Бараяр

ОСЕМНАДЕСЕТА ГЛАВА

Мракът преди разсъмване не беше толкова катраненочерен като нощта в планините. Мъгливото нощно небе отразяваше лекото кехлибарено сияние на града. Лицата на приятелите й представляваха сивкави петна, напомнящи на най-ранните древни фотографии — Корделия се опитваше да не мисли „като лица на мъртъвци“

Лейди Ворпатрил, почистена, нахранена и отпочинала няколко часа, все още не беше съвсем укрепнала, но можеше да ходи сама. Стопанката й бе донесла изненадващо прилични дрехи — дълга до прасците сива пола и пуловер, който да я предпазва от студа. Куделка бе заменил цялото си военно облекло за увиснали панталони, стари обувки и яке, което да замести неговото, пострадало при спешното му използване за акушерски нужди. Той носеше бебето лорд Иван, повито с някакъв заместител на пелена и топло одеяло — това допълваше картината на боязливо малко семейство, опитващо се да се измъкне в провинцията при родителите на жената, преди да започне сражението. Корделия бе видяла стотици бежанци като тях по пътя им към Ворбар Султана.

Куделка огледа малката си група и сведе намръщено очи към сабята в ръката си. Дори когато на нея се гледаше като на обикновен бастун, гладкото дърво, лъскавият стоманен шип и инкрустираната дръжка не изглеждаха особено присъщи за средната класа. Той въздъхна.

— Дру, можеш ли да скриеш някъде това? Така е дяволски подозрително и по-скоро ще ми пречи, отколкото да ми помага, докато нося бебето.

Друшнакови кимна, коленичи, зави сабята в една риза и я прибра в чантата. Корделия си спомни какво бе станало последния път, когато Ку бе носил оръжието в кервансарая, и погледна нервно в сумрака.

— Каква е вероятността някой да ни нападне по това време? Сигурно не изглеждаме много богати.

— Може да ви убият дори само заради дрехите — отвърна навъсено Ботари. — Идва зима. Но е по-безопасно от обикновено. Войниците на Вордариан са опразнили квартала — набирали „доброволци“ за изкопаването на бомбоубежища в градските паркове.

— Никога не съм мислила, че мога да одобрявам робския труд — изпъшка Корделия.

— Във всеки случай това е безсмислено — каза Куделка. — Развалят парковете. Дори да завършат убежищата, в тях няма да могат да се скрият достатъчно хора. Но изглежда внушително и представя лорд Воркосиган като заплаха в умовете на хората.

— Освен това — Ботари разтвори якето си и показа сребристия си невроразрушител — този път имам оръжие.

Е, това беше. Корделия прегърна Алис Ворпатрил, която се притисна до нея и промълви:

— Бог да ви помага, Корделия. И нека прати Видал Вордариан да гние в ада.

— Пазете се. Ще се видим в базата Танъри, нали? — Корделия погледна Куделка. — Нека оцелеем и осуетим плановете на враговете си.

— Ще се опи… ще оцелеем, миледи — отвърна Куделка. После сериозно отдаде чест на Друшнакови. В тази военна учтивост нямаше ирония, може би само мъничко завист. Тя му отвърна с бавно, разбиращо кимване. Никой не искаше да обърква момента с повече думи. Двете групи се разделиха в лепкавия мрак. Дру наблюдаваше как Куделка и лейди Ворпатрил се скриха от погледа й, после тръгна напред.

Излязоха от тъмния лабиринт на осветените улици. Случайни човешки фигури бързаха в ранното зимно утро. Изглежда, всички минувачи преминаваха на отсрещната страна, за да избегнат всеки срещнат, и Корделия се почувства мъничко по-незабележима. Вцепени се, когато покрай тях мина бавно един земеход на градската стража, но колата продължи нататък.

Поспряха, за да се уверят, че необходимата им сграда е отключена за началото на деня. Постройката беше многоетажна, в утилитарния стил на архитектурния разцвет, настъпил с възцаряването на Ецар Ворбара и с установяването на стабилитет преди повече от трийсет години. Беше търговска, а не правителствена; те минаха през фоайето, влязоха в асансьора и се спуснаха надолу необезпокоявани.

Слязоха в мазето и Дру започна да се оглежда внимателно.

— Трябва да внимаваме да не ни види някой.

Ботари застана до нея нащрек, а тя се наведе и насили ключалката на един канализационен тунел. После ги поведе по него, завивайки на два пъти в напречни канали. Проходът очевидно се използваше често, тъй като лампите бяха запалени. Корделия напрягаше слуха си да долови други стъпки освен техните собствени.

Стигнаха до някакъв капак, завинтен за пода. Друшнакови го отвори бързо.

— Скачайте долу. Дълбоко е само два метра. Но сигурно е мокро.

Корделия се мушна в тъмния отвор, цопна долу и запали джобното си фенерче. Водата, гладка, черна и блестяща, стигаше до стегнатите й в ботуши глезени. Беше леденостудена. Ботари я последва. Дру стъпи с колене на раменете му, за да намести капака, после скочи с плясък до нея.

