Атлас изправи рамене. Дали-или

Глава XIIIДоброволно изнудване

— Колко е часът?

„Времето изтича“ помисли си Риърдън, но отговори:

— Не знам. Няма още полунощ — и като си спомни, че носи ръчен часовник, добави: — Без двайсет.

— Ще взема влак за вкъщи — каза Лилиан.

Той чу изречението, но то трябваше да изчака реда си, за да влезе в претъпканите коридори на съзнанието му. Той стоеше и гледаше разсеяно всекидневната на апартамента си, на няколко минути разстояние с асансьора до приема. След миг отговори автоматично:

— По това време?

— Още е рано. Има още много влакове.

— Заповядай и остани тук, разбира се.

— Не, предпочитам да се прибера.

Той не оспори.

— Ами ти, Хенри? Възнамеряваш ли да се прибереш у дома гази вечер?

— Не — и добави: — Утре имам бизнес срещи тук.

— Както кажеш.

Тя свлече вечерната наметка от раменете си, хвана я в ръка и тръгна към вратата на спалнята му, но спря.

— Мразя Франсиско д’Анкония — напрегнато каза тя. — Защо трябваше да идва на това парти? И не можа ли да си затваря устата, поне до утре сутрин?

Той не отговори.

— Чудовищно е — онова, което е позволил да се случи с компанията му. Разбира се, той е просто един развален плейбой, но такова голямо богатство е отговорност, има граница на небрежността, която човек може да си позволи!

Той хвърли поглед върху лицето й: беше странно напрегнато, с изострени черти, които я караха да изглежда по-стара.

— Той трябваше да има някакъв дълг към акционерите си, нали? Нали, Хенри?

— Имаш ли нещо против да не го обсъждаме?

Тя сви устни в жест, равностоен на повдигане на рамене, и влезе в спалнята. Той стоеше до прозореца и гледаше потоците от покриви на коли долу, оставяше очите си да почиват върху нещо, докато способността му да вижда беше изключена. Съзнанието му беше още съсредоточено върху тълпата в балната зала долу и върху две фигури в тази тълпа. Но също както всекидневната му оставаше в периферията на зрението му, така и чувството, че трябва да направи нещо, оставаше в периферията на съзнанието. Улови го за миг — това беше фактът, че трябва да свали вечерните си дрехи, — но отвъд него имаше чувство на съпротива да се съблече в присъствието на странната жена в спалнята си, така че веднага го забрави.

Лилиан излезе, също така кокетно нагласена, както беше пристигнала, бежовият костюм очертаваше фигурата й с подходящата си стегнатост, шапката беше килната над половината й коса, която беше подредена на вълни. Тя носеше куфара си, люлеейки го леко, сякаш демонстрираше способността си да го носи. Той се протегна механично и взе куфара от ръката й.

— Какво правиш? — попита тя.

— Ще те закарам на гарата.

— Така? Не си се преоблякъл.

— Няма значение.

— Няма нужда да ме ескортираш. В състояние съм да се справя. Ако имаш бизнес срещи утре, по-добре си лягай.

Той не отговори, но отиде до вратата, отвори я пред нея и я последва до асансьора. Останаха мълчаливи, докато пътуваха с таксито до гарата. В такива моменти, когато изобщо си спомнеше за присъствието й, той забелязваше, че тя седи изправена, почти перчейки се със съвършенството на позата си, изглеждаше будна и удовлетворена, сякаш тръгваше на ранно сутрешно пътешествие с определена цел.

Таксито спря на входа на терминала на „Тагарт“. Ярките светлини, които заливаха огромната стъклена врата, преобразуваха късния час в някакво усещане за активна, вечна сигурност. Лилиан изскочи с лекота от таксито и каза:

— Не, не трябва да излизаш, връщай се. Ще се прибереш ли за вечеря утре — или чак следващия месец?

— Ще ти се обадя — каза той.

Тя му помаха с ръка с ръкавица и изчезна в светлините на входа. Когато колата тръгна, той даде на шофьора адреса на апартамента на Дагни.

Апартаментът беше тъмен, когато влезе, но вратата към спалнята й беше открехната и той чу гласа й:

— Здравей, Ханк.

Той влезе и попита:

— Спеше ли?

— Не.

Той включи лампата. Тя лежеше на леглото, с отпусната на и възглавницата глава, косата й падаше върху раменете й — изглеждаше така, сякаш не е мърдала дълго време, а лицето й беше спокойно. Изглеждаше като ученичка, с изрязаната яка на бледосинята си нощница високо около шията й, а предната част на нощницата беше в преднамерен контраст със строгостта — светлосиня бродерия, която изглеждаше луксозно зряла и женствена.

Той седна на ръба на леглото и тя се усмихна, забелязвайки, че строгата официалност на вечерния му костюм правеха действията му така просто и естествено интимни. Усмихна й се в отговор. Беше дошъл, готов да отхвърли прошката, която тя му беше дала на партито, както човек отказва благодеяние от твърде щедър противник. Вместо това той изведнъж се протегна и прокара ръка по челото й, по косата й, в жест на покровителствена нежност, усещайки изведнъж колко деликатна е тя, като дете — същият този противник, който непрекъснато предизвикваше силата му, но който имаше нужда от неговата защита.

— Понасяш толкова много — каза той, — а аз допълнително те затруднявам.

— Не, Ханк, не е така и го знаеш.

— Знам, че си достатъчно силна, за да не му позволиш да те нарани, но това е сила, която нямам право да изисквам. И все пак го правя, и не мога да намеря никакво решение, никакво изкупление. Мога само да призная, че го знам и няма начин, по който да те помоля да ми простиш.

— Няма нищо за прощаване.

— Нямах право да я водя в твое присъствие.

— Това не ме нарани. Само…

— Да?

— Само като те виждах как страдаш… беше тежко за гледане.

— Не мисля, че страданието може да поправи каквото и да е, но каквото и да съм изпитвал, не съм страдал достатъчно, а ако има нещо, което да ненавиждам, то е да говоря за собственото си страдание — това трябва да е единствено моя грижа. Но ако искаш да знаеш, понеже така или иначе знаеш, да, за мен беше ад. И ми се ще да беше по-лошо. Поне няма да си позволя да се измъкна.

Той го каза сурово, без емоция, като обективна присъда към самия себе си. Тя се усмихна тъжно, взе ръката му и притисна устните си към нея, поклати глава, отхвърляйки присъдата и остана с лице, скрито в ръката му.

— Какво искаше да кажеш? — меко попита той.

— Нищо… — сетне тя вдигна глава и каза твърдо: — Ханк, знаех, че си женен. Знаех какво правя. Сама го избрах. Не ми дължиш нищо, няма дълг, с който да трябва да се съобразяваш.

Той бавно поклати глава в знак на протест.

— Ханк, не искам от теб нищо, освен онова, което ти решиш да ми дадеш. Спомняш ли си, че веднъж ме нарече търговец? Искам да идваш при мен, търсейки единствено собствената си наслада. Докато искаш да останеш женен, по каквато и да е причина, нямам право да се възмущавам. Моят начин да правя търговия е да знам, че радостта, която ми доставяш, е заплатена с тази, която получаваш от мен, а не с това аз или ти да страдаме. Не приемам жертви и не ги правя. Ако поискаш от мен повече от онова, което ти значиш за мен, ще откажа. Ако поискаш да се откажа от железницата, ще те напусна. Ако някога удоволствието на единия трябва да се заплати с болката на другия, по-добре изобщо да няма търговия. Търговия, при която единият печели, а другият губи, е измама. Не го правиш в бизнеса, Ханк. Не го прави и в живота си.

Като неясен фон зад думите й той чуваше думите, казани от Лилиан, той виждаше разстоянието между едната и другата, разликата между онова, което искаха от него и от живота.

— Дагни, какво мислиш за брака ми?

— Нямам право да мисля за него.

— Трябва да си се чудила.

— Така беше… преди да дойда в къщата на Елис Уайът. Не и след това.

— Никога не си ме питала.

— Няма и да го направя.

Той замълча за момент, сетне каза, гледайки право в нея, подчертавайки, че отхвърля уважението към личния му живот, което тя винаги му беше осигурявала.

— Има нещо, което искам да знаеш. Не съм я докосвал от… къщата на Елис Уайът.

— Радвам се.

— Мислиш ли, че бих могъл?

— Никога не съм си позволявала да се питам за това.

— Дагни, да не искаш да кажеш, че и да беше станало, ти… щеше да приемеш и това?

— Да.

— Нямаше ли да се чувстваш ужасно?

— По-ужасно, отколкото мога да ти кажа. Но ако това е твоят избор, щях да го приема. Искам те, Ханк.

Той взе ръката й и я вдигна до устните си, тя почувства моментната битка в тялото му, във внезапното движение, с което той се смъкна, почти рухвайки, и впи устни в рамото й. След това я дръпна напред, издърпа тялото й в бледосинята нощница върху коленете си, задържа го със сила, без усмивка, сякаш в знак на омраза към думите й, но и сякаш тъкмо това бяха думите, които най-много беше искал да чуе. Наведе лице към нейното и тя чу въпросът, който той беше задавал отново и отново, в нощите през изминалата година, който винаги се изтръгваше от него неволно, винаги като внезапен пробив, който издаваше постоянна, тайна мъка:

— Кой беше първият ти мъж?

Тя се изви назад, опитвайки се да се измъкне от него, но той я държеше.

— Не, Ханк — каза тя, лицето и беше твърдо. Рязкото, стегнато движение на устните му беше усмивка.

— Знам, че няма да ми отговориш, но няма да спра да питам, защото това е нещо, което никога няма да приема.

— Запитай се защо няма да го приемеш.

Той отговори, докато ръката му се движеше бавно от гърдите към коленете й, сякаш подчертаваше чувството му за собственост и същевременно го мразеше:

— Защото… нещата, които ми позволяваш да правя… не мислех, че е възможно някога да го направиш, дори и за мен… но да открия, че е възможно, дори нещо повече, че си позволявала и на друг мъж, че си го желала, това…

— Разбираш ли какво казваш? Че никога не си приемал и това, че те чакам, че никога не си приемал, че бих могла да те искам, също както съм искала и него някога.

Той каза тихо:

— Така е.

Тя се изтръгна от него с внезапно извиване, изправи се, но го гледаше с лека усмивка, и каза меко:

— Знаеш ли каква е единствената ти вина? Макар че имаш огромна способност за това, никога не си се научил да се забавляваш. Винаги си отхвърлял удоволствието си твърде лесно. Винаги си бил готов да понасяш твърде много.

— И той така каза.

— Кой?

— Франсиско д’Анкония.

Той се учуди защо остава с впечатлението, че името я е шокирало и че отговаря с миг закъснение:

— Казал ти е това?

— Говорехме за нещо съвсем различно.

След миг тя каза спокойно:

— Видях те да говориш с него. Кой обиждаше другия този път?

— Никой. Дагни, какво мислиш за него?

— Мисля, че го е направил нарочно — този банкрут, в който ще затънем утре.

— Знам, че е така. И все пак, какво мислиш за него като човек?

— Не знам. Трябва да мисля, че е най-долното същество, което някога съм срещала.

— Трябва? Но не го мислиш?

— Не. Не съм съвсем сигурна в това.

Той се усмихна.

— Това е странното в него. Знам, че е лъжец, безделник, евтин плейбой, най-порочно безотговорното изпаднало човешко същество, което мога да си представя. Но когато го погледна, чувствам, че ако някога изобщо е имало човек, на когото да поверя живота си, то това е той.

Тя ахна.

— Ханк, да не твърдиш, че го харесваш?

— Твърдя, че не знаех какво означава да харесваш някого, не знаех колко ми е липсвало това, докато не го срещнах.

— За Бога, Ханк, ти си хлътнал по него!

— Да, мисля, че е така — той се усмихна. — Защо те плаши това?

— Защото… защото мисля, че ще те нарани по някакъв ужасен начин… и колкото повече се виждаш с него, толкова по-трудно ще е за понасяне… а и ще ти отнеме много време да го преживееш, ако изобщо го преживееш… Чувствам, че трябва да те предупредя да се пазиш от него, но не мога, защото не съм сигурна за нищо относно него, дори и за това дали е най-великият или най-долният човек на земята.

— Аз не съм сигурен за нищо относно него — освен за това, че го харесвам.

— Но помисли за онова, което е направил. Нарани не Джим и Бойл, а мен и теб, Кен Данагър и останалите, защото бандата на Джим по-скоро ще си го изкара върху нас, и това ще бъде още една катастрофа, като пожара на Уайът.

