, че не планираш подобно нещо, защото както е тръгнало, скоро ще стигнеш до око от тритон и жабешки език.“
Отговорът, който изплува в съзнанието му, бе като прохладен ветрец в горещ ден… и беше абсурдно простичък. Четенето на книги по въпроса през това лято бе насочено по-скоро към изясняване на проблема, отколкото към откриване на лек за него. Бе изпробвал само домашни цярове като уискито и меда, макар в учебниците да пишеше, че те вероятно няма да имат никакъв ефект или че ще бъде краткотраен. Макар че книгите все пак предлагаха някои уж изпитани методи за справяне с безсънието, единственият, който Ралф бе опитал, бе най-простият и най-лесният: да си ляга рано. Този метод не бе дал резултат — той просто си лежеше буден до 11:30 или до малко по-късно, след това заспиваше и се събуждаше в нов, по-ранен час — но някое друго средство можеше да се окаже успешно.
Във всеки случай си струваше да опита.
3.
Вместо следобеда да работи в градината, Ралф отиде до библиотеката и прелисти отново някои от учебниците. Всички автори твърдяха, че ако ранното лягане не помогне, човек трябва да опита да заспива по-късно. Той се върна у дома (вече имаше едно наум от предишните си приключения, така че взе автобуса), изпълнен с надежда. Възможно е това да му помогне. Ако ли не, отново ще се върне към Бах, Бетовен и Уилям Акерман.
Първият му опит с този метод, който в една от книгите бе наречен „забавян сън“, бе направо комичен. Събуди се в обичайно вече време (3:45 според електронния часовник на камината във всекидневната) с болки в гърба и схванат врат, без в първия момент да разбира как се е озовал в люлеещия се стол до прозореца или защо телевизорът работи, но на екрана се мержелеят само снежинки.
Едва когато предпазливо отпусна главата си назад, придържайки тила си с длан, разбра какво се е случило. Беше решил да седи буден до три часа, по възможност дори до четири. След това щеше да се пъхне в леглото и да заспи спокойния сън на праведниците. Поне такъв бе планът му, Вместо това Невероятният безсънник от Харис Авеню се бе унесъл по време на встъпителния монолог на Джей Лено, като дете, което се опитва да стои будно цяла нощ. И след това, разбира се, се беше събудил в проклетия стол. Проблемът си бе останал, както би казал Джо Фрайди; само мястото се бе променило.
Въпреки това Ралф си легна с отчаяна надежда, но желанието му (ако не нуждата) за сън бе изчезнало. След като полежа буден един час, отново се настани на люлеещия се стол, подпря с възглавница схванатия си врат и печално се усмихна.
4.
Ала вторият му опит изобщо не беше комичен. Следващата нощ започна да му се доспива в обичайния за него час — 11:20, точно когато Пит Чърни съобщаваше какво ще бъде времето утре. Този път Ралф успешно се пребори с дрямката и успя да изгледа цялото предаване на Упи (макар че едва не заспа по време на разговора между Упи и тазвечершната гостенка — Розан Арнолд) и късния филм, който започна след това. Беше стар филм с Оди Мърфи, в който Оди печелеше войната в Тихия океан почти сам. Понякога на Ралф му се струваше, че има негласно споразумение между местните телевизионни станции филмите в малките часове на нощта да бъдат само с участието на Оди Мърфи или на Джеймс Бролин.
След като бе взривен и последният японски бункер, програмата на канал 2 приключи. Ралф превъртя копчето, търсейки някой друг филм, но останалите станции бяха приключили предаванията си. Помисли си, че би могъл да гледа филми по цяла нощ, ако имаше кабелна телевизия, като Бил на долния етаж или Лоуис, която живееше малко по-нататък на същата улица; спомняше си, че бе прибавил това в списъка на нещата, които щеше да прави през тази година. Но тогава Каролин почина и кабелната телевизия вече не го привличаше.
Намери стар брой на „Спортс Илюстрейтед“ и зачете някаква статия за женския тенис, която бе пропуснал при първото преглеждане, хвърляйки често-често поглед към часовника, докато стрелките се приближаваха към 3:00. Каза си, че този път може би ще успее. Клепачите му бяха толкова натежали, сякаш бяха от бетон, и макар че внимателно четеше статията дума по дума, изобщо не схващаше какво иска да каже авторът й. Цели изречения му се изплъзваха.
„Тази нощ със сигурност ще спя. За пръв път от месеци насам слънцето ще изгрее без моя помощ и това не е просто добре, приятели и съседи; това е направо велико.“
И тогава, малко след три, приятната сънливост започна да изчезва. Не излетя като тапа на бутилка шампанско, а по-скоро изтече като пясък през фино сито или вода в някой частично задръстен канал. Когато Ралф осъзна какво става, не изпита паника, а горчиво разочарование. Това бе чувството, което бе започнал да разпознава като противоположно на надеждата и когато се дотътрузи в спалнята в три и петнайсет, не можеше да си спомни да е изпадал някога в по-тежка депресия от тази. Имаше чувството, че го задушава.
— Моля те, Господи, само да подремна — промърмори той и изгаси лампата, но подозираше, че молбата му няма да бъде удовлетворена.
Така и стана. Макар че беше буден от двайсет и четири часа, след трийсет минути усети, че изобщо няма да заспи. Да, беше уморен повече от когато и да било досега — но да си уморен и да ти се спи понякога бяха две противоположни понятия. Сънят, този приятел на всички хора, най-добрият лекар още от памтивека, отново го бе изоставил.
Към четири часа направо не можеше да гледа леглото, както се случваше винаги когато откриеше, че не може да го използва по предназначение. Рязко отпусна крака на пода и почеса косматите си гърди. Нахлузи отново чехлите си и се затътри към всекидневната, където се тръшна в люлеещия се стол и отправи поглед към Харис Авеню. То се разкриваше пред него като сцена, където единственият актьор в полезрението му дори не бе човек, а едно куче, което куцукаше към парка.
— Здравей, Розали — измърмори Ралф и потърка очите си. Беше четвъртък сутрин, ден за прибиране на боклука по Харис Авеню, така че не бе изненадан да види Розали, която беше постоянна обитателка на квартала през последната година и нещо. Тя креташе по улицата и душеше кофите за смет, подбирайки ги като опитен купувач на битпазар.
Розали — която тази сутрин куцаше по-силно от всякога и изглеждаше уморена като Ралф — откри голям телешки кокал с прилични размери и затепа нататък, стиснала го между зъбите си. Ралф я проследи с поглед, а после просто продължи да седи с ръце в скута си, вперил очи в безлюдната улица, където оранжевите високоволтови лампи поддържаха илюзията, че Харис Авеню е само сцена, напусната от актьорите след края на вечерното представление; оранжевата светлина превръщаше гледката в сюрреалистичен декор.
Ралф Робъртс седеше в люлеещия се стол, където напоследък прекарваше толкова много утринни часове, и чакаше светлината и движението да съживят света пред погледа му. Най-сетне първият актьор-човек — вестникарчето Пит — се появи на сцената на своя велосипед „Рали“. Момчето караше велосипеда си по улицата, хвърляше навитите на руло вестници към верандите, които улучваше доста точно.
Ралф го погледа, после тежко въздъхна и стана да си приготви чай.
— Изобщо не си спомням да съм чел за подобна гадост в хороскопа си — прошепна, после завъртя кранчето на чешмата и започна да пълни чайника.
5.
Онези безкрайни часове преди зазоряване и още по-мъчителният следобед дадоха на Ралф Робъртс ценен урок: да не пренебрегва факта, че все пак спи по три-четири часа, макар да е прекарал целия си живот с погрешното впечатление, че има право на най-малко шест, дори на седем часа сън. Този четвъртък изигра ролята и на мрачно прозрение: ако нещата не тръгнеха към подобрение, в бъдеще има опасност да се чувства по този начин почти през цялото време. Мамка му — през цялото време! Отиде в спалнята в десет и още веднъж — в един, надявайки се да подремне — щеше да бъде доволен дори от една лека дрямка, а половин час сън щеше да му спаси живота — но успя само да се унесе за малко. Чувстваше се смазан, но изобщо не му се спеше.
Около три часа следобед реши да си приготви чаша бульон. Напълни чайника с прясна вода, сложи я да заври и отвори шкафчето над кухненския плот, където държеше подправките и различните пликове с храни, подходящи само за астронавтите и за старите хора — ястия на прах, към които консуматорът трябваше само да прибави топла вода.
Размести консервите и бутилките, създавайки пълен безпорядък, и остана загледан в шкафчето за известно време, сякаш очакваше кутията с пакетчетата бульон да се появи като по чудо в пространството, което бе освободил. Когато това не стана, той повтори операцията, само че този път постави нещата на предишните им места, след което отново впери поглед с израз на разсеяна обърканост, който започваше да се превръща (за щастие той не го осъзнаваше) в най-обичайното му изражение.
Когато чайникът завря, той го премести на един от задните котлони и отново се втренчи в шкафчето. Постепенно (бавно, много бавно) започна да го осенява мисълта, че, изглежда, е свършил пакетчетата вчера или по-предния ден, макар че колкото и да се мъчеше, не можеше да си спомни да го е направил.
— Да не би това да ви изненадва? — запита той кутиите и бутилките в отвореното шкафче. — Толкова съм изморен, че не мога да си спомня дори собственото си име.
„Напротив, мога — помисли си. — Казвам се Лион Редбоун. Видяхте ли!“
Шегата не бе кой знае колко остроумна, но почувства как лека усмивка — усещаше я ефирна като перце — изкриви устните му. Влезе в банята, среса си косата и слезе на долния етаж. „Оди Мърфи навлиза във вражеска територия в търсене на провизии — помисли си той. — Приоритетна задача — намирането на кутия с пакетчета пилешки бульон с ориз. Ако откриването и набавянето на този продукт се окаже невъзможно, ще се насоча към постигане на втората цел: юфка с телешко. Зная, че мисията е рискована, но…“
— … но винаги действам най-добре сам — завърши той, излизайки на верандата.
Старата госпожа Перен, която случайно минаваше покрай дома му, сепнато го изгледа, но не каза нищо. Той я изчака да отмине по тротоара — този следобед не се чувстваше в състояние да води разговори с когото и да било, а най-малко с госпожа Перен, която на осемдесет и две годишна възраст все още би могла да си намери работа сред морските пехотинци от Парис Айлънд. Той се престори, че разглежда паяжината под стрехата на верандата, докато сметна, че тя се е отдалечила на безопасно разстояние, след което прекоси Харис Авеню на път за „Червената ябълка“. И точно там започнаха истинските му проблеми за деня.
6.
Влезе в магазина, като отново разсъждаваше над пълния провал на експеримента с „отложения сън“; питаше се дали съветите в учебниците не са само измишльотини, базиращи се на домашните цярове, които неговите познати толкова усърдно се стараеха да му пробутат. Мисълта не бе особено приятна, но той реши, че съзнанието му (или силата, която се криеше дълбоко в него и всъщност бе отговорна за това мъчение) му изпраща съобщение, което бе дори още по-неприятно: „Нали все пак спиш, Ралф. Не толкова дълго, както едно време, но бъди благодарен и на това, защото е по-добре от пълното безсъние. Сега вече го разбираш, нали?“
— Да — промърмори Ралф, вървейки по централната редица към щанда с яркочервените кутии с бульон. — Разбирам го отлично.
Сю, която беше на смяна всеки следобед, се засмя дружелюбно.
— Сигурно имаш влог в банката, Ралф.
— Моля? — Той не се извърна към нея; оглеждаше червените кутии. Ето бульон с лук… с грах… комбинацията телешко с юфка… но къде, по дяволите, беше пилешкият с ориз?
— Мама винаги казваше, че хората, които си говорят сами, имат… О, Боже мой!
За момент Ралф си помисли, че тя просто е произнесла изречение, което е прекалено сложно за уморения му мозък, нещо за това как хората, които си говорели сами, са открили Бог, но след това момичето изкрещя. Той бе клекнал да огледа кутиите на долния рафт и писъкът го накара да се изправи на крака толкова бързо и рязко, че колената му изпукаха. Обърна се към входа на магазина, закачи с лакът горния рафт и събори пет-шест кутии на пода.
— Сю? Какво ти е?
Тя не му обърна никакво внимание. Гледаше през вратата, притиснала юмручета до устните си, а над тях се кокореха кафявите й очи. После задавено извика:
— Божичко, колко кръв!
Ралф се извърна още повече, събаряйки още няколко кутии на пода, и се загледа през мръсната витрина на „Червената ябълка“. Това, което видя, го накара да ахне, и му трябваха няколко секунди — може би около пет — за да осъзнае, че окървавената, пребита жена, която се влачеше залитайки към магазина, е Хелън Дипно. Винаги бе смятал Хелън за най-красивата жена в западната част на града, но днес в нея нямаше нищо красиво. Едното й око бе подуто и затворено; лявото й слепоочие бе цепнато и скоро там щеше да има синина; подутите й устни и страните й бяха изцапали с кръв, която продължаваше да шурти от носа й. Вървеше, залитайки като пияна; здравото й око сякаш не виждаше нищо: то просто бе втренчено в празното пространство.
Но по-ужасяващ от външния й вид бе начинът, по който се отнасяше с Натали. Беше метнала ревящото, изплашено бебе през рамо, сякаш носеше чувал с картофи.
— О, Господи, ще изпусне детето! — изпищя Сю, но макар че бе десетина крачки по-близо до вратата от Ралф, изобщо не помръдна — стоеше като закована, притиснала ръце към устата си, а ококорените й очи сякаш изпълваха лицето й.
Изведнъж умората на Ралф изчезна. Той хукна между щандовете, рязко отвори вратата и изтича навън. Озова се до Хелън точно навреме, за да я хване за раменете, когато тя се блъсна в хладилника — за щастие не удари Натали — и залитна в друга посока.
— Хелън! — извика той. — Господи, Хелън, какво се е случило?
— А? — произнесе със странен глас, който нямаше нищо общо с гласа на пъргавата млада жена, която понякога идваше с него на кино и въздишаше по Мел Гибсън. Погледна го и той разбра, че Хелън дори не съзнава коя е, камо ли пък къде се намира, какво се е случило или кога се е случило. — А? Рал? К’во?
Бебето се изплъзна. Ралф пусна Хелън, протегна ръка към Натали и успя да сграбчи презрамката на гащеризона й. Детето изписка, размаха ръчички и се взря в него с големите си тъмносини очи. Той пъхна другата си ръка между крачетата му секунда преди презрамката, която държеше, да се откопчае. За момент Натали се задържа на ръката му като гимнастичка на греда и Ралф усети влажната издутина в пелените й през гащеризона. Подпря гръбчето й с другата си длан и я притисна към гърдите си. Сърцето му биеше лудо и макар вече да държеше здраво бебето, продължаваше да вижда как то се изплъзва и главичката с ефирна косица се удря в осеяния с фасове паваж.
— А? Рал? — повтори Хелън. Видя дъщеря си в ръцете му и сякаш за пръв път осъзна какво се е случило. Протегна ръце към детето си и Натали, все още в прегръдката на Ралф, също й подаде пухкавите си ръчички. Младата жена политна, блъсна се в стената на сградата и се олюля. Краката й се преплетоха (Ралф видя пръски кръв по белите й маратонки и се удиви колко ярко бе станало всичко изведнъж; цветовете отново бяха населили света, поне за малко) и тя щеше да падне, но точно в този момент Сю изтича навън. Вместо да падне, Хелън бе подпряна от отварящата се врата и се вкопчи в нея като пияница в уличен стълб.
— Рал? — Погледът й се беше прояснил, но изражението й подсказваше, че все още не може да повярва на случилото се. Тя си пое дълбоко въздух и с усилие проговори: — Да… Даа ми бе-ето. Бе-ето. Даа ми… На-али.
— Почакай, Хелън. Още не можеш да се държиш на крака.
Сю все още бе от другата страна на вратата, подпирайки с нея Хелън. Страните и челото на момичето бяха пепеляво-бледи, а очите му бяха пълни със сълзи.
— Излез оттам — извика й Ралф. — Подхвани я.
— Не мога! — изпелтечи Сю. — Цялата е в к-к-кръв!
— За Бога, я престани! Това е Хелън! Хелън Дипно, живее малко по-нататък по улицата.
И макар че Сю сигурно знаеше това, едва произнасянето на името я накара да се опомни. Измъкна се през отворената врата и когато Хелън отново залитна назад, тя обви ръка около раменете й и я прегърна здраво. Изненаданото изражение все още бе изписано по лицето на Хелън. Ралф откри, че му е все по-трудно да го гледа. Стомахът му се обръщаше при вида й.
— Ралф? Какво става? Злополука ли?
Той извърна глава и видя Бил Макгавърн, застанал в края на паркинга. Носеше една от своите спретнати сини ризи, с ръбове от гладене по ръкавите, засенчваше очи с изящната си ръка с дълги пръсти. Изглеждаше странно, но Ралф нямаше време да се чуди защо; твърде много неща се случваха едновременно.
— Не е злополука — изкрещя. — Пребили са я. Дръж, поеми детето.
Подаде Натали на Макгавърн, който отначало се отдръпна, но после я пое. Момиченцето отново се разплака. Бил, който имаше вид на човек, комуто току-що са подали препълнен с повръщано плик, я държеше с протегнати ръце, а крачетата й се люшкаха във въздуха. Зад него бе започнала да се събира малка тълпа, най-вече тийнейджъри с бейзболни униформи, запътили се към домовете си след следобедния мач на игрището зад ъгъла. Зяпаха подутото и окървавено лице на Хелън с някак си жадно изражение и Ралф се сети за Библейската притча за това как Ной се напил, как добрите синове отвърнали погледи от голия старец, а лошият син продължавал да гледа…
Избута Сю и прегърна Хелън. Здравото й око отново се извъртя към него. Този път тя произнесе по-отчетливо името му и от благодарността, която Ралф усети в гласа й, му се приплака.
— Сю, вземи бебето. Бил не разбира от тия работи.
Тя се подчини, нежно гушвайки Нат. Макгавърн я дари с признателна усмивка и Ралф внезапно осъзна какво му се е сторило странно. Бил не носеше сламената шапка, която (поне през лятото) изглеждаше като част от него.
— Хей, господине, какво се е случило? — запита едно от хлапетата.
— Нищо, което да ти влиза в работата — отвърна Ралф.
— Изглежда така, сякаш е изиграла няколко рунда с Ридик Боу.
— Не бе, с Тайсън! — обади се друго хлапе и макар да не бе за вярване, групичката избухна в смях.
— Изчезвайте оттук! — изкрещя им Ралф, внезапно вбесен. — Вървете да си пишете домашните! Нямате работа тук!
Те се поотдръпнаха, но никое не си тръгна. Та това, което виждаха, беше кръв, и то не на киноекрана.
— Хелън, можеш ли да ходиш?
— Да. Мишля… мисля, че мога.
Той внимателно я поведе през отворената врата на „Червената ябълка“. Хелън се движеше бавно, тътрейки крака като старица. Възкисела миризма на пот лъхаше от порите й и Ралф почувства как стомахът му отново се преобръща. Не точно от миризмата, а от усилието да свърже някак тази Хелън с пъргавата и сексапилна жена, с която бе говорил вчера, докато тя работеше в градината си.
Внезапно си спомни още нещо за вчерашния ден. Хелън носеше сини, силно изрязани шорти, и той бе забелязал две синини по краката й — едно голямо жълто петно на лявото бедро и по-нова и тъмна синина на десния прасец.
Поведе я към малката канцелария зад касата. Хвърли поглед в изпъкналото огледало против крадци, монтирано в ъгъла, и видя как Макгавърн придържа вратата за Сю.
— Заключи — нареди той.
— Божичко, Ралф, не бива да…
— Само за две минути. Моля те.
— Ами… добре тогава.
Ралф чу щракването на резето, докато помагаше на Хелън да седне на стола зад разхвърляното бюро. Вдигна телефонната слушалка и натисна бутона, на който пишеше 911. Преди да чуе сигнала, Хелън протегна ръката си със засъхнали струйки кръв по нея и натисна бутона за прекъсване на връзката.
— Не-ей… Рал. — Тя преглътна с очевидно усилие и опита отново: — Недей.
— Напротив. Ще се обадя.
В здравото й око проблесна страх.
— Не! Недей! — Погледна зад гърба му и отново протегна ръце. Смиреното й, умолително изражение накара Ралф да потръпне.
— Ралф? — обади се Сю. — Тя иска детето.
— Зная. Дай й го.
Сю подаде Натали на Хелън и Ралф видя как малката — навярно бе навършила една година — обви ръчички около шията на майка си и притисна личице в рамото й. Хелън я целуна по главичката. Очевидно това й причиняваше болка, но въпреки това тя го направи отново. И отново. Ралф видя кръвта, спекла се в леките гънки по врата й. Усети как гневът му отново запулсира.
— Ед беше, нали? — запита я Ралф. Разбира се, че е бил той — едва ли човек би прекъснал телефонната връзка, когато някой се опитва да се обади в полицията, ако е пребит от напълно непознат — но все пак трябваше да я попита.
— Да — отвърна Хелън. Шепнеше едва доловимо, заровила глава в ефирното облаче косица на дъщеричката си. — Да, Ед беше. Но не бива да звъниш в полицията. — Вдигна поглед към него; в здравото й око се четеше мъка и страх. — Моля те, не се обаждай в полицията, Ралф. Не мога да понеса мисълта бащата на Натали да влезе в затвора заради… заради…
Избухна в сълзи. Малката за момент ококори очички с комично учудване, после също се разплака.
7.
— Ралф? — обади се колебливо Макгавърн. — Искаш ли да й донеса тиленол или нещо друго?
— По-добре недей. Не знаем какво й е и колко сериозни са нараняванията й. — Погледна към витрината, макар да се страхуваше от онова, което ще види: любопитни хора, прилепили лица до стъклото. Някои засенчваха с длани очите си, за да виждат по-добре.
— Какво да правим сега? — обади се Сю. Наблюдаваше зяпачите и нервно мачкаше крайчеца на престилката си. — Ако шефовете разберат, че съм заключила магазина през работно време, ще си загубя работата.
Хелън го дръпна за ръката.
— Моля те, Ралф! — повтори тя, но този път от подутите й устни излезе „Мо-я те, Рафф“. — Не се обаждай на никого.
Старецът я изгледа неуверено. През живота си беше виждал жени с какви ли не синини, дори няколко (макар и, честно казано, не много), които бяха пребити много по-жестоко от нея. Но това никога не му се бе струвало толкова страшно. Моралните му принципи бяха оформени по време, когато хората мислеха, че онова, което става между съпруг и съпруга зад заключените врати на дома им, си е тяхна работа — мъжът може да налага с юмруци, а жената да му го връща с острия си език. Не можеш да накараш хората да се държат както трябва, а да се бъркаш в личния им живот — дори и с най-добри намерения — означава да превърнеш приятелите си във врагове.
Внезапно си спомни как Хелън носеше детето — небрежно, като чувал с картофи. Ако го бе изпуснала на паркинга или докато пресичаше Харис Авеню, сигурно нямаше да разбере. Навярно само майчиният инстинкт я бе накарал да вземе детето със себе си. Не бе искала да остави Нат при човека, който я бе пребил така жестоко, че сега виждаше само с едното око и говореше завалено.
Спомни си и още нещо, свързано с дните след смъртта на Каролин. Бе изненадан от силата на скръбта си — в края на краищата беше очаквал тази смърт; смяташе, че почти е успял да я преодолее още докато жена му бе жива — но мъката му попречи да уреди погребението. Успя да се обади на погребалното бюро „Брукингс-Смит“, но Хелън бе тази, която взе бланката за некролога от местния вестник „Дери Нюз“ и му помогна да я попълни, Хелън го бе придружила, когато трябваше да избира ковчег (Макгавърн, който мразеше смъртта и мрачните подробности, свързани с нея, беше изчезнал) и пак Хелън му бе помогнала да избере погребален венец. И, разбира се, Хелън организира скромното събиране след погребението, осигурявайки сандвичи от хранителния магазин на Франк и безалкохолни напитки и бира от „Червената ябълка“.
Беше му помогнала в труден момент, когато бе напълно безпомощен. Беше длъжен да й се отплати за добрината, макар в момента тя да не оценяваше жеста му.
— Бил? — обърна се към съседа си. — Какво ще кажеш? Макгавърн премести поглед от Ралф към Хелън, седнала на червения пластмасов стол, свела подпухналото си лице, и после пак към Ралф. Извади носна кърпичка и нервно изтри устните си.
— Не зная. Хелън ми е много симпатична и искам да постъпя както е редно — знаеш, че го искам — но при подобни случаи… кой може да каже кое е редно?
Ралф внезапно си спомни какво казваше Каролин, когато той започнеше да мънка и да врънка за някое задължение, което не искаше да свърши, някое пазаруване, което би искал да пропусне, или някое посещение на вежливост, което не искаше да направи: „Обратният път към рая е дълъг, миличък, тъй че не задълбавай в подробностите.“
Отново посегна към телефона и когато Хелън понечи да му попречи, той отблъсна ръката й.
— Тук е полицейското управление в Дери — изрече механичен глас. — Натиснете единица за спешни случаи, двойка за полицейски услуги и тройка за информация.
Ралф, който внезапно осъзна, че са му необходими и трите, се поколеба за миг, после натисна двойката. Дочу сигнал и един женски глас произнесе:
— Тук е полицията, номер 911, мога ли да ви помогна?
Той пое дълбоко дъх и отвърна:
— Обажда се Ралф Робъртс. Намирам се в магазин „Червената ябълка“ на Харис Авеню със съседката ми, която живее на същата улица. Името й е Хелън Дипно. Пребита е доста сериозно. — Той нежно погали Хелън по бузата и тя притисна чело в гърдите му. Усещаше топлината на кожата й през ризата си. — Моля ви, елате възможно най-бързо.
Затвори телефона и клекна до младата жена. Натали изгука радостно и посегна да го ощипе за носа. Ралф се усмихна, целуна ръчичката й, погледна Хелън в очите и промълви:
— Съжалявам, но трябваше да го направя. Разбираш ли? Просто не можех да постъпя другояче.
— Вече нифто не разбирам! — отвърна тя. Носът й бе спрял да кърви, но когато посегна да го избърше, тя трепна.
— Хелън, защо го е направил? Защо те е пребил така? — Той започна да си припомня и други синини — може би са се появявали постоянно. Ако беше така, досега не го е забелязал. Заради смъртта на Каролин. И заради безсънието, което бе последвало. Във всеки случай не му се вярваше това да е първият случай, когато Ед е вдигнал ръка на жена си. Днес може би беше прехвърлил мярката, но не бе за пръв път. Осъзнаваше тази идея и признаваше нейната логичност, но откри, че въпреки това не можеше да си представи Ед да го върши. Припомняше си бързата усмивка на Ед, живите му очи, как ръцете му непрекъснато шаваха, докато говореше… но колкото и да се опитваше, не можеше да си го представи как използва тези ръце да пребие така жестоко жена си.
И тогава в съзнанието му изплува един спомен — как Ед върви вдървено към шофьора на камиона и как му удря плесница. Споменът за това бе като да отвориш вратата на килера на Фибър Макгий в онова старо радиошоу — само че онова, което изпадаше от него, не бе лавина от боклуци, а серия ярки образи от онзи отдавна отминал юлски ден. Буреносните облаци, струпали се над летището. Ръката на Ед, който маха през сваленото стъкло на датсуна, сякаш да накара портала да се отвори по-бързо. Шалчето с избродираните върху него китайски символи.
„Хей, хей, Сюзън Дей, колко дечица си убила, брей?“ — помисли си Ралф, но сякаш дочу гласа на Ед и се досети какво ще каже Хелън още преди да е отворила уста.
— Струва ми се направо нелепо — промърмори тя. — Удари ме, защото подписах една петиция — само за това! Разнасят я из целия град. Някой ми я пъхна в ръката, когато онзи ден влизах в супермаркета. Каза ми, че ще бъде от полза за дом „Грижи за жената“ и това ми се стори хубаво. Освен това детето взе да мрънка, така че просто…
— Просто я подписа — промълви Ралф. Тя кимна и отново заплака.
— Каква петиция? — запита Макгавърн.
— Канят Сюзън Дей в Дери. Тя е феминистка…
— Знам коя е Сюзън Дей — сопна се съседът му.
— Та както ти казвах, група хора я канят да произнесе реч тук. От името на дом „Грижи за жената“.
— Когато днес Ед си дойде, беше в отлично настроение — каза Хелън през сълзи. — Почти винаги е така в четвъртък, защото тогава работи само половин ден. Говореше как ще прекара следобеда, като се преструва, че чете книга, а всъщност само ще гледа как пръскачката се върти в градината… знаеш какъв е…
— Да — отвърна Ралф, спомняйки си как Ед пъхна ръка в един от варелите на едрия мъж и лукавата усмивка
(Знаем ги тия номера!) изписана на лицето му.
— Да, знам го какъв е.
— Помолих го да купи храна за детето… — Гласът й започна да се извисява, в него се долови плачлива нотка. — Не знаех, че така ще се ядоса… Право да си кажа, напълно бях забравила, че съм подписала онази проклета петиция… и все още не мога да разбера защо Ед се ядоса толкова… но… когато се върна… — Тя притисна Натали до себе си, цялата разтреперана.
— Шшш, Хелън, по-спокойно, всичко е наред.
— Не, не е! — Младата жена вдигна поглед към него; от здравото й око течаха сълзи, а от насиненото се процеждаха под подпухналия му клепач. — Н-н-ие е! Защо този път не можа да се сдържи? И какво ще стане сега с мен и детето? Къде ще отидем? Нямам никакви пари, освен в общата ни чекова книжка… Нямам работа… о, Ралф, защо се обади в полицията? Не биваше да го правиш! — Тя го удари по рамото с малкото си юмруче.
— Всичко ще се нареди. Имаш много приятели в квартала.
Но той почти не се чуваше какво говори и не бе усетил лекия й удар. Гневът пулсираше в гърдите и в слепоочията му като второ сърце.
Не бе казала „Защо не се сдържа?“, а „Защо този път не можа да се сдържи?“
Този път.
— Хелън, къде е Ед сега?
— Вкъщи, предполагам — отвърна тя вцепенено. Старецът я потупа по рамото, обърна се и тръгна към вратата.
— Ралф? — разтревожено се обади Бил Макгавърн. — Къде отиваш?
— Заключи вратата след мен — обърна се Ралф към Сю.
— Божичко, не знам дали… — Момичето хвърли колеблив поглед към зяпачите, надничащи през зацапаната витрина. Броят им се беше увеличил.
— Заключи — повтори той и наклони глава, долавяйки воя на приближаваща се сирена. — Чуваш ли?
— Да, но…
— Ченгетата ще ти кажат какво да правиш, а и шефът няма да ти се кара — дори може да ти даде награда, задето си постъпила както трябва.
— Ще си я разделя с теб — каза тя и отново погледна към Хелън. Страните на Сю бяха леко порозовели. — Божичко, Ралф, погледни я само! Наистина ли я е пребил само защото е подписала някаква глупава петиция?
— Явно е така — отвърна Ралф. Разбираше всичко, но думите сякаш звучаха някъде отдалеч. Гневът му нарастваше и сякаш го душеше с палещи ръце. Искаше му се да е на четирийсет или дори на петдесет, за да даде на Ед добър урок. Предполагаше, че даже и при сегашните обстоятелства би го направил.
Тъкмо завърташе резето на вратата, когато Макгавърн го сграбчи за рамото.
— Къде отиваш?
— Да се видя с Ед.
— Шегуваш ли се? Та той ще те смаже, ако му попаднеш в ръцете! Не видя ли какво е направил с нея?
— Точно така, видях — отвърна Ралф. Тонът му накара Бил да подскочи и да отдръпне ръката си.
— Мамка му, та ти си на седемдесет години, ако случайно си забравил! А в момента Хелън се нуждае от приятел, не от някой пребит старец, когото може да посещава, защото лежат в една и съща болница.
Беше прав, разбира се, но това само още повече разгневи Ралф. Предполагаше, че безсънието подклажда гнева му и му пречи да прецени спокойно ситуацията, но това нямаше значение. В известна степен яростта сякаш го облекчаваше. Във всеки случай беше за предпочитане, отколкото да живее в свят, където всички предмети бяха добили различни оттенъци на тъмносивото.
— Ако ме пребие, ще ми дадат малко демерол и най-сетне ще се наспя както трябва — каза той. — А сега ме остави на мира. Бил.
Пресече паркинга пред „Червената ябълка“. Една полицейска кола се приближаваше със святкащи сини лампи. Любопитните зяпачи го обсипаха с въпроси: „Какво стана? Тя добре ли е?“, но Ралф не им отговори. Спря на тротоара, изчака полицейската кола да завие към паркинга, после забързано пресече Харис Авеню; Макгавърн го последва на почтително разстояние.
1.
Ралф позвъни на доктор Личфийлд по-малко от час след разговора си с Лоуис и сестрата със сексапилния глас му съобщи, че може да го запише за следващия вторник в десет сутринта. Ралф отвърна, че му е удобно. След това затвори телефона, отиде във всекидневната, седна в люлеещия се стол, от който се виждаше Харис Авеню, и си припомни как отначало доктор Личфийлд лекуваше мозъчния тумор на жена му с аспирин и брошури, разясняващи различните методи за отпускане. После се досети за изражението на доктора, след като тестовете потвърдиха лошите новини на компютърния скенер… изражението на вина и неудобство.
От другата страна на улицата няколко деца, които скоро щяха пак да тръгнат на училище, излязоха от „Червената ябълка“, грабнали шоколадчета и близалки. Гледайки ги как се качват на велосипедите си и отпрашват под жаркото слънце, той си помисли същото, което си казваше при всяко изплуване на спомена за очите на доктор Личфийлд: че най-вероятно се е излъгал.
„Работата е там, стари приятелю, че искаше Личфийлд да се чувства неудобно… дори нещо повече — искаше ти се да изглежда гузен.“
Твърде вероятно бе Карл Личфийлд да е прекрасен човек и отличен лекар, но въпреки това Ралф отново се обади в кабинета му половин час по-късно. Обясни на сестрата със сексапилния глас, че току-що е проверил отново календара си и е открил, че следващия вторник в десет има друг ангажимент. Уговорил си е час при педикюриста и съвсем бил забравил.
— Паметта започна да ми изневерява — добави той.
Сестрата предложи следващия четвъртък в два следобед.
Ралф обеща да й се обади отново.
„На лъжата краката са къси — помисли си, затваряйки телефона, бавно се върна до люлеещия се стол и се настани в него. — Вече няма да стъпиш при него, нали?“
Ами да. Не че доктор Личфийлд ще страда заради това; ако изобщо се сети за Ралф, навярно само ще си каже: „Един дъртак по-малко ще ми пърди в лицето, докато му преглеждам простатата.“
„Добре, но какво ще предприемеш за безсънието си, Ралф?“
— Половин час преди лягане ще слушам класическа музика — изрече на глас. — И ще си купя пеленки за ония досадни естествени нужди.
Изсмя се, като си представи комичната картинка, и се стресна. В смеха му се долавяше истерична нотка, която не му се нравеше особено — всъщност го плашеше — но въпреки това мина още известно време, преди да се овладее.
Все пак реши да опита лека на Хамилтън Девънпорт (без пеленките, много благодаря), както бе опитал повечето от цяровете, които му бяха казвали най-различни хора, желаещи да му помогнат. Това го накара да си спомни за първия цяр на такъв доброжелател и отново се ухили.
Идеята бе на Макгавърн. Една вечер той бе седнал на верандата, когато Ралф донесе от „Червената ябълка“ порция спагети със сос; Макгавърн хвърли един поглед на съседа си от горния етаж и цъкна с език, поклащайки тъжно глава.
— Това пък какво означава? — запита Ралф и седна до него. Малко по-нататък по улицата едно момиченце с дънки и с широка бяла тениска скачаше на въже и си тананикаше.
— Означава, че изглеждаш прегърбен и отслабнал, все едно че някой те е пребил от бой — отвърна Макгавърн. Той бутна назад сламената си шапка и се вгледа по-внимателно в Ралф. — Все още ли не можеш да спиш?
— Да.
Съседът му помълча няколко секунди. Когато заговори отново, гласът му прозвуча с почти апокалиптичен, нетърпящ възражения тон.
— Уискито ще оправи работата.
— Моля?
— Ще ти помогне да спиш. Не казвам, че трябва да се къпеш в него — няма нужда от такива крайности. Само смеси лъжица мед с половин чашка уиски и го изпий петнайсет-двайсет минути преди лягане.
— Мислиш ли, че ще помогне? — запита Ралф обнадежден.
— На мен ми свърши работа, а аз имах доста сериозни проблеми със съня, когато ударих четирийсетака. Като се сещам сега, мисля, че това е била криза на средната възраст — шест месеца безсъние и депресия в продължение на година.
Макар авторите на учебниците да твърдяха, че алкохолът е доста надценявано средство против безсъние — че дори в повечето случаи той само усложнява проблема, вместо да го разреши — Ралф все пак реши да послуша съвета. Не носеше на пиене, така че започна с четвърт чашка уиски, но след като в продължение на една седмица не постигна никакъв резултат, увеличи дозата на цяла чашка… а след това и на две. Една сутрин се събуди в 4:22 с отвратително главоболие в добавка към застоялия вкус на уиски и разбра, че си е докарал първия махмурлук от петнадесет години насам.
— Животът е прекалено кратък за подобни гадости — обяви той в тишината на празната стая и с това сложи край на великия експеримент.
2.
„Добре — мислеше си Ралф, докато наблюдаваше сутрешния поток клиенти, които влизаха и излизаха от «Червената ябълка». — Положението е следното: Макгавърн казва, че изглеждаш ужасно, тази сутрин едва не припадна в краката на Лоуис Шаси, и току-що отмени часа си при «вашия стар семеен лекар». А сега какво? Просто ще си свиркаш? Ще се примириш с положението и ще вдигнеш ръце?“
В идеята сякаш имаше някаква магия — напомни му за кармата и прочие — но щеше да му е необходимо нещо повече от магия, за да не полудее през дългите часове преди пукването на зората. В книгите пишеше, че по света има хора, и то немалко, на които са им достатъчни около три-четири часа сън на нощ. Ралф Робъртс обаче не бе сред тях.
Изобщо не го беше грижа как изглежда — отдавна бяха отминали дните, когато можеше да мине за „любимец на жените“ — но се притесняваше от факта, че вече не се чувства зле; чувстваше се ужасно. Безсънието бе започнало да завладява всички страни на живота му така, както миризмата на пържен чесън на петия етаж след известно време се разнася из цялата жилищна сграда. Всичко наоколо му изглеждаше безцветно; светът му се струваше черно-бял като вестникарска фотография.
Вече му бе трудно, дори мъчително, да взема и най-простите решения, като например дали да стопли замразено ястие за вечеря, или да си вземе сандвич от „Червената ябълка“. През последните две седмици бе открил, че се прибира от видеотеката на Дейв с празни ръце не защото там нямаше касета, която би искал да гледа, а точно обратното — защото имаше прекалено много. Не можеше да реши дали иска някой от филмите за мръсния Хари, или комедия с Били Кристал, или пък някой от старите епизоди на „Стар Трек“. След няколко неуспешни посещения той рухваше в същия този люлеещ се стол, като едва не плачеше от отчаяние… а може би и от страх.
Постепенното притъпяване на сетивата и неспособността му да взема решения не бяха единствените проблеми, произтичащи от безсънието; паметта също започваше да му изневерява. Беше свикнал да ходи на кино поне веднъж, а понякога и два пъти седмично, откакто се пенсионира от печатницата, където работеше като счетоводител. Вземаше и Каролин — до миналата година, когато положението й се бе влошило дотолкова, че не й доставяше удоволствие да ходи където и да било. След смъртта й ходеше най-често сам, макар че Хелън Дипно го бе придружавала един-два пъти, когато съпругът й си беше вкъщи да гледа бебето (самият Ед никога не идваше; твърдеше, че от взирането в екрана получавал главоболие). Ралф толкова често се бе обаждал на автоматичната информация в киносалона, за да провери часовете на прожекциите, че бе запомнил телефонния номер. Обаче през лятото откри, че все по-често му се налага да поглежда в телефонния указател — вече не беше съвсем сигурен дали последните четири цифри са 1317 или 1713.
— 1713 е — каза той на глас. — Сигурен съм. — Но наистина ли беше?
Каза си: „Обади се пак на Личфийлд. Хайде, Ралф — стига си ровил из останките на спомените. Направи нещо конструктивно. Ако пък Личфийлд ти навява лоши спомени, обади се на друг. Телефонният указател е пълен с номера на лекари.“
Вероятно бе така, но вече бе прекалено стар, за да си избира тепърва нов домашен лекар по метода „ала-бала-ни-ца“. И няма да се обажда на Личфийлд. Точка по въпроса.
„Добре, тогава какво следва, упорит стар козел такъв? Още няколко цяра от народната медицина? Надявам се, че не планираш подобно нещо, защото както е тръгнало, скоро ще стигнеш до око от тритон и жабешки език.“
Отговорът, който изплува в съзнанието му, бе като прохладен ветрец в горещ ден… и беше абсурдно простичък. Четенето на книги по въпроса през това лято бе насочено по-скоро към изясняване на проблема, отколкото към откриване на лек за него. Бе изпробвал само домашни цярове като уискито и меда, макар в учебниците да пишеше, че те вероятно няма да имат никакъв ефект или че ще бъде краткотраен. Макар че книгите все пак предлагаха някои уж изпитани методи за справяне с безсънието, единственият, който Ралф бе опитал, бе най-простият и най-лесният: да си ляга рано. Този метод не бе дал резултат — той просто си лежеше буден до 11:30 или до малко по-късно, след това заспиваше и се събуждаше в нов, по-ранен час — но някое друго средство можеше да се окаже успешно.
Във всеки случай си струваше да опита.
3.
Вместо следобеда да работи в градината, Ралф отиде до библиотеката и прелисти отново някои от учебниците. Всички автори твърдяха, че ако ранното лягане не помогне, човек трябва да опита да заспива по-късно. Той се върна у дома (вече имаше едно наум от предишните си приключения, така че взе автобуса), изпълнен с надежда. Възможно е това да му помогне. Ако ли не, отново ще се върне към Бах, Бетовен и Уилям Акерман.
Първият му опит с този метод, който в една от книгите бе наречен „забавян сън“, бе направо комичен. Събуди се в обичайно вече време (3:45 според електронния часовник на камината във всекидневната) с болки в гърба и схванат врат, без в първия момент да разбира как се е озовал в люлеещия се стол до прозореца или защо телевизорът работи, но на екрана се мержелеят само снежинки.
Едва когато предпазливо отпусна главата си назад, придържайки тила си с длан, разбра какво се е случило. Беше решил да седи буден до три часа, по възможност дори до четири. След това щеше да се пъхне в леглото и да заспи спокойния сън на праведниците. Поне такъв бе планът му, Вместо това Невероятният безсънник от Харис Авеню се бе унесъл по време на встъпителния монолог на Джей Лено, като дете, което се опитва да стои будно цяла нощ. И след това, разбира се, се беше събудил в проклетия стол. Проблемът си бе останал, както би казал Джо Фрайди; само мястото се бе променило.
Въпреки това Ралф си легна с отчаяна надежда, но желанието му (ако не нуждата) за сън бе изчезнало. След като полежа буден един час, отново се настани на люлеещия се стол, подпря с възглавница схванатия си врат и печално се усмихна.
4.
Ала вторият му опит изобщо не беше комичен. Следващата нощ започна да му се доспива в обичайния за него час — 11:20, точно когато Пит Чърни съобщаваше какво ще бъде времето утре. Този път Ралф успешно се пребори с дрямката и успя да изгледа цялото предаване на Упи (макар че едва не заспа по време на разговора между Упи и тазвечершната гостенка — Розан Арнолд) и късния филм, който започна след това. Беше стар филм с Оди Мърфи, в който Оди печелеше войната в Тихия океан почти сам. Понякога на Ралф му се струваше, че има негласно споразумение между местните телевизионни станции филмите в малките часове на нощта да бъдат само с участието на Оди Мърфи или на Джеймс Бролин.
След като бе взривен и последният японски бункер, програмата на канал 2 приключи. Ралф превъртя копчето, търсейки някой друг филм, но останалите станции бяха приключили предаванията си. Помисли си, че би могъл да гледа филми по цяла нощ, ако имаше кабелна телевизия, като Бил на долния етаж или Лоуис, която живееше малко по-нататък на същата улица; спомняше си, че бе прибавил това в списъка на нещата, които щеше да прави през тази година. Но тогава Каролин почина и кабелната телевизия вече не го привличаше.
Намери стар брой на „Спортс Илюстрейтед“ и зачете някаква статия за женския тенис, която бе пропуснал при първото преглеждане, хвърляйки често-често поглед към часовника, докато стрелките се приближаваха към 3:00. Каза си, че този път може би ще успее. Клепачите му бяха толкова натежали, сякаш бяха от бетон, и макар че внимателно четеше статията дума по дума, изобщо не схващаше какво иска да каже авторът й. Цели изречения му се изплъзваха.
„Тази нощ със сигурност ще спя. За пръв път от месеци насам слънцето ще изгрее без моя помощ и това не е просто добре, приятели и съседи; това е направо велико.“
И тогава, малко след три, приятната сънливост започна да изчезва. Не излетя като тапа на бутилка шампанско, а по-скоро изтече като пясък през фино сито или вода в някой частично задръстен канал. Когато Ралф осъзна какво става, не изпита паника, а горчиво разочарование. Това бе чувството, което бе започнал да разпознава като противоположно на надеждата и когато се дотътрузи в спалнята в три и петнайсет, не можеше да си спомни да е изпадал някога в по-тежка депресия от тази. Имаше чувството, че го задушава.
— Моля те, Господи, само да подремна — промърмори той и изгаси лампата, но подозираше, че молбата му няма да бъде удовлетворена.
Така и стана. Макар че беше буден от двайсет и четири часа, след трийсет минути усети, че изобщо няма да заспи. Да, беше уморен повече от когато и да било досега — но да си уморен и да ти се спи понякога бяха две противоположни понятия. Сънят, този приятел на всички хора, най-добрият лекар още от памтивека, отново го бе изоставил.
Към четири часа направо не можеше да гледа леглото, както се случваше винаги когато откриеше, че не може да го използва по предназначение. Рязко отпусна крака на пода и почеса косматите си гърди. Нахлузи отново чехлите си и се затътри към всекидневната, където се тръшна в люлеещия се стол и отправи поглед към Харис Авеню. То се разкриваше пред него като сцена, където единственият актьор в полезрението му дори не бе човек, а едно куче, което куцукаше към парка.
— Здравей, Розали — измърмори Ралф и потърка очите си. Беше четвъртък сутрин, ден за прибиране на боклука по Харис Авеню, така че не бе изненадан да види Розали, която беше постоянна обитателка на квартала през последната година и нещо. Тя креташе по улицата и душеше кофите за смет, подбирайки ги като опитен купувач на битпазар.
Розали — която тази сутрин куцаше по-силно от всякога и изглеждаше уморена като Ралф — откри голям телешки кокал с прилични размери и затепа нататък, стиснала го между зъбите си. Ралф я проследи с поглед, а после просто продължи да седи с ръце в скута си, вперил очи в безлюдната улица, където оранжевите високоволтови лампи поддържаха илюзията, че Харис Авеню е само сцена, напусната от актьорите след края на вечерното представление; оранжевата светлина превръщаше гледката в сюрреалистичен декор.
Ралф Робъртс седеше в люлеещия се стол, където напоследък прекарваше толкова много утринни часове, и чакаше светлината и движението да съживят света пред погледа му. Най-сетне първият актьор-човек — вестникарчето Пит — се появи на сцената на своя велосипед „Рали“. Момчето караше велосипеда си по улицата, хвърляше навитите на руло вестници към верандите, които улучваше доста точно.
Ралф го погледа, после тежко въздъхна и стана да си приготви чай.
— Изобщо не си спомням да съм чел за подобна гадост в хороскопа си — прошепна, после завъртя кранчето на чешмата и започна да пълни чайника.
5.
Онези безкрайни часове преди зазоряване и още по-мъчителният следобед дадоха на Ралф Робъртс ценен урок: да не пренебрегва факта, че все пак спи по три-четири часа, макар да е прекарал целия си живот с погрешното впечатление, че има право на най-малко шест, дори на седем часа сън. Този четвъртък изигра ролята и на мрачно прозрение: ако нещата не тръгнеха към подобрение, в бъдеще има опасност да се чувства по този начин почти през цялото време. Мамка му — през цялото време! Отиде в спалнята в десет и още веднъж — в един, надявайки се да подремне — щеше да бъде доволен дори от една лека дрямка, а половин час сън щеше да му спаси живота — но успя само да се унесе за малко. Чувстваше се смазан, но изобщо не му се спеше.
Около три часа следобед реши да си приготви чаша бульон. Напълни чайника с прясна вода, сложи я да заври и отвори шкафчето над кухненския плот, където държеше подправките и различните пликове с храни, подходящи само за астронавтите и за старите хора — ястия на прах, към които консуматорът трябваше само да прибави топла вода.
Размести консервите и бутилките, създавайки пълен безпорядък, и остана загледан в шкафчето за известно време, сякаш очакваше кутията с пакетчетата бульон да се появи като по чудо в пространството, което бе освободил. Когато това не стана, той повтори операцията, само че този път постави нещата на предишните им места, след което отново впери поглед с израз на разсеяна обърканост, който започваше да се превръща (за щастие той не го осъзнаваше) в най-обичайното му изражение.
Когато чайникът завря, той го премести на един от задните котлони и отново се втренчи в шкафчето. Постепенно (бавно, много бавно) започна да го осенява мисълта, че, изглежда, е свършил пакетчетата вчера или по-предния ден, макар че колкото и да се мъчеше, не можеше да си спомни да го е направил.
— Да не би това да ви изненадва? — запита той кутиите и бутилките в отвореното шкафче. — Толкова съм изморен, че не мога да си спомня дори собственото си име.
„Напротив, мога — помисли си. — Казвам се Лион Редбоун. Видяхте ли!“
Шегата не бе кой знае колко остроумна, но почувства как лека усмивка — усещаше я ефирна като перце — изкриви устните му. Влезе в банята, среса си косата и слезе на долния етаж. „Оди Мърфи навлиза във вражеска територия в търсене на провизии — помисли си той. — Приоритетна задача — намирането на кутия с пакетчета пилешки бульон с ориз. Ако откриването и набавянето на този продукт се окаже невъзможно, ще се насоча към постигане на втората цел: юфка с телешко. Зная, че мисията е рискована, но…“
— … но винаги действам най-добре сам — завърши той, излизайки на верандата.
Старата госпожа Перен, която случайно минаваше покрай дома му, сепнато го изгледа, но не каза нищо. Той я изчака да отмине по тротоара — този следобед не се чувстваше в състояние да води разговори с когото и да било, а най-малко с госпожа Перен, която на осемдесет и две годишна възраст все още би могла да си намери работа сред морските пехотинци от Парис Айлънд. Той се престори, че разглежда паяжината под стрехата на верандата, докато сметна, че тя се е отдалечила на безопасно разстояние, след което прекоси Харис Авеню на път за „Червената ябълка“. И точно там започнаха истинските му проблеми за деня.
6.
Влезе в магазина, като отново разсъждаваше над пълния провал на експеримента с „отложения сън“; питаше се дали съветите в учебниците не са само измишльотини, базиращи се на домашните цярове, които неговите познати толкова усърдно се стараеха да му пробутат. Мисълта не бе особено приятна, но той реши, че съзнанието му (или силата, която се криеше дълбоко в него и всъщност бе отговорна за това мъчение) му изпраща съобщение, което бе дори още по-неприятно: „Нали все пак спиш, Ралф. Не толкова дълго, както едно време, но бъди благодарен и на това, защото е по-добре от пълното безсъние. Сега вече го разбираш, нали?“
— Да — промърмори Ралф, вървейки по централната редица към щанда с яркочервените кутии с бульон. — Разбирам го отлично.
Сю, която беше на смяна всеки следобед, се засмя дружелюбно.
— Сигурно имаш влог в банката, Ралф.
— Моля? — Той не се извърна към нея; оглеждаше червените кутии. Ето бульон с лук… с грах… комбинацията телешко с юфка… но къде, по дяволите, беше пилешкият с ориз?
— Мама винаги казваше, че хората, които си говорят сами, имат… О, Боже мой!
За момент Ралф си помисли, че тя просто е произнесла изречение, което е прекалено сложно за уморения му мозък, нещо за това как хората, които си говорели сами, са открили Бог, но след това момичето изкрещя. Той бе клекнал да огледа кутиите на долния рафт и писъкът го накара да се изправи на крака толкова бързо и рязко, че колената му изпукаха. Обърна се към входа на магазина, закачи с лакът горния рафт и събори пет-шест кутии на пода.
— Сю? Какво ти е?
Тя не му обърна никакво внимание. Гледаше през вратата, притиснала юмручета до устните си, а над тях се кокореха кафявите й очи. После задавено извика:
— Божичко, колко кръв!
Ралф се извърна още повече, събаряйки още няколко кутии на пода, и се загледа през мръсната витрина на „Червената ябълка“. Това, което видя, го накара да ахне, и му трябваха няколко секунди — може би около пет — за да осъзнае, че окървавената, пребита жена, която се влачеше залитайки към магазина, е Хелън Дипно. Винаги бе смятал Хелън за най-красивата жена в западната част на града, но днес в нея нямаше нищо красиво. Едното й око бе подуто и затворено; лявото й слепоочие бе цепнато и скоро там щеше да има синина; подутите й устни и страните й бяха изцапали с кръв, която продължаваше да шурти от носа й. Вървеше, залитайки като пияна; здравото й око сякаш не виждаше нищо: то просто бе втренчено в празното пространство.
Но по-ужасяващ от външния й вид бе начинът, по който се отнасяше с Натали. Беше метнала ревящото, изплашено бебе през рамо, сякаш носеше чувал с картофи.
— О, Господи, ще изпусне детето! — изпищя Сю, но макар че бе десетина крачки по-близо до вратата от Ралф, изобщо не помръдна — стоеше като закована, притиснала ръце към устата си, а ококорените й очи сякаш изпълваха лицето й.
Изведнъж умората на Ралф изчезна. Той хукна между щандовете, рязко отвори вратата и изтича навън. Озова се до Хелън точно навреме, за да я хване за раменете, когато тя се блъсна в хладилника — за щастие не удари Натали — и залитна в друга посока.
— Хелън! — извика той. — Господи, Хелън, какво се е случило?
— А? — произнесе със странен глас, който нямаше нищо общо с гласа на пъргавата млада жена, която понякога идваше с него на кино и въздишаше по Мел Гибсън. Погледна го и той разбра, че Хелън дори не съзнава коя е, камо ли пък къде се намира, какво се е случило или кога се е случило. — А? Рал? К’во?
Бебето се изплъзна. Ралф пусна Хелън, протегна ръка към Натали и успя да сграбчи презрамката на гащеризона й. Детето изписка, размаха ръчички и се взря в него с големите си тъмносини очи. Той пъхна другата си ръка между крачетата му секунда преди презрамката, която държеше, да се откопчае. За момент Натали се задържа на ръката му като гимнастичка на греда и Ралф усети влажната издутина в пелените й през гащеризона. Подпря гръбчето й с другата си длан и я притисна към гърдите си. Сърцето му биеше лудо и макар вече да държеше здраво бебето, продължаваше да вижда как то се изплъзва и главичката с ефирна косица се удря в осеяния с фасове паваж.
— А? Рал? — повтори Хелън. Видя дъщеря си в ръцете му и сякаш за пръв път осъзна какво се е случило. Протегна ръце към детето си и Натали, все още в прегръдката на Ралф, също й подаде пухкавите си ръчички. Младата жена политна, блъсна се в стената на сградата и се олюля. Краката й се преплетоха (Ралф видя пръски кръв по белите й маратонки и се удиви колко ярко бе станало всичко изведнъж; цветовете отново бяха населили света, поне за малко) и тя щеше да падне, но точно в този момент Сю изтича навън. Вместо да падне, Хелън бе подпряна от отварящата се врата и се вкопчи в нея като пияница в уличен стълб.
— Рал? — Погледът й се беше прояснил, но изражението й подсказваше, че все още не може да повярва на случилото се. Тя си пое дълбоко въздух и с усилие проговори: — Да… Даа ми бе-ето. Бе-ето. Даа ми… На-али.
— Почакай, Хелън. Още не можеш да се държиш на крака.
Сю все още бе от другата страна на вратата, подпирайки с нея Хелън. Страните и челото на момичето бяха пепеляво-бледи, а очите му бяха пълни със сълзи.
— Излез оттам — извика й Ралф. — Подхвани я.
— Не мога! — изпелтечи Сю. — Цялата е в к-к-кръв!
— За Бога, я престани! Това е Хелън! Хелън Дипно, живее малко по-нататък по улицата.
И макар че Сю сигурно знаеше това, едва произнасянето на името я накара да се опомни. Измъкна се през отворената врата и когато Хелън отново залитна назад, тя обви ръка около раменете й и я прегърна здраво. Изненаданото изражение все още бе изписано по лицето на Хелън. Ралф откри, че му е все по-трудно да го гледа. Стомахът му се обръщаше при вида й.
— Ралф? Какво става? Злополука ли?
Той извърна глава и видя Бил Макгавърн, застанал в края на паркинга. Носеше една от своите спретнати сини ризи, с ръбове от гладене по ръкавите, засенчваше очи с изящната си ръка с дълги пръсти. Изглеждаше странно, но Ралф нямаше време да се чуди защо; твърде много неща се случваха едновременно.
— Не е злополука — изкрещя. — Пребили са я. Дръж, поеми детето.
Подаде Натали на Макгавърн, който отначало се отдръпна, но после я пое. Момиченцето отново се разплака. Бил, който имаше вид на човек, комуто току-що са подали препълнен с повръщано плик, я държеше с протегнати ръце, а крачетата й се люшкаха във въздуха. Зад него бе започнала да се събира малка тълпа, най-вече тийнейджъри с бейзболни униформи, запътили се към домовете си след следобедния мач на игрището зад ъгъла. Зяпаха подутото и окървавено лице на Хелън с някак си жадно изражение и Ралф се сети за Библейската притча за това как Ной се напил, как добрите синове отвърнали погледи от голия старец, а лошият син продължавал да гледа…
Избута Сю и прегърна Хелън. Здравото й око отново се извъртя към него. Този път тя произнесе по-отчетливо името му и от благодарността, която Ралф усети в гласа й, му се приплака.
— Сю, вземи бебето. Бил не разбира от тия работи.
Тя се подчини, нежно гушвайки Нат. Макгавърн я дари с признателна усмивка и Ралф внезапно осъзна какво му се е сторило странно. Бил не носеше сламената шапка, която (поне през лятото) изглеждаше като част от него.
— Хей, господине, какво се е случило? — запита едно от хлапетата.
— Нищо, което да ти влиза в работата — отвърна Ралф.
— Изглежда така, сякаш е изиграла няколко рунда с Ридик Боу.
— Не бе, с Тайсън! — обади се друго хлапе и макар да не бе за вярване, групичката избухна в смях.
— Изчезвайте оттук! — изкрещя им Ралф, внезапно вбесен. — Вървете да си пишете домашните! Нямате работа тук!
Те се поотдръпнаха, но никое не си тръгна. Та това, което виждаха, беше кръв, и то не на киноекрана.
— Хелън, можеш ли да ходиш?
— Да. Мишля… мисля, че мога.
Той внимателно я поведе през отворената врата на „Червената ябълка“. Хелън се движеше бавно, тътрейки крака като старица. Възкисела миризма на пот лъхаше от порите й и Ралф почувства как стомахът му отново се преобръща. Не точно от миризмата, а от усилието да свърже някак тази Хелън с пъргавата и сексапилна жена, с която бе говорил вчера, докато тя работеше в градината си.
Внезапно си спомни още нещо за вчерашния ден. Хелън носеше сини, силно изрязани шорти, и той бе забелязал две синини по краката й — едно голямо жълто петно на лявото бедро и по-нова и тъмна синина на десния прасец.
Поведе я към малката канцелария зад касата. Хвърли поглед в изпъкналото огледало против крадци, монтирано в ъгъла, и видя как Макгавърн придържа вратата за Сю.
— Заключи — нареди той.
— Божичко, Ралф, не бива да…
— Само за две минути. Моля те.
— Ами… добре тогава.
Ралф чу щракването на резето, докато помагаше на Хелън да седне на стола зад разхвърляното бюро. Вдигна телефонната слушалка и натисна бутона, на който пишеше 911. Преди да чуе сигнала, Хелън протегна ръката си със засъхнали струйки кръв по нея и натисна бутона за прекъсване на връзката.
— Не-ей… Рал. — Тя преглътна с очевидно усилие и опита отново: — Недей.
— Напротив. Ще се обадя.
В здравото й око проблесна страх.
— Не! Недей! — Погледна зад гърба му и отново протегна ръце. Смиреното й, умолително изражение накара Ралф да потръпне.
— Ралф? — обади се Сю. — Тя иска детето.
— Зная. Дай й го.
Сю подаде Натали на Хелън и Ралф видя как малката — навярно бе навършила една година — обви ръчички около шията на майка си и притисна личице в рамото й. Хелън я целуна по главичката. Очевидно това й причиняваше болка, но въпреки това тя го направи отново. И отново. Ралф видя кръвта, спекла се в леките гънки по врата й. Усети как гневът му отново запулсира.
— Ед беше, нали? — запита я Ралф. Разбира се, че е бил той — едва ли човек би прекъснал телефонната връзка, когато някой се опитва да се обади в полицията, ако е пребит от напълно непознат — но все пак трябваше да я попита.
— Да — отвърна Хелън. Шепнеше едва доловимо, заровила глава в ефирното облаче косица на дъщеричката си. — Да, Ед беше. Но не бива да звъниш в полицията. — Вдигна поглед към него; в здравото й око се четеше мъка и страх. — Моля те, не се обаждай в полицията, Ралф. Не мога да понеса мисълта бащата на Натали да влезе в затвора заради… заради…
Избухна в сълзи. Малката за момент ококори очички с комично учудване, после също се разплака.
7.
— Ралф? — обади се колебливо Макгавърн. — Искаш ли да й донеса тиленол или нещо друго?
— По-добре недей. Не знаем какво й е и колко сериозни са нараняванията й. — Погледна към витрината, макар да се страхуваше от онова, което ще види: любопитни хора, прилепили лица до стъклото. Някои засенчваха с длани очите си, за да виждат по-добре.
— Какво да правим сега? — обади се Сю. Наблюдаваше зяпачите и нервно мачкаше крайчеца на престилката си. — Ако шефовете разберат, че съм заключила магазина през работно време, ще си загубя работата.
Хелън го дръпна за ръката.
— Моля те, Ралф! — повтори тя, но този път от подутите й устни излезе „Мо-я те, Рафф“. — Не се обаждай на никого.
Старецът я изгледа неуверено. През живота си беше виждал жени с какви ли не синини, дори няколко (макар и, честно казано, не много), които бяха пребити много по-жестоко от нея. Но това никога не му се бе струвало толкова страшно. Моралните му принципи бяха оформени по време, когато хората мислеха, че онова, което става между съпруг и съпруга зад заключените врати на дома им, си е тяхна работа — мъжът може да налага с юмруци, а жената да му го връща с острия си език. Не можеш да накараш хората да се държат както трябва, а да се бъркаш в личния им живот — дори и с най-добри намерения — означава да превърнеш приятелите си във врагове.
Внезапно си спомни как Хелън носеше детето — небрежно, като чувал с картофи. Ако го бе изпуснала на паркинга или докато пресичаше Харис Авеню, сигурно нямаше да разбере. Навярно само майчиният инстинкт я бе накарал да вземе детето със себе си. Не бе искала да остави Нат при човека, който я бе пребил така жестоко, че сега виждаше само с едното око и говореше завалено.
Спомни си и още нещо, свързано с дните след смъртта на Каролин. Бе изненадан от силата на скръбта си — в края на краищата беше очаквал тази смърт; смяташе, че почти е успял да я преодолее още докато жена му бе жива — но мъката му попречи да уреди погребението. Успя да се обади на погребалното бюро „Брукингс-Смит“, но Хелън бе тази, която взе бланката за некролога от местния вестник „Дери Нюз“ и му помогна да я попълни, Хелън го бе придружила, когато трябваше да избира ковчег (Макгавърн, който мразеше смъртта и мрачните подробности, свързани с нея, беше изчезнал) и пак Хелън му бе помогнала да избере погребален венец. И, разбира се, Хелън организира скромното събиране след погребението, осигурявайки сандвичи от хранителния магазин на Франк и безалкохолни напитки и бира от „Червената ябълка“.
Беше му помогнала в труден момент, когато бе напълно безпомощен. Беше длъжен да й се отплати за добрината, макар в момента тя да не оценяваше жеста му.
— Бил? — обърна се към съседа си. — Какво ще кажеш? Макгавърн премести поглед от Ралф към Хелън, седнала на червения пластмасов стол, свела подпухналото си лице, и после пак към Ралф. Извади носна кърпичка и нервно изтри устните си.
— Не зная. Хелън ми е много симпатична и искам да постъпя както е редно — знаеш, че го искам — но при подобни случаи… кой може да каже кое е редно?
Ралф внезапно си спомни какво казваше Каролин, когато той започнеше да мънка и да врънка за някое задължение, което не искаше да свърши, някое пазаруване, което би искал да пропусне, или някое посещение на вежливост, което не искаше да направи: „Обратният път към рая е дълъг, миличък, тъй че не задълбавай в подробностите.“
Отново посегна към телефона и когато Хелън понечи да му попречи, той отблъсна ръката й.
— Тук е полицейското управление в Дери — изрече механичен глас. — Натиснете единица за спешни случаи, двойка за полицейски услуги и тройка за информация.
Ралф, който внезапно осъзна, че са му необходими и трите, се поколеба за миг, после натисна двойката. Дочу сигнал и един женски глас произнесе:
— Тук е полицията, номер 911, мога ли да ви помогна?
Той пое дълбоко дъх и отвърна:
— Обажда се Ралф Робъртс. Намирам се в магазин „Червената ябълка“ на Харис Авеню със съседката ми, която живее на същата улица. Името й е Хелън Дипно. Пребита е доста сериозно. — Той нежно погали Хелън по бузата и тя притисна чело в гърдите му. Усещаше топлината на кожата й през ризата си. — Моля ви, елате възможно най-бързо.
Затвори телефона и клекна до младата жена. Натали изгука радостно и посегна да го ощипе за носа. Ралф се усмихна, целуна ръчичката й, погледна Хелън в очите и промълви:
— Съжалявам, но трябваше да го направя. Разбираш ли? Просто не можех да постъпя другояче.
— Вече нифто не разбирам! — отвърна тя. Носът й бе спрял да кърви, но когато посегна да го избърше, тя трепна.
— Хелън, защо го е направил? Защо те е пребил така? — Той започна да си припомня и други синини — може би са се появявали постоянно. Ако беше така, досега не го е забелязал. Заради смъртта на Каролин. И заради безсънието, което бе последвало. Във всеки случай не му се вярваше това да е първият случай, когато Ед е вдигнал ръка на жена си. Днес може би беше прехвърлил мярката, но не бе за пръв път. Осъзнаваше тази идея и признаваше нейната логичност, но откри, че въпреки това не можеше да си представи Ед да го върши. Припомняше си бързата усмивка на Ед, живите му очи, как ръцете му непрекъснато шаваха, докато говореше… но колкото и да се опитваше, не можеше да си го представи как използва тези ръце да пребие така жестоко жена си.
И тогава в съзнанието му изплува един спомен — как Ед върви вдървено към шофьора на камиона и как му удря плесница. Споменът за това бе като да отвориш вратата на килера на Фибър Макгий в онова старо радиошоу — само че онова, което изпадаше от него, не бе лавина от боклуци, а серия ярки образи от онзи отдавна отминал юлски ден. Буреносните облаци, струпали се над летището. Ръката на Ед, който маха през сваленото стъкло на датсуна, сякаш да накара портала да се отвори по-бързо. Шалчето с избродираните върху него китайски символи.
„Хей, хей, Сюзън Дей, колко дечица си убила, брей?“ — помисли си Ралф, но сякаш дочу гласа на Ед и се досети какво ще каже Хелън още преди да е отворила уста.
— Струва ми се направо нелепо — промърмори тя. — Удари ме, защото подписах една петиция — само за това! Разнасят я из целия град. Някой ми я пъхна в ръката, когато онзи ден влизах в супермаркета. Каза ми, че ще бъде от полза за дом „Грижи за жената“ и това ми се стори хубаво. Освен това детето взе да мрънка, така че просто…
— Просто я подписа — промълви Ралф. Тя кимна и отново заплака.
— Каква петиция? — запита Макгавърн.
— Канят Сюзън Дей в Дери. Тя е феминистка…
— Знам коя е Сюзън Дей — сопна се съседът му.
— Та както ти казвах, група хора я канят да произнесе реч тук. От името на дом „Грижи за жената“.
— Когато днес Ед си дойде, беше в отлично настроение — каза Хелън през сълзи. — Почти винаги е така в четвъртък, защото тогава работи само половин ден. Говореше как ще прекара следобеда, като се преструва, че чете книга, а всъщност само ще гледа как пръскачката се върти в градината… знаеш какъв е…
— Да — отвърна Ралф, спомняйки си как Ед пъхна ръка в един от варелите на едрия мъж и лукавата усмивка
(Знаем ги тия номера!) изписана на лицето му.
— Да, знам го какъв е.
— Помолих го да купи храна за детето… — Гласът й започна да се извисява, в него се долови плачлива нотка. — Не знаех, че така ще се ядоса… Право да си кажа, напълно бях забравила, че съм подписала онази проклета петиция… и все още не мога да разбера защо Ед се ядоса толкова… но… когато се върна… — Тя притисна Натали до себе си, цялата разтреперана.
— Шшш, Хелън, по-спокойно, всичко е наред.
— Не, не е! — Младата жена вдигна поглед към него; от здравото й око течаха сълзи, а от насиненото се процеждаха под подпухналия му клепач. — Н-н-ие е! Защо този път не можа да се сдържи? И какво ще стане сега с мен и детето? Къде ще отидем? Нямам никакви пари, освен в общата ни чекова книжка… Нямам работа… о, Ралф, защо се обади в полицията? Не биваше да го правиш! — Тя го удари по рамото с малкото си юмруче.
— Всичко ще се нареди. Имаш много приятели в квартала.
Но той почти не се чуваше какво говори и не бе усетил лекия й удар. Гневът пулсираше в гърдите и в слепоочията му като второ сърце.
Не бе казала „Защо не се сдържа?“, а „Защо този път не можа да се сдържи?“
Този път.
— Хелън, къде е Ед сега?
— Вкъщи, предполагам — отвърна тя вцепенено. Старецът я потупа по рамото, обърна се и тръгна към вратата.
— Ралф? — разтревожено се обади Бил Макгавърн. — Къде отиваш?
— Заключи вратата след мен — обърна се Ралф към Сю.
— Божичко, не знам дали… — Момичето хвърли колеблив поглед към зяпачите, надничащи през зацапаната витрина. Броят им се беше увеличил.
— Заключи — повтори той и наклони глава, долавяйки воя на приближаваща се сирена. — Чуваш ли?
— Да, но…
— Ченгетата ще ти кажат какво да правиш, а и шефът няма да ти се кара — дори може да ти даде награда, задето си постъпила както трябва.
— Ще си я разделя с теб — каза тя и отново погледна към Хелън. Страните на Сю бяха леко порозовели. — Божичко, Ралф, погледни я само! Наистина ли я е пребил само защото е подписала някаква глупава петиция?
— Явно е така — отвърна Ралф. Разбираше всичко, но думите сякаш звучаха някъде отдалеч. Гневът му нарастваше и сякаш го душеше с палещи ръце. Искаше му се да е на четирийсет или дори на петдесет, за да даде на Ед добър урок. Предполагаше, че даже и при сегашните обстоятелства би го направил.
Тъкмо завърташе резето на вратата, когато Макгавърн го сграбчи за рамото.
— Къде отиваш?
— Да се видя с Ед.
— Шегуваш ли се? Та той ще те смаже, ако му попаднеш в ръцете! Не видя ли какво е направил с нея?
— Точно така, видях — отвърна Ралф. Тонът му накара Бил да подскочи и да отдръпне ръката си.
— Мамка му, та ти си на седемдесет години, ако случайно си забравил! А в момента Хелън се нуждае от приятел, не от някой пребит старец, когото може да посещава, защото лежат в една и съща болница.
Беше прав, разбира се, но това само още повече разгневи Ралф. Предполагаше, че безсънието подклажда гнева му и му пречи да прецени спокойно ситуацията, но това нямаше значение. В известна степен яростта сякаш го облекчаваше. Във всеки случай беше за предпочитане, отколкото да живее в свят, където всички предмети бяха добили различни оттенъци на тъмносивото.
— Ако ме пребие, ще ми дадат малко демерол и най-сетне ще се наспя както трябва — каза той. — А сега ме остави на мира. Бил.
Пресече паркинга пред „Червената ябълка“. Една полицейска кола се приближаваше със святкащи сини лампи. Любопитните зяпачи го обсипаха с въпроси: „Какво стана? Тя добре ли е?“, но Ралф не им отговори. Спря на тротоара, изчака полицейската кола да завие към паркинга, после забързано пресече Харис Авеню; Макгавърн го последва на почтително разстояние.
ТРЕТА ГЛАВА
1.
Ед и Хелън Дипно живееха в къщичка, боядисана в шоколадовокафяво, с оттенък на бита сметана. Къщата бе от онези, които стариците често наричат „симпатична“. Двамата бяха умерени вегетарианци, които не изключваха от менюто си рибата и млечните продукти, бяха работили в предизборния щаб на Клинтън в последната кампания, а колата им — не датсунът, а една от новите миникаравани — бе облепена със стикери, на които пишеше: „ЦЕПЕТЕ ДЪРВА, НЕ АТОМИ“ и „КОЖИТЕ ПОДХОЖДАТ НА ЖИВОТНИТЕ, НЕ НА ХОРАТА“.
Освен това семейство Дипно явно пазеше всички плочи от шейсетте — Каролин намираше това за една от най-милите им черти — и сега, докато Ралф вървеше към къщичката с ръце, свити в юмруци, дочу как Грейс Слик извива една от песните, превърнали се в химн на Сан Франциско:
Едно хапче те смалява, друго те уголемява.
А онези пък, от мама, са голямата измама.
Питай Алис; ако искаш, щом триметрова тя стане.
Музиката звучеше от тонколона, разположена на мъничката веранда на къщичката. На поляната се въртеше пръскачка, водните струи образуваха дъги във въздуха и мокреха тротоара. Ед Дипно, гол до кръста, седеше в шезлонг с кръстосани крака, загледан в небето с учуденото изражение на човек, който се опитва да реши дали облакът, който плува над него, прилича повече на кон или на еднорог. Босият му крак се полюшваше в такт с музиката. Разтворената книга, захлупена в скута му, се връзваше чудесно с музиката, разливаща се от тонколоната, тъй като заглавието й беше „И каубойките понякога тъгуват“.
Картината беше направо идилична; все едно че беше нарисувана от Норман Рокуел и озаглавена „Почивен ден“. Стига да не забелязваш кръвта по кокалчетата на пръстите на Ед и пукнатината на лявото стъкло на кръглите му очила тип „Джон Ленън“.
— Ралф, за Бога, само недей да се биеш с него! — изсъска Макгавърн, когато съседът му тръгна направо през моравата.
Ед се извърна, видя го и сияйно се усмихна, после възкликна:
— Хей, Ралф! Радвам се да те видя, човече!
Ралф си представи как преобръща шезлонга и просва Ед на собствената му ливада, а очите на младия мъж се разширяват от шок и изненада зад очилата му. Картината бе толкова реална, че дори виждаше как слънцето се отразява в стъклото на часовника на Ед, докато се опитва да се изправи.
— Вземи си една бира и си домъкни камък за сядане — казваше Ед в този момент. — Ако искаш да изиграем една партия шах…
— Бира? Партия шах? Господи, Ед, какво ти става?
Младият мъж не отговори веднага, само го изгледа с изражение, което бе едновременно плашещо и вбесяващо. Изглеждаше развеселен и засрамен като човек, който се готви да каже: „Тюх да се не види, скъпа — пак ли съм забравил да изхвърля боклука?“
Ралф посочи към паркинга — покрай Макгавърн, който бе застанал (сигурно щеше да се скрие, ако имаше зад какво) близо до мокрото петно, което се бе образувало от пръскалката на тротоара, и неспокойно ги наблюдаваше. Към първата полицейска кола се бе присъединила втора и през спуснатите им стъкла долиташе слабото пращене на радиостанциите. Тълпата вече бе значително по-голяма.
— Полицията е тук заради Хелън! — каза той, стараейки се да не крещи, защото нямаше полза, и въпреки това го правеше. — Дошли са, защото си пребил жена си, ясно ли ти е?
— О — промълви Ед и виновно потри бузата си. — Това ли било.
— Да, точно това! — отвърна Ралф. Чувстваше как направо прелива от ярост.
Ед погледна зад гърба му към полицейските коли, към тълпата, заобиколила „Червената ябълка“… и изведнъж видя Макгавърн.
— Бил! — извика. Макгавърн се дръпна назад. Ед не забеляза това или пък се престори, че не го забелязва. — Хей, приятелю! Примъкни си един камък за сядане! Искаш ли бира?
Точно тогава Ралф разбра, че ще го цапардоса и ще счупи тъпите му кръгли очилца с надеждата някое парченце да попадне в окото му. Щеше да го направи и нищо на света не можеше да го спре — но в последния момент се поколеба. Дочу гласа на Каролин, който все чуваше напоследък, когато не си мърмореше сам на глас, но всъщност не беше нейният глас; колкото и невероятно да бе, си припомни думите на Тригьр Вашон, когото бе видял само един-два пъти след деня, в който Триг го бе спасил от гръмотевичната буря — денят, в който Каролин бе получила първия си пристъп.
„Еий, Ралф! Много внимавай, човече! Тоя тука луд за връзване! Може само чака да го удариш!“
Да, реши той. Може би Ед точно това и чакаше. Защо? Кой знае? Може би за да има повод да отвърне, а може би просто защото е луд.
— Престани да ме баламосваш! — каза той, снижавайки гласа си почти до шепот. Със задоволство забеляза как вниманието на Ед светкавично се насочва пак към него и бе дори още по-доволен, щом забеляза, че усмивката на младия мъж помръква. Ед присви очи, наежи се и ядно го изгледа. Това бе погледът на разярен звяр.
Ралф се приведе и го погледна право в очите.
— Заради Сюзън Дей ли беше? — запита той със същия тих глас. — Сюзън Дей и оная история за абортите? Нещо за мъртви бебета? Затова ли си го изкара на Хелън?
В ума му се въртеше и друг въпрос: „Всъщност кой си ти, Ед?“ — но преди да успее да го зададе, младият мъж го блъсна с всичка сила. Старецът падна по гръб на мократа трева.
Остана да лежи с присвити колене и видя как Ед внезапно скочи от шезлонга си.
— Не го закачай! — извика Макгавърн от сравнително безопасната си позиция на тротоара.
Ралф не му обърна внимание. Остана да лежи подпрян на лакти, вперил поглед в Ед. Все още бе разгневен и уплашен, но тези емоции започваха да отстъпват място на някакво странно, вледеняващо възхищение. Виждаше луд — и то истински. Човекът пред него не бе суперзлодеят от някой комикс, например Норман Бейтс3 или капитан Ахав4.
Това бе само Ед Дипио, който работеше в лаборатории „Хокинг“ — един от ония тъпанари, както биха казали старците, които играеха шах в района за пикници, но все пак бе доста свестен човек за демократ. А сега на този доста свестен човек му бяха изхвръкнали всички чивии и това не бе станало в деня, когато Ед бе видял името на жена си на една петиция, закачена на таблото за обяви в магазинчето „Пазарувай и пести“. Сега на Ралф му стана ясно, че лудостта се е загнездила в Ед поне от година време, и това го накара да се запита какви ли тайни е криела Хелън под обичайното си дружелюбно поведение и ведра усмивка, и какви ли още незачителни подробности — като се изключат синините — е пропуснал да забележи.
„Не бива да забравяме и Натали — помисли си той. — Какво ли е видяла? Какво ли е преживяла? Освен, разбира се, да бъде влачена по Харис Авеню от залитащата си, обляна в кръв майка?“
Усети, че целият настръхва.
Ед закрачи насам-натам по циментираната пътечка, без да забелязва, че тъпче циниите, посадени от Хелън. Беше се превърнал в онзи Ед, когото Ралф бе видял край летището миналата година, дори повтаряше абсолютно същите резки врътвания на главата.
„Ето защо ме посрещна толкова радушно — помисли си Ралф. — Сега изглежда същият, както когато се нахвърли върху човека с камионетката. Като петел, който варди своята територия от двора.“
— Вината не бе изцяло нейна, признавам. — Ед говореше бързо и удряше с юмрук по разперената си длан, докато вървеше, обгърнат от дъждовния облак на пръскалката. Ралф забеляза, че ребрата му се броят; изглеждаше така, сякаш не се е хранил с месеци.
— И все пак, когато глупостта достигне определено ниво, става трудно поносима — продължаваше Ед. — Като например мъдреците, които идват да питат цар Ирод: „Где е Юдейският цар, който се е родил?“ И този въпрос го задават на Ирод! Мъдреци, друг път! Нали така, Ралф?
Ралф кимна. Разбира се, Ед. Както кажеш. Ед.
Младият мъж също кимна и продължи да снове назад-напред през облака от пръски и призрачно преплитащите се дъги, удряйки с юмрук по дланта си.
— Като в онази песен на „Ролинг Стоунс“ — „Погледни я, погледни, гледай колко глупаво момиче!“ Сигурно не я помниш, нали? — Засмя се — насечен звук, който извика у Ралф представата за плъхове, подскачащи върху натрошено стъкло.
Макгавърн коленичи до Ралф и промърмори:
— Да се махаме оттук.
Старецът поклати глава и когато Ед отново се извърна към тях, Макгавърн бързо се изправи и избяга на тротоара.
— Помислила си е, че може да те заблуди, така ли? — запита Ралф. Продължаваше да лежи на моравата, подпрян на лакти. — Въобразявала си е, че няма да разбереш какво е направила.
Ед прекоси пътечката, надвеси се над него и размаха стиснатия си юмрук над главата му като някой злодей от ням филм.
— Не-не-не-не! — изкрещя той.
Песента на „Джеферсън Еърплейн“ бе заменена от изпълнение на „Енималс“; Ерик Бърдън разясняваше с ръмжене светото писание според Джон Ли Хукър: „Бум-бум-бум-бум, ще те застрелям аз!“ Макгавърн изкрещя — очевидно мислеше, че Ед ще се нахвърли върху Ралф, но младият мъж приклекна на тревата, заемайки положението на спринтьор, който чака пистолетния изстрел на стартера. Лицето му бе покрито с капки, които отначало Ралф взе за пот, но после си спомни как онзи крачеше назад-напред през облака от пръски. Петънцето от кръв на лявата леща на очилата му се бе размазало леко и сега окото му изглеждаше кръвясало.
— Съдбата ми помогна да узная всичко! Точно така — съдбата! Нима не го разбираш? Не ме мисли за глупак, Ралф! Може да си в напреднала възраст, но никак не си тъп! Ето какво се случи: отивам в супермаркета, за да купя бебешка храна — каква ирония само! — и откривам, че тя се е присъединила към убийците на бебета! Към центурионите! Към самия Пурпурен крал! И знаеш ли какво? Просто ми… причерня!
— Пурпурният крал ли? Кой е той?
— О, моля те! — Ед хвърли лукав поглед към него. — „Тогава Ирод, като видя, че беше подигран от мъдреците, разяри се твърде много и прати да погубят всичките мъжки младенци във Витлеем и във всичките му околности, от две години и по-долу, според времето, което внимателно бе изучил от мъдреците.“ Така пише в Библията, Ралф. Евангелие от Матея, втора глава, шестнайсти стих. Съмняваш ли се? Смееш ли да оспорваш, че така е казано?
— Не. Щом ти го казваш, вярвам ти.
Ед кимна. Странните му тъмнозелени очи се застрелкаха насам-натам. След това той бавно се надвеси пад Ралф, все едно че искаше да го целуне. От него лъхаше на пот и на някакъв одеколон, чиято миризма бе вече едва доловима, но и на още нещо — нещо, което вонеше като вкиснато мляко. Запита се дали това не е миризмата на лудостта му.
По Харис Авеню се приближаваше линейка; лампата на покрива й проблесваше, но сирената не беше включена. Тя сви към паркинга пред „Червената ябълка“.
— Дано — ожесточено произнесе Ед. — Дано наистина го вярваш!
Очите му престанаха да блуждаят и се втренчиха в Ралф.
— Те масово убиват бебета — прошепна той с треперещ глас. — Изтръгват ги от утробите на майките им и ги изнасят в закрити камиони. Задай си следния въпрос, Ралф: колко пъти седмично си виждал някой от тези големи камиони по пътя? С ниско ремарке, върху което е опънат брезент? Питал ли си се някога какво возят? Питал ли си се някога какво има под тези брезентови покривала?
Ухили се и забели очи.
— Изгарят повечето от зародишите в Нюпорт. На сградата има надпис „Землемерска служба“, но всъщност това е крематориум. Част от телата изпращат извън щата. С камиони, с малки самолети. Защото зародишната тъкан е изключително ценна. Казвам ти това не само като загрижен гражданин, Ралф, но и като служител на лаборатории „Хокинг“. Зародишната тъкан е… по… ценна… от златото.
Внезапно извърна глава и се втренчи в Бил Макгавърн, който отново се бе приближил, за да чуе думите му.
— ДА, ПО-ЦЕННА ОТ ЗЛАТОТО И ОТ РУБИНИТЕ! — изкрещя и Макгавърн отскочи назад, ококорил очи от уплаха и смайване. — ЗНАЕШ ЛИ ТОВА. СТАР ДУХАЧ ТАКЪВ?
— Да — отговори Макгавърн. — Мисля… мисля, че го знам. — Той хвърли бърз поглед към улицата, където една от полицейските коли тъкмо излизаше от паркинга на „Червената ябълка“ и се насочваше към тях. — Може би съм го чел някъде. Сигурно в „Сайънтифик Америкън“.
— „Сайънтифик Америкън“! — Ед се разсмя със снизходително презрение, обърна се към Ралф и отново забели очи към небето, сякаш искаше да каже: „Виждаш ли с какви глупаци трябва да се разправям.“ След това лицето му отново стана сериозно. — Масови убийства, точно както по времето на Христос. Само че сега погубват неродените. Не само тук, но и по целия свят. Избиват ги с хиляди, Ралф, с милиони, и знаеш ли защо? Знаеш ли защо отново се намираме в двора на Пурпурния крал в тази нова епоха на мрака?
Ралф знаеше. Не беше толкова сложно да сглоби мозайката, ако имаше достатъчно късчета. Особено след като бе видял как Ед рови във варел с изкуствен тор и търси трупове на мъртви бебета, които бе сигурен, че ще открие.
— Този път някой е прошепнал нещо на цар Ирод по-отрано. Това искаш да кажеш, нали? Историята за Месията се повтаря, прав ли съм?
Седна на тревата, като едва ли не очакваше Ед отново да го блъсне, дори почти се надяваше да го направи. Гневът му се възвръщаше. Каза си, че няма смисъл да подлага на критика заблудите и фантазиите на един психично болен човек, както се обсъжда пиеса или филм — може би дори беше грехота — но самата мисъл, че Хелън е била пребита заради подобни фикс идеи, го вбесяваше неимоверно.
Ед не го докосна, а се изправи и отупа ръце с делово изражение. Явно се бе успокоил. Полицейската кола, която бе излязла от паркинга на „Червената ябълка“, се приближи до бордюра и спря. Ед я погледна, а след това и Ралф, който също се изправяше, сетне промълви:
— Може и да ми се подиграваш, но това е истината. Но сега не е цар Ирод, а Пурпурният крал. Ирод е бил само едно от превъплъщенията му. Пурпурният крал се прехвърля от тяло в тяло и от поколение на поколение като дете, което подскача ло камъните, за да премине някое поточе, Ралф, и винаги търси Месията. И той винаги му се изплъзва, но този път положението може да се промени. Защото Дери е по-различен. Всички сили са започнали да се събират тук. Зная, че ти е трудно да го повярваш, но е истина.
„Пурпурният крал — помисли си Ралф. — О, Хелън, толкова ми е мъчно за теб!“
Двама мъже — единият в униформа, другият цивилен, но и двамата явно полицаи — излязоха от колата и се приближиха до Макгавърн. В далечината зад тях, при магазина, Ралф забеляза още двама души с бели панталони и бели ризи с къс ръкав, които тъкмо излизаха от „Червената ябълка“. Единият подкрепяше Хелън, която вървеше с несигурната походка на пациент след операция. Другият носеше на ръце Натали.
Санитарите помогнаха на Хелън да се качи в линейката. Онзи, който държеше детето, се качи при нея, а другият тръгна към мястото на шофьора. Ралф забеляза, че не действат припряно, и реши, че това е добър знак за състоянието на Хелън. Може би Ед не я бе наранил твърде лошо… поне не този път.
Цивилният полицай — едър, широкоплещест, с руси мустаци и бакенбарди в стил „бар за ергени“ — се бе приближил до Макгавърн, когото явно познаваше. По лицето му беше изписана широка усмивка.
Ед прегърна стареца през раменете, дръпна го встрани от хората на тротоара и прошепна:
— Не искам да ни чуят.
— Не се и съмнявам.
— Тези същества… Центурионите… слугите на Пурпурния крал… няма да се спрат пред нищо. Те са безжалостни.
— Сигурно. — Ралф се обърна тъкмо навреме, за да види как Макгавърн посочва Ед. Широкоплещестият мъж кимна спокойно. На лицето му все още бе изписана лека, дружелюбна усмивка.
— Вече не става въпрос само за абортите! Те изтръгват неродените от всякакви майки, не само от наркоманките и проститутките — дали зародишът е на осем дни, осем седмици или осем месеца — на центурионите им е все едно. Ужасната жътва продължава неспирно ден и нощ. Заколението. Виждал съм телца на бебета по покривите, Ралф… под живите плетове… в каналите… носещи се в каналите и в река Кендъскиг към Пустошта…
Очите му, големи и зелени, ярки като изкуствени смарагди, бяха вперени в далечината.
— Ралф — прошепна той, — понякога светът е изпълнен с цветове. Започнах да ги виждам, откакто Той дойде и ми каза. Но сега всичко се обагря в черно.
— Откакто кой е дошъл и ти е казал, Ед?
— Ще поговорим за това по-късно — прошепна младият мъж, без да движи устните си, като затворник от някой филм. При други обстоятелства — това би изглеждало смешно.
После широко се усмихна като водещ на телевизионна игра, заличавайки лудостта тъй убедително, както слънцето заличава нощта. Промяната бе внезапна почти колкото смяната на времето в тропиците и ужасяваща, но въпреки това Ралф видя в нея нещо успокояващо. Може би все пак те — той, Макгавърн, Лоуис и всички останали от този малък участък на Харис Авеню, които познаваха Ед — не бива да се винят твърде много задето не бяха забелязали по-рано лудостта му. Защото Ед бе опитен; Ед наистина бе усъвършенствал номера си. Усмивката му бе достойна за „Оскар“. Дори и в странна ситуация като тази буквално те задължаваше да се усмихнеш в отговор.
— О, здравейте! — обърна се той към полицаите. Едрият бе приключил разговора си с Макгавърн и сега двамата се приближаваха. — Примъкнете си по един камък за сядане, момчета! — Ед излезе пред Ралф с протегната ръка.
Едрият цивилен полицай я пое и я стисна; на устните му все още бе изписана леката дружелюбна усмивчица.
— Едуард Дипно? — запита той.
— Точно така. — Ед се здрависа и с униформения полицай, който изглеждаше пообъркан, след това отново насочи вниманието си към едрия мъж.
— Аз съм сержант Джон Лийдекър — каза широкоплещестият. — Това е полицай Крис Нел. Разбрахме, че тук е имало някакво спречкване, сър.
— Ами, да. Може и така да се каже. Или, ако трябва да си говорим честно, аз се държах като пълен кретен. — Леката засрамена усмивка на Ед бе обезпокояващо нормална. Ралф си помисли за всички онези чаровни психопати, които бе гледал по филмите (Джордж Сандърс винаги бе особено добър в такива роли) и се почуди дали е възможно един умен химик-изследовател да метне някакъв провинциален детектив, който изглеждаше така, сякаш все още не бе оставил зад себе си юношеските си увлечения по „Треска в събота вечер“.
Ралф ужасно се боеше, че това е напълно възможно.
— С Хелън се скарахме заради една петиция, която бе подписала — говореше Ед. — и от дума на дума… Божичко, просто не ми се вярва, че я ударих.
Разпери и отпусна ръце, сякаш за да подчертае колко е смаян — да не говорим пък колко объркан и засрамен — от случилото се. Лийдекър се усмихна в отговор. Спомените на Ралф отново се върнаха към спречкването от миналото лято между Ед и човека със синята камионетка. Ед бе нарекъл едрия мъж убиец, дори му бе зашлевил шамар, и въпреки всичко накрая човекът го гледаше едва ли не с уважение. Все едно че го бе хипнотизирал, и Ралф си помисли, че сега вижда същата сила в действие.
— Значи просто нещата са стигнали малко далеч, така ли? — запита Лийдекър съчувствено.
— Ами да. — Ед бе поне на трийсет и две, но широко отворените му очи и невинното изражение го правеха да изглежда така, сякаш съвсем наскоро бе навършил допустимата възраст, за да може да си купи бира.
— Чакайте малко — избухна Ралф. — Не бива да му вярвате, той е луд! И опасен! Току-що ми каза…
— Това е господин Робъртс, нали? — обърна се Лийдекър към Макгавърн, без изобщо да обръща внимание на Ралф.
— Да — отвърна Бил някак официално. — Това е Ралф Робъртс.
— Аха. — Лийдекър най-после обърна поглед към Ралф. — Бих искал да поговоря с вас след малко, господин Робъртс, но засега просто застанете ето тук, до приятеля си, и мълчете. Разбрахме ли се?
— Но…
— Разбрахме ли се?
По-ядосан от всякога, Ралф демонстративно закрачи и спря до Макгавърн. Това обаче нямаше абсолютно никакъв ефект върху сержанта. Той се извърна към полицай Нел:
— Може ли да спреш музиката, Крис, та да си чуем малко мислите?
— Добре. — Униформеният отиде до касетофона, проучи различните копчета и плъзгачи и прекъсна „Ху“ по средата на песента за слепия майстор на флипера.
— Е, май наистина съм го надул малко повечко. Чудя се как съседите не са се оплакали още.
— Няма нищо, животът продължава — каза Лийдекър, сетне вдигна лицето си, по което все още играеше леката усмивчица, към облаците, плаващи в синьото лятно небе.
„Чудесно — помисли си Ралф. — Тоя е истински Уил Роджърс.“ Ед обаче кимаше, сякаш детективът бе подхвърлил не само един бисер на мъдростта, а цял наниз.
Лийдекър порови из джоба си и извади кутийка клечки за зъби. Предложи ги на Ед, който отказа, след това изтръска една и я пъхна в ъгълчето на устата си.
— Така значи. Малка семейна препирня. Това ли чух?
Ед кимна енергично. По лицето му все още бе изписана откритата, леко объркана усмивка.
— Всъщност по-скоро може да се нарече спор. Политически…
— Аха, аха — каза Лийдекър, кимайки усмихнато, но преди да продължите, господин Дипно…
— Моля, наричайте ме Ед.
— Преди да продължим, господин Дипно, само бих искал да ви съобщя, че всичко, което кажете, може да бъде използвано срещу вас — нали разбирате — в съдебната зала. А също и че имате право на адвокат.
Дружелюбната, но озадачена усмивка на Ед — „Но, моля ви, какво съм направил? Ще ми помогнете ли да си изясня?“ — угасна за миг. Замени я подозрителният, преценяващ поглед. Ралф извърна очи към Макгавърн и облекчението, което видя на лицето му, отговаряше напълно на онова, което изпитваше и самият той. Май Лийдекър все пак не бе чак толкова загубен.
— За Бога, че за какво ми е адвокат? — сопна се Ед. Извърна се наполовина и изпробва озадачената усмивка върху Крис Нел, който все още стоеше на верандата.
— Не зная, а може би и вие не знаете — отвърна Лийдекър, все така усмихнат. — Просто ви казвам, че имате право на адвокат. Ако не можете да си го позволите, град Дери ще ви осигури служебен защитник.
— Но аз не…
Лийдекър кимаше и се усмихваше.
— Разбира се, както желаете. Но имате право. Разбрахте ли всичко, което ви обясних, господин Дипно?
За момент Ед остана напълно неподвижен; очите му отново широко се отвориха и станаха безизразни. Ралф си помисли, че прилича на човек-компютър, който се опитва да обработи голям и сложен масив входни данни. Изведнъж Ед явно осъзна, че номерът с невинното изражение не е минал. Раменете му се отпуснаха. Празнотата в погледа му бе заместена от нещастно изражение, което изглеждаше твърде истинско, за да се усъмни човек в него… но все пак Ралф се усъмни. Длъжен бе да се усъмни; нали бе видял лудостта по лицето на Ед, преди да дойдат Лийдекър и Нел. Бил Макгавърн също я бе видял. И все пак Ралф смяташе, че някъде дълбоко в себе си Ед наистина съжалява, че е пребил Хелън.
„Да — помисли си, — точно както дълбоко в себе си той наистина вярва, че тези негови центуриони карат камиони с мъртви зародиши в Нюпорт. И че силите на доброто и злото се събират в Дери да изиграят някаква драма, която се развива във въображението му. Да я наречем «Поличбата V: В двора на Пурпурния крал».“
И все пак не можеше да потисне неволната си симпатия към Ед Дипно, който редовно посещаваше Каролин три пъти седмично по време на предсмъртния й престой в старческия дом на Дери, който винаги й носеше цветя и я целуваше по бузата, когато си тръгваше. Той бе продължил с тази целувка на сбогуване дори когато бе започнала да я обгръща миризмата на смърт, и Каролин винаги стисваше ръката му и го даряваше с усмивка на благодарност. „Благодаря, задето помниш, че все още съм човешко същество — казваше тази усмивка. — И благодаря, че се държиш с мен като с такова.“ Това бе онзи Ед, когото Ралф считаше за свой приятел и мислеше — или може би само се надяваше — че отново ще го види.
— Май съм загазил? — промълви младият мъж.
— Ами, да видим — отвърна Лийдекър, продължавайки да се усмихва. — Избили сте два зъба на жена си. Май сте й пукнали и костта на скулата. Бих се обзаложил на часовника на дядо ми, че има мозъчно сътресение. Плюс дребни наранявания — ранички, синини и онова странно оголено петно над дясното й слепоочие. Какво сте се опитвали да направите? Да я скалпирате ли?
Ед мълчеше, вперил застиналите си зелени очи в лицето му.
— Тя ще прекара нощта в болницата под наблюдение, защото някакъв дивак я е пребил от бой и май всички са съгласни, че този дивак сте вие, господин Дипно. Виждам кръвта по ръцете ви и по очилата ви и трябва да ви кажа, че аз също мисля така. А вие какво мислите? Изглеждате ми умен човек. Смятате ли, че сте загазили?
— Много съжалявам, че я ударих. Не исках да го правя.
— Аха, а пък ако ми даваха по четвърт долар всеки път, когато съм чувал тези думи, никога повече нямаше да се наложи да отделям пари от заплата за питиетата си. Арестувам ви по обвинение за нанесени телесни повреди. Това обвинение е според закона за насилието в семейството на щата Мейн. Бих искал да потвърдите още веднъж, че съм ви уведомил за правата ви.
— Да — тъжно прошепна Ед. Усмивката — озадачена или каквато и да е друга — бе изчезнала от лицето му.
— Ще ви закараме в полицейския участък. След това можете да се обадите по телефона и да си уредите освобождаване под гаранция. Крис, вкарай го в колата, моля те.
Нел се доближи до Ед.
— Ще създавате ли проблеми, господин Дипно?
— Не — отвърна Ед със същия тих глас и Ралф видя как от окото му се плъзва сълза. Той машинално я изтри с опакото на дланта си. — Никакви проблеми.
— Чудесно — каза любезно Нел и го съпроводи до патрулната кола.
Докато пресичаше тротоара, Ед хвърли поглед към Ралф.
— Съжалявам, старче — каза и седна отзад в колата. Преди полицай Нел да затвори вратата. Ралф видя, че от вътрешната й страна няма дръжка.
2.
— Така — каза Лийдекър, обърна се към Ралф и му протегна ръка. — Съжалявам, ако съм ви се сторил малко груб, господин Робъртс, но понякога такива типове са непредсказуеми. Особено съм нащрек към онези, които изглеждат спокойни, защото никога не знаете какво ще направят. Името ми е Джон Лийдекър.
