Атлас изправи рамене. Не им противоречи

Глава IIВеригата

Започна с няколко светлинки. Докато един влак от линията на Тагарт пътуваше към Филаделфия, няколко блестящи, разпръснати светлинки се появиха в мрака. Те изглеждаха безцелни в празната равнина, но все пак бяха твърде силни, за да нямат цел. Пътниците ги гледаха лениво, без интерес.

След това се появи черният силует на някаква конструкция, която едва се виждаше на фона на небето, а след това — голяма сграда, съвсем близо до линията; сградата беше тъмна и отраженията от светлините на влака прорязваха плътното стъкло по стените й.

Идващият насреща товарен влак скри гледката, изпълвайки прозорците и профучавайки като петно от звуци. В неочаквана пролука в редицата от товарни вагони пътниците видяха далечни сгради под неясно очертаното, червеникаво зарево в небето. Заревото пулсираше неравномерно, сякаш сградите дишаха.

Когато товарният влак изчезна, те видяха ъгловатите сгради, обвити в облаци пара. Лъчите на няколко силни прожектора прорязваха прави линии през тях. Парата беше червена като небето.

После се появи нещо, което не приличаше на сграда, а на раковина от разграфено на квадрати стъкло, обграждаща подпорни греди, кранове и покривни ферми в ослепителен оранжев пламтящ кръг.

Пътниците не можаха да схванат сложността на онова, което приличаше на разстлал се на километри град, който живееше без следа от човешко присъствие. Те виждаха кули, които приличаха на разкривени небостъргачи, мостове, увиснали между небето и земята, и ненадейни рани в солидните стени, откъдето излизаше огън.

Появи се административна сграда, съвсем близо до линията. Големият неонов надпис на покрива осветяваше вътрешността на вагоните, докато те преминаваха покрай него. Надписът гласеше „Риърдън стийл“.

Един пътник, който беше професор по икономика, отбеляза пред спътника си:

— Каква е стойността на индивида в титаничните колективни достижения на нашата индустриална епоха?

Друг, който беше журналист, си записа, за да го използва сетне в рубриката си: „Ханк Риърдън е от онези хора, които отпечатват името си върху всичко, до което се докоснат. От това може да си съставите мнение що за човек е Ханк Риърдън“.

Влакът стремително се носеше в мрака, когато една продълговата постройка изригна червено дихание към небето. Пътниците не обърнаха внимание — поредната излята порция стомана не беше събитие, на което те бяха научени да обръщат внимание.

Това беше първата пещ от първата поръчка за риърдънов метал.

За хората при устието на пещта, вътре във фабриката, първият пробив на течния метал на открито беше като разтърсващо чувство за разсъмване. Изливащата се тясна ивица метал имаше чистия бял цвят на слънчевата светлина. Черни облаци пара кипяха нагоре, прорязани от стихийни червени отблясъци. Водопади от искри излитаха в пулсиращи спазми, сякаш от разрязани артерии. Въздухът изглеждаше раздран, отразявайки беснеещия пламък, който не беше близо, а червените му петна се вихреха в пространството, сякаш не можеха да бъдат задържани в конструкция, направена от човек — сякаш щяха да погълнат колоните, гредите и стрелите на крановете отгоре. Но течният метал не внушаваше насилие. Той беше дълга бяла крива с гладкостта на сатен и приятелското излъчване на усмивка. Той течеше послушно по глинен улей, задържан само от две крехки прегради. После падаше през шест метра празно пространство в кофа, която побираше двеста тона. Поток от звезди витаеше над потока, изскочил от ведрото му спокойствие, нежен като дантела и невинен като детски фойерверк. Едва при по-внимателно вглеждане можеше да се забележи, че белият сатен кипи. От време на време от него излитаха пръски и падаха на земята: това беше метал, който, охлаждайки се при падането си върху земята, избухваше в пламъци.

Двеста тона метал, който трябваше да е по-здрав от стоманата, втечнен при температура от 2200 градуса, имаше силата да унищожи всяка стена на сградата и всеки един от мъжете, които работеха до потока. Но всеки инч от неговия път, всеки фунт от налягането му и съдържанието на всяка молекула бяха контролирани и произведени от съзнателно намерение, което беше работило по тях в продължение на десет години.

Докато трептеше из мрака на леярната, червеният отблясък криеше лицето на човек, който стоеше в един отдалечен ъгъл. Беше се облегнал на една колона и наблюдаваше. За момент блясъкът проряза очите му, които имаха цвета и качествата на бледосинкав лед, след това освети черната мрежа на металната колона и пепеляворусите къдрици на косата му, после се спусна по колана на непромокаемото му палто и джобовете, в които държеше ръцете си. Тялото му беше високо и изпито, той винаги бе бил твърде висок спрямо хората наоколо. Лицето му беше прорязано от издадени скули и от няколко остри линии — това не бяха бръчки от възрастта, той винаги ги беше имал, — те го правеха да изглежда стар на двайсет и млад сега, на четирийсет и пет.

Откакто се помнеше, му казваха, че лицето му е грозно, защото е неотстъпчиво, и жестоко, защото е безизразно. Оставаше безизразно и сега, докато гледаше метала. Това беше Ханк Риърдън.

Металът стигна до ръба на кофата и преля през него с дръзко разточителство. Тогава ослепително белите струйки станаха нажежено кафяви и след още миг се превърнаха в черни метални висулки, които започнаха да се отчупват и падат. Шлаката се вкоравяваше на гъсти, кафяви изпъкнали ивици, наподобяващи земната кора. Докато кората ставаше все по-дебела, на няколко места се образуваха кратери, в които бялата течна маса все още кипеше.

Един човек сякаш яздеше въздуха в кабината на кран. Кранистът дръпна един лост с небрежно движение на ръката: стоманени куки се спуснаха върху една верига, сграбчиха дръжките на разливната кофа, повдигнаха я плавно, като ведро с мляко — и двеста тона метал заплаваха през пространството към редицата форми, очакващи да бъдат запълнени.

