Атлас изправи рамене. Не им противоречи

Глава IIIВърхът и дъното

Таванът беше като на изба — толкова тежък и нисък, че хората се навеждаха, когато прекосяваха стаята, сякаш тежестта на свода падаше върху раменете им. Кръглите сепарета в тъмночервена кожа бяха вградени в каменни стени, които изглеждаха разядени от годините и влагата. Нямаше прозорци, само оскъдна синя светлина се процеждаше през цепнатините в зидарията — мъртва синя светлина, подходяща за използване при авария. Влизаше се по тесни стълби, които водеха надолу, сякаш се спускаха дълбоко под земята. Това беше най-скъпият бар в Ню Йорк, построен на покрива на небостъргач.

Четирима мъже седяха на една маса. Макар и шейсет етажа над града, те не говореха на висок глас, както говори човек, качил се нависоко, свободен сред въздуха и пространството — гласовете им бяха приглушени, по-подходящи за мазе.

— Условия и обстоятелства, Джим — каза Орън Бойл. — Условия и обстоятелства, които са напълно извън човешки контрол. Бяхме планирали всичко, за да доставим тези релси, но се появиха непредвидени обстоятелства, които никой не можеше да предотврати. Само да ни беше дал шанс, Джим.

— Липсата на единство — каза провлачено Джеймс Тагарт — изглежда е основната причина за всички социални проблеми. Сестра ми има определено влияние сред част от акционерите. Разрушителната им тактика невинаги може да бъде преодоляна.

— Ти го каза, Джим. Липса на единство, това е проблемът. Дълбокото ми убеждение е, че в нашето сложно индустриално общество нито едно бизнес начинание не може да успее, без да споделя товара на проблемите и на другите предприятия.

Тагарт отпи от питието си и го остави.

— Трябва да го уволнят тоя барман — каза той.

— Вижте например „Асошиейтед Стийл“. Ние имаме най-модерната фабрика в страната и най-добрата организация. Това ми се струва неоспорим факт, защото миналата година получихме наградата за промишлена ефективност на списание „Глоуб“. Следователно можем да твърдим, че сме направили най-доброто, на което сме били способни, и никой не може да ни обвинява. Но не можем да направим нищо, когато металната руда е национален проблем. Не можахме да намерим руда, Джим.

Тагарт мълчеше. Седеше с лакти, широко разтворени върху масата. Масата беше неудобно малка и това я правеше още по-неудобна за тримата му събеседници, но те като че ли не поставяха под въпрос неговото предимство.

— Никой не може да намери вече руда — каза Бойл. — Естествено изчерпване на мините, износване на оборудването, недостиг на материали, трудности с транспорта и други неизбежни условия.

— Минната индустрия рухва. Ето това убива производството на минно оборудване — каза Пол Ларкин.

— Доказано е, че всеки един бизнес зависи от всеки друг — каза Орън Бойл. — Така че всеки трябва да споделя бремето на другите.

— Мисля, че това е така — каза Уесли Мауч. Но никой никога не обръщаше внимание на Уесли Мауч.

— Моята цел — каза Орън Бойл — е съхраняването на свободната икономика. Всички са съгласни, че свободната икономика в момента е подложена на изпитание. Хората няма да я защитят, освен ако не докаже своята ценност за обществото и не поеме социалната си отговорност. Ако не развие обществен дух, ще загине, не се съмнявайте в това.

Орън Бойл се беше появил от нищото пет години по-рано, и оттогава не слизаше от кориците на всички новинарски списания. Беше започнал със сто хиляди долара свои пари и двеста милиона долара заем от правителството. Сега оглавяваше огромен концерн, който беше погълнал много по-малки компании. Както обичаше да казва, това доказваше, че способният човек все още има шанс да успее в този свят.

— Единственото оправдание на частната собственост — каза Орън Бойл — е службата на обществото.

— Това, мисля, е несъмнено — каза Уесли Мауч.

Орън Бойл шумно преглътна питието си. Той беше едър мъж с отривисти жестове, цялата му външност показваше, че е пълен с живот, освен малките черни цепнатини на очите му.

— Джим — каза той, — риърдъновият метал изглежда е огромна измама.

— Аха — каза Тагарт.

— Чух, че нито един експерт не е дал положителна оценка за него.

— Не, нито един.

— Подобряваме стоманените релси от поколения наред и увеличаваме теглото им. Вярно ли е, че релсите от риърдънов метал ще са по-леки от най-евтината и нискокачествена стомана?

— Точно така — каза Тагарт — по-леки са.

— Но това е смехотворно, Джим. Това е физически невъзможно. За твоята натоварена, високоскоростна главна линия?

— Точно така.

— Но така си търсиш белята.

— Не аз, сестра ми.

Тагарт завъртя бавно столчето на чашата между пръстите си. За миг настъпи тишина.

— Националният съвет по металообработваща промишленост прие резолюция, с която назначава комитет за изследване на риърдъновия метал, тъй като употребата му може да е опасна за обществото — каза Орън Бойл.

— Това, по мое мнение, е мъдро — каза Уесли Мауч.

— Когато всички са съгласни — гласът на Тагарт изведнъж стана писклив, — когато хората са единодушни, как може един човек да дръзне да не е съгласен? С какво право? Ето това искам да знам — с какво право?

Очите на Бойл се впиха в лицето на Тагарт, но мътната светлина в стаята не позволяваше лицата да се виждат ясно: пред него имаше само бледо, синкаво петно.

— Като си помислим за естествените ресурси по време на критичен недостиг — меко каза Бойл, — като си помислим за жизненоважните суровини, които се хабят за безотговорни частни експерименти, като си помислим за рудата…

Той не довърши. Отново погледна Тагарт. Но Тагарт изглежда знаеше, че Бойл чака, и намираше мълчанието за приятно.

— Обществеността има жизненоважен интерес от природните ресурси, Джим, като желязната руда например. Обществеността не може да остане безразлична към безразсъдното, себично прахосване от страна на един антисоциален индивид. В крайна сметка частната собственост е само попечителство, упражнявано в полза на обществото като цяло.

Тагарт хвърли поглед към Бойл и се усмихна — усмивката беше многозначителна и искаше да каже, че нещо в думите му е отговор на нещо в думите на Бойл.

— Алкохолът, който сервират тук, е отвратителен. Предполагам, че това е цената, която трябва да платим, за да не се тъпчем с тълпите. Но наистина ми се иска да разберат, че си имат работа с експерти. Щом си плащам, очаквам срещу парите си да получа и полагащото ми се удоволствие.

Бойл не отговори, лицето му беше станало мрачно.

— Слушай, Джим… — започна тежко той.

Тагарт се усмихна.

— Какво? Слушам те.

— Джим, сигурен съм, ще се съгласиш, че няма нищо по-разрушително от монопола.

