Безсъние

1.

Никой — най-малко доктор Личфийлд — не казваше на Ралф Робъртс право в очите, че жена му ще умре, но с времето Ралф го разбра и без някой да му казва. Месеците от март до юни се бяха запечатали в съзнанието му като шеметен, ревящ водовъртеж от събития — консултации при лекари, спешни вечерни посещения в болницата с Каролин, пътувания до болници в няколко други щата за провеждане на специални тестове (почти през целия път дотам Ралф благодареше на Бога за здравната застраховка на Каролин която покриваше разходите), посещения на обществената библиотека в Дери, където се ровеше в специализираната литература по въпроса — отначало в търсене на лечения, за които докторите може да не са се сетили, а по-късно в надежда поне за искрица светлина в мрачния тунел, хващайки се отчаяно за всяка сламка.

През тези четири месеца той сякаш вървеше като замаян из някакъв злокобен панаир, където хората на въртележките крещяха с истински ужас в гласа, залуталите се в огледалния лабиринт наистина се бяха изгубили, а уродливите създания в шатрата за „шегите на природата“ се вглеждаха в него с фалшиви усмивки и неизказан ужас в очите. Ралф започна да осъзнава истината към средата на май и с настъпването на юни разбра, че амбулантните търговци от медицинската сергия продаваха само фалшиви лекарства, а игривите звуци на калиопата1 не можеха да прикрият факта, че разнасящата се от високоговорителите мелодия е в действителност „Погребалният марш“. Това наистина беше панаир — панаир на изгубените души.

Ралф продължи да отхвърля тези ужасни видения — и още по-ужасната мисъл, спотайваща се зад тях — през дните на ранното лято на 1992, но когато юли замести юни, това най-сетне се оказа невъзможно за него. Най-силната гореща вълна от 1971 насам се спусна над централен Мейн и Дери изнемогваше под лъчите на жаркото слънце, влагата и 35-градусовите дневни температури. Градът — който и в най-добрите си времена не би могъл да се нарече оживен метрополис — сега напълно замря и точно в дните на тази жежка тишина Ралф Робъртс за първи път чу цъкащия часовник на смъртта и разбра, че в прехода от прохладната и влажна зеленина на юни до нетрепващия нагорещен юлски въздух незначителните шансове на Каролин се бяха стопили безвъзвратно. Тя щеше да умре. Може би не това лято — докторите го уверяваха, че все още има някакъв шанс, и Ралф бе сигурен, че е така — но със сигурност през тази есен или зима. Дългогодишната му спътница, единствената жена, която бе обичал, щеше да умре. Той се опитваше да отхвърли тази мисъл, гълчейки се, че е черноглед стар глупак, но в останалата без дъх тишина на тези изнурителни жежки дни чуваше цъкането навсякъде — то сякаш дори идваше от стените.

Най-силно обаче се разнасяше от самата Каролин, и когато тя обръщаше спокойното си бледо лице към него — молейки го да включи радиото, за да слуша, докато чисти зелен фасул за вечеря, или да отиде до „Червената ябълка“ и да й донесе сладолед на клечка — той разбираше, че и жена му го чува. Прочиташе го в черните й очи, отначало само когато съзнанието й бе ясно, но по-късно дори когато погледът й се замъгляваше от изпитите обезболяващи лекарства. На този етап цъкането вече бе станало оглушително; когато Ралф лежеше до нея в тези задушни летни нощи и дори най-тънкият чаршаф като че тежеше пет килограма и всички кучета в Дери виеха срещу луната, той се вслушваше в часовника на смъртта, цъкащ в Каролин, и му се струваше, че сърцето му ще се пръсне от мъка и ужас. Колко ли още ще страда тя, преди да дойде краят? А колко ли още ще страда той! И как изобщо ще живее без нея?

През този странен и тягостен период Ралф започна да прави все по-дълги разходки в горещите летни следобеди и ленивите сумрачни вечери, през повечето време връщайки се прекалено изтощен дори за да хапне нещо. Всеки път очакваше Каролин да го сгълчи за тези излети, да му каже: „Защо не престанеш, глупаво старче? Ще си докараш някой инфаркт, ако продължаваш да се щураш навън в тази жега!“ Но Каролин не казваше нищо и постепенно той проумя, че тя дори не е разбрала за разходките му. Разбира се, знаеше, че излиза. Но си нямаше и представа за километрите, които изминаваше, или че когато се прибираше, често трепереше от изтощение и бе на път да получи слънчев удар. Толкова далечно му се струваше времето, когато тя забелязваше всичко — дори и лекото преместване на пътя в косата му. Но вече не — туморът в мозъка й бе отнел наблюдателността, а скоро щеше да отнеме и живота й.

И тъй, той продължаваше разходките, наслаждавайки се на жегата, независимо че понякога от нея му се виеше свят и ушите му бучаха; наслаждаваше й се най-вече заради това бучене в ушите; понякога се случваше да бучат оглушително с часове и главата му да кънти тъй безмилостно, че вече не чуваше цъкащия в Каролин часовник на смъртта.

Ралф обходи почти цял Дери през тези юлски горещини — старец с тесни рамене, оредяваща бяла коса и големи длани, които сякаш все още бяха годни за тежък труд. Вървеше от Уичъм Стрийт до Пустошта, от Канзас Стрийт до Нейболт Стрийт, от Мейн Стрийт до Моста на влюбените, но най-често краката му го отвеждаха на запад по Харис Авеню (където все още красивата и обична Каролин Робъртс сега прекарваше последните си дни, замаяна от главоболието и морфина) до продължението на Харис Авеню и до летището на Дери. Вървеше, докато усетеше, че краката скоро ще откажат да му служат, и чак тогава се връщаше.

Често правеше втората си почивка в един сенчест район, използван за пикници, близо до служебния вход на летището. Нощем тийнейджърите окупираха мястото, наливаха се с алкохол и се натискаха в тъмното, а стереокасетофоните огласяха околността с ритъма на рапа, но денем то бе предпочитаното свърталище на една групичка, която приятелят на Ралф, Бил Макгавърн, наричаше „Старчоците от Харис Авеню“. Въпросните старчоци се събираха да играят шах, карти, или просто да си чешат езиците. Ралф познаваше мнозина от тях от години (със Стен Ебърли дори бяха съученици) и компанията им му беше приятна… освен ако започнеха да задават неудобни въпроси. Повечето не го правеха. Бяха янки от старата школа, научени, че ако човек не иска да говори за нещо, това си е негова лична работа.

Именно по време на една от тези разходки той за пръв път забеляза, че се случва нещо много странно с неговия съсед Ед Дипно.

2.

Този ден Ралф бе изминал много по-голям участък по продължението на Харис Авеню — вероятно защото слънцето се бе скрило зад буреносни облаци и бе задухал прохладен ветрец. Беше изпаднал в някакъв транс — не мислеше за нищо и не виждаше нищо, освен прашните носове на маратонките си, когато самолетът в 4:45 на „Юнайтед Еърлайнс“ от Бостън профуча ниско над него; от воя на двигателите зъбите му затракаха и Ралф изведнъж се опомни.

