Атлас изправи рамене. Дали-или

Глава XVIМеталът-чудо

— Но дали ще ни се размине? — попита Уесли Мауч. Гласът му беше станал висок от гнева и тънък от страха.

Никой не му отговори. Джеймс Тагарт седеше неподвижно на ръба на един фотьойл и гледаше нагоре към него изпод вежди, Орън Бойл тропаше злобно по един пепелник, докато изтръскваше пепелта от пурата си. Доктор Ферис се усмихваше. Господин Уедърби седеше с присвити устни и кръстосани ръце. Фред Кинън, председател на Обединените работници на Америка, спря да крачи из кабинета, седна до прозореца и кръстоса ръце. Юджийн Лоусън, който седеше изгърбен и разсеяно преподреждаше една ваза с цветя на ниската стъклена масичка, изправи тяло възмутено и погледна нагоре. Мауч седеше на бюрото си, беше положил юмрук върху лист хартия.

Отговори Юджийн Лоусън:

— Според мен не това е начинът да го представим. Не бива да позволяваме на някакви долнопробни пречки да възпират чувството ни, че това е благороден план, мотивиран единствено от общественото благо. Това е за благото на народа. Народът има нужда от него. Нуждата е на първо място, така че не бива да обръщаме внимание на нищо друго.

Никой не възрази и не поде думите му — по-скоро изглеждаха така, сякаш Лоусън беше направил по-трудно продължаването на разговора. Но един дребен човек, който седеше без да се намесва в най-добрия фотьойл в стаята, отделно от другите, доволен от това, че не му обръщат внимание, но напълно наясно, че никой от тях не може да пренебрегне присъствието му, погледна Лоусън, после Мауч, и каза с чевръста веселост:

— Такава е линията, Уесли. Давай по-тихо, прикрий го, накарай твоите момчета от пресата да го възпеят — и няма да трябва да се притесняваш.

— Да, господин Томпсън — каза навъсено Мауч.

Господин Томпсън, държавният глава, беше човек, който притежаваше качеството винаги да остава незабележим. Поставена във всяка една група от трима души, неговата личност оставаше неразличима, а когато беше сам — той сякаш представляваше своя собствена група, състояща се от безбройните лица, на които приличаше. Страната нямаше ясна представа как изглежда: снимките му се появяваха по кориците на списанията също толкова често, колкото и тези на неговите предшественици на този пост, но хората никога не бяха напълно сигурни кои снимки бяха негови и кои — на „един пощенски служител“ или на „един чиновник“, снимки, които придружаваха статиите за всекидневния живот на неразличимите хора — само дето якичките на господин Томпсън обикновено бяха смачкани. Имаше широки рамене и слабо тяло. Косата му беше твърда, устата — широка, а възрастта му беше толкова разтеглива, че можеше да бъде и износен четиридесетгодишен, и необичайно жизнен шейсетгодишен мъж. Натоварен с огромна официална власт, той непрестанно я увеличаваше, защото именно това очакваха от него онези, които го бяха набутали на този пост. Беше хитър като човек с нисък интелект и трескаво енергичен като мързеливец. Единствената тайна на неговото издигане в живота беше фактът, че е галеник на късмета, че го знае и че не иска нищо друго.

— Очевидно е, че са взети мерки. Драстични мерки — каза Джеймс Тагарт не към господин Томпсън, а към Уесли Мауч. — Не можем да оставим нещата така още дълго.

Гласът му беше войнствен и трепереше.

— Спокойно, Джим — каза Орън Бойл.

— Нещо трябва да се направи, и то бързо!

— Не гледай мен — сопна се Уесли Мауч. — Нищо не мога да направя. Нищо не мога да направя, когато хората отказват да сътрудничат. Вързан съм. Трябват ми по-широки правомощия.

Мауч ги беше събрал всички във Вашингтон — като негови приятели и лични съветници — за частен, неофициален разговор по националната криза. Но гледайки го, те не бяха в състояние да решат дали поведението му е надменно или вайкащо се, дали ги сплашва или ги моли за помощ.

— Фактът е — поучително каза господин Уедърби с такъв глас, сякаш четеше статистика, — че през дванайсетмесечния период, който приключва на първи януари тази година, броят на затворените предприятия се е удвоил в сравнение с предишния дванайсетмесечен период. Което значи, че до първи януари тази година ще се е утроил.

— Бъди сигурен — мислят си, че вината си е тяхна — нехайно каза доктор Ферис.

— А? — каза Уесли Мауч и стрелна с очи Ферис.

— Каквото и да правите, не се извинявайте — каза доктор Ферис. — Накарайте ги те да се чувстват виновни.

— Аз не се извинявам! — тросна се Мауч. — Никой не може да ме обвинява. Трябват ми по-широки правомощия!

— Но вината наистина си е тяхна — каза Юджийн Лоусън, обръщайки се агресивно към доктор Ферис. — Те нямат социален дух. Те отказват да признаят, че производството не е частен избор, а обществен дълг. Нямат право да се провалят, независимо какви обстоятелства се появяват. Трябва да продължат да произвеждат. Това е социален императив. Работата на човека не е нещо лично, а е социален въпрос. Няма лични неща — нито пък личен живот. Точно това трябва да ги принудим да научат.

— Джийн Лоусън знае за какво говоря — каза доктор Ферис с лека усмивка, — макар че няма и най-малка представа, че знае.

— Какво си мислиш, че казваш? — надигна глас Лоусън.

— Стига — заповяда Уесли Мауч.

— Не ми пука какво ще решиш, Уесли — каза господин Томпсън, — и не ми пука дали бизнесмените ще крякат за това. Просто се постарай пресата да е с теб. Подсигури се, че ще е с теб.

— Държа ги — каза Мауч.

— Само един редактор да си отвори плювалника не навреме, и ще ни навреди повече от десет раздразнени милионери.

— Това е вярно, господин Томпсън — каза доктор Ферис. — Но можете ли да назовете и един редактор, който да го знае?

— Май не — каза господин Томпсън, в гласа му личеше удоволствие.

— На каквито и хора да разчитаме и да правим планове за тях — каза доктор Ферис, — има едно старо твърдение, което можем спокойно да забравим: приказките за това да се разчита на мъдрите и почтените. Не трябва да им обръщаме внимание. Те са остарели.

Джеймс Тагарт погледна към прозореца. В небето над просторните улици на Вашингтон имаше парчета синьо — светлата синева на април, и няколко слънчеви лъча се промъкваха през облаците. Някъде далеч блестеше паметник, осветен от слънчев лъч: беше висок, бял обелиск, издигнат в памет на човека, когото доктор Ферис цитираше, човекът, в чест на когото беше наречен градът. Джеймс Тагарт погледна встрани.

— Не ми харесват забележките на професора — силно и кисело каза Лоусън.

— Кротувай — каза Уесли Мауч. — Доктор Ферис не говори за теория, а за практика.

— Ако искате да говорим за практика — каза Фред Кинън, — тогава нека ви кажа, че не можем да се притесняваме за бизнесмените във времена като днешните. Трябва да мислим за работните места. Повече работа за народа. В моите синдикати всеки, който работи, храни петима безработни, без да броим собствените му гладни роднини. Ако искате моя съвет — о, ясно ми е, че няма да го приемете, но просто си мисля, — издайте директива, която да ги задължи да увеличат с една трета всяка заплата в страната.

— За Бога! — изскимтя Тагарт. — Луд ли си? Едва посрещаме и сегашните заплати! Няма достатъчно работа дори за хората, които сега са на щат! Още една трета? Няма да са ни вече от никаква полза!

— Кой го е грижа дали ще са ви от полза? — каза Фред Кинън.

— Имат нужда от работа. Нуждата е на първо място, нали? А не вашите печалби.

— Изобщо не става въпрос за печалби! — извика прибързано Тагарт. — И дума не съм казал за печалби. Не съм ти дал повод да ме обиждаш. Става въпрос за това откъде, по дяволите, да намерим парите, за да плащаме на хората ти, когато половината ни влакове пътуват празни и няма товар дори и за една ръчна количка — гласът му внезапно се забави и придоби замислен и внимателен тон: — Все пак, ние разбираме тежкото състояние на работниците, и — просто идея — може би бихме могли да наемем още известно количество, ако ни се разреши да увеличим двойно цените си, които…

— Да не си си изгубил ума? — извика Орън Бойл. — Разорявам се заради сегашните ти цени, треперя всеки път, когато някой проклет вагон влезе или излезе от завода, изпиват ми кръвчицата, не мога да си позволя и това — а ти искаш да ги удвоиш?

— Няма значение дали можеш да си го позволиш — студено каза Тагарт. — Трябва да си готов на известни жертви. Обществото има нужда от железници. Нуждата на първо място — преди печалбата ти.

— Каква печалба? — изкрещя Орън Бойл. — Кога изобщо съм бил на печалба? Никой не може да ме обвини, че имам печеливш бизнес! Само погледнете счетоводния ми баланс, а после погледнете и счетоводството на някой от конкурентите ми, който има всички клиенти, всички суровини, всички технически предимства и монопол над тайни формули — и ми кажете после кой е печалбар! Но, разбира се, обществеността наистина има нужда от железници, и може би бих поел известно увеличение на цените, ако получа — просто идея — ако получа субсидия, която да ме преведе през следващите година-две, докато си стъпя на краката, и тогава…

— Какво? Пак ли? — изкрещя господин Уедърби, който беше изгубил превзетостта си. — Колко заема си получил от нас, колко отсрочки, отменяния и мораториуми? Не си ни върнал и стотинка, а и при условие, че всички вие, момчета, фалирате, а данъчните постъпления се сриват, откъде очаквате да намерим парите за субсидии?

— Има хора, които не са фалирали — бавно каза Бойл. — Нямате никакво извинение за това, че позволявате всичката тази нужда и мизерия да се разпростират из страната, докато има хора, които не са фалирали.

— Нищо не мога да направя! — изскимтя Уесли Мауч. — Наистина нищо не мога да направя! Трябват ми по-широки правомощия!

Не можеха да кажат какво беше накарало господин Томпсън да присъства точно на този разговор. Беше казал съвсем малко, но слушаше с интерес. Сякаш имаше нещо, което искаше да научи, а сега изглеждаше така, сякаш го е научил. Той се изправи и се усмихна бодро.

— Давай, Уесли — каза той. — Действай с номер 10–289. Няма да имаш никакви проблеми.

Всички се бяха изправили в знак на унила, неохотна почит. Уесли Мауч погледна към листа си, после каза сприхаво:

— Ако искаш да действам, ще трябва да обявиш състояние на пълно извънредно положение.

— Ще го обявя веднага, щом си готов.

— Има известни трудности, които…

— Оставям това на теб. Справяй се, както решиш. Това ти е работата. Покажи ми първоначалния вариант, утре или вдругиден, но не ме занимавай с подробности. Трябва да произнеса реч по радиото след половин час.

— Основната трудност е, че не съм сигурен дали законът ни дава власт да приложим някои разпоредби на директива номер 10–289. Опасявам се, че може да бъдат уязвими за оспорване.

— Стига де, гласували сме толкова много извънредни закони, че ако се поразтърсиш из тях, със сигурност ще изкопаеш нещо, което да ги покрие.

Господин Томпсън се обърна към другите с широка, приятелска усмивка.

— Ще ви оставя да изгладите детайлите, момчета — каза той.

— Оценявам това, че дойдохте до Вашингтон, за да ни помогнете. Радвам се, че ви видях.

Те изчакаха докато вратата се затвори зад него и се върнаха по местата си — не се поглеждаха. Не бяха чували текста на директива номер 10–289, но знаеха какво съдържа. Знаеха го отдавна, по онзи особен начин, който се състои в това да запазиш тайна от самия себе си и да оставиш знанието си неназовано с думи. По същия начин сега им се искаше, ако е възможно, да не чуват думите на директивата. Цялото сложно увъртане, на което бяха приучили мозъците си, беше предназначено тъкмо за избягването на такива моменти. Искаха директивата да се приложи. Искаха да може да се приложи без думи, така че да не се налага да знаят точно какво правят. Никой не беше споменавал, че директива номер 10–289 е крайната цел на усилията му.

