Атлас изправи рамене. Не им противоречи

Глава VIIЕксплоататорите и експлоатираните

Релсите се изкачваха между скалите до петролните кули, а петролните кули се издигаха до небето. Дагни стоеше на моста и гледаше хребета на хълма, където слънцето огряваше парче метал на върха на най-високото съоръжение.

Изглеждаше като бяла факла, запалена над снега по върховете на „Уайът Ойл“. През пролетта, мислеше си тя, коловозите щяха да срещнат линията, която нарастваше към тях от Шайен. Спусна поглед по синьо-зелените релси, които започваха от кулите, слизаха, пресичаха моста и минаваха покрай нея. Обърна глава и ги проследи през ясния въздух, докато те продължаваха да правят огромни завои, окачени по склоновете на планините, някъде далеч, до края на новите коловози, където един локомотивен кран, като ръка с оголени кости и жили, се движеше изопнат на фона на небето.

Покрай нея мина влекач, натоварен със синьо-зелени снопове релси. Звукът от свредели идваше като постоянен тътен далеч отдолу, където мъжете, люлеещи се на метални кабели, изрязваха правата каменна стена на каньона, за да подсилят подпорите на моста. Можеше да види долу по линията как мъжете работят с ръце, вдървени от напрежението в мускулите, докато държаха ръкохватките на машините за полагане на траверси.

— Мускули, госпожице Тагарт — беше й казал Бен Нийли, изпълнителят, — мускули — само това е необходимо, за да се построи каквото и да е на този свят.

Изглежда никъде нямаше изпълнител, равен на Макнамара. Тя беше взела най-добрия, когото успя да намери. Нямаше инженер от персонала на „Тагарт“, на когото да се довери да надзирава работата — всички бяха скептични относно новия материал.

— Честно казано, госпожице Тагарт — беше казал главният инженер, — тъй като това е експеримент, който никой не е опитвал преди, не мисля, че е честно да бъде моя отговорност.

— Ще бъде моя — беше отговорила тя.

Той беше на малко повече от четиридесет и беше запазил лековатите маниери от колежа, който беше завършил. Някога „Тагарт Трансконтинентал“ имаше главен инженер: мълчалив, посивял, самообразовал се човек, който не можеше да срещне достоен противник в която и да е железопътна компания. Той беше напуснал преди пет години.

Тя погледна надолу по моста. Стоеше на тънка стоманена греда над пропаст, която беше разцепила планината на дълбочина петстотин метра. Някъде далеч, на дъното, тя можеше да различи неясните очертания на сухо речно корито, струпаните речни камъни, дърветата, изкривени от вековете. Чудеше се дали камъните, трупите и мускулите могат да прехвърлят мост над този каньон. Чудеше се защо изведнъж се замисли, че пещерните хора са живели голи на дъното на този каньон хилядолетия наред.

Погледна нагоре към нефтените полета на Уайът. При кладенците коловозът се разклоняваше. Тя видя малките шайби на стрелките, показващи се от снега. Бяха метални, същите като онези, които бяха пръснати незабелязано из цялата страна — но тези блещукаха на слънцето и блясъкът им беше синьо-зелен. Те й напомняха многото часове тихо, спокойно, търпеливо говорене, в опит да уцели мишената без център, каквато беше господин Моуън — президентът на „Обединената компания за стрелки и семафори“ в Кънектикът.

— Но госпожице Тагарт, скъпа госпожице Тагарт! Моята компания обслужва вашата от поколения, вашият дядо е бил първият клиент на моя дядо, така че не можете да се съмнявате в готовността ни да направим всичко, което искате, но… не споменахте ли стрелки, направени от риърдънов метал?

— Да.

— Но госпожице Тагарт! Разберете какво означава да трябва да работим с този метал. Знаете ли, че не се топи при по-малко от четири хиляди градуса? Чудесно ли? Ами вероятно е чудесно за производителите на двигатели, но аз си мисля, че това означава нов модел пещ, изцяло нов процес, хора за обучаване, объркване на графици, отмяна на правила за работа, всичко да се обърка и после само Бог знае дали ще излезе както трябва или не!… Откъде знаете, госпожице Тагарт?… Как можете да знаете, при условие, че не е правено никога преди?… Ами аз не мога да кажа, че металът е добър, или пък че не е… Ами не, не мога да кажа, дали е произведен от гений, както твърдите, или просто е още една измама, както твърдят доста хора, госпожице Тагарт, доста хора… Е, не, не мога да кажа, че едното или другото имат значение, но кой съм аз, за да поемам рискове с тази работа?

Тя беше удвоила цената на поръчката. Риърдън беше изпратил двама металурзи да подготвят хората на Моуън, да ги обучат, да им покажат, да им обяснят всяка стъпка от процеса, и беше платила заплатите на служителите на Моуън, докато ги обучаваха.

Погледна болтовете по релсите в краката си. Те напомняха за нощта, когато беше чула, че леярната „Съмит“ в Илинойс, единствената компания, пожелала да направи болтове от риърдънов метал, беше банкрутирала, преди да достави половината й поръчка. Тя беше летяла до Чикаго същата нощ: беше извадила от леглата им трима адвокати, един съдия и един щатски конгресмен: беше подкупила двама от тях и заплашила останалите: и беше получила документ — извънредно разрешение, чиято легалност никой нямаше да може да оспори: беше успяла да отключи катинарите на вратите на „Съмит“; и там беше видяла екип от полуголи работници да работи на пещите още преди прозорците да посивеят от светлината на деня. Екипите бяха останали на работа под ръководството на инженер на Тагарт и металург на Риърдън. Възстановяването на линията „Рио Норте“ не беше забавено.

Тя слушаше звуците от свределите. Работата се забави само веднъж, когато започваха пробиването за подпорите на моста.

— Нищо не можах да направя, госпожице Тагарт — беше казал Бен Нийли обидено. — Знаете колко бързо се износват главите на свределите. Получавам ги по поръчка, но „Инкорпорейтид Туул“ са се натъкнали на малък проблем, и те не са успели да направят нищо — „Асошиейтед Стийл“ е закъсняла с доставката на стомана, така че можем единствено да чакаме. Няма полза да се ядосвате, госпожице Тагарт, правя най-доброто, на което съм способен.

— Наела съм ви да свършите работата, а не най-доброто, на което сте способен — каквото и да е то.

— Странни неща говорите. Това е непопулярно поведение, госпожице Тагарт, изключително непопулярно.

— Забравете „Инкорпорейтид Туул“. Забравете стоманата. Поръчайте да ви направят главите от риърдънов метал.

— Не и аз. Имах достатъчно неприятности с проклетото нещо в тия ваши релси. Няма да си съсипвам собственото оборудване.

— Глава на свредел от риърдънов метал ще надживее три стоманени.

— Може би.

— Казах ви да ги поръчате.

— Кой ще плати за това?

— Аз.

— Кой ще ми намери производител?

Тя се беше обадила на Риърдън. Той беше намерил изоставена фабрика за инструменти, отдавна излязла от употреба. Час по-късно я беше купил от роднините на последния й собственик. В рамките на един ден фабриката беше отворена отново. След седмица главите за свределите от риърдънов метал бяха доставени при моста в Колорадо.

Тя гледаше моста. Той олицетворяваше един зле решен проблем, но трябваше да го приеме. Мостът — четиристотин метра стомана над черната пропаст — беше построен по времето на сина на Нат Тагарт. Отдавна не беше безопасен — беше закърпен със стоманени подпорни греди, после с железни, най-сетне с дървени — не си струваше кърпенето.

Беше измислила нов мост от Риърдънов метал. Беше помолила главния си инженер да представи проект и оценка на разходите.

Проектът беше за стоманен мост, непохватно преоразмерен, за да се съобрази с по-голямата якост на новия метал — разходите правеха проекта немислим.

— Извинете, госпожице Тагарт — обидено беше казал той, — не знам какво искате да кажете с това, че не съм използвал метала. Този дизайн е адаптация на най-добрите известни мостове. Какво друго очаквате?

— Нов строителен метод.

— Какво имате пред вид под нов метод?

— Имам пред вид, че когато хората са се сдобили със стомана за строеж, те не са я използвали, за да правят стоманени копия на дървени мостове.

И беше добавила уморено:

— Направете ми оценка на това, от което ще имаме нужда, така че старият мост да трае още пет години.

— Да, госпожице Тагарт — бодро беше казал той. — Ако го подсилим със стомана…

— Ще го подсилим с риърдънов метал.

— Да, госпожице Тагарт — студено беше казал той.

Тя гледаше покритите със сняг планини. Понякога работата й в Ню Йорк изглеждаше тежка. Когато имаше бели петна, спираше в средата на кабинета си, парализирана от отчаяние заради неумолимостта на времето, което не можеше да разтегли в ден, когато спешните срещи следваха една след друга; когато обсъждаше износени дизелови локомотиви, изгнили товарни вагони, излезли от строя семафори, падащи приходи; когато мислеше за последната спешна нужда по строежа на „Рио Норте“; когато говореше, а две линии от синьо-зелен метал пресичаха съзнанието й; когато прекъсваше преговорите, разбирайки изведнъж защо някоя новина я е притеснила и хващаше слушалката, за да се обади на изпълнителя и да каже:

— Откъде взимате храната за хората си?… Така си и помислих. „Бартън и Джоунс“ от Денвър са фалирали вчера. По-добре намерете веднага друг доставчик, ако не искате да умрете от глад.

Строеше цялата линия от бюрото си в Ню Йорк. Изглеждаше трудно. Но сега гледаше коловоза. Той растеше и щеше да бъде завършен навреме.

Чу резки, забързани стъпки и се обърна. Един мъж идваше нагоре по коловоза. Беше висок и млад, на тъмнокосата му глава нямаше шапка, въпреки студения вятър, носеше работническо кожено яке, но не изглеждаше като работник — походката му издаваше твърде много властна увереност. Не можа да разпознае лицето му, докато не дойде по-близо. Беше Елис Уайът. Не беше го виждала от разговора в кабинета си.

Той се приближи, спря, погледна я и се усмихна.

— Здравей, Дагни — каза той.

Последва моментна емоция и тя разбра всичко, което тези две думи означаваха. Беше прошка, разбиране, признание. Беше поздрав.

Тя се засмя като дете, щастлива, че всичко е наред.

— Здравей — каза тя и протегна ръка.

Неговата ръка задържа нейната за миг повече, отколкото изискваше поздравът. Това беше техният подпис под обсъден и разбран договор.

— Кажи на Нийли да сложи нови заграждения за сняг на миля и половина в прохода Гранада — каза той. — Старите са изгнили. Няма да издържат още една буря. Прати му ротативен снегорин. Той разполага с някаква купчина желязо, която не може да изрине и задния му двор. Големите снегове ще дойдат всеки момент.

Тя го огледа за миг.

— Колко често го правиш? — попита тя.

— Кое?

— Да идваш и да наблюдаваш работата.

— От време на време. Когато имам време. Защо?

— Беше ли тук, когато се срути скалата?

— Да.

— Учудих се колко бързо и добре разчистиха линията, когато получих доклада. Накара ме да мисля, че Нийли е по-добър, отколкото съм предполагала.

— Не е.

— Ти ли организира системата за прекарване на дневните му доставки до линията?

— Естествено. Хората му губеха половината си време, за да търсят разни неща. Кажи му да си види резервоарите. Някоя нощ ще замръзнат. Виж дали можеш да му намериш друг багер за канавки. Не ми харесва видът на този, който има. Провери и кабелите му.

Тя го погледна за момент.

— Благодаря, Елис.

Той се усмихна и се отдалечи. Тя го гледаше как преминава по моста и тръгна по дългия път нагоре към сондажните кули.

— Мисли си, че притежава всичко, нали?

Тя се обърна изненадана. Бен Нийли се беше приближил. Палецът му сочеше към Елис Уайът.

— Кое всичко?

— Железопътната линия, госпожице Тагарт. Вашата линия. А може би и целия свят. Това си мисли.

Бен Нийли беше набит човек с меко, навъсено лице. Очите му бяха упорити и празни. На синкавата светлина на снега кожата му имаше оттенък на масло.

— Защо продължава да се мотае тук? — каза той. — Сякаш само той разбира от работата на всички. Високомерен фукльо. За кого се мисли?

— Върви по дяволите — спокойно каза Дагни, без да повишава глас.

Нийли така и не разбра какво я накара да го каже. Но някаква част от него, по някакъв негов си начин, го знаеше: за нея беше шокиращо, че той не беше шокиран. Не каза нищо.

— Да отидем в щаба ти — уморено каза тя, сочейки към стария вагон на един хълм в далечината. — Вземи някой, който да записва.

— Ами за тези траверси, госпожице Тагарт? — припряно каза той, като тръгнаха. — Господин Коулман от вашия офис ги одобри. Не каза нищо за прекалено износване. Не виждам защо мислите, че са…

— Казах, че ще ги смените.

Когато излезе от вагона — изтощена от двучасовите усилия да бъде търпелива, да инструктира, да обяснява, — тя видя автомобил, паркиран на разбития черен път; черна двуместна кола, блестяща и нова. Една нова кола беше удивителна гледка навсякъде — човек не ги виждаше често.

Тя се огледа и хлъцна при вида на високата фигура, застанала до подпората на моста. Беше Ханк Риърдън — не очакваше да го види в Колорадо. Изглеждаше погълнат от изчисления, с молив и бележник в ръка. Дрехите му привличаха внимание също като колата, и то по същата причина — носеше прост тренчкот и шапка със скосена периферия, но те бяха с такова високо качество, толкова очебийно скъпи, че изглеждаха показни сред оръфаните дрехи на тълпата навсякъде — още по-видимо, защото той ги носеше съвсем естествено.

Изведнъж осъзна, че тича към него — всяка следа от изтощение беше изчезнала. После си спомни, че не го е виждала от партито. Спря се. Той я видя, помаха й за поздрав с жест на удоволствие и учудване и тръгна да я посрещне. Усмихваше се.

— Здравей — каза той. — Първо посещение на обекта?

— Пето за три месеца.

— Не знаех, че си тук. Никой не ми каза.

— Мислех, че все някой ден ще се предадеш.

— Да се предам?

— Ще се предадеш и ще дойдеш да видиш това. Това е твоят метал. Как ти се струва?

— Той се огледа наоколо.

— Ако решиш някога да напуснеш железопътния бизнес, уведоми ме.

— Работа ли ще ми дадеш?

— По всяко време.

— Тя го погледна за миг.

— Шегуваш се само наполовина, Ханк. Мисля, че ще ти хареса — да дойда и да те моля за работа. Да ти стана служител, вместо клиент. Да ми даваш заповеди, на които да се подчинявам.

— Да, така е.

Тя каза с твърдо изражение:

— Не напускай стоманения бизнес. Не мога да ти обещая работа в железниците.

— Той се засмя.

— Не се и опитвай.

— Какво?

— Да печелиш битка, чиито условия съм определил аз.

Тя не отговори. Беше поразена от това, което думите му я накараха да почувства — не беше емоция, а физическо усещане за удоволствие, което не можеше да назове или разбере.

— Случайно — каза той, — това не е първото ми пътуване. Бях тук вчера.

— Така ли? Защо?

— Ами дойдох до Колорадо по моя собствена работа, та реших да хвърля един поглед.

— Какво целиш?

— Защо мислиш, че целя нещо?

— Нямаше да губиш време, за да идваш само за един поглед. Не и два пъти.

Той се засмя.

— Така е.

И посочи моста:

— Това целя.

— Какво за него?

— Готово е за скрап.

— Да не мислиш, че не знам?

— Видях спецификациите на поръчката ти за греди от риърдънов метал за този мост. Хабиш си парите. Разликата между онова, което планираш да похарчиш за временно решение, което ще трае няколко години, и цената на нов мост от риърдънов метал е толкова малка, че не виждам защо си даваш зор да запазиш този музеен експонат.

— Мислех за нов мост от риърдънов метал, даже накарах инженерите си да ми дадат оценка.

— И какво ти казаха?

— Два милиона долара.

— Боже Господи!

— Ти какво би казал?

— Осемстотин хиляди.

Тя го погледна. Знаеше, че никога не говори просто ей така. Тя попита, опитвайки се да звучи спокойно:

— Как?

— Ето така.

Той й показа бележника си. Тя видя разпръснатите бележки, многото числа, няколкото груби скици. Разбра схемата му, преди да я е обяснил до край. Не забеляза, че са седнали върху купчина замръзнали дърва, че краката й са притиснати към грубите дъски и че усеща студа през тънките си чорапи. Бяха наведени над няколко листчета хартия, които можеха да позволят на хиляди тонове товар да пресекат отрязък от празно пространство. Гласът му звучеше остро и ясно, докато й обясняваше опъна, натиска, напора, налягането на вятъра. Мостът трябваше да бъде монолитна, четиристотин метрова конструкция. Беше измислил нов вид сводове. Никога не бяха правени преди и не можеха да бъдат направени, освен с греди, които имаха якостта и лекотата на риърдъновия метал.

— Ханк — попита тя, — нима си изобретил това за два дни?

— Боже, не. Изобретих го много преди да имам риърдъновия метал. Измислих го, докато произвеждах стомана за мостове. Освен всичко друго исках метал, с който това да може да се направи. Дойдох тук, просто за да видя твоя специфичен проблем лично.

Той се разсмя, като видя бавното движение на ръката й пред очите й, горчивата бръчка в ъгъла на устата й, сякаш се опитваше да изтрие нещата, срещу които беше водила такава изтощителна, безрадостна битка.

— Това е само груба схема — каза той, — но разбираш, мисля, какво може да се направи?

— Не мога да ти кажа всичко, което разбирам, Ханк.

— Не се притеснявай. Знам.

— Спасяваш „Тагарт Трансконтинентал“ за втори път.

— Едно време беше по-добър психолог.

— Какво искаш да кажеш?

