Атомният човек

Краят, който единствено се оказа възможен

Нюйоркската зима също беше се променила. Снегът, който нарядко препръскваше, не оставаше и следа по светещите и стоплени от безбройните подземни инсталации асфалти. Само небето тегнеше над града сиво и навъсено. Реките, каналите и безбрежната шир на океана отразяваха това небе и изглеждаха също такива сиви, мрачни и навяващи скука.

За Джими Кук дните се занизаха с убийствено еднообразие и той почти не забелязваше зимата, чието хладно дихание не проникваше през преградата на автоматичната климатична инсталация в неговия дом. Единствена утеха и по-скоро забрава му доставяха няколкото бутилки необикновено силно уиски, които Дино по погрешка му донесе. То щеше отдавна да се свърши, ако Джими не беше се изхитрил да го долива с вода и да прибавя към него чист спирт, който вземаше от аптеките. Той усещаше как алкохолът бавно, но сигурно подкопава здравето му, как постепенно убива у него всички желания и пориви за живот, ала беше безсилен да му се противопостави. Понякога, в моменти когато волята му за живот се възбунтуваше против това безразсъдно пиянство, когато у него се събуждаха загасналите човешки чувства, той се заричаше да не пие и с часове се шляеше из улиците. Но тези безцелни разходки го изпълваха с още по-голямо отчаяние, караха го да чувствува още по-силно своята отчужденост от заобикалящата го действителност, от хората, които бързаха покрай него, всеки зает със своя работа. Тогава той се връщаше в квартирата си, заключваше се и отново наливаше чашата.

Докато беше способен да разсъждава, той пиеше без особена наслада уискито, чиито остър вкус правеше езика му безчувствен, и си спомняше за миналото, за отдавна измрелите приятели и колеги, за момичетата, които беше любил. Навремени, съзнанието, че всички те не съществуват вече, а той е още жив, го изпълваше с едно мрачно задоволство, но тогава мисълта му се прехвърляше към този нов живот, към хората, сред които живееше, и тъгата по измрелите се връщаше с по-голяма болка в сърцето му.

„Какви странни хора! — мислеше той. — Уж простодушни, уж не се прикриват, а не можеш да ги разбереш. Нима можеш да проумееш за какъв дявол Светозар отиде да се разбие на някаква далечна планета? Защо Дино иска да напусне за цял живот Земята с някаква си Юнона?…“

Често, преди да се напие, Джими сядаше с бутилката пред големия екран на телевизора, избираше една след друга различни програми, а възпламналият интерес го караше да забрави за известно време уискито. Някъде по света непрекъснато ставаха големи събития. Влизаха в строя огромни автоматични заводи, които чрез далечно управление произвеждаха стотици хиляди автомобили или телевизори на месец. Раздаваха се всемирни и национални награди на заслужили дейци на науката, културата, спорта. На стадиони, които побираха населението на цели градове, тържествено се отчитаха резултатите от културното и техническото съревнование между отделните народи. Други станции чрез филмови репортажи го развеждаха по всички краища на земното кълбо и по съседните планети. Разтопяването на Антарктида вървеше към своя край. В по-ниските й райони бе се образувало цяло море, широки реки прорязваха оголените от ледовете пространства. Хиляди езера блестяха в долините и планинските котловини. Човечеството се радваше, че противно на очакванията стопяването на ледовете не доведе до голямо увеличение на нивото на световните океани, защото значителната част от водата беше останала на самия континент. По този начин гигантските диги, които трябваше да пазят крайбрежните райони на другите континенти, ставаха излишни.

Друг репортаж показваше ежедневието на хората на Марс. Привършваше сеитбата. Облещил очи, Джими наблюдаваше как по безкрайните степи оряха стотици машини, управлявани от невидима ръка, как след тях летяха бавно също така стотици чудновати самолети и равномерно сипеха семето в зиналите бразди. После камерата надникваше в един чуден и разкошен дом, където живееха стотина весели мъже и жени. Едни разговаряха помежду си, други играеха на шах, трети четяха, четвърти седяха пред пултовете за управление и управляваха хилядите машини, които подготвяха хляба на човечеството. Ето сред свободните от дежурство настъпва оживление. На близкото летище е кацнал рейсът на редовното съобщение с майката Земя. Пристигнала е нова смяна. Половината от работниците след двумесечен престой на Марс ще се върнат в родината си. Заедно с тях на Земята се връща и камерата.

Джими завърта копчето. Радиостанцията от София е запечатала на лентата героизма на работниците, които са отишли да отстранят някаква повреда в централната препредавателна станция на Луната. Тази станция, построена от български инженери и поверена на грижите на България, събира предаванията на всички земни телевизорни станции и отново ги връща на Земята. По този начин става възможно всеки домашен телевизор да може да приема програмите и на най-отдалечените станции.

Поразителни неща видя Джими на Луната чрез различните предавания. Гигантски заводи, смайващи съоръжения, автоматични наблюдателници на космоса, складове и летища за междинно кацане на отправящите се в далечен полет междузвездни кораби и нито един човек. Само в програмата, която предаваше отстраняването на повредата в препредавателната станция, той видя няколко души в грозното и страшно облекло на скафандрите. Тук нямаше въздух и нормалният живот беше невъзможен, ала всесилният човек притежаваше средствата да управлява всички тези съоръжения, седнал спокойно пред пултовете в комфортна сграда на Земята. А в случай на някаква повреда инженерите за не повече от три часа прелитаха дотам и облечени в специални скафандри бързо отстраняваха засечката.

Друг смел и находчив оператор водеше зрителите в рискован полет над огнедишащата суша на Венера. Гъстата отровна атмосфера на тази блестяща царица на земното небе забулваше окото на камерата и зрителят можеше твърде малко да види, ала това още повече събуждаше възхищението му към безграничната храброст на тези хора, дръзнали да надникнат зад смъртоносното було на вечерната красавица.

Атомният човек гледаше в захлас всичко това и му се струваше, че сънува. Но за разлика от съня, чиято нереалност съзнаваме едва когато се събудим, този фантастичен сън изпъкваше в съзнанието на Джими с цялата си реалност едва когато предаванията свършеха и той спираше недоумяващ поглед върху изгасващия екран на телевизора. От тия предавания той проумяваше само едно нещо добре. Хората бяха се променили, много бяха се променили, но у тях продължаваше да гори онзи вечен огън, който непрестанно ги караше да търсят нещо, да се борят за нещо. Да, той ясно виждаше през квадратното прозорче на телевизора какви чудеса ставаха по света. Ставаха независимо от него, ставаха покрай него и се правеха от тези, както той ги наричаше в себе си, наивници и будали. И този свят му се сторваше още по-неразгадаем, още по-далечен и чужд. Какво правеше той тук, слаб, непотребен, една жалка прашинка, останала от миналите векове?

Той вдигаше бутилката и пиеше, и пиеше, докато пред очите му се спуснеше черната пелена на забравата. Тогава пияният му мозък почваше да фантазира по своему, да изпълва стаята с други, толкова желани картини, в които Джими израстваше като чуден герой. С огромния диамант в джоба, той се връщаше в своя, в някогашния Нюйорк, вървеше из улиците могъщ и силен, и хората му се покланяха, и високите небостъргачи също се прегъваха и се кланяха доземи. Оркестри свиреха специално за него „янкидудъл“, цветя се сипеха в краката му, холивудски красавици го прегръщаха и молеха за автограф. Джими Хари Кук — с псевдонима Атомния човек — се връщаше от своя поход срещу комунизма като победител. Той нищо не е взел оттам, никакви трофеи. Не му трябват. Само един диамант е взел, и то защото той е двадесетина пъти по-голям от „Великия могол“, който краси британската корона.

Джими почваше да произнася речи, като държеше вместо микрофон пред устата си празната чаша, проклинаше, заканваше се, пееше и накрая заспиваше в някое кресло неразсъблечен, притиснал до гърдите си тежкия диамант…

Една сутрин той неволно спря мътен и неизтрезнял още поглед върху отворената пощенска кутия до бюрото. На дъното й се белееше самотен лъскав патрон, изскочил от гърлото на пневматичната тръба. Кой ли можеше да му пише? Отдавна, като че ли много отдавна не беше получавал писма. Хората бяха го забравили, улисани в собствените си грижи, така както се стараеше да ги забрави и той. Само Бентам се обаждаше редовно по визофона, но когато Джими приемаше разговора, отговаряше едносрично на въпросите на геофизика и избягваше погледа му. Дълбоко в себе си той несъзнателно започна да чувствува този човек виновен за своето нещастие и в сърцето му се прокрадваше скрита ненавист към неговата неизтощима жизненост и бодрост. За да се избави и от визитите на Силверстон, който все така внимателно и кротко се мъчеше да запали у него любов към математиката и техниката, Джими изключваше визофона през часовете, когато домоуправителят не беше на работа, и не отговаряше на неговото звънене на входната врата. Страхуваше се да не усети миризмата на алкохола и подозираше неговата коректна загриженост в някаква форма на контрол и опека.

А сега? Кой ли би могъл да му пише? И кому е притрябвал? Джими отвъртя капсулата на патрона и извади навит на руло голям бял плик. Разпечата го. На рехав, също бял картон с извезани златни букви беше отпечатана някаква покана. Председателят на градския съвет на Нюйорк Роберт Блекривер и неговата другарка го канеха да присъствува на малка приятелска вечеря, уредена по случай завръщането на дъщеря им Марина от космически полет. Вечерята ще се състои… Следваше дата, нова молба, поздрави.

Джими вдигна рамене и с неразбиращи очи отново зачете поканата. Изведнъж в пробудилото се съзнание проблесна някаква светлина. Марина? Застоялите му и парализирани от алкохола нервни токове равномерно запулсираха. Марина, Марина, Марина… Нещо старо, незабравено докосна сърцето му с вълнуващ полъх. Той видя русалката на морското дъно. Видя разпуснатите черни коси, очите с тъмен и немирен блясък, закачливо палавата усмивка. Марина? Тя го търсеше? Тя го канеше? Една надежда припламна в душата му, плаха и неясна. Това не беше надежда за любов, за щастие. То беше незагасналият въглен на живота, заблещукал неочаквано сред мрака на безнадеждността. Така в много тъмна и глуха нощ пред самотния пътник сред полето проблясва далечната светлинка на незнайна хижа и му показва, че не е сам, че може би скоро ще намери убежище.

