Безсмъртни в Испания

14

Сутринта на своя шейсет и седми рожден ден Лейша Камдън седеше в креслото в апартамента си в Ню Мексико.

Погледна краката си — бяха стройни, с изпъната кожа, без намек за подкожна тлъстина. Стана й смешно. Божичко, на тези години да си разглежда краката! И кога бе започнала да обръща внимание на тези неща? А може би търсеше следи от остаряване? In memoriam bipedalis.4 Не, сигурно е много уморена. И все пак, не е ли смешно? Сякаш е на шестнайсет и сега открива света.

— Какво толкова смешно има? — попита Стела от вратата. — Хайде, репортерът вече те очаква в гостната.

— Дошъл ли е?

— Да, подранил е май. Представи си само заглавието във вестника: „Когато те са на триста, нас отдавна няма да ни има“, или нещо такова. Побързай.

— Кажи му, че идвам. Поднеси му кафе. Дай ми малко време, искам да видя как е Алиса.

Стела изсумтя недоволно и излезе. Алиса току-що се бе събудила. Седеше на крайчеца на леглото и сестрата изхлузваше нощницата през главата й.

— Лейша — произнесе тя прегракнало. — Честит рожден ден.

— Исках да те изпреваря.

— Жалко. Шейсет и седем години!

— Да — кимна Лейша и двете жени се изгледаха. Лейша — стройна, облечена с елегантни панталони и пуловер и сестра й — подпряла се немощно на съсухрената си, жилеста ръка.

— Честит рожден ден, Алиса.

Лейша се наведе, целуна я по челото и забърза към гостната, където я очакваше репортерът.

Остана изненадана от вида му — беше млад, почти на шестнайсет, издокаран в последна тийнейджърска мода — издути като балон бермуди и полупрозрачна найлонова блуза с червени, сини и зелени пискюли. Седеше надуто във фотьойла, докато Ерик и Сет танцуваха около него и свиреха доста фалшиво с дървените си свирки. Лейша помоли пра племенниците си да излязат. Сет й отвърна с усмивка, но Ерик се намръщи и дори й хлопна вратата.

— За коя новинарска мрежа казахте, че работите, господин… Каваноу?

— Всъщност… за училищната — отвърна момчето и се изчерви. — Не казах на вашата… секретарка, защото инак нямаше да ми определи час.

— Че защо не? Това няма значение. Да започваме, а?

Беше по-делови, отколкото можеше да се предположи. Личеше си, че за първи път разговаря с неспящ. По лицето му се четяха любопитство и нервност, но всичко в рамките на добрия тон. Нито капчица завист или стаени мисли.

— Мама ми каза, че в началото било различно. Всички ви мразели. Най-вече пролите и дори някои от нашите — от лайфаджиите. Вярно ли е?

— А ти мразиш ли ни?

Въпросът го завари неподготвен.

— Ами… защо ми е да ви мразя? Искам да кажа, пролите вършат черната работа, а вие, неспящите, сте нещо като свръхпроли. Ние пък, лайфаджиите, само се наслаждаваме на резултатите. Живеем си живота. Да ви кажа правичката, би трябвало нас да ни мразят.

— Има ли проли във вашето училище?

— Не-е. Те си имат техни училища.

Той погледна Лейша, изненадан, че не е запозната с толкова прости неща. И то във време, когато и първолаците знаеха, че обществото им е разделено на три слоя. „Лайфаджиите“, близо осемдесет процента от населението, бяха като някогашните, отдавна изчезнали аристократи — щастливи в своята осигуреност и лишени от потребността да работят. Над тях — или отдолу — в зависимост от гледната точка — бяха пролите, генетично усъвършенствани спящи, които движеха икономиката и политическата машина. Всъщност пролите само управляваха, а истинската работа се вършеше от роботи. И накрая неспящите, почти невидими за обществото зад непроницаемите стени на своето Убежище, които бяха досадна подробност за лайфаджиите и стаен враг за пролите. Всичко това благодарение на изобилието от евтина Я-енергия, захранваща автоматизираните заводи и фабрики. Една чисто американска система, съчетаваща умело демокрация с материализъм, посредственост с ентусиазъм, власт с илюзия за управление отдолу.

— Кажете ми, господин Каваноу, какво правите вие и приятелите ви по цял ден?

— Да правим? — той изглеждаше шокиран.

— Ами да. Днес, например. Като приключите с интервюто, какво ще правите?

— Ами… ще прескоча до училище да оставя записа. Предполагам, че учителят ще го вкара в училищната мрежа. Ако пожелае.

— Той лайфаджия ли е или прол?

— Лайфаджия, разбира се… После може да се потренирам да чета, докато затворят училището. Знаете ли, почти мога да чета. Не съм много добър, а и какъв е смисълът да се учиш на едно толкова безполезно нещо. Но мама ме кара… След това ще има състезание със скутери. Уговорили сме се да идем с едни приятели…

— А кой плаща за провеждането на състезанието?

— Кати Милър. От организационния комитет. Тя е прол — довърши с нескрито презрение той.

— Естествено.

— Довечера ще има купон у едно момче от нашия клас. Ако искам, мога да ида и на виртуална холовизия, казват, че премиерата била жестока!

— Как се казва?

— „Тамара от марсианските морета“. Вие няма ли да я гледате?

— Може и да погледам. — Тамара, морета, глупости. Мойра, една от дъщерите на Алиса, бе емигрирала на Марс. — Всъщност знаете ли, че на Марс няма морета?

— Ами? — учуди се той. — Все едно, а като свърши купонът ще заведа някъде мацето си да го чукам. Сетне ще ида да видя старците — те ще са на танци. Госпожице Камдън, защо се смеете?