— Защо трябва да ми пука да спасявам „Тагарт Трансконтинентал“? Не знаеш ли, че искам да имам мост от риърдънов метал, който да покажа на цялата страна?

— Да, Ханк. Знам.

— Има твърде много хора, които пищят, че релсите от риърдънов метал не са безопасни. Така че реших да им дам нещо истинско, за което да пищят. Нека видят мост от риърдънов метал.

Тя го погледна и се засмя с истинска наслада.

— Това пък какво е? — попита той.

— Ханк, не познавам никого, ама съвсем никого на света, който би измислил такъв отговор за хората при такива обстоятелства. Освен теб.

— Ами ти? Би ли искала да създадеш отговора с мен и да се изправиш срещу същите крясъци?

— Знаеш, че искам.

— Да. Знам.

Той я погледна с присвити очи — не се смееше като нея, но погледът беше равносилен.

Изведнъж тя си спомни последната им среща на партито. Споменът изглеждаше невероятен. Лекотата помежду им и странното, замайващо чувство, че това е единствената лекота, която и двамата са усещали някъде — правеше мисълта за враждебност невъзможна. Но тя знаеше, че партито се беше състояло, а той се държеше, сякаш не беше.

Отидоха до ръба на каньона. Заедно погледнаха към тъмната бездна, към скалната стена от другата й страна, към слънцето високо над кулите на „Уайът Ойл“. Тя стоеше разкрачена над замръзналите камъни, силно стегната срещу вятъра. Можеше да усети, без да го докосва, линията на гърдите му зад рамото си. Вятърът развяваше палтото й в краката му.

— Ханк, мислиш ли, че можем да го построим навреме? Остават само шест месеца.

— Естествено. Ще отнеме по-малко време и труд от всеки друг мост. Нека накарам инженерите си да поработят върху основната схема и ще ти я изпратя. Без задължения от твоя страна. Просто я погледни и виж сама дали ще можеш да си я позволиш. Ще можеш. После можеш да оставиш твоите колежанчета да поработят върху детайлите.

— Ами металът?

— Ще бъде излят и валцован, дори да трябва да зарежа всяка друга поръчка в завода.

— Ще го произведеш при толкова кратко предизвестие?

— Да съм ти забавял поръчка някога?

— Не. Но както вървят нещата напоследък, може и да не си в състояние да го направиш.

— С кого си мислиш, че говориш — с Орън Бойл?

— Тя се засмя.

— Добре. Прати ми чертежите колкото се може по-скоро. Ще ги погледна и ще те уведомя до четиридесет и осем часа. А що се отнася до моите колежанчета… — тя спря и се намръщи. — Ханк, защо напоследък е толкова трудно да намериш свестни хора за каквато и да е работа?

— Не знам…

Той погледна силуета на планините, врязан в небето. Тънка струйка дим се издигаше от долината в далечината.

— Виждала ли си новите градове в Колорадо и фабриките им? — попита той.

— Да.

— Великолепно е, нали? Да видиш амбициозни хора, които са събрали тук от всяко кътче на страната. Всички са млади, всичките започват от нищо и местят планини.

— Коя планина си решил да преместиш?

— Защо?

— Какво правиш в Колорадо?

Той се усмихна.

— Търся мини.

— Какви мини?

— Медни.

— Боже Господи, нямаш ли си достатъчно работа?

— Знам, че е сложно. Но доставките на мед стават напълно ненадеждни. Изглежда няма нито една първокласна компания, останала в бизнеса в тази страна, а аз не искам да си имам работа с „Д’Анкония мед“. Не вярвам на този плейбой.

— Не те виня — каза тя, гледайки встрани.

— Така че, ако не е останал никой компетентен, който да го направи, ще трябва да си изкопая собствена мед, както копая и желязната си руда. Не мога да рискувам да бъда забавен от тия аварии и недостиг. За риърдъновия метал ми трябва доста мед.

— Купи ли мината?

— Още не. Има няколко проблема за разрешаване. Да намеря хора, оборудване, транспорт.

— Охо — тя се разсмя. — Ще си говорим за построяване на разклонение на линията?

— Може. Няма граници на възможностите в този щат. Знаеш ли, че тук има всякакви природни богатства, които чакат недокоснати? И как само растат заводите им! Чувствам се десет години по-млад, като дойда тук.

— А аз не — тя гледаше на изток, отвъд планините. — Аз мисля за контраста навсякъде другаде по системата на Тагарт. Има по-малко стоки за транспортиране, с всяка година произведеният тонаж спада. Сякаш… Ханк, какво става със страната?

— Не знам.

— Продължавам да си мисля за това, което ни казваха в училище — че слънцето губи енергия, става по-студено с всяка година. Помня как се чудех как ще изглеждат последните дни на света. Мисля… че ще бъде като сега. Ще става по-студено и всичко ще спира.

— Никога не съм вярвал в тази история. Навремето мислех, че ако слънцето се изтощи, хората ще намерят заместител.

— Така ли? Странно. И аз си мислех същото.

— Той посочи струйката дим.

— Ето го новият ти изгрев. Ще подхрани останалите.

— Ако не спре.

— Мислиш ли, че може да бъде спрян?

— Тя погледна релсите под краката си и каза:

— Не.

— Той се засмя. Погледна към релсите, погледът му се премести по коловоза, по склоновете на планината, до крана в далечината. Тя видя две неща, сякаш за миг двете останаха единствени в полезрението й: очертанията на профила му и синьо-зелената нишка, блестяща в пространството.

— Направихме го, нали? — каза той.

— Като отплата за всичките усилия, за безсънните нощи, за мълчаливата вяра, въпреки отчаянието, този момент беше всичко, което тя искаше.

— Да. Направихме го.

— Тя погледна встрани, забеляза един стар кран на страничната линия и помисли, че кабелите му са износени и имат нужда от подмяна. Това беше някаква страхотна яснота отвъд емоциите, след като си бил награден да изпиташ всичко, което може да се почувства. Тяхното постижение, си помисли тя, и момента на признанието му, на притежанието му — каква по-голяма интимност можеха да споделят? Сега беше свободна да посрещне и най-простите и всекидневни проблеми, защото нищо за нея вече не можеше да бъде лишено от значение.

— Зачуди се защо е сигурна, че се чувства тъкмо така. Той се обърна рязко и тръгна към колата си, тя го последва. Не се погледнаха.

— Трябва да тръгна на Изток след час — каза той.

— Тя посочи колата.

— Откъде взе това?

— Оттук. Марка „Хамънд“. От Колорадо са — единствените хора, които още правят хубави коли. Просто я купих, когато дойдох.

— Страхотна работа.

— Нали?

— Ще караш ли до Ню Йорк?

— Не, ще накарам да ми я изпратят. Дойдох със самолета си.

— Така ли? А аз карах от Шайен. Трябваше да видя линията, но сега бързам да се прибера колкото може по-скоро. Ще ме вземеш ли? Мога ли да летя обратно с теб?

Той не отговори веднага. Тя забеляза моментната, празна пауза.

— Съжалявам — каза той. Тя се зачуди дали си въобразява рязката нотка в гласа му. — Няма да летя до Ню Йорк. Отивам в Минесота.

— Добре, тогава ще се опитам да си намеря редовен полет, ако успея днес.

Тя гледаше как колата му изчезва надолу по криволичещия път. Отиде на летището след час. Беше малка писта в дъното на един разлом в пустинната планинска верига. По твърдата, неравна земя имаше малки преспи сняг. Един сигнален стълб се изправяше от едната страна с жиците си по земята, останалите бяха съборени от бурята.

Самотен служител дойде да я посрещне.

— Не, госпожице Тагарт — извинително каза той — никакви самолети до вдругиден. Има само един трансконтинентален лайнер на всеки два дни, знаете, а този, който трябваше да пристигне днес, е прикован към земята в Аризона. Повреда в двигателя, както винаги.

Той добави:

— Жалко, че не дойдохте малко по-рано. Преди малко господин Риърдън излетя за Ню Йорк с частния си самолет.

— Не тръгна за Ню Йорк, нали?

— Ами, напротив. Така каза.

— Сигурен ли сте?

— Каза, че има среща там довечера.

Тя погледна небето на изток безизразно и без да мърда. Не можеше да намери никаква причина, нищо, на което да се опре, никакъв начин да прецени, нито да разбере.

— По дяволите тези улици! — каза Джеймс Тагарт. — Ще закъснеем.

Дагни погледна напред иззад гърба на шофьора. През кръгчето, направено от чистачките върху покритото с мокър сняг стъкло, тя видя черните, очукани, блестящи покриви на коли, подредени в неподвижна редица. Далеч напред петното на червен фенер ниско над земята бележеше мястото на уличните изкопни работи.

— На всяка втора улица има нещо — раздразнително каза Тагарт. — Защо не ги оправи някой?

Тя се облегна и закопча яката на палтото си. Чувстваше се изтощена в края на деня, който беше започнала на бюрото си в кабинета, в седем сутринта, ден, който беше прекъснала недовършен, за да се втурне към къщи и да се облече, защото беше обещала на Джим да говори на вечерята на Нюйоркския бизнес съвет.

— Искат да им изнесем реч за риърдъновия метал — беше казал той. — Можеш да го направиш много по-добре от мен. Важно е да представим нещата както трябва. Има толкова противоречия за риърдъновия метал.

Докато седеше до него в колата му, тя съжали, че се е съгласила. Гледаше улиците на Ню Йорк и мислеше за надпреварата между метала и времето, между релсите на линията „Рио Норте“ и изминаващите дни. Почувства се сякаш нервите й са опънати докрай от неподвижността на колата, от вината, че губи цяла вечер, когато не може да си позволи да изгуби и час.

— С всички тези атаки срещу Риърдън, които чуваме навсякъде, може и да му трябват няколко приятели — каза Тагарт.

Тя го погледна невярващо.

— Искаш да кажеш, че ще застанеш зад него?

Той не отговори веднага, после попита мрачно:

— Този доклад на специалния комитет на Националния съвет на металургичната индустрия… какво мислиш за него?

— Знаеш какво мисля за него.

— Казаха, че риърдъновият метал е заплаха за обществената безопасност. Казаха, че химическият му състав е погрешен, че е крехък, че се разгражда на молекулярно ниво, и че ще се счупи изведнъж, без предупреждение… — той спря, сякаш молеше за отговор. Тя не отговори. Той попита притеснено:

— Не си променила мнението си за него, нали?

— За кое?

— За този метал.

— Не, Джим, не съм си променила мнението.

— Все пак те са експерти… хората от този комитет… Водещи експерти… Главни металурзи в най-големите компании, с купища степени от университети из цялата страна… — каза го със съжаление, сякаш я молеше да го накара да се усъмни в тези хора и тяхната преценка.

Тя го гледаше учудена — това не му беше присъщо.

Колата подскочи напред. Движеше се бавно през дупка в дъсчената бариера, покрай дупката от разбит водопровод. Тя видя новите тръби, струпани до изкопа, на тръбите имаше марка: леярна „Стоктън“, Колорадо. Погледна встрани — не искаше да й се напомня за Колорадо.

— Не мога да разбера — отчаяно каза Тагарт; — най-добрите експерти от Националния съвет на металургичната индустрия…

— Кой е президент на Националния съвет на металургичната индустрия, Джим? Орън Бойл, нали?

— Тагарт не се обърна към нея, но челюстта му увисна.

— Ако тоя дебел мърляч мисли, че може… — започна той, но спря, без да довърши.

Тя погледна нагоре към една улична лампа на ъгъла. Стъклен глобус, пълен със светлина. Висеше, защитен от бурята, осветявайки заковани прозорци и напукани тротоари, като единствен техен страж. На края на улицата, от другата страна на реката, на фона на отблясъка от една фабрика, тя видя тънкия силует на електростанция. Един камион преминаваше и я скри от поглед. Беше от камионите, които захранваха електростанцията — цистерна, чиято блестяща нова боя беше непроницаема за суграшицата — зелен, с бели букви: „Уайът Ойл, Колорадо“.

— Дагни, чу ли за дискусията на срещата на профсъюза на работниците от стоманолеенето в Детройт?

— Не, каква дискусия?

— Излезе във всички вестници. Обсъждали дали членовете им трябва или не да работят с риърдънов метал. Не стигнали до решение, но това било напълно достатъчно за изпълнителя, който щял да рискува с риърдънов метал. Анулирал поръчката, и то бързо! Ами ако… ако всички решат да не го използват?

— Да решават.

Светла точка се издигаше по права линия към върха на невидима кула. Беше асансьорът на огромен хотел. Колата мина покрай алеята пред сградата. Неколцина мъже пренасяха тежък сандък с оборудване от един камион към мазето. Видя името на сандъка: „Нилсън Мотърс, Колорадо“.

— Не ми харесва резолюцията, приета от комитета на учителите в Ню Мексико — каза Тагарт.

— Каква резолюция?

— Решили са, че не бива да се позволява на децата да се возят по новата линия „Рио Норте“ на „Тагарт Трансконтинентал“, след като бъде завършена, защото не е безопасна… Казали са го конкретно — новата линия на „Тагарт Трансконтинентал“. Излезе във всички вестници. Това е невероятна реклама за нас… Дагни, какво мислиш да направим, за да им отговорим?

— Да пуснем първия влак по новата линия „Рио Норте“.

Той млъкна за дълго. Изглеждаше странно унил. Тя не можеше да го разбере: той не злорадстваше, не използваше мненията на любимите си авторитети срещу нея, изглежда молеше да го успокои.

Една кола профуча покрай тях, за секунда зърна мощта — гладко, уверено движение и блестящ корпус. Знаеше марката на колата: „Хамънд“, Колорадо.

— Дагни, дали… дали ще построим линията… навреме?

Странно беше да чуе нотката на проста емоция в гласа му — несложният звук на животинския страх.

— Господ да е на помощ на този град, ако не успеем! — отговори тя.

Колата зави зад един ъгъл. Над черните покриви на града тя видя календара, осветен от прожектор. На него пишеше „29 януари“.

— Дан Конъуей е копеле!

Думите изригнаха изведнъж, сякаш не можеше да ги сдържа повече. Тя го погледна удивено.

— Защо?

— Отказа да ни продаде колорадските линии на „Финикс-Дюранго“.

— Не си… — трябваше да спре. Започна отново, сдържайки гласа си равен, за да не закрещи: — Не си му го предложил, нали?

— Разбира се, че му предложих!

— Не си очаквал… да ги продаде… на теб?

— Че защо не? — истерично войнствения му маниер се беше върнал. — Предложих му повече от всички други. Нямаше да харчим пари да изтръгваме релсите и да ги извозваме, можехме да ги използваме, както са. И щеше да е чудесна реклама — че се отказваме от релсите от риърдънов метал, от уважение към общественото мнение. Щеше да си струва всяка стотинка при добра воля! Но кучият му син отказа. Всъщност декларира, че нито фут релси няма да бъде продаден на „Тагарт Трансконтинентал“. Продава го на парче на всеки скитник, на железници с по един локомотив в Арканзас или Северна Дакота, продава на загуба, в пъти под цената, която му предложих, копелето! Дори не иска да печели! И трябва да видиш как са му налетели тези лешояди! Знаят, че няма да намерят релси никъде другаде!

Тя седеше с наведена глава. Не можеше да понесе да го погледне.

— Мисля, че това е противно на намерението на правилото „Гарван гарвана око не вади“ — ядосано каза той. — Мисля, че намерението и целта на Националното железопътно обединение беше да защити основните системи, а не затънтените кътчета на Северна Дакота. Но не мога да поискам сдружението да гласува за това сега, защото всички са там и се надпреварват за тия релси!

Тя каза бавно, сякаш й се щеше да носи ръкавици, за да си служи с думите:

— Разбирам защо искаш да защитя риърдъновия метал.

— Нямам представа за какво…

— Млъкни, Джим — тихо каза тя.

Той замълча за момент. Сетне отметна глава назад и каза провлачено и предизвикателно:

— По-добре да защитиш както трябва риърдъновия метал, защото Бъртрам Скъдър може да бъде доста саркастичен.

— Бъртрам Скъдър?

— Той ще бъде един от ораторите тази вечер.

— Един от… Не ми каза, че ще има и други оратори.

— Ами… аз… Какво значение има? Не те е страх от него, нали?

— Нюйоркският бизнес съвет… и ти каниш Бъртрам Скъдър?

— Защо не? Не мислиш ли, че е хитро? Той няма лоши чувства към бизнесмените, наистина. Приел е поканата. Искаме да бъдем широко скроени и да изслушаме всички страни, а и може би да го спечелим… Е, какво зяпаш? Ще можеш да го биеш, нали?

— … Да го бия?

— В ефир. Ще се излъчва по радиото. Ще дебатираш с него по въпроса „Дали риърдъновият метал е смъртоносен продукт на алчността?“.

Тя се наведе напред. Отвори стъклената преграда към предната седалка и нареди:

— Спри колата!

Не чу какво казваше Тагарт. Смътно забеляза, че гласът му се е извисил до крясък:

— Те чакат! Петстотин души на вечеря, национално покритие! Не можеш да ми го причиниш!

Той сграбчи ръката й, крещейки:

— Но защо?

— Проклет глупак, да не мислиш, че смятам въпроса им за спорен?

Колата спря, тя изскочи и се затича.

Първото нещо, което забеляза след известно време, бяха чехлите й. Вървеше бавно, нормално и беше странно да усети леден камък под тънките подметки на черните сатенени сандали. Тя отметна косата си назад, махна я от челото си, и усети как мокри снежинки се топят в дланта й.

Сега беше спокойна, заслепяващият гняв си беше отишъл — чувстваше единствено сиво изтощение. Главата я болеше малко, разбра, че е гладна и си спомни, че трябваше да вечеря в Британския съвет. Продължи. Не искаше да яде. Помисли си, че може да си вземе чаша кафе някъде, а после да си вземе такси до къщи.