Видя как самолетът мина над старата железопътна линия и оградата, зад която започваше летището, как се насочва към пистата и как при съприкосновението с нея изпод колелата му изхвръкнаха синкави облачета прах. Тогава погледна часовника си, видя колко късно бе станало и изгледа с широко отворени очи оранжевия покрив на закусвалнята „Хауърд Джонсън“, намираща се малко по-нататък край пътя. Май наистина бе изпаднал в транс; беше изминал повече от осем километра, без изобщо да усети как минава времето.

„Времето на Каролин“ — прошепна един глас от дълбините на съзнанието му.

Да, да; времето на Каролин. Сигурно вече се е върнала в апартамента и брои минутите, оставащи до вземането на следващото болкоуспокояващо, а той стои в далечния край на летището… на половината път до Нюпорт, за да бъдем точни.

Ралф вдигна поглед към небето и за пръв път забеляза моравите буреносни облаци, които се кълбяха над летището. Не означаваха, че непременно ще завали, още не, но ако това се случеше, дъждът със сигурност щеше да го завари на открито; нямаше никакъв заслон между мястото, където бе застанал, и района за пикници до писта номер три, а и там стърчеше само една мизерна малка беседка, в която винаги се усещаше слаба миризма на бира.

Хвърли още един поглед към оранжевия покрив, бръкна в джоба си и попипа няколкото банкноти, прихванати със сребърна щипка за пари — подарък от Каролин за шестдесет и петия му рожден ден. Нищо не му пречеше да отиде до закусвалнята и да се обади за такси… освен мисълта за погледа, който щеше да му хвърли шофьора. „Изветряло старче“ — щяха да казват очите му, отразени в огледалото за обратно виждане. „Изветряло старче, май си извървяло доста повече, отколкото трябва в тая жега. Ако вместо да вървиш, плуваше, щеше да се удавиш.“

„Гони те параноя, Ралф“ — каза вътрешният му глас и кудкудякащият, леко поучителен тон му напомни за Бил Макгавърн.

Може и така да беше, но може и да не беше. Все пак реши да рискува и да се върне пеш.

„Ами ако не се окаже само обикновен дъжд? Миналото лято се изсипа такава градушка, че веднъж през август изпочупи сума ти прозорци в западната част на града.“

— Като ще е градушка, градушка да е — каза си той. — Да не съм от захар?

Бавно тръгна обратно към града по банкета; износените му маратонки вдигаха облачета прахоляк. Макар и затулено, слънцето явно не мислеше да се предаде без борба; ярките му лъчи бяха позлатили краищата на буреносните облаци и проникваха през пролуките в тях като накъсания лъч на някаква огромна прожекционна машина. Ралф откри, че се радва на решението си да се върне пеш независимо от загнездилата се в краката му умора и досадната болка в кръста.

„Едно поне е сигурно — помисли си. — Тази нощ ще спя. Ще спя като пън.“

Краят на летището — няколко акра изсъхнала кафеникава трева, в която ръждивите железопътни релси бяха потънали като отломки от разбит кораб — сега бе от лявата му страна. В далечината зад оградата виждаше боингът 747 на „Юнайтед“, с размерите на детско самолетче, който рулираше към малкия терминал на летището, използван съвместно от компаниите „Юнайтед“ и „Делта“.

Погледът на Ралф бе привлечен от друго превозно средство — една кола, която тъкмо излизаше от терминала на „Дженеръл Авиейшън“, разположен в по-близкия до него край на летището. Тя тръгна по чакълената настилка, насочвайки се към малкия служебен вход, от който се излизаше на удължението към Харис Авеню. Напоследък Ралф виждаше доста превозни средства да влизат и излизат през този вход; той бе разположен само на шейсетина метра от района за пикници, където се събираха „старчоците“. Когато колата доближи портала, Ралф видя, че това е датсунът на Ед и Хелън Дипно… и се движи доста бързо.

Спря на банкета, без да забележи, че ръцете му нервно са се свили в юмруци, докато малката кафява кола летеше към затворения портал. За да се отвори отвън, бе необходима специална карта; отвътре тази функция изпълняваше инфрачервен лъч. Но той бе нагласен да се задейства близо до портала, съвсем близо, а при скоростта, с която се движеше датсунът…

В последния момент (или поне така се стори на Ралф) шофьорът удари спирачки, изпод гумите изхвръкнаха синкави облачета дим, които припомниха на Ралф приземяването на боинга, и порталът започна тромаво да се отваря. Стиснатите юмруци на Ралф се отпуснаха.

Една ръка се подаде от страната на шофьора и замаха, очевидно пустосвайки портала. В това движение имаше нещо толкова абсурдно, че Ралф започна да се усмихва. Усмивката му обаче помръкна преди още да разкрие зъбите му. Прохладният ветрец все още повяваше от запад, където се кълояха буреносните облаци, и до него долетяха крясъците на шофьора на датсуна:

— Мръсен кучи син! Копеле такова! Да го духаш! По-бързо! По-бързо бе, лайногриз такъв, сдухан лизач! Гаден педераст! Импотент нещастен! Гъзоблизец!

— Това не може да е Ед Дипно — промърмори Ралф. Неволно започна да се отдръпва. — Не може да е той.

Ед работеше като химик-изследовател в научния отдел на лаборатории „Хокинс“ във Фреш Харбър, и бе един от най-милите и възпитани млади хора, които Ралф познаваше. Освен това с Каролин обожаваха съпругата на Ед, Хелън, и тяхната наскоро родена дъщеричка Натали. Посещение на Натали бе едно от малкото неща, способно да откъсне Каролин от тягостния й живот напоследък, и тъй като бе усетила това, Хелън носеше детето у тях доста често. Ед никога не възразяваше. Той знаеше, че има и хора, които не биха позволили на жена си да търчи при съседите-старци всеки път, когато бебето направи нещо ново и очарователно, особено при положение, че бабката е болна. Ралф предполагаше, че Ед просто не може да каже на някого да си гледа работата, без след това да прекара една безсънна нощ в терзания за думите си, но…

— Шибан сводник! Размърдай си лайняния задник, чуваш ли? Манаф! Курвар!

Но гласът май беше на Ед. Дори и от разстояние двеста-триста метра наистина приличаше на неговия глас.

Сега шофьорът на датсуна надуваше газта като някой хлапак със спортна кола, чакащ светофарът да светне зелено. Отработените газове излитаха на малки облачета от ауспуха. В момента, в който порталът се бе отворил достатъчно, за да може датсунът да мине, колата се стрелна напред, профучавайки с ревящ двигател през процепа, и щом излезе на пътя, Ралф видя ясно шофьора. Сега вече бе достатъчно близо и нямаше никакво съмнение: това наистина беше Ед Дипно.