— А, нищо. Сетих се, че някогашните аристократи едва ли са имали толкова натоварени програми.

— Е, аз съм лайфаджия — заяви гордо момчето. — Ей, чакайте, нали трябваше да задавам въпросите. Та, за тая ваша фондация… как се казваше? Какво прави тя?

— Пита просяците защо са такива и осигурява средства за онези тях, които не желаят да бъдат.

Момчето я погледна объркано.

— Ако вие, например, поискате да станете прол, моята фондация ви намира ново училище и всичко, което е необходимо за промяната.

— Че защо ми е да го правя?

— Да, наистина? Но някои хора го правят.

— Не и някой, който познавам — заяви решително момчето. — Още един въпрос. Защо създадохте тази фондация?

— Защото — отвърна замислено Лейша, сякаш отговаряше на друг, — силните го дължат на просяците. Защото обществото е по-скоро предположение, отколкото резултат и само като даваме на непродуктивните равна част от достъпа до красотата, ще изпълним дълга си пред просяците в Испания.

Момчето, естествено, не разбра нито дума. Не я попита, не поиска разяснения, от каквито не се нуждаеше. Изправи се и й кимна.

— Е, май това е всичко. Учителят рече, че четири въпроса са предостатъчно. Благодаря ви, госпожице Камдън.

— И аз ви благодаря — тя се надигна, пресегна се и го хвана на ръката. — Задето ми отговорихте на въпросите. Ще ми отговорите ли на още един?

— Що не?

— Ако учителят пусне интервюто по мрежата, всички ли ще го гледат?

Той отмести поглед, очевидно не искаше да я обиди.

— Всъщност някой от вас гледа ли я тази училищна мрежа? Която и да било новинарска мрежа?

— Но, разбира се! Ето, моите родители например! Инак откъде ще знаят кои проли ще гласуват за нас?

— Аха — кимна Лейша. — Американската Конституция в действие.

— Догодина е триста годишнината — продължи важно момчето, но това изчерпа знанията му. — Аз да си вървя, значи.

Високо в орбита над Тихия океан, Съветът на Убежището избухна в спонтанни аплодисменти.

Четиринайсет мъже и жени седяха около полирана метална маса с форма на стилизирана двойна спирала в купола на Съвета. Пластостъклен прозорец, монтиран половин метър над пода, обхождаше купола, като на равни интервали се пресичаше от метални подпорни обръчи. Самият купол бе разположен в максимална близост до единия край на цилиндричната орбитална станция и поради това гледката от заседателната зала периодично се променяше. На „север“ се простираха земеделските площи, покрити с вълни от други прозрачни куполи, оформящи гънката на хоризонта, който чезнеше в замъгления небосвод. На „юг“ бе космосът, необятен зад относително тънкия слой въздух, отделящ купола на Съвета от орбиталния цилиндър. На „север“ беше топъл и слънчев „ден“ и слънчевите лъчи заливаха орбиталната станция през издължените, прозрачни прозорци на секциите, на „юг“ цареше безкрайна нощ, изпълнена тук-там с трепкащи звезди и една потискащо грамадна Земя. Неравните извивки на заседателната маса и завинтените за пода кресла напомняха, че присъстващите осем съветника висят под звездите с крака, обърнати към слънцето.

Дженифър Шарифи, несменяем президент на Съвета, седеше с лице на север, където беше слънцето.

Тя заговори, с блещукащо в очите й задоволство:

— Съдейки по компютърно томографските мозъчни изследвания, биохимичните анализи, спиналните картографски проучвания, и разбира се, ДНК-разчитанията, успехът е недвусмислен. Настоявам да се изкаже служебна благодарност на д-р Толивери и д-р Клемент. А също така на Рики и Хермион. — Тя награди с топла усмивка сина си и жена му.

— Не може ли да видим бебето? — попита нетърпеливо съветник Виктор Лин. — Естествено, като спазваме всички хигиенни изисквания.

— Разбира се — кимна съветничката Луси Еймз и се изчерви. Беше само на двайсет и една, родена на станцията и малко се притесняваше.

— Може — притече й се на помощ Дженифър. — Но първо искам да ви припомня какво всъщност сме постигнали. Става въпрос за нов етап на генетични изменения, преодоляващи немалко задръжки, с които сме привикнали. Ако искаме да запазим преднината пред спящите от Земята, длъжни сме да проучваме всички възможни способи за осигуряване на надмощие. За съжаление, нерядко това изисква да се плаща определена, макар и малка цена.

Речта й върна всички към реалността. Осемте съветника — подбрани на лотариен принцип, — които, за разлика от Шарифи, не контролираха 51 процента от финансите на Убежището и следователно също толкова от гласове на Съвета, се спогледаха. Шестимата постоянни консули — Дженифър, Рики, Хермион, Найла, съпругът й Ларс Джонсън и мъжът на Дженифър — Уил Сандалейрос — продължаваха да се усмихват лъчезарно. Всъщност, с изключение на Хермион.

— Донесете бебето — нареди й Дженифър. Хермион излезе. Никой не проговори, докато не се появи отново с вързоп в ръце.

— Това — обяви Дженифър — е Миранда Серена Шарифи. Нашето бъдеще.

Хермион положи бебето върху заседателната маса и разви жълтото покривало. Миранда бе на десет седмици. Имаше бледа кожа, без характерната розовина, а косата й беше гъста и черна. Тя огледа заседателната зала с блеснали черни очи, които й изпъкваха в орбитите и се стрелкаха неспирно, неспособни да останат на място. Дребното, силно телце постоянно се гърчеше. Мъничките юмруци се разтваряха и свиваха толкова бързо, че беше невъзможно да се преброят пръстите. Бебето излъчваше огромна жизненост и прекомерно напрежение.

