Атомният човек

Самочувствието е добро

Въпреки че изразът „попадам под чехъл“ бе излязъл от употреба, Лина успя да отмъкне своя годеник още на другия ден. Те дойдоха да се сбогуват и Светозар смутено изброяваше някакви неотложни работи, някакви научни съвети, които го викали в родината му. Джими току-що бе станал от леглото. Бледо слънце нахлуваше през прозорците и багреше в меки тонове мебелите, покривките, въздуха. Той се чувствуваше бодър, освежен от продължителния сън, не мислеше за нищо и обясненията на българина го развеселиха. Час по-късно пристигна Бентам и докара с колата си такъв голям куп книги, че на Джими се замая главата. Но дори и това го зарадва.

— Ти си съобразителен човек, Едуард! — каза той. — Аз точно сега си мислех с какво да запълня рафтовете на библиотеката. Не е красиво да стоят така празни…

— Слушай какво ще ти кажа! Аз не съм ги донесъл, за да си пълниш шкафовете, а да четеш. И няма да те оставя на мира, докато не ги прочетеш до една.

— Опазил ме бог! Искаш да ме убиеш ли? Та аз през живота си не съм прочел толкова книги.

— Личи си — прекъсна го сухо Бентам. — Но сега трябва да четеш. Ако не изучиш историята на човечеството от последните двеста години, не ще разбереш никога днешните хора и сигурно няма да се чувствуваш щастлив сред тях. Говоря ти съвсем сериозно.

Джими се намръщи, но замълча и неохотно започна да му помага да подредят книгите. Бяха повечето учебници по история, по стопански въпроси, философски книги, трудове на класиците на комунистическата идеология. Имаше и няколко обемисти романа. Всички бяха подвързани в елегантна скъпа кожа и поставени зад стъклените витрини на библиотеката, заблестяха примамливо с пъстрите си заглавия.

— Ето ти и списъка! — постави Бентам на видно място лист хартия. — Ще започнеш да четеш книгите поред, иначе нищо няма да се получи.

Наставническият тон на геофизика не се нравеше на Джими.

— Това ли е вашата прехвалена свобода? Ти започна да ме командуваш като някой фелдфебел.

— Аз не зная какво е това фелдфебел — отвърна Бентам — но действително имам намерение да те командувам, докато схванеш някои основни принципи на нашия живот. И ако ти бъдеш по-изпълнителен, ще си спестиш доста неприятности. За мое съжаление обаче и може би за твоя радост ние ще се разделим за известно време. Утре заминавам, защото отпуската ми изтече. През почивните дни ще прескачам да те видя. Моят приятелски съвет е да си седиш на първо време повече в Нюйорк. Чети книгите, гледай предаванията на телевизора, ходи по-често на кино, на театър. Тук ще се грижат за теб. Нашите хора са добри и няма да те оставят сам. А сега ела да се поразходим из улиците!

Джими се облече пред голямото огледало в спалнята и със задоволство се огледа. Кога е бил толкова елегантен? Кога е живял така комфортно? Хубаво е, че и Бентам ще се махне най-сетне от главата му. Той ще съумее да си подреди живота. И още как ще го подреди. Да не е вчерашен, я? От двеста години е…

Той се усмихна на мислената си шега и си я повтори. Обичаше, когато му хрумне някоя сполучлива мисъл, да я повтаря често.

Широката, необикновено широката улица ги посрещна залята от слънце, оживена и същевременно странно тиха — един контраст, на който Джими още не можеше да свикне. По тротоарите хората вървяха бавно, сякаш се разхождаха и се любуваха на хубавата есен, а само на няколко метра от тях по двупосочното трасе се движеше с изумителна скорост, но безшумно един буен порой от разноцветни автомобили. Джими знаеше вече, че някои табелки в началото на улиците не показват както някога максималната позволена скорост, а най-малката скорост, с която колите имат право да се движат. За някои улици тя беше осемдесет километра, за други — сто. С такава скорост по негово време беше опасно да се движиш дори по автострадите, но това са други машини, други механизми. И като гледаше сега пред себе си, той все още не можеше да се отърве от чувството за нереалност. Все още му се струваше, че вижда улицата на филм в момента, когато тонапаратът е прекъснал да работи и неестествената тишина на този видимо шумен живот се забива в ушите му с неприятна острота. В партера на съседната сграда имаше огромен ресторант пред чийто лукс някогашният „Валдорф — Астория“7 навярно би се изчервил от срам. Влязоха вътре и потърсиха отговорника, за да запишат Джими за храна.