— Да — каза Тагарт — от една страна. От другата обаче стои блатото на необузданата конкуренция.

— Това е вярно. Съвсем вярно. По мое мнение правилният път е по средата. Мисля си, че дълг на обществото е да отреже крайностите, не е ли така?

— Да — каза Тагарт, — така е.

— Виж ситуацията в бизнеса с желязна руда. Националното производство изглежда спада с нечувани темпове. Това заплашва съществуването на цялата стоманена индустрия. Стоманолеярните в цялата страна затварят. Само една рудодобивна компания има късмета да не е засегната от общите обстоятелства. Производството й е голямо и всичко върви по график. Но кой печели от това? Никой, освен собственика й. Това справедливо ли е според тебе?

— Не — каза Тагарт, — не е справедливо.

— Повечето от нас не притежават железни мини. Как можем да се конкурираме с човек, който има парче от Божиите природни ресурси? Чудно ли е, че той винаги може да доставя стомана, докато ние трябва да се борим, да чакаме, да губим клиентите си и бизнесът ни да пропада? В обществен интерес ли е един човек да разрушава цяла индустрия?

— Не — каза Тагарт, — не е.

— Струва ми се, че националната политика трябва да бъде насочена към това да разпределя справедливо желязната руда, така че да се запази индустрията като цяло. Не си ли съгласен?

— Съгласен съм.

Бойл въздъхна, сетне каза внимателно:

— Но предполагам, че няма много хора във Вашингтон, които да са в състояние да разберат прогресивната социална политика.

Тагарт каза бавно:

— Има. Не, не са много, и не е лесно да стигнеш до тях, но има. Мога да говоря с тях.

Бойл вдигна питието си и го пресуши наведнъж, сякаш беше чул всичко, което искаше да чуе.

— Като говорим за прогресивна политика, Орън — каза Тагарт — можеш да се запиташ дали по време на транспортна криза, когато толкова много железопътни линии банкрутират и големи райони остават без железопътен транспорт, е в обществен интерес да се толерира прахосническото дублиране на услуги и разрушителната вълча конкуренция на парвенюта в територии, където вече утвърдените компании имат исторически приоритет.

— Ами всъщност това изглежда интересен въпрос, който трябва да се вземе предвид — каза любезно Бойл. — Мога да го обсъдя с няколко приятели в Националното сдружение на железниците.

— Приятелите — каза Тагарт с възможно най-отвлечен тон — са по-ценни от злато.

Неочаквано се обърна към Ларкин.

— Не си ли съгласен, Пол?

— Ами… да — каза удивен Ларкин. — Да, разбира се.

— Разчитам на твоите.

— Ъ?

— Разчитам на многото ти приятелски връзки.

Изглежда всички знаеха защо Ларкин не отговори веднага. Той сви рамене и някак се смали към масата.

— Ако всеки има право да допринесе за общата цел, тогава никой не би трябвало да пострада — изведнъж извика той, с неуместно отчаяние в гласа, видя, че Тагарт го гледа, и добави умолително:

— Ще ми се да не нараняваме никого.

— Това е антисоциално поведение — каза провлачено Тагарт.

— Хората, които се страхуват да пожертват някого, не могат да говорят за общи цели.

— Но аз познавам историята — побърза да каже Ларкин. — Признавам историческата необходимост.

— Добре — каза Тагарт.

— Не може да се очаква от мен да оправя целия свят, нали?

Ларкин изглежда се отбраняваше, но защитата не беше насочена към никого.

— Нали?

— Така е, господин Ларкин — каза Уесли Мауч. — И двамата не можем да бъдем обвинявани, ако…

Ларкин отметна глава, почти го побиха тръпки, не можеше да понесе да гледа Мауч.

— Добре ли си прекара в Мексико, Орън? — попита Тагарт. Гласът му внезапно беше станал силен и небрежен. Всички изглежда знаеха, че целта на срещата им е постигната и че са разбрали онова, което са дошли да разберат.

— Мексико е чудесно място — весело отвърна Бойл. — Много стимулиращо и те кара да мислиш. Храната им е ужасна обаче, направо се поболях. Но работят наистина здраво, за да изправят страната си на крака.

— Как вървят нещата там?

— Просто великолепно, струва ми се, просто великолепно. Макар че точно сега… Както и да е, основната им цел е бъдещето. Народна република Мексико има велико бъдеще. Ще ни бият след няколко години.

— Слезе ли до мините „Сан Себастиан“?

Четирите фигури около масата се изправиха и застинаха, всички бяха инвестирали много в акциите от мините в Сан Себастиан.

Бойл не отговори веднага, така че гласът му изглеждаше неочаквано и неестествено силен, когато стигна до другите:

— Разбира се, тъкмо тях исках да видя най-много.

— И?

— Какво и?

— Как вървят нещата?

— Чудесно. Чудесно. Със сигурност трябва да има най-големите залежи от мед на земята в тази планина!

— Изглеждаха ли работещи?

— Не съм виждал по-работещо място в живота си.

— И какво точно правеха?

— Е, знаете ли, те са назначили за директор някакъв мексиканец, на когото не можах да му разбера и половината от приказките, но определено работят здраво.

— Някакви… проблеми?

— Проблеми? Не и в „Сан Себастиан“. Това е частна собственост, последната, останала в Мексико, и това изглежда е важното.

— Орън — внимателно попита Тагарт, — ами слуховете, че планират да национализират мините „Сан Себастиан“?

— Клевети — ядосано каза Бойл. — Плоски, злобни клевети. Знам със сигурност. Вечерях с министъра на културата и обядвах с останалите момчета.

— Трябва да има закон срещу безотговорните клюки — навъсено каза Тагарт. — Да си поръчаме още по едно.

Той махна сприхаво на един сервитьор. В най-тъмния ъгъл на стаята имаше малък бар, където стар, съсухрен барман стоеше, без да помръдва. Когато го викаха, се движеше презрително бавно. Работата му беше да обслужва посетителите така, че те да се отпуснат и да бъдат доволни, но той се държеше като огорчен знахар, извикан да лекува някаква срамна болест.

Четиримата мъже седяха мълчаливо, докато сервитьорът се върна с питиетата им. Чашите, които сложи на масата, бяха като четири петна от светлосин блясък в полумрака, като четири слаби газови пламъка. Тагарт се протегна за чашата си и изведнъж се усмихна.

— Да пием за жертвите на историческата необходимост — каза той, гледайки към Ларкин. За миг настъпи тишина — ако стаята беше осветена, това щеше да е сблъсък между погледите на двама мъже, а тук те просто гледаха към местата, където трябваше да са очите им. После Ларкин вдигна чашата си:

— Това е от мен, момчета — каза Тагарт, докато отпиваха.

