Атлас изправи рамене. Дали-или

Глава XVIIIВ името на нашата любов

Слънцето докосваше върховете на дърветата по склона на хълма и те изглеждаха сребристосини, уловили цвета на небето. Дагни стоеше на вратата на хижата, с първите слънчеви лъчи по челото си и километри гора, разпрострели се в краката й. Листата се преливаха от сребристо в зелено, в замъглената синева на сенките по пътя долу. Светлината се процеждаше между клоните и избликваше нагоре във внезапна струя, когато се натъкнеше на папрат, която се превръщаше във фонтан от зелени лъчи. Доставяше й удоволствие да наблюдава движението на светлината върху неподвижния пейзаж, където нищо друго не можеше да помръдне.

Беше отбелязала датата, както правеше всяка сутрин, на лист хартия, който беше заковала на стената на стаята си. Смяната на датите на листа беше единственото движение в неподвижността на дните й — като сметката, която води затворник на пустинен остров. Тази сутрин датата беше двайсет и осми май.

Възнамеряваше датите да са насочени към някаква цел, но не можеше да каже дали я е постигнала. Беше дошла с три задачи, които си беше поставила като заповед: почини си, научи се да живееш без железопътната компания, премахни болката от пътя си. Премахни я — точно тези думи използва. Чувстваше се така, сякаш беше вързана за някакъв ранен непознат, който всеки момент щеше да получи инфаркт и да я удави във виковете си. Не чувстваше никакво съжаление към него, само презрително нетърпение — трябваше да се бори с него и да го унищожи, тогава пътят й щеше да бъде чист, за да реши какво иска да прави — но непознатият не беше лесен за побеждаване.

Задачата да си почине беше по-лесна. Откри, че харесва самотата — будеше се сутрин с чувство на уверена щедрост, чувство, че може да се втурне напред с желание, че може да се занимава с всичко, на което се натъкне. В града живееше с хроничното напрежение да издържа на напора на гнева, възмущението, отвращението, презрението.

Единствената опасност, която я заплашваше тук, беше простата болка от някой физически инцидент, която изглеждаше невинна и лесна в сравнение с другото. Хижата беше далеч от всички натоварени пътища — беше останала така, както я беше оставил баща й. Готвеше на печка с дърва, които събираше по склоновете. Изчисти храстите около стените, поправи покрива, боядиса вратата и рамките на прозорците. Дъждовете, плевелите и храстите бяха погълнали стъпалата на онова, което някога е било терасирана пътека, водеща от пътя до хижата. Тя я поправи, почисти терасите, подреди отново камъните, укрепи меката земя със стени от речни камъни. Доставяше й удоволствие да измисля сложни системи от лостове и макари от стари парчета метал и въжета, и с тях да мести парчетата скала, което беше много над физическите й възможности. Посади няколко стръка латинка и грамофончета, за да види как едните бавно се разстилат по земята, а другите се увиват по стъблата на дърветата, да ги види как растат, да види напредъка и движението.

Работата й даваше спокойствието, от което имаше нужда — не беше обърнала внимание как или защо беше започнала да я върши; беше станало без съзнателно намерение, но я видя как расте изпод ръцете й, дърпа я напред, дава й оздравяващо чувство за покой. Сетне разбра, че онова, от което има нужда, е движението към някаква цел, независимо колко малка е и как изглежда, чувството за действие, което се развива стъпка по стъпка към някакъв избран край, през някакъв отрязък от време. Готвенето беше като затворен цикъл, който изчезваше, щом свърши, без да води до никъде. Но строежът на пътеката беше живо доказателство, че нито един ден не беше изчезнал зад гърба й, а всеки ден съдържаше всички предходни, всеки ден придобиваше безсмъртие с всяко следващо утро. Кръгът, мислеше си, е движението, свойствено за физическата природа, казват, че в неодушевената вселена около нас има единствено кръгово движение, но правата линия е отличителният белег на човека, правата линия на геометричната абстракция, която създава пътища, коловози и мостове, правата линия, която прорязва виещата се безцелност на природата с целенасочено действие с начало и край.

Готвенето, мислеше си, е като да подаваш въглища в пещта на локомотив за огромен пробег, но що за малоумно мъчение би било да се захранва локомотив, който няма да пътува за никъде? Несвойствено е за човешкия живот да бъде кръг или поредица кръгове, които да изпадат като нули зад гърба на човека, човешкият живот трябва да е права линия на движение от цел към по-далечна цел, като всяка води до следващата и до един растящ краен резултат, като пътуване по линията на железница, от гара на гара, до… о, я стига!

Стига, каза си тя спокойно и строго, когато писъкът на ранения непознат беше задушен, не мисли за това, не гледай твърде надалеч, харесва ти да строиш тази пътека, поправи я, не гледай отвъд полите на хълма.

Беше ходила с колата няколко пъти до магазина в Уудсток, на двайсет мили от там, за да си купи хранителни продукти. Уудсток беше малка купчина от умиращи сгради, построени преди много, много поколения, поради някаква причина и с някаква надежда, които бяха отдавна забравени. До там нямаше железница, нямаше електричество — само един междуселски път, който от година на година се използваше все по-малко. Единственият магазин беше дървена барака с изядени от паяците ъгли и ръждясало парче ламарина по средата на пода, изгнило от дъждовете, които минаваха необезпокоявано през капещия покрив. Магазинерката беше дебела, бледа жена, която се движеше с усилие, но изглеждаше безразлична към страданието си. Запасите от храна се състояха от прашни кутии с избелели етикети, малко зърнени храни и няколко зеленчука, които гниеха в стари кошове пред вратата.

— Защо не махнете зеленчуците от слънцето? — попита веднъж Дагни. Жената я погледна неразбиращо, сякаш не можеше да разбере как може да се задава такъв въпрос.

— Винаги са си били там — с безразличие отговори тя.

Докато караше обратно към хижата, Дагни погледна нагоре към един планински поток, който падаше със страшна сила по стръмната гранитна стена, а пръските висяха като мъгла от дъги, огрени от слънцето. Мислеше си, че може да се построи водноелектрическа централа, достатъчно голяма, за да доставя енергия за хижата и за град Уудсток, който можеше да започне да произвежда, онези ябълкови дървета, които бяха необичайно много сред плътната растителност на склоновете, бяха останки от овощни градини, ами ако някой си ги вземе обратно и построи малко разклонение до най-близката железопътна линия… о, я стига!

— Днес няма керосин — каза магазинерката при следващото й пътуване до Уудсток. — В четвъртък вечерта валя, а когато вали, камионите не могат да минат през клисурата Феърфилд, пътят е наводнен, а камионът с керосина ще минава отново следващия месец.

— Ако знаете, че пътят се наводнява всеки път, когато вали, защо не вземете да го оправите?

Жената отговори:

— Пътят винаги си е бил така.

Докато караше обратно, Дагни спря на билото на един хълм и погледна прострелия се под нея селски пейзаж. Погледна клисурата Феърфилд, където селският път, виейки се из блатистата земя под нивото на реката, беше приклещен в процепа между два хълма. Щеше да е просто да се преминат тези хълмове, мислеше си тя, да се построи път от другата страна на реката, хората от Уудсток нямаше какво да правят, тя можеше да ги научи — да прокара път направо на югозапад, да спести мили, да ги свърже с щатската магистрала при товарното депо на… о, я стига!

След като се мръкна, тя прибра керосиновата лампа и седна в хижата на светлината на една свещ, слушайки музика от малкото портативно радио. Търсеше симфонични концерти и прекарваше стрелката бързо всеки път, когато чуеше дрезгавите звуци на новинарска емисия — не искаше никакви новини от града.

Не мисли за „Тагарт Трансконтинентал“, беше си казала тя през първата си нощ в хижата, не мисли за нея, докато не си в състояние да чуваш думите по същия начин като „Атлантик Саутърн“ или „Асошиейтед Стийл“. Но седмиците минаваха и раната така и не зарастваше. Струваше й се, че се бори с непредсказуемата жестокост на собствения си разум. Лежеше в леглото, унесена, после изведнъж се замисляше, че конвейерът на станцията за въглища в Уилоу Бенд, Индиана, е износен, беше го видяла от прозореца на вагона си при последното си пътуване, трябва да им каже да го сменят, иначе… после сядаше в леглото и викаше: „Стига!“ — и спираше, но оставаше будна през остатъка от нощта.

Седеше на прага на хижата при залез и наблюдаваше движението на листата, които се укротяваха в здрача, после виждаше искрите от светулките да се надигат от тревата, да просветват и да угасват във всяко смрачаващо се ъгълче, да мигат бавно, сякаш с миг предупреждение — бяха като светлините на семафорите, намигащи нощем по линията на… стига!