— Имаме около половин километър по този канал. Хайде — прошепна тя.

Толкова близо до целта! Нямаше нужда да я карат да бърза.

Повървяха малко, после се изкатериха до някакъв тъмнеещ се отвор в стената, който ги отведе в много по-стар и по-малък канал, изграден от потъмнели от времето тухли. Приклекнали и привели гръб, тримата се запромъкваха напред. За Ботари това сигурно бе най-неприятно, помисли си Корделия. Дру забави ход, започна да почуква по тавана на тунела със стоманения шип на бастуна на Куделка и щом започна да бие на кухо, спря.

— Тук. Направено е да се отваря надолу. Вижте. — Тя извади сабята и пъхна внимателно острието в един процеп между хлъзгавите тухли. Чу се щракване и замаскираният капак се люшна надолу, като едва не я удари по главата. Тя прибра сабята в ножницата. — Хайде. — И се измъкна през отвора.

Двамата я последваха и се оказаха в друг, още по-тесен древен канал. Той се изкачваше нагоре по-стръмно. Тръгнаха приведени. Дрехите им се триеха в стените и станаха целите във влажни петна. Внезапно Дру се изправи и се изкачи по купчина счупени тухли в мрачно, подпряно с колони помещение.

— Какво е това място? — прошепна Корделия. — Прекалено голямо е за тунел…

— Старата конюшня — прошепна в отговор Дру. — Сега сме под резиденцията.

— Проходът не ми изглежда толкова таен. Сигурно го има на старите скици и планове. Хората… Службата за сигурност навярно знае за него. — Корделия се взря в неясните, дъхащи на мухъл ниши, разкриващи се под трепкащата светлина на фенерчетата.

— Да, но това е мазето на старите стари конюшни. Не тези на Дорка, а на прачичо му. Държал е тук над триста коня. Преди двеста години те изгорели в грандиозен пожар и вместо да правят ремонт, ги затрупали и построили върху източната им част новите стари конюшни. А по времето на Дорка ги превърнали в жилища за персонала. Сега повечето заложници са заключени точно там. — Дру закрачи решително напред, сякаш бе в свои води. — Сега сме на север от главната част на резиденцията, под градините на Ецар. Очевидно Ецар е открил това старо мазе и е измислил тайния проход с Негри преди трийсет години. Дори собствената му Служба за сигурност не знаеше за него. Доста доверчив е бил, а?

— Благодаря ти, Ецар — измърмори иронично Корделия.

— Щом излезем от прохода на Ецар, започва истинската опасност — отбеляза момичето.

Да, все още можеха да се откажат, да се върнат — и никой нямаше да разбере. „Защо тези хора така лесно ми позволиха да рискувам живота им? Господи, мразя да командвам.“ Нещо шумолеше в мрака, някъде капеше вода.

— Тук — каза Друшнакови, осветявайки с фенерчето купчина сандъци. — Тайният склад на Ецар. Дрехи, оръжие, пари — капитан Негри ме накара да прибавя и някои женски и момчешки дрехи миналата година, по времето на ескобарската инвазия. Готвеше се за неприятности, но безредиците изобщо не стигнаха дотук. Моите дрехи ще са ви съвсем малко по-големи.

Съблякоха старите си дрехи и Друшнакови избра чисти, подходящи за старшите прислужнички в резиденцията. Бе ги донесла точно за това. Ботари извади черната си униформа от чантата и я облече, прибавяйки съответните отличителни знаци на Имперската служба за сигурност. От разстояние не се отличаваше от обикновените войници, макар навярно да бе прекалено изпомачкан, за да не го забележат отблизо. Както бе обещала Дру, в запечатаните сандъци имаше пълен набор от заредени оръжия. Корделия си избра нов зашеметител, Дру също. Погледите им се срещнаха.

— Този път не се колебаеш, а? — промърмори Корделия. Дру мрачно кимна. Ботари си взе по едно от всичко: зашеметител, невроразрушител и плазмен пистолет. Корделия се надяваше да не подрънква, когато върви.

— Не можеш да стреляш с това нещо вътре — противопостави се Друшнакови на плазмения пистолет.

— Човек никога не знае — сви рамене Ботари. След кратък размисъл Корделия взе и бастуна със сабята, като завърза на възел колана си около дръжката му. Не беше сериозно оръжие, но се беше оказало неочаквано полезно по време на пътуването. „За късмет.“ После от дъното на чантата Корделия извади това, което смяташе за най-мощно от всички останали оръжия.

— Обувка? — попита безизразно Друшнакови.

— Обувката на Грегор. За момента, в който установим контакт с Карийн. Сигурна съм, че другата е при нея. — Корделия я напъха дълбоко във вътрешния джоб на носещото герба на Ворбара болеро — с него трябваше да мине за служителка в резиденцията.

Щом завършиха приготовленията си, Дру отново ги поведе в стесняващата се тъмнина.

— Сега сме под самата резиденция — прошепна тя, завивайки встрани. — Ще се качим по тази стълба между стените. Построена е по-късно, разстоянието не е голямо.

