Атлас изправи рамене. Дали-или

Глава XIVСъгласието на жертвата

Печената пуйка струваше трийсет долара. Шампанското — двайсет и пет. Дантелената покривка — тънка паяжина от гроздове и лозови листа, преливащи в цветовете на дъгата на светлината на свещите — струваше две хиляди долара. Сервизът за вечеря, с оригинален дизайн, отпечатан в синьо и златно върху полупрозрачен бял порцелан, струваше две хиляди и петстотин долара.

Сребърните прибори с инициали „ЛР“ сред лаврови гирлянди в стил „Ампир“ струваха три хиляди долара. Но се смяташе за бездуховно да се мисли за пари и за това, което тези пари представляваха.

В средата на масата имаше позлатено селско сабо, пълно с невен, грозде и моркови. Свещите бяха забучени в тикви, отрязани като лица с отворени уста, от които по покривката течаха гроздове, ядки и бонбони.

Беше вечеря за Деня на благодарността и тримата срещу Риърдън на масата бяха жена му, майка му и брат му.

— Тази вечер трябва да благодарим на Бога за това, с което ние благословил — каза майката на Риърдън. — Бог беше благосклонен към нас. Има хора из цялата страна, които нямат никаква храна у дома тази вечер, а някои дори нямат и дом, и все повече остават без работа с всеки изминал ден. Направо ме побиват тръпки, когато се огледам из града. Едва миналата седмица беше, на кого мислите, че се натъкнах? На Люси Джъдсън. Хенри, помниш ли Люси Джъдсън? Живееше до нас в Минесота, когато ти беше на десет-дванайсет години. Имаше момче на твоята възраст. Изгубих я от поглед, когато се преместиха в Ню Йорк, трябва да е било преди двайсет години. Направо ме побиха тръпки, като видях в какво се е превърнала — беззъба стара вещица, увита в мъжко палто, просеща на един уличен ъгъл. И си помислих, че това можеше и да съм аз, ако не беше милостта Божия.

— Е, ако трябва да благодарим — весело каза Лилиан — мисля, че не трябва да забравяме Гертруд, новата готвачка. Тя е направо човек на изкуството.

— Аз ще си остана старомоден — каза Филип — и ще благодаря само на най-сладката майка в света.

— Освен това — каза майката на Риърдън — трябва да благодарим на Лилиан за тази вечеря и за целия труд, който си даде, за да я направи толкова хубава. Прекара часове да подрежда масата. Наистина е нещо оригинално и различно.

— Заради сабото е — каза Филип с глава, наведена настрани, изучавайки го с критично одобрение. — Това е истинското майсторство. Всеки може да има свещи, сребро и боклуци, за това са нужни единствено пари — но за обувката трябва и мисъл.

Риърдън мълчеше. Светлината на свещите играеше по неподвижното му лице като по портрет, на който беше отпечатано изражението на безразлична вежливост.

— Не си докоснал виното си — каза майка му, когато го погледна. — Мисля, че трябва да вдигнеш тост за хората в тази страна, които са ти дали толкова много.

— Хенри не е в настроение за това, майко — каза Лилиан. — Опасявам се, че Денят на благодарността е празник само за хората с чиста съвест.

Тя вдигна чашата си с вино, но спря по средата на пътя до устните си и попита:

— Няма да правиш изявление на процеса си утре, нали, Хенри?

— Напротив.

Тя свали чашата.

— Какво ще правиш?

— Ще видиш утре.

— Не си представяш наистина, че може да ти се размине, нали?

— Нямам представа какво според теб е нещото, заради което да ми се разминава.

— Разбираш ли, че обвинението срещу теб е изключително сериозно?

— Да.

— Признал си, че си продал метала на Кен Данагър.

— Признах.

— Могат да те пратят в затвора за десет години.

— Не мисля, че ще го направят, но е възможно.

— Четеш ли вестници, Хенри? — попита Филип със странна усмивка.

— Не.

— О, би трябвало!

— Така ли? Защо?

— Трябва да видиш как те наричат!

— Това е интересно — каза Риърдън, каза го заради факта, че усмивката на Филип изразяваше удоволствие.

— Не разбирам — каза майка му. — Затвор? „Затвор“ ли каза, Лилиан? Хенри, в затвора ли ще те пращат?

— Възможно е.

— Но това е абсурдно! Направи нещо!

— Какво?

— Не знам. Нищо не разбирам от тези неща. Почтените хора не ходят в затвора. Направи нещо. Винаги си знаел как да се оправяш с бизнеса.

— Не и с този.

— Не вярвам — гласът й беше като на уплашено, разглезено дете. — Казваш го само, за да се правиш на лош.

— Играе си на герой, майко — каза Лилиан. Тя се усмихна студено, обръщайки се към Риърдън. — Не мислиш ли, че поведението ти е напълно безсмислено?

— Не.

— Знаеш, че подобни случаи… не са предназначени да стигат до дело. Има начини да се избегне, нещата да се уредят приятелски — ако човек познава правилните хора.

— Аз не познавам правилните хора.

— Погледни Орън Бойл. Направил е много повече и по-лоши неща от малката ти забежка на черния пазар, но е достатъчно умен, за да остане извън съдилищата.

— Значи аз не съм достатъчно умен.

— Не мислиш ли, че е време да направиш усилие да се нагодиш към условията на епохата си?

— Не.

— Тогава не виждам как можеш да претендираш, че си някаква жертва. Ако отидеш в затвора, вината ще си е твоя.

— За какви претенции говориш, Лилиан?

— О, знам, че си мислиш, че се бориш за някакъв принцип, но всъщност става въпрос само за невероятната ти самонадеяност. Правиш го само защото мислиш, че си прав.

— А ти мислиш ли, че те са прави?

Тя вдигна рамене.

— Точно за тази самонадеяност говоря — идеята, че има значение кой е прав и кой не. Това е най-непоносимата суета, това твое настояване винаги да се върши онова, което е правилно. Откъде знаеш кое е правилно? Как изобщо може някой да знае? Това е просто заблуда, която ласкае егото ти и наранява другите, докато ти се фукаш с превъзходството си над тях.

Той я гледаше с внимателен интерес.

— Защо да наранява другите, ако е само заблуда?

— Необходимо ли е да споменавам, че точно в твоя случай това е просто лицемерие? Заради това намирам поведението ти за абсурдно. Въпросите за това кое е правилно нямат връзка с човешкото съществуване. А ти със сигурност си само човек — нали, Хенри? Не си по-добър от всеки един от онези, пред които ще се изправиш утре. Според мен трябва да помниш, че не е твоя работа да изразяваш какъвто и да е принцип. Може да си жертва конкретно в тази бъркотия, може би са ти изиграли мръсен трик, но какво от това? Правят го, защото си слаб — не са могли да устоят на изкушението да грабнат метала ти и да се набъркат в печалбата ти, защото нямат никакъв друг начин да забогатеят някога. Защо трябва да ги обвиняваш? Става въпрос просто за различен вид усилия, но става въпрос за все същата дрипава човешка тъкан, която се къса също така лесно. Нямаше да те изкушат парите, защото за теб е толкова лесно да ги направиш. Но няма да издържиш на друг натиск и ще паднеш също така позорно. Нали? Така че нямаш право на никакво справедливо възмущение срещу тях. Нямаш морално превъзходство, което да утвърждаваш или защитаваш. А ако нямаш, то какъв е смисълът да водиш битка, която не можеш да спечелиш? Предполагам, че можеш да намериш някакво удовлетворение в това да си мъченик, ако не можеш да бъдеш упрекван за нищо. Но ти — кой си ти, че да хвърлиш първия камък?

Тя спря за момент, за да види ефекта. Нямаше такъв, освен че внимателният, заинтригуван поглед изглеждаше по-интензивен — той слушаше, сякаш обзет от някакво безучастно, научно любопитство. Не такъв отклик беше очаквала.

— Мисля, че ме разбираш — каза тя.

— Не — спокойно каза той, — не те разбирам.

— Мисля, че трябва да изоставиш илюзията за собственото с и превъзходство, защото знаеш отлично, че е илюзия. Мисля, че трябва да се научиш да се разбираш с другите хора. Дните на героя отминаха. Сега е денят на човечността — много по-дълбоко чувство, отколкото можеш да си представиш. Вече не се очаква от хората да бъдат светци или да бъдат наказвани за греховете си. Никой не е прав, никой не греши, всички сме затънали заедно, всички сме хора — а хората са несъвършени. Няма да спечелиш нищо утре, като доказваш, че грешат. Трябва да се предадеш елегантно, просто защото това е правилният избор. Трябва да мълчиш, тъкмо защото грешат. Ще го оценят. Прави отстъпки на другите и те ще ти правят отстъпки. Живей и остави другите да живеят. Давай и взимай. Отстъпвай и настъпвай. Това е политиката на нашата епоха и е крайно време да я приемеш. Не ми казвай, че си твърде добър за това. Знаеш, че не си. Знаеш, че и аз го знам.

Погледът му, зареян отнесено някъде в пространството, не беше в отговор на нейните думи — беше отговор на един мъжки глас, който му казваше: „Мислите ли, че сте изправен просто срещу заговор, чиято цел е да откраднат богатството ви? Вие, който знаете източника на богатството, трябва да знаете също, че това е нещо много повече и много по-лошо“.

Той се обърна и погледна Лилиан. Виждаше целия обхват на провала й — сред безбрежността на собственото си безразличие. Монотонният поток на обидите й беше като звук от далечна нитачка — продължителен, безсилен натиск, който не докосваше нищо в него. Беше чувал изтънчените й напомняния за вината си всяка вечер, която прекарваше вкъщи през последните три месеца. Но вината беше единствената емоция, която се беше оказал неспособен да изпитва. Наказанието, което тя искаше да му причини, беше мъчение от срама; това, което успя да му причини, беше мъчение от отегчението.

Той си спомняше краткото прозрение — онази сутрин в хотел „Уейн-Фолклънд“ — за пробива в схемата й за наказание, който не беше изследвал. Сега го осъзнаваше напълно за пръв път. Тя искаше да го окове в страданието на безчестието — но собственото му чувство за чест беше единственото й оръжие. Искаше да изтръгне от него признание за моралното му падение — но единствено моралната му правота можеше да придаде значение на такава присъда. Искаше да го нарани с презрението си — но той не можеше да бъде наранен, освен ако не уважаваше преценката й. Тя искаше да го накаже заради болката, която й беше причинил, и беше насочила болката си като пистолет срещу него, сякаш искаше да изтръгне агонията му редом с чувството му за жал. Но единственото й оръжие беше собствената му благосклонност, загрижеността му за нея, състраданието му. Единствената й сила беше силата на собствените му добродетели. Какво щеше да стане, ако решеше да й я отнеме?

Въпросът за вина, мислеше си той, трябва да почива върху собственото му приемане на кодекса за справедливост, който го е определил за виновен. Той не го приемаше, никога не беше го приемал. Добродетелите му, всички добродетели, от които тя имаше нужда, за да постигне наказанието над него, идваха от друг кодекс и бяха живи по друг стандарт.

Той не чувстваше вина, срам, съжаление, безчестие. Не можеше да го засегне никаква присъда, която тя произнасяше над него: беше изгубил уважение към преценката й много отдавна. И единствената верига, която още го задържаше, бяха последните останки от съжаление.

Но какъв беше кодексът, по който действаше тя? Що за кодекс позволяваше понятие за наказание, което изисква добродетелта на жертвата като гориво? Кодекс, който ще разруши само тези, които се опитват да го спазват; наказание, от което ще страдат само почтените, а непочтените ще се измъкнат невредими. Можеше ли да се измисли по-голям позор от този доблестта да се изравни със страданието, да се превърне доблестта, а не порокът, в източник и движеща сила на страданието? Ако той беше боклукът, който тя се опитваше да го изкара, то тогава нищо честно и морално нямаше да има значение за него. А ако не е, то каква е същността на опитите й?

