Бараяр

ЧЕТИРИНАДЕСЕТА ГЛАВА

— Кои са хората на Вордариан? — попита Корделия раздразнено. — Бягам от тях вече цели седмици, но сякаш съм ги мернала само веднъж в огледалото за обратно виждане. Откъде се снабдява с толкова главорези?

— А, не са чак толкова много — усмихна се леко Арал и хапна още малко от яхнията. — Бяха — о, чудо! — най-после сами в обикновения подземен апартамент на старши офицер. Вечерята им донесе на поднос един лакей и я сервира на ниската масичка между тях. После Арал, за голямо облекчение на Корделия, го отпрати с думите: „Благодаря ви, капрал, това е всичко“.

Арал преглътна хапката си и продължи:

— Кои са те? В по-голямата си част хора, които са били под командването на офицер, избрал да застане на страната на Вордариан, и които не са имали смелостта, или по-скоро здравия разум, да убият офицера или да дезертират от неговата част и да се присъединят към някоя друга. Подчинението и единението на военната част са дълбоко втълпени в тези хора. „Когато нещата загрубеят, дръж се за частта си“ — този девиз буквално им е набит в главите. Тъй че злощастният факт, че офицерът им ги е въвлякъл в измяна, ги кара естествено да се вкопчат още повече в събратята си от взвода. А и — усмихна се мрачно той — това ще бъде измяна само ако Вордариан загуби.

— А губи ли Вордариан?

— Докато аз съм жив и пазя живота на Грегор, Вордариан не може да спечели — кимна убедено Воркосиган. — Вордариан ми приписва различни престъпления със скоростта, с която може да ги измисли. Най-сериозният от слуховете, които разпространява, е, че съм се отървал от Грегор и се стремя сам да стана император. Според мен това е опит да открие скривалището на Грегор. Той знае, че момчето не е с мен. Иначе щеше да се опита да пусне тук ядрена бомба.

Корделия сгърчи устни с отвращение.

— Все пак дали иска да залови Грегор, или да го убие?

— Да го убие, но в случай, че не може да го залови. Когато стане подходящо, ще взема Грегор тук.

— А защо не веднага?

Той се отпусна с уморена въздишка и бутна напред подноса с останалата яхния и парченца хляб.

— Защото искам да разбера колко от силите на Вордариан ще мога да привлека преди окончателната развръзка. „Да дезертират“ за мен не е съвсем точната дума… да преминат на другата страна, може би. Не искам да започна втората година от службата си с четири хиляди военни екзекуции. На всички под дадено военно звание може да се даде пълна амнистия на основание на факта, че са се заклели да следват своите офицери, но искам да спася и колкото мога повече от старшите командири. Засега са осъдени петима областни графове и Вордариан, надежда за тях няма. Проклинам го, че започна всичко това.

— Какво правят войските на Вордариан? Това позиционна война ли е?

— Не съвсем. Той губи много от своето и моето време в опити да завземе няколко безполезни пункта, като например склада за припаси в Мариград. Ние го задържаме там. Това ангажира командирите му и отклонява мислите им от основното — базираните в космоса сили. Ех да беше на моя страна Канциан!

— Открило ли го е вече твоето разузнаване? — Адмирал Канциан беше един от двамата мъже в бараярското Върховно командване, които Воркосиган разглеждаше като превъзхождащи го по отношение на стратегията. Канциан беше специалист по нападателните космически операции и базираните в космоса сили имаха огромно доверие в него. „По ботушите му никога не залепва конска тор“ — бе казал навремето Ку, за голямо забавление на Корделия.

— Не, но и Вордариан не го е открил. Просто е изчезнал. Моля се на Господ да не е бил убит при някоя глупава улична престрелка и да не лежи някъде неидентифициран. Би било огромна загуба.

— Нямаш ли намерение да отидеш при тях? Да се опиташ да повлияеш на космическите сили?

— Защо мислиш държа базата Танъри? Прецених плюсовете и минусите на това да преместя полевия си щаб на борда на кораб. Реших, че още е рано — може да се изтълкува погрешно като първа стъпка към бягство.