Внезапно ръцете му потрепераха. Остави поканата на масата и се втурна към банята. Силните струи хладка вода го разтърсиха. Той се затърка с такова ожесточение, сякаш искаше да измие от себе си цялата онази тиня, която беше се напластила в отслабналото тяло, в отчаяната душа. Загърна се в меката хавлия, отмахна косите от челото си и погледна в огледалото своето подпухнало, измъчено лице. Тя го търсеше? Значи той все още е потребен някому? Усмихна се на себе си, несигурно, боязливо, после изведнъж се засмя звънко и радостно. Така той отдавна, отдавна не беше се смял.

Върна се в стаята и с нов прилив на енергия започна да се облича. Погледът му отново спря на поканата. Той я зачете пак и тогава пред очите му всичко рухна. Датата! Датата беше стара. Вечерята се бе състояла преди два дни.

Джими се отпусна на креслото, усетил слабост в краката си. Пръстите му несъзнателно запревъртаха белия картон със златните букви. Предишното тъпо равнодушие скова наново съзнанието му. Та и какво е станало всъщност? Нищо. Тя се е върнала отнякъде, узнала е сега за него, разбрала е кой е и със свойствената на днешните хора любезност е решила да му се извини по някакъв начин за обидата. А той с глупавото си пиянство пропусна поканата. Сега тя навярно мисли, че той не иска да приеме нейното извинение, че е непримирим. И толкоз. Може би трябва да й се обади? Не, това е съвсем безсмислено. Нищо друго не съществува вече за него. Само алкохолът, който кара да забравяш.

Джими не помнеше колко време пролежа така в креслото. Може би беше спал, а може би просто мозъкът му бе отказал да работи. Събуди го звънът на визофона. Той се изправи бавно, протегна се и усети една ледена скованост в ставите си. Беше лежал полуоблечен и умерената температура в стаята след банята вероятно го бе простудила. Наметна машинално халата и едва тогава натисна копчето на визофона. Екранчето засия в синкавобледи лъчи, които се раздвижиха като пипала, сляха се и очертаха отначало неясни, после бързо изпъкващи черти на познато женско лице.

— Марина? — възкликна Джими поразен.

— Да — засмя се девойката. — Здравейте, стари приятелю! А аз си мислех, че вече сте ме забравили. Защо не дойдохте онази вечер у дома? Търсих ви по визофона няколко пъти. Все ви нямаше. Да не би да сте ми сърдит?

Джими, който не можеше още да преодолее смущението си, не отговори веднага. После, като се стараеше да не поглежда към екрана, продума тихо:

— Късно получих поканата. А визофона бях изключил, защото не се чувствувах добре.

— Какво ви е? — загрижи се Марина.

— Сега вече нищо ми няма. Вие какво правите?

— Искате ли да се поразходим малко заедно? — неочаквано предложи девойката. — Ще дойда да ви взема с колата си. Ако не сте зает, разбира се.

Джими се поколеба, преди да отговори. И това не беше обикновено колебание. Той едва сдържаше в себе си напора на утвърждението, напора на волята за по-друг живот, ала страхът от нови болки, от нови разочарования го караше да забави отговора, макар че, той знаеше това, щеше да се съгласи. Марина вероятно изтълкува по друг начин колебанието му.

— Не зная, може би след нашата раздяла са настъпили някои промени, които…

— Не, не — отвърна задъхано той. — Ще ви чакам. Скоро ли ще дойдете?

— След половин час пристигам.

Марина дойде такава, каквато я помнеше, и в същото време сякаш беше друга. Лицето й бе станало по-женствено, позагубило от момчешката твърдост на чертите. Очите й изглеждаха сега по-големи, по-сериозни, по-замислени и в тъмния им блясък липсваше много от предишната закачливост. Джими забеляза това още в първия миг. Той не можеше да не го забележи, защото нейният образ, така скъп и врязъл се дълбоко в сърцето му заедно с болката от обидата, която му нанесе тя, беше се неизличимо запечатал у него, макар и закрит напоследък от мъглата на принудителната забрава. Той забеляза промяната, ала беше толкова смутен и до такава степен бе загубил някогашната си самонадеяност, че не посмя да вдигне направо очи към лицето й. А тя го разгледа безцеремонно и открито.

— Променили сте се — каза тя. — Напълнели сте, но лицето ви има нездрав вид. Личи, че сте боледувал. Какво ви беше?

— И вие сте се променили — отклони Джими неприятния въпрос.

— Намирате ли? Всички казват това — възкликна Марина радостно. — Да, едно пътуване из космоса не може да не промени човека…

Те се качиха заедно в малката спортна кола на Марина, която веднага потегли с главоломна бързина из улиците. Сложила грациозно лявата си ръка върху волана, девойката непрекъснато се обръщаше към спътника си, който напразно се опитваше да прикрие своето вълнение.

— Не можете да си представите колко чувства и мисли изживява човек, когато се намери далеч от Земята, в непрогледната нощ между звездите…

Очевидно непреодоляла още вълненията от това пътуване, Марина бързаше да ги сподели с колкото се може повече хора. А детинското оживление, с което разказваше, я правеше още по-красива и привлекателна.

Джими мълчаливо слушаше, без да я прекъсва. Колата се носеше из непознат път далеч от града. Марина беше намалила скоростта до минимум, беше пуснала автоматичното управление и скръстила ръце над тъничките си, облечени в спортен панталон, колене, продължаваше разказа си, сякаш отново преживяваше всичко.

— Не, това вие не можете да си го представите! Казвате, че съм се променила, че съм станала по-сериозна. Не можеш да не станеш по-сериозен. То идва не от страха, не от мисълта за смъртта. За нея ние рядко мислехме. И мислехме по друг начин. На Земята знаеш: ще умреш, ще те изгорят в крематориума, ще те положат в урна и тая урна ще събира в себе си спомените за теб. Знаеш: ще умреш, но ще умреш като част от човечеството. А когато се намериш там, толкова далеч и от Земята, и от Слънцето, сред вечния мрак, където и звездите дори не блещукат, там изведнъж преставаш да се чувствуваш част от човечеството. Започваш да усещаш себе си като една вечна прашинка от тая непонятна вечност. Ходиш из кораба, вършиш нещо човешко, мъчиш се да се залисаш, а не можеш. Мислиш и мислиш… Погледнеш навън: все същият мрак и все същите звезди и не чуваш никакъв шум, и не възприемаш никакво движение, и не виждаш нищо човешко. Погледнеш на уредите и виждаш, че корабът се движи с милиони километри в час, но ти не усещаш това движение, защото то не е човешко движение, защото то е възможно само там, далеч от всичко човешко. И ти се струва, че ти съвсем не се движиш, а висиш и вечно ще висиш в тази безначалост, която мозъкът едва ли някога ще може истински да осъзнае. И ти отново преставаш да се чувствуваш човек, и отново се виждаш космическа прашинка, която ще се движи така безкрай, вечна като вселената, като нейните неведоми закони…

Марина замълча унесена, после въздъхна и продължи, сякаш се събуждаше от сън:

— Имаше и други, които за пръв път летяха в отдалечените краища на слънчевата система. Тях вълнуваха същите мисли. Може би „мисли“ не е точно. Аз започнах в нашия смисъл на думата да мисля едва когато пред нас отново изплува розовото кълбо на Земята. Там не можеш и да мислиш, там някак всичко съзнаваш неоформено и тайнствено. Останалите, старите опитни летци ни се смееха. И хубаво правеха, че ни се смееха. Принуждаваха и нас да се смеем. Знаете ли, едва там, между звездите, разбрах истинското значение на смеха. Това е най-могъщото оръжие на човека против необхватността и леденото безразличие на космоса. Струва ми се, че само благодарение на смеха човек може да издържи такова пътуване. Иначе би обезумял. Смехът, изглежда, е най-човешкото у човека и само той му помага да остане човек. Винаги когато за известно време ме напускаше способността да се смея, изпитвах предела на силите си, чувствувах, че ми е невъзможно да остана повече в този кораб, че трябва обязателно да изляза навън, че трябва да се слея с космоса, да заема мястото си на вечната космическа прашинка. В такива моменти навярно надделяват у човека някои непознати още закони на материята. То е подобно на чувството, когато застанеш на много висок връх и неочаквано те обзема безпричинно желание да скочиш в бездната, само че много по-могъщо, непреодолимо за обикновената човешка воля. В такива моменти ни затваряха в отделна кабина и ни разказваха или ни четяха смешни истории. Това беше единственият лек против полудяването…

Джими не разбираше думите й. Не се и стараеше да ги разбере. Без да мисли, той съсредоточено гледаше нейното лице, озарено от странна светлина, от онова сияние, което древните художници поставяха в образа на мадоната, откъснала се от всичко земно и устремила духа си към вечността.

— Не! — сепна се изведнъж Марина и тръсна весело глава. — Това не може да се разкаже, не може да се предаде! А колко много трябва да се възхищаваме от тези хора, пилотите и учените, които се разхождат като господари из вселената! Как мислите вие, приятелю? Не ви ли се иска да литнете между звездите?

— Сега вече не — отвърна Джими.

Девойката не го разбра. Тя помисли, че след нейния разказ той не желае това, и се засмя с чувство за превъзходство. А Джими отговори така, защото съзнаваше, че сега, когато тя е до него, не му се иска да бъде никъде другаде. Той щеше да добави това към отговора си, но предусети, че ще прозвучи като много употребяван глупав комплимент, а неговото вълнение беше искрено и дълбоко.

Марина се огледа, хвърли поглед върху часовника на ръката си и отново се засмя.

— Всъщност накъде пътуваме ние и къде се намираме?

— Не знам.

— Няма значение! Пътуваме по път и той ще ни заведе при хора. Не е като там между звездите. А аз и без това съм решила днешния ден да го посветя на вас. Искате ли да слезем и да походим малко пеша?

Джими мълчаливо кимна. Първоначалната развълнуваност, която през време на нейния разказ бе позатихнала и беше направила място на една светла и тръпна успокоеност, сега отново го завладя. Марина беше решила да посвети целия ден на него! Той не мислеше по това, той не разсъждаваше какво може то да означава. Една радост и една болка се бореха в душата му и стенеха, и викаха едногласно: да не бъде ден; да бъде цял живот, да бъде цяла вечност, да бъде като онази вечност, която съществува между звездите!