Ужасяваше се точно от тези моменти, когато не можеше да спре, моментите, когато, неспособна да остане права, сякаш изпитваше физическа болка, без граница, която да я отдели от болката в ума й, тя падаше на пода на хижата или на земята в гората и оставаше неподвижна, с лице, притиснато о стола или о някой камък, и се бореше да не закрещи, докато изведнъж те се оказваха толкова близо до нея и толкова реални, като тялото на любовник: двете линии на релсите, които бягаха към общата точка на хоризонта, предницата на локомотив, който разсичаше пространството с буквите ТТ, звукът на колелетата, които потракваха в подчертан ритъм под пода на вагона й, статуята на Нат Тагарт в чакалнята на терминала. Борейки се да не ги разпознава, да не ги чувства, с вкочанено тяло, мъчително търкайки лицето си с ръка, тя се опитваше да извлече цялата останала сила в съзнанието си и да я вложи в беззвучното, равно повторение на думите: преодолей го. Имаше дълги периоди на спокойствие, когато беше в състояние да се изправи срещу проблема си с безстрастната яснота, с която претегляше инженерен проблем. Но не можеше да намери отговор. Знаеше, че отчаяният й копнеж по железницата ще изчезне, ако се убеди, че е невъзможен или неприличен. Но копнежът идваше от увереността, че истината и правото са на нейна страна, че врагът е ирационалността и нереалността, че не може да си постави друга цел или да събере любовта да я достигне, когато истинското й достижение е било изгубено — не заради някаква висша сила, а заради грабливото зло, което постига всичко чрез безсилието си.

Можеше да се откаже от компанията, можеше да намери удовлетворение тук, в тази гора, но щеше да построи пътеката, да стигне до пътя долу, после да възстанови и пътя, сетне щеше да стигне до магазинерката в Уудсток и това щеше да е краят, а бялото, празно лице, което зяпаше вселената в застинала апатия, щеше да постави предела на усилията й. Защо? — чу се да вика силно. Нямаше отговор. Тогава стой тук, докато намериш отговор, мислеше си тя. Няма къде да отидеш, не можеш да мръднеш, нямаш зелена светлина, докато… докато не научиш достатъчно, за да избереш крайна спирка.

Имаше дълги, тихи вечери, когато емоцията, която я караше да стои неподвижно и да гледа недостъпната далечина отвъд избледняващата светлина на юг, беше самота и копнеж по Ханк Риърдън. Тя искаше да зърне неотстъпчивото му лице — уверено лице, което я гледа с недоловима усмивка. Но знаеше, че не може да го види, преди да спечели битката си. Усмивката му трябваше да се заслужи, беше предназначена за противник, който изправяше нейната сила срещу неговата, не за съсипан от болка нещастник, който би потърсил облекчение в тази усмивка и така би разрушил нейното значение. Той не можеше да й помогне да живее, не можеше да й помогне да реши с каква цел иска да продължи да живее.

Усещаше лека тревога от сутринта, когато беше отбелязала петнайсети май на календара си. Беше се насилила да слуша новините, от време на време — не беше чула да споменават името му. Страхът й за него беше последната й връзка с града, продължаваше да привлича очите й към хоризонта на юг и надолу по пътя в полите на хълма. Улавяше се, че го чака да дойде. Улавяше се, че се ослушва за звук на двигател. Но единственият звук, който понякога й даваше напразна надежда, беше внезапният плясък на крилете на някоя голяма птица, която прелиташе между клоните, към небето.

Имаше и една друга връзка с миналото, която още стоеше като нерешен въпрос: Куентин Даниълс и двигателят, който той се опитваше да възстанови. На 1 юни щеше да му дължи месечния чек. Трябваше ли да му каже, че е напуснала, че никога няма да има нужда от този двигател — нито тя, нито пък светът? Трябваше ли да му каже да спре и да остави останките на мотора да гният в някоя купчина боклук като тази, в която ги беше намерила? Не можеше да се насили да го направи. Струваше й се по-трудно, отколкото да напусне компанията. Този двигател, мислеше си, не беше връзка с миналото: той беше последната й връзка с бъдещето. Погубването му би било не убийство, а самоубийство: заповедта й да бъде спряна работата щеше да е нейният подпис под сигурността, че няма нищо, което ще търси занапред.

Но не е вярно, мислеше си тя, докато стоеше на вратата на хижата тази сутрин, на двайсет и осми май, не е вярно, че няма място в бъдещето за велики достижения на човешкия ум — никога не може да бъде вярно. Независимо какъв беше проблемът, това винаги щеше да й остане — това непоклатимо убеждение, че злото е неестествено и временно. Тази сутрин усещаше по-ясно от всякога сигурността, че грозотата на хората в града и грозотата на нейното страдание са преходни явления, докато усмихнатото усещане за надежда вътре в нея — докато гледаше окъпаната от слънцето гора, — чувството за безгранично обещание, беше постоянно и истинско.

Стоеше на вратата и пушеше. От стаята зад нея, от радиото, идваха звуците на симфония от времето на дядо й. Тя едва ги слушаше, усещаше единствено потока от акорди, който сякаш съпровождаше хармонично пътя на дима, който бавно се извиваше от цигарата й, заедно с движението на ръката, която я поднасяше до устните й. Затвори очи и остана неподвижна, усещайки лъчите на слънцето по тялото си. Това е достижението, мислеше си тя — да се наслаждавам на този момент, да не оставям никакъв спомен за болка да замъглява способността ми да чувствам, такава, каквато я усещам в момента — докато мога да съхраня това чувство, ще имам гориво, за да продължа.

Едва забеляза слабия звук, който дойде насред музиката, като пращенето на стар запис. Първото нещо, което достигна до съзнанието й, беше трепването на собствената й ръка, която отмести цигарата. То дойде заедно с осъзнаването, че шумът става все по-силен и че е шум от двигател. Сетне разбра, че не си е признавала колко е искала да чуе този звук, колко отчаяно е чакала Ханк Риърдън.

Чу собствения си смях — смирен, внимателен, тих, сякаш за да не обезпокои лекото бръмчене на въртящия се метал, който сега вече беше несъмнено звукът на кола, която се изкачваше по планинския път. Не можеше да види пътя — малкият отрязък между арката от клони в подножието на хълма беше единственото, което се виждаше, — но наблюдаваше изкачването на колата по усилващото се, властно напрежение на мотора по наклона и свиренето на гумите по завоите.

Колата спря под арката от клони. Тя не я позна — не беше черният „Хамънд“, а дълъг, сив кабриолет. Видя шофьора да излиза — беше човек, чието присъствие тук не беше възможно. Беше Франсиско д’Анкония. Шокът, който почувства, не беше разочарование, беше по-скоро чувство, че разочарованието нямаше смисъл. Беше готовност и странна, тържествена неподвижност, внезапната увереност, че се изправя срещу нещо непознато, но изключително сериозно.

Ловките движения водеха Франсиско към хълма; главата му беше изправена, гледаше нагоре. Видя я на вратата на хижата и спря. Тя не можеше да различи израза на лицето му. Остана неподвижен за дълго, с лице, вдигнато към нея. После продължи.

Тя почувства — сякаш го беше очаквала, — че това е сцена от нейното детство. Той идваше към нея, без да тича, движеше се нагоре с някаква победоносна, уверена готовност. Не, помисли си тя, това не беше тяхното детство, а бъдещето — такова, каквото можеше да го види тогава, в дните, когато го чакаше така, както се чака освобождаването от затвор. Беше като мигновено видение за утрин, която можеха да достигнат, ако мечтите й за живота бяха осъществени, ако и двамата бяха поели по пътя, по който тя беше толкова сигурна, че върви. Скована от удивление, тя стоеше и го гледаше, преживявайки момента не в името на настоящето, а като знак на почит към миналото им.

Когато той се приближи достатъчно и тя можеше да различи лицето му, видя израза на онази лъчиста веселост, която минава отвъд тържеството и известява великата невинност на човек, който си е заслужил правото да бъде с леко сърце. Той се усмихваше и си подсвиркваше някаква мелодия, която изглеждаше сякаш тече редом с дългия, гладък и възходящ полет на стъпките му.

Мелодията й се струваше далечно позната, тя усети, че е много подходяща за момента, и все пак й се стори, че в нея има нещо странно, нещо важно, само че не можеше да мисли за това в момента.

— Здрасти, Плужек!

— Здрасти, Фриско!

