Атомният човек

Към Родината

Рано на другия ден подводният кораб на клуба откара двамата до пристанището на град Варна. Настроението на Джими продължаваше да бъде лошо. То не се подобри и от това, че на прощаване Марина му се усмихна и махна приветливо с ръка. Българинът се опита да го ободри:

— Не бъди така мрачен! Казах ти още отначало, че Марина е своеобразно момиче.

— Но това не ти попречи да ме наклеветиш пред нея.

— Слушай! — подскочи Дино. — Ти за какъв ме мислиш? Ако сам не бях ти предложил приятелството си, щях да ти отговоря по-другояче.

— Не си ли говорил нищо пред нея?

— Давам ти честната си дума на космонавт и българин.

— А откъде знаеш тогава?

— Тя ми каза. Но аз предчувствувах, че така ще стане. Нашите момичета обичат смелите мъже, братко. А ти, прощавай, ама още отначало се показа като страхливец.

— Та аз за пръв път слизам под водата! Кой не би се уплашил?

— Разбирам. И други момичета навярно биха те разбрали, но Марина е по-особена. Тя не би го разбрала или поне няма да го оправдае. У нея и мечтите, и всичко е по-друго. Характерът й е такъв. На нея даже някой мъж трудно би й излязъл насреща по храброст и безстрашие. Пък и млада е, възгледите й не са улегнали още…

Джими хитро присви очи:

— Как само я описваш? Май че си хлътнал по нея…

— Какво съм?

— Е, така де… Влюбен ли си?

Грамадният Дино се изчерви като момче.

— Забелязва ли се? Аз всъщност заради нея дойдох на тая сватба. Знаех, че ще бъде тук. Много отдавна не бях я виждал. Но уви! Макар и да не съм страхливец, някои дори твърдят обратното…

— Не те ли харесва?

— Та и как ще ме хареса, като съм такъв дангалак!

— Нещо много оживено разговаряхте снощи. Аз затова си помислих…

— Увещаваше ме да я взема със себе си в следващия полет.

— На какъв полет?

— До астероидите.

— Къде е това?

— Малките планети, бе. Между Юпитер и Марс.

Джими Кук погледна събеседника си с поглед, който сякаш казваше: „Теб изглежда ти хлопа нещо в главата, приятелче?“

— Ей, Дино! Какви са тия глупости? Как ще летите дотам, че и Марина ще взимаш със себе си…

— Какво се учудваш толкова? Та аз от три години непрекъснато правя тоя рейс. Нали там строим…

— По дяволите! — изруга Джими и стана от стола. — Слушай! Аз нито съм дете, нито съм идиот, нито пък съм забелязал ти да си пиян…

Той тръгна назад — напред из малката кабина на подводницата, която беше изплавала и навлизаше вече в пристанището. Дино повиши глас:

— Какво ти стана и откъде си се научил така да ругаеш?

— Нищо не ми е станало! — отвърна грубо Джими. — Не обичам само да си правят с мене глупави шеги.

— Но кой се шегува, бе човек? Говоря ти съвсем сериозно…

— Престани, че ще те вземат… — избухна отново Атомният човек, но изведнъж си спомни, че тоя огромен мъж с един само удар можеше да го смачка и каза примирително: — Остави това, Дино! Не ми е сега до шеги. Нямам настроение.

Българинът продължаваше да недоумява. Що за птица беше пък тоя? Ругаеше като някой герой от книгите на древните писатели, не знаеше неща, които са известни на всяко дете, а отгоре на всичко се и обижда, като му кажеш истината? Той щеше сам да го наругае, така както умеят да ругаят космонавтите, но му стана неловко от това, че тоя странен и жалък човечец можеше още веднъж да го заподозре в непочтено съперничество. Ала Джими бързо се успокои. Това непрестанно сблъскване със съвсем нови и непонятни неща из тия непознати страни беше усилило вродената му подозрителност на човек, израсъл сред хора, които изграждат своето благополучие, мамейки себеподобните си. Тази подозрителност от момента, когато се събуди върху лабораторната маса, беше се съединила с постоянен страх и с едно смътно чувство за нещо страшно и непоправимо, което се е случило с него и което той още не може да разбере. Не беше ли се разхождал той само преди един ден по дъното на морето? А тия хора, щом могат да се разхождат по дъното на морето, защо да не летят и между звездите? Или беше сънувал? Или беше се въобще умопобъркал? Какво ставаше с него?

Той скришом се ощипа по ръката, и то така силно, че неволно изохка. Огледа се. До него седеше едрият добряк Дино и пиеше същата оранжеада, която се жълтееше и в неговата чаша. През стъклената част на стената се виждаха малките игриви вълни на морето. Край тях префучаваха с неимоверна скорост множество моторни лодки и корабчета. Навлизаха в някакво огромно пристанище, което гъмжеше от странни по своята форма плавателни съдове. Това ли беше старият изостанал свят, за който в Америка мислеха, че е още едва ли не в стадия на варварството?

— Кажи ми, Дино — обърна се той към българина, който беше навел огорчено лице над чашата си. — Сега все едно, че сме в България, нали? А защо така мнозина я смятат за твърде бедна и изостанала страна?

— Кой я смята за изостанала?

— Чувал съм да казват.

— Невъзможно! Та ние дадохме през последните десетилетия на света едни от най-големите учени и конструктори. Атомният всъдеход е наше изобретение, радио и телевизионните станции на Луната са изработени по български проекти.

— Какво, какво? Ти пак започна нещо да откачаш! — засмя се Джими, но българинът не разбра израза.

— Не вярваш ли? Вземи енциклопедията и ще се увериш. И само това ли е…

— Добре, добре — рече примирително Джими. Той се мъчеше да бъде по-весел, ала все не можеше да се отърве от чувството, че не разбира много неща, че именно той е глупакът.

Подводницата, която обслужваше само клуба на нефтодобивниците, неочаквано се завъртя и се залепи към една блестяща каменна стълба, стигаща до самата вода. Българинът, засегнат в националното си самочувствие, поведе Джими към кея, като не преставаше да изброява различните български изобретения, споменаваше имена на учени, на хора на изкуството. Но Джими не го и слушаше. Примижал от полегатите слънчеви лъчи, запалили хиляди огньове сред вълните, той вървеше като замаян. Всичко светеше наоколо чисто и бяло като в болница. Едно страхотно гъмжило от моторни лодки, яхти, корабчета и подводници сновеше непрестанно около кейовете. По-надалеч зад вълнолома се издигаха някакви плосковърхи гиганти.

— Това там какво е?

— Транспортни кораби.

— Транспортни кораби?

— Да, защо?

— Аз помислих, че са някакви много големи самолетоносачи.

— А не. Това са средни кораби, сто или двеста хиляди тона. А всички те имат, разбира се, и самолети.

Българинът пак не можа да го разбере, защото военните самолетоносачи бяха изчезнали още преди да се роди той.

— Значи така? Средни кораби?

— Да.

Двамата излязоха от пристанището. Джими непрестанно се оглеждаше, мълчеше и от време на време от възторг ли, от недоумение ли, ругаеше мислено с най-сочните изрази на гангстерския жаргон. Навлязоха в някакъв град, който блестеше ослепително в своите одежди от стъкло и скъпи облицовъчни камъни. Огромните тераси на сградите висяха като лястовичи гнезда и хората в тях едва се виждаха с просто око.

— Слушай, какъв е тоя град? — побутна той плахо другаря си.

— Това е Варна — отвърна равнодушно Дино. — Курортен град предимно.

— Че аз не съм и чувал за него.

— Възможно е — рече саркастично българинът. — Аз вече престанах да ти се учудвам. Но ако искаш да ме обиждаш като българин, това ти вече успя да постигнеш. Затова време е да си кажем довиждане. Аз трябва да замина с първия самолет. Днес изтича отпуската ми.

— Искаш да ме оставиш тука сам? — изплаши се Джими.

— Защо сам? Малко ли са хората около тебе? Ти накъде ще пътуваш?