Еймз притисна устата си с ръка.

— На пръв поглед — заговори Дженифър с преднамерено спокоен глас, — ще ви се стори, че Миранда страда от заболяване на нервната система или е със симптоми на амфетаминово предозиране. Но случаят е съвсем различен. Мозъкът й функционира със скорост три, до четири пъти по-висока от нашите. Тя притежава завидни запаметяващи способности и също възхитителна способност за концентрация. Цената, която — както сами виждате, трябва да плати, се изразява в засягане на двигателния контрол. Генните заложби на Мири включват висок интелект, но именно промените в нервната система ще й позволят да използва своите способности по начин, който все още не сме в състояние да предскажем. Нека ви напомня, че това бе единственият път да се избегне така наречената интелектуална празнина, характерна за децата на свръхинтелигентни родители. Просто осигурихме нова платформа, от която да стартира развитието.

Някои в залата кимнаха, но Найла и Рики седяха със сведени погледи. Съветник Еймз продължаваше да разглежда бебето с разширени от ужас очи.

— Миранда е първата — обясняваше Дженифър. — Но не и последната. Ние, в Убежището, представляваме най-добрите мозъци в Съединените щати. Наш дълг е да запазим това предимство. Заради собственото ни оцеляване. Не бива да храните илюзии за просяците на Земята. Рано или късно те ще надмогнат късогледата си политика по отношение на гениите изменения и отново ще тръгнат да се съревновават с нас. Не бива да спираме, нито да се успокояваме от успехите си. Трябва да се възползваме от всички преимущества, които ни дават генетичните технологии…

Уил Сандалейрос положи ръка на рамото й. За миг Дженифър го изгледа с гневен блясък в очите, но после се усети и се усмихна.

— Какво — пак ли държах реч? Съжалявам. Знам, че всички вие разбирате не по-зле от мен каква трябва да е политиката на Убежището.

Неколцина от присъстващите също си позволиха да се засмеят, но останалите все така се споглеждаха обезпокоено. Съветник Еймз не откъсваше очи от конвулсивно-потрепващото създание на масата. Хермион забеляза погледа й и побърза да го увие в пелените. Но дори под два дебели слоя се виждаше как треперят малките му ръчички. По края на пелените бяха бродирани бели пеперуди и тъмносини звезди.

15

Първото, което си спомняше Мири, бяха звездите.

След това Тони.

Споменът за звездите беше свързан с баба. Тя я водеше до изпъкналия прозорец, зад който имаше само непрогледен мрак и безброй малки, сияещи точици. Докато ги разглеждаше, една от тях остави диря през тъмнината.

— Метеор — обясни баба й и Мири протегна пръстчета да докосне красивите звезди. Баба се засмя. — О, не, мъничка, те са твърде далеч за твоите ръчички. Но не и за ума ти. Запомни го от мен, Миранда.

Излишно бе да й го казва. Миранда винаги запомняше всичко, дори най-малката подробност около нея. Е, не съвсем всичко — не помнеше например времето преди Тони, въпреки че според мама и татко той се появил на бял свят цяла година след нея. Къде ли се беше дянала тази година?

Помнеше добре когато се появиха Никос и Кристина Деметриос. Скоро след близнаците дойде Алън Шефилд и после Сара Черели. Общо шестима, щъкащи из забавачницата под зорките погледи на госпожа Петерсън и на баба Шефилд. Любимата им игра бе с електродите, с които ги кичеше по главите доктор Толивери. Всички харесваха доктор Толивери, харесваха и доктор Клемент, макар да не бе тъй весел. Всъщност харесваха всичко, защото им беше интересно.

Само една прозрачна стена делеше тяхната забавачница от съседната и денем я вдигаха, позволявайки на децата от двете групи да се смесват.

Помнеше и деня, когато сложиха край на това.

Всичко започна заради Джоан Лукас — по-голяма от нея, с къдрава коса, блестяща като звездите. Веднъж Джоан я попита:

— Защо все подскачаш такава?

— Аз-з-з-з не з-з-зная — отвърна Мири. Беше забелязала, разбира се, че Тони и другите деца в нейната забавачница имаха същите трескави движения, но не и тези от съседната стая. Не и Джоан. Кой знае защо досега това не й бе правило впечатление.

— И главата ти е много голяма — продължи Джоан. Мири я опипа с ръце. Наистина й се стори по-голяма, отколкото на другите.

— Не искам да си играя с теб — викна неочаквано Джоан, обърна се и си тръгна. Мири понечи да й каже нещо, но в тоя миг мисис Петерсън пресече пътя на Джоан.

— Джоан, какъв ти е проблемът?

Джоан спря, вдигна глава и я погледна. Лицето й се изчерви.

— Държиш се глупаво — продължи мисис Петерсън. — Мири е член на твоето общество, на Убежището. Иди да си играеш с нея.

— Да, мадам — кимна покорно Джоан. Лицето й обаче остана затворено и не след дълго Мири сама се отказа да дружи с нея.

Уроци имаха всеки „ден“. Мири си спомняше и мига, когато осъзна, че компютърът не е само за гледане и слушане, а може да върши и разни неща. Например да отговаря на въпроси от типа на: какво ще има за закуска, днес кой ден сме и къде е сега тате.

Помнеше и деня, когато за първи път забеляза, че понякога и компютърът греши.

Джоан бе тази, която я накара да забележи. Двете работеха заедно, макар Мири да се дразнеше, защото Джоан бе твърде бавна — едва приключваше втората задача, когато Мири бе вече на десетата. Изглежда, и на нея също й бе неприятно да работи с Мири. Обучението течеше във визуален режим и на екрана се появи поредната задача: „кукла — пластмаса — бебе?“

— М-м-мой ред! — рече Мири и написа „бог“. Върху екрана се появи навъсено лице.