Бягство. Каква съблазнителна мисъл! Далеч, далеч от това безумие, докато не се сведе до едноизмерен второстепенен пълнеж на някой галактически бюлетин. Но… бягство от Арал? Тя се вгледа в него: отпуснат на канапето, вперил невиждащи очи в остатъците от вечерята си. Уморен, не особено красив (освен навярно острите му сиви очи) мъж на средна възраст в зелена униформа — един жаден разум в постоянна вътрешна война с породената от страха агресивност, дължаща се на странния бараярски живот. „Трябваше да се влюбиш в някой щастлив мъж, щом си търсила щастие. Но не, ти се влюби заради секващата дъха красота на болката…“

Двамата щяха да бъдат една плът. Колко буквален се оказваше този древен благочестив израз! Едно мъничко парче плът, затворено в маточен репликатор зад вражеския фронт, сега ги свързваше като сиамски близнаци. А ако малкият Майлс умреше, щеше ли да се скъса тази връзка?

— Какво… какво правиш за заложниците на Вордариан?

Той въздъхна.

— Това е костеливият орех. Вордариан все още държи над двайсет областни графа и Карийн. И неколкостотин други, по-незначителни.

— Като например Елена?

— Да. И самия град Ворбар Султана, по същия начин. Накрая може да заплаши, че ще вдигне града във въздуха, за да го пуснем да избяга от планетата. Обмислял съм възможността за сделка. И да го убием по-късно. Но не можем просто да го пуснем свободно, няма да е честно към всички, които вече загинаха, заради лоялността си към мен. Затова разглеждаме различни идеи за спасителни акции към края. За да сме готови за момента, когато промяната в броя на хората и в лоялността достигне критичната си точка и Вордариан наистина изпадне в паника. Междувременно изчакваме. Накрая… ще пожертвам заложниците, но няма да оставя Вордариан да победи. — Невиждащият му поглед бе станал мрачен.

— Дори Карийн? — „Всички заложници ли? Даже най-мъничкия?“

— Дори Карийн. Тя е Вор. Тя разбира.

— Най-сигурно доказателство, че не съм Вор — каза мрачно Корделия. — Не разбирам нищо от тази… стилизирана лудост. Според мен всички вие трябва да бъдете лекувани, до последния човек.

Той се усмихна.

— Мислиш ли, че можем да убедим колонията Бета да ни прати един батальон психиатри като хуманитарна помощ?

Корделия изсумтя. Е, бараярската история притежаваше някаква чудновата драматична красота, но само на абстрактно равнище, гледана от разстояние. Една игра на страсти. Беше ясно, че нейната глупост става все по-осезаема, разпадайки се като безмислени квадратчета от мозайка.

Корделия се поколеба, после попита:

— И започнахме ли да играем играта със заложниците? — Не беше сигурна дали иска да чуе отговора.

Воркосиган поклати глава.

— Не. Това бе най-сложният ми проблем през цялата седмица: да гледам в очите мъже, чиито жени и деца са в столицата, и да казвам „не“. — Той подреди приборите на подноса си и прибави замислено: — Но те не гледат достатъчно широко. Засега това не е революция, а само дворцов преврат. Населението е бездейно, снишило се е, с изключение на някои доносници. Вордариан отправя призивите си към елита на консерваторите, към старите представители на класата Вор и към армията. Графът обаче не може да смята. Новата технокултура създава прогресивни плеби с такава скорост, с каквато училищата ни могат да ги обучат. Те са мнозинството на бъдещето. Искам да им предоставя някакъв метод освен цветните ленти на ръкавите, с който да различават добрите от лошите. Моралното убеждаване е по-могъща сила от подозрителността на Вордариан. Кой стар генерал от Земята беше казал, че моралът се отнася към физиката като три към едно. А, Наполеон. Обаче за съжаление не е последвал собствения си съвет. Специално за тази война аз смятам, че съотношението е пет към едно.

— Но уравновесяват ли се силите ви? Ами физическата?

Воркосиган сви рамене.

— Всеки от нас има достъп до достатъчно оръжие, за да унищожи Бараяр. Но моята легитимност е невероятно преимущество дотогава, докато за оръжията трябват хора. Точно затова Вордариан се опитва да унищожи тази легитимност с обвиненията си, че съм се отървал от Грегор. Възнамерявам да го улича в лъжа.

Корделия потрепери.

— Знаеш ли, струва ми се, че не бих искала да съм на страната на Вордариан.