— Тук ще обядваш и вечеряш — рече Бентам, който всъщност бе измислил тази разходка, за да запознае Джими с някои необходими за неговия живот неща. — Закуската ще си приготовляваш сам.

— Не поднасят ли тук и закуски?

— Поднасят, но не за такива като теб, а за хора, които работят в сутрешната смяна.

— А щом се абонирам тук, нямам ли право да се храня в други ресторанти? Доколкото си спомням, ние сме влизали в много ресторанти и никой не ни е питал дали сме абонирани.

— Разбира се, никой няма да те изгони, но нали трябва да има известен ред. Отговорниците трябва да знаят за колко души приблизително да приготвят храна.

— Ха, че спазва ли някой този ред, щом всичко е без пари?

Бентам се засмя:

— Спазват го, разбира се. Не забравяй, че хората сега не приличат на теб.

— А ти все току ми навираш в очите, че съм от друг свят — обиди се Атомният човек. — Не съм чак толкова лош.

— Аз не казвам, че си лош, а просто, че не приличаш на днешните хора. Но да вървим да те запиша в магазините, откъдето ще си вземаш продукти, дрехи и каквото ти е необходимо.

Наблизо улицата се вливаше в огромен площад. Потоците коли се разделяха ветрилообразно към страничните улици или влизаха под земята, за да излязат отново на другия край на площада. Едната му страна се заемаше от гигантска дъговидна постройка, чийто най-горни етажи се губеха някъде из облаците. По амфитеатрално разположените й стълби се изкачваха и слизаха стотици младежи и девойки. По едно време те се струпаха накуп и весело започнаха да ръкопляскат.

— Какво е това? — попита Джими замаян от грандиозните размери на сградата.

— Централната академия за кулинарно изкуство.

— За какво изкуство?

— Кулинарно. Тук се подготвят специалисти по храноприготвянето.

— Тоест, готвачи с висше образование? Така ли? — засмя се Джими. — Добри сте вие. Знаете да се грижите за търбуха си.

— Що за изрази? — намръщи се Бентам. — Ние, приятелю, не се грижим за търбусите си, а за здравето, за хармоничното развитие на човека, за неговия хубав живот. А храната заема в тези грижи едно от най-важните места. Аз съм сигурен, че тези готвачи, както ги наричаш ти, знаят по-добре устройството и нуждите на човешкия организъм, от който и да е виден лекар-физиолог по твое време. Гледай там — посочи геофизикът към групата на ръкопляскащите младежи. — Онзи възрастният човек, който слиза по стълбите. Това е академик Гринуд, лауреат на всемирната награда. Един от най-големите специалисти по кулинарно изкуство в света.

— Аха! Най-главният готвач! — Джими щеше да си направи нова шега, ала внезапно го овладя друга мисъл. — Ех, защо ли не е жив сега моят дядо да погледа с какво уважение се ползуват готвачите. Награди, овации… Той беше готвач и така се стопи горкият край печката в една моряшка кръчмичка. А наградите му бяха псувните и юмруците. По всичко личи, че умеете да живеете. Това трябва да ви се признае.

— Един живот има човекът и затова трябва да го изживее, колкото се може по-пълно и красиво — рече Бентам. — Но, струва ми се, ти не доразбираш някои неща. Грижите за храната и развлеченията, това са грижи за здравето и духа на човека. Смисълът на живота му лежи другаде.

— Къде?

— Да бъде колкото се може по-полезен на обществото, да внесе колкото се може по-голям личен дял в човешкия прогрес.

