Айн РандАтлас изправи раменеВтора част: Дали-или

Глава XIЧовекът, чието място беше на земята

Доктор Робърт Стедлър крачеше из кабинета си. Щеше му се да не усеща студа. Пролетта беше закъсняла. Оттатък прозореца мъртвата сивота на хълмовете беше като размазано петно — мръснобялото на небето сякаш се сливаше с оловносивото на реката. От време на време някой далечен склон проблясваше в сребристожълто, почти в зелено, сетне изчезваше. Облаците се разкъсваха, колкото да пропуснат някой слънчев лъч, сетне отново се сливаха. В кабинета не е студено, мислеше си доктор Стедлър, именно гледката го кара да настръхва от студ.

Днес не беше студено, но студът беше в костите му — натрупан през зимните месеци, когато се беше налагало да се отвлича от работата си, защото усещаше недостатъчното отопление, докато хората говореха за пестене на гориво. Беше нелепо, си помисли, тази разрастваща се намеса, би могло да се каже посегателство, на природните бедствия върху човешките дела — никога преди това не беше имало значение. Ако зимата се случеше твърде сурова или порой отнесеше част от железопътен коловоз — не се налагаше човек да яде две седмици зеленчукови консерви; ако гръмотевична буря поразеше някоя електроцентрала, това не значеше, че една институция като Държавния научен институт ще бъде без ток пет дни. Пет дни застой тази зима, мислеше си той, със спрени лабораторни двигатели и безвъзвратно изгубени часове, при условие, че персоналът му работеше по въпроси, които засягаха най-дълбоките тайни на Вселената. Той ядосано се извърна от прозореца — но спря и отново се обърна към него. Не искаше да вижда книгата, която лежеше на бюрото му.

Искаше му се доктор Ферис да дойде. Погледна часовника си. Доктор Ферис закъсняваше, нещо невиждано, при това за среща с него — доктор Флойд Ферис, слугата на науката, който винаги се беше изправял пред него по начин, който внушаваше почти извинение, че има само една шапка, която да свали.

Времето беше ужасно за май, мислеше си той, докато гледаше надолу към реката — със сигурност именно времето го караше да се чувства така, не книгата. Беше сложил книгата на възможно най-видимо място на бюрото си, когато беше забелязал, че неохотата, с която я поглеждаше, беше повече от обикновена погнуса, че съдържа елемент на емоция, която никога не може да си признае. Каза си, че е станал от бюрото не защото книгата лежеше там, а просто защото беше поискал да се раздвижи, понеже му е студено. Крачеше из стаята, хванат в капан между бюрото и прозореца. Щеше да изхвърли книгата в кошчето, където й е мястото, мислеше си, веднага щом говори с доктор Ферис.

Той гледаше петното от зеленина и слънчева светлина на далечния хълм — обещание за пролет в един свят, който изглеждаше сякаш в него никога повече няма да има нито трева, нито пъпки. Той се усмихна с нетърпение, и когато петното изчезна, го прободе унижение заради собственото му нетърпение, заради отчаяния начин, по който искаше да го задържи. Напомни му за онова интервю с известен романист миналата зима. Романистът беше дошъл от Европа, за да напише статия за него, а той, който винаги беше ненавиждал интервютата, говори с желание, нашироко, твърде нашироко, виждайки обещание за интелигентност в очите на писателя, изпитвайки безпричинна, отчаяна нужда да бъде разбран. Статията представляваше сбор от изречения, които го обсипваха с прекомерни похвали и изопачаваха всяка мисъл, която беше изказал. Когато затваряше списанието, чувстваше същото, което беше почувствал и сега при изчезването на слънчевия лъч.

Добре, мислеше си, извръщайки се от прозореца, беше готов да признае, че пристъпите на самота бяха започнали да го нападат от време на време, но това беше самота, на която имаше право, това беше глад за ответ от някой жив, мислещ ум. Беше толкова уморен от всички тези хора, мислеше си с презрителна горчивина, изследвам тайните на космоса, а те не могат да проумеят какво е една гръмотевична буря.

Присви устни и това му подейства като шамар, който му забраняваше да продължи този ред на мисли. Гледаше книгата на бюрото си. Луксозната й корица беше нова и крещяща, беше публикувана преди две седмици. Но аз нямах нищо общо с нея! — изкрещя той на себе си, а викът му се изгуби сред безмилостна тишина; нищо не му отговори, нямаше ехо на прошка. Заглавието на корицата беше „Защо мислите, че мислите?“.

В него самия нямаше никакъв звук, като в съдебна зала — нямаше милост, нямаше глас на защита — нищо, освен параграфите, които страхотната му памет беше отпечатала в съзнанието му: „Мисълта е примитивно суеверие. Разумът е ирационална идея. Детинската представа, че сме в състояние да мислим, е била най-скъпата грешка на човечеството“.

„Това, което си мислите, че мислите, е илюзия, създадена от вашите жлези, вашите емоции и, според последните анализи, от съдържанието на стомаха ви.“

„Онова сиво нещо, с което толкова се гордеете, е като огледало в лунапарк, което отразява единствено изкривените сигнали от една реалност, която завинаги ще остане недостъпна.“

„Колкото по-сигурни се чувствате в рационалните си заключения, толкова по-сигурно е, че грешите. Тъй като вашият мозък е инструмент, който изкривява, колкото по-активен е мозъкът, толкова по-голямо е изкривяването.“

„Интелектуалните великани, на които се възхищавате толкова много, някога са ви научили, че земята е плоска и че атомът е най-малката частица материя. Цялата история на науката е поредица от взривени заблуди, а не от достижения.“

„Колкото повече научаваме, толкова повече знаем, че не знаем нищо.“

„Само най-тъпият невежа може още да се придържа към старомодното схващане, че ако видиш — трябва да повярваш. Онова, което виждаш, е първото, на което не бива да вярваш.“

„Един учен знае, че камъкът изобщо не е камък. Всъщност той е идентичен с пухената възглавница. И двете са просто облаци, формирани от едни и същи вихрещи се частици. Но, ще кажете, нали не можете да използвате камък за възглавница? Това по-скоро доказва вашата безпомощност пред лицето на истинската реалност.“

„Последните научни открития, като невероятните достижения на доктор Робърт Стедлър, демонстрираха окончателно, че нашият разум не е в състояние да се справи с природата на Вселената. Тези открития доведоха учените до противоречия, които са невъзможни според човешкия разум, но които въпреки това съществуват в реалността. Ако още не сте го чули, скъпи мои старомодни приятели, доказано е: рационалното е безумие.“

„Не очаквайте последователност. Всичко е противоречие на всичко друго. Съществуват единствено противоречия.“

„Не търсете така наречения здрав смисъл. Да се търси смисъл е белег на безсмислие. Природата няма смисъл. Нищо няма смисъл. Единствените кръстоносци на смисъла са прилежната стара слугиня, която не може да си намери приятел, и старомодният магазинер, който мисли, че Вселената е точно толкова проста колкото скромния му, подреден инвентар и любимия му касов апарат.“

„Нека строшим веригите на предразсъдъка, наречен логика. Нима един силогизъм ще ни спре?“

„Значи мислите, че сте сигурни в мненията си? Не можете да сте сигурни в нищо. Ще застрашите ли хармонията във вашата общност, добрите отношения със съседите си, положението си, репутацията си, доброто си име и финансовата си сигурност в името на една илюзия? В името на миража да мислите, че мислите? Ще се подложите на рискове и ще предизвиквате съдбата, в несигурно време като нашето, противопоставяйки се на съществуващия социален ред, в името на тези ваши въображаеми понятия, които наричате свои убеждения? Казвате, че сте сигурни в правотата си? Никой не е прав и никога не може да бъде. Чувствате, че светът около вас греши? Няма как да знаете. Всички е погрешно в човешките очи — така че защо да се борите с него? Не спорете. Приемете. Нагодете се. Подчинете се“.

Книгата беше написана от доктор Флойд Ферис и публикувана от Държавния научен институт.

— Аз нямам нищо общо с това! — каза доктор Робърт Стедлър. Той стоеше неподвижно до бюрото си, чувствайки се неловко, сякаш е пропуснал някакъв такт във времето и не знае колко е траял предходният момент. Беше произнесъл думите на висок глас, със злобен сарказъм, насочен към онова, което го беше накарало да го каже.

Той сви рамене. Основано на вярата, че самоосмиването е акт на доблест, това движение беше емоционалният еквивалент на изречението: ти си Робърт Стедлър, не се дръж като невротична гимназистка. Той седна зад бюрото и бутна книгата настрани с опакото на ръката си.

Доктор Флойд Ферис пристигна с половин час закъснение.

— Съжалявам — каза той, — но колата ми пак се повреди на пътя от Вашингтон и ми отне страшно много време да се опитвам да намеря кой да я поправи — на пътя вече има толкова малко коли, че половината сервизи са затворени.

В гласа му имаше повече раздразнение, отколкото извинение. Той седна, без да чака покана.

Доктор Флойд Ферис не би бил смятан за особено привлекателен в която и да е друга професия, но в тази, която си беше избрал, винаги го описваха като „онзи добре изглеждащ учен“. Беше метър и осемдесет и пет, четирийсет и пет годишен, но успяваше да изглежда по-висок и по-млад.

Излъчваше безупречна спретнатост и движенията му бяха елегантни като на бал, но дрехите му бяха строги, костюмите му обикновено бяха черни или тъмносини. Имаше прецизно оформени мустаци и гладката му черна коса предизвикваше момчетата в института да казват, че използва една и съща вакса и за главата, и за краката. Нямаше нищо против да повтаря, шегувайки се със себе си, как един кинопродуцент казал, че ще го покани на кастинг за ролята на известен европейски жиголо. Беше започнал кариерата си като биолог, но това беше отдавна забравено — беше известен като главен координатор на Държавния научен институт.

Доктор Стедлър го погледна с учудване — липсата на извинение беше безпрецедентна — и каза сухо:

— Май прекарвате по-голямата част от времето си във Вашингтон.

— Но, доктор Стедлър, нали тъкмо вие ми направихте веднъж комплимент като ме нарекохте кучето-пазач на Института? — шеговито каза доктор Ферис. — Нима това не е моята основна задача?

— Доста ваши задачи започват да се натрупват на това място. Преди да съм забравил, имате ли нещо против да ми кажете какво става с онази каша с липсата на петрол?

Той не можа да разбере защо, лицето на доктор Ферис се стегна в обида.

— Позволете ми да кажа, че това е неочаквано и неоправдано — каза доктор Ферис с онзи официален тон, който крие болка и разкрива мъченичество. — Никоя от свързаните с това инстанции не намери поводи за критика. Току-що представихме подробен доклад за напредъка на работата до момента пред Бюрото по икономическо планиране и национални ресурси и господин Уесли Мауч изрази своето задоволство. Дадохме най-доброто от себе си в този проект. Не сме чули никой друг да го описва като каша. С оглед на трудностите на терена, щетите от пожара и факта, че изминаха само шест месеца от…

— За какво говорите? — попита доктор Стедлър.

— Проектът за възстановяване на „Уайът“ Не ме ли питате за това?

— Не — каза доктор Стедлър, — не, аз… Момент. Нека го кажем направо. Като че ли си спомням, че този институт се ангажира в проект за възстановяване. Какво възстановявате по-точно?

— Петрол — каза доктор Ферис. — Петролните полета на Уайът.

— Това беше някакъв пожар, нали? В Колорадо? Беше… момент… беше онзи човек, който запали собствените си петролни кладенци.

— Склонен съм да мисля, че това е слух, създаден от масовата истерия — сухо каза доктор Ферис. — Слух с нежелателни, непатриотични намеци. Не бих се доверявал твърде много на тия вестникарски истории. Лично аз вярвам, че това е инцидент и че Елис Уайът е загинал в пожара.

— Добре де, кой притежава сега тези полета?

— В момента никой. Тъй като няма завещание или наследници, правителството се зае да ги управлява за удовлетворяване на обществените нужди, за срок от седем години. Ако Елис Уайът не се върне в това време, ще бъде смятан официално за мъртъв.

— А защо са дошли при вас — тоест при нас — за такава странна задача, каквато е изпомпването на нефт?

— Защото това е проблем с голяма технологична сложност, изискващ услугите на най-добрия научен талант. Виждате ли, става въпрос да се реконструира специалният метод за извличане на петрол, който Уайът е използвал. Оборудването му е още там, макар и в ужасно състояние — някои от процесите му са познати, но не е останала пълна документация за цялата операция или поне за основния й принцип. Точно това трябва да преоткрием.

— И как върви?

— Напредъкът е изключително удовлетворителен. Току-що ни предоставиха ново и по-голямо финансиране. Господин Уесли Мауч е доволен от нашата работа. Както и господин Балч от Комисията по извънредното положение, господин Андерсън от Жизнените доставки и господин Петибоун от Защита на потребителите. Не виждам какво повече се очаква от нас. Проектът е напълно успешен.

— Произведохте ли петрол?

— Не, но успяхме да изкараме течност от един от кладенците в обем от шест и половина галона. Това, разбира се, има по-скоро експериментално значение, но трябва да вземете предвид факта, че трябваше да прекараме три пълни месеца само в потушаването на пожара, който в момента е напълно — почти напълно — угасен. Имахме много по-сериозни проблеми от Уайът, защото той е започнал от нищо, докато ние трябваше да се справим с обезобразените останки след този акт на злобен, антисоциален саботаж, който… Искам да кажа, това е труден проблем, но няма съмнение, че ще успеем да го решим.

— Всъщност ви питах за недостига на петрол тук, в института. Температурата, която се поддържаше в тази сграда цяла зима, беше възмутителна. Казаха ми, че трябва да се пести петрол. Несъмнено трябваше да се погрижите това място да бъде задоволително снабдено с такива неща като гориво и да го направите по-ефикасно.