— Да… да, като пожара на Уайът. Но, знаеш ли, не мисля, че ме интересува толкова. Какво е още една катастрофа? Всичко си върви по пътя така или иначе, просто става въпрос за това дали ще е малко по-бързо или по-бавно, всичко, което ни е останало, е да държим кораба на повърхността докато можем, а след това да потънем с него.

— Това ли е извинението му? Това ли те кара да чувстваш?

— Не. О, не! Тъкмо това чувство губя, когато говоря с него. Странното е онова, което всъщност ме кара да чувствам.

— Какво?

— Надежда.

Тя кимна, безпомощно удивена, осъзнавайки, че и тя го е изпитвала.

— Не знам защо — каза той, — но гледам хората и те ми изглеждат така, сякаш са направени единствено от болка. Той не е. Ти не си. Тази ужасна безнадеждност, която е навсякъде около нас… губя я само в негово присъствие. И тук. Никъде другаде.

Тя се върна обратно при него, плъзна се, седна в краката му и притисна лицето си към коленете му.

— Ханк, имаме още толкова много пред себе си… и толкова много сега…

Той погледна силуета от бледосиня коприна, сгушен върху черните му дрехи, наведе се към нея и каза тихо:

— Дагни… нещата, които ти казах онази сутрин в дома на Елис Уайът… мисля, че лъжех себе си.

— Знам.

През сивия ръмеж календарът над покривите сочеше трети септември, а часовникът на друга кула показваше десет и четиридесет. Риърдън се връщаше към хотел „Уейн-Фолклънд“. Радиото на таксито пискливо изплюваше звуците на паникьосан глас, който известяваше рухването на „Д’Анкония мед“.

Риърдън се облегна уморено: катастрофата изглеждаше като стара новина, прочетена отдавна. Не чувстваше нищо, освен неприятното усещане, че не е прилично да се намира рано сутринта по улиците, облечен във вечерно облекло. Не чувстваше желание да се върне от света, който беше напуснал, към света, който ръмеше покрай прозорците на таксито.

Той завъртя ключа в ключалката на хотелския си апартамент с надеждата да се върне колкото се може по-бързо в кабинета си и да не му се налага да вижда нищо около себе си.

Те поразиха съзнанието му едновременно: масата за закуска, вратата към спалнята му, отворена към легло, в което никой не беше спал, и гласът на Лилиан:

— Добро утро, Хенри.

Тя седеше в един фотьойл, облечена в костюма, който носеше предния ден, без сако и шапка, бялата й блуза изглеждаше самодоволно свежа. На масата имаше останки от закуска. Тя пушеше цигара, с изражение и поза като след дълго, търпеливо бдение.

Докато той стоеше неподвижно, тя бавно кръстоса крака и се настани по-удобно.

— Няма ли да кажеш нещо, Хенри?

Той стоеше като мъж във военна униформа на някаква официална проява, където не беше разрешено да съществуват емоции.

— Ти трябва да говориш.

— Няма ли да се опиташ да се оправдаеш?

— Не.

— Няма ли да започнеш да ме молиш за прошка?

— Няма причина да ми прощаваш. Нямам какво да добавя. Знаеш истината. Сега всичко зависи от теб.

Тя се разсмя, изтегна се и отърка рамене о облегалката на фотьойла.

— Не очакваше ли, че ще те хвана рано или късно? — попита ги. — Ако мъж като теб се държи като монах повече от година не мислиш ли, че може да заподозра причината? Все пак смешно е, че този твой прословут ум не попречи да те хвана просто ей така — тя махна към стаята и към масата със закуската. — Бях сигурна, че няма да се върнеш тук снощи. И не беше трудно, нито пък скъпо да разбера от служител на хотела тази сутрин, че не си прекарал и една нощ в тези стаи през последната година.

Той не каза нищо.

— Мъжът от неръждаема стомана! — тя се засмя. — Мъжът на достиженията и честта, който е толкова по-добър от всички нас! Да не би да е танцьорка или пък маникюристка в скъп фризьорски салон, покровителстван от милионери?

Той остана безмълвен.

— Коя е тя, Хенри?

— Няма да отговоря на това.

— Искам да знам.

— Няма да стане.

— Не мислиш ли, че е смешно да играеш ролята на джентълмен, който защитава името на дамата, или пък на какъвто и да е джентълмен — от сега нататък? Коя е тя?

— Казах, че няма да отговоря.

Тя вдигна рамене.

— Предполагам, че няма значение. Има само един стандартен тип за една стандартна цел. Винаги съм знаела, че под аскетичния си вид си прост, жесток сенсуалист, който иска от една жена единствено животинско удовлетворение, което, мога да се похваля, аз никога не съм ти давала. Знаех, че прехваленото ти чувство за чест ще рухне някой ден и ще бъдеш завлечен от най-ниската и евтина женска, като всеки друг изневеряващ съпруг.

Тя се разсмя.

— Великата ти почитателка, госпожица Дагни Тагарт, ми беше бясна само защото намекнах, че нейният герой не е чист като неръждаемата си стомана. И беше достатъчно наивна да си въобрази, че ще заподозра именно нея като жена, която мъжете намират за привлекателна за връзка, в която търсят всичко друго, но не и мозък. Познавах истинската ти същност и склонности, нали?

Той не каза нищо.

— Знаеш ли какво мисля за теб сега?

— Имаш право да ме осъждаш, както решиш.

Тя се засмя.

— Великият мъж, който беше изпълнен с толкова голямо презрение — в бизнеса — към слабаците, които подкастряха ъглите или падаха по пътя, защото не можеха да имат такава сила на характера и стабилност на целите! Как се чувстваш сега?

— Моите чувства не са твоя работа. Имаш право да решиш какво искаш да направя. Ще се съглася с всяко твое искане, освен с едно: не ме карай да се откажа.

— О, не бих искала да се откажеш! Не бих очаквала да промениш природата си. Това е истинското ти ниво — под цялото това измислено величие на рицар на промишлеността, който се е издигнал само чрез гения си от каналите в мините до луксозните маси и белите нагръдници! Добре ти стои нагръдникът, особено когато се прибираш в единайсет сутринта! Никога не си се издигнал от мините, там ви е мястото на всички самосъздали се новобогаташи, в ъгъла на кръчмата в събота вечер, с пътуващите търговци и танцьорките!

— Искаш ли да се разведеш?

— Ще ти хареса, нали? Би било чудесна сделка! Не ти ли е хрумвало, че знам, че искаш да се разведеш с мен още от първия месец на брака ни?

— Ако си го мислела, защо остана с мен?

Тя отговори строго:

— Това е въпрос, който си загубил правото да задаваш.

— Вярно е — каза той, мислейки, че една-единствена мислима причина — любовта й към него — би могла да оправдае отговора й.

— Не, няма да се разведа с теб. Да не мислиш, че ще позволя романът ти с някаква уличница да ме лиши от дома ми, от името ми, от положението ми в обществото? Ще запазя колкото се може повече парчета от живота си, всичко, което не зависи от нещо толкова калпаво като твоята вярност. Не се заблуждавай: никога няма да ти дам развод. Независимо дали ти харесва или не, ти си женен и ще си останеш женен.

— Добре, ако това искаш.

— Освен това няма да призная… между другото, защо не седнеш?

Той остана прав.

— Кажи каквото имаш да казваш.

— Няма да призная никакъв неофициален развод като раздяла например. Можеш да продължиш любовната си идилия в каналите и мазетата, където й е мястото, но в очите на света ще очаквам да помниш, че аз съм госпожа Хенри Риърдън. Винаги си проповядвал такава прекалена привързаност към почтеността — сега ще те видя осъден на живот на двуличник, какъвто всъщност си. Ще очаквам да обитаваш дома, който официално е твой, но сега ще бъде мой.

— Щом искаш.

Тя се облегна назад нехайно, небрежно отпусната, с разтворени крака, с ръце, положени стриктно и успоредно на облегалките на фотьойла, като съдия, който може да си позволи да бъде немарлив.

— Развод? — каза тя със студен кикот. — Мислиш ли, че ще се измъкнеш толкова лесно? Мислиш ли, че ще се отървеш само с няколко от твоите милиони, хвърлени като милостиня? Толкова си свикнал да купуваш всичко, което пожелаеш, с доларите си, че не можеш да се съобразиш с неща, които са некомерсиални, не подлежат на договаряне, не могат да бъдат изтъргувани по никакъв начин. Не си в състояние да повярваш, че може да съществува човек, който не се интересува от пари. Не можеш да си представиш какво означава това. Е, мисля, че ще трябва да научиш. О, да, разбира се, че ще се съгласиш с всяко мое искане от сега нататък. Искам да стоиш в този кабинет, с който се гордееш толкова, в безценния си завод, и да си играеш на герой, който работи по осемнайсет часа на ден, индустриален гигант, който поддържа цялата страна, гений, който е над простото стадо на хленчещото, лъжещо, мамещо човечество. След това искам да се прибираш вкъщи и да се изправяш пред единствения човек, който знае какво си в действителност, който знае истинската стойност на думата ти, на честта ти, на непорочността ти, на прехваленото ти самочувствие. Искам да се изправиш в собствения си дом срещу единствения човек, който те презира и има право на това. Искам да ме гледаш всеки път, когато строиш нова пещ или изливаш рекордно количество стомана, или пък чуваш аплодисменти на възхищение, когато се чувстваш горд от себе си, когато се чувстваш чист, пиян или осъзнаваш величието си. Искам да ме гледаш всеки път, когато чуеш за някоя низост, когато почувстваш гняв от човешката развала, презрение към нечие мошеничество, или пък си жертва на ново правителствено изнудване — да гледаш и да знаеш, че не си по-добър, че не стоиш по-високо от никого, че нямаш право да презираш каквото и да е. Искам да ме гледаш и да научиш съдбата на човек, който се е опитал да построи кула до небето, или на онзи, който е искал да достигне слънцето с восъчни крила — или пък твоята собствена, на човек, който искаше да се смята за съвършен!

Някъде извън и встрани от него, сякаш четеше в нечий друг ум, той забеляза мисълта, че в наказанието, което тя искаше той да понесе има някаква пукнатина, нещо нередно само по себе си, встрани от това дали наказанието е подходящо или справедливо, някакво практическо недоглеждане, което щеше да го разруши изцяло, ако го откриеше. Той не се опита да го открие. Мисълта отмина, като бележка, която той си отбеляза със студено любопитство, за да се върне отново към нея някога в далечно бъдеще. В него не съществуваше нищо, с което да изпитва интерес или да откликва.

Собственият му ум беше вцепенен от усилието да задържи последните останки от чувството си за справедливост срещу огромния си прилив от отвращение, което лишаваше Лилиан от човешката й форма, въпреки всичките му усилия да мисли, че няма право да го изпитва. Ако тя беше отвратителна, тъкмо той беше причината — това беше нейният начин да приеме болката, никой не може да предпише формата, под която човешкото същество се опитва да понася страданието, никой не може да обвинява, не и той, в крайна сметка, той, който й го е причинил. Но той не видя признаци за страдание в поведението й. Тогава може би грозотата беше единственото й средство, за да го скрие. После той вече не можеше да мисли за нищо друго, освен за това как да понесе погнусата й още един миг, и след това още един.

Когато тя спря да говори, той попита:

— Свърши ли?

— Да, така мисля.

— В такъв случай по-добре взимай влака и се прибирай.

Докато извършваше движенията, необходими за събличането на вечерните си дрехи, той откри, че усеща мускулите си така, сякаш това е краят на дълъг ден с физически труд. Колосаната му риза беше подгизнала от пот.

В него не беше останала нито мисъл, нито чувство, само едно усещане, което сливаше останките и от двете, усещане за благодарност за най-великата победа, която някога беше изисквал от себе си: Лилиан да излезе от апартамента жива.

На влизане в кабинета на Риърдън доктор Флойд Ферис имаше изражението на човек, толкова сигурен в успеха на начинанието си, че да може да си позволи благосклонна усмивка. Говореше с гладка, весела увереност — Риърдън имаше усещане, че това е увереността на професионален картоиграч-мошеник, който е положил огромни усилия да запомни всяка възможна смяна на цветовете и сега знае със сигурност, че всяка карта в тестето е белязана.

— Е, господин Риърдън — каза вместо поздрав той, — не подозирах, че дори и закоравял вълк на обществена служба, стискал толкова много прочути ръце, като мен, все още може да изпита тръпката да се срещне със забележителен човек, но тъкмо това изпитвам в момента, вярвате или не.

— Приятно ми е — каза Риърдън.

