Бараяр

ДВАНАДЕСЕТА ГЛАВА

Майорът намести удобно Грегор зад себе си между постелката и дисагите. Корделия трябваше да се справи с още едно поредно изкачване върху средството за мъчения на хора и коне, наречено седло. Никога нямаше да успее без помощта на Ботари. Този път майорът държеше юздите й и Роуз вървеше до неговия кон почти без да се дърпа. Ботари изостана, оглеждаше се внимателно.

— Значи — каза след известно време старецът, поглеждайки я отстрани, — вие сте новата лейди Воркосиган, а?

Разрошена и мръсна, Корделия се усмихна отчаяно.

— Да. Само че граф Пьотър не каза вашето име, майор…

— Амор Клиюви, миледи. Всички ми викат просто Кли.

— Ами… какъв сте? — „Някакъв планински дух, повикан от Пьотър?“

Той се усмихна — по-скоро отблъскващо, отколкото привлекателно, като се имаше предвид състоянието на зъбите му.

— Аз съм Имперската поща, миледи. Яздя сред тези хълмове на всеки десет дена. Тук съм от осемнайсет години. Повечето хора ме знаят само като Кли Пощата.

— Мислех си, че пощата се разнася из тези райони с леколет.

— Сега ги въвеждат. Но леколетите не отиват във всяка къща, а само в централните пунктове. Няма вече вежливост. — Той изплю отвращението си заедно с евкалиптовото листо. — Но ако генералът задържи въвеждането им тук с още две години, ще изпълня последните си двайсет години и ще имам служба три пъти по толкова. Пенсионирах се на втората двайсетилетка.

— Къде сте служили, майор Клиюви?

— В Имперските рейнджъри — Той лукаво наблюдаваше реакцията й. Корделия го възнагради с вдигнати от уважение вежди. — Бях унищожител, не техник. Затуй не стигнах до повече от майор. Почнах на четиринайсет в тез планини — обсаждахме сетаганданците с генерала и Ецар. След това повече не се върнах в училище. Ходех само на тренировъчни курсове. Службата ме отмина незабелязано.

— Изглежда, не съвсем — каза Корделия, оглеждайки очевидно безлюдната пустош.

— Не… — въздъхна той, хвърляйки поглед през рамо към Грегор. Момчето се оглеждаше неспокойно.

— Каза ли ви Пьотър какво се случи вчера следобед?

— Аха. Тръгнах от езерото онзиден сутринта. Изпуснах цялото представление. Очаквам новините да ме настигнат преди пладне.

— Има ли… вероятност да ни настигне и нещо друго дотогава?

— Не знам. — И добави по-колебливо: — Ще трябва да махнете тези дрехи, миледи. Това ВОРКОСИГАН, А., изписано с главни букви на джоба на якето, ви издава веднага.

Корделия потиснато погледна черната униформена риза на Арал.

— Ливреята на младежа също изпъква като знаме — прибави Кли, поглеждайки назад към Ботари. — Ще се погрижа да ви намеря други дрехи.

Корнелия се преви — стомахът я болеше в очакване на почивка. Убежище. Но на каква цена за онези, които щяха да й го предоставят?

— Няма ли да се изложите на опасност, като ни помагате?

Гъстите му сиви вежди се вдигнаха.

— Може би. — Тонът му не подканваше за по-нататъшно обсъждане на тази тема.

Корделия трябваше някак да върне в релси уморения си ум, ако искаше да бъде от полза и да не излага на риск хората около себе си.

— Онези ваши евкалиптови листа… Като кафе ли действат?

— О, по-добре от кафе, миледи.

— Мога ли да ги опитам? — срамежливо сниши глас тя. Може би молбата й беше твърде интимна.

Бузите му се разтеглиха в суха усмивка.

— Само заклети провинциалисти като мен дъвчат евкалиптови листа, миледи. Прелестните ворски дами от столицата не биха си позволили да ги сложат между перлените си зъбки.

— Аз не съм прелестна, не съм дама, не съм и от столицата. И точно сега бих дала всичко за едно кафе. Ще ги опитам.

Той пусна юздите на шията на неуморно крачещия си кон, бръкна в джоба на синьо-сивкавото си яке и извади кесията. Отчупи й едно парче с не съвсем чистите си пръсти и се пресегна да й го подаде.

