Безсмъртни в Испания

8

Изправен като телеграфен стълб точно пред входа на фабриката за скутери „НИЕ СПИМ“ Джордан Уатроуз гледаше към прашния път. От двете му страни се простираше електрифицирана ограда. Нямаше Я-енергетично поле, нито свръхмодерни чудеса на техниката, но и това вършеше работа. Поне досега, докато атаките срещу фабриката бяха дребни и неорганизирани, предимно словесни. По-късно ще им потрябва и Я-поле. Така каза Хоуки.

Отвъд реката, където започваше Арканзас, блестяха на утринното слънце конусите на Я-кондензаторите на завода „Самсунг-Крайслер“.

Джордан втренчи очи в пътя. От косата му се стичаше пот и изчезваше надолу под лепкавата яка на ризата. Портиерката — едра, къдрокоса жена с избелели джинси — подаде глава от прозорчето на къщичката и му викна:

— Напече ли те вече слънцето, Джордан?

— Позна, Мейлийн.

Тя се засмя.

— На вас, калифорнийските чеда, хич не ви понася континенталният климат.

— Сигурно защото не сме така жилави, както тукашните речни плъхове.

— Така е, момче, никой не е по-жилав от нас. Вземи за пример господин Хоуки.

Като че ли не го правеше от самото начало, преди четири месеца, когато Хоуки го нае за първи помощник. Той и обърна демонстративно гръб и продължи да съзерцава пътя.

— Чакаш ли някого?

Джордан замръзна и я погледна стреснато.

— Хоуки не ти ли се обади?

— За какво да ми се обажда? Нищо не ми е казвал.

— Исусе Христе! — възкликна Джордан. В този момент телефонът в къщичката иззвъня и жената прибра глава вътре. Джордан продължи да я наблюдава през стъклото, докато получаваше инструкции. Лицето й се изопна и придоби официален вид. Лед на мястото на доскорошната пара. Още едно умение, забравено или изчезнало в Калифорния.

Изглежда Хоуки й беше съобщил кого точно очакват.

— Да, сър — рече тя и Джордан трепна. Никой във фабриката не се обръщаше към Хоуки със „сър“, освен ако не му беше сърдит. А никой не му се сърдеше. Просто не му обръщаха внимание. Никога.

Мейлийн излезе навън.

— Това твоя работа ли е, Джордан?

— Да.

— Защо? — тя сякаш изплю думата и Джордан видя, че наистина едва сдържа гнева си.

— Теб какво те интересува?

— Интересува ме всичко, което става във фабриката. Смело мога да заявя от името на всичките й осемстотин работници — такива, като тая хубостница не ни трябват тук.

— Може да е притрябвала на Хоуки.

— И за какво?

— Защо не попиташ него?

— Ти си ми подръка. Защо, по дяволите?

В далечния край на пътя се появи облак прах, който се приближаваше бързо. Старомодна кола с колела. Дали някой й е казал да не идва със самсунг — крайслер? Или сама се е досетила.

— Джордан, чакам отговора! Защо господин Хоуки възнамерява да ги пусне във фабриката?

— Може би си малко нахална, но все пак ще ти отговоря. За твое сведение, Лейша Камдън помоли за среща и Хоуки се съгласи.

— Това и сама го виждам! Питам защо?

Колата зави пред вратата. Беше тежка, бронирана и натъпкана с телохранители. Шофьорът скочи чевръсто и отвори вратата.

— Защо? — повтори Мейлийн с такава омраза, че дори Джордан остана изненадан. Той се обърна. Устата й бе сгърчена в злобна гримаса, а очите й блестяха от ужас. Ужас от какво? От хората, създали нов ред в света: два долара за половин пакет цигари, или същото за чифт топли чорапи? Допълнително мляко за бедните деца и безплатно подстригване? Вече никой не гладуваше — една страна, където енергията бе евтина и достъпна, поне от най-необходимото имаше за всички. Това бе страх, че са хлопнали под носа ти вратата към просперитета, че си втора категория. Че дори не ставаш за онова, което го могат всички — да вършиш свястна работа. Че си само паразит. Страх и злоба, ето какво им остава сега.

Той пое дъх и произнесе, колкото се може по-спокойно и дружелюбно:

— Лейша Камдън идва тук, защото е сестра на майка ми. Моя леля.

Какво ли ще поиска Хоуки от него за опрощение?

— И изработката на всеки скутер изисква шестнайсет конвейерни операции? — попита Лейша.

— Да — кимна Джордан. Бяха заобиколени от телохранителите на Лейша, всички с каски и предпазни очила, и наблюдаваха Станция–8. Трима работници щъкаха около двайсетина скутера, но работата ги бе завладяла напълно и те не обръщаха внимание на посетителите. Тук работеха с ентусиазъм, но резултатите не бяха големи. Но, разбира се, Лейша вече го знаеше.

Преди шест месеца, когато празнуваха в Калифорния осемнайсетия рожден ден на по-малката му сестра, Лейша бе разпитала Джордан подробно за фабриката. Още тогава го завладя смразяващото предчувствие, че ще поиска да я посети. Но не очакваше, че Хоуки ще й разреши.

— Надявах се господин Хоуки да се присъедини към нас — подхвърли Лейша. — Всъщност дойдох тук, за да се срещна именно с него.

— Каза да ви заведа в неговия кабинет след огледа.

— След огледа на нещо, което ще е мое? — подсмихна се Лейша.

Май е така отвърна неохотно Джордан. Мразеше Хоуки заради проклетата му непредсказуемост. За негова изненада Лейша положи ръка върху неговата.

— Не ми се сърди, Джордан. Всеки накрая си получава заслуженото.

И какво да отвърне на това? Нали всичко опираше до простите неща — кой какво е получил, как и защо. А и не беше негова работа да се намесва в работите на шефа си.

Сети се за странните взаимоотношения между майка му и леля му. „Изопнати“ щеше да е по-точен израз. Не, май не беше. Лейша посещаваше семейство Уатроуз в Калифорния само при официални случаи, но Алиса никога не ходеше на гости на сестра си в Чикаго. Само от време на време пращаше букети със свежи цветя на цена, която според Джордан беше умопомрачителна. Пък и цветята не бяха нищо особено — обикновени градински цветя. „Леля Лейша не предпочита ли онези екзотични растения от парниците?“ — попита веднъж той. — „Да“ — отвърна майка му, като се усмихваше.

Лейша винаги носеше на Джордан и сестра му Мойра чудесни подаръци: електронни играчки, телескоп, програми за компютъра. Алиса също се радваше на подаръците, но когато Лейша започваше да им обяснява как се ползват — как да нагласяват телескопа съобразно азимута и надморската височина или как да рисуват японска калиграфия върху оризова хартия — тя неизменно напускаше стаята. Понякога, особено след първите години, на Джордан му се искаше и Лейша да си тръгне и да ги остави сами да се справят с инструкциите. Лейша обясняваше твърде бързо, прекалено упорито и продължително и винаги се нервираше, когато Джордан и Мойра не запомняха всичко от първия път. Не му стана по-добре, когато започна да осъзнава, че тя се нервира по-скоро на себе си. Чувстваше се все така глупав. „Лейша си има свои пътища — беше всичко, което казваше майка му. — А ние — нашите.“

Когато Лейша чу за първи път за Проекта с близнаци, изглеждаше потресена. После се натъжи, а накрая дори се ядоса. Три пъти в седмицата Алиса работеше на доброволни начала в Проекта, където събираше подробна информация за близнаци, които могат да общуват помежду си, дори, ако ги делят огромни разстояния, които знаеха във всеки момент какво мисли другият и които чувстваха болка, когато единият е в беда. Освен това проследяваха развитието на близнаците още от ученическата скамейка до завършване на образователния процес. Цялата тази джунгла от екстрасенсорни предразсъдъци, парапсихология и псевдонаучна методология страшно объркваше Джордан.

През последните две години той бе зачестил срещите си с Лейша, без да казва за това на майка си. Лейша беше неспяща, олицетворение на икономическия противник. Освен това беше честна, великодушна и вярваше в идеалите си. Всичко това го безпокоеше.

Всъщност безпокояха го толкова много неща.

Обиколката на фабриката отне близо час. Джордан опита да види всичко през очите на Лейша: хора, вместо неуморни роботи, викове и шум край конвейера, лееща се от високоговорителите рокмузика. Кашони с дефекти части, подредени край стената. Нечий недояден сандвич, запокитен в ъгъла.

Когато най-сетне отидоха в кабинета на Хоуки, той вече ги очакваше зад масивното бюро от червеникав дъб.

— Госпожо Камдън. Каква чест.

— Господин Хоуки.

Тя протегна ръка. Хоуки я пое и Джордан, който следеше внимателно леля си, забеляза, че едва забележимо се отдръпна назад. Така постъпваха повечето хора, а когато за пръв път се срещаха с Хоуки. Не толкова заради едрия му ръст, а поради смущаващите черти на лицето му: прекалено заострен, клюновиден нос, щръкнали скули, пронизващи черни очи и естествено — огърлицата от вълчи зъби, принадлежала още на неговия прапрадядо, воин от планините, който три пъти се женил за индианки и надвил в двубои триста храбреци. Така поне се хвалеше Хоуки. Интересно, дали тези зъби наистина са на двеста години, след като са все тъй остри?

Като тези на Хоуки.

— Благодаря ви, задето ми позволихте да дойда — каза Лейша. — Всъщност, ако не е тайна, защо го направихте?

Той се престори, че не е чул въпроса.

— Тук сте в пълна безопасност. Нямаше нужда да водите вашите горили. Никой в моята фабрика не ви мрази.

Джордан си помисли за Мейлийн, но не каза нищо. По-добре да не се заяжда открито с Хоуки.

— Тогава да преминем към деловата част. Вашите скутери са максимално олекотени, оборудвани с възможно най-простите Я-кондензатори и с далеч по-малко възможности от всички останали образци на пазара.

— Абсолютно вярно — кимна любезно Хоуки.

— Да не говорим за сигурността им, която търпи основателна критика, а също така и честата подмяна на резервните части. Всъщност, нито един детайл, с изключение на защитния екран на Я-кондензатора, няма гаранционно покритие, а екраните, разбира се, не са ваш патент и се произвеждат тук по договор.

— Знаете си урока наизуст.

— Споменатите скутери достигат максимална скорост от сто и петдесет мили в час.

— Вярно.

— Затова пък цената им е с 10 процента по-висока от тази на идентични модели от Швин, форд или Сони.

— Също вярно.

— Въпреки това вие владеете близо 32 процента от домашния пазар, дори през миналата година сте разкрили три нови завода, а чистата печалба е 11 процента върху инвестициите.

Хоуки само се усмихваше. Лейша направи крачка към него.

— Не продължавайте в тази посока, господин Хоуки — произнесе отчетливо тя. — Това ще бъде ужасна грешка. Не за нас — за вас.

— Да не би да заплашвате моята фабрика, госпожо Камдън? — попита той.

Джордан почувства, че стомахът му се свива. Хоуки съвсем преднамерено придаваше погрешно значение на онова, което бе казала Лейша, за да предизвика борба, вместо дискусия. Затова значи я е допуснал във фабриката — жадувал е за първичната тръпка от откритата конфронтация. Бедният водач на националното политическо движение срещу заможната неспяща адвокатка. Джордан почувства разочарование — смяташе, че Хоуки стои над тези неща.

Поне така му се искаше да бъде.

— О, ни най-малко не ви заплашвам, господин Хоуки, и вие го знаете не по-зле от мен — парира удара Лейша. — Просто се опитвам да насоча вниманието ви към вашето прословуто движение „Ние спим“. То е опасно както за стабилността на страната, така и за самите вас. Не се правете, че не ме разбирате.

Хоуки продължаваше да се усмихва добродушно, но Джордан забеляза потрепващите мускулчета върху скулите му.

— Оставаше и да не ви разбирам, госпожице Камдън. От години насам удряте все на едно и също място.

— И ще продължаваме да удряме. Разцеплението между неспящите и спящите не е от полза за никого. Хората, които купуват вашите скутери, го правят не защото са евтини или кой знае колко красиви, а само защото са направени от спящи и печалбата ще бъде заделена в същия сектор. Вие и вашите последователи в другите сфери на производството, полагате всички усилия да разделите страната ни икономически на две, създавайки двойна икономика, основана на взаимната омраза. Ето кое крие опасност за всички!

— И най-вече за икономическите интереси на неспящите? — подхвърли иронично Хоуки. Все още се държеше така, сякаш очаква да излезе победител в спора.

— Ни най-малко — произнесе уморено Лейша. — Стига, господин Хоуки, безсмислено е да продължаваме. Интересите на неспящите са насочени към глобалната икономика, най-вече финансовия сектор и високите технологии. Купувайте колкото щете заводи, фабрики и къщи в Америка и пак няма да ги засегнете.

Тях, отбеляза мислено Джордан. Не нас. Опита се да разбере дали и Хоуки го е забелязал.

— Тогава защо сте тук, госпожице Камдън?

— По същата причина, поради която ходя в Убежището. За да воювам с човешката глупост.