— Хъм, това не е ново. Такива приказки проповядваха учителите и по наше време.

— Да, но тогава те не са могли да се осъществяват, защото целият живот на човека се е изпълвал от грижите му за себе си, за личното съществувание. А сега той е почти напълно свободен от тези грижи.

Джими нямаше навика да се замисля върху нравствените проблеми и затова тези думи не му направиха никакво впечатление. Той слушаше само с едно ухо, а с възторжени очи гледаше как в центъра на площада като от някой заселен от чайки остров непрекъснато излитаха и кацваха хеликоптери, конвертоплани, колеоптери и какви ли не още самолети, чийто имена не му бяха известни. Конвертопланите го поразяваха със способността си бързо да обръщат своите мощни пропелери в различни посоки, ала най-много му харесваха малките остроноси колеоптери. Те приличаха на блестящи стоманени гранати с увити около тялото въртящи се крила. От тях беше дошло и името им. Двуместни или четириместни, те се употребяваха предимно за служебни цели и за спортуване. Излитаха и кацаха отвесно върху специална стойка, прикрепена в задната им част, а обикновената им скорост на летене беше няколко пъти по-голяма от тази на звука. С такъв един колеоптер беше се движил преди няколко дни и той, когато с приятелите си обикаляше планетата, за да отговаря на различните покани. Той усещаше още съвсем живо в ставите си мълниеносната бързина, която за два-три часа ги пренасяше над океани и континенти или за няколко минути ги вдигаше от земята на стотина километра в стратосферата.

— Слушай, Бентам — как може човек да се снабди с една такава машинка?

— Много просто — усмихна се геофизикът. — Когато има нужда, отива в разпределителната служа и му дават.

— Какво значи това „когато има нужда“? Аз например чувствувам сега, че имам нужда.

— Нужда нямаш. Имаш прищявка. Става въпрос, когато това ти е служебна или спортна необходимост. А хеликоптери и конвертоплани всеки може да получи.

— А ти защо нямаш? Нали си геофизик? Доколкото зная, твоята работа е свързана с доста пътуване.

— Ех, приятелю, имам. И още каква машина имам аз! Всъдеход — последна дума на техниката. Но той е на остров Шарко̀.

— А защо не си вземеш и един конвертоплан за тука?

— Не ми трябва. Превозни средства, ако бързаш занякъде, има, колкото си щеш. Защо ми е една грижа повече? Трябва да го гарираш, да трепериш за правилата на движение… И въобще… предпочитам да ходя из улиците пеша.

Джими недоумяваше. Да можеш да получиш цял самолет и доброволно да се откажеш от него!

— Някога в Нюйорк по твое време, струва ми се, е имало трамваи — продължи Бентам. — Такива едни улични електрически влакчета, нали? Е, сигурен съм, че никога не си изпитвал нуждата да имаш собствен трамвай. Такова чувство имат хората и сега.

— Несполучлив ти е примерът — засмя се Джими. — Някога собствениците на трамваи печелеха доста хубави пари от тях и аз никога не бих се отказал да бъда такъв собственик.

— Е, прав си. Примерът е несполучлив. Но изглежда, че ние въобще трудно ще се разберем с тебе. Искаш да имаш самолет, а не знаеш още нито устройството му, нито как се управлява. Да вървим! Ще те науча поне на това…

Те слязоха в първата станция на метрото и взеха влака за Лонг Айленд. В източната част на този голям продълговат остров, където някога покрай дългите плажове бяха накацали вилите на нюйоркските милионери, сега сред огромните курортни хотели се намираше един просторен парк за спортуване. Към този парк поведе Бентам своето откритие. Тук беше една от многото учебно-летателни площадки, където децата и младежите се учеха да карат самолети.

— Запишете, моля ви се, този другар в началния курс — каза Бентам на отговорника, който ги посрещна учудено. — И полагайте повече грижи за него, защото той не разбира елементарните въпроси на техниката.

— Но как? Вие се шегувате! Не може да кара самолет? Та хората се учат на това още като деца!