Доктор Ферис седна и направи няколко забележки за цвета на листата през октомври, които беше наблюдавал по време на дългото си пътуване от Вашингтон, предприето специално, за да се срещне лично с господин Риърдън. Риърдън не казваше нищо. Доктор Ферис погледна навън през прозореца и коментира вдъхновяващата гледка на фабриката, която, каза той, е един от най-ценните производствени центрове на страната.

— Не мислехте така за продукта ми преди година и половина — каза Риърдън.

Доктор Ферис се намръщи за миг, сякаш някой от белезите на картите беше паднал и му беше провалил играта, сетне се разсмя, като че ли отново я беше овладял.

— Това беше преди година и половина, господин Риърдън — лековато каза той. — Времената се менят и хората се менят с тях — мъдрите го правят. Мъдростта се състои в познанието кога да помним и кога да забравяме. Постоянството не е навик на ума, който е мъдро да се практикува или пък да се очаква от човешкия род.

След това той премина към лекция за глупостта на постоянството в свят, където нищо не е абсолютно, освен принципа на компромиса. Говореше искрено, но някак нехайно, сякаш и двамата разбираха, че не това е основната тема на разговора им. Все пак, странно, той говореше не с тон на предговор, а с този на послепис, сякаш основната тема беше приключена отдавна.

Риърдън изчака първото „Не мислите ли така?“ и отговори:

— Моля Ви да споделите спешния въпрос, заради който поискахте тази среща.

Доктор Ферис погледна за миг учудено и неразбиращо, после каза весело, сякаш си беше спомнил нещо маловажно, което можеше да бъде уредено без усилие:

— А, това ли? Ставаше въпрос за датите за доставка на риърдънов метал за Държавния научен институт. Бихме желали да получим пет хиляди тона до първи декември, след което няма да има проблем да изчакаме за остатъка от поръчката до януари.

Риърдън го погледа мълчаливо известно време, всеки следващ момент правеше веселата интонация в гласа на доктор Ферис, която все още висеше във въздуха на стаята, да изглежда все по-глупава. Когато доктор Ферис вече беше започнал да се плаши, че той няма да отговори, Риърдън каза:

— Пътното ченге с кожените гамаши, което пратихте тук, не ви ли докладва за разговора си с мен?

— Ами да, господин Риърдън, но…

— Какво друго искате да чуете?

— Но това беше преди пет месеца, господин Риърдън. Оттогава насам се случи едно събитие, което ми вдъхва увереност, че сте променили решението си и няма да ни причинявате никакви неприятности, както и ние на вас.

— Какво събитие?

— Събитие, за което вие знаете много повече, отколкото аз, но видите ли, и аз знам доста за него, въпреки че бихте предпочели да не е така.

— Какво събитие?

— Тъй като е ваша тайна, господин Риърдън, защо не си остане тайна? Кой няма тайни в наши дни? Например Проектът X — тайна. Разбирате, естествено, че можем да се сдобием с метала ви, като просто накараме да го купят на малки порции различни правителствени служби, които да ни го предадат след това, и няма да сте в състояние да го предотвратите. Но това означава да се занимаваме с много отвратителни бюрократи — доктор Ферис се усмихна с обезоръжаваща искреност, — о, да, ние сме също толкова непопулярни едни пред други, колкото и пред гражданите, ще се наложи да допуснем много отвратителни бюрократи до тайния Проект X, което би било крайно нежелателно в този момент. Същото важи и за всяка публичност в пресата — ако ви дадем под съд за отказ да изпълните заповед на правителството. Но ако трябва да се изправите пред съда по друго, много по-сериозно обвинение, където Проектът X и Държавният научен институт не са въвлечени, и където не можете да издигнете никакъв принцип или да събудите обществена симпатия — е, това няма да ни опечали никак, но ще ви струва повече, отколкото можете да си въобразите. Следователно единственият ви практичен изход е да ни помогнете да запазим нашата тайна и да ви позволим вие да запазите вашата — понеже, както съм сигурен, че разбирате, ние сме напълно в състояние да държим всеки бюрократ на безопасно разстояние от пътя ви толкова дълго, колкото решим.

— Какво събитие, каква тайна, какъв съд?

— О, стига, господин Риърдън, не бъдете дете! Четирите хиляди тона риърдънов метал, които доставихте на Кен Данагър, разбира се — весело каза доктор Ферис.

Риърдън не отговори.

— Принципните въпроси са такава досада и такава загуба на време за всички страни. Бихте ли решили да станете мъченик в името на някакъв принципен въпрос, при обстоятелства, при които никой не знае какъв сте — никой, освен вие и аз, където няма да имате шанс да прошепнете и дума за принципи, където няма да сте герой, създател на зрелищен нов метал, изправил се срещу врагове, чиито действия може да изглеждат донякъде мръсни на обществеността, където няма да сте герой, а обикновен престъпник, алчен индустриалец, който е измамил закона просто заради печалба, гангстер от черния пазар, който е нарушил националното законодателство, предназначено да защитава общественото благоденствие, герой без слава и публика, който ще постигне единствено половин вестникарска колонка някъде на пета страница — е, още ли искате да сте такъв мъченик? Защото точно такъв е въпросът: или ще ни доставите метала, или отивате в затвора за десет години и взимате приятелчето си Данагър със себе си.

Като биолог доктор Ферис винаги бе очарован от теорията, че животните имат способността да надушват страха. Опита се да развие подобна способност и у себе си. Докато гледаше Риърдън, той заключи, че отдавна е решил да отстъпи, тъй като не улавяше и следа от страх.

— Кой беше информаторът ви? — попита Риърдън.

— Един от вашите приятели, господин Риърдън. Собственикът на медна мина в Аризона, който ни доложи, че сте закупили допълнително количество мед миналия месец, над обичайния тонаж, изискван за месечната квота риърдънов метал, която законът ви позволява да произвеждате. Медта е една от съставките на риърдъновия метал, нали? Това беше цялата информация, от която се нуждаехме. Останалото беше лесно за проследяване. Не бива да обвинявате твърде много този собственик на мина. Производителите на мед са притиснати толкова лошо в момента, че човекът трябваше да предложи нещо стойностно, за да получи услуга, наредба за „спешна нужда“, която спря някои от директивите по неговия случай и му даде малко пространство да диша. Човекът, на когото продаде информацията си, знаеше къде тя би имала най-висока стойност, така че той я продаде на мен, в замяна на някои услуги, от които той имаше нужда. Така че всички необходими доказателства, както и следващите десет години от живота ви, сега са на мое разположение — и аз ви предлагам сделка. Сигурен съм, че няма да се възпротивите, тъй като сделките са ваша специалност. Формата може и да е по-различна от онази, която познавате от младите си години, но вие сте умен търговец, винаги сте знаели как да се възползвате от променящите се обстоятелства, и тъй като такива са обстоятелствата на днешния ден, едва ли ще ви е трудно да видите къде е интересът ви и да действате в съгласие с това.

Риърдън каза спокойно:

— В младите ми години на това му викаха изнудване.

Доктор Ферис се усмихна леко:

— Така е, господин Риърдън. Навлязохме в много по-реалистична епоха.

Но все пак има една специфична разлика, мислеше си Риърдън, между поведението на обикновен изнудвач и това на доктор Ферис. Изнудвачът би показал признаци на злорадство за греха ма жертвата си, би признал, че това е зло, би намекнал за заплаха и чувство на опасност и за двама им. Доктор Ферис не правеше нищо такова. Държеше се така, сякаш става въпрос за нещо нормално и естествено, предлагаше чувство на безопасност, без осъдителен тон, а с другарска нотка, другарство, което се основаваше и за двамата на презрението към самите себе си. Внезапното чувство, което накара Риърдън да се наведе напред с живо внимание, беше чувството, че всеки момент ще открие още една стъпка от онзи път, който някога беше зърнал.

Като видя заинтригувания поглед на Риърдън, доктор Ферис се усмихна и се поздрави, че е уцелил верния бутон. Играта му беше ясна, белязаните карти следваха в правилния ред; някои хора, мислеше си доктор Ферис, биха направили всичко, стига да остане неназовано, но този човек иска откритост, това е суровият реалист, който той очакваше да открие.

— Вие сте практичен човек, господин Риърдън — дружелюбно каза доктор Ферис, — не разбирам защо искате да изостанете от времето. Защо не се нагодите и не играете както трябва? По-умен сте от повечето от тях. Вие сте стойностен човек, искаме ви от дълго време, и когато чух, че се опитвате да се сдушите с Джеймс Тагарт, разбрах, че можем да ви имаме. Не се занимавайте с Джим Тагарт, той е едно нищо, просто бълха. Влезте в голямата игра. Можем да ви използваме и вие можете да използвате нас. Искате да стъпчем Орън Бойл за вас? Той ви удари ужасно, не искате ли да го посмачкаме малко? Може да се уреди. Или пък искате да опазим Кен Данагър? Вижте колко непрактично се отнасяте към всичко това. Знам, че сте му продали метала, и това е защото имате нужда от неговите въглища. Значи поемате риска да отидете в затвора и да платите огромна глоба, само за да запазите Кен Данагър. Това ли наричате добър бизнес? Сключете сделка с нас и нека господин Данагър разбере, че ако не спазва правилата, той ще отиде в затвора, но не и вие, защото имате приятели, които той няма — и няма да трябва да се притеснявате за доставките на въглища никога повече. Това е модерният начин да се прави бизнес. Запитайте се кой начин е по-практичен. И каквото и да казват за вас, никой никога не е отричал, че сте велик бизнесмен и твърдоглав реалист.

— Точно такъв съм — каза Риърдън.

— Така си и помислих — каза доктор Ферис. — Натрупахте богатство в епоха, когато повечето хора банкрутират, винаги сте успявали да преодолявате препятствията, заводът ви продължава да работи и правите пари, такава е репутацията ви, така че не бихте желали да сте непрактичен сега, нали? За какво? Какво ви интересува, стига да правите пари? Оставете теориите на хора като Бъртрам Скъдър, а идеалите — на хора като Балф Юбанк, и бъдете самият себе си. Слезте на земята. Не сте човек, който ще остави сантименталността да се намеси в бизнеса.

— Не — бавно каза Риърдън. — Не бих го направил. Никаква сантименталност.

Доктор Ферис се усмихна.

— Не мислите ли, че сме го знаели? — каза той с такъв тон, сякаш изоставяше наперения си вид, за да впечатли друг престъпник, демонстрирайки по-голямо коварство. — Отдавна чакаме да намерим нещо срещу вас. Вие, почтените хора, сте такъв проблем, такова главоболие. Но знаехме, че ще се подхлъзнете рано или късно — и точно това искахме.

— Изглежда ви доставя удоволствие.

— Нима нямам солидни причини?

— Но в крайна сметка аз наруших един от вашите закони.

— Че за какво, мислите, служат те?

Доктор Ферис не забеляза внезапния израз на лицето на Риърдън — израз на човек, поразен от първия изглед на нещо, което се е опитвал да съзре. Доктор Ферис беше преминал стадия на виждането: той беше съсредоточен върху това да нанесе последните удари на животно, уловено в капан.

— Наистина ли смятате, че искаме тези закони да се спазват? — каза доктор Ферис. — Ние искаме да се нарушават. По-добре разберете, че не се изправяте срещу група скаути, така ще ви стане ясно, че не е време за красиви жестове. Искаме власт, и то сериозно. Вашите приятели бяха дребни мошеници, но ние сме наясно с истинската игра, и е по-добре и вие да я научите. Няма начин да се управляват невинни хора. Единствената власт на всяко правителство е да притиска престъпниците. Е, когато няма достатъчно престъпници, човек си ги прави. Обявяваш за престъпление толкова много неща, че става невъзможно хората да живеят, без да нарушават законите. Кой иска нация от спазващи закона граждани? Кой печели от такова нещо? Но просто прекарай закони, които не могат нито да се спазват, нито да се наложат, нито да се интерпретират обективно — и създаваш нация от закононарушители, след което започваш да прибираш парите от вината. Това е системата, господин Риърдън, това е играта, и щом я разберете веднъж, ще бъде много по-лесно да се справите.

Докато гледаше как доктор Ферис го наблюдава, Риърдън видя внезапна тръпка на безпокойство, изражение, което предшества паниката, сякаш на масата беше паднала чиста карта от колода, която доктор Ферис никога не беше виждал преди. Доктор Ферис виждаше в лицето на Риърдън израз на светла ведрост, която се ражда от неочаквания отговор на някакъв стар, тъмен въпрос израз на отпускане и готовност за действие едновременно, — в очите на Риърдън имаше младежка яснота, а в очертанията на устата му — почти недоловим оттенък на презрение. Каквото и да значеше това — а доктор Ферис не можеше да го разшифрова, — той беше сигурен в едно: по лицето нямаше и следа от вина.