Огледа се наоколо. Не се виждаха таксита. Не познаваше квартала. Не изглеждаше добър. Видя празен парцел от другата страна на улицата, изоставен парк, обграден от назъбена ограда, която изглеждаше като контура на далечни небостъргачи и фабрични комини, видя няколко светлини в прозорците на порутените къщи, няколко малки, мърляви магазинчета, затворени за през нощта, и мъглата на Ист Ривър на две пресечки.

Тя тръгна обратно към центъра на града. Черната форма на някаква развалина изникна пред нея. Някога отдавна е била сграда с офиси — виждаше небето през голия стоманен скелет и ъгловите останки от тухлите, които се бяха натрошили. В сянката на развалините, като тревичка, бореща се да оцелее в основите на мъртъв гигант, имаше малко ресторантче. Прозорците му бяха като ярка ивица стъкло и светлина. Тя влезе.

Вътре имаше чист тезгях с лъскава хромирана лента по краищата. Имаше лъскава машина за топли напитки и аромат на кафе. На тезгяха седяха неколцина мърляви типове, зад него стоеше плещест възрастен мъж, а ръкавите на чистата му бяла риза бяха навити до лактите. Топлият въздух я накара да разбере с благодарност, че просто й е било студено. Загърна се с черната си кадифена наметка и седна на бара.

— Чаша кафе, моля — каза тя.

Мъжете я гледаха без любопитство. Не изглеждаха учудени да видят жена във вечерно облекло да влиза в бедняшка кръчма — нищо не учудваше никого в наши дни. Собственикът се обърна невъзмутимо, за да изпълни поръчката й; във вялото му безразличие имаше някаква мекота, която не задава въпроси.

Не можеше да каже дали четиримата мъже до нея бяха просяци или работници — нито дрехите, нито маниерите показват разликата в наше време. Собственикът сложи пред нея каничка кафе. Тя сключи ръце около нея, наслаждавайки се на топлината й. Огледа се и си помисли, правейки си сметка заради професионалния си навик, колко е прекрасно, че човек може да си купи толкова много за десет цента.

— Премести поглед от неръждаемия стоманен цилиндър на машината за кафе към чугунения тиган, към стъклените рафтове, емайлираната мивка и хромираните ножове на миксера. Собственикът печеше филийки. Изпитваше удоволствие да наблюдава изобретателността, вложена в лентата, която се движеше бавно, прекарвайки филийките хляб покрай нажежените метални спирали. След това видя името, гравирано на тостера: „Марш, Колорадо“.

Отпусна глава върху ръката си на тезгяха.

— Няма полза, госпожа — каза старият скитник до нея.

Наложи се да изправи глава. Трябваше да се усмихне развеселено, на него и на себе си.

— Няма ли? — попита тя.

— Не. Забрави. Само се заблуждаваш.

— За какво?

— За всичко, което струва и пукната пара. Всичко е само прах, госпожа, прах и кръв. Не вярвай в мечтите, с които те тъпчат, и няма да те наранят.

— Какви мечти?

— Историите, дето ти ги разказват, докато си млад — за човешкия дух. Няма никакъв човешки дух. Човекът е просто долнопробно животно, без интелект, без душа, без добродетели или морални ценности. Животно, способно само на две неща — да яде и да се плоди.

Изпитото му лице с опулени очи и повехнали черти, което някога е било изтънчено, все още правеше впечатление. Изглеждаше като карикатура на евангелист или професор по естетика, който е прекарал години в съзерцание из мрачни музеи. Тя се чудеше какво го е разрушило, каква грешка по пътя може да доведе човек до това.

— Минаваш през живота и търсиш красота, величие, някакво върховно постижение — каза той. — А какво намираш? Купища хитра машинария, с която правят тапицирани коли или матраци с пружини.

— Какво им е на матраците с пружини? — попита един мъж, който изглеждаше като шофьор на камион. — Не му обръщайте внимание, госпожа. Обича да се слуша как говори. Безобиден е.

— Единственият талант на човека е долната ловкост да удовлетворява нуждите на тялото си — каза старият скитник. — За това не е необходима интелигентност. Не вярвайте на историите за разума на човека, за духа му, за идеалите му, за усещането му за неограничена амбиция.

— Аз не вярвам — каза едно младо момче, което седеше на ъгъла на тезгяха. Носеше палто, разпрано на едното рамо, а квадратната му уста изглеждаше оформена от горчивината на целия му живот.

— Дух ли? — каза старият скитник. — Няма дух в производството или в секса. И все пак това са основните грижи на човека. Материята — само това знаят хората, само за това ги е грижа. Доказателството са великите ни индустрии — единственото постижение на така наречената ни цивилизация — построени от долни материалисти с цели, интереси и чувство за морал на кастрирани шопари. Не е необходим морал, за да туриш десеттонен камион на конвейер за сглобяване.

— Какво е морал? — попита тя.

— Преценка, с чиято помощ да различаваш правилното от неправилното, поглед, с който да виждаш истината, кураж, за да действаш в съгласие с нея, себеотдаване на доброто, почтеност да защитаваш доброто на всяка цена. Но къде го намираш?

Момчето издаде някакъв звук — наполовина кискане, наполовина подигравка:

— Кой е Джон Голт?

Тя пиеше кафето, заета само с удоволствието от чувството, че топлата течност сякаш съживява артериите по тялото й.

— Аз мога да ти кажа — каза дребен, съсухрен скитник, който носеше шапка, плътно нахлупена над очите му. — Аз знам.

Никой не го чу и не му обърна внимание. Момчето гледаше Дагни с някакво неудържимо и безпричинно напрежение.

— Теб не те е страх — каза й то изведнъж, без обяснение, просто като твърдение, със сух, безжизнен глас, който съдържаше нотка на учудване.

Тя го погледна.

— Не, не ме е страх.

— Аз знам кой е Джон Голт — каза скитникът. — Това е тайна, но аз я знам.

— Кой? — попита тя без интерес.

Изследовател — каза скитникът — най-великият изследовател, живял някога. Човекът, който е намерил извора на младостта.

— Дай ми още една чаша. Черно — каза старият скитник, бутайки чашата си през тезгяха.

— Джон Голт го търсил години наред. Прекосил океани, прекосил пустини, слизал в забравени мини, на мили под земята. Но го намерил на върха на една планина. Отнело му десет години да я изкачи. Счупил всички кости по тялото си, одрал кожата по ръцете си, изгубил дома си, името си, любовта си. Но я изкачил. Намерил извора на младостта, който искал да донесе долу при хората. Само дето никога не се върнал.

— А защо? — попита тя.

— Защото открил, че не може да го донесе.

Човекът, който седеше пред бюрото на Риърдън, имаше размити черти и маниери, лишени от всякаква характерност, така че човек не можеше да си състави представа за лицето му или да открие движещите личността му подбуди. Единственият му отличителен белег изглежда беше тумбест нос, доста голям за останалата част от тялото му, поведението му беше смирено, но изразяваше нелеп намек за опасност, преднамерено прикрита, и все пак разпознаваема. Риърдън не можеше да разбере целта на посещението му. Това беше доктор Потър, който заемаше някаква неопределена позиция в Държавния научен институт.

— Какво искате? — попита Риърдън за трети път.

— Моля ви да обърнете внимание на социалния аспект, господин Риърдън — меко каза мъжът. — Настоявам да се съобразите с епохата, в която живеем. Нашата икономика не е готова за това.

— За кое?

— Икономиката ни е в положение на изключително нестабилен баланс. Всички ние трябва да обединим усилията си, за да я спасим от колапс.

— И какво искате да направя?

— Помолиха ме да обърна вниманието ви върху тези съображения. Аз съм от Държавния научен институт, господин Риърдън.

— Казахте го и преди. Но за какво искате да ме видите?

— Държавният научен институт няма положително мнение за риърдъновия метал.

— И това ми казахте.

— Нима това не е фактор, с който да трябва да се съобразите?

— Не.

Светлината ставаше мъждива в широките прозорци на кабинета. Дните бяха къси. Риърдън видя безформената сянка на носа на бузата на мъжа и безцветните му очи, които го наблюдаваха — погледът му беше неопределен, но преднамерен.

— Държавният научен институт представлява най-добрите умове на страната, господин Риърдън.

— И на мен така са ми казвали.

— Разбира се, вие не искате да противоречите на тяхната преценка?

— Напротив.

Мъжът погледна Риърдън, сякаш го молеше за помощ, сякаш Риърдън беше нарушил някакъв неписан кодекс, изискващ от него да е разбрал отдавна. Риърдън не му предложи никаква помощ.

— Това ли е всичко, което искахте да знаете? — попита той.

— Единствено въпрос на време е, господин Риърдън — предразполагащо каза мъжът. — Просто временно отлагане. Само да дадем на икономиката шанса да се стабилизира. Само ако почакате няколко години…

Риърдън се разсмя, весело и презрително.

— Значи това преследвате? Искате да изтегля риърдъновия метал от пазара? Защо?

— Само за няколко години, господин Риърдън. Само докато…

— Вижте — каза Риърдън. — Сега аз ще ви задам един въпрос: да не би вашите учени да са решили, че риърдъновият метал не е това, за което го представям?

— Не сме се занимавали с това.

— Да не би да са решили, че не е добър?

— Трябва да се вземе предвид социалното въздействие на продукта. Ние мислим за страната като цяло, загрижени сме за общественото благоденствие и ужасната криза в настоящия момент, която…

— Добър ли е риърдъновият метал или не?

— Ако погледнем нещата от гледната точка на притеснителния ръст на безработицата, която в момента…

— Добър ли е риърдъновият метал?

— По време на отчаян недостиг на стомана не можем да си позволим експанзията на стоманодобивна компания, която произвежда твърде много, защото може да изхвърли от бизнеса компаниите, които произвеждат твърде малко и така да създаде небалансирана икономика, която…

— Ще отговорите ли на въпроса ми?

Човекът вдигна рамене.

— Въпросите за стойността са относителни. Ако риърдъновият метал не е добър, той е физическа заплаха за обществото. Ако е добър, е социална заплаха.

— Ако имате да ми кажете нещо за физическата опасност от риърдъновия метал, давайте. Зарежете останалото. Бързо. Аз не говоря този език.

— Но със сигурност въпросите за общественото благоденствие…

— Зарежете.

Човекът изглеждаше объркан и смутен, сякаш почвата беше пропаднала под краката му. След момент попита безпомощно:

— Но тогава какъв е основният ви интерес?

— Пазарът.

— Как така?

— Има пазар за риърдъновия метал и възнамерявам да се възползвам изцяло от него.

— Нима пазарът не е нещо хипотетично? Общественият отговор за вашия метал не беше окуражаващ. С изключение на поръчката от „Тагарт Трансконтинентал“, не сте получили никакви сериозни…

— Ами тогава, след като мислите, че обществото няма да се възползва от него, за какво се притеснявате?

— Ако обществото не се възползва, ще претърпите сериозни загуби, господин Риърдън.

— Това е мой проблем, не ваш.

— Ако възприемете по-градивна линия на поведение и се съгласите да изчакате няколко години…

— Защо да чакам?

— Но нали обясних ясно, че Държавният научен институт не одобрява появата на риърдъновия метал на металургичната сцена в момента.

— Защо трябва да ми пука?

Мъжът въздъхна.

— Вие сте много труден човек, господин Риърдън.

Небето на късния следобед натежаваше, сякаш се сгъстяваше зад стъклото на прозорците. Очертанията на фигурата на мъжа сякаш се разтваряха в безформена топка сред острите, прави ъгли на мебелите.

— Определих ви тази среща — каза Риърдън, — защото ми казахте, че искате да разискваме нещо от изключителна важност. Ако това е всичко, което имате да кажете, сега ще ви помоля да ме извините. Много съм зает.

Мъжът се облегна на стола си.

— Мисля, че сте прекарали десет години в проучвания за риърдъновия метал — каза той. — Колко ви струваше?

— Риърдън погледна нагоре — не можеше да разбере насоката на въпроса, но в гласа на мъжа имаше явна целенасоченост. Тонът се беше втвърдил.

— Милион и половина долара — каза Риърдън.

— Колко ще искате за него?

Риърдън трябваше да изчака за миг. Не можеше да повярва.

— За какво? — попита той ниско.

— За всички права върху риърдъновия метал.

— Мисля, че е по-добре да се махате оттук — каза Риърдън.

— Няма причина за подобно поведение. Вие сте бизнесмен. Правя ви бизнес предложение. Можете да назовете цената си.

— Правата за риърдъновия метал не се продават.

— Мога да говоря за големи суми пари. Правителствени пари.

Риърдън стоеше неподвижно, мускулите на бузите му бяха стегнати, но погледът му беше безразличен, съсредоточен само заради лекото нездраво любопитство.

— Вие сте бизнесмен, господин Риърдън. Това е предложение, което не можете да си позволите да пренебрегнете. От една страна залагате при огромен риск, инатите се пред неблагоприятно обществено мнение, има сериозен шанс да загубите всяка стотинка, която сте вложили в риърдъновия метал. От друга страна можем да ви облекчим от риска и от отговорността с впечатляваща печалба, незабавна печалба, много по-голяма, отколкото можете да се надявате да направите от продажбата на метал за следващите двайсет години.

— Държавният научен институт е научна, а не търговска организация — каза Риърдън. От какво толкова ги е страх?

— Използвате грозни, ненужни думи, господин Риърдън. Старая се да ви убедя да продължим дискусията в приятелски тон. Темата е важна.

— Започвам да разбирам това.

— Предлагаме ви празен чек, както разбирате, за неограничена сума. Какво друго можете да искате? Назовете цената си.

— Продажбата на правата върху риърдъновия метал не е предмет на обсъждане. Ако имате да казвате нещо друго, ви моля да го кажете и да си вървите.

Мъжът се облегна назад, погледна невярващо Риърдън и попита:

— Какво целите?

— Аз ли? Какво искате да кажете?

— В бизнеса сте, за да правите пари, нали?

— Така е.

— Искате да спечелите колкото се може повече, нали?

— Да.

— Тогава защо искате да се борите години наред, изстисквайки печалба с размер на стотинки за тон, вместо да получите цяло състояние за риърдъновия метал? Защо?

— Защото е мой. Разбирате ли тази дума?

Мъжът въздъхна и се изправи.

— Надявам се да нямате повод да съжалявате за решението си, господин Риърдън — каза той. Тонът на гласа му внушаваше точно обратното.

— Приятен ден — каза Риърдън.

— Мисля, че трябва да ви уведомя, че Държавният научен институт може да издаде официално изявление, с което да обяви риърдъновия метал за негоден за употреба.

— Това е тяхно право.

— Такова изявление може да направи нещата по-трудни за вас.

— Несъмнено.

— Що се отнася до последствията… — мъжът вдигна рамене — Не сме в епохата на хора, които отказват да сътрудничат. В наши дни човек има нужда от приятели. Вие не сте популярен човек, господин Риърдън.

— Какво се опитвате да кажете?

— Със сигурност разбирате.

— Не.

— Обществото е сложна структура. Има толкова много въпроси, които чакат решение и висят на тънък косъм. Никога не можем да кажем кога подобен въпрос ще бъде решен и какъв ще бъде решаващият фактор в постигането на едно такова деликатно равновесие. Ясен ли съм?

— Не.

— Червеният пламък на излята стомана бликна в здрача. Оранжева светлина с цвят на тъмно злато обля стената зад бюрото на Риърдън. Отблясъкът премина ласкаво по челото му. Лицето му беше безстрастно ведро.

— Държавният научен институт е правителствена организация, господин Риърдън. Има някои закони, които чакат в Конгреса и които могат да бъдат гласувани всеки момент. Бизнесмените са особено уязвими в наши дни. Сигурен съм, че ме разбирате.

Риърдън се изправи на крака. Усмихваше се.

— Не разбирам. Ако разбирах, трябваше да ви убия.

Мъжът тръгна към вратата, сетне спря и погледна към Риърдън по начин, който за първи път изразяваше просто човешко любопитство. Риърдън стоеше неподвижно срещу светлината, която се движеше по стената — стоеше спокойно, с ръце в джобовете.

— Ще ми кажете ли — попита мъжът, — само между нас, мое собствено любопитство — защо правите това?

Риърдън отговори спокойно:

— Ще ви кажа. Няма да разберете. Всъщност го правя, защото риърдъновият метал е добър.

Дагни не можеше да разбере мотивите на господин Моуън. Обединената компания за стрелки и семафори внезапно ги беше уведомила, че няма да изпълни поръчката й. Нищо не беше станало, тя не можеше да разбере причината за това, а те не искаха да дадат обяснение.

Тя беше побързала да отиде в Кънектикът, за да види господин Моуън лично, но единственият резултат от разговора беше усещането за още по-тежко, сиво и натоварващо смущение в ума й. Господин Моуън заяви, че няма да продължи да прави стрелки от риърдънов метал. Като единствено обяснение той каза, избягвайки погледа й:

— Твърде много хора не го харесват.

— Кое? Риърдъновия метал или това, че правите стрелките?

— И двете, предполагам… Хората не го харесват… Не искам никакви неприятности.

— Какви неприятности?

— Каквито и да е.

— Да сте чули поне едно-единствено нещо срещу риърдъновия метал, което да е вярно?

— Ами кой знае какво е вярно? Резолюцията на Националния съвет на металургичната индустрия казва…

— Вижте, работили сте с метали през целия си живот. През последните четири месеца работите с риърдънов метал. Не знаете ли, че това е най-великото нещо, с което сте си имали работа някога?

Той не отговори.

— Не го ли знаете?

Той погледна встрани.

— Не знаете ли кое е вярно?

— По дяволите, госпожице Тагарт, аз съм в бизнеса, и съм просто дребна риба. Просто искам да правя пари.

— И как мислите, че се правят?