Истината не беше съвсем такава. Корделия дишаше тежко и се изкачваше след момичето, притисната между двете тесни стени и опитвайки се да не се докосва до тях. Стълбата естествено бе направена от дърво. Главата й пулсираше от умора и възбуда. Тя измери на ум широчината. Смъкването на маточния репликатор по тази стълба щеше да е трудно. Тя се сгълча строго да разсъждава позитивно, а после реши, че точно това е позитивно. „Защо правя това? Сега можех да съм с Арал в базата Танъри и да оставя всички тези бараярци да се избиват, щом толкова им харесва.“

Дру отстъпи встрани върху някакъв тесен перваз, всъщност обикновена дъска. Когато Корделия стигна до нея, момичето я спря с жест и загаси фенерчето си. Дру докосна някакъв безшумен секретен механизъм и стената се отвори пред тях. Очевидно всичко бе поддържано добре смазано чак до смъртта на Ецар.

Надникнаха в спалнята на стария император. Бяха очаквали да е празна. Устата на Дру се отвори в безмълвно възклицание на смут и ужас.

Огромното, украсено с резба старо дървено легло на Ецар, същото в което бе умрял, беше заето. Лампата, приглушена до оранжаво мъждукане, хвърляше сенки върху две голи спящи тела. Въпреки късогледството си Корделия мигновено разпозна плоското лице и мустаците на Видал Вордариан. Беше се проснал върху четири пети от леглото, а тежката му ръка лежеше собственически върху принцеса Карийн. Тъмната й коса бе разрошена. Тя спеше, свита на малка топка в горния ъгъл на леглото, с лице навън, притиснала белите си ръце към гърдите — всеки миг можеше да падне на земята.

„Е, намерихме Карийн. Но има проблем.“ Корделия потрепери от импулсивното желание да застреля Вордариан в съня му. Но освобождаването на енергия щеше да вдигне тревога. А докато не вземеше в ръцете си репликатора на Майлс, тя не бе готова за бягство. Корделия махна на Дру да затвори отново стената и въздъхна:

— Надолу. — Надолу към Ботари, който чакаше зад тях. Тръгнаха обратно. Корделия се обърна към момичето, което плачеше съвсем тихичко.

— Тя му се е продала — прошепна Друшнакови. Гласът й трепереше от мъка.

— Ако можеш да ми обясниш каква власт си представяш, че има тя, за да се противопостави на този човек в момента, с любопитство бих те изслушала — каза язвително Корделия. — Какво очакваш да направи, да се хвърли през прозореца, за да избегне съдба, по-лоша от смъртта? Съдбата й със Сердж беше по-лоша от смъртта и ми се струва, че това вече изобщо не я вълнува.

— Но ако се бяхме добрали тук по-рано, аз можех… ние можехме да я спасим.

— И все още можем.

— Но тя наистина му се е продала!

— Лъжат ли хората насън? — попита Корделия. Видя объркания поглед на Дру и поясни: — Не ми прилича на любовница. Лежи като затворник. Обещах да се опитаме да я спасим и ще го направим. — „Времето!“ — Но първо ще отидем за Майлс. Да опитаме с втория изход.

— Ще трябва да минем през по-наблюдавани коридори — предупреди Друшнакови.

— Само това ни остава. Ако чакаме всички да се събудят, ще стане още по-опасно.

— Смяната в кухнята застъпва точно сега — отбеляза Дру. — Често се отбивах там за кафе и пасти.

Е, при един такъв набег не можеха да си поискат закуска. И така. Да вървят или да не вървят? Храброст или глупост беше това, което я подтикваше напред? Не можеше да е храброст — страхуваше се ужасно, същото онова горещо-кисело гадене, което бе усещала точно преди сражението по време на ескобарската война. Но сродността на усещането не можеше да помогне. „Ако не предприема нещо, детето ми ще загине.“ Просто трябваше да действа — без смелост.

— Хайде — реши най-сетне Корделия. — По-добър шанс няма да има.

Отново нагоре но тясното стълбище. Втората врата се отвори в личния кабинет на стария император. За голямо облекчение на Корделия, помещението беше тъмно и неизползвано, недокоснато, откакто бе почистено и заключено след смъртта на Ецар предишната пролет. Комуникационният пулт на бюрото му беше изключен, изпразнен от всичките му тайни, мъртъв като собственика си. Прозорците бяха все още тъмни в мудно настъпващата зимна сутрин.

Бастунът на Ку я удари по прасеца. Изглеждаше странно, закачен на кръста й, прекалено очевидно като сабя. На бюрото в кабинета бе поставен голям античен поднос с плоска керамична купа, типична за цялата декорация на резиденцията. Корделия сложи бастуна върху подноса и го вдигна като прислужница.

Друшнакови кимна одобрително.

— Носете го между кръста и гърдите си, на нивото на лактите — прошепна тя. — И дръжте гърба си изправен, така ми казваха винаги.

Корделия кимна. Затвориха вратата в стената, пооправиха се и излязоха в долния коридор на северното крило.