Тя го огледа съмнително за миг. „Никога не слагай странни органични материи в устата си, докато не бъдат изследвани в лабораторията.“ Но го лапна. Беше направено лепкаво с малко кленов сироп, но след като слюнката й изми първоначално стряскащата сладост, вкусът беше приятно горчив и стипчив. Изглежда, че премахна и налепите на зъбите й, наслоили се през нощта. Корделия се изправи.

Кли я гледаше слисано.

— В такъв случай каква сте, щом не сте дама от висшето общество?

— Бях астрокартограф. После капитан от Плана. После войник, после военнопленник, после бегълка. А после бях съпруга и накрая — майка. Не знам каква ще е следващата ми роля — отвърна тя честно, дъвчейки евкалиптовите листа. Молеше се да не е на вдовица.

— Майка? Чух, че сте била бременна, но… не загубихте ли бебето си от солтоксина?

— Още не. Момчето ми все още има шанс да се бори. Макар борбата да изглежда малко неравна, срещу цял Бараяр… Беше родено преждеременно. Със секцио. — Реши да не се опитва да обяснява за маточния репликатор. — Сега е в Имперската военна болница. Във Ворбар Султана. Която, доколкото ми е известно, е завладяна от бунтовническите сили на Вордариан… — Тя потрепери. Лабораторията на Вааген беше на такова място, че да не привлича вниманието. Майлс беше в безопасност, в безопасност, в безопасност и само една пукнатинка в тънката черупка на това убеждение щеше да отприщи хистерия… А Арал — сега Арал можеше да се грижи сам за себе си, ако изобщо някой би могъл да се погрижи за него. Тогава защо успяха да го заварят неподготвен, а, а? Несъмнено Имперската служба за сигурност бе останала озадачена от предателството. Не можеха да се доверят на никого, а къде ли беше Илян? Хванат в капан във Ворбар Султана? Или беше от предателите на Вордариан? Не… Премахнат, най-вероятно. Като Карийн. Като Падма и Алис Ворпатрил. Животът се надбягваше със смъртта…

— Никой няма да пипне болницата — каза Кли, наблюдавайки внимателно лицето й.

— Аз… да. Наистина.

— Защо дойдохте на Бараяр?

— Исках да имам деца. — Ироничен смях се изплъзна от устните й. — Имате ли деца, Кли?

— Доколкото зная, не.

— Проявили сте голямо благоразумие.

— Абе… — Мисълта му се зарея някъде. — Не знам. Откакто умря старата, край мен е прекалено тихо. Познавам някои мъже, чиито деца им причиняват огромни неприятности. Ецар. Пьотър. Не знам кой ще гори жертвоприношенията на гроба ми. Племенницата сигурно.

Корделия погледна Грегор, който яздеше върху дисагите и слушаше. Момчето бе запалило восъчната свещ на огромния погребален жертвен огън на Ецар — ръката му бе водена от ръката на Арал.

Продължаваха да се изкачват. На четири пъти Кли свиваше по странични пътеки, а Корделия, Ботари и Грегор го чакаха скрити. На третия от тези набези за доставки Кли се върна с вързоп, в който имаше стара пола, чифт износени панталони и малко зоб за уморените коне. Все още премръзнала, Корделия навлече полата над старите си панталони от Плана. Ботари смени подозрителните си кафяви униформени панталони. Новите му бяха прекалено къси — стигаха до глезените и му придаваха вид на зловещо плашило. Униформата на Ботари и черната риза на Корделия бяха скрити в една празна пощенска чанта. Кли реши проблема за липсващата обувка на Грегор просто като събу другата и остави момчето босо. После скри прекалено хубавото му синьо костюмче под една огромна мъжка риза с навити ръкави. Мъжът, жената и детето приличаха на измършавяло, дрипаво семейство от хълмовете.

