Фриц ЛейбърКофа въздух

Но вселената няма нужда от нас, за да унищожи света!

(Даже няма нужда от враждебни и досадни пришълци.)

Досега разглеждахме варианти, в които човечеството е отговорно за собствената си гибел — или неволно, или пък чрез съзнателно започване на война или глобален тероризъм. Само че дори хората да се държат абсолютно безупречно, дори да сме създали освободен от войни, замърсяване и омраза единен свят, утопията на най-оптимистичната научна фантастика, дори грехът и отговорността да са ни блажено непознати като на динозаврите, планетата пак може да бъде заличена в миг от бездушни, слепи, смазващи, несъзнателни, безразлични, неумолими сили на Природата. Това е показано много достоверно в следващите пет разказа, които ни предлагат истинско пиршество от космически катастрофи — всяка с възможности да изтреби човечеството (може би заедно с целия живот на Земята) по всяко време, без предупреждение, защо не и преди да обърнете на нова страница…

Пръв е Фриц Лейбър, един от гигантите в жанра, за да ни убеди, че въздухът е най-привична даденост, която се подразбира според всекиго, без изобщо да се замисляме за нея… докато не свърши.

Петдесетгодишната писателска кариера на покойния Лейбър се простира от Златната ера на „Астаундинг Сайънс Фикшън“ през 40-те… до началото на 90-те години. Той беше незаменим в развитието на съвременната научна фантастика, фентъзи и хорър. Невъзможно е да си представим какво биха представлявали те без него, освен да споменем, че щяха да са значително по-бедни. Вероятно никой друг от неговото поколение (може би с изключение само на Л. Спрег де Камп) не е писал в толкова различни жанрове, нито е играл толкова важна роля в израстването им. Имаме основания да смятаме Фриц Лейбър за един от бащите на съвременното героично фентъзи, а неговата дълга поредица истории за Фафхрд и Сивия мишкар си остава сред най-сложните и интелигентни творби в целия поджанр „меч и магия“ (въвеждането на самото понятие най-често се приписва пак на Лейбър). Може би е сред най-добрите (ако не и най-добрият) автор на истории за свръхестествен ужас след Лъвкрафт и По. Пишеше „съвременни“ или „градски“ разкази на ужаса като „Димният призрак“ и класическия „Призованата съпруга“ дълго преди книгите на Стивън Кинг да предизвикат големия бум на хорър в средата на 70-те години и да дадат такава широка популярност на направлението.

Лейбър беше между величавите създатели на научната фантастика като един от основните автори и в „Астаундинг“ на Кембъл през Златната ера на 40-те години — с произведения като „Спусни се, тъма“, — и в „Галакси“ на Х. Л. Голд през 50-те с творби като класическия „Съблазнителна примамка“ и великолепния роман „Големият удар“, който и досега се числи сред най-сполучливите в историята на жанра. После продължи с несекващ принос от превъзходна фантастика в списанията и антологиите на 60-те, 70-те и 80-те години, със силни романи като „Скитникът“ и „Мадоната на мрака“. „Големият удар“ напълно заслужено е награден с „Хюго“ през 1959 г., освен това Лейбър получи цял куп отличия — общо шест „Хюго“, четири „Небюла“, три световни приза за фентъзи, между тях престижната награда за цялостен принос Гранд мастър.

Сред останалите му книги са „Зеленото хилядолетие“, „Един призрак броди из Тексас“, „Големият двигател“, „Сребърните яйцеглави“ и сборниците „Най-доброто от Фриц Лейбър“, „Книгата на Фриц Лейбър“, „Войната на промяната“, „Мрачни вестители на тъмата“, „Герои и ужасии“, „Мозъчният паяк“ и „Призрачна светлина“, както и седемте тома с разкази за Фафхрд и Сивия мишкар, които се преиздават в голям формат с меки корици, като последният засега е „Завръщане в Ланкхмар“.

* * *

Тате ме изпрати навън да донеса още една кофа въздух. Тъкмо я бях напълнил догоре и топлината почти се бе изцедила от пръстите ми, когато видях онова нещо.

Да знаете, отначало го помислих за млада жена. Ами да, лицето на красива млада жена, цялото грейнало в мрака, загледано в мен от петия етаж на отсрещния блок, значи по тези места точно над дебелия четири етажа пласт замръзнал въздух. Досега не бях виждал жива млада жена, само в старите списания (Сестричката е малка, пък Мама е болнава и вкисната), и така се уплаших, че изтървах кофата. Че кой няма да се стресне, ако знае, че всички на Земята са мъртви, освен Тате, Мама, Сестричката и него?