— Джони бе мой ученик, когато преподавах в Общинския колеж — каза Макгавърн. Сега, когато Ед Дипно вече бе на сигурно място, той облекчено забърбори: — Беше добър ученик. Написа отлична курсова работа за Детския кръстоносен поход.
— Приятно ми е да се запознаем — каза Ралф и се здрависа със сержанта. — И не се притеснявайте. Не съм се обидил.
— Знаете ли, направо е било лудост от ваша страна да идвате тук и да се карате с него — бодро заяви Лийдекър.
— Бях страшно ядосан. И все още съм.
— Разбирам ви. Разминало ви се е леко — това е най-важното.
— Не. Хелън е най-важното. Хелън и детето.
— И с това съм съгласен. Кажете ми за какво си говорихте с господин Дипно, преди да дойдем, господин Робъртс, може ли да ви наричам Ралф?
— Разбира се. — Той си припомни набързо разговора си с Ед, опитвайки се да го предаде накратко. Макгавърн, който бе чул известна част, но не и целия разговор, слушаше без да се обажда, с широко отворени очи. Всеки път, когато го погледнеше, на Ралф му се приискваше Бил да бе със сламената си шапка. Без нея изглеждаше по-стар. Почти столетник.
— Е, звучи доста шантаво, нали? — отбеляза Лийдекър, когато Ралф свърши.
— Какво ще стане сега? Ще отидели в затвора? Не трябва да го прибират в затвора, а в лудницата.
— Вероятно — съгласи се Лийдекър, — но има голяма разлика между „трябва“ и „ще бъде“. Няма да отиде в затвора, но няма и да го изпратят в санаториума „Сънивейл“ — това се случва само в старите филми. Най-доброто, на което можем да се надяваме, е съдът да го задължи да се подложи на някаква терапия.
— Но Хелън не ви ли каза…
— Жената не ни каза нищо, а ние не се опитахме да я разпитваме в магазина. Явно изпитваше силна физическа болка и беше разстроена.
— Разбира се — каза Ралф. — Колко съм глупав.
— По-късно тя може да потвърди думите ти… но може и да не го направи. Жертвите на съпружески тормоз често се превръщат в истински мекотели, ако ме разбираш. За щастие според новия закон няма значение какъв ще бъде случаят. Притиснали сме го до стената. С госпожицата от магазинчето можете да свидетелствате за състоянието на госпожа Дипно и кого е посочила като виновник за това състояние. Аз пък ще свидетелствам, че съпругът на жертвата е имал кръв по ръцете си. Но най-хубавото от всичко е, че той каза вълшебните думички: „Божичко, не ми се вярва, че я ударих.“ Бих искал да дойдеш в участъка — най-добре утре сутринта, ако това те устройва — за да запиша подробно показанията ти, Ралф, но това са само формалности. В основни линии случаят е ясен. — Извади клечката от устата си, счупи я, хвърли я в канавката и отново извади кутийката. — Искаш ли?
— Не, благодаря — отвърна Ралф и леко се усмихна.
— Не те виня. Грозен навик, но се опитвам да откажа пушенето, което е още по-лоша привичка. Най-страшното в случаи с хора като Дипно е, че тяхната интелигентност им прави лоша услуга. Хвръква им чивията, нараняват някого… а после отново влизат в релси. Ако се озовеш на мястото достатъчно скоро след гръмването на бушона — като теб, Ралф — може и да успееш да ги видиш как стоят с наклонена глава, заслушани в музиката, опитвайки се да се върнат към ритъма й.
— Така беше и в този случай. Точно така беше.
— По-умните успяват да минат с тоя номер доста дълго време — изглеждат разкаяни, ужасени от собствените си деяния, решени да поправят стореното. Убедителни са, чаровни и доста често е почти невъзможно да се разбере, че под приятната външност се крият луди за връзване. Дори психопати като Тед Бънди понякога с години успяват да се преструват на нормални. Успокояващото е, че все пак няма много като Тед Бънди на свобода въпреки всички книги и филми за откачени убийци.
Ралф въздъхна дълбоко.
— Ама че бъркотия.
— Да. Но погледни откъм добрата страна: поне за известно време ще го държим далеч от нея. Сигурно до довечера ще излезе срещу гаранция от двайсет и пет долара, но…
— Двайсет и пет долара? — попита Макгавърн едновременно шокиран и циничен. — Само толкова ли?
— Да — отвърна Лийдекър. — Баламосах Дипно с обвинението за телесни повреди, — защото звучи доста плашещо, но в щата Мейн да натупаш жена си е само незначително провинение.
— И все пак в закона има една малка нова хитрост — каза Крис Нел, присъединявайки се към тях. — Ако Дипно поиска да излезе под гаранция, ще трябва да обещае да не установява какъвто и да било контакт с жена си до разрешаването на случая в съда — не може да влиза в къщата, да я пресреща на улицата, дори да й се обажда по телефона. Ако не е съгласен — остава си в затвора.
— Да предположим, че се съгласи, а после все пак се върне? — попита Ралф.
— Тогава наистина ще го опандизим — отвърна Нел, — защото това вече е престъпление… или може да бъде, ако областният прокурор реши да обърне дебелия край. При всички случаи нарушителите на закона за насилие в семейството обикновено прекарват много повече от един следобед в затвора.
— И да се надяваме, че съпругата, която е посетил в нарушение на закона, ще бъде още жива, когато го изправят пред съда — добави Макгавърн.
— Да — тежко въздъхна Лийдекър. — Понякога точно в това е проблемът.
3.
Ралф се прибра и гледа телевизия около час, втренчен в екрана, без да вижда излъчваната програма. Стана по време на една реклама, за да види дали в хладилника е останала студена кола, олюля се и се подпря с ръка на стената, за да не падне. Целият трепереше и едва се сдържаше да не повърне. Разбираше, че това е само забавена реакция на случилото се, но слабостта и гаденето все пак го плашеха.
Седна отново; в продължение на минута дишаше дълбоко, навел глава, със затворени очи, а после стана и бавно отиде до банята. Напълни ваната с топла вода и лежа в нея, докато чу, че по телевизията започва „Нощен съд“ — първият от следобедните семейни сериали. До това време водата във ваната почти бе изстинала и Ралф се измъкна с облекчение. Избърса се, преоблече се в чисти дрехи и реши, че една лека вечеря ще му се отрази добре. Извика към долния етаж, мислейки, че Макгавърн може би ще иска да му прави компания, но не получи отговор.
Сложи на котлона тенджерка с вода, за да си свари две яйца, и се обади в болницата. Разговорът бе прехвърлен към служителка от „Обслужване на пациентите“, която провери в компютъра си и потвърди — да, разбрал е правилно, Хелън Дипно наистина е приета в болницата. Състоянието й бе записано като „добро“. Не, няма представа кой се грижи за детето на госпожа Дипно; знае само че в списъка с новоприетите няма Натали Дипно. Не, Ралф не може да посети госпожа Дипно тази вечер, но не защото лекарят е забранил достъпа на посетители; госпожа Дипно го е пожелала.
„И защо ще го прави?“ — понечи да попита Ралф, но се въздържа. Служителката сигурно щеше да му отговори, че съжалява, но няма информация за това в компютъра; Ралф обаче мислеше, че тази информация е в неговия компютър — онзи в главата му. Хелън не искаше посетители, защото се срамуваше. Случилото се не бе по нейна вина, но той се съмняваше, че това променя чувствата й. Половината обитатели на Харис Авеню я бяха видели как залита като пребит боксьор, бяха я откарали в болницата с линейка и за всичко това бе виновен съпругът й — бащата на дъщеря й. Ралф се надяваше, че ще й дадат нещо, което да й помогне да спи през нощта; сутринта всичко щеше да й се вижда малко по-розово.
„По дяволите, ще ми се някой да даде и на мен нещо, което ще ми помогне да спя през нощта“ — помисли си той.
„Тогава иди при доктор Личфийлд, идиот такъв“ — обади се веднага друга част от съзнанието му.
Служителката питаше Ралф дали може да направи оше нещо за него. Ралф каза „не“ и понечи да й благодари, но тя затвори телефона.
— Колко любезно — промълви той, остави слушалката на мястото й, взе една лъжица и пусна внимателно яйцата във водата. Десет минути по-късно телефонът иззвъня. Той остави вечерята и грабна слушалката.
— Ало? Мълчание, нарушавано само от дишане.
— Ало? — повтори Ралф.
Дочу сподавено хлипане, сетне връзката се прекъсна. Той затвори телефона и впери поглед в него, замислено сбърчил чело.
— Хайде, Хелън — прошепна. — Обади ми се пак. Моля те. — След това се върна на масата, седна и започна да яде оскъдната си вечеря.
4.
Петнайсетина минути по-късно тъкмо миеше чиниите, когато телефонът отново иззвъня. „Едва ли е тя — помисли си той, изтривайки ръцете си с кърпата за съдове, и тръгна към телефона. — Няма начин да е тя. Сигурно е Лоуис или Бил.“ Но нещо му подсказваше, че греши.
— Здравей, Ралф.
— Здравей, Хелън.
— Аз се обаждах преди няколко минути. — Гласът й бе пресипнал, сякаш беше пила или плакала, а Ралф не мислеше, че в болницата разрешават алкохол.
— Досетих се.
— Чух гласа ти и… не можах…
— Няма нищо. Разбирам те.
— Наистина ли? — Тя подсмръкна.
— Да.
— Сестрата ми даде болкоуспокояващо хапче. Наистина имам нужда от него — всичко ме боли. Но преди да го изпия, исках да ти се обадя отново и да кажа онова, което бях намислила. Болката е гадно нещо, но е страхотен стимулатор.
— Хелън, няма нужда от обяснения. — Страхуваше се да не би тя да му се сърди, защото не можеше да се сърди на Ед.
— Напротив, има. Трябва да ти благодаря.
Ралф се облегна на рамката на вратата и за миг затвори очи. Изпита облекчение, но не знаеше какво да отговори. Беше се подготвил да каже: „Съжалявам, че мислиш така, Хелън“ с най-спокойния глас, на който бе способен — толкова сигурен беше, че тя ще го укори задето се е намесил.
Хелън сякаш прочете мислите му и следващите й думи подсказваха, че не се е отървал леко.
— Отначало ти бях ужасно сърдита. Обадих се на Кенди Шумейкър, приятелката ми, която живее на Канзас Стрийт, и тя дойде да прибере Нат. Ще остане при нея тази нощ. Искаше да разбере какво се е случило, но аз не й казах. Исках просто да си лежа тук и да ти се сърдя задето се обади в полицията, въпреки че те помолих да не го правиш.
— Хелън…
— Остави ме да довърша, за да си изпия хапчето и да заспя. Става ли?
— Добре.
— След като Кенди си тръгна с детето — Нат не плака, слава Богу, не знам дали бих могла да понеса това — при мен влезе една жена. Отначало си помислих, че е сгрешила стаята, защото изобщо не я познавах, а когато най-сетне проумях, че тя е дошла при мен, й казах, че не искам да виждам никого. Тя не ми обърна внимание. Затвори вратата и вдигна полата си така, че да видя лявото й бедро. По него се спускаше дълбок белег почти по цялата дължина от хълбока до коляното.
— Каза ми, че името й е Гретхен Тилбъри, че е съветник към „Грижи за жената“ и че мъжът й е разпорил крака й с кухненски нож през 1978 г. Каза, че ако съседът й от долния апартамент не бил й сложил турникет, щяла да умре от загуба на кръв. Отвърнах й, че много съжалявам, но че не искам да говоря за собственото си положение, докато не съм го обмислила. — Хелън помълча и добави: — Но знаеш ли, това бе лъжа. Бях имала предостатъчно време да обмисля положението, защото Ед ме удари за пръв път преди две години, точно преди да забременея с Нат. Но просто… отказвах да погледна истината в очите.
— Разбирам.
— Тази жена… е, сигурно на такива като нея преподават как да се преодоляват защитните реакции на хората.
Ралф се усмихна:
— Мисля, че умеят и други неща.
— Тя ми каза, че не мога вечно да избягвам проблема, че положението ми е доста тежко и че трябва веднага да се опитам да се справя с него. Уведомих я, че каквото и да направя, нямам нужда да се консултирам с нея, нито пък да й слушам глупостите само защото нейният съпруг й е разпорил крака. За малко да кажа, че вероятно го е направил, защото непрекъснато е бърборела и не го е оставяла на мира. Но бях ужасно ядосана, Ралф. Болеше ме… бях объркана… засрамена… но най-вече вбесена.
— Мисля, че това е напълно нормална реакция.
— Запита ме какво бих изпитала към себе си — не към Ед, а към себе си — ако се върна при съпруга си и той отново ме пребие. След това се поинтересува как бих се чувствала, ако се върна и Ед направи същото с Нат. Това ме изкара извън нерви. И все още ме изкарва. Ед никога и с пръст не я е пипнал, и аз й го казах. Тя кимна и ми отговори: „Това не означава, че няма да го направи, Хелън. Зная, че не искаш да мислиш за подобна възможност, но се налага. Добре, да предположим, че си права. Да кажем, че най-многото, което може да направи, е да я плесне през пръстите. Би ли искала Натали да расте и да гледа как той те бие? Би ли искала да израсне, виждайки нещата, които е видяла днес?“ И това ме отрезви. Отрезви ме напълно. Спомних си как изглеждаше Ед, когато се върна у дома… как разбрах какво ще се случи още щом видях колко е пребледняло лицето му… как въртеше главата си…
— Като петел — промърмори Ралф.
— Какво?
— Нищо. Продължавай.
— Не знаех от какво е ядосан… вече не мога да предугаждам, но разбрах, че ще започне да ме бие. Нищо не можеш да направиш или да кажеш, за да го възпреш, щом веднъж е преминал някаква точка. Хукнах към спалнята, но той ме сграбчи за косата… изтръгна доста голям кичур от нея… изкрещях… а Натали седеше на столчето си… седеше и ни гледаше… а когато изпищях, и тя изпищя…
Хелън млъкна и се разрида. Ралф изчака търпеливо, опрял чело в рамката на вратата. Използва крайчеца на кърпата за съдове, която бе преметнал през рамо, и машинално избърса собствените си сълзи.
— Както и да е — каза Хелън, когато се поуспокои, — в края на краищата разговарях с тази жена почти цял час. Специалността й е „консултиране на жертви на тормоз“ и тя си изкарва прехраната с нея, представяш ли си?
— Да — каза Ралф. — Представям си. Това е благородна професия, Хелън.
— Ще се срещна отново с нея утре, в дом „Грижи за жената“. Каква ирония, че сега отивам там. Нали разбираш, ако не бях подписала онази петиция…
— Ако не беше заради петицията, щеше да е заради нещо друго.
Тя въздъхна.
— Може и да си прав. Не, наистина си прав. Гретхен каза, че не мога да реша проблемите на Ед, но мога да започна да разрешавам поне част от моите. — Отново се разплака, после се постара да се овладее. — Съжалявам — толкова много плаках днес, че не искам да плача никога повече. Казах й, че го обичам. Срам ме беше да го кажа, дори не съм сигурна, че не греша, но ми се струва вярно. Казах, че искам да му дам още една възможност. Тя ми отговори, че по този начин и Натали ще трябва да му даде още една възможност, независимо дали иска или не, и това ме накара да си спомня как изглеждаше тя, седнала на столчето си в кухнята, личицето й оплескано с пюре от спанак, пищейки с цяло гърло, докато Ед ме удряше. Господи, мразя начина, по който хора като тази Гретхен те притискат в ъгъла и не ти позволяват да помръднеш!
— Само се опитва да ти помогне, нищо повече.
— Ненавиждам и това. Много съм объркана, Ралф. Може и да не си го знаел, но е така. — Тя се засмя.
— Няма нищо, Хелън. Съвсем естествено е да бъдеш объркана.
— Преди да си тръгне, жената ми разказа за „Хай Ридж“. В момента това ми се вижда най-подходящото място за мен.
— Какво представлява?
— Нещо като дом — тя непрекъснато ми повтаряше, че е дом, а не приют — за малтретирани жени. А аз официално май вече съм точно такава. — Този път смехът й заплашваше да премине в хлипове. — Мога да взема и Нат със себе си, а това е най-привлекателната част от предложението.
— Къде се намира този дом?
— В извънградските райони. Някъде към Нюпорт.
— Да, сега се сещам.
Разбира се, че се досещаше; Хам Девънпорт му бе разказал за дома, когато защитаваше каузата на „Грижи за жената“. „Там дават семейни съвети… разследват случаи на малтретиране на деца и съпруги… имат общежитие за малтретирани жени на границата с община Нюпорт.“ Напоследък навсякъде се натъкваше на тази организация. Ед несъмнено би видял зловещи признаци в това.
— Тази Гретхен Тилбъри си знае работата — продължаваше Хелън. — Преди да си тръгне, ми каза, че е напълно естествено все още да обичам Ед. „Така и трябва да бъде — каза ми тя, — защото любовта не изтича от кранче, което можеш да спираш и да пускаш, когато пожелаеш.“ Но все пак трябвало да помня, че любовта ми не би могла да го спаси, че дори любовта на Ед към Натали не би могла да го спаси, и че колкото и да го обичам, над всичко стои отговорността към детето ми. Лежах и си мислех за думите й. Но май по ми харесваше просто да си лежа вбесена. При всички случаи беше по-лесно.
— Да. Разбирам те. Хелън, защо просто не глътнеш хапчето и не забравиш всичко за известно време?
— Ще го направя, но първо исках да ти благодаря.
— Знаеш, че не е необходимо.
— Нищо подобно — промълви тя и Ралф се зарадва, долавяйки вълнение в гласа й. Това бе доказателство, че най-важното от характера на Хелън Дипно се е запазило непокътнато. — Все още съм ти ядосана, Ралф, но се радвам, че не ме послуша, когато ти казах да не се обаждаш в полицията. Страхувах се, нали разбираш?
— Хелън, аз… — Гласът му бе станал дрезгав и малко оставаше да секне. Прокашля се и опита отново: — Просто не исках да те видя някой ден още по-сериозно наранена. Когато те видях да идваш през паркинга с обляно в кръв лице, толкова се изплаших…
— Не говори за това. Моля те. Ще се разплача, ако го направиш, а не мога да го понеса.
— Добре. — В ума му напираха хиляди въпроси за Ед, но моментът явно не беше подходящ да ги зададе. — Може ли утре да дойда да те видя?
След кратко колебание тя отговори:
— По-добре недей. Трябва да премисля и да си изясня много неща и никак няма да ми бъде лесно. Ще ти се обаждам, Ралф. Става ли?
— Съгласен съм. А какво ще правиш с къщата?
— Мъжът на Кенди ще отиде да я заключи. Дадох му моите ключове. Гретхен Тилбъри каза, че на Ед ще му бъде забранено да се връща там за каквото и да било, дори и за чековата си книжка или за да си смени бельото. Ако иска да си вземе някои вещи, дава списък и ключа си на някой полицай и онзи отива да ги вземе. Сигурно ще отиде във Фреш Харбър. Там има жилища за служителите на лабораториите. От онези малки къщички. Те всъщност са доста симпатични… — Искрата, проблеснала за кратко в гласа й, бе угаснала. Личеше си, че е потисната, отчаяна и много, много уморена.
— Хелън, много се, радвам, че се обади. Признавам, че се чувствам доста облекчен. А сега гледай да заспиш.
— Ами ти, Ралф? — запита тя неочаквано. — Ти спиш ли добре напоследък?
Смяната на темата го свари неподготвен и той направи признание, което при други обстоятелства едва ли би се изплъзнало от устните му:
— Ами… може би не спя достатъчно. Вероятно не толкова, колкото ми е необходимо.
— Е, грижи се за себе си тогава. Днес беше много храбър, като някой рицар от легендите за крал Артур, но мисля, че дори и сър Ланселот трябва да дремва от време на време.
Думите й го трогнаха и в същото време го развеселиха. В ума му изплува за момент много жив образ: Ралф Робъртс, облечен в броня, е яхнал снежнобял жребец, а Бил Макгавърн, верният му оръженосец, язди зад него на своето пони, облечен в кожени дрехи, наперено нахлупил сламената си шапка.
— Благодаря ти, скъпа. Мисля, че това е най-милото нещо, което са ми казвали, откакто Линдън Джонсън беше президент. Пожелавам ти възможно най-приятните сънища.
— Благодаря. На теб също.
Тя затвори. Ралф постоя миг-два, замислено загледан в телефонната слушалка, а после я сложи обратно на поставката й. Може пък наистина да сънува приятни сънища. След всичко, което се бе случило през деня, безспорно ги заслужаваше. Засега обаче реши, че ще поседи на верандата, ще наблюдава залеза и ще остави всичко на волята на съдбата.
5.
Макгавърн се беше върнал и се бе изтегнал в любимия си стол на верандата. Гледаше към улицата и не се обърна веднага, когато съседът му от горния етаж излезе навън. Ралф проследи погледа му и видя син фургон, паркиран на половин пресечка по-нагоре по Харис Авеню, откъм страната на „Червената ябълка“. МЕДИЦИНСКА ПОМОЩ — ДЕРИ бе изписано с големи бели букви на задните му врати.
— Здравей, Бил — каза Ралф и се отпусна в своя стол. Люлеещият се стол, където винаги сядаше Лоуис Шаси, когато им идваше на гости, бе поставен между двамата. Полъхваше вечерен ветрец, приятно прохладен след горещината на следобеда, и празният стол лениво се полюшваше назад-напред от повея.
— Здрасти — каза Макгавърн, поглеждайки към Ралф. Понечи да извърне поглед, но изведнъж врътна обратно глава.
— Човече, май трябва да започнеш да си опъваш торбичките под очите. Ако не го направиш, скоро ще ги настъпваш. — Ралф си помисли, че тази реплика сигурно трябваше да прозвучи като една от хапливите шегички, с които Макгавърн бе известен из цялата улица, но погледът му изразяваше искрена загриженост.
— Денят беше доста тежък — отвърна той. Разказа му за обаждането на Хелън, пропускайки подробностите, които прецени, че не би й било приятно Макгавърн да узнае. Имаше чувството, че тя не обича Бил.
— Радвам се, че е добре. Ще ти кажа нещо, Ралф — днес ти много ме впечатли, като маршируваше по улицата като Гари Купър. Постъпката ти беше налудничава, но все пак беше страхотен. — Той помълча. — Право да ти кажа, изпитах някакво страхопочитание към теб.
Това бе вторият път от петнайсет минути насам, когато някой бе изкарал Ралф едва ли не герой. Чувстваше се неудобно.
— Прекалено му бях ядосан, за да осъзная колко глупаво постъпвам; чак след това ми дойде умът в главата. Къде беше, Бил? Търсих те преди малко.
— Поразходих се до Удължението. Сигурно съм искал да си поохладя нервите. Главата ме блъсна, като видях как Джони Лийдекър и другият полицай отвеждат Ед.
Ралф кимна.
— И аз се почувствах зле.
— Наистина ли? — Макгавърн изглеждаше изненадан и малко скептичен.
— Наистина — потвърди Ралф и леко се усмихна.
— Фей Шапен беше на мястото за пикници, където обикновено се събират ония стари разбойници, и ме придума да изиграем партия шах. Ама и него си го бива, Ралф — мисли си, че в него се е преродил духът на Руи Лопес, но играе шах по-скоро като Супи Сейлс… и изобщо не млъква.
— Въпреки това Фей е свестен човек — промълви Ралф. Макгавърн продължи, сякаш не го беше чул:
— И оня чудак Дорънс Марстелър беше там. Ако ние сме старци, той пък е направо изкопаемо. Стърчи до оградата между мястото за пикници и летището, стиснал книжка с поеми, и гледа как излитат и кацат самолетите. Как мислиш, дали изобщо ги чете тия книги, дето ги мъкне със себе си? Може би изобщо не са книги, а само кориците им.
— Добър въпрос — отвърна Ралф, но в момента си мислеше за думата, използвана от Макгавърн, за да опише Дорънс — чудак. Той самият едва ли би я използвал, но нямаше никакво съмнение, че старият Дор беше доста странна птица. Не беше изкуфял (или поне Ралф си мислеше така); по-скоро оскъдните му думи сякаш бяха плод на нестандартни ум и възприятия.
Спомни си как Дорънс бе изникнал изневиделица в онзи ден през миналото лято, когато Ед се беше блъснал в човека с камиона. Тогава си бе помислил, че появата му е придала още по-голяма абсурдност на случилото се. Бе казал нещо странно. Ралф напразно се опитваше да си спомни думите му.
Макгавърн отново се бе загледал към улицата, където един подсвиркващ си млад мъж в сив работен гащеризон току-що бе излязъл от къщата, пред която бе паркиран фургонът на Медицинска помощ. Младежът, който изглеждаше на не повече от двайсет и четири години и очевидно не бе имал нужда от никаква медицинска помощ през целия си живот, тикаше пред себе си количка, върху която беше прикрепена зелена бутилка.
— Празна е — обади се Макгавърн.
Втори младеж, също в работен комбинезон, излезе от къщичката, боядисана в жълто и с тъмнорозови первази — доста несполучливо съчетание. Спря за момент на прага — явно разговаряше с някого вътре. След това затвори вратата и изприпка по алеята, за да помогне на колегата си да натовари количката във фургона.
— Май е кислородна бутилка — рече Ралф. Бил кимна.
— За госпожа Локър ли?
Макгавърн отново кимна, без да откъсва поглед от санитарите, които затръшнаха задните врати на фургона, и тихо заговори:
— С Мей Локър бяхме съученици в началното училище и в гимназията. Бяхме само петима в класа. В онези дни я смятаха за сочно парче, а хора като мен наричаха „женствени“. В онази отдавна отминала епоха думата „гей“ се използваше, за да опишеш коледната си елха, след като я украсиш.5
Ралф сведе поглед към ръцете си; почувства се неудобно и езикът му се върза. Разбира се, отдавна знаеше, че Макгавърн е хомосексуалист, но Бил никога не бе говорил за това до тази вечер. Прищя му се да го бе оставил за друг ден… за предпочитане някой, в който самият той нямаше да се чувства така, сякаш по-голямата част от мозъка му е била заменена с птичи курешки.
— Сякаш беше преди хиляда години — продължи Макгавърн. — Кой би си помислил тогава, че течението ще изхвърли и двама ни на бреговете на Харис Авеню?
— Тя страда от ефизем, нали? Мисля, че чух нещо такова.
— Да. Една от онези болести, която с течение на времето става все по-мъчителна. Остаряването явно не е работа за кекави хора, нали?
— Не, не е — съгласи се Ралф и внезапно осъзна правотата на тези думи. Спомни си за Каролин и за ужаса, който бе почувствал, промъквайки се в апартамента с подгизналите си маратонки, виждайки я да лежи на прага на кухнята… всъщност точно там, където бе стоял по време на по-голямата част от разговора си с Хелън. Сблъсъкът с Ед Дипно бе нищо в сравнение с ужаса, който бе изпитал в този момент; беше сигурен, че Каролин е мъртва.
— Спомням си как носеха на Мей кислород само веднъж на всеки две седмици — каза Макгавърн. — Сега идват всеки понеделник и четвъртък вечер, точни като часовници. Отивам да я видя, когато мога. Понякога й чета — най-отегчителните и тъпи статии от женски списания, които можеш да си представиш — а понякога просто си седим и разговаряме. Казва, че се усеща сякаш белите й дробове са пълни с водорасли. Не й остава още много. Някой ден ще дойдат и вместо кислородна бутилка във фургона ще натоварят самата Мей. Ще я откарат в болницата и това ще бъде краят.
— Цигарите ли са причината?
Макгавърн му хвърли поглед, толкова непривичен за това издължено, спокойно лице, че на Ралф му трябваше известно време да осъзнае, че изразява негодувание.
— Мей Перо не е изпушила една цигара през целия си живот. Това, за което си плаща сега, са двайсетте години, прекарани в бояджийската работилница на една фабрика в Корина и още двайсет на чепкалото на друга фабрика в Нюпорт. Опитва се да диша през напластените в белите й дробове памук, вълна и найлон, не водорасли.
Двамата санитари се качиха във фургона си и потеглиха.
— В Мейн се намират североизточните подножия на Апалачите, Ралф — много хора не го съзнават, но е истина — и Мей умира от болест, характерна за Апалачите. Докторите я наричат „текстилен бял дроб“.
— Много жалко за нея. Сигурно ти е била много скъпа.
Макгавърн се засмя тъжно.
— А, не! Посещавам я, защото по една случайност тя е последният спомен от неизживяната ми младост. Понякога й чета и винаги успявам да преглътна една-две от изсъхналите й овесени сладки, но нищо повече. Причината да я посещавам е чисто егоистична, уверявам те.
„Чисто егоистична — помисли си Ралф. — Колко странна фраза и колко типична за Макгавърн.“
— Я остави Мей — каза Макгавърн. — Въпросът е какво ще правим с теб, Ралф. Уискито май не свърши работа, а?
— Не.
— Ще изрека един особено актуален каламбур — отнесе ли се сериозно към чашката?
Ралф кимна утвърдително.
— Е, трябва да направиш нещо за торбичките под очите си, или никога няма да свалиш очарователната Лоуис. — Макгавърн изчака да види реакцията на съседа си и въздъхна. — Май не е много смешно, а?
— Не. Денят беше доста тежък.
— Съжалявам.
— Няма нищо.
Поседяха известно време, потънали в приятелско мълчание, наблюдавайки минувачите по Харис Авеню. Три момиченца играеха на ластик на паркинга пред „Червената ябълка“. Госпожа Перен бе застанала наблизо, изпъната като часовой, и ги наблюдаваше. Мина едно момче с шапка на „Ред Сокс“, обърната назад с козирката, което подскачаше в такт с музиката, идваща от слушалките на уокмена му. Две дечица си подхвърляха фрисби пред къщата на Лоуис. Излая куче. Някаква жена крещеше отнякъде на Сам да вземе сестричката си и да се прибират. Обичайната улична серенада, но на Ралф тя му звучеше странно фалшива. Предполагаше, че това е така, защото напоследък бе свикнал да вижда Харис Авеню пусто.
Извърна се към Макгавърн и каза:
— Знаеш ли какво беше първото, което си помислих, като те видях на паркинга пред „Червената ябълка“ днес следобед? Независимо от всичко, което ставаше тогава?
Макгавърн поклати отрицателно глава.
— Зачудих се къде, по дяволите, ти е шапката. Без нея ми изглеждаше много странен. Едва ли не гол. Я си признай — къде пъхна похлупака си, синко?
Макгавърн докосна темето си, където оставащите кичури от ефирната му като на бебе косица бяха грижливо сресани отляво надясно върху розовия му череп.
— Не зная. Липсваше ми тази сутрин. Почти никога не забравям да я хвърля на масата до външната врата, когато влизам, но там я няма. Предполагам, че този път съм я оставил някъде другаде и точното й местонахождение временно ми убягва. След още няколко години сигурно ще обикалям насам-натам по долни гащи, защото не си спомням къде съм си оставил панталоните. И всичко това е част от прекрасното преживяване да остарееш, нали?
Ралф кимна и се усмихна, мислейки си, че от всички възрастни хора, които познаваше — а той познаваше поне трийсетина, които срещаше случайно из парка и разменяше с тях „здравей“ и „здрасти“ — Бил Макгавърн се оплакваше най-много от натрупването на годинките. Той явно гледаше на отдавна отминалата си младост и на по-скоро отминалата средна възраст както някой генерал би гледал двама войници, които са дезертирали в навечерието на голяма битка. Ала за нищо на света не би му го казал. Всеки си имаше своите малки ексцентричности; да се отнася с театрална мрачност към остаряването бе просто една от странностите на Макгавърн.
— Нещо смешно ли казах? — запита съседът му.
— Моля?
— Усмихваше се, та помислих, че може да съм казал нещо смешно. — Изглеждаше засегнат, макар често да подкачаше съседа си от горния етаж за красивата вдовица, живееща наблизо на тяхната улица, но Ралф си помисли, че денят бе тежък и за него.
— Изобщо не мислех за теб — продума. — Мислех си как Каролин говореше почти същото — че да остарееш е все едно да ти поднесат развален десерт в края на едно много вкусно ядене.
Това поне бе лъжа само наполовина. Каролин наистина бе правила такова сравнение, но за да опише мозъчния тумор, който я убиваше, а не живота си като възрастна. И без това не беше чак толкова стара; беше само на шейсет и четири, когато умря, и до последните месец-два от живота си твърдеше, че се чувства на трийсет.
Отсреща трите момиченца, които досега бяха играли на ластик, се приближиха до бордюра, огледаха се за идващи коли, а после се хванаха за ръце и претичаха през улицата, заливайки се от смях. За един кратък миг му се стори, че те са обгърнати от някакво сиво сияние — ореол, който озаряваше страните, челата и засмените им очи като някакъв странен и ярък блатен огън. Малко уплашен, Ралф стисна очи и пак ги отвори. Сивото було, което си бе въобразил, че вижда около трите момиченца, бе изчезнало, което го накара да почувства облекчение, но явно безсънието му се отразяваше зле.
— Ралф? — Гласът на Макгавърн сякаш идваше от далечния край на верандата, макар че не бе мръднал от мястото си. — Добре ли си?
— Разбира се. Мислех си за Ед и Хелън, това е всичко. Имаше ли представа, че младежът е започнал да полудява?
Макгавърн решително поклати глава.
— Абсолютно никаква. И макар че виждах синини по Хелън от време на време, винаги вярвах на историите, които ми разправяше за тях. Не се смятам за човек, когото могат лесно да излъжат, но май ще трябва да преразгледам позициите си по този въпрос.
— Как мислиш, какво ще стане с тях сега?
Макгавърн въздъхна и докосна темето си с връхчетата на пръстите си, машинално търсейки да напипа липсващата сламена шапка.
— Познаваш ме, Ралф — аз съм циник като повечето от предците ми. Мисля, че много рядко се случва обичайните човешки конфликти да се разрешават от само себе си, както става по телевизията. В реалността те избухват отново и отново, във все по-затихващи кръгове, докато накрая изчезват окончателно. Само че в действителност не изчезват; просто се изпаряват като дъждовни локви от слънцето. — Помълча и добави: — И повечето от тях оставят същата гадна утайка след себе си.
— Господи. Това наистина е цинично.
Бил сви рамене.
— Повечето пенсионирани учители са си циници, Ралф. Виждаме как децата влизат в училището тъй млади и силни, толкова сигурни, че техният живот ще бъде различен, и след това виждаме как забъркват каши точно както са направили родителите им и техните родители. Мисля, че Хелън пак ще се върне при него и Ед ще мирува известно време, а след това отново ще я пребие и тя отново ще избяга. Също като някоя от онези глупави кънтри-песни, които се въртят на джукбокса в закусвалнята на Ники, и някои хора трябва да слушат тази песен доста дълго, преди да решат, че им е омръзнала. Но Хелън все пак е умна млада жена. Мисля, че ще й трябва само още един куплет.
— Но този куплет може да се окаже фатален — промълви Ралф. — Тук не става дума за пиян съпруг, който се прибира вкъщи в петък вечер и пребива жена си, защото е изгубил заплатата си на покер и тя е дръзнала да му се скара.
— Зная — съгласи се Макгавърн, — но ме попита за моето мнение и ти го казах. Мисля, че на Хелън ще й трябва още едно кръгче с въртележката, преди да събере сили да слезе от нея. А даже и след това те може да продължат да се сблъскват. Градът ни все пак е доста малък. — Замълча и огледа улицата с присвити очи. — О, я виж — каза той, повдигайки лявата си вежда. — Нашата Лоуис. Красива е като нощта.
Ралф му хвърли предупредителен поглед, който съседът му не видя, или се престори, че не вижда. Стана, отново докосвайки с пръсти мястото, където трябваше да бъде сламената му шапка, и слезе по стъпалата, за да я посрещне на алеята.
— Лоуис! — извика и падна на коляно пред нея с театрално протегнати ръце. — Как искам наште два живота да бъдат скрепени със звездните окови на любовта! Да свържем в брак ний нашите съдби и нека те отнеса към непознатите страни във златната каляска на чувствата ми огнени!
— Брей, за меден месец ли става дума, или само за една нощ? — запита го Лоуис, усмихвайки се неуверено.
Ралф ръгна Макгавърн в гърба.
— Ставай, шуте! — каза той и пое от Лоуис малката чанта. Погледна вътре и видя три кутийки бира.
Макгавърн се изправи.
— Извинявай, Лоуис. Съчетанието от летния здрач и твоята красота извика тез слова у мен. С други думи, пледирам за временна загуба на разума.
Тя му се усмихна и се обърна към Ралф:
— Току-що научих какво се е случило и побързах да дойда. Бях у Лъдлоу целия следобед и играх покер с приятелките ми. — И без да поглежда към Макгавърн, Ралф знаеше, че лявата му вежда — онази, която казваше: „Покер с приятелките! Колко прекрасно и съвършено характерно за нашата Лоуис!“ — е вдигната максимално нагоре. — Хелън добре ли е?
— Да. Е, не съвсем — ще я задържат тази нощ в болницата — но няма опасност за нея.
— А детето?
— Добре е. Взе го една приятелка на Хелън.
— Е, тогава да седнем на верандата, за да ми разкажете всичко подробно. — Хвана Ралф и Макгавърн под ръка и ги поведе обратно по алеята. Така изкачиха стъпалата към верандата, като двама стари мускетари, повели жената, за чиято благосклонност си бяха съперничили в дните на тяхната младост. Когато Лоуис се настани в своя люлеещ се стол, уличните лампи по Харис Авеню се включиха и заблестяха в мрака като двойна перлена огърлица.
6.
Тази нощ Ралф заспа секунди след като главата му допря възглавницата, и се събуди отново в 3:30 сутринта; денят беше петък. Веднага разбра, че и дума не може да става да заспи отново; по-добре да отиде и да седне на люлеещия се стол във всекидневната.
Все пак полежа още малко, гледайки нагоре в тъмното, опитвайки се да си спомни съня си. Не можа. Спомняше си само, че в него участваше Ед… и Хелън… и Розали, кучето, което понякога виждаше да куцука нагоре-надолу по Харис Авеню, преди да се появи Пит вестникарчето.
Дорънс също участваше в съня. Не го забравян.
Да, точно така. Сякаш някакъв ключ се бе превъртял в ключалката и Ралф изведнъж си спомни странните думи на Дорънс по време на спречкването между Ед и шофьора на камиона… думите, които не бе могъл да си спомни вечерта. Той, Ралф, държеше Ед, опитвайки се да го притисне към изкривения преден капак на колата му, а Дорънс беше казал…
(Не бих)
… че Ралф трябва да престане да го докосва.
— Каза ми, че ръцете ми не се виждат — измърмори той и спусна крака на пода. — Точно това беше.
Поседя на леглото известно време с наведена глава, със смешно щръкнала коса. Най-накрая нахлузи чехлите си и се затътри към всекидневната, за да дочака там изгрева на слънцето.
1.
Ед и Хелън Дипно живееха в къщичка, боядисана в шоколадовокафяво, с оттенък на бита сметана. Къщата бе от онези, които стариците често наричат „симпатична“. Двамата бяха умерени вегетарианци, които не изключваха от менюто си рибата и млечните продукти, бяха работили в предизборния щаб на Клинтън в последната кампания, а колата им — не датсунът, а една от новите миникаравани — бе облепена със стикери, на които пишеше: „ЦЕПЕТЕ ДЪРВА, НЕ АТОМИ“ и „КОЖИТЕ ПОДХОЖДАТ НА ЖИВОТНИТЕ, НЕ НА ХОРАТА“.
Освен това семейство Дипно явно пазеше всички плочи от шейсетте — Каролин намираше това за една от най-милите им черти — и сега, докато Ралф вървеше към къщичката с ръце, свити в юмруци, дочу как Грейс Слик извива една от песните, превърнали се в химн на Сан Франциско:
Едно хапче те смалява, друго те уголемява.
А онези пък, от мама, са голямата измама.
Питай Алис; ако искаш, щом триметрова тя стане.
Музиката звучеше от тонколона, разположена на мъничката веранда на къщичката. На поляната се въртеше пръскачка, водните струи образуваха дъги във въздуха и мокреха тротоара. Ед Дипно, гол до кръста, седеше в шезлонг с кръстосани крака, загледан в небето с учуденото изражение на човек, който се опитва да реши дали облакът, който плува над него, прилича повече на кон или на еднорог. Босият му крак се полюшваше в такт с музиката. Разтворената книга, захлупена в скута му, се връзваше чудесно с музиката, разливаща се от тонколоната, тъй като заглавието й беше „И каубойките понякога тъгуват“.
Картината беше направо идилична; все едно че беше нарисувана от Норман Рокуел и озаглавена „Почивен ден“. Стига да не забелязваш кръвта по кокалчетата на пръстите на Ед и пукнатината на лявото стъкло на кръглите му очила тип „Джон Ленън“.
— Ралф, за Бога, само недей да се биеш с него! — изсъска Макгавърн, когато съседът му тръгна направо през моравата.
Ед се извърна, видя го и сияйно се усмихна, после възкликна:
— Хей, Ралф! Радвам се да те видя, човече!
Ралф си представи как преобръща шезлонга и просва Ед на собствената му ливада, а очите на младия мъж се разширяват от шок и изненада зад очилата му. Картината бе толкова реална, че дори виждаше как слънцето се отразява в стъклото на часовника на Ед, докато се опитва да се изправи.
— Вземи си една бира и си домъкни камък за сядане — казваше Ед в този момент. — Ако искаш да изиграем една партия шах…
— Бира? Партия шах? Господи, Ед, какво ти става?
Младият мъж не отговори веднага, само го изгледа с изражение, което бе едновременно плашещо и вбесяващо. Изглеждаше развеселен и засрамен като човек, който се готви да каже: „Тюх да се не види, скъпа — пак ли съм забравил да изхвърля боклука?“
Ралф посочи към паркинга — покрай Макгавърн, който бе застанал (сигурно щеше да се скрие, ако имаше зад какво) близо до мокрото петно, което се бе образувало от пръскалката на тротоара, и неспокойно ги наблюдаваше. Към първата полицейска кола се бе присъединила втора и през спуснатите им стъкла долиташе слабото пращене на радиостанциите. Тълпата вече бе значително по-голяма.
— Полицията е тук заради Хелън! — каза той, стараейки се да не крещи, защото нямаше полза, и въпреки това го правеше. — Дошли са, защото си пребил жена си, ясно ли ти е?
— О — промълви Ед и виновно потри бузата си. — Това ли било.
— Да, точно това! — отвърна Ралф. Чувстваше как направо прелива от ярост.
Ед погледна зад гърба му към полицейските коли, към тълпата, заобиколила „Червената ябълка“… и изведнъж видя Макгавърн.
— Бил! — извика. Макгавърн се дръпна назад. Ед не забеляза това или пък се престори, че не го забелязва. — Хей, приятелю! Примъкни си един камък за сядане! Искаш ли бира?
Точно тогава Ралф разбра, че ще го цапардоса и ще счупи тъпите му кръгли очилца с надеждата някое парченце да попадне в окото му. Щеше да го направи и нищо на света не можеше да го спре — но в последния момент се поколеба. Дочу гласа на Каролин, който все чуваше напоследък, когато не си мърмореше сам на глас, но всъщност не беше нейният глас; колкото и невероятно да бе, си припомни думите на Тригьр Вашон, когото бе видял само един-два пъти след деня, в който Триг го бе спасил от гръмотевичната буря — денят, в който Каролин бе получила първия си пристъп.
„Еий, Ралф! Много внимавай, човече! Тоя тука луд за връзване! Може само чака да го удариш!“
Да, реши той. Може би Ед точно това и чакаше. Защо? Кой знае? Може би за да има повод да отвърне, а може би просто защото е луд.
— Престани да ме баламосваш! — каза той, снижавайки гласа си почти до шепот. Със задоволство забеляза как вниманието на Ед светкавично се насочва пак към него и бе дори още по-доволен, щом забеляза, че усмивката на младия мъж помръква. Ед присви очи, наежи се и ядно го изгледа. Това бе погледът на разярен звяр.
Ралф се приведе и го погледна право в очите.
— Заради Сюзън Дей ли беше? — запита той със същия тих глас. — Сюзън Дей и оная история за абортите? Нещо за мъртви бебета? Затова ли си го изкара на Хелън?
В ума му се въртеше и друг въпрос: „Всъщност кой си ти, Ед?“ — но преди да успее да го зададе, младият мъж го блъсна с всичка сила. Старецът падна по гръб на мократа трева.
Остана да лежи с присвити колене и видя как Ед внезапно скочи от шезлонга си.
— Не го закачай! — извика Макгавърн от сравнително безопасната си позиция на тротоара.
Ралф не му обърна внимание. Остана да лежи подпрян на лакти, вперил поглед в Ед. Все още бе разгневен и уплашен, но тези емоции започваха да отстъпват място на някакво странно, вледеняващо възхищение. Виждаше луд — и то истински. Човекът пред него не бе суперзлодеят от някой комикс, например Норман Бейтс3 или капитан Ахав4.
Това бе само Ед Дипио, който работеше в лаборатории „Хокинг“ — един от ония тъпанари, както биха казали старците, които играеха шах в района за пикници, но все пак бе доста свестен човек за демократ. А сега на този доста свестен човек му бяха изхвръкнали всички чивии и това не бе станало в деня, когато Ед бе видял името на жена си на една петиция, закачена на таблото за обяви в магазинчето „Пазарувай и пести“. Сега на Ралф му стана ясно, че лудостта се е загнездила в Ед поне от година време, и това го накара да се запита какви ли тайни е криела Хелън под обичайното си дружелюбно поведение и ведра усмивка, и какви ли още незачителни подробности — като се изключат синините — е пропуснал да забележи.
„Не бива да забравяме и Натали — помисли си той. — Какво ли е видяла? Какво ли е преживяла? Освен, разбира се, да бъде влачена по Харис Авеню от залитащата си, обляна в кръв майка?“
Усети, че целият настръхва.
Ед закрачи насам-натам по циментираната пътечка, без да забелязва, че тъпче циниите, посадени от Хелън. Беше се превърнал в онзи Ед, когото Ралф бе видял край летището миналата година, дори повтаряше абсолютно същите резки врътвания на главата.
„Ето защо ме посрещна толкова радушно — помисли си Ралф. — Сега изглежда същият, както когато се нахвърли върху човека с камионетката. Като петел, който варди своята територия от двора.“
— Вината не бе изцяло нейна, признавам. — Ед говореше бързо и удряше с юмрук по разперената си длан, докато вървеше, обгърнат от дъждовния облак на пръскалката. Ралф забеляза, че ребрата му се броят; изглеждаше така, сякаш не се е хранил с месеци.
— И все пак, когато глупостта достигне определено ниво, става трудно поносима — продължаваше Ед. — Като например мъдреците, които идват да питат цар Ирод: „Где е Юдейският цар, който се е родил?“ И този въпрос го задават на Ирод! Мъдреци, друг път! Нали така, Ралф?
Ралф кимна. Разбира се, Ед. Както кажеш. Ед.
Младият мъж също кимна и продължи да снове назад-напред през облака от пръски и призрачно преплитащите се дъги, удряйки с юмрук по дланта си.
— Като в онази песен на „Ролинг Стоунс“ — „Погледни я, погледни, гледай колко глупаво момиче!“ Сигурно не я помниш, нали? — Засмя се — насечен звук, който извика у Ралф представата за плъхове, подскачащи върху натрошено стъкло.
Макгавърн коленичи до Ралф и промърмори:
— Да се махаме оттук.
Старецът поклати глава и когато Ед отново се извърна към тях, Макгавърн бързо се изправи и избяга на тротоара.
— Помислила си е, че може да те заблуди, така ли? — запита Ралф. Продължаваше да лежи на моравата, подпрян на лакти. — Въобразявала си е, че няма да разбереш какво е направила.
Ед прекоси пътечката, надвеси се над него и размаха стиснатия си юмрук над главата му като някой злодей от ням филм.
— Не-не-не-не! — изкрещя той.
Песента на „Джеферсън Еърплейн“ бе заменена от изпълнение на „Енималс“; Ерик Бърдън разясняваше с ръмжене светото писание според Джон Ли Хукър: „Бум-бум-бум-бум, ще те застрелям аз!“ Макгавърн изкрещя — очевидно мислеше, че Ед ще се нахвърли върху Ралф, но младият мъж приклекна на тревата, заемайки положението на спринтьор, който чака пистолетния изстрел на стартера. Лицето му бе покрито с капки, които отначало Ралф взе за пот, но после си спомни как онзи крачеше назад-напред през облака от пръски. Петънцето от кръв на лявата леща на очилата му се бе размазало леко и сега окото му изглеждаше кръвясало.
— Съдбата ми помогна да узная всичко! Точно така — съдбата! Нима не го разбираш? Не ме мисли за глупак, Ралф! Може да си в напреднала възраст, но никак не си тъп! Ето какво се случи: отивам в супермаркета, за да купя бебешка храна — каква ирония само! — и откривам, че тя се е присъединила към убийците на бебета! Към центурионите! Към самия Пурпурен крал! И знаеш ли какво? Просто ми… причерня!
— Пурпурният крал ли? Кой е той?
— О, моля те! — Ед хвърли лукав поглед към него. — „Тогава Ирод, като видя, че беше подигран от мъдреците, разяри се твърде много и прати да погубят всичките мъжки младенци във Витлеем и във всичките му околности, от две години и по-долу, според времето, което внимателно бе изучил от мъдреците.“ Така пише в Библията, Ралф. Евангелие от Матея, втора глава, шестнайсти стих. Съмняваш ли се? Смееш ли да оспорваш, че така е казано?
— Не. Щом ти го казваш, вярвам ти.
Ед кимна. Странните му тъмнозелени очи се застрелкаха насам-натам. След това той бавно се надвеси пад Ралф, все едно че искаше да го целуне. От него лъхаше на пот и на някакъв одеколон, чиято миризма бе вече едва доловима, но и на още нещо — нещо, което вонеше като вкиснато мляко. Запита се дали това не е миризмата на лудостта му.
По Харис Авеню се приближаваше линейка; лампата на покрива й проблесваше, но сирената не беше включена. Тя сви към паркинга пред „Червената ябълка“.
— Дано — ожесточено произнесе Ед. — Дано наистина го вярваш!
Очите му престанаха да блуждаят и се втренчиха в Ралф.
— Те масово убиват бебета — прошепна той с треперещ глас. — Изтръгват ги от утробите на майките им и ги изнасят в закрити камиони. Задай си следния въпрос, Ралф: колко пъти седмично си виждал някой от тези големи камиони по пътя? С ниско ремарке, върху което е опънат брезент? Питал ли си се някога какво возят? Питал ли си се някога какво има под тези брезентови покривала?
Ухили се и забели очи.
— Изгарят повечето от зародишите в Нюпорт. На сградата има надпис „Землемерска служба“, но всъщност това е крематориум. Част от телата изпращат извън щата. С камиони, с малки самолети. Защото зародишната тъкан е изключително ценна. Казвам ти това не само като загрижен гражданин, Ралф, но и като служител на лаборатории „Хокинг“. Зародишната тъкан е… по… ценна… от златото.
Внезапно извърна глава и се втренчи в Бил Макгавърн, който отново се бе приближил, за да чуе думите му.
— ДА, ПО-ЦЕННА ОТ ЗЛАТОТО И ОТ РУБИНИТЕ! — изкрещя и Макгавърн отскочи назад, ококорил очи от уплаха и смайване. — ЗНАЕШ ЛИ ТОВА. СТАР ДУХАЧ ТАКЪВ?
— Да — отговори Макгавърн. — Мисля… мисля, че го знам. — Той хвърли бърз поглед към улицата, където една от полицейските коли тъкмо излизаше от паркинга на „Червената ябълка“ и се насочваше към тях. — Може би съм го чел някъде. Сигурно в „Сайънтифик Америкън“.
— „Сайънтифик Америкън“! — Ед се разсмя със снизходително презрение, обърна се към Ралф и отново забели очи към небето, сякаш искаше да каже: „Виждаш ли с какви глупаци трябва да се разправям.“ След това лицето му отново стана сериозно. — Масови убийства, точно както по времето на Христос. Само че сега погубват неродените. Не само тук, но и по целия свят. Избиват ги с хиляди, Ралф, с милиони, и знаеш ли защо? Знаеш ли защо отново се намираме в двора на Пурпурния крал в тази нова епоха на мрака?
Ралф знаеше. Не беше толкова сложно да сглоби мозайката, ако имаше достатъчно късчета. Особено след като бе видял как Ед рови във варел с изкуствен тор и търси трупове на мъртви бебета, които бе сигурен, че ще открие.
— Този път някой е прошепнал нещо на цар Ирод по-отрано. Това искаш да кажеш, нали? Историята за Месията се повтаря, прав ли съм?
Седна на тревата, като едва ли не очакваше Ед отново да го блъсне, дори почти се надяваше да го направи. Гневът му се възвръщаше. Каза си, че няма смисъл да подлага на критика заблудите и фантазиите на един психично болен човек, както се обсъжда пиеса или филм — може би дори беше грехота — но самата мисъл, че Хелън е била пребита заради подобни фикс идеи, го вбесяваше неимоверно.
Ед не го докосна, а се изправи и отупа ръце с делово изражение. Явно се бе успокоил. Полицейската кола, която бе излязла от паркинга на „Червената ябълка“, се приближи до бордюра и спря. Ед я погледна, а след това и Ралф, който също се изправяше, сетне промълви:
— Може и да ми се подиграваш, но това е истината. Но сега не е цар Ирод, а Пурпурният крал. Ирод е бил само едно от превъплъщенията му. Пурпурният крал се прехвърля от тяло в тяло и от поколение на поколение като дете, което подскача ло камъните, за да премине някое поточе, Ралф, и винаги търси Месията. И той винаги му се изплъзва, но този път положението може да се промени. Защото Дери е по-различен. Всички сили са започнали да се събират тук. Зная, че ти е трудно да го повярваш, но е истина.
„Пурпурният крал — помисли си Ралф. — О, Хелън, толкова ми е мъчно за теб!“
Двама мъже — единият в униформа, другият цивилен, но и двамата явно полицаи — излязоха от колата и се приближиха до Макгавърн. В далечината зад тях, при магазина, Ралф забеляза още двама души с бели панталони и бели ризи с къс ръкав, които тъкмо излизаха от „Червената ябълка“. Единият подкрепяше Хелън, която вървеше с несигурната походка на пациент след операция. Другият носеше на ръце Натали.
Санитарите помогнаха на Хелън да се качи в линейката. Онзи, който държеше детето, се качи при нея, а другият тръгна към мястото на шофьора. Ралф забеляза, че не действат припряно, и реши, че това е добър знак за състоянието на Хелън. Може би Ед не я бе наранил твърде лошо… поне не този път.
Цивилният полицай — едър, широкоплещест, с руси мустаци и бакенбарди в стил „бар за ергени“ — се бе приближил до Макгавърн, когото явно познаваше. По лицето му беше изписана широка усмивка.
Ед прегърна стареца през раменете, дръпна го встрани от хората на тротоара и прошепна:
— Не искам да ни чуят.
— Не се и съмнявам.
— Тези същества… Центурионите… слугите на Пурпурния крал… няма да се спрат пред нищо. Те са безжалостни.
— Сигурно. — Ралф се обърна тъкмо навреме, за да види как Макгавърн посочва Ед. Широкоплещестият мъж кимна спокойно. На лицето му все още бе изписана лека, дружелюбна усмивка.
— Вече не става въпрос само за абортите! Те изтръгват неродените от всякакви майки, не само от наркоманките и проститутките — дали зародишът е на осем дни, осем седмици или осем месеца — на центурионите им е все едно. Ужасната жътва продължава неспирно ден и нощ. Заколението. Виждал съм телца на бебета по покривите, Ралф… под живите плетове… в каналите… носещи се в каналите и в река Кендъскиг към Пустошта…
Очите му, големи и зелени, ярки като изкуствени смарагди, бяха вперени в далечината.
— Ралф — прошепна той, — понякога светът е изпълнен с цветове. Започнах да ги виждам, откакто Той дойде и ми каза. Но сега всичко се обагря в черно.
— Откакто кой е дошъл и ти е казал, Ед?
— Ще поговорим за това по-късно — прошепна младият мъж, без да движи устните си, като затворник от някой филм. При други обстоятелства — това би изглеждало смешно.
После широко се усмихна като водещ на телевизионна игра, заличавайки лудостта тъй убедително, както слънцето заличава нощта. Промяната бе внезапна почти колкото смяната на времето в тропиците и ужасяваща, но въпреки това Ралф видя в нея нещо успокояващо. Може би все пак те — той, Макгавърн, Лоуис и всички останали от този малък участък на Харис Авеню, които познаваха Ед — не бива да се винят твърде много задето не бяха забелязали по-рано лудостта му. Защото Ед бе опитен; Ед наистина бе усъвършенствал номера си. Усмивката му бе достойна за „Оскар“. Дори и в странна ситуация като тази буквално те задължаваше да се усмихнеш в отговор.
— О, здравейте! — обърна се той към полицаите. Едрият бе приключил разговора си с Макгавърн и сега двамата се приближаваха. — Примъкнете си по един камък за сядане, момчета! — Ед излезе пред Ралф с протегната ръка.
Едрият цивилен полицай я пое и я стисна; на устните му все още бе изписана леката дружелюбна усмивчица.
— Едуард Дипно? — запита той.
— Точно така. — Ед се здрависа и с униформения полицай, който изглеждаше пообъркан, след това отново насочи вниманието си към едрия мъж.
— Аз съм сержант Джон Лийдекър — каза широкоплещестият. — Това е полицай Крис Нел. Разбрахме, че тук е имало някакво спречкване, сър.
— Ами, да. Може и така да се каже. Или, ако трябва да си говорим честно, аз се държах като пълен кретен. — Леката засрамена усмивка на Ед бе обезпокояващо нормална. Ралф си помисли за всички онези чаровни психопати, които бе гледал по филмите (Джордж Сандърс винаги бе особено добър в такива роли) и се почуди дали е възможно един умен химик-изследовател да метне някакъв провинциален детектив, който изглеждаше така, сякаш все още не бе оставил зад себе си юношеските си увлечения по „Треска в събота вечер“.
Ралф ужасно се боеше, че това е напълно възможно.
— С Хелън се скарахме заради една петиция, която бе подписала — говореше Ед. — и от дума на дума… Божичко, просто не ми се вярва, че я ударих.
Разпери и отпусна ръце, сякаш за да подчертае колко е смаян — да не говорим пък колко объркан и засрамен — от случилото се. Лийдекър се усмихна в отговор. Спомените на Ралф отново се върнаха към спречкването от миналото лято между Ед и човека със синята камионетка. Ед бе нарекъл едрия мъж убиец, дори му бе зашлевил шамар, и въпреки всичко накрая човекът го гледаше едва ли не с уважение. Все едно че го бе хипнотизирал, и Ралф си помисли, че сега вижда същата сила в действие.
— Значи просто нещата са стигнали малко далеч, така ли? — запита Лийдекър съчувствено.
— Ами да. — Ед бе поне на трийсет и две, но широко отворените му очи и невинното изражение го правеха да изглежда така, сякаш съвсем наскоро бе навършил допустимата възраст, за да може да си купи бира.
— Чакайте малко — избухна Ралф. — Не бива да му вярвате, той е луд! И опасен! Току-що ми каза…
— Това е господин Робъртс, нали? — обърна се Лийдекър към Макгавърн, без изобщо да обръща внимание на Ралф.
— Да — отвърна Бил някак официално. — Това е Ралф Робъртс.
— Аха. — Лийдекър най-после обърна поглед към Ралф. — Бих искал да поговоря с вас след малко, господин Робъртс, но засега просто застанете ето тук, до приятеля си, и мълчете. Разбрахме ли се?
— Но…
— Разбрахме ли се?
По-ядосан от всякога, Ралф демонстративно закрачи и спря до Макгавърн. Това обаче нямаше абсолютно никакъв ефект върху сержанта. Той се извърна към полицай Нел:
— Може ли да спреш музиката, Крис, та да си чуем малко мислите?
— Добре. — Униформеният отиде до касетофона, проучи различните копчета и плъзгачи и прекъсна „Ху“ по средата на песента за слепия майстор на флипера.
— Е, май наистина съм го надул малко повечко. Чудя се как съседите не са се оплакали още.
— Няма нищо, животът продължава — каза Лийдекър, сетне вдигна лицето си, по което все още играеше леката усмивчица, към облаците, плаващи в синьото лятно небе.
„Чудесно — помисли си Ралф. — Тоя е истински Уил Роджърс.“ Ед обаче кимаше, сякаш детективът бе подхвърлил не само един бисер на мъдростта, а цял наниз.
Лийдекър порови из джоба си и извади кутийка клечки за зъби. Предложи ги на Ед, който отказа, след това изтръска една и я пъхна в ъгълчето на устата си.
— Така значи. Малка семейна препирня. Това ли чух?
Ед кимна енергично. По лицето му все още бе изписана откритата, леко объркана усмивка.
— Всъщност по-скоро може да се нарече спор. Политически…
— Аха, аха — каза Лийдекър, кимайки усмихнато, но преди да продължите, господин Дипно…
— Моля, наричайте ме Ед.
— Преди да продължим, господин Дипно, само бих искал да ви съобщя, че всичко, което кажете, може да бъде използвано срещу вас — нали разбирате — в съдебната зала. А също и че имате право на адвокат.
Дружелюбната, но озадачена усмивка на Ед — „Но, моля ви, какво съм направил? Ще ми помогнете ли да си изясня?“ — угасна за миг. Замени я подозрителният, преценяващ поглед. Ралф извърна очи към Макгавърн и облекчението, което видя на лицето му, отговаряше напълно на онова, което изпитваше и самият той. Май Лийдекър все пак не бе чак толкова загубен.
— За Бога, че за какво ми е адвокат? — сопна се Ед. Извърна се наполовина и изпробва озадачената усмивка върху Крис Нел, който все още стоеше на верандата.
— Не зная, а може би и вие не знаете — отвърна Лийдекър, все така усмихнат. — Просто ви казвам, че имате право на адвокат. Ако не можете да си го позволите, град Дери ще ви осигури служебен защитник.
— Но аз не…
Лийдекър кимаше и се усмихваше.
— Разбира се, както желаете. Но имате право. Разбрахте ли всичко, което ви обясних, господин Дипно?
За момент Ед остана напълно неподвижен; очите му отново широко се отвориха и станаха безизразни. Ралф си помисли, че прилича на човек-компютър, който се опитва да обработи голям и сложен масив входни данни. Изведнъж Ед явно осъзна, че номерът с невинното изражение не е минал. Раменете му се отпуснаха. Празнотата в погледа му бе заместена от нещастно изражение, което изглеждаше твърде истинско, за да се усъмни човек в него… но все пак Ралф се усъмни. Длъжен бе да се усъмни; нали бе видял лудостта по лицето на Ед, преди да дойдат Лийдекър и Нел. Бил Макгавърн също я бе видял. И все пак Ралф смяташе, че някъде дълбоко в себе си Ед наистина съжалява, че е пребил Хелън.
„Да — помисли си, — точно както дълбоко в себе си той наистина вярва, че тези негови центуриони карат камиони с мъртви зародиши в Нюпорт. И че силите на доброто и злото се събират в Дери да изиграят някаква драма, която се развива във въображението му. Да я наречем «Поличбата V: В двора на Пурпурния крал».“
И все пак не можеше да потисне неволната си симпатия към Ед Дипно, който редовно посещаваше Каролин три пъти седмично по време на предсмъртния й престой в старческия дом на Дери, който винаги й носеше цветя и я целуваше по бузата, когато си тръгваше. Той бе продължил с тази целувка на сбогуване дори когато бе започнала да я обгръща миризмата на смърт, и Каролин винаги стисваше ръката му и го даряваше с усмивка на благодарност. „Благодаря, задето помниш, че все още съм човешко същество — казваше тази усмивка. — И благодаря, че се държиш с мен като с такова.“ Това бе онзи Ед, когото Ралф считаше за свой приятел и мислеше — или може би само се надяваше — че отново ще го види.
— Май съм загазил? — промълви младият мъж.
— Ами, да видим — отвърна Лийдекър, продължавайки да се усмихва. — Избили сте два зъба на жена си. Май сте й пукнали и костта на скулата. Бих се обзаложил на часовника на дядо ми, че има мозъчно сътресение. Плюс дребни наранявания — ранички, синини и онова странно оголено петно над дясното й слепоочие. Какво сте се опитвали да направите? Да я скалпирате ли?
Ед мълчеше, вперил застиналите си зелени очи в лицето му.
— Тя ще прекара нощта в болницата под наблюдение, защото някакъв дивак я е пребил от бой и май всички са съгласни, че този дивак сте вие, господин Дипно. Виждам кръвта по ръцете ви и по очилата ви и трябва да ви кажа, че аз също мисля така. А вие какво мислите? Изглеждате ми умен човек. Смятате ли, че сте загазили?
— Много съжалявам, че я ударих. Не исках да го правя.
— Аха, а пък ако ми даваха по четвърт долар всеки път, когато съм чувал тези думи, никога повече нямаше да се наложи да отделям пари от заплата за питиетата си. Арестувам ви по обвинение за нанесени телесни повреди. Това обвинение е според закона за насилието в семейството на щата Мейн. Бих искал да потвърдите още веднъж, че съм ви уведомил за правата ви.
— Да — тъжно прошепна Ед. Усмивката — озадачена или каквато и да е друга — бе изчезнала от лицето му.
— Ще ви закараме в полицейския участък. След това можете да се обадите по телефона и да си уредите освобождаване под гаранция. Крис, вкарай го в колата, моля те.
Нел се доближи до Ед.
— Ще създавате ли проблеми, господин Дипно?
— Не — отвърна Ед със същия тих глас и Ралф видя как от окото му се плъзва сълза. Той машинално я изтри с опакото на дланта си. — Никакви проблеми.
— Чудесно — каза любезно Нел и го съпроводи до патрулната кола.
Докато пресичаше тротоара, Ед хвърли поглед към Ралф.
— Съжалявам, старче — каза и седна отзад в колата. Преди полицай Нел да затвори вратата. Ралф видя, че от вътрешната й страна няма дръжка.
2.
— Така — каза Лийдекър, обърна се към Ралф и му протегна ръка. — Съжалявам, ако съм ви се сторил малко груб, господин Робъртс, но понякога такива типове са непредсказуеми. Особено съм нащрек към онези, които изглеждат спокойни, защото никога не знаете какво ще направят. Името ми е Джон Лийдекър.
— Джони бе мой ученик, когато преподавах в Общинския колеж — каза Макгавърн. Сега, когато Ед Дипно вече бе на сигурно място, той облекчено забърбори: — Беше добър ученик. Написа отлична курсова работа за Детския кръстоносен поход.
— Приятно ми е да се запознаем — каза Ралф и се здрависа със сержанта. — И не се притеснявайте. Не съм се обидил.
— Знаете ли, направо е било лудост от ваша страна да идвате тук и да се карате с него — бодро заяви Лийдекър.
— Бях страшно ядосан. И все още съм.
— Разбирам ви. Разминало ви се е леко — това е най-важното.
— Не. Хелън е най-важното. Хелън и детето.
— И с това съм съгласен. Кажете ми за какво си говорихте с господин Дипно, преди да дойдем, господин Робъртс, може ли да ви наричам Ралф?
— Разбира се. — Той си припомни набързо разговора си с Ед, опитвайки се да го предаде накратко. Макгавърн, който бе чул известна част, но не и целия разговор, слушаше без да се обажда, с широко отворени очи. Всеки път, когато го погледнеше, на Ралф му се приискваше Бил да бе със сламената си шапка. Без нея изглеждаше по-стар. Почти столетник.
— Е, звучи доста шантаво, нали? — отбеляза Лийдекър, когато Ралф свърши.
— Какво ще стане сега? Ще отидели в затвора? Не трябва да го прибират в затвора, а в лудницата.
— Вероятно — съгласи се Лийдекър, — но има голяма разлика между „трябва“ и „ще бъде“. Няма да отиде в затвора, но няма и да го изпратят в санаториума „Сънивейл“ — това се случва само в старите филми. Най-доброто, на което можем да се надяваме, е съдът да го задължи да се подложи на някаква терапия.
— Но Хелън не ви ли каза…
— Жената не ни каза нищо, а ние не се опитахме да я разпитваме в магазина. Явно изпитваше силна физическа болка и беше разстроена.
— Разбира се — каза Ралф. — Колко съм глупав.
— По-късно тя може да потвърди думите ти… но може и да не го направи. Жертвите на съпружески тормоз често се превръщат в истински мекотели, ако ме разбираш. За щастие според новия закон няма значение какъв ще бъде случаят. Притиснали сме го до стената. С госпожицата от магазинчето можете да свидетелствате за състоянието на госпожа Дипно и кого е посочила като виновник за това състояние. Аз пък ще свидетелствам, че съпругът на жертвата е имал кръв по ръцете си. Но най-хубавото от всичко е, че той каза вълшебните думички: „Божичко, не ми се вярва, че я ударих.“ Бих искал да дойдеш в участъка — най-добре утре сутринта, ако това те устройва — за да запиша подробно показанията ти, Ралф, но това са само формалности. В основни линии случаят е ясен. — Извади клечката от устата си, счупи я, хвърли я в канавката и отново извади кутийката. — Искаш ли?
— Не, благодаря — отвърна Ралф и леко се усмихна.
— Не те виня. Грозен навик, но се опитвам да откажа пушенето, което е още по-лоша привичка. Най-страшното в случаи с хора като Дипно е, че тяхната интелигентност им прави лоша услуга. Хвръква им чивията, нараняват някого… а после отново влизат в релси. Ако се озовеш на мястото достатъчно скоро след гръмването на бушона — като теб, Ралф — може и да успееш да ги видиш как стоят с наклонена глава, заслушани в музиката, опитвайки се да се върнат към ритъма й.
— Така беше и в този случай. Точно така беше.
— По-умните успяват да минат с тоя номер доста дълго време — изглеждат разкаяни, ужасени от собствените си деяния, решени да поправят стореното. Убедителни са, чаровни и доста често е почти невъзможно да се разбере, че под приятната външност се крият луди за връзване. Дори психопати като Тед Бънди понякога с години успяват да се преструват на нормални. Успокояващото е, че все пак няма много като Тед Бънди на свобода въпреки всички книги и филми за откачени убийци.
Ралф въздъхна дълбоко.
— Ама че бъркотия.
— Да. Но погледни откъм добрата страна: поне за известно време ще го държим далеч от нея. Сигурно до довечера ще излезе срещу гаранция от двайсет и пет долара, но…
— Двайсет и пет долара? — попита Макгавърн едновременно шокиран и циничен. — Само толкова ли?
— Да — отвърна Лийдекър. — Баламосах Дипно с обвинението за телесни повреди, — защото звучи доста плашещо, но в щата Мейн да натупаш жена си е само незначително провинение.
— И все пак в закона има една малка нова хитрост — каза Крис Нел, присъединявайки се към тях. — Ако Дипно поиска да излезе под гаранция, ще трябва да обещае да не установява какъвто и да било контакт с жена си до разрешаването на случая в съда — не може да влиза в къщата, да я пресреща на улицата, дори да й се обажда по телефона. Ако не е съгласен — остава си в затвора.
— Да предположим, че се съгласи, а после все пак се върне? — попита Ралф.
— Тогава наистина ще го опандизим — отвърна Нел, — защото това вече е престъпление… или може да бъде, ако областният прокурор реши да обърне дебелия край. При всички случаи нарушителите на закона за насилие в семейството обикновено прекарват много повече от един следобед в затвора.
— И да се надяваме, че съпругата, която е посетил в нарушение на закона, ще бъде още жива, когато го изправят пред съда — добави Макгавърн.
— Да — тежко въздъхна Лийдекър. — Понякога точно в това е проблемът.
3.
Ралф се прибра и гледа телевизия около час, втренчен в екрана, без да вижда излъчваната програма. Стана по време на една реклама, за да види дали в хладилника е останала студена кола, олюля се и се подпря с ръка на стената, за да не падне. Целият трепереше и едва се сдържаше да не повърне. Разбираше, че това е само забавена реакция на случилото се, но слабостта и гаденето все пак го плашеха.
Седна отново; в продължение на минута дишаше дълбоко, навел глава, със затворени очи, а после стана и бавно отиде до банята. Напълни ваната с топла вода и лежа в нея, докато чу, че по телевизията започва „Нощен съд“ — първият от следобедните семейни сериали. До това време водата във ваната почти бе изстинала и Ралф се измъкна с облекчение. Избърса се, преоблече се в чисти дрехи и реши, че една лека вечеря ще му се отрази добре. Извика към долния етаж, мислейки, че Макгавърн може би ще иска да му прави компания, но не получи отговор.
Сложи на котлона тенджерка с вода, за да си свари две яйца, и се обади в болницата. Разговорът бе прехвърлен към служителка от „Обслужване на пациентите“, която провери в компютъра си и потвърди — да, разбрал е правилно, Хелън Дипно наистина е приета в болницата. Състоянието й бе записано като „добро“. Не, няма представа кой се грижи за детето на госпожа Дипно; знае само че в списъка с новоприетите няма Натали Дипно. Не, Ралф не може да посети госпожа Дипно тази вечер, но не защото лекарят е забранил достъпа на посетители; госпожа Дипно го е пожелала.
„И защо ще го прави?“ — понечи да попита Ралф, но се въздържа. Служителката сигурно щеше да му отговори, че съжалява, но няма информация за това в компютъра; Ралф обаче мислеше, че тази информация е в неговия компютър — онзи в главата му. Хелън не искаше посетители, защото се срамуваше. Случилото се не бе по нейна вина, но той се съмняваше, че това променя чувствата й. Половината обитатели на Харис Авеню я бяха видели как залита като пребит боксьор, бяха я откарали в болницата с линейка и за всичко това бе виновен съпругът й — бащата на дъщеря й. Ралф се надяваше, че ще й дадат нещо, което да й помогне да спи през нощта; сутринта всичко щеше да й се вижда малко по-розово.
„По дяволите, ще ми се някой да даде и на мен нещо, което ще ми помогне да спя през нощта“ — помисли си той.
„Тогава иди при доктор Личфийлд, идиот такъв“ — обади се веднага друга част от съзнанието му.
Служителката питаше Ралф дали може да направи оше нещо за него. Ралф каза „не“ и понечи да й благодари, но тя затвори телефона.
— Колко любезно — промълви той, остави слушалката на мястото й, взе една лъжица и пусна внимателно яйцата във водата. Десет минути по-късно телефонът иззвъня. Той остави вечерята и грабна слушалката.
— Ало? Мълчание, нарушавано само от дишане.
— Ало? — повтори Ралф.
Дочу сподавено хлипане, сетне връзката се прекъсна. Той затвори телефона и впери поглед в него, замислено сбърчил чело.
— Хайде, Хелън — прошепна. — Обади ми се пак. Моля те. — След това се върна на масата, седна и започна да яде оскъдната си вечеря.
4.
Петнайсетина минути по-късно тъкмо миеше чиниите, когато телефонът отново иззвъня. „Едва ли е тя — помисли си той, изтривайки ръцете си с кърпата за съдове, и тръгна към телефона. — Няма начин да е тя. Сигурно е Лоуис или Бил.“ Но нещо му подсказваше, че греши.
— Здравей, Ралф.
— Здравей, Хелън.
— Аз се обаждах преди няколко минути. — Гласът й бе пресипнал, сякаш беше пила или плакала, а Ралф не мислеше, че в болницата разрешават алкохол.
— Досетих се.
— Чух гласа ти и… не можах…
— Няма нищо. Разбирам те.
— Наистина ли? — Тя подсмръкна.
— Да.
— Сестрата ми даде болкоуспокояващо хапче. Наистина имам нужда от него — всичко ме боли. Но преди да го изпия, исках да ти се обадя отново и да кажа онова, което бях намислила. Болката е гадно нещо, но е страхотен стимулатор.
— Хелън, няма нужда от обяснения. — Страхуваше се да не би тя да му се сърди, защото не можеше да се сърди на Ед.
— Напротив, има. Трябва да ти благодаря.
Ралф се облегна на рамката на вратата и за миг затвори очи. Изпита облекчение, но не знаеше какво да отговори. Беше се подготвил да каже: „Съжалявам, че мислиш така, Хелън“ с най-спокойния глас, на който бе способен — толкова сигурен беше, че тя ще го укори задето се е намесил.
Хелън сякаш прочете мислите му и следващите й думи подсказваха, че не се е отървал леко.
— Отначало ти бях ужасно сърдита. Обадих се на Кенди Шумейкър, приятелката ми, която живее на Канзас Стрийт, и тя дойде да прибере Нат. Ще остане при нея тази нощ. Искаше да разбере какво се е случило, но аз не й казах. Исках просто да си лежа тук и да ти се сърдя задето се обади в полицията, въпреки че те помолих да не го правиш.
— Хелън…
— Остави ме да довърша, за да си изпия хапчето и да заспя. Става ли?
— Добре.
— След като Кенди си тръгна с детето — Нат не плака, слава Богу, не знам дали бих могла да понеса това — при мен влезе една жена. Отначало си помислих, че е сгрешила стаята, защото изобщо не я познавах, а когато най-сетне проумях, че тя е дошла при мен, й казах, че не искам да виждам никого. Тя не ми обърна внимание. Затвори вратата и вдигна полата си така, че да видя лявото й бедро. По него се спускаше дълбок белег почти по цялата дължина от хълбока до коляното.
— Каза ми, че името й е Гретхен Тилбъри, че е съветник към „Грижи за жената“ и че мъжът й е разпорил крака й с кухненски нож през 1978 г. Каза, че ако съседът й от долния апартамент не бил й сложил турникет, щяла да умре от загуба на кръв. Отвърнах й, че много съжалявам, но че не искам да говоря за собственото си положение, докато не съм го обмислила. — Хелън помълча и добави: — Но знаеш ли, това бе лъжа. Бях имала предостатъчно време да обмисля положението, защото Ед ме удари за пръв път преди две години, точно преди да забременея с Нат. Но просто… отказвах да погледна истината в очите.
— Разбирам.
— Тази жена… е, сигурно на такива като нея преподават как да се преодоляват защитните реакции на хората.
Ралф се усмихна:
— Мисля, че умеят и други неща.
— Тя ми каза, че не мога вечно да избягвам проблема, че положението ми е доста тежко и че трябва веднага да се опитам да се справя с него. Уведомих я, че каквото и да направя, нямам нужда да се консултирам с нея, нито пък да й слушам глупостите само защото нейният съпруг й е разпорил крака. За малко да кажа, че вероятно го е направил, защото непрекъснато е бърборела и не го е оставяла на мира. Но бях ужасно ядосана, Ралф. Болеше ме… бях объркана… засрамена… но най-вече вбесена.
— Мисля, че това е напълно нормална реакция.
— Запита ме какво бих изпитала към себе си — не към Ед, а към себе си — ако се върна при съпруга си и той отново ме пребие. След това се поинтересува как бих се чувствала, ако се върна и Ед направи същото с Нат. Това ме изкара извън нерви. И все още ме изкарва. Ед никога и с пръст не я е пипнал, и аз й го казах. Тя кимна и ми отговори: „Това не означава, че няма да го направи, Хелън. Зная, че не искаш да мислиш за подобна възможност, но се налага. Добре, да предположим, че си права. Да кажем, че най-многото, което може да направи, е да я плесне през пръстите. Би ли искала Натали да расте и да гледа как той те бие? Би ли искала да израсне, виждайки нещата, които е видяла днес?“ И това ме отрезви. Отрезви ме напълно. Спомних си как изглеждаше Ед, когато се върна у дома… как разбрах какво ще се случи още щом видях колко е пребледняло лицето му… как въртеше главата си…
— Като петел — промърмори Ралф.
— Какво?
— Нищо. Продължавай.
— Не знаех от какво е ядосан… вече не мога да предугаждам, но разбрах, че ще започне да ме бие. Нищо не можеш да направиш или да кажеш, за да го възпреш, щом веднъж е преминал някаква точка. Хукнах към спалнята, но той ме сграбчи за косата… изтръгна доста голям кичур от нея… изкрещях… а Натали седеше на столчето си… седеше и ни гледаше… а когато изпищях, и тя изпищя…
Хелън млъкна и се разрида. Ралф изчака търпеливо, опрял чело в рамката на вратата. Използва крайчеца на кърпата за съдове, която бе преметнал през рамо, и машинално избърса собствените си сълзи.
— Както и да е — каза Хелън, когато се поуспокои, — в края на краищата разговарях с тази жена почти цял час. Специалността й е „консултиране на жертви на тормоз“ и тя си изкарва прехраната с нея, представяш ли си?
— Да — каза Ралф. — Представям си. Това е благородна професия, Хелън.
— Ще се срещна отново с нея утре, в дом „Грижи за жената“. Каква ирония, че сега отивам там. Нали разбираш, ако не бях подписала онази петиция…
— Ако не беше заради петицията, щеше да е заради нещо друго.
Тя въздъхна.
— Може и да си прав. Не, наистина си прав. Гретхен каза, че не мога да реша проблемите на Ед, но мога да започна да разрешавам поне част от моите. — Отново се разплака, после се постара да се овладее. — Съжалявам — толкова много плаках днес, че не искам да плача никога повече. Казах й, че го обичам. Срам ме беше да го кажа, дори не съм сигурна, че не греша, но ми се струва вярно. Казах, че искам да му дам още една възможност. Тя ми отговори, че по този начин и Натали ще трябва да му даде още една възможност, независимо дали иска или не, и това ме накара да си спомня как изглеждаше тя, седнала на столчето си в кухнята, личицето й оплескано с пюре от спанак, пищейки с цяло гърло, докато Ед ме удряше. Господи, мразя начина, по който хора като тази Гретхен те притискат в ъгъла и не ти позволяват да помръднеш!
— Само се опитва да ти помогне, нищо повече.
— Ненавиждам и това. Много съм объркана, Ралф. Може и да не си го знаел, но е така. — Тя се засмя.
— Няма нищо, Хелън. Съвсем естествено е да бъдеш объркана.
— Преди да си тръгне, жената ми разказа за „Хай Ридж“. В момента това ми се вижда най-подходящото място за мен.
— Какво представлява?
— Нещо като дом — тя непрекъснато ми повтаряше, че е дом, а не приют — за малтретирани жени. А аз официално май вече съм точно такава. — Този път смехът й заплашваше да премине в хлипове. — Мога да взема и Нат със себе си, а това е най-привлекателната част от предложението.
— Къде се намира този дом?
— В извънградските райони. Някъде към Нюпорт.
— Да, сега се сещам.
Разбира се, че се досещаше; Хам Девънпорт му бе разказал за дома, когато защитаваше каузата на „Грижи за жената“. „Там дават семейни съвети… разследват случаи на малтретиране на деца и съпруги… имат общежитие за малтретирани жени на границата с община Нюпорт.“ Напоследък навсякъде се натъкваше на тази организация. Ед несъмнено би видял зловещи признаци в това.
— Тази Гретхен Тилбъри си знае работата — продължаваше Хелън. — Преди да си тръгне, ми каза, че е напълно естествено все още да обичам Ед. „Така и трябва да бъде — каза ми тя, — защото любовта не изтича от кранче, което можеш да спираш и да пускаш, когато пожелаеш.“ Но все пак трябвало да помня, че любовта ми не би могла да го спаси, че дори любовта на Ед към Натали не би могла да го спаси, и че колкото и да го обичам, над всичко стои отговорността към детето ми. Лежах и си мислех за думите й. Но май по ми харесваше просто да си лежа вбесена. При всички случаи беше по-лесно.
— Да. Разбирам те. Хелън, защо просто не глътнеш хапчето и не забравиш всичко за известно време?
— Ще го направя, но първо исках да ти благодаря.
— Знаеш, че не е необходимо.
— Нищо подобно — промълви тя и Ралф се зарадва, долавяйки вълнение в гласа й. Това бе доказателство, че най-важното от характера на Хелън Дипно се е запазило непокътнато. — Все още съм ти ядосана, Ралф, но се радвам, че не ме послуша, когато ти казах да не се обаждаш в полицията. Страхувах се, нали разбираш?
— Хелън, аз… — Гласът му бе станал дрезгав и малко оставаше да секне. Прокашля се и опита отново: — Просто не исках да те видя някой ден още по-сериозно наранена. Когато те видях да идваш през паркинга с обляно в кръв лице, толкова се изплаших…
— Не говори за това. Моля те. Ще се разплача, ако го направиш, а не мога да го понеса.
— Добре. — В ума му напираха хиляди въпроси за Ед, но моментът явно не беше подходящ да ги зададе. — Може ли утре да дойда да те видя?
След кратко колебание тя отговори:
— По-добре недей. Трябва да премисля и да си изясня много неща и никак няма да ми бъде лесно. Ще ти се обаждам, Ралф. Става ли?
— Съгласен съм. А какво ще правиш с къщата?
— Мъжът на Кенди ще отиде да я заключи. Дадох му моите ключове. Гретхен Тилбъри каза, че на Ед ще му бъде забранено да се връща там за каквото и да било, дори и за чековата си книжка или за да си смени бельото. Ако иска да си вземе някои вещи, дава списък и ключа си на някой полицай и онзи отива да ги вземе. Сигурно ще отиде във Фреш Харбър. Там има жилища за служителите на лабораториите. От онези малки къщички. Те всъщност са доста симпатични… — Искрата, проблеснала за кратко в гласа й, бе угаснала. Личеше си, че е потисната, отчаяна и много, много уморена.
— Хелън, много се, радвам, че се обади. Признавам, че се чувствам доста облекчен. А сега гледай да заспиш.
— Ами ти, Ралф? — запита тя неочаквано. — Ти спиш ли добре напоследък?
Смяната на темата го свари неподготвен и той направи признание, което при други обстоятелства едва ли би се изплъзнало от устните му:
— Ами… може би не спя достатъчно. Вероятно не толкова, колкото ми е необходимо.
— Е, грижи се за себе си тогава. Днес беше много храбър, като някой рицар от легендите за крал Артур, но мисля, че дори и сър Ланселот трябва да дремва от време на време.
Думите й го трогнаха и в същото време го развеселиха. В ума му изплува за момент много жив образ: Ралф Робъртс, облечен в броня, е яхнал снежнобял жребец, а Бил Макгавърн, верният му оръженосец, язди зад него на своето пони, облечен в кожени дрехи, наперено нахлупил сламената си шапка.
— Благодаря ти, скъпа. Мисля, че това е най-милото нещо, което са ми казвали, откакто Линдън Джонсън беше президент. Пожелавам ти възможно най-приятните сънища.
— Благодаря. На теб също.
Тя затвори. Ралф постоя миг-два, замислено загледан в телефонната слушалка, а после я сложи обратно на поставката й. Може пък наистина да сънува приятни сънища. След всичко, което се бе случило през деня, безспорно ги заслужаваше. Засега обаче реши, че ще поседи на верандата, ще наблюдава залеза и ще остави всичко на волята на съдбата.
5.
Макгавърн се беше върнал и се бе изтегнал в любимия си стол на верандата. Гледаше към улицата и не се обърна веднага, когато съседът му от горния етаж излезе навън. Ралф проследи погледа му и видя син фургон, паркиран на половин пресечка по-нагоре по Харис Авеню, откъм страната на „Червената ябълка“. МЕДИЦИНСКА ПОМОЩ — ДЕРИ бе изписано с големи бели букви на задните му врати.
— Здравей, Бил — каза Ралф и се отпусна в своя стол. Люлеещият се стол, където винаги сядаше Лоуис Шаси, когато им идваше на гости, бе поставен между двамата. Полъхваше вечерен ветрец, приятно прохладен след горещината на следобеда, и празният стол лениво се полюшваше назад-напред от повея.
— Здрасти — каза Макгавърн, поглеждайки към Ралф. Понечи да извърне поглед, но изведнъж врътна обратно глава.
— Човече, май трябва да започнеш да си опъваш торбичките под очите. Ако не го направиш, скоро ще ги настъпваш. — Ралф си помисли, че тази реплика сигурно трябваше да прозвучи като една от хапливите шегички, с които Макгавърн бе известен из цялата улица, но погледът му изразяваше искрена загриженост.
— Денят беше доста тежък — отвърна той. Разказа му за обаждането на Хелън, пропускайки подробностите, които прецени, че не би й било приятно Макгавърн да узнае. Имаше чувството, че тя не обича Бил.
— Радвам се, че е добре. Ще ти кажа нещо, Ралф — днес ти много ме впечатли, като маршируваше по улицата като Гари Купър. Постъпката ти беше налудничава, но все пак беше страхотен. — Той помълча. — Право да ти кажа, изпитах някакво страхопочитание към теб.
Това бе вторият път от петнайсет минути насам, когато някой бе изкарал Ралф едва ли не герой. Чувстваше се неудобно.
— Прекалено му бях ядосан, за да осъзная колко глупаво постъпвам; чак след това ми дойде умът в главата. Къде беше, Бил? Търсих те преди малко.
— Поразходих се до Удължението. Сигурно съм искал да си поохладя нервите. Главата ме блъсна, като видях как Джони Лийдекър и другият полицай отвеждат Ед.
Ралф кимна.
— И аз се почувствах зле.
— Наистина ли? — Макгавърн изглеждаше изненадан и малко скептичен.
— Наистина — потвърди Ралф и леко се усмихна.
— Фей Шапен беше на мястото за пикници, където обикновено се събират ония стари разбойници, и ме придума да изиграем партия шах. Ама и него си го бива, Ралф — мисли си, че в него се е преродил духът на Руи Лопес, но играе шах по-скоро като Супи Сейлс… и изобщо не млъква.
— Въпреки това Фей е свестен човек — промълви Ралф. Макгавърн продължи, сякаш не го беше чул:
— И оня чудак Дорънс Марстелър беше там. Ако ние сме старци, той пък е направо изкопаемо. Стърчи до оградата между мястото за пикници и летището, стиснал книжка с поеми, и гледа как излитат и кацат самолетите. Как мислиш, дали изобщо ги чете тия книги, дето ги мъкне със себе си? Може би изобщо не са книги, а само кориците им.
— Добър въпрос — отвърна Ралф, но в момента си мислеше за думата, използвана от Макгавърн, за да опише Дорънс — чудак. Той самият едва ли би я използвал, но нямаше никакво съмнение, че старият Дор беше доста странна птица. Не беше изкуфял (или поне Ралф си мислеше така); по-скоро оскъдните му думи сякаш бяха плод на нестандартни ум и възприятия.
Спомни си как Дорънс бе изникнал изневиделица в онзи ден през миналото лято, когато Ед се беше блъснал в човека с камиона. Тогава си бе помислил, че появата му е придала още по-голяма абсурдност на случилото се. Бе казал нещо странно. Ралф напразно се опитваше да си спомни думите му.
Макгавърн отново се бе загледал към улицата, където един подсвиркващ си млад мъж в сив работен гащеризон току-що бе излязъл от къщата, пред която бе паркиран фургонът на Медицинска помощ. Младежът, който изглеждаше на не повече от двайсет и четири години и очевидно не бе имал нужда от никаква медицинска помощ през целия си живот, тикаше пред себе си количка, върху която беше прикрепена зелена бутилка.
— Празна е — обади се Макгавърн.
Втори младеж, също в работен комбинезон, излезе от къщичката, боядисана в жълто и с тъмнорозови первази — доста несполучливо съчетание. Спря за момент на прага — явно разговаряше с някого вътре. След това затвори вратата и изприпка по алеята, за да помогне на колегата си да натовари количката във фургона.
— Май е кислородна бутилка — рече Ралф. Бил кимна.
— За госпожа Локър ли?
Макгавърн отново кимна, без да откъсва поглед от санитарите, които затръшнаха задните врати на фургона, и тихо заговори:
— С Мей Локър бяхме съученици в началното училище и в гимназията. Бяхме само петима в класа. В онези дни я смятаха за сочно парче, а хора като мен наричаха „женствени“. В онази отдавна отминала епоха думата „гей“ се използваше, за да опишеш коледната си елха, след като я украсиш.5
Ралф сведе поглед към ръцете си; почувства се неудобно и езикът му се върза. Разбира се, отдавна знаеше, че Макгавърн е хомосексуалист, но Бил никога не бе говорил за това до тази вечер. Прищя му се да го бе оставил за друг ден… за предпочитане някой, в който самият той нямаше да се чувства така, сякаш по-голямата част от мозъка му е била заменена с птичи курешки.
— Сякаш беше преди хиляда години — продължи Макгавърн. — Кой би си помислил тогава, че течението ще изхвърли и двама ни на бреговете на Харис Авеню?
— Тя страда от ефизем, нали? Мисля, че чух нещо такова.
— Да. Една от онези болести, която с течение на времето става все по-мъчителна. Остаряването явно не е работа за кекави хора, нали?
— Не, не е — съгласи се Ралф и внезапно осъзна правотата на тези думи. Спомни си за Каролин и за ужаса, който бе почувствал, промъквайки се в апартамента с подгизналите си маратонки, виждайки я да лежи на прага на кухнята… всъщност точно там, където бе стоял по време на по-голямата част от разговора си с Хелън. Сблъсъкът с Ед Дипно бе нищо в сравнение с ужаса, който бе изпитал в този момент; беше сигурен, че Каролин е мъртва.
— Спомням си как носеха на Мей кислород само веднъж на всеки две седмици — каза Макгавърн. — Сега идват всеки понеделник и четвъртък вечер, точни като часовници. Отивам да я видя, когато мога. Понякога й чета — най-отегчителните и тъпи статии от женски списания, които можеш да си представиш — а понякога просто си седим и разговаряме. Казва, че се усеща сякаш белите й дробове са пълни с водорасли. Не й остава още много. Някой ден ще дойдат и вместо кислородна бутилка във фургона ще натоварят самата Мей. Ще я откарат в болницата и това ще бъде краят.
— Цигарите ли са причината?
Макгавърн му хвърли поглед, толкова непривичен за това издължено, спокойно лице, че на Ралф му трябваше известно време да осъзнае, че изразява негодувание.
— Мей Перо не е изпушила една цигара през целия си живот. Това, за което си плаща сега, са двайсетте години, прекарани в бояджийската работилница на една фабрика в Корина и още двайсет на чепкалото на друга фабрика в Нюпорт. Опитва се да диша през напластените в белите й дробове памук, вълна и найлон, не водорасли.
Двамата санитари се качиха във фургона си и потеглиха.
— В Мейн се намират североизточните подножия на Апалачите, Ралф — много хора не го съзнават, но е истина — и Мей умира от болест, характерна за Апалачите. Докторите я наричат „текстилен бял дроб“.
— Много жалко за нея. Сигурно ти е била много скъпа.
Макгавърн се засмя тъжно.
— А, не! Посещавам я, защото по една случайност тя е последният спомен от неизживяната ми младост. Понякога й чета и винаги успявам да преглътна една-две от изсъхналите й овесени сладки, но нищо повече. Причината да я посещавам е чисто егоистична, уверявам те.
„Чисто егоистична — помисли си Ралф. — Колко странна фраза и колко типична за Макгавърн.“
— Я остави Мей — каза Макгавърн. — Въпросът е какво ще правим с теб, Ралф. Уискито май не свърши работа, а?
— Не.
— Ще изрека един особено актуален каламбур — отнесе ли се сериозно към чашката?
Ралф кимна утвърдително.
— Е, трябва да направиш нещо за торбичките под очите си, или никога няма да свалиш очарователната Лоуис. — Макгавърн изчака да види реакцията на съседа си и въздъхна. — Май не е много смешно, а?
— Не. Денят беше доста тежък.
— Съжалявам.
— Няма нищо.
Поседяха известно време, потънали в приятелско мълчание, наблюдавайки минувачите по Харис Авеню. Три момиченца играеха на ластик на паркинга пред „Червената ябълка“. Госпожа Перен бе застанала наблизо, изпъната като часовой, и ги наблюдаваше. Мина едно момче с шапка на „Ред Сокс“, обърната назад с козирката, което подскачаше в такт с музиката, идваща от слушалките на уокмена му. Две дечица си подхвърляха фрисби пред къщата на Лоуис. Излая куче. Някаква жена крещеше отнякъде на Сам да вземе сестричката си и да се прибират. Обичайната улична серенада, но на Ралф тя му звучеше странно фалшива. Предполагаше, че това е така, защото напоследък бе свикнал да вижда Харис Авеню пусто.
Извърна се към Макгавърн и каза:
— Знаеш ли какво беше първото, което си помислих, като те видях на паркинга пред „Червената ябълка“ днес следобед? Независимо от всичко, което ставаше тогава?
Макгавърн поклати отрицателно глава.
— Зачудих се къде, по дяволите, ти е шапката. Без нея ми изглеждаше много странен. Едва ли не гол. Я си признай — къде пъхна похлупака си, синко?
Макгавърн докосна темето си, където оставащите кичури от ефирната му като на бебе косица бяха грижливо сресани отляво надясно върху розовия му череп.
— Не зная. Липсваше ми тази сутрин. Почти никога не забравям да я хвърля на масата до външната врата, когато влизам, но там я няма. Предполагам, че този път съм я оставил някъде другаде и точното й местонахождение временно ми убягва. След още няколко години сигурно ще обикалям насам-натам по долни гащи, защото не си спомням къде съм си оставил панталоните. И всичко това е част от прекрасното преживяване да остарееш, нали?
Ралф кимна и се усмихна, мислейки си, че от всички възрастни хора, които познаваше — а той познаваше поне трийсетина, които срещаше случайно из парка и разменяше с тях „здравей“ и „здрасти“ — Бил Макгавърн се оплакваше най-много от натрупването на годинките. Той явно гледаше на отдавна отминалата си младост и на по-скоро отминалата средна възраст както някой генерал би гледал двама войници, които са дезертирали в навечерието на голяма битка. Ала за нищо на света не би му го казал. Всеки си имаше своите малки ексцентричности; да се отнася с театрална мрачност към остаряването бе просто една от странностите на Макгавърн.
— Нещо смешно ли казах? — запита съседът му.
— Моля?
— Усмихваше се, та помислих, че може да съм казал нещо смешно. — Изглеждаше засегнат, макар често да подкачаше съседа си от горния етаж за красивата вдовица, живееща наблизо на тяхната улица, но Ралф си помисли, че денят бе тежък и за него.
— Изобщо не мислех за теб — продума. — Мислех си как Каролин говореше почти същото — че да остарееш е все едно да ти поднесат развален десерт в края на едно много вкусно ядене.
Това поне бе лъжа само наполовина. Каролин наистина бе правила такова сравнение, но за да опише мозъчния тумор, който я убиваше, а не живота си като възрастна. И без това не беше чак толкова стара; беше само на шейсет и четири, когато умря, и до последните месец-два от живота си твърдеше, че се чувства на трийсет.
Отсреща трите момиченца, които досега бяха играли на ластик, се приближиха до бордюра, огледаха се за идващи коли, а после се хванаха за ръце и претичаха през улицата, заливайки се от смях. За един кратък миг му се стори, че те са обгърнати от някакво сиво сияние — ореол, който озаряваше страните, челата и засмените им очи като някакъв странен и ярък блатен огън. Малко уплашен, Ралф стисна очи и пак ги отвори. Сивото було, което си бе въобразил, че вижда около трите момиченца, бе изчезнало, което го накара да почувства облекчение, но явно безсънието му се отразяваше зле.
— Ралф? — Гласът на Макгавърн сякаш идваше от далечния край на верандата, макар че не бе мръднал от мястото си. — Добре ли си?
— Разбира се. Мислех си за Ед и Хелън, това е всичко. Имаше ли представа, че младежът е започнал да полудява?
Макгавърн решително поклати глава.
— Абсолютно никаква. И макар че виждах синини по Хелън от време на време, винаги вярвах на историите, които ми разправяше за тях. Не се смятам за човек, когото могат лесно да излъжат, но май ще трябва да преразгледам позициите си по този въпрос.
— Как мислиш, какво ще стане с тях сега?
Макгавърн въздъхна и докосна темето си с връхчетата на пръстите си, машинално търсейки да напипа липсващата сламена шапка.
— Познаваш ме, Ралф — аз съм циник като повечето от предците ми. Мисля, че много рядко се случва обичайните човешки конфликти да се разрешават от само себе си, както става по телевизията. В реалността те избухват отново и отново, във все по-затихващи кръгове, докато накрая изчезват окончателно. Само че в действителност не изчезват; просто се изпаряват като дъждовни локви от слънцето. — Помълча и добави: — И повечето от тях оставят същата гадна утайка след себе си.
— Господи. Това наистина е цинично.
Бил сви рамене.
— Повечето пенсионирани учители са си циници, Ралф. Виждаме как децата влизат в училището тъй млади и силни, толкова сигурни, че техният живот ще бъде различен, и след това виждаме как забъркват каши точно както са направили родителите им и техните родители. Мисля, че Хелън пак ще се върне при него и Ед ще мирува известно време, а след това отново ще я пребие и тя отново ще избяга. Също като някоя от онези глупави кънтри-песни, които се въртят на джукбокса в закусвалнята на Ники, и някои хора трябва да слушат тази песен доста дълго, преди да решат, че им е омръзнала. Но Хелън все пак е умна млада жена. Мисля, че ще й трябва само още един куплет.