Да, цели поколения хора се бяха старали да я направят възможна, а през последните месеци бяха подготвени и всички необходими мерки — чрез безкрайни речи, статии, проповеди, антрефилета, произнесени от целеустремени гласове, които крещяха ядосано, ако някой назовеше целта им.

— Картината е следната — каза Уесли Мауч. — Икономическото състояние на страната беше по-добро преди две години, отколкото преди една, а и тогава беше по-добро от сегашното. Очевидно е, че няма да оцелеем още година при същата прогресия. Следователно единствената ни цел трябва да бъде да удържим. Да останем на едно място, за да си поемем дъх. Да постигнем окончателна стабилност. На свободата беше даден шанс и тя се провали. Следователно е необходим изключително строг контрол. Тъй като хората не могат и не искат да разрешат проблемите си доброволно, трябва да бъдат принудени да го направят — той направи пауза, вдигна листа, след това добави не толкова официално: — По дяволите, излиза, че можем да успеем да съществуваме, както и където сме в момента, но не можем да си позволим да мръднем! Така че ще трябва да останем на място. Трябва да останем на място. Трябва да накараме тия копелета да стоят на място!

С глава, свита между раменете си, той ги гледаше ядосано като човек, който заявява, че проблемите на страната са лична обида към него. Толкова много хора, които търсеха услуги, се бояха от него, че сега се държеше така, сякаш гневът му е решение за всичко, сякаш гневът е всемогъщ, сякаш единственото, което трябва да направи, е да се ядоса. И все пак хората, които седяха в безмълвен полукръг пред бюрото му, обърнати към него, не бяха сигурни дали присъствието на страх в стаята идваше от собствените им емоции или пък прегърбената фигура зад бюрото пораждаше паниката на плъх, притиснат в ъгъла.

Уесли Мауч имаше дълго, четвъртито лице и плосък череп, който изглеждаше още по-плосък заради сресаната му прическа. Долната му устна беше като кисела луковица, а бледите, кафеникави зеници на очите му бяха като жълтъци на яйца, размазани под не съвсем прозрачните белтъци. Мускулите на лицето му се свиваха внезапно и движението изчезваше, без да изрази нищо. Никой не беше го виждал да се усмихва. Уесли Мауч произхождаше от семейство, което не познаваше нито бедността, нито богатството, нито се отличаваше с нещо от поколения наред; то се придържаше обаче към своя собствена традиция: неговите членове трябваше да получават колежанско образование и следователно да презират хората, които бяха в бизнеса. Дипломите на семейството винаги бяха висели по стените като един вид упрек към света, защото дипломите не носеха автоматично материалните еквиваленти на засвидетелстваната от тях духовна стойност. Сред многобройните роднини имаше един богат чичо. Той се беше оженил за парите си и през последните години на вдовството си беше избрал Уесли за свой фаворит сред многобройните си племенници, защото Уесли се отличаваше най-малко и чичо Джулиъс си мислеше, че е най-безопасният избор. Чичо Джулиъс не се интересуваше от блестящи хора. Не се интересуваше и от управлението на парите си, така че прехвърли тази работа на Уесли. Когато Уесли завърши колеж, вече нямаше пари за управляване. Чичо Джулиъс хвърли вината върху лукавството на Уесли и крещеше, че Уесли е безскрупулен интригант.

Но в това нямаше никаква интрига; Уесли не можеше да каже къде са отишли парите. В гимназията Уесли Мауч беше един от най-лошите ученици и страстно завиждаше на най-добрите. Колежът го научи, че изобщо не бива да им завижда. След като завърши, получи работа в рекламния отдел на една компания, която произвеждаше фалшиво лекарство от царевица. Лекарството се продаваше добре и той се издигна до това да оглави отдела си. Напусна го, за да започне да рекламира лекарство за косопад, после — патентован сутиен, после нов сапун, накрая — безалкохолна напитка, и най-сетне стана вицепрезидент по рекламата на автомобилен концерн. Опитваше се да продава автомобили, сякаш са фалшиво лекарство от царевица. Не се продаваха.

Хвърли вината на недостатъчния си рекламен бюджет. Именно президентът на автомобилния концерн го препоръча на Риърдън. А тъкмо Риърдън го въведе във Вашингтон — Риърдън, който нямаше стандарт, по който да преценява действията на човека си във Вашингтон. Джеймс Тагарт му даде старт с Бюрото за икономическо планиране и национални ресурси, в замяна на това да измами Риърдън, за да помогне на Орън Бойл в замяна на унищожението на Дан Конъуей. От този момент хората помагаха на Уесли Мауч да напредва по същата причина, поради която и чичо Джулиъс: те бяха от онези, които смятат, че посредствеността е безопасна. Хората, които сега седяха пред бюрото му, бяха научените: законът за причинно-следствената връзка е суеверие и че човек трябва да се справя с моментната ситуация, без да мисли за причините. Според моментната ситуация бяха заключили, че Уесли Мауч е човек с отлични качества и е доста хитър, тъй като милиони се стремяха към властта, но той беше единственият, който я беше постигнал. Не биха могли да си представят, че Уесли Мауч всъщност представляваше нулевата точка при срещата на сили, които вилнееха разрушително една срещу друга.

— Това е само първоначален, груб вариант на директива номер 10–289 — каза Уесли Мауч, — която Джийн, Клем и аз нахвърляхме, за да ви дадем обща представа. Искаме да чуем мненията ви, предложенията ви и така нататък, защото вие сте представители на трудещите се, на промишлеността, транспорта и услугите.

Фред Кинън се премести от перваза и седна на облегалката на един стол. Орън Бойл изплю угарката от пурата си. Джеймс Тагарт гледаше надолу, към собствените си ръце. Доктор Ферис беше единственият, който като че ли се чувстваше комфортно.

„В името на общото благо — зачете Уесли Мауч, — за да защитим сигурността на народа, да постигнем пълно равенство и окончателна стабилност, разпореждаме, докато трае националното извънредно положение:

Първо. Всички работници, надничари и служители от всякакъв род от този момент нататък са обвързани с работните си места, няма да ги напускат или да бъдат уволнявани, няма да сменят работата си, под заплаха от лишаване от свобода. Наказанието ще бъде определено от Комисията по унификация, която ще бъде назначена от Бюрото за икономическо планиране и национални ресурси. Всички лица, навършили двайсет и една годишна възраст, трябва да се явят пред комисията по унификация, която ще ги изпрати там, където по нейно мнение ще служат най-добре на интересите на нацията.

Второ. Всички промишлени, търговски, производствени и бизнес предприятия от всякакъв вид от този момент нататък остават действащи, собствениците на тези предприятия няма да ги напускат, да се оттеглят, да се пенсионират или да затварят, продават или предават бизнеса си, под страх от национализация на предприятията и на цялото им имущество или част от него.

Трето. Всички патенти и права на всякакви уреди, открития, формули и процеси от всякакъв вид стават собственост на народа като патриотичен дар в името на извънредното положение чрез протоколи за дарение, доброволно подписани от собствениците на всички такива патенти и права. Комисията по унификация ще лицензира употребата на такива патенти и права за всички кандидати, равноправно и без разлика, с цел да се елиминират монополистичните практики, за да се спре употребата на остарели продукти и да се дадат най-добрите налични продукти на народа. Никакви запазени марки, имена на марки или заглавия няма да се използват. Всеки продукт, патентован преди това, ще се нарича с ново име и ще се продава от всички производители с едно и също име, което ще бъде избрано от Комисията по унификация. Всички частни запазени марки и имена се отменят.

Четвърто. Никакви уреди, открития, продукти или стоки от какъвто и да е вид, които в момента не съществуват на пазара, няма да бъдат произвеждани, откривани, изработвани или продавани след влизането в сила на настоящата директива. Патентното бюро се закрива.

Пето. Всяко предприятие, концерн, корпорация или лице, обвързано с производството на каквато и да е стока, от този момент нататък ще произвежда количество стока всяка година, равно на количеството стока през основната година, нито повече, нито по-малко. За основна или нулева година се определя годината, приключила на датата на влизане в сила на настоящата директива. Прекаленото или недостатъчното производство ще се наказва с глоба, определена от комисията по унификация.

Шесто. Всяко лице, от всякакъв пол, възраст, класа или доход, от този момент нататък ще изразходва същото количество пари за покупката на стоки ежегодно, колкото е изразходвало през основната година, нито повече, нито по-малко. Прекаленото или недостатъчното изразходване ще се наказва с глоба, определена от Комисията по унификация.

Седмо. Всички надници, цени, заплати, дивиденти, печалби, лихви и форми на приход от всякакъв вид се замразяват на настоящите си нива към датата на влизане в сила на тази директива.

Осмо. Всички безпрецедентни случаи, които възникнат поради настоящата директива и всички правила, които са неуредени от нея, ще бъдат уреждани от Комисията по унификация, чиито решения са окончателни“.

Дори и сред тези четирима души, които слушаха, имаше някакъв остатък от човешко достойнство, който ги накара да останат неподвижни и да им се доповръща за повече от минута. Джеймс Тагарт проговори пръв. Гласът му беше тих, но съдържаше нервното напрежение на неволния вик:

— Е, защо не? Защо те да имат, ако ние нямаме? Защо трябва да са над нас? Ако ще мрем, нека умрем заедно. Да не им оставим никакъв шанс за оцеляване!

— Това е странно мнение, при условие че става въпрос за практичен план, от който ще се облагодетелстваме всички — пискливо каза Орън Бойл, гледайки Тагарт уплашено и учудено. Доктор Ферис се изкиска. Очите на Тагарт сякаш се фокусираха и той каза по-силно:

— Да, разбира се. Много практичен план. Необходим, практичен и справедлив. Ще реши проблемите на всички. Ще даде на всички възможност да се чувстват в безопасност. Да си починат.

— Ще даде сигурност на народа — каза Юджийн Лоусън, а устата му се хлъзна в усмивка. — Сигурност — ето какво искат хората. А ако я искат, защо да не я получат? Само защото шепа богаташи ще възразят?

— Не богатите ще възразят — каза мързеливо доктор Ферис.

— Богатите точат лиги за сигурността повече от всяко друго животно, не сте ли го разбрали още?

— Добре де, кой ще възрази? — сопна се Лоусън.

Доктор Ферис се усмихна многозначително и не отговори. Лоусън отклони поглед.

— Да вървят по дяволите! Защо трябва да ни пука за тях? Трябва да управляваме света в името на малките хора. Именно интелигентността е причинила всички беди на човечеството. Човешкият ум е коренът на всички злини. Днес е денят на сърцето. Само слабите, смирените, болните и покорните трябва да бъдат обект на нашата грижа — долната му устна се гънеше с меки, похотливи движения.

— Големите са тук, за да служат на малките. Ако откажат да изпълнят моралния си дълг, ние трябва да ги принудим. Някога е имало Ера на разума, но сме се я надраснали. Сега е Ерата на любовта.

— Млъкни! — изкрещя Джеймс Тагарт. Всички го зяпнаха.

— За Бога Джим, какво има? — разтреперано каза Орън Бойл.

— Нищо — каза Тагарт — нищо… Уесли, накарай го да млъкне, става ли?

Мауч каза с неудобство:

— Но аз не виждам…

— Просто го накарай да млъкне. Не трябва да го слушаме, нали?

— Ами не, но…

— Тогава да продължаваме.

— Какво е това? — попита Лоусън. — Възмутен съм. Категорично съм… — но не видя подкрепа в лицата наоколо и спря, с уста, нацупена от омраза.

— Да продължаваме — трескаво каза Тагарт.

— Какво ти става? — попита Орън Бойл, опитвайки се да не мисли какво става със самия него и защо се чувства уплашен до смърт.

— Геният е суеверие, Джим — бавно каза доктор Ферис, някак особено подчертавайки думите си, сякаш знаеше, че назовава онова, което беше останало неназовано в умовете на всички тях.