Две прислужници от резиденията и един мъж от охраната. На пръв поглед изглеждаха съвсем естествено, дори и в тези смутни времена. На малкото стълбище в западния край на коридора караулеше часови капрал. Той видя отличителните знаци за ранга и принадлежността на Ботари към ИмпСи и двамата си отдадоха чест. Преди часовият да ги огледа по-сериозно, те вече се бяха изкачили зад извивката на стълбището. Корделия си напомняше да не бърза изплашено. Лека заблуда — двете жени не можеха да представляват заплаха, защото вече бяха охранявани. А това, че заплаха можеше да представлява охраната им, щеше да убегне на капрала поне още няколко минути. Свиха по горния коридор. Там! Зад онази врата, според докладите на лоялистите, Вордариан държеше отвлечения репликатор. Точно под окото му. Навярно като човешки щит — всеки експлозив, пуснат над жилището на Вордариан, щеше да убие и мъничкия Майлс. А дали бараярецът мислеше за нещастното й дете като за човек?

Пред вратата стоеше друг часови. Той ги погледна подозрително и докосна с длан оръжието на пояса си. Корделия и Друшнакови го подминаха, без да извръщат глави. Ботари му отдаде чест и почти едновременно с това стовари юмрук в челюстта му. Часовоят залитна и блъсна главата си в стената. Сержантът го подхвана преди да падне. Отвориха вратата и издърпаха неподвижното тяло вътре. Ботари зае мястою му в коридора. Дру затвори безшумно вратата.

Корделия огледа безумно малкото помещение, търсейки автоматични монитори. Навярно по-рано стаята бе използвана като спалня за телохранители, които да бъдат близо до ворските си господари. А можеше да е била и необикновено голяма гардеробна — нямаше дори и прозорец, който да гледа към някой мрачен вътрешен двор. Преносимият маточен репликатор бе поставен върху застлана с покривка маса в ъгъла на помещението. Зелените му и кехлибарени лампички светеха успокоително. Все още не се виждаше ужасната червена светлина, предупреждаваща за неизправност. От устните на Корделия се изтръгна въздишка — въздишка и на агония, и на облекчение.

Друшнакови огледа тревожно стаята.

— Какво има, Дру? — прошепна Корделия.

— Твърде лесно е — промълви момичето.

— Още не сме приключили. Кажи, че е „лесно“ след час. — Тя облиза устните си, разтърсена от тайно подсъзнателно съгласие с преценката на Друшнакови. Но нищо не можеше да направи. „Взимай и бягай’“ Единствената им надежда сега бе бързината, а не скритостта.

Тя остави таблата на масата, протегна ръка да хване дръжката на репликатора и спря. Нещо, нещо не бе както трябва… тя погледна устройството по-отблизо. Мониторът за кислорода дори не работеше. Макар че индикаторът му светеше в зелено, равнището хранителна течност бе 0.00. Празен.

Корделия отвори уста в безмълвен стон. Стомахът й се преобърна. Тя се наведе по-близо, поглъщайки с поглед нелогичната каша на фалшивите сигнали. Ужасният й кошмар, превърнал се изведнъж в ужасна реалност — дали го бяха изпразнили върху пода, в някой канал, в тоалетната? Дали Майлс бе умрял бързо, милостиво смазан, или бяха гледали как бебето й се гърчи в смъртна агония без животоподдържащите си системи? Навярно дори не си бяха направили труда да гледат… „Серийният номер. Виж серийния номер!“ Безнадеждна надежда, но… тя се насили да фокусира замъглените си очи, а препускащия си разум — да опита да си спомни. Бе докосвала замислено този номер в лабораторията на Хенри и Вааген, разсъждавайки за апарата и далечния свят, който го беше създал — а този номер не съвпадаше. Не беше същият репликатор, не беше този на Майлс! Някой от шестнайсетте други, използван за примамка в този капан…

Сърцето й спря. Колко ли още капани им бяха поставили? Тя си представи как тича отчаяно от репликатор на репликатор, като объркано дете в някаква зловеща игра, търсейки… „Ще полудея.“

Не. Където и да бе истинският репликатор, той бе близо до самия Вордариан. Беше сигурна в това. Тя коленичи до масата, облягайки за миг глава, за да се пребори с черните балони, които замъгляваха мислите й и заплашваха да я лишат от съзнание. После повдигна покривката. Ето го! Сензор за натиск. Дали това беше идея на самия Вордариан? Коварна и порочна. Дру се наведе и проследи жеста й.

— Капан — прошепна Корделия. — Вдигнем ли репликатора и алармите ще се включат.

— А ако ги обезвредим…

— Не. Няма нужда. Това е фалшива примамка. Не е истинският репликатор. Празен е. Лампичките светят, за да създадат илюзия, че работи. — Корделия се опита да мисли ясно сред оглушителното пулсиране в слепоочията й. — Ще трябва да се върнем. Надолу и после нагоре. Не очаквах да се сблъскам с Вордариан тук. Но съм сигурна, че той знае къде е Майлс. Малко старомоден разпит. Ще се състезаваме с времето. Когато се включи алармата… — От коридора се чуха стъпки и викове. А после и цвъртящото избръмчаване на стрелба със зашеметител. Ругаейки, Ботари блъсна вратата.