Да разчита на добродетелта му и да я използва като инструмент за мъчение, да прибягва до изнудване, като щедростта на жертвата е единственото средство за принуда, да приеме дара на добрата воля и да го превърне в инструмент за разрушаването на дарителя… той седеше неподвижно, съзерцавайки формулата на толкова чудовищно зло, че можеше да го назове, но не и да повярва, че е възможно.

Седеше неподвижно, бомбардиран от един-единствен въпрос: разбира ли Лилиан истинската природа на плана си? Дали това е съзнателна политика, създадена с пълното осъзнаване на значението й? Той потръпна: не я мразеше достатъчно, за да повярва в това.

Погледна я. В този момент тя беше заета с това да разрязва сливовия пудинг, който стоеше като хълм от син пламък на сребърен поднос пред нея, а отблясъкът от него танцуваше по лицето й и по усмихнатите й устни — тя забиваше сребърен нож в пламъка, с опитна, елегантна извивка на ръката. По рамото на черната й кадифена рокля бяха разпръснати метални листа в чернено, златно и кафяво — цветовете на есента, — които блещукаха на светлината на свещите.

Той не можеше да се отърве от впечатлението, което му се натрапваше и което се опитваше да отхвърли вече три месеца, че отмъщението й не е форма на отчаяние, както беше предположил; впечатлението, което смяташе за немислимо — че всъщност това й доставя наслада. Не можеше да намери и следа от страдание в държанието й. Личеше непривична за нея самоувереност: за пръв път изглеждаше, че се чувства у дома си в къщата. Въпреки че всичко в къщата беше избрано от нея, по нейния вкус, тя винаги сякаш беше действала като блестящ, изпълнителен, засегнат управител на скъп хотел, който продължава да се усмихва горчиво на подчинената си позиция спрямо собствениците. Усмивката стоеше, но горчивината си беше отишла. Тя не беше напълняла, но чертите й бяха изгубили деликатната острота в неясен, мек израз на задоволство — дори и гласът й звучеше така, сякаш се беше охранил.

Той не чуваше какво казва тя, тя се смееше на последния отблясък от сините пламъци, докато той седеше и претегляше въпроса: знае ли тя? Беше сигурен, че е открил тайна, много по-голяма от проблема за брака си, че е схванал формулата за политика, практикувана по-нашироко в света, отколкото той дръзваше да мисли в момента. Но да осъдиш човешко същество за тази практика беше окончателна присъда, и той знаеше, че няма да повярва за никого, докато съществуваше изобщо възможност за някакво съмнение.

Не, мислеше си, докато гледаше Лилиан с последните усилия на щедростта си, не може да повярва това за нея. В името на всяка трошица грация и гордост, която тя притежаваше, в името на моменти като този, когато той беше видял радостна усмивка на лицето й, усмивка на живо същество, в името на краткотрайната сянка на любов, която някога беше изпитвал към нея, той не можеше да произнесе над нея присъдата за тотално зло.

Прислужникът плъзна чиния със сливов пудинг пред него и той чу гласа на Лилиан:

— Къде беше през последните пет минути, Хенри? Или „през последния век“ ще е по-точно? Не ми отговори. Не си чул и дума от това, което казах.

— Чух — спокойно каза той. — Не знам какво се опитваш да постигнеш.

— Що за въпрос! — каза майка му. — Не е ли типично по мъжки? Тя се опитва да те спаси от затвора — ето това се опитва да постигне.

Това може и да е вярно, мислеше си той, може би заради някаква груба, детинска страхливост, причината за злобата й е да го защити, да го смачка до безопасността на компромиса. Възможно е, мислеше си, но знаеше, че не го вярва.

— Винаги си бил непопулярен — каза Лилиан, — и основанията са отвъд всеки конкретен случай. Това е твоето непоклатимо, непоправимо поведение. Хората, които ще те съдят, знаят какво си мислиш. Точно затова ще те стъпчат, въпреки че биха оставили друг да се измъкне.

— Нищо подобно. Не мисля, че знаят какво мисля. Точно за това трябва да ги уведомя утре.

— Освен ако не им покажеш, че си готов да отстъпиш и да им сътрудничиш, няма да имаш шанс. С теб се работеше твърде трудно.

— Напротив, работеше се прекалено лесно.

— Но ако те вкарат в затвора — каза майка му — какво ще стане със семейството ти? Помисли ли за това?

— Не. Не помислих.

— Помисли ли за позора, който ще ни навлечеш?

— Майко, разбираш ли за какво става въпрос в този случай?

— Не, не разбирам и не искам да разбирам. Всичко е мръсен бизнес и мръсна политика. Целият бизнес е просто мръсна политика, а цялата политика е просто мръсен бизнес. Никога не съм искала да разбирам едното или другото. Не ме интересува кой е прав и кой не е, но мисля, че човек трябва да мисли за семейството си. Не знаеш ли какво ще ни причини това?

— Не, майко, нито знам, нито ме интересува.

Майка му го погледна втрещено.

— Мисля, че всички постъпвате доста провинциално — изведнъж каза Филип. — Май никой тук не се интересува от по-широките, социални аспекти на случая. Не съм съгласен с теб, Лилиан. Не виждам защо твърдиш, че някой играе мръсно с Хенри и че той е прав. Мисля, че е изцяло виновен. Майко, мога да ти обясня всичко много просто. Няма нищо необичайно, съдилищата са пълни с подобни дела. Бизнесмените се възползват от извънредното положение в страната, за да изкарват пари. Нарушават законите, които защитават общественото благоденствие — заради личната си печалба. Те са спекуланти на черния пазар, които забогатяват, като лишават с измама бедните от справедливия им дял във време на отчаян недостиг. Следват безмилостна, алчна, антисоциална политика, основана единствено на обикновена, себична алчност. Няма нужда да се преструваме, всички го знаем — и мисля, че е достойно за презрение.

Той говореше нехайно, надменно, сякаш обясняваше очевидното на група младежи; тонът му издаваше увереността на човек, който знае, че моралните основания за твърденията му не могат да бъдат поставяни под въпрос.

Риърдън седеше и го гледаше, сякаш изучаваше обект, който вижда за пръв път. Някъде дълбоко в съзнанието му, като непрекъснато, леко, неумолимо пулсиране, звучеше един мъжки глас, който казваше: С какво право? По кой кодекс? По кой стандарт?

— Филип — каза той, без да повишава глас, — кажи още нещо такова, и ще се озовеш на улицата веднага, с костюма, който е на гърба ти, със стотинките, които са в джоба ти, и нищо друго.

Не чу отговор, не чу звук, не долови движение. Забеляза, че вцепенението на тримата пред него не съдържаше учудване. Шокираният израз по лицата им не беше шокът на хора, които са станали свидетели на внезапна експлозия на бомба, а на хора, които знаят, че са си играли със запален фитил. Нямаше викове, протести, въпроси — знаеха, че наистина го мисли и разбираха напълно последствията. Някакво неясно чувство, от което му се повдигаше, му подсказваше, че са го знаели много преди него.

— Ти… не би изхвърлил собствения си брат на улицата, нали? — каза майка му накрая. Това не беше въпрос, а молба.

— Напротив.

— Но той е твой брат… Това нищо ли не значи за теб?

— Не.

— Може би прекалява понякога, но това са просто приказки, просто модерно дърдорене, не знае какво казва.

— Тогава да се научи.

— Не бъди груб с него… той е по-млад от теб и… по-слаб. Той… Хенри, не ме гледай така! Никога не съм те виждала да гледаш така… Не бива да го плашиш. Знаеш, че има нужда от теб.

— А той знае ли го?

— Не можеш да се отнасяш грубо с човек, който има нужда от теб, ще те гризе съвестта през целия ти живот.

— Няма.

— Трябва да бъдеш мил, Хенри.

— Не съм.

— Трябва да имаш милост.

— Нямам.

— Добрият човек знае как да прощава.

— Аз не знам.

— Не искаш да мисля, че си себичен.

— Искам.

Очите на Филип се стрелкаха от единия към другия. Изглеждаше като човек, който се е чувствал сигурен, защото стои върху гранит, а изведнъж е открил, че това е тънък лед, който се разпуква около него.

— Но аз… — опита се да каже нещо той и спря, гласът му звучеше като стъпки, които опитват леда. — Но аз нямам ли свободата да се изкажа?

— В собствената си къща. Не в моята.

— Нямам ли право на собствени идеи?

— За своя собствена сметка. Не за моя.

— Не толерираш ли различното мнение?

— Не и когато аз плащам сметките.

— Само за пари ли става въпрос?

— Да. За това, че са моите пари.

— Не искаш ли да се съобразиш с някакви по-ви… — щеше да каже „висши“, но промени мнението си — други аспекти?

— Не.

— Но аз не съм твой роб.

— Аз да не би да съм твой?

— Нямам представа какво… — той спря, знаеше какво означава.

— Не — каза Риърдън, — не си мой роб. Свободен си да си тръгнеш оттук по всяко време.

— Аз… не говоря за това.

— Аз говоря.

— Не разбирам…

— Така ли?

— Винаги си знаел за политическите ми възгледи. Никога не си възразявал.

— Така е — сериозно каза Риърдън. — Може би ти дължа обяснение, ако съм те подвел. Никога не съм се опитвал да ти напомням, че живееш от моята милостиня. Мислех, че е твое задължение да го помниш. Мислех, че всяко човешко същество, което приема помощта на друго, знае, че добрата воля е единственият мотив на дарителя и че насрещната добра воля е отплатата, която той иска. Но виждам, че съм грешал. Получаваш храната си, без да си я заслужил, и заключаваш, че привързаността също не трябва да се заслужава. Заключаваш, че аз съм най-безопасният човек на света, върху когото да плюеш, точно защото те държа за гърлото. Решил си, че няма да реша да ти го напомня, че ще бъда окован от страха да не нараня чувствата ти. Добре, да го кажем направо: ти си предмет на милостиня, който е изчерпал кредита си много отдавна. Каквато и привързаност да съм чувствал към теб някога, вече я няма. Не храня и най-слаб интерес към теб, към съдбата ти или към бъдещето ти. Нямам каквато и да е причина да искам да те храня. Ако напуснеш къщата ми, няма да ме интересува дали умираш от глад или не. Такова е положението ти тук и ще очаквам да го помниш, ако искаш да останеш. Ако не го направиш, тогава се махай.

Но освен че сви леко глава между раменете си, Филип не реагира.

— Не си мисли, че ми е приятно да живея тук — каза той безжизнено и пискливо. — Ако мислиш, че съм щастлив, грешиш. Бих дал всичко, за да се махна.

Думите имаха предизвикателен оттенък, но гласът беше странно предпазлив.

— Щом се чувстваш така, за мен ще е най-добре да си тръгна.

Думите бяха твърдение, но гласът се извиси във въпрос накрая и зачака — отговор не последва.

— Няма нужда да се тревожиш за бъдещето ми. Не е необходимо да искам услуги от никого. Мога да се грижа за себе си.

Думите бяха отправени към Риърдън, но очите му бяха насочени към майка му, тя не каза нищо — боеше се дори да мръдне.

— Винаги съм искал да бъда независим. Винаги съм искал да живея в Ню Йорк, близо до всичките си приятели.

Гласът забави и добави безразлично, замислено, сякаш думите не бяха адресирани към никого:

— Разбира се, бих имал проблем да поддържам известно положение в обществото… не е моя вината, че ще имам фамилно име, свързвано с милионер… Ще ми трябват пари, достатъчни за година или две… за да се утвърдя по начин, подходящ за моето…

— Няма да ги получиш от мен.