Оставили колата край пътя, те тръгнаха един до друг по влажното бетонно шосе.

— Аз се чувствувам много виновна пред вас — продума Марина неочаквано, след дългото мълчание. — Тогава ви обидих. Но вие се държахте някак неприлично за нашите разбирания. А ние не знаехме…

— Нищо, аз вече ви простих.

— Защо не ни казахте тогава?

— Сам не знаех, че съм се събудил двеста години по-късно.

— А беше весело на морското дъно, нали? — засмя се Марина с чистия си детски смях. Тя също като децата не можеше да се чувствува дълго виновна. — Не ви ли харесаха моите приятели?

— Вие изглежда имате много приятели? — попита Джими с болезнена ревнивост.

— О, много! И все са великолепни хора! Лоши хора не мога да търпя около себе си.

Тя не подозираше колко жестоко се впи нейната непосредствена възторженост в сърцето на мъжа до нея. Лицето му посърна. Стана сурово и затворено. Марина забеляза това.

— Какво ви е? Вие тогава бяхте по-весел, макар да сте мислили, че се намирате във вражеска страна?

— Нищо ми няма.

— Не сте искрен. Познавам. Тежи ли ви нещо?

Джими се насили за усмивка, но тя заприлича на мрачна, болезнена гримаса:

— Тежи ли ми нещо? А нима може да ми бъде леко, когато съм сам, когато съм непотребен никому, когато не разбирам какво става около мене, когато хората не ме обичат и аз не мога да ги заобичам?

— Защо? Лошо ли се отнасят с вас?

— О, не! Прекалено добре даже. Толкова добре, та понякога ми е мъчно, че няма с кого да се скарам. Но това вие не можете да разберете, Марина. Както и аз не разбирам вашите преживявания между звездите.

— Кажете! Ще се помъча да ви разбера. Искам да ви разбера.

Тя беше сложила ръка на лакътя му и го гледаше с големите си черни, питащи очи, в които нямаше нито искра съжаление. Джими срещна тези очи и техният ням въпрос го отрезви.

— Няма да разберете. Нека говорим за нещо друго! Аз ви благодаря за желанието да ми съчувствувате.

— Но аз не ви съчувствувам! Аз искам да ви помогна. Вие казвате, че сте самотен. Добре, от днес ви зачислявам към най-близките си приятели. Съгласни ли сте?

Джими тъжно се усмихна. Нейните думи прозвучаха като думите на малко момиченце, което казва на разплаканото си другарче: „Не плачи, аз ще ти дам да си поиграеш с моята кукла“. Какво чудно, какво прекрасно и какво наивно създание беше тази девойка! Тя беше също така странна и неразбираема за Джими, както и всички други хора на този свят. Но той я обичаше. Това той сега разбра с всичката сила на своето станало до болка чувствително съзнание и едновременно с това ясно виждаше цялата безнадеждност на тая любов. Каква беше тази обич и отде се взе, за да го тласне по пътя на пълното отчаяние? Вероятно единственото нещо, което мъжът е способен да обича, без да го познава, е жената. Как искаше той тази среща и как я проклинаше сега!

— Вие сте добро момиче, Марина — каза той след кратко мълчание. — Имате много приятели и както казахте, все великолепни хора. Защо ви трябва да имате и един лош приятел?

— Вие лош ли сте? — попита Марина със затрогващо чистосърдечие.

— Лош съм и едва ли ще стана по-добър. Може би ако бях живял през тези двеста години, щях да бъда сега като вас, но сега ми е трудно да стана. Прекалено голям скок съм направил.

— Не разбирам вашето отчаяние.

— И няма да го разберете, мило момиче.

— Значи отказвате приятелството ми? — натъжи се девойката.

Джими я погледна и се смути. По лицето му пламнаха червени петна.

— Не ме измъчвайте! Нека говорим за друго! Няма ли да продължим пътя си?

— Да — развесели се изведнъж Марина. — Трябва да потърсим нещо за ядене. Хайде да се надбягваме до колата!

Неизрекла още думите си, тя подскокна като козле и припна по шосето. Джими се поколеба за миг, стори му се, че това е под достойнството му, но после изведнъж бе обладан от нейната жизненост. Опита се да я застигне, ала застоялият живот и алкохолът бяха поразили пъргавината на краката му.

Скоро след това те префучаха с бясна скорост из улиците на един непознат град. Марина отново беше се превърнала в предишната палава и закачлива девойка. Сякаш този сериозен разговор между тях въобще не беше се състоял.

— Искате ли да не питаме кой е този град? — каза тя. — Нека не знаем къде сме били! Така е по-интересно.

— Аз и така няма никога да го забравя — съгласи се Джими, — защото ще бъде свързан в спомените ми с вас.

— Наистина ли? Винаги ли ще си спомняте за мен? Това е хубаво.

— Още от първия миг, когато ви видях, там под водата, не съм преставал да мисля за вас.

— Там беше чудесно, нали? Вие ми бяхте много интересен. Отначало ми харесахте, после ми станахте смешен, а после успяхте истински да ме ядосате.

Джими преглътна засегнат, но тя като че ли съвсем нямаше такова намерение и продължаваше със същата безобидна веселост.

— Но защо си говорим на „вие“? Нали аз те зачислих вече към най-близките си приятели? Искаш ли да ти бъда учителка? Нали казваш, че много неща не разбираш от нашия живот? Знаеш ли как ще се радвам! Омръзна ми все мен да поучават.

— Съгласен съм — усмихна се Джими. — Аз не обичам учителите и също ми е омръзнало да ме поучават, но такъв учител досега не съм имал и съм готов да опитам. Обаче трябва да те предупредя, че съм от тези, които трудно възприемат.

— Още по-добре. Значи ще изпробвам силите си. Ще потърся тогава други възпитателни методи.

На Джими се стори, че долавя в думите й дълбок и скрит намек. Това го изпълни с едно ново безпокойство.

Те отседнаха в първия ресторант, който съзряха из улиците на непознатия град и си поръчаха изобилен обед. Веселото настроение не ги остави през цялото време и Джими така се опиваше от близостта на тази тръпнеща в живачна подвижност, жизнерадостна девойка, че скоро забрави нерадостните мисли, които го гнетяха до последния момент. Марина непрекъснато бърбореше всевъзможни забавни историйки, които Джими не се и опитваше да разбере, но той се смееше, когато тя казваше нещо засмяна и ставаше сериозен, когато лицето й изобразяваше сериозен момент или подготвяше неочаквания край на случката.

— Не разбирам защо някои хора ме мислят за лоша и невъзпитана — казваше тя и го казваше така радостно, сякаш констатираше обратното. — И родителите, и братята ми — всички. Все твърдят, че аз съм им най-голямата грижа. Ако е истина, не знам каква учителка ще ти бъда.

Джими я погледна с влюбени очи.

— Ти си едно прекрасно момиче, а такива момичета понякога изглеждат лоши на старите хора.

— Значи ти харесвам? — зарадва се още повече Марина. — Да си призная, аз много обичам да ме харесват.

— Харесвам? Думата е твърде слаба…

Той щеше да продължи и внезапната червенина, появила се по страните му, говореше за това, но тя го прекъсна:

— Старите хора са прави. Невъзпитана съм. Ето само за себе си говоря. Хайде да се поразходим из околностите и ще говорим само за теб.

— Няма нищо интересно около мен — посмути се Джими.

— Не, искам да ми разкажеш всичко за себе си. Аз трябва да зная как си живял досега, за да избера правилна възпитателна метода. Нали така?

Джими неохотно се подчини. Те излязоха и колата ги стовари след десетина минути в подножието на един обрасъл с рядка борова гора хълм. Денят беше хладен, но слънчев и тук-таме блестяха локви разтопен сняг. Марина извади от джоба на спортното си яке една тубичка и подаде на Джими няколко таблетки.

— Вземи! Против хрема. С тия обувки краката ни скоро ще се намокрят. И почвай да разказваш!

Джими се опита да обърне всичко на шега:

— Ти си добра учителка, щом си готова да изтърпиш и една хрема заради мен.

— Таблетките ще помогнат. Но ти не се отклонявай! Хайде!

— Откъде да почна?

— От рождението.

— Добре — засмя се Джими и започна да описва отдавна умрялата си баба и дядото, и моряшката гостилничка, и Чикаго, и колежа. Той скоро се увлече и само честият звънък смях на Марина, с който тя посрещаше остроумните описания, го караше да спира за миг. Но щом стигна до своето фантастично възкресение, щом започна да говори за новия си живот, остроумието му секна под напора на събралата се през тези месеци на безплодни усилия мъка. Заговори простичко, открито и — може би за пръв път през живота си — без да лъже. Той виждаше, че Марина го слуша с недоумение, но с отворена за съчувствие душа и тъжното очакване, което се четеше в нейните очи, го караше да бъде още по-откровен и по-безпощаден към себе си. Разказваше за своя страх от болшевиките, за Светозар, за Бентам, за смешните си журналистически опити, за мрачния пиянски период. И Марина нито веднъж не се усмихна. А когато той свърши, в очите й блестеше тъмна и ласкава влага.

— Как ми е мъчно за теб! — въздъхна тя.

Джими, сякаш за да прогони тъжните спомени, разтърка с ръка челото си и направи опит да изглежда весел:

— Не, Марина, твоето съчувствие няма да ми помогне. Ако ми помогне нещо, то ще бъде твоята жизнерадост, твоята веселост. Нека пак да се посмеем! Ти нали сама казваше, че смехът е най-силното оръжие против отчаянието?

Марина не отговори. Тя беше започнала да слиза надолу към колата и Джими забеляза, че малките й, леки обувки бяха целите в кал. Това го накара да я почувствува още по-близка и като гледаше пред себе си нейната тъничка като стебълце на цвете фигурка, той неочаквано усети непреодолимото желание да я грабне на ръце и да я понесе нанякъде далече, далече, където да бъдат завинаги само тя и той.

Все така мълчаливо девойката седна пред волана в силно затоплената кола, сви краката си на седалката и без всякакво стеснение събу обувките и чорапите си. Джими не се стърпя. Наведе се бързо над малкото, порозовяло, от студената влага краче и започна да го търка в дланите си. Марина се усмихна тъжно и плахо погали с ръка косите му.

— Аз все исках да те запитам каква е тази миризма, която лъха от тебе. Мислех си, че си вземал някакви лекарства а тя била от алкохола. Обещай ми, че няма вече да пиеш!