— Няма такова нещо като интелект. Мозъкът на човека е обществен продукт. Краен резултат от влияния, които е получил от хората наоколо. Никой не открива каквото и да е, просто отразява онова, което плува из обществената атмосфера. Геният е социален мършояд, алчен грабител на идеи, които по право принадлежат на обществото, от което ги е откраднал. Всяка мисъл е кражба. Ако се отървем от частните състояния, ще получим по-справедливо разпределение на богатството. Ако се отървем от гениите, ще имаме и по-справедливо разпределение на идеите.

— По работа ли сме се събрали, или за да се подиграваме един на друг? — попита Фред Кинън.

Всички се обърнаха към него. Той беше мускулест, голям мъж, чието лице имаше удивително фини, изваяни линии, които повдигаха ъгълчетата на устата му в постоянен намек за мъдра, саркастична усмивка. Седеше на облегалката на един стол, с ръце в джобовете, и гледаше Мауч с усмивка на закоравял полицай, пред когото стои дребен крадец.

— Искам само да ти кажа, че е по-добре да вземеш хората за тая Комисия по унификация от моите — каза той. — Направи го, братче, иначе ще измета точка първа по дяволите.

— Възнамерявам, разбира се, да има представител на трудещите се в комисията — сухо каза Мауч, — както и представител на индустрията, на професиите и на всяка група от…

— Никакви групи — безизразно каза Фред Кинън. — Само представители на трудещите се. Точка.

— Какво искаш, по дяволите! — изрева Орън Бойл. — Това е нагласено, нали?

— Естествено — каза Фред Кинън.

— Но това ще ти даде пълен контрол върху всеки бизнес в страната!

— Какво мислиш, че преследвам?

— Това не е честно! — изкрещя Бойл. — Няма да го подкрепя! Нямаш право! Ти…

— Право? — невинно каза Кинън. — За права ли ще си говорим?

— Искам да кажа, че в крайна сметка има известни изначални права на собственост, които…

— Слушай, приятел, искаш трета точка, нали?

— Ами аз…

— Тогава по-добре си затваряй плювалника за правата на собственост от сега нататък. И го дръж добре затворен.

— Господин Кинън — каза доктор Ферис, — не бива да правите старомодната грешка да извличате широки обобщения. Нашата политика трябва да бъде гъвкава. Няма абсолютни принципи, които…

— Запази си приказките за Джим Тагарт, докторче — каза Фред Кинън. — Знам за какво говоря. Така е, защото никога не съм ходил в колеж.

— Възразявам — каза Бойл — на диктаторските ти методи…

Кинън му обърна гръб и каза:

— Слушай, Уесли, моите момчета няма да харесат първа точка. Ако ми дадеш каквото искам, ще ги накарам да я преглътнат. Ако няма — няма. Просто си прави сметката.

— Ами… — каза Мауч и спря.

— За Бога, Уесли, ами ние? — изкрещя Тагарт.

— Вие ще дойдете при мен — каза Кинън, — когато ще имате нужда от сделката, която ще определи състава на Комисията. Но аз ще я управлявам. Аз и Уесли.

— Да не мислиш, че страната ще те подкрепи? — изрева Тагарт.

— Спри да се майтапиш — каза Кинън. — Страната ли? Ако вече няма никакви принципи, а и май докторчето е прав, защото със сигурност няма такива, ако няма никакви правила в тази игра и единственият въпрос е кой кого ще обере, тогава имам повече гласове от всички ви, защото работниците са повече от работодателите, така че не го забравяйте, момчета!

— Това е странна гледна точка — надменно каза Тагарт — за мярка, която в крайна сметка не е предназначена за себичната полза на работниците или на работодателите, а за общото благо на обществеността.

— Добре — дружелюбно каза Кинън, — да си говорим на твоя език. Кой е обществото? Ако говорим за качество, то това не си ти, Джим, нито пък Орън Бойл. Ако говорим за количество — то това със сигурност съм аз, защото тъкмо количество имам зад гърба си — усмивката му изчезна и с внезапен, горчив и уморен поглед той добави: — Само дето няма да кажа, че работя за благото на моята общественост, защото знам, че не е така. Знам, че хвърлям бедните копелета в робство, за това е цялата работа. А и те го знаят. Но знаят, че трябва да им хвърлям по някоя троха от време на време, ако искам да запазя позицията си, докато с вас те не биха имали никакъв шанс. Ето защо, ако трябва да са под камшика, предпочитат да го държа аз, а не вие — вие, лигави, сълзливи, ояли се копелета с вашето обществено благо! Да не мислите, че всички освен женчовците ви с колежанско образование са селски идиоти, които да баламосвате? Аз съм рекетьор — знам го, и момчетата ми го знаят, и знаят, че ще им платя. Не защото ми е меко сърцето, а и няма и да е цент повече от онова, което могат да изстискат, но поне на това могат да разчитат. Естествено, гади ми се понякога, като в момента например, но не аз съм построил тоя свят — вие го направихте, — така че аз играя играта по вашите правила и ще продължавам, докато играта я има — което няма да е още дълго, за когото и да е от нас.

Той се изправи. Никой не му отговори. Погледът му премина от лице на лице и спря върху Уесли Мауч.

— Получавам ли комисията, Уесли? — нехайно попита той.

— Подборът на комисията е само технически детайл — меко каза Мауч. — Може ли да го обсъдим по-късно, насаме?

Всички в стаята знаеха, че това означава, че отговорът е да.

— Добре, приятел — каза Кинън. Върна се до прозореца, седна на перваза и запали цигара. По някаква неизказана причина другите гледаха доктор Ферис, сякаш търсеха насока.

— Не се притеснявайте от реторика — спокойно каза доктор Ферис. — Господин Кинън е добър оратор, но пък няма чувство за практическа реалност. Не е способен да мисли диалектично.

Отново последва тишина, сетне изведнъж Джеймс Тагарт заговори.

— Не ми пука. Няма значение. Той ще трябва да удържи нещата спокойни. Всичко ще трябва да остане, както си е. Точно както си е. Никой няма да може да променя нищо. Освен… — той се обърна рязко към Уесли Мауч. — Уесли, според четвърта точка ще трябва да затворим всички изследователски отдели, експериментални лаборатории, научни фондации и всякакви други подобни институции. Ще трябва да бъдат забранени.

— Да, точно така — каза Мауч. — Не бях мислил за това. Ще трябва да добавим няколко реда по този въпрос — той напипа един молив и драсна нещо в полето на документа.

— Това ще прекрати пилеенето на ресурси при конкуренцията — каза Джеймс Тагарт. — Ще спрем да се мъчим да се надмогваме един друг в непознати и неизпробвани неща. Няма да трябва да се тревожим от новите изобретения, които преобръщат пазара. Няма да трябва да изливаме пари в бездънната яма на безполезни експерименти, само за да смогваме да се справяме с други амбициозни конкуренти.

— Да — каза Орън Бойл. — На никого не трябва да се разрешава да пилее пари за новото, докато всеки има купища от старото. Затворете всички проклети лаборатории, и колкото по-скоро, толкова по-добре.

— Да — каза Уесли Мауч. — Ще ги затворим. Всичките.

— И Държавния научен институт ли? — попита Фред Кинън.

— О, не! — каза Мауч. — Това е различно. Това е правителствена институция. Освен това е нестопанска. И ще бъде достатъчна, за да се грижи за целия научен прогрес.

— Напълно достатъчна — каза доктор Ферис.

— А какво ще стане с всички инженери, професори и други такива, когато затворите всички лаборатории? — попита Фред Кинън. — От какво ще живеят, при условие, че всички други работни места и бизнес начинания са замразени?

— Аха — каза Уесли Мауч и се почеса по главата. Обърна се към господин Уедърби. — Да ги сложим на помощи, а, Клем?

— Не — каза господин Уедърби. — За какво? Не са толкова много, че да грачат. Толкова малко са, че няма значение.

— Предполагам — каза Мауч, обръщайки се към доктор Ферис, — че ще поемете някои от тях, Флойд?

— Някои — бавно каза доктор Ферис, сякаш вкусваше всяка сричка от отговора си. — Тези, които са готови да сътрудничат.

— Ами останалите? — попита Фред Кинън.

— Ще трябва да почакат, докато Комисията по унификация им намери някакво приложение — каза Уесли Мауч.

— А какво ще ядат, докато чакат?

Мауч вдигна рамене.

— Все ще има някакви жертви във времена на извънредно положение. Нищо не може да се направи.

— Имаме право да го направим! — изведнъж извика Тагарт, предизвиквайки тишината в стаята. — Имаме нужда от това. Имаме нужда, нали?

Отговор не последва.

— Имаме право да защитим препитанието си!

Никой не му се противопостави, но той продължи с писклива и умоляваща настойчивост.

— За пръв път от векове насам ще сме в безопасност. Всеки ще знае мястото и работата си, както и мястото и работата на останалите, и няма да сме оставени на милостта на всеки новодошъл маниак с нова идея. Никой няма да ни изтласква от бизнеса, да краде пазари, да подбива цените или да ни превръща в отживелица. Никой няма да идва и да ни предлага някоя проклета нова приумица и да ни изнудва да решаваме дали да изгубим ризата от гърба си, като я купим, или да изгубим ризата от гърба си като не я купим, но някой друг го направи! Няма да трябва да решаваме. Никой няма да може да решава каквото и да е. Ще бъде решено веднъж завинаги — погледът му се движеше умолително от лице на лице. — Вече са открити достатъчно неща, достатъчно за комфорта на всички, защо трябва да се разреши да продължават с откритията? Защо трябва да им позволяваме да разтърсват земята под краката ни на всеки няколко крачки? Защо трябва непрекъснато да сме на въртележката, в постоянна несигурност? Само заради няколко неспокойни, амбициозни авантюристи? Трябва ли да пожертваме удовлетворението на цялото човечество заради алчността на неколцина антиконформисти? Нямаме нужда от тях. Никаква нужда. Ще ми се да се откажем от това боготворене на героите! Герои? Причинявали са само проблеми, из цялата история. Карали са човечеството диво да се надбягва, без да го оставят да си поеме дъх, без почивка, без лекота, без сигурност. Да тича, за да ги догони… винаги, без край… И тъкмо когато ги настигнем, те са отново с години напред… Не ни оставят шанс… Никога не са ни оставяли шанс… — очите му се движеха неспокойно, погледна към прозореца, но побърза да отклони погледа си: не искаше да вижда белия обелиск в далечината. — Приключихме с тях. Победихме. Това е нашата епоха. Нашият свят. Ще имаме сигурност, за пръв път от векове, за пръв път от началото на индустриалната революция!

— Е, значи това е антииндустриалната революция — каза Фред Кинън.

— Що за глупости говориш! — сопна се Уесли Мауч. — Не можем да кажем такова нещо публично.

— Не бой се, братле. Няма да го кажа публично.

— Това е тотална заблуда — каза Доктор Ферис. — Това е твърдение, породено от незнание. Всички експерти отдавна са съгласни, че плановата икономика постига максимум производителност и че централизацията води до свръхиндустриализация.

— Централизацията разрушава пагубното влияние на монопола — каза Бойл.

— Това пък как стана? — провлачено каза Кинън. Бойл не схвана подигравателния тон и отговори сериозно:

— Разрушава пагубното влияние на монопола. Води до демократизация на промишлеността. Прави всичко достъпно за всички. Например във времена като днешните, когато има такава отчаяна нужда от желязна руда, има ли смисъл да губя пари, работна сила и национални ресурси, за да произвеждам старомодна стомана, при условие, че съществува много по-добър метал, който мога да произвеждам? Метал, който всички искат, но никой не може да получи. Да не би това да е добра икономика, социална ефективност или демократична справедливост? Защо да не мога да произвеждам този метал, защо хората да не могат да го получат, щом им трябва? Само заради частния монопол на един себичен индивид? Трябва ли да жертваме правата си за неговите лични интереси?

— Млъкни, братле — каза Фред Кинън. — И аз чета същите вестници като теб.