— Но този куплет може да се окаже фатален — промълви Ралф. — Тук не става дума за пиян съпруг, който се прибира вкъщи в петък вечер и пребива жена си, защото е изгубил заплатата си на покер и тя е дръзнала да му се скара.
— Зная — съгласи се Макгавърн, — но ме попита за моето мнение и ти го казах. Мисля, че на Хелън ще й трябва още едно кръгче с въртележката, преди да събере сили да слезе от нея. А даже и след това те може да продължат да се сблъскват. Градът ни все пак е доста малък. — Замълча и огледа улицата с присвити очи. — О, я виж — каза той, повдигайки лявата си вежда. — Нашата Лоуис. Красива е като нощта.
Ралф му хвърли предупредителен поглед, който съседът му не видя, или се престори, че не вижда. Стана, отново докосвайки с пръсти мястото, където трябваше да бъде сламената му шапка, и слезе по стъпалата, за да я посрещне на алеята.
— Лоуис! — извика и падна на коляно пред нея с театрално протегнати ръце. — Как искам наште два живота да бъдат скрепени със звездните окови на любовта! Да свържем в брак ний нашите съдби и нека те отнеса към непознатите страни във златната каляска на чувствата ми огнени!
— Брей, за меден месец ли става дума, или само за една нощ? — запита го Лоуис, усмихвайки се неуверено.
Ралф ръгна Макгавърн в гърба.
— Ставай, шуте! — каза той и пое от Лоуис малката чанта. Погледна вътре и видя три кутийки бира.
Макгавърн се изправи.
— Извинявай, Лоуис. Съчетанието от летния здрач и твоята красота извика тез слова у мен. С други думи, пледирам за временна загуба на разума.
Тя му се усмихна и се обърна към Ралф:
— Току-що научих какво се е случило и побързах да дойда. Бях у Лъдлоу целия следобед и играх покер с приятелките ми. — И без да поглежда към Макгавърн, Ралф знаеше, че лявата му вежда — онази, която казваше: „Покер с приятелките! Колко прекрасно и съвършено характерно за нашата Лоуис!“ — е вдигната максимално нагоре. — Хелън добре ли е?
— Да. Е, не съвсем — ще я задържат тази нощ в болницата — но няма опасност за нея.
— А детето?
— Добре е. Взе го една приятелка на Хелън.
— Е, тогава да седнем на верандата, за да ми разкажете всичко подробно. — Хвана Ралф и Макгавърн под ръка и ги поведе обратно по алеята. Така изкачиха стъпалата към верандата, като двама стари мускетари, повели жената, за чиято благосклонност си бяха съперничили в дните на тяхната младост. Когато Лоуис се настани в своя люлеещ се стол, уличните лампи по Харис Авеню се включиха и заблестяха в мрака като двойна перлена огърлица.
6.
Тази нощ Ралф заспа секунди след като главата му допря възглавницата, и се събуди отново в 3:30 сутринта; денят беше петък. Веднага разбра, че и дума не може да става да заспи отново; по-добре да отиде и да седне на люлеещия се стол във всекидневната.
Все пак полежа още малко, гледайки нагоре в тъмното, опитвайки се да си спомни съня си. Не можа. Спомняше си само, че в него участваше Ед… и Хелън… и Розали, кучето, което понякога виждаше да куцука нагоре-надолу по Харис Авеню, преди да се появи Пит вестникарчето.
Дорънс също участваше в съня. Не го забравян.
Да, точно така. Сякаш някакъв ключ се бе превъртял в ключалката и Ралф изведнъж си спомни странните думи на Дорънс по време на спречкването между Ед и шофьора на камиона… думите, които не бе могъл да си спомни вечерта. Той, Ралф, държеше Ед, опитвайки се да го притисне към изкривения преден капак на колата му, а Дорънс беше казал…
(Не бих)
… че Ралф трябва да престане да го докосва.
— Каза ми, че ръцете ми не се виждат — измърмори той и спусна крака на пода. — Точно това беше.
Поседя на леглото известно време с наведена глава, със смешно щръкнала коса. Най-накрая нахлузи чехлите си и се затътри към всекидневната, за да дочака там изгрева на слънцето.
ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
1.
Макар че думите на циниците винаги звучаха по-убедително от тези на убедените оптимисти. Ралф знаеше от опит, че първите грешат в повечето случаи, ако не и във всички, и много се зарадва да открие, че Макгавърн е сбъркал в преценката си за Хелън Дипно — в нейния случай явно само един куплет от песента „Блусът на сломеното сърце“ й е бил достатъчен.
През следващата седмица в сряда, точно когато Ралф бе решил, че ще е най-добре да открие жената, с която Хелън бе говорила в болницата (Тилбъри й беше името — Гретхен Тилбъри) и да се опита да разбере дали Хелън е добре, той получи писмо от нея. Адресът на подателя бе кратък — само Хелън и Нат, „Хай Ридж“ — но това бе достатъчно, за да разсее тревогите му. Той седна на верандата, скъса края на плика и извади два листа, ситно изписани с наклонения почерк на Хелън.
„Скъпи Ралф [започваше писмото],
Сигурно вече си мислиш, че в края на краищата съм решила да продължа да ти се сърдя, но не е така. Просто ни наредиха да избягваме контакти с когото и да било — по телефона и чрез писма — през първите няколко дни. Правила на дома. Тук много ми харесва, на Нат също. И как да не й харесва; тук има поне шест дечица на нейната възраст, с които може да си играе. Що се отнася до мен, в дома открих повече жени, които са преживели същото като мен, отколкото си бях представяла. Искам да кажа, гледаш телевизионните шоупрограми — «Опра разговаря, с жени, влюбени в мъже, които ги използват вместо боксова, круша» — но когато се случи на самата, теб, неволно си мислиш, че е станало по начин, който не може да се случи на никой друг, който е съвсем нов за света. Облекчението, когато разбереш, че това не е така, е най-хубавото нещо, което ми се е случвало от доста дълго време насам…“
Разказваше за задълженията, които са й били възложени — работа в градината, боядисване на барачка за инструменти и сечива, миене на капаците на прозорците с оцет и вода — и за приключенията на Нат, докато се учи да ходи. Останалата част на писмото бе за случилото се с Ед и какво възнамеряваше да прави оттук нататък, и точно тук Ралф за пръв път долови с пълна сила емоционалните терзания, на които е подложена Хелън, тревогите й за бъдещето и в противовес на тези неща, възхитителната решимост да направи онова, което ще бъде добре за Нат… а и за самата нея. Хелън явно сега откриваше, че тя също има право да постъпи така, както смята за правилно. Ралф се радваше, че го е проумяла, но се натъжи, когато си помисли за всички мигове на отчаяние, през които е преминала, за да стигне до тази простичка истина.
„Ще се разведа с него [пишеше тя.] Част от съзнанието ми (сякаш чувам думите на майка ми) почти надава вой, когато поставям въпроса ребром, но ми омръзна да се самозаблуждавам. Тук се провеждат терапевтични сеанси: хората седят в кръг и използват по четири-пет пакета носни кърпички на час, но всичко това явно помага да се върнеш към реалността. В моя случай реалността е фактът, че човекът, за когото съм се омъжила, е бил заменен от опасен параноик. Това, че той понякога е любвеобилен и мил, не е най-главното, а по-скоро отвлича вниманието. Не трябва да забравям, че мъжът, който ми носеше цветя, набрани от него, сега понякога седи на верандата и разговаря с някакъв невидим човек, когото нарича «малкия плешив доктор». Не е ли страхотно? Мисля, че се досещам как е започнало всичко, Ралф, и когато се видим, ще ти кажа, ако наистина искаш да го чуеш.
Трябва да се върна у дома (поне за известно време) към средата на септември, дори и само за да си потърся работа… но не искам да пиша повече за това, тази тема ме плаши до смърт! Получих бележка от Ед — само два-три реда, но въпреки това изпитах голямо облекчение — в която ми съобщаваше, че сега живее в една от къщичките на комплекса при лаборатории «Хокинс» във Фреш Харбър, и че ще спази клаузата за въздържане от всякакви контакти в споразумението, с което са го пуснали под гаранция. Пишеше, че съжалява за всичко, но някак си не можах да повярвам на написаното, дори и да е бил искрен. Не че съм очаквала петна от сълзи по писмото или колетче с отрязаното му ухо, но… не знам. Струваше ми се, че той изобщо не се извинява, а просто го прави по инерция. Мислиш ли, че съм права? Беше приложил и чек за седемстотин и петдесет долара, което явно показва, че съзнава задълженията си. Това е хубаво, но бих била по-доволна да разбера, че ходи на терапия, за да се справи с психическите си проблеми. Според мен точно това трябва да е присъдата му: година и половина строга терапия. Казах това по време на един сеанс и няколко жени се засмяха, сякаш мислеха, че се шегувам. Но аз говорех сериозно.
Понякога, когато се опитам да мисля за бъдещето, пред очите ми изникват зловещи картини. Виждам как с Нат стоим на опашка за безплатна храна или как влизам в приюта за бездомници на Трета улица с детето на ръце. Когато си мисля такива неща, започвам да треперя и понякога плача. Зная, че е глупаво; завършила съм библиотекарство, за Бога, но просто не мога да се спра. И знаеш ли какво ме крепи, когато се появят тези ужасни образи? Онова, което ми каза, когато ме отведе зад тезгяха в «Червената ябълка» и ме сложи да седна. Каза ми, че имам много приятели в квартала и че ще успея да превъзмогна сполетялото ме нещастие. Зная, че имам поне един приятел. Един много верен приятел.
Писмото бе подписано: С обич, Хелън.“
Ралф избърса сълзите от ъгълчетата на очите си — напоследък май се разплакваше и от най-малкото нещо; сигурно причината за това бе, че е толкова уморен — и прочете послеслова, който бе сбутала на края на листа и в полето:
„Бих се радвала, ако можеше да ме посетиш, но тук не се допускаш мъже поради разбираеми причини. Дори не ни позволяват да разкриваме точното местонахождение на дома! X.“
Ралф поседя минута-две с писмото в скута си, загледан към Харис Авеню. Беше последният ден на август и лятото все още не си бе отишло, но листата на тополите бяха започнали да посребряват и във въздуха вече се усещаше първият студен полъх. Надписът на витрината на „Червената ябълка“ гласеше: УЧИЛИЩНИ ПОСОБИЯ ОТ ВСИЧКИ ВИДОВЕ! ЗАПОВЯДАЙТЕ ПРИ НАС! А в една голяма стара ферма, където малтретираните жени отиваха, за да се опитат да започнат нов живот, Хелън Дипно миеше капаците на прозорците и ги подготвяше за поредната дълга зима.
Той внимателно пъхна писмото обратно в плика, опитвайки се да си спомни от колко време бяха женени Ед и Хелън. Навярно от шест-седем години. Каролин щеше да знае със сигурност.
„Колко ли смелост се иска да изореш с трактор посевите, които си отглеждал в продължение на шест-седем години? — запита се той. — Колко ли смелост се иска, за да направиш това, след като си прекарал толкова време да се учиш как да подготвяш почвата, кога да засяваш, да поливаш и кога да жънеш? Колко ли смелост, за да си кажеш: «Трябва да се откажа от този грах, не е полезен за мен, по-добре да опитам с пшеница или боб.»“
— Много — каза той на глас, отривайки отново ъгълчетата на очите си. Много голяма смелост се иска, ето какво мисля.
Изведнъж ужасно му се прииска да види Хелън, да повтори онова, което тя бе чула от него и което смътно си спомняше, че е казал: „Ще се оправиш, всичко ще се нареди, имаш много приятели в квартала.“
— Много съм я успокоил, няма що — каза Ралф на глас. Това, че получи новини от Хелън, явно бе свалило огромен товар от плещите му. Стана, пъхна писмото в задния си джоб и тръгна по Харис Авеню към мястото за пикници. Ако имаше късмет, може би щеше да намери Фей Шапен или Дон Вийзи и да изиграе партия шах.
2.
Писмото на Хелън не облекчи безсънието на Ралф. Буденето по никое време продължи и когато дойде Денят на труда, очите му се отваряха в 2:45 сутринта. Около десети септември — денят, в който отново арестуваха Ед Дипно, този път още с петнайсет души — Ралф спеше средно по три часа на денонощие и имаше чувството, че го изучават под микроскоп. „Аз съм мъничък едноклетъчен организъм“ — мислеше си той, докато седеше на креслото, вторачил поглед в Харис Авеню. Искаше му се да има сили да се засмее.
Списъкът му от сигурни и безпогрешни домашни церове продължи да нараства. Струваше му се, че може да напише забавна книжка по този въпрос, ако, разбира се, се наспеше достатъчно, за да е в състояние да подреди мислите се. Засега се справяше сравнително добре — всеки ден обуваше един и същ чиф чорапи — и мислите му постоянно се връщаха към нечовешките усилия, които положи да намери пакетче с бульон в кухненското шкафче в деня, когато пребиха Хелън. Оттогава не бе изпадал до това състояние, защото успяваше поне да дремне всяка нощ. Но ужасно се страхуваше, че може пак да стигне дотам — а вероятно и отвъд, ако нещата не се подобряха. От време на време, когато в четири и половина сутринта седеше в креслото, можеше да се закълне, че усеща как мозъкът му пресъхва.
Методите за лечение варираха от най-изтънчените до абсурдните. Най-уместният пример за първите бяха цветните брошури, които рекламираха чудесата на Института по изследване на съня в Сейнт Пол; Минесота. Добър пример за вторите беше Магическото око — амулет, служещ за всякакви цели, който продаваха в супермаркетите чрез таблоидни издания като „Нешънъл Инкуайърър“ и „Инсайд Вю“. Сю, продавачката в „Червената ябълка“, му подари един от тях. Ралф погледна нескопосно нарисуваното синьо око, вторачило се в него от медалиона (който вероятно първоначално е бил жетон за покер), и го напуши неистов смях. Успя да го сподави, докато се прибра на безопасност в апартамента си на отсрещната страна на улицата, и беше много благодарен за това. Сериозността, с която Сю му го даде — заедно със скъпата на вид златна верижка — загатваше, че амулетът й е струвал доста пари. Тя се отнасяше към Ралф с нещо подобно на страхопочитание, откакто двамата спасиха Хелън. Това го караше да се чувства неудобно, но нямаше представа какво да направи по въпроса. Нямаше да му стане нищо, ако носи медальона, така че Сю да вижда очертанията под ризата му. Но амулетът не му помогна да спи.
След като взе показанията на Ралф по въпроса за семейните проблеми на Дипно, детектив Джон Лийдекър блъсна назад стола си и сключи пръсти зад тила си. Макгавърн му казал, че Ралф страда от безсъние. Ралф потвърди, че това е вярно. Лийдекър кимна, отново приближи стола си до бюрото, преплете пръсти върху разхвърлените листове хартия и изгледа стареца, после рече:
— Пчелен восък.
Тонът му беше почти като на Макгавърн, когато предложи уискито като средство за сън.
— Моля?
— Дядо ми се кълнеше в него — обясни Лийдекър. — Парченце восъчна пита преди лягане. Изсмукваш меда, дъвчеш и после го изплюваш. Докато правят мед, пчелите отделят някакво естествено успокоително вещество. Веднага заспиваш.
— Не думай — каза Ралф, като си мислеше, че това са пълни глупости и същевременно вярваше на всяка дума. — Откъде да намеря пчелен восък?
— От магазина за здравословни храни. Пробвай. След седмица ще забравиш за безсънието.
Ралф изпита удоволствие от експеримента — пчелният восък оеше толкова сладък, че сякаш изпълваше цялото му същество. Но се събуди в 3:10 след първата доза, в 3:08 след втората и в 3:07 след третата. Парченцето пчелен восък, което бе купил свърши, и той отиде да купи още едно. Стойността му като успокоително вероятно беше равна на нула, но за закуска беше чудесно. Искаше му се да го бе открил по-рано.
Започна да кисне краката си в топла вода. Лоуис му купи нещо, което се казваше „Лепенка за всякакви цели“. В каталога пишеше, че го слагаш на врата си и се отърваваш от артрита, както и от безсънието. Но Ралф не почувства никакъв ефект. Ала в края на краищата артритът му беше в лека форма. След случайна среща с Тригьр Вашон в закусвалнята „При Ники“ той опита чай от лайка.
— Лайката е страхотна — рече Тригър. — Спиш като пън.
Така и стана… но само до 2:58 след полунощ.
Това бяха народните церове и хомеопатични лекарства, които пробва. Въздържа се от таблетките с множество витамини, които струваха много повече, отколкото можеше да си позволи, от позата „мечтател“ от йога, (която според описанията на пощальона беше прекрасен начин да видиш хемороидите си), както и от марихуаната. Внимателно обмисли последния метод за лечение и реши, че това вероятно е незаконна версия на уискито, пчелния восък и на чая от лайка. Пък и ако Макгавърн разбереше, че Ралф пуши трева, лошо му се пишеше.
По време на всичките тези експерименти един глас в съзнанието му непрекъснато го питаше дали наистина ще стигне дотам, че да прибегне до око от тритон и жабешки език, преди да се откаже и да отиде на лекар. Гласът беше по-скоро искрено любопитен, отколкото критичен. Самият Ралф също изпитваше любопитство.
На десети септември, в деня на първата демонстрация па дружеството „Приятели на живота“, Ралф реши, че ще изпробва нещо от аптеката… но не и от „Рексал“, където ходеше да изпълняват рецептите на Каролин. Там го познаваха много добре. Не искаше Пол Дъргин, аптекарят, да го види, че си взима сънотворни. Това вероятно беше глупаво — все едно да прекосиш града, за да си купиш презервативи, но не променяше начина му на мислене. Никога не бе пазарувал от „Райт Ейд“ срещу Строфорд Парк, затова реши да отиде там. И ако аптекарската версия на окото на тритона и на жабешкия език не окажеше въздействие, щеше да отиде на лекар.
„Наистина ли, Ралф? Ще го направиш ли?“
— Да — каза на глас той, докато бавно вървеше по Харис Авеню, под яркото септемврийско слънце. — Проклет да съм, ако продължа да се примирявам с това.
„Много говориш, Ралф“ — скептично отвърна гласът.
Пред парка стояха Бил Макгавърн и Лоуис Шаси, които оживено разговаряха. Бил вдигна глава, видя Ралф и му махна да се приближи. Ралф се подчини, макар че израженията им — неприкритият интерес на Макгавърн и тревогата и безпокойството на Лоуис — не му се понравиха.
— Чу ли за онова нещо в болницата? — попита тя.
— Не беше в болницата и не беше „нещо“ — сопна й се Макгавърн, — а демонстрация. Поне така го наричат. Състоя се в „Грижи за жената“, която всъщност е зад болницата. Арестуваха неколцина, но явно още никой не знае за това.
— Единият беше Ед Дипно! — задъхана изрече Лоуис. Макгавърн й хвърли поглед, изпълнен с възмущение.
Очевидно мислеше, че той трябва да съобщи тази новина.
— Ед! — сепнат възкликна Ралф. — Но той е във Фреш Харбър.
— Грешиш — поправи го Макгавърн.
Смачканата мека шапка му придаваше леко непристоен вид, като на вестникар от криминална драма от четирийсетте. Ралф се зачуди дали още не е намерил сламената си капела, или просто я е прибрал за есента.
— Днес Ед за пореден път ще посети нашия прекрасен градски затвор.
— Какво точно се случи?
Ала никой от двамата не знаеше. Засега историята беше само слух, който се бе разпространил из парка като заразна болест, и беше интересна за тази част на града, защото засягаше Ед Дипно. Мари Калан бе казала на Лоуис, че демонстрантите хвърляли камъни и затова ги арестували. Според Стан Ебърли, който бе разказал накратко историята на Макгавърн, някой — може би Ед, а може би друг — цапардосал с палка двама лекари, докато вървели по пасажа между „Грижи за жената“ и задния вход на болницата. Всъщност пасажът беше обществен и се бе превърнал в любимо свърталище на противниците на абортите през седемте години, през които в „Грижи за жената“ правеха аборти по желание.
Двете версии на историята бяха толкова неясни и противоречиви, че Ралф с основание се надяваше никоя от тях да не е вярна. Сигурно ставаше дума само за неколцина ентусиасти, които са били арестувани за нарушение на обществения ред или нещо подобно. Подобни неща се случваха в градчета като Дери. Слуховете нарастваха лавинообразно, докато се предаваха от уста на уста.
Въпреки това Ралф не можеше да се отърси от чувството, че този път случаят е по-сериозен — може би защото и в двете версии се споменаваше името на Ед Дипно, който не беше обикновен демонстрант против абортите. В края на краищата той бе отскубнал кичур коса от главата на съпругата си, бе разбил зъбите й и бе насинил скулата й само защото бе видял името й под една петиция на „Грижи за жената“. Ед изглеждаше искрено убеден, че някой, обявил се за Пурпурния крал — според Ралф страхотно прозвище за професионален борец — се разхожда из Дери и поданиците му извозват неродените си жертви вън от града с камиони (плюс няколко пикапа с ембриони, натъпкани във варели с надпис „ПРОТИВ ПЛЕВЕЛИ“). Не, Ралф смяташе, че ако Ед е бил там, вероятно не става дума само за някой случайно халосан по главата с протестен лозунг.
— Да отидем у нас — внезапно предложи Лоуис. — Ще се обадя на Симон Кастонги. Племенницата й е администраторка в „Грижи за жената“. Ако някой знае точно какво се е случило тази сутрин, това е Симон. Сигурно вече е говорила с Барбара.
— Тъкмо отивах в супермаркета — подхвърли Ралф. Това, разбира се, беше лъжа, но дребна, защото супермаркетът се намираше до „Райт Ейд“. — Защо да не се отбия у вас на връщане?
— Добре — усмихна му се тя. — Ще те чакаме след няколко минути. Нали. Бил?
— Да — отговори Макгавърн и неочаквано я притегли в обятията си. Наложи се малко да се протегне, но се справи. — А през това време ще бъдеш изцяло моя. Ах, Лоуис, колко бързо отлитат тези приятни мигове!
Група млади жени, разхождащи бебета в колички, ги наблюдаваха, вероятно привлечени от жестовете на Лоуис, която имаше склонността да размахва ръце, когато е развълнувана. И сега, когато Макгавърн се приведе и я погледна с подправеното обожание на лош актьор, завършваш изпълнението на сценично танго, една от майките каза нещо на друга и двете се засмяха — пронизителен и недружелюбен звук, който прозвуча като стържене на тебешир по черна дъска или на вилица по порцеланова мивка. „Погледни онези странни старчоци — сякаш казваха те, — виж ги как се правят на млади.“
— Престани, Бил! — рече Лоуис, после се изчерви. И може би не само защото Бил пак правеше обичайните си номера. Тя също бе чула смеха. Както несъмнено и Макгавърн, но той мислеше, че се смеят заедно с него, а не на него. Понякога, уморено разсъждаваше Ралф, самочувствието може да бъде защита. Макгавърн пусна Лоуис, сетне свали шапката си, размаха я пред гърдите си и театрално се поклони. Лоуис беше твърде заета да проверява дали копринената й блуза е напъхана под колана на полата и не му обърна внимание. Руменината й вече избледняваше и тя изглеждаше зле. Ралф се надяваше, че не се е разболяла от нещо.
— Ела, ако можеш — тихо му каза тя.
— Ще дойда, Лоуис.
Макгавърн я прегърна през кръста — този път в жест на искрена приятелска обич — и двамата тръгнаха по улицата. Наблюдавайки ги, Ралф внезапно бе обзет от силно чувство за deja vu — сякаш ги бе виждал в същата поза на друго място. Или в някой друг живот. После, когато Бил отдръпна ръката си и прекъсна илюзията, Ралф се сети — напомняше му за Фред Астер, който водеше чернокосата и възпълничка Джинджър Роджърс към един дансинг в малък град, където щяха да танцуват под звуците на музиката на Джеръм Кърн или може би на Ървинг Бърлин.
„Странно — помисли той, насочвайки се към супермаркета, — Бил Макгавърн и Лоуис Шаси са толкова далеч от Фред Астер и Джинджър Роджърс, колкото…“
— Ралф? — извика Лоуис и той се обърна.
Двамата вече бяха на отсрещния тротоар и колите, които минаваха по Елизабет Стрийт, му пречеха да ги вижда добре.
— Какво?
— Изглеждаш по-добре! Отпочинал. Спиш ли най-после?
— Да — отговори той, като си мислеше: „още една благородна лъжа“.
— Нали ти казах, че ще се почувстваш по-добре след смяната на сезоните? Ще се видим след малко.
Тя размаха пръсти и Ралф изумен видя яркосините диагонални линии, които струяха от изрязаните й, но грижливо оформени нокти. Приличаха на дири от реактивен самолет. По дяволите…
Затвори очи, сетне отново ги отвори. Нищо. Само гърбовете на Бил и Лоуис, които вървяха на отсрещната страна на улицата. Нищо такова.
Отмести очи към тротоара и видя, че Бил и Лоуис оставят следи — като отпечатъците от стъпки в стария наръчник по танци на Артър Мъри, който в миналото можеше да се поръча по пощата. По-големите, но странно изящни стъпки на Макгавърн бяха тъмно маслиненозелени. Блестяха на тротоара и Ралф, който стоеше на отсрещната страна на Елизабет Стрийт, зяпнал от изумление, изведнъж осъзна, че от стъпките се издигат тънки струйки цветен дим. Или може би пара. По улицата изрева един градски автобус, който препречи полезрението му, и щом отмина, стъпките бяха изчезнали. На тротоара нямаше нищо освен нарисуваното с розов тебешир сърце и думите САМ + ДИЙНИ — ВИНАГИ ЗАЕДНО.
„Следите не са изчезнали, Ралф, а просто никога не са били там. Знаеш това, нали?“
Да, знаеше го. Илюзията, че Бил и Лоуис приличат на Фред Астер и Джинджър Роджърс бе обсебила съзнанието му. В еволюцията на тази идея към халюцинация за призрачни стъпки по тротоара, като следите, нарисувани в танцовата схема на Артър Мъри, имаше някаква странна логика. Ралф се изплаши. Сърцето му биеше твърде силно и когато за миг затвори очи, за да се успокои, видя онези дири, струящи от размаханите пръсти на Лоуис като яркосин дим от реактивен самолет.
„Трябва да спя повече — помисли той. — На всяка цена. Не го ли направя, ще започне да ми се привижда какво ли не.“
— Точно така — измърмори, докато отново се насочваше към аптеката. — Какво ли не.
3.
След десет минути Ралф стоеше пред аптека „Райт Ейд“ и съзерцаваше окачената от тавана табелка. „В «РАЙТ ЕЙД» ЩЕ СЕ ПОЧУВСТВАТЕ ПО-ДОБРЕ!“ Надписът сякаш внушаваше, че доброто състояние е цел, постижима от всеки разумен и старателен потребител. Ралф се съмняваше в това.
Реши, че там продават лекарства на едро. Осветените от неонови лампи пътеки бяха дълги колкото улеи за боулинг и излагаха на показ всичко — от тостери до картинни ребуси. След кратко проучване той стигна до извода, че лавиците на пътека 3 съдържат повечето от патентованите лекарства и вероятно са най-добрият му избор. Бавно тръгна към рафта с надпис „Лекарства за стомах“, помота се из царството на аналгетиците и бързо прекоси владенията на слабителните. И там, между слабителните и таблетките за храносмилане, спря.
„Това е последният ми патрон. После остава само доктор Личфийлд. И ако и той ми предложи да дъвча восъчни пити или да пия чай от лайка, вероятно ще се побъркам и тогава ще го спасяват не само медицинските сестри, но и администраторката.“
Надписът над тази секция от пътека 3 гласеше: ПРИСПИВАТЕЛНИ.
Ралф не употребяваше патентовани лекарства (инак би дошъл тук много по-рано) и не знаеше точно какво да очаква, но на лавиците със сигурност липсваше онова крещящо и почти неприлично изобилие от медикаменти. Погледът му се плъзна по опаковките (повечето в успокояващо синьо), прочитайки имената. Много от тях му се видяха странни и леко зловещи.
„Заблуждаваш се — помисли си той. — Никой от тези церове няма да ти подейства. Време е да престанеш да се будалкаш, нали? Щом започна да виждаш цветни стъпки по тротоара, трябва да отидеш на лекар.“
И после чу гласа на доктор Личфийлд — толкова ясно, сякаш в главата му прозвуча магнетофон. „Съпругата ти страда от главоболие, дължащо се на напрежение, Ралф. Неприятно и болезнено, но не застрашава живота. Мисля, че ще се справим с проблема.“
Неприятно и болезнено, но не застрашава живота — да, точно така бе казал. Сетне написа рецепта за първата купчина безполезни хапчета, докато малката бучка от несвойствени клетки в главата на Каролин продължаваше да изпраща унищожителните си микровзривове. Може би доктор Джамал имаше право — още тогава е било твърде късно. Ами ако той дрънкаше врели-некипели и не разбираше от медицина, а само се опитваше да се спогажда с хората и да не предизвиква сътресения? Ралф не знаеше и никога нямаше да го разбере. Сигурен бе в едно — Личфийлд изчезна от живота им в момента, когато им предстоеше да изпълнят последните две брачни задължения — тя да умре, а Ралф да наблюдава агонията й.
„Това ли искам да направя? Да отида при Личфийлд и да го наблюдавам пак как изважда бланките за рецепти?“
„Може би този път ще успее да помогне.“ Едновременно с тази мисъл той машинално протегна ръка и взе от лавицата кутийка приспивателни хапчета. Отдалечи я от очите си, бавно зачете дребните букви и стигна до съставките. Нямаше представа как се произнасят повечето сложни думи, още по-малко дали лекарството ще му помогне да спи.
„Да — отговори той на гласа, — може би този път ще се получи. Но вероятно разрешението е да намеря друг лекар…“
— Желаете ли помощ? — попита някой.
Ралф се готвеше да остави кутийката слийпиникс и да вземе нещо, което да не звучи зловещо, като романа „Сфинкс“ на Робин Кук, когато гласът заговори. Той подскочи и събори на пода дузина опаковки.
— Ах, съжалявам… Толкова съм непохватен — извини се той и се обърна.
— Съвсем не. Вината е изцяло моя.
И преди Ралф да направи нещо повече, освен да върне три кутийки с хапчета на местата им, мъжът в бялата престилка, който го бе заговорил, нареди останалите със скоростта на комарджия, раздаващ карти за покер. Според табелката на гърдите му, това беше Джо Уайзър, фармацевт в „Райт Ейд“.
— И така — рече Уайзър, като избърса ръце и се обърна към Ралф с приятелска усмивка, — да започнем отначало. Мога ли да ви помогна с нещо? Изглеждате малко объркан.
Първоначалната реакция на Ралф — раздразнение, че са го обезпокоили, докато водеше задълбочен и смислен разговор със себе си — бе заменена с предпазлив интерес.
— Ами, не знам — отговори той и посочи наредените опаковки със сънотворни хапчета. — Действат ли наистина?
Уайзър се ухили още по-широко. Беше висок мъж на средна възраст с бяла кожа и оредяваща кестенява коса, сресана на път по средата. Протегна ръка и Ралф, който понечваше да върне учтивия жест, изведнъж се почувства стегнат в хватката му.
— Аз съм Джо — представи се фармацевтът и посочи позлатената табелка със свободната си ръка. — Едно време бях Джо Уайз, но сега съм по-възрастен и Уайзър.6
Това явно беше стара шега, но не бе загубила пикантността си за Джо, който се изсмя гръмогласно. Ралф се усмихна вежливо и малко притеснено. Ръката на Уайзър беше силна и той се опасяваше, че ако фармацевтът го сграбчи по-силно, може да счупи пръстите му. За миг му се прииска да се бе обърнал за съвет към Пол Дъргин. После Уайзър стисна енергично два пъти ръката му и я пусна.
— Аз съм Ралф Робъртс. Приятно ми е да се запознаем, господин Уайзър.
— И на мен. А сега по въпроса за въздействието на тези хубави продукти. Позволете да ви отговоря с въпрос. Мечката ака ли в телефонна кабина?
Ралф избухна в смях.
— Едва ли — каза той, когато беше в състояние да говори.
— Точно така — рече Уайзър и погледна приспивателните — стена в различни оттенъци на синьо. — Слава Богу, че съм фармацевт, а не амбулантен търговец, господин Робъртс. Бих умрял от глад, ако трябваше да продавам от врата на врата. От безсъние ли страдате? Питам отчасти защото разглеждате приспивателните, но предимно защото сте пребледнял и под очите ви има сенки.
— Господин Уайзър, ще бъда най-щастливият човек на света, ако поне една нощ спя пет часа. Съгласен съм дори на четири.
— Откога страдате от безсъние, господин Робъртс? Или предпочитате да ви наричам Ралф?
— Ралф.
— Добре. А аз съм Джо.
— Мисля, че от април. Един месец или шест седмици след смъртта на съпругата ми.
— Божичко, съжалявам, че си изгубил съпругата си. Моите съболезнования.
— Благодаря — каза Ралф и повтори баналния израз. — Много ми липсва, но се зарадвах, когато страданията й свършиха.
— Но сега ти страдаш. Колко време… Чакай да видя — рече Уайзър и бързо започна да брои на пръсти. — Вече половин година.
Изведнъж старецът осъзна, че е привлечен от пръстите му. Този път не видя пушечна диря от реактивен самолет. Връхчето на всеки пръст сякаш беше обвито от яркосребриста мъгла — досущ станиол, но прозрачен. Отново се замисли за Каролин и си спомни за призрачните миризми, които миналата есен тя се оплакваше, че доловя — на карамфил, на канални мръсотии и на прегорял бекон. Може би Ралф също имаше тумор, който сигнализираше за съществуването си, ала не с главоболия, а с безсъние.
„Самодиагнозата е празна работа, Ралф. Защо не зарежеш това?“
Погледът му решително се върна на едрото дружелюбно лице на Уайзър. Там нямаше сребриста мъгла. Беше почти убеден в това.
— Точно така. От половин година. Струва ми се повече. Всъщност много повече.
— Да си забелязал някаква повтаряща се схема? Обикновено има такива. Имам предвид, въртиш ли се в леглото, преди да заспиш или…
— Будя се преждевременно.
На лицето на Уайзър се изписа изумление.
— Предполагам, че си прочел някоя и друга книга по въпроса.
Ако Личфийлд бе направил подобна забележка, Ралф би доловил снизходителност в тона. Но от устата на Джо Уайзър това прозвуча като искрено възхищение.
— Прочетох всичко, което намерих в библиотеката, но там няма много и нищо не ми помогна.
— Ами, нека да ти кажа какво знам аз по въпроса. Само ме потупай, ако навляза в територия, която вече си изследвал. Между другото, кой е домашният ти лекар?
— Личфийлд.
— Аха. И обикновено купуваш лекарства от „Рексал“?
— Да.
— Тогава днес си инкогнито тук.
Ралф се изчерви… после се ухили.
— Да, нещо такова.
— Ясно. И не е необходимо да те питам дали си ходил при Личфийлд, нали? Ако беше споделил проблема си с него, сега нямаше да разглеждаш чудесния свят на лекарствата, които се купуват без рецепта.
Ралф се засмя и яркосребристият облак, който се сгъстяваше пред Джо Уайзър, се разсея.
Фармацевтът се вторачи някъде покрай слабителните и аналгетиците. Сетне отново погледна Ралф.
— За човек, който се буди преждевременно като теб, тези неща са напълно безполезни. По-добре пий по малко алкохол или използвай някое от онези микровълнови апаратчета, които продават по каталог. Но като те гледам, предполагам, че си изпробвал и двете.
— Да.
— Както и около две дузини други старовремски домашни церове.
Ралф се засмя отново. Този тип му харесваше все повече.
— Така е.
— Да, виждам, че си упорит — отбеляза Уайзър и посочи сините кутийки. — Това са само антихистамини. Използва се страничният им ефект — антихистамините действат приспивателно. В указанията обикновено пише да не ги взимаш, ако шофираш. За хора, които страдат от безсъние само от време на време, тези таблетки може и да окажат въздействие. Но на теб няма да ти повлияят, защото проблемът ти е не да заспиш, а да спиш по-дълго, нали?
— Да.
— Може ли да ти задам един деликатен въпрос?
— Разбира се.
— Имаш ли проблем с доктор Личфийлд относно това? Може би се съмняваш в способността му да разбере колко те изнервя безсънието.
— Да — радостно отговори Ралф. — Мислиш ли, че трябва да отида при него? И да се опитам да му обясня така, че да ме разбере?
Уайзър сигурно щеше да отговори положително на този въпрос и в края на краищата Ралф щеше да посети Личфийлд. На неговите години беше лудост дори да си помисли да търси друг лекар.
„Можеш ли да кажеш на доктор Личфийлд, че ти се привиждат разни неща? За сините струйки дим, излизащи от пръстите на Лоуис Шаси? За стъпките на тротоара? За сребристата мъгла около пръстите на Джо Уайзър? Наистина ли ще разкажеш на Личфийлд всичко това? И ако не си в състояние да го направиш, защо изобщо ще ходиш при него — въпреки че този човек може да те посъветва да постъпиш така?“
Но Уайзър го изненада, като смени темата:
— Сънуваш ли още?
— Да, дори много, като се има предвид, че спя само по четири часа на денонощието.
— Сънищата ти имат ли някаква последователност, независимо колко са шантави, или са само безразборна смесица от образи?
Ралф си припомни съня от предишната нощ. Той, Хелън Дипно и Бил Макгавърн играеха на фризби насред Харис Авеню. Хелън носеше сандали с дебели подметки, а Бил — фланелка, на която беше нарисувана бутилка водка. Надписът гласеше: „Абсолютно най-добрата“. Фризбито беше яркочервено, на флуоресцентни зелени ивици. После се появи кучката Розали. Избелялата синя кърпа, която някой бе вързал на врата й, се развяваше, докато тя, накуцвайки, се приближаваше към тях. Изведнъж подскочи високо, захапа фризбито и хукна нанякъде. Ралф понечи да се втурне след нея, но Макгавърн рече: „Спокойно, за Коледа ще получим цял кашон фризбита.“ Ралф се обърна към него с намерението да изтъкне, че до Коледа остават три месеца, и да попита какво, по дяволите, ще правят, ако искат да играят на фризби през това време, но преди да го стори, сънят свърши или се превърна в друг, не толкова живописен въображаем филм.
— Ако те разбирам правилно — отговори той, — онова, което сънувам, е… логично.
— Добре. Освен това искам да знам дали са ясни. Такива сънища отговарят на две изисквания. Първо, човек знае, че сънува. И второ, често можеш да влияеш на посоката, която взима сънят. Не си само пасивен наблюдател.
Ралф кимна.
— Разбира се. И такива сънувам. При това доста често напоследък. Точно си мислех за снощния. Едно бездомно куче, което често виждам на улицата, отнесе фризбито, с което играехме. Вбесих се, че прекъсва играта ни, и го „накарах“ да пусне фризбито чрез мисълта си. Нещо като телепатична заповед. Разбираш ли?
Ухили се смутено, но Уайзър кимна делово.
— Е, успя ли?
— Този път не, но мисля, че съм го правил в други сънища. Ала не съм сигурен, защото повечето избледняват веднага щом се събудя.
— Така е с всекиго. Съзнанието се отървава от тях и ги складира някъде в краткотрайната памет.
— Знаеш доста по този въпрос, нали?
— Безсънието ме интересува много. В колежа написах две изследвания за връзката между сънищата и смущенията в съня — рече Уайзър и погледна часовника си. — Сега е почивката ми. Искаш ли да изпием по едно кафе и да хапнем ябълков пай? Наблизо има едно заведение, където правят фантастични сладкиши.
— Съгласен съм, но предпочитам оранжада. Опитвам се да намаля кафето.
— Разбираемо, но напълно безполезно — жизнерадостно отбеляза Уайзър. — Проблемът ти не е в кофеина.
— Предполагам… но тогава каква е причината?
До този момент успяваше да прикрие нотката на отчаяние в гласа си, но сега тя ясно се долови.
Уайзър го потупа по рамото и го погледна добродушно.
— Точно за това ще говорим. Да вървим.
1.
Макар че думите на циниците винаги звучаха по-убедително от тези на убедените оптимисти. Ралф знаеше от опит, че първите грешат в повечето случаи, ако не и във всички, и много се зарадва да открие, че Макгавърн е сбъркал в преценката си за Хелън Дипно — в нейния случай явно само един куплет от песента „Блусът на сломеното сърце“ й е бил достатъчен.
През следващата седмица в сряда, точно когато Ралф бе решил, че ще е най-добре да открие жената, с която Хелън бе говорила в болницата (Тилбъри й беше името — Гретхен Тилбъри) и да се опита да разбере дали Хелън е добре, той получи писмо от нея. Адресът на подателя бе кратък — само Хелън и Нат, „Хай Ридж“ — но това бе достатъчно, за да разсее тревогите му. Той седна на верандата, скъса края на плика и извади два листа, ситно изписани с наклонения почерк на Хелън.
„Скъпи Ралф [започваше писмото],
Сигурно вече си мислиш, че в края на краищата съм решила да продължа да ти се сърдя, но не е така. Просто ни наредиха да избягваме контакти с когото и да било — по телефона и чрез писма — през първите няколко дни. Правила на дома. Тук много ми харесва, на Нат също. И как да не й харесва; тук има поне шест дечица на нейната възраст, с които може да си играе. Що се отнася до мен, в дома открих повече жени, които са преживели същото като мен, отколкото си бях представяла. Искам да кажа, гледаш телевизионните шоупрограми — «Опра разговаря, с жени, влюбени в мъже, които ги използват вместо боксова, круша» — но когато се случи на самата, теб, неволно си мислиш, че е станало по начин, който не може да се случи на никой друг, който е съвсем нов за света. Облекчението, когато разбереш, че това не е така, е най-хубавото нещо, което ми се е случвало от доста дълго време насам…“
Разказваше за задълженията, които са й били възложени — работа в градината, боядисване на барачка за инструменти и сечива, миене на капаците на прозорците с оцет и вода — и за приключенията на Нат, докато се учи да ходи. Останалата част на писмото бе за случилото се с Ед и какво възнамеряваше да прави оттук нататък, и точно тук Ралф за пръв път долови с пълна сила емоционалните терзания, на които е подложена Хелън, тревогите й за бъдещето и в противовес на тези неща, възхитителната решимост да направи онова, което ще бъде добре за Нат… а и за самата нея. Хелън явно сега откриваше, че тя също има право да постъпи така, както смята за правилно. Ралф се радваше, че го е проумяла, но се натъжи, когато си помисли за всички мигове на отчаяние, през които е преминала, за да стигне до тази простичка истина.
„Ще се разведа с него [пишеше тя.] Част от съзнанието ми (сякаш чувам думите на майка ми) почти надава вой, когато поставям въпроса ребром, но ми омръзна да се самозаблуждавам. Тук се провеждат терапевтични сеанси: хората седят в кръг и използват по четири-пет пакета носни кърпички на час, но всичко това явно помага да се върнеш към реалността. В моя случай реалността е фактът, че човекът, за когото съм се омъжила, е бил заменен от опасен параноик. Това, че той понякога е любвеобилен и мил, не е най-главното, а по-скоро отвлича вниманието. Не трябва да забравям, че мъжът, който ми носеше цветя, набрани от него, сега понякога седи на верандата и разговаря с някакъв невидим човек, когото нарича «малкия плешив доктор». Не е ли страхотно? Мисля, че се досещам как е започнало всичко, Ралф, и когато се видим, ще ти кажа, ако наистина искаш да го чуеш.
Трябва да се върна у дома (поне за известно време) към средата на септември, дори и само за да си потърся работа… но не искам да пиша повече за това, тази тема ме плаши до смърт! Получих бележка от Ед — само два-три реда, но въпреки това изпитах голямо облекчение — в която ми съобщаваше, че сега живее в една от къщичките на комплекса при лаборатории «Хокинс» във Фреш Харбър, и че ще спази клаузата за въздържане от всякакви контакти в споразумението, с което са го пуснали под гаранция. Пишеше, че съжалява за всичко, но някак си не можах да повярвам на написаното, дори и да е бил искрен. Не че съм очаквала петна от сълзи по писмото или колетче с отрязаното му ухо, но… не знам. Струваше ми се, че той изобщо не се извинява, а просто го прави по инерция. Мислиш ли, че съм права? Беше приложил и чек за седемстотин и петдесет долара, което явно показва, че съзнава задълженията си. Това е хубаво, но бих била по-доволна да разбера, че ходи на терапия, за да се справи с психическите си проблеми. Според мен точно това трябва да е присъдата му: година и половина строга терапия. Казах това по време на един сеанс и няколко жени се засмяха, сякаш мислеха, че се шегувам. Но аз говорех сериозно.
Понякога, когато се опитам да мисля за бъдещето, пред очите ми изникват зловещи картини. Виждам как с Нат стоим на опашка за безплатна храна или как влизам в приюта за бездомници на Трета улица с детето на ръце. Когато си мисля такива неща, започвам да треперя и понякога плача. Зная, че е глупаво; завършила съм библиотекарство, за Бога, но просто не мога да се спра. И знаеш ли какво ме крепи, когато се появят тези ужасни образи? Онова, което ми каза, когато ме отведе зад тезгяха в «Червената ябълка» и ме сложи да седна. Каза ми, че имам много приятели в квартала и че ще успея да превъзмогна сполетялото ме нещастие. Зная, че имам поне един приятел. Един много верен приятел.
Писмото бе подписано: С обич, Хелън.“
Ралф избърса сълзите от ъгълчетата на очите си — напоследък май се разплакваше и от най-малкото нещо; сигурно причината за това бе, че е толкова уморен — и прочете послеслова, който бе сбутала на края на листа и в полето:
„Бих се радвала, ако можеше да ме посетиш, но тук не се допускаш мъже поради разбираеми причини. Дори не ни позволяват да разкриваме точното местонахождение на дома! X.“
Ралф поседя минута-две с писмото в скута си, загледан към Харис Авеню. Беше последният ден на август и лятото все още не си бе отишло, но листата на тополите бяха започнали да посребряват и във въздуха вече се усещаше първият студен полъх. Надписът на витрината на „Червената ябълка“ гласеше: УЧИЛИЩНИ ПОСОБИЯ ОТ ВСИЧКИ ВИДОВЕ! ЗАПОВЯДАЙТЕ ПРИ НАС! А в една голяма стара ферма, където малтретираните жени отиваха, за да се опитат да започнат нов живот, Хелън Дипно миеше капаците на прозорците и ги подготвяше за поредната дълга зима.
Той внимателно пъхна писмото обратно в плика, опитвайки се да си спомни от колко време бяха женени Ед и Хелън. Навярно от шест-седем години. Каролин щеше да знае със сигурност.
„Колко ли смелост се иска да изореш с трактор посевите, които си отглеждал в продължение на шест-седем години? — запита се той. — Колко ли смелост се иска, за да направиш това, след като си прекарал толкова време да се учиш как да подготвяш почвата, кога да засяваш, да поливаш и кога да жънеш? Колко ли смелост, за да си кажеш: «Трябва да се откажа от този грах, не е полезен за мен, по-добре да опитам с пшеница или боб.»“
— Много — каза той на глас, отривайки отново ъгълчетата на очите си. Много голяма смелост се иска, ето какво мисля.
Изведнъж ужасно му се прииска да види Хелън, да повтори онова, което тя бе чула от него и което смътно си спомняше, че е казал: „Ще се оправиш, всичко ще се нареди, имаш много приятели в квартала.“
— Много съм я успокоил, няма що — каза Ралф на глас. Това, че получи новини от Хелън, явно бе свалило огромен товар от плещите му. Стана, пъхна писмото в задния си джоб и тръгна по Харис Авеню към мястото за пикници. Ако имаше късмет, може би щеше да намери Фей Шапен или Дон Вийзи и да изиграе партия шах.
2.
Писмото на Хелън не облекчи безсънието на Ралф. Буденето по никое време продължи и когато дойде Денят на труда, очите му се отваряха в 2:45 сутринта. Около десети септември — денят, в който отново арестуваха Ед Дипно, този път още с петнайсет души — Ралф спеше средно по три часа на денонощие и имаше чувството, че го изучават под микроскоп. „Аз съм мъничък едноклетъчен организъм“ — мислеше си той, докато седеше на креслото, вторачил поглед в Харис Авеню. Искаше му се да има сили да се засмее.
Списъкът му от сигурни и безпогрешни домашни церове продължи да нараства. Струваше му се, че може да напише забавна книжка по този въпрос, ако, разбира се, се наспеше достатъчно, за да е в състояние да подреди мислите се. Засега се справяше сравнително добре — всеки ден обуваше един и същ чиф чорапи — и мислите му постоянно се връщаха към нечовешките усилия, които положи да намери пакетче с бульон в кухненското шкафче в деня, когато пребиха Хелън. Оттогава не бе изпадал до това състояние, защото успяваше поне да дремне всяка нощ. Но ужасно се страхуваше, че може пак да стигне дотам — а вероятно и отвъд, ако нещата не се подобряха. От време на време, когато в четири и половина сутринта седеше в креслото, можеше да се закълне, че усеща как мозъкът му пресъхва.
Методите за лечение варираха от най-изтънчените до абсурдните. Най-уместният пример за първите бяха цветните брошури, които рекламираха чудесата на Института по изследване на съня в Сейнт Пол; Минесота. Добър пример за вторите беше Магическото око — амулет, служещ за всякакви цели, който продаваха в супермаркетите чрез таблоидни издания като „Нешънъл Инкуайърър“ и „Инсайд Вю“. Сю, продавачката в „Червената ябълка“, му подари един от тях. Ралф погледна нескопосно нарисуваното синьо око, вторачило се в него от медалиона (който вероятно първоначално е бил жетон за покер), и го напуши неистов смях. Успя да го сподави, докато се прибра на безопасност в апартамента си на отсрещната страна на улицата, и беше много благодарен за това. Сериозността, с която Сю му го даде — заедно със скъпата на вид златна верижка — загатваше, че амулетът й е струвал доста пари. Тя се отнасяше към Ралф с нещо подобно на страхопочитание, откакто двамата спасиха Хелън. Това го караше да се чувства неудобно, но нямаше представа какво да направи по въпроса. Нямаше да му стане нищо, ако носи медальона, така че Сю да вижда очертанията под ризата му. Но амулетът не му помогна да спи.
След като взе показанията на Ралф по въпроса за семейните проблеми на Дипно, детектив Джон Лийдекър блъсна назад стола си и сключи пръсти зад тила си. Макгавърн му казал, че Ралф страда от безсъние. Ралф потвърди, че това е вярно. Лийдекър кимна, отново приближи стола си до бюрото, преплете пръсти върху разхвърлените листове хартия и изгледа стареца, после рече:
— Пчелен восък.
Тонът му беше почти като на Макгавърн, когато предложи уискито като средство за сън.
— Моля?
— Дядо ми се кълнеше в него — обясни Лийдекър. — Парченце восъчна пита преди лягане. Изсмукваш меда, дъвчеш и после го изплюваш. Докато правят мед, пчелите отделят някакво естествено успокоително вещество. Веднага заспиваш.
— Не думай — каза Ралф, като си мислеше, че това са пълни глупости и същевременно вярваше на всяка дума. — Откъде да намеря пчелен восък?
— От магазина за здравословни храни. Пробвай. След седмица ще забравиш за безсънието.
Ралф изпита удоволствие от експеримента — пчелният восък оеше толкова сладък, че сякаш изпълваше цялото му същество. Но се събуди в 3:10 след първата доза, в 3:08 след втората и в 3:07 след третата. Парченцето пчелен восък, което бе купил свърши, и той отиде да купи още едно. Стойността му като успокоително вероятно беше равна на нула, но за закуска беше чудесно. Искаше му се да го бе открил по-рано.
Започна да кисне краката си в топла вода. Лоуис му купи нещо, което се казваше „Лепенка за всякакви цели“. В каталога пишеше, че го слагаш на врата си и се отърваваш от артрита, както и от безсънието. Но Ралф не почувства никакъв ефект. Ала в края на краищата артритът му беше в лека форма. След случайна среща с Тригьр Вашон в закусвалнята „При Ники“ той опита чай от лайка.
— Лайката е страхотна — рече Тригър. — Спиш като пън.
Така и стана… но само до 2:58 след полунощ.
Това бяха народните церове и хомеопатични лекарства, които пробва. Въздържа се от таблетките с множество витамини, които струваха много повече, отколкото можеше да си позволи, от позата „мечтател“ от йога, (която според описанията на пощальона беше прекрасен начин да видиш хемороидите си), както и от марихуаната. Внимателно обмисли последния метод за лечение и реши, че това вероятно е незаконна версия на уискито, пчелния восък и на чая от лайка. Пък и ако Макгавърн разбереше, че Ралф пуши трева, лошо му се пишеше.
По време на всичките тези експерименти един глас в съзнанието му непрекъснато го питаше дали наистина ще стигне дотам, че да прибегне до око от тритон и жабешки език, преди да се откаже и да отиде на лекар. Гласът беше по-скоро искрено любопитен, отколкото критичен. Самият Ралф също изпитваше любопитство.
На десети септември, в деня на първата демонстрация па дружеството „Приятели на живота“, Ралф реши, че ще изпробва нещо от аптеката… но не и от „Рексал“, където ходеше да изпълняват рецептите на Каролин. Там го познаваха много добре. Не искаше Пол Дъргин, аптекарят, да го види, че си взима сънотворни. Това вероятно беше глупаво — все едно да прекосиш града, за да си купиш презервативи, но не променяше начина му на мислене. Никога не бе пазарувал от „Райт Ейд“ срещу Строфорд Парк, затова реши да отиде там. И ако аптекарската версия на окото на тритона и на жабешкия език не окажеше въздействие, щеше да отиде на лекар.
„Наистина ли, Ралф? Ще го направиш ли?“
— Да — каза на глас той, докато бавно вървеше по Харис Авеню, под яркото септемврийско слънце. — Проклет да съм, ако продължа да се примирявам с това.
„Много говориш, Ралф“ — скептично отвърна гласът.
Пред парка стояха Бил Макгавърн и Лоуис Шаси, които оживено разговаряха. Бил вдигна глава, видя Ралф и му махна да се приближи. Ралф се подчини, макар че израженията им — неприкритият интерес на Макгавърн и тревогата и безпокойството на Лоуис — не му се понравиха.
— Чу ли за онова нещо в болницата? — попита тя.
— Не беше в болницата и не беше „нещо“ — сопна й се Макгавърн, — а демонстрация. Поне така го наричат. Състоя се в „Грижи за жената“, която всъщност е зад болницата. Арестуваха неколцина, но явно още никой не знае за това.
— Единият беше Ед Дипно! — задъхана изрече Лоуис. Макгавърн й хвърли поглед, изпълнен с възмущение.
Очевидно мислеше, че той трябва да съобщи тази новина.
— Ед! — сепнат възкликна Ралф. — Но той е във Фреш Харбър.
— Грешиш — поправи го Макгавърн.
Смачканата мека шапка му придаваше леко непристоен вид, като на вестникар от криминална драма от четирийсетте. Ралф се зачуди дали още не е намерил сламената си капела, или просто я е прибрал за есента.
— Днес Ед за пореден път ще посети нашия прекрасен градски затвор.
— Какво точно се случи?
Ала никой от двамата не знаеше. Засега историята беше само слух, който се бе разпространил из парка като заразна болест, и беше интересна за тази част на града, защото засягаше Ед Дипно. Мари Калан бе казала на Лоуис, че демонстрантите хвърляли камъни и затова ги арестували. Според Стан Ебърли, който бе разказал накратко историята на Макгавърн, някой — може би Ед, а може би друг — цапардосал с палка двама лекари, докато вървели по пасажа между „Грижи за жената“ и задния вход на болницата. Всъщност пасажът беше обществен и се бе превърнал в любимо свърталище на противниците на абортите през седемте години, през които в „Грижи за жената“ правеха аборти по желание.
Двете версии на историята бяха толкова неясни и противоречиви, че Ралф с основание се надяваше никоя от тях да не е вярна. Сигурно ставаше дума само за неколцина ентусиасти, които са били арестувани за нарушение на обществения ред или нещо подобно. Подобни неща се случваха в градчета като Дери. Слуховете нарастваха лавинообразно, докато се предаваха от уста на уста.
Въпреки това Ралф не можеше да се отърси от чувството, че този път случаят е по-сериозен — може би защото и в двете версии се споменаваше името на Ед Дипно, който не беше обикновен демонстрант против абортите. В края на краищата той бе отскубнал кичур коса от главата на съпругата си, бе разбил зъбите й и бе насинил скулата й само защото бе видял името й под една петиция на „Грижи за жената“. Ед изглеждаше искрено убеден, че някой, обявил се за Пурпурния крал — според Ралф страхотно прозвище за професионален борец — се разхожда из Дери и поданиците му извозват неродените си жертви вън от града с камиони (плюс няколко пикапа с ембриони, натъпкани във варели с надпис „ПРОТИВ ПЛЕВЕЛИ“). Не, Ралф смяташе, че ако Ед е бил там, вероятно не става дума само за някой случайно халосан по главата с протестен лозунг.
— Да отидем у нас — внезапно предложи Лоуис. — Ще се обадя на Симон Кастонги. Племенницата й е администраторка в „Грижи за жената“. Ако някой знае точно какво се е случило тази сутрин, това е Симон. Сигурно вече е говорила с Барбара.
— Тъкмо отивах в супермаркета — подхвърли Ралф. Това, разбира се, беше лъжа, но дребна, защото супермаркетът се намираше до „Райт Ейд“. — Защо да не се отбия у вас на връщане?
— Добре — усмихна му се тя. — Ще те чакаме след няколко минути. Нали. Бил?
— Да — отговори Макгавърн и неочаквано я притегли в обятията си. Наложи се малко да се протегне, но се справи. — А през това време ще бъдеш изцяло моя. Ах, Лоуис, колко бързо отлитат тези приятни мигове!
Група млади жени, разхождащи бебета в колички, ги наблюдаваха, вероятно привлечени от жестовете на Лоуис, която имаше склонността да размахва ръце, когато е развълнувана. И сега, когато Макгавърн се приведе и я погледна с подправеното обожание на лош актьор, завършваш изпълнението на сценично танго, една от майките каза нещо на друга и двете се засмяха — пронизителен и недружелюбен звук, който прозвуча като стържене на тебешир по черна дъска или на вилица по порцеланова мивка. „Погледни онези странни старчоци — сякаш казваха те, — виж ги как се правят на млади.“
— Престани, Бил! — рече Лоуис, после се изчерви. И може би не само защото Бил пак правеше обичайните си номера. Тя също бе чула смеха. Както несъмнено и Макгавърн, но той мислеше, че се смеят заедно с него, а не на него. Понякога, уморено разсъждаваше Ралф, самочувствието може да бъде защита. Макгавърн пусна Лоуис, сетне свали шапката си, размаха я пред гърдите си и театрално се поклони. Лоуис беше твърде заета да проверява дали копринената й блуза е напъхана под колана на полата и не му обърна внимание. Руменината й вече избледняваше и тя изглеждаше зле. Ралф се надяваше, че не се е разболяла от нещо.
— Ела, ако можеш — тихо му каза тя.
— Ще дойда, Лоуис.
Макгавърн я прегърна през кръста — този път в жест на искрена приятелска обич — и двамата тръгнаха по улицата. Наблюдавайки ги, Ралф внезапно бе обзет от силно чувство за deja vu — сякаш ги бе виждал в същата поза на друго място. Или в някой друг живот. После, когато Бил отдръпна ръката си и прекъсна илюзията, Ралф се сети — напомняше му за Фред Астер, който водеше чернокосата и възпълничка Джинджър Роджърс към един дансинг в малък град, където щяха да танцуват под звуците на музиката на Джеръм Кърн или може би на Ървинг Бърлин.
„Странно — помисли той, насочвайки се към супермаркета, — Бил Макгавърн и Лоуис Шаси са толкова далеч от Фред Астер и Джинджър Роджърс, колкото…“
— Ралф? — извика Лоуис и той се обърна.
Двамата вече бяха на отсрещния тротоар и колите, които минаваха по Елизабет Стрийт, му пречеха да ги вижда добре.
— Какво?
— Изглеждаш по-добре! Отпочинал. Спиш ли най-после?
— Да — отговори той, като си мислеше: „още една благородна лъжа“.
— Нали ти казах, че ще се почувстваш по-добре след смяната на сезоните? Ще се видим след малко.
Тя размаха пръсти и Ралф изумен видя яркосините диагонални линии, които струяха от изрязаните й, но грижливо оформени нокти. Приличаха на дири от реактивен самолет. По дяволите…
Затвори очи, сетне отново ги отвори. Нищо. Само гърбовете на Бил и Лоуис, които вървяха на отсрещната страна на улицата. Нищо такова.
Отмести очи към тротоара и видя, че Бил и Лоуис оставят следи — като отпечатъците от стъпки в стария наръчник по танци на Артър Мъри, който в миналото можеше да се поръча по пощата. По-големите, но странно изящни стъпки на Макгавърн бяха тъмно маслиненозелени. Блестяха на тротоара и Ралф, който стоеше на отсрещната страна на Елизабет Стрийт, зяпнал от изумление, изведнъж осъзна, че от стъпките се издигат тънки струйки цветен дим. Или може би пара. По улицата изрева един градски автобус, който препречи полезрението му, и щом отмина, стъпките бяха изчезнали. На тротоара нямаше нищо освен нарисуваното с розов тебешир сърце и думите САМ + ДИЙНИ — ВИНАГИ ЗАЕДНО.
„Следите не са изчезнали, Ралф, а просто никога не са били там. Знаеш това, нали?“
Да, знаеше го. Илюзията, че Бил и Лоуис приличат на Фред Астер и Джинджър Роджърс бе обсебила съзнанието му. В еволюцията на тази идея към халюцинация за призрачни стъпки по тротоара, като следите, нарисувани в танцовата схема на Артър Мъри, имаше някаква странна логика. Ралф се изплаши. Сърцето му биеше твърде силно и когато за миг затвори очи, за да се успокои, видя онези дири, струящи от размаханите пръсти на Лоуис като яркосин дим от реактивен самолет.
„Трябва да спя повече — помисли той. — На всяка цена. Не го ли направя, ще започне да ми се привижда какво ли не.“
— Точно така — измърмори, докато отново се насочваше към аптеката. — Какво ли не.
3.
След десет минути Ралф стоеше пред аптека „Райт Ейд“ и съзерцаваше окачената от тавана табелка. „В «РАЙТ ЕЙД» ЩЕ СЕ ПОЧУВСТВАТЕ ПО-ДОБРЕ!“ Надписът сякаш внушаваше, че доброто състояние е цел, постижима от всеки разумен и старателен потребител. Ралф се съмняваше в това.
Реши, че там продават лекарства на едро. Осветените от неонови лампи пътеки бяха дълги колкото улеи за боулинг и излагаха на показ всичко — от тостери до картинни ребуси. След кратко проучване той стигна до извода, че лавиците на пътека 3 съдържат повечето от патентованите лекарства и вероятно са най-добрият му избор. Бавно тръгна към рафта с надпис „Лекарства за стомах“, помота се из царството на аналгетиците и бързо прекоси владенията на слабителните. И там, между слабителните и таблетките за храносмилане, спря.
„Това е последният ми патрон. После остава само доктор Личфийлд. И ако и той ми предложи да дъвча восъчни пити или да пия чай от лайка, вероятно ще се побъркам и тогава ще го спасяват не само медицинските сестри, но и администраторката.“
Надписът над тази секция от пътека 3 гласеше: ПРИСПИВАТЕЛНИ.
Ралф не употребяваше патентовани лекарства (инак би дошъл тук много по-рано) и не знаеше точно какво да очаква, но на лавиците със сигурност липсваше онова крещящо и почти неприлично изобилие от медикаменти. Погледът му се плъзна по опаковките (повечето в успокояващо синьо), прочитайки имената. Много от тях му се видяха странни и леко зловещи.
„Заблуждаваш се — помисли си той. — Никой от тези церове няма да ти подейства. Време е да престанеш да се будалкаш, нали? Щом започна да виждаш цветни стъпки по тротоара, трябва да отидеш на лекар.“
И после чу гласа на доктор Личфийлд — толкова ясно, сякаш в главата му прозвуча магнетофон. „Съпругата ти страда от главоболие, дължащо се на напрежение, Ралф. Неприятно и болезнено, но не застрашава живота. Мисля, че ще се справим с проблема.“
Неприятно и болезнено, но не застрашава живота — да, точно така бе казал. Сетне написа рецепта за първата купчина безполезни хапчета, докато малката бучка от несвойствени клетки в главата на Каролин продължаваше да изпраща унищожителните си микровзривове. Може би доктор Джамал имаше право — още тогава е било твърде късно. Ами ако той дрънкаше врели-некипели и не разбираше от медицина, а само се опитваше да се спогажда с хората и да не предизвиква сътресения? Ралф не знаеше и никога нямаше да го разбере. Сигурен бе в едно — Личфийлд изчезна от живота им в момента, когато им предстоеше да изпълнят последните две брачни задължения — тя да умре, а Ралф да наблюдава агонията й.
„Това ли искам да направя? Да отида при Личфийлд и да го наблюдавам пак как изважда бланките за рецепти?“
„Може би този път ще успее да помогне.“ Едновременно с тази мисъл той машинално протегна ръка и взе от лавицата кутийка приспивателни хапчета. Отдалечи я от очите си, бавно зачете дребните букви и стигна до съставките. Нямаше представа как се произнасят повечето сложни думи, още по-малко дали лекарството ще му помогне да спи.
„Да — отговори той на гласа, — може би този път ще се получи. Но вероятно разрешението е да намеря друг лекар…“
— Желаете ли помощ? — попита някой.
Ралф се готвеше да остави кутийката слийпиникс и да вземе нещо, което да не звучи зловещо, като романа „Сфинкс“ на Робин Кук, когато гласът заговори. Той подскочи и събори на пода дузина опаковки.
— Ах, съжалявам… Толкова съм непохватен — извини се той и се обърна.
— Съвсем не. Вината е изцяло моя.
И преди Ралф да направи нещо повече, освен да върне три кутийки с хапчета на местата им, мъжът в бялата престилка, който го бе заговорил, нареди останалите със скоростта на комарджия, раздаващ карти за покер. Според табелката на гърдите му, това беше Джо Уайзър, фармацевт в „Райт Ейд“.
— И така — рече Уайзър, като избърса ръце и се обърна към Ралф с приятелска усмивка, — да започнем отначало. Мога ли да ви помогна с нещо? Изглеждате малко объркан.
Първоначалната реакция на Ралф — раздразнение, че са го обезпокоили, докато водеше задълбочен и смислен разговор със себе си — бе заменена с предпазлив интерес.
— Ами, не знам — отговори той и посочи наредените опаковки със сънотворни хапчета. — Действат ли наистина?
Уайзър се ухили още по-широко. Беше висок мъж на средна възраст с бяла кожа и оредяваща кестенява коса, сресана на път по средата. Протегна ръка и Ралф, който понечваше да върне учтивия жест, изведнъж се почувства стегнат в хватката му.
— Аз съм Джо — представи се фармацевтът и посочи позлатената табелка със свободната си ръка. — Едно време бях Джо Уайз, но сега съм по-възрастен и Уайзър.6
Това явно беше стара шега, но не бе загубила пикантността си за Джо, който се изсмя гръмогласно. Ралф се усмихна вежливо и малко притеснено. Ръката на Уайзър беше силна и той се опасяваше, че ако фармацевтът го сграбчи по-силно, може да счупи пръстите му. За миг му се прииска да се бе обърнал за съвет към Пол Дъргин. После Уайзър стисна енергично два пъти ръката му и я пусна.
— Аз съм Ралф Робъртс. Приятно ми е да се запознаем, господин Уайзър.
— И на мен. А сега по въпроса за въздействието на тези хубави продукти. Позволете да ви отговоря с въпрос. Мечката ака ли в телефонна кабина?
Ралф избухна в смях.
— Едва ли — каза той, когато беше в състояние да говори.
— Точно така — рече Уайзър и погледна приспивателните — стена в различни оттенъци на синьо. — Слава Богу, че съм фармацевт, а не амбулантен търговец, господин Робъртс. Бих умрял от глад, ако трябваше да продавам от врата на врата. От безсъние ли страдате? Питам отчасти защото разглеждате приспивателните, но предимно защото сте пребледнял и под очите ви има сенки.
— Господин Уайзър, ще бъда най-щастливият човек на света, ако поне една нощ спя пет часа. Съгласен съм дори на четири.
— Откога страдате от безсъние, господин Робъртс? Или предпочитате да ви наричам Ралф?
— Ралф.
— Добре. А аз съм Джо.
— Мисля, че от април. Един месец или шест седмици след смъртта на съпругата ми.
— Божичко, съжалявам, че си изгубил съпругата си. Моите съболезнования.
— Благодаря — каза Ралф и повтори баналния израз. — Много ми липсва, но се зарадвах, когато страданията й свършиха.
— Но сега ти страдаш. Колко време… Чакай да видя — рече Уайзър и бързо започна да брои на пръсти. — Вече половин година.
Изведнъж старецът осъзна, че е привлечен от пръстите му. Този път не видя пушечна диря от реактивен самолет. Връхчето на всеки пръст сякаш беше обвито от яркосребриста мъгла — досущ станиол, но прозрачен. Отново се замисли за Каролин и си спомни за призрачните миризми, които миналата есен тя се оплакваше, че доловя — на карамфил, на канални мръсотии и на прегорял бекон. Може би Ралф също имаше тумор, който сигнализираше за съществуването си, ала не с главоболия, а с безсъние.
„Самодиагнозата е празна работа, Ралф. Защо не зарежеш това?“
Погледът му решително се върна на едрото дружелюбно лице на Уайзър. Там нямаше сребриста мъгла. Беше почти убеден в това.
— Точно така. От половин година. Струва ми се повече. Всъщност много повече.
— Да си забелязал някаква повтаряща се схема? Обикновено има такива. Имам предвид, въртиш ли се в леглото, преди да заспиш или…
— Будя се преждевременно.
На лицето на Уайзър се изписа изумление.
— Предполагам, че си прочел някоя и друга книга по въпроса.
Ако Личфийлд бе направил подобна забележка, Ралф би доловил снизходителност в тона. Но от устата на Джо Уайзър това прозвуча като искрено възхищение.
— Прочетох всичко, което намерих в библиотеката, но там няма много и нищо не ми помогна.
— Ами, нека да ти кажа какво знам аз по въпроса. Само ме потупай, ако навляза в територия, която вече си изследвал. Между другото, кой е домашният ти лекар?
— Личфийлд.
— Аха. И обикновено купуваш лекарства от „Рексал“?
— Да.
— Тогава днес си инкогнито тук.
Ралф се изчерви… после се ухили.
— Да, нещо такова.
— Ясно. И не е необходимо да те питам дали си ходил при Личфийлд, нали? Ако беше споделил проблема си с него, сега нямаше да разглеждаш чудесния свят на лекарствата, които се купуват без рецепта.
Ралф се засмя и яркосребристият облак, който се сгъстяваше пред Джо Уайзър, се разсея.
Фармацевтът се вторачи някъде покрай слабителните и аналгетиците. Сетне отново погледна Ралф.
— За човек, който се буди преждевременно като теб, тези неща са напълно безполезни. По-добре пий по малко алкохол или използвай някое от онези микровълнови апаратчета, които продават по каталог. Но като те гледам, предполагам, че си изпробвал и двете.
— Да.
— Както и около две дузини други старовремски домашни церове.
Ралф се засмя отново. Този тип му харесваше все повече.
— Така е.
— Да, виждам, че си упорит — отбеляза Уайзър и посочи сините кутийки. — Това са само антихистамини. Използва се страничният им ефект — антихистамините действат приспивателно. В указанията обикновено пише да не ги взимаш, ако шофираш. За хора, които страдат от безсъние само от време на време, тези таблетки може и да окажат въздействие. Но на теб няма да ти повлияят, защото проблемът ти е не да заспиш, а да спиш по-дълго, нали?
— Да.
— Може ли да ти задам един деликатен въпрос?
— Разбира се.
— Имаш ли проблем с доктор Личфийлд относно това? Може би се съмняваш в способността му да разбере колко те изнервя безсънието.
— Да — радостно отговори Ралф. — Мислиш ли, че трябва да отида при него? И да се опитам да му обясня така, че да ме разбере?
Уайзър сигурно щеше да отговори положително на този въпрос и в края на краищата Ралф щеше да посети Личфийлд. На неговите години беше лудост дори да си помисли да търси друг лекар.
„Можеш ли да кажеш на доктор Личфийлд, че ти се привиждат разни неща? За сините струйки дим, излизащи от пръстите на Лоуис Шаси? За стъпките на тротоара? За сребристата мъгла около пръстите на Джо Уайзър? Наистина ли ще разкажеш на Личфийлд всичко това? И ако не си в състояние да го направиш, защо изобщо ще ходиш при него — въпреки че този човек може да те посъветва да постъпиш така?“
Но Уайзър го изненада, като смени темата:
— Сънуваш ли още?
— Да, дори много, като се има предвид, че спя само по четири часа на денонощието.
— Сънищата ти имат ли някаква последователност, независимо колко са шантави, или са само безразборна смесица от образи?
Ралф си припомни съня от предишната нощ. Той, Хелън Дипно и Бил Макгавърн играеха на фризби насред Харис Авеню. Хелън носеше сандали с дебели подметки, а Бил — фланелка, на която беше нарисувана бутилка водка. Надписът гласеше: „Абсолютно най-добрата“. Фризбито беше яркочервено, на флуоресцентни зелени ивици. После се появи кучката Розали. Избелялата синя кърпа, която някой бе вързал на врата й, се развяваше, докато тя, накуцвайки, се приближаваше към тях. Изведнъж подскочи високо, захапа фризбито и хукна нанякъде. Ралф понечи да се втурне след нея, но Макгавърн рече: „Спокойно, за Коледа ще получим цял кашон фризбита.“ Ралф се обърна към него с намерението да изтъкне, че до Коледа остават три месеца, и да попита какво, по дяволите, ще правят, ако искат да играят на фризби през това време, но преди да го стори, сънят свърши или се превърна в друг, не толкова живописен въображаем филм.
— Ако те разбирам правилно — отговори той, — онова, което сънувам, е… логично.
— Добре. Освен това искам да знам дали са ясни. Такива сънища отговарят на две изисквания. Първо, човек знае, че сънува. И второ, често можеш да влияеш на посоката, която взима сънят. Не си само пасивен наблюдател.
Ралф кимна.
— Разбира се. И такива сънувам. При това доста често напоследък. Точно си мислех за снощния. Едно бездомно куче, което често виждам на улицата, отнесе фризбито, с което играехме. Вбесих се, че прекъсва играта ни, и го „накарах“ да пусне фризбито чрез мисълта си. Нещо като телепатична заповед. Разбираш ли?
Ухили се смутено, но Уайзър кимна делово.
— Е, успя ли?
— Този път не, но мисля, че съм го правил в други сънища. Ала не съм сигурен, защото повечето избледняват веднага щом се събудя.
— Така е с всекиго. Съзнанието се отървава от тях и ги складира някъде в краткотрайната памет.
— Знаеш доста по този въпрос, нали?
— Безсънието ме интересува много. В колежа написах две изследвания за връзката между сънищата и смущенията в съня — рече Уайзър и погледна часовника си. — Сега е почивката ми. Искаш ли да изпием по едно кафе и да хапнем ябълков пай? Наблизо има едно заведение, където правят фантастични сладкиши.
— Съгласен съм, но предпочитам оранжада. Опитвам се да намаля кафето.
— Разбираемо, но напълно безполезно — жизнерадостно отбеляза Уайзър. — Проблемът ти не е в кофеина.
— Предполагам… но тогава каква е причината?
До този момент успяваше да прикрие нотката на отчаяние в гласа си, но сега тя ясно се долови.
Уайзър го потупа по рамото и го погледна добродушно.
— Точно за това ще говорим. Да вървим.
ПЕТА ГЛАВА
1.
— Мисли за това по следния начин — започна да обяснява Уайзър пет минути по-късно.
Седяха в едно ресторантче, което се наричаше „Изгрев, залез“. Заведението беше прекалено модерно за Ралф, който харесваше едновремешните ресторанти, където миришеше на прегоряла мазнина, но сладкишът си го биваше, а кафето — макар да не бе като онова, приготвено от Лоуис Шаси — беше горещо и силно.
— По кой начин? — попита той.
— Има някои неща, към които човечеството се стреми. Не онези, които са влезли в историята и официалните анали. Говоря за основните неща — покрив, който да ни пази от дъжда, топла баня и легло. Приличен сексуален живот. Здрав стомах. Но може би най-важното е онова, от което ти си лишен, приятелю мой. Защото нищо на света не може да се сравни с това да спиш добре.
— Точно така.
Уайзър кимна.
— Сънят е пренебрегнатият герой и лечителят на бедните. Шекспир е казал, че сънят е нишката, от която е изплетен ръкавът на грижите. Наполеон го е наричал „благословеният завършек на нощта“. А за Уинстън Чърчил, който почти не е могъл да спи, сънят е бил единственото успокоение по време на най-дълбоките му депресии. Включих това в изследванията си, но всички цитати се свеждат до едно — както вече казах, нищо на света не може да се сравни с един хубав сън.
— И ти страдаш от безсъние, нали? — внезапно попита Ралф. — Затова ли… ами, ме взимаш под крилото си?
Джо Уайзър се ухили.
— Така ли правя?
— Да.
— Отговорът e положителен. Страдам от безсъние от тринайсетгодишен. Затова написах два труда тю този въпрос.
— И как си напоследък?
Уайзър сви рамене.
— Засега годината минава добре. Не е от най-приятните, но ще издържа. Когато прехвърлих двайсетте, проблемът се изостри — лягах в десет, заспивах в четири, ставах в седем и цял ден се влачех с чувството, че съм участник в кошмара на друг.
Това беше толкова познато, че по тялото на Ралф полазиха тръпки.
— Сега ще ти кажа най-важното. Слушай внимателно.
— Целият съм слух.
— Трябва да си доволен, че все още ти няма нищо, макар да се чувстваш отвратително през повечето време. Сънят не е еднакъв — има добър и лош. Ако сънищата ти са логични и още по-важно — ясни, все още спиш добре. И поради тази причина сънотворните лекарства ще бъдат най-неуместното за теб сега. Познавам Личфийлд. Приятен човек, но обожава да пише рецепти.
— Точно така — промълви Ралф, мислейки за Каролин.
— Ако споделиш проблема си с него, Личфийлд ще ти предпише бензодиазепин или нещо подобно. Ще спиш, но ще заплатиш скъпо за това. С приспивателните се свиква. Но затрудняват дишането и най-лошото за хора като нас — съкращават втората фаза на съня, с други думи, времето, през което сънуваш… Харесва ли ти сладкишът? Питам, защото не си го докоснал.
Ралф отхапа едно голямо парче и го глътна, без да усети вкуса му.
— Хубав е. А сега ми кажи, защо човек трябва да сънува, за да спи пълноценно?
— Ако можех да отговоря на този въпрос, щях да напусна аптеката и да лекувам хора с нашия проблем — отговори Уайзър. Вече бе изял сладкиша и сега използваше показалеца си, за да обере по-едрите трохи от чинията. — Втората фаза на съня се нарича REM7, а термините REM и сънища са станали синонимни в съзнанието на хората. Но всъщност никой не знае каква е връзката между движенията на очите и сънищата. Едва ли движенията на очите показват „наблюдаване“ или „проследяване“, защото учените и хората, подложени на експерименти, описват сънищата като доста статични. Примерно, когато сънуваш, че разговаряш с някого. Също така никой не знае защо има връзка между ясните сънища и общото психическо състояние — колкото повече човек сънува, толкова е по-здрав, и обратно.
— „Психическо състояние“ е доста общо понятие — скептично отбеляза Ралф.
— Да — ухили се Уайзър. — Напомня ми за един стикер, който видях — „Грижете се за психическото си състояние, инак то ще ви убие.“ Както и да е, говорим за някои основни и съизмерими елементи — познавателната способност, умението да се решават проблеми по индуктивен и дедуктивен начин, схващането на взаимозависимостите, паметта…
— Напоследък паметта взе да ми изневерява — прекъсна го Ралф, като си спомни за неспособността си да запомни телефонния номер на киноцентъра или колко дълго търси пакетчето бульон в кухненското шкафче.
— Да, вероятно страдаш от кратковременна загуба на паметта, но ципът на панталона ти е закопчан, ризата ти не е наопаки и се обзалагам, че ако те попитам, ще ми кажеш второто си име. Не омаловажавам проблема — аз съм последният човек на света, който би го направил, но те моля за малко да поразсъждаваш трезво и да се замислиш за всички области в живота си, където все още функционираш без засечка.
— Добре. Онези ясни сънища… Наистина ли показват, че всичко с теб е наред или ти помагат?
— Никой не знае със сигурност, но най-вероятният отговор е по малко и от двете. В края на петдесетте, когато учените измислиха барбитуратите, неколцина от тях се осмелиха да предположат, че между здравия сън, към който всички ние се стремим, и сънищата няма връзка.
— И?
— Изследванията опровергаха тази хипотеза. Хората, които престават да сънуват или страдат от постоянни прекъсвания на съня, имат най-различни проблеми, губят връзка с реалността и стават психически неуравновесени. Започват да имат и неприятности с възприятията. Изпадат в състояние на хиперреалност.
Недалеч от тях един човек седеше на бара и четеше „Дери Нюз“. Виждаха се само ръцете му. На малкото пръстче на лявата носеше безвкусен пръстен. Заглавието на първата страница на вестника гласеше: „Защитничка на абортите се съгласява да изнесе реч в Дери идния месец.“ Отдолу, с по-ситен шрифт, пишеше: „Привържениците на живота обещават организирани протести.“ В средата имаше цветна снимка на Сюзан Дей, на която тя изглеждаше много по-добре, отколкото на избелелия плакат, залепен на витрината на магазина за дрехи втора употреба. На плаката Сюзан Дей беше съвсем обикновена и дори малко зловеща, а на тази снимка сияеше. Дългите й медноруси коси бяха прибрани назад. Черните й очи излъчваха интелигентност. По всичко личеше, че песимизмът на Хамилтън Девънпорт е бил неоснователен.
Сюзан Дей щеше да дойде в края на краищата.
После Ралф видя нещо, което го накара да забрави за Хамилтън Девънпорт и за Сюзан Дей.
Около ръцете на човека с вестника започна да се сгъстява сивкавосин ореол, който изглеждаше особено ярък около пръстена с оникс. Не го забулваше, а сякаш хвърляше светлина върху него и го превръщаше в нещо като астероид в научно-фантастичен филм.
— Какво каза, Ралф?
— А? — попита старецът и с усилие откъсна поглед от пръстена на непознатия. — Не знам… Говорех ли? Сигурно съм те питал какво е хиперреалност.
— Изостря чувствителността на възприятията. Все едно си взел ЛСД, но без да се налага да тровиш организма си с химически вещества.
— Аха — каза Ралф, наблюданайки как яркият сивосинкав ореол започва да образува сложни рунически символи върху нокътя на пръста, с който Уайзър обираше трохите от чинията си.
Отначало приличаха на букви, написани със скреж… после на изречения от мъглявина… а накрая — на странни лица със зяпнали уста.
Примигна и те изчезнаха.
— Ралф? Слушаш ли ме?
— Разбира се. Виж какво, Джо. Щом народната медицина не помага, а патентованите и приготвените по рецепта лекарства могат по-скоро да влошат, отколкото да подобрят нещата, тогава какво остава? Нищо, така ли?
— Ще ядеш ли сладкиша? — поинтересува се аптекарят. От върха на пръстите му струеше сиво-синя светлина и образуваше странни йероглифи като написани с мъгла.
— Не. Стига ми толкова. Вземи го.
Уайзър придърпа чинията към себе си, после рече:
— Не се предавай толкова бързо. Ще се върнем в аптеката и ще ти дам няколко визитни картички. Съветвам те да се обърнеш към тези хора.
— Какви са те? — попита старецът и смаяно видя, че докато Уайзър отваряше уста да погълне последната хапка, всеки от зъбите му се открояваше на фона на ослепителен сив блясък. Пломбите на кътниците блестяха като малки слънца. Трохите върху езика му също сияеха.
Изостряне на възприятията, Ралф.
Сетне Уайзър затвори уста и блясъкът изчезна.
— Джеймс Рой Хонг и Антъни Форбс. Хонг се занимава с акупунктура и има кабинет на Канзас Стрийт. Форбс е хипнотизатор и приема някъде на Хесър Стрийт. И преди да кажеш, че са шарлатани…
— Няма — тихо го прекъсна Ралф и докосна Магическото око, което още носеше под ризата си.
— Добре. Съветвам те първо да опиташ при Хонг. Иглите са страшни на вид, но не боли, когато ти ги слагат. Той е голям майстор. Не знам как действат, но когато преди две години я закъсах, той ми помогна. И Форбс го бива — така съм чувал, но предпочитам Хонг. Адски е зает, но може да те уредя с предимство. Какво ще кажеш?
Ралф видя как струйка светлина — не по-дебела от конец — излезе от ъгълчето на окото на Уайзър и се плъзна по лицето му като свръхестествена сълза. Това го накара да вземе решение.
— Да вървим.
Аптекарят го потупа по рамото.
— Решителен човек си ти.
2.
На път за аптеката Уайзър спря да разгледа плаката на една от витрините на празния магазин, намиращ се между „Райт Ейд“ и ресторантчето. Ралф му хвърли само един поглед. Вече го бе виждал на витрината на магазина за дрехи втора употреба.
— Търсена е за убийство — удиви се Уайзър. — Знаеш ли, хората май съвсем са превъртели.
— Прав си. Ако имахме опашки, по цял ден щяхме да се гоним и да се опитваме да си ги отхапем.
— Плакатът е отвратителен — възмутен отбеляза Уайзър, — но погледни това.
Той посочваше някакъв надпис върху прашната витрина. Ралф се наведе, за да го прочете. „УБИЙТЕ ТАЗИ МРЪСНИЦА“ пишеше там. Под думите имаше стрелка, насочена към снимката на Сюзан Дей.
— Господи! — промълви Ралф.
— Да — съгласи се Уайзър, извади от задния си джоб носна кърпа и избърса написаното, оставяйки сребриста ветрилообразна следа, която само Ралф можеше да види.
3.
Той последва Уайзър до задния вход на аптеката и застана на прага на кабинет не по-голям от кабинка в обществена тоалетна. Уайзър седна на единствената мебел — висок стол — и се обади на Джеймс Рой Хонг, иглотерапевта, като включи тонколоната на телефона, така че Ралф да чува разговора.
Секретарката на Хонг (жена на име Одра, която, изглежда, познаваше Уайзър много по-отблизо, отколкото само на професионално ниво) отначало каза, че докторът ще приема пациенти едва след Деня на благодарността. Раменете на Ралф се отпуснаха. Уайзър му направи знак да почака и продължи да уговаря Одра да намери свободен приемен час за Ралф в началото на октомври. Дотогава имаше почти цял месец, но все пак беше за предпочитане, отколкото след Деня на благодарността.
— Благодаря, Одра — рече Уайзър. — Остава ли уговорката ни за вечеря днес?
— Да. А сега изключи проклетата тонколона. Искам да ти кажа нещо поверително.
Уайзър се подчини, заслуша се и после се смя, докато от очите му потекоха сълзи, които се видяха на Ралф като течни перли. Накрая й изпрати две въздушни целувки и затвори.
— Уреден си — обърна се към Ралф и му подаде визитна картичка, на която бяха написани денят и датата за прегледа при Хонг. — Четвърти октомври. Далече е, но това беше най-доброто, което тя можа да направи. Одра е много свястна.
— Чудесно.
— Ето визитката и на Антъни Форбс в случай, че междувременно решиш да му се обадиш.
— Благодаря. Задължен съм ти.
— Единственото, което ми дължиш, е още едно посещение, за да ми кажеш как е минала иглотерапията. Притеснявам се. Да знаеш, че има и лекари, които не предписват нищо против безсънието. Обичат да казват, че още никой не е умрял от недоспиване, но според мен това са пълни глупости.
Подобна новина би трябвало да обезкуражи Ралф, но той изпита известно облекчение — поне засега. Сиянията и ярко-сивият блясък в очите на Уайзър, докато се смееше на последните думи на Одра, бяха изчезнали. Ралф започваше да мисли, че те са били само плод на въображението му, породен от крайната умора и разговора за хиперреалността. Съществуваше и друга причина да се чувства добре — сега имаше уговорен час с човек, помогнал на Уайзър с подобен проблем. Ако лечението му позволеше да спи до изгрев слънце, Ралф щеше да позволи на Хонг да го набучи с игли, докато заприлича на морско свинче.
И трето — сивите сияния всъщност не бяха страшни, а… интересни.
— Хората непрекъснато умират от недостиг на сън — обясняваше Уайзър, — макар че патолозите обикновено определят като причина за смъртта самоубийство. Безсънието и алкохолизмът имат много общи черти, но главното е, че увреждат сърцето и мозъка. Ако ги оставиш да следват своя ход, те унищожават духа дълго преди да съсипят тялото. Така е, хората наистина умират от липса на сън. Опасно е, затова вземи мерки. Започнеш ли да се чувстваш странно, обади се Личфийлд. Чуваш ли? Не чакай специална покана.
Ралф направи гримаса.
— Мисля, че по-скоро ще се обадя на теб.
Уайзър кимна, сякаш очакваше това.
— На визитната картичка на Хонг написах и моя телефонен номер.
Изненадан, Ралф отново погледна картичката. Там наистина имаше втори номер — на Джо Уайзър.
— Обаждай се по всяко време на денонощието. Няма да обезпокоиш съпругата ми. Разведени сме от 1983 година.
Ралф се опита да каже нещо, но установи, че не може. От гърлото му излезе само един задавен нечленоразделен звук. Преглътна с усилие и се помъчи да се изкашля. Уайзър видя това и го потупа по гърба.
— Недей да кашляш в аптеката. Това плаши и прогонва богатите клиенти. Искаш ли носна кърпа?
— Не, нищо ми няма.
Гласът му беше немощен, но ясно доловим и що-годе овладян.
Аптекарят го погледна критично.
— Още не си зле, но ще бъдеш — рече той и отново стисна ръката му. Този път Ралф не се притесни, че ще счупи пръстите му. — А дотогава се отпусни. И се радвай, че все още спиш.
— Добре. Благодаря ти още веднъж.
Уайзър кимна и тръгна към гишето за приемане на рецепти.
4.
Ралф се върна по пътека 3, зави наляво покрай витринка, в която бяха изложени най-различни презервативи и излезе през врата с надпис: „БЛАГОДАРИМ ВИ, ЧЕ ПАЗАРУВАХТЕ В «РАЙТ ЕЙД»“. Отначало помисли, че няма нищо необикновено в ослепителната светлина, която го накара да присвие очи. В края на краищата беше ден и вероятно в аптеката е било малко по-тъмно, отколкото му се бе сторило. Сетне отвори широко очи и дъхът му секна.
На лицето му се изписа изумление — изражението на изследовател, успял да си проправи път през поредния неописуем гъсталак и озовал се пред легендарен изчезнал град или зашеметяваща геологична форма — диамантена скала или спираловиден водопад.
Направи крачка назад и се облегна на синята пощенска кутия до входа на аптеката. Очите му се стрелкаха наляво-надясно, докато съзнанието му се опитваше да проумее чудесната и същевременно ужасяваща гледка.
Сиянията се бяха завърнали, ала този път светлината беше навсякъде — ослепителна и силна, странна и красива.
Ралф имаше само едно подобно преживяване в живота си. През лятото на 1941 година, когато навърши осемнайсет, пътуваше на автостоп от Дери до дома на чичо си в Пофкийпси — разстояние от около шестстотин и петдесет километра. Бурята, разразила се в края на втория ден от пътуването му, го принуди да изтича до най-близкия подслон — полуразрушен хамбар, който се поклащаше от поривите на вятъра. През по-голямата част от деня бе вървял и преди гръмотевиците да престанат да разтърсват небето, заспа дълбоко.
На следващия ден се събуди след четиринайсет часа дълбок сън и се огледа изумен, без да знае къде се намира. Беше в някакво тъмно и приятно ухаещо място и светът около него бе облян в ослепителна светлина. После си спомни, че бе намерил убежище в хамбара. Помисли, че това странно видение се дължи на светлината, проникваща през цепнатините в стените и покрива на хамбара, съчетана с ярките слънчеви лъчи… Само това и нищо повече. Въпреки това седя безмълвен и смаян най-малко пет минути — младеж с широко отворени очи, сламки в косите и изцапани с плява ръце. Гледаше към прииждащите вълни от златисти прашинки, които лениво се въртяха в косо падащите и пресичащи се слънчеви лъчи. Все едно беше в църква.
Сега отново се случваше нещо подобно. И най-лошото беше, че не можеше да опише точно какво е станало и как се е променил светът, за да бъде толкова прекрасен. Предметите и хората имаха ореоли, но за пръв път нещата бяха толкова ясни и на местата си. Автомобилите, телефонните стълбове, количките за пазаруване пред супермаркета и очертанията на жилищната сграда — всичко това сякаш се наби в очите му като кадри от стар филм. Изведнъж мръсното магазинче на Уичам Стрийт се превърна в страна на чудесата. Ралф не беше сигурен какво точно вижда. Знаеше само, че гледката е великолепна и изумително странна.
Погледът му беше привлечен единствено от ореолите, обкръжаващи хората, които влизаха и излизаха от магазина, слагаха пакети с покупки в багажниците или се качваха в колите и потегляха. Някои от сиянията бяха по-ярки от другите, но и най-бледите бяха сто пъти по-ясни, отколкото в първото му видение.
„Уайзър говореше точно за това. Да, несъмнено. Това е хиперреалност и онова, което виждаш, всъщност не е там — също като халюцинациите на хора, намиращи се под въздействието на ЛСД. Видението е само поредният симптом на безсънието ти. Гледай го и му се чуди колкото искаш. Само не вярвай на очите си.“
Ала не беше необходимо да си напомня да се удивлява, защото чудеса имаше навсякъде. Камион с хляб излизаше от паркинга пред „Изгрев, залез“ и от ауспуха му се кълбеше някакво тъмночервено вещество, почти с цвета на засъхналата кръв. Не беше нито дим, нито изпарения, но приличаше и на двете. Сиянието се извисяваше в постепенно избледняващи спирали. Ралф погледна пътната настилка и видя, че отпечатъците от гумите на камиона са оцветени в същия червени-кавокафяв оттенък. Камионът набра скорост и призрачната диря след него придоби аления цвят на кръв.
Навсякъде имаше подобни чудеса — явления, които се пресичаха в полегати пътеки и накараха Ралф отново да се замисли за светлината, проникваща през цепнатините на покрива и стените в онзи хамбар. Но истинското чудо бяха хората и ореолите около тях изглеждаха най-ясно очертани и реални.
От супермаркета излезе момче, което буташе количка с покупки и вървеше сред сияние от толкова ослепителна бяла светлина, че приличаше на движещ се прожектор. Ореолът на жената до него бледнееше — сиво-син като на започнало да мухлясва сирене.
От отворения прозорец на някакво субару млада жена повика момчето и му махна. Лявата й ръка остави ярки дири — розови като захарен памук. Избледняха почти веднага, след като се появиха. Момчето се ухили и също й махна, а ръката му разпръсна ветрилообразна следа, оцветена в жълтеника-вобяло. Приличаше на перката на тропическа риба. И тя започна да избледнява, но по-бавно.
Ралф се изплаши, но страхът му бе изместен от смайване, страхопочитание и удивление. През целия си живот не бе виждал такава красота. „Но това не е реално — успокояваше се той. — Не го забравяй това, Ралф.“ Обеща си да го направи, но поучителният глас сякаш звучеше отдалеч.
Забеляза и нещо друго — от главата на всеки човек излизаше по една ясна ярка линия. Извисяваше се нагоре като лента или цветен гирлянд, а после се разсейваше и изчезваше. В повечето случаи цветът на ярката линия съответстваше на останалата част от ореола — например ослепително бял на момчето и сиво-зелен на жената до него, но имаше и някои поразителни изключения. От мъжа на средна възраст, който крачеше сред тъмносиньо сияние, се издигаше ръждивочервена линия, а около една жена се виеше светлосив ореол в тъмнолилав оттенък. В два-три от случаите извисяващите се линии бяха почти черни. Ралф не ги хареса и забеляза, че хората с подобни „връвчици за балони“ (сравнението се появи непринудено и бързо в съзнанието му) до един изглеждаха зле.
Разбира се. Връвчиците за балони показват здравословното състояние… и заболяванията в някои случаи. Досущ ореолите на Кирлин8, по които хората бяха загубили ума си в края на шейсетте и началото на седемдесетте.
„Ралф — предупреди го друг глас, — всъщност не виждаш тези неща. Разбираш ли? Не искам да ти досаждам, но…“
Но имаше ли поне малка вероятност явлението да е реално? Дали продължителното му безсъние, съчетано със стабилизиращото въздействие на ясните и свързани сънища, му позволяваше да надникне във феноменални измерения, извън обсега на обикновените възприятия?
„Зарежи тази работа, Ралф. Веднага. Трябва да се стегнеш, инак ще свършиш като горкия стар Ед Дипно.“
Мисълта за Ед предизвика някои асоциации. Той бе казал нещо в деня, когато го арестуваха заради побоя на съпругата му. Но преди Ралф да си спомни какво бе то, някой попита:
— Мамо? Може ли да ми купиш още един десерт с мед и ядки?
— Ще видим, миличко.
Пред Ралф минаваха млада жена и момченце, хванати за ръка. Детето, което бе задало въпроса, беше на четири-пет годинки. Майка му вървеше сред сияние от ослепително бяло. Лентата, извисяваща се от русите й коси, също беше бяла и много широка — по-скоро панделка на красиво опакован подарък, отколкото връвчица на балон. Издигаше се на височина най-малко шест метра и плавно се носеше зад нея. Това накара Ралф да се замисли за сватби — шлейфове, воали и прозрачни, надиплени поли.
Ореолът на сина й беше в плътно тъмносиньо, доближаващо се до виолетово, и докато двамата минаваха покрай него, Ралф видя нещо изумително. От стиснатите им ръце също излизаха светещи дири — бели от жената и тъмносини от момченцето. Преплитаха се като свински опашки, извисяваха се във въздуха, избледняваха и изчезваха.
„Майка и син“ — помисли си Ралф. В усуканите като орлов нокът, пълзящ по градинска решетка сияния, имаше нещо абсолютно символично. Гледката накара сърцето му да ликува. Беше сантиментално, но точно това изпитваше. „Майка и син, бяло и синьо…“
— Мамо, какво гледа онзи човек?
Русокосата жена хвърли един бегъл поглед на Ралф.
Устните й изтъняха и се свиха. Нещо повече, той видя как блестящият й ореол внезапно помръкна и в него се очертаха спираловидно извиващи се оттенъци на тъмночервено.
„Цветът на страха — помисли Ралф. — Или може би на гнева.“
— Не знам, Тим. Хайде, побързай.
Тя дръпна детето и закрачи по-бързо. Вързаните й на опашка коси подскачаха нагоре-надолу и разпръсваха във въздуха малки сиво-червени ветрила, които приличаха на арките, оставащи от чистачките на предното стъкло на автомобилите.
— Хей, мамо, пусни ме. Не ме дърпай така. — Момченцето трябваше да припка, за да се изравни с нея.
„Аз съм виновен“ — помисли Ралф.
В съзнанието му пробегна въпросът как ли е изглеждал на младата майка. Възрастен тип с уморено лице и морави торбички под очите, който стои прегърбен до пощенската кутия пред аптеката и се е вторачил в нея и детето й, сякаш двамата са най-забележителните неща на света.
„Да, точно така е, госпожо. Само че не го знаете.“
Сигурно й приличаше на най-големия перверзник на всички времена. Трябваше да се отърси от тези видения, независимо дали бяха действителност или халюцинация. Не го ли направеше, някой щеше да извика ченгетата или санитарите с усмирителните ризи. А може би хубавичката майка вече говореше с тях по телефона във входа на супермаркета.
Тъкмо се питаше как една мисъл може да прогони другите, когато осъзна, че това вече се е случило. Психичното явление или халюцинацията на възприятията беше изчезнало, докато мислеше колко ужасен е изглеждал в очите на младата майка. Денят бе възвърнал предишния си блясък — чудесен, но много далеч от онова всеобхватно сияние. Хората, сновящи по паркинга, отново бяха обикновени и нямаха нито ореоли, нито „връвчици за балони“ или фойерверки. Бяха просто хора, които пазаруваха, взимаха снимките си от фотоателието или пиеха кафе. Някои може би дори се отбиваха в „Райт Ейд“, за да си купят приспивателни хапчета.
Обикновени граждани на Дери, занимаващи се с ежедневните си задачи.