Тя знаеше — заради начина, по който я гледаше, заради бързото притваряне на очите, заради мигновеното изправяне на главата назад, заради лекото отпускане на устните му — в полуусмивка, полуизраз на безпомощност, сетне заради внезапната сила на ръцете му, когато я грабна, — че това е неволно, че не е възнамерявал да го прави, и че е неустоимо и е правилно и за двама им. Отчаяната ярост, с която я държеше, болезненият натиск на устните му върху нейните, ликуващото отстъпление на тялото му при допира на нейното не бяха форма на удоволствието от момента — знаеше, че никакъв физически глад не може да доведе един мъж до тук — знаеше, че е именно онова, което никога не беше чула от него, най-великото обяснение в любов, което човек може да направи. Независимо какво беше направил, за да разруши живота си — това все още беше Франсиско д’Анкония, в чието легло тя беше толкова горда да открие мястото си; независимо от това какви предателства беше срещнала в света — нейният възглед за живота беше истински и някаква неразрушима част от него беше останала у Франсиско. И в отговор нейното тяло отговаряше на неговото, ръцете и устните й го държаха, признаваха желанието й, изповядаха признанието, което винаги му беше давала и което винаги щеше да дава.

Сетне изминалите години се върнаха рязко в ума й, с пробождащата болка на знанието, че колкото по-велика е личността му, толкова по-ужасна е вината му, щом я разрушава. Тя се откъсна от него, поклати глава и каза в отговор и на двама им:

— Не.

Той стоеше и я гледаше, обезоръжен и усмихнат.

— Още не. Все още имаш много да ми прощаваш. Но сега вече мога да ти кажа всичко.

Тя никога не беше чувала тази ниска, останала без дъх нотка на безпомощност в гласа му. Той се бореше да си върне самоконтрола, в усмивката му имаше почти извинение — извинение на дете, което се моли за снизходителност, но имаше и веселостта на възрастен, заявление през смях, че не се налага да крие тази борба, тъй като се бори с щастието, а не с болката.

Тя се отдръпна от него, почувства, че емоцията я е изхвърлила преди собствената й съвест и сега въпросите я настигаха и се мъчеха да си пробият път под формата на думи.

— Дагни, мъчението, през което премина тук през последния месец… Отговори ми възможно най-честно… мислила ли си, че можеше да го понесеш преди дванайсет години?

— Не — отговори тя. Той се усмихна. — Защо ме питаш?

— За да откупя обратно дванайсет години от живота си, за които не искам да съжалявам.

— Какво искаш да кажеш? И… — въпросите й я настигнаха — какво знаеш за мъчението ми тук?

— Дагни, не започваш ли да прозираш, че аз бих могъл да знам всичко за него?

— Как… Франсиско! Какво си свиркаше, когато се изкачваше по хълма?

— А, така ли? Не знам.

— Беше петият концерт на Ричард Хали, нали?

— О… — той се сепна, сетне се усмихна на самия себе си и отговори сериозно: — Ще ти кажа по-късно.

— Как откри къде съм?

— И това ще ти кажа.

— Изтръгнал си го от Еди.

— Не съм виждал Еди повече от година.

— Той беше единственият, който знаеше.

— Не Еди ми каза.

— Не исках никой да ме намери.

Той се огледа бавно, тя видя очите му да се спират на пътеката, която беше построила, на посадените цветя, на новите керемиди на покрива. Той се разсмя, сякаш разбираше и това му причиняваше болка.

— Не трябваше да те оставят тук цял месец — каза той. — Боже, не трябваше! Това е първият ми провал в единствения момент, в който не искам да се провалям. Но не мислех, че си готова да напуснеш. Ако знаех, щях да те наблюдавам ден и нощ.

— Наистина ли? За какво?

— За да ти спестя… — той посочи работата й — … всичко това.

— Франсиско — тихо каза тя, — ако те засяга мъчението ми, не знаеш ли, че не искам да говориш за него, защото… — тя спря, никога не беше му се оплаквала през всичките тези години, и сега каза, с равен глас, само: — … не искам да го чувам?

— Защото аз съм единственият човек, който няма право да говори за това? Дагни, ако мислиш, че не знам колко съм те наранил, ще ти кажа за годините, когато… Но всичко свърши. О, скъпа, свърши!

— Така ли?

— Прости ми, не бива да казвам това. Не и преди ти да го кажеш — той се опитваше да контролира гласа си, но щастливият израз беше отвъд способността му да се контролира.

— Да не би да си щастлив, защото изгубих всичко, за което живеех? Добре, ще го кажа, ако това си дошъл да чуеш: ти беше първото нещо, което изгубих — забавно ли ти е сега да видиш, че съм изгубила и останалото?

Той погледна право в нея, с очи, присвити с такава искрена сила, че погледът беше почти заплаха, и тя разбра, че каквото и да са представлявали за него тези години, „забавно“ беше единствената дума, която нямаше право да споменава.

— Наистина ли го мислиш? — попита той. Тя прошепна:

— Не…

— Дагни, никога не можем да изгубим нещата, за които живеем. Може да се наложи да променяме формата им от време на време, ако сме направили грешка, но целта си остава същата и формите си остават наш избор.

— Точно това си повтарям от един месец насам. Но няма никакъв открит път към каквато и да е цел.

Той не отговори. Седна на един камък до вратата на хижата, загледан в нея така, сякаш не искаше да изпусне нито една сянка от реакция на лицето й.

— Какво мислиш за хората, които напуснаха и изчезнаха? — попита той.

Тя вдигна рамене с лека усмивка на безпомощна тъга и седна на земята до него.

— Знаеш ли — каза тя, — мислех, че има някакъв разрушител, който идва за тях и ги кара да напускат. Но предполагам, че няма такъв. Имаше моменти през този месец, когато почти исках да дойде и за мен. Но никой не дойде.

— Нима?

— Не. Мислех, че им показва някаква невероятна причина, която да ги накара да предадат всичко, което са обичали. Но това не е било необходимо. Знам как са се чувствали. Вече не мога да ги обвинявам. Онова, което не знам, е как са се научили да съществуват след това — ако някой от тях изобщо още е жив.

— Чувстваш ли, че си предала „Тагарт Трансконтинентал“?

— Не, аз… чувствам, че щях да я предам, ако бях останала на работа.

— Така е.

— Ако се бях съгласила да служа на мародерите… щях да им предам самия Нат Тагарт. Не можех. Не можех да позволя неговото достижение — и моето — да завърши при мародерите, като наша крайна цел.

— Не, не си могла. Това ли наричаш безразличие? Мислиш ли, че обичаш железницата по-малко, отколкото преди месец?

— Мисля, че бих дала живота си за още една година в компанията… Но не мога да се върна.

— Значи знаеш какво са чувствали всички онези хора, които напуснаха, и какво са обичали, когато са се предали?

— Франсиско — попита тя, без да го гледа, с наведена глава, — защо ме попита дали съм щяла да се откажа преди дванайсет години?

— Не се ли сещаш за коя нощ говоря — същата, за която и ти?

— Да… — въздъхна тя.

— Именно в онази нощ се отказах от „Д’Анкония мед“.

Бавно, с усилие, тя премести глава и погледна към него. Лицето му имаше същия израз, който беше видяла и тогава, на следващата сутрин преди дванайсет години: израз на усмивка, въпреки че не се усмихваше, спокойния вид на победа над болката, на гордостта на мъжа от цената, която е платил, и от това, за което си е струвало да я плати.

— Но ти не си се отказал — каза тя. — Не си напуснал. Все още си президент на „Д’Анкония мед“, само че тя вече не значи нищо за теб.

— Значи също толкова много, колкото и през онази нощ.

— Тогава как можа да позволиш да се разпадне?

— Дагни, ти имаш по-голям късмет от мен. „Тагарт Трансконтинентал“ е крехка, прецизна машина. Без теб няма да издържи дълго. Не може да се управлява с робски труд. Те милостиво ще я разрушат вместо теб и няма да ти се налага да я видиш как обслужва мародерите. Но добиването на медна руда е по-проста работа. „Д’Анкония мед“ можеше да оцелее още много поколения мародери и роби. Жестоко, мизерно, неадекватно, но щеше да оцелее и да им помогне и те да оцелеят. Трябваше да я разруша самият аз.

— Ти… какво?

— Разрушавам „Д’Анкония мед“ — съзнателно, решително, планирано, със собствените си ръце. Трябва да го планирам също толкова внимателно и да работя също толкова усилено, сякаш произвеждам състояние, за да не им позволя да забележат и да ме спрат, за да не им дам да си присвоят мините, преди да е станало достатъчно късно. Всички усилия и енергия, които се надявах да посветя на „Д’Анкония мед“, сега ги посвещавам… не на растежа й. Ще унищожа всяко парче от нея, всяка стотинка от състоянието си, всеки грам мед, който може да храни мародерите. Няма да я оставя така, както я намерих, а така, както я е намерил Себастиан д’Анкония — и тогава нека се опитат да съществуват без него или без мен!

