Безсмъртни в Испания

1

Двамата седяха сковано в старинните кресла „Еймз“, въпреки желанието си да бъдат тук. Казано по-точно, единият не искаше, а другият негодуваше срещу нежеланието на първия. Нищо ново за доктор Онг. Само след две минути вече го знаеше със сигурност — жената бе мълчаливият, но яростен противник. Но щеше да загуби.

— Бас държа, че вече сте приключили с проверката за нашата платежоспособност — произнесе с дълбок, приятен бас мъжът, Роджър Камдън. — Тъй че, докторе, не е ли време да ни запознаете с подробностите?

— Ама, разбира се — сепна се Онг. — Всъщност, по-добре е да започнете вие — коя от всички предлагани генетични модификации ви се струва най-привлекателна за вашето дете?

Жената неочаквано се размърда в креслото. Вероятно наближаваше трийсетте — очевидно му бе втора съпруга, — но погледът й вече издаваше умора, като че ли от постоянната надпревара с Роджър Камдън. Съвсем обяснимо за Онг. Госпожа Камдън имаше кестеняви коси и кафяви очи, а кожата й бе с мургав оттенък, който щеше да е привлекателен, ако не контрастираше така неприятно с необичайно бледото й лице. Носеше кафяв костюм — нито модерен, нито евтин — и обувки, в които удобството и елегантността се допълваха умело. Онг погледна крадешком към документите, за да си припомни името й. Казваше се Елизабет, но сигурно и другите го забравяха също тъй лесно. Седнал до нея, Роджър Камдън излъчваше дразнеща жизненост — цъфтящ мъж на средна възраст, с изрядно оформена прическа и скъп италиански костюм. Нямаше нужда да се взира в документите, за да си припомни кой е човекът прел него. Дори във вчерашния брой на „Уолстрийт джърнал“ имаше карикатура на Камдън по повод водещата му роля в трансграничното информационно инвестиране. Какво точно означаваше последното, за доктор Онг оставаше загадка.

— Момиченце — произнесе Елизабет Камдън. Онг остана изненадан, не очакваше да заговори първа. Гласът й криеше още една изненада — великолепен, с много изискан британски акцент. — Русичко. Със зелени очи. Високо и стройно.

Онг се усмихна.

— Външният вид не е проблем, уверен съм, че и вие го знаете. А що се отнася до телосложението, в тази насока можем да добавим само генетична предразположеност. Останалото зависи от хранителните навици…

— Да, да, разбира се — прекъсна го нетърпеливо Роджър Камдън. — Искаме обаче да е умно. Много интелигентно. И да е дръзко. Да обича авантюрите.

— Съжалявам, господин Камдън, но все още не познаваме чак дотам чертите на характера, че да ги включваме в генетич…

— Само ви изпитвах — ухили се Камдън и махна небрежно с ръка.

— И да има музикални способности — добави Елизабет Камдън.

— Пак ще повторя, госпожо Камдън, всичко, което мога да ви обещая, е само предразположение към музиката.

— И това ни стига — отсече Камдън. — Освен това искам пълен набор от генетични заложби срещу всякакви заболявания.

— Разбира се — кимна доктор Онг. Двамата срещу него мълчаха. Дотук изискванията им с нищо не надхвърляха възможностите, които тлъстият портфейл на Роджър Камдън притежаваше. Значи главното предстоеше. Онг си пое дъх. Напрежението изпълваше стаята с невидими светкавици.

— И… — рече Камдън, — никаква нужда от сън.

Елизабет Камдън завъртя рязко глава и се втренчи в прозореца.

Онг облиза нервно устни.

— Мога ли да се осведомя откъде сте узнали, че има разработки в тази насока? — попита той.

Камдън се ухили.

— Не отричате, значи. Вижте докторе, за последното съм готов да заплатя всякаква цена.

Онг едва сдържаше гнева си.

— Как научихте за съществуването на програмата? — повтори натъртено той.

Камдън бръкна във вътрешния джоб на сакото си. Коприненият плат се сбръчка и изду — в края на краищата тялото и дрехата произхождаха от различни класи. Едва сега Онг си спомни, че Камдън е ягаист — почитател и дори личен приятел на самия Кензо Ягаи. Това, което му подаде, бе копие от доклада за научните разработки.

— Не си правете труда да търсите източника на тази информация сред вашите служители, докторе. Няма да го откриете, уверявам ви. Нито който и да било друг. — Той се наведе напред и тонът му внезапно претърпя драматична промяна. — Вижте, знам, че сте създали двайсет деца, които въобще, ама въобще не спят, че деветнайсет от тях са здрави, интелигентни, физически и психически напълно нормални. Дори повече от нормални, с недвусмислени белези за преждевременно развитие. Най-голямото сега е на четири години и вече владее два езика. Знам също, че възнамерявате до няколко години да пуснете тази модификация на пазара. Но аз я искам за дъщеря си сега. Цената, както казах, е без значение.

Онг се надигна.

— Господин Камдън, не съм упълномощен да обсъждам самостоятелно подобен въпрос. А като се има пред вид и кражбата на информация…

— Хайде, чак пък кражба. Да го наречем по-скоро спонтанно оригване на информационната ви система, което е запокитило част от поверителната информация в обществено достъпния сектор. Ще изгубите доста време и средства, ако решите да докажете обратното…

— … да ви предложа цена за закупуване за споменатата генетична модификация не е от моята компетентност. Въпросът ще трябва да се обсъди от управата на института.

— Несъмнено, несъмнено. И кога ще мога да се срещна с останалите?

— Вие?

Камдън го погледна изпод вежди. Онг си даде сметка, че малцина биха могли да излъчват по-голяма увереност в момент като този.

— Естествено, как иначе ще запозная с офертата си хората, които имат право да вземат решение. Така се прави в големия бизнес.

— Господин Камдън, тук не става въпрос само за бизнес…

— Но не и само за научни разработки — парира мигновено Камдън. — Вие не сте организация с идеална цел. Носите си данъчното бреме и се нуждаете от свежи финансови постъпления. Вярно, в случая ще трябва да служите не на обществото, а на единици от него, но не бива да забравяте, че най-често тъкмо отделни хора носят най-голяма полза за общото благо. Пък и с какво един човек, бил той и богат, е по-лош от останалите? Докторе, да не би да имате нещо против малцинствата? Нито едно от вашите двайсет бета-опитни зайчета не произхожда от семейство на негри, или евреи. Само това оставаше, за да си създадете неприятности със съдебните инстанции.

— Съдебни… чакайте, но вие не сте нито черен, нито чифут!

— Аз принадлежа към друго малцинство. Натурализиран поляк съм. Истинското ми име е Камински. — Той се изправи. На устните му трепкаше неизменната лъчезарна усмивка. — Вижте, дърпаме се като деца. Ако ни надушат журналистите, ще ни направят за смях и двамата. Давате си сметка също, че нямам никакво намерение да ви съдя, за да се сдобия с това, което желая. Искам само дъщеря ми да получи вашето чудесно откритие. Докторе — продължи той и в гласа му се долови съжаление, — имате ли представа колко много още щях да постигна в живота, ако не ми се налагаше да спя?

— Ти и без това не мигваш — обади се Елизабет Камдън.

Роджър я погледна така, сякаш бе забравил за съществуването й.

— Чакай, скъпа, имам предвид годините преди да се запознаем. Когато бях млад, в колежа… искам да кажа, щях уча денем, а нощем да работя… Добре де, това няма особено значение. Вижте, докторе, доведете ми тази ваша управа и мисля, че ще се разберем.

— Господин Камдън, моля напуснете незабавно кабинета ми.

— Тоест преди да си изпуснете нервите заради предложението ми. Няма да сте първият. Предайте каквото искате на шефовете си, но очаквам да се срещнем още другата седмица. Свържете се със секретарката ми, Даян Клейвърз, и обсъдете с нея подробностите. Когато ви е удобно.

Онг не ги изпрати до вратата. На прага Елизабет се обърна.

— А какво е станало с двайсетото? — попита тя.

— Моля?

— С двайсетото дете. Мъжът ми каза, че деветнайсет от тях са физически и умствено здрави. Какво е станало с последното?

Напрежението отново нарасна скокообразно. Онг съзнаваше, че не бива да казва, знаеше също, че Камдън е информиран за изхода, но не беше сигурен, че ще отговори, а след това ще съжалява задето е изгубил контрол.

— Мъртво е, госпожо. Родителите му се оказаха психически неуравновесени. Разделили се още по време на бременността, а майката не могла да понесе детето да й реве двайсет и четири часа в денонощието.

— Тя ли го е убила? — попита Елизабет Камдън с разширени от ужас очи.

— По невнимание — произнесе до нея Камдън. — Твърде силно го раздрусала. — Той намигна на Онг. — Детегледачки, докторе. На смени. Трябваше да изберете само родители, които могат да си позволят детегледачки.

— Но това е ужасно! — избухна госпожа Камдън. Онг така и не успя да определи кое е ужасното — дали смъртта на детето, липсата на детегледачки или безотговорността на институтския персонал. Затвори очи.

Когато си отидоха, той разтвори в чаша вода десет милиграма циклобензаприн и го гаврътна. Заради гърба — обаждаше се старата травма. След това стоя дълго до прозореца, усещайки как напрежението бавно го напуска. Под него Мичиганското езеро галеше успокояващо брега. Предната нощ полицията бе разгонила бездомниците и сега плажът пустееше. Навсякъде бяха разхвърляни боклуци, дрипави одеяла, вестници, найлонови торбички. Законът забраняваше да се спи в парка и на плажа, забраняваше да си бездомен и без регистрация за постоянно местожителство. По някое време откъм парка се зададоха неколцина служители, които чевръсто събираха боклуците.

Онг вдигна слушалката и позвъни на президента на институтската управа.

Четирима мъже и три жени седяха край полираната махагонова маса в заседателната зала. Доктор, адвокат и индиански вожд, помисли си Сюзън Мелинг, докато оглеждаше седналите срещу нея Онг, Съливан и Роджър Камдън. Тя се засмя. Онг улови усмивката й и направи злобна гримаса. Надут пуяк. Джудит Съливан, адвокатът на института, се наведе и прошепна нещо на другия адвокат — нисък, постоянно нервничещ плешивец с вид на човек, свикнал да изпълнява заповеди. Роджър Камдън, същински индианският вожд, изглеждаше най-щастливият човек в стаята. Опасен мъж, какво ли е да тръгнеш от нищото и да станеш безумно богат? Тя, Сюзън, едва ли щеше да узнае някога. И все пак жизнерадостното му излъчване й действаше като магнит. Бъдещите татковци и майки най-често имаха вид на хора, които уреждаха собственото си погребение. Особено татковците. Затова пък Камдън се държеше така, сякаш е на рожден ден.

В известен смисъл Сюзън бе права. Тя му се усмихна и изпита удоволствие, когато той й отвърна със същото. Усмивка на акула, със странен примес на детска невинност… какво ли е да си с него в леглото? Онг стана, намръщи се величествено и взе думата.

— Дами и господа, мисля, че е време да започваме. Но първо да представя присъстващите. Господин Роджър Камдън и госпожа Камдън, това, естествено, са нашите клиенти. Господин Джон Яровски — адвокат на господин Камдън. Г-жа Джудит Съливан — главен юрисконсулт на института. Самюъл Креншу днес ще представя директора, доктор Брад Марстейнер, който за съжаление отсъства. И доктор Сюзън Мелинг — на нея дължим генетичната модификация, засягаща нуждата от сън. А сега ще ви запозная с няколко правни аспекта, относно договора, който ни предстои…

— Оставете за малко договорите — прекъсна го Камдън. — Нека първо да поговорим за откритието. Имам някои въпроси.

— Какво по-точно ви интересува? — попита Сюзън. Очите на Роджър Камдън бяха сини като морето. Госпожа Камдън — бяха я представили така, сякаш няма собствено име — имаше изплашен вид.

— В такъв случай — намеси се Онг, — да дадем думата на доктор Мелинг за едно кратко встъпително слово.

Сюзън предпочиташе да си поиграят на въпроси и отговори, най-вече за да види от какво точно се интересува Камдън. Но нямаше как да избегне мрежата, хвърлена от Онг. Тя се изправи покорно.

— Позволете ми да започна с кратко описание на съня. От дълго време учените го разделят на три основни фази. Фаза на „бавната вълна“, която на ЕЕГ1 се характеризира с делта вълни. Втората е REM-фазата2 — при нея дори и затворени, очите се движат безпорядъчно. Тя е много по-повърхностна и обикновено е свързана със съновиденията. Взети заедно, тези две фази оформят така наречения „базален сън“. Сънят от третата фаза се нарича „незадължителен“, тъй като немалко хора се лишават от него, без това да води до някакви нежелани странични реакции. Говоря за хората, привикнали към краткотраен сън, с продължителност до 3–4 часа на денонощие.

— Аз съм един от тях — заяви гордо Камдън. — Научих се да го правя. Другите могат ли го?

Явно все пак щяха да си играят на въпроси и отговори.

— Не. Истината е, че механизмът на съня притежава известна гъвкавост, но тя не е еднаква за всички. Raphe nuclei на съдовия ствол…

— Сюзън, струва ми се, че не е необходимо да навлизаме с такива подробности в темата — прекъсна я Онг. — Придържай се към основното.

— Та тези Raphe nuclei всъщност регулират баланса между невротрансмитерите и пептидите, което пък на свой ред оформя желанието за сън, нали? — довърши вместо нея Камдън.

Сюзън не се сдържа и се разсмя. Камдън, безскрупулният финансов магнат с ум като бръснач, седеше с кротка и невинна усмивка, досущ като някой първокурсник, който чака да го похвалят, задето си е назубрил урока. Онг направи гримаса. Госпожа Камдън бе втренчила поглед в рамката на прозореца.

— Съвършено правилно, господин Камдън. Виждам, че добре сте се подготвили.

— Става дума за моята дъщеря — отвърна Камдън и Сюзън преглътна стреснато. Кога за последен път бе чувала толкова властни нотки? Останалите в стаята мълчаха.

— Ами тогава — рече тя, — знаете, че хората заспиват поради прогресивно нарастващо импулсно напрежение в мозъка. Изследванията през последните двайсет години доказаха, че това е единствената причина. Нито фазата на бавните вълни, нито REM-сънят извършват някакви строго специфични функции, които да не могат да бъдат осъществени и докато тялото и мозъкът бодърстват. Много неща се случват по време на сън, но нищо не пречи тези процеси да протичат и когато индивидът е буден, стига да бъдат повлияни други хормонални взаимодействия.

Сънят е изпълнявал изключително важна роля в еволюцията на човека. Веднъж задоволили глада си и отвърнали на повика за продължаване на рода, първобитните хора можели да разчитат единствено на съня, като защитен механизъм срещу свирепите и кръвожадни хищници. Той е бил важно средство в борбата за оцеляване, защото им помагал да останат неподвижни в продължение на много часове. Но сега сънят е атавизъм, ненужен остатък от миналото, подобно на апендикса. Макар да се задейства неизменно всяка нощ, той отдавна е станал излишен. Ето защо ние прекъснахме веригата в самия й зародиш — в гените.

Онг трепна. Не обичаше подобни твърде опростени изказвания. А може би се бяха пробудили старите му антипатии към нея. Предпочиташе Марстейнер да говори за тези неща, при него нямаше да има литературни отклонения за „първобитни хора“ и „кръвожадни хищници“.

— А съновиденията? — попита Камдън.

— Също са излишни. Атавистично бомбардиране на кората, с цел да се поддържа полубодърстваща готовност, в случай, че някой хищник реши да нападне по време на сън. Функция, която се осъществява далеч по-добре при бодърстване.

— Защо тогава не ни е останало само то? Искам да кажа, от самото начало на еволюцията?

Отново я изпитваше. Сюзън му се усмихна ослепително, показвайки открито одобрението си.

— Нали ви казах. Предпазно средство срещу хищниците. Но ако ви нападне някой от съвременните хищници — да речем, трансграничен информационен инвеститор — тогава е по-добре да си в пълно съзнание.

— А как ще обясните високия процент на REM-сънища при зародиша и новороденото? — изстреля незабавно Камдън.

— Наследство от древността. Мозъкът се развива чудесно и без тяхна помощ.

— Ами невронното възстановяване във фазата на „бавните вълни“?

— Никой не го е прекъсвал. Достатъчно е да се въведе една малка програма в ДНК и то продължава при бодърстване. Поне на този етап не сме забелязали никаква загуба в невронната ефективност.

— Да, но по време на същата тази фаза се отделя значително количество от човешкия растителен хормон.

Сюзън го погледна с възхищение.

— Още един процес, който сме прехвърлили в състоянието на бодърстване. С някои генетични изменения в хипофизната жлеза.

— А какво ще кажете за…

— Страничните реакции! — прекъсна ги госпожа Камдън. — Кажете нещо за проклетите странични реакции!

Сюзън бавно се извъртя към Елизабет Камдън. Беше забравила за присъствието й. Младата жена я оглеждаше с нескрита неприязън.

— Радвам се, че попитахте, госпожо Камдън. Защото странични реакции има. — Сюзън спря, наслаждавайки се на театралния ефект. — Сравнени с другите деца на същата възраст, неспящите подрастващи — забележете, без да са получили увеличаване на интелектуалния потенциал — са далеч по-интелигентни, по-жизнерадостни и по-съобразителни.

Камдън извади цигара. Архаичният и неприличен жест изненада Сюзън. Но после разбра какво се крие зад него — Роджър Камдън искаше да отвлече вниманието им от себе си, за да скрие чувствата си в този момент. Имаше златна запалка, лъскава като играчка, с монограм.

— Ще ви обясня по-подробно — рече тя. — REM-сънят бомбардира мозъчната кора с хаотични неврални импулси от ствола. Следователно съновиденията възникват като следствие от опитите на обстрелваната кора да намери някакъв смисъл в активираните образи и спомени. Този процес поглъща голямо количество енергия. При неспящите обаче, тази енергия се съхранява и се влива в общата координация на въвежданата отвън информация. Ето и източникът за нарастващата интелигентност и великолепната съобразителност.