Датсунът заподскача по късата пътека без настилка между портала и удължението на Харис Авеню. Внезапно изсвири клаксон и Ралф видя един син Форд Рейнджър, пътуващ на запад по удължението, да свива рязко, за да избегне летящия срещу него датсун. Шофьорът на камиона съзря опасността твърде късно, а Ед, изглежда, изобщо не я забеляза (едва по-късно на Ралф му мина през ума, че Ед може нарочно да се е блъснал в рейнджъра). Чу се кратко свистене на гуми, поапедвано от глухия удар на бронята на датсуна, която се заби странично във Форда. Камионът бе изтласкан почти извън пътя. Предният капак на датсуна се нагъна, отвори се и щръкна нагоре; стъкла от фаровете се посипаха по шосето. Миг по-късно и двете возила застинаха в средата на пътя, вкопчени едно в друго като някаква чудата скулптура.

Известно време Ралф не помръдна, наблюдавайки как под предницата на датсуна започва да се образува маслено петно, което се увеличаваше. През близо седемдесетгодишния си живот бе виждал няколко автопроизшествия, повечето от тях почти безобидни, а по-сериозни само едно-две, и винаги оставаше зашеметен от това колко бързо се случваше всичко и как почти им липсваше каквато и да е драматичност. Не беше като на кино, където камерата може да забави движенията, или като на видеокасета, където, ако поиска, човек може да гледа отново и отново как колата полита в пропастта; обикновено в паметта оставаха само фучащи едно срещу друго размазани петна, последвани от бързата и глуха комбинация от звуци: свистенето на гумите, тъпият удар на метал в метал, дрънченето на счупените стъкла. И после — voila, toit fini.

Имаше дори някакъв определен начин на държане в подобни ситуации: Какво би трябвало да правим, когато сме замесени в сблъсък с ниска скорост. „Разбира се, че има“ — помисли си Ралф. В Дери всеки ден сигурно ставаха поне дузина леки катастрофи, може би двойно повече през зимата, когато бе паднал сняг и пътищата бяха хлъзгави. Човек излиза от колата, изправя се лице в лице с другия участник в катастрофата на мястото, където двете превозни средства са се сблъскали (и където в повечето случаи още стоят, вплетени едно в друго), оглежда ситуацията, клати глава. Понякога — всъщност най-често — този етап от срещата е придружен от размяна на гневни реплики; всеки обвинява другия (често несправедливо), поставя под съмнение умението му да шофира, заплашва със съдебно преследване. Ралф мислеше, че онова, което в подобни ситуации е на ума на всички водачи, макар и да не го казват, е: „Абе, глупак такъв, направо напълних гащите от страх!“

Последната стъпка в този неприятен малък танц е размяната на свещените автомобилни застраховки и обикновено в този момент шофьорите започват да овладяват галопиращите си емоции… винаги с аргумента, че никой не е пострадал, както, изглежда, бе и в този случай. Понякога шофьорите приключваха случката дори с ръкостискане.

Ралф се приготви да наблюдава цялата процедура от своето място на не повече от сто и трийсет метра от катастрофата, но в мига, в който вратата на датсуна се отвори, разбра, че тук нещата ще протекат по-различно — че злополуката може би все още не е приключила, а продължава и в настоящия момент. Не изглеждаше вероятно участниците в тези събития да си стиснат ръцете накрая.

Вратата не се отвори, а отхвръкна. Ед Дипно изскочи навън и просто застана неподвижен до колата си; широките му плещи се очертаваха заплашително на фона на сгъстяващите се облаци. Беше облечен в избелели дънки и тениска, и Ралф осъзна, че преди днешния ден никога не бе виждал Ед облечен с риза, която не се закопчава догоре. Около врата му имаше нещо: нещо дълго и бяло. Дали беше шал? Приличаше на шал, но защо би го носил в такъв горещ ден?

Ед постоя до потрошената си кола, озъртайки се във всички посоки, освен в необходимата. Гневните резки врътвания на тясната му глава напомниха на Ралф за начина, по който петлите оглеждат територията си, търсейки нашественици и неканени гости. Имаше нещо обезпокояващо в подобна прилика на движенията. Ралф никога не бе виждал Дипно в такава светлина и предполагаше, че отчасти затова се чувства неспокоен, но това не бе всичко. Истината беше проста и ясна: той не бе виждал никого досега в подобна светлина. От запад прогърмя, този път по-силно. И по-близо. Човекът, който в момента излизаше от рейнджъра, беше с размери колкото двама или дори трима като Ед Дипно. Огромното му закръглено шкембе бе увиснало над колана, пристягащ зелените му дочени панталони; под мишниците на разкопчаната му бяла риза се бяха образували огромни петна от пот. Той килна назад градинарската си шапка, за да огледа по-добре човека, който го бе блъснат. Отпуснатите му бузи бяха смъртнобледи, с изключение на ярките червени ивици, които като руж бяха избили по скулите му, и Ралф си помисли: „Ето един готов за инфаркт. Ако бях по-близо до него, сигурно щях да видя гънките в месестата част на ушите му.“

— Хей! — извика едрият мъж на Ед. Гласът, излязъл от такъв широк гръден кош и огромен търбух бе абсурдно тънък, почти писклив. — Кой ти е дал книжка?

Въртящата се глава на Ед незабавно се обърна към гласа на едрия мъжага — все едно че бе самолет, насочван от радар — и Ралф за пръв път видя по-ясно очите му. Внезапно усети паническа тревога и хукна към мястото на инцидента. Междувременно Ед бе тръгнал към мъжа в подгизналата от пот бяла риза. Вървеше с изпънати крака и изправени рамене — нищо общо с обичайната му лека походка.

— Ед — извика Ралф, но прохладният ветрец — който бе станал по-студен, предвещавайки дъжд — сякаш отвя думите още преди да излязат от устата му. Ед явно не го чу, защото изобщо не се обърна. Старецът се насили да тича по-бързо, забравяйки умората в краката и пулсиращата болка в кръста. Погледът, който бе съзрял в широко разтворените, немигащи очи на Ед Дипно, беше направо убийствен. Не бе виждал нещо подобно, за да може да направи сравнение, но не мислеше, че ще сбърка такъв свиреп поглед; сигурно така изглеждаха и петлите-бойци, когато се хвърлят един срещу друг, замахвайки с острите си човки.

— Ед! Хей, Ед, чакай! Аз съм, Ралф!

Младият мъж дори не се озърна, макар сега старецът да беше сигурен, че го е чул, независимо от воя на вятъра. Разбра го, защото едрият мъжага се озърна и Ралф видя в очите му страх и несигурност. Дебелакът се обърна към Ед, вдигна ръце и продума:

— Виж сега… ще поговорим…

Но не успя да довърши. Ед направи последна бърза крачка, посегна с жилавата си ръка — фрапиращо бяла на бързо притъмняващия небесен фон — и зашлеви мъжагата по издутите бузи. Звукът проехтя като изстрел от детска въздушна пушка.