— Не ми харесва отношението ти — каза Бойл с тон, претендиращ за правота и с поглед, който в някой бар щеше да означава подготовка за юмручен бой. Седеше изправен, представяйки се, че се е облегнал на колоните с параграфи върху жълтеникава хартия, които гласяха:

„Във времена на жизненоважна социална нужда, кои сме ние, че да пилеем общественото усилие за производство на остарели продукти? Трябва ли да оставим мнозинството в нужда, докато малцинството пази от нас по-добрите продукти и методи? Трябва ли да ни спре суеверието на патентните права?“

„Не е ли очевидно, че частната индустрия не може да се справи с настоящата икономическа криза? Докога, например, ще се примиряваме с позорния недостиг на риърдънов метал? Има крещяща обществена нужда от него, която Риърдън не може да удовлетвори.“

„Кога ще сложим край на икономическата несправедливост и специалните привилегии? Защо Риърдън трябва да е единственият, който може да произвежда риърдънов метал?“

— Не ми харесва отношението ти — каза Орън Бойл. — Щом ние уважаваме правата на работниците, ще изискваме от теб да уважаваш правата на индустриалците.

— Кои права на кои индустриалци? — провлачено каза Кинън.

— Склонен съм да мисля — побърза да каже доктор Ферис, — че втора точка е може би най-важната от всички в момента. Трябва да сложим край на това индустриалците да се оттеглят и да изчезват. Трябва да ги спрем. Това опустошава цялата ни икономика.

— Защо го правят? — нервно попита Тагарт. — Къде отиват всички?

— Никой не знае — каза доктор Ферис. — Не успяхме да намерим никаква информация или обяснение. Но това трябва да спре. Във времена на криза икономическото обслужване на нацията е също такъв дълг, какъвто е и военната служба. Всеки, който напусне, трябва да се разглежда като дезертьор. Препоръчах да въведем смъртно наказание за тези хора, но Уесли не е съгласен с това.

— Спокойно, момче — каза Фред Кинън бавно, с особен тон. Стоеше напълно неподвижно, с кръстосани ръце и гледаше Ферис по такъв начин, че всички в стаята изведнъж осъзнаха, че Ферис беше предложил убийство. — Да не съм те чул да говориш за смъртни наказания в промишлеността.

Доктор Ферис вдигна рамене.

— Не трябва да стигаме до крайности — побърза да каже Мауч. — Не искаме да плашим хората. Искаме да са на наша страна.

Основният ни проблем е дали… дали изобщо ще го приемат?

— Ще го приемат — каза доктор Ферис.

— Малко се притеснявам — каза Юджийн Лоусън — за трета и четвърта точка. Конфискацията на патентите е приемлива. Никой няма да защити индустриалците. Но се притеснявам за конфискацията на правата. Това ще настрои интелектуалците срещу нас. Опасно е. Става въпрос за нещо духовно. Не значи ли четвърта точка, че от сега нататък не трябва да се пишат или публикуват никакви нови книги?

— Да — каза Мауч, — така е. Но можем да направим изключение за издателския бизнес. И той е индустрия като всички други. Когато казваме „никакви нови продукти“, това ще означава просто „никакви нови продукти“.

— Но това е духовен въпрос — каза Лоусън, в гласа му имаше не рационално уважение, е суеверно благоговение.

— Не се бъркаме в ничий дух. Но когато отпечатате книга на хартия, тя става материална стока, а ако предоставим изключение за една стока, няма да можем да държим останалите дисциплинирани и няма да можем да направим нищо сериозно.

— Да, вярно е, но…

— Не се дръж като глупак, Джийн — каза доктор Ферис. — Не искаш няколко непокорни драскачи да получат договори, които да съсипят цялата ни програма, нали? Дори да прошепнеш думата „цензура“ сега, всички ще писнат, че ги убиваш. Не са готови — не още. Но ако оставиш духа на мира и го превърнеш в обикновен материален въпрос — не въпрос на идеи, просто въпрос на хартия, мастило и печатарски машини, — ще постигнеш целта си много по-лесно. Просто се уверяваш, че нищо опасно не се печата или чува — и никой няма да се бори с материалния въпрос.

— Да, но… не мисля, че на писателите ще им хареса.

— Сигурен ли си? — попита Уесли Мауч с поглед, който беше почти усмихнат. — Не забравяй, че според пета точка издателите трябва да публикуват също толкова книги, колкото и през основната година. Тъй като няма да има нови, ще трябва да препечатват — а публиката да купува — някои от старите. Има някои много стойностни книги, които никога не са получили справедлив шанс.

— О — каза Лоусън, спомни си, че беше видял Мауч да обядва с Балф Юбанк преди две седмици. После поклати глава и се намръщи: — И все пак се притеснявам. Интелектуалците са наши приятели. Не искаме да ги изгубим. Могат да ни причинят ужасно много проблеми.

— Няма да го направят — каза Фред Кинън. — Вашите интелектуалци са първите, които ще изкрещят, когато е безопасно, и първите, които ще си затворят устата, при първия знак за опасност. Години наред плюят човека, който ги храни, а след това лижат ръката на онзи, който зашлевява лигавите им муцуни. Не предадоха ли всички европейски страни, една след друга, на комитети от бандити като тоя тук? Не си ли съдраха гърлата, за да изключат всяка аларма против крадци и да разбият всяка ключалка за бандитите? Да сте чули и гък от тях след това? Не ревяха ли, че са приятели на работниците? Да сте ги чули да надигат глас за оковите, робските лагери, четиринайсетчасовия работен ден и смъртността от скорбут в европейските народни републики? Не, чувате ги да говорят на бичуваните клетници, че да умират от глад е просперитет, че робството е свобода, че килиите за мъчения са братска любов ако нещастниците не го разбират, тогава вината за страданията им си е тяхна, както и че обезобразените трупове в мазетата на затворите носят вината за всичките им беди, а не великодушните водачи! Интелектуалци? Можете да се притеснявате от всякакъв вид хора, но не и от съвременните интелектуалци: те ще преглътнат всичко. Не се чувствам толкова сигурен и в най-въшливия корабен плъх в докерския съюз: той може да си спомни изведнъж, че е човек, и след това няма да мога да го държа дисциплиниран. Но интелектуалците? Това е нещо, което са забравили отдавна. Предполагам, че тъкмо това е нещото, което образованието им е целяло да забравят. Правете каквото си поискате с интелектуалците. Те ще го поемат.

— Поне за едно нещо съм съгласен с господин Кинън — каза доктор Ферис. — Макар че не съм съгласен с чувствата му, съм съгласен с фактите. Не трябва да се притесняваш за интелектуалците, Уесли. Просто сложи неколцина на държавна хранилка и ги пусни да проповядват точно онова, което господин Кинън спомена: че вината е на жертвите. Дай им умерено комфортни заплати и изключително гръмки титли, и те ще забравят за правата си и ще ти свършат по-добра работа от легион полицаи.

— Да — каза Мауч. — Знам.

— Опасността, от която се притеснявам, ще дойде от друго място — замислено каза доктор Ферис. — Можете да се натъкнете на доста проблеми с тези доброволни протоколи за дарение, Уесли.

— Знам — мрачно каза Мауч. — Затова исках Томпсън да ни помогне. Но предполагам, че не може. Всъщност нямаме законова сила да конфискуваме патентите. Разбира се, има купища клаузи в десетки закони, които могат да се поразтеглят, за да ни покрият — почти, но не съвсем. Всеки магнат, който реши да опита да повдигне дело, има добър шанс да ни победи. А ние трябва да спазваме привидната законност, иначе населението няма да го приеме.

— Точно така — каза доктор Ферис. — Изключително важно е тези патенти да ни бъдат прехвърлени доброволно. Дори да имахме закон, който да позволява директна национализация, би било много по-добре да ги получим като дарение. Искаме да оставим на хората илюзията, че все още имат права върху частната си собственост. И повечето ще играят с нас. Ще подпишат протоколите за дарение. Просто вдигнете шум, че са патриотичен дълг и че всеки, който откаже, е алчен тип, и ще подпишат. Но… — той спря.

— Знам — каза Мауч, видимо по-нервен. — Мисля, че ще има няколко старомодни копелета тук и там, които ще откажат да подпишат, но няма да са достатъчно видни, за да вдигнат шум и никой няма да чуе за това, собствените им общности и приятели ще се обърнат срещу тях, задето са себични, така че няма да ни причинят никакви проблеми. Така или иначе просто ще вземем патентите, а тези момчета няма да имат нито нервите, нито парите да се опитат да повдигнат иск. Но… — той спря.

Джеймс Тагарт се облегна назад, загледан в тях — разговорът започваше да му харесва.

— Да — каза доктор Ферис. — И аз мисля за това. Мисля за един определен магнат, който може да ни натроши на парчета. Трудно е да се каже дали ще успеем да съберем парчетата. Един Господ знае какво може да стане в истерично време като днешното и в подобна деликатна ситуация. Всяко нещо може да наруши баланса. Да взриви цялата работа. И ако има някой, който да иска да го направи, това е той. Иска и може. Знае истината, знае нещата, които не бива да се казват, и не се бои да ги каже. Познава единственото опасно, смъртоносно оръжие. Той е нашият най-смъртоносен противник.

— Кой? — попита Лоусън. Доктор Ферис се поколеба, после вдигна рамене и отговори:

— Човекът без вина.

Лоусън зяпна неразбиращо.

— Какво искаш да кажеш? За кого говориш?

Джеймс Тагарт се усмихна.

— Искам да кажа — продължи доктор Ферис, — че няма друг начин да обезоръжиш един човек, освен чрез вина. Чрез онова, което самият той е приел като вина. Ако човек някога е откраднал и стотинка, можеш да му наложиш наказание, предвидено за банков обирджия, и той ще го приеме. Ще понесе всякаква мизерия, ще мисли, че не заслужава друго. Ако на света няма достатъчно вина, трябва да я създадем. Ако научим човек, че е лошо да се гледат пролетните цветя, а той ни повярва и после го направи, ще можем да правим с него каквото поискаме. Той няма да се защитава. Няма да мисли, че заслужава защита. Няма да се бори. Но да ни пази Господ от човека, който живее по собствените си стандарти. От човека с чиста съвест. Той е човекът, който ще ни победи.

— Да не говориш за Хенри Риърдън? — попита Тагарт с необичайно ясен глас.

Името, което не искаха да произнесат, ги порази в последвалия миг тишина.

— И какво, ако е така? — внимателно попита доктор Ферис.

— О, нищо — каза Тагарт. — Само дето ако ставаше въпрос за него, щях да ти кажа, че мога да ти доставя Хенри Риърдън. Ще подпише.

По правилата на мълчаливия им език всички разбраха от тона на гласа му, че не блъфира.

— За Бога, Джим! Не! — простена Уесли Мауч.

— Да — каза Тагарт. — И аз бях потресен, когато научих… каквото научих. Не го очаквах. Очаквах всичко друго, но не и това.

— Радвам се да го чуя — внимателно каза Мауч. — Това е конструктивна информация. Може да се окаже наистина много ценна.

— Ценна — да — шеговито каза Тагарт. — Кога планираш да приложиш директивата?

— О, трябва да действаме бързо. Не искаме никаква информация за нея да изтича. Очаквам всички да спазвате пълна конфиденциалност. Бих казал, че ще сме готови да действаме след няколко седмици.

— Смяташ ли, че е допустимо преди замразяването на цените да уредим въпроса за цените на железопътния превоз? Мислех си за повишение. Малко, но изключително необходимо повишение.

— Нека го обсъдим двамата — дружелюбно каза Мауч. — Може да се уреди — той се обърна към другите, лицето на Бойл беше увиснало. — Все още има много детайли за отработване, но съм сигурен, че нашата програма няма да се натъкне на никакви сериозни трудности — той възвръщаше тона и маниерите си на публичен оратор, звучеше енергично и почти радостно. — Могат да се очакват някои тежки моменти. Ако едно нещо не работи, ще опитваме друго. Пробата и грешката са единственото прагматично правило за действие. Просто ще продължим да опитваме. Ако се появи някаква трудност, помнете, че е само временна. Само докато трае извънредното положение.