В добавка, вече повече от шейсет години на учените им е известно, че антидепресантите, които подобряват настроението при потиснати пациенти, оказват възпиращ ефект върху фазата на REM-съня. Но едва през последните десет години бе доказано, че обратното също е вярно — потискането на REM-съня прогонва депресията. Неспящите деца са жизнерадостни, общителни… лъчезарни. Това е най-точният израз.

— Но на каква цена? — попита госпожа Камдън. Държеше главата си изправена и мърдаше само ъгълчетата на устните си.

— На никаква. Няма отрицателни странични реакции.

— Засега… — изрече госпожа Камдън.

Онг и Креншу я гледаха втренчено. Роджър Камдън дори не бе погледнал жена си. Той дръпна от цигарата и пусна малко облаче дим.

Сюзън сви примирено рамене.

— Засега.

— Всяко нещо си има цена, доктор Мелинг.

Харесваше й начинът, по който произнасяше името й.

— Прав сте. Особено, когато става въпрос за генетични изменения. Честно казано, досега не сме открили каква ще е тя в споменатия случай — колкото и упорито да търсехме. Но нима е прекалено самонадеяно, ако заявим, че поне този път вселената ни е дала нещо наистина добро, позволила ни е да направим цяла крачка напред, да извлечем пълната полза… без да плащаме нищо?

— Не вселената. Интелигентността на хора като вас — заяви Камдън и Сюзън го погледна като гръмната. Очите му се впиха в нейните. Тя почувства, че дъхът й спира.

— Според мен — намеси се доктор Онг, — сега не е времето и мястото да обсъждаме подобни философски въпроси. Господин Камдън, ако сме задоволили научното ви любопитство, предлагам да се върнем към финансовата страна. Моля госпожица Съливан и господин Яровски да поемат нещата. Благодаря ви, доктор Мелинг.

Сюзън кимна. Повече не погледна към Камдън, но през цялото време усещаше присъствието му и знаеше, че я гледа.

Къщата беше точно такава, каквато си я бе представяла — масивна каменна постройка на брега на езерото, северно от Мичиган. Откъм пътя имаше голям двор с дървета, но между задната стена и откритата водна шир не бе засаден и храст. Тук-там през петната топящ се сняг се подаваше по някоя тревичка. БИОТЕХ работеше от четири месеца с Камдънови, но Сюзън за първи път идваше тук.

Докато крачеше по алеята, пристигна още една кола. Не, беше пикап, който заобиколи нейната кола и продължи към сервизния вход от другата страна. Шофьорът слезе да позвъни на вратата, а придружителят му се зае да разтоварва найлонови чували с пелени. Бяха розови, на жълти зайчета. Сюзън притвори очи.

Отвори й Камдън. Личеше си, че с мъка сдържа тревогата си.

— Сюзън, не беше нужно да идваш чак тук. Аз щях да сляза до града!

— Спокойно, Роджър, не се безпокой. Госпожа Камдън тук ли е?

— В дневната. — Той я поведе през просторния вестибюл и я покани в уютна стая с камина, в която гореше буен огън. Мебелите бяха в английски стил, имаше много дърво и картини на кучета и коне по стените. Навсякъде личеше ръката на Елизабет Камдън. Самата тя не се надигна от люлеещия се стол, когато Сюзън влезе.

— Ще се постарая да бъда кратка и ясна — започна веднага Сюзън. — И без това сте изтормозени от дългото чакане. Получихме всички резултати от амниоцентезата, ултразвуковото изследване и тестовете на Лонгстън. Имате чудесен плод, който се развиваше напълно нормално в продължение на две седмици, след като се имплантира без никакви проблеми към маточната стена. Сега обаче възникна усложнение.

— Какво? — подскочи Камдън.

— Госпожо Камдън — обърна се Сюзън към жена му, — по чиста случайност миналия месец и двата ви яйчника са отделили яйцеклетки. И сега вие носите два зародиша.

— Близнаци? — попита пресипнало Елизабет.

— Не — отвърна Сюзън, но после се сепна. — Искам да кажа — да. Това са близнаци, но не са еднакви. Само единият плод е генетично променен. Другият ще бъде съвсем нормален. Доколкото си спомням, вие не желаехте нормално дете.

— Така е — кимна Камдън. — Аз не желая.

— Аз пък искам — рече Елизабет.

Камдън й хвърли гневен поглед, извади цигара и демонстративно я запали. За Сюзън това, което ставаше бе пълна загадка.

— Растежът на детето ни ще бъде ли повлиян от присъствието на другото? — попита Роджър.

— Не — отвърна Сюзън. — По никакъв начин. Те просто… съществуват заедно.

— Не може ли да го премахнете?

— Само ако извадим и двата плода. Ако решим да извадим единия, травмирането на маточната стена ще доведе до изхвърляне и на другия. Но избор има. Можем да започнем всичко отначало. Все пак не забравяйте, че оплождането in vitro, освен всичко друго, е и малко късмет. Някои двойки правят по осем, десет опита. Ако започнем отначало, процесът може да се окаже дълъг.

— Пак питам — присъствието на втория зародиш може ли да повлияе неблагоприятно върху развитието на дъщеря ми? Например да й отнеме хранителни вещества? Или да промени други фактори с напредването на бременността?

— Не. Освен риска от преждевременно раждане. Две бебета заемат повече място в утробата, а когато вътре стане тясно, настъпват благоприятни условия за раждане. Но иначе…

— Колко преждевременно? Достатъчно, за да заплаши съществуването й?

— Най-вероятно не.

Камдън продължи да пуши. На вратата застана един от подчинените му.

— Сър, търсят ви от Лондон. Джеймз Кендал от името на господин Ягаи.

— Ще се обадя — Камдън стана, но изведнъж се наведе и втренчи очи в лицето на жена си. — Добре, Елизабет. Добре.

След което напусна стаята.

Измина доста време, преди Сюзън да осъзнае, че Елизабет я разглежда с любопитство.

— О, да, докторе. Такъв си е той.

Сюзън премълча.

— Абсолютно непоносим. Но не и този път. — Тя се засмя тихо. — Две значи. Вие… знаете ли от какъв пол е другото?

— И двете са женски.

— Исках момиченце. А сега ще имам две.

— Значи ще ги задържите?

— Разбира се. Благодаря ви, че дойдохте, докторе.

Намек, че може да си върви. Никой не я изпрати. Но докато влизаше в колата, откъм вратата дотича Камдън — гологлав и запъхтян.

— Сюзън! Исках да ти благодаря, че дойде лично да ни съобщиш всичко това.

— Вече ми благодари.

— Да. Вярно. Уверена ли си, че вторият плод няма да навреди на дъщеря ми?

— Също както и че генетично промененият няма да окаже влияние върху нормалния.

Той се усмихна.

— Нима смяташ, че другият означава нещо за мен? Защо да се преструвам — особено пред теб? Май е време да търся детегледачки.

— Аха…

— И да поръчам още пелени.

— Да.

— Всъщност нощем ще ми е нужна само една детегледачка.

— Ти решаваш.

— И ти — неочаквано той се наведе към нея и я целуна. Беше едновременно нежно и почтително и Сюзън не знаеше как да реагира. Камдън не й остави много време, просто хлопна вратата, обърна се и изчезна вътре. Сюзън подкара по алеята и чак тогава усети, че ръцете й треперят.

„Интересно — рече си тя, — как ли ще ги кръстят?“

Тук не бяха привикнали към неканени гости посред нощ. Една сестра изтича откъм регистратурата и пресече пътя на доктор Онг. Малко по-нататък, в дъното на коридора, имаше стъклена стена, зад която бе разположено родилното. За изненада на Онг, Сюзън Мелинг се бе опряла на стената и надзърташе оттатък. На всичко отгоре плачеше.

Онг си даде сметка, че никога не е харесвал тази жена. И не само нея — жените въобще. Дори тези от тях, които притежаваха изключителна интелигентност, не можеха да овладеят подобни неприятни навици.

— Гледай — изхлипа Сюзън. — Виж ги само.

Зад прозрачната стена Роджър Камдън, с маска и шапка, държеше мъничко същество, увито в снежнобели пелени. Сините му очи просто сияеха. Главицата на новороденото бе покрита със златист мъх, очите му бяха широко ококорени, а кожата — розова.

— Имаше ли усложнения при раждането? — попита Онг.

— Никакви. Всичко мина като по ноти. Елизабет се чувства добре. Сега спи. Не е ли прекрасно? Малкото авантюристче… — тя изхлипа отново и дискретно избърса сълзите си. Едва сега Онг осъзна, че е пияна. — Казвала ли съм ти, че на времето щях да се омъжвам? Преди петнайсет години, тогава още следвах. Отказах се, защото ми се стори глупаво и скучно. Божичко, защо ли те занимавам с подобни глупости? Съжалявам. Наистина съжалявам.

Онг се отдръпна от нея. Видя как Роджър Камдън полагаше детето в плексигласов кувьоз. На табелката му бе изписано:

момиче, Камдън, номер 1, 3,6 кг.

Онг се обърна и пое към отделението. Нямаше желание да се среща с Камдън, нито го интересуваха плачливите истории на Мелинг. Искаше лично да се запознае с доклада за раждането. Такъв невероятен момент, пореден успех на генното инженерство, а онази там циври неудържимо. Дори не спомена за второто дете в съседния кувьоз, на който бе изписано:

момиче, Камдън, номер 2, 3,2 кг.

Тъмнокосо, сбръчкано и възчервено личице, заспало спокойно, сгушено в розовото си одеяло.

2

Най-ранните спомени на Лейша бяха трепкащи линии, но те не съществуваха. Последното го знаеше със сигурност, защото всеки път, когато посягаше да ги сграбчи, шепичката й оставаше празна. По-късно осъзна, че трепкащите линии са светлина: слънчеви снопове, които се процеждаха през щорите на нейната стая, между процепите на пердетата в столовата и между кръстосаните метални решетки на прозореца в дневната. Денят, когато откри, че златистото сияние е светлина, тя се засмя радостно на глас, доволна от себе си, а татко й, който тъкмо редеше цветя във вазата, се обърна й я погледна усмихнат.

Цялата къща бе изпълнена със светлина. Тя се отразяваше от повърхността на езерото, плъзгаше се покрай високите бели тавани и се събираше в ослепителни локви на пода. Двете с Алиса по цял ден се движеха през завеси от светлина. Понякога Лейша спираше, вдигаше лице и оставяше светлината да я окъпе цялата. Усещаше я почти като вода.

Най-хубава бе светлината в дневната. Тъкмо там тате седеше през по-голямата част от деня, когато си беше вкъщи и си отдъхваше от печеленето на пари. Поливаше цветя, тананикаше си, а Лейша и Алиса се гонеха между дървените маси със саксии, от които се носеше омаен мирис на влажна пръст.

— Растат — рече баща й като я хвана за ръката. — Изпълняват обещанията си. Алиса, внимавай! Ще ми бутнеш орхидеите!

Алиса спря задъхана и се огледа уплашено. Тате никога не забраняваше на Лейша да тича — дори и когато можеше да събори нещо.

След известно време светлината си отиваше. Тогава ги къпеха, но после Алиса се умълчаваше и изглеждаше някак отпусната. Не искаше да играе с нея, дори когато й предлагаше най-любимите й игри. Малко след това леля отвеждаше Алиса в нейната стая, а Лейша сядаше да говори с тате за разни неща, но по някое време той казваше, че има още работа и се затваряше в кабинета си да печели пари. Винаги изпитваше съжаление, когато си тръгваше, но не задълго, защото тогава идваше мадмоазел и започваше уроците, които Лейша много обичаше. Толкова интересно е да се научават нови неща! Вече можеше да пее цели двайсет песни, знаеше да пише всички букви от азбуката и да брои до петдесет. И докато приключат с уроците, светлината се връщаше и идваше време за закуска.

Това бе единственото нещо, което Лейша не харесваше. Тате трябваше да бърза за службата и затова Лейша и Алиса закусваха с мама в столовата. Мама носеше червен халат, който Лейша харесваше, и нито миришеше странно, нито говореше неразбираемо, както в по-късните часове на деня. И все пак, закуската й бе неприятна. Мама винаги започваше с въпроса.

— Алиса, миличка, как спа?

— Добре, мамо.

— Сънува ли хубави сънища?

В началото Алиса отговаряше отрицателно. Но един ден каза: „Сънувах някакъв кон. И аз го яздех“. Мама плесна с ръце, целуна Алиса и й даде допълнителна захаросана пръчка. След този случай Алиса винаги имаше готов сън, който да разказва на мама.

Веднъж и Лейша се обади.

— Аз също сънувах. Сънувах светлина, която нахлува през прозореца и ме завива като златисто одеяло, а после ме целува по очите.

Мама остави толкова рязко чашата си, че част от кафето се разля по масата.

— Не ме лъжи, Лейша! Никога не ме лъжи! Нищо не си сънувала!

— Не е вярно, сънувах!

— Само децата, които спят, сънуват. Не ме лъжи!

— Сънувах! Сънувах! — извика Лейша.

— Не мога да понасям дете, което ме лъже! Чу ли ме, Лейша, подобно нещо няма да търпя!

Ти лъжеш! — изкрещя Лейша, макар да знаеше, че не е права. В този момент мразеше майка си, както нищо на света, а Алиса седеше с изцъклен поглед, изплашена от думите на сестра си.

— Лельо! Лельо! — извика мама. — Отведете Лейша в стаята й! Веднага! Когато се научи да не лъже, ще я пуснем пак сред възпитаните хора.

Лейша заплака, когато леля се появи и я отведе в стаята. Дори не бе успяла да закуси. Но това не я интересуваше. И без това мразеше закуската. Единственото, за което мислеше сега, бяха очите на Алиса — големи, влажни и изплашени.

Но Лейша не плака дълго. Леля й прочете някаква приказка, после поиграха на компютъра, а след това се появи Алиса. Леля ги откара с колата в Чикаго, в зоопарка, където имаше толкова интересни животни… които дори не биха й се присънили. По-точно на Алиса. Когато се върнаха, мама вече я нямаше и Лейша знаеше, че е отишла при чашите със странно ухаещата течност, с които се забавляваше до късно вечерта.

Но една нощ тя влезе в стаята на мадмоазел.

— Трябва да отида до тоалетната — каза тя. Постоя малко вътре, за да не излезе, че е било лъжа, а после се измъкна на пръсти в коридора. Отиде първо до стаята на Алиса. Една-единствена лампа осветяваше малкото креватче. В стаята на Лейша нямаше креват. Тя погледна лицето на сестра си през пръчките. Алиса лежеше на една страна със затворени очи. Миглите й трепкаха едва забележимо, като полюшвани от вятъра завеси. Брадичката й изглеждаше странно отпусната.

Лейша затвори внимателно вратата и се отправи към стаята на родителите си.

Те не спяха в креватче, а в огромно, просторно легло, където имаше място за още цял куп хора. Миглите на мама не трепкаха. Лежеше изтегната по гръб и тихо похъркваше през носа. От нея се носеше познатата, странна миризма. Лейша отстъпи назад и се прокрадна до тате. Той лежеше настрани като Алиса и брадичката му беше отпусната също като нейната. Имаше нещо във вида му, което я изплаши. Тъкмо понечи да си тръгне, когато очите му неочаквано се отвориха и Лейша изпищя.

Тате скочи от леглото, гушна я и погледна към мама. Тя не помръдваше. Тате беше облечен само с гащета. Занесе Лейша в гостната, а мадмоазел дотича задъхана, като нареждаше:

— Простете ми, господине, ужасно съжалявам, но тя каза, че отива до тоалетната и аз…

— Няма нищо — прекъсна я тате. — Аз ще се погрижа за нея.

— Не! — изпищя Лейша, заради голото му тяло, отпуснатата брадичка и странния мирис на мама. Но тате я отнесе в другата стая, зави я и седна до нея.

— Какво е станало, Лейша? Какво беше намислила?

Тя не отговори.

— Искаше да видиш как спят хората, прав ли съм? — попита тате, а гласът му беше толкова мек и топъл. Тя кимна бавно.

— Интересно ти е, защото ти не спиш, нали?

— Да — рече Лейша. — Но ти ми каза, че ходиш нощем в кабинета, за да печелиш пари?

Тате се засмя.

— Не всяка нощ. Понякога лягам да спя, но за малко. На мен не ми трябва много сън и затова нощем често съм при теб. Хората по принцип имат различна нужда от сън и само малцина никога през живота си не спят. Такава си и ти…

— Защо?

— Защото си особена. По-съвършена от другите. Преди да се родиш, помолих докторите да те направят такава.

— Защо?

— За да правиш всичко, което искаш и да можеш да изявиш напълно личността си.

Лейша се сгуши в него и го погледна. Нищо не беше разбрала от думите му. Тате се пресегна, откъсна едно цвете и го поднесе към нея.

— Ето, виж, Лейша — храстът ражда това цвете. Защото може. Никой друг храст не би могъл да роди същото цвете. Нито онзи в ъгъла, нито растението, което виси от саксията. Следователно най-важното нещо на света за този храст е да отгледа своето цвете. То е неговата личност, онова, което единствено той може да даде на света. Нищо друго няма значение.

— Не разбирам, тате.

— Ще разбереш. Някой ден.

— Но аз искам да разбера сега — настояваше Лейша, а тате се засмя и я прегърна. От прегръдката й стана хубаво, но не й помогна да разбере.

— Когато печелиш пари… и това ли е изява на твоята… на твоята личност.

— Да — кимна щастливо тате.

— Значи никой друг не може да печели пари?

— Никой друг не може да го прави като мен.

— Какво правиш с парите?

— Купувам разни неща за теб. Тази къща, дрехите ти. Плащам уроците на мадмоазел, колата, с която се возите.

— А какво прави храстът с цветето?

— Печели възхищението на околните — отвърна тате, но това също не й говореше нищо. — Красотата е нещо много важно, Лейша. Красотата, създадена и поддържана с индивидуално усилие. Ей това е най-важното нещо.