Ралф издиша насъбралия се в белите му дробове въздух и се опита да се овладее. Успокоението дойде, но не с приливната вълна, която бе очаквал. Нямаше чувството, че светкавично се е изтръгнал от обятията на лудостта. Нито дори че се е приближил до някакъв бряг. И въпреки това той разбираше много добре, че не може да живее дълго в онзи ярък и прекрасен свят, без да застраши здравия си разсъдък. Все едно часове наред да изпитва оргазъм. Сигурно така възприемаха нещата гениите и великите художници, но това не беше за него. Толкова много жизнени сокове щяха да го изкарат от равновесие и когато санитарите с усмирителните ризи навият ръкава му, за да му сложат инжекция и го отведат, Ралф вероятно ще бъде щастлив да тръгне с тях.
В момента не изпитваше успокоение, а някаква приятна меланхолия, в която понякога изпадаше след полово сношение, когато беше млад. Меланхолията не беше силна, но всеобхватна и сякаш изпълваше празнотите в тялото и ума му, така както оттеглящият се прилив оставя наноси. Запита се дали някога отново ще преживее такъв тревожен и същевременно опияняващ момент. Мислеше, че шансовете му са сравнително добри… поне до следващия месец, когато Джеймс Рой Хонг го набоде с иглите си или Антъни Форбс започне да размахва златния си джобен часовник пред очите му и да му внушава, че много… му се спи. Беше твърде възможно Хонг и Форбс да не успеят да го излекуват от безсънието, но ако някой от двамата го стореше, Ралф вероятно щеше да престане да вижда ореоли и „връвчици за балони“. След месец и нещо на спокойни нощи той сигурно щеше да забрави какво се беше случило. Това беше основателен повод да изпитва лека меланхолия.
„По-добре тръгвай. Ако новият ти приятел случайно погледне през прозореца и те види да стоиш тук като тъпак, вероятно самият той ще изпрати санитарите с усмирителните ризи.“
— По-скоро ще извика доктор Личфийлд — измърмори Ралф и тръгна към Харис Авеню.
5.
Подаде глава през външната врата на Лоуис и извика:
— Ехо! Има ли някой вкъщи?
— Влизай, Ралф — отговори тя. — В хола сме.
Ралф винаги си бе представял, че заешките дупки приличат на малката къща на Лоуис, която се намираше на една пряка надолу по хълма. Домът на Лоуис Шаси беше отрупан с разни вещи и може би малко тъмен, но спретнат и безупречно чист. От всяка стена в мъничкия хол те гледаха роднини. Почетното място — върху телевизора — беше запазено за оцветена студийна фотография на мъж, когото Лоуис наричаше „господин Шаси“.
Макгавърн седеше прегърбен на дивана и крепеше чиния с макарони и сирене на мършавите си колене. Телевизорът беше включен. Даваха някакво състезание.
— Какво иска да каже с това „в хола сме“? — попита Ралф, но преди Макгавърн да отговори, в стаята влезе Лоуис, носейки чиния, от която се вдигаше пара.
— Заповядай — рече тя. — Седни и яж. Говорих със Симон. Вероятно ще съобщят за случилото се в обедните новини.
— Господи, Лоуис, не биваше да го правиш — каза Ралф и взе чинията, но стомахът му силно изкъркори, когато долови мириса на лук и разтопено сирене. Погледна часовника на стената — едва забележим сред снимките на мъж в палто от кожа на миеща мечка и на жена, която имаше такъв вид, сякаш бе поклонничка на черната магия — и се учуди, че е дванайсет и пет.
— Нищо не съм направила, само сложих разни остатъци в микровълновата фурна — рече Лоуис. — Някой ден наистина ще сготвя нещо за теб, Ралф. Сядай.
— Но не и върху шапката ми — каза Макгавърн, без да откъсва очи от екрана на телевизора.
После взе меката си шапка от дивана, пусна я на пода до себе си и отново се залови с порцията макарони, която бързо намаляваше.
— Много е вкусно, Лоуис.
— Благодаря.
Лоуис спря пред телевизора достатъчно дълго, за да види как един от състезателите спечели пътуване до Барбадос и кола, сетне забърза към кухнята.
Лицето на победителя изчезна от екрана и на неговото място се появи мятащ се в леглото мъж в измачкана пижама. Надигна се и погледна часовника на нощното шкафче. 3:18 сутринта — време, което бе станало до болка познато на Ралф.
— Не можете да спите? — съчувствено попита говорителят. — Уморени сте от безсънните нощи?
През прозореца на спалнята в рекламата долетя малко блестящо хапче. Приличаше на летяща чиния и Ралф не се изненада, когато видя, че е синьо.
Той седна до Макгавърн. Макар че бяха съвсем слаби (думата мършав би описала Бил по-добре), двамата мъже заемаха по-голямата част от дивана.
Лоуис влезе, носейки чиния и за себе си, и се настани на люлеещия се стол до прозореца. На фона на дрънчащата като тенекия музика и аплодисментите от студиото един женски глас каза:
— Аз съм Лизет Бенсън. Най-важното в обедните новини е, че известна защитничка на правата на жените се е съгласила да изнесе реч в Дери и това е предизвикало протест — и шест ареста — в местната клиника. Ще чуете също Крис Олтобърг с прогнозата за времето и Боб Макланахан със спорта. Останете с нас.
Ралф сложи хапка макарони и сирене в устата си, вдигна глава и видя, че Лоуис го наблюдава.
— Хубави ли са? — попита тя.
— Много са вкусни.
Не излъга, но в момента дори порция американски спагети, сервирани студени, направо от консервата, щеше да има същия вкус. Той беше не само гладен, но и ненаситен. Виждането на ореоли явно изгаряше много калории.
— Накратко казано, случило се е следното — рече Макгавърн, който преглътна последната хапка и остави чинията си на пода до шапката. — В осем и половина сутринта, когато хората идвали на работа, пред „Грижи за жената“ се появили около осемнайсет човека. Симон каза, че се самоопределили като „Приятели на живота“, но ядрото на групата се състояло от някакви откачалки, които по-рано се водели под името „Хляб наш насъщен“. Единият бил Чарлс Пикъринг, онзи, когото ченгетата хванаха, докато се готвеше да подпали клиниката миналата година. Племенницата на Симон каза, че полицаите арестували само четирима. Изглежда, не е разбрала добре.
— Ед наистина ли е бил сред тях? — попита Ралф.
— Да — отговори Лоуис. — И той е бил задържан. Поне никой не е бил ударен с палка. Оказа се само слух. Няма пострадали.
— Този път — мрачно добави Макгавърн.
На екрана на мъничкия цветен телевизор се появи заставката на обедните новини, а после — Лизет Бенсън.
— Добър ден — каза тя. — Водещата новина в този хубав есенен ден е, че известната писателка и защитничка на правата на жените Сюзан Дей се е съгласила да говори в Градския съвет в Дери идния месец. Съобщението за речта й е предизвикало демонстрация пред „Грижи за жената“, изследователски център и клиника за аборти в Дери…
— Пак започнаха с онази клиника за аборти! — възкликна Макгавърн. — Исусе!
— Тихо! — сопна се Лоуис.
Бил я погледна изненадан и млъкна.
— Джон Къркланд с първия от двата репортажа от „Грижи за жената“ — завърши Лизет Бенсън.
На нейното място се появи репортер, който стоеше пред ниска тухлена сграда. Надписът в долната част на екрана уведомяваше зрителите, че това е репортаж на живо. Видяха се прозорците от едната страна на „Грижи за жената“. Два от тях бяха счупени, а останалите — изцапани с нещо червено, което приличаше на кръв. Между сградата и репортера беше опъната жълта полицейска лента. В далечния ъгъл стояха три униформени ченгета и един цивилен детектив. Ралф не се изненада, когато позна Джон Лийдекър.
— Определят се като „Приятели на живота“, Лизет. Демонстрацията им тази сутрин е била спонтанен изблик на възмущение, предизвикано от новината, че Сюзан Дей — жената, която радикалните защитници на живота наричат „Убиец на бебета номер едно“ — ще идва в Дери следващия месец, за да говори в Градския съвет. Ала някои от полицаите смятат, че не е било точно така.
Репортажът на Къркланд продължи с видеофилм, започващ с Лийдекър в близък план, който явно се беше примирил с факта, че го интервюират.
— Съвсем не беше спонтанен — заяви той. — Очевидно всичко е било подготвено предварително. Вероятно са чакали вестта за решението на Сюзан Дей да дойде тук и са се готвели, докато новината бъде публикувана във вестника, което стана днес.
Къркланд го изгледа изпитателно и попита:
— Какво имате предвид под „подготвено предварително“?
— На повечето лозунги, които носеха, беше написано името на госпожица Сюзан Дей. Пък и имаше дузина от тези.
Непроницаемото лице на полицая промени изражението си и по него се изписа отвращение. Той вдигна найлоново пликче за веществени доказателства и стъписан, Ралф установи, че вътре има обезобразени и окървавени бебета. В следващия миг осъзна, че червеното е боя, а телцата — кукли.
Сетне камерата бавно показа един след друг изцапаните и счупени прозорци. Размазаното по стъклата вещество приличаше на кръв и Ралф реши, че няма желание да дояде макароните.
— Демонстрантите дойдоха с кукли, в чиито тела бяха инжектирали някакъв сироп и червен оцветител — продължи Къркланд. — Хвърляха ги по сградата на клиниката и скандираха срещу Сюзан Дей. Счупиха два прозореца, но по-големи щети нямаше.
Камерата се насочи към изцапаното стъкло.
— Повечето кукли се разцепиха — разказваше Къркланд — и опръскаха стените с нещо, което приличаше на кръв достатъчно, за да уплаши служителите, станали свидетели на „бомбардировката“.
На екрана се появи красива чернокоса жена, облечена в панталон и пуловер.
— О, погледнете, това е Барби — извика Лоуис. — Надявам се, че Симон гледа. Може би трябва да й се…
Сега Макгавърн й се сопна.
— Бях ужасена — каза Барбара Ричардс. — Отначало помислих, че наистина хвърлят мъртви бебета или зародиши, които са намерили отнякъде. Дори след като доктор Харпър изтича и изкрещя, че това са само кукли, пак не бях сигурна.
— Казвате, че скандирали?
— Да. Онова, което чух най-ясно, беше: „Не позволявайте на Ангела на смъртта да стъпи в Дери.“
Камерата отново се насочи към Къркланд.
— Около девет часа тази сутрин демонстрантите бяха откарани в главното управление на полицията на Мейн Стрийт. Научих, че дванайсет са били разпитани и освободени, а други шест — арестувани за дребно хулиганство и неприлично поведение. По всичко личи, че е започнала поредната война срещу абортите. Джон Къркланд, новините за Канал 4.
На екрана отново се появи Лизет Бенсън.
— Сега ще продължим с Ан Ривърс, която преди по малко от час разговаря с така наречените „Приятели на живота“, арестувани на сутрешната демонстрация.
Ан Ривърс стоеше на стъпалата на полицията на Мейн Стрийт. От едната й страна беше Ед Дипно, а от другата — някакъв висок мъж с изпито лице и козя брадичка. Ед изглеждаше спретнат и направо красив в сивото си вълнено сако и морскосин панталон. Високият мъж с козята брадичка беше облечен така, както може да се издокара само един либерал, изповядващ пролетарски възгледи — избелели джинси, синя работна риза и червени тиранти. Ралф веднага се досети кой е. Това беше Даниел Далтън, собственикът на магазина за дрехи втора употреба. Последния път, когато Ралф го видя, Дан стоеше зад висящите от тавана китари и клетки за птици и размахваше ръце пред Хамилтьн Девънпорт, сякаш искаше да каже: „На кого му пука какво мислиш?“
Но погледът му беше привлечен от Ед, който изглеждаше много добре.
Макгавърн явно мислеше същото.
— Боже мой, не мога да повярвам, че е той — измърмори Бил.
— Лизет — започна хубавата русокоса репортерка, — с мен са Едуард Дипно и Даниел Далтьн, и двамата от Дери. Били са сред арестуваните тази сутрин. Нали така, господа? Бяхте ли задържани?
Те кимнаха — Ед едва забележимо и с насмешливи искри в, очите, а Далтън — строго и решително стиснал челюсти. Погледът, който Дан вторачи в Ан Ривърс, го накара да изглежда така, сякаш се опитваше да си спомни в коя клиника за аборти я бе виждал да влиза с наведена глава и прегърбени рамене.
— Под гаранция ли ви пуснаха?
— Сами си платихме гаранцията — отговори Ед. — Обвиненията бяха смехотворни. Нямахме намерение да нараняваме никого и наистина никой не пострада.
— Бяхме арестувани само защото безбожниците са заели всички високи постове във властта в този град и искат да ни превърнат в изкупителни жертви — намеси се Далтън и на Ралф му се стори, че за миг лицето на Ед се изкриви, сякаш си мислеше: „Ето, че се започна.“
Ан Ривърс поднесе микрофона на Ед.
— Въпросът не е теоретичен, а практически — каза той. — Макар че ръководството на „Грижи за жената“ тръби, че в центъра се извършват консултации, терапия, безплатни мамографии и други такива достойни за възхищение функции, в това място правят и други неща. От „Грижи за жената“ текат потоци кръв…
— Невинна кръв! — извика Далтън.
Очите му горяха и Ралф прозря нещо обезпокоително — гражданите на Източен Мейн гледаха това и мислеха, че мъжът с червените тиранти е смахнат, докато партньорът му изглеждаше съвсем разумен. Беше почти забавно.
Ед побърза да се намеси:
— Касапницата в „Грижи за жената“ продължава вече осма година. Много хора — особено радикалните феминистки като доктор Робърта Харпър, шефката на клиниката — обичат да украсяват дейността си с изрази като „преждевременно прекъсване на бременността“, но всъщност става дума за аборт — краен акт на поругаване на жените от страна на едно общество, в което съществува разделение между половете.
— Но дали хвърлянето на кукли, пълни с течност, наподобяваща кръв, по прозорците на една частна клиника е начинът да изразявате публично възгледите си, господин Дипно?
За миг насмешливата искра в очите на Ед беше заменена от суров и безмилостен поглед. В този момент Ралф отново виждаше онзи Ед Дипно, който беше готов да пребие шофьора на камиона, макар че онзи го превъзхождаше по тегло с петдесетина килограма. Той забрави, че записът беше направен преди час и се уплаши за слабата русокоса репортерка, красива като жената, за която интервюираният все още бе женен. „Внимавай, млада госпожице — помисли си. — Внимавай и се страхувай. Стоиш до един много опасен тип.“
После студеният поглед изчезна и мъжът с вълненото сако отново се превърна в сериозен и съвестен млад човек. Камерата отново показа Далтън, който сега нервно подръпваше тирантите си.
— Правим онова, което така наречените добри германци не са успели да сторят през трийсетте — каза Ед. Говореше с търпеливия менторски тон на човек, принуден непрекъснато да повтаря едно и също… предимно на хора, които би трябвало да го знаят. — Те мълчаха и в резултат на това загинаха шест милиона евреи. В нашата страна има подобен Холокост…
— Повече от хиляда бебета на ден — прекъсна го Далтън. Предишната пронизителност в гласа му бе изчезнала и сега звучеше ужасен и безнадеждно уморен. — Изтръгват ги от утробите на майките им и ръчичките им махат в знак на протест, докато умират.
— О, Господи! — рече Макгавърн. — Това е най-нелепото нещо, което съм…
— Тихо, Бил! — сопна се Лоуис.
— Каква е целта на този протест? — попита Ривърс.
— Както вероятно знаете — обясни Далтън, — градската управа се е съгласила да преразгледа местните наредби, които позволяват на „Грижи за жената“ да действат по този начин. Ще гласуват по въпроса в началото на ноември. Защитниците на абортите се страхуват, че Съвета може да хвърли пясък в механизма на тяхната смъртоносна машина, и затова са повикали Сюзан Дей — да се опита да „смаже механизма“. Ние свикваме нашите…
Репортерката отново поднесе микрофона на Ед.
— Ще има ли още протести, господин Дипно? — попита тя и на Ралф му хрумна, че младата жена може би проявява към Ед не само професионален интерес.
И защо не? Ед беше хубавец. Пък и Ан Ривърс едва ли знаеше за убедеността му, че Пурпурния крал и неговите центуриони са в Дери и се присъединяват към убийците на бебета от „Грижи за жената“.
— Протестите ще продължат, докато юридическата аномалия, отворила вратата за тази касапница, не се промени — отговори Ед. — Дано в аналите на следващия век да пише, че не всички американци са били примерни нацисти през този мрачен период в нашата история.
— Ще има ли насилие?
— Ние сме противници на насилието.
Двамата вече се гледаха в очите и Ралф си помисли, че Ан Ривърс има онова, което Каролин би нарекла „разкошни бедра“. Дан Далтън стоеше съвсем забравен.
— А когато идния месец Сюзан Дей пристигне в Дери, ще гарантирате ли безопасността й?
Ед се усмихна и Ралф си го представи такъв, какъвто беше в онзи горещ августовски следобед преди по-малко от месец — коленичил, сложил едната си ръка на раменете му и шепнещ: „Те горят зародишите в Нюпорт.“ Старецът потрепери.
— Не вярвам, че някой може да гарантира нещо в страна, където хиляди деца се изсмукват с вакуум от утробите на майките им — отговори Ед.
Ан Ривърс го погледна неуверено за миг, сякаш не можеше да реши дали да му зададе още един въпрос (и вероятно да поиска телефонния му номер), а после се обърна към камерата.
— Ан Ривърс, от главно управление на полицията в Дери.
Отново се появи Лизет Бенсън и нещо в ироничната извивка на устните й накара Ралф да си помисли, че вероятно той не е бил единственият, който е доловил взаимното привличане между репортер и интервюиран.
— Ще следим развитието на историята през целия ден — съобщи Лизет. — Бъдете с нас в новините в шест. В Огъста губернаторката Грета Пауърс отговори на обвиненията в…
Лоуис стана и изключи телевизора. Вторачи се за миг в потъмнелия екран, после въздъхна тежко, седна и рече:
— Имам компот от боровинки, но след всичко това едва ли ще ви е до него.
Двамата мъже поклатиха глави. Макгавърн погледна Ралф и отбеляза:
— Беше страшно.
Ралф кимна. Продължаваше да мисли как Ед крачеше напред-назад по мократа трева и удряше с юмрук по разтворената длан на другата си ръка.
— Как е възможно да го пуснат под гаранция и после да го интервюират по новините, сякаш е нормално човешко същество? — възмути се Лоуис. — След онова, което направи с горката Хелън? Боже мой, Ан Ривърс беше готова да го покани у тях на вечеря!
— Или да похапнат солени бисквитки в леглото — сухо добави Ралф.
— Обвинението в насилие и днешната история нямат нищо общо — рече Макгавърн — и можете да се обзаложите, че адвокатите на онези хапльовци ще продължат в същия дух.
— И дори обвинението беше в непристойно поведение — напомни им Ралф.
— Как може насилието да се тълкува като неприлично поведение? — попита Лоуис.
— Такова е само когато го упражняваш върху съпругата си — иронично поясни Макгавърн. — Според законите в Америка.
Лоуис започна нервно да кърши ръце, сетне взе снимката на господин Шаси, погледна я за миг и я остави на мястото й.
— Ами, законът е едно — рече тя — и аз ще бъда първата, която ще признае, че изобщо не го разбирам. Но някой трябва да им каже, че Ед е луд и бие съпругата си.
— Нямаш представа колко е луд — каза Ралф и им разказа какво се бе случило на летището предишното лято.
Това му отне десет минути. Когато свърши, двамата мълчаха и го гледаха с широко отворени очи.
— Какво? — неспокойно попита той. — Не ми ли вярвате? Смятате, че си го измислям?
— Разбира се, че ти вярвам — рече Лоуис. — Но бях… потресена. И уплашена.
— Ралф, мисля, че трябва да разкажеш това на Джон Лийдекър — обади се Макгавърн. — Не смятам, че той може да направи нещо, но като се имат предвид новите другарчета на Ед, трябва да му съобщиш тази информация.
Ралф внимателно обмисли предложението, после кимна и стана.
— Трябва да тръгвам. Искаш ли да дойдеш с мен, Лоуис?
Тя се замисли, сетне поклати глава.
— Уморена съм. И нещо… не се чувствам добре. Мисля да подремна.
— Добре. Наистина изглеждаш изтощена. И благодаря, че ни нахрани.
После импулсивно се наведе и целуна ъгълчето на устата й. Лоуис го погледна сепната и благодарна.
6.
Ралф изключи телевизора след близо шест часа, когато Лизет Бенсън свърши с вечерните новини и отстъпи място на спортния коментатор. Демонстрацията пред „Грижи за жената“ беше изместена на второ място. Голямата новина на вечерта беше твърдението, че губернаторката Грета Пауърс е взимала кокаин като студентка. Пък и нямаше нищо ново — само дето Дан Далтън сега беше представен като основната фигура в „Приятели на живота“. Ралф си помисли, че „фигурант“ е вероятно по-уместната дума. Паднало ли бе обвинението от Ед? Ако не беше, сигурно това скоро щеше да се случи — най-късно по Коледа. Един потенциално по-интересен въпрос беше какво мислеха работодателите на Ед за приключенията му. Едва ли щяха да се почувстват по-спокойни след всичко, станало днес, отколкото след обвиненията в насилие над съпругата му от миналия месец. Наскоро Ралф прочете, че лабораториите „Хокинс“ ще станат петият подобен научноизследователски център в североизточната част, който ще преработва ембрионална тъкан. Вероятно нямаше да се зарадват на информацията, че един от техните химици е бил арестуван, защото хвърлял кукли, пълни с фалшива кръв по клиника за аборти. И ако знаеха колко е смахнат всъщност…
„Кой ще им каже, Ралф? Ти ли?“
Не. Това беше крачка, която Ралф нямаше желание да направи — поне засега. За разлика от отиването си в полицейския участък с Макгавърн, за да говорят с Джон Лийдекър за случката от миналото лято, това сега беше като преследване. Все едно да напишеш „УБИЙТЕ ТАЗИ МРЪСНИЦА“ до плаката на жената, с чиито възгледи не си съгласен.
„Това са глупости и ти го знаеш.“
— Нищо не знам — каза на глас той, стана и се приближи до прозореца. — Толкова съм уморен.
Но докато стоеше там и гледаше как двама мъже излизат от „Червената ябълка“ с по една опаковка от шест бири, Ралф изведнъж установи, че наистина знае нещо и при мисълта за това по гърба му полазиха ледени тръпки.
Тази сутрин, когато излезе от „Райт Ейд“ и бе поразен от ореолите, той си напомни за пореден път да се наслаждава на гледката, но да не вярва на очите си. Не успееше ли да направи тази съдбоносна разлика, щеше да свърши като Ед Дипно. Мисълта бе открехнала вратата на някаква асоциативна памет, но движещите се ореоли на паркинга бяха отвлекли вниманието му, преди да влезе. И сега се сети — точно Ед бе казал, че вижда ореоли.
„Не. Сигурно е имал предвид цветове. Почти съм убеден в това. Каза го, след като говореше, че навсякъде виждал трупове на бебета…“
Двамата мъже се качиха в разнебитен микробус. Ралф си помисли, че никога няма да си спомни точните думи на Ед. Беше много уморен. После, когато микробусът потегли сред облак от изпарения, напомнящ му яркото кафяво-червено сияние, което бе видял да излиза от ауспуха на камиона с хляба, в съзнанието му се отвори една друга врата и паметта се възвърна.
— Ед спомена, че светът е изпълнен с цветове — каза Ралф на пустия си апартамент, — но в един момент започнал да вижда всичко в черно. Мисля, че беше точно така.
Дали това беше всичко? Струваше му се, че в словото на Ед имаше още нещо, но не можеше да си спомни какво. Пък и има ли значение? Нервите му подсказваха, че има — ледената ивица на гърба му се бе разширила и беше станала по-дълбока.
Телефонът иззвъня. Ралф се обърна и го видя, облян в тъмночервена светлина в оттенъка на кръв, която тече от носа.
„Не — изстена нещо в него. — О, не, Ралф, не започвай отново…“
С всяко иззвъняване на телефона светлата мъгла ставаше все по-ярка и потъмняваше, когато апаратът мълчеше. Ралф сякаш наблюдаваше някакво призрачно сърце, в средата на което имаше телефон.
Затвори очи и когато отново ги отвори, червеното сияние беше изчезнало.
„Не, сега ти просто не го виждаш. Не съм сигурен, но мисля, че си го прогонил със силата на волята си. Като в сън.“
Докато се приближаваше до телефона, Ралф си помисли, че тази идея е смахната — също като виждането на ореоли. Само че не беше така и той го знаеше много добре. Ако беше лудост, защо само погледна телефона, обкръжен в червеното сияние, и разбра, че го търси Ед Дипно?
„Това са врели-некипели, Ралф. Мислиш, че е Ед, защото само той е в ума ти… и защото си толкова уморен, че в главата ти стават странни неща. Хайде, вдигни слушалката и ще се увериш. Вероятно някой иска да те абонира, за нещо или да те включи в акция по кръводаряване.“
Но Ралф беше на друго мнение.
Вдигна слушалката и каза „ало“.
7.
Никакъв отговор. Но някой слушаше, защото Ралф чуваше дишането му.
— Ало? — повтори той.
Пак последва мълчание и Ралф се накани да каже „затварям“, когато Ед Дипно рече:
— Предупреждавам те, че голямата ти уста ще ти навлече неприятности.
По гърба му вече нямаше ивица хлад, а тънък слой лед, който започваше от тила и стигаше до последния прешлен.
— Здравей. Ед. Видях те днес по телевизията.
Това беше единственото, което измисли да каже. Ръката му се бе вкопчила в слушалката.
— Зарежи това, приятел. Само слушай внимателно. Онзи детектив, който ме арестува миналия месец… Лийдекър, ме посети. Всъщност току-що си тръгна.
Сърцето на Ралф се сви, ала това някак си не го изненада. В края на краищата посещението на Лийдекър не беше неочаквано, нали? Инспекторът беше силно заинтригуван от разказа на Ралф за случката на летището през лятото на 1992.
— Нима? — попита той, като се стараеше да не изглежда заинтригуван.
— Детектив Лийдекър смята, че според мен някои хора — или вероятно извънземни — изнасят от града зародиши с камиони. Каква налудничава идея, нали?
Ралф стоеше до дивана, нервно подръпвайки телефонния кабел. Осъзна, че вижда неясна червена светлина, излъчваща се от него. Сиянието пулсираше в ритъма на речта на Ед.
— Наговорил си му врели-некипели, приятел.
Ралф мълчеше.
— Това, че извика полицията, след като дадох на онази кучка урок, който напълно заслужаваше, не ме притесни — продължи Ед. — Отдадох го на… ами, на загриженост. Или си мислел, че ако е достатъчно благодарна, тя може да ти бутне от състрадание. В края на краищата ти си дърт, но още не си за юрския парк. Най-малкото си помислил, че ще ти даде да й пъхнеш един пръст.
Ралф не каза нищо.
— Така ли е, старче?
Ралф продължаваше да мълчи.
— Смяташ, че ще ме вбесиш с това мълчание? Зарежи тая работа — добави Ед, но наистина звучеше ядосан и изкаран от равновесие. Сякаш се обаждаше с предварително измислен сценарий и Ралф бе отказал да прочете репликите си. — Ти не можеш… По-добре не…
— Обаждането ми в полицията, след като преби Хелън, не те е разстроило, но днешният разговор с Лийдекър е успял да го стори. Защо, Ед? Започна ли най-после да си задаваш въпроси за поведението си? И може би за начина си на мислене?
Сега беше ред на Ед да замълчи.
— Ако не приемеш нещата сериозно, Ралф, това ще бъде най-голямата ти грешка… — дрезгаво прошепна той.
— Напротив, приемам ги съвсем сериозно. Видях какво направи днес и как преби съпругата си миналия месец… Видях те и какво направи на летището преди една година. И сега полицията знае. Изслушах те, Ед. А сега е твой ред. Ти си болен. Имаш някакво психическо разстройство, страдаш от самозаблуди…
— Не искам да слушам глупостите ти — изкрещя младият мъж.
— Недей. Можеш да затвориш. В края на краищата ти плащаш разговора. Но докато го направиш, ще продължавам да ти досаждам. Защото те харесвам, Ед. Искам отново да те харесвам. Умен си, независимо от умственото ти разстройство, и мисля, че ме разбираш. Лийдекър знае всичко и ще те наблюдава…
— Виждаш ли вече цветове? — прекъсна го Ед.
Гласът му отново бе станал спокоен. В същото време червеното сияние около телефона беше изчезнало.
— Какви цветове? — попита Ралф.
Ед се престори, че не е чул въпроса, а продължи да говори:
— Каза, че ме харесваш. И аз те харесвам. Ето защо ще ти дам един много ценен съвет. Навлизаш в дълбоки води и подводното течение носи неща, за които въображението ти е бедно. Мислиш, че съм луд, но не знаеш какво е лудостта. Нямаш ни най-малка представа. Но ще разбереш, ако продължаваш да се бъркаш в неща, които не те засягат. Повярвай.
— Какви са тези неща? — Ралф се опита да говори безгрижно, но продължи да стиска слушалката — толкова силно, че пръстите му пулсираха.
— Сили — отговори Ед. — В Дери действат определени сили, за които едва ли искаш да знаеш. Те са… ами, да кажем същества. Още не са те забелязали, но ако продължаваш да се занимаваш с мен, ще го направят. И това ще бъде крайно неприятно за теб. Повярвай.
Сили. Същества.
— Попита ме как съм разбрал за всичко това. Кой ми е казал? Спомняш ли си, Ралф?
— Да.
Не лъжеше. Това беше последното, което Ед му каза, преди да се ухили като водещ на телевизионна игра и да отиде да поздрави ченгетата. „Започнах да виждам цветове, откакто той дойде и ми каза… Ще поговорим за това по-късно.“
— Лекарят ми каза. Малкият плешив доктор. Мисля, че ще трябва да отговаряш пред него, ако отново си пъхаш носа в моите работи. Инак, Господ да ти е на помощ.
— Аха. Е, да видим. Първо Пурпурния крал и неговите центуриони, а сега плешивият доктор. Предполагам, че следващият ще бъде…
— Спести си сарказма, Ралф. Само стой далеч от мен и от моите интереси. Стой надалеч.
Чу се изщракване и гласът на Ед заглъхна. Ралф дълго гледа слушалката в ръката си, после бавно я окачи на апарата.
„Стой далеч от мен и от моите интереси.“
Добре. И защо не? И без това си имаше твърде много грижи.
Отиде в кухнята, сложи филето от моруна във фурната и се опита да не мисли за демонстрацията срещу абортите, ореолите, Ед Дипно и Пурпурния крал.
Беше по-лесно, отколкото очакваше.
1.
— Мисли за това по следния начин — започна да обяснява Уайзър пет минути по-късно.
Седяха в едно ресторантче, което се наричаше „Изгрев, залез“. Заведението беше прекалено модерно за Ралф, който харесваше едновремешните ресторанти, където миришеше на прегоряла мазнина, но сладкишът си го биваше, а кафето — макар да не бе като онова, приготвено от Лоуис Шаси — беше горещо и силно.
— По кой начин? — попита той.
— Има някои неща, към които човечеството се стреми. Не онези, които са влезли в историята и официалните анали. Говоря за основните неща — покрив, който да ни пази от дъжда, топла баня и легло. Приличен сексуален живот. Здрав стомах. Но може би най-важното е онова, от което ти си лишен, приятелю мой. Защото нищо на света не може да се сравни с това да спиш добре.
— Точно така.
Уайзър кимна.
— Сънят е пренебрегнатият герой и лечителят на бедните. Шекспир е казал, че сънят е нишката, от която е изплетен ръкавът на грижите. Наполеон го е наричал „благословеният завършек на нощта“. А за Уинстън Чърчил, който почти не е могъл да спи, сънят е бил единственото успокоение по време на най-дълбоките му депресии. Включих това в изследванията си, но всички цитати се свеждат до едно — както вече казах, нищо на света не може да се сравни с един хубав сън.
— И ти страдаш от безсъние, нали? — внезапно попита Ралф. — Затова ли… ами, ме взимаш под крилото си?
Джо Уайзър се ухили.
— Така ли правя?
— Да.
— Отговорът e положителен. Страдам от безсъние от тринайсетгодишен. Затова написах два труда тю този въпрос.
— И как си напоследък?
Уайзър сви рамене.
— Засега годината минава добре. Не е от най-приятните, но ще издържа. Когато прехвърлих двайсетте, проблемът се изостри — лягах в десет, заспивах в четири, ставах в седем и цял ден се влачех с чувството, че съм участник в кошмара на друг.
Това беше толкова познато, че по тялото на Ралф полазиха тръпки.
— Сега ще ти кажа най-важното. Слушай внимателно.
— Целият съм слух.
— Трябва да си доволен, че все още ти няма нищо, макар да се чувстваш отвратително през повечето време. Сънят не е еднакъв — има добър и лош. Ако сънищата ти са логични и още по-важно — ясни, все още спиш добре. И поради тази причина сънотворните лекарства ще бъдат най-неуместното за теб сега. Познавам Личфийлд. Приятен човек, но обожава да пише рецепти.
— Точно така — промълви Ралф, мислейки за Каролин.
— Ако споделиш проблема си с него, Личфийлд ще ти предпише бензодиазепин или нещо подобно. Ще спиш, но ще заплатиш скъпо за това. С приспивателните се свиква. Но затрудняват дишането и най-лошото за хора като нас — съкращават втората фаза на съня, с други думи, времето, през което сънуваш… Харесва ли ти сладкишът? Питам, защото не си го докоснал.
Ралф отхапа едно голямо парче и го глътна, без да усети вкуса му.
— Хубав е. А сега ми кажи, защо човек трябва да сънува, за да спи пълноценно?
— Ако можех да отговоря на този въпрос, щях да напусна аптеката и да лекувам хора с нашия проблем — отговори Уайзър. Вече бе изял сладкиша и сега използваше показалеца си, за да обере по-едрите трохи от чинията. — Втората фаза на съня се нарича REM7, а термините REM и сънища са станали синонимни в съзнанието на хората. Но всъщност никой не знае каква е връзката между движенията на очите и сънищата. Едва ли движенията на очите показват „наблюдаване“ или „проследяване“, защото учените и хората, подложени на експерименти, описват сънищата като доста статични. Примерно, когато сънуваш, че разговаряш с някого. Също така никой не знае защо има връзка между ясните сънища и общото психическо състояние — колкото повече човек сънува, толкова е по-здрав, и обратно.
— „Психическо състояние“ е доста общо понятие — скептично отбеляза Ралф.
— Да — ухили се Уайзър. — Напомня ми за един стикер, който видях — „Грижете се за психическото си състояние, инак то ще ви убие.“ Както и да е, говорим за някои основни и съизмерими елементи — познавателната способност, умението да се решават проблеми по индуктивен и дедуктивен начин, схващането на взаимозависимостите, паметта…
— Напоследък паметта взе да ми изневерява — прекъсна го Ралф, като си спомни за неспособността си да запомни телефонния номер на киноцентъра или колко дълго търси пакетчето бульон в кухненското шкафче.
— Да, вероятно страдаш от кратковременна загуба на паметта, но ципът на панталона ти е закопчан, ризата ти не е наопаки и се обзалагам, че ако те попитам, ще ми кажеш второто си име. Не омаловажавам проблема — аз съм последният човек на света, който би го направил, но те моля за малко да поразсъждаваш трезво и да се замислиш за всички области в живота си, където все още функционираш без засечка.
— Добре. Онези ясни сънища… Наистина ли показват, че всичко с теб е наред или ти помагат?
— Никой не знае със сигурност, но най-вероятният отговор е по малко и от двете. В края на петдесетте, когато учените измислиха барбитуратите, неколцина от тях се осмелиха да предположат, че между здравия сън, към който всички ние се стремим, и сънищата няма връзка.
— И?
— Изследванията опровергаха тази хипотеза. Хората, които престават да сънуват или страдат от постоянни прекъсвания на съня, имат най-различни проблеми, губят връзка с реалността и стават психически неуравновесени. Започват да имат и неприятности с възприятията. Изпадат в състояние на хиперреалност.
Недалеч от тях един човек седеше на бара и четеше „Дери Нюз“. Виждаха се само ръцете му. На малкото пръстче на лявата носеше безвкусен пръстен. Заглавието на първата страница на вестника гласеше: „Защитничка на абортите се съгласява да изнесе реч в Дери идния месец.“ Отдолу, с по-ситен шрифт, пишеше: „Привържениците на живота обещават организирани протести.“ В средата имаше цветна снимка на Сюзан Дей, на която тя изглеждаше много по-добре, отколкото на избелелия плакат, залепен на витрината на магазина за дрехи втора употреба. На плаката Сюзан Дей беше съвсем обикновена и дори малко зловеща, а на тази снимка сияеше. Дългите й медноруси коси бяха прибрани назад. Черните й очи излъчваха интелигентност. По всичко личеше, че песимизмът на Хамилтън Девънпорт е бил неоснователен.
Сюзан Дей щеше да дойде в края на краищата.
После Ралф видя нещо, което го накара да забрави за Хамилтън Девънпорт и за Сюзан Дей.
Около ръцете на човека с вестника започна да се сгъстява сивкавосин ореол, който изглеждаше особено ярък около пръстена с оникс. Не го забулваше, а сякаш хвърляше светлина върху него и го превръщаше в нещо като астероид в научно-фантастичен филм.
— Какво каза, Ралф?
— А? — попита старецът и с усилие откъсна поглед от пръстена на непознатия. — Не знам… Говорех ли? Сигурно съм те питал какво е хиперреалност.
— Изостря чувствителността на възприятията. Все едно си взел ЛСД, но без да се налага да тровиш организма си с химически вещества.
— Аха — каза Ралф, наблюданайки как яркият сивосинкав ореол започва да образува сложни рунически символи върху нокътя на пръста, с който Уайзър обираше трохите от чинията си.
Отначало приличаха на букви, написани със скреж… после на изречения от мъглявина… а накрая — на странни лица със зяпнали уста.
Примигна и те изчезнаха.
— Ралф? Слушаш ли ме?
— Разбира се. Виж какво, Джо. Щом народната медицина не помага, а патентованите и приготвените по рецепта лекарства могат по-скоро да влошат, отколкото да подобрят нещата, тогава какво остава? Нищо, така ли?
— Ще ядеш ли сладкиша? — поинтересува се аптекарят. От върха на пръстите му струеше сиво-синя светлина и образуваше странни йероглифи като написани с мъгла.
— Не. Стига ми толкова. Вземи го.
Уайзър придърпа чинията към себе си, после рече:
— Не се предавай толкова бързо. Ще се върнем в аптеката и ще ти дам няколко визитни картички. Съветвам те да се обърнеш към тези хора.
— Какви са те? — попита старецът и смаяно видя, че докато Уайзър отваряше уста да погълне последната хапка, всеки от зъбите му се открояваше на фона на ослепителен сив блясък. Пломбите на кътниците блестяха като малки слънца. Трохите върху езика му също сияеха.
Изостряне на възприятията, Ралф.
Сетне Уайзър затвори уста и блясъкът изчезна.
— Джеймс Рой Хонг и Антъни Форбс. Хонг се занимава с акупунктура и има кабинет на Канзас Стрийт. Форбс е хипнотизатор и приема някъде на Хесър Стрийт. И преди да кажеш, че са шарлатани…
— Няма — тихо го прекъсна Ралф и докосна Магическото око, което още носеше под ризата си.
— Добре. Съветвам те първо да опиташ при Хонг. Иглите са страшни на вид, но не боли, когато ти ги слагат. Той е голям майстор. Не знам как действат, но когато преди две години я закъсах, той ми помогна. И Форбс го бива — така съм чувал, но предпочитам Хонг. Адски е зает, но може да те уредя с предимство. Какво ще кажеш?
Ралф видя как струйка светлина — не по-дебела от конец — излезе от ъгълчето на окото на Уайзър и се плъзна по лицето му като свръхестествена сълза. Това го накара да вземе решение.
— Да вървим.
Аптекарят го потупа по рамото.
— Решителен човек си ти.
2.
На път за аптеката Уайзър спря да разгледа плаката на една от витрините на празния магазин, намиращ се между „Райт Ейд“ и ресторантчето. Ралф му хвърли само един поглед. Вече го бе виждал на витрината на магазина за дрехи втора употреба.
— Търсена е за убийство — удиви се Уайзър. — Знаеш ли, хората май съвсем са превъртели.
— Прав си. Ако имахме опашки, по цял ден щяхме да се гоним и да се опитваме да си ги отхапем.
— Плакатът е отвратителен — възмутен отбеляза Уайзър, — но погледни това.
Той посочваше някакъв надпис върху прашната витрина. Ралф се наведе, за да го прочете. „УБИЙТЕ ТАЗИ МРЪСНИЦА“ пишеше там. Под думите имаше стрелка, насочена към снимката на Сюзан Дей.
— Господи! — промълви Ралф.
— Да — съгласи се Уайзър, извади от задния си джоб носна кърпа и избърса написаното, оставяйки сребриста ветрилообразна следа, която само Ралф можеше да види.
3.
Той последва Уайзър до задния вход на аптеката и застана на прага на кабинет не по-голям от кабинка в обществена тоалетна. Уайзър седна на единствената мебел — висок стол — и се обади на Джеймс Рой Хонг, иглотерапевта, като включи тонколоната на телефона, така че Ралф да чува разговора.
Секретарката на Хонг (жена на име Одра, която, изглежда, познаваше Уайзър много по-отблизо, отколкото само на професионално ниво) отначало каза, че докторът ще приема пациенти едва след Деня на благодарността. Раменете на Ралф се отпуснаха. Уайзър му направи знак да почака и продължи да уговаря Одра да намери свободен приемен час за Ралф в началото на октомври. Дотогава имаше почти цял месец, но все пак беше за предпочитане, отколкото след Деня на благодарността.
— Благодаря, Одра — рече Уайзър. — Остава ли уговорката ни за вечеря днес?
— Да. А сега изключи проклетата тонколона. Искам да ти кажа нещо поверително.
Уайзър се подчини, заслуша се и после се смя, докато от очите му потекоха сълзи, които се видяха на Ралф като течни перли. Накрая й изпрати две въздушни целувки и затвори.
— Уреден си — обърна се към Ралф и му подаде визитна картичка, на която бяха написани денят и датата за прегледа при Хонг. — Четвърти октомври. Далече е, но това беше най-доброто, което тя можа да направи. Одра е много свястна.
— Чудесно.
— Ето визитката и на Антъни Форбс в случай, че междувременно решиш да му се обадиш.
— Благодаря. Задължен съм ти.
— Единственото, което ми дължиш, е още едно посещение, за да ми кажеш как е минала иглотерапията. Притеснявам се. Да знаеш, че има и лекари, които не предписват нищо против безсънието. Обичат да казват, че още никой не е умрял от недоспиване, но според мен това са пълни глупости.
Подобна новина би трябвало да обезкуражи Ралф, но той изпита известно облекчение — поне засега. Сиянията и ярко-сивият блясък в очите на Уайзър, докато се смееше на последните думи на Одра, бяха изчезнали. Ралф започваше да мисли, че те са били само плод на въображението му, породен от крайната умора и разговора за хиперреалността. Съществуваше и друга причина да се чувства добре — сега имаше уговорен час с човек, помогнал на Уайзър с подобен проблем. Ако лечението му позволеше да спи до изгрев слънце, Ралф щеше да позволи на Хонг да го набучи с игли, докато заприлича на морско свинче.
И трето — сивите сияния всъщност не бяха страшни, а… интересни.
— Хората непрекъснато умират от недостиг на сън — обясняваше Уайзър, — макар че патолозите обикновено определят като причина за смъртта самоубийство. Безсънието и алкохолизмът имат много общи черти, но главното е, че увреждат сърцето и мозъка. Ако ги оставиш да следват своя ход, те унищожават духа дълго преди да съсипят тялото. Така е, хората наистина умират от липса на сън. Опасно е, затова вземи мерки. Започнеш ли да се чувстваш странно, обади се Личфийлд. Чуваш ли? Не чакай специална покана.
Ралф направи гримаса.
— Мисля, че по-скоро ще се обадя на теб.
Уайзър кимна, сякаш очакваше това.
— На визитната картичка на Хонг написах и моя телефонен номер.
Изненадан, Ралф отново погледна картичката. Там наистина имаше втори номер — на Джо Уайзър.
— Обаждай се по всяко време на денонощието. Няма да обезпокоиш съпругата ми. Разведени сме от 1983 година.
Ралф се опита да каже нещо, но установи, че не може. От гърлото му излезе само един задавен нечленоразделен звук. Преглътна с усилие и се помъчи да се изкашля. Уайзър видя това и го потупа по гърба.
— Недей да кашляш в аптеката. Това плаши и прогонва богатите клиенти. Искаш ли носна кърпа?
— Не, нищо ми няма.
Гласът му беше немощен, но ясно доловим и що-годе овладян.
Аптекарят го погледна критично.
— Още не си зле, но ще бъдеш — рече той и отново стисна ръката му. Този път Ралф не се притесни, че ще счупи пръстите му. — А дотогава се отпусни. И се радвай, че все още спиш.
— Добре. Благодаря ти още веднъж.
Уайзър кимна и тръгна към гишето за приемане на рецепти.
4.
Ралф се върна по пътека 3, зави наляво покрай витринка, в която бяха изложени най-различни презервативи и излезе през врата с надпис: „БЛАГОДАРИМ ВИ, ЧЕ ПАЗАРУВАХТЕ В «РАЙТ ЕЙД»“. Отначало помисли, че няма нищо необикновено в ослепителната светлина, която го накара да присвие очи. В края на краищата беше ден и вероятно в аптеката е било малко по-тъмно, отколкото му се бе сторило. Сетне отвори широко очи и дъхът му секна.
На лицето му се изписа изумление — изражението на изследовател, успял да си проправи път през поредния неописуем гъсталак и озовал се пред легендарен изчезнал град или зашеметяваща геологична форма — диамантена скала или спираловиден водопад.
Направи крачка назад и се облегна на синята пощенска кутия до входа на аптеката. Очите му се стрелкаха наляво-надясно, докато съзнанието му се опитваше да проумее чудесната и същевременно ужасяваща гледка.
Сиянията се бяха завърнали, ала този път светлината беше навсякъде — ослепителна и силна, странна и красива.
Ралф имаше само едно подобно преживяване в живота си. През лятото на 1941 година, когато навърши осемнайсет, пътуваше на автостоп от Дери до дома на чичо си в Пофкийпси — разстояние от около шестстотин и петдесет километра. Бурята, разразила се в края на втория ден от пътуването му, го принуди да изтича до най-близкия подслон — полуразрушен хамбар, който се поклащаше от поривите на вятъра. През по-голямата част от деня бе вървял и преди гръмотевиците да престанат да разтърсват небето, заспа дълбоко.
На следващия ден се събуди след четиринайсет часа дълбок сън и се огледа изумен, без да знае къде се намира. Беше в някакво тъмно и приятно ухаещо място и светът около него бе облян в ослепителна светлина. После си спомни, че бе намерил убежище в хамбара. Помисли, че това странно видение се дължи на светлината, проникваща през цепнатините в стените и покрива на хамбара, съчетана с ярките слънчеви лъчи… Само това и нищо повече. Въпреки това седя безмълвен и смаян най-малко пет минути — младеж с широко отворени очи, сламки в косите и изцапани с плява ръце. Гледаше към прииждащите вълни от златисти прашинки, които лениво се въртяха в косо падащите и пресичащи се слънчеви лъчи. Все едно беше в църква.
Сега отново се случваше нещо подобно. И най-лошото беше, че не можеше да опише точно какво е станало и как се е променил светът, за да бъде толкова прекрасен. Предметите и хората имаха ореоли, но за пръв път нещата бяха толкова ясни и на местата си. Автомобилите, телефонните стълбове, количките за пазаруване пред супермаркета и очертанията на жилищната сграда — всичко това сякаш се наби в очите му като кадри от стар филм. Изведнъж мръсното магазинче на Уичам Стрийт се превърна в страна на чудесата. Ралф не беше сигурен какво точно вижда. Знаеше само, че гледката е великолепна и изумително странна.
Погледът му беше привлечен единствено от ореолите, обкръжаващи хората, които влизаха и излизаха от магазина, слагаха пакети с покупки в багажниците или се качваха в колите и потегляха. Някои от сиянията бяха по-ярки от другите, но и най-бледите бяха сто пъти по-ясни, отколкото в първото му видение.
„Уайзър говореше точно за това. Да, несъмнено. Това е хиперреалност и онова, което виждаш, всъщност не е там — също като халюцинациите на хора, намиращи се под въздействието на ЛСД. Видението е само поредният симптом на безсънието ти. Гледай го и му се чуди колкото искаш. Само не вярвай на очите си.“
Ала не беше необходимо да си напомня да се удивлява, защото чудеса имаше навсякъде. Камион с хляб излизаше от паркинга пред „Изгрев, залез“ и от ауспуха му се кълбеше някакво тъмночервено вещество, почти с цвета на засъхналата кръв. Не беше нито дим, нито изпарения, но приличаше и на двете. Сиянието се извисяваше в постепенно избледняващи спирали. Ралф погледна пътната настилка и видя, че отпечатъците от гумите на камиона са оцветени в същия червени-кавокафяв оттенък. Камионът набра скорост и призрачната диря след него придоби аления цвят на кръв.
Навсякъде имаше подобни чудеса — явления, които се пресичаха в полегати пътеки и накараха Ралф отново да се замисли за светлината, проникваща през цепнатините на покрива и стените в онзи хамбар. Но истинското чудо бяха хората и ореолите около тях изглеждаха най-ясно очертани и реални.
От супермаркета излезе момче, което буташе количка с покупки и вървеше сред сияние от толкова ослепителна бяла светлина, че приличаше на движещ се прожектор. Ореолът на жената до него бледнееше — сиво-син като на започнало да мухлясва сирене.
От отворения прозорец на някакво субару млада жена повика момчето и му махна. Лявата й ръка остави ярки дири — розови като захарен памук. Избледняха почти веднага, след като се появиха. Момчето се ухили и също й махна, а ръката му разпръсна ветрилообразна следа, оцветена в жълтеника-вобяло. Приличаше на перката на тропическа риба. И тя започна да избледнява, но по-бавно.
Ралф се изплаши, но страхът му бе изместен от смайване, страхопочитание и удивление. През целия си живот не бе виждал такава красота. „Но това не е реално — успокояваше се той. — Не го забравяй това, Ралф.“ Обеща си да го направи, но поучителният глас сякаш звучеше отдалеч.
Забеляза и нещо друго — от главата на всеки човек излизаше по една ясна ярка линия. Извисяваше се нагоре като лента или цветен гирлянд, а после се разсейваше и изчезваше. В повечето случаи цветът на ярката линия съответстваше на останалата част от ореола — например ослепително бял на момчето и сиво-зелен на жената до него, но имаше и някои поразителни изключения. От мъжа на средна възраст, който крачеше сред тъмносиньо сияние, се издигаше ръждивочервена линия, а около една жена се виеше светлосив ореол в тъмнолилав оттенък. В два-три от случаите извисяващите се линии бяха почти черни. Ралф не ги хареса и забеляза, че хората с подобни „връвчици за балони“ (сравнението се появи непринудено и бързо в съзнанието му) до един изглеждаха зле.
Разбира се. Връвчиците за балони показват здравословното състояние… и заболяванията в някои случаи. Досущ ореолите на Кирлин8, по които хората бяха загубили ума си в края на шейсетте и началото на седемдесетте.
„Ралф — предупреди го друг глас, — всъщност не виждаш тези неща. Разбираш ли? Не искам да ти досаждам, но…“
Но имаше ли поне малка вероятност явлението да е реално? Дали продължителното му безсъние, съчетано със стабилизиращото въздействие на ясните и свързани сънища, му позволяваше да надникне във феноменални измерения, извън обсега на обикновените възприятия?
„Зарежи тази работа, Ралф. Веднага. Трябва да се стегнеш, инак ще свършиш като горкия стар Ед Дипно.“
Мисълта за Ед предизвика някои асоциации. Той бе казал нещо в деня, когато го арестуваха заради побоя на съпругата му. Но преди Ралф да си спомни какво бе то, някой попита:
— Мамо? Може ли да ми купиш още един десерт с мед и ядки?
— Ще видим, миличко.
Пред Ралф минаваха млада жена и момченце, хванати за ръка. Детето, което бе задало въпроса, беше на четири-пет годинки. Майка му вървеше сред сияние от ослепително бяло. Лентата, извисяваща се от русите й коси, също беше бяла и много широка — по-скоро панделка на красиво опакован подарък, отколкото връвчица на балон. Издигаше се на височина най-малко шест метра и плавно се носеше зад нея. Това накара Ралф да се замисли за сватби — шлейфове, воали и прозрачни, надиплени поли.
Ореолът на сина й беше в плътно тъмносиньо, доближаващо се до виолетово, и докато двамата минаваха покрай него, Ралф видя нещо изумително. От стиснатите им ръце също излизаха светещи дири — бели от жената и тъмносини от момченцето. Преплитаха се като свински опашки, извисяваха се във въздуха, избледняваха и изчезваха.
„Майка и син“ — помисли си Ралф. В усуканите като орлов нокът, пълзящ по градинска решетка сияния, имаше нещо абсолютно символично. Гледката накара сърцето му да ликува. Беше сантиментално, но точно това изпитваше. „Майка и син, бяло и синьо…“
— Мамо, какво гледа онзи човек?
Русокосата жена хвърли един бегъл поглед на Ралф.
Устните й изтъняха и се свиха. Нещо повече, той видя как блестящият й ореол внезапно помръкна и в него се очертаха спираловидно извиващи се оттенъци на тъмночервено.
„Цветът на страха — помисли Ралф. — Или може би на гнева.“
— Не знам, Тим. Хайде, побързай.
Тя дръпна детето и закрачи по-бързо. Вързаните й на опашка коси подскачаха нагоре-надолу и разпръсваха във въздуха малки сиво-червени ветрила, които приличаха на арките, оставащи от чистачките на предното стъкло на автомобилите.
— Хей, мамо, пусни ме. Не ме дърпай така. — Момченцето трябваше да припка, за да се изравни с нея.
„Аз съм виновен“ — помисли Ралф.
В съзнанието му пробегна въпросът как ли е изглеждал на младата майка. Възрастен тип с уморено лице и морави торбички под очите, който стои прегърбен до пощенската кутия пред аптеката и се е вторачил в нея и детето й, сякаш двамата са най-забележителните неща на света.
„Да, точно така е, госпожо. Само че не го знаете.“
Сигурно й приличаше на най-големия перверзник на всички времена. Трябваше да се отърси от тези видения, независимо дали бяха действителност или халюцинация. Не го ли направеше, някой щеше да извика ченгетата или санитарите с усмирителните ризи. А може би хубавичката майка вече говореше с тях по телефона във входа на супермаркета.
Тъкмо се питаше как една мисъл може да прогони другите, когато осъзна, че това вече се е случило. Психичното явление или халюцинацията на възприятията беше изчезнало, докато мислеше колко ужасен е изглеждал в очите на младата майка. Денят бе възвърнал предишния си блясък — чудесен, но много далеч от онова всеобхватно сияние. Хората, сновящи по паркинга, отново бяха обикновени и нямаха нито ореоли, нито „връвчици за балони“ или фойерверки. Бяха просто хора, които пазаруваха, взимаха снимките си от фотоателието или пиеха кафе. Някои може би дори се отбиваха в „Райт Ейд“, за да си купят приспивателни хапчета.
Обикновени граждани на Дери, занимаващи се с ежедневните си задачи.
Ралф издиша насъбралия се в белите му дробове въздух и се опита да се овладее. Успокоението дойде, но не с приливната вълна, която бе очаквал. Нямаше чувството, че светкавично се е изтръгнал от обятията на лудостта. Нито дори че се е приближил до някакъв бряг. И въпреки това той разбираше много добре, че не може да живее дълго в онзи ярък и прекрасен свят, без да застраши здравия си разсъдък. Все едно часове наред да изпитва оргазъм. Сигурно така възприемаха нещата гениите и великите художници, но това не беше за него. Толкова много жизнени сокове щяха да го изкарат от равновесие и когато санитарите с усмирителните ризи навият ръкава му, за да му сложат инжекция и го отведат, Ралф вероятно ще бъде щастлив да тръгне с тях.
В момента не изпитваше успокоение, а някаква приятна меланхолия, в която понякога изпадаше след полово сношение, когато беше млад. Меланхолията не беше силна, но всеобхватна и сякаш изпълваше празнотите в тялото и ума му, така както оттеглящият се прилив оставя наноси. Запита се дали някога отново ще преживее такъв тревожен и същевременно опияняващ момент. Мислеше, че шансовете му са сравнително добри… поне до следващия месец, когато Джеймс Рой Хонг го набоде с иглите си или Антъни Форбс започне да размахва златния си джобен часовник пред очите му и да му внушава, че много… му се спи. Беше твърде възможно Хонг и Форбс да не успеят да го излекуват от безсънието, но ако някой от двамата го стореше, Ралф вероятно щеше да престане да вижда ореоли и „връвчици за балони“. След месец и нещо на спокойни нощи той сигурно щеше да забрави какво се беше случило. Това беше основателен повод да изпитва лека меланхолия.
„По-добре тръгвай. Ако новият ти приятел случайно погледне през прозореца и те види да стоиш тук като тъпак, вероятно самият той ще изпрати санитарите с усмирителните ризи.“
— По-скоро ще извика доктор Личфийлд — измърмори Ралф и тръгна към Харис Авеню.
5.
Подаде глава през външната врата на Лоуис и извика:
— Ехо! Има ли някой вкъщи?
— Влизай, Ралф — отговори тя. — В хола сме.
Ралф винаги си бе представял, че заешките дупки приличат на малката къща на Лоуис, която се намираше на една пряка надолу по хълма. Домът на Лоуис Шаси беше отрупан с разни вещи и може би малко тъмен, но спретнат и безупречно чист. От всяка стена в мъничкия хол те гледаха роднини. Почетното място — върху телевизора — беше запазено за оцветена студийна фотография на мъж, когото Лоуис наричаше „господин Шаси“.
Макгавърн седеше прегърбен на дивана и крепеше чиния с макарони и сирене на мършавите си колене. Телевизорът беше включен. Даваха някакво състезание.
— Какво иска да каже с това „в хола сме“? — попита Ралф, но преди Макгавърн да отговори, в стаята влезе Лоуис, носейки чиния, от която се вдигаше пара.
— Заповядай — рече тя. — Седни и яж. Говорих със Симон. Вероятно ще съобщят за случилото се в обедните новини.
— Господи, Лоуис, не биваше да го правиш — каза Ралф и взе чинията, но стомахът му силно изкъркори, когато долови мириса на лук и разтопено сирене. Погледна часовника на стената — едва забележим сред снимките на мъж в палто от кожа на миеща мечка и на жена, която имаше такъв вид, сякаш бе поклонничка на черната магия — и се учуди, че е дванайсет и пет.
— Нищо не съм направила, само сложих разни остатъци в микровълновата фурна — рече Лоуис. — Някой ден наистина ще сготвя нещо за теб, Ралф. Сядай.
— Но не и върху шапката ми — каза Макгавърн, без да откъсва очи от екрана на телевизора.
После взе меката си шапка от дивана, пусна я на пода до себе си и отново се залови с порцията макарони, която бързо намаляваше.
— Много е вкусно, Лоуис.
— Благодаря.
Лоуис спря пред телевизора достатъчно дълго, за да види как един от състезателите спечели пътуване до Барбадос и кола, сетне забърза към кухнята.
Лицето на победителя изчезна от екрана и на неговото място се появи мятащ се в леглото мъж в измачкана пижама. Надигна се и погледна часовника на нощното шкафче. 3:18 сутринта — време, което бе станало до болка познато на Ралф.
— Не можете да спите? — съчувствено попита говорителят. — Уморени сте от безсънните нощи?
През прозореца на спалнята в рекламата долетя малко блестящо хапче. Приличаше на летяща чиния и Ралф не се изненада, когато видя, че е синьо.
Той седна до Макгавърн. Макар че бяха съвсем слаби (думата мършав би описала Бил по-добре), двамата мъже заемаха по-голямата част от дивана.
Лоуис влезе, носейки чиния и за себе си, и се настани на люлеещия се стол до прозореца. На фона на дрънчащата като тенекия музика и аплодисментите от студиото един женски глас каза:
— Аз съм Лизет Бенсън. Най-важното в обедните новини е, че известна защитничка на правата на жените се е съгласила да изнесе реч в Дери и това е предизвикало протест — и шест ареста — в местната клиника. Ще чуете също Крис Олтобърг с прогнозата за времето и Боб Макланахан със спорта. Останете с нас.
Ралф сложи хапка макарони и сирене в устата си, вдигна глава и видя, че Лоуис го наблюдава.
— Хубави ли са? — попита тя.
— Много са вкусни.
Не излъга, но в момента дори порция американски спагети, сервирани студени, направо от консервата, щеше да има същия вкус. Той беше не само гладен, но и ненаситен. Виждането на ореоли явно изгаряше много калории.
— Накратко казано, случило се е следното — рече Макгавърн, който преглътна последната хапка и остави чинията си на пода до шапката. — В осем и половина сутринта, когато хората идвали на работа, пред „Грижи за жената“ се появили около осемнайсет човека. Симон каза, че се самоопределили като „Приятели на живота“, но ядрото на групата се състояло от някакви откачалки, които по-рано се водели под името „Хляб наш насъщен“. Единият бил Чарлс Пикъринг, онзи, когото ченгетата хванаха, докато се готвеше да подпали клиниката миналата година. Племенницата на Симон каза, че полицаите арестували само четирима. Изглежда, не е разбрала добре.
— Ед наистина ли е бил сред тях? — попита Ралф.
— Да — отговори Лоуис. — И той е бил задържан. Поне никой не е бил ударен с палка. Оказа се само слух. Няма пострадали.
— Този път — мрачно добави Макгавърн.
На екрана на мъничкия цветен телевизор се появи заставката на обедните новини, а после — Лизет Бенсън.
— Добър ден — каза тя. — Водещата новина в този хубав есенен ден е, че известната писателка и защитничка на правата на жените Сюзан Дей се е съгласила да говори в Градския съвет в Дери идния месец. Съобщението за речта й е предизвикало демонстрация пред „Грижи за жената“, изследователски център и клиника за аборти в Дери…
— Пак започнаха с онази клиника за аборти! — възкликна Макгавърн. — Исусе!
— Тихо! — сопна се Лоуис.
Бил я погледна изненадан и млъкна.
— Джон Къркланд с първия от двата репортажа от „Грижи за жената“ — завърши Лизет Бенсън.
На нейното място се появи репортер, който стоеше пред ниска тухлена сграда. Надписът в долната част на екрана уведомяваше зрителите, че това е репортаж на живо. Видяха се прозорците от едната страна на „Грижи за жената“. Два от тях бяха счупени, а останалите — изцапани с нещо червено, което приличаше на кръв. Между сградата и репортера беше опъната жълта полицейска лента. В далечния ъгъл стояха три униформени ченгета и един цивилен детектив. Ралф не се изненада, когато позна Джон Лийдекър.
— Определят се като „Приятели на живота“, Лизет. Демонстрацията им тази сутрин е била спонтанен изблик на възмущение, предизвикано от новината, че Сюзан Дей — жената, която радикалните защитници на живота наричат „Убиец на бебета номер едно“ — ще идва в Дери следващия месец, за да говори в Градския съвет. Ала някои от полицаите смятат, че не е било точно така.
Репортажът на Къркланд продължи с видеофилм, започващ с Лийдекър в близък план, който явно се беше примирил с факта, че го интервюират.
— Съвсем не беше спонтанен — заяви той. — Очевидно всичко е било подготвено предварително. Вероятно са чакали вестта за решението на Сюзан Дей да дойде тук и са се готвели, докато новината бъде публикувана във вестника, което стана днес.
Къркланд го изгледа изпитателно и попита:
— Какво имате предвид под „подготвено предварително“?
— На повечето лозунги, които носеха, беше написано името на госпожица Сюзан Дей. Пък и имаше дузина от тези.
Непроницаемото лице на полицая промени изражението си и по него се изписа отвращение. Той вдигна найлоново пликче за веществени доказателства и стъписан, Ралф установи, че вътре има обезобразени и окървавени бебета. В следващия миг осъзна, че червеното е боя, а телцата — кукли.
Сетне камерата бавно показа един след друг изцапаните и счупени прозорци. Размазаното по стъклата вещество приличаше на кръв и Ралф реши, че няма желание да дояде макароните.
— Демонстрантите дойдоха с кукли, в чиито тела бяха инжектирали някакъв сироп и червен оцветител — продължи Къркланд. — Хвърляха ги по сградата на клиниката и скандираха срещу Сюзан Дей. Счупиха два прозореца, но по-големи щети нямаше.
Камерата се насочи към изцапаното стъкло.
— Повечето кукли се разцепиха — разказваше Къркланд — и опръскаха стените с нещо, което приличаше на кръв достатъчно, за да уплаши служителите, станали свидетели на „бомбардировката“.
На екрана се появи красива чернокоса жена, облечена в панталон и пуловер.
— О, погледнете, това е Барби — извика Лоуис. — Надявам се, че Симон гледа. Може би трябва да й се…
Сега Макгавърн й се сопна.
— Бях ужасена — каза Барбара Ричардс. — Отначало помислих, че наистина хвърлят мъртви бебета или зародиши, които са намерили отнякъде. Дори след като доктор Харпър изтича и изкрещя, че това са само кукли, пак не бях сигурна.
— Казвате, че скандирали?
— Да. Онова, което чух най-ясно, беше: „Не позволявайте на Ангела на смъртта да стъпи в Дери.“
Камерата отново се насочи към Къркланд.
— Около девет часа тази сутрин демонстрантите бяха откарани в главното управление на полицията на Мейн Стрийт. Научих, че дванайсет са били разпитани и освободени, а други шест — арестувани за дребно хулиганство и неприлично поведение. По всичко личи, че е започнала поредната война срещу абортите. Джон Къркланд, новините за Канал 4.
На екрана отново се появи Лизет Бенсън.
— Сега ще продължим с Ан Ривърс, която преди по малко от час разговаря с така наречените „Приятели на живота“, арестувани на сутрешната демонстрация.
Ан Ривърс стоеше на стъпалата на полицията на Мейн Стрийт. От едната й страна беше Ед Дипно, а от другата — някакъв висок мъж с изпито лице и козя брадичка. Ед изглеждаше спретнат и направо красив в сивото си вълнено сако и морскосин панталон. Високият мъж с козята брадичка беше облечен така, както може да се издокара само един либерал, изповядващ пролетарски възгледи — избелели джинси, синя работна риза и червени тиранти. Ралф веднага се досети кой е. Това беше Даниел Далтън, собственикът на магазина за дрехи втора употреба. Последния път, когато Ралф го видя, Дан стоеше зад висящите от тавана китари и клетки за птици и размахваше ръце пред Хамилтьн Девънпорт, сякаш искаше да каже: „На кого му пука какво мислиш?“
Но погледът му беше привлечен от Ед, който изглеждаше много добре.
Макгавърн явно мислеше същото.
— Боже мой, не мога да повярвам, че е той — измърмори Бил.
— Лизет — започна хубавата русокоса репортерка, — с мен са Едуард Дипно и Даниел Далтьн, и двамата от Дери. Били са сред арестуваните тази сутрин. Нали така, господа? Бяхте ли задържани?
Те кимнаха — Ед едва забележимо и с насмешливи искри в, очите, а Далтън — строго и решително стиснал челюсти. Погледът, който Дан вторачи в Ан Ривърс, го накара да изглежда така, сякаш се опитваше да си спомни в коя клиника за аборти я бе виждал да влиза с наведена глава и прегърбени рамене.
— Под гаранция ли ви пуснаха?
— Сами си платихме гаранцията — отговори Ед. — Обвиненията бяха смехотворни. Нямахме намерение да нараняваме никого и наистина никой не пострада.
— Бяхме арестувани само защото безбожниците са заели всички високи постове във властта в този град и искат да ни превърнат в изкупителни жертви — намеси се Далтън и на Ралф му се стори, че за миг лицето на Ед се изкриви, сякаш си мислеше: „Ето, че се започна.“
Ан Ривърс поднесе микрофона на Ед.
— Въпросът не е теоретичен, а практически — каза той. — Макар че ръководството на „Грижи за жената“ тръби, че в центъра се извършват консултации, терапия, безплатни мамографии и други такива достойни за възхищение функции, в това място правят и други неща. От „Грижи за жената“ текат потоци кръв…
— Невинна кръв! — извика Далтън.
Очите му горяха и Ралф прозря нещо обезпокоително — гражданите на Източен Мейн гледаха това и мислеха, че мъжът с червените тиранти е смахнат, докато партньорът му изглеждаше съвсем разумен. Беше почти забавно.
Ед побърза да се намеси:
— Касапницата в „Грижи за жената“ продължава вече осма година. Много хора — особено радикалните феминистки като доктор Робърта Харпър, шефката на клиниката — обичат да украсяват дейността си с изрази като „преждевременно прекъсване на бременността“, но всъщност става дума за аборт — краен акт на поругаване на жените от страна на едно общество, в което съществува разделение между половете.
— Но дали хвърлянето на кукли, пълни с течност, наподобяваща кръв, по прозорците на една частна клиника е начинът да изразявате публично възгледите си, господин Дипно?
За миг насмешливата искра в очите на Ед беше заменена от суров и безмилостен поглед. В този момент Ралф отново виждаше онзи Ед Дипно, който беше готов да пребие шофьора на камиона, макар че онзи го превъзхождаше по тегло с петдесетина килограма. Той забрави, че записът беше направен преди час и се уплаши за слабата русокоса репортерка, красива като жената, за която интервюираният все още бе женен. „Внимавай, млада госпожице — помисли си. — Внимавай и се страхувай. Стоиш до един много опасен тип.“
После студеният поглед изчезна и мъжът с вълненото сако отново се превърна в сериозен и съвестен млад човек. Камерата отново показа Далтън, който сега нервно подръпваше тирантите си.
— Правим онова, което така наречените добри германци не са успели да сторят през трийсетте — каза Ед. Говореше с търпеливия менторски тон на човек, принуден непрекъснато да повтаря едно и също… предимно на хора, които би трябвало да го знаят. — Те мълчаха и в резултат на това загинаха шест милиона евреи. В нашата страна има подобен Холокост…
— Повече от хиляда бебета на ден — прекъсна го Далтън. Предишната пронизителност в гласа му бе изчезнала и сега звучеше ужасен и безнадеждно уморен. — Изтръгват ги от утробите на майките им и ръчичките им махат в знак на протест, докато умират.
— О, Господи! — рече Макгавърн. — Това е най-нелепото нещо, което съм…
— Тихо, Бил! — сопна се Лоуис.
— Каква е целта на този протест? — попита Ривърс.
— Както вероятно знаете — обясни Далтън, — градската управа се е съгласила да преразгледа местните наредби, които позволяват на „Грижи за жената“ да действат по този начин. Ще гласуват по въпроса в началото на ноември. Защитниците на абортите се страхуват, че Съвета може да хвърли пясък в механизма на тяхната смъртоносна машина, и затова са повикали Сюзан Дей — да се опита да „смаже механизма“. Ние свикваме нашите…
Репортерката отново поднесе микрофона на Ед.
— Ще има ли още протести, господин Дипно? — попита тя и на Ралф му хрумна, че младата жена може би проявява към Ед не само професионален интерес.
И защо не? Ед беше хубавец. Пък и Ан Ривърс едва ли знаеше за убедеността му, че Пурпурния крал и неговите центуриони са в Дери и се присъединяват към убийците на бебета от „Грижи за жената“.
— Протестите ще продължат, докато юридическата аномалия, отворила вратата за тази касапница, не се промени — отговори Ед. — Дано в аналите на следващия век да пише, че не всички американци са били примерни нацисти през този мрачен период в нашата история.
— Ще има ли насилие?
— Ние сме противници на насилието.
Двамата вече се гледаха в очите и Ралф си помисли, че Ан Ривърс има онова, което Каролин би нарекла „разкошни бедра“. Дан Далтън стоеше съвсем забравен.
— А когато идния месец Сюзан Дей пристигне в Дери, ще гарантирате ли безопасността й?
Ед се усмихна и Ралф си го представи такъв, какъвто беше в онзи горещ августовски следобед преди по-малко от месец — коленичил, сложил едната си ръка на раменете му и шепнещ: „Те горят зародишите в Нюпорт.“ Старецът потрепери.
— Не вярвам, че някой може да гарантира нещо в страна, където хиляди деца се изсмукват с вакуум от утробите на майките им — отговори Ед.
Ан Ривърс го погледна неуверено за миг, сякаш не можеше да реши дали да му зададе още един въпрос (и вероятно да поиска телефонния му номер), а после се обърна към камерата.
— Ан Ривърс, от главно управление на полицията в Дери.
Отново се появи Лизет Бенсън и нещо в ироничната извивка на устните й накара Ралф да си помисли, че вероятно той не е бил единственият, който е доловил взаимното привличане между репортер и интервюиран.
— Ще следим развитието на историята през целия ден — съобщи Лизет. — Бъдете с нас в новините в шест. В Огъста губернаторката Грета Пауърс отговори на обвиненията в…
Лоуис стана и изключи телевизора. Вторачи се за миг в потъмнелия екран, после въздъхна тежко, седна и рече:
— Имам компот от боровинки, но след всичко това едва ли ще ви е до него.
Двамата мъже поклатиха глави. Макгавърн погледна Ралф и отбеляза:
— Беше страшно.
Ралф кимна. Продължаваше да мисли как Ед крачеше напред-назад по мократа трева и удряше с юмрук по разтворената длан на другата си ръка.
— Как е възможно да го пуснат под гаранция и после да го интервюират по новините, сякаш е нормално човешко същество? — възмути се Лоуис. — След онова, което направи с горката Хелън? Боже мой, Ан Ривърс беше готова да го покани у тях на вечеря!
— Или да похапнат солени бисквитки в леглото — сухо добави Ралф.
— Обвинението в насилие и днешната история нямат нищо общо — рече Макгавърн — и можете да се обзаложите, че адвокатите на онези хапльовци ще продължат в същия дух.
— И дори обвинението беше в непристойно поведение — напомни им Ралф.
— Как може насилието да се тълкува като неприлично поведение? — попита Лоуис.
— Такова е само когато го упражняваш върху съпругата си — иронично поясни Макгавърн. — Според законите в Америка.
Лоуис започна нервно да кърши ръце, сетне взе снимката на господин Шаси, погледна я за миг и я остави на мястото й.
— Ами, законът е едно — рече тя — и аз ще бъда първата, която ще признае, че изобщо не го разбирам. Но някой трябва да им каже, че Ед е луд и бие съпругата си.
— Нямаш представа колко е луд — каза Ралф и им разказа какво се бе случило на летището предишното лято.
Това му отне десет минути. Когато свърши, двамата мълчаха и го гледаха с широко отворени очи.
— Какво? — неспокойно попита той. — Не ми ли вярвате? Смятате, че си го измислям?
— Разбира се, че ти вярвам — рече Лоуис. — Но бях… потресена. И уплашена.
— Ралф, мисля, че трябва да разкажеш това на Джон Лийдекър — обади се Макгавърн. — Не смятам, че той може да направи нещо, но като се имат предвид новите другарчета на Ед, трябва да му съобщиш тази информация.
Ралф внимателно обмисли предложението, после кимна и стана.
— Трябва да тръгвам. Искаш ли да дойдеш с мен, Лоуис?
Тя се замисли, сетне поклати глава.
— Уморена съм. И нещо… не се чувствам добре. Мисля да подремна.
— Добре. Наистина изглеждаш изтощена. И благодаря, че ни нахрани.
После импулсивно се наведе и целуна ъгълчето на устата й. Лоуис го погледна сепната и благодарна.
6.
Ралф изключи телевизора след близо шест часа, когато Лизет Бенсън свърши с вечерните новини и отстъпи място на спортния коментатор. Демонстрацията пред „Грижи за жената“ беше изместена на второ място. Голямата новина на вечерта беше твърдението, че губернаторката Грета Пауърс е взимала кокаин като студентка. Пък и нямаше нищо ново — само дето Дан Далтън сега беше представен като основната фигура в „Приятели на живота“. Ралф си помисли, че „фигурант“ е вероятно по-уместната дума. Паднало ли бе обвинението от Ед? Ако не беше, сигурно това скоро щеше да се случи — най-късно по Коледа. Един потенциално по-интересен въпрос беше какво мислеха работодателите на Ед за приключенията му. Едва ли щяха да се почувстват по-спокойни след всичко, станало днес, отколкото след обвиненията в насилие над съпругата му от миналия месец. Наскоро Ралф прочете, че лабораториите „Хокинс“ ще станат петият подобен научноизследователски център в североизточната част, който ще преработва ембрионална тъкан. Вероятно нямаше да се зарадват на информацията, че един от техните химици е бил арестуван, защото хвърлял кукли, пълни с фалшива кръв по клиника за аборти. И ако знаеха колко е смахнат всъщност…
„Кой ще им каже, Ралф? Ти ли?“
Не. Това беше крачка, която Ралф нямаше желание да направи — поне засега. За разлика от отиването си в полицейския участък с Макгавърн, за да говорят с Джон Лийдекър за случката от миналото лято, това сега беше като преследване. Все едно да напишеш „УБИЙТЕ ТАЗИ МРЪСНИЦА“ до плаката на жената, с чиито възгледи не си съгласен.
„Това са глупости и ти го знаеш.“
— Нищо не знам — каза на глас той, стана и се приближи до прозореца. — Толкова съм уморен.
Но докато стоеше там и гледаше как двама мъже излизат от „Червената ябълка“ с по една опаковка от шест бири, Ралф изведнъж установи, че наистина знае нещо и при мисълта за това по гърба му полазиха ледени тръпки.
Тази сутрин, когато излезе от „Райт Ейд“ и бе поразен от ореолите, той си напомни за пореден път да се наслаждава на гледката, но да не вярва на очите си. Не успееше ли да направи тази съдбоносна разлика, щеше да свърши като Ед Дипно. Мисълта бе открехнала вратата на някаква асоциативна памет, но движещите се ореоли на паркинга бяха отвлекли вниманието му, преди да влезе. И сега се сети — точно Ед бе казал, че вижда ореоли.
„Не. Сигурно е имал предвид цветове. Почти съм убеден в това. Каза го, след като говореше, че навсякъде виждал трупове на бебета…“
Двамата мъже се качиха в разнебитен микробус. Ралф си помисли, че никога няма да си спомни точните думи на Ед. Беше много уморен. После, когато микробусът потегли сред облак от изпарения, напомнящ му яркото кафяво-червено сияние, което бе видял да излиза от ауспуха на камиона с хляба, в съзнанието му се отвори една друга врата и паметта се възвърна.
— Ед спомена, че светът е изпълнен с цветове — каза Ралф на пустия си апартамент, — но в един момент започнал да вижда всичко в черно. Мисля, че беше точно така.
Дали това беше всичко? Струваше му се, че в словото на Ед имаше още нещо, но не можеше да си спомни какво. Пък и има ли значение? Нервите му подсказваха, че има — ледената ивица на гърба му се бе разширила и беше станала по-дълбока.
Телефонът иззвъня. Ралф се обърна и го видя, облян в тъмночервена светлина в оттенъка на кръв, която тече от носа.
„Не — изстена нещо в него. — О, не, Ралф, не започвай отново…“
С всяко иззвъняване на телефона светлата мъгла ставаше все по-ярка и потъмняваше, когато апаратът мълчеше. Ралф сякаш наблюдаваше някакво призрачно сърце, в средата на което имаше телефон.
Затвори очи и когато отново ги отвори, червеното сияние беше изчезнало.
„Не, сега ти просто не го виждаш. Не съм сигурен, но мисля, че си го прогонил със силата на волята си. Като в сън.“
Докато се приближаваше до телефона, Ралф си помисли, че тази идея е смахната — също като виждането на ореоли. Само че не беше така и той го знаеше много добре. Ако беше лудост, защо само погледна телефона, обкръжен в червеното сияние, и разбра, че го търси Ед Дипно?
„Това са врели-некипели, Ралф. Мислиш, че е Ед, защото само той е в ума ти… и защото си толкова уморен, че в главата ти стават странни неща. Хайде, вдигни слушалката и ще се увериш. Вероятно някой иска да те абонира, за нещо или да те включи в акция по кръводаряване.“
Но Ралф беше на друго мнение.
Вдигна слушалката и каза „ало“.
7.
Никакъв отговор. Но някой слушаше, защото Ралф чуваше дишането му.
— Ало? — повтори той.
Пак последва мълчание и Ралф се накани да каже „затварям“, когато Ед Дипно рече:
— Предупреждавам те, че голямата ти уста ще ти навлече неприятности.
По гърба му вече нямаше ивица хлад, а тънък слой лед, който започваше от тила и стигаше до последния прешлен.
— Здравей. Ед. Видях те днес по телевизията.
Това беше единственото, което измисли да каже. Ръката му се бе вкопчила в слушалката.
— Зарежи това, приятел. Само слушай внимателно. Онзи детектив, който ме арестува миналия месец… Лийдекър, ме посети. Всъщност току-що си тръгна.
Сърцето на Ралф се сви, ала това някак си не го изненада. В края на краищата посещението на Лийдекър не беше неочаквано, нали? Инспекторът беше силно заинтригуван от разказа на Ралф за случката на летището през лятото на 1992.
— Нима? — попита той, като се стараеше да не изглежда заинтригуван.
— Детектив Лийдекър смята, че според мен някои хора — или вероятно извънземни — изнасят от града зародиши с камиони. Каква налудничава идея, нали?
Ралф стоеше до дивана, нервно подръпвайки телефонния кабел. Осъзна, че вижда неясна червена светлина, излъчваща се от него. Сиянието пулсираше в ритъма на речта на Ед.
— Наговорил си му врели-некипели, приятел.
Ралф мълчеше.
— Това, че извика полицията, след като дадох на онази кучка урок, който напълно заслужаваше, не ме притесни — продължи Ед. — Отдадох го на… ами, на загриженост. Или си мислел, че ако е достатъчно благодарна, тя може да ти бутне от състрадание. В края на краищата ти си дърт, но още не си за юрския парк. Най-малкото си помислил, че ще ти даде да й пъхнеш един пръст.
Ралф не каза нищо.
— Така ли е, старче?
Ралф продължаваше да мълчи.
— Смяташ, че ще ме вбесиш с това мълчание? Зарежи тая работа — добави Ед, но наистина звучеше ядосан и изкаран от равновесие. Сякаш се обаждаше с предварително измислен сценарий и Ралф бе отказал да прочете репликите си. — Ти не можеш… По-добре не…
— Обаждането ми в полицията, след като преби Хелън, не те е разстроило, но днешният разговор с Лийдекър е успял да го стори. Защо, Ед? Започна ли най-после да си задаваш въпроси за поведението си? И може би за начина си на мислене?
Сега беше ред на Ед да замълчи.
— Ако не приемеш нещата сериозно, Ралф, това ще бъде най-голямата ти грешка… — дрезгаво прошепна той.
— Напротив, приемам ги съвсем сериозно. Видях какво направи днес и как преби съпругата си миналия месец… Видях те и какво направи на летището преди една година. И сега полицията знае. Изслушах те, Ед. А сега е твой ред. Ти си болен. Имаш някакво психическо разстройство, страдаш от самозаблуди…
— Не искам да слушам глупостите ти — изкрещя младият мъж.
— Недей. Можеш да затвориш. В края на краищата ти плащаш разговора. Но докато го направиш, ще продължавам да ти досаждам. Защото те харесвам, Ед. Искам отново да те харесвам. Умен си, независимо от умственото ти разстройство, и мисля, че ме разбираш. Лийдекър знае всичко и ще те наблюдава…
— Виждаш ли вече цветове? — прекъсна го Ед.
Гласът му отново бе станал спокоен. В същото време червеното сияние около телефона беше изчезнало.
— Какви цветове? — попита Ралф.
Ед се престори, че не е чул въпроса, а продължи да говори:
— Каза, че ме харесваш. И аз те харесвам. Ето защо ще ти дам един много ценен съвет. Навлизаш в дълбоки води и подводното течение носи неща, за които въображението ти е бедно. Мислиш, че съм луд, но не знаеш какво е лудостта. Нямаш ни най-малка представа. Но ще разбереш, ако продължаваш да се бъркаш в неща, които не те засягат. Повярвай.
— Какви са тези неща? — Ралф се опита да говори безгрижно, но продължи да стиска слушалката — толкова силно, че пръстите му пулсираха.
— Сили — отговори Ед. — В Дери действат определени сили, за които едва ли искаш да знаеш. Те са… ами, да кажем същества. Още не са те забелязали, но ако продължаваш да се занимаваш с мен, ще го направят. И това ще бъде крайно неприятно за теб. Повярвай.
Сили. Същества.
— Попита ме как съм разбрал за всичко това. Кой ми е казал? Спомняш ли си, Ралф?
— Да.
Не лъжеше. Това беше последното, което Ед му каза, преди да се ухили като водещ на телевизионна игра и да отиде да поздрави ченгетата. „Започнах да виждам цветове, откакто той дойде и ми каза… Ще поговорим за това по-късно.“
— Лекарят ми каза. Малкият плешив доктор. Мисля, че ще трябва да отговаряш пред него, ако отново си пъхаш носа в моите работи. Инак, Господ да ти е на помощ.
— Аха. Е, да видим. Първо Пурпурния крал и неговите центуриони, а сега плешивият доктор. Предполагам, че следващият ще бъде…
— Спести си сарказма, Ралф. Само стой далеч от мен и от моите интереси. Стой надалеч.
Чу се изщракване и гласът на Ед заглъхна. Ралф дълго гледа слушалката в ръката си, после бавно я окачи на апарата.
„Стой далеч от мен и от моите интереси.“
Добре. И защо не? И без това си имаше твърде много грижи.
Отиде в кухнята, сложи филето от моруна във фурната и се опита да не мисли за демонстрацията срещу абортите, ореолите, Ед Дипно и Пурпурния крал.
Беше по-лесно, отколкото очакваше.
ШЕСТА ГЛАВА
1.
Лятото мина както винаги в Мейн — почти незабелязано. Ралф продължаваше да се буди по никое време и когато есенните цветове започнаха да обагрят листата на дърветата по Харис Авеню, той отваряше очи в два и петнайсет всяка сутрин. Беше ужасно и той очакваше с нетърпение прегледа при Джеймс Рой Хонг. Странните сияния, които видя в деня на срещата си с Джо Уайзър, не се повториха. От време на време съзираше проблясъци по краищата на предметите, но установи, че ако затвори очи и преброи до пет, когато ги отвори, ореолите изчезват.
Е… обикновено изчезваха.
Сюзан Дей щеше да изнесе речта си в петък, на осми октомври, и докато септември приближаваше към своя край, протестите и публичните дискусии относно абортите по желание се изостряха и съсредоточаваха върху нейната поява. Ралф видя Ед по телевизионните новини много пъти, понякога в компанията на Дан Далтън, но все по-често сам. Говореше бързо, убедително и с онази насмешливост не само в очите, но и в гласа.
Хората го харесваха и „Приятелите на живота“ явно привличаха огромна членска маса, на която „Хляб наш насъщен“, техният политически прототип, можеше само да завиди. Вече нямаше демонстрации с хвърляне на кукли, нито други изблици на насилие, а множество мирни походи и контрапоходи, скандиране на имена, заканително размахване на юмруци и гневни писма до редактора. Проповедниците предвещаваха анатема, учителите призоваваха към умереност и образование, а половин дузина млади жени от така наречената организация „Педерастко-лесбийските привърженици на Исус“ бяха арестувани за манифестация пред баптистката църква в Дери с лозунги „РАЗКАРАЙ СЕ ОТ ТЯЛОТО МИ“. „Дери Нюз“ цитира един неназован полицай, който изразяваше надеждата, че Сюзан Дей ще се разболее от грип или нещо подобно и ще отмени публичната си поява.
Ралф не общуваше с Ед, но на двайсет и първи септември получи картичка от Хелън със седемнайсет ликуващи думи: „Ура! Намерих си работа! В градската библиотека на Дери. Започвам следващия месец. Ще се видим скоро. Хелън.“
Чувствайки се далеч по-весел, отколкото през нощта, в която Хелън му се обади от болницата, той слезе на долния етаж, за да покаже картичката на Макгавърн, но вратата на апартамента му беше заключена.
Да се похвали на Лоуис, но тя сигурно бе отишла да играе карти или да купува прежда за поредния пуловер.
Леко натъжен и потънал в мисли как хората, с които най-много искаш да споделиш добрите новини, не са тук точно когато ти трябват, Ралф реши да се разходи в Строфорд Парк. И там видя Бил Макгавърн, който седеше па една пейка и плачеше.
2.
„Плачеше“ вероятно беше силно казано. По-скоро от очите му капеха сълзи. В чепатия си юмрук стискаше носна кърпа и наблюдаваше как една майка и малкият й син си подхвърлят топка на игрището за софтбол, където преди два дни бе завършило най-голямото събитие на сезона — градският турнир.
От време на време Бил избърсваше очите си с кърпата. Ралф, който никога не го беше виждал да плаче — дори на погребението на Каролин — се повъртя около игрището, чудейки се дали да се приближи до Макгавърн, или да се върне там, откъдето беше дошъл.
Накрая събра смелост и се приближи до пейката.
— Здрасти, Бил.
Макгавърн го погледна със зачервените си, плувнали в сълзи и леко смутени очи. Отново ги избърса и се опита да се усмихне.
— Здрасти. Ралф. Хвана ме да хленча. Съжалявам.
— Няма нищо. И аз съм го правил. Какво има?
Бил сви рамене и отново изтри сълзите си.
— Нищо особено. Страдам от ефекта на парадокса, това е всичко.
— За какъв парадокс говориш?
— С един от най-старите ми приятели става нещо хубаво. Всъщност човекът, който ме уволни от първото ми преподавателско място, умира.
Ралф вдигна вежди в недоумение, но не каза нищо.
— Болен е от пневмония. Днес или утре племенницата му сигурно ще го прибере от болницата. Известно време ще бъде включен на изкуствено дишане, но по всяка вероятност ще умре. Ще празнувам смъртта му и предполагам, че това ме потиска повече от всичко друго… Нищо не разбираш, нали?
— Не. Но все едно.
Макгавърн се вторачи в очите му, после изсумтя. Звукът беше дрезгав и задавен от сълзи, но Ралф помисли, че въпреки всичко това е неподправен смях, и рискува с усмивка.
— Нещо смешно ли казах?
— Не — отговори Бил и го потупа по рамото. — Само гледах лицето ти — толкова сериозно и честно. Ти наистина си като отворена книга, Ралф. Много ми допадаш. Понякога дори искам да бъда като теб.
— Не и в три часа сутринта — промълви Ралф. Макгавърн въздъхна и кимна.
— Безсънието.
— Точно така. Безсънието.
— Съжалявам, че се засмях, но…
— Не е необходимо да се извиняваш, Бил.
— Моля те, повярвай, като ти казвам, че се засмях от възхищение.
— Кой е твоят приятел и защо е хубаво, че умира?
Ралф вече се беше досетил какво се крие в същината на парадокса на Макгавърн. Не беше толкова добродушен и тъп, както Бил понякога мислеше.
— Името му е Боб Полхърст и пневмонията му е добра новина, защото от лятото на 1988 страда от болестта на Алцхаймер.
Ралф така и предполагаше, макар че през ума му мина и мисълта за СПИН. Зачуди се дали това би шокирало Макгавърн и му стана весело. Сетне го погледна и се засрами. Знаеше, че по отношение па лошото настроение Бил беше почти „професионалист“, но това едва ли правеше очевидната му тъга по стария приятел по-малко искрена.
— От 1948 до 1981 или 1982 Боб беше декан на историческия факултет в Дери. Когато се запознахме, беше на не повече от двайсет и пет години. Беше страхотен преподавател, един от онези интелигентни хора, които понякога откриваш в затънтените места. Крият способностите си. Обикновено свършват като декани на съответния факултет и ръководят дузина допълнителни дейности, защото просто не могат да отказват. Поне Боб беше такъв.
Майката поведе детето си към малкия снекбар, който работеше само през сезона. Лицето на момченцето излъчваше необикновено сияние — красота, подсилена от розовия ореол, който трептеше около главата му и пулсираше на спокойни талази.
— Може ли вече да се прибираме вкъщи, мамо? — попита детето. — Искам да правя фигурки с новия си пластелин.
— Първо да хапнем нещо, а? Мама е гладна.
— Добре.
На носа на момченцето имаше белег и там розовият блясък на ореола потъмняваше до червено.
„Паднало е от люлката, когато е било на осем месеца — помисли Ралф. — Протегнало ръчичка към пеперудите-играчки, които майка му окачила на тавана. Тя се уплашила до смърт, когато влязла и видяла кръвта. Помислила, че горкото й бебе умира, Патрик, така се казва. Тя му вика Пат. Кръстено е на дядо си и…“
Затвори очи за миг. Стомахът му леко се сви и изведнъж му стана ясно, че ще повърне.
— Ралф? — попита Макгавърн. — Добре ли си?
Ралф отвори очи. Никакви розови ореоли, само майка и син, тръгнали към снекбара. Аосолютно по нищо не личеше, че младата жена не иска да се прибират вкъщи, защото бащата на Пат пие отново след шест месеца въздържание. А когато пие, става лош…
„Престани, за Бога.“
— Всичко е наред — отговори той. — Само нещо ми влезе в окото. Продължавай. Разкажи ми за приятеля си.
— Няма какво толкова да разказвам. Беше гениален, но с течение на годините започнах да се убеждавам, че гениалността е често срещано явление. Според мен тази страна е пълна с гении. И повечето са преподаватели. Живеят и работят в невзрачни градчета, защото така им харесва. Боб Полхърст беше един от тях. Разбираше хората по начин, който ме плашеше… поне отначало. После проумях, че съвсем не трябва да се боя, защото Боб е добър човек, но в първия момент внушава страх. Понякога се чудиш дали очите му са обикновени или рентгенови.
Младата жена купи чаша газирана вода и се наведе да я даде на сина си. Детето се засмя, протегна и двете си ръце и я взе. Започна да пие жадно и около него мимолетно затрептя розовият блясък. Ралф вече беше убеден, че има право. Хлапето се казваше Патрик и майка му не искаше да се прибере вкъщи. Нямаше откъде да знае тези подробности, но все пак беше сигурен, че не греши.
— В онези дни — продължи да разказва Макгавърн — всеки се опитваше да мине за жител на Централен Мейн и сто процента хетеросексуален. Това беше единственият избор, освен да се преселиш в Гринич Вилидж, да носиш барета и да прекарваш съботните нощи в онези ужасни клубове, където аплодират, като щракат с пръсти. За повечето от нас, хомосексуалистите, всичко се свеждаше дотам. Ако не искахме група пияни момчета от някакво братство да ни спипат в някоя тъмна уличка и да се опитат да ни обезобразят лицата, трябваше да се крием.
Пат изпи газираната си вода и хвърли чашата на земята. Майка му каза да я вземе и да я пусне в кошчето за боклук — задача, която детето изпълни без възражения. После тя го хвана за ръката и двамата бавно тръгнаха към изхода на парка. Ралф ги наблюдаваше развълнуван. Надяваше се, че страховете на жената ще бъдат неоснователни. В същото време се опасяваше, че няма да е така.
— Когато през 1951 кандидатствах за мястото в историческия факултет, аз бях преподавал две години в затънтения Лубек и мислех, че ако ме назначат, без да задават въпроси, ще стигна далеч. Но Боб ме погледна с рентгеновите си очи и веднага разбра. И съвсем не се стесняваше. „Господин Макгавърн, ако реша да ви предложа работата и вие приемете, мога ли да получа гаранции, че няма да има никакъв проблем със сексуалните ви предпочитания?“ Представяш ли си. Ралф? И през ум не ми беше минавало, че ще ми зададат такъв въпрос, но той се изля от устата му като мед. Отговорих, че нямам ни най-малка представа за какво говори, като същевременно се ненавиждах заради това — по принцип, така да се каже. Сетне го погледнах още веднъж и реших да бъда откровен. Може и да бях заблудил някои хора в Лубек, но нямаше начин да подведа Боб Полхърст. Самият той още не бе навършил трийсет години и вероятно не бе ходил по на юг от Китъри повече от десетина пъти в живота си, но знаеше всичко за мен, като при това го разбра само за един двайсет-минутен разговор. „Не, сър, няма да има никакви проблеми“, отговорих, кротък като агънце.
Макгавърн отново избърса очи с носната кърпа, но този път на Ралф му се стори, че жестът е по-скоро театрален.
— През двайсет и трите тодини, преди да стана учител в общинския колеж в Дери, Боб ме научи на всичко, което знам, за преподаването на история и играта на шах. Беше изключителен шахматист… Победих го само веднъж и това беше, след като болестта на Алцхаймер бе започнала да му се отразява. Тогава играхме за последен път. Имаше и други неща. Той не забравяше вицовете. Нито рождените дни или годишнините на близки хора. Не изпращаше картички и не раздаваше подаръци, но винаги изказваше поздрави и благопожелания и никой не се съмняваше в искреността му. Публикува над шейсет статии за преподаването на история и за Гражданската война, която беше неговата специалност. През 1967 и 1968 написа книга, озаглавена „В края на онова лято“. Преди десет години ми даде да прочета ръкописа и мисля, че това е най-хубавата книга за Гражданската война, която някога съм чел. Единствената, доближаваща се до нея, е „Ангелите убийци“ от Макъл Шаара. Ала Боб не искаше да я публикува. Когато го попитах защо, отговори, че поне аз би трябвало да знам причините.
Макгавърн спря за малко и погледна към парка, изпълнен със златистозеленикава светлина и черни преплитащи се сенки, които се движеха и местеха с всеки полъх на вятъра.
— Страхуваше се да излага на показ възгледите си.
— Да — каза Ралф. — Разбирам.
— Може би това го описва най-добре — Боб попълваше голямата неделна кръстословица в „Ню Йорк Таймс“ с мастило. Веднъж го подразних за това. Той се ухили и рече: „Има огромна разлика между гордостта и оптимизма, Бил. Аз съм оптимист и това е всичко.“ Както и да е, ти схващаш какъв беше — мил човек, добър преподавател и блестящ интелект. Специалността му беше Гражданската война, а сега не знае какво е гражданска война, още по-малко кой е спечелил американската. По дяволите, дори не помни името си и скоро ще умре, без да има представа, че изобщо е живял.
По игрището се тътреше един мъж на средна възраст, облечен във фланелка на университета в Мейн и окъсани джинси. Под мишница носеше смачкан хартиен плик за пазаруване. Спря до снекбара, за да прегледа съдържанието на кошчето за боклук с надеждата да намери бутилки за връщане. Когато се наведе, Ралф видя, че около него трепти тъмнозелен ореол, а от главата му се вие светлозелена лепта. Изведнъж се почувства твърде уморен, за да затвори очи и да прогони видението. Обърна се към Макгавърн и каза:
— От един месец виждам неща като…
— Предполагам, че съм в траур — прекъсна го Бил, като пак избърса театрално очи, — макар че не знам дали заради Боб или заради себе си. Не е ли странно? Но ако знаеш колко умен беше едно време… Направо ме плашеше…
— Бил? Виждаш ли човека до снекбара? Онзи, който рови в кошчето за боклук? Забелязвам…
— Да, пълно е с такива — отговори Макгавърн, хвърляйки на алкохолика (който намери две празни бирени шишета и ги напъха в хартиения плик) бегъл поглед, после отново се обърна към Ралф.
— Не искам да съм стар. Предполагам, че всичко се свежда до това.
Алкохоликът се приближи до тяхната пейка, като тътреше крака. Ветрецът уведоми за пристигането му с миризма, която не беше на английски одеколон. Ореолът му — енергично подскачащо зелено сияние, което накара Ралф да се замисли за украсата в деня на Свети Патрик — изглеждаше странно на фона на приведеното тяло и болнава усмивка.
— Хей, момчета. Как я карате?
— Били сме и по-добре — отговори Макгавърн, като насмешливо повдигна вежди — и ще бъдем още по-добре, след като се разкараш оттук.
Бездомникът го погледна неуверено, сякаш не можеше да реши дали си губи времето, сетне се вторачи в Ралф.
— Имате ли дребни пари, господине? Трябва да отида в Декстър. Чичо ми ме извика в приюта на Нийболт Стрийт и каза, че мога да си възвърна предишната работа в завода, но само ако…
— Изчезвай, приятел — прекъсна го Бил.
Алкохоликът му хвърли бегъл и тревожен поглед, после кръвясалите му очи отново се насочиха към Ралф.
— Работата е хубава. Мога да я получа пак, но само ако стигна дотам. Има един автобус.
Ралф бръкна в джоба си, намери четвърт долар и десет цента и ги пусна в протегнатата ръка. Мъжът се ухили. Ралф изпита огромно облекчение.