— Той като дете се е учил на други работи — усмихна се геофизикът двусмислено. — А сега дайте ни някоя машина, за да му предам първия урок.

Отговорникът, едър възрастен мъж, вдигна недоумяващо рамене, ала учтивостта не му позволи да пита повече.

— Имам само един конвертоплан — рече той. — Другите машини са в движение. Времето се задържа хубаво и не можеш да смъкнеш децата от въздуха. Какво да се прави? Младост. Но заповядайте!

Той ги поведе покрай ниска дълга постройка към плаца, където самотно стърчеше един учебен конвертоплан. Лъскавият му продълговат корпус блестеше на слънцето като току-що извадена от водата едра риба.

— Хей, тази машина е истински ветеран! — рече Бентам, като критично я огледа.

— Не гледайте модела! — засегна се отговорникът. — Машината е в отлично състояние.

— Ще видим! Качвай се, приятелю!

Джими се вмъкна в широката двуместна кабина и за пръв път, понеже сега трябваше да се учи, се взря в многобройните циферблати, ска̀ли и копчета на командното табло. Докосна несмело с ръка волана и веднага го пусна, щом Бентам се настани до него. Геофизикът натисна една ръчка и кабината автоматично се затвори.

— Внимавай сега! Устройството на машината ти ще изучиш в курсовете, но управлението й е извънредно леко. Не се плаши от многото уреди. В новите модели те са по-малко, но и тези не са страшни. Както виждаш, машината има три обръщаеми двойки витла. По две встрани и една на опашката. С тях се извършва и управлението. Придвижват се едновременно с волана. Долните витла се движат в обратна посока и се пускат само когато искаш да спреш на едно място във въздуха.

Бентам опъна полудъгата на волана към себе си и Джими видя през стъклените стени на кабината как странните витла се обърнаха от хоризонтално във вертикално положение. После на всяко движение на волана те мигновено заемаха същата посока.

— В движение по-лесно ще разбереш всичко.

Геофизикът включи мотора и върна витлата в хоризонтално положение. Машината леко потръпна, перките престанаха да се виждат и Джими, който не снемаше очи от пръстите на своя учител, не усети кога се бяха вдигнали във въздуха. Под тях се зеленееха къдравите глави на дърветата и някъде между тях един човек, отговорникът на плаца, приветливо им махаше с ръка.

— Летим отвесно нагоре — обясняваше Бентам. — Щом стигнем нужната височина, гледаш по тази ска̀ла, обръщаме пропелерите напред и тръгваме в права посока.

Той издигна машината твърде нависоко, за да не им пречат другите самолети, които непрестанно прелитаха около тях, и взе курс към морето, като не прекъсваше своята лекция. Когато под тях се ширна прозрачно синята безбрежност на Големия залив, Бентам започна да показва различните ходове на конвертоплана. Слизаше ниско над водата, правеше остри, внезапни завои, заковаваше го на едно място във въздуха или пък даваше заден ход и Джими не можа да скрие възхищението си от тази чудна повратливост.

— Харесва ти, а? — засмя се Бентам. — Хайде сега пък ти опитай да покараш малко.

Бентам пусна отново обратните витла и машината увисна неподвижно във въздуха. В това положение пътникът може да закотви със специалното приспособление волана и да легне да спи. Горивото от атомните батерии стигаше за цяла седмица. А седалките можеха да се свалят и да се приспособяват като удобни легла. Именно затова тези конвертоплани въпреки сравнително малката си скорост бяха много предпочитани от хората, които ги ценяха най-вече като превъзходно средство за екскурзии.

— Е, какво, не искаш ли? — попита Бентам и стана от мястото си.

— Нека погледам още малко — възрази плахо Джими. — Не е ли по-добре да направя най-напред упражнение на земята?

— Не се показвай като страхливец! Аз нали съм до теб? Ще ти показвам. Хайде, хайде!

С приятелска грубоватост геофизикът неведнъж беше преодолявал нерешителността на Джими.