— Свърши се. Открили са ни.

„Когато се включи алармата, всичко е свършено“ — довърши наум мисълта си Корделия, зашеметена от загубата. Нямаше нито прозорец, нито врата, а те току-що бяха загубили контрола над единствения си изход. Накрая капанът на Вордариан се беше затворил. „И нека Видал Вордариан гние в ада…“

Друшнакови стисна зашеметителя си.

— Няма да ви предадем, миледи. Ще се бием докрай.

— Глупости — озъби й се Корделия. — Не можем да спечелим със смъртта си нищо друго, освен смъртта на още няколко от главорезите на Вордариан. Безсмислено е.

— Искате да кажете, че трябва просто да се откажем?

— Самоубийствената слава е характерна за безотговорните. Не се предаваме. Чакаме по-добра възможност да спечелим. От която няма да можем да се възползваме, ако ни уцелят със зашеметител или невроразрушител. — Разбира се, ако на масата бе истинският репликатор… Тя бе вече достатъчно обезумяла, за да жертва живота на тези хора заради своя син, но още не бе толкова луда, че да ги даде за нищо. Още не бе станала истинска бараярка.

— Предавате се на Вордариан като заложница — предупреди я Ботари.

— Вордариан ме държи като заложница още от деня, в който взе Майлс — каза тъжно Корделия. — Това не променя нищо.

Няколко минути преговаряха, викайки през вратата, и накрая се предадоха въпреки опънатите нерви на войниците от Службата за сигурност. Хвърлиха навън оръжията си. За по-сигурно войниците сканираха помещението за енергийни източници, а после четирима от тях се втурнаха в малкото помещение, за да заловят новите си пленници. Други двама чакаха отвън като подкрепление. Корделия не правеше резки движения, за да не ги стресне. Един от стражите се намръщи озадачен, когато любопитната изпъкналост под дрехата й се оказа само една детска обувка. Той я остави на масата до подноса.

Командирът им, облечен в кафяво-златистата ливрея на Вордариан, каза в комуникатора на китката си:

— Да. Обезвредени са. Кажете на негово величество. Не, той каза да го събудим. Искате ли да му обяснявате после защо не сте го направили? Благодаря ви.

Войниците не ги изведоха в коридора, а чакаха. Намиращият се все още в безсъзнание мъж, когото Ботари бе ударил, беше извлечен навън. Стражите накараха Корделия да застане разкрачена с вдигнати ръце до стената, в една редица с Друшнакови и сержанта. Беше замаяна от отчаяние. Но Карийн щеше да дойде при нея някой ден, макар и като при пленница. Трябваше да дойде. Трябваха й само трийсет секунди с Карийн, а може би и по-малко. „Когато видя Карийн, ти си мъртвец, Вордариан. Можеш да вървиш, да говориш и да даваш нареждания, без да съзнаваш своята смърт седмици наред, но аз ще направя гибелта ти толкова сигурна, както ти гибелта на моя син.“

Причината за изчакването най-сетне се материализира — самият Вордариан, в зелени униформени панталони, по пантофи и гол до кръста, разбута войниците и влезе в стаята. Следваше го принцеса Карийн, наметнала тъмночервен кадифен халат. Сърцето на Корделия се разтуптя двойно по-бързо. Сега?

— Така. Капанът щракна — започна самодоволно Вордариан, но прибави внезапно шокиран „Хм!“, когато Корделия се дръпна от стената и се обърна с лице към него. Той спря с ръка един от войниците, който понечи да я блъсне обратно. Шокът, изписал се на лицето на Вордариан, отстъпи мястото си на вълча усмивка. — За Бога, наистина щракна! Отлично! — Застанала зад него, Карийн погледна Корделия в смутено удивление.

„МОЯТ капан щракна — помисли си Корделия, замаяна от удалата й се възможност. — Виж ме…“

— Нещо в алармата, милорд — каза облеченият в ливрея мъж. Изглеждаше объркан. — Не се включи. Не хванахме тази група във външния периметър на резиденцията, защото те просто се появиха отникъде — и без да задействат алармата. Не трябваше да се случва. Ако не бях наминал да потърся Роджет, можехме и да не ги забележим.

Вордариан сви рамене, прекалено радостен от плячката си, за да се тревожи за някаква дреболия.

— Подложете на разпит с наркотик тази гъска — посочи той Друшнакови — и си представям колко много неща ще откриете. Тя работеше в охраната на резиденцията.

Друшнакови хвърли остър обвинителен поглед през рамо към принцеса Карийн, която несъзнателно загърна халата по-стегнато около шията си. Тъмните й очи бяха пълни със също толкова остър въпрос.

— Е — каза Вордариан, все още усмихвайки се на Корделия, — толкова малко войски ли има лорд Воркосиган, че праща жена си да му свърши работата? Ние не можем да загубим. — Той се усмихна на войниците си и те се разхилиха.