Никой не сети какво да каже, докато Бойл заговори с равнодушно любопитство.

— Ей Джим, мислех си да те питам, какво по дяволите става с твоите влакове по линията „Сан Себастиан“?

— Какво искаш да кажеш? Какво им е?

— Ами не знам, но само един пътнически влак на ден…

— Един влак?

— … е доста мизерна услуга, струва ми се, и то какъв влак! Сигурно си наследил тези вагони от прапрадядо си, а и той трябва здраво да ги е използвал. И откъде намери този локомотив на дърва?

— На дърва?

— Точно това казах, на дърва. Никога не съм виждал такъв, освен на снимка. От кой музей го извади? Не се прави, че не знаеш, само ми кажи какъв е номерът.

— Разбира се, че знам — побърза да каже Тагарт. — Просто… станало е така, че си попаднал на седмицата, в която имахме малки проблеми с движещата сила. Поръчали сме нови локомотиви, но имаше закъснение — знаеш какви проблеми имаме с производителите на локомотиви, но това е само временно.

— Разбира се — каза Бойл. — Не можем да преборим забавянията. Това обаче е най-странният влак, с който съм пътували. Почти ми се обърнаха червата.

След няколко минути забелязаха, че Тагарт се е умълчал. Той изглеждаше притеснен от някакъв свой проблем. Когато рязко стана, без извинение, те също станаха, приемайки го като команда. Ларкин измърмори, усмихвайки се напрегнато:

— Беше удоволствие, Джим. Удоволствие. Така се раждат великите проекти — на питие с приятели.

— Социалните реформи са бавни — студено каза Тагарт. — Разумно е да сме търпеливи и внимателни.

За пръв път той се обърна към Уесли Мауч.

— Онова, което харесвам у теб, Мауч, е, че не говориш прекалено много.

Уесли Мауч беше човекът на Риърдън във Вашингтон.

В небето още имаше остатъци от светлина от залеза, когато Тагарт и Бойл излязоха заедно на улицата. Преходът беше леко стъписващ за тях — затвореният бар ги караше да очакват среднощна тъмнина. Висока сграда се очертаваше в небето, остра и права като издигнат меч. В пространството зад нея висеше календарът.

Тагарт раздразнено оправи яката на палтото си и го закопча заради студа по улиците. Не планираше да се връща в офиса тази вечер, но трябваше да го направи. Трябваше да види сестра си.

— … заели сме се с трудна работа, Джим — казваше Бойл — трудна работа с толкова много опасности и усложнения и с такъв висок залог…

— Всичко зависи от това дали познаваш хората, които го правят възможно — бавно отговори Тагарт. — Само това трябва да се знае — кой може да го осъществи.

Дагни Тагарт беше на девет години, когато реши, че един ден ще управлява железопътната компания „Тагарт Трансконтинентал“. Постави си го за цел, когато стоеше сама между релсите, гледайки двете прави стоманени линии, които се изгубваха в далечината и се сливаха в една точка. Чувстваше някакво дръзко удоволствие от начина, по който линията прорязваше гората: тя нямаше място сред старите дървета, между зелените клони, надвиснали и слели се със зелените храсти и самотните диви цветя, но все пак беше тук. Двете стоманени линии блестяха на слънцето и черните траверси бяха като стъпала на стълба, която тя трябваше да изкачи.

Не беше внезапно решение, а последното потвърждение на нещо, което знаеше отдавна. В мълчаливо разбирателство, сякаш свързани с клетва, която никога не са били задължени да поемат, тя и Еди Уилърс се бяха посветили на железницата от първия съзнателен ден на детството си.

Тя изпитваше отегчено безразличие към непосредствения свят около себе си — както към другите деца, така и към възрастните. Приемаше като непростим инцидент, който трябваше да се изтърпи за известно време, факта, че се е случило да е затворена сред глупави хора. Тя беше зървала един друг свят и знаеше, че той съществува някъде — светът, който създава влакове, мостове, телеграфни жици и семафори, които мигат в нощта. Трябва да почакам, мислеше си, и да порасна за този свят.

Никога не се опита да обясни защо харесва железницата. Каквото и да изпитваха другите, тя знаеше, че нейното беше емоция, която те не могат с нищо да сравнят и на която не могат да откликнат. Тя усещаше същото в училище, в часовете по математика — единствените уроци, които харесваше. Чувстваше вълнението от решаването на задачите, дръзкото удоволствие от това да приеме предизвикателство и да се справи с него без усилие, стремежът да се сблъска с друго, по-тежко изпитание. В същото време изпитваше нарастващо уважение към една наука, която беше толкова чиста, толкова стриктна, толкова сияйно рационална. Докато учеше математика, тя чувстваше — съвсем просто и веднага: „Колко страхотно, че хората са направили това!“, и „Колко е хубаво, че съм толкова добра в него!“. Това беше радостта от възхищението и от собствените способности, които израстваха заедно. Чувствата й към железницата бяха същите: обожание към способностите, необходими за нейното създаване, към изобретателността на нечий ясен, разсъдлив разум, обожание, с една скришна усмивка, която казваше, че тя ще се научи някой ден как да го прави по-добре. Тя се мотаеше покрай коловозите и ремонтните депа като скромен ученик, но скромността имаше оттенък на бъдеща гордост — гордост, която трябваше да се заслужи.

„Ти си непоносимо надута“ беше едно от двете изречения, които непрекъснато чуваше в детството си, въпреки че никога не говореше за способностите си. Другото изречение беше „Ти си себична“. Тя питаше какво означава това, но никога не получи отговор. Гледаше възрастните и се чудеше защо си въобразяват, че ще почувства вина от неопределени обвинения.

Беше на дванайсет, когато каза на Еди Уилърс, че ще управлява железницата, когато пораснат. Беше на петнайсет, когато за първи път разбра, че жени не управляват железници и че хората може да се възпротивят. Да вървят по дяволите, помисли си, и никога не се притесни отново за това.

Започна работа за „Тагарт Трансконтинентал“ на шестнайсет.

Баща й позволи: беше му забавно и малко любопитно. Тя започна като нощен оператор в малка провинциална гара. Трябваше да работи нощем първите няколко години, докато учеше инженерство в колежа.

Джеймс Тагарт започна кариерата си в железницата по същото време, той беше на двайсет и една. Започна в отдела за връзки с обществеността.

Издигането на Дагни сред мъжете, които управляваха „Тагарт Трансконтинентал“, беше бързо и неоспорвано. Тя заемаше отговорни длъжности, защото нямаше кой да ги заеме. Около нея имаше шепа талантливи мъже, но те ставаха все по-малко с всяка изминала година. Началниците й, които държаха властта, изглежда се бояха да я упражняват, прекарваха времето си в избягване на решения, така че тя казваше на хората какво да правят и те го правеха. На всяка стъпка от издигането си тя вършеше работата дълго преди да получи съответното звание. Все едно минаваше от една празна стая в друга. Никой не се противопоставяше, но и никой не одобряваше нейното издигане.