Ханк Риърдън се облегна назад и затвори очи. Усещаше как колоната потрепва от тътена на крана. Работата е свършена, мислеше си.

Един работник го видя и се усмихна разбиращо, като съучастник във величествен празник — той разбираше защо тази висока, руса фигура трябваше да присъства тук тази вечер. Риърдън се усмихна в отговор: това беше единственият поздрав, който беше получил. След това си тръгна към кабинета; лицето му отново не изразяваше нищо.

Беше вече късно, когато Ханк Риърдън напусна кабинета си тази вечер, за да тръгне пеш от леярната до дома си. Трябваше да измине няколко мили през пуста местност, но просто му се искаше да го направи, без някаква осъзната причина.

Той вървеше с ръка в джоба, с пръсти, сключени около една гривна. Тя беше направена от риърдънов метал във формата на верижка. Пръстите му се движеха от време на време и усещаха тъканта й. Беше му отнело десет години, за да направи тази гривна. Десет години, мислеше си той, са много време. Пътят беше тъмен, обграден с дървета. Поглеждайки нагоре, можеше да види няколко листа на фона на звездите — листата бяха изкривени и изсъхнали, готови да паднат.

В далечината се виждаха светлинките от прозорците на къщите, пръснати из местността, но те караха пътя да изглежда още по-самотен.

Той никога не беше чувствал самота, освен когато беше щастлив. От време на време се обръщаше да погледне към червения отблясък на небето над леярната. Не мислеше за онези десет години. Тази вечер от тях беше останало само чувство, което не можеше да определи — беше спокойно и тържествено. Чувството беше някак сборно и нямаше защо отново да брои частиците, от които беше съставено. Но тези части, макар и неназовани, си бяха там, в чувството. Това бяха нощите, прекарани до пърлещите пещи в лабораторията на леярната; нощите, прекарани в работния кабинет в дома му над листове хартия, които изпълваше с формули и после разкъсваше, вбесен от неуспеха си; дните, когато младите учени от малкия екип, който беше подбрал да му помага, чакаха инструкции като войници, готови за безнадеждна битка, изчерпали изобретателността си, все още изпълнени с желание, но мълчаливи, с неизказаните думи, увиснали във въздуха: „Господин Риърдън, това не може да се направи…“; обедите, прекъснати и изоставени при внезапния проблясък на нова мисъл, която трябва да се проследи веднага, да се опита, да се тества, да се работи върху нея месеци наред, и да бъде зарязана като поредния провал; моментите, откраднати от конференции, от договори, от задълженията по управлението на най-добрата стоманолеярна в страната, откраднати почти с чувство за вина, сякаш скътани за някаква тайна любов… Една-единствена мисъл устояваше, неподвижна, през всички тези десет години, над всичко, което правеше и казваше. Мисълта оставаше в ума му, когато гледаше сградите на града, релсите на влаковата линия, светлината в прозорците на отдалечена ферма, ножа в ръцете на красива жена, която отрязва парче плод на някой банкет — мисълта за металната сплав, която ще бъде по-добра от всяка произведена някога стомана, метал, който ще бъде за стоманата това, което стоманата е била спрямо желязото; самоизтезанията, когато отхвърляше някоя надежда или мостра, без да си позволи да си признае, че е уморен, без да си даде време да чувства, насилвайки се през изцеждащото изтезание, през „не е достатъчно добро… още не е достатъчно добро“, и продължавайки напред без друг стимул, освен убеждението, че може да се направи… и след това денят, когато всичко беше свършено и резултатът беше наречен риърдънов метал… Тези неща бяха се нажежили до бяло, бяха се стопили и слели в него, и тяхната сплав беше странно, спокойно чувство, което го караше да се усмихва на пейзажа в мрака и да се чуди защо щастието може да причинява болка.

Не след дълго усети, че мисли за миналото си, сякаш няколко дни от него се бяха разгърнали пред него и искаха да бъдат разгледани отново. Той не искаше да ги гледа — презираше спомените като безсмислена глезотия. Но разбра, че тази вечер мисли за тях в чест на парчето метал в джоба си. Сетне си позволи да ги погледне.

Видя деня, когато стоеше на ръба на една скала и чувстваше струйка пот да се стича от слепоочието по врата му. Беше на четиринайсет, а това беше първият му работен ден в железните мини в Минесота. Опитваше се да се научи отново да диша, въпреки парещата болка в гърдите си. Стоеше и се проклинаше, защото беше решил, че няма да се уморява. След малко се върна към работата си, реши, че болката не е достатъчна причина, за да спре. Видя деня, когато стоеше на прозореца на кабинета си и гледаше мините — от онази сутрин насам те бяха вече негови. Беше на трийсет години. Случилото се през изминалите години нямаше значение, също както и болката не е имала значение. Беше работил в мини, в леярни, в железните заводи на север, придвижвайки се към избраната цел. Единственото, което си спомняше от тези места, беше, че хората около него като че ли никога не знаеха какво да правят, докато той винаги е знаел. Спомняше си как се чудеше защо толкова много железни мини затварят, също както и тези бяха на ръба да затворят, докато не ги беше поел. Гледаше скалните тераси в далечината. Неколцина работници слагаха нов надпис над един портал в края на пътя: „Руда Риърдън“.

Видя една вечер, когато беше се отпуснал на бюрото си в кабинета си.