„По дяволите защо не застреляхме този простак, докато спеше?“

— Какво направихте със сина ми, Вордариан?

— Една чуждопланетна гъска никога няма да се добере до власт на Бараяр, като възнамерява да направи император един мутант — отвърна през зъби Вордариан — Гарантирам за това.

— Това ли е официалната политика сега? Аз не искам власт. Просто се противопоставям на разни идиоти да имат власт над мен.

Устните на Карийн трепнаха тъжно. „Да, слушай ме, Карийн!“

— Къде е синът ми, Вордариан? — повтори упорито въпроса си Корделия.

— Сега той е император Видал — отбеляза Карийн, местейки поглед между двамата. — Ако успее да се задържи.

— Ще успея — обеща Вордариан. — Арал Воркосиган не може да претендира за по-добър произход от мен. А аз ще закрилям онова, което партията на Воркосиган не успя. Ще закрилям и ще запазя истинския Бараяр. — Той обърна глава — очевидно това твърдение бе насочено към Карийн.

— Не сме се провалили — прошепна Корделия, срещайки погледа на принцесата. „Сега!“ Тя вдигна обувката от масата и я протегна напред. Очите на Карийн се разшириха, тя се хвърли към Корделия и грабна обувчицата. Ръката на Корделия се сгърчи като на умиращ бегач, който предава щафетата си в някакво смъртоносно надбягване. Страстна увереност избухна в душата й като пожар. „Сега ми падна, Вордариан.“ Внезапното движение повдигна шумяща вълна сред въоръжените стражи. Карийн разгледа обувката с трепет, въртейки я в ръцете си. Вордариан вдигна вежди озадачен, а после пренасочи вниманието си към командира на охраната.

— Ще пазим тези трима пленници тук, в резиденцията. Лично ще присъствам на разпитите с наркотик. Това е грандиозна възможност…

Карийн погледна отново към Корделия. Лицето й грееше обнадеждено.

„Да — помисли си Корделия. — Ти си била предадена. Излъгана. Синът ти е жив. Трябва да започнеш отново да се движиш, да мислиш и да чувстваш, да сложиш край на тази вцепененост на потъналата в болка умъртвена душа. Това, което ти донесох, не е подарък. То е проклятие.“

— Карийн — каза Корделия меко, — къде е синът ми?

— Репликаторът е на една лавица в дъбовия гардероб в императорската спалня — отвърна спокойно Карийн, впила очи в Корделия. — А къде е моят?

Сърцето на Корделия се стопи от благодарност за своето проклятие, за своята жива болка.

— В безопасност и здрав, когато го видях за последен път, докато този лъжец — тръсна тя глава към Вордариан — не го открие. Липсвате му. Праща ви своята обич. — Думите и със същата лекота можеха да бъдат и шипове, забити в тялото на Карийн.

Това привлече вниманието на Вордариан.

— Грегор е на дъното на езерото, загинал, когато катастрофира леколетът с оня предател Негри — каза грубо той. — Това е предателска лъжа. Пазете се, лейди Карийн. Не можах да го спася, но ще отмъстя за него. Обещавам ви.

„Ой-ой. Почакай, Карийн.“ Корделия прехапа устни. „Не тук. Твърде опасно е. Изчакай най-добрата си възможност. Почакай поне докато това копеле заспи.“ Но щом една бетанка се поколеба да застреля врага си в съня му, какво оставаше за една жена от Вор? „А тя е истинска Вор…“

Враждебна усмивка сгърчи устните на Карийн. Очите й блестяха.

— Той изобщо не е потъвал — каза тихо тя. Корделия чу в гласа й да звънят като камбана убийствени нотки. Вордариан очевидно чу единствено полъха на някаква глупава мъка. Той погледна обувката, без да разбира посланието й, поклати глава и каза:

— Ще родите друг син някой ден. Наш син.

„Почакай, почакай, почакай“ — крещеше вътрешно Корделия.

— Никога — прошепна Карийн, отстъпи до войника на прага, грабна невроразрушителя от отворения му кобур, насочи го решително към Вордариан и стреля.

Стреснатият войник блъсна ръката й нагоре и изстрелът попадна в тавана. Вордариан се хвърли пълзешком зад масата — единствената мебел в стаята. Облеченият в неговата ливрея мъж извади съвсем рефлекторно невроразрушителя си и стреля. Мускулите на лицето на Карийн се изкривиха в смъртна агония, когато синкавият огън обви главата й. Устата й се разтвори в сетен безмълвен вик. „Почакай“ — простена мислено Корделия.

Ужасен, Вордариан изрева „Не!“, скочи и издърпа невроразрушителя от ръката на другия войник. Разбрал чудовищната си грешка, мъжът захвърли оръжието си настрани, сякаш за да се разграничи от постъпката си. Воодариан го застреля.