— Грешка — отбеляза с нескрито задоволство Джоан.

— В-вярно е — настоя Мири. — К-к-компютърът греши!

— Сега ще се изфукаш, че знаеш повече от него.

— „Б-бог“ е правилният отговор. С-само че е ч-ч-четири връзки по-нататък!

Макар и неохотно, Джоан трябваше да признае, че е заинтригувана.

— Какви четири „връзки“? Няма никакви връзки в тази задача.

— Н-не в з-задачата — запелтечи Мири и млъкна. Не знаеше как да го обясни, особено на Джоан, макар всичко да беше пред очите й. В този момент се появи мисис Петерсън.

— Проблем ли има, момичета?

— Мири сбърка отговора, а сега се заяжда — побърза да каже Джоан.

Госпожа Петерсън погледна екрана и коленичи до децата.

— И как според теб е правилно? — обърна се тя към Мири.

— Отговорът е четири връзки п-по-надолу, г-госпожо П-петерсън. В-в-вижте: „к-к-ккуклата“ е играчка, първата в-връзка е от к-кукла към иг-г-грачка. Иг-г-грачката се свързва с „п-п-представа“, к-к-както си п-п-представяме например, че п-п-падащата звезда е истинска з-з-звезда. Следователно с-с-следващата в-в-връзка отива към „п-п-падаща звезда“. З-з-за да с-се п-получи к-картината. — Беше й невероятно трудно да произнесе толкова много думи. — А п-п-падащата звезда е м-метеор, но без да си го п-представяме, и така в-връз-ките станаха четири.

— Продължавай, Мири — кимна заинтригувана госпожа Петерсън.

— П-после идва „п-пластмаса“. П-първата връзка води към „създавам“. Т-т-така трябва, з-защото „играчка“ ни от-тведе при „п-п-представа“.

Чудеше се как да им обясни, че в действителност връзките са част от обща, по-голяма и по-сложна схема, която й беше лесно да види, но не и да предаде с думи.

— От „създ-давам“, р-разбира се, п-получаваме „хора“, з-защото хората създават предметите. Следващият р-ред в тази в-връзка е „общество“, а п-последният т-трябвва да е „орб-бит-тална станция“, з-за да се п-получи изравняване на к-крайните р-редове: м-метеор — орб-бита.

— Чудесна аналогия — похвали я госпожа Петерсън. — Понятието „метеор“ действително има връзка с „орбитална станция“, при това две — една естествена, без човешка намеса, и втора — предизвикана и създадена от хората.

Мири не беше съвсем сигурна какво точно иска да каже госпожа Петерсън, затова пък забеляза, че Джоан изглежда объркана и дори малко изплашена. Реши да продължи посмело.

— С-стигаме до „б-бебето“ — п-първата в-връзка е „малко“, к-което ни води до „п-пазя“, к-както аз пазя Тони, защото е по-малък от м-мен и м-може да се нарани. След това в-връзката ни в-води до „общество“, което п-пък з-защитава хората, които са и четвъртия ред. А като обърнем н-наопаки, „пластмасата“ се с-свързва с „орбитална“, п-понеже голяма ч-част от нашата с-станция е н-направена от п-пластмаса.

— Да, но в края на задачата ти написа „бог“ — каза госпожа Петерсън.

— Д-да — кимна Мири, щастлива, че госпожа Петерсън я разбира. — З-защото орбиталната станция е с-създадено общество, д-докато метеорът е само к-къс скала, и съответно б-бог е планирано общество от умове, д-докато х-хората, в-всеки сам по себ-бе, си са късове к-като метеора.

Госпожа Петерсън я отведе при баба й. Наложи се Мири да обяснява всичко отначало, но този път беше по-лесно, защото баба й начерта схема. Мири се питаше как първа не се е сетила да я нарисува. Схемата й помогна да сложи всички връзки на местата им и сега всичко беше много прегледно и изглеждаше далеч по-просто, отколкото в началото.

Когато приключиха с обясненията и чертането, баба й потъна в дълбоко мълчание.

— Мири, винаги ли разсъждаваш по този начин? С връзки, които създават модели?

— Д-да — кимна учудено Мири. — А т-ти? Баба й избегна отговора.

— Как ти хрумна да напишеш тази прилика, която се появява четири реда по-долу?

— Вместо някоя… к-която е осем или д-десет реда? — попита Мири и баба й я зяпна втрещено.

— Не, вместо тази, която очаква компютърът. Не знаеш ли какво се иска от теб в задачата?

— А, д-да — подсмръкна смутено Мири. — Но ми е с-скучно да свързвам с-само думите от първа линия — тя видя физиономията на баба си и побърза да добави. — Е, н-не винаги.

— Аха — закима баба й. — А къде си чула, че бог е планирано общество от умове?

— К-казаха го п-по мрежата. М-мама слушаше н-нови-ните, а аз си играех.

— Ясно. Мири, ти си едно малко чудо.

— И Т-Тони също. И Н-никос, и К-Кристина, и Алън, и С-Сара. Б-бабо, а н-новото бебе на мама, и т-то ли ще б-бъде специално к-като нас?

— Да.

— А ще т-трепери ли като мен? И като Сатър? Ще яд-де ли т-толкова много?

— Да.

— И ще мисли с връзки?

— Да — кимна за трети път баба й и — Мири запомни завинаги изражението на лицето й.

16

Дженифър, Уил, двамата генетици, доктор Толивери и Блър, както и всички техни помощници, наблюдаваха съсредоточено появата на един миниатюрен свят.