— Не съм ги искал от теб, нали? Не си мисли, че не мога да ги получа от другаде, ако поискам! Не си мисли, че не мога да си тръгна! Бих тръгнал на минутата, ако трябваше да мисля само за себе си. Но мама има нужда от мен, и ако я изоставя…

— Не обяснявай.

— И освен това не си ме разбрал правилно, Хенри. Не съм казал нищо, за да те обидя. Изобщо не говорех лично. Просто дискутирах общата политическа картина от абстрактна социологическа гледна точка, която…

— Не обяснявай — каза Риърдън. Той гледаше лицето на Филип. То беше полунаведено, а очите му го гледаха отдолу. Очите бяха безжизнени, сякаш пред тях нямаше нищо, в тях нямаше искрица на вълнение, никакво лично чувство — било то предизвикателство или съжаление, срам или страдание; бяха мътни овали, които не реагираха на реалността, не се опитваха да я разберат, да я преценят, да постигнат някаква справедлива оценка — овали, които съдържаха тъпа, застинала, безсмислена омраза.

— Не обяснявай. Просто си дръж устата затворена.

Отвращението, което накара Риърдън да извърне лице, съдържаше спазъм на жал. Имаше миг, в който искаше да сграбчи брат си за раменете, да го разтърси и да изкрещи: как можеш да си причиняваш това? Как си стигнал до стадий, в който само това е останало от теб? Защо си оставил прекрасния факт на собственото ти съществуване да мине покрай теб незабелязан?

Погледна встрани. Знаеше, че е безполезно.

Забеляза с уморено презрение, че и тримата на масата мълчаха. През изминалите години вниманието към тях му беше донесло единствено злобните им и уж справедливи упреци. Къде пяха претенциите им за справедливост сега? Сега трябваше да защитят своя кодекс на правдата — ако правдата изобщо беше част от кодекса им. Защо не хвърляха върху него всички обвинения в жестокост и себичност, които той беше свикнал да приема като вечния хор, придружаващ живота му? Какво им беше позволявало да го правят години наред? Знаеше, че думите, които чуваше в съзнанието си, бяха ключ към отговора: съгласието на жертвата.

— Да не се караме — каза майка му с безрадостен и безцелен глас. — Денят на благодарността е.

Когато той погледна към Лилиан, улови поглед, който показа, че тя го наблюдава отдавна: в него се съдържаше паника.

Той стана.

— Ще ви помоля да ме извините — каза той, обръщайки се към цялата маса.

— Къде отиваш? — остро попита Лилиан.

Той остана за миг неподвижно, вгледан в нея, сякаш за да потвърди смисъла, който тя щеше да открие в отговора му:

— В Ню Йорк.

Тя скочи на крака.

— Тази вечер?

— Веднага.

— Не можеш да ходиш в Ню Йорк тази вечер! — гласът й не беше силен, но носеше заповедната безпомощност на писъка. — Не е моментът да си го позволяваш. Искам да кажа, да си позволяваш да изоставяш семейството си. Трябва да си помислиш за чистите ръце. Не си в положение да си позволяваш каквото и да е, нищо, за което знаеш, че е поквара.

„По кой кодекс? — мислеше си Риърдън — По кой стандарт?“

— Защо искаш да ходиш в Ню Йорк тази вечер?

— По същата причина, поради която ти искаш да ме спреш, Лилиан.

— Утре е делото ти.

— Точно това имам предвид.

Той понечи да се обърне и тя извиси глас:

— Не искам да заминаваш!

Той се усмихна. Усмихваше й се за пръв път през последните три месеца — не беше усмивка, която да й е приятно да види.

— Забранявам ти да ни напускаш тази вечер!

Той се обърна и излезе от стаята.

Докато седеше зад волана на колата си, а заледеният, замръзнал път летеше в лицето му и под колелетата на колата му с шейсет мили в час, той остави мисълта за семейството му да потъне някъде, а споменът за лицата им да остане далеч назад в бездната от скорост, която поглъщаше голите дървета и самотните сгради край пътя. Имаше малко коли и съвсем малко светлинки от далечните петна на градовете, покрай които минаваше — празнотата на бездействието беше единственият знак за празничния ден. Замъглено сияние, разядено от скреж, проблясваше над покрива на някаква фабрика на редки интервали, а студеният вятър виеше около шасито на колата и шибаше платнения покрив о металната му рамка.

Някакво неясно чувство за контраст, което не можеше да определи, замести мисълта за семейството му с мисълта за срещата му с Дойката — момчето от Вашингтон, което работеше в завода му.

По време на обвинението той беше разбрал, че момчето е знаело за сделката му с Данагър, но не беше доложило на никого.

— Защо не уведоми приятелите си за мен? — беше попитал той.

Момчето беше отговорило рязко, без да го поглежда:

— Не исках.

— Част от работата ти е да гледаш тъкмо за такива неща, нали?

— Да.

— Освен това на приятелите ти щеше да им стане драго да го чуят.

— Знаех го.

— Не знаеше ли каква ценна информация е това и каква невероятна сделка можеше да направиш с тия твои приятели във Вашингтон, които веднъж ми предложи, помниш ли? Приятелите, които „покриват разходите“?

Момчето не беше отговорило.

— Това можеше да изстреля кариерата ти нагоре. Не ми казвай, че не си го знаел.

— Знаех го.

— Тогава защо не се възползва?

— Не исках.

— Защо не?

— Не знам.

Момчето просто стоеше тогава пред него, навъсено опитвайки се да отбегне очите на Риърдън, сякаш се опитваше да избяга от нещо неразбираемо вътре в самото себе си. Риърдън се беше засмял.

— Слушай, играеш си с огъня. По-добре иди и убий бързо някого, преди да те сграбчи причината, която те е спряла да станеш доносник, иначе тя ще изпрати кариерата ти на оня свят.

Момчето не беше отговорило.

Същата сутрин Риърдън беше отишъл в кабинета си както обикновено, въпреки че останалата част от сградата беше затворена. По обяд беше спрял при валцовъчния цех и се учуди, че намира Дойката там, сам в един ъгъл, забравен от всички, да наблюдава работата с детинска наслада.

— Какво правиш тук днес? — беше попитал Риърдън. — Не знаеш ли, че е празник?

— Ами аз пуснах момичетата, но се върнах да довърша една работа…

— Каква работа?

— Ами писма и… О, я стига, подписах три писма и си наострих моливите, знам, че не трябваше да го правя днес, но нямах какво да правя у дома и… Чувствам се самотен далеч от това място.

— Нямаш ли семейство?

— Не… поне не и такова, за което да ми се говори. А вие, господин Риърдън? Вие нямате ли семейство?

— Сигурно имам, но не и такова, за което да ми се говори.

— Харесва ми това място. Харесва ми да се мотая наоколо… Знаете ли, господин Риърдън, аз учех за металург.

Докато се отдалечаваше, Риърдън се беше обърнал и беше хванал Дойката да гледа след него, както момче гледа героя от любимия си комикс. Господ да му е на помощ на бедното малко копеле! — беше си помислил тогава.

Господ да им е на помощ — мислеше си сега, докато караше по тъмните улички на малък град, взимайки назаем с презрителна жал думите на вярата им, която никога не беше споделял. Видя вестници по металните будки, с черните букви на заглавията, които крещяха: „Железопътна катастрофа“. Беше чул новините по радиото същия следобед: беше станала катастрофа на основната линия на „Тагарт Трансконтинентал“, близо до Роклънд, Уайоминг, пукната релса беше запратила товарен влак в един каньон. Катастрофите по главната линия на Тагарт ставаха все по-чести, коловозът се износваше — същият този коловоз, който, преди по-малко от осемнадесет месеца, Дагни планираше да построи наново и му обещаваше пътуване от бряг до бряг по собствения му метал.

Тя беше прекарала цяла година да събира износени релси от изоставени разклонения и да кърпи коловоза по основната линия. Беше похабила месеци в борба с хората от борда на директорите на Джим, които твърдяха, че националното извънредно положение е само временно и релсите, които са издържали десет години, ще издържат още една зима, до пролетта, когато условията щели да се подобрят, както обещал господин Уесли Мауч. Преди три седмици ги беше принудила да разрешат покупката на шейсет хиляди тона нови релси — с това можеше да направи единствено няколко кръпки из континента, по най-лошите части, но това беше всичко, което успя да получи от тях.

Трябваше да изтръгва парите от хора, оглушали от паниката: приходите от товарни превози намаляваха толкова бързо, че хората от борда бяха започнали да треперят само при мисълта за идеята на Джим, че това ще е най-успешната година в историята на „Тагарт“. Тя беше принудена да поръча стоманени релси, нямаше надежда да получи разрешение за „спешна нужда“, за да купи риърдънов метал, а нямаше и време да го проси.

Риърдън отклони поглед от заглавията към отблясъка на хоризонта — това беше град Ню Йорк далеч напред, — ръцете му стиснаха малко по-силно волана.

Пристигна в града в девет и половина. Апартаментът на Дагни беше тъмен, когато влезе със своя ключ. Вдигна телефона и се обади в кабинета й. Отговори собственият й глас:

— „Тагарт Трансконтинентал“.

— Не знаеш ли, че е празник? — попита той.

— Здравей, Ханк. Железниците нямат празници. Откъде се обаждаш.

— От твоя апартамент.

— Свършвам след половин час.

— Няма проблем. Остани там. Ще дойда да те взема.

Преддверието на кабинета беше тъмно, когато влезе, освен осветената стъклена врата на Еди Уилърс. Той затваряше кабинета си и се приготвяше да си върви. Погледна Риърдън озадачено и изненадано.

— Добър вечер, Еди. С какво сте толкова заети — с катастрофата в Роклънд ли?

Еди въздъхна.

— Да, господин Риърдън.

— Тъкмо заради това искам да видя Дагни — заради вашия коловоз.

— Още е тук.

Той тръгна към вратата й, когато Еди извика колебливо след него:

— Господин Риърдън…

Той спря.

— Да?

— Исках да ви кажа… понеже утре е делото… каквото и да ви сторят, уж в името на целия народ… просто исках да кажа, че аз… че няма да е в мое име… въпреки че няма какво да направя, освен да ви го кажа… дори и да знам, че не значи нищо.

— Значи повече, отколкото подозираш. Може би даже повече, отколкото всички ние подозираме. Благодаря, Еди.

Дагни вдигна поглед от бюрото си, когато Риърдън влезе в кабинета. Той я видя, че го гледа как се приближава и забеляза как умората изчезва от очите й. Седна на ръба на бюрото. Тя се облегна назад, отмахна кичур коса от лицето си, с отпуснати рамене под бялата си блуза.

— Дагни, има нещо, което искам да ти кажа за релсите, които си поръчала. Искам да го разбереш тази вечер.

Тя го гледаше внимателно — изразът на лицето му беше пречил и върху нейното същия вид спокойно, сериозно напрежение.

— На петнайсети февруари трябва да доставя на „Тагарт Трансконтинентал“ шейсет хиляди тона релси, които ще ти покрият триста мили коловоз. Ще получиш — срещу същата сума — осемдесет хиляди тона релси, които ще ти покрият петстотин мили коловоз. Знаеш кой материал е по-евтин и лек от стоманата. Релсите ти няма да бъдат от стомана, а от риърдънов метал. Не спори, не възразявай, не приемай. Не искам съгласието ти. Не би следвало да си съгласна или да знаеш нещо за това. Аз го правя и единствено аз ще нося отговорността. Ще направим така, че тези хора от персонала ти, които знаят, че си поръчала стомана, няма да знаят, че си получила риърдънов метал, а тези, които знаят, че си получила риърдънов метал, няма да знаят, че нямаш разрешение да го купиш. Ще объркаме счетоводството така, че ако някой ден нещата изскочат на бял свят, никой няма да е в състояние да лепне нищо на когото и да е, освен на мен. Могат да заподозрат, че съм подкупил някого от персонала ти, или пък че и ти си замесена, но няма да могат да го докажат. Искам да ми дадеш думата си, че никога няма да признаеш, независимо какво ще стане. Това е моят метал, и ако има някакви рискове за поемане, аз ще ти поема. Планирам това от деня, в който получих поръчката ти. Поръчах медта — от източник, който няма да ме предаде. Възнамерявах да ти го кажа по-късно, но промених мнението си. Искам да го научиш тази вечер — защото утре отивам на съд за същото престъпление.