— А, все още има няколко начина да спечели. Всички те предполагат моята смърт. Без мен като център, единственият регент, избран от покойния Ецар, кого да предпочетат? Претенциите на Вордариан не са по-лоши от всички останали. Ако някой ме убие и залови Грегор или обратно, естествено е всички да се обединят около него. До следващия преврат и серията от бунтове, отмъщения и убийства, които ще продължават до безкрайност… — Очите му се присвиха, когато си представи това мрачно бъдеще. — Това е най-ужасният ми кошмар. Че тази война няма да спре, ако загубим, докато не се появи някой нов Дорка Ворбара Справедливия, който да сложи край на някое ново Кърваво столетие. Бог знае кога. Честно казано, не виждам мъж от този мащаб сред хората от моето поколение.

„Виж в огледалото“ — помисли си мрачно Корделия.

— А, значи затова искаше първо да ме прегледа лекар — подразни Корделия Арал същата нощ. Лекарят, след като Корделия поправи някои от обърканите му предположения, я беше прегледал педантично и вместо упражнения й предписа почивка, а също я предупреди да възобнови брачните си връзки предпазливо. Арал само се усмихна и я люби така, сякаш беше от стъкло. Самият той се бе възстановил от солтоксина почти напълно, поне така прецени Корделия. После Арал заспа като пън, само че по-топъл, докато призори не го събуди комуникационният пулт. Сигурно имаше някакъв военен заговор да не го закачат дотогава. Корделия си представяше как някой щабен офицер доверява на Ку: „Дай да оставим Стареца да поспи, може пък да стане по-любезен…“

Но този път ужасната, замъгляваща мислите й умора изчезна бързо и само след няколко часа, придружена от Друшнакови, Корделия беше на крак и изследваше новата обстановка.

В гимнастическия салон на базата срещна случайно Ботари. Граф Пьотър още не се беше върнал, така че след като бе докладвал на Арал, Ботари нямаше повече задължения.

— Трябва да поддържам форма — каза й той кратко.

— Успяхте ли да поспите?

— Не много — отвърна той и продължи тренировката си. Насила и твърде продължително — далеч отвъд раницата на оптимално ефикасното време. Той се потеше, за да запълни времето и да убие мислите си, и Корделия мислено му пожела успех.

Тя попиваше подробностите на войната от Арал, Ку и цензурираните визоновини. Кои графове са преминали на тяхна страна, за кого са научили, че е заложник и къде точно, какви бойни части са разгърнати и от двете страни и кои са разбити, къде са се водили сражения, какви загуби, кои командири са потвърдили клетвата си… информация без сила. Нищо повече, прецени тя, от интелектуализирана версия на безконечните тренировки на Ботари. И дори по-безполезни за развличане на ума й от постоянното съсредоточаване върху ужасите и нещастията, минали и предстоящи, срещу които сега не можеше да стори нищо.

Представяше си как ще изглежда военната й история във времева перспектива. Ако беше се случила вече, да речем преди един-два века. Виждаше някакъв безпристрастен учен от бъдещето, който я гледа през телескопа на времето, и невъзпитано му показваше среден пръст. Във всеки случай вече разбираше, че във военните истории, които бе чела, е изпусната най-съществената част — в тях никога не се разказваше какво се е случило с бебетата на хората.

Не — всички те бяха бебета. Всеки облечен в черна униформа, бе син на нечия майка. Един от спомените на Арал изплува в мислите й, кадифеният му глас: „Горе-долу по това време войниците започнаха да ми изглеждат като деца…“

Тя се отдръпна от визопулта и отиде в банята да потърси болкоуспокоително.

На третия ден срещна в коридора лейтенант Куделка — той почти тичаше, лицето му бе почервеняло от възбуда.

— Какво става, Ку?

— Илян е тук. И доведе Канциан!

Корделия го последва в съвещателната зала. Друшнакови трябваше да ускори и без това широката си крачка, за да не изостане. Седнал на масата между двама мъже от щаба, Арал слушаше с крайно внимание. Командир Илян седеше на ръба на масата и люлееше единия си крак в такт с думите си. Превръзката на лявата му ръка беше изцапана с просмукала се жълта течност. Беше блед и мръсен, но очите му блестяха триумфално, макар и леко трескаво. Носеше цивилни дрехи, които изглеждаха така, сякаш са откраднати от някой кош мръсно пране и после са влачени по земята.

