Атлас изправи рамене. Не им противоречи

Глава XФакелът на Уайът

— Да ни пази Господ, госпожо — каза чиновникът от службата по вписванията. — Никой не знае кой притежава тази фабрика сега. Предполагам, че никой никога няма и да го знае.

Служителят седеше зад едно бюро в кабинет на партера, където прахът се събираше необезпокояван по папките и по неколцината посетители, които изобщо идваха. Той гледаше блестящия автомобил, паркиран пред прозореца на калния площад, който някога е бил център на проспериращ общински избирателен район, после погледна с изтощено и тъжно учудване двамата си непознати посетители.

— Защо? — попита Дагни.

Той посочи безпомощно купчината хартия, която беше извадил от папките.

— Съдът ще трябва да реши кой е собственикът, а не мисля, че който и да е съд може да го направи. Ако изобщо се стигне до някакъв съд. Не мисля, че това ще стане.

— Защо? Какво е станало?

— Ами беше разпродадена — „Двайсети век“, искам да кажа. Компанията за двигатели. Беше продадена два пъти, едновременно, на двама различни собственици. Навремето това беше голям скандал, преди две години, а сега — той посочи с пръст — е просто сноп книжа, които се мотаят наоколо и чакат за изслушване в съда. Не знам кой съдия ще е в състояние да оправи някакви права на собственост, или каквито и да е права.

— Бихте ли ми казали какво точно е станало?

— Ами последният законен собственик на фабриката беше Народната ипотечна компания от Рим, Уисконсин. Това е град от другата страна на фабриката, на трийсет мили на север. Тази ипотечна компания беше просто една шумна банда, която рекламираше лесни кредити. Марк Йонтс я оглавяваше. Никой не знаеше откъде идва и никой не знае къде е сега, но онова, което стана ясно на сутринта, след като Народната ипотечна компания рухна, беше, че Марк Йонтс е продал фабриката за двигатели „Двайсети век“ на тълпа кретени от Южна Дакота, а освен това я е дал като допълнителен залог за заем от банка в Илинойс. И когато огледаха фабриката, откриха, че е изнесъл всички машини и ги е продал на части, само Господ знае къде и на кого. Така че май всички я притежават — и никой в същото време. Такова е положението в момента — ония от Южна Дакота, банката и адвокатът на кредиторите на Народната ипотечна компания се съдят едни други, всички искат фабриката, а никой няма право карфица да пипне в нея, пък и не са останали карфици за пипане.

— Марк Йонтс поддържаше ли работата във фабриката, преди да я продаде?

— Боже, не, госпожо! Той не е много по работата. Не искаше да изкарва пари, а да ги получи. Пък и май го е направил — повече, отколкото всеки друг би изкарал от тая фабрика.

Той се запита защо русият мъж с кораво лице, който седеше до жената пред бюрото му, гледаше мрачно през прозореца към колата им и към един голям предмет, увит в платно и плътно овързан, под вдигнатия капак на багажника.

— Какво е станало с архивите на фабриката?

— Кои по-точно, госпожо?

— Тези за производството. За работата. Делата… на персонала.

— О, от това нищо не е останало. Много се краде. Всички собственици отмъкваха каквито мебели можеха да изнесат, нищо че шерифът да е сложил катинар на вратата. Документите и другите такива неща — предполагам, че са отнесени от лешоядите от Старнсвил, това е онова място в равнината, дето им е доста трудно в момента. Вероятно са ги използвали за подпалки.

— Има ли някой, останал тук, който да е работил във фабриката? — попита Риърдън.

— Не, сър. Не и тук. Всички живееха в Старнсвил.

— Всички? — изпъшка Дагни, мислейки си за руините. — И… инженерите ли?

— Да, госпожо. Това беше градът на фабриката. Всички са си тръгнали отдавна.

— Случайно да си спомняте името на някого, който е работил там?

— Не, госпожо.

— При кой собственик фабриката е работила за последно? — попита Риърдън.

— Не мога да кажа, господине. Имаше толкова проблеми там и преминаваше от едни ръце в други толкова често, откак умря старият Джед Старнс. Той е човекът, който построи фабриката. Предполагам, че той е построил цялата тази част от страната. Той умря преди дванайсет години.

— Можете ли да ни дадете имената на всички собственици след него?

— Не, сър. Имаше пожар в старата сграда на съда преди около три години и всички стари архиви изгоряха. Не знам къде можете да ги търсите сега.

— Значи не знаете как е станало така, че този господин Марк Йонтс се е сдобил с фабриката?

— Напротив, знам. Купи я от кмета Баскъм от Рим. А как е станало така, че кметът Баскъм да я притежава, това вече не знам.

— Къде е кметът Баскъм сега?

— Още е тук, в Рим.

— Много ви благодаря — каза Риърдън и се изправи. — Ще му се обадим.

Те бяха на вратата, когато чиновникът попита:

— Какво точно търсите, господине?

— Търсим един наш приятел — каза Риърдън. — Приятел, когото загубихме и който работеше в тази фабрика.

Кметът Баскъм от Рим, Уисконсин, се беше облегнал на стола си — гърдите и коремът му образуваха крушовиден силует под изцапаната му риза. Във въздуха се смесваха слънце и прах, който се трупаше на дебел пласт по верандата на къщата му. Той махна с ръка, а на пръстена на ръката му проблесна голям долнокачествен топаз.

— Няма полза, няма полза, госпожа, никаква полза — каза той.

— Ще си загубите времето, ако се опитвате да разпитвате хората тук. Няма останали хора от фабриката, както и никой, който да си спомня много-много за тях. Толкова много семейства се изнесоха, че тия, които останаха, за нищо не стават, аз ви го казвам, за нищо, сякаш съм кмет на купчина боклук.

Той беше предложил столове на двамата си посетители, но не го притесняваше, че дамата предпочиташе да остане права до перилата на верандата. Беше се облегнал назад и проучваше издължената й фигура — скъпа стока, мислеше си, но пък и мъжът с нея очевидно е богат.

Дагни стоеше и гледаше улиците на Рим. Имаше къщи, тротоари, лампи, дори табела, рекламираща безалкохолни напитки, но всички те изглеждаха така, сякаш беше въпрос само на няколко инча или на няколко часа градът да стигне състоянието на Старнсвил.

— Така или иначе нищо не е останало от архива на фабриката — каза кметът Баскъм. — Ако това търсите, госпожо, откажете се. Все едно да гоните листата по време на буря. Точно като листа в буря. Кой го е грижа за книжата? Във времена като тези онова, което хората пазят, са добри, солидни, материални предмети. Човек трябва да е практичен.

През прашните прозорци можеха да видят всекидневната на къщата му: имаше персийски килими върху изкорубения дървен под, подвижен бар с хромирани части до стената, цялата на петна от влагата на миналогодишните дъждове, скъпо радио със стара керосинова лампа върху него.

— Разбира се, аз продадох фабриката на Марк Йонтс. Марк беше свестен тип, свестен, жизнен, енергичен човек. Естествено, заобиколи някои правила, но кой не го прави? Разбира се, отиде малко далеч. Това вече не очаквах. Мислех, че е достатъчно умен да се придържа към закона, или към каквото е останало от него в наши дни.

Кметът Баскъм се усмихна, докато ги гледаше с ведра искреност. Очите му бяха хитри, без да са интелигентни, усмивката му — добронамерена, без да е добра.

— Вие май не сте детективи — каза той — но дори и да сте, не ме интересува. Не съм получавал никакви комисиони от Марк, не ме е допускал до никакви сделки, дори нямам представа къде е сега.

Той въздъхна.

— Харесвах го. Щеше ми се да остане. Неделните проповеди нямат значение. Трябваше да живее, нали? Не беше по-лош от другите, беше само по-умен. Едни ги хващат, други не — това е единствената разлика… Не, не знаех какво ще прави, когато купи фабриката. Естествено, че ми плати доста повече, отколкото струваше онзи тъп капан. Направи ми услуга, като я купи. Не, не съм му оказвал никакъв натиск. Не беше нужно. Правил съм му няколко услуги преди. Има купища закони, които са един вид разтегливи, и кметът е в състояние да ги разтегне малко повече за приятел. Е, какво пък? Това е единственият начин, по който човек забогатява в този свят — той погледна луксозната черна кола, — както и самите вие би трябвало да знаете.

— Говорехте ни за фабриката — каза Риърдън, опитвайки се да се контролира.

— Това, което не мога да понасям — каза кметът Баскъм — са хората, които говорят за принципи. Няма принцип, който да е напълнил нечия чиния. Единственото нещо, което има значение в живота, са солидните, материални активи. Не е време за теории, когато всичко около нас се разпада. Аз поне не искам да се задълбочавам. Нека си задържат идеите, а аз ще взема фабриката. Не искам идеи, просто си искам три стабилни яденета на ден.

— Защо купихте фабриката?

— Защо човек купува бизнес? За да изстискам от нея всичко, което можеше да се изстиска. Мога да позная добрия шанс, когато го видя. Беше продажба при банкрут и никой не искаше да се замесва с тия неуредици. Така че я купих за жълти стотинки. Не ми се наложи и да я задържам дълго — Марк пое всичко след два-три месеца. Разбира се, беше разумна сделка, аз ви го казвам. Никоя бизнес акула нямаше да се справи по-добре от мен.

— Работеше ли фабриката, когато я поехте?

— Нееее. Беше затворена.

— Опитахте ли се да я отворите отново?

— Не и аз. Аз съм практичен човек.

— Можете ли да си спомните имената на някой от хората, които са работили там?

— Не. Никога не съм ги срещал.

— Изнесохте ли нещо от фабриката?

— Е, ще ви кажа. Огледах се наоколо, и онова, което ми хареса, беше бюрото на стария Джед. Старият Джед Старнс. Беше наистина голяма клечка на времето. Прекрасно бюро, солиден махагон. Така че си го закарах вкъщи. А и някой от директорите, не знам кой е, имаше душ-кабина в банята си, каквато никога не съм виждал преди. Стъклена врата с русалка, изрязана в стъклото, истинско произведение на изкуството, а и страхотна работа, по-добра от картина с маслени бои. Така че накарах да докарат кабината тук. Какво толкова, беше моя, нали? Имах право да взема нещо ценно от фабриката.

— Чий беше банкрутът, след който купихте фабриката?

— Беше след голямото рухване на Националната обществена банка от Медисън. Леле, какъв фалит! Почти довърши целия щат Уисконсин — със сигурност довърши част от него. Някои твърдят, че фабриката за двигатели е сринала банката, но според други това е било просто последната капка в пробита кофа, защото Националната обществена банка имаше скапани инвестиции в три или четири щата. Юджийн Лоусън беше начело на всичко това. Наричаха го банкер със сърце. Беше доста популярен по тия места преди две-три години.

— Лоусън поддържаше ли фабриката в работещо състояние?

— Не. Просто зае един куп пари срещу нея, повече, отколкото изобщо можеше да се надява да си върне от тая стара дупка. Когато фабриката изгърмя, това беше последната сламка за Джийн Лоусън. Банката рухна след три месеца — той въздъхна. — Това удари доста зле хората наоколо. Всички държаха спестяванията си в Националната обществена.

Кметът Баскъм погледна със съжаление през оградата на верандата към града си. Размаха пръст към една фигура от другата страна на улицата — беше белокоса прислужница, която се влачеше болезнено на колене, стържейки стъпалата на една къща.

— Вижте тази жена например. Бяха солидни, уважавани хора. Съпругът й притежаваше магазин за инструменти. Работи цял живот, за да се погрижи за старините й, и успя, когато умря — само дето парите бяха в Националната обществена банка.

— Кой управляваше фабриката, когато фалира?

— Беше някаква набързо направена корпорация, наречена „Обединени услуги“. Въздух под налягане. Дойде от нищото и се върна обратно там.

— Къде са членовете й?

— Къде са частите на балона, след като гръмне? Опитайте се да ги проследите из Съединените щати. Само се опитайте.

— Къде е Юджийн Лоусън?

— А, той ли? Той се оправи. Има си работа във Вашингтон, в Бюрото за икономическо планиране и национални ресурси.

Риърдън се изправи светкавично, изстрелян на крака от пристъпа на бяс, после каза, контролирайки се:

— Благодаря ви за информацията.

— Няма за какво, приятелю, няма за какво — ведро каза кметът Баскъм. — Не знам какво преследвате, но по-добре ме послушайте и се откажете. Няма какво да се измъкне повече от тази фабрика.

— Казах ви, че търсим наш приятел.

— Нека бъде по вашему. Трябва да е доста добър приятел, ако си давате толкова зор да го намерите — вие и прелестната дама, която не е ваша съпруга.

Дагни видя лицето на Риърдън да пребледнява, така че даже и устните му станаха като изваяна черта, неразличима на фона на кожата.

— Дръж си мръсната… — започна той, но тя пристъпи между тях.

— Защо мислите, че не съм негова съпруга? — спокойно попита тя.

Кметът Баскъм се учуди от реакцията на Риърдън — не беше направил забележката злонамерено, а просто като съучастник, който демонстрира пред другарите си остроумие.

— Госпожа, доста съм видял през живота си — добродушно каза той. — Женените не изглеждат така, сякаш мислят за спалня всеки път, щом се погледнат. В този свят или си непорочен, или се забавляваш. Не и двете, госпожа. Не и двете.

— Зададох му въпрос — каза тя на Риърдън навреме, за да го накара да замълчи. — Той ми даде поучително обяснение.

— Ако искате съвет, госпожа — каза кметът Баскъм, — купете си халка от евтиното магазинче и я носете. Не е абсолютна гаранция, но помага.

— Благодаря — каза тя. — Довиждане.

Строгото, подчертано спокойствие в държанието й беше заповед, която накара Риърдън да я последва до колата мълчаливо. Бяха на мили от града, когато той каза, без да я поглежда, с отчаян глас:

— Дагни, Дагни, Дагни… съжалявам!

— А аз — не.

Малко по-късно, когато тя видя контролът да се връща на лицето му, каза:

— Не се ядосвай на човек за това, че казва истината.

— Точно тази истина не му влизаше в работата.

— Личната му преценка за нея не бива да интересува нито един от двама ни.

Той каза през зъби, не като отговор, а сякаш това беше единствената мисъл, която терзаеше ума му и беше въплътена в думи въпреки волята му:

— Не можах да те защитя от тоя отвратителен малък…

— Нямах нужда от защита.

Той замълча, без да я поглежда.

— Ханк, когато съумееш да пребориш гнева си, утре или другата седмица, помисли за обяснението на човека и виж дали можеш да приемеш някаква част от него.

Той извърна глава, за да я погледне, но не каза нищо. Когато проговори, много след това, беше само за да каже с уморен, равен глас:

— Не можем да се обадим в Ню Йорк и да накараме инженерите да дойдат и да претърсят фабриката. Не можем да ги посрещнем тук. Не можем да позволим да се разбере, че сме открили двигателя заедно… Бях забравил за всичко това там… в лабораторията.

— Нека се обадя на Еди, щом намерим телефон. Ще го накарам да изпрати двама инженери от персонала на „Тагарт“. Аз съм тук сама, на почивка — само това ще разберат или ще трябва да разберат.