Мускулчетата отново потрепнаха, този път по-учестено. Внезапно Хоуки протегна ръка и натисна един бутон на бюрото и каза нещо по уредбата. Телохранителите на Лейша видимо се напрегнаха. Хоуки им хвърли презрителен поглед — предатели на собствената си биологична среда. Вратата се отвори и на прага застана чернокожа жена с учуден изглед.

— Хоуки? Колтрейн каза, че си ме търсил.

— Да, Тина. Благодаря ти. Тази жена се интересува от нашата фабрика. Имаш ли нещо против да й разкажеш малко за твоята работа тук?

Тина се извърна покорно, очевидно не беше познала Лейша.

— Работя в девета станция. Преди това си нямах нищичко. Семейството ми беше бедно. Ходехме при Доул — агенцията, дето раздават помощи, — вземахме храна и пак се затваряхме вкъщи. Така живеехме и чакахме да умрем. — Тя продължи историята си, която по нищо не се различаваше от тази на милиони американци, останали под чертата на бедността, но нали Хоуки искаше да чуят точно това. Как в Доул ги хранели, обличали и лекували, но нищо, с което да надскочат мизерното положение, в което се намирали. Докато Келвин Хоуки и движението „Ние спим“ не им осигурили работа и заплата. — Сега купувам само продукти с марката „Ние спим“ — приключи разказа си Тина. — Така и ние получаваме парче от баницата!

— И ако някой от вашия квартал купува други продукти, защото са по-евтини, или по-добри… — подхвърли невинно Хоуки.

— Той няма да остане задълго сред нас, уверявам ви. Ние ще се погрижим за това.

— Благодаря ти, Тина — кимна доволно Хоуки. Тина излезе, като не пропусна да хвърли поглед на присъстващите.

— Какво представление само! — въздъхна сухо Лейша.

— И не само представление. Жив пример за достойнствата на индивидуалното усилие… нали така го наричате вие, ягаистите? Или искате да си затворите очите пред фактите от живота?

— Познавам добре както живота, така и недостатъците на пазарната икономика, господин Хоуки. Хората не са машини, макар търсенето и предлагането да ги превръщат често в такива. Но според мен не можете да създадете икономически просперитет, като обединявате консуматорите на същия принцип, по който се обединяват работниците.

— Но аз точно това правя, скъпа Камдън. И го постигам.

— Временно… временно. Нима очаквате вашите консуматори винаги да се въздържат от по-добрите продукти, само защото са надъхани с класова омраза? Класовата омраза изчезва веднага, след като просперитетът ги изкачва в по-горна класа.

— Моите хора никога няма да станат класово равни на неспящите. Това и вие го знаете. Вие сте острието на еволюцията а на нас ни остава да печелим от това, което имаме — численото превъзходство.

— Наистина се смятате за губещата страна в съревнованието между най-приспособените?

— А нима е нещо друго, госпожице Камдън? И кой според вас е виновен? Неспящите контролират 28 процента от икономиката на страната, а в действителност сте една шепа хора. И този процент непрекъснато расте. Вие самата държите лъвския пай от онзи завод на „Самсунг-Крайслер“ отвъд реката.

Джордан се изненада. Не го знаеше. За един кратък миг го обзе подозрение, разяждащо го като киселина. Леля му беше тази, която настоя да й уреди срещата, да дойде тук, да огледа… Той я погледна. Лейша се усмихваше. Не, едва ли това е била причината. Какво му става? Нима цял живот ще си остане сляп за истината?

— Няма нищо незаконно в това да притежаваш контролния пакет акции, доколкото ми е известно — произнесе тя. — Лично аз го правя заради най-баналната от всички причини — печалбата. Печалбата от най-добрите стоки и услуги, продукт на честна конкуренция и достъпни за всички, които желаят да ги купят. За всички.

— Изявление, достойно за похвала. Само че не всички са в състояние да си го позволят.

— Така е.

— Значи сте съгласна с мен, че не всички хора са допуснати до блестящите витрини на вашата неодарвинистка икономика. Смятате ли, че са длъжни да го преглъщат безропотно?

— Напротив, бих желала да отворя вратите и да ги пусна вътре.

— Как, госпожице Камдън? Как да се състезаваме на равни начала с неспящите, или с компаниите, които преуспяват благодарение на вродения им гений?

— Не и с омраза и разделяне на икономиката.

— Тогава как? Хайде, кажете ми!

Ала преди Лейша да отговори, вратата внезапно се отвори и вътре влетяха трима мъже.

Телохранителите на Лейша мигновено я заобиколиха, наизвадили пистолети. Но мъжете, изглежда го очакваха, защото камерите им бяха приготвени и започнаха моментално да снимат. Но всичко, което виждаха, беше непробиваема стена от телохранители. Хората на Лейша се спогледаха объркано.

Междувременно Джордан, който бе отстъпил в единия ъгъл, беше единственият, който забеляза внезапното и краткотрайно проблясване на скрития в стената обектив — в помещение, за което се тръбеше наляво и надясно, че не било оборудвано с никакви уреди за следене.

— Вън! — кресна един от телохранителите, който, изглежда, бе най-старшият. Филмовият екип се подчини и излезе. И само Джордан разбра за камерата на Хоуки.

Защо? За какво му е на Хоуки този филм, за който сигурно ще твърди, че бил заснет от екипа? Трябва ли Джордан да съобщи за това на леля си? А ако си има неприятности?

Хоуки не откъсваше поглед от него, дори му кимна, а на лицето му се четеше такава симпатия, сякаш наистина разбираше какво го измъчва. Последното, кой знае защо, го успокои. Хоуки, очевидно, нямаше никакви лоши намерения спрямо Лейша. Той не действаше по такъв начин. Имаше по-далечни цели, замисли от голям мащаб и идеали. Обмисляше всяка своя стъпка и всеки участник се ползваше с пълното му уважение. Каквото и да пише в учебниците по история, Хоуки не бе от хората, които постигат своята революция през труповете на невинни.

Джордан въздъхна успокоен.

— Съжалявам, госпожице Камдън — произнесе Хоуки. Лейша го разглеждаше безизразно.

— Е, нали никой не е пострадал?

— Разбира се. Чакайте, ще ви дам нещичко за спомен — той посегна към един шкаф — телохранителите се напрегнаха отново — и извади миниатюрен скутер, с искрящи надпис „Ние спим“. — Предполагам, че не е нито толкова бърз, нито толкова сигурен, колкото са вашите.

Джордан забеляза, че Лейша най-сетне започна да проявява признаци на нетърпение. Тя издиша през зъби и въздухът излезе с тих, свистящ звук.

— Не, благодаря, господин Хоуки. Предпочитам моя кеслер-ийгъл. Произведен е в Ню Мексико, в една от моите фабрики, където работят най-обикновени спящи, като вас. Но моите хора се радват открито на плодовете от своя труд и не таят никакви задни мисли. За съжаление, засега са малцинство, без свой осигурен пазар, но се надявам скоро нещата да се променят.

Джордан не посмя да погледне Хоуки в лицето.

Докато се качваше в колата, Лейша подхвърли на Джордан.

— Съжалявам, задето се сджафкахме пред теб.

— Няма за какво.

— Даваме ти лош пример. Знам, че вярваш в онова, което правиш тук.

— Така е — потвърди тихо Джордан. — Наистина.

— Когато го казваш, приличаш на майка си.

Което не може да се каже за теб, мислеше си Джордан. Не я обвиняваше в нищо. Само дето Алиса изглеждаше далеч по-възрастна от своите четирийсет и три, а Лейша — неимоверно по-млада. Едната трябваше да се бори с всички изменения, произтичащи от възрастта, другата — само с досадното земното притегляне. Какво чудно тогава, че приличаше на зряла и добре развита трийсетгодишна жена?

— Как е майка ти? — попита Лейша, сякаш прочела мислите му.

— Добре — отвърна Джордан, макар да знаеше, че очакват далеч по-подробна информация. — В Убежището ли отиваш?

— Откъде знаеш? — учуди се Лейша.

— Познах по израза на лицето ти.

Лейша сведе очи. Джордан не биваше да споменава Убежището.

— Кажи на Хоуки, че няма да подавам официално оплакване заради вградената камера в стената — произнесе неочаквано тя. — И не се измъчвай, задето не ми каза за нея. И без това имаш предостатъчно проблеми, Джорди. Знаеш ли, този твой господин Хоуки е много досаден. Егоцентрик, който се мисли за водач на масите и натиска едновременно всички педали. Уморителен е.

Тя прибра дългите си крака в колата. Джордан се засмя — звукът накара Лейша да го погледне учудено, с ням въпрос в зелените й очи, ала той се наведе бързо, целуна я и затвори вратата.

Усмивката му изчезна веднага щом колата потегли. Егоцентрик. Водач на масите. Уморителен.

Нима Лейша не разбираше колко си приличат двамата с Хоуки?

Лейша се отпусна в кожената седалка на самолета на корпорация „Бейкър ентърпрайз“. Беше единственият пасажер. Далеч под нея се простираше долината на Мисисипи, заобиколена от отвесните стени на Апалачите. Ръката й докосна книгата на съседната седалка и тя я вдигна. Малко развлечение за обърканите й мисли след неприятната среща с Келвин Хоуки.

Корицата беше прекалено лъскава. Ейбрахъм Линкълн, без брада, с черен фрак и висока шапка, застанал на фона на горящ град — Атланта? Или Ричмънд? Алени пламъци се издигаха към ниския и мрачен небосвод. На монитор цветовете щяха да са направо крещящи, а на триизмерна холограма — флуоресциращи.

Лейша въздъхна. Линкълн никога не бе заставал пред горящ град. По време на събитията, описвани от нея, той вече е носел брада. Освен това книгата представляваше сухо и схоластично изследване на неговите речи в светлината на Конституционния закон, а не на заревото от битките. Вътре нищо не гореше.

Тя прокара пръст по релефните букви:

— Защо? — бе я попитала Алиса.

— Не е ли очевидно? И без това съм прекалено известна с моите съдебни дела. Искам книгата да привлече вниманието на сериозната публика, без да носи тежестта на…

— Това го знам — прекъсна я Алиса. — Питам защо точно този псевдоним?

Лейша не разполагаше с готов отговор. Измисли го чак след седмица, но вече бе напуснала Калифорния. Сети се една нощ, някъде към четири и едва не позвъни веднага на сестра си.

„Заради едни думи на Линкълн, произнесени през 1864-та. А също, защото съм на 43, възрастта, на която е бил баща ни, когато сме се родили и защото никой, дори и ти, не вярва, че всичко това започва да ми омръзва.“

Кой знае дали би посмяла да го каже по същия начин пред Алиса? Напоследък двете все по-рядко намираха общ език, а и тези нейни занимания с близнаците й се струваха пълна безсмислица. Бяха като две непознати, говорещи на различни езици и принудени да запълват празнотите с усмивки и кимвания.

Преди двайсет години, за един кратък период, нещата изглеждаха различни. Но сега…

Двайсет и две хиляди неспящи на Земята, като цели 95 процента се намираха в Щатите. Осемдесет процента от тях живееха в Убежището. И тъй като повечето неспящи сега се раждаха, вместо да се зачеват in vitro, това означаваше, че почти всички неспящи идваха на бял свят в Убежището. Генетичните изменения все още се ползваха с висока популярност сред останалото население — амбициозни родители поръчваха за децата си засилена интелигентност, подобрено зрение, мощна имунна система, красиви черти на лицето. Но никой вече не желаеше неспящи деца. Защо да обричат децата си на всеобща омраза и завист? Колкото красиви и умни да ги правят, никой няма да гледа на тях като на изчадия от друга, враждебна раса. Неспящите, както писа в една своя статия Лейша, са евреите на двайсет и първи век.

Двайсет години упорита борба, и нищо не се бе променило.

— Уморена съм — произнесе на глас Лейша. Пилотът явно не я чу, погълнат от своите прибори. Намираха се над планински върхове.

Лейша вдигна капака на електронния си бележник и прегледа програмата си. Три часа полет до Ню Йорк и още два назад до Чикаго — време, напълно достатъчно да приключи с бележките по случая „Калдер срещу Хансен металурджи“. В Чикаго имаше среща в четири следобед с важен клиент, след това в 17:30 и още една среща в 20:00 часа. После разполагаше с цяла нощ, за да се подготви за следващото дело. Може би времето наистина ще й стигне.

Тя въздъхна и отново се върна към книгата. Разтвори я напосоки и зачете. През април 1864-та година северните щати бяха разгневени от масовото убийство на черни войници във форт Пилоу, а федералната хазна — почти празна. Войната струваше на юнионистите два милиона долара дневно. Пресата хулеше Линкълн, Конгресът го посрещаше на нож. През следващия месец му предстоеше да изгуби още 10 000 души при Колд Харбър. Линкълн признава в писмото си до А. Г. Ходжъс:

Лейша пъхна книгата под седалката, разтвори отново бележника и потъна в дебрите на правото.