— Колко си убил? — запита го Ед.

Дебелакът прилепи гръб към камиона си, ококори се и зина от изумление. Ед не спря странния си вдървен ход, докато притисна стомаха си в шкембето на другия, без да обръща внимание на факта, че шофьорът на камиона е с десет сантиметра по-висок и с петдесетина килограма по-тежък от него. Замахна и го зашлеви още веднъж.

— Хайде де! Признавай, храбрецо — колко си убил?! — Гласът му премина в крясък, който бе заглушен от първия силен гръм, предвещаващ идващата буря.

Мъжагата го отблъсна — жестът му не бе агресивен, а изразяваше по-скоро страх — и Ед политна назад към смачканата предница на датсуна си. Ала веднага скочи със стиснати юмруци, с намерението да се нахвърли върху дебелака, който се бе свил до камиона си с килната шапка и излязла от панталоните риза. Внезапно Ралф си спомни един анимационен филм за Лари, Кърли и Мо, които се правеха на аматьори-художници — и му стана жал за дебелака, който изглеждаше абсурдно, освен че беше изплашен до смърт.

Ед Дипно обаче не изглеждаше абсурдно. Озъбен, с широко разтворени, немигващи очи, повече от всякога приличаше на петел.

— Зная с какво се занимаваш — прошепна той на мъжагата. — Каква комедия си въобразяваш, че разиграваш? Мислеше, че ти и твоите приятелчета-касапи ще се измъквате безнак…

В този момент Ралф дотърча, пуфтейки като стар кон, теглещ каруца, и го прегърна през раменете. Топлината на тялото му под тънката тениска бе направо плашеща; все едно, че докосваше нажежена фурна, а когато Ед се обърна да го погледне, Ралф остана с моментното (но незабравимо) впечатление, че вижда пред себе си точно това. Никога не бе съзирал такава изпепеляваща, безсмислена ярост в очите на човек; дори не бе подозирал, че такава ярост може да съществува.

Инстинктивната му реакция бе да се отдръпне, но той я потисна и остана на мястото си. Стори му се, че ако се дръпне, Ед ще се хвърли върху му като бясно куче. Това, разбира се, беше абсурдно; Ед бе химик, Ед бе член на клуба „Книга на месеца“ (от хората, които винаги вземаха 10-килограмовата история на Кримската война, вместо популярните бестселъри), Ед бе съпруг на Хелън и баща на Натали. По дяволите, Ед бе техен приятел!

… само че това не беше Ед и Ралф го знаеше.

Вместо да се дръпне, старецът се приведе по-близо, сграбчи младия мъж за раменете (толкова горещи под тениската, толкова невероятно, пулсиращо горещи) и извърна лицето си така, че то закри дебелака от страховития, нетрепващ поглед на Ед.

— Престани! — каза му. Изрече го със силния, но спокоен и твърд глас, с който предполагаше, че трябва да се говори на хора, изпаднали в истерия. — Нищо ти няма! Само престани!

Един дълъг миг Дипно продължи да се взира в пространството, след това очите му се плъзнаха по лицето на стареца. Не бе кой знае какво, но въпреки това Ралф почувства известно облекчение.

— Ама какво му става? — запита дебелакът. — Мислиш ли, че е откачил?

— Нищо му няма, убеден съм — отвърна Ралф, макар че изобщо не бе сигурен в думите си. Говореше почти без да помръдва устни и не сваляше очи от Ед. Не смееше да го стори — този контакт сякаш бе единственото, което му помагаше да укроти човека, макар че и в това не бе много сигурен. — Просто е в шок от катастрофата. Трябват му няколко секунди да се успо…

— Попитай го какво вози под покривалото! — изкрещя внезапно Ед и посочи към камиона. Проблесна мълния и за миг белезите от акне по лицето му изпъкнаха като на някаква странна релефна карта. Проехтя гръм. — Хей, хей, Сюзън Дей! — затананика той с писклив, детински глас, от който Ралф го полазиха тръпки. — Колко дечица си убила, брей?

— Хич не е в шок — заяви мъжагата. — Направо си е луд за връзване. И като дойдат ченгетата, ще се погрижа да го приберат където трябва.

Ралф се озърна и видя синия брезент, покриващ ремаркето на камиона. Беше привързан с яркожълти въжета. Под него изпъкваха закръглени форми.

— Ралф? — обади се плах гласец.

Той погледна наляво и видя Дорънс Марстелър — деветдесет и няколко годишен, безспорно най-старият сред компанията от Харис Авеню — да стои току зад камиона на едрия мъжага. Държеше книга с меки корици и нервно я мачкаше, от което тя бе заприличала на баница. Ралф предположи, че това е стихосбирка, защото не бе виждал стария Дорънс да чете нещо друго, освен поезия. А може би и изобщо не четеше; може би просто обичаше да държи книгите и да се взира в красиво подредените слова.

— Ралф, какво има? Какво става?

В небето отново проблясна мълния — пурпурно-бяла ивица електричество. Дорънс вдигна поглед към нея, сякаш не бе съвсем сигурен къде се намира, кой е или какво вижда. Старецът изстена вътрешно.

— Дорънс… — започна той, но внезапно Ед се мушна под него като диво животно, което е лежало кротко само за да събере сили. Ралф се олюля, но успя да го притисне отново към нагънатия капак на датсуна. Почувства, че се паникьосва — не знаеше какво да прави по-нататък и как да го стори. Толкова много неща ставаха наведнъж. Усещаше как мускулите на Ед сякаш бръмчат в хватката му; сякаш бе погълнал някоя от мълниите, които сега раздираха небето.

— Ралф? — обади се отново Дорънс със същия тих, но разтревожен глас. — На твое място не бих го докосвал повече. Не виждам ръцете ти.

Чудесно, няма що. Сега трябваше да се разправя с още един откачен. Само това му липсваше. Ралф погледна ръцете си, после Дорънс.

— Какви ги дрънкаш?

— Ръцете ти — каза Дорънс търпеливо. — Ръцете ти не се…

— Не ти е тук мястото — защо не се пръждосаш?

Старецът малко живна при тези думи.

— Да! — промълви като човек, който току-що е осъзнал велика истина. — Точно това трябва да направя! — Заотстъпва заднешком, а когато отново прогърмя, трепна и сложи книгата на главата си. Ралф успя да зърне заглавието, написано с яркочервени букви: „Изборът на комарджията“. — И ти трябва да направиш същото, Ралф. Не ти трябва да се забъркваш в работите на онези. Вероятно ще си изпатиш.

— Какви ги…

Но преди да довърши. Дорънс му обърна гръб и хукна към мястото за пикници, а оредялата му бяла коса — ефирна като на новородено бебе — се развяваше от вятъра, предвещаващ приближаващата бурята.