Стигнаха до превала на Ейми Пас и продължиха надолу. Случайни хора чакаха Кли край пътя. Той предаваше устни съобщения, изтраквайки ги по начин, който звучеше на Корделия като че ли ги бе запомнил дословно. Раздаваше писма — на хартия и на евтини вокодискове, с тънки тенекиени самозадействащи се устройства. На два пъти се спря да прочете писма на очевидно неграмотни получатели и веднъж — на един слепец, воден от малко момиченце. При всяка нова среща Корделия се раздразваше все повече, стигнала до предела на нервното изтощение. „Дали този човек няма да ни предаде? На какви приличаме на тази жена? Поне слепецът не може да ни опише…“

На здрачаване Кли се върна от едно от обхожданията си, огледа смълчаната мрачна пустош и заяви:

— Това място е доста оживено.

Корделия откри, че мислено се съгласява с него — това очевидно бе белег за преумората й. Той я огледа с тревога в очите.

— Мислите ли, че ще издържите още четири часа, миледи?

„А каква е алтернативата? Да седим в тази кална локва и да хленчим, докато ни хванат?“ Тя се изправи с усилие от дънера, на който бе седяла, очаквайки да се върне водачът им.

— Зависи какво ни очаква след тези четири часа.

— Домът ми. Обикновено прекарвам нощта у племенницата си, тя живее наблизо. После имам още десетина часа път, докато свърша с разнасянето на писмата, но ако продължим напряко, можем да стигнем за четири. Мога да си довърша работата утре сутрин и да спазя графика си както обикновено.

Какво ли означава това „напряко“? Но Кли очевидно бе прав: сигурността им зависеше изцяло от анонимността и от незабележимостта им. Колкото по-скоро се скриеха, толкова по-добре.

— Водете ни, майоре.

Отне им шест часа. Конят на Ботари окуця малко преди да стигнат. Той слезе от него и го поведе. Животното куцаше и тръскаше глава. Корделия също вървеше пеша, за да успокои изранените си крака, да се стопли и да не заспи във вледеняващия мрак. Грегор заспа и падна от коня, заплака за майка си, после когато Кли го премести пред себе си и го прегърна здраво, отново заспа. Последното изкачване пресече дъха на Корделия и разтуптя сърцето й, въпреки че се овесваше на стремето на Роуз. И двата коня вървяха като болни от артрит старици и само стадният им инстинкт ги караше да следват издръжливото конче на Кли.

Внезапно изкачването се превърна в спускане от хребета в някаква огромна долина. Дърветата растяха нарядко, често се срещаха планински поляни. Корделия усещаше планината около себе си — най-после истински планински пейзаж с огромни заливи от мрак и грамадни маси от камък, мълчаливи като вечността. Три снежинки се стопиха върху извърнатото й нагоре лице.

В края на една тъмна ивица дървета Кли спря.

— Край на пътя, приятели.

Корделия заведе ходещия насън Грегор в мъничката колиба, намери пипнешком пътя до някакво легло и го сложи да легне. Докато го завиваше с одеялото, той изхленчи в съня си. Тя остана за миг с вцепенен мозък, а после, в последен изблик на просветление, изу чехлите си и се качи при него. Краката му бяха студени като на крио-труп. Когато ги стопли с тялото си, треперенето му постепенно се превърна в дълбок сън. Смътно усети, че Кли, Ботари или някой друг пали огън в огнището. Бедният Ботари, той също бе стоял буден толкова дълго, колкото и тя. От военна гледна точка в известен смисъл той бе неин мъж — тя би трябвало да се грижи за храната, за краката, за съня му… би трябвало, би трябвало…

Корделия се събуди, за да открие, че я е стреснал Грегор — седеше до нея и търкаше замаяно очи. От мръсните прозорци, разположени от двете страни на дървената врата, струеше светлина. Колибата — две от стените, изглежда, бяха направени от цели дънери — се състоеше само от една стая. В единия край на сивото каменно огнище върху скарата над тлеещите дървени въглища бяха поставени котле и похлупено гърне. Корделия отново си напомни, че дървото тук говори за бедност, а не за богатство. Вчера бяха минали покрай поне десет милиона дървета.

Тя седна и се задъха от болка от млечната киселина, насъбрала се в мускулите й. Протегна крака. Леглото представляваше опъната на рамка въжена мрежа, върху която бяха поставени два дюшека — един, натъпкан със слама, а отгоре друг, пълен с пух. Тя и Грегор най-сетне бяха на топло в гнездото си. Въздухът в стаята миришеше на прах, примесен с приятния аромат на пушек от горящо дърво.