Всички се скупчиха над принцесата. Корделия сключи длан около ефеса на сабята и изстреля ножницата й в главата на един от войниците, а после предвидливо удари с острието ръката на Вордариан, която държеше оръжието. Той изкрещя, рукна кръв и невроразрушителят отлетя встрани. Друшнакови вече се бе спуснала към първия захвърлен невроразрушител. Ботари свали човека до себе си с един смъртоносен удар по шията. Корделия затръшна вратата към стражите в коридора, за да не влязат вътре. Избръмча изстрел от зашеметител, после три синкави мълнии, изстреляни от Друшнакови незабавно една след друга, свалиха и последния от хората на Вордариан.

— Дръж го! — извика Корделия на Ботари. Треперещ, стиснал с лявата си ръка полуотсечената си дясна китка, Вордариан не можеше да се съпротивлява, но риташе и викаше. Течащата от раната му кръв бе с цвета на халата на Карийн. Ботари стисна главата на Вордариан със здрава хватка и допря невроразрушителя в черепа му.

— Навън — изръмжа Корделия и ритна вратата. — Към спалнята на императора. — „Към Майлс!“ Приготвили се да стрелят, останалите войници на Вордариан отстъпиха назад при вида на пленения си господар.

— Назад! — изрева Ботари и те се отстраниха от вратата. Корделия сграбчи Друшнакови за ръката и прескочиха трупа на Карийн. Белите й ръце и крака бяха проснати върху червения халат, красиви дори и в смъртта. Излязоха в коридора. Ботари и Вордариан бяха между тях и войниците.

— Извадете плазмения пистолет от кобура ми и стреляйте — свирепо нареди Ботари на Корделия. Да, Ботари бе успял да си го възвърне по време на схватката.

— Не може да палите пожар в резиденцията! — каза задъхана и ужасена Дру.

Несъмнено дори само в това крило се пазеше истинско богатство от антики и бараярски исторически предмети. Корделия се усмихна безумно, сграбчи оръжието и стреля назад в коридора. Дървените мебели, дървеният паркет и разсъхналите се от времето гоблени избухнаха в пламъци, щом обгарящите пръсти на лъча ги докоснаха.

„Гори! Гори заради Карийн! Заради нейната смелост и агония, пламти по-високо и по-високо…“ Щом стигнаха до вратата на спалнята на стария император, тя стреля отново назад в коридора. „А сега заради това, което стори на мен и на моето момче…“ Пламъците щяха да задържат преследвачите им няколко минути. Тя се чувстваше така, сякаш тялото й плуваше, леко като въздух. „Така ли се чувства Ботари, когато убива?“

Друшнакови потърси в стената тайната врата, която водеше към стълбището. Действаше уверено, ръцете й бяха спокойни, макар лицето й да бе обляно в сълзи. Корделия пусна сабята на леглото, хвърли се към украсения с резба огромен стар дъбов гардероб и отвори широко вратите му. В тъмнината на централната лавица блеснаха зелени и кехлибарени лампички. „Господи, не позволявай да е друга примамка…“ Корделия прегърна резервоара и го извади на светлина. Този път бе тежък точно, колкото трябваше, натежал от течности; точните сигнали, точните номера. Истинският!

„Благодаря ти, Карийн. Не исках да те убива.“ Сигурно бе полудяла. Не чувстваше нищо — нито мъка, нито разкаяние, макар че сърцето й биеше диво, а дъхът й излизаше на пресекулки. Усещаше се някак извисена от битката — този безсмъртен импулс, който караше хората да зареждат автоматите си и да стрелят. Значи това търсеха пристрастените към войната!

Вордариан още се бореше с хватката на Ботари и проклинаше ужасно.

— Няма да избягате! — Той спря да се гърчи, за да привлече погледа на Корделия, и пое дълбоко дъх. — Помислете, лейди Воркосиган. Няма да успеете. Трябва да ме използвате като щит, но няма да ме влачите зашеметен. В съзнание аз ще се съпротивлявам всеки метър от пътя ви. Хората ми ще бъдат навсякъде около вас… — Той кимна към прозореца. — Ще ни зашеметят всичките и ще ви пленят. — Гласът му стана убеждаващ. — Предайте се сега и ще спасите живота си. И този живот също, щом има чак толкова голямо значение за вас. — Той посочи с очи репликатора в ръцете на Корделия. Сега стъпките й бяха по-тежки от тези на Алис Ворпатрил.

— Не бях заповядал на онзи глупак Ворхалас да убива наследника на Воркосиган — продължи отчаяно Вордариан. Кръвта продължаваше да се стича от ръката му. — Единствено неговият баща, с фаталната си прогресивна политика, заплашваше Бараяр. Вашият син можеше да наследи графската титла направо от Пьотър с моето съгласие. Пьотър изобщо не трябваше да се откъсва от своята партия. Престъпление е, че лорд Арал го накара да…

„Така. Значи си бил ти. Още от самото начало.“ Загубата на кръв и шокът превръщаха обичайната равна дикция на Вордариан в трепереща пародия на политически спор. Сякаш усещаше, че би могъл да говори така ненаказано, само ако налучкаше правилните ключови думи. Корделия някак си се съмняваше, че би успял. Вордариан беше крещящо зъл, както някога Ворутиър, а не личностно деградирал като Сердж, и все пак злото произтичаше не от неговите пороци, а от добродетелите му: от смелостта на консервативните му убеждения, от страстта му към Карийн. Главата я заболя ужасно.