Тя слушаше, без да помръдне. При последното си изречение той видя лек спазъм по бузите и устните й: не беше точно усмивка, но с нея тя му даваше целия си отговор: болка, възхищение, разбиране.

След това видя очите й да стават по-меки, по-болезнено и опасно живи, той грабна ръката й, сякаш натискът от пръстите му и строгостта на погледа му щяха да й дадат подкрепата, от която имаше нужда, и каза твърдо:

— Не ми благодари, това не е услуга, правя го, за да понеса тежестта на работата си, иначе ще се пречупя като Кен Данагър.

Тя въздъхна.

— Добре, Ханк, няма да ти благодаря — тонът на гласа й и погледът в очите й признаваха лъжата в същия момент, в който я произнасяше. Той се усмихна.

— Дай ми дума, както те помолих.

Тя наведе глава.

— Давам ти дума.

Той я пусна. Тя добави, без да вдига глава:

— Единственото нещо, което ще кажа, е, че ако те осъдят на затвор утре, аз ще напусна — без да чакам никакъв разрушител да ме кара.

— Няма. И не мисли, че ще ме осъдят на затвор. Мисля, че ще ме оставят да се измъкна съвсем леко. Имам хипотеза — ще ти я обясня след това, след като я изпробвам.

— Каква хипотеза?

— Кой е Джон Голт? — той се усмихна и стана. — Това е всичко. Няма да говорим повече за процеса тази вечер. Случайно да имаш нещо за пиене в кабинета си?

— Не. Но мисля, че моят началник движение има нещо като бар в кантонерката си.

— Мислиш ли, че ще можеш да ми откраднеш питие, ако не е заключено?

— Ще се опитам.

Той стоеше и гледаше портрета на Нат Тагарт на стената — портрет на млад мъж с вдигната глава, — докато тя се върна с бутилка бренди и две чаши. Той ги напълни мълчаливо.

— Знаеш ли, Дагни, Денят на благодарността е бил празник, установен от продуктивни хора, за да отпразнуват успеха на труда си.

Движението на ръката му, докато вдигаше чашата си, беше към портрета, сетне към нея, към него и към сградите на града през прозореца.

От около месец пресата разправяше на хората, които изпълваха съдебната зала, че ще видят човека, който беше алчен враг на обществото, но те бяха дошли, за да видят човека, който беше изобретил риърдъновия метал.

Той стана, когато съдиите му наредиха. Носеше сив костюм, очите му бяха сини, косата — руса, но не цветовете правеха фигурата му ледено неумолима, а фактът, че костюмът беше прост и скъп — качества, които рядко се излагаха в наши дни, че щеше да отива повече в някой строг, луксозен офис на богата корпорация, че обноските му идваха от цивилизована епоха и се сблъскваха с мястото около него.

Тълпата знаеше от вестниците, че той представлява злото на безмилостното богатство; и тъй като проповядваха добродетелната непорочност, а след това тичаха да гледат всеки филм, който показваше полугола жена на плакатите си, те бяха дошли да видят и него — поне злото нямаше спарената безнадеждност на изтърканите идеи, в които никой не вярваше и които никой не дръзваше да оспорва. Гледаха го без възхищение — възхищението беше чувство, което те отдавна бяха изгубили способност да изпитват, — гледаха с любопитство и с неясно предизвикателно чувство към тези, които им бяха казали, че е техен дълг да го мразят.

Преди няколко години те щяха да се надсмиват над вида му на самоуверен богаташ. Но днес в прозорците на съдебната зала надничаше гранитносиво небе, което обещаваше първата снежна буря на една дълга, тежка зима; и последният петрол в страната изчезваше, а въглищните мини не бяха в състояние да се справят с истеричната лавина от зимни доставки. Тълпата в съдебната зала си спомняше, че това е случаят, който им беше коствал услугите на Кен Данагър. Имаше слухове, че производството на въглищната компания „Данагър“ е спаднало осезаемо в рамките на един месец, вестниците твърдяха, че става въпрос само за нагаждане, докато братовчедът на Данагър реорганизира компанията, която е поел. Миналата седмица първите страници бяха изнесли историята за катастрофа на строежа на жилищен проект: дефектни стоманени греди бяха рухнали и убили четирима работници; вестниците не бяха споменали, но тълпата знаеше, че гредите идваха от „Асошиейтед Стийл“ на Орън Бойл.

Те стояха в съдебната зала сред тежка тишина и гледаха високата фигура в сиво не с надежда — вече губеха способността да се надяват, — а с безстрастно любопитство, заострено от неуловима въпросителна; въпросителната висеше върху всички лицемерни лозунги, които бяха слушали години наред.

Вестниците се зъбеха, че причината за неприятностите на страната, както сочел и този случай, е себичната алчност на богатите индустриалци; че хора като Ханк Риърдън носят отговорността за намаляващата храна, падащите температури и напуканите покриви на домовете на нацията; че ако не са били хората, които нарушават законите и пречат на плановете на правителството, просперитетът е щял да бъде достигнат отдавна; и че хора като Ханк Риърдън са движени единствено от мотив за печалба. Това последното се твърдеше без обяснения или уточняване, сякаш думите „мотив за печалба“ бяха очевиден знак за върховно зло.

Тълпата си спомняше, че същите тези вестници, преди по-малко от две години, бяха пищяли, че производството на риърдънов метал трябва да се забрани, защото производителят застрашавал живота на хората заради алчността си; помнеха, че човекът в сиво беше пътувал в кабината на първия локомотив, пуснат по коловоза от собствения му метал, и че сега го съдеха за престъпната алчност да задържи от обществеността малко метал, който отново от престъпна алчност беше предложил на пазара.

Съгласно процедурата, утвърдена с директиви, случаи от този вид не се разглеждаха от съдебни заседатели, а от състав от грима съдии, назначени от Бюрото за икономическо планиране и национални ресурси; процедурата, бяха наредили директивите, трябва да е неформална и демократична.

Съдийското кресло беше изнесено от съдебната зала във Филаделфия за този случай и заменено с маса на дървена платформа — тя придаваше на залата такъв вид, сякаш там се провеждаше среща, на която някакъв президиум набива нещо в главите на умствено недоразвита членска маса.

Един от съдиите, изпълняващ ролята на прокурор, беше прочел обвинението.

— Сега можете да дадете обяснения в своя защита — обяви той.

Изправен срещу платформата, с равен и изключително ясен глас Ханк Риърдън отговори:

— Нямам защита.

— Оставяте ли се… — съдията се запъна, не беше очаквал да е толкова лесно. — Оставяте ли се на милостта на този съд?

— Не признавам правото на този съд да ме съди.

— Какво?

— Не признавам правото на този съд да ме съди.

— Но, господин Риърдън, това е съд, назначен съгласно закона, който разглежда тази конкретна категория престъпления.

— Не смятам действията си за престъпление.

— Но вие признахте, че сте нарушили наредбите, контролиращи продажбата на риърдънов метал.

— Не признавам правото ви да контролирате продажбата на моя метал.

— Необходимо ли е да отбелязвам, че вашето признаване не е нужно?

— Не. Напълно го осъзнавам и действам в съгласие с това.

Той забеляза тишината в залата. По правилата на сложната преструвка, която всички тези хора играеха в чужда полза, те трябваше да приемат твърдението му като неразбираема лудост, трябваше да има неясен шум на удивление и присмех; нямаше нищо такова — те седяха неподвижно. Разбираха.

— Искате да кажете, че отказвате да се подчините на закона? — попита съдията.

— Не. Подчинявам се на закона — до последната буква. Вашите закони твърдят, че можете да се разпореждате с моя живот, работата и собствеността ми без мое съгласие. Много добре, сега можете да разполагате с мен, без аз да участвам. Няма да играя ролята, като се защитавам там, където не е възможна защита, и няма да симулирам илюзията, че съм изправен пред справедлив съд.

— Но, господин Риърдън, законът изрично повелява да ви се даде възможност да представите вашата гледна точка по случая и да се защитите.

— Затворник, изправен пред съда, може да се защити само ако има обективен принцип за справедливост, признат от съдиите, принцип, който спазва правата му, който те не могат да нарушават и на който той може да се опре. Законът, по който ме съдите, твърди, че няма принципи, че аз нямам права и че можете да правите с мен каквото си поискате. Добре. Направете го.

— Господин Риърдън, законът, който отхвърляте, е основан на най-висшия принцип — принципа за общественото благо.

— Кой е обществото? Какво смята то за благо? Имаше време, когато хората вярваха, че благото се определя от кодекс морални ценности и че никой няма право да търси собственото си благо чрез нарушаване на правата на другите. Ако сега се смята, че хората около мен могат да ме жертват по всякакъв начин в името на всяко нещо, което сметнат за свое благо, ако вярват, че могат да отнемат собствеността ми само защото имат нужда от нея — е, всеки крадец го прави. Има само една разлика: крадецът не иска да одобрявам действията му.

Няколко места в съдебната зала бяха запазени за високопоставени посетители, които бяха дошли от Ню Йорк, за да наблюдават процеса. Дагни седеше неподвижно, а по лицето й беше изписано единствено сериозно внимание — тя слушаше, осъзнавайки, че потокът на речта му ще определи хода на собствения й живот.

Еди Уилърс седеше до нея. Джеймс Тагарт не беше дошъл. Пол Ларкин седеше, изгърбен напред, с издадено напред лице, изострено като животинска муцуна от страх, който сега се превръщаше в изпълнена със злоба омраза. Господин Моуън, който седеше до него, беше по-невинен и не толкова интелигентен човек и страхът му беше по-прост — той слушаше със смаяно възмущение и прошепна на Ларкин:

— Боже мой, сега я загазихме! Сега ще убеди цялата страна, че всички бизнесмени са врагове на общественото благо!

— Трябва ли да разбираме — попита съдията, — че поставяте собствените си интереси над интересите на обществото?

— Аз твърдя, че подобен въпрос може да се появи единствено в общество от канибали.

— Какво… какво искате да кажете?

— Смятам, че няма сблъсък на интереси между хора, които не искат онова, което не са заслужили и които не практикуват човешки жертвоприношения.

— Трябва ли да разбираме, че ако обществото смята за необходимо да съкрати вашите печалби, вие не признавате правото му да го направи?

— Напротив, признавам го. Обществото може да съкрати печалбите ми по всяко време, като откаже да купува продукта ми.

— Ние говорим за… други методи.

— Всеки друг метод за съкращаване на печалбите е метод на мародери — и аз го разглеждам като такъв.

— Господин Риърдън, това едва ли е начин да се защитите.

— Казах, че няма да се защитавам.

— Но това е нечувано! Осъзнавате ли сериозността на обвиненията срещу вас?

— Те не ме интересуват.

— Разбирате ли възможните последствия от позицията си?

— Напълно.

— Този съд смята, че фактите, представени от обвинението, не предполагат снизхождение. Наказанието, което съдът има власт да ви наложи, е изключително тежко.

— Давайте.

— Моля?

— Наложете го.

Тримата съдии се спогледаха. Сетне говорителят се обърна отново към Риърдън.

— Това е безпрецедентно — каза той.

— Това е напълно извън правилата — каза вторият съдия. — Законът изисква да се защитите. Единствената ви алтернатива е да потвърдите за протокола, че се оставяте на милостта на съда.