— Студено ми е, тате.

— Веднага ще повикам мадмоазел.

Лейша не помръдна. Тя протегна ръка и докосна цветето.

— Тате, Искам да спя.

— Не искаш, миличко. Спането е загуба на време. Изгубени мигове. Все едно, че умираш за малко.

— Алиса спи…

— Тя не е като теб.

— Алиса не е ли особена?

— Не. Само ти.

— Защо не направихте и Алиса особена?

— Тя сама се направи такава. Нямах възможност да й помогна.

Всичко беше прекалено сложно. Лейша заряза цветето и се гушна в скута на баща си. Той я дари с усмивка.

— Моята малка питанка. Когато пораснеш, ще откриеш своята собствена красота и тя ще диктува новия ред, какъвто светът няма да е виждал. Може да станеш дори като Кензо Ягаи. Той е измислил генераторът, който захранва целия свят.

— Тате, да знаеш само колко си смешен с тия гащи — засмя се Лейша. Той също се засмя. Но след това добави: — Когато порасна, ще използвам особеността си, за да помогна и на Алиса да стане като мен.

Смехът на баща й секна.

Доктор Мелинг идваше веднъж седмично да види Лейша и Алиса. Понякога сама, друг път с още хора. Двете с Алиса я харесваха, дали защото се смееше много, или заради блясъка в очите й? Доктор Мелинг играеше с тях на различни игри, първо поотделно, после заедно. Всеки път ги снимаше и измерваше теглото им. Караше ги да лягат на масата и допираше някакви странни метални пръчки до слепоочията им, но не беше страшно, защото приборите издаваха разни смешни звуци. Освен това, също като тате, доктор Мелинг обичаше да отговаря на въпроси. Веднъж Лейша попита: „И доктор Мелинг ли е особена? Като Кензо Ягаи?“ Тате се засмя, погледна докторката и кимна:

— О, да, така е.

Когато Лейша стана на пет, двете с Алиса тръгнаха на училище. Всяка сутрин шофьорът на тате ги караше до Чикаго. Там обаче се разделяха. Отиваха в различни стаи, което никак не се нравеше на Лейша. Децата в стаята на Лейша бяха по-големи. Още от първия ден се влюби в училището с неговите очарователни изследователски прибори, електронни чекмеджета, пълни с математични гатанки, и интересни съученици, заедно с които се ровеше из картите на света. Само след половин година я преместиха в нова стая, с още по-големи деца, но всички се държаха мило с нея. Харесваше й да изрисува различни букви върху плътната, дебела хартия.

— Солейското училище се оказа подходящо място — отбеляза веднъж баща й.

Но Алиса не харесваше Солейското училище. Искаше да ходи на училище с жълтия рейс, с който откарваха децата на съседите. Много плака и често запокитваше рисунките си на пода, след като ги завършеше. Тогава мама излезе от стаята си — Лейша не беше я виждала от няколко седмици — и счупи два порцеланови свещника. Бяха скъпи, китайска изработка, и Лейша се втурна да събира парченцата. През това време мама и тате се надвикваха в гостната, под голямата стълба.

— Тя е и моя дъщеря! Ще върви където й е приятно!

— Какво право имаш ти да решаваш? Погледни се на какво заприлича с твоето непрекъснато наливане… помисли какъв пример им даваш… а мислех, че се женя за английска аристократка!

— Получи това, за което си беше платил! Нищо! Пък и кога ли си имал нужда от мен? От който и да било?

— Престанете! — разплака се Лейша. Изведнъж настъпи тишина. Беше си порязала ръката на едно парче и кръвта й капеше по килима. Тате изтича и я вдигна на ръце. — Престанете — изхлипа Лейша и почти не чу, когато баща й зашепна:

— Ти престани, Лейша. Нищо, което те ти правят, не бива да те засяга. Трябва да си по-силна от тях.

Лейша зарови личице в рамото на тате.

Преместиха Алиса в сандбъргското начално училище, същото, в което отиваше всяка сутрин жълтият рейс от улицата.

След няколко седмици тате им съобщи, че мама постъпва в болница да се лекува и вече нямала да пие толкова много. А когато излезе оттам, продължи той, ще отиде да живее другаде. Двамата вече не били щастливи заедно. Каза им го много внимателно, като подбираше всяка дума.

— Не искам да си отива — заплака Алиса. Лейша си помисли, че баща й ще я вдигне на ръце и ще я прегърне. Но той само стоеше и ги гледаше.

Тогава Лейша застана до Алиса и я прегърна.

— Успокой се, Алиса. Всичко ще бъде наред! Ние ще го направим така! Аз ще си играя с теб, когато не си на училище, за да не ти е мъчно за мама!

Алиса се вкопчи в Лейша. А Лейша извърна глава, за да не вижда лицето на тате.

3

Този път Кензо Ягаи пристигаше в Щатите, за да чете лекции. Заглавието на темата, по която щеше да говори на срещите си в Ню Йорк, Лос Анджелис и Чикаго, с повторение във Вашингтон, под формата на официално обръщение към Конгреса, беше: „Неизбежни политически последствия от приложението на леснодостъпна енергия.“ Лейша Камдън, почти единайсетгодишна, щеше да се срещне с него непосредствено след лекцията в Чикаго, като частната среща бе уредена от баща й.

Познаваше добре още от училище принципите на студения термоядрен процес. Преподавателят по глобална проблематика се бе постарал да проследи в хронологичен ред промените в света, настъпили след евтиното и лесно приложимо откритие на господин Ягаи: нарастващият просперитет на Третия свят, крахът на старите комунистически системи, упадъкът на нефтените империи, обновената икономическа мощ на Съединените щати. Като персонална задача, всеки от групата й трябваше да напише сценарий за филм, в който да се сравни бита на едно средно американско семейство от 1985-та (притискано от високата цена на електроенергията и с вяра в бъдещето на данъчната политика) и идентично семейство от 2019-та, което разчита на евтина енергия и вярва в договора, като солидна основа на съвременната цивилизация. Някои от нещата, които узнаха в хода на изследването, учудиха и изненадаха Лейша.

— В Япония смятат Кензо Ягаи за предател на собствената си нация — сподели тя на вечеря с баща си.

— Не — поправи я той. — Някои японци мислят така. Внимавай с обобщенията, Лейша. Ягаи патентова и лицензира своята Я-енергия в Съединените щати, защото тук духът на личното предприемачество все още не беше умрял. Благодарение на изобретението му, нашата страна се върна обратно в лоното на индивидуалната ползокрация, а Япония бе принудена да ни следва по този път.

— Баща ти бе един от хората, които защитаваха този възглед от самото начало — добави Сюзън. — Изяж си граха, Лейша.

Сюзън и Роджър бяха женени не повече от година, но за Лейша присъствието на Сюзън в къщата все още бе някак странно. Все така я харесваше, а и баща й често повтаряше, че Сюзън била ценна добавка към дома — интелигентна, амбициозна, общителна. Като Лейша.

— Запомни, Лейша — продължи баща й, — ползата на всеки от нас за обществото, а и за самия себе си, се гради на това, което ние правим, а не което мислим, че другите трябва да направят. Хората търгуват с умението си да вършат разни неща и от това печелят всички. Основите на съвременната цивилизация се опират на договора. Всички съглашения са доброволни и от взаимна изгода. В противовес на принудата, която, като средство за постигане на цели, е напълно погрешна.

— Силните нямат право да отнемат каквото и да било от слабите — рече Сюзън. — Алиса, скъпа, ти също не забравяй граха.

— Нито слабите да отнемат със сила от силните — кимна Камдън. — Мисля, че ще го чуеш и от Кензо Ягаи тази вечер.

— Не обичам грах — заяви Алиса.

— Но тялото ти го обича — отвърна Сюзън. — Грахът е много полезен.

Алиса се усмихна. Лейша я погледна обнадеждено — напоследък сестра й все по-рядко се смееше.

— Тялото ми не е сключило договор с граха.

— Напротив — възрази малко нервно Роджър. — То ще извлече необходимата полза. А сега яж!

Усмивката на Алиса се стопи. Лейша забоде поглед в чинията. Изведнъж си помисли, че е намерила изход.

— Не, татко, почакай — тялото на Алиса има полза, но каква е ползата за бедния грах? Това не е взаимно изгоден договор! Алиса е права!

Камдън избухна в смях.

— Тя е на единайсет години… на единайсет — промърмори той. Дори Алиса се усмихна и Лейша размаха победоносно вилицата си, следейки малкото й светло отражение върху отсрещната стена.

Алиса отказа да слуша лекцията на Кензо Ягаи. Щеше да спи у приятелката си Джули. Още по-изненадващо бе, че Сюзън също няма да присъства. Двамата с баща й си размениха странни погледи на вратата, но Лейша бе твърде развълнувана да мисли за това. Предстоеше й да чуе Кензо Ягаи.

Ягаи бе дребен мъж, мургав и строен. Лейша хареса акцента му. Понрави й се и още нещо в него, но в началото не можеше да го определи.

— Татко — прошепна тя в мрака на аудиторията, — той е щастлив.

Баща й я прегърна мълчаливо.

Ягаи говореше за духовността на икономиката. „Духовността на един човек, която се изразява в достойнството му да бъде такъв, почива на собствените му старания в тази насока. Духовността и ползата за околните не са заложени автоматично, по рождение, у благородника — достатъчно е да погледнем назад в историята, за да се убедим в това. Духовността и ползата не лежат и в предаваните по наследство богатства. Наследникът може да се окаже крадец, нехранимайко, експлоататор, човек, който ще пропилее богатството и ще напусне света беден. Достойнството и ползата не са и неотменим атрибут на самото съществуване. Серийният убиец съществува, но ползата му за обществото е отрицателна, а в жаждата да убива няма капчица достойнство.

Не, духовността и достойнството се пораждат само и единствено от индивидуалните усилия на всеки от нас. Да отнемеш на някого правото да се реализира или да търгуваш с постигнатото от него, означава да му отнемеш духовността и достойнството. Затова се провали комунистическата идея. Всяка принуда, всеки насилствен опит да бъдат отнети на хората възможностите за доброволна самоизява, водят до духовно поражение и отслабване на обществото. Военната повинност, кражбата, измамата, насилието, социалното благополучие, расовото и религиозно деление — всички те лишават човек от правото му на избор, от правото му да постига сам и сам да търгува с постигнатото. Насилието е евтина измама. То не създава. Само свободата — свободата да постигаш, свободата да търгуваш свободно с това което си постигнал — може да сътвори среда, съответстваща на духовността и достойнството на хората.“

Лейша ръкопляска толкова силно, че я заболяха ръцете. Докато вървяха по коридора към задната част на сцената, й се струваше, че ще спре да диша. Кензо Ягаи!

Но отзад имаше толкова много хора, че не можеше да се мине. Навсякъде бяха разположени камери.

— Господин Ягаи, позволете да ви представя дъщеря си — каза баща й. Камерите се завъртяха и се насочиха към нея. Един японец прошепна нещо на Ягаи, той се наведе и се вгледа отблизо в Лейша.

— О, да.

— Погледни насам, Лейша — извика някой. Камера-робот плуваше толкова близо до лицето й, че тя неволно отстъпи назад. Чу резкия глас на баща си, но досадните камери не се отдръпваха. Някаква жена приклекна до нея и тикна микрофон под носа й.

— Лейша, кажи ни, милинка, как се чувства човек, който никога не спи?

— Какво?

Някой се изсмя. Смехът не беше приятен.

— Изкуствен гений…

Лейша усети ръка на рамото си — беше на господин Ягаи — хвана я здраво и я дръпна от камерите. Изведнъж, като по чудо, около тях се подреди стена от ниски и яки японци, зад която бяха само тримата — Кензо, баща й и тя. Така стигнаха до гримьорната, където господин Ягаи затвори внимателно вратата.

— Не бива да им обръщаш внимание, Лейша — рече й той с прекрасния си акцент. — Никога! Има една стара азиатска поговорка: „Кучето си лае, а керванът си върви“. Никога не позволявай твоят керван да бъде спиран от лая на тези нахални кучета.

— Няма — обеща Лейша, без да осъзнава пълното значение на думите му. По-късно щеше да мисли върху тях. И да ги обсъди с баща си. В момента бе заслепена от присъствието на един изключителен човек, който променяше света, но без да използва сила, без оръжие, а като продава своите собствени, изключителни умения. — Изучавала съм вашата философия в училище, господин Ягаи.

Кензо Ягаи погледна въпросително баща й.

— В частно училище — поясни Роджър Камдън. — Сестра й също я изучава, в общественото училище. Стъпка по стъпка, Кензо. Ще го постигнем.

Все пак пропусна да поясни защо Алиса не е тази вечер с тях.

Когато се прибраха, тя седна да обмисли всичко, което бе чула и преживяла тази вечер. Едва дочака сутринта и веднага щом Алиса си дойде от Джули, изтича да я посрещне. Сестра й изглеждаше ядосана от нещо.

— Алиса! Какво се е случило?

— Не мислиш ли, че и без това си имам достатъчно проблеми със съучениците? Тъкмо бяха спрели да ме задяват, и сега — това! Защо ти трябваше да го правиш?

— Какво да правя?

Алиса й хвърли смачкания тазсутрешен вестник. Той падна в краката й. На първата страница имаше голяма снимка, на която се виждаха двамата с Кензо Ягаи. Заглавието беше:

Алиса подритна вестника.

— Снощи те показваха по телевизията. Толкова усилия положих да ме приемат за нормална! Сега дори Джули няма да иска да се среща с мен!

Тя изтича по стълбите и се затвори в стаята си.

Лейша все още гледаше вестника. Спомни си думите на Кензо: „Кучето си лае, а керванът си върви.“ Вдигна поглед към опустелите стълби.

— Алиса — извика тя, — накъдрена, косата ти е много хубава.

4

— Искам да се срещна с останалите — настояваше Лейша. — Защо толкова дълго сте го крили от мен?

— Нищо не сме крили — отвърна Камдън. — Да не ти казваме, не означава, че крием. Както виждаш, сама го научи.

Лейша го погледна. Беше на петнайсет, последна година в солейското училище.

— А ти защо не ми каза?

— Защо да ти казвам?

— Не знам — въздъхна Лейша. — Всичко друго ми казваше.

— Ти беше напълно свободна да питаш за останалото.

Лейша се замисли и веднага откри противоречието.

— Не съм те молила за нищо от онова, което си ми давал — защото не знаех какво да искам. Смятах, че като възрастен, ти си в правото да решаваш. Но защо нито веднъж не ми предложи да се срещна с другите неспящи мутанти…

— Не използвай тази дума — прекъсна я остро Камдън.

— … или си го смятал за маловажно по отношение на развитието ми, или има някаква друга причина да не се срещам с тях.

— Грешиш. Има и трета възможност. Смятам, че за развитието ти е важно да се срещнеш с тях, но исках това да стане по твой избор и след твое решение — свободно и необвързано.

— Добре. Искам го! Но първо ми кажи, колко неспящи има, освен мен, кои са те и къде се намират?

— Щом използваш термина „неспящи“, значи си чела някъде по този въпрос. Може би дори знаеш, че броят им в Щатите е 1082, но има неколкократно повече отвъд океана, главно в развитите страни. Тук, в Чикаго, са 79 — повечето са малки деца. Едва 19 са около твоята възраст.

Лейша не отрече, че е чела за това. Камдън се наведе напред и примижа късогледо. Беше остарял, имаше едри сиви кичури в косите си. Според „Уолстрийт джърнал“ той беше един от стоте най-богати хора в Америка, но същевременно го обвиняваше, че избягвал обществените контакти, филантропските прояви и любопитството на медиите. За срещи използваше собствения си самолет, че най-често посещаваше Икономическия институт „Ягаи“, чийто почетен председател бе самият той.

Лейша се изтегна във фотьойла, опъна дългите си крака и зарови пръсти в косата си.

— Амиии, тогава искам да се срещна с Ричард Келер.

Келер живееше в Чикаго и беше на седемнайсет.

— Защо ме питаш? Иди и се срещни.

Стори й се, че долови раздразнение в гласа му. Може би защото я бе учил първо да преценява, а после да действа. И двете бяха еднакво важни. Тя се засмя.

— Знаеш ли, татко… започваш да ставаш предсказуем.

Камдън се присъедини към смеха й. Докато се гледаха развеселени, влезе Сюзън.

— Още ненапълно — рече тя, дочула последната реплика. — Роджър, какво става със срещата в четвъртък в Буенос Айрес? Отложена ли е, или не? — след като не получи отговор, тя неочаквано тропна с крак и повтори с писклив глас: — Роджър! На теб говоря!

Лейша отмести поглед. Преди две години Сюзън напусна института за генетични проучвания, за да поеме изцяло домакинството в къщата — дотогава бе опитвала безуспешно да съчетава и двете. Ала откакто изостави БИОТЕХ, тя се промени до неузнаваемост. Караше се с градинаря и икономката и искаше да изпълняват безпрекословно всичко, което тя нареди. Гласът й стана по-строг. Дори косата й се промени, потъмня и увисна.

— Остава — отвърна Роджър.

— Е, благодаря, че поне ми отговори. Аз ще присъствам ли?

— Ако желаеш.

— Желая.

Сюзън излезе. Лейша стана и се протегна, като се надигна на пръсти. Гърдите й, които напоследък бяха пораснали значително, щръкнаха предизвикателно. От прозореца проникваше приятна слънчева светлина. Завъртя се и видя, че баща й я разглежда с неразгадаемо изражение.

— Лейша…?

— Какво?

— Можеш да се срещнеш с Келер. Но внимавай.

— За какво?

Но Камдън не отговори.

Гласът от телефона не звучеше особено общително.

— Лейша Камдън? Знам коя си. Четвъртък, в три часа. Добре?

Най-обикновена къща, трийсетгодишна, в колониален стил. Намираше се на една странична уличка в предградията, по която се надпреварваха малки деца с велосипеди. Почти никой от съседните покриви нямаше повече от една Я-енергоклетка. Но тополите в двора бяха много красиви.