Джими се спря разтревожен и объркан. Как да каже истината на тоя болшевик? Как ще се измъкне сега пък от България? Мисълта му трескаво заработи. Трябва непременно да се добере до столицата и право в легацията! Чакай! Доколкото си спомня с България няма дипломатически отношения. Тогава ще отиде в английската легация. Англичаните са свои хора, ще помогнат.

— Вашата столица как се казваше? — попита той.

— Слушай — избухна сега на свой ред Дино. — Престани да се подиграваш! Непременно ли искаш да се разделим скарани? Какво съм ти виновен, че нямаше успех при Марина?

— Но аз сериозно те питам? — помоли се Джими. — Помогни ми да се добера поне до столицата ви! Сам положително ще се объркам.

Дино го изгледа изпитателно и неразбиращо. Тоя човек като че ли е искрен?

— Как така ще се объркаш? — рече той примирително. — Вземаш самолета за София и толкова. Ако искаш, можеш и с влак да пътуваш. Има тук хубави увеселителни влакове за летовниците.

— Но аз… Такова… Пари нямам — измънка Джими.

— Какво нямаш?

— Пари.

— Нищо не разбирам. За какви пари бълнуваш бе, човек? Ти като че ли си излязъл от романите на Балзак или Драйзер.

— Та без пари ли е пътуването?

— Слушай, приятелю! — кипна Дино. — Ето това е входът за метрото! То ще те закара на гарата или на летището. Където поискаш. По надписите ще разбереш кой самолет е за София. Повече не мога да се разправям с тебе. Съжалявам, че така се случи, но ти се държиш по един непростим начин. Сбогом!

Българинът свърна в най-близката пресечка и с бързи крачки се отдалечи.

— Дино, хей, Дино! Моля ти се… — викна Джими след него, но той не се обърна.

Объркан и натъжен, Джими Кук отпусна ръце. Какво беше виновен той, че е забравил как се казва столицата на България? А сега? Какво да прави? Пред него блестеше високата мраморна арка на входа за метрото. Трябваше веднага да изчезне оттук, докато не го е подушила Охрана на човека. Може би тя е изгубила дирите му през тези три дни и глупаво ще бъде, ако сам се напъха отново в ръцете й. Там, на дъното на морето, той бе престанал да мисли за нея, беше се поуспокоил, но такова успокоение може само да му навреди. Той внимателно се огледа и навлезе под арката. Една въртяща се стълба го свали в подземните етажи на станцията. Но това като че ли не беше станция на метро. Тя много повече приличаше с разноцветния мрамор на колонадите, с красивите статуи, барелефи и мозайки на огромна зала от императорски дворец. Джими се спря стъписан. Върху едно голямо светлинно табло трепкаха и изгасваха множество надписи. Някои от тях бяха и на английски език. С глух тътен един след друг от двете страни на перона спираха и тръгваха влаковете на подземната железница.

„За гарата“ прочете Джими и скочи в първия вагон, като блъсна няколко пътници, които намръщени се отдръпнаха от него. След няколко минути автоматичните врати се отвориха отново и той слезе. И тук светлинните надписи му посочиха пътя. Ескалаторът го стовари направо в чакалнята на една огромна гара.

„Виж ти! — ахна Джими. — Значи подземната железница спира точно под чакалнята на междуградската? Остроумно, измислено!“ — Той помисли още, че това говори само за един неимоверен технически напредък, какъвто дори и в Америка не може да се види. Помисли още, че Дино справедливо се е обидил, но откъде той, Джими, можеше да знае всичко това? Потърси с очи надписите? Те бяха на различни езици и показваха, че този град е някакъв курорт от международно значение. Зърна един грамаден, висящ под тавана часовник. Реши да свери своя, който беше задигнал от Бентам. Той не беше престанал да върви, ала показваше, някакво, съвсем друго време. Издърпа по навик главичката на оста и в същия миг в часовника звънко и мелодично прозвучаха първите тонове на онази музика, която беше го събудила в кабината на летящия транспортьор. Джими беше я забравил и сега се усмихна радостно, като разглеждаше чудния часовник. От едната му страна имаше микроскопична решетчица. Той бутна отново лостчето и решетчицата млъкна. Опита се да навие пружината, ала стрелките се преместиха. Явно, часовникът беше от самонавиващите се. Джими го свери и вдигна глава. Забеляза, че някои хора се заглеждаха в него и се усмихваха. Тези погледи му бяха неприятни и той побърза да излезе на перона. Там съвсем ненадейно се озова пред нещо, което го порази. Това беше влак, но много повече приличаше на някаква върволица от металически двуетажни сгради на колелета. Те отразяваха слънцето с бял никелов блясък. Джими едва си пое дъх. Вагоните бяха няколко пъти по-широки и по-високи и от най-големите вагони, които някога бе виждал. Весели, почернели от морското слънце мъже, жени, деца се качваха по стълбите на вагоните.

— София? — спря Джими едно тънконого момче.

Момчето кимна и изтича към най-близката врата на вагона. Джими нерешително го последва. Намери се в луксозно преддверие, чийто стени бяха направени от кристални огледала. Една стълба водеше към горния етаж, но той не посмя да се качи по нея, а тръгна из коридора, който беше застлан с дебел персийски килим. Вратите на повечето купета бяха отворени. Имаше малко хора вътре. Те седяха в широки кресла около малки кръгли масички. „Тези купета не са за мен. Това навярно е първа класа“ — реши Джими и продължи да търси някое по-скромно купе, ала всички бяха еднакви и съвсем нямаха вид на вагонни купета, а по-скоро на приемни салони от търговските кантори на богати фирми. Най-после той се добра до едно съвсем празно купе, влезе вътре и със свито сърце седна на канапето край прозореца. От насрещното огледало го гледаше бледо и посърнало лице, с разрошени кестеняви коси. „Много съм отслабнал — констатира Джими. — Но толкова тревоги и премеждия ми се струпаха.“

Той бръкна в джоба за гребенчето, но не го намери. Сега си спомни, че предишните му дрехи останаха в Одеса. Не намери почти нищо от вещите си. Само във вътрешния джоб на дрехата се оказаха по някаква случайност автоматичната писалка и портфейла с документите. Той приглади косите си с пръсти, ала те продължаваха да стърчат, слепени и мръсни. Не е зле да се изкъпе. Но къде? Не беше ходил на баня, откакто излетя със самолета за Антарктида. Ех, веднъж да се добере до Америка — ще има и баня, и всичко! Той помисли, че и тук не е лошо, че даже се живее сигурно по-хубаво, щом навсякъде цари такъв лукс и всичко това го имаш без пари. Но той е виновен пред тези хора и трябва да бяга от тях. А тия комунисти иначе като че ли не са страшни. И техният комунизъм също не изглежда лошо…

Унесен в мислите си, Джими не разбра кога влакът потегли. Всичко тук около него ставаше така тихо, така безшумно и така неприличащо на неговата крещяща Америка. Вратата на купето неочаквано се отвори и пропусна един елегантен млад господин. Той свали шапка и усмихнат каза нещо. Джими само повдигна рамене. Младият мъж го изгледа озадачен, но все пак съблече палтото си и седна в най-отдалечения край на купето. Джими усети, че му става горещо. След като дълго се колеба, най-сетне се реши и той да разсъблече връхната си дреха. Господинът втори път се обърна към него с някакви любезни, но неразбрани слова. Джими седеше като на тръни. Какво ли го пита този и защо ли го гледа така? Ами ако е агент? Изведнъж господинът повтори въпроса си на безупречен английски език.

— Другарю, неприятно ли ви е, че седнах при вас?

— О, моля ви се! — побърза да възкликне Джими, макар и с изкуствена сърдечност. — Аз само отначало не ви разбрах.

— А няма ли да ви пречи, ако пусна малко музика?

— Че пуснете, щом искате.

