Безсмъртни в Испания

18

Двайсет и първият конгрес на Съединените щати отчете годишен търговски дефицит, надхвърлящ шестстотин процента и показващ неимоверен ръст през последните десет години. Федералният дълг се бе утроил само за една година, а общият вътрешен дълг доближаваше двайсет и шест процента.

Благодарение на евтината Я-енергия, от която — според завещанието на самия Кензо Ягаи — имаха право да се възползват предимно американски фирми — Америка бе преодоляла най-тежката финансова криза от края на предишния век. Докато останалите страни се бореха с хроничния недостиг на средства, американците бяха преустроили икономиката си изцяло върху принципите на Я-енергията, съсредоточавайки всички усилия в производството на съответните енерго потребители. Американски бяха орбиталните станции, които кръжаха около Земята, американски фирми строяха летателните апарати, дори оръжията, които се търгуваха на черния международен пазар, бяха най-съвременно американско производство. Колониите на Марс и на Луната бяха оцелели благодарение на Я-генераторите. На Земята хиляди сложни, захранвани от Я-енергия инсталации, прочистваха въздуха, рециклираха отпадъците, затопляха градовете, подаваха енергия към автоматизираните фабрики и поддържаха неспирния информационен поток между гигантските американски корпорации, които с всяка година ставаха все по-богати, но същевременно по-алчни и късогледи — досущ като някогашните аристократи, чиито копчета се късали под напрежението на растящите им стомаси.

Но в 2080 г. срокът на патента изтече.

Международната Търговска Комисия вдигна забраната за производство на Я-енергийните приложения за другите страни. Народите, които досега стенеха под гнета на американското вето върху конструирането и масовото производство на Я-енергопотребяващи машини, отдавна чакаха този момент и бяха готови да се възползват от него. Дори бяха построили свои заводи и изпратили на обучение свои инженери и техници в американските университети. Само след десет години американците загубиха шейсет процента от глобалния Я-енергиен пазар. Търговско-обменният им дефицит се катереше с упоритостта на хималайски шерп.

Лайфаджиите не се безпокояха. За тази цел имаха избрани от самите тях конгресмени — те да се безпокоят за подобни неща. Да се ровичкат там из техните пролетарски фабрички и конструкторски бюра и да търсят решения на всички назряващи проблеми. Редовните състезания със скутери бяха по-важни от някакви скучни международни съглашения. Повече бира и разнообразна храна, повече и по-широки жилища за аристократите. А там, където ги нямаше, политиците просто не получаваха поддръжка. Нека други се потят за тяхното благосъстояние. Нали за това са изборите? От край време американците винаги са вярвали в тези принципи.

Вътрешният дефицит достигна критични размери.

Конгресът реши да вдигне данъците на корпорациите и едрите производители. Още веднъж — през 2087 г. и трети път, през 2090 г. Пролите, върху които се стовари новата данъчна тежест, започнаха да негодуват. В Конгреса течаха нескончаеми дебати, но почти никой не се интересуваше от тях — лайфаджиите си имаха своите забавления, а пролите бяха затрупани от работа.

Лейша Камдън бе една от малкото, която ги гледаше. Също и Уил Сандалейрос.

След близо два месеца спорове, в Конгреса бе прокаран нов пакет данъчни закони. Данъчните вноски достигнаха астрономични размери. А за някои сфери на производство — почти до убийствените деветдесет и два процента от размера на печалбата, при това придружени със строги ограничения върху финансирането на нови инвестиционни програми. Близо половината от засегнатите корпорации се намираха около орбитата на Убежището. Върху тях падна и най-тежката част от данъчното бреме.

Беше октомври, когато Конгресът гласува закона. Лейша, която следеше новините от дома си в Ню Мексико, погледна навън — небето над пустинята беше синьо и безоблачно.

Уил Сандалейрос написа подробен доклад и го представи на Дженифър. Докато го слушаше, очите й светеха ядно.

— Време е, Джени — приключи той. — От 1 януари започваме.

Тя кимна. Сетне погледна към холограмата на Тони Индивино, която присъстваше неизменно в кабинета й.

Мири още не можеше да престана да мисли за смъртта на Табита Серенски. Каквото и да правеше, с когото и да разговаряше, мъртвата жена неизменно изникваше сред странните и следващи някаква своя желязна логика асоциативни връзки в ума й.

Знаеше точно как е станало. Табита се бе задушила от прекомерно голяма доза наркотичен аналгетик, който е потиснал центъра на дишането й.

Спомни си, че тогава, при гласуването, не беше сама. Още петима бяха на нейното мнение. И все пак, струваше й се, че те бяха гласували по съвсем различни причини от нейните. Както и да е, Табита вече е мъртва и никой не може да я върне — дори свръх напредналите биоинженерни технологии на неспящите.

Мири надникна през широкия панорамен прозорец към покритите с прозрачни куполи полета под нея, разчертани от правите линии на снабдителните пътища. Огряно от мека, ултравиолетова светлина, Убежището й се стори по-красиво от всякога. Облаци закриваха далечния му край, където метеорологичната служба бе програмирала дъждовен период.

Убежище — (подслон, приют, остров — църква — закон — защита на личността и собствеността — баланс между правата на индивида и обществените задължения — болка — бунт — Ганди — самотен кръстоносец в море от беззаконност…). Всичко това бе Убежището. Нейното общество. Защо тогава я бе завладяло чувството, че смъртта на Табита я е захвърлила на място, където ти отказват дори правото на защита, когато пострадаш по прищявка на злата съдба. (Строга католическа катедрала, но с кръв по каменния под…)

Липсваше нещо много важно.

Но какво?

В края на октомври Алиса получи сърдечен удар. Беше на осемдесет и три. След като я изписаха, Лейша я взе при себе си и не се отделяше от леглото й денем и нощем. Даваше си сметка, че Алиса няма да изкара дълго. През повечето време сестра й спеше, а когато се събуждаше, имаше безкрайно изтощен вид, но въпреки това я даряваше с бледа усмивка. Беше унесена заради лекарствата, с които я тъпчеха. Понякога бълнуваше, спомняше си баща им или бърбореше нещо неразбрано.

Събуди се едва на третия ден, огледа се с помътнял поглед и въздъхна:

— Жива съм. И този път прескочих трапа! Няма да умра!

Дори се опита да стане, но веднага се отпусна изтощена на възглавницата.

Изправен до Лейша, Джордан извърна навлажнените си очи към прозореца.

Последния път, когато Алиса дойде в съзнание, вече я тресеше. Погледна Джордан, а после Лейша.

— Грижи се за него…

— Да, Алиса, аз…

Но сестра й вече бе склопила очи със застинало в усмивка лице.

По-късно същия ден, докато Стела и дъщерите звъняха на федералната служба и уговаряха частно погребение, Лейша се прибра в стаята си, съблече се и застана пред огледалото. Кожата й бе розова и изпъната, гърдите й, макар леко увиснали от продължителното въздействие на земната гравитация, бяха все така пълни и сочни. Косата й все още бе руса и блестяща — точно каквато я бе поръчал някога Роджър Камдън — И се спускаше около лицето й на меки къдрици. Само дето се чувстваше стара и уморена. Дали бе защото току-що нейната сестра — близначка бе умряла от старост?

Почивай в мир, Алиса.

Лейша навлече роклята, обърна гръб на огледалото и излезе да помогне на Стела с формалностите.

Мири се наведе разгневена над компютъра. Нямаше никакво съмнение в резултатите: синтетичният неврохимичен модел функционираше по-лошо от предишния. Дори от предишните два. От последните десет. Лабораторните мишки, с опрени в главите им мозъчни датчици, стояха объркани от това, което трябваше да е решение на експеримента, поставен от Мири. Най-малката от трите се предаде, легна и заспа.

— С-страхотно — промърмори Мири. Какво въобще я накара да си помисли, че от нея ще излезе биохимик? — Ч-чу-десно. П-пълен п-провал.

Асоциативни връзки за генетични кодове, фенотипове, ензими и рецепторни точки се срещаха и разминаваха в мислите й. Напразно, всичко беше напразно. Тя удари с юмрук по масата и калибриращият прибор тупна на пода. Ето че сега и той бе за калибровка.

— Мири!

Джоан Лукас стоеше на прага със сгърчено от тревога лице. Двете с Мири не си бяха продумвали от години.

— Мири…

— К-какво има, Джоан?

— Става дума за Тони. Трябва да дойдеш веднага. Той… — лицето й се сгърчи още повече. Мири почувства, как кръвта й се оттегля от тялото.

— К-какво за Тони?

— Падна. От игралната площадка. О, Мири, трябва да дойдеш…

От игралната площадка. От оста на орбиталната станция… не, това е невъзможно. Площадката е затворена… ако все пак някой падне от такава височина, няма да остане и помен…

— По-точно от асансьора. От външната му страна. Нали знаеш тая тъпа момчешка игра — кой ще посмее да се вози от външната страна на асансьора. Минават по скелето и скачат през аварийната шахта…

Мири не я знаеше. Тони не й бе казвал. Не можеше нито да помръдне, нито да мисли. Гледаше с безсмислен поглед стичащите се по лицето на Джоан сълзи. Една от мишките зад гърба й изписука тихичко.

— Побързай! — извика Джоан, плачейки — Той е още жив!

Когато дотичаха, медицинският екип вече бе заобиколил сгърченото тяло. Работеха с мрачни физиономии, превързаха натрошените му крака, поставиха лонгета на рамото и внимателно го качиха в линейката. Мири се настани отпред и не проговори през целия път до болницата.

Едва пристигнали и дотича майка им.

— Къде е той? — бяха първите думи на Хермион и Мири за първи път забеляза колко много си приличаха с Тони. Имаше лицето на Тони. Усмивката на Тони.

Дори гласа на Тони.

Мозъчното сканиране показа масивно увреждане. Но съзнанието, като по чудо, бе оцеляло. Лекарствата, които потискаха болката, бяха потиснали и онова, което го правеше Тони, но Мири знаеше, че все още съществува — някъде там. Остана до леглото му часове наред. Тялото й беше като изтръпнало, разни хора влизаха и й говореха, но тя мълчеше.

Накрая един от лекарите постави стол до нея, седна и я хвана за ръката.

— Миранда.

Клепачите на Тони трепнаха и тя се втренчи в него.

— Миранда. Чуй ме. — Той задържа брадичката й и бавно я завъртя към него. — Мозъкът му е засегнат отвъд всякаква възможност за регенерация. Няма никаква надежда за Тони. Досега не бяхме срещали подобен тип увреждане.

— Д-дори в м-мозъка на Т-табита С-селенски? — попита тя с нескрита горчивина.

— Не. При нея беше различно. Изследванията показват, че мозъкът на Тони функционира, при това е много възбуден. Брат ти е жив, но е получил крайно тежко, необратимо увреждане на мозъчния ствол и свързаните с него структури. Миранда, ти знаеш какво означава това, разбрах, че изследванията ти са в същата сфера, нека ти покажа…

— Не жжелая да ги в-виждам!