До Илян седеше по-възрастен мъж. Един от членовете на щаба му подаде чаша с нещо, което Корделия определи като калиеви соли за метаболитно изтощение. Той я опита послушно и направи гримаса, поглеждайки така, сякаш би предпочел някое по-старомодно ободрително средство, като например бренди. Пълен и нисък, с коса посивяла на местата, където не бе оплешивяла, адмирал Канциан не изглеждаше много войнствен. Изглеждаше бащински — стига само баща ви да е бил професор-изследовател. В лицето му прозираше толкова силен интелект, че сякаш придаваше на термина „военна наука“ реално измерение. Корделия го бе срещала униформен. Сега изражението му на спокойна авторитетност не бе повлияно от цивилната риза и работни панталони, които биха могли да произхождат от същия кош с пране, като тези на Илян.

— …и прекарахме следващата нощ в мазето — казваше Илян. — Войниците на Вордариан се върнаха на сутринта, но… миледи!

В приветствената му усмивка се долавяше и някаква вина. Той погледна корема й и бързо отмести очи. Корделия би предпочела да продължи да разказва възбудено за приключенията си, но нейното пристигане като че ли го опровергаваше, напомняйки му — точно, когато се опияняваше от победата си — за най-големия му провал.

— Радвам се да ви видя, Саймън, и вас, адмирале.

Канциан понечи да стане, но всички едновременно му махнаха да остане на мястото си, което го накара да свие устни от удивление. Арал й даде знак да седне до него.

И Илян продължи да разказва, но вече в по-съкратен вариант. Двете му седмици, които бе прекарал в игра на укриеница със силите на Вордариан, изглежда, приличаха на бягството на Корделия, макар и да бяха доста по-сложни в обкръжената столица. Под повърхността на простите му думи Корделия разпозна ужасите, с които сама се бе сблъскала. Той довърши разказа си набързо, а Канциан го потвърди с небрежно кимване.

— Добра работа, Саймън — каза Воркосиган, щом Илян млъкна, и погледна към Канциан. — Извънредно добра.

Илян се усмихна.

— Надявах се, че ще ви се хареса, сър.

Воркосиган се обърна към Канциан:

— Веднага, щом се почувствате готов, бих искал да ви изложа положението в тактическата стая, сър.

— Благодаря ви, милорд. Нямах достъп до никаква информация — освен бюлетините на Вордариан — откакто избягах от щаб квартирата. Макар че си направих доста заключения от това, което видяхме. Между другото, препоръчвам ви да следвате стратегия на сдържане. Засега е най-подходяща. Но сте стигнали почти до нейната граница.

— Така мисля и аз, сър.

— Какво прави старият Нолис в База за полети №1?

— Не отговаря. Миналата седмица хората от щаба му ни поднесоха най-различни удивителни извинения, но изобретателността им накрая пресъхна.

— Ха! Мога да си представя. Сигурно чак страда от колит. Но пък мога да се обзаложа, че не всички „неразположения“ са измислени. Май ще трябва да си поговоря насаме с адмирал Нолис.

— Бих ви бил благодарен, сър.

— Ще обсъждаме неизбежността на съдбата. И грешките на даден командир, който основава цялата си стратегия на едно убийство, което после не успява да реализира. — Канциан се намръщи осъдително. — Вордариан винаги е проявявал склонност да се изхвърля.

Корделия погледна Илян и попита:

— Саймън, открихте ли, докато бяхте във Ворбар Султана, някаква информация за Имперската военна болница? За лабораторията на Вааген и Хенри? За моето бебе?

Той поклати глава.

— Не, миледи. — После на свой ред попита Воркосиган: — Милорд, истина ли е, че капитан Негри е загинал? Чухме за това само от слуховете и от пропагандните предавания на Вордариан. Така че може и да е лъжа.

— Негри е мъртъв. За съжаление.

Илян се изпъна тревожно.

— И императорът ли?

— Грегор е в безопасност и е добре.

Илян се отпусна отново.

— Слава Богу. Къде?

— Навсякъде — отвърна сухо Воркосиган.

— А, ясно, сър. Извинете ме.