Мъжът пресегна към големия телевизор върху една от масичките и почна да върти копчетата му. От етера в купето долетяха човешки гласове, откъслечни музикални фрази, пеене. Очевидно пътникът не намираше нещо, което да му хареса. Джими гледаше през прозореца. По-скоро той се мъчеше да гледа, защото абсолютно нищо не можеше да различи, освен далечната виеща се линия на хоризонта, черните петна на горите или неясните очертания на далечни планини. Той като че ли не седеше във влак, а в самолет.

— Как мислите, с каква скорост се движим? — попита той приведения над апарата пътник.

— Към триста километра вероятно — отговори охотно господинът, който навярно беше доста разговорчив.

— Триста километра?

— Да. Защо? — учуди се пътникът, като видя гримасата в лицето на Джими.

— Не е ли малко множко за един влак?

— А, че товарните влакове развиват четиристотин-петстотин километра.

— Аха.

Джими сам не знаеше какво означава това възклицание. Той отново погледна навън. Влакът май наистина се движеше с такава скорост, щом всичко така се слива пред очите. Но по дяволите! Какви са тези влакове? Той усети как в сърцето му се прокрадва едно чувство на респект и уважение към тези хора, които са създали такава изумителна техника. А той дори не знаеше как се казва столицата им.

Един приятен женски глас звънна неочаквано в купето. Той говореше български, после руски, после повтори всичко на английски.

— Другари пътници, наближава обяд. Ресторантът се намира в третия вагон. Не пропускайте да опитате специалитетите на нашия майстор-кулинар Румен Захов. Библиотеката е в първия вагон. Притежаваме всички новоизлезли книги. На интересуващите се от спорта съобщаваме, че в 14:30 часа софийската и белградската телевизионни станции ще предават футболния мач между европейския първенец — националния тим на България, и югославския национален отбор…

Гласът идеше от един малък високоговорител над прозореца. „Щом пътуването е без пари, сигурно и яденето ще е безплатно“ — помисли Джими и се зарадва.

— Вие ще обядвате ли? — обърна се той към спътника си.

— Късно закусих и още не съм гладен. Ще обядвам в София с другарката си.

— Жалко, щях да ви помоля да отидем заедно — каза Джими с искрено съжаление, защото се страхуваше да отиде сам.

— Но аз с удоволствие ще ви правя компания. Може да изпия нещо разхладително. Декември наближава вече, а колко е топло още. Тия изкуствени слънца в Антарктида… Вие изглежда не сте пътували друг път по тая линия? Непременно обядвайте тук! Готвачът е изключителен майстор. Просто талант! Доколкото си спомням, той е един от първенците между всички влакови готвачи в Европа.

Двамата преминаха през дългите коридори и влязоха във вагон-ресторанта. На Джими се искаше да запита за какви изкуствени слънца спомена спътникът му, но се изплаши от възможността да се издаде. А намекът за Антарктида?…

Този вагон приличаше на някой първокласен ресторант от Петото авеню в Нюйорк. Толкова просторен и комфортен беше той. Тиха, приятна музика се изливаше над ослепително белите маси. Ухаеше на цветя. Малкото посетители разговаряха кротко помежду си. Джими си поръча едно меню, което излезе колкото обемисто, толкова и изискано. Той бързо пресметна, че ако си поръчаше в Нюйорк такъв обяд, трябваше да остави след това на келнера половината си заплата и още веднъж го налегнаха предишните мисли, тъжни и неясни, примесени с недоумение и скрита тревога. Искаше му се да пита, да пита, но се боеше да не се получи същата история както с добрия Дино или дори нещо по-лошо. Явно, той бе попаднал в един съвсем чужд за него свят, който не можеше да разбере и който също не го разбираше.

Спътникът му се представи за лекар и веднага заговори за лошия цвят на лицето му и затова, че изглежда не се храни добре или не спортува. Да не е болен от нещо?

— Не — отговори Джими, — но съвсем наскоро прекарах едно тежко боледуване.

Лекарят се позаинтересува от какво е боледувал, ала Джими не можа да му обясни и за да избегне неудобството, прехвърли разговора на друга тема.

— Вие от София ли сте?

— Да.

— Къде се намира там английската легация?

Лекарят не разбра въпроса.

— Английската легация — повтори Джими.

— Не ви разбирам. Да не би да питате за англо-българското дружество?

Джими се опита да обясни какво нещо е легация. Спомена посланици, консули, аташета и други видове дипломатически представители, но лекарят упорито клатеше глава и настояваше, че не му е известен такъв институт и че в София освен англо-българското дружество за културен и спортен обмен, друго подобно учреждение няма.

— Но легацията защищава например правата на английските граждани, които живеят в България — продължи да обяснява Джими.

— Че кой ще им нарушава правата? Всички имат еднакви права и никой не ги нарушава.

Джими се поусмихна над наивността на събеседника си относно правата на гражданите, но все пак думите му го озадачиха. Как е възможно да няма английска легация в София? Той не бе чувал да са прекъснати дипломатическите отношения между България и Англия. Ще се наложи да потърси тогава френската или коя да е легация на някоя от западните страни.

Докато двамата се разговаряха, влакът продължаваше своя неспирен бяг по широкия четириметров релсов път. Газовите турбини на локомотива работеха с пълно напрежение. Силната въздушна струя, която обтичаше влака, разцепена на две от остроносия атомен локомотив, фучеше покрай металическите вагони като ураганен вятър, огъваше по-близките дървета, смиташе дребните камъчета по бетонния насип. Влакът беше прекосил Искърското дефиле и внимателния наблюдател можеше вече да различи в далечината силуета на многомилионния град. Когато Джими видя през прозореца първите небостъргачи на хоризонта, той отново почувствува скъсването на онази връзка на приемственост, която съществува у хората между миналите им познания и новите възприятия. Та той сякаш не пристигаше в столицата на една малка страна, а в някакъв град, чиито размери поразяваха със своята грандиозност. Джими притихна, сви се в себе си, отдаден на безцелния хаотичен танц на своите мисли. С тези мисли и с тези разстройващи усещания той слезе няколко минути по-късно на перона на главозамайващо огромната гара.

— Ако желаете, аз мога да ви заведа до англо-българското дружество — предложи лекарят, но Джими поклати отрицателно глава. За какво му е това дружество, което сигурно се управлява от комунистите.

Ала щом излезе пред гарата, Джими веднага съжали, загдето изпусна спътника си и не се възползува от неговата услужливост. Пред очите му се откри един безкраен площад с такова гъмжило от хора и всевъзможни коли, че малко остана да му се завие свят. Той тръгна по тротоара със свито сърце и не знаеше къде да отиде. Потокът от коли по платното на широката улица беше безкраен и пъстър и погледната от самолет, улицата вероятно приличаше на шарена копринена лента. Пешеходците можеха да пресичат само на определени места през светли мраморни тунели, които водеха под земята от тротоар до тротоар. И самите улици не се пресичаха както обикновено, а едната минаваше над другата по грациозни, полегато извити виадукти. Така тези безкрайни автомобилни потоци не се срещаха никъде и се движеха без задръжка с необикновено голяма скорост. Това, което ставаше на бетонираната земя, сякаш се беше пренесло и във въздуха, където се стрелкаха такива рояци чудни по своята форма, големи и малки самолети, сякаш над града се правеше нечувано въздушно нападение или десант. Джими преминаваше от улица в улица, учудваше се на изумителния ред, който цареше навсякъде, спираше възхитени очи върху красивите небостъргачи и все повече му се струваше, че сънува, че това не може да бъде истина, защото той много добре знаеше, че неговият Нюйорк е най-многолюдният и най-устроеният град в света, защото като гледаше сега тази непозната София, разбираше, че Нюйорк представлява в сравнение с нея една жалка купчина от бетон, желязо и хора с лоши нерви.

Той не забеляза колко време беше вървял така из булевардите, не преставайки да се удивява на изяществото на архитектурните форми, на чистотата, на богатството, което лъхаше и от най-затулените кътища на града, когато изведнъж си чу името:

— Джими Кук! Хей, Джими Кук! — викаше някой зад него.

