Атомният човек

Един призрак броди из Америка

Джими се събуди късно. Въпреки това не се почувствува истински отпочинал. Предната вечер Бентам не бе успял да го опази и той пийна малко повече от чудесното на вкус, но слабовато вино, с което го гощаваха неговите съжители от дома. После се скараха с геофизика. Като зашляпа бос по мекия килим, Джими отвори прозореца и се опита да направи малко гимнастика, но го домързя. Седна отново на леглото и се помъчи да си припомни за какво се скараха. Бентам го укоряваше, че се бил държал на банкета неприлично. Беше му казал:

„Не мисли, че всичко ти е простено, защото идеш от друг свят!“

А Джими като че ли много се ядоса от тия думи. Заради виното сигурно. Не трябваше да пие толкова много! Тогава нямаше да му викне така невъздържано. Какво беше му отвърнал? Ах, да! Щастлив е, че най-после ще му се махне от главата. Отдавна му бил омръзнал… И Бентам, естествено, се обиди.

— Ако ти потрябвам за нещо, визофонът е на бюрото ти — беше казал той и бе си тръгнал веднага.

— Ти няма ли да ми се обаждаш? — попита го Джими.

— Защо да ти досаждам? Прощавай!

Да, трябва сериозно да се е засегнал! Ех, по дяволите! Мисли си навярно, че без него не мога да живея. Ще се оправя и сам. Не съм вчерашен, я! От двеста години съм…

Джими се усмихна на сполучливия израз, който беше му хрумнал преди няколко дни, но с това не можа да подтисне чоглавото чувство на разкаяние, което се промъкваше в гърдите му. Стана от мястото си и потърси нещо за закуска. От вчерашния ден бяха останали две парчета поизсъхнал козуначено-бял хляб и бучка масло. Той се намръщи. Реши, че трябва да обиколи магазините и да се запаси с повечко продукти. За да поразсее мислите си, той завъртя копчето на телевизора. Големият, вграден в стената екран светна и очерта лика на един мъж, който деловито излагаше нещо пред слушателите си. Джими се заслуша. Изведнъж това, което разказваше говорителят, така грабна вниманието му, че той забрави да дъвче втвърдения хляб. Една група от енергетици предложила на нюйоркския градски съвет да запалват есенно време едно малко изкуствено слънце над града с трайност около пет месеца. По този начин щяла да се премахва зимата и нейните дълги, студени нощи.

— Чудесно! — възкликна Джими.

Говорителят продължаваше да изброява предимствата на този проект. Доказваше с цифри колко електрическа енергия щяла да се спести от осветление и отопление, колко работна ръка щяла да се освободи. Разказваше как стотици хиляди души, които са заети в производството на осветлителни и отоплителни тела, в добиване на материалите, от които се произвеждат тези неща, ще вложат труда и знанията си в други отрасли. Излагаше още десетки важни и убедителни съображения. Градският съвет бил приел да запознае гражданите с този проект и след необходимото обсъждане щял да постави въпроса на общо допитване.

— Какво ще се допитват? — изръмжа Джими с пълна уста. — Предимствата са толкова очевидни.

Той обърна гръб на апарата и замислен продължи закуската си. Съобщението беше го поразило. Изкуствени слънца! Човекът запалва едно слънце и стопява ледовете от цял континент, запалва друго и премахва досадната зима над един огромен град. Колко далеч бяха отишли човешките възможности! С какви грандиозни мащаби работеха хората днес! Джими неволно се почувствува съвсем дребничък и нищожен. Какво можеше той? Какво беше той, та винаги е живял със самочувствието на господар на вселената? Едно жалко пале, което някога се ребчеше да учи другите на ум и разум с глупавите си статии, а сега…

От екрана се чу женски глас:

— Граждани на моя роден град! — викаше една млада девойка, която бе заела мястото на говорителя и разпалено ръкомахаше така, както ръкомахат хора, които за пръв път застават пред такава трибуна и непреодолели смущението си, бързат да кажат наведнъж всичко, което им идва в главата. — Хрумнало им на някакви инженерчета да отнемат нашата зима. Аз разбирам всички икономически предимства на този проект, готова съм и да оправдая някои стиснати статистически и счетоводни душици, но кажете ми, вие, които зиме обличате топлите кожуси, вие, които нарамвате ските всяка неделя, за да отидете в Апалачите да се пързаляте, и най-сетне вие, които обичате да съзерцавате нощем звездите, които няма да забравите оная топла пролетна нощ, когато сте вървели до любимия си човек и сте се взирали в смътните очертания на лицето му или сте милвали позлатените му от лунния блясък коси, кажете ми вие, ще се съгласим ли да ни отнемат всичко това?

— Тая пък кой я пусна пред микрофона? — засмя се Джими.

— Обръщам се към младите — задъхваше се девойката, — към тези, на които звездните нощи са не по-малко, а може би и по-скъпи от деня. Другари, нека да не допуснем да ни ги отнемат! Нека онези, на които зимният студ е неприятен, да вървят да живеят на Екватора или в Хавайските острови, ако искат; нека тези, които смятат, че ще се чувствуват по-добре без лунни вечери, да вървят в Антарктида! Там има място за всички. Ние обичаме нашия Нюйорк с всичко: и със зимата му, и с неговите топли или студени, лунни или беззвездни нощи…

След момичето, което завърши с призив всички да гласуват против предложения проект, пред екрана се заредиха различни лица на мъже и жени. Едни одобряваха проекта, други го отричаха. Едни говореха язвително, други спокойно, с много доводи, с убедителни аргументи. Един не по-малко разпалено от девойката рисуваше какви чудеса могат още да извършат тези стотици хиляди хора, чийто труд ще бъде освободен от изкуственото слънце и тласнат в друга насока. След него възрастен професор доказваше, че човекът в този си етап на развитие няма нужда заради някакви икономии, па колкото и големи да са те, да обеднява живота си, да се лишава от многообразието на природата. Трети се шегуваше с пламенността на девойката, открила тази странна за Джими дискусия, и я уверяваше, че напразно се безпокои, защото любовта си е любов и тя с не по-малка сила и красота ще вирее и под изкуственото слънце. Една стара жена с удивителна за възрастта си живост пращаше всички противници на проекта да вървят да живеят на Северния полюс, където зимата траела десет, а нощта шест месеца от годината. Веднага след нея някакъв артист, без да добавя нещо от себе си, само прочете едно наистина много хубаво, както се стори на Джими описание на светла зимна нощ от книгата на един писател.

Джими се развесели. Това се казваше свобода на словото! Той слушаше с еднакъв интерес и едните, и другите и скоро не знаеше вече кои имат право и кои не. Накрая той само реши, че ако този проект беше предложен по негово време сигурно нямаше да се осъществи, а може би и неговите създатели скоро щяха да бъдат намерени сгазени от кола или пък убити из засада, защото Дженерал електрик пък и стотиците други фирми, които монополизираха нощния живот на Америка, едва ли биха се съгласили да фалират заради някакво изкуствено слънце.

След малко първият говорител закри обсъждането, като съобщи, че на другия ден изказванията ще продължат. Джими изгаси апарата и се приготви да излиза. Не знаеше къде ще отиде, но не му се седеше в къщи. Не обичаше усамотението, а и съвсем не беше от онези хора, които наричат домоседи.

Навън грееше есенното слънце, но въпреки обилните му лъчи Джими усети как острият ветрец, който идеше откъм залива, прониза пардесюто и запъпли с неприятна студенина по кожата му. Той с усмивка помисли, че не е зле сега да има още едно изкуствено слънце, но дотогава трябва да се снабди обязателно с балтон.

Нюйорк живееше своето спокойно и делово ежедневие, направлявано от някаква тайнствена и мъдра сила. Нямаше предишната любима и до болка позната на Джими трескавост, породена от лудата гонитба на долари. Хората, едри и хубави, се движеха бавно, стъпваха важно с осанката на милиардери, които напълно съзнават своята непоклатима власт, влизаха и излизаха в магазини и ресторанти, спираха се да разговарят за времето, поглеждаха слънцето и понякога изведнъж се оживяваха, спомнили си навярно за новия проект. Дори и от безкрайния и бърз поток на колите лъхаше същото спокойствие и сигурност.

„Да, те може би имат право да бъдат спокойни и сигурни“ — мислеше Джими, като се оглеждаше и често спираше поглед върху лицата на минувачите. Да бъдеш обезпечен, горд и свободен — това е била мечтата на стотици поколения. Това беше стремежът и на всички онези хорица от типа на Джими, които през целия си живот се въртяха в изнурителния водовъртеж на бизнеса. Някои, много малко, разбира се, успяваха да изплуват. И тогава те започваха да се движат също така бавно, с гордото самосъзнание на господари, ала биваха вече стари, с отпуснати шкембета, със склерозирани артерии. Те се пропиваха, развратничеха, защото властта над себеподобните винаги развращава и тогава на лицата им гордостта се сменяваше с жълтия печат на животинския страх пред смъртта. От този страх те не можеха да се спасят, защото цял живот бяха мислили само за себе си, а това, за което се бяха грижили толкова, за което бяха се борили със зъби и юмруци, се оказваше накрая така съмнително в своята непоклатимост, че и най-простият човек не можеше да не види безполезността на своите усилия.

Тези хора, които сега след двеста години вървят из улиците на града, където вече стотици милиони бяха се раждали, живели и умирали, тези хора същите ли са? Към какво се стремят те? За какво живеят? По-щастливи ли са! Не им ли липсва властта над хората, защото са изградили пълно равноправие? А нали тази власт винаги е била източник на най-голямо щастие, винаги е била цел на милиони амбициозни души, които не са се задоволявали само с материалната независимост?…

Джими срещаше и радостни, и замислено — съсредоточени, и замечтани, и печални лица. Гледаше ги и мислеше. Мислите му идваха хаотично, безредно, неоформено, защото нямаше навика да мисли отвлечено, да философствува и сега всъщност не поставяше всички тези въпроси, а по-скоро ги съзнаваше смътно, като пробудена съвест, като неясно желание да разбере този нов свят. Навремени му се струваше, че сънува. Струваше му се, че си е умрял съвсем естествено и че е попаднал в рая. Тогава той вдигаше плахо ръка да се прекръсти или мислено се молеше, макар никога да не беше вярвал истински. „Боже господи, какво ти направих, та ме пращаш в рая? Та аз си бях един най-обикновен грешен американец! За рая ли съм аз?“ Това той го казваше в мислите си повече на шега, но зад тази шега се криеше острата болка на неразбирането и страхът пред новото, в което не можеше да намери път.

Ала Джими Кук не беше от онези хора, които дълго се измъчват с трудни въпроси. Вродената жизненост на здравия организъм и неспокойната кръв, несвикнала на физическа леност, винаги бързо надделяваха над колебанията, тласкаха го несъзнателно към деятелност. В неговите жили все още живееше и викаше онзи глас, който бе довел прадедите му през океана, беше ги карал да изсичат джунглите на новия континент, да прокарват пътища, да копаят мини, да строят огромни фабрики.

Джими спря пред една витрина, зад която блестяха няколко леки коли. Фирмата показваше, че тук се разпределят превозни средства. Той си спомни как Бентам се беше мъчил да отклони желанието му да има кола, усмихна се победоносно и влезе. Единият от разпределителите, пред чиято маса нямаше посетители, скочи от мястото си и го посрещна насред салона.

— Може ли да разгледам колите? — попита Джими.

— Заповядайте! Какво ви е необходимо? Ето току-що получихме от заводите в Детройт нови модели. Вълшебни колички!

Той очевидно не го позна, защото Джими бе вече доста напълнял и в новите дрехи изглеждаше съвсем различен от снимките, които преди време така често поместваха списанията и вестниците. Затова любезното му усърдие го учуди. „Тия хора като че ли работят на процент“ — помисли Джими и се зае да разглежда новопристигналите детройтски коли. Това бяха наистина чудесни автомобили, малки бисери на една смайваща техника.

— Аз имам намерение да купувам кола — рече той. — Но не знам още на какво да се спра.

— Какво намерение имате?

— Да си купя кола.

— Не ви разбирам.

— Да имам кола… — побърза да се поправи Джими, сетил се, че думата купувам е излязла от обръщение.

Стана му мъчно. Значи той не можеше да си купи кола? Те щяха просто да му я дадат, щяха просто да му я натикат в ръцете, защото е казал, че има нужда. Нима това може да зарадва човека?

— Изберете си, каквото ви харесва! Ако не познавате добре колите, аз ще ви избера…

— А какви други коли имате? — попита Джими.

— Всъдеходи, състезателни коли и специални коли с пълно автоматично управление, но те се дават с бележка.

— Аха. Може ли да ги видя?

Минаха в друго отделение. Безкрайната сводеста зала беше претъпкана от най-разнообразни и причудливи по форма земни и въздушни превозни средства. Джими хвърли око на един малък всъдеход. Не че той беше много красив. Детройтските коли в сравнение с него бяха истински бижута. Приличаше с вдигнатите си нагоре малки крила и с капковидното си тяло на едър тромав бръмбар, ала на Джими се искаше да се похвали пред геофизика, че също има всъдеход. А освен това самият факт, че всъдеходите се даваха с бележка, ги правеше много по-привлекателни.

— Ще взема този — каза той с подчертано самоуверен тон.

— Прекрасно! — зарадва се разпределителят. — Веднага ли ще го вземете? Да го заредим? Или да ви го пратим у дома?

— Закарайте го у дома!

— Добре. Оставете моля адреса си и бележката!