Джими я погледна изненадано.

— Можеш ли да ми обещаеш? Хайде обещай, пък аз ще се постарая да ти бъда добра учителка.

— Добре — ухили се радостно Джими. — Обещавам. И без това ми е останала само една бутилка.

Последните й думи бяха отекнали в душата му с метежния звън на обещанието за нещо хубаво, на предчувствието за неочаквано приближило се щастие…

Пристигнаха пред квартирата му късно вечерта, уморени, но весели. Марина каза, че на другия ден пак ще мине да го вземе, но следобед, когато свършат лекциите й в университета, и подкара така бясно колата, че той я проследи с изтръпнало от страх сърце.

„Какво дете! — мислеше той, докато асансьорът го изкачваше към седемнадесетия етаж. — Какво чудно хубаво и странно дете! Дете, което лети безстрашно между звездите и което се страхува от хремата.“ Но не му ли се струваха всички тези хора около него такива деца?

Този въпрос събуди в душата му леко безпокойство и за да се отърве от него, той почна да си подсвирква.

Първото нещо, което видя, щом влезе в кабинета, беше отворената бутилка уиски на масата. Спомнил си обещанието, Джими се засмя тихо и звънливо, взе бутилката, отиде в банята и с грейнало лице, обърна гърлото й над зиналата дупка на канала. Шумното клокочене на изливащата се парлива течност изпълни гърдите му с такава наслада, каквато той никога не бе изпитвал при пиенето й.

Марина дойде на другия, дойде и на по-другия, и на следващия след него ден и за Джими настъпи един период, в който не съществуваше нищо друго освен тази неуморимо палава девойка, в който тя непрекъснато събираше в себе си всички негови мисли, чувства и отново събудили се мечти, в който той живееше единствено за нея и чрез нея. Ала това не беше период на тихо и безбрежно щастие, каквото Джими си желаеше. То беше време на томително опиянение от нейната близост, когато бяха сами, на разкъсваща и тласкаща го често към отчаяние ревност, когато тя го влачеше в компанията на безбройните си приятели. А това тя правеше все по-често и все по-рядко те имаха възможност да бъдат само двама. През дългите самотни нощи Джими напразно се мъчеше да разгадае дали тя съзнателно бе започнала да отбягва уединяването си с него, или вършеше това по силата на своята неразгадаема природа. Той се опитваше да я оправдае с мисълта, че тя не може да се откъсне заради него от своята среда, че той е, който трябва да се нагажда към нея, но това беше обяснение, което твърде малко го утешаваше. Отношенията й към него не бяха се променили. Тя беше все така ту сърдечно ласкава, ту строга в изискванията си, ту внимателно съчувствуваща или безогледно искрена в оценката си за неговите постъпки. Но той виждаше, че тя се държи така и с останалите си приятели и това предизвикваше нови мъчителни пристъпи на скрита ревност. Джими забеляза още, че тя се гордее с неговото приятелство пред другите и това отначало го радваше, но понякога му напомняше, че по същия начин едно дете показва с гордост на другарчетата си своя пъстър палячо.

Кръгът, в който се движеше Марина така шумно и свободно, се състоеше от най-разнообразни блестящи с ум и външност млади мъже и жени. Тук имаше и учени с национални и международни награди, имаше спортисти със световна известност, имаше астронавти с ореола на десетки героични подвизи из междузвездните пространства, имаше хора, чиито заслуги може би се състояха само в неизчерпаемото им остроумие, имаше инженери и стопановеди, които изведнъж се оказваха, че покрай другото са прославени певци или художници. Имаше много по-красиви жени от Марина; жени, които щом заговореха, накарваха да млъкнат всички в очакване да чуят най-компетентното мнение по разисквания въпрос. Това бяха хора очевидно твърде различни по характер, но у всички имаше онова общо, което Джими напразно се стараеше да разбере, онази безкрайна доверчивост и както му се струваше, наивност, онази пламенност и стремеж към дела, към които никой не ги тласкаше, чудната деловитост на духа, зает с еднаква устременост да разгадае тайните на природата и да си достави най-изтънчени наслаждения.

Понякога ту един, ту друг изчезваше за известно време от компанията, заминал с експедиция или уединил се в напрегната научна работа. После се явяваше отново и първата задача на компанията беше да обсъди неговия труд. Джими с изумление слушаше как певецът с часове можеше да говори за някой технически проблем или как спортистът правеше анализ на картината на стопановеда-художник. А после следваше веселие. Развлеченията на тези хора също се изграждаха върху цяла система от незнайни принципи и традиции, и представляваха от себе си същинска наука. Тук бяха и домашните концерти, и карнавалите, и спортните състезания, и чудесните игри и танци. И тези инженери, доктори, философи, стопановеди, спортисти се оказваха във веселието не по-малко изобретателни, отколкото в своето трудово ежедневие. При това сред тях съществуваше една чистота на нравите, която на нещастния Атомен човек се струваше почти неземна.

„Всичко е от липсата на пари и от пълната материална осигуреност“ — решаваше той в минути на трезва разсъдителност и самокритичност, които под влиянието на Марина бяха почнали често да го спохождат.

Някога те мислеха, че парите правят човека щастлив, и това може би е било истина за времето си. Някога те проповядваха, че парите развращават човека и в същото време не преставаха да се стремят към тях, като че ли искаха да докажат обратното. Някога те бяха убедени, че с премахването на парите ще настъпи невъобразим хаос, а се оказа, че е настъпил един наистина невъобразим свят, който с чудна непоклатимост беше се изградил върху нови принципи и беше направил хората по-други, но не по-малко щастливи от тях. Може би това да са чудни деца, такива, каквито някога в колежа им представяха древните гърци, може би те да са някакви свръхчовеци, това за него, бе все едно. Каквито и да са, за Джими беше вече ясно, че това са същества, които гордо и свободно шетат из вселената, които са способни да се смеят над звездните катастрофи и над себе си, които живеят като господари и дори когато умират, умират като господари и победители. А това съзнание лека-полека събуждаше отново позагасналото в дружбата му с Марина чувство за малоценност. Той все по-често се сравняваше мислено с тези красиви на външност, умни и силни мъже и тези сравнения го връщаха пак към границите на отчаянието. Струваше му се, че единственият изход за него е да грабне Марина и да избяга с нея някъде, където няма по-умни, няма по-красиви, няма по-силни от него. Но къде е това място? На земята то отдавна не съществуваше.

В сърцето му напираха и болката, и желанието час по-скоро да се прекратят тези терзания и от дълго време той се измъчваше вече с мисълта да разкрие на момичето своята любов, ала страхът от отказ го караше непрекъснато да я отлага. Той съзнаваше, че в случай на отказ, трябва да си отиде завинаги от Марина, трябва може би да си отиде завинаги и от този свят. За такъв голям риск Джими не намираше у себе си достатъчно сили. И все пак това обяснение дойде. Дойде някак случайно, против волята му, но с неотразимата властност на неизбежното.

От известно време светът около него се вълнуваше от едно ново откритие, на което Джими не бе обърнал голямо внимание, защото за него то беше еднакво чудно и еднакво далечно както всичките тези чудеса, които го заобикаляха. Преди десет години се бе завърнал от дълго пътешествие един от онези изумителни разузнавачи на космоса, за които Джими чуваше твърде фантастични неща. Това бяха огромни самоуправляващи се ракети, които в продължение на десетилетия изминаваха по права линия из вселената разстояния, каквито могат да се отчитат само с астрономически величини и стигнали до набелязания предел, автоматически се връщаха обратно. Навлезли отново в слънчевата система, тяхното управление се поемаше от наблюдателниците на Земята и Марс, които осигуряваха кацането им. Твърде малко на брой от тези ракети се завръщаха в родината си, защото техните пътища минаваха през неизброими и незнайни препятствия, през тайнствените звездни мъглявини и стигаха чак далечните съзвездия. Ето защо всеки завърнал се разузнавач предизвикваше на Земята истинска сензация, разкриваше на хората нови тайни на вселената. Неговите микрофотоапарати, които заснимваха автоматично целия път, разкриваха пред очите на специалисти и неспециалисти чудния живот на един къс от звездния мир. Неговите уреди зарегистрирваха хиляди ценни и неизвестни подробности на условията, при които се е извършвало движението и най-сетне самото му завръщане показваше, че в тази посока би могла да се движи с по-малък риск и експедиция от хора.

Звездният разузнавач, който беше се завърнал преди около десет години, покрай другото обаче донесе със себе си новини, които развълнуваха хората с необичайна сила. През време на обратния си път, той беше пресякъл в много голяма близост орбитата на една известна досега само от математически изчисления голяма планета, обикаляща звездата Проксима-Алфа от съзвездието Центавър. Върху проявените ленти с поразителна яснота бяха се отпечатали контурите на тази планета и донесените данни караха астролозите единодушно да твърдят, че тази планета прилича по всичко на Земята и че на нея е възможно да има необходимите условия за съществувание на органичен живот.

Няколко месеца след завръщането на този разузнавач в посока на планетата отлетя нова ракета с далечно управление. Тя носеше на борда си събрана в една грамадна танкета подвижна автоматична наблюдателница и лаборатория. Ракетата трябваше да кацне на новооткритата планета и да стовари танкетата, която, движейки се самоходно, щеше да предава чрез собствен радиотелевизорен предавател всички данни по състава и температурата на атмосферата и изгледи от местността, през която ще се движи. С такива танкети някога човекът за пръв път бе разгледал отблизо природата на Марс и на Луната и за пръв път сега такава танкета щеше да кацне извън слънчевата система.

След толкова години, най-после бяха наближили датата и часът, когато танкетата щеше да започне своите предавания. Тези предавания, благодарение на мощните препредавателни станции на Луната и Марс, всеки човек можеше да наблюдава по домашния си телевизор.

Светът бучеше от предположения и догадки в очакване на посочения час. Човечеството се вълнуваше така, както години наред не беше се вълнувало. Ще има ли живи създания на тази планета? Това беше въпросът, който бурно се обсъждаше из улици и ресторанти, в метрото и в домовете. Ще има ли на тази планета някакви по-висши същества, или и този път човечеството ще си остане със съзнанието, че единствено него природата е избрала като средство за своето самопознание?