Изминаха двеста мили, преди да намерят телефонна линия с междуградска връзка. Когато тя се обади на Еди Уилърс, той ахна, като чу гласа й.

— Дагни! За Бога, къде си?

— В Уисконсин. Защо?

— Не знаех къде да те намеря. По-добре се върни веднага. Колкото можеш по-бързо.

— Какво е станало?

— Нищо… все още. Но стават неща, които… по-добре да ги спреш сега, ако можеш. Ако изобщо някой може.

— Какви неща?

— Не четеш ли вестници?

— Не.

— Не мога да ти обясня по телефона. Не мога да ти дам всички подробности. Дагни, ще си помислиш, че съм луд, но мисля, че планират да унищожат Колорадо.

— Връщам се веднага — каза тя.

Изрязани в гранита на Манхатън, под терминала на „Тагарт“, имаше тунели, които някога бяха използвани като странични коловози — по времето, когато трафикът се движеше в тракащи потоци по всяка артерия на терминала във всеки час на деня. Нуждата от пространство беше намаляла с годините, заедно с намаляването на трафика, и страничните тунели бяха изоставени — като сухи речни корита, само няколко светлинки се отразяваха като сини кръпки по гранита над релсите, оставени да ръждясват на земята.

Дагни остави останките от двигателя в укрепено помещение в един от тунелите, там някога беше аварийният електрогенератор, който беше изваден отдавна. Не вярваше на безполезните млади мъже от изследователския персонал на Тагарт, сред тях имаше само двама талантливи инженери, които можеха да оценят нейното откритие. Беше споделила тайната си с двамата и ги беше изпратила да претърсят фабриката в Уисконсин. След това беше скрила мотора там, където никой друг нямаше да разбере за съществуването му.

Когато работниците й занесоха двигателя в стаичката и си тръгнаха, тя се канеше да ги последва и да заключи стоманената врата, но спря, с ключ в ръка, сякаш тишината и самотата изведнъж я бяха изправили срещу проблем, пред който беше изправена от няколко дни, сякаш това беше моментът да вземе решение.

Служебният й вагон я чакаше на един от пероните на терминала, закачен на края на влак, който трябваше да тръгне за Вашингтон след няколко минути. Беше си записала среща с Юджийн Лоусън, но си беше казала, че ще я отмени и ще отложи търсенето, ако успееше да измисли нещо, което може да предприеме срещу онова, което намери при завръщането си в Ню Йорк — нещата, с които Еди Уилърс я молеше да се пребори.

Опита се да мисли, но не виждаше начин, по който да се бори, нямаше правила на битката, нямаше оръжия. Безпомощността беше странно преживяване, ново за нея — никога не беше изпитвала трудност да се изправи срещу нещо и да взима решения, но тук срещу нея нямаше нищо, това беше мъгла без форми или определение, в която нещо се образуваше и изчезваше, преди да бъде видяно, нещо като полусъсирек в някаква полутечност — сякаш очите й виждаха само периферията и тя усещаше неясните очертания на катастрофата да се увиват около нея, но не можеше да отмести погледа си, защото вече не притежаваше поглед, който да отмести и фокусира.

Съюзът на локомотивните инженери искаше максималната скорост на всички влакове по линията „Джон Голт“ да бъде сведен до шейсет мили в час. Съюзът на железопътните кондуктори и спирачи искаше дължината на всички товарни влакове по линията „Джон Голт“ да бъде сведен до шейсет вагона. Щатите Уайоминг, Ню Мексико, Юта и Аризона искаха броят влакове в Колорадо да не надвишава броя влакове във всеки един от тези съседни щати. Група, оглавявана от Орън Бойл, изискваше приемането на закон за запазване на препитанието, който да ограничи производството на риърдънов метал до количества, равни на производството на всяка друга стоманодобивна фабрика със същия производствен капацитет. Група, оглавявана от господин Моуън, искаше приемането на закон за справедливия дял, който да даде на всеки клиент, който иска, равно количество риърдънов метал. Група, оглавявана от Бъртрам Скъдър, изискваше приемането на закон за обществената стабилност, който да забранява на фирмите от Изток да напускат щатите си.

Уесли Мауч, главен координатор на Бюрото за икономическо планиране и национални ресурси, издаваше огромно количество бюлетини, съдържанието на които не можеше да бъде формулирано, само дето думите „спешни сили“ и „небалансирана икономика“ се появяваха непрекъснато в текста през няколко реда.

— Дагни, с какво право? — беше я попитал Еди Уилърс с тих глас, но думите му звучаха като плач. — С какво право го правят? С какво право?

Тя се беше изправила срещу Джеймс Тагарт в кабинета му и беше казала:

— Джим, това е твоята битка. Аз спечелих моята. Ти трябва да си експерт в справянето с мародери. Спри ги.

Тагарт беше казал, без да я поглежда:

— Не можеш да очакваш, че ще управляваш националната икономика така, че да подхожда на капризите ти.

— Не искам да управлявам националната икономика! Искам твоите флагмани на националната икономика да ме оставят на мира! Имам да управлявам железница и знам какво ще стане с националната ти икономика, ако моята железница рухне!

— Няма нужда от паника.

— Джим, трябва ли да ти обяснявам, че приходите от нашата линия „Рио Норте“ са всичко, което имаме и което може да ни спаси от фалит? Че ни трябва всяка стотинка от нея, всеки билет, всеки товар, и то колкото се може по-бързо?

Той не беше отговори.

— Когато трябва да използваме всяка капка мощ във всеки един от потрошените ни дизели, когато нямаме достатъчно локомотиви, за да дадем на Колорадо обслужването, от което има нужда — какво ще стане, ако намалим скоростта и дължината на влаковете?

— Е, има какво да се каже и в подкрепа на гледната точка на синдикатите. При толкова много затворени железници и толкова безработни железничари, те смятат, че допълнителните скорости, които си въвела по линията „Рио Норте“ са несправедливи; смятат, че вместо това трябва да има повече влакове, за да може работата да се разпределя; смятат, че не е честно ние да получаваме всички облаги от новата линия, и те искат дял от тях.

— Кой иска дял от тях? Срещу какво?

Той не беше отговорил.

— Кой ще понесе разходите за два влака, които вършат работата на един?

Той не беше отговорил.

— Откъде ще вземеш вагоните и локомотивите?

Той не беше отговорил.

— Какво ще правят тези хора, след като унищожат „Тагарт трансконтинентал“?

— Сериозно възнамерявам да защитя интересите на „Тагарт трансконтинентал“.

— Как?

Той не беше отговорил.

— Как — ако унищожиш Колорадо?

— Струва ми се, че преди да се стремим да даваме на някои хора възможността да се развиват, би трябвало да обърнем малко внимание на хората, които имат нужда от шанс, просто за да оцелеят.

— Ако унищожиш Колорадо, какво ще остане за проклетите ти обирджии, за да оцелеят?

— Винаги си била против прогресивните социални мерки. Спомням си, че предсказа катастрофа, когато приехме правилото „Гарван гарвана око не вади“, но тя така и не настъпи.

— Защото аз ви спасих, отвратителни тъпаци! Този път няма да мога да ви спася!

Той беше вдигнал рамене, без да я поглежда.

— А ако не го направя аз, кой ще го направи?

Той не беше отговорил.

Това й се струваше нереално сега, тук, под земята. Обмисляйки го тук, тя знаеше, че не може да участва в битката на Джим. Нямаше действие, което можеше да предприеме срещу хора с неопределена мисъл, неназовани мотиви, неизказани цели, неясен морал. Нямаше какво да им каже, нищо нямаше да чуят и да отговорят. Какви са оръжията, мислеше си тя, в свят, където разумът вече не е оръжие? Това беше свят, в който тя не можеше да влезе. Трябваше да го остави на Джим и да разчита на неговия себичен интерес. Смътно тя усети хлад при мисълта, че не личният интерес беше мотивът на Джим.

Тя погледна предмета пред себе си — стъклена кутия, съдържаща останките от двигателя. Човекът, който е направил този двигател, помисли си тя изведнъж, мисълта й дойде като отчаян вик. За миг усети безпомощен копнеж да го намери, да се облегне на него и да го остави да й каже какво да прави. Ум като неговият щеше да знае как да спечели тази битка.

Тя се огледа. В чистия, рационален свят на подземните тунели нищо не беше по-жизнено важно от това да открие човека, направил двигателя. Можеше ли да го отложи, за да спори с Орън Бойл? Да се обяснява с господин Моуън? Да убеждава Бъртрам Скъдър? Видя двигателя завършен, вграден в локомотив, който тегли влак от двеста вагона по коловоз от риърдънов метал с двеста мили в час. Докато видението беше по силите й, в рамките на възможното, трябваше ли да се предаде и да изгуби времето си, за да се пазари за шейсет мили в час и шейсет вагона? Не можеше да падне до едно съществуване, където нейният ум би експлодирал под натиска да се насилва да не изпревари некомпетентността. Нямаше да действа по правилото „намали — дръж се ниско — забави — не прави най-доброто, на което си способен, никой не го иска!“.

Тя се обърна решително и напусна помещението, за да вземе влака за Вашингтон. Стори й се, че когато затвори стоманената врата, чу леко ехо от стъпки. Погледна в двете посоки по тъмната извивка на тунела. Не се виждаше никой, имаше само редица сини лампи, блещукащи по стените от влажен гранит.

Риърдън не можеше да се бори с бандите, които изискваха законите. Изборът беше между това да се бори с тях или да държи заводите си отворени. Беше изгубил доставките на желязна руда. Трябваше да се бие или за едното, или за другото. Нямаше време за двете. При завръщането си откри, че планирана доставка от руда не е пристигнала. Ларкин не му даде нито дума обяснение. Когато беше извикан в офиса на Риърдън, Ларкин се появи с три дни закъснение и не се извини. Каза, без да поглежда Риърдън, с присвити устни, с изпълнено с омраза достойнство:

— В крайна сметка, не можеш да нареждаш на хората да тичат до кабинета ти, когато ти изнася.

Риърдън говореше бавно и внимателно:

— Защо рудата не беше доставена?

— Не мога да търпя обиди, просто не мога да търпя обиди за нещо, което не зависи от мен. Мога да управлявам мина също толкова добре, колкото и ти, до последната подробност, правех всичко, което и ти правеше, и не знам защо всичко се обърква неочаквано, през цялото време. Не можеш да ме обвиняваш за неочакваното.

— На кого изпрати рудата си миналия месец?

— Възнамерявах да ти изпратя твоя дял от нея, сериозно възнамерявах, но не можех да направя нищо за това, че изгубихме десет производствени дни миналия месец заради проливния дъжд в цяла Северна Минесота. Исках да ти изпратя рудата, така че не можеш да ме обвиняваш, защото намерението ми беше напълно искрено.

— Ако някоя от пещите с непрекъснат цикъл угасне, ще мога ли да я поддържам, като я заредя с добрите ти намерения?

— Ето защо никой не може да работи или да говори с теб — защото си нечовечен.

— Току-що научих, че през последните три месеца не изпращаш рудата си с корабите по езерото, а с влакове. Защо?

— Ами в крайна сметка имам право да управлявам бизнеса си, както реша.

— Защо искаш да плащаш допълнително?

— Какво те интересува? Нали не искам парите от теб.

— Какво ще правиш, когато откриеш, че не можеш да си позволиш разходите за железопътен транспорт и си разрушил езерния транспорт?

— Сигурен съм, че няма да разбереш каквото и да е съображение, различно от долари и центове, но някои хора обръщат внимание на социалните и патриотичните си отговорности.

— Какви отговорности?

— Ами мисля, че железопътна компания като „Тагарт трансконтинентал“ е жизненоважна за националното благо и е обществен дълг да се поддържа линията на Джим в Минесота, която работи на дефицит.

Риърдън се наведе над бюрото — започваше да вижда причинно-следствените връзки, която никога не беше разбирал.

— На кого изпрати рудата си миналия месец? — попита той равно.

— Ами в крайна сметка това си е моя лична работа, която…

— На Орън Бойл, нали?

— Не можеш да очакваш хората да пожертват цялата стоманена индустрия на нацията заради твоите себични интереси и…

— Изчезвай оттук — каза Риърдън. Каза го спокойно. Сега разбираше връзката.

— Не ме разбирай погрешно, не исках…

— Изчезвай.

Ларкин излезе. Последваха дните и нощите на претърсването на континента — по телефона, по телеграфа, със самолет; на оглеждането на изоставени мини и на мини, които щяха да бъдат изоставени; на напрегнатите, забързани разговори по масите в неосветените кътчета на съмнителни ресторанти. Гледайки през масата, Риърдън трябваше да реши колко може да рискува да инвестира само по едничката улика, която му даваха лицето, маниерите и гласа на човека срещу него; ненавиждайки положението, в което трябваше да се надява на почтеността като на услуга; да рискува, наливайки пари в непознати ръце в замяна на неизпълнени обещания, да ги излива в незаписани и неподписани заеми на фалшиви собственици на фалиращи мини — пари, дадени и взети крадешком, сякаш разменяни между престъпници, в анонимни банкноти; пари, излени в неизпълними договори, при които и двете страни знаят, че в случай на измама ще бъде наказан измаменият, а не измамникът, но излени, за да може потокът от руда да продължи да се влива в пещите, а пещите да продължат да изливат поток от бял метал.

— Господин Риърдън — попита търговският директор на завода му, — ако продължите така, какво ще стане с печалбата ви?

— Ще я наваксаме с тонаж — уморено отговори Риърдън. — Имаме неограничен пазар за риърдънов метал.

Търговският директор беше възрастен мъж с посивяваща коса, с жилесто, сухо лице и сърце, за което казваха, е отдадено изключително на това да изстисква всяка капка стойност от стотинката. Той стоеше пред бюрото на Риърдън, без да каже нищо друго, просто гледаше право в Риърдън, а студените му очи бяха присвити и мрачни. Това беше най-съчувственият поглед, който Риърдън някога беше виждал.

Няма друга възможна посока, мислеше си Риърдън, докато разсъждаваше дни и нощи наред. Не знаеше други оръжия освен да плаща за онова, което иска, да разменя стойност за стойност, да не иска нищо от природата, без да търгува с усилията си в замяна, да не иска нищо от хората, без да търгува с продукта на усилията си. Какви са оръжията, ако ценностите вече не са оръжие?

— Неограничен пазар ли, господин Риърдън? — сухо попита търговският директор.

Риърдън погледна нагоре към него.

— Предполагам, че не съм достатъчно умен, за да правя онзи вид сделки, които са нужни в наши дни — каза той в отговор на неизказаните мисли, които сякаш висяха над бюрото му. Търговският директор поклати глава.

— Не, господин Риърдън, или едното, или другото. Един и същи ум не може да прави и двете. Или сте добър в управляването на завод, или в това да тичате до Вашингтон.

— Може би трябва да науча метода им.

— Не можете да го научите и няма да ви донесе полза. Няма да спечелите в нито една от тези сделки. Не разбирате ли? Вие сте човекът, който има нещо за плячкосване.