— Нямам бележка — рече Джими, без да му трепне окото.

— Как? — изненада се разпоредителят.

— Нямам бележка.

— Но нали ви казах, че всъдеходите са с бележка?

— Е, добре де, едно малко изключение не може ли да направите? Какво ще ви струва това?

Разпределителят го погледна с такова недоумение, че Джими при друг случай не би се сдържал да не се изсмее. Явно никога не беше му се случвало да го молят за такива изключения.

— Но, другарю — съвзе се той. — Как така изключение? Защо не си вземете бележка? Щом имате нужда, винаги ще ви дадат. А иначе не може. Сигурно след някоя и друга година ще пуснем и тях свободно за всички, но засега се произвеждат в ограничено количество и се раздават само на професионално нуждаещите се.

— И все пак мисля, че можете да направите едно изключение — повтори Джими самоуверено. — Заради мен никой няма да ви се сърди. Аз съм Джими Кук. Вие като че ли не ме познахте? Аз съм човекът, когото възкресиха изпод ледовете.

Разпределителят се вторачи в него:

— Да, наистина това сте вие! Простете! Не можах да ви позная. Поизменили сте се. Колко се радвам, че именно при нас идвате да си вземете кола!

— Е, как е? Ще ми дадете ли всъдехода?

— Ох, другарю Кук, моля ви се, не ме измъчвайте! Не ме карайте да върша нещо, което е противоморално! С бележка са…

— Бележка, та бележка! — разсърди се Джими. — Кой ги раздава тия глупави бележки?

— Отговорникът на дома, където живеете. Много ви моля, не ми се сърдете! Аз така горещо желая да ви услужа. Ето, ако искате, ще потърся из всички складове и ще намеря най-хубавата кола за вас.

— Добре, ще се обърна към жилищния отговорник. Но мисля, че всички ще ви се смеят, като научат, че именно на мен не сте дали без бележка.

Джими го изгледа с презрение и му обърна гръб. Разпределителят го изпрати до вратата, като продължаваше да му обяснява. После се върна и със загрижено и озадачено лице отиде при колегите си да им разкаже какво беше му се случило.

Джими излезе от магазина твърде ядосан, но след като наруга на ум и разпределителите, и техните всъдеходи, бързо се успокои. Мислите, които го вълнуваха, преди да влезе в магазина, го обзеха отново, а многото впечатления непрекъснато се тълпяха в главата му, не му даваха да се спира дълго върху едно и също нещо. „Не е виновен — реши той. — Така са го възпитавали. Но с домоуправителя ще я наредим някак.“

Той си спомни, че всъщност бе излязъл да търси продукти за закуска, че искаше да си вземе и балтон. Спря първия попаднал му пред очите човек със златна значка на ревера и го попита къде има наблизо магазин за горно облекло. Сега той не се страхуваше вече от тези хора. Представителят на Охрана на човека го хвана под ръка и го поведе към една от страничните улици. И той не можа да го познае. Джими забеляза, че вече доста рядко някой минувач го заглеждаше с интерес и се обръщаше след него, че повечето или не го поглеждаха, или погледите им случайно и равнодушно минаваха по лицето му. Това го изпълни с едно особено чувство и той не знаеше да се радва ли, или да скърби, че е загубил част от своята известност, която го ласкаеше, но му и налагаше доста ограничения.

В магазина го посрещнаха любезно.

— Балтон — отвърна Джими на въпросите, ала не го разбраха и той трябваше да поясни. — Зимно палто. Нещо по-дебело, ако имате.

— Като запалят изкуственото слънце, няма да имате нужда от зимни дрехи — пошегува се човекът, който го обслужваше.

— Изкуствени слънца не ме топлят мене.

— Защо? Вие против проекта ли ще гласувате?

— Не съм решил още. Какво ще ме посъветвате?

Джими говореше със същия тон, с който някога се обръщаше към бръснаря си, с когото обичаше да побеседва за последния ръгбимач.

— Ако запалят новото слънце, ще трябва да мина на друга работа — засмя се обслужвачът. — Не бих искал да ви съветвам, защото съм пряко заинтересован. Какво желаете, нещо естествено ли? Имаме великолепни кожени палта. Или може би нещо по-леко, с батерийно отопление?

Джими помисли малко и избра една плътна шуба от неизвестни, но меки и лъскави кожи. Още по негово време се правеха първите дрехи е изкуствено отопление, но той имаше лош опит с тях. С такъв един костюм бе попаднал под ледовете на Антарктида и може би и той имаше вина за чудодейното му възкръсване. Взе под мишница опакованата шуба, сбогува се учтиво и макар шубата да му харесваше, излезе, без да изпита някаква вълнение. Ала в деликатесните магазини у него настъпи истинско объркване. Какво да купи? Или по-точно какво да вземе? Тук имаше такова многообразие от продукти, че му се замая главата и след като дълго не можа да определи какво най-много му се яде и тласкан от събудилото се отново чувство за глад, той започна да поръчва наред всичко, което му беше познато като най-изтънчен деликатес.

Прибра се в квартирата си, отрупан с пакети, запотен, задъхан и радостен. Разтвори ги нетърпеливо и се нахвърли лакомо върху тях. Яде, яде, докато усети в стомаха си една болезнена тежест. После хвърли смаян поглед на всичките кутии и буркани с черен хайвер, с мед, с риби, на шунките, на саламите, на раците и смутено се почеса по тила.

— Лакомийо! — възкликна той. — Какво ще ги правиш сега тия работи? Месец да закусваш, пак няма да се свършат. Ще се развалят. Дали да ги подари някому? Глупости! Нали всички могат да си вземат, каквото си пожелаят. Добре, че го нямаше сега Бентам! Щеше да го разсипе от подигравки…

Джими набута всичко в един от шкафовете, за да не го гледа, и се изтегна на канапето. Не му се спеше, ала преяждането го принуждаваше да лежи. Мислите се раздвижиха в главата му мързеливи и досадни.

Така! Значи атомният Джими волю не волю стана комунист! Собственик е на добре обзаведен апартамент. Бюфетът му е пълен с деликатеси. Остава да потърси някоя бутилчица уиски. По магазините нямаше уиски. Има си хас тия комунисти да са премахнали уискито! Наистина имат разнообразни и приятни вина, но той обича силните напитки. Така… И кола значи може да си вземе. Какво му остава още? Е, би трябвало и да се ожени, но за това има време. Всяко теле го чака хомот, казваха старите хора — не комунисти. Какво друго? Нищо…

Нищо? Но нали все пак той трябва да върши нещо? Та той не е научен всичко да му се дава даром? А защо пък да върши нещо, щом всичко му се дава без пари? Да, ето откъде идва цялата беда! Няма пари…

„Нещастни хора! — въздъхна Джими. — Как могат да живеят без пари? Е, вярно, поискат нещо, отиват и си го получават. Но могат ли да изпитат това усещане, този неповторим и с нищо незаменим гъдел, когато портфейлът ти е пълен, че в него си събрал всичко: и храна, и дрехи, и автомобили, всичко? Че си затворил в него и своята радост, и радостта и желанията на другите хора? Не, това чувство няма равно на себе си! Какъв рай беше някога Америка! Долари, долари, долари…“

Спомни си, че по-рано много рядко се случваше портфейлът му да бъде пълен с долари и гузно се размърда. Все пак друго беше тогава! Можеше поне да мечтаеш за пълен портфейл. А сега за какво да мечтаеш? За какво им трябваше на комунистите да премахват парите? Ако имаше пари, сега и на него щеше да му бъде по-леко. Щеше да знае какво да прави, щеше да има цел в живота.

Той се обърна лениво, като запуфтя от тежестта, която измъчваше стомаха, и от мислите, които не му даваха да заспи. Ала в този момент звънецът на визофона го накара да подскочи. Като се учудваше кой ли може да го търси, той стана и внимателно натисна бутончето. Екранът заблестя и се избистри. Едно познато лице му се усмихна насреща.

— Добър ден, другарю Кук! Простете, ако смутих почивката ви! Ще ми разрешите ли да ви посетя? Много ми се иска да си побъбрим с вас, да ми разкажете някои неща…

— Но да, заповядайте! — отвърна Джими с изкуствена любезност. — И аз исках да се срещна с вас по един важен въпрос.

— Ето след десетина минути ще дойда — кимна отговорникът на дома и се изгуби в белезникавото сияние на изгасващия екран.

Джими неволно се огледа и като видя, че всичко беше на мястото си, седна в очакване на един от меките столове. Няма какво, трябва да се види по-отблизо що за птица е този домоуправител. Макар и в лошо настроение и предразположен скептично към тази среща, той усещаше дълбоко в себе си едно смущение, което се мъчеше да преодолее като, без да иска, се настройваше за кавга. Ставаше все по-неспокоен и тези десет минути му се видяха много по-дълги. По едно време той скочи и измъкна наслуки една дебела книга. Искаше му се домоуправителят да види, че се занимава със сериозни неща. Ала буквите се въртяха пред очите му и когато звънецът на входната врата звънна с мелодичното си гласче, той още не беше разбрал за какво се разказва в тази книга.

Жилищният отговорник беше твърде симпатичен възрастен мъж, с мургаво и малко печално лице, с кротки, умни очи. Както и при първата им среща, той го поздрави с една приятна, леко смутена, но сърдечна усмивка.

— Какво четете? — попита той, за да избегне неловкостта на първите минути. — А, история на нравите. Това е много интересна книга.

— Да, да! — потвърди Джими. — Интересна е.

Гостът спря пред библиотеката и внимателно заразглежда подредените томове.

— Хубава библиотека сте си съставили. Личи добрият вкус. Но от техника не се ли интересувате? Не видях техническа литература.

— Нямам нужната подготовка. Бях журналист някога.

— А защо не се запишете да следвате сега? Ще ви помагам на драго сърце. Аз съм инженер-конструктор.

— Не съм решил още какво да правя.

— Няма защо да бързате, разбира се. Но нали все трябва с нещо да се занимавате? Иначе ще ви доскучае. Пък и без работа не може. Ако не ви се ще да се посветите на някоя наука, ще трябва да отидете тогава в Инратруд.

— Къде?

— В Института за разпределение на труда. Там ще ви намерят подходяща работа.

— Не е ли по-добре да изчета всички тези книги, за да понауча повече за вашия живот? — попита Джими, който съвсем нямаше намерение да изчете книгите.

— Време за четене винаги ще имате. Никой не е заангажиран служебно повече от четири часа на ден. А в процеса на работата ще научите може би повече, отколкото от книгите.

— Значи според вас, другарю Силверстон, трябва да работя? Ами ако не искам?

— Вие се шегувате!

— Наистина, шегувам се — потвърди Джими с кисела усмивка.

— На вас сега ви са нужни приятели и работа — каза домоуправителят и седна в едно от креслата. — Но аз все пак ще се постарая да ви накарам да се заемете с техниката. Нали знаете, всеки човек смята своята специалност за най-добрата. Трябва да ми дойдете на гости. Ще ви покажа своята колекция. Не е хубаво да се хвали човек, но аз наистина се гордея с нея. Такава лична колекция от автомати не притежава никой човек в Нюйорк. Ще дойдете непременно, нали?

— С удоволствие — прие Джими поканата и погледна събеседника в очакване. Стори му се, че той се готвеше да му каже нещо съвсем друго и че това е само увод. И наистина Силверстон видимо се развълнува и се усмихна някак виновно:

— Аз… как да ви кажа, имам една голяма молба към вас. Може би ще ви се стори нескромно…

— Нищо, кажете!

— Не ви ли остана нещо от миналото? Така, някоя автоматична вещ… — той спря смутено, но като видя, че не го разбират, продължи да обяснява. — Аз нали ви казах… Събирам такива автомати. За колекцията…

— Ааа! — засмя се Джими — Разбирам, разбирам. Но какво точно събирате?

— Зная, че вие не сте могли да имате в себе си нещо голямо. Но някоя лична вещ, автоматична писалка, молив, нещо такова…

Джими се почеса по тила, сякаш се мъчеше да си спомни. Той усещаше в джеба си разнебитената писалка, евтин фалшификат на истинската „Паркер“, но едно неочаквано съображение спря ръката му, която се готвеше да посегне натам.

— Човешка слабост! — каза извинително Силверстон и отново се смути.

— Аз някога също бях колекционер — рече Джими. — Събирах пощенски марки. Много съжалявам, че не мога да ви услужа с нищо. Когато бях в Одеса, ми дадоха други дрехи и забравих всичко в стария костюм.

— Жалко! Взели са ги някои други — по лицето на жилищния отговорник се изписа такова разочарование, че на Джими за миг му дожаля.

— Ще се поровя после из вещите си. Може би ще се намери нещо. Ще потърся и дрехите в Одеса.

Силверстон засия:

— Нямате представа колко ще ви бъда благодарен…

— Нищо, нищо! А знаете ли, и аз имам една подобна молба към вас. Казаха ми, че към вас трябва да се обърна, за да ми дадете бележка. Искам да си взема един малък всъдеход.

— Наистина аз давам такива бележки, но на вас не мога да дам.

— А защо? — намръщи се Джими.

— Всъдеходите се раздават само на хора, които имат служебна нужда от тях: геолози, журналисти, географи, писатели…

— Едно малко изключение не можете ли да направите заради мен? Нали никой няма да дойде да проверява каква ми е професията? После аз може би ще се върна към старата си професия.

— Ако станете отново журналист, тогава ще ви дадем.

— Значи сега не може?