— О, това ли имахте предвид, доктор Стедлър! Толкова съжалявам! — думите бяха придружени с ведра усмивка на облекчение на лицето на доктор Ферис и той отново придоби грижлив маниер. — Искате да кажете, че температурата е била толкова ниска, че да ви причини дискомфорт?

— Искам да кажа, че едва не умрях от студ.

— Но това е непростимо! Защо не са ми казали? Моля приемете личното ми извинение, доктор Стедлър, уверявам ви, че никога повече няма да ви бъде причинявано подобно неудобство. Единственото извинение, което мога да дам за отдела по поддръжката, е, че недостигът на гориво не се дължи на тяхната немара, а — о, разбирам напълно, че едва ли искате да знаете и че такива неща не бива да ангажират безценното ви внимание; но, видите ли, недостигът на гориво миналата зима беше криза, която засегна цялата нация.

— Защо? За Бога, не ми казвайте, че тези нефтени полета на Уайът са били единственият източник на петрол в страната!

— Не, не, но внезапното изчезване на основен доставчик предизвика безпорядък на целия нефтен пазар. Така че правителството трябваше да поеме контрола и да наложи петролни квоти на страната, за да защити основните предприятия. Получих необичайно висока дажба за института, и то единствено чрез специалното благоволение на някои много специални връзки, но се чувствам отвратително виновен, ако не е било достатъчно. Уверявам ви, че няма да се повтори. Извънредното положение е само временно. Следващата зима ще върнем кладенците на Уайът в производството и условията ще се нормализират. Освен това, що се отнася до института, взех мерки пещите да преминат на въглища и това щеше да стане следващия месец, но леярната „Стоктън“ в Колорадо затвори внезапно, без предупреждение. Те правеха части за нашите пещи, но Андрю Стоктън се пенсионира неочаквано и сега трябва да чакаме племенникът му да отвори отново завода.

— Разбирам. Е, вярвам, че ще се погрижите за това наред с всичките си други ангажименти — доктор Стедлър сви рамене с раздразнение. — Защото е смешно — при всички тези технологични проекти, които една научна институция трябва да изпълнява за правителството.

— Но, доктор Стедлър…

— Знам, знам, не може да се избегне. Между другото, какво е Проектът X?

Очите на доктор Ферис се приковаха в него — странен, ясен, буден поглед, който изглеждаше поразен, но не и уплашен. — Откъде сте чули за Проекта X, доктор Стедлър?

— Чух няколко момчета да говорят за него с мистериозния вид на любители-детективи. Казаха ми, че е нещо много секретно.

— Точно така, доктор Стедлър. Това е изключително секретен изследователски проект, който правителството ни довери. И е от изключителна важност вестниците да не чуят и дума за него.

— Откъде е този хикс?

— Ксилофон. Проект „Ксилофон“. Това е кодово име, разбира се. Отнася се до звук. Но съм сигурен, че няма да ви заинтригува. Това е чисто технологично начинание.

— Да, спестете ми историята. Нямам време за технологичните ви начинания.

— Мога ли да ви изтъкна, че би било разумно да се въздържаме да споменаваме думите „Проект X“ пред когото и да е, доктор Стедлър?

— Да, добре, добре. Трябва да кажа, че не ми харесват подобни дискусии.

— Но разбира се! А аз не бих си простил, ако допусна вашето време да бъде отнето с подобни грижи. Бъдете сигурен, че можете спокойно да го оставите на мен — той се накани да става.

— И така, ако това е била причината да искате да ме видите, уверявам ви, че…

— Не — бавно каза доктор Стедлър. — Не това е причината да искам да ви видя.

Доктор Ферис не започна да задава въпроси, не предложи услугите си — седеше и чакаше.

Доктор Стедлър се протегна и бутна книгата от ъгъла към средата на бюрото си с надменно перване на ръката.

— Бихте ли ми казали какъв е този цинизъм?

Доктор Ферис не погледна книгата, а задържа погледа си върху Стедлър неприятно дълго, сетне се облегна назад и каза със странна усмивка:

— За мен е чест, че сте направили такова изключение заради мен и сте чели една популярна книга. Това произведение се продаде в двайсет хиляди бройки за две седмици.

— Прочетох го.

— И?

— Очаквам обяснение.

— Текстът ви се стори объркващ?

Доктор Стедлър го погледна удивено.

— Разбирате ли каква тема сте избрали да третирате и по какъв начин? Дори само стилът — това булевардно отношение по тема от такова естество!

— Значи мислите, че съдържанието заслужава по-достойна форма на представяне? — гласът му беше толкова невинно гладък, че доктор Стедлър не можа да разбере дали му се подиграва.

— Осъзнавате ли какво проповядвате в тази книга?

— Тъй като очевидно не я одобрявате, доктор Стедлър, бих предпочел да ви оставя да мислите, че съм я написал с невинност.

Ето това е, помисли си доктор Стедлър, това е необяснимият елемент в поведението на Ферис: той беше предположил, че да засвидетелства неодобрението си щеше да е достатъчно, но Ферис изглежда оставаше недокоснат от него.

— Ако някой дебел простак намери сили да се изрази на хартия — каза доктор Стедлър, — ако можеше да даде глас на същността си — вечен дивак, изливащ омразата си към разума, — точно такава книга бих очаквал да напише. Но да я видя от перото на учен, от името на този институт!

— Но, доктор Стедлър, тази книга не е предназначена за учени. Написах я за пияния простак.

— Какво искате да кажете?

— За широката публика.

— Но, за Бога! Дори и най-големият идиот ще види очевидните противоречия във всяко едно от твърденията ви.

— Да го кажем така, доктор Стедлър: човекът, който не види това, заслужава да повярва на всичките ми твърдения.

— Но вие сте придали престижа на науката на този неописуем боклук! Нормално е за дискредитиран и посредствен човек като Саймън Причът да се лигави за някакъв замаян мистицизъм, така или иначе никой не го слуша. Но вие сте ги накарали да мислят, че това е наука. Наука! Взели сте достиженията на разума, за да го разрушите. С какво право сте използвали моята работа, за да направите своеволен, нелеп скок в друга област, да извличате неприложими метафори и да правите чудовищни обобщения от нещо, което е просто математически проблем? С какво право сте направили така, че да звучи сякаш аз — аз! — съм дал одобрение за тази книга?

Доктор Ферис не правеше нищо, просто гледаше спокойно Стедлър, но спокойствието му придаваше почти покровителствен вид.

— Видите ли, доктор Стедлър, вие говорите така, сякаш книгата е насочена към мислеща аудитория. Ако беше така, трябваше да се грижим за неща като точност, обоснованост, логика и научен престиж. Но не е. Тя е насочена към публиката. А именно вие винаги сте вярвали, че публиката не мисли — той млъкна за момент, но доктор Стедлър не каза нищо. — Тази книга може и да няма никаква философска стойност, но има огромна психологическа стойност.

— И каква е тя?

— Вижте, доктор Стедлър, хората не искат да мислят. И колкото повече закъсват, толкова по-малко искат да мислят. Инстинктивно те чувстват, че трябва да го правят и това ги кара да се чувстват виновни. Така че ще благославят и следват всеки, който им даде оправдание да не мислят. Всеки, който превърне в добродетел — високо интелектуална добродетел — онова, което те знаят, е техен грях, слабост и вина.

— И вие препоръчвате да посредничим на тая низост?

— Това е пътят към популярността.

— Защо ви е популярност?

Погледът на доктор Ферис спря нехайно върху лицето на доктор Стедлър, сякаш напълно случайно.

— Ние сме обществена институция — отговори той равно, — издържана от обществени фондове.

— Значи казвате на хората, че науката е безполезна измама, която трябва да бъде забранена?

— Това е заключение, което може да се изведе по законите на логиката от моята книга. Но не това е заключението, което ще си извадят.

— Ами позорът за института в очите на интелигентните хора, където и да са останали такива?

— Защо трябва да ни е грижа за тях?

Доктор Стедлър не би счел такова изречение за мислимо, ако беше произнесено с омраза, завист или злоба, но отсъствието на каквато и да е подобна емоция, нехайството на гласа, предполагащо сподавена насмешка, го порази — сякаш за момент беше зърнал някаква област, която не може да бъде смятана за част от реалността — онова, което плъзна към стомаха му, беше леден ужас.

— Наблюдавахте ли реакциите за книгата ми, доктор Стедлър? Беше приета със забележителна благосклонност.

— Да — и тъкмо това не мога да повярвам.

Той трябваше да говори, да говори, сякаш това е цивилизована дискусия — не можеше да си позволи да си признае какво беше почувствал за миг.

— Не съм в състояние да разбера вниманието, което получихте във всички реномирани академични списания и как могат да си позволят да обсъждат книгата ви сериозно. Ако Хю Акстън беше тук, нито едно академично издание не би дръзнало да я третира като творба, което може да попадне в сферата на философията.

— Но него го няма.

Доктор Стедлър почувства, че има някакви думи, които сега го предизвикват да произнесе и му се искаше да приключи този разговор, преди да открие какви са.

— От друга страна — каза доктор Ферис, — рекламите за моята книга — сигурен съм, че не забелязвате неща като реклами — цитират едно хвалебствено писмо, което получих от господин Уесли Мауч.

— Кой, по дяволите, е господин Уесли Мауч?

Доктор Ферис се усмихна.

— След година дори и вие няма да задавате този въпрос, доктор Стедлър. Да го кажем така — господин Мауч е човекът, който разпределя горивото понастоящем.

— Тогава ви препоръчам да се придържате към работата си. Занимавайте се с господин Мауч и му оставете пещите, но идеите оставете на мен.

— Ще бъде любопитно да се опитате да формулирате границата — каза доктор Ферис, както се прави нехайна академична забележка. — Но ако говорим за книгата ми, ами тогава говорим за сферата на пиара — той се обърна и посочи загрижено към математическите формули, надраскани на дъската. — Доктор Стедлър, ще бъде катастрофално, ако позволите сферата на пиара да ви отвлече от работата, която вие единствен в света сте в състояние да свършите.

Това беше казано с угодническа почит и доктор Стедлър не можеше да каже защо чу в изречението „Стой си при дъската!“ Той почувства хапливо раздразнение и го обърна към себе си мислейки ядосано, че трябва да спре с тези подозрения.

— Пиар? — презрително каза той. — Не виждам никаква практическа цел в книгата ви. Не виждам какво е планирано да постигне.

— Нима? — очите на доктор Ферис проблеснаха за миг, безочливата искрица беше твърде кратка, за да може да бъде идентифицирана със сигурност.

— Не мога да си позволя да смятам определени неща за възможни в едно цивилизовано общество — строго каза доктор Стедлър.

— Това е възхитително точно — весело каза доктор Ферис. — Не можете да си позволите.

Доктор Ферис се изправи и пръв посочи, че разговорът е приключил.

— Моля да ми се обаждате всеки път, когато нещо в този институт ви причини неудобство, доктор Стедлър — каза той. — За мен е привилегия да бъда винаги на вашите услуги.

Съзнавайки, че трябва да утвърди авторитета си и да потуши срамната мисъл за подмяната, която избираше, доктор Стедлър каза надменно, със саркастичен и суров тон:

— Следващия път, когато ви извикам, по-добре направете нещо с тази ваша кола.

— Да, доктор Стедлър. Ще се постарая никога вече да не закъснявам и ви моля да ми простите.

Доктор Ферис отговори така, сякаш следваше заучен сценарий, сякаш беше доволен, че доктор Стедлър най-после е научил съвременния начин за общуване.

— Колата ми ми причинява доста неприятности, разпада се, поръчах нова преди известно време, най-добрата на пазара — кабриолет на „Хамънд“, но Лорънс Хамънд напусна бизнеса миналата седмица, без причина или предупреждение, така че съм притиснат. Тези копелета като че ли изчезват някъде. Нещо трябва да се направи по въпроса.

Когато Ферис си тръгна, доктор Стедлър седна зад бюрото си със свити рамене, чувствайки единствено отчаяното си желание да не го вижда никой. В мъглата на някаква болка, която не можеше да определи, съществуваше и отчаяното чувство, че никой — никой от хората, които ценеше — не би искал никога да го види отново.

Той знаеше кои са думите, които не беше произнесъл. Не беше казал, че ще изобличи книгата публично и ще я отхвърли от името на института. Не беше го казал, защото се боеше да открие, че заплахата няма да развълнува Ферис, че Ферис е в безопасност, че думата на доктор Стедлър вече няма сила. И докато си казваше, че по-късно ще обмисли въпроса за публичен протест, знаеше, че няма да го направи. Вдигна книгата и я пусна в кошчето за боклук.

Едно лице изплува в съзнанието му, внезапно и ясно, сякаш виждаше чистотата на всяка негова линия, младо лице, което не си беше позволявал да си спомня от години. Мислеше си: не, той не е прочел тази книга, няма да иска да я види, той е мъртъв, трябва да е умрял отдавна… Острата болка, която усети, беше от шока — откри, че това е човекът, когото копнее да види повече от всичко на света — и в същото време той трябва да се надява този човек да е мъртъв.

Не знаеше защо — когато телефонът звънна и секретарката му каза, че госпожица Дагни Тагарт го търси — сграбчи слушалката с нетърпение и забеляза, че ръката му трепери. Тя никога нямаше да поиска да го види отново, си беше мислил повече от година. Той чу нейния ясен, хладен глас да го моли за среща.

— Да, госпожице Тагарт, разбира се, наистина… Понеделник сутрин? Да… вижте, госпожице Тагарт, имам ангажимент в Ню Йорк днес, мога да се отбия в кабинета ви днес следобед, ако искате… Не, не, никакъв проблем, за мен ще бъде удоволствие… Този следобед, госпожице Тагарт, към два… Тоест към четири.