— Трябва, Мири. Шарифи, поговори с дъщеря си.

Баща й се приведе към нея. Не беше забелязала кога е дошъл.

— Мири…

— Н-не го п-прави! Н-недей, т-тате! Т-това е Т-тони!

Рик Келер не се престори, че не разбира какво има предвид. Не се стараеше дори да си придава вид на човек, който се държи в ръце. Той погледна натрошеното тяло на сина си, обърна се и излезе бавно с отпуснати рамене.

— В-вън! — изкрещя Мири на доктора и майка й направи умолителен жест. Хермион постоя още малко и също излезе.

Мири остана сама с Тони.

— Н-не — прошепна тя. Ръката й стискаше неговата конвулсивно. — Н-няма да им п-позволя… — устните й отказваха да произнесат онези думи.

„Няма да им позволя. Ще се боря с тях с всичко, с което мога. Силна съм колкото тях, но съм по-умна, защото съм свръх. Аз съм от новото поколение и ще се боря за теб. Няма да им позволя, не могат да ми попречат да те защитавам — никой не може да ми попречи…“

Дженифър Шарифи стоеше на прага.

— Миранда!

Мири заобиколи леглото и застана между баба си и Тони. Вървеше бавно, с решителна крачка, без да откъсва очи от лицето на Дженифър.

— Миранда. Той се измъчва от болка.

— Ж-животът е болка. Т-трудна н-необходимост. Т-ти си ме уч-чила на то-това.

— Той няма да се оправи.

— От-ткъде знаеш? Има в-време!

— Знаем със сигурност. — Дженифър пристъпи в стаята. — Да не мислиш, че не страдам като теб? Та той ми е внук! Освен това е свръх, един от безценно малкото, които засега имаме и които до няколко десетилетия ще променят облика на света — същият този свят, който се задъхва от недостиг на ресурси. Вие ще ни дадете сила да напуснем тази система и да колонизираме други светове. Някъде, където най-сетне ще бъдем в безопасност. Ти и Тони сте ни нужни заради звездите, при които ще ни отведете… нужен ни е всеки от вас! Продължаваш ли да мислиш, че не скърбя за него?

— Ак-ко уб-биете Т-тони… — и този път устните й не се подчиниха. Не можеше да ги каже — най-важните думи не искаха да излязат навън.

Никой няма право да налага волята си на силните и продуктивните само защото е слаб и безпомощен — произнесе отчетливо Дженифър. — Ако поставим висока цена на слабостта, тогава способността да творим няма да струва и пукната пара.

Мири се хвърли върху баба си. Целеше се в очите й, извила нокти, и сви коляно, за да го забие в корема на Дженифър. Шарифи извика и се строполи на пода. Мири я натисна с тялото си и се опита да сключи ръце около шията й. Други ръце я сграбчиха и я отделиха от Дженифър. Мири се съпротивляваше и крещеше — трябваше да крещи, за да я чуе Тони и да разбере какво става, да го накара да се събуди…

После пред очите й се спусна пелена.

Три дни я държаха упоена. Когато накрая се събуди, баща й седеше до леглото й, стиснал длани между коленете си. Раменете му бяха все така отпуснати. Каза й, че Тони е умрял от раните си. Мири втренчи поглед в лицето му, без да промълви. После се обърна и се загледа в стената.

Когато я пуснаха, отиде в лабораторията и се заключи. Два дни не позволи на никой да влезе, отказа и да яде.

На няколко пъти майка й опита да се свърже с нея, но Мири просто изключваше екрана и след поредния отказ майка й спря да звъни. Не желаеше нищо да чуе. Не отговаряше и на запитванията.

Дженифър въобще не я потърси.

Седеше в ъгъла на малката лаборатория, обгърнала свитите си колене и усещаше как в нея се надигат вълни на неистов гняв, толкова силен, че не оставяше никакво място за уплаха. Нито за размисъл.

Единственото, което имаше значение, бе смъртта на Тони.

Убийството на Тони!

На третия ден компютърът бе задействан от нова програма.

— М-М-Мири — повика я от екрана гласът на Кристина Деметриос. — П-пусни ме. Аз също об-бичах Т-Тони!

Мири допълзя до вратата, на която Тони бе инсталирал сложна ключалка с автономно Я-захранване. Едва сега си даде сметка колко е отпаднала. Отвори я и в лабораторията влетя Кристина с голяма прозрачна купа в ръка. Вътре имаше топла, димяща супа. Зад нея стояха Никос Деметриос, Алън Шефилд, Сара Черели, Джонатан Маркоуиц, Марк Мейер, Даян Кларк и още двайсетина други. Цялата група „свръх неспящи“ се бе събрала в коридора пред лабораторията. Сгърчени, нервно трепкащи лица, конвулсивно свиващи се крайници, сълзи, разчорлени коси.

— Н-н-н-на-правили са г-го, защото е б-бил един от н-нас — рече Никос.

Мири бавно завъртя глава и го погледна.

— Т-Т-Тони б-б-беше… — Тя не можа да продължи. Никос изтича при компютъра на Мири, извика програмата на Тони за проникване в медицинската мрежа на Убежището и й посочи с трепкащ пръст протокола. Всичко беше написано черно на бяло. Смъртта на Тони нямаше нищо общо с тази на Табита Серенски. Основното различие се състоеше в това, че мозъчната кора на Табита е била напълно разрушена, докато — съдейки по цял комплекс изследвания, както и според резултатите от аутопсията — мозъкът на Тони продължавал да функционира, показвайки само неопределена степен на потиснатост и объркване. В едно нямаше съмнение — мозъчният ствол действително е бил разрушен, най-вече в тази част, където се контролира отделянето на модифицираните ензими. Дали Тони щеше някой ден да бъде пак същият, това никой не можеше да каже със сигурност, нито до каква степен ще се възстановят уврежданията на нервната тъкан. Но без никакво съмнение в бъдещото си съществуване щеше да му се налага да прекарва поне няколко часа от деня в сън.

Мири вече виждаше накъде бие Никос. Следвайки своя кратък, вертикален ход, асоциациите я отведоха право там, където се криеше единственото възможно обяснение: „Нормалните смятат, че ние — «свръх неспящите» — представляваме ново общество, създадено за да служи на техните интереси. Може би все още не го осъзнават, но по-важното е, че вече действат по този начин“.

Мири плъзна поглед по лицата им. Всички бяха разбрали. Вече не бяха деца, тези единайсетгодишни създания, със странни, непонятни за „нормалните“, скокообразни методи на разсъждение, до които техните предци са можели да прибягват само за кратко — в мигове на върховна опасност. Тези свръхнеспящи бяха потомци на нормалните само в най-общия биологичен смисъл.

— М-М-Мири, трябва да ядеш — произнесе тихо Кристина.

— Н-не б-бива д-д-да им п-п-позволяваме да го напр-ав-вят отново — произнесе Никос. — Н-ние не сме като т-тях. Ние в-вече сме д-друго общество и т-т-т-трябва да д-държим един на д-друг.

Мири кимна.

— Д-да се защитаваме. П-правилно. Н-но и да п-привле-чем на н-наша страна и тези от т-тях, които м-мислят като нас.

— С-Сам С-мит — каза Даян Кларк.

— И Д-Джоан Лук-кас — добави Сара Черели.

Мири неволно трепна. Как е могла да бъде толкова сляпа по отношение на Джоан? Как бе пропуснала да види в нея това, което бяха забелязали другите?

— Т-трябва ни им-ме — рече Даяна. — Д-да з-знаем к-кои сме.

Мири тръсна глава. Име? Разбира се. Вече го знаеше.

— П-просяците — каза тя.

— Нямам друг избор — въздъхна Дженифър. — Разбери ме, просто нямам.

— Не, имаш — възрази Уил. — Тя е твърде млада, за да бъде член на Съвета, Джени. Мири все още не може да се владее, нито да насочва таланта си в правилна посока. Някой ден ще успее. След няколко години пак ще я върнеш в Съвета. Просто сбърка в преценката си, скъпа. Нищо повече.

— Но тя дори не иска да говори с мен!

— Джени… дай й още малко време. Току-що преживя ужасен шок покрай смъртта на брат си. Не помниш ли каква си била и ти на шестнайсет?

Дженифър му хвърли пронизващ поглед.

— Мири не е като нас.

— Вярно, но пък…

— И не става дума само за Мири. Рики също отказва да разговаря с мен.

Уил остави чашата си върху масата.

— Рики винаги е бил малко нестабилен за неспящ. Душевно слаб. Също като баща си.

— И двамата трябваше отдавна да се научат на най-важния урок — първостепенна задача на всяко общество е да защитава своите закони и култура. Няма ли воля за подобно нещо, тогава това е само сбирщина от индивиди, неспособни да живеят съвместно. Убежището е длъжно да се защитава… особено сега.

— Особено сега — съгласи се Уил. — Джени, дай й малко време. Тя е твоя внучка в края на краищата.

— А Рики е мой син. — Тя се изправи, без да поглежда съпруга си. — Уил?

— Да?

— Нареди да поставят под наблюдение лабораторията на Рики и Миранда.

— Не можем. Знаеш, че всички „свръхове“ се занимават и с въпросите на сигурността. Така и не успяхме да разшифроваме нито един от кодовете на Тони.

— Тогава накарай да преместят Мири в друга лаборатория. Или в друга сграда. Някъде, където можем да я държим под око.

— Добре, скъпа, но разбери, това е само детска реакция на скръбта от загубата. Тя е брилянтно момиче. Скоро ще се съвземе.

— Знам, че ще се съвземе — кимна Дженифър. — Премести я още днес.

19

Седмица след смъртта на Тони, Мири тръгна да търси баща си. Бяха я прогонили от лабораторията, където двамата с брат си бяха прекарали незабравими щастливи часове, и сега работеше на друго място във Втора секция. Същия следобед при нея дойде Тери Муакамбе. Той бе най-добрия от всички свръхове по системен контрол — по-добър дори от Тони, макар двамата да не бяха работили заедно. Неговата генна модификация бе толкова радикална, че понякога оставаше неразбран дори от своите. Повечето от асоциативните му връзки се състояха от математически формули, основаващи се на теорията на хаоса и на най-новите изследвания върху дисхармоничните феномени. А беше само на дванайсет.

Обожаваше работата си и беше в състояние да прекара десетки часове пред компютъра, но също така страшно много обичаше родителите си — нормални, които бяха склонили да бъде извършена генна модификация с надеждата детето им да надмине и най-смелите им мечти. А ето че сега ги следяха, сякаш са някакви престъпници.

Мири разбра над какво работи, едва когато приключи. Беше направил поредния пробив в системата за наблюдение над свръховете, монтирана по нареждане на Съвета, и сега върху мониторите — дори тези, които показваха обектите в инфрачервения спектър — вероятно се виждаше как Мири играе часове наред на шах с компютъра си. Сякаш се опитваше да потисне скръбта си по любимия брат.

Тери бе не по-малко разгневен от нея.