Баща й изглеждаше удивен и горд с нея, но не казваше нищо и в очите му имаше тъга, когато я гледаше в офиса. Тя беше на двайсет и девет, когато той почина. „Винаги е имало Тагарт, който да управлява железницата“, бяха последните му думи към нея. Погледът му беше особен, изпълнен с одобрение и състрадание едновременно.

Контролният пакет на „Тагарт Трансконтинентал“ беше оставен на Джеймс Тагарт. Той беше на трийсет и четири, когато стана президент на компанията. Дагни очакваше бордът на директорите да го избере, но така и не разбра защо го направиха с такова нетърпение. Говореха за традиция, че президентът винаги е бил най-големият син на семейство Тагарт, избраха Джеймс Тагарт по същия начин, по който отказваха да минат под стълба — за да умилостивят същия страх. Говореха за дарбата му „да популяризира железниците“, за „добрите му отношения с пресата“, за „уменията да работи с Вашингтон“. Той изглеждаше необичайно ловък, получавайки услуги от законодателството.

Дагни не знаеше нищо за „уменията да работи с Вашингтон“ или какво предполагаха такива способности. Но те изглежда бяха необходими, така че тя спря да се занимава с това с мисълта, че има много видове работа, които са противни, но необходими, като например чистенето на канали. Някой трябваше да върши и това, а Джеймс изглежда обичаше да го прави.

Никога не беше се стремила към президентския пост, оперативният отдел беше единствената й грижа. Когато започна работа, един стар железничар, който мразеше Джим, каза:

— Винаги е имало Тагарт, който да управлява железницата — и я погледна така, както я беше погледнал баща й. Тя не се притесняваше от Джим, защото беше убедена, че той не е достатъчно умен, за да навреди на железницата твърде много и че тя винаги ще е в състояние да поправи каквито и да е щети, причинени от него.

На шестнайсет, докато седеше зад операторското си бюро и гледаше как осветените прозорци на влаковете на Тагарт минават покрай нея, тя си мислеше, че е влязла в своя свят. През годините след това разбра, че не е. Противникът, с който беше принудена да се бори, не можеше да бъде достойно посрещнат или победен, това не беше някаква по-развита способност, която можеше да е предизвикателство и чест за нея, а пълно отсъствие на способности — сив пласт памук, мек и безформен, който не оказваше съпротивление на нищо и никого, но все пак успяваше да бъде пречка по пътя й. Тя стоеше обезоръжена пред загадката какво го правеше възможно. Не можеше да намери отговор.

Беше само през първите няколко години, когато се чуваше да крещи наум, зажадняла да зърне някаква човешка способност, само да зърне чиста, силна, бляскава компетентност. Имаше пристъпи на мъчителен копнеж по приятел или враг с ум, по-добър от нейния собствен. Но копнежът отминаваше. Тя имаше работа за вършене и нямаше време да усеща болка. Поне не често.

Първата стъпка от новия курс на поведение, който Джеймс Тагарт въведе в компанията, беше построяването на линията „Сан Себастиан“. Много мъже отговаряха за нея, но за Дагни само едно име стоеше написано върху този проект, име, което изтриваше всички други, когато го видеше. То стоеше върху пет години битки, върху много мили похабени коловози, върху листове с цифри, отбелязващи загубите на „Тагарт Трансконтинентал“, като червена гной от рана, която не зараства — също както стоеше и по телеграфните ленти на всяка борса в света, и по комините в червения отблясък на пещите, които топяха мед, и в скандалните заглавия, и по пергаментовите страници, записали благородническите титли през вековете, и на картички, закачени по букети в будоарите на много жени, пръснати на три континента.

Името беше Франсиско д’Анкония.

На двайсет и три години, когато беше наследил богатството си, Франсиско д’Анкония стана известен като медния крал на света. Сега, на трийсет и шест, той беше известен като най-богатият човек и най-поразително безотговорният плейбой в света. Той беше издънката на едно от най-благородните семейства в Аржентина. Притежаваше ферми с добитък, плантации с кафе и повечето от медните мини в Чили. Притежаваше половин Южна Америка, както и различни мини, пръснати из Съединените щати като шепа дребни монети.

Когато Франсиско д’Анкония внезапно купи много мили земя в голите планини на Мексико, се промъкна новината, че е открил обширни залежи на мед. Той не полагаше усилия да продава акции от предприятието си — хората му се молеха за акциите, а той само избираше тези от кандидатите, на които искаше да направи услуга. Наричаха феноменален финансовия му талант, никой не го беше побеждавал в каквато и да е трансакция — той добавяше пари към невероятното си богатство с всяка сделка, до която се докоснеше и с всяка своя стъпка — когато изобщо си даваше труд да я направи. Тези, които най-остро го критикуваха, първи се възползваха от шанса да яхнат таланта му и да получат парченце от новото му богатство. Джеймс Тагарт, Орън Бойл и техните приятели бяха едни от най-едрите акционери на проекта, който Франсиско д’Анкония беше нарекъл „Мини Сан Себастиан“.

Дагни така и не успя да открие чие влияние беше накарало Джеймс Тагарт да построи разклонение на железопътната линия от Тексас до пущинака в Сан Себастиан. Изглежда и самият той не знаеше: като открито поле без защита срещу вятъра, той изглеждаше отворен към всяко течение, а крайният резултат беше плод на случайността. Само неколцина от директорите на „Тагарт Трансконтинентал“ се възпротивиха на проекта. Компанията имаше нужда от всичките си ресурси, за да ремонтира линията „Рио Норте“, а не можеше да направи и двете. Но Джеймс Тагарт беше новият президент на железницата. Това беше първата година на управлението му. И той спечели.

Мексиканската народна република нямаше търпение да сътрудничи и подписа договор, с който гарантираше двестагодишни права на собственост на „Тагарт Трансконтинентал“ върху железопътната линия — в страна, в която нямаше право на собственост. Франсиско д’Анкония беше получил същата гаранция за мините си.

Дагни се бори срещу построяването на линията „Сан Себастиан“. Бореше се с всеки, който я слушаше, но беше само асистент в оперативния отдел, твърде млада, без авторитет — и никой не я послуша.

Нито тогава, нито по-късно съумя да разбере мотивите на тези, които решиха да построят линията. Докато стоеше като безпомощен наблюдател, представител на малцинството на една от срещите на борда, тя почувства странна уклончивост във въздуха в стаята, във всяко изказване, във всеки аргумент, сякаш истинската причина за тяхното решение никога не беше изказана, но беше ясна за всички с изключение на нея.