Джими изтръпна, обърна се, видя да бърза към него някакъв непознат младеж и хукна с всички сили по съседната пресечка.

— Чакайте, другарю Кук! Чакайте! — продължаваше да вика Светозар Лазов отчаяно, който случайно бе се натъкнал на своето откритие, а ето че отново го изпускаше.

Джими тичаше с неотслабващо напрежение по тротоара, без да се обръща, и задъхано мислеше кой ли може да знае името му в тая враждебна нему страна. Лицето, което зърна, му беше съвсем непознато. Той се блъскаше в минувачите, мърмореше гласно някакви извинения. Необикновеното множество от пешеходци в тоя час на деня и затрудняваше, и улесняваше бягството му. Очевидно преследвачът беше го изгубил вече от погледа си, защото не се чуваха нито стъпките, нито гласа му, но Джими не преставаше да бяга. По едно време, забравил в страха си за реда на движението, той се втурна да пресече една улица направо, а не през подземния тунел. Мигновено заскърцаха десетки спирачки, мигновено писнаха стотици клаксони. Попадна сред такъв водовъртеж от автомобили, че косите му настръхнаха и той затвори очи, видял се вече смазан на пихтия под техните колела. И когато отново се реши да погледне, един едър човек беше го хванал за ръката и внимателно, но властно го теглеше към насрещния тротоар, като му се караше на своя неразбран език. От спрелите коли му подвикваха или клатеха усмихнати глави хубаво облечени млади хора. Като в просъница Джими зърна на ревера на човека, който го водеше, познатата му вече златна значка с инициалите на Охрана на човека. „Свърши се!“ — реши той и отмалял, се остави да го водят.

Спряха на тротоара. Около тях се събра цяла тълпа от минувачи. Човекът със златната значка продължаваше да му се кара на своя език, но Джими не го слушаше, а се озърташе непрестанно като попаднала в капан лисица. „Сега ще иска да ме глоби — съобразяваше той. — Аз нямам пари. Ще ме закара в участъка. Там ще кажат: Дай си паспорта!… И край!“

Внезапно той отскубна ръката си и използувал едно моментно разкъсване в обръча на любопитните, побягна като обезумял. Представителят на ОЧ не разбра веднага какво стана. Погледна смаян след беглеца, потърси с очи съчувствие сред гражданите, после се опита да го последва, но хората, които от сърце се смееха на тази забавна случка, се развикаха:

— Остави го! Не виждаш ли, че е някакъв смахнат чудак? Къде ще го гониш сега?

Джими бързо се озова пред входа на метрото и се гмурна надолу по ескалатора. Като прескачаше по две-три стъпала наведнъж от движещата се в обратна посока стълба, той излезе на перона и грубо разбутвайки хората, се шмугна в първия влак, който веднага потегли в неизвестна посока. Трябваше да слезе обаче, докато не е алармирана цялата полиция. Из улиците по-трудно ще го хванат. Той скочи още на втората спирка и едва тогава се сети, че беше пътувал с метрото, а и тук, както и във Варна никой не му поиска пари. В страха си бе забравил, че българите навярно също са премахнали парите. Значи онзи полицай нямаше да го глоби? Щеше може би само да му се поскара, загдето е нарушил уличното движение. А ето че сега с глупавото си бягство нарочно се направи подозрителен!

Като мислено се кичеше с епитети от рода на идиот, простак и глупак, той излезе от метрото и боязливо се огледа. И тук беше същото. Огромни сгради, непрекъснат поток от хора и коли. А сега накъде? Трябваше да изчезне незабавно от улиците, където вероятно гъмжи от тайни агенти. В този момент той съзря пред себе си една лъскава табела, на която блестеше дълъг златен надпис. Прочете една от думите — Белгия — и бутна многокрилата стъклена врата. В широкия луксозен хол се движеха хора, влизаха и излизаха от стаите, спираха се, разговаряха.

— Моля — спря Джими един млад човек с папка под мишницата. — Мога ли да поговоря с някого от големците ви?

— С кого? — попита човекът.

— С някой началник.

— Не ви разбирам, другарю? С кого искате да говорите?

— С някой от отговорните хора де.

— Защо наричате така отговорните другари? — укоризнено каза младият човек.

— Прощавайте, млади човече! — побърза да се извини Джими, макар да не разбра за какво го упрекваха. — Вие белгиец ли сте?

— Да.

— А аз, знаете, съм американец — пошепна му доверително Джими. — И искам да поговоря с някого от вашите по един деликатен въпрос.

— Елате, ще ви заведа при отговорния секретар!

Влязоха в един кабинет на горния етаж. Иззад масивното тъмнокафяво бюро се изправи любезно усмихнат мъж в елегантен светлосив костюм.

— Заповядайте — посочи той с ръка ниските кресла, чийто лилав цвят приятно хармонираше с небесносините тапети.

Джими се отпусна уморено в креслото и преметна небрежно крак връз крак.

— Аз съм американец — рече внушително той.

— Аха — отговорният секретар погледна озадачено госта си, който се присегна към бар-масичката, взе една пура от стъкленицата и я запали, като с нахално удоволствие обви главата си в ароматния тютюнев дим.

— Не съм пушил от няколко дни — обясни той.

Човекът зад бюрото се усмихна, а погледът му говореше: „Това не ти дава право да се държиш нахално.“

— Както ви казах, аз съм американец… — започна отново Джими, но отговорният секретар го прекъсна:

— С какво мога да ви бъда полезен?

— Ще ви помоля за една дребна услуга. По-точно, искам да ми окажете известна помощ. Не е излишно да ви напомня, че Америка твърде много е помагала и помага на Белгия. Планът Маршал, НАТО и прочее. — Джими говореше важно, надуто, с пълното самочувствие на гражданин на велика държава.

— Но кажете най-сетне какво желаете! — започна да губи търпение отговорният секретар, който нищо не разбираше от думите на странния си посетител.

— С една дума — отсече Джими, — помогнете ми да замина за Америка!

За момент отговорният секретар остана с отворена уста. После се изправи, сложи ръце на гърба си и пое дъх. Виждаше се, че едва сдържа гнева си.

— Вижте какво — рече той, — ние тук не сме пътническо бюро, а представителство на белгийския народ и се занимаваме с културен и спортен обмен. Може би вие тук нещо грешите…

— Зная, зная — махна Джими презрително с ръка. — Въпросът е, че аз няма към кого друг да се обърна. Как да ви кажа… Вие разбирате, че аз като американец съм нежелателен за тукашната власт. При това попаднах в тази страна без виза и… Ясно ви е, нали?

Отговорният секретар предпазливо се отдръпна зад голямото писалище. Натисна копчето на диктофона и без да се навежда, каза някому на френски:

— Моля, извикайте бързо лекари! При мен се вмъкна някакъв умопобъркан.

Подушил опасност, Джими скочи заплашително от креслото:

— Вие да не искате да ме предадете? Мислете му! Ще ви застрелям! Пред Америка ще отговаряте за това!

— Но моля ви! — усмихна се с най-любезната си усмивка отговорният секретар. — Аз съм готов да ви помогна. Вие искате да заминете за Америка, нали? Аз извиках един от сътрудниците си, който ще ви закара на летището.

— А паспорт? — попита недоверчиво Джими.

— Нали вие имате паспорт?

— Но виза нямам.

Отговорният секретар не знаеше какво е това виза, но пак се усмихна:

— Бъдете спокойни! Ще я наредим!

Той искаше да спечели време и успя. Неизрекъл още последните думи, в стаята влязоха няколко здрави и широкоплещести мъже. Те внимателно, но с решителни жестове обградиха Джими и го хванаха под мишниците.