Когато остана сам, Риърдън почувства пристъп на ослепителен гняв, както му се беше случвало и преди — болезнен, обособен и внезапен като електрически удар, — гняв, който избухваше от познанието, че човек не може да се договори с чистото зло, с оголеното, съзнателно зло, което нито има, нито търси оправдание. Но когато почувства желанието да се бори и убива заради правдивата кауза да защити себе си, той видя дебелото, ухилено лице на кмета Баскъм и чу провлаченият му глас да казва:

— … вие и прекрасната дама, която не е ваша съпруга.

Значи не беше останала правдива кауза и болката на гнева се превърна в срамна болка на подчинение. Нямаше право да осъжда никого, да изобличава нищо, да се бори и да умре с радост, изисквайки почит към доблестта. Нарушените обещания, неизповяданите желания, предателството, измамата, лъжите — той беше виновен за всичко това. Коя форма на корупция можеше да бъде осмяна? Степените нямат значение, мислеше си, човек не се пазари за няколко инча зло.

Не знаеше — когато се свлече на бюрото си мислейки за почтеността, за която не можеше вече да претендира, за чувството за справедливост, което беше загубил — че тъкмо непреклонната му честност и безмилостното му чувство за справедливост бяха избили единственото му оръжие от ръцете му. Можеше да се бори с мародерите, но яростта и огънят си бяха отишли. Можеше да се бори, но единствено като някакъв виновен нещастник срещу останалите. Не произнасяше думите, но болката беше равностойна, грозната болка да си повтаря: кой съм аз, че да хвърлям първия камък?

Той остави тялото си да падне върху бюрото. Дагни, мислеше си, Дагни, ако това е цената, която трябва да платя, ще я платя… Той беше още търговецът, който не познаваше друг кодекс, освен този да заплаща изцяло за желанията си.

Беше късно, когато се прибра вкъщи и избърза безшумно по стълбите към спалнята си. Мразеше се за това, че беше принуден да се промъква, но го беше правил през повечето вечери през последните месеци. Гледката на семейството му беше станала непоносима — не можеше да каже защо. Недей да ги мразиш заради собствената си вина, си беше казвал, но смътно знаеше, че не това е коренът на омразата му.

Той затвори вратата на спалнята си, като беглец, получил за миг отлагане на смъртната си присъда. Движеше се внимателно, докато се събличаше за лягане: не искаше никакъв звук да издаде присъствието му на семейството му, не искаше да има никакъв контакт с тях, дори и в собствените им умове.

Беше си сложил пижамата и спря, за да запали цигара, когато вратата на спалнята се отвори. Единственият човек, който можеше да влиза в стаята му без да чука, никога не беше се опитал да го направи, така че той погледна безучастно за момент, преди да повярва, че беше влязла Лилиан. Носеше дреха в стил „Ампир“ в бледо резедаво, а надиплената пола се спускаше грациозно от високата талия — на пръв поглед не личеше дали това е вечерна рокля или пеньоар, но беше пеньоар. Тя спря за миг на прага, а очертанията на тялото й се разливаха в привлекателен силует на фона на светлината.

— Знам, че не бива да се представям на познати — меко каза тя, — но за всеки случай: аз съм госпожа Риърдън.

Той не можеше да каже дали това е сарказъм или молба.

Тя влезе и рязко затвори вратата с привичен, повелителен жест — жест на собственик.

— Какво има, Лилиан? — попита тихо той.

— Скъпи, не бива да признаваш толкова много така безцеремонно — тя се движеше бавно из стаята, покрай леглото, докато седна в един фотьойл — и така неласкателно. Това е признание, че ми трябва специална причина, за да отнемам времето ти. Да си запиша ли среща при секретарката ти?

Той стоеше в средата на стаята, с цигара в уста, гледаше я и не отговаряше. Тя се засмя.

— Причината е толкова необичайна, че съм сигурна, че никога няма да ти хрумне — самота, скъпи. Би ли хвърлил няколко трошици от скъпото си внимание на просяк? Имаш ли нещо против да остана тук без каквато и да е официална причина?

— Не — тихо каза той, — щом искаш.

— Нямам нищо сериозно за обсъждане — нито поръчки за милиони долари, нито трансконтинентални сделки, нито релси, нито мостове. Дори не и политическата ситуация. Просто искам да си побъбря като жена за неща, които изобщо не са важни.

— Давай.

— Хенри, това е най-добрият начин да ме спреш, нали? — тя изглеждаше безпомощно, привлекателно откровена. — Какво мога да кажа сега? Представи си, че исках да ти разкажа за новия роман, който пише Балф Юбанк, посветен е на мен, това би ли те заинтересувало?

— Ако искаш да знаеш истината — изобщо не.

Тя се засмя.

— А ако не искам да знам истината?

— Тогава не знам какво да кажа — отговори той и усети прилив на кръв в мозъка си, плътен като шамар, осъзнавайки двойното безчестие на лъжа, изречена като твърдение за почтеност; той го беше казал искрено, но думите му предполагаха хвалба, на която вече нямаше право. — Защо би искала нещо, ако то не е истината? За какво?

— Виждаш ли, това е жестокостта на добросъвестните хора. Не би го разбрал, нали? Ако ти отговоря, че истинското себеотдаване се състои в това да си готов да лъжеш, мамиш и фалшифицираш, за да направиш друг човек щастлив, да създадеш за него реалността, която иска, ако не му харесва тази, която наистина съществува.

— Не — бавно каза той. — Не бих го разбрал.

— Наистина е много просто. Ако кажеш на красива жена, че е красива, какво си й дал? Това е просто факт и той не ти струва нищо. Но ако кажеш на грозна жена, че е красива, й предлагаш великата чест да поквариш понятието за красота. Да обичаш жена заради нейните добродетели е безсмислено. Тя си го е заслужила, това е заплащане, не подарък. Но да я обичаш заради пороците й, е истински подарък, незаслужен и неспечелен. Да я обичаш заради пороците й, означава да опорочиш всяка добродетел заради нея — и тъкмо това е истинската жертва на любовта, защото ти жертваш съвестта си, разума си, непорочността си и неоценимото си самоуважение.

Той я погледна неразбиращо. Звучеше като някакво чудовищно извращение, което изобщо изключваше възможността да се чуди дали някои може и да го мисли — чудеше се само каква беше целта на изразяването му с думи.

— Какво е любовта, скъпи, ако не саможертва? — лековато продължи тя, с тон подходящ за салонен разговор. — Какво е саможертвата, ако човек не пожертва онова, което му е най-ценно и най-важно? Но не очаквам да го разбереш. Не и такъв неопетнен и стоманен пуритан като теб. Това е огромната себичност на пуританите. По-скоро би позволил целият свят да загине, отколкото да измърсиш неопетненото си его дори и с едно петънце, от което да трябва да се срамуваш.

— Той каза бавно, с необичайно напрегнат и тържествен глас:

— Никога не съм претендирал, че съм неопетнен.

Тя се засмя.

— А какъв си сега? Отговаряш ми честно, нали?

Тя присви голите си рамене.

— О, скъпи, не ме взимай на сериозно! Аз просто си говоря.

Той смачка цигарата си в един пепелник, без да й отговори.

— Скъпи — каза тя, — всъщност дойдох тук само защото си мислех, че имам съпруг и искам да видя как изглежда.

Тя го проучваше, докато той стоеше в средата на стаята — високите, прави, стегнати очертания на тялото, подчертани от плътния цвят на тъмносинята пижама.

— Много си привлекателен — каза тя. — Изглеждаш много по-добре през последните няколко месеца. По-млад. Дали не и по-щастлив? Изглеждаш по-малко напрегнат. О, да, знам, че си по-зает от всякога и действаш като командир на въздушно нападение, но това е само на повърхността. Вътрешно си по-малко напрегнат.

Той я погледна учудено. Беше истина, той не беше го забелязал, не беше го признал пред себе си. Учудваше се на способността й за наблюдение. Тя го беше виждала малко през последните няколко месеца. Не беше влизал в спалнята й, откакто се беше върнал от Колорадо. Мислеше си, че тя ще приветства тяхната взаимна изолация. Сега се чудеше какво може да я е направило толкова чувствителна към промяната в него — освен ако това не беше чувство, много по-велико от онова, на което беше мислел, че е способна.

— Не бях забелязал — каза той.

— Това е много добре, скъпи, а и удивително, след като преживяваш толкова ужасно тежък момент.

Той се зачуди дали това трябва да е въпрос. Тя млъкна за миг, сякаш чакаше отговор, но не го притисна и продължи весело:

— Знам, че имаш какви ли не неприятности в завода и че политическата ситуация става все по-застрашителна. Ако прокарат тези закони, за които говорят, това ще те удари доста здраво, нали?

— Да. Така е. Но това е тема, която не те интересува, Лилиан, нали?

— О, напротив! — тя вдигна глава и погледна право към него, очите й имаха празния, прикрит поглед, който беше виждал преди, поглед на преднамерена тайнственост и на увереност, че той не може да я разгадае. — Твърде много ме интересува… макар и не заради възможни финансови загуби — меко добави тя.

Той се чудеше за пръв път дали нейната проклетия, сарказмът й, мерзкия начин да му нанася обиди под защитата на усмивката си не са обратното на онова, за което винаги ги е смятал — не метод за мъчение, а изкривена форма на отчаяние; не желание да го накара да страда, а признание за собствената й болка, защита на гордостта на необичана жена, тайна молба — така че изкусното, загатнатото, нападателното в поведението й, нещото, което просеше разбиране, да не е открита злоба, а скрита любов. Той мислеше за това ужасен. То направи вината му много по-голяма, отколкото някога беше си представял.

— Ако говорим за политика, Хенри, имам една забавна мисъл. Онази страна, която ти представляваш — какъв беше лозунгът, който всички използвате толкова много, мотото, което трябва да защитавате? „Светостта на договора“, нали?

Тя видя бързия му поглед, напрежението в очите му — първият отговор, който получаваше на нещо, което беше уцелила, и се засмя с глас.

— Продължавай — каза той, гласът му беше тих и криеше заплашителна нотка.

— Че за какво, скъпи? Така или иначе ме разбра добре.

— Какво искаше да кажеш? — гласът му беше грубо отмерен, без каквато и да е отсянка на чувство.

— Наистина ли искаш да ме подложиш на унижението да се оплаквам? Толкова е изтъркано и банално — въпреки че си мислех, че имам съпруг, който се гордее с това, че е различен от по-низшите мъже. Да ти напомня ли, че веднъж се закле да направиш моето щастие цел на живота си? И че не можеш да кажеш напълно честно дали съм щастлива или нещастна, защото дори не си се интересувал от съществуването ми?

Той ги почувства като физическа болка — всички неща, които се изсипваха върху него в невъзможно единство. Думите й бяха молба, мислеше си, и чувстваше тъмния, горещ поток на вината. Изпитваше жал — студената грозота на жал без привързаност. Чувстваше смътен гняв, като глас, който се опитваше да задуши, глас, който крещеше с отвращение: защо трябва да се занимавам с гадните й, извратени лъжи? Защо да приемам мъчението в името на жалостта? Защо аз трябва да поема безнадеждния товар да се опитвам да пощадя нейното чувство, което тя няма да си признае — чувство, което не познавам, не разбирам и не мога да отгатна? Ако ме обича, защо проклетата страхливка не го каже и не позволи и на двама ни да го приемем открито? Той чу и друг, по-силен глас, който казваше спокойно: не прехвърляй обвиненията върху нея, това е най-старият номер на всички страхливци, ти си виновен, няма значение какво прави тя, това е нищо в сравнение с твоята вина, тя е права, гади ти се, нали, когато знаеш, че тя е права? Нека ти се гади, проклет прелюбодеец, тя е правата!

— Какво би те направило щастлива, Лилиан? — попита той. Гласът му беше безизразен.

Тя се усмихна, облегна се назад на стола си, отпусна се — беше наблюдавала напрегнато лицето му.

— О, скъпи — каза тя с отегчена веселост, — това е мошенически въпрос. Задна вратичка. Клауза за измъкване.

Тя стана, отпусна ръцете си рязко, изпъна тялото си в мек, грациозен жест на безпомощност.

— Какво би могло да ме направи щастлива ли, Хенри? Ти трябва да ми кажеш. Ти трябваше да го откриеш за мен. Аз не знам. Ти трябваше да го създадеш и да ми го предложиш. Това беше твоя отговорност, твое задължение, твой дълг. Но ти няма да си първият мъж, който не е спазил това обещание. Това е най-лесният за избягване дълг. О, ти никога няма да се измъкнеш, без да платиш за товар желязна руда, която ти е доставена. Би го направил само за живот.

Тя се движеше спокойно из стаята, жълто-зелените гънки на полата й се виеха в дълги вълни около нея.

— Знам, чу подобни искания не са практични — каза тя, — нямам ипотека върху теб, нямам допълнителни гаранции, нямам оръжия, нямам вериги. Нямам никакъв контрол върху теб, Хенри — нищо, освен честта ти.

Той стоеше и я гледаше така, сякаш му костваше всичките му усилия да държи очите си приковани в лицето й, за да продължи да я вижда и да понася гледката.

— Какво искаш? — попита той.

— Скъпи, има толкова много неща, които можеш да отгатнеш сам, ако наистина искаш да знаеш какво искам. Например, ако си ме отбягвал толкова очевидно в продължение на месеци, не бих ли желала да знам причината?

— Бях много зает.

Тя вдигна рамене.

— Съпругата очаква да бъде първата грижа в живота на съпруга си. Не знаех, че когато се закле да напуснеш всичко друго, това не е включвало пещите.

Тя дойде по-близо и с развеселена усмивка, която изглежда се подиграваше и на двама им, плъзна ръцете си около него. Това беше гъвкавият, инстинктивен, див жест на младоженец при нежелания контакт с курва — жестът, с който той отблъсна ръката й от тялото си и я отхвърли настрани. Стоеше парализиран, шокиран от грубостта на собствената си реакция. Тя го гледаше вторачено, с лице, оголено от удивление, без мистериозност, без фалш или защита — каквито и сметки да си беше правила, това беше нещо, което не очакваше.

— Съжалявам, Лилиан… — каза той тихо, с глас, изпълнен с искреност и страдание. Тя не отговори. — Съжалявам… Просто съм много уморен — добави той с безжизнен глас, беше разбит от тройната лъжа, част от която беше изневяра, срещу която не можеше да понесе да се изправи и това не беше изневярата спрямо Лилиан. Тя се разсмя за миг.

— Е, ако това е влиянието на работата ти върху теб, може и да стигна до там, че да я одобря. Моля за прошка, просто се опитвах да изпълня дълга си. Мислех, че си сладострастник, който никога няма да се издигне над инстинктите на животно в калта. Не съм една от тези кучки, които имат място там.

Тя хвърляше думите сухо, дистанцирано, без да мисли. Умът й се блъскаше над един въпрос и хукваше към всеки възможен отговор. Тъкмо последното й изречение го накара изведнъж да се изправи срещу нея, да се изправи просто, директно, вече не като човек, който се защитава.

— Лилиан, каква е целта на живота ти? — попита той.

— Какъв груб въпрос! Никой просветен човек не би го задал.

— Добре, какво правят просветените хора с живота си?

— Може би не се опитват да правят нищо. Това е и тяхното просветление.

— Какво правят с времето си?

— Със сигурност не го прекарват в произвеждане на водопроводни тръби.