По дъските в преддверието се чуха стъпки и тя стисна ръката на Грегор, обхваната от внезапна паника. Не можеха да избягат, а черният метален ръжен от огнището щеше да е твърде жалко оръжие срещу зашеметител или невроразрушител… но стъпките бяха на Ботари. Той се вмъкна през вратата и донесе със себе си студен полъх. Грубо ушитото му жълто-кафяво платнено яке сигурно беше заето от Кли, ако се съдеше по това как костеливите му китки стърчаха от свалените докрай маншети. Спокойно можеше да мине за някой от хълмовете, докато държеше устата си затворена — иначе градският му акцент би го издал.

Той им кимна.

— Миледи. Сир. — После коленичи край огнището, вдигна капака на гърнето и провери дали котлето ври.

— Има булгур със сироп. — каза той. — Гореща вода. Билков чай. Сушени плодове. Няма масло.

— Какво става? — разтърка очи Корделия, за да се разсъни и стъпи на земята, възнамерявайки да се насочи към билковия чай.

— Почти нищо. Майорът даде кратка почивка на коня си и тръгна преди разсъмване, за да спази графика си. Оттогава е съвсем тихо.

— Успяхте ли да поспите?

— Два-три часа.

Чаят трябваше да почака, докато Корделия придружи императора надолу по склона до външната тоалетна на Кли. Грегор сбърчи носле и погледна нервно тоалетната дъска — беше с размер за възрастни. Когато се върнаха в колибата, Корделия го накара да измие лицето и ръцете си в един изкорубен метален леген.

Гледката от вратата на колибата обаче беше зашеметяваща. Областта се бе разпростяла под тях като на длан — кафяви хълмове и зелено-жълти ниви.

— Това там нашето езеро ли е? — кимна Корделия към сребристото проблясване сред хълмовете, почти до границата на хоризонта.

— Май да — отвърна Ботари.

Толкова далече, за пешеходци. И толкова опасно близо — за леколет… Е, поне можеха да видят всеки, решил да се приближи насам.

Горещият булгур със сироп, поднесен в пукната бяла чиния, бе превъзходен. Корделия изпи билковия си чай и разбра, че е стигнала до точката на опасно обезводняване. Опита се да накара Грегор да пие, но той не хареса стипчивия вкус на чая. Ботари изглеждаше почти засрамен, че не може да направи мляко от въздуха при директната молба на своя император. Корделия реши дилемата, като подслади чая със сироп и го направи приемлив за вкуса на момчето.

Когато свършиха със закуската, измиха приборите и съдовете и изляха мръсната вода през парапета на малката площадка пред колибата. Вече беше достатъчно топло, за да може спокойно да се седи там.

— Защо не полегнете малко, сержант? Аз ще наблюдавам. Ами… Кли каза ли какво бихме да направим, ако дойде някой враждебно настроен към нас преди той да се е върнал? Като че ли попаднахме от трън, та на глог.

— Не съвсем, миледи. Наблизо има няколко пещери, хей там, сред онази група дървета отзад. Старо партизанско убежище. Кли ме заведе снощи да ми покаже входа.

Корделия въздъхна.

— Добре. Поспете малко, сержант, засега нямаме нужда от вас.

Тя седна на слънце в един от дървените столове — поне да отпусне тялото, ако не и ума си. Очите и ушите й бяха напрегнати, за да доловят далечен шум от леколет или тежка въздушна кола. Беше овързала ходилата на Грегор с парцали вместо обувки и момчето започна с почуда да разглежда наоколо. Корделия го придружи до навеса, за да види конете. Животните бяха все още много уморени и Роуз едва се движеше, но пред тях имаше копа сено и вода от малко поточе, което течеше покрай оградата на обора. Другият кон на Кли, мършав и як, изглежда, нямаше нищо против конското нашествие и само се дръпваше, когато Роуз идваше твърде близо до неговата страна на копата.