— Изключено е. Такъв е редът.

— Жалко, мислех, че ще можем да се споразумеем. Така, услуга за услуга. Аз например имам в джоба си една истинска „Паркер“. Бих могъл да ви я подаря.

Джими измъкна писалката и я завъртя пред лицето му. Очите на Силверстон светнаха.

— Може ли да я разгледам? — Той отвъртя капачката, огледа перото, буталото и възкликна: — Това не е истинска „Паркер“. Имитация. Но тя е по-ценна.

— Истинска е — настоя Джими обидено, недоумяващ защо имитацията е по-ценна.

— Не, не е истинска. Аз имам една истинска и съм виждал и други. От тях са останали много и те не представляват особена колекционна рядкост. А от имитациите са се запазили твърде малко. Те говорят как по ваше време хората са се мъчели да се заблуждават един други и да печелят от незнанието на себеподобните.

Джими замига сконфузено. Нали сам беше се опитал да го заблуди. Ала Силверстон не забеляза това. Той може би мислеше, че Джими е един от измамените някога.

— Ще ми я дадете ли? — попита плахо той и с един трогателен трепет на надежда в гласа. — Аз ще ви дам срещу нея нещо друго. Мога да ви дам истинска „Паркер“ или една много ценна запалка от първата половина на двайсетия век.

— Дайте ми бележка за всъдеход.

— Но, другарю Кук, не мога да ви дам такава бележка. Та вие нямате нужда от него!

— Тогава, съжалявам — Джими издърпа от ръцете му писалката. — Аз не съм колекционер и вашите запалки не могат да ми послужат за нищо.

— Не е почтено да искате срещу нея нещо, което не мога да направя.

— Почтено — непочтено, това е — отвърна Джими сухо и прибра писалката в джоба си.

Силверстон я проследи с очи, които бяха изпълнени със съжаление и разочарование, после върху лицето му легна изведнъж студената сянка на обида. Той стана от мястото си и без да подава ръка, тръгна към вратата.

— Довиждане, другарю Кук. Аз не ви се сърдя, но трябва да ви кажа, че това, което направихте сега, противоречи на нормите на съвременния морал. Довиждане.

Джими се изплези зад гърба му и каза с престорено разкаян глас:

— Ще помисля върху думите ви, другарю Силверстон. А вие не ми се обиждайте! Аз още си живея по нашия морал. Довиждане!

„Какъв глупак! — помисли Джими, когато жилищният отговорник си излезе. — Какво му струва да ми даде една бележка? Не било редно? Та ако се вършеше само това, което е редно, положително светът би изглеждал другояче. Не мога да ги разбера тия хора.“

Той се изтегна отново на дивана и подложи ръце под главата си. Беше късно за следобеден сън, но нямаше какво друго да прави. Посещението на Силверстон продължаваше да го занимава. По едно време нещо остро жегна съзнанието му. Та всъщност глупакът излезе той! Защо му трябваше заради една счупена писалка да обижда човека и да си разваля отношенията с него? Той е влиятелен човек и може да му потрябва. А и търговски беше нетактично. Трябваше най-напред да му подари писалката и по този начин да го предразположи към благодарност, па тогава да иска бележката. Така щеше да му бъде неудобно да откаже. А той какво направи? Опита се да го изнуди като някой дребен джебчия. Простак! Този епитет Джими отправи вече към себе си. Па и за какво му е притрябвал толкова тоя всъдеход? Суетност някаква! Ще си вземе една от тия детройтски колички и повече не му трябва…

Джими скочи развълнуван от дивана и се заразхожда из стаята. Трябва още сега да отиде при него, да му се извини и да му подари писалката. Но може би той няма да я приеме? Ще му каже, че се е шегувал, че е разбрал неморалната си постъпка, че искренно иска да заживее по новому. Той се втурна навън и след минутка асансьорът го стовари на първия етаж пред вратата на домоуправителя. Натисна звънеца, ала звук не се чу. Неочаквано вратата сама се отвори и един глас каза:

— Моля заповядайте!

Джими не помръдна от мястото си, изтръпнал и скован от силна уплаха. Пред него стоеше един странен човек, у когото всичко беше някак вдървено, неподвижно.

— Вашата визитна картичка моля! — каза човекът, без да отвори устата си.

— Нямам — отвърна Джими с пресъхнало гърло и се дръпна назад.

— Тогава, ако обичате, кажете името си!

Джими разбра, че има пред себе си някакъв изкуствен човек и едва можа да изрече името си от ужас. Не посмя да избяга. Току-виж, че тоя робот хукнал след него.

— Другарю Силверстон, другарят Джими Кук желае да ви посети — изрече високо изкуственият човек.

Миг след това той се отмести в преддверието, протегна с ъгловато движение металическата си ръка и отвори вътрешната врата.

— Заповядайте! Другарят Силверстон ви моли да почакате.

От тая учтивост на Джими настръхнаха косите. Той помисли, че домоуправителят може би си отмъщава по тоя начин и понечи да се върне, ала гласът на робота го спря.

— Не искате ли да почакате? Тогава кажете какво да предам на другаря Силверстон?

Атомният човек постоя в нерешителност, после насъбра кураж и реши да влезе. Мина внимателно покрай робота, като се пазеше да не го докосне, и се озова в огромен кръгъл хол — приемна. Гръмък кучешки лай изведнъж го закова на прага, готов да се отбранява. Но нападение не последва. Той се огледа и съзря кучето. То стоеше в отсрещния край на приемната и лаеше ожесточено. Преди Джими да го разгледа както трябва, се чу приятният гръден глас на Силверстон:

— Джери! Млъкни! Не плаши госта! Не бойте се! Кучето е изкуствено.

Джими се обърна към гласа и отново изтръпна. Сякаш цял мравуняк от студени мравки плъзнаха по тялото му. Човекът, който говореше с гласа на домоуправителя, не беше Силверстон, а някакъв изкуствен негов двойник, който сега се изправи автоматично от креслото и протегна ръка.

— Моля заповядайте! — каза той учтиво. — Седнете ето там, до барчето!

Ръката му сочеше точно едно голямо меко канапе, от лявата страна на което стоеше на тънки кокетни крачка лъскаво шкафче. Джими се покори повече от страх. Какво ще се разправя с разни автомати? Отиде до канапето и седна предпазливо, като предварително го огледа, за да предварди нови изненади. Ала не се случи нищо. Автоматичният Силверстон седна веднага след него на мястото си. И дори преметна безшумно единия си крак върху другия.

— Другарят Силверстон ще дойде след минутка. Той знае, че сте тук — каза с приятния си глас човекът-машина. — В барчето има сладкиши и напитки. Ако обичате, обслужете се сами.

Джими не посмя да се обслужи, макар да беше се поуспокоил вече. Той обходи с поглед голямата приемна. Навсякъде — по масички, по лавици, по стените, бяха накацали изкуствени животни и птици и го гледаха със своите стъклени очи. Това беше неприятно. Истинска менажерия! Джими извърна лице към изкуствения си събеседник и плахо го разгледа. Той седеше неподвижен, устните му сякаш се усмихваха, а втренчените му очи се закриваха през няколко секунди от дългите мигли, които трепкаха също като у жив човек.

„Взели го дяволите, тоя Силверстон! — помисли Джими. — Виж само как се е обзавел!…“

В този момент гласът на домакина, идещ от раздвижилите се устни на този, както изглеждаше, по-усъвършенствуван робот, прекъсна мислите му.

— Искате ли да ви разкажа най-новия виц?

Джими зина втрещен:

— Хей, Силверстон! Стига с тия шеги! Хайде покажете се!

Ала не се показа никой. Стана му страшно под трепкащия поглед на човека-автомат. За да се окуражи, той каза с насилена бодрост:

— Добре. Нека чуем!

Роботът отново раздвижи устни:

— Моля, отговаряйте ми с „да“ или „не“! Друг отговор не мога да приема.

„Все пак това е една безобидна машина!“ — рече си Джими и дори му стана весело, когато произнесе гласно:

— Да.

Човекът-автомат свали крака си, положи ръце на коленете и се облегна на гърба на креслото. Той направи това с маниерите на добродушен вицаджия. Също така и започна:

— Може би го знаете вече? Ако е така, извинявайте! Значи срещнали се два робота на улицата. Единият казал на другия…

Една от вратите на приемната бързо се отвори.

— Престани с твоите глупави вицове! — викна Силверстон, като натърти по-силно на първата дума и автоматът млъкна. Очите му ситно-ситно замигаха, сякаш той наистина се сконфузи.

Джими се засмя:

— Чудесна машинка! Откъде я имате?

Домоуправителят беше сериозен. Не беше забравил обидата.

— Извинете, че ви принудих да чакате! — каза той официално. — Бях заложил едни опити в лабораторията и не можех да ги прекъсна веднага, защото щеше да стане някоя беля.

— Нищо, нищо! — отвърна Джими. — Аз прекрасно се забавлявах с тия ваши роботи. Жалко само, че не можах да чуя вица докрай.

— Той разправя стари вицове. Изгубих настроение да измислям нови и да ги влагам в него.

Силверстон седна в насрещното кресло и погледна очаквателно госта си.

— Аз, знаете… — замънка Джими смутено, защото неговата самонадеяност беше се стопила в неволното уважение, което тия машини го накараха да почувствува спрямо техния притежател. — Обидих ви. Дойдох да се извиня. Трябва да ми простите! Нали разбирате?… Аз съм възпитан в едно друго време. Ето нося ви писалката. И не искам бележка за всъдеход…

Домоуправителят се усмихна при последните му думи.

— Не ви се сърдя. А писалката ще взема само ако ми я давате от сърце.

— Че за какво ми е на мене? Тя е повредена. А сега имате съвсем, съвсем други писалки.

— Тогава благодаря!

Джими подаде писалката с облекчение. И действително, как можа да се държи така глупаво с тоя човек?

— Разгледахте ли машинките ми? — попита Силверстон.

— Не. Да си призная, отначало доста ме изплашиха.

— А! Няма нищо страшно в тях. Това е само част от колекцията ми. Искате ли да ви я покажа? Но трябва наред… Да минем оттатък!

Това, което видя Джими, беше наистина забележително. Силверстон бе подредил една богата колекция, в която почваше от първите малки автоматчета, появили се още през деветнадесетия век. Имаше животни, които се движеха, щом блеснеше в очите им светлина, имаше остроумни играчки, сметачни машини, сложни електронни уреди. Двамата спираха задълго пред всяка машина и Силверстон, който с гордост му обясняваше нейния произход и устройство, без да усети, изнесе пред Атомния човек една цяла лекция върху историята на автоматиката. Той беше създал колекцията си чрез обмяна в продължение на десетилетия и възнамеряваше да направи от нея един малък музей, който да подари на районния университет.

— А тия роботи, които така учтиво посрещат гостите ви? — беше попитал Джими.

— Те са мои произведения. Сам ги конструирах и построих. През свободното време, за разтуха. Останах сам и тая колекция е единственото ми развлечение…

Това Силверстон беше го казал с помръкнало, скръбно лице. Джими се изненада и не намери у себе си нужния такт, за да не попита. Бяха се върнали вече в приемната и седяха на канапето до барчето.

— Другарката ми почина — каза Силверстон. — Беше забележителен човек и чудесен учен. При една повреда в института получи смъртоносна доза гама-лъчи. Не можаха да я спасят. А децата израснаха, пръснаха се по света. Останах сам…

— Защо не се ожените пак? Млад сте още.

— Не съм вече млад. Наскоро прехвърлих осемдесетте. Но не е там работата…

Джими се втренчи, в него:

— Шегувате се. Как може… осемдесет? Аз не бих ви дал повече от четиридесет и пет. Впрочем, да. Забравих. Нали сега хората…

— Не е до възрастта, нали ви казах — въздъхна Силверстон. — Не мога да преживея още тая загуба. Вече десет години минаха, а аз още чувам нейния глас. Видяхте ли я? Там, онзи портрет!

Джими погледна към стената. Между златните извивки на рамката сияеше в меки тонове едно красиво, макар и малко строго женско лице.

— Да… — рече той. — Хубава жена! — и усети в гърдите си искрена жал.

Признанието на Силверстон накара Джими да го почувствува по-близък. И наистина между тях се установи нещо като приятелство, но то не можеше да бъде нито истинско, нито трайно. Домоуправителят беше твърде зает човек. До обяд работеше в някакъв завод за автомати, а през останалата част на деня продължаваше да чертае разни конструкции и да изобретява нещо в домашната си лаборатория. Въпреки това той намираше почти всеки ден половин или един час време да посети нашия Джими, като не преставаше да го увещава да се заеме с техниката. Обещаваше му, че специално ще се освободи от някои свои задължения, за да може да му помага, ала Джими не скланяше. Като гледаше чудните машинки в колекцията на Силверстон, у него понякога възпламваше желание да може и той да прави такива чудеса, но когато веднъж прелисти един даден му от Силверстон учебник по физика, косите му настръхнаха.

— Не! Нямам мозък за тая работа! — възкликна той съкрушено.

— А какво ще правиш тогава? — попита го Силверстон.

— Не знам. Ще видим.