„Един проблем по-малко“ — помисли си Ралф, но облекчението му не трая дълго. Дорънс бе отвлякъл за малко вниманието на Ед, но сега очите му отново хвърляха мълнии към дебелака.

— Скапан лизач! — изкрещя внезапно. — Чукал си майка си и си я лизал!

Огромното чело на дебелака се смръщи:

— Какво?!

Очите на Ед се върнаха на Ралф, когото най-сетне явно разпозна.

— Питай го какво кара! Или още по-добре — накарай тоя духач и убиец да ти покаже!

Ралф погледна едрия мъж.

— Какво има под брезента?

— Какво ти влиза в работата? — сопна се дебелакът, явно опитвайки се да звучи нахакано. Съзря лудостта в очите на Ед Дипно и направи още две несигурни крачки назад.

— На мен не, но на него явно му влиза в работата — каза Ралф, кимвайки към младия мъж. — Само ми помогни да го успокоим, става ли?

— Познаваш ли го?

— Убиец! — повтори Ед и този път напорът му бе толкова силен, че изтласка стареца назад. Но все пак имаше някаква промяна. Сякаш очите му вече не блуждаеха. Заприлича на предишния Ед… или може би Ралф си въобразяваше.

— Убиец! Убиец на бебета!

— Господи, що за шантав брътвеж! — възкликна дебелакът, но все пак отиде до ремаркето, с рязко дръпване откачи едно от въжетата и повдигна брезента. Отдолу се показаха четири варела, на всеки от които пишеше „ПРОТИВ ПЛЕВЕЛИ“.

— Естествен тор — обясни мъжагата; очите му се стрелкаха от Ед към Ралф и обратно. Докосна периферията на градинарската си шапка. — Цял ден съм обработвал няколко нови цветни лехи пред психиатричното отделение на Дери… дето няма да е зле да прекараш известно време, приятелче.

— Тор? — запита Ед. Той сякаш говореше на себе си. Лявата му ръка бавно се вдигна към слепоочието му и го заразтрива. — Тор ли? — Питаше като човек, който оспорва някакво просто, но потресаващо научно откритие.

— Да, тор — повтори дебелакът. Обърна поглед към Ралф и добави: — На тоя му хлопа дъската, знаеш ли?

— Не, само е пообъркан — отвърна неловко Ралф. Надвеси се над страничната рамка на камиона, почука по капака на единия от варелите и каза:

— Варели с тор. Доволен ли си?

Никакъв отговор. Ед вдигна дясната си ръка и заразтрива другото си слепоочие. Приличаше на човек, измъчван от ужасна мигрена.

— Доволен ли си? — повтори меко Ралф.

Онзи затвори очи за момент, а когато отново ги отвори, Ралф видя, че блестят, вероятно от сълзи. Езикът на Ед се показа и докосна леко първо единия, а после и другия ъгъл на устата му. Хвана края на копринения си шал и изтри челото си; старецът забеляза, че по шала са избродирани в червено китайски йероглифи, точно над ресните.

— Ами сигурно… започна Ед, но внезапно млъкна. Очите му отново се разшириха и в тях се появи предишният поглед, който никак не допадаше на Ралф.

— Бебета! — изсъска той. — Чуваш ли? Бебета!

За кой ли път старецът го притисна до колата.

— За какво говориш, Ед? — Внезапно го осени идея. — За Натали ли става дума? За нея ли се безпокоиш?

По устните на Ед заигра лукава усмивка. Хвърли поглед към дебелака и промълви:

— Значи тор, а? Е, ако е само тор, едва ли ще имаш нещо против да отвориш единия, нали?

Дебелакът се смути и заяви на Ралф:

— На тоя приятел му трябва лекар.

— Може и така да е. Но беше започнал да се успокоява, та си мислех… защо не отвориш един от варелите? Може пък така да миряса.

— Разбира се, какво пък толкова? Така и така сме почнали…

Отново проблясна мълния и се разнесе мощен гръм, който този път сякаш разтресе цялото небе, студени капки дъжд оросиха потния врат на Ралф. Хвърли поглед наляво и видя Дорънс Марстелър, застанал на входа към мястото за пикници, който ги гледаше разтревожено.

— Май ще се изсипе порой — обяви дебелакът, — а туй нещо не бива да се мокри, защото ще започне химична реакция. Така че гледайте бързо. — Порови между крайния варел и рамката на камиона и измъкна щанга. — Май и аз съм не по-малко луд от него, дето ви уйдисвам на акъла. Просто си карах към къщи и никого не закачах. Той ме блъсна.

— Хайде, давай — подкани го Ралф. — Ще ни отнеме само минутка.

— Да — отвърна кисело дебелакът и пъхна плоския край на щангата под ръба на капака на най-близкия варел, — но ще го помня, докато съм жив!

В същия миг нова гръмотевица разтърси околността и шофьорът не можа да чуе следващите думи на Ед Дипно. Ралф обаче ги чу и го побиха ледени тръпки.

— Варелите са пълни с мъртви бебета. Сега ще видиш.

Гласът на Ед прозвуча толкова убедено, че Ралф почти очакваше да зърне преплетени ръчички и крачета и скупчени главички без коса. Вместо това видя смесица от ситни сини кристалчета и кафяво вещество. Лъхна го тежка миризма на тор, примесена със слабо ухание на химикали.

— Видя ли сега? Доволен ли си? — попита дебелакът, обръщайки се направо към Ед. — Видя ли, че не съм Рей Джоубърт или оня тип Дамер? Какво ще кажеш сега?

Обърканият израз отново се изписа по лицето на Ед и когато се разнесе поредният гръм, той леко трепна. Надвеси се над рамката, посегна към варела и отправи въпросителен поглед към дебелака.

Едрият мъж му кимна почти дружелюбно, както се стори на Ралф.

— Разбира се, пипни, нямам нищо против. Но ако завали, докато държиш шепа от това, ще затанцуваш като Джон Траволта. Изгаря кожата.

Ед бръкна във варела, сграбчи малко от сместа и я остави да изтече между пръстите му. Хвърли на Ралф объркан поглед (в него имаше и малко срам, помисли си Ралф) и изведнъж зарови ръка във варела до лакътя.

— Хей! — извика стреснато дебелакът. — Това да не са ти фъстъци!

Ед отново лукаво се усмихна — сякаш искаше да каже: „Знам ги аз тия номера!“ — но след това по лицето му отново се изписа объркване, защото и по-надолу не откри нищо друго, освен тор. Когато извади ръката си от варела, тя беше прашна и от нея лъхаше на сместа. Нова ослепителна мълния избухна над летището. Последвалият гръм бе почти оглушителен.

— Предупреждавам те, почисти си кожата от това, преди да е заваляло! — каза дебелакът. Посегна през сваленото стъкло на камиона и измъкна найлонова торбичка от „Макдоналдс“. Порови в нея, извади няколко салфетки и ги подаде на Ед; той машинално започна да се бърше. Докато го правеше, дебелакът постави капака на мястото му и започна да го набива с едрия си луничав пестник, хвърляйки бързи погледи към притъмнялото небе. Когато Ед докосна рамото му, човекът подскочи и се наежи.