Хората отдавна знаеха, че из другите слънчеви системи и особено около звездата Денеб и двойната звезда №61 от съзвездието Лебед има много планети, ала те бяха твърде отдалечени и все още науката беше безсилна да изпрати там ракети, които да покажат истинския им вид. Трудно, с мъчителни стъпки, които траеха много десетилетия, човекът едва-едва проникваше в тайните на заобикалящите го звездни светове. Главната трудност идеше от липсата на база извън слънчевата система, която би могла да скъси огромните разстояния до най-близките звезди. Защото това бяха разстояния, които при постигнатата скорост на летене извън притеглянията на небесните светила, се измерваха с десетки и стотици години човешки живот. И сега тази планета можеше да се окаже изведнъж праг към безбройните, още неразтворени врати на най-близките съзвездия. Ако тя предложеше на човека минимални условия за построяването на междинна база, той не би могъл да й бъде по-малко благодарен, защото тя щеше да му послужи като мощен трамплин за нови скокове из вселената. Тези въпроси вълнуваха пък хората на науката. Нещо повече те не смееха още да очакват.

Джими сигурно единствен остана незасегнат от тия тревоги. Пред него сега стояха по-важни въпроси, които, както смяташе той, трябваше да решат окончателно съдбата му. И в този момент малко го интересуваше дали на новооткритата планета ще има други хора. От цялата вселена го интересуваше сега само един човек — Марина.

Все пак в часа, когато трябваше да започнат предаванията на танкетата, Джими, както милиардите себеподобни по земното кълбо, се оказа пред телевизора в своя кабинет. Този ден Марина не беше го потърсила, а и той напразно се опитва да влезе във връзка с нея.

Говорителят с необичайна тържественост оповести, че включва препредавателната станция на Марс, който по това време се намираше откъм Западното полукълбо. Джими запали усмихнат една пура и зачака с разгоряло се нетърпение. Екранът зумтеще тихо, примигваше с тъмни и светливи отблясъци, ала не се виждаше нищо и на Джими се струваше като че ли гледа през прозорец в мътната и непроницаема стена на есенна мъгла.

„Дали не се е повредила танкетата?“ — помисли той с безпокойство и посегна към регулаторния бутон. Ала в този момент екранът неочаквано започна да става по-светъл. В горния му край настъпи избистряне и върху очертало се ясно квадратче се появиха цифри. Те затрептяха и изчезнаха. На тяхно място изпъкнаха някакви букви, подредени като математическа формула. Джими, който не познаваше устройството на танкетата, гледаше разочаровано цифрите и формулите. Те не му говореха нищо. Той съвсем не можеше да знае, че в този момент хиляди специалисти гледаха на тях като на някакво откровение. Стана от мястото си, готов вече да наругае и танкетата, и нейните създатели, и тези, които бяха вдигали толкова шум около нея, когато изведнъж екранът се заля от ярка жълтеникава светлина и пред смаяните му очи се разкри чудната гледка на хубав слънчев ден. Слънцето, което не се виждаше, така ярко блестеше в свежата зеленина на някакви храсти и треви, че Джими като че ли усети неговата топлина да го лъха в лицето. Обективът на камерата започна бавно да се движи. Върху екрана картините се сменяваха постепенно, като разкриваха все нови и нови подробности на един дивен растителен свят, който дишаше с лекия полъх на вятъра и тръпнеше под силните лъчи на незнайното слънце. Танкетата беше поела своя изумителен, ненаправляван от никого път и пращаше пред очите на своите създатели такива неща, каквито и най-големите оптимисти не бяха очаквали. Тя пресече малко ручейче. То беше бистро и бълбукаше, и се пенеше също както всяко свое братче тук на Земята. Нещо се шмугна в гъстата трева на неговия бряг. Нещо прелетя като сянка далече из въздуха. Та това бяха живи същества! Животни? Птици? Възможно ли е? Не е ли това някакъв шантаж? Не е ли хрумване на хитър фоторепортер, заснимал картини от природата някъде из южните райони на Америка? Ето там на хоризонта се очертаваше тъмната стена на огромна гора. Над нея се синееха вериги на планина. Не са ли това Кордилиерите?

Екранът все по-често започна да се затъмнява. Танкетата, управлявана от своето електронно приспособление, заобикаляше дънерите на грамадни дървета, големи скални отломъци и камъни. Внезапно на екрана префуча нещо. Джими успя да види смътните очертания на черен исполински крак.

— Хей! — възкликна Джими поразен. — Това пък какво беше? Слон? Носорог?

Значи имаше животни на тази планета? Но какви бяха те? Нито едно не можеше да се види. А трябваше да са много големи, щом така безстрашно минават покрай самата танкета.

Изведнъж слънцето изчезна от екрана. Танкетата като че ли беше навлязла в тъмна гора. Да, наистина! Но гората се оказа гъста и машината не можеше да продължи. Тя спря за миг и Джими видя ясно дънерите на много дървета и сплетени непроходими храсти между тях. Екранът започна бавно да се върти. Очевидно танкетата търсеше изход. Електронните потоци, които движеха кормилото, срещаха навсякъде преграда. Джими подскочи и навря лицето си до екрана. Стори му се, че зад един от дънерите видя две големи, втренчени очи.

Какво беше това?

Камерата отново се придвижи и Джими така и не можа да разбере, действително ли е видял нещо, или се е излъгал. Сърцето му тупаше запъхтяно от напрежение. Ако това наистина бяха очи, на кого принадлежаха? Ясно е, животни имаше! Но това бяха очи, поставени близко едно до друго, върху една плоскост. Такива очи рядко се срещат у земни животни. Човешки очи? Не, те бяха два пъти по-големи от очите на човека. Джими се ядоса. Как можа точно в тоя момент да се завърти танкетата! Пурата му, изгаснала, стоеше забравена върху пепелника. Той я запали и премести стола си по-близо до телевизора.

Подвижната станция като че ли най-после успя да намери проход. Тръгна пак в равномерното си темпо. Не, тя се връщаше по стария път. Излезе отново на просторната слънчева поляна. Ето същото поточе. Пред екрана се заогъваха клонките на прегазени храсти. Единични дървета, чийто корони не се виждаха, минаваха бавно през него. По-нататък равнината се разстилаше безкрайна и тучна, прилична на облечените в пролетна премяна прерии, макар и дървета, и храсти, и треви да бяха съвсем различни от земните.

„Чудна природа! — мислеше Джими. — Богата. Да, пред човечеството се откриват нови перспективи. Тия хора ще съумеят да стигнат дотам. — Той погледна към горния край на екрана, където все още се редуваха различни цифри и букви. — Това навярно са данните за атмосферните и климатични условия. Дали са като земните? Възможно е тези животни и тези растения да растат при условия, за които човек не е пригоден. А ако на тази планета има хора? Ех, ще умрат окончателно дядо Адам и баба Ева!“

Вниманието му отново бе приковано към екрана. На няколкостотин метра от танкетата сред равната и еднообразна степ се появиха тъмни, прилични на едри мравуняци хълмчета. Джими облещи очи. Та това бяха колиби! Без съмнение те приличаха на стари индиански колиби. Но защо не се забелязваше никакъв живот около тях? Може би обитателите им са избягали, подплашени от чудноватата машина? Или това беше някакво изоставено селище? Но беше ли въобще селище? Джими напразно се взираше. Освен общите очертания на наредените близко едно до друго хълмчета не можеше да се различи нищо друго от тяхното устройство. Дали не са гигантски мравуняци? Възможно е също съвсем да не са произведения на човешка ръка или животински инстинкт, а причудливи прояви на една странна природа.

Той с разочарование забеляза, че танкетката все повече се отдалечаваше и хълмчетата се загубваха сред високата трева. Отново пред екрана се залюля широката зелена степ. Отново треви и храсти засенчваха обектива на камерата. После обективът ненадейно прекрати своето движение. Изображението на екрана затрептя в една и съща поза. Джими се разтревожи. Какво беше станало? Спряла ли беше танкетката? Той почака малко, ала картината върху екрана не се променяше. Стана, запали нова пура и се поразходи из стаята. Очите му непрекъснато бягаха към телевизора. По едно време видя, че изображението, което продължаваше да се тресе, беше се наклонило напред. Някъде между тревите блещукаха локвички вода. Те като че ли се увеличаваха и идваха все по-близко до лещите на камерата. Очевидно танкетката буксуваше на едно място, попаднала на влажна и неустойчива почва. Минаха пет, десет минути, час. Положението на екрана си оставаше непроменено. Изгубил търпение, Джими реши да изгаси телевизора, когато внезапно там се появи загриженото лице на говорителя.

— Драги зрители — каза тъжно той. — Ще прекъснем общото предаване, тъй като танкетата е престанала да се движи. Вероятно е попаднала в единственото трудно преодолимо за нея препятствие — някакво тресавище. В случай че тя излезе оттам, ще продължим нашите предавания. Но и това, което тя ни показа, е, струва ни се, достатъчно, за да изпълни сърцата на хората с нови надежди. Довечера от двадесет и един часа ще ви предадем първите коментари на астролозите. Сега заповядайте на концерта на бостонските филхармонисти!

„По дяволите и вашите филхармонисти!“ — изруга Джими и затвори телевизора. Той беше ядосан, че танкетата така неочаквано и така скоро завърши своя път. Наистина това, което беше видял, само по себе си надминаваше може би и най-смелите очаквания, ала въпросът, който вълнуваше човечеството от хилядолетия насам си остана неразрешен и го изпълваше само с нови, още по-нетърпеливи догадки. Имаше ли хора на тая планета? Имаше ли въобще подобни на човека същества някъде из вселената?

Джими се облече и излезе. Не му се седеше в къщи. Искаше му се да сподели с някого впечатленията си. Улиците гъмжеха от народ. За разлика от друг път сега пешеходците бяха много повече. Като че ли всички бяха оставили колите си, за да си дадат среща из облените в оскъдна зимна светлина улици, из ресторанти и сладкарници. Навсякъде се чуваха разговори, гръмогласни и оживени. Джими надаваше тук-таме ухо, за да чуе нещо. Хората се надвикваха, говореха едновременно. Всички бяха видели едно и също нещо, ала всекиму се струваше, че е видял повече от другите, че е забелязал нещо, което другите не са забелязали.