Но тя вече знаеше, че е безполезно. Гледайки лицето на Моуън и очите, които не можеше да улови, тя се почувства така, както веднъж се почувства на един самотен участък от линията — бурята беше скъсала телефонните жици, комуникационните линии бяха прерязани и думите бяха просто звуци, които не предаваха нищо.

Беше безполезно да спори, си помисли, и да се учудва на хората, които нито отхвърлят един довод, нито го приемат. Докато седеше неспокойно във влака, на път обратно за Ню Йорк, тя си каза, че господин Моуън не е важен, че нищо не е важно в момента — освен да намери някой друг, който да произведе стрелките. Бореше се със списък от имена наум, чудейки се кой най-лесно ще бъде убеден, измолен или подкупен.

В момента, в който влезе в преддверието на кабинета си, вече знаеше, че нещо е станало. Усети неестествената тишина, лицата на персонала се обърнаха към нея така, сякаш влизането й беше онова, което всички са очаквали, на което са се надявали, и от което са ужасени.

Еди Уилърс скочи на крака и тръгна към вратата на кабинета й, убеден, че ще го разбере и последва. Беше видяла лицето му. Каквото и да беше, й се искаше да не го е наранило чак толкова лошо.

— Държавният научен институт тихо каза той, когато бяха сами в кабинета — е публикувал становище, което предупреждава хората да не използват риърдънов метал.

И добави:

— Казаха го и по радиото. Написано е в следобедните вестници.

— Какво са казали?

— Дагни, нищо не са казали! Не са го казали наистина, но е там — и същевременно не е. Това е чудовищното в цялата работа.

Усилията му бяха насочени към това да запази гласа си спокоен, но не можеше да контролира думите си. Думите му излизаха под напора на невярващото объркано възмущение на дете, което крещи, отказвайки да приеме първата си среща със злото.

— Какво са казали, Еди?

— Те… Трябва да го прочетеш — той посочи вестника, оставен на бюрото й. — Не са казали, че риърдъновият метал е лош. Не са казали, че е несигурен. Онова, което са направили, е… — той разтвори ръце и ги пусна в жест на отчаяние.

Тя видя веднага какво са направили. Видя изреченията: „Може да се окаже възможно след известен период на сериозна експлоатация внезапно да се появи пукнатина, въпреки че продължителността на този период не може да бъде предвидена… Възможността за молекулярна реакция, непозната понастоящем, не може да бъде изцяло изключена… Въпреки че якостта на метала очевидно може да бъде демонстрирана, някои въпроси относно поведението му при необичайно натоварване не може да не бъдат взети предвид… Въпреки че няма доказателства, които да подкрепят мнението, че употребата на метала трябва да се забрани, едно по-нататъшно проучване на неговите свойства би било от полза“.

— Не можем да се борим с това. Не можем да му отговорим — бавно казваше Еди. — Не можем да изискаме оттегляне на доклада. Не можем да им покажем тестовете си или да докажем каквото и да е. Не са казали нищо. Не са казали каквото и да е, което да може да бъде отхвърлено или да ги накърни професионално. Това е работа на страхливец. Може да се очаква от изнудвач. Но Дагни! Това е Държавният научен институт!

Тя кимна мълчаливо. Стоеше с очи, приковани някъде отвъд прозореца. В края на една тъмна улица крушките от електрически надпис продължаваха да светват и да угасват, сякаш хитро й намигаха.

Еди събра силите си и каза с тон на човек, който дава военен рапорт:

— Акциите на Тагарт се сринаха. Бен Нийли напусна. Националното братство на пътните и железопътните работници забрани на членовете си да работят по линията „Рио Норте“. Джим напусна града.

Тя свали шапката и палтото си, прекоси стаята и бавно, много хладнокръвно седна зад бюрото си. Забеляза голям кафяв плик с герба на „Риърдън стийл“, който лежеше пред нея.

— Това дойде по специален куриер, веднага след като ти излезе — каза Еди.

Тя сложи ръка на плика, но не го отвори. Знаеше какво е: чертежите на моста. След малко попита:

— Кой е издал това мнение?

Еди я погледна и се усмихна за миг горчиво, поклащайки глава.

— Не — каза той. — И аз помислих за това. Обадих се в Института и ги попитах. Не, публикувано е от службата на доктор Флойд Ферис, техният координатор.

Тя не каза нищо.

— И все пак! Доктор Стедлър оглавява този институт. Той е институтът. Трябва да е знаел за него. Той го е позволил. Ако е направено, е направено от негово име… Доктор Робърт Стедлър… Спомняш ли си… когато бяхме в колежа… говорехме за великите имена в света… хората на чистия разум… и винаги избирахме името му като едно от тях, а… — той спря. — Съжалявам, Дагни. Знам, че няма смисъл да казвам каквото и да е. Само…

Тя седеше, притискайки с ръка кафявия плик.

— Дагни — със слаб глас попита той — какво става с хората? Защо това изявление успя? Такава очевидна мръсотия е — толкова очевидна и толкова прогнила. Мислех си, че свестен човек би го хвърлил в боклука. Как може… — гласът му се пречупи в кротък, отчаян, упорит гняв — как можаха да го приемат? Не са ли го чели? Не са ли видели? Не мислят ли? Дагни! Какво у хората им позволява да правят това — и как можем ние да живеем с него?

— Тихо, Еди — каза тя, — тихо. Не се бой.

Сградата на Държавния научен институт се изправяше на брега на една река в Ню Хемпшир, на склона на самотен хълм, по средата между реката и небето. Отдалеч изглеждаше като самотен паметник в девствена гора. Дърветата бяха внимателно засадени, пътищата бяха направени като в парк, а покривите на малък град можеха да се видят в една долина на няколко мили оттам. Но нищо не беше допуснато твърде наблизо, за да смекчи строгостта на сградата.

Белият мрамор на стените й придаваше класическо величие, а композицията на правоъгълните й обеми й придаваше чистотата и красотата на модерна фабрика. Беше вдъхновяваща конструкция. От другата страна на реката хората я гледаха с почит и мислеха за нея като за паметник на жив човек, чийто характер имаше благородството на контура на сградата.

Над входа, в мрамора беше изрязано посвещение — „На безстрашния разум. На неопетнената истина“. В едно спокойно крило, в един гол коридор, на една малка бронзова табелка, същата като десетки други табелки с имена по другите врати, пишеше: „Доктор Робърт Стедлър“.

На двайсет и седем годишна възраст доктор Робърт Стедлър беше написал трактат за космическите лъчи, който разбиваше повечето от теориите, поддържани от предшестващите го учени. Тези след него откриваха достижението му някъде в основата на всяка насока на проучване, която поемеха.

На трийсет години беше признат за най-великия физик на своето време. На трийсет и две оглави Физическия факултет на университета „Патрик Хенри“, в дните, когато великият университет все още заслужаваше славата си. Именно за доктор Робърт Стедлър един писател беше казал: „Вероятно нито един от феномените на Вселената, които проучва, не е толкова удивителен, колкото мозъкът на самия доктор Робърт Стедлър“. Именно доктор Робърт Стедлър беше поправил един студент: „Свободно научно изследване? Първото прилагателно е излишно“.

На четирийсет години доктор Робърт Стедлър се обърна към нацията, защитавайки основаването на Държавен научен институт. „Освободете науката от управлението на долара“, пледираше той. Въпросът висеше на косъм, неясна група учени тихо беше прокарала закон по дългия път към трибуната на Конгреса — имаше обществено колебание за закона, известно съмнение, неудобство, което никой не можеше да определи. Името на доктор Робърт Стедлър действаше върху страната като космическите лъчи, които той проучваше: проникваше през всяка бариера. Нацията построи бялата мраморна сграда като личен подарък към един от най-великите си хора.

Кабинетът на доктор Стедлър в института беше малка стая, която изглеждаше като кабинет на счетоводител на неуспешна фирма. Имаше евтино бюро от грозен жълт дъб, кантонерка, два стола и черна дъска, издраскана с математически формули. Докато седеше на един от столовете до бялата стена, Дагни мислеше, че кабинетът излъчва едновременно показност и елегантност: показност, защото сякаш беше направен да внушава, че собственикът му е достатъчно велик, за да си позволи такова нещо, и елегантност, защото той наистина нямаше нужда от нищо друго.

Беше срещала доктор Стедлър няколко пъти на банкети, давани от водещи бизнесмени или големи инженерни фирми, в чест на една или друга тържествена кауза. Беше ги посещавала със същото колебание, с което и той, и беше открила, че той обича да говори с нея.

— Госпожице Тагарт — беше й казал веднъж, — никога не очаквам да открия интелигентност. Това, че я виждам тук, е такова удивително облекчение!

Тя беше дошла в кабинета му, помнейки тази фраза. Седеше и го наблюдаваше като учен: не предполагаше нищо, потискаше емоцията, опитваше се само да наблюдава и да разбере.

— Госпожице Тагарт — радостно каза той, — любопитен съм за вас, любопитен съм към всяко нещо, което създава прецедент. По правило посетителите са болезнено задължение за мен. Искрено съм удивен, че чувствам такова простичко удоволствие да ви видя тук. Знаете ли какво е да почувствате изведнъж, че можете да говорите, без да се мъчите да изтръгнете някакво разбиране от вакуума?

Той седеше на ръба на бюрото си, поведението му беше радостно неформално. Не беше висок и крехкостта му придаваше вид на младежка енергичност, почти младежки жар. Тясното му лице нямаше възраст — беше обикновено лице, но голямото чело и големите сиви очи съдържаха такава спираща дъха интелигентност, че човек не можеше да забележи нищо друго. Имаше бръчки от смях в ъгълчетата на очите му, както и леки линии на горчивина в ъгълчетата на устата му. Не изглеждаше като човек на петдесет, леко посивялата му коса беше единственият белег за възрастта му.

— Кажете ми нещо повече за себе си — каза той. — Винаги съм искал да ви попитам какво правите с такава невероятна кариера като тежката промишленост и как търпите тези хора.

— Не мога да отнемам твърде много от времето ви, доктор Стедлър — тя говореше с вежлива, безпристрастна точност, а въпросът, който съм дошла да обсъдим, е изключително важен.

Той се засмя.

— Ето я отличителната черта на бизнесмена — веднага да иска да достигне до същината. Ама разбира се. Но не се притеснявайте за моето време — то е ваше. А сега, какво казахте, че искате да обсъдим? А, да. Риърдъновия метал. Не е точно една от темите, по които съм най-добре информиран, но ако има нещо, което мога да направя за вас… — ръката му направи подканящ жест.

— Познавате ли изявлението, публикувано от този институт относно риърдъновия метал?

Той се намръщи леко.

— Да, чух за него.

— Чели ли сте го?

— Не.

— Цели да предотврати употребата на риърдънов метал.

— Да, дотолкова и аз го схванах.

— Можете ли да ми кажете защо? — той разтвори ръце, бяха привлекателни — дълги и кокалести, красиви, изразявайки мускулеста енергия и сила. — Наистина не мога да разбера. Това е областта на доктор Ферис. Сигурен съм, че си има причини. Бихте ли желали да говорите с доктор Ферис?

— Не. Запознат ли сте с металургичните свойства на риърдъновия метал, доктор Стедлър?

— Ами да, малко. Но кажете ми, защо се интересувате от това?

Проблясък на учудване припламна и угасна в очите й, тя отговори, без да промени безразличния тон на гласа си:

— Строя разклонение с релси от риърдънов метал, което…

— Ама разбира се! Чух нещо за това. Трябва да ми простите, не чета вестниците толкова редовно, колкото трябва. Вашата железопътна компания строи нов клон, нали?

— Съществуването на компанията ми зависи от завършването на този клон — а мисля, че в крайна сметка и съществуването на тази страна ще зависи от него.

Веселите бръчки около очите му станаха по-дълбоки.

— Можете ли да го твърдите с пълна сигурност, госпожице Тагарт? Аз не бих могъл.

— В този случай ли?

— В който и да е случай. Никой не може да каже накъде ще поеме бъдещето на една страна. То не е въпрос на изчислими тенденции, а хаос, подчинен на властта на момента, в който всичко е възможно.

— Мислите ли, че производството е необходимо за съществуването на една държава, доктор Стедлър?

— Ами да, разбира се.

— Построяването на нашата линия беше спряно от изявлението на този институт.

Той не се усмихна и не отговори.

— Представя ли това изявление вашето заключение за природата на риърдъновия метал? — попита тя.

— Казах, че не съм го чел — в гласа му имаше остра нотка.

Тя отвори чантата си, извади изрезка от вестник и му я подаде. — Бихте ли го прочели и бихте ли ми казали, дали това е език, на който науката има право да говори?

Той хвърли поглед на изрезката, усмихна се презрително и я бутна настрани с жест на отвращение.

— Отвратително, нали? — каза той. — Но какво може да се направи, когато си имате работа с хора?

Тя го гледаше неразбиращо.

— Значи не одобрявате това изявление?

Той вдигна рамене:

— Моето одобрение или неодобрение не би имало значение.

— Оформили ли сте си собствено заключение за риърдъновия метал?

— Ами металургията не е точно… как да кажа… моята специалност.

— Преглеждали ли сте някакви данни за риърдъновия метал?

— Госпожице Тагарт, не разбирам целта на въпросите ви — гласът му звучеше леко нетърпеливо.

— Искам да знам личното ви мнение за риърдъновия метал.

— С каква цел?

— За да го дам на пресата.

Той стана.

— Това е напълно невъзможно.

Гласът й се напрегна от усилието да се опита да срещне разбиране:

— Ще ви дам цялата информация, необходима за окончателна преценка.

— Не мога да правя публични изявления за това.

— Защо не?

— Ситуацията е твърде сложна, за да я обяснявам в неофициален разговор.

— Но ако откриете, че риърдъновият метал в действителност е изключително ценен продукт, който…

— Това е встрани от темата.

— Стойността на риърдъновия метал е встрани от темата?

— Тук се засягат други въпроси, освен чистите факти.

Тя попита, неспособна да повярва, че го е чула правилно:

— От какви други въпроси се интересува науката, освен от чистите факти?

Горчивите бръчки около устата му се изостриха в почти недоловима усмивка:

— Госпожице Тагарт, вие не разбирате проблемите на учените.

Тя каза бавно, сякаш го разбираше едновременно с думите си:

— Мисля, че знаете какво е в действителност риърдъновият метал.

Той вдигна рамене.

— Да. Знам. От информацията, която видях, изглежда е нещо забележително. Блестящо постижение, поне що се отнася до технологията.

Той крачеше нетърпеливо из кабинета.

— Всъщност бих желал някой ден да поръчам специален лабораторен двигател, който да издържа на точно такива високи температури, каквито може да поеме риърдъновият метал. Ще бъде много ценен във връзка с определени явления, които бих желал да наблюдавам. Открих, че когато частиците се ускорят до скорост, приближаваща се до тази на светлината, те…

— Доктор Стедлър — бавно попита тя, — вие знаете истината, и все пак няма да я заявите публично?

— Госпожице Тагарт, използвате абстрактни термини, докато тук става въпрос за неща от практическата реалност.

Става въпрос за наука.

— Наука? Не бъркате ли стандартите? Само в областта на чистата наука истината е абсолютен критерий. Когато си имаме работа с практическа наука, с технология — тогава си имаме работа с хора. А когато си имаме работа с хора съображения, различни от истината, навлизат в проблема.

— Какви съображения?

— Аз не съм технолог, госпожице Тагарт. Нямам талант или вкус към това да се занимавам с хора. Не мога да се намесвам в така наречените практически въпроси.

— Това изявление е направено от ваше име.

Аз нямам нищо общо с него!

Името на този институт е ваша Отговорност.

— Това е напълно неоправдано предположение.

— Хората мислят, че честта на вашето име е гаранция за всяко действие на този институт.

— Не мога да отговарям за това, което мислят хората, ако изобщо мислят.

— Приели са вашето изявление. А то е лъжливо.

— Как можем да се занимаваме с истината, когато се занимаваме с публика?

— Не ви разбирам — съвсем тихо каза тя.

— Въпросите за истината не са част от социалната сфера. Никакви принципи не са въздействали когато и да е върху обществото.

— Тогава какво насочва действията на хората?

Той сви рамене.

— Моментната целесъобразност.

— Доктор Стедлър — каза тя — мисля, че трябва да ви обясня значението и последствията от факта, че строежът на моето разклонение е спрян. Спират ме в името на обществената безопасност, защото използвам най-добрите релси, правени някога. След шест месеца, ако не завърша тази линия, най-добрата промишлена секция от страната ще бъде оставена без транспорт. Ще бъде унищожена, защото е най-добрата и има хора, които смятат за целесъобразно да откраднат парченце от богатствата й.

— Е, това може и да е порочно, несправедливо, гибелно, но такъв е животът в обществото. Някой винаги бива жертван, по правило несправедливо — няма друг начин да се живее сред хората. Какво може да направи който и да е човек?

— Можете да публикувате истината за риърдъновия метал.

Той не отговори.

— Мога да ви помоля да го направите, за да ме спасите. Мога да ви помоля да го направите, за да предотвратите национална катастрофа. Но няма. Това не са валидни причини. Има само една причина — трябва да го кажете, защото е вярно.

— Не са се консултирали с мен за това изявление! — неволно извика той. — Нямаше да го позволя! И аз не го харесвам повече от вас! Но не мога да публикувам опровержение!

— Не са се консултирали с вас? Тогава не искате ли да разберете какви са причините за това изявление?

— Не мога да разруша института сега!

— Не искате ли да разберете причините?

— Знам причините! Няма да ми ги кажат, но ги знам. А и не мога да кажа, че ги обвинявам.

— А на мен бихте ли ги казали?