— Веднага, щом минете през лазарета и банята, Саймън, имам няколко задачи за вас — продължи Воркосиган. — Искам да знам с абсолютна точност как стана така, че ИмпСи е останала сляпа за преврата на Вордариан. Нямам желание да закачам мъртвите — Господ знае, че той си плати грешките, — но старата система на Негри за управление на ИмпСи с всичките й малки секретни отделчета, за които знаеха само те с Ецар, трябва да се разтури изцяло. Всяка нейна част, всеки човек трябва да се подложи на повторна проверка, преди службата да бъде събрана отново. Това ще е първата ви работа като нов шеф на Имперската служба за сигурност, капитан Илян.

От уморено и бледо лицето на Илян стана зеленикаво.

— Сър, искате да поема цялата служба?

— Да я изградите наново — посъветва го сухо Воркосиган. — И бързо, ако обичате. Не мога да взема тук императора, докато ИмпСи не е готова да го охранява.

— Слушам, сър. — Гласът на Илян беше изтънял от изумление.

Канциан се надигна от мястото си, отблъсквайки помощта на един от щабните офицери. Арал стисна ръката на Корделия под масата и се изправи да придружи ядрото на новия си Генерален щаб. Докато излизаха, Ку се усмихна през рамо на Корделия и прошепна:

— Нещата май ще се оправят, а?

Тя му се усмихна мрачно. Думите на Воркосиган отекваха в главата й: „Когато промяната в броя на хората и в лоялността достигне критичната си точка и Вордариан наистина изпадне в паника…“

Към края на седмицата потокът от бегълци, пристигащи в базата Танъри, се превърна в постоянна река. Най-забележително след Канциан беше измъкването на премиер-министъра Вортала от домашен арест. Той пристигна с няколко ранени униформени мъже и изправяща косите история за подкупи, измами, преследване и престрелки. Бойният дух се повдигаше с всяко забележимо попълнение и атмосферата в базата трептеше от напрежение в очакване на действие. Въпросът, разменян от членовете на щаба но коридорите, бе не „Кой дойде?“, а „Кой дойде тази сутрин?“ Корделия се опитваше да изглежда бодра и криеше страха си сред най-съкровените си мисли. Воркосиган изглеждаше все по-доволен, но и все по-напрегнат.

Както й бе препоръчано, Корделия си почиваше много и съвсем скоро се почувства толкова презаредена с енергия, че й се дощя да заблъска по стените. Опита се да разнообрази предписанието с лицеви опори и коремни преси (но не и клякания и ставания). Тъкмо прехвърляше плюсовете и минусите от това да се присъедини към Ботари в гимнастическия салон, когато комуникационният пулт иззвъня.

На визоекрана се появи развълнуваното лице на Куделка.

— Миледи, лорд Воркосиган желае да отидете при него. Заседателна зала седем. Иска да видите нещо.

Стомахът на Корделия се сви.

— Добре. Тръгвам.

Група мъже чакаха в Заседателна зала седем, скупчени около един визопулт, и тихо обсъждаха нещо. Членове на щаба, Канциан, самият министър Вортала. Воркосиган вдигна очи и й се усмихна кратко.

— Корделия, бих искал да узная мнението ти за нещо.

Ласкателно, но все пак…

— Какво нещо?

— В последния специален бюлетин на Вордариан има нова особеност. Ку, пусни визора, моля.

Пропагандните излъчвания на Вордариан от столицата бяха предимно обект на подигравки сред хората на Воркосиган. Този път лицата им изглеждаха по-сериозни.

Вордариан се появи в една от правителствените зали в императорската резиденция — официалният Син салон. Ецар Ворбара го бе използвал за фон на редките си публични речи. Воркосиган се намръщи.

Облечен в парадна зелена униформа, Вордариан седеше седнал на канапе с белезникава копринена тапицерия, а до него беше принцеса Карийн. Тъмната й коса бе вдигната строго над овалното й лице със скъпоценни шноли. Носеше строго официална черна рокля.

Вордариан каза само няколко встъпителни думи, призовавайки за вниманието на зрителите. После кадърът показа голямата зала на Съвета на графовете в замъка Ворхартунг. Камерата се спря на лорд-попечителя на председателския кръг, накичен с всичките отличия на сана си, но не показа какво е насочено към главата му. Нещо в непрекъснатите му погледи настрани, вместо към самата камера, накара Корделия да си представи въоръжен до зъби мъж, или може би цял взвод, застанал откъм тази скрита страна.