— Ние изобщо не можахме да установим, че сте стояли зад Евън Ворхалас — каза тихо Корделия. — Благодаря ви за информацията.

Това го накара да млъкне за миг. Очите му се насочиха тревожно към вратата, която скоро щеше да лумне, възпламенена от ада зад нея.

— Мъртъв не съм ви от полза като заложник — каза той, изпъвайки се с достолепие.

— Вие изобщо не сте ми от полза, император Видал — отвърна открито Корделия. — Досега в тази войни има поне пет хиляди жертви. Сега, след като Карийн е мъртва, докога ще продължавате да се биете?

— Винаги — изръмжа пребледнял той. — Ще отмъстя за нея… ще отмъстя за всички тях…

„Неправилен отговор“ — помисли си Корделия с любопитно облекчена тъга.

— Ботари. — Сержантът мигновено застана до нея. — Вземи тази сабя. — Той я взе. Корделия остави репликатора на земята и положи за кратко длан върху неговата — сключена върху ефеса. — Ботари, екзекутирайте този човек вместо мен, моля ви. — Гласът й прозвуча странно ведър в собствените й уши, сякаш просто молеше Ботари да й подаде маслото. Всъщност убийството не изискваше истерия.

— Слушам, миледи — напевно отвърна сержантът и вдигна сабята. Очите му светеха от радост.

— Какво? — изскимтя удивено Вордариан. — Вие сте бетанка! Не можете да направите…

Проблесналият удар отнесе и думите, и главата, и живота му. Беше наистина изключително чиста работа, въпреки струята кръв от врата му. Воркосиган би трябвало да използва услугите на Ботари в деня на екзекуцията на Карл Ворхалас. Цялата сила на Ботари, съчетана с тази невероятна стомана… шеметно завъртялата й се мисъл се върна отново в действителността, когато сержантът коленичи до трупа, захвърляйки сабята и сграбчвайки главата си с две ръце. Той изкрещя — сякаш смъртният вик на Вордариан избликна от неговото гърло.

Тя се отпусна до него, внезапно отново уплашена, макар че бе прекалено претоварена, за да се бои, бледна и претоварена, откакто Карийн бе сграбчила невроразрушителя и бе започнала целия този хаос. Помисли си, че Ботари може би си е възвърнал онзи забранен спомен за бунтовническото прерязване на гърлото, който бараярското върховно командване бе постановило, че трябва да забрави. Прокле се, че не бе предвидила тази възможност. Дали това щеше да го убие?

— Тази врата е адски гореща — съобщи зад тях Друшнакови. Гласът й трепереше. — Миледи, трябва да се измъкваме веднага.

Ботари дишаше учестено и все още стискаше главата си, но вече дишаше по-спокойно. Тя го остави да пълзи сляпо по пода. Трябваше й нещо, нещо непромокаемо… На дъното на гардероба имаше здрава пластмасова чанта с няколко чифта обувки на Карийн, несъмнено пренесени от някоя прислужница, когато Вордариан властно бе наредил Карийн да се премести. Корделия изсипа обувките, вдигна главата на Вордариан от мястото, където се бе търкулила, и я прибра в чантата. Беше тежка, но не чак толкова, колкото маточния репликатор. После стегна здраво връзките на чантата.

— Дру. Ти си в най-добра форма. Носи репликатора. Тръгваме. Да не го изпуснеш! — Ако тя самата изпуснеше главата на Вордариан, това едва ли щеше да й навреди повече.

Друшнакови кимна и взе едновременно репликатора и изоставения бастун. Корделия не бе сигурна дали го прибра заради новопридобитата му историческа стойност, или от някакво странно чувство за задължение към една от вещите на Ку. Тя самата помогна на Ботари да се изправи. Хладен въздух нахлуваше от дупката в стената, привлечен от огъня зад вратата. Щеше да стане доста топло, когато горящата стена се срутеше и блокираше входа. Хората на Вордариан щяха да загубят много време в ровене из въглените и в чудене къде ли са отишли.

Спускането в тясното пространство беше кошмарно. Ботари хленчеше пред нея. Тя не можеше да носи чантата нито отстрани, нито пред себе си, тъй че трябваше да я крепи на едното си рамо и да опипва пътя с другата си ръка.

Щом стъпиха на равно, тя безмилостно забута плачещия сержант напред и не го остави да спре, докато не стигнаха до склада на Ецар в мазето на древната конюшня.

— Какво му е? — попита нервно Друшнакови, когато Ботари седна на земята с глава между коленете.

— Боли го главата — отвърна Корделия. — Може да мине много време, докато го отпусне.

Друшнакови попита още по-неуверено:

— А вие добре ли сте, миледи?

Корделия не можа да се сдържи и се разсмя. Давеше се истерично, докато Дру не започна да гледа наистина уплашено.

— Не.