Не биваше да се изненадвам чак толкова. На всички ни се привиждат разни неща. Мама зърва големи страхотии, като гледам как се опулва в празното пространство, само крещи безкрайно и се сгушва в одеялата, провесени около Гнездото. Тате казва, че било естествено от време на време да реагираме по този начин.

Взех си кофата и когато пак погледнах към отсрещния апартамент, схванах малко по-добре как се чувства Мама, защото си личеше, че изобщо не е млада жена, ами светлинка — мъничка, прокрадваща се от прозорец към прозорец. Сякаш някоя дребна жестока звезда е слязла от небето, останало без въздух, за да провери защо Земята се е откъснала от Слънцето. И може би да издебне някого, за да го тормози и плаши, щом Земята вече няма закрилата на Слънцето.

Казвам ви, като си помислих това и тръпки ме побиха. Стоях си и треперех, едва не ми замръзнаха ходилата, а шлемът ми се покри с толкова скреж отвътре, че вече не можех да виждам светлинната, ако ще и да изскочи от някой прозорец отсреща, за да ме докопа. Накрая ми стигна умът да се прибера вътре.

Скоро минавах опипом през трийсетината стени от одеяла, килими и гумени листове, които Тате е провесил и закрепил, за да забави изсмукването на въздуха от Гнездото. Вече не бях толкова уплашен. Започнах да чувам тиктакането на часовниците в Гнездото и разбрах, че пак навлизам във въздух, защото навън във вакуума няма никакви звуци, разбира се. Но умът ми още потръпваше и се тревожеше, когато се проврях през последните одеяла — Тате ги е облицовал отвътре с алуминиево фолио, за да задържат топлината — и влязох в Гнездото.

Я да ви разкажа за Гнездото. То е ниско и уютно, има място само за нас четиримата и вещите ни. Подът е покрит с дебели вълнени килими. От три страни има одеяла, а в опънатите за таван одеяла Тате си опира главата. Той казва, че сме насред много по-голяма стая, ама аз никога не съм виждал истинските стени и таван.

Покрай едната стена от одеяла има много рафтове с инструменти, книги и други неща, а най-отгоре — цяла редица часовници. Тате все се грижи да са навити. Разправя, че не бивало да забравяме за времето, а можело лесно да ни се случи, като няма слънце и луна.

И на четвъртата стена има одеяла, освен около огнището, а там гори огънят, който не бива да угасва никога. Той ни спасява от замръзване и върши още много работа. Някой от нас трябва да го наблюдава във всеки миг. Между часовниците има будилници и можем да си напомняме с тях. Отначало само Мама се редувала с Тате — спомням си това, когато става трудна за понасяне, — но сега и аз помагам, и Сестричката.

Обаче Тате си остава главен пазител на огъня. Все такъв си го представям — висок мъж, седнал с кръстосани крака, мръщи се напрегнато срещу огъня, набръчканото му лице изглежда златисто от светлината. От време на време внимателно поставя в пламъците още едно парче от голямата купчина въглища до него. Тате ми разказва, че имало пазителки на огъня в много старите времена — нарича ги весталки, — само че тогава навсякъде имало и незамръзнал въздух, и слънце, огънят не им бил много необходим.

И сега седеше така, но припряно стана да вземе кофата и да ме сгълчи, че съм се бавил навън. Още в първия миг забеляза заскрежения ми шлем. От караницата Мама живна и също взе да се заяжда. Тя винаги се опитва да си разтовари психиката, както ми обяснява Тате. Той бързичко я накара да млъкне. И Сестричката вмъкна две-три глупави писукания.

Тате държеше кофата с дебело усукано парче плат. Щом я внесох в Гнездото, наистина се усети колко е студена. Направо ми се струваше, че изсмуква топлината от всичко. Дори пламъците отскочиха от нея, когато Тате я сложи близо до огнището.

Ала тъкмо блещукащото синкаво-бяло нещо в кофата поддържа живота ни. Топи се бавно, изчезва, освежава Гнездото и подхранва огъня. А одеялата го задържат да не се измъква твърде скоро. На Тате му се иска да затвори херметично навсякъде, но не може. Сградата е прекадено разкривена от трусове, пък и трябва да остави димоотвода. В комина обаче има особени приспособления, Тате ти нарича клапи, за да не избяга веднага въздухът и оттам. Понякога той се шегува, че изобщо не проумява как още ни служат и как изобщо работят.