— Има пукнатина в системата ви, доктор Ферис — спокойно, почти весело каза Риърдън, — практически дефект, който ще откриете, когато ме изправите на съд за това, че съм продал четири хиляди тона риърдънов метал на Кен Данагър.

Отне двайсет секунди — Риърдън ги усещаше бавно да отминават, — след което доктор Ферис беше вече убеден, че е чул окончателното решение на Риърдън.

— Да не мислите, че блъфираме? — избухна доктор Ферис, а гласът му изведнъж беше придобил отличителните белези на животните, които толкова дълго време беше изучавал: звучеше така, сякаш оголваше зъби.

— Не знам — каза Риърдън. — Не ме интересува дали е така.

— Нима ще бъдете толкова непрактичен?

— Оценката на едно действие като „практично“, доктор Ферис, зависи от това какво искате да практикувате.

— Не поставяхте ли личния си интерес над всичко друго?

— Точно това правя и в момента.

— Ако си мислите, че ще ви оставим да се измъкнете с…

— Сега ще ви помоля да напуснете.

— Кого си мислите, че баламосвате? — гласът на доктор Ферис беше се извисил почти до крясък. — Дните на бароните на индустрията са преброени! Имате средствата, но ние имаме средства срещу вас, така че или ще играете по нашия начин, или…

Риърдън беше натиснал един бутон. Госпожица Айвс влезе в кабинета.

— Доктор Ферис е объркан и не знае къде се намира, госпожице Айвс — каза Риърдън. — Бихте ли го придружили навън, моля?

Той се обърна към Ферис.

— Госпожица Айвс е жена, тежи около четирийсет и пет килограма, няма никакви практически квалификации, единствено отлични интелектуални способности. Никога няма да я бива за охрана в кръчма, само в такова непрактично място като фабрика.

Госпожица Айвс изглеждаше така, сякаш изпълняваше задължение с не по-голяма емоционална стойност от това да й диктуват списък с фактури за доставки. Тя стоеше изправена с дисциплинирани обноски и ледена официалност, задържа вратата отворена, остави доктор Ферис да прекоси стаята, след това излезе първа, доктор Ферис я последва.

Върна се след няколко минути — заливайки се от смях, неконтролируемо, ликуващо.

— Господин Риърдън — каза тя, смеейки се на страха си за него, на опасността и за двама им, на всичко, освен на победата за момента, — какво правите?

Той седеше в поза, която никога не беше си позволявал преди, поза, която ненавиждаше като най-вулгарния символ на бизнесмена: облегнат на стола си, с крака на бюрото, а на нея й се струваше, че в позата има някакво особено благородство, че това не е позата на надут директор, а на млад кръстоносец.

— Мисля, че откривам нов континент, Оуън — весело отговори той. — Континент, който е трябвало да бъде открит заедно с Америка, но не е.

— Трябва да говоря за това с теб — каза Еди Уилърс, поглеждайки към работника от другата страна на масата. Не знам защо ми помага, но е така — просто да знам, че ме чуваш.

Беше късно и светлините на подземната столова бяха приглушени, но Еди Уилърс виждаше очите на работника да го гледат внимателно.

— Чувствам се така, сякаш не са останали хора или човешки език — каза Еди Уилърс. — Усещам, че ако се разкрещя по средата на улицата, никой няма да ме чуе… Не, не чувствам точно това, по-скоро усещам, че някой крещи по средата на улицата, но хората го подминават и до тях не достига нито звук, нито крясък. Ханк Риърдън, Кен Данагър или аз, и тримата го правим… Не виждаш ли, че някой трябваше да се изправи и да ги защити, но никой не го направи и няма как да го направи и занапред. Риърдън и Данагър бяха изправени на съд тази сутрин — за нелегална продажба на риърдънов метал. Делото е следващия месец. Бях там, в съдебната зала във Филаделфия, когато четяха обвинението. Риърдън беше съвсем спокоен — непрекъснато ми се струваше, че се усмихва, но не беше така. Данагър беше по-лошо от спокоен. Не каза и дума, просто седеше там, сякаш стаята беше празна… Вестниците твърдят, че и двамата трябва да бъдат хвърлени в затвора… Не… не треперя, добре съм, ще се оправя след миг… Ето защо не й казах и дума, страхувах се да не избухна и не исках да правя положението още по-трудно за нея, знам как се чувства… О, да, тя говори с мен за това, и не трепереше, но беше дори по-лошо — знаеш я онази вкочаненост, когато човек действа така, сякаш не изпитва нищо, и… Слушай, казвал ли съм ти някога, че те харесвам? Харесвам те много — заради начина, по който изглеждаш в момента. Чуваш ни. Разбираш… Какво каза тя ли? Беше странно: че не се страхува за Ханк Риърдън, а за Кен Данагър. Каза, че Риърдън ще има силата да го понесе, но Данагър — не. Не че ще му липсва сила, но ще откаже да го понесе. Тя… тя е сигурна, че Кен Данагър е следващият, който ще изчезне. Като Елис Уайът и всички други. Да се предаде и да изчезне… Защо? Ами тя смята, че това е свързано с повишаването на стреса, икономически и личен проблем. Щом тежестта от даден момент се стовари върху плещите на даден човек, точно той изчезва, като пречупена колона. Преди година най-лошото, което можеше да се случи на страната, беше да изгуби Елис Уайът. Него изгубихме. Оттогава, казва тя, сякаш центърът на гравитацията се върти лудо, като потъващ кораб извън контрол, върти се от индустрия на индустрия, от човек на човек. Когато изгубим един, някой друг става отчаяно необходим — и той е следващият, когото губим. Каква по-голяма катастрофа от това доставките на въглища за страната да се оставят в ръцете на хора като Бойл или Ларкин? И не е останал никой във въгледобивната индустрия, който да произвежда много, освен Кен Данагър. Така че според нея той сякаш е белязан, сякаш в момента е в светлината на прожектор и чака да го отрежат… На какво се смееш? Може да звучи абсурдно, но мисля, че е вярно… Какво? Ами да, естествено, че е умна жена! А според нея има и нещо друго. Човек трябва да достигне до определен стадий на ума — не яд или отчаяние, нещо много, много повече и от двете, преди да може да бъде отрязан. Тя не може да каже какво е това, но е знаела много преди пожара, че Елис Уайът е достигнал този стадий и нещо ще му се случи. Когато видя Кен Данагър в съдебната зала днес, каза, че е готов за унищожителя… Да, това бяха думите, които използва: готов е за унищожителя. Виждаш ли, тя не мисли, че това става случайно. Мисли, че зад всичко това има система, намерение, човек. Има унищожител, който броди из страната, който отрязва колоните една по една, за да рухне накрая цялата конструкция върху главите ни. Някакво безмилостно същество, движено от неразбираема цел… Тя казва, че няма да му позволи да грабне Кен Данагър. Продължава да повтаря, че трябва да спре Данагър, иска да говори с него, да го моли, да го убеждава, да съживи всичко, което може да изгуби, да го въоръжи срещу унищожителя, преди той да е дошъл. Отчаяно се стреми да се добере до Данагър първа. Той отказва да вижда когото и да е. Върнал се е в Питсбърг, при мините си. Но тя го намери по телефона, късно днес, и си уговори среща за утре следобед… Да, отива в Питсбърг утре… Да, страхува се за Данагър, ужасно се страхува… Не. Не знае нищо за унищожителя. Няма представа за самоличността му, няма доказателства за съществуването му — освен следата от разрушението. Но е сигурна, че съществува… Не, не може да отгатне целите му. Казва, че нищо на света не може да го оправдае. Има моменти, в които чувства, че иска да го намери повече от всеки друг на света, повече дори от изобретателя на двигателя. Казва, че ако намери унищожителя, ще го застреля веднага — готова е да даде живота си, ако може да отнеме първо неговия със собствената си ръка… Защото той е най-злото същество, което някога е съществувало, човекът, който източва мозъците на света… Предполагам, че той й идва твърде много от време на време, дори и на нея. Не мисля, че си позволява да мисли колко е уморена. Онзи ден дойдох на работа много рано и я намерих заспала на кушетката в кабинета й, а лампата на бюрото й още светеше. Била е там цяла нощ. Просто стоях и я гледах. Нямаше да я събудя, дори цялата проклета компания да рухнеше… Докато спеше ли? Ами изглеждаше като младо момиче. Изглеждаше така, сякаш ще се събуди в свят, където никой няма да я наранява, сякаш няма какво да крие или от какво да се страхува. Именно това беше ужасното — лишената от вина чистота на лицето й, докато тялото й беше свито от изтощение, легнала там, където беше рухнала. Изглеждаше — хей, защо ме питаш как изглежда, когато спи? Да, прав си, защо аз говоря за това. Не бива. Не знам какво ме накара да си помисля за тона… Не ми обръщай внимание. Ще се оправя утре. Предполагам, че просто съм потресен след съдебната зала. Продължавам да си мисля: ако хора като Риърдън и Данагър трябва да бъдат пратени и затвора, то в какъв свят работим и за какво? Не е ли останала никаква справедливост в света? Бях достатъчно глупав, за да го кажа на един репортер, когато напускахме съдебната зала, а той просто ми се изсмя и каза: „Че кой е Джон Голт?“ Кажи ми, какво става с нас? Не е ли останал и един справедлив човек? Няма ли кой да ги защити? Чуваш ли ме? Няма ли кой да ги защити?

— Господин Данагър ще бъде свободен след миг, госпожице Тагарт. Има посетител в кабинета си. Ще го извините ли за момент? — каза секретарката.

През двата часа на полета си до Питсбърг Дагни беше напрегната, без да може да оправдае притеснението си или да го отпъди, нямаше причина да брои минутите, и все пак усещаше сляпо желание да бърза. Притеснението изчезна, когато влезе в преддверието на кабинета на Кен Данагър: беше стигнала, нищо не се беше случило, за да й попречи, чувстваше безопасност, увереност и огромно чувство на облекчение.

Думите на секретарката го разрушиха. Ставаш страхлива, мислеше си Дагни, усещайки безпричинен пристъп на ужас при нейните думи, ужас, непропорционален на тяхното значение.

— Толкова съжалявам, госпожице Тагарт — тя чу изпълнения с уважение, загрижен глас на секретарката и разбра, че стои, без да отговаря. — Господин Данагър ще ви приеме след минутка. Бихте ли седнали? — гласът изразяваше загриженост за това колко неуместно е да я карат да чака. Дагни се усмихна.

— О, няма проблем.

Седна на дървен стол срещу бюрото на секретарката. Посегна за цигара и спря, чудейки се дали ще има време да я довърши, с надеждата, че няма да има, след това я запали набързо.

Централата на великата въгледобивна компания на Данагър беше в старомодна сграда на гредоред. Някъде по хълмовете отвъд прозореца бяха шахтите, в които Кен Данагър някога беше работил като миньор. Никога не беше местил офиса си.

Можеше да види входовете на мините, прорязани в склоновете — малки рамки от метални греди, които водеха до огромното подземно царство. Изглеждаха скромни, направо мизерни, изгубени в ярко оранжевото и червеното на хълмовете… Под яркосиньото небе, на слънчевите лъчи на късния октомври, морето от листа изглеждаше като море от огън… като вълни, които се канят да погълнат крехките шамандури на входовете към мините. Тя потръпна и отклони поглед: мислеше си за пламтящите листа, пръснати по хълмовете на Уисконсин, по пътя за Старнсвил.

Забеляза, че от цигарата между пръстите й е останала само угарка. Запали нова. Когато погледна часовника на стената в преддверието, забеляза, че и секретарката го поглежда в същия момент. Срещата й беше за три часа, белият циферблат сочеше три и дванайсет.

— Моля за извинение, госпожице Тагарт — каза секретарката, — господин Данагър ще ви приеме всеки момент. Господин Данагър е изключително точен на срещите си. Повярвайте ми, това е безпрецедентно.

— Знам.

Знаеше, че Кен Данагър беше безкомпромисно точен по отношение на програмата си, като разписание на влак, и че обикновено отменя разговорите, ако посетителят си позволи да закъснее с пет минути.