— Г-готово — каза той и това бе единствения път, когато я заговори. Веднага след това излезе.

А Мири тръгна да търси баща си. Откри го в парка, там откъдето се виждаше плуващата в горната сфера детска площадка. Държеше в скута си тяхното трето дете — този път Хермион бе пожелала да е нормално. Беше почти на две, мъничко момченце на име Гил, и Рики го държеше така, сякаш е от крехък порцелан.

— Още не говори — рече й той, сякаш току-що бяха прекъснали разговора си.

— Им-ма време. Н-нормалните ч-често г-го правят изведнъж.

— Откъде знаеш, Мири? Не си била майка. Откъде би могла да знаеш?

Не му отговори. Нямаше смисъл да му обяснява, все едно да я попита как мисли. Невъзможно бе да го изрази е думи, а и той едва ли би я разбрал.

Вместо това каза:

— Т-ти обич-чаше Т-Тони.

Той я погледна в очите.

— Разбира се, че го обичах. Та той ми беше син. — Но след секунда добави: — Да. Права си. Майка ти не го обичаше.

— И м-м-м-мен също.

— Искаше да те обича… Мири, трябва да ти кажа нещо. Баба ти реши да те освободи от поста съветник. Внесла е предложение възрастовата граница да се качи на двайсет и една години и мисля, че вече го гласуваха.

Мири кимна. Не беше изненадана. Естествено баба й ще направи всичко възможно да я изгони от нейния Съвет и още по-естествено бе Съветът да я подкрепи. Шарифи винаги постигаше онова, което иска. По-важна бе причината за отстраняването й — дали не се бояха, задето е свръх?

Тя протегна треперещата си ръка и докосна челцето на малкия Гил.

— Т-т-той не е като м-м-мен.

— Не е. Ще гледам да не го забравям. Мири, за какво сте се срещали — ти и другите супери — снощи в лабораторията на Алън?

Сърцето й се сви тревожно. Щом баща й знае, дали не е известно и на останалите? Тери и Никос твърдяха, че никои не е в състояние да преодолее поставените от тях в мрежата блокове, но сигурно подобни сериозни предохранителни мерки бяха привлекли вниманието на някого. Дали това няма да предизвика ответна реакция? Какво знаеха те за начина, по който разсъждават нормалните?

— Всъщност знам какво сте правили — продължи баща й, — събрали сте се да почетете паметта на Тони и да бъдете заедно в скръбта по за него. Така поне ще отговоря, ако някой ме попита. Някой нормален. Питат ли те и ти така казвай.

Мири отдели пръсти от челцето на Гил. Сетне пъхна ръката си в шепата на Рики. Пръстите й, подхранвани от пришпорвания метаболизъм на усъвършенстваното й тяло, бяха парещи в сравнение с неговите.

— Д-д-да, т-т-тате — прошепна тя. — Б-б-благодаря.

Отне им почти месец, за да заложат скрити надпрограми във всички главни системи на Убежището: животоподдържащи, външна защита, безопасност, комуникации, вътрешна поддръжка и записи. Тери Муакамбе, Никос Деметриос и Даян Кларк свършиха по-голямата част от работата. Натъкнаха се на няколко програмни щита, отвъд които така и не съумяха да преминат — най-вече в системата за външна защита. Тери работеше двайсет и три часа в денонощие, под прикритието на маскировъчна програма за наблюдение, която сам бе създал. Мири се чудеше какво ли показват мониторите в залата за наблюдение, но не се реши да попита. И без това Тери не можеше да си прости провала с програмните щитове на външната защита. За разлика от него тя беше изненадана с каква лекота им се отдаде да превземат станцията, макар на пръв поглед нищо да не се бе променило. А може би и никога нямаше да се промени.

Дано не им се наложи.

В началото на втория месец Тери успя да пробие един от най-големите щитове. Двамата с Никос веднага свикаха среща в работната стая на Никос.

— Л-Л-абораторията на Ш-Ш-Ша… — заговори Тери, но не можа да овладее заекването си и махна ядно с ръка.

— Л-Лабораторията на Ш-Шарифи — опита вместо него Никос — е синтез-зирала ос-с-с… — и той също се отказа. Очевидно и двамата бяха прекалено развълнувани, за да говорят. Тери включи компютъра и под пъргавите му пръсти на екрана потекоха връзки, неразбираеми за околните като повечето от вертикалните разсъждения на Тони. Никос също се намеси и скоро пред очите им се появи един нов и зловещ факт.

Оказа се, че в лабораторията на Шарифи били синтезирани и произведени известно количество смъртоносни, мутирали, светкавично действащи, пренасяни по въздушен път и невероятно издръжливи организми, за чийто прототип в началото са били използвани вируси, но крайният продукт достигнал ново еволюционно равнище. Пакети от тези организми в замразено състояние, които бързо можели да бъдат размразени и пуснати за разпространение по команда от Убежището, били разположени на различни места в Съединените щати, като Ню Йорк, Вашингтон, Чикаго, Лос Анжелис, с помощта на неспящи студенти долу на Земята. Дори и на орбиталната станция Кагура, която от известно време бе притежание на „Лаборатории Шарифи“. Вирусът бил в състояние да убие всеки аеробен организъм, достатъчно съвършен, за да притежава заченки на нервна система. За разлика от другите вируси, този организъм не можел да се репродуцира и прекъсвал жизнения си цикъл седемдесет и два часа след момента на размразяване и влизане в действие. Очевидно върху създаването му бяха работили най-изтъкнатите генни инженери, конструкцията му бе истинско произведение на изкуството.

В началото всички бяха потресени.

Алън пръв намери сили да проговори.

— Т-т-това е за з-з-защита. Ще г-го уп-потребят само ак-ко някой нападне Уб-бежището.

— Д-да! — съгласи се Даян. — Т-т-така т-трябва д-да е! З-за защита!

— К-к-като нас! — произнесе отчаяно Кристи. — И т-те се п-пазят.

Други също се обадиха и в стаята настъпи суматоха. Всички искаха да вярват, че хората от Убежището не са различни от тях и че залагат тези зловещи капани с презумпцията да не ги използват никога — само като отбранителна мярка или средство за преговаряне. А може би разменна монета по време на криза или като защита срещу външна заплаха. Разбира се неспящите имаха право на самозащита, ако някой дръзне да нападне открито Убежището. Онези долу, те бяха истинските убийци. Дивите зверове.

Мири се питаше друго. Дали баща й знае?

Накрая, след няколко часа оживени дискусии, просяците решиха да не предприемат нищо по отношение на биологичното оръжие. Просто нямаше какво да се прави. Ако съобщят на Съвета, това означава да разкрият истинските размери и способности на своята организация, нещо от което, поне за момента, нямаха никаква полза. Пък и ако вирусът беше само за защита от външна опасност — а и за какво друго би могъл да бъде, — значи нямаше причини за тревога.

Естествено не пропуснаха да заложат в системата няколко надпрограми. След това се прибраха по стаите си, където според мониторите всички бяха прекарали по няколко безгрижни часа в игри на компютъра.

Откритието им не даваше покой на Мири дни наред. Беше се върнала към една стара разработка, опит да се потисне, поне на периферно ниво, свръхвисоката нервна възбудимост при децата от нейното поколение — само колкото да се овладее треперенето и заекването. Ала мисълта за баща й не й излизаше от главата. Виждаше го как притиска Гил към гърдите си, но знаеше, че обича и нея. Освен това бе достатъчно прозорлив, за да забележи, че всички свръхове се обособяват в свое малко общество и въпреки това си затваряше очите… защо? Но и какво би могъл да направи всъщност?

А дали въобще искаше да направи нещо?

Хаотичните й мисли започнаха да се протягат една към друга, формирайки с невероятна скорост нови асоциативни връзки: вярност — предателство — самосъхранение — солидарност — родители и деца.

От унеса я пробуди сигналът на интеркома. На екрана се появи лицето на Джоан.

— Мири, ако си там, би ли включила изображението?

Мири не отговори. Джоан й бе донесла новината за смъртта на Тони. Джоан беше нормална. Каква е в действителност — приятел или враг? Категории, които нямаха предишната стойност.

— Или те няма, или не желаеш да говориш с мен — продължи Джоан. Станала вече на седемнайсет години и се бе разхубавила. Имаше решителна брадичка и дълбоки, виолетови очи. — Твоя работа. Знам, че още скърбиш за… Тони. Но ако ме чуваш, исках само да ти кажа да включиш на двайсет и втори американски канал. Веднага. Има един… артист, когото обичам да гледам. Помага ми да преодолея трудностите. Надявам се и на теб да ти помогне. Само, моля те, не го включвай на запис. И внимавай да не те следят — сигурна съм, че знаеш как се прави.

Това, последното, не беше ли намек, че и Джоан е помагала в създаването на маскировъчната програма? Но защо и е да се обажда и да й говори за някакъв „артист“? Какво общо може да има той с проблемите им?

Нищо, що се отнася до Мири.

Тя вдигна микро пипетата, с която работеше, и се наведе над ваните с образци. Ръцете й трепереха твърде силно, едва успяваше да пъхне мундщука в отворите. На няколко пъти не улучи и скъпоценни микроскопични капчици опръскаха съседните проби. Накрая се отказа и захвърли пипетата. Отпусна се на стола и зарови лицето си в шепи. Отново я завладя мъка. Когато най-лошото премина, се надигна и включи холовизора. На двайсет и втора.

В началото нямаше нищо. Само черно петно пред проектора. Тъкмо си помисли, че е сбъркала, когато сцената се озари от светлина. Мъж, седнал във фотьойл и не по-висок от осем сантиметра в своето холоизображение, рецитираше с мелодичен глас:

Какво? Стихове, поезия, сътворена от някакъв просяк? Нима Джоан й бе позвънила за да й предложи да гледа това!

Мъжът говореше, а зад гърба му изникнаха образи. Първо бяха неясни, а после бързо се променяха, следвайки някаква предварително заложена логика. И сякаш повлияни от тяхното движение, в мислите й се формираха връзки, но различни от тези, които познаваше от досегашния си опит.

Мири осъзна, че фотьойлът на мъжа всъщност е инвалидна количка с вградени в нея различни устройства. Сигурно беше болен или имаше вродена деформация. Думите му излъчваха странно спокойствие, но връзките — връзките които създаваха, бяха наистина чудни. Светът около нея изгуби резките си очертания, реалността отстъпи назад, изчезна дори образът на мъжа и остана само тя — Мири, Миранда Серена Шарифи.

Носеше се надолу в някаква бездна, а тялото й бе изгубило тежестта си. Докато се спускаше, виждаше стаи и във всяка от тях седеше по една Миранда, но другите бяха прозрачни и безплътни. Не, това не бяха Миранди, а някакво чудовище с много глави. В ръката й се появи меч, тя замахна и започна да сече главите. Удряше и удряше, а когато стигна до последната, замръзна.

Беше на Тони. Но вместо да изчезне като другите, от нея израсна тяло. Не беше неговото, а тялото на Дейвид Арансон — генномодифицираният красавец, когото бе опитала да съблазни преди три години.