Казва, че въздухът бил мънички молекули, които отлитат тутакси, ако няма какво да ги спре. Трябва да сме много бдителни, за да не стане оскъден въздухът. Тате винаги поддържа голям резерв в кофи зад първите одеяла при допълнителните купчини въглища, консервите, шишетата с витамини и останалото, например кофи сняг, който топим на вода. За него сме принудени да слизаме чак до първия етаж, а спускането си е гадничко, и го копаем през вратата към улицата.

Представете си — когато Земята изстинала, първо замръзнала цялата вода във въздуха и навсякъде образувала слой, дебел към три метра, после върху нея паднали кристалчетата замръзнал въздух и образували още един горе-долу бял слой от деветнайсет-двайсет метра.

Естествено не всички съставки на въздуха замръзнали и навалели едновременно.

Преди останалите паднал въглеродният двуокис. Когато копаеш за вода, трябва да си сигурен, че не дълбаеш по-нависоко, за да не се смеси с това вещество, защото може да те приспи, вероятно завинаги, и да угаси огъня. Над него е азотът, не е нито полезен, нито вреден, макар че е най-дебелата част от слоя. Най-отгоре, съвсем лесен за изтребване (късметлии сме), е кислородът, който поддържа живота ни. Той е бледосин, цветът помага да го различаваме от азота. Кислородът замръзва и се втвърдява при по-голям студ от азота. Затова се е натрупал последен.

Тате казва, че си живеем по-царски и от едновремешните царе, защото дишаме чист кислород, но ние сме свикнали и не забелязваме.

А най-горе има пласт от течен хелий, който е доста особен.

Всички тези газове са в спретнати отделни слоеве. Като мелба, подсмива се Тате, ама не знам що за чудо е това.



Щях да се пръсна от нетърпение да им разкажа какво видях и щом свалих шлема, забърборих, преди да съм смъкнал скафандъра. Мама веднага се изнерви, взе да яде с поглед пролуката за влизане сред одеялата и закърши ръце. Както винаги, стискаше със здравата другата, на която липсваха три пръста заради измръзване. Личеше си, че Тате ми се ядоса, задето я плаша, искаше му се веднага да обясни всичко, и все пак знаеше, че не дрънкам глупости.

— Синко, значи си наблюдавал тази светлина известно време? — попита ме, когато млъкнах.

Не споменах, че отначало ми се привидя лицето на млада жена. Не знам защо се засрамих.

— Дълго я гледах, мина през пет прозореца и се качи на горния етаж.

— И не приличаше на блуждаещо електричество или пълзяща течност, или звездна светлина, фокусирана от растящ кристал, или нещо подобно?

Не си измисляше. Чудновати неща се случват в свят, от който по-студен почти не може да има, и тъкмо се заблудиш, че материята се е смръзнала мъртвешки, тя се сдобива със странен нов живот. Слузесто вещество се примъква към Гнездото, все едно е животно, надушило топлинка — това е течният хелий. А когато бях малък, една светкавица (дори Тате не можа да си обясни откъде се е взела) се заби в най-близкия гръмоотвод и пълзя по него нагоре-надолу седмици наред, докато се изтощи.

— Не приличаше на нищо, което съм виждал — уверих го.

Той постоя намръщен и реши:

— Ще изляза с теб и ще ми го покажеш.

Мама нададе вой, като си представи, че ще остане сама, Сестричката също, но Тате скоро ги укроти. Заехме се да навличаме дрехите за навън, моите вече се топлеха до огъня. Тате ги направи. Имат шлемове от трислойна пластмаса, които някога били прозрачни, и много здрави съдове за храна, а сега добре задържат въздуха и топлината в себе си, дори обменят въздуха до някое време — стига ни да ходим за вода, въглища, храна и останалото.

Мама пак се завайка:

— Отдавна си знам, че има нещо отвън и само дебне да ни довърши. От години го усещам, то принадлежи на студа, мрази всякаква топлина и живот, иска да унищожи Гнездото. Наблюдавало ни е през цялото време, а сега ни е подхванало. Ще ви докопа и после ще дойде за мен. Хари, не отивай!