Секретарката беше стара мома с внушаващи страх маниери: безчувствена любезност, недосегаема за никакви изненади, също както блестящо бялата й блуза беше непроницаема за атмосферата, наситена с въглищен прах. Дагни си мислеше, че е странно закоравяла, тренирана жена като нея да изглежда нервна: не започна разговор, стоеше неподвижно, наведена над някакви страници на бюрото си. Половината от цигарата на Дагни беше изгоряла, докато жената стоеше и гледаше все същата страница. Когато вдигна глава да погледне часовника, стрелката сочеше три и половина.

— Знам, че това е непростимо, госпожице Тагарт — нотката на притеснение в гласа й беше вече очевидна. — Не мога да го разбера.

— Бихте ли казали на господин Данагър, че съм тук?

— Не мога! — беше почти проплакване, тя видя учудения поглед на Дагни и се почувства задължена да обясни: — Господин Данагър ми се обади по интеркома и ми каза, че не бива да бъде прекъсван при каквито и да е обстоятелства.

— Кога направи това?

Секундната пауза беше като малка въздушна възглавница преди отговора:

— Преди два часа.

Дагни погледна затворената врата на кабинета на Данагър.

Чуваше глас зад вратата, но толкова слабо, че не можеше да определи дали това е гласът на един човек или разговорът на двама; не можеше да различи думите или емоцията в тона: чуваше само тиха, равномерна поредица от звуци, които изглеждаха нормални и не издаваха повишаване на гласовете.

— От колко време господин Данагър е в тази среща? — попита тя.

— От един часа — мрачно каза секретарката, след това добави като извинение: — Беше посетител без предварително записан час, иначе господин Данагър никога нямаше да позволи това да се случи.

Вратата не е заключена, мислеше си Дагни, тя почувства безразсъдното желание да я отвори със замах и да влезе — бяха просто няколко дъски с месингова дръжка, щеше да е необходимо нищожно мускулно усилие на ръката й, — но отклони поглед, съзнавайки, че силата на цивилизования ред и правото на Кен Данагър беше по-непроницаема преграда от всяка ключалка.

Улови се, че гледа угарките от цигарите си в пепелника до себе си и се зачуди защо това я напряга още повече. Сетне разбра, че мисли за Хю Акстън: беше му писала в закусвалнята му в Уайоминг, молейки го да й каже от къде е взел цигарата с доларовия знак — писмото се беше върнало с клеймо от пощата, че се е преместил и не е оставил нов адрес.

Каза си ядосано, че това няма връзка с настоящия момент и че трябва да контролира нервите си. Но ръката й нервно натисна копчето на пепелника и угарките изчезнаха вътре. Когато погледна нагоре, очите й срещнаха погледа на секретарката, прикован в нея.

— Съжалявам, госпожице Тагарт. Не знам какво да направя.

Това беше открита, отчаяна молба.

— Не смея да ги прекъсна.

Дагни попита бавно, повелително, противно на етикета:

— Кой е с господин Данагър?

— Не знам, госпожице Тагарт. Никога не съм виждала господина преди — тя забеляза внезапната, твърда неподвижност в погледа на Дагни и добави: — Мисля, че е приятел от детинство на господин Данагър.

— О! — каза с облекчение Дагни.

— Дойде без предизвестие и поиска да види господин Данагър, каза, че това е среща, която господин Данагър му е определил преди четиридесет години.

— На колко е господин Данагър?

— На петдесет и две — каза секретарката и добави замислено, като нехайна забележка: — Господин Данагър е започнал да работи на дванайсет.

След още малко мълчание тя добави:

— Странното е, че посетителят не изглежда дори на четирийсет. Като че ли е човек на трийсет и няколко.

— Каза ли името си?

— Не.

— Как изглежда?

Секретарката се усмихна с внезапно оживление, сякаш щеше да произнесе ентусиазиран комплимент, но усмивката рязко изчезна.

— Не знам — с неудобство отговори тя. — Труден е за описване. Има странно лице.

Бяха мълчали дълго, а стрелките на часовника наближаваха три и петдесет, когато звънецът на бюрото на секретарката от кабинета на Данагър даде сигнал, че може да влезе. И двете скочиха на крака, секретарката се втурна напред с облекчена усмивка, бързайки да отвори вратата.

Когато влезе в кабинета на Данагър, Дагни видя страничната врата да се затваря зад предишния посетител. Чу как вратата с е затръшва, както и лекото звънтене на стъклото. Видя човека, който си е тръгнал, по отражението в лицето на Кен Данагър. Това не беше лицето, което беше видяла в съдебната зала, не беше лицето, което познаваше от години като въплъщение на неизменната, безчувствена твърдост — беше лице, което един двайсетгодишен младеж можеше само да се надява да има, но нямаше да може, лице, от което бяха премахнати всички следи от напрежение, така че набраздените бузи, набръчканото чело, посивялата коса — като мелодии, подредени наново, в нова тема — образуваха композиция на надеждата, готовността и лишената от вина ведрост: темата беше освобождение.

Той не се изправи, когато тя влезе — изглеждаше така, сякаш не се е върнал напълно в реалността и е забравил приличието, — но й се усмихна с такава проста благосклонност, че тя се улови как се усмихва в отговор. Осъзна, че това е начинът, по който всяко човешко същество трябва да поздравява другите — и притеснението й изчезна, изведнъж усети, че всичко е наред и че не може да има нещо, от което да се страхува.

— Как сте, госпожице Тагарт? — каза той. — Извинете ме, май ви накарах да ме чакате. Моля, седнете — той посочи стола пред бюрото си.

— Не ме притесняваше да чакам — каза тя. — Благодарна съм ви, че ми позволихте тази среща. Много исках да говоря с вас за нещо изключително спешно и важно.

Той се наведе над бюрото с израз, който показваше внимателна концентрация, както винаги правеше при споменаването на важни бизнес дела, но тя не говореше с човека, когото познаваше този й беше непознат, така че тя спря, несигурна в аргументите, които беше приготвила. Той я гледаше мълчаливо, сетне каза:

— Госпожице Тагарт, днес е такъв хубав ден — може би последният тази година. Има нещо, което винаги съм искал да направя, но за което никога не съм имал време. Нека се върнем заедно в Ню Йорк и да вземем едно от онези туристически корабчета около остров Манхатън. Да погледнем за последен път най-великия град в света.

Тя седеше неподвижно, опитвайки се да задържи погледа си в една точка, за да спре люлеенето на кабинета. Това беше Кен Данагър, който никога не беше имал личен приятел, никога не се беше женил, никога не беше посещавал пиеса или филм, никога не беше позволявал на когото и да е безсрамието да му губи времето за нещо, различно от бизнес.

— Господин Данагър, дойдох да говоря с вас по въпрос от жизнена важност за бъдещето на вашия и на моя бизнес. Дойдох да говорим за обвинението срещу вас.

— А, това ли? Не се притеснявайте. Няма значение. Оттеглям се.

Тя седеше неподвижно, без да чувства нищо, вцепенено, чудейки се дали това е чувството, което човек изпитва, когато чуе смъртна присъда, от която се ужасява, но никога не е смятал за възможна. Първото движение, което направи, беше рязко да обърне глава към страничната врата, после тя попита тихо, с устни, разкривени от омраза:

— Кой беше той?

Данагър се засмя:

— Ако сте отгатнала толкова много, трябва да знаете също така, че няма да отговоря.

— За Бога, Кен Данагър! — простена тя. Думите му я накараха да разбере, че помежду им вече е издигната бариерата на безнадеждността, на мълчанието, на въпросите без отговор — омразата беше само тънка жица, която я задържа за момент, а когато се скъса, тя рухна.

— Боже…

— Грешиш, хлапе — нежно каза той. — Знам как се чувстваш, но грешиш — после добави по-официално, сякаш си спомни за приличието, в опит да балансира между две реалности: — Съжалявам, госпожице Тагарт, че трябваше да дойдете толкова скоро след това.

— Дойдох твърде късно — каза тя. — Дойдох тъкмо, за да предотвратя това. Знаех, че ще стане.

— Защо?

— Бях сигурна, че вие сте следващият по пътя му, който и да е той.

— Така ли? Странно. Аз не знаех.

— Исках да ви предупредя, да… да ви въоръжа срещу него.

Той се усмихна.

— Приемете думата ми, госпожице Тагарт, за да не се измъчвате със съжаления за това кой е дошъл пръв: това не можеше да се направи.

Тя чувстваше, че с всяка изминала минута той се отдалечава все повече, толкова, че да не може да го достигне, но все още имаше някакъв тесен мост помежду им и тя трябваше да бърза. Наведе се напред и каза много спокойно, като силата на емоцията й се въплъти в прекалената твърдост в гласа й:

— Помните ли какво мислехте и чувствахте, кой бяхте, преди три часа? Помните ли какво значеха мините ви за вас? Помните ли „Тагарт Трансконтинентал“ или „Риърдън Стийл“? В името на всичко това, ще ми отговорите ли? Ще ми помогнете ли да разбера?

— Ще ви отговоря, стига да мога.

— Решили сте да се оттеглите? Да се откажете от бизнеса си?

— Да.

— Нима той не значи вече нищо за вас?

— Значи повече от когато и да било преди.

— Но ще го изоставите?

— Да.

— Защо?

— На това няма да отговоря.

— Вие, който обичахте работата си, уважавахте единствено работата, ненавиждахте всеки вид безцелност, пасивност и отказване — вие се отказвате от живота, който обичахте?

— Не. Тъкмо открих колко много го обичам.

— Но се каните да съществувате без работа, без цел?

— Какво ви кара да мислите така?

— Да не би да влизате във въгледобивния бизнес някъде другаде?

— Не, не е във въгледобивния бизнес.

— Тогава какво ще правите?

— Още не съм решил.

— Къде отивате?

— Няма да отговоря.

Тя си даде миг почивка, за да събере силите си, да си каже: не чувствай, не му показвай, че чувстваш нещо, не го оставяй да се изгуби и да разруши моста, сетне каза със същия тих, равен глас:

— Разбирате ли какво ще причини оттеглянето ви на Ханк Риърдън, на мен, на всички нас, които сме останали?

— Да. В момента го осъзнавам много по-добре от вас.

— И за вас това не значи нищо?

— Значи повече, отколкото можете да си представите.

— Тогава защо ни изоставяте?

— Няма да повярвате, а аз няма да обяснявам, но не ви изоставям.

— Оставяте ни да носим по-голям товар и сте безразличен към това, че ще видите как мародерите ни унищожават.

— Не бъдете толкова сигурна.

— В кое? Във вашето безразличие или в нашето унищожение?

— И в двете.

— Но вие знаете, или поне го знаехте тази сутрин, че това е битка на живот и смърт, и само ние — а вие сте един от нас — сме срещу мародерите.

— Ако отговоря, че аз го знам, а вие не, ще си помислите, че думите ми нямат смисъл. Така че приемете го както искате, но това е моят отговор.

— Ще ми кажете ли значението му?

— Не. Сама трябва да го откриете.

— Готов сте да предадете света на крадците. Ние не сме.

— Не бъдете сигурна в нито едно от двете.

Тя замълча безпомощно. Странното в поведението му беше неговата простота: той говореше напълно естествено и — насред въпросите без отговор и трагичната мистерия — създаваше впечатлението, че вече няма никакви тайни и че не е необходимо изобщо да има мистерия. Но докато го гледаше, тя видя първия пробив във веселото му спокойствие: видя го да се бори с някаква мисъл, поколеба се, сетне каза с усилие:

— За Ханк Риърдън… Ще ми направите ли една услуга?

— Разбира се.

— Бихте ли му казали, че аз… Виждате ли, никога не са ме интересували хората, и все пак той винаги е бил човек, когото съм уважавал, но до днес не знаех, че онова, което съм изпитвал, е… че това е единственият човек, когото съм обичал… Просто му кажете, че ми се ще да мога — не, мисля, че това е всичко, което мога да му кажа… Вероятно ще ме осъди за това, че напускам… но псе пак, може и да не го направи.

— Ще му кажа.

Когато чу неясния, прикрит нюанс на болка в гласа му, тя се почувства толкова близо до него, че й се струваше невъзможно той да нанесе този удар, така че тя направи едно последно усилие.

— Господин Данагър, ако трябваше да ви моля на колене, ако трябваше да намеря някакви думи, които не съм намерила… щеше ли… има ли шанс да ви спра?

— Няма.

След миг тя попита безизразно:

— Кога напускате?

— Довечера.

— Какво ще правите с компанията? — тя посочи хълмовете пред прозореца. — На кого я оставяте?

— Не знам, не ме интересува. На никого и на всички. На който иска да я вземе.

— Няма да я продадете или да назовете наследник?

— Не. Че за какво?

— За да я оставите в добри ръце. Не можете ли поне да посочите наследник по ваш избор?