Нямаше ангажимент в Ню Йорк. Не си даде време да осъзнае какво го накара да го направи. Усмихваше се с нетърпение, наблюдавайки едно парче слънчева светлина на един далечен хълм.

* * *

Дагни задраска с една черна черта влак №93 в разписанието и почувства за момент мрачно удовлетворение при мисълта, че го е направила спокойно. Това беше действие, което й се беше наложило да извършва многократно през последните шест месеца. В началото беше трудно, сега ставаше по-лесно.

Ще дойде денят, си помисли, когато щеше да е в състояние да задрасква без усилие. Влак №93 пътуваше по товарна линия, доставяйки стоки до Хамъндсвил, Колорадо.

Знаеше следващите стъпки: първо щеше да настъпи смъртта на специалните товарни влакове, после — намаляването на броя на товарните вагони за Хамъндсвил, закачени като бедни роднини в края на товарните влакове за други градове, след това — постепенното съкращаване до минимум на спирките в Хамъндсвил за пътническите влакове, а сетне — денят, когато щеше да задраска Хамъндсвил, Колорадо, от картата. Така се развиха нещата с железопътния възел „Уайът“ и с град Стоктън.

Знаеше — веднага щом се разчу, че Лорънс Хамънд се пенсионира, — че е безполезно да чака, да се надява и да се чуди дали братовчед му, адвокатът му или комитет от местни граждани ще отворят отново фабриката. Знаеше, че е време да съкращава разписанието.

Беше продължил по-малко от шест месеца, след като Елис Уайът се оттегли, този период, който един журналист беше нарекъл ликуващо „празник за малкия човек“. Всеки нефтопреработвател, който имаше три кладенеца и мрънкаше, че Елис Уайът не му е оставил шанс за препитание, се втурна да запълни дупката, която Уайът беше оставил. Образуваха лиги, кооперативи, сдружения — сливаха ресурсите и марките си. „Слънце на улицата на малкия човек“, беше казал журналистът. Слънцето им бяха пламъците, които се извиваха между кулите на Уайът Ойл. На фона на техния отблясък онези направиха състоянията, за които бяха мечтали — състояния, които не изискваха нито компетентност, нито усилие. След това най-големите им клиенти, като топлоцентралите например, които направо пиеха горивото и които не искаха да взимат под внимание човешкия фактор, започнаха да преминават на въглища; а по-малките клиенти, които бяха по-толерантни, започнаха да напускат бизнеса; момчетата във Вашингтон наложиха квоти върху петрола и извънреден данък върху производителите, за да подпомагат безработните петролни работници. Тогава няколко от големите петролни компании затвориха, сетне огрените от слънце малки хора откриха, че една сонда, която е струвала сто долара, сега струва петстотин, тъй като няма пазар за петролно оборудване, а доставчиците трябва да печелят от една сонда онова, което преди са печелили от пет, или да загинат. После започнаха да затварят тръбопроводите, тъй като никой не можеше да плаща за поддръжката им, след това на железниците беше разрешено да повишат цените, тъй като имаше малко петрол за превозване, а цената на влаковете с цистерни беше довела до затварянето на две малки влакови линии… И когато слънцето залезе, те видяха, че разходите по поддръжката, които някога им бяха позволявали да съществуват на техните шестдесетакрови полета, са били възможни единствено благодарение на хълмовете на Уайът, които се простираха на мили площ, и че са изчезнали заедно с тях — в същите облаци дим. Едва когато състоянията им изчезнаха, а помпите им спряха, малките хора разбраха, че нито един бизнес в страната не може да си позволи да купува петрол на цената, на която сега щяха да го произвеждат. След това момчетата във Вашингтон отпуснаха субсидии на петролния бизнес, но не всички собственици на кладенци имаха приятели във Вашингтон, и така последва една ситуация, която никой не се погрижи да я проучи отблизо или да я обсъжда.

Андрю Стоктън беше в положение, на което повечето бизнесмени завиждаха. Когато всички стремглаво минаха на въглища, това му падна от небето като златна възможност: заводът му работеше денонощно в състезание със зимните виелици, бълвайки части за печки и пещи на въглища. Нямаше много леярни, на които да се разчита, и той беше станал един от основните стълбове, на който се крепяха мазетата и кухните на страната. Стълбът рухна без предупреждение. Андрю Стоктън извести, че се оттегля, затвори фабриката си и изчезна. Не каза нито дума за това какво иска да бъде направено с фабриката и дали роднините му имат право да я отворят.

По пътищата на страната все още имаше коли, но те се движеха като пътници в пустиня, които отминават предупредителните скелети на коне, побелели от слънцето — те минаваха покрай скелетите на коли, които бяха рухнали при изпълнение на дълга си и бяха изоставени по канавките покрай пътищата. Хората не купуваха вече коли и фабриките за автомобили затваряха. Но все още имаше хора, които можеха да си набавят бензин, с помощта на някакви приятелства, които никой не си даваше труд да коментира. Тези хора си купуваха коли на произволна цена. Планините на Колорадо бяха наводнени от светлината, която струеше от огромните прозорци на фабриката, където поточните линии на Лорънс Хамънд изсипваха камиони и коли към страничните коловози на „Тагарт Трансконтинентал“. Слухът, че Лорънс Хамънд се е пенсионирал дойде тогава, когато най-малко го очакваха — сбит и внезапен, като удар на камбана сред тежка тишина. Комитет от местни граждани сега разпространяваше апели по радиото, умолявайки Лорънс Хамънд, където и да е, да им даде разрешение да отворят отново фабриката. Нямаше отговор.

Тя беше изкрещяла, когато Елис Уайът си тръгна, беше въздъхнала, когато Андрю Стоктън се оттегли, а когато чу, че Лорънс Хамънд е напуснал, само попита: „Кой е следващият?“

— Не, госпожице Тагарт, не мога да го обясня — беше й казала сестрата на Андрю Стоктън при последното й пътуване до Колорадо преди два месеца. — Не ми каза и дума и дори не знам дали е жив или мъртъв, също като с Елис Уайът. Не, нищо специално не е ставало в деня, преди да напусне. Спомням си само, че през тази последна вечер дойде да го види някакъв човек. Непознат, никога не съм го виждала преди. Говориха до късно през нощта, когато отидох да си легна, лампата в кабинета на Андрю още светеше.

Хората в градовете на Колорадо бяха смълчани. Дагни беше видяла начина, по който ходеха по улиците, покрай малките дрогерии, железарии и бакалии: сякаш се надяваха, че самото движение около работата им ще им спести необходимостта да погледнат в бъдещето. И тя беше минала по тези улици, опитвайки се да не вдига глава, да не вижда терасите от покрити със сажда скали и изкривена стомана, които някога бяха нефтените полета на Уайът. Можеха да се видят в много от градовете — когато беше вдигнала поглед напред, ги беше видяла в далечината.

Един кладенец на гребена на хълма още гореше. Никой не беше в състояние да го угаси. Тя го беше видяла от улицата — изригващ пламък, конвулсивно гърчещ се на фона на небето, сякаш опитвайки се да се освободи. Беше го видяла през нощта, на разстояние от сто потънали в непрогледен мрак мили, от прозореца на един влак: малък, буен пламък, който се люлееше на вятъра.

Хората го наричаха Факела на Уайът.

Най-дългият влак по линията „Джон Голт“ имаше четирийсет вагона, най-бързият се движеше с петдесет мили в час. Трябваше да щадят локомотивите — бяха машини на въглища, отдавна навършили пенсионна възраст. Джим получи горивото за дизелите, които теглеха „Комет“ и няколко от трансконтиненталните товарни влакове. Единственият източник на гориво, на който тя можеше да разчита и с когото можеше да работи, беше Кен Данагър от „Въглища Данагър“ в Пенсилвания.

Празни влакове трополяха из четирите щата, които бяха вързани като съседни за шията на Колорадо. Те караха по някой и друг товар от овце, малко зърно, купчина пъпеши и по някой фермер с наконтеното си семейство, който имаше приятели във Вашингтон. Джим беше получил субсидии от Вашингтон за всеки действащ влак, но не като за създаващо печалба транспортно средство, а като служещо на „общественото равноправие“.

Отнемаше й всичката енергия да продължава да поддържа в движение влаковете по секциите, където все още имаше нужда от тях, в районите, които все още произвеждаха. Но според отчетите на „Тагарт Трансконтинентал“ субсидиите на Джим за празни влакове носеха по-големи приходи от печалбата, която носеше най-добрият товарен влак в най-работещото индустриално направление.

Джим се хвалеше, че това са най-успешните шест месеца в историята на „Тагарт“ Като печалба по лъскавите страници на доклада му пред акционерите бяха отбелязани и парите, които не беше спечелил — субсидиите за празните влакове, и парите, които бяха чужди — които трябваше да бъдат похарчени за обратното изкупуване на облигациите на „Тагарт“, но Уесли Мауч разреши да не се плащат. Той се хвалеше с по-големия обем товари, пренасян от влаковете на „Тагарт“ в Аризона, където Дан Конъуей беше затворил окончателно „Финикс-Дюранго“ и се беше оттеглил, и в Минесота, където Пол Ларкин изпращаше желязна руда с влакове, а последните кораби за руда по Великите езера бяха изчезнали.

— Винаги си смятала правенето на пари за толкова важна добродетел — беше й казал Джим със странна полуусмивка. — Е, струва ми се, че съм по-добър в това от теб.

Никой не се опита да схване ясно въпроса за замразените облигации — може би защото всички го разбираха твърде добре. Първоначално имаше признаци на паника сред държателите на облигации и на опасно възмущение в обществото. После Уесли Мауч издаде друга директива, според която облигациите на хората можеха да се „размразят“ при заявяване на „жизнена нужда“: правителството щеше да ги изкупи, ако намереше задоволително доказателство на нужда от това. Имаше три въпроса, които никой не задаваше и на които никой не отговаряше: „Какво е доказателство?“ „Какво е нужда?“ „Жизнена за кого?“

След това стана проява на лош вкус да се обсъжда защо един получава разрешение да се размразят облигациите му, а друг — отказ. Хората се обръщаха с присвити устни, ако някой попиташе „защо?“ Предполагаше се, че трябва да се описва, не да се обяснява, да се изброяват факти, а не да се оценяват: господин Смит е бил размразен, господин Джоунс — не, това беше всичко. И когато господин Джоунс се самоубиваше, хората казваха: „Ами не знам, ако наистина имаше нужда от парите си, правителството щеше да му ги даде, но някои хора просто са алчни“.

Не биваше да се говори за хората, които, след като са получили отказ, продаваха облигациите си на една трета от стойността им на други, чиито нужди чудодейно караха трийсет и петте замразени цента да се размразят до цял долар, или за новата професия, практикувана от умни млади момчета, току-що завършили колежа, които се наричаха „размразители“ и предлагаха услугите си „за да ви помогнат да напишете молбата си с подходяща съвременна терминология“. Момчетата имаха приятели във Вашингтон. Докато гледаше коловоза на Тагарт от перона на някоя провинциална гара, тя се хващаше, че не усеща блестящата гордост, която чувстваше някога, а мъглив и гузен срам, сякаш някаква гадна ръжда беше хванала метала, и дори по-лошо: сякаш ръждата имаше оттенък на кръв. Но тогава, сред множеството на терминала, тя поглеждаше статуята на Нат Тагарт и си мислеше: това са твоите релси, ти си ги направил, ти си се борил за тях, не са те спрели страха или отвращението — няма да ги предам на тези момченца, аз съм единствената, която е останала да ги пази.

Не се отказа да търси човека, който беше открил двигателя. Това беше единствената част от работата й, която й даваше сили да понесе останалото. Това беше единствената обозрима цел, която даваше смисъл на усилията й. Имаше моменти, когато се чудеше защо иска да възстанови този двигател. За какво? — сякаш я питаше някакъв глас. Защото съм още жива, отговаряше тя. Но търсенето й оставаше напразно. Двамата й инженери не бяха намерили нищо в Уисконсин. Тя ги беше изпратила да преровят областта за хора, които бяха работили в „Двайсети век“, за да научат името на изобретателя. Не бяха научили нищо. Беше ги изпратила да търсят из папките на Патентното бюро — никога не беше регистриран патент за двигателя.

Единствената следа след нейното лично издирване беше фасът от цигарата с доларовия знак. Тя го беше забравила, докато една вечер наскоро го намери в едно чекмедже на бюрото си и го даде на приятеля си на будката за цигари в залата. Старецът беше много учуден, докато разглеждаше угарката, държейки я внимателно между два пръста, никога не беше чувал за подобна марка и се чудеше как може да я е пропуснал.

— От добро качество ли беше, госпожице Тагарт?

— Най-добрата, която някога съм пушила.

Той беше поклатил глава озадачено. Беше обещал да открие къде се произвеждат тези цигари и да й достави един стек.

Тя се беше опитала да намери учен, способен да се впусне в реконструкция на двигателя. Беше разпитвала хора, препоръчани й като най-добрите в областта си. Първият от тях, след като беше проучил останките от двигателя и ръкописа, беше заявил с тон на строеви сержант, че това нещо не би могло да работи, никога не е работило и той може да докаже, че подобен двигател никога не може да бъде накаран да заработи. Вторият беше казал провлачено с такъв тон, сякаш плащаше досаден данък, че не знае дали може да се направи и не го интересува да провери. Третият беше казал с войнствено нахален глас, че ще поеме работата, но при десетгодишен договор за двайсет и пет хиляди долара на година.

— В крайна сметка, госпожице Тагарт, ако очаквате огромни печалби от този двигател, трябва да платите за риска да си загубя времето.

Четвъртият, който беше и най-младият, я беше погледнал мълчаливо за миг и чертите на лицето му се бяха изменили от смущение към намек за неуважение.