— Какво искате от един мирен гражданин? — развика се Джими. — Няма ли закони в тая страна? Аз съм чужд поданик и вие нямате право да ме арестувате! Ще се оплача! Политически скандал ще направя…

Мъжете се вглеждаха любопитно в ужасеното лице на Джими, не преставаха да се усмихват, но въпреки отчаяната му съпротива успяха да го измъкнат от кабинета и да го натоварят в една елегантна бяла кола. Половин час по-късно те по същия начин го заключиха, преоблечен и измит, в стая, която имаше само един железен креват.

— Да-а-а — разсъждаваше Джими с горчива насмешка, седнал върху кревата. — Все пак по-добре е, че попаднах в лудницата, отколкото в затвора. Интересно защо ме взеха за луд? Значи не само той понякога се мисли за полудял, а и други хора се съмняват в неговото умствено състояние? А може би той действително е луд и това е напълно логична последица от неговото положение през последните дни? Нима не възприемаше неща, които само един луд можеше да изживее като реалност? Нима не беше се разхождал на дъното на морето, не беше хвърчал с ракета, не беше пътувал с подводница? Ето той помни всичко това. Но истина ли е било, или само халюцинация на един повреден мозък? А защо тогава разсъждава така трезво дори и в този момент? Естествено, това може да са минути на просветление, каквито винаги се срещат у душевно болните. Дали наистина не трябва да се лекува?…

Размишленията му бяха прекъснати от тихо почукване. Изщрака ключалката, вратата се отвори и в стаята влезе млада и както Джими веднага забеляза, твърде красива жена. Той рипна от кревата и смутен заоправя пижамата си.

— Моля, не се стеснявайте! — заговори с приятен глас жената, като му протегна ръка. — Казвам се д-р Молерова. Бих желала да си поговорим по някои въпроси. Ще заповядате ли в кабинета ми?

Джими се изненада от тази любезност. Лекарката като че ли не говореше с пациент и при това душевно болен. Той беше се приготвил да изтърпи всички страхотни методи на лечение, за които бе чувал да се прилагат в лудниците. А сега го канеха на разговор. Наметна халата си и я последва.

— И така… — започна лекарката, когато седнаха един срещу друг в ослепително белия й кабинет. — Вие се казвате Джими Кук?

— Да — потвърди Джими, като видя, че тя държи в ръцете си паспорта му.

— А този паспорт откъде го имате?

— Как откъде? Много ясно: издаден ми е от паспортната служба на полицията.

— Аха — лекарката кимна загрижено, после внезапно го стрелна с остър поглед. — А не сте ли го взели случайно от някой музей?

Джими преглътна объркано. Какво общо имаха музеите с неговия паспорт? Чакай… той нали се представяше тук-таме за музеен чиновник? Но откъде ли е научила?

— Не сте ли? Е, добре… — продължи лекарката. — А защо той е с такава стара дата?

Джими пак не отговори. Тази жена го разпитваше като полицейски следовател и трябваше да внимава, за да не се изпусне. Лекарката продължаваше да го наблюдава замислено, после изведнъж затвори паспорта, усмихна се и каза весело, очевидно сменявайки тактиката:

— Но аз както ви нападнах с въпроси… Прощавайте! Може би ще бъде по-добре, ако вие сам ми разкажете нещо за себе си.

— Слушайте — надигна се решително Джими. — Вие сте лекарка, нали? И трябва да ме прегледате и изучите, нали? Да разберете в какво точно е лудостта ми? Ще бъда искрен с вас, защото и сам почнах да мисля, че нещо ми хлопа в главата. Но първо ми отговорете на няколко въпроса!

Лекарката се изненада. Този пациент говореше твърде нормално. Ала тя беше срещала и други такива, които в обикновен разговор са нормални, а като ги подхванеш на определена тема, веднага се издават.

— Кажете ми моля, има ли в Черно море подводници за екскурзианти? Има ли край брега един подводен дворец? Може ли с водолазни костюми всеки да ходи на лов за риба? И най-после има ли едни много големи самолети, които да летят без хора?

— Има, разбира се — отговори лекарката с тон, който издаваше, че най-малко такива въпроси бе очаквала. — Всички тези неща съществуват. Защо питате?

— Ако тези неща съществуват, тогава значи и аз не съм луд и ще ви моля да ме освободите незабавно.

— Да, но вие не отговорихте на моите въпроси — засмя се лекарката. — Защо сте искали да ви помогнат да заминете за Америка?

— Чудно ли е? Това е родината ми.

— А как сте попаднали тука?

— На този въпрос няма да ви отговоря.

— Страхувате ли се от нещо?

— Не, но това е моя тайна. А защо желанието ми да замина за Америка ви се струва толкова странно?

— Ние не това намираме странно. Учудихме се само, че сте се обърнали за това към белгийското културно представителство.

Джими се усмихна подигравателно:

— Защо се правите, че не разбирате някои неща? Нима не ви е известно, че пътуването за Америка е свързано в днешната политическа обстановка с доста неприятни формалности?

Жената поприсви очи и го изгледа продължително.

— Кога сте роден?

— Защо питате! Нали паспортът ми е пред вас? Там всичко е вписано.

— Но този паспорт наистина ли е ваш?

— Да, за съжаление… — рече Джими.

— Защо „за съжаление“?

— Защото предполагам, че ще ми навлече доста неприятности във вашата, иначе твърде гостоприемна страна.

— Какви неприятности?

— Ами… Лесно могат да ме обвинят в шпионаж и прочее…

— Друг език освен английски говорите ли? Какво е това „шпионаж“?

— Не знаете какво е шпионаж? Ха, ха, ха!

Лекарката стана от мястото си и каза малко официално:

— Другарю Кук, нали все пак ще ни позволите да ви прегледаме?

— Нима мога да не ви позволя? Защо се подигравате с мен? — рече унило Джими.

До вечерта той бе подложен на толкова многобройни прегледи, разпити и процедури, че загуби дори апетит за вечеря и заспа, грохнал от умора и нервно напрежение. А в един от лекарските кабинети до късно през нощта се водеха спорове по неговото състояние.

— Нищо не разбирам! — ръкомахаше отчаяно главният лекар. — По всички, показатели е нормален. А каква е тая мания, че е някакъв друг човек, и то отпреди двеста години? През живота си не съм срещал такъв случай. Старите книги описват манията за преследване като често явление, но то е било през времето на капитализма. Тогава икономическата зависимост на хората, разширената престъпност са пораждали такива душевни смущения. Но сега тя вече не съществува. Чудна работа!

— Може би трябва да го наблюдаваме в извънклинични условия, за да разберем комплекса на смущенията — предложи младата лекарка, в чието отделение беше настанен Джими. — Предлагам да го закараме в Америка. Интересно е как това ще му се отрази. Засега е ясно само едно: манията за преследване го угнетява и поражда тази фиксидея за Америка, където той смята, че ще бъде в безопасност. Нека да го закараме там, другарю управител! Аз съм готова да го придружа…

След дълго обсъждане и подробно уточняване предложението на д-р Молерова бе прието и рано на другата сутрин тя влезе, оживена и усмихната, при странния си пациент.

— Хайде, другарю Кук, пригответе се! Вашето желание ще бъде изпълнено. Можете спокойно да заминете за Америка. Къде бихте желали да отидете?

— В Нюйорк — скокна радостно Джими, но изведнъж пребледня. — Много ви моля, не ми се подигравайте! Аз съм един нещастен душевно разстроен човек. Къде искате да ме карате?

— Не ви се подиграваме. Дори ще отлетим заедно. Аз също имам малко работа в Нюйорк.