— Нямам избор. За мен няма значение. Искате ли да ви я оставя на вас? — той посегна за лист хартия. — Ще напиша писмо, с което да ви определя за единствен наследник. Незабавно, ако искате.

Тя поклати глава, отдръпвайки се неволно от ужас.

— Аз не съм мародер!

Той се разсмя и отблъсна листа.

— Виждате ли? Дадохте ми верния отговор, независимо дали го знаете или не. Не са притеснявайте за „Въглища Данагър“. Няма да има разлика — дали ще определя най-добрия наследник в света или най-лошия, или пък никакъв. Без значение кой ще ги поеме сега — дали хора или плевели; няма да има никакво значение.

— Но да си тръгнете и да оставите… просто да оставите… промишлено предприятие, сякаш сме в епохата на номади без земя или диваци, скитащи из джунглата!

Тя гледаше към угарката в дланта си сякаш беше бижу.

— Не знам… Не знам от каква полза ще ми бъде, освен че е доказателство… — тя се усмихна горчиво — за една моя лична тайна.

Тя стоеше, без желание да си тръгне, гледайки Кен Данагър така, сякаш вижда за последен път човек, който отива на място, от което няма връщане. Той отгатна това, усмихна се и протегна ръка:

— Няма да ви казвам сбогом — каза той, — защото ще се видим отново в не толкова далечното бъдеще.

— О — с нетърпение каза тя, задържайки ръката му над бюрото, — нима ще се върнете?

— Не. Вие ще ме последвате.

Над сградите в тъмнината имаше само слабо червено дихание, сякаш заводът спеше, но беше жив, с равномерния дъх на пещите и далечния пулс на конвейерите. Риърдън стоеше до прозореца на кабинета си, с ръка, притисната о стъклото — погледната в перспектива, ръката му покриваше половин миля сгради, сякаш се опитваше да ги задържи. Гледаше към една дълга стена от вертикални ленти, която представляваше комплекс от коксови пещи. Една тясна врата се отвори с кратко издихание на пламък и плоча кокс с червен отблясък се плъзна гладко навън, като филийка от огромен тостер. За миг спря, след това рязка пукнатина разцепи плочата и тя рухна в гондолата, която чакаше на релсите отдолу. „Въглища Данагър“, мислеше си той. Това бяха единствените думи в съзнанието му. Останалото беше чувство на самота, толкова необхватно, че дори собствената му болка изглеждаше погълната от огромната празнина.

Предния ден Дагни му беше разказала историята за напразния си опит и му беше предала съобщението на Данагър. Тази сутрин беше чул новините, че Данагър е изчезнал. През безсънната си нощ, сетне по време на стриктната концентрация при ежедневните си задължения, отговорът му на съобщението от Данагър непрекъснато се блъскаше из ума му — отговор, който никога нямаше да има шанса да произнесе.

„Единственият човек, когото някога съм обичал“ И това дойде от Кен Данагър, който никога не беше изразявал нещо по-лично от „Виж сега, Риърдън“ Мислеше си: защо допуснахме това да се случи? Защо и двамата бяхме осъдени — в часовете, когато бяхме далеч от бюрата си — на изгнание сред ужасни непознати, които ни накараха да се откажем от всякакво желание за почивка, за приятелство, за звука на човешкия глас? Мога ли сега да си върна дори и един час, прекаран в това да слушам брат си Филип, и да го дам на Кен Данагър? Кой ни е вменил в дълг да приемаме като единствена награда за работата си сивото мъчение на престорената любов към тези, които ни даряват единствено с презрение? Ние, които можем да топим скали и метали за целите си, защо никога не сме търсили онова, което искаме от хората?

Опита се да задуши думите в ума си, знаейки, че е безсмислено да мисли за това сега. Но думите си стояха там и сякаш бяха отправени към мъртвец: не, не те осъждам, че си напуснал, ако това е въпросът и болката, които си взел със себе си. Защо не ми даде шанс да ти кажа… Какво? Че одобрявам? Не, че нито мога да те обвинявам, нито да те последвам.

Със затворени очи той си позволи да изпита за миг огромното облекчение, което би почувствал, ако и той трябваше да напусне, да изостави всичко. Под шока от загубата усещаше тънка нотка на завист. Защо не дойдоха и при мен, които и да са те, и не ми дадоха тази неустоима причина, която да ме накара да тръгна? Но в следващия миг, с тръпка на гняв, той си каза, че би убил човека, който се опита да се обърне към него, щеше да го убие преди още да чуе думите на тайната, която щеше да го отдели от завода му.

Беше късно, персоналът си беше тръгнал, но той се ужасяваше от пътя до дома си и празнотата на предстоящата вечер. Чувстваше се така, сякаш врагът, който беше изтрил Кен Данагър, го чакаше в мрака отвъд блясъка на завода. Той вече не беше неуязвим, но каквото и да беше това, откъдето и да идваше, тук той беше в безопасност, сякаш в огнен кръг, очертан, за да отблъсне злото.

Той погледна блещукащите бели пръски по тъмните прозорци на една сграда в далечината — бяха като неподвижни вълни слънчева светлина по вода. Това беше отражението на неоновия надпис, който светеше върху сградата над главата му: „Риърдън стийл“. Мислеше си за онази нощ, когато беше пожелал да запали надпис върху миналото си: „Животът на Риърдън“ Защо го беше пожелал? Чии очи трябваше да го видят?

Мислеше си с горчиво учудване, за пръв път, че радостната гордост, която беше изпитвал някога, идваше от уважението му към хората, към стойността на възхищението им и на преценката им. Вече не я изпитваше. Нямаше хора, на чиито погледи да иска да предложи този надпис.

Той се извърна рязко от прозореца. Грабна палтото си със суров жест, чиято цел беше да го върне обратно към дисциплината на действието. Загърна се плътно, стегна колана, после побърза да загаси лампите с бързи движения на излизане от кабинета.

Отвори вратата и спря. В полутъмното фоайе светеше една-единствена лампа. Мъжът, който седеше на ръба на бюрото, в поза на небрежно и търпеливо очакване, беше Франсиско д’Анкония.

Риърдън стоеше неподвижно и улови кратък миг, в който Франсиско, без да мърда, го погледна с намек за весела усмивка, която беше като намигане между конспиратори, относно някаква тайна, която и двамата разбираха, но не искаха да признаят. Това беше само миг, почти неуловим, защото му се стори, че Франкско се изправи веднага, щом той се появи, учтиво и почтително. Движението предполагаше строга официалност, отрицание на всякакъв опит за арогантност, но подчертаваше интимността на факта, че той не каза и дума като поздрав или обяснение. Риърдън попита твърдо:

— Какво правите тук?

— Реших, че ще искате да ме видите тази вечер, господин Риърдън.

— Защо?

— По същата причина, поради която сте толкова късно в кани нета си. Не работите.

— От кога седите тук?

— Час-два.

— Защо не почукахте на вратата?

— Щяхте ли да ме пуснете да вляза?

— Закъснели сте с въпроса.

— Да напусна ли, господин Риърдън?

Риърдън посочи вратата на кабинета си.

— Влезте.

Той запали лампите в офиса си, движейки се бавно, с контролирани движения, мислейки си, че не бива да си позволява да чувства нищо, но усети как цветовете на живота се връщат в него чрез напрегнатото, тихо нетърпение на една емоция, която не можеше да назове. Онова, което си каза съзнателно, беше: внимавай. Седна на ръба на бюрото си, кръстоса ръце, погледна Франсиско, който продължаваше да стои почтително пред него и попита със студен намек за усмивка:

— Защо дойдохте тук?

— Не искате да отговарям, господин Риърдън. Не бихте признали пред мен или пред себе си колко отчаяно самотен сте тази вечер. Ако не ме разпитвате, няма да се чувствате длъжен да го отричате. Просто приемете онова, което знаете: че и аз го знам.

Изпънат като струна, обтегната между гнева от наглостта и възхищението от откровеността, Риърдън отговори:

— Ще го призная, щом искате. Какво ме интересува дали го знаете?

— Защото знам и ми пука, господин Риърдън. Аз съм единственият такъв човек наоколо.

— Защо да ви пука? И защо да имам нужда от помощта ви тази вечер?

— Защото не е лесно да трябва да прокълнеш човека, който е значел най-много за теб.

— Не бих ви проклинал, ако просто стояхте по-далеч от мен.

Очите на Франсиско се разшириха малко, след това той леко се усмихна и каза:

— Говорех за господин Данагър.

За миг Риърдън изглеждаше така, сякаш иска да зашлеви собственото си лице, след това се засмя меко и каза:

— Добре. Седнете.

Изчака да види какво предимство ще извлече Франсиско сега, но той просто му се подчини мълчаливо, с усмивка, която изглеждаше странно момчешка: едновременно победоносна и благодарна.

— Не осъждам Кен Данагър — каза Риърдън.

— Така ли? — двете думи сякаш бяха произнесени с еднакво ударение — много спокойно, почти внимателно, без следа от усмивка по лицето на Франсиско.

— Не. Не се опитвам да определям колко трябва да може да понесе човек. Ако се е пречупил, не е моя работа да го съдя.

— Ако се е пречупил?

— А не е ли така?

Франсиско се облегна назад, усмивката му се възвърна, но не беше щастлива усмивка.

— Какво ще ви причини изчезването му?

— Просто ще трябва да работя малко по-усилено.

Франсиско погледна стоманената стрела, очертана с черни линии на фона на червената мъгла зад прозореца, и каза, сочейки я:

— Всяка една от тези греди има граница на товара, който може да понесе. Каква е вашата?

Риърдън се засмя.

— От това ли се боите? За това ли дойдохте? Боите се, че ще се пречупя? Искахте да ме спасите, както Дагни Тагарт искаше да спаси Кен Данагър? Тя се опита да го стигне навреме, но не успя.

— Така ли? Не знаех. Госпожица Тагарт и аз сме на различни мнения за много неща.

— Не се притеснявайте. Няма да изчезна. Нека всички се предадат и да спрат да работят. Аз няма. Не знам какви са границите ми и не ме интересува. Единственото, което ми е необходимо да знам, е, че не мога да бъда спрян.

— Всеки човек може да бъде спрян, господин Риърдън.

— Как?

— Достатъчно е да се знае коя е движещата му сила.

— И каква е тя?

— Вие трябва да знаете, господин Риърдън. Вие сте един от последните морални хора, останали на света.

Риърдън се засмя горчиво.

— Наричали са ме как ли не, само не и така. И освен това грешите. Нямате представа колко.

— Сигурен ли сте?

— Би трябвало да знам. Морал? Какво, за Бога, ви накара да го кажете?

Франсиско посочи завода през прозореца.

— Това.

Дълго време Риърдън го гледаше неподвижно, след това само попита:

— Какво искате да кажете?

— Ако искате да видите един абстрактен принцип, какъвто например е моралното действие, в материална форма — ето го. Погледнете го, господин Риърдън. Всяка греда, всяка тръба, жица и клапа са били положени тук по избор, в отговор на въпроса: правилно или грешно? Трябвало е да избирате правилното, трябвало е да избирате най-доброто, което познавате — най-доброто за целта си, която е да правите стомана — а след това да продължите и да разширите познанията си, и да правите нещата по-добре и все по-добре, като целта ви е единственият ви стойностен стандарт. Трябвало е да действате по собствената си преценка, трябвало е да имате способността да съдите, куража да изтърпите присъдата на разума си, както и най-чистата, най-безмилостната отдаденост на правилото, че трябва да се прави само правилното, най-доброто, възможно най-доброто, което можете да изстискате от себе си. Нищо не може да ви накара да действате противно на преценката си, и бихте отхвърлили като заблуден — като лош — всеки човек, който се опитва да ви каже, че най-добрият начин да загреете пещ е да я напълните с лед. Милиони хора, цяла нация, не можаха да ви спрат да произведете риърдъновия метал, защото знаехте за отличната му стойност и имахте силата, което това знание дава. Но онова, за което се чудя, господин Риърдън, е защо живеете по един кодекс от принципи, когато става въпрос за природата, и по друг, когато става въпрос за хората?

Очите на Риърдън бяха приковани в него толкова съсредоточено, че въпросът му дойде бавно, сякаш усилието да бъде произнесен щеше да го разсее:

— Какво искате да кажете?

— Защо не се придържате към целта на живота си толкова ясно и твърдо, колкото го правите с целта на завода си?

— Какво искате да кажете?