— Знаете ли, госпожице Тагарт, не мисля, че такъв двигател изобщо би трябвало да се прави, дори и ако някой е научил как да го направи. Той би превъзхождал толкова много всичко, което имаме, че няма да е честно спрямо по-неспособните учени, защото няма да остави поле за техните достижения и способности. Не мисля, че силните трябва да имат правото да нараняват самолюбието на слабите.

Тя го беше изгонила от кабинета си и беше седяла, изпълнена с недоумяващ ужас от факта, че най-порочното нещо, което някога беше чувала, беше изречено с тона на моралната правдивост.

Решението да говори с доктор Робърт Стедлър беше последният й изход. Тя се беше насилила да му се обади, въпреки съпротивата на някакво неподвижно място вътре в нея, което усещаше като натисната до край спирачка. Беше спорила със себе си. Беше мислила: имам си работа с хора като Джим и Орън Бойл, неговата вина е по-малка от тяхната, защо да не мога да говоря с него?

Не беше намерила отговор, само упоритото си чувство на съпротивление, само усещането, че от всички хора на света доктор Робърт Стедлър е последният, на когото трябва да се обади.

Докато седеше зад бюрото си над разписанието по линията „Джон Голт“, очаквайки доктор Стедлър да дойде, тя се чудеше защо нито един първокласен талант не се беше издигнал в науката години наред. Не беше в състояние да търси отговора. Гледаше чертата, некролог на влак №93, на разписанието пред себе си.

Влакът има два от великите атрибути на живота, мислеше си тя, движение и цел — някога това беше живо единство, а сега е само набор от мъртви вагони и локомотиви. Не си давай време да чувстваш, мислеше си тя, разфасовай трупа колкото се може по-бързо, локомотивите са нужни по цялата система, Кен Данагър от Пенсилвания има нужда от влакове, още влакове, само ако…

— Доктор Робърт Стедлър — чу се от интеркома на бюрото й.

Той влезе, усмихвайки се, усмивката сякаш подчертаваше думите му:

— Госпожице Тагарт, ще повярвате ли колко безпомощно щастлив съм да ви видя отново?

Тя не се засмя и бе внушително вежлива, когато отговори:

— Беше много любезно от ваша страна да дойдете тук.

Тя се поклони, стройното й тяло остана изпънато; бавно, официално наклони главата си.

— Ами ако ви призная, че имах нужда само от някакво приемливо оправдание, за да дойда? Би ли ви учудило?

— Не бих се опитала да злоупотребя с вежливостта ви — тя не се усмихваше. — Моля, седнете, доктор Стедлър.

Той се огледа с блеснал поглед.

— Никога не съм виждал кабинета на директор на железопътна компания. Не знаех, че ще бъде толкова… толкова официално място. Това присъщо ли е на работата ви?

— Въпросът, по който исках да се посъветвам с вас, е много отдалечен от областта на вашите интереси, доктор Стедлър. Може да намерите за странно, че търся именно вас. Позволете ми да обясня причините си.

— Фактът, че сте избрали да се обърнете към мен, е напълно достатъчна причина. Ако мога да съм ви от някаква полза, каквато и да е — не знам какво би могло да ми достави по-голямо удоволствие в този момент.

Усмивката му беше привлекателна, усмивка на светски човек, който я използва не за да прикрива думите си, а за да подчертае дързостта да изрази искрена емоция.

— Моят проблем е въпрос на технология — каза тя с ясния, безизразен тон на млад механик, който обсъжда трудна задача. — Напълно осъзнавам презрението ви към този клон от науката. Не очаквам да разрешите проблема ми — той не е нещо, което правите или което ви интересува. Бих желала само да ви го представя и след това ще ви задам само два въпроса. Трябваше да се обърна към вас, тъй като става въпрос за нечий ум, много велик ум — тя говореше безпристрастно, сякаш произнасяше точна присъда, — а вие сте единственият велик ум, останал в тази област.

Тя не можеше да каже защо думите й го нараниха така. Видя неподвижното му лице, внезапната задълбоченост в очите му, странна задълбоченост, която издаваше нетърпение и почти молба, сетне чу гласа му — сериозен, сякаш изпод натиска на някаква емоция, която го караше да звучи просто и смирено:

— Какъв е проблемът ви, госпожице Тагарт?

Тя му каза за двигателя и за мястото, на което го е намерила; каза му, че се е оказало невъзможно да научи името на изобретателя; не спомена подробности за търсенето си. Подаде му снимки на мотора и остатъка от ръкописа.

Наблюдаваше го, докато чете. Видя професионална увереност в бързо минаващият, сканиращ поглед в началото, после паузата, после нарастващо съсредоточаване, а накрая — едно движение на устните, което би било подсвирване или въздишка, ако го беше издал някой друг. Видя го как спря за дълго време, как гледаше встрани, сякаш умът му препускаше в безбройни, неочаквани посоки, опитвайки се да следва всичките, видя го да прелиства страниците, после да спира, после да се насилва да продължи да чете, сякаш беше разкъсван между нетърпението си да продължи и нетърпението да сграбчи всички възможности, разкриващи се пред погледа му. Видя мълчаливото му вълнение, знаеше, че е забравил кабинета й, съществуването й — всичко друго, освен гледката на достижението, и й се прииска да можеше да хареса доктор Робърт Стедлър — като почит към способността му на такава реакция.

Бяха мълчали повече от час, когато той свърши и погледна нагоре към нея.

— Но това е невероятно! — каза той с радостен и изненадан тон, сякаш й съобщаваше новини, които не е очаквала. Искаше й се да може да се усмихне в отговор и да му подари съучастието на споделената радост, но просто кимна и каза студено:

— Да.

— Но, госпожице Тагарт, това е изумително!

— Да.

— Казахте, че е въпрос на технология? Това е много повече, много, много повече. Страниците, на които пише за конвертора си — там можете да видите от какви предпоставки изхожда. Достигнал е до някакво ново схващане за енергия. Изоставил е всичките ни стандартни предположения, съгласно които двигателят му би бил невъзможен. Формулирал е нови, собствени предпоставки, и е разкрил тайната на преобразуването на статичната енергия в кинетична. Знаете ли какво означава това? Разбирате ли какъв подвиг на чистата, абстрактна наука е трябвало да извърши, преди да направи двигателя си?

— Кой? — тихо попита тя.

— Моля?

— Това беше първият от двата въпроса, които исках да ви задам, доктор Стедлър: можете ли да се сетите за някакъв млад учен, който може да сте познавали преди десет години, учен, който да е бил способен да направи това?

Той направи пауза, учуден — не беше имал време да мисли върху този въпрос.

— Не — бавно каза той, мръщейки се — не, не мога да се сетя за никого. И това е странно… защото подобни способности не могат да минат незабелязани където и да е… все някой трябваше да обърне вниманието ми върху него… винаги ми изпращаха обещаващи млади физици… Нали казахте, че сте намерили това в научна лаборатория в обикновена търговска фабрика за двигатели?

— Да.

— Това е странно. Какво ли е правел на такова място?

— Проектирал е двигател.

— Точно това имам предвид. Човек с гениалността на велик учен, решил да е просто изобретател? Намирам го за скандално. Искал е да построи двигател и безшумно е предизвикал революция в науката за енергията, просто като средство за постигане на целта, без да си даде труда да публикува откритията си, а е пристъпил направо към изработването на двигателя си. Защо е решил да хаби интелекта си за практически приложения?

— Може би защото му е харесвало да живее на тази земя — неволно каза тя.

— Моля?

— Не, аз… съжалявам, доктор Стедлър. Не исках да обсъждам… странични теми.

Той гледаше встрани, следвайки собственото си течение на мисълта.

— Защо не е дошъл при мен? Защо не е бил в някоя голяма научна институция, където му е било мястото? Ако е имал ума да постигне това, със сигурност е имал ума да разбере и важността на онова, което е направил. Защо не е публикувал статия за дефиницията си за енергия? Мога да видя общата насока, но, по дяволите, най-важните страници липсват, обосновката не е тук! Със сигурност някой около него трябва да е знаел достатъчно, за да представи работата му пред целия научен свят. Защо не са го направили? Как са могли да изоставят, просто да изоставят нещо такова?

— Това са въпроси, на които не намерих отговор.

— И освен това, от чисто практическа гледна точка, защо този двигател е оставен в купчина боклук? Човек би помислил, че всеки алчен глупав индустриалец би го грабнал, за да направи състояние. Не е нужна интелигентност, за да се види търговската му стойност.

Тя се усмихна за пръв път — усмивка, загрозена от горчивината, — но не каза нищо.

— Значи се е оказало невъзможно да се открие изобретателят? — попита той.

— Абсолютно невъзможно — досега.

— Мислите ли, че е още жив?

— Имам причини да мисля, че е. Но не мога да бъда сигурна.

— Ами ако се опитам да пусна обяви за него?

— Не. Недейте.

— Но ако пусна обяви в научните издания и накарам доктор Ферис… — той спря, видя я как поглежда към него — бързо, както и той към нея; тя не казваше нищо, но издържа на погледа му. Той отмести очи и довърши изречението студено и твърдо: — И накарам доктор Ферис да каже по радиото, че аз искам да го видя, нима ще откаже да дойде?

— Да, доктор Стедлър, мисля, че ще откаже.

Той не я поглеждаше. Тя видя лекото изопване на мускулите на лицето му и в същото време нещо се разхлаби в чертите му — не можеше да каже каква светлина умираше в него, нито какво я караше да мисли така.

Той хвърли ръкописа на бюрото с нехаен, презрителен жест.

— Хората, които са достатъчно практични и продават мозъците си за пари, трябва да знаят малко повече за нещата от практична гледна точка.

Той я погледна с оттенък на предизвикателство, сякаш очакваше ядосан отговор. Но нейният отговор съдържаше нещо по-лошо от яд: лицето й остана безизразно, сякаш истинността или погрешността на неговите убеждения вече не я засягаха. Тя каза учтиво:

— Вторият въпрос, който исках да ви задам, е дали бихте били така любезен да ми кажете името на някой познат ви физик, който, по ваше мнение, би имал способностите да се опита да реконструира този двигател.

Той я погледна и се разсмя — това беше звук на болка.

— И вас ли измъчва, госпожице Тагарт? Невъзможността да намерите каквато и да е интелигентност, където и да е?

— Разпитах неколцина физици, които ми бяха горещо препоръчани, и открих, че са безнадеждни.

Той се наведе напред в очакване.

— Госпожице Тагарт — попита той, — не ме ли потърсихте, защото вярвате на почтеността на научната ми преценка?

Въпросът беше открита молба.

— Да — спокойно отговори тя, — вярвах на почтеността на научната ви преценка.

Той се облегна назад — изглеждаше сякаш някаква скрита усмивка смекчава напрежението по лицето му.

— Ще ми се да мога да ви помогна — съучастнически каза той.

— Съвсем себично бих желал да ви помогна, защото, знаете ли, това е моят най-голям проблем — да се опитам да намеря талантливи хора за собствения си персонал. Талант, глупости! Щях да съм доволен и от подобие на обещание — но за хората, които ми изпращат, не може да се каже дори, че притежават потенциала да се развият като прилични механици в някой сервиз. Не знам дали остарявам и ставам по-взискателен или човешката раса дегенерира, но когато бях млад светът не изглеждаше толкова лишен от интелигентност. Днес, ако видите хората, които трябва да интервюирам, бихте…

Той спря рязко, сякаш изведнъж си спомни нещо. Остана безмълвен, изглежда обмисляше нещо, което знаеше, но не искаше да й каже — тя се увери напълно в това, когато той рязко приключи разговора с онзи засегнат тон, който прикрива увъртане.

— Не, не познавам никого, когото бих могъл да ви препоръчам.

— Само това исках да ви попитам, доктор Стедлър — каза тя. — Благодаря, че ми отделихте от времето си.

Той остана седнал мълчаливо за миг, сякаш не можеше да се насили да си тръгне.

— Госпожице Тагарт — попита той, — бихте ли ми показали самия двигател?

Тя го погледна учудено.

— Ама разбира се… стига да искате. Но той е в едно подземно помещение, долу в тунелите на терминала.

— Нямам нищо против, стига вие да искате да ме заведете там. Няма никаква специална причина. Просто лично любопитство. Бих желал да го видя, това е всичко.

Докато стояха в подземния склад над стъклената кутия, в която бе моделът, той свали шапка с бавно, разсеяно движение — и тя не можа да разбере дали това е рутинен жест, защото се е сетил, че е в една стая с дама, или сякаш сваляше шапка пред нечий ковчег. Стояха мълчаливо, осветени от една-единствена лампа, която се отразяваше на лицата им. Колелетата на влаковете тракаха в далечината и от време на време изглеждаше, че някое неочаквано остро сътресение ще предизвика реакция в трупа в стъклената кутия.

— Толкова е прекрасно — тихо каза доктор Стедлър. — Толкова е прекрасно да видя една велика и съдбоносно нова идея, която да не е моя!