— Я кажете — попита Кинън, — как ще свърши извънредното положение, ако всичко спре на място?

— Не теоретизирай — нетърпеливо каза Мауч. — Трябва да се справяме с моментната ситуация. Не си губи времето с дребни детайли, когато общите насоки на политиката ни са ясни. Ще имаме властта. Ще можем да решим всеки проблем и да отговорим на всеки въпрос.

Фред Кинън се изкиска.

— Кой е Джон Голт?

— Не казвай това! — извика Тагарт.

— Имам един въпрос по седма точка — каза Кинън. — Според нея всички надници, цени, заплати, дивиденти, печалби и така нататък ще бъдат замразени от датата на директивата. И данъците ли?

— О, не! — извика Мауч. — Откъде да знаем от колко средства ще имаме нужда в бъдеще?

Кинън се усмихваше.

— Е? — сопна се Мауч. — И какво?

— Нищо — каза Кинън. — Само питам.

Мауч се облегна назад.

— Трябва да кажа на всички ви, че оценявам високо това, че дойдохте тук и ни помогнахте с мненията си. Бяхте ни от голяма помощ — той се наведе напред над календара си, остана неподвижен за момент, въртейки разсеяно молива си. После моливът се спусна, подчерта една дата и я загради. — Директива 10–289 влиза в сила на сутринта на първи май.

Всички кимнаха в знак на одобрение. Никой не погледна съседа си. Джеймс Тагарт се изправи, отиде до прозореца и дръпна завесата, за да закрие белия обелиск.

В първия миг, когато се събуди, Дагни се изненада, защото се беше оказала пред заострените върхове на непознати сгради на фона на светещо, светлосиньо небе. След това видя усукания шев на чорапа си по собствения си крак, почувства тъпа болка в мускулите на кръста и осъзна, че лежи на кушетката в офиса си. Часовникът на бюрото й показваше шест и петнайсет и първите лъчи на слънцето позлатяваха силуетите на небостъргачите през прозореца. Последното нещо, което си спомняше, беше, че се отпуска на кушетката, за да си почине десетина минути, когато прозорецът още беше черен, а часовникът показваше три и половина.

Изправи се несигурно на крака, смазана от огромно изтощение. Запалената лампа на бюрото изглеждаше безполезна на светлината на утрото, над купчините хартия, които представляваха нейната безрадостна, незавършена задача. Опита се да не мисли за работата още няколко минути, докато се влачеше покрай бюрото до малката баня и плискаше с пълни шепи студена вода на лицето си.

Когато се върна в кабинета, умората беше изчезнала. Нямаше значение каква нощ е предшествала утрото, но досега тя не беше преживявала и една сутрин, в която да не изпитва надигането на тихо вълнение, което се превръщаше в стягаща енергия в тялото и глад за действие в ума й — защото това беше началото на един ден, и този ден беше част от нейния живот.

Погледна надолу към града. Улиците още бяха празни, поради това изглеждаха по-широки, и в блестящата чистота на пролетния въздух те сякаш очакваха обещанието за цялото величие, въплътено в действието, което щеше да ги залее. Календарът в далечината показваше първи май.

Тя седна зад бюрото си, предизвикателно усмихната на безвкусността на работата си. Мразеше докладите, които трябваше да дочете, но това беше нейната работа, нейната железница, нейната сутрин. Запали цигара с мисълта, че ще свърши със задачата преди закуска, угаси лампата и придърпа документите.

Имаше доклади от управителите на четирите района по системата на „Тагарт“; страниците им бяха като напечатан вик от отчаяние — заради авариите с оборудването. Имаше доклад за катастрофа по главната линия близо до Уинстън, Колорадо. Там беше новият бюджет на оперативния отдел, ревизираният бюджет, основан на повишените цени, които Джим беше получил седмица преди това. Опита се да задуши раздразнението от безпомощността, докато преглеждаше бавно цифрите на бюджета: всички тези изчисления бяха направени с предположението, че обемът на товарните превози ще остане непроменен и че увеличението ще им донесе по-висок приход в края на годината; тя знаеше, че тонажът на товарните превози ще продължи да спада и увеличението няма да принесе кой знае каква полза, че към края на годината загубите им ще бъдат по-големи от всякога.

Когато вдигна глава и видя, че часовникът сочи девет и двайсет и пет, тя се учуди. Долавяше смътно обичайния шум от движение и гласове в преддверието на кабинета си, докато персоналът й пристигаше, за да започне деня си — чудеше се защо никой още не беше влизал и защо телефонът й мълчи — по правило всеки ден по това време работата кипеше. Погледна календара си — имаше бележка, че в девет трябва да се обадят от леярната за вагони „Макнийл“ в Чикаго за новите товарни вагони, които „Тагарт Трансконтинентал“ очакваше от шест месеца.

Тя натисна бутона на интеркома и извика секретарката си. Гласът на момичето изумено ахна:

— Госпожице Тагарт! Нима сте тук, в кабинета?

— Пак спах тук миналата нощ. Не мислех да го правя, но така стана. Да са се обаждали от леярната на Макнийл?

— Не, госпожице Тагарт.

— Свържете ме веднага, щом се обадят.

— Да, госпожице Тагарт.

След като изключи интеркома се зачуди дали си е въобразила или наистина имаше нещо странно в гласа на момичето: беше прозвучал неестествено напрегнато. Почувства лекото замайване от глада и си помисли, че трябва да слезе долу за чаша кафе, но оставаше да довърши доклада от главния инженер, така че запали още една цигара.

Главният инженер беше навън, по линията, надзираваше реконструкцията на основния коловоз с релсите от риърдънов метал, взети от трупа на линията „Джон Голт“. Беше избрала секциите с най-спешна нужда от ремонт. Когато отвори доклада му, прочете с невярващ гняв, че е спрял работата в планинската секция на Уинстън, Колорадо. Препоръчаше промяна на плана: предлагаше релсите, предназначени за Уинстън, да се използват за линията на клона от Вашингтон до Маями. Посочваше и причините: миналата седмица там беше дерайлирал влак и господин Тинки Холъуей от Вашингтон, на път с група приятели, бил забавен с три часа — на главния инженер доложили, че господин Холъуей е изразил изключително силното си недоволство. Въпреки че от чисто технологична гледна точка релсите на клона в Маями били в по-добро състояние от тези на секцията в Уинстън, се казваше в доклада, човек трябвало да помни, че от социална гледна точка клонът в Маями превозва много по-висок клас пътникопоток заради това главният инженер препоръчаше Уинстън да изчака още малко, да се пожертва една забутана секция планински коловози в името на клон, с който „Тагарт Трансконтинентал“ не може да си позволи да създава неприятно впечатление.

Тя четеше и нанасяше бясно бележки с молив в полетата на страниците, с мисълта, че първата й работа за деня, преди всичко друго, е да спре точно това безумие. Телефонът иззвъня.

— Да? — попита тя, след като грабна слушалката. — Леярната на Макнийл?

— Не — каза гласът на секретарката. — Сеньор Франсиско д’Анкония.

Тя погледна слушалката поразена.

— Добре. Свържете го.

Следващият глас беше този на Франсиско.

— Виждам, че си в кабинета си въпреки всичко — каза той, а в гласа му имаше подигравка, суровост и напрежение.

— Къде очакваш да съм?

— Как ти харесва новата забрана?

— Каква забрана?

— Мораториумът върху мозъците.

— За какво говориш?

— Не си ли чела днешните вестници?

— Не.

Последва пауза, сетне гласът му произнесе бавно, изменен и сериозен:

— По-добре ги погледни, Дагни.

— Добре.

— Ще ти се обадя по-късно.

Тя затвори и натисна бутона на интеркома на бюрото.

— Донесете ми вестник — каза тя на секретарката.

— Да, госпожице Тагарт — мрачно отговори гласът на секретарката.

Еди Уилърс беше този, който влезе и остави вестника на бюрото й. Значението на изражението му беше същото като тона, който беше доловила в гласа на Франсиско — предупреждение за някаква ужасяваща катастрофа.

— Никой от нас не искаше да бъде първият, който ще ти го каже — съвсем тихо каза той и излезе.

Когато, минута по-късно, се надигна от бюрото си, усети, че контролира напълно тялото си, но и че не съзнава напълно съществуването му. Почувства се изправена на крака, струваше й се, че стои изпъната, без да докосва земята. Всеки предмет в стаята се виждаше необичайно ясно, и все пак тя не забелязваше нищо наоколо, но знаеше, че би могла да види и паяжина, ако целта й го изискваше, също както би могла да върви с увереността на сомнамбул по ръба на покрив. Не би могла да знае, че в момента наблюдава стаята през очите на човек, който е изгубил способността за съмнение, самата идея за него, и онова, което беше останало, беше простотата на едно-единствено възприятие и една-единствена цел. Не знаеше, че онова, което изглеждаше толкова мощно, все пак беше някакво неподвижно, непознато спокойствие в нея — беше силата на пълната увереност. И че гневът, който разтърсваше тялото й, гневът, заради който беше готова със същото страстна невъзмутимост да убива или да умре — беше нейната любов към справедливостта, единствената любов, на която бяха посветени всичките години от живота й.

С вестника в ръка тя излезе от кабинета и тръгна към залата. Знаеше, докато прекосяваше преддверието, че лицата на персонала й са обърнати към нея, но те изглеждаха, сякаш са далеч — на много години разстояние. Слезе към залата, движеше се ловко и без усилие, с все същото чувство, че краката й сигурно докосват земята, но тя не го усеща. Не знаеше колко стаи е прекосила, за да стигне до кабинета на Джим, дали в тях е имало хора, знаеше само посоката, вратата, която трябваше да отвори, за да влезе, без да я очакват, и да стигне до бюрото му. Когато застана пред него, вестникът беше свит на тръба. Тя го хвърли в лицето му, той го удари по бузата и падна на килима.

— Това е оставката ми, Джим — каза тя. — Няма да работя като роб или като надзирател на роби.

Тя не чу звука от ахването му — той дойде заедно със звука от вратата, която се затвори зад нея. Върна се в кабинета си и, докато прекосяваше преддверието, махна на Еди да я последва вътре. Каза му спокойно и ясно:

— Напуснах.

Той кимна мълчаливо.

— Не знам какво ще правя отсега нататък. Заминавам, за да го обмисля и да реша. Ако искаш да ме последваш, ще бъда в хижата в Уудсток.

Това беше стара ловна хижа в гората в планините на Бъркшир, която беше наследила от баща си и не беше посещавала от години.

— Искам да те последвам — въздъхна той. — Искам да напусна и… не мога. Не мога да се накарам.

— Тогава ще ми направиш ли една услуга?

— Разбира се.

— Не говори с мен за компанията. Не искам да чувам за нея. Не казвай на никого къде съм, освен на Ханк Риърдън. Ако попита, кажи му за хижата и как да стигне до там. Но на никого другиго. Не искам да виждам никого.

— Добре.

— Обещаваш ли?

— Разбира се.

— Когато реша какво ще правя, ще те уведомя.

— Ще чакам.

— Това е всичко, Еди.

Той знаеше, че всяка дума е премерена и че няма какво повече да си кажат в този момент. Наведе глава — това казваше всичко останало — и излезе от кабинета й. Тя видя доклада на главния инженер, останал на бюрото, и си помисли, че трябва да му нареди незабавно да поднови работата по секцията в Уинстън, после си спомни, че това вече не е неин проблем. Не чувстваше болка. Знаеше, че болката ще дойде по-късно и че ще бъде разкъсваща агония, както и че вцепенението в момента е почивка, която й се дава не след това, а преди, за да се приготви да я понесе. Но това нямаше значение. Ако това се иска от мен, ще го понеса, мислеше си тя. Седна на бюрото си и се обади на Риърдън в завода му в Пенсилвания.

— Здравей, скъпа — каза той. Каза го просто и ясно, сякаш искаше да го каже, защото е реално и правилно, а той трябваше да се придържа към схващанията за реалност и правота.

— Ханк, напуснах.