Корделия и Грегор седнаха на площадката — слънцето бе минало зенита и вече беше приятно топло. Единственият звук в обширната долина освен тихия ветрец в клоните на дърветата, беше хъркането на Ботари, отекващо през стените на колибата. Решила, че момчето вече се е поуспокоило, Корделия най-сетне посмя да го разпита за неговата представа — Грегор беше единственият свидетел, с който разполагаше — за преврата в столицата. Нямаше голяма полза. През петгодишните си очи Грегор бе видял отлично какво се е случило, убягваше му обаче защо. На по-високо равнище тя имаше същия проблем колкото и да не й се искаше да го признае.

— Дойдоха войниците. Полковникът каза на мама и на мен да отидем с него. Влезе един от хората с нашата ливрея и полковникът го застреля.

— Със зашеметител или с невроразрушител?

— С невроразрушител. Син пламък. Той падна. Отведоха ни в Мраморния двор. Имаха въздушни коли. После дотича капитан Негри с някакви хора. Един войник ме грабна и мама се опита да ме грабне обратно, и затова ми я няма обувката. Остана в ръката й. Трябваше да я… завържа по-стегнато сутринта. После капитан Негри застреля войника, който ме носеше, и някакви войници стреляха по капитан Негри…

— С плазмен пистолет ли? Тогава ли е получил онова ужасно обгаряне? — попита Корделия. Опитваше се да говори съвсем спокойно. Грегор кимна мълчаливо.

— Едни войници взеха мама, онези другите, не тези на Негри. Капитан Негри ме гушна и избягахме. Минахме през тунелите под резиденцията и излязохме в гаража. Влязохме в леколета. Те стреляха по нас. Капитан Негри непрекъснато ми повтаряше да мълча и да не плача. Летяхме и летяхме, и той продължаваше да ми вика да мълча, а пък аз си мълчах. А после кацнахме до езерото. — Грегор отново се разтрепера.

— Ясно. — Корделия виждаше във въображението си Карийн с живи подробности, въпреки простия разказ на момчето. Онова ведро лице, сгърчено от ярост и ужас, когато са откъсвали от прегръдката й сина, роден от нея по трудния бараярски начин. От целия й опасен живот и от илюзорните й владения не й бе останало нищо друго освен една обувка. Значи войските на Вордариан бяха пленили Карийн. Като заложница? Жертва? Жива или мъртва?

— Мислиш ли, че мама е добре?

— Сигурно — размърда се неспокойно Корделия. — Тя е много ценна. Няма да я наранят. — „Поне докато за тях не стане целесъобразно да го направят.“

— Тя плачеше.

— Да. — Корделия усещаше как плачът се надига в собствения й корем. Умственият взрив, от който се бе опасявала през целия вчерашен ден, най-сетне избухна в мозъка й. Ботуши, вратата на секретната лаборатория зее разбита. Приклади помитат тънкото стъкло и компютризираните монитори от масите. Грубо отварят маточния репликатор, разкъсват стерилното му запечатване, изсипват безразборно съдържанието му… дори няма нужда от традиционното завъртане на пети и размазване на бебешката главичка в най-близката бетонна стена, Майлс бе толкова мъничък, че ботушите можеха просто да го стъпчат и размажат на каша… Тя пое дълбоко въздух.

„Майлс е добре. Безименен, точно като нас. Ние сме съвсем незначителни, съвсем кротки и в безопасност. Млъкни, не плачи, дете.“ Тя прегърна Грегор.

— Малкото ми момченце също е в столицата, като твоята майка. А ти си с мен. Ще се грижим един за друг. Закълни се.

След вечеря все още нямаше ни вест, ни кост от Кли.

— Покажете ми пещерата, сержант — каза Корделия.

Ботари взе една от студените свещи на Кли и поведе Корделия и Грегор нагоре в гората по една малка, покрита с камъни пътека. Тръбичката между пръстите му излъчваше блуждаеща яркозелена светлина.

Районът около пещерата показваше белези на някогашно разчистване, макар че бе обрасъл отново в буйна зеленина. Входът не беше в никакъв случай скрит — зееща черна дупка, висока два пъти колкото Ботари, и достатъчно широка, за да може да влезе леколет. Вътре таванът се издигаше рязко, а стените се раздалечаваха и оформяха обширно празно пространство. Тук можеха да лагеруват цели военни патрули, както всъщност бе било в далечното минало, ако се съдеше по старите купчини отпадъци. В скалата бяха изсечени ниши за спане, стените бяха покрит с имена, инициали, дати и мръсни надписи.