— Кажи ми, защо продължаваш да говориш за това? Знам, че презираш водопроводните тръби. Изяснили сме това отдавна. Презрението ти не значи нищо за мен. Защо продължаваш да го повтаряш?

Той се учуди защо това я наранява, не знаеше по какъв начин, но беше убеден, че е така. Чудеше се защо чувства с абсолютна сигурност, че това е правилното нещо, което е трябвало да каже.

Тя попита сухо:

— Каква е целта на този внезапен разпит?

Той отговори просто:

— Исках да знам дали има нещо, което наистина искаш. Ако има, бих желал да ти го дам, стига да мога.

— Би желал да го купиш? Само това знаеш — да плащаш за нещата. Отърваваш се лесно, нали? Не, не е толкова просто. Онова, което искам, е нематериално.

— Какво е?

— Теб.

— Какво искаш да кажеш, Лилиан? Нали нямаш пред вид в смисъла с калта?

— Не, не в смисъла с калта.

— Тогава как?

Тя беше на вратата, обърна се, вдигна глава, погледна го и се усмихна студено.

— Няма да разбереш — каза тя и излезе.

Мъчението, което му оставаше, беше винаги да знае, че тя никога няма да поиска да го напусне, а той никога няма да има правото да си тръгне — мисълта, че й дължи поне хилаво признание за симпатия, уважение заради чувство, което не можеше нито да разбере, нито да му отвърне; да знае, че не може да предизвика в себе си нищо към нея, освен презрение — странно, пълно, сляпо презрение, което е непроницаемо за жалостта, за упрека, за собствените му призиви към справедливост; а най-тежкото за понасяне беше гордото отвращение от собствената му присъда, от желанието му да се смята за по-долен от тази жена, която презира.

После това вече нямаше значение — всичко избледня някъде в далечината, оставяйки само мисълта, че той е готов да понесе всичко, — останал в състояние, което беше едновременно напрежение и покой — защото лежеше в леглото си, с лице, притиснато във възглавницата, мислейки за Дагни, за нейното крехко, чувствено тяло, изтегнато до него, треперещо под допира на пръстите му. Искаше тя да се върне в Ню Йорк. Ако беше, той щеше да отиде там сега, веднага, посред нощ.

Юджийн Лоусън седеше на бюрото си така, сякаш то беше контролният панел на бомбардировач, който командва континента долу. Но понякога го забравяше и се отпускаше, мускулите му се отпускаха в костюма му, сякаш се цупеше на света. Устата му беше единствената част от него, която не можеше да стегне по всяко време — тя стърчеше неудобно на жилестото му лице, привличайки погледа на всеки слушател: докато говореше, движението минаваше през долната му устна, извивайки влажната й плът в неприсъщи й конвулсии.

— Не се срамувам от това — каза Юджийн Лоусън. — Госпожице Тагарт, искам да знаете, че не се срамувам от кариерата си като президент на Националната обществена банка в Медисън.

— Дори не съм и намеквала за срам — студено каза Дагни.

— Никаква морална вина не може да ми бъде приписана, тъй като изгубих всичко, което притежавах, при фалита на тази банка. Струва ми се, че имам правото да се чувствам горд с такава саможертва.

— По-скоро исках да ви задам няколко въпроса за фабриката за двигатели „Двайсети век“, която…

— Ще се радвам да отговоря на всякакви въпроси. Нямам какво да крия. Съвестта ми е чиста. Ако мислите, че темата ме притеснява, грешите.

— Исках да разбера кои са хората, които са притежавали фабриката, когато сте дали заем на…

— Бяха съвсем свестни хора. Рискът беше напълно оправдан, макар че, разбира се, аз говоря в чисто човешки смисъл, не на езика на студените пари, който сте свикнала да очаквате от банкери. Дадох им заема за покупката на фабриката, защото имаха нужда от парите. Ако хората се нуждаеха от пари, това беше достатъчно за мен. Нуждата беше моят стандарт, госпожице Тагарт. Нуждата, не алчността. Моят баща и дядо бяха изградили Националната обществена банка, само за да натрупат богатство за себе си. Аз поставих тяхното богатство в услуга на по-висок идеал. Не седях върху купчини пари и не исках допълнителни гаранции от бедни хора, които имаха нужда от заеми. Сърцето беше моята гаранция. Разбира се, не очаквам никой в тази материалистична страна да ме разбере. Наградата, която получих, не беше като онези, които хората от вашата класа, госпожице Тагарт, биха оценили. Хората, които седяха пред бюрото ми в банката, не седяха като вас, госпожице Тагарт. Те бяха смирени, несигурни, изтощени от грижата, боящи се да говорят. Моята награда бяха сълзите на благодарност в очите им, треперещите гласове, благословиите, жената, която целуна ръката ми, когато й дадох заем, за който беше просила напразно навсякъде другаде.

— Бихте ли ми казали имената на хората, които притежаваха фабриката?

— Тази фабрика беше жизненоважна за региона, абсолютно жизненоважна. Отпускането на заема беше напълно оправдано. Тя даде работа на хиляди работници, които нямаха други средства за препитание.

— Познавахте ли някои от хората, които работеха във фабриката?

— Разбира се. Познавах всички. Хората ме интересуваха, не машините. Обръщах внимание на човешката страна на индустрията, а не на счетоводната.

Тя се наведе нетърпеливо над бюрото му.

— Познавахте ли някого от инженерите, които работеха там?

— Инженерите? Не, не. Бях много по-демократичен. Интересуваха ме истинските работници. Обикновените хора. Те всички ме познаваха. Идвах в цеховете, те ми махаха и викаха „Здрасти, Джийн“. Така ме наричаха — Джийн. Но съм сигурен, че това не ви интересува. Това е история. А сега, ако наистина сте дошла до Вашингтон, за да говорим за вашата железопътна компания — той се изправи рязко и възвърна позата си на бомбардировач, — не знам дали мога да ви обещая някакво специално внимание, тъй като трябва да поставя националното благо над всяка частна привилегия или интерес, които…

— Не съм дошла да говорим за моята железопътна компания — каза тя, поглеждайки го с учудване, — нямам желание да говоря с вас за железопътната компания.

— Нима? — той звучеше разочаровано.

— Не. Дойдох за информация относно фабриката за двигатели. Дали можете да си спомните имената на някои инженери, които са работили там?

— Не вярвам изобщо да съм питал за имената им. Не ме интересуваха паразитите от кабинетите и лабораториите. Интересуваха ме истинските работници — мъжете с мазолести ръце, които поддържаха фабриката. Те бяха мои приятели.

— Можете ли да ми дадете техните имена? Каквито и да е имена, на който и да е, работил там?

— Скъпа госпожице Тагарт, беше толкова отдавна, бяха хиляди, как мога да си спомням?

— Не можете ли да си спомните дори едно, поне едно?

— Със сигурност не. Толкова много хора винаги са изпълвали живота ми, че не може да се очаква да запомня отделните капки в един океан.

— Познавахте ли производството на фабриката? Каква работа вършеха или планираха?

— Разбира се. Проявявам личен интерес към всичките си инвестиции. Ходех да инспектирам фабриката много често. Справяха се изключително добре. Правеха чудеса. Жилищните условия на работниците бяха най-добрите в страната. Видях дантелени пердета на всеки прозорец и цветя по первазите. Всеки дом имаше парче земя за градина. Бяха построили ново училище за децата.

— Знаете ли нещо за работата на изследователската лаборатория към фабриката?

— Да, да, имаха прекрасна изследователска лаборатория, много модерна, много динамична, с напредничави възгледи и велики планове.

— Дали… си спомняте да сте чували нещо… за планове да се произвежда нов тип двигател?

— Двигател? Какъв двигател, госпожице Тагарт? Нямах време за детайли. Моите цели бяха социалният прогрес, световният просперитет, човешкото братство и любов. Любов, госпожице Тагарт. Това е ключът към всичко. Ако хората се научат да се обичат помежду си, това ще реши всичките им проблеми.

Тя се извърна, за да не гледа влажните движения на устата му. Парче камък с египетски йероглифи стоеше на пиедестал в един ъгъл на кабинета му, статия на индуистка богиня с шест ръце като на паяк се изправяше в една ниша, а огромна графика на смущаващ математически детайл, като графика за продажби по каталог, висеше на стената.

— Така че, ако мислите за железницата си, госпожице Тагарт, както, разбира се, и правите, с оглед на някои възможни развития на нещата, трябва да ви обърна внимание, че, ако и благото на страната е първата ми грижа, за която няма да се поколебая да пожертвам печалбите на когото и да е, все пак никога не съм запушвал ушите си пред молба за милост и…

Тя го погледна и разбра, че тъкмо това иска от нея, че това е движещият го мотив.

— Не искам да обсъждам железницата — каза тя, борейки се да запази гласа си монотонен и равен, докато искаше да крещи от отвращение. — Каквото и да имате да кажете по въпроса, благоволете да го кажете на брат ми, господин Джеймс Тагарт.

— Мисля, че във времена като днешните не бихте желали да подминете рядката възможност да изложите случая си, преди…

— … Пазите ли някакви документи, свързани с фабриката за двигатели?

Тя седеше изпъната, със скръстени ръце.

— Какви документи? Мисля, че ви казах, че загубих всичко, което притежавах, когато банката фалира.

Тялото му отново беше омекнало, интересът му се беше изпарил.

— Но не съжалявам. Онова, което загубих, беше просто материално богатство. Не съм първият човек в историята, който страда заради идеал. Бях победен от себичната алчност на околните. Не можах да установя система на братство и любов дори в един малък щат, сред нация от печалбари и гнили доларджии. Вината не беше моя. Но няма да ги оставя да ме победят. Няма да ме спрат. Боря се, в по-широк мащаб, за привилегията да служа на хората. Документи ли, госпожице Тагарт? Документът, който оставих, когато напуснах Минесота, е вписан в сърцата на бедните, които никога преди това не са имали шанс.

Тя не искаше да произнася и една ненужна дума, но не можеше да се спре: продължаваше да вижда фигурата на старата прислужница, която търка стъпалата.

— Виждали ли сте тази част от страната оттогава? — попита тя.

— Вината не е моя! — изскимтя той. — Вината е на богатите, които още имаха пари, но не искаха да ги пожертват, за да спасят банката ми и хората на Уисконсин! Не можете да ме обвинявате! Аз изгубих всичко!

— Господин Лоусън — с усилие каза тя, — случайно да си спомняте името на човека, който оглавяваше корпорацията, която притежаваше фабриката? Корпорацията, на която заехте парите. Наричала се е „Обединени услуги“, нали? Кой беше президентът?

— О, него ли? Да, помня го. Името му беше Лий Хънзейкър. Много ценен млад човек, който получи този ужасен удар.

— Къде е той сега? Знаете ли адреса му?

— Ами мисля, че е някъде в Орегон. Гранджвил, Орегон. Секретарката ми може да ви даде адреса му. Но не виждам от какъв интерес… Госпожице Тагарт, ако възнамерявате да се опитвате да се срещнете с господин Уесли Мауч, нека ви кажа, че господин Мауч придава особена тежест на моето мнение по въпроси, засягащи теми като железопътните компании и други…

— Нямам желание да виждам господин Мауч — каза тя и се изправи.

— Но тогава… не разбирам… Каква беше всъщност целта ви, за да дойдете тук?

— Опитвам се да намеря един човек, който е работил в компанията за двигатели „Двайсети век“.

— Защо искате да го намерите?

— Искам да работи за моята железопътна компания.

Той разтвори широко ръце, гледайки невярващо и леко възмутено.

— В такъв момент, когато толкова жизненоважни въпроси са на кантар, вие предпочитате да си губите времето, за да търсите служител? Вярвайте ми, съдбата на вашата железопътна компания зависи от господин Мауч много повече, отколкото от всеки служител, който можете да намерите.

— Довиждане — каза тя.

Беше се обърнала да излиза, когато той каза отривисто и високо:

— Нямате никакво право да ме презирате!

Тя спря и го погледна.

— Не съм изразявала никакво мнение.

— Аз съм съвършено невинен, тъй като изгубих парите си, изгубих всичките си собствени пари за добрата кауза. Мотивите ми бяха чисти. Не исках нищо за себе си. Никога не съм искал нищо за себе си. Госпожице Тагарт, гордо мога да кажа, че през целия си живот не съм изкарвал печалба!

Гласът й беше тих, твърд и официален:

— Господин Лоусън, мисля, че трябва да ви уведомя, че от всички твърдения, които един мъж може да изрече, това за мен е най-презряното.

— Никога не съм имал късмет! — каза Лий Хънзейкър. Той седеше в средата на кухнята, на маса, отрупана с хартии. Имаше нужда от бръснене, а ризата му — от пране. Беше трудно да се отгатне възрастта му: подутата плът на лицето му изглеждаше гладка и чиста, недокосната от жизнен опит, побеляващата коса и премрежените очи изглеждаха напълно изтощени. Той беше на четирийсет и две.

— Никой никога не ми даде шанс. Надявам се, че са доволни от това, което направиха с мен. Но не мислете, че не знам. Знам, че бях измамен по рождение. Не им позволявайте да се надуват колко са мили. Те са смрадлива шайка лицемери.

— Кой? — попита Дагни.

— Всички — каза Лий Хънзейкър. — Хората са копелета в сърцето си и няма полза да се правят на други. Справедливост? Ха! Вижте я само — той посочи наоколо. — Човек като мен натикан в това!

Зад прозореца светлината на обедното слънце изглеждаше като сивкав полумрак сред неприветливите покриви и голите дървета на място, което не беше село, но което никога нямаше да може да се превърне окончателно в град. Здрачът и влагата изглежда се бяха пропили в стените на кухнята. Купчина мръсни съдове пълнеха мивката, тенджера с яхния къкреше на котлона, изпускайки пара с мазната миризма на евтино месо, прашна пишеща машина стоеше сред листовете на масата.

— Компанията за двигатели „Двайсети век“ — каза Лий Хънзейкър — беше едно от най-прочутите имена в историята на американската индустрия. Аз бях президент на тази компания. Притежавах фабриката. Но те не ми дадоха шанс.

— Не сте били президент на компанията „Двайсети век“, нали? Мисля, че сте оглавявали корпорация, наречена „Обединени услуги“?

— Да, да, но то е същото. Ние поехме фабриката. Щяхме да се справим също толкова добре, колкото и те. Дори по-добре. И ние бяхме толкова важни. Така или иначе, кой по дяволите беше Джед Старнс? Просто някакъв си механик от евтин гараж — знаете ли, че тъкмо така е започнал — без каквато и да е среда. Моето семейство някога е било едно от Четиристотинте в Ню Йорк. Дядо ми е бил член на конгреса. Не е моя вината, че баща ми не можеше да си позволи да ми даде собствена кола, когато ме изпрати на училище. Всички други момчета имаха коли. Името на семейството ми беше също толкова добро, колкото и техните. Когато отидох в колежа… — той спря рязко. — От кой вестник казахте, че сте?

Тя му беше казала името си, не знаеше защо сега е доволна, че той не го е разпознал и защо предпочиташе да не го осведомява.

— Не съм казала, че съм от вестник — отговори тя — имам нужда от малко информация за фабриката за двигатели за съвсем частни цели, не за публикуване.