— Ще ви кажа, щом искате. Търсите истината, нали? Доктор Ферис е безпомощен, ако кретените, които гласуват средствата за този институт, настоят за онова, което наричат резултати. Те не са способни да схванат такова нещо като абстрактна наука. Могат да я преценят само с оглед на последната играчка, която им е произвела. Не знам как е успял доктор Ферис да съхрани този институт, мога само да се дивя на практическите му способности. Не вярвам някога да е бил първокласен учен, но какъв безценен слуга на науката е! Знам, че напоследък се изправи срещу сериозен проблем. Държи ме надалеч от него, спестява ми всичко това, но дочувам слухове. Разни хора критикуват института, защото според тях не сме произвели достатъчно. Обществото изисква икономии. Във времена като тези, когато дебелите им дребнави удобства са застрашени, можете да сте сигурна, че науката е първото нещо, което хората ще пожертват. Това е единствената останала институция. На практика вече няма частни фондации за проучвания. Погледнете алчните хулигани, които управляват промишлеността ни. Не можете да очаквате да поддържат науката.

— Кой ви подкрепя сега? — тихо попита тя.

Той вдигна рамене:

— Обществото.

Тя каза с усилие:

— Щяхте да ми кажете причините зад това изявление.

— Не мислех, че ще ви е трудно да ги отгатнете. Ако вземете предвид, че в продължение на тринадесет години този институт е имал отдел за металургични проучвания, който струваше повече от двайсет милиона долара и произведе единствено нов сребрист лак и нова антикорозионна рецепта, която по мое мнение не е толкова добра, колкото старите, ще можете да си представите каква ще бъде обществената реакция, ако някакво частно лице излезе с продукт, който прави революция в цялата наука за металургията и който се оказва сензационно успешен!

Тя наведе глава. Не каза нищо.

— Не обвинявам металургичния отдел — ядосано каза той. — Знам, че подобни резултати не могат да се вместят в никакво предсказуемо време. Но обществото няма да го разбере. Тогава какво да пожертваме? Отлично парче отлян метал или последния научен център в света и цялото бъдеще на човешкото знание? Това е алтернативата.

Тя седеше с наведена глава. След малко каза:

— Добре, доктор Стедлър. Няма да споря.

Той видя как тя търси опипом чантата си, сякаш се опитваше да си спомни автоматичните движения, необходими, за да се изправи.

— Госпожице Тагарт — тихо каза той. Беше почти молба. Тя погледна нагоре със спокойно й празно лице. Той се приближи, наведе се с ръка, опряна о стената, над главата й, почти сякаш искаше да я обгърне. — Госпожице Тагарт — каза той с нежна, горчива убеденост, — аз съм по-стар от вас. Повярвайте ми, няма друг начин да се живее на земята. Хората не са отворени към истината или разума. Не могат да бъдат повлияни от рационален аргумент. Разумът е безсилен срещу тях. И все пак трябва да работим с тях. Ако искаме да постигнем каквото и да е, трябва да ги подведем, за да ни оставят да го постигнем. Или да ги насилим. Те не разбират нищо друго. Не можем да очакваме подкрепата им за каквото и да е стремление на интелекта, за каквато и да е цел на духа. Те са просто злобни животни. Те са алчни, угаждащи си, грабливи ловци на долари, които…

— И аз съм ловец на долари, доктор Стедлър — каза тя тихо.

— Вие сте необичайно, блестящо дете, което не е видяло достатъчно от живота, за да разбере пълния размах на човешката глупост. Боря се с нея цял живот. Много съм уморен… — искреността в гласа му беше истинска. Той се отдалечи бавно. — Едно време, като гледах трагичния хаос, в който хвърлиха този свят, исках да крещя, да ги моля да ме чуят — можех да ги науча да живеят много по-добре, — но нямаше кой да ме чуе, нямаше с какво да ме чуят… Интелигентност? Това е толкова рядка, случайна искрица, която проблясва за миг някъде сред хората и после изчезва. Не можем да определим същността й, бъдещето й… или смъртта й.

Тя понечи да се изправи.

— Не си тръгвайте, госпожице Тагарт. Бих желал да разберете.

Тя вдигна лице към него с покорна индиферентност. Лицето й не беше бледо, но чертите му се открояваха със странно оголена точност, сякаш кожата му беше изгубила оттенъците на цвета си.

— Вие сте млада — каза той. — На вашата възраст аз имах същата вяра в неограничената сила на разума. Същото възвишено разбиране за човека като рационално същество. Оттогава насам видях твърде много. Толкова често губех илюзиите си… Искам само да ви разкажа една история.

Той стоеше до прозореца на кабинета си. Навън се беше стъмнило. Тъмнината сякаш се издигаше от черния прорез на реката, далеч долу. Няколко светлинки трептяха във водата, идвайки някъде от хълмовете на другия бряг. Небето още беше в наситеното синьо на вечерта. Една самотна звезда ниско над земята изглеждаше неестествено голяма и караше небето да изглежда по-тъмно.

— Когато бях в университета „Патрик Хенри“, имах трима ученика. И в миналото бях имал мнозина блестящи студенти, но тези тримата бяха наградата, за която всеки учител се моли. Ако някога съм искал да получа като подарък най-доброто от човешкия разум, млад и предоставен в ръцете ми да го напътствам, те бяха този дар. Те притежаваха онзи тип интелигентност, който очакваме да промени посоката на света в бъдеще. Имаха много различен произход, но бяха неразделни приятели. Направиха странен избор на специалности. Завършиха две дисциплини — моята и тази на Хю Акстън. Физика и философия. Това не е комбинация на интереси, която човек среща в наши дни. Хю Акстън беше забележителен човек, велик ум… за разлика от невероятното създание, което университетът е сложил на неговото място… Акстън и аз бяхме малко ревниви един към друг, заради тези трима студенти. Беше нещо като съревнование помежду ни, приятелско съревнование, защото се разбирахме помежду си. Чух Акстън да казва един ден, че гледа на тях като на свои синове. Малко ми докривя… защото мислех за тях като за мои…

Той се обърна и я погледна. Горчивите бръчки от възрастта се виждаха сега, прорязващи бузите му. Той продължи:

Когато подкрепих основаването на този институт, един от тримата ме прокле. Не съм го виждал оттогава. Това ме притесняваше през първите години. От време на време се чудех, дали не е бил прав… Отдавна вече не ме притеснява.

Той се усмихна. Сега в усмивката и лицето му имаше само горчивина.

— Тези трима мъже, които носеха цялата надежда, която дарбата на интелекта някога е предлагала, тримата, от които очаквахме такова великолепно бъдеще… Единият от тях беше Франсиско д’Анкония, който стана развратен плейбой. Другият беше Рагнар Данешолд, който стана обикновен бандит. Толкоз за обещанията на човешкия разум.

— Кой беше третият? — попита тя. Той вдигна рамене:

— Третият не стигна дори и до такова видно положение. Изчезна без следа — във великата неизвестност на посредствеността. Вероятно е втори помощник деловодител някъде.

— Това е лъжа! Не съм избягал! — извика Джеймс Тагарт. — Дойдох тук, защото се разболях. Питай доктор Уилсън. Някакъв грип е. Той ще ти докаже. А и откъде знаеше, че съм тук?

Дагни стоеше в средата на стаята, по яката на палтото й и по периферията на шапката се топяха снежинки. Тя се огледа наоколо чувствайки нещо, което би било тъга, ако имаше време да му обърне внимание. Стаята беше в старото имение на Тагарт на река Хъдсън. Джим беше наследил мястото, но рядко идваше тук. В детството им това беше кабинетът на баща им. Сега имаше запустелия вид на стая, която се използва, но в която не се живее. Имаше покривала на всички столове, освен на два, студена камина и неприветливата топлина на електрическа печка с извит по пода кабел, бюро, чиято стъклена повърхност беше празна.

Джим лежеше на кушетката с кърпа, увита около врата си вместо шал. Тя видя стар, препълнен пепелник на един стол до него, бутилка уиски, смачкана хартиена чашка и вестници отпреди два дни, пръснати по пода. Портрет на дядо им висеше над камината, в цял ръст, с железопътен мост на избелелия фон зад него.

— Нямам време да споря, Джим.

— Беше твоя идея! Дано да признаеш пред борда, че беше твоя идея. Ето какво ни докара проклетият ти риърдънов метал! Ако бяхме изчакали Орън Бойл…

Небръснатото му лице се разкриви от някаква смесица от противоречащи си емоции — паника, омраза, намек за триумф, облекчението да крещиш на жертвата — и боязливият, внимателен, умоляващ поглед, който вижда надежда за спасение. Той беше спрял колебливо, но тя не отговаряше. Стоеше и го гледаше с ръце в джобовете на палтото си.

— Сега няма какво да направим! — простена той. Опитах се да се обадя във Вашингтон, да ги накарам да вземат „Финикс-Дюранго“ и да ни го дадат, с оглед на извънредното положение, но те дори не искат да го обсъждат! Твърде много хора възразявали, страхували се от някакъв тъп прецедент! Свързах се с националното сдружение на железниците, за да отменят крайния срок и да позволят на Дан Конъуей да продължи да работи още година, това щеше да ни даде време, но той отказал да го направи! Опитах се да се свържа с Елис Уайът и неговите приятели в Колорадо, за да поискам Вашингтон да нареди на Конъуей да продължи да работи, но всички, и Уайът, и останалите копелета, са отказали! Това е тяхната кожа, за тях това ще е по-зле, отколкото за нас, знаят, че със сигурност ще отидат по дяволите, но са отказали!

Тя са усмихна за миг, но не коментира.

— Сега вече няма какво да направим! Притиснати сме. Не можем да се откажем от този клон, а не можем и да го довършим. Не можем да спрем или да продължим. Нямаме пари. Никой няма да се доближи и на три метра от нас! Какво ни остава без линията „Рио Норте“? Но не можем да я завършим. Ще ни бойкотират. Ще ни включат в черния списък. Този профсъюз на железопътните работници ще ни съди. Ще го направят, има закон за това. Не можем да завършим тази линия! Боже! Какво ще правим?

Тя чакаше.

— Свърши ли, Джим? — студено попита тя. — Ако си, ще ти кажа какво ще направим.

Той мълчеше, гледайки нагоре към нея под тежките си вежди.

— Това не е предложение, Джим. Ултиматум е. Просто слушай и приемай. Ще довърша линията „Рио Норте“. Лично аз, не „Тагарт Трансконтинентал“. Ще взема отпуск като вицепрезидент. Ще направя компания на собственото си име. Твоят борд ще ми прехвърли линията „Рио Норте“. Ще работя като свой собствен подизпълнител. Ще намеря собствено финансиране. Ще поема пълната отговорност. Ще завърша линията навреме. След като се увериш, че релсите от риърдънов метал работят, ще върна линията обратно на „Тагарт Трансконтинентал“ и ще се върна на работа. Това е всичко.

Той я гледаше безмълвно, поклащайки чехъла на крака си. Тя никога не беше предполагала, че надеждата може да изглежда грозно на лицето на човек, но беше точно така: сега беше примесена с коварство. Тя отклони погледа си, чудейки се как е възможно първата мисъл на човек в такъв момент да е как да намери нещо, което да използва срещу нея. После първото абсурдно нещо, което каза с притеснен глас беше:

— Но кой ще управлява Тагарт Трансконтинентал през това време?

Тя се разсмя, звукът я учуди — изглеждаше остарял от горчивина.

— Еди Уилърс — каза тя.

— О, не! Той не може!

Тя се смееше по същия рязък, безрадостен начин.

— Мислех, че си по-умен от мен за тези неща. Еди ще получи титлата действащ вицепрезидент. Той ще заеме кабинета ми и ще седи на бюрото ми. Но, според теб, кой ще управлява „Тагарт Трансконтинентал“?

— Но не виждам как…

— Ще пътувам със самолет между кабинета на Еди и Колорадо. Освен това има телефонни линии. Ще правя, каквото съм правила и преди. Нищо няма да се промени, с изключение на шоуто, което ще устроиш за приятелите си… и фактът, че ще бъде малко по-трудно за мен.

— Какво шоу?

— Разбираш ме, Джим. Нямам представа в какви игри сте се замесили ти и твоят борд на директорите. Не знам колко партии играете срещу другите и помежду си, или пък колко претенции трябва да удовлетворявате в няколко противоположни посоки. Нито знам, нито ме интересува. Можеш да скриеш всичко това зад мен. Ако всички ви е страх, защото сте направили сделки с приятели, които са заплашени от риърдъновия метал — ами ето ви шанс да се измъкнете, като ги уверите, че не сте замесени, че не вие правите това, а аз. Можете да им помогнете да ме псуват и да ме отричат. Всички можете да си останете у дома, да не поемате рискове и да не си създавате врагове. Просто се пазете от пътя ми.

— Ами… — бавно каза той — разбира се, проблемите в политиката на една голяма железопътна компания са сложни… докато една малка, независима компания, на името на един човек, може да си позволи да…

— Да, Джим, да, знам всичко това. В момента, в който обявиш, че предаваш линията „Рио Норте“ на мен, акциите на „Тагарт“ ще се качат. Дървениците ще спрат да изпълзяват от най-невероятни ъгли, тъй като няма да имат стимул да хапят голямата компания. Преди да решат какво да правят с мен, аз ще съм завършила линията. Ще се отнася до мен, аз не искам да се отчитам пред теб и твоя борд, да се карам с вас и да ви моля за разрешение. За това няма време, ако ще върша работата, която трябва да бъде свършена. Така че ще го направя сама.

— Ами… ако се провалиш?

— Ако се проваля, ще потъна сама.

— Нали разбираш, че в такъв случай „Тагарт Трансконтинентал“ няма да е в състояние да ти помогне по какъвто и да е начин?

— Разбирам.

— И няма да разчиташ на нас?

— Няма.

— Ще прекратиш всякаква официална връзка с нас, така че действията ти да не се отразят на нашата репутация?

— Да.

— Мисля, че трябва да се договорим, че в случай на провал или публичен скандал… отпускът ти ще стане постоянен… тоест, няма да се надяваш да се завърнеш на поста вицепрезидент.

Тя затвори очи за момент.

— Добре, Джим. В такъв случай няма да се върна.

— Преди да ти прехвърлим линията „Рио Норте“, трябва да имаме писмено споразумение, че ще ни я върнеш, заедно с контролния си дял от цената й, в случай, че линията се окаже успешна. В противен случай ще можеш да ни притискаш за непредвидената печалба, тъй като тази линия ни трябва.

Само за миг шок прониза очите й, сетне каза безразлично, а думите й звучаха сякаш му подхвърля милостиня:

— Ама разбира се, Джим. Накарай да го формулират писмено.

— А що се отнася до временния ти заместник…

— Да?

— Не искаш наистина да е Еди Уилърс, нали?

— Да, искам.

— Но той дори не може да се държи като вицепрезидент! Няма присъствието, маниерите…

— Познава своята и моята работа. Знае какво искам. Имам му доверие. Ще мога да работя с него.

— Няма ли да е по-добре да вземем някой от по-видните ни младежи, някой от добро семейство, с повече опит в обществото…

— Ще бъде Еди Уилърс, Джим.

Той въздъхна.

— Добре… Само… трябва да сме внимателни… Не искаме хората да заподозрат, че ти все още ръководиш „Тагарт Трансконтинентал“ Никой не бива да знае.

— Всички ще го знаят, Джим. Но тъй като никой няма да го признае открито, всички ще бъдат доволни.

— Трябва да запазим приличие.

— Ама разбира се! Няма нужда да ме поздравяваш на улицата, ако не искаш. Можеш да казваш, че никога не си ме виждал преди, а аз ще казвам, че никога не съм чувала за „Тагарт Трансконтинентал“.

Той замълча, опитвайки се да мисли, гледайки в земята.

Тя се обърна за да погледне пейзажа зад прозореца. Небето изглеждаше плоско заради сиво-бялата бледност на зимата. Далеч долу, на брега на Хъдсън, тя видя пътя, който някога следеше за колата на Франсиско, видя скалата над реката, по която се катереха, за да гледат кулите на Ню Йорк, а някъде в гората бяха пътеките, които водеха към гара Рокдейл. Сега земята беше покрита със сняг, и онова, което беше останало, беше като скелет на околността, която си спомняше — тънки силуети на голи клони, издигащи се от снега към небето.

Беше сиво и бяло, като снимка, мъртва снимка, която човек пази с надежда за спомен, но която не може да върне нищо.

— Как ще я наречеш?

Тя се обърна учудено.

— Кое?

— Как ще наречеш компанията си?

— Ами… „Дагни Тагарт“, предполагам.

— Но… мислиш ли, че е разумно? Може да бъде разбрано погрешно. Името Тагарт може да бъде схванато като…

— Е как искаш да я нарека тогава? — избухна тя, изчерпана до гняв. — Госпожица Никоя? Госпожа X? Джон Голт?

Тя спря. Усмихна се изведнъж — със студена, сияйна, опасна усмивка.

— Ето как ще я нарека: Линията „Джон Голт“.

— Боже милостиви, не!

— О, да.

— Но това е просто… евтин жаргон! Не можеш да се шегуваш с такъв сериозен проект! Не можеш да бъдеш толкова вулгарна… и непристойна!

— Нима?

— Но, за Бога, защо?

— Защото ще шокира всички останали, точно както шокира теб.

— Никога не съм те виждал да търсиш външния ефект.

— Този път ще ме видиш.

— Но… — гласът му се срина до почти суеверен шепот: — Виж, Дагни, знаеш, че носи лош късмет… Тези думи означават… — той спря.

— Какво означават?

— Не знам… Но по начина, по който хората ги използват, изглежда винаги ги казват заради…

— Страх? Отчаяние? Безизходица?

— Да… да, точно това е.

— Тъкмо с това искам да ги предизвикам!

Сияйният, искрящ гняв в очите й, първият знак за нейната радост, го накараха да разбере, че трябва да замълчи.

— Изготви всички документи и цялата бумащина на името на линията „Джон Голт“ — каза тя.

Той въздъхна:

— Е, това си е твоята линия.

— Именно!