Дженифър Шарифи отлепи чело от земята, надигна се грациозно и се наведе да сгъне молитвеното си килимче. Жилавата планинска трева бе леко влажна и по долния край на килимчето имаше полепнали стръкчета. Тя закрачи надолу между дърветата към глайдера, като внимаваше да не изцапа бялата си абая. Дългата й черна коса, се развяваше от вятъра.

От небето започна да се спуска малък самолет. Дженифър се намръщи — сигурно беше Лейша Камдън. Не биваше да закъснява.

Защо пък, нека Лейша да я почака. Ричард нали е там. Защо Убежището трябва да посреща тържествено една жена, която толкова пъти се е обръщала срещу него? Дори в Корана, с неговата древна и изстрадана история, се отсъждаше пределно ясно за предателите: „И който зло ти стори, стори му и ти същото, каквото той на теб“.

Малкият самолет се изгуби сред дърветата. Но тя знаеше, че електронните системи и самонасочващите се лазерни оръдия продължават да го следят. Дженифър вдигна скутера, като внимаваше да не надвишава височината на силовия купол.

Какво ли би казала нейната прабаба, Фатима Нур ел-Дахар, за увлечението й по исляма? „Каква правоверна си ти?“ Нали същото я попита и Ричард. „Вярвам, и това ми стига“ — отвърна му тогава Дженифър. Ала всичко това бяха само предразсъдъци. Една нова раса пускаше солидни корени на Земята, борейки се за своето оцеляване. Зевс, помисли си тя, едва ли е оплаквал гибелта на Крон или Реа.

Убежището се ширна под нея, огряно от утринната светлина. За двайсет и две години бе нараснало до триста квадратни мили, заемайки една пета от областта Катарагус, щата Ню Йорк. В далечината, отвъд външния портал, се мяркаха камиони, подредени в дълга колона, натоварени с храна, строителни материали, нискотехнологични елементи — всичко, което Убежището предпочиташе да внася, вместо да произвежда. Нито един от тези продукти не беше от жизнено значение за тях. Тук имаше предостатъчно от всичко необходимо, за да живеят повече от година без контакт с външния свят. Ако се наложи. Неспящите владееха твърде много заводи, снабдителни линии и земеделски изследователски лаборатории, за да разчитат на чужда помощ от какъвто и да било характер. Убежището не беше място за временно прикритие, а по-скоро истински и здраво укрепен команден център.

Когато се прибра в къщата, Лейша вече стоеше до просторния панорамен прозорец и разглеждаше холографския портрет на Тони. Един немирен слънчев лъч се заплете в косата й и тя заблестя. Лейша чу, че Дженифър влиза, и се обърна, но изражението й остана скрито от идващата зад нея светлина.

— Дженифър?

— Здрасти, Лейша.

— Изглеждаш добре.

— Ти също.

— Ричард? Той как е? Децата?

— Благодаря, добре.

Настъпи тишина.

— Мисля, че знаеш защо съм тук — проговори първа Лейша.

— Не, нямам представа — отвърна Дженифър, макар че се досещаше. Убежището следеше движението на всички неспящи извън стените му, но най-вече Лейша и Кевин Бейкър.

Лейша махна нетърпеливо с ръка.

— Не се преструвай, Дженифър. Нека поне бъдем честни, ако не можем да намерим общ език.

Никак не се е променила, мислеше си Дженифър. По-зряла, по-мъдра, но все същата наивна идеалистка.

Тези, които си затварят очите, не заслужават да виждат.

— Съгласна съм, Лейша. Ще бъда съвсем искрена. Дошла си тук да разбереш дали убеждението има нещо общо с вчерашното падение срещу текстилния завод в Атланта на движението „Ние спим“.

Лейша се отдръпна като попарена, но миг след това избухна:

— Боже мили, Дженифър, въобще не идвам за това! Много добре знам, че не използвате подобни методи за борба. Особено срещу една назадничава организация, която едва събира половин милион доход на година!

Дженифър направи усилие да скрие усмивката си. Морал и икономика, сплетени в едно — съвсем в стила на Лейша. Естествено Убежището нямаше никакъв пръст в нападението. Никой тук не гледаше сериозно на движението.

— Радвам се да науча, че мнението ти за нас се е подобрило.

— Моето мнение няма никакво значение — отвърна раздразнено Лейша. — Дойдох тук, защото Кевин ми даде това!

Тя извади от чантата си компютърна разпечатка и още докато й я подаваше, Дженифър се досети какво има вътре. Постара се да изглежда равнодушна, макар да се досещаше, че липсата на реакция за Лейша означаваше същото, каквото и ако се беше изненадала. Откъде ли се е сдобила с копието? Умът й прехвърляше различни възможности, но компютрите не бяха силното й място. Ще трябва да пришпори Уил Риналди и Каси Блументал да прегледат цялата вътрешна мрежа за дупки и прозорчета.

— Не си прави труда — произнесе Лейша, отгатнала мислите й. — Момчетата на Кевин не са го измъкнали от мрежата на Убежището. Получих го по пощата — пратил ми го е някой от вашите хора.

Още по-лошо. Вътрешен човек, който тайно симпатизира на предателите, на хората, готови да приемат в обятията си спящите, при това с достъп до секретна информация… Освен ако Лейша не лъже. Но Дженифър никога не я бе хващала в лъжа. Това беше част от патетичния, опасен наивитет на Лейша.

Лейша смачка листа и го запрати в другия край на стаята.

— Дженифър, разбираш ли какво правиш? Създала си отделен таен съвет, накарала си членовете му да положат клетва за вярност: „С настоящото се заклевам да пазя интересите на Убежището, поставяйки го над лични, политически и икономически интереси, и да се боря за оцеляването му, дори ако трябва да изгубя живота и честта си…“ Лъха на религиозен фанатизъм и обреченост пред каузата! Но ти винаги си обичала крайностите!

Дженифър я оглеждаше безстрастно.

— А ти си глупачка — процеди тя. — Ти, Кевин и вашите другарчета с размекнати мозъци, които не виждат по-далеч от носа си. Нима не разбираш, че ние водим война за оцеляване! Войната изисква ясно очертани позиции, особено по въпроса за стратегическата информация. Не можем да си позволим присъствието на пета колона в редовете ни.

— Това не е война, Дженифър. Войната е нападение и ответен удар. Ако не отвръщаме, ако продължаваме да спазваме законите, да създаваме и да помагаме на обществото, постепенно ще спечелим в процеса на асимилация с чисто икономически средства. Но не и когато се делим на фракции! Мислех, че го знаеш, Джени!

— Не ме наричай така! — отвърна гневно Дженифър. — И не мисли, че асимилацията е естествено продължение на икономическата мощ. За нея е необходима политическа власт, каквато ние нямаме и никога няма да имаме в едно демократично общество. Не ни стига бройката за каквото и да било мнозинство. Мислех, че ти го знаеш!

— Виждам, че вече си спечелила своето лоби във Вашингтон. Остава ти само да купиш гласовете, които не ти достигат. Политическата власт произтича от парите, винаги е било така. Парите са границата, която не можем да прекрачим, без да променим и системата. Ако ще действаме, трябва да е вътре в тази рамка. Но как да проповядваме единна икономика за спящи и неспящи, когато такива като теб ни разделят на воюващи фракции?

— Нямаше да бъдем разделени, ако ти и твоите последователи не бяхте толкова слепи за всичко, което става.

— Мога да разпозная безсмислената омраза — направо извира от твоята глупава клетва.

Бяха стигнали отново до задънена улица, знаеха го и от по-ранни спорове. Дженифър пресече стаята и спря до барчето.

— Ще пиеш ли нещо? — попита тя хладно.

— Дженифър… — понечи да заговори Лейша, но спря. Продължи след малко, с видимо усилие. — Ако създадеш този твой съвет… това означава да затвориш вратата пред всички нас. Пред мен и Кевин, Жан-Клод, Стела и другите. Ще откажем всякакво участие в мероприятията, организирани от Убежището. И от това какво следва? Ще ни обявите бойкот? — Дженифър трепна и Лейша втренчи очи в нея. — О, Боже… знаех си. И това си го мислила!

— Но решението няма да е само мое, а на съвета. Там има много хора на твоя страна.

— Не и ти.

— Никога не съм била привърженичка на ягаизма, Лейша. Не вярвам в предимствата на самоусъвършенстването в полза и за благото на обществото. Има и други начини.

— Не става въпрос за ягаизма и ти го знаеш. Говорим за властта, Дженифър. Ти мразиш всичко, което не е под твоята власт — също като най-отявлените ни противници сред спящите. Но си готова да идеш по-далеч и от тях. Искаш да превърнеш вярата си в религия, във фанатизъм. Помисли само дали това, което е нужно на Дженифър Шарифи, е от полза за другите.

Дженифър й обърна гръб и излезе от стаята с вдървена походка.

— Ще пратя децата да извикат Ричи — подметна тя през рамо. — Сигурна съм, че искаш да се видиш с него.

9

— Лейша — обади се секретарката по интеркома — при мен има един джентълмен, който чака да се срещне с теб от три часа. Няма уредена среща. Казах му, че си заета, но той настоява.

Мъжът, който влезе, изглеждаше вдървен, сякаш твърде дълго бе стоял неподвижно. Беше дребен и слаб, облечен в непретенциозен кафяв костюм. В едната си ръка държеше сгънат вестник.

Спящ, определи тя безпогрешно.

— Лейша Камдън?

— Съжалявам, но графикът ми е пълен и не приемам нови клиенти. Ако ви е нужен адвокат, ще ви препоръчам…

— Смятам, че този случай ще ви заинтригува — прекъсна я безцеремонно мъжът. — Моля, отделете ми десет минути. Няма да съжалявате. — Той разтвори вестника и й го подаде. На първа страница се мъдреше нейната снимка в компанията на Келвин Хоуки, а заглавието гласеше:

Сега вече знаеше защо Хоуки й бе позволил да посети фабриката.

— Тук пише, че снимката била направена тази сутрин — подхвърли мъжът. — Брей каква експедитивност…

— Влезте в кабинета ми, господин…?

— Адам Уолкот. Доктор Адам Уолкот.

— Доктор по медицина?

Той забоде в нея воднистите си очи.

— Това е научна степен. По генетика.

Слънцето беше доста ниско и светлината, идваща от прозореца ги заслепяваше. Лейша затъмни стъклото. Междувременно доктор Уолкот вече се бе настанил във фотьойла.

— Работя в една частна изследователска компания — „Семплайс биотекникъл“. Разработваме нови аспекти на вече познати генетични модификации и после предлагаме продуктите си на големите компании за оплождане in vitro. Сигурно сте чували за пейстъновата процедура за изостряне на слуха?

Лейша кимна, макар да смяташе тази модификация най-малкото за странна. Ползата от това да чуваш какво става през шест стени се оказа незначителна, сравнена с болката при някой по-силен шум в непосредствена близост.

— В „Семплайс“ учените се ползват със значителна свобода. Официалната версия е, че по този начин по-лесно ще се натъкнем на нещо важно, но истината е, че във фирмата цари пълна анархия. Преди около две години поисках разрешение да работя с някои от пептидите, свързани с премахването на нуждата от сън.

— Мислех, че всичко в тази насока отдавна е изследвано — произнесе сухо Лейша.

Уолкот се изкиска, сякаш намираше забележката й за остроумна.

— Не всички разсъждават като вас. Много ме впечатли изследването на тези пептиди при възрастни неспящи и в процеса на работата се наложи да си сътруднича с Техническия институт в Лион. По-конкретно, с Гаспар-Теру. Запозната ли сте с разработките му?

— Чувала съм за него.

— Но вероятно не са ви известни някои от неговите осъвременени средства за изследване… — той се огледа обезпокоено. — Май трябваше първо да попитам доколко е сигурен офисът ви.

— Напълно — отвърна Лейша. — Иначе нямаше да работя тук.

Уолкот кимна.

— Казано накратко, мисля, че съм открил способ, с който да превръщам възрастни хора, родени с нормални изисквания за сън, в неспящи.

Лейша протегна ръка търсейки нещо, което да вземе… каквото и да е. Просто да го повърти в ръцете си.

— Да превръщате…

— Не, не, чакайте, още не всички проблеми са решени. — Уолкот се впусна в продължителна тирада относно процеса на промяната на пептидите, свързаните с тях синапси, недостигът на информация за кодирането в ДНК и всичко това й звучеше като китайската азбука. Остави го да се наприказва.

— Доктор Уолкот… а вие сигурен ли сте?

— За преместването на излишъка от лизин?

— Не. За това, че бихте могли да създадете неспящ от спящ?

Уолкот прокара ръка през оредялата си коса.

— Не. Разбира се, че не съм сигурен. И как бих могъл да бъда? Трябва да се проведат поне няколко експеримента, допълнителни репликации, да не говорим за финансовата страна…

— Но теоретично… това вече е възможно?

— О, теоретично да. Без никакво съмнение.

— С всички странични ефекти? Включително и измененията в продължителността на живота?

— За това още нищо не знаем. Изследванията ми са още в началната фаза. Но преди да продължа… да продължим, ще ни трябва адвокат.