Тя го погледна, искайки да вярва, че го е разбрала правилно. Той говореше страстно и откровено, забравил за условностите, забравил дали е уместно да й даде да чуе изповедта за болката му, виждайки единствено лицето на една жена, която можеше да разбере:

— Госпожице Тагарт, знаете ли какъв е отличителният белег на второкачествения човек? Обида от достиженията на друг човек. Тия докачливи посредствени типове, които седят и треперят да не би нечия друга работа да се окаже по-велика от тяхната, те нямат и представа за самотата, която настъпва, щом стигнеш върха. Самотата да не срещаш свой равен — ум, който да уважаваш и достижение, на което да се възхитиш. Те ти се зъбят от дупките си, мислейки, че ти доставя удоволствие да ги засенчваш с дарбата си, докато ти би дал цяла година от живота си, само за да видиш проблясък на талант у някого от тях. Те завиждат на достиженията и визията им за величие е един свят, в който всички хора са по условие нисшестоящи. Не знаят, че такава мечта е безпогрешно доказателство за посредственост, защото човекът, който има постижения, никога не би могъл да понесе подобен свят. Те нямат начин да разберат какво е чувството, когато си заобиколен само от нисшестоящи. Омраза? Не, не е омраза, а отегчение — ужасно, безнадеждно, изцеждащо, парализиращо отегчение. Каква е ползата от похвалите и ласкателствата получени от хора, които не уважаваш? Някога изпитвала ли сте копнеж по някого, на когото да можете да се възхищавате? По нещо, към което да не гледате надолу, а нагоре?

— Изпитвам го цял живот — каза тя. Това беше отговор, който не можеше да му откаже.

— Знам — каза той, а в безучастната благост на гласа му имаше красота. — Знам го от първия път, когато говорих с вас. Затова дойдох — той спря за миг, но тя не отговори на призива му и той довърши със същата кротка благост — и затова исках да видя двигателя.

— Разбирам — меко каза тя, тонът на гласа й беше единственото признание, което можеше да му даде.

— Госпожице Тагарт — каза той със сведен над стъклената кутия поглед, — познавам човек, който може и да е в състояние да се заеме с реконструкцията на този двигател. Той не би работил за мен и вероятно той е човекът, когото искате.

Но когато вдигна глава — още преди да види възхитения поглед в очите й, открития поглед, който си беше изпросил, погледът на прошката — той развали мига на изкуплението, като добави със салонен сарказъм:

— Очевидно младият човек няма желание да работи за доброто на обществото или благото на науката. Каза ми, че не би приел правителствена работа. Може би е искал по-голяма заплата, която се надява да получи от частен работодател.

Той се обърна, за да не види изражението, което бавно угасна на лицето й, за да не си позволи да осъзнае значението му.

— Да — твърдо каза тя, — може той да е човекът, когото искам.

— Той е млад физик от Технологичния институт в Юта — сухо каза той. — Името му е Куентин Даниълс. Един мой приятел ми го прати преди няколко месеца. Той дойде да ме види, но не искаше да приеме работата, която му предложих. Исках го в екипа си. Той имаше мозък на учен. Не знам дали ще успее с вашия двигател, но поне има способностите, за да опита. Вярвам, че все още можете да го намерите в Технологичния институт в Юта. Не знам какво прави там сега — затвориха института преди година.

— Благодаря ви, доктор Стедлър. Ще се свържа с него.

— Ако… ако искате, ще се радвам да му помагам с теоретичната част. Самият аз ще свърша малко работа, като ще започна от указанията в онзи ръкопис. Бих желал да открия основната тайна на енергията, която е открил и неговият автор. Трябва да намерим неговия базисен принцип. Ако успеем, господин Даниълс може да довърши работата, що се отнася до двигателя.

— Ще оценя високо всяка помощ, която решите да ми окажете, доктор Стедлър.

Те вървяха мълчаливо през мъртвите тунели на терминала, по траверсите на един ръждясал коловоз, под низ от сини светлини, към далечния отблясък на пероните.

На края на тунела видяха човек, коленичил върху релсите, да удря с чук по една стрелка с бяс, издаващ несигурност. Друг човек стоеше и го гледаше нетърпеливо.

— Какво й е на тая проклетия? — попита наблюдателят.

— Не знам.

— От един час се мъчиш.

— Аха.

— Колко време ще отнеме?

— Че кой е Джон Голт?

Доктор Стедлър трепна. Вече бяха подминали мъжете, когато той каза:

— Не харесвам този израз.

— И аз — отговори тя.

— Откъде се е взел?

— Никой не знае.

Замълчаха, после той каза:

— Някога познавах един Джон Голт. Но отдавна е мъртъв.

— Кой беше той?

— Мислил съм си, че е още жив. Но съм сигурен, че трябва да е умрял. Имаше такъв ум, че ако беше жив, досега целият свят щеше да говори за него.

— Но целият свят говори за него.

Той спря.

— Да… — каза бавно, вгледан в мисълта, която никога не беше му хрумвала преди — да… Защо? — думата беше натежала от ужас.

— Кой беше той, доктор Стедлър?

— Защо говорят за него?

— Кой беше той?

Той поклати глава, потръпна и каза остро:

— Това е просто съвпадение. Името се среща често. Това е съвпадение без значение. Няма връзка с човека, когото познавах. Този човек е мъртъв.

Той не си позволи да осъзнае напълно значението на думите, които добави:

— Трябва да е мъртъв.

* * *

Заповедта, която лежеше на бюрото му, беше обозначена с „Поверително… Извънредно положение… Приоритет… Крайна необходимост, удостоверена от главния координатор… за Проекта X“ и изискваше да продаде десет хиляди тона риърдънов метал на Държавния научен институт.

Риърдън я прочете и погледна към управителя на завода, който стоеше пред него неподвижно. Управителят беше дошъл и беше оставил заповедта на бюрото му, без да каже и дума.

— Реших, че ще искате да я видите — каза той в отговор на погледа на Риърдън.

Риърдън натисна един бутон, за да повика госпожица Айвс. Подаде й заповедта и каза:

— Изпратете това обратно там, откъдето е дошло. Кажете им, че няма да продавам никакъв риърдънов метал на Държавния научен институт.

Гуен Айвс и управителят го погледнаха, спогледаха се, и пак погледнаха към него — той прочете в очите им поздравление.

— Да, господин Риърдън — официално каза Гуен Айвс и пое плика, сякаш беше просто поредният документ, после се поклони и напусна стаята. Управителят я последва.

Риърдън се усмихна, приветствайки чувствата им. Не изпитваше нищо по повод този лист хартия или по повод възможните му последствия.

Подтикнат от някакво вътрешно смущение, като че изключвайки от контакта тока на емоциите си, той си беше казал преди шест месеца: първо действай, поддържай завода в действие, после чувствай. Това му беше позволило да наблюдава безстрастно работата на Закона за справедливия дял.

Никой не знаеше как трябва да се спазва този закон. Първо му казаха, че не може да произвежда риърдънов метал в количества, по-големи от тонажа на най-добрата специална сплав, която не е стомана, произвеждана от Орън Бойл. Но най-добрата специална сплав на Орън Бойл беше някаква пукаща се смес, която никой не искаше да купува. После му казаха, че може да произвежда риърдънов метал в количествата, които Орън Бойл би могъл да произведе, ако можеше да ги произведе. Никой не знаеше как се определят те. Някой във Вашингтон беше обявил една цифра, беше назовал количество тонове годишно, без да се обосновава. Всички я бяха приели.

Не знаеше как да даде на всеки клиент, който поиска, справедлив дял от риърдънов метал. Списъкът на чакащите поръчки не можеше да се изпълни за три години напред, дори и да му позволяха да работи на пълна мощност. Всеки ден постъпваха нови поръчки. Това вече не бяха поръчки в стария, почтен смисъл на търговията — това бяха искания. Законът предвиждаше, че може да бъде съден от всеки клиент, който не получи справедливия си дял от риърдънов метал.

Никой не знаеше какво беше това справедлив дял и какво количество предвиждаше. След това от Вашингтон му изпратиха едно будно момче, което тъкмо беше завършило колеж, като заместник-директор по дистрибуцията. След много телефонни разговори със столицата момчето обяви, че клиентите ще получават по петстотин тона метал, по реда на датите на молбите им. Никой не беше оспорил цифрата.

Нямаше и начин да се оспори — цифрата можеше и да е половин килограм, и един милион тона, без значение. Момчето си беше направило кабинет във фабриката на Риърдън, където четири момичета приемаха молбите за дял от риърдънов метал. При настоящия темп на производство на завода, молбите щяха да се изпълнят през следващия век.

Петстотин тона риърдънов метал не можеха да осигурят построяването и на три мили релси за „Тагарт Трансконтинентал“, не можеха да осигурят направата на скобите и за една от въглищните мини на Кен Данагър. Най-големите промишлени предприятия, най-добрите клиенти на Риърдън не можеха да използват метала. Но на пазара изведнъж се появяваха стикове за голф от риърдънов метал, както и кани за кафе, градински инструменти и кранчета за баня. Кан Данагър, който беше оценил стойността на метала и беше дръзнал да го поръча въпреки побеснялото обществено мнение, нямаше право да го получи — поръчката му не беше изпълнена, отказана от новите закони без предизвестие. Господин Моуън, който беше предал „Тагарт Трансконтинентал“ в най-тежкият момент, сега правеше стрелки от риърдънов метал и ги продаваше на „Атлантик Саутърн“. Риърдън наблюдаваше, изключил емоциите си.

Той се извръщаше без да каже и дума всеки път, когато някой споменеше пред него онова, което всички знаеха: за бързо натрупаните състояния от риърдънов метал.

— А, не — казваха хората в салоните за приеми, — не бива да го наричате черен пазар, защото всъщност не е. Никой не продава метала нелегално. Те просто продават правата си върху него. Не го продават наистина, просто събират дяловете си на едно място.

Той не искаше да знае заплетените начини, по които „дяловете“ се продаваха и събираха, нито пък как един производител във Вирджиния беше пуснал на пазара петстотин тона съдове от риърдънов метал само за два месеца, още по-малко кой във Вашингтон беше тайният партньор на този производител.

Той знаеше, че тяхната печалба от тон риърдънов метал беше пет пъти по-голяма от неговата. Не казваше нищо. Всички имаха право на метала, освен самия той.

Младото момче от Вашингтон, на което стоманодобивните работници викаха Дойката, се мотаеше около Риърдън — постоянно учуден, простоват и любопитен; не беше за вярване, но явно това беше неговата форма на възхищение. Риърдън го наблюдаваше развеселен, но с погнуса. Момчето нямаше и представа за морал — колежът го беше отучил от него и му беше оставил само една странна прямота, едновременно наивна и цинична, като невинността у някакъв дивак.

— Вие ме презирате, господин Риърдън — веднъж беше заявило то, неочаквано, без обида. — Това е непрактично.

— Защо да е непрактично? — беше попитал Риърдън.

Момчето беше придобило озадачен вид и не беше намерило отговор. То никога нямаше отговор на въпроса „защо?“. Използваше плоски твърдения. Казваше за хората „Той е старомоден“, „Той е невъзстановен“, „Той не се е пригодил“ — без колебание или обяснение; казваше освен това, въпреки че беше завършило металургия: „Топенето на желязото, струва ми се, изисква висока температура“ Изказваше само несигурни мнения за физическата природа — и само категорични императиви за хората.

— Господин Риърдън — беше казало веднъж, — ако мислите, че трябва да отпускате повече метал на вашите приятели, може да се уреди, да знаете. Защо не кандидатстваме за специално разрешение на основата на жизнената нужда? Имам няколко приятели във Вашингтон. Вашите приятели са доста важни хора, големи бизнесмени, така че няма да е трудно да се измъкнем с жизнената нужда. Разбира се, ще има разходи за това-онова във Вашингтон, знаете как е, нещата винаги струват пари.

— Кои неща?

— Разбирате ме.

— Не — беше казал Риърдън. — Не разбирам. Защо не ми обясните?

Момчето го беше погледнало несигурно, беше го претеглило наум и после изтърси: — Това е лоша психология.

— Кое?

— Знаете ли, господин Риърдън, не е нужно да използвате такива думи.

— Какви?

— Думите са относителни. Те са само символи. Ако не използваме грозни символи, няма да има грозота. Защо искате да кажа нещата по един начин, когато вече съм ги казал по друг?

— По какъв начин искам да ги казвате?

— Защо го искате?

— По същата причина, по която вие не го искате.

Момчето беше замълчало за момент, после беше казало:

— Знаете ли, господин Риърдън, няма абсолютни стандарти. Не можем да се опираме на твърди принципи, трябва да сме гъвкави, трябва да се нагаждаме към реалността на деня и да действаме съобразно момента.

— Слушай, идиот такъв. Иди и се опитай да излееш тон стомана без твърди принципи, съобразно момента.

Странно усещане, почти чувство за стил, караше Риърдън да презира момчето, но не и да му се ядосва. То изглежда беше попило духа на събитията около себе си. Сякаш ги бяха върнали много векове назад в една епоха, към която момчето принадлежеше — но не и Риърдън. Вместо да строи нови пещи, мислеше си Риърдън — той водеше изгубена битка да се опитва да задържи старите; вместо да започва нови начинания, нови изследвания, нови експерименти с употребата на риърдъновия метал — той прахосваше цялата си енергия да търси източници на желязна руда. Също както са правели хората в зората на желязната епоха, но с по-малко надежда.

Опитваше се да избягва тези мисли. Трябваше да стои нащрек срещу собствените си чувства, сякаш някаква негова част се държеше като непознат, който трябва да бъде държан в постоянно вцепенение, а волята му трябва да служи за постоянната, бдителна упойка. Тази част от него беше непозната, той знаеше само, че не бива да вижда корените й и да й дава глас. Вече беше преживял един опасен момент, който не можеше да позволи да се повтори.

Това беше моментът, когато — сам в кабинета си, през една зимна вечер, парализиран от вестника, разгърнат на бюрото му, който предлагаше дълъг списък с директиви на първата си страница — беше чул по радиото новината за пламтящите полета на Елис Уайът. Тогава най-първата му реакция — преди всяка мисъл за бъдещето, всяко чувство за катастрофа, шок, ужас или протест — беше да избухне в смях. Беше се смял победоносно, с облекчение, смехът му бликна живо, тържествуващо, и думите, които не беше произнесъл, но беше почувствал, бяха: Господ да те благослови, Елис, каквото и да правиш!