Той я погледна удивен. Тя вече беше изоставила държанието и стила на вицепрезидент, изглеждаше отпусната щастливо до нивото на строителните бригади.

— Що се отнася до документите и до правната страна — каза той — може да има известни трудности. Трябва да кандидатстваме за разрешение…

Тя се извърна, за да го погледне. Частица от сияйното й пламенно изражение беше останала на лицето й. Но не беше весела и тя не се усмихваше. Видът й беше някак странен и първичен. Когато го видя, той се помоли никога да не му се налага да го вижда отново.

— Слушай, Джим — каза тя, той никога не беше чувал този тон в ничий човешки глас. — Има само едно нищо, което трябва да направиш по тази сделка и е по-добре да го свършиш: дръж вашингтонските си момчета далеч. Погрижи се да ми дадат всички разрешения, позволения, лицензи и други безполезни хартийки, които законите им изискват. Не им позволявай да се опитват да ме спрат. Ако се опитат… Джим, хората казват, че нашият предшественик, Нат Тагарт, е убил политик, който се опитал да му откаже разрешение, което изобщо не е било необходимо да иска. Не знам дали Нат Тагарт го е направил. Но ето какво ще ти кажа: знам как се е чувствал, ако е било така. А ако не е, аз може и да му свърша работата, за да довърша семейната легенда. Наистина го мисля, Джим.

Франсиско д’Анкония седеше пред бюрото й. Лицето му беше безизразно. Беше си останало такова, докато Дагни му обясняваше с ясен и безразличен тон, като на интервю за работа, образуването и целта на собствената си железопътна компания. Беше я изслушал, но не беше казал и дума.

Никога не беше виждала на лицето му този израз на изпита безучастност.

Нямаше подигравка, нямаше веселие, нямаше противопоставяне — той сякаш не принадлежеше на този миг от съществуването и не можеше да бъде досегнат. Но очите му я следяха внимателно, изглежда виждаха повече, отколкото тя подозираше, приличаха й на еднопосочно стъкло — пропускаха всички лъчи навътре, но не и навън.

— Франсиско, помолих те да дойдеш тук, защото исках да ме видиш в кабинета ми. Никога не си го виждал. Някога това щеше да означава нещо за теб.

Очите му преминаха бавно през кабинета. Стените му бяха голи, с изключение на три предмета — карта на „Тагарт Трансконтинентал“, оригиналната скица на Нат Тагарт, която беше послужила като модел за статуята, и голям календар на компанията, с весело крещящи цветове, същият като онези, които се разпространяваха всяка година със сменена картинка по всяка гара по линиите на Тагарт, същият като онзи, който някога беше висял на първото й работно място в Рокдейл.

Той стана и каза тихо:

— Дагни, заради самата теб и — в гласа му се промъкна едва доловимо колебание — в името на малко съжаление, което би могла да изпиташ към мен, не искай онова, което се каниш да поискаш. Недей. Просто ме пусни да си вървя.

Това не беше характерно за него и не беше нещо, което някога беше очаквала той да каже. След миг тя попита:

— Защо?

— Не мога да ти отговоря. Не мога да отговоря на никакви въпроси. Това е една от причините, заради които е по-добре да не го обсъждаме.

— Знаеш какво ще поискам?

— Да.

Начинът, по който тя го погледна, изразяваше толкова красноречив и отчаян въпрос, че той трябваше да добави:

— И знам, че ще трябва да откажа.

— Защо?

Той се усмихна безрадостно и разтвори ръце, сякаш за да й покаже, че тъкмо това е предвиждал и е искал да избегне.

Тя каза тихо:

— Трябва да опитам, Франсиско. Трябва да те помоля. Това е моята част. Онова, което ще направиш ти, е твоята. Но ще знам, че съм опитала всичко.

Той остана прав, но наведе леко глава в знак на съгласие и каза:

— Ще те изслушам, ако това ще ти помогне.

— Имам нужда от петнайсет милиона долара, за да завърша линията „Рио Норте“. Получих седем милиона за акциите, които притежавам като частно лице. Не мога да събера нищо друго. Ще издам облигации от името на новата компания на стойност осем милиона долара. Повиках те тук, за да те помоля да купиш тези облигации.

Той не отговори.

— Аз съм просто просяк, Франсиско, и прося пари. Винаги съм мислела, че човек не проси в бизнеса. Мислех си, че човек разчита на качеството на онова, което може да предложи, и че заменя стойност за стойност. Това вече не е така, въпреки че не разбирам как можем да действаме съгласно каквото и да е друго правило и да продължим да съществуваме. Съгласно всеки обективен факт, линията „Рио Норте“ ще бъде най-добрата железница в страната. Съгласно всеки познат стандарт, това е най-добрата инвестиция. И тъкмо това ме проваля. Не мога да събера пари, като предлагам на хората добро бизнес начинание: фактът, че е добро, кара хората да го отхвърлят. Няма банка, която да купи пакета акции на моята компания. Така че не мога да говоря за стойност. Мога само да се моля.

Тя произнасяше думите с безпристрастна точност. Спря, очаквайки отговора му. Той остана безмълвен.

— Знам, че нямам какво да ти предложа — каза тя. — Не мога да ти говоря за инвестиции. Правенето на пари не те интересува. Промишлените проекти отдавна не те засягат. Така че не мога да претендирам, че това е справедлива размяна. Това е просто просия.

Тя си пое дъх и каза:

— Дай ми тези пари като милостиня, за теб те не значат нищо.

— Не го прави — каза той тихо. Тя не можеше да определи дали странният звук на гласа му беше от болка или гняв — очите му бяха сведени.

— Ще го направиш ли, Франсиско?

— Не.

След миг тя каза:

— Извиках те не защото мислех, че ще се съгласиш, а защото си единственият, който може да разбере какво казвам. Така че трябваше да опитам.

Гласът й се понижаваше все повече, сякаш тя се надяваше, че ще скрие емоцията по-добре.

— Виж, аз не мога да повярвам, че наистина те няма… защото знам, че все още можеш да ме чуеш. Начинът, по който живееш, е порочен. Но начинът, по който действаш, не е. Дори и начинът, по който говориш, не е… Трябваше да опитам… Но не мога повече да се мъча да те разбера.

— Ще ти подскажа. Противоречията не съществуват. Всеки път, когато си мислиш, че пред теб стои противоречие, провери предварителните условия. Ще откриеш, че едното от тях е грешно.

— Франсиско — прошепна тя, — защо не ми кажеш какво е станало с теб?

— Защото в този момент отговорът ще те нарани повече от съмнението.

— Толкова ли е ужасно?

— Това е отговор, до който трябва да стигнеш сама.

Тя поклати глава.

— Не знам какво да ти предложа. Не знам вече какво е ценно за теб. Не виждаш ли, че дори и просякът трябва да даде стойност в отплата, трябва да ти предложи причина, поради която да му помогнеш… Мислех си… едно време успехът значеше много за теб. Производственият успех. Помниш ли как си говорехме за това? Ти беше много строг. Очакваше много от мен. Казваше ми, че е по-добре да оправдая очакванията ти. И аз го направих. Чудеше се докъде ще се издигна в „Тагарт Трансконтинентал“.

Тя посочи с ръка кабинета.

— Дотук се издигнах… Така че си мислех… ако споменът за онова, което бяха твоите ценности все още има някакво значение за теб, дори и само като развлечение, или от тъга, или просто все едно… да сложиш цветя на гроб… можеш да решиш да ми дадеш парите… в името на това.

— Не.

Тя каза с усилие:

— Тези пари не значат нищо за теб — изгубил си толкова много за безсмислени начинания, изгубил си много повече с мините „Сан Себастиан“…

Той вдигна очи. Погледна право към нея и тя видя първата искра жив отклик в неговите очи — погледът му беше светъл, безмилостен и, невероятно, но горд: сякаш това обвинение му даде сила.

— О, да — бавно каза тя, сякаш в отговор на мисълта му, — разбирам това. Проклинах те за тези мини, осъждах те, отнесох се с презрение към теб, по всякакъв възможен начин, а сега се връщам при теб — за пари. Като Джим, като всеки лентяй, когото някога си срещал. Знам, че това е победа за теб, знам, че можеш да ми се надсмиваш и да ме презираш напълно справедливо. Е — може би мога да ти предложа това. Ако онова, което искаш, е развлечение, ако си се наслаждавал, гледайки Джим и мексиканските плановици да се влачат по корем — няма ли да ти е забавно да пречупиш и мен? Няма ли да ти достави удоволствие? Няма ли да искаш да ме чуеш да признавам, че съм победена от теб? Не искаш ли да ме видиш да пълзя пред теб? Кажи ми под каква форма го искаш и ще се подчиня.

Той тръгна толкова бързо, че тя дори не забеляза кога: стори й се само, че първото му движение беше като потръпване. Заобиколи бюрото, пое ръката й и я вдигна до устните си. В началото беше като жест на най-тържествено уважение, сякаш целта му беше да й даде сили, но докато притискаше устни, а после и лице към ръката й, тя разбра, че той самият има нужда от сила. Той пусна ръката й, погледна лицето й, неподвижността и страха в очите й, сетне се усмихна, без да се опитва да скрие, че усмивката му издава страдание, яд и нежност.

— Дагни, искаш да пълзиш? Не знаеш какво значи тази дума и никога няма да го научиш. Човек не пълзи, признавайки го така открито. Не мислиш ли, че знам, че молбата ти е най-смелото нещо, което можеш да направиш? Но… Не ме моли, Дагни.

— В името на всичко, което някога съм означавала за теб… — шепнеше тя, — всичко, което е останало в теб…

В момента, в който тя си помисли, че е виждала това изражение и преди, че това е онова изражение, на фона на отблясъка от града, когато той беше лежал до нея за последен път, тя чу изтерзания му вик, вик, който никога не беше изтръгвала от него:

— Любов моя, не мога!

Сетне, докато се гледаха, шокирани и смълчани от удивление, тя видя промяната в лицето му. Беше сурово и грубо, сякаш беше превключил ключ. Той се засмя, отдалечи се от нея и каза, с глас, дразнещо оскърбителен поради това, че беше напълно спокоен:

— Моля те да извиниш смесицата от изразни стилове. Налагало ми се е да казвам това на толкова много жени, но някак си — при различни обстоятелства.

Тя сведе глава, седеше напълно отчаяна, без да я е грижа, че той го вижда. Когато вдигна глава, тя го погледна безразлично.

— Добре, Франсиско. Беше добре изиграно. Повярвах ти. Ако това беше твоят начин да изпиташ удоволствието, което ти предложих, успя. Няма да те моля за нищо.

— Предупредих те.

— Не знаех на чия страна си. Не изглеждаше възможно, но това е страната на Орън Бойл и Бъртрам Скъдър, и на стария ти учител.

— Старият ми учител ли? — остро попита той.

— Доктор Робърт Стедлър.

Той се засмя облекчено.

— А, този ли? Мародерът, който мисли, че неговата цел оправдава това да открадне моите средства.

И добави:

— Знаеш ли, Дагни, искам да запомниш на коя страна си казала, че съм. Някой ден ще ти напомня за това и ще те попитам дали си готова да го повториш.

— Няма да се налага да ми напомняш.

Той се обърна, за да си тръгне. Помаха й, нехайно сбогувайки се и каза:

— Ако можеше да се построи, бих пожелал успех на линията „Рио Норте“.

— Ще бъде построена. И ще бъде наречена линия „Джон Голт“.

— Какво?

Това беше истински крясък, тя се засмя подигравателно.

— Линия „Джон Голт“.

— Дагни, за Бога, защо?

— Нима не ти харесва?

— Как стана така, че избра точно това?

— Звучи по-добре от „Господин Немо“ или „Господин Нула“, нали?

— Дагни, но защо това?

— Защото те плаши.

— Какво мислиш, че означава?

— Невъзможното. Недостижимото. А ти се страхуваш от моята линия точно така, както се страхуваш и от това име.

Той започна да се смее. Смееше се без да я поглежда, и тя се почувства странно сигурна, че я е забравил, че е някъде далеч, че се смее, с бясна радост и горчивина на нещо, в което тя не участва.

Когато се обърна към нея, каза искрено:

— Дагни, не бих го направил на твое място.

Тя вдигна рамене.

— И Джим не го хареса.

— А ти какво харесваш в него?

— Мразя го! Мразя гибелта, която всички очаквате, отстъплението и този безсмислен въпрос, който винаги звучи като вик за помощ. Писна ми да слушам за Джон Голт. Ще се боря с него.

Той каза спокойно:

— Така е.

— Ще построя железопътна линия за него. Нека дойде и си я поиска.

Той се усмихна тъжно и кимна:

— Ще дойде.

Отблясъкът от излятата стомана се разля по тавана и се плисна по една от стените. Риърдън седеше на бюрото си, осветено от една-единствена лампа. Отвъд нейния кръг тъмнината на кабинета се сливаше с мрака навън. Той се чувстваше, сякаш лъчите от пещите се движеха из празно пространство — сякаш бюрото беше сал, увиснал във въздуха, с двама души на него, затворени в уединението си. Дагни седеше пред бюрото му.

Беше хвърлила палтото си и силуетът й се очертаваше срещу него — слабо, напрегнато тяло в сив костюм, наведено по диагонал на широк фотьойл. Само ръката й беше осветена, на ръба на бюрото, отвъд нея той виждаше бледия контур на лицето й, белотата на блузата й, триъгълника на разтворената яка.

— Добре, Ханк — каза тя, — продължаваме с новия мост от риърдънов метал. Това е официалната поръчка от официалния собственик на линията „Джон Голт“.

Той се усмихна, погледна надолу към плановете на моста, пръснати на светлината на бюрото му.

— Успя ли да прегледаш схемата, която ти изпратихме?

— Да. Нямаш нужда от коментари или комплименти. Поръчката ги изразява.

— Много добре. Благодаря. Започвам да лея метала.

— Не искаш ли да попиташ дали линията „Джон Голт“ е в позиция да дава поръчки или да функционира?

— Няма нужда. Твоето идване го изразява.

Тя се усмихна.

— Така е. Всичко е готово, Ханк. Дойдох, за да ти го кажа и да обсъдим детайлите за моста лично.

— Добре, аз съм любопитен: кои са собствениците на облигациите на линията „Джон Голт“?

— Не мисля, че някой от тях е можел да си го позволи. Всички имат разрастващи се предприятия. Всички имат нужда от парите си за собствените си нужди. Но имаха нужда от линията и не помолиха никого за помощ.

Тя извади лист от чантата си.

— Това е „Джон Голт Инкорпорейтид“ — каза тя и му го подаде през бюрото.

Той знаеше повечето от имената в списъка: Елис Уайът, „Уайът Ойл“, Колорадо. Тед Нилсън, „Нилсън Моторс“, Колорадо. Лорънс Хамънд, „Хамънд Каре“, Колорадо. Андрю Стоктън, Леярни „Стоктън“, Колорадо. Имаше и неколцина от други щати — той забеляза името Кенет Данагър, „Въглища Данагър“, Пенсилвания. Сумите за участието им варираха, от суми с пет до суми с шест цифри.

Той се протегна за писалката си и написа в края на листа: „Хенри Риърдън, «Риърдън стийл», Пенсилвания — 1 000 000 долара“ и бутна листа обратно към нея.

— Ханк — тихо каза тя, — не искам да влизаш в това. Инвестирал си толкова в риърдъновия метал, че положението е по-лошо за теб, отколкото за когото и да е от нас. Не можеш да си позволиш още един риск.

— Никога не съм приемал услуги — студено отговори той.

— Какво искаш да кажеш?

— Не искам от хората да поемат по-големи рискове в моите начинания от самия мен. Ако това е хазарт, ще посрещна залога на когото и да е от другите. Не каза ли, че тези коловози са първото ми изложение?

Тя наведе глава и каза сериозно:

— Добре. Благодаря.

— Между другото, не очаквам да загубя тези пари. Разбирам условията, при които тези облигации могат да се превърнат в акции по мой избор. И затова очаквам да получа огромна печалба — а ти ще ми я изработиш.

Тя се засмя:

— За Бога, Ханк, говорих с толкова много подозрителни глупаци, че почти ме заразиха с мисълта, че линията ще е на безнадеждна загуба! Благодаря ти, че ми напомни. Да, мисля, че ще изработя огромната ти печалба.

— Ако не бяха подозрителните глупаци, нямаше да има никакъв риск. Но трябва да ги бием. И ще го направим — той взе две телеграми от книжата на бюрото си. — Останали са още няколко човека.

Протегна й телеграмите:

— Мисля, че би желала да видиш това.

В едната пишеше: „Възнамерявах да започна след две години, но изявлението на Държавния научен институт ме принуждава да започна веднага. Смятай това за поръчка за изграждането на 12-инчова тръба от риърдънов метал, 600 мили, Колорадо до Канзас Сити. Подробностите следват. Елис Уайът.“

А в другата се казваше: „Относно дискусията ни за моята поръчка. Действай. Кен Данагър.“

Той добави като обяснение:

— И той не беше готов да действа веднага. Става въпрос за осем хиляди тона риърдънов метал. Строителен метал. За въгледобивни мини.

Те се погледнаха и се усмихнаха. Нямаше нужда от допълнителни коментари.

Той погледна надолу, докато тя му подаваше обратно телеграмите. Кожата на ръката й изглеждаше прозрачна на светлината, на ръба на бюрото, ръка на девойка, с дълги, тънки пръсти, отпусната за миг, беззащитна.

Леярната „Стоктън“ в Колорадо — каза тя — ще завърши тази поръчка за мен — поръчката, която Обединената компания за стрелки и семафори спря. Те ще се свържат с теб за метала.

— Вече го направиха. Какво направи със строителните бригади?

— Инженерите на Нийли остават, най-добрите, тези, от които имам нужда. Повечето от старшите майстори също. Няма да е трудно да ги накараме да продължат. Така или иначе Нийли не беше от особена полза.