Едва сега Лейша осъзна какво й се бе сторило странно в разговора.

— Доктор Уолкот, защо дойдохте сам? Вероятно съществува някаква легална институция, например този ваш „Семплайс“, която да е свързана с разработките ви. А и фирмата ви не може да не разполага с юристи.

— Директорът Лий не знае, че съм тук. Дошъл съм като частно лице, което се нуждае от правна консултация.

Лейша се загледа през прозореца.

— Продължавайте.

— Веднага щом си дадох сметка накъде водят проучванията ми, накарах моя асистент да изтрие всичко от мрежата. Не държахме никакви данни в компютрите на фирмата, а за симулациите използвахме наша техника. Всеки път изтривахме резултатите и ги прехвърляхме на твърди носители, които пазя в един сейф у дома. Направил съм и дубликати. Нито директорът, нито който и да било от колегите знае над какво сме работили.

— И защо го направихте, докторе?

— Защото „Семплайс“ е обществена компания и 62 процента от акциите са в ръцете на фондации, притежавани от неспящи. Освен това директорът Лий не е точно човек на честта. Няколко пъти беше обвиняем в присвояване на средства, но винаги се измъкваше. Бояхме се да не се намеси в работата ни, или да претендира за някакви облаги от резултатите й. Когато започнахме, не бяхме сигурни дали ще заинтересуваме с откритието си някоя от големите фирми. А и сега положението не е много по-различно. Става въпрос само за една теория. Не бих се учудил, ако онези от Убежището предложат тлъста сумичка, за да бъде спрян проектът…

Лейша пропусна това покрай ушите си.

— Но преди два месеца се случи нещо много странно. Знаехме, разбира се, че мрежата на „Семплайс“ не е кой знае колко добре защитена. Пък и коя ли вътрешна мрежа може да се похвали със сигурност? Ето защо не държахме нищо в нея. Но Тими и аз — Тими е моят асистент, доктор Тимъти Херлингър — не си давахме сметка, че има хора, които ровичкат из мрежите не само за това, което е в тях, но и което не е. Някой извън компанията вероятно редовно е сравнявал списъка на служителите с темите, по които работят и една сутрин открихме в лабораторния компютър следното съобщение:

— Но как разбрахте, че съобщението идва отвън, а не от вашия прозорлив директор?

— Защото той не би могъл да забележи и муха на носа си. Но не това е истинската причина. Съобщението беше подписано с „акционер“. Друго обаче ни изкара извън релси. Компютърът, където открихме съобщението, не е свързан с мрежата. Захранва се самостоятелно от Я-акумулатори. А лабораторията ни се заключва.

— Другият комплект ключове?

— В директора Лий. Но по това време беше на конференция в Барбадос.

— Дал е ключовете си на някой. Или е изработил още един дубликат. А може и да ги е изгубил.

Уолкот сви рамене.

— Може. Но нека да продължа. Не обърнахме внимание на съобщението. Но за всеки случай решихме да приберем на сигурно място всичко, свързано с работата ни. Унищожихме цялата информация, освен едно-единствено копие, което заключихме в депозитен сейф на Първа Национална банка. Същата нощ заровихме ключа от сейфа в задния двор, под един розов храст. Съвсем като в някой пиратски роман. Може да ви прозвучи наивно, но тогава не знаехме какво да правим. Ключът си беше на мястото, под розовия храст, когато го изкопах тази сутрин. Но папката с документите е изчезнала от сейфа. Празен е, разбирате ли?

Лейша стана и се приближи до прозореца, вдигна ръка и прокара длан по запотеното стъкло. Водите на Мичиган бяха кървавочервени от залеза. На изток вече се подаваше лунният сърп.

— Кога открихте кражбата?

— Тази сутрин. Изрових ключа, за да добавим следващата партида от разработки и двамата с Тими отидохме до банката. Казах на служителите, че сейфът е празен, но те отвърнаха, че вътре не било регистрирано нищо. Обясних им, че собственоръчно съм поставил папка с девет листа.

— Вероятно това е документирано някъде.

— Естествено, още в момента на поставянето.

— Имате ли квитанция?

— Да. — Той й я подаде. Лейша плъзна поглед по листчето. — Чиновникът, към който се обърнах, провери в компютъра и там беше записано, че доктор Адам Уолкот се върнал още на следващия ден, извадил всичко от сейфа и подписал нова квитанция. И, госпожице Камдън, тази квитанция беше у тях.

— С вашия подпис.

— Да. Но аз никога не съм я подписвал. Тя е фалшива.

— Кой знае? Колко документи месечно подписвате, докторе?

— Десетки, предполагам.

— Заявки за доставка, молби за отпускане на нови средства, съобщения от общ характер. Четете ли ги всички?

— Не, но…

— Наскоро да ви е напускала някоя секретарка?

— Ами… да, имаше една. Директорът все се оплаква, че трудно се намира помощен персонал. Но той не знае нищо за нашата работа!

— Уверена съм, че е така. Продължавайте, докторе.

— Съмнявам се, че някой би могъл да си присвои разработките ни. Най-вече, защото така и не успяхме да нанесем последните и най-важни изчисления, върху които работихме с Тими. Въпреки това откритието е наше и ние си го искаме. Работихме здраво и разчитахме да получим заслужена отплата.

— И сега ви е нужен адвокат, който да ви каже какви са вашите права.

— Да. И да ни представлява пред банката, компанията или където се наложи. — Той я погледна и по лицето му пробяга сянка на съмнение. — Избрах вас, защото сте неспяща. И защото ви познавам. Всички знаят, че не вярвате в онези дрънканици за разделяне на човешката раса, макар че нашата работа едва ли ще сложи край на подобни… подобни… — Той махна с ръка към заглавната страница на вестника. — Освен това става въпрос за кражба, макар и в рамките на една компания.

— „Семплайс“ не е откраднала разработките ви, доктор Уолкот. Нито пък банката.

— Тогава кой…

— Не разполагаме с доказателства. Но бих искала да ви видя, с доктор Херлингър, утре в 8:00 часа. Междувременно — това е много важно — не подписвайте нищо. Каквото и да било.

— Разбирам.

Тя въздъхна и прехапа устни. Да превръщат спящите в неспящи…

— Добре — кимна той. — Ясно.

След това стана и излезе със същата вдървена крачка.

— Има ги в справочника — посочи екрана Кевин. — И двамата. Уолкот е завършил Държавния университет в Ню Йорк, без особено да изпъква, но с добри оценки и чисто полицейско досие. Две незначителни публикации. Преподавателско място. Следват две изследователски лаборатории, които напуска по собствено желание, не е имал конфликти с ръководството, просто е от онези, които не се задържат на едно място. Виж, Херлингър е различен. Той е само на двайсет и пет, така че това е първата му работа. Следвал е в Бъркли, после Ървинския университет, има научна степен по биохимия, много висок успех и обещаващо бъдеще. Но точно преди да се дипломира, бил арестуван и осъден за нелегално генно реконструиране на химични субстанции. Присъдата е условна, но и това стига да се хлопнат вратите на всички компании, по-добри от „Семплайс“. Поне за известно време.

— Какво точно е реконструирал?

— „Лунен сняг“. Предизвиква електрическа буря в лимбичната система. Кара те да се мислиш за религиозен пророк. Херлингър признал на процеса, че това бил единственият начин да субсидира следването си. Останал огорчен от цялата история.

— И аз щях да съм — на негово място. Но да се върнем на Уолкот. Нещо не се връзва — две незначителни публикации, посредствен студент и изведнъж такъв пробив?

— Скъпа, превърнала си се в интелектуален сноб.

— Всички ставаме такива. Добре де, имал е късмет. Другият вариант е Херлингър да е свършил цялата работа, а Уолкот му помага само с опита на стария и по-възрастен. Какво пише за „Семплайс“?

— Легитимна компания, без особени успехи и с финансови затруднения, поради липсата на инвестиции. Ако питаш мен, ще издържат година, най-много две. Слаб мениджмънт, директорът, Лоурънс Лий, е получил поста благодарение на името си. Баща му е Стантън Лий.

— Нобелова награда по физика?

— Да. Освен това директорът твърди, че бил далечен потомък на генерал Робърт Лий, но най-вероятно е да си го измисля. Уолкот не лъже — в компанията цари истински хаос. Липсва здрава ръка. На няколко пъти управата привиквала Лий да обяснява къде изчезват постъпленията.

— Нещо за Първа Национална?

— Никаква пукнатина. Има репутация на солидна институция, нито едно сведение за изчезнали депозити от сейфове, което, разбира се, не пречи някой отвън да е бърникал професионално — както в сейфа, така и из компютрите им. Ще бъда истински изненадан, ако банката се окаже замесена в случая.

— Не съм го и помисляла. Добре ли са обезопасени?

— По-добре не може да бъде. Ние им проектирахме охранителната им система. Виж, това не го знаеше.

— Следователно остават само две групи, които могат да надхитрят електронната защита и твоята компания е една от тях.

— Не знам накъде биеш. Истината е, че врагът също има с какво да се похвали…

— Но не са толкова добри, колкото нас.

Кевин не отговори на скрития въпрос. Вместо това смени темата.

— Лейша, ако Уолкот не греши в изследванията си, това би могло да промени света. Отново.

Лейша се наведе над терминала, а Кевин се върна към прекъснатите си проучвания. В стаята се възцари тишина.

— Ти си откраднала папката с резултатите от изследванията на Адам Уолкот от Първа Национална банка — произнесе с привидно спокойствие Лейша.

Дженифър Шарифи вдигна очи към нея! Двете жени стояха в двата края на стаята на Дженифър в Убежището.

— Да — кимна Дженифър. — Аз бях.

— Дженифър! — подскочи Ричард. Беше разгневен.

Лейша се извърна към него. Стори й се, че гневът му е предизвикан по-скоро от признанието, отколкото от самото деяние. Ричард знаеше.

Ричард и Дженифър. Двама, които принадлежаха на Убежището точно толкова, колкото и то им принадлежеше. Двама, които бяха намерили тук своя дом. Но Ричард не беше такъв, не и този Ричард, който помнеше. Беше се променил повече, отколкото предполагаше, щом е бил съучастник в една чисто криминална проява.

— Дженифър ще разговаря с теб само в присъствието на своя адвокат — произнесе той дрезгаво.

— Какво пък, няма да споря с вас. Колко от моите колеги успяхте да привлечете на ваша страна? Кандис Холт. Джонатан Кочиара. Уил Сандалейрос. Други?

— Ако ще ми предявяваш обвинение — произнесе ядно Дженифър, — да видя първо прокурорската заповед.

— Знаеш, че не съм по обвиненията. Аз представлявам доктор Уолкот.

— Наистина ли възнамеряваш да заведеш дело срещу нас?

Лейша се поколеба. Знаеше не по-зле от Дженифър, че не разполага с достатъчно доказателства. Документите бяха изчезнали, но в банковите регистри бе вписано, че доктор Уолкот ги е изтеглил собственоръчно още на следващия ден. Без съмнение всичко е било изпипано както трябва, след като са действали хора от Убежището. Разполагаше единствено с неподплатените от нищо изявление на Уолкот и, разбира се, с признанието на Дженифър, което тя никога не би повторила в съда.

Знаеше, че нищо не може да направи. Беше се заела с една предварително изгубена кауза. Тя погледна към Ричард, но той побърза да й обърне гръб. Не смееше да срещне погледа й.

— Всъщност, Лейша, защо си тук? — попита с престорена наивност Дженифър. — Ако клиентът ти има конкретни обвинения срещу Убежището, или срещу мен…

— Нали току-що ми каза, че ти си взела документите.

— Така ли? — усмихна се Дженифър. — Не, мисля, че грешиш. Не съм казала, а и не бих направил подобно нещо.

— Аха. Искала си само да знам, че си ти. А сега ми подсказваш, че трябва да си вървя.

— Позна — кимна Дженифър. За един кратък миг пред погледа на Лейша се мярна картина от сватбената церемония. Дженифър и Ричард, под дъжд от цветя. Умът й винаги е бил загадка за Лейша. Тя се обърна към Ричард.

— Както и да е, откритието все още е в главите на Уолкот и Херлингър. Не можете да го спрете, появата му на бял свят е неизбежна. Веднага щом се върна в Чикаго ще поискам от моите клиенти да напишат всичко и ще оставя няколко копия в различни сейфове. За твое сведение, Ричард.

Дори сега не се обърна. Тя се загледа в отпуснатите му рамене.

— Е, приятен полет — подхвърли засмяно Дженифър.

Адам Уолкот с мъка скриваше разочарованието си.

— Искате да кажете, че не можем да направим нищо? Абсолютно нищо?

— Не разполагаме с необходимите доказателства — Лейша се надигна от креслото, заобиколи бюрото и седна на дивана срещу него. — Докторе, трябва да сте наясно, че в съда електронните документи все още не се признават за улика. Винаги е било така, още от самото им появяване. Значение имат само твърдите носители на информация.

Уолкот не изглеждаше впечатлен от поясненията й.