Когато беше осъзнал смисъла на смеха си, беше разбрал, че сега е осъден на постоянна бдителност спрямо самия себе си. Като оцелял след инфаркт, той знаеше, че е получил предупреждение и че в него дебне опасност, която може да го удари във всеки един момент.

Оттогава я държеше далеч. Беше поддържал равномерно, внимателно, строго контролирано темпо на вътрешния си ход. Но опасността се беше приближила още веднъж. Когато беше видял заповедта на Държавния научен институт на бюрото си, му се беше сторило, че отблясъкът, който се движи по хартията, не идва от пещите навън, а от пламъците на горящо петролно поле.

— Господин Риърдън — каза Дойката, когато чу за отхвърлената поръчка, — не трябваше да го правите.

— Защо не?

— Ще има неприятности.

— Какви неприятности?

— Това е правителствена поръчка. Не можете да отхвърляте правителствена поръчка.

— Защо да не мога?

— Това е проект от жизнена нужда, и освен това е таен. Много е важен.

— Що за проект е това?

— Не знам. Таен е.

— Тогава откъде знаете, че е важен?

— Така казаха.

— Кой каза?

— Не можете да се съмнявате в такова нещо, господин Риърдън!

— Защо да не мога?

— Ами не можете.

— Ако не мога, това го превръща в нещо абсолютно, а вие казахте, че няма абсолютни неща.

— Това е различно.

— Защо да е различно?

— Идва от правителството.

— Тоест според вас няма нищо абсолютно, освен правителството?

— Според мен ако кажат, че е важно, значи е важно.

— Защо?

— Не искам да загазите, господин Риърдън, а това ще стане, напълно сигурно. Задавате твърде много въпроси. Защо го правите?

Риърдън го погледна и се разсмя. Момчето забеляза какво точно беше казало и се ухили овчедушно, но изглеждаше нещастно.

Човекът, който дойде да види Риърдън след една седмица беше младолик и изглеждаше елегантен, но не беше нито толкова млад, нито толкова елегантен, колкото искаше да се изкара. Носеше цивилни дрехи и кожени гамаши на пътен полицай. Риърдън не можеше да определи ясно дали идва от Държавния научен институт или от Вашингтон.

— Разбирам, че сте отказали да продадете метал на Държавния научен институт, господин Риърдън — каза той с мек и изпълнен с доверие тон.

— Точно така — каза Риърдън.

— Но това не е ли предумишлено неподчинение на закона?

— Вие трябва да прецените.

— Може ли да попитам каква е причината?

— Причината едва ли ви интересува.

— Тъкмо напротив! Ние не сме ваши врагове, господин Риърдън. Искаме да бъдем честни с вас. Не бива да се страхувате от факта, че сте едър индустриалец. Няма да го използваме срещу нас. Всъщност искаме да сме също толкова справедливи с вас, колкото и с най-зле платения надничар. Искаме да знаем причината.

— Отпечатайте отказа ми във вестниците и всеки читател ще ви каже причината. Появи се по вестниците преди малко повече от година.

— О, не, не, не! Защо да говорим за вестниците? Не можем ли да уредим това приятелски, в личен разговор?

— От вас зависи.

— Не искаме това по вестниците.

— Нима?

— Не. Не искаме да ви нараним.

Риърдън го погледна и попита:

— Защо Държавният научен институт има нужда от десет хиляди тона метал? Какво е Проектът X?

— О, това ли? Много важен проект за научни изследвания, начинание с огромна социална стойност, която може да се окаже от неоценима обществена полза, но, за съжаление, наредбите на висшето политическо управление не ми позволяват да споделя с вас по-подробно неговата същност.

— Знаете ли — каза Риърдън, — мога да споделя като причина това, че не искам да продавам метал на хора, чиято цел се държи в тайна от мен. Аз създадох този метал. Моя морална отговорност е да знам за каква цел позволявам да се използва.

— Но вие не бива да се притеснявате за това, господин Риърдън! Ние ви облекчаваме от отговорността.

— Ами ако не искам да бъда облекчаван?

— Но… това е старомодно и… и чисто теоретично становище.

— Казах, че мога да назова това като причина. Но няма да го направя, защото в този случай имам друга, по-важна причина. Няма да продам никакъв риърдънов метал на Държавния научен институт за каквато и да е цел, добра или лоша, тайна или явна.

— Но защо?

— Слушайте — бавно каза Риърдън, — сигурно има някакво оправдание за примитивните общества, в които човек трябва да очаква, че враговете могат да го убият всеки момент и трябва да се защитава с всички сили. Но не може да има никакво оправдание за едно общество, в което човек трябва да произвежда оръжията на собствените си убийци.

— Не мисля, че е разумно да се използват такива думи, господин Риърдън. Не мисля, че е практично да се мисли по подобен начин. В крайна сметка правителството не може, придържайки се към широка, национална политика, да се занимава с вашата лична злоба към една конкретна институция.

— Ами тогава да не се занимава.

— Какво искате да кажете?

— Не идвате да ме питате за причините.

— Но, господин Риърдън, не можем да оставим един отказ от подчинение на закона да мине незабелязан. Какво очаквате да направим?

— Каквото желаете.

— Но това е напълно безпрецедентно. Никой никога не е отказвал да продаде жизненоважна стока на правителството. Всъщност законът не ви позволява да откажете да продадете метала си на който и да е потребител, та какво остава за правителството.

— Тогава защо не ме арестувате?

— Господин Риърдън, това е приятелски разговор. Защо да говорим за арести?

— Не е ли това последният ви аргумент срещу мен?

— Защо да го изтъквам?

— Не се ли загатва във всяко изречение от този разговор?

— Защо да го назоваваме?

— А защо не?

Отговор не последва.

— Нима се опитвате да скриете от мен факта, че ако нямахте този коз, нямаше изобщо да ви позволя да влезете в този кабинет?

— Но аз не говоря за арести.

— А аз говоря.

— Не ви разбирам, господин Риърдън.

— Не искам да ви помагам да се преструвате, че това е приятелски разговор. Не е. А сега правете, каквото искате.

Изразът на лицето на мъжа беше на озадаченост, сякаш нямаше представа от проблема, срещу който се изправя, и страх, сякаш винаги е живял с познанието за него и се е страхувал да не го покаже.

Риърдън чувстваше странна възбуда — като че ли беше на ръба да схване нещо, което никога не беше разбирал, като че ли беше по петите на някакво откритие, още твърде далечно, но с най-безмерната важност, която някога беше съзирал.

— Господин Риърдън — каза човекът — правителството се нуждае от вашия метал. Трябва да ни го продадете, защото със сигурност разбирате, че плановете на правителството не могат да бъдат забавяни от вашето съгласие.

— Продажбата — бавно каза Риърдън — изисква съгласието на продавача.

Той се изправи и отиде до прозореца.

— Ще ви кажа какво можете да направите.

Той посочи коловоза, където слитъците риърдънов метал се товареха на вагоните.

— Там има риърдънов метал. Докарайте камионите си като всеки друг мародер, но без риск, защото няма да ви застрелям, защото знаете, че не мога, вземете колкото искате метал и си вървете. Не се опитвайте да ми привеждате плащане. Няма да го приема. Не ми издавайте чек. Няма да бъде осребрен. Ако искате метала, имате пистолетите, с които да си го вземете. Давайте.

— За Бога, господин Риърдън! Какво ще си помисли обществото?

Това беше инстинктивен, неволен вик. За момент мускулите на лицето на Риърдън се раздвижиха в беззвучен смях. И двамата бяха разбрали последиците от вика. Риърдън каза равно, със сериозен, непринуден и финализиращ глас:

— Имате нужда от помощта ми, за да го направите да изглежда като продажба — като безопасна, справедлива, морална трансакция. Няма да ви помогна.

Човекът не започна да спори. Надигна се да си върви. Каза само:

— Ще съжалявате за позицията си, господин Риърдън.

— Не мисля така — каза Риърдън.

Знаеше, че случаят не е приключен. Знаеше също така, че секретността на Проекта X не е основната причина, поради която тези хора се страхуваха да придадат публичност на събитието. Знаеше, че чувства странна, радостна, спокойна самоувереност. Знаеше, че това са правилните стъпки по следите на онова, което беше съзрял.

Дагни се беше изтегнала в един фотьойл във всекидневната си със затворени очи. Денят беше тежък, но тя знаеше, че тази вечер ще види Ханк Риърдън. Мисълта за това беше като лост, който премахваше тежестта на часовете на безсмислена грозота надалеч от нея.

Лежеше неподвижно, доволна да си почине, с едничката цел да изчака кротко звука от ключа в ключалката. Той не се беше обадил, но беше чула, че е в Ню Йорк за конференция с производителите на мед, а той никога не напускаше града преди следващата сутрин, нито пък прекарваше нощ в Ню Йорк без нея. Харесваше й да го чака. Имаше нужда от този промеждутък от време — като мост между нейните дни и неговите нощи.

Часовете, които предстояха, както всичките й нощи с него, щяха да бъдат добавени, си помисли, към онази спестовна сметка в живота на човека, където се съхраняваха миговете време, в които си бил горд, че живееш. Единствената гордост, която изпитваше по повод днешния си работен ден беше не че е бил преживян, а че е оцеляла до края му.

Грешно е, мислеше си тя, отвратително грешно е човек да бъде принуден да каже това дори и за един час от живота си. Но не можеше да мисли за това сега. Мислеше за него, за битката, която беше гледала през отминалите месеци, борбата му за освобождение — знаеше, че може да му помогне, но трябва да го стори по всякакъв друг начин, не само с думи.

Мислеше си за онази вечер миналата зима, когато той влезе, извади малък пакет от джоба си и й го подаде с думите:

— Искам да го задържиш.

Тя го отвори и погледна невярващо и объркано бижуто, направено от един-единствен крушовиден рубин, който пръскаше буен пламък по белия сатен на бижутерската кутийка. Това беше прочут камък, който само десетина души в целия свят можеха да си позволят да купят открито, той не беше един от тях.

— Ханк… защо?

— Няма специална причина. Просто искам да го носиш.

— Не, не и подобно нещо! Защо да го похабявам? Толкова рядко посещавам събития, където човек трябва да се облича официално. Защо изобщо да го нося?

Той я погледна, погледът му се плъзна бавно от краката до лицето й.

— Ще ти покажа — каза той.

Заведе я в спалнята, свали дрехите й, без да каже и дума, подобно на собственик, който съблича човек, от чието съгласие няма нужда. Положи украшението на раменете й. Тя стоеше гола, с камъка между гърдите си, като блещукаща капка кръв.

— Мислиш ли, че един мъж трябва да подарява бижута на любовницата си по някаква друга причина, освен заради собственото му удоволствие? — попита той. — По този начин искам да го носиш. Само за мен. Харесва ми да го гледам. Красив е.

Тя се засмя — беше мек, тих звук. Не можеше да говори или да се движи, само кимна мълчаливо, в знак на приемане и подчинение; кимна няколко пъти, косата й се разпиля от широките кръгообразни движения, сетне остана да виси неподвижна, докато той наведе главата й.

Тя рухна на леглото. Изтегна се мързеливо, с отметната назад глава, с ръце встрани, с длани, притиснати към грубата тъкан на покривката. Единият й крак беше сгънат, а дългата линия на другия се простираше през тъмносиния лен, докато камъкът блестеше като рана в полумрака, хвърляйки звезда от лъчи по кожата й.

Очите й бяха наполовина затворени — подигравателно, съзнателно тържествуващи от това, че й се възхищават, но устните й бяха полуотворени в безпомощно, молещо очакване. Той стоеше в другия край на стаята и я гледаше, гледаше плоския й корем и движението му при вдишване и издишване — чувствено тяло с чувствено съзнание. Каза тихо, отдадено и странно кротък:

— Дагни, ако някой художник те нарисува такава, каквато си сега, хората ще идват да гледат картината, за да преживеят нещо, което никога няма да получат в собствения си живот. Ще го наричат велико изкуство. Няма да знаят какво чувстват, но картината ще им показва всичко — макар и да не си някоя класическа Венера, а вицепрезидент на железопътна компания, — защото това е част от изкуството, дори това, което съм аз, дори и то е част от него. Дагни, ще го почувстват, ще си тръгнат и ще легнат с първата сервитьорка, и никога няма да се опитат да достигнат онова, което са почувствали. Аз не бих го търсил в картина. Аз бих го пожелал наистина. Няма да се гордея с някакъв безнадежден копнеж. Няма да храня мъртвороден стремеж. Искам да го имам, да го правя, да го живея. Разбираш ли?

— О, да, Ханк, аз го разбирам! — каза тя. „Ами ти, скъпи? Ти разбираш ли го напълно?“ — мислеше си, но не го изрече на глас.

Една нощ имаше снежна буря, тя се прибра вкъщи и намери огромен букет от тропически цветя във всекидневната си, на фона на тъмното стъкло на прозорците, по които се блъскаха снежинките. Бяха стръкове от хавайски факел, но дълги по три фута — големите им цветове представляваха конуси от цветчета, които имаха чувствената повърхност на мека кожа и цвета на кръвта.

— Видях ги на една витрина на цветарски магазин — каза й той, когато дойде същата вечер. — Хареса ми, че ги виждам през виелицата. Но няма нищо толкова похабено, колкото предмет на обществена витрина.

Тя започна да намира цветя в апартамента си на непредсказуеми интервали от време — цветя, изпращани без картичка, но с подпис на изпращача, който се четеше във фантастичните им форми, в ярките цветове, в екстравагантната им цена. Той и донесе златно колие, направено от малки свързани квадратчета, които образуваха плътна покривка от злато на врата и раменете, като яка на рицарска ризница.

— Носи го с черна рокля! — заповяда той.