— Не се оставям.

— Но трябва да го направите.

— Да не искате да кажете, че очаквате от мен някакво доброволно действие?

— Да.

— Не правя нищо доброволно.

— Но законът изисква страната на обвиняемия да бъде представена в протокола.

— Да не искате да кажете, че имате нужда от моята помощ, за да направите тази процедура законна?

— Ами не… да… тоест, за да попълним формуляра.

— Няма да ви помогна.

Третият съдия, най-младият, който беше изпълнявал ролята на прокурор, избухна нетърпеливо:

— Това е смешно и нечестно! Да не искате да представите нещата така, сякаш човек с вашата знаменитост е бил осъден по скалъпени обвинения, без… — той млъкна рязко. Някой в дъното на съдебната зала подсвирна провлачено.

— Искам — каза тежко Риърдън — същността на тази процедура е да изглежда точно каквато е. Ако имате нужда от моята помощ, за да я прикриете — няма да ви помогна.

— Но ние ви даваме шанс да се защитите, а вие го отхвърляте.

— Няма да ви помогна да се преструвате, че имам шанс. Няма да ви помогна да съхраните привидна справедливост там, където правата не се признават. Няма да ви помогна да запазите привидна рационалност, като вляза в дебат, в който пистолетът е крайният аргумент. Няма да ви помогна да се преструвате, че раздавате справедливост.

— Но законът ви задължава доброволно да се защитите!

В дъното на залата избухна смях.

— Това е пукнатината в теорията ви, господа — сериозно каза Риърдън, — и аз няма да ви помогна да се измъкнете. Ако решите да действате чрез принуда, направете го. Но ще откриете, че имате нужда от доброволното сътрудничество на жертвите си — по много повече начини, отколкото виждате в момента. А вашите жертви ще открият, че именно техните доброволни действия, които не можете да изтръгнете — ви правят възможни. Реших да бъда последователен и ще ви се подчиня по начина, който искате. Каквото и да искате да направя, ще го направя под дулото на пистолета. Ако ме осъдите на затвор, ще трябва да изпратите въоръжени хора, които да ме заведат там, защото няма да ида там доброволно. Ако ме глобите, ще трябва да конфискувате имуществото ми, за да съберете глобата, защото няма да я платя доброволно. Ако смятате, че имате право да ме насилвате, използвайте оръжията си открито. Няма да ви помогна да прикриете естеството на действията си.

Най-възрастният съдия се наведе над масата и гласът му стана ласкаво присмехулен:

— Говорите така, сякаш се борите за някакъв принцип, господин Риърдън, но всъщност се борите за имуществото си, нали?

— Да, разбира се. Боря се за имуществото си. Знаете ли какъв принцип символизира то?

— Позирате като защитник на свободата, но това е само свободата да правите пари.

— Да, разбира се. Единственото, което искам, е свободата да правя пари. Знаете ли какво изисква тази свобода?

— Разбира се, господин Риърдън, не бихте желали поведението ви да бъде разбрано погрешно. Не бихте желали да подкрепите широко разпространеното впечатление, че сте човек, лишен от социална съвест, който не се интересува от благоденствието на другите и работи единствено за собствената си печалба.

— Работя единствено за собствената си печалба. Заслужавам я.

Тълпата зад него изпъшка — не от възмущение, а от удивление, а съдиите срещу него мълчаха. Той продължи спокойно:

— Не бих искал становището ми да бъде изтълкувано погрешно. Ще се радвам да го заявя за протокола. Съгласен съм напълно с фактите и с всичко, което се говори за мен по вестниците — с фактите, но не и с оценката. Не работя за нищо друго освен за собствената си печалба — която получавам като продавам продукта си на хора, които се нуждаят от него и които желаят и могат да го купят. Не го произвеждам в тяхна изгода за сметка на моите разходи и те не го купуват в моя изгода за сметка на своите разходи, аз не жертвам интереса си заради тях и те не жертват своя заради мен, ние търгуваме като равни по взаимно съгласие и с взаимна полза — и аз се гордея с всяка стотинка, която съм спечелил по този начин. Аз съм богат и се гордея с всяка стотинка, която притежавам. Спечелил съм парите си със собствени сили, чрез свободна размяна при доброволното съгласие на всеки, с който съм имал работа — доброволното съгласие на тези, които ме наеха при започването ми, доброволното съгласие на тези, които работят сега за мен, доброволното съгласие на тези, които купуват продукцията ми. Ще отговоря на всички въпроси, които се страхувате да ми зададете открито. Желая ли да плащам на работниците си повече, отколкото смятам, че е цената на услугите им? Не желая. Желая ли да продавам продукцията си за по-малко, отколкото клиентите ми са склонни да платят? Не. Желая ли да я продавам на загуба или да я подарявам? Не. Ако смятате това за лошо, постъпете с мен както ви се нрави, каквито и да са стандартите, към които се придържате. Моите са следните. Изкарвам си прехраната, както следва да го прави всеки честен човек. Отказвам да призная за вина факта на собственото си съществувание и факта, че трябва да работя, за да го поддържам. Отказвам да призная за вина факта, че съм способен да го върша и че го върша добре. Отказвам да призная за вина факта, че го правя по-добре от повечето хора; факта, че работата ми е с по-висока стойност от тази на съседите ми и че по-голям брой хора са готови да ми платят. Отказвам да се извинявам за способностите си, отказвам да се извинявам за успеха си, отказвам да се извинявам за парите си. Ако това е лошо, вземете го предвид при вашето решение. Ако обществото намира, че това е във вреда на интересите му, оставете обществото да ме унищожи. Това е моят морал и няма да приема ничий друг. Можех да ви кажа, че съм сторил за събратята си повече добрини, отколкото вие можете някога да се надявате да осъществите, но няма да го кажа, защото не се опитвам да открия в благото на другите разрешение за правото ми да съществувам, нито пък признавам благото на другите за оправдание да си присвояват имуществото ми или да съсипват живота ми. Няма да заявя, че благото на другите е целта на живота ми — моята цел е моето собствено благо и презирам онези, които отстъпват своето. Можех да ви кажа, че вие не служите на общественото благо, че ничие благо не може да бъде постигнато с цената на човешко жертвоприношение, че когато нарушавате правата на един човек, сте нарушили правата на всички, а общността на безправните същества е обречена на унищожение. Можех да ви кажа, че единственото, което сте в състояние да постигнете, е всеобщото опустошение, до което всеки мародер задължително стига, когато не му останат повече жертви. Можех да го кажа, но няма да го направя. Защото аз оспорвам не конкретната ви политика, а моралните ви предпоставки. Ако беше истина, че хората могат да постигнат добруването си, като превърнат други хора в жертвени животни, а аз бях помолен да се пренеса в жертва в името на същества, които искат да оцелеят с цената на моята кръв, ако бях помолен да служа на интересите на обществото отделно, над и срещу своя собствен интерес, щях да откажа, щях да отхвърля такова нещо като най-презряното зло, щях да се боря срещу него с всичките си сили, щях да се боря срещу цялото човечество, а ако можех да удължа живота си дори и само с миг преди да бъда убит, щях да се боря с пълна убеденост в справедливостта на своята битка и в правото на живите същества да живеят. Нека няма недоразумение относно мен самия. Ако сега събратята ми, които смятат, че те са обществото, вярват, че тяхното благо изисква жертви, тогава заявявам: „По дяволите общественото благо, не искам да имам нищо общо с него!“

Тълпата избухна в аплодисменти. Риърдън се извърна, по-удивен от съдиите си. Видя лица, които се смееха от силно вълнение, но и лица, които молеха за помощ; той видя как мълчаливото им отчаяние изскача на свобода; видя в тях собствения си гняв и възмущение, изразени чрез дивото неподчинение на одобрителните им викове; видя погледи на възхита и на надежда. Там имаше и лица на млади немарливи мъже и на предизвикателно размъкнати жени — от онези, които започваха да дюдюкат по кинопрегледите при всяка поява на бизнесмен на екрана; те не се опитаха да направят контрадемонстрация, а мълчаха.

Когато той погледна тълпата, хората видяха в лицето му онова, което заплахите на съдиите не бяха в състояние да предизвикат: първите следи от емоция. Това беше само няколко мига преди да чуят бесните удари на съдийското чукче по масата и крясъците на единия от съдиите:

— … иначе ще опразня залата!

Когато се обърна отново към масата, очите на Риърдън се спряха на местата за посетители. Погледът му се задържа върху Дагни за миг, който само тя забеляза, сякаш казваше: работи. Тя би изглеждала спокойна, само дето очите й бяха станали твърде големи за лицето й.

Еди Уилърс се усмихваше по онзи начин, по който обикновено мъжете крият сълзите си. Господин Моуън гледаше слисано. Пол Ларкин беше забил поглед в пода. По лицата на Бъртрам Скъдър и на Лилиан нямаше изражение. Тя стоеше на края на реда, с кръстосани крака, а шалът от норка се спускаше от дясното й рамо до лявото й бедро — тя гледаше Риърдън, без да помръдне.

В сложната жар на всичко, което чувстваше, той нямаше време да разпознае повея на съжаление и копнеж: имаше лице, което се надяваше да види, беше го търсил от самото начало на заседанието, беше искал да е тук много повече от всички останали. Но Франсиско д’Анкония не беше дошъл.

— Господин Риърдън — каза най-възрастният съдия с приветлива, пълна с упрек усмивка, разтваряйки ръце, — достойно е за съжаление, че сте ни разбрали толкова погрешно. Това е проблемът — че бизнесмените отказват да общуват с нас в дух на доверие и приятелство. Изглежда смятат, че сме техни врагове. Защо говорите за човешки жертвоприношения? Какво ви кара да стигате до такива крайности? Нямаме намерение да конфискуваме имуществото ви или да разрушаваме живота ви. Не се опитваме да навредим на интересите ви. Напълно съзнаваме забележителните ви постижения. Нашата цел е само да балансираме социалните напрежения и да дадем справедливост на всички. Това изслушване не е замислено като съдебно дело, а като приятелска дискусия, целяща взаимно разбиране и съдействие.

— Не съдействам под дулото на пистолет.

— Защо да говорим за пистолети? Това дело не е толкова сериозно, че да го свързваме с такива неща. Напълно съзнаваме, че вината в този случай е основно на господин Кенет Данагър, който е подбудил това нарушение на закона, който е упражнил натиск върху вас и който призна вината си, като изчезна, за да избегне съдебно преследване.

— Не. Направихме го по взаимно, равностойно, доброволно споразумение.

— Господин Риърдън — каза вторият съдия, — може и да не споделяте някои от нашите идеи, но в крайна сметка всички ние работим за една и съща кауза. За благото на хората. Разбираме, че сте били подтикнат да не спазите законните процедури заради критическата ситуация на въглищните мини и жизнената важност на горивото за общественото благоденствие.

— Не. Бях подтикнат от собствената си печалба и собствените си интереси. Вие трябва да прецените какво отражение е имало това върху въглищните мини и общественото благоденствие. Не това беше мотивът ми.

Господин Моуън зяпаше озадачено и прошепна на Пол Ларкин:

— Тук нещо се обърка.

— О, я млъквай — сопна се Ларкин.

— Сигурен съм, господин Риърдън — каза най-възрастният съдия, — че не вярвате наистина — нито пък обществото вярва, че искаме да ви третираме като жертва. Ако някой се е трудил над такова погрешно схващане, ние ще се постараем да докажем, че не е вярно.

Съдиите се оттеглиха, за да определят присъдата. Не останаха дълго навън. Върнаха се в една застрашително тиха зала и обявиха, че на Хенри Риърдън се налага глоба от пет хиляди долара — и че присъдата е условна.