Тате си бе сложил всичко, освен шлема. Клекна до огнището, пресегна се и разтръска дългия метален прът, който е прокаран през комина и събаря леда, дето все напира да го задръсти. Веднъж в седмицата Тате се качва на покрива да провери дали всичко е наред с този прът. Най-лошото излизане, затова никога не ми позволява да ходя сам.

— Сестричке — спокойно подхвана Тате, — ела да наблюдаваш огъня. Не изпускай от очи и въздуха. Ако намалее или ти се стори, че не се изпарява достатъчно бързо, донеси още една кофа от онези зад одеялата. Но си пази ръцете. Хващай я само с нагънат плат.

Сестричката престана да помага на Мама да е изплашена и дойде да върши каквото й беше казано. Мама млъкна скоро, макар че още гледаше доста диво как Тате си наглася плътно шлема, взема кофа и двамата с него излизаме.



Тате водеше, а аз се хванах за колана му. Чудно, не се боя да излизам сам, но когато и той е с мен, все се държа за него. Май е по навик, а пък няма да отрека, че този път си се страхувах.

Трябва да разберете как е при нас. Знаем, че всичко отвън е мъртво. Тате чул как последните гласове по радиото заглъхват преди години, видял и как измират последните хора, които не извадили нашия късмет или не били толкова добре защитени. Затова ни беше ясно, че ако нещо се промъква наоколо, нито е човек, нито е приятел.

Има и друго — обзема те едно такова чувство, защото винаги е нощ, и то студена. Тате казва, че познавали това чувство дори в старите времена, но всяка сутрин Слънцето изгрявало и го пропъждало. Вярвам му, макар че познавам Слънцето само като голяма звезда. Защото не съм бил роден, когато тъмната звезда ни е откъснала от Слънцето, а досега ни е замъкнала отвъд орбитата на Плутон, твърди Тате и продължава да ни влачи все по-надалеч.

Различаваме тъмната звезда, когато прекосява небето, защото закрива светлите звезди, особено пък когато се откроява пред Млечния път. Възголемичка е, защото според Тате сме по-близо до нея, отколкото планетата Меркурий до Слънцето, но не обичаме да я поглеждаме и той никога не си сверява часовниците по нея.

Усетих се, че умувам дали не може да има нещо на тази тъмна звезда, което ни иска и затова е пленило Земята. Тогава бяхме в края на коридора и излизах след Тате на балкона.

Не знам какъв е бил градът в старите времена, но сега си е красив. На звездната светлина се вижда съвсем добре — онези неподвижни точици в небето светят доста ярко. (Тате казва, че някога звездите трепкали, но тогава имало въздух.) Ние сме на хълм и блещукащият склон се спуска полегато, а нататък се изравнява в подредени квадрати между улеите, които преди са били улици. Понякога нарязвам така картофеното си пюре, преди да сипя отгоре заливката.

По-високите сгради стърчат от пухкавата равнина, увенчани със заоблени шапки от замръзнал въздух, досущ като качулката на коженото палто на Мама, само че още по-бели. По къщите личат по-тъмните квадрати на прозорците, очертани от бели ивици въздушни кристалчета. Някои здания са разкривени, защото са били усукани зле от трусовете и останалото, когато тъмната звезда пленила Земята.

Тук-там има висулки — вода от първите студени дни и въздух, който се стапял на покривите, стичал се и пак замръзвал. Случва се висулка да улови светлината на звезда и да я прати в очите ти толкова силна, че се чудиш дали звездата не е нахълтала в града. Едно от нещата, за които си помисли Тате, когато му разказах за яркото петънце. Аз също се сетих за това, обаче този път беше друго.

Той опря шлема си в моя, за да си говорим по-лесно, и ме помоли да му посоча прозорците. Сега нямаше светлина нито зад тях, нито другаде. Учудих се, че Тате не ме нахока, задето ми се привижда какво ли не. Дълго оглеждаше околността, след като напълни кофата, и тъкмо когато влизахме, извъртя се рязко, сякаш се мъчеше да изненада някого.

И аз почувствах, че досегашния покой го няма. Нещо се спотайваше там, дебнеше, чакаше, готвеше се.