Донесе й комплект огледала, които представляваха високи, тънки блокове от изрязан кристал, направени от известен бижутер. Тя гледаше начина, по който той държи едно от огледалата, докато му поднасяше напитка — сякаш допирът до повърхността под пръстите му, вкусът на напитката и гледката на лицето й бяха единствената форма на един неделим миг наслада.

— Някога виждах неща, които харесвах — каза той, — но никога не ги купувах. Тогава това нямаше особен смисъл. Сега има.

Той й се обади в кабинета една зимна сутрин и каза не като покана, а като заповед:

— Довечера ще вечеряме заедно, искам да се облечеш. Имаш ли някаква синя вечерна рокля? Сложи я.

Дрехата, която носеше, беше елегантна туника в пепеляво синьо, която й придаваше вид на беззащитна простота, вид на статуя в сините сенки на градина под лятното слънце. Онова, което той донесе и сложи на раменете й беше наметало от синя лисица, което я погълна от извивката на брадичката до върховете на сандалите.

— Ханк, това е нелепо — засмя се тя, — това не е моят стил!

— Нима? — каза той и я дръпна пред едно огледало.

Огромното кожено одеяло я правеше да изглежда като дете, увито в снежна буря; луксозната материя превръщаше невинността на непохватния вързоп в елегантност на покваряващ и търсен контраст: придаваше й вид на подчертана чувственост. Кожата беше в мек кафяв цвят, обхванат в синя аура, която не можеше да се види, само да се почувства, като мъгла, като намек за цвят, улавян не с очите, а с ръцете, сякаш човек чувстваше, без допир, потъването на дланите си в мекотата на кожата. Наметката не позволяваше да се види нищо от нея, освен кафявото на косата й, сиво-зеленото на очите й и формата на устните й.

Тя се обърна към него със стресната и безпомощна усмивка.

— Аз… не знаех, че ще изглежда така.

— А аз знаех.

Тя седеше до него в колата му, докато той караше из тъмните улици на града. Блещукаща мрежа от сняг се виждаше само от време на време, когато преминаваха покрай лампите на ъглите. Тя не питаше къде отиват. Седеше, облегната назад и гледаше снежинките. Кожената наметка беше увита плътно около нея, в нея роклята й изглеждаше лека като нощница, а наметката беше като прегръдка.

Тя гледаше острите редици светлини, които изплуваха иззад снежната завеса, и — докато наблюдаваше него, ръцете му в ръкавици върху волана, строгата, взискателна елегантност на фигурата му в черно палто и бяло шалче — си мислеше, че мястото му е в голям град, сред лъскавите му тротоари и изваян камък.

Колата влезе в тунел, прелетя през покрития с плочки кънтящ проход под реката и се издигна към серпентините на издигнатата на колони магистрала, под откритото черно небе. Светлините сега бяха под тях, пръснати сред мили от синкави прозорци, комини, наклонени кранове, червени припламвания и дълги, мътни лъчи, очертаващи изкривените форми на индустриален район. Мислеше си как го беше видяла веднъж в завода, с петна от сажди по челото, облечен с проядени от киселина дрехи — носеше ги също така естествено, както носеше и официалния си костюм. Това тук също беше негов дом, мислеше си тя, гледайки равнините на Ню Джърси — сред крановете, огньовете и трясъка на верижните предавки.

Когато тръгнаха по един тъмен път из празния пейзаж, а ивиците сняг лъщяха на фаровете, тя си спомни как изглеждаше той през лятото на тяхната ваканция — облечен в спортен панталон, изтегнат на земята в една самотна долина — тревата под тялото му, слънцето по голите му ръце. Мястото му беше там, мислеше си тя, мястото му е навсякъде, той е човек, чието място е на земята, и после се сети за по-точни думи: той беше човек, на когото земята принадлежеше, човекът, който се чувства като у дома си на земята и я контролира. Защо тогава, се запита тя, трябваше да носи товара на трагедията с мълчаливо търпение? Защо беше приел това изцяло, до степен, в която едва ли осъзнаваше, че го носи? Тя знаеше частично отговора, чувстваше, че целият отговор сякаш е близо и ще го улови през някой от наближаващите дни. Но не искаше да мисли за това сега, защото те бягаха от това бреме, защото в тясното пространство на летящата кола те плуваха в неподвижността на пълното щастие. Тя мръдна съвсем леко глава, за да докосне за момент рамото му.

Колата напусна магистралата и се насочи към осветените правоъгълници на отдалечени прозорци, които висяха в снега зад решетка от голи клони. Сетне, на мека, приглушена светлина, те седяха на една маса до прозореца с лице към тъмнината и дърветата. Хотелът беше на едно хълмче в гората, предлагаше лукса на високата цена и уединението, както и усещането за добър вкус, което предполагаше, че не е открит от онези, които искат висока цена и публичност. Тя едва забелязваше трапезарията, която се стопяваше в чувството за невероятен комфорт, а единственият орнамент, който привлече вниманието й, беше блясъкът от заледените клони зад прозореца.

Тя седеше и гледаше навън, синята кожа се беше свлякла наполовина от голите й ръце и рамене. Той я гледаше с присвити очи, с удовлетворението на човек, който се наслаждава на собственото си произведение.

— Обичам да ти давам неща — каза той, — защото нямаш нужда от тях.

— Така ли?

— И не че искам да ги имаш. Искам да ги имаш от мен.

— Точно такива ги искам, Ханк. От теб.

— Разбираш ли, че това е единствено порочно задоволяване на собствените ми желания? Не го правя за твое удоволствие, а за мое.

— Ханк! — викът беше неволен, съдържаше веселие, отчаяние, възмущение и жалост. — Ако ми беше дал тези неща за мое удоволствие, а не за собственото си, щях да ти ги хвърля в лицето.

— Да… така щеше да направиш, и то с пълно право.

— И наричаш това порочно задоволяване на собствените си желания?

— Така му казват.

— Аха! Така му казват. А ти как го наричаш, Ханк?

— Не знам — безразлично каза той и продължи към целта си:

— Знам само, че ако е порочно, то проклет да съм, но това искам да правя повече от всичко на света.

Тя не отговори, седеше и гледаше право в него с лека усмивка, сякаш го молеше да чуе значението на собствените си думи.

— Винаги съм искал да се радвам на богатството си — каза той, — но не знаех как. Дори нямах време да разбера колко го искам. Но знаех, че цялата стомана, която изливам, се връща при мен като стопено злато, а златото може да застине във всяка форма, която поискам, и точно аз трябва да му се наслаждавам. Само дето не можех. Не можех да му намеря приложение. Сега намерих. Аз произведох това богатство и аз ще го накарам да ми купи всяко удоволствие, което искам, включително и удоволствието да видя за колко мога да платя, включително и абсурдния подвиг да превърна теб в луксозен предмет.

— Но аз съм луксозен предмет, за който отдавна си платил — каза тя, без да се усмихва.

— Как?

— Със същото, с което плати и за завода си.

Тя не знаеше дали той разбра пълната и светла окончателност, която представлява мисълта, назована с думи, но знаеше, че онова, което той чувства в този момент, е разбиране. Тя видя как една невидима усмивка си отдъхна в очите му.

— Никога не съм презирал лукса — каза той, — и все пак винаги съм презирал тези, които му се наслаждават. Гледах онова, което те наричаха свои удоволствия, и те ми изглеждаха толкова мизерно безсмислени след онова, което чувствах в завода. Наблюдавах как се лее стоманата, тоновете течна стомана, които текат както искам, накъдето искам. И след това трябваше да ходя на банкет и да гледам хора, които стояха и трепереха с възхищение пред собствените си златни прибори и дантелени покривки, сякаш трапезарията им е господар, а те са само предмети, които го обслужват, предмети, създадени от диамантените си копчета и огърлици, а не обратното. След това хуквах да търся първата възможна купчина шлака, а те разправяха, че не знам как да се наслаждавам на живота, защото се интересувам само от бизнес.

Той погледна приглушената, изваяна красота на стаята и хората, които седяха по масите. Те седяха със самочувствието, че другите ги гледат, сякаш огромната цена на дрехите им и огромните грижи, които бяха положили, за да се наконтят, трябваше да слеят във великолепен резултат — но не го бяха направили. Лицата им изразяваха озлобено безпокойство.

— Дагни, виж тези хора. Те трябва да са плейбоите на живота, търсачи на забавления и любители на лукса. Седят тук и чакат това място да им придаде значение, а не обратното. Но те винаги ни се показват като любители на материалното удоволствие, а след това ни учат, че да се наслаждаваш на материалното удоволствие е зло. Наслада? Те наслаждават ли се? Няма ли някаква извратеност в това, на което са ни учили, някаква грешка, която е порочна и много важна?

— Да, Ханк — много порочна и много, много важна.

— Те са плейбоите, а ние с теб сме просто търговци. Разбираш ли, че сме много по-способни да се наслаждаваме на това място, отколкото те изобщо могат да се надяват?

— Да.

Той каза бавно, сякаш цитираше:

— Защо сме оставили всичко на глупаците? Трябваше да е наше.

Тя го погледна учудено. Той се усмихна.

— Спомням си всяка дума, която ми каза на онзи прием. Тогава не ти отговорих, защото единственият отговор, който имах, единственото нещо, което думите ти значеха за мен, беше отговор, за който щеше да ме намразиш, си мислех — а именно, че те желая — той я погледна. — Дагни, тогава нямаше такова намерение, но онова, което казваше, беше, че искаш да спиш с мен, нали?

— Да, Ханк. Разбира се.

Той издържа на погледа й, после погледна встрани. Мълчаха дълго време. Той се загледа в мекия полумрак наоколо, после в проблясъка на двете винени чаши на масата.

— Дагни, когато бях млад и работех в мините в Минесота, си мислех, че искам да достигна до вечер като тази. Не, не работех за това и не мислех често за него. Но от време на време, в някоя зимна нощ, когато звездите бяха големи и беше много студено, когато бях уморен, защото бях работил две смени, и исках единствено да легна и да заспя на място в мината, си мислех, че някой ден ще седя на място като това, където чаша вино ще струва повече от дневната ми надница, и че ще съм спечелил цената на всяка минута и на всяка капка, на всяко цвете на масата, и ще стоя там единствено заради собственото си приятно прекарване.

Тя попита с усмивка:

— С любовницата си?

Видя внезапната болка в очите му и отчаяно й се прииска да не го беше казвала.

— Със… жена — отговори той. Тя знаеше коя е думата, която премълча. Той продължи с мек и спокоен глас: — Когато забогатях и видях как се забавляват богатите, си помислих, че мястото, което съм си представял, не съществува. Дори не бях си го представял съвсем ясно. Не знаех какво ще бъде, само как ще се чувствам. Отказах се да го очаквам преди години. Но днес го изпитвам.

Той вдигна чашата си и я погледна.

— Ханк, аз… бих се отказала от всичко, което съм имала в живота си, освен от това да бъда… луксозен предмет за твоя разтуха.

Той видя ръката й да трепери, докато вдигаше чашата, и каза спокойно:

— Знам, скъпа.

Тя седеше шокирана, неподвижна: той никога не беше използвал тази дума преди. Той отхвърли глава назад и по лицето му плъзна най-блестящата и весела усмивка, която някога беше виждала.

— Първият ти момент на слабост, Дагни — каза той.

Тя се засмя и поклати глава. Той протегна ръка през масата и я сключи върху голото й рамо, сякаш я подпираше за момент. С мек смях, сякаш случайно, тя прекара устни по пръстите му, това задържа за миг лицето й надолу, за да не види той, че блясъкът в очите й беше от сълзи.

Когато погледна отново нагоре към него, усмивката й беше като неговата, а остатъкът от вечерта беше техният празник — за всичките му години от нощите в мината, за всичките й години от нощта на първия й бал, когато с неутолим копнеж по истинската празничност тя се беше чудила на хората, които очакват светлините и цветята да ги направят бляскави.

„Дали във всичко това… на което ни учат… няма грешка, която е порочна и много важна?“ — мислеше си тя с неговите думи, докато лежеше във фотьойла във всекидневната си през една мрачна пролетна вечер, докато го чакаше да дойде. Само още малко по-нататък, скъпи, мислеше си, погледни малко по-нататък и ще се освободиш от тази грешка и от цялата излишна болка, която никога не е трябвало да понасяш… Но чувстваше, че и тя още не е видяла цялостната перспектива, и се чудеше какви бяха стъпките, които й оставаше да извърви.

* * *

Докато вървеше из тъмнината на улиците към апартамента й, Риърдън държеше ръцете си в джобовете на палтото, с лакти, притиснати към тялото, защото чувстваше, че не иска да докосва нищо и да се опира до никого. Никога не беше го усещал преди това чувство на отвращение, което не беше свързано с някакъв конкретен обект, но изглежда наводняваше всичко около него, правейки града да изглежда подгизнал от мръсотия. Можеше да разбере погнусата от определено нещо, и можеше да се бори с него със здравословно възмущение и знанието, че то няма място в света; но това беше ново за него — чувството, че светът е гнусно място, част от което не иска да бъде.

Беше говорил с производителите на мед, които бяха задушени от поредица директиви, които щяха да ги унищожат до година.

Нямаше какво да ги посъветва, нямаше какво разрешение да им предложи, неговата изобретателност, която го беше направила прочут като човекът, който винаги ще намери начин да продължи да произвежда, вече не можеше да открие начин да ги спаси.

Но те всички знаеха, че няма изход — изобретателността беше добродетел на ума, а онова, което се беше изправило срещу тях, отдавна беше изхвърлило ума като ненужен.

— Това е сделка между момчетата във Вашингтон и вносителите на мед — беше казал един от тях, — най-вече „Д’Анкония мед“.