— Аха — той изглеждаше разочарован. Продължи кисело, сякаш тя беше виновна за някаква преднамерена обида към него.

— Мислех, че може би сте дошла, за да вземете интервю, защото пиша автобиографията си — той посочи книжата на масата. — И възнамерявам да кажа доста неща. Тоест… О, мамка му! — изведнъж извика той, спомняйки си за нещо.

Хукна към котлона, вдигна капака на тенджерата и започна да разбърква яхнията с омраза, без да обръща внимание на действията си. Хвърли мократа лъжица на печката и остави мазнината да капе върху газовите котлони, сетне се върна на масата.

— Да, ще напиша автобиографията си, ако някой ми даде шанс — каза той. — Как мога да се съсредоточа върху сериозна работа, когато трябва да живея по този начин? — той посочи с глава към печката. — Приятели, ха! Тези хора мислят, че само защото са ме взели, могат да ме експлоатират като китайско кули! Само защото нямаше къде другаде да отида. Лесно им е на тия стари мои приятели. Той и пръст не вдига из къщи, по цял ден си стои в магазина, в мърлявия, дребен, мизерен магазин за канцеларски принадлежности — може ли това да се сравни по важност с книгата, която пиша? А тя излиза на пазар и иска да гледам проклетата й манджа. Знае, че писателят има нужда от спокойствие и концентрация, но пука ли й за това? Знаете ли какво каза днес?

Той се наведе заговорнически през масата, сочейки съдовете в мивката.

— Отиде на пазара и остави всички съдове от закуската там, каза, че ще ги измие по-късно. Знам какво иска. Очаква аз да го направя. Е, ще я разочаровам. Ще ги оставя там, където са си.

— Бихте ли ми позволили да ви задам няколко въпроса за фабриката за двигатели?

— Не си мислете, че тази фабрика е била единственото нещо в живота ми. Заемал съм много важни позиции преди това. Имах обещаващи връзки по едно или друго време, с предприятия, произвеждащи хирургически консумативи, хартиени опаковки, мъжки шапки и прахосмукачки. Разбира се, тези неща не ми предоставяха достатъчно размах. Но фабриката за двигатели — това беше големият ми шанс. Точно това чаках.

— Как стана така, че я придобихте?

— Беше предназначена за мен. Беше осъществената ми мечта. Фабриката беше затворена — банкрутирала. Наследниците на Джед Старнс я бяха сравнили със земята доста бързо. Не знам какво е ставало, но е било нещо доста шантаво, така че компанията фалира. Хората от железницата затвориха разклонението. Никой не искаше мястото, никой не искаше да наддава. Но тази велика фабрика, с цялото си оборудване, с всички машини, с всичко, което беше правило милиони за Джед Старнс, беше възможността, на която имах право. Така че събрах няколко приятели и основахме корпорацията „Обединени услуги“, като струпахме малко пари. Но нямахме достатъчно, имахме нужда от заем, за да ни помогне да се измъкнем и да започнем. Беше напълно сигурна сделка, бяхме млади хора, започващи велика кариера, пълни с нетърпение и надежда за бъдещето. Но да не мислите, че някой ни окуражи? Нищо подобно. Не и тези алчни, окопали се лешояди с привилегии! Как щяхме да успеем в живота, ако никой не ни дадеше фабрика? Не можехме да се съревноваваме с малките лекета, които наследяват цели вериги от фабрики, нали? Нямахме ли право на същия пробив? Да не чувам нищо повече за справедливост! Работех като куче, опитвайки се да накарам някой да ни заеме парите. Но това копеле Мидас Мълиган ме прекара през цедка.

Тя се изправи на стола си.

— Мидас Мълиган?

— Да — банкерът, който изглеждаше като шофьор на камион и действаше като такъв.

— Познавали сте Мидас Мълиган?

— Дали съм го познавал? Аз съм единственият, който някога го е побеждавал — не че имах някаква полза от това!

От време на време, внезапно усещайки тревога, тя се чудеше — също както се чудеше на историите за изоставените кораби, намерени да плават из моретата, или за светлините без видим източник, които блестяха в небето — на изчезването на Мидас Мълиган. Нямаше причина да чувства, че трябва да разреши тези загадки, освен че бяха мистерии, чиято работа не е да са мистериозни: не би могло да са безпричинни, и все пак никаква причина не можеше да ги обясни.

Мидас Мълиган някога беше най-богатият и следователно най-отричаният човек в страната. Никога не беше губил, каквато и инвестиция да направеше — всичко, до което се докоснеше, се превръщаше в злато.

— Това е, защото знам какво да докосвам — казваше той. Никой не можеше да схване логиката на инвестициите му: той отхвърляше сделки, които се смятаха за абсолютно сигурни и хвърляше огромни суми в начинания, с които никой друг банкер не би се заел. През годините той беше спусъкът, който беше изстрелял неочаквани, зрелищни снаряди на промишлен успех из цялата страна. Тъкмо той беше инвестирал в „Риърдън стийл“ в началото, като така беше помогнал на Риърдън да купи изоставения стоманодобивен завод в Пенсилвания. Когато веднъж един икономист го нарече дързък комарджия, Мълиган каза:

— Никога няма да забогатееш, защото мислиш, че това, което правя, е хазарт.

Говореше се, че човек трябва да спазва неписаното правило, когато си има работа с Мидас Мълиган: ако кандидатът за заем споменеше личната си нужда или някакво лично чувство, разговорът приключваше и той никога не получаваше втори шанс да говори с господин Мълиган.

— Ами да, мога — казал Мидас Мълиган, когато го попитали дали може да назове човек, по-зъл от този, чието сърце е заключено за жалостта. — Човек, който използва жалостта на другите към себе си като оръжие.

В дългата си кариера беше пренебрегвал всички публични атаки срещу себе си, освен една. Първото му име беше Майкъл — когато един журналист от хуманитарната клика го нарече Мидас Мълиган и му подхвърли този прякор като обида, Мълиган отиде в съда и заяви официална смяна на името си на Мидас. Смяната беше разрешена.

В очите на своите съвременници той беше човек, който извършваше непростим грях: беше горд с богатството си. Това беше чувала Дагни за Мидас Мълиган, никога не го беше срещала. Преди седем години Мидас Мълиган беше изчезнал. Напуснал дома си една сутрин и повече никой не чул нищо за него. На следващия ден вложителите на банка „Мълиган“ в Чикаго получили уведомления да изтеглят средствата си, защото банката затваря. При последвалото следствие станало ясно, че Мълиган е планирал затварянето предварително и в най-дребни подробности — служителите му просто изпълнявали инструкциите му. Това беше най-подреденият фалит на банка, който страната някога беше виждала. Всеки вложител получи обратно парите си до последната стотинка дължима лихва. Всички активи на банката бяха продадени на парче на различни финансови институции. Когато беше направен баланс на книжата, стана ясно, че всичко съвпада, до последната стотинка, нищо не беше останало — банка „Мълиган“ се беше изпарила.

Никога не се намери улика за мотивите на Мълиган, за личната му съдба или за милионите на личното му богатство. Човекът и богатството изчезнаха така, сякаш никога не бяха съществували. Никой не беше предупреден за решението му и никакви и никакви събития не можеха да се проследят, за да го обяснят. Ако е искал да се оттегли, чудеха се хората, защо не е продал банката с огромна печалба, както можеше да направи, вместо да я разрушава? Никой не можеше да даде отговор. Той нямаше нито семейство, нито приятели. Прислужниците му не знаеха нищо: той беше напуснал дома си както винаги в онази сутрин и не се върнал — това било всичко.

Дагни си мислеше години наред, че в изчезването на Мълиган има нещо невъзможно — все едно някой нюйоркски небостъргач да изчезне някоя нощ, а след него да остане просто празен парцел на някакъв ъгъл. Човек като Мълиган и съкровище като това, което беше взел със себе си, не можеха да се скрият никъде — небостъргач не може да се загуби, ще го видят да се издига над всяка долина или гора, където са решили да го скрият, а ако е разрушен, дори купчината развалини не би могла да остане незабелязана. Но Мълиган беше изчезнал, и през седемте години оттогава насам в многото слухове, предположения, теории, истории от неделните вестници и свидетели, които твърдяха, че са го виждали къде ли не по света, нямаше никаква следа от правдоподобно обяснение.

Измежду всички истории имаше една толкова невероятна, че Дагни вярваше в истинността й: нищо в характера на Мълиган не можеше да даде основание на някого просто да я измисли. Говореше се, че последният човек, който го е видял в пролетната утрин на неговото изчезване, била една стара жена, която продавала цветя на една чикагска улица, близо до банка „Мълиган“. Тя разправяла, че той спрял и купил букет от първите за годината зюмбюли. Лицето му било най-щастливото, което тя някога била виждала — изглеждал като младеж, изправен пред великото, недостижимо видение на един живот, който се разкрива пред него — белезите от болка и напрежение, утайката на годините по лицето му били изчезнали и онова, което останало, било само радостно нетърпение и покой. Той взел цветята с ненадеен импулс и намигнал на старата жена, сякаш й споделял някоя шега. Казал:

— Знаете ли колко съм обичал това, че съм жив — винаги?

Тя го зяпнала удивено, а той си тръгнал, стискайки цветята в ръката си — широкоплещеста, изправена фигура, в сериозен, скъп костюм на бизнесмен, отдалечаваща се към подредените стени на сградите с офиси, по чиито стъкла блестяло пролетното слънце.

— Мидас Мълиган беше порочно копеле с доларов знак, врязан в сърцето — каза Лий Хънзейкър сред острите изпарения на яхнията. — Цялото ми бъдеще зависеше от някакъв си мизерен половин милион долара, който за него беше дребни пари, но когато кандидатствах за заем, той ме отряза направо, с глупавото оправдание, че не мога да му дам обезпечение. Откъде да събера това обезпечение, когато никой никога не ми е давал шанса за нещо голямо? Защо даваше пари на другите, а не на мен? Това си беше чиста дискриминация. Изобщо не го интересуваха моите чувства — каза, че миналите ми провали ме дисквалифицират да притежавам дори и сергия със зеленчуци, а какво оставало за фабрика за двигатели. Какви провали? Какво да направя, когато един куп неграмотни бакали отказаха да ми сътрудничат за хартиените опаковки. С какво право той съди способностите ми? Защо плановете ми за собственото ми бъдеще трябва да зависят от произволното мнение на един себичен монополист? Нямаше да търпя това. Нямаше да оставя нещата просто така. Предявих иск срещу него.

— Какво сте направили?

— О, да — гордо каза той, — предявих иск. Сигурен съм, че изглежда странно във вашите тесногръди източни щати, но щатът Илинойс имаше много хуманен, прогресивен закон, по който можех да го съдя. Трябва да кажа, че това беше първото подобно дело, но имах много умен, либерален адвокат, който намери начин да спечелим. Имаше закон за икономическото извънредно положение, който казваше, че на хората се забранява да дискриминират по каквато и да е причина всеки човек за всяко едно начинание, засягащо неговото препитание. Използваха го, за да защитават сезонните работници и другите такива, но той беше приложим и в случая с мен и моите партньори, нали? Така че отидохме в съда и свидетелствахме за лошите провали, които са ни се случвали преди, а аз цитирах Мълиган, че не мога да притежавам дори сергия за зеленчуци, и доказахме, че всички членове на корпорацията „Обединени услуги“ нямат престиж, нямат кредит, нямат начин да се издържат, и следователно покупката на фабриката за двигатели е единственият ни шанс за препитание, и следователно Мидас Мълиган няма право да ни дискриминира, и следователно имаме право да искаме заем от него съгласно закона. О, делото беше съвършено, но човекът, който председателстваше съда, беше съдията Нарангансет, един от тези старомодни монаси от съдилищата, които мислят като математици и никога не усещат човешката страна. Той просто си седеше там по време на делото като мраморна статуя, като ония мраморни статуи с превръзката на очите. В края той инструктира журито да произнесе присъда в полза на Мидас Мълиган и каза някои много груби неща за мен и моите партньори. Но ние обжалвахме пред по-висока инстанция и там обърнаха присъдата и заповядаха на Мълиган да ни даде заем при нашите условия. Той имаше три месеца за изпълнение, но преди да изтекат, стана нещо, което никой не можеше да си представи — той се изпари във въздуха, и той, и банката. От банката не беше останала и една излишна стотинка, от която да вземем законно полагащото ни се. Пръснахме доста пари по детективи, опитвайки се да го открием, то кой ли не се опита, но се отказахме.

Не, мислеше си Дагни, освен че ми се повдига, този случай не е много по-лош от всички други неща, които Мидас Мълиган е понесъл през годините. Беше понасял много загуби под ударите на подобни справедливи закони, под ударите на правила и наредби, които му бяха стрували много по-големи суми пари — беше ги понасял и беше се борил и работил по-усилено — едва ли този случай го е сломил.

— Какво стана със съдията Нарангансет? — неволно попита тя и се зачуди каква подсъзнателна връзка я е накарала да го направи. Знаеше малко за съдията Нарангансет, но беше чувала и запомнила името му, защото това беше име, което принадлежеше изключително и само на Северна Америка. Изведнъж осъзна, че не е чувала нищо за него от пет години.

— О, той се пенсионира — каза Лий Хънзейкър.

— Нима? — въпросът беше почти изпъшкан.

— Аха.

— Кога?

— Ами около шест месеца след това.

— Какво прави, откак се е пенсионирал?

— Не мисля, че някой е чувал нещо за него оттогава.

Той се чудеше защо тя изглежда изплашена. Част от ужаса, който тя усещаше, се състоеше в това, че и тя не може да назове причината.

— Моля ви, кажете ми за фабриката за двигатели — с усилие каза тя.

— Ами Юджийн Лоусън от Националната обществена банка в Медисън най-накрая ни даде заем, за да купим фабриката, но той беше евтин, мърляв тип, нямаше достатъчно пари, за да ни помогне да се справим, не можа да ни помогне, когато банкрутирахме. Не беше наша вината. Всичко беше срещу нас от самото начало. Как можем да управляваме фабрика, когато нямаме железопътна линия? Нямахме ли право на железопътна линия? Опитах се да ги накарам да отворят разклонението, но тия проклетници от „Тагарт Транс“… — той спря. — Ей, случайно да сте от ония Тагарт?

— Аз съм оперативният вицепрезидент на „Тагарт трансконтинентал“.

За миг той я изгледа с празен ступор — тя видя борбата на страха, раболепието и омразата в премрежените му очи. Резултатът беше внезапно ръмжане:

— Не ми трябва никоя важна клечка! Не си мислете, че ме е страх от вас! Не очаквайте да моля за работа. Не искам услуги от никого. Обзалагам се, че не сте свикнала хората да ви говорят така, нали?

— Господин Хънзейкър, ще съм ви много благодарна, ако ми дадете информацията, от която имам нужда за фабриката.