Джими я изгледа подозрително. Какъв ли ще е пък този номер сега? Може би нов метод за изследване? Ще го закарат някъде и ще му кажат: ето ти Нюйорк, за да видят как ще реагира. Или пък са го разбрали вече що за човек е и оттук — право в затвора? В такъв случай много по-добре е да бъде наистина луд…

Донесоха му дрехите и той се облече бавно, с треперещи ръце. Лекарката дойде малко след това преобразена във великолепен светъл костюм и голяма пътническа чанта в ръка. Настаниха ги в една от белите коли на института, която ги откара до най-близкия аероплац. Там се качиха на един въртолет и след около десетина минути двамата действително слязоха пред огромната сграда на една аерогара. Джими беше като замаян. Нима наистина щяха да пътуват за Америка? Не, това не можеше да се побере в ума! Някак нереални бяха също така и тези колоси, много по-големи и различни от самолета, с който бе прелетял до Одеса. Те лежаха по безкрайната бетонна писта и повече приличаха на презокеански параходи, отколкото на летателни апарати. Лекарката го поведе напред и те се вмъкнаха в дългата опашка от хора, която пълзеше по витата подвижна стълба на един от тези гигантски цепелини. Опашката се раздвояваше в преддверието, пръскаше се и хората се настаняваха в отделни елегантни кабини — също както се настаняват пътниците в някой международен експрес. Джими гледаше всичко това и му се струваше, че действително е станало нещо страшно с неговия беден мозък.

— От вашата лудница май излязох по-луд, отколкото бях преди — каза той саркастично на хубавата си спътница.

Тя се усмихна.

— Защо мислите така? Ние ви намерихме за напълно здрав.

— Да, но кажете ми, моля, къде се намираме сега?

— В самолета за Нюйорк?

— Значи това вие наричате самолет! А защо аз никога не съм чувал за такива самолети! И как, моля ви се, ще излети тая грамада?

В тоя момент на вратата на тяхната кабина се почука.

— Ще разрешите ли да седна при вас? — попита учтиво висок елегантен момък. — Всички кабини са вече заети, а аз трябва непременно с този самолет да отлетя.

Лекарката се намръщи:

— Вие, естествено, имате право да се настанявате където искате, но аз няма да скрия, че не ще ми бъде приятно. Не мислете, че имам нещо против вас! Съображенията са от съвсем друго естество.

— Но аз много ви моля, не ме пъдете! — настояваше пътникът.

Молерова изведнъж заговори нещо бързо на български, но Джими неучтиво я прекъсна:

— Нека остане човекът! Аз желая да остане!

Той все още не губеше вяра в умственото си състояние и искаше да го изпробва чрез разговор и с външен, незаинтересован човек. А не беше зле да има и други хора в тая подозрителна кабина, където не се знаеше какво го очаква. Затова този така нежелателен за лекарката спътник бе за него добре дошел. Младата жена го изгледа озадачено, но само сви недоволно рамене. Тя не биваше да му противоречи, за да не разбере пациентът й, че е под наблюдение.

Пътникът постави ръчния си багаж в мрежата, съблече палтото и потъна в насрещното канапе. Извади една книга и съсредоточено я запрелиства. Едва забележимо обаче той хвърляше към Джими Кук от време на време бързи погледи, в които личеше силен и определен интерес. Джими не можа да познае в него човека, който предния ден така непредпазливо извика името му на улицата. Наистина това беше Светозар Лазов, успял най-после отново да открие с помощта на Охрана на човека следите на своето упорито преследвано откритие.

След като научи, че Атомният човек е попаднал в клиниката за душевно болни и след като води продължителни разговори с геофизика и академик Северски по визофона, той се отказа от първоначалното си намерение да наблюдава поведението на възкръсналия капиталист. Комисията беше решила да спести на Джими Кук по-нататъшните лутаници. От сутринта всички телевизионни станции по земята препредаваха изказванията на академик Северски и на Едуард Бентам за съживяването на човека, намерен под ледовете на Антарктида. Сутрешните броеве на вестниците поместваха направените от геофизика снимки, разказваха с присъщата на журналистите фантазия подробности по това сензационно събитие. И младата лекарка може би единствена не знаеше за него. Вниманието й бе изцяло погълнато от този интересен случай в нейната практика и тя за пръв път от дълги години забрави да прегледа вестниците. Сега тя продължаваше с научна добросъвестност да преценява всеки нюанс, всяка промяна в настроението на своя пациент и все още се ядосваше, че бе позволила в купето да се настани чужд човек.

— Но вие не ми отговорихте на въпроса… — подхвана Джими прекъснатия разговор.

— Съжалявам — поизчерви се лекарката. — Аз съм твърде слабо запозната с техниката. Зная само, че се движи с някакви радиоактивни газове. Лети доста бързо и високо. Повече не мога да ви кажа.

— А кога, смятате, ще пристигнем в Нюйорк?

— След около три-четири часа.

Нервите му се изпънаха до крайност и Джими едва се сдържа да не стовари юмрука си върху красивото лице на лекарката. С върховно усилие той се овладя и се обърна с треперлив глас към новия спътник:

— Извинявайте, аз за пръв път пътувам с такава машина. Можете ли да ми кажете нещо повече за нея?

— Аз също не съм специалист — усмихна се Лазов, — но ние ей сега ще тръгнем и вие сам ще разберете някои неща. Това, доколкото ми е известно, е обикновен модел пътнически самолет. Побира около хиляда пътника. Има едни двигатели, които я издигат на височина, а други… Ето!

Джими почувствува силни тръпки да минават през него. Стените и креслата, и закованите масички — всичко потрепера и като че ли се повдигна нагоре. В същия миг през прозореца нахлу в кабината странна бледа светлина. Той усети някаква загадъчна лекота на тялото си, което сякаш бе загубило своето тегло. Повдигна ръка — тя се движеше като безплътна сянка и не срещаше никаква съпротива във въздуха. Спомни си, че подобно нещо бе изпитал отначало и в транспортната ракета.

— Забравих да ви кажа… — подхвана бързо Светозар, като видя пребледнялото лице на Атомния човек. — В стените на самолета са разклонени нагъсто проводниците на един апарат, който превръща гравитоните5 в светлинна енергия и по този начин намалява земното привличане на една десета част от неговата сила. Сега апаратът почна да действува. Усещате сам лекотата, нали? Тази светлина също идва оттам. Ако бяхте навън, щяхте да видите интересна гледка. Целият самолет е обвит в ефирен светлинен облак. Ето влязоха в действие и подемните дюзи. За няколко минути ще се вдигнем на сто километра височина и там ще заработят двигателите за хоризонтален полет. Другарката е права, че ще стигнем за три часа. Тази скорост е възможна само високо в стратосферата.

Джими слушаше разказа на пътника, както възрастен слуша фантастична приказка. Той реши да стане от мястото си, но веднага залитна встрани.

— Не бива да ставате! — предупреди го Светозар. — Може да се ударите някъде. Като стигнем нужната височина земното привличане отново ще стане нормално.

Ала Джими не го послуша. Недоумяващ пред чутото и още повече забъркан от необикновените усещания, той се залюля към овалния прозорец на външната стена на кабината. Блъсна се в масичката, опря ръце на стената и се наведе към прозореца, но неотмереното движение на главата го накара да удари силно носа си в дебелото стъкло. Наистина земята под тях се отдалечаваше с бясна скорост. Долу някъде се очертаваха планински хребети, езера, реки. София приличаше вече на някакво сивочерно с назъбени краища петно. После облаците спуснаха непрозрачна завеса пред стъклото. Ето изчезнаха и те. Останаха далече долу като неподвижно снежнобяло море, искрящо под лъчите на слънцето. И около самолета се разстла млечната синева на стратосферата. Джими затвори очи… Отвори ги… Ощипа както предния ден в подводницата ръката си, погледна през прозореца — все същата пуста и синя безконечност. Внезапно краката му стъпиха солидно върху пода. Лекотата се стопи и той отново усети тежестта на своето тяло. Този път обаче по-силно, защото беше изпитал вече едно друго състояние.

— Сега поехме пътя за Америка — обясни Светозар.

Той за миг се укори, че с почти детинско удоволствие беше се наслаждавал на недоумението и забъркването на този нещастен човечец, попаднал по една приказна случайност в напълно чуждо време. Стана му мъчно за него и затова, когато Джими съкрушен промълви: „И всичко това истина ли е?“, той, без да иска, се изпусна:

— Да, истина е, приятелю Кук.

— Откъде ми знаете името? — извика Джими разтреперан.