— Влизай — покани я Келер.

На ръст бе почти колкото нея, набит и с лице, покрито с младежки пъпки. Имаше гъста черна коса, ниско чело и рунтави черни вежди. Преди да затвори вратата, той огледа спрялата отвън лимузина, паркирана до едно раздрънкано ръждясало колело, и шофьора в нея.

— Не ми дават да карам — обясни тя. — Още съм на петнайсет.

— Лесно ще се научиш. Всъщност какво те води насам?

Лейша хареса прямотата му.

— Да се срещна с един неспящ — като мен.

— Че досега не си ли? С никой от нас?

— Искаш да кажеш, че се познавате? — Това беше неочаквано за нея.

— Да отидем в мойта стаята, Лейша.

Последва го към задната част на къщата. Изглежда, бяха сами. Стаята му беше просторна, с големи прозорци, няколко компютъра и лавици с какво ли не. Тя спря до един от компютрите и се вгледа в екрана.

— Ей, какво е това? Да не работиш върху уравнението на Бош?

— Само върху едно негово приложение.

— Кое?

— Модел на рибни миграции.

Лейша се засмя.

— Ами да, ще свърши работа. Никога не ми е хрумвало.

Ричард, изглежда не знаеше как да възприеме усмивката й. Втренчи поглед в стената, сетне в брадичката й.

— Интересуваш ли се от тези неща? От екология?

— Всъщност не. Само в най-общи линии. Смятам да следвам социология в Харвард. Е, в училище имахме уроци по екология.

Ричард най-сетне отлепи очи от лицето й.

— Настанявай се където искаш.

Лейша седна и огледа плакатите по стените. Вниманието й привлече един от тях — зелени и сини извивки, подобно на океански течения.

— Този най-много ми харесва. Ти ли си го правил?

Той продължаваше да я разглежда мълчаливо.

— Защо ме гледаш така? Какво толкова видя в мен? Хайде, кажи!

— Надменна. С чувство за превъзходство. Повърхностна, въпреки високата си интелигентност.

Заболя я много повече, отколкото очакваше.

— Освен това си една от двете неспящи, дето не могат да си преброят парите. Ти и Дженифър Шарифи. Това поне сигурно го знаеш.

— Не. Не го знаех. Никога не съм се интересувала.

Келер се настани на фотьойла до нея и протегна хилавите си крака, но изглеждаше напрегнат.

— Като се замислиш, в това има логика. Богатите не се претрепват да променят генетично отрочетата си, просто защото са уверени, че и така ще превъзхождат останалите. По техните стандарти. Бедните пък не могат да си го позволят. Ето защо повечето неспящи произхождаме от средната класа — горно-средната класа. Деца на професори, учени, — хора, които ценят ума и времето.

— Баща ми също цени ума и времето — възрази тя. — Той е най-големият поддръжник на Кензо Ягаи.

— О, Лейша, да не мислиш, че не го знам? Фукаш ли се, или какво?

— Разговарям с теб — произнесе натъртено тя. Въпреки това в гласа й пролича болка.

— Извинявай — промърмори Ричард. Той скочи от фотьойла, наведе се нервно над екрана, после се обърна. — Наистина съжалявам. Но не разбирам какво търсиш тук?

— Защото съм… самотна — отвърна тя и се изненада от казаното. — Така е, наистина съм самотна. Имам приятели, татко и Алиса. Но никой не ме разбира… напълно. Не зная как да го кажа.

Ричард се усмихна и това промени до неузнаваемост лицето му. Сякаш отвътре бликна скрита светлина.

— Разбирам те. О, как те разбирам! А какво правиш, когато някой от тях изтърси: „Да знаете снощи какво сънувах“?

— Уф! Това не е нищо. Да можеш да ги видиш само, когато им кажа: „Ще се поровя из библиотеката нощем“. Споглеждат се, сякаш си казват: „Значи ще го прави, докато спим“.

— Ами в училище! Поиграем баскетбол, вечеряме и тъкмо когато им предложиш да се разходите край езерото, започват да се оплакват, че са изморени и трябвало да си лягат.

— И това е нищо — не се предаваше Лейша, поразпалена от надпреварата. — Най мразя, когато гледам някой филм, харесам нещо и започна да ръкопляскам или да изразявам одобрението си, Сюзън да каже: „Лейша, да не мислиш, че си първата, която може да го оцени?“

— Коя е Сюзън? — попита Ричард.

Играта свърши.

— Втората ми майка — въздъхна Лейша и сведе глава. Но Ричард стоеше до нея и се усмихваше с такова безгранично разбиране в очите, че тя не се сдържа, вдигна ръце и обгърна шията му. Чак тогава изхлипа — Лейша, която никога не плачеше.

— Ей — рече той. — Ей, ей.

— Много умна забележка — закиска се тя през сълзи.

— Хайде, не плачи. Искаш ли да ти покажа кривите за миграция на рибите?

— Не — отвърна Лейша, но той не я пускаше, сякаш за да подчертае, че тъкмо там й е мястото.

Макар да беше среднощ, Камдън я очакваше. В стаята се стелеше гъст дим от цигари.

— Добре ли прекара, Лейша? — попита той през мъглата.

— Да.

— Радвам се. — Той се надигна, угаси цигарата в пепелника и заизкачва стълбите. Вървеше бавно, вдървено — отскоро беше на седемдесет.

Отиваше да си легне.

Близо година бяха неразделни: плуваха, танцуваха, посещаваха изложби, библиотеки. Ричард я запозна с другите — група от дванайсет деца, на възраст между четиринайсет и деветнайсет, всичките интелигентни и любознателни. Неспящи.

Лейша попиваше всичко.

Родителите на Тони Индивино, също като нейните, бяха разведени. Но четиринайсетгодишният Тони живееше с майка си, която никога не бе искала неспящо дете, докато баща му — истинският виновник за модификацията — се радваше на червена спортна кола и млада любовница в Париж, където проектираше ергономични кресла. Майка му бе забранила на Тони да казва пред когото и да било, че е неспящ. „Ще те сметнат за чудовище“ — го бе предупредила тя, избягвайки да среща погледа му. Единствения път, когато Тони бе нарушил тази забрана и бе признал пред един приятел, тя го натупа хубавичко. След това напуснаха квартала.

Джини Картър, дългокрака и стройна почти като Лейша, тренираше фигурно пързаляне и се готвеше усилено за Олимпиадата. Тренираше по дванайсет часа, а през другото време ходеше на училище и си готвеше уроците. Засега журналистите не я бяха надушили. Джини се безпокоеше, че ако узнаят, могат по някакъв начин да й попречат да участва.

Джек Белингъм, също като Лейша, щеше да постъпва наесен в колеж. За разлика от нея обаче, вече бе започнал своята кариера. Като бъдещ финансист, бе участвал в няколко рисковани начинания. Благодарение на точните си предсказания бе вложил успешно шестстотинте долара, спечелени от лятната работа. След първата операция те се увеличиха на 3000, а след втората — далеч по-благоприятна инвестиция — в солидната сума от 10 000 долара. Джек беше на петнайсет, твърде млад според закона да участва в борсови операции и сделките бяха извършени на името на Кевин Бейкър, най-възрастният от групата неспящи, който живееше в Остин. Джек призна на Лейша:

— Почти щях да загазя, когато два пъти подред ударих 84 процента чиста печалба и финансовите наблюдатели взеха да ме надушват. Не им се сърдя, това им е работата, дори когато става дума за дребни суми. Не ги е страх за парите, а за тенденцията. Как мислиш, ако знаеха, че Кевин е неспящ, дали щяха да обявят операциите за невалидни?

— Май ти се привиждат духове — отвърна Лейша.

— Ни най-малко, Лейша — възрази Джини. — Ти нищо не знаеш.

— Защо — заради баща ми и неговите пари ли?

— Точно така — кимна Джини. Останалите следяха разговора, но без излишни емоции. Просто като размяна на сведения. — Слушала съм го как говори. Божичко, той е ягаист, нали? Какво пък. Това си е негова работа. Но светът не е устроен така. Те ни мразят, разбираш ли?

— Чак пък да ни мразят — възрази Керъл. — Това май е прекалено.

— Е, добре де — въздъхна Джини. — Но те са различни от нас. Ние сме по-добрите и това ги дразни.

— Струва ми се напълно естествено — каза Тони. — Също както ние се възхищаваме на нещо, което е по-съвършено. Нима някой от нас се дразни от Кензо Ягаи, защото е гений? Или от Нелсън Уейд, физика? Ами Катерина Радуски?

— Не се дразним, тъй като ние сме по-добрите — рече Ричард. — Толкова по въпроса.

— Трябва да си създадем наше общество — предложи Тони. — Защо да позволяваме някакви правила да ограничават възможностите ни честно да се изявяваме в живота? Защо трябва Джини да се крие, защо Джек инвестира под чуждо име? Само защото са неспящи! Но нали и сред тях има хора е различни възможности. Едни са по-умни, други — по-настоятелни. Ние пък притежаваме по-добра концентрация, биохимична стабилност и разполагаме с повече време. Всички не могат да бъдат еднакви.

— Джек, бъди искрен, все още никой от нас не е бил лишаван от онова, което е постигнал.

— Но ще бъде.

— Чакайте — вдигна ръка Лейша. Разговорът я бе разтревожил. — Съгласна съм, че в много отношения сме по-съвършени. Тони, след като намекваш за „Декларацията за независимостта“, не забравяй, че там никой не казва: хората са равни по способности. Говори се за право и власт, което означава, че всички са равни пред закона. Нито могат да ни ограничават, нито да ни разрешават повече, отколкото на останалите. А и каква по-честна размяна от тази, основаваща се на взаимноизгодния договор.

— Думи на истински ягаист — каза Ричард и й стисна ръката.

— Омръзнаха ми тия интелектуални разговори — въздъхна Керъл. — Говорим си едно и също. Намираме се на плажа, за бога. Кой ще плува с мен?

— Аз — скочи Джини. — Хайде, Джек.

Всички станаха, като се отърсваха от пясъка. Ричард подаде ръка на Лейша. Но преди да се затичат към водата, Тони постави ръка на рамото й.

— Лейша, ще те попитам нещо — като храна за размисъл. Не ми отговаряй, ако не искаш. Ако постигнем повече от другите и ако търгуваме с тях на взаимноизгодна основа, без да правим разделение на силни и слаби — какъв тогава ще е дългът ни пред онези, които са толкова слаби, че нямат нищо, което ни предложат в замяна? Вече се съгласихме, че ни предстои да дадем повече, отколкото ще получим, но трябва ли да го правим и тогава, когато няма да вземем нищо? Трябва ли да се грижим за техните сакати и недъгави, за болните, глупавите и мързеливите, лишавайки се от продукта на собствените си усилия?

— Те длъжни ли са да го правят? — попита Лейша.

— Кензо Ягаи би казал, че не. А той е спящ.

— Той би казал друго — че и те ще спечелят, макар и не директно, в едно съглашение с трета страна. Не забравяй, тъкмо благодарение на неговата Я-енергия целият свят е по-добре нахранен и по-сигурен.

— Хайде, стига! — извика Джини. — Лейша, идвай, че ще ме удавят! Помощ!

Лейша се засмя.

Изтича при групата и миг преди да се гмурне, зърна израза на лицата на Ричарди на Тони. Първият открито я желаеше, вторият изглеждаше ядосан. На нея? Защо? Какво е направила, освен да спори за нещо, в което вярва?

Когато отново изплува, Тони си беше отишъл.

Среднощ.

— Добре — рече Керъл. — Кой ще е пръв?

Шестимата тийнейджъри се спогледаха. Поставена в средата на малката поляна сред къпинака, Я-лампата озаряваше само лицата и босите им крака. Зад тъмните сенки на храстите дърветата в двора на Роджър Камдън се издигаха като стена и скриваха най-близките сгради. Беше нетърпимо горещо, но въпреки това всички единодушно отхвърлиха идеята за климатизиращо Я-поле. Искаха да е като завръщане към примитивното — мъчително и опасно.

Шест чифта очи се впиха в чашата, която Керъл държеше.

— Хайде — подкани ги тя. — Кой пръв ще пие? Да знаете какви усилия ми костваше да го доставя.

— Как го намери? — попита Ричард — единствен в групата, освен Тони, от не толкова заможно семейство. — В течна форма, за пиене…

— Дженифър го направи — поясни Керъл и пет чифта очи се втренчиха в Дженифър Шарифи. Още не бяха свикнали с нея, макар да я познаваха от две седмици — откакто дойде на гости у Керъл. Тя беше дъщеря на прочута холивудска кинозвезда и арабски принц, който някога бе мечтал да основе династия от неспящи. Сега кинозвездата бе станала застаряваща наркоманка, а принцът, който навреме бе изтеглил парите си от петролния бизнес, за да ги вложи в идеята на Кензо Ягаи, бе мъртъв. Дженифър Шарифи бе по-богата, отколкото щеше да бъде Лейша, дори когато получи наследство си, но отсега проявяваше странни вкусове и интереси. Чашата, която Керъл държеше, съдържаше интерлевкин–1 — мощен катализатор на имунната система и едно от многото вещества, които като странична реакция предизвикваха бързонастъпващ и дълбок сън.

Лейша не откъсваше очи от чашата. В слабините й се надигаше странно, топло усещане, различно от онова, което изпитваше, когато се любеха с Ричард. Видя, че Дженифър я гледа и се изчерви.

Дженифър я безпокоеше. Никога досега Лейша не беше виждала неспяща, която не се смее, говори малко и произнася всяка дума с отчетливо безразличие. Започваше да се пита кое е онова, което Дженифър не казва. Странно, но й беше чужда във всичко, за разлика от момчетата, които бяха привлечени от дългата й черна коса, стройното тяло и примамливите й форми.

— Дай ми я! — каза Тони.

Керъл му подаде чашата.

— Помни, само една глътка.

Тони вдигна чашата, спря и ги изгледа над ръба й. Очите му пламтяха като въгленчета. После отпи.

Керъл дръпна чашата от ръката му. Всички погледи бяха насочени към Тони. След минута той лежеше на каменистата почва, след две — затвори очи и потъна в дълбок сън.

И друг път бяха виждали заспали — родителите си, приятели, дошли на гости, непознати по пейките. Но това беше Тони. Спогледаха се с безпокойство, но никой не смееше да заговори. Лейша отново почувства меката топлина в слабините си. Избягваше да среща погледа на Дженифър.

Когато дойде нейния ред тя отпи бавно и после подаде чашата на Ричард. Главата й внезапно натежа, сякаш беше натъпкана с влажни парцали. Дърветата отвъд къпинака взеха да се мержелеят. Замъгли се и светлината от портативната лампа. Вече не беше ярка и чиста, а насечена и в нея сякаш плуваха едри мехури. Сетне мракът започна да се спуска, отнемайки й всичко, отнемайки разума й. „Татко!“ — опита се да извика тя, да се вкопчи в него, но мракът я отнесе.

Всички се събудиха с главоболие. Влачеха се из озарената от първите лъчи на слънцето гора, а всяка крачка беше непоносимо мъчение. Лейша гледаше да е по-далеч от Ричард.

Само Дженифър намери сили да каже.

— Ето че вече знаем — произнесе тя, а в гласа й се долавяше странно задоволство.

Трябваше да мине цял ден, преди пулсиращата болка в слепоочията, гаденето и спазмите в стомаха да изчезнат. Остана си в стаята, насаме с отвратителните усещания и въпреки горещината цялото й тяло трепереше.

— Искам утре да дойдеш с мен — най-малко за десети път повтори Лейша. — И двете заминаваме след няколко дни за колежите, това е последната ни възможност. Наистина държа да се запознаеш с Ричард.

Алиса лежеше по корем на леглото. Кестенявата й коса беше разрошена, носеше скъп копринен гащеризон с навити до коленете крачоли.

— Защо? Какво ти пука дали ще се запозная с твоя Ричард?

— Защото си ми сестра. — Не каза „близначка“, избягваше тази дума за да не ядосва Алиса.

— Не искам… — но се сепна, когато видя изражението на Лейша. — Извинявай, не исках да бъда груба. Но, повярвай ми, нямам никакво желание.

— Няма да са всички. Само Ричард. Моля те само за един час, обещавам ти. После ще си събереш багажа.

— Няма да заминавам никъде.

Лейша я погледна ококорено.

— Бременна съм — добави Алиса.

Лейша се отпусна на леглото. Алиса се претърколи по гръб, отметна кичур от очите си и се засмя.

— Защо се учудваш? Нали мислеше, че може да стане с теб и твоят Ричард. Не, Лейша, ти не си от тези. Знаеш кога може и трябва да стане всяко нещо. Не и ти.

— Чакай, чакай. И двете носим спирали и…

— Аз я свалих.

— Искала си да забременееш?

— Стопли ли най-сетне? Да знаеш, че татко не може да направи нищо. Освен, разбира се, ако ми отреже издръжката, но мисля, че не е чак толкова дребнав. — Тя се засмя. — Макар да става дума за мен.

— Но… защо? Само за да го ядосаш?

— Не. Защото искам да си имам някой, когото да обичам. Нещо мое. И което няма да има нищо общо е тази къща.

Лейша си спомни колко щастливи бяха като деца.

— Нима ти е било толкова лошо тук?

— Лейша, малкото ми глупаче. Не познавам друг, който да е толкова умен и същевременно глупав. Излез от стаята ми. Излизай!

— Но Алиса… миличка…

— Вън! — изкрещя Алиса. — Отивай в Харвард! Иди и преуспявай! Само се махай по-скоро!

Лейша скочи като ужилена.

— С удоволствие! Ти си толкова безразсъдна. Не умееш да планираш, да гледаш напред, о, Алиса… моля те! — Вече не й се сърдеше, гледаше я с насълзени очи. Алиса скочи и се хвърли в прегръдките й.

— Ти си глупачето… — повтаряше тя. — Ти, ти.

— Ще ти помогна, Алиса — подсмърчайки каза Лейша. — Дори ако тате не иска, аз ще ти помогна.