— Знаех си — прошепна тя. — Винаги съм те желала.

Тони/Дейвид започна да я разсъблича. Положи я на невидимата плоскост, разтвори бедрата й и проникна в нея.

Светът над главите им изригна във фойерверк от нови връзки.

— Не, почакай — викна тя. — Това не са правилните връзки.

Опитваше се да се съсредоточи, дори забеляза противоречие на няколко места.

— Няма значение! — успокои я Тони и продължи да я милва. — Никога не е имало.

Тя се засмя, притисна го към себе си и… се пробуди.

Мири се огледа ужасено. Пред погледа й изплува лабораторията. Тони беше изчезнал… Всичко е било само сън.

— Н-н-не — изстена тя. Как е могла да заспи? ТЯ? Сънищата бяха за спящите, не за нея.

Холовизорът беше тъмен. Мъжът също бе изчезнал.

Очертанията, образите зад гърба му. Те са пробудили ответни сигнали в мозъка й, накарали са я да потъне в унес под въздействието на други центрове, извън мозъчната кора. Но усещането за вътрешен мир, за радост и пълно единение с Тони произтичаха от кората. Непознатият от холовизора я бе „хипнотизирал“ със странните танцуващи очертания, с тъжните си строфи, отвеждайки я във въображаем свят…

„Дрю Арлен“ — обяви гласът на диктора от холовизора. — „Драги зрители, представихме ви изпълнение в нова артистична форма, която авторът определя като «просветляващ сън» и за която напоследък все повече се говори. За всички, които биха желали да си закупят записа, повтарям адреса…“

Мири се пресегна и изключи холовизора. Образът застина и сетне бавно се разпадна във въздуха.

Тя отпусна брадичка на свитите си колене. Току-що бе сънувала. Тя, Миранда Шарифи, неспяща и свръхинтелигентна. Образът на Тони все още стоеше пред нея, усещаше допира на ръцете му и горещите ласки по тялото си. Спомняше си странните асоциации, които я отвеждаха на непознати места.

Мири се изправи, загледана в тъмния проектор на холовизора.

Просветляващ сън.

Сега вече знаеше как да завърши опитите. Умът й сам бе открил решението по време на странното състояние, в което бе изпаднала.

Наистина ли бе спала?

Тя изтича при компютъра и включи всички търсещи програми, легални и нелегални, официални и създадени от нейните съмишленици — на всички постави една и съща задача.

Да намерят Дрю Арлен.

После ще измисли как да се добере до него.

Лабораторията на Раул изглеждаше тясна за всички просяци, събрали се в нея. Присъстващите разговаряха приглушено, избягваха да се гледат в очите и почти всички носеха маски — мода, възникнала от известно време.

Маската на Мири бе съвсем обикновена, без никакви допълнителни украшения.

— Яд-дрени п-протеини…

— … от-крих нов п-пояс…

— … с-сс д-ва к-к-килограма по-т-т-тежък…

— Я замълчете малко — обади се Мири — Искам да ви покажа нещо.

Всички замръзнаха от изненада. Мири отметна косата си и свали с нетрепваща ръка маската от лицето си, неразкривявано от каквато и да било конвулсивна гримаса.

— Ах-ъ-ъ-ъ … — възкликна някой.

— Открих кода за овладяване на периферните стимулации — обясни Мири. — Ензимът е лесен за синтезиране, няма никакви странични ефекти и се въвежда чрез подкожна инжекция.

Тя нави ръкава си и им показа малката подутина на предмишницата.

— К-к-к-казвай ф-ф-формулата! — извика Раул.

Мири извика страницата с окончателните формули върху екрана на компютъра. Раул се залепи за него.

— К-к-ког-га? — попита Кристи.

— Поставих си инжекцията преди три дни. Оттогава не съм напускала лабораторията. Никой, освен вас не ме е виждал.

— Н-н-нап-прави я и н-на м-м-мен! — обади се Никос.

Мири вече бе приготвила двайсет и седем инжекции. Просяците се подредиха, очаквайки нетърпеливо реда си, а Раул се зае да й помага.

— Първият ефект настъпва след няколко часа — обясняваше Мири. — Ензимът трябва да стартира производството на няколко определени невротрансмитери.

Останалите я гледаха с грейнали от щастие лица. Но Мири не беше свършила.

— Слушайте, трябва да ви кажа и още нещо. От две години работя над това изследване и смятах, че решението му е все още в далечното бъдеще. И сигурно скоро нямаше да го открия, ако не беше едно нещо, което се нарича „просветляващ сън“.

Сега вече владееше напълно аудиторията.

— Джоан Лукас ми каза за него. Това е телевизионна програма, която се води от спящ и помага на такива като нас да сънуват. — Мири им разказа подробно за преживяването си. — Не знам какъв точно е механизмът — заключи тя, — но предполагам, че се касае за въздействие върху центъра на емоциите. Както и да е… просветляващият сън е нещо като… прераждане. А после се пробуждаш в един свят, с много повече измерения от нашия. Искам и вие да го пробвате.

Тя извади от джоба си касетката със записи на няколко от най-известните емисии на Дрю. Беше се добрала до тях направо от телевизионната програма, преодолявайки защитни бариери, които й се сториха направо смешни. Междувременно Тери Муакамбе вече бе задействал една от маскировъчните програми. Мири пъхна касетката в холовизора и обърна гръб на изображението. Не искаше да заспива, а само да наблюдава как ще го правят другите.

Те затвориха очи един по един и потънаха в познатия й причудлив транс. Нежният музикален глас на Дрю галеше слуха на Мири, пробуждайки далечни спомени.

Когато програмата свърши, всички се събудиха като по команда. Смееха се, плачеха и споделяха развълнувани сънищата си — всички освен Тери, най-силно модифицираният, най-сложният от тях. Той седеше ъгъла, без да продумва.

Почти го бяха забравили в суматохата, когато неочаквано се изправи и им махна с решителен жест да млъкнат.

— Вече знам как да преодолея последната защита в лабораторията на Шарифи. Знам също и какво се крие зад нея.

20

В новогодишния ден Лейша излезе да се поразходи нагоре по брега на замръзналото поточе. Докъдето й стигаше погледът имаше само сняг. Не след дълго я застигна Джордан, запъхтян от бързане. Зачервено от ходенето му, лице бе покрито с бръчки.

Скоро щеше да навърши шейсет и седем.

— Лейша! Убежището обяви, че се отделя от Съединените щати!

— Да, знам — кимна Лейша без да се изненадва. Отдавна предполагаше, че това ще е следващата стъпка на Дженифър.

— Няма ли да дойдеш да гледаш новините?

— Че какво толкова има за гледане?

Убежището бе разпространило декларацията си в 8:00 ч. на 1 януари 2092 г. Предаваха я едновременно по петте най-големи новинарски емисии, а копия от нея бяха изпратени до президента и Конгреса на САЩ, въпреки че бяха официално във ваканция. В декларацията се казваше, че Убежището се обявява за самостоятелна и суверенна държава, отхвърляйки данъчния гнет на Съединените щати, който можел да се сравни само със събирането на десятък в Средновековието, само дето размерът му бил далеч по-голям. Официалният срок за прекратяването на финансовите взаимоотношения бе 15 януари, а крайната дата на окончателното прекъсване — 15 април.

— Ето че го направиха — беше коментарът на Стела.

— Лейша, какво ще стане сега? — попита разтревожено Джордан.

— Министерството на финансите ще чака до 15 януари. След като не получи определения от него данък, ще информира прокуратурата и ще започне съдебна процедура. Най-вероятно ще се вземат решение за отнемане имуществото на Убежището — в случая орбиталната станция.

— Да завземат Убежището? Без дори да се стига до съдебен процес?

— Първо се налага запор на имуществото. След това се изслушват страните. Но това ще стане, след като си размърдат задниците. Конгресът е във ваканция. Шарифи избра най-подходящия момент.

— Но да завземат Убежището… — заговори объркано Стела. — Как — със сила? С армията?

— Ами, стига да поискат и ще го смъкнат долу с една от ония ракети „Истина“.

— Няма да посмеят. Това би означавало да разрушат имущество, върху което е наложен запор. По-скоро може да опитат с директна атака. Божичко, на какво разчитат онези горе! Земята им дава всичко.

— Не знам — отвърна замислено Лейша. — Ей, я вижте подписите! Ричард Антъни Келер Шарифи, Найла Шарифи Джонсън, Хермион Уелз Келер — ама те са се изпоженили. А ние не знаем…

Стела и Джордан се спогледаха.

— Лейша! Сега не е време за семейни клюки. Може да избухне гражданска война! Дженифър иска да скъса с американското общество, същото това общество, което…

— Да не искате да ми кажете, че ние, тримата, които от години живеем насред пустинята, не сме сторили същото?

Никой не отговори.

— Как мислиш, Убежището може ли да удържи на армията?

— Не знам — повтори Лейша. — Трябва да се обърнеш към Дженифър.

— Не, Лейша…

— Ще ида да се поразходя още малко. Извикайте ме, ако почне война.

Остави ги да се блещят един в друг, едновременно разочаровани и гневни, неспособни да видят по-далеч от собствените си носове.

От самото начало Конгресът на Съединените щати възприе сериозно заплахата от отделянето на Убежището Сенатори и конгресмени, разпръснати из цялата страна още от коледната ваканция, се събраха спешно във Вашингтон.

От друга страна, новинарските предавания за лайфаджии видяха нещо много смешно в тази ситуация — суров материал за две минутни комедийни скечове, които се превърнаха в любима форма на забавление. По принцип лайфаджиите нямаха много вземане-даване с неспящите, отношенията им бяха предимно с пролите. Заглавието на новините по един от лайфаджийските канали бе: „Убежището се отдели! Да се готви Орегон!“. „Свобода за Орегон!“ бе един плакатите, с които безгрижните представители на тази класа побързаха да украсят трибуните за следващите състезания със скутери, но бързо забравиха новината в шумотевицата около новия шампион.

На 3 януари говорителят на Белия дом обяви декларацията на Убежището за „криминален и терористичен акт“ и обвини ръководителите му в „опит да смъкнат законната власт на страната и да предизвикат безредици“. Националната гвардия бе поставена в повишена бойна готовност. Обявено бе, че група от 10 представителя ще отлети за орбиталната станция, където да проведе „обсъждане на положението“.

Убежището заплаши, че ще взриви всеки кораб, който се опита да се скачи с нея.

Конгресът отново се събра, този път посред нощ. Взе се решение да наложат запор на всички недвижими и движими имущества, притежание на корпорация Шарифи на Земята, с надежда, че това ще принуди Убежището да премине към преговори. Тази новина предизвика само нова порция смях в предаванията на лайфаджиите и бе последвана от комични предложения, като: „Продава се леко износена совалка“, или „Заменям чукната орбитална станция за здрава“. Колкото и да е странно, в някои вестници се появиха удивително трезви статии с анализи на ситуацията, които защитаваха правото на Убежището да се отдели от една държава, която изисква от него непосилни данъци.