Вътре Тате ми каза, щом си опряхме шлемовете:

— Синко, ако пак видиш нещо подобно, не казвай на другите. Майка ти е доста изнервена напоследък, длъжни сме да й вдъхваме сигурност, доколкото можем. Някога, след като се роди сестра ти, бях готов да се предам и да умра, но твоята майка ме накара да продължа. Веднъж тя поддържаше цяла седмица огъня сама, защото се разболях. Грижеше се и за мен, и за вас двамата. Знаеш как играем от време на време — сядаме в квадрат насред Гнездото и си подхвърляме топка. Синко, смелостта е като топката. Не можеш да я държиш вечно, трябва да я прехвърлиш на някого. А когато я подхвърлят на теб, трябва да я хванеш и да държиш здраво… и да се надяваш, че ще има на кого да я метнеш, когато се умориш да бъдеш смел.

Като ми поговори така, се почувствах пораснал и добър. Но не престанах напълно да мисля за нещото навън… и колко сериозно се отнесе към това Тате.



Трудно е да прикриеш, че си в такова настроение. Когато се върнахме в Гнездото и свалихме дрехите за излизане, Тате изкара всичко на шега, увери ги, че навън няма нищо, и ме подкачи за прекомерното въображение, но думите му звучаха кухо. Мама и Сестричката също не му повярваха. За малко изглеждаше, че всички ще изтървем топката на смелостта. Трябваше да направим нещо и преди да разбера какво ще сторя, чух се, че моля Тате да ни разкаже за старите времена и как се е случило всичко.

Понякога няма нищо против да разкаже историята, двамата със Сестричката обичаме да я слушаме, а сега той схвана какво съм намислил. Затова след малко всички се настанихме около огъня, мама побутна до пламъците няколко консерви да се разтопят за вечеря и Тате започна. Но първо го зърнах как нехайно взе един чук от рафта да му е под ръка.

Историята си остава същата (аз май мога да изредя наизуст най-важното и насън), само че Тате всеки път добавя по още някоя дреболия и поразкрасява това или онова.

Описа ни как Земята си се въртяла около Слънцето, била си устойчива и топла, а хората по нея се напъвали да изкарват пари, да воюват, да си гледат кефа, да се домогват до власт и да се отнасят помежду си добре или зле. Ненадейно от космоса нахлува онази мъртва звезда, изчерпаното слънце, и разваля всичко.

Да знаете, трудничко ми е да проумея как са се чувствали предишните хора и никак не ми е лесно да си представя такова гъмжило. Нито да преглътна, че са се готвели за такава ужасна война. Дори са я искали или поне са желаели да свърши веднъж завинаги, та да се отърват от страховете си. Сякаш не е било нужно да се крепят един друг и да пазят всяка частичка топлина, за да оцелеят. И са се надявали да се отърват някак от опасностите, все едно ние да се надяваме, че ще се отървем от студа.

Честичко се чудя дали Тате не преувеличава и не описва предишните времена прекалено черни. Случва се да ни е сърдит, може пък и на всички онези хора да е бил сърдит. Но в старите списания прочетох какви ли не смахнати неща. Може и да е прав.



Тъмната звезда, продължаваше разказът на Тате, нахълтала твърде бързо и нямало време да се подготвят. Отначало някои се мъчели другите да не научат, но истината скоро излязла наяве заради земетресенията и наводненията — как да си представя цели океани от незамръзнала вода! — пък и хората виждали в ясните нощи, че нещо затъмнява звездите. Отначало помислили, че ще се блъсне в Слънцето, после решили, че ще удари Земята. Дори цели тълпи се опитали да поемат към някакво място, наречено Китай, защото хората смятали, че звездата ще се стовари върху другото полукълбо. Не че бягството щяло да ги спаси, просто обезумели от ужас. Накрая открили, че няма да връхлети никое полукълбо, а ще мине съвсем близо до Земята.

Повечето планети били от другата страна на Слънцето и останали незасегнати. Слънцето и новодошлата звезда се боричкали малко за Земята, дърпали я насам-натам по лъкатушна линия (досущ като две кучета, ръфащи се за кокал, вметна Тате този път), накрая натрапницата победила и ни отмъкнала. Но и Слънцето получило утешителна награда. В последния момент успяло да си задържи Луната.

Било време на чудовищни трусове и приливи, двайсетина пъти по-лоши от всичко, което се било случвало дотогава. Било време и на Голямото сграбчване, както го нарича Тате — Земята ускорила движението си и влязла в близка орбита около тъмната звезда.