— Франсиско! — извика тя. — Как можа да се принудиш да го направиш?

— Със силата на същата любов като твоята — спокойно отговори той: — моята любов към „Д’Анкония мед“, към духа, чиято форма беше тя. Беше — и някой ден отново ще бъде.

Тя седеше неподвижна, опитвайки се да осъзнае пълния смисъл на това, което сега й въздействаше единствено като вцепеняващ шок. В тишината музиката на симфонията по радиото продължаваше да звучи, и ритъмът на струните стигаше до нея като бавни, тържествени стъпки, докато се опитваше да види отведнъж целия развой на дванайсетте години: измъченото момче, което викаше за помощ на гърдите й, мъжът, който седеше на пода в хола, играеше на топчета и се смееше на разрухата на големите индустрии, мъжът, който викаше „Любов моя, не мога!“ докато отказваше да й помогне, мъжът, който вдигна тост в един тъмен бар за годините, през които Себастиан д’Анкония е трябвало да чака…

— Франсиско… при всички предположения, които се опитвах да правя за теб… никога не съм мислела за това… Никога не съм мислила, че ти си един от напусналите.

— Аз бях един от първите.

— Мислех си, че винаги изчезват…

— А аз не изчезнах ли? Не беше ли това най-лошото, което ти причиних — че те оставих да гледаш един евтин плейбой, който не беше онзи Франсиско д’Анкония, когото познаваш?

— Да — прошепна тя — само че най-лошото беше, че не можех да повярвам… Никога не повярвах… Всеки път, когато те виждах, виждах онзи Франсиско д’Анкония…

— Знам. Знам и какво ти струваше. Опитах се да ти помогна да разбереш, но беше твърде рано да ти казвам. Дагни, ако бях ти казал онази нощ, или в деня, когато дойде да ме заклеймиш заради мините „Сан Себастиан“, че не съм прост безделник, че съм се отделил, за да ускоря разрушаването на всичко, което и двамата смятахме за свещено, разрушаването на „Д’Анкония мед“, на „Тагарт Трансконтинентал“, на „Уайът Ойл“, на „Риърдън Стийл“ — щеше ли да ти е по-лесно да го приемеш?

— Щеше да е по-трудно — прошепна тя. — Не съм сигурна, че дори и сега мога да го приема. Нито твоя начин за изолация, нито моя собствен… Но Франсиско — тя изведнъж отметна глава и го погледна — ако това е била твоята тайна, то от целия ад, който е трябвало да преживееш, аз…

— О, да, скъпа, да, ти беше най-лошото! — това беше отчаян вик, а смехът и облекчението признаваха цялата агония, който той искаше да изтрие. Грабна ръката й, притисна устните си до нея, после лицето, за да не й позволи да види отражението на годините и онова, което са представлявали те за него. — Ако има някаква компенсация, каквато няма… каквото и да съм те накарал да изстрадаш, така платих и аз за него… като знаех какво ти причинявам и че трябва да го направя… и да чакам, да чакам… Но всичко свърши.

Той вдигна глава с усмивка, погледна надолу към нея и тя видя покровителствена нежност да изгрява на лицето му, това я накара да разбере какво отчаяние чете той в нейното.

— Дагни, не мисли за това. Няма да изтъквам страданието си като извинение. Каквито и причини да съм имал, знаех какво правя и те нараних ужасно. Ще ми трябват години, за да го наваксам. Забрави… — тя знаеше какво има предвид, онова, което и прегръдката му признаваше — забрави онова, което не съм казал. От всички неща, които трябва да ти кажа, това ще е последното — но очите му, усмивката, хватката на пръстите му върху китката й го казваха въпреки волята му. — Понесла си твърде много, а има и още много, което трябва да се научиш да разбираш, за да изчезне всеки белег от мъчението, което никога не е трябвало да понасяш. Всичко, което има значение сега, е, че си свободна да се възстановиш. И двамата сме свободни, свободни от мародерите, недосегаеми.

Тя каза тихо и тъжно:

— Тъкмо заради това дойдох — за да се опитам да разбера. Но не мога. Изглежда ми чудовищно грешно да предам света на мародерите, и чудовищно грешно е да живея под тяхна власт. Нито мога да се предам, нито да се върна. Не мога да съществувам без работа, но не мога и да работя като крепостен селянин. Винаги съм мислила, че всяка битка е приемлива — всичко, освен отстъплението. Не съм сигурна, че сме прави да напускаме, и ти, и аз, когато трябва да се сражаваме с тях. Но няма как да се борим. Ако останем, е отстъпление, ако си тръгнем — пак е отстъпление. Не знам вече кое е правилно.

— Провери предпоставките си, Дагни. Противоречия не съществуват.

— Но не мога да намеря отговор. Не мога да те осъдя за това, което правиш, и все пак изпитвам ужас — възхищение и ужас едновременно. Ти, наследникът на д’Анкония, който можеше да надминеш всичките си предци с цялата им удивителна производителна сила, сега си обърнал недостижимите си способности към разрушението. А аз — аз си играя с павета и керемиди, докато една трансконтинентална железопътна система се разпада в ръцете на дребни политикани. И все пак и двамата бяхме от онези, които определяха съдбата на света. Ако сме позволили да се стигне дотук, то вината трябва да е била наша. Но не мога да видя къде сме сбъркали.

— Да, Дагни, вината беше наша.

— Защото не работехме достатъчно усилено?

— Защото работехме твърде усилено и взимахме твърде евтино.

— Какво искаш да кажеш?

— Никога не поискахме единствената отплата, която светът ни дължеше, и позволихме на най-великата си награда да отиде при най-лошите сред хората. Грешката е направена преди векове, направена е от Себастиан Д’Анкония, от Нат Тагарт, от всеки, който е хранил света и не е получил благодарност в замяна. Не знаеш вече кое е правилно? Дагни, това не е битка за материални блага. Става въпрос за морална криза, най-голямата, пред която светът някога се е изправял, последната. Нашето време е върховата точка на вековете зло. Трябва да сложим край на това веднъж завинаги, или да загинем — ние, хората на ума. Вината беше наша. Произведохме богатството на света, но позволихме на враговете си да напишат неговия морален кодекс.

— Но ние никога не сме приемали техния кодекс. Живеехме според собствените си стандарти.

— Да — и плащахме откуп за това. И материален, и духовен — в пари, които нашите врагове получаваха, но не заслужаваха, и в почести, които ние заслужавахме, но не получихме. Това беше вината ни — че бяхме готови да плащаме. Поддържахме човечеството живо, и все пак позволихме на хората да ни презират и да боготворят нашите разрушители. Позволихме им да боготворят некомпетентността и бруталността, получателите и прахосниците на незаслуженото. Като приемахме наказания не заради някакви грехове, а заради добродетелите си, ние предадохме нашия кодекс и направихме техния възможен. Дагни, техният морал е на похитители. Използват любовта ти към добродетелта като заложник. Знаят, че ще понесеш всичко, за да можеш да работиш и да произвеждаш, защото знаеш, че достиженията са най-висшата морална цел на човека, че той не може да съществува без тях, и любовта ти към добродетелта е и любов към живота. Те разчитат на теб да поемеш всеки товар. Разчитат на теб да смяташ, че никое усилие не е твърде голямо, когато служиш на любовта си. Дагни, твоите врагове те унищожават чрез собствената ти сила. Твоята щедрост и издръжливост са единствените им оръжия. Твоята невъзнаградена нравственост е единственият контрол, който могат да ти наложат. Те го знаят. Ти не. Денят, в който ще го откриеш, е единственото нещо, от което се ужасяваш. Трябва да се научиш да ги разбираш. Няма да се освободиш от тях, докато не го направиш. Но когато това стане, ще стигнеш до такава степен на правдив гняв, че по-скоро ще взривиш всяка релса на „Тагарт Трансконтинентал“, отколкото да я оставиш да ги обслужва!

— Но да им оставя всичко! — простена тя. — Да го изоставя… Да изоставя „Тагарт Трансконтинентал“… когато… тя е почти като живо същество…

— Беше. Вече не е. Остави им я. Няма да им донесе полза. Остави я. Нямаме нужда от нея. Можем да я възстановим. Те не могат. Ние ще оцелеем без нея. Те няма.

— И сме докарани до там да се отказваме и да се предаваме!