Младият учен прехапа устни, ала беше късно. Трябваше или набързо да измисли някакво обяснение, или да разкрие истината и той замълча в нерешителност.

— Откъде ми знаете името? — повтори гневно Джими, като хвърли подозрителен поглед и към лекарката. Но тя гледаше не по-малко учудено пътника, когото не искаше да приеме в кабината.

— Ще ви кажа… — произнесе бавно Светозар. Той бръкна във вътрешния джоб на сакото си и извади от портфейла няколко снимки. — Това нали сте вие?

Джими пое с разширени очи снимките. Те бяха ясни, в естествени цветове и той веднага позна себе си. Лежеше върху някакви черни скали в предишните си дрехи, а лицето му беше лице на смъртник. Различните пози показваха ту само лицето, ту цялото му тяло или пък скалите около него.

— Какви са тези снимки?

— Тези снимки направи моят приятел Едуард Бентам, когато ви открихме в Антарктида.

— Аха… — трепна Джими и отпусна безнадеждно ръце. Помълча малко, после добави с отпаднал глас: — Значи успяхте да ме хванете. Защо тогава разигравате тези комедии? Играта свърши.

Светозар се усмихна неволно и отвори уста, но в този момент лекарката енергично се намеси:

— Другарю, аз не разбирам за какво се касае, но като лекар ви забранявам да тревожите пациента ни! Другарят е болен и такива разговори не бива да се водят с него!

— Наистина, аз съм нервно болен — подхвана Джими оживено спасителната мисъл. — Преди няколко часа излязох от лудницата.

В сърцето му бе проблеснала надеждата, че може би болшевиките ще бъдат снизходителни към него, ако лекарите го обявят за невменяем.

— Не, не сте болен, другарю Кук! — позасмя се Светозар. — И напразно се тревожите, че някой може да ви стори нещо лошо! Ние сега действително отиваме в Нюйорк. Но там е вече същото както в Одеса, както в България, както навсякъде, където вие бяхте и където още не сте били…

— Не ви разбирам.

— Нима не ви направи впечатление, че животът е съвсем друг, че хората са други, че техниката е друга, че въобще всичко се различава от света, който вие познавате?

— Е, та?

— През 1959 година при избухването на една водородна бомба в Антарктида вие попаднахте под ледовете. Така ли е?

— Така е.

— Погледнете сега календара и вижте коя дата сме днес! Ето на часовника си имате календар! Тези цифри в горните квадратчета.

Младият учен показа с пръст квадратчетата върху циферблата на часовника, предназначението на които Джими не бе проумял. Той се вгледа сега в тях.

— Вижте — продължи Светозар, — 2 ден, XII месец, 2151 година.

— Що за глупости? — възмути се Джими.

— Не са глупости. Днес наистина сме 2 декември 2151 год. Почакайте! Не ме прекъсвайте! Преди повече от седмица ние ви открихме върху скалата, която видяхте на снимката, след като нашите изкуствени слънца бяха стопили ледовете в тази област. По една щастлива случайност не сте загинали, а сте прекарали в анабиотично състояние близо двеста години. Нашите учени успяха да ви съживят и днес ние можем да ви поздравим в нашия век.

Джими гледаше българина с широко отворени очи и по лицето му пробягваха ту синкавочервени, ту жълтеникави петна.

— Аз съм нервно болен човек — промълви той, — но това не ви дава право да ми разправяте всякакви дивотии!

— Това е самата истина! — възкликна отчаяно Светозар. — Ето погледнете! На моя часовник има същата дата.

— Другарко — обърна се той към лекарката. — Вие нямате ли календар? Покажете го моля!

— Имам календар и той показва същата дата — рече строго младата жена. — Но измишльотините, които разказвате, са ми съвсем непонятни. Аз съм лекар и зная много добре, че е невъзможно човек да прекара жив под ледовете и няколко дена.

— За анабиоза не сте ли чували? — почти извика Светозар.

— Естествената анабиоза не съществува при висшите същества. Най-големият биолог академик Северски казва…

— Ха! — подскочи Светозар и като свали чантата си, трескаво затаршува в нея. Измъкна оттам едно пъстро списание, чийто гланцови листа заблестяха с многобройните цветове на снимките си и го разлисти. — Прочетете какво казва академик Северски!

Лекарката пое списанието и недоверчиво се вгледа в посочената страница. Джими, който напрегнато мислеше какво може да означава цялата тази история и я бе оценил вече като непонятен засега нему шантаж, повдигна също глава, за да надзърне в списанието. На една голяма снимка се мъдреше собствената му особа с глуповато недоумяващо лице и разкривена усмивка. Зад гърба му се очертаваше високата стълба на летящия транспортьор, който беше го докарал в Одеса. Джими не можа да разбере нищо от буквите, защото списанието беше българско, ала на друга снимка позна беловласата глава на онзи стар лекар, който се въртеше около него на остров Шарко̀. Сърцето му се сви и той усети неприятна студенина над стомаха. Лекарката с пламтящи от вълнение очи поглъщаше печатните редове. Тя четеше, препрочиташе напечатаното и вълнението й видимо се усилваше.

— Това е изумително! — шепнеха устните й. — Просто невероятно!

— Почакайте! — извика победоносно Лазов и се наведе над малкия телевизионен приемник, който стоеше на една от масите. Повъртя копчетата, смени няколко станции и след малко в кабината прозвуча плътният бас на диктора.

— Това е едно от най-интересните събития в нашето време — разказваше на английски говорителят. — Според академик Северски след този случай постигането на изкуствената анабиоза при човека е въпрос на дни. Джими Кук, човекът отпреди двеста години, оказа неизмерима помощ на науката. Ние с радост приветствуваме човека от миналия строй! Цяла Америка очаква своя някогашен гражданин. Според последните сведения, той е вече на път за Нюйорк…

— И някога ли радиокоментаторите са говорили така глупаво? — пошегува се нарочно Светозар, ала Джими не отвърна. Той седеше в креслото си, сгърбушен, жълт и само гърдите му едва-едва пърхаха.

— Какво ви стана? — разтревожи се лекарката.

Тя извади от чантата си някакво шишенце и го поднесе под носа му. Острата миризма го разтърси и той полека отвори очи. Светозар излезе и донесе отнякъде чаша с вода. Джими отпи няколко глътки с треперещи устни, после изведнъж захлупи лице върху креслото и силно зарида. Раменете му заподскачаха неудържимо като у плачещо дете.

— Не бива така, не бива… — засуети се Светозар и неловко го потупа по рамото. — Бъдете мъж, Джими Кук! Вие би трябвало да се радвате…

Той щеше да продължи своята успокоителна реч, ала лекарката го отстрани с властен жест, подхвана Джими през гърба и го положи да легне върху дългото канапе.

— Това е нервна криза — рече тя. — Сега ще мине…

Тя извади лъскавия патрон със спринцовката и след кратко приготовление заби иглата в оголената ръка на хлипащия Атомен човек. Постепенно той се успокои и заспа.

— Горкият! Няма да му бъде леко. А ние го мислехме за луд. Може би вие не трябваше сега да му разкривате истината?

— Изпуснах се — отвърна виновно Светозар. — Но колкото по-скоро, толкова по-добре. Колко дни, вече живее в непрекъснати тревоги…

— Дано се отърве само с тая криза! — въздъхна младата жена състрадателно.

Ала нито тя, нито пък Светозар Лазов, който специално изучаваше нравите при капитализма, познаваха истински Джими Кук. Той бе роден с нерви за гангстер и ако на времето не стана такъв, то беше само защото в Америка съществуваха и други начини за „честно“ печелене на пари. След като поспа около час, той се изправи и замислено седна в креслото си.

— Няма какво, другарю Кук — опита се да го ободри Светозар, — станалото е станало. Вие трябва да бъдете особено щастлив, че след като сте живели в една епоха, имате възможност да видите и друга. Това щастие до днес никой човек не е имал и…

— Моля, престанете да ми говорите! — прекъсна го мрачно Джими и се обърна настрана.