— Май ти дължа извинение — каза младият мъж и за пръв път гласът му се стори на Ралф напълно разумен и спокоен.

— Адски си трогателен — отвърна дебелакът, но явно и той бе облекчен. Покри отново ремаркето с брезента и го завърза с няколко ловки движения. Докато го гледаше, Ралф внезапно осъзна с изумление какво жестоко нещо е старостта. Някога и той би завързал същия този брезент не по-малко сръчно и ловко. Сега отново би могъл да го стори, но щеше да му отнеме поне две минути и да го накара да пусне най-малко три от най-цветистите си ругатни.

Дебелакът свърши с брезента, скръсти ръце върху обемистия си гръден кош и попита Ралф:

— Видя ли катастрофата?

— Не — побърза да отговори старецът. Нямаше представа защо излъга, но решението да го направи бе взето мълниеносно. — Наблюдавах как каца самолетът на „Юнайтед“.

За негова изненада шофьорът се изчерви още по-силно. „И ти си го гледал! — сети се внезапно Ралф. — И не си гледал само как се приземява, иначе нямаше да се изчервяваш така… Гледал си и как рулира!“

Всичко му стана ясно: очевидно онзи смяташе, че катастрофата е станала по негова вина или поне, че ченгетата ще стигнат до това заключение. Мъжагата бе зяпал самолета и не бе видял безразсъдния слалом на Ед през служебния портал.

— Виж, наистина съжалявам — казваше в това време Ед съвсем искрено, но всъщност по лицето му се четеше нещо повече от разкаяние — то изразяваше пълно объркване. Ралф внезапно откри, че се пита доколко да вярва на това изражение и дали всъщност има дори най-малка представа

(Хей, хей, Сюзън Дей)

какво точно се бе случило тук току-що… коя, по дяволите, беше тази Сюзън Дей?

— Ударих си главата във волана — говореше Ед — и явно това… ами май доста яко ми е разтърсило мозъка.

— Да, явно е така — съгласи се дебелакът. Почеса се по главата, огледа притъмнялото небе, по което се кълбяха буреносни облаци, а после пак обърна поглед към Ед.

— Хайде да се спазарим, приятелче.

— Тоест? Как да се спазарим?

— Да си разменим само имената и телефонните номера, вместо да се занимаваме с цял куп застрахователни глупости. И после всеки по пътя си.

Ед погледна колебливо към Ралф, който сви рамене, и после отново към мъжа с градинарската шапка.

— Ако дойдат ченгетата — продължи дебелакът, — ме чакат големи неприятности. Когато ни регистрират, веднага ще разберат, че миналата зима са ме глобили за шофиране в нетрезво състояние и карам с изпитателна книжка. Ще ми създадат проблеми, въпреки че аз се движех по главния път и имах предимство. Разбираш ли какво имам предвид?

— Да — каза Ед, — но катастрофата стана изцяло по моя вина. Карах с прекалено висока скорост…

— Може би катастрофата не е чак толкова важна — прекъсна го шофьорът, след това изгледа с недоверие приближаващ се товарен камион, който тъкмо спираше до банкета. Погледът му отново се върна върху Ед и той заговори припряно: — Изтекло ти е малко масло, но вече е спряло да капе. Сигурен съм, че ще можеш да я закараш до вас, ако живееш в града. Тукашен ли си?

— Да — отвърна Ед.

— Аз ще покрия разходите по ремонта, ако са до петдесетина долара.

Ралф бе осенен от още едно прозрение; само то би обяснило внезапната промяна в поведението па мъжа, който от нахакан бе станал подкупващо кротък. Шофиране в нетрезво състояние миналата зима? Да, вероятно. Но никога не беше чувал за „изпитателна книжка“ и не се съмняваше, че човекът ги баламосва. Господин градинарят явно шофираше без книжка. Ситуацията се усложняваше от факта, че Ед казваше истината — катастрофата действително бе станала изцяло по негова вина.

— Ако просто си продължим по пътя и кажем, че сме квит — продължаваше дебелакът, — няма да се налага да обяснявам отново за миналогодишната глоба, а ти — защо си изскочил от колата си, почнал си да ми удряш шамари и да крещиш, че камионът ми е пълен с трупове.

— Така ли съм казал? — запита изумено Ед.

— Знаеш, че го каза — отвърна мрачно дебелакът.

Един глас с лек френско-канадски акцент се обади изотзад:

— Всичко наред ли е, хора? Някой да е пострадал? … Еййй, Ралф! Ти ли си?

Отстрани на спрелия камион пишеше „Химическо чистене, Дери“ и Ралф видя, че шофьорът е единият от братята Вашон от Олд Кейп. Вероятно бе Тригър, най-млдият.

— Аз съм — отвърна Ралф и без да знае или да се пита защо, вече действаше напълно инстинктивно — отиде до Тригър, сложи ръка на рамото му и го поведе обратно към камиона на „Химическо чистене“.

— Онез хора добре ли са?

— Не се безпокой, нищо им няма — побърза да обясни Ралф. Обърна се и видя, че Ед и дебелакът бяха застанали до ремаркето, доближили глави. Отново закапаха студени капки, барабанейки по синия брезент като нетърпеливи пръсти. — Удариха се леко, нищо повече. Сега се договарят.

— Хубаво, хубаво — добродушно каза Тригър Вашон. — Как твоя жена, Ралф?

Ралф се сепна; изведнъж се почувства като човек, който едва по обяд се сеща, че е забравил да изключи печката, преди да тръгне за работа.

— Господи! — възкликна и погледна часовника си, надявайки се да е пет и петнайсет, най-късно пет и трийсет. Вместо това обаче видя, че часът е шест без десет. Вече бе просрочил с двайсет минути времето, в което Каролин го чакаше да й занесе чиния супа и половин сандвич. Сигурно щеше да се разтревожи. Нещо повече, слушайки как гръмотевиците отекват в празния апартамент, тя направо щеше да се изплаши. А ако рукнеше порой, нямаше да е в състояние да затвори прозорците; ръцете вече не й се подчиняваха.

— Ралф? — обади се Тригър. — Нещо не наред ли?

— Нищо — отвърна старецът. — Само дето тръгнах на разходка и изгубих представа за времето. После стана тая катастрофа и… ще ме откараш ли до нас, Триг? Ще ти платя.

— Нищо няма плащаш. И без това ми е на път. Скачай вътре. Мислиш, че тия двамата ще се оправят? Че няма се сбият или нещо такова?

— Няма. Изчакай само секунда.

— Няма проблем.

Ралф се приближи до Ед.

— Всичко наред ли е? Разбрахте ли се вече?