Питал съм го дали Земята не е била издърпана, както той ме докопва за яката и тегли, ако съм се застоял по-далече от огъня. Той обаче възрази, че гравитацията не действала така. Било като дърпане, но никой не го усетил. Досещам се, че е все едно да те дръпнат насън.

Нали разбирате, тъмната звезда фучала през космоса по-бързо от Слънцето, и то в обратната посока, трябвало сериозно да пришпори нашия свят, за да го отнесе.

Голямото сграбчване не се проточило много. Свършило, щом Земята се настанила в новата си орбита около тъмната звезда. Но през това време земетресенията и наводненията били страховити, двайсет пъти по-лоши от всичко дотогава. Тате разправя, че всякакви върхове и сгради се срутвали, океаните се плискали, пустините и блатата се люшкали и погребвали околните земи. А въздушната обвивка на Земята, която още си била в небето, се размествала и толкова изтънявала тук-там, че хората падали в несвяст… разбира се, поваляли ги и трусовете, причинени от Голямото сграбчване, може би костите им се чупели или черепите им се пукали.

Често питаме Тате как са се държали хората тогава, дали са били уплашени, храбри, побъркани или стъписани, или пък всякакви наведнъж, но той избягва да говори за това, не поиска и тази вечер. Тогава бил прекалено зает, за да гледа какво става наоколо.

Сега да ви кажа, че Тате и негови приятели учени се досетили донякъде какво ще ни сполети — знаели, че ще бъдем отмъкнати и въздухът ще замръзне. Затова работели до изнемога да подготвят място с херметични стени и врати, с изолация срещу студа, с големи запаси от храна, гориво, вода и бутилиран въздух. Но мястото било премазано от последните трусове, всички приятели на Тате загинали тогава и при Голямото сграбчване. Трябвало да започне отначало и надве-натри да подготви Гнездото без никакъв избор, само с каквото имал.

Досещам се, че не пресилва много истината, нямал е време да зяпа как се държат другите хора нито по онова време, нито когато последвало Голямото замръзване. А то не се забавило, да знаете, защото тъмната звезда ни влачела с голяма скорост, пък и въртенето на Земята се забавило от боричкането и приливите, така че нощите се удължили.

Аз обаче понаучих какво е ставало, като разгледах замръзналите хора в околните стаи на нашата сграда и другите, скупчени около пещите на отоплението в мазето, където ходим за въглища.

Един старец е седнал на стол, а на едната си ръка и единия си крак има шини. Във втората стая мъж и жена са се гушнали на леглото под купчина завивки. Подават се само долепените им глави. В третата хубаво момиче седи увито с какво ли не, гледа с надежда към вратата, сякаш още чака онзи, който тъй и не е донесъл топлина и храна. Всички са неподвижни и сковани като статуи, разбира се, но точно каквито са били приживе.

Тате ми ги показа веднъж, като светваше набързо с фенерчето. Още имаше резервни батерии и можеше да похаби малко светлина. Здравата се уплаших и сърцето ми се разтупка силно, особено при вида на момичето.



Тате ни разказваше все същото за не знам кой си път, за да не мислим за други страхотии, а аз пак се сетих за замръзналите хора. Изведнъж ми щукна нещо, от което се уплаших още повече. Да ви кажа, спомних си онова лице, дето уж го зърнах зад прозореца. Бях го забравил, защото се мъчех да скрия от другите.

И взех да се питам — ами ако замръзналите са оживели? Ами ако са като течния хелий, който наново се размърдва и започва да пълзи към топлината, а ти вече си помислил, че молекулите му са се смръзнали от студ завинаги? Или като електричеството, което вечно шава в същия студ? Ами ако този мраз, който смъква полека температурата към последните градуси преди последната нула, загадъчно е върнал онези хора към живот, но не топлокръвен, а друг, леден и ужасен?

Това беше по-зле, отколкото да си представям, че от тъмната звезда е слязло нещо да ни довърши.

Хрумна ми, че и двете страхотии може да са верни. Нещо е слязло от тъмната звезда и е накарало замръзналите хора да се размърдат, използва ги. Така си обясних видяното — красивата млада жена и светлината като пълзяща звезда.

Ледени хора с умове от тъмната звезда зад немигащите им очи — тътрят се, примъкват се, надушват, доближават топлината на Гнездото може би защото я жадуват, но по-вероятно я мразят и искат да я смразят завинаги, да угасят нашия огън.