Алиса неочаквано я отблъсна.

— Не ти ща помощта.

Тя стана, обърна се и изрита ядно един от саковете с дрехи. Но когато продължи, гласът й бе омекнал.

— И гледай да си прекараш добре в Харвард.

5

Беше като любов от пръв поглед.

Още щом съгледа Масачузетс хол, Лейша разбра какво му липсва на Чикаго: история, корени, традиция. Плъзна ръка по захабените от времето тухли, полюбува се на отражението си в прозорците на Уайденърската библиотека, позяпа удивено стъклените витрини на музея Пибоди, като да бяха Свещения граал. Никога не се бе впечатлявала от легендите, намираше за изкуствена и блудкава драмата на Жулиета, тази на Лили Уомън пък бе по-скоро глупава. Единствено крал Артур, с опитите му да възстанови социалния ред, й се бе сторил достатъчно разумен. Но сега, докато крачеше между колосалните дървета, изведнъж усети макар и искрата, която е вдъхновявала цели поколения, карала хората да учат, да трупат познания и да стават по-добри. Да полагат неимоверни усилия, но да направят света по-добър, отколкото са го заварили. Спря и вдигна очи към небето над сплетените клони, сетне към високите и солидни сгради наоколо. В подобни моменти се сещаше за баща си, пречупил волята на цял отряд генетични инженери, за да я създаде такава, каквато той е искал.

Само след седмица забрави всички тези величави сравнения.

Тежестта се оказа огромна, дори за нея. В Солейското училище смятаха, че всеки трябва да следва свой темп на развитие, но в Харвард знаеха какво точно да искат и налагаха свой ритъм. Под академичното ръководство на човек, който на младини се бе възхищавал от японското икономическо господство, през последните двайсет години Харвард се бе превърнал в истински бастион на знанието. Беше се върнал към някогашните традиции на обучение, с тяхното безкомпромисно наизустяване на фактите, теориите и приложенията им, в решаването на разнообразни задачи, в непрестанно повишаване и развиване на интелектуалните способности. Само един от двеста кандидатстващи се приемаше в училището. Дъщерята на английския премиер се бе провалила още през първата година от следването си и трябваше да напусне с гръм и трясък.

Лейша разполагаше със собствена стая в едно от новите общежития. Не че всички имаха такива, дадоха й я, за да не безпокои другите с нощните си бдения. Още на втория ден някакво момче от съседния коридор се наведе над банката й.

— Значи ти си Лейша Камдън.

— Аха.

— На колко си… на шестнайсет?

— Почти на седемнайсет.

— И скоро ще ни задминеш всичките, без дори да се напрягаш.

Усмивката на Лейша помръкна. Момчето я разглеждаше мрачно изпод ниските си вежди. Усмихваше се, но си личеше, че е от злоба.

— Да. Така смятам.

— Сигурна ли си? Какво криеш там под къдриците — някое мутирало мозъче?

— Остави я на мира, Ханауей — обади се друг глас. Беше на високо, русо и хърбаво момче, с мокра от банята коса. — Защо постоянно трябва да се правиш на задник пред хората?

— Ами ти? — бе всичко, което можа да измисли Ханауей. Той се обърна рязко и закрачи към вратата. Момчето се отдръпна да му стори път.

Но Лейша не се предаваше лесно.

— И знаеш ли защо ще ви задмина? — извика тя след него. — Имам нещо, което вие не притежавате. Не едно, а много неща — включително и това, че не спя. А след като ви оставя да ми подишате праха, ще се върна и ще ви помогна с уроците — за да може и вие да се справите на тестовете.

Русокосият вдигна глава и се разсмя. Спрял насред крачка, Ханауей се извърна и я погледна със стъклени очи. После излезе и тръшна вратата.

— Бива си те, Камдън — рече русокосият. — А и той си го заслужаваше.

— Говорех сериозно. Ще му помагам, стига да иска.

— Брей, ти наистина го мислиш.

— Ами да! Какво толкова чудно има?

— Не знам. Аз не бих постъпил така. Всъщност, ако закъсам, ти можеш да ми помогнеш. Но аз не бих ти помагал.

— Защо?

— Защото не ме бива толкова, колкото теб, Лейша Камдън.

Тя го изгледа хладно.

— Ти не си един от нас. Не си неспящ.

— Не ми се налага. Знам колко струвам. Искам да бъда, да създавам и да търгувам с това, което мога.

— Ягаист! — произнесе възхитено тя.

— Разбира се. — Той й протегна ръка. — Стюарт Сатър. Какво ще кажеш за един фишбургер в „Дворчето“?

— Става — кимна Лейша.

Излязоха заедно, разговаряйки оживено. Някои от минувачите я заглеждаха, но тя се стараеше да не им обръща внимание. Важното е, че е тук, в сърцето на Харвард. Разполага с всичкото време на света, ще учи и ще се надпреварва с хора като Стюарт Сатър.

Винаги, когато не спят.

Постепенно заниманията я погълнаха изцяло. Роджър Камдън намери време да прескочи за малко, разходи се с нея из градчето, слушаше я и се усмихваше. Държеше се по-свободно, отколкото Лейша бе очаквала. Оказа се, че познава бащата на Стюарт и дядото на Кейт Адам. Разговаряха за Харвард, за бизнес, за Ягайския Икономически Институт и пак за Харвард. „Как е Алиса?“ — попита Лейша, но Камдън отвърна, че не знаел. Била се преместила и отказвала да говори с него.

— Прехвърлям й пари чрез адвоката.

Докато го казваше, лицето му остана мрачно.

Някъде към средата на семестъра Лейша имаше най-висок успех от целия първи курс. Тестовете й бяха без грешка. Когато приключиха с първите колоквиуми, двамата със Стюарт излязоха да го полеят в една близка бирария. Вечерта, след като се върнаха Лейша откри, че стаята й е преобърната наопаки. Компютърът беше строшен, цялата информация на дискетите — унищожена. Дрехите й бяха накъсани на парцали, книгите — изпотъпкани и запокитени в кошчето. Единственото недокоснато нещо бе леглото.

— Който и да е бил, — няма начин да го е направил тихо — посочи Стюарт. — Чули са го всички на етажа, а и на долния. Все някой ще си признае пред полицията.

Но никой не си призна. Цяла нощ Лейша седя на леглото, втренчила невиждащи очи в разкъсаните си дрехи.

На следващия ден Дейв Ханауей я изгледа с победоносна усмивка.

Камдън долетя, кипящ от гняв. Нае й апартамент в Кеймбридж със сигнална инсталация и бодигард на име Тошио. След като си тръгна, Лейша уволни бодигарда, но си запази апартамента. Така имаше възможност да обсъждат със Стюарт каквото им хрумне до късна нощ, необезпокоявани от никого. Най-често говореха за случилото се.

— Винаги е имало такива, които се уповават на омразата си, Стюарт. Мразели са евреите, негрите, имигрантите, сега мразят ягаистите, защото имат амбиции и достойнство. Аз съм само един от обектите на тяхната омраза. Нито е ново, нито заслужава внимание. Това не означава, че спящите и неспящите са разделени от пропаст.

— Така ли? — учуди се Стюарт, докато дъвчеше сандвич в леглото й. — Лейша, ти си човек от нов тип. Ти си следващото стъпало в еволюцията, много по-добре от нас си подготвена да оцелееш. А другите, които изброи, са били просто неразделна, макар и малобройна съставка на обществото — хора, обитаващи низшите слоеве. А ти и твоите събратя — в Харвард сте трима — вече присъствате в „Лоу ревю“. Кевин Бейкър, той е последен курс, отдавна е основал просперираща фирма за био-интерфейсен софтуер и печели пари, при това много. И тримата получавате само най-високи оценки, никой от вас няма психологични проблеми, пращите от здраве, а още не сте пълнолетни. Представяш ли си водопадите от омраза, които ще се излеят върху вас, когато навлезете истински във финансовия свят?

— Хвърли ми един сандвич. Сега ще ти докажа, че грешиш. Ти самият. Кензо Ягаи. Кейт Адамс. Професор Лейн. Баща ми. Всеки спящ, който обитава света на честната търговия и взаимноизгодните съглашения. А такива са повечето от вас, или поне тези, които заслужават внимание. Вие вярвате, че съревнованието между най-способните носи печалба за всички — и за силните, и за слабите. Неспящите носят реална и конкретна полза за обществото във всички направления. Това трябва да е по-важно от чувствата на отделни хора. Ние сме ценни за вас. И вие го знаете.

— Така е. Знаем го. Но ние — ягаистите.

— Ягаистите дърпат конците във финансовия свят. Но и да не е така, скоро ще стане. В едно нещо обаче бъркаш, Стю — подценяваш волята на мнозинството. Тълпата никога не е обичала тези, които са най-отпред.

— Надявам се да си права. Защото, не знам дали ти е известно, но съм влюбен в теб.

Когато се прибра у дома за Деня на благодарността, тя разказа на Ричард за Стюарт. Изслуша я със стиснати устни.

— Спящ — бе първият му коментар.

— Той е личност. Добър, интелигентен, амбициозен.

— Знаеш ли какво са направили твоите добри интелигентни спящи, Лейша? Забранили са на Джини да участва в Олимпиадата. Формулировката: „Генетични изменения, идентични на злоупотреба със стероидни препарати, с цел да се получи неправомерно, от спортна гледна точка, преимущество“. Чу ли, че Крис Деверю напуснал Станфърд? Разбили са лабораторията му и са унищожили двегодишния му труд върху запаметяващите протеини. А софтуерната компания на Кевин Бейкър води истинска необявена война с неясно от кого подета кампания против употребата на техните продукти, защото били създадени от творения с нечовешки мозъци! Корупция, душевно заробване, лов на вещици — цялата торба с мръсни трикове. Събуди се, Лейша!

Двамата потънаха в мълчание, но всеки си мислеше за своето. Минутите се нижеха една след друга. Накрая той заговори.

— Обичаш ли го?

— Да — отвърна Лейша. — Прости ми.

— Ти си го избрала. Какво правиш, докато спи? Гледаш ли го?

— Изкарваш го така, че да прилича на перверзия!

Ричард не отговори. Тя въздъхна и продължи, като едва сдържаше яда си:

— Когато Стюарт спи, аз работя. Също като теб. О, Ричард. Не исках да ти причинявам болка. Нито пък смятам да се отделя от групата. Но според мен между нас и тях няма никаква разлика — ние сме от един вид. Нима ще ме накажеш за това? И ти ли искаш да се присъединиш към омразата? Или смяташ да ми заявиш, че нямам право да бъда част от един свят, където има честни и добри хора, макар и спящи? Нима наистина мислиш, че най-важното разделение между хората е в някакво генетично различие, а не във възгледите и идеалите им? Сега остава да ме накараш да избирам — или тях, или вас!

— Не става дума за избор — отвърна притихнало Ричард. — Поне засега.

Камдън посрещна пролетта с влошено здраве. Тъпчеше се с хапчета за високото си кръвно, вече не крачеше така бодро, на всичко отгоре двамата със Сюзън бяха решили да се развеждат. Съобщи го на Лейша официално.

— Тя се е променила, Лейша, не е същата, каквато беше. И ти го виждаш. Беше независима, способна и щастлива, а сега е само досадна. Съгласна си, нали?

Не можеше да не се съгласи. На времето тъкмо Сюзън им измисляше нови игри, увличаше ги, и двете с Алиса никога не скучаеха с нея. Алиса също я обичаше.

— Татко, дай ми адреса на Алиса.

— Казах ти още в Харвард, че не го знам — отвърна раздразнено Роджър и се намести във фотьойла. През януари Кензо Ягаи бе умрял от рак на панкреаса и дълго след това Камдън не можа да се възстанови от загубата. — Пращам й парите по адвокат. Тя поиска така.

— Тогава дай ми адреса на адвоката.

Но и Джон Яровски, адвокатът на Камдън, отказа да й даде адреса.

— Тя не иска да се среща с никого, госпожице Камдън. Имала нужда да се откъсне от света.

— Не и от мен — заяви Лейша.

— И от вас — отвърна той и на устните му трепна злобна усмивка, като тази на Дейв Ханауей.

Лейша отлетя за Остин преди да се върне в Бостън, и намери Кевин Бейкър. Каза му какво иска и той събра малък екип от най-добрите си програмисти. Само след два часа те измъкнаха адреса на Алиса от компютъра на Яровски. За първи път търсеше помощ от неспящ и я бе получила веднага, без да й искат нищо в замяна.

Алиса беше в Пенсилвания. Следващия уикенд Лейша нае вертолет и пилот и отлетя за Хай Ридж в Апалачите.

Кацнаха пред самотна дървена къщичка, отдалечена на двайсет и пет мили от най-близката болница. Алиса живееше с някакъв тип на име Ед — мълчалив дърводелец, поне двайсетина години по-възрастен от нея — който бе сковал собственоръчно къщата от грубо одялани трупи. Имаше вода и ток, но никаква връзка със света. Алиса наближаваше осмия месец на бременността.

— Не исках никой да ме безпокои тук — посрещна я начумерено тя. — Защо си дошла?

— Защото съм ти сестра.

— Божичко, погледни се само. Така ли се носите в Харвард? С тези ботуши? Кога ще се научиш да се обличаш, Лейша? Или ще ставаш като онези раздърпани интелектуалки?

— Какво се е случило, Алиса? Защо си тук?

— Ами тук живея. Далеч от татко, далеч от Чикаго, от съкрушената Сюзън — знаеш ли, че тя пие? Също като мама. Така постъпва той с хората. Но не и с мен. Аз се измъкнах. Чудя се дали и ти ще успееш някога?

— Измъкнала си се? В това?!

— Тук съм щастлива — отвърна простичко Алиса. — Нали това искаме всички? Нали това искаше и твоят Кензо Ягаи — щастие чрез индивидуални усилия?

Според Лейша точно в момента Алиса не полагаше никакви усилия, но реши да й го спести. Разрошено пиле претича през двора. В далечината планините се криеха в синкава мараня. Лейша опита да си представи как ли ще изглежда това място през зимата, отрязано от останалия свят, в който хората търчат подир разни цели, тъпчат си мозъците със знания и преуспяват.

— Радвам се, че си щастлива, Алиса.

— А ти?

— И аз съм щастлива.

— Е, и аз се радвам — рече Алиса, сетне неочаквано се пресегна и я прегърна, макар че коремът й пречеше. Косата й миришеше на цветя и на слънчева светлина.

— Пак ще дойда, сестричке.

— Не идвай — прошепна Алиса.

6

„МАЙКА НА НЕСПЯЩО ДЕТЕ Е ГОТОВА НА ВСИЧКО, ЗА ДА НЕУТРАЛИЗИРА ГЕНЕТИЧНАТА ПРОМЯНА“ — гласеше заглавието върху автомата за вестници. „МАМО, ИСКАМ И АЗ ДА СПЯ КАТО НОРМАЛНИТЕ ХОРА!“

Лейша въведе кредитния си номер и поръча печатно копие, макар по принцип да не обръщаше внимание на булевардните писания. Заглавието мигаше с червени светлинки и обикаляше полукръглия автомат. Един от продавачите в близкия магазин се подаде и я загледа втренчено. Брус, бодигардът на Лейша, му отвърна с враждебен поглед.

Лейша беше на двайсет и две, последна година в юридическия факултет на Харвард, отскоро дори редактор в „Лоу ревю“, и първа по успех в курса. Най-близките й приятели — Джонатан Кочиара, Лен Картър и Марта Уенц, също бяха неспящи.

Разтвори вестника едва когато се прибра в апартамента. След като прегледа статията, включи компютъра и потърси локалната мрежа на Остин. Оттам научи много повече подробности за нещастното дете, имаше и коментари с други неспящи, но преди да се свърже с някой от тях, на линията я потърси Кевин Бейкър.

— Лейша. Добре, че се свързах.

— Какво става с тази Стела Бевингтън, Кейв? Някой проверил ли е на място?

— Ранди Дейвс. Той е от Чикаго, не го познавам лично, научих само, че е последна година в гимназията. Живее в Парк Ридж, а Стела е от Скоки. Родителите й отказвали да говорят с него — държали се доста грубичко, изглежда така постъпват и с нея. Но случаят според мен е банален: семейство, което мечтае за гениално дете, пести и събира дълги години, за да го получи, а после не е в състояние да се справи със ситуацията. Принуждавали я да спи, крещели и я заплашвали, когато им отказвала, но поне досега няма данни за физическо насилие.

— Ако ги обвиним в психически тормоз?

— Рано е още. Вече установихме връзка със Стела — има модем, но родителите й не знаят — и държим постоянен контакт с нея. Ранди обеща да я навестява веднъж седмично.

Лейша прехапа устни.

— Четох във вестника, че била на седем.

— Така е.

— Може би не бива да я оставяме там. Имам чикагско гражданство, ще попълним декларация за психически тормоз и ще я измъкнем… само на седем, божичко!

— Не. По-добре е да изчакаме. Мисля, че Стела ще се справи сама. И ти го знаеш.

Знаеше го. Почти всички неспящи рано или късно се справиха със затрудненията си, независимо от какви глупави предразсъдъци бяха породени. Това тук бе просто поредният случай. След време хората щяха да привикнат с увеличаващото се присъствие на неспящите, защото успоредно с успехите те доказваха и ползата си за обществото като цяло.

Едва двайсет и шест годишен, Кевин Бейкър бе направил истинско състояние от микрочипове с толкова революционна конструкция, че изкуственият интелект, който някога е бил мечта, бе почти на една крачка. Керълайн Рицоло, само на двайсет и четири бе спечелила наградата „Пулицър“ за нейната пиеса „Утринна светлина“. Още като първокурсник в Станфорд, Джереми Робинсън се прослави с блестящите си разработки върху приложенията на свръхпроводимостта. Уилям Тейн, бивш редактор на „Лоу ревю“ от времето, когато Лейша постъпи в Харвард, работеше като адвокат и се славеше с това, че досега не е изгубил нито едно дело. Скоро беше навършил двайсет и шест, а вече му възлагаха само най-трудните случаи. Клиентите му го ценяха заради способностите и не обръщаха внимание на възрастта.