Беше късно и служителите му си бяха тръгнали, така че той можеше да лежи там сам, без никой да го забележи. Беше уморен. Сякаш се беше състезавал със собственото си тяло и цялото изтощение от годините, което той отказваше да признае, го беше сграбчило и го беше притиснало към бюрото. Не чувстваше нищо, освен желанието да не мърда. Нямаше сили да чувства, нямаше сили дори и да страда. Беше изгорил всичко, което можеше да изгори в себе си, беше разпръснал толкова много искри, за да запали толкова много неща, и се чудеше дали някой може да му даде искрата, от която има нужда, тъкмо в този момент, когато чувстваше, че никога повече няма да може да се надигне. Запита се кой му беше дал пламък и го беше поддържал. След това изправи глава. Бавно, с най-голямото усилие в живота си, изправи тялото си, докато можа да седне, опрян с трепереща ръка върху бюрото. Никога повече не си зададе този въпрос.

Видя деня, в който стоеше на един хълм и гледаше мръсния изоставен парцел с постройки, който някога е бил стоманолеярна. Бяха я затворили, бяха се отказали от нея. Той я беше купил предишната вечер. Духаше силен вятър и през облаците се промъкваше сива светлина. На тази светлина той видя червеникавокафява ръжда, като засъхнала кръв, по стоманата на огромните кранове, и ярки, зелени, живи плевели, като преяли канибали, да растат над купчини строшено стъкло под стените, изградени от празни рамки. До една врата в далечината съзря черните силуети на мъже. Те бяха безработните от рушащите се бордеи на това, което някога е било процъфтяващ град.

Те стояха мълчаливо и гледаха бляскавата кола, която той беше оставил на портала на фабриката, чудеха се дали човекът на хълма е онзи Ханк Риърдън, за когото хората говореха, и дали е вярно, че фабриката ще бъде отворена отново. „Историческият цикъл на производство на стомана в Пенсилвания очевидно е към своя заник — беше писал един вестник, — и експертите са съгласни, че инвестицията на Хенри Риърдън в стомана е безнадеждна. Скоро ще можете да станете свидетели на сензационния край на сензационния Хенри Риърдън“.

Това беше преди десет години. Тази вечер студеният вятър, който брулеше лицето му напомняше за студения вятър през онзи ден. Обърна се и погледна назад. Червеният отблясък на леярната дишаше в небето — гледка, животворна като изгрев. Такива бяха спирките му, гарите, до които експресът беше стигнал и които беше подминал. Не си спомняше нищо отчетливо през годините между тях — годините бяха размазани, сякаш от високата скорост.

Каквото и да е било, мислеше си той, каквито и да са били напрежението и агонията, те си струваха, защото му бяха помогнали да стигне до този ден — денят, в който първата пещ от първата поръчка за риърдънов метал беше излята, за да се превърне в релси за „Тагарт Трансконтинентал“.

Той докосна гривната в джоба си. Беше я направил от този първи излят метал. Тя беше за съпругата му. Докато я докосваше, изведнъж разбра, че мисли за някаква абстракция, наречена „негова съпруга“, а не за жената, за която беше женен.

Прониза го съжаление, желание да не беше правил гривната, а сетне и вълна от самообвинение за съжалението. Той разтърси глава. Не беше време за старите му съмнения. Чувстваше, че може да прости всичко на всекиго, защото щастието беше най-сигурното средство за пречистване. Чувстваше се сигурен, че тази вечер всяко живо същество му желае доброто. Искаше да се срещне с някого, да се изправи пред първия непознат, да застане обезоръжен и открит, и да каже: „Погледни ме“. Хората, мислеше си, бяха толкова жадни да видят радостта, колкото винаги е бил и самият той — за миг на облекчение от сивия товар на страданието, което изглеждаше така необяснимо и ненужно. Никога не беше успял да проумее защо хората трябва да са нещастни.

Тъмният път неусетно се беше изкачил до върха на един хълм. Той спря и се обърна. Червеният блясък беше останал като тясна лента далеч на запад. Над нея, съвсем дребни, заради няколкото мили разстояние, личаха написаните върху чернотата на небето думи на неонов надпис: „Риърдън стийл“. Той стоеше изправен, сякаш на подсъдимата скамейка. Мислеше си как, в мрака на тази нощ, и други надписи светеха из страната: „Руда Риърдън“, „Въглища Риърдън“, „Варовик Риърдън“ Мислеше си за дните зад себе си. Искаше му се да може да запали неонов надпис над тях — „Животът на Риърдън“.

Обърна се рязко и продължи. Когато пътят доближи неговата къща, той забеляза, че стъпките му се забавят и че настроението му спада. Усети смътна неохота да влезе в дома си, а не му се щеше да е така. Не, помисли си той, не и тази нощ — днес те ще ме разберат. Но не знаеше, никога не можеше да определи какво точно искаше те да разберат.

Видя светлина в прозорците на всекидневната, когато приближи къщата. Тя беше на върха на хълма и се изправяше пред него като голяма бяла грамада — изглеждаше гола, с няколко имитиращи колониалност колони, като колебливи орнаменти, — къщата изглеждаше безрадостно гола, с голота, която не си струваше да бъде разбулена.

Не беше сигурен дали съпругата му го забеляза, когато влезе във всекидневната. Тя стоеше до камината и разговаряше, а извивката на ръката й плавно се движеше и грациозно подчертаваше думите й. Чу как гласът й прекъсна за момент и си помисли, че го е видяла, но тя не вдигна поглед и продължи гладко изречението си. Не можеше да бъде сигурен.

— … Но културният човек просто се отегчава от така наречените чудеса на чисто материалната изобретателност — казваше тя. — Той просто не може да се развълнува от един водопровод.

После обърна глава, погледна Риърдън в тъмнината в другия край на дългата стая, и ръцете й се разтвориха елегантно, като две лебедови шии.

— Но скъпи — каза тя с явен присмех в гласа, — не е ли твърде рано, за да се прибираш? Нямаше ли шлака за чистене или тръби за полиране?

Всички се обърнаха към него — майка му, брат му Филип и старият им приятел Пол Ларкин.

— Съжалявам — отговори той. — Знам, че закъснях.

— Не казвай, че съжаляваш — каза майка му. — Можеше да се обадиш.