— Дагни, тъкмо ние, които сме наричани „материалисти“ от убийците на човешкия дух, ние сме единствените, които знаят каква малка стойност или значение притежават материалните обекти като такива, защото именно ние създаваме тази стойност и значение. Можем да си позволим да се откажем от тях за малко, за да отвоюваме нещо много по-скъпоценно. Ние сме душата на онова, на което железниците, медните мини, стоманодобивните заводи и петролните кладенци са тяло — и те са живи същества, които пулсират денем и нощем, като собствените ни сърца, със свещената функция да поддържат човешкия живот, но само докато остават наше тяло, докато представляват изражението, наградата и собствеността на достижението. Без нас те са трупове и единственият им продукт е отрова, не богатство или храна, отровата на разлагането, която превръща хората в орди грабливи диваци. Дагни, научи се да разбираш същността на собствената си сила и ще разбереш парадокса, който виждаш сега около себе си. Ти не трябва да зависиш от материални придобивки, те зависят от теб, ти ги създаваш, ти притежаваш единственото средство за производство. Където и да си, ти винаги ще бъдеш в състояние да произвеждаш. Но крадците, според собствената си теория, са в отчаяна, постоянна, вродена нужда, и то от сляпата милост на материята. Защо не приемеш думите им на сериозно? Имат нужда от железопътни линии, фабрики, мини, двигатели, които не могат да направят или управляват. От каква полза ще им бъде железопътната ти компания без теб? Кой я държи цяла? Кой я пази жива? Кой я спасява всеки път? Да не би да е брат ти Джеймс? Кой храни него? Кой храни мародерите? Кой произвежда оръжията им? Кой им дава средствата да те поробят? Невъзможно представление — мърляви, малки некадърници да контролират продуктите на гения — кой го направи възможно? Кой подкрепи враговете ти, кой изкова веригите ти, кой разруши достиженията ти?

Движението, което я изхвърли нагоре беше като мълчалив вик. Той скочи на крака с дълго сдържаната енергия на избликващ поток, а гласът му продължаваше напред в безмилостен триумф:

— Започваш да виждаш, нали? Дагни! Остави им скелета на железницата, остави им ръждясалите релси, изгнилите траверси и пробитите локомотиви, но не им оставяй ума си! Не им оставяй ума си! Съдбата на света зависи от това решение!

— Дами и господа — каза паникьосаният глас на един радиоговорител, който прекъсна акордите на симфонията, — прекъсваме това предаване, за да ви представим специален новинарски бюлетин. Най-голямата катастрофа в историята на железниците е станала в ранните часове днес на основната линия на „Тагарт Трансконтинентал“ в Уинстън, Колорадо, и е разрушила прочутия тунел на „Тагарт“!

Писъкът й беше като писъците, които отекнаха в последния момент в тъмнината на тунела. Звукът му остана в него до края на новините, докато двамата изтичаха до радиото в хижата и останаха, обзети от еднакъв ужас, тя — втренчена в радиото, той — загледан в лицето й.

— Подробностите бяха получени от Люк Бейл, огняр на луксозния основен влак на „Тагарт“, „Комет“, който е открит в безсъзнание на западния вход на тунела тази сутрин и който, изглежда, е единственият оцелял от катастрофата. Вследствие на някакво поразително нарушение на правилата за безопасност, при обстоятелства, които не са напълно изяснени, „Комет“, на път за Сан Франсиско, е бил изпратен в тунела с парен локомотив. Тунелът на „Тагарт“, дълъг осем мили, прекосява върха на Скалистите планини и се смята за инженерно достижение, което не може да бъде постигнато в наши дни. Построен е от внука на Натаниел Тагарт, във великата ера на чистия, бездимен дизелово-електрически локомотив. Вентилационната система на тунела не е проектирана да се справя с тежкия дим и изпаренията от парните локомотиви, и на всеки железничар в района е било известно, че да се изпрати влак в тунела с такъв локомотив би означавало смърт от задушаване за всички на борда. „Комет“ обаче е получил нареждане да продължи напред. Съгласно огняря Бийл, въздействието на изпаренията започнало да се усеща, когато влакът бил на около три мили навътре в тунела. Механикът Джон Скот отворил напълно клапата, в отчаян опит да набере скорост, но старият, износен локомотив не можел да изнесе теглото на дългия влак по наклона на коловоза. Борейки се със сгъстяващите се изпарения, механикът и огнярят едва успели да насилят пробития парен котел до скорост от четиридесет мили в час, когато пътник, несъмнено подтикнат от паниката на задушаването, дръпнал внезапната спирачка. Внезапното спиране вероятно е счупило въздухопровода на локомотива, така че влакът не успял да тръгне отново. От вагоните се чували писъци. Пътниците чупели стъкла. Механикът Скот се борил трескаво, за да подкара отново локомотива, но припаднал върху клапана, победен от изпаренията. Огнярят Бийл изскочил от локомотива и побягнал. Виждал западния изход, когато чул тътена на експлозията. Това е последното нещо, което помни. Останалата част от историята научихме от железничарите на гара Уинстън. Оказва се, че специален военен товарен влак, пътуващ на запад и превозващ тежък товар от експлозиви, не е бил предупреден за присъствието на „Комет“ на линията точно пред него. И двата влака са се движели със закъснение и са нарушавали разписанията си. Вероятно военният влак е получил нареждане да продължи напред без оглед на сигнализацията, защото сигналната система в тунела не е работела. Твърди се, че въпреки ограниченията на скоростта и честите повреди на вентилационната система, е било безмълвно правило за механиците да се движат с пълна скорост, когато са в тунела. Доколкото може да се установи в момента, „Комет“ е спрял точно след мястото, където в тунела има остър завой. Смята се, че всички на борда са били вече мъртви по това време. Съмнително е дали механикът на специалния товарен влак, който е завивал с осемдесет мили в час, е щял да забележи навреме сигналния прозорец на последния вагон на „Комет“, който е бил ярко осветен при напускането на гара Уинстън. Знае се, че товарният влак се е блъснал в задния край на „Комет“. Експлозията от товара му е счупила прозорците на ферма на пет мили разстояние и е съборила такова количество скала върху тунела, че спасителните екипи все още не могат да стигнат и на три мили от последното известно местоположение на двата влака. Не се очаква да се намерят оцелели, нито пък тунелът на „Тагарт“ някога да бъде възстановен.

Тя стоеше неподвижно. Изглеждаше така, сякаш вижда не стаята около себе си, а сцената в Колорадо. Внезапното й движение беше рязко, като конвулсия. С решителността на сомнамбул тя се хвърли да търси чантата си, сякаш тя беше единственият предмет в света, грабна я, хвърли се към вратата и побягна.

— Дагни! — извика той. — Не се връщай! — викът вече нямаше власт да я достигне, сякаш той крещеше през всички онези мили, които ги отделяха от Колорадо. Затича се след нея, хвана я за лакътя и изкрещя: — Не се връщай! Дагни! В името на всичко свято за теб, не се връщай!

Тя гледаше така, сякаш не знаеше кой е. Ако се съревноваваха за физическо надмощие, той можеше да счупи костите на ръцете й без усилие. Но със силата на живо същество, което се бори за живота си, тя се изтръгна толкова яростно, че за момент го извади от равновесие. Когато той отново стъпи стабилно, тя вече тичаше надолу по хълма — както и той беше тичал при алармената сирена в завода на Риърдън, — тичаше към колата си на пътя.

Оставката му лежеше на бюрото пред него — и Джеймс Тагарт седеше, вторачен в нея, прегърбен от омраза. Чувстваше се сякаш именно това парче хартия беше неговият враг, а не думите на него — самият лист и мастилото, което беше придало на думите материална завършеност. Винаги беше гледал на мислите и на думите като на нещо неокончателно, но материалната форма беше онова, от което беше бягал цял живот: ангажимент.

Не беше решил да напуска, не и наистина, мислеше си — беше продиктувал оставката си с мотив, който беше определил пред себе си само като „за всеки случай“. Усещаше, че писмото е някаква форма на защита, но още не беше го подписал — това пък беше собствената му защита срещу защитата. Омразата му беше насочена към онова, което го беше накарало да чувства, че няма да може да удължава този процес безкрайно.

Беше получил новините за катастрофата в осем часа същата сутрин, а беше пристигнал в кабинета си към обяд. Някакъв инстинкт, породен от причини, които разбираше, но полагаше всички възможни усилия да не разбира, му беше подсказал, че този път трябва да е там. Хората, които бяха неговите белязани карти в тази игра, която знаеше как да води, ги нямаше. Клифтън Лоуси се беше барикадирал зад изявлението на лекар — че господин Лоуси страда от сърдечно заболяване, което прави невъзможно обезпокояването му в момента. Казаха, че един от заместник-директорите на „Тагарт“ е тръгнал за Бостън миналата вечер, а другият бил извикан неочаквано в анонимна болница, за да посети баща си, за чието съществуване никой не беше подозирал. Нямаше отговор от дома на главния инженер. Вицепрезидентът, натоварен с връзките с обществеността, не можеше да бъде открит.