Лекарката и Светозар се спогледаха озадачено. Какво ли става сега в мозъка на този човек? — питаха се техните погледи. А там всъщност не ставаше нищо. Джими не мислеше за нищо и не искаше за нищо да мисли. Повярвал ли беше на фантастичния разказ на българина? Това той сам не можеше да каже. След нервната криза изведнъж го обхвана едно тъпо равнодушие към всичко. Той престана да реагира на каквото и да било и до края на пътуването не проговори нито дума, колкото и загрижените му спътници да се мъчеха да го заговорят или да узнаят какво му е.

— Преуморени нерви — каза лекарката на български. — Ще се оправи. Все пак трябва да бъдем по-внимателни към него!

Самолетът пристигаше. Изпреварил времето, той се спускаше вече в синкавите обятия на нюйоркската нощ. Въпреки късния час на летището го очакваше една многохилядна тълпа от любопитни, които досега бяха посрещнали десетки такива самолети с надеждата, че от някой от тях ще слезе и възкръсналият изпод ледовете техен далечен предшественик. Журналистите, както винаги по-хитри от обикновените граждани, бяха наобиколили Едуард Бентам, защото знаеха, че така най-лесно ще се доберат до предмета на най-голямата сензация от десетилетия насам. И те не се излъгаха. Когато Светозар пръв се показа на горната платформа на стълбата, Бентам разбута малко неучтиво тълпата и се спусна към него. Хората зашумяха. Блеснаха прожекторите на по-нетърпеливите репортери. Ето! Блед, но спокоен Джими Кук излезе на платформата. Прожектори и светкавици заслепиха очите му, ръкомаханията и виковете очевидно бяха насочени към него, ала той невъзмутим, бавно и с достойнство заслиза по стълбата. Светозар го хвана под ръка. Лекарката ги изпревари, дръпна един представител на Охрана на човка за ръкава и настойчивото помоли да въведе ред и да не допуска никакви хора до него. Ала журналистите бяха по-бързи. Мигновено няколко дузини микрофончета се изпречиха пред устата на Джими. Градушка от молби се изсипа върху му.

— Кажете нещо, другарю Кук!

— Приветствувайте моля нашите слушатели!

— Харесва ли ви Земята в този си вид?

— И вие сте били журналист моля ви се! — настояваше един, който беше проучил вече биографията му.

Джими Кук огледа с равнодушен поглед колегите си и рече тихо:

— Махайте се от главата ми!

Журналистите уплашено дръпнаха ръце, но десетки магнетофонни ленти записаха, десетки станции предадоха първите думи на човека от капитализма към неговите потомци. И в този момент милиони хора недоумяваха, а други милиони се смееха на това странно приветствие. Тълпата продължаваше да напира наоколо, когато внезапно над летището се понесе един могъщ глас:

— Умоляваме всички другари и другарки да пазят тишина и да не досаждат на другаря Кук! Той е болен и това може да влоши неговото състояние…

Представителят на ОЧ, който говореше по своя портативен високоговорител, повтори молбата си и тогава се случи нещо, което може би щеше да учуди Джими, ако той беше способен да възприема нормално. За миг само над цялото необятно летище настъпи удивителна тишина. Хората се отдръпнаха, образуваха мълчаливо широк коридор, за да пропуснат своя гост от миналото и само репортерите продължаваха невъзмутимо да снимат.

— Здравейте, Джими Кук! — поздрави весело Бентам, като застана от другата му страна. — Ние сме вече стари познати с вас, нали? А как хитро само ни избягахте!

Джими не отговори. Той позна веднага американеца, когото мислеше за предател, ала и това не успя да го оживи. Бентам се почувствува неловко и смутено погледна към приятеля си.

— Аз му разказах всичко и… — започна да му обяснява Светозар на руски.

Качиха се в една дълга блестяща лимузина и мигновено потеглиха с голяма скорост. След тях веднага се проточи безкрайна верига от колите на посрещачите. Джими седеше на широката предна седалка между Бентам, който шофираше сам, и Светозар и гледаше тъжно пред себе си. Скоро навлязоха в града. Улицата се разгъна широка и светла като в ранна пролетна утрин, преди да изгрее слънцето. А най-чудното бе, че тази мека светлина идеше от самото платно на улицата, чийто асфалт излъчваше, едно кротко фосфоресциращо сияние. Ала Джими сякаш не забелязваше това чудо на техниката, което още по негово време предвиждаха някои атомни физици, смесвайки асфалт с разпадащи се радиоактивни продукти. Не виждаше той и грамадните домове с красиви фасади от разноцветен изкуствен мрамор. Не виждаше грациозните виадукти, по които колата се възземаше над пресечките. Той чувствуваше главата си празна, но тази празнота му тежеше и възбуждаше у него единственото желание да легне някъде сам и да спи, да спи…

Бентам бе успял да приготви квартирата си за посрещането на скъпия гост. Наистина той си представяше това посрещане по друг начин, но затова пък сега беше още повече разтревожен за здравето на своето откритие.

— Нали ще хапнете нещо, скъпи приятелю? — засуети се той, когато всички влязоха в просторната и елегантно обзаведена спалня.

— Не искам — поклати глава Джими.

— Но трябва да се подкрепите!

Джими не отговори, седна на кревата и закри лице в шепите си. Светозар и лекарката се спогледаха с мълчалива загриженост.

— Нека си легне да спи! — рече жената. — Ще му направя инжекция и утре ще се събуди като новороден…

Тя разтвори чантата си и заизважда необходимите прибори. Джими повдигна бавно глава едва когато тя приближи до него със спринцовката в ръка, ала веднага подскочи и като настъпено кученце се дръпна в ъгъла на стаята.

— Махнете това! Престанете да ме измъчвате! — заскимтя той с умоляващ глас. Очите му бяха съзрели върху, нощната масичка кутията с ампули. С едри букви на нея пишеше: Витастимулин К.

— Не ставайте дете! От една инжекция ли се уплашихте?

— Махнете я! Стига вече! Какво искате от мен? Кажете какво искате от мен?

— Искаме да сте здрав — отвърна Бентам и се обърна към лекарката: — Може би ще мине и без инжекция, как мислите? Нека не му досаждаме повече!

— Добре — съгласи се тя. — Но хубаво е поне да хапне нещо. Шоколад имате ли?

— Ей сега ще му сваря една чаша горещ шоколад! — викна Светозар, радостен, че може и той да помогне с нещо. Той се чувствуваше тук като у дома си.

Бентам приготви леглото, остави върху него една от своите пижами и като се усмихна, закачливо рече:

— Нали няма да избягате пак, приятелю?

Ала Джими беше изпаднал отново в предишното си вцепенение. Бентам го разсъблече, положи го върху леглото и го покри с копринената завивка. Светозар донесе димящата чаша шоколад, но Атомният човек не го и погледна. Той беше устремил очите си неподвижно към тавана и не реагираше на никакви въпроси и подканяния. Тогава геофизикът помоли двамата да излязат и като загаси лампата, безшумно притвори вратата след себе си. Когато след около час той надникна в спалнята, Джими спеше дълбоко и дишането му беше спокойно и кротко. Върху бузите му личеха следите от засъхнали сълзи, а в ъгъла на устните му блестеше капчица слюнка.

— Спи — отвърна тихо Бентам на двамата, които с нетърпение го очакваха до масата в кабинета. — Дано всичко мине благополучно!

— Утре ще дойда да го видя пак — каза лекарката и стана.

Светозар излезе с нея, за да я откара с колата. През тази нощ неочаквано всички нюйоркски хотели бяха се препълнили от гости, които пристигаха от целия свят, за да видят по възможност лично възкръсналия човек. Светозар едва бе успял да открие място за лекарката в един доста отдалечен квартал. Дори в епохата на най-усъвършенствуваната телевизия със стереоекран все още любопитните предпочитаха да си служат пряко със собствените си очи.