Лорд-попечителят вдигна един пластмасов лист и започна:

— С оглед на създалото се положение съм длъжен да заявя, че…

— Ах, хитрец такъв! — измърмори Вортала, а Куделка натисна паузата на визора и попита:

— Моля, господин министър?

— С това „с оглед на… съм длъжен“ той просто се дистанцира от думите, които ще прочете. Добре, Георгос, добре — обърна се Вортала към замръзналата фигура на екрана. — Продължавайте, лейтенант, не исках да ви прекъсвам.

Образът на холовизора продължи:

— …след подлото убийство на малолетния император Грегор Ворбара и измяната към свещените клетви от страна на провалилия се узурпатор Воркосиган, Съветът на графовете обявява измамника регент за свален, прогонен, лишен от власт и извън закона. Днес Съветът на графовете утвърди комодор граф Видал Вордариан за премиер-министър и изпълняващ длъжността регент на вдовстващата принцеса Карийн Ворбара, съставяйки спомагателно правителство, докато бъде намерен нов наследник, който да бъде утвърден от Съвета на графовете и Съвета на министрите при пълен кворум.

Той продължи с други законови формули, докато камерата обхождаше залата.

— Замрази го, Куделка — каза Вортала. — Ха! Не присъства дори и една трета. Няма кворум. Кого мисли, че заблуждава?

— Отчаян човек, отчаяни мерки — промърмори Канциан, когато Куделка отново пусна холовизора.

— Виж Карийн — каза Воркосиган на Корделия. Камерата се върна отново при Вордариан и принцесата. Вордариан продължи да говори и на Корделия й трябваше само миг, за да разбере факта, че с фразата „личен закрилник“ той обявява годеж. Ръката му стисна ръката на Карийн, макар че очите му бяха насочени към камерата. Карийн прие подадения й пръстен, без ни най-малко да промени спокойното си изражение. Предаването завърши с тържествена музика. Край. Великодушно им бяха спестени посмъртните коментари в бетански стил. Очевидно никой дори и не питаше обикновените бараярци за каквото и да било, поне докато безредиците не стигнеха мащаби, на които никой не би посмял да не обърне внимание.

— Как би анализирала реакцията на Карийн? — попита Арал.

Корделия вдигна вежди.

— Каква реакция? Как да анализирам? Та тя не каза нито дума!

— Точно така. Изглежда ли ти под влиянието на наркотик? Или някаква принуда? Или наистина е съгласна? Дали е жертва на пропагандата на Вордариан? — Воркосиган раздразнено гледаше празния екран. — Винаги е била резервирана, но това беше най-непроницаемото представление, на което съм присъствал.

— Пусни го пак, Ку — каза Корделия. После го накара да спира в моментите, когато Карийн се виждаше най-добре. Изследваше замръзналото лице, съвсем леко по-безжизнено, отколкото когато визорът не бе спрян. — Не ми се струва да е упоена. А и очите й не поглеждат встрани по същия начин, като тези на лорд-попечителя.

— Тоест никой не я заплашва с оръжие? — попита Вортала.

— Или навярно просто не я интересува — предположи мрачно Корделия.

— Съгласна или принудена? — повтори въпроса си Воркосиган.

— Може би нито едното, нито другото. Занимавала се е с подобни глупости през целия си съзнателен живот… какво очаквате от нея? Тя оцеля след три години брак със Сердж, преди Ецар да я спаси. Сигурно вече е истински експерт по това какво да не казва и кога да не го казва.

— Но да се подчини публично на Вордариан — и то ако смята, че той е отговорен за смъртта на Грегор…

— Какво всъщност смята тя? Ако наистина мисли, че синът й е мъртъв — дори да не вярва, че си го убил ти — единственото, за което й остава да се грижи, е собственото й оцеляване. Защо да го рискува за някаква драматична глупост, ако тя не би могла да помогне на Грегор? Какво ти дължи тя, какво ни дължи в края на краищата? Всички ние я провалихме, поне доколкото знае тя.

Воркосиган трепна.

Корделия продължи:

— Очевидно Вордариан контролира достъпа й до информация. Дори може да са я убедили, че той печели. Тя просто надживява останалите: досега надживя Сердж и Ецар. Може би иска да надживее и теб, и Вордариан. Може би единственото отмъщение за нея е да живее достатъчно дълго, за да се изплюе на гробовете на всички ви.

— Но тя е Вор — промълви един от щабните офицери. — Би трябвало да му се противопостави.