И той действително не знаеше. Ходеше из улиците, зяпаше, разглеждаше забележителностите на града. Хора, коли, красиви сгради, паметници, паркове, все неща, към които бързо привикна. Той нямаше определени интереси нито към историята, за да посещава огромните музеи, нито към изкуството, за да ходи по изложби, концерти и театри. Нюйорк ставаше за него от ден на ден по-безинтересен. В него нямаше нито едно кабаре с усмихнати и дългокраки гърли и нито едно от онези потайни заведенийца, където се събираха гангстери и моряци. Нямаше бляскавите главозамайващи реклами, нямаше аптеките, където можеш да изпиеш на крак едно уиски и да изядеш порция шунка с яйца. Нямаше нищо от онова, с което беше отрасъл.

Това ли беше неговата Америка, без кабарета, гангстери и долари? Не! Това не е тя. Това е една чужда Америка, в която той също е чужд, не по-малко чужд от онзи истински завоевател, който пръв беше стъпил на нейния бряг.

Почти всеки ден Джими минаваше по онази част от Бродуей, която беше оставена като музеен експонат и всеки път излизаше оттам просълзен и с натежало от болка сърце.

„Всичко е от самотата — мислеше той, като вървеше с наведена глава из улиците. — Трябва да се пребори по някакъв начин със самотата и скуката, да намери истински приятели, сходни души. Иначе не може…“

Но къде щеше да намери тия сходни души? Та те всички бяха измрели! Хората около него бяха съвсем други и колкото и да бяха търпеливи и внимателни към него, не можеха да му станат по-близки. Дори и Силверстон, който всъщност беше един чудесен старец, след всяка нова среща все повече се отдалечаваше от него. И това отчуждаване не идеше от разликата във възрастта, а от нещо съвсем друго. Домоуправителят полагаше много усилия, за да накара този странен Атомен човек да проумее простите истини на техния живот, ала с учудване и огорчение забелязваше, че тези усилия се сблъскваха с някаква студена непроницаемост в душата му, която му се струваше по-скоро нежелание, отколкото неможене да разбере. Той все по-упорито настояваше Джими да отиде най-после в Института за разпределение на труда и предлагаше дори да го заведе, ако му е неприятно сам да отиде. Ала Джими непрекъснато отлагаше, без да се стеснява да дава обещания. Той не искаше да признае, че се бои, защото просто не виждаше каква работа би могъл да върши сред тоя свят, където всичко беше толкова различно.

— Щом даваш обещания, трябва да ги изпълняваш! — укоряваше го домоуправителят.

— А ти как смяташ? Всички обещания ли се изпълняват? — хилеше се Джими.

— Разбира се, иначе е неморално.

— Ех, брат, морално-неморално! Това е дребна работа. Ти ми кажи на мене какво ще правя аз, ако се наложи, както казваш, да живея още сто години на тая планета, дето един бог знае вече какво е морално и какво не?

— Но пътят ти е ясен. Стига да искаш да го видиш. Ще учиш, ще работиш, ще правиш всичко това, което и ние правим. Ще се бориш заедно с нас за още по-добър човешки живот…

— Ех, лесно ти е на тебе да даваш съвети! — махваше Джими с ръка.

Той често мислеше за Бентам с тъга. С него той беше се чувствувал по-добре, ала гордостта не му позволяваше да го потърси. От време на време по визофона се обаждаше Светозар Лазов. Джими се радваше да види неговото ведро и приветливо лице, но разговорите им бяха кратки. Нямаше какво много да си казват. През месеца, когато бяха заедно, те не успяха да се сближат и разликата между него и българина, който бе твърде млад и истинско дете на своето време, бе твърде голяма.

Веднъж Светозар викна с такъв възторг от екранчето, че Джими се дръпна изненадан.

— Познай откъде се обаждам!

— Та как ще позная? Предполагам, че не от онзи, а от тоя свят.

— Имаш право. Все още от тоя свят. Но след седмица напускам планетата. Сега съм на подготовка в централната станция за космически полети. Най-много след десетина дни ще излетим. Истинска експедиция, Джими! За каквато може само да се мечтае. Интересна и опасна. Ще ходим на гости на Юпитер, най-загадъчния член от нашето семейство…

— А Лина?

— Чехълът ли? Той плаче. Мъчно ми е, че трябва да я оставя, но едва извоювах място за себе си. Нищо. Най-късно след година ще се върна и тогава ще вдигнем сватбата. Три дни и три нощи, както са я правели моите прадеди. Засега, сбогом! Бързам, защото тук ни разсипват от учения и тренировки. Денонощно. Ще ти пратя нагледна картичка от Юпитер по някой метеор. До скоро виждане, приятелю!

Веселото сбогуване на българина натъжи Джими. Той се учудваше какво удоволствие може да се намери в това, да зарежеш работата си, любимата, приятелите, за да се впуснеш в някакви рисковани пътешествия и с болка мислеше, че въпреки своите чудатости всички тия хора около него си имат свой собствен живот, свои радости и грижи, че всички навярно успяват да вземат своя дял от щастието, нещо, което е твърде далеч от него.

Една вечер на екрана на визофона съвсем неочаквано грейна и мъжественото лице на Едуард Бентам. Джими се намръщи в изкуствена непристъпност, но не можа да скрие радостта си.

— Как е, Джими Кук? Нареждаш ли се?

— Какво има толкова да се нареждам? — отвърна Джими с престорена сериозност. — Вие всичко сте наредили така, че за един беден капиталист няма място вече на земята.

— Тъжна констатация, братко мой! Но ти като че ли си се поотчаял?

— А ти защо не се обаждаше досега?

— Бях ти сърдит.

— Защо се обаждаш тогава?

— Ами… Реших, че нямам право да ти се сърдя. За нашите понятия ти си невменяем.

— Благодаря за комплимента!

— Ти все още ли се сърдиш, когато ти казват истината?

Джими не отговори. Бентам внимателно се вгледа в лицето му.

— Тежко ли ти е, приятелю? — попита той внезапно с преобразен глас, в който звучеше истинско съчувствие.

— Тежко, Еди! — отпусна се Атомният човек. — Ако ти беше тук, може би нямаше да ми бъде така тежко. Тежко и скучно.

— Работа намери ли?

— Не съм и търсил.

— А ти потърси работа! Не се изоставяй! И чети повече! На мен много ми се иска да прелетя за някой и друг ден, но сега тук навлязохме в най-важния и най-трудния за мен период. Изследвания, наблюдения… Просто не мога да се откъсна! А отпуската за тоя месец използувах да се сбогувам с оня хлапак Светозар. Той замина, нали знаеш. Безпокоя се за него. Тия лудории няма да свършат с добро. Ще гледам да те посетя в най-скоро време…

Бентам започна да се обажда през вечер и това внесе известно разнообразие в живота на самотния Атомен човек. Джими съзнаваше, че геофизикът засега е единственият, когото чувствува по-близък, че и той от своя страна е приятелски разположен към него. Между тях бе се зародило онова особено приятелство, каквото понякога се създава между чужденци, който не могат да се разберат с думи, но се чувствуват привлечени един към друг от някаква дълбока и естествена сходност на темпераментите. Беше му мъчно за него и в тая привързаност той намираше известна подкрепа, черпеше надежда за по-смислен живот. Той му разправяше какво е правил през деня, къде е ходил, какво е видял. Разговорите им бяха както винаги шеговити и хапливи.

— Днес гласувах — казваше Джими. — Значи наистина съм равноправен гражданин на Америка.

— Какво да прави? Щом е имала нещастието да те роди някога, трябва да те търпи. За какво беше допитването?

— За тия проклети изкуствени слънца, които ме съживиха. Представи си, аз въпреки това гласувах за тях! Но предложението пропадна. Ходих да гледам броячните машини. Това се казва техника! Два часа и хоп — резултатите готови! И все пак някога изборите бяха по-интересни! Имаше и побоища, и линчувания на негри, въобще дигаше се по-голям шум.

Джими все още не можеше с леко сърце да признае гласно онова, което беше го поразило, все търсеше начин да го омаловажи. А той наистина беше изумен от тия къси и безшумни избори, където нямаше място за абсолютно никаква демагогия и където свободата и тайната на гласоподаването бяха безупречни. На бюрото му беше инсталиран специален гласоподавателен апарат. Такива апарати имаше във всеки дом, където живееха пълнолетни граждани, защото народното допитване бе едно от най-честите явления в техния обществен живот. Чрез този апарат, който смътно наподобяваше малка далекопишеща машинка, те изразяваха своята воля по зададения въпрос. Огромни изчислителни уреди в статистическия институт автоматично записваха гласовете и ги преброяваха.

Заедно с голяма група от по-запалени младежи Джими отиде в статистическия институт, за да види броячните машини. Те се намираха в една огромна зала, оградени само с тънък, копринен шнур и бяха достъпни за всички граждани. Върху два големи екрана светеха с фосфоресциращ блясък резултатите от преброяването на гласовете. Джими пристигна, когато то беше вече свършило и телевизионните станции съобщаваха, че в тая хладна утрин на закъснялата зима нюйоркските граждани с голямо болшинство на гласовете бяха отхвърлили проекта да бъде запалено над главите им изкуствено слънце. Джими, обхванат, без да ще, от изборно настроение, ругаеше „глупаците“, утешаваше се с мисълта, че като свият студовете, сами ще почнат да се разкайват и не можеше да подтисне възхищението си от великолепния начин на гласуване и съвършената демокрация.

Веднъж Бентам му каза:

— Днес попитах в Инратруд каква работа могат да ти предложат. Имат няколко места в метрото, където ти би могъл да вършиш нещо. Иска ли ти се да станеш отговорник по хигиената?

— Каквооо? Да ставам метач в метрото? Ти подиграваш ли ми се? — възмути се Джими.

— Но това е чудесна работа! Всичко е автоматично. Ти само ще пускаш и спираш машините. Четири часа на ден, после прави каквото си искаш.

— Ти защо не станеш тогава чистач?

— Аз си имам научна специалност. А ти нямаш и каквато и работа да ти предложат, все подобна ще бъде. Щом не искаш, запиши се да следваш! Време имаш предостатъчно.

— Колко години се следва?

— Две години общотеоретична подготовка и от пет до десет според специалността.

— Седем години да следвам? Ти си луд? — възкликна Джими. — Да не съм си намерил живота на пътя!

— Не, аз го намерих под ледовете. Но ти забрави, че ще живееш още доста време.

— Хъм, да — сконфузи се Атомният човек. — Време наистина има, но не ми се учи. Няма да работя и толкоз! Ще си гледам живота.

— Длъжен си да работиш. Аз ще се обадя на един приятел журналист. Може би ще те вземе да се навърташ там из редакцията. Все ще научиш нещо.

— Виж, това е вече друго! Все пак това ми е специалността…

Джими съзна, че неговата бивша специалност сега също така навярно не е годна за нищо, но не искаше да се предаде и нарочно не забеляза усмивката, с която геофизикът посрещна неговото надуто самодоволство.

В очакване на приятеля си, който беше обещал още през другата седмица да дойде, за да уреди настаняването му в редакцията, Джими Кук се снабди с един от малките, превъзходни детройтски автомобили и бързо овладя до съвършенство управлението му. Искаше да покаже на Бентам, че е способен и сам да подрежда живота си. Разпределителят от магазина не бе забравил станалия инцидент и изпълни обещанието си, като му избра действително много хубава кола. Джими се радваше като дете и още в първите дни направи една самостоятелна разходка из страната.

По календара зимата бе се настанила вече в Америка, ала слънцето все още се задържаше на небосклона и беше истинско удоволствие да се пътува с кола по удобните бетонни пътища. Като пресече реката Делавер, той се отправи в посока на големите езера, където неведнъж бе ходил някога като журналист. Ала и този край, както и цялата негова Америка бяха неузнаваеми. Навсякъде той срещаше нови, огромни градове и само тук-таме бяха се запазили някои от старите имена. Онова, което особено го порази, беше липсата на села. Той прекоси територията на два щата и не зърна никъде някое от някогашните малки поселища. Неимоверното нарастване на броя на населението поради липса на войни, поради охолния и дълголетен живот беше заставило хората да напуснат малките къщи. Затова и най-незначителните градове се изграждаха от същите небостъргачи както и Нюйорк, както и всички столици. Всяка педя земя беше необходима за живота на многомилиардното население на планетата. Отдавна не съществуваха вече пустинните и необитаемите джунгли, а бреговете зад северния полярен кръг бяха размразени още преди близо едно столетие чрез изкуствено отклоняване на топли морски течения от Тихия океан. Така и този край бе станал богат и цветущ. Единствена Антарктида не се използуваше напълно. Но сега, след разтопяването й, там се откриваха добри условия за живеене на нови милиарди хора. Марс, тази най-близка съседка, която столетия наред събираше мечтите на хората, отдавна беше впрегната в служба на човека. За Джими една от най-големите изненади беше, когато научи, че вкусният хляб, който яде, е от марсианско жито. Да, хитрият човек бе съумял да пригоди някои хлебодайни растения към суровите почвени условия на планетата, на която иначе не съществуваха условия за нормален човешки живот, беше им осигурил по изкуствен път допълнително светлина, топлина и влага и жънеше щедри реколти. Наистина човешките възможности бяха нараснали почти до безкрайност. Джими и сега срещаше на всяка крачка потвърждение за това, ала много рядко изпадаше вече във възторженото чувство на възхита, което преди понякога го обземаше. Самотата го гнетеше, а възхищението не е възхищение, когато няма с кого да го споделиш, когато всички хора около теб приемат това, от което ти се възхищаваш, като напълно естествено.