Той я погледна, смътно опитвайки се да си спомни нещо.

— Обеща да се прибереш за вечеря днес.

— Да, така е. Съжалявам. Но днес във фабриката изляхме… — той спря. Не знаеше какво го лиши от способността да промълви единственото нещо, заради което се беше прибрал вкъщи, добави само: — Просто… забравих.

— Точно това има предвид мама — каза Филип.

— Остави го да се осъзнае, още не е съвсем тук, още е в леярната — весело каза жена му. — Все пак свали си палтото, Хенри.

Пол Ларкин го гледаше с преданите очи на вързано куче.

— Здрасти, Пол — каза Риърдън. — Кога пристигна?

— О, просто успях да скоча на влака в 5,35 от Ню Йорк — усмихна се Ларкин с благодарност за проявеното към него внимание.

— Някакви проблеми?

— Че кой няма проблеми в наши дни? — усмивката на Ларкин придоби примирено изражение, за да покаже, че забележката беше чисто философска. — Но не, нищо специално този път. Просто реших да се отбия и да те видя.

Съпругата му се изсмя.

— Разочарова го, Пол.

Обърна се към Риърдън.

— Дали е комплекс за малоценност или мания за величие, Хенри? Наистина ли вярваш, че никой не може да иска да те види просто заради самия теб, или пък смяташ, че никой не може да се справи без твоята помощ?

Той искаше ядосано да отрече, но тя му се усмихваше така, сякаш това беше просто шега в разговора, а той не беше твърде умел в този вид разговори, които не значеха нищо, така че не отговори. Стоеше и я гледаше, чудейки се за нещата, които никога не беше могъл да разбере.

Лилиан Риърдън се смяташе от всички за красива жена. Имаше високо, елегантно тяло, от онези, които изглеждаха добре в рокли с висока талия в стил „Ампир“, каквито обикновено носеше. Изисканият й профил беше като камея в същия стил: чистите му, горди линии и блестящите кестеняви вълни на косата й, носена с класическа простота, създаваха строга, имперска красота. Но когато се обърнеше с лице към тях, хората изпитваха леко разочарование. Лицето й не беше красиво. Недостатъкът му бяха очите: бяха с някакъв неясен блед, нито твърде сив, нито кафяв цвят, безизразни и лишени от живот. Риърдън винаги се беше чудил — защо, след като изглеждаше весела толкова често, на лицето й никога не се изписваше радост.

— Срещали сме се и преди, скъпи — каза тя в отговор на мълчаливия му изпитателен поглед — но ти май не си сигурен в това.

— Вечерял ли си, Хенри? — попита майка му. В гласа й имаше упрек и нетърпение, сякаш неговият глад беше лична обида към нея.

— Да… Не… Не бях гладен.

— Тогава да позвъня и да им поръчам…

— Не, майко, не сега, няма значение.

— Това винаги е бил проблемът ми с теб — тя не гледаше към него, а изричаше думите в празното пространство. — Няма смисъл да се опитвам да правя нищо за теб, ти не го оценяваш. Така и не можах да те накарам да се храниш както трябва.

— Хенри, работиш твърде много — каза Филип. — Не е добре за теб.

Риърдън се засмя.

— На мен ми харесва.

— Ти смяташ така. Това е някакъв вид невроза, да знаеш. Когато човек се потопи в работа, то е защото се опитва да избяга от нещо. Трябва да имаш хоби.

— Фил, за Бога! — каза той и съжали за раздразнението в гласа си.

Филип винаги е бил с нестабилно здраве, въпреки че лекарите никога не откриваха някакво конкретно увреждане в неговото безформено, длъгнесто тяло. Той беше на трийсет и осем, но хроничното му изтощение понякога караше хората да мислят, че е по-възрастен от брат си.

— Трябва да се научиш да се забавляваш — каза Филип. — Иначе ще станеш скучен и тесногръд. Ограничен, ти знаеш. Трябва да излезеш от малката си уединена черупка и да погледнеш света. Нали не искаш да изпуснеш живота, а точно това ще стане, ако продължаваш така.

Борейки се с гнева, Риърдън си каза, че това беше начинът, по който Филип проявяваше загриженост. Каза си, че няма да е справедливо да се обижда: всички се опитваха да покажат грижата си към него — а на него му се искаше не това да са нещата, за които проявяват загриженост.

— Днес си прекарах доста добре, Фил — отговори с усмивка той, и се учуди защо Филип не попита какво е станало.

Щеше му се един от тях да го попита. Беше му трудно да се съсредоточи. Гледката на течащия метал още беше запечатана в ума му, изпълваше съзнанието му и не оставяше място за каквото и да е друго.

— Можеше да се извиниш, но би трябвало вече да съм свикнала и да не го очаквам от теб.

Беше гласът на майка му. Той се обърна. Тя го гледаше с обидения поглед, който известява безкрайното търпение на беззащитните.

— Госпожа Бийчъм беше тук на вечеря — каза тя с упрек.

— Какво?

— Госпожа Бийчъм. Моята приятелка госпожа Бийчъм.

— Е, и?

— Казах ти за нея, при това много пъти, но ти никога не помниш какво казвам. Госпожа Бийчъм толкова искаше да те види, но трябваше да си тръгне след вечеря, така че не можеше да чака. Госпожа Бийчъм е много заета. Толкова много искаше да ти разкаже за прекрасната работа, която вършим в енорийското училище, за часовете по металообработване и за дръжките за врати от ковано желязо, които малките деца от бедняшките квартали правят съвсем самички.

Той вложи цялото си уважение, за да отговори спокойно:

— Съжалявам, ако съм те разочаровал, майко.

— Не съжаляваш. Можеше да си тук, ако беше направил усилие. Но кога ли си полагал усилия за някого другиго, освен за себе си? Не се интересуваш от никого от нас, нито от нещата, които правим. Мислиш си, че е достатъчно просто да плащаш сметките, нали? Пари! Само това знаеш. И единственото, което ни даваш, е пари. Да си ни отделял някога някакво време?