На петстотин мили от тях, сред открития космос, плаваше прозрачен мехур, който постепенно се уголемяваше. Вътре в него хиляди пластични мембрани се изпъваха като раздувани от вятъра платна. Вътрешността му наподобяваше многоклетъчната структура на кошер — с миниатюрни тунелчета, килии и диафрагми, някои свързани помежду си, други разделени от порьозни или плътни стени. Нито една от тях не надхвърляше четири инча височина. Когато мехурът се разду докрай, изпълнен със стандартна смесица от атмосферни газове, под покрива на лабораторията блесна неговото триизмерно холографско изображение.

Вратичките на четирите помещения в краищата на прозрачната сфера се отвориха и лабораторните мишки се втурнаха по коридорите. Докато се пързаляха по тесните коридорчета, уплашени от усещането за безтегловност, мишлетата надаваха ужасени писъци. Върху холоизображението вместо животинките се виждаха светещи точици, следващи предначертания им от конструкторите път. Бяха дванайсет на брой. Върху екрана на една от стените криволичеха биометрични линии, отговарящи за различни техни жизнени показатели.

Мишлетата бяха оставени да тичат на воля в продължение на десетина минути. После от специален източник в атмосферата на мехура бе пуснат образец на генно мутирал организъм, далечен родственик на вирусите, за чието създаване Оливери и Блър бяха работили няколко години.

Една по една биометричните линии се изравниха с осевите и писукането, предавано в помещението чрез високоговорители, затихна. Първите три мишки издъхнаха на втората минута, останалите ги последваха с не повече от пет минути закъснение. Само няколко доживяха трийсетата минута.

Доктор Блър въведе резултатите в анализиращата програма.

— Лоша работа — произнесе той навъсено. — При подобно темпо орбитална станция като нашата ще замлъкне до час. В безветрен ден ще са нужни няколко часа, за да се справим със средно голям град на просяците.

— Твърде бавно — кимна Уил Сандалейрос. — Но все пак се доближаваме. — Той се загледа в равните, гладки линии на биометрите. — Представяш ли си, че има хора, които не биха се поколебали да използват подобно нещо.

— Просяците например — рече Дженифър Шарифи.

Никой не й възрази.

Вторникът след деня за игра се оказа празник — беше Паметен ден. Мири облече най-хубавите си дрехи — черни шорти и бяла туника — и излезе навън, за да се слее с хората, които бавно се движеха към централния площад на орбиталната станция, където в средата на просторния парк бе издигната малка платформа. Тълпата тук се сгъстяваше, но Мири и нейните приятели от новото поколение, „свръхнеспящите“, както си викаха на шега, стояха настрани от „нормалните“. Мири се оглеждаше за Хермион. Знаеше, че има бебе, но все още не бе го виждала, а и никой не можеше да й каже дали е като нея, или е нормално.

Облечена в черна абая, на трибуната се показа Дженифър Шарифи. Беше красива, по-красива дори от майка й и Найла. Лицето й издаваше безгранично спокойствие и увереност. Докато я оглеждаше, Мири се изпълни с гордост, че е нейна внучка.

— Граждани на Убежището — произнесе Дженифър и гласът й отекна надалеч. — Наричам ви така, защото макар правителството на Съединените щати да твърди, че сме граждани на тази страна, ние знаем каква е горчивата истина. Знаем също — и твърдо го вярваме, — че нито едно правителство на Земята няма право да ни определя за своя собственост. Не и такова правителство, което защитава правото на просяците да живеят и да се възползват от труда и постиженията на други.

Днес, на този Паметен за нас ден — 15 април, — ние заявяваме, че Убежището трябва само да избира свое правителство и да се радва на плодовете от своя труд. И макар да имаме това право, в действителност не ни е позволено да го прилагаме. Ние не сме свободни. Ние не сме равноправната страна, защото призивът ни за самостоятелност и реципрочност във взаимоотношенията ни с просяците е глас в пустиня. Имаме своето Убежище, благодарение на прозорливостта на нашия предшественик Антъни Индивино, но не и свободата, за която сме мечтали. Свобода, която заслужаваме напълно. Макар и без наше съгласие, вече трийсет и две години сме поставени под юрисдикцията на нюйоркската съдебна палата. За изминалия период не е отбелязан нито един случай на нарушаване на закона. Нашите граждани спазват всички правни и професионални изисквания, били те в областта на съдопроизводството, медицината, науката или финансовата сфера. Следваме неотклонно тези принципи, независимо дали живеем сред просяците, или тук — на орбиталната станция.

Но има едно изискване на просяците, което не можем да подминем с лека ръка — продължи Дженифър. — Те не работят, за да си осигурят препитанието, а вместо това разчитат на тези, които са по-добри и съвършени от тях. За да поддържа съществуването на милионите непродуктивни „лайфаджии“ от Съединените щати, Убежището, като общност, насилствено е лишавано от близо 65 процента годишен продукт — грабеж, узаконен от федералните и щатски данъчни разпоредби. Ние не можем да се борим срещу тях — не и като рискуваме самото съществуване на Убежището. Лишени сме дори от правото да се съпротивляваме. Но ние не трябва да забравяме какво значи това за нас — морално, политически и исторически. Ето защо определихме петнайсети април за наш Паметен ден — ден, в който открито заявяваме пред себе си и пред света, че сме жертва на Грабеж.

Лицето на Джоан бе подпухнало, очите й зачервени. Мири никога не я бе виждала такава. Джоан разблъска тълпата около нея, протегна й ръка и произнесе сподавено:

— Ела с мен.

— И да помним, че трябва да мразим просяците. Да помним, че ненавиждаме и неспящите от Земята, тези предатели на нашата идея, които…

— Побързай — дърпаше я Джоан. — Знаеш ли какво са направили? Мири, можеш ли само да си представиш?

— К-к-кой? К-к-какво?