Пътуването донесе за Джими много нови впечатления. Срещаше се и разговаряше с непознати хора, стараеше се искрено да разбере неща, над които преди не беше се и замислял, със съзнанието, че това ще му е необходимо за работата в редакцията и със смътната надежда, че все пак един ден би могъл и той да бъде с нещо полезен на хората. Тази надежда обаче най-често биваше удавена ту в чувството за безсилие, ту в наглата самолюбивост, от която не можеше да се отърве и която често го караше да смята всички около себе си за глупаци и наивници.

Приключения, каквито търсеше Атомният човек, не съществуваха за обикновения съвременник на двайсет и втория век и на Джими не се случи също така нищо необикновено през тези дни с изключение на дребното произшествие, което му донесе минаването през един от най-западните градове на щата.

Той гарира колата си в края на града и излезе да се поразходи из улиците. В един парк съгледа млада, стройна, негърка с необикновено приятен шоколадов цвят на кожата и хубава усмивка, която разкриваше чудно бели зъби. Джими, който още отпреди имаше слабост към черните чеда на Екватора, се опита да я позакачи, подхвърли няколко недотам изтънчени изрази, ала противно на очакванията му негърката се възмути, спря с гневно изражение до него и за ужас на сконфузения Атомен човек се развика:

— Другари, моля ви се, този човек се държи неприлично!

За един миг около тях се струпа толкова народ, че Джими с удоволствие би легнал отново под ледовете на Антарктида. Той се опита да избяга, ала кръгът от хора се беше сгъстил и двама представители на Охрана на човека като часови стоеха вече с мрачни лица от двете му страни. Когато негърката, като се задъхваше и изчервяваше, от което ставаше още по-хубава, разказа на всички какво беше направил Джими, тълпата недоволно зашумя и го повлече към един от площадите в парка, на който се издигаше висока и красива дъговидна трибуна.

— Бива ли сега заради една негърка да вдигате такъв шум? — каза той страхливо на представителите на ОЧ, ала това като че ли повече ги разсърди и те грубо го задърпаха със себе си.

— Но моля ви, аз няма вече! — удари Джими на молба.

— Това ще кажете на гражданите, публично! — отвърна единият блюстител на реда.

— Но аз не знаех. Аз съм Джими Кук. Човекът, когото извадиха изпод ледовете.

Тези думи накараха хората да се спрат. Поискаха му документите. С треперещи пръсти Джими подаде паспорта си. Тълпата се развълнува.

— Пуснете човека, бе! — развикаха се някои. — Пуснете го! Не е голяма вината му. Той не разбира още от нашия живот.

— Тъкмо случай да разбере нещо — обаждаха се други с подигравателни нотки в гласа.

— Щом иска да живее сред нас, на нашите закони ще се подчинява!

— Граждани, кажете какво да правим? — провикна се другият представител на ОЧ. — Нека гласуваме! Който е за това, другарят Джими Кук да бъде изправен на трибуната за порицание, да си вдигне ръката!

Джими със свито сърце забеляза, че повечето ръце се вдигнаха. Все пак той се поуспокои малко, защото разбра какво възнамеряват да правят.

Качиха го на високата трибуна. До него застанаха хората от ОЧ и негърката, която отново изложи обвинението си. Накрая тя смутено обясни, че ако е знаела кой е той, може би не би се обърнала към общественото мнение, но сега вижда, че е по-добре така, защото той ще разбере, че нищо не стои по-високо от достойнството на човека. Тя помоли другаря Кук да не й се сърди за това и каза, че с удоволствие ще приеме неговото извинение и с още по-голямо удоволствие ще заличи лошия спомен за това от главата си.

„Ще те вземат дяволите, черна мутро! — ругаеше мислено Джими, като слушаше думите на негърката. — Такива някога и в трамвая не ги пускаха да се качат, а сега са си разпасали пояса! А и тия простаци я зяпнали, като че ли не е най-обикновена мръсна негърка.“

Един след друг няколко от „простаците“ се качиха на трибуната и порицаха от името на всички неговата постъпка. Те говореха за задълженията на гражданина, за уважението на мъжа към жената, за достойнството на човека, което никой няма право да накърнява и прочие, и прочие думи, които не бяха непознати на Джими. Едни се опитваха да оправдаят простъпката с незнанието му и със стария морал, който го е възпитавал, други гневно обвиняваха онези хора, които сега живеят около него, че не са му обяснили тези въпроси.

— Сега трябва да си направите самокритика, другарю Кук — обърнаха се към него след изказванията.

— Каква самокритика ще си правя? — рече тихо Джими. — Другите го казаха. Така е… сгреших. Ще се постарая да не се повтаря вече…

Като слезе от трибуната, той изведнъж съвсем неочаквано се видя заобиколен от същите хора, ала техните лица грееха сега от интерес и живо приятелско чувство. Започнаха да го разпитват къде живее, как намира новия свят, молеха го да разкаже историята около своето съживяване, канеха го на гости. Най-натрапчива от всички обаче беше негърката. Накъдето и да се обърнеше, ослепителната усмивка с белите й зъби се изпречваха пред очите му. Хванала го за ръкава, тя настоятелно го молеше още веднага да го заведе у дома си. Родителите й щели много да се зарадват. Тя също много искала да станат приятели. Джими, който се чувствуваше унизен до дъното на душата си, успя да използува едно разтваряне на кръга, викна, че бързал, че трябвало веднага да замине, и побягна. Хората в недоумение се заспоглеждаха. Едни се подсмиваха, други клатеха съжалително глава и навярно още дълго след като той напусна парка стоеха вкупом и обсъждаха странната си среща с човека от миналото.

А Джими през това време крачеше из улиците и сипеше върху техните далечни глави всички проклятия, които можеше да измисли възбуденият му мозък. Най-много обаче ругаеше себе си, загдето разкри кой е, и с това се изложи. Иначе щеше да си направи самокритика, щеше да изслуша приказките им и спокойно да си замине. Но той не знаеше какво наказание искаха да му наложат. Де да ги знае! Някога, ако негър закачеше по същия начин бяла жена, обикновено го линчуваха. В първия момент той дори помисли, че сега в Америка правят обратното. Иначе такива критики би могъл да слуша всеки ден. Но по дяволите и тая Америка, дето хората са способни заради една нищо и никаква негърка да опозорят човека!

Този инцидент дотолкова развали настроението му, че той загуби охота да продължи пътешествието и като насочи с бясна скорост колата към Нюйорк, още вечерта се намери в квартирата си.

На Едуард Бентам той не посмя да разкаже за приключението си. Знаеше, че ще последват много хапливи забележки и в сериозна или шеговита форма поднесени типични Бентамовски нравоучения. Геофизикът не беше се променил. Същата сърдечна внимателност и същото неизчерпаемо остроумие, което биваше ту приятелски грубовато и незлобливо, ту префинено и подправено с острата жилка на сарказма.

— Добър ден, дядо! — поздрави го весело Бентам и видял недоумението на своето откритие, обясни: — Направих сметка, че е възможно по някакъв начин някога да си участвувал в моето създаване като далечен мой прародител, та реших да се отнасям към теб с по-голямо уважение.

— Всъщност какво правиш ти сега в тая дяволска Антарктида? — попита го Джими, когато след толкова време най-сетне седнаха отново един срещу друг.

— Как какво? Търся да извадя още някой замръзнал атомен човек, та да си правите компания. А ти с какво се занимаваш през последните дни? Приятели намери ли?

— Трудно се завързва приятелство с такива като вас. С домоуправителя се виждаме по-често. Мъчи се горкият да ме вкара в пътя, но ние, капиталистите, трудно се поддаваме на превъзпитание.

— Това е вярно. Все пак мисля, че класовата ти същност не пречи да си почистиш квартирата. Как търпиш такава мръсотия?

— Едва вчера се прибрах от пътуването — излъга Джими.

Той огледа грозния безпорядък, който цареше навред и веднага се зае да прибира разхвърляните по столове и канапета дрехи, бурканите, кутиите и хлебните остатъци от масата. Бентам през това време застана пред библиотеката.

— Ти май не си отварял още нито една от тия книги.

— Не съм.

— И това ми го казваш така хладнокръвно?

— Ако искаш, мога да си направя и самокритика. Научих вече как се прави.

— Слушай, Джими Кук! — разсърди се геофизикът. — Сериозно ти казвам, че нашето приятелство едва ли ще продължи дълго, ако не се заемеш с книгите.

— Добре де. Ще се заема. Но много са скучни, бе брат! Аз никога не съм чел научна литература…

— Не обиждай книгите ни! Ти като едно изкопаемо от миналото, като случайно съживена вкаменелост нямаш още право да ги съдиш.

— Да — рече неочаквано сериозно и с тъга Джими. — Съзнавам, че съм едно безполезно изкопаемо. Но какво да правя? Никой не ме е учил как да живея в такова общество. Може би трябва да тръгна от забавачницата нагоре до университета? Време има, но дали ще помогне това? Вероятно кръвчицата ми е друга, а тя лесно не се мени.

— Ние кръвта ти източихме още на остров Шарко̀ и ти сложихме друга кръв — засмя се Бентам. — Значи не е там работата. Не се отчайвай! Както сам казваш, време има. А времето оправя всичко. Надявам се, че като станеш отново журналист, ще престанеш да скучаеш и ще погледнеш по-розово на живота…

Отидоха още същия ден в редакцията на районния ежедневник „Бруклински вести“, с чийто главен редактор геофизикът бе уговорил вече предварително настаняването на Джими. Главният редактор се оказа възрастен и посивял, но кипящ от енергия възпълен човек, у когото Джими веднага разпозна дългогодишния опитен журналист.

— Радвам се, колега — протегна ръка главният редактор и като ги покани да седнат, веднага забоде отново главата си в някакъв ръкопис. — Две минутки, моля, да довърша!

Джими огледа кабинета, огледа човека зад огромното масивно бюро и всичко му хареса. Да, тук дъхаше на нещо родно, познато. Имаше друг живот, примамлив, и о̀бичен, с миризмата на печатарско мастило, с напрегнатия нерв на новината. Един от многобройните видеотелефонни апарати забръмча. Главният редактор не помръдна, но Джими, преди геофизикът да беше успял да го спре, натисна копчето на апарата. Главният редактор вдигна глава, усмихна му се и едва тогава отправи поглед към екрана. Свърши разговора, прибра след това ръкописа и отново се усмихна.

— Да, колега, познава се, че сте журналист. Звънне ли апарат, скачаш, независимо къде се намираш и какво правиш. Апаратът носи новина. — Последните думи той каза, обърнат повече към Бентам, който като че ли се беше засрамил заради постъпката на своето протеже. — Е, надявам се, че ще заработим добре заедно. Вярвам, няма да се обидите, ако на първо време ви предложа репортерско място. Запознайте се с редакцията, с печатницата, с нашите методи на работа, а после — на лов за новини, нали така?

— Точно така — усмихна се Джими и почувствува, че този човек все повече му харесва със своята деловитост и краткост.

— Помните ли още някогашната американска формула за новината?

— Тъй вярно! Едно куче ухапало човек. Това не е новина. Новина е, ако човекът е ухапал кучето.

— Правилно! Ще се разберем значи с вас. От понеделник почвате! Желая ви успех!

Бентам с искрена радост забеляза как двамата бързо намериха общ език и това го изпълни с нови надежди за бъдещето на скучаещия Атомен човек.

— Каква беше тая глупост? — попита той на улицата. — Тая за кучето и човека?

— Не ги разбираш тия работи — отвърна важно Джими. — Това, брат, е най-святото правило за журналиста. То му показва, че новината трябва да се търси в необикновеното, в онова, което не се случва всеки ден, което може да порази читателя.

— Хубаво! — рече Бентам. — Важното е, да си намериш щастието, па макар и с хора, които хапят кучета. Но не мисли, че ще ти бъде много лесно! Формулата си е формула, ала сигурно днес има вече друго значение. Старай се да се държиш прилично и да научиш повече неща!

— Е, стига де! Отгде се извъди такъв моралист? — намръщи се Джими, когото срещата с главния редактор бе изпълнила с нова самонадеяност. — Видя ли тоя твой приятел, главния редактор, как се отнасяше с мен? Изглежда, че и днес както някога журналистите си остават най-добрата част на човечеството…

— Ти и себе си ли включваш в тая част на човечеството? — прекъсна го геофизикът.

Джими замълча. Светлата озареност на неговото лице говореше, че мислите му са вече другаде, че крои вече първите планове за новата си журналистическа кариера и няма намерение да разваля настроението си заради някакви провокаторски забележки.