— А работниците?

— Има повече кандидати, отколкото мога да наема. Не мисля, че профсъюзът ще се намеси. Повечето кандидати дават фалшиви имена. Те са членове на профсъюза, но отчаяно се нуждаят от работа. Ще сложа неколцина пазачи по линията, но не очаквам неприятности.

— А бордът на директорите на брат ти Джим?

— Надпреварват се да дават изявления по вестниците, че нямат каквато и да е връзка с линията „Джон Голт“ и колко осъдително начинание е тя. Съгласиха се с всичко, което поисках.

Силуетът на раменете й изглеждаше изпънат, с лекота, сякаш се готви за полет. За нея напрежението изглеждаше естествено, не беше признак за безпокойство, а за удоволствие — напрежението на цялото й тяло, под сивия костюм, едва видим в тъмнината.

— Еди Уилърс пое поста на действащ вицепрезидент — каза тя. — Ако ти трябва нещо, свържи се с него. Довечера тръгвам за Колорадо.

— Тази вечер ли?

— Да. Трябва да наваксаме време. Изгубих една седмица.

— Със собствен самолет ли пътуваш?

— Да. Ще се върна след около десет дни, възнамерявам да идвам в Ню Йорк веднъж или два пъти месечно.

— Къде ще живееш там?

— На строежа. В мой собствен вагон — тоест във вагон на Еди, който взимам назаем.

— Ще бъдеш ли в безопасност?

— От какво? — сетне се засмя, сепната. — Е, Ханк, това е първият път, в който се сещаш, че не съм мъж. Разбира се, че ще съм в безопасност.

Той не гледаше нея, а лист с цифри на бюрото си.

— Накарах инженерите си да подготвят предварителен анализ на цената на моста — каза той — и приблизителен график на времето, необходимо за построяването. Това исках да обсъдя с теб.

Той й протегна листа. Тя се облегна назад да го прочете.

Лъч светлина попадна на лицето й. Той видя плътните чувствени устни с остри контури. После тя се облегна назад и той виждаше само намек за формата й и тъмния контур на сведените й клепачи.

„Нима не съм? — мислеше си той. — Нима не съм мислил за това от първия път, когато те видях? Нима съм мислил за друго в продължение на две години?“

Седеше неподвижно и я гледаше. Чу думите, които никога не си беше позволявал да формулира, думи, които беше чувствал, познавал, но никога не се беше изправял пред тях, беше се надявал да ги унищожи, като не им позволи да бъдат казани, дори в собственото му съзнание. А сега беше толкова внезапно и шокиращо, сякаш й ги казваше…

Още първия път, когато те видях… Нищо друго, освен тялото ти, тази твоя уста, начинът, по който очите ти ме гледат, ако… Чрез всяко изречение, което някога съм ти казвал, при всяка наша среща, която си смятала за напълно безопасна, заради важността на всичко, което сме разисквали… Вярваше ми, нали? Да призная колко си страхотна? Да мисля за теб така, както заслужаваш — като за мъж? Нима не предполагаш, че знам колко много неща съм предал? Единствената светла среща в моя живот, единственият човек, когото съм уважавал, най-добрият бизнесмен, когото познавам, мой съюзник, мой партньор в отчаяната битка… най-низкото от всички желания — като отговор на най-високото, което съм срещал… Знаеш ли какво съм аз? Мислех за това, защото е немислимо. За тази унизителна нужда, която не бива никога да те докосва, никога не съм искал никого другиго, освен теб… Никога не съм знаел какво е да го искаш, докато не те видях за първи път. Мислех си: не, не мога да бъда пречупен от това… Оттогава… от две години… без миг почивка… Знаеш ли какво е да го искаш? Искаш ли да чуеш какво си мислех, когато те гледах… когато лежах буден през нощта… когато чувах гласа ти по телефона… когато работех, но не можех да го прогоня? Да те принизя до неща, които дори не можеш да си представиш, и да знам, че аз съм този, който го е направил. Да те сведа до тяло, да те науча на животинско удоволствие, да те видя да се нуждаеш от него, да те видя да ме молиш за него, да видя прелестния ти дух, зависим от скверността на нуждата. Да те гледам такава, каквато си, когато се изправяш пред света с чистата си, горда сила — а после да те видя в леглото си, подчинена на всяка долна прищявка, която мога да измисля, на всяко действие, което ще направя с единствената цел да наблюдавам обезчестяването ти и на което ще се подчиниш заради неизискуемо усещане… Желая те — проклет да съм за това!

Тя четеше документите, облегната назад в тъмнината. Той виждаше отраженията на огъня да докосват косата й, да се придвижват към рамото й, надолу по ръката, до голата кожа на дланта й.

Знаеш ли какво си мисля сега, в този момент? Сивият ти костюм и разтвореното ти деколте… изглеждаш толкова млада, толкова строга, толкова самоуверена… Каква щеше да си, ако поваля главата ти назад, ако те съборя на земята в този твой официален костюм, ако повдигнех ризата ти…

Тя погледна нагоре към него. Той заби поглед в документите на бюрото си. След миг каза:

— Цената на моста е по-малка от първоначалните ни преценки. Ще видиш, че здравината на моста позволява евентуалното добавяне на втори коловоз, който, мисля, ще бъде одобрен от тази част от населението на страната след няколко години. Ако разбиеш разхода за период от…

Той говореше, а тя гледаше лицето му на светлината на лампата, на фона на черната празнота на кабинета. Лампата беше извън зрителното й поле и тя се чувстваше така, сякаш лицето му осветяваше документите по бюрото. Лицето му, мислеше си, и студената, сияйна яснота на гласа му, на ума му, на целенасочеността му. Лицето му беше като думите — сякаш една-единствена тема свързваше с невидима линия непоклатимия блясък на очите му, изпитите мускули на бузите му, до леко презрителната, насочена надолу извивка на устата — линията на безмилостен аскетизъм.

Денят започна с новини за катастрофа: товарен влак на „Атлантик Саутърн“ беше катастрофирал челно с пътнически влак в Ню Мексико, на остър завой в планините и беше пръснал товара си навсякъде по склоновете. Вагоните пренасяха пет хиляди тона мед, добита от мина в Аризона, към фабриката на Риърдън. Риърдън се обади на генералния директор на „Атлантик Саутърн“, но отговорът, който получи, беше:

— За Бога, господин Риърдън, откъде да знаем? Кой може да знае колко време ще отнеме да се разчистят останките? Един от най-лошите, които сме имали… Не знам, господин Риърдън. Няма други линии никъде в тази секция. Коловозът е разкъсан на разстояние от четиристотин метра. Имаше свлачище. Аварийният влак не може да премине. Не знам как изобщо ще върнем товарните вагони на релсите, нито пък кога. Не очаквам да е по-рано от две седмици… Три дни? Невъзможно, господин Риърдън! Но ние нищо не можем да направим! Със сигурност можете да кажете на клиентите си, че е Божа работа! Опитайте се да ги удържите! Никой не може да ни обвинява при такъв случай!

През следващите два часа, с помощта на секретарката си, двама инженери от транспортния си отдел, пътна карта и телефон, Риърдън уреди колона камиони да стигне до мястото на катастрофата, а верига вагони-самосвали да ги посрещнат на най-близката гара на „Атлантик Саутърн“. Вагоните бяха заети от „Тагарт Трансконтинентал“. Камионите бяха събрани от цяло Ню Мексико, Аризона и Колорадо. Инженерите на Риърдън търсеха по телефона частни собственици на камиона и предлагаха заплащане, което прекратяваше всички спорове.

Това беше третата пратка мед, която Риърдън очакваше, двете предишни не бяха доставени: едната компания беше излязла от бизнеса, а другата се позоваваше на отлагания, срещу които не можела да направи нищо.

Беше се погрижил за всичко това, без да нарушава поредицата от срещи, без да повишава глас, без следа от напрежение, несигурност или притеснение — беше действал с ловката прецизност на военен командир под внезапен обстрел — а Гуен Айвс, неговата секретарка, беше действала като най-спокойния лейтенант. Тя беше момиче, наближаващо тридесетте, чието спокойно, хармонично, непроницаемо лице се сливаше с най-доброто офис оборудване — тя беше един от най-безмилостно компетентните му служители. Начинът, по който изпълняваше задълженията си, внушаваше яснота на ума, с чиято помощ тя възприемаше какъвто и да било емоционален елемент по време на работа за непростима липса на морал.

Когато извънредното положение приключи, единственият й коментар беше:

— Господин Риърдън, мисля, че трябва да помолим всички наши доставчици да пращат стоките по „Тагарт Трансконтинентал“.

— И аз мислех за същото — отговори той и добави: — Телеграфирай на Флеминг в Колорадо. Кажи му, че започвам сделка с онази медна мина.

Беше се върнал в кабинета си, говореше с управителя си по единия телефон и с директора по продажбите по другия, проверяваше всяка дата и всеки наличен тон руда — не можеше да остави на случайността или на друг човек възможността дори и за час закъснение в потока към пещите — в момента се изливаше последната част от релсите за линията „Джон Голт“ — когато телефонът иззвъня и гласът на госпожица Айвс извести, че майка му е отвън и иска да го види.

Той беше помолил семейството си никога да не идва във фабриката без уговорена среща. Радваше се, че мразят мястото и рядко се появяват в кабинета му. Сега почувства силен импулс да нареди майка си да си ходи. Вместо това, с по-голямо усилие от нужното му за проблема с катастрофиралия влак, той каза спокойно:

— Добре. Покани я да влезе.

Майка му влезе с изражение на войнствена отбрана. Огледа кабинета му, сякаш знаеше какво означава за него, и сякаш обявяваше възмущението си от всичко, което беше по-ценно за него от нейната собствена личност. Отне й доста време да седне в едно кресло, подреждайки и пренареждайки чантичката си, ръкавиците си, гънките на дрехата си, докато мърмореше:

— Хубаво е, когато една майка трябва да чака в преддверието и да иска разрешение от някаква стенографка, преди да й позволят да види собствения си син, който…

— Майко, нещо важно ли е? Днес бързам много.

— Не си единственият, който има проблеми. Разбира се, че е важно. Мислиш ли, че ще си направя труда да карам до тук, ако не беше важно?

— Какво има?

— Става въпрос за Филип.

— Да?

— Филип е нещастен.

— Е, и?

— Чувства, че не е справедливо да се налага да зависи от твоите подаяния, да живее от милостиня и никога да не може да разчита и на един свой собствен долар.

— Ами — каза той със слисана усмивка — очаквах да разбере това.

— Не е справедливо за един чувствителен човек да е в такова положение.

— Със сигурност не е.

— Радвам се, че си съгласен с мен. Така че трябва да му дадеш работа.

— Да му дам… какво?

— Трябва да му дадеш работа, тук, във фабриката — но хубава, чиста работа, разбира се, с бюро и кабинет, и добра заплата, където няма да му се налага да бъде сред надничарите и смрадливите ти пещи.

Знаеше, че го чува, но не можеше да се накара да го повярва.

— Майко, не говориш сериозно.

— Със сигурност говоря сериозно. Стана така, че знам, че тъкмо това иска, но е твърде горд, за да те моли. Но ако му го предложиш и изглежда така, сякаш ти искаш от него услуга — е, знам, че с удоволствие ще приеме. Ето защо трябваше да дойда тук и да говоря с теб — за да не разбере, че съм се намесила.

Не беше присъщо на същността на мисленето му да разбере същността на нещата, които чуваше. Една-единствена мисъл проряза ума му като прожектор и го накара да се зачуди как другите са могли да я пропуснат. Мисълта изригна като объркан вик:

— Но той не знае нищо за стоманения бизнес!

— Това пък какво общо има? Той има нужда от работа.

— Но той не може да върши работата.

— Трябва да придобие самоувереност и да се чувства важен.

— Но няма да ми бъде от никаква полза.

— Има нужда да се чувства желан.

— Тук? Че за какво мога да го желая?

— Наемаш един куп чужди хора.

— Наемам хора, които произвеждат. Той какво може да предложи?

— Той е твой брат, нали?

— Това пък какво общо има?

На свой ред тя го изгледа невярващо и замълча шокирана. За миг седяха и се гледаха, сякаш от астрономическо разстояние.

— Той е твой брат — каза тя с глас като фонограма, сякаш повтаряйки магическа формула, в която не можеше да си позволи да се съмнява. — Има нужда от положение в света. Има нужда от заплата, за да чувства, че парите идват при него, защото му се дължат, а не като милостиня.

— Да му се дължат? Но той няма да струва и пукната стотинка за мен.

— За това ли мислиш първо? За печалбата си? Моля те да помогнеш на брат си, а ти мислиш как да спечелиш стотинки на негов гръб, и няма да му помогнеш, освен ако в това няма пари за теб, така ли?

Тя видя израза в очите му и извърна поглед, но побърза да продължи с повишаващ се глас:

— Да, разбира се, че му помагаш — така, както би помогнал на всеки заблуден просяк. Материална помощ — само това знаеш и разбираш. Мислил ли си за духовните му нужди и как се отразява положението му на неговото самоуважение? Той не иска да живее като просяк. Иска да бъде независим от теб.

— Като получи от мен заплата, която не може да спечели, за работа, която не може да върши?

— Няма нищо да пропуснеш. Имаш достатъчно хора тук, които изкарват пари за теб.

— Значи ме молиш да му помогна да изиграе подобна измама?

— Не е необходимо да представяш нещата така.

— Измама ли е или не?

— Затова не мога да говоря с теб — защото не си човечен. Нямаш жал, никакви чувства към брат си, никакво състрадание към неговите чувства.

— Измама ли е или не?

— Нямаш жал към никого.

— Мислиш ли, че подобна измама ще бъде справедлива?

— Ти си най-неморалният човек на света — мислиш единствено за справедливост! Не изпитваш никаква любов!

Той стана, с рязко и подчертано движение, движение, което прекратява разговора и нарежда на посетителя да напусне кабинета му.

— Майко, аз управлявам стоманодобивен завод, а не публичен дом.

— Хенри!

Избликът на възмущение беше към подбора на изрази, нищо повече.

— Повече никога не говори с мен за работа за Филип. Не бих му дал дори да мете пепелта. Не бих го допуснал във фабриката. Искам да го разбереш веднъж завинаги. Можеш да се опитваш да му помогнеш по всякакъв начин, но не ми показвай никога повече, че смяташ завода ми за средство за тази цел.

Бръчките по меката й брадичка се разтекоха във форма, наподобяваща подигравателна усмивка:

— Че какво е твоят завод, някакъв свещен храм?

— Ами… да — меко каза той, учуден от мисълта.

— Не мислиш ли за хората и за моралните си задължения?

— Не знам какво според теб е моралът. Не, не мисля за хората — само дето, ако дам работа на Филип, няма да мога да застана спокойно пред никой компетентен човек, който е имал нужда от работа и я заслужава.

Тя стана. Главата й стърчеше между раменете й и основателната горчивина в гласа й сякаш избутваше думите нагоре към високото му, изправено тяло:

— В това се състои жестокостта ти, това е злобното и себичното в теб. Ако обичаше брат си, щеше да му дадеш работа, която не заслужава, точно защото не я заслужава — това щеше да е истинска любов, нежност и братско чувство. За какво друго е любовта? Ако човек заслужава работа, няма доблест в това да му я дадеш. Доблестта е да даваш незаслужено.

Той я гледаше като дете, което сънува непознат кошмар. Кошмар, който не е чак толкова ужасен само заради недоверието на сънуващия.

— Майко — бавно каза той, — не знаеш какво говориш. Никога няма да мога да те презирам достатъчно, за да повярвам, че наистина го мислиш.

Изразът на лицето й го учуди повече, отколкото всичко останало: беше израз на поражение, и едновременно с това на особено, хитро и цинично лукавство, сякаш за момент тя притежаваше такъв жизнен опит и мъдрост, че да се подиграе на неговата невинност.

Споменът за този поглед остана в съзнанието му, като предупредителен сигнал, че е забелязал нещо, което трябва да разбере. Но не можеше да го улови, не можеше да насили ума си да го приеме като достойно за обмисляне, не можеше да намери улики, освен неясното си неудобство и отвращението си — а нямаше и време, което да му посвети, не можеше да мисли за това сега, пред бюрото му седеше следващият посетител — той слушаше един човек, който защитаваше живота си.

Мъжът не го изрази точно така, но Риърдън знаеше, че това е същността на проблема. Онова, което мъжът облече в думи, беше само поръчка за петстотин тона стомана. Това беше господин Уорд, от Компанията за комбайни „Уорд“ от Минесота. Това беше непретенциозна компания с неопетнена репутация, един от онези бизнеси, които рядко стават големи, но никога не се провалят. Господин Уорд беше четвърто поколение от семейството, което притежаваше завода и беше посветило на този завод най-добросъвестните усилия, на които беше способно. Беше мъж над петдесет, с квадратно, безстрастно лице. Когато човек го погледнеше, му ставаше ясно, че той би сметнал за също толкова неприлично лицето му да изрази страдание, колкото да свали дрехите си на публично място. Говореше сухо, с тон на бизнесмен. Обясняваше, че винаги е работил, също както и баща му, с една от малките стоманодобивни компании, купени вече от „Асошиейтед Стийл“ на Орън Бойл. Беше чакал последната си поръчка на стомана една година. Беше прекарал последния месец, мъчейки се да получи лична среща с Риърдън.

— Знам, че фабриките ви работят на пълна мощност, господин Риърдън — каза той — и знам, че не сте в състояние да поемете нови поръчки, тъй като вашите най-големи и най-стари клиенти трябва да чакат реда си, а вие сте единственият приличен — искам да кажа надежден — производител на стомана в страната. Не знам каква причина да ви изтъкна, за да направите изключение в моя случай. Но нямам какво друго да направя, освен да затворя вратите на завода си завинаги, а аз… — гласът му се пречупи за миг. — Аз не мога съвсем ясно да видя как бих могъл да затворя… засега… така че реших да говоря с вас, макар и да нямах голям шанс… все пак исках да опитам всичко възможно.