Ако това означава, че й липсва, мислеше си той, то тогава означава и привързаност, а ако означава привързаност, то е несправедливо да изпитва тежко, мрачно чувство, което го кара да мълчи, за да не би гласът му да издаде, че това чувство е отвращение.

— Теб не те е грижа — продължи гласът й, наполовина задавен, наполовина умоляващ. — Лилиан имаше нужда от теб днес по много важен проблем, но аз й казах, че няма смисъл да те чака, за да го обсъди с теб.

— Но майко, това не е важно! — каза Лилиан. — Не и за Хенри.

Той се обърна към нея. Стоеше в средата на стаята, все още с тренчкот на гърба, сякаш беше в клопката на някаква нереалност, която нямаше как да стане реална.

— Изобщо не е важно — весело каза Лилан. Той не можеше да прецени дали гласът й изразява извинение или самохвалство. — Няма нищо общо с бизнеса. Напълно некомерсиално е.

— За какво става въпрос?

— За парти, което мисля да организирам.

— Парти?

— О, не гледай толкова изплашено, не е за утре вечер. Знам, че си много зает, но е чак след три месеца и искам да бъде нещо много голямо и специално, така че ще ми обещаеш ли да бъдеш тук тогава, а не в Минесота, Колорадо или Калифорния?

Тя го гледаше странно, говорейки едновременно твърде лековато и твърде целенасочено, като усмивката и подчертаваше прекалено силно невинния й вид и предполагаше някакъв скрит коз.

— След три месеца? — каза той. — Но ти знаеш, че не мога да предположа каква спешна работа може да изникне и да се наложи да напусна града.

— О, да! Но не може ли да си запиша официална среща с теб, предварително един вид, като всеки железопътен директор, производител на автомобил и търговец на боклук, тоест на скрап? Казват, че никога не пропускаш среща. Разбира се, ще ти позволя да избереш удобна за теб дата.

Тя го гледаше, а погледът й придобиваше някаква специална женска привлекателност, тъй като идваше изпод наведеното й чело, нагоре към него. Тя попита, някак твърде безгрижно и твърде внимателно:

— Датата, която имам предвид, е десети декември, но ти може би предпочиташ девети или единайсети?

— За мен няма значение.

Тя каза тихо:

— Десети декември е годишнината от сватбата ни, Хенри.

Всички гледаха лицето му; ако очакваха виновен поглед, то онова, което видяха, беше лека весела усмивка. Не може да го е замислила като капан, мислеше си той, защото той можеше да избяга толкова лесно, като просто откаже да приеме всякакви обвинения за това, че е забравил и да я остави отхвърлена, тя знаеше, че чувствата му към нея бяха единственото й оръжие. Мотивът й, мислеше си той, е горд, непряк опит да изпита чувствата му и да признае своите. Партито не беше неговият начин за празнуване, а нейният. За него то не значеше нищо — за нея беше най-добрият подарък, който можеше да предложи на него и на техния брак. Трябваше да уважи намерението й, мислеше си, дори и да не споделяше стандартите й, дори и да не знаеше дали изобщо го е грижа за каквито и да е подаръци от нейна страна. Трябваше да я остави да победи, мислеше си, защото тя се беше оставила напълно на неговата милост. Той се усмихна без лошо чувство, с открита усмивка, признавайки нейната победа.

— Добре, Лилиан — спокойно каза той. — Обещавам да бъда тук вечерта на десети декември.

— Благодаря, скъпи — усмивката й беше прикрита, мистериозна, той се чудеше защо му се стори за миг, че поведението му е разочаровало всички.

Ако тя му вярваше, мислеше си той, ако чувствата й към него бяха още живи, то той щеше да оправдае доверието й. Трябваше да го каже, думите бяха като лещи, които фокусират ума, а той не можеше да използва думите за нищо друго тази вечер.

— Съжалявам, че закъснях, Лилиан, но днес в леярната отляхме първата пещ с риърдънов метал.

За миг настъпи тишина. После Филип каза:

— Е, това е прекрасно.

Другите не казаха нищо.

Той сложи ръка в джоба си. Когато я докосна, реалността на гривната помете всичко друго, той се чувстваше както в момента, когато течният метал се изливаше в пространството пред него.

— Донесох ти подарък, Лилиан.

Той не знаеше, че стои изпънат и че жестът му е като на завърнал се кръстоносец, който предлага трофеите на любимата си, когато пусна малка метална верижка в скута й.

Лилиан Риърдън я пое, окачи я на краищата на двата си изправени пръста и я вдигна към светлината. Брънките бяха тежки, грубовати, а блестящият метал имаше странен зеленикавосин оттенък.

— Какво е това? — попита тя.

— Първото нещо, направено от първата пещ на първата поръчка на риърдънов метал.

— Искаш да кажеш, че струва точно колкото струва и парче релса?

Той я погледна безизразно.

Тя подхвърляше гривната, която блещукаше на светлината.

— Хенри, това е невероятно красиво! Каква оригиналност! Аз ще съм сензацията на Ню Йорк, защото ще нося бижута, направени от същия материал като трегерите на мостовете, двигателите на камионите, печките, пишещите машини, и… какво казваше за това преди няколко дни, скъпи? Казаните за супа?

— Господи, Хенри, ама че си надут! — каза Филип.

Лилиан се засмя.

— Той е сантиментален. Като всички мъже. Но, скъпи, аз наистина го оценявам. Не като подарък, а като идея.

— Идеята му си е чисто егоистична, ако питаш мен — каза майката на Риърдън. — Друг мъж би донесъл диамантена гривна, ако иска да направи подарък на жена си, защото ще мисли за нейното удоволствие, а не за своето собствено. Но Хенри мисли, че само защото е направил нов вид тенекия, за всички тя е по-ценна от диамантите, именно защото той я е направил. Такъв си е още от петгодишен — най-себичното хлапе, което сте виждали — и аз си знаех, че като порасне, ще бъде най-егоистичното същество на земята.