Докато караше към офиса си, Тагарт беше видял черните букви на заглавията по вестниците. Вървейки по коридорите на „Тагарт Трансконтинентал“, беше чул от високоговорителя на радиото в някакъв кабинет един глас; глас, който очакваш да чуеш по тъмните улични кьошета — гласът крещеше искания за национализация на железниците. Беше прекосил коридорите с шумни стъпки, за да го видят, но бързо, за да не го спрат и да не го разпитват. Беше заключил вратата на кабинета си, нареждайки на секретаря си да не допуска нито един човек или телефонно обаждане и да казва на всички, че господин Тагарт е зает.

След това седна зад бюрото си, сам с пълния си ужас. Чувстваше се хванат в някаква тайна килия, чиято ключалка не може да се счупи никога — сякаш беше изложен пред погледите на целия град под него, надявайки се, че ключалката ще издържи вечно. Трябваше да бъде тук, в този кабинет, това се изискваше от него, трябваше да стои безцелно и да чака — да чака неизвестното да се стовари върху него и да определи действията му, а ужасът беше едновременно от това кой ще дойде за него и защо никой не идваше — никой, който да му каже какво да прави.

Звънящите телефони в общия офис звучаха като викове за помощ. Той гледаше вратата с чувство за отмъщение и триумф при мисълта за всички тези гласове, победени от безобидната фигура на секретаря му — млад мъж, специализиран единствено в изкуството на измъкването, което практикуваше със сивата, гумена мекушавост на аморален човек. Гласовете, мислеше си Тагарт, идват от Колорадо, от всеки център по системата на „Тагарт“, от всеки кабинет в сградата около него. Беше в безопасност дотогава, докато не се налагаше да ги чува.

Емоциите му се бяха сгъстили в неподвижна, монолитна, мътна топка вътре в него — непробиваема от мисълта за хората, които работеха по системата на „Тагарт“ — тези хора бяха просто противници, които трябваше да надхитри. По-острият пристъп на страх идваше от мисълта за хората от борда на директорите, но писмото с оставката му беше неговата аварийна стълба, с чиято помощ щеше да ги изостави в огъня. Най-силният страх идваше от мисълта за хората във Вашингтон. Ако се обадеха, трябваше да отговори — гуменият му секретар знаеше чии гласове отменяха заповедите му. Но от Вашингтон не се обадиха.

Страхът преминаваше през него на нередовни спазми, които пресушаваха устата му. Не знаеше от какво се ужасява. Знаеше, че заплахата не идва от радиото. Онова, което изпита при звука на лаещия глас, беше по-скоро ужас, който той усети, защото го очакваше — един вид задължение, нещо, което вървеше заедно с позицията му, като висококачествените костюми и речите по официални обеди. Но под него той чувстваше и промъкващата се малка надежда — ловка и потайна като хлебарка, ако тази заплаха се осъществеше, тя щеше да реши всичко, да го спаси от взимането на решение, да го спаси от това да подпише писмото… вече нямаше да е президент на „Тагарт Трансконтинентал“, нито пък някой друг… нито пък някой друг…

Той седеше, гледайки бюрото си, а очите и умът му не бяха на фокус. Сякаш беше потопен в мъгла и се бореше да не й позволи да достигне до каквато и да е окончателна форма. Онова, което съществува, има идентичност; той можеше да не му позволи да съществува, като откаже да го идентифицира. Не проследи събитията в Колорадо, не се опита да разбере причината за тях, не взе под внимание последствията им. Не мислеше. Оловната топка на емоцията беше като физическа тежест върху гърдите му, изпълваше съзнанието му и го освобождаваше от отговорността на мисленето. Топката беше омраза — омраза като единствен отговор, като единствена реалност, омраза без обект, причина, начало или край, омраза като претенция към Вселената, като оправдание, като право и абсолют.

Писъкът на телефоните отекваше в тишината. Той знаеше, че тези молби за помощ не са насочени към него, а към същество, чиято форма той беше откраднал. Именно тази форма откъсваха сега от него виковете — той се чувстваше така, като че звъненето вече не беше звук, а поредица от удари по черепа му. Обектът на омразата му започваше да придобива форма, сякаш предизвикана от звънците. Солидната топка експлодира в него и го захвърли сляпо към действие. Той се втурна вън от стаята, не обръщайки внимание на лицата наоколо, изтича по коридорите до оперативния отдел и до преддверието на кабинета на оперативния вицепрезидент.

Вратата на кабинета беше отворена: той видя небето в големите прозорци зад празното бюро. След това забеляза персонала около себе си и русата глава на Еди Уилърс в стъклената му клетка. Той тръгна целенасочено направо към Еди Уилърс, отвори със замах вратата и от прага извика така, че цялата стая да го види и чуе:

— Къде е тя?

Еди Уилърс се изправи бавно на крака и се вторачи в Тагарт с някакво странно, покорно любопитство — като че това беше още един феномен, достоен за наблюдение, сред всички други безпрецедентни неща, които беше наблюдавал. Не отговори.

— Къде е тя?

— Не мога да ти кажа.

— Слушай, твърдоглав дребен никаквец, не е време за церемонии! Ако се опитваш да ме убедиш, че не знаеш къде е, не ти вярвам! Знаеш и ще ми кажеш, иначе ще те докладвам на Комисията по унификация! Ще им се закълна, че знаеш, да се опитат да докажат, че не е така!

В гласа на Еди имаше леко учудване, когато отговори:

— Никога не съм се опитвал да твърдя, че не знам къде е, Джим, напротив, знам. Но няма да ти кажа.

Виковете на Тагарт се извисиха до някакъв пронизителен, безсилен звук, който признаваше погрешните му сметки:

— Разбираш ли какво казваш?

— Ама разбира се.

— Ще го повториш ли — той махна към стаята — пред тези свидетели?

Еди повиши леко глас, повече за точност и яснота, отколкото за сила:

— Знам къде е. Но няма да ти кажа.

— Признаваш, че си съучастник, който прикрива и помага на дезертьор?

— Щом така искаш да го наречеш.

— Но това е престъпление! Това е престъпление срещу народа. Знаеш ли това?

— Не.

— Това е противозаконно!

— Да.

— Намираме се в извънредна ситуация! Нямаш право на никакви лични тайни! Криеш жизненоважна информация! Аз съм президентът на тази компания! Нареждам ти да ми кажеш! Не можеш да откажеш да се подчиниш на заповед! Това е углавно престъпление! Разбираш ли?

— Да.

— И отказваш?

— Да.

Годините упражнения бяха научили Тагарт да наблюдава всяка публика около себе си, без да му личи. Той видя изопнатите, затворени лица на персонала — лица, които не бяха негови съюзници. Всички носеха израз на отчаяние, освен лицето на Еди Уилърс. „Феодалният крепостник“ на „Тагарт Трансконтинентал“ беше единственият, който изглеждаше незасегнат от нещастието. Той гледаше Тагарт с безжизнен, осъзнат поглед на ученик, изправен пред наука, с която никога не е искал да се занимава.

— Осъзнаваш ли, че си предател? — изрева Тагарт.

Еди попита спокойно:

— На кого?

— На народа! Прикриването на дезертьор е предателство! Икономическо предателство! Твоят дълг да храниш хората е на първо място, над всичко друго! Всички обществени институции го твърдят! Не знаеш ли? Не знаеш ли какво ще ти направят?

— А ти не виждаш ли, че изобщо не ми пука?

— О, така ли? Ще предам това на Комисията по унификация! Ще накарам всички тези свидетели да докажат, че си казал…

— Не се занимавай със свидетелите, Джим. Не ги въвличай. Ще напиша всичко, което казах, ще го подпиша и можеш да го занесеш на Комисията.

Внезапното избухване в гласа на Тагарт прозвуча така, сякаш са го зашлевили:

— Кой си ти, че да заставаш срещу правителството? Кой си ти, мизерен малък офисен плъх, че да преценяваш националната политика и да имаш собствено мнение? Да не мислиш, че страната има време да се занимава с твоите мнения, желания или със скъпоценната ти дребна съвест? Ще научиш един урок, всички ще го научите, разглезени, егоистични, недисциплинирани чиновничета, дето се перчите така, сякаш тия глупости за правата ви са сериозни! Ще научите, че това не е времето на Нат Тагарт!

Еди не каза нищо. За един миг те останаха така и се гледаха през бюрото. Лицето на Тагарт беше изкривено от ужас, а това на Еди оставаше строго и ведро. Джеймс Тагарт вярваше напълно в съществуването на хора като Еди Уилърс — Еди Уилърс не можеше да повярва в съществуването на такива като Джеймс Тагарт.