Вълни от подигравателен смях преминаха през аплодисментите, които пометоха съдебната зала. Аплодисментите бяха за Риърдън, смехът — за съдиите. Риърдън стоеше неподвижно, не се обръщаше към тълпата, едва чуваше ръкоплясканията. Стоеше и гледаше съдиите. Лицето му не изразяваше триумф, нито въодушевление — само спокойно, внимателно съзерцание на нещо, което той съзерцаваше с горчиво учудване, почти със страх. Той виждаше колко невероятно дребен е врагът, който унищожава света. Чувстваше се така, сякаш след дългогодишното си пътуване сред разрушения пейзаж, покрай развалините на велики фабрики, през останките от мощни двигатели и край труповете на непобедими хора беше стигнал до грабителя, очаквайки да срещне гигант, и беше срещнал плъх, готов да се мушне в дупката си при първия звук от човешки стъпки. Ако тези са ни победили, мислеше си той, вината си е наша.

Той беше върнат обратно в залата от хората, които се блъскаха, за да го наобиколят. Той се усмихваше в отговор на техните усмивки, към неистовата, трагична готовност в лицата им; в усмивката му имаше оттенък на тъга.

— Бог да ви благослови, господин Риърдън! — каза стара жена с парцалив шал около главата си. — Можете ли да ни спасите, господин Риърдън? Изяждат ни живи и няма смисъл да заблуждаваме някого, че преследват само богатите — знаете ли какво става с нас?

— Слушайте, господин Риърдън — каза един мъж, който изглеждаше като фабричен работник, — именно богатите ни забиват нож в гърба. Кажете на тия копелета, които толкова бързат да се предадат, че когато предават дворците си, предават и кожата от гърбовете ни.

— Знам го — каза Риърдън.

Вината е наша, мислеше си той. Ако ние, двигателите, доставчиците, благодетелите на човечеството, допуснахме върху нас да бъде отпечатано клеймото на злото и мълчаливо да търпим наказания заради добродетелите си, тогава що за „добро“ очаквахме да триумфира в света?

Той погледна хората около себе си. Бяха го посрещнали с ликуване днес, бяха го посрещнали с ликуване и на коловоза на линията „Джон Голт“. Но утре щяха да искат с вой нова директива от Уесли Мауч и проект за безплатни жилища от Орън Бойл, докато гредите на Бойл рухваха над главите им. Щяха да го направят, защото щяха да им кажат да забравят като грях онова, което ги беше накарало да поздравят Ханк Риърдън.

Защо бяха готови да се откажат от най-възвишените си мигове, сякаш са грях? Защо бяха съгласни да предадат най-доброто в себе си? Какво ги караше да вярват, че тази земя е царство на злото, където отчаянието е естествената им съдба? Той не можеше да назове причината, но знаеше, че тя трябва да бъде назована. Чувстваше я в съдебната зала като огромна въпросителна, на която беше негов дълг да даде отговор.

Това беше истинската присъда, която му беше наложена — да открие каква идея, каква проста идея, достъпна и за най-обикновения човек, беше накарала човечеството да приеме доктрините, които го водеха до саморазрушение.

— Ханк, никога повече няма да си помисля, че е безнадеждно, никога вече — каза Дагни същата вечер, след процеса. Никога няма да бъда изкушена да напусна. Ти доказа, че правото винаги работи и винаги побеждава… — тя спря за миг, сетне добави: — … стига човек да знае кое е право.

Лилиан му каза на вечеря следващия ден:

— Значи победи, а?

Гласът й беше уклончив, не каза нищо друго — гледаше го, сякаш изучаваше загадка.

Дойката го попита в завода:

— Господин Риърдън, какво е морална предпоставка?

— Нещо, с което ще си имаш големи разправии.

Момчето се намръщи, после вдигна рамене и каза през смях:

— Боже, беше невероятно представление! Как само ги цапардосахте, господин Риърдън! Седях до радиото и виех от смях.

— Откъде знаеш, че съм ги бил?

— Е, така е, нали?

— Сигурен ли си?

— Разбира се, че съм сигурен.

— Онова, което те кара да бъдеш сигурен, е морална предпоставка.

Вестниците мълчаха. След преувеличеното внимание, което бяха посветили на случая, те се държаха така, сякаш делото не си струва да се споменава. Отпечатаха кратки сведения на забутани страници, назовани с такива общи фрази, че никой читател не можеше да намери и намек за противоречие по проблема.

Бизнесмените, с които се срещаше, изглежда се опитваха да отбягват темата за процеса. Някои изобщо не коментираха, а се извръщаха, с лица, изразяващи особено негодувание, с усилие да изглеждат уклончиви, сякаш се бояха, че самото действие, ако го погледнат, ще бъде изтълкувано като заемане на позиция. Други рискуваха и коментираха.

— По мое мнение, Риърдън, беше изключително неразумно от твоя страна… Струва ми се, че това едва ли е времето да си създаваш врагове… Не можем да си позволим да възбуждаме възмущение.

— Чие възмущение? — попита той.

— Не мисля, че на правителството ще му хареса.

— Видя какви са последствията от това.

— Ами не знам… Обществото няма да го приеме, вероятно ще има вълна от възмущение.

— Видя как го прие обществото.

— Ами не знам… Опитваме се с всички сили да не отстъпваме пред всички тези обвинения за себичната алчност, а ти даде оръжие на врага.

— Ти би ли предпочел да се съгласиш с този враг, че нямаш право върху печалбата и собствеността си?

— О, не, със сигурност не — но защо да стигам до крайности? Винаги има средно положение.

— Средно положение между теб и убийците ти?

— Ама защо да използваме такива думи?

— Онова, което казах на процеса — вярно ли е или не?

— Ще бъде цитирано и разбрано погрешно.

— Вярно ли е или не?

— Обществеността е твърде тъпа, за да схване такива неща.

— Вярно ли е или не?

— Не е време да се хвалим, че сме богати, когато населението умира от глад. Това е все едно да ги подтикваме да си присвоят всичко.

— Но като им казваш, че нямаш право върху богатството си, а те имат — нима това ще ги накара да се въздържат?

— Ами не знам…

— Не ми харесаха нещата, които каза на процеса — каза друг един. — Моето мнение е, че изобщо не съм съгласен с теб. Аз лично се гордея да вярвам, че аз работя за общественото благо, не само за личната си печалба. Харесва ми да мисля, че имам цел, по-висша от това просто да изкарвам трите си яденета на ден и лимузината си „Хамънд“.

— А и не харесвам идеята да няма директиви и контрол — каза друг. — Гарантирам ти, че са като глигани и прекаляват. Но да няма никакъв контрол? Не съм съгласен с това. Мисля, че известен контрол е необходим. Онзи, който е в името на общественото благо.

— Съжалявам, господа — каза Риърдън, — че ще бъда принуден да спася проклетите ви кожи заедно със собствената си.

Една група бизнесмени, начело с господин Моуън, не даде никакви изявления по процеса. Но седмица след това съобщиха с прекалено голяма публичност, че правят дарение за построяването на спортна площадка за децата на безработните.

Бъртрам Скъдър не спомена делото в колонката си. Но десет дни по-късно написа сред другите си произволно подбрани клюки: „Можете да придобиете известна представа за обществената стойност на господин Ханк Риърдън от факта, че от всички социални групи той като че ли е най-непопулярен сред собствената си с реда от бизнесмени. Старомодната му безмилостност изглежда идва твърде много дори на тези хищни феодали на печалбата“.

Една декемврийска вечер, когато улицата под прозореца му беше като задръстено гърло, кашлящо от клаксоните на трафика преди Коледа, Риърдън седеше в стаята си в хотел „Уейн-Фолклънд“ и се бореше с враг, много по-опасен от изтощението или страха: отвращението от мисълта, че трябва да си има работа с човешки същества.

Той седеше без желание да тръгне по улиците на града, без желание да се движи, сякаш беше прикован към стола си и към тази стая. Беше се опитвал часове наред да пренебрегне емоция, която изглеждаше като носталгия: да знае, че единственият човек, когото искаше да види, е тук, в този хотел, няколко етажа над него.

Беше се улавял през последните седмици, че губи време в лоби-бара всеки път, когато влизаше в хотела или излизаше от него, да се мотае без нужда при пощенското гише или щанда за вестници, да гледа забързаните потоци от хора, надявайки се да види сред тях Франсиско д’Анкония. Беше се улавял, че вечеря самотен в ресторанта на „Уейн-Фолклънд“, с очи, приковани върху завесата на входа. Сега се улови, че стои в тази стая с мисълта, че разстоянието е само няколко етажа.

Изправи се развеселено, подсмихвайки се от възмущение държеше се като жена, която очаква телефонно обаждане и се бори с изкушението да прекрати мъчението, като направи първата стъпка. Нямаше причина да не може да отиде при Франсиско д’Анкония, ако го иска. И все пак, когато си казваше, че може да го направи, долавяше някакъв опасен елемент на капитулация в интензивността на собственото си облекчение.

Направи крачка към телефона, за да се обади в апартамента на Франсиско, но спря. Не това искаше — искаше просто да влезе, без да известява предварително, както Франсиско беше влязъл в кабинета му, тъкмо това изразяваше някакво неизказано право помежду им.

По пътя към асансьора си мислеше: той няма да е там, или, ако е там, вероятно ще го намериш да забавлява някоя уличница, която и теб ще обслужи. Но мисълта изглеждаше нереална, не можеше да се насили да я приложи към човека, когото беше видял до пастта на пещта. Той стоеше уверено в асансьора, с вперен нагоре поглед, премина уверено по коридора, усещайки как горчивината му се стопява в радост, и почука на вратата.

Гласът на Франсиско прозвуча рязко:

— Влез!

Звукът беше безцеремонен и разсеян.

Риърдън отвори вратата и спря на прага. Една от най-скъпите лампи със сатенени абажури на хотела стоеше в средата на стаята и хвърляше кръг от светлина по големите листа чертожна хартия. Франсиско д’Анкония, с ръкавели, с кичур коса върху лицето му, лежеше по корем на пода, облегнат на лакти и хапеше единия край на молив, съсредоточен върху някаква точка от сложния чертеж пред себе си. Той не погледна нагоре, сякаш беше забравил, че някой е почукал. Риърдън се опита да различи какво има на чертежа: изглеждаше като секция от пещ. Стоеше и наблюдаваше учудено — ако можеше да въплъти собствената си представа за Франсиско д’Анкония, тъкмо тази картина щеше да види: фигура на целенасочен млад работник, съсредоточен върху трудна задача. След миг Франсиско вдигна глава. След още миг той се хвърли напред и застана на колене, гледайки Риърдън с усмивка на недоверчиво удоволствие. А в следващия момент сграбчи чертежите и ги захвърли настрана, гледайки надолу.

— Какво прекъснах? — попита Риърдън.

— Нищо важно. Влезте.

Той се усмихваше щастливо. Изведнъж Риърдън се почувства сигурен, че Франсиско също е чакал, чакал е това като победа, която не се е надявал да постигне.

— Какво правехте? — попита Риърдън.

— Просто се забавлявах.

— Нека го видя.

— Не — той се изправи и изрита чертежите настрани.

Риърдън забеляза, че ако беше приел като наглост собственическото отношение на Франсиско в кабинета му, сега самият той беше виновен за същото, защото не даде обяснение за посещението си, а прекоси стаята и седна на един фотьойл, нехайно, сякаш си беше у дома.

— Защо не дойдохте да продължите онова, което започнахте? — попита той.

— Вие го продължихте блестящо и без моята помощ.

— Имате предвид процеса ли?

— Имам предвид процеса.

— Откъде знаете? Не бяхте там.

Франсиско се усмихна, защото тонът на гласа му признаваше още едно добавено изречение: търсих ви.

— И дори не предполагахте, че чух всяка дума по радиото?