— Малко е късно да се интересувате. Какво става? Съвестта ли ви мъчи? Вие оставихте Джед Старн да стане червив с пари от тази фабрика, но не ни дадохте възможност. А беше същата фабрика. Правехме всичко, което и той. Започнахме да произвеждаме същия двигател, който му беше изкарвал най-много пари години наред. А после някакво парвеню, за което никой не беше чувал, отвори боклучава фабрика в Колорадо под името „Нилсън Мотърс“ и изкара нов двигател от същия клас като модела на Старнс, но на половин цена! Не можехме да направим нищо, нали? За Джед Старнс всичко беше наред, нямаше разрушителни конкуренти, които да му се нахвърлят по негово време, но какво щяхме да правим ние? Как щяхме да се борим с този Нилсън, след като никой не ни даде двигател, който да се съревновава с неговия?

— Поехте ли и изследователската лаборатория на Старнс?

— Да, да, там беше. Всичко беше там.

— И персоналът ли?

— О, някои от тях. Много си бяха тръгнали, докато фабриката беше затворена.

— А изследователският екип?

— Те си бяха тръгнали.

— Наехте ли собствени учени?

— Да, да, няколко, но нека ви кажа, нямах много пари за харчене за такива неща като лаборатории, при условие че никога нямах достатъчно пари, които да ми позволят да дишам. Дори не можех да плащам сметките за абсолютно жизненоважни модернизации и ремонти, които трябваше да направя — фабриката беше отчайващо старомодна от гледна точка на човешката ефикасност. Офисите на изпълнителните директори имаха голи гипсови стени и мънички тоалетни. Всеки съвременен психолог ще ви каже, че никой не може да даде най-доброто от себе си в такива депресиращи условия. Трябваше да направя по-светла цветова схема в моя кабинет и прилична модерна баня с душ-кабина. Нещо повече, похарчих доста пари за ново кафене, игрална зала и зала за почивка за работниците. Трябваше да сме морални, нали? Всеки просветен човек знае, че човекът е създаден от материалните фактори на средата си и че умът му се оформя от средствата му за производство. Но хората не чакат законите на икономическия детерминизъм да ни въздействат. Никога не бяхме притежавали фабрика за двигатели преди. Трябваше да оставим бита да определи съзнанието ни, нали? А никой не ни даде време.

— Можете ли да ми кажете нещо за работата на изследователския екип?

— О, имахме група обещаващи млади хора, всички бяха обезпечени с дипломи от най-добрите университети. Но за мен нямаше полза. Не знаех какво правеха. Мисля, че само се мотаха наоколо, колкото да вземат заплата.

— Кой отговаряше за лабораторията?

— По дяволите, как мога да си спомня сега?

— Помните ли някое име от изследователския екип?

— Да не мислите, че съм срещал лично всеки наемник?

— Някой от тях да ви е споменавал за някакви експерименти с… напълно нов тип двигател?

— Какъв двигател? Нека ви кажа, че директор с моето положение не виси в лабораториите. Прекарвах повечето си време в Ню Йорк и Чикаго, опитвайки се да събера пари, за да продължим да работим.

— Кой беше управител на фабриката?

— Един много способен тип на име Рой Кънингам. Умря миналата година в катастрофа. Карал пиян, разправяха.

— Можете ли да ми дадете имената и адресите на някои от вашите съдружници? Да си спомняте за някого?

— Не знам какво е станало с тях. Не бях в настроение да следя това.

— Да сте запазили някои от архивите на фабриката?

— Със сигурност.

Тя се изправи нетърпеливо.

— Ще ми позволите ли да ги видя?

— Ама разбира се!

Той изглеждаше готов да се подчини, стана веднага и бързо излезе от стаята. Онова, което сложи пред нея, когато се върна, беше дебел албум с изрезки от вестници: това бяха всичките му интервюта и изявления за пресата.

— И аз съм бил голям индустриалец — гордо каза той. — Бях национална фигура, както можете да видите. Животът ми ще се превъплъти в книга с дълбоко, общочовешко значение. Щях да съм я написал отдавна, ако имах необходимите средства за производство — той тропна ядосано върху пишещата си машина. — Не мога да работя с това проклето нещо. Пропуска интервалите. Как мога да се вдъхновя и да напиша бестселър с пишеща машина, която пропуска интервалите?

— Благодаря ви, господин Хънзейкър — каза тя. — Мисля, че това е всичко, което можете да ми кажете.

Тя се изправи.

— Случайно да знаете какво е станало с наследниците на Старнс?

— О, търсеха си скривалища, след като съсипаха фабриката. Бяха трима, двама сина и една дъщеря. Последно чух, че се крият в Дюрънс, Луизиана.

Последното, което видя от Лий Хънзейкър, когато се обръщаше да си върви, беше внезапният му скок към котлона — той грабна капака на тенджерата и го изпусна на пода, с опарени пръсти и куп ругатни: яхнията беше прегоряла.

Малко беше останало от богатството на Старнс и още по-малко — от неговите наследници.

— Няма да искате да ги виждате, госпожице Тагарт — каза шефът на полицията в Дюрънс, Луизиана, той беше възрастен мъж с бавни, твърди маниери и горчив поглед, придобит не от сляпо възмущение, а от вярност към ясни стандарти. — Има всякакви човешки същества в света, има убийци и престъпни маниаци, но не знам защо си мисля, че тези Старнс са нещо, което почтените хора не бива да виждат. Те са лошо семе, госпожице Тагарт, лепкаво и лошо… Да, още са в града — поне двама от тях. Третият е мъртъв. Самоубийство. Това беше преди четири години. Грозна история. Той беше най-младият от тримата, Ерик Старнс. Беше един от ония неприятни младежи, които се мотаят и мрънкат за чувствителността си, след като отдавна са минали четирийсетте. Неговата песен беше, че има нужда от любов. Издържаха го по-възрастни жени, когато успяваше да ги намери. След това хукна след едно шестнайсетгодишно момиче, хубавица, която не искаше да има нищо общо с него. Тя се омъжи за момчето, за което беше сгодена. Ерик Старнс влязъл в къщата им в деня на сватбата, и когато се върнали от църквата след церемонията, го намерили в спалнята си, мъртъв, студен като камък, с прерязани вени… Е, мисля, че може да има прошка за човек, който се самоубива тихо и кротко. Кой може да осъди страданието на друг човек и границите на онова, което може да понесе? Но човек, който се самоубива и превръща смъртта си в представление, за да нарани някого, човек, който дава живота си за зло — няма прошка за него, няма извинение, той е калпав до дъно, и това, което заслужава, е хората да плюят на паметта му, вместо да чувстват съжаление и да бъдат наранени, както той е искал… Е, такъв беше Ерик Старнс. Мога да ви кажа къде да намерите другите двама, ако искате.

Тя откри Джералд Старнс в стая на приют за бездомни. Лежеше изкривен наполовина на едно изтърбушено легло. Косата му беше още черна, но наболата бяла брада по брадичката му беше като було от мъртви плевели по празното му лице. Беше пиян като кирка. Безсмислен кикот прекъсваше гласа му, когато говореше — звук на пасивна, безцелна злоба.

— Гръмна, великата фабрика. Това стана. Просто се изпари. Притеснява ли ви това, госпожо? Фабриката беше гнила. Всеки е гнил. Сигурно трябва да моля за нечия прошка, но няма. Не ми пука. Хората си умират, за да пазят фасада, когато всичко се е разкапало, направо е почерняло, колите, сградите и душите, и няма никакво значение, дори и да е така. Трябваше да видите учените глави, които си чупеха краката да тичат при мен, щом свирна, когато имах парици. Професори, поети, интелектуалци, спасители на света и хора, обичащи братята си. Както и да свирнех. Беше ми страшно забавно. Исках да правя добро, но сега вече не искам. Няма добро. Никакво шибано добро в цялата шибана вселена. Не искам да се къпя, ако не ми се къпе, и това е. Ако искате да знаете нещо за фабриката, питайте сестра ми. Сладката ми сестричка, която имаше личен фонд, който не можаха да пипнат, така че се измъкна суха, ако и сега да е на хамбургери, а не на филе миньон със сос „Беарнез“, но ще даде ли и стотинка на брат си? Благородният план, който се срути, беше толкова нейна идея, колкото и моя, но ще ми даде ли и стотинка? Ха! Идете и погледнете графинята, само я вижте. Мен какво ме интересува фабриката? Беше само купчина мазни машинарии. Ще ви продам всичките си права, претенции и собственост върху нея за едно питие. Аз съм последният с името Старнс. Някога беше велико име — Старнс. Ще ви го продам. Мислите, че съм смрадлив скитник, но това важи и за всички останали, и за богатите дами като вас. Исках да направя добро за човечеството. Ха! Да изгорят в катрана! Ще бъде много забавно. Да се задавят дано. Какво значение има? Какво значение има каквото и да е?

На съседното легло един белокос, съсухрен дребен скитник се обърна и простена в съня си, монета от пет цента изпадна от парцалите му и издрънча на пода. Джералд Старнс я вдигна и я пъхна в джоба си. Погледна Дагни. Гънките по лицето му представляваха злобна усмивка.

— Искаш да го събудиш и да създаваш неприятности? — попита той. — Ако го направиш, ще кажа, че лъжеш.

Смрадливото бунгало, където намери Айви Старнс, беше на края на едно градче на брега на Мисисипи. Висящи ивици мъх и буци шума, подобна на восък, караха гъстата растителност да изглежда слузеста, твърде многото драперии, висящи в застоялия въздух на малката стая, имаха същия вид. Миризмата идваше от нечистените ъгли и от ароматите, които горяха в сребърни съдове в краката на изкривени ориенталски божества. Айви Старнс седеше на една възглавница като безформен Буда. Устата й беше стегната в малък полумесец — сприхавата уста на дете, което проси ласкателства — върху набъбналото, бледо лице на жена, минала петдесетте. Очите й бяха като две безжизнени локви. Гласът й беше равен, капещ, монотонен като дъжд:

— Не мога да отговоря на такива въпроси, момичето ми. Изследователската лаборатория? Инженерите? Защо трябва да помня нещо за тях? Баща ми се занимаваше с такива неща, не аз. Баща ми беше зъл човек, който се интересуваше единствено от бизнес. Нямаше време за любов, само за пари. Братята ми и аз живеехме в различен свят. Нашата цел не беше да произвеждаме джаджи, а да вършим добро. Докарахме във фабриката велик нов план. Това беше преди единайсет години. Бяхме победени от алчността, от себичността и долната, животинска природа на човека. Това беше вечният конфликт между духа и материята, между душата и тялото. Те не искаха да се откажат от телата си, а това беше единственото, което искахме от тях. Не си спомням никого от тези хора. Не ме интересува да си ги спомням… Инженерите? Мисля, че тъкмо те започнаха хемофилията… Да, точно това казах — хемофилията… бавното изтичане… загубата на кръв, която не може да бъде спряна. Те избягаха първи. Изоставиха ни, един след друг… Нашият план ли? Приложихме на практика благородния исторически принцип: от всекиго — според способностите, всекиму — според нуждите. Всеки във фабриката, от чистачката до президента, получаваше една и съща заплата — строго необходимия минимум. Два пъти годишно се събирахме на масови срещи, където всеки присъстващ представяше исканията си за онова, което смята за свои нужди. Гласувахме за всяко искане и волята на мнозинството определяше нуждата и способността на всеки един. Доходът на фабриката се разпределяше в съгласие с това. Възнагражденията бяха основани на нуждата, а наказанията — на способностите. Тези, чиито нужди бяха признати за най-големи, получаваха най-много. Тези, които не бяха произвели толкова, колкото бяхме гласували, че могат, биваха глобявани и трябваше да плащат, работейки допълнително без заплащане. Това беше нашият план. Беше основан на принципа на себеотрицанието. Изискваше от хората да бъдат мотивирани не от личната печалба, а от любовта към братята си.

Дагни чу един студен, неумолим глас да говори някъде в нея: запомни го, запомни го добре, не се случва често човек да види чистото зло, виж го, запомни го, и някой ден ще намериш думите, с които да назовеш същността му… Тя чуваше това сред крясъците на други гласове, които викаха с безпомощна ярост: това не е нищо, чувала съм го преди, чувам го навсякъде, това са същите стари глупости, защо не мога да го понеса? Не мога да го понеса! Не мога да го понеса!

— Какво ви става, момичето ми? Защо подскочихте така? Защо треперите? Какво? Говорете по-високо, не ви чувам… Как проработи планът ли? Не ми се обсъжда. Нещата станаха много грозни и ставаха все по-зле всяка година. Това ми струваше вярата в човешката природа. За четири години планът, създаден не от студената пресметливост на разума, а от чистата любов на сърцето, беше унищожен от гадната паплач на полицаи, адвокати и процедури по фалит. Но аз видях грешката си и няма да я повторя повече, свърших със света на машините, производителите и парите, със света, поробен от материята. Уча се на еманципация на духа, както е било разкрито от великите тайни на Индия, на откъсване от връзките на плътта, на победа над физическата природа, на триумф на духа над материята.

През ослепителната бяла светлина на беса Дагни виждаше дълга ивица бетон, която е била път, с плевели, поникнали през цепнатините, и фигурата на човек, изгърбена от ръчен плуг.

— Но, момичето ми, казах ви, че не си спомням… Не знам имената им, не знам никакви имена, не знам какви рискови операции е предприемал баща ми в тази лаборатория! Не ме ли чувате? Не съм свикнала да ме разпитват така и… Спрете да го повтаряте! Не знаете ли други думи, освен „инженер“? Изобщо ли не ме чувате? Какво ви става? Не харесвам лицето ви, вие сте… Оставете ме на мира. Не знам коя сте. Никога не съм ви направила нищо лошо, аз съм стара жена, не ме гледайте така, аз… Назад! Не се приближавайте, или ще викам за помощ! Ще… О, да, да, този го познавам! Главният инженер. Да. Той оглавяваше лабораторията. Да. Уилям Хейстингс. Така се казваше — Уилям Хейстингс. Спомних си. Избяга в Брандън, Уайоминг. Напусна в деня, след като въведохме плана. Той беше вторият, който напусна… Не, не, не си спомням кой беше първият. Не беше някой важен.

Жената, която отвори вратата, имаше побеляла коса и уравновесеният, изискан вид на придворна. На Дагни й отне няколко секунди, докато разбере, че беше облечена с проста памучна домашна рокля.

— Мога ли да видя господин Уилям Хейстингс? — попита Дагни.

Жената я погледна за миг — беше странен поглед, изпитателен и сериозен.

— Може ли да попитам за името ви?

— Аз съм Дагни Тагарт, от „Тагарт трансконтинентал“.

— О, моля, влезте, госпожице Тагарт. Аз съм госпожа Хейстингс.

Премереният сериозен тон бележеше всяка сричка в гласа й, като предупреждение. Маниерите й бяха възпитани, но тя не се усмихваше.

Това беше скромен дом в покрайнините на индустриален град. Голи клони прорязваха ясното, студено синьо на небето, на върха на възвишението, което водеше към къщата. Стените на всекидневната бяха сребристо сиви, слънчевата светлина падаше върху кристалната стойка на лампа с бял абажур, зад отворената врата кухненският кът за закуска беше покрит с бяла хартия на червени точки.

— По работа ли се запознахте със съпруга ми, госпожице Тагарт?

— Не. Никога не съм срещала господин Хейстингс. Но бих желала да говоря с него по бизнес въпрос от изключителна важност.

— Съпругът ми почина преди пет години, госпожице Тагарт.