— Ало, другари — обади се един глас току под носа им и Джими трепна уплашено. — Летите добре, но не се отдалечавайте много! Такъв е правилникът. Не ни принуждавайте да ви върнем!

— Това пък какво беше?

— Предупреждение от инструктора. Летим с учебна машина и те са длъжни да контролират полета й.

— Та ние сме доста далече, откъде знаят какво правим?

— Наблюдават ни на контролния екран. Но хайде, приятелю, не се отклонявай, а поеми управлението!

Джими седна на неговото място и плахо стисна дръжката на волана в ръцете си.

— По-смело! По-смело!

Машината беше изумително послушна. Движеше се плавно и меко натам, където я насочваха ръцете на пилота, и Джими скоро се успокои. Сърцето му се отпусна, развесели се и лека-полека се изпълни с онази приятна лекота, която може би изпитват само птиците, рейнали се в необятния простор на своето въздушно царство. Отначало колебливо, после все по-решително той си позволи дори да направи и някои от фигурите, които му беше показал Бентам. Витлата без задръжка обръщаха самолета на всички посоки. Нямаше никакво пропадане, скърцане, несигурност. Оказа се, че да управляваш такъв самолет е по-лесно, отколкото да се научиш да караш велосипед. Опасността от катастрофа при това бе сведена до минимум, защото в случай на повреда в мотора витлата се обръщаха от само себе си и влизаха в ролята на парашути, които сваляха машината плавно надолу.

— Карай на плаца! — рече Бентам.

Джими обърна и увеличи скоростта. Лицето му сияеше.

— Ще те стоваря и ще излетя после сам.

— Не те съветвам. Изкарай най-напред курса и после!

— Бих желал да ти покажа, че не съм страхливец.

— Зная, че не си! Въпросът е за предпазливостта. Не вярвам да се съгласят и инструкторите. Но да видим най-напред как ще кацнеш.

Бентам следеше слизането на машината, готов всеки момент да сграбчи в ръцете си волана. Ала всичко мина благополучно. Колелетата се плъзнаха по тревата и конвертопланът се закова точно на старото си място.

— Браво, браво! — посрещна ги засмян инструкторът. — Такова кацане не всеки може да направи от първия път.

— А дали е позволено сега да излетя сам? — попита Джими самонадеяно, уверен, че ще му откажат.

— Защо не? С такава машина и пеленачета могат да летят сами.

Атомният човек усети как една неприятна студенина го рязна под лъжичката. Защо ли му трябваше да се перчи? Бентам го гледаше с иронична усмивка и чакаше.

— Хъм — рече Джими. — Дали всичко е в изправност?

Той се наведе и започна да оглежда корпуса на самолета като същински специалист. Разбира се, не виждаше нищо, но трябваше някак да прикрие смущението си.

— Всичко е наред — отговори инструкторът. — А и ние ще следим отдолу и ще ви даваме указания, ако стане необходимо.

Джими отново срещна насмешливата усмивка на приятеля си. Това го ядоса и той за втори път, но сега вече решително се вмъкна в кабината.

— Така… Добре… Като наберете височина, обръщате витлата… — съветваше го инструкторът.

Джими затвори стъкления купол над главата си и изведнъж се почувствува самотен и несигурен. Ала можеше ли да се върне? Бентам е приготвил вече някоя от хапливите си забележки. Трябва да му покаже, че и хората от миналото струват нещо, че напразно го подиграва за неумението му да живее като днешните хора. Той стисна зъби и включи мотора. Конвертопланът потръпна, размърда се и се вдигна нагоре с лекотата на детско балонче, понесено от вятъра. Инструкторът и Бентам изтичаха в сградата, където се намираха пултовете за далечно управление и наблюдаване.

— Вие си гледайте работата! — рече Бентам. — Аз ще го наблюдавам. Апаратът ми е познат.

— Не може. Отговорността лежи върху мен!

Инструкторът завъртя един бутон и на светналия екран се появи първо опашката, после целият конвертоплан. Джими правеше широки кръгове и като че ли не смееше да се отдалечи от летището.