Да знаете, щом си го помислих, и ми призля, прииска ми се неудържимо да споделя с другите страховете си, но си спомних какво ми каза Тате, стиснах зъби и не се обадих.

Всички седяхме смълчани, дори огънят гореше безшумно. Чуваха се само гласът на Тате и часовниците.

И тогава като че дочух тихичък звук иззад одеялата. Кожата направо се опъна по тялото ми.

Тате разказваше за първите години в Гнездото и стигна до философстването.

— И аз се попитах тогава — каква е ползата да отлагаме всичко още няколко години? Защо да проточваме обреченото всекидневие на тежък труд, студ и самота? С човечеството е свършено. И със Земята е свършено. Питах се… и изведнъж открих отговора.

Пак чувам звука, но е по-силен, някакво неуверено тътрене, то наближава. Не можех да дишам.

— Животът винаги е означавал усилна работа и борба със студа — продължаваше Тате. — А Земята винаги е била самотно място на много милиони километри от най-близката планета. И колкото и да бе живяло човечеството, краят щеше да настъпи някоя нощ. Тези неща нямат значение. Важното е, че животът е хубав. Той е прелестно усещане като гъста мъхната козина или цвете — не сте виждали цветя, но познавате нашите ледени цветчета, — или като пламъците, които никога не се повтарят. Заради него всичко останало има смисъл. И това е вярно както за първия човек, така и за последния.

Стъпките се тътреха още по-наблизо. И ми се стори, че едно от вътрешните одеяла се разклати и изду за миг. Във въображението ми сякаш бяха прогорени завинаги онези вторачени смразени очи.

— Именно в онзи час — говори Тате и проумявам, че той също е чул стъпките, иска да ги заглуши с гласа си — си казах, че ще продължа, все едно цялата вечност е пред нас. Ще имам деца и ще ги науча на всичко, което знам и умея. Ще ги накарам да четат книги. Ще обмислям планове за бъдещето, ще се опитам да разширя и уплътня Гнездото. Ще правя каквото мога, за да съхраня всичко красиво и растящо. Ще поддържам чувството си на изумление дори пред студа, мрака и далечните звезди.

Но тогава одеялото наистина се размърда и се вдигна. И зад него имаше ярка светлина. Тате млъкна, обърна се към разширяващата се пролука, а ръката му зашари, докато не напипа и стисна дръжката на чука.



Между одеялата влезе красивата млада жена. Спря и ни загледа твърде чудновато, протегнала напред нещо светло и немигащо. Над раменете й надничаха още две лица — бледи и облещени мъже.

Е, сърцето ми не може да е прескочило повече от четири-пет удара, преди да видя, че носи скафандър и шлем като мен и Тате, но по-добре изпипани. Мъжете също бяха в скафандри. А на замръзналите хора такива дрехи не са им нужни. Забелязах и че светлото нещо в ръката й е някакво фенерче.

Мама падна в несвяст кротичко.

Тишината продължи, докато преглътна на сухо два-три пъти, после настана врява и олелия.

Нали разбирате, бяха си най-обикновени хора. Ние не сме единствените оцелели, само си го мислехме, то се знае защо. Тези тримата също се спасили и мнозина други заедно с тях. И щом научихме как са оцелели, Тате нададе оглушителен крясък от радост.

Идваха от Лос Аламос, където извличали топлина и ток от атомната енергия. Просто използвали урана и плутония, приготвени за бомби, щели да им стигнат за хилядолетия. Имали си цяло малко градче с въздушни шлюзове и каквото още се полага. Дори си светели с електричество и на светлината отглеждали растения и животни. (Тате нададе втори вик и пробуди Мама от унеса й.)

Но колкото и да бяхме смаяни от тях, те бяха двойно по-смаяни от нас.

Единият мъж все повтаряше:

— Невъзможно е, чувате ли? Не можете да поддържате запаси от въздух без херметизация. Просто е невъзможно.

Подхвана тези приказки, когато си свали шлема и започна да диша от нашия въздух. А младата жена все ни разглеждаше, сякаш бяхме някакви светци, уверяваше ни, че сме постигнали нещо изумително, накрая изведнъж се прекърши и заплака.

Те претърсвали за оцелели, но изобщо не очаквали да намерят някого на такова място. В Лос Аламос имали ракетни кораби и предостатъчно химическо гориво. А за да си набавят течен кислород, трябвало само да излязат и да си сипят лед от най-горния слой. И щом си подредили всичко в Лос Аламос, което им отнело години, решили да обиколят там, където било вероятно да има оцелели. Естествено нямало смисъл да опитват с радиосигнали на далечни разстояния, защото няма атмосфера и нейната йоносфера, за да ги пренесе около Земята. Затова не се чува нищо по радиото.