— Не, сладко е — каза Лилиан. — Очарователно.

Тя пусна гривната на масата. Стана, сложи ръце на раменете на Риърдън, после се вдигна на пръсти и го целуна по бузата с думите:

— Благодаря ти, скъпи.

Той не помръдна, не наведе глава към нея. След малко се обърна, съблече палтото си и седна до огъня, отделно от другите. Чувстваше единствено огромно изтощение.

Не слушаше разговора им. Чуваше смътно, че Лилиан спори, защитавайки го срещу майка му.

— Познавам го по-добре от теб — казваше майка му. — Ханк Риърдън не се интересува от нищо, било то човек, животно или плевел, освен ако не е свързано по някакъв начин с него и неговата работа. Само за това го е грижа. Опитах се по всякакъв начин да го науча на малко скромност, цял живот се опитвам, но се провалих.

Той беше предложил на майка си неограничени средства, за да живее както и където поиска, чудеше се защо беше настояла да живее с него. Успехът му, мислеше си той, има някакво значение за нея, и ако това е така, значи между тях има връзка — единствената връзка, която той признаваше; ако тя искаше място в дома на успелия си син, той нямаше да й го откаже.

— Безполезно е да се надяваме, че от Хенри ще излезе светец, майко — каза Филип. — Той не е роден за светец.

— Напротив, Филип, грешиш — каза Лилиан. — Толкова много грешиш! Хенри има всички заложби на светец. Това е проблемът.

Какво искат от него — мислеше си Риърдън. Какво преследват? Той никога не беше искал каквото и да е от тях, тъкмо те желаеха да го задържат, те предявяваха претенции към него, и тези претенции изглежда имаха формата на обич, но беше форма, по-трудна за понасяне от всеки вид омраза. Той презираше безпричинната привързаност, също както презираше и неспечеленото богатство. Те твърдяха, че го обичат по някаква неизвестна причина, и пренебрегваха всички неща, за които той можеше да иска да бъде обичан. Той се чудеше какъв отклик се надяваха да получат от него по този начин — ако изобщо искаха отклик.

Тъкмо това искаха, мислеше си той, иначе защо са тези непрекъснати оплаквания, тези неспирни обвинения за неговото безразличие? Защо е това хронично подозрение, сякаш чакат да бъдат наранени? Той никога не беше искал да ги нарани, но винаги беше усещал отбранителното им, обвинително очакване — те изглеждаха наранени от всичко, което кажеше, като това нямаше нищо общо с думите или делата му, а беше почти… почти сякаш те бяха наранени от самия факт, че той съществува. Не започвай да мислиш, че са луди — каза си строго той, опитвайки се да се пребори със загадката с помощта на най-стриктното си и безмилостно чувство за справедливост. Той не можеше да ги съди, без да ги разбира. А не можеше да ги разбере.

Харесваше ли ги? Не, мислеше си, искал е да ги харесва, а това не беше същото. Беше го желал в името на някаква неизказана възможност, която някога очакваше да види във всяко човешко същество. Сега не изпитваше нищо към тях, само безмилостно безразличие, дори без съжаление от загубата. Имаше ли нужда от друг човек като част от живота си? Липсваше ли му чувството, което беше искал да изпита? Не, мислеше си. Беше ли му липсвало някога? Да, в младостта му. После никога.

Чувството на изтощение растеше, той разбра, че беше отегчение.

Дължеше им вежливостта да го скрие, мислеше си, и седеше неподвижен, борейки се с желанието за сън, което се превръщаше във физическа болка.

Очите му се затваряха, когато усети два меки, влажни пръста да докосват ръката му: Пол Ларкин беше придърпал един стол до него и се навеждаше за личен разговор.

— Не ме интересува какво казва индустрията, Ханк, риърдъновият метал е страхотен продукт, невероятен, ще ти докара цяло състояние — като всичко, до което се докоснеш.

— Да — каза Риърдън. — Така е.

— Просто… надявам се, че няма да се забъркаш в неприятности.

— Какви неприятности?

— Ами не знам… както стоят нещата… има хора, които… но откъде да знаем? Всичко става…

— Какви неприятности?

Ларкин седеше прегърбен и гледаше нагоре с благите си, умоляващи очи. Ниското му закръглено тяло изглеждаше беззащитно и недовършено, сякаш имаше нужда от черупка, в която да се скрие при най-лекото докосване. Тъжните му очи, неговата изгубена, безпомощна, призоваваща усмивка, служеха като заместител на черупката. Усмивката беше обезоръжаваща, като на момче, което се е оставило на милостта на една неразбираема вселена. Той беше на петдесет и три години.

— Връзките ти с обществеността не са особено добри, Ханк — каза той. — Никога не си се оправял с пресата.

— Е, и?

— Не си популярен, Ханк.

— Не съм чул оплаквания от клиентите си.

— Нямам това предвид. Трябва да си наемеш добър агент, който да продава теб на публиката.

— Че за какво? Аз продавам стомана.

— Но не е добре обществото да е срещу теб. Общественото мнение значи много, да знаеш.

— Не мисля, че обществото е против мен. А и не бих дал пукнат грош, дори да е така.

— Вестниците са срещу теб.

— Имат свободно време. Аз нямам.

— Не ми харесва, Ханк. Не е добре.

— Кое?

— Онова, което пишат за теб.

— Че какво пишат за мен?

— Знаеш. Че си необуздан. Че си безмилостен. Че няма да позволиш никому право на глас в управлението на фабриките си. Че единствената ти цел е да правиш стомана и пари.

— Но тъкмо това е целта ми.

— Само че не бива да го казваш.