— Карай над морето! — викна му геофизикът по микрофона. — Там е по-безопасно и по-спокойно. Не се бой, ние сме насреща.

Джими послушно насочи носа на самолета към безкрайната водна равнина, чийто вълни кротко проблясваха под слънчевите лъчи. Няколко подобни конвертоплани минаха съвсем близко до него и в уплахата си от сблъскване Джими едва успя да забележи зад прозорците им някакви оживени дребни личица. „Деца! — помисли той. — Деца карат самолети!“ Това го изпълни със странно огорчение. А той си мислеше, че проявява някакъв героизъм. Той завъртя волна с намерението да свие наляво към брега. Стори му се, че лостът се придвижи прекалено леко. Погледна през стъклото и видя, че самолетът не бе се отклонил нито на милиметър от курса си и продължаваше спокойно да лети навътре в океана. Завъртя дръжките на другата страна. Напразно! Воланът се плъзгаше като откачен. Побиха го тръпки.

— Нещо става с машината! — викна той. — Хей, Бентам, инструкторе, става нещо…

Микрофонът пред него мълчеше. Слънцето продължаваше весело да грее. Наоколо все така прелитаха самолети, долу все така стотици лодки пореха малките бляскави вълни и една слънчева тишина цареше наоколо, която се стори на Джими изпълнена със злокобно спокойствие. Природата сякаш виждаше, че конвертопланът продължава да носи пилота си към гибел, но това с нищо не помрачаваше усмихнатото й светло лице.

Изпотен, Джими не преставаше да върти волана на всички посоки, натискаше копчета, буташе всевъзможни ръчки. Усилията му оставаха без резултат. Изведнъж витлата се обърнаха сами и самолетът се стрелна с главоломна бързина надолу. Джими запъна крака в педалите и с всички сили опъна волана към себе си. После затвори очи. Черносинята водна шир запълни вече лицевото стъкло и Джими се видя да лежи безжизнен в своя стъклен ковчег на морското дъно. Той помисли, че трябва да се прекръсти, но ръката му не мръдна от кормилото. Помисли, че това е краят и не можа дори да се уплаши. Дотолкова ужасът бе оковал сърцето му. Ето сега ще се разбие в тежките вълни и акулите радостно ще завъртят опашки около него!… Ала удар не последва. Вместо това Джими усети могъща подемна сила, която болезнено го преобърна и заиздига нагоре. Отвори очи. Самолетът беше прицелил нос в белите облачета, които плуваха из мътната синилка на есенното небе.

— Хей, хей, Бентам! — закрещя отново Джими, изтръгнат от вцепенението. Сега ужасът го разтърси с нови пристъпи. Още веднъж ли трябваше да преживее края на своя живот? Кой се подиграваше така жестоко с него? Каква беше тази съдба, която си играеше така безмилостно с живота му?…

Стигнал до облаците, конвертопланът отново се преобърна като свредел, спусна се ниско над вълните, изправи се и в нисък хоризонтален полет се отправи към брега.

Когато Джими дойде на себе си, машината стоеше неподвижна с изгасен мотор на малкото летище сред парка. През стъклото на кабината му кимаха веселите лица на Бентам и инструктора, който с жестове му сочеше ръчката за отваряне на вратата.

— Отлично! — каза инструкторът, когато Джими се надигна от седалката. — Ще станете превъзходен летец.

Джими гледаше слисано ту Бентам, ту инструктора, ту самолета, ту себе си. Какво беше станало? Как се озова тук жив и невредим?

— Добре летеше — каза и Бентам с подчертана снизходителност. — Как е самочувствието?

Джими не отговори и позалитайки като пиян, се отправи към пейката, която се намираше пред командната постройка.

— Какво ти е? Случило ли се е нещо? — попита геофизикът, като приседна до него.

— Нищо ми няма. Вие нали гледахте?

— Разбира се. Особено лупингите, които направи, бяха превъзходни.