Джими влезе в близката кафе-сладкарница, където понякога закусваше. Тя беше претъпкана и той едва успя да намери свободен стол край една голяма маса. Десетина възрастни мъже и жени седяха около чашите с димящо шоколадово кафе и коментираха пътуването на танкетата. Никой не му обърна внимание. Той си поръча кафе и се заслуша в бурния спор на компанията.

По едно време шумът в салона се усили. Някой беше дошел и носеше със себе си броеве от първите извънредни издания на вестниците. Зачетоха ги колективно по масите. Вестниците не съобщаваха нищо повече от това, което всеки беше видял, ала всички слушаха внимателно. Само от време на време някой всезнайко прекъсваше четенето с презрителни забележки по адрес на журналистите. После един наперен момък се покачи на стола си и запляска с ръце, като молеше да го изслушат. Впериха очи към него. Той каза, че току-що един негов приятел от обсерваторията му съобщил нещо много важно. Около танкетката са прелетели някакви прилични на големи прилепи животни. Появило се е и едно влечуго с необикновени размери.

Думите на момъка накараха залата да забучи още по-силно.

— Има хора — викаше един посивял старик на масата, където беше седнал Джими. — Слушайте какво ви казвам! Хора има. Това беше истинско селище. А очите… очите, там в гората могат да бъдат само човешки очи.

Някой му възрази, като каза, че трябва да изчакат съобщението на специалистите.

— Те да не са видели повече от нас? — намеси се в спора жената на старика. — Та не видяхте ли, че кракът, дето мина покрай екрана, беше човешки крак?

Другите се засмяха. Очевидно на всички се искаше там да има някакви човеци, но все пак това трудно можеше да се приеме изведнъж. И то след такива неубедителни доказателства.

Джими допи кафето си и излезе. Взе вестници от близкия киоск, където също се трупаха хора, ала в коментарите и набързо написаните репортажи нямаше нищо интересно. Много по-интересни бяха разговорите на хората. До вечерта той успя да чуе толкова странни и смайващи мнения, че макар отначало те да му се струваха смешни, после го объркаха и сам не знаеше вече какво е видял и какво не. И беше почти убеден в съществуването на хора на планетата. Едни твърдяха, че очите зад дървото не са били очи, а лещи на старовремски бинокъл. От тия, които са се употребявали на земята преди стотина години. А щом има бинокъл, значи е имало и човек зад него. Друг настояваше, че съвсем ясно е видял на исполинския крак нещо като кожена обувка. А една жена разказваше с умиление как видяла между колибите да играят дечица.

Джими се смееше и ругаеше мислено, ала беше сам така запален, че когато се намесваше в разговорите, неволно измисляше нови подробности, каквито екранът не бе показал. Той дори съвсем сериозно влезе в спор с човека, който беше видял бинокъла, и каза, че е възможно това да не е бинокъл, а обикновени очила. Веднага се намериха хора да го подкрепят. Когато се съберат накуп много хора, винаги се намират такива, които са готови да потвърдят и най-абсурдните твърдения. Да, казаха те, от толкова близко човек няма да гледа с бинокъл. Този човек е навярно късоглед и се е приближил така зад дървото, та да може по-добре да разгледа танкетата, която за него представлява, разбира се, истинско чудо.

Най-невероятни измислици стигнаха до ушите на Джими и за да се отърве от тях, и за да не пропусне коментара на специалистите, той се прибра в къщи. Чувствуваше се в повишено настроение, но беше се така заплел в представите си, че ако някой би го накарал сега да разкаже всичко, което е видял на екрана на телевизора, той би могъл дори да се закълне, че е видял там и страшни животни, и деца, и хора с кожени обувки, и бинокли, и очила, и крокодили, и носорози, и какво ли не.

„Да — мислеше Джими, — мълвата си е мълва! Както някога, така и сега тя може за няколко минути да направи от мравката слон.“

Точно в девет часа вечерта на екрана на телевизора се появи някакъв академик, чието трудно славянско име Джими не можа да запомни. Разбра само, че е шеф на хималайската обсерватория и че се обръща от името на планетарния съвет към всички граждани на земното кълбо. Той произнесе речта си най-напред на руски език, после на английски. Говорѝ дълго и с твърде сложни и осукани фрази. Температурата в този ден на планетата била такава и такава, влажност на въздуха — толкова, съставът бил почти същият като на Земята, с малко повече кислород и ксенон и по-малко аргон и хелий. При такъв състав на атмосферата земният човек би могъл да живее без опасност за здравето му, още повече че атмосферното налягане е незначително по-високо. По-нататък академикът съобщаваше данни за електрическата наситеност на въздуха, за силата на притеглянето и се впусна в подробни научни обяснения за вероятния произход на тази планета и местонахождението й.

— А бе тоя няма ли да каже една човешка приказка? — ядоса се Джими. — Като че ли някого интересува това, което разправя!

След като определи типа на планетата, академикът започна да говори за флората и фауната. На този въпрос той малко се спря, понеже, както каза, тук имали думата специалистите, но можело да се твърди, че макар и различна по форма от земната, по своя характер и начин на живот тя е вероятно твърде близка до нея. За съжаление танкетата непредвидено скоро е прекратила предаванията си и не е могло да бъде видено много…

— Флора-фауна, флора-фауна! — изкрещя Джими към екрана. — Кажи, има ли хора сред тая глупава флора, или няма?

Ако академикът го беше чул, може би щеше да вземе отношение към въпроса му, но така той продължаваше невъзмутимо, своите сложни и твърде уклончиви обяснения.

— Предполага се — каза той накрая и това прозвуча на Джими като подигравка с очакванията на зрителите, — че планетарният съвет ще вземе решение в най-скоро време да се изпрати там първата експедиция и тогава ще имаме окончателни отговори на въпросите, които днес ни вълнуват с такава сила.

Джими наруга гласно всички академици по света и щеше да затвори телевизора, но говорителят го накара да дръпне ръката си от бутона. Предаваше се последното научно съобщение за изпратената танкета.

„В деветнадесет и тридесет часа нюйоркско време на осемнадесети ноември две хиляди сто четиридесет и седма година — каза той — танкетата окончателно е потънала в тресавището и е прекратила своето предаване. Около час преди това пред стъклото на камерата се е появило прилично на питон едро влечуго. На петдесетина метра от танкетата, вероятно извън тресавището, са се мярнали за кратко време няколко изправени, прилични на двуноги същества, но влечугото, което е закрило обектива, е попречило да бъдат видени добре.“

— Значи все пак има хора! — зарадва се Джими и от възторг плесна с ръка по коляното си. — Други двуноги освен хората и птиците няма.

Той си спомни, че говорителят нищо не каза за прилепите, крито беше видял приятелят на наперения момък от сладкарницата. Това го развесели и същевременно накара да погледне по-скептично на всичко. Трябваше да се изчаква, да не се бърза с предположения. Иначе се получаваха смешни истории. Но какво каза той? Каква дата назова? Две хиляди сто четиридесет и седма година? Тук има някаква грешка! Чакай! Не! Това е от разстоянието. Повече от четири години са пътували радиовълните, докато дойдат на Земята. Но той сега го видя? Значи всичко това е станало отдавна, отдавна?

Джими потрепера. Значи, ако заминат хора, повече от четири години ще пътуват оттам техните радиограми? И още толкова, докато получат отговор? Ужасно! Невъобразимо! Не, това е невъзможно!…

През тази нощ Джими изпадна в положението на онези древни хорица, на които за пръв път някога са съобщили, че Земята е обла и се върти, без те да изпопадат в нищото.

През тази нощ и малцина от останалите, земни жители спаха спокойно. И техните сънища навярно също така гъмжеха от танкети и влечуги с бинокли, и прилепи с очила, и всякакви видени и невидени от страшни по-страшни представители на далечното животинско царство. А на другия ден те като че ли още по-силно се вълнуваха. Речта на академика не беше ги успокоила. Репортажите във вестниците бяха сега по-остроумни и свежи. Имаше статии от философи, които твърдяха, че е невъзможно да има хора, такива, каквито земният човек си представя, тъй като са невъзможни абсолютно същите условия на възникване и развитие. Материята, макар и единна, практически никога не се повтаря. Видни стопановеди говореха за блестящите перспективи, които откриването на планетата ще има за човечеството със своите съвсем очевидни неизчерпаеми богатства. На първа страница всички вестници съобщаваха, че новата планета е наречена Терра секунда, което означаваше Втора земя.

Терра секунда! Терра секунда! Това беше в устата на всички и въпреки твърденията на философи и астролози, че не може още нищо да се каже за съществуването на по-висши същества, човечеството като че ли само от взаимните разговори все повече се убеждаваше, че на Втората земя ще има и втори човеци.

Джими отново потърси Марина, ала му отговориха, че вероятно е заминала нанякъде, защото през нощта не се е връщала у дома. А не знаят ли закъде може да е заминала? Ами не знаят. Нали я познавате каква е? Никога не предупреждава къде ходи и какво прави. На визофона беше майка й и на Джими се стори странно, че тя сякаш съвсем не се безпокоеше за дъщеря си. Той затвори с нарастваща тревога в гърдите.

Марина не беше се връщала през нощта. Къде можеше да бъде? За миг само Джими забрави и новооткритата планета и животните на нея, сякаш всичко това не беше се случвало. В душата му наново изплува потъналият някъде между събитията съдбоносен въпрос. Не е ли крайно време да внесе яснота в отношенията си с нея? Но къде ли е тя сега? С кого ли е?…

До вечерта той звъня може би повече от двадесет пъти у дома й и тревогата му нарасна до истинско отчаяние. Дори не забеляза снизходителната и ласкава насмешка, с която майка й отговаряше на задъханите му въпроси. След това последва една кошмарна нощ, а на сутринта Марина сама му се обади.

— Хелоу, приятелю! — викна тя засмяна. — Какво правиш?

— Къде беше? — попита мрачно Джими.

— Ще ти разкажа. Но няма ли да дойдеш да ме видиш? Аз не мога да изляза, защото се намирам под домашен арест. Баща ми се е разфучал… Фууу! Страшно! Хайде чакам те!

Джими като бесен се втурна към асансьора, слезе в подземния гараж и с такова нетърпение изкара колата си, че успя да очука автомобилите на няколко от своите съквартиранти. Не помнеше друг път да е карал с такава скорост. Тревогите бяха отстъпили място на една буйна радост, предизвикана от сърдечния повик на Марина.