— Да не мислиш, че народът ще се занимава с твоите или с нейните желания? — извика Тагарт. — Неин дълг е да се върне обратно! Неин дълг е да работи! Какво ни е грижа дали иска да работи или не? Имаме нужда от нея!

— Имаш ли, Джим?

Импулс на инстинкт за самозащита накара Тагарт да отстъпи крачка назад заради точно този тон, много тих тон, в гласа на Еди Уилърс. Но Еди не понечи да го последва. Той остана прав зад бюрото, внушавайки цивилизованата традиция на бизнес кабинетите.

— Няма да я намериш — каза той. — Тя няма да се върне. Радвам се, че няма да го направи. Можеш да умреш от глад, да затвориш компанията, можеш да ме хвърлиш в затвора и да накараш да ме разстрелят — какво значение има? Няма да ти кажа къде е. Дори и да видя цялата страна да се срива, пак няма да ти кажа. Няма да я намериш. Няма…

Извърнаха се при звука от отварянето на входната врата. На прага стоеше Дагни Тагарт.

Носеше измачкана памучна рокля, косата й беше разрошена от часовете каране. Спря, за да се огледа наоколо, сякаш за да си върне контрола над мястото, но очите й не разпознаваха хората, просто преминаха през стаята, сякаш инвентаризираха набързо неодушевени предмети. Лицето й не беше онова, което помнеха — беше остаряло, но не в чертите си, а заради неподвижния, оголен поглед, лишен от всяко друго качество, освен от безмилостност.

И все пак първата им реакция, преди шока и учудването, беше една-единствена емоция, която премина през стаята като въздишка на облекчение. Четеше се по всички лица, освен едно: Еди Уилърс, който единствен беше останал спокоен преди миг, рухна с лице върху бюрото си — не издаде звук, но раменете му се движеха от хлипове.

Лицето й не показваше отношение към никого, не изказваше поздрав, сякаш присъствието й там беше неизбежно и не бяха необходими думи. Тя тръгна направо към вратата на кабинета си, когато премина покрай секретарката, каза с глас като автомат — нито груб, нито внимателен:

— Прати Еди при мен.

Джеймс Тагарт пръв се раздвижи, сякаш се ужасяваше да не я изгуби от поглед. Той се втурна след нея с вик:

— Нищо не можех да направя! — сетне, когато животът се върна в него, неговият собствен, нормален живот, той изкрещя: — Вината беше твоя! Ти го направи! Ти си виновна! Защото напусна!

Той се чудеше дали викът му е бил илюзия в собствените му уши. Лицето й оставаше безизразно, но се беше обърнала към него: гледаше го така, сякаш звуците са достигнали до нея, но не и думите, не и мисловната връзка. Онова, което той почувства за секунда, беше най-близкият му досег с усещането, че не съществува. Сетне видя едва доловима промяна в лицето й — просто индикация, че забелязва човешко присъствие, — но тя гледаше някъде покрай него. Той се обърна и видя, че Еди Уилърс е влязъл в кабинета. В очите му имаше следи от сълзи, но той не се опитваше да ги скрие — стоеше изправен, сякаш сълзите или каквото и да е притеснение или извинение за тях бяха без значение както за самия него, така и за нея. Тя каза:

— Обади се на Райън, кажи му, че съм тук, после ми дай да говоря с него.

Райън беше старшият управител на Централния район на компанията. Еди й даде знак, като не отговори веднага, но после каза с глас, равен като нейния:

— Райън го няма, Дагни. Напусна миналата седмица.

Не забелязваха Тагарт, както не забелязваха и мебелите наоколо. Тя дори не беше го удостоила с това да му нареди да напусне кабинета й. Като паралитик, несигурен в подчинението на мускулите си, той събра сили и се измъкна навън. Но беше сигурен какво е първото, което трябва да направи: хукна към кабинета си, за да унищожи оставката си.

Тя не забеляза излизането му — гледаше Еди.

— Ноулънд тук ли е?

— Не. Напусна.

— Андрюс?

— Напусна.

— Макгайър?

— Напусна.

Той продължи тихо да изрежда имената на онези, за които знаеше, че тя ще потърси — най-необходимите в този час, които бяха напуснали и изчезнали през последния месец. Тя слушаше без учудване и емоции, както човек слуша списъка с жертви от битка, където всички са осъдени и няма значение кое име пада първо. Когато Еди свърши, тя не коментира, а попита:

— Какво е направено от сутринта?

— Нищо.

— Нищо?

— Дагни, всеки стажант тук можеше да издава заповеди от сутринта, и всички щяха да му се подчинят. Но дори и стажантите знаят, че който направи първия ход днес, ще бъде държан отговорен за бъдещето, настоящето и миналото, когато започне прехвърлянето на отговорността. Няма да спаси системата, по-скоро ще изгуби работата си в момента, в който спаси един отдел. Нищо не е направено. Стоим неподвижно. Каквото още се движи, се движи заради нечие сляпо предположение — по линиите не знаят дали трябва да се движат или да спрат. Някои влакове се задържат по гарите, други продължават и чакат да бъдат спрени, преди да стигнат до Колорадо. Както решат местните диспечери. Директорът на терминала долу е отменил целия трансконтинентален трафик за днес, включително „Комет“ за тази вечер. Не знам какво прави директорът в Сан Франсиско. Само аварийните екипи работят. В тунела. Все още са много далеч от катастрофата. Не мисля, че ще стигнат по-близо.

— Обади се на директора на терминала и му кажи да върне всички трансконтинентални влакове обратно по разписание, включително „Комет“ за довечера. После се върни.

Когато се върна, тя се беше навела над картите, които беше разтворила на масата, и говореше, водейки си бързи бележки:

— Насочете всички влакове, пътуващи на запад, на юг от Кърби, Небраска, по страничната линия до Хейстингс, надолу по коловоза на „Канзас Уестърн“ до Лоръл, Канзас, после по коловоза на „Атлантик Саутърн“ към Джаспър, Оклахома. На запад по линията на „Атлантик Саутърн“ до Флагстаф, Аризона, на север по линията на Флагстаф-Хоумдейл до Илайн, Юта, на север до Мидланд, на северозапад по линията на „Уозач“ до Солт Лейк Сити. „Уозач“ е изоставена теснолинейка. Купете я. Разширете линията до стандартната. Ако собствениците се боят, понеже продажбите са незаконни, платете им двойно и продължете работата. Няма релси между Лоръл, Канзас и Джаспър, Оклахома — три мили, няма и между Илайн и Мидланд, Юта — още пет и половина. Положете релси. Накарайте строителните екипи да започнат работа веднага, съберете всички местни хора, които са на разположение, плащайте два пъти повече от законните надници, тройно, каквото поискат, назначете три смени и свършете работата до утре. За релси разглобете страничните коловози в Уинстън, Колорадо, Силвър Спрингс, Колорадо, Лийдс, Юта, Бенсън, Невада. Ако някои местни марионетки от Комисията по унификация дойдат да спрат работата, разрешете на местните хора, на тези, на които вярвате, да ги подкупят. Не прекарвайте това през счетоводния отдел, пишете го на моя сметка, аз ще платя. Ако попаднат на случай, където това не работи, накарайте ги да кажат на марионетката, че Директива 10–289 не се отнася за местни нарушения, че оплакванията трябва да се насочат към централата и че ще трябва да съдят мен, ако искат да ни спрат.

— Това вярно ли е?

— Откъде да знам? Кой изобщо може да знае? Но докато се оправят и решат каквото там ще решават, коловозът ще бъде построен.

— Разбирам.

— Ще прегледам списъците и ще ти дам имената на местните хора, които да натоварим с това — ако са още там. Докато тазвечерния „Комет“ стигне до Кърби, Небраска, линията ще е готова. Ще добави около трийсет и шест часа към трансконтиненталното разписание, но поне ще има трансконтинентално разписание. След това ги накарай да ми намерят от архива старите карти на пътя такъв, какъвто е бил, преди внукът на Нат Тагарт да построи тунела.

— Да… какво? — той не повиши глас, но дъхът му спря от емоция, която искаше да избегне. Нейното лице не помръдна, но една бледа нотка в гласа й му призна с нежност, не с упрек:

— Старите карти от времето преди тунела. Връщаме се назад, Еди. Да се надяваме, че можем. Не, няма да възстановим тунела. Няма как да го направим сега. Но старият прелез, който прекосява Скалистите планини, е още там. Можем да си го върнем. Само дето ще бъде трудно да намерим релси за него и хора, които да ги положат. Особено хора.