Те говореха за бъдещата важност на търговията с Мексико, за пълноводния поток от товари, за значителните приходи, осигурени от изключителното развитие на неизчерпаеми запаси от мед. Доказваха го, като цитираха предишни достижения на Франсиско д’Анкония. Не споменаваха никакви минералогични факти за мините „Сан Себастиан“. А и малко факти бяха налице — информацията, която Д’Анкония беше направил публично достояние, не беше много конкретна. Но те изглежда нямаха нужда от факти.

Говореха надълго и нашироко за бедността на мексиканците и отчаяната им нужда от железопътен транспорт. „Те никога не са имали шанс“ „Наш дълг е да помогнем на една недостатъчно привилегирована нация да се развие. По мое мнение всяка страна е пазач на съседа си“.

Тя седеше, слушаше и си мислеше за многото линии, които „Тагарт Трансконтинентал“ трябваше да изостави — приходите на великата железопътна компания бавно спадаха от много години насам. Тя мислеше за застрашителната нужда от поправки, застрашително пренебрегвани по цялата система.

Политиката им по проблема с поддръжката всъщност не беше политика, а игра, която изглежда играеха с парче гума, което може да се разтегне още малко.

„Струва ми се, че мексиканците са много работлив народ, смазан от примитивната си икономика. Как да се индустриализират, ако никой не им подаде ръка?“ „Когато обсъждаме инвестицията, по мое мнение ние трябва да обърнем внимание на човешките същества, а не толкова на чисто материалните фактори“.

Тя мислеше за локомотива, който лежеше в канавката край линията „Рио Норте“, защото на едно място се беше счупила свръзката на релсите. Мислеше и за петте дни, в които целият трафик по „Рио Норте“ беше спрял, защото предпазната стена се беше срутила и беше пръснала тонове скала по коловозите.

„Тъй като човек трябва да мисли за доброто на братята си, преди да помисли за собственото си, ми се струва, че една нация трябва да мисли за съседите си, преди да мисли за себе си“.

Мислеше си за един новак на име Елис Уайът, когото хората започваха да наблюдават внимателно, защото неговата дейност беше първата капка в един поток от блага, който щеше да изригне от умиращите равнини на Колорадо. Линията „Рио Норте“ беше оставена да рухне окончателно точно тогава, когато цялостната й ефективност щеше да бъде необходима и използвана.

„Материалната алчност не е всичко. Има нематериални идеали, които трябва да се вземат предвид“. „Признавам, че изпитвам срам, когато си помисля, че ние притежаваме огромна железопътна мрежа, докато мексиканският народ има само една, две линии, които не стават за нищо“. „Старата теория за икономическата самодостатъчност рухна отдавна. Невъзможно е за една страна да просперира насред умиращия от глад свят“.

Тя мислеше, че за да се направи „Тагарт Трансконтинентал“ такава, каквато е била някога, много отдавна, имаше нужда от всяка релса, клин и долар — и че отчайващо малко от всичко това беше на разположение.

Те говореха — на същата сесия, в същите изказвания — за ефикасността на мексиканското правителство, което държи всичко под пълен контрол. Мексико има велико бъдеще, казваха те, и ще стане опасен конкурент след няколко години. „В Мексико има дисциплина“, повтаряха мъжете от борда с нотка на завист в гласовете си.

Джеймс Тагарт даде да се разбере — с недовършени изречения и неопределени намеци — че неговите приятели във Вашингтон, чиито имена никога не споменаваше, искат да видят железопътна линия, построена в Мексико, че такава линия ще бъде от голяма помощ за международната дипломация, че благосклонността на световното обществено мнение ще направи инвестицията на „Тагарт Трансконтинентал“ повече от възвръщаема.

Гласуваха да построят линията „Сан Себастиан“ на стойност трийсет милиона долара.

Когато Дагни напусна заседателната зала на борда и тръгна в чистия, студен въздух по улиците, тя чуваше една-единствена дума, която се повтаряше ясно и настойчиво в скованата празнота на ума й: Напусни… Напусни… Напусни…

Тя слушаше, слисана. Мисълта да напусне „Тагарт Трансконтинентал“ не беше сред нещата, които смяташе за възможни. Тя чувстваше ужас — не заради мисълта, а заради въпроса какво я беше предизвикало. Ядосано разтърси глава и си каза, че сега повече от всякога „Тагарт Трансконтинентал“ има нужда от нея.

Двама от директорите подадоха оставки, както и вицепрезидентът по операциите. Той беше заместен от един приятел на Джеймс Тагарт. Стоманените релси се полагаха в Мексиканската пустиня, докато се издаваха заповеди за намаляване на скоростта на влаковете по линията „Рио Норте“, защото релсите там са износени. Депо от железобетон, с мраморни колони и огледала, беше построено насред праха на непавирания площад в едно мексиканско село, докато в същото време един влак с цистерни с петрол рухна по насипа, в горяща купчина скрап, заради скъсана релса по линията „Рио Норте“. Елис Уайът не дочака съдът да реши дали инцидентът е Божие дело, както твърдеше Джеймс Тагарт. Той прехвърли транспорта на петрола си на „Финикс-Дюранго“ — неизвестна компания, която беше малка и се бореше, но се бореше добре.

Това беше ракетата-носител, която изстреля „Финикс-Дюранго“ нагоре. От този момент нататък компанията растеше заедно с растежа на „Уайът Ойл“, заедно с растежа на фабриките в близките долини — и заедно с растежа на релсите и траверсите, по две мили на месец, сред опърпаните полета с мексиканска царевица.

Дагни беше на трийсет и две години, когато каза на Джеймс Тагарт, че ще се оттегли. Беше ръководила отдела по експлоатация на подвижния състав през последните три години, без титла, доверие или авторитет. Беше сразена от омразата заради часовете, дните, нощите, които трябваше да изгуби, за да заобиколи намесата на приятеля на Джим, който носеше титлата вицепрезидент по експлоатацията на подвижния състав. Човекът нямаше собствен подход и всяко негово решение беше винаги нейно, но той го взимаше едва след като беше направил всичко възможно, за да го направи невъзможно. Тогава тя постави на брат си ултиматум. Той изпъшка:

— Но Дагни, ти си жена! Жена — оперативен вицепрезидент? Това е нечувано! Бордът няма да го одобри!

— Тогава аз бях дотук — отговори тя.

Не мислеше какво ще прави с остатъка от живота си. Да се изправи пред напускането си на „Тагарт Трансконтинентал“ беше все едно да чака да ампутират краката й, но тя все пак взе това решение и беше готова да поеме товара на всичко, което й оставаше.

Тя никога не разбра защо бордът на директорите гласува единодушно да я направи вицепрезидент по операциите.