— Да. Ще разрешим въпроса помежду си. И защо не? Всичко свърши само с малко счупени стъкла.

Сега говореше като стария Ед и мъжагата с бялата риза го гледаше с нещо подобно на уважение. Ралф все още се чувстваше объркан и обезпокоен от случилото се, но реши да не се занимава повече. Ед Дипно много му допадаше, ала сега си имаше други грижи — трябваше да мисли за Каролин. За Каролин и за невидимия часовник, който отмерваше последните й часове.

— Чудесно — каза той на Ед. — Тогава си отивам. Напоследък аз приготвям вечерята и вече закъснях.

Понечи да си тръгне. Дебелакът го спря и му протегна ръка.

— Пропуснахме да се запознаем. Казвам се Джон Танди.

— Ралф Робъртс. Приятно ми е.

Танди се усмихна.

— При дадените обстоятелства се съмнявам, че ти е много приятно… но съм ти признателен, че се намеси. Изплаших се не на шега, че работата ще стане дебела.

„И аз си го помислих“ — мислено добави Ралф. Извърна се към Ед и тревожно огледа необичайната за него тениска, прилепнала към стройното му тяло, и белия копринен шал с избродираните червени китайски йероглифи. Забеляза странния му поглед и си каза, че май старият Ед не се е върнал напълно.

— Сигурен ли си, че си добре? — запита го. Искаше да си тръгне, да се върне при Каролин, и същевременно нещо го възпираше. Усещането, че нещо не е наред, не го напускаше.

— Да, добре съм — побърза да отвърне младият мъж и му се усмихна широко, но тъмнозелените му очи останаха сериозни. Изпитателно наблюдаваше Ралф, сякаш се питаше какво ли е видял… и какво

(хей, хей, Сюзън Дей)

ще остане в паметта му от тази случка.

3.

Кабината в камиона на Тригър Вашон ухаеше на чисти, току-що изгладени дрехи — аромат, който, кой знае защо, винаги напомняше на Ралф за пресен хляб. Нямаше седалка за пътници, затова той бе застанал прав, хванал с едната ръка дръжката на вратата, а с другата се бе вкопчил в кош за пране.

— Тая работа доста странна — обади се Тригър, поглеждайки в страничното огледало.

— Дори не подозираш колко си прав — отвърна Ралф.

— Познавам оня с японската кола — Дипно му име. Има много хубава женичка, някой път носи дрехи за химическо. Обикновено изглежда приятен човек.

— Днес явно не беше на себе си.

— Плъпнали му мравки в задника, а?

— Цял мравуняк, мен ако питаш.

Тригър се разсмя гръмко, тупайки с ръка по износената черна пластмаса на големия волан.

— Цял мравуняк! Страхотно! Супер! Туй го запомня! — Изтри насълзените си от смях очи с носна кърпичка, която по размери приличаше на покривка за маса. — Стори се, че господин Дипно излязъл през служебния изход на летището.

— Точно така.

— Трябва пропуск. Как смяташ, откъде взел пропуск, а?

Ралф помисли, намръщи се и поклати глава:

— Не знам. Дори не ми мина през ума. Ще трябва да го питам, като го видя следващия път.

— Ами да. Питай и какво правят мравки. — Това отново го накара да се разсмее, което на свой ред наложи ново използване на кърпичката, излязла сякаш от някоя комична опера.

Когато удължението, свърши и те се озоваха на Харис Авеню, бурята се разрази с всичка сила. Нямаше градушка, но дъждът се изля като истински летен порой и отначало бе толкова силен, че Тригър трябваше да намали скоростта почти до пълзене.

— Леле! — каза той със страхопочитание. — Туй ми напомня голямата буря през осемдесет и пета, когато половината град се наводни от оня проклет Канал! Ти помниш ли я, Ралф?

— Да — отвърна Ралф. — Да се надяваме, че и сега няма да се случи нещо подобно.

— А, няма! — каза ухилено Тригър, взирайки се в пътя през енергично движещите се чистачки. — Сега вече оправиха канализацията. Чудна стана!

От студения дъжд и топлия въздух в кабината предното стъкло се запоти. Машинално Ралф протегна пръст и нарисува нещо

[китайски йероглиф]

— Какво е туй? — попита го Тригьр.

— И аз не знам точно. Май са китайски йероглифи. Беше върху шала, който носеше Ед Дипно.

— Някак познато — каза Тригьр. След това се изхили и плясна с ръка: — Чуй това само! Единственото, което знам кажа на китайски, е му-гу-гай-пан!

Ралф се усмихна, въпреки че не му беше до смях. Мислеше за Каролин. Не можеше да мисли за нищо друго — представяше си отворените прозорци и пердетата, развяващи се като призрачни ръце, докато дъждът се лее в стаята.

— Още ли живееш в двуетажната къща срещу „Червената ябълка“?

— Да.

Тригьр отби до бордюра; гумите на камиона плиснаха струи вода наоколо. Все още валеше като из ведро. Мълнии прорязваха небето, следвани от мощни гръмотевици.

— Остани малко вътре — обади се Тригьр. — След минути поотслабне.

— Ще се оправя. — Ралф не мислеше, че нещо би могло да го задържи и секунда повече в камиона — дори и белезници. — Благодаря, Триг.

— Чакай за малко! Ще дам найлон — сложиш на главата като качулка!

— Не, няма нужда, благодаря, аз само ще…

Той не можеше да намери думи, с които да довърши изречението, и вече почти бе изпаднал в паника. Отвори рязко вратата на камиона и скочи долу, цопвайки до глезените в студената вода, която се стичаше в канавката. Махна на Тригьр, без да се обръща, и забърза по пътеката към къщата, която той и Каролин деляха с Бил Макгавърн, ровейки из джоба си за секретния ключ. Когато стигна до стъпалата към верандата, видя, че няма да му трябва — вратата беше открехната. Бил, който живееше на долния етаж, често забравяше да я заключи и Ралф предпочиташе да мисли, че и сега случаят е такъв, вместо да си представи, че Каролин е излязла да го търси и бурята я е заварила навън. Дори не искаше да допусне подобна възможност.

Влезе припряно в тъмното фоайе, трепвайки, когато поредният оглушителен гръм продъни небето, и се приближи до стълбите. Спря за момент, сложил ръка на парапета, заслушан в капките, стичащи се от подгизналите му панталони и риза върху дървения под. След това тръгна да се качва; искаше му се да хукне нагоре, но вече се беше задъхал. Сърцето му биеше силно и учестено, подгизналите му маратонки бяха като котви, които затрудняваха движенията му. Неизвестно защо Ед Дипно не му излизаше от ума. Притесняваха го онези сковани и резки врътвания на главата, които го караха да изглежда като петел, готвещ се за схватка.