— Преценили сте всяка тухла в това място съобразно стойността й спрямо целта да се произвежда стомана. Бяхте ли толкова стриктен и за целта, която вашата работа и стоманата ви обслужват? Какво искате да постигнете, като отдавате живота си на производството на стомана? По какъв стандарт на ценностите преценявате дните си? Например защо прекарахте десет години в изтощителни усилия, за да произведете риърдъновия метал?

Риърдън отклони поглед, а лекото изгърбване на раменете му беше като въздишка на облекчение и разочарование:

— Ако ме питате това, значи няма да разберете.

— Ако ви кажа, че аз разбирам, а вие не — ще ме изхвърлите ли оттук?

— Така или иначе трябваше да ви изхвърля оттук, така че давайте, кажете какво имате предвид.

— Гордеете ли се с релсите за линията „Джон Голт“?

— Да.

— Защо?

— Защото това са най-добрите релси, правени някога.

— Защо ги изработихте?

— За да правя пари.

— Има много по-лесни начини да правите пари. Защо избрахте най-трудния?

— Казахте го в речта си на сватбата на Тагарт: за да разменя най-доброто си усилие срещу най-доброто усилие на другите.

— Ако това беше целта ви, постигнахте ли я?

Един миг изчезна в тежко мълчание.

— Не — каза Риърдън.

— Направихте ли пари?

— Не.

— Когато напрягате енергията си до краен предел, за да произведете най-доброто, очаквате ли да ви наградят или да ви накажат?

Риърдън не отговори.

— По всеки стандарт на приличието, на честта, на справедливостта, който познавате — убеден ли сте, че трябваше да бъдете награден за това?

— Да — тихо каза Риърдън.

— И ако вместо това са ви наказали — що за кодекс сте възприели?

Риърдън не отговори.

— Общоприето мнение е — каза Франсиско, — че живеенето в човешко общество прави живота много по-лесен и безопасен, отколкото ако се остави човека да се бори сам с природата на пустинен остров. Значи, където има и един човек, който се нуждае или използва метал по какъвто и да е начин — риърдъновият метал е направил живота му по-лесен. Това направи ли и вашия по-лесен?

— Не — тихо каза Риърдън.

— А остана ли животът ви такъв, какъвто беше, преди да произведете метала?

— Не — каза Риърдън, думата заглъхна, сякаш беше прерязал мисълта, която я последва.

Гласът на Франсиско го шибна внезапно, като команда:

— Кажете го!

— Направи го по-труден — безизразно каза Риърдън.

— Когато се чувствахте горд за релсите по линията „Джон Голт“ — каза Франсиско, а отмереният ритъм на гласа му придаваше безмилостна яснота на думите му, — за какви хора си мислехте? Искахте ли тази линия да бъде използвана от хора, равни на вас — гиганти на производствената енергия, като Елис Уайът, на които да помогне да постигат все по-високи и по-високи, собствени цели?

— Да — с готовност каза Риърдън.

— Искахте ли да видите как я използват хора, които не могат да се равняват със силата на вашия ум, но които ще са ви равни по морал, хора като Еди Уилърс, които никога не биха открили вашия метал, но които ще дадат най-доброто от себе си, ще работят упорито като вас, ще живеят с плода на усилията си и, пътувайки по вашите релси, ще благодарят мълчаливо на човека, който им е дал повече, отколкото те са могли да му дадат?

— Да — меко каза Риърдън.

— Искахте ли да видите как я използват хленчещи негодници, които никога не са правили и най-малкото усилие, които не притежават способности и за това да бъдат прости писари, но искат дохода на президенти на компания, които подскачат от провал към провал и очакват вие да плащате сметките им, които смятат желанията си за равни на вашата работа и считат, че нуждата им заслужава по-голяма награда от вашите усилия, които искат да им служите, които искат това да бъде целта на живота ви, които искат вашата сила да бъде безгласна, безправна, незаплатена, останала без награда, роб на тяхната немощ, които твърдят, че сте роден за робство заради гения си, докато те са родени да управляват заради благото на некомпетентността, че вие трябва само да давате, а те — само да взимат, че вие трябва да произвеждате, те — да консумират, че на вас не бива да ви се плаща, нито телом, нито духом, нито с богатство, нито с признание, нито с уважение, нито с благодарност, така че те да могат да пътуват по вашите релси, да ви се подиграват и да ви проклинат, тъй като не ви дължат нищо, дори и усилието да свалят шапките си, за които вие сте платили? Това ли искате? Бихте ли се чувствали горд?

— По-скоро бих взривил линията — каза Риърдън със стиснати до бяло устни.

— Тогава защо не го направите, господин Риърдън? От трите типа хора, които описах — кои са унищожавали до днес и кои използват линията ви?

Те чуха далечния метален пулс на завода в дългото мълчание.

— Онова, което описах последно — каза Франсиско — е всеки човек, който претендира, че има право дори и върху една стотинка, която е спечелена с усилията на друг човек.

Риърдън не отговори, гледаше отражението на неоновия надпис върху тъмните прозорци в далечината.

— За вас е гордост да не поставяте граници на издръжливостта си, господин Риърдън, защото мислите, че постъпвате правилно. Ами ако не е така? Ако поставяте добродетелите си в служба на злото и им позволявате да станат инструмент на разрушението на всичко, което обичате, уважавате и на което се възхищавате? Защо не поддържате ценностния си кодекс сред хората, както го правите сред пещите? Вие, който не бихте позволили и един процент примеси в металната сплав — какво сте допуснали в моралния си кодекс?

Риърдън стоеше напълно неподвижно, чуваше думите в съзнанието си като равномерен шум от стъпки по пътеката, която търсеше, думите бяха: съгласието на жертвата.

— Вие, който никога не бихте се предали на природните трудности, а бихте започнали да ги подчинявате и да ги поставяте в услуга на своята радост и комфорт — на какво сте се предали в човешките ръце? Вие, който знаете от работата си, че човек бива наказван само когато греши, какво сте готов да понесете и заради какво? През целия си живот сте слушали порицания, и то не заради недостатъците ви, а заради най-големите ви добродетели. Мразили са ви не заради грешките ви, а заради достиженията ви. Осмивали са ви заради всички качества на характера, които са най-голямата ви гордост. Наричали са ви себичен заради куража да действате съгласно собствената си преценка и да понесете изключителната отговорност за живота си. Наричали са ви надменен заради независимия ви ум. Наричали са ви жесток заради непреклонната ви почтеност. Наричали са ви антисоциален заради погледа ви, който ви е накарал да рискувате да тръгнете по неоткрити пътища. Наричали са ви безмилостен заради силата и самодисциплината, с които преследвате целта си. Наричали са ви алчен заради величавата ви сила да създавате богатство. Вие, който сте изразходвали немислимо количество енергия, сте наричан паразит. Вие, който създадохте изобилие там, където имаше само пустиня и безпомощни, умиращи от глад хора, бяхте наречен обирджия. Вие, който позволихте всички те да живеят, бяхте наречен експлоататор. Вие, най-чистият и морален човек сред тях, станахте мишена на подигравки като „вулгарен материалист“. Спряхте ли се, за да ги попитате — с какво право? По какъв кодекс? По какъв стандарт? Не, понесохте всичко и продължихте да мълчите. Преклонихте се пред техния кодекс и никога не подкрепихте собствения си. Знаехте какъв съвършен морал е необходим, за да се произведе и един пирон, но ги оставихте да ви заклеймяват като неморален. Знаехте, че човек има нужда от възможно най-стриктен кодекс от ценности, за да се справи с природата, но мислехте, че нямате нужда от такъв кодекс, за да се справите с хората. Оставихте най-смъртоносното оръжие в ръцете на враговете си, оръжие, за което никога не сте подозирали, което никога не сте разбирали. Техният морален кодекс е тяхното оръжие. Запитайте се колко дълбоко и по колко ужасни начини сте го приели. Запитайте се какво прави моралният кодекс с живота на човека и защо той не може да съществува без него, и какво ще се случи, ако приеме погрешен стандарт, според който злото е добро. Да ви казвам ли защо сте привлечен от мен, въпреки че смятате, че трябва да ме осъждате? Защото аз съм първият човек, който ви дава онова, което целият свят ви дължи, и което трябваше да изискате от всички хора, преди да си имате работа с тях: морално одобрение.

Риърдън се извъртя към него, после остана неподвижен и затихнал. Франсиско се наведе напред, като че ли му предстоеше приземяване след опасен полет, очите му бяха твърди, но блясъкът им сякаш трептеше от напрежение:

— Виновен сте за голям грях, господин Риърдън, много по-виновен, отколкото ви казват, но не по начина, който проповядват. Най-лошата вина е да се приеме незаслужената вина — и точно това правите цял живот. Плащате на изнудвани не заради пороците си, а заради добродетелите. Готов сте да приемете товара на незаслуженото наказание и да го оставите да расте толкова, колкото по-големи са добродетелите, които практикувате. Но вашите добродетели са тези, които позволяват на хората да оцеляват. Вашият собствен морален кодекс, този, по който живеете, но който никога не сте изразявали, признавали или защитавали, е кодексът, който защитава съществуването на човека. Ако ви наказват заради него, каква е природата на онези, които ви наказват? Вашият кодекс е кодексът на живота. Тогава какъв е техният? Какъв стандарт за ценности лежи в корените му? Каква е крайната му цел? Мислите ли, че това, с което се сблъсквате, е просто заговор, за да ограбят богатството ви? Вие, който познавате източника на богатството, трябва да знаете, че е нещо много повече и по-лошо от това. Поискахте да назова движещата сила на човека? Движещата сила на човека е моралният му кодекс. Запитайте се къде ви води техния кодекс и какво ви предлага като крайна цел. Зло, по-порочно от убийството на човек, е да му се продаде самоубийството като акт на доблест. Зло, по-порочно от това да се хвърли човек в жертвената пещ е да се иска да скочи в нея по собствена воля, като освен това сам построи пещта. Според собствените им признания тъкмо те имат нужда от вас и нямат какво да ви предложат в замяна. Според собствените им признания вие трябва да ги поддържате, защото те не могат да оцелеят без вас. Осъзнайте цинизма на това да предлагат тяхната импотентност и нужда — нуждата им от вас — като оправдание за вашето мъчение. Готов ли сте да го приемете? Готов ли сте да купите, с цената на невероятната си издръжливост, с цената на агонията си, удовлетворяването на нуждите на собствените си унищожители?

— Не!

— Господин Риърдън — каза Франсиско с тържествен, спокоен глас, — ако видехте Атлас, гигантът, който държи света на раменете си, ако видехте как стои, с кръв, която тече по гърдите му, с огъващи се колене, с ръце, които треперят, но все още се опитват да задържат света горе с последни сили, и колкото по-голямо е усилието, толкова по-тежко притиска светът раменете му — какво бихте му казали?

— Аз… не знам. Какво… би могъл да направи? Вие какво бихте му казали?

— Да изправи рамене.

Тракането на метал дойде като несиметричен поток от звуци, без различим ритъм, не като действието на механизъм, а като някакъв съзнателен импулс, който стоеше зад всяко внезапно, разкъсващо нарастване, което се разбиваше сред стоновете на зъбчатите колела. Стъклата на прозорците потрепваха от време на време.

Очите на Франсиско бяха впити в Риърдън, сякаш проследяваше траекториите на куршумите върху поразена цел. Траекторията беше трудна за проследяване: изпитата фигура на ръба на бюрото беше изпъната, студените сини очи не показваха нищо, освен напрежението на погледа, съсредоточен в далечината, единствено неумолимата уста го издаваше с очертание, нарисувано от болката.

— Продължавайте — с усилие каза Риърдън, — продължавайте. Не сте свършили, нали?

— По-скоро тъкмо започвам — твърдо каза Франсиско.

— Накъде… накъде биете?

— Ще разберете, преди да съм свършил. Но първо искам да отговорите на един въпрос: ако разбирате естеството на товара си, как можете…

Писъкът на сирената за авария разби пространството под прозореца и се изстреля като ракета в дълга, тънка линия в небето. Задържа се за момент, после спадна, после отново тръгна нагоре, в спирала от звуци, сякаш борейки се срещу ужаса да изкрещи по-силно. Беше писък на агония, звук за помощ, гласът на завода, сякаш на ранено тяло, което вика, за да запази душата си.