Тъкмо тя в крайна сметка им даде любимата им линия „Сан Себастиан“. Когато тя пое компанията, строежът течеше вече от три години, една трета от релсите бяха положени, а разходите към онзи момент бяха надвишили предвидения максимум. Тя уволни приятелите на Джим и намери изпълнител, който завърши работата за една година.

Линията „Сан Себастиан“ вече работеше. Никаква голяма вълна купувачи не пресече границата, нито пък влакове, натоварени с мед. Само няколко товарни вагона дойдоха, трополейки, от планините на Сан Себастиан, през дълги интервали. Според Франсиско д’Анкония мините бяха още в процес на разработка. „Тагарт Трансконтинентал“ непрекъснато търпеше загуби.

Сега тя седеше зад бюрото в кабинета си, както беше седяла през много други вечери, опитвайки се да реши проблема кои разклонения могат да се спасят в системата и за колко години.

Ремонтираната линия „Рио Норте“ щеше да избави другите. Докато гледаше страниците с цифри, които съобщаваха за все повече и повече загуби, тя не мислеше за дългата, безсмислена агония на мексиканската им авантюра. Мислеше си за един телефонен разговор.

— Ханк, можеш ли да ни спасиш? Можеш ли да ни дадеш релси възможно най-бързо с възможно най-разсрочено плащане?

Един спокоен, твърд глас беше отговорил:

— Естествено.

Мисълта беше опорна точка. Тя се наведе над листовете на бюрото и изведнъж й стана по-лесно да се съсредоточи. Имаше поне едно нещо, на което да може да разчита да не рухне, когато има нужда от него.

Джеймс Тагарт прекоси преддверието на кабинета на Дагни, все още съхранил самоувереността, която беше изпитал сред приятелите си в бара, половин час преди това. Когато отвори вратата й, самоувереността изчезна. Той прекоси стаята до бюрото й като дете, на което предстои наказание, а то трупа обида за цял живот.

Той видя главата й, наведена над листовете хартия. Светлината на настолната лампа блестеше върху къдриците на разрошената й коса, бялата блуза подчертаваше изяществото на фигурата й.

— Какво има, Джим?

— Какво се опитваш да причиниш на линията „Сан Себастиан“?

Тя вдигна глава.

— Да й причиня? Че защо?

— С какво разписание работим там и с какви влакове?

Тя се засмя — звукът беше весел и малко уморен.

— Наистина трябва да четеш докладите, които изпращам в кабинета ти, Джим, поне от време на време.

— Какво искаш да кажеш?

— Работим с това разписание и тези влакове по „Сан Себастиан“ през последните три месеца.

— Един пътнически влак на ден?

— Сутрин. И един товарен влак през нощ.

— Мили Боже! По такава важна линия?

— Важната линия не може да издържа дори и тези два влака.

— Но мексиканският народ очаква истински услуги от нас!

— Сигурна съм, че е така.

— Те имат нужда от влакове!

— За какво?

— За… да им помогнем да развият местната индустрия. Как очакваш да се развият, ако не им предоставим транспорт?

— Не очаквам да се развият.

— Това е само твоето лично мнение. Не виждам какво право имаш да решаваш на своя глава да орязваш разписанията ни. Само транспортът на мед ще покрие всичко.

— Кога?

Той я погледна, по лицето му се изписа задоволството на човек, който ще каже нещо, което може да наранява.

— Не се съмняваш в успеха на тези медни мини, нали? При условие, че Франсиско д’Анкония ги управлява? — той подчерта името, гледайки я.

Тя каза:

— Той може и да ти е приятел, но…

— Мой приятел? Мислех, че е твой.

Тя каза твърдо:

— Не и през последните десет години.

— Лоша работа, нали? Все пак, той е от най-преуспелите хора на земята. Не се е провалял в никое начинание — имам предвид бизнес начинание, — а той е вложил милиони от своите пари в тези рудници, така че можем да се доверим на преценката му.

— Кога ще разбереш, че Франсиско д’Анкония се е превърнал в безполезен лентяй?

Той се подсмихна.

— Винаги съм мислел, че е такъв, поне що се отнася до личността му. Но ти не споделяше мнението ми. Твоето беше точно обратното. И то колко! Сигурен съм, че си спомняш кавгите ни по този повод. Да ти цитирам ли някои от нещата, които казваше за него? А мога само да предполагам някои от нещата, които всъщност си правила с него.

— Искаш да обсъждаме Франсиско д’Анкония ли? Затова ли си дошъл?

Лицето му показваше гняв от поражението — а нейното не показваше нищо.

— Знаеш много добре защо съм дошъл! — сопна се той. — Чух невероятни неща за нашите влакове в Мексико.

— Какви неща?

— Какъв подвижен състав използваме там?

— Най-лошият, който успях да намеря.

— Значи признаваш?

— Признах го писмено в докладите, които ти изпратих.

— Вярно ли е, че използваш локомотиви на дърва?

— Еди ми ги намери в някакво изоставено депо в Луизиана. Дори не можа да разбере името на железопътната компания.

— И използваш това като влакове на Тагарт?

— Да.

— Какво, по дяволите, се опитваш да направиш? Какво става? Искам да знам какво става!

Тя отговори равно, гледайки право в него.

— Ако искаш да знаеш, оставих само боклук по линията „Сан Себастиан“, и то възможно най-малко. Изнесох от Мексико всичко, което можеше да се изнесе — стрелки, инструменти, дори и пишещите машини и огледалата.

— Защо, за Бога?

— За да нямат плячкаджиите много за плячкосване, когато национализират линията.

Той скочи на крака.

— Няма да ти се размине! Този път няма да ти се размине! Да посмееш да ми изиграеш такъв долен, отвратителен… само заради гадни слухове, при условие, че имаме договор за двеста години и…

— Джим — бавно каза тя, — нямаме нито един вагон, локомотив или тон въглища, които да са ни излишни, където и да е по системата.

— Няма да го позволя, изобщо няма да позволя такава възмутителна политика към приятелски народ, който има нужда от нашата помощ. Материалната алчност не е всичко. В крайна сметка има нематериални съображения, макар че ти няма да ги разбереш.

Тя извади бележник и взе един молив.

— Добре, Джим. Колко влака искаш да пусна по линията „Сан Себастиан“?

— Ъ?

— Кои трасета искаш да спра и по кои от нашите линии, за да взема дизелови локомотиви и стоманени вагони?

— Не искам да режеш никакви трасета!

— Тогава откъде да взема оборудване за Мексико?

— Ти трябва да го измислиш. Това е твоята работа.

— Не мога да се справя. Ти ще трябва да решиш.

— Това е обичайният ти мръсен номер — да прехвърляш отговорността на мен!

— Чакам нареждания, Джим.