Третото стъпало изскърца пронизително както винаги и отгоре се чуха забързани стъпки. Те не го успокоиха, защото веднага разбра, че не са на Каролин, и когато Бил Макгавърн се надвеси над перилата с пребледняло и разтревожено лице, надничащо изпод сламената му шапка, Ралф никак не беше изненадан. По целия път бе чувствал, че нещо не е наред, нали? Да. Но при сегашните обстоятелства едва ли можеше да нарече това предчувствие. Постепенно му бе станало ясно, че когато нещата достигнеха определена степен на влошаване, вече не можеха да бъдат поправени или променени към добро; те просто продължаваха да се влошават все повече и повече. Предполагаше, че на някакво подсъзнателно ниво винаги го е знаел. Но дори не бе подозирал колко дълъг и мъчителен може да бъде този процес на влошаване.

— Ралф! — извика Бил. — Слава Богу! Каролин получи… е, мисля, че е някакъв пристъп. Току-що се обадих на 911 да пратят линейка.

Старецът откри, че все пак може да изкачи останалите стъпала тичешком.

4.

Тя лежеше на прага на кухнята; разпиляната й коса закриваше лицето й. Ралф помисли, че в това има нещо особено ужасяващо; изглеждаше развлечена, а ако имаше нещо, което Каролин не допускаше, това бе да изглежда по този начин. Коленичи до нея и отметна косата от челото й. Кожата й бе студена като краката му в подгизналите маратонки.

— Исках да я сложа на дивана, но не можах да я вдигна сам — каза Бил притеснено. Той бе свалил сламената си шапка и нервно опипваше лентата й. — Нали знаеш, гърбът ми…

— Зная, Бил, не се тревожи — отвърна Ралф. Той подпъхна ръце под Каролин и я вдигна. Изобщо не му се стори тежка — беше лека като глухарче, чиито пухчета всеки миг ще се разхвърчат от вятъра. — Слава Богу, че си бил тук.

— Малко остана да изляза — отвърна Бил и влезе след него във всекидневната, продължавайки да опипва шапката си.

Това напомни на Ралф за стария Дорънс Марстелър с неговата стихосбирка. „На твое място не бих го докосвал повече — бе казал старият Дорънс. — Ръцете ти не се виждат.“

— Тъкмо бях тръгнал да излизам, когато чух силно тупване… сигурно от падането й… — Бил огледа притъмнялата от бурята всекидневна; изражението му бе едновременно смутено и напрегнато, очите му сякаш търсеха нещо. Изведнъж се сепна и възкликна: — Вратата! Сигурно още е отворена! Ей сега се връщам, Ралф.

Излезе бързешком, но Ралф не го забеляза; денят се бе превърнал в кошмар. Най-лошо от всичко бе цъкането. Чуваше го в стените; вече бе толкова силно, че дори и гръмотевиците не можеха да го заглушат.

Сложи Каролин на дивана и коленичи до нея. Дишането й бе слабо и учестено, а дъхът й вонеше. Но той не извърна глава.

— Дръж се, миличка — каза й. Хвана едната й длан — бе лепкава като челото й — и я целуна нежно. — Само се дръж. Всичко ще бъде наред, ще видиш.

Но не беше, цъкането означаваше, че нищо не е наред. И не идваше от стените — никога не бе идвало от там, а само от жена му. От Каролин. Беше се загнездило в любимата му и тя си отиваше от него; какво щеше да прави без нея?

— Само се дръж — повтори. — Дръж се, чуваш ли? — Целуна отново дланта й и я допря до бузата си. Когато чу воя на приближаващата линейка, се разплака.

5.

Тя дойде в съзнание в линейката, докато се носеха стремглаво през Дери (слънцето отново се беше скрило и от мокрия паваж се вдигаше пара), и отначало забърбори толкова несвързано, че Ралф се изплаши да не би да е получила удар. После, точно когато съзнанието й започна да се прояснява и думите й да стават по-разбрани, тя се сгърчи от нова конвулсия и Ралф и единият от лекарите едва я задържаха на носилката.

Лекарят, който привечер дойде при Ралф в чакалнята на третия етаж, не беше доктор Личфийлд, а доктор Джамал, неврологът. Говореше с тих, успокояващ глас. Обясни, че положението на Каролин се е стабилизирало, че ще я оставят в болницата тази нощ, за да се уверят, че е добре, но на сутринта ще може да я вземе. Ще й предпишат нови лекарства — ще бъдат скъпи, да, но пък ефектът от тях ще бъде невероятен.

— Не бива да губим надежда, господин Робъртс — завърши лекарят.

— Не бива, наистина. Ще има ли още подобни пристъпи, докторе?

Лекарят се усмихна. Заговори с тих глас; думите звучаха дори още по-успокоително, произнесени с мекия му индийски акцент. И макар че доктор Джамал не му каза право в очите, че Каролин ще умре, той бе най-прям от всички лекари, с които Ралф бе говорил през тази тягостна година, през която съпругата му се бореше със смъртта. Новите лекарства вероятно щели да предотвратят пристъпите, но нещата били стигнали до стадий, в който на всички предвиждания трябвало да се гледа „с известни резерви“. За съжаление туморът се увеличавал въпреки всичките усилия на лекарите.

— Възможно е да последват и проблеми с двигателната система — каза доктор Джамал с успокоителния си глас. — Страхувам се, че констатирах и известно влошаване на зрението.

— Мога ли да остана при нея тази нощ? Така ще спи по-спокойно. — Помълча и добави: — Аз също.

— Разбира се! — усмихна се лекарят. — Много добра идея!

— Да — въздъхна Ралф. — И аз мисля така.

6.

Седна до леглото на съпругата си, заслушан в цъкането, което не идваше от стените, и си помисли: „Не е далеч денят — може би тази есен или зима — когато отново ще се озова заедно с нея в тази стая.“ Усети, че тази мисъл е пророческа; наведе се и положи глава на белия чаршаф, покриващ гърдите на жена му. Не искаше отново да плаче, но въпреки това се разрида.

Цъкането: Беше толкова силно и настоятелно.

„Ще ми се да мога да пипна онова, което издава този звук — помисли той. — Ще го тъпча, докато се пръсне на хиляди парченца. Господ ми е свидетел, че ще го направя!“

Унесе се на стола си малко след полунощ, а когато се събуди на следващата сутрин, въздухът бе най-прохладният от седмици насам и Каролин беше будна, говореше свързано и погледът й бе прояснен. Всъщност почти не личеше, че е болна. Ралф я отведе у дома и се захвана с трудната задача да направи последните й месеци възможно най-леки. Измина доста време, преди отново да се сети за Ед Дипно; дори и след като започна да вижда синините по лицето на Хелън Дипно, измина доста време, преди да се сети за самия Ед.

Докато знойното лято преминаваше в есен, а есента угасваше, превръщайки се в последната зима на Каролин, мислите на Ралф се оказваха все повече и повече заети с часовника на смъртта, чието цъкане сякаш ставаш все по-силно и по-силно, макар и да се забавяше.

Но нямаше проблеми със съня си.

Те дойдоха по-късно.