Но това бяха единични гласове сред кресливото и разнопосочно множество.

— Сега — каза Уил Сандалейрос. — Старт!

Всички съветници бяха станали на крака и гледаха съсредоточено стенния екран. Дженифър използва този момент, за да ги огледа — виждаше само вълнение, решимост и болка. Но дори последните изглеждаха достатъчно решителни — за необходимост при оздравителния процес. Беше доволна, че точно сега, в период на криза, тя разполагаше с хора, способни да я поддържат независимо от трудните решения, които им предстоеше да вземат.

Робърт Дей, седемдесет и пет годишен ветеран, многоуважаван старейшина на голяма и богата фамилия от Убежището. Открит противник на спящите, заради подигравките, на които е бил подлаган като малък.

Керълайн Ренлейх, двайсет и осем годишна, брилянтен експерт в сферата на комуникациите и с фанатична вяра в еволюционното превъзходство на неспящите.

Каси Блументал, вярна приятелка на Дженифър още от първите години на основаването на Убежището.

Пол Алеон, четирийсет и една годишен, математик икономист, който не само предсказа сгромолясването на американската икономика след премахване на ветото върху Я-енергийните патенти, но създаде програма, която предвиди последвалите събития от икономически и политически аспект в Съединените щати. Именно Алеон бе разработил основите на икономическото бъдеще на Убежището като самостоятелна и независима държава.

Джон Уонг, четирийсет и пет годишен, юрист и историк, неоценим помощник по всички правни въпроси, касаещи Убежището и неговите жители.

Чарлз Стофър, петдесет и три годишен, ръководител на отдела за външна безопасност. Като всички добри войници той бе винаги готов за атака и, изглежда, най-сетне неговият час бе ударил.

Барбара Барчески, шейсет и три годишна, мълчалива, склонна към философски разсъждения, шеф на просперираща частна фирма за моделиране на корпоративна информация.

В началото Дженифър не знаеше как да я възприеме и дори имаше известни съмнения в нейната лоялност. Но отскоро знаеше със сигурност, че Барески обича с цялата си Душа Убежището и ще я поддържа докрай.

Доктор Реймънд Толивери, шейсет и една годишен, ръководител на отдела за изследвания към „Лаборатории Шарифи“. Ум като бръснач. Нито за миг Дженифър не се бе съмнявала в поддръжката му за този проект — та той бе един от създателите му. Трудността в началото идваше от невероятната му заетост, истински подвиг бе да го откъсне от лабораторната маса и да го доведе тук.

Освен това Уил Сандалейрос, Найла и мъжът й Ларс Джонсън, както и Хермион Шарифи. Стояха около нея, горди и непреклонни, съзнаващи напълно последствията от това, което им предстоеше да направят. Готови да срещнат бъдещето без проява на малодушие, без слабост и ненужни извинения.

Само Рики стоеше прегърбен, подпрян на отсрещната стена, забил поглед в пода и скръстил ръце пред гърдите си. Дженифър забеляза, че Хермион избягваше да поглежда към него. Вероятно бяха скарани тъкмо по този въпрос. За миг я завладя гняв, примесен с безпомощност, но бързо прогони ненужните чувства. Сега не е време да съжалява неудачниците. Време е за победи.

— Старт! — произнесе Уил и включи системата, снабдена с огромни екрани и високоговорители навсякъде из станцията.

Дженифър приглади бялата си абая и пристъпи напред.

— Граждани на Убежището! Говори Дженифър Шарифи от купола на Съвета, където сме се събрали на извънредно съвещание. Съединените щати отговориха на нашата Декларация за независимост така, както. Делегацията, която искат да ни натрапят, е всъщност начин да покажат на света, че ние сме безсилни и безпомощни и че търсим само временни решения и краткосрочни отстъпки. Не бива да позволяваме на тази делегация да идва тук.

Но всички опити да попречим със сила на просяците могат да доведат до непредвидени последици. Това ще е открито предизвикателство към Съединените щати. А и неспящите никога не удрят първи. За нас това е само акт на самозащита, а не предвестник на гражданска война. Ние искаме да бъдем свободни, искаме да следваме своя уникален път и да се радваме на плодовете от своя труд, без други да се възползват от усилията ни.

Единственото, което ни остава за да, спрем навреме просяците, е да им дадем нагледен урок за нашата сила. Подчертавам отново, сила, която няма да използваме, освен ако не бъдем принудени. Пряката емисия, на която ще станете свидетели и която ще бъде излъчвана по всички големи земни канали, отразява събитие, извършено с разрешението и под прякото ръководство на Съвета.

Междувременно, по знак от Керълайн Ренлейх, на екрана се появи изображение на една изоставена орбитална станция, закупена наскоро от корпорация Кагура.

Дженифър продължи в ролята на диктор:

— Говори Съветът на Убежището. Правителството на Съединените щати обяви, че утре сутринта негови представители ще навлязат в наша територия, без да получат за целта разрешение от нас. Става дума за така наречената „миротворческа делегация“. Ние не желаем да дискутираме сключването на нови неравностойни договори, в които отново ще се окажем в ролята на крепостни селяни. Ето защо нямаме намерение да допуснем споменатата делегация. Нашето общество уважава мира, но е готово да защитава своята неприкосновеност, в случай че някой — който и да е — дръзне да ни нападне. Заявяваме пред всички — на удара ще отвръщаме с удар. Като нагледен пример за нашата сила, предоставяме на всички заинтересувани следващата демонстрация. От известно време пресата в Съединените щати се занимава с въпроса, дали Убежището разполага с някакви секретни оръжия. Дойде време да сложим край на тези спекулации. И да заявим открито, че сме готови да прекъснем в зародиш всяка война и всяка заплаха.

Пред вас е орбитална станция Кагура, понастоящем притежание на Убежището. На нея има само животни и някои образци растения, оставени за поддържане на екологичното равновесие. Някъде във вътрешността на станцията наши учени оставиха малък херметизиран контейнер, който съдържа в замразено състояние синтезиран от тях микроорганизъм, който се пренася по въздушен път, а в генетичния му код е въведен сигнал за самоунищожение след седемдесет и два часа. По даден от Убежището знак контейнерът ще бъде отворен.

В първия момент картината от станцията изглеждаше непроменена. Подухваше лек ветрец, който поклащаше клоните на храсталаците. Животното, което протягаше глава към сочните им, зелени листа, ненадейно ококори очи и се закашля. Едри пернати птици взеха да тупкат на земята около него. Утихна и жуженето на насекомите. След още две минути нищо не помръдваше, освен листата, полюшвани от лекия вятър.

— Орбитална станция Кагура е отворена за всички научни експедиции, желаещи да изследват наблюдавания феномен — обяви гласът на Дженифър. — Но ви предупреждавам — носете маски и изолационни костюми, ако пристигнете преди да минат указаните седемдесет и два часа. Лично аз ви съветвам да почакате до изтичането им… А сега — контейнери с подобно съдържание са разположени на различни тайни места в градовете Ню Йорк, Вашингтон, Чикаго и Лос Анджелис. Незабавно спрете излитането на делегацията и не правете никакви опити да ни налагате волята си със сила. В противен случай ще бъдем принудени да ви отвърнем по начина, на който бяхте свидетели. Нека ви напомня какво е казал един велик мислител, Томас Пейн: „Ние воюваме не за да заробваме, а да освобождаваме и да осигурим възможност на честните хора да живеят…“

Керълайн Ренлейх прекъсна излъчването. В същия миг екраните на Съвета се изпълниха със сцени от вътрешността на Убежището. Хората се стичаха към градския парк, където в Паметния ден Дженифър бе произнесла своята реч. Някои бяха развълнувани, а други — разгневени. Но никой не нарушаваше реда. Тя проследи лицата от екрана, опитвайки се да прецени към кого е обърнат гнева.

Никой в Убежището, освен членовете на Съвета, не знаеше за предстоящата демонстрация на станция Кагура, нито за скритите контейнери с микроорганизми в големите градове на Земята. Не беше никак лесно да ги убеди в смисъла на подобна секретност и се наложи да им припомни случая с процеса, когато някой от техните бе изпратил на Лейша Камдън копие от разпространената сред членовете на Съвета клетва за вярност. Накрая, макар и неохотно, всички склониха.

„Трябваше да ни кажат — чу се женски глас от екрана. — Убежището не е военна база — добави друг. — Ние не сме убийци! Защо не ни поискахте съгласието?“

— Аз ще се справя с тях — рече Уил Сандалейрос. — Ще им поговоря — ако е нужно с всички.

След около десетина минути духовете започнаха да се уталожват.

Междувременно пристигнаха първите съобщения от Земята. Гласовете на водещите издаваха вълнение.

„… безпрецедентен терористичен акт от групировка със съмнителен характер и цели…“

„… нарастваща паника в градовете, където според съобщенията са заложени контейнерите със смъртоносни вируси…“

„… недооценяване на тяхната сила…“

„… при нас за коментар е професор доктор Стенли Касенбаум, специалист по генно инженерство и вирусология…“

„Дами и господа, президентът на Съединените Американски Щати!“

Същите послания идваха и от обръщението на президента:

„… към гражданите на изброените градове: не се поддавайте на излишна паника… не напускайте домовете си… оставете на правителството на Съединените щати да се грижи за вашата безопасност…“

Един въпрос така и остана без отговор. Дали от Белия дом бяха забранили излитането на совалката с делегацията?

— Държат всички вратички отворени — бе коментарът на съветник Дей. — Грешка, за която ще съжаляват по-късно.

— Те са спящи — отвърна с нескрито съжаление в гласа Алеон.

Час след излъчването на демонстрацията от станция Кагура, Белия дом изпрати пряко послание до Убежището, настоявайки незабавно да му бъдат предадени всички нелегални разработки върху новото биологично оръжие. Убежището отвърна с цитат от Патрик Хенри: „Дай ми свобода, или…“

Два часа по-късно Убежището излъчи нова емисия, в която се съобщаваше, че освен в изброените градове, контейнери с вируси има и в Далас, Ню Орлиънз и Сейнт Луис.

Паниката долу се разрастваше, придобивайки катастрофални размери. Някаква истеричка от Атланта съобщи, че намерила мъртви гълъби и положението в града стана неудържимо. Оказа се, че гълъбите яли отрова за мишки, но докато новината стигне до всички, колоните от автомобили вече наближаваха границите на щата.

Хората в Убежището постепенно се успокояваха. Някои от съветниците бяха излезли да разговарят с тълпите от най-упорити недоволни, дори се съгласиха да събират подписи срещу употребата на сила, само и само да се спечели време.

— Погледнете просяците — рече иронично Дженифър. — Не могат да направят нищо за себе си, дори когато от това им зависи животът.

Само Уил Сандалейрос се усмихна на забележката й.

— Лейша — обади се притихнало Стела. — Не трябва ли да предприемем нещо за собствената си безопасност?

Лейша не отговори. Седеше пред трите отворени канала на компютъра и следеше новините. Беше толкова вглъбена, че дори не я чу.