— Няма да ти позволя да ме хванеш натясно така!

Тя пусна молива.

— Тогава разписанието по „Сан Себастиан“ си остава такова.

— Само докато бордът се събере следващия месец. Ще поискам решение, веднъж и завинаги, докъде оперативният отдел може да превишава правата си. Ще трябва да отговаряш за това.

— Ще отговарям за това.

Тя се беше върнала към работата преди още вратата да се затвори зад Джеймс Тагарт.

Когато приключи, бутна листовете настрана и погледна нагоре. Небето зад прозореца беше черно, а градът изглеждаше покрит от блестяща пелена осветено стъкло, без стени. Тя се изправи колебливо. Винаги се отнасяше към умората с негодувание, като към признание за малко поражение, но тази вечер наистина се чувстваше изморена.

Външните кабинети бяха тъмни и празни, персоналът й си беше тръгнал. Само Еди Уилърс беше още там, на бюрото си в ограденото със стъкло помещение, което изглеждаше като куб от светлина в ъгъла на голямата, стая. Тя му махна, докато излизаше.

Не взе асансьора до фоайето на сградата, а до залата на терминала на „Тагарт“. Обичаше да минава през нея на път за вкъщи.

Винаги беше чувствала, че залата изглежда като храм. Поглеждайки нагоре към високия таван тя видя неясни арки, поддържани от гигантски гранитни колони и върховете на широките прозорци, гланцирани от тъмнината. Арките носеха тържествения мир на катедрала, разпрострели се като щитове високо над забързаните човешки дейности.

В центъра на залата, пренебрегвана от пътниците като обичайна гледка, стоеше статуя на Натаниел Тагарт, основателят на компанията. Дагни беше единствената, която я забелязваше, и никога не я приемаше просто за част от обстановката. Да погледа тази статуя, винаги когато минаваше през залата, беше единствената форма на молитва, която тя знаеше.

Натаниел Тагарт бил безпаричен авантюрист, дошъл от неизвестно място в Нова Англия и построил железопътна линия през целия континент по времето на първите стоманени релси. Неговата железница още съществуваше, битката му за нейното построяване се беше сляла с легендата, защото хората предпочитаха да не я разбират или да не вярват, че това е било възможно.

Той бил човек, който никога не приел правилото, че другите имат правото да го спрат. Бил си поставил цел и се придвижил към нея по път, прав като релсите му. Никога не търсил заеми, облигации, субсидии, дарения на земя или законодателни услуги от правителството. Получавал пари от хората, които ги притежават, обикаляйки от врата на врата — от махагоновите врати на банкерите до дъсчените врати на самотни ферми. Никога не говорел за общественото благо. Просто казвал на хората, че ще спечелят много от железницата му, казвал им защо очаква печалба, и излагал аргументите си. Имал солидни аргументи.

Много поколения бяха минали оттогава, но „Тагарт Трансконтинентал“ остана една от малкото железопътни линии, които никога не фалираха и чийто контролен пакет акции остана в ръцете на наследниците на основателя й.

Докато бил жив, името Нат Тагарт не било просто известно, било прословуто — повтаряли го не с почит, а с негодуващо любопитство. Ако някой му се възхищавал, то това било възхищение като към успял бандит, макар и нито цент от богатството му да не бил придобит чрез насилие или измама. Той не бил виновен за нищо, освен за това, че спечелил сам богатството си и никога не забравил откъде е тръгнал.

За него се шушукали много истории. Говорело се, че в пустошта на Средния запад убил един щатски конгресмен, който се опитал да оттегли едно разрешение, да го оттегли, когато линията била положена през половината щат — неколцина конгресмени планирали да спечелят състояние от акциите на Тагарт, като ги продадат на зелено. Нат Тагарт бил обвинен в убийството, но обвинението така и не било доказано. Оттогава насетне нямал проблеми със законодателите.

Говореше се, че Нат Тагарт е излагал на опасност живота си много пъти, но веднъж заложил повече от живота си. Въпреки че отчаяно се нуждаел от пари, а изграждането на линията било прекратено, той изритал по стълбите някакъв виден джентълмен, който му предложил заем от държавата. След това дал жена си като залог за заем от милионер, който го ненавиждал, но се възхищавал от нейната красота. Изплатил заема си навреме и не трябвало да предаде залога. Сделката била направена със съгласието на жена му. Тя била невероятна красавица, от едно от най-благородните семейства от южните щати, лишена от наследство от семейството си, защото избягала с Нат Тагарт, докато той бил още дрипав млад авантюрист.

Дагни понякога съжаляваше, че Нат Тагарт е неин прародител. Онова, което изпитваше към него, не влизаше в категорията на привързаността към някого от фамилията, когото не можеш да избираш. Не искаше чувството й да бъде като онова, което обикновено се дължи на чичо или дядо. Тя беше неспособна да обича нещо, което не е избрала сама, и се възмущаваше, ако някой го изискваше от нея. Но ако беше възможно да си избираш прародител, тя би избрала Нат Тагарт, когото уважаваше по своя воля и с цялата си благодарност.

Статуята на Нат Тагарт беше правена по негова скица от някакъв художник. Беше доживял до дълбока старост, но никой не можеше да мисли за него по начин, различен от този на скицата — като за млад мъж. Тази статуя беше първото въплъщение на идеята за възвишеност в детството на Дагни. Когато я пращаха на църква или на училище и тя чуваше хората да използват тази дума, си мислеше, че знае какво имат предвид: мислеше си за статуята.

Статуята беше на млад мъж с високо, сухо тяло и недодялано лице. Държеше Главата си така, сякаш се беше изправил пред някакво предизвикателство и откриваше радост в това да го посрещне. Всичко, което Дагни искаше от живота, се състоеше в желанието да държи главата си като него.

Тази вечер тя отново погледна статуята, докато прекосяваше залата. Беше момент на почивка — сякаш някакъв товар, който не можеше да назове, беше свален от плещите й, а лек ветрец докосваше челото й.

В един ъгъл на залата, близо до главния вход, имаше малка будка за вестници. Собственикът — спокоен, вежлив възрастен мъж с добри обноски — стоеше зад гишето от двайсет години. Някога беше притежавал цигарена фабрика, но беше банкрутирал и се беше оттеглил в самотния мрак на малката си будка, сред вечен водовъртеж от непознати. Нямаше живи роднини или приятели.

Той имаше хоби, което беше единственото му удоволствие: събираше цигари от целия свят за частната си колекция и познаваше всяка произведена или произвеждана някога марка.

Дагни обичаше да спира при будката на излизане. Той изглеждаше като част от терминала на „Тагарт“, като куче-пазач, което е твърде старо, за да го пази, но вдъхващо увереност с верността на своето присъствие. Той обичаше да я наблюдава как се приближава, защото му беше забавно да мисли, че само той знае за важността на младата жена със спортно палто и наклонена шапка, която бързаше анонимно през тълпата.