— Така ли? Е, хареса ли ви да чуете собствената си позиция да лети из ефира, с мен като поставен актьор?

— Не бяхте такъв, господин Риърдън. Това не беше моята позиция. Нима това не са нещата, за които винаги сте живели?

— Да.

— Аз само ви помогнах да видите, че трябва да се гордеете, че живеете с тях.

— Радвам се, че сте слушали.

— Беше великолепно, господин Риърдън, и закъсняло с около три поколения.

— Какво искате да кажете?

— Ако и един бизнесмен беше имал куража тогава да каже, че работи единствено за собствената си печалба, и то да го каже с гордост, щеше да спаси света.

— Не съм се отказал от света, не мисля, че е загубен.

— Не е. Никога не може да бъде. Но, за Бога — какво щеше да ни спести!

— Е, предполагам, че трябва да се борим, без значение в каква епоха сме заклещени.

— Да… Знаете ли, господин Риърдън, бих предложил да вземете стенограмата от делото и да прочетете какво сте казали.

След това се вгледайте дали го прилагате на практика напълно и последователно, или не.

— Искате да кажете, че не го правя?

— Вижте сам.

— Знам, че имахте да ми казвате много неща, когато ни прекъснаха онази нощ в завода. Защо не довършите онова, което щяхте да кажете?

— Не. Твърде скоро е.

Франсиско се държеше така, сякаш в посещението му нямаше нищо необичайно, сякаш беше напълно естествено — както всъщност винаги се беше държал в присъствието на Риърдън. Но Риърдън забеляза, че не е толкова спокоен, колкото иска да изглежда, крачеше из стаята по начин, който сякаш изразяваше емоция, която той не искаше да признае, беше забравил лампата и тя още стоеше в средата като единственото осветление в стаята.

— Понесохте доста удари по пътя към откритията си, нали? — каза Франсиско. — Хареса ли ви поведението на другите бизнесмени?

— Предполагам, че трябваше да се очаква.

С глас, натежал от гнева на състраданието, Франсиско каза:

— Минаха дванайсет години и все още не мога да наблюдавам безразлично!

Изречението прозвуча неволно, сякаш беше произнесъл потискани думи, опитвайки се да удави звука на емоцията.

— Дванайсет години? След какво? — попита Риърдън.

За миг настана тишина, но Франсиско отговори спокойно:

— Откакто разбрах какво правят тези хора — и добави: — Знам през какво преминавате… и какво предстои.

— Благодаря — каза Риърдън.

— За какво?

— За това, че полагате толкова усилия да не го показвате. Но не се притеснявайте за мен. Все още съм в състояние да го понеса… Знаете ли, не съм дошъл тук, за да говорим за мен или дори за процеса.

— Съгласен съм с всяка тема, която изберете, стига да останете тук — каза го като любезна шега, но тонът не можеше да го прикрие — наистина го мислеше. — За какво искахте да говорим?

— За вас.

Франсиско спря. Погледна Риърдън за миг, после отговори спокойно:

— Добре.

Ако онова, което Риърдън изпитваше, можеше да се излее направо в думи, да заобиколи бариерата на волята му, той щеше да изкрещи: не ме изоставяй, имам нужда от теб, боря се с всички тях, стигнах до границата и съм осъден да продължа да се боря и отвъд нея, и единственото ми оръжие е да знам, че има един-единствен човек, на когото да вярвам, когото да уважавам и на когото да се възхищавам. Вместо това каза спокойно и просто — и единствената нотка на лична връзка помежду им беше искреният тон, който изказва директно, решително рационално твърдение и предполага същата почтеност на съзнанието и у слушателя:

— Знаете ли, мисля, че единственото истинско морално престъпление, което човек може да извърши срещу друг, е опитът да създаде с думите или действията си впечатление за противоречие, за невъзможност, за ирационалност и така да разклати схващането за рационалност на жертвата си.

— Истина е.

— Ако кажа, че именно пред такава дилема ме изправихте, ще ми помогнете ли, като ми отговорите на един личен въпрос?

— Ще се опитам.

— Не трябва да ви казвам — мисля, че го знаете, — че сте човекът с най-извисен ум, когото някога съм срещал. Склонен съм да приема не като правилен, но поне като възможен факта, че отказвате да упражнявате огромната си способност в днешния свят. Но онова, което човек прави от отчаяние, не е задължително ключ към характера му. Винаги съм мислел, че истинският ключ е в онова, от което изпитва наслада. И тъкмо това ми се струва неразбираемо: без значение от какво сте се отказали, докато сте решили да живеете, как можете да намирате удоволствие в това да пилеете един толкова ценен живот като вашия в тичане след евтини жени и идиотски развлечения?

Франсиско го погледна с лека, развеселена усмивка, сякаш казваше: нима? Нали не искахте да говорите за себе си? А ето че сега изповядате отчаяната си самота, която прави въпроса за моя характер по-важен за вас от всеки друг въпрос в момента?

Усмивката преля в мек, добронамерен смях, сякаш въпросът не представляваше проблем за него, не изискваше разкриването на никаква болезнена тайна.

— Има начин за разрешаване на всяка подобна дилема, господин Риърдън. Проверете предпоставките си.

Той седна на пода, настанявайки се весело и без формалности, за да води разговор, който щеше да му донесе наслада.

— Значи заключението ви от личен опит е, че съм човек с висок интелект?

— Да.

— Знаете ли от личен опит, че пилея живота си в тичане след жени?

— Никога не сте го отричали.

— Да го отричам? Положих много усилия, за да създам това впечатление.

— Да не искате да кажете, че не е вярно?

— Правя ли ви впечатление на човек с ужасен комплекс за малоценност?

— За Бога, не!

— Само такива хора прекарват живота си в тичане след жени.

— Какво искате да кажете?

— Помните ли какво казах за парите и за хората, които искат да обърнат наопаки закона за причината и следствието? Хората, които се опитват да заместят ума, като присвоят продуктите на ума? Е, добре, мъжът, който презира себе си, се мъчи да се сдобие със самоуважение чрез сексуални авантюри — което не може да стане, защото сексът не е причина, а следствие и израз на усещането на мъжа за собствената му стойност…

— По-добре ми го обяснете.

— Хрумвало ли ви е, че тук става въпрос за същото? Хората, които мислят, че богатството идва от материални ресурси и няма интелектуални корени или смисъл, са същите, който мислят — по същите причини, — че сексът е физическа способност, която функционира независимо от разума, избора или ценностните принципи. Те смятат, че тялото им генерира желание и прави избора вместо тях — все едно да можеше желязната руда сама да се трансформира в железопътни релси по собствена воля. Любовта е сляпа, казват те, сексът е глух за здравия разум и се надсмиват над усилията на всички философи. Фактически обаче сексуалният избор на мъжа е сбор от неговите фундаментални убеждения. Кажете ми какво един мъж намира за привлекателно в сексуален план и ще ви кажа цялата му житейска философия. Покажете ми жената, с която спи, и ще ви кажа каква е самооценката му. Независимо какви изопачения за добродетелността на саможертвата са му разправяли, сексът е най-дълбоко егоистичният акт, чийто мотив може да бъде единствено собственото удоволствие — опитайте се само да си представите, че се прави в името на безкористната благотворителност! — акт, който не е възможен в състояние на самоунижение, а само на самовъзвеличаване, само с увереността на мъжа, че е желан и че заслужава да бъде желан. Мъжът винаги ще бъде привличан от жената, която отразява най-дълбоката му визия за него самия, жената, чието отдаване ще му позволи да изпита — или да се престори, че изпитва — чувство на самоуважение. Мъжът, който е гордо уверен в собствената си стойност, би искал най-възвишения тип жена, достъпна за него, жената, на която се възхищава — най-силното, най-трудното завоевание, защото усещането за постижение може да получи само от притежаването на героиня, а не на празноглава уличница… Той не се стреми да… Какво има? — попита той, като видя израза по лицето на Риърдън — израз на внимание, стигащо далеч отвъд обикновен интерес в някаква абстрактна дискусия.

— Продължавайте — напрегнато каза Риърдън.

— Той не се опитва да придобие стойност, той се стреми да я изрази. Няма конфликт между стандартите на ума му и желанията на тялото му. Но мъжът, който е убеден в собствената си безполезност ще бъде привличан от жена, която презира — защото тя ще отразява неговото скрито аз, тя ще го освободи от обективната реалност, където той не оправдава надеждите, тя ще му даде моментна илюзия за неговата собствена стойност и моментното бягство от моралния кодекс, който го е заклеймил. Забележете противната каша, в която повечето мъже превръщат сексуалния си живот, и забележете кашата от противоречия, която поддържат като своя етика. Едното е продължение на другото. Любовта е нашият отклик на най-възвишените ни добродетели — и не може да бъде нищо друго. Оставете един мъж да опорочи своите ценности и своето виждане за съществуванието, оставете го да се преструва, че любовта не е лична наслада, а е себеотрицание, че добродетелността се състои не от гордост, а от съжаление или болка, или слабост, или жертване, че най-благородната любов е родена не от възхищение, а от милосърдие, не в отговор на ценности, а в отговор на недостатъци, и тогава той ще се разпадне на две части. Тялото му няма да го слуша, няма да откликва, ще го направи импотентен към жената, която се преструва, че обича, и ще го тласка към най-долнопробната уличница, която може да намери. Тялото му винаги ще следва неразгадаемата логика на най-дълбоките му убеждения; ако той вярва, че недостатъците са достойнства, той е проклел съществуването като зло и само злото ще го привлича. Той е проклел себе си и ще чувства, че извратеността е всичко, на което е способен да се наслаждава. Той е приравнил добродетелността с болката и ще чувства, че порокът е единственото царство на удоволствията. И после ще крещи истерично, че тялото му има порочни желания, които умът му не може да надмогне, че сексът е грях, че истинската любов е чиста емоция на духа. А после ще се чуди защо любовта не му носи нищо друго освен отегчение, а сексът — нищо освен срам…

Риърдън каза бавно, гледайки встрани, без да съзнава, че мисли на глас:

— Поне… не съм приемал другата догма… Никога не съм изпитвал вина, че правя пари.

Франсиско пропусна смисъла на първата дума; усмихна се и каза с готовност:

— Виждате ли, че става въпрос за същото? Не, вие никога не бихте възприели каквато и да било част от такова порочно кредо. Вие не бихте могли да си го наложите. Ако се опитате да заклеймите секса като злина, ще откриете, че дори против волята си действате според правилните морални предпоставки. Ще бъдете привличан от най-възвишените жени, които срещате. Вие винаги ще искате героиня. Ще бъдете неспособен да презирате сам себе си. Ще бъдете неспособен да вярвате, че съществуванието е зло и че сте безпомощно същество, затворено в една невъзможна вселена. Вие сте човек, прекарал живота си в това да приспособява материята към целите на своя разум. Вие сте човекът, комуто е ясно, че точно както една идея, ненамерила израз във физическо действие, е презряно лицемерие, такава е и платоничната любов; и както физическото действие, ненаправлявано от идея, е глупашко самозалъгване, такъв е и сексът, когато е откъснат от личния ценностен кодекс. Това е едно и също следствие и Вие сигурно го знаете. Ненакърненото Ви чувство за самоуважение със сигурност знае това. Вие не бихте могли да желаете жена, която ненавиждате. Само човекът, възхваляващ чистотата на лишената от страст любов, е способен на поквареността на лишената от любов страст. Забележете обаче, че повечето хора са раздвоени същества, който се люшкат отчаяно от единия до другия край. Едната им половина е човекът, който презира парите, фабриките, небостъргачите и собственото си тяло. Той таи неопределени чувства относно необхватни въпроси като смисъла на живота и стремежа си да бъде добродетелен. И той крещи от отчаяние, защото не изпитва нищо към жената, която уважава, и в същото време открива, че е във властта на неудържима страст към блудница от улицата. Той е човекът, когото наричат идеалист. Другата им половина е човекът, когото наричат практичен, човекът, който презира принципите, абстракциите, изкуството, философията и своя собствен ум. Той гледа на придобиването на материални вещи като на единствената цел на съществуванието и се надсмива над необходимостта тяхното предназначение и източникът им да бъдат вземани под внимание. Той очаква от тях да му доставят удоволствие и се учудва защо колкото повече получава, толкова по-малко чувства изпитва. Той е мъжът, който прекарва времето си в преследването на жени. Отбележете тройната измама, с която се самозалъгва. Той не би признал нуждата си от себеуважение, тъй като гледа с насмешка на такива понятия като морални ценности, но все пак изпитва дълбоко самоотвращение, произтичащо от схващането му, че е парче месо. Не би признал, но знае, че сексът е физическа изява на респекта към личните ценности. Затова се опитва, като изиграе чрез жестове резултата, да се сдобие с това, което би трябвало да е първопричината. Той се мъчи да се сдобие с чувство за собствената си ценност от жената, който му се отдава, а забравя, че жената, която е избрал, няма нито характер, нито преценка, нито ценностен критерий. Казва си, че цели единствено физическо удоволствие, но забележете, че жените му омръзват след седмица или след една нощ, че презира професионалните проститутки и обича да си въобразява, че е прелъстил добродетелно момиче, което е направило голямото изключение именно за него. Именно чувството за достижение е това, което търси, но никога не намира. Какъв триумф може да бъде спечелването на едно лишено от интелект тяло? Ето това е женкарят. Това описание пасва ли ми?