— Аз трябваше да помисля за това! — ядоса се Джордан. — Стела, имаме ли свободни хора подръка? Ще поставим постове…

— Няма нужда — намеси се неочаквано Лейша. — Периметърът е заграден със силово поле. Аз наредих да го монтират.

Останалите се спогледаха.

— Благодаря ти, Лейша — прошепна Стела.

Но тя отново им бе обърнала гръб.

— Нямаме избор — заяви Мири на Никос. Бяха се спотаили в лабораторията на Раул, общо осмина свръхове, успели да се доберат дотук, преди да настъпи суматохата.

Всички вътрешни връзки бяха прекъснати. Имаше официално предупреждение от полицията никой да не напуска дома си.

Тери вече бе задействал тайната система за връзка при екстрени ситуации, върху която неколцина от свръховете бяха работили упорито близо два месеца.

— Никос? Чуваш ли ме?

На екрана се появи лицето на Никос.

— Къде е Джонатан?

— При мен — намеси се Марк от друго място. — Мири, направиха го.

— А ние? Какво ще правим ние? — попита Кристи. Беше прегърнала единайсетгодишната Луди, която плачеше.

— Нищо — заяви Никос. — Нали вече го обсъждахме? Те не ни заплашват, напротив, опитват се да осигурят повече свобода на Убежището.

— Глупости, ще ни избият всичките! — извика Раул. — Или ще избият стотици хиляди невинни, в името на тази тяхна „свобода“. И в двата случая всички ще пострадаме!

— Това е въпрос от отбранително естество — възрази Никос. — Не става дума за нас.

— А за мен е предателство — произнесе Алън. — Предателство на принципите ни. Вижте какво става навън — полиция, всеки да си стои вкъщи, заповеди, прекъсване на връзките. Божичко, малко им остава да започнат и да арестуват! А може вече и да са започнали! Видях един полицай да дърпа Дъглас Уагнър на улицата. Защо — защото не мисли като тях! Не убиха ли някога Тони за същото? Съветът извърши предателство спрямо гражданите на Убежището, включително и към нас. Но за разлика от останалите, ние можем да предприемем нещо!

— Те са наши родители… — каза отчаяно Даян и Мири разбра накъде бие.

— Нека първо се свържем с всички Просяци — каза тя с решителен глас. — Където и да са. Не виждам Питър, някой да знае къде е? Тери, потърси го моля те. После ще вземем общо решение.

За наше добро, добави тя, мислено.

— Ако превземем станцията — рече Никос, — ей така, без никакво предупреждение, последствията ще са почти толкова тежки, колкото ако Убежището разпространи своя смъртоносен вирус на Земята.

— Добре, тогава да ги предупредим — предложи Кристи.

— Не мога да заплашвам собствената си майка — намеси се Луди. — Дори и косвено, не мога!

„Аз пък мога“ — помисли си Мири, докато следеше спора, разгорял се между Никос, Кристи, Алън и непредсказуемия Тери.

— Добре, добре — махаше с ръка Никос, опитвайки се да успокои духовете. — В такъв случай…

Заваляха нови и нови предложения.

— Говори президентът на Съединените щати. Обръщам се към управителния съвет на корпорация Убежище.

Лицето на президента Мейерхоф изпълваше целия екран на холовизора.

Колко типично за спящите, мислеше си Дженифър. Увеличавайки изображенията си мислят, че увеличават и действителността. Впрочем, връзката беше двустранна.

— Аз съм Дженифър Шарифи, главен изпълнителен съветник и президент на Съвета на орбиталната станция. Слушаме ви, господин президент. Моля, продължавайте.

— Госпожо Шарифи, сигурно си давате сметка, че нарушавате закона на Съединените щати?

— Ние вече не сме граждани на вашата страна, господин президент.

— Освен това нарушавате и решение 2042 от Женевската конвенция на Обединените нации.

Дженифър направи пауза, достатъчно продължителна, за да даде възможност на президента да осъзнае, че току-що — макар и неволно — бе признал на Убежището статуса на независима нация. Миг по-късно лицето му трепна, макар да се владееше чудесно. Първата грешка.

— Нека Конгресът гласува резолюция, че Убежището вече не е част от Съединените щати и проблемът между нас ще бъде решен.

— Конгресът никога няма да гласува подобна резолюция, госпожо Шарифи. Ние не преговаряме с терористи. По-скоро ще изправим пред съда всички членове на този ваш Съвет — по обвинение в държавна измяна.

— Държавна измяна? Защо? Защото търсим справедливост от една тирания? Г-н президент, ако нямате нищо ново да предложите, по-добре да приключваме този разговор.

Гласът на президента прозвуча по-твърдо.

— Ще ви кажа още нещо. Утре сутрин изтича определеният срок да съобщите къде точно сте разположили контейнерите с биологично оръжие и ако не го сторите, Съединените щати възнамеряват да предприемат атака срещу Убежището с всички средства, с които разполагат.

— Още мога да ви заявя, че няма да го направим. Освен това ви съветвам да не хабите излишна енергия за тяхното издирване. Невъзможно е да ги откриете. Изработени са от материали, които не могат да бъдат засечени с уредите, с които разполагате. Всъщност, господин президент…

От улицата пред купола на Съвета долетя тревожния сигнал на алармената инсталация. Каси Блументал подскочи уплашено. Уил Сандалейрос се хвърли към прозореца. Някой бе нарушил периметъра на силовото поле. Каси побърза да прекъсне връзката със Земята.

На двора, точно пред входа на Съвета, се бяха струпали всички свръхове — общо двайсет и седем.

— Какво правите тук? — викна Уил Сандалейрос. — Вървете си у дома! Веднага!

— Няма — отвърна Мири. Неколцина от възрастните се спогледаха учудени. Едва сега забелязаха, че никое от децата не се тресеше в познатите им конвулсии. А Мири не заекваше вече.

— Миранда, прибирай се вкъщи! — намеси се Хермион. Мири дори не погледна майка си.

Приближи се Дженифър, за да поеме нещата в свои ръце.

— Миранда, какво правите тук? Сигурно си давате сметка, че с присъствието си заплашвате безопасността на станцията.

— Вие сте тази, която ни заплашвате — отвърна Мири и Дженифър неволно отстъпи назад, пред силата, която звучеше в гласа на момичето. Все пак успя да прикрие ужаса от зловещото предчувствие, което я бе завладяло.

— Миранда, имате две възможности. Или веднага си тръгвате, или ще накарам охраната да ви отведе. Това не е училище, а щаб и ние водим истинска война. Каквото и да имате да ни казвате, ще почака, докато Съветът се справи с кризата.

— Не, няма да почака — отвърна Мири. — Касае се тъкмо за кризата. Позволили сте си да отправите заплаха срещу правителството на Съединените щати, без да поискате съгласието на Убежището. Убедили сте членовете на Съвета, а може би сте ги принудили или подкупили…

— Махнете децата — нареди Дженифър. Униформените пазачи вече се бяха подредили зад тях. Една жена сграбчи Мири за ръкава.

— Не можете да го направите — провикна се Никос. — Искам да ви предупредя, че в наши ръце е контролът върху всички системи на Убежището. Съществуват скрити програми, до които не сте в състояние да се доберете.

— Също, както спящите не могат да открият вашите контейнери.

Жената, която дърпаше Мири за ръкава, се огледа смутено.

— Това е невъзможно! — възкликна доктор Толивери.

— Не и за нас — каза уверено Никос.

Дженифър огледа децата.

— Къде е Тери Муакамбе?

— Не е тук — рече Никос и включи микрофона на своя портативен компютър. — Тери, поеми контрол над терминала на Каси Блументал. Свържи го със системата за външна отбрана.

Чарлз Стофър, който отговаряше за тази система, подскочи като ужилен. Каси вече натискаше клавишите на своя компютър, но без никакъв видим ефект.

— Стофър? — подхвърли през рамо Дженифър, като не откъсваше поглед от децата.

— Изгубихме контрол. Люковете на ракетните инсталации се отварят… сега пък се затварят.

— Съобщете на правителството на Съединените щати — продължи Мири, — че ще унищожите контейнерите с вируси в замяна на пълен имунитет на всички жители на Убежището — без членовете на Съвета. Кажете им, че ще позволите на федералните служби да извършат инспекция на станцията. Ако не го направите, ние ще го направим…

— Не можете — подхвърли Робърт Дей.

— Можем! — отвърна троснато Алън. — И по-добре ни повярвайте.

— Та вие сте деца! — извика някой, но Дженифър не можа веднага да разпознае гласа.

Беше Хермион.

— Ние сме това, което ни направихте!

Дженифър погледна внучката си. За нея тя бе разглезено и изнежено дете, неспособно да осъзнае колко много е получило от родителите си и от обществото, сляпо за опасностите, които го дебнеха навън, нехаещо за презрението и омразата на спящите и за усилията, които тя — Дженифър Шарифи — бе полагала през целия си живот, за да постави нещата на мястото им. Не, това алчно и самовглъбено момиченце щеше да разруши всичко, за което се е борила, бъдещето, което си е представяла. И което почти бе създала, със силата на собствената си воля.

Тя се обърна към охраната.

— Отведете ги! Затворете ги и ги пазете! Но преди това ги претърсете. Вземете всичко — компютри, средства за комуникация, дори дрехите!

— Дженифър! Не можеш да го направиш — възрази Робърт Дей. — Те са деца… наши деца!

— Значи това е вашият избор? — попита Миранда.

Дженифър впи поглед в лицето й. От години не си бе позволявала да изпитва омраза. За момент беше заслепена от чувствата си, но веднага се овладя.

— Намерете Тери Муакамбе! Веднага! Приберете го и го обискирайте! И си отваряйте очите! Особено с него.

— Ти не знаеш нищо — пристъпи напред Миранда и я посочи с пръст. — Не знаеш кой е Тери, не знаеш с какво се захващаш. Мислиш си, че можеш да ни разбереш, но спящите си мислят същото за вас. Само си мислиш… Всъщност ти си една зла и хладнокръвна интригантка, ето каква си… Знаеш само едно, че неспящите са по-добри от спящите, но не искаш да признаеш, че ние, свръховете, сме по-добри от вас. А може би го признаваш дълбоко в мислите си. Затова убихте един от нас, нали? Защото не можехте да го контролирате. Само че сега ние сме способни на неща, които не можете и да си представите. Отговори ми, бабо, кои сега са просяците?

— Отведете ги — повтори Дженифър с неузнаваем глас. — Вземете им всичко… и ги съблечете. Искам да задържите и сина ми.

Рики Шарифи се усмихна.

Мири започна да се съблича. След един кратък миг на объркване последва отсечена команда на Никос — команда, която Дженифър не разбра. Нима те имаха собствен език? Другите деца я последваха. Алън Шефилд хвърли своя портативен комуникатор на полираната метална маса и звукът накара всички да се стреснат. Усмихваше се. Дори най-малките не изглеждаха уплашени.