Тя го посрещна на входа, облечена в дълга домашна роба, която придаваше повече женствена красота на момичешката й снага, ала държанието й беше държание на момиченце. Щом прекрачи прага, тя се овеси на ръката му и го поведе към стаята си.

— Че ние не сме се виждали… колко? Един, два… — пресметна Марина. — Какво става? Хареса ли ти новата планета? Седни тука! — тя го натисна в едно канапе. — Какво искаш да те нагостя? Баща ми има вино в кабинета си, но ти не бива да пиеш. По-добре нещо сладко!

Джими се съгласи, защото знаеше, че това вино е отвратително слабо и само ще раздразни отново апетита му. Когато тя донесе един поднос, отрупан със сладкиши, той я попита, защо е под домашен арест и дали ще бъде нескромно, ако настоява да узнае къде е била през тези дни.

— Бях на Монблан — отвърна Марина през смях.

Джими направи такова учудено лице, че тя счете за нужно да поясни:

— Монблан. В Алпите.

— Да де! — преглътна Джими. — Знам. Но какво си правила там?

— Имам един приятел в тамошната обсерватория. Ходих да му се моля да ме нареди някак в първата експедиция за Терра секунда. — Марина прихна. — А като казах това на баща ми, той вдигна ужасна врява. „Никаква Терра секунда, казва! В къщи ще стоиш и ако посмееш една седмица да излезеш навън…“ Страшно се закани.

— Трябваше да те набие — рече Джими сериозно. — А какво стана с експедицията?

— За съжаление нищо. Тоя приятел е опак човек. Не може, та не може. Не поиска и пръста си да помръдне дори. Каза ми, че съм капризно хлапе, а с първата експедиция трябвало да заминат само сериозни хора. За втората можело вече да се помисли. Със следващия кораб положително ще замина. Да не се казвам Марина, ако кракът ми не стъпи на Терра секунда! Ах, колко е интересно там! Видя ли животните? Просто горя от нетърпение да тръгна на лов…

— Марина — прекъсна я Джими със скръбна тревога в гласа си. — Наистина ли смяташ да заминеш там?

— Да, разбира се. И никой не може да ме спре. А баща ми за втората експедиция сигурно ще отстъпи.

— Марина — поде отново Джими. — А не мислиш ли, че тук ще има хора, които могат много да скърбят за тебе?

— Ах! — махна девойката с ръка. — Нашите са свикнали да не ме виждат дълго време.

— Не говоря за тях. Има хора, които не са свикнали на това и искат нито ден да не липсваш пред очите им.

Девойката го погледна озадачено, после изведнъж плесна с ръце:

— Ще ти бъде ли мъчно за мен, Джими?

— Нима не знаеш?

— Много ли?

— Много — каза горещо Джими. — Много. Тези два дни щях да полудея. Ти стана вече за мене всичко и не мога нито минутка без теб.

Марина вдигна към него искрящи от възторг очи.

— Обичаш ли ме, приятелю?

— Да.

Девойката скочи от стола и скръсти в буен порив ръце на гърдите си.

— Наистина ли? Ама така, истински? Дълбоко? Сигурно е много хубаво? Щастлив ли си? Та това трябва да е най-голямото щастие!

Слисан, Джими я гледаше като ударен с чук по главата.

— Марина, подиграваш ли се? Как мога да бъда щастлив, когато ти не си моя и едва ли някога ще станеш? А нали за да бъда щастлив, трябва да бъдеш само моя?

— Как само твоя? Аз съм ничия. Всеки човек принадлежи само на себе си и на обществото — влезе тя в забравената си роля на учител.

— Искам да кажа… — заекна Джими. — Да станеш… Ако искаш, разбира се, тоест, ако ме обичаш… да се омъжиш за мен…

— Но това няма да те направи по-щастлив! — Марина стана изведнъж много сериозна и тъжна. — Предчувствувах това. На мен, знаеш ли, много мъже ми казват, че ме обичат. Ах, как се радвам, когато ми кажат това! После винаги ми става мъчно. Аз никога не съм обичала. А така ми се иска да заобичам някого истински, с цялата си душа. Веднъж помислих, че обичам един. Тая балканска мечка Дино. А то беше, защото ми харесва, когато… Е, харесва ми, когато той, такъв грамаден и силен, се стеснява пред мен и става кротък като котенце. Но това не е истинско, нали? Това трябва да е суета някаква…

— Не те разбирам, Марина! — прекъсна я с горестно нетърпение Джими. — Държиш се като разглезено дете. Там, на морското дъно, ти не се държеше така. Спомняш ли си, там също ти казах, че те обичам?

Тя повдигна отново големите си тъмни очи и Джими с недоумение съзря в тях искрена скръб.

— Аз се държах тогава лошо. И други бяха ми казвали, че се държа като дете, когато ми разкриват любовта си. Бях решила тогава да се променя, но…

— Но кажи най-сетне! — настоя почти грубо той. — Не ме ли харесваш поне малко? Няма ли у теб поне капка чувство към мен? Вече толкова време сме заедно.

— Харесвам те, разбира се. Ти още тогава ми хареса. Не приличаш на другите ми приятели. Даже си по-интересен от тях. А аз обичам интересните мъже.

Джими изтръпна. С една болезнена отмалялост на душата той съзна, че такива въпроси не подлежат на обсъждане. Стана от мястото си, изпъна се и сдържано се поклони.

— Благодаря ти за комплимента и ми позволи да си отида!

— Чакай! — приближи до него Марина. — Сърдиш ли ми се?

— Не ти се сърдя.

— Сърдиш се. Виждам, че се сърдиш. Но кажи ми, приятелю, нали аз не мога да се омъжа за теб, щом не те обичам истински?

Джими не отговори.

— Искаш да си отидеш от мен? Не разбирам защо. Та нашето приятелство ще стане още по-хубаво, щом ти ме обичаш!

— Трябва да се разделим! — каза решително Джими. — Ти не разбираш само това, а аз, Марина, въобще не можах да разбера досега що за човек си. Оттук иде нещастието. Благодаря ти за хубавите приятелски чувства, но на мен отдавна ми е омръзнало да бъда само един интересен човек. Нямам сили повече за това. Сбогом!

Марина не направи втори опит да го задържи. Тя го изпрати с някаква скръбна тържественост, върна се в стаята си и заплака. И плачеше може би не толкова за Джими, колкото за това, че и други нейни приятели си бяха отишли по същия начин, че не можеше да проумее това жестоко противоречие между приятелството и любовта.

Атомният човек си отиде с достойнство, на каквото никога преди не би бил способен. То идеше от тази пълна и окончателна уясненост, която изведнъж го обзе през време на разговора. Сега той като никога ясно съзнаваше невъзможността да продължава да живее сред тези хора, осезаемо чувствуваше безплодието на всичките си досегашни и по-нататъшни опити. И как беше му хрумнало въобще да се надява на още нещо, да мисли, че е възможно за него тук щастие? Марина е може би едно изключение? Все едно! И другите жени биха му отговорили по същия начин, защото и те не биха могли да обичат него, човека отпреди двеста години. А Марина е дори вероятно по-добра от тях. Но и тя е само дете на своето време. Нейното добро и безгрижно сърце е също така неразбираемо за него, както всичко, от което се изгражда този чужд свят.

Унесен в мислите си, той бързаше по тротоара с една лекота, каквато изпитва човек, когато е свършил някоя тежка и неприятна задача. Облекчението, което усещаше в себе си, го учуди. Да, навярно болката щеше да дойде по-късно. Но всъщност закъде бързаше? Джими се сети изведнъж, че бърза за в къщи, за уискито, а него го няма вече. Какво да прави?

Да се самоубие! Това решение блесна внезапно в съзнанието му спокойно и безстрашно, както блясва ненадейно в падналата тъмнина студеният надпис на светлинна реклама.

Странно! Тази мисъл не беше му идвала досега в главата. А тя беше така проста, така логична и закономерна като резултата на обикновен аритметически сбор. Преди той много се боеше от смъртта, а сега я видя в нейните естествени, невдъхващи страх одежди. Всички негови близки отдавна са мъртви. Те бяха се страхували от смъртта и бяха съжалявали, защото им се искаше още да живеят и да живеят с това, което иде след тях. Джими научи какъв е животът след тях и съвсем естествено е да се върне сега при близките си. Да! Това не биваше да се отлага! Не биваше да се отлага повече! Час по-скоро трябва да свърши тази работа!

Той веднага и енергично се зае да съобразява по какъв начин да се самоубие. Оръжия — нямаше. Отрова? Откъде да я вземе? Оставаше Хъдзон, старата добра Хъдзон, която бе приютявала в хладните си води не един нещастник. Къде беше тя?

Джими спря и се огледа за посоката. Спомни си, че бе дошел с кола, а сега колата я нямаше. Беше я забравил пред Маринини. Нищо! За какво му е колата? За какво му е кола на човек, който е решил да се самоубива?

Изведнъж спокойствието, с което разсъждаваше, му се стори подозрително. Защо е това спокойствие? Преди го беше страх, а сега е спокоен. Така ли се самоубива човек? Той усети, че го обзема страх. Не от смъртта, а от това безумно спокойствие, с което мислеше за нея. Не идеше ли то от някаква скрита увереност, че няма да се самоубие, че животът му няма да свърши дотук? Но как и кога се самоубива човек? Нима няма да се самоубиеш, Джими Кук? Този въпрос беше изпълнен с плахо самопрезрение. Нима си страхливец? Толкова ли си жалък и нищожен, че не можеш да намериш дори сили да извършиш това, което ти налагат всички доводи на ума?

Джими забеляза, че след спирането си неволно бе тръгнал в обратна посока. Ето, там на междинния тротоар за гариране, се синееше неговата кола. Видът на автомобила го накара да настръхне, изпълни го с трепетите на едно ужасяващо нетърпение. Бързо! Бързо! Това може да се свърши и от прозореца. И по-леко ще бъде. За Хъдзон трябва да чака вечерта, а и можеше да плува!

Той скочи в колата и със същата скорост, с която беше дошел, се понесе обратно към дома…

Скоростният подемник, в който обикновено Джими не обичаше да се качва, сега за няколко секунди го издигна на седемнадесетия етаж. Той се втурна към вратата на своя апартамент, блъсна я, блъсна вратата на кабинета и се закова втрещен на прага му. На дивана до библиотеката се беше изтегнал Едуард Бентам.