Над студеното огнище в центъра се чернееше вентилационна дупка, през която някога бе излизал димът. Корделия си представи призрачната тълпа горяни-партизани, които ядяха, шегуваха се, дъвчеха евкалиптови листа, чистеха оръжията си и планираха следващия си набег. Влизаха и излизаха съгледвачи, духове сред останалите духове, за да изложат скъпоценната си, спечелена с кръв информация пред своя млад генерал, който бе разгънал картите си на оня плосък камък хей там… Тя отърси видението от мислите си, взе свещта и разгледа нишите. Навън от пещерата водеха поне пет напречни изхода, три от които показваха белези на интензивно използване.

— Каза ли ви Кли докъде отиват, къде излизат те, сержант?

— Не точно, миледи. Но каза, че проходите продължават километри навътре в хълмовете. Беше закъснял и бързаше.

— Дали системата е хоризонтална, или вертикална, каза ли ви?

— Моля, миледи?

— На една плоскост ли са всички, или има неочаквано дълбоки спускания? Има ли много задънени галерии? По кой път би трябвало да поемем? Има ли подземни реки?

— Струва ми се, че очакваше той да ни води, ако се наложи. Започна да ми обяснява, после каза, че е много сложно.

Тя се намръщи, обмисляйки възможностите. Беше се занимавала малко с пещерно дело по време на обучението си в Проекта, достатъчно, за да схване какво означава терминът „уважение към риска“. Отверстия, спускания, цепнатини, лабиринти от проходи… плюс, тук, на Бараяр, неочаквано повдигане и спадане на вода, което нямаше никакво значение на колонията Бета. Предишната нощ бе валяло. Сензорите нямаше да помогнат особено в откриването на някой загубил се изследовател на пещери. А и чии сензори? Ако пещерната система бе толкова голяма, колкото бе казал Кли, щяха да трябват стотици спасители…

— Сержант, предлагам тази нощ да лагеруваме тук.

Грегор хареса пещерата, особено когато Корделия му разказа историята й. Той се въртеше наоколо, раздаваше шеннешком заповеди на въображаемите си войници, изкатерваше се и слизаше от нишите и се опитваше да прочете на глас мръсните думи, изсечени по стените. Ботари запали малък огън в огнището и разпъна легло за Грегор и Корделия, оставяйки нощната стража за себе си. Корделия отвори още едно походно легло, завърза в удобен вързоп припасите им и го остави близо до входа. После постла артистично в една от нищите черното униформено яке с надпис „Воркосиган, А“, сякаш някой го бе използвал да седи върху него и да предпазва краката си от студения камък, и временно го бе оставил там. Ботари сложи седлата и юздите на уморените им и безполезни коне и ги върза пред пещерата.

Корделия се появи от най-широкия проход. Беше влязла почти четвърт километър в него и бе оставила една почти изхабена студена свещ до някакво въже, завързано над десетметрова пропаст. Въжето бе много старо, естествено и изглеждаше слабо. Добре че не й се налагаше да го изпробва.

— Не разбирам, миледи — каза Ботари. — С тези коне навън, ако някой дойде да погледне, ще разбере, че сме тук, и ще ни намери.

— Да, ще разбере. Но няма да ни намери — отвърна Корделия. — Защото без Кли аз няма да вкарам Грегор в този лабиринт. Но най-добрият начин да изглежда, че сме били тук, е наистина да останем за малко.

В безизразните очи на Ботари най-после проблесна разбиране и той огледа петте чернеещи се прохода.

— Аха!

— Това означава, че трябва да намерим истинско скривалище. Някъде горе в гората, за да можем да пресечем напряко към пътеката, по която ни доведе вчера Кли. Добре е да свършим по светло.

— Разбирам какво имате предвид, миледи. Ще отида да разузная.