— Убили са дете — ето какво!

Черна пелена се спусна пред очите на Мири. Коленете й се подгънаха и тя се отпусна на земята.

— П-п-просяците? Но к-как?

— Не просяците! Съветът! Предвождан от твоята любима баба!

В главата на Мири се смесиха мисли и връзки — преплитаха се в странни комбинации, в които нямаше никакъв смисъл. Нервната й система, съществуваща винаги на ръба на биохимичната истерия, се носеше стремително към пропастта отвъд нея. Мири затвори очи и си наложи да диша равномерно, за да възвърне поне капчица от изгубеното спокойствие.

— К-какво е с-станало, Д-Джоан?

— Мама ме извика точно преди началото на празника. Беше разплакана и почти не можеше да говори. Каза ми, че Съветът се е събирал заради нея, и че са й наредили да направи аборт. Налагало се заради резултатите от ДНК-теста, всъщност не можели да й наредят, но й го препоръчвали настойчиво.

— И п-после к-какво?

— Попитах я какъв е бил проблемът с ДНК-теста. Тя се разплака още повече и сетне ми рече, че според генните анализи бебето щяло да бъде… щяло да бъде…

Джоан също се разхълца. Мири постави ръка на рамото й, за да я успокои.

— … да бъде спящо.

Мири понечи да я хване за ръката, но Джоан изведнъж подскочи.

— И ти ли смяташ, че мама трябва да направи аборт?

Така ли беше в действителност? Мири не знаеше. В главата й се блъскаха безпорядъчни връзки: генетична регресия, прекопиране на ДНК-информация, играещи малчугани на детската площадка, забавачницата, лабораторията… просяците от Земята. Миниатюрното същество в ръцете на Джоановата майка. Спомни си за Тони, когато беше съвсем малък…

— И да не забравяме — кънтеше над тях гласът на Дженифър, — че моралът се определя от приноса на всеки към общото дело, а не от ползата, която единици извличат за себе си…

Джоан извика:

— Никога повече няма да дружа с теб, Миранда Шарифи!

Тя се затича през тълпата.

— П-почакай! — извика подире й Мири. — С-спри! И аз м-мисля, че С-съветът греши!

Но Джоан дори не я чу.

Когато се върна в стаята си, там все още нямаше никой. Мири замахна ядно с ръка, помете всички документи и дискети от бюрото, после се пъхна под него, сви се на кълбо и започна да трепери.

Два часа по-късно Дженифър я откри там, сигурно я беше чула да хленчи още от вратата.

— Мири? Излез веднага оттам.

— Н-не.

— Джоан ти е казала, че бебето на майка й ще бъде спящо и че трябва да го изостави.

— Н-не трябва! Защо да не може да живее? Т-то е съвсем нормално. И т-те си го искат!

— Родителите трябва да вземат окончателното решение. Никой друг не бива да им се меси.

— Т-тогава защо Д-Джоан и майка й п-плачат?

— Защото понякога е трудно да правиш това, което е необходимо. И защото нито една от тях не се е научила да приема неизбежното, а го прави на всичко отгоре и непоносимо. На мен също ми беше трудно да взема решение, когато се касаеше не за едно, а за пет деца от Убежището.

— З-за п-пет?

— Засега. Пет през последните трийсет и една години. Родителите на Джоан не са първите, които трябва да вземат подобно решение. Спящото дете е просяк, а съзидателните сили не приемат на гърба им да паразитират просяци. Не отричам благотворителността, но тя е за други случаи. Слабият няма морално право да изисква от силните, нито да им налага каквито и да било условия. Ние не приемаме подобно отношение.

— Н-но и спящото бебе също м-може да с-стане съзидателна лич-чност! Та т-то е напълно н-нормално!

— Да, през първата част от живота си — кимна Дженифър и седна на облегалката на фотьойла. — Но с течение на времето неговата продуктивност ще спада. При спящите тя започва едва на двайсет и рядко надхвърля петдесетгодишна възраст. През останалото време те са в тежест на обществото и срам за самите тях, защото не са в състояние да се издържат. Как мислиш, какво ще е отношението на неспящите родители към техния спящ син, когато остарее и трябва да разчита на тях? И трябва ли обществото да се грижи за подобни хора? Въпросът не е в индивида, а в принципа. Опитай да се поставиш на мястото на подобна личност, представи си живот, изпълнен със съзнанието, че във всеки един момент можеш да се превърнеш в бреме за останалите. Какво ще правиш тогава?

Мири бе принудена да се съгласи с нея.

— Най-много да се решиш на самоубийство — допълни Дженифър.

— Н-но б-бабо, все някога всички ще ум-мрем. Д-дори и ти.

— Разбира се. Само че когато това стане, аз ще бъда в края на един продължителен и продуктивен живот, изживян като пълноценен член на моето общество — Убежището. На по-малко просто не бих се съгласила. Нито пък би го сторила и майката на Джоан.

Мири потъна в размисъл. Следваше вертикалните връзки на своите разсъждения и накрая стигна до изводи, които я накараха да кимне. Дженифър беше права.

— Знаеш ли, Мири, мисля, че си пораснала достатъчно, за да ти разрешим да гледаш предавания от Земята. Досега позволявахме само на децата, които са навършили четиринайсет, но, изглежда, ти вече си узряла за подобен урок. Виж как живеят паразитите и се поучи от видяното. Между другото, те се наричат „лайфаджии“.

Кой знае защо, но Мири внезапно изпита нежелание да гледа предаванията от Земята. Въпреки това отново кимна.

— И още нещо, миличка. Дванайсет вече не е възраст, на която можеш да си позволяваш да плачеш. Учи се да посрещаш трудностите без излишни емоции. Това е урок, който трябва да запомниш за цял живот. Само така можем да оцелеем. Сълзите не помагат с нищо.