— Но, госпожице Камдън…

— Доктор Уолкот, все ми се струва, че подминаваме най-важното. Та нали откритието е в главата ви. Този, който е откраднал документите ви, разполага само с девет десети от него, защото финалната част е у вас. Нали така ми казахте, ако не греша?

— Да.

— Ами напишете го. Още сега. Тук.

— Сега? — погледна я той изненадано. — Защо?

— Доктор Уолкот — произнесе бавно Лейша, — значението на вашето откритие е неоценимо. В материален аспект, стойността му може да надхвърля милиарди, които вие ще трябва да поделите със „Семплайс“. Готова съм да ви помогна за неговата реализация…

— О, божичко — въздъхна Уолкот. Лейша млъкна и го погледна. Ръката му потрепваше върху гладката повърхност на бюрото.

— Трябва да разберете, че там, където има много пари, винаги се навъртат и крадци. Но едва ли е нужно точно аз да ви го казвам. Вече го изпитахте на гърба си. А и сам признахте, че не сте патентовали откритието си, за да не може директорът Лий да узнае за него. Така ли е?

— Да.

— Чудесно. Тогава си давате сметка, че хора, готови да откраднат милиарди, не биха се поколебали да ви… да ви…

Не можа да довърши изречението. Стомахът й се сви и тя неволно го притисна с ръце. Тя е на петнайсет, отива за първи път на среща с друг не спящ… Ричард, който я държи в обятията си…

— Да ни премахнат, нали? — наруши тишината Уолкот. — Мен и Тими. Дори и да не получат последната част от изследването.

— Трябва да го напишете — произнесе пресипнало Лейша. — Сега. Тук.

Предостави му компютър, който не беше вързан към мрежата, и самостоятелна стая. Свърши само за двайсет и пет минути, което я учуди. Всъщност, колко е необходимо за малко формули и най-общи указания между тях? Може би очакваше да се забави повече, защото е спящ?

Направи осем копия на документа с помощта на малката копирна машина в офиса си. Остави му едно от копията и побърза да поясни:

— Другите ще бъдат разпределени в различни банкови сейфове. Съветвам ви да разкажете на колкото се може повече хора за копията. Аз ще направя същото. Освен това, ще се наложи да осведомите вашия любим директор за откритието и да предприемете необходимите постъпки за неговото патентоване и легализиране. Хубаво е да повикате и мен, докато разговаряте с него. Нека разбере, че нещата са сериозни.

— Добре — склони Уолкот. — Госпожице Камдън, вие бяхте искрена с мен… аз също ще се постарая да бъде искрен…

Нещо в тона му я накара да застане нащрек.

— Истината е… че това, което написах преди малко…

— Да?

— Ами… не всичко е там. Пропуснах последната част. Същата, която не са получили и крадците.

Предпазлив — повече, отколкото очакваше. Но така е по-добре, реши Лейша. Макар да проявява недоверие дори към собствения си адвокат.

Уолкот зяпаше през прозореца, за да избегне погледа й.

— Одеве споменахте, че не знаете кой е откраднал първия екземпляр. Но беше казано твърде много, за да бъде използвано. Или да не бъде. А вие сте… неспяща.

— Разбирам. Все пак, докторе, за ваше собствено спокойствие, ще ви помоля да нанесете и последната част. Ако не тук, то някъде другаде — където сметнете за достатъчно безопасно. И пак повтарям — съобщете на колкото се може повече хора.

— Щом настоявате — кимна неохотно Уолкот. — Наистина ли смятате… че може да бъде опасно?

Лейша си помисли за Убежището. Неизвестността я караше да се чувства неспокойна. Отново я присви стомаха.

— Да. Така смятам.

10

Джордан Уатроуз си наля поредното уиски от бара в дневната на майка му. Поредно, но кое? Трето? Четвърто? Не помнеше. А и в момента никой не му обръщаше внимание. Къщата бе изпълнена с шум и смехове. Един от гласовете принадлежеше несъмнено на Хоуки. Какво толкова ли им разказва?

Не искаше да го води тук. Поводът бе чисто семеен — петдесетгодишнината на Бек, вторият му баща, който организира скромно семейно тържество. Но Алиса тъкмо бе привършила с мебелирането на новата им къща и държеше да я покаже на много хора. Вече близо двайсет години Алиса Камдън Уотроуз живееше така, сякаш не притежава никакъв дял от наследството на баща си и не беше вземала нито веднъж от оставените й пари. Джордан все още не можеше да си обясни поведението й.

Бек, вторият й съпруг, беше кротък и жизнерадостен човек, вечно усмихнат и винаги готов да се притече на помощ, когато го повикат. И сега усмивката му не слизаше от лицето и му придаваше младежки вид. Алиса бе поканила всички техни семейни приятели, някои от колегите на Бек, а също и някои от нейните. Освен това тук бяха Лейша, Кевин Бейкър и още една неспяща, която Джордан виждаше за първи път. Беше красива червенокоса жена на име Стела Бевингтън и Алиса я посрещна и прегърна, като да бяха стари приятелки.

Всъщност именно Хоуки бе настоял да присъства ни тържеството. Джордан направи всичко възможно да го разубеди, но Хоуки упорито отстояваше намерението си.

— Хайде, хайде. Знам, че поводът е семеен, но нали майка ти сега има нова къща? Приготвил съм й подарък.

— Много мило от твоя страна — предаде се накрая Джордан и Хоуки кимна засмяно. И ето го сега, стои до бара в компанията на Алиса и Мойра, заобиколен от още неколцина ухилени слушатели, докато Лейша го наблюдава отсреща мълчаливо — безизразна, но нащрек. Тя забеляза, че я гледа, и приближи към него.

— Успокой се — бе първото, което му каза. — Ти не си виновен. Знам, че не си искал да го доведеш и че се е натрапил. Не се обвинявай — излишно е.

— Той е от хората, които просто не чуват, когато им отказват.

— О не, миличък. Тук е, защото Алиса се съгласи, а не защото те е накарал да му издействаш покана.

Почти бяха докоснали въпроса, който го измъчваше от известно време.

— Лейша, дали мама одобрява това, което правя? Говоря за участието ми в движението „Ние спим“.

Лейша не бързаше с отговора.

— Знаеш ли, Джорди, каквото и да мисли, няма да го сподели с мен. Защо не я попиташ?

— Ние не говорим… за спящи и неспящи.

— Бях сигурна в това. Има много неща, за които избягваме да говорим в нашето семейство, не мислиш ли?

— Къде изчезна Кевин?

— Ти май сменяш темата, а?

— Не, Лейша, наистина…

— О, няма нищо, Джорди. Не е нужно постоянно да ми се извиняваш. Кевин отиде да се срещне с един клиент на орбиталната станция.

— Не знаех, че на станциите има неспящи.

Лейша се намръщи.

— Прав си, няма. Само че не всички клиенти на Кевин са неспящи. Има и такива, които са достатъчно заможни, за да…

— … си позволят да го наемат — довърши вместо нея Хоуки. Беше застанал зад тях. — Госпожице Камдън, цяла вечер ме избягвате и не искате да говорите с мен.

— А има ли за какво да разговаряме?

Той се засмя.

— Разбирам. За какво толкова може да разговарят един второстепенен профсъюзен организатор от работническата класа, който пропилява живота си в напразна надпревара с недостижимото, и прочутата Лейша Камдън?

— Никога не бих определила по такъв начин живота на един неспящ — произнесе с равен глас Лейша.

— Наистина? Нима ни смятате за равни? Знаете ли, госпожице Камдън, какво е казал Ейбрахъм Линкълн за равенството? Впрочем не можете да не знаете, след като сте написала книга, посветена на възгледите му за конституцията, нали? Под псевдоним, чакайте да си спомня… Елизабет Камински?

Тя не отговори.

— Достатъчно, Хоуки — рече Джордан.

Хоуки продължи:

— Линкълн казва за хората, на които е отказано икономическо равенство: „Когато го поставите на колене и изравните съществуванието му с това на дивите животни, когато заличите душата му и го накарате да обитава места, където никога не прониква лъчът на надеждата и го заобикаля само прокълната тъмнина, не се ли боите, че демонът, който сте пробудили, ще се върне и ще удари по вас?“

— Знаете ли какво казва Аристотел за равенството? — попита го Лейша. — „Равните се бунтуват, за да могат да станат управляващи. Ето кое у нас поражда революциите.“

Чертите на Хоуки се изостриха. Нещо се мярна в погледа му, той понечи да отвърне, но премълча и се усмихна загадъчно. После се обърна и бавно се отдалечи.

— Съжалявам, Джорди — рече Лейша. — Не биваше да го правя — особено на тържеството. Май взех да се деформирам от тия съдебни зали.

— Изглеждаш ужасно — произнесе неочаквано дори за себе си Джордан. — Отслабнала си и лицето ти има измъчен вид.

— Изглеждам си на годините — тросна се Лейша. После се пресегна и го хвана за ръката. — Джордан, кажи ми нещо… някога приисквало ли ти се е да станеш неспящ?

Той вдигна глава и втренчи поглед в зелените й очи. Изведнъж неувереността му го напусна.

— Да, Лейша. Искам го. Всички го искаме. Но не можем. Ето защо работя при Хоуки и неговия профсъюз от нещастници, пропиляващи живота си в напразна надпревара с недостижимото. Защото не можем да бъдем като вас.

Майка му застана до тях.

— Всичко наред ли е при вас? — попита тя, като местеше разтревожен поглед по лицата им. Носеше зелената копринена рокля, която й бе подарил Бек.

— Ами да — смотолеви Джордан, не успял да измисли нещо по-убедително. Стояха една до друга пред него и той едва сега си даде сметка, че са близначки. Близначки!

— Лейша, разказах ли ти за откритието, което направи нашата група? Двама близнаци били разделени веднага след раждането, но когато единият си счупил ръката, другият не можел да разбере защо седмици наред го боли на същото място.

— Може и да му се е сторило — отвърна Лейша, като избягваше погледа на Алиса.

— Ах — възкликна Алиса, сякаш сестра й току-що й бе дала отговор на нещо, което я е измъчвало отдавна. Но очите й бяха потъмнели, съвсем като тези на Хоуки одеве. Нима криеше нещо?

В ранната утрин пустинята в Ню Мексико сияеше в бисерна светлина. Сенките бяха с отчетливи контури и се прокрадваха като живи същества през безбрежната пустош. Само в далечината, до самия хоризонт, едва се виждаха очертанията на планините Сангре де Кристо.

— Красиво, нали? — подхвърли Сюзън Мелинг.

— Нямах представа, че светлината може да изглежда така — отвърна Лейша.

— Не всеки обича пустинята. Пусто, безжизнено, враждебно за човека място.

— Но ти я харесваш.

— Да — призна Сюзън. — Харесва ми. Кажи какво има, Лейша? Знам, че не си ми дошла просто на гости. Излъчваш тревога, при това много силна.

Лейша се усмихна. Сюзън, вече на седемдесет и пет, бе изоставила изследванията си след една неравна борба с артрита. Беше се преместила в едно малко градче, на около петдесет мили от Санта Фе, постъпка, необяснима за Лейша. Тук нямаше болници, нито колежи и съответно хора, с които да разговаря. Живееше в стара каменна къща с очукани мебели и панорамен изглед от плоския покрив, който използваше за тераса. Беше подредила по первазите на прозорците излъскани от вятъра камъни, вази със странни, аскетични цветя, а в някои имаше и животински кости, избелели от слънцето и пясъка в пустинята. Докато й показваше стаите, промърмори единственото обяснение: „Твърде дълго работих с ума си. Сега е време да наваксам изпуснатото.“ Кое изпуснато? Не посмя да я попита, щеше да е като намеса в личния й живот.

— Хайде да се прибираме — рече Сюзън. — Твърде млада си да разбереш кое й е хубавото на пустинята.

Когато седнаха вътре на чаша ароматен чай, Лейша насочи разговора към проблема, за който бе дошла.

— Надявам се, че продължаваш да следиш нещата в твоята област? Да си чувала нещо за откритието на Гаспар-Теру? Публикувано е в началото на тази година.

— Да — отвърна Сюзън. Кожата й бе станала прозрачна, беше спряла да боядисва косата си и сега цялата бе изпъстрена с бели кичури. — Още не съм се отрекла от света, като някой фанатизиран отшелник. Получавам редовно научни списания, но ще ти призная, че от доста време няма нищо интересно. Като изключим споменатия Гаспар-Теру, разбира се.

— Е, сега вече има — каза Лейша и на един дъх й разказа за Уолкот, „Семплайс“ и всичко останало. Включително и за кражбата, но без да споменава Дженифър и Убежището. Сюзън посръбваше от чая и я слушаше, без да прекъсва. Не проговори и след като приключи с разказа.

— Сюзън?

— Нека първо погледна бележките — каза тя и остави чашата.

Чете ги дълго. Сетне изчезна в кабинета си да провери някои изчисления.

— Гледай да не е на компютър, свързан с мрежа — помоли я Лейша. — И изтрий всичко накрая. Напълно.

След няколко секунди мълчание, Сюзън кимна бавно.