Двата почивни дни, събота и неделя, които Бентам използува, за да посети приятеля си, изтекоха бързо и Джими се втурна смело и с открито сърце в новото си ежедневие. Занятията в редакцията погълнаха изцяло вниманието му. Понеже нямаше други интереси и други грижи, той по цял ден се въртеше из печатницата, експедицията или редакторските кабинети, макар да се работеше на смени от по три и четири часа. Така той скоро изучи много добре методите на работата, запозна се с всяко кътче на огромния небостъргач, който се заемаше от редакцията и печатницата. Особено го порази остроумният начин на разпространението на вестника, който чрез една сложна система от машини се доставяше от пощенските пневматични тръби направо в домовете на няколкото милиона абонати. Вестникът излизаше всяка сутрин, а в почивните и празнични дни по два пъти на ден и въпреки многобройния персонал в работните помещения винаги цареше до болка познатата му, родна атмосфера на напрегнатост, онзи своеобразен редакционен ритъм, на който не можеш да не се подчиниш, иначе ще бъдеш захвърлен от него настрана. Джими копнееше за деня, когато ще се включи в този ритъм, когато ще му бъде поставена първата самостоятелна задача. Той разлистваше старите течения и новите броеве на вестника, удивяваше се на прекрасното му оформление, на меката и гладка като коприна хартия, на великолепните цветни фотографии, на оригиналния замах на художниците и мечтаеше за часа, в който ще види отново своето име под колоните на някоя статия. Ала този час беше твърде далече. Джими сам чувствуваше колко много неща не разбира, колко неща не знае. Като четеше материалите на вестника, те му се струваха написани сякаш не на неговия майчин език, а на друг език, изпълнен с непознати изрази, с чужди за съзнанието му думи. Той и преди не владееше добре родния си език, ала сега ясно съзнаваше огромната разлика, която идеше от отишлата две столетия напред човешка мисъл, от неимоверната развитост на техниката и науката, които пълнеха езика с хиляди неизвестни за Джими понятия. Това съзнание го изпълваше с нова тревога. „Говедо — кореше се той понякога с горчива самоирония. — Как можа да проспиш цели двеста години?“ Ала шегата и иронията не помагаха, не го утешаваха. Това чувство за безсилие, за непригодност в този нов живот, се засили още повече след деня на първата самостоятелна журналистическа акция.

Този отначало така желан ден настъпи и донесе на Джими една безсънна нощ, в която той хиляди пъти премисляше как ще открие интересното, как ще го предаде в необходимия сензационен дух, как ще заслужи похвалата на редакторите.

Още от сутринта, въоръжен с джобен магнетофонен апарат за записване на интервютата и с малка стенографираща машинка, която подобно на сметачните машини пишеше върху навито тясно руло хартия, той се заразхожда из широките авенюта на Бруклин на лов за новини. В задачата му стоеше и посещението на няколко научни институти и заводи. Сега когато беше излязъл с професионалната задача да наблюдава, той видя толкова интересни неща, на които преди не бе обръщал внимание, че до вечерта десет пъти сменява рулото в стенографиращата машина и лентата на магнетофона. И напразно някои от инженерите, конструкторите и научните работници, от които искаше интервюта, го уверяваха, че няма нищо ново, че нищо интересно не се е случвало скоро при тях, че трябва да намине за новини след някой и друг месец, че това, за което ги пита, е отдавна известно на гражданите. Джими записваше, записваше и животът отново му се видя необикновено разнообразен, фантастичен, и отново, за кой ли път вече, му се стори, че всичко това е сън и той, ей сега ще разтърка очи и ще се събуди. Опиянен от изобилието на интересни неща, той бързаше да ги достави в редакцията, да смае редакторите, да смае читателите на хрониката „Бруклинско ежедневие“. Оформяването на хрониката му струваше много часове напрегнат труд, който обаче го изпълни с чудната сладост на доволството и удовлетворението, че е свършил нещо.

Със свито сърце, затаено в трепетно очакване, Джими постави на другия ден десетина изписани страници върху бюрото на завеждащия хрониката редактор. Редакторът, суховат и нервен човек, прочете материалите и лицето му стана още по-сухо и удължено. Прочете ги втори път, после вдигна глава и се усмихна:

— Хъм, нищо не става от това, приятелю! Това не са никакви новини. Та вие съобщавате неща, за които ние сме писали още преди петдесет години. После… Какъв е тоя стил? Пишете като че ли не съобщавате как се произвеждат машинки за бръснене, а за някакво откритие от жизнена важност за човечеството. Така не може! Аз ви казах още отначало: не бързайте, спокойно, наблюдавайте внимателно, разпитвайте гражданите! Те сами ще ви подскажат кое им е интересно и кое не. Аз разбирам, че за вас всички тези неща може би са интересни, но за нас, уви, не. Не ходете на първо време сам! Придружавайте другите репортери и се учете от тях! И не се отчайвайте, лека-полека ще се научите…

Очевидно посърналото лице на Джими беше предизвикало последните утешителни думи, които обаче съвсем не можаха да го утешат.

„Този път кучето ухапа човека, а не обратно“ — мислеше с горчивина той, като превърташе в ръце собственото си произведение. Ех, да можеше да занесе тия новини на някогашния си шеф, той би подскочил до тавана от радост. За съжаление и от него, и от всичките му някогашни колеги и приятели не беше останала и прашинка в нюйоркското гробище.

Спомените за миналото и неуспехът подтискаха често настроението му. Той ходеше с другите репортери, слушаше безразлично наставленията им, понякога се учудваше, че те записваха именно онова, което не е така интересно; понякога се оживяваше и набираше сам куп новини, които отново се оказваха стари и отново изживяваше конфузията на човек, който е започнал с трепет да разказва на приятелите си най-новия виц, а те изведнъж го прекъсват със смях и като посочват коремите си, казват, че вицът има хей такава брада. И само неимоверната му амбиция да покаже, че все пак е годен за нещо, го задържаха още в редакцията. Неговите колеги полагаха много усилия да му помогнат, ала Джими като някое бавноразвиващо се дете показваше отчайващо малки признаци на напредък. Все пак той постепенно почваше да разбира какви новини се търсят. Започна понякога и сам да донася такива новини, ала или другите репортери бяха го вече изпреварили, или той ги изпортваше със странно прекрояване на фактите и с невъзможния си език.

Веднъж, като се разхождаше сам из улиците, Джими видя на едно място струпал се народ. Джими заинтересован наближи. В центъра на кръга от хора стоеха две разплакани момчета и през сълзи, като се прекъсваха едно друго, обясняваха нещо на гражданите. До тях, навъсен и строг, стоеше мъж със златна значка на ревера. Момчетата разказваха как се гонили над улицата с ранични въртолети (Джими бе виждал често тези малки моторчета с една перка да разнасят из въздуха над парковете и спортните плацове такива момчета и момичета), как Томи подгонил Жорж, как го настигнал, как наближил много до него и имало опасност перките им да се срещнат, как Жорж, за да избегне нещастието, трябвало да се спусне над самата улица, където ударил с крака си един гражданин и после без малко щял да бъде прегазен от някаква кола, чийто спирачки вероятно не работели добре. Като гледаше разкривените и облени в сълзи лица на момчетата Джими се усмихна весело, ала сериозността на другите хора около него му направи впечатление. Това го подсети, че навярно тази случка е характерна и е важно да се посочи като пример за невъзпитание. Той взе имената на пакостниците, които дадоха тържествено обещание пред всички, че никога няма вече да се гонят над улиците и бързо съчини дописката. В нея описа произшествието с двете немирни деца, ала понеже му се видя твърде бедно и недостатъчно затрогващо, писа, че Жорж е счупил главата на гражданина и че след това един автомобил е откъснал крака на непослушното момче. Накрая той се обръщаше с пламенни думи към всички родители да възпитават правилно децата си, да ги контролират и да не им позволяват да нарушават правилата на движението.

Това беше първата дописка, която редакторът хареса. Той го похвали и още на другия ден тя цъфна в колоната, в която се порицаваха лошите постъпки на гражданите от района. Джими не можеше да си намери място от радост.

Той взе десетина броя от вестника и след като подчерта с червен молив дописката и подписа си — Д. Х. Кук, разпрати ги на всички по-близки познати. Ала радостта му не беше за дълго. Привечер редакторът го извика при себе си. Очевидно той бе силно разстроен, защото лицето му изглеждаше още по-сухо и удължено.

Другарю Кук, какво сте направили вие? — посрещна го той със сдържан, но явно сърдит тон. — Защо сте съчинили такива глупави подробности в дописката си? От сутринта в редакцията валят опровержения. Такова нещо у нас не се е случвало от двадесет години. Излагате вестника ни, излагате себе си…

— Но аз мислех, така ще бъде по-поучително… — заоправдава се Джими.

— Случката и така е поучителна и напразно сте чупили главите на гражданите и сте откъснали крака на детето — викна вече разгневен редакторът. — Та не разбирате ли, че изопачавате фактите, че това, както и да се мъчите да го оправдаете, е една истинска лъжа? — Редакторът стана от мястото си и се заразхожда из стаята. След малко продължи вече с по-мек тон: — Чел съм, че по ваше време лъжите са били нещо обикновено за вестниците, но днес те са абсолютно забранени. Запомнете това! Идете при дежурния редактор и му кажете да напише опровержение! Това е, което имах да ви кажа! Нека ви бъде добър урок! Довиждане!

Джими бе свикнал да го ругаят шефовете му, и то да го ругаят със съвсем друг език, ала някога беше друго. Тогава той нямаше къде да иде и трябваше да търпи заради заплатата. А сега? За какво му е притрябвало да се трепе да събира новини и да търпи ругатните на хора, които нищо не разбират от журналистика? И какво толкова е станало? Едно обикновено поукрасяване на случката. Че журналист без фантазия какъв журналист е? Някога такива измислици се пишеха из вестниците, па никой не им държеше сметка. По дяволите и тия проклети граждани, дето си нямат друга работа, ами тръгнали да правят опровержения!…

На другия ден той не отиде в редакцията. Обидата и ядът в него постепенно преминаха в едно дълбоко огорчение, в засилващото се чувство на безизходица, на отчаяно ожесточение към себе си и към целия този свят, който го заобикаляше и който сякаш не можеше да го приеме, не можеше да го включи в своите закони. За да се отърве от това чувство, той реши да се поразсее в близката синерама. Стоя до края, въпреки че нищо не разбра от сложната и заплетена психологическа драма, която се развиваше на тридесетметровия стереоскопичен екран. После отново скита из улиците, докато краката му не се подкосиха от умора. Опита се да вечеря в един ресторант, ала дори и апетита си бе изгубил. Върна се късно. Докато се събличаше, той несъзнателно натисна копчето на секретаря-автомат. Женски глас го подкани да се яви веднага при главния редактор на „Бруклински вести“. След него се обади и самият главен редактор.

— Другарю Кук — беше продиктувал той на автомата. — Научих за печалния инцидент с вашата дописка. Елате моля ви да си поговорим. Страхувам се да не са ви обидили. Може би в редакцията не са проявили нужния такт към вас. Елате, ще се уреди всичко! Очаквам ви.

„Този главен редактор е наистина добър човек! — помисли Джими. — Може би все пак трябва да отида при него. Поне да му се извиня. Не, по-добре е да се извиня писмено…“

Джими започна да съчинява писмото в главата си, ала изведнъж това му се стори глупаво, наивно, ненужно. За какво ще му се извинява? Очевидно той се отнася така към него заради приятелството си с Бентам. Пък и да не е заради това, то ще е от състрадание, от съжаление. Иначе за какво ще му е притрябвал? Да му създава само главоболия? Не, няма никакъв смисъл от това! По-добре ще е въобще да не се мярка в редакцията! Да замине нанякъде пак, да се махне! Но къде? Където и да отиде, място за него едва ли ще се намери. Каквато и работа да подхване, все ще се провали, защото явно е, че нищо не разбира, че не е годен, за този живот…

Потънал в мрачните си размишления, Джими крачеше из стаята с ръце в джобовете на панталона, по риза, разгърден. Усещаше в себе си желанието да набие някого или да се напие до безсъзнание. Неочаквано погледът му падна върху книгите на библиотечните рафтове. Посегна и измъкна оттам едно тънко томче със златни букви на кожената подвързия. Комунистически манифест. Той разтвори първата страница и зачете:

— „Призрак броди над Европа. Призракът на комунизма“… Глупости! — прекъсна се Джими. — Това е остаряло.

Захвърли книгата на пода и се отпусна в близкото кресло. Призрак броди над Европа? Какъв призрак? Комунизмът си е комунизъм, а той, Джими Кук, е призракът, който броди сега из Америка и както онези нещастни вампирясали духове се скита несретен и не може да си намери място нито на този, нито на онзи свят.

— Майчице, майчице! Защо си ме родила за толкова нещастия? — изхлипа той и като се изпъна със затворени очи, остана така, погълнат от своето дълбоко, безименно страдание.

От това състояние го изтръгна продължително звънене на входната врата. Известно време Джими го чуваше, без да реагира. После мислите му се събраха, подредиха се. Кой ли можеше да бъде? Почти посред нощ? От редакцията не биха го търсили сега. Той стана и провлече крака из коридора. Отвори вратата. На прага стоеше Дино, едрият, с грамадни плещи, винаги засменият Дино, който го заведе тогава в приказния подводен дворец.

— Хей, приятелю Джими! — викна с гръмкия си глас Дино Космонавта. — Помниш ли ме още?

Той разтвори мечешката си прегръдка и преди още Джими да се опомни, го притисна така до гърдите си, че ребрата на Атомния човек изпукаха. После го отдалечи от себе си, погледна го и пак го прегърна. Смачкан, разчорлен, но зарадван като дете, при което е дошел Дядо Мраз, Джими се изтръгна из ръцете му и се засуети из стаята.

— Влез де! Влез! Знаеш ли колко пъти мислех за тебе?! Къде ли пропадна тоя Дино? Не се обади. Трябва много да се е обидил…

— Не бой се, ще вляза. Специално ти идвам на гости. При теб ще отседна, няма да търся хотел. Все ще се намери едно местенце и за мене.

Той помъкна със себе си една обемиста пътническа чанта, която при здрависването бе оставил до краката си. Стаята на Джими сякаш изведнъж се смали и стана тясна, толкова едър бе този буен и весел българин. Сякаш изведнъж тя се напълни с нещо голямо и добро, с нещо, което отдавна й бе липсвало. Дино хвърли горната си дреха и се разположи на канапето, което жално изскрибуца под неговата тежест.