Той знаеше, и то от самото начало, че тя е видяла сълзите му и че не го е отминала безразлично, въпреки че ясният й, равен глас и неподвижното лице не издаваха знак за чувство. Имаше нещо в поведението й, което той усещаше, но не можеше да си преведе. И все пак чувството, което му внушаваше, беше сякаш му казва: знам, разбирам, бих изпитвала съчувствие и благодарност, ако сме живи и свободни да чувстваме, но не сме, нали, Еди? Ние сме на мъртва планета, като Луната, където трябва да се движим, но не смеем да спрем и да си поемем дъх, да почувстваме, защото иначе ще открием, че няма въздух за дишане.

— Имаме днес и утре, за да задвижим нещата — каза тя. — Тръгвам за Колорадо утре вечер.

— Ако искаш да летиш, ще трябва да ти наема самолет отнякъде. Твоят е още в работилницата, не могат да намерят части за него.

— Не, ще отида с влака. Трябва да видя линията. Ще взема утрешния „Комет“.

Два часа по-късно, в един кратък промеждутък между телефонните разговори, тя му зададе изведнъж първия въпрос, който не беше свързан с железницата:

— Какво са направили на Ханк Риърдън?

Еди се улови, че се опитва да се измъкне, отклонявайки поглед, но се насили да посрещне погледа й и отговори:

— Предаде се. Подписа протокола за дарение в последния момент.

— О — звукът не изразяваше шок или неодобрение, беше просто произнесен на глас препинателен знак, който отбелязваше приемането на факт. — Имаш ли новини от Куентин Даниълс?

— Не.

— Не е пращал писмо или съобщение за мен?

— Не.

Той отгатна от какво я е страх и това му напомни за нещо, което не беше докладвал.

— Дагни, имаме друг проблем, който става все по-сериозен, откакто си тръгна. От първи май. Замразените влакове.

— Какви влакове?

— Имаме влакове, изоставени по линията, на празни отсечки в средата на нищото, обикновено нощем, целият им екипаж е изчезнал. Просто оставят влака и се изпаряват. Никога няма предупреждение или пък някаква специална причина, прилича повече на епидемия — нещо им щуква изведнъж и тръгват. Става и в другите компании. Никой не може да го обясни. Но мисля, че всички разбират. Заради директивата е. Това е формата на протест на хората. Опитват се да продължат и изведнъж достигат един момент, в който не могат да понесат повече. Какво ще направим за това? — сетне вдигна рамене: — Е добре, кой е Джон Голт?

Тя кимна замислено, не изглеждаше изненадана.

Телефонът иззвъня и гласът на секретарката каза:

— Господин Уесли Мауч се обажда от Вашингтон, госпожице Тагарт.

Устните й се присвиха леко, като при неочакван допир с насекомо.

— Трябва да е за брат ми — каза тя.

— Не, госпожице Тагарт. За вас е.

— Добре. Свържи ме.

— Госпожице Тагарт — каза гласът на Уесли Мауч с такъв тон, сякаш беше домакин на парти, — толкова се зарадвах, че сте възстановили здравето си, че исках да ви поздравя лично с добре дошла. Знам, че здравето ви изискваше дълга почивка и оценявам патриотизма, който ви е подтикнал да прекъснете отпуската си в този ужасен момент. Исках да ви уверя, че можете да разчитате на нашето съдействие за всяка стъпка, която намерите за необходима. Пълното ни съдействие, помощ и поддръжка. Ако има някакви… специални изключения, които искате, бъдете уверена, че могат да бъдат направени.

Тя го остави да говори, въпреки че беше направил няколко малки паузи, които я приканваха да отговори. Когато паузата стана достатъчно дълга, тя каза:

— Ще ви бъда задължена, ако ми разрешите да говоря с господин Уедърби.

— Ама разбира се, госпожице Тагарт, по всяко време… ами… тоест… искате да кажете… сега?

— Да. Веднага.

Той разбра. Каза:

— Да, госпожице Тагарт.

Когато гласът на господин Уедърби се появи на линията, звучеше предпазливо:

— Да, госпожице Тагарт? С какво мога да ви услужа?

— Можете да кажете на шефа си, че ако не иска отново да напусна, както знае, че съм направила, не трябва никога вече да ми се обажда или да говори с мен. Всичко, което бандата ви има да ми казва, ще ми го казва чрез вас. Ще говоря с вас, но не и с тях. Можете да им кажете, че причината за поведението ми е онова, което той причини на Ханк Риърдън, докато получаваше заплата от него. Ако всички са го забравили, аз не съм.

— Мой дълг е да служа на железниците и на народа по всяко време, госпожице Тагарт — господин Уедърби звучеше така, сякаш се опитваше да избегне ангажимента да е чул онова, което беше чул, но една внезапна нотка на интерес се промъкна в гласа му, когато попита бавно, замислено, с внимателна и хитра проницателност: — Да разбирам ли, госпожице Тагарт, че желаете да работите изключително с мен по всички официални въпроси? Може ли да смятам това за ваша политика?

Тя се изсмя късо и остро.

— Давайте — каза тя. — Можете да ме броите за изключителна ваша собственост, да ме използвате като специален обект за връзки и да ме продавате из цял Вашингтон. Но не знам от каква полза ще ви е това, понеже аз няма да играя играта, няма да търгувам с услуги, просто ще започна да нарушавам законите ви веднага — и можете да ме арестувате веднага, щом сметнете, че можете да си го позволите.

— Мисля, че имате доста старомодна идея за закона, госпожице Тагарт. Защо да говорим за твърди, ненарушими закони? Модерните ни закони са еластични и отворени за интерпретация в зависимост от… обстоятелствата.

— Тогава започвайте да ставате еластични, защото аз няма да го направя, нито пък железопътните катастрофи.

Тя затвори и каза на Еди така, сякаш оценяваше неодушевени предмети:

— Ще ни оставят на мира за малко.

Сякаш не забелязваше промените в кабинета си: отсъствието на портрета на Нат Тагарт, новата стъклена масичка за кафе, където господин Лоуси беше пръснал за посетителите си представителна извадка от най-гласовитите хуманитарни списания със заглавия на статии, изнесени на корицата.

Тя изслуша — с внимателен поглед на машина, предназначена да записва, а не да реагира — доклада на Еди за това, което този един месец беше причинил на железницата. Чу доклада му за предположенията за причините за катастрофата. С все същия дистанциран поглед тя се изправи пред редицата хора, които влизаха и излизаха от кабинета й с прекалено забързани стъпки и с ръце, които размятаха в излишни жестове. Той си помисли, че е станала непроницаема за каквото и да е. Но изведнъж, докато крачеше из кабинета и му диктуваше списък на материалите, необходими за полагането на релсите, и местата, от които да ги получи нелегално, тя спря и погледна към списанията на масичката за кафе. Заглавията гласяха: „Новото социално съзнание“, „Нашият дълг към недостатъчно привилегированите“, „Нужда срещу алчност“. С едно-единствено движение на ръката си — с рязкото, експлозивно движение на явна физическа грубост, каквото той никога не беше виждал у нея преди — тя помете списанията от масичката и продължи с глас, който рецитираше без прекъсване списъка от числа, сякаш нямаше връзка между ума й и яростта на тялото й.

Късно следобед, когато остана за миг насаме в кабинета си, тя се обади на Ханк Риърдън. Даде името си на секретарката му и усети, само по тона на думите му, бързината, с която той сграбчи слушалката:

— Дагни?

— Здравей, Ханк. Върнах се.

— Къде си?

— В кабинета си.

Тя чу нещата, които той премълча, в мига на мълчание по жицата, после той каза:

— Предполагам, че трябва веднага да започна да подкупвам хора, за да получа руда и да започна да лея релси.

— Да. Колкото се може повече. Не е необходимо да е риърдънов метал. Може да е… — паузата беше почти недоловима, но съдържаше мисълта: релси от риърдънов метал, само за да се върнем във времето преди стоманата?… Може би чак във времето на дървените релси с железни шини? — Може да е каквато и да е стомана, всичко, което можеш да ми дадеш.

— Добре. Дагни, знаеш ли, че им предадох риърдъновия метал? Подписах протокола за дарение.

— Да, знам.

— Предадох се.

— Коя съм аз, че да те обвинявам? Нима аз не го направих? — той не отговори и тя продължи: — Ханк, не мисля, че тях ги интересува дали на света са останали влакове или пещи. Нас ни интересува. Държат ни заради любовта ни към тях, и ние ще продължим да плащаме, докато има и минимален шанс да запазим поне едно живо и движещо се колело като знак за човешката интелигентност. Ще продължим да се държим над водата, както нашето давещо се дете, и когато течението го погълне, ние ще потънем с последното колело и с последния силогизъм. Знам какво плащаме, но цената вече няма значение.

— Знам.

— Не се бой за мен, Ханк. Ще се оправя до утре сутрин.

— Никога вече няма да се боя за теб, скъпа. Ще се видим довечера.