Но не всички реагираха така.

Кевин Бейкър и Ричард Келер бяха създали информационна мрежа, която обвързваше неспящите в тясна група и всеки познаваше детайлно проблемите на останалите. Лейша Камдън финансираше правното осигуряване и образованието на онези неспящи, чиито родители не бяха достатъчно заможни. Ронда Лавелие се бе сдобила в Калифорния с разрешително за приемна майка и всеки път, когато се натъкваха на изоставено неспящо, тя се заемаше с отглеждането му. Групата разполагаше с трима дипломирани адвокати, а до една година очакваха още четирима, с лицензи от пет различни щата.

Единствения път, когато не бяха успели да отнемат родителските права върху едно малтретирано неспящо дете, просто го отвлякоха.

Тими Де Марцо, четиригодишен. Лейша беше против крайните мерки, но се оказа малцинство. Боеше се, че ако ги разкрият, обществото ще ги разпъне на кръст.

Но не ги разкриха.

Тими бе твърде малък, за да узнаят проблемите му от самия него. Сведенията стигнаха до тях от един преглед на полицейските доклади, който Кевин бе задал чрез собствената си компютърна система. Отвлякоха го направо от задния двор на къщата и го откараха в една каравана в северна Дакота, под постоянния надзор на тамошната приемна майка на групата. Тя не беше неспяща, а само втора братовчедка на един от техните — жизнерадостна, интелигентна жена, ягаистка. От общо 3248 неспящи в Щатите, едва 10 знаеха за отвличането.

С организацията се зае Тони Индивино.

— Тъкмо за Тони исках да говоря с теб — рече Кевин. — Пак е започнал, но този път се е захванал сериозно. Купува земя.

— Къде?

— В планините Аледжини. Това е в южната част на щата Ню Йорк. Парцелът е доста голям. Вече прокарва и пътища. На пролет щял да вдигне първите постройки.

— Дженифър все още ли го финансира?

Бяха изминали шест години от онази нощ, когато Дженифър им донесе интерлевкина. Лейша честичко си го спомняше. Също и Дженифър.

— Да. Може би трябва да му се обадиш, Лейша.

— Прав си. Дръж ме в течение за Стела.

Същата нощ поработи докъм четири над уроците, отдели един час за правните проблеми на групата и точно в пет позвъни на Тони в Чикаго.

— Тони? Лейша е.

— Отговорът е да, да, не, и да вървят по дяволите.

Лейша стисна зъби.

— Хубаво. Сега да чуя и въпросите.

— Сериозно ли смяташ, че неспящите трябва да се обособят в отделно, самоиздържащо се микрообщество? Дженифър Шарифи готова ли е да финансира проект, включващ построяването на цял град? Според теб това не е ли открито зачеркване на всичко, което би могло да се постигне чрез търпеливи преговори? А какво мислиш за противоречията, които биха възникнали между изолираното и охранявано градче и външния свят?

— Никога не бих ти казала да вървиш по дяволите.

— Радвам се за теб — каза Тони, но почти веднага допълни: — Извинявай. Звучеше ми като някой от тях.

— Грешката е у нас, Тони.

— Благодаря ти, че ми го казваш, но и без теб ще се справим.

— Ние не сме отделни видове.

— Кажи го на спящите.

— Преувеличаваш. Вярно, че има и такива, които ни мразят, но винаги и всякога ги е имало… Не бива да се предаваме и…

— Ние не се предаваме; Готови сме да търгуваме с всичко, което ще създадем: софтуер, хардуер, произведения на изкуството, информация, теории. Всеки от нас може да излиза и да пътува навсякъде. Важното е, че ще разполагаме с безопасно място, където да се връщаме. Без нахални лишеи, които смятат, че могат да ни смучат, само защото сме по-добри от тях.

— Тони, аз вярвам в непринудения обмен, който носи полза и за двете страни. Вярвам, че достойнството на живота се крие в усилията да създаваш и да споделяш с останалите плодовете на създаденото. Вярвам, че истинския символ на тези неща е договорът. Ние се нуждаем един от друг, поради взаимната изгода от нашето общуване.

— Чудесно — отвърна Тони. — А какво ще кажеш за просяците в Испания?

— За кого?

— Представи си, че се разхождаш по улицата в някоя бедна страна като Испания и виждаш просяк. Ще му дадеш ли един долар?

— Вероятно.

— Защо? Той не ти предлага нищо в замяна, защото няма какво.

— Знам. От съжаление. Състрадание.

— Добре, срещаш шестима просяка. На всеки от тях ли ще дадеш по един долар?

— Може би.

— Така. А сега — срещаш стотици просяци, но нямаш парите на Лейша Камдън. Пак ли ще им дадеш по един долар?

— Не.

— Защо?

Лейша си наложи да запази спокойствие. Малцина можеха да я изкарат извън нерви и Тони бе един от тях.

— Непосилно бреме за финансите ми. Все пак моето благосъстояние е на първо място.

— Добре. А сега нещо за вътрешна информация. Вчера в БИОТЕХ — това е институтът, където двамата с теб сме започнали жизнения си път — една персона на име доктор Мелинг…

— Кой?

— Доктор Сюзън Мелинг. О, Боже, забравил съм, че е била омъжена за баща ти!

— Не поддържаме връзки — отряза го Лейша. — Дори не знаех, че отново се е заела с научна дейност. Веднъж Алиса ми каза… няма значение. И какво е станало в БИОТЕХ?

— Две съдбоносни събития, съвсем пресни. Карла Дачър току-що е получила резултатите от генетичния анализ на нейния едномесечен плод. Липсата на нужда от сън вече е доминален ген. Следващото поколение също ще го притежава.

— Това го знаехме — отбеляза Лейша. Карла бе първата забременяла неспяща в света. Освен това мъжът й бе спящ. — Очаквахме го.

— Което не пречи на вестниците да затръбят тревога. Представи си само:

Лейша не си направи труда да му противоречи.

— А второто събитие?

— То е тъжно. Първата смърт.

Стомахът й се сви.

— Кой?

— Берни Кун. Сиатъл. Едва на седемнайсет. — Не го познаваше. — Катастрофа с кола — изпуснал управлението на един остър завой. По-важното е, че родителите му позволили в БИОТЕХ да направят аутопсия и подробно изследване на мозъка. Искат да разберат дали продължителното въздържане от сън води до някакви анатомични изменения.

— Бедното дете. Нима се боиш, че ще открият нещо неприятно?

— Не знам, не съм лекар. Но каквото и да е, има хора, които ще го използват срещу нас.

— Тони, почваш да виждаш призраци.

— Ни най-малко. По-скоро забелязвам добре организирана офанзива. Не четеш ли вестници?

— Тони…

— Представи си, че вървиш по улицата в Испания и те спират онези сто просяка, искайки своя долар, ти им отказваш, но те толкова са закъсали, че се ядосват и започват да те блъскат и удрят. Повалят те, скачат отгоре ти, и всичко това е само от злоба и отчаяние.

Лейша мълчеше.

— Нима ще ми кажеш, че това никога не се е случвало, в цялата човешка история?

— Случвало се е — произнесе спокойно Лейша. — Но не често.

— Глупости! Чети вестници! Чети книги по история! За друго обаче говорех. Какво ще дължиш на просяците тогава? Какво би дължал един добронамерен ягаист, който вярва във взаимната изгода от договора, на хора, които няма какво да предложат, а могат само да взимат?

— Не си…

— Какво, Лейша? Отговори ми най-общо — какво дължим всички ние на тези, които не произвеждат, а само консумират?

— Каквото ти казах. Състрадание и съжаление.

— Дори ако не получиш нищо в замяна?

— Ами… — тя спря.

— Защо? Защо един законопослушен и продуктивен гражданин трябва да дължи каквото и да било на същества, които нито произвеждат, нито съблюдават законите? Коя философия, възглед или икономика би оправдала този дълг към тях? Кажи ми искрено.

— Не знам — Лейша сведе глава. — Наистина не знам. Но знам, че сме длъжни.

— Защо?

Тя не отговори. Тони първи наруши мълчанието.

— Ела тук напролет. Ще видиш как напредва Убежището. Тогава строежът ще е започнал.

— Не.

— Моля те.

— Не. Въоръженото отстъпление не е изход.

— Колкото повече забогатяват неспящите, толкова по-кръвожадни стават просяците, Лейша. Не говоря само за пари.

— Тони… — рече тя и млъкна. Не знаеше как да продължи.

— И не скитай по улиците, въоръжена единствено със спомена за Кензо Ягаи — предупреди я той.

Ричард дойде да я види през март. Не бяха се виждали от три години. Чакаше я пред вратата на къщата, където живееше и изненадващо й прегради пътя.

— Ричард! Спокойно, Брус, той ми е приятел.

— Здравей, Лейша.

Беше се променил, понатежал, но това му придаваше по-мъжествен вид. Само в лице си оставаше същия.

— Разхубавила си се — рече той.

— По работа ли си тук? — попита Лейша след като влязоха вътре. От мрежата знаеше, че довършва дипломната си работа по морска биология в Карибите, но това беше стара информация. Преди около година Ричард бе преустановил връзките си с групата и бе изчезнал от мрежата им.

— Не. На разходка. — Той се усмихна и лицето му се промени. — Дойдох да те видя. Струва си да биеш път до Бостън за това. Бях в Индия. После в Китай и Африка. Зяпах, разсъждавах. В началото се стараех да не привличам внимание. В Индия и Китай се срещнах с наши събратя. Там са малко, защото на родителите им е доста трудно да дойдат чак тук за операцията. Но са ги приели, такива, каквито са и не им обръщат внимание. Опитах се да разбера защо някои бедни страни — според нашите стандарти, разбира се, (там разполагат с Я-генератори само в големите градове) — приемат нормално превъзходството на неспящите, а тук, в Америка, — омразата и негодуванието продължават да растат.

— И откри ли?

— Не. Но разбрах нещо друго, докато кръстосвах техните комуни, села и кампонги. Ние сме прекалени индивидуалисти.

Лейша се замисли. Пред погледа й изникна лицето на баща й: „Красотата е нещо много важно, Лейша. Красотата, създадена и поддържана с индивидуално усилие…“

Ричард долови промяната в настроението й, защото се пресегна и хвана ръката й.

— Не ме разбирай погрешно. Не говоря за работата. Исках да кажа, че сме прекалени индивидуалисти във всичко останало. Емоционално-рационални. Самотни. Изолацията заглушава свежия приток на идеи. Тя убива радостта.

Продължаваше да я държи за ръката. Лейша сведе поглед.

— Стюарт? — попита тихо той.

— Отдавна приключихме. Колежанска история.

— Кевин?

— Не, никога… ние сме само приятели.

— Не бях сигурен. Някой друг?

— Не.

Пусна я. Лейша го погледна с любопитство. Ричард неочаквано се разсмя.

— Радостта, Лейша. — Нещо отекна дълбоко вътре в нея, но беше толкова мимолетно, че не можа да го улови, а след това и тя се разсмя.

— Трябва да си дойдеш, Лейша. Баща ти получи втори инфаркт.

Гласът на Сюзън звучеше уморено.

— Кажи ми честно — настоя Лейша.

— Лекарите не са сигурни. Или поне така казват. Но той иска да те види. Можеш ли да преустановиш проучванията си?

Беше май, напрегнат месец. Изоставаше с графика за „Лоу ревю“. Ричард бе започнал работа като консултант към Бостънския океанографски институт — местните рибари се оплакваха от внезапна и необяснима промяна в океанските течения.

— Ще дойда.

В Чикаго бе по-студено отколкото в Бостън. Плитките води на езерото в подножието на къщата бяха покрити с тънка ледена кора. Оказа се, че Сюзън се е върнала да живее тук — върху бюрото на Камдън имаше нейни научни списания.

— Лейша — посрещна я с притихнал глас баща й. Изглеждаше остарял, сгърчен и уплашен. В ъгъла, в един стар люлеещ стол, седеше ниска, набита жена с кестеняви къдрици.

— Алиса!

— Здравей, Лейша.

— Алиса. Търсих те… — Погрешно начало. Би могла да я намери, ако беше малко по-упорита. — Как си?

— Добре. — Говореше някак отнесено, нищо общо с гневната Алиса, която бе видяла преди шест години в Пенсилвания. Камдън се намести мъчително в леглото. Не откъсваше пламтящите си очи от Лейша.

— Аз я помолих да дойде. И Сюзън — добави той. — Умирам, Лейша.

Никой не направи опит да му противоречи. Лейша почувства тежест в гърдите си.

— Завещанието ми е при Джон Яровски, въпреки това искам да ви кажа какво има в него. През последните няколко години продавах и ликвидирах. Сега по-голямата част от имуществото ми е в пари. Оставям по една десета на Алиса, на Сюзън и Елизабет, всичко друго е за теб, Лейша. Единствено ти можеш да използваш пълноценно парите ми.

Лейша погледна Алиса, която й отвърна със същия безкрайно спокоен поглед.

— Елизабет? Майка ми? Тя жива ли е?

— Да — кимна баща й.

— Но ти ми каза, че е умряла! Преди години!

— Знам. Мислех, че ще е по-добре — за теб. Тя не искаше да станеш това, което си, страхуваше се от теб. А и нямаше какво да ти даде. Освен излишни емоционални сътресения.

Просяци в Испания…

— Сбъркал си, татко. Не трябваше да постъпваш така. Тя ми е майка… — но не можа да довърши изречението.

Камдън дори не трепна.

— Не и по моя преценка. Но ти си вече голяма. Ако искаш, срещни се с нея.

Той продължи да я гледа с ясните си сини очи, подпухнали от болестта, а Лейша отново усети тежестта в гърдите си. Баща й я беше излъгал. Сюзън я наблюдаваше внимателно, с усмивка на лицето. Дали не се радваше, че най-сетне и тя се е разочаровала от баща си? Може би през цялото време я е ревнувала за тясната им връзка…

Кой знае защо си спомни за Тони. Ето, че започва да мисли като него. Баща й не откъсваше очи от нея, опрян на възглавницата, уверен, дори на смъртно легло, че е бил прав.

Алиса положи ръка на лакътя й. Гласът й беше тих и кротък, никога не я бе чувала да говори така.

— Той каза, каквото имаше да ни казва. Ще видиш, скоро ще ти мине.

Алиса бе оставила сина си Джордан в Калифорния при втория си мъж, с когото живееше от две години. Бяха се запознали с Бек Уотроуз, строителен посредник, по време на една ваканция на Артфишал айлъндс. Той бе осиновил Джордан.

— Беше ми много трудно преди да го срещна — обясняваше Алиса. — Знаеш ли, докато бях бременна непрекъснато сънувах, че детето ми ще е неспящо. А на сутринта се събуждах, повръщах и си мислех, че ще бъде глупаво нищожество, като мен. Тогава живеех с Ед в Апалачите. Нали дойде да ни видиш? Биеше ме, но не ми пукаше. Щеше ми се само татко да ме зърне отнякъде. Ед поне ме докосваше.

Лейша преглътна болезнено.

— Напуснах го, защото се боях за Джордан. Заминах за Калифорния, където цяла година само лежах и плюсках. Станах почти деветдесет килограма. — Лейша прецени, че сега бе най-много петдесет. — Тогава отидох да видя мама.

— Не си ми казала, а си знаела, че е жива.

— Половината от времето е в един санаториум за алкохолици. Нямаше да се срещне с теб, дори и ти да го искаше. Затова пък като ме зърна се хвърли към мен и взе да хленчи, че аз съм й била единствената „истинска“ дъщеря, след което повърна върху роклята ми. Беше отвратително. Грозно. Започна да крещи как татко разбил живота й, моя и твоя. Знаеш ли какво направих тогава?

— Какво? — попита с разтреперан глас Лейша.

— Отлетях обратно, изгорих всичките си дрехи, намерих си работа, започнах да уча в колеж, отслабнах с четирийсет килограма и записах Джордан на игрова терапия.

Сестрите замълчаха. Зад прозореца езерото тънеше в мрак.

— Кажи ми… — поде Лейша преди да осъзнае, че вече е изгубила нишката на мисълта си. — Разкажи ми за Джордан. Той е на пет, нали? Какво представлява?

Алиса завъртя глава и я погледна невъзмутимо.

— Той е щастливо, обикновено малко момче. Съвсем обикновено.

Камдън умря след седмица. След погребението Лейша направи опит да се срещне с майка си в Центъра за лечение на алкохолици в Брукфилд.

Сюзън Мелинг, облечена в черно, я откара до летището. Разпитваше я съвсем преднамерено, дори загрижено, за научните й изследвания и за работата в „Лоу ревю“. Лейша отговаряше едносрично, но Сюзън настояваше и й задаваше непрекъснато нови въпроси: Кога са й изпитите? Къде се е явявала на интервю за работа? Постепенно Лейша започна да излиза от вцепенението, обхванало я при вида на спускащия се в гроба ковчег. Сюзън очевидно искаше да й помогне.

— На съвестта му тежат не една и две жертви — произнесе неочаквано Лейша.

— Не и аз — отвърна Сюзън. — Само за кратко, когато зарязах работата и се захванах с неговата. Но Роджър не обича пожертвованията. И мисля, че беше прав. Не биваше да изоставям научната работа. Доста време ми беше нужно да наваксам изгубеното.

„Така постъпва той с хората“ — припомни си Лейша. Сюзън? Или Алиса? Не можеше да си спомни кой го бе казал. Умората си казваше своето. Тя се облегна на седалката и затвори очи.

Когато стигнаха летището, Сюзън отби към паркинга, спря и се обърна към нея.

— Трябва да ти кажа нещо, Лейша.

— За завещанието?

— Не — усмихна се Сюзън. — Ти не си притеснена от разпределението, нали? За теб то е логично. Но не е така. Изследователската група на БИОТЕХ е приключила с анализа на мозъка на Берни Кун.