Дагни затвори очи, тъпият, болезнен шок съдържаше заключението, което вече нямаше нужда да изрича: значи това е бил човекът, когото е търсила, и Риърдън е бил прав, ето защо двигателят е бил изоставен в купчина боклук.

— Съжалявам — каза тя както на госпожа Хейстингс, така и на себе си.

Намекът за усмивка на лицето на госпожа Хейстингс съдържаше тъга, но по лицето не беше белязано от трагедия, само сериозен, непоколебим поглед, приемане и спокойна ведрост.

— Госпожо Хейстингс, мога ли да ви задам няколко въпроса?

— Разбира се. Моля ви, седнете.

— Имахте ли представа от научната работа на съпруга си?

— Съвсем малка. Почти никаква, всъщност. Той никога не я обсъждаше у дома.

— Известно време е бил главен инженер на фабриката за двигатели „Двайсети век“?

— Да, беше техен служител осемнайсет години.

— Исках да питам господин Хейстингс за работата му там и за причината, поради която я е напуснал. Ако можете да ми кажете, бих желала да знам какво е станало в тази фабрика.

Тъжната и насмешлива усмивка завладя изцяло лицето на госпожа Хейстингс.

— И аз самата бих желала да знам — каза тя. — Но се боя, че вече никога няма да науча. Знам защо напусна фабриката. Беше заради безумната схема, която наследниците на Старнс наложиха там. Не можеше да работи при такива условия или за такива хора. Но имаше и нещо друго. Винаги съм усещала, че в „Двайсети век“ е станало нещо, което той не искаше да ми каже.

— Изключително важно е да знам всяко нещо, което можете да ми кажете.

— Не мога да ви кажа нищо. Опитах се да отгатна и се отказах. Не мога да го разбера или да го обясня. Но знам, че нещо е станало. Когато съпругът ми напусна „Двайсети век“, дойдохме тук и той започна работа като началник на инженерния отдел на „Акме Мотърс“. По онова време това беше разрастващ се, успешен концерн. Дадоха на мъжа ми работа, която харесваше. Той не беше човек, склонен към вътрешни конфликти, винаги е бил сигурен в действията си и беше в мир със себе си. Но в продължение на цяла година, след като напуснахме Уисконсин, той действаше така, сякаш се измъчва от нещо, сякаш се бори с личен проблем, който не може да разреши. В края на тази година той дойде при мен една сутрин и ми каза, че е напуснал „Акме Мотърс“, че се пенсионира и няма да работи никъде другаде. Обичаше работата си — тя беше целият му живот. И все пак изглеждаше спокоен, самоуверен и щастлив, за първи път, откакто бяхме дошли тук. Помоли ме да не го разпитвам за причините за решението му. Не го питах и не възразих. Имахме тази къща, имахме спестявания — достатъчно, за да продължим да живеем скромно до края на дните си. Така и не научих причината. Продължихме да живеем тук, спокойно и много щастливо. Той изглежда чувстваше дълбоко удовлетворение. Имаше някаква особена ведрост на духа, която никога не бях виждала у него преди. Нямаше нищо странно в поведението му, само дето понякога, много рядко, отиваше някъде, без да ми казва къде или с кого се среща. През последните две години от живота си той заминаваше за по един месец, всяко лято, не ми каза къде. Иначе живееше така, както винаги го е правил. Учеше много и прекарваше времето си в собствени инженерни проучвания, работеше в мазето на къщата. Не знам какво е направил с бележките и с експерименталните си модели. Не открих и следа от тях в мазето след смъртта му. Почина преди пет години, от сърдечно заболяване, от което страдаше от известно време.

Дагни попита отчаяно:

— Знаехте ли нещо за експериментите му?

— Не. Знам много малко за инженерството.

— Познавате ли някого от професионалните му приятели или колеги, който може да е бил запознат с тези проучвания?

— Не. Когато беше в „Двайсети век“, работеше толкова много, че имахме съвсем малко време за нас и го прекарвахме заедно. Нямахме никакъв социален живот. Никога не е водил сътрудниците си вкъщи.

— А докато е бил в „Двайсети век“, споменавал ли ви е за двигател, който е проектирал, съвсем нов тип двигател, който е можел да промени същността на цялата индустрия?

— Двигател? Да. Да, говори за това няколко пъти. Каза, че това е изобретение с несметна стойност. Но не той го е проектирал. Това е изобретение на един от младите му асистенти.

Тя видя изражението на лицето на Дагни и добави бавно, насмешливо, без упрек, по-скоро тъжно:

— Разбирам.

— О, съжалявам! — каза Дагни, осъзнавайки, че емоцията й е избухнала върху лицето й и се е превърнала в усмивка, очевидна като сълзи на облекчение.

— Няма нищо. Разбирам. Изобретателят на двигателя е този, от когото се интересувате. Не знам дали е още жив, но поне нямам причина да мисля, че не е.

— Бих дала половината си живот, за да се уверя, че е — и да го намеря. Наистина е толкова важно, госпожо Хейстингс. Кой е той?

— Не знам. Не знам нито името му, нито каквото и да е за него. Никога не съм познавала когото и да е от хората от екипа на мъжа си. Той ми каза само, че това е млад инженер, който някой ден ще преобърне света. Съпругът ми не се интересуваше от нищо друго у хората, освен от способностите им. Мисля, че това е единственият човек, когото той някога е обичал. Не го казваше, но бях сигурна, просто заради начина, по който говореше за този млад асистент. Спомням си, в деня, в който ми каза, че двигателят е завършен, как звучеше гласът му, когато рече: „А той е само на двайсет и шест!“ Това беше около месец преди смъртта на Джед Старнс. Той никога не спомена двигателя или младия инженер след това.

— Не знаете какво е станало с младия инженер?

— Не.

— И не можете да ми помогнете да го намеря?

— Не.

— Нямате ли поне някаква следа, която да ми помогне да науча името му?

— Никаква. Кажете ми, този двигател наистина ли е изключително ценен?

— По-ценен от всяка оценка, която мога да ви дам.

— Това е странно, защото, знаете ли, помислих за това веднъж, няколко години след като напуснахме Уисконсин. Попитах мъжа си какво е станало с онова изобретение, за което беше казал, че е толкова велико. Той ме погледна много странно и отговори: „Нищо“.

— Защо?

— Не ми каза.

— Можете ли да си спомните някой, който е работил в „Двайсети век“? Някой, който е познавал този млад инженер? Някой негов приятел?

— Не, аз… Чакайте! Чакайте, мисля, че мога да ви дам една нишка. Мога да ви кажа къде да намерите един негов приятел. Дори не знам името на този приятел, но знам адреса му. Това е странна история. По-добре да ви обясня как стана. Една вечер, около две години, след като дойдохме тук, моят съпруг излизаше, а на мен ми трябваше колата, така че той ме помоли да го взема след вечеря от ресторанта на гарата. Не ми каза с кого ще вечеря. Когато стигнах до гарата, го видях да стои пред ресторанта с двама мъже. Един от тях беше млад и висок. Другият беше възрастен, изглеждаше много изискан. И сега бих разпознала тези мъже навсякъде — лицата им не се забравят лесно. Съпругът ми ме видя и ги остави. Те се отдалечиха към перона, идваше влака. Съпругът ми посочи младия мъж и каза: „Видя ли го? Това е момчето, за което ти казах“. „Великият изобретател на двигатели?“ „Беше такъв“.

— И не ви каза нищо друго?

— Нищо друго. Това беше преди девет години. Миналата пролет отидох да посетя брат си, който живее в Шайен. Един следобед той изведе семейството на дълъг излет. Качихме се в красива дива местност, високо в Скалистите планини, и спряхме в една крайпътна закусвалня. Един елегантен, белокос мъж стоеше зад тезгяха. Непрекъснато го гледах, докато правеше сандвичите и кафето ни, защото знаех, че съм виждала лицето му преди, но не можех да си спомня кога. Продължихме нататък, бяхме на мили далеч от закусвалнята, когато си спомних. По-добре отидете там. Тя е на шосе 86, в планините на запад от Шайен, близо до малко индустриално селище, близо до леярната за мед на Ленъкс. Изглежда странно, но съм сигурна: готвачът в тази закусвалня е човекът, когото видях на гарата заедно с младия идол на съпруга ми.

Закусвалнята беше на върха на дълго, стръмно нанагорнище. Стъклените й стени покриваха с лъскаво наметало гледката към скалите и боровете, които се спускаха по неравните издатини на склона към залеза. Долу беше тъмно, но в закусвалнята оставаше равномерна, слаба светлина, като в малка локва, останала след оттеглящия се отлив.

Дагни седна в единия край на тезгяха, за да изяде един хамбургер.

Това беше най-вкусната храна, която беше опитвала, продукт, съставен от прости съставки и необикновено умение. Двама работници довършваха вечерята си, тя ги чакаше да си тръгнат.

Изучаваше човека зад тезгяха. Беше слаб и висок, имаше изискано излъчване, което би изглеждало по-уместно в някой древен замък или в кабинетите на банка, но чудната му особеност беше, че изискаността му изглеждаше на място тук, зад тезгяха на закусвалнята. Той носеше бялата си готварска престилка сякаш беше костюм от три части. Имаше изкусна компетентност в начина му на работа — движенията му бяха леки, интелигентно пестеливи. Имаше сухо лице и сива коса, която беше в тон със студеното синьо на очите му; някъде зад вежливата му суровост имаше нотка на хумор — толкова слаба, че изчезваше веднага, щом някой се опиташе да я различи.

Двамата работници свършиха, платиха и заминаха. Всеки остави по десетаче за бакшиш. Тя гледаше мъжа, докато той прибра чиниите им, сложи монетите в бялата си престилка и избърса тезгяха, работейки с ловка прецизност. После се обърна и я погледна. Беше безучастен поглед, не беше предназначен да предизвика разговор, но тя беше сигурна, че отдавна е забелязал нюйоркския й костюм, обувките й с високи токчета, видът й на жена, която не губи времето си — студените му, наблюдателни очи изглежда й казваха, че знае, че не тук й е мястото и че очаква да разкрие целта й.

— Как е бизнесът? — попита тя.

— Доста зле. Следващата седмица ще затворят леярната на Ленъкс, така че скоро и аз ще трябва да затварям и да се местя — гласът му беше ясен, безучастно сърдечен.

— Накъде?

— Не съм решил още.

— Какво планирате?

— Не знам. Мисля да отворя гараж, ако успея да намеря добро местенце в някой град.

— О, не! Твърде добър сте в работата си, за да я сменяте. Не бива да бъдете нищо друго, освен готвач.

Странна, изтънчена усмивка пропълзя по устните му.

— Нима? — галантно запита той.

— Не! Какво ще кажете за работа в Ню Йорк?

Той я погледна учудено.

— Говоря сериозно. Мога да ви дам работа в голяма железопътна компания, да отговаряте за вагон-ресторантите.

— Може ли да запитам защо бихте искали да го направете?

Тя вдигна хамбургера си със салфетката му.

— Ето, една от причините.

— Благодаря. Какви са другите?

— Не мисля, че сте живял в голям град, иначе щяхте да знаете колко ужасно трудно е да се намери компетентен човек за каквато и да е работа.

— Знам нещичко за това.

— Е? Какво ще кажете? Искате ли работа в Ню Йорк за десет хиляди долара на година?

— Не.

Тя беше въодушевена от радостта да може да открива и възнаграждава качеството. Погледна го мълчаливо, шокирана.

— Не мисля, че ме разбрахте — каза тя.

— Напротив.

— И отхвърляте подобна възможност?

— Да.

— Но защо?

— Това е нещо лично.

— Защо трябва да работите така, когато можете да имате по-добра работа?

— Не си търся по-добра работа.

— И не искате шанс да се издигнете и да печелите пари?

— Не. Защо настоявате?

— Защото мразя да гледам как се похабяват способности!

Той каза бавно, натъртено:

— И аз.

Нещо в начина, по който го каза, я накара да почувства някаква дълбока емоция, която ги свързваше и съществуваше и у двамата — това нещо разруши възпитанието, което винаги й беше забранявало да извика за помощ:

— Гади ми се от тях!

Гласът й я стресна — беше като неволен вик.

— Изпитвам страшна жажда да видя някой, който може да прави онова, което прави!

Тя прекара опакото на ръката си през очите си, опитвайки се да възпре потока от отчаяние, който не си беше позволявала да признае — тя не знаеше степента му, нито колко от способността й да продължава да търси й беше останала.

— Съжалявам — тихо каза той. Звучеше не като извинение, а като израз на състрадание. Тя го погледна. Той се усмихваше и тя осъзнаваше, че целта на усмивката е да прекъсне връзката, която и той беше усетил: в нея се долавяше следа от вежлива насмешка. Той каза:

— Не вярвам, че сте дошла чак от Ню Йорк, само за да търсите готвачи за влакове в Скалистите планини.

— Не. Дойдох за нещо друго.

Тя се наведе напред, с ръце, здраво опрени о тезгяха, спокойна и овладяна, усетила опасен противник.

— Случайно да сте познавали, преди десетина години, един млад инженер, който е работил в компанията за двигатели „Двайсети век“?

Броеше секундите на паузата, не можеше да определи начина, по който той я гледа, освен това, че в него се четеше някакво особено внимание.

— Да, познавах го — отговори той.

— Можете ли да ми дадете името и адреса му?

— За какво?

— Жизненоважно е да го намеря.

— Този човек? С какво е толкова важен?

— Той е най-важният човек в света.

— Наистина ли? Защо?

— Знаехте ли нещо за работата му?

— Да.

— Знаете ли, че е открил идея от огромно значение?

Той изчака за миг.

— Мога ли да попитам коя сте вие?

— Дагни Тагарт. Аз съм вице…

— Да, госпожице Тагарт. Знам коя сте.

Каза го с хладно уважение. Но изглеждаше така, сякаш е открил отговора на някакъв специален въпрос в ума си и вече не беше учуден.

— Значи знаете, че интересът ми не е случаен — каза тя. — В състояние съм да му дам шанса, от който има нужда, и съм готова да му платя, каквото поиска.

— Може ли да попитам какво събуди интереса ви към него?

— Неговият двигател.

— Откъде разбрахте за двигателя?

— Намерих потрошени останки от него в руините на фабриката „Двайсети век“. Недостатъчно, за да се възстанови или за да науча как е работел. Но достатъчно, за да знам, че е работел и че това е изобретение, което може да спаси железницата ми, страната и икономиката на целия свят. Не ме питайте през какво съм минала, опитвайки се да издиря този двигател и да намеря изобретателя му. Това не е важно, дори животът и работата ми не са важни за мен в момента, нищо няма значение, освен това, че трябва да го намеря. Не питайте как е станало така, че дойдох при вас. Вие сте краят на дирята. Кажете ми името му.

Той беше слушал неподвижно, гледайки право в нея, а вниманието в очите му изглежда попиваше всяка дума и я подреждаше внимателно, без да й дава никакъв ключ към намеренията си. Дълго остана неподвижен. После каза:

— Откажете се, госпожице Тагарт. Няма да го намерите.

— Как се казва?

— Не мога да ви кажа нищо за него.

— Жив ли е още?

— Не мога да ви кажа нищо.

— Как се казвате?

— Хю Акстън.