— Защо не? Какво друго да казвам?

— Ами не знам… Но твоите фабрики…

— Те са си мои, нали?

— Да, но… не бива да го напомняш на хората твърде често… Знаеш как е в наши дни… Мислят, че поведението ти е антисоциално.

— Изобщо не ми пука какво мислят.

Пол Ларкин въздъхна.

— Какво има, Пол? Накъде биеш?

— Нищо… нищо специално. Само дето никога не се знае какво може да се случи в такива времена… Човек трябва да внимава.

Риърдън се подсмихна.

— Не се опитваш да се тревожиш за мен, нали?

— Аз съм просто твой приятел, Ханк. Приятел съм ти. Знаеш колко ти се възхищавам.

Пол Ларкин никога не беше имал късмет. Не успяваше съвсем в нищо от онова, с което се заемеше — не се проваляше напълно, но и нищо не докарваше докрай. Той беше бизнесмен, но не успяваше да се задържи дълго в който и да е бизнес. В момента се бореше със скромна фабрика, която произвеждаше минно оборудване.

Той отдавна се беше залепил за Риърдън, заслепен от възхищение. Идваше за съвет, понякога искаше заеми, но не твърде често — заемите бяха скромни и винаги ги връщаше, макар и не навреме. Мотивът му да поддържа връзката изглежда приличаше на нуждата на анемичен човек, който получава животоспасяващо кръвопреливане само от гледката на кипяща първична жизненост. Докато наблюдаваше усилията на Ларкин, Риърдън се чувстваше така, сякаш гледа мравка да се мъчи под тежестта на кибритена клечка. Толкова е трудно за него, мислеше си Риърдън, и е толкова лесно за мен. Така че му даваше съвет, внимание и тактичен, търпелив интерес всеки път, когато можеше.

— Аз съм твой приятел, Ханк — Риърдън го гледаше изпитателно. Ларкин погледна встрани, сякаш преценяваше нещо наум. След малко попита внимателно:

— Как е твоят човек във Вашингтон?

— Добре, предполагам.

— Трябва да си сигурен. Важно е.

Той погледна нагоре към Риърдън и повтори с някаква притеснена настойчивост, сякаш изплащаше болезнен морален дълг:

— Ханк, много е важно.

— Предполагам.

— Всъщност тъкмо това дойдох да ти кажа.

— Има ли някаква специална причина?

Ларкин помисли за момент и реши, че дългът е платен.

— Не — каза той.

Риърдън мразеше тази тема. Знаеше, че трябва да има човек, който да защитава интересите му в законодателната власт. Всички индустриалци трябваше да наемат такива хора. Но той никога не беше обръщал много внимание на този аспект от бизнеса си — не беше съвсем убеден, че е чак толкова необходимо. Някакво необяснимо отвращение — отчасти от претенциозност, отчасти от отегчение — го възпираха винаги, когато се опитваше да помисли за това.

— Проблемът, Пол — каза той, мислейки на глас — е, че хората, които човек трябва да наеме за такава работа, са една мръсна пасмина.

Ларкин гледаше встрани.

— Такъв е животът — каза той. — Проклет да съм, ако разбирам защо. Не можеш ли да ми обясниш? Какво не е наред със света?

Ларкин тъжно повдигна рамене.

— Защо задаваш безполезни въпроси? Колко е дълбок океанът? Колко е високо небето? Кой е Джон Голт?

Риърдън се изправи на стола.

— Не — рязко каза той. — Не. Няма причина да се чувствам така.

Той стана. Изтощението му си беше отишло, докато говореше за бизнеса си. Почувства внезапен прилив на непримиримост, нужда да възстанови и предизвикателно да утвърди отново собствения си възглед за действителността, онова чувство за нея, което беше изпитвал, докато се прибираше към къщи тази вечер и което сега изглеждаше заплашено по някакъв неназовим начин.

Той премина през стаята, докато енергията му се връщаше. Погледна семейството си.

Те бяха объркани, нещастни деца, мислеше си той, всичките, дори и майка му, и беше глупаво да се сърди на тяхната негодност, тя идваше от тяхната безпомощност, а не от злоба. Той беше този, който трябваше да се научи как да ги разбира, защото той имаше какво да им даде, а те никога не можеха да споделят неговото чувство за радостна, необятна сила.

Той ги погледна от другия край на стаята. Майка му и Филип страстно разискваха нещо, но той забеляза, че те всъщност не влагаха страст, просто бяха нервни. Филип седеше на нисък стол, с изпънат напред корем, с тежест, прехвърлена върху раменете, сякаш нещастната му, неудобна позиция трябваше да накаже всеки, който го погледне.

— Какъв е проблемът, Фил? — попита Риърдън, приближавайки го. — Изглеждаш съсипан.

— Имах тежък ден — мрачно каза Филип.

— Ти не си единственият, който работи много — каза майка му. — И другите имат проблеми, ако и това да не са милиардерски транс-суперконтинентални проблеми като твоите.

— Ами това е хубаво. Винаги съм мислил, че Филип трябва да си намери собствени интереси.

— Добре? Искаш да кажеш, че ти харесва да виждаш как брат ти се поболява от работа? Забавно ти е, нали? Винаги съм мислила, че ти е забавно.

— Нищо подобно, майко. Искам да помогна.

— Не е необходимо да помагаш. Не е необходимо да чувстваш каквото и да е към никого от нас.

Риърдън никога не знаеше какво прави брат му, или какво иска да прави. Той беше изпратил Филип в колеж, но Филип не беше в състояние да определи на какво конкретно иска да се посвети. Според представите на Риърдън имаше нещо нередно в това човек да не се стреми към някаква доходна работа, но той не искаше да налага своите стандарти на Филип — можеше да си позволи да издържа брат си и да не обръща внимание на разходите. Нека не се насилва, мислеше си Риърдън години наред, нека има възможността да избере кариерата си, без да е принуден да се бори за прехраната си.