— Разбирам — звучеше така, сякаш го беше очаквал.

— Никой не дойде за мен, никакъв разрушител, може би никога не е имало никакъв разрушител. Не знам какво ще правя след това, но трябва да се махна, за да не се налага да виждам когото и да е от тях за известно време. После ще реша. Знам, че не можеш да дойдеш с мен в момента.

— Не. Имам две седмици, през които очакват да подпиша протокола им за дарение. Искам да съм тук, когато двете седмици изтекат.

— Имаш ли нужда от мен за тези две седмици?

— Не. По-лошо е за теб, отколкото за мен. Няма как да се сражаваш с тях. А аз мога. Мисля, че съм доволен, че го направиха. Така е ясно и окончателно. Не се притеснявай за мен. Почини си. Първо си почини от всичко.

— Да.

— Къде отиваш?

— В провинцията. В една хижа, която имам в Бъркшир. Ако искаш да ме видиш, Еди Уилърс ще ти каже как да стигнеш до там. Ще се върна след две седмици.

— Ще ми направиш ли услуга?

— Да.

— Не се връщай, докато не дойда да те взема.

— Но искам да съм тук, когато стане.

— Остави ме да се оправя сам.

— Каквото и да ти направят, искам да го направят и на мен.

— Остави ме да се оправя сам. Мила, не разбираш ли? Онова, което най-много искам сега, е точно като теб да не виждам никого от тях. Но трябва да остана тук за малко. Така че ще ми е от помощ да знам, че поне до теб не могат да се доберат. Искам да запазя поне едно ясно нещо в съзнанието си, на което да се облегна. Ще бъде само за малко, а после ще дойда за теб. Разбираш ли?

— Да, скъпи. До скоро.

Беше като в безтегловност, когато съвсем лесно излезе от кабинета си и тръгна надолу по коридорите на „Тагарт Трансконтинентал“. Вървеше с поглед напред, а стъпките й отекваха с нерушимия, спокоен ритъм на окончателното решение. Лицето й беше открито, с израз на учудване, приемане и покой. Премина през перона на терминала. Видя статуята на Натаниел Тагарт. Но не почувства нито болка, нито упрек, само надигащата се пълнота на любовта си, единствено чувството, че ще се присъедини към него — не в смъртта, а в онова, което е бил животът му.

Първият човек, който напусна „Риърдън Стийл“ беше Том Колби, майстор-валцовчик, председател на Съюза на работниците на „Риърдън Стийл“. В продължение на десет години беше слушал как го изобличават из цялата страна, защото неговият профсъюз бил „заводски“, и защото никога не беше влизал в остър конфликт с ръководството. Това беше истина: никога не е бил нужен конфликт, Риърдън плащаше по-високи надници от всички искани от синдикатите в страната, за които изискваше — и получаваше — най-добрата работна сила, която можеше да се намери. Когато Том Колби му каза, че напуска, Риърдън кимна, без коментар или въпроси.

— И самият аз няма да работя при тези условия — спокойно добави Колби — нито пък ще помогна хората да продължат да работят. Те ми вярват. Няма да съм овенът Юда, който да ги заведе като стадо до кланиците.

— От какво ще живеете? — попита Риърдън.

— Спестил съм достатъчно, за да ми стигне за около година.

— А след това?

Колби вдигна рамене. Риърдън си помисли за момчето с гневните очи, което копаеше въглища през нощта като престъпник. Помисли си за всички тъмни пътища, алеи и задни дворове на страната, където най-добрите й хора сега разменяха услугите си в бартер по закона на джунглата, за случайна работа, с плащания под масата. Помисли си за края на този път. Том Колби сякаш знаеше за какво мисли.

— На път сте и вие самият да дойдете на моето, господин Риърдън — каза той. — Нима ще им дарите ума си?

— Не.

— А след това?

Риърдън вдигна рамене. Очите на Колби останаха приковани в него за миг — бледи, проницателни очи на потъмнялото от пещта лице с набити със сажди бръчки.

— От години ми разправят, че вие сте срещу мен, господин Риърдън. Но не е така. Орън Бойл и Фред Кинън са срещу вас и мен.

— Знам.

Дойката никога не беше влизал в кабинета на Риърдън, сякаш усещайки, че това е място, в което няма право да влиза. Винаги чакаше да зърне Риърдън навън. Директивата го беше вързала към работата, като официално куче-пазач на фабриката, за да следи производството да бъде нито повече, нито по-малко. Няколко дни по-късно той спря Риърдън в един проход между редиците от открити пещи. По лицето му се четеше необичаен трескав израз.

— Господин Риърдън — каза той, — исках да ви кажа, че ако искате да отлеете десетократно повече от квотата риърдънов метал, или стомана, или чугун, или каквото и да е, и да го разпространявате контрабандно навсякъде на каквато и да е цена… Исках да ви кажа да действате. Аз ще го оправя. Ще подправя счетоводството. Ще фалшифицирам докладите. Ще намеря фалшиви свидетели. Ще подправя пълномощни. Ще лъжесвидетелствам — само и само да не се притеснявате, няма да има никакви проблеми!

— Защо да правиш такова нещо? — попита Риърдън с усмивка, която обаче изчезна, когато чу искрения отговор на момчето:

— Защото искам поне веднъж да направя нещо морално.

— Не това е начинът да бъдеш морален… — започна Риърдън и спря рязко, осъзнавайки, че точно това беше начинът, единственият останал начин, осъзнавайки през колко много увъртания на интелектуалната поквара трябва да си проправи път това момче, за да стигне до това мигновено откритие.

— Май не това е думата — смутено каза момчето. — Знам, че това е надута, старомодна дума. Не това имам предвид. Имам предвид… — това беше внезапен и отчаян вик, беше невярващ гняв: — Господин Риърдън, нямат право да го правят!

— Кое?

— Да ви вземат метала.

Риърдън се усмихна и, подтикван от отчаяна жалост, каза:

— Забрави го, господин Нищо абсолютно. Няма права.

— Знам, че няма. Но искам да кажа… искам да кажа, че не могат да го направят.

— Защо не? — той не можеше да сдържи усмивката си.

— Господин Риърдън, не подписвайте протокола за дарение! Не го подписвайте, просто заради принципи.

— Няма да го подпиша. Но няма никакви принципа.

— Знам, че няма — той рецитираше напълно добросъвестно, почтен като съзнателен студент. — Знам, че всичко е относително, че никой не може да знае каквото и да е, че разумът е илюзия и че няма действителност. Но просто говоря за риърдъновия метал. Не подписвайте, господин Риърдън. С морал или без, с принципи или без, просто не го подписвайте — защото не е справедливо!

Никой друг не споменаваше директивата в присъствието на Риърдън. Мълчанието беше ново явление в завода. Хората не говореха с него, когато се появяваше в цеховете, а забеляза, че не говорят и помежду си. Службата за човешки ресурси не получаваше официални оставки. Но всяка сутрин един-двама души просто не се появяваха и повече никога не се връщаха. Проверката по домовете им ги намираше празни, а стопаните им — заминали. Службата за човешки ресурси не докладваше тези напускания, както изискваше директивата; вместо това Риърдън започна да вижда непознати лица сред работниците — това бяха изпитите, съсипани лица на отдавна безработните — и чуваше да се обръщат към тях с имената на хората, които бяха напуснали. Не задаваше въпроси.

Из цялата страна цареше мълчание. Не знаеше колко индустриалци са се оттеглили и са изчезнали на първи и втори май, оставяйки фабриките си да бъдат конфискувани. Преброи десетима само сред собствените си клиенти, включително Макнийл от леярната за вагони в Чикаго. Нямаше как да разбере за другите — никаква информация не се появяваше по вестниците. Първите им страници изведнъж се напълниха с истории за пролетни наводнения, катастрофи, училищни екскурзии и юбилейни златни сватби.

Мълчание цареше и в собствения му дом. Лилиан беше заминала на почивка във Флорида в средата на април, тази необяснима прищявка го беше учудила — за пръв път заминаваше сама, откакто бяха женени. Филип го избягваше с паникьосано изражение. Майка му го гледаше с неразбиращ упрек — не казваше нищо, но продължаваше да избухва в сълзи в негово присъствие, а поведението й предполагаше, че сълзите й са най-важното нещо, на което трябва да се обърне внимание, каквато и да беше наближаващата катастрофа, която тя усещаше.

На сутринта на петнайсети май той седеше зад бюрото в кабинета си, високо над завода, и наблюдаваше цветовете на дима, който се издигаше към ясното, синьо небе. Там имаше облаци прозрачен пушек, като вълни от топлина, видими единствено заради трептящите зад тях сгради; имаше ивици червен пушек, лениви стълбове в жълто, и леки, плуващи спирали в синьо, както и дебелите, гъсти, бързо издигащи се серпантини, които изглеждаха като усукани ивици сатен със седефени и розови краища заради лятното слънце.

Звънецът на бюрото му иззвъня и гласът на госпожица Айвс каза:

— Дошъл е доктор Ферис, без предварително уговорена среща, господин Риърдън.

Независимо от строгата си официалност, гласът изразяваше въпроса: да го изхвърля ли? По лицето на Риърдън премина учудване, едва отличимо от безразличието: не беше очаквал точно този емисар. Отговори спокойно:

— Нека влезе.

Доктор Ферис не се усмихваше, докато вървеше към бюрото на Риърдън — изражението му по-скоро предполагаше, че Риърдън е напълно наясно, че има всички причини да се усмихва, така че може и да се въздържи от очевидното. Седна, без да чака покана, носеше куфарче, което сложи на коленете си. Държеше се така, сякаш думите са излишни, тъй като появата му в този кабинет изясняваше всичко. Риърдън седеше и го гледаше с търпеливо мълчание.

— Тъй като крайният срок за подписване на националния протокол за дарение изтича днес в полунощ — каза доктор Ферис с тон на търговец, който предлага специална отстъпка на клиент, — дойдох, за да получа подписа ви, господин Риърдън.

Той спря за момент с изражение, което подсказваше, че правилото сега предполага отговор.

— Продължете — каза Риърдън. — Слушам ви.

— Да, предполагам, че трябва да обясня — каза доктор Ферис, — че бихме желали да получим подписа ви рано през деня, за да разгласим факта в националните новинарски емисии. Въпреки че програмата за дарения премина доста гладко, все още има неколцина твърдоглави индивидуалисти, които не са подписали — дребни риби всъщност, чиито патенти не са жизненоважни, но не можем да ги оставим незамесени в това, просто въпрос на принципи, разбирате. Смятаме, че чакат да ви последват. Вие сте популярен водач и имате много последователи, господин Риърдън, много повече, отколкото подозирате — или знаете как да използвате. Заради това вестта, че сте подписали, ще унищожи и последните надежди за съпротива и до полунощ ще получим и последните подписи, като така ще завършим програмата в срок.

Риърдън знаеше, че от всички възможни речи тази беше последната, която доктор Ферис би произнесъл, ако в съзнанието му беше останала и капка съмнение за неговото отстъпление.

— Продължете — безизразно каза Риърдън. — Не сте свършили.

— Знаете, доказахте го и на процеса си, колко е важно и защо е толкова важно да получим цялата тази собственост с доброволното съгласие на жертвите — доктор Ферис отвори куфарчето си.

Това е протоколът за дарение, господин Риърдън. Попълнили с те го и единственото, което трябва да направите, е да напишете името си в долния край.

Листът хартия, който сложи пред Риърдън, изглеждаше като малка диплома от колеж, с текст, отпечатан със старинен шрифт и детайли, добавени на машина. Документът гласеше, че той, Хенри Риърдън, предава с настоящото на нацията всички права върху металната сплав, известна като риърдънов метал, която от този момент нататък ще се произвежда от всички, които искат, и ще носи името „метал-чудо“, избрано от представителите ма народа.

Докато гледаше хартията, Риърдън се чудеше дали съзнателната подигравка с почтеността или ниската им оценка за интелекта на жертвите беше накарала създателите й да напечатат текста на фона на бледо изображение на Статуята на свободата. Очите му бавно се преместиха към лицето на доктор Ферис.