— Слушай бе, човек! — викна той. — Защо не каза тогава каква е работата, ами малко оставаше да те напердаша? Аз научих веднага, но бях вече далеч от Земята.

— Та и аз не знаех. И добре, че не ме наби, защото сега едва ли бихме се срещнали отново. Каквато си мечка… Я ми кажи с каква ракета летиш из космоса? Трябва да са построили нещо специално…

Дино се засмя гръмогласно.

— Не, дотам не се е стигнало, но все пак тия размери ми причиняват доста неприятности. Аз затова и бягам из космоса. Там човек се чувствува по-лек и по-мъничък. Донесох ти оттам един малък подарък. Чудех се какво да донеса и не можах да измисля нещо подходящо.

Той се наведе към чантата и измъкна от нея някаква едра като портокал топка, загърната в парче мек плат.

— Заповядай!

Джими пое топката и едва не я изпусна. Тя беше толкова тежка, че с една ръка трудно се удържаше. Недоумяващ, той я сложи в скута си и разгърна опаковката. Топката заблестя с хиляди искрици.

— Какво е това?

— Диамант. Естествен. Харесва ли ти? Такъв от нашата Земя мъчно ще изкопаеш…

— Диамант? — коленете на Джими се разтрепераха. Гласът му се изтъни. — Такъв… огромен…? Наистина… Диамант! Та това е… Та това е страшно съкровище! И ти… на мен? Какво ще го правя?

— Ще си го сложиш на масата за украшение. И за спомен от мен.

— На масата? Ти нещо да не би… Ще ми го откраднат веднага.

— Кой ще ти го открадне, бе човек? — изненада се Дино от тая неочаквана реакция. — Кому е притрябвал? После… Аз не съм чувал у нас някой да краде.

Той погледна Джими, който седеше втренчил неестествено разширени и жадни очи в скута си, където блестеше едрият минерал, и изведнъж прихна весело:

— Сетих се. По твое време диамантите са били големи скъпоценности. Ти затова така… Не бой се! Сега ги има, колкото щеш. Произвеждат ги синтетично. На този ценното е, че е естествен и че е от космоса. Но това не значи, че някой ще тръгне да ти го краде. Хайде остави го на масата и дай две чаши да се чукнем за приятелството! От него по-ценно няма. Дай и нещо за хапване!

Въпреки обясненията на българина Джими беше все още като замаян. Той постави внимателно светливата топка върху бюрото и се зае да търси чаши, ала занесените му очи все току отскачаха към нея. Дино извади от чантата си четири големи тумбести бутилки със сребърни етикети.

— Ти на сватбата се оплакваше, че нямало нещо по-силно за пиене. Сетих се за това, като минавах на идване през Колумбия. Попитах какви по-силни напитки могат да се намерят. Това ми дадоха. Било най-силното. Голяма рядкост било! Произвеждало се в малки количества. Нямало кой да го пие. Уиски му казват…

— Уиски? Истинско уиски?

Докато диамантът запали в сърцето на Джими страшна тревога, тези бутилки го изпълниха с бурна радост.

— Какво значи „истинско“? Аз не разбирам от тия работи. Пък и не обичам алкохола, но щом са го произвели, трябва да е истинско. Няма да седнат да лъжат хората, я! Хайде налей! За твое здраве ще изпия и аз една чашка.

Джими нетърпеливо и бързо отпуши бутилката и е наслада помириса гърлото й, преди да налее. Прозрачната течност избълбука в чашите.

— Пфу! Та това е отвратително питие! — възмути се космонавтът, като едва преглътна.

Атомният човек също се задави от силния дъх на спирта, но след като усети неговите парливи струйки да се разливат из тялото му, блажено млясна с устни.

— Нищо не разбираш ти. Жалко, че пътуваш из космоса! — рече весело той. — Това е най-силното нещо на света. С него можеш и без ракета да стигнеш до звездите.

— Глупости приказваш! Ей сега ще го изхвърля…

— Да не си посмял! Убивам те на място! Та това е най-хубавият подарък, който можа да ми направиш!

Дино повдигна могъщите си рамене.

— Бих искал да видя как ще ме убиеш! Но… щом ти харесва! Аз съвсем приятелски те съветвам да не пиеш тая отрова. И защо въобще я произвеждат? Кой го пие това?

— Изглежда, че са останали съвсем малко любители, защото аз се разсипах да търся тука и не намерих.

Той изгълта втора чашка и главата веднага му се замая. Беше отвикнал. Българинът забеляза това и решително стана.

— Я остави бутилката сега! Хайде да си лягаме, че стана късно. Утре ще си поприказваме и по тоя въпрос.

— Не! Не може! Дошел си ми на гости… — избъбра Джими с надебелял вече език. — Ще се напия. Искам да се напия.

— Но каква нужда имаш от това, бе човек?

— Нужда ли? Каква нужда? Нищо не разбираш ти! Животните пият ли? Не пият. Само човекът пие. Значи у него има нещо, което го кара да пие. Мъката, братко! Мъката! Нея не можеш да я забравиш. Тя трябва да бъде удавена.

Той посегна отново към бутилката, но Дино я изтръгна от ръката му, хвана го през раменете и го вдигна като перце. Атомният човек зарита безпомощно из въздуха, като пелтечеше някакви несвързани закани, после изведнъж омекна. Той сам не очакваше, че така бързо ще се напие. Дино го тръсна, без да иска, малко по-грубо върху леглото, но той само се ухили. Очите му блещукаха, смалени и пияни. Беше съзрял диаманта.

— Хе, хе, хе! Тоя диамант е мой, нали? Хе, хе, хе! Аз съм… най-богатият човек на света. Аз съм… аз съм… Джими Кук. Атомният човек. За мене говорят всички. Мене всички ме знаят. Аз съм…

Дино, който вероятно за пръв път виждаше такава гледка, се надвеси загрижено.

— Хей, Джими! Какво ти стана? Полудя ли? Сега ще извикам лекар.

— Кой е полудял? — викна Джими. — Аз ли? Неее! Лудите сте вие! Целият свят…

Българинът изтича в другата стая и натисна копчето на визофона. Лекарят пристигна след минутка, ала Атомният човек вече хъркаше в дълбок пиянски сън. Краткият преглед не намери нищо обезпокоително, но Дино продължаваше да се тревожи и затова домъкна тежкия разтегателен диван от кабинета в спалнята. Дълго не можа да заспи, като се вслушваше напрегнато в хъркането на пияния и упрекваше себе си, че поради глупавото си незнание бе домъкнал тая отрова. На разсъмване Джими се събуди с пресъхнало гърло и палеща жажда за вода. Той стана, мина внимателно покрай спящия си гост и отиде в банята, където пи дълго и жадно. После изведнъж се сети нещо. Промъкна се като крадец в кабинета, грабна бутилките с уиски и ги скри зад книжните редици в библиотеката. Върна се с хитра усмивка в кревата. Там го очакваха сега нови сънища, сънища, в който той неизменно виждаше картини от някогашния си живот, в които разговаряше с отдавна измрели хора, в който единствено намираше за себе си малко щастие.

— Къде са бутилките? — беше първият въпрос на космонавта, след като успя да го събуди едва към обяд.

— Изхвърлих ги — излъга хладнокръвно Джими. — Събудих се нощес. Беше ми много лошо. Ядосах се на тях и ги изхвърлих.

— Добре си направил — зарадва се Дино. — А аз десет пъти се разкаях, загдето ги донесох. Ако знаех какво е, щях още там да го излея на главите на онези, които ми го дадоха.

„Тия глупаци можеш да ги премяташ, както си искаш — помисли с чувство за превъзходство Атомният човек. — Такива лековерни наивници някога в Америка нямаше.“ Той беше сънувал, че показва диаманта на някогашния си шеф. Шефът веднага му се поклони до земята и си подаде оставката, като отстъпи мястото си на него. После Джими бе избран в сената и го обявиха за председател на клуба на милиардерите. Беше седял в някакъв разкошен трон с диамантения портокал в ръка вместо скиптър.

Сега той скочи от леглото и отиде да види своето съкровище. Лъскавият, топчест кристал си стоеше на мястото и светеше с едрите си ромбове и триъгълници.

— Кой го е шлифовал? — запита Джими.

— Аз — обади се Дино от банята, където се бръснеше. — Трябваше да го занеса на някой майстор, но не остана време.

— Та откъде, казваше, го имаш?

— От Юнона. При разкопаването открихме едно цяло диамантено леговище. Хиляди тонове. Голяма трудност ни създава в строежа, но върши и работа. Откъм едната страна имаме чудесна естествена броня.

— Но къде е това? Какво строите?

— Ама ти не знаеш ли? Хайде обличай се, че умирам от глад! По пътя ще ти разкажа.

Напевното бръмчене на машинката за бръснене секна и след малко Дино се показа от банята със свежо розово лице, пращящ от здраве и сила.

В ресторанта той направи от мекия хляб една поразкривена топка, голяма колкото кокоше яйце, и рече:

— Ето! Това е Юнона.

— Това още нищо не ми казва.

— Малка планета. По-скоро планетчица. Не си ли чувал за астероидите? Това са едни такива съвсем дребни планетчици. Много са. Над шейсет хиляди. И непрекъснато стават повече, защото се раздробяват. По-голямата част от тях се въртят около Слънцето между Марс и Юпитер. Съвсем дребни са. Средно по няколко километра в диаметър. Но има между тях четири по-големи. Юнона е една от големите. Сто деветдесет и три километра…

— Не е много — подхвърли Джими с тон на специалист. — Земята колко беше?

— Ех, намерил си и ти с какво да я сравняваш! То е все едно да сравняваш футболна топка с петдесететажна сграда. Нали ти казвам, че е малка.

— Добре де — засегна се Атомният човек. — За какво ви е тогава?

— Правим от нея космически кораб.

— Какво? Кос… космически кораб? — заекна Джими.

— Да. Внимавай и ще разбереш!

Дино провъртя с вилицата в удължения край на хлебното яйце една дупка.

— Ето тук ще бъдат построени големи ядрени реактори. Ядрени лампи ги наричат, защото ще превръщат горивото направо в светлинна енергия. Тя ще излита в една мощна струя през тия естествени дюзи и Юнона ще излети от орбитата си и ще тръгне на далечно плаване из космоса със скорост около двеста хиляди километра в секунда. Дино изпъна дългата си ръка, която държеше хлебната топка, и описа с нея една широка дъга. — Ей така! Ще стане значи една голяма ракета, каквато на Земята не може да се построи.

— Двеста хиляди? В секунда? Не, това е…

— А може би и повече. Засега толкова се предвиждат. Това е вече съвсем друго, нали? Не е като сегашните ракети, които са и много по-бавни, и съвсем мънички в сравнение с нея. С Юнона ще може вече да се поразшета човек из някоя и друга галактика. При това тя предлага хиляди предимства. Естествена защитна броня, която се нуждае само от малки подсигурявания, достатъчна големина, за да приеме нужния екипаж с всички условия за живот и така нататък. Разбра ли сега? Това ще бъде, така да се каже една колония на Земята, която ще изпратим из вселената.

— Разбрах — едва промълви Джими. — Слушай, ама това е много трудна работа! Та нали там няма въздух?

— Е, не това е трудното. Иначе не върви. Такава скорост може да се постигне само от светлинна ракета. А с нея не можеш да излетиш от Земята. Тоя светлинен поток, дето ще излита оттук — той посочи дупката на хлебното яйце — на милион километра ще убива всичко зад себе си. После нали ти казах какви са предимствата. Юнона няма да лети година — две или десет, а може би петдесет, сто.

— Сто години? Че кой е луд да напусне земята за цял живот?

— Ще се намерят доста такива „луди“. Аз например съм един от тях. Но това поставя пред мен трудна задача. Юнона ще бъде готова след две години. За това време ще трябва да си намеря съпруга. Ергени не приемат. Само младоженци без деца. А при моите размери това не е никак лесно.

— Остави шегите! Аз те питам сериозно, а ти се шегуваш. Та това звучи просто като някаква приказка! Кажи нещо повече!

— Нещо повече? Трябва с дни да ти разправям. Аз вече трета година работя там.

— Какво работиш?

— Казах ти и по-рано. Водач съм на ракета. Прекарваме машини, провизии, хора. Не е лека работа, защото Юнона не стои на едно място, а обикаля като всички около слънцето. Веднъж е по-близо, веднъж избяга далеч, далеч. Веднъж стане студено, та се пука всичко от студ, веднъж стане толкова горещо, та и камъните почват да се потят. Всички работи се извършват в скафандри при доста трудни условия. Повече от месец човек не може да издържи. След това трябва една година да почива у дома си. Постоянно сменяваме строителите. Но сега градът е вече на привършване и ще стане по-леко.

— Градът?

— Да, строим истински град вътре. С училища, с болници, с родилен дом, с лаборатории и заводи, с всичко, което е необходимо за един малък народ, който трябва да живее добре и да се размножава. Ще отлетят три хиляди души, а ще се върнат някога десет хиляди. И няма да имат никаква връзка със Земята.

— А може ли и да не се върнат въобще?

— Може, разбира се. Всичко се случва.

— Страшно! — потрепера Джими. — И ти си решил да тръгнеш с тях?

— Защо не? Нали и там ще трябват водачи на ракети? На Юнона складирваме около петстотин ракети. Повечето ще бъдат резервни, за всеки случай, но другите ще се използуват за разузнаване и изследвания. Като използуват инерцията на Юнона, те ще развиват по-голяма скорост. Наближим например някоя неизвестна планета, Юнона влиза в орбита около нея, качват се няколко души в малката ракета и заминават да видят какво има на планетата…

— Как само разказваш, като че ли се касае за някаква разходка из парка — рече Джими съкрушено. — Какви хора сте вие, бе?!