Лейша втренчи поглед в Сюзън. Беше изненадана от чувствата, които преминаваха по лицето й — имаше задоволство, гняв и още нещо, което не можа да определи.

— Другата седмица ще го публикуват в „Ню Инглънд Джърнъл ъф Медисин“. Досега ни забраняваха да даваме каквато и да била информация, но на теб мога да кажа какво открихме. За да бъдеш готова.

— Продължавай — рече Лейша със свито сърце.

— Помниш ли, когато ти и още няколко неспящи деца пихте интерлевкин–1, за да видите какво представлява съня? Тогава май беше на шестнайсет.

— Ти откъде знаеш?

— Наблюдавахме ви далеч по-внимателно, отколкото сте предполагали. Помниш ли главоболието, което получи?

— Да.

— Та искам да поговорим за интерлевкина. Той принадлежи към една група синтетични препарати, които подсилват имунната система. Те стимулират продукцията на антитела, активността на белите кръвни клетки и другите имунозащитни елементи. При обикновените хора се наблюдава отделяне на ИЛ–1 по време на бавната фаза на съня. Това означава, че те — ние — подсилваме имунната си система докато спим. Един от въпросите, който изследователите си задаваха преди двайсет и осем години беше: дали неспящите деца, които са лишени от стимулиращото въздействие на ИЛ–1 ще боледуват по-често?

— Никога не съм боледувала — рече Лейша.

— Не съвсем. Дребна шарка и три незначителни настинки до края на четвъртата година — отвърна Сюзън. — Което не те прави по-малко здрава. Наложи се да преминем към алтернативната теория за имуностимулиране, а именно отделянето на имуноактивни елементи по време на съня съществува в противовес на една по-голяма чувствителност на тялото по време на сън или болест, вероятно свързано по някакъв начин с флуктуациите в телесната температура при REM-съня. С други думи, сънят предизвиква имунната чувствителност на която противодействат ендогенни пирогени от типа на ИЛ–1. Без сън няма да има такъв проблем. Следиш ли мисълта ми?

— Да.

— Права си. Глупав въпрос. — Сюзън отметна един кичур от челото си. Косата й бе започнала да посивява. — През тези години събрахме няколко хиляди томографски изображения на мозъци на неспящи в различен период от развитието им, плюс ЕЕГ, а така също проби от церебро-спиналната течност и всичко останало в тази насока. Но едно не можехме да направим — да надникнем в мозъците ви и да видим какво става вътре, докато не се случи нещастието с Берни Кун.

— Сюзън, говори направо. Няма какво да го усукваш.

— Ти няма да остарееш!

— Какво?

— О, ще има дребни козметични промени, например като отпускане на кожата от постоянното притегляне и други незначителни неща. Но липсата на сънни пептиди и останалите фактори въздействат върху имунната тъканно-възстановяващата система по начин, който засега не разбираме. Черният дроб на Берни бе в идеално състояние. Чудесни бели дробове, сърце, непокътната лимфна система, панкреас… Не просто здрави — в чудесно състояние! Последствия от тъканно възстановяване с размери, които съвременната наука не е в състояние да обясни. Органи, които не показват никакви следи от износване и застаряване, дори в минималната степен, допустима за един седемнайсет годишен младеж. Те просто се регенерират, отново и отново…

— Но докога? — прошепна Лейша.

— Кой, по дяволите, може да каже? Берни Кун бе твърде млад. Може да съществува някакъв механизъм, който да прекъсва регенерацията на определен етап и тогава всичко да се срине изведнъж, като проклетата картина на Дориан Грей. Но не смятам, че е така. Не вярвам естествено и този процес да продължи вечно — подобно нещо просто не е заложено в тъканите. Във всеки случай става дума за много продължителен период.

Лейша се загледа в замъглените образи зад стъклото на колата. Видя лицето на баща си между букетите с рози в ковчега. Сърцето му, лишено от способността да се регенерира, накрая бе отказало.

— Засега можем само да предполагаме как ще се развият нещата — продължи Сюзън. — Знаем, че пептидните структури, отговорни за повишеното напрежение в мозъка, свързано с желанието за сън, наподобяват участъци от бактериалната клетъчна стена. Не е изключено да съществува връзка между съня и патогенната рецептивност. И тук познанията ни куцат. Но това едва ли ще спре журналистите. Исках да те подготвя, защото скоро ще ви обявят за супермени, за хомо перфектус3 и за какво ли още не. За безсмъртни!

Известно време двете жени мълчаха. След това Лейша проговори:

— Възнамерявам да информирам и другите чрез мрежата. Не се безпокой — няма да изтече информация. Кевин Бейкър я създаде и никой не е в състояние да проникне вътре, ако не искаме.

— Вече си имате организация?

— Да.

Сюзън погледна часовника си.

— Време е да вървим. Ще закъснееш за полета.

— Сюзън…

— Да?

— Благодаря ти.

— За нищо — отвърна Сюзън и когато я погледна, Лейша прочете на лицето й нещо, което бе зървала и друг път — завист?

ТЪКАННО ВЪЗСТАНОВЯВАНЕ. МНОГО ПРОДЪЛЖИТЕЛЕН ПЕРИОД… — отекваше в ушите на Лейша по време на полета за Бостън. Тъканно възстановяване. И може би — безсмъртие. Не, не и това, рече си тя стреснато. Само това не.

— Виждам, че се усмихвате — заговори я мъжът до нея. — Да не сте били на някой голям купон в Чикаго?

— Не, на погребение.

Мъжът изглеждаше поразен, а после отвратен. Лейша се загледа през прозореца. Далеч долу се виждаха разчертани полета, подредени като на карта. Бели пухкави облаци закриваха хоризонта, екзотични цветя озарени от вътрешна светлина.

Писмото не беше по-дебело от всяко нормално писмо, само дето всеки от тях бе получил същото.

— Може да е бомба — подхвърли нервно Ричард. Лейша погледна още веднъж адреса на получателя: ГОСПОЖИЦА ЛЕИША КАМДЪН, пишеше с едри печатни букви.

— Прилича ми на детски почерк — каза тя.

— Ами ако е преднамерено? Човек не е склонен да проявява подозрение към децата и всичко свързано с тях.

— Преднамерено? Ричард, да не си станал параноик?

Само преди седмица Сюзън бе публикувала в „Ню Инглънд Джърнъл ъф Медисин“ своята статия. В чисто научен, много предпазлив стил. Час след това всички телевизионни и мрежови програми бяха изригнали като фонтан — спекулации, гняв, страх и заплахи. Както всички неспящи, Лейша и Ричард бяха следили внимателно развоя на събитията. Сред реакциите преобладаващи бяха спекулациите: „неспящите могат да живеят векове, а това ще доведе до…“, „ако неспящите се кръстосват помежду си, семействата им ще се разраснат неудържимо…“; в по-гневен тон: „играта със законите на природата доведе до появата на същества, които само външно наподобяват хора и които ще просъществуват прекалено дълго, множейки вида си и трупайки власт и сила, каквато досега светът не е познавал…“; и накрая страх: „Броени дни остават, докато суперрасата на неспящите ни завладее…“

— Те всички се страхуват по един или друг начин — заключи накрая Керълайн Рицоло и групата постепенно изгуби интерес към събитието.

Лейша беше в последната си сесия. Всеки ден чуваше различни коментари по улиците, зад гърба си в коридорите, в учебните зали, постоянно й напомняха, че е различна, и то тук в тази институция, където би трябвало да се уважава само любовта към познанието.

Малкото градче Салт Спрингс в Тексас бе издало забрана неспящи да продават алкохол в рамките на града, основавайки се на „Декларацията за независимостта“, според която „всички хора са създадени равни“, което не можело да се каже за неспящите. Вярно, че в радиус от сто километра нямаше нито един неспящ, а и никой не бе подавал молба за подобно разрешително, но това не попречи новината да бъде подхваната от Юнайтед прес и Дейтанет нюз и да стигне след 24 часа до всяка точка на планетата. Последваха и други подобни закони. В Полюкс, Пенсилвания, на неспящите не им бе разрешено да наемат жилища, тъй като продължителното им бодърстване щяло да доведе до износване собствеността на наемодателите. В Кранстън Истейтс, Калифорния, им бе забранено да подхващат 24-часов бизнес от всякакъв характер на основа „нелоялна конкуренция“. Ирокезка област, щат Ню Йорк, издаде забрана за включване на неспящи в съдебни журита.

— Всички тези решения няма да издържат и час, ако ги обжалваме във Върховния съд — обясни Лейша. — Но като си помисля за загубата на средства, време и усилия? За какво е всичко това?

Щат Джорджия, където някои сексуални действия между възрастни все още се преследваха от закона, обяви интимния контакт между спящи и неспящи за сексуално извращение, сродно със содомията.

Кевин Бейкър бе създал програма, която преглеждаше с висока скорост мрежата и отделяше всички съобщения от подобен характер. След това ги систематизираше и категоризираше и ги предоставяше за ползване от групата. След като изчете всичко, Лейша се свърза с Кевин.

— Не можеш ли да създадеш паралелна програма, която да събира изявленията в наша защита. Така получаваме твърде изкривена картина.

— Права си — призна Кевин. — Ще се постарая.

От всичко най-силно я потискаха историите за неспящи деца — обиди в училище, нападения от съседски деца, смущение и негодувание на родители, които са искали даровито дете, но не и такова, което да ги надживее с петстотин години. Училищният съвет в Колд Ривър, Айова, гласува изключването на всички неспящи от училището, оправдавайки се, че „твърде бързото запаметяване създавало чувство за непълноценност при другите и нарушавало учебния процес“. Същевременно откри подписка за събиране на средства, за да могат изключените да се обучават от частни учители в домашни условия. Никой не дари и цент. Лейша започна да прекарва цялото си свободно време в мрежата, разговаряше с децата през нощта, когато ги оставяха на мира и се стараеше да замества липсващото обучение. Почти не й оставаше време да се готви за изпити, а юли наближаваше.

Стела Бевингтън неочаквано спря да използва своя модем. Междувременно Кевин задейства втората програма, където се систематизираха статии призоваващи за справедливо отношение към неспящите. Вече имаше няколко училищни програми, предназначени за надарени деца и неспящи, като целта им бе максимално бързо развитие на талантите им. Едва на двайсет и една, Даниел дю Черни, неспящ, бе избран за член на градския съвет в Рив Бю. Престижна фирма за медицински изследвания, „Халей хол“, даде широка гласност на постиженията в областта на клетъчната физика, постигнати от неспящия й служител Кристофър Амрен.

Дора Кралк, неспяща от Далас, отворила писмото, адресирано до нея и то избухнало, откъсвайки ръката й.

Лейша и Ричард седяха втренчени в писмата върху полираната масичка. Пликове от плътна, дебела хартия, боядисана в кафяво. Нямаше обратен адрес. Преди час Ричард позвъни на Лиз Бишъп, неспяща, студентка по криминалистика в Мичиган. Лиз предложи да пристигне със следващия самолет и да огледа писмата, но после се съгласи да им обясни по телефона как се прави това. Ричард и Лейша последваха инструкциите й, като за момента на предполагаемото дистанционно взривяване използваха мазето на къщата. Нищо не избухна. От плика изпадна лист хартия, на който пишеше:

— Не зная дали да плача, или да се смея — каза Лейша. — Загубихме толкова време, купихме инструменти, треперехме да не избухне нещо…

— Аз поне нямам друга работа — отбеляза мрачно Ричард. Откакто бяха започнали антинеспящите вълнения, фирмата го бе освободила от поста консултант, за да не предизвиква излишни емоции у другите служещи.

Интерфейсът на груповата мрежа, с която Лейша все още поддържаше постоянна връзка, мигаше в тревожно червено. Тя включи директната връзка. Обаждаше се Тони Индивино.

— Лейша? Нуждая се от помощта ти на правист. Опитват се да ни отнемат Убежището. Моля те, ела веднага.

Мястото наподобяваше зейнали кафяви рани в подпухналата пролетна почва. Намираше се в Аледжините — невисоки, обрасли с борове, планини в южната част на щата Ню Йорк. Асфалтиран път тръгваше от най-близкия град, Конеуанго, нагоре в планината. Сградите бяха ниски, едноетажни, солидно строени и с разнообразни фасади. Мрачна и навъсена, Дженифър Шарифи посрещна Лейша и Ричард. Не беше се променила особено през шестте години, освен че косата й бе разчорлена и имаше сенки под очите.

— Тони иска да говори с вас, но първо каза да ви разведа наоколо.

— Какво се е случило? — попита Лейша.

— По-късно. Първо разгледайте Убежището. Лейша, Тони страшно държи на мнението ти и настоя да видиш всичко.

Лейша остана впечатлена от организацията, която позволяваше всички да живеят заедно, ползвайки общи блага и едновременно да имат личен живот. Имаше гимнастически салон, малка болница, детски дом, училище и ферма за интензивно отглеждане на култури.

— Не сме напълно отрязани от света. Повечето от храните ще идват отвън. Това е за всеки случай — обясни Дженифър.

Две неща предизвикаха възхищението й — великолепната Я-енергостанция и планирането на човешките ресурси. Във второто Тони бе надминал себе си. Бе успял да привлече неспящи от практически всички специалности, така че едновременно да се справят с вътрешните проблеми и с тези, които ще им поднесе светът.

Убежището бе заградено от защитен периметър, но по такъв начин, че да не пострадат нарушителите — които и да са те. На половин миля навътре от табелите имаше силово поле, захранвано с Я-енергия, предизвикващо лек електрически шок, но само от външната страна. За движещи се метални обекти съществуваше друга система за проследяване и предупреждение. Цялата площ на Убежището не надхвърляше 150 квадратни мили. „Сто и петдесет! — учуди се Лейша. — Та някои области са много по-малки.“

— Естествено нямаме готовност за въздушна атака или за отблъскване на армейски подразделения — продължаваше Дженифър. — Но и не очакваме подобни затруднения.

Лейша бе обезпокоена от плановете за засилване на отбраната.

— Ако не съумеем да се интегрираме със света… Свободната търговия означава свобода на движението.

— Само ако свободата означава свободни умове — отвърна Дженифър. — Лейша, трябва да ти кажа нещо.

— Какво? — вдигна глава Лейша, обезпокоена от промяната в тона й.

— Тони не е тук.

— А къде?

— В един затвор в Конеуанго. Прибраха го тази сутрин — за отвличането на Тими Де Марцо.

Всичко пред погледа й се разлюля.

— ФБР?

— Да.

— Как… как са узнали?

— Някакъв агент най-сетне разкрил случая. Още не са ни информирали подробно. Лейша, Тони има нужда от адвокат. Бил Тейн вече се съгласи, но Тони настоява да си ти.

— Дженифър, та аз още не съм си взела изпитите!

— Каза, че ще чака. Междувременно Бил ще изпълнява временно твоята роля. Ще се справиш ли с изпитите?

— Разбира се. Но вече си уредих работа при Морхауз, Кенеди и Андерсън в Ню Йорк… — тя млъкна. Ричард я гледаше мрачно, а Дженифър — преценяващо. — Той признава ли се за виновен.

— Да. Поради… как се казва? Извънредни обстоятелства.

Лейша кимна. Боеше се Тони да не упорства за доказване на невинност, тогава щеше да е изключително трудно. Умът й вече прехвърляше всичко, което може да й потрябва — закони, сходни съдебни случаи, прецеденти… Биха могли да използват Клемънс срещу Вой…

— Бил е в затвора. Ще ме закараш ли там? — попита Дженифър и въпросът й прозвуча като предизвикателство.

— Да — кимна Лейша.

Но когато стигнаха затвора в Конеуанго, не им позволиха да се видят с Тони. Обясниха им, че Лейша все още нямала адвокатски права, а що се отнася до Уилям Тейн, той можел да се вижда колкото си иска с Тони. Ричард и Лейша откараха взетата под наем кола до летището, където имаха полет до Бостън. По пътя Ричард й съобщи, че ще се разделят. Възнамерявал да се премести в Убежището, за да помогне с изграждането и планирането.

Седмица по-късно й позвъни Сюзън Мелинг за една статия в „Таймз“. Беше първият положителен знак след дълги месеци на студено мълчание. Статията беше чудесен анализ на всички слабости, от които Америка не бе успяла да се отърве през вековете — дискриминацията към инакомислещите, и най-вече, към новото поколение неспящи, които, според автора, можели да им донесат само полза и просперитет. Беше чудесно написана, със спокоен, но завладяващ тон и Лейша я хареса.

Същия ден й си обади Стюарт.

— Слушай — започна той припряно, — звъня ти във връзка с предложението за работа от Морхауз, Кенеди и Андерсън в Ню Йорк.

— Ти пък откъде знаеш за него? А и още не съм си взела изпитите.

— Клюки от мъжката тоалетна. А за изпитите, не съм се съмнявал никога. Няма значение, говори се — не ме питай, не знам — че най-вероятно ще ти откажат мястото. Двама от най-важните — Морхауз и Браун, са го решили. „Излишна публичност за една респектабилна фирма и прочие“. Знаеш какви ги дрънкат в подобни случаи. Карлайл и Кенеди са изцяло на твоя страна. Както и да е, исках да знаеш, че ситуацията засега е патова, но малко неща могат да натежат в твоя полза. Поне имаш представа на кого можеш да разчиташ.

— Благодаря ти — въздъхна Лейша. — Всъщност, Стю, защо си толкова загрижен дали ще получа мястото, или не? Какво значение има това за теб?

Настъпи гробна тишина. След известна пауза Стюарт произнесе съвсем тихо:

— Лейша, ние не сме негодници и справедливостта все още не е празна дума за нас.

Нещо просветна в нея, като зарево от наближаващ изгрев.

— Искам да знаеш още нещо. Чухме за проблемите ви с Убежището и тук всички сме на ваша страна.

— Аз нямам нищо общо с Убежището, Стю.

— Така ли? Е, говорех в множествено число.

— Благодаря ти. Ти как се справяш?

— Чудесно. Вече съм татко.

— Наистина? Момче или момиче?