Геофизикът се изправи ухилен насреща му, но като видя изпълнения с внезапно бликнала убийствена омраза поглед на Атомния човек, отпусна изненадано ръце. Двамата стояха един миг така, мълчаливо, впили очи в очи, после Джими усети как цялото му тяло постепенно омекна и той се повлече с бавни, разлюлени крачки и наведена глава към близкото кресло.

Съдба ли беше това? Кой му изпречваше постоянно този злокобен човек?

— Какво ти е, приятелю? — наведе се загрижено неочакваният гост.

— Мълчи! — изсъска Джими. — Аз те мразя, Бентам!

— Това разбрах — усмихна се геофизикът. — Но какво се е случило?

— Върви си! Иначе ще те убия!

— Ти знаеш, че няма да си отида. Хайде успокой се!

Бентам седна, скръсти ръце и отправи към лицето на Атомния човек своя твърд и спокоен поглед. Джими дълго не вдигна глава, но усещаше този поглед върху себе си и в душата му се разля същата слабост, която беше парализирала мускулите му.

— Как си влязъл? — попита той.

— На седемнадесетия етаж трудно се влиза през прозореца. Беше отключено.

— Остави шегите! Дотегнаха ми! — Джими с яд си спомни, че действително не беше заключил. Напоследък той старателно заключваше заради диаманта всички врати на новото си жилище въпреки уверенията на Дино, че няма кой да му го открадне, а сега в бързината беше забравил. Той искаше още веднъж да предупреди Бентам да си отиде, но чувствуваше вече, че дори и да остане сам, не ще му стигнат силите да се покачи на прозореца. — Кой дявол те домъкна тук?

Бентам се засмя:

— Понеже няма дяволи, вероятно някоя по-малко нечиста сила. Но това не е интересно. Интересното е защо ти ме мразиш.

— Първо, защото ме съживи — отвърна Джими е вледеняваща успокоеност, — второ, защото ми попречи сега да свърша една работа, която отдавна трябваше да свърша, и трето… — той се позапъна — и трето, защото си ти.

Да, това трето нещо, той като че ли най-много ненавиждаше у своя приятел. Тази непоколебима твърдост, тази безмилостна способност да се смее над всичко, тази непоклатима господарственост на човека, който дружи със земята и ежедневно я побеждава.

— Разбра ли?

— Разбрах.

Замълчаха отново. След малко Джими попита:

— За какво си дошел в Нюйорк?

— По нареждане на академията. Трябва им ръководител на геофизическа група за новата планета и по някакво недоразумение са решили, че аз съм най-способният. Както виждаш, скоро ще се отървеш окончателно от мене.

— За първата експедиция ли?

— За първата.

Джими разтърка с две ръце лицето си, както правеше понякога, когато се мъчеше бързо да съобрази нещо.

— Ще ме вземеш със себе си.

— Ти си полудял, мойто момче! Имаш ли представа какво искаш? Пък и това не зависи от мен.

— Тогава ще се самоубия.

Бентам го погледна без изненада, задържа погледа си дълго и преценката в него лъщеше като студеното острие на внимателно режещ нож.

— Добре. Ще се опитам да те вредя. Но ти пак помисли! Хубаво си помисли! Спомни си експедицията на Светозар! Ако въобще се върнем, то ще бъде след петнадесет-двадесет години…

Атомният човек не издържа стоманената обтегнатост на този разговор, пречупи се, изхлипа:

— Все ми е едно! Не мога повече, Еди!

— Да, разбрах. Затова ти казах, че ще се опитам.

Нямаше съчувствие, нямаше жал в гласа му и Джими не можа да се размекне. Имаше онова спокойствие и разбиране, на което той неведнъж беше се опирал. Джими вдигна очи към него и за сетен път почувствува, че човекът, когото мразеше, когото ненавиждаше, по едно странно стечение на обстоятелствата, беше може би единственият, който е в състояние не само да го разбере, но и без унизително съжаление да му предложи някаква опора.

Късно вечерта Едуард Бентам намина, за да му съобщи, че въпросът с неговото заминаване е уреден. Той не каза, че през целия следобед беше се занимавал само с това, че то беше му коствувало многочасови преговори с академии и педагогически комисии, че накрая въпросът бе отнесен чак до върховния планетарен съвет. Трудността се състоеше в ограничения брой на експедицията, която не биваше да се лишава дори и от един само специалист за сметката на човек без необходима специалност. А от общи работници експедицията нямаше нужда. Машините и уредите заместваха общите работници. При това експедицията се състоеше все от стари, опитни изследователски вълци, калени в суровите условия на много борби с природата и свикнали да вършат всичко сами. Бентам едва склони един от младшите членове на своята бригада да се откаже в полза на Джими. Това беше твърде голяма жертва, която той изискваше от него, лишавайки го от щастието да бъде между първите посетители на Терра секунда, ала момъкът излезе разбран и успя да се трогне от злочестата съдба на своя далечен предшественик.

Всички тези неща геофизикът не каза на Джими, а само го попита:

— Доволен ли си?

— Не знам — отвърна Джими, който съзнаваше вината си пред него. — Предполагам, че там ще се намери някаква работа и за мен, а това е вече друго. Да, Еди! — въздъхна той. — Оказах се съвсем непригоден за вашия живот. Там, сред диваците, може би ще бъда и аз полезен с нещо. Сред диваци нашего брата винаги се е чувствувал по-добре.

Тъжната самокритика на Атомния човек смекчи охлаждането, настъпило между тях след вчерашния разговор. Бентам се усмихна сдържано:

— Ами, ако няма диваци? Не е сигурно!

— Не може да няма. Не ми се иска да вярвам, че аз съм единственият дивак във вселената. Ти сърдиш ли ми се още, Еди?

— Не. Напротив! Аз съм поласкан, че мразиш мен повече от другите ми днешни събратя.

Джими не разбра отговора, но той мислеше за друго. Ръката му се протегна и геофизикът я пое. В това ръкостискане имаше благодарност, имаше доверие, имаше и едно твърдо приятелско обещание.

— Значи, готвѝ се! След два дни заминаваме за Тибет. Там е централната подготвителна база за космически полети. Ще ни обучават, екипират…

— Какво трябва да направя?

— Всъщност нищо. Дрехи ще ни дадат там, специални. Излишен товар не бива да се взима. Ръчен багаж, ако имаш някакъв.

— Че какъв ръчен багаж?

Бентам се засмя:

— Ти дойде без багаж в нашия свят, без багаж ли ще си отидеш?

Джими не се засегна. Хапливата забележка на Бентам му говореше, че геофизикът си остава и занапред все същият оригинален, но добър приятел.

Багажът се оказа обаче действително един проблем. През тези два дни до отпътуването за Тибет Джими Кук беше заминал вече с мислите си на далечната Втора земя, която трябваше да го приеме за нов живот, да му възвърне старото щастие. Унесен в надежди и предположения, той бързо успя да забрави и Марина, и всичките рани, които бяха отворили в душата му неговите няколкомесечни лутаници и опити да се вживее с тези чужди и непонятни хора. Върна се трескавата енергичност на духа му, с която някога така упорито изграждаше своята кариера. Закипя в душата му желание за работа. Събудиха се мечтите.

Да! На тази Терра секунда ще има работа. Ще има живот. Ще има къде да покаже на какво е способен. Той ще направи огромни плантации, ще разработва мини… Диваци има достатъчно. Ще основе някое акционерно дружество. Джими Кук и Ко. Това звучеше добре…

Глупости, прекъсваше се той сам. Та заедно с него отиват още сто души. Ще дойдат след тях и други. Кой ще му разреши да прави плантации и да държи роби? Те ще пренесат своето равенство и на Втората земя. Нищо! Ще живее като трапер. Ще ходи на лов за интересни животни. Ще стане вожд на някое от дивите племена. Той се унесе в спомените си за Кожения чорап, за Винету и Поразяващата ръка, за десетките герои на индиански романи, които бе чел като дете. А може да стане и истински мисионер! — прокрадваше се в мислите му едно плахо, ново светоусещане. Ще учи диваците как да живеят, ще ги приобщава към цивилизацията, ще им предава знанията си…

Но дали ще успее? Та той не можа да разбере тези умни и добри хора, които така любезно му обясняваха всичко! Ще разбере ли диваците? А нали за да ги научи на нещо, той трябва първо да ги разбере?…

Такива мисли и такива вълнения безпокоеха Джими с особена сила в последния час, преди да дойде Бентам, за да потеглят. Той се суетеше около пътната чанта, в която беше сложил машинката за бръснене и големия диамант. Чудеше се какво още да вземе със себе си. Наоколо по маси и в чекмеджета имаше все хубави неща, ала те не бяха негови. Пък не му и трябваха. Диваците ли ще смайва с тях? Но какво друго да вземе? Какво? Нищо? Тази думичка го натъжи. Да, той като че ли наистина не можеше да вземе нищо оттук. Цял един чудесен свят беше му се предлагал, а той не беше способен да вземе от него каквото и да било!

Затвори чантата с препълнено от тъга сърце и тежко въздъхна. Отиваше си, нищо не взел и нищо не оставил на Земята…

Бентам го завари да седи в креслото замислен, с печално притворени очи. Пожела да види какъв багаж е взел, ала Джими решително отказа да отвори чантата. Тази упоритост изненада геофизика.

— Да не си откраднал нещо от нашия свят? — пошегува се той.

— Не — отвърна Джими и скръбно поклати глава.

Геофизикът го погледна изпитателно, разбра и повече не попита.

Качиха се на покрива и седнаха в специалния колеоптер, който трябваше да ги отнесе до Тибет. Бентам, спокоен, весел и оживен, държеше волана и се взираше нагоре в облаците, накъдето бързо ги издигаше малката остроноса машина. Притиснат в креслото от силния напън на скоростта, Джими гледаше как изчезват небостъргачите, как се размиваха в далечината очертанията на неговия Нюйорк, на чуждия Нюйорк, който отдавна бе престанал да бъде негов. Едно страхливо и същевременно радостно възбуждение изблъскваше от гърдите му тъгата на раздялата.

„Хубаво е — мислеше той, — че откриха тая планета! Сега поне има къде да отида…“

Същото страхливо и същевременно радостно възбуждение беше обхванало и автора на тази книга, когато дописваше последната й страница.

„Хубаво е, че откриха тая планета!“ — мислеше и той, защото сам не знаеше вече какво да прави повече с тоя нещастен Атомен човек.