Дино се засмя и гръмкият му глас изпълни ресторанта. От съседните маси ги погледнаха укоризнено.

— Ние, космонавтите, сме особени хора, брат. Нас тук на Земята ни е тясно. А това с Юнона наистина е голяма работа. Но човек свиква. От три години пътувам до нея. Затова и така разправям. Пък и няма да седна да се хваля. Не съм го измислил аз това. Виж, ако имам щастието да ме приемат за полета, тогава ще има с какво да се похваля. Обещали са ми. Все пак заслужил съм го. Три години… Но ако не си намеря другарка, не знам…

— Трудно ще намериш жена, която да се реши на такова пътуване.

— Ах! — махна презрително с ръка Дино — Такива жени колкото щеш! Само им кажи, че ще отлетиш с Юнона, веднага ще почнат да се умилкват около теб. Та това е голяма чест! Другаде е дилемата. Как ще разбера аз дали това момиче, което ще обикна, ще се съгласи да замине с мен от искрена любов, или само за да се включи в експедицията?

— Е, почна да приказваш глупости! — възкликна Джими. — Ти намери по-напред такова момиче! Бих искал да го видя…

— Но защо? — учуди се космонавтът. — Защо да са глупости? Това е много сериозен въпрос. — И миг след това тъжно добави: — А най-сериозната пречка е, че аз отдавна съм влюбен, отдавна и безнадеждно и няма изгледи да ми мине скоро.

— Марина ли? — трепна Джими.

Грамадният българин се изчерви и смутено наведе могъщата си гъстокъдра глава.

— Ти знаеш…

— Какво стана с нея? Виждал ли си я оттогава?

— Само веднъж. На другия ден след като се разделихме с теб, тя току пристигна на нашия ракетодрум. Пак настояваше да я взема със себе си. Скарахме се:

— Че защо не я взе?

— Първо, защото нямаме право да вземаме в транспортните ракети външни хора и второ, защото… защото… Е, не мога аз да се съглася на такова нещо. Мен и така ми е тежко, че я виждам твърде рядко… Представи си: близо два месеца ще летим в една ракета! А тя… Тя не ме обича.

Джими изгледа събеседника си със съжаление и презрение. „Какъв будала! — помисли той. — Два месеца! За два месеца всичко става. Но по-добре, че е такъв! Мечка! И все пак една добра мечка!“

— И какво стана после? — попита той с плаха надежда.

— Нищо. Тя ми се разсърди и замина.

— За Нюйорк?

— Не. Успя да склони още там началника на една експедиция. И сега сигурно е на път. Не чух да са се върнали.

— Да… — въздъхна Джими.

Едрият космонавт също въздъхна, очевидно двамата мислеха за едно и също нещо в тоя момент. Помълчаха дълго време, като отбягваха да се гледат, после Дино неочаквано се изправи.

— Да вървим, че ме чака път!

— Ама ти ще заминаваш ли?

— Отскочих, само да те видя. Между два полета съм. Други ден трябва да излетя. Но след тоя полет ми се полага едномесечна отпуска и тогава ще дойда. Ако искаш, може заедно да изкараме някъде един курорт. Ще отидем по африканските плажове. Аз, знаеш, след космоса най-много обичам морето. Може би защото си приличат по своята тъмна необхватност.

— Но от тях не те е страх, както от Марина — засмя се Джими.

Дино се усмихна печално:

— Да, наистина…

По пътя, повече за да отклони собствените си тъжни спомени, Джими отново върна разговора към полета на Юнона.

— То ще бъде нещо като твоята история — каза българинът. — Ако се върнем живи заедно с нашите бъдещи деца и внуци, да речем, че сме летели сто години, няма да заварим никого от близките си на Земята. Тук ще са минали хилядолетия. Интересно ще бъде, нали?

Атомният човек не можа да проумее това.

— Времето в космоса се скъсява в зависимост от скоростта и според нейната посока. А при тая скорост, която ще развие Юнона…

— Не ви завиждам. Да не мислиш, че аз съм щастлив? Съвсем сам, негоден за нищо, неразбиращ нищо от тоя ваш свят. Не, брат всеки човек трябва да живее с времето си!

— Това е вярно — призна Дино. — Ние вземаме мерки хората от Юнона да не изостават. Там ще бъдат застъпени всички професии с всички условия за научна работа, за развитие на изкуствата. И въпреки това, когато се върнем на Земята, може би ще се чувствуваме като диваци. Сто години не могат да се равняват на хиляда години, нали така? А колко интересно е да се види какво ще има на Земята след толкова време!

— Но защо е нужно всичко това?

— Та нали трябва да се надникне по-надълбоко из вселената? За какво сме тогава човеци? За какво материята ни е определила като средство за самопознаване, ако се откажем от нашето предопределение. Тогава защо е нужно да живеем? Откажем ли се от това, ще загинем и нашата задача ще я поемат някои други същества, които по-достойно ще носят званието висша форма на материята.

— Е, ти пък го удари сега на философия! — рече Джими. — Това аз още по-малко мога да разбера. Аз на Земята не се чувствувам добре, та в космоса ли? Ами тая Юнона няма ли да се пръсне? Нали казваше, че светлинният поток на милион километри унищожавал?…

— Не. Той няма да докосва стените на естествените дюзи. Ще бъде изолиран и направляван от много силни магнитни полета.

— Ами ако се блъсне в нещо? При такава скорост?

Дино се засмя весело:

— Ако се блъснем в нещо, и да не е скоростта, Юнона ще гръмне като балон. В нея има такива запаси от концентриран кислород и водород… Прашинка няма да остане. Но вероятността от сблъскване е минимална. Има съвършено управление, а и други защитни средства…

— Все пак аз не бих тръгнал с нея!

— Е, нали хората трябва да се различават по нещо! — тупна го Дино снизходително по рамото и Джими се огъна под тежката му ръка.

В стаята той веднага прибра чантата си и се накани да тръгва.

— Много бързо! — натъжи се Джими.

— Няма как иначе. Хайде! Дай да те прегърна! Професията ни е научила така да се прощаваме. Всичко се случва нали? Хайде! И след месец…

Джими предпазливо доближи до него. Огромните ръце на българина го плашеха.

— Ей, по-полека! — простена той. — Мечка такава! Ще ми изпочупиш кокалите.

— Какви са тия трогателни прегръдки? — стресна ги ненадеен глас.

Двамата едновременно се обърнаха.

— Еди! — възкликна зарадван Атомният човек и се спусна към влезлия неусетно в стаята геофизик.

— Хелоу, Бентам! — провикна се и Дино. — Къде се губиш, старо момче? Цяла вечност не съм те виждал.

— Как ще ме видиш? Пътищата ни са противоположни. Ти към космоса, аз — към Земята.

— Значи вие се познавате? — намеси се Джими.

— Преди години летяхме два пъти до Марс — гръмко заобяснява българинът. — Това е най-заядливият американец, когото познавам. Ей, че весело беше тогава, а?…

Бентам се отпусна в едно от креслата. Имаше като никога уморен и отпаднал вид. Мъчеше се да говори шеговито, ала по всичко личеше, че всяка дума излиза от устата му с голяма мъка и горчивина.

— По-полека! — прекъсна той Дино, като разтърка с длан челото си. — С тоя глас е трябвало да се родиш по времето на Демостен. Щеше да надвикаш всички оратори и да станеш диктатор в Атина.

Космонавтът се сконфузи, а Джими, който внимателно поглеждаше към приятеля си, загрижено се обади:

— Еди, какво ти е? Да не си болен?

Бентам извади от джоба си сгънат лист хартия и мълчаливо му го подаде. Атомният човек пое листа, разгърна го, хвърли недоумяващ поглед върху него и като се настани на ръба на бюрото, внимателно зачете.

— Значи ти си в Антарктида? — продължи Дино по-тихо. — Чувах твоето име наред с името на нашия Джими.

— А ти как си попаднал на тоя нещастен капиталист?

Космонавтът, забравил предупреждението, отново весело загърмя:

— Гледам в Одеса една мушица пред себе си. Такава страхлива, объркана…

— Еди! Но това е ужасно! Аз не разбирам… — скочи от бюрото Джими Кук с пребледняло от непонятен страх лице.

— Какво има? — попита Дино неловко, като развеселен човек, попаднал внезапно на траурно събрание.

Геофизикът въздъхна и очите му заблестяха в сълзи. Дино погледна ту единия, ту другия и протегна ръка към листа. Това беше една от онези служебни депеши, с които някои институти си предаваха бързи и важни документи. Телепишещата машинка бе отпечатила върху нея следния текст:

„Родители мои; верни приятели; Лина, скъпо, хубаво, момиче!

Приемете последния поздрав на вашия Светозар, който в този момент и до края, до известния свой край, мисли за вас!

Летим и летим. Метеорити надупчиха машината като решето, но ние смело продължаваме напред. А и нищо друго не ни остава, тъй като назад не можем да се върнем. От това пътуването ни става още по-интересно. Жалко само, че няма да можем да ви разкажем за него!

Мили родители, не плачете! Аз винаги съм бил неблагоразумен син и вие правилно преценявахте, че все някога ще си счупя главата. Не очаквах обаче метеори да ми я счупят.

Еди! Не тъжи, а се радвай! Сега, след като ме няма, можеш да минаваш вече за добър шахматист.

Лина! Лина! Мъчно ми е за тебе и за нашата неизживяна младост. Не съм виновен. Древните хора са казвали: когото боговете обичат, рано прибират при себе си. И ето: Юпитер Всемогъщи ме вика, мами ме с ръка и много скоро, ужасно скоро, може би само след няколко дни ще бъда при него във формата на безсмъртна материя. Нещастен съм, че боговете са ме обичали; безкрайно съм щастлив, че ме обичаше ти. И мечтая само за едно: някога като звезден прах, като космичен лъч да кацна върху твоите коси.

Прощавайте!“

Дино бе го прочел шепнешком. Сега дългата му ръка с депешата увисна безпомощно край тялото. Мълчаха. След малко той се обади с непривично тих глас:

— Кой е този Светозар? Името е българско. Чакай, да не би да е оня момък, който все употребяваше стари поговорки? Ти ме запозна веднъж…

— Да, да! — отговори Джими вместо геофизика.

Бентам беше навел глава и натискаше с пръсти очите си, изпод които се изцеждаха дребни светливи капчици.

— Какво прави там? Там е най-опасното място от цялата слънчева система. Какъв беше той?

— Един прекрасен хлапак — проговори дрезгаво геофизикът, — който сега изкупва своята любознателност.

— Но какво точно е станало? — попита Джими.

— И аз още не мога да си обясня. Официално съобщение няма. Дино, ти разбираш повече от тия неща…

— Какво може да стане? За тия места е обикновена история. Юпитер има най-силно привличане от всички планети. Там метеоритите валят като дъжд. Внезапно връхлитане на метеоритен поток, непоправима повреда в двигателите, в приемателя на телеуправлението…

— И никаква надежда ли няма?

— При такива случаи — никаква. Друга ракета не може да ги застигне. Не могат да спрат, не могат да кацнат. Ще се забият цял километър навътре. Нали знаеш каква малка плътност има Юпитер?

— Петдесет души! Млади, способни хора… — въздъхна Бентам, а Дино изведнъж възмутено се развика:

— Но какво иска планетарният съвет? За какво им е притрябвал толкова тоя негоден за нищо Юпитер? Това е третата такава катастрофа в този район. А старците дремят…

Замълчаха. Атомният човек мислеше за Светозар, за младия, изпълнен с юношеска жизнерадост Светозар, за неговата годеница, чиито гълъбови очи сега щяха да текат в неудържими сълзи. Стана му мъчно, неизказано мъчно и в тая мъка имаше и много жал към самия себе си. Беше загубил един от така малкото си приятели на тоя свят.

— Да не скърбим! — каза след малко Дино Космонавта. — Да се гордеем и да се радваме! Това писмо не е тъжно. Геройството ражда повече нови герои. А това е добре за човечеството.

— Аз ще вървя — геофизикът стана от креслото и оправи дрехите си. — Депешата по негово искане е адресирана само до мен. Трябва да замина при родителите му, да уведомя Лина. Горкото момиче!

— Тръгвам и аз — размърда се Дино.

Джими ги изпрати до вратата. Беше потресен от тая непонятна за него смърт. Върна се и първата му работа бе да измъкне отворената от снощи бутилка уиски иззад книгите.

Не, по-страшно нещо той не можеше да си представи! Да летиш така, с дни и непрекъснато да виждаш пред себе си мястото, където ще се разбиеш на атоми. Това трябва да е като при разстрел, когато гледаш право срещу дулата на пушките. Но там трае по-късо време. Ужас! Дали всичко се е свършило, или продължават още да летят?…

Този въпрос той си задаваше няколко дни наред, докато във вестниците се появи съобщение за гибелта на експедицията. И едва тогава почувствува колко неподозирано скъп му е бил младият българин, колко му липсваха сега и той, и Бентам, и гръмовитият добряк Дино. Беше останал сам, съвсем сам. Животът му се стори неизмеримо пуст и тъжен. Джими се затвори в къщи, излизаше само за да обядва и в жилите му непрекъснато пулсираше тайнствената разрушителна сила на спирта.