— Боже, не!

— Тогава можете да отсъдите, без да искате думата ми, колко жени съм преследвал в живота си.

— Но какво по дяволите правехте по първите страници на вестниците през последните дванайсет години?

— Похарчих доста пари за най-показно вулгарните партита, които можех да измисля, и ужасно много време, за да ме виждат с подходящия сорт жени. Що се отнася до останалото… — той млъкна, сетне продължи: — Имам неколцина приятели, които знаят това, но вие сте единственият, на когото го поверявам противно на собствените си правила: никога не съм спал с която и да е от тези жени. Никога не съм докоснал и една от тях.

— Още по-невероятно е, че ви вярвам.

Лампата на пода до него хвърляше натрошени парчета светлина по лицето на Франсиско, когато той се наведе напред — по лицето му се четеше израз на невинно забавление.

— Ако си дадете труда да прегледате тези първи страници, ще видите, че не съм казвал нищо. Жените се мъчеха да направят впечатление с разни истории на журналистите, които предполагаха, че да ги видят в ресторант с мен е сигнал за великолепен романс. Тези жени преследват същото, което и женкарите — желанието да спечелят собствената си ценност от броя и славата на мъжете, които завоюват. Само че това е една стъпка по-съмнително, защото ценността, която търсят, дори не е реален факт, а впечатление и завист от другите жени. Е, дадох на тези кучки онова, което искаха — но буквално каквото искаха, без преструвките, които очакваха, преструвките, които крият от тях естеството на желанията им. Да не мислите, че искаха да спят с мен или с когото и да е другиго? Нямаше да са способни на толкова реално и честно желание. Искаха храна за суетността си — и аз им я дадох. Дадох им шанса да се фукат пред приятелките си и да се видят по скандалните страници в ролите на велики съблазнителки. Но знаете ли, това подейства по същия начин, по който и на процеса ви. Ако искате да победите някаква долна измама, съобразете се с нея буквално, без да предприемате нищо от своя страна, за да маскирате същността й. Тези жени разбираха. Виждаха що за удовлетворение носи това другите да ти завиждат за постижение, което не си извършил. Вместо самоуважение раздутите им романси с мен им донесоха още по-дълбоко чувство за непълноценност: всяка една от тях знае, че е била изпробвана и се е провалила. Ако това да ме завлече в леглото е нейният публичен стандарт за ценност, знае, че не може да го оправдае. Мисля, че тези жени ме мразят повече от всеки мъж на света. Но моята тайна е в безопасност, защото всяка една от тях мисли, че е единствената, която се е провалила, докато всички други са успели, така че ще се кълне още по-пламенно в нашата връзка и никога няма да признае истината на когото и да е.

— Но какво направихте с репутацията си?

Франсиско вдигна рамене.

— Хората, които уважавам, ще разберат истината за мен, рано или късно. Другите — лицето му се изопна, — другите смятат онова, което наистина съм, за зло. Нека получат онова, което предпочитат — онова, на което приличам по първите страници.

— Но за какво? Защо го правите? Просто за да им дадете урок?

— По дяволите, не! Исках да ме знаят като плейбой.

— Защо?

— Плейбоят е човек, който просто не може да спре парите да изтичат между пръстите му.

— Защо искате да възприемете подобна грозна роля?

— Камуфлаж.

— За какво?

— За моя собствена цел.

— Каква цел?

Франсиско поклати глава.

— Не искайте да ви кажа това. Казах ви повече, отколкото трябваше. Така или иначе скоро ще разберете останалото.

— Ако е повече, отколкото е трябвало, защо изобщо ми казахте?

— Защото… ме накарахте за пръв път от години да изгубя търпение — нотката на потисната емоция се върна в гласа му. — Защото никога не съм искал някой да знае истината за мен така, както искам вие да я знаете. Защото знаех, че ще презрете плейбоя повече от всички други, както бих го направил и аз самият. Плейбой? Обичал съм само една жена в живота си и още я обичам и винаги ще я обичам!

Това беше неволен пробив и той добави тихо:

— Никога не съм признавал това пред никого… дори пред нея.

— Изгубихте ли я?

Франсиско седеше и гледаше в нищото, след миг отговори безизразно:

— Надявам се, че не съм.

Светлината на лампата осветяваше лицето му изотдолу и Риърдън не можеше да види очите му, а само устата, чието очертание изразяваше изпълнено със страдание търпение и странно, тържествено смирение. Риърдън знаеше, че това е рана, в която не биваше да човърка повече. С една от внезапните смени на настроението си Франсиско каза:

— Както и да е, още малко време! — и се изправи с усмивка на крака.

— Тъй като ми вярвате — каза Риърдън, — искам да споделя с вас една моя тайна в замяна. Искам да знаете колко много ви се доверих, преди да дойда тук. И може да имам нужда от помощта ви по-късно.

— Вие сте единственият човек, на когото бих желал да помогна.

— Има много неща, които не разбирам за вас, но за едно съм сигурен: че не сте приятел на мародерите.

— Не съм — по лицето на Франсиско пропълзя веселост, като че ли искаше да го омаловажи.

— Така че знам, че няма да ме предадете, ако ви кажа, че ще продължа да продавам риърдънов метал на клиенти, които сам си избирам, в каквито реша количества, всеки път, когато мога да го правя. Точно в момента съм готов да отлея поръчка, двайсет пъти по-голяма от онази, за която ме съдиха.

Седнал на облегалката на стола, на няколко фута от него, Франсиско се наведе напред и го погледна мълчаливо, намръщено, задържайки погледа си за дълго:

— Мислите ли, че се борите с тях, като го правите? — попита той.

— Как иначе бихте го нарекли вие? Сътрудничество?

— Бяхте склонен да работите и да произвеждате риърдънов метал за тях на такава цена, че да изгубите печалбата си, приятелите си, да обогатите мръсните копелета, които имаха връзките да ви оберат, и да приемете злоупотребата им в отплата на привилегията, че сте ги оставили живи. Сега сте склонен да го направите с цената на това да приемете положението на престъпник и риска да бъдете хвърлен в затвора във всеки един момент — само за да поддържате система, която може да продължи да действа единствено благодарение на жертвите си, единствено чрез нарушаване на собствените си закони.

— Не е заради тяхната система, а заради клиентите, които не мога да оставя на милостта на системата, възнамерявам да надживея въпросната система, няма да ги оставя да ме спрат, без значение колко трудно ще го направят за мен, и не възнамерявам да им предам света, дори и да съм последният човек. Точно в момента тази нелегална поръчка е по-важна за мен от целия ми завод.

Франсиско поклати глава бавно и не отговори, сетне попита:

— На кой от приятелите си в медодобивната индустрия ще дадете ценната привилегия да ви предаде този път?

Риърдън се усмихна:

— Не и този път. Този път работя с човек, на когото мога да вярвам.

— Наистина ли? Кой е той?

— Вие.

Франсиско се изправи.

— Какво? — попита той толкова тихо, че почти успя да скрие звука от задавянето.

Риърдън се усмихваше.

— Не знаехте ли, че сега съм един от вашите клиенти? Направих го чрез няколко подставени лица и под фалшиво име, но ще имам нужда от помощта ви, за да попреча на персонала ви да започне да любопитства. Имам нужда от тази мед, имам нужда от нея навреме, и не ме интересува дали ще ме арестуват след това, стига да довърша това. Знам, че вече съвсем не ви интересува компанията ви, богатството, работата, защото не искате да се занимавате с крадци като Тагарт и Бойл. Но ако наистина мислите онова, на което ме научихте, ако аз съм последният човек, когото уважавате, ще ми помогнете да оцелея и да ги победя. Никога не съм молил за ничия помощ. Сега моля за вашата. Имам нужда от вас. Вярвам ви. Винаги сте признавали възхищението си от мен. Е, сега животът ми е в ръцете ви — ако го искате. Една поръчка от „Д’Анкония мед“ пътува насам в момента. Напуснала е Сан Хуан на пети декември.

— Какво?! — това беше вик на явен шок. Франсиско беше скочил на крака, без да се опитва да крие каквото и да е. — На пети декември?

— Да — втрещено каза Риърдън.

Франсиско скочи към телефона.

— Казах ви да не работите с „Д’Анкония мед“! — това беше наполовина стон, наполовина бесен, отчаян вик. Ръката му се протегна към телефона, но конвулсивно се върна обратно. Той сграбчи ръба на масата, сякаш за да си попречи да вдигне слушалката, и остана така, с наведена глава. Нито той, нито Риърдън можеха да определят колко време трая това. Риърдън беше онемял от факта, че вижда агонизиращата битка в неподвижната фигура на този човек като доказателство. Не можеше да отгатне каква е тази битка, знаеше само, че в този миг имаше нещо, което Франсиско имаше власт да предотврати, но нямаше да го направи.

Когато Франсиско вдигна глава, Риърдън видя лице, разкривено от толкова много страдание, че чертите му почти се чуваха като писък на болка, и изглеждаше още по-ужасно, защото лицето имаше израз на непоколебимост — сякаш решението е взето и това е цената, която трябва да се плати за него.

— Франсиско… какво има?

— Ханк, аз… — той разтърси глава, спря, сетне се изправи:

— Господин Риърдън — каза той с глас, който съдържаше силата, отчаянието и особеното достойнство на молба, която знаеше, е безнадеждна, — за времето, през което ще ме проклинате, когато ще се съмнявате във всяка дума, която съм казал… Кълна ви се, в името на жената, която обичам, че аз съм ваш приятел.

Споменът за лицето на Франсиско и начинът, по който изглеждаше в този момент, завладя Риърдън след три дни, през ослепяващия го шок от омраза заради загубата, завладя го, въпреки че докато стоеше до радиото в кабинета си, мислеше, че трябва да стои далеч от хотел „Уейн-Фолклънд“, за да не убие Франсиско д’Анкония веднага щом го види, владееше го през потока на думите, които чуваше — че три кораба с мед на д’Анкония, пътуващи от Сан Хуан за Ню Йорк, са били нападнати от Рагнар Данешолд и са били потопени на дъното на океана… и продължи да го владее, въпреки че той знаеше, че нещо много повече от медта си беше отишло заедно с тези кораби.