— Нямаше да дойдете тук, ако нямахте някакъв невероятен коз, който да използвате срещу мен. Какъв е той?

— Разбира се — каза доктор Ферис. — Очаквах да разберете това. Ето защо не са необходими дълги обяснения — той отвори куфарчето си. — Искате ли да видите коза ми? Донесъл съм няколко мостри.

С жест на професионален картоиграч, който разперва ветрило от карти с едно махване на ръката, той разтвори пред Риърдън редица лъскави снимки. Бяха моментни фотографии на хотел и на регистрационна книга, в която с почерка на Риърдън бяха написани имената на господин и госпожа Дж. Смит.

— Знаете, разбира се — меко каза доктор Ферис, — но сигурно искате да разберете дали и ние знаем, че госпожа Дж. Смит е госпожица Дагни Тагарт.

Не можеше да забележи нищо на лицето на Риърдън. Той не беше и помръднал, за да се наведе над снимките, а седеше и ги гледаше със сериозно внимание, сякаш от перспективата на разстоянието откриваше за тях нещо, което не беше знаел.

— Имаме доста допълнителни доказателства — каза доктор Ферис и хвърли на бюрото снимка на сметката от бижутера за рубиненото колие. — Едва ли искате да видите клетвените показания на дневните и нощните портиери, те не съдържат нищо, което да е ново за вас, освен броя свидетели, които знаят къде прекарвате нощите си в Ню Йорк през последните две години. Не бива да обвинявате тези хора твърде много. Интересна характеристика на епохи като нашата е, че хората започват да се боят да казват нещата, които искат, както и да се боят, когато ги разпитват, да премълчават нещата, които биха предпочели никога да не изричат. Това може да се очаква. Но ще се учудите, ако разберете кой ни даде първата насока.

— Знам кой е — каза Риърдън. В гласа му не личеше реакция. Пътуването до Флорида вече не беше необяснимо.

— Няма нищо, с което този мой коз да ви нарани лично — каза доктор Ферис. — Знаехме, че никаква лична вреда няма да ви накара да отстъпите. Така че ви казвам открито, че това няма да ви нарани изобщо. Ще нарани само Дагни Тагарт.

Сега Риърдън гледаше право в него, но доктор Ферис се чудеше защо му се струва, че спокойното, затворено лице се отдалечава все повече и повече.

— Ако тази ваша афера бъде разпространена от единия край на страната до другия от такива специалисти по изкуството на клеветата като Бъртрам Скъдър, това няма да навреди особено на репутацията ви. Освен няколко любопитни погледа и няколко повдигнати вежди в някои от по-препълнените светски салони, ще се измъкнете доста леко. Подобни афери се очакват от един мъж. Всъщност това дори ще допринесе за репутацията ви. Ще ви придаде романтичен ореол сред жените, а сред мъжете ще ви донесе определен престиж — под формата на завист заради едно необичайно завоевание. Но онова, което ще причини на госпожица Тагарт, с нейното неопетнено име, с репутацията й, издигната над всеки скандал, с особената й позиция на жена в един строго мъжки бизнес — какво ще причини това на нея, какво ще види в очите на всеки, когото срещне, какво ще чуе от всеки мъж, с когото работи — това оставям на собствената ви фантазия. И съвест.

Риърдън чувстваше единствено пълна неподвижност и яснота. Сякаш някакъв глас му казваше сурово: това е моментът, сцената е осветена, сега внимавай. И, застанал гол под силната светлина, той наблюдаваше спокойно, тържествено, лишен от страх, от болка, от надежда, и единственото, което му беше останало, беше желанието да знае. Доктор Ферис се учуди да го чуе да казва бавно, с безстрастния тон на абстрактно изявление, което сякаш не беше предназначено за слушателя му:

— Но всичките ви изчисления почиват на факта, че госпожица Тагарт е добродетелна жена, а не курвата, за каквато ще я обявите.

— Да, разбира се — каза доктор Ферис.

— И че за мен това означава много повече от обикновена забежка.

— Разбира се.

— Ако тя и аз бяхме такива отрепки, за каквито ще ни представите, козът ви нямаше да проработи.

— Не, нямаше.

— Ако връзката ни беше падението, за което ще я обявите, нямаше да имате начин да ни нараните.

— Не.

— Щяхме да сме недосегаеми за властта ви.

— Всъщност — да.

Не на доктор Ферис говореше Риърдън. Виждаше дълга поредица от мъже, която се простираше през вековете, от Платон насетне, чийто наследник и краен продукт беше един некомпетентен дребен професор с вид на жиголо и душа на главорез.

— Някога ви предложих да се присъедините към нас — каза доктор Ферис. — Вие отказахте. Сега можете да видите последствията. Как човек с вашата интелигентност може да си помисли, че ще спечели, ако играе открито — направо не мога да си представя!

— Но ако се бях присъединил към вас — каза Риърдън все така отнесено, сякаш не говореше за себе си, — какво щеше да си струва да открадна от Орън Бойл?

— Я стига, винаги има достатъчно идиоти за експроприиране по света!

— Като госпожица Тагарт? Като Кен Данагър? Като Елис Уайът? Като мен?

— Като всеки, който реши да бъде непрактичен.

— Значи според вас не е практично да се живее на този свят, така ли?

Не знаеше дали доктор Ферис му е отговорил. Вече не го слушаше. Виждаше провисналото лице на Орън Бойл с малките цепки на свинските му очички, отпуснатата физиономия на господин Моуън, с очи, които отбягваха всеки събеседник и всеки факт — виждаше ги да правят резките движения на маймуна, която извършва някакъв номер, който е научила да копира само чрез навика на мускулите си, да го извършва, за да произведе риърдънов метал, без познание и без способността да разбере онова, което се случваше в експерименталната лаборатория на „Риърдън Стийл“ през десетте години страстна отдаденост на мъчително усилие. Беше подходящо да го нарекат „метал-чудо“ — „чудо“ беше единственото име, което можеха да дадат на тези десет години и на способностите, от които се беше родил риърдъновият метал — само чудо можеше да е металът в очите им, резултат от непозната и непознаваема причина, предмет на природата, който не трябва да се обяснява, а да се присвои, като камък или плевел, които могат да грабнат — „трябва ли да оставим мнозинството в нужда, докато малцинството пази от нас по-добрите продукти и методи?“

Ако не знаех, че животът ми зависи от собствения ми разум и усилия, беззвучно казваше той на поредицата мъже, простряла се през вековете, ако не беше моя висша морална цел да упражнявам най-добрите си усилия и пълния капацитет на ума си, за да поддържам и подобрявам живота си, нямаше да има какво да грабите от мен, нямаше да има нищо, с което да поддържате собственото си съществуване. Не използвате греховете ми, за да ме нараните, а добродетелите ми — които самите вие признавате за такива, защото животът ви зависи от тях, защото имате нужда от тях, защото не искате да разрушите достижението ми, а да го откраднете.

Спомни си как гласът на това жиголо на науката му казва: „Преследваме власт, и то сериозно. Вие, момчета, действахте на дребно, но ние познаваме голямата игра“. Ние не преследвахме власт, каза той на духовните предци на жиголото, и не живеехме благодарение на онова, което осъждаме. Гледахме на способността за производство като на добродетел и позволихме на стойността на тази добродетел да бъде мярката за възнаграждение на човека. Не извличахме предимство от нещата, които смятахме за зли — не изисквахме съществуването на банкови обирджии, за да управляваме банките си, или на крадци, за да се грижим за домовете си, или пък на убийци, за да защитаваме живота си. Но вие имате нужда от продукта на човешките способности, и все пак проповядвате, че способността за производство е себично зло и превръщате степента на производителност на човека в мярка за неговата загуба. Ние живеехме съобразно това, което смятахме за добро и наказвахме онова, което смятахме за лошо. Вие пък живеете на гърба на онова, което изобличавате като зло, и наказвате това, за което знаете, че е добро.

Той си спомни формулата за наказание, която Лилиан се беше опитала да му наложи, формулата, която беше сметнал за твърде чудовищна, за да й повярва — и я видя сега, приложена напълно като система на мислене, като начин на живот, и то в световен мащаб. Беше пред очите му: наказанието, което искаше собствената доблест на жертвата като гориво, за да проработи; откриването на риърдъновия метал беше използвано като причина за неговата конфискация; честта на Дагни и дълбочината на чувствата им един към друг беше използвана като оръдие за изнудване — изнудване, за което порочният би бил неуязвим; из народните републики в Европа милиони хора бяха поробени благодарение на желанието си за живот, благодарение на собствената си енергия, източвана чрез принудителен труд, благодарение на способността им да хранят господарите им, благодарение на системата от заложници, на любовта към децата, жените или приятелите им, благодарение на любовта, способностите и удоволствието като храна за заплахи и примамка за изнудване, където любовта беше свързана със страха, способностите — с наказанието, амбицията — с конфискацията, където изнудването беше закон, а избягването на болката, не търсенето на удоволствие, беше единствената причина за усилията и единствена награда за достиженията. Хората бяха поробени благодарение на цялата останала им сила за живот и на всяка радост, която откриваха в съществуването. Такъв беше кодексът, който светът беше приел, такъв беше и ключът към него: той свързваше любовта на човека към живота с цикъла на мъчението, така че единствено онзи, който нямаше какво да предложи, нямаше от какво да се страхува. Добродетелите, които правеха живота възможен и стойностите, които му придаваха смисъл, се превръщаха в средства за неговото унищожение; най-доброто, на което е способен човек, се превръщаше в инструмент за неговата агония, а животът на човека на земята ставаше непрактичен.

„Вашият кодекс беше кодекс на живота — каза гласът на един човек, който не можеше да забрави. — Тогава какъв е техният?“

Защо светът го беше приел? Как жертвите бяха стигнали до там да приемат кодекс, който ги обявяваше за виновни заради самия факт на съществуването? Сетне силата на вътрешния удар се превърна в пълната скованост на тялото му, докато седеше, изправен пред внезапно видение: не беше ли го направил и той? Не беше ли дал одобрението си за кодекса на самоунищожението? Дагни, мислеше си, и дълбочината на чувствата им един към друг… изнудването, за което порочните бяха неуязвими… не беше ли и той го наричал порок? Не беше ли той първият, който хвърли върху нея всички обиди, които отрепката пред него сега заплашваше да хвърли публично? Не беше ли приел като вина най-висшето щастие, което изобщо беше изпитвал някога?

„Вие, който не бихте допуснали и един процент примеси в метална сплав — продължаваше да говори незабравимият глас — какво допуснахте в моралния си кодекс?“

— Е, господин Риърдън? — беше гласът на доктор Ферис. — Сега разбирате ли ме? Ще получим ли метала или трябва да изложим публично спалнята на госпожица Тагарт?

Той не виждаше доктор Ферис. Виждаше с безпощадната яснота, която беше като прожектор, проникнал през всички загадки — виждаше деня, в който срещна Дагни за пръв път.

Беше няколко месеца, след като беше станала вицепрезидент на „Тагарт Трансконтинентал“. От известно време той слушаше със скепсис слуховете, че железопътната компания се управлява от сестрата на Джим Тагарт. Онова лято, когато все повече се дразнеше на закъсненията на „Тагарт“ и на противоречията в поръчката за релси за нов участък, поръчка, която Тагарт непрекъснато даваше, променяше и оттегляше, някой му каза, че ако иска да получи някакъв смислен отговор или действие от „Тагарт Трансконтинентал“, е по-добре да говори със сестрата на Джим. Той се обади в офиса й, за да си уреди среща, и настоя тя да се проведе същия следобед. Секретарката й му каза, че госпожица Тагарт по това време ще бъде на строежа на новата отсечка, на гара Милфорд между Ню Йорк и Филаделфия, но ще се радва да го види там, ако той иска. Той отиде сърдит на срещата — не харесваше бизнес дамите, които беше срещал, и смяташе, че железниците не са бизнес, с който да си играе жена; очакваше разглезена наследница, която използва името и пола си като заместител за способности, някоя префърцунена женска с оскубани вежди, като жените-управители на магазини.