— Хей, страхотно. Благодаря, господине.
— Няма защо.
Пияницата се затътри по посока на евтиния магазин, където винаги имаше алкохол.
„О, по дяволите, Ралф, не можеш ли да бъдеш малко по-милосърден и във въображението си? — запита се той. Обзалагам се, че няма да отиде на автобусната спирка.“
Вярно, но Ралф бе живял достатъчно дълго, за да знае, че между милосърдното мислене и илюзиите има огромна разлика. Ако алкохоликът с тъмнозеления ореол отидеше на автобусната спирка, то Ралф щеше а замине за Вашингтон, за да стане държавен секретар.
— Не трябваше да го правиш — скара му се Макгавърн. С това само насърчаваш такива като него.
— Предполагам — уморено се съгласи Ралф.
— Какво казваше, когато ни прекъснаха така грубо?
Идеята да сподели с Макгавърн виденията си за ореолите сега изглеждаше невероятно неуместна и Ралф не можеше да проумее как му беше хрумнало. Безсънието, разбира се — това беше единственият отговор. Недоспиването си бе направило лоша шега със способността му да преценява правилно, както и с краткотрайната му памет и възприятията.
— Сутринта получих нещо по пощата — отговори той. — Мислех, че може да те развесели.
Подаде му картичката. Бил я прочете два пъти. Сетне на продълговатото му конско лице разцъфна широка усмивка. Съчетанието от облекчение и неподправена радост в изражението му накара Ралф веднага да му прости егоистичните изблици. Беше лесно да забрави, че Макгавърн можеше да бъде щедър и същевременно надут.
— Страхотно, а? Намерила си е работа.
— Да. Искам да го отпразнуваме с обяд. Има едно приятно заведение на две врати от „Райт Ейд“. Нарича се „Изгрев, залез“. Може би е прекалено натруфено, но…
— Благодаря, ала обещах на племенницата на Боб да отида и да поседя при него. Горкият няма ни най-малка представа кой съм, но това няма значение. Важното е, че знам кой е той.
— Да.
Все още усмихнат, Макгавърн отново прегледа картичката и заяви:
— Обзалагам се на пет долара, че тя ще се върне при онзи ненормален тип, съпруга си… Но бих се радвал, ако изгубя баса. Предполагам, че това звучи налудничаво.
— Малко — съгласи се Ралф, но само защото знаеше, че Макгавърн иска да чуе точно това.
Всъщност мислеше, че Бил е описал собствения си характер и мироглед по-сбито, отколкото би го направил самият Ралф.
— Хубаво е да знаеш, че положението на някого се оправя, вместо да се влошава, нали?
— Така е.
— Лоуис видя ли картичката? Ралф поклати глава.
— Не е вкъщи. Но ще й я покажа веднага щом я видя.
— Направи го. Спиш ли по-добре, Ралф?
— Справям се някак.
— Хубаво. Изглеждаш много по-добре. Укрепнал. Не бива да се предаваме, Ралф. Това е най-важното. Не съм ли прав?
— Да — въздъхна Ралф.
3.
Два дни по-късно той седеше до кухненската си маса, бавно ядеше овесени ядки, които всъщност не искаше (но по някакъв неясен начин предполагаше, че са полезни за него), и гледаше първата страница на „Дери Нюз“. Беше прочел набързо уводната статия, но погледът му се връщаше към снимката, която сякаш въплъщаваше всички неприятни чувства, обсебили го през последния месец, без да намира обяснение за тях.
Мислеше, че заглавието — „Демонстрацията пред «Грижи за жената» предизвиква насилие“ — не отговаря на съдържанието на статията, но това не го изненада. От години четеше този вестник и бе свикнал с неговите пристрастия, които включваха твърда позиция срещу абортите. Въпреки това вестникът се разграничаваше от „Приятели на живота“. Привържениците на тази организация се бяха струпали на паркинга между „Грижи за жената“ и градската болница и чакаха групата от около двеста защитници на свободния избор, които минаваха през града. Повечето демонстранти носеха лозунги със снимки на Сюзан Дей и надписи „Избор, а не страх“.
Идеята им беше да съберат поддръжници — все едно лавина, търкаляща се надолу по хълм. Пред „Грижи за жената“ щеше да се проведе кратък митинг, чиято цел беше да подготви хората за пристигането на Сюзан Дей, последван от закуска и освежителни напитки. Но митингът така и не се състоя. Когато привържениците на свободния избор наближиха паркинга, „Приятели на живота“ се втурнаха и блокираха пътя им, издигайки пред гърдите си като щит лозунгите „убийството си е убийство“, „Сюзан Дей, стой настрана“ и „Спрете клането на невинни“.
Демонстрантите бяха съпровождани от полицията, но никой не беше подготвен за скоростта, с която апострофите и гневните думи прераснаха в ритници и удари. Всичко започна, когато привърженичка на „Приятели на живота“ разпозна дъщеря си сред защитниците на свободния избор. Жената захвърли плаката си и се нахвърли върху момичето. Приятелят на девойката хвана майката и се опита да я спре. Тя го одра по лицето и момчето я просна на земята. Това стана причина за десетминутна битка между двете групи, които имаха почти еднакъв брой членове.
Снимката на първата страница в „Дери Нюз“ показваше Хамилтън Девънпорт и Даниел Далтън. Фотографът бе уловил Девънпорт да се зъби, което беше съвсем непривично за обичайно спокойния му и самодоволен вид. Единият му юмрук беше вдигнат над главата в примитивен жест на триумф. Пред него — сложил на главата си като някакъв сюрреалистичен картонен ореол лозунга на Хамилтън „Избор, а не страх“ — стоеше основната фигура на „Приятели на живота“. Очите на Далтън бяха замъглени, а челюстта — отпусната. Контрастът на черно-бялата снимка беше ярък и кръвта, течаща от ноздрите му приличаше на шоколадов сос.
Ралф отмести поглед от фотографията, опитвайки се да се съсредоточи върху овесените ядки, и си спомни за онзи ден през миналото лято, когато за пръв път бе видял плакатите с надпис „Търсена за убийство“, които сега бяха разлепени из целия Дери. Тогава едва не припадна пред Строфорд Парк. Мислите му се фокусираха предимно върху лицата на двамата мъже — Девънпорт, изпълнен с гняв, докато надничаше през прашната витрина на магазинчето за вехтории, а Далтън — с лека и презрителна усмивка, която загатваше, че от маймуна като Хамилтън не може да се очаква да разбере висшия морал на проблема с абортите — нещо, известно и на двамата.
Ралф се замисли за израженията им и за разликата между двамата мъже, а после удивеният му поглед се върна към снимката във вестника. Зад Далтън стояха двама души, които носеха лозунги на защитниците на живота и съсредоточено наблюдаваха сблъсъка. Ралф не познаваше мършавия тип с очила с рогови рамки и оредяваща сива коса, ала знаеше кой е другият до него. Ед Дипно. Но в този случай Ед сякаш нямаше значение. Онова, което привличаше и същевременно плашеше Ралф, бяха лицата на двамата мъже, които от години работеха един до друг — Девънпорт с усмивка на пещерен човек и стиснат юмрук и Далтън със замъглени очи и кървящ нос.
„Не внимаваш ли с чувствата си, стигаш дотук — помисли той. — Но нещата трябва да спрат сега, защото…“
— Защото ако ония двамата имаха пистолети, щяха да се застрелят — измърмори Ралф и в същия миг на вратата се позвъни.
Стана, хвърли още един поглед на снимката и му се зави свят. Заедно с това дойде и една странна и мрачна убеденост — на прага му стоеше Ед и само Господ знаеше какво иска.
„Не отваряй, Ралф!“
Той спря нерешително. Изпитваше непреодолимо желание да разсее мъглата, която тази година, изглежда, се бе заселила за постоянно в главата му. После звънецът прозвуча отново и Ралф осъзна, че е взел решение. Беше му все едно. Пред вратата му можеше да стои и самият Саддам Хюсеин. Домът беше негов и той нямаше да се спотайва вътре като бито куче.
Прекоси хола, отвори вратата към коридора и слезе по тъмното стълбище.
4.
По средата на пътя малко се успокои. В горната част на външната врата имаше прозорец от дебело стъкло. Изкривяваше образите, но не чак дотам, и Ралф видя, че посетителите му са две жени. Веднага се досети коя би могла да бъде едната и хукна надолу, плъзгайки ръка по парапета. Отвори широко вратата. Пред него стоеше Хелън Дипно. На едното й рамо беше преметната чанта, а от другото надничаше Натали. Очите на детето проблясваха като на мишка от анимационен филм. Хелън се усмихваше с надежда и малко нервно.
Лицето на Натали изведнъж засия. Зарита в чантата, в която я носеше майка й, и развълнувано размаха ръце към Ралф.
„Помни ме — помисли си той. — Страхотно.“ Протегна ръце към момиченцето, а очите му се напълниха със сълзи.
— Ралф? — попита Хелън. — Добре ли си?
Той се усмихна, кимна, пристъпи напред и я прегърна. Ръцете на Хелън се сключиха около врата му. Главата му се замая от уханието на парфюма й, после тя го целуна по ухото и го пусна.
— Наистина си добре, нали?
И в нейните очи имаше сълзи, но Ралф не ги забеляза, защото я оглеждаше, за да се увери, че не са останали следи от побоя. Такива липсваха. Хелън изглеждаше прекрасно.
— Толкова се радвам, че те виждам — рече той. — И теб също, Натали.
Целуна мъничката пухкава ръчичка, която стискаше пръста му, и не се изненада, когато видя, че устните му оставиха призрачен сиво-син отпечатък. Следите избледняха почти веднага и той отново прегърна Хелън — най-вече да се увери, че тя наистина стои пред него.
— Милият Ралф — промълви в ухото му младата жена. Ралф почувства вълнение в слабините, което явно бе предизвикано от лекия парфюм и нежния й дъх… и в същия миг си спомни за един друг глас, шепнещ в ухото му. Ед. „Предупреждавам те, че голямата ти уста ще ти навлече неприятности.“
Той пусна Хелън, като още се усмихваше.
— Ти си прекрасна гледка за уморените ми очи. Проклет да съм, ако не е така.
— Ти също, Ралф. Бих искала да те запозная с една моя приятелка. Гретхен Тилбъри. Ралф Робъртс.
Той се обърна към другата посетителка, вгледа се в нея и внимателно стисна с голямата си груба ръка тънките й бели пръсти. Тя беше от онези жени, които караха мъжете (макар й прехвърлили шейсетте) да изопват тяло и да прибират корема си. Беше много висока — вероятно метър и осемдесет — и русокоса. Но не това привлече вниманието на Ралф… а нещо друго — ухание, вибрации или… да, ореол. Това беше жена, която не оставаше незабелязана и те караше да мислиш за нея.
Хелън му бе казала, че съпругът на Гретхен е срязал крака й с кухненски нож и я е оставил да кърви. Ралф се зачуди как е възможно някой да направи подобно нещо и да докосне същество, което предизвиква единствено страхопочитание.
„Е, и малко похотливост, може би. Между другото, Ралф, крайно време е да престанеш да я зяпаш така.“
— Много ми е приятно да се запозная с вас — каза той и пусна ръката й. — Хелън ми каза, че сте ходили да я видите в болницата. Благодаря ви, че й помогнахте.
— Достави ми удоволствие да й помогна — рече Гретхен и му се усмихна ослепително. — Тя е от онези жени, които заслужават да направиш всичко за тях… но според мен вие вече знаете това.
— Предполагам. Имате ли време за чаша кафе? Моля ви, кажете „да“.
Гретхен погледна Хелън, която кимна.
— Би било чудесно — каза Хелън, — защото… ами…
— Това не е само приятелско посещение, нали? — попита Ралф.
Очите му се стрелкаха ту към Хелън, ту към Гретхен.
— Не — отговори Хелън. — Трябва да поговорим за нещо.
5.
Щом стигнаха до горната площадка на мрачното стълбище, Натали започна да се върти нетърпеливо в чантата и да говори на онзи заповеднически бебешки език, който скоро щеше да се превърне в членоразделна реч.
— Може ли да я подържа? — попита Ралф.
— Добре — съгласи се Хелън. — Ако се разплаче, ще я взема. Обещавам.
— Готово.
Но момиченцето не се разплака. Веднага щом Ралф го извади от чантата, то дружелюбно обви ръчички около врата му и се намести в ръцете му, сякаш се намираше в кресло.
— Я гледай — възкликна Гретхен. — Изумена съм. Натали сграбчи долната устна на Ралф и я дръпна надолу като щора на прозорец.
Хелън отметна глава назад и се засмя по типичния за нея начин — сърдечно, сякаш смехът изпълваше цялото й тяло. Ралф установи колко му е липсвал този смях едва когато го чу.
Натали пусна устната му. Влязоха в кухнята — най-слънчевата стая в къщата по това време на деня. Хелън се огледа смаяна и Ралф осъзна колко отдавна не е била тук. После взе снимката на Каролин, която стоеше на кухненската маса, и я погледна отблизо. В ъгълчетата на устните й заигра лека усмивка. Слънцето озари косата й, образува нещо като корона около главата й и Ралф бе осенен от внезапно прозрение — обичаше Хелън предимно защото Каролин я бе обичала. И двамата бяха допуснати в най-съкровените кътчета в сърцето и ума на Каролин.
— Беше толкова красива — промълви Хелън. — Нали, Ралф?
— Да — отговори той, докато слагаше чаши на масата и внимаваше неспокойните и любопитни ръце на Натали да не ги достигнат. — Тази снимка е правена само месец-два, преди да започне главоболието. Предполагам, че е ексцентрично да държа портрет в рамка на кухненската маса, но това е стаята, в която напоследък прекарвам по-голямата част от времето си…
— Мисля, че мястото е добре избрано — обади се Гретхен. Гласът й беше тих и приятно дрезгав. „Ако тя шепнеше в ухото ми — помисли Ралф, — предполагам, че старият мишок в панталона ми щеше да направи нещо повече, отколкото само да се обърне на другата страна в съня си.“
— И аз смятам така — каза Хелън.
Усмихна му се нежно и без да го гледа в очите, после махна чантата от рамото си и я остави в ъгъла. Натали започна нетърпеливо да бръщолеви нещо и отново протегна ръчички, щом видя шишето с биберона. В съзнанието на Ралф премина ясен, но безпощадно кратък спомен — Хелън, която залитайки вървеше към „Червената ябълка“. Едното й око беше подуто и затворено, а лицето — обагрено в кръв.
— Искаш ли да се опиташ да я нахраниш, стари приятелю? — попита Хелън.
Сега се усмихваше по-широко и го гледаше в очите.
— Разбира се. Защо не? Но кафето…
— Аз ще се погрижа за кафето — рече Гретхен. — Направила съм милиони чаши кафе през живота си.
Ралф седна до масата. Натали облегна глава на рамото му и стисна шишето с мъничките си очарователни ръчички. Направи го напълно уверено. Насочи биберона към устата си и веднага започна да смуче. Ралф се ухили на Хелън и се престори, че не забелязва сълзите в очите й.
— Бързо се учат, нали?
— Да — отговори тя и откъсна една хартиена салфетка от рулото на стената до мивката. После избърса очи и добави: — Не мога да проумея колко спокойна се чувства Натали с теб, Ралф. Преди не беше така, нали?
— Не си спомням — излъга той.
Истината беше, че доскоро детето беше неспокойно в негово присъствие.
— Справяш ли се с кафето? — обърна се Ралф към Гретхен.
— Да. Как го пиеш, Ралф?
— В чаша.
Тя се засмя и остави чашата далеч от ръцете на Натали.
После седна и кръстоса крака. Ралф не можа да се въздържи и ги огледа. Когато вдигна глава, на лицето й трептеше лека иронична усмивка.
„Какво пък, по дяволите — помисли той. — Няма по-добър от стария козел. Дори дърт козел, който не може да спи повече от два-два и половина часа в денонощието.“
— Разкажи ми за работата си — помоли той, когато Хелън седна и отпи от кафето си.
— Ами, опитват се да превърнат рождения ден на Майк Ханлън в национален празник. Това говори ли ти нещо?
— Да — усмихна се Ралф.
— Бях решила да напусна Дери. Изпратих заявления за работа на всички библиотеки на юг, чак до Портсмут, но ми писна. Скоро ще стана на трийсет и една, а съм живяла тук само шест от тези години. Но Дери ми е като роден дом. Не мога да го обясня, но е истина.
— Не е необходимо да го обясняваш, Хелън. Мисля, че родният дом е нещо естествено — като цвета на кожата или очите.
Гретхен кимна.
— Точно така.
— Майк ми се обади в понеделник и каза, че се е освободило място за помощник в детската библиотека. Не можах да повярвам на ушите си. Нали, Гретхен?
— Да, ти беше много щастлива — потвърди приятелката й — и ми беше приятно да те гледам.
Тя се усмихна на Хелън и Ралф отново бе осенен от прозрение. Изведнъж разбра, че може да гледа Гретхен Тилбъри колкото иска. Нямаше никакво значение. Дори единственият мъж в стаята да беше Том Круз, пак нямаше да има значение. Зачуди се дали Хелън схваща това и се укори за глупостта си. Хелън беше всякаква, но не и тъпа.
— Кога започваш? — попита той.
— В седмицата на празника на Колумб. На дванайсети. Следобед и вечер. Заплатата не е кой знае каква, но ще бъде достатъчна, за да изкараме зимата, независимо от… другите обстоятелства около мен. Не е ли страхотно, Ралф?
— Да. Чудесно.
Малката беше изпила половината мляко и вече губеше интерес към шишето. Биберонът се изплъзна от ъгълчето на устата й и по брадичката й потече мляко. Ралф протегна ръка да го избърше и пръстите му оставиха нежни сиво-сини линии във въздуха.
Натали ги сграбчи и се засмя, а те се стопиха в юмручето й. Дъхът на Ралф секна.
„Тя вижда. Бебето вижда онова, което виждам аз.“
„Това е лудост, Ралф, и ти го знаеш.“
Но той видя много добре как Натали се опита да хване дирите от сияние, които пръстите му оставиха.
— Ралф? — попита Хелън. — Добре ли си?
— Разбира се. Вдигна глава и забеляза, че сега Хелън бе обкръжена от разкошен ореол с цвят на слонова кост. Приличаше на коприна. Лентата, която се виеше от него, беше в същия оттенък и широка като панделка на сватбен подарък. Сиянието около Гретхен Тилбъри беше тъмнооранжево с жълтеникави краища.
— Ще се връщащ ли у вас? — попита той.
Хелън и Гретхен се спогледаха, но Ралф не забеляза това. Откри, че не е необходимо да наблюдава лицата или жестовете им, за да прочита чувствата им. Само трябваше да гледа ореолите. Лимоненожълтите краища на сиянието около Гретхен потъмняха и всичко стана оранжево. В същото време ореолът на Хелън се сви и проолесна ослепително. Тя се страхуваше да се върне вкъщи. Гретхен го знаеше и беше бясна.
„И заради собствената й безпомощност — помисли Ралф. — Това я вбесява още повече.“
— Ще остана още малко в „Хай Ридж“ — рече Хелън. — Може би до зимата. Предполагам, че накрая с Натали ще се върнем в града, но ще обявя за продан къщата. Ако някой я купи, което е много съмнително при сегашното състояние на пазара за недвижими имоти, парите ще отидат на сметката на трето лице и ще бъдат поделени съобразно бракоразводното решение.
Долната й устна трепереше. Ореолът около нея се беше свил още повече и сега й стоеше като втора кожа. През сиянието преминаваха малки червени проблясъци. Приличаха на искри, които танцуват над пещ. Ралф протегна ръка и стисна пръстите й. Тя му се усмихна благодарно.
— Съобщаваш ми две неща едновременно — рече той. — Ще се развеждаш и още се страхуваш от него.
— Той я бие и малтретира от две години — намеси се Гретхен. — Как няма да се страхува от него.
Говореше спокойно и разумно, но ореолът й беше огненочервен като горящ въглен.
Ралф погледна Натали и видя тънък и ослепителен облак около нея. Беше досущ като на майка й — както сините очи и кестенявата коса, но по-малък. Лентата, издигаща се от главата й, беше чисто бяла и се носеше към тавана, където се увиваше спираловидно в ефирно кълбо. Когато през отворения прозорец подухнеше ветрец, бялата лента придобиваше формата на фуния и се надипляше. Ралф вдигна глава и видя, че „връвчиците за балони“ на Хелън и Гретхен също се носят на вълнички.
„Ако можех да видя и своята лента — помисли той, — убеден съм, че тя прави същото. Ореолите са истински — така, както две и две е равно на четири. И аз ги виждам.“
Той зачака неизбежното възражение, но този път не чу нищо.
— Имам чувството, че напоследък през повечето време се въртя в барабана на някаква емоционална пералня — каза Хелън. — Майка ми се сърди… Само дето не ме нарече малодушна… Но понякога си мисля, че наистина съм такава… Срамувам се…
— Няма от какво да се срамуваш — каза Ралф и отново погледна нагоре към лентата на Натали.
Беше много красива, но той не изпитваше желание да я докосне. Някакъв инстинкт му подсказваше, че това може да бъде опасно и за двамата.
— Знам — продължи Хелън, — но момичетата непрекъснато ги поучават. Казват им: „Ето ти кукличките Барби и Кен и детската кухня. Учи добре, защото когато пораснеш, ти ще се грижиш за всичко това и ако нещо се счупи, пак ти ще бъдеш виновна.“ И на мен ми внушаваха тези неща, само дето никой не ми е казвал, че Кен ще откачи. Много ли егоистично ви се струва?
— Не. Доколкото разбирам, случаят е точно такъв.
Хелън се изсмя остро, горчиво и виновно.
— Не се опитвай да го обясняваш на майка ми. Тя отказва да повярва, че Ед е направил нещо повече, отколкото от време на време да ме потупва съпружески по задника… само за да ме тласне в правилната посока, ако се отклоня от пътя. Мисля, че си представя останалото. Не го казва направо, но го долавям в гласа й всеки път, когато разговаряме по телефона.
— Смятам, че това не е плод на въображението ти — отбеляза Ралф. — Нали те видях. И бях там, когато ме молеше да не викам полицията.
Усети, че нечия ръка стисна крака му под масата. Стресна се и вдигна глава. Гретхен Тилбъри му кимна леко и го стисна още веднъж — този път по-недвусмислено.
— Да — каза Хелън. — Ти наистина беше там.
Усмихна се леко и това беше хубаво, но онова, което ставаше с ореола й, беше още по-красиво — мъничките червени проблясъци избледняваха, а самото сияние отново се разстилаше.
„Не — помисли си той, — не се разстила, а се отпуска и успокоява.“
Хелън стана и заобиколи масата.
— Натали ти пречи. По-добре ми я дай.
Ралф погледна надолу и видя, че момиченцето гледа нещо с очарователните си, натежали от сън очи. Проследи погледа й и съзря вазата, която стоеше на перваза на прозореца. Преди по-малко от два часа я бе напълнил с есенни цветя и сега от стеблата се процеждаше зелена мъгла, която обвиваше цветовете с неясен блясък.
„Наблюдавам ги как поемат дъх за последен път — помисли Ралф. — Господи, повече никога няма да бера цветя. Обещавам.“
Хелън внимателно взе малката от ръцете му. Натали не се възпротиви, но не откъсна поглед от умиращите цветя, докато майка й отново заобиколи масата, седна и я взе в прегръдките си.
Гретхен почука по циферблата на часовника си.
— Ако ще ходим на онова обедно заседание…
— Да, разбира се — виновно промълви Хелън. — Ние сме членове на официалния комитет по посрещането на Сюзан Дей и работата ни е сериозна. Всъщност главната ни задача е не да я посрещнем, а да помагаме за осигуряване на безопасността й.
— Мислите ли, че ще възникне проблем?
— Ще бъде напрегнато — каза Гретхен. — Тя има пет-шест телохранители и те ни изпращат факсове с всички заплахи, които е получила от Дери. Това е нещо обичайно, защото от години Сюзан Дей е трън в очите на много хора. Държат ни в течение, но освен това искат да се уверят, че нейната безопасност е задължение и на „Грижи за жената“.
Ралф понечи да попита дали е имало много заплахи, но вече знаеше отговора на този въпрос. Беше живял в Дери седемдесет години и му беше ясно, че положението е опасно. Разбира се, така беше в множество градове, но в Дери грозотата сякаш имаше допълнителни измерения. Хелън го наричаше роден дом. И за Ралф беше роден, но…
Осъзна, че си спомня нещо, което се бе случило преди почти десет години, наскоро след като бе свършил ежегодният фестивал. Три момчета бяха хвърлили в река Кендъскийг един млад хомосексуалист на име Ейдриън Мелън, след като неколкократно го бяха наръгали с нож. Говореше се, че стояли на моста зад бар „Сокол“ и го гледали как умира. Казали на полицаите, че не им харесала шапката, която носел. Това също беше Дери и само един глупак би пренебрегнал този факт.
Сякаш воден от спомена, Ралф отново погледна снимката на първата страница в днешния вестник — Хамилтън Девънпорт с вдигнат юмрук и Даниел Далтън с окървавен нос и замъглен поглед.
— Колко заплахи са й били отправени? — попита той. — Над десетина?
— Около трийсет — отговори Гретхен. — Разбира се, нейните телохранители са приели сериозно само пет-шест от тях. Има две заплахи, че ще взривят Градския център, ако Сюзан Дей не се откаже да изнася речта. Другата е от някакъв тип, който твърди, че имал голям воден пистолет, пълен с киселина. „Ако те уцеля в лицето, и приятелките ти, лесбийките няма да могат да те погледнат, без да повърнат“ били думите му.
— Страхотно — отбеляза Ралф.
— Това ме подсеща за целта на посещението ни — каза Гретхен, започна да рови в чантата си, извади флакон с червено капаче и го сложи на масата. — Малък подарък от твоите благодарни приятели от „Грижи за жената“.
Ралф взе флакона. На едната страна имаше картинка на жена, която пръскаше с газ някакъв мъж с нахлупена до очите шапка и домино, а на другата с яркочервени главни букви пишеше „ТЕЛОХРАНИТЕЛ“.
— Какво е това? — попита той. — Палка?
— Не — отговори Гретхен. — Законът в Мейн забранява палката. Това е нещо по-безобидно… но ако напръскаш някого в лицето, поне пет минути няма да помисли да те тормози. Раздразва очите и причинява гадене.
Ралф махна капачето на флакона, погледна червената аерозолна пръскалка и пак го затвори.
— Господи, за какво ми е това?
— Защото официално си назначен за центурион — заяви Гретхен.
— За какво?
— Центурион — повтори Хелън. Натали спеше дълбоко в ръцете й и Ралф осъзна, че ореолите са изчезнали. — Така „Приятели на живота“ наричат най-големите си врагове — водачите на опозицията.
— Аха. Сега разбирам. В деня, когато те преби, Ед говореше за някакви хора, които наричаше центуриони. Тогава ми каза много неща и всичките бяха налудничави.
— Да, Ед е в дъното на цялата тази история и наистина е луд — рече Хелън. — Според нас той е споменавал за центурионите на малък кръг вътрешни хора, смахнати като него. Мисля, че останалите привърженици на „Приятели на живота“ нямат представа за това. До преди един месец и ти не знаеше, че е луд, нали?
Ралф поклати глава.
— Лабораториите „Хокинс“ най-после са го уволнили — добави Хелън. — Вчера. Държали са го колкото могат, защото той е добър специалист и са инвестирали в него, но накрая са го освободили. Ще му изплатят тримесечна заплата… Не е зле за един тип, който бие съпругата си и хвърля кукли, пълни с фалшива кръв, по прозорците на местната клиника за жени. Последната демонстрация била капката, която преляла чашата. Откакто се свърза с „Приятели на живота“, го арестуват за трети или за четвърти път.
— Имаш шпионин, нали? — попита Ралф. — Ето откъде знаеш всичко това.
Гретхен се усмихна.
— Ние не сме единствените, които имат хора там. Дори се шегуваме, че всъщност те не са „Приятели на живота“, а шайка двойни агенти. Местната полиция има човек, щатската — също. По дяволите, може би дори ФБР е внедрило някого. Лесно е да се проникне в средите им. Ралф, защото „Приятели на живота“ са убедени, че всеки е на тяхна страна. Но нашият човек е единственият, който се издигнал, и според него Даниел Далтън е само опашката, която Ед Дипно размахва.
— Мисля, че това беше първият път, когато ги видях заедно по телевизията — отбеляза Ралф.
Гретхен стана, събра чашите, занесе ги на мивката и започна да ги мие.
— Аз съм активистка на женското движение от тринайсет години и съм виждала множество смахнати неща, но това е върхът. Внушил е на онези тъпанари, че жените в Дери правят аборти пряко волята си и преди да са разбрали дали са бременни, центурионите идват и отмъкват бебетата им.
— Казал ли им е за крематориума в Нюпорт? — попита Ралф. — За онзи, в който изгарят бебетата?
Гретхен се обърна и го погледна с широко отворени очи.
— Откъде знаеш това?
— Ами, Ед ми каза. През юли деветдесет и втора.
Поколеба се за миг, сетне им разказа за деня, когато се бяха срещнали на летището и Ед бе обвинил шофьора на камиона, че изнася мъртви бебета във варели с надпис „Против плевели“. Хелън слушаше мълчаливо, а очите й все повече се разширяваха.
— Ед разправяше същото и в деня, когато те преби — завърши той, — но дотогава го бе разкрасил значително.
— Ето защо се е съсредоточил върху теб — рече Гретхен, — обаче това всъщност няма значение. Важното е, че е дал на смахнатите си приятели списък на така наречените центуриони. Не знаем всички, които са включени в него, но там фигурираме аз, Хелън, Сюзан Дей и, разбира се… ти.
„Защо аз“ — понечи да попита Ралф, после отново осъзна, че това е още един безсмислен въпрос. Може би Ед го беше взел на прицел, защото Ралф се обади на ченгетата за побоя над Хелън, но по-вероятно беше да няма разбираема причина. Масовият убиец Дейвид Берковиц — известен още като Сина на Сам — твърдял, че понякога убива по указания на кучето си.
— Какво очаквате да опитат? — заинтересува се Ралф. — Въоръжено нападение като във филм с Чък Норис?
Той се усмихна, но Хелън остана сериозна.
— Работата е там, че не знаем какво може да опитат — отвърна тя. — Най-вероятният отговор е, че няма да предприемат нищо. Но на Ед или на някой друг може да му хрумне да се опита да те бутне от прозореца на кухнята ти. Този спрей е само разреден сълзотворен газ. Малка застраховка, това е всичко.
— Застраховка — замислено повтори Ралф.
— Ти си в отбрано общество — уморено се усмихна Хелън. — Единственият друг мъж в списъка с центурионите, за когото знаем, е кметът Коен.
— Дадохте ли му такова нещо? — попита Ралф и посочи флакона, който не изглеждаше по-заплашителен от безплатните мостри с пяна за бръснене, пристигащи от време на време по пощата.
— Не беше необходимо — отговори Гретхен и пак погледна часовника си. Хелън забеляза жеста й и стана, като държеше спящото бебе. — Той има разрешително за носене на оръжие.
— Откъде знаете? — учуди се Ралф.
— Проверихме досиетата в Градския съвет — ухили се тя. — Тази информация е достъпна за всеки.
— Аха — каза Ралф и изведнъж му хрумна нещо. — Ами Ед? Проверихте ли и за него?
— Не. Но хора като Ед обикновено не подават заявления за подобни разрешителни, след като преминат определена граница… Нали се сещаш?
— Да — отговори Ралф и също стана. — А вие, момичета? Пазите ли се?
— И още как.
Той кимна, но не остана доволен от отговора. В гласа й прозвуча леко покровителствена нотка, която не му хареса, сякаш самият въпрос беше глупав. Но съвсем не беше така и ако Гретхен не го осъзнаваше, щеше да си има големи неприятности.
— Надявам се. Може ли да занеса Натали до долу, Хелън?
— По-добре недей. Ще я събудиш. Ще носиш ли спрея със себе си, Ралф? Направи го заради мен. Не мога да понеса мисълта, че биха могли да те наранят само защото си се опитал да ми помогнеш. Пък и Ед е напълно откачен.
— Ще помисля по въпроса.
— Добре — каза тя и го погледна изпитателно. — Изглеждаш много по-добре от последния път, когато те видях. Започнал си да спиш, нали?
— Ами, да ти кажа право, още имам проблеми, но сигурно се оправям, защото хората непрекъснато ми казват, че видът ми е по-добър.
Хелън се надигна на пръсти и го целуна в ъгълчето на устата.
— Ще поддържаме връзка, нали?
— Ще изпълня обещанието си, ако и ти изпълниш своето.
Тя се усмихна.
— Можеш да разчиташ на това, Ралф. Ти си най-милият центурион, когото познавам.
Тримата се разсмяха толкова силно, че Натали се събуди и ги огледа сънено и изненадано.
6.
След като изпрати жените (на задната броня на колата на Гретхен Тилбъри имаше лепенка с надпис „АЗ СЪМ ЗА СВОБОДНИЯ ИЗБОР И ГЛАСУВАМ!“), Ралф бавно се изкачи на втория етаж. Умората сякаш беше невидима тежест, която го караше да влачи крака. Влезе в кухнята и първо погледна вазата с цветята, опитвайки се отново да съзре онази странна и великолепна зелена мъгла, издигаща се от стеблата. Нищо. Взе флакончето с газта и пак разгледа картинката. Една нападната жена, която героично се отбранява срещу злодея — мъж с нахлупена до очите шапка и домино. Никакви оттенъци на сиво — само черно и бяло.
Хрумна му, че лудостта на Ед е заразителна. Из целия Дери се разхождаха жени, които носеха в чантите си подобни флакони и сякаш си мислеха едно: „Аз се страхувам. В Дери са дошли лошите хора и аз се боя.“
Ралф не искаше да участва в това. Надигна се на пръсти и сложи флакона на кухненското шкафче до мивката, после наметна старото си кожено яке. Смяташе да отиде на поляната за пикник край летището и да намери някой, с когото да поиграе шах. Или на карти.
Спря на прага на кухнята и се вторачи в цветята, опитвайки се да внуши на онази трептяща зелена мъгла да се появи. Не се получи.
„Но тя беше там. И Натали я видя.“
Ала дали наистина я беше видяла? Бебетата вечно се кокореха на нещо. Всичко привличаше погледа им, така че как би могъл да бъде сигурен?
— Убеден съм — каза той на пустия апартамент.
Точно така. Зелената мъгла, която се издигаше от стеблата, беше там. Както и ореолите…
— И още са там — заяви той.
Не знаеше дали да се успокои, или да се ужаси от увереността, която долови в собствения си глас.
„Защо не се опиташ да не изпадаш в нито едно от двете настроения, скъпи?“
Въпросът беше произнесен с гласа на Каролин. Добър съвет.
Ралф заключи апартамента си и отиде да потърси партньор за шах.
1.
Лятото мина както винаги в Мейн — почти незабелязано. Ралф продължаваше да се буди по никое време и когато есенните цветове започнаха да обагрят листата на дърветата по Харис Авеню, той отваряше очи в два и петнайсет всяка сутрин. Беше ужасно и той очакваше с нетърпение прегледа при Джеймс Рой Хонг. Странните сияния, които видя в деня на срещата си с Джо Уайзър, не се повториха. От време на време съзираше проблясъци по краищата на предметите, но установи, че ако затвори очи и преброи до пет, когато ги отвори, ореолите изчезват.
Е… обикновено изчезваха.
Сюзан Дей щеше да изнесе речта си в петък, на осми октомври, и докато септември приближаваше към своя край, протестите и публичните дискусии относно абортите по желание се изостряха и съсредоточаваха върху нейната поява. Ралф видя Ед по телевизионните новини много пъти, понякога в компанията на Дан Далтън, но все по-често сам. Говореше бързо, убедително и с онази насмешливост не само в очите, но и в гласа.
Хората го харесваха и „Приятелите на живота“ явно привличаха огромна членска маса, на която „Хляб наш насъщен“, техният политически прототип, можеше само да завиди. Вече нямаше демонстрации с хвърляне на кукли, нито други изблици на насилие, а множество мирни походи и контрапоходи, скандиране на имена, заканително размахване на юмруци и гневни писма до редактора. Проповедниците предвещаваха анатема, учителите призоваваха към умереност и образование, а половин дузина млади жени от така наречената организация „Педерастко-лесбийските привърженици на Исус“ бяха арестувани за манифестация пред баптистката църква в Дери с лозунги „РАЗКАРАЙ СЕ ОТ ТЯЛОТО МИ“. „Дери Нюз“ цитира един неназован полицай, който изразяваше надеждата, че Сюзан Дей ще се разболее от грип или нещо подобно и ще отмени публичната си поява.
Ралф не общуваше с Ед, но на двайсет и първи септември получи картичка от Хелън със седемнайсет ликуващи думи: „Ура! Намерих си работа! В градската библиотека на Дери. Започвам следващия месец. Ще се видим скоро. Хелън.“
Чувствайки се далеч по-весел, отколкото през нощта, в която Хелън му се обади от болницата, той слезе на долния етаж, за да покаже картичката на Макгавърн, но вратата на апартамента му беше заключена.
Да се похвали на Лоуис, но тя сигурно бе отишла да играе карти или да купува прежда за поредния пуловер.
Леко натъжен и потънал в мисли как хората, с които най-много искаш да споделиш добрите новини, не са тук точно когато ти трябват, Ралф реши да се разходи в Строфорд Парк. И там видя Бил Макгавърн, който седеше па една пейка и плачеше.
2.
„Плачеше“ вероятно беше силно казано. По-скоро от очите му капеха сълзи. В чепатия си юмрук стискаше носна кърпа и наблюдаваше как една майка и малкият й син си подхвърлят топка на игрището за софтбол, където преди два дни бе завършило най-голямото събитие на сезона — градският турнир.
От време на време Бил избърсваше очите си с кърпата. Ралф, който никога не го беше виждал да плаче — дори на погребението на Каролин — се повъртя около игрището, чудейки се дали да се приближи до Макгавърн, или да се върне там, откъдето беше дошъл.
Накрая събра смелост и се приближи до пейката.
— Здрасти, Бил.
Макгавърн го погледна със зачервените си, плувнали в сълзи и леко смутени очи. Отново ги избърса и се опита да се усмихне.
— Здрасти. Ралф. Хвана ме да хленча. Съжалявам.
— Няма нищо. И аз съм го правил. Какво има?
Бил сви рамене и отново изтри сълзите си.
— Нищо особено. Страдам от ефекта на парадокса, това е всичко.
— За какъв парадокс говориш?
— С един от най-старите ми приятели става нещо хубаво. Всъщност човекът, който ме уволни от първото ми преподавателско място, умира.
Ралф вдигна вежди в недоумение, но не каза нищо.
— Болен е от пневмония. Днес или утре племенницата му сигурно ще го прибере от болницата. Известно време ще бъде включен на изкуствено дишане, но по всяка вероятност ще умре. Ще празнувам смъртта му и предполагам, че това ме потиска повече от всичко друго… Нищо не разбираш, нали?
— Не. Но все едно.
Макгавърн се вторачи в очите му, после изсумтя. Звукът беше дрезгав и задавен от сълзи, но Ралф помисли, че въпреки всичко това е неподправен смях, и рискува с усмивка.
— Нещо смешно ли казах?
— Не — отговори Бил и го потупа по рамото. — Само гледах лицето ти — толкова сериозно и честно. Ти наистина си като отворена книга, Ралф. Много ми допадаш. Понякога дори искам да бъда като теб.
— Не и в три часа сутринта — промълви Ралф. Макгавърн въздъхна и кимна.
— Безсънието.
— Точно така. Безсънието.
— Съжалявам, че се засмях, но…
— Не е необходимо да се извиняваш, Бил.
— Моля те, повярвай, като ти казвам, че се засмях от възхищение.
— Кой е твоят приятел и защо е хубаво, че умира?
Ралф вече се беше досетил какво се крие в същината на парадокса на Макгавърн. Не беше толкова добродушен и тъп, както Бил понякога мислеше.
— Името му е Боб Полхърст и пневмонията му е добра новина, защото от лятото на 1988 страда от болестта на Алцхаймер.
Ралф така и предполагаше, макар че през ума му мина и мисълта за СПИН. Зачуди се дали това би шокирало Макгавърн и му стана весело. Сетне го погледна и се засрами. Знаеше, че по отношение па лошото настроение Бил беше почти „професионалист“, но това едва ли правеше очевидната му тъга по стария приятел по-малко искрена.
— От 1948 до 1981 или 1982 Боб беше декан на историческия факултет в Дери. Когато се запознахме, беше на не повече от двайсет и пет години. Беше страхотен преподавател, един от онези интелигентни хора, които понякога откриваш в затънтените места. Крият способностите си. Обикновено свършват като декани на съответния факултет и ръководят дузина допълнителни дейности, защото просто не могат да отказват. Поне Боб беше такъв.
Майката поведе детето си към малкия снекбар, който работеше само през сезона. Лицето на момченцето излъчваше необикновено сияние — красота, подсилена от розовия ореол, който трептеше около главата му и пулсираше на спокойни талази.
— Може ли вече да се прибираме вкъщи, мамо? — попита детето. — Искам да правя фигурки с новия си пластелин.
— Първо да хапнем нещо, а? Мама е гладна.
— Добре.
На носа на момченцето имаше белег и там розовият блясък на ореола потъмняваше до червено.
„Паднало е от люлката, когато е било на осем месеца — помисли Ралф. — Протегнало ръчичка към пеперудите-играчки, които майка му окачила на тавана. Тя се уплашила до смърт, когато влязла и видяла кръвта. Помислила, че горкото й бебе умира, Патрик, така се казва. Тя му вика Пат. Кръстено е на дядо си и…“
Затвори очи за миг. Стомахът му леко се сви и изведнъж му стана ясно, че ще повърне.
— Ралф? — попита Макгавърн. — Добре ли си?
Ралф отвори очи. Никакви розови ореоли, само майка и син, тръгнали към снекбара. Аосолютно по нищо не личеше, че младата жена не иска да се прибират вкъщи, защото бащата на Пат пие отново след шест месеца въздържание. А когато пие, става лош…
„Престани, за Бога.“
— Всичко е наред — отговори той. — Само нещо ми влезе в окото. Продължавай. Разкажи ми за приятеля си.
— Няма какво толкова да разказвам. Беше гениален, но с течение на годините започнах да се убеждавам, че гениалността е често срещано явление. Според мен тази страна е пълна с гении. И повечето са преподаватели. Живеят и работят в невзрачни градчета, защото така им харесва. Боб Полхърст беше един от тях. Разбираше хората по начин, който ме плашеше… поне отначало. После проумях, че съвсем не трябва да се боя, защото Боб е добър човек, но в първия момент внушава страх. Понякога се чудиш дали очите му са обикновени или рентгенови.
Младата жена купи чаша газирана вода и се наведе да я даде на сина си. Детето се засмя, протегна и двете си ръце и я взе. Започна да пие жадно и около него мимолетно затрептя розовият блясък. Ралф вече беше убеден, че има право. Хлапето се казваше Патрик и майка му не искаше да се прибере вкъщи. Нямаше откъде да знае тези подробности, но все пак беше сигурен, че не греши.
— В онези дни — продължи да разказва Макгавърн — всеки се опитваше да мине за жител на Централен Мейн и сто процента хетеросексуален. Това беше единственият избор, освен да се преселиш в Гринич Вилидж, да носиш барета и да прекарваш съботните нощи в онези ужасни клубове, където аплодират, като щракат с пръсти. За повечето от нас, хомосексуалистите, всичко се свеждаше дотам. Ако не искахме група пияни момчета от някакво братство да ни спипат в някоя тъмна уличка и да се опитат да ни обезобразят лицата, трябваше да се крием.
Пат изпи газираната си вода и хвърли чашата на земята. Майка му каза да я вземе и да я пусне в кошчето за боклук — задача, която детето изпълни без възражения. После тя го хвана за ръката и двамата бавно тръгнаха към изхода на парка. Ралф ги наблюдаваше развълнуван. Надяваше се, че страховете на жената ще бъдат неоснователни. В същото време се опасяваше, че няма да е така.
— Когато през 1951 кандидатствах за мястото в историческия факултет, аз бях преподавал две години в затънтения Лубек и мислех, че ако ме назначат, без да задават въпроси, ще стигна далеч. Но Боб ме погледна с рентгеновите си очи и веднага разбра. И съвсем не се стесняваше. „Господин Макгавърн, ако реша да ви предложа работата и вие приемете, мога ли да получа гаранции, че няма да има никакъв проблем със сексуалните ви предпочитания?“ Представяш ли си. Ралф? И през ум не ми беше минавало, че ще ми зададат такъв въпрос, но той се изля от устата му като мед. Отговорих, че нямам ни най-малка представа за какво говори, като същевременно се ненавиждах заради това — по принцип, така да се каже. Сетне го погледнах още веднъж и реших да бъда откровен. Може и да бях заблудил някои хора в Лубек, но нямаше начин да подведа Боб Полхърст. Самият той още не бе навършил трийсет години и вероятно не бе ходил по на юг от Китъри повече от десетина пъти в живота си, но знаеше всичко за мен, като при това го разбра само за един двайсет-минутен разговор. „Не, сър, няма да има никакви проблеми“, отговорих, кротък като агънце.
Макгавърн отново избърса очи с носната кърпа, но този път на Ралф му се стори, че жестът е по-скоро театрален.
— През двайсет и трите тодини, преди да стана учител в общинския колеж в Дери, Боб ме научи на всичко, което знам, за преподаването на история и играта на шах. Беше изключителен шахматист… Победих го само веднъж и това беше, след като болестта на Алцхаймер бе започнала да му се отразява. Тогава играхме за последен път. Имаше и други неща. Той не забравяше вицовете. Нито рождените дни или годишнините на близки хора. Не изпращаше картички и не раздаваше подаръци, но винаги изказваше поздрави и благопожелания и никой не се съмняваше в искреността му. Публикува над шейсет статии за преподаването на история и за Гражданската война, която беше неговата специалност. През 1967 и 1968 написа книга, озаглавена „В края на онова лято“. Преди десет години ми даде да прочета ръкописа и мисля, че това е най-хубавата книга за Гражданската война, която някога съм чел. Единствената, доближаваща се до нея, е „Ангелите убийци“ от Макъл Шаара. Ала Боб не искаше да я публикува. Когато го попитах защо, отговори, че поне аз би трябвало да знам причините.
Макгавърн спря за малко и погледна към парка, изпълнен със златистозеленикава светлина и черни преплитащи се сенки, които се движеха и местеха с всеки полъх на вятъра.
— Страхуваше се да излага на показ възгледите си.
— Да — каза Ралф. — Разбирам.
— Може би това го описва най-добре — Боб попълваше голямата неделна кръстословица в „Ню Йорк Таймс“ с мастило. Веднъж го подразних за това. Той се ухили и рече: „Има огромна разлика между гордостта и оптимизма, Бил. Аз съм оптимист и това е всичко.“ Както и да е, ти схващаш какъв беше — мил човек, добър преподавател и блестящ интелект. Специалността му беше Гражданската война, а сега не знае какво е гражданска война, още по-малко кой е спечелил американската. По дяволите, дори не помни името си и скоро ще умре, без да има представа, че изобщо е живял.
По игрището се тътреше един мъж на средна възраст, облечен във фланелка на университета в Мейн и окъсани джинси. Под мишница носеше смачкан хартиен плик за пазаруване. Спря до снекбара, за да прегледа съдържанието на кошчето за боклук с надеждата да намери бутилки за връщане. Когато се наведе, Ралф видя, че около него трепти тъмнозелен ореол, а от главата му се вие светлозелена лепта. Изведнъж се почувства твърде уморен, за да затвори очи и да прогони видението. Обърна се към Макгавърн и каза:
— От един месец виждам неща като…
— Предполагам, че съм в траур — прекъсна го Бил, като пак избърса театрално очи, — макар че не знам дали заради Боб или заради себе си. Не е ли странно? Но ако знаеш колко умен беше едно време… Направо ме плашеше…
— Бил? Виждаш ли човека до снекбара? Онзи, който рови в кошчето за боклук? Забелязвам…
— Да, пълно е с такива — отговори Макгавърн, хвърляйки на алкохолика (който намери две празни бирени шишета и ги напъха в хартиения плик) бегъл поглед, после отново се обърна към Ралф.
— Не искам да съм стар. Предполагам, че всичко се свежда до това.
Алкохоликът се приближи до тяхната пейка, като тътреше крака. Ветрецът уведоми за пристигането му с миризма, която не беше на английски одеколон. Ореолът му — енергично подскачащо зелено сияние, което накара Ралф да се замисли за украсата в деня на Свети Патрик — изглеждаше странно на фона на приведеното тяло и болнава усмивка.
— Хей, момчета. Как я карате?
— Били сме и по-добре — отговори Макгавърн, като насмешливо повдигна вежди — и ще бъдем още по-добре, след като се разкараш оттук.
Бездомникът го погледна неуверено, сякаш не можеше да реши дали си губи времето, сетне се вторачи в Ралф.
— Имате ли дребни пари, господине? Трябва да отида в Декстър. Чичо ми ме извика в приюта на Нийболт Стрийт и каза, че мога да си възвърна предишната работа в завода, но само ако…
— Изчезвай, приятел — прекъсна го Бил.
Алкохоликът му хвърли бегъл и тревожен поглед, после кръвясалите му очи отново се насочиха към Ралф.
— Работата е хубава. Мога да я получа пак, но само ако стигна дотам. Има един автобус.
Ралф бръкна в джоба си, намери четвърт долар и десет цента и ги пусна в протегнатата ръка. Мъжът се ухили. Ралф изпита огромно облекчение.
— Хей, страхотно. Благодаря, господине.
— Няма защо.
Пияницата се затътри по посока на евтиния магазин, където винаги имаше алкохол.
„О, по дяволите, Ралф, не можеш ли да бъдеш малко по-милосърден и във въображението си? — запита се той. Обзалагам се, че няма да отиде на автобусната спирка.“
Вярно, но Ралф бе живял достатъчно дълго, за да знае, че между милосърдното мислене и илюзиите има огромна разлика. Ако алкохоликът с тъмнозеления ореол отидеше на автобусната спирка, то Ралф щеше а замине за Вашингтон, за да стане държавен секретар.
— Не трябваше да го правиш — скара му се Макгавърн. С това само насърчаваш такива като него.
— Предполагам — уморено се съгласи Ралф.
— Какво казваше, когато ни прекъснаха така грубо?
Идеята да сподели с Макгавърн виденията си за ореолите сега изглеждаше невероятно неуместна и Ралф не можеше да проумее как му беше хрумнало. Безсънието, разбира се — това беше единственият отговор. Недоспиването си бе направило лоша шега със способността му да преценява правилно, както и с краткотрайната му памет и възприятията.
— Сутринта получих нещо по пощата — отговори той. — Мислех, че може да те развесели.
Подаде му картичката. Бил я прочете два пъти. Сетне на продълговатото му конско лице разцъфна широка усмивка. Съчетанието от облекчение и неподправена радост в изражението му накара Ралф веднага да му прости егоистичните изблици. Беше лесно да забрави, че Макгавърн можеше да бъде щедър и същевременно надут.
— Страхотно, а? Намерила си е работа.
— Да. Искам да го отпразнуваме с обяд. Има едно приятно заведение на две врати от „Райт Ейд“. Нарича се „Изгрев, залез“. Може би е прекалено натруфено, но…
— Благодаря, ала обещах на племенницата на Боб да отида и да поседя при него. Горкият няма ни най-малка представа кой съм, но това няма значение. Важното е, че знам кой е той.
— Да.
Все още усмихнат, Макгавърн отново прегледа картичката и заяви:
— Обзалагам се на пет долара, че тя ще се върне при онзи ненормален тип, съпруга си… Но бих се радвал, ако изгубя баса. Предполагам, че това звучи налудничаво.
— Малко — съгласи се Ралф, но само защото знаеше, че Макгавърн иска да чуе точно това.
Всъщност мислеше, че Бил е описал собствения си характер и мироглед по-сбито, отколкото би го направил самият Ралф.
— Хубаво е да знаеш, че положението на някого се оправя, вместо да се влошава, нали?
— Така е.
— Лоуис видя ли картичката? Ралф поклати глава.
— Не е вкъщи. Но ще й я покажа веднага щом я видя.
— Направи го. Спиш ли по-добре, Ралф?
— Справям се някак.
— Хубаво. Изглеждаш много по-добре. Укрепнал. Не бива да се предаваме, Ралф. Това е най-важното. Не съм ли прав?
— Да — въздъхна Ралф.
3.
Два дни по-късно той седеше до кухненската си маса, бавно ядеше овесени ядки, които всъщност не искаше (но по някакъв неясен начин предполагаше, че са полезни за него), и гледаше първата страница на „Дери Нюз“. Беше прочел набързо уводната статия, но погледът му се връщаше към снимката, която сякаш въплъщаваше всички неприятни чувства, обсебили го през последния месец, без да намира обяснение за тях.
Мислеше, че заглавието — „Демонстрацията пред «Грижи за жената» предизвиква насилие“ — не отговаря на съдържанието на статията, но това не го изненада. От години четеше този вестник и бе свикнал с неговите пристрастия, които включваха твърда позиция срещу абортите. Въпреки това вестникът се разграничаваше от „Приятели на живота“. Привържениците на тази организация се бяха струпали на паркинга между „Грижи за жената“ и градската болница и чакаха групата от около двеста защитници на свободния избор, които минаваха през града. Повечето демонстранти носеха лозунги със снимки на Сюзан Дей и надписи „Избор, а не страх“.
Идеята им беше да съберат поддръжници — все едно лавина, търкаляща се надолу по хълм. Пред „Грижи за жената“ щеше да се проведе кратък митинг, чиято цел беше да подготви хората за пристигането на Сюзан Дей, последван от закуска и освежителни напитки. Но митингът така и не се състоя. Когато привържениците на свободния избор наближиха паркинга, „Приятели на живота“ се втурнаха и блокираха пътя им, издигайки пред гърдите си като щит лозунгите „убийството си е убийство“, „Сюзан Дей, стой настрана“ и „Спрете клането на невинни“.
Демонстрантите бяха съпровождани от полицията, но никой не беше подготвен за скоростта, с която апострофите и гневните думи прераснаха в ритници и удари. Всичко започна, когато привърженичка на „Приятели на живота“ разпозна дъщеря си сред защитниците на свободния избор. Жената захвърли плаката си и се нахвърли върху момичето. Приятелят на девойката хвана майката и се опита да я спре. Тя го одра по лицето и момчето я просна на земята. Това стана причина за десетминутна битка между двете групи, които имаха почти еднакъв брой членове.
Снимката на първата страница в „Дери Нюз“ показваше Хамилтън Девънпорт и Даниел Далтън. Фотографът бе уловил Девънпорт да се зъби, което беше съвсем непривично за обичайно спокойния му и самодоволен вид. Единият му юмрук беше вдигнат над главата в примитивен жест на триумф. Пред него — сложил на главата си като някакъв сюрреалистичен картонен ореол лозунга на Хамилтън „Избор, а не страх“ — стоеше основната фигура на „Приятели на живота“. Очите на Далтън бяха замъглени, а челюстта — отпусната. Контрастът на черно-бялата снимка беше ярък и кръвта, течаща от ноздрите му приличаше на шоколадов сос.
Ралф отмести поглед от фотографията, опитвайки се да се съсредоточи върху овесените ядки, и си спомни за онзи ден през миналото лято, когато за пръв път бе видял плакатите с надпис „Търсена за убийство“, които сега бяха разлепени из целия Дери. Тогава едва не припадна пред Строфорд Парк. Мислите му се фокусираха предимно върху лицата на двамата мъже — Девънпорт, изпълнен с гняв, докато надничаше през прашната витрина на магазинчето за вехтории, а Далтън — с лека и презрителна усмивка, която загатваше, че от маймуна като Хамилтън не може да се очаква да разбере висшия морал на проблема с абортите — нещо, известно и на двамата.
Ралф се замисли за израженията им и за разликата между двамата мъже, а после удивеният му поглед се върна към снимката във вестника. Зад Далтън стояха двама души, които носеха лозунги на защитниците на живота и съсредоточено наблюдаваха сблъсъка. Ралф не познаваше мършавия тип с очила с рогови рамки и оредяваща сива коса, ала знаеше кой е другият до него. Ед Дипно. Но в този случай Ед сякаш нямаше значение. Онова, което привличаше и същевременно плашеше Ралф, бяха лицата на двамата мъже, които от години работеха един до друг — Девънпорт с усмивка на пещерен човек и стиснат юмрук и Далтън със замъглени очи и кървящ нос.
„Не внимаваш ли с чувствата си, стигаш дотук — помисли той. — Но нещата трябва да спрат сега, защото…“
— Защото ако ония двамата имаха пистолети, щяха да се застрелят — измърмори Ралф и в същия миг на вратата се позвъни.
Стана, хвърли още един поглед на снимката и му се зави свят. Заедно с това дойде и една странна и мрачна убеденост — на прага му стоеше Ед и само Господ знаеше какво иска.
„Не отваряй, Ралф!“
Той спря нерешително. Изпитваше непреодолимо желание да разсее мъглата, която тази година, изглежда, се бе заселила за постоянно в главата му. После звънецът прозвуча отново и Ралф осъзна, че е взел решение. Беше му все едно. Пред вратата му можеше да стои и самият Саддам Хюсеин. Домът беше негов и той нямаше да се спотайва вътре като бито куче.
Прекоси хола, отвори вратата към коридора и слезе по тъмното стълбище.
4.
По средата на пътя малко се успокои. В горната част на външната врата имаше прозорец от дебело стъкло. Изкривяваше образите, но не чак дотам, и Ралф видя, че посетителите му са две жени. Веднага се досети коя би могла да бъде едната и хукна надолу, плъзгайки ръка по парапета. Отвори широко вратата. Пред него стоеше Хелън Дипно. На едното й рамо беше преметната чанта, а от другото надничаше Натали. Очите на детето проблясваха като на мишка от анимационен филм. Хелън се усмихваше с надежда и малко нервно.
Лицето на Натали изведнъж засия. Зарита в чантата, в която я носеше майка й, и развълнувано размаха ръце към Ралф.
„Помни ме — помисли си той. — Страхотно.“ Протегна ръце към момиченцето, а очите му се напълниха със сълзи.
— Ралф? — попита Хелън. — Добре ли си?
Той се усмихна, кимна, пристъпи напред и я прегърна. Ръцете на Хелън се сключиха около врата му. Главата му се замая от уханието на парфюма й, после тя го целуна по ухото и го пусна.
— Наистина си добре, нали?
И в нейните очи имаше сълзи, но Ралф не ги забеляза, защото я оглеждаше, за да се увери, че не са останали следи от побоя. Такива липсваха. Хелън изглеждаше прекрасно.
— Толкова се радвам, че те виждам — рече той. — И теб също, Натали.
Целуна мъничката пухкава ръчичка, която стискаше пръста му, и не се изненада, когато видя, че устните му оставиха призрачен сиво-син отпечатък. Следите избледняха почти веднага и той отново прегърна Хелън — най-вече да се увери, че тя наистина стои пред него.
— Милият Ралф — промълви в ухото му младата жена. Ралф почувства вълнение в слабините, което явно бе предизвикано от лекия парфюм и нежния й дъх… и в същия миг си спомни за един друг глас, шепнещ в ухото му. Ед. „Предупреждавам те, че голямата ти уста ще ти навлече неприятности.“
Той пусна Хелън, като още се усмихваше.
— Ти си прекрасна гледка за уморените ми очи. Проклет да съм, ако не е така.
— Ти също, Ралф. Бих искала да те запозная с една моя приятелка. Гретхен Тилбъри. Ралф Робъртс.
Той се обърна към другата посетителка, вгледа се в нея и внимателно стисна с голямата си груба ръка тънките й бели пръсти. Тя беше от онези жени, които караха мъжете (макар й прехвърлили шейсетте) да изопват тяло и да прибират корема си. Беше много висока — вероятно метър и осемдесет — и русокоса. Но не това привлече вниманието на Ралф… а нещо друго — ухание, вибрации или… да, ореол. Това беше жена, която не оставаше незабелязана и те караше да мислиш за нея.
Хелън му бе казала, че съпругът на Гретхен е срязал крака й с кухненски нож и я е оставил да кърви. Ралф се зачуди как е възможно някой да направи подобно нещо и да докосне същество, което предизвиква единствено страхопочитание.
„Е, и малко похотливост, може би. Между другото, Ралф, крайно време е да престанеш да я зяпаш така.“
— Много ми е приятно да се запозная с вас — каза той и пусна ръката й. — Хелън ми каза, че сте ходили да я видите в болницата. Благодаря ви, че й помогнахте.
— Достави ми удоволствие да й помогна — рече Гретхен и му се усмихна ослепително. — Тя е от онези жени, които заслужават да направиш всичко за тях… но според мен вие вече знаете това.
— Предполагам. Имате ли време за чаша кафе? Моля ви, кажете „да“.
Гретхен погледна Хелън, която кимна.
— Би било чудесно — каза Хелън, — защото… ами…
— Това не е само приятелско посещение, нали? — попита Ралф.
Очите му се стрелкаха ту към Хелън, ту към Гретхен.
— Не — отговори Хелън. — Трябва да поговорим за нещо.
5.
Щом стигнаха до горната площадка на мрачното стълбище, Натали започна да се върти нетърпеливо в чантата и да говори на онзи заповеднически бебешки език, който скоро щеше да се превърне в членоразделна реч.
— Може ли да я подържа? — попита Ралф.
— Добре — съгласи се Хелън. — Ако се разплаче, ще я взема. Обещавам.
— Готово.
Но момиченцето не се разплака. Веднага щом Ралф го извади от чантата, то дружелюбно обви ръчички около врата му и се намести в ръцете му, сякаш се намираше в кресло.
— Я гледай — възкликна Гретхен. — Изумена съм. Натали сграбчи долната устна на Ралф и я дръпна надолу като щора на прозорец.
Хелън отметна глава назад и се засмя по типичния за нея начин — сърдечно, сякаш смехът изпълваше цялото й тяло. Ралф установи колко му е липсвал този смях едва когато го чу.
Натали пусна устната му. Влязоха в кухнята — най-слънчевата стая в къщата по това време на деня. Хелън се огледа смаяна и Ралф осъзна колко отдавна не е била тук. После взе снимката на Каролин, която стоеше на кухненската маса, и я погледна отблизо. В ъгълчетата на устните й заигра лека усмивка. Слънцето озари косата й, образува нещо като корона около главата й и Ралф бе осенен от внезапно прозрение — обичаше Хелън предимно защото Каролин я бе обичала. И двамата бяха допуснати в най-съкровените кътчета в сърцето и ума на Каролин.
— Беше толкова красива — промълви Хелън. — Нали, Ралф?
— Да — отговори той, докато слагаше чаши на масата и внимаваше неспокойните и любопитни ръце на Натали да не ги достигнат. — Тази снимка е правена само месец-два, преди да започне главоболието. Предполагам, че е ексцентрично да държа портрет в рамка на кухненската маса, но това е стаята, в която напоследък прекарвам по-голямата част от времето си…
— Мисля, че мястото е добре избрано — обади се Гретхен. Гласът й беше тих и приятно дрезгав. „Ако тя шепнеше в ухото ми — помисли Ралф, — предполагам, че старият мишок в панталона ми щеше да направи нещо повече, отколкото само да се обърне на другата страна в съня си.“
— И аз смятам така — каза Хелън.
Усмихна му се нежно и без да го гледа в очите, после махна чантата от рамото си и я остави в ъгъла. Натали започна нетърпеливо да бръщолеви нещо и отново протегна ръчички, щом видя шишето с биберона. В съзнанието на Ралф премина ясен, но безпощадно кратък спомен — Хелън, която залитайки вървеше към „Червената ябълка“. Едното й око беше подуто и затворено, а лицето — обагрено в кръв.
— Искаш ли да се опиташ да я нахраниш, стари приятелю? — попита Хелън.
Сега се усмихваше по-широко и го гледаше в очите.
— Разбира се. Защо не? Но кафето…
— Аз ще се погрижа за кафето — рече Гретхен. — Направила съм милиони чаши кафе през живота си.
Ралф седна до масата. Натали облегна глава на рамото му и стисна шишето с мъничките си очарователни ръчички. Направи го напълно уверено. Насочи биберона към устата си и веднага започна да смуче. Ралф се ухили на Хелън и се престори, че не забелязва сълзите в очите й.
— Бързо се учат, нали?
— Да — отговори тя и откъсна една хартиена салфетка от рулото на стената до мивката. После избърса очи и добави: — Не мога да проумея колко спокойна се чувства Натали с теб, Ралф. Преди не беше така, нали?
— Не си спомням — излъга той.
Истината беше, че доскоро детето беше неспокойно в негово присъствие.
— Справяш ли се с кафето? — обърна се Ралф към Гретхен.
— Да. Как го пиеш, Ралф?
— В чаша.
Тя се засмя и остави чашата далеч от ръцете на Натали.
После седна и кръстоса крака. Ралф не можа да се въздържи и ги огледа. Когато вдигна глава, на лицето й трептеше лека иронична усмивка.
„Какво пък, по дяволите — помисли той. — Няма по-добър от стария козел. Дори дърт козел, който не може да спи повече от два-два и половина часа в денонощието.“
— Разкажи ми за работата си — помоли той, когато Хелън седна и отпи от кафето си.
— Ами, опитват се да превърнат рождения ден на Майк Ханлън в национален празник. Това говори ли ти нещо?
— Да — усмихна се Ралф.
— Бях решила да напусна Дери. Изпратих заявления за работа на всички библиотеки на юг, чак до Портсмут, но ми писна. Скоро ще стана на трийсет и една, а съм живяла тук само шест от тези години. Но Дери ми е като роден дом. Не мога да го обясня, но е истина.
— Не е необходимо да го обясняваш, Хелън. Мисля, че родният дом е нещо естествено — като цвета на кожата или очите.
Гретхен кимна.
— Точно така.
— Майк ми се обади в понеделник и каза, че се е освободило място за помощник в детската библиотека. Не можах да повярвам на ушите си. Нали, Гретхен?
— Да, ти беше много щастлива — потвърди приятелката й — и ми беше приятно да те гледам.
Тя се усмихна на Хелън и Ралф отново бе осенен от прозрение. Изведнъж разбра, че може да гледа Гретхен Тилбъри колкото иска. Нямаше никакво значение. Дори единственият мъж в стаята да беше Том Круз, пак нямаше да има значение. Зачуди се дали Хелън схваща това и се укори за глупостта си. Хелън беше всякаква, но не и тъпа.
— Кога започваш? — попита той.
— В седмицата на празника на Колумб. На дванайсети. Следобед и вечер. Заплатата не е кой знае каква, но ще бъде достатъчна, за да изкараме зимата, независимо от… другите обстоятелства около мен. Не е ли страхотно, Ралф?
— Да. Чудесно.
Малката беше изпила половината мляко и вече губеше интерес към шишето. Биберонът се изплъзна от ъгълчето на устата й и по брадичката й потече мляко. Ралф протегна ръка да го избърше и пръстите му оставиха нежни сиво-сини линии във въздуха.
Натали ги сграбчи и се засмя, а те се стопиха в юмручето й. Дъхът на Ралф секна.
„Тя вижда. Бебето вижда онова, което виждам аз.“
„Това е лудост, Ралф, и ти го знаеш.“
Но той видя много добре как Натали се опита да хване дирите от сияние, които пръстите му оставиха.
— Ралф? — попита Хелън. — Добре ли си?
— Разбира се. Вдигна глава и забеляза, че сега Хелън бе обкръжена от разкошен ореол с цвят на слонова кост. Приличаше на коприна. Лентата, която се виеше от него, беше в същия оттенък и широка като панделка на сватбен подарък. Сиянието около Гретхен Тилбъри беше тъмнооранжево с жълтеникави краища.
— Ще се връщащ ли у вас? — попита той.
Хелън и Гретхен се спогледаха, но Ралф не забеляза това. Откри, че не е необходимо да наблюдава лицата или жестовете им, за да прочита чувствата им. Само трябваше да гледа ореолите. Лимоненожълтите краища на сиянието около Гретхен потъмняха и всичко стана оранжево. В същото време ореолът на Хелън се сви и проолесна ослепително. Тя се страхуваше да се върне вкъщи. Гретхен го знаеше и беше бясна.
„И заради собствената й безпомощност — помисли Ралф. — Това я вбесява още повече.“
— Ще остана още малко в „Хай Ридж“ — рече Хелън. — Може би до зимата. Предполагам, че накрая с Натали ще се върнем в града, но ще обявя за продан къщата. Ако някой я купи, което е много съмнително при сегашното състояние на пазара за недвижими имоти, парите ще отидат на сметката на трето лице и ще бъдат поделени съобразно бракоразводното решение.
Долната й устна трепереше. Ореолът около нея се беше свил още повече и сега й стоеше като втора кожа. През сиянието преминаваха малки червени проблясъци. Приличаха на искри, които танцуват над пещ. Ралф протегна ръка и стисна пръстите й. Тя му се усмихна благодарно.
— Съобщаваш ми две неща едновременно — рече той. — Ще се развеждаш и още се страхуваш от него.
— Той я бие и малтретира от две години — намеси се Гретхен. — Как няма да се страхува от него.
Говореше спокойно и разумно, но ореолът й беше огненочервен като горящ въглен.
Ралф погледна Натали и видя тънък и ослепителен облак около нея. Беше досущ като на майка й — както сините очи и кестенявата коса, но по-малък. Лентата, издигаща се от главата й, беше чисто бяла и се носеше към тавана, където се увиваше спираловидно в ефирно кълбо. Когато през отворения прозорец подухнеше ветрец, бялата лента придобиваше формата на фуния и се надипляше. Ралф вдигна глава и видя, че „връвчиците за балони“ на Хелън и Гретхен също се носят на вълнички.
„Ако можех да видя и своята лента — помисли той, — убеден съм, че тя прави същото. Ореолите са истински — така, както две и две е равно на четири. И аз ги виждам.“
Той зачака неизбежното възражение, но този път не чу нищо.
— Имам чувството, че напоследък през повечето време се въртя в барабана на някаква емоционална пералня — каза Хелън. — Майка ми се сърди… Само дето не ме нарече малодушна… Но понякога си мисля, че наистина съм такава… Срамувам се…
— Няма от какво да се срамуваш — каза Ралф и отново погледна нагоре към лентата на Натали.
Беше много красива, но той не изпитваше желание да я докосне. Някакъв инстинкт му подсказваше, че това може да бъде опасно и за двамата.
— Знам — продължи Хелън, — но момичетата непрекъснато ги поучават. Казват им: „Ето ти кукличките Барби и Кен и детската кухня. Учи добре, защото когато пораснеш, ти ще се грижиш за всичко това и ако нещо се счупи, пак ти ще бъдеш виновна.“ И на мен ми внушаваха тези неща, само дето никой не ми е казвал, че Кен ще откачи. Много ли егоистично ви се струва?
— Не. Доколкото разбирам, случаят е точно такъв.
Хелън се изсмя остро, горчиво и виновно.
— Не се опитвай да го обясняваш на майка ми. Тя отказва да повярва, че Ед е направил нещо повече, отколкото от време на време да ме потупва съпружески по задника… само за да ме тласне в правилната посока, ако се отклоня от пътя. Мисля, че си представя останалото. Не го казва направо, но го долавям в гласа й всеки път, когато разговаряме по телефона.
— Смятам, че това не е плод на въображението ти — отбеляза Ралф. — Нали те видях. И бях там, когато ме молеше да не викам полицията.
Усети, че нечия ръка стисна крака му под масата. Стресна се и вдигна глава. Гретхен Тилбъри му кимна леко и го стисна още веднъж — този път по-недвусмислено.
— Да — каза Хелън. — Ти наистина беше там.
Усмихна се леко и това беше хубаво, но онова, което ставаше с ореола й, беше още по-красиво — мъничките червени проблясъци избледняваха, а самото сияние отново се разстилаше.
„Не — помисли си той, — не се разстила, а се отпуска и успокоява.“
Хелън стана и заобиколи масата.
— Натали ти пречи. По-добре ми я дай.
Ралф погледна надолу и видя, че момиченцето гледа нещо с очарователните си, натежали от сън очи. Проследи погледа й и съзря вазата, която стоеше на перваза на прозореца. Преди по-малко от два часа я бе напълнил с есенни цветя и сега от стеблата се процеждаше зелена мъгла, която обвиваше цветовете с неясен блясък.
„Наблюдавам ги как поемат дъх за последен път — помисли Ралф. — Господи, повече никога няма да бера цветя. Обещавам.“
Хелън внимателно взе малката от ръцете му. Натали не се възпротиви, но не откъсна поглед от умиращите цветя, докато майка й отново заобиколи масата, седна и я взе в прегръдките си.
Гретхен почука по циферблата на часовника си.
— Ако ще ходим на онова обедно заседание…
— Да, разбира се — виновно промълви Хелън. — Ние сме членове на официалния комитет по посрещането на Сюзан Дей и работата ни е сериозна. Всъщност главната ни задача е не да я посрещнем, а да помагаме за осигуряване на безопасността й.
— Мислите ли, че ще възникне проблем?
— Ще бъде напрегнато — каза Гретхен. — Тя има пет-шест телохранители и те ни изпращат факсове с всички заплахи, които е получила от Дери. Това е нещо обичайно, защото от години Сюзан Дей е трън в очите на много хора. Държат ни в течение, но освен това искат да се уверят, че нейната безопасност е задължение и на „Грижи за жената“.
Ралф понечи да попита дали е имало много заплахи, но вече знаеше отговора на този въпрос. Беше живял в Дери седемдесет години и му беше ясно, че положението е опасно. Разбира се, така беше в множество градове, но в Дери грозотата сякаш имаше допълнителни измерения. Хелън го наричаше роден дом. И за Ралф беше роден, но…
Осъзна, че си спомня нещо, което се бе случило преди почти десет години, наскоро след като бе свършил ежегодният фестивал. Три момчета бяха хвърлили в река Кендъскийг един млад хомосексуалист на име Ейдриън Мелън, след като неколкократно го бяха наръгали с нож. Говореше се, че стояли на моста зад бар „Сокол“ и го гледали как умира. Казали на полицаите, че не им харесала шапката, която носел. Това също беше Дери и само един глупак би пренебрегнал този факт.
Сякаш воден от спомена, Ралф отново погледна снимката на първата страница в днешния вестник — Хамилтън Девънпорт с вдигнат юмрук и Даниел Далтън с окървавен нос и замъглен поглед.
— Колко заплахи са й били отправени? — попита той. — Над десетина?
— Около трийсет — отговори Гретхен. — Разбира се, нейните телохранители са приели сериозно само пет-шест от тях. Има две заплахи, че ще взривят Градския център, ако Сюзан Дей не се откаже да изнася речта. Другата е от някакъв тип, който твърди, че имал голям воден пистолет, пълен с киселина. „Ако те уцеля в лицето, и приятелките ти, лесбийките няма да могат да те погледнат, без да повърнат“ били думите му.
— Страхотно — отбеляза Ралф.
— Това ме подсеща за целта на посещението ни — каза Гретхен, започна да рови в чантата си, извади флакон с червено капаче и го сложи на масата. — Малък подарък от твоите благодарни приятели от „Грижи за жената“.
Ралф взе флакона. На едната страна имаше картинка на жена, която пръскаше с газ някакъв мъж с нахлупена до очите шапка и домино, а на другата с яркочервени главни букви пишеше „ТЕЛОХРАНИТЕЛ“.
— Какво е това? — попита той. — Палка?
— Не — отговори Гретхен. — Законът в Мейн забранява палката. Това е нещо по-безобидно… но ако напръскаш някого в лицето, поне пет минути няма да помисли да те тормози. Раздразва очите и причинява гадене.
Ралф махна капачето на флакона, погледна червената аерозолна пръскалка и пак го затвори.
— Господи, за какво ми е това?
— Защото официално си назначен за центурион — заяви Гретхен.
— За какво?
— Центурион — повтори Хелън. Натали спеше дълбоко в ръцете й и Ралф осъзна, че ореолите са изчезнали. — Така „Приятели на живота“ наричат най-големите си врагове — водачите на опозицията.
— Аха. Сега разбирам. В деня, когато те преби, Ед говореше за някакви хора, които наричаше центуриони. Тогава ми каза много неща и всичките бяха налудничави.
— Да, Ед е в дъното на цялата тази история и наистина е луд — рече Хелън. — Според нас той е споменавал за центурионите на малък кръг вътрешни хора, смахнати като него. Мисля, че останалите привърженици на „Приятели на живота“ нямат представа за това. До преди един месец и ти не знаеше, че е луд, нали?
Ралф поклати глава.
— Лабораториите „Хокинс“ най-после са го уволнили — добави Хелън. — Вчера. Държали са го колкото могат, защото той е добър специалист и са инвестирали в него, но накрая са го освободили. Ще му изплатят тримесечна заплата… Не е зле за един тип, който бие съпругата си и хвърля кукли, пълни с фалшива кръв, по прозорците на местната клиника за жени. Последната демонстрация била капката, която преляла чашата. Откакто се свърза с „Приятели на живота“, го арестуват за трети или за четвърти път.
— Имаш шпионин, нали? — попита Ралф. — Ето откъде знаеш всичко това.
Гретхен се усмихна.
— Ние не сме единствените, които имат хора там. Дори се шегуваме, че всъщност те не са „Приятели на живота“, а шайка двойни агенти. Местната полиция има човек, щатската — също. По дяволите, може би дори ФБР е внедрило някого. Лесно е да се проникне в средите им. Ралф, защото „Приятели на живота“ са убедени, че всеки е на тяхна страна. Но нашият човек е единственият, който се издигнал, и според него Даниел Далтън е само опашката, която Ед Дипно размахва.
— Мисля, че това беше първият път, когато ги видях заедно по телевизията — отбеляза Ралф.
Гретхен стана, събра чашите, занесе ги на мивката и започна да ги мие.
— Аз съм активистка на женското движение от тринайсет години и съм виждала множество смахнати неща, но това е върхът. Внушил е на онези тъпанари, че жените в Дери правят аборти пряко волята си и преди да са разбрали дали са бременни, центурионите идват и отмъкват бебетата им.
— Казал ли им е за крематориума в Нюпорт? — попита Ралф. — За онзи, в който изгарят бебетата?
Гретхен се обърна и го погледна с широко отворени очи.
— Откъде знаеш това?
— Ами, Ед ми каза. През юли деветдесет и втора.
Поколеба се за миг, сетне им разказа за деня, когато се бяха срещнали на летището и Ед бе обвинил шофьора на камиона, че изнася мъртви бебета във варели с надпис „Против плевели“. Хелън слушаше мълчаливо, а очите й все повече се разширяваха.
— Ед разправяше същото и в деня, когато те преби — завърши той, — но дотогава го бе разкрасил значително.
— Ето защо се е съсредоточил върху теб — рече Гретхен, — обаче това всъщност няма значение. Важното е, че е дал на смахнатите си приятели списък на така наречените центуриони. Не знаем всички, които са включени в него, но там фигурираме аз, Хелън, Сюзан Дей и, разбира се… ти.
„Защо аз“ — понечи да попита Ралф, после отново осъзна, че това е още един безсмислен въпрос. Може би Ед го беше взел на прицел, защото Ралф се обади на ченгетата за побоя над Хелън, но по-вероятно беше да няма разбираема причина. Масовият убиец Дейвид Берковиц — известен още като Сина на Сам — твърдял, че понякога убива по указания на кучето си.
— Какво очаквате да опитат? — заинтересува се Ралф. — Въоръжено нападение като във филм с Чък Норис?
Той се усмихна, но Хелън остана сериозна.
— Работата е там, че не знаем какво може да опитат — отвърна тя. — Най-вероятният отговор е, че няма да предприемат нищо. Но на Ед или на някой друг може да му хрумне да се опита да те бутне от прозореца на кухнята ти. Този спрей е само разреден сълзотворен газ. Малка застраховка, това е всичко.
— Застраховка — замислено повтори Ралф.
— Ти си в отбрано общество — уморено се усмихна Хелън. — Единственият друг мъж в списъка с центурионите, за когото знаем, е кметът Коен.
— Дадохте ли му такова нещо? — попита Ралф и посочи флакона, който не изглеждаше по-заплашителен от безплатните мостри с пяна за бръснене, пристигащи от време на време по пощата.
— Не беше необходимо — отговори Гретхен и пак погледна часовника си. Хелън забеляза жеста й и стана, като държеше спящото бебе. — Той има разрешително за носене на оръжие.
— Откъде знаете? — учуди се Ралф.
— Проверихме досиетата в Градския съвет — ухили се тя. — Тази информация е достъпна за всеки.
— Аха — каза Ралф и изведнъж му хрумна нещо. — Ами Ед? Проверихте ли и за него?
— Не. Но хора като Ед обикновено не подават заявления за подобни разрешителни, след като преминат определена граница… Нали се сещаш?
— Да — отговори Ралф и също стана. — А вие, момичета? Пазите ли се?
— И още как.
Той кимна, но не остана доволен от отговора. В гласа й прозвуча леко покровителствена нотка, която не му хареса, сякаш самият въпрос беше глупав. Но съвсем не беше така и ако Гретхен не го осъзнаваше, щеше да си има големи неприятности.
— Надявам се. Може ли да занеса Натали до долу, Хелън?
— По-добре недей. Ще я събудиш. Ще носиш ли спрея със себе си, Ралф? Направи го заради мен. Не мога да понеса мисълта, че биха могли да те наранят само защото си се опитал да ми помогнеш. Пък и Ед е напълно откачен.
— Ще помисля по въпроса.
— Добре — каза тя и го погледна изпитателно. — Изглеждаш много по-добре от последния път, когато те видях. Започнал си да спиш, нали?
— Ами, да ти кажа право, още имам проблеми, но сигурно се оправям, защото хората непрекъснато ми казват, че видът ми е по-добър.
Хелън се надигна на пръсти и го целуна в ъгълчето на устата.
— Ще поддържаме връзка, нали?
— Ще изпълня обещанието си, ако и ти изпълниш своето.
Тя се усмихна.
— Можеш да разчиташ на това, Ралф. Ти си най-милият центурион, когото познавам.
Тримата се разсмяха толкова силно, че Натали се събуди и ги огледа сънено и изненадано.
6.
След като изпрати жените (на задната броня на колата на Гретхен Тилбъри имаше лепенка с надпис „АЗ СЪМ ЗА СВОБОДНИЯ ИЗБОР И ГЛАСУВАМ!“), Ралф бавно се изкачи на втория етаж. Умората сякаш беше невидима тежест, която го караше да влачи крака. Влезе в кухнята и първо погледна вазата с цветята, опитвайки се отново да съзре онази странна и великолепна зелена мъгла, издигаща се от стеблата. Нищо. Взе флакончето с газта и пак разгледа картинката. Една нападната жена, която героично се отбранява срещу злодея — мъж с нахлупена до очите шапка и домино. Никакви оттенъци на сиво — само черно и бяло.
Хрумна му, че лудостта на Ед е заразителна. Из целия Дери се разхождаха жени, които носеха в чантите си подобни флакони и сякаш си мислеха едно: „Аз се страхувам. В Дери са дошли лошите хора и аз се боя.“
Ралф не искаше да участва в това. Надигна се на пръсти и сложи флакона на кухненското шкафче до мивката, после наметна старото си кожено яке. Смяташе да отиде на поляната за пикник край летището и да намери някой, с когото да поиграе шах. Или на карти.
Спря на прага на кухнята и се вторачи в цветята, опитвайки се да внуши на онази трептяща зелена мъгла да се появи. Не се получи.
„Но тя беше там. И Натали я видя.“
Ала дали наистина я беше видяла? Бебетата вечно се кокореха на нещо. Всичко привличаше погледа им, така че как би могъл да бъде сигурен?
— Убеден съм — каза той на пустия апартамент.
Точно така. Зелената мъгла, която се издигаше от стеблата, беше там. Както и ореолите…
— И още са там — заяви той.
Не знаеше дали да се успокои, или да се ужаси от увереността, която долови в собствения си глас.
„Защо не се опиташ да не изпадаш в нито едно от двете настроения, скъпи?“
Въпросът беше произнесен с гласа на Каролин. Добър съвет.
Ралф заключи апартамента си и отиде да потърси партньор за шах.
СЕДМА ГЛАВА
1.
На втори октомври, докато вървеше по Харис Авеню, стиснал в ръка няколко уестърна от Елмър Келтън, Ралф видя, че на стъпалата пред дома му седи някой и също държи книга. Но посетителят не четеше, а гледаше унесено как топлият вятър, който вееше през целия ден, брули златистожълтите листа от дъбовете и трите оцелели бряста на отсрещната страна на улицата.
Той се приближи, наблюдавайки как белите коси на главата на човека се развяват. Дори от сто и петдесет метра нямаше съмнение, че гостът е Дорънс Марстелър.
Ралф въздъхна и измина остатъка от разстоянието до дома си. Дорънс, явно хипнотизиран от ярките падащи листа, обърна глава, едва когато Ралф спря пред него. Източи шия и се усмихна с милата си усмивка, която го правеше странно уязвим.
Фей Шапен, Дон Вийзи и някои от другите старци, които обикновено висяха на поляната за пикник до писта номер 3 (когато циганското лято свършеше и времето станеше студено, те се оттегляха в билярдната на Джаксън Стрийт) приемаха тази усмивка като знак, че Дорънс — независимо от книгите и поезията — е напълно изкуфял. Дон Вийзи, който съвсем не отговаряше на представата за господин Чувствителност, бе свикнал да го нарича Стария вожд Тъпоглавец, а веднъж Фей сподели с Ралф, че съвсем не е изненадан дето старият Дор е прехвърлил деветдесетте. „Хората, които нямат нищо в главата, винаги живеят най-дълго — обясни той на Ралф в началото на годината. — Такива не се притесняват за нищо. Това поддържа ниско кръвното им налягане и вероятността да спукат кръвоносен съд или клапа е много малка.“
Ралф обаче не беше сигурен. Според него милата усмивка на Дорънс не го правеше да изглежда празноглав, а някак неземен и същевременно мъдър… досущ магьосника Мерлин. Въпреки това днес Ралф би минал и без неговото посещение, защото през нощта бе поставил нов рекорд — събуди се в 1:58 след полунощ — и беше изтощен. Единственото му желание беше да седне в хола си, да пие кафе и да се опита да прочете някой от уестърните, които бе купил в центъра. Може би по-късно щеше да се помъчи да дремне.
— Здрасти — рече Дорънс.
Книгата, която държеше, беше с меки корици — „Нощи в гробището“ от Стивън Добинс.
— Здравей, Дор. Хубава ли е книгата?
Дорънс я погледна така, сякаш бе забравил за съществуването й, после се усмихна и кимна.
— Да, много е хубава. Той пише стихове, които са като разкази. Е, не всички ми харесват.
— Добре. Виж какво, Дор, страхотно е, че те виждам, но се изморих от разходката, затова може би ще ми дойдеш на гости друг път…
— О, няма проблем — каза Дорънс и стана.
От него се разнесе слаба миризма на канела, която накара Ралф да се замисли за египетски мумии, положени зад червени кадифени въжета в мрачни музеи. Лицето на Дорънс беше почти без бръчки, с изключение на мрежичката ситни гънки около очите, но възрастта му беше очевидна (и малко страшна). Сините очи бяха избледнели до воднистото сиво на априлско небе, а кожата му беше прозрачна и напомни на Ралф за кожата на Натали. Устните му бяха отпуснати и почти лилави и докато говореше, примляскваше.
— Не съм дошъл на гости, а да ти предам едно съобщение.
— Какво съобщение? От кого?
— Не знам от кого е — отговори Дорънс и го погледна така, сякаш мислеше, че Ралф е или тъп, или се прави на тъп. — Не се бъркам в онези работи. Нали ти казах и ти да не го правиш? Не си ли спомняш?
Ралф си спомняше нещо, но не знаеше точно какво. Нито го интересуваше. Беше уморен и вече бе изслушал отегчителната реч на Хамилтън Девънпорт по въпроса за Сюзан Дей. Нямаше никакво желание да беседва и с Дорънс Марстелър.
— Ами, тогава предай ми съобщението и после ще се замъкна горе. Какво ще кажеш?
— О, добре. Чудесно.
Но Дорънс изведнъж млъкна и се вторачи в отсрещната страна на улицата, където поредният полъх на вятъра завъртя листата като във фуния и ги понесе към ясното октомврийско небе. Очите му бяха широко отворени и нещо в тях накара Ралф отново да се замисли за Натали — по-точно за начина, по който бебето се бе опитало да сграбчи сиво-сините дири, оставени от пръстите му, и по който гледаше умиращите цветя във вазата. Ралф бе виждал Дорънс да наблюдава със същото изражение — понякога повече от час — как самолетите излитат и се приземяват на пистата.
— Дор? — повика го той.
Редките мигли на Дорънс потрепнаха.
— А, да. Съобщението. То гласи…
Той се намръщи и погледна към книгата, която мачкаше в ръцете си. Сетне лицето му се проясни и очите му отново се насочиха към Ралф.
— Съобщението е „отмени прегледа“.
Сега беше ред на Ралф да се намръщи.
— Какъв преглед?
— Не трябваше да се забъркваш — повтори Дорънс, после дълбоко въздъхна. — Но вече е късно. Стореното — сторено. Само отмени прегледа. Не позволявай на онзи тип да те набоде с иглите.
Ралф вече се беше насочил към стълбите, но сега отново се обърна към неканения гост.
— За Хонг ли говориш?
— Откъде да знам? — раздразнен попита Дорънс. — Аз не се бъркам. Вече ти казах това. От време на време предавам съобщения и това е всичко. Трябваше да ти кажа да не ходиш при оня с иглите и го направих. Останалото зависи от теб.
Той отново се вторачи в дърветата отсреща. На странното му гладко лице бе изписано възторжено изражение. Силният есенен вятър развяваше косите му като водорасли. Ралф докосна рамото му и старецът се обърна с готовност. Изведнъж Ралф осъзна, че Фей Шапен и другите имаха право — глупостта понякога означаваше щастие. Ако грешаха, това по-скоро говореше зле за тях, отколкото за стария Дор.
— Дорънс?
— Какво, Ралф?
— Кой ти каза да ми съобщиш това?
Дорънс се замисли — или поне се престори, че мисли сетне му подаде книгата си.
— Вземи я.
— Не, благодаря. Не си падам много по поезията.
— Тези стихове ще ти харесат. Като разкази са. Ралф сподави силното си желание да сграбчи стареца и да го разтърси, докато костите му затракат като кастанети.
— Току-що си купих два уестърна. Искам да знам кой ти каза да ми съобщиш…
Дорънс тикна книгата със стихове в дясната ръка на Ралф с изненадваща сила.
— Единият започва така: „Върша всичко набързо, за да се заловя с друго“.
И преди Ралф да успее да каже нещо, старият Дор хукна по тротоара. Свърна наляво и тръгна към разклона. Замечтаното му лице ое вдигнато към синьото небе, към което лудешки летяха листата, сякаш отиваха на среща някъде отвъд хоризонта.
— Дорънс! — извика Ралф.
Изведнъж се ядоса. Пред вратата на „Червената ябълка“ Сю метеше опадалите листа. Чу гласа на Ралф, спря и го погледна с любопитство. Той се почувства глупаво, но успя да се усмихне весело и да й махне. Младата жена също му махна и продължи да мете. Дорънс спокойно вървеше по своя път. Вече бе стигнал до следващата пресечка.
Ралф реши да го остави на мира.
2.
Изкачи стъпалата до верандата, премести в лявата си ръка книгата, която Дорънс му беше дал, извади връзката с ключове и установи, че не е нужно да си прави труда — вратата беше не само отключена, но и открехната. Ралф непрекъснато се караше на Макгавърн, задето забравя да заключи външната порта, и мислеше, че най-сетне посланието е влязло в дебелата глава на съквартиранта му. Но сега Макгавърн явно отново бе сгазил лука.
— По дяволите, Бил — тихо изруга той, влезе в тъмния коридор на първия етаж и нервно огледа стълбището.
Какво, ако горе се крие Ед Дипно? И все пак не можеше да остане в преддверието. Завъртя валчестата дръжка на външната врата и тръгна нагоре по стълбите.
Разбира се, че нямаше от какво да се притеснява. Стресна се, когато му се стори, че някой стои в далечния ъгъл на хола, но това беше само старото му яке. Беше го окачил на закачалката, вместо да го метне на стола или на дивана.
Влезе в кухнята, пъхна ръце в задните си джобове и се загледа в календара. Понеделникът беше ограден с кръгче, в което пишеше: ХОНГ — 10:00.
„Трябваше да ти кажа да не ходиш при оня с иглите и го направих. Останалото зависи от теб.“
За миг Ралф изпита чувството, че се „отдръпва“ от живота си, за да го види като цяла картина, а не само детайлът, какъвто представляваше този ден. Онова, което видя, го уплаши — тайнствен път, водещ към тъмен тунел, където можеше да го чака какво ли не. Абсолютно всичко.
„Тогава се върни, Ралф!“
Но не можеше да го стори. Струваше му се, че се е отправил към тунела, независимо дали иска да влезе в него или не. Имаше чувството, че някакви силни невидими ръце го тласкат натам.
— Нищо ми няма — измърмори той и нервно разтри слепоочията си, без да откъсва очи от заградената в кръгче дата. — Това е от безсънието. Тогава нещата наистина започват да стават…
Какви?
— Странни — каза той в тишината.
Да, действително се случваха много чудати неща, но ореолите, които виждаше, бяха най-странните. Студената сива светлина, подобна на скреж, която пълзеше по човека с вестника в „Изгрев, залез“. Майката и синът, които вървяха към супермаркета и техните преплитащи се ореоли се издигаха от стиснатите им ръце. Хелън и Натали сред великолепните облаци от светлина с цвят на слонова кост. Опитът на Натали да хване дирите, оставени от пръстите му — призрачни следи, които само тя и Ралф можеха да видят.
И сега старият Дор, седнал на прага като някакъв странен старозаветен пророк… Само че вместо да му каже да се покае, той му съобщи да не отива при иглотерапевта, който Джо Уайзър му бе препоръчал. Би трябвало да звучи абсурдно и смешно, но на Ралф изобщо не му беше до смях.
Отворът на онзи тунел. Приближаваше се застрашително с всеки изминат ден. Наистина ли имаше тунел? И ако беше така, накъде водеше?
„Повече се интересувам от онова, което може да ме чака в мрака“ — помисли Ралф.
„Не трябваше да се забъркваш — бе казал Дорънс. — Но вече е късно.“
— Стореното-сторено — измърмори Ралф и изведнъж реши, че вече не иска да вижда живота си в цялост — това го объркваше.
По-добре постепенно да обмисли подробностите, като започне с уговорения час при Хонг. Да отиде ли или да последва съвета на Дорънс?
Прецени, че това всъщност не е въпрос, който се нуждае от оомисляне. Джо Уайзър бе придумал секретарката на Хонг да му определи час в началото на октомври и Ралф смяташе да спази уговорката. Може би това беше начинът да се отърве от безсънието. Хонг беше следващата логична стъпка.
— Стореното-сторено — повтори той и седна в хола, за да чете един от уестърните.
Но вместо това откри, че прелиства книгата, която му бе дал Дорънс. Старецът имаше право — повечето стихове наистина бяха като разкази. Установи, че ги харесва. Стихотворението, което беше цитирал старият Дор, бе озаглавено „Преследване“ и започваше така:
Бърша всичко набързо, за да се заловя с друго.
Така минават дните —
смесица от надбягване с фургони за добитък
и от безкраен градеж на готическа катедрала
Колата ми се движи с бясна скорост,
а през сваленото стъкло виждам,
че всичко, което обичам, се разпада — непрочетени
книги, неразказани вицове и непосетени места…
Ралф прочете стихотворението два пъти, изцяло погълнат от него. Каролин би го харесала и това беше хубаво. Би харесала и самия него (който обикновено четеше уестърни и исторически романи), защото го е намерил и й го е поднесъл като букет цветя. Но Каролин беше мъртва от половин година. Ралф избухна в сълзи. Седя на креслото почти петнайсет минути, като държеше „Нощи в гробището“ на коленете си и бършеше очи с опакото на свободната си ръка. Накрая влезе в спалнята, легна и се опита да заспи. След като един час се взира в тавана, стана, направи си чаша кафе и седна пред телевизора.
3.
Градската библиотека беше отворена в неделя от един до шест следобед и в деня на посещението на Дорънс Ралф отиде там главно защото нямаше какво друго да прави. В читалнята обикновено имаше неколцина старци като него. Повечето прелистваха неделните вестници, но когато се появи иззад лавиците, където четирийсет минути чете, Ралф установи, че помещението е празно. Вчерашното великолепно небе бе помрачено от поройния дъжд, който залепваше нападалите листа по тротоара или ги запращаше към канавките и към сложната отводнителна система на Дери. Вятърът още духаше, но вече от север и сега беше неприятно резлив. Възрастните хора, които имаха мозък в главата (или късмет), седяха на топло вкъщи и вероятно гледаха поредното слабо представяне на „Ред Сокс“ или играеха с внучетата, а може би дремеха след обилния обяд.
Ралф не се интересуваше от „Ред Сокс“, нямаше деца или внуци и, изглежда, напълно бе загубил способността си да дреме. Ето защо в един часа следобед той се качи на автобуса за библиотеката. Когато се озова там, веднага съжали, че не си е взел по-топла дреха, защото в читалнята беше студено. И мрачно. Камината беше празна и безшумните радиатори подсказваха, че парният котел още не е запален. Дежурният библиотекар не си беше направил труда да включи висящите от тавана лампи. Светлината, която успяваше да проникне в помещението, сякаш падаше мъртва на пода и в ъглите цареше мрак. Дърварите, войниците, барабанчиците и индианците на старите картини по стените приличаха на зли духове. По стъклата на прозорците биеше студеният дъжд.
„Трябваше да остана у дома“ — помисли Ралф, но всъщност не вярваше на думите си, защото напоследък се чувстваше все по-зле в апартамента. Пък и бе намерил една интересна книга — „Видове сън“ от Джеймс А. Хол, доктор по медицина. Той включи лампите, които направиха читалнята да изглежда не толкова страховита, седна до една от четирите дълги маси и скоро се задълбочи в книгата.
„Преди да бъде установено, че спането със сънища и без сънища са две различни състояния, изследванията върху пълната липса на сън доведоха до предположението на Димент (1960), че тази липса причинява дезорганизация на личността в будно състояние…“
„Точно така, приятел — помисли Ралф. — Човек не може да намери дори проклетото пакетче с бульон, когато му е нужно.“
„… Първите изследвания върху липсата на сън породиха и интересната хипотеза, че шизофренията може да е психическо разстройство, при което липсата на сънища нощем води до сънуване в будно състояние.“
Ралф се прегърби над книгата, облегна лакти на масата, притисна свитите си в юмруци длани до слепоочията си и сбърчи чело, за да се съсредоточи. Зачуди се дали Хол говори за ореолите, без да съзнава това. Но Ралф все още сънуваше, при това повечето пъти ярки сънища. Предишната нощ сънува, че танцува с Лоуис Шаси в стария салон на Дери (които бе разрушен преди осем години от голямата буря, помела по-голямата част от центъра). Явно я бе поканил да излязат, за да й направи предложение за женитба, но Тригьр Вашон (защо ли пък тъкмо той?) се опитваше да му попречи.
Потърка очи с кокалчетата на пръстите си в опит да се съсредоточи и продължи да чете. Не видя как човекът с широка сива ватена блуза се появи на прага на читалнята и застана там, като го наблюдаваше мълчаливо. След около три минути непознатият бръкна във ватената си блуза и извади ловджийски нож. Глобусите на тавана хвърлиха лъч светлина по назъбеното острие, докато мъжът го въртеше в ръцете си и се възхищаваше на ръба му. После тръгна към масата на Ралф и се настани до него. Старецът смътно долови присъствието му.
„Търпимостта към липсата на сън зависи от възрастта. При младите хора смущенията и физическите реакции настъпват по-рано, докато при по-възрастните…“
Някой леко докосна Ралф по рамото и го стресна.
— Чудя се как ли ще изглеждат — прошепна в ухото му развълнуван глас.
Думите се лееха като приливни води, вонящи на развален бекон, пържен на бавен огън в чесън и гранясало масло.
— Имам предвид вътрешностите ти. Как ли ще изглеждат, когато ги разпилея на пода? Какво мислиш, безбожен убиецо на бебета? Дали ще са жълти, черни или червени?
Нещо твърдо и остро се опря в лявата страна на Ралф и после бавно се плъзна по ребрата му.
— Изгарям от нетърпение да ги видя — прошепна развълнуваният глас.
4.