Докато я чакаше, Лейша се разходи из пустеещата къща с безброй дупки по стените, от които нахлуваха странни ветрове, с камъни, въргаляли се милиони години по дъното на пресъхналия океан и със зловещи животински черепи по стените.

Когато най-сетне Сюзън се появи, изглеждаше не само спокойна, но и далеч по-самоуверена.

— Така… всичко изглежда вярно, поне дотам, докъдето свършва. Нали това искаше да узнаеш?

— А достатъчно далече ли свършва?

— Зависи от онова, което се казва в липсващата част. Това, което носиш, е ново, но е по-скоро различен възглед върху познати неща, отколкото доразвиване на съществуващите познания — ако схващаш разликата.

— Схващам я. Смяташ ли обаче, че погледнато в естественото си продължение, написаното може да завършва с откритие, което наистина да превръща спящите в неспящи?

— Напълно възможно. Тук има някои необичайни решения, но доколкото можах да проследя нишката… да. Мисля, че е възможно.

Сюзън се отпусна на дивана и скри лицето си с ръце.

— Кои от страничните ефекти могат да бъдат… е възможно да…

— Питаш ме дали спящите, превърнати в неспящи отвъд in vitro бариерата, ще притежават неостаряващи тела, каквито имате вие? Божичко, нямам представа. Това е неизследвана територия. — Тя сведе глава и се усмихна. — А и вие се постарахте да ни лишите от всякакъв материал за изследване. Не умирате толкова често.

— Съжалявам — отвърна сухо Лейша. — Графиците ни и без туй са претъпкани със задачи.

— Чакай, Лейша. Сега какво ще стане?

— Освен ядовете със „Семплайс“? Ами, ще издадем патент на името на Уолкот. Вече дадох ход на тази процедура. После, след като приключим с Уолкот и Херлингър… но това е друг проблем.

— Кое е друг проблем?

— Уолкот и Херлингър. Подозирам, че вторият е свършил по-голямата част от работата, а Уолкот ще се опита да заграби цялата слава и облагите за себе си. Той е посредствен, съзнава го и това го прави злобен.

— Познавам тоя тип хора. Нищо общо с баща ти.

Лейша я погледна учудено. Сюзън рядко споменаваше Роджър Камдън.

— Лейша… — поде отново Сюзън със странно променен глас. — Мисля, че двамата с Кевин трябва най-сетне да се решите за бебето, за което толкова говорите. Няма никаква гаранция, че след като досега не си влязла в менопауза, това няма да ти се случи скоро. Дори фалопиевите тръби не са в състояние да произвеждат нови гамети. Все пак твоите яйцеклетки са на четирийсет и три години.

— Сюзън… да не искаш да кажеш, че съжаляваш… че би искала да имаш…

— Не, не това — прекъсна я Сюзън. — Имам теб, Алиса и това ми стига. Биологичните дъщери не могат да бъдат по-важни за мен от вас двете. Но ти, Лейша, кого си имаш? Кевин…

— Двамата с Кевин се разбираме чудесно.

Сюзън й хвърли скептичен поглед и продължи да клати глава, докато Лейша повтаряше.

— Да, добре сме. Работим заедно — това е най-важното, нали?

Но Сюзън само я гледаше и в погледа й се четеше безкрайно съмнение.

Разсилният я откри точно преди началото на поредното заседание. Тикна в ръката й малка смачкана хартийка и се отдалечи.

Лейша затършува из чантата за мултифона. Натискаше трескаво клавишите, докато лицето на Кевин се появи на миниатюрния екран.

— Лейша? Става дума за Уолкот.

— Кевин, знаеш ли колко бързам? А и линията едва ли е обезопасена…

— Знам. Това вече няма значение. Въпросът е обществено достояние. Скоро целият шибан свят ще знае истината. Уолкот няма право на онзи патент.

— Защо? „Семплайс“…

— Забрави „Семплайс“. Патентът вече е издаден, още преди два месеца. Всичко е чисто, легално, съвсем по закона. На името на Убежището… Лейша?

— Тук съм… — произнесе тя. Ала почти не виждаше какво става наоколо. А Кевин я бе уверявал, че никой не е в състояние да фалшифицира официални документи! Кога беше това, преди два месеца?

— Лейша… има и още. Тимъти Херлингър е мъртъв.

— Мъртъв! Та аз го видях само преди час! Качи се на своя скутер.

— Блъснала го е кола. Защитното поле на скутера не издържало. Научих го от полицейската мрежа, нали знаеш, че следя всичко, което става.

— Кой го е ударил?

— Жена на име Стейси Хилман. Адресът й е в Барингтън. Пуснах една програмка по дирите й. Но изглежда като нещастен случай.

— Защитният екран на скутера се захранва от Я-енергетични конуси. Никога не се изключва, нито поддава — пише го във всяка реклама и е вярно. Дори да е някой раздрънкан модел от онези на „Ние спим“.

Кевин подсвирна.

— Той такъв ли караше?

Лейша затвори очи.

— Кевин, прати двама телохранители да открият Уолкот. Най-добрите, които можеш да наемеш. Не… по-добре изпрати твоите. Допреди половин час беше в „Семплайс“. Нека го придружат до апартамента. Или смяташ, че в твоя офис ще е на по-сигурно място?

— В моя офис.

— Сега имам дело. Ще се освободя най-рано след два часа.

— Добре, бъди спокойна. Аз ще се погрижа за всичко.

Лейша отвори очи. Разсилният я гледаше подканящо, застанал на вратата на съдебната зала.

Лейша заведе Ричард в своя кабинет, затвори вратата, седна и едва тогава си позволи да го погледне.

— Казвай — бяха първите й думи.

— Изчезването на документите е работа на Убежището. Съществува мрежа — потайна, всеобхватна мрежа, която се разстила над целия свят и е с изключително сложен строеж. Дженифър я изгражда от години. „Семплайс“, Първа Национална банка — това е нейна работа.

Нищо ново. Вече се досещаше за ролята на Дженифър.

— Ричард, длъжна съм да те предупредя. Аз съм адвокат на Уолкот и всичко, което кажеш, може да бъде използвано срещу теб. Бих могла да поискам да повториш думите си под клетва. Разбираш ли?

— Нима се съмняваш — усмихна й се той. — Затова съм тук. Записвай, ако желаеш.

— Добре. Включвам на запис.

— Промяната в архивите бе извършена от хора на Убежището. Както електронните, така и разпечатките. Датите бяха подбрани много внимателно — по такъв начин, че документите да имат печат „получено“, но все още да са в процес на придвижване към официалните лица. В момента върху тях липсват подписи или пръстови отпечатъци на висши служители.

— Защо, Ричард? Не питам за Дженифър — ти защо се забърка?

— Едва ли някой би дал еднозначен отговор на подобен въпрос. Защо се преместих в Убежището, защо се ожених за Дженифър, защо децата…

— Кажи ми поне защо я предаваш?

— Това е единственият начин да я спра. Заради нея самата — той вдигна очи, но Лейша знаеше, че не я вижда. — Никой в Убежището вече не може да я спре. По дяволите, те дори я окуражават, а най-много Каси Блументал и Уил Сандалейрос. Нещата могат да станат необратими. Знам, че моето изявление няма да тежи кой знае колко в съда — без факти, без доказателства и други свидетели и накрая всичко ще се потули. Друго ме безпокои, Лейша. Децата — те се учат на омраза, знаят, че всичко това е в името на собственото им оцеляване, смятат го за естествено. Борба за правото им на живот. Не това имаше предвид Тони. Те предадоха идеите му. А и ти, ти също си различна. Отдели се от нас и се огради.

— Различна в какво, Ричард?

Но Ричард само поклати глава.

— Какво ще стане сега, Лейша? Ще подадеш иск срещу Убежището и ще ни обвиниш в кражба и фалшифициране на официални документи?

— Не. В убийство.

Тя го наблюдаваше внимателно. Очите му се разшириха и в тях проблесна такава неподправена изненада, че Лейша веднага повярва — Ричард не знаеше нищо за убийството на Тимъти Херлингър. Но после си спомни, че само преди седмица беше сигурна, че не знае и за кражбата.

— Убийство?

— Тимъти Херлингър е загинал преди час. При съмнителни обстоятелства.

— И ти смяташ… — той кимна, схванал цялата картина. — Ще обвиниш Дженифър в предумишлено убийство. И ще ме накараш да свидетелствам срещу нея. Заради това, което признах одеве.

— Да — прошепна едва чуто тя.

— Никой в Убежището не е планирал убийство! — Когато тя не отговори, Ричард я сграбчи за ръката. — Лейша… чуваш ли, никой в Убежището… никой… дори и Дженифър.

Той изпъшка болезнено, пое дъх и изведнъж се случи най-страшното — избухна в смях.

— Престани! — извика тя, но той не спираше и продължаваше да се тресе. Накрая Лейша стана и нареди на секретарката да се свърже с областния прокурор.

11

Килията беше съвсем малка, пет крачки на шест, със стени от пенобетон. Имаше вградено легло с две одеяла, възглавница, умивалник, стол, тоалетна чиния, без прозорец и терминал.

Първия ден Дженифър се забавлява да изучава драскулките по стените. Беше избрала южния ъгъл за молитви. Достатъчно бе да затвори очи и вече си представяше изгряващото слънце зад стените на затвора, повикано от нейната воля и вяра.

Умивалникът се намираше в северния ъгъл. Два пъти дневно Дженифър смъкваше бялата си абая и се измиваше, доколкото може.

Останалите два ъгъла бяха заети от койката. Докато четеше книгите, които й бяха позволили да вземе от библиотеката, тя присядаше на твърдия й край. През останалото време размишляваше — за Уолкот и неговото откритие, за бъдещето на Убежището, за избора на Лейша Камдън. За мрежата, която бе създала, и връзките й с други организации… Седеше толкова дълго в тази съвършено неподвижна поза, че надзирателката уведоми областния прокурор. Опасяваха се да не е в кататония заради отворените, немигащи очи.

Сряда и неделя бяха дни за посещения, но единствения, на когото бяха позволили да я вижда, бе Уил Сандалейрос.

— Делото ще е на осми декември — съобщи й той на поредната среща. — Отказаха да те пуснат под гаранция.

— Нищо чудно. Сигурно Лейша е обжалвала.

— Да. Ако знаеш само какво пишат във вестниците. „Неспяща убива, за да владее света!“ „Неспящите — Първа кръв?“, „Таен заговор на неспящи срещу правителството на Съединените щати!“, „Немигващата мафия“… и прочие. Но да оставим това. Нося ти поздрави от децата.

Дженифър замръзна. Идваше най-тежкият момент. Наложи си да запази спокойствие.

— Продължавай.

— Найла каза да ти предам, че е завършила трети курс във физичния. А Рики е открил нов модел за миграция на рибните пасажи в Гълфстрийм и сега двамата с баща му го въвеждат в Глобалния справочник.

— Благодаря ти — отпусна се тя. — Да чуем сега какви са шансовете ми в съда.

По-късно, след като Уил си тръгна, тя отново приседна на койката и се върна към прекъснатите си размишления.

— Наистина ли смяташ да го направиш? — на миниатюрния екран на мултифона лицето на Стела Бевингтън изглеждаше навъсено и хладно. — Да свидетелстваш срещу един от нас?

— Стела. Трябва.

— Защо?

— Защото тя е престъпила закона и защото…

— Какво лошо има в това да се погрижиш за своите, дори ако прекрачиш някоя буква от кодекса? Дори ти си ми го казвала!

— Не е същото. Това, което направи Дженифър, носи вреда на всички нас. Както на неспящите, така и на спящите…

— Не и на мен. Нищо не ми е направила, ти си тази, която всяваш раздор в семейството. Лейша, не всички сме късметлии като теб!

— Но аз… — понечи да отвърне Лейша, но Стела вече бе прекъснала връзката и екранът бе потъмнял.

И пак лице на екрана, но този път на Сюзън Мелинг. Вместо пустинен пейзаж, зад гърба й се виждаха блестящите стени на непозната лаборатория.

— Сюзън, къде си? — попита Лейша.

— В Чикаго. В една лаборатория. Дадоха ми собствено помещение — бръчките по лицето й подскачаха от вълнение.

— Какво, пак ли си започнала да работиш? Да не е върху…

— Да — прекъсна я Сюзън. — Върху генетичния проблем, който обсъждахме в Ню Мексико.

Чак сега Лейша се усети, че разговарят по открита връзка и някой може да ги подслушва. Едва не се засмя, тя трябваше да е предпазливата, а не Сюзън. Кога ли ще се научи на конспирация?

— Исках само да знаеш, че се заехме с проблема и че няколко изтъкнати китайски колеги пристигнаха тук, за да ми помагат.

Китайски? Това пък какво означава? Но, разбира се, веднъж Гаспар-Теру й бе разправял, че в жилите му течала китайска кръв от много далечни предци. Или по-скоро от непознат донор на генетичен материал, пребиваващ в Чикаго. Беше на някакво пиянско парти след един симпозиум и всички много се смяха. Значи Гаспар е в Чикаго, в лабораторията на Сюзън.