„Значи все пак е имало лупинги?“ — помисли Джими и замълча, като напрягаше мозък да си спомни какво бе станало след тия проклети лупинги. После въздъхна и рече с изкуствена пренебрежителност: — Ха, още няколко пъти да излетя и ще видиш какви фигури ще правя. Това не беше нищо!

В същото време той съзнаваше, че за нищо на света не би се качил втори път на такава машина сам. Бентам се усмихна тънко и го потупа по рамото.

— Хайде да вървим! От утре ще идваш тук на курсове. Ще летиш, колкото ти се иска.

През целия път Джими мълчеше с угрижено лице. Кошмарът на това летене не напускаше съзнанието му и той напразно се мъчеше да разгадае загадката на чудотворното си спасение. Неговата упорита гордост обаче не му даваше да потърси съвет. А Бентам сякаш не забелязваше неговото състояние и непрекъснато подхвърляше закачки или му обясняваше пътьом видени неща. Едва на масата в ресторанта, където се отбиха да обядват, геофизикът предпазливо го запита защо е така угрижен.

— Мисля си нещо — отвърна Джими неохотно.

— Джими Кук — рече усмихнат Бентам. — Ще ми се разсърдиш ли, ако ти кажа една истина?

— Че защо да ти се сърдя?

— Забелязал съм, че понякога се сърдиш, когато ти казват истината. Струва ми се, трудно ще разбереш сам какво е станало през време на твоя полет. Затова искам да ти обясня. Инструкторът, като видя, че ти летиш добре, се залиса в други работи и аз използувах отсъствието му, за да си направя една шега. Сега ми е мъчно за това. Не трябваше да я правя и искрено ти обещавам, че вече никога няма да си правя такива шеги с теб. Нали няма да ми се сърдиш? Сам не зная защо го направих…

— Е, какво толкова си направил?

— Тези учебни самолети могат да се управляват и от земята чрез радиовълновия апарат. Изключих, без да те предупредя, твоето управление и почнах аз да те управлявам. Лупингите също аз ги направих. Искаше ми се да те поуплаша малко и да чукна самомнението ти. Много ли се уплаши?

— И сега се радваш? — рече мрачно Джими.

— Не се радвам, а съжалявам.

Джими се опита да преглътне обидата.

— Нищо. Простено да ти е от мен… Слушай бе, човек, ами я си представи, че имах слабо сърце?

— За сърцето ти не се безпокоях — засмя се облекчено геофизикът. — Мислех си само да не направиш нещо от страх…

— Ха, напразно си се страхувал! Както виждаш, мъчно мога да бъда изплашен. И все пак съгласи се, че не е почтено да се опитваш да ме плашиш с неща, които не познавам!

— Съгласих се вече и те помолих за прошка.

— Значи ти утре заминаваш? — отклони Джими разговора. — А защо не ме вземеш със себе си?

— С удоволствие бих го направил, но не е полезно за теб. Време е вече да добиеш самостоятелност. Но аз ще идвам поне два пъти в месеца, а и визофона е на наше разположение и всяка вечер може да се разговаряме.

Бентам неохотно се разделяше с атомния Джими. Той беше се привързал към него и се вълнуваше от съдбата му със загрижеността на баща, който има палав и немирен син, за чието възпитание е отговорен.

— Скучно ще ми бъде без теб — призна Джими.

— Е, ти не си от тия хора, които дълго се оставят да скучаят. Ще намериш приятели, развлечения, колкото щеш. В това отношение не се безпокоя за теб. После… ти нали постоянно твърдеше, че ти досаждам?

— По-добре е да ти досажда някой, отколкото да нямаш с кого да си кажеш една приказка.

— Ще намериш, ще намериш. Нашите хора няма да те оставят така. Хайде сега да вървим да си починем малко, че довечера ни чака веселба.

Този ден жителите на дома, в който се беше настанил Джими, уреждаха в негова чест тържествена вечеря.

— Кой знае каква ще бъде и тая веселба! — рече Джими по пътя. — Омръзнаха ми тия банкети. Ще седим, хората ще ми се хилят насреща, а ти ще ме ръчкаш под масата, за да не се напия.