Той взе вързопа с припасите и изчезна в притъмнялата гора. Корделия нагласи Грегор в походното легло, после приседна сред скалите пред входа на пещерата и продължи да оглежда наоколо. Виждаше равнината, която се сивееше под върховете на дърветата, мерна покрива на колибата на Кли. От комина сега не излизаше дим. Под камъка никой термичен сензор нямаше да открие новия им огън, макар че миризмата му висеше в ледения въздух и можеше да се долови от минаващ наблизо човек. Тя се вглеждаше в небето, наблюдавайки за движещи се светлинки, докато звездите не заплуваха пред очите й.

Ботари се върна след доста време.

— Намерих едно място. Сега ли ще се преместим?

— Не. Все още може да дойде Кли.

— Сега е ваш ред да поспите, миледи.

— О, да. — Напрежението от вечерта бе стопило киселинната умора в мускулите й само отчасти. Тя остави Ботари да стои на варовиковата скала като някакъв готически водоливник в лунната светлина, сгуши се при Грегор и заспа.

Събуди се със сивата зора, превърнала входа на пещерата в светлеещ мъглив овал. Ботари направи горещ чай и си поделиха студения пържен хляб, останал от миналата вечер, след което загризаха сушените плодове.

— Ще попазя още малко — предложи Ботари. — И без това не мога да спя добре без лекарството си.

— Лекарство? — попита Корделия.

— Да, оставих хапчетата си в езерното имение. Сега чувствам как се прочиствам от тях. Всичко ми изглежда по-остро, по-рязко очертано.

Корделия преглътна коравия залък с малко горещ чай. Имаха ли психоактивните му лекарства наистина терапевтичен ефект, или той бе само политически?

— Кажете ми, ако изпитвате някакви трудности, сержант — каза тя предпазливо.

— Засега се оправям. Само че спя все по-трудно. Хапчетата потискат сънищата. — Той взе чашата си и се върна на поста си.

Корделия внимаваше да не разчиства малкия лагер. Придружи Грегор до най-близкото поточе, за да се измие. Сигурно бяха започнали да придобиват автентичния мирис на горяни. После се върнаха в пещерата, където Корделия отдъхна за малко на походното легло. Скоро трябваше наистина да отмени Ботари. Хайде, Кли… Напрегнатият тих глас на Ботари отекна в пещерата:

— Миледи, сир. Трябва да тръгваме.

— Кли ли дойде?

— Не.

Корделия се изправи рязко, разрита предварително подготвената купчинка мръсотия над последните въглени, хвана Грегор и го забута към изхода. Той изглеждаше внезапно уплашен и болнав. Ботари развързваше юздите на конете. Корделия спря до пещерата и хвърли бърз поглед над върховете на дърветата. Пред колибата на Кли се беше приземил леколет. Двама войници в черни униформи я заобикаляха отляво и дясно. Трети стъпи на площадката. Долетя приглушеният трясък на избитата врата. В леколета имаше само войници — никакви горяни-водачи или пленници. Ни вест, ни кост от Кли.

Поеха бързо към гората. Ботари вървеше отпред и носеше Грегор на раменете си. Роуз понечи да ги последва и Корделия се обърна да я прогони, шепнейки отчаяно: „Не! Върви си, идиотско животно!“ Роуз се поколеба, после се обърна и остана до другия кон.

Бягаха спокойно, без паника. Ботари беше избрал така целия им път, че да използва като прикритие разни скали и дървета. Те се катереха, спускаха се и отново се изкачваха, и точно когато на Корделия и се стори, че дробовете й ще избухнат и преследвачите им ще ги открият, Ботари изчезна.

— Насам, миледи!

Беше открил тънка, хоризонтална цепнатина в скалите, с височина половин метър и три метра дълбока. Тя се провря до него и попадна в ниша, скрита от всички страни със здрава скала. Отвор имаше само отпред, а и той бе почти затулен от паднал камък. Походното легло и вързопът с припасите им ги очакваха тук.

— Не е странно — изхриптя Корделия, — че сетаганданците не са успели да се справят тук горе. — За да ги засече, термичният сензор трябваше да бъде насочен право към тях от въздуха от не повече от двайсет метра. А наоколо имаше стотици подобни цепнатини.

— Тук е доста по-добре. — Ботари извади от походното легло чифт древни полеви очила, взети от колибата на Кли. — Можем дори да ги виждаме.