— Повторихме първата част от изследванията, но стигнахме до задънена улица. Продължаваме да работим и ще те държим в течение на всичко. А ти как си, Лейша?

— Делото ще се гледа другата седмица.

— А Ричард все още ли…

— Без промяна — прекъсна я Лейша.

— А с Кевин какво става?

— Разделихме се. Временно…

— Проклет да е. И всичко това, само заради участието ти в процеса?

— Сюзън, знаеш ли какво ми хрумна вчера? Че в целия свят има само трима души, които разбират защо ще свидетелствам срещу неспящите. Или както ги определи пресата, „срещу същества от моя вид“. Само трима. Ти, Ричард и… татко.

— Да — кимна Сюзън. — Роджър беше като теб. Смяташе, че истината е по-важна от класовата солидарност. Но аз мисля, че сме повече от трима на този свят.

Лейша погледна към прозореца и мрачното небе зад него.

— За мен сте само трима — промърмори тя.

— Между друго, знаеш ли какъв е броят на заченатите през тази година in vitro неспящи в Съединените щати? 142.

— Само толкова?

— Песъчинка, в сравнение с хилядите от предидущите години. Вече никой не желае детето му да стане прицел на дискриминация. Но ако откритието на твоя Уолкот… — тя остави изречението да увисне.

— Вече не е мой — отсече Лейша. — Разделихме се. Каза ми, че го е правил само за слава и пари. Не искал повече неприятности.

— Ах… — възкликна Сюзън, но вече нямаше какво повече да си кажат.

12

Областният прокурор Хосак бе изградил обвинителната си реч около една-единствена теза — съществуват преки доказателства, че Я-енергетичният дефлектор в скутера на доктор Тимъти Херлингър е бил препрограмиран. Улика, които недвусмислено води до обвиняемата, Дженифър Шарифи.

— Дами и господа — поде тържествено той, — скутерът на д-р Херлингър е бил оборудван с ретинов скенер, на който се виждат три отпечатъка — на съседско дете, което си е играло навън същата сутрин, на самия доктор Херлингър и… на жена, която според по-нататъшните проучвания се оказа неспяща. Жена, заемаща висок и важен пост в йерархията на някакво тайно общество, контролиращо най-развитите технологии на света. Ще ви демонстрирам също и приставка, намерена в подземния паркинг, зад мястото, където д-р Херлингър е оставял своя скутер. Вътре в нея открихме микрочип, който е толкова усъвършенстван и сложен, че нашите правителствени експерти не можаха да обяснят по какъв начин е конструиран. По-важното е, че знаем какво е действието му. С негова помощ се отварят вратите на Убежището. Накратко, това идва да покаже, че препрограмирането на скутера е част от обширен и мащабен план, осъществен и подпомогнат от хора на Убежището. Излишно е да повтарям, че само един човек — морално и материално — може да стои зад този зловещ план, и това е обвиняемата Дженифър Шарифи. Същата тази Шарифи, която е създала сложна агентурна мрежа, с цел проникване в правителствени и банкови информационни системи за съхраняване на информация, за което своевременно бе уведомен специалния отдел към Министерството на правосъдието в САЩ…

— Възражение! — извика Уил Сандалейрос.

— Г-н Хосак — рече съдията Дийпфорд — човек, известен с разумните и трезви възгледи по отношение присъствието на неспящите в обществото, — моля ви да не прекрачвате границите на обвинителната реч. Сведения за всякакви паралелни разследвания, извършвани от когото и да било, нямат пряко отношение към делото, което разглеждаме, а именно — дело за убийство.

Съдебните заседатели не откъсваха втрещени погледи от Дженифър. Седнала зад бронираното стъкло, тя изглеждаше като истинско олицетворение на властта и силата, с нейната снежнобяла, и безупречна абая.

— Мотивите на госпожа Шарифи — продължи невъзмутимо Хосак, — са били да попречи патентоването на откритие, което би позволило на възрастни спящи да станат неспящи, при това със същите биологични преимущества. Тоест, Убежището не желае ние — мен и вас включително — да се сдобием с тези преимущества. Предвождано от същата тази Дженифър Шарифи, Убежището се е решило дори на убийство, само и само да изпрати в глуха линия това откритие.

Лейша изучаваше лицата на заседателите. Слушаха внимателно, но все още не показваха каквито и да било чувства.

В противовес на Хосак, Уил Сандалейрос започна своята реч със спокоен тон.

— Сигурно и вие като мен сте объркани и смутени от това, което чухте преди малко. Истината обаче е, че се опитват да ни представят една картина, която не отговаря на действителността. Защото Дженифър Шарифи е невинна. Обвинението не разполага със сигурни доказателства, с които да обвърже както Дженифър Шарифи, така и който и да било от жителите на Убежището с препрограмирането на скутера. Да не говорим за възпрепятстването на споменатото откритие или за всепланетна противодържавна конспирация. Защото, дами и господа, това, с което разполага обвинението, е несръчно натъкмени едно към друго случайни обстоятелства, недоказани слухове и прибързани заключения. И още нещо…

Той направи няколко крачки, застана пред първия ред заседатели и изведнъж се наведе към жената пред него. Тя се отдръпна неволно назад.

— Това, което подкрепя обвинението в този случай, дами и господа… са омразата, предразсъдъците и невежеството, концентрирани върху личността на госпожа Шарифи САМО защото тя е неспяща.

— Възражение! — извика Хосак. Сандалейрос продължи, сякаш не го бе чул.

— Казвам го, за да насоча вниманието ви върху истинската причина за това дело. Да, Дженифър Шарифи е неспяща. Аз съм неспящ…

— Възразявам! — повтори Хосак със зачервено от гняв лице. — Това е опит да се въздейства върху обвинението. Законът не прави разлика между спящи и неспящи, когато става дума за престъпление.

— Възражението се отхвърля — прекъсна го неочаквано съдията Дийпфорд. — Защитата не е изградила тезата си. Господин Сандалейрос, можете да продължите.

— Дженифър Шарифи е неспяща — повтори Сандалейрос. — Аз съм неспящ. Това е процес на спящи, готови да обвинят една неспяща в убийство, само защото е различна от тях…

— Възразявам! Обвинението разполага с доказателства и не се базира на расови или социални предразсъдъци.

Всички погледи бяха вперени в Хосак. Лейша видя момента, в който той осъзна, че е играл по свирката на Сандалейрос. Каквито и доказателства да представят, из въздуха вече витаеха съмнения — дали наистина това не бе съд на спящи над една неспяща? Само защото е такава? Дали не доказателствата, а страхът я бяха изправили на подсъдимата скамейка? Опитвайки се да го отрече, Хосак се бе представил в крайно неблагоприятна светлина. И тъкмо Сандалейрос го бе поставил на мястото му. Сега всички знаеха, че Хосак е лицемерен глупак.

Първите свидетели бяха хора, присъствали на инцидента с Тимъти Херлингър — няколко улични полицаи, пешеходци и един шофьор. С тяхна помощ Хосак искаше да докаже, че Херлингър е карал с превишена скорост, когато е влязъл в острия ляв завой, разчитайки, както повечето водачи на скутери, на автоматичните Я-дефлекторни щитове да го задържат на стандартния един фут от банкета. Вместо това скутерът се врязал челно в кола, управлявана от госпожа Хилман, която тъкмо потегляла на зелена светлина. Херлингър естествено не носел шлем, излишен, след въвеждането на отражателните щитове. Загинал на място.

Патрулът, пристигнал незабавно, повикал полицейски робот, който пръв установил повредения дефлектор. Или по-точно, обявил го за напълно изправен, тъй като дефлекторите никога не се повреждат, което пробудило съмнението на патрулните и те скоро открили причината.

Елен Касабиан, инженер в „Енерджи“, бе призована като консултант по дефлекторните щитове при скутерите.

— Какъв по-точно е бил характерът на споменатото препрограмиране? — започна с въпросите Хосак.

— Полето е било нагласено така, че да се изключи при първия удар със скорост над петдесет мили в час.

— Лесно ли се извършва подобна промяна?

— Не. За целта към конуса е било прикачено едно устройство. — Тя се зае обстойно да го описва и скоро изпадна в неразбираеми за аудиторията технически подробности. Въпреки това всички я слушаха внимателно.

— Виждали ли сте някога подобно устройство?

— Не. Доколкото мога да преценя, става дума за ново изобретение.

— Тогава откъде знаете как действа?

— Подложихме го на изпитания.

— Бихте ли могли в такъв случай да го копирате?

— Не. Уверена съм, че никой не би се справил. То е твърде сложно. Помолихме да го разгледат наши колеги от Министерството на обраната…

— Ще ги повикаме за свидетели.

— … и те се съгласиха с нас, че се касае за нова технология.

— Значи създателят, или създателите — са хора, отличаващи се с висок интелект…

— Възражение — намеси се Сандалейрос. — От свидетелката се иска само да даде експертна оценка.

— Възражението се отхвърля. Нека чуем…

— Значи създателят — или създателите — повтори въпроса си Хосак — са хора, отличаващи се с особено висок интелект и технически способности?

— Несъмнено.

— Хора с необичайни способности, обособени в група.

— Възможно.

Хосак остави това да увисне във въздуха, докато си преглеждаше бележките.

— А сега, да се спрем на третия ретинов отпечатък от скенера, взет същата сутрин, когато доктор Херлингър е загинал. Защо сте толкова сигурна, че е от неспяща жена?

— Ретиновите отпечатъци представляват скенерни изображения на тъкани. Като всички тъкани, ретината също е подложена на стареене, или помътняване, както го наричат специалистите. Става въпрос за умиращи клетки, някои от които регенерират, но с променена субстанция. Но този процес не се наблюдава при неспящите. При тях тъканите регенерират по някакъв необясним начин… — Елен Касабиан произнесе „необясним“ с особена горчивина — и ретиновите отпечатъци са съвсем различни. Отчетливи, без помътняване. Почти като при децата, но с далеч по-развита структура. Ето защо, колкото по-възрастен е неспящият, толкова по-лесно може да бъде идентифициран. Само в най-ранна възраст разликата е трудно забележима. Така че, става въпрос за жена, и то неспяща.

— Разбирам. Отпечатъкът съответства ли на някой определен човек?

— Не. Засега не сме открили кой е.

— Да изясним нещо пред съда, госпожо Касабиан. След арестуването на обвиняемата, Дженифър Шарифи, беше ли и й направен ретинов отпечатък?

— Да.

— Той съвпада ли с отпечатъка в колата на д-р Херлингър?

— Не.

— Следователно е изключено, госпожа Шарифи да е препрограмирала скутера?

— Да.

— Но все пак човекът, който е доближил око до скенера, е бил неспящ и го е оставил някъде в периода между излизането на д-р Херлингър от къщи и неговата смърт? Човекът, който е препрограмирал дефлекторите е бил неспящ, нали?

— Възразявам — извика Сандалейрос. — Обвинението се опитва да въздейства на свидетеля.

— Добре, добре, оттеглям въпроса си — рече примирително Хосак. Но след това повтори бавно: — Неспящ. Отпечатъкът е бил от неспящ. Нямам повече въпроси.

Сандалейрос се надигна от мястото си. Беше разгневен.

Нямаше и следа от уравновесеното му встъпление.

— Госпожо Касабиан, колко ретинови отпечатъци на неспящи се съхраняват в правозащитната мрежа на Съединените щати?

— Сто трийсет и три.

— Само 133? От двайсетхилядно неспящо население?

— Точно така — кимна с нескрито безпокойство Касабиан и Лейша почувства, че тя не обича неспящите.

— Доста ограничен брой — зачуди се Сандалейрос. — Кажете ми, при какви обстоятелства ретиновите отпечатъци попадат в мрежата?

— При арест.

— И това е единственият начин?

— Или ако бъдат приети на работа в системата на правосъдието и полицията.

— Адвокати?

— Да.

— Г-жо Касабиан, какъв процент от тези 133 отпечатъка принадлежат на подобен персонал?

— Осемдесет процента — отвърна с видима неохота Касабиан.

— Осемдесет? Добре ли чух? Искате да кажете, че само двайсет процента от 133 неспящи — или 27 души — са били арестувани през последните девет години?

— Да — отвърна с каменно лице Касабиан.

— Имате ли представа какви са били причините за тези арести?

— Три — за пътни произшествия, две — за дребни кражби и двайсет и две — за нарушение на обществения ред, което само по себе си е престъпление.

— От което следва — произнесе сухо Сандалейрос, — че неспящите са хора, съблюдаващи закона.

— Да.

— Човек би си помислил, че самото съществуване на тези неспящи, които не извършват други престъпления, освен нарушаване обществения ред.

— Възразявам — обади се Хосак.

— Приема се. Г-н Сандалейрос, имате ли други въпроси към свидетелката?

— Имам — кимна Сандалейрос. — Г-жо Касабиан, според вас, като експерт, възможно ли е в паметта на ретиновия скенер да бъде въведено изображение от друг източник?

— Не. Също както не е възможно да бъдат оставени пръстови отпечатъци от друго лице по дръжката на пистолет.