— Ще се н-науча — обеща Мири.

На следващия ден видя Джоан да се разхожда в парка. Повика я, но тя дори не извърна глава. Мири спря, но после вирна гордо брадичка и пое в друга посока.

17

Мири беше на тринайсет. Вече година, откакто й бяха разрешили да гледа предавания от Земята — както на пролите, така и на лайфаджиите. През първите няколко месеца я вълнуваха най-различни въпроси: Какво толкова интересно има в състезанията със скутери? Защо красивите млади мъже и жени от „Среднощни истории“ сменяха толкова често партньорите си? Защо жените имаха толкова големи гърди, а мъжете — пениси? Защо една конгресменка от Айова вдигаше такъв неописуем шум за парите, които друга конгресменка похарчила за нещо, след като и тя, вероятно, не харчеше по-малко обществени средства за лични нужди? А нали и двете живееха в едно общество? Защо предаванията представяха лайфаджиите — хора, които всъщност не вършеха нищо полезно — едва ли не като герои на своето време, а не казваха нито дума за истинските създатели на ценности?

С течение на времето Мири откри отговорите на тези въпроси — някои в разговори с родителите си, други, след като се порови из библиотеката. Проблемът беше в това, че те се оказаха съвсем банални. В състезанията със скутери нямаше нищо интересно. Целта бе да занимават мислите на почитателите им за известно време — докато дойде моментът за следващите състезания.

Умът й обмисляше дълги и сложни връзки, произтичащи от този въпрос, който обхващаха принципа на Хайзенберг, епикурейците, един полузабравен философски възглед, наричан екзистенциализъм, константата на Раволи за периферните дразнители, епилептичните атаки в така наречения „ясновидски“ център на главния мозък, социалната демокрация, свойствата на обществения организъм и дори басните на Езоп. Всичко това бе далеч по-интересно от телевизионните предавания, които го бяха предизвикали.

Същото важеше с не по-малка сила и за останалите въпроси, които си бе задавала. Политическите организации и преразпределението на обществените блага зависеха от един крайно нестабилен баланс между гласовете на лайфаджиите и реалната власт на пролите, възникнал в резултат от случайната социална еволюция, а не като следствие на строго прилагани принципи на планиране.

Нито веднъж, в нито една програма не стана дума за радостта от опознаването на природата, за нови научни открития — стига да не засягаха пряко благосъстоянието на населението. Никой вече не се наслаждаваше на сложни музикални произведения, като тези, на които се бе натъкнала в библиотеката — Бах, Моцарт. Нямаше и повей от идеите, които така обичаха да обсъждат двамата с Тони.

Само след шест месеца Мири загуби интерес към предаванията от Земята.

Едно нещо обаче се промени. Напоследък Дженифър бе доста заета в лабораториите и с възпитанието на Мири се зае баща й. Но не го биваше много в точните отговори. Оправдаваше се с това, че бил напуснал Земята още като малък — едва на десет години — и не познавал живота там. Когато му се налагаше да свърши нещо долу, прибягваше до услугите на посредник на име Кевин Бейкър.

Мири познаваше Бейкър, човек отдаден изцяло на работата и усъвършенстването на сложна мрежа от бази данни. Беше скучен, дори малко го съжаляваше, задето трябва да живее сред просяците, вместо да допринася със своя труд в полза на обществото.

На нейното общество!

Оставаха й само две години, за преди да я приемат за равноправен член на Съвета.

— Сега — каза Уил Сандалейрос.

Дженифър се наведе напред, загледана в триизмерното изображение. На около хиляда мили в открития космос, неговият прототип вече се изпълваше и раздуваше, освобождавайки притиснатите тунели за поредната порция опитни мишки. Микропредавателите, прикачени на вратлетата им, изпращаха данни за нормално състояние на биоконстантите им. Само след няколко минути светещите точици, съответстващи на обречените животинки, се разпръснаха равномерно из вътрешността на сферата, която притежаваше сложна топографска структура, математически съответстваща на град Вашингтон.

— Готови — произнесе доктор Толивери. — Пред стартово броене: шест, пет, четири, три, две, едно, старт!

В атмосферата бяха освободени малка порция мутирали вируси. Въздушните течения, отговарящи на ветрове със скорост пет мили в час, понесоха невидимите частици в северозападна посока. Температурата в сферата засега оставаше постоянна. Дженифър погледна биометричните индикатори на съседната стена. Само след три минути всичките сочеха липса на жизнена активност.

— Да — кимна Уил. — Това е.

Беше усмихнат.

Дженифър също кимна.

— Чудесна работа — рече тя на Толивери, Блър и останалите трима лаборанти. — Вече сме готови за следващата фаза.

— Да — каза Уил.

— Започнете преговорите за закупуване на орбитална станция Кагура. Използвайте Кевин Бейкър, но не му разкривайте крайната цел.

Нищо по лицето на Уил Сандалейрос не издаваше, че знае за този план и че дори го е обсъждал с жена си още преди години. Сияещите му очи му не се откъсваха от плоските линии на биометрите.

— Съветът на Убежището има честта да посрещне своя нов член — Миранда Серена Шарифи — произнесе с официален тон Дженифър. Всички се надигнаха, ръкопляскайки. Миранда седна на стола, който й бяха отредили. Беше съвсем нов, кожената му тапицерия блестеше.

Всички я гледаха усмихнати, но въпреки това тя се чудеше дали не й завиждат за успеха — поне мъничко?

— Чака ни напрегнато заседание — припомни им Дженифър. — Първо, съветник Дрекслер ще ни запознае с финансовия отчет.