— Казвате, че сте готови да дадете живота си за нашето общество — продължаваше да говори Мири, докато изхлузваше ризата през глава. — Но ние, свръховете, не сме част от това общество, нали? Вие убихте единствения от нас, който можеше да бъде мост между вашето и нашето общество — най-добрия и най-великодушният от нас. Убихте го, защото не отговаряше на вашите представи. Ето че сега и ние не им съответстваме. Може би защото сънуваме? Знаеше ли го, Дженифър? Просветляващ сън! Научихме го от един спящ. — Мири изрита сандалите си.

— Не мога да си възвърна контрола върху системата за връзка — извика Каси Блументал с нарастваща паника в гласа.

— Я престанете — намеси се ядосано Чарлз Стофър. — Обличайте се, деца.

— Не — поклати глава Мири. — Защото тогава ще изглеждаме като вас, нали Дженифър? А ние не сме! И никога няма да бъдем!

— Заловихме Тери Муакамбе — съобщи някой по интеркома. — Не оказва съпротива.

— Всъщност, дори твоето общество не значи нищо за теб. В противен случай щеше да се съгласиш с нашето предложение. Това би означавало да запазим Убежището с цената на твоята свобода. Просяците от Земята щяха да се съгласят да ни оставят на мира. Можеше да го направиш, но не се съгласи, защото тогава щеше изпуснеш властта над всичко и най-вече над възможността да решаваш кой да бъде член на нашето общество и кой да бъде прокуден. Но вече е късно. Ти загуби, Дженифър! Загуби в деня, когато уби Тони!

Някои от момичетата прикриваха едва напъпилите си гърди, момчетата пък бяха скръстили ръце пред гениталиите си. Гледаха мрачно, но никой не плачеше. Имаха студени, съвсем не детски лица, зад които се криеха странни и напълно неразбираеми мисли. Мири държеше гордо изправена несъразмерно голямата си глава.

Рики отиде при нея и я загърна с ризата си, и тя най-сетне — за първи път от началото на инцидента — откъсна поглед от Дженифър.

— Благодаря ти, татко — промълви Мири.

— Изглежда, някой вече е изпратил на Белия дом схемата с точните координатите на контейнерите — произнесе уморено Каси Блументал. — Заедно с упътването за безопасното им неутрализиране.

— Нито една от системите за външна защита не функционира — докладва Чарлз Стофър.

— Все още няма връзка с охраната на станцията… хората излизат на улиците…

Миранда мълчеше. Беше се облегнала на рамото на баща си и по лицето й се стичаха сълзи.

21

Лейша проследи репортажите за размирици в Атланта, Ню Йорк и Вашингтон — гледаше бъркотията по улиците, уплашените лица и естествено неизбежните, до болка познати плакати: „Да ги ударим!“, „Да ги изпепелим!“ — Божичко, кога най-сетне ще измислят нещо по-различно? Ами холовизията: „Какво ще получите при кръстоска на питбул и неспящ? Чифт челюсти, които никога не пускат. Ха-ха-ха.“ Същото като преди шейсет и седем години, когато започна да следва в Харвард.

Но сега беше много по-уморена. А и тогава до нея беше Тони Индивино. Какъв беше оня разговор? „Вървиш по някоя улица в Испания и изведнъж те заобикалят стотина просяка. Всеки иска по един долар, но ти им отказваш и те се нахвърлят разгневени върху теб…“ Убежището. Законът, тази невидима връзка, създаваща обществото. Келвин Хоуки. Отново Убежището. И зад всичко това — Съединените щати: богати, проспериращи, късогледи, ненадминати в общото и жалки в детайлите, и най-вече — нежелаещи да признаят правото на всеки да бъде такъв, какъвто е. Да вярва в работата си, в Бог или в късмета, в патриотизма, в красотата, да затъва, да изплува. Ето кои са враговете на тази страна — не само неспящите, но и тези, които не искат да погледнат по-далеч от носа си. Да надзърнат в бъдещето. Да не живеят ден за ден.

Дали и в другите страни е така?

Лейша не знаеше отговора. За осемдесет и три години не беше пътувала извън пределите на Щатите за повече от една седмица. Но нищо чудно симптомите да са еднакви за всички.

— Винаги съм обичала тази страна — произнесе тя и едва сега осъзна, че не е сама в стаята.

— Лейша, скъпа, искаш ли малко бренди? Или чаша чай? — Стела я гледаше обезпокоено.

— Знаеш ли — засмя се Лейша, — Алиса говореше като теб.

— Ами…

— Лейша Камдън! — отекна откъм холовизора и двете се огледаха стреснати.

Нямаше ги с тълпите пред Белия дом и навалицата от разгневени граждани по улиците. Вместо тях видяха момиче със странно несъразмерна глава и изпъкнали, блестящи очи. Намираше се в някаква лаборатория с непознато оборудване. Носеше тънка синтетична риза, шорти и сандали.

— Аз съм Миранда Серена Шарифи — проговори момичето — и се намирам в Убежището. Внучка съм на Дженифър Шарифи и Ричард Келер. Това предаване се излъчва само към вашия холовизор, без разрешението и подкрепата на тукашния Съвет.

Момичето млъкна и по лицето му пробягна сянка. Лицето й изглеждаше толкова сериозно, сякаш никога не се бе усмихвало. На колко ли е години? Четиринайсет? Или шестнайсет? Говореше с лек акцент, като човек, прекарал дълго време зад граница. Лейша се надигна и пристъпи към холовизора.

— Тук има една група неспящи, но и нещо повече — с реконструирани гени. Наричат ни свръхинтелигентните и аз съм най-възрастната. Общо сме 28, като най-малкият е на 10. Ние сме… доста различни и възрастните ни третират като такива. Затова превзехме Убежището, изпратихме сведения за местонахождението на контейнерите с биологично оръжие на вашия президент, дезактивирахме отбранителните системи на Убежището и спряхме войната за независимост.

— О, мили Боже — възкликна Джордан. — Деца!

— Ако приемате този сигнал, това означава, че всички ние, свръховете, сме задържани от моята баба и Съвета на Убежището, но не смятам, че това ще е за дълго. Когато всичко свърши, ще трябва да напуснем станцията, но няма къде да идем. Лейша, позволих си да се поровя в досието ти, а също така и в това на Дрю Арлен, създателят на Просветляващия сън, с когото сте приятели. Искам да ти кажа, че ние, свръховете, също сънуваме и тези сънища ни помогнаха да разсъждаваме по друг начин.

Лейша побърза да кимне.

— Не знам кога ще приключи всичко това — продължи Миранда. — Може би Убежището ще ни позволи да използваме една от совалките, или пък вашето правителство ще ни изпрати транспорт. Не е изключено и някой от свръховете, по-малките, да пожелаят да останат тук. Но повечето от нас искат да напуснат Убежището и да се преместят на Земята. Необходимо ни е безопасно място, където да се настаним, да работим, да се развиваме и да опознаем вашата правна и икономическа система. Госпожице Камдън, вие сте адвокат. Може ли да дойдем при вас?

Миранда млъкна, за да си поеме дъх. Лейша усети, че очите й са навлажнени.

— С нас вероятно ще дойдат — още не знам със сигурност — и неколцина от нормалните. Един от тях е Ричард Шарифи — моят баща. Не съм сигурна, че ще успеете да се свържете с нас, за да получим отговор. Говорят, че сте много способна жена… Благодаря ви, че ме изслушахте. Ако… ако се срещнете с Дрю или той ви посети, помолете го да присъства, когато дойдем. Искаме да се срещнем с него. — Неочаквано на лицето й се появи усмивка. — Виждате ли, ние идваме при вас като просяци. Не предлагаме нищо в замяна, само искаме. С протегната ръка…

Тя изчезна от триизмерния екран така неочаквано, както се беше появила, оставяйки след себе си само една бляскава, сияеща сфера.

— Това пък какво беше? — попита Стела.

Лейша се изправи, заобиколи сферата и погледна от другата страна. Все още беше разтърсена от разговора с Миранда. Коленете й трепереха.

— Какво ли… философски аргумент. И изведнъж седна на пода.

— Двайсет и три деца, трябва да се подготвим — скочи Стела. — Ще отворим западното крило, ще преместим Ричард и Ада…

— Няма да съм тук — обяви притихнало Ричард.

— Но, Ричард! Синът ти… — Стела млъкна засрамена.

— Това беше от друг живот.

— Но, Ричард… — лицето на Стела се покри с червенина. Ричард стана и излезе от стаята. Стела въздъхна и се огледа. Лейша дори не бе обърнала внимание на малката сцена.

— Лейша… лицето ти…

— Всичко търпи промени — прекъсна я Лейша. — Има вторични и дори третични изменения. Че и по-нататъшни.

— Може и така да е — съгласи се объркано Стела. — Моля те, стани.

— Промени… — повтори замислено Лейша. — Не само количествени, но и качествени. Дори и при нас. Най-сетне. Най-сетне…

Бяха общо трийсет и седем. Докара ги правителствен самолет право от Вашингтон. Двайсет и седем „свръхове“, и четирима „нормални“ неспящи деца — Джоан, Сам, Хако и Андрула. И шест родители, които изглеждаха далеч по-притеснени от децата. Сред тях беше и Рики Шарифи.

Той се оглеждаше колебливо, сякаш не знаеше дали има право да стъпва на Земята. Изглеждаше по-млад от сина си, почти както в дните около съдебния процес — когато се видяха за последен път.

— Баща ми тук ли е? — попита той.

— Не, отиде си… Рики.

Той кимна, очакваше го.

„Мири“ — Миранда Шарифи, пое нещата в свои ръце. Помогна на Стела да разтоварят багажа, огледа се и отиде при Лейша.

— Благодаря ви, че ни позволихте да дойдем, госпожице Камдън. Веднага щом стъпим на крака ще започнем да ви плащаме наем.

— Наричай ме Лейша. И забрави тия приказки за наеми. Радваме се, че сте тук.

Мири я огледа. Имаше хладни, неприветливи очи, от които лъхаше непонятна отчужденост. Очи, които те карат да се чувстваш неудобно. Какво ли виждаха в нея? Какво ли се криеше зад тях — в този странен, различен ум?

Сигурно така някога е въздействала и тя на Алиса.

Но едва сега го разбираше.

Мири се усмихна и усмивката й промени изцяло лицето и — направи го ведро и жизнерадостно.

— Благодаря ти, Лейша. Това е много великодушно. Нещо повече, мисля, че ти вече ни приемаш за свое общество и наистина съм ти благодарна. За нас обществото е много важна концепция. Но въпреки това ще настояваме да си плащаме. В края на краищата, ние също сме ягаисти.

— Добре… — склони Лейша.

— Тук ли е… Дрю Арлен?

— Да, тук е. Очаква ви.

Мири се изчерви. О, помисли си Лейша, девойка.

Изпрати да го повикат. Когато той влезе, настанен в своята инвалидна количка, хубавото му лице изразяваше любопитство. Протегна ръка.

— Здравей, Миранда.