— Но пистолетът може да бъде подменен с идентичен, със съответните отпечатъци, нали? Какво пречи това да стане и със скенера?

— Ами… това ще е доста трудно. Съществуват предохранителни мерки, които…

— Просто ми отговорете — възможно ли е?

— Само от човек, отличаващ се с особено висок интелект и технически способности…

— Моля да бъде повторена — прекъсна я Сандалейрос — онази част от записа, където г-жа Касабиан характеризира човекът, извършил препрограмирането на скенера.

— Разрешавам — рече съдията.

„Значи създателят, или създателите — разнесе се гласът на Хосак — са хора, отличаващи се с особено висок интелект и технически способности?“

„Несъмнено.“

„Хора с необичайни способности, обособени в група.“

„Възможно.“

— Достатъчно — кимна Сандалейрос. — И така, стана ясно, че обсъждаме личност или група, надарени със способности и умения да включват и изключват Я-енергийни защитни полета, а също и да заменят скенера в скутера на д-р Херлингър с подобен.

— Не съм казвала…

— Питам ви, възможно ли е?

— Но аз не съм казвала…

— Просто ми отговорете. Възможно ли е това?

Елен Касабиан стисна устни. Веждите й се сключиха и тя настръхна, сякаш се готвеше да скочи върху Сандалейрос. Измина един дълъг миг. Накрая тя бавно кимна.

— Възможно е.

— Нямам повече въпроси.

Сандалейрос й обърна гръб и пропусна възможността да се полюбува на свирепия поглед, с който го изпроводи.

„ДОСТЪПЪТ ОТКАЗАН“

Лейша втренчи очи в монитора. Зад гърба й прозорецът бе озарен от нощните светлини на Чикаго. Процесът бе отложен с една седмица и тя се прибра у дома, за да избегне журналистите и шумотевицата.

— Сменям паролата, гласова и ретинова идентификация.

„ВХОДЕН ПОРТ УБЕЖИЩЕ. ДОСТЪПЪТ ОТКАЗАН“

Мрежата на Убежището, която бе постоянно отворена за всеки неспящ по света, отказваше да я допусне.

— Лично повикване, спешно, за Ричард Келер, парола, гласова и ретинова идентификация.

„ДОСТЪПЪТ ОТКАЗАН“

Тя вдигна телефона и набра номера на Каси.

— Лейша? Говоря от името на Дженифър. Това е запис. „Съветът на Убежището взе единодушно решение да бъде отказан достъп до мрежата на всички, които не са положили клетва за вярност. От първо число следващия месец, жителите на Убежището ще прекратят всякакви финансови и служебни взаимоотношения с теб, с «Камдън ентерпрайзис» и с групата на Кевин Бейкър, ако той и членовете й продължават да се противопоставят на новите изисквания. Край на съобщението.“

Екранът потъмня.

Лейша коленичи на пода, опря длани на мокета и се изтегна.

Ричард Кевин. Стела. Убежището.

Линкълн. „Разделеният дом сам се предава.“

Питаше се какво още й предстои да загуби.

„Говори Сюзън Мелинг. Лейша, ако ме чуваш, свържи се с мен незабавно. Трябва да обсъдим нещо много важно.“

Веднага щом изслуша записа от телефонния секретар Лейша набра новия номер на Сюзън. Очите на жената отсреща бяха зачервени и пламтяха, а косата й беше разчорлена.

— Току-що приключихме с изчисленията — заговори пресипнало тя. — Тук сме само двамата с Гаспар. Говоря ти за онези ДНК кодове на Уолкот.

— И?

— Мислиш ли, че линията е безопасна? По дяволите, какво значение има! И да ни слушат… ей, пресата, Убежището, Блументал — чувате ли ни?

— Сюзън, моля те…

— Няма какво да ме молиш. Нито да ми благодариш. Исках да ти го съобщя лично. Нищо не става с уравненията.

— Не става с какво…?

— Съществува празнина, в пространството между изключването на механизъма за спане на преембрионично генетично ниво и същата процедура, но след като мозъкът е достигнал приблизително осемдневно развитие, която не може да бъде преодоляна. Причините са колкото очевидни, толкова специфични и непреодолими — от биологична гледна точка. Причини, здраво вкоренени и неразривно свързани с онези генетични текстове, където се съхраняват най-важните регулаторни функции. Повече подробности са излишни. Изводът е, че никога няма да можем да превръщаме спящите в неспящи. Никога! Нито Уолкот, нито супер мозъците в Убежището са в състояние да решат тази задача. Уолкот лъже.

— Но аз… не разбирам.

— Измислил е всичко. Нагласил го е, при това достатъчно добре, за да заблуди, поне за известно време, някои от най-добрите изследователи в тази област. Но всичко е една голяма фалшификация и Уолкот много добре знае, че последната крачка не може да бъде направена. Дошъл е при теб с измислената история за открадването на документи му, и сега Убежището понася удари, а Дженифър ще бъде съдена за убийство. И всичко това е заради една лъжа.

— Но защо? — все още не можеше да повярва Лейша.

— Не знам. Знам само, че е лъжа е, и толкоз. Ей, чухте ли там — от пресата? Лъжа!

Лейша заплака.

— Успокой се, мъничката ми. Какво да се прави, създанията не могат да надминат своя създател. Не могат и това си е. Така е предопределено. — Сетне продължи с променен глас: — Лейша, искам да го унищожиш. Уолкот. Той е мошеник, който продава фалшиви лекарства на умиращите. Дай го на вълците, момичето ми.

— Ще го направя — отвърна Лейша, но въобще не мислеше за Уолкот. За един кратък миг завесата пред очите й се вдигна и вече знаеше кой е извършил кражбата, как и защо.

13

Джордан отключи вратата на апартамента. Беше 4:30 сутринта.

В коридора го чакаше Лейша Камдън с нейните трима телохранители.

— Лейша? Какво…

— Тръгвай с мен! Бързо! Сигурна съм, че Хоуки знае за присъствието ми тук. Отиваме във вашата фабрика.

— Но аз…

— Казах да побързаш!

Джордан искаше да й обясни, че не възнамерява да ходи във фабриката — нито сега, нито когато и да било. Че е скъсал с Хоуки, и че е прозрял колко ниски са целите, които си е поставил. Но Лейша махна нетърпеливо с ръка и той осъзна, че сега не е време за излишни разговори.

— След миг съм готов.

На покрива, където имаше малък паркинг за автомобили и скутери, ги очакваше петместен самолет със сгъваеми крила. Именно самолет — Джордан го огледа учуден. Беше истинско произведение на изкуството. А пасажерската кабина се оказа доста широка и уютна.

— Добре, Лейша. Слушам те. — За какво е всичко това?

— Хоуки е убил Тимъти Херлингър.

Джордан замръзна. Стори му се, че вече е чувал това — отговорът сякаш отдавна се бе спотайвал вътре в него.

— Той е измислил целия план — добави Лейша.

— И сега си доволна — чу гласа си Джордан.

Тя го погледна изненадано. Тримата телохранители седяха неподвижно отзад. Беше надникнал в душата й. Да, тя наистина беше доволна. Че е Хоуки, а не някой неспящ. Че Убежището не носи никаква вина.

— Слушам те.

— Ретиновият отпечатък съвпада с този на Стела Бевингтън. Хоуки сигурно го е взел на онова парти у майка ти, по случай рождения ден на Бек. Помниш ли — той те принуди да го поканиш? Сигурно тогава е откраднал и приставката от колата на Стела. Микрочипът за проникване в Убежището. Стела е докладвала за изчезването, но никой не е обърнал внимание. Сметнали са, че приставката е прекалено сложна, за да послужи някому. Уповавали са се на собствената си ненадмината гениалност. Хоуки е наел Уолкот и Херлингър да се представят за такива, каквито не са. Измислил е всичко, нагласил го е до последната подробност. Накарал е глупаците от Убежището да проникнат в правителствените компютърни мрежи и да променят архивите. Уолкот пък съобщи за кражбата и така ударът попадна право в целта.

Малкият самолет започна да се спуска над пустинята, която заобикаляше фабриката.

— В един момент Херлингър решил да се откаже. Страх, или пробудила се съвест, кой знае? Заявил им, че ще ги разкрие и Хоуки му видял сметката.

— Щом смяташ, че Хоуки следи всяка твоя стъпка, защо идваме тук? Да не мислиш, че е оставил някакви улики?

— Глупости. Няма да има никакви улики.

— Тогава какво ще търсим?

Тя не отговори.

Приземиха се недалеч от вратата. Очакваха ги, защото портиерът само им махна да влизат.

Хоуки също ги чакаше — на вратата на кабинета си. Хоуки лъжецът. Интригантът.

Хоуки убиецът…

— Госпожице Камдън…

Лейша пристъпи към него. Имаше решителен вид.

— Вие сте убиецът на Тимъти Херлингър.

— О, не — засмя се той. — Ни най-малко.

— Да, вие сте го извършили. Накарали сте Уолкот да ми пробута онези фалшиви изследвания, за да раздухате омраза към Убежището. А след това, когато ви се е открила възможност да ни обвините и в убийство, сте премахнали Херлингър.

— Не разбирам за какво говорите — въздъхна Хоуки.

— Направили сте го за да увеличите печалбата на фабриката. Но това е само едната страна. Печалбите ви и без това нарастват заради движението. Истинската причина е, че вие сте спящ и винаги ще си останете такъв — вие сте един от онези, които ни мразят, защото не могат да бъдат като нас.

Шията на Хоуки взе да се покрива с червенина. Очевидно не бе очаквал да чуе точно това.

— Лейша… — рече Джордан.

— Няма страшно, Джорди. Телохранителите ми са професионалисти, в самолета има проследяващо устройство, а и целият този разговор се записва — което е известно и на господин Хоуки. Няма никаква опасност. Както и за вас — обърна се тя към Хоуки. — Нищо не може да бъде доказано. Нито вашата вина, нито тази на Дженифър. Отпечатъкът е от Стела и вие го знаете, нали? Както и че това рано или късно ще се разбере. Знаехте, че процесът ще бъде прекратен и никой няма да бъде осъден. Но омразата се разгоря още по-силно и това бе, което целяхте.

— Дрънкате глупости, Камдън. Но все пак ще ви отговоря. Ето какво има значение за мен — той сграбчи шепа листа от бюрото и ги поднесе към лицето й. — Благодарността на хора, които преди не са имали достойна работа. А сега я имат — благодарение на мен и движението. Това е моята цел.

— Достойнство, което се основава на кражба, измама и убийство.

— Единствената кражба, за която знам, е тази, извършена от Убежището. Поне така пишеше във вестниците.

— Ах — въздъхна Лейша. — Тогава нека ви съобщя за още една кражба. За да ме разберете. Вие откраднахте нещо много по-ценно — откраднахте го от сестра ми Алиса, от моята приятелка Сюзън Мелинг и от всички други спящи, които вярваха в перспективите на удължения живот и нарасналите възможности, идващи с премахването на съня. Тази вяра им даваше надежда, че бъдещето ще е по-добро. Те ни завиждаха за това, което имаме, без ние да сме го избирали. А вие… вие им дадохте надежда, пробудихте я в душите им и после я унищожихте. Откраднахте им най-важното нещо, което са имали. И най-скъпото. Не сте обрали онези, които ни мразят, защото те не знаят какво е надежда. Взехте я само от честните хора.

— Красиви приказки, Камдън. Нищо повече. Защо не започнете да пишете текстове за коледни картички?

Лицето на Лейша остана непроницаемо. Тя се обърна да си върви и едва сега Джордан видя колко малко е очаквала от тази среща. Не беше дошла тук за да промени Хоуки, нито за да изпита силата на гнева му.

Никой не заговори, докато малкият самолет се вдигна във въздуха. Едва тогава Джордан наруши тишината.

— Заради мен беше, нали? За да видя какво представлява.

Лейша постави ръката си върху неговата. Пръстите й бяха студени.

— Да, Джорди, прав си. Заради теб и никой друг. Мислех, че има още нещо, но съм грешала. Само ти, ето какво имаше значение.

— И никога ли вече няма да се върнем на Земята? — попита Найла.

— Миличка, та това е само орбитална станция — усмихна се Дженифър. — Не е някоя далечна планета. А и ще е готова чак след пет години. Можеш да слизаш долу всеки път, когато пожелаеш. И когато имаш работа. Важното е, че там ще си бъдем само ние. Съвсем отделени. Нашето общество.

— Това законно ли е? — попита Найла.

Дженифър се надигна и оправи гънките на своята снежнобяла абая.

— И да не е, ще стане. Заради вас и децата, които ще дойдат след вас. Законно, солидно и безопасно.

— Мамо… — произнесе Рики и млъкна.

— Да, миличък?

Той я погледна и по мъничкото му лице пробяга сянка. Каквото и да искаше да каже, бе решил да го задържи за себе си. Дженифър се наведе и го целуна. Целуна и Найла и тримата поеха към къщата. Реши да остави другото за после, да им го разкрива малко по малко, да им обяснява подробно всяка стъпка. По-късно. Сега е времето на плановете.

Време да поемат по нов път.