Корделия му отвърна с блестяща усмивка:

— О, но вие изобщо не можете да разберете какво си мисли която и да било бараярска жена по това, което казва пред бараярските мъже. Искреността тук не се възнаграждава, както ви е известно.

Щабният офицер я изгледа неспокойно. Дру се усмихна тъжно. Воркосиган въздъхна. Куделка премига.

— Значи Вордариан започва да се уморява от чакане и се самоназначава за регент — измърмори Вортала.

— И за премиер-министър — отбеляза Воркосиган.

— Наистина се изхвърля.

— А защо не се обяви направо за император? — попита щабният офицер.

— Сондира почвата — каза Канциан.

— И това предстои, малко по-късно в сценария — предположи Вортала.

— Или може би по-рано, ако го притиснем — каза Канциан. — Последната фатална стъпка. Трябва да измислим как да го вбесим още мъничко.

— Няма да чакаме дълго — каза твърдо Воркосиган.

Безизразната маска на лицето на Карийн остана в ума на Корделия през целия ден и се появи отново, когато се събуди на следното утро. Какво ли си мислеше Карийн? А и какво ли чувстваше? Не бе вцепенена, това си личеше. Може би чакаше благоприятен момент. А може би бе изцяло за Вордариан. „Ако знаех какво мисли, щях да зная и какво прави. Ако знаех какво прави, щях да зная какво мисли.“

Твърде много неизвестни в това уравнение. „Ако аз бях на мястото на Карийн…“ Дали тази аналогия бе коректна? Можеше ли Корделия да съди по себе си за някой друг? И можеше ли изобщо някой да съди? Между тях имаше сходства, между нея и Карийн — и двете бяха жени, приблизително на еднаква възраст, майки на заплашени от опасност деца… Корделия взе обувката на Грегор от малката си колекция сувенири от планината и я повъртя в ръка. „Мама се опита да ме грабне обратно, и затова ми я няма обувката. Остана в ръката й. Трябваше да я… завържа по-стегнато сутринта…“

Може би трябваше да се довери на собствената си преценка. Може би знаеше точно какво мисли Карийн.

Когато комуникационният пулт иззвъня, горе-долу по времето на позвъняването от предишния ден, Корделия се хвърли да отговори. Ново излъчване от столицата, нови свидетелства, нещо, което да разкъса кръга на безумието? Но лицето, което се материализира на визора, не бе на Куделка, а на някакъв непознат с отличителните знаци на Разузнаването.

— Лейди Воркосиган — започна почтително той.

— Да?

— Аз съм майор Сиркой, постови офицер на главния портал. Моята работа е да проверявам всички, които идват, а също и да събирам всякакви нови разузнавателни сведения. Преди половин час при нас се появи човек, който твърди, че е избягал от столицата, и отказва доброволно да даде сведения. Потвърдихме неговата претенция, че състоянието му не позволява да го подложим на разпит. Ако се опитаме да го упоим, ще умре. Той непрекъснато моли — всъщност настоява — да разговаря с вас. Може и да е убиец.

Сърцето на Корделия затуптя силно. Тя се наведе към холовизора, сякаш можеше да влезе вътре.

— Носи ли нещо? — попита задъхано тя. — Като резервоар, около половин метър висок, с много мигащи лампички и голям червен надпис да не се преобръща? Изглежда дяволски тайнствено. А името на човека, майоре?

— Не носи нищо, освен дрехите, в които е облечен. Не е много добре. Представи се като капитан Вааген.

— Идвам веднага.

— Не, миледи! Той не е на себе си. Може да е опасен, не мога да позволя…

Тя го остави да говори на празната стая. Друшнакови трябваше да подтичва, за да не изостава от нея. Корделия стигна до кабинетите на Службата за сигурност при главния портал за по-малко от седем минути и спря в коридора да си поеме дъх. Сърцето й щеше да изскочи. Спокойно. Спокойно. Така нямаше да се оправи със Сиркой.

Тя вирна брадичка и влезе в кабинета.

— Кажете на майор Сиркой, че лейди Воркосиган е тук, за да се срещне с него — каза тя на чиновника, който вдигна впечатлено вежди и покорно се наведе над комуникационния пулт.

Сиркой се появи след няколко безкрайни минути.

— Трябва да видя капитан Вааген — заяви Корделия.