Това беше език, който Риърдън можеше да разбере.

— Ще ми се да мога да ви помогна — каза той, — но това е най-лошият възможен момент за мен, заради една огромна и много специална поръчка, която трябва да получи предимство пред всичко.

— Знам. Но ще ме изслушате ли поне, господин Риърдън?

— Естествено.

— Ако е въпрос на пари, ще платя всичко, което поискате. Ако по този начин мога да оправдая забавянето ви, ами тогава искайте ми колкото решите допълнително, искайте ми двойна цена, само ми дайте стоманата. Нямаше да се притеснявам, ако трябваше да продам комбайните на загуба тази година, само за да запазя фабриката отворена. Имам достатъчно лични средства, за да работя на загуба няколко години, ако се налага, само за да се задържа на повърхността — защото, мисля, нещата не могат да продължат така още дълго, условията неминуемо ще се подобрят, трябва, защото иначе ние… — той не довърши. Каза твърдо:

— Трябва да стане.

— Ще стане — каза Риърдън.

Мисълта за линията „Джон Голт“ препускаше през ума му в пълно съответствие с уверения звук на думите му. Линията „Джон Голт“ продължаваше напред. Атаките към метала му бяха престанали. Чувстваше се така, сякаш разделени от много мили, в двата края на страната, той и Дагни Тагарт стояха един срещу друг в празното пространство, с разчистен път, свободни да довършат работата. Ще ни оставят на мира, за да я завършим, мислеше си той. Думите звучаха като химн на победата в ума му: ще ни оставят на мира.

— Капацитетът на фабриката ни е хиляда комбайна годишно — каза господин Уорд. — Миналата година произведохме триста. Събрах стоманата от разпродажби на банкрутирали фирми, измолих няколко тона оттук-оттам от големи компании, и обикалях като боклукчия по какви ли не невероятни места — няма да ви досаждам с тези неща, просто никога не съм си мислил, че ще доживея време, в което да трябва да правя бизнес по този начин. И през цялото време господин Орън Бойл се кълнеше, че ще достави стоманата следващата седмица. Но каквото и да успееше да отлее, отиваше при новите му клиенти, по причина, която никой не споменаваше — само чувах да се шепне, че това са хора с някаква политическа протекция. А сега дори не мога изобщо да се добера до господин Бойл. Той е във Вашингтон и е там от поне месец. А всички в офиса му казват, че не могат да направят нищо, защото не могат да намерят руда.

— Не си губете времето с тях — каза Риърдън. — Никога няма да получите каквото и да е от тая банда.

— Знаете ли, господин Риърдън — каза той с такъв тон, сякаш е открил нещо, в което не може да повярва съвсем: — Мисля, че има нещо съмнително в начина, по който господин Бойл управлява бизнеса си. Не мога да разбера към какво се стреми. Половината им пещи бездействат, но миналия месец вестниците бяха пълни с някакви големи статии за „Асошиейтед Стийл“. За производството им ли? Нищо подобно — за чудесния жилищен проект, който господин Бойл тъкмо е построил за работниците си. Миналата седмица беше за някакви цветни филми, които господин Бойл е изпратил до всички гимназии и които показват как се прави стоманата и от каква невероятна полза е за всички. Сега господин Бойл има и радиопредаване, в което говорят само за важността на стоманената промишленост за страната и продължават да говорят, че трябва да съхраним стоманената промишленост като цяло. Не разбирам какво има предвид под „като цяло“.

— Аз разбирам. Забравете го. Няма да се измъкне.

— Знаете ли, господин Риърдън, не харесвам хора, които говорят твърде много как всичко, което правят, е заради другите. Това не е вярно, и не мисля, че ще е правилно, ако някога стане вярно. Така че аз ще кажа, че имам нужда от стоманата, за да спася собствения си бизнес. Защото си е мой. Защото ако трябва да го затворя… както и да е, никой не разбира това в наши дни.

— Аз разбирам.

— Да… Да, мисля, че бихте могъл… Така че, виждате ли, това е първата ми грижа. Но все пак съществуват и моите клиенти. Работят с мен от години. Разчитат на мен. Направо е невъзможно да се намерят каквито и да е машини, където и да е. Знаете ли какво ще стане, ако в Минесота фермерите не могат да намерят инструменти, когато машините се чупят в средата на жътвата и няма части, няма други машини… нищо, освен цветните филми на господин Орън Бойл за… Както и да е… А все пак става дума и за моите работници. Някои от тях са при нас още от времето на баща ми. Нямат къде другаде да отидат. Не и сега.

Невъзможно е, мислеше си Риърдън, да изстиска още стомана от фабриката, където всяка пещ, всеки час и всеки тон бяха разчетени предварително за спешните поръчки през следващите шест месеца. Но… Линията „Джон Голт“, мислеше той. Ако можеше да направи това, можеше да направи всичко. Чувстваше, че иска да приеме десет нови предизвикателства веднага. Чувстваше се така, сякаш живее в свят, в който нищо не е невъзможно за него.

— Вижте — каза той, достигайки телефона, — нека говоря с управителя си и да видя какво изливаме през следващите няколко седмици. Може би ще намеря начин да ви заема няколко тона от някои от поръчките, и…

Господин Уорд бързо отвърна поглед, но Риърдън беше уловил израза на лицето му. Това значи толкова много за него, мислеше си Риърдън, и толкова малко за мен! Той вдигна слушалката, но трябваше да я пусне, защото вратата на кабинета му се отвори с трясък и Гуен Айвс се втурна вътре. Изглеждаше невъзможно госпожица Айвс да си позволи такова нарушение, да позволи спокойствието на лицето й да изглежда като неестествена гримаса, очите й да не виждат, а стъпките й да се опитват да овладеят залитането. Тя каза:

— Извинете ме, че ви прекъсвам, господин Риърдън — той знаеше, че тя не вижда кабинета, не вижда Уорд, вижда единствено него. — Мисля, че трябва да ви кажа, че Конгресът тъкмо е приел Закона за изравняване на възможностите.

Именно безстрастният господин Уорд извика, гледайки Риърдън:

— О, Боже, не! О, не!

Риърдън беше скочил на крака. Стоеше неестествено наведен, едното му рамо беше увиснало напред. Това беше само за миг. Сетне се огледа наоколо, сякаш възвръщаше зрението си, каза „извинете“, като погледът му включваше и госпожица Айвс, и господин Уорд, и седна отново.

— Не сме били уведомени, че законът е бил подложен на гласуване, нали? — попита той с контролиран и сух глас.

— Не, господин Риърдън. Очевидно е било изненадващ ход и им е отнело само четирийсет и пет минути.

— Някакви новини от Мауч?

— Не, господин Риърдън — тя наблегна на „не“. — Момчето от петия етаж дотича да ми каже, че тъкмо го е чуло по радиото. Обадих се във вестниците, за да проверя. Опитах се да намеря господин Мауч във Вашингтон. От кабинета му не отговарят.

— Кога говорихме с него за последно?

— Преди десет дни, господин Риърдън.

— Добре. Благодаря ти, Гуен. Продължавай да се опитваш да се свържеш с кабинета му.

— Да, господин Риърдън.

Тя излезе. Уорд беше на крака, с шапка в ръка. Той промърмори:

— Май по-добре…

— Седнете! — ожесточено избухна Риърдън. Господин Уорд се подчини, вторачен в него.

— Имаме да сключваме сделка, нали? — каза Риърдън. Уорд не можеше да определи емоцията, която кривеше устата на Риърдън, докато той говореше. — Господин Уорд, какво е онова, за което най-гнусните копелета в света ни осъждат, освен всичко друго? А, да, за нашето мото, „бизнес, както винаги“. Ами „бизнес, както винаги“, господин Уорд!

Той вдигна слушалката и помоли да го свържат с управителя.

— Слушай, Пит… Какво? Да, чух. Зарежи. Ще говорим за това по-късно. Това, което искам да знам, е дали можеш да ми доставиш петстотин тона стомана допълнително, извън плановете, през следващите няколко седмици? Да, знам… Знам, че е тежко… Дай ми датите и цифрите.

Той слушаше, драскайки си бързо бележки на лист хартия. После каза:

— Добре. Благодаря — и затвори.

Проучи числата за момент, направи няколко кратки изчисления в полето, сетне вдигна глава.

— Добре, господин Уорд — каза той. — Ще имате стоманата си след десет дни.

Когато Уорд си тръгна, Риърдън излезе във фоайето и каза на госпожица Айвс със спокоен глас:

— Пратете телеграма на Флеминг в Колорадо. Той ще разбере защо трябва да прекратя онази сделка.

Тя кимна в знак на подчинение. Не го погледна. Той се обърна към следващия си посетител и каза с жест, който го приканваше да влезе в кабинета:

— Приятно ми е. Влезте.

Щеше да помисли за това по-късно, човек се движи стъпка по стъпка и трябва да продължи да се движи. В този момент — необичайно ясно, безцеремонно, просто, почти лесно, съзнанието му съдържаше една-единствена мисъл: това не трябва да ме спре. Изречението висеше само в пространството, без минало и без бъдеще. Той не мислеше какво е онова, което не трябва да го спре, или защо това изречение е толкова абсолютно съдбоносно. То го крепеше и той се подчиняваше. Продължаваше стъпка по стъпка. Изпълни графика си със срещи точно както беше планирано.

Беше късно, когато последният му посетител си замина и той излезе от кабинета си. Остатъкът от персонала се беше прибрал у дома. Госпожица Айвс седеше сама на бюрото си в празната стая. Стоеше изправена и застинала, със стиснати ръце в скута. Главата й не беше наведена, а непоколебимо изправена, лицето й изглеждаше смразено. По бузите й течаха сълзи, без звук, без гримаса, въпреки съпротивата й, извън контрола й.

Тя го видя и каза сухо, виновно, извинително:

— Съжалявам, господин Риърдън — без да прави безполезни опити да скрие лицето си.

Той се приближи към нея.

— Благодаря ви — каза внимателно.

Тя погледна нагоре към него учудено. Той се усмихна.

— Но не мислите ли, че ме подценявате, Гуен? Не е ли твърде рано да ме оплаквате?

— Щях да ги взема — въздъхна тя, — но те — тя посочи вестниците на бюрото си, — те го наричат победа над алчността.

Той високо се разсмя.

— Мога да разбера защо подобно изопачаване на английския може да те вбеси — каза той. — Но какво друго има?

Докато го гледаше, устата й се отпусна малко. Жертвата, която не можеше да защити, беше единствената й опора в свят, който се разпадаше около нея.

Той прекара нежно ръка по челото й, това беше необичайно нарушение на официалността, а и мълчаливо признание за нещата, на които не би се смял.

— Върви си вкъщи, Гуен. Няма да имам нужда от теб тази вечер. И аз си тръгвам след малко. Не, не искам да ме чакаш.

Беше след полунощ, когато, все още седнал на бюрото си, наведен над плановете на моста за линията „Джон Голт“, той рязко спря да работи, защото чувството внезапно го беше пронизало — не можеше да му избяга повече, сякаш завесата на упойката беше се дръпнала. Той тежко се отпусна наполовина, разчитайки на някакви последни останки съпротива, и остана с гърди, притиснати към ръба на бюрото, за да го спрат да не падне, оборил глава — сякаш единственият подвиг, на който беше способен, беше да не позволи на главата си да падне на бюрото. Стоя така няколко минути, осъзнавайки единствено болката — крещяща болка, без съдържание или граница, — седеше, не знаейки дали това се случва с тялото му, или с ума му, всичко се свеждаше до ужасната грозота на болката, която спира мисълта.

След няколко минути това отмина. Той вдигна глава и седна изправен, спокоен, облегнат назад. Сега разбра, че с отлагането на този момент часове наред, той не беше дезертирал: не беше мислил за това, защото нямаше за какво да се мисли.

Мисълта, спокойно си каза той, е оръжие, което човек използва, за да действа. Никакво действие не беше възможно. Мисълта е инструментът, чрез който човек прави избор. Не му беше останал никакъв избор. Мисълта определя целта и пътя тя да бъде постигната. Що се отнасяше до изтръгването на живота му парче по парче от него — той беше оставен без глас, без цел, без начин, без защита.

Мислеше си за това с удивление. За пръв път осъзна, че страхът не му е познат, защото срещу всяка беда имаше всемогъщо лекарство — възможността за действие. Не, мислеше си, не увереност в победата — кой изобщо може да е уверен в победата — а само възможността да действа, а това е всичко, от което човек има нужда. Сега съзерцаваше, за пръв път безпристрастно, самото сърце на ужаса: да бъдеш подложен на унищожение с ръце, вързани на гърба.

Ами, значи продължаваме с вързани ръце. Продължавам окован.

Продължавам. Не трябва да те спре… Но един друг глас му казваше нещата, които не искаше да чуе, докато се съпротивляваше и крещеше срещу него: няма смисъл да мислиш за това… Няма полза… За какво? Зарежи…

Не можеше да го преглътне. Стоеше неподвижно над чертежите на моста за линията „Джон Голт“ и чуваше неща, изказани от глас, който беше наполовина звук, наполовина образ: решиха го без него… Не го потърсиха, не го попитаха, не го оставиха да говори… Не бяха задължени дори да му кажат — да му кажат, че са отсекли част от живота му и че трябва да е готов да продължи напред осакатен… От всички засегнати, които и да са те, по каквато и да е причина, заради каквато и да е нужда, той беше единственият, на когото не бяха длъжни да обръщат внимание.

Знакът в края на един дълъг път известяваше: „Руда Риърдън“. Висеше над черни редици метал… над години и нощи… над часовник, от който изтичаше капка по капка кръвта му… кръв, която беше отдал с готовност, тържествуващо, в отплата за един далечен ден и за един знак над пътя… платен с неговите усилия, неговата сила, неговия ум, неговата надежда.

Разрушен по прищявка на неколцина мъже, които са седнали и са гласували… Кой знае с какви умове? Кой знае чия воля ги е сложила на власт? Какви са мотивите им? Какво знаят? Кой от тях без чужда помощ може да извади парче руда на белия свят? Разрушен по прищявка на хора, които никога не беше виждал и които никога не бяха виждали купчините метал… Разрушен, защото те са решили така. С какво право?

Той разтърси глава. Има неща, които човек не бива да съзерцава, помисли си. Има нещо гадно в злото, което заразява наблюдателя. Има граници за това, което човек трябва да вижда. Той не бива да мисли за това или да наднича в него, или пък да се опитва да разбере същността на корените му.

Чувствайки се спокоен и празен, той си каза, че утре всичко ще бъде наред. Щеше да си прости слабостта през тази нощ, тя беше като сълзите, които човек може да си позволи на погребение, а после се научава как да живее с отворена рана или с негоден завод.

Той стана и отиде до прозореца. Фабриката изглеждаше пуста и неподвижна, той видя леките червени проблясъци над комините, дългите стълбове пушек, преплетените диагонали на крановете и стрелите. Почувства безнадеждна самота, каквато никога не беше изпитвал преди.

Мислеше си, че Гуен Айвс и господин Уорд могат да очакват от него да им даде надежда, облекчение, нов кураж. От кого можеше той да го очаква? И той имаше нужда от това, поне веднъж. Искаше да има приятел, на когото можеше да разреши да го види да страда, без преструвки или защита, на когото можеше да се облегне за миг, само за да каже: „Аз съм много уморен“ — и да намери покой за миг. От всички хора, които познаваше, имаше ли един, когото искаше до себе си сега? Чу отговора в съзнанието си, незабавен и шокиращ: Франсиско д’Анкония.

Ядосаният му кикот го върна обратно. Абсурдността на този копнеж го разтърси и успокои. Ето докъде се стига, си помисли, когато се отдадеш на слабостта.

Той стоеше до прозореца и се опитваше да не мисли. Но продължаваше да чува думите в съзнанието си: Руда Риърдън… Въглища Риърдън… Стомана Риърдън… Риърдънов метал… Каква полза имаше? Защо го беше направил? Защо изобщо да иска да прави каквото и да било отново?

Първият му ден в рудните жили в мината… Денят, в който стоеше срещу вятъра, гледайки руините на стоманодобивен завод… Денят, в който стоеше тук, в този кабинет, до този прозорец, и мислеше, че един мост може да бъде направен така, че да изнася невероятни товари само на няколко метални греди, ако се комбинират с дъговидни подпори, ако се построят диагонални свръзки, а горните краища са изкривени към…

Спря и остана неподвижен. През онзи ден не беше мислил за комбинирането на подпори и арки.

В следващия миг вече беше на бюрото си, наведен, с коляно на стола, без да помисли да седне, чертаеше линии, криви, триъгълници, колонки с изчисления безразборно по плановете, по попивателната, по нечии писма.

Час по-късно поръчваше междуградски разговор, чакаше телефонът да звънне до леглото в един вагон на един страничен коловоз и казваше:

— Дагни! Този наш мост — хвърли на боклука всички скици, които ти изпратих, защото… Какво?… А, това ли? Да върви по дяволите! Мародерите и законите им нямат никакво значение! Забрави ги! Дагни, какво ни пука! Слушай, помниш ли измишльотината, която нарече риърдънова подпора и на която се възхищаваше толкова много? Не струва пукната стотинка. Измислих подпора, която ще бие всичко, правено някога! Мостът ти ще носи четири влака едновременно, ще издържи триста години и ще ти струва по-малко и от най-евтиния улей. Ще ти пратя чертежите до няколко дни, но искам да ти кажа за това сега. Става въпрос за комбиниране на подпори и арка. Ако сложим диагонални свръзки… Какво? Не те чувам. Да не си настинала? Че за какво ми благодариш сега? Чакай да ти обясня.