Риърдън мислеше, че е скочил към вратата в секундата, в която писъкът беше достигнал до съзнанието му, но видя, че е закъснял с един миг, защото Франсиско го беше изпреварил. Изхвърлен от взрива на същата реакция като неговата, Франсиско тичаше през фоайето, натисна бутона на асансьора, но, без да го чака, се втурна надолу по стълбите. Риърдън го последва и гледайки стрелката на асансьора да слиза по етажите, те го пресрещнаха на средата на сградата. Преди още стоманената клетка да престане да трепери и да спре на приземния етаж, Франсиско вече беше излязъл, тичайки да пресрещне звука на вика за помощ. Риърдън смяташе, че е добър бегач, но не можеше да поддържа темпото на гъвкавата фигура, която се мяркаше между осветените в червено линии и тъмнината, фигурата на безполезния плейбой, на когото се презираше, че се възхищава.

Потокът, който избликваше от една дупка ниско на стената на една пещ с тяга, нямаше червения отблясък на огъня, а бялата лъчистост на слънчевата светлина. Лееше се по земята и се разделяше на неравни ръкави, пробиваше си пътя през влажната пара, сякаш беше утринна зора. Беше течно желязо, а онова, което писъкът на алармата известяваше, беше пробив. Съдържанието на пещта беше задържано и беше пробило крана. Майсторът на пещта лежеше в безсъзнание, белият поток бликаше, бавно разширявайки дупката, и хората се бореха с пясък, маркучи и огнеупорна глина да спрат блестящите струи, които се разтичаха с тежко, плъзгащо се движение, изяждайки всичко по пътя си в стълбове парлив дим.

За няколкото секунди, от които Риърдън имаше нужда, за да проумее гледката и естеството на катастрофата, той видя фигурата на човек да се изправя неочаквано в подножието на пещта, фигура, очертана на фона на червения отблясък, сякаш стоеше на пътя на потока. Той видя как една ръка в бяла риза замахва и пъхна черен предмет в извора на бликащия метал. Това беше Франсиско д’Анкония, а действието му беше проява на изкуство. Риърдън не мислеше, че е останал човек, обучен да практикува това изкуство.

Преди години Риърдън работеше в западаща леярна в Минесота, където работата му беше, след като пещта бъдеше затворена, да затваря дупката с ръце, като хвърля парчета огнеупорна глина, за да попречи на изтичането на метала. Това беше опасна работа, която беше отнела много животи, беше отменена преди години с изобретяването на хидравличния пистолет, но имаше борещи се, залязващи фабрики, които, по пътя си надолу, се бяха опитали да използват износено оборудване и методи от далечното минало. Риърдън беше вършил работата, но в годините след това не беше срещал друг човек, способен да я върши. Сред бликащите струи на потока, пред разпадаща се пещ, сега виждаше високата, елегантна фигура на плейбоя да изпълнява задачата с опитността на специалист.

На Риърдън му отне само миг да хвърли палтото си, да грабне чифт очила от първия човек, когото видя, и да се присъедини към Франсиско при устието на пещта. Нямаше време да говори, да чувства или да се чуди. Франсиско го погледна и Риърдън видя опушено лице, черни очила и широка усмивка.

Стояха на хлъзгав ръб от изпечена кал, на ръба на белия поток, с клокочеща дупка под краката си, и хвърляха глина в светещата паст, където виещите се езици от врящ метал изглеждаха като газ. Съзнанието на Риърдън се сведе до поредица от навеждания, издигания на тежестта, прицелвания и хвърляния, и преди още да е достигната невидимата цел, навеждане за следващата порция — съзнание, съсредоточено върху това да наблюдава целта на ръката му, да спаси пещта, да запази несигурната позиция на краката му, да спаси самия себе си. Не усещаше нищо друго — само, че крайният резултат беше ликуващото чувство за действие, за собствените му способности, за точността на тялото му, за подчинението на волята. И осъзнал, без да има време за това, обхванал го със сетивата си въпреки цензурата на ума, той виждаше черния силует, иззад чиито рамене се сипеха червени ивици, лактите му, острите му очертания, а червените лъчи се вихреха из парата като дългите светлини на прожектори, следвайки движенията на ловкото, опитно, уверено същество, което той не беше виждал никога преди, освен с вечерно облекло под светлините на балните зали.

Нямаше време да се търсят думи, да се мисли, да се обяснява, но той знаеше, че това е истинският Франсиско д’Анкония, това беше видял още първия път и това беше обикнал — думата не го шокира, защото в съзнанието му нямаше дума, имаше само радостно чувство, което изглеждаше като прилив на енергия, добавена към неговата собствена.

Чрез ритъма на тялото си, чрез обгарящата топлина по лицето си и зимната нощ по раменете си, той изведнъж разбираше, че това беше голата същност на неговата вселена: мигновеният отказ да се подчини на катастрофата, неустоимият стремеж да се бори с нея, триумфалното чувство за собствената му способност да победи. Беше сигурен, че и Франсиско го изпитва, че го движи същият импулс, че беше правилно да го изпитва, правилно и за двама им да бъдат онова, което бяха. Той съзираше от време на време потното лице, съсредоточено в действието, и това беше най-радостното лице, което някога беше виждал.

Пещта се изправяше над тях — черна маса, обвита в облаци пара и мрежа от тръби, тя сякаш се задъхваше, изстрелвайки червени въздишки, които увисваха във въздуха над завода, а те двамата се бореха да не й позволят да кърви до смърт.

По краката им падаха искри и избухваха във внезапни снопове от повърхността на метала, и умираха незабелязани по дрехите им, по кожата на ръцете им. Потокът изтичаше все по-бавно, на неравномерни изблици, през преградата, която се издигаше отвъд погледа им.

Случи се толкова бързо, че Риърдън го осъзна напълно едва след като свърши. Знаеше, че имаше два момента: първият, когато видя силния замах на тялото на Франсиско напред, с който той изпрати снаряда през пространството, след това видя внезапния, неритмичен подскок назад, който беше неуспешен, конвулсивната борба срещу ускорението напред, протегнатите ръце на силуета, изгубил равновесие. Помисли си, че ако скочи през пространството помежду им, на хлъзгавия, ронещ се ръб, ще означава смърт и на двама им — а вторият момент беше, когато се приземи до Франкско, обгърна го, увисна, люлеейки се между празното пространство и ръба, над белия кладенец, след което овладя позата си и го дръпна назад, задържайки още миг тялото му плътно до своето, както би държал тялото на единствения си син. Любовта, ужасът, облекчението се изляха в едно-единствено изречение:

— Внимавай, глупчо!

Франсиско посегна за парче глина и продължи. Когато работата беше свършена и дупката беше затворена, Риърдън забеляза, че усеща изгаряща болка в мускулите на ръцете и краката си, че в тялото му не са останали сили да се движи, и все пак се чувстваше така, сякаш влиза в кабинета си сутрин, готов да разреши още 10 нови проблема.

Погледна Франсиско и забеляза за пръв път, че дрехите им са целите в обгорели дупки, че ръцете им кървят, че парче кожа е одрано на слепоочието на Франсиско, а по бузата му тече чернено ручейче. Франсиско махна очилата и му се усмихна: беше утринна усмивка.

Млад човек с вид на хронична обида и наглост се втурна към него, проплаквайки:

— Нищо не можах да направя, господин Риърдън! — и се впусна в дълга обяснителна реч. Риърдън му обърна гръб, без да обели и дума. Това беше асистентът, който отговаряше за клапата за налягането на пещта, момче, тъкмо завършило колеж.

Някъде в периферията на съзнанието на Риърдън стоеше мисълта, че подобни инциденти стават все по-често заради рудата, която използва, но беше принуден да използва каквато руда намери. Мислеше си, че старите му работници винаги можеха да предотвратят нещастието — всеки от тях щеше да е забелязал признаците на пробив и щеше да знае как да го спре, — но от тях не бяха останали много, и трябваше да наема всякакви хора. През вихрещите се облаци пара наоколо забеляза, че по-възрастните мъже са се втурнали от всички кътчета на фабриката, за да се борят с теча, и сега се бяха подредили в редица, за да получат първа помощ от медицинския персонал. Чудеше се какво им ставаше на младите хора в страната. Но учудването беше пометено от онова, което видя на лицето на колежанчето. Нещо, което не можеше да понесе да види, заради вълната от презрение, заради мисълта без думи, че ако това е врагът, няма от какво да се бои. Всички тези неща дойдоха и изчезнаха в мрака — онова, което ги прогони, беше Франсиско д’Анкония. Видя как Франсиско дава нареждания на мъжете около себе си. Не знаеха кой е или откъде е дошъл, но го слушаха: знаеха, че е човек, който познава работата си. Франсиско спря в средата на изречението, когато видя, че Риърдън се приближава и го слуша, след което каза със смях:

— О, простете ми!

Риърдън каза:

— Давайте. Дотук всичко е правилно.

Не си казаха нищо, докато вървяха заедно в мрака обратно към кабинета. Риърдън усещаше как в него вилнее ликуващ смях, чувстваше, че на свой ред иска да намигне на Франсиско като на съзаклятник, защото е научил тайна, която Франсиско няма да признае. От време на време поглеждаше лицето му, но той не отвръщаше на погледа. След малко Франсиско каза:

— Спасихте ми живота.

„Благодаря“ се съдържаше в начина, по който го каза. Риърдън се засмя.

— Вие спасихте пещта ми.

Продължиха мълчаливо. Риърдън се чувстваше все по-лек с всяка стъпка. Изправил лице в студения въздух, той виждаше тихия мрак на небето и една-единствена звезда над комина с вертикалния надпис „Риърдън Стийл“. Сега беше доволен, че е жив. Не очакваше промяната, която видя в лицето на Франсиско, когато го погледна на светлината в кабинета си. Онова, което беше видял на отблясъка на пещта, си беше отишло. Беше очаквал израз на триумф, на подигравка за всички обиди, които Франсиско беше чул от него, израз, искащ извинение, което той беше готов да даде с леко сърце. Вместо това видя лице, останало без живот заради някакво странно униние.

— Ранен ли сте?

— Не… не, нищо ми няма.

— Елате — нареди Риърдън и отвори вратата на банята.

— Погрижете се за себе си.

— Няма значение. Вие елате тук.

За пръв път Риърдън усети, че той е по-възрастният мъж — почувства удоволствието да се грижи за Франсиско, изпитваше самоуверена, весела, бащинска покровителственост. Изми мръсотията от лицето на Франсиско, сложи дезинфектанти и лейкопласт на слепоочието му, по ръцете, по изгорените му лакти. Франсиско му се подчиняваше мълчаливо.

Риърдън попита с тон на най-красноречивото възможно възхищение, на което беше способен:

— Къде сте се научили да работите така?

Франсиско вдигна рамене:

— Израснах покрай всякакви пещи — отговори безразлично.

Риърдън не можеше да разбере израза на лицето му: беше някаква особена неподвижност, сякаш очите бяха приковани в някакво тайно видение, което изопваше устата му в израз на отчаяна, горчива, самораняваща подигравка. Не си казаха нищо, докато не се върнаха в кабинета.

— Знаете ли — каза Риърдън, — всичко, което казахте тук, беше истина. Но това е само част от историята. Другата част е онова, което направихме тази вечер. Разбирате ли? Способни сме да действаме. Те не са. Така че в крайна сметка ще спечелим ние, независимо какво ни причиняват.

Франсиско не отговори.

— Слушайте — каза Риърдън, — знам какъв е проблемът с вас. Мислех, че сте доста самомнителен, но виждам, че нямате престава какво имате в себе си. Забравете за малко богатството си и елате да работите за мен. Когато поискате ще ви наема като старши майстор. Нямате представа как ще ви се отрази. След няколко години ще сте готов да оцените и управлявате „Д’Анкония мед“.

Той очакваше взрив от смях и беше готов да спори — вместо това видя как Франсиско бавно клати глава, сякаш не можеше да повярва на гласа си, сякаш се боеше, че ако заговори, ще приеме. След миг каза:

— Господин Риърдън… Мисля, че бих дал остатъка от живота си за една година като майстор при вашите пещи. Но не мога.

— Защо не?

— Не ме питайте. Това е… лично.

Представата за Франсиско в съзнанието на Риърдън, която той ненавиждаше и намираше за неустоимо привлекателна, беше една фигура на човек, който някак лъчисто е неспособен да страда. Онова, което виждаше в очите на Франсиско сега, беше поглед на спокойно, мъчно контролирано и търпеливо понесено изтезание. Франсиско посегна мълчаливо към палтото си.

— Нали не си тръгвате?

— Да.

— Няма ли да довършите онова, което искахте да ми кажете?

— Не тази вечер.

— Искахте да отговоря на един въпрос. Какъв беше той?

Франсиско поклати глава.

— Започнахте да ме питате как мога… Как мога какво?

Усмивката на Франсиско беше като болезнен стон, единственият стон, който той можеше да си позволи:

— Няма да питам, господин Риърдън. Вече знам.