Ралф бавно извърна глава. Сухожилията на врата му изпукаха. Не знаеше името на човека с лошия дъх, който го бодеше с някакво острие, но веднага позна лицето му. Очилата с рогови рамки помогнаха, но шутовските сиви коси, щръкнали на валма от главата му и напомнящи едновременно за Дон Кинг и Алберт Айнщайн, бяха решаващият фактор. Това беше мъжът, стоящ зад Ед Дипно на снимката във вестника, която показваше Хамилтън Девънпорт с вдигнат юмрук и Дан Далтън с картонена шапка с надпис „Избор, а не страх“. Ралф беше виждал този тип и в телевизионните новини за демонстрациите срещу абортите. Той носеше лозунг и скандираше. Но сега този копиеносец възнамеряваше да го убие.
— Какво мислиш? — със същия развълнуван шепот повтори мъжът. Гласът му плашеше Ралф повече от острието на ножа, който бавно се плъзгаше нагоре-надолу по гърба му и сякаш очертаваше уязвимите органи в лявата страна на тялото — бели дробове, сърце, бъбрек и вътрешности. — Какъв ли ще е цветът им?
Дъхът му беше отвратителен, но Ралф се страхуваше да се дръпне или да се обърне. Боеше се, че всеки негов жест може да накара ножа да спре и да се забие в тялото му. Зад дебелите лещи на очилата с рогови рамки кафявите очи на мъжа плуваха като странни риби. Изражението в тях беше унесено и уплашено — очи на човек, който вижда знамения в небето и вероятно чува гласове, шепнещи нощем в килера.
— Не знам — каза Ралф. — Дори не знам защо искаш да ме нараниш.
Стрелна поглед встрани, без да обръща глава, с надеждата да види някого — когото и да било, но читалнята беше празна. Навън духаше силен вятър и дъждът биеше по прозорците.
— Защото си шибан центурион! — изсъска белокосият. — Скапан убиец на бебета! Крадец на неродени зародиши! Продаваш ги на онзи, който плати най-много. Знам всичко за теб!
Ралф бавно отпусна дясната си ръка до тялото. Носеше всичко в десния джоб. Старото сиво яке имаше големи джобове с капаци, но Ралф се страхуваше, че дори незабелязано да пъхне ръка там, едва ли ще намери друго, освен смачкана опаковка от дъвка. Съмняваше се дали носи дори нокторезачка.
— Ед Дипно ти е казал това, нали? — попита той и изсумтя, когато ножът го мушна точно където свършваха ребрата.
— Не произнасяй името му — прошепна мъжът с ватената блуза. — Да не си посмял! Крадец на бебета! Страхлив убиец! Центурион!
После отново натисна острието и този път Ралф почувства истинска болка, защото върхът проби коженото му яке. Ако бе натиснал малко по-силно, лудият щеше да го нарани сериозно. Дотук добре — отървеше ли се само с една драскотина, можеше да се смята за късметлия.
— Добре. Няма да споменавам името му.
— Извини се — изсъска мъжът и отново го сръга с ловджийския нож.
Този път острието прониза ризата на Ралф, който усети първата топла капка кръв по тялото си. „Какво ли е под върха на ножа сега — зачуди се той. — Черният дроб? Жлъчката? Кои органи са вляво?“
Или не можеше да си спомни, или не искаше. В съзнанието му се появи един образ, който се опитваше да препречи пътя на подредените мисли — елен, висящ с главата надолу от кантара пред някой селски магазин по време на ловния сезон. Изцъклени очи, изплезен език и тъмен разрез в корема, където човек с нож — също като този — го е пробол и изкормил.
— Съжалявам — с треперещ глас каза той. — Най-искрено.
— Да, точно така. Би трябвало, но ти не съжаляваш.
Още едно сръгване. Пронизителна болка. Влажна топлина, стичаща се по тялото му. Изведнъж стаята стана по-светла, сякаш два-три от телевизионните екипи, които се мотаеха из Дери, след като започнаха протестите срещу абортите, се бяха събрали тук и бяха включили прожекторите си. Но в читалнята, разбира се, нямаше прожектори. Бяха се запалили вътрешните светлини на Ралф.
Обърна се към човека и видя, че онзи е обкръжен от променящ се в зелено и черно ореол, който му напомни за неясните блуждаещи огньове, които понякога бе виждал в блатистите гъсталаци. В сиянието се виеха бодливи къпини от смолисто черно. Ралф гледаше ореола на нападателя си с нарастващо удивление и почти не усети как ножът потъна по-навътре в тялото му. Смътно съзнаваше, че на ризата му се образува петно от кръв, но това беше всичко.
„Този тип е луд и наистина ще ме убие — не иска само да разговаряме. Още не е готов да го направи, не се е настървил достатъчно, но му остава малко. И ако се опитам да избягам — дори да мръдна на сантиметър от ножа — той ще ме прободе мигновено. Сигурно се надява, че ще помръдна… за да каже после, че сам съм си го изпросил и вината е моя.“
— Ти и онези като теб — каза мъжът с шутовските бели коси. — Ние знаем всичко за вас.
Ръката на Ралф стигна до десния джоб… и напипа нещо голямо, което той нито познаваше, нито помнеше да е оставял там. Не че това имаше кой знае какво значение. Когато не можеш да си спомниш дали последните четири цифри на телефона на киноцентъра са 1317 или 1713, всичко е възможно.
— Ах, вие! — възкликна непознатият.
Този път Ралф почувства осезаема болка, когато онзи натисна ножа. Старецът тихо изстена и дясната му ръка се вкопчи в джоба на сивото яке, като намачка кожата около заоблената повърхност на предмета вътре.
— Не викай — прошепна мъжът. — Господи, ти не искаш да правиш това!
Кафявите му очи се вторачиха в лицето на Ралф, а лещите на очилата ги увеличиха толкова много, че мъничките снежинки пърхут в миглите му заприличаха на овални камъчета. Ралф видя, че човекът има ореол дори в очите — сиянието пълзеше по зениците като зелен дим над черни води. Змиевидните извивки в зелената светлина се бяха удебелили и се преплитаха. Той разбра, че когато ножът потъне в тялото му, това ще бъде дело на онази част от личността на този човек, която поражда черните водовъртежи. Зеленото изразяваше объркване и параноя, а черното беше друго — нещо много по-страшно.
— Не — задъхано изрече той. — Няма да викам.
— Добре. Знаеш ли, че усещам сърцето ти. Вибрациите минават по острието на ножа и стигат до дланта ми. Сигурно бие много силно. — Устните на непознатия се разтеглиха в глупашка и безрадостна усмивка, а в ъгълчетата полепнаха пръски слюнка. — Може би ще умреш от сърдечен удар, като ми спестиш труда да те убивам.
Още една зловонна вълна обля лицето на Ралф, когато мъжът добави:
— Ти си ужасно стар.
По хълбока му се стичаше кръв — два или може би три потока. Болката стана влудяваща — досущ жилото на гигантска пчела.
„Или игла“ — помисли Ралф и установи, че идеята е смешна въпреки положението, в което се намираше… или вероятно точно заради това. Мъжът с ватената блуза беше истинският иглотерапевт. Джеймс Рой Хонг можеше да му бъде само бледо подобие.
„Няма да имам възможност да отменя часа си“ — помисли Ралф. Но после му хрумна, че откачалките като мъжа с шутовските коси не приемат анулирането. Те имат собствен дневен ред и неотклонно се придържат към него.
Той знаеше, че няма да издържи дълго на болката. Повдигна капака на джоба с палец и пъхна ръка вътре. Досети се какъв е предметът веднага щом го докосна с пръсти — флаконът, който Гретхен бе извадила от чантата си и бе сложила на кухненската му маса. „Малък подарък от твоите благодарни приятели от «Грижи за жената»“ — беше казала тя.
Ралф нямаше представа как флаконът се е озовал от кухненското шкафче, където го бе сложил, в джоба на протритото му старо яке, и не го беше грижа. Пръстите му се вкопчиха в тубата — отново използва палеца си — този път, за да махне капачката, без да откъсва очи от конвулсивно потрепващото, уплашено и същевременно възторжено лице на човека с побелелите коси.
— Знам нещо важно — каза той. — Ако обещаеш да не ме убиваш, ще ти го кажа.
— Какво? Господи, какво би могъл да знае боклук като теб?
„Да, какво ли би могъл да знае боклук като мен?“ — запита се Ралф и отговорът се появи изведнъж — изскочи в съзнанието му като редица еднакви картинки в игрален автомат. Положи усилия и влезе в зеления ореол, въртящ се спираловидно около мъжа, и в ужасния облак от смрад, излизащ от болните му вътрешности. В същото време полека извади от джоба си малкия флакон, задържа го до крака си и сложи показалец на пръскалката.
— Знам кой е Пурпурният крал — измърмори той. Очите зад мръсните очила с рогови рамки се разшириха — не само от изненада, но и от изумление — и мъжът с шутовските коси се отдръпна. За миг ужасният натиск върху тялото на Ралф намаля. Сега беше удобният момент — единственият, който щеше да му се предостави — и старецът се възползва от него. Хвърли се надясно и се претърколи на пода. Главата му се удари в плочките, но болката му се стори незначителна в сравнение с облекчението, което изпита, когато се отдалечи от ловджийския нож.
Непознатият изграчи — звук на ярост, примесена с примирение, сякаш бе свикнал с подобни засечки в дългия си и труден живот. Наведе се над Ралф и доближи конвулсивно потрепващото си лице. Очите му приличаха на някакви фантастични блестящи същества, живеещи в дълбините на океана. Ралф вдигна флакона. Разполагаше само с миг, за да провери накъде е насочена дюзата. Като нищо можеше да напръска собственото си лице.
Но нямаше време да се тревожи за това.
Натисна бутона точно когато убиецът замахна с ножа. Лицето на нападателя се обви в лека мъгла от ситни капчици, подобни на аерозолите от ароматизатора за въздух, който Ралф държеше в банята си.
Въздействието беше светкавично и напълно съответстваше на желанието на Ралф. Мъжът изпищя от болка, пусна ножа, който се удари в лявото коляно на Ралф, и вдигна ръце към очите си. Очилата му паднаха на масата. В същото време лекият и някак мазен ореол около него проблесна в яркочервено и после угасна.
— Ослепях! — пронизително изкрещя човекът. — Ослепях!
— Не, не си — каза Ралф, докато се олюляваше, за да стане. — Само си…
Мъжът отново изкрещя, строполи се на пода и се затъркаля по черно-белите плочки, държейки лицето си и виейки като дете, което е заклещило ръката си във вратата. Ралф виждаше скулите му между разперените му пръсти. Кожата там придобиваше обезпокоителен червеникав оттенък.
Реши да го остави на мира и че този тип е откачен колкото си иска и опасен като гърмяща змия, но беше твърде изплашен и се срамуваше от онова, което бе направил. Мисълта, че това беше въпрос на оцеляване — трябваше да обезвреди нападателя си или да умре — вече бе започнала да му се струва нереална. Наведе се и предпазливо сложи ръка на китката на човека. Смахнатият се претърколи встрани и затропа по пода с мръсните си маратонки като капризно дете.
— Ах, ти, копеле! — крещеше той. — Застреля ме с нещо. Ще те съдя!
— Първо ще трябва да обясниш какъв е този нож.
Видя оръжието на пода и протегна ръка да го вземе, после се отказа. По-добре да не оставя отпечатъци по него. Надигна се и му се зави свят. За миг дъждът, който барабанеше по прозореца, му се стори приглушен и далечен. Изрита оръжието, сетне залитайки, се изправи. Наложи се да се хване за стола, за да не падне. От главното преддверие се чуха стъпки и шепнещи, озадачени гласове.
„Идвате чак сега — уморено помисли Ралф. — Къде бяхте преди три минути, когато този тип щеше да спука като балон левия ми бял дроб?“
На прага се появи Майк Ханлън. Изглеждаше много слаб и на не повече от трийсет години въпреки побелелите си коси. Зад него застанаха момчето, което дежуреше в библиотеката в събота и неделя, и четири-пет заплеса, вероятно дошли от читалнята за периодични издания.
— Господин Робъртс! — възкликна Майк. — Божичко, ранен ли сте?
— Нищо ми няма. Онзи пострада.
Случайно се погледна, докато сочеше към мъжа на пода и видя, че е излъгал. Лявата страна на карираната му риза се бе обагрила в тъмночервено. Петното имаше формата на сълза и започваше точно под мишницата.
— По дяволите — тихо изруга той и отново седна на стола. Без да иска, блъсна с лакът очилата с рогови рамки и те се плъзнаха към ръба на масата. Мъглата от капчици върху стъклата им придаваше вид на очи с пердета.
— Той ме напръска с киселина! — изкрещя мъжът на пода. — Не виждам нищо и кожата ми се топи. Чувствам го!
Майк го погледна, после седна на стола до Ралф.
— Какво се случи?
— Ами, не беше киселина — отговори старецът, показа му флакона и го остави на масата до книгата. — Дамата, която ми го даде, каза, че не е силен. Само раздразва очите и причинява гадене…
— Не се притеснявам за онзи — нетърпеливо го прекъсна Майк. — Всеки, който крещи толкова силно, вероятно няма да умре през следващите три минути. Тревожа се за вас, господин Робъртс. Лошо ли ви нарани?
— Изобщо не ме прободе. Той… само допря това до мен. Посочи ловджийския нож на пода. При вида на окървавеното острие отново му се зави свят. Все едно се возеше в експресен влак, направен от пухени възглавници. Това, разбира се, беше абсурдно, но в момента не можеше да разсъждава много трезво.
Помощникът погледна предпазливо мъжа на пода и рече:
— О-хо, познаваме този тип, Майк. Това е Чарли Пикъринг.
— Божичко, защо ли не съм изненадан? — каза Майк, погледна младия помощник и въздъхна. — По-добре извикай ченгетата, Джъстин. Изглежда, имаме проблем.
5.
— Ще имам ли неприятности заради това? — попита Ралф час по-късно и посочи едното от двете найлонови пликчета, които стояха на разхвърляното бюро в кабинета на Майк Ханлън.
На жълтата лепенка пишеше: „ВЕЩЕСТВЕНО ДОКАЗАТЕЛСТВО: Аерозолен флакон ДАТА: 10/3/93 и НАМЕРЕНО В: Обществената библиотека в Дери.“
— Не и колкото нашият стар познайник Чарли ще си има заради ей това — отговори Джон Лийдекър и посочи другото пликче.
Вътре беше ловджийският нож. Кръвта по острието беше засъхнала и придобила червено-кафяв оттенък. Днес детективът бе облякъл пуловер с емблемата на футболния отбор на университета в Мейн, който го правеше огромен.
— Тук, в това затънтено място, все още сме привърженици на самоотбраната. Но не говорим много за това — все едно да признаеш убедеността си, че земята е плоска.
Майк Ханлън, който стоеше на прага, се засмя.
Ралф се надяваше, че облекчението, което изпитва, не се чете на лицето му. Докато един от медиците (човекът, който през август бе закарал Хелън Дипно в болницата) се занимаваше с него — първо му направи снимка, после дезинфекцира раната, а накрая я превърза. — Старецът седеше със стиснати зъби и си представяше как съдията ще му даде шест месеца в областния затвор за нападение с полусмъртоносно оръжие. „Надявам се, господин Робъртс, че това ще служи за назидание и предупреждение на всички останали дъртаци в околността, които смятат за редно носенето на флакони с обездвижващ нервно-паралитичен газ…“
Лийдекър погледна още веднъж шестте моментални фотографии, направени с „Полароид“ и наредени до компютъра на Ханлън. Медикът бе заснел първите три, преди да се погрижи за раната на Ралф. На тях се виждаше малко тъмно кръгче, подобно на точка, изрисувана от дете, което се учи да пише. Останалите три бяха направени, след като лекарят сложи превръзката и накара Ралф да се подпише на един формуляр, свидетелстващ, че му е било предложено да постъпи в болница, но той е отказал. На тези три снимки ясно се очертаваше началото на нещо, което щеше да се превърне в страхотна синина.
— Господ да благослови Ричард Полароид — рече Лийдекър и пусна снимките в друго найлоново пликче за веществени доказателства.
— Мисля, че не съществува такъв — отбеляза Майк Ханлън.
— Вероятно не, но все едно. Всеки съдебен заседател, който види тези снимки, ще ти даде медал, Ралф… Значи Чарли Пикъринг.
— Да. Чарли Пикъринг — потвърди Майк и кимна.
— Скапано копеле.
Майк отново кимна.
— Да. Абсолютно.
Двамата се спогледаха тържествено, после едновременно избухнаха в смях. Ралф ги разбираше напълно — цялата история беше ужасяваща и същевременно смешна — и трябваше да прехапе устни, за да не се присъедини към тях. В момента последното, което искаше, беше да се засмее, защото болката щеше да стане непоносима.
Лийдекър извади носна кърпа от задния си джоб, избърса плувналите си в сълзи очи и започна да се овладява.
— Пикъринг е привърженик на „Право на живот“, нали? — попита Ралф и си спомни как изглеждаше Чарли, докато младият помощник на Ханлън му помагаше да стане. Без очилата Пикъринг имаше безобиден вид, като зайче в магазин за домашни любимци.
— Може и така да се каже — сухо се съгласи Майк. — Миналата година го хванаха в гаража, който обслужва болницата и „Грижи за жената“. Носел туба бензин и раница, пълна с празни бутилки.
— И накъсан на ивици чаршаф, не забравяй — допълни Лийдекър. — Щял да ги използва за фитили. Тогава Чарли беше утвърден член на „Хляб наш насъщен“.
— Успял ли е да подпали нещо? — заинтересува се Ралф. Детективът сви рамене.
— Не съвсем. Някой от групата явно е решил, че един пожар в местната клиника може да се изтълкува по-скоро като терористичен, отколкото като политически акт, и се обадил анонимно в полицейския участък.
— Добре го е измислил — отбеляза Майк, отново се ухили, изсумтя и после скръсти ръце, сякаш да сдържи изблиците на смях, напиращи от тялото му.
— Да — рече Лийдекър, сключи пръсти и протегна ръце. — И вместо в затвора, един милостив съдия изпрати Чарли в психиатричната болница „Джунипър Хил“ за едногодишно лечение и сигурно там са решили, че е в ред, защото се върна през юли.
— Да — съгласи се Майк. — Идва тук почти всеки ден. Един вид разведрява атмосферата. Дърпа за яката всеки посетител и му изнася кратка реч как жените, които правят аборти по желание, ще загинат и как лошите типове като Сюзан Дей ще горят вечно в ада. Но не мога да си представя защо ви е нападнал, господин Робъртс.
— Такъв ми бил късметът.
— Добре ли си, Ралф? — обади се Лийдекър. — Блед си.
— Нищо ми няма — отговори старецът, макар да не беше точно така — всъщност бе започнало да му се гади.
— Не знам как се чувстваш, но наистина ти провървя. Добре, че онези жени са ти дали флакон със сълзотворен газ и че си го взел със себе си. Но най-хубавото е, че Пикъринг не се е промъкнал крадешком зад гърба ти, за да ти забие ножа. Искаш ли сега да дойдеш в участъка и да дадеш официални свидетелски показания или…
Ралф внезапно скочи от въртящия се стол на Майк Ханлън, хукна из стаята, държейки ръка на устата си и отвори вратата в десния ъгъл на кабинета, като се молеше да не е вграден гардероб. Инак щеше да повърне в обувките на Майк.
Оказа се, че това е помещението, което му трябва. Свлече се на колене и повърна със затворени очи, притискайки раната с ръка. Болката не намаля.
— Приемам това за отказ — каза Майк Ханлън и сложи ръка на врата на Ралф. — Добре ли си? Пак ли започна да кърви раната ти?
— Мисля, че не — отговори Ралф. Разкопча ризата си и отново притисна раната, но стомахът му пак се разбунтува. Старецът вдигна ръка и погледна превръзката. Беше чисто бяла. — Изглежда, всичко е наред.
— Добре — рече детективът, който стоеше зад библиотекаря. — Оправи ли се стомахът ти?
— Да — отговори Ралф и засрамен погледна Майк. — Моля за извинение.
— Не ставай глупав — каза Ханлън и му помогна да стане.
— Хайде — подкани го Лийдекър. — Ще те закарам у вас. Утре ще има достатъчно време за показанията. Днес си почивай, а през нощта се наспи добре.
— Нищо на света не може да се сравни с един хубав сън. Ще пуснеш ли ръката ми, детектив Лийдекър? Още не ходим сериозно, нали?
Полицаят се стъписа, сетне пусна ръката му. Майк отново се засмя.
— Не ходели сериозно… Много добре го казахте, господин Робъртс.
Лийдекър се усмихна.
— Предполагам, че е така, но можеш да ме наричаш Джак, ако искаш. Или Джон. Само не Джони. Откакто майка ми почина, единственият, който ми казва Джони, е старият професор Макгавърн.
„Старият професор Макгавърн — помисли Ралф. — Колко странно звучи.“
— Добре, Джон. А вие двамата ме наричайте Ралф. За мен „господин Робъртс“ винаги ще бъде бродуейска пиеса с Хенри Фонда в главната роля.
— Дадено — рече Ханлън. — И да се пазиш.
— Ще се опитам — каза Ралф, после спря. — Виж какво, трябва да ти благодаря за нещо съвсем друго.
Майк вдигна вежди в недоумение.
— За какво?
— Взел си на работа Хелън Дипно. Тя е една от любимките ми и отчаяно се нуждаеше от някаква работа. Благодаря.
Майк се усмихна и кимна.
— Приемам аплодисменти, но всъщност тя ми направи услуга. Образованието й е много по-високо, отколкото е необходимо за тази длъжност, ала мисля, че желанието й е да остане в града.
— Същото искам и аз. Благодаря ти още веднъж.
— Удоволствието е мое — ухили се Майк.
6.
Докато излизаха, Лийдекър попита:
— Предполагам, че пчелният восък е оправил нещата, а?
Отначало Ралф нямаше представа за какво говори детективът — все едно бе задал въпроса си на есперанто.
— Безсънието ти — търпеливо поясни Лийдекър. — Минало ти е, нали? Сигурно вече спиш, защото изглеждаш хиляди пъти по-добре отколкото в деня, когато се запознахме.
— Тогава бях малко напрегнат — промърмори Ралф и си спомни какво бе казал старият Били Кристал на Фернандо: „Виж какво, драги, не бъди глупав. Не е важно как се чувстваш, а как изглеждаш. А ти изглеждаш страхотно!“
— А днес? Кажи ми — помогна ли ти пчелният восък?
Ралф се замисли, после кимна.
— Да, мисля, че подейства.
— Фантастично! Нали ти казах? — възкликна Лийдекър.
7.
Колата бе спряла на светофара на възвишението, когато Ралф се обърна към детектива и попита какви шансове имат да изобличат Ед като съучастник на Чарли Пикъринг.
— Защото Ед го е накарал да направи това. Знам го много добре.
— Вероятно имаш право — отговори Лийдекър, — но не се заблуждавай — шансовете са равни на нула. Няма да бъдат добри, дори ако областният прокурор е заклет консерватор.
— Защо?
— Първо, съмнявам се дали ще можем да докажем връзката между двамата. Второ, типове като Пикъринг са безумно предани на хората, които смятат за „приятели“, защото имат много малко такива — светът им е изпълнен предимно с врагове. Едва ли по време на разпита Пикъринг ще повтори нещо от онова, което ти е казал, докато те е гъделичкал с ножа по ребрата. И трето, Ед Дипно не е глупак. Вярно, че е откачен — може би повече от Пикъринг, но не е тъп. Няма да признае нищо.
Ралф кимна.
— Ако Пикъринг наистина каже, че Дипно му е наредил да те намери и да те очисти, защото си убиец на бебета, крадец на ембриони и центурион, Ед само ще се усмихне. Ще кимне и ще заяви, че горкият Чарли сигурно ни е казал така и го вярва, но всъщност не е истина.
Колата мина кръстовището и зави наляво по Харис Авеню. Чистачките удряха глухо по предното стъкло. Вляво, през дъжда, стичащ се по страничния прозорец, Строфорд Парк приличаше на трепкащ мираж.
— И какво ще отговорим? — попита Лийдекър. — Факт е, че Чарли Пикъринг има дълга история на психическа неуравновесеност. Стигне ли се до лудници, той е направил забележителна обиколка — „Джунипър Хил“, „Акадия“, института по психични отклонения в Бангор… Има ли в заведението безплатно лечение с електрошок и престилки, които се закопчават отзад, Чарли със сигурност е бил там. Напоследък любимото му занимание са абортите. В края на шейсетте се заяждаше с Маргарет Чейс Смит. Пишеше писма на всеки — на ченгетата в Дери, на щатската полиция, на ФБР — и твърдеше, че тя е руска шпионка. Имал доказателства.
— Господи, направо е невероятно.
— Чарли Пикъринг си е такъв. Обзалагам се, че във всяко градче в САЩ има десетина като него. По дяволите, всъщност ги има по целия свят.
Ралф докосна квадратната превръзка. Пръстите му проследиха формата на раната под марлята. Непрекъснато си представяше уголемените кафяви очи на Чарли и как изглеждаха ужасени и същевременно екзалтирани. Вече не му се вярваше, че човекът с онези очи едва не го беше убил. Страхуваше се, че утре всичко ще му се струва като един от така наречените сънища в будно състояние, за които пишеше Джеймс А. Хол.
— Ралф, най-лошото е, че откачалка като Чарли Пикъринг е отличен инструмент в ръцете на Дипно. В момента не можем да обвиним в нищо нашия приятел, побойника.
Той зави в алеята пред жилището на Ралф и спря зад един голям олдсмобил, който имаше петна от ръжда на капака на багажника и много стара лепенка „ДУКАКИС — 88“ на бронята.
— На кого е тази антика? На професора ли?
— Не — отговори Ралф. — Моята.
Лийдекър го погледна недоверчиво, докато сменяше скоростите на очукания полицейски шевролет.
— Щом имаш кола, защо чакаш в проливния дъжд на автобусната спирка? Не върви ли?
— Върви — малко сковано отговори Ралф. Не искаше да добавя, че може би греши, защото от два месеца не беше изкарвал олдсмобила. — И не стоях на дъжда, а под навеса на спирката. Там има дори пейка. Вярно, липсва кабелна телевизия, но ще почакам до идната година.
— И все пак… — рече Лийдекър, вторачил подозрителен поглед в олдсмобила.
— През последните петнайсет години от трудовия си стаж седях зад бюрото, но преди това бях търговски пътник. В продължение на повече от двайсет и пет години изминавах по хиляда и триста километра на седмица. Когато започнах работа в печатницата, нямах никакво желание отново да седна зад волана. А след като съпругата ми почина, не виждах смисъл да шофирам. Автобусът ме устройва идеално.
Това беше вярно. Не смяташе за необходимо да добавя, че постепенно е загубил доверие в рефлексите си. Преди десетина месеца едно седемгодишно хлапе гонеше футболната си топка по Харис Авеню. Макар че караше само с трийсетина километра в час, за две безкрайни и ужасяващи секунди той помисли, че ще го прегази. Разбира се, мина достатъчно далеч от детето, но оттогава можеше да преброи на пръстите на двете си ръце колко пъти е карал олдсмобила.
Но не сметна за нужно да сподели с Джон тези подробности.
— Ами, твоя работа — каза детективът и неопределено махна към олдсмобила. — Какво ще кажеш да дойдеш в участъка в един часа? Аз идвам по обед, така че ще ти помогна, докато пишеш показанията си, Ще ти донеса кафе, ако искаш.
— Чудесно. И благодаря, че ме докара.
— Няма защо. И още нещо…
Ралф бе открехнал вратата на колата. Затвори я отново и се обърна към Лийдекър.
Джон погледна ръцете си, размърда се неспокойно, прокашля се, сетне вдигна глава.
— Само исках да ти кажа, че си голяма работа, Ралф. Много мъже четирийсет години по-млади от теб биха свършили в болница след подобно приключение. Или в моргата.
— Предполагам, че моят ангел-хранител ме пазеше — каза Ралф, като си спомни колко се изненада, когато установи, че флаконът е в джоба му.
— Може би, но все пак довечера заключи вратата си. Чуваш ли какво ти говоря?
Старецът се усмихна и кимна. Основателна или не, похвалата на Лийдекър стопли сърцето му.
— Непременно. И ако съумея да накарам Макгавърн също да заключва, всичко ще бъде наред.
„Пък и когато се събудя — помисли си, — винаги мога да сляза долу и да проверя вратата.“
— Всичко ще бъде наред — повтори детективът. — Никой в полицейския участък не остана доволен, когато разбрахме, че Дипно малко или повече съдейства на „Приятели на живота“, но не бяхме изненадани. Той е привлекателен и обаятелен мъж. Искам да кажа, ако ти не го беше хванал да използва съпругата си като боксова круша.
Ралф кимна.
— От друга страна, и преди сме виждали типове като него. Те се самоунищожават. Този процес вече е започнал при Дипно. Загуби съпругата си, работата… Знаеш ли това?
— Аха. Хелън ми каза.
— А сега губи по-умерените си привърженици. Отпадат като изтребители, отправили се към базата, защото им се е свършило горивото. Но Ед ще мине през огън и вода. Мисля, че ще запази някои от поддръжниците си до речта на Сюзан Дей, но после ще остане сам.
— Не ти ли е минавало през ума, че в петък може да опита нещо? Например да нарани Сюзан Дей?
— О, да. Разбира се.
8.
Ралф остана много доволен, когато видя, че този път вратата на верандата е заключена. Открехна я достатъчно, за да влезе, сетне я затвори и тръгна нагоре по стълбите.
Апартаментът беше твърде тих, въпреки постоянното барабанене на дъжда по покрива и въздухът миришеше на твърде много безсънни нощи. Ралф премести един от столовете до плота, стъпи на него и погледна какво има върху най-близкото до мивката шкафче. Сякаш очакваше да намери още един флакон „Телохранител“ — оригиналният, който бе оставил там, след като изпрати Хелън и Гретхен. Но там нямаше нищо — само клечка за зъби, стар бушон и дебел стой прах.
Внимателно слезе от стола, видя, че е оставил кални отпечатъци на седалката, и ги избърса с хартиена салфетка. После върна стола на мястото му и влезе в хола. Застана там и обходи с поглед всичко — дивана с избелелия калъф на цветя, креслото и стария телевизор върху дъбовата маса между двата прозореца, обърнати към Харис Авеню. Погледът му се насочи към далечния ъгъл. Вчера, когато влезе в апартамента, бе помислил коженото си яке за неканен гост. Е, нямаше от какво да се срамува. За миг му се стори, че Ед се е отбил да го види.
„Но действително никога не окачвам якето си на закачалката — помисли той. — Това беше едно от нещата, които ядосваха Каролин. И щом не свикнах да го правя, докато тя беше жива, изключено е това да стане след смъртта и. Не, аз не съм го сложил там.“
Прекоси стаята, ровейки в джобовете на сивото си кожено яке, и остави върху телевизора нещата, които намери там. В левия джоб нямаше нищо, но десният съдържаше цяла съкровищница — бонбон с дъх на лимон, смачкана реклама на заведение за пица, батерийка, празна картонена кутийка от ябълков сладкиш, картата за видеофилми под наем, кибрит, няколко станиолени опаковки… и сгънат на две лист синя хартия.
Ралф го разгърна и прочете единственото изречение, надраскано с треперещите ръце на възрастен човек: „Върша всичко набързо, за да се заловя с друго.“
Това беше достатъчно, за да затвърди в съзнанието му онова, което сърцето вече знаеше — преди да седне да чака на стълбите пред верандата, Дорънс Марстелър бе свършил нещо друго. Беше се качил в апартамента му, бе взел флакона от кухненското шкафче и го бе сложил в джоба на старото сиво яке. Оставил бе дори визитната си картичка — стих, надраскан набързо върху лист хартия, вероятно откъснат от смачканата тетрадка, в която понякога записваше часа на излитане и приземяване на самолетите на писта № 3. После, вместо да сложи якето там, където го бе захвърлил Ралф, Дорънс го бе поставил на закачалката. Сетне бе седнал на стъпалата.
Предишната вечер Ралф се кара на Макгавърн, задето отново бе оставил отворена външната врата. Бил понесе упреците търпеливо — също като Ралф, когато Каролин му се караше, че хвърля якето си на най-близкия стол, вместо да го окачи на закачалката, но сега той се зачуди дали не бе обвинил Макгавърн несправедливо. Вероятно старият Дор бе разбил ключалката… или я бе омагьосал. При дадените обстоятелства магията беше по-вероятното предположение, защото…
— Ето защо — прошепна, като машинално събра боклуците, оставени върху телевизора, и отново ги напъха в джоба си. — Не само е знаел, че флаконът ще ми потрябва, но и къде да го намери и къде да го сложи.
По гърба му полазиха тръпки и умът му се опита да анализира мисълта — да я определи като глупава и нелогична. Нещо, което би си въобразил човек, страдащ от хронично безсъние. Може би беше така. Но това не обясняваше листа синя хартия, нали?
Отново погледна написаното: „Върша всичко набързо, за да се заловя с друго.“ Почеркът очевидно не беше негов. Както и „Нощи в гробището“.
— Само че книгата вече е моя — Дор ми я даде — каза на глас той и по гърба му отново полазиха студени тръпки — досущ остри натрошени стъкла.
„Някакво друго обяснение? Флаконът не може сам да е скочил в джоба ти. Нито късчето синя хартия.“
Отново го обзе чувството, че е тласкан от невидими ръце към пастта на някакъв тъмен тунел. Върна се в кухнята като насън. По пътя съблече сивото яке и машинално го хвърли на дивана. Застана на прага и се вторачи в календара със снимката на две засмени момчета, които изрязваха фенер от диня. Погледът му беше прикован към обградената с кръгче дата.
„Отмени прегледа при оня с иглите“ — бе казал Дорънс. Това беше съобщението и днес мъжът с ножа го бе подчертал. По дяволите, направо му го беше изяснил.
Ралф намери номера в телефонния указател и го набра.
— Свързали сте се с кабинета на доктор Джеймс Рой Хонг — уведоми го приятен женски глас. — В момента тук няма никого, затова оставете съобщението си веднага след сигнала. Ще ви се обадим колкото е възможно по-скоро.
Сигналът прозвуча и с глас, който го изненада с твърдостта си, Ралф каза:
— Обажда се Ралф Робинс. Трябваше да дойда при вас утре в десет. Съжалявам, но няма да мога да спазя уговорения час. Възникна нещо непредвидено. Благодаря. — Млъкна, сетне добави. — Разбира се, ще платя за изгубеното ви време.
Затвори очи и върна слушалката на мястото й. После допря чело до стената.
„Какво правиш, Ралф? Какви ги вършиш, за Бога?“
„Обратният път към рая е дълъг, миличък…“
„Не го мислиш сериозно… нали?“
„… тъй че не задълбавай в подробностите.“
„За какво точно мислиш, Ралф?“
Не знаеше. Нямаше ни най-малка представа. Може би за съдбата и за самарянството. Обаче съзнаваше, че болката от малкия разрез в лявата му страна се разпространява из тялото. Медикът му беше дал пет-шест болкоуспокояващи хапчета и сигурно трябваше за вземе едно, но в момента се чувстваше твърде изморен, за да отиде до мивката и да си налее чаша вода… А след като нямаше сили да прекоси тази малка стая, как щеше да стигне чак до рая?
Не знаеше и в момента това не го интересуваше. Единственото му желание беше да стои там, където беше, долепил чело до стената и затворил очи, за да не вижда нищо.
1.
На втори октомври, докато вървеше по Харис Авеню, стиснал в ръка няколко уестърна от Елмър Келтън, Ралф видя, че на стъпалата пред дома му седи някой и също държи книга. Но посетителят не четеше, а гледаше унесено как топлият вятър, който вееше през целия ден, брули златистожълтите листа от дъбовете и трите оцелели бряста на отсрещната страна на улицата.
Той се приближи, наблюдавайки как белите коси на главата на човека се развяват. Дори от сто и петдесет метра нямаше съмнение, че гостът е Дорънс Марстелър.
Ралф въздъхна и измина остатъка от разстоянието до дома си. Дорънс, явно хипнотизиран от ярките падащи листа, обърна глава, едва когато Ралф спря пред него. Източи шия и се усмихна с милата си усмивка, която го правеше странно уязвим.
Фей Шапен, Дон Вийзи и някои от другите старци, които обикновено висяха на поляната за пикник до писта номер 3 (когато циганското лято свършеше и времето станеше студено, те се оттегляха в билярдната на Джаксън Стрийт) приемаха тази усмивка като знак, че Дорънс — независимо от книгите и поезията — е напълно изкуфял. Дон Вийзи, който съвсем не отговаряше на представата за господин Чувствителност, бе свикнал да го нарича Стария вожд Тъпоглавец, а веднъж Фей сподели с Ралф, че съвсем не е изненадан дето старият Дор е прехвърлил деветдесетте. „Хората, които нямат нищо в главата, винаги живеят най-дълго — обясни той на Ралф в началото на годината. — Такива не се притесняват за нищо. Това поддържа ниско кръвното им налягане и вероятността да спукат кръвоносен съд или клапа е много малка.“
Ралф обаче не беше сигурен. Според него милата усмивка на Дорънс не го правеше да изглежда празноглав, а някак неземен и същевременно мъдър… досущ магьосника Мерлин. Въпреки това днес Ралф би минал и без неговото посещение, защото през нощта бе поставил нов рекорд — събуди се в 1:58 след полунощ — и беше изтощен. Единственото му желание беше да седне в хола си, да пие кафе и да се опита да прочете някой от уестърните, които бе купил в центъра. Може би по-късно щеше да се помъчи да дремне.
— Здрасти — рече Дорънс.
Книгата, която държеше, беше с меки корици — „Нощи в гробището“ от Стивън Добинс.
— Здравей, Дор. Хубава ли е книгата?
Дорънс я погледна така, сякаш бе забравил за съществуването й, после се усмихна и кимна.
— Да, много е хубава. Той пише стихове, които са като разкази. Е, не всички ми харесват.
— Добре. Виж какво, Дор, страхотно е, че те виждам, но се изморих от разходката, затова може би ще ми дойдеш на гости друг път…
— О, няма проблем — каза Дорънс и стана.
От него се разнесе слаба миризма на канела, която накара Ралф да се замисли за египетски мумии, положени зад червени кадифени въжета в мрачни музеи. Лицето на Дорънс беше почти без бръчки, с изключение на мрежичката ситни гънки около очите, но възрастта му беше очевидна (и малко страшна). Сините очи бяха избледнели до воднистото сиво на априлско небе, а кожата му беше прозрачна и напомни на Ралф за кожата на Натали. Устните му бяха отпуснати и почти лилави и докато говореше, примляскваше.
— Не съм дошъл на гости, а да ти предам едно съобщение.
— Какво съобщение? От кого?
— Не знам от кого е — отговори Дорънс и го погледна така, сякаш мислеше, че Ралф е или тъп, или се прави на тъп. — Не се бъркам в онези работи. Нали ти казах и ти да не го правиш? Не си ли спомняш?
Ралф си спомняше нещо, но не знаеше точно какво. Нито го интересуваше. Беше уморен и вече бе изслушал отегчителната реч на Хамилтън Девънпорт по въпроса за Сюзан Дей. Нямаше никакво желание да беседва и с Дорънс Марстелър.
— Ами, тогава предай ми съобщението и после ще се замъкна горе. Какво ще кажеш?
— О, добре. Чудесно.
Но Дорънс изведнъж млъкна и се вторачи в отсрещната страна на улицата, където поредният полъх на вятъра завъртя листата като във фуния и ги понесе към ясното октомврийско небе. Очите му бяха широко отворени и нещо в тях накара Ралф отново да се замисли за Натали — по-точно за начина, по който бебето се бе опитало да сграбчи сиво-сините дири, оставени от пръстите му, и по който гледаше умиращите цветя във вазата. Ралф бе виждал Дорънс да наблюдава със същото изражение — понякога повече от час — как самолетите излитат и се приземяват на пистата.
— Дор? — повика го той.
Редките мигли на Дорънс потрепнаха.
— А, да. Съобщението. То гласи…
Той се намръщи и погледна към книгата, която мачкаше в ръцете си. Сетне лицето му се проясни и очите му отново се насочиха към Ралф.
— Съобщението е „отмени прегледа“.
Сега беше ред на Ралф да се намръщи.
— Какъв преглед?
— Не трябваше да се забъркваш — повтори Дорънс, после дълбоко въздъхна. — Но вече е късно. Стореното — сторено. Само отмени прегледа. Не позволявай на онзи тип да те набоде с иглите.
Ралф вече се беше насочил към стълбите, но сега отново се обърна към неканения гост.
— За Хонг ли говориш?
— Откъде да знам? — раздразнен попита Дорънс. — Аз не се бъркам. Вече ти казах това. От време на време предавам съобщения и това е всичко. Трябваше да ти кажа да не ходиш при оня с иглите и го направих. Останалото зависи от теб.
Той отново се вторачи в дърветата отсреща. На странното му гладко лице бе изписано възторжено изражение. Силният есенен вятър развяваше косите му като водорасли. Ралф докосна рамото му и старецът се обърна с готовност. Изведнъж Ралф осъзна, че Фей Шапен и другите имаха право — глупостта понякога означаваше щастие. Ако грешаха, това по-скоро говореше зле за тях, отколкото за стария Дор.
— Дорънс?
— Какво, Ралф?
— Кой ти каза да ми съобщиш това?
Дорънс се замисли — или поне се престори, че мисли сетне му подаде книгата си.
— Вземи я.
— Не, благодаря. Не си падам много по поезията.
— Тези стихове ще ти харесат. Като разкази са. Ралф сподави силното си желание да сграбчи стареца и да го разтърси, докато костите му затракат като кастанети.
— Току-що си купих два уестърна. Искам да знам кой ти каза да ми съобщиш…
Дорънс тикна книгата със стихове в дясната ръка на Ралф с изненадваща сила.
— Единият започва така: „Върша всичко набързо, за да се заловя с друго“.
И преди Ралф да успее да каже нещо, старият Дор хукна по тротоара. Свърна наляво и тръгна към разклона. Замечтаното му лице ое вдигнато към синьото небе, към което лудешки летяха листата, сякаш отиваха на среща някъде отвъд хоризонта.
— Дорънс! — извика Ралф.
Изведнъж се ядоса. Пред вратата на „Червената ябълка“ Сю метеше опадалите листа. Чу гласа на Ралф, спря и го погледна с любопитство. Той се почувства глупаво, но успя да се усмихне весело и да й махне. Младата жена също му махна и продължи да мете. Дорънс спокойно вървеше по своя път. Вече бе стигнал до следващата пресечка.
Ралф реши да го остави на мира.
2.
Изкачи стъпалата до верандата, премести в лявата си ръка книгата, която Дорънс му беше дал, извади връзката с ключове и установи, че не е нужно да си прави труда — вратата беше не само отключена, но и открехната. Ралф непрекъснато се караше на Макгавърн, задето забравя да заключи външната порта, и мислеше, че най-сетне посланието е влязло в дебелата глава на съквартиранта му. Но сега Макгавърн явно отново бе сгазил лука.
— По дяволите, Бил — тихо изруга той, влезе в тъмния коридор на първия етаж и нервно огледа стълбището.
Какво, ако горе се крие Ед Дипно? И все пак не можеше да остане в преддверието. Завъртя валчестата дръжка на външната врата и тръгна нагоре по стълбите.
Разбира се, че нямаше от какво да се притеснява. Стресна се, когато му се стори, че някой стои в далечния ъгъл на хола, но това беше само старото му яке. Беше го окачил на закачалката, вместо да го метне на стола или на дивана.
Влезе в кухнята, пъхна ръце в задните си джобове и се загледа в календара. Понеделникът беше ограден с кръгче, в което пишеше: ХОНГ — 10:00.
„Трябваше да ти кажа да не ходиш при оня с иглите и го направих. Останалото зависи от теб.“
За миг Ралф изпита чувството, че се „отдръпва“ от живота си, за да го види като цяла картина, а не само детайлът, какъвто представляваше този ден. Онова, което видя, го уплаши — тайнствен път, водещ към тъмен тунел, където можеше да го чака какво ли не. Абсолютно всичко.
„Тогава се върни, Ралф!“
Но не можеше да го стори. Струваше му се, че се е отправил към тунела, независимо дали иска да влезе в него или не. Имаше чувството, че някакви силни невидими ръце го тласкат натам.
— Нищо ми няма — измърмори той и нервно разтри слепоочията си, без да откъсва очи от заградената в кръгче дата. — Това е от безсънието. Тогава нещата наистина започват да стават…
Какви?
— Странни — каза той в тишината.
Да, действително се случваха много чудати неща, но ореолите, които виждаше, бяха най-странните. Студената сива светлина, подобна на скреж, която пълзеше по човека с вестника в „Изгрев, залез“. Майката и синът, които вървяха към супермаркета и техните преплитащи се ореоли се издигаха от стиснатите им ръце. Хелън и Натали сред великолепните облаци от светлина с цвят на слонова кост. Опитът на Натали да хване дирите, оставени от пръстите му — призрачни следи, които само тя и Ралф можеха да видят.
И сега старият Дор, седнал на прага като някакъв странен старозаветен пророк… Само че вместо да му каже да се покае, той му съобщи да не отива при иглотерапевта, който Джо Уайзър му бе препоръчал. Би трябвало да звучи абсурдно и смешно, но на Ралф изобщо не му беше до смях.
Отворът на онзи тунел. Приближаваше се застрашително с всеки изминат ден. Наистина ли имаше тунел? И ако беше така, накъде водеше?
„Повече се интересувам от онова, което може да ме чака в мрака“ — помисли Ралф.
„Не трябваше да се забъркваш — бе казал Дорънс. — Но вече е късно.“
— Стореното-сторено — измърмори Ралф и изведнъж реши, че вече не иска да вижда живота си в цялост — това го объркваше.
По-добре постепенно да обмисли подробностите, като започне с уговорения час при Хонг. Да отиде ли или да последва съвета на Дорънс?
Прецени, че това всъщност не е въпрос, който се нуждае от оомисляне. Джо Уайзър бе придумал секретарката на Хонг да му определи час в началото на октомври и Ралф смяташе да спази уговорката. Може би това беше начинът да се отърве от безсънието. Хонг беше следващата логична стъпка.
— Стореното-сторено — повтори той и седна в хола, за да чете един от уестърните.
Но вместо това откри, че прелиства книгата, която му бе дал Дорънс. Старецът имаше право — повечето стихове наистина бяха като разкази. Установи, че ги харесва. Стихотворението, което беше цитирал старият Дор, бе озаглавено „Преследване“ и започваше така:
Бърша всичко набързо, за да се заловя с друго.
Така минават дните —
смесица от надбягване с фургони за добитък
и от безкраен градеж на готическа катедрала
Колата ми се движи с бясна скорост,
а през сваленото стъкло виждам,
че всичко, което обичам, се разпада — непрочетени
книги, неразказани вицове и непосетени места…
Ралф прочете стихотворението два пъти, изцяло погълнат от него. Каролин би го харесала и това беше хубаво. Би харесала и самия него (който обикновено четеше уестърни и исторически романи), защото го е намерил и й го е поднесъл като букет цветя. Но Каролин беше мъртва от половин година. Ралф избухна в сълзи. Седя на креслото почти петнайсет минути, като държеше „Нощи в гробището“ на коленете си и бършеше очи с опакото на свободната си ръка. Накрая влезе в спалнята, легна и се опита да заспи. След като един час се взира в тавана, стана, направи си чаша кафе и седна пред телевизора.
3.
Градската библиотека беше отворена в неделя от един до шест следобед и в деня на посещението на Дорънс Ралф отиде там главно защото нямаше какво друго да прави. В читалнята обикновено имаше неколцина старци като него. Повечето прелистваха неделните вестници, но когато се появи иззад лавиците, където четирийсет минути чете, Ралф установи, че помещението е празно. Вчерашното великолепно небе бе помрачено от поройния дъжд, който залепваше нападалите листа по тротоара или ги запращаше към канавките и към сложната отводнителна система на Дери. Вятърът още духаше, но вече от север и сега беше неприятно резлив. Възрастните хора, които имаха мозък в главата (или късмет), седяха на топло вкъщи и вероятно гледаха поредното слабо представяне на „Ред Сокс“ или играеха с внучетата, а може би дремеха след обилния обяд.
Ралф не се интересуваше от „Ред Сокс“, нямаше деца или внуци и, изглежда, напълно бе загубил способността си да дреме. Ето защо в един часа следобед той се качи на автобуса за библиотеката. Когато се озова там, веднага съжали, че не си е взел по-топла дреха, защото в читалнята беше студено. И мрачно. Камината беше празна и безшумните радиатори подсказваха, че парният котел още не е запален. Дежурният библиотекар не си беше направил труда да включи висящите от тавана лампи. Светлината, която успяваше да проникне в помещението, сякаш падаше мъртва на пода и в ъглите цареше мрак. Дърварите, войниците, барабанчиците и индианците на старите картини по стените приличаха на зли духове. По стъклата на прозорците биеше студеният дъжд.
„Трябваше да остана у дома“ — помисли Ралф, но всъщност не вярваше на думите си, защото напоследък се чувстваше все по-зле в апартамента. Пък и бе намерил една интересна книга — „Видове сън“ от Джеймс А. Хол, доктор по медицина. Той включи лампите, които направиха читалнята да изглежда не толкова страховита, седна до една от четирите дълги маси и скоро се задълбочи в книгата.
„Преди да бъде установено, че спането със сънища и без сънища са две различни състояния, изследванията върху пълната липса на сън доведоха до предположението на Димент (1960), че тази липса причинява дезорганизация на личността в будно състояние…“
„Точно така, приятел — помисли Ралф. — Човек не може да намери дори проклетото пакетче с бульон, когато му е нужно.“
„… Първите изследвания върху липсата на сън породиха и интересната хипотеза, че шизофренията може да е психическо разстройство, при което липсата на сънища нощем води до сънуване в будно състояние.“
Ралф се прегърби над книгата, облегна лакти на масата, притисна свитите си в юмруци длани до слепоочията си и сбърчи чело, за да се съсредоточи. Зачуди се дали Хол говори за ореолите, без да съзнава това. Но Ралф все още сънуваше, при това повечето пъти ярки сънища. Предишната нощ сънува, че танцува с Лоуис Шаси в стария салон на Дери (които бе разрушен преди осем години от голямата буря, помела по-голямата част от центъра). Явно я бе поканил да излязат, за да й направи предложение за женитба, но Тригьр Вашон (защо ли пък тъкмо той?) се опитваше да му попречи.
Потърка очи с кокалчетата на пръстите си в опит да се съсредоточи и продължи да чете. Не видя как човекът с широка сива ватена блуза се появи на прага на читалнята и застана там, като го наблюдаваше мълчаливо. След около три минути непознатият бръкна във ватената си блуза и извади ловджийски нож. Глобусите на тавана хвърлиха лъч светлина по назъбеното острие, докато мъжът го въртеше в ръцете си и се възхищаваше на ръба му. После тръгна към масата на Ралф и се настани до него. Старецът смътно долови присъствието му.
„Търпимостта към липсата на сън зависи от възрастта. При младите хора смущенията и физическите реакции настъпват по-рано, докато при по-възрастните…“
Някой леко докосна Ралф по рамото и го стресна.
— Чудя се как ли ще изглеждат — прошепна в ухото му развълнуван глас.
Думите се лееха като приливни води, вонящи на развален бекон, пържен на бавен огън в чесън и гранясало масло.
— Имам предвид вътрешностите ти. Как ли ще изглеждат, когато ги разпилея на пода? Какво мислиш, безбожен убиецо на бебета? Дали ще са жълти, черни или червени?
Нещо твърдо и остро се опря в лявата страна на Ралф и после бавно се плъзна по ребрата му.
— Изгарям от нетърпение да ги видя — прошепна развълнуваният глас.
4.
Ралф бавно извърна глава. Сухожилията на врата му изпукаха. Не знаеше името на човека с лошия дъх, който го бодеше с някакво острие, но веднага позна лицето му. Очилата с рогови рамки помогнаха, но шутовските сиви коси, щръкнали на валма от главата му и напомнящи едновременно за Дон Кинг и Алберт Айнщайн, бяха решаващият фактор. Това беше мъжът, стоящ зад Ед Дипно на снимката във вестника, която показваше Хамилтън Девънпорт с вдигнат юмрук и Дан Далтън с картонена шапка с надпис „Избор, а не страх“. Ралф беше виждал този тип и в телевизионните новини за демонстрациите срещу абортите. Той носеше лозунг и скандираше. Но сега този копиеносец възнамеряваше да го убие.
— Какво мислиш? — със същия развълнуван шепот повтори мъжът. Гласът му плашеше Ралф повече от острието на ножа, който бавно се плъзгаше нагоре-надолу по гърба му и сякаш очертаваше уязвимите органи в лявата страна на тялото — бели дробове, сърце, бъбрек и вътрешности. — Какъв ли ще е цветът им?
Дъхът му беше отвратителен, но Ралф се страхуваше да се дръпне или да се обърне. Боеше се, че всеки негов жест може да накара ножа да спре и да се забие в тялото му. Зад дебелите лещи на очилата с рогови рамки кафявите очи на мъжа плуваха като странни риби. Изражението в тях беше унесено и уплашено — очи на човек, който вижда знамения в небето и вероятно чува гласове, шепнещи нощем в килера.
— Не знам — каза Ралф. — Дори не знам защо искаш да ме нараниш.
Стрелна поглед встрани, без да обръща глава, с надеждата да види някого — когото и да било, но читалнята беше празна. Навън духаше силен вятър и дъждът биеше по прозорците.
— Защото си шибан центурион! — изсъска белокосият. — Скапан убиец на бебета! Крадец на неродени зародиши! Продаваш ги на онзи, който плати най-много. Знам всичко за теб!
Ралф бавно отпусна дясната си ръка до тялото. Носеше всичко в десния джоб. Старото сиво яке имаше големи джобове с капаци, но Ралф се страхуваше, че дори незабелязано да пъхне ръка там, едва ли ще намери друго, освен смачкана опаковка от дъвка. Съмняваше се дали носи дори нокторезачка.
— Ед Дипно ти е казал това, нали? — попита той и изсумтя, когато ножът го мушна точно където свършваха ребрата.
— Не произнасяй името му — прошепна мъжът с ватената блуза. — Да не си посмял! Крадец на бебета! Страхлив убиец! Центурион!
После отново натисна острието и този път Ралф почувства истинска болка, защото върхът проби коженото му яке. Ако бе натиснал малко по-силно, лудият щеше да го нарани сериозно. Дотук добре — отървеше ли се само с една драскотина, можеше да се смята за късметлия.
— Добре. Няма да споменавам името му.
— Извини се — изсъска мъжът и отново го сръга с ловджийския нож.
Този път острието прониза ризата на Ралф, който усети първата топла капка кръв по тялото си. „Какво ли е под върха на ножа сега — зачуди се той. — Черният дроб? Жлъчката? Кои органи са вляво?“
Или не можеше да си спомни, или не искаше. В съзнанието му се появи един образ, който се опитваше да препречи пътя на подредените мисли — елен, висящ с главата надолу от кантара пред някой селски магазин по време на ловния сезон. Изцъклени очи, изплезен език и тъмен разрез в корема, където човек с нож — също като този — го е пробол и изкормил.
— Съжалявам — с треперещ глас каза той. — Най-искрено.
— Да, точно така. Би трябвало, но ти не съжаляваш.
Още едно сръгване. Пронизителна болка. Влажна топлина, стичаща се по тялото му. Изведнъж стаята стана по-светла, сякаш два-три от телевизионните екипи, които се мотаеха из Дери, след като започнаха протестите срещу абортите, се бяха събрали тук и бяха включили прожекторите си. Но в читалнята, разбира се, нямаше прожектори. Бяха се запалили вътрешните светлини на Ралф.
Обърна се към човека и видя, че онзи е обкръжен от променящ се в зелено и черно ореол, който му напомни за неясните блуждаещи огньове, които понякога бе виждал в блатистите гъсталаци. В сиянието се виеха бодливи къпини от смолисто черно. Ралф гледаше ореола на нападателя си с нарастващо удивление и почти не усети как ножът потъна по-навътре в тялото му. Смътно съзнаваше, че на ризата му се образува петно от кръв, но това беше всичко.
„Този тип е луд и наистина ще ме убие — не иска само да разговаряме. Още не е готов да го направи, не се е настървил достатъчно, но му остава малко. И ако се опитам да избягам — дори да мръдна на сантиметър от ножа — той ще ме прободе мигновено. Сигурно се надява, че ще помръдна… за да каже после, че сам съм си го изпросил и вината е моя.“
— Ти и онези като теб — каза мъжът с шутовските бели коси. — Ние знаем всичко за вас.
Ръката на Ралф стигна до десния джоб… и напипа нещо голямо, което той нито познаваше, нито помнеше да е оставял там. Не че това имаше кой знае какво значение. Когато не можеш да си спомниш дали последните четири цифри на телефона на киноцентъра са 1317 или 1713, всичко е възможно.
— Ах, вие! — възкликна непознатият.
Този път Ралф почувства осезаема болка, когато онзи натисна ножа. Старецът тихо изстена и дясната му ръка се вкопчи в джоба на сивото яке, като намачка кожата около заоблената повърхност на предмета вътре.
— Не викай — прошепна мъжът. — Господи, ти не искаш да правиш това!
Кафявите му очи се вторачиха в лицето на Ралф, а лещите на очилата ги увеличиха толкова много, че мъничките снежинки пърхут в миглите му заприличаха на овални камъчета. Ралф видя, че човекът има ореол дори в очите — сиянието пълзеше по зениците като зелен дим над черни води. Змиевидните извивки в зелената светлина се бяха удебелили и се преплитаха. Той разбра, че когато ножът потъне в тялото му, това ще бъде дело на онази част от личността на този човек, която поражда черните водовъртежи. Зеленото изразяваше объркване и параноя, а черното беше друго — нещо много по-страшно.
— Не — задъхано изрече той. — Няма да викам.
— Добре. Знаеш ли, че усещам сърцето ти. Вибрациите минават по острието на ножа и стигат до дланта ми. Сигурно бие много силно. — Устните на непознатия се разтеглиха в глупашка и безрадостна усмивка, а в ъгълчетата полепнаха пръски слюнка. — Може би ще умреш от сърдечен удар, като ми спестиш труда да те убивам.
Още една зловонна вълна обля лицето на Ралф, когато мъжът добави:
— Ти си ужасно стар.
По хълбока му се стичаше кръв — два или може би три потока. Болката стана влудяваща — досущ жилото на гигантска пчела.
„Или игла“ — помисли Ралф и установи, че идеята е смешна въпреки положението, в което се намираше… или вероятно точно заради това. Мъжът с ватената блуза беше истинският иглотерапевт. Джеймс Рой Хонг можеше да му бъде само бледо подобие.
„Няма да имам възможност да отменя часа си“ — помисли Ралф. Но после му хрумна, че откачалките като мъжа с шутовските коси не приемат анулирането. Те имат собствен дневен ред и неотклонно се придържат към него.
Той знаеше, че няма да издържи дълго на болката. Повдигна капака на джоба с палец и пъхна ръка вътре. Досети се какъв е предметът веднага щом го докосна с пръсти — флаконът, който Гретхен бе извадила от чантата си и бе сложила на кухненската му маса. „Малък подарък от твоите благодарни приятели от «Грижи за жената»“ — беше казала тя.
Ралф нямаше представа как флаконът се е озовал от кухненското шкафче, където го бе сложил, в джоба на протритото му старо яке, и не го беше грижа. Пръстите му се вкопчиха в тубата — отново използва палеца си — този път, за да махне капачката, без да откъсва очи от конвулсивно потрепващото, уплашено и същевременно възторжено лице на човека с побелелите коси.
— Знам нещо важно — каза той. — Ако обещаеш да не ме убиваш, ще ти го кажа.
— Какво? Господи, какво би могъл да знае боклук като теб?
„Да, какво ли би могъл да знае боклук като мен?“ — запита се Ралф и отговорът се появи изведнъж — изскочи в съзнанието му като редица еднакви картинки в игрален автомат. Положи усилия и влезе в зеления ореол, въртящ се спираловидно около мъжа, и в ужасния облак от смрад, излизащ от болните му вътрешности. В същото време полека извади от джоба си малкия флакон, задържа го до крака си и сложи показалец на пръскалката.
— Знам кой е Пурпурният крал — измърмори той. Очите зад мръсните очила с рогови рамки се разшириха — не само от изненада, но и от изумление — и мъжът с шутовските коси се отдръпна. За миг ужасният натиск върху тялото на Ралф намаля. Сега беше удобният момент — единственият, който щеше да му се предостави — и старецът се възползва от него. Хвърли се надясно и се претърколи на пода. Главата му се удари в плочките, но болката му се стори незначителна в сравнение с облекчението, което изпита, когато се отдалечи от ловджийския нож.
Непознатият изграчи — звук на ярост, примесена с примирение, сякаш бе свикнал с подобни засечки в дългия си и труден живот. Наведе се над Ралф и доближи конвулсивно потрепващото си лице. Очите му приличаха на някакви фантастични блестящи същества, живеещи в дълбините на океана. Ралф вдигна флакона. Разполагаше само с миг, за да провери накъде е насочена дюзата. Като нищо можеше да напръска собственото си лице.
Но нямаше време да се тревожи за това.
Натисна бутона точно когато убиецът замахна с ножа. Лицето на нападателя се обви в лека мъгла от ситни капчици, подобни на аерозолите от ароматизатора за въздух, който Ралф държеше в банята си.
Въздействието беше светкавично и напълно съответстваше на желанието на Ралф. Мъжът изпищя от болка, пусна ножа, който се удари в лявото коляно на Ралф, и вдигна ръце към очите си. Очилата му паднаха на масата. В същото време лекият и някак мазен ореол около него проблесна в яркочервено и после угасна.
— Ослепях! — пронизително изкрещя човекът. — Ослепях!
— Не, не си — каза Ралф, докато се олюляваше, за да стане. — Само си…
Мъжът отново изкрещя, строполи се на пода и се затъркаля по черно-белите плочки, държейки лицето си и виейки като дете, което е заклещило ръката си във вратата. Ралф виждаше скулите му между разперените му пръсти. Кожата там придобиваше обезпокоителен червеникав оттенък.
Реши да го остави на мира и че този тип е откачен колкото си иска и опасен като гърмяща змия, но беше твърде изплашен и се срамуваше от онова, което бе направил. Мисълта, че това беше въпрос на оцеляване — трябваше да обезвреди нападателя си или да умре — вече бе започнала да му се струва нереална. Наведе се и предпазливо сложи ръка на китката на човека. Смахнатият се претърколи встрани и затропа по пода с мръсните си маратонки като капризно дете.
— Ах, ти, копеле! — крещеше той. — Застреля ме с нещо. Ще те съдя!
— Първо ще трябва да обясниш какъв е този нож.
Видя оръжието на пода и протегна ръка да го вземе, после се отказа. По-добре да не оставя отпечатъци по него. Надигна се и му се зави свят. За миг дъждът, който барабанеше по прозореца, му се стори приглушен и далечен. Изрита оръжието, сетне залитайки, се изправи. Наложи се да се хване за стола, за да не падне. От главното преддверие се чуха стъпки и шепнещи, озадачени гласове.
„Идвате чак сега — уморено помисли Ралф. — Къде бяхте преди три минути, когато този тип щеше да спука като балон левия ми бял дроб?“
На прага се появи Майк Ханлън. Изглеждаше много слаб и на не повече от трийсет години въпреки побелелите си коси. Зад него застанаха момчето, което дежуреше в библиотеката в събота и неделя, и четири-пет заплеса, вероятно дошли от читалнята за периодични издания.
— Господин Робъртс! — възкликна Майк. — Божичко, ранен ли сте?
— Нищо ми няма. Онзи пострада.
Случайно се погледна, докато сочеше към мъжа на пода и видя, че е излъгал. Лявата страна на карираната му риза се бе обагрила в тъмночервено. Петното имаше формата на сълза и започваше точно под мишницата.
— По дяволите — тихо изруга той и отново седна на стола. Без да иска, блъсна с лакът очилата с рогови рамки и те се плъзнаха към ръба на масата. Мъглата от капчици върху стъклата им придаваше вид на очи с пердета.
— Той ме напръска с киселина! — изкрещя мъжът на пода. — Не виждам нищо и кожата ми се топи. Чувствам го!
Майк го погледна, после седна на стола до Ралф.
— Какво се случи?
— Ами, не беше киселина — отговори старецът, показа му флакона и го остави на масата до книгата. — Дамата, която ми го даде, каза, че не е силен. Само раздразва очите и причинява гадене…
— Не се притеснявам за онзи — нетърпеливо го прекъсна Майк. — Всеки, който крещи толкова силно, вероятно няма да умре през следващите три минути. Тревожа се за вас, господин Робъртс. Лошо ли ви нарани?
— Изобщо не ме прободе. Той… само допря това до мен. Посочи ловджийския нож на пода. При вида на окървавеното острие отново му се зави свят. Все едно се возеше в експресен влак, направен от пухени възглавници. Това, разбира се, беше абсурдно, но в момента не можеше да разсъждава много трезво.
Помощникът погледна предпазливо мъжа на пода и рече:
— О-хо, познаваме този тип, Майк. Това е Чарли Пикъринг.
— Божичко, защо ли не съм изненадан? — каза Майк, погледна младия помощник и въздъхна. — По-добре извикай ченгетата, Джъстин. Изглежда, имаме проблем.
5.
— Ще имам ли неприятности заради това? — попита Ралф час по-късно и посочи едното от двете найлонови пликчета, които стояха на разхвърляното бюро в кабинета на Майк Ханлън.
На жълтата лепенка пишеше: „ВЕЩЕСТВЕНО ДОКАЗАТЕЛСТВО: Аерозолен флакон ДАТА: 10/3/93 и НАМЕРЕНО В: Обществената библиотека в Дери.“
— Не и колкото нашият стар познайник Чарли ще си има заради ей това — отговори Джон Лийдекър и посочи другото пликче.
Вътре беше ловджийският нож. Кръвта по острието беше засъхнала и придобила червено-кафяв оттенък. Днес детективът бе облякъл пуловер с емблемата на футболния отбор на университета в Мейн, който го правеше огромен.
— Тук, в това затънтено място, все още сме привърженици на самоотбраната. Но не говорим много за това — все едно да признаеш убедеността си, че земята е плоска.
Майк Ханлън, който стоеше на прага, се засмя.
Ралф се надяваше, че облекчението, което изпитва, не се чете на лицето му. Докато един от медиците (човекът, който през август бе закарал Хелън Дипно в болницата) се занимаваше с него — първо му направи снимка, после дезинфекцира раната, а накрая я превърза. — Старецът седеше със стиснати зъби и си представяше как съдията ще му даде шест месеца в областния затвор за нападение с полусмъртоносно оръжие. „Надявам се, господин Робъртс, че това ще служи за назидание и предупреждение на всички останали дъртаци в околността, които смятат за редно носенето на флакони с обездвижващ нервно-паралитичен газ…“
Лийдекър погледна още веднъж шестте моментални фотографии, направени с „Полароид“ и наредени до компютъра на Ханлън. Медикът бе заснел първите три, преди да се погрижи за раната на Ралф. На тях се виждаше малко тъмно кръгче, подобно на точка, изрисувана от дете, което се учи да пише. Останалите три бяха направени, след като лекарят сложи превръзката и накара Ралф да се подпише на един формуляр, свидетелстващ, че му е било предложено да постъпи в болница, но той е отказал. На тези три снимки ясно се очертаваше началото на нещо, което щеше да се превърне в страхотна синина.
— Господ да благослови Ричард Полароид — рече Лийдекър и пусна снимките в друго найлоново пликче за веществени доказателства.
— Мисля, че не съществува такъв — отбеляза Майк Ханлън.
— Вероятно не, но все едно. Всеки съдебен заседател, който види тези снимки, ще ти даде медал, Ралф… Значи Чарли Пикъринг.
— Да. Чарли Пикъринг — потвърди Майк и кимна.
— Скапано копеле.
Майк отново кимна.
— Да. Абсолютно.
Двамата се спогледаха тържествено, после едновременно избухнаха в смях. Ралф ги разбираше напълно — цялата история беше ужасяваща и същевременно смешна — и трябваше да прехапе устни, за да не се присъедини към тях. В момента последното, което искаше, беше да се засмее, защото болката щеше да стане непоносима.
Лийдекър извади носна кърпа от задния си джоб, избърса плувналите си в сълзи очи и започна да се овладява.
— Пикъринг е привърженик на „Право на живот“, нали? — попита Ралф и си спомни как изглеждаше Чарли, докато младият помощник на Ханлън му помагаше да стане. Без очилата Пикъринг имаше безобиден вид, като зайче в магазин за домашни любимци.
— Може и така да се каже — сухо се съгласи Майк. — Миналата година го хванаха в гаража, който обслужва болницата и „Грижи за жената“. Носел туба бензин и раница, пълна с празни бутилки.
— И накъсан на ивици чаршаф, не забравяй — допълни Лийдекър. — Щял да ги използва за фитили. Тогава Чарли беше утвърден член на „Хляб наш насъщен“.
— Успял ли е да подпали нещо? — заинтересува се Ралф. Детективът сви рамене.
— Не съвсем. Някой от групата явно е решил, че един пожар в местната клиника може да се изтълкува по-скоро като терористичен, отколкото като политически акт, и се обадил анонимно в полицейския участък.
— Добре го е измислил — отбеляза Майк, отново се ухили, изсумтя и после скръсти ръце, сякаш да сдържи изблиците на смях, напиращи от тялото му.
— Да — рече Лийдекър, сключи пръсти и протегна ръце. — И вместо в затвора, един милостив съдия изпрати Чарли в психиатричната болница „Джунипър Хил“ за едногодишно лечение и сигурно там са решили, че е в ред, защото се върна през юли.
— Да — съгласи се Майк. — Идва тук почти всеки ден. Един вид разведрява атмосферата. Дърпа за яката всеки посетител и му изнася кратка реч как жените, които правят аборти по желание, ще загинат и как лошите типове като Сюзан Дей ще горят вечно в ада. Но не мога да си представя защо ви е нападнал, господин Робъртс.
— Такъв ми бил късметът.
— Добре ли си, Ралф? — обади се Лийдекър. — Блед си.
— Нищо ми няма — отговори старецът, макар да не беше точно така — всъщност бе започнало да му се гади.
— Не знам как се чувстваш, но наистина ти провървя. Добре, че онези жени са ти дали флакон със сълзотворен газ и че си го взел със себе си. Но най-хубавото е, че Пикъринг не се е промъкнал крадешком зад гърба ти, за да ти забие ножа. Искаш ли сега да дойдеш в участъка и да дадеш официални свидетелски показания или…
Ралф внезапно скочи от въртящия се стол на Майк Ханлън, хукна из стаята, държейки ръка на устата си и отвори вратата в десния ъгъл на кабинета, като се молеше да не е вграден гардероб. Инак щеше да повърне в обувките на Майк.
Оказа се, че това е помещението, което му трябва. Свлече се на колене и повърна със затворени очи, притискайки раната с ръка. Болката не намаля.
— Приемам това за отказ — каза Майк Ханлън и сложи ръка на врата на Ралф. — Добре ли си? Пак ли започна да кърви раната ти?
— Мисля, че не — отговори Ралф. Разкопча ризата си и отново притисна раната, но стомахът му пак се разбунтува. Старецът вдигна ръка и погледна превръзката. Беше чисто бяла. — Изглежда, всичко е наред.
— Добре — рече детективът, който стоеше зад библиотекаря. — Оправи ли се стомахът ти?
— Да — отговори Ралф и засрамен погледна Майк. — Моля за извинение.
— Не ставай глупав — каза Ханлън и му помогна да стане.
— Хайде — подкани го Лийдекър. — Ще те закарам у вас. Утре ще има достатъчно време за показанията. Днес си почивай, а през нощта се наспи добре.
— Нищо на света не може да се сравни с един хубав сън. Ще пуснеш ли ръката ми, детектив Лийдекър? Още не ходим сериозно, нали?
Полицаят се стъписа, сетне пусна ръката му. Майк отново се засмя.
— Не ходели сериозно… Много добре го казахте, господин Робъртс.
Лийдекър се усмихна.
— Предполагам, че е така, но можеш да ме наричаш Джак, ако искаш. Или Джон. Само не Джони. Откакто майка ми почина, единственият, който ми казва Джони, е старият професор Макгавърн.
„Старият професор Макгавърн — помисли Ралф. — Колко странно звучи.“
— Добре, Джон. А вие двамата ме наричайте Ралф. За мен „господин Робъртс“ винаги ще бъде бродуейска пиеса с Хенри Фонда в главната роля.
— Дадено — рече Ханлън. — И да се пазиш.
— Ще се опитам — каза Ралф, после спря. — Виж какво, трябва да ти благодаря за нещо съвсем друго.
Майк вдигна вежди в недоумение.
— За какво?
— Взел си на работа Хелън Дипно. Тя е една от любимките ми и отчаяно се нуждаеше от някаква работа. Благодаря.
Майк се усмихна и кимна.
— Приемам аплодисменти, но всъщност тя ми направи услуга. Образованието й е много по-високо, отколкото е необходимо за тази длъжност, ала мисля, че желанието й е да остане в града.
— Същото искам и аз. Благодаря ти още веднъж.
— Удоволствието е мое — ухили се Майк.
6.
Докато излизаха, Лийдекър попита:
— Предполагам, че пчелният восък е оправил нещата, а?
Отначало Ралф нямаше представа за какво говори детективът — все едно бе задал въпроса си на есперанто.
— Безсънието ти — търпеливо поясни Лийдекър. — Минало ти е, нали? Сигурно вече спиш, защото изглеждаш хиляди пъти по-добре отколкото в деня, когато се запознахме.
— Тогава бях малко напрегнат — промърмори Ралф и си спомни какво бе казал старият Били Кристал на Фернандо: „Виж какво, драги, не бъди глупав. Не е важно как се чувстваш, а как изглеждаш. А ти изглеждаш страхотно!“
— А днес? Кажи ми — помогна ли ти пчелният восък?
Ралф се замисли, после кимна.
— Да, мисля, че подейства.
— Фантастично! Нали ти казах? — възкликна Лийдекър.
7.
Колата бе спряла на светофара на възвишението, когато Ралф се обърна към детектива и попита какви шансове имат да изобличат Ед като съучастник на Чарли Пикъринг.
— Защото Ед го е накарал да направи това. Знам го много добре.
— Вероятно имаш право — отговори Лийдекър, — но не се заблуждавай — шансовете са равни на нула. Няма да бъдат добри, дори ако областният прокурор е заклет консерватор.
— Защо?
— Първо, съмнявам се дали ще можем да докажем връзката между двамата. Второ, типове като Пикъринг са безумно предани на хората, които смятат за „приятели“, защото имат много малко такива — светът им е изпълнен предимно с врагове. Едва ли по време на разпита Пикъринг ще повтори нещо от онова, което ти е казал, докато те е гъделичкал с ножа по ребрата. И трето, Ед Дипно не е глупак. Вярно, че е откачен — може би повече от Пикъринг, но не е тъп. Няма да признае нищо.
Ралф кимна.
— Ако Пикъринг наистина каже, че Дипно му е наредил да те намери и да те очисти, защото си убиец на бебета, крадец на ембриони и центурион, Ед само ще се усмихне. Ще кимне и ще заяви, че горкият Чарли сигурно ни е казал така и го вярва, но всъщност не е истина.
Колата мина кръстовището и зави наляво по Харис Авеню. Чистачките удряха глухо по предното стъкло. Вляво, през дъжда, стичащ се по страничния прозорец, Строфорд Парк приличаше на трепкащ мираж.
— И какво ще отговорим? — попита Лийдекър. — Факт е, че Чарли Пикъринг има дълга история на психическа неуравновесеност. Стигне ли се до лудници, той е направил забележителна обиколка — „Джунипър Хил“, „Акадия“, института по психични отклонения в Бангор… Има ли в заведението безплатно лечение с електрошок и престилки, които се закопчават отзад, Чарли със сигурност е бил там. Напоследък любимото му занимание са абортите. В края на шейсетте се заяждаше с Маргарет Чейс Смит. Пишеше писма на всеки — на ченгетата в Дери, на щатската полиция, на ФБР — и твърдеше, че тя е руска шпионка. Имал доказателства.
— Господи, направо е невероятно.
— Чарли Пикъринг си е такъв. Обзалагам се, че във всяко градче в САЩ има десетина като него. По дяволите, всъщност ги има по целия свят.
Ралф докосна квадратната превръзка. Пръстите му проследиха формата на раната под марлята. Непрекъснато си представяше уголемените кафяви очи на Чарли и как изглеждаха ужасени и същевременно екзалтирани. Вече не му се вярваше, че човекът с онези очи едва не го беше убил. Страхуваше се, че утре всичко ще му се струва като един от така наречените сънища в будно състояние, за които пишеше Джеймс А. Хол.
— Ралф, най-лошото е, че откачалка като Чарли Пикъринг е отличен инструмент в ръцете на Дипно. В момента не можем да обвиним в нищо нашия приятел, побойника.
Той зави в алеята пред жилището на Ралф и спря зад един голям олдсмобил, който имаше петна от ръжда на капака на багажника и много стара лепенка „ДУКАКИС — 88“ на бронята.
— На кого е тази антика? На професора ли?
— Не — отговори Ралф. — Моята.
Лийдекър го погледна недоверчиво, докато сменяше скоростите на очукания полицейски шевролет.
— Щом имаш кола, защо чакаш в проливния дъжд на автобусната спирка? Не върви ли?
— Върви — малко сковано отговори Ралф. Не искаше да добавя, че може би греши, защото от два месеца не беше изкарвал олдсмобила. — И не стоях на дъжда, а под навеса на спирката. Там има дори пейка. Вярно, липсва кабелна телевизия, но ще почакам до идната година.
— И все пак… — рече Лийдекър, вторачил подозрителен поглед в олдсмобила.
— През последните петнайсет години от трудовия си стаж седях зад бюрото, но преди това бях търговски пътник. В продължение на повече от двайсет и пет години изминавах по хиляда и триста километра на седмица. Когато започнах работа в печатницата, нямах никакво желание отново да седна зад волана. А след като съпругата ми почина, не виждах смисъл да шофирам. Автобусът ме устройва идеално.
Това беше вярно. Не смяташе за необходимо да добавя, че постепенно е загубил доверие в рефлексите си. Преди десетина месеца едно седемгодишно хлапе гонеше футболната си топка по Харис Авеню. Макар че караше само с трийсетина километра в час, за две безкрайни и ужасяващи секунди той помисли, че ще го прегази. Разбира се, мина достатъчно далеч от детето, но оттогава можеше да преброи на пръстите на двете си ръце колко пъти е карал олдсмобила.
Но не сметна за нужно да сподели с Джон тези подробности.
— Ами, твоя работа — каза детективът и неопределено махна към олдсмобила. — Какво ще кажеш да дойдеш в участъка в един часа? Аз идвам по обед, така че ще ти помогна, докато пишеш показанията си, Ще ти донеса кафе, ако искаш.
— Чудесно. И благодаря, че ме докара.
— Няма защо. И още нещо…
Ралф бе открехнал вратата на колата. Затвори я отново и се обърна към Лийдекър.
Джон погледна ръцете си, размърда се неспокойно, прокашля се, сетне вдигна глава.
— Само исках да ти кажа, че си голяма работа, Ралф. Много мъже четирийсет години по-млади от теб биха свършили в болница след подобно приключение. Или в моргата.
— Предполагам, че моят ангел-хранител ме пазеше — каза Ралф, като си спомни колко се изненада, когато установи, че флаконът е в джоба му.
— Може би, но все пак довечера заключи вратата си. Чуваш ли какво ти говоря?
Старецът се усмихна и кимна. Основателна или не, похвалата на Лийдекър стопли сърцето му.
— Непременно. И ако съумея да накарам Макгавърн също да заключва, всичко ще бъде наред.
„Пък и когато се събудя — помисли си, — винаги мога да сляза долу и да проверя вратата.“
— Всичко ще бъде наред — повтори детективът. — Никой в полицейския участък не остана доволен, когато разбрахме, че Дипно малко или повече съдейства на „Приятели на живота“, но не бяхме изненадани. Той е привлекателен и обаятелен мъж. Искам да кажа, ако ти не го беше хванал да използва съпругата си като боксова круша.
Ралф кимна.
— От друга страна, и преди сме виждали типове като него. Те се самоунищожават. Този процес вече е започнал при Дипно. Загуби съпругата си, работата… Знаеш ли това?
— Аха. Хелън ми каза.
— А сега губи по-умерените си привърженици. Отпадат като изтребители, отправили се към базата, защото им се е свършило горивото. Но Ед ще мине през огън и вода. Мисля, че ще запази някои от поддръжниците си до речта на Сюзан Дей, но после ще остане сам.
— Не ти ли е минавало през ума, че в петък може да опита нещо? Например да нарани Сюзан Дей?
— О, да. Разбира се.
8.
Ралф остана много доволен, когато видя, че този път вратата на верандата е заключена. Открехна я достатъчно, за да влезе, сетне я затвори и тръгна нагоре по стълбите.
Апартаментът беше твърде тих, въпреки постоянното барабанене на дъжда по покрива и въздухът миришеше на твърде много безсънни нощи. Ралф премести един от столовете до плота, стъпи на него и погледна какво има върху най-близкото до мивката шкафче. Сякаш очакваше да намери още един флакон „Телохранител“ — оригиналният, който бе оставил там, след като изпрати Хелън и Гретхен. Но там нямаше нищо — само клечка за зъби, стар бушон и дебел стой прах.
Внимателно слезе от стола, видя, че е оставил кални отпечатъци на седалката, и ги избърса с хартиена салфетка. После върна стола на мястото му и влезе в хола. Застана там и обходи с поглед всичко — дивана с избелелия калъф на цветя, креслото и стария телевизор върху дъбовата маса между двата прозореца, обърнати към Харис Авеню. Погледът му се насочи към далечния ъгъл. Вчера, когато влезе в апартамента, бе помислил коженото си яке за неканен гост. Е, нямаше от какво да се срамува. За миг му се стори, че Ед се е отбил да го види.
„Но действително никога не окачвам якето си на закачалката — помисли той. — Това беше едно от нещата, които ядосваха Каролин. И щом не свикнах да го правя, докато тя беше жива, изключено е това да стане след смъртта и. Не, аз не съм го сложил там.“
Прекоси стаята, ровейки в джобовете на сивото си кожено яке, и остави върху телевизора нещата, които намери там. В левия джоб нямаше нищо, но десният съдържаше цяла съкровищница — бонбон с дъх на лимон, смачкана реклама на заведение за пица, батерийка, празна картонена кутийка от ябълков сладкиш, картата за видеофилми под наем, кибрит, няколко станиолени опаковки… и сгънат на две лист синя хартия.
Ралф го разгърна и прочете единственото изречение, надраскано с треперещите ръце на възрастен човек: „Върша всичко набързо, за да се заловя с друго.“
Това беше достатъчно, за да затвърди в съзнанието му онова, което сърцето вече знаеше — преди да седне да чака на стълбите пред верандата, Дорънс Марстелър бе свършил нещо друго. Беше се качил в апартамента му, бе взел флакона от кухненското шкафче и го бе сложил в джоба на старото сиво яке. Оставил бе дори визитната си картичка — стих, надраскан набързо върху лист хартия, вероятно откъснат от смачканата тетрадка, в която понякога записваше часа на излитане и приземяване на самолетите на писта № 3. После, вместо да сложи якето там, където го бе захвърлил Ралф, Дорънс го бе поставил на закачалката. Сетне бе седнал на стъпалата.
Предишната вечер Ралф се кара на Макгавърн, задето отново бе оставил отворена външната врата. Бил понесе упреците търпеливо — също като Ралф, когато Каролин му се караше, че хвърля якето си на най-близкия стол, вместо да го окачи на закачалката, но сега той се зачуди дали не бе обвинил Макгавърн несправедливо. Вероятно старият Дор бе разбил ключалката… или я бе омагьосал. При дадените обстоятелства магията беше по-вероятното предположение, защото…
— Ето защо — прошепна, като машинално събра боклуците, оставени върху телевизора, и отново ги напъха в джоба си. — Не само е знаел, че флаконът ще ми потрябва, но и къде да го намери и къде да го сложи.
По гърба му полазиха тръпки и умът му се опита да анализира мисълта — да я определи като глупава и нелогична. Нещо, което би си въобразил човек, страдащ от хронично безсъние. Може би беше така. Но това не обясняваше листа синя хартия, нали?
Отново погледна написаното: „Върша всичко набързо, за да се заловя с друго.“ Почеркът очевидно не беше негов. Както и „Нощи в гробището“.
— Само че книгата вече е моя — Дор ми я даде — каза на глас той и по гърба му отново полазиха студени тръпки — досущ остри натрошени стъкла.
„Някакво друго обяснение? Флаконът не може сам да е скочил в джоба ти. Нито късчето синя хартия.“
Отново го обзе чувството, че е тласкан от невидими ръце към пастта на някакъв тъмен тунел. Върна се в кухнята като насън. По пътя съблече сивото яке и машинално го хвърли на дивана. Застана на прага и се вторачи в календара със снимката на две засмени момчета, които изрязваха фенер от диня. Погледът му беше прикован към обградената с кръгче дата.
„Отмени прегледа при оня с иглите“ — бе казал Дорънс. Това беше съобщението и днес мъжът с ножа го бе подчертал. По дяволите, направо му го беше изяснил.
Ралф намери номера в телефонния указател и го набра.
— Свързали сте се с кабинета на доктор Джеймс Рой Хонг — уведоми го приятен женски глас. — В момента тук няма никого, затова оставете съобщението си веднага след сигнала. Ще ви се обадим колкото е възможно по-скоро.
Сигналът прозвуча и с глас, който го изненада с твърдостта си, Ралф каза:
— Обажда се Ралф Робинс. Трябваше да дойда при вас утре в десет. Съжалявам, но няма да мога да спазя уговорения час. Възникна нещо непредвидено. Благодаря. — Млъкна, сетне добави. — Разбира се, ще платя за изгубеното ви време.
Затвори очи и върна слушалката на мястото й. После допря чело до стената.
„Какво правиш, Ралф? Какви ги вършиш, за Бога?“
„Обратният път към рая е дълъг, миличък…“
„Не го мислиш сериозно… нали?“
„… тъй че не задълбавай в подробностите.“
„За какво точно мислиш, Ралф?“
Не знаеше. Нямаше ни най-малка представа. Може би за съдбата и за самарянството. Обаче съзнаваше, че болката от малкия разрез в лявата му страна се разпространява из тялото. Медикът му беше дал пет-шест болкоуспокояващи хапчета и сигурно трябваше за вземе едно, но в момента се чувстваше твърде изморен, за да отиде до мивката и да си налее чаша вода… А след като нямаше сили да прекоси тази малка стая, как щеше да стигне чак до рая?
Не знаеше и в момента това не го интересуваше. Единственото му желание беше да стои там, където беше, долепил чело до стената и затворил очи, за да не вижда нищо.
ОСМА ГЛАВА
1.
Плажът представляваше дълга бяла ивица — досущ къс коприна по края на яркосиньото море — и беше пуст с изключение на овалния предмет, намиращ се на около седемдесет метра. Предметът беше с размерите на баскетболна топка и изпълваше Ралф със страх — силен и поне за момента неоснователен.
„Не се приближавай до него — помисли той. — Там има нещо зловещо — като черно куче, лаещо по синя месечина, кръв в мивката или гарван, кацнал на прага. Не искаш да се приближиш до онова нещо, Ралф, и не е необходимо, защото това е един от ясните сънища, за които говореше Джо Уайзър. Можеш просто да се обърнеш и да отминеш.“
Ала краката сами го понесоха натам, така че това може би не беше сън. Нито приятен. Защото колкото повече го доближаваше, предметът все по-малко приличаше на баскетболна топка.
Това беше най-реалният сън от всички досега. Съзнаваше, че сънува, и това изостряше чувството за реалност. И за яснота. Под босите си крака усещаше ситния пясък — топъл, но не горещ — чуваше гърленото бучене на прииждащите вълни, които се разбиваха и плискаха в брега, където пясъкът блестеше като влажна, загоряла от слънцето кожа, и долавяше мириса на сол и водорасли — силна и предизвикваща сълзи в очите миризма, която му напомняше за летните ученически ваканции, прекарани в Олд Бийч.
„Хей, приятел, ако не можеш да промениш съня, по-добре спри видеокасетата — с други думи, събуди се, и то веднага.“ Ралф бе преполовил разстоянието до предмета на плажа и вече не изпитваше съмнение какъв е той — не баскетболна топка, а глава. Някой бе заровил в пясъка човешко същество… изведнъж установи, че приливът идва.
Затича се. Разпененият гребен на една вълна докосна главата, която отвори уста и запищя. Ралф веднага позна гласа. Беше на Каролин.
Пяната на друга вълна плъзна по плажа и обля косата, полепнала по мокрото лице на главата. Ралф хукна, съзнавайки, че по всяка вероятност ще пристигне твърде късно. Приливът настъпваше бързо. Щеше да я удави, преди Ралф да успее да изрови тялото й от пясъка.
„Не е необходимо да я спасяваш, Ралф. Каролин е вече мъртва и не умря на безлюден плаж, а в стая 317 на болницата в Дери. Ти стоя при нея до края и звукът, който чуваше, не беше от прибоя, а от градушката, биеща по стъклата на прозорците. Нали си спомняш?“
Не беше забравил, но въпреки това тичаше по-бързо, разпръсквайки зад себе си облачета от ситен като захар пясък. „Няма дори да стигнеш до нея. Знаеш как е насън, нали? Всичко, към което се втурваш, се превръща в нещо друго.“ Не, стихотворението не започваше така… или… Ралф не беше сигурен. Само си спомняше, че накрая авторът безразсъдно се натъкваше на нещо ужасяващо
(Поглеждам през рамо и съзирам очертанията му)
което го преследва в гората… и го настига.
Въпреки това той се приближаваше до тъмния предмет, който не се променяше. Падна на колене пред Каролин и разбра защо не можа да познае от разстояние съпругата си, с която бе живял четирийсет и пет години — с нейния ореол ставаше нещо ужасно. Сиянието бе прилепнало към кожата й като мръсна найлонова торбичка. Щом сянката му падна върху нея, очите на Каролин се изцъклиха като на кон, счупил крака си, докато прескача препятствие. Тя дишаше учестено и при всяко издишване от ноздрите й излизаше сиво-черно сияние.
Дрипавата лента, кръжаща над главата й, имаше лилаво-черния оттенък на гноясала рана. Отвори уста да изпищи отново и от устните й на лепливи талази излетя някакво противно светещо вещество, което изчезна веднага щом очите на Ралф регистрираха съществуването му.
— Ще те спася, Каролин — извика той. Падна на колене и започна да разкопава пясъка около нея като куче, изравящо кокал… и когато му хрумна тази мисъл, внезапно осъзна, че Розали, която рано сутринта ровеше из боклукчийските кофи по Харис Авеню, стои зад съпругата му. Сякаш мислено бе повикал бездомното куче. Розата също беше обкръжена от мръсен черен ореол. В лапите си държеше изчезналата шапка на Макгавърн и явно я бе дъвкала.
„Ето къде е отишла проклетата шапка“ — помисли Ралф, отново се обърна към Каролин и започна да копае още по-бързо. Засега бе успял да изрови само едното й рамо.
— Остави ме — изкрещя тя. — Аз съм вече мъртва, забрави ли? Пази се от следите на белия човек, Ралф…
Една вълна — лъскава и зелена като стъкло в основата и снежнобяла на гребена — се разби на по-малко от десет крачки от брега. Плъзна се по пясъка и за миг покри главата на Каролин. Отдръпна се, а Ралф вдигна глава към небето и нададе изпълнен с ужас писък. За секунди вълната бе сторила онова, което бе отнело на химиотерапията близо месец — отнесе косата на Каролин и я остави плешива. А мястото, откъдето излизаше черната лента, започна да се подува.
— Не! — изрева Ралф и започна да копае още по-бързо. Пясъкът сякаш натежа още повече.
— Остави ме — повтори тя. С всяка дума от устата й излизаха сиво-черни облачета — досущ мръсни изпарения от индустриален комин. — Това е от тумора. Той не може да бъде отстранен оперативно, затова не се безпокой за тази част от шоуто. Какво пък, по дяволшпе, обратният път до рая е дълъг, така че не задълбавай в подробностите. Но трябва да внимаваш с онези следи…
— Каролин, не знам за какво говориш!
На брега се разби още една вълна, която намокри Ралф до кръста и отново покри главата на Каролин. Вълната се оттегли, а подутината на главата започна да се разтваря.
— Скоро ще разбереш — отговори Каролин и отокът се спука със звук, който приличаше на удар с чук върху дебело парче месо. В чистия, ухаещ на сол въздух излетя облак кървава мъгла, от която изскочиха рояк черни буболечки с размерите на хлебарки. Ралф не беше виждал такова нещо — дори в сънищата си — и насекомите го изпълниха с почти истерично отвращение. Би избягал, въпреки че Каролин беше там, но беше замръзнал на мястото си и беше твърде вцепенен да помръдне, камо ли да побегне.
Някои от черните буболечки запъплиха към отворената уста на Каролин, но повечето забързаха по лицето и по рамото й към влажния пясък. Обвинителните им очи не се откъсваха от Ралф. „Ти си виновен за всичко — сякаш казваха те. — Можеше да я спасиш, Ралф, и един достоен човек би го сторил.“
— Каролин! — извика той. Протегна ръце към нея, после ги отпусна, ужасен от черните буболечки, които продължаваха да извират от главата й. Розали седеше в сянката и го наблюдаваше, захапала шапката на Макгавърн.
Едното око на Каролин изскочи и пльосна на влажния пясък като капка желе от сини боровинки. От очната кухина изпопадаха още буболечки.
— Каролин! — крещеше Ралф. — Каролин! Каролин…
2.
— Каролин!
Изведнъж, в същия миг, в който установи, че сънят е свършил, Ралф падна от леглото, но отначало не можа да осъзнае какво се случва. Успя да омекоти удара, като протегна ръка, вероятно спасявайки се от неприятна подутина в главата, ала предизвика пронизваща болка под превръзката в лявата страна на тялото си. В първия миг почти не я усети. Изпита страх, чувство за някакъв поврат, болезнена тъга… и преди всичко благодарност. Кошмарът — най-страшният от всички досега — бе свършил и той отново се озова в реалния свят.
Съблече горнището на пижамата, провери дали раната не кърви и седна на пода. Движението го изтощи. Идеята да се изправи на крака засега изглеждаше немислима. Може би ще успее, когато сърцето му престане да бие така лудешки.
„Възможно ли е хората да умрат от кошмар?“ — запита се той и в отговор чу гласа на Джо Уайзър: „Разбира се, Ралф, макар че обикновено съдебните лекари записват като причина за смъртта самоубийство.“
Все още разтреперан от кошмара, седнал на пода и обвил колене с ръка, Ралф изобщо не се съмняваше, че някои сънища са достатъчно убедителни, за да убиват. Подробностите от последния кошмар избледняваха, но той ясно си спомняше кулминацията — онези глухи звуци, досущ чук, удрящ по дебело парче говеждо месо, и противния поток от буболечки от главата на Каролин. Насекомите бяха охранени и жизнени, и защо не? Нали пируваха с мозъка на мъртвата му съпруга.
Приглушено изстена и избърса лице със свободната си ръка, предизвиквайки нова болка от раната? Дланта му беше хлъзгава от пот.
От какво точно му казваше Каролин да се пази? От следите на белия човек, каквото и да означаваше това. Добави ли още нещо? Може би да, а може би не. Не си спомняше със сигурност, но имаше ли значение? Това беше само един сън, за Бога, и извън фантастичния свят, описван в жълтата преса, сънищата не означаваха и не доказваха нищо. Когато човек заспеше, умът му сякаш се превръщаше в човек, който рови из кофите за боклук на почти ненужната краткотрайна памет и търси не ценни и полезни неща, а само ярки и лъскави предмети. После ги сглобява в причудливи колажи — често поразителни, но най-вече наподобяващи бебешкото бръщолевене на Натали Дипно. Появи се кучето Розали, дори изчезналата шапка на Бил, но всичко това не означаваше нищо… освен че утре вечер Ралф нямаше да вземе едно от хапчетата, които медикът му даде, макар лявата ръка да го болеше много силно. Таблетката, която глътна по време на късните новини, не намали болката, както бе очаквал, но вероятно предизвика кошмара.
Успя да се изправи и седна на ръба на леглото. Главата му се замая — сякаш парашут се рееше из небето — и той затвори очи, докато усещането премина. Опипом намери лампата на нощното шкафче и я запали. Отвори очи и осветената от мекия жълт блясък част от спалнята му се стори много ярка и реална.
Погледна часовника до лампата. Едва 1:48 след полунощ. Чувстваше се напълно буден и нащрек. Стана, отиде в кухнята и сложи чайника на котлона. После се облегна на плота, като разсеяно масажираше превръзката под лявата си мишница и се опитваше да успокои пулсирането, което последното му приключение бе предизвикало. От чайника започна да се вдига пара и Ралф напълни с гореща вода чашата, в която бе пуснал пакетче „Време за сън“ — каква ирония — сетне отиде в хола. Отпусна се на креслото, без да си прави труда да запали лампата, защото уличното осветление му беше достатъчно.
„Ето ме на първия ред — помисли той. — Представлението може да започне.“
Времето минаваше. Пулсирането под мишницата му намаля, а чаят изстина. Изведнъж с крайчеца на окото си Ралф съзря някакво движение. Извърна глава в очакване да види Розали, но не беше тя, а двама мъже, които излизаха от къщата на отсрещната страна на Харис Авеню. Ралф не можеше да различи цветовете на сградата — оранжевите лампи, които преди няколко години бяха поставени в града, осигуряваха отлична видимост, обаче правеха възприемането на действителните цветове почти невъзможно. Но забеляза, че цветът на первазите е съвсем различен от останалите — това явно беше къщата на Мей Локър.
Двамата мъже бяха ниски, вероятно не повече от метър и двайсет, и бяха обкръжени от зеленикави ореоли. Носеха еднакви бели престилки, като онези в старите телевизионни документални филми. Единият държеше нещо. Ралф присви очи. Не можа да разбере какъв е предметът, но беше остър и… някак ненаситен. Приличаше на нож, но той не можеше да се закълне в това.
Първата му мисъл беше, че мъжете изглеждат като извънземни от филм за НЛО, които отвличат земните жители, а втората — че неусетно е заспал на креслото.
„Точно така, Ралф, това е поредното малко объркване, вероятно причинено от стреса, от нараняването и от онова проклето болкоуспокояващо хапче.“
Не забеляза нищо обезпокоително в двете фигури пред къщата на Мей Локър, с изключение на дългия остър предмет. Пък и плешивите мъже не се държаха подозрително — не се промъкваха крадешком и заплашително. Стояха на верандата, сякаш имаха право да бъдат там, в мрака и в този най-тих час на нощта. Бяха се обърнали един към друг и положението на телата и големите им плешиви глави напомняха двама приятели, водещи сериозен и цивилизован разговор. Изглеждаха разумни и интелигентни — космически пришълци, които по-скоро ще кажат „идваме в мир“, отколкото да те отвлекат, да напъхат сонда в задника ти и после да си записват как реагираш.
„Е, може би този сън не е същински кошмар. Това е нищо в сравнение с последния. От какво се оплакваш?“
Разбира се, че не се оплакваше. Стигаше му, че веднъж падна на пода. И все пак в този сън имаше нещо много обезпокоително. Имаше чувството, че е реален, за разлика от кошмара с Каролин. В края на краищата той се намираше в собствения си хол, а не на някакъв странен безлюден плаж, който никога не бе виждал. Седеше на обичайното си място, държеше чаша чай и когато поднесе пръсти към носа си, долови лекия мирис на сапуна, който използваше.
Изведнъж притисна ръка до превръзката си. Болката беше мимолетна и силна… но двамата дребни плешиви мъже в бели туники не изчезнаха — стояха пред очите му, на прага на Мей Локър.
„Няма значение какво мислиш, че чувстваш, Ралф, защото…“
— Мамка му! — тихо и дрезгаво изруга той. Стана и остави чашата на масичката. — Мамка му, това не е сън!
3.
Забърза към кухнята. Пижамата му се развяваше, старите износени чехли се тътреха и шляпаха, а мястото, където Чарли Пикъринг го бе намушкал, разпращаше из тялото му горещи талази болка. Грабна един стол и го занесе в малкото преддверие на апартамента. Там имаше вграден гардероб. Ралф отвори вратата, запали лампата, нагласи стола така, че да стигне до най-горната лавица, и се качи на него.
На лавицата цареше безпорядък от забравени вещи, повечето от които бяха на Каролин. Видът им прогони и последната капчица съмнение, че това е сън. Стара чанта, албум за снимки и множество други неща. Тези предмети му причиняваха много по-силна болка от раната, но в момента той нямаше време да мисли за това.