— Бих искала да поговорим с вас за просветляващия сън. Но по-късно. Интересуват ме неврохимичните му ефекти върху мозъка. Направих някои изследвания, които може би ще ви заинтересуват. Резултатите ще ви дадат възможност да погледнете на вашето изкуство откъм научната страна…

— Благодаря ти — кимна Дрю. — За мен наистина ще е интересно.

Мири отново се усмихна.

— Вие променихте живота ни, господин Арлен. Но и за това ще говорим по-късно.

— Моля те, Миранда, наричай ме Дрю.

— Мисля — намеси се Ричард Шарифи, — че е време Мири да похапне. Метаболизмът й е по-различен от нашия. Лейша, съжалявам, но скоро ще ти опустошим запасите. Позволи ни да ти платим. Освен това, не можеш да си представиш какво ще направят Тери, Никос и Даян с твоите системи за комуникация.

Гледаше я и се усмихваше безпомощно. Нима и той се боеше от тайната сила на дъщеря си? Сигурно. Ала беше и малко горд.

— Остава въпросът за легализирането на нашето пребиваване в Щатите — каза Миранда. — Лейша, съгласна ли си да ни бъдеш адвокат?

— Благодаря ти за оказаното доверие, но не мога. — Не искаше да й каже защо. Поне засега. — Но ще ви препоръчам няколко наистина много добри. Джъстин Статър, например. Тя е дъщеря на стар приятел.

— Спяща? — вдигна вежди Мири.

— Но страхотно добра. А това е, което има значение, нали?

— Да — кимна Мири. — Спяща…

Може би така е по-добре — съгласи се Ричард Шарифи. — Не забравяй, че ще предявим и имуществен иск. Просяците най-добре се ориентират в тези въпроси.

— Рики, ако възнамеряваш да живееш тук, най-добре ще е веднага да забравиш тази дума — каза Лейша. — Независимо дали това ти харесва.

— Да. Права си — сведе поглед Ричард.

Колко лесно било. Синът на Дженифър, отгледан и израснал в Убежището. А хората си мислят, че разбират нещо от генно инженерство!

— Наистина ли един ден ще наследиш Убежището? — обърна се Дрю към Мири.

Миранда го загледа, но сякаш не бе тук. Лейша нямаше ни най-малка представа какво става в детския й ум.

— Да — кимна накрая замислено Миранда. — Но няма да е задълго. За не повече от един век. Един ден.

Дрю не отговори. Двамата с Мири размениха погледи, но съдържанието им остана скрито за околните. Каква увереност, помисли си Лейша. Един ден. За един век.

— Ами, хубаво — рече накрая Дрю и се засмя. Мири му отвърна със същото.

22

Лейша седеше на своя любим плосък камък под сянката на памученото дърво. Ручеят до краката й бе пресъхнал напълно. Четвърт миля по-надолу едно момиче кръстосваше коритото с наведена глава. Сигурно беше Джоана, която бе запалена по вкаменелостите и веднъж разработи пред нея триизмерна асоциативна верига, свързваща копролити и орбитални станции, но Лейша почти не разбра. Сетне Мири поясни, че всъщност това било поезия, добавяйки, че никой от тях не се бе занимавал с изграждане на поезия, преди да открият просветляващият сън. Точно този термин използва: „изграждане на поезия“.

В далечината, почти до самия хоризонт, пустинята се мержелееше от нетърпимия пек на юнското слънце. Лейша знаеше, че само да се обърне, и ще забележи подобна мараня съвсем близо зад себе си. На около двайсетина метра над къщата въздушните течения се променяха заради новото енергийно поле, с което експериментираше Тери. Твърдеше, че щяло да е истински пробив в приложната физика. Кевин Бейкър вече преговаряше с IBM и Кьониг-Ротслер за селективно патентоване.

Лейша изу обувките и чорапите си. Не беше съвсем безопасно, защото се намираше извън района, проследяван от електронни датчици за наличие на скорпиони и змии. Но камъкът бе така приятно топъл под босите й стъпала. Изведнъж си спомни онзи рожден ден, когато разглеждаше краката си. Тогава навърши шейсет и седем. Странно нещо е паметта, неочаквано ще отвори някой прозорец и ще ни запокити в миналото.

Свръховете помнеха всичко. Винаги.

Лейша очакваше Мири да изскочи от къщата и да се нахвърли върху нея с обвинения. Дори смяташе, че закъснява. Може би нещо я бе задържало в лабораторията? Или се е видяла с Дрю?

Нещо се размърда зад близкия хълм. Пустинен плъх? Навярно.

— Лейша!

Тя се обърна. Дребна фигурка се носеше към нея право от вратата на къщата. Тичаше с равномерни движения, още малко и ще е тук… шест, пет, четири, три, две…

— Лейша? Защо?

Свръховете винаги са на две крачки пред теб.

— Защото така исках, Мири.

— Искала си? Да защитаваш баба ми по обвиненията за държавна измяна? Точно ти, Лейша, авторката на най-критичната книга за Ейбрахъм Линкълн?

— Мири, седни и се успокой. Исках сама да ти обясня защо поемам защитата на Дженифър. Дори те очаквах, знаех, че ще дойдеш.

— Няма да сядам!

— Седни! — повтори Лейша и Мири я послуша. Беше запотена от тичането и се отпусна на камъка до Лейша без дори да се оглежда за скорпиони.

Имаше още толкова много неща, за които не знаеше, че трябва да се оглежда.

Лейша вече бе обмислила какво ще каже.

— Мири, аз и баба ти сме част от едно американско поколение — първото поколение неспящи. Ето защо ние имаме много общи черти с тези, които са ни създали. И едните, и другите виждаха пределно ясно, че не е възможно да имаш едновременно и равенство, и лично благополучие. Там, където отделните индивиди са свободни да станат такива, каквито искат и могат, някои стават гении, а други — вечно негодуващи просяци. Едните ще носят полза на себе си и на обществото, другите няма да носят полза никому и ще заграбват всичко, до което успеят да се докопат. Ето къде изчезва равенството. Пак повтарям, да имаш и двете — равенство и лично благополучие — е невъзможно.

Затова нашето поколение избра неравенството. Вместо мен, го е избрал моят баща. Кензо Ягаи пък го избра като път за американската икономика. Един човек на име Келвин Хоуки, когото ти не познаваш…

— Чувала съм за него — прекъсна я Мири.

Лейша се усмихна.

— Разбира се, че си чувала. Глупаво беше от моя страна. Та Хоуки избра страната на „онеправданите“ и се помъчи да възстанови статуквото с не дотам честни методи. Всички ние, включително Тони Индивино и дори баба ти, се опитвахме да създадем общество, което ще цени високо вътрешната солидарност — „равенството“ между неговите членове и същевременно ще толерира индивидуалните им различия. Дженифър се провали, защото това е невъзможна задача. Лошото е, че колкото повече го осъзнаваше, толкова по-фанатично се съпротивляваше на своя неуспех, прехвърляйки вината за провала си върху други членове от нейното общество. Така само стесняваше рамките на проблема и се отдалечаваше от възможността да постигне определено равновесие. Подозирам, че ти знаеш малко повече от мен по този въпрос.

Лейша направи пауза, но Мири не проговори.

— Но въпреки че се отдалечаваше с всяка измината крачка от своята мечта — от мечтата на Тони — това съвсем не значи, че тя трябва да бъде отхвърлена. Човечеството има нужда от своите идеали, дори и да са неизпълними, стига да продължава да се стреми към тях. Не смяташ ли, че е редно да простиш на баба си, задето е преследвала тази мечта?

— Не — отвърна със застинало лице Мири и Лейша си спомни отново колко млада бе тя. Да, младите прощават трудно. Нима тя бе простила на майка си?

— Та за какво ще я защитаваш? Заради неизпълнената й мечта?

— Да.

Мири се изправи. Камъкът бе оставил червеникави отпечатъци по краката й. Черните й очи се впиха в Лейша.

— „Стеснявайки рамките на проблема“, както одеве се изрази, баба ми погуби моя брат, Тони. Напълно съзнателно.

След което си тръгна.

Лейша застина като зашлевена, сетне скочи и се втурна подире й.

— Мири! Почакай!

Мири спря и се обърна. Нямаше сълзи по лицето й. Лейша настъпи един остър камък, изохка болезнено и закуца. Мири й помогна да се върне обратно при свалените обувки.

— Трябва да се пазиш от скорпионите — рече тя — … защо се усмихваш?

— Няма значение. Никога не знам какво ще направиш в следващия момент. Мири, ще ме изключиш ли най-сетне от твоята категория за защитно поведение? Мен, Дрю и баща ти?

— Не!

— Но всички ние променихме възгледите си през изминалите години за това, какво е приемливо, правилно или желано. Това е ключът, мила. Затова защитавам баба ти.

— Кое е ключът? — изсъска Мири.

— Промяната. Непредсказуемият начин, по който събитията променят хората. Мири, неспящите живеят дълго. Много дълго и преживяват много промени… Дори спящите могат да се променят. Когато Дрю дойде при мен, той беше просяк. Сега може да се похвали, че е допринесъл за развитието на света, като е променил начина, по който вие, свръховете, разсъждавате. Ето го отговора, Мири. Дори баба ти може да се промени. Най-вече тя. Мири? Разбираш ли какво ти казвам?

— Ще помисля върху това — изсумтя тя.

Лейша въздъхна. Мислите на Мири бяха толкова сложни, че дори да види резултатите им, представени на холограмна схема, едва ли ще разбере нещо от тях.

Но когато Мири си тръгна, тя отново седна на камъка, подгъна крака и обгърна коленете си с ръце. Погледът й се зарея из пустинята.

Хората се променят. Просяците стават творци. Многообещаващи адвокати зарязват всичко и се скриват в пустинята… Специалисти по морските течения и миграцията отиват на орбиталните станции. Генетични инженери, познаващи и най-малките тайни на съня, се омъжват и забравят всичко, потъват в своята забрава, но после отново изплуват и довършват бляскаво заченатите някога изследвания. Спящите никога няма да се превърнат в неспящи… а може би някога и това ще стане? Това, че Адам Уолкот се провали преди 40 години, само защото Сюзан Мелинг твърдеше, че е невъзможно, означава ли, че не може да бъде постигнато? Нима Сюзан бе предсказала появата на свръховете?

„Тони, прошепна едва чуто Лейша. Няма вечни просяци в Испания. Или където и да е. Просякът, на когото днес ще дадеш долар, утре може да промени света. Или да стане баща на човека, който ще го направи. Или дядо, или прадядо. В търговията няма понятия като балансирана екология, както си мислех някога, когато бях млада и неопитна. Нищо не е постоянно и стабилно, нито пребивава във вечна стагнация, стига да имаш търпение да дочакаш. Просяците са само временни генетични линии между обществата.“

Лейша се наведе, завърза връзките на обувките си, а когато отново се изправи, вече се чувстваше чудесно — обновена, като малко момиче, изправено пред света. Кипяща от енергия. Изпълнена със светлина.

Има още толкова много несвършена работа.

Тя се обърна и побягна леко към къщата.