И ето — намерили други общности в Аргон и Брукхейвън, а от другата страна на света — в Харуел и Тана Тува. Дошли да огледат и нашия град, макар да не се надявали на нищо. Носели си обаче уред, който засича и най-слабичките топлинни вълни, той им показал, че долу има нещо топло, затова кацнали да проверят. Разбира се, не сме могли да чуем кацането, щом няма въздух да пренася звука, а те обикаляли дълго, преди да ни намерят. Уредите ги упътили погрешно и загубили време в сградата отсреща.



Петимата възрастни приказваха за петдесетина. Тате показваше на мъжете как поддържа огъня, маха леда от комина и всичко останало. Мама бе живнала до неузнаваемост и показваше на младата жена какво и как готви и шие. Непознатите се чудеха на всичко и го хвалеха до небето. По смръщените им носове познах, че Гнездото беше доста миризливо за тях, но нищо подобно не споменаха, а само ни затрупваха с въпроси.

Дори покрай разговорите и вълнението Тате взе да се разсейва и чак когато всички оклюмаха, той видя, че въздухът се е изпарил докрай от кофата. Веднага домъкна пълна кофа от онези зад одеялата. Разбира се, всички се разсмяха и пак забърбориха. Гостите дори се замаяха. Не бяха свикнали с такова изобилие от кислород.

Може да е странно, обаче аз не приказвах много, а Сестричката само се гушеше в Мама и си криеше лицето, ако някой я погледнеше. Твърде неловко ми беше, смущавах се дори от младата жена. Когато я зърнах навън, хрумнаха ми какви ли не глупотевини, а сега само се притеснявах и срамувах от нея, колкото и мило да се държеше с мен.

И някак ми се искаше да не причиняват повече такава теснотия в Гнездото, да ни оставят на спокойствие, за да разплетем бъркотията в главите си.

По едно време гостите заговориха всички да тръгнем към Лос Аламос, сякаш това се подразбираше, и видях как същото чувство споходи Тате и Мама. Той внезапно млъкна, а Мама все повтаряше на младата жена:

— Но аз не знам как да се държа там, нямам и никакви дрехи.

Непознатите останаха смаяни в първите минути, но накрая ни разбраха. Както Тате ни казва открай време: „Просто не е редно да оставим този огън да угасне.“



Е, непознатите си тръгнаха, но ще се върнат. Още не е решено как ще потръгне нататък. Може би ще поддържат Гнездото за „училище по оцеляване“, както го нарече единият мъж. Или ние ще тръгнем с първите групи, които ще се опитат да създадат нова колония в урановите мини при Голямото робско езеро или в Конго.

Разбира се, откакто те си тръгнаха, много си мисля за Лос Аламос и другите огромни селища. И копнея да ги видя всичките.

Ако питате мен, Тате иска същото. Взе да се замисля, като гледаше колко живнаха Мама и Сестричката.

— Съвсем различно е, откакто узнахме, че има и други живи хора — обясни ми той. — Майка ти вече не е лишена от надежда. Както и аз впрочем, защото не нося цялото бреме на отговорността за продължаването на човешката раса. А тази отговорност плаши.

Огледах стените от одеяла, огнището, кофите с кипящ въздух, Мама и Сестричката, заспали в топлината и играещата светлина.

— Не е лесно да напуснем Гнездото — казах и малко ми се приплака. — Толкова е малко и сме си само ние четиримата. Плаша се, като си помисля за големи градове и много непознати.

Тате кимна и сложи още едно парче въглища в огъня. После погледна малката купчинка, ухили се ненадейно и сложи още две шепи — както правеше на рождените ни дни или на Коледа.

— Синко, скоро ще ти мине. Лошото беше, че светът се смаляваше непрекъснато, докато остана само Гнездото. Сега ще е хубаво да започнем наново граденето му до истински огромен свят, какъвто си беше поначало.

Май е прав. Как мислите, дали красивата млада жена ще ме чака, докато порасна? Аз я попитах, тя се засмя и ми каза, че имала дъщеря, с която сме почти връстници, а в атомните градове живеели още много деца. Представете си само.

Загрузка...