— Момиче. Красива малка кучка на име Джъстин, която ме кара да пощурявам. Кога ще наминеш да те запозная с жена ми?

— Много бих искала — въздъхна Лейша.

Останалата част от нощта прекара над учебниците. Но не беше потисната. Това, което я изпълваше постепенно, бе радост. Всичко ще бъде наред — договорът между нея и обществото — обществото на Кензо Ягаи и на Роджър Камдън. Ще има несъгласни, ще има омраза. Изведнъж си спомни за Тони и неговите просяци в Испания, разгневени на силните, задето не са като тях. Да. И това ще се промени. Вярваше, че ще стане.

7

Лейша нямаше проблеми с последните юлски изпити и още на другата сутрин след завършването си трябваше да вземе самолета за Чикаго. Алиса щеше да я чака там, за да почистят къщата, да изнесат личните вещи на Роджър и да я обявят за продан. Досега единствено изпитите на Лейша пречеха да го сторят.

Малко преди да потегли на вратата се позвъни. Остана изненадана, тъй като от доста време никой не я посещаваше. Побърза да включи външната камера и зяпна от почуда, когато видя Ричард. По лицето му се стичаха сълзи.

Лейша се хвърли към вратата. Ричард не направи никакъв опит да влезе. Това, което на монитора бе възприела като мъка, се оказа гняв.

— Тони е мъртъв.

Лейша затисна устата си с ръка. Гледаше го с изцъклен поглед.

— Убили са го в затвора. Не властите — другите затворници. На двора — по време на разходка. Убийци, мошеници, изнасилвани, утайката на обществото. Решили са, че имат право да го съдят, само защото е различен!

Той се пресегна и я сграбчи за лакътя. Болеше я — бе стиснал някакъв нерв.

— Не просто различен — по-добър. Защото е по-добър, защото ние сме по-добри, защото, дявол да го вземе, не се поддаваме на чувствата си като тях… Божичко!

Лейша освободи ръката си и я разтърка, загледана в изкривеното лице на Ричард.

— Пребили са го до смърт с оловна тръба. Никой не знае откъде са я взели. Първо го удряли по тила, после го претърколили и…

— Недей! — извика Лейша.

Ричард я погледна. Беше почти сигурна, че едва сега я забелязва. Продължи да разтърква ръката си, загледана ужасено в него.

— Лейша — рече тихо той, — дойдох да те отведа в Убежището. Отвън в колата са Дан Дженкинс и Върнън Булрис. Тримата ще те изнесем насила, ако се наложи. Искаш или не — ще дойдеш. Разбра ли ме? Тук вече не си в безопасност — твърде много хора те познават и ти завиждат. Ти си най-подходящата ни мишена. Налага ли се да прилагаме сила? Или най-сетне ще разбереш, че нямаш друг избор — че онези мръсници не са ни оставили избор — освен Убежището?

Лейша затвори очи — Тони, четиринайсетгодишен, на брега, Тони, с блеснал поглед, първият, който дръзва да протегне ръка към интерлевкина.

Просяци в Испания.

— Ще дойда.

Едно зло никога не идва само. Бяха двете с Алиса и подреждаха къщата, когато телефонът иззвъня.

— Лейша? Обажда се Кевин. Слушай, случи се нещо. Стела Бевингтън ме откри по телефона. Мисля, техните са й взели модема. Каза, че не можела да се свързва повече с мрежата. После изведнъж взе да крещи: „Говори Стела! Те ме удрят, татко е пиян…“ И тогава връзката прекъсна. Ренди се прехвърли в Убежището и ти си единствената, достатъчно близко до Скоки. Но моля те, побързай. Имаш ли сигурен бодигард?

— Да — излъга Лейша, макар да нямаше никакъв. Дълбоко в нея гневът й се разгаряше с неистова сила. — Остави на мен. Ще се оправя.

— Трябва да внимаваш. Те знаят, че е повикала помощ, а и всички те познават. Може да са я пребили и сега…

— Казах, че мога да се справя!

— Да се справиш с какво? — попита Алиса.

Лейша се извърна към нея и произнесе, без да се замисля.

— С това, което правите с нас. С едно от нашите деца. Седемгодишно момиченце, системно пребивано от родителите си само защото е неспящо — защото е по-добро, отколкото ще бъдете… — тя изтича надолу по стълбите към колата, която беше взела под наем.

Алиса я следваше по петите.

— Не с тази кола, Лейша. Лесно ще я проследят заради номера. Да вземем моята.

— Не мисля, че имаш право…

Алиса дръпна рязко вратата на нейната разбрицана тойота — един от най-старите модели, на които Я-енергетичните контейнери дори не бяха скрити, а висяха от двете й страни като грамадни круши. Тя бутна Лейша на мястото до водача, хлопна вратата под носа й и се настани зад волана. Ръцете й дори не трепнаха.

— Адресът?

— Премести се отзад — рече Алиса. — В жабката има една кърпа, увий се с нея и се наведи, за да не ти видят лицето.

Алиса беше паркирала на шосе 42.

— Но това не е…

— Тук се наемат телохранители за почасова работа. Сами не можем да се справим, Лейша, нужна ни е защита. Не е необходимо да му казваме нищо. Ей сега идвам.

Появи се след три минути, следвана от едър мъж с евтин тъмен костюм. Мъжът се настани на седалката до Алиса без да промълви думичка. Алиса също мълчеше. Дори не си направи труда да ги представи.

Къщата беше малка позанемарена. Светеше само на първия етаж. Алиса се обърна към бодигарда:

— Излез от колата и застани така, че да си на тъмно. Няма да предприемаш нищо, освен ако не ме нападнат.

Мъжът кимна. Алиса излезе и закрачи към вратата. Едва сега Лейша се отърси от вцепенението си, изскочи и я застигна по средата на пътеката.

— Алиса, какво си намислила? Аз трябва да…

— Не вдигай шум — прекъсна и Алиса и погледна назад към пазача. — Помисли малко. Тези хора живеят в околностите на Чикаго и неведнъж са виждали снимката ти във вестниците. Може да са те гледали и по холовизията. Знаят коя си, нали и тяхната дъщеря е неспяща. Докато аз съм никой. Никой, разбираш ли?

— Алиса…

— Прибери се в колата, за Бога! — изсъска Алиса и блъсна с юмрук входната врата.

Лейша отстъпи назад и се скри под надвисналите клони на една плачеща върба. На вратата се показа мъж. Лицето му изглеждаше абсолютно безстрастно.

— Агенция за защита на децата — произнесе навъсено Алиса. — Получихме съобщение от едно малко момиче, вашият номер. Пуснете ме да вляза.

— Тук няма никакво момиче.

— Моля, пуснете ме да вляза. Имам право да извърша проверка съгласно член 186-ти от Закона за защита на детето. Отворете вратата!

Мъжът пристъпи неспокойно. Беше забелязал едрата сянка край колата.

— Имате ли разрешително за обиск?

— Не ми е нужно, когато става дума за подобен случай. Ако не ме пуснете, ще си имате неприятности, за каквито не сте и сънували.

Лейша стисна зъби. Никой няма да й повярва, повтаряше си тя, каквито и да ги говори…

Мъжът се отдръпна и пусна Алиса да влезе.

Бодигардът се отдели от колата и я последва. Вратата се затвори. Лейша остана сама в мрака.

Излязоха след броени минути, бодигардът носеше детето. Лицето на Алиса сияеше като неонова лампа. Лейша се затича, отвори им вратата и помогна на мъжа да настани детето. За миг й се стори, че по лицето му пробягва сянка на съмнение. Но Алиса също бе зърнала нещо, защото му пъхна сгъната банкнота.

— Взимай! Още сто долара! Ще се прибереш сам.

— Ей, почакайте… — извика той, но прибра парите. Алиса вече потегляше.

— Сега ще иде право в полицията — произнесе отчаяно Лейша. — Ако не го стори, ще го изхвърлят от профсъюза.

— Знам. Но докато стигне, вече ще бъдем далеч оттук.

— Къде?

— В една болница.

— Алиса, не можем… — Лейша едва сега се опомни. — Стела! Чуваш ли ме?

— Да — долетя отзад отпаднал гласец.

Лейша се пресегна и включи лампичката. Стела лежеше свита на седалката, подпряла буза с длан. Имаше няколко едри синини по лицето си. Косата й беше мръсна и разчорлена.

— Ти си Лейша Камдън — каза тя и заплака.

— Ръката й е счупена — обясни лаконично Алиса.

— Миличко… можеш ли да… — Лейша преглътна, усетила, че се задъхва. — Ще издържиш ли, докато те заведем на доктор?

— Да. Само не ме връщайте обратно!

— Няма — обеща Лейша. — Никога. — Тя погледна към Алиса и изведнъж й се мярна лицето на Тони.

— Има една малка общинска болница на десетина мили оттук — каза Алиса.

— Откъде знаеш?

— Настаниха ме веднъж там. Злоупотреба с наркотици.

— Но как ще ни приемат без застраховка?

— Ето какво ще направим — каза Алиса, без да откъсва поглед от шосето. — Сега внимавай, Стела. Ще им кажа, че си моя дъщеря и че си паднала от една скала, докато сме си почивали край пътя. Пътували сме от Калифорния за Филаделфия, където живее баба ти. Казваш се Джордан Уатроуз и си на пет. Запомни ли, миличко?

— Аз съм на седем. Почти на осем.

— На пет си, макар да изглеждаш по-голяма. Родена си на 23 март. Ще се справиш ли, Стела?

— Да — каза момичето с поукрепнал глас.

— А ти ще се справиш ли? — обърна се Лейша към Алиса.

— Че как иначе. Нали съм дъщеря на Роджър Камдън.

И този път Лейша остана в колата. Алиса отнесе детето до приемната, където я посрещна ниска, набита жена. Едва след като се увери, че всичко е наред, Лейша премести колата в далечния край на обширния паркинг, излезе и я заключи. Знаеше, че номерът й вече е в регистрите на всички полицейски управления, но за щастие компютрите на медицинските служби и без това бяха претрупани от информация, за да приемат подобни сведения. Поне на първо време Алиса и Стела щяха да бъдат в безопасност в болницата. Но Алиса не можеше вече да наеме друга кола.

Затова пък Лейша можеше.

Освен ако не търсят и нея.

Тя огледа паркинга. Имаше всякакви коли — от лъскавите модели на крайслер и икеда, до раздрънкани таратайки неизвестно от коя година. Имаше и вертолет, чийто пилот бе задрямал на седалката. И едно очукано фермерско камионче.

Лейша се приближи до него и застана до прозореца. Вътре седеше възрастен мъж и пушеше. Напомняше й с нещо за баща й.

— Здравейте.

Мъжът смъкна стъклото, но не отговори.

— Господине, виждате ли оня вертолет там? Той е на баща ми, а човекът вътре е моят телохранител. Тате му нареди да ме докара тук, за да ме прегледат. Той… татко ме бие. Искам да се махна от тук, господине. Ще ви дам 4000 долара за вашето камионче. В брой — веднага.

Мъжът ококори очи. Изхвърли навън цигарата и погледна към вертолета. Пилотът беше широкоплещест, с тъмни очила и лесно можеше да ги чуе, ако му извикат.

— Всичко е наред — успокои го Лейша, като се опитваше да си придаде нещастен вид. Коленете й трепереха.

— Да видя първо парите.

Лейша отстъпи няколко крачки назад, бръкна в чантата и извади портфейла си. Беше свикнала винаги да носи големи суми в себе си. Не се знаеше кога точно ще й потрябват.

— Слезте от другата страна на кабината — произнесе тя. — И заключете вратата зад вас. Оставете ключовете на седалката, но да ги виждам. А аз ще хвърля парите на покрива.

Мъжът се изсмя — беше като похъркване от гроб.

— Малката хитруша на тате, а? На това значи ви учат сега в училище! Добре де. — Той отвори другата врата и слезе от камиона.

— Заключете я!

Мъжът се ухили, отвори отново вратата и я заключи. Лейша хвърли парите на покрива, скочи на седалката, грабна ключовете и ги пъхна в стартера. Едва когато завиваше към изхода забеляза колко силно й треперят ръцете.

Направи малка разходка из квартала, а когато се върна, мъжът вече го нямаше. Пилотът продължаваше да дреме в кабината. Паркира по-далеч от него и зачака.

Час и половина по-късно Алиса и една сестра изтикаха количката със Стела до паркинга. Лейша скочи от кабината и размаха ръце.

— Ей, насам!

Беше твърде тъмно, за да разгледа лицето на Алиса, но бе сигурно, че я е заварила неподготвена.

— Това е Джули Бергадон, една моя приятелка — представи я Алиса, но сестрата само кимна. Двете жени настаниха Стела на седалката. Ръката на детето бе гипсирана и шинирана.

— Как? — попита Алиса, след като потеглиха.

Лейша не отговори. Вече бяха навън, когато над паркинга се спусна още един вертолет — този път, съдейки по сините светлини, беше полицейски. Направи широк кръг и се ориентира към далечния край, където се намираше колата на Алиса.

— Майчице! — възкликна тя. За първи път изглеждаше уплашена.

— Няма да ни проследят — увери я Лейша. — Не и в този камион. Уредила съм всичко.

— Не е това. Стела заспа.

Лейша погледна детето, отпуснато върху рамото на Алиса.

— Не е заспала. В безсъзнание е — от обезболяващите.

— Това нормално ли е? За… нея?

— Да, и ние можем да губим съзнание. Можем дори да заспиваме — с помощта на медикаменти.

Тони, тя, Ричард и Джини в гората, посред нощ.

— Ти не знаеше ли?

— Не.

— Май не знаем много неща една за друга, а?

Известно време пътуваха в тишина.

— Къде отиваме сега, Лейша?

— Не зная. Полицията ще я търси първо там, където има неспящи… Дори в Убежището. Най-вече там.

Лейша затвори очи. Сюзън? Не, връзката с Алиса е твърде тясна. Трябва да е някой, на когото могат да се доверят напълно. И да е спящ.

Посред нощ съгледа една тъмна телефонна будка край пътя. Паркира до нея, излезе и пое с пълни гърди влажния въздух.

— Стюарт? Стюарт Статър?

— Да?

— Обажда се Лейша Камдън. Случи се нещо… — тя му разказа всичко, малко припряно и накъсано, но Стюарт я изслуша, без да я прекъсва. — Трябва да ми помогнеш — завърши накрая.

— Добре. Ето какво ще направим. Имам една братовчедка в Рипли, Ню Йорк, точно до границата с Пенсилвания. Отведи детето при нея. Аз ще й се обадя. Възрастна жена е, но на млади години беше голяма активистка. Казва се Джанет Патерсън, а градчето е…

— Защо си толкова сигурен, че ще се съгласи да ни помогне? Ако нещо стане, тя също ще бъде вътре. Както и ти.

— Осъждали са я толкова пъти, колкото не можеш и да си представиш. Участвала е в политически демонстрации още по времето, когато сме воювали с Виетнам. Успокой се, никой няма да пострада. Сега аз съм твой адвокат и ще се погрижа за всичко. Поемам официално случая със Стела и ще поискам отнемане на родителските права. Няма да е никак трудно, след като представим доказателствата от болницата в Скоки. После ще я настаним в някой дом за сираци тук в Ню Йорк. Знам едно място, където хората са много мили. А Алиса…

— Местожителството на Стела е в Илинойс. Не можеш да…

— Мога. Законът може да е пълен с противоречия и предразсъдъци, но поне в това отношение всичко е ясно. Ще вдигна такъв шум около малтретирането й, че никой няма да посмее и да гъкне. Виж, с Алиса нещата стоят малко по-трудно. На нея ще й е нужен адвокат с разрешително от Илинойс.

— Имаме такъв. Кандис Холт.

— Не бива да е неспящ. Остави на мен, Лейша. Ще открия някой добър. Има едно момче… чакай, плачеш ли?

— Не — рече Лейша през сълзи.

— О, Боже. Копелета. Лейша, съжалявам за случилото се.

— Недей.

След като получи подробни указания как да стигне до братовчедката, тя се върна при камиона. Алиса спеше, а Стела все още беше в безсъзнание. Лейша затвори внимателно вратата, но когато завъртя ключа двигателят ревна оглушително. Дори тогава Алиса не се събуди.

Стюарт, защо го правиш? — питаше се тя. Първо ми се обади, за да ме предупредиш за ситуацията в адвокатската кантора на Морхауз и Кенеди. Сега пък рискуваш кариерата си, за да помогнеш на мен, Алиса и Стела. Какво очакваш да спечелиш? Нищо. Също като Сюзън, която ми каза за мозъка на Берни Кун. Сюзън, която погуби кариерата си, за да може баща ми да осъществи мечтата си. И която после успя да се върне към работата си, но с цената на много усилия. Договор без полза и за двете страни не струва пукната пара — всеки първокурсник го знае.

Размяната между хората не е като двупосочно шосе, каза мислено тя на Кензо Ягаи. Ето какво си пропуснал да забележиш. Ако Стюарт ми даде нещо, а аз дам на Стела, а след десет години тя го даде на някой друг, когото дори не познаваме — това вече е екология. Екология на свободната размяна, където всеки получава дължимото, макар и да не е обвързан с договор. Нужна ли му е риба на коня? Разбира се.

А на Тони каза: Да, в Испания има просяци, които не носят полза, защото нищо не правят. Но те са неразривно свързани с всичко останало. Отдръпнеш ли се от тях — отдръпваш се от цялата проклета страна. Зачеркваш мъничката възможност да участваш в екологията на взаимната помощ. Давайки на едни, да получиш от други, макар и след време.

И накрая остана само баща й. Мечтателят с блесналите очи и с яките, жилести ръце на фермер. И ти грешеше, татко — рече му тя. Алиса също е особена. Тя е неповторима. Да, татко, да знаеш само колко много сбърка.

Още щом си го помисли и я обзе някаква странна лекота. Ярка като слънчева светлина в летен ден.

Но наоколо бе нощ, а в кабината имаше една спяща жена и едно изпаднало в безсъзнание дете.