Подпря се на прашната лавица, за да запази равновесие и зарови из непотребните вещи, като през цялото време се молеше кухненският стол да издържи на тежестта му. Раната под мишницата вече пулсираше непоносимо и Ралф знаеше, че ще я разкървави, ако не престане с тази гимнастика, но…
„Сигурен съм, че е някъде тук… Е, почти…“
Бутна настрана кутията за стръв и рибарското кошче. Зад тях имаше купчина списания. Отмести ги, изпращайки във въздуха облак прах. Старата чанта на Каролин падна на пода и се отвори, разпръсквайки във всички посоки ярко оцветени бонбони. Ралф се надигна на пръсти. Вероятно си въобразяваше, но му се стори, че кухненският стол всеки момент ще се счупи.
Помисли си го и в същия миг столът изскърца и започна бавно да се плъзга по дъсчения под. Той не обърна внимание на това, нито на пулсиращата болка или на гласа, който го предупреждаваше да престане, защото сънува в будно състояние, също както пишеше в книгата на Хол. И макар че онези дребни човечета на отсрещния тротоар всъщност не съществуваха, той наистина стоеше върху този пързалящ се стол и можеше да си счупи крака. И какво щеше да обясни, ако някой любопитен доктор от „Спешно отделение“ го попита как се ударил?
Пъшкайки, отмести една картонена кутия, от която като някакъв странен заострен перископ стърчеше коледна звезда и в далечния ляв ъгъл на лавицата видя онова, което търсеше — калъф, в който имаше стар бинокъл „Цайс“.
Слезе от стола, приближи го до рафта и отново се качи. Пак не можа да стигне бинокъла, затова сграбчи рибарската мрежа, която лежеше между кошчето и кутията за стръв и при втория опит успя да издърпа калъфа. Примъкна го към себе си и слезе от стола. Стъпи накриво и глезенът го заболя. Залитна, размаха ръце, за да запази равновесие, и успя да не се блъсне в стената. Но когато тръгна към хола, усети нещо топло да тече под превръзката, В края на краищата беше успял да разкървави раната, Чудесно, прекрасна нощ… Но колко време бе ровил във вградения гардероб? Не знаеше, но му се струваше много дълго и беше сигурен, че плешивите докторчета ще са изчезнали, когато се върне при прозореца. Улицата ще е пуста и…
Замръзна на мястото си, Бинокълът се поклащаше на ремъка и оставяше дълга трапецовидна сянка на пода, където светлината от уличните лампи се открояваше като петно боя.
Дребни плешиви доктори? Така ли ги беше възприел? Да, разбира се, защото хората, които твърдяха, че са били отвлечени, ги наричаха така. Лекари от космоса. Специалисти по пъхане на сонди в задника от великото отвъдно. Но това не беше толкова важно, колкото…
„Ед използва този израз — помисли той. — В нощта, когато ми се обади и ме предупреди да стоя настрана от него и неговите интереси. Лекарят му казал за Пурпурния крал, за центурионите и за всичко останало.“
— Да — прошепна Ралф и кожата на гърба му настръхна. — Точно така. Лекарят му казал. Дребният плешив доктор.
Приближи се до прозореца и видя, че двамата непознати са още там, но сега стояха на тротоара. Всъщност бяха точно под една от онези проклети оранжеви лампи. Усещането, че Харис Авеню прилича на изоставена сцена след вечерен спектакъл, го обсеби отново със странна и завладяваща сила… но вече с различен подтекст. Преди всичко сцената не беше пуста. Бе започнало някакво зловещо нощно представление в нещо, което двете чудати същества несъмнено смятаха за празен театър.
„Какво ли щяха да направят, ако знаеха, че имат публика — зачуди се Ралф. — Какво ли щяха да ми сторят?“
Плешивите доктори сега се държаха като хора, които са постигнали споразумение. В момента те съвсем не приличаха на лекари въпреки белите престилки, а на работници, излезли от нощна смяна от някой завод или фабрика. Приятели, спрели се пред портата за минута-две, за да довършат разговор, който не може да почака, докато стигнат до най-близкия бар.
Ралф извади бинокъла, вдигна го към очите си и изгуби минута-две, за да го фокусира, после установи, че е забравил да махне капачетата на окулярите. Направи го и погледна. Този път двете фигури, застанали под уличната лампа, мигновено се появиха в полезрението му — уголемени и идеално осветени, но размазани. Ралф отново нагласи фокуса и ги видя ясно. Дъхът му секна.
Зърна ги за не повече от три секунди. Сетне единият кимна и потупа събеседника си по рамото, Двамата се обърнаха и оставиха Ралф да гледа само плешивите им темета и облечените в бяло гърбове. Но той видя достатъчно, за да изпита силно безпокойство.
Беше изтичал да вземе бинокъла поради две причини — и двете продиктувани от неспособността му да повярва, че това е сън. Първо, искаше да се увери, че може да разпознае мъжете, ако някога го призоват да го стори. И второ, искаше да разсее тревожната мисъл, че вижда същества от друг свят.
Но вместо да разсее това убеждение, този бегъл поглед през бинокъла го засили. Дребните плешиви доктори сякаш нямаха определени черти. Вярно, че имаха лица — очи, нос и уста, но те изглеждаха странно заменими — досущ никелираните части на коли от един и същ модел. Може би бяха близнаци, но Ралф не мислеше така. По-скоро приличаха на манекени в универсален магазин, чиято неземна прилика не е резултат от генетично наследство, а от серийно производство.
Единствената особеност, която можеше да отдели и назове, беше неестествено гладката им кожа — никой от тях нямаше видими бръчки. Нито бенки, петна или белези, макар че тези подробности може би не се виждаха дори със силен бинокъл. Под необикновено гладката им кожа всичко беше субективно. Видя ги толкова за малко! Ако беше намерил бинокъла по-бързо, без да си играе със стола и с рибарската мрежа, и ако веднага бе разбрал, че капачетата са на окулярите, вместо да губи време да нагласява фокуса, можеше да си спести безпокойството, което изпитваше.
„Изглеждат като скицирани — помисли си в мига, преди съществата да му обърнат гръб. — Мисля, че именно това ме притеснява. Не еднаквите плешиви глави, белите престилки и дори липсата на бръчки. Очите им представляваха само кръгове, розовите ушички — завъртулки, надраскани с флумастер, а устата — две бързи и небрежни черти с бледорозова водна боя. Всъщност не приличаха нито на хора, нито на извънземни, а на импровизирани изображения на… Ами, не знам на какво.“
Беше сигурен в едно — доктори № 1 и № 2 бяха обвити в ярки ореоли, които през бинокъла изглеждаха златистозелени и осеяни с тъмни червеникавооранжеви петънца, подобни на искри от лагерен огън. Сиянията излъчваха чувство за сила и жизненост, за разлика от безизразните и безинтересни лица.
„Лицата ли? Не съм сигурен дали ще ги разпозная дори ако опрат пистолет в главата ми. Сякаш бяха създадени, за да бъдат забравени. Вярно, бяха плешиви, но ако носеха перуки или седяха, как щях да разбера, че са ниски? Може да ги позная по гладката кожа… а може би няма. Но ореолите… онези златистозелени сияния с червени петънца, въртящи се спираловидно в тях… Бих ги различил навсякъде. Но с тях нещо не беше наред. Какво?“
Отговорът изскочи в съзнанието на Ралф така внезапно и непринудено, както двете същества се бяха появили в полезрението му. Дребните доктори, обкръжени от ярки ореоли, нямаха ленти, виещи се от плешивите глави.
Тръгнаха по Харис Авеню по посока Строфорд Парк, движейки се с непринудеността на двама приятели, излезли на неделна разходка. Точно преди да напуснат кръга светлина, Ралф наклони бинокъла така, че да види предмета в ръката на Док № 1. Не беше нож, както предполагаше, но не и вещ, която спокойно би отминал, ако я забележи в ръката на непознат след полунощ.
Беше дълга ножица от неръждаема стомана.
4.
Чувството, че безпощадно го тласкат към отвора на някакъв тунел, където чакаха най-различни неприятни неща, се възвърна, но сега придружено от усещане за паника, защото Ралф бе сънувал мъртвата си съпруга. Искаше му се да изкрещи от ужас и той разбра, че ако не направи нещо, скоро ще вика на глас. Затвори очи и задиша дълбоко, опитвайки се да си представи различни храни — домат, картоф, сладолед, сандвич и брюкселско зеле. Доктор Джамал бе научил Каролин на този прост метод за отпускане, който често премахваше главоболието й. Методът понякога помагаше дори през последните шест седмици, когато туморът бе станал неконтролируем, и сега подейства. Сърцебиенето му премина и необходимостта да изкрещи започна да отслабва.
Дишайки дълбоко и мислейки за храна, той сложи капачките на окулярите. Ръцете му още трепереха, но не толкова силно. Постави бинокъла в калъфа, сетне вдигна внимателно лявата си ръка и погледна превръзката. В средата имаше червено петно с размерите на таблетка аспирин, но не се уголемяваше.
„Тук нещо не е наред, Ралф.“
Вярно, но това нямаше да му помогне да реши точно какво се е случило, нито какво ще направи по въпроса. Първата стъпка беше да прогони ужасния кошмар с Каролин и да прецени какво всъщност бе станало.
— Буден съм, откакто паднах на пода — каза той в тишината. — Знам го и наистина видях онези мъже.
Точно така. Видя и златистозелените ореоли около тях. И не беше само той. Ед Дипно също бе виждал такива неща, Ралф би заложил фермата си за това — ако имаше такава. Това обаче не го успокои кой знае колко. Какво значение имаше, че той и един параноик, който бие съпругата си, виждат едни и същи плешиви човечета?
„И ореолите, Ралф. Ед спомена и за тях.“
Е, не употреби същата дума, но Ралф беше сигурен, че Дипно спомена сиянията поне два пъти. „Ралф, понякога светът е пълен с цветове.“ Това беше през август, малко преди Джон Лийдекър да арестува Ед за насилие и неприлично поведение. Сетне, след около месец, когато се обади на Ралф по телефона, Дипно попита: „Виждаш ли вече цветове?“
Първо цветовете, после дребните плешиви доктори. Вероятно скоро щеше да се появи и Пурпурният крал. И все пак, какво трябваше да направи Ралф във връзка с онова, на което току-що стана свидетел?
Отговорът дойде с неочаквания, но добре дошъл проблясък на яснота. Най-важното беше не собственият му здрав разсъдък, нито ореолите или плешивите дребни докторчета, а Мей Локър. Току-що бе видял двама непознати да излизат от къщата й посред нощ… и единият от тях носеше потенциално смъртоносно оръжие.
Той набра 911.
5.
— Дежурен полицай Хейгън — обади се един женски глас. — С какво мога да ви помогна?
— Като слушате внимателно и реагирате бързо — твърдо отговори Ралф. Изражението на объркване и нерешителност, което се изписваше толкова често на лицето му от средата на лятото, беше изчезнало. Седнал изправен в креслото и сложил телефона на коленете си, той не приличаше на седемдесетгодишен старец, а на здрав и способен мъж на петдесет и пет. — Може би ще успеете да спасите живота на една жена.
— Сър, бихте ли казали името си и…
— Не ме прекъсвайте, ако обичате, полицай Хейгън — каза човекът, който вече не си спомняше последните четири цифри на телефонния номер на киноцентъра в Дери. — Събудих се преди малко, не можах да заспя отново и реших да поседя на креслото, Прозорецът ми гледа към Харис Авеню. Току-що видях…
Млъкна само за миг, като мислеше не за видяното, а за онова, което искаше да каже на полицай Хегън, Отговорът се появи бързо и непринудено, също като решението да се обади на 911.
— Видях двама мъже да излизат от къщата, намираща се на една пряка от магазина „Червената ябълка“. Домът е на една жена на име Мей Локър. „Л“ като Лексингтън, Госпожа Локър е много болна. — Замълча отново, но този път съзнателно, за да постигне максимален ефект, — Единият държеше ножица.
— Адресът? — попита полицай Хейгън.
Гласът й звучеше достатъчно спокойно, но Ралф почувства, че е успял да я разтревожи.
— Не го знам — отговори, — Намерете го в телефонния указател, полицай Хейгън, или кажете на колегите си да търсят жълта къща с розови первази близо до „Червената ябълка“. Вероятно ще се наложи да използват фенерче, за да я различат, защото проклетите улични лампи светят в оранжево, но няма начин да не я забележат.
— Да, сър, разбира се, но въпреки това ми трябва вашето име и телефонен номер за…
Ралф затвори. Седя и гледа телефона близо една минута в очакване да позвъни. Накрая реши, че ченгетата в участъка или не разполагат с уред за проследяване на обажданията, какъвто бе виждал в криминалните филми по телевизията, или не са го били включили. Това беше хубаво, но не даваше отговор на въпроса, какво да направи или да каже, ако измъкнеха Мей Локър нарязана на парчета от ужасната й жълто-розова къща.
Улицата беше тиха и осветена само от мощните лампи, които бяха строени в двете посоки като в някаква сюрреалистична перспектива. Пиесата — кратка, но наситена с драматизъм — явно бе свършила. Сцената отново опустя.
Е, не съвсем. От уличката между „Червената ябълка“ и железарския магазин накуцвайки изскочи Розали. Избелялата кърпа се развяваше около врата й. Днес не беше четвъртък, когато изнасяха кофите за боклук, където можеше да рови, и кучето бързо стигна до къщата на Мей Локър. Спря и заби нос в земята.
Ралф забеляза, че там блести нещо.
Отново извади бинокъла и го насочи към Розали. Мислите му пак се върнаха към десети септември — този път към срещата с Бил и Лоуис пред Строфорд Парк. Спомни си как Макгавърн бе прегърнал Лоуис през кръста и я беше повел по улицата, и как двамата му заприличаха на Фред Астър и Джинджър Роджърс. Но най-ясно от всичко помнеше разноцветните стъпки, които двамата оставяха. Следите на Лоуис бяха сиви, а на Бил — маслиненозелени. Тогава помисли, че халюцинира, но това бяха хубавите стари времена, преди да бе започнал да привлича вниманието на откачалки като Чарли Пикъринг и да вижда дребни плешиви доктори посред нощ.
Розали душеше по подобна следа — същият златистозелен ореол като на докторите. Ралф бавно отмести бинокъла от кучето и видя още стъпки — два реда, които отиваха към парка. Избледняваха, но бяха там.
Отново насочи бинокъла към Розали и изведнъж почувства прилив на обич към окаяното старо бездомно животно… и защо не? Нуждаеше ли се от финал и от абсолютно доказателство, че не сънува, Розали беше негов свидетел.
„Ако Натали беше тук и тя щеше да ги види“ — помисли Ралф… и после всичките му съмнения отново се опитаха да го завладеят. Наистина ли Натали щеше да ги види? Стори му се, че малката посегна да сграбчи бледите дири, оставени от пръстите му. Беше убеден, че тя се беше вторачила в цветята в кухнята, но как да го докаже?
„Но Розали… е там долу. Нали я виждаш?“
Единственият проблем беше, че Ралф забеляза следите едва когато кучето задуши по тротоара. Може би това бяха стъпките на пощальона и онова, което Ралф виждаше, беше плод на изтощеното му и копнеещо за сън съзнание…
Розали тръгна по Харис Авеню. Беше навела муцуна към тротоара и бавно размахваше опашка. Вървеше по златисто-зелените следи, оставени от докторите.
„Защо не ми кажеш какво проследява онова бездомно животно, Ралф? Възможно ли е куче да надушва дирите на една халюцинация? Но това са истински стъпки. Следите на белия човек, от когото Каролин ти каза да се пазиш. Знаеш това. Виждаш ги.“
— Това е лудост — прошепна Ралф. — Безумие!
Но наистина ли беше така? Сънят може би беше нещо повече. Ако действително съществуваше хиперреалност — а той можеше да потвърди това — имаше и предварително познание. Или призраци, които те навестяваха в съня и предсказваха бъдещето. Кой знае? Сякаш в стената на реалността се оеше открехнала някаква врата… и сега през нея влизаха всякакви нежелани неща.
Ралф беше сигурен в едно — следите бяха там. Той ги видя, а Розали ги надуши. През шестте месеца на безсъние бе открил множество странни и интересни неща и едното беше, че човешката способност за самозаблуда намалява до минимум между три и шест часа сутринта. Както сега…
Наведе се и погледна часовника на кухненската стена. Три и половина. Аха.
Отново вдигна бинокъла и видя, че Розали продължава да върви по следите на плешивите доктори. Ако в този час Харис Авеню беше оживена, минувачите щяха да забележат само едно бездомно псе, което безцелно души навсякъде. Но Ралф виждаше какво души кучето и най-после си позволи да повярва на очите си.
Изведнъж Розали вдигна глава. Ушите й щръкнаха. За миг изглеждаше почти красива — досущ ловджийска хрътка. После, няколко минути преди да блеснат фаровете на някаква кола, тя се върна по пътя, по който бе дошла, тичайки с онова накуцване, което караше Ралф да изпитва съжаление към нея. Като се замислеше, Розали беше само една старица от Харис Авеню, която дори не се утешаваше с игра на карти със себеподобните си. Тя се скри в уличката между „Червената ябълка“ и железарския магазин миг преди полицейската кола да завие и постепенно да освети улицата. Сирената не беше включена, но лампата се въртеше и озаряваше къщите и магазинчетата в тази част на Харис Авеню.
Ралф остави бинокъла на коленете си, наведе се и се вторачи в улицата. Сърцето му биеше толкова силно, че го усещаше в слепоочията си.
Патрулната кола мина съвсем бавно покрай „Червената ябълка“. Прожекторът, монтиран в дясната й страна, светна и лъчът се плъзна по фасадите на заспалите къщи в далечния край на улицата. Озари номера на дома на Мей Локър (и без бинокъл Ралф видя, че е 86), после стоповете примигаха и колата спря.
От нея слязоха двама униформени полицаи и се приближиха до къщата, без да съзнават присъствието на човека, наблюдаващ ги от тъмния прозорец на втория етаж, нито да виждат избледняващите златистозелени следи, по които стъпваха. Обсъдиха нещо и Ралф насочи бинокъла, за да ги види отблизо. Беше почти сигурен, че по-младият е ченгето, което бе дошло с Лийдекър в деня на арестуването на Ед. Нол? Така ли се казваше?
— Не — измърмори той. — Нел. Крис Нел. Или може би Джес.
Нел и партньорът му явно разискваха нещо сериозно. Накрая извадиха пистолетите и изкачиха тесните стълби на къщата. Нел вървеше отпред. Натисна звънеца, почака, сетне отново позвъни. Този път задържа бутона цели пет секунди. Почакаха още малко, после другото ченге мина покрай Нел и също натисна звънеца.
„Може би е наясно с тайното изкуство да звъниш на вратата — помисли Ралф. — Вероятно го е изучил, след като е отговорил на някоя розенкройцерска обява във вестника.“
Но този път методът на полицая претърпя поражение. Никой не отваряше вратата и Ралф не беше изненадан. Независимо от странните плешиви човечета с ножицата, той се съмняваше дали Мей Локър изобщо е в състояние да стане от леглото.
Но щом е прикована към постелята, тя вероятно има придружителка, която да й носи храна, да я води до тоалетната и да…
Крис Нел — или може би Джес — отново излезе отпред. Този път се отказа от звънеца и предпочете стария изпитан метод — потропа на вратата. Направи го с левия юмрук. В дясната ръка още стискаше пистолета.
Изведнъж в съзнанието на Ралф се появи един ужасен образ — ясен и убедителен като ореолите, които виждаше. Жена, която лежи в леглото с кислородна маска на устата и носа. Изцъклените й очи се взираха, без да виждат. Гърлото й беше прерязано. Завивките и нощницата й бяха напоени с кръв. Недалеч от нея, на пода, лежеше по лице друга жена — придружителката. На гърба й имаше пет-шест прободни рани, направени от ножицата на Док № 1. И Ралф знаеше, че ако повдигне розовата й нощница, всяка от раните ще прилича на неговата. Досущ голяма точка, изрисувана от дете, което се учи да пише.
Примига, опитвайки се да прогони страшното видение, но то не изчезна. Почувства тъпа болка в ръцете и видя, че е стиснал юмруци, а ноктите му са впити в дланите. Разпери пръсти и ги вкопчи в краката си. Жената в розовата нощница мръдна — беше жива. Но може би не за дълго — докато онези две тромави ченгета не решаха да предприемат нещо по-решително, отколкото да стоят на верандата и да натискат звънеца.
— Хайде, момчета — прошепна Ралф. — Влизайте. Какво ще кажете?
„Знаеш, че всичко, което виждаш, е само във въображението ти — обезпокоен си помисли той. — Може би там наистина има две мъртви жени, но ти не знаеш това, нали? Не е като с ореолите или с дирите…“
Да, знаеше го. Знаеше също, че никой не отваря вратата на № 86 на Харис Авеню и това не вещаеше нищо добро за старата съученичка на Бил Макгавърн. Ралф не видя кръв по ножицата в ръката на Док № 1, но като се имаше предвид качеството на допотопния бинокъл, това не доказваше много. Пък и преди да излезе от къщата, плешивият вероятно я беше избърсал. Мисълта премина в съзнанието на Ралф и в същия миг въображението му добави окървавена хавлия, захвърлена до мъртвата придружителка в розова нощница.
— Хайде, вие, двамата — прошепна той. — Господи, цяла нощ ли ще стоите там?
По Харис Авеню проблеснаха други фарове. Пристигна един Форд без опознавателни знаци, но с примигваща червена лампа на таблото. Човекът, който слезе от него, беше в цивилно облекло — поплинено яке и синя плетена шапка. Може би новодошлият беше Джон Лийдекър, макар детективът да бе казал на Ралф, че ще се появи чак по обед. Не беше необходимо да използва бинокъла, за да се увери, че не е Лийдекър. Този мъж беше много по-слаб и имаше черни мустаци. Ченге № 2 отиде да го посрещне, а Крис (или Джес) Нел се скри зад къщата на госпожа Локър.
Настъпи пауза, каквато толкова удобно използват във филмите. Ченге № 2 пъхна пистолета в кобура. Заедно с новодошлия детектив застанаха пред стъпалата на госпожа Локър и започнаха да разговарят, като от време на време поглеждаха към затворената врата. Един-два пъти униформеният полицай направи няколко крачки в посоката, в която бе тръгнал Нел, но цивилният го хвана за ръката и го спря. Говориха още малко. Ралф впи пръсти в крака си и издаде гърлен звук на отчаяние.
Бавно изминаха още няколко секунди и после всичко стана изведнъж по онзи объркан, неподреден и неубедителен начин, по който се развиват аварийните ситуации. Пристигна още една полицейска кола. Къщата на госпожа Локър и съседните жилища бяха ярко осветени от кръстосващи се червени и жълти светлини. Новодошлите две униформени ченгета слязоха, отвориха багажника и извадиха някакво огромно приспособление, което приличаше на преносим уред за мъчение. Според Ралф това бяха така наречените „Челюсти на живота“. След голямата буря през пролетта на 1985, завършила със смъртта на повече от двеста човека, много от които се удавиха, затворени в колите си, учениците от Дери се забавляваха с тези неща.
Докато двамата полицаи носеха „Челюстите на живота“, външната врата на къщата до госпожа Локър се отвори и Стан и Джорджина Ебърли излязоха на верандата си. Бяха по халати и побелелите коси на Стан стърчаха на кичури, което накара Ралф да се замисли за Чарли Пикъринг. Насочи бинокъла, огледа любопитните им развълнувани лица и отново го сложи на коленете си.
Следващото превозно средство, което се появи, беше линейката на градската болница. Сирената й беше изключена заради късния час, но на покрива имаше цяла редица червени лампи, които се въртяха лудешки. Сцената приличаше на кадър от любимите филми на Ралф — с Мръсния Хари — само че без звук.
Двете ченгета оставиха „Челюстите на живота“ насред моравата пред къщата. Детективът с якето се обърна към тях и вдигна ръце с разперени длани, сякаш искаше да каже: „Какво мислите да правите с това нещо? Да разбиете проклетата врата?“ В същата секунда се появи Нел. Клатеше глава.
Детективът се обърна рязко, мина покрай Нел и партньора му, изкачи стълбите, вдигна крак и ритна външната врата на Мей Локър. Спря, за да смъкне ципа на якето си и вероятно да освободи достъпа до пистолета си, и влезе, без да поглежда назад.
На Ралф му се дощя да изръкопляска.
Нел и партньорът му се спогледаха неуверено, сетне последваха детектива. Ралф се приведе и сега беше толкова близо до прозореца, че дъхът, излизащ от ноздрите му, извайваше розички от мъгла върху стъклото. От линейката слязоха трима мъже в болнични дрехи, които изглеждаха оранжеви под силния блясък на уличните лампи. Единият отвори задните врати и всички застанаха там, бръкнаха в джобовете си и зачакаха да разберат дали ще има нужда от тях. Двете ченгета, които занесоха „Челюстта на живота“ на моравата на госпожа Локър, се спогледаха, свиха рамене, взеха приспособлението и го понесоха обратно към патрулната кола. На тревата останаха няколко дълбоки следи.
„Дай Боже, Мей Локър да е добре — помисли Ралф. — Тя и придружителката й.“
Детективът се появи на прага и направи знак на мъжете от линейката. Сърцето на Ралф се сви. Двама от санитарите извадиха сгъваема носилка, а третият остана на мястото си. Мъжете с носилката тръгнаха пъргаво, но не тичаха и когато санитарят до линейката запали цигара, Ралф изведнъж разбра, че Мей Локър е мъртва.
6.
Стан и Джорджина Ебърли тръгнаха покрай ниския жив плет, който разделяше дворовете на двете къщи. Бяха се прегърнали през кръста и изглеждаха уплашени.
Наизлязоха и други съседи — или събудени от мълчаливия блясък на светлините, или защото телефонната мрежа в тази част на Харис Авеню вече работеше. Повечето бяха старци („Ние, в златната възраст“, както обичаше да казва Бил Макгавърн, иронично повдигнал вежда) — мъже и жени, чийто сън беше лек и лесно нарушим по това време. Ралф изведнъж осъзна, че Ед, Хелън и бебето Натали са най-младите хора тук… а сега ги нямаше.
„Бих могъл да сляза долу — помисли той. — Напълно ще пасвам на картинката. Просто още един от «златната възраст».“
Ала не можеше да го направи. Краката му сякаш бяха омотани с въже и беше сигурен, че ако се опита да стане, ще се сгромоляса на пода. Затова остана да гледа през прозореца представлението, което се разиграваше на обикновено празната по това време сцена… с изключение на Розали. Ралф бе създал тази пиеса, и то с едно-единствено анонимно телефонно обаждане. Санитарите се появиха с носилката, но този път вървяха по-бавно заради покритото с чаршаф тяло, което лежеше върху нея. По завивката играеха сини и червени светлини. Виждаха се очертанията на крака, ръце и глава.
Изведнъж Ралф бе тласнат отново в съня. Под чаршафа видя не Мей Локър, а съпругата си. Всеки момент главата й щеше да се разцепи и оттам щяха да заизвират черните буболечки, затлъстели от пируването със заболелия й мозък.
Той вдигна длани към очите си. От гърлото му се изтръгна някакъв нечленоразделен звук — смесица от скръб и ярост, ужас и изтощение. Дълго седя така. Искаше му се да не бе виждал всичко това и наивно се надяваше, че ако наистина има тунел, няма да го накарат да влезе в него. Ореолите бяха странни и красиви, но не дотолкова, че мигновено да изместят онзи страшен кошмар, в който Ралф бе видял Каролин заровена в пясъка, ужаса на изгубените будни нощи или покритото с чаршаф тяло.
Искаше много повече, отколкото представлението да свърши. Седеше на креслото, притиснал длани до клепачите на затворените си очи и единственото му желание беше всичко да свърши. За пръв път през двайсет и петте хиляди дни от живота си Ралф Робъртс осъзна, че иска да умре.
1.
Плажът представляваше дълга бяла ивица — досущ къс коприна по края на яркосиньото море — и беше пуст с изключение на овалния предмет, намиращ се на около седемдесет метра. Предметът беше с размерите на баскетболна топка и изпълваше Ралф със страх — силен и поне за момента неоснователен.
„Не се приближавай до него — помисли той. — Там има нещо зловещо — като черно куче, лаещо по синя месечина, кръв в мивката или гарван, кацнал на прага. Не искаш да се приближиш до онова нещо, Ралф, и не е необходимо, защото това е един от ясните сънища, за които говореше Джо Уайзър. Можеш просто да се обърнеш и да отминеш.“
Ала краката сами го понесоха натам, така че това може би не беше сън. Нито приятен. Защото колкото повече го доближаваше, предметът все по-малко приличаше на баскетболна топка.
Това беше най-реалният сън от всички досега. Съзнаваше, че сънува, и това изостряше чувството за реалност. И за яснота. Под босите си крака усещаше ситния пясък — топъл, но не горещ — чуваше гърленото бучене на прииждащите вълни, които се разбиваха и плискаха в брега, където пясъкът блестеше като влажна, загоряла от слънцето кожа, и долавяше мириса на сол и водорасли — силна и предизвикваща сълзи в очите миризма, която му напомняше за летните ученически ваканции, прекарани в Олд Бийч.
„Хей, приятел, ако не можеш да промениш съня, по-добре спри видеокасетата — с други думи, събуди се, и то веднага.“ Ралф бе преполовил разстоянието до предмета на плажа и вече не изпитваше съмнение какъв е той — не баскетболна топка, а глава. Някой бе заровил в пясъка човешко същество… изведнъж установи, че приливът идва.
Затича се. Разпененият гребен на една вълна докосна главата, която отвори уста и запищя. Ралф веднага позна гласа. Беше на Каролин.
Пяната на друга вълна плъзна по плажа и обля косата, полепнала по мокрото лице на главата. Ралф хукна, съзнавайки, че по всяка вероятност ще пристигне твърде късно. Приливът настъпваше бързо. Щеше да я удави, преди Ралф да успее да изрови тялото й от пясъка.
„Не е необходимо да я спасяваш, Ралф. Каролин е вече мъртва и не умря на безлюден плаж, а в стая 317 на болницата в Дери. Ти стоя при нея до края и звукът, който чуваше, не беше от прибоя, а от градушката, биеща по стъклата на прозорците. Нали си спомняш?“
Не беше забравил, но въпреки това тичаше по-бързо, разпръсквайки зад себе си облачета от ситен като захар пясък. „Няма дори да стигнеш до нея. Знаеш как е насън, нали? Всичко, към което се втурваш, се превръща в нещо друго.“ Не, стихотворението не започваше така… или… Ралф не беше сигурен. Само си спомняше, че накрая авторът безразсъдно се натъкваше на нещо ужасяващо
(Поглеждам през рамо и съзирам очертанията му)
което го преследва в гората… и го настига.
Въпреки това той се приближаваше до тъмния предмет, който не се променяше. Падна на колене пред Каролин и разбра защо не можа да познае от разстояние съпругата си, с която бе живял четирийсет и пет години — с нейния ореол ставаше нещо ужасно. Сиянието бе прилепнало към кожата й като мръсна найлонова торбичка. Щом сянката му падна върху нея, очите на Каролин се изцъклиха като на кон, счупил крака си, докато прескача препятствие. Тя дишаше учестено и при всяко издишване от ноздрите й излизаше сиво-черно сияние.
Дрипавата лента, кръжаща над главата й, имаше лилаво-черния оттенък на гноясала рана. Отвори уста да изпищи отново и от устните й на лепливи талази излетя някакво противно светещо вещество, което изчезна веднага щом очите на Ралф регистрираха съществуването му.
— Ще те спася, Каролин — извика той. Падна на колене и започна да разкопава пясъка около нея като куче, изравящо кокал… и когато му хрумна тази мисъл, внезапно осъзна, че Розали, която рано сутринта ровеше из боклукчийските кофи по Харис Авеню, стои зад съпругата му. Сякаш мислено бе повикал бездомното куче. Розата също беше обкръжена от мръсен черен ореол. В лапите си държеше изчезналата шапка на Макгавърн и явно я бе дъвкала.
„Ето къде е отишла проклетата шапка“ — помисли Ралф, отново се обърна към Каролин и започна да копае още по-бързо. Засега бе успял да изрови само едното й рамо.
— Остави ме — изкрещя тя. — Аз съм вече мъртва, забрави ли? Пази се от следите на белия човек, Ралф…
Една вълна — лъскава и зелена като стъкло в основата и снежнобяла на гребена — се разби на по-малко от десет крачки от брега. Плъзна се по пясъка и за миг покри главата на Каролин. Отдръпна се, а Ралф вдигна глава към небето и нададе изпълнен с ужас писък. За секунди вълната бе сторила онова, което бе отнело на химиотерапията близо месец — отнесе косата на Каролин и я остави плешива. А мястото, откъдето излизаше черната лента, започна да се подува.
— Не! — изрева Ралф и започна да копае още по-бързо. Пясъкът сякаш натежа още повече.
— Остави ме — повтори тя. С всяка дума от устата й излизаха сиво-черни облачета — досущ мръсни изпарения от индустриален комин. — Това е от тумора. Той не може да бъде отстранен оперативно, затова не се безпокой за тази част от шоуто. Какво пък, по дяволшпе, обратният път до рая е дълъг, така че не задълбавай в подробностите. Но трябва да внимаваш с онези следи…
— Каролин, не знам за какво говориш!
На брега се разби още една вълна, която намокри Ралф до кръста и отново покри главата на Каролин. Вълната се оттегли, а подутината на главата започна да се разтваря.
— Скоро ще разбереш — отговори Каролин и отокът се спука със звук, който приличаше на удар с чук върху дебело парче месо. В чистия, ухаещ на сол въздух излетя облак кървава мъгла, от която изскочиха рояк черни буболечки с размерите на хлебарки. Ралф не беше виждал такова нещо — дори в сънищата си — и насекомите го изпълниха с почти истерично отвращение. Би избягал, въпреки че Каролин беше там, но беше замръзнал на мястото си и беше твърде вцепенен да помръдне, камо ли да побегне.
Някои от черните буболечки запъплиха към отворената уста на Каролин, но повечето забързаха по лицето и по рамото й към влажния пясък. Обвинителните им очи не се откъсваха от Ралф. „Ти си виновен за всичко — сякаш казваха те. — Можеше да я спасиш, Ралф, и един достоен човек би го сторил.“
— Каролин! — извика той. Протегна ръце към нея, после ги отпусна, ужасен от черните буболечки, които продължаваха да извират от главата й. Розали седеше в сянката и го наблюдаваше, захапала шапката на Макгавърн.
Едното око на Каролин изскочи и пльосна на влажния пясък като капка желе от сини боровинки. От очната кухина изпопадаха още буболечки.
— Каролин! — крещеше Ралф. — Каролин! Каролин…
2.
— Каролин!
Изведнъж, в същия миг, в който установи, че сънят е свършил, Ралф падна от леглото, но отначало не можа да осъзнае какво се случва. Успя да омекоти удара, като протегна ръка, вероятно спасявайки се от неприятна подутина в главата, ала предизвика пронизваща болка под превръзката в лявата страна на тялото си. В първия миг почти не я усети. Изпита страх, чувство за някакъв поврат, болезнена тъга… и преди всичко благодарност. Кошмарът — най-страшният от всички досега — бе свършил и той отново се озова в реалния свят.
Съблече горнището на пижамата, провери дали раната не кърви и седна на пода. Движението го изтощи. Идеята да се изправи на крака засега изглеждаше немислима. Може би ще успее, когато сърцето му престане да бие така лудешки.
„Възможно ли е хората да умрат от кошмар?“ — запита се той и в отговор чу гласа на Джо Уайзър: „Разбира се, Ралф, макар че обикновено съдебните лекари записват като причина за смъртта самоубийство.“
Все още разтреперан от кошмара, седнал на пода и обвил колене с ръка, Ралф изобщо не се съмняваше, че някои сънища са достатъчно убедителни, за да убиват. Подробностите от последния кошмар избледняваха, но той ясно си спомняше кулминацията — онези глухи звуци, досущ чук, удрящ по дебело парче говеждо месо, и противния поток от буболечки от главата на Каролин. Насекомите бяха охранени и жизнени, и защо не? Нали пируваха с мозъка на мъртвата му съпруга.
Приглушено изстена и избърса лице със свободната си ръка, предизвиквайки нова болка от раната? Дланта му беше хлъзгава от пот.
От какво точно му казваше Каролин да се пази? От следите на белия човек, каквото и да означаваше това. Добави ли още нещо? Може би да, а може би не. Не си спомняше със сигурност, но имаше ли значение? Това беше само един сън, за Бога, и извън фантастичния свят, описван в жълтата преса, сънищата не означаваха и не доказваха нищо. Когато човек заспеше, умът му сякаш се превръщаше в човек, който рови из кофите за боклук на почти ненужната краткотрайна памет и търси не ценни и полезни неща, а само ярки и лъскави предмети. После ги сглобява в причудливи колажи — често поразителни, но най-вече наподобяващи бебешкото бръщолевене на Натали Дипно. Появи се кучето Розали, дори изчезналата шапка на Бил, но всичко това не означаваше нищо… освен че утре вечер Ралф нямаше да вземе едно от хапчетата, които медикът му даде, макар лявата ръка да го болеше много силно. Таблетката, която глътна по време на късните новини, не намали болката, както бе очаквал, но вероятно предизвика кошмара.
Успя да се изправи и седна на ръба на леглото. Главата му се замая — сякаш парашут се рееше из небето — и той затвори очи, докато усещането премина. Опипом намери лампата на нощното шкафче и я запали. Отвори очи и осветената от мекия жълт блясък част от спалнята му се стори много ярка и реална.
Погледна часовника до лампата. Едва 1:48 след полунощ. Чувстваше се напълно буден и нащрек. Стана, отиде в кухнята и сложи чайника на котлона. После се облегна на плота, като разсеяно масажираше превръзката под лявата си мишница и се опитваше да успокои пулсирането, което последното му приключение бе предизвикало. От чайника започна да се вдига пара и Ралф напълни с гореща вода чашата, в която бе пуснал пакетче „Време за сън“ — каква ирония — сетне отиде в хола. Отпусна се на креслото, без да си прави труда да запали лампата, защото уличното осветление му беше достатъчно.
„Ето ме на първия ред — помисли той. — Представлението може да започне.“
Времето минаваше. Пулсирането под мишницата му намаля, а чаят изстина. Изведнъж с крайчеца на окото си Ралф съзря някакво движение. Извърна глава в очакване да види Розали, но не беше тя, а двама мъже, които излизаха от къщата на отсрещната страна на Харис Авеню. Ралф не можеше да различи цветовете на сградата — оранжевите лампи, които преди няколко години бяха поставени в града, осигуряваха отлична видимост, обаче правеха възприемането на действителните цветове почти невъзможно. Но забеляза, че цветът на первазите е съвсем различен от останалите — това явно беше къщата на Мей Локър.
Двамата мъже бяха ниски, вероятно не повече от метър и двайсет, и бяха обкръжени от зеленикави ореоли. Носеха еднакви бели престилки, като онези в старите телевизионни документални филми. Единият държеше нещо. Ралф присви очи. Не можа да разбере какъв е предметът, но беше остър и… някак ненаситен. Приличаше на нож, но той не можеше да се закълне в това.
Първата му мисъл беше, че мъжете изглеждат като извънземни от филм за НЛО, които отвличат земните жители, а втората — че неусетно е заспал на креслото.
„Точно така, Ралф, това е поредното малко объркване, вероятно причинено от стреса, от нараняването и от онова проклето болкоуспокояващо хапче.“
Не забеляза нищо обезпокоително в двете фигури пред къщата на Мей Локър, с изключение на дългия остър предмет. Пък и плешивите мъже не се държаха подозрително — не се промъкваха крадешком и заплашително. Стояха на верандата, сякаш имаха право да бъдат там, в мрака и в този най-тих час на нощта. Бяха се обърнали един към друг и положението на телата и големите им плешиви глави напомняха двама приятели, водещи сериозен и цивилизован разговор. Изглеждаха разумни и интелигентни — космически пришълци, които по-скоро ще кажат „идваме в мир“, отколкото да те отвлекат, да напъхат сонда в задника ти и после да си записват как реагираш.
„Е, може би този сън не е същински кошмар. Това е нищо в сравнение с последния. От какво се оплакваш?“
Разбира се, че не се оплакваше. Стигаше му, че веднъж падна на пода. И все пак в този сън имаше нещо много обезпокоително. Имаше чувството, че е реален, за разлика от кошмара с Каролин. В края на краищата той се намираше в собствения си хол, а не на някакъв странен безлюден плаж, който никога не бе виждал. Седеше на обичайното си място, държеше чаша чай и когато поднесе пръсти към носа си, долови лекия мирис на сапуна, който използваше.
Изведнъж притисна ръка до превръзката си. Болката беше мимолетна и силна… но двамата дребни плешиви мъже в бели туники не изчезнаха — стояха пред очите му, на прага на Мей Локър.
„Няма значение какво мислиш, че чувстваш, Ралф, защото…“
— Мамка му! — тихо и дрезгаво изруга той. Стана и остави чашата на масичката. — Мамка му, това не е сън!
3.
Забърза към кухнята. Пижамата му се развяваше, старите износени чехли се тътреха и шляпаха, а мястото, където Чарли Пикъринг го бе намушкал, разпращаше из тялото му горещи талази болка. Грабна един стол и го занесе в малкото преддверие на апартамента. Там имаше вграден гардероб. Ралф отвори вратата, запали лампата, нагласи стола така, че да стигне до най-горната лавица, и се качи на него.
На лавицата цареше безпорядък от забравени вещи, повечето от които бяха на Каролин. Видът им прогони и последната капчица съмнение, че това е сън. Стара чанта, албум за снимки и множество други неща. Тези предмети му причиняваха много по-силна болка от раната, но в момента той нямаше време да мисли за това.
Подпря се на прашната лавица, за да запази равновесие и зарови из непотребните вещи, като през цялото време се молеше кухненският стол да издържи на тежестта му. Раната под мишницата вече пулсираше непоносимо и Ралф знаеше, че ще я разкървави, ако не престане с тази гимнастика, но…
„Сигурен съм, че е някъде тук… Е, почти…“
Бутна настрана кутията за стръв и рибарското кошче. Зад тях имаше купчина списания. Отмести ги, изпращайки във въздуха облак прах. Старата чанта на Каролин падна на пода и се отвори, разпръсквайки във всички посоки ярко оцветени бонбони. Ралф се надигна на пръсти. Вероятно си въобразяваше, но му се стори, че кухненският стол всеки момент ще се счупи.
Помисли си го и в същия миг столът изскърца и започна бавно да се плъзга по дъсчения под. Той не обърна внимание на това, нито на пулсиращата болка или на гласа, който го предупреждаваше да престане, защото сънува в будно състояние, също както пишеше в книгата на Хол. И макар че онези дребни човечета на отсрещния тротоар всъщност не съществуваха, той наистина стоеше върху този пързалящ се стол и можеше да си счупи крака. И какво щеше да обясни, ако някой любопитен доктор от „Спешно отделение“ го попита как се ударил?
Пъшкайки, отмести една картонена кутия, от която като някакъв странен заострен перископ стърчеше коледна звезда и в далечния ляв ъгъл на лавицата видя онова, което търсеше — калъф, в който имаше стар бинокъл „Цайс“.
Слезе от стола, приближи го до рафта и отново се качи. Пак не можа да стигне бинокъла, затова сграбчи рибарската мрежа, която лежеше между кошчето и кутията за стръв и при втория опит успя да издърпа калъфа. Примъкна го към себе си и слезе от стола. Стъпи накриво и глезенът го заболя. Залитна, размаха ръце, за да запази равновесие, и успя да не се блъсне в стената. Но когато тръгна към хола, усети нещо топло да тече под превръзката, В края на краищата беше успял да разкървави раната, Чудесно, прекрасна нощ… Но колко време бе ровил във вградения гардероб? Не знаеше, но му се струваше много дълго и беше сигурен, че плешивите докторчета ще са изчезнали, когато се върне при прозореца. Улицата ще е пуста и…
Замръзна на мястото си, Бинокълът се поклащаше на ремъка и оставяше дълга трапецовидна сянка на пода, където светлината от уличните лампи се открояваше като петно боя.
Дребни плешиви доктори? Така ли ги беше възприел? Да, разбира се, защото хората, които твърдяха, че са били отвлечени, ги наричаха така. Лекари от космоса. Специалисти по пъхане на сонди в задника от великото отвъдно. Но това не беше толкова важно, колкото…
„Ед използва този израз — помисли той. — В нощта, когато ми се обади и ме предупреди да стоя настрана от него и неговите интереси. Лекарят му казал за Пурпурния крал, за центурионите и за всичко останало.“
— Да — прошепна Ралф и кожата на гърба му настръхна. — Точно така. Лекарят му казал. Дребният плешив доктор.
Приближи се до прозореца и видя, че двамата непознати са още там, но сега стояха на тротоара. Всъщност бяха точно под една от онези проклети оранжеви лампи. Усещането, че Харис Авеню прилича на изоставена сцена след вечерен спектакъл, го обсеби отново със странна и завладяваща сила… но вече с различен подтекст. Преди всичко сцената не беше пуста. Бе започнало някакво зловещо нощно представление в нещо, което двете чудати същества несъмнено смятаха за празен театър.
„Какво ли щяха да направят, ако знаеха, че имат публика — зачуди се Ралф. — Какво ли щяха да ми сторят?“
Плешивите доктори сега се държаха като хора, които са постигнали споразумение. В момента те съвсем не приличаха на лекари въпреки белите престилки, а на работници, излезли от нощна смяна от някой завод или фабрика. Приятели, спрели се пред портата за минута-две, за да довършат разговор, който не може да почака, докато стигнат до най-близкия бар.
Ралф извади бинокъла, вдигна го към очите си и изгуби минута-две, за да го фокусира, после установи, че е забравил да махне капачетата на окулярите. Направи го и погледна. Този път двете фигури, застанали под уличната лампа, мигновено се появиха в полезрението му — уголемени и идеално осветени, но размазани. Ралф отново нагласи фокуса и ги видя ясно. Дъхът му секна.
Зърна ги за не повече от три секунди. Сетне единият кимна и потупа събеседника си по рамото, Двамата се обърнаха и оставиха Ралф да гледа само плешивите им темета и облечените в бяло гърбове. Но той видя достатъчно, за да изпита силно безпокойство.
Беше изтичал да вземе бинокъла поради две причини — и двете продиктувани от неспособността му да повярва, че това е сън. Първо, искаше да се увери, че може да разпознае мъжете, ако някога го призоват да го стори. И второ, искаше да разсее тревожната мисъл, че вижда същества от друг свят.
Но вместо да разсее това убеждение, този бегъл поглед през бинокъла го засили. Дребните плешиви доктори сякаш нямаха определени черти. Вярно, че имаха лица — очи, нос и уста, но те изглеждаха странно заменими — досущ никелираните части на коли от един и същ модел. Може би бяха близнаци, но Ралф не мислеше така. По-скоро приличаха на манекени в универсален магазин, чиято неземна прилика не е резултат от генетично наследство, а от серийно производство.
Единствената особеност, която можеше да отдели и назове, беше неестествено гладката им кожа — никой от тях нямаше видими бръчки. Нито бенки, петна или белези, макар че тези подробности може би не се виждаха дори със силен бинокъл. Под необикновено гладката им кожа всичко беше субективно. Видя ги толкова за малко! Ако беше намерил бинокъла по-бързо, без да си играе със стола и с рибарската мрежа, и ако веднага бе разбрал, че капачетата са на окулярите, вместо да губи време да нагласява фокуса, можеше да си спести безпокойството, което изпитваше.
„Изглеждат като скицирани — помисли си в мига, преди съществата да му обърнат гръб. — Мисля, че именно това ме притеснява. Не еднаквите плешиви глави, белите престилки и дори липсата на бръчки. Очите им представляваха само кръгове, розовите ушички — завъртулки, надраскани с флумастер, а устата — две бързи и небрежни черти с бледорозова водна боя. Всъщност не приличаха нито на хора, нито на извънземни, а на импровизирани изображения на… Ами, не знам на какво.“
Беше сигурен в едно — доктори № 1 и № 2 бяха обвити в ярки ореоли, които през бинокъла изглеждаха златистозелени и осеяни с тъмни червеникавооранжеви петънца, подобни на искри от лагерен огън. Сиянията излъчваха чувство за сила и жизненост, за разлика от безизразните и безинтересни лица.
„Лицата ли? Не съм сигурен дали ще ги разпозная дори ако опрат пистолет в главата ми. Сякаш бяха създадени, за да бъдат забравени. Вярно, бяха плешиви, но ако носеха перуки или седяха, как щях да разбера, че са ниски? Може да ги позная по гладката кожа… а може би няма. Но ореолите… онези златистозелени сияния с червени петънца, въртящи се спираловидно в тях… Бих ги различил навсякъде. Но с тях нещо не беше наред. Какво?“
Отговорът изскочи в съзнанието на Ралф така внезапно и непринудено, както двете същества се бяха появили в полезрението му. Дребните доктори, обкръжени от ярки ореоли, нямаха ленти, виещи се от плешивите глави.
Тръгнаха по Харис Авеню по посока Строфорд Парк, движейки се с непринудеността на двама приятели, излезли на неделна разходка. Точно преди да напуснат кръга светлина, Ралф наклони бинокъла така, че да види предмета в ръката на Док № 1. Не беше нож, както предполагаше, но не и вещ, която спокойно би отминал, ако я забележи в ръката на непознат след полунощ.
Беше дълга ножица от неръждаема стомана.
4.
Чувството, че безпощадно го тласкат към отвора на някакъв тунел, където чакаха най-различни неприятни неща, се възвърна, но сега придружено от усещане за паника, защото Ралф бе сънувал мъртвата си съпруга. Искаше му се да изкрещи от ужас и той разбра, че ако не направи нещо, скоро ще вика на глас. Затвори очи и задиша дълбоко, опитвайки се да си представи различни храни — домат, картоф, сладолед, сандвич и брюкселско зеле. Доктор Джамал бе научил Каролин на този прост метод за отпускане, който често премахваше главоболието й. Методът понякога помагаше дори през последните шест седмици, когато туморът бе станал неконтролируем, и сега подейства. Сърцебиенето му премина и необходимостта да изкрещи започна да отслабва.
Дишайки дълбоко и мислейки за храна, той сложи капачките на окулярите. Ръцете му още трепереха, но не толкова силно. Постави бинокъла в калъфа, сетне вдигна внимателно лявата си ръка и погледна превръзката. В средата имаше червено петно с размерите на таблетка аспирин, но не се уголемяваше.
„Тук нещо не е наред, Ралф.“
Вярно, но това нямаше да му помогне да реши точно какво се е случило, нито какво ще направи по въпроса. Първата стъпка беше да прогони ужасния кошмар с Каролин и да прецени какво всъщност бе станало.
— Буден съм, откакто паднах на пода — каза той в тишината. — Знам го и наистина видях онези мъже.
Точно така. Видя и златистозелените ореоли около тях. И не беше само той. Ед Дипно също бе виждал такива неща, Ралф би заложил фермата си за това — ако имаше такава. Това обаче не го успокои кой знае колко. Какво значение имаше, че той и един параноик, който бие съпругата си, виждат едни и същи плешиви човечета?
„И ореолите, Ралф. Ед спомена и за тях.“
Е, не употреби същата дума, но Ралф беше сигурен, че Дипно спомена сиянията поне два пъти. „Ралф, понякога светът е пълен с цветове.“ Това беше през август, малко преди Джон Лийдекър да арестува Ед за насилие и неприлично поведение. Сетне, след около месец, когато се обади на Ралф по телефона, Дипно попита: „Виждаш ли вече цветове?“
Първо цветовете, после дребните плешиви доктори. Вероятно скоро щеше да се появи и Пурпурният крал. И все пак, какво трябваше да направи Ралф във връзка с онова, на което току-що стана свидетел?
Отговорът дойде с неочаквания, но добре дошъл проблясък на яснота. Най-важното беше не собственият му здрав разсъдък, нито ореолите или плешивите дребни докторчета, а Мей Локър. Току-що бе видял двама непознати да излизат от къщата й посред нощ… и единият от тях носеше потенциално смъртоносно оръжие.
Той набра 911.
5.
— Дежурен полицай Хейгън — обади се един женски глас. — С какво мога да ви помогна?
— Като слушате внимателно и реагирате бързо — твърдо отговори Ралф. Изражението на объркване и нерешителност, което се изписваше толкова често на лицето му от средата на лятото, беше изчезнало. Седнал изправен в креслото и сложил телефона на коленете си, той не приличаше на седемдесетгодишен старец, а на здрав и способен мъж на петдесет и пет. — Може би ще успеете да спасите живота на една жена.
— Сър, бихте ли казали името си и…
— Не ме прекъсвайте, ако обичате, полицай Хейгън — каза човекът, който вече не си спомняше последните четири цифри на телефонния номер на киноцентъра в Дери. — Събудих се преди малко, не можах да заспя отново и реших да поседя на креслото, Прозорецът ми гледа към Харис Авеню. Току-що видях…
Млъкна само за миг, като мислеше не за видяното, а за онова, което искаше да каже на полицай Хегън, Отговорът се появи бързо и непринудено, също като решението да се обади на 911.
— Видях двама мъже да излизат от къщата, намираща се на една пряка от магазина „Червената ябълка“. Домът е на една жена на име Мей Локър. „Л“ като Лексингтън, Госпожа Локър е много болна. — Замълча отново, но този път съзнателно, за да постигне максимален ефект, — Единият държеше ножица.
— Адресът? — попита полицай Хейгън.
Гласът й звучеше достатъчно спокойно, но Ралф почувства, че е успял да я разтревожи.
— Не го знам — отговори, — Намерете го в телефонния указател, полицай Хейгън, или кажете на колегите си да търсят жълта къща с розови первази близо до „Червената ябълка“. Вероятно ще се наложи да използват фенерче, за да я различат, защото проклетите улични лампи светят в оранжево, но няма начин да не я забележат.
— Да, сър, разбира се, но въпреки това ми трябва вашето име и телефонен номер за…
Ралф затвори. Седя и гледа телефона близо една минута в очакване да позвъни. Накрая реши, че ченгетата в участъка или не разполагат с уред за проследяване на обажданията, какъвто бе виждал в криминалните филми по телевизията, или не са го били включили. Това беше хубаво, но не даваше отговор на въпроса, какво да направи или да каже, ако измъкнеха Мей Локър нарязана на парчета от ужасната й жълто-розова къща.
Улицата беше тиха и осветена само от мощните лампи, които бяха строени в двете посоки като в някаква сюрреалистична перспектива. Пиесата — кратка, но наситена с драматизъм — явно бе свършила. Сцената отново опустя.
Е, не съвсем. От уличката между „Червената ябълка“ и железарския магазин накуцвайки изскочи Розали. Избелялата кърпа се развяваше около врата й. Днес не беше четвъртък, когато изнасяха кофите за боклук, където можеше да рови, и кучето бързо стигна до къщата на Мей Локър. Спря и заби нос в земята.
Ралф забеляза, че там блести нещо.
Отново извади бинокъла и го насочи към Розали. Мислите му пак се върнаха към десети септември — този път към срещата с Бил и Лоуис пред Строфорд Парк. Спомни си как Макгавърн бе прегърнал Лоуис през кръста и я беше повел по улицата, и как двамата му заприличаха на Фред Астър и Джинджър Роджърс. Но най-ясно от всичко помнеше разноцветните стъпки, които двамата оставяха. Следите на Лоуис бяха сиви, а на Бил — маслиненозелени. Тогава помисли, че халюцинира, но това бяха хубавите стари времена, преди да бе започнал да привлича вниманието на откачалки като Чарли Пикъринг и да вижда дребни плешиви доктори посред нощ.
Розали душеше по подобна следа — същият златистозелен ореол като на докторите. Ралф бавно отмести бинокъла от кучето и видя още стъпки — два реда, които отиваха към парка. Избледняваха, но бяха там.
Отново насочи бинокъла към Розали и изведнъж почувства прилив на обич към окаяното старо бездомно животно… и защо не? Нуждаеше ли се от финал и от абсолютно доказателство, че не сънува, Розали беше негов свидетел.
„Ако Натали беше тук и тя щеше да ги види“ — помисли Ралф… и после всичките му съмнения отново се опитаха да го завладеят. Наистина ли Натали щеше да ги види? Стори му се, че малката посегна да сграбчи бледите дири, оставени от пръстите му. Беше убеден, че тя се беше вторачила в цветята в кухнята, но как да го докаже?
„Но Розали… е там долу. Нали я виждаш?“
Единственият проблем беше, че Ралф забеляза следите едва когато кучето задуши по тротоара. Може би това бяха стъпките на пощальона и онова, което Ралф виждаше, беше плод на изтощеното му и копнеещо за сън съзнание…
Розали тръгна по Харис Авеню. Беше навела муцуна към тротоара и бавно размахваше опашка. Вървеше по златисто-зелените следи, оставени от докторите.
„Защо не ми кажеш какво проследява онова бездомно животно, Ралф? Възможно ли е куче да надушва дирите на една халюцинация? Но това са истински стъпки. Следите на белия човек, от когото Каролин ти каза да се пазиш. Знаеш това. Виждаш ги.“
— Това е лудост — прошепна Ралф. — Безумие!
Но наистина ли беше така? Сънят може би беше нещо повече. Ако действително съществуваше хиперреалност — а той можеше да потвърди това — имаше и предварително познание. Или призраци, които те навестяваха в съня и предсказваха бъдещето. Кой знае? Сякаш в стената на реалността се оеше открехнала някаква врата… и сега през нея влизаха всякакви нежелани неща.
Ралф беше сигурен в едно — следите бяха там. Той ги видя, а Розали ги надуши. През шестте месеца на безсъние бе открил множество странни и интересни неща и едното беше, че човешката способност за самозаблуда намалява до минимум между три и шест часа сутринта. Както сега…
Наведе се и погледна часовника на кухненската стена. Три и половина. Аха.
Отново вдигна бинокъла и видя, че Розали продължава да върви по следите на плешивите доктори. Ако в този час Харис Авеню беше оживена, минувачите щяха да забележат само едно бездомно псе, което безцелно души навсякъде. Но Ралф виждаше какво души кучето и най-после си позволи да повярва на очите си.
Изведнъж Розали вдигна глава. Ушите й щръкнаха. За миг изглеждаше почти красива — досущ ловджийска хрътка. После, няколко минути преди да блеснат фаровете на някаква кола, тя се върна по пътя, по който бе дошла, тичайки с онова накуцване, което караше Ралф да изпитва съжаление към нея. Като се замислеше, Розали беше само една старица от Харис Авеню, която дори не се утешаваше с игра на карти със себеподобните си. Тя се скри в уличката между „Червената ябълка“ и железарския магазин миг преди полицейската кола да завие и постепенно да освети улицата. Сирената не беше включена, но лампата се въртеше и озаряваше къщите и магазинчетата в тази част на Харис Авеню.
Ралф остави бинокъла на коленете си, наведе се и се вторачи в улицата. Сърцето му биеше толкова силно, че го усещаше в слепоочията си.
Патрулната кола мина съвсем бавно покрай „Червената ябълка“. Прожекторът, монтиран в дясната й страна, светна и лъчът се плъзна по фасадите на заспалите къщи в далечния край на улицата. Озари номера на дома на Мей Локър (и без бинокъл Ралф видя, че е 86), после стоповете примигаха и колата спря.
От нея слязоха двама униформени полицаи и се приближиха до къщата, без да съзнават присъствието на човека, наблюдаващ ги от тъмния прозорец на втория етаж, нито да виждат избледняващите златистозелени следи, по които стъпваха. Обсъдиха нещо и Ралф насочи бинокъла, за да ги види отблизо. Беше почти сигурен, че по-младият е ченгето, което бе дошло с Лийдекър в деня на арестуването на Ед. Нол? Така ли се казваше?
— Не — измърмори той. — Нел. Крис Нел. Или може би Джес.
Нел и партньорът му явно разискваха нещо сериозно. Накрая извадиха пистолетите и изкачиха тесните стълби на къщата. Нел вървеше отпред. Натисна звънеца, почака, сетне отново позвъни. Този път задържа бутона цели пет секунди. Почакаха още малко, после другото ченге мина покрай Нел и също натисна звънеца.
„Може би е наясно с тайното изкуство да звъниш на вратата — помисли Ралф. — Вероятно го е изучил, след като е отговорил на някоя розенкройцерска обява във вестника.“
Но този път методът на полицая претърпя поражение. Никой не отваряше вратата и Ралф не беше изненадан. Независимо от странните плешиви човечета с ножицата, той се съмняваше дали Мей Локър изобщо е в състояние да стане от леглото.
Но щом е прикована към постелята, тя вероятно има придружителка, която да й носи храна, да я води до тоалетната и да…
Крис Нел — или може би Джес — отново излезе отпред. Този път се отказа от звънеца и предпочете стария изпитан метод — потропа на вратата. Направи го с левия юмрук. В дясната ръка още стискаше пистолета.
Изведнъж в съзнанието на Ралф се появи един ужасен образ — ясен и убедителен като ореолите, които виждаше. Жена, която лежи в леглото с кислородна маска на устата и носа. Изцъклените й очи се взираха, без да виждат. Гърлото й беше прерязано. Завивките и нощницата й бяха напоени с кръв. Недалеч от нея, на пода, лежеше по лице друга жена — придружителката. На гърба й имаше пет-шест прободни рани, направени от ножицата на Док № 1. И Ралф знаеше, че ако повдигне розовата й нощница, всяка от раните ще прилича на неговата. Досущ голяма точка, изрисувана от дете, което се учи да пише.
Примига, опитвайки се да прогони страшното видение, но то не изчезна. Почувства тъпа болка в ръцете и видя, че е стиснал юмруци, а ноктите му са впити в дланите. Разпери пръсти и ги вкопчи в краката си. Жената в розовата нощница мръдна — беше жива. Но може би не за дълго — докато онези две тромави ченгета не решаха да предприемат нещо по-решително, отколкото да стоят на верандата и да натискат звънеца.
— Хайде, момчета — прошепна Ралф. — Влизайте. Какво ще кажете?
„Знаеш, че всичко, което виждаш, е само във въображението ти — обезпокоен си помисли той. — Може би там наистина има две мъртви жени, но ти не знаеш това, нали? Не е като с ореолите или с дирите…“
Да, знаеше го. Знаеше също, че никой не отваря вратата на № 86 на Харис Авеню и това не вещаеше нищо добро за старата съученичка на Бил Макгавърн. Ралф не видя кръв по ножицата в ръката на Док № 1, но като се имаше предвид качеството на допотопния бинокъл, това не доказваше много. Пък и преди да излезе от къщата, плешивият вероятно я беше избърсал. Мисълта премина в съзнанието на Ралф и в същия миг въображението му добави окървавена хавлия, захвърлена до мъртвата придружителка в розова нощница.
— Хайде, вие, двамата — прошепна той. — Господи, цяла нощ ли ще стоите там?
По Харис Авеню проблеснаха други фарове. Пристигна един Форд без опознавателни знаци, но с примигваща червена лампа на таблото. Човекът, който слезе от него, беше в цивилно облекло — поплинено яке и синя плетена шапка. Може би новодошлият беше Джон Лийдекър, макар детективът да бе казал на Ралф, че ще се появи чак по обед. Не беше необходимо да използва бинокъла, за да се увери, че не е Лийдекър. Този мъж беше много по-слаб и имаше черни мустаци. Ченге № 2 отиде да го посрещне, а Крис (или Джес) Нел се скри зад къщата на госпожа Локър.
Настъпи пауза, каквато толкова удобно използват във филмите. Ченге № 2 пъхна пистолета в кобура. Заедно с новодошлия детектив застанаха пред стъпалата на госпожа Локър и започнаха да разговарят, като от време на време поглеждаха към затворената врата. Един-два пъти униформеният полицай направи няколко крачки в посоката, в която бе тръгнал Нел, но цивилният го хвана за ръката и го спря. Говориха още малко. Ралф впи пръсти в крака си и издаде гърлен звук на отчаяние.
Бавно изминаха още няколко секунди и после всичко стана изведнъж по онзи объркан, неподреден и неубедителен начин, по който се развиват аварийните ситуации. Пристигна още една полицейска кола. Къщата на госпожа Локър и съседните жилища бяха ярко осветени от кръстосващи се червени и жълти светлини. Новодошлите две униформени ченгета слязоха, отвориха багажника и извадиха някакво огромно приспособление, което приличаше на преносим уред за мъчение. Според Ралф това бяха така наречените „Челюсти на живота“. След голямата буря през пролетта на 1985, завършила със смъртта на повече от двеста човека, много от които се удавиха, затворени в колите си, учениците от Дери се забавляваха с тези неща.
Докато двамата полицаи носеха „Челюстите на живота“, външната врата на къщата до госпожа Локър се отвори и Стан и Джорджина Ебърли излязоха на верандата си. Бяха по халати и побелелите коси на Стан стърчаха на кичури, което накара Ралф да се замисли за Чарли Пикъринг. Насочи бинокъла, огледа любопитните им развълнувани лица и отново го сложи на коленете си.
Следващото превозно средство, което се появи, беше линейката на градската болница. Сирената й беше изключена заради късния час, но на покрива имаше цяла редица червени лампи, които се въртяха лудешки. Сцената приличаше на кадър от любимите филми на Ралф — с Мръсния Хари — само че без звук.
Двете ченгета оставиха „Челюстите на живота“ насред моравата пред къщата. Детективът с якето се обърна към тях и вдигна ръце с разперени длани, сякаш искаше да каже: „Какво мислите да правите с това нещо? Да разбиете проклетата врата?“ В същата секунда се появи Нел. Клатеше глава.
Детективът се обърна рязко, мина покрай Нел и партньора му, изкачи стълбите, вдигна крак и ритна външната врата на Мей Локър. Спря, за да смъкне ципа на якето си и вероятно да освободи достъпа до пистолета си, и влезе, без да поглежда назад.
На Ралф му се дощя да изръкопляска.
Нел и партньорът му се спогледаха неуверено, сетне последваха детектива. Ралф се приведе и сега беше толкова близо до прозореца, че дъхът, излизащ от ноздрите му, извайваше розички от мъгла върху стъклото. От линейката слязоха трима мъже в болнични дрехи, които изглеждаха оранжеви под силния блясък на уличните лампи. Единият отвори задните врати и всички застанаха там, бръкнаха в джобовете си и зачакаха да разберат дали ще има нужда от тях. Двете ченгета, които занесоха „Челюстта на живота“ на моравата на госпожа Локър, се спогледаха, свиха рамене, взеха приспособлението и го понесоха обратно към патрулната кола. На тревата останаха няколко дълбоки следи.
„Дай Боже, Мей Локър да е добре — помисли Ралф. — Тя и придружителката й.“
Детективът се появи на прага и направи знак на мъжете от линейката. Сърцето на Ралф се сви. Двама от санитарите извадиха сгъваема носилка, а третият остана на мястото си. Мъжете с носилката тръгнаха пъргаво, но не тичаха и когато санитарят до линейката запали цигара, Ралф изведнъж разбра, че Мей Локър е мъртва.
6.
Стан и Джорджина Ебърли тръгнаха покрай ниския жив плет, който разделяше дворовете на двете къщи. Бяха се прегърнали през кръста и изглеждаха уплашени.
Наизлязоха и други съседи — или събудени от мълчаливия блясък на светлините, или защото телефонната мрежа в тази част на Харис Авеню вече работеше. Повечето бяха старци („Ние, в златната възраст“, както обичаше да казва Бил Макгавърн, иронично повдигнал вежда) — мъже и жени, чийто сън беше лек и лесно нарушим по това време. Ралф изведнъж осъзна, че Ед, Хелън и бебето Натали са най-младите хора тук… а сега ги нямаше.
„Бих могъл да сляза долу — помисли той. — Напълно ще пасвам на картинката. Просто още един от «златната възраст».“
Ала не можеше да го направи. Краката му сякаш бяха омотани с въже и беше сигурен, че ако се опита да стане, ще се сгромоляса на пода. Затова остана да гледа през прозореца представлението, което се разиграваше на обикновено празната по това време сцена… с изключение на Розали. Ралф бе създал тази пиеса, и то с едно-единствено анонимно телефонно обаждане. Санитарите се появиха с носилката, но този път вървяха по-бавно заради покритото с чаршаф тяло, което лежеше върху нея. По завивката играеха сини и червени светлини. Виждаха се очертанията на крака, ръце и глава.
Изведнъж Ралф бе тласнат отново в съня. Под чаршафа видя не Мей Локър, а съпругата си. Всеки момент главата й щеше да се разцепи и оттам щяха да заизвират черните буболечки, затлъстели от пируването със заболелия й мозък.
Той вдигна длани към очите си. От гърлото му се изтръгна някакъв нечленоразделен звук — смесица от скръб и ярост, ужас и изтощение. Дълго седя така. Искаше му се да не бе виждал всичко това и наивно се надяваше, че ако наистина има тунел, няма да го накарат да влезе в него. Ореолите бяха странни и красиви, но не дотолкова, че мигновено да изместят онзи страшен кошмар, в който Ралф бе видял Каролин заровена в пясъка, ужаса на изгубените будни нощи или покритото с чаршаф тяло.
Искаше много повече, отколкото представлението да свърши. Седеше на креслото, притиснал длани до клепачите на затворените си очи и единственото му желание беше всичко да свърши. За пръв път през двайсет и петте хиляди дни от живота си Ралф Робъртс осъзна, че иска да умре.
ДЕВЕТА ГЛАВА
1.
На стената на стаичката, която служеше за кабинет на детектив Джон Лийдекър, имаше филмов плакат, вероятно купен за два-три долара от някоя видеотека. На него беше изобразен слонът Дъмбо, а вълшебните му уши бяха наострени. На лицето му беше залепена снимка на Сюзан Дей, а отдолу някой бе нарисувал пътен знак с надпис „ДЕРИ 250“.
— Очарователно — коментира Ралф. Лийдекър се засмя.
— Не е много редно в политическо отношение, нали?
— Меко казано — отговори Ралф, като се чудеше как би го изтълкувала Хелън.
Беше два и петнайсет в един облачен и мразовит понеделник и двамата току-що бяха дошли от Областния съд, където Ралф даде показания във връзка с инцидента с Чарли Пикъринг. Разпитва го помощник-прокурорът — млад човек, на когото още не му беше поникнала брада.
Лийдекър го придружи, както обеща, седна в ъгъла и не каза нищо. Донесе му и кафе, но течността от автомата в приемната в полицейския участък беше неприятна на вид. Ралф предпазливо пийна от кафето и с облекчение установи, че вкусът му е малко по-добър.
— Захар? Сметана? — попита детективът. — Пистолет да го застреляш?
Ралф се усмихна и поклати глава.
— Не е лошо… макар че може би не трябва да вярваш на преценката ми. От лятото пия само по две чаши на ден и всяко кафе ми се струва хубаво.
— И аз съм така с цигарите. Колкото по-малко пуша, толкова повече ми се услаждат. Порокът е гадно нещо.
Той извади кутийка с клечки за зъби, взе една и я пъхна в ъгълчето на устата си. После сложи чашата с кафето върху компютъра, приближи се до плаката с Дъмбо и започна да маха кабърчетата в ъглите.
— Не го прави заради мен — каза Ралф. — Кабинетът е твой.
— Грешиш.
Лийдекър внимателно отлепи старателно изрязаната снимка на Сюзан Дей, смачка я на топка и я хвърли в кошчето за боклук. После нави на руло плаката.
— Така ли? Защо тогава името ти е на вратата?
— Името е моето, но кабинетът принадлежи на теб и на останалите данъкоплатци, Ралф. Както и на всеки репортер с видеокамера, който случайно влезе тук. Покажат ли този плакат по новините, ще си имам големи неприятности. Забравих да го сваля от стената, когато си тръгвах в петък вечерта, и не съм идвал тук в събота и неделя — нещо, което ми се случва много рядко.
— Предполагам, че не си го закачил ти — каза Ралф и премести някакви книжа, за да седне на единствения друг стол в малкия кабинет.
— Не. Някои от колегите ми бяха организирали увеселение в петък следобед. Имаше всичко — торта, сладолед и подаръци. — Лийдекър зарови в бюрото си и извади ластиче. Стегна го около навития на руло плакат, погледна го насмешливо и го хвърли в кошчето. — Получих комплект гащета с изрязана предна част, кутийка вагинален гел с аромат на ягоди, пакетче брошури против абортите, в което имаше и една комична книжка, озаглавена „Нежеланата бременност на Денис“ и онзи плакат.
— Рожден ден ли имаше?
— Не — отговори Лийдекър, изпука с кокалчетата на пръстите си, въздъхна и погледна към тавана. — Момчетата празнуваха новата ми задача.
Ралф видя бледи проблясъци на синьо сияние около лицето и раменете му, но в случая не се наложи да се опитва да ги разгадава.
— Сюзан Дей, нали? Възложили са ти да я охраняваш, докато е в града.
— Позна. Е, щатската полиция също ще бъде тук, но в случаи като този те се придържат повече към регулиране на уличното движение. Може да има хора и от ФБР, обаче те обикновено стоят настрана, снимат и си показват тайния знак на клуба.
— Тя има лична охрана, нали?
— Да. Не знам колко са и дали ги бива. Тази сутрин говорих с шефа им. Беше много точен, но ще трябва да сложим и наши момчета. Петима, според заповедите, които получих в петък. Аз и още четирима, които ще се явят доброволно веднага щом им наредя. Целта е… Чакай малко… Това ще ти хареса… — Лийдекър прерови книжата на бюрото си, намери листа, който търсеше, и го вдигна. — Да се осигури силно присъствие и отлична видимост.
Остави листа и се ухили, но не много весело.
— С други думи, ако някой се опита да застреля онази кучка или да я напръска с киселина, искаме Лизет Бенсън и другите репортери поне да заснемат факта, че сме били там.
— Как е възможно да мразиш някого толкова силно, след като дори не го познаваш?
— Ненавиждам я, Ралф. Виж какво, аз съм католик, майка ми също беше католичка и децата ми — ако някога имам такива — ще бъдат католици. Това е страхотно. Да бъдеш католик е чудесно. Дори мога да ям месо в петък. Но ако мислиш, че подкрепям идеята абортите да станат отново незаконни, дълбоко грешиш. Аз съм католик, ала разпитвам мъжете, които бият децата си с гумени маркучи или ги блъскат по стълбите, след като цяла нощ са пили хубаво ирландско уиски и са станали сантиментални към майките им.
Бръкна в пазвата си и извади малък златен медальон.
— Мария, майката на Исус. Нося го от тринайсетгодишен. Преди пет години арестувах един тип, който имаше същия медальон. Беше сварил двегодишния си доведен син. Не те лъжа. Сложил на печката голяма тенджера и когато водата завряла, хванал детето за глезените и го пуснал вътре, сякаш е омар. И то само защото момченцето се напишквало в леглото. Видях трупа и трябва да ти кажа, че след такова нещо снимките на абортите с вакуум, които задниците от „Право на живот“ обичат да показват, изглеждат направо прекрасно.
Гласът на детектива започна леко да трепери.
— Най-ясно си спомням как онзи тип плачеше, стискаше медальона на Светата Дева и повтаряше, че иска да се изповяда. Накара ме да се гордея, че съм католик, Ралф… а що се отнася до папата, смятам, че той няма право на мнение, докато не отгледа дете или поне една година не се грижи за ненормални бебета.
— Добре. Какъв е проблемът ти със Сюзан Дей?
— Бунтува шибаните духове — извика Лийдекър. — Идва в моя град и аз трябва да я охранявам. Чудесно. Разполагам със способни хора и ако ми провърви, мисля, че ще я изпратя по живо, по здраво, но какво ще стане преди това? А после? Мислиш ли, че й пука? Смяташ ли, че шефовете на „Женска солидарност“ дават пукната пара за страничните ефекти?
— Не знам.
— Привържениците на „Женска солидарност“ не са по-малко склонни към насилие, отколкото „Приятели на живота“ и не се различават много от тях по отношение на важните въпроси. Знаеш ли за какво всъщност ставаше дума, когато започна всичко това?
Ралф се опита да си спомни първия разговор с Хамилтън Девънпорт за Сюзан Дей. За миг всичко се върна в паметта му, но после изчезна. Безсънието отново спечели. Той поклати глава.
— За най-обикновени местни регулационни разпоредби — каза Лийдекър и се изсмя с отвращение и презрение. — Страхотно, а? В началото на лятото двама от нашите по-консервативни градски съветници, Джордж Танди и Ема Уийтън, написаха петиция до зоналния комитет с искане да преразгледа района, в който се намира „Женска солидарност“. Идеята им беше да направят така, че клиниката да престане да съществува. Схващаш ли?
— Разбира се.
— Аха. И така, привържениците на „Право на избор“ канят Сюзан Дей да дойде в града и да изнесе реч, за да им помогне да поведат война със защитниците на живота. Единственият проблем е, че последните не са имали възможността да регулират район 7 и хората от „Женска солидарност“ са знаели това. По дяволите, една от директорките им, Джун Холидей, е в Градския съвет. Тя и онази кучка Уийтън се плюели, когато се разминавали в коридора… Преразглеждането на въпроса с район 7 беше химера още от самото начало, защото всъщност „Женска солидарност“ е болница като градската, която се намира на един хвърлей място. Променят ли регулационните закони, за да забранят „Женска солидарност“, трябва да направят същото с една от трите болници в Дери Каунти — третият по големина окръг в щата Мейн. Това никога няма да се случи, но всичко е наред, защото въпросът не е там. Важното е всеки да отстоява позицията си до край. А за повечето привърженици на свободния избор — да докажат, че са прави.
— Не те разбирам.
— Не е достатъчно една жена да влезе там и да се отърве от досадната рибка в корема си винаги когато пожелае. „Право на избор“ искат спорът да приключи. Държат хора като Дан Далтън да признаят, че те са прави, а това никога няма да стане. По-скоро арабите и евреите ще решат, че всичко е било грешка, и ще хвърлят оръжията. Аз съм „за“ правото на жената да прави аборт, ако действително се налага, но ми се повръща от отношението на „Право на избор“ — мислят се за непогрешими. Те са новите пуритани. Хора, които мислят, че ако не разсъждаваш като тях, ще отидеш в ада… Само дето смятат, че това е място, където единствената музика, която можеш да слушаш, е народната, а единствената храна — пилешката пържола.
— Явно си много огорчен.
— Опитай се три месеца да седиш върху буре с барут и ще видиш как ще се почувстваш. Кажи ми, мислиш ли, че Пикъринг щеше да ти забие ножа, ако не бяха „Женска солидарност“, „Приятели на живота“ и Сюзан Дей?
Ралф привидно се замисли по въпроса, но всъщност наблюдаваше ореола на Джон Лийдекър. Сиянието беше тъмносиньо, но краищата бяха обагрени в бързо променяща се зеленикава светлина. Именно периферията привлече вниманието му. Мислеше, че има представа какво означава оттенъкът.
— Предполагам, че нямаше.
— И аз. Раниха те в една война, чийто изход е предопределен, Ралф. И няма да бъдеш последният. Но ако отидеш при хората от „Право на избор“ или при Сюзан Дей и им покажеш превръзката и кажеш: „Това е отчасти по ваша вина, затова, поемете я“, те ще вдигнат ръце и ще извикат: „О, не, Божичко, съжаляваме, че са те ранили, Ралф. Ние мразим насилието, но вината не е наша. «Женска солидарност» трябва да функционира, на барикадите ни трябва да има хора и ако е необходимо, ще се пролее малко кръв.“ Но цялата работа не е заради „Женска солидарност“ и това ме вбесява. Тук става дума за…
— Абортите.
— Не, по дяволите. В щата Мейн и съответно в Дери правото на аборт е осигурено, независимо какво ще каже в петък вечерта Сюзан Дей. Главният въпрос е кой отбор е най-добрият. И на чия страна е Господ. Кой е прав. Иска ми се всички да запеят „Ние сме шампионите“ и да се напият.
Ралф отметна назад глава и се засмя. Лийдекър също.
— Затова ти казвам, че са задници. Но наши. Може и да ти звучи смешно, но не се шегувам. „Женска солидарност“, „Приятели на живота“, „Хляб наш насъщен“… Всички са наши, от Дери, и аз искам да се грижа за своя град. Ето защо поех задачата и ще я изпълня. Но ще трябва да ми простиш, че не съм толкова запален по идеята да охранявам някаква дългокрака красавица от Ню Йорк, която ще дойде и ще си замине с достатъчно материал за новата си книга… Ще говори каква прекрасна малка общност сме и когато се върне в апартамента си на Парк Авеню, ще каже на приятелите си, че още не е успяла да измие от косите си вонята от нашите заводи за хартия… и ако ни провърви, цялата история ще утихне, без никой да пострада.
Ралф вече беше сигурен какво означават зеленикавите проблясъци.
— Но ти се страхуваш, нали? — попита той. Лийдекър го погледна изненадан.
— Личи ли ми?
— Малко — отговори старецът и помисли: „Това се вижда само в ореола ти, Джон.“
— Да, страхувам се. Лично за себе си се боя да не объркам нещо. А на професионално ниво се опасявам да не й се случи нещо, докато я охранявам. По отношение на града съм ужасен какво би могло да стане, ако има сблъсъци и злият дух излезе от бутилката… Искаш ли още кафе, Ралф?
— Не, благодаря. И без това след малко си тръгвам. Какво ще стане с Пикъринг?
Всъщност не му пукаше много за съдбата на Чарли, но голямото ченге вероятно щеше да си помисли за странно, ако първо попиташе за Мей Локър. Можеше да се усъмни.
— Стив Андерсън — помощник-прокурорът, който те разпитва — и служебно назначеният адвокат на Пикъринг вероятно в момента се споразумяват. Адвокатът ще каже, че ще пледира за нападение втора степен. Андерсън ще настоява да затворят Пикъринг завинаги и ще държи на опит за убийство. Адвокатът ще се престори на потресен и утре приятелчето ти ще бъде обвинено в нападение със смъртоносно оръжие. Ще има процес. После, може би през декември, но по-вероятно в началото на следващата година, ще бъдеш призован като главен свидетел.
— Гаранцията?
— Вероятно ще бъде около четирийсет хиляди долара. Може да се отърве с десет процента, ако остатъкът е осигурен в случай на бягство, но Чарли Пикъринг няма къща, нито кола и дори часовник. Накрая може да се върне в „Джунипър Хил“, но това не е целта на играта. Ще го приберем на топло, за да не се разхожда свободно по улиците. С хора като него това е най-важното.
— Има ли вероятност „Приятели на живота“ да платят гаранцията му?
— Не. През последната седмица Ед Дипно прекара много време с него. Двамата пиеха кафе в магазинчето за тестени изделия. Мисля, че Ед му е обяснявал за центурионите и Диамантения крал…
— Той каза Пурпурния крал.
— Все едно. Но преди всичко му е внушавал, че ти си дясната ръка на дявола и как само един умен, смел и предан човек като Чарли Пикъринг може да те отстрани от сцената.
— Изглежда го смяташ за много пресметлив и подъл — каза старецът, припомняйки си какъв беше Ед Дипно, когато играеха шах, преди Каролин да се разболее.
Тогава Ед беше интелигентен, изтънчен, цивилизован и мил човек. Ралф още не можеше да се примири с мисълта, че през юли 1992 е видял не друг, а именно Ед.
— Не само пресметлив и подъл, но и опасен — каза Лийдекър. — За него Чарли беше само инструмент като ножа, с който белиш ябълки. Ако острието се счупи, не тичаш при ножаря да ти го смени, защото е по-трудно, а го изхвърляш и си купуваш нов. Така се отнася Ед с хора като Чарли. И след като Дипно представлява „Приятели на живота“ — поне засега — не би трябвало да се тревожиш, че Пикъринг ще излезе под гаранция. През следващите дни той ще бъде по-самотен и от Робинзон Крузо. Схващаш ли?
— Да — отговори Ралф и се ужаси, когато установи, че изпитва съжаление към Чарли. — Искам да ти олагодаря, че не каза името ми на репортерите… Ако си бил ти, разбира се.
В колонката за произшествия в „Дери Нюз“ накратко се споменаваше за инцидента, но пишеше, че Чарлс X. Пикъринг е бил арестуван за „незаконно притежаване на оръжие“.
— Понякога ние ги молим за някоя услуга, друг път — те — каза Лийдекър и се изправи. — Така стават нещата в действителния свят. Ако онези откачалки от „Приятели на живота“ и педантите от „Женска солидарност“ разберат за това, задачата ми много ще се улесни.
Ралф извади навития на руло плакат от кошчето за боклук и застана до бюрото на Лийдекър.
— Може ли да го взема? Познавам едно момиче, което може да го хареса. Поне след година-две.
Детективът разпери ръце.
— Разбира се. Приеми го като малка награда, задето си добросъвестен гражданин. Само не искай гащетата с дупка отпред.
Ралф се засмя.
— И през ум не ми е минавало.
— Радвам се, че дойде, Ралф. Благодаря.
— Няма защо.
Той се ръкува с детектива и тръгна към вратата. Имаше чувството, че е лейтенант Коломбо от телевизионния сериал — липсваха му само пурата и раздърпаният шлифер. Сложи ръка на валчестата дръжка, после спря и се обърна.
— Може ли да те попитам за нещо, което няма връзка с Чарли Пикъринг?
— Казвай.
— Сутринта в „Червената ябълка“ чух, че госпожа Локър, съседката ми, е починала през нощта. Не се изненадах, защото имаше емфизем. Но между тротоара и градината й беше опъната полицейска лента, а на вратата имаше бележка, че къщата е запечатана от полицията. Знаеш ли нещо по въпроса?
Лийдекър го изгледа толкова продължително и изпитателно, че Ралф би се почувствал адски неудобно… ако не беше ореолът на детектива. В него нямаше нищо, което да загатва, че го подозира.
„Господи, Ралф, ти приемаш тези неща твърде сериозно, нали?“
Е, може би да, може би не. Във всеки случай Ралф се радваше, че зеленикавите проблясъци по краищата на сиянието на Лийдекър не се появиха.
— Защо ме гледаш така? Съжалявам, ако съм попитал за нещо, което не трябва.
— Съвсем не. Малко е странно, това е всичко. Ако ти разкажа, ще си държиш ли устата затворена?
— Да.
— Притеснявам се за съседа ти долу. Чуя ли думата дискретност, професорът е последният, за когото се сещам.
Ралф се засмя от сърце.
— Няма да му кажа нищо, но ми е интересно, че го споменаваш. Бил и госпожа Локър са били съученици.
— Господи, не мога да си представя професора като ученик. А ти?
— До известна степен — отговори Ралф, но картината, която се появи във въображението му, беше изключително странна — Бил Макгавърн като кръстоска между малкия лорд Фаунтлерой и Том Сойер, с бричове, дълги бели чорапи… и сламена шапка.
— Не сме сигурни какво точно се е случило с госпожа Локър — рече Лийдекър. — Малко след три часа сутринта в полицията се обадил някакъв мъж, който твърдял, че току-що бил видял двама мъже с ножица да излизат от къщата й.
— Убита ли е била? — възкликна Ралф, осъзнавайки едновременно две неща — звучеше по-искрено, отколкото бе очаквал, и току-що бе минал по един мост.
Не го беше изгорил след себе си — поне засега, но нямаше да може да се върне, без да му се наложи да обяснява много неща. Лийдекър вдигна ръце и сви рамене.
— Дори да е била убита, това не е станало с ножица или някакъв друг остър предмет. По тялото й няма рани.
Това поне беше успокояващо.
— От друга страна, възможно е да изплашиш някого до смърт — особено възрастен и болен човек — добави детективът. — Както и да е. Ще ти го обясня по-лесно, ако ти разкажа какво знам. Ще бъда кратък.
— Разбира се. Извинявай.
— Искаш ли да чуеш нещо смешно? Първият, за когото се сетих, когато прегледах списъка на обажданията в полицията, беше ти.
— Заради безсънието, нали? — спокойно попита Ралф.
— Да, и защото анонимният мъж е казал, че вижда двамата мъже от прозореца си. Твоят прозорец гледа към Харис Авеню, нали?
— Да.
— Аха. Мислех дори да прослушам записа, после се сетих, че ще идваш днес. Пък и нали отново спиш, а?
Без да се колебае нито за миг, Ралф подпали моста, по който току-що бе минал.
— Е, не спя така, както на шестнайсет години, когато учех и работех, но ако аз бях човекът, който снощи е звънял на 911, значи съм го направил насън.
— Точно както предполагах. Пък и защо ще се обаждаш анонимно, ако видиш нещо по-необичайно на улицата?
— Не знам — каза Ралф и си помисли: „Но ако предположиш, че не беше малко по-необичайно, а направо невероятно?“
— И аз. Вярно, че от твоя хол се вижда Харис Авеню, но в съседство има трийсетина други къщи, които също гледат натам… Пък и онзи, който се е обадил, казал, че е у дома, но може да е излъгал, нали?
— Да. Пред „Червената ябълка“ има телефонен автомат, откъдето би могъл да се обади. И още един пред магазина за алкохол. Както и няколко в Строфорд Парк — ако работят, разбира се.
— Всъщност в парка има четири автомата и всички работят. Проверихме.
— Защо ще лъже откъде се обажда?
— По всяка вероятност, защото е излъгал и за останалото. Както и да е, Дона Хейгън каза, че гласът бил младежки и самоуверен. — Едва изрекъл последните думи, Лийдекър трепна и се хвана за главата. — Не исках да кажа точно това, Ралф. Съжалявам.
— Няма нищо. Фактът, че гласът ми звучи пенсионерски, не е новост за мен. Аз действително съм старец. Продължавай.
— Крис Нел се появил пръв на сцената. Спомняш ли си го от деня, в който арестувахме Ед?
— Само името.
— Аха. Дежурен детектив е бил Стив Ътърбек. Способен човек.
„Мъжът със синята плетена шапка“ — помисли Ралф.
— Жената лежала мъртва в леглото си, но нямало следи от насилие. Нищо не било откраднато, макар че от възрастни жени като Мей Локър едва ли може да се задигне нещо — те нямат видеокасетофони, нито модерни стереоуредби. Но тя притежавала някоя и друга ценност и две-три красиви бижута. Не искам да кажа, че в къщата не е имало и по-хубави вещи.
— Но защо крадецът би взел някои, а не всички?
— Точно така. И още по-интересно — анонимният глас по телефона казал, че видял двама мъже да излизат от къщата, а вратата е била заключена отвътре. Имало и верига. Задната също била затворена. Следователно, ако Мей Локър е била мъртва, когато онези двамата са излезли, кой е заключил вратите?
„Може би Пурпурният крал“ — помисли Ралф и за свой ужас едва не го изрече на глас.
— Не знам. А прозорците?
— Залостени. Райберите също били спуснати. Стив каза, че на прозорците имало дори капаци. Според един от съседите миналата седмица госпожа Локър наела един младеж да ги постави.
— Да. Пийт Съливан, раздавачът на вестници. Видях го да прави това.
— Мистерии от криминален роман. Преди да тръгна за съда за срещата си с теб, пристигнаха предварителните резултати от аутопсията. Хвърлих им един поглед. Мей Локър е починала от сърдечен удар. Засега смятаме онзи, който се е обадил на 911, за смахнат, а инфарктът — за причинен от емфизема на жената.
— С други думи, случайно съвпадение.
Този извод можеше да му спести много неприятности, но Ралф долови съмнение в собствения си глас.
— Да, и на мен не ми харесва. Нито на Стив. Затова запечатахме къщата. Щатските съдебномедицински експерти ще я огледат от горе до долу. Вероятно ще започнат утре. Междувременно госпожа Локър беше откарана в Огъста за нова аутопсия. Кой знае какво ще излезе. Понякога резултатите са смайващи. Ще останеш изненадан.
— Предполагам.
Лийдекър хвърли клечката за зъби в кошчето, за миг сякаш се замисли, после лицето му се проясни.
— Хей, хрумна ми нещо. Да накарам някой да направи запис на онова телефонно обаждане и да ти го пусне. Може да познаеш гласа. Кой знае? Случвали са се и по-странни неща.
— Предполагам — повтори Ралф и се усмихна неспокойно.
— Както и да е, Ътърбек се занимава със случая. Хайде, ще те изпратя.
В коридора детективът отново изпитателно изгледа Ралф, който се почувства много по-неудобно, защото нямаше представа какво означава това. Ореолите пак бяха изчезнали.
Опитът му да се усмихне претърпя неуспех.
— Какво има? Да не би нещо да виси от носа ми?
— Не. Удивен съм колко добре изглеждаш след вчерашното преживяване. Особено в сравнение с начина, по който изглеждаше миналото лято… — Ако се дължи на пчелния восък, ще си купя цял кошер.
Ралф се засмя така, сякаш това беше най-забавното нещо, което бе чувал.
2.
1:42 след полунощ, вторник сутринта.
Ралф седеше на креслото и наблюдаваше как около уличните лампи се вие мъгла, Полицейските ленти висяха унило пред къщата на Мей Локър.
Беше спал само два часа и отново му бе хрумнало, че е по-добре да умре. Тогава нямаше да страда от безсъние. Край на дългото чакане на зората в омразното кресло. Край на дните, в които сякаш гледаше света през невидим щит като в едновремешните телевизионни реклами за паста за зъби. Тогава телевизията беше новост, косите му още не бяха побелели и винаги заспиваше пет минути, след като се бяха любили с Каролин.
„А хората продължават да ми казват, че изглеждам добре. Това е най-странното от всичко.“
Само че не беше така. Като се имаха предвид някои от нещата, които бе видял напоследък, хорските приказки бяха на последно място в списъка му на чудатости.
Отново се вторачи в къщата на Мей Локър. Според Лийдекър вратата е била заключена, но бе видял двамата дребни плешиви лекари да излизат от дома й, по дяволите.
Ала наистина ли ги беше видял?
Опита се да си припомни предишната нощ. Седеше на същото кресло, държеше чаша чай и си мислеше: „Представлението може да започва.“ И тогава видя онези дребни плешиви копелета да излизат от къщата на Мей Локър.
Дали не грешеше? Всъщност погледът му беше насочен към „Червената ябълка“. С крайчеца на окото си долови някакво движение и обърна глава да провери дали не е Розали. И в същия миг съзря дребните плешиви доктори, които стояха на верандата на Мей Локър. Вече не беше напълно сигурен дали е видял външната врата да се отваря — може би само бе предположил това. И защо не? Но онези двамата не бяха дошли по алеята пред къщата.
„Не можеш да бъдеш сигурен в това, Ралф.“
Можеше. В три часа сутринта Харис Авеню представляваше лунен пейзаж — би забелязал и най-малкото движение, появило се в полезрението му.
Бяха ли излезли доктори № 1 и 2 от външната врата? Колкото повече мислеше за това, толкова по-силни съмнения го обземаха.
„Какво стана после, Ралф? Може би се появиха от невидимия щит? Или са минали през вратата като призраци?“
Най-безумната идея беше, че това му се струваше най-правдоподобно.
„Какво? Минали са през шибаната врата? О, Ралф, ти се нуждаеш от помощ. Трябва да поговориш с някого за онова, което става с теб.“
Да. Беше убеден в това — трябваше да се изповяда някому, преди да се е побъркал. Но на кого? Най-добре на Каролин, но тя беше мъртва. Лийдекър? Проблемът с него беше, че вече го бе излъгал за анонимното обаждане в полицията. Защото истината би прозвучала налудничаво. Все едно се бе заразил с параноята на Ед Дипно. И не беше ли това всъщност най-вероятното обяснение?
— Не е така — прошепна Ралф. — Бяха действителни. И ореолите също.
„Обратният път до Рая е дълъг, миличък… И докато вървиш натам, пази се от златисто-зелените следи на човека в бяло.“
Да разкаже на някого. Всичко. Да. Трябваше да го направи, преди Лийдекър да е прослушал записа и да му поиска обяснение. Да пита защо Ралф е излъгал и какво всъщност знае за смъртта на Мей Локър.
Да каже на някого. Всичко.
Но Каролин беше мъртва, Лийдекър — почти непознат, Хелън се криеше под крилото на „Женска солидарност“, а Лоуис Шаси вероятно клюкарстваше с приятелките си. Кой оставаше?
Отговорът се изясни в момента, в който формулира въпроса, но Ралф все още изпитваше изненадващо нежелание да говори с Макгавърн за онова, което ставаше с него. Спомни си деня, когато бе видял Бил да плаче за стария си приятел и наставник Боб Полхърст. Ралф се бе опитал да му каже за ореолите, ала Макгавърн сякаш не го чу — беше твърде зает да прелиства овехтелия сценарий „Колко е гадно да си стар“.
Ралф се досети за иронично повдигнатата му вежда. За неизчерпаемия му цинизъм. За продълговатото и винаги мрачно лице. За асоциациите с литературата, които обикновено караха Ралф да се усмихва, но и често го оставяха с чувството, че е недостатъчно образован. Пък и отношението на Макгавърн към Лоуис — снизходително и дори малко жестоко.
И все пак всичко това не беше справедливо и той го знаеше. Бил умееше да проявява доброта и — вероятно далеч по-важното в случая — разбиране. Познаваха се от двайсет години и през последните десет от тях живееха в една и съща сграда. Макгавърн беше един от хората, които носеха ковчега на Каролин и ако Ралф не можеше да му разкаже какво става с него, на кого тогава?
На никого.
1.
На стената на стаичката, която служеше за кабинет на детектив Джон Лийдекър, имаше филмов плакат, вероятно купен за два-три долара от някоя видеотека. На него беше изобразен слонът Дъмбо, а вълшебните му уши бяха наострени. На лицето му беше залепена снимка на Сюзан Дей, а отдолу някой бе нарисувал пътен знак с надпис „ДЕРИ 250“.
— Очарователно — коментира Ралф. Лийдекър се засмя.
— Не е много редно в политическо отношение, нали?
— Меко казано — отговори Ралф, като се чудеше как би го изтълкувала Хелън.
Беше два и петнайсет в един облачен и мразовит понеделник и двамата току-що бяха дошли от Областния съд, където Ралф даде показания във връзка с инцидента с Чарли Пикъринг. Разпитва го помощник-прокурорът — млад човек, на когото още не му беше поникнала брада.
Лийдекър го придружи, както обеща, седна в ъгъла и не каза нищо. Донесе му и кафе, но течността от автомата в приемната в полицейския участък беше неприятна на вид. Ралф предпазливо пийна от кафето и с облекчение установи, че вкусът му е малко по-добър.
— Захар? Сметана? — попита детективът. — Пистолет да го застреляш?
Ралф се усмихна и поклати глава.
— Не е лошо… макар че може би не трябва да вярваш на преценката ми. От лятото пия само по две чаши на ден и всяко кафе ми се струва хубаво.
— И аз съм така с цигарите. Колкото по-малко пуша, толкова повече ми се услаждат. Порокът е гадно нещо.
Той извади кутийка с клечки за зъби, взе една и я пъхна в ъгълчето на устата си. После сложи чашата с кафето върху компютъра, приближи се до плаката с Дъмбо и започна да маха кабърчетата в ъглите.
— Не го прави заради мен — каза Ралф. — Кабинетът е твой.
— Грешиш.
Лийдекър внимателно отлепи старателно изрязаната снимка на Сюзан Дей, смачка я на топка и я хвърли в кошчето за боклук. После нави на руло плаката.
— Така ли? Защо тогава името ти е на вратата?
— Името е моето, но кабинетът принадлежи на теб и на останалите данъкоплатци, Ралф. Както и на всеки репортер с видеокамера, който случайно влезе тук. Покажат ли този плакат по новините, ще си имам големи неприятности. Забравих да го сваля от стената, когато си тръгвах в петък вечерта, и не съм идвал тук в събота и неделя — нещо, което ми се случва много рядко.
— Предполагам, че не си го закачил ти — каза Ралф и премести някакви книжа, за да седне на единствения друг стол в малкия кабинет.
— Не. Някои от колегите ми бяха организирали увеселение в петък следобед. Имаше всичко — торта, сладолед и подаръци. — Лийдекър зарови в бюрото си и извади ластиче. Стегна го около навития на руло плакат, погледна го насмешливо и го хвърли в кошчето. — Получих комплект гащета с изрязана предна част, кутийка вагинален гел с аромат на ягоди, пакетче брошури против абортите, в което имаше и една комична книжка, озаглавена „Нежеланата бременност на Денис“ и онзи плакат.
— Рожден ден ли имаше?
— Не — отговори Лийдекър, изпука с кокалчетата на пръстите си, въздъхна и погледна към тавана. — Момчетата празнуваха новата ми задача.
Ралф видя бледи проблясъци на синьо сияние около лицето и раменете му, но в случая не се наложи да се опитва да ги разгадава.
— Сюзан Дей, нали? Възложили са ти да я охраняваш, докато е в града.
— Позна. Е, щатската полиция също ще бъде тук, но в случаи като този те се придържат повече към регулиране на уличното движение. Може да има хора и от ФБР, обаче те обикновено стоят настрана, снимат и си показват тайния знак на клуба.
— Тя има лична охрана, нали?
— Да. Не знам колко са и дали ги бива. Тази сутрин говорих с шефа им. Беше много точен, но ще трябва да сложим и наши момчета. Петима, според заповедите, които получих в петък. Аз и още четирима, които ще се явят доброволно веднага щом им наредя. Целта е… Чакай малко… Това ще ти хареса… — Лийдекър прерови книжата на бюрото си, намери листа, който търсеше, и го вдигна. — Да се осигури силно присъствие и отлична видимост.