Слезе от последния вагон на дълъг влак, далече зад перона на гара Милфорд. Около него цареше безпорядък от странични коловози, товарни вагони, кранове и парни екскаватори, които се спускаха от основната линия надолу по склона на една клисура, където хората терасираха леглото на новата отсечка. Той тръгна между коловозите към сградата на гарата. После спря.

Видя едно момиче да стои върху куп машинария на една товарна платформа. Гледаше към клисурата, с вдигната глава, докато кичури от косата й се развяваха в безпорядък на вятъра. Едноцветният й сив костюм беше като тънко метално покритие върху финото тяло на фона на обляната в слънце местност и на небето. Позата й издаваше лекотата и неосъзнатата точност на дръзка, чиста самоувереност. Наблюдаваше работата с внимателен и целенасочен поглед, поглед на компетентност, която се наслаждава на собственото си функциониране. Изглеждаше така, сякаш това беше нейното място, нейният момент и нейният свят, сякаш радостта е естественото й състояние, а лицето й беше живото въплъщение на активна, жива интелигентност, лице на младо момиче с устни на жена. Сякаш осъзнаваше тялото си единствено като гъвкав инструмент, готов да служи на целите й по всякакъв начин.

Ако малко по-рано се беше запитал дали носи в съзнанието си представа за това как иска да изглежда една жена, щеше да си отговори, че не. Когато я видя обаче — вече знаеше, че това е представата му и че е съществувала от години. Но той не гледаше на нея като на жена. Беше забравил къде е и какво прави там, беше запленен от детското чувство на радост от непосредствения момент, от възхита пред неочакваното и неоткритото, беше завладян от учудването и разбирането колко рядко е виждал нещо, което наистина да хареса, което да приеме напълно заради самото него. Гледаше нагоре към нея с лека усмивка, както би погледнал статуя или пейзаж, и чувстваше единствено цялостното удоволствие от гледката — най-чистата естетическа наслада, която някога беше изпитвал.

Видя един стрелочник и го попита, сочейки:

— Коя е тази?

— Дагни Тагарт — каза мъжът и отмина.

Риърдън почувства как думите го удрят в гърлото. Почувства напора на течение, което прекъсна дъха му за миг, след това потече бавно по тялото му, носейки заедно с вълната си чувство за бреме, за пресушаваща го тежест, която му остави само една способност. Той осъзнаваше — с необичайна яснота — мястото, името на жената и всичко, което то повличаше след себе си, но всичко това се беше оттеглило в някакъв външен спрямо него обръч и се беше превърнало в натиск, който го оставяше сам в центъра, като същност и значение на този обръч — и единствената реалност за него сега беше желанието да има тази жена. Тук, сега, върху товарната платформа, на слънцето — да я има, преди да са разменили и дума, като първо действие на запознанството им, защото това щеше да каже всичко и защото го бяха заслужили отдавна.

Тя извърна глава. В бавната извивка на движението очите й стигнаха до неговите и спряха. Беше сигурен, че тя вижда какво е естеството на погледа му, че е запленена от него, и все пак не го признава пред себе си. Очите й продължиха да се местят и той я видя да говори с някакъв човек, който стоеше до платформата и си водеше бележки. Две неща го поразиха едновременно: завръщането към реалността и разтърсващия шок на вината. Той усети мигновеното надвисване на нещо, което никой не можеше да изпита напълно и след това да оцелее: чувство на омраза към самия себе си, което беше още по-ужасно, защото някаква част от него отказваше да го приеме, а това го накара да се чувства още по-виновен. Това не беше последователност от думи, а внезапната присъда на емоцията — присъда, която му казваше: значи такава е природата ти, такъв е порокът ти — срамното желание, което никога не успя да победиш, се връща в отговор на единствената красива гледка, на която си се натъквал, и то със сила, която не си подозирал, че е възможна, а сега единствената свобода, която ти остава, е да го криеш и да се презираш, но никога да не се отървеш от него, докато тази жена е жива.

Не знаеше колко дълго е стоял там, нито какви поражения са нанесли тези минути върху него. Единственото, което можа да съхрани, беше решимостта тя никога да не научи. Той изчака докато тя слезе на земята и човекът с бележките си тръгна, сетне се приближи към нея и каза хладно:

— Госпожице Тагарт? Аз съм Хенри Риърдън.

— О! — беше само лек пробив, после чу напълно естественото продължение: — Приятно ми е да се запознаем, господин Риърдън.

Той знаеше, без да си го признае, че пробивът идваше от някакво слабо подобие на собствените му чувства: тя беше доволна, че лицето, което беше харесала, принадлежеше на човек, на когото можеше да се възхищава. Когато започна да говори с нея за работа, маниерите му бяха по-остри и резки, отколкото с който и да е от клиентите му мъже.

Сега, връщайки се от спомена за момичето на товарната платформа към протокола за дарение на бюрото си, той се чувстваше така, сякаш двете се сблъскват, сливат всички дни и съмнения, които беше преживял между едното и другото, и на отблясъка на експлозията, в мигновено видение за крайния резултат, той съзря отговора на всичките си въпроси.

Виновен ли? — мислеше си. По-виновен, отколкото съм мислил, много по-виновен бях през онзи ден, виновен в това, че извърших злото да осъдя като вина онова, което беше най-доброто в мен. Осъдих факта, че умът ми и тялото ми бяха едно цяло, и че тялото ми отговаряше на ценностите на ума ми. Осъдих факта, че радостта е сърцевината на съществуването, движещата сила на всяко живо същество, че тя е нуждата на всяко тяло и целта на всеки дух, че моето тяло не е маса безжизнени мускули, а инструмент, който може да ми предложи невероятна наслада, като обединя плътта и духа си. Тази способност, която осъждах като срамна, ме остави безразличен към уличниците, но ми предложи единственото желание в отговор на величието на една жена. Това желание, което осъдих като животинско, не дойде при вида на тялото й, а от знанието, че красивите форми, които видях, наистина изразяват духа, който усещах, исках не тялото, а личността й, не момичето в сиво, а жената, която управляваше железопътна компания.

Но аз осъдих способността на тялото ми да изразява онова, което чувствах, осъдих като обида към нея най-голямата чест, която можех да й окажа, също както те осъждат способността ми да въплътя работата на ума си в риърдънов метал, също както ме осъждат за способността ми да преобразувам материята така, че да служи на нуждите ми. Аз приех техния кодекс и повярвах, както ме бяха учили, че ценностите на човешкия дух трябва да останат един безсилен копнеж, неизразен в действие, невъплътен в реалността, докато животът на тялото трябва да се влачи в мизерия, като безсмислено, унизително представление, и тези, които се опитват да му се наслаждават, трябва да бъдат дамгосани като низши животни.

Наруших кодекса им, но попаднах в капана, който бяха заложили, капана на кодекс, който е измислен, за да бъде нарушаван. Не изпитах гордост от бунта си, приех го като вина, не осъдих тях, а себе си, осъдих не техния кодекс, а самото съществуване, и скрих щастието си като срамна тайна. Трябваше да го изживея открито, като по право, или да я направя моя съпруга, каквато всъщност беше. Но аз заклеймих щастието си като зло и я накарах да го носи като позор. Каквото и да решат да й направят, аз го направих пръв. Аз го направих възможно.

Въздържах се заради жал към най-достойната за презрение жена, която познавам. Това също беше техният кодекс и аз го приех. Вярвах, че един човек дължи нещо на друг без отплата в замяна. Вярвах, че е мой дълг да обичам жена, която не ми е дала нищо, която е предала всичко, за което съм живял, която искаше собственото си щастие на цената на моето. Вярвах, че любовта е някакъв неизменен дар, който, даден веднъж, вече не е необходимо да се заслужава, също както те вярват, че богатството е неизменно притежание, което може да бъде ограбено и задържано без по-нататъшно усилие. Вярвах, че любовта е еднократно плащане, а не възнаграждение, което трябва да се заслужи, също както те вярват, че е тяхно право да изискват незаслужено богатство.

И също както те вярват, че поради тяхната нужда могат да искат енергията ми, аз вярвах, че поради нейното нещастие тя може да иска живота ми. Заради жалост, не заради справедливост, търпях десет години да се самоизтезавам. Поставих жалостта над собствената си съвест, и това е същността на моята вина. Извърших престъплението, когато й казах: „По всеки мой стандарт, да поддържаме брака ни ще бъде долна измама. Но моите стандарти не са твои. Не разбирам твоите, никога не съм ги разбирал, но ще ги приема“.

Ето ги тези стандарти, на бюрото ми са, приех ги без разбиране, а това е изразът на любовта й към мен, тази любов, на която никога не съм вярвал, но се опитах да пощадя. Тук е крайният резултат от незаслуженото. Мислех, че мога да извърша неправда, стига аз да съм единственият, който страда. Но нищо не може да оправдае неправдата. И това е наказанието за това, че приемам като допустимо ужасното зло на саможертвата. Мислех, че ще бъда единствената жертва. Вместо това пожертвах най-благородната жена в името на най-пропадналата. Когато човек действа от съжаление противно на правдата, наказва доброто заради злото; когато човек спести страданието на виновния, то принуждава да страдат невинните. Няма измъкване от справедливостта, нищо не може да остане незаслужено и незаплатено във вселената, нито в материалния, нито в духовния свят, и ако виновните не платят, тогава ще трябва да платят невинните.

Не евтините дребни крадци на богатство ме победиха, сам го направих. Не те ме обезоръжиха, аз сам хвърлих оръжието си. Тази битка може да се води единствено с чисти ръце, защото единствената сила на противника е в раните на твоята съвест, а аз възприех кодекс, който ме накара да гледам на силата на ръцете си като на грях, като на петно.

— Получаваме ли метала, господин Риърдън?

Той погледна протокола за дарение на бюрото си и после спомена за момичето на платформата. Запита се дали може да хвърли лъчистото създание, което беше видял в онзи момент, на крадците на ума и убийците от пресата. Можеше ли да продължи да позволява невинните да бъдат наказвани? Можеше ли да я принуди да заеме позицията, която той трябваше да заеме? Можеше ли сега да не се подчини на кодекса на врага, когато позорът щеше да е за нейна сметка, а не за негова, когато калта щеше да се излее върху нея, а не върху него, когато тя щеше да бъде принудена да се бори, а той щеше да бъде пощаден? Можеше ли да превърне живота й в ад, който нямаше как да сподели?

Той седеше с поглед, вдигнат нагоре към нея. Обичам те, каза той на момичето от платформата, произнасяйки безмълвно думите, които съдържаха значението на онзи момент преди четири години. Той изпитваше тържествено щастие, което принадлежеше на тези думи, макар именно това да беше начинът, по който да й ги каже за първи път.

Той погледна протокола за дарение. Дагни, помисли си, нямаше да ми позволиш да го направя, ако знаеше, ще ме мразиш, ако разбереш, но не мога да ти позволя да плащаш дълговете ми. Грешката беше моя и няма да прехвърля върху теб наказанието, което сам трябва да понеса. Дори и нищо друго да не ми е останало, имам едно: виждам истината, че съм свободен от тяхната вина, че сега мога да застана невинен в собствените си очи, че знам, че съм прав, напълно и за пръв път, и че ще остана верен на единствената заповед в моя кодекс, която никога не съм нарушавал: да бъда човек, който плаща честно.

Обичам те, каза той на момичето от товарната платформа, сякаш слънцето от онзи летен ден докосваше челото му, сякаш и той стоеше под открито небе върху земя без прегради, сякаш не му беше останало нищо друго, освен самия той.

— Е, господин Риърдън? Ще подпишете ли? — попита доктор Ферис. Очите на Риърдън се преместиха върху него. Беше забравил, че Ферис е там, не знаеше дали Ферис говори, спори или чака мълчаливо.

— О, това ли? — каза Риърдън.

Взе една писалка и без да погледне втори път, с привичния жест на милионер, който подписва чек, написа името си на пиедестала на Статуята на свободата и бутна протокола за дарение през бюрото.