Това беше само едно малко, странично пробождане от болка, мислеше си, чувство на разочарование, предизвикано от очакване, което никога не беше имал правото да изпитва — трябваше да е наясно, че точно това би направил човек като Франсиско д’Анкония — и се чудеше ядосано защо му се струваше, че някакъв кратък, светъл пламък е угаснал някъде в един лишен от светлина свят.

Не знаеше дали невъзможността да действа беше предизвикала чувството на погнуса или пък самата погнуса го беше накарала да изгуби желание да действа. И двете, мислеше си — желанието предполага възможността да се действа, за да бъде постигнато, а действието предполага цел, която си струва да се постигне. Ако единствената възможна цел е да си измоли нестабилен миг на благосклонност от хора с пистолети, тогава нито действието, нито желанието можеха да съществуват повече.

А животът? — с безразличие се запита той. Животът, мислеше си, е определян като движение, човешкият живот беше целенасочено движение, в какво състояние беше същество, на което са отнети целта и движението, същество, хванато във вериги, но оставено да диша и да вижда цялото величие на възможностите, които може да постигне, оставено да крещи „защо?“ и да вижда дулото на пистолета като единствено обяснение? Той вдигна рамене и продължи — дори не се постара да намери отговор.

Наблюдаваше с безразличие опустошението, което същото това безразличие беше донесло. Без значение колко трудни битки беше преживял в миналото, никога не беше постигнал тази съвършена грозота — да го изостави волята за действие. В моменти на страдание никога не беше позволявал на болката да спечели тази последна и постоянна победа, никога не беше й позволявал да го накара да изгуби желанието си да изпитва радост. Никога не беше се съмнявал в природата на света или във величието на човека като негова двигателна сила и сърцевина. Преди години се беше учудвал, с надменност и недоверие, на фанатичните секти, които се бяха появявали сред хората в тъмните ъгълчета на историята — секти, които вярваха, че човек е уловен в капана на една злонамерена вселена, управлявана от злото, с единствената цел да го измъчва. Тази вечер той разбираше възгледите и чувствата им за света. Ако това, което виждаше около себе си, е светът, в който живее, тогава не искаше да докосва нищо в него, не искаше да се бори с него — той беше аутсайдер, който нямаше какво да губи и не се вълнуваше дали ще живее още дълго.

Дагни и желанието му да я види бяха единственото изключение.

Желанието оставаше. Но, внезапно потресен, той осъзна, че не изпитва нужда да спи с нея тази вечер. Тази нужда, която не му беше давала и миг покой, която растеше, подхранена от собственото си удовлетворяване, се беше изпарила. Беше някаква странна импотентност — нито на тялото, нито на ума му. Чувстваше, все така страстно, както винаги го беше чувствал, че тя е най-желаната жена на света, но от това произлизаше само желанието да я желае, стремеж да чувства, а не чувство. Чувството за вцепенение изглеждаше като безразличие, но корените му не бяха нито в него, нито в нея — сякаш това беше сексуален акт, който принадлежеше на една реалност, която той беше напуснал.

— Не ставай, стой там, толкова е очевидно, че си ме чакала, че искам да погледам още малко.

Каза го от коридора на апартамента й, когато я видя изтегната във фотьойла и забеляза нетърпеливото трепване на раменете й, сякаш се канеше да става, и се усмихна. Забеляза, че като че ли някаква част от него наблюдаваше реакциите му с отдалечено любопитство — че усмивката и внезапната му радост бяха реални. Той улови едно чувство, което винаги беше изпитвал, но никога не беше назовавал, защото то беше безусловно и непосредствено: чувство, което му забраняваше да застане пред нея, когато той изпитва болка. То беше много повече от гордост и желание да скрие страданието — беше чувство, че страданието не бива да се признава в нейно присъствие, че никакво искане на единия или другия не може да има за причина болка и за цел — съжаление. Не съжаление беше донесъл със себе си и не съжаление беше дошъл да намери.

— Все още ли имаш нужда от доказателства, че винаги те чакам? — попита тя, послушно облегната назад, гласът й не беше нито нежен, нито умолителен, а ясен и подигравателен.

— Дагни, защо повечето жени никога не биха го признали, а ги го правиш?

— Защото никога не са сигурни, че би трябвало да са желани. А аз съм.

— Наистина се възхищавам на самоувереността.

— Самоувереността е само част от това, което казах, Ханк.

— А какво е цялото?

— Увереност в моята стойност — и в твоята.

Той я погледна, сякаш за да улови искрица на някаква неочаквана мисъл, тя се усмихна и добави:

— Не съм сигурна дали бих задържала човек като Орън Бойл например. Той изобщо няма да ме иска. А ти ще ме искаш.

— Да не твърдиш — бавно попита той, — че съм се издигнал в очите ти, когато си открила, че те желая?

— Разбира се.

— Това не е реакцията на повечето хора, когато ги желаят.

— Не е.

— Повечето хора чувстват, че се издигат в собствените си очи, ако другите ги желаят.

— А аз чувствам, че другите ме заслужават, ако ме желаят. А и ти чувстваш същото, Ханк, независимо дали го признаваш или не.

Не това ти казах тогава, първата сутрин, мислеше си той, гледайки надолу към нея. Тя лежеше мързеливо изтегната, с безизразно лице, но очите й светеха весело. Знаеше, че и тя и той мислят за същото. Усмихна се, но не каза нищо повече.

Докато седеше полуизлегнат на кушетката и я наблюдаваше през стаята, той се почувства умиротворен, сякаш някаква временна стена се беше издигнала между него и нещата, които беше чувствал по пътя насам. Той й каза за срещата си с човека от Държавния научен институт, защото, макар и да знаеше, че събитието предполага опасност, някакво странно, светещо чувство на удовлетворение изпълваше ума му.

Той се разсмя при възмутения й вид.

— Не си давай труд да им се ядосваш — каза той. — Не е по-лошо от всичко останало, което правят всеки ден.

— Ханк, искаш ли да говоря с доктор Стедлър за това?

— Със сигурност не!

— Трябва да го спре. Поне това може да направи.

— По-скоро бих отишъл в затвора. Доктор Стедлър? Нямаш нищо общо с него, нали?

— Видях го преди няколко дни.

— Защо?

— Заради двигателя.

— Двигателят? — той го каза бавно, по странен начин, сякаш мисълта за двигателя изведнъж го върна в една реалност, за която беше забравил. — Дагни… човекът, който е изобретил този двигател… той е съществувал, нали?

— Ами… разбира се. Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа само, че… това е приятна мисъл, нали? Дори и сега да е мъртъв, някога е бил жив… толкова жив, че е проектирал този двигател…

— Какво има, Ханк?

— Нищо. Кажи ми за двигателя.

Тя му каза за срещата си с доктор Стедлър. Стана и започна да крачи из стаята, докато говореше — не можеше да лежи неподвижно, винаги чувстваше прилив на надежда и желание за действие, когато ставаше въпрос за двигателя.

Първото нещо, което той забеляза, бяха светлините на града зад прозореца: почувства се така, сякаш някой ги палеше, една по една, за да оформят великолепната гледка, която обичаше — чувстваше го, макар и да знаеше, че светлините са били там през цялото време. Тогава разбра, че онова нещо, което се завръщаше, беше вътре в него: един силует, който се оформяше малко по малко и беше всъщност неговата любов към града. Сетне осъзна, че се е завърнала, защото гледаше града до стегнатата и стройна фигура на жена, с нейната високо вдигната глава, с погледа й, зареян в далечината, жена, чиито стъпки сякаш нетърпеливо заместваха полет. Той я гледаше, сякаш е непозната, едва осъзнавайки, че е жена, но гледката се сливаше в едно чувство, което можеше да се изрази така: това е светът и това е неговата сърцевина, това беше създало града, те вървят заедно — ъглестите силуети на сградите и острите черти на едно лице, лишено от всичко друго, освен от цел; издигащите се стъпала от стомана и стъпките, които настоятелно преследват целта; точно такива са били всички хора, които са живели, за да изобретят светлините, стоманата, пещите, двигателите — те са били светът, те, а не другите, които са се свивали по тъмните ъгли, полупросещи, полуопасни, самохвално сочейки отворените си язви като единствено право за живот и добродетелност. Докато знаеше, че съществува дори и един човек със светлата смелост за нова мисъл, можеше ли да предаде света на онези другите? Докато можеше да намери дори една гледка, която да му носи спасително възхищение, можеше ли да повярва, че светът принадлежи на язвите, на оплакването и на пистолетите? Хората, които са изобретявали двигатели, са съществували, той никога не беше се съмнявал в тяхната реалност, тъкмо това видение беше направило контраста непоносим, така че дори и погнусата му беше всъщност почит, израз на неговата лоялност към тях и към света, който беше техен и негов.

— Скъпа… — каза той, — скъпа… — като човек, събудил се внезапно, когато забеляза, че тя е спряла да говори.

— Какво има, Ханк? — меко попита тя.

— Нищо… Само дето не трябваше да се обаждаш на Стедлър — лицето му светеше от увереност, гласът му звучеше весело, покровителствено и нежно; тя не можеше да открие нищо друго, той изглеждаше както винаги, само нежната нотка изглеждаше странна и нова.

— Продължавам да си мисля, че не трябваше — каза тя, — но не знам защо.

— Ще ти кажа защо — той се наведе напред. — Онова, което е искал от теб, е признание, че той все още е прословутият доктор Стедлър, който трябваше да е, но не е, и знае, че не е. Искал е да му засвидетелстваш уважението си, въпреки и в противоречие с действията му. Искал е да изопачиш реалността заради него, така че величието му да остане, а Държавният научен институт да изчезне, сякаш никога не го е имало, а ти си единствената, която може да го направи за него.

— Защо аз?

— Защото ти си жертвата.

Тя го погледна объркано. Той говореше напрегнато, беше почувствал внезапна, силна яснота на възприятията, сякаш вълна от енергия нахлу в полезрението му, сливайки полувидяното и полупроумяното в една-единствена форма и посока.

— Дагни, те правят нещо, което ние никога не сме разбирали. Те знаят нещо, което ние не знаем, но трябва да открием. Не мога да го осъзная напълно, но започвам да виждам части от него. Онзи разбойник от Държавния научен институт беше уплашен, когато отказах да му помогна да се преструва, че е просто един честен купувач на моя метал. Беше силно уплашен. От какво? Не знам — „обществено мнение“ е само начинът, по който той го нарича, но това не е пълното му име. Защо трябва да е уплашен? Той има пистолети, затвори, закони, можеше да конфискува целия завод, ако иска, и никой нямаше да се надигне да ме защити, а и той го знаеше, така че защо трябва да го е грижа какво мисля? Но стана точно това. Май аз трябваше да му кажа, че не е мародер, а мой клиент и приятел. Това искаше от мен. Това е искал и доктор Стедлър от теб — ти е трябвало да действаш така, сякаш той е велик човек, който никога не се е опитвал да разруши твоята железница и моя метал. Не знам какво си мислят, че са постигнали, но искат да се преструваме, че виждаме света такъв, какъвто те се преструват, че го виждат. Имат нужда от някакво одобрение от наша страна. Не знам какво е това одобрение, но, Дагни, знам, че ако ценим живота си, не бива да им го даваме. Ако започнат да те измъчват, не им го давай. Нека разрушат железницата ти и моя завод, но не им го давай. Защото поне това знам: знам, че това е единственият ни шанс.

Тя стоеше неподвижна пред него, наблюдавайки внимателно неясните очертания на някакъв силует, на нещо, което и тя се беше опитала да схване.

— Да… — каза тя, — да, знам какво си видял в тях… И аз го почувствах, но беше само като нещо, което те докосва леко и отминава, преди да осъзнаеш, че си го видял, като полъх на студен въздух, и онова, което остава след него е само чувството, че е трябвало да го спра… Знам, че си прав. Не мога да разбера играта им, но поне това е вярно: не трябва да виждаме света такъв, какъвто искат те да го видим. Това е някаква измама, много стара и много обхватна, и ключът към нейното разбиване е да проверяваме всяка предпоставка, на която ни учат, да поставяме под въпрос всяко наставление, да…

Тя се извърна към него, нещо внезапно й беше хрумнало, но преряза движението и думите в един и същи миг: следващите думи щяха да са онези, които не искаше да му казва. Стоеше и го гледаше с лека, светла и любопитна усмивка.

Някъде дълбоко в себе си той знаеше коя е мисълта, която тя не искаше да назове, но я познаваше само в тази и единствено в тази й недовършена форма, която трябваше да открие своя изказ в бъдещето. Той не спря, за да я улови сега, защото настъпващата вълна от светлина, която чувстваше, една друга мисъл, която идваше преди нея, му беше станала ясна и го беше обзела през последните минути. Той се изправи, приближи се до нея и я взе в ръцете си.

Почувства цялото й тяло притиснато до своето, сякаш телата им бяха две струи, който избликваха заедно нагоре, всяко към отделна точка, всяко носещо цялото им съзнание към срещата на устните им.

Онова, което тя почувства в този момент, съдържаше, като някаква неназована частица от себе си, осъзнаването на красотата в позата на тялото му, докато я държеше, докато стояха в средата на стаята високо над светлините на града.

Онова, което той знаеше, което беше открил тази вечер, беше, че възродилата се любов към съществуването не му беше върната от завръщането на желанието му спрямо нея, а че желанието се беше върнало, след като той беше отвоювал своя свят, любовта, ценността и смисъла на своя свят, и че желанието не беше в отговор на тялото й, а беше прослава на самия него и волята му за живот.

Той не го знаеше, не мислеше за това, беше отвъд необходимостта от думите, но в момента, когато усети отговора на нейното тяло на неговото, той почувства и недопустимото познание, че онова, което беше нарекъл нейно падение, беше най-голямата й добродетел — способността й да усеща радостта от съществуването така, както я усещаше и той.

Загрузка...