Очилата всъщност бяха бинокъл с плъзгащи се лещи, които пасивно фокусираха светлина. Сигурно бяха от Периода на изолация. Според съвременните стандарти увеличението беше нищожно, нямаше възможност за ултравиолетово или инфрачервено виждане, но нямаше и енергийна клетка, която да ги издаде. Просната по корем и забила брадичка в камъните, Корделия можеше да види далечния вход на пещерата, който тъмнееше на хълма от другата страна на дефилето. А когато каза: „Сега трябва да бъдем много тихи“, бледият Грегор на практика замръзна.

Облечените в черни униформи мъже доста бързо откриха конете, макар на Корделия да й се стори, че това им отне цяла вечност. После намериха входа на пещерата. Мъничките фигури жестикулираха възбудено помежду си, влизаха и излизаха, и извикаха леколета, който се приземи пред входа, одрасквайки се силно в храсталака. В него влязоха четирима мъже, после един излезе. След малко кацна още един леколет. После пристигна товарна въздушна кола и докара цял патрул. Входът на пещерата ги погълна. Кацна друга товарна кола, от която стовариха лампи, полеви генератор и комуникатори.

Корделия приготви походното легло за Грегор, даде му да закуси и да пие вода от бутилката. Ботари се беше излегнал в дъното на нишата, сгънал под главата си най-тънкото одеяло. Докато той подремваше, Корделия продължи внимателно да следи преследвачите. Към средата на следобеда изчисли, че в пещерата са влезли около четирийсет души и нито един не е излязъл обратно.

Двама мъже бяха изнесени на носилки, натовариха ги във въздушна кола за медицинска евакуация и ги откараха. Един леколет се приземи неуспешно, катурна се по склона и се блъсна в някакво дърво. Сега бяха необходими хора за изваждането, изправянето и поправянето му. По свечеряване над шейсет души бяха погълнати от дупката. Цяла компания, изтеглена от столицата, неспособна да открие нито бегълците, нито тайната на Имперската военна… Всъщност това е едно и също.

„Това е само началото.“

Корделия, Ботари и Грегор изпълзяха от нишата в мрака, прехвърлиха дефилето и тръгнаха тихо през гората. Почти се беше смрачило съвсем, когато стигнаха до края и и хванаха пътеката на Кли. Докато прехвърляха хребета, ограждащ равнината. Корделия погледна назад. Районът около входа на пещерата бе осветен с прожектори, чийто лъчи пронизваха мъглата. Непрекъснато излитаха и кацаха леколети.

Преминаха хребета и се спуснаха по склона, който само преди два дена бе изкатерила с върховно усилие, висейки на стремето на Роуз. Пет километра надолу по пътеката, в една скалиста местност, обрасла с шубраци, Ботари рязко спря.

— Шт, миледи, чуйте!

Гласове. Мъжки гласове, не много далеч, но странно КУХИ. Корделия се взря в мрака, но не се движеха никакви светлинки. Не се помръдваше нищо. Те се приведоха до пътеката, напрегнали сетивата си.

Ботари изпълзя напред с наведена глава, заслушан. След няколко мига Корделия и Грегор го последваха предпазливо. Ботари бе коленичил до някаква дупка и им махна да се приближат.

— Това е отдушник — прошепна той. — Чуйте!

Сега гласовете бяха много по-ясни, остри и гневни. Чуваха се ругатни на два-три езика.

— По дяволите, сигурен съм, че тръгнахме наляво след третия завой.

— Не беше третият, а четвъртият.

— Пресякохме отново потока.

— Не беше същият поток, сабаки!

— Merde. Perdu!

— Лейтенант, вие сте идиот!

— Капрал, нищо не разбирате!

— Тази студена свещ няма да издържи и един час. Виж, догаря.

— Ами не я клати бе, кретен такъв! Когато гори по-ярко, изгаря по-бързо.

— Подай ми това…

Зъбите на Ботари блеснаха в мрака. Първата усмивка, която Корделия виждаше на лицето му от месеци насам. Измъкнаха се на пръсти в мразовитата нощ на Дендарии.

Когато се върнаха на пътеката, Ботари въздъхна дълбоко.

— Само да имах да им пусна през отдушника една граната! Щяха да се стрелят едни други чак до следващата седмица.