— Миледи, може да е опасен — започна Сиркой точно оттам, където тя го бе срязала по-рано. — Може да е програмиран но някакъв неочакван начин и…

Корделия си помисли дали да не го сграбчи за гърлото.

— Какво ще ми позволите да направя? Може ли поне да го видя по визора?

Сиркой я погледна замислено.

— Това може да се уреди. Много добре.

Той я отведе в съседната стая и включи монитора. Тя почти изстена. Вааген беше сам и крачеше нервно от стена до стена. Носеше зелени униформени панталони и изцапана с кафяви петна бяла риза. Беше много променен — от стегнатия, енергичен учен, когото бе видяла за последен път в лабораторията му в Имперската болница, нямаше и следа. И двете му очи бяха в червено-морави петна, единият му клепач бе подут и почти затворен. Цепнатината под него блестеше в ужасяващо алено-кървав цвят. Беше изморен, мръсен и недоспал…

— Веднага извикайте санитар! — Корделия разбра, че беше извикала, едва когато Сиркой скочи.

— Състоянието му не е опасно за живота. Ще започнем да го лекуваме веднага, щом свършим с всички въпроси, свързани със сигурността — каза упорито майорът.

— Тогава го свържете с мен — изсъска през зъби Корделия. — Дру, върни се в кабинета и извикай Арал. Кажи му какво става.

Сиркой я погледна тревожно, но продължи безстрашно със заниманието си. Минаха още няколко безкрайни секунди, после някой влезе в пленническото отделение и доведе Вааген на комуникационния пулт.

Най-после лицето му се появи на екрана. Корделия сякаш виждаше собственото си лице — измъчено, нетърпеливо, очакващо. Свързаха ги.

— Вааген! Какво става?

— Миледи! — Ръцете му се свиха в юмруци, той се разтрепери. — Тези идиоти, тези слабоумни невежи, тези глупаци… — заекваше той в безпомощна ярост, но после се овладя и започна отново, бързо и стегнато, сякаш образът й можеше да изчезне всеки момент. — Отначало мислехме, че всичко ще бъде наред, понеже през първите два дни не ни потърсиха. Скрихме репликатора в болницата, но никой не дойде. Ние си траехме и се редувахме да спим в лабораторията. После Хенри успя да изведе тайно жена си от града, а ние двамата останахме. Опитахме се да продължим лечението тайно. Макар че можехме и да почакаме, докато не ни спасят. Нещата не можеха да продължават така… Вече мислехме, че са ни забравили, но те дойдоха. Вчера. — Той прокара ръка през косата си, сякаш търсеше някаква връзка между истинското време и времето на кошмарите си, в което часовниците бяха полудели. — Войниците на Вордариан. Търсеха репликатора. Ние заключихме лабораторията, но те разбиха вратата. Поискаха го. Ние отказахме, отказвахме да говорим, а те не можеха да ни подложат на разпит с наркотик. Така че просто ни пребиха. Него го пребиха до смърт, като улична измет, като да беше никой, цялата му интелигентност, цялата му образованост, всичко отиде по дяволите, съсипано от някакъв безсловесен идиот, размахващ приклад… — По лицето му се стичаха сълзи.

Корделия побледня, беше си представяла сцената в лабораторията вече хиляди пъти, но никога не и по този начин: доктор Хенри мъртъв на пода, а Вааген пребит до безчувственост.

— После опустошиха лабораторията. Всичко, всички записи по лечението. Целият труд на Хенри отиде в огъня. Не трябваше да го правят! Всичко разсипаха! — Гласът му пресекна от ярост.

— Намериха ли… репликатора? Разбиха ли го? — Тя виждаше сцената, беше я виждала толкова пъти…

— Накрая го намериха. И го взеха. А после ме оставиха да избягам. — Той завъртя глава.

— Взели са го? — повтори глупаво тя. Защо? Какъв смисъл имаше да го вземат без специалистите? — И са ви оставили да избягате? Да избягате при нас, предполагам. За да ни съобщите.

— Вече ви съобщих, миледи.

— Къде според вас? Къде са го отнесли?

Зад нея се чу гласът на Воркосиган:

— Най-вероятно в императорската резиденция. Всички най-важни заложници са там. Ще пусна разузнаването веднага. — Лицето му бе посивяло. — Очевидно ние не сме единствената страна, която се опитва да окаже натиск.