— Какво прави днес, Фил? — попита търпеливо той.

— Няма да ти е интересно.

— Напротив, интересно ми е. Затова питам.

— Трябваше да се срещна с двайсет души в цялата околност, от тук до Рединг и Уилмингтън.

— За какво ти е било да ги виждаш?

— Опитвам се да събера пари за „Приятели на глобалния прогрес“.

Риърдън никога не успя да запомни многото организации, в които членуваше Филип, нито пък имаше ясна представа за тяхната дейност. Беше чувал смътно Филип да споменава тази през последните няколко месеца.

Тя изглежда се беше посветила на някакви безплатни лекции по психология, народна музика и кооперативно селско стопанство. Риърдън изпитваше презрение към подобни групи и не виждаше причини да се запознава по-отблизо с тяхната дейност.

Остана безмълвен. Филип добави без подкана:

— Трябват ни десет хиляди долара за жизненоважна програма, но събирането на пари е живо мъченичество. У хората не е останала и капка социална съзнателност. Като си помисля за подпухналите богаташи, които видях днес — ами те ще похарчат много повече за някаква прищявка, но аз не можах да изстискам дори и стотачка от тях, а само това исках. Нямат никакво чувство за морален дълг, никакви… На какво се смееш? — рязко попита той. Риърдън стоеше пред него и се усмихваше.

Беше толкова детински безочливо, мислеше си Риърдън, толкова безпомощно жестоко: намек и обида, поднесени заедно. Щеше да е толкова лесно да смаже Филип, като върне обидата — при това обида, която щеше да е смъртоносна, защото беше вярна, — че не можа да си позволи да я произнесе. Бедният глупак сигурно знае, че се е оставил на милостта ми, знае, че се е открил за удара, така че не трябва да го правя, и това ще бъде най-добрият ми отговор, който той няма как да пропусне. Колко ли нещастно трябва да живее човек, за да позволи да го изтезават така?

И тогава Риърдън изведнъж видя, че може да пробие поне веднъж през хроничното гадене на Филип, да му поднесе шокиращо удоволствие, неочаквано удовлетворение на безнадеждно желание. Мислеше си: какво ме интересува желанието му? То е негово, също както риърдъновият метал е мой, за него то значи същото, което металът значи за мен, нека го видим щастлив поне веднъж, може да научи нещо, не казах ли, че щастието е средство за пречистване? Тази вечер празнувам, нека празнува и той, за него ще значи толкова много, а за мен — толкова малко.

— Филип — каза с усмивка той, — обади се на госпожица Айвс в моя кабинет утре. Тя ще ти даде чек за десет хиляди долара.

Филип го погледна неразбиращо — не беше нито шок, нито удоволствие, а просто празен, изцъклен поглед.

— О — каза Филип и добави: — Ще го оценим високо.

В гласа му нямаше емоция, дори и такава проста емоция като алчност.

Риърдън не можеше да разбере собственото си чувство: сякаш нещо тежко и празно рухна в него — той почувства едновременно тежестта и празнотата. Знаеше, че е разочарование, но се чудеше защо е толкова сиво и грозно.

— Много мило от твоя страна, Хенри — сухо каза Филип. — Изненадан съм. Не го очаквах.

— Не разбираш ли, Фил — каза Лилиан, с особено ясен и весел глас. — Хенри е отлял метала си днес.

Тя се обърна към Риърдън.

— Ще го обявим ли за национален празник, скъпи?

— Ти си добър човек, Хенри — каза майка му и добави: — Но не достатъчно често.

Риърдън стоеше и гледаше Филип, сякаш чакаше нещо. Филип гледаше встрани, после вдигна очи и издържа на погледа на Риърдън, сякаш сам той го подлагаше на изпитание.

— Всъщност не искаш наистина да помогнеш на хората в неравностойно положение, нали?

Филип зададе въпроса, а Риърдън чу, неспособен да го повярва, че тонът на гласа му беше обвинителен.

— Не, Фил, изобщо не ме е грижа. Просто искам да си щастлив.

— Но тези пари не са за мен. Не ги събирам за някакви лични цели. Нямам никакъв егоистичен интерес в цялата тази работа.

Гласът му беше студен, с нотка на осъзната добродетел.

Риърдън се обърна. Почувства внезапно отвращение — не защото думите бяха лицемерни, а защото бяха верни, Филип наистина го мислеше.

— Между другото, Хенри — добави Филип, — може ли да те помоля госпожица Айвс да ми даде парите в брой?

Риърдън се извърна отново към него, учуден.

— Виждаш ли, „Приятелите на глобалния прогрес“ са много прогресивна група и винаги са твърдели, че ти представляваш най-тъмния елемент на социалния упадък в страната, така че ще ни притесни, ако твоето име е в списъка с дарителите, защото някой може да ни обвини, че сме се продали на Ханк Риърдън.

Искаше да зашлеви Филип. Но едно почти нетърпимо презрение го накара просто да затвори очи.

— Добре — тихо каза той. — Ще ги получиш в брой.

Той отиде до най-далечния прозорец в стаята и остана там, наблюдавайки отблясъка от фабриката на хоризонта. Чу гласа на Ларкин да вика след него:

— По дяволите, Ханк, не биваше да му ги даваш!

След това дойде гласът на Лилиан, студен и весел:

— Грешиш, Пол, толкова много грешиш! Какво ще стане със суетността на Хенри, ако не ни подхвърля милостиня? Какво ще стане със силата му, ако няма по-слаби хора, над които да доминира? Какво ще стане със самия него, ако ние не зависим от него? Всъщност всичко е наред, не го критикувам, просто това е закон на човешката природа.

Тя взе металната гривна и я вдигна, оставяйки я да блещука на светлината на лампата.

— Верига — каза тя. — Подходящо, нали? Това е веригата, с която е оковал всички ни.