В празните секунди, през които се опитваше да си върне разсъдъка, тя непрекъснато си повтаряше: изпадаш в истерия… не ставай смешна… просто съвпадение на имена… — въпреки че знаеше, със сигурност, с вцепенен и необясним ужас, че това е същият Хю Акстън.

— Хю Акстън? — изрече със запъване тя. — Философът? Последният от защитниците на разума?

— Ами да — весело отговори той. — Или първият, след тяхното завръщане.

Той не изглеждаше изненадан от нейния шок, но изглежда му се струваше ненужен. Отношението му беше просто, почти приятелско, сякаш не изпитваше нужда да крие самоличността си, нито пък недоволство, че е била разкрита.

— Не мислех, че млад човек ще разпознае името ми или ще му придаде важност в наши дни — каза той.

— Но… какво правите тук? — тя махна с ръка към стаята. — Това няма смисъл!

— Сигурна ли сте?

— Какво е това? Номер? Експеримент? Тайна мисия? Да не би да проучвате нещо със специална цел?

— Не, госпожице Тагарт. Работя, за да живея.

Думите и гласът му изразяваха искрената простота на истината.

— Доктор Акстън, аз… немислимо е, направо е… Вие… вие сте философ… най-големият жив философ… безсмъртно име… Защо правите това?

— Защото съм философ, госпожице Тагарт.

Тя знаеше със сигурност, макар да чувстваше, че способността й да бъде сигурна и да разбира я е напуснала, че няма да получи помощ от него, че въпросите са безполезни, че няма да й даде обяснение нито за съдбата на изобретателя, нито за собствената си.

— Откажете се, госпожице Тагарт — спокойно каза той, сякаш доказвайки, че може да отгатне мислите й, като че ли тя вече знаеше, че ще го направи. — Това е безнадеждно търсене, и става още по-безнадеждно, защото нямате и понятие с каква невъзможна задача сте се заели. Бих желал да ви спестя мъката да се опитвате да съчините някакъв аргумент, трик или молба, с която да ме накарате да ви дам информацията, която търсите. Приемете думата ми на доверие: не може да се направи. Казахте, че аз съм краят на вашата диря. Това е улица без изход, госпожице Тагарт. Не се опитвайте да пръскате парите и усилията си за други, по-обичайни методи на издирване: не наемайте детективи. Те нищо няма да научат. Можете да не приемете предупреждението ми, но мисля, че сте високоинтелигентен човек, способен да разбере, че знам какво говоря. Откажете се. Тайната, която се опитвате да разгадаете, представлява нещо по-голямо, много по-голямо от изобретяването на двигател, задвижван от атмосферното електричество. Това е единственият полезен съвет, който мога да ви дам: заради същността и природата на съществуването, противоречията съществуват. Ако смятате за немислимо изобретението на гений да бъде изоставено сред руини и един философ да иска да работи като готвач в закусвалня — проверете предварителните си условия. Ще откриете, че едно от тях е погрешно.

Тя се сепна: спомни си, че е чувала това и преди, Франсиско го беше казал. А после си спомни, че този човек е бил един от учителите на Франсиско.

— Както кажете, доктор Акстън — каза тя. — Няма да се опитвам да ви разпитвам за това. Но ще ми разрешите ли да ви задам един въпрос по съвършено различна тема?

— Разбира се.

— Доктор Робърт Стедлър веднъж ми каза, че когато сте били в университета „Патрик Хенри“, сте имали трима студенти, които са били и ваши, и негови любимци, три блестящи мозъка, от които сте очаквали велико бъдеще. Един от тях е бил Франсиско д’Анкония.

— Да. Другият беше Рагнар Данешолд.

— Между другото — не това е въпросът ми, — кой беше третият?

— Името му не значи нищо за вас. Не е известен.

— Доктор Стедлър каза, че вие и той сте били съперници заради тези трима студенти, понеже и двамата сте ги смятали за свои синове.

— Съперници? Той ги изгуби.

— Кажете ми, горд ли сте с начина, по който тримата се реализираха?

Той погледна встрани, в далечината, към умиращия огън на залеза по далечните скали — лицето му беше като на баща, който вижда сина си да кърви на бойното поле. После отговори:

— По-горд, отколкото изобщо някога съм се надявал.

Беше почти тъмно. Той се обърна рязко, взе пакет цигари от джоба си, извади една, но спря, спомняйки си за присъствието й, сякаш го беше забравил за момент, и протегна пакета към нея. Тя взе цигара и той запали малкото огънче на клечка кибрит, сетне я тръсна, за да я угаси, оставяйки само две малки точици пламък в тъмнината на стъклена стая, сред милите от планини отвъд нея.

Тя стана, плати сметката си и каза:

— Благодаря, доктор Акстън. Няма да ви безпокоя с трикове или молби. Няма да наемам детективи. Но няма да се откажа, трябва да намеря изобретателя на този двигател. И ще го намеря.

— Не и преди той сам реши да ви намери, както и ще стане.

Когато тя отиде до колата си, той запали лампите на закусвалнята — тя видя пощенската кутия до пътя и забеляза невероятния факт, че името Хю Акстън стоеше открито написано на нея.

Беше стигнала далеч надолу по виещия се път и светлините на закусвалнята отдавна бяха изчезнали, когато забеляза, че се наслаждава на вкуса на цигарата, която той й беше дал: беше различен от всичко, което беше пушила преди. Тя задържа останалото парченце пред светлината на таблото, опитвайки се да различи името на марката. Нямаше име, само запазен знак. Отпечатан в златно върху тънката, бяла хартия стоеше знакът на долара. Тя го огледа любопитно: никога преди не беше чувала за подобна марка. Сетне си спомни за стария човек на будката за цигари от терминала на „Тагарт“ и се усмихна при мисълта, че това ще бъде екземпляр за неговата колекция. Тя смачка огънчето и прибра фаса в чантичката си.

Влак №57 беше на перона, готов да отпътува за железопътния възел „Уайът“, когато тя стигна в Шайен, остави колата си в гаража, откъдето я беше наела и излезе на перона на гарата на „Тагарт“. Трябваше да изчака половин час за основния влак на изток за Ню Йорк. Отиде до края на перона и се облегна уморено на една улична лампа — не искаше служителите на гарата да я виждат и да я разпознават, не искаше да говори с никого, имаше нужда от почивка. Няколко души стояха на групички по полупразния перон, изглежда водеха оживени разговори и наоколо се виждаха повече вестници от обикновено.

Тя погледна осветените прозорци на влак №57 — за миг изпита облекчение при вида на едно победоносно достижение. Влак №57 щеше да тръгне по коловоза на линията „Джон Голт“, през градовете, през извивките на планините, покрай зелените семафори, където хората бяха стояли, аплодирайки го, през долините, където зарята се беше издигала в лятното небе. Сега свитъци останали листа висяха по клоните над покрива на влака и пътниците носеха кожи и шалове, докато се качваха. Движеха се небрежно, както човек се движи правейки нещо всекидневно — очаквайки със сигурност проява, която отдавна смятаха за даденост… Направихме го, помисли си тя, поне това направихме.

Случайният разговор на двама мъже някъде зад нея изведнъж привлече заспалото й внимание.

— Но законите не бива да се приемат толкова бързо.

— Това не са закони, а директиви.

— Значи е незаконно.

— Не е незаконно, защото Конгресът е приел закон, който му дава правото да издава директиви миналия месец.

— Не мисля, че директивите трябва да се запокитват по хората така, без предупреждение, като юмрук в носа.

— Няма време за лигавщини, когато става въпрос за критично положение в цялата страна.

— Но все пак не мисля, че е правилно, а те не се шегуват. Как ще се справи Риърдън, при условие, че тук пише…

— Какво ти пука за Риърдън? Той е достатъчно богат. Може да намери начин да направи всичко.

Тя скочи към първата будка за вестници, която видя и грабна вечерния вестник.

Беше на първа страница. Уесли Мауч, главният координатор на Бюрото за икономическо планиране и национални ресурси, „с изненадващ ход“, казваше вестникът, „и в името на критичното положение на нацията“, беше издал поредица от директиви, които бяха изредени в колона на страницата: на железниците в страната се нарежда да намалят максималната скорост на всички влакове до шейсет мили в час, да намалят максималната дължина на всички влакове до шейсет вагона, да пускат един и същи брой влакове във всеки щат от зона, съставена от пет съседни щата, като за целта цялата страна беше разделена на зони.

На стоманодобивните заводи в страната се нарежда да ограничат максималната продукция на всяка метална сплав до количество, равно на производството на другите метални сплави от другите заводи от същия клас на производствен капацитет и да доставят справедлив дял от всяка метална сплав на всеки клиент, който пожелае да я получи.

На всички производствени предприятия в страната, независимо от размера и вида им, се забранява да се местят от настоящето си местоположение, с изключение на случая, когато имат специално позволение за това от Бюрото за икономическо планиране и национални ресурси.

За да се компенсират железниците за допълнителните разходи, необходими за „смекчаване на процеса на преобразуване“, се налагаше за период от пет години мораториум върху плащането на лихви и главници по всички железопътни облигации, подсигурени и неподсигурени, конвертируеми и неконвертируеми.

За да се съберат средствата за персонала, който да приложи тези директиви, на щата Колорадо се налагаше специален данък, „тъй като този щат единствен е в състояние да помогне на по-нуждаещите се щати да понесат удара от критичното положение на нацията“, като данъкът представляваше пет процента от продажбите на едро на индустриалните концерни в Колорадо.

Никога не си беше позволявала вик като този, който се изтръгна от нея, тъй като смяташе за своя гордост това, че винаги го овладяваше сама. Но видя един мъж на няколко крачки, не забеляза, че е парцалив скитник, и извика, защото това беше апел към разума, а той беше човешко същество:

— Какво ще правим?

Скитникът се усмихна тъжно и вдигна рамене:

— Че кой е Джон Голт?

Не „Тагарт трансконтинентал“ стоеше в огнището на ужаса в ума й, нито пък мисълта за Ханк Риърдън, разпънат на дибата на инквизицията — мислеше за Елис Уайът. Изличавайки всичко друго, което изпълваше съзнанието й, без да оставя нито място за думи, нито време за чудене, като крещящ отговор на въпросите, които не беше започнала да задава, стояха две картини: неумолимата фигура на Елис Уайът пред бюрото й, която казваше: „Сега е във ваша власт да ме унищожите, може и да се наложи да си тръгна, но ако го направя, ще се уверя, че ще завлека и всички ви със себе си“, и буйството в тялото на Елис Уайът, когато разби чаша в стената.

Самото осъзнаване на тези картини я остави с чувството, че се приближава някакво немислимо бедствие и че тя трябва да го изпревари. Трябваше да намери Елис Уайът и да го спре. Не знаеше какво трябва да предотврати, знаеше само, че трябва да го спре.

И понеже знаеше — независимо дали лежи смазана под руините на сграда или е разкъсана от взрив при бомбардировка — докато е още жива, знаеше, че действието е най-важното задължение на човека, независимо какво чувства — тя беше в състояние да изтича на перона, да се изправи срещу началника на гарата, след като го намери, да му нареди „Задръж номер петдесет и Седем за мен!“, сетне да изтича до уединението на една телефонната кабина в мрака, отвъд края на перона, и да даде на оператора номера в къщата на Елис Уайът.

Стоеше, притисната до стената на кабината, със затворени очи, и слушаше мъртвото дрънчене на метал — звукът на звънец, който се обаждаше някъде. Не последва отговор. Звънецът продължаваше да се чува като внезапни спазми, като свредел, който преминаваше през ухото и през тялото й.

Тя стискаше слушалката без да забелязва, сякаш това все пак беше някаква форма на контакт. Искаше й се звънецът да е по-силен. Забрави, че не този звук звъни в къщата му. Не осъзнаваше, че вика:

— Елис, недей! Недей! Недей! — докато не чу студения, укорителен глас на оператора да казва:

— Другата страна не отговаря.

Седеше до прозореца на един вагон във влак №57 и слушаше тракането на колелетата по релсите от риърдънов метал. Седеше, без да се съпротивлява, люлеейки се с движението на влака. Черната завеса на прозореца скриваше пейзажа, който не искаше да вижда. Това беше второто й пътуване по линията „Джон Голт“ и тя се опитваше да не мисли за първото.

Собствениците на облигации, мислеше си, собствениците на облигации на линията „Джон Голт“ — те бяха поверили парите си на нейната чест, спестяванията и достиженията си от години, бяха ги заложили на нейните способности, бяха се доверили на нейната работа и на своята собствена — а тя беше подведена да ги хвърли в капана на разбойниците: нямаше да има влакове, нямаше да има животворни сокове от товарите, линията „Джон Голт“ беше само тръба за източване и беше позволила на Джим Тагарт да направи сделка и да източи богатството им, без да го е заслужил, в своя джоб, в замяна на това, че беше позволил на останалите да източат неговата железопътна компания; облигациите на линията „Джон Голт“, които тази сутрин бяха горди защитници на сигурността и бъдещето на собствениците си, бяха станали, само за час, парчета хартия, които никой не би купил, без стойност, без бъдеще, без сила, освен силата да затворят вратите и да спрат колелетата на последната надежда на страната — а „Тагарт трансконтинентал“ не беше живо растение, захранено от соковете, които се беше се беше преборило да произведе, а канибал-опортюнист, поглъщащ неродените деца на величието.

Данъкът върху Колорадо, данъкът, събран от Елис Уайът, за да плати препитанието на тези, чиято работа беше да го вържат и да не му позволят да живее, тези, които щяха да стоят на пост, за да се уверят, че той няма влакове, няма цистерни, няма тръбопровод от риърдънов метал — Елис Уайът, лишен от правото на самозащита, оставен без глас, без оръжие, дори по-лошо — превърнат в инструмент на собственото си унищожение, поддръжник на собствените си унищожители, доставчик на тяхната храна и техните оръжия, Елис Уайът, задавен със собствената си блестяща енергия, насочена срещу самия него като примка, Елис Уайът, който искаше да канализира неограничен извор на петрол от шисти и който говореше за второ Възраждане…

Беше се навела напред, с глава върху ръцете си, свлякла се върху перваза на прозореца, докато големите завои от синьо-зеления метал, планините, долините, новите градове на Колорадо минаваха покрай нея, невидими в мрака.

Внезапният подскок на спирачките я изправи. Това беше непланирано спиране и перонът на малката гара беше претъпкан с хора. Всички гледаха в една и съща посока. Пътниците около нея се притискаха до прозорците и се опитваха да погледнат. Тя скочи на крака, изтича по коридора, слезе по стъпалата сред студения вятър, който се носеше по перона.

В мига, преди да го види и нейният крясък да пресече гласовете на тълпата, тя вече знаеше каква гледка я очаква. В пролома между планините, осветявайки небето, хвърляйки отблясък, който се люлееше по покривите и стените на гарата, хълмът на „Уайът Ойл“ беше потънал в пламъци.

По-късно, когато й казаха, че Елис Уайът е изчезнал, оставяйки единствено една дъска, закована на стълб в полите на хълма, когато погледна почерка му на дъската, тя почувства, че почти е знаела какви ще бъдат думите: „Оставям го така, както го намерих. Вземете си го. Ваше е.“