Тази вечер спря както винаги, за да си купи пакет цигари.

— Как е колекцията? — попита тя. — Някакви нови екземпляри? Той се усмихна тъжно и поклати глава.

— Не, госпожице Тагарт. Няма нови марки никъде по света. Дори и старите си отиват, една след друга. В момента се продават само пет или шест вида. Едно време бяха десетки. Хората не правят вече нищо ново.

— Ще започнат. Това е само временно.

Той я погледна и не отговори. После каза:

— Харесвам цигарите, госпожице Тагарт. Обичам да мисля за огъня, обхванат в човешка ръка. Огънят, опасната сила, укротена между пръстите. Често се удивявам на часовете, в които човек стои сам, гледа пушека от цигарата и мисли. Чудя се какви ли велики неща са произлезли от такива часове. Когато човек мисли, в ума му пламти огънче и е добре да държи и пламъчето на цигарата като негово изражение.

— Дали изобщо мислят? — неволно попита тя и спря, въпросът беше нейна лична мъка и тя не искаше да го обсъжда.

Възрастният мъж я погледна така, сякаш беше забелязал внезапното спиране и го беше разбрал, но не започна да коментира, а вместо това каза:

— Не харесвам онова, което става с хората, госпожице Тагарт.

— Какво?

— Не знам. Но ги наблюдавам от двайсет години и забелязах промяната. Едно време минаваха бързо оттук и беше невероятно да ги гледам — бяха забързани като хора, които знаят къде отиват и нямат търпение да стигнат там. Сега бързат, защото ги е страх. Не ги движи цел, а страх. Не отиват никъде, а бягат. И не мисля, че знаят от какво искат да избягат. Не се гледат един друг. Трепват, когато някой се допре до тях. Усмихват се твърде много, но усмивките им са грозни — не са радостни, а умолителни. Не знам какво става със света.

— Той изправи рамене.

— Както и да е. Кой е Джон Голт?

— Просто безсмислена фраза.

Тя се стресна от остротата на гласа си и добави извинително:

— Не ми харесва този празен израз. Какво означава? Откъде е дошъл?

— Никой не знае — бавно отговори той. Защо хората продължават да го употребяват? Май никой не е в състояние да обясни какво точно значи, но все пак всички го използват, сякаш знаят.

— Защо ви притеснява това? — попита той.

— Не ми харесва онова, което сякаш имат предвид, когато го казват.

— И на мен, госпожице Тагарт.

Еди Уилърс вечеряше винаги в работническата столова на гарата „Тагарт“. В сградата имаше ресторант за висшите служители, но той не го харесваше. Столът изглеждаше като част от железницата и там той се чувстваше по у дома си.

Столът беше под земята. Представляваше широко помещение със стени, покрити с бели плочки, които блещукаха заради отраженията на електрическите лампи и изглеждаха като сребърен брокат. Имаше висок таван, блестящи гишета от стъкло и хром, създаваше усещане за пространство и светлина.

Имаше един железничар, когото Еди Уилърс срещаше понякога в стола. Еди харесваше лицето му. Веднъж бяха завързали случаен разговор и оттогава им стана навик да вечерят заедно всеки път, когато се срещнат.

Еди не помнеше дали някога е питал работника за името или за естеството на работата му — предполагаше, че работата му не е кой знае какво, защото дрехите му бяха груби и омаслени. За него човекът не беше личност, а мълчаливо присъствие с огромен интерес към едно-единствено нещо, което беше смисълът на собствения му живот: „Тагарт Трансконтинентал“.

Тази вечер Еди слезе долу късно и видя работника на една маса в ъгъла на полупразното помещение. Еди се усмихна щастливо, помаха му и занесе подноса си с храна на неговата маса.

В усамотението на ъгъла Еди се чувстваше спокойно, отпуснат след дългото напрежение на деня. Можеше да говори така, както не говореше с никого другиго, признавайки неща, които не би изповядал пред никого, мислейки на глас, взрян във внимателните очи на работника от другата страна на масата.

— Линията „Рио Норте“ е последната ни надежда — каза Еди Уилърс. — Но тя ще ни спаси. Нека имаме поне едно разклонение в добро състояние там, където има най-голяма нужда от него, това ще ни помогне да спасим останалото… Не е ли смешно да говорим за последната надежда на „Тагарт Трансконтинентал“? Ще го приемеш ли сериозно, ако някой ти каже, че метеорит ще унищожи земята? И аз няма… „От океан до океан, завинаги“ — това слушахме през цялото си детство, и тя, и аз. Не, не казваха „завинаги“, но това беше смисълът… Знаеш ли, аз изобщо не съм велик човек. Не бих могъл да построя тази железница. Ако си отиде, няма да съм в състояние да я възкреся. Ще трябва да си отида с нея… Не ми обръщай внимание. Не знам защо говоря такива неща. Предполагам, че съм малко уморен тази вечер… Да, работих до късно. Тя не ме помоли да остана, но под вратата й се виждаше светлина, дълго след като другите си бяха тръгнали… Да, сега вече си е тръгнала… Проблеми? Ами в офиса винаги има проблеми. Но тя не се притеснява. Знае, че може да ни измъкне… Разбира се, че е зле. Имаме много повече инциденти, отколкото си чувал някога. Пак загубихме два дизела миналата седмица. Единият — просто от старост, другият — при челен удар… Да, поръчали сме дизели на „Юнайтед локомотив уъркс“, но ги чакаме вече две години. Изобщо не знам дали ще ги доставят… Господи, колко ни трябват! Двигателната сила — не можеш да си представиш колко е важна. Това е сърцевината на всичко… На какво се смееш? Така или иначе, както ти казвах, положението е лошо. Но поне линията „Рио Норте“ съществува. Първата доставка на релси ще пристигне след няколко седмици. След година ще пуснем първия влак по новите коловози. Този път нищо няма да ни спре… Разбира се, че знам кой ще положи релсите. Макнамара от Кливлънд. Той е изпълнителят, който завърши линията „Сан Себастиан“ за нас. Има поне един човек, който си разбира от работата. Така че сме в безопасност. Можем да разчитаме на него. Не останаха много добри изпълнители. Пришпорени сме до дупка, но ми харесва. От известно време идвам на работа един час по-рано от обикновено, но тя ме бие. Винаги е там първа… Какво? Нямам представа какво прави нощем. Вероятно нищо особено… Не, не излиза с никого — най-вече си стои вкъщи и слуша музика. Слуша записи… Какво те интересува какви записи? Ричард Хали. Тя обича музиката на Ричард Хали. Освен железницата, това е единственото нещо, което обича.