Остави листа и се ухили, но не много весело.
— С други думи, ако някой се опита да застреля онази кучка или да я напръска с киселина, искаме Лизет Бенсън и другите репортери поне да заснемат факта, че сме били там.
— Как е възможно да мразиш някого толкова силно, след като дори не го познаваш?
— Ненавиждам я, Ралф. Виж какво, аз съм католик, майка ми също беше католичка и децата ми — ако някога имам такива — ще бъдат католици. Това е страхотно. Да бъдеш католик е чудесно. Дори мога да ям месо в петък. Но ако мислиш, че подкрепям идеята абортите да станат отново незаконни, дълбоко грешиш. Аз съм католик, ала разпитвам мъжете, които бият децата си с гумени маркучи или ги блъскат по стълбите, след като цяла нощ са пили хубаво ирландско уиски и са станали сантиментални към майките им.
Бръкна в пазвата си и извади малък златен медальон.
— Мария, майката на Исус. Нося го от тринайсетгодишен. Преди пет години арестувах един тип, който имаше същия медальон. Беше сварил двегодишния си доведен син. Не те лъжа. Сложил на печката голяма тенджера и когато водата завряла, хванал детето за глезените и го пуснал вътре, сякаш е омар. И то само защото момченцето се напишквало в леглото. Видях трупа и трябва да ти кажа, че след такова нещо снимките на абортите с вакуум, които задниците от „Право на живот“ обичат да показват, изглеждат направо прекрасно.
Гласът на детектива започна леко да трепери.
— Най-ясно си спомням как онзи тип плачеше, стискаше медальона на Светата Дева и повтаряше, че иска да се изповяда. Накара ме да се гордея, че съм католик, Ралф… а що се отнася до папата, смятам, че той няма право на мнение, докато не отгледа дете или поне една година не се грижи за ненормални бебета.
— Добре. Какъв е проблемът ти със Сюзан Дей?
— Бунтува шибаните духове — извика Лийдекър. — Идва в моя град и аз трябва да я охранявам. Чудесно. Разполагам със способни хора и ако ми провърви, мисля, че ще я изпратя по живо, по здраво, но какво ще стане преди това? А после? Мислиш ли, че й пука? Смяташ ли, че шефовете на „Женска солидарност“ дават пукната пара за страничните ефекти?
— Не знам.
— Привържениците на „Женска солидарност“ не са по-малко склонни към насилие, отколкото „Приятели на живота“ и не се различават много от тях по отношение на важните въпроси. Знаеш ли за какво всъщност ставаше дума, когато започна всичко това?
Ралф се опита да си спомни първия разговор с Хамилтън Девънпорт за Сюзан Дей. За миг всичко се върна в паметта му, но после изчезна. Безсънието отново спечели. Той поклати глава.
— За най-обикновени местни регулационни разпоредби — каза Лийдекър и се изсмя с отвращение и презрение. — Страхотно, а? В началото на лятото двама от нашите по-консервативни градски съветници, Джордж Танди и Ема Уийтън, написаха петиция до зоналния комитет с искане да преразгледа района, в който се намира „Женска солидарност“. Идеята им беше да направят така, че клиниката да престане да съществува. Схващаш ли?
— Разбира се.
— Аха. И така, привържениците на „Право на избор“ канят Сюзан Дей да дойде в града и да изнесе реч, за да им помогне да поведат война със защитниците на живота. Единственият проблем е, че последните не са имали възможността да регулират район 7 и хората от „Женска солидарност“ са знаели това. По дяволите, една от директорките им, Джун Холидей, е в Градския съвет. Тя и онази кучка Уийтън се плюели, когато се разминавали в коридора… Преразглеждането на въпроса с район 7 беше химера още от самото начало, защото всъщност „Женска солидарност“ е болница като градската, която се намира на един хвърлей място. Променят ли регулационните закони, за да забранят „Женска солидарност“, трябва да направят същото с една от трите болници в Дери Каунти — третият по големина окръг в щата Мейн. Това никога няма да се случи, но всичко е наред, защото въпросът не е там. Важното е всеки да отстоява позицията си до край. А за повечето привърженици на свободния избор — да докажат, че са прави.
— Не те разбирам.
— Не е достатъчно една жена да влезе там и да се отърве от досадната рибка в корема си винаги когато пожелае. „Право на избор“ искат спорът да приключи. Държат хора като Дан Далтън да признаят, че те са прави, а това никога няма да стане. По-скоро арабите и евреите ще решат, че всичко е било грешка, и ще хвърлят оръжията. Аз съм „за“ правото на жената да прави аборт, ако действително се налага, но ми се повръща от отношението на „Право на избор“ — мислят се за непогрешими. Те са новите пуритани. Хора, които мислят, че ако не разсъждаваш като тях, ще отидеш в ада… Само дето смятат, че това е място, където единствената музика, която можеш да слушаш, е народната, а единствената храна — пилешката пържола.
— Явно си много огорчен.
— Опитай се три месеца да седиш върху буре с барут и ще видиш как ще се почувстваш. Кажи ми, мислиш ли, че Пикъринг щеше да ти забие ножа, ако не бяха „Женска солидарност“, „Приятели на живота“ и Сюзан Дей?
Ралф привидно се замисли по въпроса, но всъщност наблюдаваше ореола на Джон Лийдекър. Сиянието беше тъмносиньо, но краищата бяха обагрени в бързо променяща се зеленикава светлина. Именно периферията привлече вниманието му. Мислеше, че има представа какво означава оттенъкът.
— Предполагам, че нямаше.
— И аз. Раниха те в една война, чийто изход е предопределен, Ралф. И няма да бъдеш последният. Но ако отидеш при хората от „Право на избор“ или при Сюзан Дей и им покажеш превръзката и кажеш: „Това е отчасти по ваша вина, затова, поемете я“, те ще вдигнат ръце и ще извикат: „О, не, Божичко, съжаляваме, че са те ранили, Ралф. Ние мразим насилието, но вината не е наша. «Женска солидарност» трябва да функционира, на барикадите ни трябва да има хора и ако е необходимо, ще се пролее малко кръв.“ Но цялата работа не е заради „Женска солидарност“ и това ме вбесява. Тук става дума за…
— Абортите.
— Не, по дяволите. В щата Мейн и съответно в Дери правото на аборт е осигурено, независимо какво ще каже в петък вечерта Сюзан Дей. Главният въпрос е кой отбор е най-добрият. И на чия страна е Господ. Кой е прав. Иска ми се всички да запеят „Ние сме шампионите“ и да се напият.
Ралф отметна назад глава и се засмя. Лийдекър също.
— Затова ти казвам, че са задници. Но наши. Може и да ти звучи смешно, но не се шегувам. „Женска солидарност“, „Приятели на живота“, „Хляб наш насъщен“… Всички са наши, от Дери, и аз искам да се грижа за своя град. Ето защо поех задачата и ще я изпълня. Но ще трябва да ми простиш, че не съм толкова запален по идеята да охранявам някаква дългокрака красавица от Ню Йорк, която ще дойде и ще си замине с достатъчно материал за новата си книга… Ще говори каква прекрасна малка общност сме и когато се върне в апартамента си на Парк Авеню, ще каже на приятелите си, че още не е успяла да измие от косите си вонята от нашите заводи за хартия… и ако ни провърви, цялата история ще утихне, без никой да пострада.
Ралф вече беше сигурен какво означават зеленикавите проблясъци.
— Но ти се страхуваш, нали? — попита той. Лийдекър го погледна изненадан.
— Личи ли ми?
— Малко — отговори старецът и помисли: „Това се вижда само в ореола ти, Джон.“
— Да, страхувам се. Лично за себе си се боя да не объркам нещо. А на професионално ниво се опасявам да не й се случи нещо, докато я охранявам. По отношение на града съм ужасен какво би могло да стане, ако има сблъсъци и злият дух излезе от бутилката… Искаш ли още кафе, Ралф?
— Не, благодаря. И без това след малко си тръгвам. Какво ще стане с Пикъринг?
Всъщност не му пукаше много за съдбата на Чарли, но голямото ченге вероятно щеше да си помисли за странно, ако първо попиташе за Мей Локър. Можеше да се усъмни.
— Стив Андерсън — помощник-прокурорът, който те разпитва — и служебно назначеният адвокат на Пикъринг вероятно в момента се споразумяват. Адвокатът ще каже, че ще пледира за нападение втора степен. Андерсън ще настоява да затворят Пикъринг завинаги и ще държи на опит за убийство. Адвокатът ще се престори на потресен и утре приятелчето ти ще бъде обвинено в нападение със смъртоносно оръжие. Ще има процес. После, може би през декември, но по-вероятно в началото на следващата година, ще бъдеш призован като главен свидетел.
— Гаранцията?
— Вероятно ще бъде около четирийсет хиляди долара. Може да се отърве с десет процента, ако остатъкът е осигурен в случай на бягство, но Чарли Пикъринг няма къща, нито кола и дори часовник. Накрая може да се върне в „Джунипър Хил“, но това не е целта на играта. Ще го приберем на топло, за да не се разхожда свободно по улиците. С хора като него това е най-важното.
— Има ли вероятност „Приятели на живота“ да платят гаранцията му?
— Не. През последната седмица Ед Дипно прекара много време с него. Двамата пиеха кафе в магазинчето за тестени изделия. Мисля, че Ед му е обяснявал за центурионите и Диамантения крал…
— Той каза Пурпурния крал.
— Все едно. Но преди всичко му е внушавал, че ти си дясната ръка на дявола и как само един умен, смел и предан човек като Чарли Пикъринг може да те отстрани от сцената.
— Изглежда го смяташ за много пресметлив и подъл — каза старецът, припомняйки си какъв беше Ед Дипно, когато играеха шах, преди Каролин да се разболее.
Тогава Ед беше интелигентен, изтънчен, цивилизован и мил човек. Ралф още не можеше да се примири с мисълта, че през юли 1992 е видял не друг, а именно Ед.
— Не само пресметлив и подъл, но и опасен — каза Лийдекър. — За него Чарли беше само инструмент като ножа, с който белиш ябълки. Ако острието се счупи, не тичаш при ножаря да ти го смени, защото е по-трудно, а го изхвърляш и си купуваш нов. Така се отнася Ед с хора като Чарли. И след като Дипно представлява „Приятели на живота“ — поне засега — не би трябвало да се тревожиш, че Пикъринг ще излезе под гаранция. През следващите дни той ще бъде по-самотен и от Робинзон Крузо. Схващаш ли?
— Да — отговори Ралф и се ужаси, когато установи, че изпитва съжаление към Чарли. — Искам да ти олагодаря, че не каза името ми на репортерите… Ако си бил ти, разбира се.
В колонката за произшествия в „Дери Нюз“ накратко се споменаваше за инцидента, но пишеше, че Чарлс X. Пикъринг е бил арестуван за „незаконно притежаване на оръжие“.
— Понякога ние ги молим за някоя услуга, друг път — те — каза Лийдекър и се изправи. — Така стават нещата в действителния свят. Ако онези откачалки от „Приятели на живота“ и педантите от „Женска солидарност“ разберат за това, задачата ми много ще се улесни.
Ралф извади навития на руло плакат от кошчето за боклук и застана до бюрото на Лийдекър.
— Може ли да го взема? Познавам едно момиче, което може да го хареса. Поне след година-две.
Детективът разпери ръце.
— Разбира се. Приеми го като малка награда, задето си добросъвестен гражданин. Само не искай гащетата с дупка отпред.
Ралф се засмя.
— И през ум не ми е минавало.
— Радвам се, че дойде, Ралф. Благодаря.
— Няма защо.
Той се ръкува с детектива и тръгна към вратата. Имаше чувството, че е лейтенант Коломбо от телевизионния сериал — липсваха му само пурата и раздърпаният шлифер. Сложи ръка на валчестата дръжка, после спря и се обърна.
— Може ли да те попитам за нещо, което няма връзка с Чарли Пикъринг?
— Казвай.
— Сутринта в „Червената ябълка“ чух, че госпожа Локър, съседката ми, е починала през нощта. Не се изненадах, защото имаше емфизем. Но между тротоара и градината й беше опъната полицейска лента, а на вратата имаше бележка, че къщата е запечатана от полицията. Знаеш ли нещо по въпроса?
Лийдекър го изгледа толкова продължително и изпитателно, че Ралф би се почувствал адски неудобно… ако не беше ореолът на детектива. В него нямаше нищо, което да загатва, че го подозира.
„Господи, Ралф, ти приемаш тези неща твърде сериозно, нали?“
Е, може би да, може би не. Във всеки случай Ралф се радваше, че зеленикавите проблясъци по краищата на сиянието на Лийдекър не се появиха.
— Защо ме гледаш така? Съжалявам, ако съм попитал за нещо, което не трябва.
— Съвсем не. Малко е странно, това е всичко. Ако ти разкажа, ще си държиш ли устата затворена?
— Да.
— Притеснявам се за съседа ти долу. Чуя ли думата дискретност, професорът е последният, за когото се сещам.
Ралф се засмя от сърце.
— Няма да му кажа нищо, но ми е интересно, че го споменаваш. Бил и госпожа Локър са били съученици.
— Господи, не мога да си представя професора като ученик. А ти?
— До известна степен — отговори Ралф, но картината, която се появи във въображението му, беше изключително странна — Бил Макгавърн като кръстоска между малкия лорд Фаунтлерой и Том Сойер, с бричове, дълги бели чорапи… и сламена шапка.
— Не сме сигурни какво точно се е случило с госпожа Локър — рече Лийдекър. — Малко след три часа сутринта в полицията се обадил някакъв мъж, който твърдял, че току-що бил видял двама мъже с ножица да излизат от къщата й.
— Убита ли е била? — възкликна Ралф, осъзнавайки едновременно две неща — звучеше по-искрено, отколкото бе очаквал, и току-що бе минал по един мост.
Не го беше изгорил след себе си — поне засега, но нямаше да може да се върне, без да му се наложи да обяснява много неща. Лийдекър вдигна ръце и сви рамене.
— Дори да е била убита, това не е станало с ножица или някакъв друг остър предмет. По тялото й няма рани.
Това поне беше успокояващо.
— От друга страна, възможно е да изплашиш някого до смърт — особено възрастен и болен човек — добави детективът. — Както и да е. Ще ти го обясня по-лесно, ако ти разкажа какво знам. Ще бъда кратък.
— Разбира се. Извинявай.
— Искаш ли да чуеш нещо смешно? Първият, за когото се сетих, когато прегледах списъка на обажданията в полицията, беше ти.
— Заради безсънието, нали? — спокойно попита Ралф.
— Да, и защото анонимният мъж е казал, че вижда двамата мъже от прозореца си. Твоят прозорец гледа към Харис Авеню, нали?
— Да.
— Аха. Мислех дори да прослушам записа, после се сетих, че ще идваш днес. Пък и нали отново спиш, а?
Без да се колебае нито за миг, Ралф подпали моста, по който току-що бе минал.
— Е, не спя така, както на шестнайсет години, когато учех и работех, но ако аз бях човекът, който снощи е звънял на 911, значи съм го направил насън.
— Точно както предполагах. Пък и защо ще се обаждаш анонимно, ако видиш нещо по-необичайно на улицата?
— Не знам — каза Ралф и си помисли: „Но ако предположиш, че не беше малко по-необичайно, а направо невероятно?“
— И аз. Вярно, че от твоя хол се вижда Харис Авеню, но в съседство има трийсетина други къщи, които също гледат натам… Пък и онзи, който се е обадил, казал, че е у дома, но може да е излъгал, нали?
— Да. Пред „Червената ябълка“ има телефонен автомат, откъдето би могъл да се обади. И още един пред магазина за алкохол. Както и няколко в Строфорд Парк — ако работят, разбира се.
— Всъщност в парка има четири автомата и всички работят. Проверихме.
— Защо ще лъже откъде се обажда?
— По всяка вероятност, защото е излъгал и за останалото. Както и да е, Дона Хейгън каза, че гласът бил младежки и самоуверен. — Едва изрекъл последните думи, Лийдекър трепна и се хвана за главата. — Не исках да кажа точно това, Ралф. Съжалявам.
— Няма нищо. Фактът, че гласът ми звучи пенсионерски, не е новост за мен. Аз действително съм старец. Продължавай.
— Крис Нел се появил пръв на сцената. Спомняш ли си го от деня, в който арестувахме Ед?
— Само името.
— Аха. Дежурен детектив е бил Стив Ътърбек. Способен човек.
„Мъжът със синята плетена шапка“ — помисли Ралф.
— Жената лежала мъртва в леглото си, но нямало следи от насилие. Нищо не било откраднато, макар че от възрастни жени като Мей Локър едва ли може да се задигне нещо — те нямат видеокасетофони, нито модерни стереоуредби. Но тя притежавала някоя и друга ценност и две-три красиви бижута. Не искам да кажа, че в къщата не е имало и по-хубави вещи.
— Но защо крадецът би взел някои, а не всички?
— Точно така. И още по-интересно — анонимният глас по телефона казал, че видял двама мъже да излизат от къщата, а вратата е била заключена отвътре. Имало и верига. Задната също била затворена. Следователно, ако Мей Локър е била мъртва, когато онези двамата са излезли, кой е заключил вратите?
„Може би Пурпурният крал“ — помисли Ралф и за свой ужас едва не го изрече на глас.
— Не знам. А прозорците?
— Залостени. Райберите също били спуснати. Стив каза, че на прозорците имало дори капаци. Според един от съседите миналата седмица госпожа Локър наела един младеж да ги постави.
— Да. Пийт Съливан, раздавачът на вестници. Видях го да прави това.
— Мистерии от криминален роман. Преди да тръгна за съда за срещата си с теб, пристигнаха предварителните резултати от аутопсията. Хвърлих им един поглед. Мей Локър е починала от сърдечен удар. Засега смятаме онзи, който се е обадил на 911, за смахнат, а инфарктът — за причинен от емфизема на жената.
— С други думи, случайно съвпадение.
Този извод можеше да му спести много неприятности, но Ралф долови съмнение в собствения си глас.
— Да, и на мен не ми харесва. Нито на Стив. Затова запечатахме къщата. Щатските съдебномедицински експерти ще я огледат от горе до долу. Вероятно ще започнат утре. Междувременно госпожа Локър беше откарана в Огъста за нова аутопсия. Кой знае какво ще излезе. Понякога резултатите са смайващи. Ще останеш изненадан.
— Предполагам.
Лийдекър хвърли клечката за зъби в кошчето, за миг сякаш се замисли, после лицето му се проясни.
— Хей, хрумна ми нещо. Да накарам някой да направи запис на онова телефонно обаждане и да ти го пусне. Може да познаеш гласа. Кой знае? Случвали са се и по-странни неща.
— Предполагам — повтори Ралф и се усмихна неспокойно.
— Както и да е, Ътърбек се занимава със случая. Хайде, ще те изпратя.
В коридора детективът отново изпитателно изгледа Ралф, който се почувства много по-неудобно, защото нямаше представа какво означава това. Ореолите пак бяха изчезнали.
Опитът му да се усмихне претърпя неуспех.
— Какво има? Да не би нещо да виси от носа ми?
— Не. Удивен съм колко добре изглеждаш след вчерашното преживяване. Особено в сравнение с начина, по който изглеждаше миналото лято… — Ако се дължи на пчелния восък, ще си купя цял кошер.
Ралф се засмя така, сякаш това беше най-забавното нещо, което бе чувал.
2.
1:42 след полунощ, вторник сутринта.
Ралф седеше на креслото и наблюдаваше как около уличните лампи се вие мъгла, Полицейските ленти висяха унило пред къщата на Мей Локър.
Беше спал само два часа и отново му бе хрумнало, че е по-добре да умре. Тогава нямаше да страда от безсъние. Край на дългото чакане на зората в омразното кресло. Край на дните, в които сякаш гледаше света през невидим щит като в едновремешните телевизионни реклами за паста за зъби. Тогава телевизията беше новост, косите му още не бяха побелели и винаги заспиваше пет минути, след като се бяха любили с Каролин.
„А хората продължават да ми казват, че изглеждам добре. Това е най-странното от всичко.“
Само че не беше така. Като се имаха предвид някои от нещата, които бе видял напоследък, хорските приказки бяха на последно място в списъка му на чудатости.
Отново се вторачи в къщата на Мей Локър. Според Лийдекър вратата е била заключена, но бе видял двамата дребни плешиви лекари да излизат от дома й, по дяволите.
Ала наистина ли ги беше видял?
Опита се да си припомни предишната нощ. Седеше на същото кресло, държеше чаша чай и си мислеше: „Представлението може да започва.“ И тогава видя онези дребни плешиви копелета да излизат от къщата на Мей Локър.
Дали не грешеше? Всъщност погледът му беше насочен към „Червената ябълка“. С крайчеца на окото си долови някакво движение и обърна глава да провери дали не е Розали. И в същия миг съзря дребните плешиви доктори, които стояха на верандата на Мей Локър. Вече не беше напълно сигурен дали е видял външната врата да се отваря — може би само бе предположил това. И защо не? Но онези двамата не бяха дошли по алеята пред къщата.
„Не можеш да бъдеш сигурен в това, Ралф.“
Можеше. В три часа сутринта Харис Авеню представляваше лунен пейзаж — би забелязал и най-малкото движение, появило се в полезрението му.
Бяха ли излезли доктори № 1 и 2 от външната врата? Колкото повече мислеше за това, толкова по-силни съмнения го обземаха.
„Какво стана после, Ралф? Може би се появиха от невидимия щит? Или са минали през вратата като призраци?“
Най-безумната идея беше, че това му се струваше най-правдоподобно.
„Какво? Минали са през шибаната врата? О, Ралф, ти се нуждаеш от помощ. Трябва да поговориш с някого за онова, което става с теб.“
Да. Беше убеден в това — трябваше да се изповяда някому, преди да се е побъркал. Но на кого? Най-добре на Каролин, но тя беше мъртва. Лийдекър? Проблемът с него беше, че вече го бе излъгал за анонимното обаждане в полицията. Защото истината би прозвучала налудничаво. Все едно се бе заразил с параноята на Ед Дипно. И не беше ли това всъщност най-вероятното обяснение?
— Не е така — прошепна Ралф. — Бяха действителни. И ореолите също.
„Обратният път до Рая е дълъг, миличък… И докато вървиш натам, пази се от златисто-зелените следи на човека в бяло.“
Да разкаже на някого. Всичко. Да. Трябваше да го направи, преди Лийдекър да е прослушал записа и да му поиска обяснение. Да пита защо Ралф е излъгал и какво всъщност знае за смъртта на Мей Локър.
Да каже на някого. Всичко.
Но Каролин беше мъртва, Лийдекър — почти непознат, Хелън се криеше под крилото на „Женска солидарност“, а Лоуис Шаси вероятно клюкарстваше с приятелките си. Кой оставаше?
Отговорът се изясни в момента, в който формулира въпроса, но Ралф все още изпитваше изненадващо нежелание да говори с Макгавърн за онова, което ставаше с него. Спомни си деня, когато бе видял Бил да плаче за стария си приятел и наставник Боб Полхърст. Ралф се бе опитал да му каже за ореолите, ала Макгавърн сякаш не го чу — беше твърде зает да прелиства овехтелия сценарий „Колко е гадно да си стар“.
Ралф се досети за иронично повдигнатата му вежда. За неизчерпаемия му цинизъм. За продълговатото и винаги мрачно лице. За асоциациите с литературата, които обикновено караха Ралф да се усмихва, но и често го оставяха с чувството, че е недостатъчно образован. Пък и отношението на Макгавърн към Лоуис — снизходително и дори малко жестоко.
И все пак всичко това не беше справедливо и той го знаеше. Бил умееше да проявява доброта и — вероятно далеч по-важното в случая — разбиране. Познаваха се от двайсет години и през последните десет от тях живееха в една и съща сграда. Макгавърн беше един от хората, които носеха ковчега на Каролин и ако Ралф не можеше да му разкаже какво става с него, на кого тогава?
На никого.
ДЕСЕТА ГЛАВА
1.
Мъглата около уличните лампи изчезна, когато първите слънчеви лъчи озариха небето от изток, а в девет часа денят бе ясен и топъл — може би началото на още едно кратко циганско лято. Ралф слезе долу веднага щом свърши предаването „Добро утро, Америка“. Беше решил да каже на Макгавърн какво става с него (или поне колкото се осмелеше), преди да се е отказал. Застана пред вратата на апартамента на долния етаж и чу плискане на вода от душа и за щастие далечния глас на Макгавърн, който пееше „Оставих сърцето си в Сан Франциско“.
Ралф излезе на верандата, бръкна в задните си джобове и с наслада въздъхна. Нямаше нищо по-хубаво от октомврийската слънчева светлина и той усещаше как нощните му неволи сякаш изчезват. Несъмнено щяха да се върнат, но засега всичко беше наред. Вярно, че беше уморен и му се виеше свят, ала не се чувстваше зле. Денят беше повече от хубав, направо великолепен и той се съмняваше дали до месец май щеше да има такъв приятен ден. Реши, че ще бъде глупаво, ако не се възползва от него. Една разходка по Харис Авеню, до разклона и обратно, щеше да продължи половин час или четирийсет и пет минути, ако срещнеше някого, с когото да побъбри, а дотогава Бил щеше да е изкъпан, избръснат, сресан и облечен. И готов да го изслуша, ако на Ралф му провървеше.
Отиде чак до поляната за пикник пред оградата на летището, без да признава пред себе си, че се надява да срещне стария Дор. Можеше да поговорят за поезия — за Стивън Добинс — или за философия.
Ата Дорънс не беше на поляната за пикник. Там бе само Дон Вийзи, който държеше да обясни защо Бил Клинтън се представя ужасно като президент и защо би било много по-добре за Съединените щати, ако народът бе избрал финансовия гений Рос Перо. Ралф, който беше гласувал за Клинтън и мислеше, че човекът се справя много добре, дълго слуша от учтивост, после каза, че има час при бръснаря. Това беше единственото, което успя да измисли за толкова кратко време.
— И още нещо! — извика след него Дон. — Нахаканата му съпруга. Жената е лесбийка. Познавам ги отдалеч, И знаеш ли по какво? По обувките. Те са тайният знак, по който се отличават.
— До скоро виждане, Дон — промълви Ралф и ускори ход. Беше изминал около четиристотин метра надолу по хълма, когато денят безшумно избухна около него.
2.
Случи се, докато минаваше покрай къщата на Мей Локър. Той се закова на място и се втренчи в Харис Авеню с широкоотворени и невярващи очи. Дясната му ръка се вкопчи в гърлото, а челюстта му увисна. Приличаше на човек, който получава сърдечен удар, но докато сърцето му, изглежда, беше наред — поне засега — Ралф чувстваше, че наистина преживява някакъв удар. Не беше подготвен за онова, което виждаше. Но и едва ли нещо би могло да го подготви за тази гледка.
Отново виждаше загадъчния свят на ореолите и този път там имаше много повече неща, отколкото можеше да си представи… Толкова много, че за миг се зачуди дали е възможно човек да умре от претоварване на зрителните възприятия. Харис Авеню представляваше ярко осветена страна на чудесата, изпълнена с разноцветни сфери, конуси и полумесеци. Дърветата горяха като факли, а небето беше невероятно синьо.
Телефонните кабели в западната част на Дери бяха все още над земята и Ралф впери очи в тях, смътно съзнавайки, че е затаил дъх и трябва отново да започне да диша, ако не иска да умре. По черните жици бързо пробягваха мълниевидни жълти спирали. От време на време проблясваше някоя вертикална червена или зелена светкавица, която се разпространяваше едновременно и в двете посоки, заличаваше за миг жълтите спирали и после избледняваше.
„Виждаш как хората говорят по телефона — вцепенен помисли той. — Знаеш ли това, Ралф? Леля Сади от Далас бъбри с любимия си племенник, който живее в Дери. Един фермер от Хейвън приказва с търговеца, от когото купува части за трактора си. Някакъв свещеник се опитва да помогне на свой енориаш, който има неприятности. Това са гласове и аз мисля, че ярките светкавици и проблясъци се излъчват от хора, които изпитват силни емоции — любов или омраза, щастие или ревност.“
Ала той усещаше, че онова, което вижда и чувства, не е всичко. Отвъд този поток от възприятия го очакваше един друг свят, пред който всичко пред очите му избледняваше. И ако наистина имаше още разноцветни сияния, как щеше да издържи, без да полудее? Нямаше да помогне дори ако затвореше очи. Съзнаваше, че вижда всичко това предимно заради дългогодишното си убеждение, че зрението е основното възприятие. Но пред него ставаше много повече.
Затвори очи… ала продължи да вижда Харис Авеню. Клепачите му сякаш бяха от стъкло. Единствената разлика беше, че обичайните цветове бяха сменили местата си и създали един свят, който приличаше на негатив на цветна снимка. Дърветата вече не бяха оранжеви и жълти, а неестествено яркозелени. Асфалтът се бе превърнал в широк бял път, а небето — в изумително червено езеро. Ралф отново отвори очи. Беше почти сигурен, че ореолите ще са изчезнали, но светът продължаваше да се взривява от багри, движения и звуци.
„Кога започнах да ги виждам — зачуди се Ралф и бавно тръгна надолу по хълма. — Кога започнаха да се появяват плешивите докторчета?“
Но всъщност нямаше лекари, нито ангели или дяволи, надзъртащи от решетките на каналите. Имаше само…
— Гледай къде вървиш, Робъртс.
Думите — груби и обезпокоителни — сякаш бяха… материални — все едно да прокараш ръка по дъбовата ламперия на някое старо абатство или замък. Ралф спря и видя госпожа Перин. Жената беше скочила от тротоара, за да не я блъсне и прегази като валяк, и стоеше, затънала до глезените в листа, държеше пазарската си чанта в едната ръка и гневно гледаше Ралф, свъсила прошарените си вежди. Ореолът около нея беше тъмносив, като на униформите на военните от академията Уест Пойнт.
— Пиян ли си, Робъртс? — строго попита тя и изведнъж изобилието от цветове и усещания изчезна.
Пред очите на Ралф отново се появи Харис Авеню такова, каквото си беше — задрямало в прекрасното делнично утро в средата на есента.
— Пиян? Аз? Съвсем не. Трезвен съм като съдия. Честна дума.
Той й протегна ръка. Госпожа Перин, която минаваше осемдесетте, но изобщо не се предаваше на възрастта, го изгледа подозрително. „Не ти вярвам, Робъртс — казваха сивите й очи. — Изобщо не ти вярвам…“ Тя се качи на тротоара без помощта на Ралф.
— Извинявайте, госпожо Перин. Бях се замислил.
— Наистина. Блееше с увиснала челюст. Приличаше на идиот.
— Съжалявам — повтори той и прехапа език, за да не прихне да се смее.
— Хм — изсумтя старицата и го изгледа от главата до петите като сержант от флотата, който инспектира новобранец. — Ризата ти е скъсана под мишницата, Робъртс.
Ралф вдигна ръка и погледна. Любимата му карирана риза наистина беше скъсана. През разпрания шев се виждаше превръзката с петното засъхнала кръв и кичур заплетени косми. Бързо спусна ръка и усети, че се изчервява.
— Хм — пак изсумтя госпожа Перин, изразявайки всичко, което мислеше за Ралф Робъртс. — Донеси ми я, ако искаш. И ако имаш нещо друго за кърпене. Още ме бива с иглата, да знаеш.
— О, разбира се. Обзалагам се, че ви бива, госпожо Перин.
Тя го погледна така, сякаш искаше да каже: „Ти си един дърт подмазвач, Ралф Робъртс, но предполагам, че не можеш да се промениш“, после добави:
— Но не следобед. Тогава помагам да приготвят вечерята в приюта за бездомни и да я сервират в пея. Служа на Бога.
— Да, сигурен съм…
— На небето няма да има бездомни, Робъртс. Бъди сигурен. Нито скъсани ризи. Но докато сме тук, трябва да се спогаждаме и да си помагаме. Това е наш дълг. — „И аз се справям отлично“ — твърдеше изражението й. — Донеси всичко, което имаш за закърпване, Робъртс. Но някоя сутрин или вечер. Не чакай специална покана, обаче не идвай след осем и половина. Лягам си в девет.
— Много сте любезна, госпожо Перин — каза Ралф и отново прехапа език.
Съзнаваше, че скоро този номер ще се изтърка — веднага щом се изправеше пред дилемата да се разсмее или да се пръсне.
— Съвсем не. Това е мой дълг като християнка. Пък и Каролин ми беше приятелка.
— Благодаря. Онова, което се случи с Мей Локър, е ужасно, нали?
— Не. Бог е пожелал така.
И преди Ралф да успее да каже нещо, тя го отмина.
Гръбнакът й беше толкова мъчително изопнат, че Ралф изпита болка само като я гледаше.
Направи няколко крачки и не се сдържа. Облегна се на телефонния стълб, притисна ръка до устата си и започна да се смее, колкото е възможно по-тихо, докато от очите му потекоха сълзи. Когато истеричният пристъп премина, вдигна глава и огледа улицата с внимателни, любопитни и насълзени очи. Не видя нищо, което другите хора да не могат да видят, и се успокои.
„Но всичко онова ще се върне, Ралф. Знаеш го.“
Да, но по-късно щеше да мисли за това. Сега трябваше да поговори с Бил.
3.
Когато най-после Ралф се върна от изумителното си пътешествие по улицата, Макгавърн седеше на верандата и лениво прелистваше сутрешния вестник. Ралф тръгна по алеята към къщата и в същия миг стигна до внезапно решение. Няма да сподели всичко с Бил. Едно от нещата, които със сигурност щеше да пропусне, щеше да бъде извънземният вид на двамата мъже, излизащи от къщата на госпожа Локър.
Макгавърн вдигна глава.
— Здравей, Ралф.
— Здрасти, Бил. Може ли да поговорим?
— Разбира се.
Макгавърн затвори вестника и внимателно го сгъна.
— Вчера най-после са закарали моя стар приятел Боб Полхърст в болницата.
— Мислеше ли, че това ще стане по-рано?
— Да. Всички смятаха така. Той ни заблуди. Всъщност състоянието му сякаш се подобряваше — поне пневмонията — но после пак се влоши. Вчера по обед е спрял да диша и племенницата му помислила, че ще умре, преди да дойде линейката. Ала той прескочил трапа и сега, изглежда, отново се стабилизира. — Макгавърн погледна към улицата и въздъхна. — Мей Локър хвърля топа посред нощ, а Боб продължава да пърха. Странно нещо е животът, а?
— Да.
— Какво искаше да ми кажеш? Да не си решил най-сетне да направиш предложение на Лоуис? Искаш ли един бащински съвет как да го сториш?
— Нуждая се от съвет, но не относно любовния ми живот.
— Изплюй камъчето — сприхаво го подкани Макгавърн.
И Ралф го направи — доволен и успокоен от мълчаливото внимание на Макгавърн. Отново разказа всичко, което Бил вече знаеше — за инцидента между Ед и шофьора на камиона през лятото на 1992 и бръщолевенията на Дипно в деня, когато преби Хелън, задето е подписала петицията. Докато говореше, започна да чувства по-силно от всякога, че между странните неща, които ставаха с него, има връзка. Почти осезаема.
Разказа на Макгавърн за ореолите, но не и за безмълвния катаклизъм, който преживя преди малко повече от половин час, макар че това беше повече, отколкото имаше желание да сподели — поне засега. Бил знаеше за нападението на Чарли Пикъринг и че Ралф е предотвратил много по-сериозно нараняване, използвайки спрея, подарен му от Хелън и приятелката й. Но сега Ралф призна нещо, което бе премълчал в неделя вечерта — как флаконът като по чудо се бе озовал в джоба на якето му. Само дето подозираше, че магьосникът е бил старият Дор.
— Господи! — възкликна Макгавърн. — Водиш опасен живот, Ралф.
— И аз мисля така.
— Колко от това разказа на Лийдекър?
„Съвсем малко“ — понечи да каже Ралф, но после осъзна, че дори това ще бъде преувеличение.
— Почти нищо. Не му казах и още нещо — много по-съществено, предполагам. Свързано е с онова, което се случи там.
Ралф посочи къщата на Мей Локър, където току-що бяха спрели два синьо-бели микробуса. Отстрани пишеше „ЩАТСКА ПОЛИЦИЯ, МЕЙН“. Предположи, че това са съдебномедицинските експерти, за които спомена Лийдекър.
— Знаеш ли нещо за случилото се с Мей? — попита Макгавърн и се приведе към него.
— Мисля, че да.
Заговори, като внимателно обмисляше всяка дума, подобно на човек, който стъпва по камъни, за да прекоси коварен поток. Разказа как се е събудил и видял двама мъже да излизат от дома на госпожа Локър. Спомена за ножицата, ала не и за кошмара с Каролин, нито за светещите следи, както, и за закъснялото си чувство, че мъжете може би са минали през вратата — това щеше да унищожи и последните остатъци от правдоподобност в историята му. Завърши с анонимното обаждане на 911, седна на стола и разтревожен се втренчи в Макгавърн.
Бил поклати глава, сякаш да проясни мислите си.
— Ореоли, оракули, загадъчни крадци с ножици… Действително водиш опасен живот, Ралф.
— Какво мислиш?
Макгавърн не отговори. Беше навил вестника си на руло и сега разсеяно заудря с него по крака си. Ралф изпита желание да формулира въпроса си още по-безцеремонно — „Мислиш ли, че съм луд, Бил!“ — но се отказа. Наистина ли вярваше, че това е въпрос, на който хората отговарят откровено? Макгавърн можеше спокойно да каже: „О, да, мисля, че си откачил, затова хайде веднага да се обадим в «Джунипър Хил» и да попитаме дали имат свободно легло.“ И тъй като нямаше значение какъв ще бъде отговорът, Ралф реши, че е по-добре да се въздържи от този въпрос.
— Не знам какво да мисля — най-после рече Бил. — Поне засега. Как изглеждаха ония двамата?
— Трудно беше да различа чертите им дори през бинокъла — отговори Ралф.
Гласът му беше спокоен като предишния ден, когато отрече, че се е обаждал на 911.
— Вероятно нямаш представа на колко години са били.
— Не.
— Възможно ли е единият да е бил нашият стар приятел от улицата?
— Ед Дипно? — изненада се Ралф. — Не, не беше той.
— А Пикъринг?
— Не. Щях да го позная. За какво намекваш? Да не мислиш, че съм откачил дотолкова, че съм си въобразил всичко?
— Не, разбира се — отговори Макгавърн, но равномерното потропване с вестника спря и очите му светнаха.
Стомахът на Ралф се сви. Да, точно за това намекваше Бил и всъщност нямаше причина да се изненадва.
Може би, но неприятното усещане в стомаха му не премина.
— И Джони каза, че всички врати са били залостени?
— Да.
— Отвътре?
— Аха. Но…
Макгавърн стана от стола толкова внезапно, че за един безумен миг на Ралф му се стори, че ще побегне и вероятно ще изкрещи: „Пазете се от Робъртс! Напълно е откачил!“ Но вместо да хукне надолу по стълбите. Бил се обърна към вратата, водеща към задната част на къщата. Неизвестно защо Ралф помисли това за много по-обезпокоително.
— Какво ще правиш?
— Ще се обадя на Лари Перо. Братът на Мей. Той живее в Кардвил. Сигурно там ще я погребат — отговори Макгавърн и хвърли на Ралф странен и замислен поглед. — А ти какво помисли, че ще направя?
— Не знам. За миг ми се стори, че ще избягаш.
— Ами. — Протегна ръка и го потупа по рамото, но жестът беше някак студен и формален.
— Какво общо има братът на госпожа Локър с всичко това?
— Джони ти е казал, че са изпратили тялото на Мей в Огъста за по-подробна аутопсия, нали така?
— Ами, мисля, че той употреби думите „посмъртен анализ“.
Макгавърн махна с ръка.
— Едно и също е, повярвай. Ако изникне нещо странно, което да загатва, че е била убита, Лари ще трябва да бъде осведомен. Той е единственият й жив роднина.
— Да, но няма ли да се зачуди защо проявяваш интерес към него?
— О, не мисля, че трябва да се притесняваме за това — успокои го Бил, но тонът му не оказа въздействие върху Ралф. — Полицията е запечатала къщата и слуховете вече са плъзнали по Харис Авеню. Лари знае, че с Мей сме приятели от училище. Посещавах я редовно през последните няколко години. С него не се обичахме, но се разбирахме сравнително добре. Той ще ми каже онова, което искам да разбера, ако не за друго, то защото и двамата сме оцелели след Кардвил. Схващаш ли?
— Да, но…
— Поне така се надявам — каза Макгавърн и изведнъж се състари и заприлича на голям отровен гущер. После насочи пръст срещу Ралф. — Не съм глупак и уважавам тайната на изповедта. На лицето ти току-що пролича, че ти не си сигурен по този въпрос, и това не ми харесва.
— Извинявай. — Ралф беше смаян от изблика на съседа си. Бил го изгледа, а напуканите му устни се разтегнаха и оголиха твърде големите протези, после кимна.
— Добре. Приемам извинението. Не можеш да спиш и трябва да се съобразявам с това. Аз пък не мога да прогоня Боб Полхърст от мислите си — тежко въздъхна той. — Виж какво, ако искаш, няма да се обаждам на брата на Мей…
— Не, не — възрази Ралф.
Единственото му желание беше да върне часовника десетина минути назад, за да не започва целия този разговор. После му хрумна да каже нещо, което Бил Макгавърн със сигурност щеше да оцени.
— Съжалявам, че се усъмних в дискретността ти.
Макгавърн се усмихна — отначало насила, сетне лицето му засия.
— Сега знам какво те държи буден — в главата ти са все такива глупости. Не мърдай оттук и мисли за приятни неща — за хипопотами, както обичаше да казва майка ми. Ей сега ще се върна. Може и да не го намеря. Сигурно е зает с погребението. Искаш ли да прегледаш вестника, докато чакаш?
— Разбира се. Благодаря.
Бил му даде навития на руло вестник и влезе в къщата. Ралф погледна първата страница. Заглавието гласеше: „Привържениците на «Право на избор» и на «Право на живот» са готови за пристигането на активистката.“ Статията беше придружена със снимки. На едната имаше пет-шест млади жени, които изработваха плакати с надписи: „Телата са наши и изборът е наш“ и „В Дери настъпва нов ден“. Другата показваше демонстранти, протестиращи пред „Женска солидарност“. Не носеха лозунги и не се нуждаеха от тях, защото черните мантии с качулки и косите, които носеха, казваха всичко.
Ралф въздъхна, пусна вестника на люлеещия се стол и погледна към Харис Авеню. Хрумна му, че Макгавърн може би говори по телефона с Лийдекър вместо с Лари Перо и в момента двамата се съвещават какво да правят със смахнатия дърт лунатик Ралф Робъртс.
„Помислих, че би искал да знаеш кой се е обадил онази нощ на 911, Джони.“
„Благодаря, професоре. Ние бяхме сигурни, но е хубаво да получим потвърждение. Мисля, че той е безобиден. Всъщност дори го харесвам.“
Ралф се опита да прогони мисълта на кого се обажда Бил. Беше по-лесно да седи неподвижно и да не мисли за нищо, дори за хипопотами. Да гледа как камионът с бира „Будвайзер“ бавно влиза в паркинга на „Червената ябълка“ и шофьорът спира да поздрави колегата си от микробуса, разнасящ вестници и списания, който току-що бе оставил седмичната си доставка и потегляше. Да наблюдава как облечената в яркочервено есенно палто, възрастна Хариет Бениган, пред която госпожа Перин изглеждаше като девойка, е излязла на сутрешната си разходка и върви приведена над бастуна си. Да гледа как едно момиченце в джинси, широка бяла фланелка и огромна мъжка шапка скача на въже на обраслия с трева тротоар между пекарната и солариума. Да съзерцава равномерните движения на малките ръце и да слуша безкрайно повтарящия се монотонен напев: „Едно, две, три, гъската вино пи…“
Част от съзнанието му с изумление установи, че той е на път да заспи, както си седи на верандата. В същото време ореолите отново се появиха и изпълниха света около него с приказни цветове и движения. Прекрасно, но…
… но нещо не беше наред. Какво?
Момичето, което скачаше на въже. Обутите в джинси крака сновяха нагоре-надолу като игла на шевна машина. Сянката подскачаше до детето върху напукания асфалт на обраслата с трева и слънчогледи уличка. Въжето се въртеше…
Не, фланелката не беше твърде широка за момичето. Фигурата беше облечена в рокля — бяла, като престилките на актьорите в старите телевизионни лекарски сериали.
Едно, две, три, гъската вино пи.
Маймуната дъвче тютюн на лифта за ски…
Облак засенчи слънцето и денят бе помрачен от зловеща зелена светлина, която сякаш го погълна. Кожата на Ралф първо се смрази, после настръхна. Подскачащата сянка на момичето изчезна. Очите му се насочиха към него и той видя, че това не е дете. Съществото, което се бе вторачило в него, беше мъж, висок около метър и двайсет. Отначало Ралф бе помислил закритото от шапката лице за детско, защото кожата беше гладка, без нито една бръчка. Въпреки това изражението беше недвусмислено — то излъчваше омраза и злоба, каквито човешкото въображение не можеше да си представи.
„Ето, това е — вцепенен помисли Ралф. — съвсем откачих.“
Съществото сякаш прочете мислите му, защото в същия миг устните му се разтеглиха в презрителна и противна усмивка, като че двамата имаха някаква обща зловеща тайна. Ралф беше убеден, че съществото си тананика, без да движи устни: „Въжената линия се скъса! Маймуната се задави и закъса! И всички загинаха в една лодка къса!“
Създанието не беше един от двамата дребни плешиви доктори, които Ралф бе видял да излизат от дома на госпожа Локър. Може би беше свързано с тях, но не беше същото.
То хвърли въжето, което стана първо жълто, а после червено и разпръсна искри, докато летеше във въздуха. Дребното човече — Док № 3 — се вторачи в Ралф и се ухили. И изведнъж той осъзна нещо друго, което го изпълни с ужас. На главата си съществото носеше изчезналата шапка на Макгавърн.
4.
Създанието сякаш отново прочете мислите му. Махна шапката от главата си, под която се разкри гол череп, и я заразмахва като каубой, яхнал див мустанг. И продължи да се хили с неописуемата си усмивка.
Изведнъж посочи Ралф, сякаш го набелязваше. Сетне отново сложи шапката на главата си и хукна по тясната, обрасла с бурени уличка. Слънцето изплува от облака, който го бе закрил, и променящата се яркост на ореолите започна да избледнява. След една-две минути пред Ралф отново се появи познатото Харис Авеню.
Разтреперан, той си пое дъх и си спомни безумното изражение на ухиленото личице, докато съществото тананикаше: „Маймуната се задави и закъса и всички загинаха в една лодка къса“ и как го посочи и набеляза.
— Кажи ми, че спя — дрезгаво прошепна Ралф — и сънувам онзи дребен тип.
Вратата зад него се отвори.
— Божичко, сам ли си говориш? — попита Макгавърн. — Сигурно имаш пари в банката.
— Да. Достатъчно, за да покрия разходите по погребението си.
Гласът на Ралф прозвуча така, сякаш бе преживял ужасен шок и се опитваше да се овладее. Очакваше Бил да се втурне към него с разтревожено (или подозрително) изражение и да го попита какво има.
Макгавърн не го направи. Тръшна се на люлеещия се стол, скръсти ръце на гърдите си и погледна към Харис Авеню — сцената, на която той, Ралф, Лоуис, Дорънс Марстелър и другите от „златната възраст“ трябваше да изпълняват често скучните си и понякога мъчителни последни роли.
„Какво, ако му разкажа за онова хлапе — помисли Ралф. — Да речем, че започна така: «Бил, знам какво се е случило със сламената ти шапка. Задигнала я е някаква зла роднина на двамата типове, които видях онази нощ. Беше си я сложила и скачаше на въже в уличката между пекарната и солариума.»“
И ако Макгавърн все още изпитваше съмнения относно здравия му разум, тази новина щеше със сигурност да ги разсее.
Ралф реши да си държи езика зад зъбите.
— Извинявай, че се забавих — каза Бил. — Лари твърдеше, че съм го хванал на вратата, но преди да успея да му задам въпросите си, той ми разказа половината живот на Мей и почти всичко за себе си. Не млъкна цели четирийсет и пет минути.
Макгавърн сигурно преувеличаваше. Беше влязъл в къщата само за пет минути. Ралф погледна часовника си и се изуми, когато видя, че е единайсет и петнайсет. Взря се в улицата и забеляза, че госпожа Бениган е изчезнала. Камионът с бирата също. Беше ли заспал? По всяка вероятност… но за нищо на света не можеше да открие прекъсване в съзнателните си възприятия.
„За Бога, не ставай глупав. Ти спеше, когато видя дребния плешив тип. Сънува го.“
В това имаше логика. Дори във факта, че съществото си бе сложило шапката на Бил, имаше някакъв смисъл. Капелата се бе появила и в кошмара с Каролин… в лапите на Розали.
Само че този път Ралф не сънуваше. Беше сигурен. Е… почти.
— Няма ли да попиташ какво каза братът на Мей? — Гласът на Макгавърн прозвуча леко раздразнено.
— Извинявай. Май се бях замислил.
— Простено ти е, синко… при условие, че отсега нататък слушаш внимателно. Детективът, който води разследването, Фъндърбърк…
— Сигурен съм, че името му е Стив Ътърбек.
Макгавърн махна с ръка — обичайната му реакция, когато го поправеха.
— Както и да е. Обадил се на Лари и казал, че според данните от аутопсията Мей е починала от естествена смърт. Най-много се притеснявали — заради твоето обаждане, че Мей е била уплашена до смърт от крадци. Разбира се, фактът, че вратите са били залостени отвътре и нищо ценно не е изчезнало, свидетелства против това, но ченгетата са приели телефонното ти обаждане достатъчно сериозно, за да разследват тази версия.
Укорителният тон — сякаш приятелят му безпричинно бе налял масло в огъня — постави на изпитание търпението на Ралф.
— Естествено, че ще го приемат сериозно. Наистина видях двама души да излизат от къщата й и съобщих на властите. Полицаите дойдоха и намериха жената мъртва. Как няма да го приемат сериозно?
— Тогава защо не си им казал името си?
— Не знам. Какво значение има? И как, за Бога, могат да бъдат сигурни, че тя не е била уплашена до смърт, вследствие на което е получила сърдечен удар?
— Едва ли могат да бъдат сто процента сигурни — сприхаво възрази Макгавърн, — но предполагам, че са близо до истината, след като ще предават тялото на брат й, за да го погребе. Вероятно са изследвали кръвта й. Детективът казал на Лари, че Мей е починала в съня си.
Бил кръстоса крака, приглади гънките на синия си панталон и погледна Ралф право в очите.
— Искам да ти дам един съвет, затова слушай внимателно. Отиди на лекар. Днес. Веднага. Върви при Личфийлд. Състоянието ти се влошава.
„Онези двамата пред къщата на госпожа Локър не ме видяха, но от погледа на третия не можах да се скрия — помисли Ралф. — Видя ме и ме посочи. А може би търсеше именно мен.“
Ето, това вече наистина оеше параноична мисъл.
— Ралф? Чу ли какво ти казах?
— Да. Не вярваш, че съм забелязал някой да излиза от къщата на госпожа Локър.
— Точно така. Видях изражението ти, когато казах, че съм говорил по телефона четирийсет и пет минути, и как погледна часовника си. Не повярва, че е минало толкова много време, нали? И това е, защото неусетно си задрямал. Вероятно и онази нощ ти се е случило същото, Ралф. Но тогава си сънувал двама мъже и сънят е бил толкова реален, че си се обадил на 911, когато си се събудил. Напълно е логично.
„Едно, две, три — помисли Ралф. — Гъската вино пи.“
— А бинокъла? — попита той. — Още стои на масата до креслото ми в хола. Той не доказва ли, че съм бил буден?
— Не виждам как. Може да си сомнамбул, знам ли? Твърдиш, че си видял крадци, но не можеш да ги опишеш.
— Онези яркооранжеви светлини…
— Всички врати са били заключени отвътре…
— Но аз…
— Пък и ореолите, за които говориш. Всичко е от безсънието. Сигурен съм. А може и да е нещо по-сериозно.
Ралф стана, слезе по стъпалата на верандата и застана в началото на алеята с гръб към Макгавърн. Слепоочията му пулсираха, а сърцето му биеше силно.
„Онзи не само ме посочи. Малкото копеле ме набеляза. И това не беше сън. Нито двамата плешивци, които видях да излизат от къщата на госпожа Локър. Убеден съм.“
„Разбира се — обади се един друг глас. — Невменяемите винаги са убедени в шантавите неща, които виждат и чуват. И точно това ги побърква, а не самите халюцинации. Ако наистина си видял всичко онова, тогава какво стана с госпожа Бениган? А с камиона, превозващ бира? Къде ти се губят четирийсет и петте минути, докато Макгавърн говореше по телефона с Лари Перо?“
— Симптомите ти са много сериозни — рече Бил и на Ралф му се стори, че чу нещо ужасно в гласа му. Задоволство? Възможно ли беше да е това?
— Единият държеше ножица — каза той, без да се обръща. — Видях я.
— О, я стига, Ралф! Мисли. Използвай мозъка си и разсъждавай! В неделя следобед, двайсет и четири часа. Преди да отидеш на иглотерапия, някакъв лунатик едва не те наръгва с нож. Странно ли е, че същата нощ съзнанието ти поднася кошмар, в който виждаш остър предмет? Иглите на Хонг и ловджийският нож на Пикъринг се превръщат в ножица, това е всичко. Не разбираш ли, че тази хипотеза подкрепя основното, а твърденията ти са напълно налудничави?
— И съм търсил бинокъла насън, а? Така ли мислиш?
— Твърде вероятно.
— И същото е станало с флакона в джоба ми? Старият Дор няма нищо общо с тази история, нали?
— Не ме е грижа нито за флакона, нито за стария Дор! — изкрещя Макгавърн. — Интересуваш ме само ти. Страдаш от безсъние още от април или май и си потиснат и разстроен след смъртта на Каролин…
— Не съм потиснат! — извика Ралф.
Пощальонът, който минаваше по отсрещната страна на улицата, спря и погледна към тях, после тръгна към парка.
— Както кажеш — рече Макгавърн. — Добре, не си потиснат. Но и не спиш. Виждаш ореоли и мъже, които излизат посред нощ от заключени къщи… — Сетне с престорено безразличен тон Макгавърн каза онова, от което Ралф най-много се опасяваше: — Внимавай, синко. Започна да говориш като Ед Дипно.
Ралф се обърна. Кръвта пулсираше в слепоочията му.
— Защо се държиш така? Защо се заяждаш с мен?
— Не се заяждам, Ралф. Опитвам се да ти помогна. Да ти бъда приятел.
— Не го възприемам така.
— Ами, понякога истината боли — спокойно отбеляза Макгавърн. — Трябва поне да се замислиш върху факта, че умът и тялото се опитват да ти кажат нещо. Позволи ми да ти задам един въпрос — това ли е единственият ти смущаващ сън напоследък?
В съзнанието на Ралф за миг се появи образът на Каролин, която беше заровена до шията в пясъка и крещеше за следите на човека в бяло. За буболечките, извиращи от главата й.
— Напоследък не сънувам кошмари — упорито заяви той. — Предполагам, че не ми вярваш, защото това не съответства на малкия сценарий, който си съчинил.
— Ралф…
— Нека аз да те попитам нещо. Мислиш ли, че присъствието на двамата мъже, които видях, и смъртта на Мей Локър е случайно съвпадение?
— Може би не. Вероятно физическото и емоционалното ти състояние е създало благоприятни условия за едно реално явление.
Ралф мълчеше.
— Мисля, че такива неща стават от време на време — продължи Макгавърн и се изправи. — Може да ти звучи смешно от устата на един здравомислещ старец като мен, но наистина го вярвам. Не казвам, че твоят случай е такъв, но би могъл да бъде. В едно съм убеден — двамата мъже, които мислиш, че си видял, не съществуват в реалния свят.
Ралф застана срещу Бил. Бръкна дълбоко в джобовете си и стисна юмруци толкова силно, че кокалчетата му побеляха. Мускулите на ръцете му пулсираха.
Макгавърн слезе по стъпалата на верандата и го хвана за ръката точно над лакътя.
— Само си мисля…
Ралф блъсна ръката му толкова рязко, че съседът му изсумтя от изненада и се олюля.
— Знам какво мислиш.
— Ти не слушаш какво…
— О, чух достатъчно. Дори повече. Повярвай. Извинявай, но пак ще отида на разходка. Трябва да проясня съзнанието си.
Ралф чувстваше как зад челото му пулсира гореща кръв. Опита се да превключи мислите си на някаква висока скорост, която да остави далеч назад безсилната му ярост, но не можа да го направи. Сякаш се бе събудил след кошмара с Каролин. Главата му бучеше от ужас и объркване и когато се обърна и се отдалечи, имаше чувството, че не ходи, а отново е паднал от леглото. Ала не спря. Продължи да върви. Понякога само това остава на човек.
— Трябва да отидеш на лекар! — извика след него Макгавърн и Ралф вече не можеше да се преструва, че не е доловил странното и свадливо задоволство в гласа на приятеля си.
Загрижеността, която го прикриваше, вероятно беше достатъчно искрена, но бе като сладка глазура върху солен кейк.
— Не при фармацевт, нито при хипнотизатор или иглотерапевт. Трябва да отидеш при домашния си лекар!
„Да, при онзи, който погреба съпругата ми. Човекът, който я зарови в пясъка под приливните води и после й каза да не се страхува от удавяне, докато взима хапчета за успокояване.“
— Трябва да се разходя. Това е всичко, от което се нуждая — каза на глас Ралф.
Пулсът вече блъскаше в слепоочията му като тежки удари на парен чук. Хрумна му, че така започват инфарктите. Не се ли овладееше бързо, щеше да се строполи вследствие на онова, което баща му наричаше „апоплектичен удар от раздразнение“.
Чу, че Макгавърн върви след него. „Не ме докосвай, Бил — помисли си. — Дори не слагай ръка на рамото ми, защото, ако го сториш, вероятно ще се обърна и ще те цапардосам.“
— Опитвам се да ти помогна, не разбираш ли? — извика Макгавърн.
Пощальонът на отсрещната страна на улицата отново спря, за да ги наблюдава, а пред „Червената ябълка“ Карл и Сю вече зяпаха с неприкрито любопитство. Карл носеше плик с хамбургери. Беше удивително, че Ралф забелязва такива подробности… но след всичко, което видя тази сутрин, едва ли трябваше да се изненадва.
„Нещата, които мислиш, че видя, Ралф“ — прошепна предателският глас в съзнанието му.
— Върви — отчаяно измърмори той. — Просто върви.
Във въображението му започна прожекцията на мисловен филм. Беше неприятен — от онези, на които едва ли би отишъл, дори да бе изгледал всичко в киноцентъра. Песента, съпровождаща тези кадри на ужасите, беше „Лисицата изгърмя“.
— Нека да ти кажа нещо, Ралф. На нашата възраст психическите разстройства са често явление. Ето защо иди при домашния си лекар.
Госпожа Бениган бе застанала на верандата си. Бастунът й бе захвърлен на стъпалата. Още не беше съблякла яркочервеното си есенно палто и зяпаше с широко отворена уста от отсрещната страна на улицата.
— Чуваш ли ме, Ралф? Надявам се, че ме чуваш!
Ралф закрачи по-бързо и се прегърби, сякаш срещу него духаше силен вятър. „Ами ако Бил продължи да крещи? Ако тръгне след мен?“
„Направи ли го, хората ще помислят, че не аз, а той е луд.“ — Ала тази мисъл не го успокои. В главата му звучеше пианото, което свиреше една детска песничка:
Около черницата
маймуната гони лисицата.
Маймуната мислеше, че е игра,
но — хоп! — лисицата изгърмя.
Изведнъж Ралф видя, че Харис Авеню се изпълва с възрастни хора — онези, които се застраховаха в компаниите, рекламирани по кабелната телевизия. Онези, които имаха камъни в жлъчката и рак на кожата. Онези, чиято памет отслабваше, докато простатите им се увеличаваха. Онези, които живееха от социални помощи и гледаха света през все по-плътните пердета на очите си, вместо през розови очила. Хората, които четяха всичко, изпратено по пощата, и преглеждаха рекламите в супермаркетите, търсейки специални намаления на консерви и замразени храни. Бяха облечени в гротескни къси панталонки, плисирани полички и фланелки с щамповани герои от комиксите. Те бяха най-старите деца на света. Маршируваха около двойна редица столове, а един дребен плешив човек в бяла престилка свиреше на пиано „Лисицата изгърмя“. Друг плешивец отмъкваше столовете един по един и когато музиката спря и всички седнаха, един от възрастните хора остана прав — този път беше Мей Локър, а следващият вероятно щеше да бъде Боб Полхърст. Този човек трябваше да излезе от стаята, разбира се. Ралф чу смеха на Макгавърн. Смееше се, защото пак бе успял да седне. Мей Локър беше мъртва, Боб Полхърст береше душа, а Ралф Робъртс губеше разсъдъка си, но Уилям Д. Макгавърн все още се чувстваше добре, елегантен, хранеше се и можеше да си намери стол, когато музиката спреше.
Ралф ускори ход и се преви на две в очакване на поредния залп от съвети и предупреждения. Едва ли Макгавърн щеше да тръгне след него по улицата, но и това можеше да стане. Беше ли достатъчно ядосан, щеше да го стори като нищо. Щеше да увещава Ралф, да му натяква да престане да се будалка и да отиде на лекар. Да му напомня, че пианото ще млъкне всеки момент и ако не намери стол, може завинаги да се прости с късмета си.
Ала повече викове не се чуха. Хрумна му да се обърне и да види къде е Бил, но после се отказа. Забележеше ли да да поглежда назад, Макгавърн можеше отново да хукне след него. Най-добре беше да продължи да върви напред. Ралф започна да прави по-големи крачки, машинално отправяйки се към летището. Вървеше с наведена глава, опитвайки се да не слуша безмилостното пиано и да не вижда как възрастните деца маршируват около столовете, нито ужасените им очи и престорените им усмивки. Хрумна му, че вече е лишен от надежди. В края на краищата бяха го тласнали в тунела и около него цареше непрогледен мрак.
1.
Мъглата около уличните лампи изчезна, когато първите слънчеви лъчи озариха небето от изток, а в девет часа денят бе ясен и топъл — може би началото на още едно кратко циганско лято. Ралф слезе долу веднага щом свърши предаването „Добро утро, Америка“. Беше решил да каже на Макгавърн какво става с него (или поне колкото се осмелеше), преди да се е отказал. Застана пред вратата на апартамента на долния етаж и чу плискане на вода от душа и за щастие далечния глас на Макгавърн, който пееше „Оставих сърцето си в Сан Франциско“.
Ралф излезе на верандата, бръкна в задните си джобове и с наслада въздъхна. Нямаше нищо по-хубаво от октомврийската слънчева светлина и той усещаше как нощните му неволи сякаш изчезват. Несъмнено щяха да се върнат, но засега всичко беше наред. Вярно, че беше уморен и му се виеше свят, ала не се чувстваше зле. Денят беше повече от хубав, направо великолепен и той се съмняваше дали до месец май щеше да има такъв приятен ден. Реши, че ще бъде глупаво, ако не се възползва от него. Една разходка по Харис Авеню, до разклона и обратно, щеше да продължи половин час или четирийсет и пет минути, ако срещнеше някого, с когото да побъбри, а дотогава Бил щеше да е изкъпан, избръснат, сресан и облечен. И готов да го изслуша, ако на Ралф му провървеше.
Отиде чак до поляната за пикник пред оградата на летището, без да признава пред себе си, че се надява да срещне стария Дор. Можеше да поговорят за поезия — за Стивън Добинс — или за философия.
Ата Дорънс не беше на поляната за пикник. Там бе само Дон Вийзи, който държеше да обясни защо Бил Клинтън се представя ужасно като президент и защо би било много по-добре за Съединените щати, ако народът бе избрал финансовия гений Рос Перо. Ралф, който беше гласувал за Клинтън и мислеше, че човекът се справя много добре, дълго слуша от учтивост, после каза, че има час при бръснаря. Това беше единственото, което успя да измисли за толкова кратко време.
— И още нещо! — извика след него Дон. — Нахаканата му съпруга. Жената е лесбийка. Познавам ги отдалеч, И знаеш ли по какво? По обувките. Те са тайният знак, по който се отличават.
— До скоро виждане, Дон — промълви Ралф и ускори ход. Беше изминал около четиристотин метра надолу по хълма, когато денят безшумно избухна около него.
2.
Случи се, докато минаваше покрай къщата на Мей Локър. Той се закова на място и се втренчи в Харис Авеню с широкоотворени и невярващи очи. Дясната му ръка се вкопчи в гърлото, а челюстта му увисна. Приличаше на човек, който получава сърдечен удар, но докато сърцето му, изглежда, беше наред — поне засега — Ралф чувстваше, че наистина преживява някакъв удар. Не беше подготвен за онова, което виждаше. Но и едва ли нещо би могло да го подготви за тази гледка.
Отново виждаше загадъчния свят на ореолите и този път там имаше много повече неща, отколкото можеше да си представи… Толкова много, че за миг се зачуди дали е възможно човек да умре от претоварване на зрителните възприятия. Харис Авеню представляваше ярко осветена страна на чудесата, изпълнена с разноцветни сфери, конуси и полумесеци. Дърветата горяха като факли, а небето беше невероятно синьо.
Телефонните кабели в западната част на Дери бяха все още над земята и Ралф впери очи в тях, смътно съзнавайки, че е затаил дъх и трябва отново да започне да диша, ако не иска да умре. По черните жици бързо пробягваха мълниевидни жълти спирали. От време на време проблясваше някоя вертикална червена или зелена светкавица, която се разпространяваше едновременно и в двете посоки, заличаваше за миг жълтите спирали и после избледняваше.
„Виждаш как хората говорят по телефона — вцепенен помисли той. — Знаеш ли това, Ралф? Леля Сади от Далас бъбри с любимия си племенник, който живее в Дери. Един фермер от Хейвън приказва с търговеца, от когото купува части за трактора си. Някакъв свещеник се опитва да помогне на свой енориаш, който има неприятности. Това са гласове и аз мисля, че ярките светкавици и проблясъци се излъчват от хора, които изпитват силни емоции — любов или омраза, щастие или ревност.“
Ала той усещаше, че онова, което вижда и чувства, не е всичко. Отвъд този поток от възприятия го очакваше един друг свят, пред който всичко пред очите му избледняваше. И ако наистина имаше още разноцветни сияния, как щеше да издържи, без да полудее? Нямаше да помогне дори ако затвореше очи. Съзнаваше, че вижда всичко това предимно заради дългогодишното си убеждение, че зрението е основното възприятие. Но пред него ставаше много повече.
Затвори очи… ала продължи да вижда Харис Авеню. Клепачите му сякаш бяха от стъкло. Единствената разлика беше, че обичайните цветове бяха сменили местата си и създали един свят, който приличаше на негатив на цветна снимка. Дърветата вече не бяха оранжеви и жълти, а неестествено яркозелени. Асфалтът се бе превърнал в широк бял път, а небето — в изумително червено езеро. Ралф отново отвори очи. Беше почти сигурен, че ореолите ще са изчезнали, но светът продължаваше да се взривява от багри, движения и звуци.
„Кога започнах да ги виждам — зачуди се Ралф и бавно тръгна надолу по хълма. — Кога започнаха да се появяват плешивите докторчета?“
Но всъщност нямаше лекари, нито ангели или дяволи, надзъртащи от решетките на каналите. Имаше само…
— Гледай къде вървиш, Робъртс.
Думите — груби и обезпокоителни — сякаш бяха… материални — все едно да прокараш ръка по дъбовата ламперия на някое старо абатство или замък. Ралф спря и видя госпожа Перин. Жената беше скочила от тротоара, за да не я блъсне и прегази като валяк, и стоеше, затънала до глезените в листа, държеше пазарската си чанта в едната ръка и гневно гледаше Ралф, свъсила прошарените си вежди. Ореолът около нея беше тъмносив, като на униформите на военните от академията Уест Пойнт.
— Пиян ли си, Робъртс? — строго попита тя и изведнъж изобилието от цветове и усещания изчезна.
Пред очите на Ралф отново се появи Харис Авеню такова, каквото си беше — задрямало в прекрасното делнично утро в средата на есента.
— Пиян? Аз? Съвсем не. Трезвен съм като съдия. Честна дума.
Той й протегна ръка. Госпожа Перин, която минаваше осемдесетте, но изобщо не се предаваше на възрастта, го изгледа подозрително. „Не ти вярвам, Робъртс — казваха сивите й очи. — Изобщо не ти вярвам…“ Тя се качи на тротоара без помощта на Ралф.
— Извинявайте, госпожо Перин. Бях се замислил.
— Наистина. Блееше с увиснала челюст. Приличаше на идиот.
— Съжалявам — повтори той и прехапа език, за да не прихне да се смее.
— Хм — изсумтя старицата и го изгледа от главата до петите като сержант от флотата, който инспектира новобранец. — Ризата ти е скъсана под мишницата, Робъртс.
Ралф вдигна ръка и погледна. Любимата му карирана риза наистина беше скъсана. През разпрания шев се виждаше превръзката с петното засъхнала кръв и кичур заплетени косми. Бързо спусна ръка и усети, че се изчервява.
— Хм — пак изсумтя госпожа Перин, изразявайки всичко, което мислеше за Ралф Робъртс. — Донеси ми я, ако искаш. И ако имаш нещо друго за кърпене. Още ме бива с иглата, да знаеш.
— О, разбира се. Обзалагам се, че ви бива, госпожо Перин.
Тя го погледна така, сякаш искаше да каже: „Ти си един дърт подмазвач, Ралф Робъртс, но предполагам, че не можеш да се промениш“, после добави:
— Но не следобед. Тогава помагам да приготвят вечерята в приюта за бездомни и да я сервират в пея. Служа на Бога.
— Да, сигурен съм…
— На небето няма да има бездомни, Робъртс. Бъди сигурен. Нито скъсани ризи. Но докато сме тук, трябва да се спогаждаме и да си помагаме. Това е наш дълг. — „И аз се справям отлично“ — твърдеше изражението й. — Донеси всичко, което имаш за закърпване, Робъртс. Но някоя сутрин или вечер. Не чакай специална покана, обаче не идвай след осем и половина. Лягам си в девет.
— Много сте любезна, госпожо Перин — каза Ралф и отново прехапа език.
Съзнаваше, че скоро този номер ще се изтърка — веднага щом се изправеше пред дилемата да се разсмее или да се пръсне.
— Съвсем не. Това е мой дълг като християнка. Пък и Каролин ми беше приятелка.
— Благодаря. Онова, което се случи с Мей Локър, е ужасно, нали?
— Не. Бог е пожелал така.
И преди Ралф да успее да каже нещо, тя го отмина.
Гръбнакът й беше толкова мъчително изопнат, че Ралф изпита болка само като я гледаше.
Направи няколко крачки и не се сдържа. Облегна се на телефонния стълб, притисна ръка до устата си и започна да се смее, колкото е възможно по-тихо, докато от очите му потекоха сълзи. Когато истеричният пристъп премина, вдигна глава и огледа улицата с внимателни, любопитни и насълзени очи. Не видя нищо, което другите хора да не могат да видят, и се успокои.
„Но всичко онова ще се върне, Ралф. Знаеш го.“
Да, но по-късно щеше да мисли за това. Сега трябваше да поговори с Бил.
3.
Когато най-после Ралф се върна от изумителното си пътешествие по улицата, Макгавърн седеше на верандата и лениво прелистваше сутрешния вестник. Ралф тръгна по алеята към къщата и в същия миг стигна до внезапно решение. Няма да сподели всичко с Бил. Едно от нещата, които със сигурност щеше да пропусне, щеше да бъде извънземният вид на двамата мъже, излизащи от къщата на госпожа Локър.
Макгавърн вдигна глава.
— Здравей, Ралф.
— Здрасти, Бил. Може ли да поговорим?
— Разбира се.
Макгавърн затвори вестника и внимателно го сгъна.
— Вчера най-после са закарали моя стар приятел Боб Полхърст в болницата.
— Мислеше ли, че това ще стане по-рано?
— Да. Всички смятаха така. Той ни заблуди. Всъщност състоянието му сякаш се подобряваше — поне пневмонията — но после пак се влоши. Вчера по обед е спрял да диша и племенницата му помислила, че ще умре, преди да дойде линейката. Ала той прескочил трапа и сега, изглежда, отново се стабилизира. — Макгавърн погледна към улицата и въздъхна. — Мей Локър хвърля топа посред нощ, а Боб продължава да пърха. Странно нещо е животът, а?
— Да.
— Какво искаше да ми кажеш? Да не си решил най-сетне да направиш предложение на Лоуис? Искаш ли един бащински съвет как да го сториш?
— Нуждая се от съвет, но не относно любовния ми живот.
— Изплюй камъчето — сприхаво го подкани Макгавърн.
И Ралф го направи — доволен и успокоен от мълчаливото внимание на Макгавърн. Отново разказа всичко, което Бил вече знаеше — за инцидента между Ед и шофьора на камиона през лятото на 1992 и бръщолевенията на Дипно в деня, когато преби Хелън, задето е подписала петицията. Докато говореше, започна да чувства по-силно от всякога, че между странните неща, които ставаха с него, има връзка. Почти осезаема.
Разказа на Макгавърн за ореолите, но не и за безмълвния катаклизъм, който преживя преди малко повече от половин час, макар че това беше повече, отколкото имаше желание да сподели — поне засега. Бил знаеше за нападението на Чарли Пикъринг и че Ралф е предотвратил много по-сериозно нараняване, използвайки спрея, подарен му от Хелън и приятелката й. Но сега Ралф призна нещо, което бе премълчал в неделя вечерта — как флаконът като по чудо се бе озовал в джоба на якето му. Само дето подозираше, че магьосникът е бил старият Дор.
— Господи! — възкликна Макгавърн. — Водиш опасен живот, Ралф.
— И аз мисля така.
— Колко от това разказа на Лийдекър?
„Съвсем малко“ — понечи да каже Ралф, но после осъзна, че дори това ще бъде преувеличение.
— Почти нищо. Не му казах и още нещо — много по-съществено, предполагам. Свързано е с онова, което се случи там.
Ралф посочи къщата на Мей Локър, където току-що бяха спрели два синьо-бели микробуса. Отстрани пишеше „ЩАТСКА ПОЛИЦИЯ, МЕЙН“. Предположи, че това са съдебномедицинските експерти, за които спомена Лийдекър.
— Знаеш ли нещо за случилото се с Мей? — попита Макгавърн и се приведе към него.
— Мисля, че да.
Заговори, като внимателно обмисляше всяка дума, подобно на човек, който стъпва по камъни, за да прекоси коварен поток. Разказа как се е събудил и видял двама мъже да излизат от дома на госпожа Локър. Спомена за ножицата, ала не и за кошмара с Каролин, нито за светещите следи, както, и за закъснялото си чувство, че мъжете може би са минали през вратата — това щеше да унищожи и последните остатъци от правдоподобност в историята му. Завърши с анонимното обаждане на 911, седна на стола и разтревожен се втренчи в Макгавърн.
Бил поклати глава, сякаш да проясни мислите си.
— Ореоли, оракули, загадъчни крадци с ножици… Действително водиш опасен живот, Ралф.
— Какво мислиш?
Макгавърн не отговори. Беше навил вестника си на руло и сега разсеяно заудря с него по крака си. Ралф изпита желание да формулира въпроса си още по-безцеремонно — „Мислиш ли, че съм луд, Бил!“ — но се отказа. Наистина ли вярваше, че това е въпрос, на който хората отговарят откровено? Макгавърн можеше спокойно да каже: „О, да, мисля, че си откачил, затова хайде веднага да се обадим в «Джунипър Хил» и да попитаме дали имат свободно легло.“ И тъй като нямаше значение какъв ще бъде отговорът, Ралф реши, че е по-добре да се въздържи от този въпрос.
— Не знам какво да мисля — най-после рече Бил. — Поне засега. Как изглеждаха ония двамата?
— Трудно беше да различа чертите им дори през бинокъла — отговори Ралф.
Гласът му беше спокоен като предишния ден, когато отрече, че се е обаждал на 911.
— Вероятно нямаш представа на колко години са били.
— Не.
— Възможно ли е единият да е бил нашият стар приятел от улицата?
— Ед Дипно? — изненада се Ралф. — Не, не беше той.
— А Пикъринг?
— Не. Щях да го позная. За какво намекваш? Да не мислиш, че съм откачил дотолкова, че съм си въобразил всичко?
— Не, разбира се — отговори Макгавърн, но равномерното потропване с вестника спря и очите му светнаха.
Стомахът на Ралф се сви. Да, точно за това намекваше Бил и всъщност нямаше причина да се изненадва.
Може би, но неприятното усещане в стомаха му не премина.
— И Джони каза, че всички врати са били залостени?
— Да.
— Отвътре?
— Аха. Но…
Макгавърн стана от стола толкова внезапно, че за един безумен миг на Ралф му се стори, че ще побегне и вероятно ще изкрещи: „Пазете се от Робъртс! Напълно е откачил!“ Но вместо да хукне надолу по стълбите. Бил се обърна към вратата, водеща към задната част на къщата. Неизвестно защо Ралф помисли това за много по-обезпокоително.
— Какво ще правиш?
— Ще се обадя на Лари Перо. Братът на Мей. Той живее в Кардвил. Сигурно там ще я погребат — отговори Макгавърн и хвърли на Ралф странен и замислен поглед. — А ти какво помисли, че ще направя?
— Не знам. За миг ми се стори, че ще избягаш.
— Ами. — Протегна ръка и го потупа по рамото, но жестът беше някак студен и формален.
— Какво общо има братът на госпожа Локър с всичко това?
— Джони ти е казал, че са изпратили тялото на Мей в Огъста за по-подробна аутопсия, нали така?
— Ами, мисля, че той употреби думите „посмъртен анализ“.
Макгавърн махна с ръка.
— Едно и също е, повярвай. Ако изникне нещо странно, което да загатва, че е била убита, Лари ще трябва да бъде осведомен. Той е единственият й жив роднина.
— Да, но няма ли да се зачуди защо проявяваш интерес към него?
— О, не мисля, че трябва да се притесняваме за това — успокои го Бил, но тонът му не оказа въздействие върху Ралф. — Полицията е запечатала къщата и слуховете вече са плъзнали по Харис Авеню. Лари знае, че с Мей сме приятели от училище. Посещавах я редовно през последните няколко години. С него не се обичахме, но се разбирахме сравнително добре. Той ще ми каже онова, което искам да разбера, ако не за друго, то защото и двамата сме оцелели след Кардвил. Схващаш ли?
— Да, но…
— Поне така се надявам — каза Макгавърн и изведнъж се състари и заприлича на голям отровен гущер. После насочи пръст срещу Ралф. — Не съм глупак и уважавам тайната на изповедта. На лицето ти току-що пролича, че ти не си сигурен по този въпрос, и това не ми харесва.
— Извинявай. — Ралф беше смаян от изблика на съседа си. Бил го изгледа, а напуканите му устни се разтегнаха и оголиха твърде големите протези, после кимна.
— Добре. Приемам извинението. Не можеш да спиш и трябва да се съобразявам с това. Аз пък не мога да прогоня Боб Полхърст от мислите си — тежко въздъхна той. — Виж какво, ако искаш, няма да се обаждам на брата на Мей…
— Не, не — възрази Ралф.
Единственото му желание беше да върне часовника десетина минути назад, за да не започва целия този разговор. После му хрумна да каже нещо, което Бил Макгавърн със сигурност щеше да оцени.
— Съжалявам, че се усъмних в дискретността ти.
Макгавърн се усмихна — отначало насила, сетне лицето му засия.
— Сега знам какво те държи буден — в главата ти са все такива глупости. Не мърдай оттук и мисли за приятни неща — за хипопотами, както обичаше да казва майка ми. Ей сега ще се върна. Може и да не го намеря. Сигурно е зает с погребението. Искаш ли да прегледаш вестника, докато чакаш?
— Разбира се. Благодаря.
Бил му даде навития на руло вестник и влезе в къщата. Ралф погледна първата страница. Заглавието гласеше: „Привържениците на «Право на избор» и на «Право на живот» са готови за пристигането на активистката.“ Статията беше придружена със снимки. На едната имаше пет-шест млади жени, които изработваха плакати с надписи: „Телата са наши и изборът е наш“ и „В Дери настъпва нов ден“. Другата показваше демонстранти, протестиращи пред „Женска солидарност“. Не носеха лозунги и не се нуждаеха от тях, защото черните мантии с качулки и косите, които носеха, казваха всичко.
Ралф въздъхна, пусна вестника на люлеещия се стол и погледна към Харис Авеню. Хрумна му, че Макгавърн може би говори по телефона с Лийдекър вместо с Лари Перо и в момента двамата се съвещават какво да правят със смахнатия дърт лунатик Ралф Робъртс.
„Помислих, че би искал да знаеш кой се е обадил онази нощ на 911, Джони.“
„Благодаря, професоре. Ние бяхме сигурни, но е хубаво да получим потвърждение. Мисля, че той е безобиден. Всъщност дори го харесвам.“
Ралф се опита да прогони мисълта на кого се обажда Бил. Беше по-лесно да седи неподвижно и да не мисли за нищо, дори за хипопотами. Да гледа как камионът с бира „Будвайзер“ бавно влиза в паркинга на „Червената ябълка“ и шофьорът спира да поздрави колегата си от микробуса, разнасящ вестници и списания, който току-що бе оставил седмичната си доставка и потегляше. Да наблюдава как облечената в яркочервено есенно палто, възрастна Хариет Бениган, пред която госпожа Перин изглеждаше като девойка, е излязла на сутрешната си разходка и върви приведена над бастуна си. Да гледа как едно момиченце в джинси, широка бяла фланелка и огромна мъжка шапка скача на въже на обраслия с трева тротоар между пекарната и солариума. Да съзерцава равномерните движения на малките ръце и да слуша безкрайно повтарящия се монотонен напев: „Едно, две, три, гъската вино пи…“
Част от съзнанието му с изумление установи, че той е на път да заспи, както си седи на верандата. В същото време ореолите отново се появиха и изпълниха света около него с приказни цветове и движения. Прекрасно, но…
… но нещо не беше наред. Какво?
Момичето, което скачаше на въже. Обутите в джинси крака сновяха нагоре-надолу като игла на шевна машина. Сянката подскачаше до детето върху напукания асфалт на обраслата с трева и слънчогледи уличка. Въжето се въртеше…
Не, фланелката не беше твърде широка за момичето. Фигурата беше облечена в рокля — бяла, като престилките на актьорите в старите телевизионни лекарски сериали.
Едно, две, три, гъската вино пи.
Маймуната дъвче тютюн на лифта за ски…
Облак засенчи слънцето и денят бе помрачен от зловеща зелена светлина, която сякаш го погълна. Кожата на Ралф първо се смрази, после настръхна. Подскачащата сянка на момичето изчезна. Очите му се насочиха към него и той видя, че това не е дете. Съществото, което се бе вторачило в него, беше мъж, висок около метър и двайсет. Отначало Ралф бе помислил закритото от шапката лице за детско, защото кожата беше гладка, без нито една бръчка. Въпреки това изражението беше недвусмислено — то излъчваше омраза и злоба, каквито човешкото въображение не можеше да си представи.
„Ето, това е — вцепенен помисли Ралф. — съвсем откачих.“
Съществото сякаш прочете мислите му, защото в същия миг устните му се разтеглиха в презрителна и противна усмивка, като че двамата имаха някаква обща зловеща тайна. Ралф беше убеден, че съществото си тананика, без да движи устни: „Въжената линия се скъса! Маймуната се задави и закъса! И всички загинаха в една лодка къса!“
Създанието не беше един от двамата дребни плешиви доктори, които Ралф бе видял да излизат от дома на госпожа Локър. Може би беше свързано с тях, но не беше същото.
То хвърли въжето, което стана първо жълто, а после червено и разпръсна искри, докато летеше във въздуха. Дребното човече — Док № 3 — се вторачи в Ралф и се ухили. И изведнъж той осъзна нещо друго, което го изпълни с ужас. На главата си съществото носеше изчезналата шапка на Макгавърн.
4.
Създанието сякаш отново прочете мислите му. Махна шапката от главата си, под която се разкри гол череп, и я заразмахва като каубой, яхнал див мустанг. И продължи да се хили с неописуемата си усмивка.
Изведнъж посочи Ралф, сякаш го набелязваше. Сетне отново сложи шапката на главата си и хукна по тясната, обрасла с бурени уличка. Слънцето изплува от облака, който го бе закрил, и променящата се яркост на ореолите започна да избледнява. След една-две минути пред Ралф отново се появи познатото Харис Авеню.
Разтреперан, той си пое дъх и си спомни безумното изражение на ухиленото личице, докато съществото тананикаше: „Маймуната се задави и закъса и всички загинаха в една лодка къса“ и как го посочи и набеляза.
— Кажи ми, че спя — дрезгаво прошепна Ралф — и сънувам онзи дребен тип.
Вратата зад него се отвори.
— Божичко, сам ли си говориш? — попита Макгавърн. — Сигурно имаш пари в банката.
— Да. Достатъчно, за да покрия разходите по погребението си.
Гласът на Ралф прозвуча така, сякаш бе преживял ужасен шок и се опитваше да се овладее. Очакваше Бил да се втурне към него с разтревожено (или подозрително) изражение и да го попита какво има.
Макгавърн не го направи. Тръшна се на люлеещия се стол, скръсти ръце на гърдите си и погледна към Харис Авеню — сцената, на която той, Ралф, Лоуис, Дорънс Марстелър и другите от „златната възраст“ трябваше да изпълняват често скучните си и понякога мъчителни последни роли.
„Какво, ако му разкажа за онова хлапе — помисли Ралф. — Да речем, че започна така: «Бил, знам какво се е случило със сламената ти шапка. Задигнала я е някаква зла роднина на двамата типове, които видях онази нощ. Беше си я сложила и скачаше на въже в уличката между пекарната и солариума.»“
И ако Макгавърн все още изпитваше съмнения относно здравия му разум, тази новина щеше със сигурност да ги разсее.
Ралф реши да си държи езика зад зъбите.
— Извинявай, че се забавих — каза Бил. — Лари твърдеше, че съм го хванал на вратата, но преди да успея да му задам въпросите си, той ми разказа половината живот на Мей и почти всичко за себе си. Не млъкна цели четирийсет и пет минути.
Макгавърн сигурно преувеличаваше. Беше влязъл в къщата само за пет минути. Ралф погледна часовника си и се изуми, когато видя, че е единайсет и петнайсет. Взря се в улицата и забеляза, че госпожа Бениган е изчезнала. Камионът с бирата също. Беше ли заспал? По всяка вероятност… но за нищо на света не можеше да открие прекъсване в съзнателните си възприятия.
„За Бога, не ставай глупав. Ти спеше, когато видя дребния плешив тип. Сънува го.“
В това имаше логика. Дори във факта, че съществото си бе сложило шапката на Бил, имаше някакъв смисъл. Капелата се бе появила и в кошмара с Каролин… в лапите на Розали.
Само че този път Ралф не сънуваше. Беше сигурен. Е… почти.
— Няма ли да попиташ какво каза братът на Мей? — Гласът на Макгавърн прозвуча леко раздразнено.
— Извинявай. Май се бях замислил.
— Простено ти е, синко… при условие, че отсега нататък слушаш внимателно. Детективът, който води разследването, Фъндърбърк…
— Сигурен съм, че името му е Стив Ътърбек.
Макгавърн махна с ръка — обичайната му реакция, когато го поправеха.
— Както и да е. Обадил се на Лари и казал, че според данните от аутопсията Мей е починала от естествена смърт. Най-много се притеснявали — заради твоето обаждане, че Мей е била уплашена до смърт от крадци. Разбира се, фактът, че вратите са били залостени отвътре и нищо ценно не е изчезнало, свидетелства против това, но ченгетата са приели телефонното ти обаждане достатъчно сериозно, за да разследват тази версия.
Укорителният тон — сякаш приятелят му безпричинно бе налял масло в огъня — постави на изпитание търпението на Ралф.
— Естествено, че ще го приемат сериозно. Наистина видях двама души да излизат от къщата й и съобщих на властите. Полицаите дойдоха и намериха жената мъртва. Как няма да го приемат сериозно?
— Тогава защо не си им казал името си?
— Не знам. Какво значение има? И как, за Бога, могат да бъдат сигурни, че тя не е била уплашена до смърт, вследствие на което е получила сърдечен удар?
— Едва ли могат да бъдат сто процента сигурни — сприхаво възрази Макгавърн, — но предполагам, че са близо до истината, след като ще предават тялото на брат й, за да го погребе. Вероятно са изследвали кръвта й. Детективът казал на Лари, че Мей е починала в съня си.
Бил кръстоса крака, приглади гънките на синия си панталон и погледна Ралф право в очите.
— Искам да ти дам един съвет, затова слушай внимателно. Отиди на лекар. Днес. Веднага. Върви при Личфийлд. Състоянието ти се влошава.
„Онези двамата пред къщата на госпожа Локър не ме видяха, но от погледа на третия не можах да се скрия — помисли Ралф. — Видя ме и ме посочи. А може би търсеше именно мен.“
Ето, това вече наистина оеше параноична мисъл.
— Ралф? Чу ли какво ти казах?
— Да. Не вярваш, че съм забелязал някой да излиза от къщата на госпожа Локър.
— Точно така. Видях изражението ти, когато казах, че съм говорил по телефона четирийсет и пет минути, и как погледна часовника си. Не повярва, че е минало толкова много време, нали? И това е, защото неусетно си задрямал. Вероятно и онази нощ ти се е случило същото, Ралф. Но тогава си сънувал двама мъже и сънят е бил толкова реален, че си се обадил на 911, когато си се събудил. Напълно е логично.
„Едно, две, три — помисли Ралф. — Гъската вино пи.“
— А бинокъла? — попита той. — Още стои на масата до креслото ми в хола. Той не доказва ли, че съм бил буден?
— Не виждам как. Може да си сомнамбул, знам ли? Твърдиш, че си видял крадци, но не можеш да ги опишеш.
— Онези яркооранжеви светлини…
— Всички врати са били заключени отвътре…
— Но аз…
— Пък и ореолите, за които говориш. Всичко е от безсънието. Сигурен съм. А може и да е нещо по-сериозно.
Ралф стана, слезе по стъпалата на верандата и застана в началото на алеята с гръб към Макгавърн. Слепоочията му пулсираха, а сърцето му биеше силно.
„Онзи не само ме посочи. Малкото копеле ме набеляза. И това не беше сън. Нито двамата плешивци, които видях да излизат от къщата на госпожа Локър. Убеден съм.“
„Разбира се — обади се един друг глас. — Невменяемите винаги са убедени в шантавите неща, които виждат и чуват. И точно това ги побърква, а не самите халюцинации. Ако наистина си видял всичко онова, тогава какво стана с госпожа Бениган? А с камиона, превозващ бира? Къде ти се губят четирийсет и петте минути, докато Макгавърн говореше по телефона с Лари Перо?“
— Симптомите ти са много сериозни — рече Бил и на Ралф му се стори, че чу нещо ужасно в гласа му. Задоволство? Възможно ли беше да е това?
— Единият държеше ножица — каза той, без да се обръща. — Видях я.
— О, я стига, Ралф! Мисли. Използвай мозъка си и разсъждавай! В неделя следобед, двайсет и четири часа. Преди да отидеш на иглотерапия, някакъв лунатик едва не те наръгва с нож. Странно ли е, че същата нощ съзнанието ти поднася кошмар, в който виждаш остър предмет? Иглите на Хонг и ловджийският нож на Пикъринг се превръщат в ножица, това е всичко. Не разбираш ли, че тази хипотеза подкрепя основното, а твърденията ти са напълно налудничави?
— И съм търсил бинокъла насън, а? Така ли мислиш?
— Твърде вероятно.
— И същото е станало с флакона в джоба ми? Старият Дор няма нищо общо с тази история, нали?
— Не ме е грижа нито за флакона, нито за стария Дор! — изкрещя Макгавърн. — Интересуваш ме само ти. Страдаш от безсъние още от април или май и си потиснат и разстроен след смъртта на Каролин…
— Не съм потиснат! — извика Ралф.
Пощальонът, който минаваше по отсрещната страна на улицата, спря и погледна към тях, после тръгна към парка.
— Както кажеш — рече Макгавърн. — Добре, не си потиснат. Но и не спиш. Виждаш ореоли и мъже, които излизат посред нощ от заключени къщи… — Сетне с престорено безразличен тон Макгавърн каза онова, от което Ралф най-много се опасяваше: — Внимавай, синко. Започна да говориш като Ед Дипно.
Ралф се обърна. Кръвта пулсираше в слепоочията му.
— Защо се държиш така? Защо се заяждаш с мен?
— Не се заяждам, Ралф. Опитвам се да ти помогна. Да ти бъда приятел.
— Не го възприемам така.
— Ами, понякога истината боли — спокойно отбеляза Макгавърн. — Трябва поне да се замислиш върху факта, че умът и тялото се опитват да ти кажат нещо. Позволи ми да ти задам един въпрос — това ли е единственият ти смущаващ сън напоследък?
В съзнанието на Ралф за миг се появи образът на Каролин, която беше заровена до шията в пясъка и крещеше за следите на човека в бяло. За буболечките, извиращи от главата й.
— Напоследък не сънувам кошмари — упорито заяви той. — Предполагам, че не ми вярваш, защото това не съответства на малкия сценарий, който си съчинил.
— Ралф…
— Нека аз да те попитам нещо. Мислиш ли, че присъствието на двамата мъже, които видях, и смъртта на Мей Локър е случайно съвпадение?
— Може би не. Вероятно физическото и емоционалното ти състояние е създало благоприятни условия за едно реално явление.
Ралф мълчеше.
— Мисля, че такива неща стават от време на време — продължи Макгавърн и се изправи. — Може да ти звучи смешно от устата на един здравомислещ старец като мен, но наистина го вярвам. Не казвам, че твоят случай е такъв, но би могъл да бъде. В едно съм убеден — двамата мъже, които мислиш, че си видял, не съществуват в реалния свят.
Ралф застана срещу Бил. Бръкна дълбоко в джобовете си и стисна юмруци толкова силно, че кокалчетата му побеляха. Мускулите на ръцете му пулсираха.
Макгавърн слезе по стъпалата на верандата и го хвана за ръката точно над лакътя.
— Само си мисля…
Ралф блъсна ръката му толкова рязко, че съседът му изсумтя от изненада и се олюля.
— Знам какво мислиш.
— Ти не слушаш какво…
— О, чух достатъчно. Дори повече. Повярвай. Извинявай, но пак ще отида на разходка. Трябва да проясня съзнанието си.
Ралф чувстваше как зад челото му пулсира гореща кръв. Опита се да превключи мислите си на някаква висока скорост, която да остави далеч назад безсилната му ярост, но не можа да го направи. Сякаш се бе събудил след кошмара с Каролин. Главата му бучеше от ужас и объркване и когато се обърна и се отдалечи, имаше чувството, че не ходи, а отново е паднал от леглото. Ала не спря. Продължи да върви. Понякога само това остава на човек.
— Трябва да отидеш на лекар! — извика след него Макгавърн и Ралф вече не можеше да се преструва, че не е доловил странното и свадливо задоволство в гласа на приятеля си.
Загрижеността, която го прикриваше, вероятно беше достатъчно искрена, но бе като сладка глазура върху солен кейк.
— Не при фармацевт, нито при хипнотизатор или иглотерапевт. Трябва да отидеш при домашния си лекар!
„Да, при онзи, който погреба съпругата ми. Човекът, който я зарови в пясъка под приливните води и после й каза да не се страхува от удавяне, докато взима хапчета за успокояване.“
— Трябва да се разходя. Това е всичко, от което се нуждая — каза на глас Ралф.
Пулсът вече блъскаше в слепоочията му като тежки удари на парен чук. Хрумна му, че така започват инфарктите. Не се ли овладееше бързо, щеше да се строполи вследствие на онова, което баща му наричаше „апоплектичен удар от раздразнение“.
Чу, че Макгавърн върви след него. „Не ме докосвай, Бил — помисли си. — Дори не слагай ръка на рамото ми, защото, ако го сториш, вероятно ще се обърна и ще те цапардосам.“
— Опитвам се да ти помогна, не разбираш ли? — извика Макгавърн.
Пощальонът на отсрещната страна на улицата отново спря, за да ги наблюдава, а пред „Червената ябълка“ Карл и Сю вече зяпаха с неприкрито любопитство. Карл носеше плик с хамбургери. Беше удивително, че Ралф забелязва такива подробности… но след всичко, което видя тази сутрин, едва ли трябваше да се изненадва.
„Нещата, които мислиш, че видя, Ралф“ — прошепна предателският глас в съзнанието му.
— Върви — отчаяно измърмори той. — Просто върви.
Във въображението му започна прожекцията на мисловен филм. Беше неприятен — от онези, на които едва ли би отишъл, дори да бе изгледал всичко в киноцентъра. Песента, съпровождаща тези кадри на ужасите, беше „Лисицата изгърмя“.
— Нека да ти кажа нещо, Ралф. На нашата възраст психическите разстройства са често явление. Ето защо иди при домашния си лекар.
Госпожа Бениган бе застанала на верандата си. Бастунът й бе захвърлен на стъпалата. Още не беше съблякла яркочервеното си есенно палто и зяпаше с широко отворена уста от отсрещната страна на улицата.
— Чуваш ли ме, Ралф? Надявам се, че ме чуваш!
Ралф закрачи по-бързо и се прегърби, сякаш срещу него духаше силен вятър. „Ами ако Бил продължи да крещи? Ако тръгне след мен?“
„Направи ли го, хората ще помислят, че не аз, а той е луд.“ — Ала тази мисъл не го успокои. В главата му звучеше пианото, което свиреше една детска песничка:
Около черницата
маймуната гони лисицата.
Маймуната мислеше, че е игра,
но — хоп! — лисицата изгърмя.
Изведнъж Ралф видя, че Харис Авеню се изпълва с възрастни хора — онези, които се застраховаха в компаниите, рекламирани по кабелната телевизия. Онези, които имаха камъни в жлъчката и рак на кожата. Онези, чиято памет отслабваше, докато простатите им се увеличаваха. Онези, които живееха от социални помощи и гледаха света през все по-плътните пердета на очите си, вместо през розови очила. Хората, които четяха всичко, изпратено по пощата, и преглеждаха рекламите в супермаркетите, търсейки специални намаления на консерви и замразени храни. Бяха облечени в гротескни къси панталонки, плисирани полички и фланелки с щамповани герои от комиксите. Те бяха най-старите деца на света. Маршируваха около двойна редица столове, а един дребен плешив човек в бяла престилка свиреше на пиано „Лисицата изгърмя“. Друг плешивец отмъкваше столовете един по един и когато музиката спря и всички седнаха, един от възрастните хора остана прав — този път беше Мей Локър, а следващият вероятно щеше да бъде Боб Полхърст. Този човек трябваше да излезе от стаята, разбира се. Ралф чу смеха на Макгавърн. Смееше се, защото пак бе успял да седне. Мей Локър беше мъртва, Боб Полхърст береше душа, а Ралф Робъртс губеше разсъдъка си, но Уилям Д. Макгавърн все още се чувстваше добре, елегантен, хранеше се и можеше да си намери стол, когато музиката спреше.
Ралф ускори ход и се преви на две в очакване на поредния залп от съвети и предупреждения. Едва ли Макгавърн щеше да тръгне след него по улицата, но и това можеше да стане. Беше ли достатъчно ядосан, щеше да го стори като нищо. Щеше да увещава Ралф, да му натяква да престане да се будалка и да отиде на лекар. Да му напомня, че пианото ще млъкне всеки момент и ако не намери стол, може завинаги да се прости с късмета си.
Ала повече викове не се чуха. Хрумна му да се обърне и да види къде е Бил, но после се отказа. Забележеше ли да да поглежда назад, Макгавърн можеше отново да хукне след него. Най-добре беше да продължи да върви напред. Ралф започна да прави по-големи крачки, машинално отправяйки се към летището. Вървеше с наведена глава, опитвайки се да не слуша безмилостното пиано и да не вижда как възрастните деца маршируват около столовете, нито ужасените им очи и престорените им усмивки. Хрумна му, че вече е лишен от надежди. В края на краищата бяха го тласнали в тунела и около него цареше непрогледен мрак.
ТЕЛЕГРАМКанал с обзорами, анонсами новинок и книжными подборками
Книжный Вестник
Бот для удобного поиска и скачивания книг
Книжный Бот
Свежие любовные романы в удобных форматах
Любовные романы
О психологии, саморазвитии и личностном росте
Саморазвитие
Детективы и триллеры, все новинки
Детективы
Фантастика и фэнтези, все новинки
Фантастика
ВКОНТАКТЕ