След него изслушаха доклада на земеделския отдел, както и тези от юридическия, правния и в заключение — от медицинската служба. Накрая Дженифър отново взе думата:

— Още един допълнителен въпрос към медицинския доклад, който предпочетох да бъде обсъждан отделно. Повечето от вас вече знаят за аварията. За останалите ще преразкажа накратко: Табита Селенски, монтьор, пострадала от токов удар, докато работела в един от енергийните кладенци в шести сектор. Изгарянето е от висока степен, но, макар и бавно, раната се възстановява. За съжаление не може да се каже същото и за мозъчните увреждания — там лекарите не дават надежда за каквато и да било регенерация. Невъзможно е да се възстанови предишната личност, липсват дори най-първични рефлекси… Ще се нуждае от постоянни грижи, включително и такива като преобличане, смяна на бельото, измиване, хранене. С други думи, тя никога вече няма да е продуктивен член на нашето общество.

Дженифър плъзна поглед по лицата на присъстващите. Думите бяха излишни — ставаше въпрос за едно безпомощно и безполезно същество, което ще е в тежест на всички.

За просяк!

— Някога, на Земята, познавах една жена — продължи Дженифър. — Тогава бях съвсем малка. Беше приятелка на мама. Тя имаше дете с тежко заболяване на нервната система. Като част от неговото „лечение“, майката трябваше часове наред да размахва ръце и крака пред детето, да пълзи и да издава различни звуци с надежда, че ще въздейства върху определени, трайно потиснати мозъчни центрове. Лекарите й казаха, че трябва да го прави по шест часа всеки ден. Между сеансите естествено се налагаше да преоблича и храни детето, да го мие, да изсмуква изпражненията от червата му и всичко останало. На времето тази жена беше прекрасна пианистка, но бе принудена да забрави увлечението си по музиката. Когато детето навърши четири години, лекарите добавиха нова група упражнения, отнемащи допълнително време. Жената продължаваше да следва всички напътствия, но с течение на времето бе завладяна от нарастваща апатия и нежелание дори да се прибира вкъщи. Същото, изглежда, важеше и за нейния съпруг, който един ден я напусна. Накрая майката застреля детето и себе си и така приключи тази тъжна история.

Дженифър направи пауза и вдигна един лист от бюрото.

— Получихме молба от съпруга на Табита, който настоява да бъдат прекратени страданията на неговата съпруга. От нас се иска да вземем решение. Сега.

Съветник Лети Рюбин, млада жена с ъгловато лице, скочи развълнувано от мястото си.

— Табита все още може да се усмихва, дори реагира по малко. Когато й заговорих, видях как трепват краищата на устните й! Тя има право на живот, какъвто и да е той!

— Детето на моята приятелка също можеше да се усмихва — рече Дженифър. — Въпросът е, имаме ли право да жертваме нечий друг живот, за да се грижим за нея?

— Това няма да е саможертва! Ако разделим грижите между много хора и направим график — например с двучасови дежурства, на никой няма да му натежи.

— Става дума за принципа — намеси се Уил Сандалейрос. — За това, че слабите не бива да налагат своята воля върху силните — дори, когато тя се поражда от собствената им безпомощност Просякът няма право да се разпорежда с плодовете от труда на този, който създава. Ние не признаваме, че сме морално задължени към слабите.

— Сандалейрос, опомни се — произнесе съветник Джеймисън. — Говорим за човешки живот! За член на нашето общество. Нима не дължим подкрепа на всеки, който е изпълнявал съвестно социалните си задължения?

— Аз пък ще ви попитам докога един гражданин е член на нашето общество? Естествено, докато внася своя дан в неговото развитие. Ако някой от клиентите на вашата застрахователна компания престане да си плаща задълженията, няма ли да го изключите?

Джеймисън млъкна. Вместо него се обади Рюбин.

— Не можем да сравняваме обществото с някаква си компания. То значи много повече за всички нас!

— Това, което означава — прекъсна ги с нетърпящ възражение глас Дженифър — е, че Табита Серенски не би желала да е бреме на своето общество. Ако наистина вярва в принципите, които проповядваме, съществуванието на просяк в едно съзидателно общество ще й е чуждо. Ако пък не следва тези принципи, значи няма право да бъде член на същото това общество.

Мири не можеше да откъсне поглед от нея. Никога не я бе чувала да говори толкова разпалено. Логиката й беше безупречна, само дето касаеше нещо, което — според Мири — не биваше никога да обсъждат тук.

Ставаше дума за убийство.

За убийството на Табита Селенски.

Не бе усетила, кога се е изправила на крака. Всички погледи бяха вперени в нея. В ума й се блъскаха мисли, странни асоциации, далечни връзки. Хариджан.5 Проскрипт.6 Светата инквизиция. Кристалнахт.7 Гулаг.

— В-всяко об-бщество, р-разделено в основните си п-принципи, рано или к-късно ще се саморазруши.

— Което значи, че не бива да се разделяме на можещи и паразити.

— Н-не т-това исках д-да к-кажа.

Спорът продължи още пет часа. Накрая гласуваха — девет срещу шест — че Табита Селенски трябва да напусне станцията и да бъде преместена на Земята, където ще бъде сред свои.

Стига да се съгласи и нейният съпруг.

Мири гласува с малцинството. Също и баща й — за нейна изненада. Едва дочакала оповестяването на резултатите, тя се втурна към Тони. Искаше да сподели час по-скоро всичко с него.

На следващия ден Табита Серенски издъхна от свръхдоза обезболяваща инжекция. Беше разпространен слухът, че го е направила сама и по свое желание, но Мири не вярваше на това. Ако Табита бе в състояние да се грижи за себе си, Съветът щеше да гласува иначе. В действителност тя бе само едно безпомощно растение.

Нали така бе казала Дженифър?