Геофизикът се засмя:

— За ръчкането… пак ще те ръчкам, защото нямаш чувство за мярка.

— Аз ти разказвах вече за оная сватба на морското дъно — натъжи се Джими. — Това беше истинско веселие! Тия българи умееха да се веселят! Какво стана, не можа ли да откриеш дирите на девойката, за която ти разказвах?

— Защо ти са дирите й, щом тя не те е харесала?

— Ех, де да знаеш! Може пък да се е разкаяла. Още не съм се убедил, че женските сърца са се променили много за тия двеста години. Все пак аз съм една знаменитост…

— Ти по-малко разчитай на това, братко мой! А що се касае до женските сърца, ще ти призная, че ние, днешните мъже, все така малко ги разбираме, както и по твое време.

Когато се върнаха в квартирата, Джими отново усети смътното радостно чувство, с което бе се събудил сутринта, чувство, че му предстои нещо хубаво, че в такъв хубав дом не може да не живее добре и да не излита ново щастие. С нескривано удоволствие той облече копринената пижама и се изтегна в мекото легло. Мислите му, за кой ли път, литнаха да търсят момичето, чийто образ не преставаше да го вълнува. Бентам го наблюдаваше изпитателно, но не продума нищо и легна мълчаливо на един от широките дивани в кабинета. Модрата ведрина, която лъхаше от климатичната инсталация, разположена зад тапетите на стените, предразполагаше към тихо съзерцание и приятна почивка.

Вечерта Джими облече един от новите костюми, които бяха избрали с Бентам. Докато се въртеше пред огледалото, той не можеше да се начуди на удивителната лекота и еластичност на плата, който блестеше в гънките с тъмносините отблясъци на горена стомана. Бентам беше му обяснил, че тия платове се правят от изкуствени влакна, които се покриват от двете страни с микроскопично тънък пласт от различни метални сплави. Ризата, която избра сега към костюма, беше направена от сребро и хармонираше приятно с цвета на дрехата. Геофизикът отскочи до квартирата си и се върна оттам също така елегантен и разкрасен.

— Гледам се и си мисля — посрещна го Джими, който след почивката беше в особено весело разположение. — Нямам лош вид и не е изключено да ме хареса някоя комунистка, въпреки че съм капиталист. Яд ме е само за едно: загубих ръста си. Някога минавах за висок мъж, а сега покрай вас се чувствувам като недорасъл юноша.

— Напразно се тревожиш. Минаваш към средния ръст. Колко си?

— Метър и осемдесет.

— Видя ли. Аз съм само десет сантиметра по-висок. Ще тръгваме ли? — Бентам погледна часовника си и нещо се сети. — Все забравям, дай да презапиша песента!

Той свали от ръката на недоумяващия Джими часовника, който бе му подарил, откачи и своя и ги доближи един до друг. Завъртя копчетата и в стаята се разнесе оная чудна ария, която бе събудила и смаяла Атомния човек в транспортната ракета. Микроскопичният магнетофон в новия часовник я записваше на лентичката си.

— Умеете да правите живота си приятен — рече Джими, — щом сте изобретили часовникът да ви буди с музика. Но аз бих си записал военен марш. Тия трелички трудно могат да ме събудят.

— Това е любимата ми песен — отвърна Бентам. — Не съм я записал да ме буди, а за да я слушам, когато и където поискам. Чуваш ли гласа? Това беше певица, приятелю Джими! Тази жена… някога обичах…

— Какво е станало с нея? — попита Джими.

— Нищо необикновено — усмихна се горчиво геофизикът. — Омъжи се за друг.

— Значи любовната трагедия и в комунистическото общество си е любовна трагедия?

— Да, уви! Човекът може вече да стопи ледовете на цял континент, ала няма средство, което бързо да стопява мъката в неговото сърце.

Бентам замислено се вслуша в гласа на певицата. Когато отзвучаха и последните акорди на оркестъра, той въздъхна и прибра часовника си.

— Да вървим!